Забранената Истина За Египет

Робърт Темпъл

ЗАБРАНЕНАТА ИСТИНА ЗА ДРЕВЕН

ЕГИПЕТ Превод Антоанета Дончева-Стаматова

НСМ Медиа София, 2013

ОТ АВТОРА

Посвещавам тази книга най-вече на съпругата си Оливия. Тя ми помагаше на различните етапи от написването й - както на археологическите терени в Египет, така и в процеса на самото писане. Тя е и автор на повечето от снимките. Освен това посети всички обекти, отговаряйки за доставките, пътуването и устройването ни. Тя е мой неоценим помощник за книгите ми, написани от 70-те години досега. Без нейната редакторска намеса те биха били доста по-неиздържани и не толкова ясни. Дори приятелите ми рядко са си давали сметка за участието й в моята работа. А паралелно с всичко това в свободното си време тя е най-прекрасната жена в целия свят.

Посвещавам книгата и на Ейми Юан, Мен Фанджин, Кла- ра Коулридж Хебълтуейт и Джесика Коулридж Уилямс, както и на определени писатели, художници, учени и редактори, които са или приживе бяха мои приятели: Майкъл Бейджънт, Дейвид Бом, Марк Буут, Сесил Колинс, Ричард Грегъри, Лу Гуай-джен, Джон Мичъл, Питър Мичъл (Нобелов лауреат по химия, 1978 г.), Джоузеф Нийдъм, Рупърт Шелдрейк, Чандра Викрамасинге и Артър М. Янг.

Нека никога да не спира борбата с невежеството, глупостта, суетата и егоизма! Всички гореспоменати имат огромен принос в битката срещу интелектуалния мързел.

ААТИРОВЪЧНИЯТ МЕТОА НА ЛИРИНИС

Датировката, за която се говори в тази книга, се базира на нова технология в археологията, известна като оптическа тер- молуминесценция. Тя е изобретена от моя гръцки колега про-фесор Йоанис Лирицис. От доста време съществува и друга технология с подобно име - термолуминесценция за датиране на

грънчарски находки. Но методът на Лирицис не датира грънци, а камъни.

До този момент за археолозите беше невъзможно да извършат директно датиране на каменните структури. Всички данни, за които сте чели, се базират на индиректни методи. Датираха се парчета от глинени съдове, разпръснати из съответния терен, дървени предмети или друг органичен материал. (Дървото и органичният материал се датират чрез радиовъглеродното изследване с въглерод 14.) Отгам и заключението, че сградата може би е на същата възраст като отломките, намерени на терена. Или поне археолозите се надяват да е така! Но и какво друго биха могли да сторят? Нали не са в състояние да определят възрастта на самата сграда?! Но ето че вече е възможно. Това означава, че от този момент нататък всичко ще претърпи коренен прелом. Вместо индиректния процес на ,датиране по асоциация“, практикуван до днес за каменните сгради, Йоанис Лирицис е в състояние да извърши директно датиране на самите структури.

Професор Йоанис Лирицис е работил дълги години като ядрен физик. Благодарение на познанията си в тази област той успява да разработи технология, чрез която може да изчисли датата на последното излагане на слънчева светлина на две парчета дялан камък, притиснати едно в друго. Ако определим датата, когато камъните са били подредени при строежа, значи

Забранената истина за Дребен Египет • 7

можем да определим и възрастта на сградата. Така голяма част от доскорошните догадки вече могат да се прецизират. И макар че нашите резултати обикновено обхващат няколко столетия, поради което не могат да посочат дали даден артефакт е бил по-строен през управлението на точно определен владетел, съвсем спокойно можем да класифицираме постройките в по-големи периоди от време. Например в Египет бихме могли да кажем дали въпросният обект е от периода на Старото, Средното или Новото царство.

Преди да създаде своя метод, Йоанис Лирицис често използва метода на термолуминесценцията за датиране на керамични съдове. Освен това познава и техниката на оптично стимули-раната луминесценция, използвана за определяне възрастта на геологичните седименти, например морски и флувиален пясък или глина, или отлаганията на льос. Понякога оптично стимули-раната луминесценция се използва и в археологията за датира- не на геологичния пласт, свързан с определен археологически

йоанис Лирицис и Робърт Темпьл 6 Гиза, пред Пирамидата на Хефрен.

8 РОБЪРТ ТЕМПЪЛ

терен или погребално място. Тя определя времето, изминало от момента, в който определени видове минерали като кварц и фелдшпат са били за последно изложени на слънчева светлина. Но никой до този момент не се е сетил да използва въпросната техника за датиране на каменни структури.

Йоанис Лирицис си представил как варовиковите камъни са били дялани и напасвани така, че да легнат идеално един върху друг и да образуват здрава стена. Представил си, че е миниа- тюрно кристалче варовик, което е подложено на въздействията на околната среда, и се опитал да ги визуализира. И осъзнал, че кристалът неизбежно абсорбира голямо количество свободни електрони от обкръжаващата радиация. Част от нея е от косми-ческите лъчи. Друга идва от лъченията на радиоизотопите на урана, тория, калия и рубидия, които се намират в околността, както и от гама-лъчите. (Тази бомбардировка се нарича „до-зировка“, сякаш кристалът е принуден да погълне определено лекарство.)

Кристалът бил принуден да погълне голямо количество елек-трони, притиснати в микроскопичните му дупчици, наречени „електронни капани“. Но после внезапно бил изтръгнат от ут-робата на своя варовиков блок и изложен директно на слънцето. Енергията на слънчевата светлина принудила всички електрони да хукнат да бягат от електронните си капани, чрез което кристалът на практика започнал да повръща „лекарството“ си. В рамките само на няколко часа всички електронни капани се оказали празни. А после изведнъж настъпил мрак и кристалът бил притиснат отново към друг варовиков блок, за да не види никога повече светлината на слънцето. Постепенно електроните започнали да се завръщат и да изпълват един по един познатите си електронни капани. Но за това вече било необходимо много повече време. Шокът от директното излагане на слънчева свет-лина никога повече нямало да се повтори и травматизираният кристал се връщал бавно към нормалното си състояние.

След като преживял всичко това в съзнанието си, Йоанис Лирицис осъзнал, че заливането на варовиковия кристал със

Забранената истина за Дребен Египет

слънчева светлина (което той нарича „избелване“) и изпразва-нето на електронните му капани би могло да се определи като спиране на „каменния часовник“. А после, когато кристалът отново бъде обвит в мрак и започне отново да поглъща лекар-ството си - електроните се връщат обратно по местата си от обкръжаващата кристала радиация, каменният часовник отново започва да тиктака. И ако някой отново извади кристала (но без да го излага на слънчева светлина) и се заеме да преброи електроните в него, може да разбере колко години са изминали, откакто е бил за последно „избелен“ от слънцето. Така се опре-деля и възрастта на камъка!

Както и може да се очаква обаче, съществуват и ред други детайли, които трябва да се вземат предвид, например в каква среда се е намирал камъкът, както и каква е била степента на радиация. Именно затова Йоанис Лирицис винаги взема със себе си детектора на гама-лъчите, който може буквално да ти строши гърба, докато обикаляме по терените!

Първа глава

ГОЛЯМАТА ЛЪЖА

Най-мистериозната от всички древни мистерии гласи: Откъде идва египетската цивилизация? Кой е построил пирамидите и защо? Повечето египтолози подхождат със самодоволно прене-брежение към тези въпроси. Според тях вече знаем достатъчно и всичко се свежда единствено до запълването на някои нищожни празноти, до изясняването на дребни детайли от познанието ни, до попадане на случайни парчета информация от повторното разкопаване на гробниците, ограбени преди хиляди години.

Истината е, че нещата изобщо не стоят така. Главната цел на моята книга е да разоблича една голяма лъжа, тъй като значителна част от фактите, считани от мнозина за сигурни, са погрешни. Ще посоча точните местоположения на неотворени гробници от

Старото царство, които доскоро са били пренебрегвани. Ще представя нова датировка на пирамиди, храмове и гробници, базираща се на техниката за датиране, изобретена от проф. Йоанис Лирицис. Ще разоблича фалшиви доказателства, които са приети на доверие от египтолозите, вследствие на което официалната хронология отпреди 2200 г. пр.н.е. се оказва погрешна.

Ще обясня защо Хеопс и Хефрен не са построили двете най-големи пирамиди в Гиза. Че в късната праистория са съ-ществували по-скоро две паралелни египетски цивилизации, а не само една. Ще разкажа за най-удивителната гробница в Гиза - Шахтата на Озирис, и ще разкрия истината за нея. Ще ви за-позная с един „Стоунхендж в Африка“, който е най-големият мегалитен кръг в света, свързан и със строителите на мегалити- те в Европа, и със строителите на пирамидите в Гиза.

И до ден днешен остава загадка как е възможно да се появи такава велика цивилизация, предшествана единствено от нашите праисторически предци от неолита. Обясняват ни, че народът на Египет е успял да израсне от сламените си колиби до гигантските пирамиди, при това почти за една нощ.

Всичко в тази книга ще бъде подкрепено от бележки, снимки и категорични доказателства. За повторното датиране получихме официалното разрешение от Египетския висш съвет по антиките. По-голямата част от получените от нас резултати - и публикувани, и непубликувани - повдигнаха сериозни въпроси и наложиха преосмисляне на хронологията.

Да, звучи сензационно, но то наистина е сензационно. Не бива да се страхуваме от промените. Ако се налага да преос- мислим схващанията си, в това няма нищо лошо. Аз изхождам от идеята, че никой никога не е единствено прав. Често мнозина от нас допускат грешки. Но онова, което би трябвало да бъде наша неизменна цел, е да се стараем да ги намаляваме, за да се доближаваме все повече до истината. Ако осъзнаем, че грешим, трябва да изоставим неверния път и да се опитаме да намерим нов. В тази книга ще извървим много и различни пътища.

В следващата глава разказвам за Шахтата на Озирис, която е разположена на 35 м под повърхността на платото в Гиза. На дъното й се намира „гробницата на Озирис“ - тайно и симво-

Забранената истина за ЛреВен Египет • I I

лично копие на митологичната гробница на бога, който е бил цар на мъртвите. Гранитният му саркофаг е разположен в центъра на камера, обградена от изкуствен канал, пълен с вода. До този момент не са публикувани археологически доклади за въпросната гробница. От 1944 г. насам религиозните фанатици многократно са се опитвали да я сринат - в налудничавия си стремеж да унищожат фантастичния подземен олтар, те са съборили четирите колони, които някога са я обграждали. Малцина са успели да я зърнат, а за съществуването й се знае малко. Аз успях да заснема всеки етап от слизането ни в нея, както и самата гробница, а снимките, които не бяха включени в книгата, могат да бъдат видени в сайта й.

12 • РОБЪРТ ТЕМПЪЛ

С проф. Лирицис успяхме да получим два резултата за въз-растта на гробницата. Те налагат преоценка на цялата хронология на платото Гиза. Чрез дифракционен рентгенов анализ открихме, че в шахтата има и саркофаг, издялан от камък, какъвто не е бил използван за нито един друг обект в цялата история на Древен Египет. Всички детайли на тези зашеметяващи открития са описани във втора глава.

В трета глава разкривам твърде тревожния за някои факт, че пирамидите са прекалено стари. С проф. Лирицис взехме мостра от Третата пирамида (за нея се предполага, че е построена последна от трите големи), която показа, че е издигната много преди Хеопс. Следователно Голямата пирамида (наричана често и Хеопсова), Пирамидата на Хефрен и Пирамидата на Микерин (Менкара) не биха могли да бъдат построени нито от Хеопс, нито от Хефрен, нито от Микерин. Те са съществували много преди тях. Хеопс, Хефрен и Микерин идват с Четвъртата династия и ги узурпират, изграждайки около тях множество по-малки гробници, които изпълват със стотици роднини и васали, и ги обявяват за свои. Истината обаче е, че трите големи пирамиди са издигнати много преди тях.

Кой ги е построил? Резултатите от датировката, които по-лучихме и за тях, и за близката Шахта на Озирис, обхващат обширен времеви период и не посочват нито конкретна година, нито дори век. Но те показват със сигурност, че пирамидите са със стотици, а може би и с хиляди години по-стари от общо-приетото до този момент. И в трите няма нито йероглифи, нито надписи, нито каквото и да било доказателство, което да ги свърже с фараоните от Четвъртата династия - като изключим някакви мацаници с червена боя в някои от камерите над Цар-ската камера в Голямата пирамида, които споменават за Хеопс (на египетски Хуфу; Хеопс е старогръцката версия на името).

След прецизно проучване на всички документални доказа-телства за тази странна находка от 1837 г., успях да докажа, че въпросните надписи са фалшификат, изработен от полковник Хауърд Вайс, тъй като е държал да покаже пред своите спонсори, че все пак е открил нещо в иначе празната пирамида. Пълният разказ за фалшификацията, включително и подробностите за

Забранената истина за Лревен Египет • 13

точните дни, през които е извършена, са описани в трета глава. Това означава, че не съществува доказателство, което да подскаже кои са истинските строители на пирамидите в Гиза.

В четвърта глава се насочвам към странните физически данни, които открих във вътрешността на Храма на Сфинкса в Гиза - обикновено той е затворен не само за посетители, но и за археолози. Успях да се сдобия със специален достъп до това място и по този начин направих някои открития, които бяха старателно заснети. По мое мнение те доказват, че в Гиза има още няколко запечатани гробници, датиращи отпреди 2200 г. пр.н.е., а може би и доста преди това.

Идентифицирах останките на механизмите за издигане и спускане на саркофазите с тегло от 40 до 60 тона в тайните подземия под няколко ключови точки в Гиза. Открих огромни пещерни сталактити в Храма на Сфинкса, които не са споменати от изследователите, проучвали това място. Поради огро- мната си тежест камъните не са отнесени, а са оставени тук и са стояли така най-малко 4000 години. Взех мостра от тях и я показах на експерт от Музея по естествена история в Лондон. Той потвърди, че те са били взети от варовикова пещера, че няма как да са дошли от друг източник. А това доказва, че под този храмов комплекс в Гиза са били изкопани големи пещери, в които от онези далечни времена насам не е влизал никой. (Местата са били покрити с пясък най-малко до 2000 г. пр.н.е., а две от тях не са пипани чак до 1936 г., което ще рече, че изобщо не може да става въпрос за опустошители на гробници, както и че най-малко от 4000 години в тези пещери и камери не е влизал никой.) В Гиза открих поне седем неотворени владетелски гробници, а чрез снимки и диаграми посочвам местоположението им.

По-нататък разказвам как пълзях из тунели, шахти и камери, абсолютно неизвестни за археолозите. Бях първият човек от десетилетия наред, който влезе в заключените части на Храма на долината до Сфинкса в Гиза. Представителите на властите трябваше да разбият ключалките с чукове, защото ключовете са отдавна изгубени, а ключалките бяха напълно ръждясали. Успях да проникна в помещенията зад стените на този храм, които не фигурират в нито един план - в една мистериозна „сляпа камера“,


в кухи шахти с височина 92 м и в чудати, тесни проходи на приземно ниво. Те приличаха на дупки за придвижване на кобрите, които са прочути с предпочитанията си към египетските храмове - оригиналните прародители на тези змии са били оставени тук вероятно като пазители от последните жреци, за да охраняват криптите и тайните камери, когато египетската цивилизация е била завладяна от персийските нашественици преди повече от две хилядолетия и половина.

Тези по-малки „дупки за кобри“ отвеждаха към по-големи пространства, из които пълзях, задавяйки се от прахта. Снимките от тези открития също могат да бъдат видени в сайта на книгата. Анализирам възможното значение на всички тези скрити вътрешни характеристики на един храм, през който ежегодно преминават милиони посетители, без въобще да си дават сметка за тайните, намиращи се само на няколко крачки от пътеките, по които вървят.

Извършихме нова датировка на Храма на долината, както и на Храма на Сфинкса. Правя сравнение между тях и изказвам хипотези за евентуалните строители на тези импозантни струк-тури. Предлагам доказателства от една археологическа находка в Храма на долината - храм, който обикновено се приписва на Хефрен от Четвъртата династия, но се оказва свързан по-скоро с един доста по-ранен владетел от Втората династия на име Сенд, за когото не се знае почти нищо. (Понякога името му може да се срещне и като Сенед, което означава Страховития или Онзи, от когото се страхуват. Според някои учени Сенед изобщо не е от Втората династия, а от още по-ранен период, и е прочут повече с името си Царя на скорпионите, живял много преди Първата династия и властвал към 3200 г. пр.н.е.)

Тези открития са подкрепени от снимков материал, който може да бъде видян или в книгата, или в нейния сайт. За повечето от тях не съществуват други снимки.

Сред темите, обсъждани в книгата, е и странният въпрос за датировката и за загадката кой е строителят на въпросните мо-нументи. Разказвам и за последния фараон от Втората династия. Бяхме поканени да разгледаме гробницата му в Абидос в Южен (Горен) Египет, която се отваряше за първи път от вик-


торианската епоха насам. Беше открита само за две седмици, а след това отново я покриха с пясък. Документирах цялата си разходка там. Бяхме помолени да вземем и мостри за датиров- ка от камък, дърво и глинени съдове. Разказвам и за тези дати, както и за този странен владетел, за когото се твърди, че е бил висок 2,5 метра. Проучихме и начина, по който той е използвал камъка за интериора - както сами ще се уверите, камерата със саркофага му е изработена от толкова грубо дялани камъни, че все едно са обработвани от шимпанзе. За него се смята, че е бил последният фараон от Втората династия, наследен непосредствено от първия владетел от Третата династия, който пък е построил гигантската Стъпаловидна пирамида в Сакара само 20-30 години след смъртта на своя предшественик.

Тази пирамида съдържа около един милион тона прецизно дя-лани камъни. Как само за 20 години технологията е успяла да от-бележи такъв прогрес? Това очевидно е невъзможно и следова-телно налага тотално преосмисляне на всичко, което е ставало в „архаичен Египет“. Според мен по онова време са съществували две различни паралелни египетски цивилизации - едната е била изключително напреднала в технологично отношение, а другата крайно изостанала. Съжителството им определено не е било от лесните, поради което въпросът за „ранните династии“ е твърде объркан и загадъчен.

Така стигнах до извода, че има нещо тотално сбъркано с до-казателствата, на които разчитат египтолозите след 1910 г., за да съставят предполагаемата хронология на този ранен период в египетската история. Има един прочут камък, съдържащ прецизно издялан списък, известен като Списъка на царете. Известен е също и като Камъка от Палермо, тъй като се съхранява в музея в Палермо, Сицилия. Датира от Петата династия и изброява ранните владетели. За съжаление той е само скромен фрагмент от някога огромен камък. За него няма съмнение, че е истински. Но през 1910 г. на пазара в Кайро се появяват още няколко фрагмента. Те са известни като Камъка от Кайро или фрагментите от Кайро. Един от тях е в Лондон, останалите са в Кайро. Египтолозите изпадат едва ли не в буйна радост при откриването им и автоматично ги приемат за истински. Когато по-късно се изяснява,


че фрагментите няма как да са от същия материал като Камъка от Палермо, настъпва леко брожение, но специалистите обявяват, че може и да не са от същия камък, но са от друг подобен. Никой не обръща внимание колко смешно неубедителен е този аргумент, тъй като на никого не му се иска да се откаже от тях.

Според мен обаче вече може да се докаже по убедителен начин, че пет от шестте фрагмента, съставляващи Камъка от Кайро, са фалшификати. (За съжаление онзи, който не е фал- шификат, не съдържа почти никаква информация и няма особено значение.) Това означава, че всяка книга или учебник за египетската история, написани след 1910 г., изобилстват с не- вярна информация, изфабрикувана от фалшификатори на антики. Че тези псевдофрагменти често се дискутират под общото наименование на Камъка от Палермо, без да се прави разлика между тях и истинския камък. Така всичко, свързано с ранната египетска история, се оказва пълна каша.

Загадките обаче не спират дотук. Оказва се, че съществуват прекалено много фараони с едно и също име. Пример за това е Тети. Всички бяха доволни, когато Тети беше само един, но после се появи втори, а след него и трети. Днес имаме трима владетели с името Тети и нямаме представа какво да правим с тях. В други случаи пък разполагаме с име, но не и с фараон. Например Менес. За него се предполага, че е обединителят на Египет. Кой обаче е той? Тук обяснявам какво е точното значение на името Менес. Едно е сигурно - никога не е живял фараон, който да е бил наричан така.

Съществуват също така и множество „изгубени“ владетели на ранен Египет - имена без факти, както и факти без имена. Според някои учени фараоните от Третата династия са деветима, според други - трима. Тук насочвам вниманието на читателя към тринадесет „изгубени“ владетели, като предоставям доказателства в подкрепа на съществуването им и за първи път прилагам и превод на имената им. Изгубени обаче са не само царе. Има и една изгубена пирамида. Тя е издигната от един фараон от Първата династия - публикувам нейна снимка, тъй като тя е открита през 1937 г. Незнайно защо обаче, никъде не се споменава.


Да, това действително е хаос в гигантски мащаби. А сега, като че ли и дотук не беше трудно, ние открихме „невъзможно ранни“ дати за ключови монументи - например пирамидите в Гиза, използвайки новата си методика.

И така, какво всъщност се случва? Опитах се да проуча кой евентуално би могъл да е строителят

на пирамидите в Гиза. През 1956 г. антропологът Д. Е. Дери публикува в „Журнал за египетска археология“ (том 42) статия със заглавието „Династичната раса в Египет“. В нея той съобщава резултатите от своите проучвания на биометричните данни на скелети от северната и южната част на страната, както и на черепи от предцинастични и раннодинастични египетски погребения. Заключенията му, базиращи се на прецизни измервания на черепите и костите, са неоспорими. Той твърди, че строителите на пирамидите са раса, различна от народа, за чиито потомци са били смятани до този момент. Запитан откъде са дошли те, той пояснява, че категорично не са от юг, че са се появили от север, т.е. са дошли през морето.

Кои биха могли да бъдат те? Шокиращите твърдения на Дери ме накараха да се замисля. Ако действително произхождат от време, по-ранно от Третата династия (традиционно датирана 2686-2572 г. пр.н.е., макар да не съществува консенсус относно продължителността й), то те наистина няма как да са владетелите от Юга, които са можели да дялат камъни толкова, колкото и едно шимпанзе.

Кой е живял по това време на север? Кой би могъл да навлезе в Египет по море? Тези въпроси като че ли стимулираха направените от мен


странни открития за северните райони на Египет, познати по-вече като Делтата. Започнах да приемам по-сериозно исторически мъглявите народи, получили общото наименование „либийци“. Какво е представлявал либиецът от онова време? Отговорът на този въпрос се оказа далеч по-сложен, отколкото бях допускал.

Една жена, която познавах бегло - Алесандра Ниби, прекара по-голямата част от живота си, опитвайки се да обясни на своите колеги египтолози, че „с Делтата нещо не е наред“, но те отказваха да я чуят. Но докато си дам сметка за истинското значение на работата й, тя вече беше починала. Все пак успях да се сдобия със статиите й, като закупих пълния набор на „Дискусии по египтология“ - списание, отпечатвано в Оксфорд, което тя е редактирала и където е публикувала странните си заключения за географските особености на Делтата. Сред тях са твърденията, че ливанският кедър не произхожда от Ливан; че папирусът расте само при определени климатични условия, за които повечето египтолози очевидно не си дават сметка; че в дълбоката древност е имало речен път до Синай, както и ред други изненадващи открития, които поставят на изпитание установените истини по въпроса.1

Така установих, че „либийци“ е доста неточен термин, с който са наричани всички, живеещи на запад от Египет, чак до атлантическото крайбрежие. Една неясна категория, обхващаща територия от хиляди квадратни километра и различни народи. Според Алесандра Ниби същият тип либийци са населявали и

1 Вече бях наясно, че определени топоними от древността често са под-веждащи. Например Павел по пътя за Дамаск не е пътувал към Дамаск, Сирия, а към един юдейски град със същото име. Исус от Назарет не е бил от Назарет, защото Назарет възниква повече от три столетия след смъртта му, а изразът „от Назарет“ е грешка, допусната от по-късните писари, преписващи евангелията, които решили да предадат по този начин израза „Исус Назарянина“. Назаряните или назореите са еврейска секта, противопоставяща се на садукеите и наречена така по арамейската дума „назар“, която означава „истина“. Освен това в града, известен днес като Кайро, има един район, някога наричан Вавилон, въпреки че няма никаква връзка с вавилонците. Ето защо трябва да бъдем изключително внимателни, когато приемаме някои неща за даденост. - Бел. авт.


цялата северна част на Египет от точката, където Нил се разделя и се разстила като ветрило, за да образува прочутата Делта. Но Гиза е точно под тази точка. Затова се запитах дали не е възможно в строителството на пирамидите да са участвали и ,либийци“? Кои обаче са били тези неясни народи? Хората обикновено говорят за древните либийци твърде несериозно, а някои учени се опитват да опростят проблема, създавайки категории от рода на „източни“ и „западни“ либийци. Разбира се, целта на подобно категоризиране е да внесе яснота, но то е твърде опростенческо - все едно да разделим индианците в Америка на източни и западни групи. Дори и да го направим, то не би могло да ни каже нищо повече за шейените, апахите или сиуксите.

После си спомних, че със съпругата ми Оливия знаем няколко удивителни неща за някакви неизвестни, древни „либийци“, но до този момент никога не бях правил връзка между тях и Египет. Преди години двамата посетихме един терен в дълбините на Мароко, където се намира може би най-големият мега- литен кръг в света. Тогава заснехме обекта, а аз посветих доста време за проучването му и дори описах някои от невероятните открития, свързани с него. Изрично подчертах, че споменът за него е оцелял и в древногръцките легенди като Градината на хесперидите, където растат златни ябълки и където се възправя Атлас, поел света на раменете си. Давах си сметка, че Атлантическият океан е кръстен на митологичния Атлас, че може би най-сетне съм разкодирал легендата за изгубения континент Атлантида. Възнамерявах някой ден да напиша цяла книга за това. И сега внезапно този полузабравен проект изплува в съзнанието ми.

Бях чел, че мистериозните „либийци“ са умеели да изграждат стени с каменни блокове, тежащи по 40 тона, както и да издигат огромни менхири - изправени камъни с височина 6 м и тежащи десетки тонове. Разполагах със снимки, с които да го Докажа. Знаех още, че техният мегалитен кръг има удивителни астрономически съответствия и че те са били изключителни математици, инженери и астрономи. И изведнъж започнах да прозирам, че може би те са строителите на пирамидите. Може би те или други хора, но свързани с тях и живеещи в Делтата, са построили или са участвали в строителството на целия комплекс в


Гиза. По онова време те би трябвало да са населявали Египет доста на юг, чак до Мейдум (на четири часа път с кола южно от Кайро). А хората, които обикновено наричаме „египтяни“, по онова време са обитавали Горен Египет, тоест южна- та половина на страната.

В книгата подробно разказвам за „Стоунхендж в Африка“, който според мен е построен от същите хора, чиито потомци по-късно изграждат и пирамидите в Гиза. В онова далечно време, което се съгласува перфектно с новата ни датировка, светът е бил доста по-различно място, отколкото сме си го представяли досега. Митът за Атлантида е измислен от същите тези народи, за да объркат другите морски пътешественици от Средиземноморието, които биха се осмелили да преминат Стълбовете на Херкулес и да навлязат в Атлантическия океан. Защото тези народи са населявали цялото атлантическо крайбрежие - от Британия и Ирландия до бреговете на Мароко. С други думи, строителите на най-ранните варианти на кръговете в Стоунхендж и Ейвбъри във Великобритания са свързани със строителите на пирамидите в Гиза. Атлантида е остров, който никога не е съществувал. Разказвало се е, че има такова място, за да могат пътешествениците да навлязат навътре в океана и евентуално да се загубят или потънат. Истинската Атлантида е всъщност цивилизацията от атлантическото крайбрежие, която е издигнала мегалитите. Около 1550 г. пр.н.е. тя е наследена от финикийците. Цивилизацията е процъфтявала благодарение на търговията.

Иронията в случая се крие във факта, че докато търсех отго-вора на загадките в Гиза, аз се оказах у дома - при мегалитите, познати ни във Великобритания. Успях да докажа, че географ-ският регион, който днес наричаме Либия, е изпъстрен с изпра-вени камъни, върху които са поставени други камъни - т.нар. трилитони, като онези от по-късните етапи на Стоунхендж, което подсказва, че връзките между северноафриканското крайбрежие и остров Британия са продължили хилядолетия наред. Този факт обяснява и странната бележка, оставена ни от един ранен английски историк - Джефри от Монмът (Галфрид Монмутски), който твърди, че камъните на Стоунхендж са били донесени от Африка. Вярно, не самите камъни, но моделът и традицията за


подреждането им действително са били пренесени в Англия от Африка.

Най-голямото достижение на тези народи - основаването на Мемфис и изграждането на комплекса в Гиза точно под Делтата на Нил в Египет, - превзето от завоевателите от Юга. Истинските строители са прогонени и погълнати от народа, който сме свикнали да разглеждаме като истинските египтяни. Технологията за дялане и подреждане на камъните е останала като строго пазена тайна само на север и така не е проникнала на юг дори и по времето на „обединен“ Египет от архаичния период и Старото царство.

Когато към 2000 г. пр.н.е. настъпва Първият междинен период на чумата и социалните размирици, истината за всички тези неща е изгубена. Към момента, когато египтяните отново се изправят на крака и възстановяват цивилизацията си около 150 години по-късно - периодът, който наричаме Средното царство, - „либийците“ вече са само далечен спомен, народ, срещан понякога в битка или при търговски дела, но никога повече не е бил доминираща сила в района. Някои от ранните египетски владетели вземат за свои царици „либийски“ принцеси, чиято богиня и покровителка се е наричала Нейт. Една от тях дори се е казвала Нейт-Хотеп („приношение на Нейт“), а друга - Мер-Нейт („възлюбена от Нейт“). Но след 2000 г. пр.н.е. „либийците“ постепенно изчезват от сцената на египетската история. Вярно е, че към 950 г. пр.н.е. идва на власт една „либийска“ династия - Двадесет и втората династия, но тя няма нищо общо с античната история.

В книгата разказвам за произхода на египетската цивилизация, за пирамидите в Гиза, за строителите на Стоунхендж и за мита, наречен „Атлантида“. В известен смисъл Атлантида действително е съществувала. Но тя е била крайбрежна, а не островна цивилизация в Атлантическия океан. Това е цивилизацията, която е притежавала задълбочени познания по астрономия, математика и геометрия, както и напреднала технология за работа с камъка. Според мен върхът на достиженията на този народ, чийто западен клон е изградил английския Стоун- хендж, е издигането на Голямата пирамида - най-върховното въплъщение на древната


наука. Дори и днес не бихме могли да построим подобна структура. А това оставя открита вероятността, за която говорих в „Загадката Сириус“ - че връзката със звездата Сириус може би не е случайна. Защото тези ранни майстори, математици и технолози на камъка може и да не са били сами. Така вече разполагаме с един смислен, цялостен и систематичен разказ за ранната история на Египет.

Сега бих искал да насоча вниманието ви към някои открития в платото Гиза, които показват, че неговият план е не по-малко впечатляващ от изграждането на самите монументи. Трите главни пирамиди и Сфинксът са планирани като единна концепция. Това ще стане ясно, когато разкрия всички нови доказателства. Брилянтността на интелектуалния подвиг по планирането и дизайна на платото е толкова зашеметяващ, че не се сещам за друг архитектурен обект в света, който да демонстрира подобен гений. Тук ще говоря само за цялостния план на платото Гиза, без да вземам предвид отделните пирамиди.

Планът на Гиза е невидим и точно такава е била крайната му цел. В него не е имало нищо очевидно и никой не е трябвало да го забележи. Може би се сещате за поговорката: „Ако искаш да скриеш нещо, остави го пред очите на всички“. Да, платото Гиза съществува от хилядолетия и макар да е пред очите на всички, е съхранило тайните си.

Впускайки се в това приключение, аз използвах най-добрите налични материали. На първо място картографските планове на самото египетско правителство. При увеличение те не показват особена прецизност, но дават възможност за практически анализ. Първоначално работех по тях с линии и компаси, но след това поисках помощта на моя графичен сътрудник Джонатан Грийт. Увеличихме картографските планове на компютърния екран до такива размери, при които един дигитален пиксел е равен на 30,48 см от земята. Изчисленията ни бяха проверени до степен на точност в рамките на два пиксела, което е равно на 61 см от земята. Оказа се, че някои от изводите, до които бях стигнал при първоначалните си ръчни изчисления, не успяха да минат „проверката на 61 см“, поради което ги отхвърлих. Ако човек избере да приеме не чак толкова строги критерии, би могъл да


намери и доста повече съответствия, но аз държах да постигнем максимална точност. Налагаше се да взема предвид и факта, че нашата точност зависи от точността на самите карти, така че дори и едно леко отклонение при тях би дало отклонение от няколко сантиметра при нас.

За онези, които не са имали късмета да посетят Гиза, трябва да кажа, че на пръв поглед платото изглежда като равнина, но всъщност не е. Изумителните изчисления на древните инженери са впечатляващи дори ако бяха постигнати на напълно равен терен. Но в Гиза те са изпълнени по склонове и от различни изходящи точки на земната повърхност. Това е подвиг със за-шеметяващи мащаби.

Площта на платото Гиза, която е обхваната от картографския план, е 3 302 375 м2. Смятам, че отклонението от 61 см при геометричните съответствия, които установихме, е в рамките на допустимото.

И така, да стартираме. Всичко започва не с материята, а със сенките, както често обичам да казвам на шега. Ако човек не знае какво са целели египтяните и какво значение са имали сенките за тях, никога не би могъл да разгадае плана на Гиза. Точ- но затова те са успели да скрият всичко пред очите на всички. Защото този план включва и сянката, поради което северната граница започва доста по-далече от северната страна на Голя- мата пирамида. Без тези данни не можем дори да започнем да мислим за разрешаването на великата загадка. В предишна моя книга - „Загадката на Сфинкса“, аз публикувах „Златния план на Гиза“, който не разчита на сенките. Но винаги съм си давал сметка, че те са част от отговора. Защото наистина съществуват три едновременни и насложени един върху друг планове на Гиза, а първият от тях - Квадратът на сенките на Гиза, е дал основата и формата на дизайна на цялото плато и ключовите му монументи. Затова ще започнем оттам. В процеса на обяснението ще покажа как е било замислено цялото плато Гиза, защо трите пирамиди се намират там, където са, и размерите им са такива, каквито са. Щом веднъж осъзнаем цялостния план, всичко останало си идва на мястото.

В стремежа си да разберем как точно са го конструирали


египтяните, се налага да започнем от една ключова отправна точка - първоначалната им идея. А тя е постигането на най-дългата възможна сянка, образувана от солидна и дълготрайна постройка. Най-стабилната възможна структура с подобна дължина е пирамидата. Никоя друга форма не е толкова успешна и задоволителна. Налага се да приемем, че по една или друга причина египтяните са били обсебени от календарите и са искали да открият реалната продължителност на слънчевата година, разделена на колкото е възможно по-малки части. Също като нас те са ползвали десетичната бройна система и са делели числата на десетки, стотици, хиляди и т.н. Няма обаче доказателства, че са разработили десетичната си система до дробни стойности. Изобретяването на десетичните дроби от китайците през I век пр.н.е. е описано в книгата ми „Геният на Китай“12. Никъде не открихме пример за египетско записване на числа от рода на 10,0972 или 22,25, или 17,62. Вместо това дробите при тях са изписани винаги като дроби, а начинът на записването им е доста странен. Тук няма да навлизам в подробности за тях, тъй като те нямат връзка с настоящата книга. Достатъчно е да кажем, че те често са записвали дълги поредици дроби, обикновено с все по-намаляващи стойности. За нас това изглежда чудато, но за тях очевидно е било нормално.

И така, да започнем от онова, което египтяните са считали за основно изискване за строежа им. От тяхна гледна точка е трябвало да се получи добре очертана сянка по обед на всяко зимно слънцестоене (това е най-дългата сянка през годината) с дължина от 197,5 метра. (Те, разбира се, са използвали лакти, но не искам да обърквам читателя, затова използвам метричната система.) Славата за изчислението на тази дължина, за осъзнаването на нейната значимост, както и че истинската цел на Голямата пирамида е била да хвърля въпросната сянка за целите на календара, се полага на самоукия гений от XIX век Моузес Б. Котсуърт от Йорк. За него съм разказал по-подроб- но в книгата си „Кристалното слънце“ (2000 г.)2.

2 Вж. бележките на автора, отбелязани с индекс, към цитираните източници към всяка глава в края на книгата. - Бел. прев.


По някакъв начин египтяните достигат до извода, че ако не разполагат с толкова дълга сянка, не биха могли да постигнат необходимата точност при измерването на годината. Слън- цестоянията са „мъгляви“, защото Слънцето се издига до своите максимални позиции съответно на север или на юг, а после за невъоръженото око изглежда така, сякаш „се носи“ на същото място в продължение на два-три дена, така че никой не би могъл да определени абсолютния момент на слънцестоенето без сянка с достатъчно голяма дължина. Читателят ще трябва да приеме този факт на доверие, без доказателства, част от които излагам в книгата си „Кристалното слънце“, но които ще се появят в пълния си вид в една бъдеща моя книга. Тук просто няма как да обяснявам този факт в подробности, тъй като са необходими множество диаграми.

Целта ми тук е само да дам идея на хората какво точно е ставало в странните умове на създателите на платото Гиза, когато са се заели да чертаят плановете му. Добре е да добавя все пак, че Котсуърт успява да докаже, че цифрите след десетичната запетая на числото на продължителността на година - 365,24219 дена - е изчислено от египтяните чрез поредица от геометрични съответствия в дължината на сенките, наблюдавани около Голямата пирамида, така че частта 0,24219 от деня всъщност се е виждала и с просто око в продължение на години, а не е била абстрактно математическо изчисление, съществуващо само в главите им или на парче папирус. Тук няма смисъл да обсъждам подробностите от тази изключително къса сянка, тъй като тя няма отношение към темата за плана на Гиза - план, който се базира на най-дългата сянка при зимното слънцестоене, а не на късата равноденствена сянка, която продължава само 135 см северно от пирамидата и е измерена с пръчка с тази дължина. При създаването на плана на Гиза египтяните са имали предвид най-далечното разстояние, което може да достигне на север най-дългата сянка, което на свой ред им е позволило да определят доста по-далечна северна граница на свещения комплекс.

След като са разбрали, че им трябва сянка с дължина от 197,5 м, те изчислили височината на пирамидата, необходима за хвърлянето на желаната сянка - това става, като се пресметне най-


високото положение на Слънцето при зимното слънцестоене в небето над Гиза, което е 36° 45', а след това се използва котангенсът на този ъгъл от 1,339 за изчислението на дължината. (Тук не намеквам, че те са използвали съвременни триго-нометрични таблици. Става дума за един доста по-базисен древен метод за откриване на 1,339, изразено в дроби.) Древната египетска дума за онова, което днес наричаме „котангенс“, е секхед. В резултат на това изчисление се получава Голямата пирамида. Те са изчислили, че 116 м от сянката ще пада върху северната страна на самата пирамида, която оставя 82 м разлив на сянката на север точно по обед.3

Станало е ясно, че 82 м е най-дългата плоска сянка, която пирамидата ще може да хвърля по обед в деня на зимното слън-цестоене (най-дългата сянка на меридиана). А когато сянката достигне своя максимум, това е моментът, който трябва да се замери с водните им часовници, за да се изчисли продължител-ността на годината, разделена на толкова части, колкото според тях е нужно. След замерването с водните часовници, няколко минути по-късно те синхронизирали с тях слънчевите часовници. Това се е налагало вследствие на неудобството, че точно по обед всеки ден слънчевитите часовници „застивали“. Жреците, занимавали се с тази задача, са били известни като жреци уни- ти. Били са базирани в Мемфис. Унити означава „наблюдатели на часовете“.

И така, след като изчислили, че сянката ще се разлее на 82 м на север върху плоската повърхност, която възнамерявали да създадат, те положили основата на Голямата пирамида, а след това изравнили основата с още 82 м на север, за да създадат „основа за сянката“, павирана с фино издялани варовикови плочи. Целта им е била да изучават сянката и нейните изменения през всеки ден от годината. За съжаление, векове по-късно тези варовикови плочи са изтръгнати и отнесени в Кайро за строежа на

3 Тук използвам изчисленията на Котсуърт, но е възможно върху пирамидата да са падали и 115,3 м от сянката, а оттук и 82,3 м да са оставали на земята. И в двата случая обаче сумата е една и съща. - Бел. авт.


джамии, а облицовъчните камъни („кожата“ на пирамидата) са извадени от нея и пренесени за същата цел през Средновековието. На фиг. 1 показвам изравнената на север повърхност, върху която е била построена пирамидата, така че читателят да си представи картината по-ясно.

За да обясня по-конкретно за какво точно става въпрос, се налага да приложа повече диаграми на платото Гиза. Защото въпросният план не е един, той е троен. В книгата си „Загадката на Сфинкса“ съм приложил единия от тях - „Златния план“, който може да бъде видян и в сайта на книгата. Освен него обаче съществуват още два „квадрата на Гиза“. Единият е малко по-голям от другия, но за да се види изцяло, двата трябва да бъдат наложени един върху друг. Как древните египтяни са постигнали това без прозрачната оризова хартия или компютърните симулации, е абсолютна загадка. Използването на различни цветове не е достатъчно за един малък план, защото, както скоро ще се убедим, става твърде оплетено. Единственият начин, по който може да бъде постигната яснота чрез различни цветове, е всичко да бъде начертано върху по-голям план, като една от страните би трябвало да е най-малко 60 см, така че всички линии и точки да се виждат добре. Изработването обаче на толкова голям папирус е физически невъзможно, така че инженерите сигурно са били принудени да използват единствената друга алтернатива - гигантска биволска кожа. В идеалния случай тя би трябвало да бъде бяла, иначе цветовете няма как да се откроят. V E R T I C A L S E C T I O N ( f r o m S ou t h t o N or t h l o ok i n g W e s t ) O F T H E GR E A T P Y R A M I D O F J E E Z E H 'AT WHAT TIM* IT DC VOU ft S ITS OWN shadow' SCALE nhr»

o r NATURE.

Фиг. I. Напречен разрез на Голямата пирамида, гледана от изток, на който се Вижда ясно изравнената повърхност на платото на север (вдясно) от Голямата пирамида, където е падала сянката, с чиято помощ се е изчислявала точната продължителност на годината. Имало е и „северна линия на меридиана“, която е вървяла от основата на пирамидата, за да се измерва сянката, хвърляна по обяд при всяко равноденствие. Тя е била с дължина по-малко от 1,5 м. Купчината пръст, която се вижда тук откъм северната част на пирамидата, отдавна е премахната. Най-дългата сянка, хвърляна от Голямата пирамида извън собствената й основа, е продължавала 82 м северно по обяд в деня на зимното слънцестоене, оттук и необходимостта за изравняване на

доста по-голяма част от повърхността под пирамидата. Пиаци-Смит е начертал мислена линия към небето, продължение на Низходящия проход, която през 2170 г. пр.н.е. е гледала точно към пресечната точка на звездата Алфа Лраконис с меридиана и така е позволявала наблюдението на нейния перфектен транзит или кулминация


всяка нощ. За да разберем истинския план на Гиза, трябва да включим „основата на сянката“,

която продължава северно от Голямата пирамида. Включвайки тази основа, получаваме Квадратът на сенките в Гиза, в чийто югозападен ъгъл се намира Пирамидата на Мике- рин (фиг. 2). От него може да бъде получен Идеалният квадрат на Гиза, който е малко по-голям, но има обща точка в югозападния си ъгъл с Квадрата на сенките. Така малката Пирамида на Микерин е нещо като „котва“, която фиксира на място и Квадрата на сенките, и Идеалния квадрат. От тези два квадрата могат да бъдат открити редица геометрични съответствия с разлика от ± 61 см. Изобилието на съответствия, както и множеството планове, предполагат, че в случая

става дума за прикриване на истинската цел на платото чрез различни инженерни пластове, така че, ако един от тях бъде разгадан, останалите да останат скрити. Тези интелектуални игри на египетските жреци са имали религиозна или „магическа“ причина. Очевидно те са част от стремежа


им да препоВторят структурата на Космоса - такава, каквато са я виждали, за да „почетат Маат“ (Космическия ред). Очевидно е, че са дьржали също така и да скрият тайните си от очите на непосветените.

