ХРИСТИЯНСТВОТО – ОПИУМ ИЛИ...

проф. д-р Дейвид Гудингпроф. д-р Джон Ленокс

ХРИСТИЯНСТВОТО – ОПИУМ ИЛИ ИСТИНА?

„Верен“София, 2014

Най-напред публикувана в „Литературная газета“ за учи-телите в руските училища.

© 1997, The Myrtlefi eld TrustОригинално заглавие:Christianity: opium or truth?

Първо електронно издание, PDF формат © 2014, Издателство „Верен“ ЕООД

Издателство „Верен“пл. „Славейков“ 11000 Софиятел. 0888 562 679 www.veren.bg

Преводач: Венцеслава УзуноваРедактор: Даниела ДойчиноваКоректор: Юлиана БалканджиеваПредпечат: Издателство „Верен“ ЕООДКорица: Здравко Ненов

ISBN 978-619-7015-32-4

СЪДЪРЖАНИЕ

Предисловие . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 5

1. Християнството – опиум за народа?. . . . . . . . . . . . . . 72. Библията – мит или истина? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 133. Но съвременната наука не е ли направила

невъзможна вярата в Бога? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 394. Но не водят ли всички религии към Бога?. . . . . . . . 535. Но ако има Бог, защо толкова много

хора страдат? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 696. Проблемът болка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 877. В търсене на духовно удовлетворение . . . . . . . . . . .115

5

Предисловие

Първото издание на тази малка книга със сигурност се оказа полезно за повече от половин милион хора, кои-то я получиха. Много от тях ни писаха, за да разкажат за трудностите, които застават на пътя им към приемането на християнското послание. Това ревизирано и разшире-но издание, което съдържа есета и от професор Дейвид Гудинг, и от д-р Джон Ленокс, има за цел да се обърне към тези въпроси честно и да покаже, че те не са непрео-долими, както и че има интелектуално приемлив път към лична вяра в Христос.

Септември 1997

7

1 ХРИСТИЯНСТВОТО – ОПИУМ ЗА НАРОДА?

Несъмнено от искрено състрадание към бедните Маркс е заявил: „Религията е стонът на потиснатото същество, сърцето на безсърдечния свят … опиумът за народа.“ С тези думи Маркс критикува не само фалшивата религия. Самата Библия с не по-малка острота осъжда фалшивата религиозност, която става мълчалив съучастник на без-душните капиталисти, които потискат своите работници (вж. напр. Яков 2:6-7; 5:16). Маркс осъжда всяка религия с обвинението, че служи на работниците като опиат, кой-то притъпява болката с илюзорни обещания за рай и така ги кара пасивно да толерират неправдата, вместо активно да се борят срещу нея.

Марксисткото лекарство за това е първо да се изостави всяка религия и след това, в духа на истинския хуманизъм, постепенно да се формира един „нов човек“. „Партията разглежда възпитанието на новия човек като най-труд-ната задача в комунистическото преустройство на обще-ството. Докато не премахнем корените и израстъците на буржоазните нравствени принципи, докато не възпитаме хората в духа на комунистическия морал и не ги обновим духовно и нравствено, няма да бъде възможно да постро-им комунистическо общество“ (XXII партиен конгрес на

Християнството – опиум или истина?

8

КПСС, 1961 г.). Твърде интересно, Новият Завет е съгла-сен с марксизма в това, че всички религиозни ритуали, уп-ражнения и морални усилия са недостатъчни – нищо дру-го освен създаването на „нов човек“ няма да помогне (вж. 2 Коринтяни 5:17; Ефесяни 2:8-10; 4:22-24). Разбира се, марксизмът и християнството са на различни мнения за това какво не е наред със „стария човек“, какъв трябва да бъде „новият човек“ и с какви средства ще бъде формиран той. Но за това по-късно. За момента нека се върнем на въпроса за опиума.

Ако е вярно, че в някои векове и в някои страни рели-гията е действала като успокоително, вярно е също, че в ХХ век хуманистичните философии, както десни, така и леви, са действали като мощни стимуланти. Техните обе-щания за бъдеща утопия са трансформирали вроденото чувство на хората за правда и неправда в героични дейст-вия и саможертви за постигането на мечтания идеал. В името на тази кауза през последния половин век загинаха милиони. Но обещаната утопия не бе постигната. Тя из-глежда по-далеч от всякога. Що се отнася до тези милиони вече мъртви хора, надеждите, вдъхнати у тях от хуманис-тичните философии, за които те са дали – доброволно или не – живота си, са се оказали илюзорни.

А какво да кажем за инстинктивното чувство за правда и неправда, което всички ние имаме, което ни дава усе-щането, че имаме право на справедливост, и което кара много хора да се борят, за да я постигнат? Очевидно то не е присадено на човешките същества от религията, защото у атеистите е също толкова живо, колкото у вярващите. Откъде идва тогава? И колко сигурен водач е то в нашата надежда, че един ден правдата ще възтържествува?

Библията казва, че това чувство е заложено в нас от

9

1. Християнството – опиум за народа?

Бога, нашия Творец. Целият божествен авторитет стои зад него. И макар в нашия свят и в нас самите то често да бива потискано, изкривявано, опорочавано и мамено по-ради човешкия грях и бунт срещу Бога, един ден то ще бъде удовлетворено. Ще има Последен съд, на който Бог ще съди света справедливо чрез Иисус Христос. Всички, които някога са живели на тази земя, ще получат спра-ведливост (Деяния 17:31; Откровение 20:11-15). Това дава огромна утеха и надежда. Значи си струва да се бориш за правдата и да се съпротивяваш срещу греха, злото и всяка поквара. Нашето чувство за правда и неправда има стой-ност – то не е илюзия.

„Е, не – казва хуманизмът – нашето чувство за правда и неправда не е чак толкова значимо – то е просто продукт на еволюционното развитие.“ Тогава не може да има га-ранция, че то ще бъде удовлетворено за който и да е кон-кретен индивид или дори конкретно поколение! Тъй като няма Бог и няма да има Последен съд, милионите, които са страдали несправедливо на земята в миналото, няма да получат справедливост дори в следващ живот, защото та-къв живот няма. Освен това и за милионите, които живеят сега, надеждата за справедливост в този живот или в след-ващ също ще се окаже подигравка и илюзия. Какъв под-тик е това да се бориш за правда в настоящето или дори за някаква бъдеща утопия, която – както онази, която ни обещаваха през ХХ век – може никога да не дойде? Това не е стимулант. То дори не е успокоително. То е депре-сант.

Но нека размислим над предположението, че нищо дру-го освен формирането на „новия човек“ няма да помогне. Тук Библията изцяло се съгласява с Маркс за вредата от много форми на популярната религия. Библията учи, че


10

човекът е зъл в същността си. Сърцето му е измамно по-вече от всичко и безнадеждно болно (Еремия 17:9). Дори и най-добрите религиозни ритуали или практики, и най-ис-крените морални усилия не могат да излекуват злото чо-вешко сърце и да направят човека приемлив за Бога или подходящ гражданин на която и да е утопия. Нищо няма да помогне освен, разбира се, премахването на злото човеш-ко сърце и заместването му с ново сърце, с нов дух; или, иначе казано, нищо друго, освен създаването на един нов човек чрез лично покаяние и вяра в разпънатия и възкре-сен Божи Син, което води до помирение с Бога, прошка и нов живот (Езекиил 36:26; Тит 3:1-7; 2 Коринтяни 5:17; Ефесяни 2:-8-10).

Противно на това, марксизмът учи, че човекът не е лош в същността си, но все още е несъвършен, изкривен и отчужден в резултат от капиталистическото потисни-чество. Премахнете потисничеството, и човекът сам ще спаси себе си и обществото чрез собствения си труд. Но за пореден път горчивият опит доказа, че и тази надежда е илюзорна. Във всички векове, както и в нашия, най-до-брите политически и икономически системи са били и продължават да бъдат опорочавани от непрестанните его-изъм, завист, ревност, алчност, похотливост, пиянство, кражби, лъжи, жестокости и убийства. Историята показ-ва, че човекът, както казва Библията, е грешен и зъл в своята същност.

Как може тогава да се спаси? Със сигурност не чрез независимост от Бога – това е причината за неговите про-блеми, а не лекарството. Не става и чрез религиозни ри-туали и добри дела. В разговора си с един много религио-зен човек Господ казва следното: „Роденото от плътта

11

1. Християнството – опиум за народа?

е плът, а роденото от Духа е дух. Не се чуди, че ти ре-кох: трябва да се родите от горе“ (Йоан 3:6-7).

Вие може да храните едно куче, да се грижите за него и да го обучавате, но никога няма да успеете с такива средства да го направите човешко същество. За да стане човек, то трябва да се роди отново. Единственият начин едно паднало, грешно човешко същество да се превърне в Божие дете, е възраждането чрез Божия Дух. Надеждите да постигнем това чрез други средства са илюзорни.

13

2 БИБЛИЯТА –

МИТ ИЛИ ИСТИНА?

Сблъсквал съм се с различни причини, поради които хората мислят, че на Библията не може и не трябва да се вярва. Една причина, която много хора изтъкват, е, че по-неже Новият Завет е бил преписван на ръка през първи-те 15 века от съществуването си – с всички възможности за грешки и промени, които това крие – според тях ние не можем да бъдем сигурни, че днес четем написаното от първоначалните автори.

Това възражение обикновено се повдига от хора, кои-то не са запознати с поразителната сила на историческите свидетелства за оригиналния текст на Новия Завет. Пър-вото такова свидетелство е броят на ръкописите, съдър-жащи целия Нов Завет или части от него. Има над 5000 такива ръкописа. Разбира се, във всички тези ръкописи има грешки от преписването, тъй като е немислимо да се препише на ръка дълъг текст, без да се допуснат ня-какви грешки. Но няма два ръкописа, които да съдържат точно еднакви грешки. Затова чрез сравняване на всички тези ръкописи е възможно да се възстанови оригиналният текст до степен, в която по-малко от 2% от текста са не-сигурни, като голяма част от тези 2% са дребни езикови


14

подробности, които не засягат общия смисъл. Нещо по-вече, тъй като никое новозаветно учение не се гради само върху един стих или един пасаж, никое от тези учения не се поставя под съмнение заради тези незначителни неси-гурности.

Второто свидетелство е огромната възраст на някои от новозаветните ръкописи. Много голяма част от Новия Завет съществува като ръкопис, преписан около 200 г. сл. Хр., а най-ранният оцелял ръкопис, съдържащ целия Нов Завет, е преписан не по-късно от 360 г. сл. Хр. Този ръко-пис сега е на почти 1800 години. А на каква възраст е бил ръкописът, от който този е бил преписан? Разбира се, не знаем това. Но спокойно може да е бил на 140 г., а това оз-начава, че е бил писан, когато много от авторите на Новия Завет са били още живи.

Тук ще ни помогне едно сравнение. Някои от творбите на много прочути древни гръцки и латински автори – а тук говоря като човек, който цял живот е изучавал древната класическа литература – са достигнали до нас само чрез няколко на брой късни (напр. от VII–IX век) ръкописи. Въпреки това никой учен не би си и помислил да поставя под съмнение тяхната достоверност като съответствие на написаното от оригиналните автори. В сравнение с това историческите свидетелства за текста на Новия Завет са поразителни. Ние можем да имаме пълна сигурност, че когато днес четем Новия Завет, имаме за всякакви прак-тически цели точно онова, което първоначалните му ав-тори са искали да имаме. Ако желаете да се запознаете по-подробно с тези свидетелства, препоръчвам книгата на проф. Ф. Ф. Брюс „Достоверността на новозаветните до-кументи“ (Нов Човек, 1991 г.).

Но, разбира се, най-голямата трудност, поради която

15

2. Библията – мит или истина?

хората не вярват на Библията, е претенцията, която тя предявява, и по-специално нейното твърдение, че Иисус е Божият Син, че той е въплътеният Творец, който е посе-тил нашата земя, за да общува с нас и да ни разкрие Бога. Много хора смятат за невъзможно да повярват на книга, която има такива претенции. Те така или иначе не вярват в съществуването на Творец; и затова предварително пред-полагат – без да са чели или изучавали самостоятелно Но-вия Завет – че той не може да описва някаква историческа реалност, след като твърди, че Иисус е бил едновременно и човек, и Бог. И те развиват идеята, че образът на Иисус Христос, както описан в Новия Завет, е измислен от авто-рите на евангелията.

ОБРАЗЪТ НА ИИСУС НЕ Е ИЗМИСЛЕН

И така, нека заради спора да предположим за момент, че авторите на евангелията не са описвали един действи-телно живял Иисус, а са измислили този образ, като може би са използвали за първооснова някой селски „мъдрец“, но свободно са преобразували, добавяли, оформяли и преувеличавали, така че накрая се е получил един идеа-лен, свръхчовешки, въображаем образ, който никога не е съществувал реално. Нека предположим, че това е било така, и нека разгледаме следствията от тази теория.

Първото, което би трябвало да кажем, е, че ако об-разът на Иисус е литературна измислица, то тук имаме почти чудо. Ние знаем много за измислените литературни герои и колко трудно е да се създаде наистина убедите-лен образ. Световната литература изобилства от такива образи – някои добре обрисувани, някои не толкова. Не може да се отрече, че ако Иисус е литературна измислица,


16

то той е образ, придобил световна слава. За да могат да създадат толкова известен художествен образ, авторите на евангелията трябва да са били литературни гении. А литературните гении от такъв ранг са доста редки, те не се срещат под път и над път. Тук обаче имаме цели четирима, и то процъфтели едновременно. Кои са били тези мъже? И какви хора са били? Е, един е бил рибар, един е бил лекар, един е бил низш данъчен служител, а четвъртият – някакъв млад човек, за когото липсва описание. Разумно ли е да се предположи, че внезапно и четиримата са се оказали литературни гении?

Но нещо повече. Дори и най-блестящите, най-реалис-тични художествени образи си остават за читателите само това – художествени образи. Те не излизат, така да се каже, от страниците, за да започнат независимо същест-вуване и да станат за читателите действителни живи лич-ности, които те могат да познават, както се познава жив човек, с които могат да имат лична връзка. Напълно раз-бираемо! А точно това е, което се е случило с този пред-полагаем художествен образ, Иисус Христос. За милиони хора в продължение на двадесет века той се е превърнал в реална, жива личност, с която те твърдят, че имат лично взаимоотношение; личност, която те обичат дотолкова, че са готови да умрат за него – както и хиляди действително са направили. Е, вие може да ги считате за идиоти, понеже са мислели така за Иисус. Аз просто излагам неоспоримия факт. И мисълта ми е следната: ако Иисус наистина е бил художествен образ, измислен от авторите на евангелията, тогава със създаването на образ, който за милиони хора е станал жива личност, достойна за любов, посвещение и саможертва, тези автори са достигнали литературен връх, напълно безпрецедентен в цялата световна литература. Не

17


би било прекалено да наречем това „чудо“. Може би наис-тина би трябвало да започнем да им се кланяме?

Разбира се, има някои (макар и забележително малко) образи в литературата, които ни правят впечатление на реални личности, които можем да познаваме и да отли-чим. Един от тях е Сократ на Платон. Диалозите на Пла-тон са не само философски творби, те са литературни произведения от световна класа. И този Сократ, който се явява в тях, е поразявал поколения от читатели като рална личност, чиито характерни черти те биха могли да позна-ят – до такава степен, че ако се сблъскат с описание на Сократ в някое апокрифно, второразрядно произведение, те веднага биха възкликнали: „Не, Сократ не би реагирал така, не би говорил така.“1

Но причината, поради която Сократ ни прави тако-ва впечатление, е че Платон не го е измислил. Той е бил реална историческа личност, която наистина е живяла. Платоновият образ на Сократ може би е идеализиран, но личността и характерът на Сократ не са били измислени от Платон. Напротив, било е обратното. Влиянието на ха-рактера на Сократ е допринесло за „създаването“ на фи-лософа и литератора Платон.

Така е било и с Иисус Христос, и то в много по-голяма степен. Въпреки че целият свят признава, че Сократ от Платоновите Диалози е бил реална историческа личност, никой – освен някой луд – не би твърдял, че го познава като реален жив човек, или че има лична връзка с него. Хората в днешно време не умират за Сократ. Те обаче умират за Иисус от Новия Завет! Защото той не е лите-ратурна или религиозна измислица, създадена от автори-те на евангелията. Евангелията описват една историческа личност, един реален човек, който е живял в Палестина по


18

време на управлението на Тиберий Цезар, който е умрял и който – както християните биха казали – е възкръснал от мъртвите и още е жив.

ИИСУС – НИЧИЯ ПРЕДСТАВА ЗА ГЕРОЙ

Но нека не продължаваме толкова бързо нататък. Нека за момент останем на хипотезата, че някой е измислил образа на Иисус, представил е тази измислица на света, където тя незабавно е привлякла хора от много различни култури и е била приета за техен религиозен идеал.

Но тази хипотеза се срива още при първата проверка. Колкото повече научаваме за водещите култури на оно-ва време, толкова по-ясно става, че ако образът на Иисус не е бил историческа реалност, никой не би го измислил, дори и да е можел. Иисус от евангелията не е съвпадал с ничия идея за герой. Гърци, римляни и юдеи – всички са го намирали за точната противоположност на своя идеал.

Вземете първо юдеите, и то дори не само тези юдеи, които са били отначало докрай враждебно настроени към Иисус, а и сравнително малкото, които веднага са стана-ли негови приятели. Самите те ни казват – а точно това със сигурност не са измислили – че е дошъл един момент, когато те са го изоставили – толкова напълно противопо-ложен е бил на всичко, което те са търсели в един герой (Матей 26:47-56). Тяхната идея за герой била месианска фигура като Макавеите. Силен и войнствен, пламтящ от религиозни идеали и готов да се бие (с помощта на ангел-ски сили, според народното вярване) срещу империали-стите, които били завладели страната им и потискали на-ционалната религия.

Но когато назрял сблъсъкът между Иисус и властите и

19


те дошли да го арестуват, той отказал да се бие, не позво-лил и на учениците си да се бият, и доброволно се оставил да го арестуват. В този момент всичките му последовате-ли отвратени го изоставили – той не бил техният герой! А много евреи, дори и днес, и особено тези в Израел, мислят по подобен начин. Имам един приятел евреин, който на ко-съм – действително на косъм – е избегнал газовите камери на Хитлер. Той открито ми заявява: „Този ваш Иисус е слабак. Той не може да е моят месия. Моята философия е: ако някой те удари по носа, върни му удара!“ Така са ми-слели отначало и първите ученици на Иисус. И едва него-вото възкресение е променило мнението им и радикално е сменило идеите им за това, какъв трябва да бъде месията.

Или вземете гърците от онова време. Героят, който привличал тях – или поне мислещите сред тях – бил или съвършеният епикуреец, който внимателно избягвал, до-колкото е възможно, всякакви болки и удоволствия, кои-то биха могли да смутят спокойствието му, или съвър-шеният стоик, който, следвайки суровия рационализъм, владеел емоциите си и посрещал страданието и смъртта с пълно самообладание. Платоновият Сократ също, както си спомняме, е изпил чашата с отрова с непомрачено хлад-нокръвие и добро настроение.

Колко различен е Иисус от евангелията, измъчван от страх и агонизиращ в Гетсиманската градина, така че пот-та му става като тежки капки кръв, докато той се моли Бог да отвърне от него поднесената чаша! На кръста той извиква пред всички: „Боже мой, защо си ме оставил?“ Той определено не е бил някой, когото гърците биха смет-нали за герой, нито пък някой, когото гръцки философ би измислил като идеал за подражание.

Що се отнася до римляните, философски настроените


20

от тях като цяло най-много са предпочитали стоицизма, докато политическите и военни мъже, които са влизали в контакт с Иисус, са го считали за някаква непрактична глупост. Той наричал себе си цар, който е дошъл на света, за да свидетелства за истината. „Истина? Какво е исти-на?“ – казва Пилат. Богът на Пилат била силата (Йоан 18:33-38; 19:1-12). Ирод намирал твърденията на Иисус за крайно смехотворни, а войниците му счели „цар“ като Иисус за добър обект за най-груби шеги.

Факт е, че Иисус е противоречал на всички идеи за ге-рой – и политически, и философски, и религиозни. Никой не го е измислил и никой – дори да го беше измислил – не би си въобразил и за миг, че това е идеал, който незабавно би привлякъл хората. Най-великият християнски пропо-ведник и мисионер, Павел, казва в писанията си, че пропо-вядването за разпънатия Иисус постоянно е възмущавало юдеите като скандално, а на гърците е изглеждало като чиста глупост. Ако не беше фактът, че Иисус е възкръс-нал от мъртвите, първите му ученици щяха да изоставят всякаква вяра в него. Евангелията никога нямаше да бъдат написани.

Разбира се, когато ние днес гледаме назад от позиция-та на две хилядолетия история, нещата изглеждат много по-различни. Римляните, които се подигравали с Иисус, впоследствие изгубили великата си империя, а за повече-то хора Тиберий Цезар е забравена сянка от историята. Но днес милиони и милиони хора считат Иисус за най-ве-ликия цар, който някога е живял, и живеят живота си в доброволно подчинение на него.

Нещо повече, принципът за неотвръщане на злото, който Иисус е илюстрирал, когато се е предал на врагове-те си без съпротива и се е молел за тези, които го разпъ-

21


ват, е придобил уважението (макар и не подражанието) на целия свят и все още представлява предизвикателство към нашата безумна човешка агресивност и свирепост. Той е превърнал кръста от уред за позорна екзекуция в символ на най-благородната човешка позиция.

А що се отнася до контраста между спокойствието на Сократ и ужасната агония на Иисус пред лицето на смър-тта, и думите му на кръста, че Бог за известно време го е изоставил, това положително показва, че Иисус не е бил гръцки философ. Но освен това то ни насочва към факта, че на кръста на Иисус се е случило нещо безкрай-но по-значимо от смъртта на един гръцки философ. На езика на Новия Завет, там е бил Божият Агнец, който е понесъл греха на света и чрез страданията си е направил възможно отнемането на нашата вина.

По-нататък ще поговорим повече за това. Засега това е моят първи главен аргумент: ако предположите, че Ии-сус Христос е измислен образ, вие се изправяте пред нере-шимия проблем да обясните как авторите на евангелията са успели да го измислят и, нещо повече, защо въобще е трябвало да измислят такъв образ.

НАЙ-ГОЛЯМАТА ТРУДНОСТ

Най-голямата трудност, която пречи на много хора дори само да обмислят възможността Новият Завет да е истина, е твърдението, че Иисус е нещо повече от чо-век – че той е въплътеният Бог. Разбира се, казват те, това трябва да е суеверие, което се е появило, понеже хората в древния свят са вярвали в много богове и са си мислели, че боговете доста често посещават земята под формата на изключителни човешки същества.


22

Е, може да си мислите така, но фактите са съвсем дру-ги. Вярно е, разбира се, че всички народи от древния свят са вярвали, че има много богове и че тези богове от вре-ме на време посещават земята – по-точно всички народи освен един. И това едно изключение е бил еврейският на-род, към който принадлежат почти до един всички писа-тели на Новия Завет. Евреите са били строги монотеисти. Те са презирали другите народи заради техния абсурден политеизъм и заради това, че са обожествявали царете и героите си. Да се предявяват претенции за божестве-ност за когото и да било освен за Бога-Творец е било за тях толкова сериозно богохулство, че според закона им се е наказвало със смърт. Те в продължение на векове са били учени да повтарят в молитвите си във всеки дом, в цялата страна, всеки ден, фундаменталния принцип на своята вяра: „Слушай, Израилю! Господ, нашият Бог, е един Господ.“ (Второзаконие 6:4). Такива хора и за миг не биха помислили да повярват, че Иисус от Назарет е нещо повече от човек, ако не бяха принудени от силата на доказателствата.

А главното от тези доказателства е бил фактът, че са-мият Иисус Христос, както с действията си и следствията от тях, така и с явните си твърдения, е претендирал за ра-венство с Бога. И това ме кара да споделя с вас, че една от най-силните причини, която ме кара да вярвам, че Иисус е Божият Син, е просто тази: той го е казал. Зная, че това звучи безнадеждно наивно. Но преди да ме отпишете като лековерен глупак, дайте ми възможност да обясня какво имам предвид.

Нека предположим, че някой ден ми потрябва компе-тентно мнение по някой музикален въпрос. Не би било разумно да се консултирам с първия срещнат, например

23


със съседа си – той е добър лекар, но не е музикант. Би трябвало да потърся най-добрите учители по музика, кои-то мога да намеря. Ако можех да възкреся Бах или Бето-вен, бих се консултирал с тях. Това е естествено.

Нека сега предположим, че искам да науча нещо не за музиката, а за морала. По същия начин бих се консулти-рал с най-известните световни експерти, които мога да от-крия. А това, разбира се, би ме довело до Иисус Христос. Никой никога не е учел по-висш, по-чист морал. Неговата проповед на планината (Матей 5, 6, 7 гл.) си остава ненад-минат стандарт. Проверете сами. Опитайте се да живеете съгласно проповедта на планината в продължение на една седмица!

И сега, ето какво имам предвид. Когато се запознавам с Иисус от Назарет в Новия Завет, неговото нравствено учение и неговият свят живот ме изобличават като греш-ник, какъвто и наистина съм. На това ниво нямам нуж-да от външно доказателство, че това е истина – зная го инстинктивно в сърцето си. Но после идва поразителният факт: този същият Иисус Христос, чието нравствено уче-ние е безукорно и чийто живот е отговарял напълно на учението му, твърди, че е равен с Бога.

Какво да мисля за това твърдение или по-скоро за факта, че точно той го прави? Да кажа ли, че авторът на проповедта на планината преднамерено лъже? Ако е така, той е бил най-големият лицемер, най-достойният за пре-зрение измамник, най-злият самозванец, който някога е ходил по земята. Но при внимателно четене на евангелия-та е навъзможно да се стигне до заключението, че Иисус е бил преднамерен измамник. Ако се съмнявате в това, про-четете още веднъж сами четирите евангелия и внимавайте за това. Вие вероятно умеете добре да преценявате човеш-


24

ките характери – това ви е необходимо, за да можете да живеете що-годе безопасно в този свят. Упражнете тази своя способност за преценка върху Иисус. Анализирайте неговия характер, както го виждате в евангелията. Повече от сигурен съм, че няма да заключите, че е бил преднаме-рен измамник.

Но той може искрено да се е заблуждавал, ще кажете, без да е бил преднамерен измамник. Ако е така, помислете какво означава това. Хора, които искрено се заблужда-ват, че са Бог, са луди мегаломани! Тогава Иисус луд ли е бил? Ако той е бил луд, то тогава много малко хора са били нормални! А що се отнася до това, да е страдал от мегаломания, невъзможно е да се изследват поведението и думите на Христос, описани в Новия Завет, и да се стигне до такова заключение. Този Иисус, който е можел да каже убедително: „Елате при Мен, всички, които сте отруде-ни и обременени, и Аз ще ви дам почивка. Вземете Моето иго върху себе си и се научете от Мен, защото съм кро-тък и смирен по сърце.“ (Матей 11:28-29), този Иисус не е бил Хитлер, нито Мусолини! Или, ако наистина е бил мегаломан, то нека Бог ни дава повече такива мегаломани! Защото е безспорен факт, че Иисус Христос е причина за много повече психическо здраве и стабилност от който и да било друг на света. Четенето на неговите думи е донес-ло мир на милиони хора. Вярата в него и неговата жертва е освободила милиони хора от чувството за вина и тер-занията на нечистата съвест. Всекидневното общуване с него е разчупило за милиони хора оковите на разрушител-ни навици и им е дарило ново човешко достойнство, съзна-ние за смисъл на живота и свобода от страха от смъртта.

Разбира се, Иисус Христос е този, който ни е научил, че Бог е любов. Ако вие въобще вярвате в Бога, вероятно при-

25


емате като даденост, че той е любов. Може би дори смята-те, че през всички векове за всички хора е било очевидно, че Бог е любов. Но четейки древните гръцки и латински автори, аз никога не съм открил нито един писател или фи-лософ, който да твърди, че Бог е любов. Всемогъщ – да; и добър в някакъв абстрактен, абсолютен смисъл, одобря-ващ доброто поведение на човека и неодобряващ злите му дела. Но любов? Положителна, топла, сърдечна, ангажи-рана, грижовна, пожертвувателна любов към човечество-то? Никой никога не е мислил или учил това като Иисус Христос. Никой не го е изразявал с такива вълнуващи и директни думи като например: „Не се ли продават пет врабчета за два асария? И нито едно от тях не е забра-вено пред Бога. А на вас и космите на главата са всички преброени. Не се бойте, вие сте по-скъпи от много враб-чета.“ (Лука 12:6-7). Това думи на луд ли са?

И освен това, разбира се, никой никога не е изразявал лично любовта на Бога към човечеството както Иисус чрез своята саможертва на Голгота. Хиляди благородни и смели мъже и жени са понасяли мъчения и страдания и дори са жертвали живота си за приятелите или за родината си, или в знак на протест срещу някое зло управление. Ние правилно ги приветстваме като герои. Но ще пропуснем най-същественото, ако сметнем, че Новият Завет предста-вя Иисус Христос само като герой. Това, което Новият Завет твърди за Христос – всъщност това, което той са-мият е твърдял за себе си – е уникално в историята както на литературата, така и на религията. В самото начало на неговото публично служение (а не след разпъването му), неговият предтеча, Йоан Кръстител, оповестява, че Иисус е дошъл като Божия Агнец, за да отнеме греха на света (Йоан 1:29). Понятието, което той използва, „Божият Аг-


26

нец“, указва, че Иисус е дошъл, за да умре като жертва за греха. Или, както по-късно казва апостол Петър:

„... не с преходни неща – сребро или злато – сте изку-пени от суетния живот, предаден ви от бащите ви, а със скъпоценната кръв на Христос, като на агне без недостатък и петно. ... който, когато Го хулеха, с хула не отвръщаше; когато страдаше, не заплашва-ше, а предаваше делото Си на Този, който съди спра-ведливо. ... Христос един път пострада за грехове-те – Праведният за неправедните – за да ни приведе при Бога, бидейки умъртвен по плът, но оживотворен по Дух.“ (1 Петр. 1:18,19; 2:23; 3:18).

А че самият Иисус Христос е смятал това за главната цел на своето идване на света, си личи от следния факт. През нощта преди разпъването му той е постановил един ритуал, чрез който учениците му впоследствие трябвало да си спомнят за него. И е много поучително да отбележим характера на този ритуал. Той не е поискал, когато после-дователите му се събират, да си повтарят разказа за някое от неговите зрелищни чудеса. Това би навело на мисълта, че главната цел на живота му е била да бъде чудотворец. Нито пък е поискал да изберат някой пасаж от неговото нравствено учение и да го повтарят. Това би говорило, че главната цел на живота му е била да бъде учител-фило-соф. Той е поискал те да вземат хляб и вино, които симво-лизират неговото тяло и неговата кръв, и да ядат и да пият за възпоменание на факта, че на кръста той е дал тялото си и е пролял кръвта си, за да им осигури прошка на гре-ховете (Матей 26:26-28).

Ранните християни ясно са разбирали, че главната цел

27


на идването на Христос на света е да предаде себе си като жертва за техните грехове. Това личи от факта, че още от самото начало, както показват историческите документи, те са се събирали и са извършвали този ритуал. Той е в сърцевината на всичко, което Христос е претендирал и це-лял. И точно тази саможертвена любов на Христос е раз-чупила съпротивата на хората срещу него и му е спечели-ла благодарността и личното посвещение на милионите му последователи. Всички те казват заедно с християнския апостол Павел: „Съразпънат съм с Христос; и вече не аз живея, а Христос живее в мен; и животът, който сега живея в плътта, го живея с вярата в Божия Син, който ме възлюби и предаде Себе Си заради мен.“ (Галатяни 2:20).

Всичко това обаче ни довежда до основния проблем. Очевидно е защо никой друг никога не е претендирал, че е дошъл на света, за да умре като жертва за греха на света. Да твърди някой това би означавало да претендира не да е герой или дори мъченик, а да е нещо повече от човек – самият въплътен Бог. Единствено някой, който сам е без-крайният Бог, би могъл да предложи достатъчна жертва за греха на целия свят.

Ще се убедите в това от простия факт, че ако някой от вашите приятели започне сериозно да твърди, че се е ро-дил на този свят единствено с целта да умре за греховете на света, вие вероятно бихте му потърсили психиатър. Ще сметнете това твърдение за признак на лудост. Но когато Иисус Христос твърди това – а той го е твърдял; вече ви-дяхме, че то не е било измислено от писателите на Новия Завет – в него няма и най-малък намек за луд магаломан.

Всъщност точно това негово твърдение – ако мога за момент да говоря лично – е едно от нещата, които ме


28

убеждават, че той наистина е Божият Син, защото то ед-новременно определя какъв е моят основен проблем като човешко същество и ми предлага приемливо решение на този проблем. Нека обясня.

Всички останали религии и философии постоянно ми казват, всяка по различен начин, че трябва да бъда добър. Това предполагам е полезно, но то не засяга действител-ния ми проблем. Аз вече знам, че трябва да бъда добър. Нямам нужда от помощта на някоя религия или филосо-фия, за да ми го каже! Моят проблем не е, че не зная това, а че безброй пъти не съм бил добър. (А забелязвам, че и ближните ми са в същото положение.) И това е огромен проблем. Какво да кажа за миналите си грехове? Наруша-вал съм дори и собствените си норми, да не говорим за Бо-жиите. Правил съм компромиси и съм петнил и собстве-ните си ценности. Как тогава мога да намеря прошка? Ако реша, че миналите ми грехове нямат значение, то тогава казвам, че и ценностите ми също нямат значение. И ако това, което върша, няма значение, тогава и аз, който съм отговорен за него, също в крайна сметка нямам значение. Но да предположим, че моите ценности имат значение. И да предположим, че Божиите норми имат значение и че той няма да ги снижи заради мен или заради който и да било друг. Тогава и греховете ми имат значение. Как мога да намеря прошка за миналото си, която няма да разруши моите ценности, моята значимост, да не говорим за всичко останало? А същото важи в пълна сила и за вас.

И точно тук Христос ме среща. Той твърди, че има власт да ни даде прошка, но без да омаловажава греха ни или да подкопава Божиите норми. Той не казва, че това, което сме вършили, няма значение. Той държи наказа-нието за греха да бъде изпълнено. Но обяснява, че това

29


е главната причина да дойде на нашата земя; той е Богът, който е постановил наказанието за греха и държи на него, Богът, чийто закон ние сме нарушили и сме заслужили това наказание. Но той е Творецът, който ни е създал, и в любовта и верността си към нас е взел върху себе си бре-мето на нашите грехове, платил е наказанието за тях чрез страданията си на Голгота. Така той поддържа своя закон и нашите ценности, и въпреки това ни дава възможност да получим прошка, ако я искаме.

Точно от това се нуждая аз, а и вие също. Христос е разбрал нашата нужда и я е посрещнал, както никой друг не би могъл. В това той е уникален. Когато се сблъскате с неговите твърдения, можете да сте сигурни в едно: само веднъж в живота ще ви се наложи да решавате този въ-прос. Никой друг никога не е идвал и няма да дойде при вас, за да ви каже, че той е Творецът, който ви е създал и ви обича, който е дошъл като въплътения Бог да умре за вас, за да можете да получите прошка. Иисус Христос е единственият, който някога е твърдял това. И неговото твърдение е съвсем пряко и съвсем лично; той казва, че е умрял лично за теб. А това означава, че ти лично трябва да му отговориш.

ОКОНЧАТЕЛНОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА ТВЪРДЕНИЕТО НА ХРИСТОС

Твърдението на Христос се доказва основно от две неща: от обективното свидетелство за неговото възкресе-ние и от нашата субективна опитност на свидетелството на Светия Дух в сърцата ни, когато, убедени от обектив-ното доказателство, ние отворим сърцата си за Христос и го приемем лично като Спасител.


30

Първо, неговото възкресение. Както знаете, всички новозаветни писатели твърдят, че на третия ден, след като е умрял и е бил погребан, Иисус Христос буквално, телес-но, физически е възкръснал от мъртвите.

Може би тук ще си кажете, че всеки, който вярва във възкресението на Христос, вече трябва да е извършил ин-телектуално самоубийство; защото ние в днешно време знаем, че чудеса като възкресение не се случват – науката е доказала, че са невъзможни.

Всъщност обаче ние не знаем нищо такова, както и на-уката не е доказала нищо такова. Но, бихте възразили, за-коните на науката показват, че не е възможно едно мъртво тяло да оживее отново.

Не, те не показват такова нещо, нито пък биха мог-ли. Законите на науката не са някакви абсолютни зако-ни, които можем да намерим написани някъде на небето. Те са описания, направени от учените – за което можем само да ги приветстваме – на начина, по който вселената нормално функционира; или по-точно тази малка част от вселната, която те са успели да изучат и разберат досега.

Но в тази връзка трябва да отчитаме две неща. Първо, вие вероятно знаете, че някои космолози напоследък се-риозно твърдят, че във вселената има т. нар. „черни дуп-ки“, в които нормалните закони на физиката не действат. Проследявайки действието на законите назад във време-то, стигате до една точка, от която нататък не може да знаете какво е ставало, понеже обичайните закони вече не са валидни. Достигнали сте т. нар. „сингулярност“ във вселената.

Зная, че не всички космолози приемат тази теория; но това, което искам да кажа е, че тези учени, които са предположили съществуването на такива сингулярности

31


във вселената, не са обвинявани в интелектуално самоу-бийство. Нито пък останалите учени смятат, че законите на физиката предварително, без изследване на фактите, доказват, че във вселената не може да има никакви син-гулярности. За да може да предскаже a prori, че не може никога да съществува никаква сингулярност, науката пър-во би трябвало да разбере начина, по който функционира всяка част от цялата вселена във всичките ѝ връзки с ос-таналите части. Науката обаче още е доста далеч от това постижение!

И второ, винаги трябва да помним, че законите на на-уката могат да ни кажат само какво се случва нормал-но, докато няма намеса в нашия свят отвън. Но науката, като такава, не може да ни каже дали действително не е имало такава външна намеса в миналото или дали няма да има в бъдеще. За да разберем дали в миналото е има-ло такива намеси, трябва да се обърнем към историята, а не към природните науки. Разбира се, всички ние сме на едно мнение – и християни, и не християни – че такива намеси сигурно са били изключително редки. Чудесата по дефиниция са редки. Но да се обръщате към историята, като предварително сте решили, че никога никакво чудо не може да е станало, и да отказвате да проучите свидетел-ствата, че понякога са се случвали чудеса, не е истински научен подход. Това е мракобесие.

Тук не мога подробно да разгледам всички свидетел-ства за възкресението. Те са прекалено обширни. Но нека посоча само това – ако откажете да повярвате във възкресението, ще се сблъскате с огромен брой истори-чески проблеми, и особено с един много голям. Никой не може да отрече съществуването на християнската Църк-ва. Нито пък може да се отрече, че тя не е съществувала


32

винаги – тя е имала начало. Въпросът е какво я е създало. Каква е била целта ѝ? Ако се обърнете към Новия Завет, ще видите, че всички ранни християни единодушно твър-дят, че появата на църквата е предизвикана от възкресе-нието на Христос; и че целта на тяхното съществуване е да свидетелстват за възкресението на Христос. Ранните им проповеди съдържат малко други неща (вж. Деяния на апостолите).

Първите християни са били юдеи, и по рождение, и по възпитание. Техният свят ден от седмицата е била събо-тата, т. е. последният, седмият ден от седмицата. И извед-нъж, както показват историческите разкази, те започват освен в събота да се събират и в първия ден от седмицата, за да ядат хляб и да пият вино за спомен на Иисус. Защо е била тази промяна, и защо точно първият ден от седми-цата? Защото, както ни казват ранните християни, Иисус Христос е възкръснал от мъртвите в този ден.

Заради това, че са проповядвали за възкресението на Иисус, първите християни са били жестоко преследвани, някои са били измъчвани, хвърляни на лъвовете и убивани по други начини. Ако се бяха задоволили да проповядват само християнската етика – че хората трябва да се оби-чат – никой не би ги преследвал. Но не, те държали да свидетелстват за факта, че Иисус, след като е бил екзеку-тиран от властите, е възкръснал от мъртвите. И много от тях умирали заради това. Предполагате ли, че са умирали за една история, която самите те са измислили и са знаели, че е лъжа?

Каквото и да мислите за християнската Църква, тя съ-ществува; и ако не смятаме да си затворим очите за ис-торията, трябва да намерим някаква причина, достатъчно сериозна, за да обясни съществуването ѝ. Неща като хрис-

33


тиянската Църква не се появяват безпричинно от нищото. Изключете възкресението, и ще останете – както посочва проф. К. Ф. Моул – пред една зейнала дупка в историята – християнската Църква без достатъчна причина, която да обясни нейния произход и съществуване.

КАКВО ОБЩО ИМА ВСИЧКО ТОВА С МЕН?

Може би вече у някои от вас започва да се надига про-тест: „Но какво общо има всичко това с мен? Аз съм био-химик, инженер, физик. От мен не може да се очаква да тръгна да се ровя в древната история, нали? Имам си дос-татъчно работа в моята област.“

Е, аз просто се опитвам да отговоря на въпроса, който ми беше поставен: „Необходимо ли е да се извърши ин-телектуално самоубийство, за да се вярва на Библията?“2 Ако наистина нямате време да разгледате свидетелствата, необходими, за да се отговори на въпроса, това е много жалко. Но дори и така да е, надявам се, че съм казал дос-татъчно, за да ви предпазя от изкушението да мислите, че твърденията на Новия Завет са очевидна глупост. Ако смятате така, без да сте изследвали свидетелствата, може да се окаже, че вие сте тези, които извършват интелекту-ално самоубийство!

Но, разбира се, има и нещо повече от това. Ако Но-вият Завет ни казва истината, то тогава Иисус Христос е Божият Син, нашият Творец – а това не само има нещо общо с вас, с мен и с всеки друг – то е изключително съ-ществено за всеки от нас. Ако той е Божият Син, да го пренебрегнем по каквато и да било причина, е десет хиля-ди пъти по-лошо от интелектуално самоубийство – това е престъпно безразличие към нашия Създател. Затова Но-


34

вият Завет ни призовава да изследваме свидетелствата с цялата сериозност, на която сме способни. Едва ли бихме могли да се надяваме да разберем физиката на вселената, без сериозно да изучаваме свидетелствата, които тя сама-та ни предоставя. Как тогава бихме могли да опознаем и да разберем Твореца на вселената, без да изучаваме също толкова сериозно свидетелствата, които той сам ни е дал за себе си?

В моята страна често се случва иначе високо интели-гентни учени – физици, химици, биолози и други – да са склонни да отписват Библията като глупост. Когато в от-говор деликатно ги принудя да ми кажат дали са чели Биб-лията, те отвръщат: „Разбира се, че да.“ А когато после ги попитам какво мислят за свидетелствата, които Библията дава за божествеността на Христос, те обикновено отго-варят: „Какви свидетелства?“

Казвам: „Вземете например Евангелието според Йоан. Неговият автор обяснява целта на написването му: „Тези знамения са написани, за да повярвате, че Иисус е Хрис-тос, Божият Син, и като вярвате, да имате живот в Неговото Име“ (Йоан 20:30, 31). „За тези свидетелства говоря – им казвам. – Какво мислите за тях?“

Почти неизменно чувам следния отговор: „О, Еванге-лието на Йоан. Е, него не съм го чел. В училище учихме само Марк.“

И така, ето ги, учените професори в университета, ня-кои от тях вече на средна възраст; и никога, откакто са били ученици, не са изучавали Библията, и никога не са прочели Евангелието от Йоан като възрастни, със сери-озността, с която изучават академичния си предмет. Как могат да знаят, че свидетелствата му нямат стойност, след като не са го чели, това не зная. (А как могат да

35


се считат за образовани хора, ако никога не са проче-ли сериозно Евангелието от Йоан – това също не зная.) Но много по-същественото, за което става дума тук, е следното: Евангелието от Йоан идва до нас с авторитета на Иисус Христос. Ако това, което то казва, е вярно, то тогава тук е Бог, нашият Създател, който се опитва да влезе във връзка с нас, опитва се да ни говори лично, оп-итва се да ни се открие, така че чрез Иисус Христос ние да встъпим в лично отношение на вяра и любов с него. Да не се интересуваме да открием дали това е вярно, или не; да не се интересуваме от възможността да чуем как-во ни говори нашият Създател – това изглежда показва някакво странно, нерационално предубеждение от наша страна.

„Но виж – ми казват колегити ми, – няма смисъл да ни казваш да четем Библията, защото ние не вярваме в нея. Ако вярвахме, разбира се, щяхме да я четем. Ти искаш от нас първо да ѝ вярваме и така да я четем. Разбира се, ако вярваме от самото начало, че тя е истина, ще вярваме и на всичко, което казва. Но ние не вярваме в това и затова няма смисъл да я четем.“

Но да се говори така е глупаво. Разбира се, аз не искам от тях – а също и от вас – да вярвате на Бибията, преди да започнете да я четете. Но моля и тях, и вас да я прочетете и после да си съставите мнение дали е истина, или не. Все пак така се отнасяте и към вестниците, нали? Предвари-телно знаете, че някои от нещата, които пише в тях, ще бъдат верни, а други – не. Със сигурност не решавате, пре-ди да ги четете, да вярвате на всичко. Но това не ви пречи да ги четете. Имате достатъчно доверие в способността си за преценка, за да прочетете това, което пише, да разми-слите върху него и да си съставите собствено мнение дали


36

е истина, или не. Искам от вас да направите същото и с Новия Завет.

И ако го направите, сам Иисус Христос гарантира, че ако сте готови да изпълните едно условие, Бог ще ви по-каже лично дали неговите претенции са истина, или не. А условието е следното: „Ако иска някой да върши Божи-ята воля – след като открие каква е тя – ще познае дали учението е от Бога, или Аз от Себе Си говоря“ (Йоан 7:17). Ще познае, защото, когато чете и изследва, и мисли върху учението на Иисус, Бог ще проговори на сърцето му и ще му покаже без сянка на съмнение, че това, което Иисус казва, е истина.

Проблемът се крие, предполагам, в условието – ако някой иска да върши Божията воля. Още преди да започ-нем, ние усещаме, че ако Бог ни покаже истината, това може да има сериозни последствия за начина ни на живот, пред които може би не бихме искали да се изправим. И така, предпочитаме да се отнасяме към всичко това без-лично, както пристъпваме към експериментите по физи-ка, без предварително да се ангажираме с никакви прак-тически последствия. Но с Бога не можем да се отнасяме така. Не можем да застанем пред Всемогъщия и да кажем: „Да, бих искал да разбера дали те има, или не, и дали Ии-сус Христос е твоят Син. Моля те, покажи ми. Но искам да знаеш, че и да ми се откриеш, аз не непременно съм го-тов да направя това, което ще ми кажеш.“ Бог няма време за духовни дилетанти.

Но ако сте сериозни и сте готови да изпълните Божия-та воля, когато я разберете, тогава направете този експе-римент: прочетете Евангелието според Йоан внимателно и с отворен ум. И Иисус Христос гарантира, че Бог ще ви покаже каква е истината.

37


Някой може би ще каже: „Моят проблем е, че аз дори не зная дали Бог съществува. Ако направя експеримента, който предлагате, няма ли да има опасност да си въобразя, че Бог ми е говорил, а това да е било самовнушение? Как да разпозная Бога, дори и да ми проговори?“

Е, нека да завърша, като ви разкажа една история за едно от чудесата, които се твърди, че Иисус е извършил (Йоан 9 гл.). Вие може би ще отхвърлите всички истории за чудеса като глупост. За момента това няма значение. Аз я използвам само като илюстрация.