На фиг. 2 и 5 виждаме двата квадрата отделно. По-големият е т.нар. от мен Идеален квадрат на Гиза. Той има страна с дължина от 1003 м. По-малкият е кръстен Квадрат на сенките, защото северната му страна се определя от края на най-дългата сянка на меридиана, образувана от Голямата пирамида, за която току-що говорихме. Този квадрат има страна с дължина 985 м. Обозначил съм четирите точки на квадрата като А, В, С и D, а центъра му като О. Четирите ъгъла на по-малкия квадрат са наименувани съответно А', В', С и D', а центърът му - O'. Причината, поради която точка С е една и съща и в двата квадрата, е обстоятелството, че това е общият ъгъл между тях - югозападният ъгъл, който съвпада с югозападната точка на Пирамидата на Микерин. Налага се обаче да започнем разглеждането на плана от по-малкия квадрат, тъй като именно сянката е тази, която дава началото и на двата квадрата, а този странен процес започва с Квадрата на сенките.

На фиг. 2 виждаме Квадрата на сенките на Гиза, като клю-човите точки са обозначени по вече описания от мен начин. Върхът на максималната сянка е обозначен с S.

И така, нека да проследим процеса, по който са вземали ре-шения древните египтяни. Първо - трябва им сянка от 197,5 м. За да я получат, издигат пирамида, която е достатъчно висока, за да я хвърли. Така се ражда Голямата пирамида. Обозначил съм върха й с X. Общата дължина на сянката на меридиана (по обяд в деня на зимното слънцестоене) е линията SX. Както вече казах, те са изчислили необходимата височина, за да хвърля тяхната пирамида подобна сянка. Котсуърт използва числото 147,62 м за височина на Голямата пирамида, което е общоприето за неговото време. Но тъй като днес върхът й липсва, не можем да бъдем сигурни за точната височина. Обикновено тя се изчислява въз основа на склона с вече липсващите облицовъчни камъни. Според някои източници оригиналната дължина е била 146,6 м.

30 . РОБЪРТ ТЕМПЪЛ

Фиг.2. Квадратът на сенките на Гиза. Северната граница е обозначена с точката S, която е крайната точка, хвърляна от сянката на Голямата пирамида на обед в деня на зимното слънцестоене (оттук и името Квадрат на сенките). Шрихованият квадрат в горната част на тази диаграма е Голямата пирамида, чиято връхна точка е х и чиито ъгли са съответно a, b, с и d. Долният щрихован квадрат е Пирамидата на Хефрен, чийто връх е у. В най-долния ляв ъгъл на диаграмата (нещрихован) е малкият квадрат на Пирамидата на Микерин, чийто югозападен край е точката С. Виждат се ясно правите линии, които разделят Квадрата на сенките на четири отделни по-малки квадрата (с дължина на страната 1/2 А'С), а пунктирите разделят Квадрата на сенките на девет равни по-малки квадрата (с дължина на страната 1/3 А'С). Тъй като Квадратът

на сенките е постигнат чрез умножаване на дължината S.x (общата максимална дължина на сянката на меридиана) по 5 и чрез използването на полученото като дължина на страната, вдясно и долу е дадена скалата, която показва къде точно се появяват тези петкратни разделения, макар да нямат очевидна връзка със самите монументи. Както се вижда от ключа, тук са представени и геометричните съответствия чрез различните видове линии. Например диагоналът на Голямата пирамида - ad, е равен на разстоянието между върха на тази пирамида и центъра на Квадрата на сенките, както се вижда от отсечката 0‘х. Същото разстояние разделя х и h, както и разстоянието между югозападния ъгъл на Пирамидата на Хефрен и южната граница на Квадрата на сенките. Останалите съответствия също се виждат ясно в плана. (Планът е на Р. Темпъл, а графичната му версия е на Р. Темпъл и Монатан Грийт.)


Но онова, което тепърва е предстояло на древните инженери, са размерите на основата на Голямата пирамида. Определят ги, като умножават височината по 2 л, за да получат периметъра на основата. По този начин те създават пирамидата така, сякаш е горната половина на сфера, но с квадратна основа, а не кръгла, което е вид „разграфяване на кръга на квадрати“. Лично аз съм въвел в изчисленията си височината като 146,7 м, а числото л съм въвел като 3,1415. Ако умножим 146,7 м по 2 л и полученото разделим на 4, получаваме дължина на страната на основата на Голямата пирамида от 230,5 м, което е общоприетата днес стойност за средната дължина на страната, включително с облицовъчните камъни. Други източници предлагат малко по-различни стойности, но като цяло отклонението не е голямо.

Така древните египтяни вече са разполагали с основните показатели за изграждането на своята Голяма пирамида - ви-сочината й и обиколката на основата й, която, разделена на 4, дава дължината на страната, а оттук ъгълът на склоновете й се изчислява автоматично.

Джон Тейлър като че ли е първият, който забелязва, че стой-ността на числото л е неразривна част от мерките на Голямата пирамида - годината е 1859. Негово е откритието, че основата е равна на височината, умножена по 2л.3

След това египтяните са съставили един по-голям план за цялото плато и са начертали отсечка с посока изток-запад, ми-наваща през точката S - върха на сянката, който е най-север- ната точка на целия план. После умножили дължината на сянката SX по 5 и са решили да я приемат за дължина на всяка от страните на целия Квадрат на сенките на Гиза. По този начин са разполагали със северна и южна граница за първия етап от осъществяването на по-големия си план - знаели са дължините на страните му. Къде обаче да сложат източната и западната страна на целия квадрат? Знаели са дължините на тези две страни, но не и къде да ги поставят.

Установили са въпросния факт, като са разделили основата на северната страна на Голямата пирамида на златното сечение


при точка g, като по-късата част са оставили на изток. (Линията ab е северната страна на основата на Голямата пирамида. Когато ab се раздели на златното сечение по точка g, то тогава отсечка ag е по-голямата, a gb е по-малката, както се вижда на диаграмата.) От точката g те са прекарали перпендикуляр към върха на квадрата, при който са получили точка, която би могла да служи като точка за триангулация за северната граница на плана. После са пренесли тази северна граница така, че точката, която е била точно над g, да разделя северната граница по такъв начин, че 1/3 да остане вдясно (на изток) от g, а останалите 2/3 да бъдат наляво (на запад) от g. По този начин са определили параметрите на целия квадрат на Гиза и по отношение на посоките изток и запад.

След като са стабилизирали този квадрат и са му определили точното местоположение в равнината, те са го разделили на 9 по-малки квадрата. Нямаме представа защо са го направили. Допускам известни религиозни основания. Важното обаче е, че вследствие на това се получили интересни геометрични съот-ношения. Не можем да кажем дали те са се появили случайно, или древните майстори са разполагали със задълбочени геометрични познания и следователно са ги постигнали нарочно.

Същевременно те са разделили целия квадрат на 4 по-малки квадрата. Използвали са всяка от страните на по-малките квадрати като еталон за бъдещите си геометрични построения в рамките на по-големия план. Дължината на страната на всеки от деветте по-малки квадрата е безспорно 1/3 от дължината на страната на големия квадрат, а дължината на страната на всеки от четирите по-малки квадрати е 1/2 от дължината на страната на големия квадрат. Изненадващото е, че и двата вида по-малки квадрати пораждат интересни съответствия в рамките на по-го- лемия план. Освен това, макар да са базирани на различни отправни отсечки, и двата вида имат връзка едни с други.

Както изглежда, следващата стъпка на създателите на ком-плекса в Гиза е била да вземат 1/3 от дължината на страната на Квадрата на сенките (т.е. страната на всеки един от деветте по-малки квадрата) като радиус и да опишат дъга с него от юго-западния ъгъл на Голямата пирамида (точка С) към югозапад. Някъде върху тази дъга би трябвало да се намира и върхът на


следващата им пирамида, която днес наричаме Пирамидата на Хефрен. После направили поредната си изненадваща стъпка - взели са 1/2 от дължината на страната на Квадрата на сенките и са я удължили по посока югозапад от върха на Голямата пирамида. Там, където се пресичат отсечките 1/2 и 1/3, се получава абсолютната точка, която впоследствие се е превърнала в Пирамидата на Хефрен и която аз съм обозначил като точка Y.

След това са взели същата отсечка 1/2, която са използвали за свързването на върховете на двете пирамиди, и са я удължили на югозапад от североизточния и югоизточния ъгъл на Голямата пирамида, като по този начин са получили северозападния и югоизточния ъгъл на Пирамидата на Хефрен. Така тези две точки са определили местоположението на основата на Втората пирамида. В този смисъл можем да кажем, че планът на Пирамидата на Хефрен е геометрична проекция на плана на Голямата пирамида.

И макар че всички тези връзки са се базирали на 1/2 от дъл-жината на страната на Квадрата на сенките, оттам нататък те са се върнали отново към деветкратното разделение на този голям квадрат с 1/3 от дължината на основата му, за да получат по-нататъшни съответствия. Странното в случая е, че някои от ключовите точки, които се получават от делението на 9, се измерват чрез делението на 4. Това откритие може да бъде видяно съвсем ясно на диаграмата на Квадрата на сенките - в нея съм включил и двата вида разделяне, съответно на 4 и на 9 по-малки квадрата, както и отсечки с дължини 1/2 и 1/3 от страната на Квадрата на сенките. Ако се вгледате в диаграмата, ще забележите, че точка g (която принципно постановява 1/3 от Дължината), се намира на разстояние 1/2 от точка Е, въпреки факта, че точка Е се получава при пресичането на една от стра-ните на деветте по-малки квадрата с основата на Пирамидата на Хефрен от северната й страна. Така тук ставаме свидетели на съотношение между двете пирамиди от 1/2, базиращо се на мРежа, получена при дължина на страната 1/3. Наречете ме недостатъчно интелигентен или не особено добре запознат с геометрията, но макар именно аз да бях човекът, който откри това съотношение, за мен то си остава пълна мистерия.


Така стигаме до друг странен аспект от Квадрата на сенките. Центърът му се определя лесно - чертаем два диагонала и точката, в която се пресичат, е центърът. Обозначил съм я като O'. Ако вземем дължината на диагонала на Голямата пирамида (ad) и настроим компаса си така, че тя да бъде радиус, като центърът на компаса се намира на върха на Голямата пирамида, получената дъга пресича O'. Така установяваме, че центърът на Квадрата на сенките е на същото разстояние от върха на Го- лямата пирамида, каквато е дължината на диагонала на същата пирамида. Как ви се струва това?

Диагоналът на Голямата пирамида се появява като еталон още веднъж - той е със същата дължина, каквото е разстоянието от югозападния ъгъл на Пирамидата на Хефрен до точката, която е точно под него на южната граница на Квадрата на сенките. Защо обаче диагоналът на Голямата пирамида се появява точно тук, в този напълно различен контекст?

Същата дължина ad на диагонала на Голямата пирамида от-читаме от върха на тази пирамида до точката h, която е точката на пресичане на четирите малки квадрата в северозападния край на Квадрата на сенките, както се вижда и в диаграмата. Така върхът на Голямата пирамида е на равни разстояния от центъра на Квадрата на сенките и от точката, дефинирана при деветкратното му разделяне, като това разстояние е и диагонал на основата на пирамидата, до която се е достигнало съвсем независимо от него. А това как ви се струва?

Следва друга чудата характеристика. Ако вземем разстоянието SP, което свързва върха на сянката (S) с точката на пресичане точно под него от основата на южната страна на Голямата пирамида, установяваме, че разстоянието SP е равно на разстоянието от центъра на Квадрата на сенките O' до северо-западния ъгъл на Пирамидата на Хефрен. А това как ви звучи?

Същото това разстояние разделя точката на пресичане в ос-новата на източната страна на Голямата пирамида с точка В', която е североизточният ъгъл на Квадрата на сенките. А това как ви изглежда?

Има и друго странно съответствие, ако начертаем отсечка от точка Р, точката на пресичане на основата на южната страна на


Голямата пирамида до точка Е, която пък е точката на основата на северната страна на Пирамидата на Хефрен, намираща се точно под точката h, която се пресича от една от страните на един от деветте по-малки квадрата. Установяваме, че това разстояние е равно на 1/3 от дължината на страната на Квадрата на сенките.

След като са решили да фиксират югозападния ъгъл на Ква-драта на сенките при точка С с една малка пирамида, египтяните са се изправили пред проблема - какъв да е размерът на пирамидата. Разрешили са го, като са начертали линия в посока югозапад от една точка в основата на южната страна на Пира-мидата на Хефрен, където тя се пресича с вертикалната линия, на която се намират (макар и по-високо) точките Н и Е - на мястото на пресичането между четирите югозападни по-малки квадрата от Квадрата на сенките. Използваната дължина е 1/3 от страната на големия квадрат. Точката, в която въпросната отсечка свършва, била определена като североизточния ъгъл на Пирамидата на Микерин. След като вече разполагали с точно определени точки за североизточен и югозападен ъгъл на новата пирамида, планът и размерите на основата й ставали съвсем ясни.

Друга дължина, използвана от Квадрата на сенките, е на диа-гонала на правоъгълника, образуван от два съседни малки ква-драта. Този диагонал е разстоянието между точка Н и дясната лапа на Сфинкса, както и до северозападния ъгъл на Храма на Сфинкса. Същата отсечка разделя върха Y на Пирамидата на Хефрен от точка F на източната граница на Квадрата на сенките, която е югоизточният ъгъл на югоизточния малък квадрат, когато Квадратът на сенките се разделя на девет.

Така египтяните вече разполагали с огромен квадрат, об-хващащ цялото плато Гиза. Както вече споменахме, в процеса на Цялостното планиране на комплекса първоначално той е бил разделен на 9 равни по-малки квадрата. Но защо им е било да го правят? Причините може би са колкото религиозни, толкова и геометрични. Египтяните са имали една прочута група изначални божества, наречена Енеада, което означава Деветимата. Един от тях, разбира се, е богът на Слънцето, който е и водещият. Възможно е египтяните да са вярвали, че отдават почит на своите богове, като включват в свещения си план на Гиза и „геометрична


Енеада“. В папирус № 1 на Честър Бий- ти откриваме митологичен разказ, в който слънчевият бог се описва като председателстващ събирането на Енеадата точно по обед - време, което египтяните наричали „яркия миг“. Днес разполагаме с текст, който свързва председателстващия Енеадата бог на Слънцето с часа в средата на деня, а както вече разбрахме, именно сянката, хвърляна точно на обяд при зимното слънцестоене, се превръща в базата, върху която се изгражда сложният геометричен план, за който говорим тук.

В предишни свои книги - „Кристалното слънце“ и „Загадката на Сфинкса“, описвам драматичната сянка при залез слънце в деня на зимното слънцестоене, която Пирамидата на Хефрен хвърля върху южната страна на Голямата пирамида, а във всяка една от книгите включвам и снимки на този феномен. Важно е да отбележим, че тази гигантска сянка се вижда в същия ден, в който се наблюдава и най-дългата сянка, която Голямата пирамида хвърля по обед. В този смисъл платото Гиза е център на сенките на зимното слънцестоене, където в един и същи ден се наблюдават две гигантски сенки - едната по обяд, а другата при залез слънце. Сянката при залез, хвърляна върху Голямата пирамида, е под „златния ъгъл“ и показва върху повърхността на пирамидата същия склон, който се наблюдава вътре два пъти - т.е. възходящият и низходящият проход.

През 30-те години на XIX век британският инженер Хенри Крайтън Агню за първи път открива „златния склон“ във вътрешността на Голямата пирамида - ъглова фигура, потвърдена по-късно и от сър Флиндърс Петри. За по-подробни обяснения на този феномен читателят трябва да се обърне към по-ранните ми книги, тъй като тук не мога да ги повтарям. Онова, което обаче не съм изтъквал, е, че сянката при залез слънце върху повърхността на Голямата пирамида вероятно е свързана с изчисления за календара. Очевидно е, че тя е била сред целите на древните инженери, а времето на появата й се е считало като процедура по двойно подсигуряване заедно със сянката по обед, за потвърждение на изчисленията, свързани с календара. Но това е само една идея, по чиито подробности още не съм работил. Въпреки това звучи съвсем логично да има второ прецизирано във


времето събитие в един и същи ден, което предоставя възможност за ежегодни сравнения и за постигането на по-голяма точност при изчислението на годината - тема, от която древните египтяни са били обсебени.

Възможно е, когато облицовъчните камъни все още са си били на мястото, леко начупената вертикална линия (наречена „апотема“), която минава през центъра на южния склон на Голямата пирамида и която може да бъде забелязана само от въздуха, при това под подходящ ъгъл на Слънцето, да е била място за вертикален жлеб, който да предоставя точна линейна мярка. Снимка на тази начупена линия върху повърхността на Голямата пирамида може да бъде видяна в книгата ми „Крис-талното слънце“.

Нека сега се върнем към следващите геометрични детайли от Квадрата на сенките, за да видим как от него се е родил малко по-големият Идеален квадрат на Гиза - първо, за да прикрие истинския свещен план на платото от любопитните очи на не-посветените, и второ, за да даде възможност за допълнителни геометрични съответствия, които египтяните са считали за за-дължителни за общия план, за да бъде той завършен. Защото, ако е имало нещо, от което един египетски жрец и архитект най-много се е страхувал, то е било да не пропусне даден елемент от плана си, а после да го обвинят в недоглеждане, което би могло да се изтълкува и като богохулство. В този смисъл Древните са били ненадминати в онова, което днес с право бихме могли да наречем религиозно-геометрична мания.

Читателят вероятно ще се съгласи с мен, че тук говорим за толкова много неща, че просто е наложително да разполагаме с повече илюстрации, за да можем да си представим цялостна- та картина. Тях съм подготвил заедно с Джонатан Грийт, като една част може да бъде намерена в книгата, а друга - в нейния уебсайт. Но нека продължим напред, защото има още много за разказване.

Оттук нататък става още по-странно. От Квадрата на сенките получаваме малко по-големия квадратен план на Гиза, когото съм кръстил Идеалния квадрат на Гиза и на когото ще открием други странни съответствия. Начинът на изграждане и на този по-голям квадрат е зависел отново от дължината на сянката по обед, но не


по чак толкова директен и видим начин. Египтяните са измерили разстоянието между O' и S - линия, която ще наречем O'S, и от точка O' са издигнали перпендикуляр, равен на нея. Най-лесният начин да си представим това, е като сложим компас при точка O', използваме отсечката O'S като радиус и изпишем нагоре дъга. В точката, където дъгата пресича вертикалната линия, издигаща се от O', определяме точката на нова северна граница на по-големия квадрат на Гиза. Това е показано на фиг. 3. Като държим фиксирана точката С при югозападния ъгъл, продължаваме леко на север западната страна на Квадрата на сенките, докато достигнем новата северна граница на новия квадрат. Така получаваме новия северозападен ъгъл на по-големия квадрат, който се обозначава с А.

Измерваме отсечката АС и я нанасяме като северна граница, докато достигнем до новия североизточен ъгъл, който обозначаваме с В. После спускаме перпендикуляр към южната граница - това е точката D. Вече разполагаме с квадрата ABCD, който е малко по-голям от квадрата A'B'CD' и който има с него общ ъгъл С. След това чертаем диагоналите на този нов квадрат, а мястото, където се пресичат, обозначаваме като О. Макар точки О и O' да са много близко една до друга, те не са идентични. Ако човек се заеме да анализира платото Гиза и открие Идеалния квадрат, обикновено няма да може да смали резултата, за да получи Квадрата на сенките. Казвам „обикновено няма“, а не просто „няма“, защото аз го постигнах. Но от друга страна, аз не мисля така, както мислят повечето хора,


Фиг. 3. Изграждането на Идеалния квадрат (ABCD) от Квадрата на сенките (A'B'CD').

Идеалният е малко по-голям, но има съвсем различни характеристики, а от него възникват допълнителни съответствия между ключовите точки. Точка С - югозападният ъгъл долу вляво, е обща между двата квадрата, и е също така югозападният ъгъл на Пирамидата на Микерин. 0' е центърът на Квадрата на сенките, иентърът на Идеалния квадрат е малко над и вдясно от него. Окото на Ра в Гиза, което се вижда на фиг. 4, не би могло да мине през определени ключови точки само в Квадрата на сенките - прави го В Идеалния квадрат. Дължината на страната на Квадрата на сенките е 985,4 м, а площта му е 3 185 542 м2. Дължината на страната на Идеалния квадрат е 1003 м, а площта му е 3 302 375 м!. Забележителното е, че два

квадрата, които са толкова близки по размери, имат толкова различни характеристики по отношение на монументите, но едновременно с това и дВата имат връзка с тях. Ако двата квадрата се наложат един върху друг, а Върху тях се наложи Златният план, публикуван в .Загадката на Сфинкса“, то тогава се сдобиваме с цялостния план на платото Гиза, който очевидно е троен. (Окото на Ра е допълнителна характеристика и може да бъде разглеждано като част °т плана на Идеалния квадрат.) Трите непроницаеми пласта би трябвало да бъдат непроницаеми за любопитните дотолкова, че да не дадат Възможност за откриването и на трите плана едновременно. В някои случаи тройните планове са белег за важни структури - например при Стъпаловидната пирамида на Джосер в Сакара, а също така и при пирамидата на Енезиб, също в Сакара.


така че съм в състояние да го направя. В известен смисъл можете да ме наречете чудак.

Този нов квадрат - Идеалният, генерира редица геометрични особености, които се свързват с вече наличните три пирамиди, въпреки че те са изградени на основата на първия Квадрат на сенките. За да постигнат подобен подвиг, египтяните е трябвало да разполагат със задълбочени познания по геометрия, защото не вярвам днес да съществува човек, който би могъл да предположи какво ще стане. Последиците са толкова невероятни, че в известен смисъл това може би е най-удивителният аспект на целия феномен, наречен Гиза. Как биха могли египтяните да знаят, че един малко по-голям квадрат, създаден на основата на един и същи връх на сянката, ще може да се свърже с пирамидите по толкова удивителен начин? Наистина не бихме могли да си го представим. Но е повече от очевидно, че те са знаели какво правят, което превръща плана на Гиза в още по-голяма мистерия.

Докато откривах едно по едно тези удивителни неща, у мен все по-силно се оформяше неловкото усещане, че тук оперират някакви по-дълбоки принципи на геометрията от видимите за нас - или поне за мен. Познанията на египтяните безсъмнено са били толкова големи, че са включвали и някакво по-дълбоко геометрично ниво - нещо, което един физик би нарекъл „скрити променливи“, т.е. динамични изменения, които ние все още не разбираме. Така както фракталите днес ни изглеждат толкова очевидни, може би и друг, точно толкова неподозиран засега подход към основната геометрия, който чака да бъде открит от нас, но който е бил известен на строителите на пирамидите. Надявам се, че в края на книгата читателят ще се съгласи с мен.

Първото, което може да се направи с Идеалния квадрат на Гиза, е да се очертае едно гигантско око на Ра, вторачено в небето. Чертежът е изцяло абстрактен и не е представен фи-зически на земята. Обаче тук не става въпрос за какво и да е око на Ра, а за такова, състоящо се от две дъги и от кръг, всеки от които пресича ключови точки от монументите в Гиза. Сега


Фиг. 4. Окото на Ра в Гиза. То може да бьде вписано само в Идеалния квадрат, кьдето пресича ред ключови точки от монументите, а не в Квадрата на сенките, където не пресича никаква точка. Ако застанем в точка В и опишем дъга между А и D, ако направим същото и от точка С, то тогава получаваме формата на око. В геометрията това е известно като vesica piscis (весика писцис) и обикновено се получава при пресичането на два кръга с еднакви размери. Това е и египетският йе-роглиф за буквата „р“. Той пресича (I) върха на Голямата пирамида, (2) югоизточния ъгъл на Голямата пирамида, (3) средата на кръста на Сфинкса, (4) средата на основата

от западната страна на Пирамидата на Хефрен. Ако вземем компас и го поставим в центъра на Идеалния квадрат - точката О, и начертаем от него кръг с радиус ОР, той пресича както точка Р (средата на основата на южната страна на Голямата пирамида), така и средата на основата на северната страна на Пирамидата на Хефрен. Така Окото на Ра пресича шест ключови точки от монументите в Идеалния квадрат на Гиза. И тъй като това са дъги, описани по наклонената повърхност на платото, а не прави линии, точността им е малко no-размита от тази при правите линии, така отклонението в някои точки би могло да бъде и малко повече от 61 см, но такова ниво на точност е напълно приемливо. Така Окото на Ра гледа директно към небето, кьм централна точка, която наричаме зенит. То е подходящ символ на връзката със Слънцето, характерна за целия комплекс в Гиза.

ще ви покажа как откриваме Окото в Идеалния квадрат, както се вижда на фиг. 4. То гледа директно нагоре към линията на меридиана, която преполовява Идеалния квадрат, и се взира в


централната точка и на дневното, и на нощното небе, която на-ричаме зенит.

Първо поставяме стрелката на компаса при точка С, която е югозападният ъгъл на Идеалния квадрат, и начертаваме с него дъга от точка А до точка D. Тя пресича върха на Голямата пирамида, както и югоизточния й ъгъл и средата на кръста на Сфинкса. След това поставяме стрелката на компаса на точка В, която е североизточният ъгъл на Идеалния квадрат, и очертаваме отново дъга от точка А до точка D. Видно е, че тази дъга пресича средата на основата на западната страна на Пирамидата на Хефрен. Така вече разполагаме с овал, разположен между двата противоположни ъгъла на Идеалния квадрат А и D - този елипсовиден овал е по-известен с латинското си наименование vesica piscis. В обичайния случай весика писцис се постига при пресичането на два кръга с еднакви размери, но в дадения случай овалът е просто вписан в рамките на Идеалния квадрат в Гиза. Весика писцис е елемент от свещената геометрия и е един от най-използваните символи в готическата архитектура през Средновековието. Възприет е от ранните християни като „знака на рибата“, който те използвали за указване на посоката в лабиринта на римските катакомби. Причината е в това, че ранните християни се състоели от мистични секти, известни като „гностици“. (Самият Исус е бил назарянин, а назаряните са сред водещите еврейски гностици.)

Няколко столетия по-късно император Константин превръща християнството в държавна религия. От този момент гно- стиците са подложени на преследвания и екзекуции, а книгите им - изгорени, така че оригиналната, истинската форма на християнството оцелява като нелегално движение. То отново възкръсва в публичното пространство под формата на протес-тантството, но вече лишено от мистичното си съдържание (с изключение на принципа за директен контакт на индивида с Бога, без необходимостта от посредничеството и контрола на свещениците). Като цяло протестантството е срещу контрола на Рим. Египтяните използвали знака весика писцис като йероглиф за буквата „р“. В тази си роля той означавал и името на слънчевия бог Ра, произнасян понякога като Ре, а в египетската математика е


означавал също така и „дроб“, макар да не сме сигурни как точно се е произнасял - „ер“ или „ре“.

В средата на йероглифа „р“, вписан в Идеалния квадрат на Гиза, можем да очертаем кръг с център О, който е също така и центърът на самия квадрат. Тази точка представлява ирисът на Окото. Кръгът пресича две ключови точки от монументите - средата на основата на южната фасада на Голямата пирамида и средата на основата на северната фасада на Пирамидата на Хефрен. Така двете дъги и кръгът, съставляващи Окото на Ра, пресичат поне шест ключови точки от монументите в комплекса. В Квадрата на сенките не може да бъде очертано подобно око - генерира го единствено Идеалният квадрат, за да пресича въпросните точки. Това гигантско, но невидимо и единствено геометрично постижимо око, е било известно единствено на архитектите и жреците и разбира се, на боговете. То се е прос-тирало на земята като въображаем знак в умовете на жреците, за да отдава постоянно почитта им към бога на Слънцето. Но макар и появяващо се единствено в нашите геометрични планове, не трябва да го отхвърляме като фантазия, защото то наистина е съставено от дъги и кръг, които пресичат съответните ключови точки от монументите.

В този смисъл то е истинско, тъй като е в плана - истинско в същия смисъл, в който са истински и двата квадрата на Гиза, които също са в плановете. В процеса на преклонение пред бо-говете често се е смятало за достатъчно да се използват именно такива езотерични идеи и понятия, които са били скрити от очите на непосветените чрез обстоятелството, че няма нищо физическо за виждане. В този смисъл в съзнанието на египетските жреци свещените геометрични знаци са били сродни на безмълвните молитви - нищо не може да бъде видяно, нито не може да бъде чуто, но те съществуват.

Какво друго би било по-подходящо за един слънчев център като Гиза от това гигантско око, вторачено в небето?! То се появява отново и отново в египетските стенописи и рисунки и е един от най-често срещаните елементи в цялата египетска култура. Името на бог Ра се появява и в някои царски имена. Най-ранният пример е Ранеб („Ра е моят Господар“) - вторият фараон


от Втората династия. Сега ще изброя следващите геометрични съответствия,

наблюдавани между ключови точки от монументите в контекста на Идеалния квадрат. Едно от тях вече бе дадено в описанието на Окото на Ра, т.е. средата на основата на северната фасада на Пирамидата на Хефрен и средата на основата на юж- ната фасада на Голямата пирамида са на равни разстояния от О - центъра на Идеалния квадрат.

Ако разделим Идеалния квадрат на четири по-малки квадрата и вземем страната на един от тях като мерна единица (1/2 от дължината на страната на Идеалния квадрат), виждаме, че тя е равна на разстоянието между точка А, която е северозападният ъгъл на Идеалния квадрат, и североизточния ъгъл на Пирамидата на Хефрен. Виждаме още, че тя е равна и на разстоянието между средищните точки на основите на северните страни и на Пирамидата на Хефрен, и на Пирамидата на Микерин. Същото разстояние свързва и средищните точки на основите на северните страни на Пирамидата на Хефрен и на Голямата пирамида. Това означава, че северните средищни точки и на трите основни пирамиди в Гиза са съединени с отсечки с еднаква дължина с линията, която свързва А със северозападния ъгъл на Пирамидата на Хефрен. И това не е всичко. Същата дължина отделя и средищните точки на основите на източните страни на Пирамидата на Хефрен и Голямата пирамида.

Същата дължина отделя и средата на основата на южната страна на Голямата пирамида от точка В, която е североизточният ъгъл на Идеалния квадрат. И накрая, същата дължина характеризира разстоянието между точка В и северозападния ъгъл на Голямата пирамида. Така установяваме, че единица мярка, дефинирана от Идеалния квадрат, свързва два ъгъла и четири средищни точки на трите основни пирамиди, както и два

Забранената истина за Ареден Египет 45

Фиг. 5. Идеалният квадрат на Гиза. Този квадрат има дължина на страната 1003 м и площ 3 185 542 m2. Производен е на Квадрата на сенките. Уентърът му О не съвпада с центъра на Квадрата на сенките O'. Ако горната част на този квадрат се раздели със

златното сечение, както е показано тук - с по-късия край вдясно (на изток), и от тази точка се спусне перпендикуляр, той ще пресече върха на Голямата пирамида, а освен това минава през върха на максималната сянка на меридиана (точка S). Следователно тази сянка, дефинираща по принцип Квадрата на сенките, е отбелязана чрез златното сечение в квадрат, който е вторичен спрямо основния. В него се появяват други съ-ответствия, които го отличават от по-малкия Квадрат на сенките. Най-забележи- телната му характеристика е в това, че центърът на този квадрат О е отдалечен от върха на Голямата пирамида на разстояние SP, което също е производно на сянката (Sx е цялата дължина на сянката). Отсечката 1/2 АС, където АС е страната на единия от четирите малки квадрата, на които се дели големият, е равна на: (I) разстоянието между точка А, северозападния ъгъл на Идеалния квадрат и северозападния ъгъл на Пирамидата на Хефрен, (2) разстоянието между точка В, североизточния ъгъл на

Идеалния квадрат, и Р, която е точката в средата на основата на южната страна на Голямата пирамида, (3) разстоянието между точка В и северозападния ъгъл на Голямата пирамида, (4) разстоянието между S, което е върхът на максималната сянка на меридиана, и точка 0, която е центърът на Идеалния квадрат, (5) разстоянието между точка О и главата на Сфинкса, (6) разстоянието между средата на основата на северната страна на Голямата пирамида и средата на основата на северната страна на Пирамидата на Хефрен, (7) разстоянието между средата на основата на северната страна на Пирамидата на Хефрен и средата на северната страна на Пирамидата на Микерин. Ако вземем 1/3 от разстоянието АС, което е страната на един от деветте по-малки квадрата, на които може да бъде разделен Идеалният квадрат, установяваме, че

РОБЪРТ ТЕМПЪЛ 46 •

то е равно на (I) тоянието между югозападния ьгъл на Пирамидата на Хефрен и югоизточния ъгъл

на Пирамидата на Микерин, (2) разстоянието между Р, което е средата на основата на южната страна на Голямата пирамида и средата на основата на източната страна на Пирамидата на Хефрен. Всички тези съответствия между ключови точки са съвсем различни и независими от съответствията, регистрирани в Квадрата на сенките. Забе-лежително е как всеки квадрат поражда свои собствени, но и свързани съответствия.

от ъглите на Идеалния квадрат. Тази мерна единица се появява и на други места - тя е разстоянието от центъра на Идеалния квадрат към всяка от страните му. С други думи - тя е половината от дължината на страната на квадрата. Но ако сложим стрелката на компаса върху точка О, която е центърът на Идеалния квадрат, и начертаем дъга със същия радиус на изток от тази точка точно над нея откъм северната страна на квадрата, виждаме, че тя не само пресича върха на сянката S, за който стана въпрос по-рано, но ако продължим дъгата още мъничко, тя минава през главата на Сфинкса. Това е, все едно да кажем, че ако впишем кръг в Идеалния квадрат, той ще пресече и върха на сянката на север, и лицето на Сфинкса на изток. Лицето на Сфинкса, което гледа към изгряващото слънце и към върха на сянката, която бележи най-дългата възможна сянка на слънцето по обед, със сигурност подсказва наличието на допълнителен слънчев символизъм.

Ако след това изтрием разделението на Идеалния квадрат на четири по-малки квадрата и вместо това го разделим на девет квадрата, и вземем страната на един от тях като единица мярка (1/3 от дължината на страната на Идеалния квадрат), уста-новяваме, че той е равен на (1) разстоянието от югоизточния ъгъл на Пирамидата на Микерин до югозападния ъгъл на Пирамидата на Хефрен; (2) разстоянието от средата на основата на източната фасада на Пирамидата на Хефрен до средата на основата на южната фасада на Голямата пирамида.

Най-зашеметяващото във всички тези съотношения обаче е фактът, че те се появяват в Идеалния квадрат с такава невероятна точност, въпреки че мястото на самите пирамиди и монументи всъщност е определено въз основа на по-малкия Квадрат на сенките. Как е възможно два големи квадрата с различни размери да генерират толкова много съответствия между едни и същи


структури? Логиката сочи, че ако създадем група монументи в един голям квадрат, така че те да са подвластни на определени съответствия, не бихме могли да очакваме същите тези структури да генерират други, не по-малко впечатляващи съответствия, но в още по-голям квадрат. Как тази връзка между монументите и квадратите се пренася от по-малкия към по-големия квадрат? Лично аз намирам подобно постижение за умопомрачително.

Докато правех измерванията, установих, че страната на Идеалния квадрат е 1,0187 пъти по-дълга от страната на Квадрата на сенките. За онези, които не са чели книгата ми „Крис- талното слънце“, това число вероятно не говори нищо, но интересното е, че то е само с 0,0051 по-различно от 1,0136 — универсалната константа, известна като интервала на Питагор, за който разказах в подробности в тази своя книга и обясних, че е най-важното и тайно число, познато на древните египтяни. (Те, разбира се, са го изразявали като обикновена, а не като десетична дроб.) Интервалът е от фундаментално значение както за музикалната хармония, така и за съставянето на календара, тъй като определя точната продължителност на годината. А тъй като това е била целта на комплекса в Гиза, както и глав- ната мания на египтяните, те са го считали за ключово число, изразяващо „космическия ред“. Както показах в предишната си книга, той се символизира графично чрез Окото на Хор. Тук не мога да повтарям същата информация, но несъмнено не е случайно, че интервалът на Питагор се появява още веднъж, този път при чертежа на плановете на комплекса в Гиза.

Друг интересен факт е, че интервалът, символизиран от Окото на Хор, тук генерира друго око - на Ра, което, както видяхме, се появява в Идеалния квадрат на Гиза. Излиза, че чрез използването на интервала на Питагор за увеличаване на контекстуалните измерения на определен набор от геометрични съответствия, най-неочаквано се появява друг набор от гео

48 • РОБЪРТ ТШПЪЛ

метрични съответствия, които изглеждат напълно различни от първите, когато се свържат по математически път чрез интервала. Това подсказва за съществуването на неизвестен подклас от геометрични принципи - нещо като „скрита геометрия“. Тя трябва да е „по-високоизмерна“ по начин, който не можем да си представим, защото няма нищо общо с обичайно наричаните от нас „хиперизмерения“, а по-скоро е скрита вътрешна динамика, която се включва при задействането на определено число - подобно на невидима съединителна тъкан, активираща се при навлизането на определен числов код.

За съжаление, тук нямам възможност по-сериозно да разгледам законите и принципите на този скрит геометричен свят, но странните съотношения, които открих между двата квадрата в Гиза, подсказват, че те са свързани от интервала на Питагор. Изглежда, че дължината на сянката също е детерминирана от интервала, така че да направи възможни и двата квадрата, от-където следва, че интервалът стои в основата на всички сложни характеристики и съотношения в плана на комплекса в Гиза.

Но да поспрем за момент, за да осмислим нещата. Започнахме с необходимостта от сянка, която, както изчисляват астрономите, трябва да бъде с определена дължина. От нея пък се изчислява височината на пирамидата, която трябва да я хвърля. След тях получаваме Квадрата на сенките, в който се регистрират удивителни съответствия между ключови точки в монументите. Оттам, стъпвайки отново върху дължината на сянката, разширяваме по-малкия квадрат на сенките, за да се постигне малко по-големият Идеален квадрат, в който на свой ред се по-явява нова поредица удивителни съответствия.

Как става това? Да не забравяме и още един интересен факт. Ако нагласим

компаса така, че радиусът му да е равен на SP, и сложим стрел-ката на компаса върху О, където е центърът на Идеалния квадрат, виждаме, че той докосва върха на Голямата пирамида.

Как са успели египтяните да изчислят всичко това? Ако читателят все още не е достатъчно изумен и изтощен от

тези съответствия, то аз съм. Както вече казах, проблемът с мистериите на Древен Египет е в това, че те са твърде много. Тук


ще пропусна златните триъгълници и други подробности от плана на Гиза и ще сменя темата. Мисля, че читателят вече си е изградил достатъчно добра представа за какво става дувма. И ако си мислите, че в тази глава съм разкрил предостатъчно детайли от платото Гиза, то почакайте, докато стигнем до четвърта глава, където описвам местоположението не само на геометричните точки, но и разположението на седем недокоснати от археолозите царски гробници.

Но първо се налага да влезем дълбоко под повърхността на платото Гиза, точно на 35 м дълбочина. Там се намира копие на гробницата на Озирис. За пълната поредица от цветни фотографии от това приключение, моля да се обърнете към сайта на книгата. Поддържан постоянно от автора, той трябва да бъде разглеждан като продължение на самата книга.

Втора глава

ШАХТАТА НА ОЗИРИС В ГИЗА И НЕИНИТЕ МИСТЕРИИ

Дълбоко под повърхността на платото Гиза, най-малко на 35 м дълбочина в твърдата скала, се намира мистериозен малък остров, заобиколен от вода, в чийто център лежи огромен каменен саркофаг. Мястото е известно като Гробницата на Озирис. Малцина са я виждали, а още по-малко са снимките, подсказващи съществуването й. Тук разказвам защо шахтата, която отвежда до нея, е може би по-стара и от самите пирамиди.

Централната от трите големи пирамиди в Гиза е известна като Пирамида на Хефрен. Хефрен е фараонът, приемник на Хеопс, на когото пък се приписва Голямата пирамида. Пирамидата на Хефрен е по-малка от Хеопсовата и все още се радва на своята облицовка в горната си част - последните останки от варовиковите плочи, които някога са покривали и Голямата пирамида, преди арабите да ги използват, за да построят Кайро. От Пирамидата на Хефрен към Сфинкса се простира дълга и величествена алея от варовикови

плочи, която е известна като Пътя на Хефрен. Шахтата на Озирис е име, което днес се използва за обозначаване

на дълбоката погребална шахта, разположена точно под Пътя на Хефрен в Гиза. Понякога я наричат и „Бодната шахта“ или „Гробницата на шахтата на Озирис“. Причината, поради която в нея фигурира името на бога Озирис, е обстоятелството, че на самото дъно на шахтата, на третото ниво, има камера, съдържаща копие на митичната гробница на Озирис, за която вече споменахме - традиционното описание на тази гробница е каменен саркофаг на остров, заобиколен от вода, от който Озирис възкръснал от мъртвите. Подобно на Христос, Озирис умира, а после възкръсва. И отново като в християнската история празната гробница символизира възкресението.

Шахтата на Озирис в Гиза привлича вниманието на хора от цял свят, но само шепа са получавали разрешение да влязат в нея. Снимковият материал е малко и с лошо качество, археологически доклади липсват - с изключение на една кратка бележка на Селим Хасан от 1944 г. Именно затова спекулациите по интернет са в изобилие. Няколкото снимки от най-долната камера, показани по телевизията, по-скоро повдигат въпроси, отколкото да им отговарят, а до този момент датировката й е била невъзможна. Ние извършихме датиране само на гигантските саркофази, тъй като самата шахта е изсечена директно в скалата и не съдържа каменни артефакти, така че нейното датиране е невъзможно. Както ще видим, гигантските саркофази са невероятно стари, а един от тях е изработен от особен вид камък, който не се среща в нито една от археологическите на-ходки от Древен Египет.

В най-ново време Шахтата на Озирис е проучвана от доктор Захи Хавас, който през 2010 г. беше Генерален секретар на Върховния съвет по антиките в Египет, както и заместник държавен секретар. Под негово ръководство част от водата на най-долното ниво е изпомпана и капакът на саркофага, който е бил потопен в нея, е вдигнат. Но доктор Хавас не успява да определи възрастта на шахтата. Затова, когато му предложих да датираме каменните саркофази с новата методология, той прие с ентусиазъм идеята и ни разреши да слезем в гробницата, за да вземем мостри.

Захи Хавас насочва вниманието на обществеността към шахтата още през 1999 г., когато се появява в един филм на телевизия „Фокс“, наречен „Отваряне на изгубените гробници ~ на живо от


Египет“. Той кани репортерския екип долу в шахтата, където е заснето интервюто с него. Някои от твърденията МУ обаче са странни.1 Според него двата саркофага на второ ниво са направени от червен гранит, което не е вярно - те дори не са червени. Определя грънчарските изделия от второто ниво


Проходът под Пьтя на Хефрен, който отвежда към Шахтата на Озирис, гледан от юг. Отзад е Голямата пирамида. Виждат се останките от неумело изградена надстройка, точно над отбора на първата шахта.

като датиращи от Двадесет и шестата династия (чийто край на-стъпва през 525 г. пр.н.е.) или от персийския период. (500 г. пр.н.е. - управлението на персийския император Дарий I, който по това време контролира и Египет. Последната египетска династия е победена от

персийците 25 години по-рано.) Това не е изненада, тъй като и Селим Хасан датира Шахтата на Озирис към Двадесет и шестата династия. Възможно е да го е направил благодарение на съдовете, открити там. Няма съмнение, че през въпросния период шахтата е била използвана наново, но както ще разберем, е значително по-стара. Ето защо внесените по-късно съдове са подвеждащи.

Доктор Хавас допуска, че шахтата може би ще даде отговори за една изгубена цивилизация. Това автоматично навежда на мисълта за Атлантида, чиято култура според една от многобройните теории е оцеляла в Старото царство на Египет. И макар Хавас да подчертава, че това са само митове и легенди, зрителите


остават с впечатлението, че Шахтата на Озирис е своеобразен портал, отвеждащ към т.нар. Зала на летописите, където би трябвало да са скрити тайните на дълбоката древност.

Установихме, че тя действително е много стара, но не чак толкова, за да отговори на фантастичните теории за Атлантида от 10 000 г. пр.н.е., което е толкова назад в миналото, че няма никаква връзка с нищо познато в конвенционалната археология. Далеч по-притеснителен обаче е фактът, че според част от доказателствата традиционните схващания за произхода на египетската цивилизация са тотално погрешни, че се налага драстичното им преосмисляне, тъй като в случая става дума за най-ранната развита цивилизация в световната история. Не ни е необходима никаква Зала на летописите, тъй като и сами по себе си тези открития са напълно достатъчни. Тук ще си позволя да предложа един възможен отговор на този голям въпрос.