Според разказа, Иисус веднъж срещнал един човек, който бил роден сляп, и го попитал дали иска да проглед-ни. Не зная дали някога сте се опитвали да обяснявате на някой сляпороден човек какво е зрение или какво е цвят – или дори да го убеждавате, че въобще съществуват такива неща като светлина или цветове. Това е ужасно трудно! Затова би било напълно разбираемо, ако слепият човек беше отвърнал на Иисус, че не знае какво е зрение и счита всички твърдения, че има такова нещо, за глупост. Поне това е начинът, по който много хора днес реагират, когато чуят Иисус Христос да казва, че може да им даде духовно зрение и вечен живот, което е способността да се познава Бог лично (Йоан 17:3).

За щастие обаче слепият човек казал, че ако има тако-ва нещо като зрение, то той иска да го има. Иисус Христос му предложил да направи един експеримент, ако желае; и му гарантирал, че ако го извърши, ще получи зрение.

Експериментът, устроен от Христос, изглежда стра-нен, както ще откриете, ако прочетете историята. Но слепият човек не се страхувал от новото. Той размислил, че Иисус Христос не е нито шарлатанин, нито луд. Щом той казва, че има нещо, наречено зрение, и че той може да


38

го даде на всеки, който иска, тогава си струва да се опи-та. Няма какво да губи. А може да спечели много. И той направил експеримента, установил от личен опит, че той действа, и се върнал прогледнал.

Препоръчвам и на вас един подобен експеримент. Прочетете Евангелието от Йоан. Когато четете, каже-те: „Боже, аз не съм сигурен дали съществуваш. Но ако те има и ако Иисус е твоят Син и той, както сам твърди, може да ми даде вечен живот, каквото и да е това, тогава проговори ми, открий ми се, покажи ми, че Иисус е твоят Син. И ако ми покажеш, аз съм готов да върша твоята воля, каквато и да се окаже тя.“

И Христос гарантира, че Бог ще ви покаже истината.

Бележки

1 C. S. Lewis, Fern-seed and Elephants and other Essays on Christian-

ity, Glasgow, Collins, 1982, p. 110.2 Това е редактирана версия на една лекция, изнесена първоначал-

но в университета в Марсилия под заглавие: „Трябва ли да извършим

интелектуално самоубийство, за да повярваме на Библията?“

39

3 НО СЪВРЕМЕННАТА НАУКА

НЕ Е ЛИ НАПРАВИЛА НЕВЪЗМОЖНА ВЯРАТА

В БОГА?

ЕДИН МОДЕРЕН МИТ

Един от най-дълбоко вкоренените митове, които са оф-ормили мисленето на хората в съвременния свят, е идея-та, че науката е направила вярата в Бога и свръхестест-веното както ненужна, така и невъзможна за мислещия човек. Това е много разпространен и неверен мит, който за нещастие много хора смесват с истинската наука. Нека проследим как е възникнал той.

Според обичайната представа вярата в Бога и свръхес-тественото е възникнала в примитивните етапи на човеш-кото развитие. Древният човек се сблъсквал с най-различ-ни процеси и явления, които не можел да проумее. Някои от тях, като растежа на семената и плодовитостта на до-битъка, били неща, от които зависел стандарта му на жи-вот. Други, като гръмотевиците и светкавиците, бурите и болестите, заплашвали самото му съществуване. Като не разбирал тези процеси и благоговеел пред тях, човекът на-правил онова, което би направило едно дете – одухотворил


40

ги. Когато имало лунно затъмнение, той си представял, че някакъв демон се опитва да удуши луната, и прибягвал до разни религиозни ритуали и магии, за да прогони демо-на. Когато чувал гръмотевица, мислел, че говори някакъв бог, а когато блясвала светкавица, смятал, че това е зъл дух, който се опитва да го унищожи. Дори смятал, че като наблюдава необичайни явления в природата, ще може да предвижда какво ще направят боговете. Но тъй като ние в последните векове сме развили и усъвършенствали на-учните методи, все повече и повече разбираме природни-те процеси. Сега знаем, че лунното затъмнение не е при-чинено от демон, нито че за светкавицата и болестите са виновни зли духове. Открили сме, че природните процеси са безлични и по принцип (на неквантово ниво) напълно предвидими. Затова атеистите твърдят, че вече няма нуж-да да въвеждаме идеята за Бога и свръхестественото, за да обясняваме явленията в природата. Вече няма нужда да прибягваме до Бог, за да запълва празнотите в нашето познание, както Исак Нютон, когато е казал: „Всекиднев-ното въртене на земята около нейната ос не може да бъде изведено от закона за гравитацията, нужна е божествена ръка…“ И така, атеистът стига до заключението, че Бог е отживелица, и като Лаплас казва, че нямаме нужда от „тази хипотеза“. В резултат на това обществото като цяло е започнало да смята, че науката е направила вярата в един Творец ненужна и невъзможна.

ЛОГИЧЕСКА ГРЕШКА

Тук обаче има една явна логическа грешка. Да вземем за пример един автомобил марка Форд. Съвсем естествено е някой примитивен дивак, който за първи път вижда ав-

41

3. Прави ли науката невъзможна вярата в Бога?

томобил и не разбира принципите на двигателя с вътреш-но горене, да си представи, че в мотора има някакъв бог (господин Форд), който задвижва колата. Той може и да си въобрази, че когато колата се движи добре, то е, защото господин Форд, който е в мотора, го харесва, а когато от-казва да върви, то е, защото господин Форд не го харесва. Разбира се, впоследствие примитивният дивак ще се циви-лизова, ще учи инженерство, и като разглоби двигателя, ще открие, че вътре няма никакъв господин Форд, и че не е нужно да го въвежда, за да обясни действието на двига-теля. Неговото разбиране за неличностните принципи на двигателите с вътрешно горене ще бъде напълно доста-тъчно, за да обясни как върви колата. Дотук добре. Но ако тогава той реши, че разбирането му за начина на работа на двигателя прави невъзможна вярата му в съществуването на г-н Форд, който първоначално е конструирал колата, това би било очевидно погрешно. Също такова объркване на категориите е да се предположи, че нашето разбиране на безличностните принципи, според които функционира вселената, прави или ненужна, или невъзможна вярата в съществуването на личностен Създател, който е плани-рал, създал и поддържа вселената. С други думи, не бива да объркваме механизмите, по които действа вселената, с нейната първопричина. Всеки от нас знае как да направи разлика между волевото движение на една ръка с опреде-лена цел и неволното конвулсивно движение, предизвика-но от случаен контакт с електрически ток.

На този етап обаче тези, които вярват в мита, са склон-ни да отговорят по следния начин: „Е, добре, да предпо-ложим, че има Бог извън вселената, който първоначално я е пуснал в ход. Но ние не можем да знаем нищо за него и не е задача на науката да размишлява над възможното


42

му съществуване. От друга страна, въз основа на онова, което вече знаем за функционирането на вселената, ние можем уверено да твърдим, че дори да съществува Бог из-вън вселената, той не се намесва, не може да се намеси и никога няма да се намеси в нейното действие. И така, на-уката прави невъзможно да се вярва конкретно в христи-янските твърдения, че Бог е нахлул в природата в лицето на Иисус Христос.“ Нека сега изследваме как е възникнал този аспект на мита.

ОТНОВО МОДЕРНИЯТ МИТ

Едно от най-големите постижения на науката е, че тя не само описва онова, което става във вселената, но и че от-крива неизменните закони, които управляват действието ѝ. Тук е важно да разберем и да се съгласим с твърденията на учените за характера на тези закони. Те не са само опи-сание на онова, което става. Те са резултат от разбирането на основните процеси в природата. Законите ни казват, че понеже нещата са такива, каквито са, природата не само действа по този начин, но тя трябва да действа по този начин и не може да действа по никакъв друг. Законите не само описват онова, което е ставало в миналото; стига да не работим на квантово ниво, те могат успешно да пред-сказват какво ще се случи в бъдеще с такава точност, че например да се изчисли траекторията на станцията Мир и да е възможно кацане на Марс. Разбираемо е в такъв слу-чай защо много учени се противят на идеята, че някакъв бог може произволно да се намеси и да измени, да прекра-ти или да обърне посоката на природните процеси. Това би противоречало на неотменимите закони и би преобърнало основата на научното разбиране за вселената.

43


Но точно тук дебне една друга заблуда, която покой-ният професор К. С. Луис илюстрира чрез следната ана-логия. Ако тази седмица сложа хиляда лева в чекмеджето на бюрото си, следващата седмица прибавя две хиляди и още по-следващата – още хиляда, неотменимият закон на аритметиката ми позволява да очаквам, че следващия път, когато отворя това чекмедже, ще намеря в него четири хи-ляди лева. Представете си обаче, че следващия път, когато отворя чекмеджето, намеря само хиляда лева – до какво заключение ще достигна? Че аритметичният закон е бил нарушен? В никакъв случай! По-разумно би било да пред-положа, че някой е откраднал три хиляди лева от чекме-джето ми. Във всички случаи е абсурдно да твърдим, че аритметичните закони правят невъзможно да вярваме в съществуването на крадец или във възможността той да се е намесил. Напротив, именно вярата ни в тези закони разкрива съществуването и дейността на крадеца.

Така и природните закони предсказват какво ще се слу-чи, ако Бог не се намеси; макар че, разбира се, намесата на Твореца в собственото му творение не е кражба. Да твър-дим, че природните закони правят невъзможно да вярваме в съществуването на Бога и във възможността той да се намеси във вселената, е явна заблуда. Все едно да твърдим, че понеже разбираме законите на двигателя с вътрешно горене, е невъзможно да вярваме във възможността гос-подин Форд или някой от неговите механици да се намеси и да снеме цилиндровата глава на мотора. Разбира се, че те биха могли да се намесят. И намесата им не би унищожила законите. Същите закони, които обясняват защо моторът е работил с цилиндровата глава, сега ще обяснят защо не работи, когато главата е свалена.

Мимоходом трябва да отбележим, че вярата в Бога


44

като Творец не само не пречи на откриването на природ-ните закони, но исторически е била един от основните мо-тиви за тяхното изследване. Сър Алфред Норт Уайтхед, признат за един от най-изтъкнатите историци на науката, казва: „Хората са ставали учени, защото са очаквали зако-номерности в природата; а са очаквали закономерности в природата, защото са вярвали в Законодател.“ Примери за такива хора изобилстват; достатъчно е само да помислим за Нютон, Кеплер, Фарадей и Клерк-Максуел. Те всички биха се съгласили с Айнщайн, че науката без религия е сляпа, а религията без наука е саката.

В този момент поддръжниците на мита могат да отвър-нат: „Добре, нека заради спора да предположим, че не е антинаучно да се съгласим теоретично с възможността един или друг бог да се е намесил в нашия свят. Но как-во реално свидетелство имаме, че такова свръхестествено събитие някога се е случило?“ Християните, разбира се, ще отговорят, че има изобилни доказателства за чудото на зачеването, чудесата и възкресението на Иисус Христос. На това ще бъде възразено: „Какво свидетелство е това? И как може да очаквате от нас да го приемем? Защото всичко това се съдържа в Новия Завет, който е написан в преднаучната епоха, когато хората не са разбирали при-родните закони и затова с готовност са вярвали, че е ста-нало чудо, когато всъщност такова е нямало.“ Тук се крие още една заблуда.

ОЩЕ ЕДНА ЗАБЛУДА

Вземете например новозаветната история, че Иисус се е родил от девица без човешки баща. Да мислим, че ранните християни са вярвали в това чудо, тъй като не са

45


разбирали природните закони, управляващи зачеването и раждането на деца, би било пълна глупост. Те са зна-ели всичко за установените природни закони, по които се раждат децата. Ако не са ги познавали, сигурно са щели да вярват, че деца могат да се раждат без баща или майка, но в такъв случай е нямало да смятат историята за раждането на Иисус от девица за чудо. Самият факт, че те разказват за това като за чудо, показва, че те идеално са разбирали естествените закони, управляващи зачеването и раждане-то. Всъщност, ако човек не разбира, че има закони, които обичайно управляват събитията, как изобщо ще стигне до заключението, че се е случило чудо?

Или вземете друг случай: Лука, който е бил лекар, об-разован и владеещ медицинската наука на своето време, започва своята биография на Иисус, като повдига точно тези въпроси (Лука 1:5-25). Той разказва историята за един мъж на име Захария и жена му Елисавета, които в продължение на много години се молили за син, защото Елисавета била безплодна. Когато тя била вече в напред-нала възраст, един ангел се явил на Захария и му казал, че някогашните му молитви скоро ще получат отговор и че жена му ще зачене и ще роди син. Тогава Захария много учтиво, но твърдо отказал да повярва в това. Причината, която посочил, била, че той самият вече е стар, а и тялото на жена му е немощно. Те двамата да имат дете на тази възраст би противоречало на всичко, което той знаел за природните закони. Интересното в случая е следното: За-хария не е бил атеист, той е бил свещеник, който е вярвал в Бога и в съществуването на ангелите, както и в силата на молитвата. Но ако обещаното изпълнение на неговата молитва означавало нарушаване на природните закони, той не бил готов да го повярва.


46

Историята казва, че ангелът предизвикал онемяване-то на Захария заради неговото неверие. Но това показва най-малкото следното: ранните християни не са били ле-коверни глупаци, непознаващи природните закони и зато-ва готови да повярват на всяка история за чудо, колкото и да е абсурдна. Също като всеки друг, и те са усещали огромната трудност да повярваш в история за такова чудо. И ако накрая са повярвали, то е, защото са били принуде-ни от необоримостта на свидетелствата, в които сами са се убедили.

По същия начин разказът на Лука за възникването на християнството (Деяния на апостолите) ни показва, че първата съпротива срещу християнското послание за въз-кресението на Иисус Христос не е дошла от атеисти, а от садукеите – тогавашните юдейски първосвещеници. Те са били религиозни хора. Вярвали са в Бога. Казвали са си молитвите. Но това не означава, че щом са чули твърде-нията за възкресението на Иисус от мъртвите, веднага са им повярвали. Не са им повярвали, защото са имали ми-роглед, според който чудо като телесното възкресение на Иисус Христос не може да се случи (Деяния 23:8).

И така, да се предполага, че християнството се е за-родило в преднаучния лековерен свят, просто не отгова-ря на фактите. Древният свят е познавал точно толкова добре, колкото и ние днес, природния закон, според който мъртвите тела не стават от гробовете. Християнството си е проправило път единствено чрез необоримата тежест на свидетелствата за това, че един човек действително е въз-кръснал от мъртвите, противно на природните закони.

Наистина, в днешно време някои хора с мироглед, по-добен на този на древните садукеи, погрешно се опитват да направят християнското послание по-приемливо за на-

47


учния ум, като изцяло премахват елемента на чудото от Новия Завет и представят само етичното учение на Иисус. Но този метод е неуспешен. На първо място, самият Нов Завет заявява, че възкресението на Христос не е някаква повърхностна, маловажна украса на християнското пос-лание – то представлява сърцевината му. Изрежете сърце-то, и ще унищожите посланието. И щом самият Нов Завет казва, че нещата стоят така, значи е напълно безполезно хора, които живеят две хиляди години по-късно, да твър-дят, че християнството може да бъде лишено от чудото и да продължи да бъде жизнеспособно (1 Коринтяни 15).

На второ място, целият този опит се гради на погрешна основа. Защото нашият напредък в научното разбиране на природните закони прави по-лесно, а не по-трудно да вяр-ваме във възкресението на Христос.

НАУКАТА – НА СТРАНАТА НА ВЯРАТА

Един от основните природни закони, който науката е открила и непрестанно пропагандира, е Вторият закон на термодинамиката, който гласи, че вселената като цяло върви към хаос, ентропията се увеличава. Но ако това е така, то едва ли е могло да става безкрайно дълго време, тъй като във вселената все още съществува доста серио-зен ред. Всъщност, според самата наука трябва да е имало време, когато е действал обратният процес и вселената е била „подредена“. Ако тогава, в някакъв момент в минало-то, това е станало, то тогава не е нито невъзможно, нито ненаучно да вярваме, че при възкресението на Христос природните процеси отново са протекли в обратна посока, така че мъртвото му тяло е било съживено и е излязло от гроба. Освен това науката казва, че макар като цяло


48

ентропията във вселената да се увеличава, има ситуации, в които тя локално намалява. Семената се развиват в дър-вета и произвеждат плод. Ние знаем, че това е възможно, защото в тази локална ситуация земята получава коло-сален приток на енергия от слънцето, а семето съдържа информацията, необходима за изграждане на дървото. В съгласие с това Новият Завет отбелязва, че възкресение-то на Христос е станало възможно чрез огромен приток на енергия от самия Създател: „Превъзходното величие на Неговата мощ… действието на мощта на Неговата сила. С нея Той подейства в Христос, като Го възкреси от мъртвите“ (Еф. 1:19-20).

Въпреки това, за някои хора може би все още същест-вуват съмнения и те биха ги изразили по следния начин: „Това свидетелство в Новия Завет е вече твърде отдале-чено от нас. Как можем да имаме пряк достъп до него? В крайна сметка чудесата по принцип, и възкресението на Христос конкретно, не са неща, които стават всеки ден или всяка седмица. Ние нямаме съвременен опит, който да бъде основа за сравнение и критерий, чрез който да преценяваме достоверността на тези свидетелства. Дали тогава от нас не се очаква да вярваме на всичко, което казват писателите на Новия Завет, просто защото те го казват?“

ЕСТЕСТВОТО НА ХРИСТОВИТЕ ЧУДЕСА

Отговорът е, че има редица съображения, които гово-рят в полза на достоверността на тези чудеса. Като нача-ло можем да забележим разликата между чудесата, които според Новия Завет е вършил Иисус, и глупавите истории за чудеса, измислени от лековерни хора в по-късните ве-

49


кове в западащия християнски свят. В тези по-късни ис-тории каменни образи плачат с кървави сълзи, вълци се превръщат в хора и птички изскачат от буци глина. Няма нищо, което поне малко да прилича на чудесата, описани в Новия Завет. Чудесата на Христос са в съгласие с нормал-ното действие на природата. Когато Иисус по чуден начин прави вино, той не го прави от нищото – той иска вода и я превръща във вино. Точно това прави и природата всяка година посредством лозата и почвата, слънцето и дъжда. Ако Христос без всякаква връзка беше направил вино от въздух, можехме да предположим, че е използвал някак-ви чуждоземни магически сили, без да зачита природата и нейните закони. Но Христовите чудеса показват уважение към природата, каквото бихме очаквали от нейния Съз-дател. В същото време те естествено го разкриват като превъзхождащ природата.

Можем да размислим и над нравствения аспект на него-вите чудеса. Никое от тях никога не е било извършено, за да нанесе вреда на някого, дори и на враговете му.

Показателни са също и понятията, които Новият Завет използва за чудесата на Иисус. Понякога те са наречени с една дума, която означава акт на мощ. В други случаи са описани с друга дума, която означава нещо чудно, знаме-ние. Взети заедно, тези думи сочат, че Христос съзнател-но е вършел дела със свръхестествена мощ, за да привлече вниманието върху себе си. Но освен това, тяхната цел е била да служат като знаци и да сочат към огромните ду-ховни ресурси, които Христос предлага на всички хора по всяко време и на всяко място.

На този аспект на Христовите чудеса особено набля-га писателят на четвъртото Евангелие, у когото обичай-ната дума за чудо е знамение (макар че това за жалост е


50

замъглено в много преводи чрез използването на думата „чудо“ вместо „знамение“). Така например Йоан ни казва, че когато Христос по чуден начин умножава хлябовете, той го прави не само за да нахрани хората, а за да привле-че вниманието им към факта, че самият той е Хлябът на живота, който може да задоволи духовния глад на хората от всички епохи, ако те му се доверят чрез вяра и го при-емат като Спасител и Господ (Йоан 6). И на това ниво той е достъпен за всеки един от нас – всеки може да провери чрез личния си опит дали това е вярно или не.

ЕДИН ЕКСПЕРИМЕНТ

Ето и най-силното свидетелство. Ако Христос дейст-вително е възкръснал от мъртвите в третия ден – а това е така – това означава, че той сега е жив и е готов чрез своя Дух да осъществи лична връзка с нас, ако ние от своя стра-на сме готови да осъществим лична връзка с него. Както при всяко взаимоотношение, неговата реалност не може да се преживее или докаже, ако човек не влезе в него. А възможността да влезем в такова взаимоотношение с Христос е открита за всички нас. Това има предвид Йоан, когато казва за Иисусовите чудеса: „тези са написани, за да повярвате, че Иисус е Христос, Божият Син, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (Йоан 20:31).

И така, тук ни се предлага един експеримент, който всеки може да направи. Ако Иисус наистина е Божият Син, то евангелието на Йоан е дошло до нас с неговия авторитет. Това е Божият начин да осъществи контакт с нас. Милиони хора свидетелстват, че като са го прочели, Бог им се е разкрил лично. Не можем да наречем всички тези милиони хора глупаци. Единственото истински науч-

51


но действие е да подложим твърдението на проверка, като направим същия експеримент и сами прочетем евангели-ето.

53

4 НО НЕ ВОДЯТ ЛИ ВСИЧКИ РЕЛИГИИ КЪМ БОГА?

Със сигурност няма да е пресилено да кажем, че за мно-го хора днес атеизмът вече не е приемливо кредо. Но това, което им пречи да го изоставят напълно, е несигурността им коя вяра би могла задоволително да го замести. За тях не е очевидно, че алтернативата на атеизма е християн-ството. Вярно, че единствената алтернатива на атеизма е да вярваш в някакъв бог. Но защо, питат те, това тряб-ва да е християнският Бог? Защо не Шива, Вишну, Рама, Кришна или който и да е от многобройните богове на хин-дуизма? Или Аллах, единият Бог на исляма? А може би теравада будизмът е най-привлекателната алтернатива на атеизма? За разлика от махаяна будизма, който вярва в безброй божества, теравада будизмът, строго погледна-то, изобщо не е религия, а философия, която не вярва в никакъв бог. Независимо от това тя предлага на своите последователи набор от доктрини (трите питака) и сбор-ник от правила за поведение, чиято цел е да ги освободи от тиранията на техните желания и да ги води в житейски път, напълно свободен от бури, притеснения и страхове, и да ги въведе в мирни взаимоотношения с техните ближни.

А и целта на всички религии, както мислят мнозина, е да учат хората на добро поведение. Какво значение има в


54

такъв случай коя конкретна система ще изберем, стига да следваме нейните принципи с постоянство и искреност? Ако нравствената цел е една и съща, какво значение има в коя посока и по каква пътека се катерим по планината? Накрая се стига до един и същи връх. Не водят ли всички спици на колелото до една и съща ос? Както казва Дж. Б. Шоу: „Има само една религия в света, макар тя да има сто-тина версии.“ В такъв случай не водят ли всички религии до Бога?

КАКВО КАЗВАТ РЕЛИГИИТЕ ЗА СЕБЕ СИ

Не всяка религия обаче ще се съгласи, че е просто ал-тернативен път към същата цел. Буда е претендирал, че „има само един път за очистване на човешките същества“1 и че „истината е една, няма втора“.2 Монотеистичният юдаизъм никога няма да се съгласи с хиндуизма, че има милиони богове. А християнството ще каже на моноте-истичните юдаизъм и ислям, че няма друго име под небе-то, дадено между хората, освен името Иисус, чрез което да се спасим (Деяния 4:12). За много хора тези взаимно изключващи се претенции за уникалност изглеждат аро-гантни и опасно неуместни в глобалното село, в което се е превърнал светът. Няма ли да е по-добре тогава един бивш атеист да приеме еклектичната философия на дви-жението Ню Ейдж, което заимства каквото му харесва от всички религии и комбинира елементи на анимизъм, по-клонение на природата, пантеизъм и християнски морал в една прагматична амалгама? Като отрича обективното съществуване на истина, движението Ню Ейдж може да приобщи почти всяка религиозна вяра – стига тази вяра да няма претенции за абсолютност.

55

4. Но не водят ли всички религии към Бога?

Колкото и убедително да изглежда това обаче, трябва да бъдем нащрек да не би самата му привлекателност да е илюзия, неподкрепена от фактите.

Нека разгледаме първо мисълта, че няма значение коя система ще последва човек, стига да е искрен. В никоя дру-га област от живота един отговорен човек не би се задо-волил да приеме искреността като гаранция за истинност или за сигурност. Всички форми на медицинската прак-тика имат по дефиниция една и съща цел – излекуването на болния. Но не всички лекарства са еднакво ефикасни, нито еднакво безвредни. Някои лекарства имат разруши-телни странични ефекти. Някои са отрова. Не би било разумно да изпием съдържанието на произволно шише, само защото на етикета му пише „лекарство“. Всички вяр-ваме в обективността на истината, когато става въпрос за лекарства!

Второ, дори ако беше вярно – а то не е – че основната цел на всички религии е да накарат хората да се отнасят добре един към друг, не бихме могли да приемем без до-пълнителни изследвания, че това е достатъчната цел, към която трябва да се стремим. В миналите векове светов-ните морета са били кръстосвани от много пиратски ко-раби. На някои от тези кораби пиратите несъмнено са се държали много добре един към друг и са имали строги и добре спазвани правила, които са гарантирали, че завладя-ната плячка ще се разпределя справедливо. В този смисъл достигнатият морален стандарт сигурно е бил напълно за-доволителен за тях – но само ако се пренебрегне фунда-менталният факт, че са пирати, които се бунтуват срещу законното управление на страната! Ако правителството ги хванело, техният висок морал при деленето на пляч-ката нямало да ги спаси от бесилото. Ако предположим,


56

че основната цел на религията е да ни накара да се отна-сяме добре един към друг, ние пренебрегваме съществе-ния въпрос дали има върховно същество, създател, който ни е сътворил, на когото дължим вярност и който ще ни призове да отговаряме за своята невярност и пренебреже-ние спрямо него. Ако има такъв върховен създател и ние сме го игнорирали и сме нарушили неговите закони, ко-гато той ни призове да отговаряме, няма да можем да се оправдаем с това, че сме се отнасяли добре към другите човешки същества. Тук има непреодолима пропаст между например теравада будизма и християнството. За терава-да будистите човекът в своята вечна същност е най-вели-кото духовно присъствие във вселената.3 А в юдаизма и християнството такова отношение на човека към себе си е равносилно на богохулство. За тях човекът със сигур-ност е сътворен по Божия образ, но човекът не е Бог. Бог остава най-великата духовна реалност и да се опитваме да узурпираме неговото място е върховен бунт срещу Все-вишния.

Освен това има още една непреодолима разлика меж-ду религии като хиндуизма и будизма, от една страна, и юдаизма и християнството от друга. Първите две твърдят, че материалният свят е илюзия (мая), а истинската цел на мъдрия човек е да избяга от материалния свят е илю-зия (мая), а истинската цел на мъдрия човек е да избяга от материалния свят в нематериална нирвана. Юдаизмът и християнството директно отричат това. Те твърдят, че материалното творение, както е било направено от Тво-реца, е добро; че нашите материални тела също са били добри и въпреки че са повредени от греха, те един ден ще бъдат физически възкресени. И така, това са два неприми-римо противоположни светогледа. Би било белег на много

57


повърхностно мислене да смятаме, че човек може да взе-ме най-доброто и от двата и да ги съчетае. И също така е очевидно, че ще има огромно значение за отношението на човека към околния свят и дори към собственото му тяло кой от двата възгледа ще възприеме.

РЕЛИГИИТЕ И ПРОБЛЕМЪТ ЗА ВИНАТА

Разбира се е вярно, че когато става въпрос за основ-ните морални норми – да почиташ родителите си, да не убиваш и т. н. – всички религии учат повече или по-малко едно и също. Сравнете например петте принципа на буди-зма с десетте заповеди на юдаизма. С една дума, религиите ни учат, че трябва да бъдем добри. Нашият проблем обаче е, че не сме били добри. Ние сме съгрешили срещу Бога, нарушили сме неговите закони и подлежим на наказание. Съгрешили сме срещу други хора и сме им навредили. Съ-грешили сме срещу себе си. И ако действително сме Бо-жии създания, тогава грехът срещу другите хора и срещу самите нас също представлява сериозен грях срещу Бога. Човешките същества са устроени така, че когато съгре-шават срещу Бога и срещу другите хора, съвестта им ги кара да се чувстват виновни, което ограбва техния душе-вен мир и ги преследва и потиска. За да намерят мир, за да продължат с увереност към бъдещето, те трябва да се освободят от това чувство за вина. Затова всяка религия, която заслужава да се нарича така, трябва да се справи с въпроса за вината. Но как? Не просто безполезно, но и вредно е да се опитваме да освободим съвестта на един човек от вината, като му казваме, че миналият му грях и вина нямат значение. Защото в крайна сметка това би оз-начавало, че хората, срещу които е съгрешил, нямат зна-


58

чение, вредата, която е нанесъл, няма значение, а съвестта му е просто слабост на характера, която може удобно и безнаказано да бъде потисната. Никакъв рай не може да се гради на подобна теория, от която следва, че в крайна сметка човешките същества нямат значение – макар че за жалост такива опити са правени неведнъж.

Следователно, всички хора отчаяно се нуждаят от раз-решение на този проблем – решение, което да запази тех-ните морални стандарти и чувството им за справедливост и в същото време да им донесе прошка и да ги освободи от веригите на вината за миналото.

Тук, разбира се, големите религии се различават и няма смисъл да се крие този факт. Някои форми на будизма от-ричат, че въобще има такова нещо като прошка. Хората просто трябва да преминат през неизбежната си карма за своите грешки и недостатъци, които всеки човек натрупва през сегашния и миналите си животи, докато товарът от грешки се стопи и човекът бъде освободен, за да навлезе в бленуваната нирвана. Хората не могат да очакват външна помощ. „Никой не може да очисти друг.“4 Действа само неумолимият закон за причинно-следствената връзка и всяко надвишаване на достойнствата от недостатъците трябва да бъде изстрадано в една може би безкрайна поре-дица от прераждания.

Някои ранни форми на хиндуизма са допускали, че може да се получи прошка чрез принасяне на церемо-ниални дарове и жертви на боговете. Юдаизмът също е имал сложна система от жертвоприношения, въз основа на която хората са можели да получат прошка от Бога. Но самият юдаизъм внимателно посочва, че жертването на волове и крави не може да се счита за адекватно разре-шение на проблема за човешката вина (Пс. 40:6). В крайна

59


сметка, какво знаят кравите за греха? Те не будуват цяла нощ, измъчвани от угризения на съвестта. Моралните раз-съждения остават завинаги извън техните възможности. Славата и бремето на моралното съзнание принадлежи на човешките същества.

Следователно, в най-добрия случай жертвите на жи-вотни са били само символичен начин да се признае, че за греха трябва да бъде платено, за да може съвестта да се успокои чрез прошка. Днес юдаизмът е изгубил дори тази система от символи и няма с какво да я замести. По това той прилича на исляма, който учи хората да се оставят на милостта на Всемогъщия, но не може да посочи никаква жертва, която адекватно да заплаща цената на греха.

БЕЗСПОРНАТА УНИКАЛНОСТ НА ХРИСТОС

В тази връзка християнството е уникално, защото, макар да учи хората да бъдат добри, това не е главното ударение на неговото послание. Сърцевината на христи-янското послание е в това, че Бог, съдията, срещу когото сме съгрешили всички, лично се е наел със задачата да потвърди славата на своя закон и справедливост, като е дал своя Син в жертва, която да изкупи греха на света. С това Христос е уникален. От всички велики основатели и водачи на религии той единствен застава до нас, като твърди, че е въплътеният ни Творец, дошъл да се справи с проблема за вината, породена от нашия грях, чрез своята жертва на Голгота, за да можем ние да получим прошка и мир от Бога. Х. Д. Луис казва: „… и самият Буда, според известния текст, който описва неговата болест, е отрекъл в края на живота си каквито и да е твърдения, отправяни по негов адрес, че е инструмент за спасение.“5 Да питаме


60

защо трябва да смятаме, че Христос е единственият път към Бога, означава, че изобщо не схващаме идеята. Никой друг не ни предлага да се справи с този фундаментален проблем. Христос е единственият състезател. Не е огра-ниченост да приемем от Христос онова, което никой друг не ни предлага!

Освен това е много важно да ни е ясно основното ус-ловие, при което се отправя предложението на Христос, защото и в това отношение християнството е уникално.

Тъй като не всички, изповядващи християнството, разбират тази разлика, ще я подчертаем с помощта на известната метафора, представяща религията като път или пътека. В будизма това е „осмократната“ пътека или „средният път“. А от най-ранни времена християнството е било известно като „Пътят“. В този модел на мислене обикновено в началото има врата, през която трябва да се влезе – някакъв ритуал или преживяване, през което човек трябва да премине, за да тръгне по пътя. Много пъти накрая на пътя също има врата, която води към рая или нирвана и пр. – въпреки че дзен-будистите смятат, че просветлението (сатори) е възможно в този живот. Об-щата за всички идея е, че дали ще преминеш през послед-ната врата (или ще постигнеш просветление по Пътя) за-виси изцяло от това как напредваш по пътя – основният принцип е лични заслуги. Хората често си го представят подобно на университетското образование. Ако искаш да придобиеш университетска диплома, трябва да издържиш необходимия приемен изпит. Ако не преминеш през тази врата, не можеш изобщо да започнеш да изучаваш специ-алността, за която се надяваш да получиш диплома. Но влизането през тази начална врата не е гаранция, че на-края на образованието си ще получиш дипломата. Защото

61


в края на образованието има още една врата, и това е край-ният изпит. Дали ще преминеш през нея, зависи изцяло от това колко добре си се представял по време на цялото образование и как ще се представиш на последния изпит. Професорите ще се постараят да ти помогнат, доколкото могат, но дори те не могат да ти гарантират, че ще преми-неш. В крайна сметка всичко зависи от твоите заслуги. Ти трябва да си заслужиш дипломата и дали си направил дос-татъчно за това, не може да се прецени, докато не дойде последният изпит.

Според обичайното мислене и християнството е рели-гия от този вид. За да получиш спасение и да бъдеш приет от Бога, трябва най-напред да преминеш през вратата в началото на пътя, а именно ритуала на кръщението. Пре-минаването през тази врата те поставя на пътя към спасе-нието; но това, разбира се, не означава, че вече си спасен. Дали ще достигнеш до спасение и приемане от Бога, зави-си от това дали ще издържиш крайния изпит, а именно по-следния съд. А дали ще издържиш този последен изпит ще зависи от напредъка ти и заслугите, които си постигнал през живота си. Разбира се, църквата и нейните служите-ли ще ти помагат с всичко, което могат, но и те не могат да ти гарантират, че ще преминеш последния съд. Така въпросът дали в крайна сметка ще бъдеш приет от Бога, остава отворен до последната преценка, просто защото се смята, че приемането от Бога зависи от собствените дела, напредък и заслуги.

Колкото и правдоподобно и логично да изглежда това обаче, то е точно обратното на онова, което Новият Завет казва за приемането от Бога. В това отношение христи-янството е противоположно на всички останали религии. То казва съвсем категорично, че спасението не е по дела


62

и заслуги. То е дар от Бога (Ефесяни 2:8-9). И следова-телно, като подарък, не може да зависи от степента на на-предък по пътя. Тогава възниква въпросът в кой момент човек получава този подарък. В кой момент Бог ни дава уверението, че сме приети? В края на пътя ли? Не! Още в самото начало на пътя, както Господ Ииус обяснява на своите съвременници: „Истина, истина ви казвам: кой-то слуша Моето слово и вярва в Този, който Ме е пра-тил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преми-нал от смърт в живот“ (Йоан 5:24). Или, както казва Павел: „И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез кого-то ние посредством вяра сме придобили достъп до тази благодат, в която стоим, и се хвалим с надеждата за Божията слава!“ (Римляни 5:1-2). Нещо повече, и в двете горни изказвания виждаме, че въз основа на оправданието, което сме получили в началото на пътя, Бог ни уверява, че ще преминем и през вратата в края на пътя. Както казва апостол Павел: „Много повече сега, като сме оправда-ни чрез Неговата кръв, ще се спасим от гняв чрез Него“ (Римляни 5:9).

ТВЪРДЕ ХУБАВО, ЗА ДА Е ИСТИНА?

На пръв поглед това толкова противоречи на всичко, което хората винаги са мислели, че те са склонни да го отхвърлят и да смятат, че не е възможно това да е правил-ното разбиране на християнството. И въпреки това тази основна сигурност и съзнанието за приемане от Бога зае-мат централно място в учението на Иисус.

„Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те

63


Ме следват. И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат и никой няма да ги грабне от ръка-та Ми. Моят Отец, който Ми ги даде, е по-голям от всичко; и никой не може да ги грабне от ръката на Отца“ (Йоан 10:27-29).

Но ако все още ни е трудно да приемем, че вярващият в Христос може да се наслаждава в този живот на мира, който идва от пълното приемане от Бога, нека напра-вим сравнение с най-близките човешки взаимоотноше-ния – тези между двама съпрузи. За да създаде условия за щастлив брак, дали би било разумно съпругът да отлага колкото може по-дълго след сватбата момента, когато ще увери жена си, че я приема? Отговорът на въпроса е оче-виден. Ако една жена живее през целия си брачен живот в несигурност дали е направила достатъчно, за да спече-ли приемането и обичта на съпруга си, това би било един вид робство. При нормалните бракове съпругът от самото начало уверява жена си, че я приема и ѝ се посвещава за цял живот. Именно сигурността на жената в любовта на нейния съпруг и това, че той я приема от самото начало, я карат да му се посвети, както и той на нея.

Аналогията не е неуместна. Според християнството спасението не е схема за трупане на заслуги, които ще ни купят приемането от Бога. Става въпрос за встъпване в реално, лично отношение с нашия Създател, което Биб-лията илюстрира точно с любовта на мъжа към неговата жена (Ефесяни 5:22-23). Това отношение не трябва да ос-тава неясно до края на живота. Всъщност, ако то изобщо ще се формира, това трябва да стане сега, в този живот. Но след като веднъж е формирано, то ще трае вечно.

Действително, на много хора това им изглежда просто


64

невероятно; защото, ако е вярно, според тях то би било опасно. „Ако можем още в този живот да бъдем сигурни, че сме приети от Бога – казват те, – няма ли това да ни подтикне да злоупотребим с неговата любов и неговата благодат, като живеем недостойно?“

Въпросът изглежда логичен, особено за хора, които не са преживели какво става, когато човек откликне на по-каната на Христос и встъпи в лично взаимоотношение с него. Но отговорът на този въпрос е НЕ, решително НЕ. Това е така поради естеството на вратата, през която тряб-ва да се влезе, за да се тръгне по пътя на християнството. Вратата не е ритуалът на кръщението на едно бебе, което изобщо не осъзнава какво става. Тя е истинското ново-раждане, което се осъществява в един човек чрез ожи-вотворяващата сила на Светия Дух (Тит 3:3-7; Йоан 3:5-16). То не се постига чрез човешки усилия и дела; това е дар, който се дава на всеки, който лично се покае и лично приеме Христос за свой Господ и Спасител (Йоан 1:12-13; Ефесяни 2:8-10). И тъй като дарът е нов духовен живот с нови сили, нови желания, нови цели и най-вече нови взаи-моотношения с Бога, той естествено води към добри дела и към цялостен нов начин на живот. Това не означава, че вярващият е съвършен и безгрешен, но когато съгрешава, истинският вярващ ще се покайва, ще изповядва греховете си и ще приема обещаната от Бога прошка (1 Йоан. 1:9).

И така, това е славата на християнското евангелие. Но то съдържа и един сериозен извод. Ако няма свидетелства за променен начин на живот, имаме всички основания да се съмняваме дали това новораждане изобщо се е случило, дали въпросният човек въобще някога е минал през врата-та. Писанието казва: „Защото, както тялото без духа е мъртво, така и вярата без дела е мъртва“ (Яков 2:26).

65


Едно бебе не става живо, понеже плаче; но ако изобщо не изплаче, вероятно е мъртвородено.

ПРЕТЕНЦИЯТА НА ХРИСТОС ЗА ИСТИННОСТ НЕ Е ТИРАНИЧНА

Още едно последно възражение възниква във връзка с претенцията на Христос, че той е уникалният Спасител. Например той казва: „Аз съм пътят и истината, и жи-вотът; никой не идва при Отца, освен чрез Мен“ (Йоан 14:6). По същия начин са прокламирали неговата уникал-ност и апостолите му: „Чрез никой друг няма спасение, защото няма под небето друго име, дадено между хо-рата, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния 4:12). В днешния плуралистичен свят много хора изпитват неу-добство, когато чуват такива твърдения. Те споделят стра-ха, изразен от Карл Попър в известната му книга „Отворе-ното общество“, че вярата, че един притежава Истината, винаги е в същността си тоталитарна. Попър отбелязва, че има само една малка крачка от увереността, която казва „Сигурен съм…“ до тиранията, която казва „… и затова трябва да ми се подчинявате.“ От там той стига до възгле-да, че всички претенции за абсолютна истина трябва да бъдат отхвърлени, за да се предпази обществото. Тъй като историята дава твърде много примери, че този страх е ос-нователенен, е жизнено важно да разберем, че Христос, който е имал такива претенции, е отхвърлял насилието и тиранията. Всъщност част от славата на християнското послание е, че Христос никога не е налагал своята воля в живота на хората чрез демонстрации на сила – а сила не му е липсвала. Той е искал хората да се доверят на Бога и да го обичат, а доверието и любовта не могат да се по-


66

стигнат по принуда – те могат само да бъдат спечелени. И Христос е показвал не толкова своята сила, колкото своята любов и грижа към хората, както описват в големи подробности евангелията. И когато някои хора въпреки това са го отхвърляли и са го молели да ги остави, той не ги е принуждавал да му се покоряват, а напротив, приемал е тяхната присъда и с тъга си е тръгвал (Матей 8:34-9:1). Когато учениците му взимат мечове, за да го защитят, той незабавно ги спира с известните думи: „Върни меча си на мястото му, защото всички, които са хванали меч, от меч ще загинат“ (Матей 26:52). На римския управител Пилат, пред когото бива изправен с обвинението, че е по-тенциален водач на бунт, той казва: „Моето царство не е от този свят; ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда преда-ден…“ (Йоан 18:36). В отговор на това заявление, с пъл-ната власт на Рим зад гърба си, Пилат обявява: „Аз не намирам никаква вина в Него“ (Йоан 18:38). Контекстът е твърдението на Христос пред Пилат, че той е Цар, до-шъл на света да свидетелства за истината, и претенцията: „който е от истината, слуша Моя глас“ (Йоан 18:37). Присъдата на Пилат показва, че той не вижда в твърдени-ята на Христос политическа заплаха. Нещо повече, Хрис-тос дори се моли за войниците, които са изпратени да го разпънат. Следователно той не може да бъде отговорен за онези, които са се наричали негови последователи, но в пряко неподчинение на изричната му заповед са използва-ли насилие срещу други хора. Такова поведение не е хрис-тиянско, независимо с какво се аргументира. Христовите твърдения, ако бъдат приети искрено, карат хората да се покоряват на неговото учение и да обичат дори враговете си. Христос не може да бъде критикуван за поведението

67


на онези, които през всички векове, а и днес, са отхвър-ляли неговото учение и са превръщали християнството в тирания.

Бележки

1 R. C. Saechner, The Concise Encyclopedia of Living Faiths, London:

Hutchinson, 1977, p. 265.2 Пак там, с. 275.3 Пак там, с. 409.4 Пак там, с. 265.5 Lewis and Slater, World Religions, London: Baltimore Penguin Book,

1966.

69

5 НО АКО ИМА БОГ,

ЗАЩО ТОЛКОВА МНОГО ХОРА СТРАДАТ?

Даването на задоволителен отговор на този въпрос не може да е проста задача. Когато хората нямат някакви тежки страдания и могат да гледат обективно и безпри-страстно на проблема, те търсят рационални обяснения, които да задоволят интелекта им. Но когато са страдали или все още страдат от душевна или физическа мъка, или ги измъчва чувството за някаква крещяща несправедли-вост, обикновените рационални обяснения не са достатъч-ни. Те търсят отговори, които да задоволят не само техния ум, но и сърцето им; отговори, които да облекчат мъката им, да укрепят вярата им, да им дадат надежда, сила и ку-раж да устоят.

Нека да илюстрираме това. Да предположим, че вие сте родители на дванадесетгодишно момиче, което има де-фект на гръбначния стълб. Лекарите казват, че дъщеря ви се нуждае от серия сложни операции за костна трансплан-тация, за да се изградят и укрепят прешлените. Ако не се започне веднага, когато стане по-голяма, ще бъде късно, а след това тя постепенно ще развие много лошо и болезне-но изкривяване на гръбначния стълб. Въпросът е да бъде


70

ли подложена на тези операции? Момичето не може да бъде оставено да вземе решението само – то е прекалено малко, за да разбере и обмисли всички последствия. Вие, родителите, ще трябва да решите. Какво ще ѝ кажете?

Несъмнено като начало ще ѝ обясните с разбираеми за нея думи физиологичните причини, поради които опера-циите са необходими, и че няма друг начин тя да се оправи. Честно ще ѝ кажете, че ще я боли, но и ще я уверите, че хирурзите са много способни и мили, и че в крайна сметка резултатът ще бъде много добър и тя ще е доволна, че е преминала през операциите. С други думи, за вас ще е мно-го важно да я подготвите интелектуално за изпитанието.

Проблемът обаче е, че в момента тя не изпитва сериоз-на болка. Но ако лечението се започне, всеки път, когато се събужда след поредната операция, на която вие сте я подложили, и месеци след това, тя ще изпитва мъчителни болки. Как ще ѝ отговаряте, когато хлипа: „Защо допус-нахте да ми причинят това?“ Само интелектуални обяс-нения едва ли ще бъдат достатъчни. Сега ще трябва да я уверявате в своята любов към нея, да я накарате да по-чувства, че сте заедно с нея в страданието ѝ, и да поддър-жате надеждата ѝ, че накрая всичко ще бъде добре. И в същото време ще правите всичко възможно да укрепвате вярата ѝ във вас, във вашата любов, във вашата мъдрост, и в лекарите; защото, ако изгуби тази вяра, нейната битка с болката ще стане безкрайно по-трудна и може дори да бъде изгубена.

Така е и с нас, възрастните, когато се изправяме пред страданието, от една страна като интелектуален проблем, а от друга страна като лично преживяване. Нужен е не само един отговор. Но нека започнем с интелектуалния проблем.

71

5. Защо хората страдат?

ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ ПРОБЛЕМ

Всъщност това е двояк проблем, защото страданието произхожда от два логично отделни източника (макар че на практика те понякога са неотделимо преплетени). Еди-ният източник е злото, за което човекът сам е пряко от-говорен: икономическата, политическата и гражданската несправедливост, експлоатацията, агресията, мъченията, убийствата, изнасилванията, малтретирането на деца, из-невярата, предателството, робството, геноцидът, войните и други такива неща. Към тях се прибавят и всички оне-зи злини, които, макар и по-дребни по мащаб, причиняват може би най-широко разпространените нещастия в нашия свят – болезнените, нараняващите, увреждащите неща, които всички ние си причиняваме един на друг. По спора-зумение ние наричаме това „проблема за злото“.

Другият източник на страдание са природните бед-ствия: земетресения, вулкани, приливни вълни, наводне-ния, свличания на земни маси, лавини, ултравиолетови лъчи, суша, болести по растенията, глад, напасти (напр. скакалци или маларийни комари), за които човекът не е непосредствено отговорен (макар че може да допринася непряко за някои от тях, като безотговорно руши приро-дата). Има и други неща като вродени деформации и бо-лести, разрушаващи личността, за които човек също не е непосредствено виновен (макар че за някои от тях може да допринася както пряко, така и косвено). По споразумение ние наричаме това „проблема за болката“.