Както става ясно от Ръкописа на Бъртън в Британската биб-лиотека, в по-нови времена Шахтата на Озирис е открита пър- воначално от Джамбатиста Кавиля през 1816 или 1817 г. Не са известни писмени данни за шахтата от самия Кавиля, но в документ от 1826 г. Джеймс Бъртън споменава за ранните проучвания на Кавиля:

В една или друга част от всички тези монументални постройки имало дълбока шахта или кладенец, от чието дъно тръгвал тесен проход, отвеждащ към подземна камера. Една от тези шахти, разчистени от г-н Кавиля, била дълбока 18 метра, а в камерата, разположена малко по на юг от долната част, стоял без капак обикновен, но изящно полиран саркофаг със същите размери като този в камерата на Пирамидата на Хеопс, но с по-добра направа. Това откритие е аргумент в подкрепа на тезата, че пирамидите са гробници.2

Това очевидно е описание на Шахтата на Озирис, но се отнася за второто й ниво, въпреки че то е по-дълбоко от 18 м. Тъй като третото ниво е било частично наводнено доскоро, когато Захи Хавас изпомпва водата, много е вероятно да се е смятало, че никой преди Хавас не е успял да стигне до третото ниво и да открие Гробницата на Озирис, тъй като Кавиля няма как да е влизал там. Но тук ни очаква изненада, тъй като разполагаме с данни, че в началото на XIX век водата в най-долната шахта е била само десетина сантиметра.


Откритието на Кавиля е хроникирано и в една книжка, публикувана на италиански от неговия приятел Анибале Бранди през 1823 г.:

Кавиля е слязъл в една подземна гробница и е открил голяма камера, съдържаща импозантен саркофаг от гранит с неговия ка-пак, и то в много добро състояние.3

Книгата на Бранди бе неизвестна за египтолозите, докато моят приятел Стефано Греко, с който работехме заедно по издирването на неизвестни документи на Кавиля в Италия, не я откри в библиотеката на Ливорно. Тъй като е публикувана в същия град, смята се, че това е единственото оцеляло нейно копие.4

Двадесет години след Кавиля Шахтата на Озирис отново е на дневен ред. Местният арабин Абд ел Арди, който е знаел за нея покрай познанството си с Кавиля (през 1837 г. той отново е работел там), на 20 май 1837 г. я показва на полковник Ричард Хауърд Вайс, който я кръщава „Шахта №1“ и пише следното за нея в тритомника си „Разкопки, проведени при пирамидите в Гиза през 1837 г.“:

Разкопките на гробницата на Кембъл бяха отново възобновени. Абд ел Арди посочи шахта на север от Сфинкса, друга между този паметник и гробницата на Кембъл, и трета между гробницата на Кембъл и Втората пирамида, която съдържаше вода. Както каза той, последната била отваряна преди три години от М. Масара. Поради това дадох указания на г-н Хил да направи помпа, а от Александрия беше поръчан маркуч.5

Очевидно Масара прониква в Шахтата на Озирис някъде през 1834 г. Тъй като Кавиля и Вайс, които през 1837 г. са работели заедно в Гиза, се скарали и престанали да си говорят, Абд ел Арди, вече нает от Вайс, все пак предпочел да не споменава името на Кавиля във връзка с тази шахта, макар да


е повече от ясно, че Масара е научил за нея от Кавиля - факт, който Абд ел Арди няма как да не е знаел.

На 23 май Вайс пише:

Беше изпратена група за прочистване на шахтата между Сфинкса и гробницата на Кембъл, която съдържаше вода.6 (Това не е Шахтата на Озирис, а първата, спомената в дневниците. Шахтата на Озирис е втората. - Бел. авт.)

На следващия ден той продължава: Шахтата на запад от Сфинкса беше прочистена, а една

група започна да чисти тази между гробницата на Кембъл и Втората пирамида. (Точно това е Шахтата на Озирис. - Бел.авт.) Температурите са 45° на сянка.7

За проучването и прочистването на Шахтата на Озирис във втория том на книгата си Вайс споделя следното:

Беше разгледана шахтата между гробницата на Кембъл и Втората пирамида. От пещерата в дъното на първата шахта (второ ниво) се слиза към втора, по-дълбока шахта (трето ниво), където се виждат квадратни колони, поддържащи покрива. Трета шахта (каналът) е пълна с вода, която е напълно прясна и покрива пода на дълбочина 10-12 см. Нивото на водата е 35 м под повърхността на горната шахта. Арабите казват, че на север от тези камери имало хоризонтален проход, но вследствие на движението на пустинните пясъци и на последиците от многобройните изкопни работи, засега е невъзможно да си съставим представа за ориги- налната повърхност на мястото. (Това е написано много преди пътят отгоре да бъде прочистен и когато за повърхностните структури още не се е знаело особено много. - Бел. авт.) Водата може би е от дъждове, но и не изглежда да идва от Нил, тъй като нито се издига, нито спада заедно с нивото на реката. Но какъвто и да е начинът на достъп на водата, саркофазите надали са били потопени в нея нарочно. Наводнението на гробниците може би е последица от запушването на изкуствените канали отгоре, след което водата е проникнала през скалите.8 Този оглед, извършен от Хауърд Вайс, е от 2 юни 1837 г., а в

списъка, който прилага, той я описва като Шахта № 1. По същия


начин я обозначава и на своя план на платото Гиза, която фигурира в първи том на съчиненията му (вж. Фиг. 6 за повече подробности).

Три дена преди това, на 30 май, Хауърд Вайс записва: Беше изваден пясъкът от шахтата между гробницата на Кембъл

и Втората пирамида. На дъното й беше открита голяма пещера.9

С това изречение Вайс завършва първия том на съчиненията си. От данните на Джеймс Бъртън относно работата на Кавиля, които вече бяха цитирани от непубликувания ръкопис, съхраняван в Британския музей, от споменаването на Кавиля от неговия италиански приятел Анибале Бранди и от доклада на Хауърд Вайс за работата на неговия екип, бихме могли да си съставим доста точна картина за случилото се там през първата половина на XIX век.

Шахтата на Озирис е открита от Джамбатиста Кавиля през 1816 или 1817 г. С помощта на огромния си екип от работници той разчиства голяма част от пясъка в нея, така че успява да проникне лесно до второто ниво и да регистрира съществуването най-малко на един от двата големи каменни саркофага, намиращи се там. Съмнително е обаче цялата шахта да е била пълна с пясък, тъй като е създадена изключително предвидливо именно срещу подобни последици. Първо, най-горната се отваря точно под Пътя на Хефрен и по този начин е защитена от навяванията. Второ, главната шахта е разположена доста по встрани, под нарочно изграден покрив, на север от първо ниво, така че никакъв пясък от север не би могъл да стигне до нея и само малка част от пясъка, навят от юг, би могъл да проникне.

Устройството на шахтата е такова, че по-скоро само най-горната шахта би се напълнила с пясък. Разбира се, с течение на вековете част от него очевидно е успял да се изсипе, както става ясно от разказа на Джеймс Бъртън. Очевидно последният


Фиг. 6. Детайл от сгънатата карта на платото Гиза, начертана от Джон Перинг, Включена В том I от съчиненията на Хауърд Вайс „Разкопки, проведени при пирамидите В Гиза през 1837 г.“. Шахтата на Озирис е обозначена като „Шахта № I почти В центъра на частта от плана, представен тук. Сфинксът е в горната част, като двата храма пред него все още са покрити с пясък и не са известни на учените. Пътят на Хефрен, който минава над Шахтата на Озирис, също все още е бил покрит с пясък и е бил неизвестен с

изключение на онази негова част, която минаВа точно над шахтата. Руините, обозначени като „храм" точно над Пирамидата на Хефрен, са всъщност Погребалният храм на Хефрен. Тази карта от 1837 г. е не само най-ранната, показваща местоположението на Шахтата на Озирис, но и единствената.

проход към третото ниво е бил затрупан, поради което Кавиля и Бъртън успяват да стигнат само до второто.

Следващият етап на разкопките е през 1837 г., когато Хауърд Вайс нарежда на хората си да разчистят останалия пясък от Шахтата на Озирис, така че да може да се влиза в нея. Днес няма доказателства за наличието на пясък на третото ниво, а водата е бистра, с изключение на боклуците по повърхността й, така че е възможно онова, което е блокирало пътя към третото ниво, да не е било пясък, а по-скоро камънаци, нахвърляни там от хората, използвали второ ниво за погребения. В крайна сметка важното е, че през 1837 г. някой най-сетне влиза в третото ниво и го заварва непокътнато. Квадратните колони, които днес са напълно унищожени, все още са били там. А камерата е била залята с не повече от няколко сантиметра вода.


Следващото споменаване на Шахтата на Озирис намираме в не особено ясния коментар на Уво Хьолшер в книгата му от 1912 г. „Погребалният монумент на Хефрен“10, за която ще говорим повече в седма глава. Той пише следното за Пътя на Хефрен:

Измерен на склон, Пътят между Храма на долината и Погре-балния храм се изчислява на 494,6 м дължина... Непосредствено до някогашната възходяща пътека, след унищожението й по време на персийското управление, са били изкопани погребални шахти, в част от които може да се влезе и през основата (Пътя).11

Единствената погребална шахта близо до Пътя на Хефрен, в която може да се влезе директно от него, е Шахтата на Озирис, но за нея не се споменава нищо повече и е малко вероятно Хьолшер изобщо да е влизал в нея.

Доскоро се приемаше, че Шахтата на Озирис излиза на бял свят едва през 30-те години на XX век, след като Селим Хасан прочиства част от Пътя на Хефрен, премахвайки натрупания от ветровете пясък след Хьолшер. За откритието му е съобщено в лондонския вестник „Дейли телеграф“ в броя му от 4 март 1935 г. Според Хасан камерите са от периода на Саис*, а това означава по време на управлението на Двадесет и шестата династия (672-525 г. пр.н.е.). Оттук той определя и възрастта им: 2500 години. Но скоро ще разберем, че Шахтата на Озирис е много по-древна. Шахтите от периода на Саис са „на всеки метър“ и са прекалено нови, за да бъдат интересни. Шахтата на Озирис обаче е толкова древна, че ни кара да преосмислим изцяло схващанията си за произхода и началото на Египет. Друго съобщение за находката се появява и в „Илюстрейтид Ландън нюз“ от 6 април 1935 г.

Древен град в западната част на Делтата на Нил, посветен на богинята Нейт, достигнал своя разцвет в периода на XXVI династия, когато става столица на Древен Египет - Бел. прев.

Но както вече споменах, крайно невероятно е проходът под Пътя на Хефрен да е бил изцяло запълнен от пясък и боклуци. Входът към този проход е бил достъпен много преди Хасан да изчисти изцяло Пътя, т.е. най-малко от 1817 г. Що се отнася до самата шахта, благодарение на защитата й от самия път, разположен точно над нея, тя няма как да е била изцяло пъл- на с пясък, откъдето следва, че е била постоянно отворена. Тя несъмнено е била използвана от по-късните фараони и всеки, въоръжен с достатъчна решимост и


достатъчно дълго въже, е можел да влезе до второто й ниво. (Иронията е в това, че в средата на XIX век в Кайро е било невъзможно да се намери дълго въже, за което разбираме от оплакванията на Вайс, принуден да го поръча чак от Александрия, за да го използва при разкопките на гробницата на Кембъл.) Що се отнася до третото ниво, то е съвсем друга тема. Следователно твърдението от 1935 г., че Шахтата на Озирис е съвсем ново откритие, не е вярно.

Първото публикувано съобщение за нея, което би могло да се нарече истински археологически доклад, се появява през 1944 г., когато Селим Хасан включва кратко описание на шахтата в петия том от своята прочута поредица „Разкопките в Гиза“. Според него именно той е откривателят на шахтата, която датира от периода на Саис:

През този период [Саиския или на Двадесет и шестата династия, 672-525 г. пр.н.е.] заможните са имали обичай да си поръчват широки и дълбоки шахти, завършващи с просторна зала, от която се разкрива поредица от по-малки камери, всяка от които съдържа саркофаг. Тези саркофази се различават по материала си в зависимост от възможностите на собственика - обикновено са от турански варовик или базалт. Понякога шахтите са изкопавани прекалено дълбоки и в тези случаи са били разделяни на няколко нива.

Най-интересният пример за такъв тип е шахтата, изкопана в Пътя към Втората пирамида (на Хефрен) и открита от мен по време на шестия ни работен сезон. На повърхността на Пътя първо изградили платформа във формата на мастаба, използ- вайки камъни, взети от руините на покрития коридор на пътя. В центъра на надстройката издълбали шахта, която пресичала покрива и пода на прохода, минаващ под Пътя до дълбочина от 9 м. В дъното на шахтата има правоъгълна камера, на пода от източната част на която се намира друга шахта. Тя слиза на 24 м дълбочина и завършва с просторна зала, обградена от 7 погребални камери, във всяка от които има саркофаг. Два от тях са от базалт и са толкова гигантски, че първоначално се запитахме дали не съдържат телата на свещени бикове.

В източната страна на тази зала се открива друга шахта с дълбочина 10 м, но за съжаление тя е наводнена. През бистрата


вода се вижда, че завършва със зала с колони, която също има странични камери, съдържащи саркофази. Напразно се опитва-хме да изпомпаме водата - изглежда, че през скалата минава поток, защото постоянното изпомпване в продължение на четири години изобщо не намали нивото й. Дадох проба от водата за анализ и тя се оказа напълно годна за питейни цели. А това бе голяма придобивка за целия екип. Дори и в най-горещото време тя беше леденостудена и никога не се налагаше да се пести, което е истински лукс в пустинната местност.

Между другото, много малка част от шахтите от този период са проучени в подробности. Повечето от тях са наводнени, а за жалост няма почти никакви шансове някога да се освободим от тази вода.12

Този разказ е изключително странен. Фактът, че днес най-до- лната камера е почти суха и че изпомпването най-после даде някакъв резултат, може би се дължи на построяването на язовир Асуан и на прекратяването на разливите на Нил, въпреки че на редица места, например в Луксор, водните нива по-скоро опасно нарастват, вместо да спадат. Но описанието на самата шахта, дадено от Хасан, драстично се различава от онова, което откриваме днес. От 1944 г. в Шахтата на Озирис очевидно са настъпили множество промени. Хасан изобщо не си прави труда да описва първото ниво, но пък и то по принцип няма голямо значение. Днес не съдържа нищо, а сигурно и тогава е било така (с изключение на наветите от вятъра боклуци).

Мастабата, за която говори той, като цяло е изчезнала. Пет от седемте саркофази на второто ниво също са изчезнали - останали са само двата най-големи. Те са онези, за които Хасан казва, че първоначално са ги смятали за гробници на свещени бикове. Но в най-долната камера, на третото ниво, колоните, които Хасан е видял през водата и които Хауърд Вайс е видял ненаводнени, са напълно разрушени - останали са само основите им и малка част от върховете им. Ако там наистина е имало други саркофази освен онзи в центъра на камерата, явно е, че са били извадени. След малко ще опиша по-подробно шахтата и нейните камери.

Както вече стана ясно, под Пътя на Хефрен има подземен проход, който отвежда до входа на Шахтата на Озирис. На фиг. 6 се вижда


детайл от картата на Вайс, показващ местоположението на този проход. Днес около самия вход на шахтата са поставени метални заграждения за защита на посетителите, които биха могли да пропаднат в нея. Към първото ниво отвежда стълба, която е пълна с обичайния, развяван от вятъра боклук, който туристите оставят по цялото плато Гиза. След стълбата следва завой на север. Тесен и нисък проход отвежда до самата шахта, която се спуска към земните недра на дълбочина от 22 м.

Тази невероятно дълбока главна шахта има две успоредни метални стълби, прикрепени стабилно към южната стена. Те са съвременни и са предназначени за шепа археолози като Хавас, които правят проучвания. Спускането по тях е опасно и интересно преживяване. Имаш чувството, че непрекъснато влизаш и излизаш от скалата, и започваш да се усъмняваш в издръжливостта на стълбата. От друга страна, влагата по нея улеснява подхлъзването. Докато не стигне до долу, човек не е сигурен Дали това не е сетният му миг. Единственото, което му остава, е Да се надява.

Слизането ни в шахтата стана възможно само благодарение на факта, че доктор Хавас бе разпоредил инсталирането на електрически крушки за себе си и своя екип. Но в деня, в който слязохме, доктор Хавас беше в Швейцария, а огромният мъж, отговарящ за електричеството, не остана доволен от нашето присъствие, въпреки че му показахме разрешението на доктор Хавас, а и бяхме придружавани от един от собствените му инспектори. Последният обаче отказа да слезе заедно с нас и остана горе със съпругата ми Оливия. На няколко пъти електротехникът изключваше осветлението, за да ни накара да си тръгнем. Никога няма да забравя ужаса, когато лампите внезапно угаснаха и всичко потъна в мрак, а аз останах с ръка върху хлъзгавото перило на стълбата с 15 м над и 15 м под мен, заслушан в стенанието на металните болтове, огъващи се под тежестта ми. Йоанис беше малко по-надолу на същата стълба. Единственото, което можехме да сторим, бе да чакаме. През това време Оливия се опитвала да убеди лунатика да включи осветлението, за да не паднем и да се пребием. И инспекторът спорил с него, но със същия плачевен резултат.

Слизането в шахтата е описано и от популярния автор за историята на Древен Египет Робърт Бовал, който също е имал разрешение от доктор Хавас. В книгата си „Тайната камера“ той казва:


Металната стълба беше влажна и хлъзгава и превръщаше сли-зането в преживяване, от което ти настръхват косите. Вече беше много тъмно и дори с фенерите беше трудно да добием представа за обкръжението ни... Накрая стигнахме пода на второто ниво. Имах чувството, че слизането продължи цяла вечност.13

Благодарение на огромния си опит и превъзходната си интуиция Бовал стига до извода, че шахтата и саркофазите са по-древни от периода на Саис. За възрастта на саркофазите се оказва абсолютно прав. Що се отнася до датировката на самата шахта, въпрос на избор е в какво искаме да повярваме - дали в шахта от периода на Саис са пуснати изключително стари саркофази, или и двете са от едно и също време. Но скоро ще се убедим, че отговорът на този въпрос е прекалено очевиден по ред причини.

При достигането до второто ниво атмосферата е суха и човек остава с усещането, че наистина е много дълбоко под земя

Хпвраиената истина за Аревен Египет • 63

та. Знаеш, че дори и да извикаш, няма кой да те чуе. Чувството за тотално отделяне от горния свят е пълно. Тук цари безнадеждност, изолация и тишина - същинско мъртвило.

На това второ ниво се оказваш в една доста голяма камера, съдържаща седем ниши, а в североизточния й край има друг отвор, отвеждащ към третото ниво - същото, което доскоро е било наводнено. Към него се слиза по наклонена стълба, което е още 9 м надолу. Ще ви разкажа за второто и третото ниво, въпреки че само третото може да бъде считано за Шахтата на Озирис или дори за Гробницата на Озирис, на която безсъмнено е копие.

По пода на второ ниво има разпръснати човешки кости - очевидно от ограбени късни гробници. При по-внимателен оглед могат да бъдат открити дори бинтове на мумии. През 90-те години на XX век доктор Хавас очевидно е събрал по-голямата част от съдовете и костите и ги е изнесъл за анализ. Но след 1944 г. мястото е подложено на такъв безмилостен грабеж, включително и саркофазите (с изключение на най-големите), че днес няма почти нищо интересно освен двата гигантски саркофага със свалени капаци и разбира се, празни. Никой не би могъл да ги помести и извади, защото всеки от тях тежи най-малко по 40 тона. Изглеждат изработени от базалт - толкова фин е камъкът, и със сигурност не са от асуански гранит. Чрез рентгенов дифракционен анализ успяхме да открием от какво са направени. Резултатът ни изненада не на шега.

По саркофазите няма нито надписи, нито изображения. Трудно е да си представим обаче как са били свалени с въжета и задържани водоравно. Какви са шансовете подобна тежест Да не се залюлее към двете стени на шахтите, да не ги ожули (следи от ожулване няма) или самата тя да не се надраска (и от това няма следи)? Как са били закрепени? Знаем все пак, че наи-късно към Четвъртата династия египтяните са разполагали 0 каменен скрипец за повдигане и сваляне на изключително големи тежести, тъй като Селим Хасан открива два такива в Гиза.

°Дробности за тези скрипци и за тяхното значение описвам в четвърта глава, където обсъждам запечатаните гробници, каквито според мен в Гиза все още съществуват, като давам точ- ното им местоположение и обяснявам как ги намерих.

Значението на откритите от Хасан каменни скрипци от времето на Старото царство ще стане особено очевидно в разказа ми за евентуалното местоположение на неотворените все още гробници на


фараоните Хеопс и Хефрен, заедно с доказателствата, свързани пряко със свалянето на огромните саркофази в тях. Всичко това има потенциално отношение към издигането на пирамидите, за което също ще говоря по-нататък. В процеса на проучванията неочаквано установих, че най-здравите въжета в света до изобретяването на синтетичните влакна през XX век са правени от египетски памук. Археолозите да внимават - това е като че ли една от най-великите тайни на древните египтяни, която научих от стар индустриален каталог!

Седемте ниши от второто ниво, които очевидно са погребални, са подредени в посока север, запад и юг на камерата. Нито една от тях не гледа на изток. Нишите са на основното ниво. До 1944 г. в тях е имало саркофази, но само два са били големи. Петте по-малки са изнесени през последните десетилетия, докато двата големи са се оказали твърде тежки за съвременните крадци.

Няма съмнение, че през Античността в Шахтата на Озирис е имало грабежи, така че спокойно можем да заключим, че през периода на Саис тя действително е била използвана повторно, както и всяка друга лесно достъпна шахта в Гиза. Петте липсващи по-малки саркофага са най-вероятно от този период. Теоретично е възможно и самата шахта да е от периода на Саис, но ако е така, двата големи саркофага би трябвало да са измъкнати от някъде другаде и свалени в шахтата. Подобна хипотеза обаче изглежда невероятна. А както по-нататък ще видим - и невъзможна.

В една ниша в южната стена на второто ниво има гигантски черен каменен саркофаг, който ще наречем „саркофаг 1“. От него не можахме да вземем мостра, поради което не сме му правили нито датиране, нито минераложки анализ. От една страна, не разполагахме с лесен достъп за краткото време, през което бяхме там, а от друга - постоянното включване и изключване на лампите затрудняваше работата ни. С огромни трудности в крайна сметка успяхме да вземем мостра от другия гигантски саркофаг - „саркофаг 2“, който е в крайната ниша в северната стена и на цвят е сив. В нашия уебсайт може да бъде видяна снимка на целия саркофаг. Той е обектът, предизвикващ най-голям интерес в Шахтата на Озирис.

Изследвахме и двата саркофага на второто ниво с гайгеров брояч и с удивление установихме силната радиоактивност на камъка, особено във вътрешността на саркофазите. Египтоло- зите очевидно никога не са си давали сметка, че саркофазите, изработени от гранит,


базалт и сродни на тях камъни, са толкова силно радиоактивни, вследствие на което и труповете, поставени в тях, са толкова силно облъчени, че всички бактерии, допринасящи за разлагането на плътта, отдавна са били умъртвени. Безспорно е, че този фактор е изиграл ако не водеща, то най-малкото еднаква роля с процеса на балсамирането при запазването на мумиите. Варовиковите и алабастровите саркофази нямат подобни свойства.

Предложих на Йоанис да направим тези изследвания заради откритията ни в Храма на долината, описани в седма глава, където гранитът се оказа силно радиоактивен. Стигнахме до извода, че всички жреци и служители, работещи тук, няма как да не са се разболели от левкемия, защото никой не би могъл да изкара повече от двадесет години в подобна обстановка. Проблемът с радиоактивността се очертава като ново откритие, защото никой нито е чувал, нито е чел някъде нещо подобно във връзка с египетските монументи.

Първата изненада дойде с минераложкия анализ на мострата °т саркофаг 2. От визуалните ни наблюдения бяхме убедени, че е изработен от базалт - заради гладката му и лъскава повърхност. За гранит изобщо не можеше да става и дума. Лабораторните резултати обаче показаха, че това е скала, наречен дацит. Проверихме дали в Египет има нещо друго, направено от да- Нит. Първо прерових авторитетния сборник на Лукас и Харис »Древноегипетски материали и индустрии“ - не открих никъде да се споменава за дацит.14 После се обърнах към „Древное- гипетски каменни съдове“ на Барбара Астън.15 Тя изброява и анализира камъните и минералите, използвани в Древен Египет. Повечето специалисти смятат списъка й за изчерпателен. Но дацитът е споменат само мимоходом в един обзор на вулканичните скали, като авторката специално го изключва и казва, че той никога не е използван в Египет.16 Накрая се обърнах към третия традиционен авторитет по въпроса - Дж. Р. Харис, но и той нямаше какво да ни каже за дацита. 17

Що за камък е дацитът и къде се среща? Това е високосили- катна, магмена, вулканична скала, състояща се основно от фел- дшпат и кварц, чиито кристалчета са толкова малки, че могат да бъдат забелязани само с микроскоп. Това придава на скалата лъскав и гладък вид. Открива се в магмените потоци в малки количества и е сходна на друга вулканична скала, наречена риолит. Разликата между тях е в това, че риолитът съдържа предимно калциев


фелдшпат, докато дацитът съдържа основно плагиоклазен фелдшпат.18

Прегледах и някои книги по египетска геология. Единствените находища на дацит бяха в далечната Източна пустиня и планината Синай, намиращи се на стотици километри от Гиза, а оттам до Гиза няма удобни маршрути за пренос на големи скални късове (Източната пустиня е разположена до Червено море, а не до река Нил, а планината Синай е от другата страна на Червено море).19 Жюл Барто, който споменава за наличието на дацит по тези далечни места, обяснява, че може да бъде открит единствено като жили в други скали. Положението се усложнява още повече от факта, че въпросните жили често са вертикални, което превръща достъпа и извличането им в непосилна задача.20

Ясно е, че дацитът не е сред обичайните скали в Египет и не е използван за нито един от хилядите малки каменни съдове, създадени приблизително в същия период като саркофага (чиято възраст ще оповестя след малко). С други думи, не е известно той да е употребяван за какъвто и да било друг древное- гипетски артефакт с изключение на онзи огромен саркофаг 2.

Откритието на дацит в Шахтата на Озирис бе съобщено


Саркофаг 2 от второто ниво в Шахтата на Озирис. Това е един от най-изумителните артефакти от Древен Египет.

от Йоанис Лирицис в негова публикация в едно научно списание през 2008 г.21 Но това странно откритие за природата на камъка бе само първата изненада, която ни предостави саркофагът. По-късно, когато получихме и резултатите от датирането, установихме, че саркофагът произхожда от 2800 г. пр.н.е., ± 550 години. С други думи, създаден е в периода 3350- 2250 г. пр.н.е. Което означава, че тук изобщо не става дума за погребение от периода Саис. Саркофагът е или от Старото царство, или с близо хилядолетие по-стар от времето на Хеопс и Четвъртата династия. Този удивителен резултат прави още по-наложително да вземем мостра от саркофаг 1 за сравнение. Що се отнася до саркофаг 3 от третото ниво, да- тировката му предоставя интересно потвърждение, което ще Разгледаме след малко.

Няма съмнение, че в подобни ситуации най-добре е да не се Разчита само на една мостра. Фактът, че вече разполагаме с две съответстващи си дати от Шахтата на Озирис, е окуражаващ. Ако между двете имаше големи разлики във възрастта, то то- Гава бихме могли да допуснем вероятността за грешка, но тъй


като случаят не е такъв, можем да приемем датите като истин- 22

ски. Слизането на третото ниво в Шахтата на Озирис е невероятно

преживяване. Въпреки че камерата е жестоко повредена от търсачите на съкровища или религиозните фанатици, тя все още има призрачно, завладяващо излъчване. Първото, което се забелязва, е капакът на каменния саркофаг (саркофаг 3), който е бил вдигнат от доктор Хавас и оставен на дървени греди, наподобяващи железопътни траверси. Вляво от него се вижда малък воден канал, протичащ покрай централния остров, т.е. западната стена. Саркофагът, който е в центъра на камерата, е ориентиран в посока север-юг, макар че не направихме измервания с компаса и не разполагахме със средства за засичане на точните географски посоки в тази подземна обстановка. (Ориентацията на пирамидите в Гиза е географска, а не магнитна, така че компасът не я засича.) Но тъй като влизахме за първи път в шахтата и не знаехме какво ни очаква, не бяхме подготвени и за подобни измервания.

Водният канал обгръща изцяло централния остров със саркофага, с изключение на пътеката от самата шахта, която навлиза в острова от юг. В четирите ъгъла на острова някога е имало квадратни колони от пода до тавана. За последен път са видени от Селим Хасан през 1944 г. Но сега са съборени с такава злоба, че човек онемява пред подобен вандалски акт, станал между 1944 г. и времето на доктор Хавас. Той охранява шахтата тъй ревностно, че няма как да е позволил подобно светотатство. Освен това шахтата е била наводнена. Изводът е, че към края на 40-те и началото на 50-те години на XX век водата е спаднала или е била изпомпана, а камерата е плячкоса- на - тогава са били изнесени и петте саркофага, най-вероятно от крадци на антики.

След това камерата отново се е наводнила, докато накрая доктор Хавас не успява да я пресуши, разбира се, без водата в канала. А разрушаването на четирите колони е толкова безмилостно и очевидно е изисквало продължителни усилия, че единственият логичен подбудител на подобно деяние не би мо-


гьл да бъде никой друг освен яростният религиозен фанатизъм. Няма съмнение, че това е извън възможностите на обикновените вандали, че е съзнателно планирано и изпълнено. Най-вероятно фанатичните мюсюлмани толкова са се уплашили от това предислямско мистериозно творение, че са решили да го унищожат.

С обичайния си ентусиазъм доктор Захи Хавас изтъкна, че тази най-дълбока камера е Гробницата на Озирис - и за това е напълно прав. Мястото е копие на митичния, обграден от вода остров, където би трябвало да се намира саркофагът на Озирис. Той е копие на острова, описан в свещените текстове» и макар и доста по-малък, наподобява напълно подземния Остров на Озирис, обграден от воден канал, който беше открит в Абидос. Имам предвид прочутия Озирион до Храма на Сети ~~ Датирали сме и двата обекта, но информацията все още не е публикувана. Хавас очевидно е първият човек, който си дава сметка за истинската същност на тази удивителна камера.

Шахтата на Озирис е изсечена в самата скала и очевидно е създадена като израз на дълбоко религиозно преклонение. Митът за

Общ поглед към Гробницата на Озирис. Вляво се вижда частта от водния канал, който минава покрай западната стена и обгражда острова изцяло, разбира се, без входната пътека.


Озирис е един от онези, които стоят в основата на мита за Христос. Също като Озирис, той умира, погребан е, а след известно време възкръсва от мъртвите. Няма съмнение, че докато камерата на трето ниво е била все още непокътната, е представлявала величествена гледка - саркофаг, поставен в средата на остров, с по една голяма колона в четирите краища, обграден от изкуствена река.

В скалите на трето ниво се регистрира солидна жила желязо. Подобни жили не са необичайни за варовиковото плато на Гиза. Понякога могат да бъдат открити празни кухини, най-вероятно защото желязото от тях е било измъкнато - подобна пукнатина има например в „кладенеца“ на Голямата пирамида. Камерата на трето ниво е издялана доста грубо в скалата, което поставя под известно съмнение вероятността същите хора, които са я направили, да са издялали и фините блокове на пирамидите. Ако камерите са дело на строителите на пирамидите, нямаше ли тогава и стените й да са по-гладки и красиви? Дати- ровката, която ще съобщя след малко, автоматично отговаря на тази загадка.

Сивият саркофаг, който открихме на трето ниво, не е от дацит. Минераложкият анализ определи, че е изработен от гранит. Положението му е странно и уникално за Египет, защото е поставен във вдлъбнатина в центъра на острова, който на свой ред е център на камерата. (В Острова на Озирис в Абидос няма саркофаг.) Вдлъбнатината е пълна с вода, както и самият саркофаг - само отвореният капак се намира на сухо. Затова мострата, която взехме, беше от капака, тъй като нямаше как да достигнем основата на самия саркофаг.

Резултатите от датировката посочиха 1970 г. пр.н.е. ± 400 години, което ни дава евентуален период за изработката му от 2370 г. пр.н.е. до 1570 г. пр.н.е. И тъй като най-близката възможна дата за саркофаг 2 е 2250 г. пр.н.е. и най-далечната възможна дата за саркофаг 3 е 2370 г. пр.н.е., между двата саркофага има застъпване от 220 години. Ако са съвременници, то тогава би трябвало да са (според конвенционалната хронология) от Петата или Шестата династия на Старото царство. Във всеки случай за саркофаг 3 можем спокойно да изключим дати- ровка от Първия междинен период (2170-2020 г. пр.н.е.) - този приблизително 150-годишен период е невъзможен по социални причини, тъй като по време на тотален хаос в историята не се строи нищо. Затова саркофаг 3 е или от периода преди Първия междинен период, или след него. Ако е преди него, това означава, че


е от Петата или Шестата династия. По-вероятно е обаче саркофазите да не са от един и същи период.

Третото ниво може би е изкопано по-късно, когато е отчетена необходимостта от гробница на Озирис. Въпреки че Озирис става популярен през времето на Петата династия (традиционно датирана в 2498-2345 г. пр.н.е.), косвените доказателства като че ли подсказват, че Средното царство (около 2000-1750 г. пр.н.е. според основните хронологии, които са строго фиксирани в астрономически смисъл) е много по-вероятен период за третото ниво, а оттам и за саркофаг 3. Подобно твърдение е напълно допустимо, имайки предвид факта, че вече разполагаме с датировката на доста по-голямата гробница на Озирис - Озирионът в Абидос, благодарение на което сме в състояние да докажем, че част от нея е от периода на Средното царство. Възможно е същата културна среда, създала подземния Озирион, да е сътворила и другия, в Гиза. Затова изключваме евентуалната датировка от 1750-1570 г. пр.н.е., тъй като е малко вероятно саркофаг 3 да датира от Втория междинен период, така както не би могъл да бъде и от Първия междинен период.

Така оставаме само с две убедителни алтернативи за произхода на саркофаг 3 от вероятния времеви период - че е или от Петата - Шестата династия на Старото царство, или от Средното царство. А самата камера и саркофагът са толкова добре съчетани,че няма как да не са съвременници. От двете вероятности разполагаме с косвени доказателства в полза на втората, поради което си позволяваме да изкажем работното заключение, че третото ниво и саркофаг 3 са по-скоро от периода на Средното царство, отколкото от края на Старото царство.

Единността на замисъла при изработката на камерата и саркофага са очевидни - островът е заобиколен от нарочно изкопан ров, имал е четири ъглови колони, а точно в средата му е вдлъбнатината, в която идеално пасва саркофагът. Безспорно е, че камерата е цялостна архитектурна единица. Второто ниво е обикновена погребална камера със седем ниши и най-вероятно е по-млада от самия саркофаг 2. Но и не е от периода Саис, защото трябва да бъде по-стара от третото ниво, тъй като то е по-високото и именно то отвежда към по-долното. А след като третото ниво е изкопано не по-късно от периода на Средното царство, то и второто трябва да е най-късно от този период. Поради всички тези причини цялата Шахта на Озирис е най-късно от периода на Средното царство - или поне по отношение


на самата шахта. Но вече разбрахме, че саркофаг 2 не може да бъде от толкова

късен период като Средното царство, тъй като най-късната възможна дата за него е 2250 г. пр.н.е. или към края на Петата династия. А това ни отвежда към време, само с малко повече от столетие по-късно от изграждането на Пътя на Хефрен, който минава над Шахтата на Озирис. И тъй като не е логично всеки обект да бъде от най-късната дата в един продължителен времеви период, оказваме се в положение, при което е трудно да избегнем заключението, че Шахтата на Озирис е съществувала още преди изграждането на гигантския Път на Хефрен от Четвъртата династия, че в този път целенасочено е оставен проход надолу. Възможно е вече изчезналата мастаба, за която говори Селим Хасан през 1944 г., да е добавена по-късно, през периода Саис, тъй като самият Хасан казва, че е била издигната от останките на покрива на Пътя на Хефрен, който по времето на Средното царство очевидно е бил все още непокътнат.

Фактът, че подобна дълбока шахта е изградена не по-късно от периода на Четвъртата династия, означава, че тя е изключително важно погребално място. А това обяснява и защо огромният саркофаг е изработен от толкова уникален камък. Обяснява и липсата на надписи, тъй като в онзи период по саркофазите не са издълбавали никакви надписи.

Следователно Шахтата на Озирис е нов и фундаментален елемент в контекста на платото Гиза и на некропола като цяло. Тя не трябва да бъде разглеждана като елементарна част от ця- лостната архитектурна концепция. Тя не само че не е пречка на Пътя на Хефрен, а по-скоро е вградена в него. А това е повече от забележително, ако приемем, че пътят действително е бил изграден от Хефрен, при това по времето, което се приема по традиция. Ако се съди по стотиците статуи на Хефрен, той очевидно е бил изключително егоцентричен и не би позволил една погребална шахта да се озове в средата на собствения му път, към собствената му пирамида. Самовлюбен човек като него най-малкото би я запечатал. Вместо това обаче той позволява по неговия собствен път да се включи специален проход, отвеждащ към нея. Какви са били основанията му за подобно решение?

Тези размисли автоматично ни връщат към темата и за изра-ботения от дацит саркофаг 2 - кой би имал властта да си позволи нещо толкова рядко срещано, трудно за транспортиране, а после да


го спусне на повече от 30 м под земята? Само владетел би разполагал с подобна власт. Следователно погребението в саркофаг 2 би могло наистина да е царско, което обяснява и готовността на Хефрен да допусне шахтата насред пътя си.

Как обаче да тълкуваме факта, че датировъчният период за саркофаг 2 ни връща чак към преддинастичните времена - 3350 г. пр.н.е., с около 850 години по-рано от официално приетата дата за изграждане на пирамидите в Гиза. Саркофагът, а и шахтата биха могли да бъдат на всякаква възраст от най-ран- иата, та чак до Петата династия.

На въпроса за възрастта на самите пирамиди е посветена следващата глава, в която става ясно, че пирамидите в Гиза са по-стари от смятаното досега, следователно и саркофаг 2 би могьл да бъде останка от същия период и от същата култура. С какви традиционни доказателства разполагаме, че Гиза е била използвана още преди Четвъртата династия? Истината е, че от доста време разполагаме с достатъчно доказателства, че Гиза е била използвана за погребения още от Първата и Втората династия. Първата гробница от Първа династия е открита още през 1904 г. от Алесандро Барзанти (1858-1917), а разкопките са проведени от Деърси. Други останки от Първата и Втората династия са открити и от сър Флиндърс Петри, както разбираме от сборника му с доклади от разкопките, издаден през 1907 г.23 Надпис от Втората династия е открит и при разкопките на Храма на долината, за който ще говоря повече в седма глава.

Следователно разполагаме с достатъчно основания да не из-ключваме като възможна дата за Шахтата на Озирис още Първата династия, т.е. около 3000 г. пр.н.е., защото съществуват ред доказателства за погребения от този период. Вярно е още, че същите тези доказателства определят изграждането на една толкова дълбока шахта като грандиозен проект, което означава, че ако става дума за онзи далечен период, то тя трябва да е наистина царска, за да оправдае огромните усилия за изкопаването й.

Фактът, че някога върху шахтата е имало мастаба (пресечена пирамида, частично потънала в земята и изградена от кирпичени тухли), напомня за погребалните ритуали от най-древни времена, въпреки че според Хасан мастабата е била издигната доста по-късно от останките на покрива на прохода под Пътя на Хефрен, който може би е бил разрушен от персите. Има и други несъответствия, които привличат вниманието - ако Шахтата на Озирис е от този


период, нормално е да очакваме да открием фрагменти от каменни вази по пода на второто ниво. Лично аз не видях такива, но истината е, че не сме и търсили. Не обърнахме внимание дори на малките кости, които забелязахме по пода, защото бързахме да вземем мостри преди следващото изключване на тока.

Трябва да бъде проведено сериозно проучване, за да се провери дали някъде по нивата няма да се открият парчета от съдове от Старото царство, вероятно паднали в нишите зад гигантските си саркофази и по този начин оцелели от множеството набези на крадци и вандали през вековете, не на последно място и през XX век. Трябва да бъде прегледано и дъното на канала на трето ниво, което налага включването на водолаз. Окончателното доказване на изключително древния произход на саркофазите определено оправдава максимално прецизния оглед на всички елементи от шахтата, канала и отделните каме-ри. Тя със сигурност е узряла за изчерпателен оглед.

Но оттук нататък сме изправени пред нов проблем - щом гробницата е била толкова важна, то тогава защо шахтата е оставена отворена? Възможно ли е на толкова достъпно място да се е състояло царско погребение? Нямаме основания да го определим като невъзможно. Същевременно обаче, независимо дали е било царско, или не, погребение в подобен величествен саркофаг няма как да не е било скрито. Това ни кара да заключим, че шахтата трябва да е била изключително добре запечатана, а подходът към нея - блокиран внимателно и от двете страни и скрит с големи камъни. С други думи, по времето на Старото царство шахтата трябва да е била практически недостъпна, защото според единодушното съгласие на египтолозите в онези времена платото Гиза се е смятало за свещено и е било изключително добре охранявано. В шахтата може би действи-телно е извършено погребение на ранен владетел. И може би е била разпечатана и разграбена през Първия междинен период, за който ни е известно, че платото Гиза е било нападано безмилостно от орди крадци и разюздани тълпи, решени веднъж завинаги да унищожат статуите и реликвите на предходните династии.

Оставена отворена и с осквернена гробница, Шахтата на Озирис вероятно се е превърнала в изкусителна цел на прекланящите се пред Озирис фараони от Средното царство, които са се възползвали от вече достатъчно добре свършената работа, за да изкопаят само още едно ниво по-надолу и да създадат диетичната Гробница на Озирис. А кой би могъл да каже дали и саркофагът на третото ниво не е бил


използван по предназначете? Или е съхранявал мумия, или е бил открай време празен, само със символично значение. Защото оттам нататък шахтата със сигурност не е била запечатвана, а самата гробница вероятно е била използвана за езотерични ритуали по посвещаване на жреците, а защо не и на фараоните. Ако целта й е била предимно религиозна, то тогава не е имало нужда от довършителна работа по стените, за да се съхрани усещането за пещера и за досег с дивата природа. И тогава, разбира се, би било задължително шахтата да стои отворена, за да се улесни достъпът до нея за съответните ритуали.

Какъв би могъл да бъде характерът на тези церемонии? Ри-туалите, посветени на Озирис, са описани в подробности в разказа ми за работата ни в Абидос (все още непубликуван), който е посветен на двойната структура, позната като Храма на Сети I отгоре и Озириона под земята. Успяхме да докажем, че двете структури са от различни периоди и че фараонът от Новото царство Сети I е включил по-старата структура на Озириона в собствения си Храм на Озирис, но е добавил ритуалните, религиозните и астрономическите надписи в самия Озирион. Надписите от двете структури са проучени от Розали Дейвид и описани в книгата й „Религиозните ритуали в Абидос - 1300 г. пр.н.е.“.24 Проф. Дейвид е успяла да реконструира религиозните ритуали, отразени в детайли по стените както с текстове, така и с рисунки. За съжаление, книгата й не е илюстрирана, така че читателят е принуден да търси илюстрации на други места. Част от заключенията й биха могли да се съот- несат и към Шахтата на Озирис, макар че самата тя никога не я е виждала.

Проф. Р. Дейвид изтъква, че името на Озирис е непознато в Египет преди Петата династия. „Мемфиската теология поставя удавянето му в близост до Мемфис“ - казва тя.25 А това е из-ключително важно, защото потвърждава, че в Мемфис, който е най-близкият град до Гиза, е съществувала традиция, свързана с Озирис. Наличието на негов култов център в близост до града може да се определи като необходимост. Тъй като саркофагът на Озирис е под вода във вдлъбнатината в центъра на Остро! ва на Озирис на дъното на Шахтата на Озирис, възможно е твърдението: „Озирис е потънал край Мемфис“, да е препратка именно към този намиращ се под водата саркофаг, а вярването, че Озирис по някакъв начин се намира в него, може да се смята за признание, че той е „удавен“. Това е само


хипотеза, макар и не съвсем невъзможна. Както подчертавам в седма глава, съществуват основателни

причини да вярваме, че Храмът на долината в Гиза на някакъв етап е бил трансформиран в Храм на Озирис, че именно там са се провеждали ритуалите на Озирис. Но за преклонение пред Озирис - бога на мъртвите, винаги е за предпочитане подземна гробница. Както казва Дейвид: „За Озириона в Абидос се смята, че е символично представяне на мястото, където е погребан Озирис“.26

С увереност можем да кажем, че най-долното ниво в Шахтата на Озирис символизира абсолютно същото.

Какво е ставало там? За разлика от Озириона, на чиито стени през по-късен период са добавени надписи и рисунки, Шахтата на Озирис е лишена от каквито и да било текстове и рисунки, изобразяващи ритуалите. Но бихме могли да допуснем какво е ставало там по аналогия с Абидос. Озирис е бог на мъртвите, поради което едно тържествено преклонение пред неговия саркофаг няма как да не е било фундаментален елемент от церемониите. Озирис обаче е и бог на възкресението, така че няма начин да не е имало и церемонии по възкресението. Вероятно висш жрец или фараон е бил поставян в празния саркофаг за церемониалната смърт, като през капака по някакъв начин е имал тръба за дишане, а след известно време, след молитвите и напевите, капакът е бил вдиган и той се е „раждал наново“.

Основание да допуснем вероятността за подобен ритуал ни Дава прочутият мит за Озирис, в който той е бил помолен да легне в един саркофаг, за да пробва размерите му, след което злият му брат слага капака на саркофага, запечатва го и го хвърля в реката, а Озирис умира. (Дори и в тази класическа приказка, оставена ни от Плутарх през I век от н.е., присъства «потъналият саркофаг“, тъй като той е хвърлен в реката ^потопен във вода.) По-късно съпругата му и сестрата на зирис - Изида, го намират и възкресяват от мъртвите. Ако в шахтата е правена възстановка на този мит, то със сигурност е имало и жрица, символизираща Изида, която е ръководела възкресението. Принцесите на фараоните винаги са били и жрици. Например, както разказвам в предишната си книга „Загадката на Сфинкса“, царица Мерсианкх III, съпруга на Хефрен, която освен това е и внучка на Хеопс, е заемала и длъжността главна жрица на Тот.

Според Розали Дейвид в Абидос е изпълнявана мистерия за


смъртта и възкресението на Озирис:

От Дванадесета династия нататък всяка година в Абидос е изпълнявана мистерия в чест на Озирис. Мистериите са хрони- кирани върху Плочата на Ихернофрет (Ихернофрет е бил гла-вен ковчежник на фараона от Средното царство Сесострис III. - Бел. авт.) и се смята, че действията, изброени на тази сте- ла, са дадени в правилния ред, тъй като са напълно съвместими с известния ни мит за Озирис. Мистерията е изпълнявана от жреци и наблюдавана от поклонници. Празнувала се е в храма и е била посветена в памет на починалия цар и за вечно възкресение на всички поклонници на Озирис.

В Храма на Дендера ритуалните релефи показват мисте-риите на Озирис така, както са били изпълнявани по времето на Птолемей, и може да се допусне, че не са се различавали особено от тези в Абидос... Те могат да бъдат реконструирани отчасти от релефите и надписите по стените на някои храмове, илюстриращи ритуала, съпътстващ ежегодното преклонение пред Озирис. Освен материала, който се регистрира в Храма на Дендера, в Храма на Хор в Едфу, криптата, залата на принца и тайната камера на криптата са свързани с този култ и неговите мистерии.

Ритуали в чест на Озирис са се изпълнявали и в Карнак през месеца хояк, а през гръко-римската епоха остров Филе е бил сред водещите центрове на този култ... Големият фестивал се е провеждал през последния месец на разлива, а в Абидос се е представяла мистерия в осем действия... Един от главните герои в тези пиеси е бил Тот... Всички ключови ритуали, гарантиращи


възкресението на бога, са били изпълнявани преди самия фестивал в тайни зали в храмовете.27

Известно ни е, че в Абидос фараон Сети I е играл лично ролята на Озирис, тъй като е изобразен по стените на храма в тази негова роля. Следователно и саркофаг 3 от Шахтата на Озирис може би е бил тайно място за посвещаване и ритуал- но пресъздаване на погребението и възкресението на Озирис лично от фараона. Някой би трябвало да представлява и Изида, макар да не можем да бъдем сигурни дали е била жена, или жрица, или жрец, облечен като Тот, който е водел цялата церемония като съветник и помощник на фараона. Ако фараоните наистина са позволявали да бъдат затворени в саркофаг, това е било за тях истинско изпитание за нервите. От снимките става ясно колко голям и тежък е каменният капак. Възможно е изобщо да не са провеждали този физически акт. В крайна сметка саркофагът се е намирал в наводнена яма в централния остров, което означава, че може да е бил постоянно покрит с вода, поради което може да е бил само съзерцаван през водата като символичен хранител на тялото на Озирис. Ако при тези обстоятелства все пак се е провеждала церемония с участието на фараона, тя може би е била по-проста - с дървен ковчег, поставен близо до саркофага.

Пространството в камерата е ограничено, така че броят на хората, участващи в ритуала, също е бил оганичен. Няма как да е имало публика, така че церемонията е била по-скоро магическа или за инициация, тъй като няма място за цяла мистерия, предназначена за поклонниците. Най-вероятно по пътеката е преминавала малка процесия от жреци плюс фараона, които са се разполагали около потъналия саркофаг, съзерцавали са го скръбно и са пеели тъжни песни. Жрец, облечен като Сет, е подканвал фараона да легне в дървения ковчег, който след това е бил запечатван. После Изида го е отваряла, а Тот го е възкре- Сявал и повеждал към повторното му раждане. Такава може би е била ежегодната церемония по възкресението, предназначена Да Удължи живота на фараона.

По-късно, по времето на периода Саис, Шахтата на Озирис може би е била преценена като отлично място за изпълнение на погребални ритуали. Приемаме, че това действително е станало и че малките саркофази, за които съобщава Хасан през 1944 г., са били саиски - с изключение на един от тях, който е бил доста по-


стар и използван за ритуалите, които току-що описах. И тъй като на второто ниво никога не е имало повече от два гигант- ски саркофага, останалите пет ниши сигурно първоначално са съдържали погребални предмети. Но в периода на Средното царство те най-вероятно са изчезнали при преустройството на шахтата от място за погребения в център за инициация на пос- ветените.

Така вече разполагаме с един възможен сценарий на сложната история на тази голяма и важна шахта в Гиза. Разбира се, това са само хипотези, така че други изследователи може да имат по-добри предположения. Но каквито и да са новите алтернативни теории, те непременно трябва да вземат под внимание датировката на саркофазите и безспорната единна концепция на третото ниво, което е обвързано със саркофаг З. Именно от такъв тип биха били проблемите, които се очакват да възникнат, ако стъпим върху директното датиране на камъка и се въздържим от всякакви заключения по асоциация. Ако саркофазите не се датират директно, няма нищо по-лесно от това, да игнорираме Шахтата на Озирис като находка от периода на Саис, а това означава - без особено археологическо и историческо значение. Но днес тя вече не може да бъде отхвърлена толкова лесно и по-скоро ни изправя пред разрешаването на новите проблеми, които току-що описах.

Местоположението на Шахтата на Озирис в плана на платото Гиза не е случайно. Единствената налична карта, коята посочва мястото й, е публикувана от Хауърд Вайс през 1837 г. (вж. фиг. 6). Но не можем да приемем картата за точна в смисъла на модерната геодезическа карта, използвана за подготовката на фиг. 1 от предишната глава. В крайна сметка всеки би могъл да постави линийка върху картата на Вайс и да види с просто око, че Шахтата на Озирис е разположена върху права


та линия, свързваща върха на Пирамидата на Хефрен със средата на Сфинкса. Удължаването на линията, свързваща тези две крайни точки върху съвременната геодезическа карта, дава една точка върху Пътя на Хефрен, която лежи на линията север-юг, разделяща Голямата пирамида, въпреки че в картата на Вайс шахтата е посочена малко по-западно от тази точка. Но съвременната карта посочва съвсем ясно, че линията, свързваща върха на Пирамидата на Хефрен със средищната точка на Сфинкса, не пресича Пътя на Хефрен в западна посока, а тъй като знаем, че шахтата е точно под този път, то можем да отчетем картата на Вайс като леко погрешна.

Не трябва да забравяме обаче, че когато Вайс я е съставял, Пътят на Хефрен е бил невидим, все още заровен дълбоко под пясъка. Над него се е подавала само мастабата над Шахтата на Озирис. Така че грешката на Вайс е разбираема. По-вероятна е обаче точката на пресичане на двете линии, сочена от модерната карта. За потвърждението й обаче ще е необходим теодолит и екип от специалисти. Ако местоположението й се потвърди, Шахтата на Озирис влиза в големия план на Гиза, а това означава, че тя датира от време, когато плановете на платото са били все още разбираеми и нищо чудно дори да е била неразривна част от тях от самото начало.

Що се отнася до спекулациите, ширещи се през последните години по интернет, че Шахтата отвежда към тунели, които я свързват с други важни места под платото, крайно време е веднъж завинаги да ги отхвърлим. Вярно е, че в стените на третото ниво има две „дупки“. И двете са от отсрещната страна на канала и са труднодостъпни, но при близкия оглед, който успяхме Да им направим, стана ясно, че те не отвеждат никъде. Поради изумителните спекулации, свързани с тях, прецених за необходимо да направя снимки и на двете. Едната, в североизточния ъгьл, прилича на опит на крадец от древността да изкопае скалата в търсене на нещо ценно, но очевидно се е отказал - след кРатко пълзене се стига до изключително тясна дупка, която не 0твежда никъде. Снимката може да бъде видяна в уебсайта на книгата.

Другата дупка, която е на западната стена, също не отвежда никъде. Според Захи Хавас тя е била с дължина 6 м, след което свършва, но той възнамерява някой ден да я изкопае. Но дори и да се открие някакво продължение, всичко там е толкова тясно, че през него не би могло да бъде пренесено нищо значително. Тази

^бранената истина за Аревен Египет • 81

дупка също присъства на сайта. Ясно е, че фантазиите за мрежа от подземни тунели в Гиза си остават това, което са - фантазии.

Налице е обаче друга вероятност, която не можем да не споменем - че е възможно да има проходи, извеждащи извън камерата, в които се влиза само под вода (само ако „Озирис потъне“?). На хората, които проучват пещери, често им се налага да се гмурват под вода в някое подземно езеро или река, за да излязат през даден отвор и да се озоват в друга пещера. Ако някой е искал да скрие проход, потапянето му под вода би било идеалният метод за това. Затова, докато ровът в камерата на трето ниво не бъде проучен от водолаз, не можем да изключим подобна вероятност. За Озириона в Абидос знаем със сигурност, че има отвор, излизащ под нивото на водата в канала около острова, който вкарва водата вътре. Затова във все още непубликувания си труд за Абидос препоръчвам каналът там да бъде внимателно проучен. Щом има отвор, отвеждащ към канала около острова на Озирис, защо да няма такъв и от другата му страна?

Едно от нещата, които още не мога да си обясня, е защо по пода на третото ниво няма останки от четирите колони, които са били разбити. Макар някои от тях да се виждат върху централния остров, предполагам, че останалите лежат на дъното на канала. Но той е пълен с вода, покрита с непрогледни боклу-; ци, така че през нея не се вижда нищо. Ако те се разчистят, би могло да се види какво има на дъното на канала, което предста-; влява интерес за историята.

Друг любопитен въпрос е откъде идва водата, пълнеща канала. Би трябвало да е от подземен извор. Дори само това предполага подводен канал, тъй като в скалните стени няма видими отвори, откъдето би могла да протича. С други думи, тряб ва да има проход, подобен на този в Абидос. Днес камерата изглежда възстановена до първоначалното си водно ниво, защото водата е точно толкова, колкото да запълни канала около самия остров. Така е изглеждала и през периода на Средното царство. За да постигнат точното ниво, строителите на камерата първо би трябвало да са изкопали прохода за нея, а след установяването й да са построили острова и канала на съответното ниво. Да не забравяме какво констатира Хасан - че водата е годна за пиене. Следователно идва от извор, който няма връзка със замърсените източници в източната страна на платото, чиято вода е развалена от мръсните канали на


близкото село Назлет. Вероятно водата идва от канал, скрит отдолу, тъй като скалата

там е твърде здрава, за да позволи случайни изтичания. Ако такъв канал съществува, то изграждането му е начинание от колосални мащаби, извършено в дълбока потайност и базиращо се на гениален план, а и наблизо би трябвало да има други камери. Къде са шахтите, отвеждащи към тях? Не може да няма друга камера, а също така и друг проход към нея, защото само така водата може да бъде отклонена в канала. За да разберем дали е така, е необходимо да следваме водата. И това трябва да бъде направено съвсем скоро. Искрено се надявам подобни проучвания да се състоят и загадките най-сетне да бъдат разкрити.

В заключение трябва да кажа, че от този момент нататък Шахтата на Озирис никога повече не може да бъде определяна като вторична характеристика на платото Гиза на базата на предположението, че тя е погребална шахта от периода Саис, т-е. от 664-525 г. пр.н.е. Защото вече се знае, че случаят не е такъв. Най-долното ниво на шахтата най-вероятно е от периода На Средното царство, а второто ниво - не по-късно от Четвъртата династия. И което е още по-важно - саркофаг 2 се оказа изработен от уникален камък и може да се разглежда като един 1 Най-старите и безценни артефакти, достигнали до нас. Освен Това Гробницата на Озирис трябва да се признае като важна

орическа забележителност, независимо дали е мистична Реоална камера, или религиозно светилище за посвещава-


не или церемонии, свързани с култа към Озирис през второто хилядолетие преди новата ера.

Няма съмнение, че резултатите, които получихме от платото Гиза, в това число и по-ранната датировка на Шахтата на Озирис, подсказват, че се налага преоценка на цялостния комплекс. Това обаче налага преоценка и на целия проблем за произхода на египетската цивилизация, който и без това никога не е бил особено ясен. Задачата не е лесна. Дали съществуващите вече исторически хронологии на династиите са по принцип точни и се налага прецизиране единствено на възрастта на монументите? Или трябва да преместим с няколко столетия назад датите на самите династии? Подобен ход обаче би отворил големи празноти във времето - как тогава ще ги запълним?

И тъй като и пирамидите в Гиза, и Шахтата на Озирис са твърде стари, тогава кой ги е построил? Къде са останалите артефакти от същата епоха, които бихме очаквали да открием в Гиза и на други места? Къде са гробниците на тези по-стари фараони? И дали строителите на пирамидите не са били загадъчните „синове на Хор“, за които египетската традиция твърди, че са властвали преди познатите ни фараони? И ако е така, кои са „синовете на Хор“? И защо ще изграждат гигантски пирамиди, а няма да оставят след себе си нищо друго освен Шахтата на Озирис и Сфинкса? Или има и други гробове и монументи, някои от тях вече познати и датирани „по удобство“, които се нуждаят от преоценка и повторно датиране в светлината на новите открития?

Както изглежда, все още сме в началото на пътя, който би могъл да отговори на поставените въпроси.

Трета глава

ПИРАМИДИТЕ СА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ДРЕВНИ

Пирамидите в Гиза са най-прочутите монументи от древността и определянето на реалната им възраст е от фундаментално значение. Естествено е желанието на всички да знаят кой ги е построил и кога. Свързан с тях е и въпросът как точно са били построени, но той е по-скоро вторичен, тъй като въпросите „кой“ и „кога“ влияят и върху

84 • РОБЪРТ ТЕМПМ

въпроса „как“. В резултат от проучванията, които направихме чрез новия метод

на Лирицис, установихме, че пирамидите в Гиза са значително по-стари. Това откритие е най-значимото от датиро- въчните данни, получени от Йоанис Лирицис и моя милост, тъй като предполага цялостно преосмисляне и преформулиране на схващанията ни за произхода на Египет. А това на свой ред налага нова концепция за развитието на цивилизацията в целия древен свят.

Според официалната египтология пирамидите в Гиза произлизат от един много конкретен период от Старото царство и са елементи от последователно архитектурно развитие. Например те би трябвало да са следвали, а не предшествали Стъ паловидната пирамида в Сакара, която би трябвало да бъде от предходната, Третата династия, тъй като е изработена от по-малки камъни и притежава ред характеристики, приети по традиция за преходни от ранните гробници в стил мастаба КЪм истинската пирамидална форма. Тези концепции се пов- Тарят толкова често, че вече никой не ги поставя под съмнение а и започват да изглеждат очевидни. Сред общоприетите Мнения е и идеята, че те са гробници на определени фараони °т Четвъртата династия. Всички тези идеи обаче трябва да бъдат преосмислени в светлината на новата датировка, която ние представяме.

Въпросът за това, как подобно ранно построяване на пирамидите в Гиза би могло да пасне във вече познатата ни хронология, е сериозен проблем. В шеста глава ще ви запозная с липсата на сигурност и в самата египтология за случилото се преди Четвъртата династия. Че никой няма и най-бегла представа колко са били владетелите от Третата династия, кои са били те или дори колко е продължило управлението на тази династия. А в пета глава разказвам странната история на последния фараон от Втората династия, придружена от резултати от датировката на гробницата му, когато беше повторно разкопана от Германския институт в Кайро.

Възникват и въпроси за дефинициите на тези ранни „династии“. Списъците на фараоните са непълни, а и те са имали повече от едно имена. В мига, в който откриеш владетел, когото можеш да назовеш - например Тети от Шестата династ (чиято малка пирамида в Сакара бе разкопана), се появяват не един, а цели двама по-ранни владетели със същото име. Един ственото, което знаеш със сигурност за тях, е,

че те са различи^ личности и се различават от онзи, когото си мислел за един ствения - третия. Тъй като не знаем имената на всички фараони и не сме сигурни дори за техните т.нар. династии, как тогава да разберем дали някой от тях, познат или непознат, е бил в със тояние да издигне пирамидите в Гиза?

Фактът, че името на петия фараон от Втората династия (Сенд или Сенед) беше открито във вътрешността на Храма на долината в Гиза, е примамлив и за него се говори в седма гла ва, но е единствено указателен. А фактът, че в древен надписй) е включен списък с имената на фараоните, уж предшествай Петата династия (Камъкът от Палермо), но нито едно от тях не ни е познато и нямаме представа кои са били те и какво са направили, разбърква още повече парченцата на мозайката. В шеста глава ще кажа нещо повече за тях. Смята се, че те са преките наследници на боговете и полубоговете като владетели на Египет, но кои са били всъщност?

За5ранен°та истина за Аревен Египет • 86

В шеста глава ще разберем, че съществуват реални основания, за да смятаме, че е имало по-скоро паралелни, отколкото последователни династии в ранните дни на онова, което се нарича архаичен период (подобно нещо се е случвало и в по-късни времена, но никога не се е допускало и за архаичния период). Че има множество конкурентни „списъци“, относно които между египтолозите не съществува абсолютно никакво съгласие, че се налага във вече наличните списъци да се включват и допълнителни фараони „фантоми“, за които има сигурни археологически доказателства, въпреки че имената им са изчезнали от официалната история. Ще се запознаем и с други противоречиви факти, благодарение на които читателят ще се увери, че всичко, свързано с произхода на египетската цивилизация, и до ден днешен е в пълен хаос.

Общоприета теория за Голямата пирамида гласи, че е построена от фараона Хеопс (египетско име Хуфу) от Четвъртата династия, управлявал около 2604-2581 г. пр.н.е. Тя се базира на комбинация от проучвания на фрагментарните списъци на египетските владетели, хроникираните в историята изгреви на звездата Сириус (или по-скоро на определени хроники, предпочетени пред други, чийто избор според мен не е особено убедителен), съпоставки и догадки. Във викторианската епоха са съществували хронологии, които биха паснали по-добре на нашите открития - например възприетата от бележития егип- толог Джеймс Хенри Брестид (1865-1935, създател на американската египтология) от 1906 г.1 Днес повечето египтолози не приемат неговата прочута схема, известна като „Хронологията на Брестид“, до която той достига след проучване на разнообразни източници, смятани за най-убедителни по негово време- Но египтолозите като че ли ще бъдат принудени да преосмислят вижданията си. Защото периодът, който Брестид дава За Четвъртата династия, е 2900-2750 г. пр.н.е.2 В такъв слу- Чаи Голямата пирамида действително би могла да е построена от фараона Хеопс, но това автоматично означава, че редица СЪвРеменни египтолози ще трябва да се откажат от академич- Ните си и научни кариери.

Джеймс Брестид изрично подчертава, че „датите за Дванадесетата династия са изчислени по астрономически способ с, точност до три години“3, следователно проблемът възниква! единствено с датите отпреди периода на Средното царство (т.е. преди 2000 г. пр.н.е.), които са претърпели промени спрямо; хронологията на английския

3fl6pflHeHomo истина 30 ДреВен Египет . 87

учен. Поне това днес не подлежи! на съмнение. Сигурността на датите от Дванадесетата династия, а оттам и за цялото Средно царство, е въпрос, който е потвърден окончателно от водещия експерт по древна египетска астрономия Ричард Паркър през 1977 г. в статията му „Сотиче-j ското датиране на Дванадесетата и Осемнадесетата династия“.4 От друга страна, точността на хронологията изобщо не е нащ ,проблем, тъй като, както ще видим, далеч по-голяма дилема] представлява проблемът за развитите и неразвитите технологии в древността, с който ще се сблъскваме нееднократно в тази книга.

Втората по големина пирамида, онази, чийто връх все още! е запазил своите облицовъчни камъни, по традиция се нарича Пирамидата на Хефрен, защото е прието, че е построена! от фараона Хефрен (египетско име Хафре - правилната форма на името всъщност е Ракаф, но неизвестно защо никой не| го използва, затова ще продължим да го наричаме както смесвикнали). Египтологията определя, че той е или син, или брат, на Хеопс. Не разполагаме с особено достоверна информация за роднинските връзки между различните водещи фигури от Четвъртата династия поради практикуваното в онези време на кръвосмешение. Всеки в семейството като че ли е бил на всички останали брат, сестра, чичо или леля, а понякога и два| пъти! Съществуват и предположения, че някои от фараоните са променили имената си, когато са се възкачили на трона, тащ че в някои случаи „двама различни човека“ всъщност са един й същи човек.

Не по-малка е несигурността ни и относно историческите събития от този период. Според конвенционалната хронологии Хефрен е управлявал някъде към 2572-2546 г. пр.н.е. Между тези двама добре познати ни фараони е имало и трети, наре-


фиг. 7. Остатъци от облицовъчните плочи на двете главни пирамиди в Гиза, нарисувани от Пиаци-Смит, който е искал да покаже как са изглеждали. Рисунката е от книгата на Чарлз Пиаци-Смит „Живот и работа на Голямата пирамида“, Единбург, 1867 г.

чен Джедефре (ИЛИ ПО-

ТОЧНО Раджедеф, но и това име не се използва), който по някакви мистериозни причини не си направил труда да си издигне пирамида в Гиза, както разбираме от официалната история.5 В някои източници за него се твърди, че е надзиравал разкопките или реставрацията, или най-малкото запечатването на някакви символични ями за лодки до Голямата пирамида в Гиза, обаче не е построил нито една пирамида. Но дори и това „запечатване на ямите“ не е особено сигурно. Този текст определено не се приема от именития и изключително прецизен хронолог Антъни Спалинджър в монографията МУ «Датирани текстове от Старото царство“.6 Като доказател- Ств° се привеждат надписи с дати от покривната част на една 0т ямите за лодки на Хеопс, но датата касае годината от нечие Управление, без да конкретизира чие управление.

89 РОБЪРТ ТЕМПЪЛ '

Германският египтолог Райнер Щаделман смята, че това се отнася до властването на Джедефре. Спалинджър обаче казва:

Този текст се цитира от Щаделман във връзка с управлението на Джедефре, приемника на Хеопс. Подобно на Волфганг Хелк, аз също смятам, че ако този цитат е верен, то тогава става въпрос за Хеопс.

Причините за това са елементарни: (1) 11-тичното броене (начин на записване периода на властване на фараоните чрез провежданото на всеки две години „преброяване на говедата“, което е метод, по-познат от Първата и Втората династия) пасва на доказателствата от Торинския папирус (фрагментарен списък на фараоните, съхраняван в Торино, Италия), даже по-скоро предшества с едно фигурата на следващия надпис; (2) продъл- ' жителността на управлението на Джедефре е неизвестна, но и 1 11, и 12 години изглеждат твърде много; (3) изкопаването на ямата е близко до смъртта на Хеопс (ако не и преди нея); (4) към момента на погребението на Хеопс ямата вероятно е била вече затворена, така че броене чрез 11 за Джедефре не пасва на тази времева рамка. Иначе казано, макар и да имаме основания за съмнение във връзка с достоверността на тези доказателства, ако те все пак са верни, то тогава датата трябва да се припише на Хеопс.7

Както разбираме, Спалинджър не е особено убеден в дос-товерността на доказателствата, но смята, че ако трябва да ги приеме, то би ги определил като препратка по-скоро към Xeопс, отколкото към Джедефре. Очевидно на същото мнение е и друг експерт - Волфганг Хелк. Следователно често повтаряната история, че Джедефре е „запечатал яма за лодка“ в Голямата пирамида, не е издържана и най-вероятно е фалшива. Райнер Щаделман не е чак толкова голям експерт по хронологията колкото е Антъни Спалинджър. Оттук следва, че нямаме друг избор, освен да отхвърлим историята за Джедефре и неговата връзка с Гиза като небивалица.

Меко казано, твърде е странно, че между Хеопс и Хефрен! е имало фараон, който е пропуснал да построи пирамида. Ако


Фиг. 8. „Uapcku списък“ на поредица от фараони от Четвъртата династия, открит върху скала във Вади Хамамат в Източната пустиня на Египет, между Нил и Червено море. Имената вървят от дясно на ляво в историческа последователност. Тук са дадени пет от тях, всеки в своя картуш. Първият надпис с птичето, отчупен в горната част, е на Хуфу, по-известен като Хеопс. Следващият вляво от него е Раджадеф, който днес се знае предимно като Джедефре. Той е първият от фараоните от Четвъртата династия, включил в името си името на бога на слънцето Ра. Това се символизира от слънчевия диск в горната част на картуша. Виждаме, че фараоните след него също са го използвали. Вляво от него е Ракаф, познат днес като Хефрен. Египтолозите не са на единно мнение дали „Ра“ или „Ре“ от името трябва да се произнася в началото или е включено само от уважение към бога и трябва да се произнася в края. Следващият фараон е Ра-Хорджедеф, а последният вляво е Ра-Биуф или Биуфре (старогръцкият вариант е Бихерис). Този ранен списък е открит през 1949 г. от Фернан Аебоно. Списъкът подчертава факта, че в последователността между Хеопс и Хефрен се е намесил един не особено известен фараон, а други двама, които са още по-малко известни, са се на-месили между Хефрен и Микерин, който дори не е споменат тук. Това доказателство е твърде неудобно за онези, които защитават схващането, че трите основни пирами- в Гиза са построени от трима последователни фараони като техни гробници, т.е. Хеопс, Хефрен и Микерин.

пирамидите наистина са гробници, тогава защо Джедефре се отказва от подобен лукс? Защо не е обърнал никакво внимание На Гиза? Дали става въпрос за негова лична прищявка, или в Тази история за Гиза, която ни се разказва, нещо не е наред? И накрая идва най-малката от трите главни пирамиди в Гиза, която е построена от фараона Микерин (египетско име Менкара когото пък

се смята, че е бил син на Хефрен и властвал около 2539-2511 г. пр.н.е. Това твърдение влиза в противоречие с доказаната вече приемственост на властта, защото други двама фараони се намесват в хронологията между Хефрен и Микерин.


Първият от тях е Хорджедеф, който също не е построил пирамида. Вторият е Бихерис (египетско име Биуфре), който като че ли е управлявал седем години, но също не си е построил пирамида нито в Гиза, нито където и да било другаде. До 1949 г. те са били известни само като Х-1 и Х-2, тъй като в списъците е имало доста празноти.

През 1949 г. обаче французинът Фернан Дебоно открива надпис, издълбан в скала във Вади Хамамат - скален коридор, който отвежда от река Нил до Червено море. Прилагам въпросния надпис като фиг. 8. Умелият френски египтолог Етиен Дри- отон успява да датира надписа към периода от Дванадесетата династия, която започва някъде към 2000 г. пр.н.е.8 Ако се загледате в долния десен ъгъл, ще забележите вертикална вълно- образна линия. Това е йероглифът за буквата „н“. Обикновено се пише хоризонтално, защото отразява вълните по повърхността на водата. Едва през Дванадесетата династия започват да го накланят под прав ъгъл и да го пишат вертикално. Така разбираме кога е бил издълбан надписът.

Значението на надписа се състои в това, че съхранява частичен списък на фараоните от Четвъртата династия начело с Хеопс и показва четирима негови приемници. Тъй като надписът подлежи на датиране и е много по-ранен от списъците от Новото царство, в историческо отношение той е по-достоверен. Списъкът върви от дясно на ляво, всички имена са в картуши (елиптичната форма, с която традиционно се огражда царското име, за да се открои от останалия текст). Ако се загледаме във фигурата, виждаме вдясно името на Хуфу, частично отчупено в горния десен ъгъл. Името му се забелязва лесно заради малкото птиче, което е йероглифът за „у“.

След Хеопс (Хуфу) стигаме до Раджадеф, който, както вече споменах, е наричан от учените Джедефре. Следващото е на Хефрен (Ракаф), който пък днес се нарича Хафре. После идва Хорджедеф, който няма старогръцки вариант на името. И накрая идва едно странно име, което Дриотон предпочита да транскрибира като Биуфре. Впрочем според мен там не пише Биуфре, а по-скоро Ра-биуф, което обаче е крайно неубедително като египетско име. И тъй като нямаме други данни за това име, то би могло да се съкрати като името на Хуфу в надписа, което е само „Хуф“. Оттук нищо чудно и да е било Ра-биу-фу или Ра-биу-еф, и т.н. Признавам, че лично аз предпочитам да го наричам Рабиуфу. Във всеки случай това безсъмнено е фараонът, чието старогръцко име е Бихерис, както разбираме от списъка на Мането (египетски жрец, който е писал за


египетската история на старогръцки по времето на Птолемеите и от чиито творби до нас са достигнали само фрагменти).

Що се отнася до изговарянето на имената, аз не съм единственият, който отказва да приеме, че представката „Ра“ по-скоро следва, отколкото предхожда останалата част от името. Изговарянето на „Ра“ накрая се базира на начин на употреба, за който нямаме реални доказателства. Въпреки всичко това вторият фараон от Втората династия се нарича Ра-неб и никой никога не го нарича Небре, независимо от факта, че на картуша името му се изписва по същия начин като това на Хаф- ре.4 Ако обръщането на името беше традиция, то тогава щяха да го наричат Небре вместо Ранеб. Защо обаче са всички тези противоречия? Може би се дължат на факта, че по старогръцко време употребата на името Хефрен вече се е утвърдила като традиция, затова и са предположили, че „Ра“ или „Ре“ трябва Да идва след него. Във всеки случай не съществува последователност в начина, по който имената се транслитерират от различните учени - в общи линии, всеки ги предава така, както му харесва, което допринася още повече за всеобщото объркване.

Като цяло хората пренебрегват странната аномалия, свързана с появата на фараоните Джедефре, Хорджедеф и Бихерис. Те обикновено изговарят: „Хеопс, Хефрен, Микерин“ като еДно цяло и приемат, че „между тях не може да се пъхне даже бръснарско ножче“. Те се чувстват толкова удобно с Хеопс, Рефрен и Микерин, защото са чували имената им толкова често, че им изглеждат безкрайно познати. С други думи, тримата


фараони се радват на голяма популярност. Имената им са по вестниците. Рекламната стратегия сработва на същия принцип като американските избори - купуваш си достатъчно телевизионно време, всички запомнят името ти и после гласуват за теб, защото те познават. Така и Четвъртата династия изглежда позната, свързана е със „зоната на удобство“ на всеки човек. Хората не обичат някой да се намесва грубо в зоната им на удобство - това ги прави раздразнителни и дори опасни. Така че, ако се опитате да им разкажете за Джедефре, Хорджедеф и Бихерис, те като нищо може да ви се ядосат. Не ги принуждавайте да се чувстват неудобно. Свещената триада - Хеопс, Хефрен и Микерин, и техните три последователни пирамиди, е перфектна и подредена система. Така че - не клатете лодката!

Някои разгорещено отричат съществуването на Бихерис, но не знаят, че крещят на вятъра. Те дори не са чували за Хорджедеф, което е разбираемо, защото никога не са чели статията на Дриотон в съответното френско списание. Що се отнася до Джедефре, поне сред египтолозите той вече е признат, а и разполагаме с прекрасен бюст, показващ красивото му лице. Но за него се смята, че се е опитал да си построи голяма пирамида на висок хълм, наречен Абу Руаш, на 10 км североизточно от Гиза, на място, което се вижда от нея, но е доста по-високо. Но тъй като там няма пирамида, спорно е дали подобна пирамида, често наричана „недовършената“, някога е била започвана. Джедефре се свързва и с голямата сграда до мястото, където е открито името му и където е намерен и неговият бюст, но постройката, открита от археолозите, е от кирпич. Често я наричат храм, но са налице ред доказателства, че не е нищо подобно.

На този хълм има огромен подземен комплекс, отворен към небето, но на практика става дума за една огромна дупка в земята, покрита с камъни. Някога на повърхността й действително е имало нещо недовършено, но идеята, че това е пирамида или дори част от пирамида, е чиста спекулация. Според мнението на строителните инженери, дупката е твърде голяма, за да е възможно да бъде обхваната от каквато и да било единна каменна структура. В останките непосредствено до нея са от-


крити безброй парчета от счупени статуи, но те по-скоро говорят за структура, която не е пирамида, защото кой е чувал за пирамида, пълна със статуи?! От трите страни на въпросната дупка действително има някакви каменни стени (могат да бъдат видени на фиг. 9 и 10 такива, каквито са били през 1837 г., преди повечето камъни да са отнесени от арабите), които не са имали покрив, но това с нищо не предполага наличието на пирамида. Лично аз имам съвсем друга идея за предназначението на това място.

Сходна голяма дупка, обградена от камъни, се намира на територията на една днешна военна база от другата страна на Гиза, известна като Завийет ел-Ариан, която по разбираеми пРичини не е отворена за археологически разкопки. Все пак мо- Жем Да заключим, че съществуват две такива „обърнати пира- МиДи“, които вървят не нагоре, а надолу. И двете представляват Гигантски низходящи проходи и камери, отворени към небето,

Фиг. 9. Тази рисунка, публикувана от Вайс през 1840 г., разкрива хълма Абу Руаш, който се издига на 18 м северно от Гиза и показва т.нар. недовършена пирамида. Ао хълма се стига по дълъг и широк път. Мнозина египтолози приемат, че щом има път, това ав- томатично доказва и наличието на пирамида. Не съм чувал по-абсурдно твърдение от това.


Фиг. 10. През 1840 г. Хауърд Вайс публикува тази рисунка на т.нар. „пирамида“ от Абу Руаш, гледана от югозапад, така както я е видял през 1837 г. (Оттогава насам голяма част от тази стена е отнесена камьк по камьк от арабите, които са я използвали за свои си цели.) Както се вижда, нито една част от стената не се издига на повече от 12 реда камьни - за сравнение е дадена човешката фигура в предната част на рисунката, i Тази стена не пресича отвора на шахтата, която е на север от нея. Мнозина заключа-' ват, че това е недовършена пирамида. Няма обаче доказателства в подкрепа на подобно (

становище. Фактът, че стена с приблизително тази височина се е издигала над голяма шахта, не е доказателство за никаква пирамида, дори и недовършена. Според мен мяс-; тото е било шахта за астрономически наблюдения. Подобна шахта, за която се знае, че датира най-малко от фараон Неферка от Третата династия, намираща се в Завийет ал-Ариан, на няколко километра южно от тази, е използвана за същата цел.

далеч надвишаващи размерите на всички проходи и камери, открити под или зад стените на истинските пирамиди, поради което трябва да се категоризират като различен вид конструк ции дори само заради мащабите на изкопните дейности за тях. Всеки, който някога е влизал в низходящия проход на Голямата пирамида, на когото краката са се подбивали, а гърбът го е за болявал, за да пълзи на колене, знае много добре колко тесни места са по принцип пирамидите.

Но гигантските открити шахти в Абу Руаш и Завийет ел-Ари- ан приличат по-скоро на церемониални пътища, използвани за процесии, при които един до друг са можели да застанат стоти- на души - както вероятно и са правели. Затова идеята, че това


Фиг. 11. Публикуваният от Вайс през 1840 г. напречен разрез и план на т.нар.

„пирамида“ от Абу Руаш, която според мен е била астрономическа обсерватория, заобиколена от каменна стена. Шахтата е ориентирана точно по меридиана с посока север, което е давало възможност за постоянно наблюдение на нощното небе около Полярната звезда с цел проверка точността на календара. Равната скална платформа източно от стената може би е използвана за наблюдения на звездите и Слънцето. Шахтата е разположена изключително удобно на върха на най-високия хълм близо до Мемфис - от него се виждат и пирамидите в Гиза, макар че днес те са често обвити от мъгла, причинена от смога над Кайро.

са „недовършени пирамиди“, е напълно необоснована. Явно е, че тези структури са имали различна цел, тъй като нямат прилика с която и да е пирамидална структура.

В дупката в Завийет два пъти по време на разкопки е открито името на един фараон от Третата династия, наречен Нефер- Ка- Този факт обърква теорията, че структурата на Абу Руаш е от Четвъртата династия, тъй като нейният близнак очевидно е °т по-ранен период, а няма съмнение, че двете са създадени в една и съща епоха. Нещата се усложняват още повече и от Факта, че никой не знае нищо за този Неферка, който очевидно е от т.нар. призрачни фараони.


Доколкото ми е известно, досега никой не е проверявал дали низходящите проходи биха могли да имат нещо общо с наблюденията на звездите. И двете „обърнати пирамиди“, за които съм напълно сигурен, че никога не са били покривани, нарочно са оставени отворени към небето още от древността.10 Твърдението, че тъй като са издълбани в самата скала, непременно са били предназначени да бъдат покрити впоследствие от пирамида, е всъщност съвременно предположение. Истината е, че тези шахти са толкова огромни, че нито една пирамида не би могла да бъде изправена върху тях, без да се срути обратно в дупката. Затова е далеч по-вероятно те да са свързани с астрономически наблюдения и нарочно да са оставени отворени.

Друга възможност е да са били церемониални центрове, към които по склоновете са слизали процесии, за да се провеждат ритуали в свещената им част. Може да са имали подвижни покриви или да са били частично покрити с балдахин. Тъй като астрономията е била задължение и право на една специална категория жреци, наречени унити („наблюдатели на часовете“), съседните постройки може да са били техни жилища, работни места и храмове.

Шахтите и в Завийет ел-Ариан, и в Абу Руаш са ориентирани с абсолютна точност по оста на истинския меридиан север-юг, така че те биха могли да бъдат превъзходни места за наблюдение за целите на календара и за настройване на часовниците. Достатъчно е да застанеш на дъното на шахтата, да гледаш нагоре и да следиш точния момент, когато звездите се озоват в абсолютния център на шахтата (което се нарича „кулминация на меридиана“).

Още през 1837 г. Хауърд Вайс заключава, че на Абу Руаш не е имало никаква пирамида, защото пише следното:

Постройката очевидно никога не е била нито завършвана, нито издигната достатъчно високо, защото въпреки трудния достъп, наоколо не се забелязват почти никакви допълнителни материали, камъни или отломки.11

фиг. 12. Абата надписа с името на фараона от Третата династия Неферка, издълбано на царски картуши, които са открити по Време на разкопки 6 Забийет ел-Ариан. Те доказват,


че структурата не би могла да бъде от Четвъртата династия, както погрешно настояват някои египтолози, а и за това няма никакви доказателства. (Фигурите са от книгата на Жан-Филип Лауер „Пренареждане на царете от Третата и Четвъртата египетска династия на базата на археологията на монументите“ - 1962 г.)

Фиг. 13. Напречен разрез и план на откритата шахта и камера на Абу Руаш, които Жан-филип Лауер базира на по-ранни скици на Джон Перинг от XIX век. Обърнете внимание на точната ориентация север-юг на шахтата. (От книгата на Жан-Филип Лауер "Разкопките при Завийет ел-Ариан“.)

Ще се върна на темата за тези „обърнати пирамиди“ в друга глава. Но междувременно нека не забравяме, че най-малко за една от тях е доказано, че е от период преди Четвъртата династия, затова не пасва в нито една удобна теория за „Четвърта династия като строители на пирамиди“.

Едно от най-често повтаряните твърдения за пирамидите в Гиза гласи, че са построени като лични гробници за трима фараони - Хеопс, Хефрен и Микерин. Но не съществуват убедителни и неоспорими доказателства, че тези пирамиди са били предназначени за гробници или използвани като такива, следователно и тази теория е по-скоро спекулация, базираща се отчасти на сигурните доказателства, че малките пирамиди от следващите Пета и Шеста династия са използвани за гробници, и отчасти на факта, че


Стъпаловидната пирамида от Третата династия има погребален характер. (Впрочем не съществуват доказателства, че Джосер наистина е погребан в Стъпаловидната пирамида. По-скоро тя, изглежда, е била празна гробница с магическо и свещено предназначение, свързана с неговото възкресение. Бих могъл спокойно да твърдя, че преди Петата династия е било истинско светотатство да положиш мъртво тяло в пирамида.)

Разбира се, подобни аргументи, изградени на принципа на асоциацията, са неубедителни, когато се разгледат логически. От предишната глава вече разбрахме, че само присъствието на празен каменен саркофаг в дадена постройка не доказва нищо друго освен присъствието на празен каменен саркофаг. Идеята, че саркофагът е знак за реална гробница, е само предположение. Така, както самите пирамиди може би са били издигани като гигантски символични структури, така и техните саркофази може би са имали символично предназначение. Възможно е да се възприемат като символи на възкресението, подобно на гроба на Исус Христос, който се показва с гордост в Йерусалим след изчезването на тялото му от там. Но вече обсъдихме тази идея, така че няма смисъл да се връщаме към нея.

В следващата глава ще предоставя доказателства, че Хеопс и Хефрен са погребани на други места, ще посоча точно кои


Шахтата В Абу Руаш, гледана отгоре.

са те и ще приложа снимки като доказателства - убеден съм, че и двете погребални места са все още напълно непокътнати и никога не са били отваряни и проучвани. Че бихме могли да ги отворим и да ги изследваме. Безсъмнено те ще бъдат по-зна- чими от нищожната гробница на момчето фараон Тутанкамон, която е организирана набързо, без особена подготовка, само с налични средства.

Още старогръцкият историк Херодот от V век пр.н.е. казва, че фараоните Хеопс и Хефрен не са погребани в пирамидите, които носят техните имена, а на други места в платото Гиза, недалече от гробниците. Не мога да разбера как толкова време никой не е обърнал внимание на това удивително твърдение. Може би хората са толкова „слепи“ за твърдения, които влизат в противоречие с предварително изградените им принципи, че просто не ги виждат? Обсъждам доста прос- транно този абзац от Херодот в предишната си книга - „Загадката на Сфинкса“, а на странния феномен, наречен „консенсус


на слепота“ в археологията, съм посветил няколко думи в една по-ранна своя книга - „Кристалното слънце“.

В „Загадката на Сфинкса“ казвам: „Нито египтолозите, нито специалистите по антична култура не са забелязали, че Херо- дот изобщо не твърди, че подземните камери, за които разказва, имат нещо общо с пирамидите. Той твърди нещо съвсем различно - че камерите са във вътрешността на хълм. И това е същият хълм (или плато), на който се издигат пирамидите. Той описва подземни камери в самото плато Гиза и не споменава за никакви подземни камери в пирамида. Това изречено в прав текст доказателство срещу „теорията за пирамидите като гробници“ се игнорира от всички египтолози. И тъй като влиза в противоречие с любимата им теория, не е изгодно за повечето от тях.“12

Конкретният пасаж от текста на Херодот се намира в Книга II, 124.13

Както вече споменах, наличието на празни саркофази във вътрешността на пирамидите не е достатъчно доказателство, тъй като празните саркофази със символичен характер са нещо обичайно за Египет, както се доказва от саркофаг 3 в Шахтата на Озирис в Гиза, за който говорихме във втора глава и който вероятно винаги е бил празен. Както и от т.нар. Камера на саркофага в Озириона в Абидос, за който разказвам в проучванията си на Храма на Сети I, и подземния Озирион в Абидос (засега непубликувани). Той нарочно е оставен празен, а достъпът до него - невъзможен, ако не се събори една каменна стена. „Празните“ саркофази са често срещани на ключови места от периода на Старото царство, така че би трябвало да насочим вниманието си по-скоро към тяхното символично значение, отколкото да ги пълним във фантазиите си с мумии.