Независимо дали идва от единия или от другия източ-ник, страданието е силно предизвикателство към вярата в Бога. Проблемът за болката казва: „Как можем да вяр-ваме, че един свят, в който има толкова много стихийни


72

бедствия, е сътворен от един безкрайно любящ, всемогъщ и премъдър личностен Бог?“ Проблемът за злото добавя: „Как можем да примирим съществуването на такова ог-ромно зло и факта, че се допуска то да продължава, със съществуването на един всемогъщ, съвършено свят Бог, който би трябвало да се грижи за правдата?“ И така, инте-лектуалният проблем несъмнено е сериозен. Би било глу-паво да го отричаме или дори да го подценяваме.

ЕДНО РАЗРЕШЕНИЕ, КОЕТО САМО ВЛОШАВА НЕЩАТА

Всъщност обаче има един прост начин да елиминираме моментално този интелектуален проблем – да прегърнем атеизма! Да отречем, че има Бог. Тогава няма никакъв проблем да се обясни съществуването на злото и болката. Защото, ако няма интелигентен Създател, трябва да пред-положим, че нашият свят и самите ние сме се появили от несъзнателни, безлични сили, които неволно са произве-ли и развили безмозъчна материя. После, след милиони години случайни изменения, от тази безмозъчна материя са възникнали интелигентни умове, които могат да про-тестират срещу страданието. Но това е станало случайно. Материята не е имала намерение да го прави; и след като го е направила, не е разбрала това. Просто е продължила своя ненаправляван, непланиран безцелен път, без да се грижи дали резултатът е добър или лош, интелектуално приемлив, или не. При такова предположение не би било трудно да обясним съществуването на злото и болката. Какво друго бихме могли да очакваме от един безмозъ-чен процес освен колосално количество болка навсякъде? (Разбира се, при това предположение, ще имаме непреодо-

73


лими трудности да обясним финото и сложно устройство и невероятната красота, които наблюдаваме навсякъде в природата.)

Атеизмът безспорно освобождава от интелектуалния проблем за страданието. Но той не освобождава от болка-та, нито пък ни помага да я понасяме. Всъщност той може да направи болката още по-непоносима. Защото, ако има личностен Бог и той ни е сътворил, тогава имаме солидна основа да вярваме, че страданието не е само разрушително и в крайна сметка безсмислено, а може да бъде използва-но от Бога за нашето вечно добро. И основанието за този извод е достатъчно просто. Нормалните човешки родите-ли носят морална отговорност за децата, които са родили, обичат ги и желаят най-доброто за тях. Нещо повече, ро-дителите откриват, че тази загриженост за техните деца им е вродена, заложена е в самата им природа. Твърде невероятно би било Богът, който ги е създал и е зало-жил тази загриженост в сърцата им, да е безразличен към своите творения и да не поема никаква морална отговор-ност за това, че ги е създал (Лука 11:13). Следователно, това е здрава основа за надежда; и когато хората преживя-ват болезнено страдание или несправедливост, една такава надежда често е единственото, което може да ги утеши, да ги подкрепи и да им помогне да издържат. Именно в такъв контекст Библията казва:

„И не само то, (творението), но и ние, които имаме първите плодове на Духа, самите ние стенем в себе си и жадно очакваме осиновението, тоест изкупва-нето на нашето тяло. Защото с тази надежда ние се спасихме; но надеждата, която се вижда, не е вече надежда; защото кой се надява за това, което виж-


74

да? Но ако се надяваме за онова, което не виждаме, тогава с търпение го чакаме“ (Римл. 8:23-25).

Атеизмът обаче отнема напълно всяка такава надежда. Той оставя хората в тяхната болка, страдание и мъка без емоционална или духовна утеха, а интелектът им трябва да приеме тираничната ирационалност на безсмисленото, безнадеждно страдание, сполетяло ги заради безмозъчни-те и безсърдечни сили, които за нещастие са по-силни от тях.

Вземете например една млада майка на тридесет и три години, чийто съпруг току-що е бил застрелян от мафи-ята, а самата тя е с диагноза злокачествен тумор. Какво може да ѝ каже атеистът? Нейното чувство за справед-ливост е погазено от смъртта на съпруга ѝ. Но атеистът, ако е честен, ще трябва да каже, че нейното чувство за справедливост не е гаранция, че обективна справедливост изобщо съществува в света или във вселената. Нейният съпруг не е получил справедливост в този живот, няма да получи и в иден, защото такъв няма, както и няма Бог, който да се погрижи в крайна сметка да възтържествува правдата. За нейния съпруг надеждата за справедливост се е оказала празен блян. А колкото за нея самата, атеис-тът ще трябва да каже, че нейното съществуване така или иначе никога не е имало смисъл, нито пък отвъд нейния кратък живот има някаква цел, към която би могла да се стреми. Нейното страдание и болка нямат абсолютно ни-каква стойност. Следователно, няма надежда. Атеистите са, както казва Библията, „без … надежда и без Бог на света“ (Ефесяни 2:12).

Решението, което атеизмът дава на проблема за злото и болката, всъщност само увеличава болката. Емоцио-

75


нално, морално и интелектуално той е просто разруши-телен.

Има и други опити да се реши проблемът, които не са атеистични – но също са далеч от представата за Бога, която откриваме в Библията. Най-разпространеният от тях е идеята, че Бог е наистина съвършено добър, но не и всемогъщ. Това „решение“ обаче изобщо не е истинско, защото то отново в някаква степен решава интелектуал-ния проблем, но също като атеизма, не може да ни пред-ложи някой, способен да ни помогне да се справим със страданието.

Това ни води до един ключов въпрос: имаме ли някакво основание да мислим, че страданието, какъвто и да е из-точникът му, е несъвместимо със съществуването на един съвършено любящ, всемогъщ и премъдър Творец, който, въпреки страданието, което допуска, е верен към нас, не-говите творения, предвидил е славна съдба за нас, ако сме готови да я приемем, и може да използва болката, за да ни подготви по-добре за тази съдба?

ОТГОВОР НА ПРОБЛЕМА ЗА ЗЛОТО

Нека започнем с проблема за злото, тъй като злото, причинено от човек на човек, е отговорно за много пове-че страдания, отколкото природните бедствия. Вземете за пример само ХХ век. Милионите, загинали от природни катастрофи, са нищо в сравнение с милиардите, убити в двете световни и безброй други войни; убити от десни и леви диктатори, от Хитлер и Сталин, Пол Пот и прави-телството на Индонезия; от религиозни и политически гонения, от мафията и терористичните организации, от „цивилизованото“ изтребление в Хирошима и Нагазаки и


76

на нечовешките зверства в Югославия и Руанда; жертви на демократичните държави, които развиват икономиката си, като произвеждат оръжия и ги продават на тиранични правителства, неуважаващи човешките права; на индус-триалци, които стават милионери от производството на противопехотни мини, които след това се продават в Аф-ганистан и Ангола, където откъсват краката на невинни граждани, включително деца; на експлоатацията на Тре-тия свят от Първия свят и на корупцията в страните от Третия свят, която трупа милиони долари международна помощ в ръцете на техните диктатори, докато собствените им народи тънат в мизерия и мръсотия. Сравнено с всички тези съзнателни злини, едно природно бедствие като на-пример вулкан изглежда съвсем невинно.

Естествената реакция на много хора на този непреста-ващ поток от зло е: „Не се ли предполага, че Бог трябва да е загрижен за справедливостта? И не се ли предполага, че той е всемогъщ? Тогава, ако има Бог, защо той не сложи край на цялото това зло?“

Е, Библията казва, че един ден той с абсолютна сигур-ност ще му сложи край. „Защото е назначил ден, когато ще съди света справедливо чрез Човека, когото е опре-делил; за което е дал уверение на всички, като Го е въз-кресил от мъртвите“ (Деяния 17:31).

„Но какво ни ползва нас – казват много хора – обеща-нието, че някой ден в далечното бъдеще, в края на света, Бог ще сложи край на всяко зло? Защо, ако Бог дейст-вително съществува, не го направи сега, като се намеси и унищожи или по някакъв начин обезвреди всички зли хора? Нали е всемогъщ? Той може да го направи. Защо не го прави?“

Да, Бог несъмнено може да го направи и в някои из-

77


ключителни случаи го прави. В Библията е записано, че на един етап от историята Бог е изличил целия човешки род (с изключение на осем души) чрез гигантски потоп (Битие 6-8), и че накрая отново ще го направи, но този път не чрез вода, а чрез нещо, което по описанието (2 Петр. 3) прилича на ядрена реакция.1 По същия начин, когато из-ключителният разврат на Содом и Гомора с всички след-ващи от това болести е станал нетърпим, Бог е използвал природните сили, за да изпепели тези два града, и така да „дезинфектира“ целия район (Бит. 19).

ПРОБЛЕМЪТ С БЕЗРАЗБОРНИЯ СЪД

Но има един проблем, който самата Библия изрично споменава във връзка със Содом и Гомора. Когато кре-щящ грях и зло заразят цялото общество, как може един праведен Бог да унищожи сравнително невинните заедно с крайно виновните? В един малък град като Содом е било сравнително лесно да се организира бягството на няколко-то относително невинни хора, за да избегнат общото раз-рушение. Но понякога злото заразява цели народи, страни, империи, и тогава милиони хора участват в различна сте-пен в жестоката и арогантна политика на своите управни-ци. Учителите например са принудени да отравят умовете на своите ученици с фанатичен фашизъм и геноцидна ом-раза срещу малцинствата (както в Хитлерова Германия) или с отхвърлящ Бога атеизъм (както при марксистките режими). Мъжете са принудени от лъжлив патриотизъм да участват в жестоки идеологически войни за разширя-ване на империи. Университетските професори са прину-дени да пренаписват отново историята (а понякога дори природните науки) в съответствие с правителствената по-


78

литика, без значение каква е истината според тях. В такъв случай, как би могъл един праведен Бог да унищожи цели народи, без при това да унищожи маси от сравнително не-винни (макар все пак грешни) хора заедно с виновните?

„Точно там е работата – ще каже някой. – Ако Бог е премъдър, както и всесилен, той би могъл да осъществи избирателен съд над всеки поотделно, като елиминира ло-шите и остави добрите. Защо тогава не го прави?“

Е, да речем, че го направи. Да предположим, че Бог се намеси днес и унищожи всички лоши и грешни хора на-всякъде по света, без изключение. Къде точно би трябва-ло да спре? И колко хора ще останат? Къде трябва да се тегли чертата между лошите и добрите? И кои са всъщ-ност лошите и кои – добрите? „Махнете капиталистите – казват комунистите – и ще остане един добър свят с добри хора.“ Капиталистите, разбира се, казват обратното. А на едно съвсем лично ниво, какво ще трябва да каже Бог за самите нас?

Има и други съображения. Да си представим, че двама души са егоисти, жестоки, избухливи и насилници, отда-дени на лъжи и измами. Единият е обикновен гражданин и няма много власт, но лошото му поведение съсипва живо-та на неговата съпруга, разбива брака им и нанася на де-цата му сериозни, дори непоправими психологически ув-реждания. Другият е диктатор на своята страна. Той има огромна власт и затова лошото му поведение води до стра-данията и смъртта на хиляди хора. Какво щеше да направи първият човек, ако имаше същата власт като втория? И кой в крайна сметка е по-лошият от двамата?

Според Библията, Божията присъда над нас като от-делни личности е, че всички сме съгрешили – аз, вие и всеки един. Съдени според Божиите абсолютни стандарти

79


всички сме лоши – не всички в еднаква, но всички в някак-ва степен. Никой не е невинен (Римляни 3:10-20, 23).

Но Бог е не само справедлив, той е и състрадателен и милостив. Жителите на древния град Ниневия и особено неговите управници са били прословути със своята жес-токост. За да укрепят властта си, те са депортирали ог-ромни маси хора от завладените от тях територии. Затова Бог ги заплашва с унищожение, но той е готов да забави изпълнението на присъдата, за да им даде възможност да се покаят. И той смъмря израилевия пророк Йона за това, че настоява за незабавното им унищожение (Йона 1:1-2; 3:1-4:11).

По подобен начин Новият Завет обяснява защо Бог е готов да ни чака дълго време, преди да сложи край на света и да спре завинаги злото: „Господ не забавя това, което е обещал, както някои смятат това за забавяне, а дълго ни търпи; понеже не иска да погинат някои, а всички да дойдат на покаяние. Но Господният Ден (Де-нят на съда) ще дойде…“ (2 Петр. 3:8-10).

„Но защо Бог вини всички ни, че сме лоши и грешни – ще каже някой – след като той ни е създал? Тогава защо не ни е направил такива, че да не можем да грешим и да вършим зло?“

СЛАВАТА И НЕИЗБЕЖНАТА ЦЕНА ДА СИ ЧОВЕК

Бог можеше да го направи. Но това щеше да ни отнеме всякаква свободна воля и действителен свободен избор. Тогава нямаше да бъдем морално отговорни същества, а нещо като хуманоидни компютъризирани роботи. А едва ли някой човек наистина би предпочел да бъде робот.


80

За да бъдеш истинско морално отговорно същество, трябва да разбираш разликата между добро и зло и да мо-жеш свободно да избираш дали да вършиш доброто, или злото. Един компютър може да притежава огромни „зна-ния“, складирани в него, но няма разбиране за онова, което „знае“, нито каквато и да е способност за нравствен избор. Той може да върши само онова, за което е програмиран. Ако направи грешен избор или блокира, не може да бъде обвиняван за това. Той не носи отговорност. Не чувства никаква вина. Човешките същества, както всички забеляз-ваме, не са програмирани по този начин от своя Създател. Те имат способността да избират и обикновено се гордеят с това. Когато един човек например е избрал да се изправи пред опасността, вместо да избяга страхливо, той би искал да го смятат за отговорен за този избор и да го похвалят. Повечето хора биха сметнали за обида да ги третират като бебета или като невменяеми, или като машини, които не са отговорни за действията си. Само когато сме направили нещо много лошо, се изкушаваме да отхвърлим отговор-ността и да кажем: „Нямах друг избор.“

И така, Бог спокойно можеше да ни направи като робо-ти, но тогава щяхме да бъдем неспособни не само за зло, но и за истинска, зряла любов, даром давана и приемана. Ако седите в една стая и влезе един робот, прегърне ви и каже: „Обичам те“, вие или ще се разсмеете на абсур-да, или ще се отдръпнете с отвращение, или и двете. Един робот изобщо няма представа какво е любов, а дори и да имаше, нямаше да е свободен да решава дали да ви обича или да не ви обича – той щеше да прави онова, за което е програмиран. Той няма независима самоличност.

Именно в това се състои славата да бъдеш човек. Бог е създал човека като морално отговорно същество, спо-

81


собно да разбира красотата на светостта на своя Творец и нравственото величие на неговия характер. Бог го е нада-рил със свободна воля и със способността да обича, така че да може свободно да избере да обича, да се доверява, да се покланя и да се подчинява на своя Творец и да се на-слаждава на истинско приятелство и общение с него, как-то тук на земята, така и един ден в Божието небе (Йоан 4:22-24).

Но, разбира се, изборът, който Бог е предоставил на човека, не е бил и не е могъл да бъде избор между две еднакво добри алтернативи. Бог е абсолютното добро и извън него не може да има трайно добро. Да кажеш „не“ на Бога, източника на живота, по дефиниция означава да кажеш „да“ на трагедията и в крайна сметка на смъртта. Няма и не може да има два рая – един при Твореца и друг без него. Затова още от самото начало Бог е предупредил човека за фаталните последствия, които неизбежно ще дойдат, ако човекът избере да не вярва на Бога, да не му се подчинява и да не върви в неговия път. Библията казва обаче, че първият човек, Адам, е направил точно това – той е избрал да не се подчини на Бога, да тръгне по свой собствен път, да поеме в по-добрата, както е смятал – по-сока (Битие 2, 3; Римляни 5:12). И всички ние, в по-голяма или в по-малка степен, сме направили същото (Исая 53:6; Римляни 3:23), а лошите последствия от това виждаме на-всякъде около себе си и вътре в себе си. И така, според Библията злото е зло, защото е бунт срещу Бога. Но чия е вината?

И отново някой ще възрази: „Бог не е ли всезнаещ и способен да предвиди всички възможности?“

Да, разбира се.„Тогава защо не е предвидил, че ако даде на човека сво-


82

бодна воля, той ще злоупотреби с нея, ще избере злото и ще навлече трагедия на себе си и на целия свят?“

Да, Бог е предвидил това.„Тогава как е могъл Бог въпреки това да даде свободна

воля на човека?“

БОЖИЯТА СПАСИТЕЛНА МРЕЖА

Отговорът на този въпрос е, че още преди да сътвори човечеството, Бог е решил да осигури спасителна мрежа, достъпна за всички хора, така че въпреки своя бунт, сво-еволие, грях и злина никой да не трябва да погине навеки. Всъщност Бог дори е щял да използва човешкия грях, за да покаже не само на думи, но и на дело, че със своето сърце на Творец той обича всички свои създания, макар те да са още грешници. Той казва това по следния начин в Библията:

„Защото едва ли някой ще умре даже за праведен чо-век; макар че може би някой би дръзнал да умре за добрия. Но Бог доказа Своята любов към нас с това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас“ (Римляни 5:7-8).

За човека е щял да бъде създаден път да може, щом открие разрушителните резултати от греха, да се покае, да се върне при Бога и да получи прошка и помирение, да възстанови общението си с него. Сам Бог, в лицето на своя Син Иисус Христос, е щял да плати наказанието за човешкия грях вместо човека. Цената на всички обезще-тения за вредата, нанесена от човешкия грях, която е из-вън човешките възможности, е щяла да бъде понесена от

83


Бога. И нещо повече, щяла е да бъде дадена и гаранция, че когато дойде денят на Последния съд и Бог се надигне да накаже непокаялите се и завинаги да сложи край на злото, тогава тези, които са се покаяли и са положили вярата си в Бога и Неговия Син Иисус Христос, няма да бъдат осъ-дени, а ще се радват на вечен живот с Бога (Йоан 5:24). И още нещо, веднъж примирен с Бога, човек ще бъде въве-ден още тук, на земята, във величествената цел, с която Бог първоначално е сътворил вселената.

За тази цел ще кажем нещо повече след малко; но за момента нека да се концентрираме върху централния еле-мент на Божията спасителна дейност – страданията, бол-ките и смъртта на Христос, които той е понесъл на кръ-ста. Защото, ако той наистина е Бог, както твърди Новият Завет, тогава Бог не е останал далеч от човешкото страда-ние, а сам е станал част от него. И точно този факт на бли-зостта на Бога може да проникне през сълзите и мъката и да донесе на страдащия човек истинска надежда – не за някакво опростено решение за неговата болка, а за въз-можността, въпреки болката, да има доверие, че Христос, Божият Син, разбира неговото страдание и е достоен за доверие и за в бъдеще.

Преди да оставим темата за страданието и смъртта на Христос, трябва да сме сигурни, че разбираме условията, свързани с Божието предложение за помирение чрез тази смърт. Целият пакет на спасението е дар; той не може да бъде спечелен или заслужен по никакъв начин. Но усло-вията да бъде приет са:

Първо, покаяние пред Бога (Деяния 20:21). „Нека ос-тави безбожният пътя си и човекът на греха – по-мислите си; нека се обърне към Господа и Той ще се


84

смили над него; и към нашия Бог, защото Той ще про-щава щедро“ (Исая 55:7).

Второ, вяра в Господ Иисус Христос (Деяния 20:21). „Истина, истина ви казвам: който слуша Моето слово и вярва в Този, който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смърт в живот“ (Йоан 5:24).

Но с това се връщаме към въпроса за свободния избор на човека. Бог няма да насили никого да повярва. Той няма да отнеме свободната воля на човека дори и за да го спаси. Защото, ако го направи, крайният резултат няма да бъде спасено и прославено човешко същество, а робот.

От друга страна, Бог с цялото си сърце умолява всички хора да се помирят с Него. От негова страна няма нежела-ние да спасява (1 Тимотей 2:3-6).

„Бог беше в Христос и примири света със Себе Си, като не счете на хората прегрешенията им и вложи в нас словото на примирението. И така, от страна на Христос ние сме посланици, като че Бог чрез нас умолява; молим ви от страна на Христос: примире-те с Бога, който за нас направи грешен Онзи, който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога“ (2 Коринтяни 5:19-21).

Ако въпреки това човекът използва свободната си воля не само за да се отвърне първоначално от Бога, но и на всичко отгоре да отхвърли неговата прошка и изкупител-на любов, как можем да обвиняваме Бога за крайното не-щастие?

85


Но нека сега се обърнем към другия източник на страдание, а именно природните бедствия и онова, което най-общо нарекохме „проблем болка“.

Бележки

1 Скептиците често се присмиват на такива библейски твърдения;

и въпреки това самите те сочат свидетелства за това, че на един етап от

историята почти целият живот на тази планета е бил изчезнал.

87

6 ПРОБЛЕМЪТ БОЛКА

Няма смисъл тук отново да изброяваме множеството стихийни бедствия, на които е подложена нашата планета от време на време. Не можем и да си затваряме очите пред разрушителния ефект, който те имат върху живота и иму-ществото на човека. Спомняме си хаоса, причинен през последните години от земетресенията в Япония и Турция или наводненията в Бангладеш и Европа, както и глада в Етиопия.

Не бива обаче да пренебрегваме факта, че колкото по-вече неща открива науката за нашата планета, толкова по-удивителна се оказва тя.

НАШАТА УДИВИТЕЛНА ПЛАНЕТА

На първо място тя поддържа живот! И не просто жи-вот, а интелигентен живот – умове, които могат да се ог-ледат във вселената и да започнат да разбират как действа тя; умове, които се питат как е започнало всичко и каква е крайната цел на човешкото съществуване. Защо изобщо съществува всичко? Колко ще трае? Кога ще свърши? И защо всъщност страда от така наречените природни бед-ствия?

Изтъкнатият математик и физик професор Пол Дей-


88

вис изглежда не вярва в Бога, както е описан в Библията. Но самото съществуване на интелигентни същества на на-шата планета го кара да напише следното:

„Не мога да повярвам, че нашето съществуване в тази вселена е просто някакъв каприз на съдбата, истори-ческа случайност, дребна грешка във великата кос-мическа драма. Ние сме твърде замесени във всичко. Физическият вид Homo може да не е нищо особено, но съществуването на разум в някакъв организъм на някаква планета във вселената несъмнено е факт с фундаментално значение. Чрез съзнателни същества вселената е генерирала самосъзнание. Това не може да бъде нищожен детайл, нито незначителен страничен продукт на безмозъчни, безцелни сили. Било е предви-дено нас да ни има.“1

Планетите, които са способни да поддържат напредна-ли форми на живот, не са нещо обичайно във вселената. Покойният професор Карл Сейгън твърдо вярваше във възможността да има интелигентни същества и на други планети. Но дори неговата теоретична оценка беше, че само 0.001% от всички звезди биха могли да имат планета, способна да поддържа напреднал живот (а днес се оказва, че дори тази преценка е била твърде преувеличена). След като прекара целия си живот в изследвания и похарчи ми-лиони долари в опити да открие свидетелства за същест-вуването на такива интелигентни същества, той не откри нито едно.2

От другите планети на нашата слънчева система никоя не е в състояние да поддържа напреднала форма на жи-вот. И когато човек се замисли за дългия (и постоянно на-

89

6. Проблемът болка

растващ) списък от условия, за които днес знаем, че тряб-ва да са изпълнени, за да може нашата планета да поддър-жа живота, откриваме огромно количество свидетелства, че земята е била внимателно планирана и проектирана с тази цел.3 От това също изглежда, ако използваме фразата на Пол Дейвис, че „е било предвидено нас да ни има“.