За жалост обаче повечето египтолози приемат „теорията за гробниците“ в Гиза без колебание и без да се притесняват от факта, че това са само спекулации - очевидно те смятат тези спекулации за разумни. И тъй като „теорията за гробниците“ е приета вече по целия свят, съществува голяма доза психологическа съпротива спрямо всеки опит за ново датиране на пирамидите. Защото в мига, в който те получат нова датировка, то тогава за Хеопс, Хефрен и Микерин ще стане невъзможно да са погребани там, а теорията в традиционната й форма ще се срине. Другата вероятност е да се приеме нещо подобно на Хронологията на Брестид, но съпротивата спрямо нея е още по-голяма, защото това би изисквало от


египтолозите да признаят, че решението им да я игнорират е било погрешно.

Освен това, ако приемем, че пирамидите са построени много по-рано, би станало изключително трудно да отстояваме каквато и да било теория за функцията им на гробници, тъй като повечето от ранните фараони са имали истински гробници, голяма част от които са открити и проучени. Бихме могли да дадем като пример Хор-Аха от Първата династия - според Уолтър Емъри северната му гробница в Сакара и южната му гробница в Абидос са отдавна намерени.14 Открити са и гробниците на следващия фараон от Първата династия, Джер - южната в Абидос и северната в Сакара.15 Същото важи и за четвъртия фараон от Първата династия - Уаджи, чиято южна гробница в Абидос и северна - в Сакара, „изглежда са неговите погребални монументи“, както казва Емъри.16 Що се отнася до петия владетел от Първата династия - Удиму, южната му гробница в Абидос вече е открита, а за северната в Сакара, доскоро считана за принадлежаща на Хемака, също е установено, че е на Удиму.17 И така нататък.

Няма смисъл тук да изброявам пълния списък на подобни гробници, тъй като принципът е ясен - гробниците на тези фараони са добре известни и при това са мастаби, а не пирамиди. (В шеста глава ще ви запозная с едно забележително изключение.) Следователно, ако пирамидите в Гиза са издигнати през периода на управление на тези фараони, то те не са били създадени за гробници. Въпросните владетели са разполагали вече с по две гробници - една за Горен Египет и друга за Долен Египет (едната винаги е истинската гробница, а втората - символичен кенотаф). И не са имали нужда от трета.

За издигането на „двойни гробници“ за първите фараони на Египет ще говорим повече в шеста глава, където ще се спрем и на други проблеми, свързани с тази чудата практика. И за пореден път ще се уверим, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед.

Повторното датиране води и до още една важна последица - конвенционалната теория гласи, че пирамидите няма как да не са построени в периодите на властване съответно на Хеопс, Хефрен и Микерин. Това означава, че за издигането на всяка от пирамидите биха били необходими само ограничен брой години. Ако пирамидите престанат да бъдат обвързвани с тези управления,


периодите на изграждането им губят актуалността си и вече не разполагаме с никакви насоки относно продължителността на изграждането на всяка от пирамидите в Гиза. С изключение на специалистите по историческа хронология, малцина се интересуват от факта, колко точно години са управлявали Хеопс или Хефрен, защото това вече не би имало никакво отношение към издигането на пирамидите. По-нататък ще се спрем за кратко и на другите три големи каменни пирамиди в Мейдум и Дашур, но засега няма да се заминаваме с тях, за да избегнем по-нататъшни усложнения. Но държа да се знае, че не съм забравил за тях.

Една от спецификите, на които ще се спра в следваща моя книга, касае забележителното структурно родство между двете пирамиди в Дашур - нещо, което не е особено известно, макар по традиция да се приема, че са „построени от един и същи човек“. Няма съмнение обаче, че са били планирани едновременно, и ще се постарая да обясня защо. Поради изискванията за големината на тази книга се наложи да премахна част от информацията, на която ще посветя друга своя книга.

В „Загадката на Сфинкса“ вече подчертах, че за мен са налице изчерпателни доказателства в полза на тезата, че трите основни пирамиди в Гиза и Сфинкса са изградени като единен комплекс, планиран едновременно. Те не са изграждани една след друга от трима последователни фараони, а са създадени заедно - като част от един общ план. (Няма значение дали са били строени едновременно - важното е, че са планирани едновременно.) По този въпрос вече говорихме в първа глава. От Златния план на Гиза, който включвам в „Загадката на Сфинкса“, става пределно ясно, че трите пирамиди и Сфинксът взаимно определят местоположението на всички останали структури и техните размери чрез свързващите ги под идентични ъгли линии. Затова е напълно невъзможно четирите структури да не са замислени едновременно. Същият принцип на изграждане е характерен и за комплекса на Джосер в Сакара, макар че той е друг монумент, от различен период. В някоя следваща книга ще обясня в подробности фантастичните усилия, които е положил архитектът на Голямата пирамида, за да свърже всяка ключова точка от плана си най-малко с други две такива точки, в една паяжина от връзки, която надвишава всички наши представи за архитектурни съотношения. Тук не разполагам с място, за да публикувам тези невероятни открития, които нямат никакъв аналог в проучванията на


пирамидите. Налага се да подчертая обаче, че очевидната дълбока връзка на

Хеопс, Хефрен и Микерин с Гиза, както и множеството дейности и постройки, издигнати от тях на това плато (гробници, по-малки пирамиди, ями за лодки и т.н.), не се повлиява от нашето ново датиране на пирамидите, нито от заключението, че четирите ключови монумента в Гиза са изградени като единен, свързан комплекс, а не от последователни фараони. В крайна сметка платото Гиза изобилства от гробници на членове на семейството и на техни придворни - факт, който доказвам многократно. Всеки, който си позволи да допусне, че тези фараони нямат никаква връзка с пирамидите в Гиза, би бил твърде далече от реалността. В шахта, изкопана в скалата близо до Го- лямата пирамида, е открита гробницата на Хетеферес, майката на Хеопс, въпреки че алабастровият саркофаг от това „погребение“ е оставен празен и никога не е съдържал тялото й. Това е поредният „празен саркофаг“. Джордж Райзнър допуска, че това е повторно погребение, пренесено от друго място, вероятно Дашур.18

Така около този саркофаг възникват ред любопитни обстоятелства - липсващо тяло и вероятно „повторно погребение“, но пък кой ще се занимава да погребва повторно пра


зен саркофаг? Съществуват хипотези, че гробницата е била ограбена заедно с тялото, но защо ще крадеш мумия, а ще оставяш ценни погребални предмети? Защо мястото на погребението е трябвало да бъде променяно и къде е оригиналното погребение? Защо повторното погребение е трябвало да бъде извършено толкова скоро след оригиналното? И защо ще си правиш труда да организираш погребение само за да извадиш не след дълго тялото и да го преместиш на друго място? За Древен Египет се знае, че не е било обичайно да „смущават своите мъртви“, дори и празните саркофази. Затова нямам никаква представа как да обясня всички тези неща, а теорията за повторните погребения е само това, което е - теория. Истината е, че всичко е пълна мистерия.

Фактът, че Хеопс не е построил Голямата пирамида, не влияе по никакъв начин на всички тези заключения. Хеопс безсъмнено е бил хипнотизиран от Голямата пирамида и е мечтаел името му да бъде свързано с нея, да си я присвои, да я заяви като своя, затова нищо чудно, че е погребал за първи или втори път майка си край нея (възможно е също така тя да го е надживяла и да е погребана там в чест на сина си от следващия фараон). Доколкото ни е известно, може би именно той е построил малките пирамиди около Голямата, една от които сигурно е била за неговата царица.

Югоизточно от Голямата пирамида има три малки пирамиди, известни официално като Северната допълнителна пирамида, Средната допълнителна пирамида и Южната допълнителна пирамида, наричани още „трите пирамиди на цариците“. Във всяка от тях има проход и погребална камера, но камерите очевидно са били ограбени още в далечното минало. Открити са също така и следи от четвърта пирамида южно от Голямата пирамида, но за нея не се знае особено много, тъй като е покрита от път. Възможно е Хеопс да е поръчал ямите за лодки до Го- лямата пирамида, които не са датирани. От една от тези ями е извадена голяма дървена лодка, която днес е изложена в музей до самата пирамида. Възможно е именно Хеопс, а не следващият фараон - Джедефре (който, както вече разбрахме, никога не е имал връзка с тази лодка), да е оставил следи в тези ями. Или най-малкото именно той да ги е отворил и да ги е запечатал повторно. (Открита е яма за лодка и до гробницата на Хор-Аха, за когото се смята, че е „първият фараон от Първата династия“, така че традицията очевидно е много стара.)

От източната страна на Голямата пирамида е бил издигнат


огромен погребален храм, за който разказват останките от ба- залтовия му под - те все още могат да бъдат видени. Планът на този храм е реконструиран и голяма част от него е публикувана, но най-изчерпателният разказ се съдържа в книгата на Селим Хасан.19 (Планът може да се види на фиг. 30 в четвърта глава.) И макар че аналогичният погребален храм източно от Пирамидата на Микерин (Менкара) безсъмнено е от по-късен период, отколкото самата пирамида, от храма до Голямата пирамида, приписван на Хеопс, не са останали никакви следи, които да ни подскажат дали е бил прикрепен по-късно към пирамидата, или не. Иначе казано, Хеопс може да е строил всичко останало, но не и да е построил самата Голяма пирамида. И най-вероятно е заемал точно онова място в хронологията на Египет и в последователността на царете от Четвъртата династия, което му се приписва по традиция.

С други думи, нищо не се нуждае от някаква промяна освен факта, че Голямата пирамида е издигната много преди неговото време, а той по-скоро се е пристрастил към нея, изградил е в околността й множество други неща, а най-вероятно дори я е прекръстил на себе си. Може би е „рециклирал“ Голямата пирамида по същия начин, по който повечето фараони в историята на Египет са „рециклирали“ монументи и са слагали върху тях имената си, независимо от факта, че те са били изградени векове преди тях. Понякога дори са изтръгвали каменни блокове от древни монументи, за да ги използват за собствените си постройки.

В крайна сметка установихме, че пирамидите са твърде стари, че Хеопс, Хефрен и Микерин не са ги построили, а са ги присвоили. (Въпросът за името, което се появява във вътрешността на Голямата пирамида, ще бъде обсъден по-късно, когато ще разберем, че доказателствата за фалшифицирането му от полковник Хауърд Вайс през XIX век са неопровержими.)

Новото датиране, което направихме, доказа по неоспорим начин, че Хеопс, Хефрен и Микерин не са построили пирамидите, които им се приписват. Тогава кой все пак ги е построил?

Това е гигантска загадка. Принудени сме да говорим единствено за „строителите на пирамидите“, а единствената характеристика, идентифицираща тези хора, е фактът, че те са построили пирамидите. Засега не можем да кажем абсолютно нищо друго за тях. Но щом не сме в състояние да ги дефинираме, то тогава не се ли отваря огромна пропаст в концепцията ни за произхода на


египетската цивилизация? В осма глава си позволявам да изкажа известни хипотези относно самоличността им, разкривайки един археологически монумент на друго място в Северна Африка, който посетих и проучих - макар и не особено известен в наше време, той може да се превърне в следата, която така отчаяно търсим, за да отговорим на най-важния въпрос за създателите на пирамидите.

Що за хора са били те? Очевидно са притежавали невероятни математически и геометрични познания, забележителни строителни умения и изключително напреднала цивилизация. И макар че популярната картина на тълпи от роби, гънещи се под камшиците на надзирателите, докато вдигат огромни камъни по рампи, да е изключително наивна (крайно време е да надскочим фантазиите на режисьора на неми филми Сесил Де- мил, който популяризира този образ), няма съмнение, че те са контролирали обществото в целия регион, за да успеят да съберат значителна работна сила за проектите си, независимо дали става въпрос за свободни хора, или роби. „Селото“ югоизточно от пирамидите в Гиза най-вероятно е приютявало работниците, макар че никой не може да каже дали там непременно са живели тъкмо работниците по пирамидите, тъй като в периода на Четвъртата династия са кипели достатъчно други строителни дейности, не на последно място сред които са огромният брой мастаби, издигнати по това време.

Стъпаловидната пирамида в Сакара, за която се знае, че е построена по времето на първия фараон от Третата династия, Джосер, от неговия везир Имхотеп, се датира по традиция към 2670 г. пр.н.е. Това може да е, а може и да не е точната дата на построяването й. По време на първата си експедиция нямахме разрешение да вземем проба от нея за датиране, а по време на втората експедиция, независимо че разрешението ни беше обещано, в крайна сметка отново ни беше отказано. Захи Хавас беше наредил от Египет да не се изнасят никакви мостри за датиране - разпореждане, което е окончателно и важи за всички. И тъй като в самия Египет няма лаборатории, отговарящи на нашите технически изисквания, това означаваше, че техниката ни не може да бъде използвана там.

Както изтъквам в пета глава, в стремежа ни да потвърдим датировката на гробницата на Хасекхемуи - последния фараон от Втората династия, за когото се предполага, че е непосредствен предшественик на Джосер, възниква проблем, свързан с така


наречената им „приемственост“. Проблемът е не толкова политически или династичен, колкото технологичен, защото тези двама мъже живеят почти по едно и също време, но символизират напълно несъвместими нива на технологично развитие на цивилизациите си. Разликата между тях е нещо подобно на тази между европейските колониални сили през XVII - XIX век и някои от отдалечените им колонии в Африка, или между технологията на белите завоеватели на Северна Америка, които са разполагали с огнестрелни оръжия, и местните жители - индианците, които са имали само стрели и лъкове. Да, те са живели по едно и също време и периодите им се „препокриват“, но индианците не могат да бъдат определени като „Първа династия на Америка“, както и европейските завоеватели - като „Втора династия на Америка“, както биха предположили някои археолози хиляда години след нас. Очевидно е, че нещо не е наред в начина, по който разглеждаме ранните египетски династии. Но това е тема за следващи глави.

В края на 90-те години на XX век доктор Гюнтер Драйер откри чрез разкопки някакви доказателства, че непосредствено

no • РОБЪРТ ТЕМПЪЛ

след Хасекхемуи идва Джосер. Тези доказателства са печати на глинени гърнета от гробницата на Хасекхемуи, носещи името на Джосер, които не биха изглеждали така, ако ги беше заровил някой друг, а не Джосер, и които очевидно изключват напълно вероятността за друг фараон между тях двамата. Но както се вижда и по снимките към пета глава, варовиковата гробница на Хасекхемуи (която беше открита само за две седмици, след което отново беше заровена, така че извадихме голям късмет поне да вземем мостри) е изградена толкова грубо, с толкова неумело издялани каменни блокове, че прилича по-скоро на нещо, достойно единствено за племе диваци. Да преминеш от подобна варварска и примитивна конструкция към една толкова сложна и удивителна структура като Стьпаловидната пирамида с нейните един милион тона каменни блокове само за двадесет години, както ни карат да вярваме конвенционалните хронологии, е все едно да кажеш, че можеш да преминеш от хартиено самолетче към междуконтиненталната балистична ракета за същото време.

Но тъй като технологията и инженерното дело са далеч от обсега на вниманието на повечето египтолози, те дори и не се замислят по този въпрос. В обичайния случай бихме могли да очакваме някакво чуждоземно влияние, което да обясни внезапното въвеждане на високите технологии при обработката на камъка, но пък то не би могло да дойде от Месопотамия, където всички конструкции от периода са от кирпич. Повече по този въпрос ще разберем в пета глава, която се занимава конкретно с тази гробница.

Не можем обаче да не отдадем дължимото на неколцина египтолози заради опитите им да привлекат вниманието на колегите си към проблема, който очертах току-що. За дилемата сигнализира именитият и изключително уважаван Уолтър Емъри, който може да се определи като водещия експерт по архаичния период на Египет. Още през 1961 г. в емблематичната си творба „Архаичният Египет“ Емъри изрично казва:

Любопитно за гробницата на Хасекхемуи е нейната нерав- номерност и неточно планиране. Колкото и впечатляващи да са размерите й, трудно е да се повярва, че я делят само броени години от великолепната Стъпаловидна пирамида на Джосер в Сакара.20 Друг бележит египтолог, който цитира този откъс от Емъри и


насочва отново вниманието към същия проблем, макар и без да го разреши, е Майкъл Хофман в книгата си от 1980 г. „Египет преди фараоните“21.

И Кърт Менделсон говори за проблема в книгата си „Загадката на пирамидите“ от 1974 г.:

Начинът на дялане, транспортиране и подреждане на камъка за царска гробница от периода на Втората династия няма нищо общо с усилията, необходими за изграждането на погребалния монумент на Джосер (Стъпаловидната пирамида). В първия случай всичко се свежда само до няколко тона варовик, докато комплексът на Стъпаловидната пирамида съдържа най-малко един милион тона. Почти невъзможно е да си представим как подобен скок в производството може да бъде постигнат само за едно поколение.'22 В единствената книга, посветена изцяло на Третата династия -

„Проблеми в историята на Третата династия“, египетският археолог Набил Свелим също насочва вниманието си към проблема.23 Но макар и написана на английски, книгата е издадена в Александрия, Египет, което я прави изключително трудна за намиране дори и в големите библиотеки. Лично аз имах късмета да се сдобия с екземпляр от нея, защото изкупих част от библиотеката на египтолога доктор Кент Уийкс (с когото се запознах в Луксор) и по този начин се сдобих с екземпляра, подарен на Уийкс лично от Свелим с посвещение. Тази книга е от изключително значение, но за нея ще говоря повече в шеста глава.

На този етап бих искал да цитирам само един пасаж: Ако Нетджерикхет (друго име за Джосер, което Свелим

предпочита да използва) е дошъл непосредствено след Ха- секхемуи, датите на културата и традицията биха съвпаднали. Но с оглед на удивителния напредък в каменната архитектура,


приемствеността трябва да бъде поставена под въпрос. (Тук цитира Емьри, с чието мнение вече се запознахме. - Бел. авт.) В подкрепа на настоящия аргумент идва становището на Ма- раджолио и Риналди за Имхотеп като „Леонардо да Винчи от района на Нил“. Те са убедени, че той не би могъл да построи Стъпаловидната пирамида без основите на древната традиция и не могат да обяснят как подобен висок стандарт на архитектурно съвършенство би могъл да бъде достигнат без продължителен процес на развитие и натрупване.24

По-нататък Свелим продължава: Като се имат предвид несъпоставимите различия между по-

гребалния монумент на Хасекхемуи и Нетджерикхет (Джосер), се налага изводът, че досега приетата хронология не допуска никакъв междинен период за подготовка. За замяната на редовете кирпичени тухли с импозантни постройки от камък е необходим значителен период от време за овладяване на новата архитектурна технология.25

Изключвайки тези автори, повечето египтолози предпочитат да избягват проблема, затова удобно си затварят очите за него. Лесно е да не обърнеш внимание на нещо, когато „не ти е работа“. И тъй като работата на един египтолог не влиза в работата на останалите, това означава, че всички спокойно могат да игнорират всичко. А ако главният ти интерес е да не си създаваш врагове, способни да попречат на академичната ти кариера, то най-добре е да си държиш устата затворена. Именно заради това по-голямата част от иконоборството, водещо се в сферата на египтологията, съществува или само сред маргина- лите, където не е заложена на карта нечия академична кариера, или сред старите, пенсионирани академици.

Така стигаме до невероятното заключение, че съмнението в дадена утвърдена дата би могло по-скоро да създаде проблеми, отколкото да ги разреши. Истината е, че от гледна точка на историята на технологията би било по-удобно да докажем, че Хасекхемуи е бил погребан в по-древен период, много по-рано, отколкото някой някога е допускал. Така примитивното състояние на неговите постройки би могло да бъде обяснено изключително лесно. За съжаление обаче се оказваме с неговата повече или по-малко


конвенционална датировка, което означава, че той все пак е бил последван непосредствено от Джосер, точно както установява и Драйер. А това означава, че в рамките на 20-30 години се е случило невъзможното - Стьпаловидната пирамида в Сакара е изградена с напреднала каменна технология, която превъзхожда със столетия гробницата на предхождащия я владетел в Абидос.

Важно е да се подчертае, че напредналата каменна технология е приложена в друг географски регион - Сакара се намира на стотици километри северно от Абидос. Няма съмнение, че е налице географско ограничение за напредналата каменна технология, а това на свой ред предполага строго охранявана тайна, чието разпространение на юг е изрично забранено - тайна, която със сигурност се е намирала директно под контрола на фараона в Мемфис. Това на свой ред ни дава основание да постулираме решение на тази странна загадка, което би могло да се отнесе и до нашите разкрития за пирамидите в Гиза - че най-вероятно в Древен Египет са съществували две паралелни и препокриващи се цивилизации, едната от които е била технологически напреднала, а другата - изостанала, както и че първата е погълнала втората. Но все пак са налице купища доказателства от разкопки и надписи, които трябва да бъдат внимателно прегледани, за да се провери дали подобна хипотеза би издържала.

Това е задача с гигантски мащаби, която, ако бъде изпълнена както трябва, би изисквала години наред прилежен анализ. В пета и шеста глава ще направя няколко начални стъпки в тази посока. Ще ви запозная с няколко свързани с тази тема факти и ще ви докажа колко неубедителни са повечето от установените предразсъдъци. Ще ви покажа и удивителната връзка между Стьпаловидната пирамида на Джосер и една структура, изградена от един доста по-ранен владетел от Първата династия, която досега не е била забелязана.

РОБЪРТ ТЕМПЪЛ

И така, ако някога действително са съществували две паралелни египетски цивилизации, то тогава Джосер би трябвало да символизира по-напредналата, а унаследяването на престола толкова скоро до времето на Хасекхемуи не би могло да бъде директна приемственост, случваща се в рамките на същата технологична цивилизация. Възможно е все пак подобна приемственост действително да се е осъществила, в смисъл че Третата династия е погълнала Втората династия, което би отговорило напълно на известните ни дати - както днес голямата компания поглъща по-малката. Едно е сигурно - двете цивилизации няма как да са били едно и също нещо. Технологичните несъответствия правят подобна идея напълно невъзможна, освен ако не си представим, че може да съществува технологична революция, която е по-драстична и бърза дори от индустриал- ната революция в Европа през XIX век. На този въпрос ще се спрем по-подробно в следващи глави.

Ако трябва да оставим настрани тази единствена възможност за обяснение на квантовия скок на каменната технология на Древен Египет чрез технологична революция, то тогава ще останем с безспорно неразрешима дилема - как тогава един народ без почти никакви способности за обработка на варовик в рамките само на едно поколение започва да строи нещо толкова грандиозно като Стъпаловидната пирамида в Сакара?

Сега, след като датирахме наново пирамидите в Гиза, уста-новихме, че те са много по-cmapu не само от традиционно приетата датировка за Стъпаловидната пирамида, но и от датата за Хасекхемуи и неговата примитивна гробница. Оттук се налага да преосмислим теорията за Стъпаловидната пирамида като стъпка в еволюцията в каменната технология, чиято кулминация са пирамидите в Гиза. Защото тази теория вече не издържа на наличните доказателства. Точно обратното - Стъпаловидната пирамида вече може да бъде разглеждана като дързък и впечатляващ опит за имитиране на пирамидите в Гиза, които към периода на нейното изграждане вече са били древни структури. С други думи, Имхотеп вероятно се е опитвал да имитира постиженията на една отминала епоха. И ако той е използвал напреднала технология - което е очевидно, то тогава той по-ско- ро я е пресъздал, отколкото измислил. Видно е, че не е успял да постигне гигантските размери на блоковете, използвани за пирамидите, защото блоковете на Стъпаловидната пирамида са много по-малки.

Забранената истина за Лревен Египет

За разлика от тях блоковете за пирамидите в Гиза варират по размери и достигат до 200 тона всеки, ако вземем предвид онези, използвани за Пирамидата на Хефрен, които могат да бъдат видени и днес от всеки турист. Каменен блок с тегло 200 тона е равен по тежест на приблизително 350 големи автомобила, натрупани един върху друг. Досега нито един египтолог не е успял да даде задоволително обяснение как тези блокове са се озовали там и как са били изработени, тъй като древните египтяни очевидно не са имали подемни кранове, за да ги издигнат, нито пък са разполагали с някакви колички на колела, способни да издържат такива тежести. Да не говорим, че дори не можем да си представим физически средства за транспортирането на 200-тонни блокове през хълмове, равнини и пустини, а след това и за вдигането им на такава височина.

Ако приемем, че пирамидите в Гиза са издигнати първи, че Стъпаловидната пирамида в Сакара е след тях, а накрая са малките пирамиди от Петата и Шестата династия, виждаме постепенно намаляване на размерите на каменните блокове, а оттам - и явен модел на смаляване на конструктивните елементи. Това представлява нещо като „логика на упадъка“. А то влиза в тотално противоречие с твърде популярната модерна „теория на универсалния прогрес“. Според тази абсурдна теория или, бих казал, по-скоро мит, човешката цивилизация никога не се връща назад - тя само се развива и усъвършенства.

Двамата с Йоанис Лирицис не успяхме да извършим никакво датиране на пирамидата в Мейдум, нито на двете пирамиди в Дашур. Но пък Червената пирамида в Дашур съдържа голямо количество кедър, който може да бъде много лесно Датиран чрез отдавна познатия ни радиовъглероден метод. Тези три огромни каменни пирамиди се превръщат в допълнителна дилема за учените, макар никой да не може да каже


със сигурност кой ги е построил. Някои дори настояват, че „сриналата се“ пирамида в Мейдум изобщо не се е сринала, а други - че „наклонената“ пирамида в Дашур е нарочно наклонена. Едни твърдят, че всички те са изградени от Снеферу. Други защитават тезата, че пирамидата в Мейдум е изградена от Хуни, но много повече са онези, които им възразяват. (Впрочем не съществува съгласие по въпроса за династията на Хуни, а още по-малко за това, дали изобщо е строил пирамиди, или не. В някои от царските списъци името му дори не е отбелязано.)

Както обикновено, всички оспорват теориите на всички останали. И всички са абсолютно сигурни в това, което твърдят. Въпреки факта, че не е възможно всички те да са прави, сигурността им е непоклатима. Дотолкова, че повечето от разнопосочните мнения се отстояват ожесточено.

По този начин разполагаме с „ожесточени защитници на Хуни“, „ожесточени защитници на Снеферу“ и т.н. Ожесточе- ността на отстояване на позициите нараства правопропорцио- нално на несигурността. Впрочем първият антропен принцип на Робърт Темпъл гласи: Сигурността на човешките мнения е обратнопропорционална на несигурността на фактите. Мненията се отстояват отбранително, но пропагандират напа-дателно. Този подход неминуемо напомня за религията - колкото по-абсурдно е едно вярване, толкова по-голям е фанатизмът, с който се защитава. Всичко това ми напомня за физически императив - колкото по-тънка е гредата, с която се носиш по течението на реката, толкова по-силно се налага да я стискаш, за да не се удавиш. Повечето хора имат усещането, че се давят в някакъв непознат космос, затова всеки е сграбчил гредата си с все сили. Като техника за оцеляване методът е много добър. За преобладаващата част от хората няма значение в какво вярват, стига да не изгубят гредата си и да не се удавят.


Статуя на фараона Микерин

(Менкара), открита 6 неговия

храм на долината в Гиза. Вляво от него е богинята Ха-

тор, а вдясно - „богът на Тива“.

Микерин носи бялата корона на

Горен Египет, чиято столица е

Тива. Статуята се съхранява в

Египетския музей в Кайро.

Единствената мостра от пирамида, която Йоанис Лирицис успя да вземе, е от Пирамидата на Микерин. След това разрешението за вземане на мостри беше отменено и процесът не можа да продължи. Мострата е от червените гранитни облицовъчни

118 • РОБЪРТ ТЕМПЪЛ Щ

камъни на източната фасада. Макар от видимата страна повечето от тези облицовъчни камъни да са издялани доста грубо, откъм страните, където се напасват един към друг, са изрядно изгладени. Йоанис Лирицис взе мостра от гладката страна на един от камъните, защото оттам беше по-лесно да се отчупи парче. Фактът, че на повърхността си облицовъчните камъни са груби, макар във всички други страни да са прецизно изгладени, е една от особеностите на Пирамидата на Микерин. Ясно е, че това не е признак на неспособност от страна на древните каменоделци, а съзнателен избор. Или грубата фасада има някакво символично значение, което не ни е известно, или строителите на пирамидите внезапно са били обхванати от мързел и не им се е занимавало, или нещо е прекъснало работата им. Тъй като пътят към тази пирамида (днес покрит наново с пясък) така

и не е бил завършен, склонни сме да допуснем, че и строежът на самата пирамида е бил прекъснат. Една от популярните теории гласи, че външните страни на каменните блокове по принцип са били изглаждани по-късно. При едновременното изглаждане на всички камъни се прикривали и евентуалните повреди при транспортирането. Тази теория подкрепя идеята за „недовършената“ пирамида. От друга страна, никога не можем да бъдем напълно сигурни относно различните аномалии в строежите на Древен Египет, тъй като те често имат цел и предназначение, известни единствено на строителите, но напълно неразбираеми за нас.

Една от особеностите, които забелязах, когато по-късно оглеждах външната страна на тази пирамида, е, че паважът на изток от нея, върху който е разположен погребалният храм, приписван на Микерин, е от по-късен период. На този извод навежда фактът, че паветата са наслагани върху облицовъчните камъни на пирамидата по доста груб начин. Нахвърляните един върху друг камъни напомнят по-скоро за катастрофа на кола. Следователно пътят и погребалният храм са от доста по-късен период. И както при характеристиките около Голямата пирамида, свързани с Хеопс, така и тук можем да кажем, че тези особености са свързани с Микерин, тъй като определено са добавени по-късно. Би било интересно да вземем мостра от паважа и да я сравним с възрастта на облицовъчните камъни.

Така прочутото твърдение, открито в една от гробниците в Гиза от Четвъртата династия, в което се говори за „работата, която се


върши на пирамидата на божествения Микерин“, няма как да се отнася към изграждането на самата пирамида, тъй като не се споменава за подобно нещо, а за „работа, която се върши на пирамидата“, т.е. работи се на пирамида, която вече съществува.26 На фона на всичко това бихме могли да наречем Четвъртата династия на Хеопс, Хефрен и Микерин „архаизираща“ династия, която превръща в своя мания вече съществуващите пирамиди в Гиза и започва да строи във и около тях - почти по същия начин, по който ще постъпят и далечните им потомци от Саиската или Двадесет и шестата династия след 2000 години.

Но както вече повторих нееднократно, не всички фараони от


Четвъртата династия са постъпвали по този начин - повечето по-скоро не са. Дори и в междинния период между Хеопс и Микерин трима от шестимата фараони не са се занимавали с Гиза. Очевидно е, че в рамките на династията е съществувал сериозен спор във връзка с Гиза - дотолкова, че повечето фараони всъщност по-скоро са я бойкотирали, отколкото да си позволят да бъдат обсебени от нея. Когато казвам „бойкотирали“, имам предвид фараони, които не са споменати нито в една погребална мастаба. Как да си обясним това? Тоталното им отсъствие предполага обяснение, а такова няма.

Датировката, която Йоанис Лирицис получи за облицовъчните камъни на Пирамидата на Микерин, сочи 3590-2640 г. пр.н.е. Тя изключва напълно всякаква връзка с Микерин, ако приемем традиционното мнение, че той е управлявал около 2539-2511 г. пр.н.е. Средната датировка за пирамидата сочи 3090 г. пр.н.е., което пък ни отвежда към преддинастичното минало, 58 години преди традиционно възприетата дата за обединението на Египет от неговия първи фараон Менес, основател на Първата династия. Но мострата би могла да бъде дори от 3590 г. пр.н.е., което е с още 500 години по-рано. Доколкото ни е известно, в толкова далечното минало не би могло да се говори за развита цивилизация. Така се изправяме пред кошмарната дилема - как пирамидите в Гиза са били построени, когато „не е имало никой“, който да ги построи?

Разбира се, вероятният обхват на датировката не може да бъде установен със сигурност само от една мостра и зависи от изследването на поне няколко, така че окончателното доказване на този факт тепърва предстои. За съжаление обаче като че ли няма да бъде възможно да вземем следващи мостри заради Директора на Върховния съвет по антиките Захи Хавас, наложил тотална забрана за изнасянето им извън Египет. Очевидно е> че по-голямата част от изследователската работа ще забук- сУва. Липсата на логика в тази забрана противоречи на всички правила на здравия разум. Как да приемем, че миниатюрно парче дърво или камък е твърде свещено, за да бъде изнесено извън пределите на Египет?

Тук е мястото да ви разкажа накратко защо си останахме само с една мостра от Пирамидата на Микерин и изобщо от пирамидите. За всяка от археологическите експедиции се налага специално разрешение. То се издава от Върховния съвет по антиките, но трябва да бъде одобрено и от шест агенции по сигурността. Всяка от инстанциите има право да спре разрешението или да промени нещо в


него, което така и си остана неразбираемо за мен. Както и да е. Когато, вече въоръжени с разрешението от първата инстанция, отидохме на среща със Захи Хавас, тогава директор на комплекса Гиза, той ни посрещна вбесен, въпреки искреното ни желание да установим приятелски връзки. Заяви, че разрешението „не значи нищо“ и че винаги може да натисне съответните органи, за да ни го докаже. Така и стана.

След задължителното чакане от няколко месеца окончателното разрешение пристигна. Но беше само на арабски, което ни създаде значителни трудности при намирането на преводач, на когото да се доверим за подобен документ. След превода се разбра, че пирамидите бяха „отрязани“ . Оказа се, че Захи Хавас беше изпълнил заканата си. След като отново ни прие, той ни даде личното си разрешение само за Шахтата на Озирис, за което вече ви разказах. И беше напълно логично от негова гледна точка - това беше негов обект, така че само той можеше да извлече полза от датирането. А за забраната за датиране на пирамидите не ни даде никакво обяснение. Оказа се, че в Египет документите действително не значеха нищо - имаше значение само думата на един човек.

Така си останахме само с единствената мостра на Йоанис Лирицис от най-малката пирамида и без възможността да получим потвърждение от същата пирамида или от останалите. Но както вече изтъкнах, резултатите от датирането на мострата бяха драматични.

Как да тълкуваме една ситуация, при която се оказва, че пи-рамидите са построени преди началото на Четвъртата династия? Датировката на Пирамидата на Микерин показва, че тя не може да бъде „по-млада“ от 2640 г. пр.н.е., а според конвенционалната хронология това е една година преди основаването на Четвъртата династия от Снеферу. Следователно между пирамидите и фараоните Хеопс, Хефрен и Микерин не може да има каквато и да било връзка, освен ако не променим изцяло хронологията.

Същевременно обаче крайно невероятно е пирамидата да е издигната през най-късната възможна година от датирането. Периодът на датирането е доста продължителен, обхващащ близо хилядолетие, затова при тълкуването на този тип резултати по традиция се борави със средната възраст. Но дори и да го направим и да пренебрегнем 500-те години преди средната възраст, която би била правилната, пак оставаме с неловкия факт, че пирамидите в Гиза са издигнати преди обединението на Египет и преди


управлението на първия фараон от Първата династия. А това означава, че оттук нататък вече нямаме никаква представа кои са били строителите.

В шеста глава разказвам за една пирамида от Първата династия, която е с дължина на основата 23 м и височина 13 м. Изработена е от кирпич. Изкопана е през 1937 г. от Уолтър Емъри в Сакара. Само шепа хора днес си дават сметка, че има такава голяма пирамида от Първата династия, което показва, че остават още много неизяснени и неизвестни факти. Надали помага и фактът, че египтолозите по принцип отказват да дискутират нещо толкова ключово като пирамида от Първата династия с височина 13 м. Всеки друг би приел това като достойна тема за обсъждане и анализ в сферата на т.нар. история на пирамидите, но ето че тя продължава да бъде удобно избягвана.

Вече споменах за единственото съществуващо доказателство, сочещо наличието на връзка между Голямата пирамида и фараона Хеопс (Хуфу). Очевидно е, че щом съществува, подобно доказателство би трябвало да бъде отчетено като изключително важно, освен ако не приемем, че е имало някакъв по-ранен Хуфу и причината, поради която Хуфу от Четвъртата династия е бил толкова запленен от Голямата пирамида, е, защото тя е кръстена на негов по-ранен съименник, за когото Днес не знаем нищо, но фараоните от Четвъртата династия все още са познавали. В интерес на истината има неколцина, които допускат подобна възможност. А и вече споменах, че докато си мислехме, че е имало само един Тети - добре известният фараон от Шестата династия (смята се, че е властвал в периода 2345-2333 г. пр.н.е.), по-късно открихме, че преди него има още двама - от архаичния период на Първата и Втората династия, което прави общо трима Тети преди 2300 г. пр.н.е. - тоест разполагаме с прецедент за подобно повторение на имената.27

Лично аз не бих желал да допускам съществуването на по-ранен Хуфу, защото при липсата на доказателства това би изглеждало като фантазия. Налага се да боравим само с наличните факти - с надрасканите по някои от камъните в помещението над Царската камера в Голямата пирамида йероглифи, означаващи „Хуфу“, но написани крайно нетипично. Конкретният пример, на който се позовават онези, които държат да ни убедят, че Голямата пирамида е гробница на Хеопс (Хуфу), е фактът, че въпросните надписи продължават и под горния камък. Според тях това означава, че са


нарисувани по времето на строежа на пирамидата. Трябва да подчертаем, че тези надписи са единственото

доказателство, свързващо Голямата пирамида с Хеопс (Хуфу), ако изключим постройките извън пирамидата, но те са с безспорно по-ниско качество и най-вероятно са доста по-късни от Голямата пирамида. (Роденият през 484 г. пр.н.е. Херодот приписва Голямата пирамида на Хеопс, но все пак той е грък, а и редица учени са на мнение, че той може би никога не е посещавал Египет, а е почерпил тази информация от по-ранен писател, който е ходил там. Името на този писател вероятно е Хекатей от Милет, живял около 550-490 г. пр.н.е. Не трябва да се бърка с Хекатей от Абдера, роден към 300 г. пр.н.е., който е доста по-късен старогръцки историк, писал за Египет, и доста по-известен от него. Във всеки случай тази негова история не може да бъде приета като сериозно доказателство. Тя само показва какво са говорели в Египет през V век пр.н.е.

Както всички знаят, в трите главни пирамиди на Гиза няма официални надписи. (Същото важи и за пирамидите в Мейдум и Дашур.) С изключение на празните саркофази (без надписи), не съществуват и доказателства за наличието на каквито и да било рисунки, които да подсказват, че тези постройки са гробници или че имат връзка с конкретен фараон. Надписи се откриват в постройките около пирамидите, но не и вътре в тях. Така надписите над Царската камера в Голямата пирамида се оказват уникални, поради което надали е изненадващо, че се определят като фалшификати от XIX век.

Лично аз не съм ги разглеждал. Но пък съм виждал техни снимки, а в книгата са представени на фиг. 19 и 20. Те могат да бъдат видени и в документалния филм на „Нешънъл джи- ографик“, излъчен през септември 2002 г., където доктор Захи Хавас пълзи в помещението над Царската камера в Голямата пирамида. Във филма ясно се вижда йероглифът, изписващ Хуфу. Честно казано, той не прави добро впечатление. Не ми изглежда убедителна и рисунката, която продължава под горния камък. Освен това не вярвам, че тя продължава под самия камък. Нарисувана е точно до ръба само за да създава впечатлението, че влиза под камъка. Може да се провери единствено чрез отчупване на парче от камъка, но аз съм готов да се обзаложа, че не продължава под него. Записах филма и го гледах многократно. И съм напълно убеден, че става дума за фалши- фикат. Но както вече подчертах, не съм първият, който изказва подобно


мнение. През 1988 г. в Америка беше пуснат филмът „Мистерията на

пирамидите - на живо“ с водещ Омар Шариф и режисьор Уилям Кроник. Той като че ли беше леко осъвременена и по-дълга версия на един по-ранен филм на същия режисьор, отново с водещ Омар Шариф, направен през 1977 г. и наречен „Мистериите на великите пирамиди“, който аз не съм гледал. Доколкото ми е известно, тези филми никога не са пускани във Великобритания. Малко преди да завърша тази книга, имах възможността да гледам филма от 1988 г., записан на видеокасета, макар и с не особено добро качество. Филмът показва как Марк Ленър влиза в Шахтата на Озирис, която по онова време е с доста по-високо ниво на водата, а четирите колони са вече


Фиг. 14. Подпорните камери над Uapckama камера, гледани 6ьВ

Вертикален разрез от запад. Рисунка на Чарлз Пиаци- Смит от

„Живот и работа на Голямата пирамида“, 1867 г. Той посочва и местоположението на надписите.

Рисунката е полезна за нас и с това, че показва дълбочината на

разкопките в началото на XIX век, стигащи под саркофага, които днес

са скрити и повечето хора дори нямат представа, че някога са

правени. Виждат се и детайли от разкопките на Кавиля южно от

Камерата на Лейвисьн.

разрушени. Коментарът погрешно твърди, че са „отнесени от водата“, което е физически невъзможно, и вади от водата човешки кости и парчета дърво от ковчег. Саркофазите от второто

ниво не са показани. От шахтата не се вижда особено много и очевидно целта е да се създаде усещането за мистичност, след което темата се променя.

Ленър влиза в „подпорните камери“ над Царската камера в Голямата пирамида. Отново не виждаме нищо особено, но все пак го зърваме изправен в горната камера, която е с островръх покрив и дава възможност човек да стои изправен. Ленър сочи голям и груб картуш на стената на камерата, съдържащ името на Хуфу, но всичко ми изглежда толкова фалшиво, че направо се чудя как някой си е направил труда да му обърне внима-


Фиг. 15. Рисунка от Пиаци- Смит на подпорните камери над Царската камера, гледани във вертикален разрез от север. Малкото черно квадратче в долния десен ъгъл на Царската камера е входът към нея.

ние. В по-долните камери виждаме имената на хората, на които са кръстени - лейди Арбътнот, Нелсън и т.н., всички до едно изписани или лично от Хауърд Вайс, или по негова заповед. Очевидно е, че полковникът е повилнял доста с четката и боята.

Виждал съм и доста снимки на надписите на Хуфу, но и те ми се сториха неубедителни, а самите надписи изглеждат така, сякаш ги е драскал отегчен ученик в някой особено гаден за него ден. Всички те, разбира се, са предназначени да изглеждат така, сякаш са изписани от каменоделците или зидарите - сякаш работниците от онова време са владеели писмеността! Грубият им вид е твърде обезпокоителен. Има и други аномалии. Например долната подпорна камера е открита през 1765 г. 0Т Натаниел Дейвисън (строго погледнато, тя е открита от един


французин малко преди него, но той никога не се споменава и обичайно откритието се приписва на Дейвисън, за когото също може да се каже, че я е „открил“). За нея се знае, че не съдържа надписи. Защо в тази камера няма надписи, а се съдържат само в онези места, открити от човека, по-късно обвинен във фалшифицирането им? Ако в Камерата на Дейвисън имаше надписи, открити много преди появата на Хауърд Вайс, то тогава не би имало противоречие.

В по-ранни публикации подпорните камери над Царската камера се наричат „конструктивни камери“. През 1883 г. Флиндърс Петри публикува ключовата си творба „Пирамидите и храмовете на Гиза“ (много по-голяма от съкратеното второ издание, което излезе през последните години).28 Тази книга съдържа обширна информация за въпросните камери.

Петри пише:

В помещенията или „конструктивните камери“, както ги наричат, разположени една над друга над Царската камера, се влиза от малък проход, който започва от източната стена на Го- лямата галерия, малко под покрива. Това очевидно е оригинален проход и води към по-долната камера. В четирите останали помещения над нея може да се проникне единствено чрез изкопаната от полковник Хауърд Вайс дупка. ...Във втората камера има голям картуш на Хнуму-Хуфу, почти целият счупен от насилственото проникване на Вайс...29

По-нататък в книгата Петри напълно отрича възможността „Хнуму-Хуфу“ да е Хуфу (Хеопс). Ето и неговия коментар по този ключов въпрос:

Строителят на Голямата пирамида в Гиза е добре известен. Хуфу (Хеопс) се назовава и от историците, и от неговите карту- ши, които се откриват като каменоделски знаци върху каменните блокове. Но в блоковете във вътрешността на пирамидата се открива и друго име, разположено рамо до рамо с онези, носещи името на Хуфу. Това друго име е същото като на Хуфу, но с префикс от два йероглифа - кана и овен, и се предава различно


- като Хнуму-Хуфу, Нх-Снуфу и Шу-Шуфу. Най-унищожител- ната теория за този фараон гласи, че той е едно и също лице с Хуфу и че овенът е просто символ на бога Шу и е поставен като „детерминанта на първата сричка от името“.

Налице са няколко довода срещу тази хипотеза: (1) в древността името се е произнасяло като Хуфу, а не Шуфу; (2) първият йероглиф - каната, остава необяснен; (3) не съществува подобен детерминиращ префикс за фараонско име в нито един случай сред стотиците ни познати имена на фараони и хилядите им варианти.30

Казано с други думи, Флиндърс Петри счита за невъзможно надписът в подпорната камера да се отнася за Хеопс. Ако по случайност все пак е истински, то той поне не се отнася за Хеопс. Далеч по-възможно е да е несръчен фалшификат от Вайс.

Фиг. 16. Тази рисунка е от един не особено известен немски памфлет на Хайнрих Хайн, озаглавен „Тайните на Голямата

пирамида“, 1921 г. Тя е полезна с това, че показва свързващия проход (в пунктир), през който през 1782 г. Натаниел Аейвисън открива т.нар. Камера на Аейвисън в Голямата пирамида. Най-отдолу вляво се вижда Царската камера плюс саркофагът, върху която има поредица от „подпорни камери“, най-долната от които е Камерата на Аейвисън. Вдясно се Вижда краят на Голямата галерия, точно под чийто покрив е входът към тесния пасаж, показан чрез пунктираната линия.


„Хнуму-Хуфу“ никога не е съществувал, освен като фиктивен образ, създаден от човек, който не разбира особено от египетски надписи.

През 1932 г. Петри пише унищожителна критика за епиграф- ския обзор на издателство „Портър и Мое“, посветен на Мемфис, който излиза от печат по това време. Особено силни са възраженията му срещу пропуските на издателството по отношение на пирамидите в Гиза (не вземат предвид работата на Коул и Борхард, пропускат надписи и т.н.), като изтъква: „Освен това Хнем-Хуфу (Хнуму-Хуфу) не присъства в азбучния показалец“.31 „Портър и Мое“ не отдават дължимото на самостоятелния статус на това име, което според него подсказва, че за тях то си остава все така идентично с името на фараон Хуфу.

В книгата си за пирамидите от 1883 г. Петри не споменава другото изписано име на Хнуму-Хуфу на върха или в петата подпорна камера, което означава, че той категорично отказва да приеме валидността му. Но ето какво четем по този въпрос в книгата на Марк Ленър „Всичко за пирамидите“:

Над Царската камера има пет подпорни камери, всяка от които със същата площ на пода като камерата под нея. На самия връх камъните са подредени във формата на островръх покрив, за да разпределят тежестта и натиска на планината от камъни над тях - строителен метод, за който почти не срещаме прецеденти. (Не е сигурно дали тези камери наистина облекчават натиска надолу, но това е друга тема. - Бел. авт.) Надписите, оставени от работните екипи по стените, добавят човешки елемент в обстановката. Имената на работниците се редуват с това на фараона - тук е Хнум-Хуфу.32 Повече от странно е името на Хуфу да се комбинира с името на

бог Хнум - божество с рога на овен, което се свързва предимно с остров Елефантина в Асуан, покровител на грънчарското колело и зидарството. Джеймс Брестид изтъква, че изразът „Хнум-Хуфу“ всъщност означава „Хнум ме защитава“ и не е никакво име.33 Ако приемем, че „Хнум-Хуфу“ е име в картуш и че е по-скоро истинско, това означава, че то се отнася към неизвестен за нас фараон от неизвестен период, наречен „Хнум ме защитава“, който със сигурност не е Хеопс. Толкова с наличието на името Хеопс във вътрешността на „неговата“ пирамида.

Наскоро излезе една книга за пирамидите, много по-изчер-


пателпа от повърхностния обзор на Ленър - „Египетските пирамиди“ на Дж. П. Лепър.34 Тя съдържа подробно описание на подпорните камери. Авторът разказва и как на 14 февруари 1837 г. полковник Хауърд Вайс е използвал динамит, за да си проправи път към втората камера.

Говори и за надписите в червена охра по стените на камерата, както и за появата на името на Хуфу:

Йероглифи бяха открити в четирите подпорни камери, в които е влизал Вайс, но това са работни знаци по камъните, оставени още в каменоломната. Това твърдение се подкрепя от следните факти: (1) че са изписани грубо, а не в типичния декоративен стил на египетското писмо; (2) горните камери са конструктивни кухини; (3) някои от йероглифите са изписани всъщност отгоре надолу. Благодарение на тези знаци каменните блокове са били поставени по местата си съобразно тежестта и размерите им, а не с цел йероглифите да бъдат разчитани от някой, който след хилядолетия ще разглежда помещенията. Някои от тях са закрити от напречните камъни. Тук-там се виждат имената на различните работни екипи - неща като „Бригадата Бялата корона на Хнум-Хуфу е могъща“ или „Бригада Хуфу поражда любов“.

Името на Хуфу е единственото реално историческо свиде-телство за строителя на Голямата пирамида. Изписаното му с йероглифи име се споменава многократно по стените на гробници и мастаби, които изпълват комплекса Гиза - местата, където почиват тленните останки на неговото семейство, придворни и жреци. Но йероглифите, украсяващи подпорните камери, са единствените, носещи неговото име, които са открити в цялата пирамида. Петата или най-горната от подпорните камери, наречена Камерата на (полковник) Кембъл, е в редица отношения най-интересната от петте. По тавана й са изрисувани няколко йероглифа, част от които сочат името на Хуфу, както и един, който удостоверява, че този етап от изграждането на монумента е достигнат през 17-ата година от неговото управление.35

Друго описание на подпорните камери се съдържа и в „Тайните на Голямата пирамида“ на Питър Томпкинс, който изрич- но


подчертава:

Най-интересното откритие са не толкова самите камери, колкото няколко картуша в червена охра, намацани по вътрешните стени на горните камери. Благодарение на Розетския камък и на последователите на Шамполион един от тези картуши е бил разпознат от египтолозите като принадлежащ на Хуфу, за когото се смята, че е вторият фараон от Четвъртата династия, и когото древните гърци наричат Хеопс. Но са налице и съмнения, че е възможно да е имало някой доста по-ранен фараон със сходен картуш, който е неизвестен на египтолозите.

Тъй като някои от работните знаци, открити в камерите, са йероглифи, означаващи „година 17“, специалистите заключават, че строежът е достигнал на този етап през 17-ата година от управлението на този фараон. Повечето от знаците обаче са изключително груби...36

Лепър базира изводите си на предположения, когато твърди, че в надписите става въпрос за 17-ата година от управлението на Хуфу - защото онова, което всъщност е надраскано на камъните, е „година 17“. Това би могла да бъде „година 17“ от управлението на всеки един фараон. Никъде не се споменава изрично, че това е 17-ата година от управлението на Хеопс. От сборника „Датирани текстове от Старото царство“, съставен от Антъни Спалинджър, за който вече споменах, знаем, че когато са автентични, надписи от този вид не казват само „година 17“. Подобни изрази на древноегипетски имат сложна формулировка, например: „Година след четвъртото преброяване на говедата“, а освен това изрично споменават месеца и деня. Спалин- джър отрича автентичността на този надпис. И тъй като той е водещият експерт в тази област, смятам, че можем да му се доверим и да отхвърлим надписа като фалшификат, макар че, както скоро ще видим, съществуват и доста по-сериозни причини за това.

В книгата си „Текстове от епохата на пирамидите“ Найджъл Стръдуик и Роналд Лепръхон превеждат осем „имена на екипи“ от Гиза, три от които споменават Менкара (Микерин). Списъкът пропуска „датираните надписи“ от Голямата пирамида, но дава пет препратки, за които се приема, че са за Хуфу (Хеопс), макар само


една от тях да цитира името му. Едната споменава „Хнумхуфу“, а останалите три - „Хор Меджеду“. Смята се, че Меджеду е алтернативното „име пред Хор“ за Хеопс.37 Но Хеопс има друго име пред Хор, което е Бикуинуб и означава „два златни сокола“. Както става ясно, името Меджеду е известно от една от мастабите в Гиза, но аз нямам сведения да е утвърдено със сигурност като второ име пред Хор за Хеопс. Не смятам също, че някой друг фараон е имал две имена пред Хор, което прави споменатото крайно подозрително.

Въпреки това хипотезата, че Хнум-Хуфу е алтернативно име на Хеопс, е широко приета, независимо от факта, че се крепи единствено на надписи, които, както вече се убедихме, Флиндърс Петри счита за абсолютно неубедителни. Стръдуик и Лепръхон не дават оценка за валидността на петте надписа на имената на екипи, приписвани навремето на Хуфу. И като че ли не си дават сметка, че онова, което споменава Хнум-Ху- Фу, е съмнително, защото не правят никакъв коментар по този въпрос.

В книгата си за Микерин Джордж Райзнър дава приложение, в което изброява не само имената на екипите на Микерин, но и на други фараони, свързани с Гиза.38 Странното е, че списъкът започва с два екипа на мистериозния фараон Неферка, смятан За владетел от Третата династия, за когото не се знае почти нищо. Четири от екипите са свързани с Хеопс, но само един г° споменава изрично. Виждаме и надписа за „Хнум-Хуфу“, за к°ито вече говорихме. Други два споменават „Хор Меджеду“,


Фиг. 17. Надлъжен разрез В перспектива на Царската камера и три от „подпорните

камери“ над нея. От книгата на Жорж Перо и Шарл Шипие „История на изкуството през Античността“, 1882 г.

Фиг. 18. Напречен разрез В перспектива на Царската камера с петте „подпорни камери" над нея в Голямата пирамида. Вдясно се вижда горният край на Голямата галерия. От

същата книга.

който Райзнър нарича Медедув. Най-необяснимото обаче е, че като че ли само за Хеопс се използва „име пред Хор“. Известно ни е, че имената, показващи, че фараоните са наследници на Хор, по време


на Четвъртата династия вече са излезли от мода, което е още една причина да се усъмним в истинността на въпросното име. Райзнър не разглежда въпроса за автентичността му - просто отхвърля „датирания“ надпис, като не го включва в списъка си. Но ако „датираният“ надпис е фалшифи- кат, то тогава такива са вероятно и останалите.

В книгата си „Строежите в Египет - зидарството на фараоните“ Дитер Арнолд споменава мимоходом и надписите от Голямата пирамида, но нито ги описва, нито ги коментира - просто дава бележка под линия, която насочва читателя за повече информация към Вайс и Петри.39

Смятам да докажа, че Хауърд Вайс действително е фалши-фицирал всички надписи на Хуфу в камерите на Голямата пирамида. И че не му е било трудно да го направи. Очевидно е имал достатъчно силни мотиви и достатъчно възможности. Похарчил е 10 000 паунда, без да успее да покаже почти нищо за тях, затова си дава сметка, че трябва да предложи нещо сензационно. Нямам представа на каква сума се равняват днес тези 10 000 паунда от 1830 г., но със сигурност е повече от половин милион. Безспорно е, че човек, похарчил толкова чужди пари, няма как да не предприеме отчаяни мерки, за да ги оправдае. Използвал е динамит, за да избие южната фасада на Голямата пирамида в отчаяния си опит да открие проход от тази страна, който би могъл да го отведе до други камери и тунели.

Пълният му провал да открие каквото и да било е записан по следния начин:

Може да се заключи, че в пирамидата не съществуват други камери или проходи с изключение на вече откритите. Затова разкопките в търсене на южен вход бяха прекратени, макар да бяха проведени до доста голяма дълбочина, без да бъдат открити индикации за никакъв проход било чрез промяна на наклона, или чрез някакъв друг знак. Големите размери на постройката в сравнение с малките размери на камерите и проходите, а също така и разположението на входа на изток в северната фасада, ни наведоха на предположението, че е възможно да има западен вход на южната фасада, който да води до проходи и помещения с по-голямо пространство между трите камери, в които се влиза от север. Случаят обаче не беше такъв. Налага се да приемем, че Царската камера е главното помещение.40


След като открил по-високите подпорни камери над Царската камера, след като избил стената с динамит и създал насилствена „въздушна шахта“, така че в камерата нахлул въздух, но не открил нищо повече, полковник Хауърд Вайс се оказал без никакви други впечатляващи находки, оправдаващи огромните му разходи. В камерите и проходите не намерил нищо, освен надписите, които преписал старателно, публикувал ги в книгата си, наредил на своя инженер Джон Перинг също да ги публикува, след което гордо съобщил, че това са „най-древните надписи, откривани някога на света“.41

В тази приключенска история намирисва на отчаяние, като се има предвид, че лично той си е признал, че познава подобни надписи от каменоломни и гробници в Гиза. Освен това е описал как е открил подобен такъв в Гробницата на Кембъл близо до Сфинкса. Но тъй като вече са му били известни няколко картуша на Хеопс (Хуфу) от Гиза, някои от които лично той е публикувал, става ясно, че е бил запознат с доста на брой надписи от един и същи период - управлението, от което според него са и надписите от Голямата пирамида. Следователно те няма как да бъдат най-древните, след като са от същата епоха, от която са и ред други, които той е видял. Фактът, че прави подобно странно твърдение, с което противоречи на собствените си думи, показва що за изследовател е. Още по-странното е, че единствените надписи, които изобщо са „откривани“ там, са само в камерите, в които никой преди него не е влизал и до които Хауърд Вайс е разполагал с неограничен достъп седмици наред.

Ако в Голямата пирамида имаше автентични надписи, те биха били по-скоро в шахтата, в пещерата, в подземната камера или други странични и второстепенни ниши и помещения, където се намират неполирани камъни. Но от такива няма и следа. А както вече споменахме, най-долната подпорна камера също не съдържа надписи, но пък тя вече е била открита - 72 години преди Вайс, от Дейвисън.

В книгата, която Вайс публикува като дневник, прозира тревогата му от недостатъчното оправдаване на средствата. На 26 април той пише: „Още не съм изгубил надежда за важно откритие“.42 Странно, имайки предвид факта, че едва ден по-рано е открил третата подпорна камера, която кръщава на Нелсън и за която споменава, че „за покрива на Камерата на Нелсън са били използвани най-добрите


каменоделци“.43 Очевидно е, че Хауърд Вайс е изпитвал дълбоко разочарование от това, че е открил само някакви подпорни камери, а изкушението му да ги поукраси безсъмнено е било неустоимо.

Вайс е разполагал с неограничено време, което е прекарвал в камерите сам или с помощниците си. Всеки, който го подозира във фалшификация на надписите, би трябвало да се обърне към собствените му дневници, в които той разказва как е дал разрешение за изписване на надпис върху стената на една от подпорните камери. На 28 април, само два дена след като влиза в нея за първи път, полковникът отбелязва: „Г-н Хил изписа великото име на Нелсън в последната открита от нас камера“.44 По същото време, за което се подозира, че Хауърд Вайс с помощта на Дж. Р. Хил е фалшифицирал египетски надписи, той си признава, че е заповядал на същия г-н Хил да изрисува голям съвременен надпис на стената на същите тези камери. А това Доказва, че в камерите е имало поне двама души с четки и бои.

Тогава защо да се задоволява само с името на Нелсън, защо Да не отиде докрай? И наистина правят същото и с камерата на лейди Арбътнот, както и с тази на Кембъл. Освен това той самият пише, че е наясно с червената охра, която древните каменоделци са използвали, за да бележат отделните каменни блокове, тъй като още на 21 април споделя следното относно надписа, за който твърди, че е открил в гробницата на Кембъл на платото:

Г-н Перинг и г-н Маш продължиха проучването. В процеса на работата си те прерисуваха фигурите от подножието на сар-кофага в Гробницата на Кембъл. Бяха изрисувани с червена боя между двойни линии, на разстояние от около 5 см.45

В рамките на един месец Вайс добива представа за размерите, формата и червената боя на надписите от Четвъртата династия, наясно е с детайлите от картушите на Хеопс (Хуфу) от други места (част от картушите на Хеопс към този момент вече са публикувани от египтолозите Уилкинсън и Роселини), дава разпореждания за изписване на името на Нелсън на стената на една от подпорните камери (с което доказва, че няма никакви угризения) и макар и открил подпорните камери, е разочарован, че все още не е направил „важно откритие“. Това е същият месец, през който той уж открива надписите по стените на подпорните камери, които Хил преписва за разпространение и публикация. Когато е открил надписите в


Гробницата на Кембъл, той е поръчал преписването им на Джон Перинг, а още на 12 април изпраща техни копия на бележития дипломат и почитател на антиките Уилям Хамилтън с надеждата това да се отрази благоприятно на репутацията му.46

Вайс очевидно е гледал на надписите от Четвъртата династия като на свое ключово откритие, което със сигурност ще му осигури място в аналите на откривателите (по собствените му думи) - нещо, което не е очаквал от откриването само на подпорните камери. На предишния ден - 11 април, Хауърд Вайс пише, че е „преписал каменоделските знаци, намерени на южната фасада на Голямата пирамида“ - тези знаци са отпечатани и в книгата му, но те са безсмислени символи, които не съдържат нито йероглифи, нито картуши.47 Толкова голямо е нетърпението му да убеди останалите в собствените си постижения, че минават едва 24 часа между първото откритие на камерата и хвалбата с нейните надписи пред именития дипломат. Същото се случва и с Камерата на Нелсън. Тя е открита на 25 април, а Вайс веднага отчита: „Върху блоковете бяха открити няколко каменоделски знака, особено откъм западната й страна“. Още на следващия ден праща писмо до Уилям Хамилтън, а след това пише: „Г-н Хил изписа великото име на Нелсън в последната открита от нас камера“.48

За надписите, открити от Хауърд Вайс, често се изтъква, че някои са обърнати надолу, а други се появяват под каменните блокове. Но преди да бъдат докладвани подобни особености за Голямата пирамида, Вайс е документирал подобни на други места из Гиза, които е преписал със собствената си ръка:

Преписах няколко йероглифа, които г-н Перинг беше забе-лязал по руините в храма източно от Втората пирамида. Тези знаци, изглежда, са от вътрешната част на един камък, който очевидно преди е принадлежал към някаква друга постройка от далечната древност. Трябва да се отбележи, че в гробниците на запад от Голямата пирамида бяха открити каменни блокове, изписани с обърнати йероглифи по вътрешната им страна.49

Това е отбелязано с дата 6 май. На 9 май Хауърд Вайс преписва частичен картуш на „Суфис“, т.е. Хеопс (Хуфу), който е открил на камък, изкопан от могила, и който той публикува в книгата си.50 Непосредствено след това, отбелязано пак на същата дата, пише следното:


Камерата на лейди Арбътнот беше обстойно прегледана и в нея бяха открити множество каменоделски знаци. И макар че фигурите в тази камера бяха разгледани подробно от г-н Пе-ринг в намален мащаб, аз прецених, че е желателно да разпо-лагаме и с техни копия в оригиналните им размери, тъй като са от значителна важност заради разположението си, а и вероятно са най-древните надписи, откривани на света. Затова помолих г-н Хил да ги препише. Рисунките му са сравнени с оригинала от сър Робърт Арбътнот, г-н Бретъл (строителен инженер), г-н Рейвън и моя милост, и са предоставени на Британския музей.51 Няколко са нещата, които звучат странно. Как е възможно така

внезапно да бъдат открити толкова много надписи? Та нали, когато откриваш нова камера, ти или ги виждаш, или не


- все пак предназначението им е да са очевидни?! От прило-жените към книгата на Хауърд Вайс графики ( фиг. 19 и 20) виждаме, че надписите буквално са навсякъде и няма как да бъдат пропуснати. Изключително непочтено е да се твърди, че надписите са открити едва след повторния, по-подробен оглед на камерата. Човек трябва да е сляп, за да не види толкова много надписи, ако те наистина са били там.

Това внезапно откритие става през същия ден, в който Хауърд Вайс преписва един картуш на Хеопс, който също публикува. И отново в същия ден води официални лица в камерата, за да удостоверят истинността на надписите, които уж са били открити по-рано през деня. Освен това самият Вайс си противоречи, като казва, че Перинг вече ги е преписал. Как би могъл Перинг вече да ги препише, щом са били „открити внезапно“? Освен това на 9 май Хауърд Вайс публикува изображението на частичния картуш на Хеопс, а после си противоречи, като заявява, че той бил открит чак през месец юни. Защо изведнъж променя версията си? По-късно (27 май) разказва, че си е проправил път с динамит през Камерата на лейди Арбътнот към най-високата от подпорните камери, която той кръщава на Кембъл. Описва всички камъни и допълва: „Има много каменоделски знаци, подобни на тези от другите камери, както и няколко червени линии, пресичащи се една друга под прави ъгли, с черни равностранни триъгълници, вписани близо до мястото на пресичането на линиите, най-вероятно за постигането на прав ъгъл“.52

На този етап от разказа си Хауърд Вайс включва пространен текст, написан по-късно за надписите в Голямата пирамида от Самюел Бърч от Британския музей. По това време Бърч вече е започнал епохалния си труд, озаглавен „Увод в науката за еги-петските йероглифи“, който ще публикува едва след двадесет години - през 1857 г.53 Анализирайки ги, Бърч отбелязва, че картуши на Хеопс, сходни на онези, които му е показал Вайс, вече са публикувани и добре известни:

Символите или йероглифите, изписани в червено от скулп-тора или зидаря по камъните в камерите на Голямата

пирамида,


очевадно са каменоделски знаци. Макар и не особено ясни, те представляват за нас значителен интерес заради двете царски имена, които вече са намирани в гробниците на придворни на монарсите от династията, при която са издигнати тези пирамиди.

Картуш, доста сходен на онзи, намерен в Камерата на Уелингтън, беше публикуван вече от г-н Уилкинсън. Другото открито име, което той е забелязал и в съседна гробница и се е досетил, че е на Хеопс, се състои от чисто фонетични елементи и със сигурност е име. То също беше публикувано от г-н Уилкинсън. Други два феномена, при които слънчевият диск със значение на „Ра“ липсва, са дадени също и от господата Бъртън, Уилкинсън и Роселини.54

Тук става още по-подозрително. Но бързам да заявя, че в никакъв случай не желая да имплицирам някакво съучастие на Самюел Бърч във фалшификацията на Хауърд Вайс! Анализът му

Камерата на Кембьл - най-горната от „подпорните камери“ над Царската камера В Голямата пирамида. Вижда се, че стените са изписани с надписи от Викторианската

епоха. Снимката е публикувана през 1902 г. В САШ.


неволно разкрива, че ключовите елементи от надписите (по-точно картушите на Хеопс) вече са били известни и публику-вани от различни източници, а освен това са познати на специали-стите и от други места в Гиза. И което е още по-важно, странното име „Хнум-Хуфу“ може би идва от някоя гробница в Гиза като нецарско име, в което, дискът липсва“. Вземайки го погрешно за име на Хеопс, Вайс, без да иска, го вмъква в картуша, който фал-шифицира. На фона на всичко това бихме могли да заключим, че може би никога не е имало фараон, наречен Хнум(у)-Хуфу.

От разстоянието на времето е трудно да определим по-следователността на публикациите от XIX век. Но това безспорно свидетелство на Бърч потвърждава, че Хауърд Вайс е разполагал с всичко необходимо, за да извърши фалшификацията си, защото единственото, което е трябвало да стори, е да препише картушите и каменоделските знаци, за които вече се знае достатъчно убедително, че са му били известни. Така Хауърд Вайс е разполагал с мотива, средствата, достъпа, уменията, времето, подготовката и материалите, за да извърши фалшификациите. Той е по-скоро авантюрист, отколкото сериозен учен, пък и поведението му доказва, че изобщо не се е поколебал да нанесе щети на древните монументи, използвайки динамит, както и да ги опорочи, като поръча изписването на имената на Нелсън, Кембъл и лейди Арбътнот с големи букви в подпорните камери.

Окончателното доказателство за фалшификацията се налага от анализа на документираните лично от Вайс събития. Става въпрос за въведеното от него в дневника му с дата 9 май, след откритието на три от четирите подпорни камери, по повод намирането на няколкото запазени облицовъчни камъни на Голямата пирамида в разкопаните й основи, както и попадането на камък извън пирамидата, на който се вижда частичен картуш. Тези бележки обаче се отнасят до събитие, което се е случило на 2 юни, след откритието на Камерата на Кембъл - четвъртата и последна от подпорните камери.

Бяха открити и няколко каменни блока, формиращи част от ' облицовката на пирамидата. Тъй като по онова време не беше


Фиг. 21. Това са шестте цели картуша, които се появяват като надписи в „подпор-ните камери“ над Царската камера във вътрешността на Голямата пирамида, фалшифицирани от Хауърд Вайс и неговите помощници. Нито един не е правилен. Нито един от тях не съдържа името „Хуфу“. Никъде не се появява правилният египетски йероглиф за „х“. Йероглифът представлява кръгче с успоредни линии, начертани диагонално във вътрешността му, което по принцип се разглежда като

символизиращо кръгло сито. При изписването на името „Хуфу" винаги се започва с него, а после следват йероглифите за „у“, „ф“ и „у“. Мъжете, фалшифицирали тези надписи, не са имали представа, че точно така трябва да бъде изписано името на този фараон. Вместо това кръглият йероглиф е или с точица в центъра (което е знак за бога на слънцето Ра), с точица и линия през центъра (което не означава нищо и е знак, който никога не е съществувал), или с едно петно в центъра, което е с неопределена форма. Малкото пиле, което египтяните са използвали за „у", е изрисувано толкова зле, че прилича по-скоро на лешояд (който е съвсем друг йероглиф) или на опит на шестгодишно хлапе да нарисува риба. В този дух са и останалите картуши - пълни с грешки.

потвърдено, че пирамидата някога е била облицована, от ъгловатата форма на тези камъни първоначално бе предположено, че са били използвани за запълване и скриване на една пукнатина близо до входа. Те бяха изключително твърди и забележително добре обработени, но противно на твърденията на Абдалатиф и Други арабски автори, те не показват никакви следи от надписи или скулптури.

Същото се отнася и за всеки един от камъните, принадлежащи на пирамидата или в близост до нея (с изключение на каме- ноделските знаци, които вече бяха описани, както и на няколко линии, начертани с червено


върху един плосък камък, предназ-


Фиг. 22. Това са седем частично покрити надписа, открити в „подпорните камери“

над Llapckama камера в Голямата пирамида. И тук, както и при целите картуши, не виждаме никъде името на Хуфу. Забелязва се един жалък опит за имитирането му, но йероглифът, който би трябвало да се чете като „х“, е отново погрешно изрисуван с хоризонтална линия с точка под нея - знак, който не съществува. Тези неясни символи биха могли да са били изрисувани и на ръба на съседния камък, но няма доказателства, че продължават надолу. Няколко от линиите, които се виждат тук, не достигат дори до края, въпреки че без сравнение с оригиналните надписи няма как да разберем дали са верни с оригинала, или са несполучлив опит за имитирането им. Нито една от характеристиките на тези надписи не изглежда убедителна. Очевидно всички те са фалшификати, направени от Хауърд Вайс и двамата му помощници.

начени очевидно за нивелир), както и за част от картуша на Су- фис, гравиран върху кафяв камък с размери 15 на 10 см. Този фрагмент беше изваден от могилата от северната страна на 2 юни, но като че ли не принадлежи към самата пирамида.55

Да помислим какво означава всичко това. Докато разказва за новооткритите облицовъчни камъни, Вайс мимоходом признава, че към 2 юни не са открити никакви надписи или йероглифи върху нито един от камъните, принадлежащи на пирамидата. Забележителното е, че тези бележки са написани след откритието на всичките четири подпорни камери. А това напомня ни повече, ни по-малко на пълни самопризнания.


Вайс открива общо четири подпорни камери над Камерата на Дейвисън, които кръщава съответно на Уелингтън, Нелсън, лейди Арбътнот и Кембъл. Налага се да изброим датите и първите записки за откриването на всяка от тях така, както са включени в дневника на Вайс - веднага се вижда, че при пър- воначалното отваряне на камерите не се споменава за никакви надписи. Говори се за каменоделски знаци, някои от които дори са преписани от Вайс, които са изписани в червено и се състоят предимно от строителни линии и нещо, което бихме могли да наречем драсканици. Но никъде не се говори за надписи или йероглифи, докато накрая Вайс не си дава сметка, че е достигнал до най-горната камера и че няма да има никакво сензационно откритие на тайна погребална камера над Царската камера, както е очаквал и се е надявал месеци наред. Ето и последователността на откриването на подпорните камери със съответните дати:

1. Камера на Уелингтън. Открита през една дупка на 28 март, първо влизане в нея - насилствено, на 30 март. Открити са каменоделски знаци (символи на строителите, не йероглифи), но не и надписи.56

2. Камера на Нелсън. Открита и първо влизане на 25 април. „Няколко каменоделски знаци, надраскани в червено по бло-ковете, особено много в западната част.“57 Името на Нелсън е изписано на стените на 28 април.58 Не се споменават никакви йероглифи или надписи.

3. Камера на лейди Арбътнот. Открита и първо влизане на 6 май. „Беше напълно празна.“59 Не се споменават никакви йе-роглифи или надписи.

4. Камера на Кембъл (най-високата). Открита и първо влизане на 27 май.60 Вайс е ужасен, когато си дава сметка, че над нея няма тайна погребална камера, каквато през цялото време е очаквал, че „камерата е съвсем празна, но като че ли е последната и завършва последователността, защото има наклонен покрив, състоящ се от 11 плочи с дължина 4,3 м.61

На 27 май в дневника си Вайс говори по следния начин за каменоделските знаци в Камерата на Кембъл:

Има множество каменоделски знаци, подобни на тези в останалите камери, а също така и няколко червени линии,


които се пресичат под прав ъгъл, с черни равностранни триъгълници, вписани близо до точките им на пресичане, най-вероятно за постигането на прав ъгъл.62

Никъде не се споменават нито надписи, нито йероглифи. На същата страница, на която е въпросният текст, Вайс прилага рисунки на две от пресичащите се линии заедно с триъгълниците. До тях се вижда и прилегнала сърна, въпреки че в текста никъде не се споменава за нея. До полегналата сърна се намира странна бележка под черта, в която четем: „Този йероглиф не бе забелязан от г-н Хил“.63 Г-н Хил е имал всички основания да протестира срещу това петно върху името му. (Макар че къде е тази полегнала сърна днес из подпорните камери, нямам представа.)

Оттам нататък Вайс продължава, описвайки как се е върнал в Кайро с Рейвън и Хил. Тук разказът за последователността на събитията е прекъснат от вмъкнат текст от Самюел Бърч, написан по-късно, който анализира йероглифите, открити в подпорните камери. Текстът очевидно е вмъкнат заради издателя и въобще не фигурира в оригиналния дневник. Поставянето му точно тук е многозначително, тъй като е вмъкнат към момента, когато Вайс си дава сметка, че не е успял да открие тайна камера, но пък отчаяно иска „да извади от шапката си заек“, както се казва. Безсъмнено някъде по това време е решил, че няма друг избор, освен да фалшифицира няколко йероглифа в подпорните камери. Оттам нататък дневникът продължава с дата 28 май, след вмъкнатия текст от Бърч, но нито от този ден, нито от следващия не намираме данни за открити надписи. Едва на 30 май Вайс пише: „Г-н Хил преписа йероглифите от Камерата на Кембъл“.64

И това е всичко. Никакви йероглифи не са споменати за до-лните камери. Оттук спокойно можем да заключим, че на 30 май Вайс всъщност е убедил Хил не да препише йероглифите в Камерата на Кембъл, а да ги фалшифицира. С това въпросният том завършва. Но не трябва да забравяме, че на 2 юни, което е три дена по-късно, Вайс признава, че на нито един камък от пирамидата не са открити йероглифи. Според мен това доказва по категоричен начин фалшифицирането на надписите. Защото, ако Хил ги е преписал на 30 май, а на 2 юни Вайс признава, че такива не съществуват, има само едно логично обяснение за какво точно


става въпрос. Хауърд Вайс и колегите му фалшифицират и капак на ковчег,

носещ името на Микерин (Менкара), за който твърдят, че са открили във вътрешността на камерите в Пирамидата на Микерин. Вайс съобщава за това „откритие“ в книгата си и го определя като най-сензационната си находка.65 Но съвременните египтолози отдавна са доказали, че капакът не е истински. Джордж Райзнър се изказва твърде сдържано, когато пише:

През 1837 г. Хауърд Вайс, по време на разкопките на погребалните камери в Третата пирамида, открил антропоиден дървен ковчег, надписан с името на Микерин. Самият дървен ковчег обаче изглежда реставриран от Двадесет и шестата династия или по-късно...бй Става ясно, че „реставрацията“ е извършена от самия Хауърд

Вайс, а всеки, способен да извърши подобна измама, би могъл преспокойно да фалшифицира и няколко надписа - както очевидно е сторил и в погребалната камера в една от трите малки пирамиди близо до Пирамидата на Микерин. Защо иначе името на Микерин ще бъде надраскано в червено върху покрива на тази камера (вече не става въпрос за каменоделски знак) и ще бъде удобно открито именно от Хауърд Вайс, освен ако това не е част от неговия план да украси работата си със сензационни текстове? ! 6 7

Както изглежда, полковникът е обикалял на воля из Гиза и е „рисувал“ навсякъде картуши и надписи, та дори си е позволил Да фалшифицира и ковчег. Направил го е, за да оправдае огромните средства и усилията си. Но пък в крайна сметка той не е археолог, а авантюрист и войник. Затова му се е наложило да измисли нещо!

Няма съмнение, че се налага подробно научно проучване на всички надписи в Голямата пирамида, което никога не е правено или поне не достатъчно изчерпателно. Що се отнася до спо-менаването на Хуфу, продължаващо под друг камък, ако не го бях видял във филма със собствените си очи, никога не бих повярвал колко неубедително е. А фактът, че името на този фараон е дадено като Хнум-Хуфу, окончателно опровергава достоверността му. Ясно е, че един от помощниците на Вайс - млад англичанин на име Хъмфрис Брюър, се е карал с началника си заради фалшифицирането на надписите, а после е писал на семейството


си по този въпрос. В писмото е разказал, че Рейвън и Хил, водени от полковник Вайс, са влезли в пирамидата с четки и червена боя, за да фалшифицират надписите. Това изумително доказателство се дискутира по интернет. Публикувано е за първи път през 1985 г. Авторът разказва, че младият Брюър се е скарал с началника си, защото е възразил срещу фалшификацията. За наказание е бил прогонен от разкопките и принуден завинаги да напусне Египет.68

Причината, поради която отделих толкова внимание на про-блема с надписите, е следната - нашата датировка доказва, че Хуфу (Хеопс) няма как да е построил Голямата пирамида, ако е живял тогава, когато египтолозите казват, че е живял. Виждате, че полагам усилия да спася официалната хронология. Но ако настояваме, че надписите са истински и че името на Хуфу действително се отнася към познатия ни фараон от Четвъртата династия, то тогава нямаме друг избор, освен да върнем Четвъртата династия доста по-назад във времето. Водени от принципа на Бръснача на Окам (принципа на най-очевидното и лесно решение), можем да се опитаме да променим колкото е възможно по-малко от онова, което знаем, като задържим Чет-въртата династия и въобще царската хронология по местата им, а изместим назад във времето само монументите, за да влязат в синхрон с новата датировка. В крайна сметка ние сме датирали само монументите, а не самия Хеопс. И ако на пътя ни стоят единствено някакви си съмнителни надписи, то тогава имаме пълното право да поставим под въпрос автентичността им.

Но няма смисъл да навлизаме още по-дълбоко в темата. Дос-татъчно е да поставим под съмнение автентичността на надписите. Това е наложително, защото в противен случай ще се породи непреодолимо противоречие в датировките, освен ако не преместим и Хеопс доста no-назад във времето. Ако го направим, то тогава въпросът с надписите губи смисъла си, въ-преки че лично аз не мога да приема автентичността им, а и след всичките доказателства, които представих тук, не мога да си представя как някой би продължил да ги приема.

През 1980 г. Зекария Сичин, когото по онова време не познавах, също е стигнал до заключението, че са фалшифицирани. Разбрах го едва през 2009 г., когато за първи път видях книгата му.


Прочетох я с удоволствие. Той изтъква, че експертът по йероглифите Самюел Бърч се е чудел как някои от надписите са в полуйератичен шрифт, и то векове преди навлизането му в Египет.69 Освен това драсканиците повтарят и една печатна грешка, направена в книгата на Уилкинсън от 1837 г., където „кръглото сито“, представляващо звука „х“, е представено по-грешно чрез слънчев диск. Така въпросният йероглиф би трябвало да се прочете не „Хуфу“, а „Рауфу“. Сичин разобличава и фалшификацията на Вайс с ковчега на Микерин.

Сега стигаме до предишни датирания на пирамидите, които също показват, че са стотици години по-стари, отколкото тради- ционно се смята. Но по-голямата част от тази работа, извършена през 90-те години на XX век с помощта на радиовъглеродна- та техника, се занимаваше с датирането на органични останки, намерени в хоросана между блоковете на пирамидите. Редица египтолози отказаха да ги приемат, защото им е много по-лесно Да заклеймят мострите като „замърсени“. Това е обичаен трик на археолозите - когато резултатите не им харесват, настояват, че органичните мостри са замърсени. Като се замислим обаче, изглежда доста странно мострите от пирамидите да са замърсени от органични останки, със стотици години по-стари от строежа на самите пирамиди, отколкото от по-скорошни източници. Но за хората, които упорито се съпротивляват на промените, е съвсем естествено да твърдят подобни неща.

Крещящата и неловка тишина, която посрещна резултатите от датирането, бе истинска обида за хората, които проведоха това пространно проучване. Ако бяха потвърдили традиционните вярвания, със сигурност щяха да бъдат възхвалявани като герои. Пълният им доклад така и не беше публикуван, а когато помолих Марк Ленър, който участваше в екипа, да ми даде някаква информация за резултатите, той отказа.

Радиовъглеродното датиране бе извършено от Херберт Хаас, Марк Ленър, Робърт Венке, Вили Вьолфли, Джеймс Дивайн и Жорж Бонани. През 1993 г. в Кайро е публикуван предварител-ният доклад.70 Екипът съобщи, че е датирал 17 монумента и е получил 72 радиовъглеродни датирания от 64 мостри, повечето от които са фрагменти от обгорено дърво или други растителни


влакна, останали в хоросана, използван за подравняване, оформяне и слепване на каменните блокове при част от пирамидите.

Резултатите бяха шокиращи. Оказаха се със столетия по-рано от официално приетите дати. Двадесет от мострите не са анализирани заради известни съмнения. За тях бе обещана до-пълнителна информация, която и до днес не е публикувана. На-края статията обобщава:

С малко изключения измерванията ни се различават драс- тично от възрастта, определена за тези монументи на базата на писмените източници. Останалите дати (след премахването на двадесетте несигурни мостри) са средно с 374 години по-стари от определяната им досега възраст. ...резултатите ни сочат или че историческата хронология е неправилна, или че има фундаментален проблем с аналитичния метод или с коригиращите фактори, които сме взели предвид при изчислението на радиовъглеродните дати. На този етап не разполагаме с данни категорично да заключим, че хронологията на Старото царство е погрешна с няколко столетия, но това би трябвало да бъде отчетено най-малкото като възможност.

Щом някои от египетските пирамиди са доста по-стари, отколкото се е мислело досега, то тогава трябва да бъдат преосмислени и обяснителните „модели“ на процесите, довели до създаването на първите египетски държави. Налага се преоценка и на културните връзки между египетската и месопотамската цивилизация. И обратното, ако изчисленията на възрастта ни са погрешни поради биологично замърсяване или неточности в коригиращите криви, то тогава трябва да приемем, че и множество други дати, получени от египетски мостри, също са подозрителни.71

Днес ние сме в позицията да подкрепим откритията на това по-ранно датиране, което до този момент бе потискано и игнорирано от египтологията. За съжаление липсата на официални резултати не ни дава никаква възможност да съпоставим техните данни с нашите. Не знаем дори дали са взели мостра от Пирамидата на


Микерин. И ако са взели, какъв резултат са получили. И макар че още през 1993 г. ни информираха, че средният резултат от мострите им се изчислява на 374 години по-рано от традиционно приетото, не конкретизираха резултата за нито една от мострите. Поради тази причина днес говорим за тяхното проучване само с най-общи думи.

Осем години по-късно, през 2001 г., бяха публикувани ре-зултатите от друго радиовъглеродно датиране.72 В него са участвали четирима от предишния екип, плюс четирима нови. Този доклад излезе в списание на Университета на Аризона - „Радиовъглеродно датиране на монументи от Старото и Средното царство в Египет“.73 По някаква неясна причина, въпреки че четирима от авторите са участвали в изследването от 1993 г., то не се споменава никъде в новия доклад.

Авторите полагат неимоверни усилия да успокоят всички, че в изследванията им няма нищо революционно:

Резултатите потвърдиха последователността на монументите и тяхната възраст така, както са утвърдени от историците, но съответствието между радиовъглеродното датиране и историческите данни е само приблизително и остава отворена вероятността за известни различия между двете хронологии.74

Това е изключително сдържано твърдение! После следва изброяване на резултатите от датирането, но без никакъв коментар - въпреки това става ясно, че повечето от тях сочат далеч по-стар исторически период. Очевидно е, че именно това стряскащо несъответствие между теория и практика са имали предвид авторите с изявлението си за „вероятност за известни различия“. Но единствената вероятност е - или да бъдеш глух, сляп и ням, или да четеш резултатите и да си направиш съответните изводи - че монументите са много по-стари, отколкото традиционно се определят!

В списъка с датировките на мострите Голямата пирамида се определя като построена между 2604-2828 г. пр.н.е., Пирамидата на Хефрен е датирана на 2634-2876 г. пр.н.е., а Пирамидата на Микерин - между 2582 и 2858 г. пр.н.е. Всички тези дати са


„твърде рано“, въпреки че този факт не се посочва в статията. (Впрочем те биха били напълно приемливи за отречената Хронология на Брестид, за която вече говорих.) Ако тези дати са правилни, трите пирамиди няма как да са били построени от Хеопс, Хефрен или Микерин. И въпреки това авторите не насочват вниманието си към тези заключения. Те сякаш се надяват никой да не забележи научната им работа. Защото каква иначе би била причината да „забравят“ предишните си публикации и да ги елиминират дори от бележките си под черта? Удивен съм, че от доклада се излъчва надеждата никой да не забележи факта, че четирима от тях някога са сложили имената си под статия, в която са се осмелили да поставят под въпрос официалната египтология.

От всичко казано става ясно, че до този момент са събрани огромно количество доказателства (макар и не всички публику-вани), които сочат към изводите, до които достигнаха и нашите проучвания - че пирамидите в Гиза са по-стари.

В главата за Шахтата на Озирис давам още две изненадващо ранни дати от платото Гиза. Особено интересна е по-старата от тях, която поражда вероятността за производството на гигантски каменен саркофаг много преди Четвъртата династия. Проучването, което двамата с Йоанис Лирицис направихме, потвърждава откритията ни за пирамидите. Шахтата на Озирис е точно толкова „стара“, колкото са и пирамидите. Изглежда, те са по-скоро реликви от някаква много древна цивилизация, която незнайно защо не можем да идентифицираме. И за да повиши интригата, саркофагът от Шахтата на Озирис се оказа изработен от аномален материал, непознат за египтологията. С това мистерията се задълбочава.

Какво означава всичко това? Истината е, че не знаем. Все пак аз имам няколко идеи, които ще споделя с вас в следващите глави и които биха спомогнали донякъде за отговора на този въпрос. Но преди това се налага да разгледаме доказателствата, които открих за една поредица от непокътнати и неотваряни досега гробници в Гиза, за мястото, където се намират, и защо е крайно време да се заемем с отварянето им.

Четвърта глава

ИСТИНСКОТО МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ НА ЦАРСКИТЕ ГРОБНИЦИ В ГИЗА

Възможно ли е гробниците на прочутите фараони Хеопс и Хефрен да са скрити толкова добре в Гиза, че да са все още не-покътнати? Херодот (ок. 484-425 г. пр.н.е.) изрично посочва, че те са на друго място в платото, следователно не са в пирамидите, които и днес, и по негово време носят техните имена. По-нататък в тази глава ще ви запозная с точния цитат от Херодот, който незнайно защо продължава да бъде пренебрегван. И ще разкрия къде според мен се намират. Ще ви покажа и илюстративни доказателства в подкрепа на твърдението си. Убеден съм, че те са останали неотворени и до ден днешен и биха могли много лесно да бъдат разкрити, а съдържанието им - анализирано.