Освен това имаме фантастичната сложност на биохи-мичния механизъм във всяка клетка на човешкото тяло. В книгата си „Идеята за Творец“ астрономът от Кейм-бридж Фред Хойл и математикът Чандра Уикрамисинг, пишейки за основните ензими, необходими за живота, отбелязват:

„Едно просто изчисление показва, че шансът да се по-лучат необходимите общо 2000 ензима чрез случайно свързване на аминокиселини е изключително мини-мален. Вероятността това да стане е 1 към p, като p в най-добрия случай е едно огромно суперастрономи-ческо число, равно на 1040000 (1, последвано от 40 000 нули)… Ако в тези изчисления се вземат предвид и всички необходими за живота условия, ситуацията… става двойно по-лоша. Вероятността едно към 1040000 е достатъчно потресаваща, но дори тя трябва да бъде до голяма степен занижена. Такова число надвишава с много, много порядъци общия брой на всички елемен-тарни частици в цялата наблюдаема вселена. Толкова малка е вероятността животът да възникне по чисто случаен начин…“

Отново виждаме, че много силни свидетелства говорят за това, че нашето съществуване като човешки същества на планетата Земя не е резултат от действието на несъз-


90

нателни сили. И фактът, че от време на време се случват природни бедствия, не може да изличи тези многобройни свидетелства (и много други освен тях), за това, че нашата планета и самите ние сме целенасочено конструирани. А това повдига очевидния въпрос кой е конструкторът.

Библията, разбира се, казва, че това е Бог; но това вед-нага ни връща обратно към проблема на болката: как мо-жем да вярваме, че свят, в който има толкова много при-родни бедствия, е сътворен от един любящ, всемогъщ и всезнаещ личностен Бог?

ОТНОШЕНИЕТО НА САМОТО ЧОВЕЧЕСТВО КЪМ БОЛКАТА

Нека започнем с отношението, което имат хората по принцип към болката – със или без Бога. Това няма да даде отговор на всичките ни въпроси, но поне ще ни помогне да погледнем на проблема от правилната перспектива.

Можем да отбележим набързо очевидния факт, че ние не гледаме на всяка болка като на нещо лошо. Има болка, която е предпазваща и следователно е нещо добро. Ако неволно си порежете пръста на острието на нож, болката ще ви накара, без да мислите, да си дръпнете пръста и така ще ви предпази от по-тежко нараняване.

Страхът от болката също може да бъде превантивен. Страхът да не се изгорите, ще ви накара да държите ръце-те си далеч от огъня. Страхът от СПИН може да въздър-жа някои хора от неморално поведение. Този вид страх е добър.

Болката и страданието непрекъснато предизвикват съчувствие, състрадание, загриженост и саможертвено посвещение от страна на медицински сестри, лекари, со-

91


циални работници и други, и така изграждат в тези хора благороден характер, което не би могло да стане чрез простото преследване на егоистични удоволствия и реше-нието да се избягват болката и жертвите на всяка цена. Това също е добро; всички ние се възхищаваме от такива хора (макар че, колкото и да е странно, обществото им плаща жълти стотинки в сравнение с това, което плаща на една рок-звезда).

Но нека да разгледаме отношението, което много хора имат към риска от сериозно нараняване, болка и дори към смърт. Никой нормален човек не е готов да се изложи на болка или смърт просто така. Но хиляди нормални хора са готови да поемат риска от сериозно нараняване и понякога дори смърт само заради спортове като ръгби, Формула 1, състезания с мотори, делтапланеризъм, пещернячество и алпинизъм.

Балерините понасят силни болки в краката; а болката, която съзнателно търпят гимнастици и атлети при свои-те тренировки, когато се насилват да продължават отвъд границата на поносимото, е печално известна. Но техният дух ги кара да се стремят към овладяване на тялото, към съвършенство, красота и грация на движението; и те смя-тат, че свързаната с това болка си струва.

Нека обаче да преминем към още по-сериозни неща. Никой народ не е принуден само от гледна точка на оце-ляването си да участва в изследване на космоса. И все пак народите го правят, като знаят твърде добре какъв коло-сален риск поемат; и хората продължават доброволно да се обучават за космонавти и да тръгват на космически ми-сии, макар напълно да осъзнават, че други вече са загина-ли в подобни начинания.

Природните стихии – огън, вятър, вълни, електричест-


92

во, гравитация, атомна енергия – са безкрайно по-мощни от човека; и тъй като са безлични и бездушни, те биха го унищожили без задръжки, ако той борави неправилно с тях. Електричеството ще сготви вечерята ти, но ако на-правиш грешка, може да те убие. То няма милост. И все пак човекът, сътворен по Божия образ (независимо дали го признава, или не) и направен да властва над делото на Божиите ръце (вж. Битие 1:26-28; Псалм 8:6), знае с духа си, че той, със своя ум и интелигентност, е много по-значим от природните сили, и от най-ранни времена е изследвал как може да впрегне тези сили и да ги използва за своите цели. Огънят е бил овладян рано. С изобретя-ването на корабите и платната вятърът и вълните, които иначе биха удавили човека, са били използвани за негови-те изследователски пътешествия. Днес дори гравитацията на земята се използва, за да ускори направената от човека космическа сонда към земята и да я оттласне в космиче-ското пространство по пътя ѝ към друга планета, както прашка отхвърля камък.

ОТНОШЕНИЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО КЪМ ЦЕНАТА ЗА ПРОГРЕСА

Цялата научна дейност за овладяването на природните сили е величествен израз на човешкия дух. Този процес е носел огромни рискове, а постиженията са били заплаща-ни с цената на безкрайна болка и безброй изгубени жи-вота. Но по преценка на повечето хора огромната полза за цялото човечество многократно превишава и оправдава тази цена.

Тук трябва да отбележим нещо много важно. Овладя-ването на природните стихии не означава те да бъдат ли-

93


шени от присъщата им способност да причиняват болка и смърт. И човекът не би искал това да стане. Ако огънят изгуби способността си да изгаря, той не би могъл и да бъде полезен. Електричеството, което не може да ви изпе-пели, не би могло и да служи за всички цели, за които сега, овладяно, служи. Лазерните лъчи могат да унищожат чо-вешката тъкан – ако не можеха, нямаше да могат да си използват за фини хирургически операции на очите. Това означава, разбира се, че използването на тези природни сили винаги носи известен риск; но повечето хора смятат, че рискът от вреда или смърт си струва в сравнение с пол-зата, която носи.

Самолетите преодоляват силата на гравитацията. Тях-ното изобретяване и усъвършенстване е струвало хиляди живота. И ние летим с тях, макар да знаем, че ако двига-телите откажат, гравитацията ще унищожи и самолета, и пътниците. И все пак никой, когото познавам, не би започ-нал да спори, че Бог е трябвало да създаде земята ни без гравитация или с много по-слаба от сегашната, за да не катастрофират самолетите, ако им откажат двигателите. Ако гравитацията на земята беше много по-слаба, плане-тата щеше да изгуби своята атмосфера и животът на нея изобщо нямаше да е възможен.

Нека обобщим казаното дотук. Оставени сами на себе си и без да бъдат принуждавани, хората от всички епохи са смятали за приемливо да рискуват и да понасят сериоз-ни страдания и смърт в процеса на развитие на потенциала на нашата планета (а днес и на други планети) заради го-лемите предимства, които могат да се спечелят. Хората като цяло не се възхищават от нагласата, която отказва да се стреми към прогрес от страх, че това може да означава страдание и болка.


94

Но това сякаш означава, че човекът не би могъл съв-сем справедливо да се оплаква, ако Божията цел при съз-даването на нашата планета и на нас, човешките същества на нея, неизбежно включва страдание – не само за човека, но и за самия Бог – в името на безкрайно славни и вечни придобивки за човека.

БОЖИЯТА ЦЕЛ ПРИ СЪЗДАВАНЕТО НА СВЕТА

Според Библията нашата земя не е предназначена да трае вечно – един ден тя ще престане да съществува (2 Петр. 3:13-18; 1 Йоан. 2:17; Откровение 20:11-21:1). Но човекът, тъй като е и дух, а не само тяло, никога няма да престане да съществува. Физическата смърт не слага край на човека. Някъде и в някакво състояние, в рая или ада, той ще съществува вечно.

Земята следователно никога не е била устройвана като вечен дом на човечеството. Тя е предвидена само като трамплин за постигане на много по-великата цел, която Бог е имал предвид за човека още дори преди да създаде земята. Тази цел включва два етапа:

Етап 1Човекът се ражда на този свят като едно от Божиите

създания. Той е надарен с тяло, душа и дух, с интелект, езикови способности, морално чувство и съзнание за Бога. Но за нито едно от тези неща не е нужно Бог пред-варително да търси съгласието или дори съдействието му. Впоследствие човекът просто осъзнава, че се е родил, и постепенно открива, че има тези способности.

Етап 2По-късно на човека се предлага възможността да стане

95


нещо, което до този момент не е бил – първо дете, а после син на Бога. Но за това са необходими волевото съгласие и съзнателният избор на човека.

За да разберем градацията между тези два етапа, тряб-ва внимателно да отбележим разликата в библейската терминология между едно Божие творение, от една стра-на, и едно дете или син на Бога, от друга. В популярното религиозно мислене често тези две понятия се смесват и се говори така, сякаш всички човешки същества са Божии деца. Но това не е вярно. Бог несъмнено обича всички чо-вешки същества, защото е техният Творец и те са негови създания; и на популярен език спокойно можем да кажем, че той бащински се грижи за тях. Но на езика на Библи-ята, макар че всички човешки същества са Божии творе-ния, не всички са Божии деца.

Класическото представяне на ситуацията намираме в Йоан 1:10-13. Струва си да цитираме целия пасаж:

„Той (Божият Син) беше в света и светът чрез Него стана; но светът не Го позна. При Своите Си дойде, но Своите Му не Го приеха. А на онези, които Го при-еха, даде право да станат Божии деца – на тези, кои-то вярват в Неговото Име; които се родиха не от кръв, нито от плътска воля, нито от мъжка воля, а от Бога“.

От тези думи много ясно се виждат пет неща:Първо, човешкото същество не става автоматично

дете на Бога само защото се е родило на този свят. За да бъдеш дете на Бога, трябва да станеш такова; а не можеш да станеш нещо, което вече си.

Второ, условието да станеш Божие дете е да прие-


96

меш Христос и да вярваш в неговото име. На онези, които го приемат, той дава право да станат Божии деца.

Трето, не всички човешки същества стават Божии деца по простата причина, че не всички приемат Хрис-тос: той дойде при своите си, и онези, които бяха негов собствен народ (в етнически смисъл, с други думи, мно-зинството от неговите съвременници евреи) не го приеха. И днес много хора от всички народности не го приемат.

Четвърто, какво НЕ Е процесът, чрез който човек става Божие дете. Той не е същият като този, чрез който биваме заченати и родени на този свят от нашите родите-ли. Не е и действие, което можем да извършим сами, по собствена воля.

Пето, какво Е процесът, чрез който ставаме Божии деца. Това е да бъдем родени от Бога – Бог да вложи в нас собствения си живот.

Последното определение, „родени от Бога“, ясно показ-ва разликата между Божиите създания и Божиите деца. Божиите създания са създадени от него, Божиите деца са родени от него. Нека направим една аналогия. Един инже-нер не може да направи дете по същия начин, по който ще направи компютър. Той прави или създава компютъра – а детето трябва да се роди. И, разбира се, между неговия компютър и неговото дете има огромна разлика. Компю-търът може да е съвършен и да е способен да извършва невероятно сложни операции, далеч над възможностите на малкото дете. Но компютърът не притежава живота на инженера, а детето го притежава. И с този живот детето може да порасне, да има взаимоотношения със своя баща, да се наслаждава на живота на баща си, на неговата любов и приятелство – нещо, на което компютърът никога не би могъл да се надява.

97


И така, това е великата цел, която Бог е имал в сърцето си още преди да създаде света – той е копнял за синове и дъщери, които ще споделят неговия живот, и затова ще го разбират, ще му се радват, както и той на тях, в едно единство, възможно само при споделения живот в отно-шенията баща-дете. Нека чуем това, изразено на езика на Библията:

„… като (Бог) ни е избрал в Него преди основаването на света, за да бъдем свети и без недостатък пред Него в любов; като ни е предопределил да бъдем оси-новени за Него чрез Иисус Христос по благоволение-то на Своята воля, за похвала на славата на Своята благодат, с която ни е дарил във Възлюбения Си“ (Ефесяни 1:4-6).

В това се състои истинският прогрес за човечеството, както сам Бог го е определил – човекът да се роди чрез физическо раждане в този временен свят като Божие творение и след това да стане Божие дете чрез духовно раждане, докато е още в този свят, за да може един ден да живее в общение с Бога завинаги в неговия свят.4

ЕДИН СТРАДАЩ БОГ

Гигантският мащаб на този проект проличава най-на-пред от факта, че за неговото постигане е била необходи-ма промяна в самото Божество. Този, когото християните наричат Второто Лице на Троицата, не винаги е бил човек. Словото, както е наречен, не винаги е било плът. Но то стана плът, стана човек, за да могат изкупените хора да станат духовно едно с него, както материалното човешко


98

тяло и неговите части са едно цяло (вж. Йоан 1:1-2, 14; 17:20-26; 1 Коринтяни 12:12-14). И като стана истински човек, той пострада, както страдаме ние, макар да беше безгрешен; и чрез самото си страдание беше подготвен да стане наш духовен предводител по нашия път към вечната слава (Евреи 2:17-18; 4:14-16; 15:7-9; 12:1-3). Бог не е аб-страктен или безчувствен!

„Но – ще каже някой – какво общо има всичко това с проблема за болката и страданието, който всъщност раз-глеждаме?“

Ето какво! Това, дали човек ще стане Божие дете, за-виси от доброволното му съгласие да приеме Христос. По тази причина (освен другите причини, които обсъдихме вече) човек е трябвало да бъде създаден – онова, което нарекохме първи етап – с истински свободна воля. Но, както вече отбелязахме, Бог в своето всезнание е предви-дил, че човекът от самото начало ще използва тази сво-бодна воля, за да се обърне срещу Божията воля, да не се покори на Бога и да поведе себе си и целия човешки род към пропастта, надалеч от Бога. Бог е предвидил също, че единственият начин човекът да бъде спасен, да се вър-не обратно и да продължи към втория етап от проекта, е Божият Син не само да стане човек, но и да отдаде себе си като представител, изкупител и спасител на хората, да поеме върху себе си колосалната цена, страдание, болка и наказание за човешкия грях и като Божие Агне да отнеме греха на света. Бог е предвидил това и е бил готов заради себе си и заради човека да премине през страданията, нуж-ни за осъществяването на проекта, който е бил в неговото сърце. Агнето е било предвидено преди началото на про-екта, дори преди основаването на света (1 Петр. 1:18-21).

От това произтичат две заключения:

99


Първо, колко големи трябва да са придобивките и сла-вата както за самия Бог, така и за изкупеното човечест-во, щом сам Бог е сметнал, че си струва Божеството да премине през Въплъщението и после през страданието на кръста, за да ги постигне!

Второ, интелектуалните отговори на проблема за бол-ката са необходими и полезни. Но онова, което утешава сърцата на вярващите и им дава кураж да посрещнат вся-какви страдания, които Бог допуска, е фактът, че самият Бог не е стоял безучастен. Той не е задействал своя план, оставяйки ги да страдат, без самият той да страда. Тъкмо защото самият Божи Син е страдал, и е бил изкушаван, той може да помага на вярващите, когато те на свой ред са изкушавани (Евреи 2:18). И тъй като Бог е дал Сина си да умре за тях, Божият Дух дава на вярващите да знаят, да усещат в дълбините на своето същество, че:

„Той, който не пощади Своя Собствен Син, а Го даде заради всички нас, как няма да ни подари заедно с Него и всичко?… Христос Иисус е, който умря, а още и беше възкресен от мъртвите, който е от дясна-та страна на Бога и който се застъпва за нас. Кой ще ни отлъчи от Христовата любов? Скръб ли, или страх, или гонение, или глад, или голота, или беда, или меч?… Но във всичко това сме повече от побе-дители чрез Този, който ни е възлюбил. Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божи-ята любов, която е в Христос Иисус, нашия Господ“ (Римляни 8:32-39).


100

Последствията от човешкия бунт на първия етап

Сега трябва да насочим мислите си към онова, което нарекохме първи етап на Божия проект за човечество-то – защото според Библията именно човешкият бунт на този етап е причинил до голяма степен страданията в света оттогава насетне.

Казахме, че първият етап е само първото необходимо стъпало за постигането на великия план на Бога; но това не означава, че този етап няма голямо значение или стой-ност сам по себе си. Напротив, положението и ролята, да-дени на човека от Бога във връзка с планетата Земя, са били и продължават да бъдат благородни и величествени в най-висша степен. Човекът е трябвало да бъде Божият вицекрал, създаден по Божия образ, поставен над земята и всичко в нея като Божи главен администратор, за да раз-вива земята и целия ѝ потенциал. Това е било прекрасно предизвикателство, вълнуваща и отговорна задача, чиято цел е била да развие не само техническите способности, но и моралните качества на човека. Въпреки човешкия бунт и отчуждение от Бога, задачата си остава такава; ако тя се изпълняваше в ненарушено и постоянно общение с Твореца и съгласно неговите нравствени норми, целият свят можеше да се превърне в рай.

От библейския разказ научаваме, че като начало Бог е посадил градина на едно определено място на земята и е поставил своя новосъздаден вицекрал там. Това показва обаче, че останалата част от планетата не е била градина; и условията, поставени на човека, са задължавали него и неговите потомци впоследствие да излязат и да развият по-тенциала на цялата планета, над която Бог им е дал власт.

101


Тази задача е нямало да бъде изцяло лишена от опас-ности и евентуална болка, както личи от факта, че Бог предвидливо е снабдил човешкото тяло с различни защит-ни и възстановителни механизми – например имунна сис-тема, за да се противопоставя на болестите, или кръво-съсирваща система, за да затваря раните и да не допуска фатална загуба на кръв. Цялото Божие творение е било добро, както казва сам Бог (Битие 1:31); но то не непре-менно е било безопасно, ако с него не се борави правилно.

Човекът обаче се е разбунтувал. Не че веднага е затъ-нал в пороци, но е станало нещо далеч по-фундаментал-но и сериозно. Той е бил изкушен да мисли, че животът може да се развива по-интелигентно, по-красиво и по-за-доволително, ако дръзне да бъде независим от Бога. Той е решил – както смятат мнозина и днес, че Божието пре-дупреждение, според което някои разбирания и поведе-ние ще доведат до смърт, е глупаво ограничение. Затова човекът съзнателно е отстъпил от моралната и духовна зависимост от Бога.

Когато е направил това, той не е бил свален от своята роля на управител на планетата Земя, но са настъпили две големи промени.

Първо, Бог е подчинил създанието на преходност (Римляни 8:20).

В Библията се използват две метафори за това. Пър-во, творението е сравнено с жена, която ражда – тя е в родилни мъки, за да се яви прекрасният резултат, който е трябвало да се постигне под грижата на човека. Но въпре-ки болките и усилията, засега не успява да произведе този резултат, тъй като, второ, творението, като роб, е подчи-нено на веригите на преходността (Римляни 8:20-22). Биб-лията бърза да обясни, че това състояние, наложено на


102

природата, няма да трае вечно. Един ден творението ще бъде освободено, ще реализира пълния си потенциал и ще достигне славната си цел.

Но когато човекът глупаво е решил да бъде независим от Бога, за негово добро е било да му се даде възможност да осъзнае безумието на тази своя нагласа. Светът в край-на сметка не е негов. Не той го е измислил. Светът при-надлежи на своя Творец. Ако страданията на творението причинят и на него страдание, болка и мъка до такава сте-пен, че той се покае и се обърне към Бога, това би било добро и полезно нещо.

Болките в гърдите, които ни предупреждават, че сър-цето ни е болно и се нуждае от специални грижи, са нещо добро! И ако мъките и стенанията на творението посто-янно напомнят на света, че човечеството е в бунт срещу Бога и трябва да се помири с него, те също са нещо добро.

Второ, самият човек е подчинен на смърт (Битие 2:17; 3:17-24).

Непокорството към Твореца и отчуждението от из-вора на живота неизбежно са променили и самия човек, неговото отношение и към Бога, и към творението. Те са довели до упадък, остаряване и в крайна сметка смърт на всяко ниво. Колкото и прекрасно да е творението, колко-то и славен да продължава да бъде физическият, емоцио-нален, естетически, интелектуален и практически живот на човека в своите най-добри прояви, човекът е трябвало да научи от опит, че не може да живее само с хляб, а с вся-ко слово, което излиза от Божиите уста (Второзаконие 8:3; Матей 4:1-4). Да има всички наслади на един рай без болка, но без лично общение с Бога – дори ако това беше възможно – щеше да бъде духовна трагедия.

Но, разбира се, това не е възможно. Отчуждението на

103


човека от Твореца и неговото непокорство на моралните заповеди на неговия Създател са изкривили способности-те му като администратор и настойник на земните ресурси и природните сили. Резултатът често (макар, разбира се, не винаги) е, че не природните стихии и бедствия сами по себе си причиняват най-много болка и смърт, а извратена-та употреба на тези сили и ресурси от човека. Ето няколко примера.

През двадесети век човекът откри как да предизвиква делене на атома, а след това – и ядрен синтез. Това беше блестящо постижение на човешкия интелект. Но първото нещо, за което човекът употреби това откритие, беше уни-щожаването на стотици хиляди други човешки същества. След това в продължение на няколко десетилетия Изто-кът и Западът произвеждаха хиляди атомни бомби на из-ключително висока цена, съсипваща техните икономики, и се заплашваха един друг с тях. Ако ги бяха използвали, това щеше да доведе до огромно световно природно бед-ствие, ако не и до пълно унищожение на планетата. Сега, неизползвани и безполезни, тези стареещи бойни глави се оказват както действителни, така и потенциални източни-ци на грозни човешки малформации, болести и смърт.

В последните десетилетия хиляди етиопци умряха от глад. В същото време на запад прилагането на модерни на-учни методи в земеделието доведе до производството на огромни количества от жито, месо и масло, които не бяха нужни и бяха складирани неизползвани в специално по-строени складове. Но когато хората измираха като мухи в Етиопия, европейските страни дълго време отказваха да дадат каквато и да е част от тези огромни излишъци от храна, за да не би това да разклати икономиките им!

Водещите държави харчат баснословни суми за оръ-


104

жия с надеждата, че заплахата за използването им ще пре-дотврати чужда агресия. Ако народите можеха да си имат доверие, те щяха да инвестират тези пари за ликвидиране на бедността, епидемиите и пустините на земята. Но те не могат и не смеят да си имат доверие. Затова бедността, епидемиите и пустините остават, докато огромни ресурси от пари, човешки гений и човешко време продължават да се използват за създаване на все по-сложни оръжия.

Индустриалните процеси в съвременния свят изпускат вредни химически вещества, които разрушават озоновия слой, а това застрашава да предизвика глобално затопляне. Ако това не бъде предотвратено, то ще доведе до страш-ни природни катаклизми в световен мащаб. Въпреки това дори някои от богатите страни отказват да предприемат действия, за да намалят вредните емисии – неутолимият консуматорски глад на техните народи не им го позволява.

Ние не знаем дали е възможно да има планета като на-шата без вътрешни сили и процеси, които да водят до пре-местване на тектонични земни плоскости и от време на вре-ме да предизвикват земетресения и вулкани. Но ясно виж-даме, че този свят би бил много по-подобен на рая, ако не беше греховното извращаване на човешкото настойничест-во и използване на природните сили и ресурси на Земята.

БОЖИЯТА ПРОГРАМА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ТВОРЕНИЕТО

Но все пак надежда има! Истинска надежда, която се гради на здрава основа! Библията потвърждава, че творе-нието е в това печално състояние само временно – един ден самото творение ще се освободи от робството на преходността (Римляни 8:21).

105


Всъщност възстановяването вече е започнало. Защото, когато човекът в своята слепота е убил Иисус Христос, Автора на Живота, самия Божи Син, Бог го е възкресил телесно от мъртвите. Това възкресение има последствия за цялото творение.

Възкръсналият Христос, казва Библията, е първи-ят плод на починалите. Жетвата ще включи всички из-купени от всички векове от началото на времето (1 Ко-ринтяни 15:20-28). Самото творение ще бъде освободено от робството на преходността (Римляни 8:21). В крайна сметка, ще има ново небе и нова земя (2 Петр. 3:13; От-кровение 21:1). А кой знае колко още други проекти на Бога, върховния Творец и Изобретател, ще започнат от този момент нататък?

„Но защо трябва да чакаме толкова много векове, за да дойде това обещано възстановяване? – ще каже някой. – Истинската причина не е ли, че обещанието никога не е било нищо повече от мечта, която вярващите взимат за действителност?“

Е, това със сигурност не е причината, която Библия-та посочва за забавянето. Тя казва, че възстановяването на творението чака разкриването на Божиите синове (Римляни 8:19). Каква полза би имало Бог да възстанови творението и след това да го предаде отново в ръцете на същите слаби и грешни човешки същества? С други думи, творението чака завършването на онова, което нарекохме втори етап на Божия план – раждането на Божиите деца и тяхното израстване до пълнолетни Божии синове (Коло-сяни 1:28; 1 Йоан. 3:1-2), способни да поемат управление-то на новото небе и новата земя като изпълнително Тяло на Христос (Колосяни 1:13-20; Ефесяни 1:9-10; 19:23).

Първата стъпка в този процес, както видяхме вече, е


106

човешките същества, сътворени от Бога, да станат Божии деца. Когато това стане, то не означава, че занапред те няма да преминават през страданията, на които обикнове-но са изложени другите хора, които не са Божии деца. „И ние, които имаме първите плодове на Духа, самите ние стенем в себе си и жадно очакваме осиновението, то-ест изкупването на нашето тяло“ (Римляни 8:23), казва Библията. Всъщност може дори да се окаже, че ставайки Божие дете, човек се излага на допълнителни страдания от гонения и дори смърт заради Христос (Йоан 15:18-16:4; 1 Йоан. 3:13-16), както често се е случвало с християните от всички времена в тоталитарните страни. Нещо повече, за вярващите има един допълнителен проблем, и това е не-съразмерното разпределение на страданието.

НЕСЪРАЗМЕРНО СТРАДАНИЕ

Независимо дали страданието идва в резултат от чо-вешката злина и несправедливост, или от нещастни слу-чаи, болести или природни бедствия, някои хора страдат много повече от други. Тях ги съкрушава не само самото страдание, но и чувството, че е много несправедливо те да страдат толкова много, а други – толкова малко. „Защо аз? – питат те“.

Библията, разбира се, отчита този проблем, а също и че това е един аспект на страданието, който поставя на крайно изпитание доверието дори на вярващите в Бога. Авторът на Псалм 73 например е бил вярващ; но той при-знава (стих 2 и сл.), че неговата вяра в Божията справед-ливост почти е рухнала, когато е наблюдавал как твърде често злите, безскрупулни, жестоки хора преуспяват, за-богатяват и имат по-малко проблеми със здравето, докато

107


много добри хора страдат неимоверно много в сравнение с тях (ст. 3-4). По същия начин човекът, чиято история се разказва в старозаветната книга Йов, е бил вярващ чо-век с примерен характер и социално ангажиран. Но той е преминал през невероятна поредица от нещастни случаи, ужасни болести и мъчителна душевна и физическа болка, каквито дори безбожните хора рядко преживяват. Него-вата вяра както в любовта, така и в справедливостта на Бога е била почти напълно разрушена, макар и накрая да възтържествува.

Естествено, Библията не насочва вниманието ни към тези проблеми, без да даде отговори. Но трябва да отбе-лежим две неща. Библията не се опитва да даде пълен и окончателен отговор на тези проблеми сега. Поради са-мото си естество такъв отговор не може да бъде даден, докато цялата история с почти безкрайната си сложност не приключи и подробностите в случая на всеки един чо-век не бъдат разгледани в светлината както на целия му живот, така и на видимите вечни резултати. И второ, ма-кар че Библията ни дава някои отговори, които засега да задоволят нашия интелект, тя набляга повече върху отго-ворите, които говорят на сърцата ни; защото основната цел на Библията в този контекст е да укрепва нашата вяра в Бога и да поддържа куража ни, докато на Последния съд бъдат напълно обяснени и обосновани пътищата, по които Бог ни е превел (Спомняте ли си началото на пета глава и онова, което трябваше да правят родителите на момичето, което страдаше от увреждане на гръбначния стълб?).

Разбира се, отговорите, които говорят на сърцето, ще имат полза само за хората, които вече са познали като реалност Божията любов в Христос още преди да се из-правят пред тежко страдание. Те не непременно ще имат


108

някаква тежест за атеистите, чието неверие никога не им е позволило да опитат лично Христовата любов. Но това само показва колко по-незавидно е положението на ате-истите, които трябва да приемат, че несъразмерното раз-пределение на страданието е още един ирационален ефект от като цяло ирационалната, аморална и, в крайна сметка, несправедлива и безнадеждна вселена.

При вярващите е друго. Когато става въпрос за неспра-ведливо страдание, причинено им от зли хора, те могат да се облегнат на Божието обещание, гарантирано от него-вия характер и потвърдено от възкресението на Христос, че ще има Последен съд, на който всички злини ще бъдат изправени. Подобно на автора на Псалм 73, те размишля-ват над края на злите хора и въпреки привидното благо-денствие на нечестивите и собствените си страдания, те за нищо на света не биха пожелали да разменят местата си с тях (Псалм 73:17 и сл.).

Нещо повече, християните не се изненадват, когато се случи да страдат от ръцете на зли хора много повече, от-колкото останалите хора – както е ставало в СССР в, за щастие, вече отминалите дни, но продължава да става в много други държави. Защото християните знаят от са-мото начало, че са призвани да последват примера, който им е оставен от Христос, „който грях не е сторил, нито се е намерило лукавство в устата Му, който, когато Го хулеха, с хула не отвръщаше; когато страдаше, не за-плашваше, а предаваше делото Си на Този, който съди справедливо“ (1 Петр. 2:21-23).

Уверен, че при Последния съд Бог ще се погрижи спра-ведливостта да възтържествува, Христос е понесъл стра-данието от ръцете на нечестивите. Нещо повече, той се е молел за своите екзекутори и е изтърпял наказанието за

109


греха от Божията ръка и заради тях – за да бъдат спасени, ако пожелаят.

Затова християните са призвани на свой ред да страдат заради Христос, своя Спасител, когато изповядват смело вярата си в него, и да страдат за своите ближни, като но-сят Божието предложение за помирение и прошка на един свят, който в същността си е враждебен на Бога. Но хрис-тияните не смятат такова страдание за причина да се съм-няват в Божията любов или неговата справедливост; те виждат в него потвърждение на Христовото предупрежде-ние (Йоан 15:18-16:4) и за тях това е чест (Матей 5:10-12; Деяния 5:40-42; 1 Петр. 4:12-14).

Но какво да кажем за другия вид страдание, което не идва от зли хора, а от естествени причини – нещастни слу-чаи, бедствия, болести, загуба на близки и други подобни? Библията не обяснява защо някои вярващи страдат много повече от други. Но тя взима един краен случай – страда-нието на Йов – и показва как Бог е допуснал и използвал неговото страдание, за да покаже, че вярата му е истин-ска, да я очисти и укрепи, а след това да я увеличи. Вяра-та, обяснява Библията, е като злато (1 Петр. 1:6-7). Един ценен къс самородно злато може да има примеси; затова златарят ще го нажежи и претопи, за да премахне всички нечистотии. След това този къс злато ще стане още по-це-нен. Така и вярата трябва да се прояви като истинска и ис-крена (2 Тимотей 1:5). Тя също трябва да бъде пречисте-на, за да обичаме Бога и да му се доверяваме заради самия него, а не само заради придобивките, които получаваме от него (Йов 1:9). Освен това, вярата може да се различава по количество (малка или голяма, вж. Матей 14:31; 15:28) и по качество (силна или слаба, вж. Римляни 4:19-20). И също като мускулите в човешкото тяло вярата расте и се


110

развива, като се упражнява и изпитва във все по-трудни ситуации. Бог не ни обяснява защо прекарва някои хора сякаш през, както ни се струва, несъразмерно тежки из-питания; едва идещата вечност ще покаже това, когато се открият резултатите от тези изпитания. Когато Иисус Христос се яви при второто си идване, ще се окаже, както ни уверява Библията (1 Петр. 1:7), че всяка проверка на вярата, по-лека или по-тежка, е донесла хваление, слава и чест. Но колкото по-тежка е проверката, толкова по-голе-ми са славата и честта.

Тук, на земята, един доброволец, обучен да оказва първа помощ, върши много полезна работа; но той не преминава през такива тежки изпити, както един студент по хирур-гия. На всеки няколко месеца пилотите трябва да издър-жат тестове в симулатор, където за проверка на уменията им биват подлагани на всевъзможни ужасяващи екстрени ситуации, от които дори силни мъже са се разплаквали. Но на никого не му идва на ум да пита защо техните изпи-тания трябва да бъдат толкова по-тежки, отколкото тези на бъдещите шофьори на автомобили. Според Христос положението и отговорността в неговото идващо царство ще зависят отчасти от страданието на ученика тук, на зе-мята (Марк 10:37-39). Колкото по-голямо е страданието, толкова по-високо ще бъде впоследствие и отговорното положение.

НАЙ-ДОБРИЯТ ПОДХОД КЪМ ПРОБЛЕМА ЗА СТРАДАНИЕТО

В тези последни глави отделихме много време – според някои може би прекалено – в опит да разгледаме множе-ството проблеми, свързани със страданието. Но най-до-

111


брият подход не е най-напред да се опитаме сами да раз-решим всичките си проблеми и след това да дойдем при Създателя и да положим вярата си в него. По-добре е пър-во да дойдем и да положим вярата си в своя Създател и после да го оставим да ни помогне да размишляваме над проблемите си.

В една полезна метафора Библията ни казва, че ние всички сме като овце, които се нуждаят от пастир. И на-шият Създател ни е дал великия и добър Пастир, който е пожертвал живота си за овцете. Сега, възкръснал от мърт-вите, той гарантира на всички свои овце вечна сигурност, която изобщо не може да се сравни с няколкото кратки години земен живот (Йоан 10). Той знае как да помаже с миро главите ни, да ни води през долината на мрачната сянка без страх от зло и да ни отведе накрая да живеем завинаги в дома на Господа (Псалм 23). Междувремен-но, като се държим близо до него, ще намерим покой за сърцата си и облекчение за скърбите си, дори ако трябва да чакаме, докато получим окончателен отговор за своите проблеми.

ЕДИН ПОСЛЕДЕН КОНТРАСТ

Вече няколко пъти посочихме, че атеизмът не може да предложи никаква надежда. Но положението на атеиста е дори още по-лошо. Неговият отказ или неспособност да повярва в Бога не означават, че Бог не съществува. Ате-истът вярва, че смъртта слага край на всичко за отделната личност и че няма живот след смъртта. Но неговата вяра не прави нещата такива. Смъртта не означава изчезване. След смъртта идва съдът (Евреи 9:27-28). Христос е ум-рял, за да могат всички, които се покаят и вярват, да бъдат


112

спасени и да влязат в Божието небе. Но той не е умрял ненужно. Да умреш неспасен не е краят на страданието – това е началото на вечната мъка да бъдеш завинаги отде-лен от присъствието на Бога. Самоубийството със сигур-ност не е отговор на страданието. За невярващия смъртта, по думите на Христос, е врата към вечната болка (Лука 16:19-31). Поради естеството на нещата не би могло да бъде другояче.

За вярващия, напротив, страданието, каквото и да е то, никога не е просто разрушително. Както видяхме, то е едно от средствата, които Бог използва, за да могат онези, които са станали негови деца, да израстват към нравстве-ната и духовна зрялост на пълнолетни Божии синове (Ев-реи 12:1-13; Яков 1:2-4; 1 Петр. 1:6-7). Няма нужда да се преструваме, че вярващите се радват на страданието. Но те се учат да възприемат отношението на християнския апостол Павел:

„Затова ние не се обезсърчаваме; но дори и да тлее нашият външен човек, пак вътрешният всеки ден се подновява. Защото нашата временна лека скръб про-извежда все повече и повече една вечна пълна слава за нас, които не гледаме на видимите, а на невидимите неща; защото видимите са временни, а невидимите – вечни“ (2 Коринтяни 4:16-18).

Нещо повече, за едно Божие дете физическата смърт изглежда по друг начин. Вярващите не се радват на проце-са на умиране и не е нужно да се преструват, че е така. Но те не се страхуват от самата смърт, нито от това, към кое-то тя води. За тях Христос е разчупил страха от смъртта

113


(Евреи 2:14-15); за тях да се отделят от тялото означава да бъдем у дома при Господа (2 Коринтяни 5:1-8).

Затова вярващият е в положение, в което най-добре може да осъзнае истинските ценности в живота и да дейст-ва според тях. В този свят има някои ценности, които са много по-важни дори от физическия живот. Най-велика-та от тях е верността към Истината, към Твореца, към Божия Син, към Светия Дух и към всички нравствени и духовни следствия, които произтичат от това. Точно чове-кът, който вярва, че след физическата смърт няма нищо, ще бъде изкушен да направи компромис с истината, за да се вкопчи в живота.

Бележки

1 The Mind of God, London: Simon & Schuster, 1992, p. 232.2 Информацията е взета от Hugh Ross, “Earth, the Place for Life,“

The Creator and the Cosmos, Colorado Springs: Navpress, pp. 131-134.3 Например, за да съществуват светлината и топлината, необходи-

ми за живота, планетата трябва да обикаля около звезда (нашето слън-

це е звезда); но не трябва да е нито твърде близо до звездата, иначе ще

бъде прекалено горещо, за да оцелее човешкият живот, нито твърде

далеч от звездата, иначе ще бъде прекалено студено. Скоростта на все-

кидневното въртене около оста не трябва да бъде нито прекалено висо-

ка, иначе това би генерирало мащабни унищожителни ветрове, както

на Юпитер, нито твърде ниска, иначе температурата на нощната страна

ще падне твърде много, а през деня ще става прекалено горещо. Ас-

трофизикът Хю Рос изброява 33 такива примера за точността, с която

нашата планета е трябвало да бъде проектирана с цел да поддържа чо-

вешкия живот.


114

4 Това е твърде различно от нищожния прогрес, който предлага

Дарвиновата еволюция – от протозоон посредством несъзнателни, без-

целни промени, до живот, обречен на пълна забрава!

115

7 В ТЪРСЕНЕ НА ДУХОВНО

УДОВЛЕТВОРЕНИЕ

ТЪРСЕНЕТО НА УДОВЛЕТВОРЕНИЕ

Всички копнеем за удовлетворение.Така сме устроени.Физическият апетит, естетическият вкус, моралната

преценка, любовта – всички те еднакво викат за удовлет-ворение.

Често го получаваме, но и често не го получаваме. И когато не го получим, се чувстваме разочаровани, изма-мени, изоставени. Не можем да се примирим с идеята, че животът няма смисъл. Разумът не приема да се подигра-ват с него по такъв начин. Нито пък въображението ни се съгласява постоянно да разбиват илюзиите му. Науката разкрива навсякъде свидетелства за съзнателна конструк-ция и цел. Въображението може да си представи колко прекраснен би могъл да бъде животът, ако хората се дър-жаха разумно и животът вървеше така, както изглежда, че е бил планиран.

Тогава защо не е така?Защо хората толкова често се държат неразумно?

Защо нашите мечти, очаквания и внимателно направени планове така често биват осуетени от болест или война, от


116

безлични икономически процеси или налагането на нечия чужда идеология? И най-сетне, защо самият аз пропиля-вам собствените си шансове за щастие, като неразумно упорствам в неща, за които знам, че ще ми навредят и ще наранят онези, от чиято любов зависи моето щастие? Са-мото разочарование ни кара да търсим отговор. Не можем просто така да се примирим да бъдем винаги неудовлет-ворени и все по-разочаровани. Ако не можем да имаме удовлетворение, ние търсим поне някакво задоволително обяснение защо. Защо животът, който привидно е пълен с обещания, толкова често се обърква и проваля? Искаме да знаем дали има начин да оправим онова, което сега е лошо – дали има начин да получим удовлетворение поне някога в бъдеще.

Рано или късно ще се обърнем към религията. Разбира се, знаем – или поне предполагаме, че знаем – какво ще ни каже тя.

Тя ще ни каже, че основният ни проблем е грехът.Това е съвършено вярно; но само по себе си едва ли ще

ни помогне много. Все едно да кажеш на човек, болен от рак, че основният му проблем е болестта.

Всички знаем, че сме грешници. Въпросът е как да променим, да изкореним проблема, да спрем нравственото загниване, което заплашва да изяде щастието ни и да ни ограби всякакво удовлетворение.

Отново знаем – или поне си мислим, че знаем – какво ще ни предпише религията: старай се по-усърдно да бъ-деш добър; бъди по-мил, по-малко егоистичен, по-чист; моли се, отричай се от себе си, дисциплинирай себе си. Все горчиви лекарства. Но ако животът изобщо си стру-ва, си струва да погледнем сериозно на тях.

Затова се опитваме да приемем религията на сериозно

117

7. В търсене на духовно удовлетворение

и да съблюдаваме стриктно, дори педантично, религиозни-те си задължения.

Колкото и да е странно, това също не винаги ни удовлетворява. И причината вероятно е, че просто изпъл-няваме онова, което предполагаме, че ни казва религията, без да се спрем достатъчно дълго, за да се вслушаме в ду-мите на Иисус и лично да чуем какво точно казва той. Той със сигурност може да ни даде удовлетворение – дълбо-ко, трайно удовлетворение, извор на жива вода, който да блика в нас, както самият той го описва (Йоан 4:13-14) – такъв, че когато го получим веднъж, никога повече няма да ни липсва удовлетворение. Но за да го получим, първо трябва да приемем неговата диагноза за нашия проблем и след това неговото лечение. И двете са по-радикални, отколкото може би сме си представяли.

УДОВЛЕТВОРЕНИЕТО ДА БЪДЕШ НАЧИСТО С БОГА

Главното неудовлетворение, което лежи в основата на всяко друго неудовлетворение на човешкото сърце, произтича от това, че нашите грехове са престъпление спрямо Всемогъщия Бог, нашия Създател. Те постоянно се противопоставят на неговите закони и предизвикват неговия гняв (Римляни 1:18; 2:1-3; 3:19). Затова той ни отнема онова усещане за мир с Бога, без което никое Бо-жие създание не може да се чувства истински спокойно и истински задоволено.

От това следва, че първата ни стъпка към удовлетворе-нието трябва да бъде да се помирим с Бога. Изискванията на Божия свят закон трябва да бъдат съвършено изпълне-ни. Той трябва да бъде напълно удовлетворен, че справед-


118

ливостта е възтържествувала, и че никога повече няма да трябва да насочи светия си гняв срещу хората.

От наша страна, чувството, че сме приети от Бога, трябва да бъде пълно, без резерви или несигурност. Иначе помирението не е истинско помирение.

За да илюстрира тази идея, Библията ни разказва исто-рията (2 Царе 13:23-18:33) на едно помирение на човешко ниво, което не е било пълно и безрезервно, и затова е било незадоволително.

Авесалом, синът на цар Давид, убива своя полубрат Амнон и в страха си от справедливостта на царя избягва от страната. Няколко години по-късно приятелите на Да-вид го убеждават да прости престъплението и да позволи на Авесалом да се завърне от изгнание. Царят обаче не смята такова решение за съвсем справедливо и затова се опитва да направи компромис. На Авесалом е позволено да се върне, но не му е позволено да влиза в присъствието на царя – или „да вижда лицето на царя“, какъвто е еврей-ският израз (2 Царе 14:24, 28). Но едно такова половинча-то помирение обаче не е истинско помирение. В този слу-чай то води само до по-големи преструвки, отчуждение и в крайна сметка трагедия.

Но като щастлив контраст с този случай, когато Хрис-тос ни помирява с Бога, Бог ни приема и ни приветства без резерви. Ние можем да влезем в Божието присъствие по всяко време (Римляни 5:2; Ефесяни 2:18). Не е необ-ходимо да чакаме, докато умрем, за да открием дали ще бъдем допуснати в присъствието му, или не. Можем да дойдем веднага, уверени, че Божият гняв срещу нас е ос-танал в миналото (Евреи 10:19-22) и че няма нужда да се страхуваме от осъждане или отхвърляне в бъдеще (Евреи 10:14-18; 1 Йоан. 4:17-19). Божията любов прогонва стра-

119


ха; Божието присъствие става наш дом. Но условията са строги.

От наша страна трябва да има радикално покаяние пред Бога и вяра само в онова, което Христос е направил за нас – в нищо и никого другиго (Римляни 5:9; 8:1; Йоан 5:24). Истинското покаяние не е просто признаване, че неща като гордостта, лъжата и нечистотата са лоши и грешни, не е и просто решение да ги изоставим. Истин-ското покаяние пред Бога означава да осъзнаем действи-телното си законово положение в светлината на присъда-та, която Бог е произнесъл над нас в словото си. Точно в този момент е много лесно да бъдем не съвсем радикални в своето мислене, и оттам и не съвсем реалистични в своето отношение, и в крайна сметка да се опитаме да използваме повърхностни лекове, които няма да ни донесат удовлет-ворение, защото не удовлетворяват нито Бога, нито нас.

Ние знаем, че сме грешници, и като такива сме непри-емливи за Бога. Затова с най-искрени намерения правим онова, което ни се струва най-очевидно – заемаме се да се усъвършенстваме с надеждата, че в крайна сметка ще спечелим Божието приемане (Деяния 20:21). Всъщност обаче това е сериозно нереалистично в две отношения.

Първо, греховете, които вече сме извършили, са сами по себе си достатъчни, за да заслужаваме смърт и отхвър-ляне от Бога. Никакви бъдещи подобрения не могат да из-личат миналата вина, нито да я компенсират, нито да ни откупят от заслуженото наказание.

Второ, дори ако се заемем да се усъвършенстваме от-тук нататък (и дано го направим), човешкият опит – да не говорим за Божието Слово – ни предупреждава, че в края на живота си няма да сме се усъвършенствали достатъчно, за да бъдем приети от Бога въз основа на нашите пости-


120

жения. И тогава Божията присъда над нас пак ще трябва да бъде такава, каквато е сега: всички сме съгрешили в миналото, а и в настоящето все още сме далеч от Божии-те стандарти (Римляни 3:23). И щом е така, Бог, въпреки цялата си любов, няма да се преструва, че не е така; няма да се задоволи с нашите неадекватни усилия. Както ясно е формулирано в превода на Роналд Нокс: „Съблюдаване-то на закона не може да спечели приемане за нито едно човешко същество“ (Галатяни 2:16).

Това е много мрачна перспектива – но е по-добре да се изправим пред реалността. Едва ли ще намерим удовлет-ворението, като си заравяме главите в пясъка. Нашето положение пред Божията справедливост е изключител-но тежко. Ето защо, за да има задоволително помирение, Божията справедливост трябваше да предприеме крайна-та мярка – Божият Син да изтърпи наказанието според Божия закон заради нас. Нямаше друг начин. Ако може-хме да бъдем приети от Бога въз основа на своето усъ-вършенстване, Христос нямаше да умре – нямаше да има нужда от това. Но ние не можем да бъдем приети по този начин и затова Иисус трябваше да умре (Галатяни 2:20-21; 3:21-22; Римляни 4:25; 8:32).

От неговата смърт обаче следва най-великата и най-славна вест, която някога е чувал човек. Това, което ние никога не можехме да постигнем, Христовата смърт е постигнала вместо нас. Той е задоволил Божията справед-ливост, платил е наказанието за греха (2 Коринтяни 5:20-21; Галатяни 3:13-14).