Преди да си дам сметка за всичко това, най-неочаквано по-паднах на други, вероятно още по-ранни царски гробници в Гиза, които са все така запечатани - нито една от тях не би могла да бъде издигната по-късно от Четвъртата династия. Четири от седемте гробници, чиито места открих, може и да не са точно гробници, а нещо друго - например подземно светилище на Сокар (по-старото име на Озирис като бог на мъртвите), пълно с изумителни и мистериозни неща, за които толкова често се намеква в древните египетски религиозни текстове. Имам предвид „Тайните, които са скрити в Ростау“ - подземни мис-терии, за които се споменава в Текстовете от пирамидите, Тек-стовете от ковчега и ред други писмени източници, съставяни векове наред от египетските жреци. А къде точно е Ростау? То е онази част от платото Гиза , където се възправят двата храма,

известни като Храма на долината и Храма на Сфинкса, както и вътрешността на самия Сфинкс.


Ключът към разгадаването на тази странна загадка ми бе даден благодарение на получения специален достъп до място, обикновено недостъпно за посетителите на Гиза. То ме наведе към това необичайно откритие. Според мен подземните гробници или светилищата на мистериите все още са непокътнати. Нямам предвид обаче нито отворената и празна погребална камера под Сфинкса, за която разказах в „Загадката на Сфинкса“, нито която и да било от вече известните постройки. Нищо чуд- но някоя от тези неотворени и хитроумно скрити камери (или комплекс от камери) да е легендарната Зала на летописите! Но тъй като съм убеден, че съм открил седем различни подземни постройки в Гиза, съдържащи огромни и тежки саркофази или други предмети, и тъй като на Хеопс и на Хефрен им е била необходима само по една гробница, бях доста озадачен какво представляват останалите пет подземни камери или комплекси от камери.

През януари 2001 г. тримата с Йоанис Лирицис и съпругата ми Оливия получихме разрешение от Върховния съвет по антиките да извършим археологически проучвания в Храма на Сфинкса и Храма на долината в Гиза. Храмът на долината е огромна мегалитна структура близо до Сфинкса, през която туристите доскоро минаваха при всяко свое посещение на Гиза. Храмът съдържа множество заключени части и е много по-сложна сграда, отколкото се допуска. Отделните му части са свързани чрез плетеница от вътрешни коридори. Пълзях в какви ли не дупки в стените и покрива и открих изобилие от неизвестни камери, шахти и проходи.

За тях ще говоря в седма глава, а снимките могат да бъдат видени и тук, и на уебсайта на книгата. Повечето отсъстват от официалните планове на храма, не са известни на египтолозите и никога не са били виждани даже от инспекторите на платото Гиза. Инспекторката, която ни придружаваше, беше работила в Гиза вече десет години, но не беше стъпвала в заключените части на Храма на долината, а още по-малко - в Храма на Сфинкса. Никой от инспекторите не си спомняше някой някога да е пристъпвал в тези помещения, което се доказваше от безобразно ръждясалите катинари. Те трябваше да бъдат разбити с чукове, защото ключовете за тях бяха отдавна изгубени.

Храмът на Сфинкса се намира в съседство с Храма на долината и е затворен за туристи. За да влезе в него, човек трябва да има специално разрешение. Но тъй като малко археолози имат причини да влизат тук, мястото не е сред често посещаваните. Ако се чудите кой точно е въпросният храм, той е постройката в руини, която се


намира точно пред Сфинкса и изглежда така, сякаш векове наред е била под вода. Всъщност за последните най-малко 4000 години тя се е намирала под пясък - изкопана е през 1936 г. Вероятно никой не е виждал този храм от края на Старото царство, което ще рече от 2200 г. пр.н.е. насам. Дори и при Новото царство храмът очевидно е бил неизвестен, тъй като върху пясъчния му хълм са издигнати нови постройки.

Онова, което открих в Храма на Сфинкса, разположен само на няколко крачки от самия Сфинкс, ме накара първоначално да допусна, че е може би гробницата на Хеопс. Но съвсем скоро обстоятелствата ме насочиха към друго местоположение на гробницата му, както и на тази на Хефрен. Що се отнася до това, което е под Храма на Сфинкса, очевидно е нещо друго. Каквото и да е то, истината е, че съдържа изключително тежки предмети, свалени в него, затова няма как да не е важно. А и е изградено след мащабно разширение на естествените подземни кухини в самата варовикова скала.

Да започнем с доказателствата за тази голяма подземна структура под Храма на Сфинкса. Именно оттам тръгва и следата към най-важните ни открития. Именно затова беше толкова важно да прекарам известно време в Храма на Сфинкса през януари 2001 г. След като бях разгледал отблизо ред други по-очевидни неща, накрая го видях. Но дори и тогава не съумях първоначално да оценя степента му на значимост. Просто усетих, че тук нещо не е наред, затова проучих обекта, измерих го внимателно и направих снимки. Едва след като се завърнах в Англия и се заех с проучването на снимките, а после преведох доклада на Херберт Рике за разкопките на обекта, започнах да осъзнавам какво съм видял. За да схване човек смисъла на видяното, трябва да бъде отворен за нови възможности. Но първо се налагаше да изключа всички „нормални“ възможности. Така и аз преживях собствената си битка с „консенсусната слепота“.

Този странен обект е наречен от германския учен Херберт Рике „тръба за мръсната вода“ или „отводнителен канал“. И на пръв поглед изглежда точно това. В крайна сметка какво друго би могъл да бъде? Повечето хора биха се задоволили с този отговор и биха продължили нататък. Но аз съм от онези, които обичат да проверят дали е така, или не. Унаследените убеждения не са здравословни. Вторият принцип на Темпъл гласи: По отношение на утвърдените убеждения и интерпретации на доказателствата точността е обратнопропорционална на сигурността и


правопропорционална на несигурността. Колкото по-сигурен е човек в своята правота, толкова по-голяма е вероятността да греши. Колкото по-несигурен е в своята правота, толкова по-вероятно е да бъде прав.

Колкото повече оглеждах този странен обект на пода на Храма на Сфинкса, толкова повече се озадачавах. Посочих го и на двамата си спътници. Те бяха съгласни с мен, че е прекалено малък, за да прилича на тръба. Това ще рече, че макар на пръв поглед да приличаше на тръба, как би могла тя да функционира, когато е толкова тясна, че през нея не би могла да премине никаква течност?

„Тръбата“ представляваше канал, който първоначално е бил издълбан в скалата, а след това старателно е запълнен с гранит, и то толкова плътно, че изглеждаше физически невъзможно да бъде направено. Едно е да подредиш каменните блокове така, че между тях да не може да се пъхне дори бръснарско ножче, а съвсем друго - да вклиниш камък в самата скала, но толкова точно, че човек се изкушава да мисли, че това е разтопен камък, излят в канала, който след втвърдяването си е заел точната му Форма.

Освен този пример за напасване на гранит в скала, често СЪм се чудил как е възможно човек да среже подобен крехък и чуплив камък с такава точност, че да получи огромни каменни блокове, напаснати толкова прецизно. Защото, както опитът нееднократно ми е показвал, гранитът от периода на Старото царство се разбива като стъкло, ударен дори само с длето. Да полираш този гранит, е едно, но да го режеш и оформяш - съвсем друго. Матрицата на камъка е извънредно слаба и лесно се разпада на кристали и прах.

Още по-особеното на тази „тръба“ е, че първоначално в нея е бил вмъкнат солиден гранитен блок с дължина 5,24 м (до точката, където изчезва под стената на храма), който на свой ред е бил издълбан в горната си част. После в него са подредени серия от по-малки гранитни блокчета, между които действително не можеш да пъхнеш дори бръснарско ножче. Дължината им варира от 64 до 72 см, но широчината им е постоянна - 42 см, което се налага с цел напасването им в централния жлеб. Височината им е 24 см. Общата широчина на „тръбата“ е 118 см. (Тези измервания са направени лично от мен - в доклада на Рике не присъстват.)

В скалата пред тези гранитни блокчета е издълбана ниша, която е достатъчно голяма, за да побере приклекнал човек - както направих и аз, когато оглеждах съоръжението. От това място се вижда, че под вградените в жлеба гранитни блокчета има тесен канал, който протича под тях и следва един жлеб, подобен на


отводнителен канал, до самия край на гранитния блок. В двата края на жлеба се забелязват признаци за стра- нично износване на гранита по дъното му, което освен това е заоблило ръбовете. Какъвто и да е бил материалът, минаващ по този жлеб, триенето очевидно е било значително, за да се постигне подобно заобляне. Мисля, че бих могъл да го обясня, но преди да се спра на този въпрос, ще продължа описанието на предполагаемия „отводнителен канал“ и ще изкажа хипотеза за реалната му функция.

Вижда се ясно, че каналът и вграденият гранит протичат точно под северната стена на Храма на Сфинкса, където един голям и един по-малък каменен блок изпълняват функцията на „тапи“ в стената, запечатвайки горната част на „тръбата“. В

Фиг. 23. Детайл от „Общия план на зоната на Сфинкса“ на Селим Хасан, публикуван 6

неговия доклад за разкопките от 1953 г. Вляво са лапите на Сфинкса, а структурата в центъра е Храмът на Сфинкса, чийто пръв откривател е самият Хасан през 1936 г. В горната част на плана (северната стена) се вижда пътят на канала, който според Хасан е бил отводнителен, но той не е знаел, че е наклонен навътре, а не навън, и поради това не е могъл да отвежда нищо, както и че остатъчният жлеб е толкова тесен, че дейст-вително не би могъл да изпълнява подобна цел. Херберт Рике, който е вторият откри-вател на храма, пише в доклада си от 1970 г., че открива въпросния канал за първи път, което показва, че изобщо не си е направил труда да прочете доклада на своя предшест-веник, нито дори да го прегледа. Ако го беше направил, нямаше как да пропусне канала.

ТОЗИ смисъл може да се каже, че храмът се намира върху този наклонен навътре канал.

Бях любопитен да проверя дали каналът продължава от другата страна на стената на храма. Затова излязох и се насочих към т.нар. северен ров. За да влезеш там, първо трябва да се смъкнеш в него, а после да изкачиш отсрещния склон, тъй като в металната ограда с


шипове откъм изток няма врата. Така влизането и излизането трябва да станат откъм западния край, тъй като северната и южната бариера са непреодолими без висока стълба. От последните разкопки на Херберт Рике през 1970 г. никой не е влизал в северния ров, тъй като тук като че ли няма нищо за гледане.

Въпреки молбите на придружаващия ни инспектор, че е вре


ме да се прибираме, и въпреки настойчивите предупреждения, че в рова влизането е трудно, а излизането - невъзможно, аз реших да пробвам и скочих в него. Надявах се, че ако наистина се окажа в капан, все някой ще измисли как да ме измъкне, а и нямах нищо против да прекарам тук цялата нощ, стига да разбера накъде отива мистериозният канал. Единственият начин, по който можех да оправдая своите действия, бе да уведомя инспектора, че главният инспектор Мансур Радван ми е казал да огледам и северния ров, за да разберем повече за конструкцията на стената. Така, позовавайки се на този по-висш авторитет, аз се оказах на дъното на рова.

На фиг. 23 е показан план на Храма на Сфинкса, на който ясно се виждат северната стена и северният ров (макар че наклонът му не е показан), както и прословутата „тръба“, минаваща под стената. Сам по себе си северният ров е любопитен елемент от странната и недостатъчно добре разбрана засега зона на Храма на Сфинкса. Южната граница на рова е северната стена на самия храм, която е направена от масивни варовикови блокове. Но при първоначалното изсичане и подравняване на скалните основи пространството е било по-голямо от това, което днес се заема от храма. Скалата от отсрещната страна е била изсечена почти вертикално, изпълнявайки ролята на северна граница на рова. Ако не беше металната ограда, източният край щеше да е отворен. Западният край също е изсечен в скалата, но не е толкова висок като северната граница, а без стълба е почти недостъпен.

Когато за първи път погледнах в рова отвисоко, откъм северния му край зърнах малък гранитен блок, приличащ на капак на някаква дупка. Всичко останало беше покрито с дебел слой пустинен прах. Гиза често е описвана като покрита с пясък, но по-точно би било да се каже, че е покрита с пустинен прах. Там не могат да се видят познатите ни от плажовете пясъчни кристалчета, прахът изтича между пръстите като вода и е хладен на досег. Частиците му са изключително дребни и микроскопични, а когато ги разбъркаш, се вдигат ужасяващи, задушаващи облаци, на които им трябва цяла вечност, докато се уталожат


Фиг. 24. Тоба Вероятно е най-точният план на Храма на Сфинкса. Негов автор е

немският археолог Херберт Рике и се базира на собствените му разкопки и проучвания. Аично той обаче го нарича „Храм на Хармахис“, на бога Хармахис (кьсно име за статуята на Сфинкса след обожествяването й). Това е храмът, който се намира точно пред Сфинкса, чиито предни лапи и паважът пред него се Виждат В горната част на рисун-ката. Северният роб е Вдясно. Той е бил необходим, за да предостави на работниците място за издигане на храма, тъй като северната му стена е солиден скален склон. В сре-дата вдясно се Вижда и северният „канал“ с неговия жлеб, който минава под северната стена (Вдясно) на храма, наблиза в северния ров и оттам в самата скала. Тук южният „канал“ не се Вижда.

обратно на земята. Изключително трудно е да пълзиш в този прах, защото няма как да дишаш.

Когато слязох в рова и огледах ситуацията отблизо, забелязах, че каналът, заедно с гранитната му основа и поредицата Дребни гранитни блокчета, вмъкнати в канала, продължават и в Рова. Липсваше единствено базалтовият жлеб в края на основ- ната гранитна плоча. Както скоро ще разберем, тази подробност е много важна.

Не успях да разчистя напълно блоковете от праха и боклуците на туристите, тъй като разполагах само с двете си ръце. Все пак си бях донесъл две длета, с чиято помощ изстъргах горната част на камъка, за да се уверя, че е гранит. През 1970 г. Рике ги е разчистил, за да разгледа повърхността им, но оттогава насам те са били отново засипани с прах. Рике обръща внимание на факта, че каналът е


прокопан донякъде в северната част на скалата. Но не споменава, че гранитният блок прекъсва и не стига нагоре до самата скала, което е много важно и има връзка с евентуалното предназначение на цялото това съоръжение.

Измерих общата дължина на гранита от точката, където излиза изпод северната стена на храма, до самия му край, където стига до скалата. Тя се оказа 66,5 см. Отвъд тази точка каналът продължава още малко, за разлика от гранитните тапи. Съмнявам се, че Рике е разчиствал тази част от канала, защото иначе щеше да го спомене. Очевидно е решил, че си има работа с незначителен, макар и странен „отводнителен канал“. В плана на разкопките, който е съставил и който виждаме на фиг. 24, чертежът на „канала“ разкрива, че е бил прокопан на известно разстояние в северния ров. Показан е също така и краят на гранита. Но Рике безсъмнено не е копал в този край.

Бях притеснен от тази аномалия. С помощта на длетото си започнах да копая в пустинния прах и установих, че няма никакъв камък. Нямаше как обаче да отстраня пустинния прах от тази дупка, върху която бях натрупал доста боклуци, докато разчиствах края на канала. Но останах с впечатлението, че тук има нисък вход в северната скала, водещ вероятно към друг тунел.

Потенциалното значение на този вход се натрапва от пръв поглед. Елементарната логика води до следните заключения.

1. Каналът е наклонен навътре, а не навън. И да е „отводнявал“ нещо, той го е правил в посока отвън навътре, а не обратно.

2. Мистериозният канал изчезва в нарочно изсечена дупка в скалата, поради което няма как да е отводнителен. За да е такъв, би трябвало да има посока, към която да се оттича или към която да тече, а за тази цел би трябвало да има друго съоръжение във или под скалата, което от дренажна гледна точка е абсурдно, след като съществува приземен ров, готов за отводнителни цели.

3. Камъкът е прокопан до неизвестна дълбочина преди дос-тигането на скалата, след края на гранита. Мястото е задръстено с прах и боклуци, а под него не се забелязва камък или скала. Следователно отвежда нанякъде, но къде?

4. Каналът е затапен и няма как да е отводнителен. 5. Каналът е изкопан в подравнената основа на скалата, която

Рике нарича „долната тераса“ на храма. Тя е леко наклонена от североизток към югозапад. В този смисъл няма връзка с храма, който лежи върху нея и който е ориентиран към четирите точки на компаса. Ясно е, че тази „тераса“ е тук преди самия храм и


следователно би трябвало да има съвсем друга цел - цел, която не е изисквала ориентация спрямо оста на храма. Освен това „каналът“ някога е бил скрит под пода на Храма на Сфинкса, така че не се е виждал и съществуването му не е било известно. (Рике не обяснява как мръсната вода би могла да се оттича под пода, дори и ако „каналът“ беше наклонен навън, както си е мислел той.)

6. Предишните опити за обяснение на канала са безнадеждно погрешни, затова има нужда от ново обяснение.

Каква е историята на въпросния канал? Херберт Рике, който през 1970 г. публикува последния си доклад от разкопките в Храма на Сфинкса, смята, че е първият, който го е забелязал и анализирал.1 Като говори за него и за един по-малък, не толкова забележим, в южния край на храма, той казва: „Тук се описват за първи път, тъй като причината за включването им в храма остава въпрос на догадки“.2

Нямам представа защо Рике смята, че е първият, защото за канала със сигурност споменава и Селим Хасан. В книгата му »Великият Сфинкс и неговите тайни“ от 1953 г., която съдържа Докладите от разкопките му, пробивът в основата на скалата при северния ров се вижда съвсем ясно, въпреки че самият Хасан не го споменава изрично.3 И както ще разберем, дори не му обръща внимание. Но пък на самия канал обръща достатъчно внимание. Той е първият, който го открива. Каналът е начертан ясно и прецизно, заедно с наклона му под северната стена на храма, въпреки че самият северен ров не присъства в плана. Ето какво казва Хасан за него:

Откъм северната страна на храма има проход с размери 31,50 на 3 м, разположен в посока изток-запад (северният ров). Южната стена на този проход представлява северната стена на голямата постройка (Храма на Сфинкса), докато северната му стена е изкопана в естествената скала. На разстояние от около 18,5 м от входа има канал с широчина 1 м, който минава през прохода под наклон от изток към запад, продължава под южната стена на основната постройка и завършва в една дупка в северната стена на прохода. Този канал, чиято обща дължина е 10 м, започва като обикновено снижаване на пода в северната част на основната постройка и под наклон достига до дълбочина 1,25 м. Покрит е с гранит. Тунелът, който минава под стената на постройката, е затапен с варовикови блокове.

Подобен канал съществува и в пода на прохода откъм


южния вход и като че ли началото му е в южната страна на източната ниша. Може би това са канали за изтичане на вода или възлия- ния.4 Странното е, че Херберт Рике не е запознат със снимките и

текста от докладите на своя предшественик, които говорят за тези специфики на мястото, особено след като достига до същите изводи за тяхното предназначение. Но както вече видяхме - нещо, което не са забелязали нито Хасан, нито Рике, главният канал е наклонен навътре, поради което няма как да е отводнявал нито вода, нито възлияния.

Южният канал изобщо не е запушен с гранит и е доста грубо съоръжение, поради което не е от особен интерес за нас. Той също влиза под стената на храма. За него ще говорим по-обстойно по-нататък.

Преди да обясня какво според мен е истинското предназначение на северния канал в Храма на Сфинкса и защо смятам, че сочи местоположението на все още неотворена гробница, най-добре е да разберем какво е мнението по този въпрос на Херберт Рике в доклада му от 1970 г. За разлика от англогово- рящите египтолози, които наричат сградата Храм на Сфинкса, Рике използва едно от имената на Сфинкса - Хармахис.

Отводнителни канали се откриват на две места в храма, като и двата изглеждат по-стари от Храма на Хармахис. Те вероятно принадлежат към структура, от която днес няма и следа и която е била разположена на равната долна тераса. Тези канали се описват тук за първи път, а начинът им на включване в храма ни навежда на мисълта за по-голямата им възраст. Една от дренажните тръби е разположена в югоизточната част и се състои от ров в скалата и два жлебовидни сектора. (Това може да се види на фиг. 24. -Бел.авт.) Ровът се намира между заградната стена и основната зидария на Храма на Хармахис. В него се вижда ка-нал, издълбан в скалата, който идва от север, като северният му край е запълнен с дребни камъни, което го изключва от употреба. Каналът минава през прохода, свързващ южното преддверие с галерията. При изграждането на вратата, отвеждаща в тази галерия, пантите й са ориентирани перпендикулярно на посоката на входа, а на всички други места са успоредно на посоката на входа, за да не пресичат канала.


Оттук изводът, че е съществувал преди изграждането на входа. В същия ров се излива втори канал от юг, който явно е бил предназначен да отклонява дъждовната вода встрани от района на Долината на храма. Тази част очевидно е била запазена действаща, тъй като не е напълно покрита от изградения върху нея Храм на Хармахис.

Втората отводнителна тръба се намира в северната страна на храма. Състои се от ров и изключително прецизно издълбан канал. Ямата, която е издълбана навътре в скалата, се намира частично под твърдата скала, свързваща долната тераса със северната част. Каналът отвежда от галерията под северната стена към рова. Онова, което ни кара да вярваме, че тези отводнителни канали са по-стари от храма, е, че са съхранени още в самата му галерия, при това в същата позиция, което е трудно за разбиране.

Дали са били използвани след издигането на храма, или са били покрити изцяло с плочи, не е ясно. Бихме могли да допуснем обаче, че в плочите на пода на храма е имало наклон, започващ от началото на канала, за да отвежда било дъждовната вода, било течностите за възлияния. Ако са били за дъждовна вода, входът на канала би трябвало да се намира по-скоро в средата на пода, какъвто е случаят с Погребалния храм на Хефрен. А течностите за възлияния биха идвали от олтара.

На някого може да се види странно, че дренажната вода се е насочвала към ями, издълбани в самата скала, тъй като те биха се препълнили много бързо. Говори се, че някаква американка, търсеща камери под Сфинкса, пробила вертикална дупка в скалата в един от основните ровове в западната страна на храма и на дълбочина от около 1 м регистрирала вода. Скалата вероятно притежава някакъв порест слой, в който биха могли да се събират подземни води. Подобни пластове има в основата, върху която се намира Пътят на Хефрен - наклонени са на югоизток и спокойно биха могли да отведат каквито и да било количества вода към долината. Такива по-меки и следователно силно ерозирали пластове са характерни за основите на повечето постройки в околността.5

Става ясно, че каналите са били изсечени в самата скала, а след това в северния са били положени внимателно и методично 100 тона гранит преди изграждането на храма. Самият храм е


построен върху тях, след което са пресечени от дебели варовикови скали. Рике правилно допуска, че каналите очевидно предхождат изграждането на храмовия комплекс. Това означава, че те няма как да са по-късни от Четвъртата династия и управлението на Хефрен, което, както твърди конвенционалната хронология, завършва през 2533 г. пр.н.е. (Датата не би могла да бъде по-късна, а ако някога хронологията бъде променена, то управлението на Хефрен би отишло по-скоро назад във времето, отколкото напред.) Следователно главният въпрос е свързан не с някаква по-късна дата, а с предназначението на каналите. Що се отнася до южния канал, където гранитни тапи липсват, допускам, че той също отвежда към някоя подземна гробница или тунел. Но хипотезата ми за северния канал не се гради единствено на спекулации. Защото той притежава необичайни характеристики, които се съдържат в гранитните блокчета, запълващи канала, както и в някои други особености - имам предвид мистериозния миниатюрен жлеб под малките гранитни блокчета, вклинени толкова добре в дългата плоча.

Убеден съм, че този канал няма нищо общо с отводняването. Вече разбрахме, че е наклонен навътре и тъй като никой не би наводнил съзнателно един храм с мръсна вода, спокойно можем да отхвърлим хипотезата за отводнително съоръжение. Уверихме се и какви неистови усилия са положени за натъпк- ването на канала с огромни количества гранит, които, освен ако някой някога не е измислил как „да топи камък“, очевидно са докарани чак от Асуан и възлизат на около 100 тона - дори само транспортирането им е изумителен подвиг, подсказващ сериозна цел. След като приключили с тази задача, древните египтяни са издялали дълъг правоъгълен жлеб в цялата повърхност на гранитната плоча, а след това са издълбали следващ миниатюрен жлеб на около 9 см дълбочина през центъра на първия. После подредили старателно поредица от гранитни блокчета, вероятно също докарани от Асуан, с широчина точно 42 см, и ги вклинили толкова плътно в прореза в горната част на базалтовата плоча, че и до днес е невъзможно да се вмъкне бръснарско ножче нито между самите блокчета, нито между тях и основната плоча.

Питам - защо толкова старание за някакъв си „отводнителен канал“? Каквато и да е била целта му, ясно е, че е имала изклю-чително голямо значение. И тъй като вече дренажът изобщо не стои на дневен ред, оставаме с озадачаващата загадка: за какво е бил този жлеб, ако не за течности?

Ако не е за течности, то тогава за твърди вещества. Но какви?


Очевидно нещо, което се движи напред-назад. А кое нещо е твърдо и се движи напред-назад в дълъг тесен жлеб? Въжето.

Според мен ТОЗИ жлеб е бил създаден и използван за прид-вижване на въже с цел смъкване на изключително тежки предмети към подземна камера. Перфектно вклинените гранитни блокчета над и под него биха попречили на въжето да се движи в различни посоки. Следователно този т.нар. канал може да е механизъм за спускане на тежки предмети. Знаем, че египтяните са ги използвали в безброй случаи, но от тях, поне доколкото на мен ми е известно, днес няма никаква следа (с изключение на останалите „тръби“ в Гиза, за които ще стане въпрос тук).

Ако „каналът“ действително е механизъм за спускане, възниква въпросът: дали евентуалната камера, най-вероятно погребална, все още е непокътната? Първото, което трябва да се направи, е да се проучи и разбере дали там наистина има тунел или камера. Изглежда очевидно, че въпросната камера не може да е по-късна от Четвъртата династия, тъй като Храмът на Сфинкса със сигурност е бил построен върху този канал, а на света няма човек, който да смята, че Храмът на Сфинкса е по-ранен. (В седма глава ще ви запозная с точните данни от датирането на Храма на Сфинкса.)

В северната стена на Храма на Сфинкса има известни аномалии точно на мястото, под което влиза „каналът“, а това би трябвало да означава нещо важно. Струва ми се, че гигантският варовиков блок от храмовата стена, поставен точно над канала, не само стърчи твърде много на север, но изглежда някак си „набутан“ след изграждането на главната стена. Ако каналът действително е бил механизъм за спускане на тежки предмети, това означава, че е

Фиг. 25. Илюстрация от книгата на Александър Пянкоф и Н. Рамбова „Гробницата на Рамзес VI“. Текстът В гробницата я описва като представляваща „онези, които носят въжето на запад, които разделят полетата за духовете“. Въпреки че това гигантско въже символизира измерването на земната повърхност за отбелязване на местата или „полетата“ на боговете и благословените, което означава местата им на вечен покой, подобни въжета в троен или четворен вариант може би са използвани за смъкване на тежките саркофази в гробниците. В началото на XX век международно проучване на производител на въжета установява, че най-здраВите са от египетски памук. Следователно не трябва да подценяваме здравината на въжетата, използвани в Аревен Египет, тъй като са били изработвани от същия материал.


издялан в скалата и е изграден преди Храма на Сфинкса. В стената й е била оставена дупка (днес запълнена с голям варовиков блок), след което механизмът е бил използван наистина за смъкването на саркофаг, а после, когато гробницата е била запечатана и достъпът до нея вече не е бил необходим, дупката е била запълнена с големия камък - всичко това е възможно само с одобрението на фараон. Което означава, че в гробницата, към която отвежда „каналът“, би могъл да лежи само фараон. По всяка вероятност той все още е там.

Не трябва да забравяме, че по времето на Новото царство Храмът на Сфинкса е бил изцяло покрит с пясък, който е разчистен през 1936 г. за първи път от 2000 г. пр.н.е. Следователно, ако на мястото, където допускам, че има гробница, тя няма как да е ограбена, тъй като е била физически недостъпна. Разпадането на египетската цивилизация към края на Шестата династия, т.е. към 2200 г. пр.н.е., и началото на Първия междинен период, вероятно съвпадат с покриването на Храма на Сфинкса с толкова много пясък, че разбиването на гробницата е било невъзможно. Преди това въпросното свещено място в Гиза няма как да не е било охранявано, така че обир преди падането на Шестата династия е изключен. Известно е също така, че северната стена е там още от времето, в което над канала е бил напъхан последният варовиков блок. Това означава, че гранитната тапа никога не е сваляна. Дори и днес продължава Да запечатва онова, което крие.

Отворът в северната стена на склона е прекалено малък, за Да позволи какъвто и да е обир, тъй като през него не може да бъде прекарано нищо значително. Когато гранитните тапи са били поставяни по местата им, е имало място само колкото за един ковчег и малки предмети, които да бъдат смъкнати в гробницата. А вероятно последната употреба на въжето е била за смъкване на тежката желязна решетка. Ако е така, онези, които се заемат с разкопаването на гробницата, ще я открият.

Един близък оглед на базалтовите краища на плочата от двете страни на жлеба показва явни признаци за странично износване, за което вече споменах. Според мен това може би е доказателство за въжето, придържащо тежък товар, което се е движело напред-назад и е изтъркало гранита.

Възможно ли е да съм открил легендарната гробница на цар Хеопс? Гробница на Хеопс в пределите на Сфинкса! И то не-покътната!

Нищо чудно именно това да е разковничето на хилядолетната легенда за Сфинкса, охраняващ гроба на египетски владетел. И ако


малката гробница на младия Тутанкамон ни дари с купища безценни съкровища, какво ли ще открием в гробницата на един толкова могъщ владетел като Хеопс? Може би там се съхраняват и текстове от този исторически период, предшестващи „Текстовете от пирамидите“, издълбани по стените на малките пирамиди от Петата и Шестата династия. Гробницата на Хеопс би могла да ни предостави сведения за самия произход на цивилизацията.

Колкото и да е примамлива подобна хипотеза, ще обясня обаче защо според мен гробниците на Хеопс и Хефрен са малко по-нагоре по хълма. Тогава чия би могла да бъде гробницата под Храма на Сфинкса?

Както ще разкажа в седма глава, налице са известни архео-логически доказателства, които свързват Сенд (или Сенед) от Втората династия с Храма на долината, който е в съседство с Храма на Сфинкса. Налице са и доказателства, свързващи Хотепсекхемуи и Небра (или Ранеб), първия и втория от владетелите на Втората династия, с Храма на долината на Микерин (за който по-нататък ще разберем, че крие още една гробница), както и със Снеферу, първия фараон на Четвъртата династия. Но с изключение на Хеопс, Хефрен и Сенед от Втората династия, не разполагаме с археологически данни, свърващи конкретен ранен управник с Храма на долината или с Храма на Сфинкса. Следователно тази хипотетична гробница би могла да бъде мястото за вечен покой на фараон, предшестващ Хеопс. Например на Снеферу - основателя на Четвъртата династия и баща на Хеопс. А ако не е истинска гробница, би могла да бъде само символична или „Зала на летописите“, или каквото още ви хрумне. Но не трябва да забравяме, че каквото и да се крие там, то със сигурност съдържа най-малко един голям и тежък предмет, тежащ минимум 40 тона.

Освен това миниатюрният проход в северния склон на скалата може би не е единственият път към това място. Ако установим със сигурност, че този път наистина води надолу, непременно ще открием, че под Храма на Сфинкса и скалата на север от него съществува огромен, подобен на пещера комплекс, който продължава и под целия Храм на долината. В тази връзка смятам, че би трябвало да проучим по-добре канала, който лежи под южния край на Храма на Сфинкса. Това вероятно е друг канал за въже, но тъй като не съдържа толкова внимателно вклинени гранитни блокчета, по-вероятно е да е бил по-ско- ро работно съоръжение, а не за сваляне на тежки саркофази или преградни решетки, поради което не е изисквал същия тип сцепление, което да държи


съответните въжета. Ако е така, то това южно съоръжение може би е служело за

сваляне на съкровищата в гробницата или за придвижване на работниците нагоре и надолу. Рике описва, че там има два канала, което предполага двойно въже, може би за постоянното сваляне и вдигане на предмети или хора. Логично е в края на едно от въжетата да е имало контратежест. Подобен сложен и изключително голям скрипец от базалт е съществувал в Гиза още от времето на Старото царство - Селим Хасан е открил две такива съоръжения.

Налице е и друго удивително доказателство за съществуването на голяма подземна пещера или комплекс от камери под храма. Предишните изследователи обаче не са забелязали. Една от възможните причини е това, че Храмът на Сфинкса Дълго време е бил недостъпен. На пода на храма, към западния МУ край, стои огромен къс алабастър. Той не е част от структурата, но тъй като е много тежък за преместване, е оставен тук от предишните археолози. Предполагам, че всеки, който го ч погледне, би го помислил за останка от самото строителство.

Първоначално и аз не схванах значимостта му, но тъй като имах разрешение за мостри от камък, си взех едно парченце, тъй като реших, че анализът на строителните материали ще ! е полезен за работата ми. Едва по-късно, след като си дадох сметка за значението на канала и неговия жлеб, се сетих какво j би могъл да представлява и камъкът.

Египетският алабастър, известен още и като травертин, не е същият като европейския алабастър и е по-скоро вариант на ' варовика. Според химическия си състав той е чист калциев кар-бонат. Посещавал съм една от алабастровите мини в източната част на пустинята, в Хавара, и знам, че древните египтяни са полагали огромни усилия да се заредят с достатъчни количе- i ства от този красив материал за строителството и за произведения на изкуството (вази и статуи). След като вече познавах добре алабастъра от каменоломната в Хавара, веднага прецених, че този камък е по-чист, по-бял, по-обемен и по-красив. И въпреки това ми отне известно време, докато схвана истинското му значение.

От посещението си в каменоломната в Хавара бях разбрал, че дебелите и високи жили алабастър са рядко срещани. А ала-бастърът в Храма на Сфинкса е изключително голям къс. Него- ') ва снимка може да бъде видяна в сайта на книгата. Оглеждайки ; го, предположих, че това не е обичаен алабастър, какъвто се извлича


от мините, а специален вид, който може да бъде открит ( само в пещерите. Според мен той е изваден от огромната варо- ; викова пещера, намираща се под двата храма - на долината и на Сфинкса.

За да проверя хипотезата си, го отнесох в Британския музей за естествена история, където често нося минерални проби. Връчих го на геолога заедно с ред други минерали. Той не знаеше, че е от Египет, и първоначално си помисли, че е от Китай, откъдето бяха по-голяма част от мострите. Погледна го удивено и веднага изрече: „Това е сталактит“. Бях безкрайно i развълнуван, че той потвърждава моята хипотеза.

Но за да се уверя окончателно, се престорих, че не съм съгласен с него, защото съм го намерил навън, като подчертах, че няма как да е дошло от пещера. Той обаче беше категоричен. Според него някой го е извадил от пещера, защото е чист калциев карбонат, образуван в пещера векове наред, за което подсказват кристалите по повърхността му. Обясни, че този процес се извършва при отцеждането на вода през варовик. Е, накрая му признах истината и той се съгласи с мен, че алабастърът, оставен на пода на Храма на Сфинкса, е всъщност сталактит от варовикова пещера, и то от варовика, който формира платото Гиза.

Но щом толкова огромна маса сталактит е била извадена от пещера във варовика под Храма на Сфинкса, това означава, че древните египтяни са хвърлили много труд, за да разширят естествените пещери и да ги превърнат в камери. Изваждането на подобно грамадно парче сталактит на повърхността доказва наличието на механизъм за сваляне и издигане на тежки предмети, защото по грубата ми преценка огромният къс алабастър тежи от 2 до 3 тона. С други думи, разполагаме с доказателство за съществуването на същите онези механизми, за каквито смятам откритите два „канала“.

Но с това историята не свършва. Защото голяма част от Храма на долината, особено запечатаните му части, които са недостъпни за публика, в това число и подът на възходящия проход, по който всички минават, за да излязат на Пътя на Хефрен и да се насочат към пирамидите, се състои от гигантски маси от същия този красив алабастър. На много места той се редува с червен гранит и ефектът е изумителен. В Храма на долината има едно оцеляло до наши дни вътрешно стълбище, отвеждащо към покрива, което е забранено за туристи и където почти никой не е стъпвал. Първоначално, докато се качвах и слизах по него, предположих, че стените му са от варовик. Но после нещо ме накара да приближа фенерчето си към


тях и стената веднага заблестя в златисто. Тази полупрозрачност е сигурен знак за алабастър или сталактит, а не за същински варовик. И Доказва, че стените само на пръв поглед са от варовик, защото Са мръсни и покрити с пустинен прах.

Някога това вътрешно стълбище е било в красиво, блестящо бяло. И ако по него са носени запалени факли, то е заливало ми-наващия със златист отблясък. Едва на покрива камъкът се пре-връща наистина в обикновен варовик. Варовикът е мътен, но този „алабастър от Храма на долината“ е прозрачен. Неговата чиста белота и блестящата му красота със сигурност са изглеждали пре-красни на древните египтяни, така както изглеждаха и на мен.

Може би причината, поради която близката столица Мемфис някога е била известна като „Белите стени“, се дължи на факта, че стените й са изработени от същия материал. Ако е така, пещерите, останали след извличането на сталактитите, би трябвало да са изключително обширни, подобно на подземен град.

Количеството красив бял „алабастър“, съдържащо се в Храма на долината, действително е впечатляващо. Няма съмнение, че възлиза на хиляди тонове. И ако то е доставено от пещерите под двата храма, изглежда, там наистина е бил създаден огромен подземен комплекс. Камерите долу би трябвало да са изключително много, а ако вземем предвид строителството, извършено от фараон Хефрен, на когото се приписва Храмът на долината, то тогава онези, които са градили над повърхността, би трябвало да са построили и нещо подобно под нея. Този подземен погребален комплекс би могъл да съперничи на самите пирамиди. Но какъвто и да е той, със сигурност е достатъчно голям, за да съхрани несметни богатства, може би дори съкровищата на храмовете и на библиотеките, останали скрити след разпадането на Шестата династия, когато социалният ред е бил взривен, а жреците са се изплашили, че тълпите ще нахлуят в храмовете и библиотеките и ще унищожат всичко. И което е още по-примамливо, много е вероятно всичко под земята да е все още непокътнато.

Разполагаме с едно прочуто доказателство, че именно Храмът на долината се е превърнал в последното убежище на тези съкровища - огромната и величествена статуя на Хефрен, един от триумфите на древноегипетското изкуство, която днес се намира в музея в Кайро. Тя е открита дълбоко в кладенеца в пода на храма, където е скрита от жреците. Представете си само какви богатства се крият под двата храма!


Фиг. 26. Вляво се вижда „водосточната трьба от гранит“, открита от Хьолшер. Тя излиза откъм западната стена на покрива на Храма на долината. Прилича изумително на големия северен канал на пода на Храма на Сфинкса. Вдясно е показан същият канал от други три ъгъла. Най-горният разрез показва същия полукръгъл отвор на жлеба на дъното на здрав и тежък камък, какъвто има и в Храма на Сфинкса, който е придържал Вьжетата намясто и ги е направлявал, за да издигат или спускат големи тежести.

175

Фиг. 27. Вдясно на тази рисунка се Вижда западната стена на Храма на долината, от която стърчи „Водосточната тръба“. ТоВа е един от дВата такиВа канала, които стърчат от задната част на храма и които са служели за свалянето на тежки предмети към подземните камери, достъпът до които Вероятно е бил В подножието на западната част

на храма. На чертежа „Водосточната тръба“ е показана така, както би трябВало да изглежда. Тя е открита отчупена, а тук е показано реалното й състояние преди хилядолетия. Над тръбата художникът е скицирал пясъчната могила, която и до днес покриВа по-голямата част от Храма на долината. (Илюстрация от книгата на Хьолшер.)

Фиг. 28. Детайлен план на Хьолшер на западния край на Храма на долината. В червено е отбелязана рампа, което показВа, че изследователят е Възприел определени елементи като знаци за рампа или стълби. Но при моя оглед на покриВа не открих следи от подобно нещо. За съжаление не открих и други елементи, които Хьолшер допуска, а и текстът му не съдържа никакВа аргументация по Въпроса. И докато е „добавял характеристики“ на храма, той е пропуснал други, което ни кара да се усъмним В оценката му. В горната част на рисунката се Вижда възходящият проход, който се издига от пода на храма към Пътя на Хефрен. Според мен под по-Високата му част

съществува голяма запечатана камера, която не е отваряна още от Старото царство насам.


Фиг. 29. Надльжно сечение 5 посока изток-запад на Храма на долината през Преддве-рието (вляво) и Залата с колоните (център). Вдясно, стърчаща от западната стена, е „водосточната тръба“, която според мен е канал на въже.

Фиг. 30. Това е план на вече изчезналия погребален храм на Хеопс, който се е намирал £ подножието на източната фасада на Голямата пирамида. Тази версия на плана се базира на един по-ранен, изработен от Жан-Филип Лауер и прерисуван от Селим Хасан, който казва: „Читателят сам да прецени дали съществуващите останки оправдават въобра


жаемата реконструкция“. Днес е оцеляла само част от красивия и величествен базал- тов nog, така че вьзстановката се крепи на съвсем оскъдни доказателства. В долната част на плана се вижда Пътят на Хеопс, днес окончателно изчезнал с изключение на няколко следи от основите и случайни блокове вдясно. Вляво и вдясно на храма се виждат две продълговати погребални ями за лодки, за „слънчевите баржи“. За нас

ползата от този план е да видим голямата „отводнителна тръба“ във формата на варовиков канал, който тръгва от центъра на основната зала на дясно (на север), минава под северната стена на храма и продължава в платото пред пирамидата. Според мен това е водещият канал за смъкването на гигантски каменен саркофаг и други погребални предмети в гробницата на Хеопс, която според мен се намира или под пода на храма в левия края на канала, или северно от храма в десния край на канала. Не смятам, че от времето на Старото царство насам някой е отварял тази гробница. (От книгата на Селим Хасан.)

Фиг. 31. Това е друг и вероятно по-достоверен план на погребалния храм на Хеопс, Очертан от самия Селим Хасан, за който той казва, че „показва с черни линии всички

елементи на храма, за които може да се съди по останалите до нас основи в скалата и които могат да бъдат видени от всеки, направил си труда да огледа мястото“. Тук оцелялата част от базалтовия под е в черно, а и виждаме доста повече от пътя плюс е9на допълнителна яма за лодки. Вижда се ясно и канал.

Тогава какво чакаме? В предишната си книга - „Кристалното слънце“, изказах хи-

потезата, че са налице достатъчно основания да смятаме, че под западния край на „възходящия проход“, издигащ се под наклон от 26,5°от Храма на долината към Пътя на Хефрен, би трябвало да има подземна камера или тунел.6 Тази книга бе публикувана, преди да направя тези открития, а хипотезата ми в нея се градеше на съвсем други основания. Но днес съм по-сигурен отвсякога в нейната


валидност. Освен това открих още два гранитни жлеба за въжета в самия

Храм на долината, и двата излизащи на запад от постройката през западната й стена, които може би са използвани за сваляне или издигане на тежки предмети от подземните пространства. Един от тях буквално съпътства възходящия проход и нищо чудно да е обслужвал камерата под него. А един от гранитните жлебове може да бъде видян на фиг. 26, където е показан от четири ъгъла. Той безсъмнено прилича на „каналите“ от Храма на Сфинкса, но вместо да е вкопан в пода, се отваря към тавана на Храма на долината, където за работниците е било по-лесно да стоят изправени и да движат въжетата. На фиг. 28, която представя плана на Храма на долината, се вижда ясно къде точно тези канали излизат от стената. Както и може да се очаква, досегашните им изследователи са ги разглеждали като отводнителни канали.7

В Храма на долината открих толкова много скрити шахти, проходи и камери, в които влязох, че просто няма как да не съществуват и други, които са запечатани и недостъпни. Заснех, колкото можах, въпреки трудните условия, но считам откритията си просто за прелюдия към онова, което в крайна сметка ще бъде намерено в тях. Изглежда невероятно, че от публикуването на единствения археологически доклад за разкопки тук през 1912 г. никой не си е направил труда да проучи подробно Храма на долината.