Сега Бог може да приеме, и то да приеме със съвърше-на, безкомпромисна справедливост, всеки, който положи вярата си в Христос и дойде при Бога само въз основа на неговата жертва. Бог приема всеки такъв човек без ре-

121


зерви. Всъщност Бог с всички сили се стреми да покаже колко пълно и трайно приема такъв човек. Той обръща внимание особено на факта, че смъртта на нашия Господ е последвана от неговото възкресение, възнесение и вли-зане в непосредственото присъствие на Бога. Освен това той подчертава, че Иисус е влязъл в Божието присъствие не само заради себе си, но и като обявения представител и предтеча на всички, които му се доверят. И накрая, Бог за-явява, че всички, които Иисус представлява по този начин, могат да бъдат сигурни, че ги е приел така пълно, съвър-шено и окончателно, както е приел техния представител (Евреи 6:17-20; 9:11-14, 24-28; 10:1-18; Ефесяни 2:1-10).

В това се крие тайната на дълбокото и трайно удовлет-ворение. Да знаеш, че си приет от Бога по такъв начин – напълно и завинаги – означава да имаш мир с Бога. А ми-рът с Бога е единствената сигурна основа за истинско и трайно удовлетворение.

УДОВЛЕТВОРЕНИЕТО ДА СТАНЕШ ТАКЪВ, КАКЪВТО СИ БИЛ ПРЕДВИДЕН ДА БЪДЕШ

Да бъдеш приет от Бога само заради жертвата и смър-тта на Иисус, звучи на много хора, когато го чуят за пър-ви път, прекалено хубаво, или по-скоро прекалено лесно, прекалено привлекателно, за да е вярно.

Това сякаш означава, че можеш да продължаваш да си грешиш, но това няма да има значение – пак ще бъдеш приет от Бога просто защото Иисус е умрял за твоите гре-хове и ти си казал, че вярваш в него. С други думи, това звучи като позволение за безнаказан живот в грях.

Разбира се, това не е вярно; макар че, колкото и да е странно, точно така са реагирали хората, когато за първи


122

път са чули апостолите да проповядват евангелието (Рим-ляни 3:8, 31; 6:1-2, 15). Това показва, че трябва да сме на вярната пътека – и знаем какво са отговорили апостолите.

Тази представа не е вярна поради това, което означава „да вярваш“ в Иисус като Спасител.

Да вярваме в Иисус не означава просто да се съгласим с факта, че Иисус е умрял за нашите грехове. Това означа-ва да му се посветим безрезервно като Господ.

Нещо повече.Това означава да приемем Иисус като жива Личност

(Йоан 1:12), да се съединим с него чрез неговия Дух (Рим-ляни 6:5), да станем „едно с него“ (Йоан 17:20-21; Римля-ни 8:9-11) да бъдем съединени с него (1 Коринтяни 6:15-17) в едно живо духовно партньорство.

Най-близката аналогия в обикновените взаимоотно-шения е бракът, в който съпруг и съпруга стават „една плът“. Те вече не са напълно отделни и независими лично-сти, а жив съюз (Римляни 7:1-4). И в този съюз с Христос се крие ключът, начинът, по който Бог ни прави такива, каквито сме били предопределени да бъдем.

Не може да има рай, нито пълно удовлетворение, без ние да станем онова, което нашият Творец е възнамерявал да бъдем, и да се държим по съответния начин. Ние ин-стинктивно осъзнаваме това. Но Божият начин да ни на-прави такива, каквито сме били предвидени да бъдем, е ра-дикално различен от онова, което обикновено си мислим.

Ние естествено мислим в посока да се усъвършенства-ме. Харесва ни да мислим, че сме в основата си добри, с тук-таме някое морално петънце, може би и малко явна гнилост, която леко разваля иначе съвсем приличната ябълка. Надеждата и очакванията ни са, че като прило-жим малко религиозна дисциплина или дори някоя средно

123


сериозна духовна хирургическа операция, в крайна сметка ще станем толкова добри, че ще можем да се наслаждава-ме на Божия рай и да дадем своя принос към него.

Но Бог не мисли по този начин. Новият Завет никога не говори за усъвършенстване на нашия стар живот или паднала природа.

Бог прави нещо много по-радикално.Той посява във вярващия нов живот (1 Петр. 1:23-2:3),

който носи със себе си нова природа (2 Петр. 1:4; Коло-сяни 1:27; 3:3-4), с нови сили, нови инстинкти и нов по-тенциал. Ето защо в миналото, когато хората са ставали християни, те са приемали ново име. Симон например е бил преименуван на Петър (Йоан 1:42). Новото име не е било израз на благочестива надежда, че един ден те са щели да се усъвършенстват. Това е било признание, че Христос им е дал нов живот (Римляни 6:4), нова сила, нова природа, която не са имали преди. „Нов човек“, „нова при-рода“ (Колосяни 3:10) или „ново творение“ (2 Коринтяни 5:17) – това са някои от понятията, които ранните хрис-тияни са използвали за този дар на новия духовен живот, който са получавали чрез своя съюз с Христос.

Получаването на нов живот не означава, че старата паднала природа е изчезнала и повече нито се вижда, нито се чува. Получаването на нов живот е като пускането на жълъд в гроб – той няма да промени състоянието на трупа, но от него ще започне да се развива един самостоятелен нов живот, който постепенно ще измести всичко остана-ло.

Така вярващият в Иисус вече има не една, а две приро-ди – старата и новата. Той е призован постоянно да подно-вява решението и усилията си да съблича старата природа (Ефесяни 4:22-23), да я умъртвява (Колосяни 3:5), да не


124

ѝ позволява да царува (Римляни 6:12) и да се облича с новата, която постоянно се обновява (защото това е ха-рактерно за живота) в познание по образа на Бога, нейния Творец (Ефесяни 4:22-24).

Разбира се, това е дело за цял живот – постоянно да събличаме старото и да култивираме новото. Това е борба (Галатяни 5:16-17), война, в която не печелим всяка бит-ка, но в която има прошка за провала (1 Йоан. 1:7-9) и сигурност в окончателната победа (Римляни 5:2; 8:29-30). Във всеки вярващ новият живот ще расте и ще се развива, докато накрая личността се преобрази по образа на самия Христос.

А какво става, можем да запитаме, ако след като по-лучим този нов живот, ние го занемарим и вместо това насърчаваме стария и му се отдаваме? Това има ли зна-чение?

Да, има значение.Ако действаме по този начин, Бог ще приложи спрямо

нас дисциплинарни мерки. Ние трябва да използваме нови-те си духовни сили и да пречим на старата, паднала приро-да да ни контролира. Ако не го правим, Бог ще трябва да предприеме по-драстични стъпки. Това може да означава болести или дори преждевременна физическа смърт. Въ-просът е толкова съществен, че Павел се спира подробно върху него в 1 Коринтяни 11:23-32. Целият пасаж е важен.

Божиите дисциплинарни мерки са нещо изключително сериозно. Бог няма да ни позволи, ако сме искрени после-дователи на Христос (Евреи 12:8, 3-11; Филипяни 3:10-14), да станем самодоволни или цинични. Нито ще ни поз-воли да бъдем доволни от себе си, докато той не е доволен от нас. Но забележете, че дори в крайния случай, когато Бог взима вярващия от света чрез физическа смърт зара-

125


ди невнимателния му живот, Библията изрично казва, че вярващият няма да бъде осъден заедно със света (1 Корин-тяни 11:32). Ето причината: макар възможността да се на-слаждаваме на Бога и Бог да ни се наслаждава да зависи от култивирането на новия живот, който сме получили чрез Христос, нашето приемане от Бога никога не е зависило и няма да зависи от духовния ни прогрес, а само от онова, което Христос е направил за нас чрез смъртта си. Затова нашето приемане остава завинаги сигурно.

И така, това е Божият начин да ни направи такива, ка-квито е предвидил да бъдем. Това е единственият ефекти-вен и задоволителен начин (Галатяни 1:8; Колосяни 2:20-23).

УДОВЛЕТВОРЕНИЕТО ДА РАБОТИМ, КАКТО Е БИЛО ПРЕДВИДЕНО ДА РАБОТИМ

Разбираемо е, че ако Бог ни е създал, за да вършим во-лята му и да му носим наслада (както казва Библията, От-кровение 4:11; Колосяни 1:26), ние никога няма да можем да намерим удовлетворение, ако не работим така, както е било предвидено, и не постигнем целта, за която сме били създадени. Това, разбира се, означава да се отказваме от нашите пътища и мисли винаги, когато те са различни от Божиите. Това означава винаги да казваме: „Не моята воля да бъде, а твоята.“

Честно казано, за мнозина от нас това звучи като мра-чен и плашещо непривлекателен начин на живот.

Ние нямаме нищо против да бъдем умерено религи-озни – но да пленяваме всяка мисъл да се покорява на Христос, както се изразява Павел (2 Коринтяни 10:5), да се съобразяваме с Христос като Господ за всичко, което


126

вършим в живота си, и да приемаме неговото управление във всичко – е, казваме си, само един роден светия би мо-гъл да живее така – и подозираме, че дори и на него такъв живот едва ли би могъл да му харесва.

Може би е естествено да мислим по този начин. Но това показва как несъзнателно сме си създали една твърде обидна и клеветническа представа за Бога, сякаш той е, ако не тиранин, то поне убиец на всяка радост. Каквото и да мислим за Бога, то, разбира се, не променя факта, че като негови творения ние сме длъжни да му служим. Но да му служим само от чувство на дълг също е незадоволи-телно и дори да успяваме да го правим, това по-скоро би ни накарало да се смятаме за мъченици, би ни създало против-ното самочувствие от типа „какво добро момче съм си аз“.

Единственият приемлив и носещ удовлетворение начин да служим на Бога е да го правим доброволно, с радост, с цялото си сърце, ум, душа и сила – по-скоро от любов, отколкото по задължение.

Но как може да стане това?С достатъчно усилия на волята можеш да си наложиш

да служиш на Бога, но не можеш да се насилиш да го оби-чаш. Каква е тогава тайната да обичаме Бога и да му слу-жим, както сме били предвидени?

Павел ни казва. Това е смесица от любов и логика. Ко-гато започнем да разбираме какво е направил Христос за нас, благодарността ще промени не само чувствата ни, но ще има мощно въздействие и върху начина, по който жи-веем. С преливащо усещане за Христовата любов лично към него, Павел казва:

„… животът, който сега живея в плътта, го живея с вярата в Божия Син, който ме възлюби и предаде

127


Себе Си заради мен (Галатяни 2:20). И още: Христова-та любов ни принуждава, като разсъждаваме така, че ако един е умрял за всичките, тогава и всичките са умрели; и че Той умря за всички, така че тези, кои-то живеят, да не живеят вече за себе си, а за Този, който за тях е умрял и е бил възкресен“ (2 Коринтяни 5:14-15).

Павел винаги е бил, както сам казва (Филипяни 3:4-6), религиозно настроен, но не винаги е мислел по този начин. В младите си години той смятал, че да служиш на Бога е средство да трупаш заслуги, и че това е начинът за пости-гане на спасение. Затова постоянно се стараел да служи на Бога с огромно усърдие и решителност. Но всичко, което успял да постигне по този начин – по собствените му думи – било да натрупа куп религиозни дела, които не стрували абсолютно нищо – които били по-малко от нищо в Божиите очи (Филипяни 3:7-8). Те само го направили горд, непреклонен и жесток човек (1 Тимотей 1:13; Дея-ния 26:9-11).

Промяната дошла, когато открил кой е всъщност Хрис-тос, какво е направил той за него и защо изобщо е било нужно да го прави. Той открил, че не само е далеч от рели-гиозния успех, който мислел, че постига, но и самият той е окаян, жалък грешник. Неговите предполагаеми заслуги били само грозен боклук; религиозните му упражнения били безполезни; Божият закон, който си въобразявал, че спазва, само го осъждал.

И тогава открил Христос. Открил кой е той. Този Ии-сус, когото той бил отхвърлил и преследвал в името на Бога, всъщност бил самият въплътен Бог!

Откритието било потресаващо.


128

То разобличило религиозността на Павел като израже-ние на собственото му своеволие, като служба и угаждане на собственото му его под маската на религията и дейст-вителна (макар и скрита и неосъзната) съпротива срещу Бога.

После открил още нещо за Божия Син и това преобър-нало цялата мотивация на неговия живот.

Открил, че още докато е бил враг на този Иисус, той го е обичал лично и доброволно е умрял за него, за да не трябва Павел да загине от Божия гняв.

За Павел резултатът бил непресекваща благодарност.Но не само благодарност. Чистата логика му подсказ-

вала, че ако Христос не бил умрял за него, то той трябва-ло да умре сам.

Следователно, той дължал живота, който сега живеел, изцяло на Христос. Този живот вече не бил негов собст-вен – той принадлежал на Христос, бил купен с цената на неговата изкупителна смърт (1 Коринтяни 6:19-20). Сле-дователно сега трябвало да живее изцяло за Иисус. И Па-вел доброволно и с радост заживял по този начин. Само така любовта му към Иисус можела да намери удовлет-ворение.

Следващото откритие на Павел било, че когато човек с любов и благодарност подчини живота си на управлението на Христос, неговото „иго“ всъщност е благо, както казва самият Иисус, и бремето му е леко (Матей 11:28-30).

Христос в крайна сметка е нашият Творец. Той знае как би трябвало да работим. Неговото управление и дис-циплина не са тирания, която ни принуждава да живеем неестествено. Напротив, неговият контрол е необходим, за да ни предпази да не се съсипем от постоянното жи-веене противно на целите, за които сме били създадени.

129


Единственият начин да осъществим истински себе си е да живеем и да работим така, както сме били предвидени да го правим.

Другото откритие, което направил Павел, било, че служението на Христос носи голяма награда (1 Коринтя-ни 3:11-15). Разбира се, наградата не е спасението, нито приемането от Бога. Награда се получава за свършена ра-бота (1 Коринтяни 3:14), докато спасението никога не е резултат от свършена работа – то ни се дава безплатно, като подарък (Ефесяни 2:8-10).

Наградата за това, че работим за Христос, е първо чис-тата радост и удовлетворение да знаем, че радваме Госпо-да (Матей 25:23). На второ място е удовлетворението, че постигаме нещо стойностно, нещо, което има вечно значе-ние (1 Коринтяни 3:14; 1 Петр. 5:4). И трето, това е откри-тието, че сме развили потенциала си да вършим по-велики и по-значими неща (Лука 19:16-17).

Ако Павел е имал мото, мисля, че то е било такова: „Животът за мен е Христос“ (Филипяни 1:21). И когато е дошло времето да умре, не е имало и следа от съжаление. Нищо друго освен удовлетворение (2 Тимотей 4:6-8).

Разбира се, ние може да се изкушаваме да мислим, че Павел е такъв светия, че неговият опит няма нищо общо с нашия. Но това не е така. Той сам ни казва, че Бог е опре-делил неговото обръщане като модел за всички останали (1 Тимотей 1:16).

УДОВЛЕТВОРЕНИЕТО ДА ЗНАЕШ КАКВО СТАВА

Да не знаеш какво става може да бъде много отчайва-що. Да си принуден да работиш за някакъв план, без да ти


130

се каже какъв точно е той; да се очаква от теб да се бориш и да се жертваш за него, без дори да знаеш дали планът успява или не, дали жертвите в крайна сметка ще бъдат оправдани, или цялото начинание ще свърши с провал или дори с трагедия – това е мъчителен и незадоволителен на-чин да продължаваме напред.

За нещастие точно така живеят, работят и умират мно-го хора. При по-малките планове и проекти в живота, при своите собствени планове и амбиции те правилно се опит-ват да определят целите си, преценяват шансовете си за успех, решават дали евентуалният успех си струва усили-ята за постигането му.

Но за целта на самия живот и онова, което лежи от-въд него, за това, дали ще се окаже, че трудът и жертвите в този живот са имали смисъл за някаква вечна цел, или целият живот ще свърши с вечна катастрофа – за това те имат само най-мъгляви представи и най-несигурни надеж-ди. Някои дори предполагат, че на нас ни е било определе-но да живеем в несигурност, че това е вярата – да живееш смело в несигурност. Но, разбира се, вярата, в библейския смисъл на думата, е точно обратното на несигурността. „Вярата, казва Библията (Римляни 10:17), идва от онова, което слушаме, а онова, което слушаме, е от проповядва-нето на Христос“.

С други думи, вярата е нашият отклик на онова, което ни казва Бог. А ако Бог ни казва нещо, ние можем да бъ-дем всичко друго, но не и несигурни в него. Когато слуша-ме Христос, той прогонва всякаква несигурност.

В него ние откриваме не само Този, чрез когото е на-правено всичко, но Този, за когото е направено всичко (Колосяни 1:16). Той ще наследи всичко; огромните при-добивки от историята ще бъдат негови; той е целта на

131


всичко (Евреи 1:2). Нещо повече, той не ни държи на тъм-но относно своите планове, както лично за нас, така и за света като цяло. Тъй като ние сме ограничени същества, очевидно много неща за идния свят не могат да ни бъдат казани, тъй като в сегашното си състояние не можем да ги разберем. Но доста много ни е казано, с достатъчна сигур-ност, за да удовлетвори вярата ни и да изпълни живота ни със смисъл и цел.

„Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае какво върши Господарят му, а вас нарекох приятели, за-щото ви явих всичко, което чух от Своя Отец“ (Йоан 15:15). Затова ни се казва, че Иисус, който си е отишъл от нас чрез възнесението, ще се върне отново. „В дома на Отца Ми има много жилища. Ако не беше така, Аз щях да ви кажа, защото отивам да ви приготвя място. И като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, така че където съм Аз, да бъдете и вие“ (Йоан 14:2-3). Това ни дава сигурна и непоклатима надежда за възкресението при Второто идване на Хрис-тос, което е утеха и насърчение за нас (1 Солунци 4:13-18).

Смъртта не е последната дума; тя няма да има крайната победа (1 Коринтяни 15:54-58). Тя не свежда живота до нищо и следователно не го прави безсмислен. Христос ще дойде отново; мараната – арамейският израз за „Господ ще дойде“ (1 Коринтяни 15:22) – е обединяващият лозунг на всички християни.

Междувременно, докато настъпи това велико събитие, на отделния вярващ е казано какво ще стане с него лично, когато дойде смъртта. Както човек, работил дълго време далеч от родината си, след като свърши работата, се при-бира у дома, така и вярващият при смъртта си отива да


132

бъде с Христос (Лука 23:43; Филипяни 1:23; 2 Коринтяни 5:6-8), за да бъде у дома при Господа.

Това е изключителна утеха за отделния човек. Но кол-кото и да е прекрасно, Бог е предвидил нещо много повече от това да ни спаси и да ни направи съвършени хора. Хрис-тос ни казва, че цялото творение ще бъде възстановено. Природата няма да остане завинаги окована в скръбта на преходността и тлението. „Самото творение ще се осво-боди от робството на преходността и ще премине в славната свобода на Божиите деца“ (Римляни 8:18-21). Какво точно ще означава това на практика, не знаем и не-съмнено не бихме могли да разберем в сегашното си огра-ничено състояние. Но това няма значение. Въплъщението и телесното възкресение на Господ Иисус означават, че материята е принципно добра, че светът на природата не е илюзия, не е безсмислен цикъл, от който, ако сме мъдри, ще се опитваме да избягаме.

Материалният свят е чудесна идея на самия Бог. Този свят е временно увреден от бунта на интелигентните и мо-рално отговорни човешки същества срещу Твореца. Но това състояние няма да трае вечно. Самото творение ще бъде помирено и ще служи на волята на Твореца (Коло-сяни 1:20). Материята в крайна сметка ще функционира съвършено за слава на Бога.

Следователно в историята има цел – може да е скри-та, но я има. Човешките усилия в крайна сметка не са на-празни. Възкресението на Христос е описано като първия плод на една жетва. Жетвата ще включва възкресението на всички помирени с Бога хора. Ако сме вярващи, това ще ни дава увереност да живеем и да работим с всички сили. Защото знаем, че онова, което правим, не е безсмис-лено (1 Коринтяни 15:58). Оттук идва удовлетворението.

133


Нека никой не казва, че това е бягство от действител-ността. То предполага, че всяко решение, всяко действие тук, в този живот има вечно значение. За християнина в това се съдържа обещанието и на сегашния, и на идещия живот (1 Тимотей 4:8). За невярващия накрая ще се ока-же, че този живот за жалост е бил твърде важен (Йоан 3:36; Откровение 21:8; Матей 12:36-37).

ПЪТЯТ КЪМ УДОВЛЕТВОРЕНИЕТО

Щом съществува духовно удовлетворение, как тогава можем да го получим? Всичко дотук би било излишно, ако накрая не стигнем до този личен практически въпрос.

Отговорът е самата простота. „Повярвай в Господ Ии-сус Христос и ще се спасиш“, казва Писанието (Деяния 16:30-31). Но точно простотата му може да се окаже мъ-чителна трудност. Не вярваме ли всички, или поне повече-то от нас, по някакъв начин в Иисус?

По някакъв начин, да; но очевидно тази вяра, която действително получава предлаганото от Иисус удовлет-ворение, трябва да бъде някак по-дълбока, по-истинска, по-близка и лична от повърхностното общо вярване в Ии-сус.

Истинската вяра, казва Библията (Римляни 10:17), идва от слушане на това, което Иисус говори. Не става дума, разбира се, да чуваме гласове от небето, а да слуша-ме Иисус да ни говори чрез Библията и да позволим чрез неговия Дух словото му да оживее, да стане съзидателна реалност за нас. Точно по тази причина той ни е оставил записан разговора, който е имал с една жена точно на тази тема – за получаването на духовно удовлетворение. Ето историята. Прочетете я. Прочетете я още веднъж. И дока-


134

то слушате Иисус да говори на една жена преди толкова векове, помолете се той да заговори и на вас, сега, чрез Духа си. И той ще го направи (Йоан 6:37).

„И така, дойде в един самарийски град, наречен Си-хар, близо до землището, което Яков даде на сина си Йосиф. Там беше Якововият кладенец. И така, Ии-сус, изморен от пътуване, седеше така на кладене-ца. Беше около шестият час. Дойде една самарянка да си извади вода. Иисус ѝ каза: Дай ми да пия; за-щото учениците Му бяха отишли в града да купят храна. Тогава самарянката Му каза: Как Ти, който си юдеин, искаш вода от мен, която съм самарянка? Защото юдеите не общуват със самаряните. Иисус в отговор ѝ каза: Ако знаеше Божия дар и кой е Онзи, който ти казва: Дай Ми да пия; ти би поискала от Него и Той би ти дал жива вода. Жената Му каза: Господине, нямаш почерпало, а и кладенецът е дъл-бок; тогава откъде имаш живата вода? Нима Ти си по-голям от баща ни Яков, който ни е дал кладенеца, и сам той е пил от него, както и синовете му, и доби-тъкът му? Иисус в отговор ѝ каза: Всеки, който пие от тази вода, пак ще ожаднее; а който пие от вода-та, която Аз ще му дам, няма да ожаднее до века; а водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот. Жената Му каза: Господине, дай ми тази вода, за да не ожаднявам и да не извървявам толкова път дотук, за да изваж-дам. Иисус ѝ каза: Иди, повикай мъжа си и ела тук. В отговор жената Му каза: Нямам мъж. Иисус ѝ каза: Добре каза, че нямаш мъж; защото петима мъже си имала и този, който сега имаш, не ти е мъж. Това

135


ти право каза. Жената Му каза: Господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи върху този хълм са се покланяли, а вие казвате, че в Ерусалим е мястото, където трябва да се покланяме. Иисус ѝ каза: Жено, вярвай Ми, че иде час, когато нито върху този хълм, нито в Ерусалим ще се покланяте на Отца. Вие се покланяте на онова, което не знаете; ние се покла-няме на онова, което знаем; защото спасението е от юдеите. Но идва часът, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина; защото такива иска Отец да бъдат поклонниците Му. Бог е дух; и онези, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят. Жената Му каза: Зная, че ще дойде Месия, който се нарича Христос; Той, когато дойде, ще ни изяви всичко. Иисус ѝ каза: Аз съм, който разговарям с теб“ (Йоан 4:5-26).

ХРИСТИЯНСТВОТО – ОПИУМ ИЛИ...

Documents