Вече споменах, че съм открил местоположението на непо-кътнатите гробници на Хеопс и Хефрен, но че те не са близо до Сфинкса. За тази цел отново „следвах каналите“, така да се каже. Стана ми ясно, че има още два мистериозни канала в Гиза, които приличат удивително на вече откритите в храмовете на Сфинкса и долината. Тези канали също са били пренебрегнати от археолозите като „отводнителни“, със същата липса на аргументи. И двата са били първоначално покрити с огромни храмови постройки и в по-голямата си част напомнят на северния канал под Храма на Сфинкса. Вече е време да се спрем по-подробно на тях.

Що се отнася до гробниците на Хеопс и Хефрен, аз не вярвам да са в зоната Ростау, която е около Сфинкса, а на по-под- ходящи места за тези двама фараони. За да ги открием, се налага да се изкачим малко по-високо на платото, където се намират доказателствата (фиг. 30 и 31) от проучването на Селим Хасан за погребалния храм на Хеопс, който някога се е намирал в под-ножието на източната фасада на Голямата пирамида.8 Убеден съм,


че съм открил точното местоположение на гробниците и на Хеопс, и на Хефрен в Гиза, нито една от които, както разбираме от древногръцкия историк Херодот, не е в съответните им пирамиди. Да си припомним думите му: „На друго място под платото“. А не в пирамида, противно на популярните схващания и на теориите на повечето египтолози. Свидетелството на Херодот е конкретно и ясно, но от 2500 години никой не го забелязва благодарение на консенсусната слепота на всички изследователи. Точните думи на Херодот във връзка с гробницата на Хеопс от книга II, глава 124 гласят: „На хълма, на който стоят пирамидите“.9 А не в самите пирамиди!

По превода на Хенри Кари от старогръцки на английски: ...на изграждането на този път тогава са били посветени десет

години, а за оформянето на подземните апартаменти на хълма, на който стоят пирамидите, които той е превърнал в своя погребална ниша...10

Твърдението е ясно и недвусмислено, но открай време се пре-небрегва, защото не пасва на установените предразсъдъци."

Интересно е още, че за подземната гробница на Хеопс в рамите на платото се говори във връзка с Пътя на Хеопс - днес


Фиг. 32. Детайл от плана на разкопките на Хьолшер от сезон 1909-1910 г. на погребалния храм на Хефрен. В долната му част, ВьВ вертикална посока, се вижда „отводнителният канал“ от юг на север, който вероятно е бил използван за сваляне саркофага на Хефрен. Минавал е под южната стена на

храма и е продължавал под пода на храма към центъра на основната зала.

изчезнала конструкция, чиято посока обаче ни е известна. Тя се е издигала от равнината нагоре по хълма, за да достигне до погребалния храм на Хеопс, който е в източното подножие на Голямата пирамида. По-нататък ще стане ясно, че този детайл от разказа на Херодот също е важен.

И така, моята теория за точното местоположение на непокътната гробница на Хеопс е, че тя се намира под оцелелите части на голямото базалтово покритие източно от Голямата пирамида, което някога е представлявало подът на вече изчезналия погребален храм на Хеопс. В този храм отново виждаме познатия ни модел на мистериозните „отводнителни канали“, извеждащи от центъра на храма под северната му стена. В този случай каналът е варовиков. Дали някога в него е имало вкли- нени парчета гранит, както е в Храма на Сфинкса, няма как да разберем, тъй като този район от платото почти изцяло е разру* шен. В случая разполагаме само със следи, а не с целия канал.


Единственото, оцеляло от храма, е част от великолепния базалтов под, както се вижда от илюстрациите и снимките в сайта. Важното за нас е, че каналът продължава под останките от базалтовия под. Ако базалтовите плочи се вдигнат, ще се види посоката му. Тук отново разполагаме с доказателство, че каналът предхожда изграждането на самия храм. Имаме също и доказателство, че той няма как да е служел за отводняване на храма, защото е под пода. С други думи, историята се повтаря. Според мен тук има гробница и това е гробницата на Хеопс. Тя е или в единия, или в другия край на канала, т.е. или северно от храма, където каналът завършва, или в центъра на Залата със статуите, под същите тези останки от базалтовия под.

Като се замисли човек, изглежда напълно логично един фараон да постави гробницата си точно под собствения си погребален храм, защото има ли по-сигурен начин да запечаташ входа й от това, да издигнеш върху него цял храм?! Този метод превъзхожда по всички линии металните решетки. За да достигнат до гробницата ти, крадците трябва да разрушат целия храм. А в случая, въпреки че храмът вече наистина е разрушен, мястото в центъра на залата със статуите е непокътнато, тъй като тази част от подовото покритие е оцеляла. А и не забравяйте за Голямата пирамида! На кого би му хрумнало да събаря цял храм, за да търси вход към гробница, когато наблизо има такава пирамида, която изглежда по-вероятно място за гробница?! А и самата погребална церемония вероятно също е била скрита от очите на простолюдието, защото се е провела зад стените на погребалния храм, който на свой ред е прикрил внасянето на ковчега, без да събужда никакви подозрения. Едва след това ковчегът е бил свален до мястото, където саркофагът го е чакал. Няма съмнение, че подготовката на гробницата е била в напреднал стадий при смъртта на фараона, щом празният саркофаг вече е чакал да приеме истинския ковчег.

Същото е положението и с гробницата на Хефрен. Смятам, Че тя се намира под неговия погребален храм в източното подножие на Втората пирамида, която е известна като Пирамидата На Хефрен. Тук отново виждаме канал, водещ от центъра на


главната зала под южната стена на храма. Откривателят на По-гребалния храм на Хефрен, където завършва Пътят на Хефрен, :! е Хьолшер.12 Ето какво казва той в една своя статия, публику- Ц вана през 1909 г.:

Много интересно е откритието на дренажната система в ос- новната зала. Състои се от полукръгъл канал от гранит. Продъл-жава отворена в протежение на приблизително 3 м, а после из- J чезва под покривен гранитен камък, който на свой ред е покрит с тънка варовикова плоча. След това продължава под настилката и се появява отново южно от южните външни стени при голяма дълбочина. Безсъмнено е служела за отвеждане на дъжцовната вода далече от алабастровата настилка на залата.13

Нека да разгледаме по-внимателно тези бележки. Тук се го- ,1 вори за полукръгъл канал от гранит (какъвто открих и в северната част на Храма на Сфинкса), покрит от (1) „покривен гра-1 нитен камък“, (2) „тънка варовикова плоча“, (3) „алабастрова настилка“, (4) стена, под която минава. От нас се очаква да по- ;

„Каналът на Хефрен“ - поредният гранитен канал,

открит под пода на

Погребалния храм на Хефрен от Хьолшер през

1909 г. пред Пирамидата на Хефрен.


Фиг. 33. План на централната зала на Погребалния храм на Хефрен, начертан от Вито Мараджолио и Челесте Риналди през 1966 г. Горната част на рисунката е запад, а центърът показва централната зала на храма. Точното местоположение на канала на

Хефрен, който минава под основите на южната стена на храма, се вижда в средата вляво и е отбелязан като „отводнителен канал“. (Пирамидата на Хефрен се намира над този план. Магнитният север сочи надясно, но се различава малко от географския. - Бел. аВт.) Разположението напомня за Храма на Сфинкса, където каналът също започва от средата на централната зала и минава под стена. Дали в южния край на този канал е имало шахта и дали първоначално каналът е продължавал по-нататък, трябва да бъде установено чрез разкопки. Но входът към гробницата на Хефрен трябва да е под тази точка, а самата гробница вероятно продължава под самия храм. Или пък е в северния край на канала и в нея се влиза под някогашния под на храма.

вярваме, че това би трябвало да е отводнителен канал, въпреки факта, че над него има три пласта камък и минава под стена, изградена от гигантски каменни блокове. Какво ще отводнява тогава? Как изобщо дъждът ще стигне дотам? По-нататък се казва, че „се появява отново... при голяма дълбочина“. Точно това се очаква да прави този канал, ако води надолу към гроб-


Фиг. 34. Това е план на Долината на храма на Микерин от книгата на Джордж Райзнър „Микерин“, 1931 г. Запад е нагоре. Кабелният канал за гробницата на Микерин се вижда Вляво от централната каменна алея 6 средата на храма, наклонен диагонално нагоре кьм Голямата открита зала. Завършва на върха вляво В правоъгълна яма, издълбана във варовиков блок, вградена в пода, тъй като този храм не е построен върху скала и затова не е било възможно да се изкопае яма в края на канала за мъжете, които са

управлявали въжетата, както видяхме в Храма на Сфинкса. Каменната алея, която минава през центъра на Голямата открита зала, се намира над канала, откъдето съдим, че е построен преди храма. Каналът като че ли завършва под северната част (вдясно) на източната стена на залата. Шепсескаф, който наследява Микерин, вероятно е изградил стената и алеята нарочно над канала, за да скрие и запечата гробницата на своя предшественик след смъртта му, а после е продължил да изгражда храма над него. Следователно гробницата на Микерин трябва да се намира под източния край на този канал.


Фиг. 35. Подробен план на Храма на долината на Микерин, също от Райзнър. Отново се Вижда каналът, който представлява улей с подредени отгоре му малки парчета камъни. Това е жлеб, точно както в Храма на Сфинкса. Райзнър не споменава дали камъните са Варовик, или гранит, тъй като не отчита „тръбата“ като важна. Все пак подчертава наклона й навътре. В горната част на плана се вижда истински отводнителен канал, минаващ под коридора, който действително е имал за цел да извежда дъждовната вода °т север на юг, както отбелязва Райзнер.


ница. Начинът на мислене, който кара Хьолшер да допусне, че „дъждовната вода“ по някакъв начин ще достигне до ала- бастровия под, ще мине през него, през варовиковата плоча и през гранитното покритие, а после ще навлезе в тесния жлеб и ще бъде отведена, демонстрира пълния хаос в главата му.

Ако се върнем към цитираното от Рике, лесно ще си спомним, че той също говори за отводнителен канал на мястото, което е разкопал, отвеждащ от централната зала на храма под южната стена на храма. Най-вероятно е почерпил идеята си от статията на Хьолшер, която цитирахме.

От огледа става ясно, че „каналът на Хефрен“, който е издялан прецизно от твърд гранит, прилича на канала, извеждащ под северната стена на Храма на Сфинкса. Имаме достатъчно основания да приемем, че тук става въпрос за още едно погребение или южно от погребалния храм на Хефрен, или в другия край на канала, под пода на самия храм. Тази гробница най-вероятно е на Хефрен. Оказва се, че никой от времето на Старото царство до днес не си е дал сметка, че въпросните „отводнителни канали“ са знаци, сочещи към скрити отдолу гробници. А и те са били първоначално покрити от пластове камъни, а с течение на времето - и от пясък. Всеки, който ги е зърнал само за миг, автоматично би ги взел за дренажни съоръжения. А за Храма на Сфинкса не е било възможно дори и да ги зърнат, тъй като цялата постройка е била покрита с пясък поне от 2000 г. пр.н.е. до 1936 г.

Подобна е и участта на Погребалния храм на Хефрен, също покрит изцяло с пясък до 1909 г., когато е открит от Хьолшер. Вярно е, че някои по-ранни автори споменават за руини в тази част на платото, така че определени хора може и да са си давали сметка, че там има нещо, но никой не си е направил труда да го проучи.

Седмият и последен канал в Гиза, който подсказва наличието на непокътната подземна царска гробница, е намерен в пода на Храма на долината на Микерин, който пък е открит от Джордж Райзнър от университета „Харвард“ и Бостънския музей за изящни изкуства през 1906 г. Въпреки че Погребал- пият храм на Микерин, който е пред Пирамидата на Микерин и е описан в трета глава, не съдържа следи от канал, такова съоръжение се забелязва в пода на неговия Храм на долината. Този храм е разположен на юг от Храма на долината, приписван на Хефрен, намиращ се до Храма на Сфинкса в края на Пътя на Хефрен, който по традиция се нарича само „Храм на долината на Гиза“. Поради тази причина и за да се избегне объркването, ще използвам цялото име - Храм на долината на


Микерин. На пода на Голямата открита зала на Храма на долината на

Микерин се забелязва друг канал, поставен под същия наклонен ъгъл спрямо ориентацията на постройката, подобно на онзи, който пръв привлече вниманието ми в Храма на Сфинкса. Както и може да се очаква, и за него решават, че е отводнителна тръба, въпреки че (за разлика от Хасан и Рике) по-наблюда- телният Райзнър все пак забелязва, че е наклонен навътре.

Ето какво казва самият той: Голямата открита зала прилича на залата в храма на пира-

мидата (днес „Погребалният храм на Микерин“), само дето не е павирана с камъни. Дължината й в посока изток-запад е 19,40 м, а широчината в посока север-юг е 41 м. Пресича се от покрита с камъни алея с широчина 110 см, която започва в средата на западния вход на преддверието и завършва с каменна рампа, отвеждаща към светилището.

Южно от центъра на тази алея се вижда цистерна, издълбана от един-единствен правоъгълен блок варовик, която е потънала в чакъла, изпълващ пода на залата. От североизточния край има изтичаща навътре към него тръба, която е наклонена на изток- североизток и достига до западната врата на преддверието. Тази тръба представлява издълбан в камъните тесен улей, покрит с каменни плочи. Камъните са свързани единствено с хоросана, който обгражда издълбаното.14

Това съоръжение прилича изцяло на канала, открит в Храма На Сфинкса. Макар Райзнер да не споменава от какъв вид камък е изработен, дизайнът му е практически същият. И отново наклонът му е навътре, така че няма как да отвежда никаква вода. На фиг. 34 и 35 ясно се вижда „тръбата“ в Храма на долината на Микерин.

Тъй като Храмът на долината на Микерин не е изграден върху скала, а направо върху земята, не е имало възможност да издълбаят в скалата дупка за хората, които са управлявали въжетата, както е в Храма на Сфинкса. Тук тази функция се изпълнява от кух правоъгълен варовиков блок. От илюстрациите става ясно, че „тръбата“ не се свързва с кухия варовиков блок, а просто го докосва. Следователно между двата елемента няма никаква връзка. И затова тълкуванието на кухия каменен блок като „цистерна“ е нелогично, тъй като „тръбата“ не отвежда към „цистерната“. Точно


както и в Храма на Сфинкса, другият край на канала минава отдолу и изчезва под стената и централната каменна алея на голямата открита зала. Очевидно е, че е изградена преди храма, какъвто е случаят и в Храма на Сфинкса.

И тук отново си задаваме въпроса: кой ще си прави труда да полага тесен каменен улей, върху който да подрежда удържащи камъни, който се накланя навътре и не би могъл да отводни каквото и да било нито навън, нито дори навътре, тъй като не е свързан с нищо, а после върху него ще изгради царски храм? Това безсъмнено е поредният канал, използван за смъкване на тежък саркофаг и на други предмети в гробницата. Най- вероятно тя е на Микерин.

Въпросните канали се появяват точно на местата, където е напълно логично да има царска подземна гробница. Те не се откриват навсякъде из платото. Появяват се само там, където биха били полезни за смъкването на тежките каменни саркофази. Там, където няма нужда от тях, няма да намерите нито един.

Е, в такъв случай какво чакате? Започвайте разкопките!

Пета глава

ФАРАОН, ВИСОК 2,5 МЕТРА

Хасекхемуи е последният владетел от Втората династия на Старото царство в Египет. Двамата с Йоанис Лирицис бяхме поканени от проф. Гюнтер Драйер, директор на Германския институт в Кайро, за да датираме гробницата на въпросния фараон в Абидос. Това беше през 2001 г., по време на повторните разкопки на гробницата, предприети от Драйер - първото разкопаване и откритието принадлежи на сър Флиндърс Петри преди едно столетие. Според общоприетата хронология погребението на Хасекхемуи е станало към 2700 г. пр.н.е. Но Гюнтер Драйер предпочита малко по-късна дата. И сподели с мен: „Според нашата хронология той е управлявал през първата половина на XXVII век пр.н.е.“1

Тримата с Йоанис и Оливия пристигнахме в Абидос, където Гюнтер Драйер копаеше гробници вече двадесет години. След любезното посрещане със студена кока-кола, излязохме в пустинята - беше около 45°С. Нямах търпение да заснема онова, което само малцина в целия свят можеха да зърнат с очите си. Пъстроцветно облечените египетски работници изнасяха на раменете си торби с пясък по дървения трап над голямата яма. Там се намираше гигантската гробница. За първи път попадах на място без абсолютно никаква сянка. Едва сега си Дадох сметка как се чувстват истинските археолози, проучващи ежедневно Египет.

Първото й разкопаване дължим на Флиндърс Петри, който съобщава за него в книгата си „Царските гробници на най-ран- ните династии“ от 1901 г.2 Повторните разкопки на проф. Драйер извадиха на показ гробницата само за две седмици,


след което тя отново бе покрита с пясък. Допускам, че никой от съвременните археолози няма да се занимава повече с нея, може би никога повече тя няма да види слънчевите лъчи. Ние бяхме поканени тук, за да датираме варовиковата погребална камера, често описвана като най-древната каменна постройка в Египет. Когато пристигнахме, установихме, че засега само два реда камъни са изложени на показ - останалите четири реда бяха скрити под пясъка. Затова и снимките са само на тях.

В мига, в който зърнах варовиковите блокове, бях искрено удивен. Те не бяха фино шлифовани, нито прецизно подредени. Стените на гробницата приличаха по-скоро на нещо, издигнато от непохватни момченца. Стори ми се невероятно, че такова е било качеството на строителството само броени години преди изграждането на забележителната Стъпаловидна пирамида на Джосер в Сакара, за която се смята, че е построена в началото на следващата династия. Не разбирам защо в средите на егип- толозите не се говори по този въпрос. Пред Гюнтер Драйер не го поставих, но говорих с един от колегите му, който си призна, че този факт действително е проблем, но лично той не виждал никакво разрешение. Останах с впечатлението, че в екипа съществува негласно споразумение да не коментират по този проблем. За

Частта от Варовиковата погребална камера на Хасекхемуи, която беше разкопана при нашето посещение. Все още е покрита предимно с пясък, но не е дьлбока - само шест реда ВароВикоВи блокоВе.


археолозите по принцип е обичайно да избягват тълкуванията на намереното, защото всяка интерпретация на феномена би била спорна.

Лично аз обаче не се колебая да повдигна този въпрос. За мен той е една от най-големите дилеми в египтологията. Известно е, че имаме две последователни династии, от които първата произвежда конструкции, които са толкова груби, че сякаш са строени от шимпанзета, а втората, идваща само 20-30 години по-късно, създава гигантска пирамида, която се възправя гордо и до ден днешен и за която е изчислено, че съдържа 1 милион тона прецизно шлифовани и подредени камъни. Как жалката гробница на Хасекхемуи може да предхожда само с 20-30 години масивната перфектна Стъпаловидна пирамида на Джосер?

Като историк на науката няма как да не задам въпроса: какво се е случило?

Като че ли съществуват само две логични възможности. Първата е в рамките само на няколко години да е настъпила такава технологична революция, инициирана може би от брилянтния везир Имхотеп, за когото се знае, че е архитектът и строителят на Стъпаловидната пирамида в Сакара. Разполагаме с безспорни доказателства, че нововъведенията му при обработването на камъка и техниките на строителство са революционни. Никой не поставя под въпрос този факт. Но подобна технологична революция е труднообяснима и граничи с фантастиката.

Другата алтернатива е, че нещо не е наред или с нашата хро-нология, или с нашата концепция за историческото развитие на Древен Египет, или и с двете. Казано с други думи, в стремежа си да обясним онова, което се е случвало през този период в смисъл на политически събития и династии, някъде сме объркали нещо.


Но как е възможно да сме объркали всичко? През годините са положени буквално херкулесовски усилия, за

да бъде систематизиран този крайно озадачаващ период. Редица великолепни учени и изследователи са му посветили толкова време и енергия, че почти не остават аспекти от египто- логията, които да са били възнаградени с подобно внимание. Но всички те осъзнават, че доказателствата са някак си твърде нищожни. Дори само една запечатана делва, появила се от никъде, би могла да преобърне теориите им. Запечатаните устия на делвите с храна и вино в царските гробници носят върху себе си името на съответния владетел. Така се идентифицират отделните царе и династиите. Те показват още и кой е живял по времето на изграждането на гробницата.

Именно такива делви търсеше и Гюнтер Драйер, когато се зае да разкопава наново гробницата на Хасекхемуи. И ги откри, при това в големи количества, оставени там от Петри, който не е оценил значението им и не ги е прибрал. Делвите, открити от Драйер, доказват по категоричен начин три неща: (1) Хасекхемуи действително е последният цар от Втората династия; (2) Джосер действително е първият цар от Третата династия, (3) Джосер (с алтернативното му име Нетджерикхет) е погребал Хасекхемуи, тъй като в гробницата на последния са открити и делви с печата на Джосер. Единствената друга вероятност във връзка с последното заключение е, че Джосер е препогребал Хасекхемуи или е запечатал повторно гробницата му с по-къс - на дата, ако е била разбита или ограбена.

Ако изберем първото заключение - че Джосер е погребал Хасекхемуи, то тогава излиза, че човек, способен да изгради гигантската каменна пирамида в Сакара, е живял по времето, когато е починал фараон, чиято гробница се отличава с изключително груба зидария. Ако се съди по технологиите за обработване и подреждане на камъка, Хасекхемуи и Джосер са като двама души от двата противоположни края на Вселената. Ала ето че единият от тях е присъствал на погребението на другия. Докато тази мистерия не бъде обяснена по убедителен и логичен начин, няма да бъдем наясно какво точно се е случвало в


Древния Египет през архаичния период и по време на Старото царство. Загадката е проблем на всеки египтолог, независимо дали му харесва, или не. Затова е колективна отговорност на цялата специализирана общност да се опита да я разреши. Никой на този свят не е отбелязал прогрес, като се е преструвал, че няма проблем, или е живял в отрицание.

Предвид ключовото значение на проблема, датирането на гробницата на Хасекхемуи се превръща в императив. Взехме мостри за три типа датиране - дърво за радиовъглероден анализ, чирепи за термолуминесценция и варовик от самата камера за оптическа термолуминесценция.

Резултатите от керамичните съдове разкриха, че те нямат връзка с гробницата. Два от чирепите се оказаха големи, а резултатите посочиха, че те са или от периода на Новото царство, или от Третия междинен период, т.е. става дума или за грабеж, или за допълнителни погребения на това място. Те нямат нищо общо с Хасекхемуи. Конкретните резултати гласят: 1200 г. пр.н.е. ± 200 години, и 1100 г. пр.н.е. ± 200 години. Първият от двата по-малки чирепа, взети от погребалната камера, посочват датата 2210 г. пр.н.е. ± 260 години, с други думи, периода между 2470 и 1950 г. пр.н.е. Вторият определя датата 2490 г. пр.н.е. ± 260 години, което означава периода между 2750 и 2230 г. пр.н.е. Ако приемем, че и двата чирепа са от една и съща епоха, това означава времеви период между 2470 и 2230 г. пр.н.е., което е доста по-късно от погребението. И подсказва или незаконно проникване в гробницата, или ново погребение през периода на Старото царство, когато гробницата все още не е била покрита с пясък, както и по времето на Новото царство. Ясно е, че подобно на повечето монументи в Египет, и тук е влизано многократно през различните периоди.

По отношение на идентичността на владетелите от Втората Династия открай време цари объркване. Една от причините за това е, че всеки от тях е имал по три различни имена. Основни- Те им имена, с които ги наричаме и ние, са били всъщност тех- ните „имена пред Хор“. Такова име е Хасекхемуи. Но всеки от Царете е имал и „небти“ име, както и „несу-бит“ име. По-късни-


Малка варовикова статуя на Хасекхемуи, последен владетел от Втората династия. Съхранява се в музея „Ашмолиън“, Оксфорд.

те египетски списъци на първите владетели не ги наричат с техните имена пред Хор, а с някое от алтернативните. Това важи за списъците от периода на Новото царство, както и за списъка, съхранен от късния историк Мането, където имената са скрити допълнително, тъй като са предадени с техните старогръцки форми. Следователно тези по-късни списъци сякаш ни предлагат кодирано название на фараоните - фараон, наречен в такъв списък със своето „небти“ име, би могъл да бъде и фараон, ко-гото познаваме чрез името му пред Хор, обаче не сме сигурни какво е било „небти“ името му, поради което информацията от тези списъци

става почти безполезна. Все едно е да се опиташ да отгатнеш кой коя роля в пиесата играе, но разполагаш с два отделни списъка - единият само на героите, а другият - само на актьорите. Вярно е, че понякога е възможно да се състави поне частичен общ списък, но в повечето от случаите се работи единствено с догадки.

Например Хасекхемуи открай време е преследван от един специален проблем. Налице са доказателства за съществуването и на друг фараон от същата династия, чието име е почти същото - Хасекхем. Мнозина смятат, че тук изобщо не може


да става въпрос за съвпадение и че двамата са всъщност един и съши владетел. Други обаче настояват, че са различни.

В емблематичната си творба „Архаичният Египет“ Уолтър Емъри категорично отсича:

Ха-секхем е наследен от Ха-секхемуи, който вероятно е най-бележитият монарх в тази династия...3 По-нататък Емъри казва, че името Хасекхем означава „Вид на

власт“, а Хасекхемуи - „Вид на две власти“.4 Някои изследователи смятат, че след като Хасекхем е обединил Севера и Юга на страната, променил името си на Хасекхемуи в чест на обе-динението. Но според Емъри „при равносметката става ясно, че Ха-секхем и Ха-секхемуи са двама различни царе, вероятно осмият и деветият фараон на династията“.5

Такава е позицията на Фербрюге и Викершам, най-скорош- ните преводачи на историка Мането (живял ок. 285-245 г. пр.н.е.). Мането е египетски жрец, написал историята на своята страна на египетски, която обаче е достигнала до нас само чрез фрагменти от старогръцки цитати от други автори. Най-важни- ят му принос е, че е съхранил списъка на фараоните. Опитвайки се да определят идентичността на владетеля, определен от Мането като Хенерес, управлявал в края на Втората династия за период от 30 години, Фербрюге и Викершам дават двама последователни фараони за този период: Хасекхем, управлявал 21 години, и Хасекхемуи, управлявал 17 години. Но никъде не обясняват как общо 38 години се равняват на 30-те, за които говори Мането.6 Казват още, че според Папируса от Торино, свързан с късния период на Новото царство, където се съдържа ^тернативен списък на владетелите, Хасекхем е наречен Ху- Фкефа, управлявал 11 години, а Хасекхемуи е наречен Бебти, Управлявал 27 години (отново общо 38 години).7 Разбира се, Нищ° не пречи Худжефа и Бебти да са един и същи човек с две имена - Худжефа/ Хасекхем би могъл да си е сменил и двете имена и да е станал Бебти/ Хасекхемуи. Преводачите обаче не дискутират този въпрос.

Ерик Хорнунг не признава Хасекхем и е убеден, че той и Хасекхемуи са един и същи човек. Освен това смята, че през Втората династия е имало само петима фараони.8

Майкъл Хофман, автор на „Египет преди фараоните“, също смята, че Хасекхем и Хасекхемуи са един и същи човек:

Уолтър Емъри, който, както вече разбрахме, е почитател на алтернативните обяснения, които не се споделят от преоб-


ладаващата част от колегите му, отдавна е на мнение, че двата различни начина на изписване на Хасекхемуи и Хасекхем представляват двама различни монарси. Но както изтъква египтоло- гът Вернер Кайзер, лингвистичните доказателства не подкрепят подобна хипотеза.9 Флиндърс Петри посочва деветима фараони за Втората династия

и смята, че Хасекхем и Хасекхемуи са двама различни владетели, последните от Втората династия. Лично той предпочита обаче да изписва имената им като Хосекхем и Хосекхе- муи. Но все пак подчертава, че според други изследователи става въпрос за един и същи човек:

Хосекхем е известен единствено чрез монументите му в Йе- раконполис, а мястото му в списъка на царете е несигурно. Безсъмнено е, че предхожда Хосекхемуи, макар някои да допускат, че това е по-ранно име на същия цар.10 Но в други отношения Петри не е напълно сигурен във връзка с

Хасекхемуи, като изтъква, че „Хосекхемуи като нищо би могъл да бъде последният цар от Втората династия или може би първият от Третата“.11

И макар все още доста неща да остават несигурни, оттогава насам е постигнат достатъчен напредък, за да знаем, че Хасекхемуи наистина е бил последният от Втората династия, а първият цар на Третата династия е Джосер. Едновременно с това никой не може да каже със сигурност каква е разликата между Втората и Третата династия, защо са били разграничени и какви са реалните връзки между тях.12 Липсата на яснота се засилва още повече днес, когато разбираме, че Джосер е погребал Хасекхемуи. Щом е съществувала достатъчно голяма доза приемственост, за да се случи това, то тогава защо династиите се смятат за различни? Може би отговорът, който трябва да търсим, е от съвсем друг тип.13 Най-малкото си струва да обмислим възможността Третата династия да не е „наследила“ Втората в политическо отношение, а единствено в хронологич- но. Може би става въпрос за две реалности от съвсем различен порядък?

Би било твърде елементарно да приемем, че една династия завършва, за да започне следващата. Вероятно в онзи толкова отдалечен от нас период е ставало нещо по-сложно, за което обаче знанията ни са прекалено малко и фрагментарни. Като историк на науката, тъй като е ясно, че не съм египтолог, бих искал да припомня на моите приятели египтолози, че съществуват и други форми на доказателства, различни от онези, които по навик са


свикнали да разглеждат. Щом съществува огромна технологична пропаст между две привидно последователни цялости, то тогава те вероятно не са точно последователни, макар и да следват една след друга в хронологично отношение. Може би е крайно време да си сложим шапките за мислене!

Някои египтолози реагират с изненада на откритите от Драйер запечатани делви на Джосер в гробницата на Хасекхемуи, като че ли това е революционно откритие. Истината е, че те трябва да бъдат приети като потвърждение на изводите, до които достига забележителният египтолог Патрик O’Мара през 70-те години на XX век. 0’Мара проучва внимателно един камък от Петата династия, за който споменах в първа глава - Камъка от Палермо. Това, за съжаление, е само малък фрагмент от доста по-голям камък, съдържащ пълен списък на първите пет династии. Поколения египтолози (Петри, Брестид, Бор- хард) полагат колосални усилия за реконструкцията му.14

Патрик O’Мара ги анализира и показва какво е грешното в тях. (Например нито един от учените не е взел предвид височината на камъка, а само неговата широчина.) След това предприема най-разумния ход - да приложи традиционното египетско правило за изчисление на размерите и пропорциите на камъка и Да покаже как се е правело това с папирусите. Подходът на уче-


Гробницата на Хасекхемуи 6 Абидос, открита от сьр Уилям Флиндьрс

Петри през 1900 г. и отворена за повторно разкопаване през 2001 г.

от Гюнтер Драйер. Вижда се, че гробницата е изградена изцяло от кирпич и дърво с изключение на малкия правоъгълник в предната

част, който е варовиковата погребална камера, която

датирахме.

ния е невероятно убедителен и той очевидно е направил прогрес там, където мнозина други са се провалили. Пространната му първа книга, в която описва метода си, е наистина само за специалисти. Но заключенията му са забележителни. Едно от тях

надали е изненадващо за нас - той настоява, че Хасекхем и Хасекхемуи трябва да са един и същи човек, че този фараон е наследен от Джосер, който пък е сложил в собствената си Стъ- паловидна пирамида част от съдовете на Хасекхемуи.

За смелостта на 0’Мара да изрече немислимото ще говорим повече в следващата глава. Защото именно той е човекът, който подчертава, че определени фрагменти от древните списъци, познати под общото име „Камъкът от Кайро“, са фал- шификати - казва го въпреки огромната опозиция от страна на египтолозите, които мразят дори идеята, че може да им се наложи да пренапишат собствените си книги. Лично аз съм на мнение, че O’Мара е напълно прав.


Портретът на Хасекхем може да бъде видян благодарение на малката му статуя, открита натрошена в Йераконполис, която е отдавна възстановена. Днес е един от експонатите на музея „Ашмолиън“ в Оксфорд. На статуята фараонът носи короната на Горен Египет. И тъй като, както вече разбрахме, преобладаващата част от учените са на мнение, че Хасекхем и Хасекхемуи са един и същи човек, може би разполагаме с изображението на владетеля, чиято гробница датирахме. Преди да бъдат събрани, фрагментите от статуята са заснети от Джеймс Брестид в неговата „История на Египет“.15 В същата книга се вижда и снимка на погребалната камера на Хасекхемуи, взета от Петри, която той нарича „най-древната каменна постройка в света“. 16

За Хасекхем и Хасекхемуи, или по-точно - за този фараон, са достигнали до нас и някои други интересни сведения.17 Той очевидно е бил нещо като великан във физическо отношение. От Петри научаваме: „Сесокхрис (когото той смята за същия като Хасекхем) според Мането е висок 5 лакътя и 3 педи, което прави около 2,5 м“. В последния превод на Мането откриваме следното: „Сесокхрис управлява 48 години. За него се разказва, че бил висок 5 лакътя и 3 педи“. Няма съмнение, че погребалната камера е достатъчно голяма, за да побере подобен гигант, но тъй като тялото и саркофагът са изчезнали преди векове, а може би и хилядолетия, легендата никога не може да бъде доказана.

От Емъри разбираме, че управлението на последния цар от Втората династия (да припомним, че според него те са двама) е било доста бурно.18 За това той съди по единствените реликви от периода - две статуи, стела и три каменни съда, които разказват за войни и завоевания. Владетелят носи Бялата корона на Горен Египет и робата, свързвана обикновено с фестивала на Сед (фестивал за подновяване на властването). В основите и на двете статуи се вижда редица от разкривени човешки тела, символизиращи посечените врагове.19 Върху фрагмента от стелата също се вижда коленичил пленник. Отдолу е името Хасекхем“ и текст, който гласи: „Покорявайки чуждестранните земи“.20 Емъри смята, че той е започнал обединението между последователите на Хор и Сет, но то е завършено от Хасекхемуи, вероятно най-бележитият монарх от династията.21

През 1968 г. френският египтолог Годрон изтъква нещо особено интересно във връзка със стелата, което не е забелязвано преди. Реконструирайки два непълни йероглифа и допълвайки няколко детайла във връзка със значението им, той отбелязва, че преводът


на Петри на надписа като „Покорявайки чуждестранните земи“, който цитира и Емъри, не е напълно точен. Позовава се на проучванията на Вайгал от 30-те години на XX век, който изтъква: „Този монумент разказва за поражението на „прокълнатите“ - фраза, която обикновено се е използвала за узурпатор или за победен бунтовник, чието име е изтрито от историческите анали“.22 А това е ключов исторически детайл, който не е получил полагаемото му се внимание до този момент. Има огромна разлика между това, да покоряваш чуждестранни врагове и да покоряваш бунтовници. Първото предполага международен конфликт, докато бунтовниците биха могли да са и на другата улица. Промяната в превода води и до промяна на мащабите на проблема. Дали Хасекхемуи наистина е бил важен играч на световната сцена (т.е. на света, дефиниран от египтяните по онова време), или второразреден местен управник, ограничен до южната част на Горен Египет, който е страдал от мания за величие? Чий превод е правилен - на Петри, на Вайгал или на Годрон?

Уолтър Емъри разказва по-нататък следното:

Южната гробница на Хасекхемуи в Абидос е фантастична постройка, която не прилича на нито един друг монумент от този терен, нито на която и да било сграда от периода в Сакара. За жалост, както и при другите монументи от Абидос, и тук нямаме горна част - за огромните й размери можем да съдим само по долната. Дължината й е 68,97 м, а широчината й варира между 17,6 и 10,4 м. Състои се от три части...

Някога за погребалната камера се е смятало, че е най-ста-рият пример за строителство с камък, но разкопките в Сакара и Хелван показаха, че постройки от камък са познати още от Първата династия. Любопитна характеристика на гробницата на Хасекхемуи е нейната неравност и лошото й планиране, поради което, въпреки впечатляващите размери, е трудно да се повярва, че я отделят само няколко години от великолепната Стъпало- видна пирамида на Джосер в Сакара.23

За да бъда изчерпателен, би трябвало да спомена и няколко от начините на използването на камъка преди времето на Ха-секхемуи.24 Първо, за стели са се използвали изправени варовикови плочи, които били поставяни на входовете на царските гробници, носещи името на съответния фараон. Това важи и за кенотафите. Преди Хасекхемуи обаче има още само една гробница, която е

Забранената истина за Ареден Египет 203

използвала камък и отвътре. Това е мястото за последен покой на Ден (Ден-Сетуи) от средата на Първата династия.

И останалите ранни примери за употреба на камъка също включват варовика. Примери за такива са открити в периода между 1942 и 1954 г. в архаичното гробище Хелван от Заки Саад. Хелван е местност, намираща се на югоизток от Кайро, на източния бряг на Нил, точно срещу Сакара. Там не са били погребвани фараони, а само благородници и държавни служители. Саад разкопава общо 10 258 гробници в Хелван и открива, че осем от тях съдържат в конструкцията си и варовик (девета е изкопана частично в самата варовикова скала, а всички останали са изкопани в земята). Това означава, че по-малко от 0, 0008% от гробниците са използвали донякъде камък, което означава, че за онзи период камъкът трудно може да се нарече обичаен материал за строителство. Една от тези гробници, съ-държаща единични варовикови плочи в северната и южната си част, е датирана по-късно на края на Втората династия, което Ще рече, че е от времето на Хасекхемуи.

Но всички тези примери за употребата на камъка са минимални и не особено впечатляващи. Както казва Уенди Ууд през 1987 г.:

Дори ако броим изгубените за нас монументи, нищо от по-гребалната архитектура от архаичния период не представлява


адекватна подготовка за техническото съвършенство, което внезапно се появява в началото на Третата династия чрез Стъпало- видната пирамида в Сакара. Комплексът съдържа две гранитни погребални камери и гранитна тапа с тегло близо 3 тона, която е използвана за запечатване на основната камера под Стъпало- видната пирамида.25

С други думи, останалите крехки доказателства за инцидентното използване на няколко парчета камък по време на Първата и Втората династия са точно толкова незначителни, колкото и видяното в гробницата на Хасекхемуи. Хасекхемуи безсъмнено е бил доста амбициозен относно размерите на своите постройки, нищо, че им е липсвал финес. На него се приписва и голямата структура в Йераконполис, известна като Форта. Това, разбира се, не е никакъв форт, а по-скоро средище за религиозни церемонии. Друга масивна структура на Хасекхемуи се намира в Абидос и на арабски се нарича Шунет ел Зе- биб. Мястото има двойни оградни стени, които днес се издигат до 10-11 м, и обхваща площ от около 1 хектар. Смята се за най-стария „жив“ пример за монументална тухлена архитектура в света - в смисъл че никога не е била поглъщана от пясък или боклуци.26

Когато двамата със съпругата ми посетихме Йераконполис, нашата вече покойна приятелка Барбара Адамс ни показа т.нар.

СтъпалоВидната пирамида 6 Сакара, построена за Джосер - пьрВия Владетел от Третата династия (Властвал от 2707 до 2670 г. пр.н.е.) от неговия архитект и Везир Имхотеп.


форт. Той е изработен изцяло от кирпичени тухли. Само в центъра му стои едно-единствено парче камък, а някога върху него е имало розова гранитна плоча, върху която е било изписано името на Хасекхемуи - през 1899 г. е преместена в Египетския музей в Кайро.27 През 1932 г. Енгелбах успява да докаже, че някога на тази плоча е имало изрисувани множество сцени на фараона, полагащ „основните пръти“ на тази свещена структура заедно с богинята Шешет, която винаги се изобразява до фараона в подобни сцени, от които тази е най-ранната известна. Енгелбах успява да направи някои от рисунките видими, като ги натрива с креда и ги осветява под определен ъгъл, след което публикува резултатите си. Оказва се, че тези сцени са „почти напълно изтрити“. По-късно установява, че Гастон Масперо забелязва въпросните сцени още през 1906 г., но изтъква, че те са били „издялани по времето, когато плочата е била повторно използвана“. Енгелбах не коментира по никакъв начин тази невероятна идея на Масперо.28

Честно казано, трудно е да си представим каменният блок някога да е бил употребяван повторно, тъй като е открит на място на терена, а ни е известно, че този „форт“ не се е използвал в периода от Четвъртата до Шестата династия.29 Тогава за каква повторна употреба говори Масперо? Според мен тук е пропусната една важна подробност - налага се да приемем, че сцените са били изтрити не заради повторната употреба на блока и плочата, а за да не остане Хасекхемуи в аналите на историята, каквато е била практиката за политическите врагове. Кой би могъл да стори това на горкия Хасекхемуи? Не може Да се е случило дълго след смъртта му, защото с утихването на политическите страсти той така или иначе е щял да бъде забра


вен. Затова не мога да си представя, че атаката срещу паметта на този фараон се е случила по-късно от Четвъртата династия. Най-вероятно е станала още през Третата династия. Но защо?

Всичко, за което можем да се сетим по този въпрос, би било чиста спекулация. Единственото, в което сме сигурни, е, че на мястото спират да оставят съдове още по времето на Третата династия, което подсказва, че то губи свещения си статус, а това би обяснило и изтриването на рисунките по камъка. Призовавам специалистите по политическа история на периода да обърнат внимание на тази любопитна аномалия и да се опитат да отгатнат какво означава. И без това разполагаме с твърде малко насоки за този тип отношения, така че проверката си заслужава.

И въпреки че този огромен „форт“ е изключително впечатляващ и до ден днешен, 4500 години след построяването му, липсата на камък в него е поредният пример, контрастиращ ярко с прецизната каменна зидария на комплекса на Джосер в Сакара, издигнат малко след него.

Хасекхемуи очевидно е бил могъщ и егоистичен владетел. Като нищо може да е убил 47 000 врагове, както твърди. Освен това сигурно е бил великан, който е всявал ужас във всеки, изправил се срещу него. Държал е името му да бъде изписано навсякъде, искал е големи постройки. Но не е успял да направи от камък нищо забележително освен няколко каменни блока, при това в не повече от шест реда, а накрая даже не се е сетил как да довърши всичко както трябва. Да, тук нещо определено не е наред.

Данни от датирането

Пробите за радиовъглеродния анализ, които взехме, са от парчетата дърво, вклинени в кирпичените тухли на основния скелет на гробницата. Имаше доста такива парчета, затова вземането на проби не беше трудно. Резултатите, които получихме, са от две различни лаборатории. Гръцката лаборатория „Демокритос“ даде резултати за две от пробите - 2834-2579 г. пр.н.е. (68,3% вероятност) и 2857-2502 г. пр.н.е. (95,4% вероятност). Другите резултати са от геохронните лаборатории в Кеймбридж, щата Масачузетс, САЩ, и те дават 2860-2470 г. пр.н.е. (68,3% вероятност) и 2880-2350 г. пр.н.е. (95,4% вероятност).

Най-тесният възможен обхват между тези дати е между 2834 и 2579 г. пр.н.е., което обхваща 255 години. Мисля, че спокойно


бихме могли да определим дървото като датиращо от този период. Най-широкият възможен обхват - 530 години, е между 2880 и 2350 г. пр.н.е.

Йоанис Лирицис взе две варовикови проби от погребалната камера, една от които се оказа неподходяща за анализ. Добрата мостра бе датирана чрез оптическа термолуминесценция на 3300 г. пр.н.е. ± 450 години, което дава времеви обхват от 3750 до 2850 г. пр.н.е.

Конвенционалната дата за смъртта на Хасекхемуи е 2707 г. пр.н.е. Въпреки че въглеродният ни анализ дава дати, включващи тази година, нито чирепите, вито варовикът не са толкова млади. И тъй като най-ранната възможна дата, получена чрез въглерод 14, е 2880 г. пр.н.е., а най-ранната възможна дата, получена от датирането на варовика, е 2850 г. пр.н.е., това води до извода, че гробницата на Хасекхемуи датира от тридесетгодишния период между тези две дати.

Според нашите открития гробницата на Хасекхемуи се оказва с от 143 до 173 години по-стара от онова, което твърди традиционната хронология, и още по-стара от датата, приета официално от Германския институт в Кайро, с около 200 до 220 години.

Заключения

Напълно абсурдно е да приемаме стандартната интерпретация на събитията в Древен Египет от онова време. Ясно е, Че техническите противоречия са толкова крайни и натрапчиви, че няма как да не заключим: по едно и също време са съществували две отделни, успоредни египетски цивилизации. Технологично развитата цивилизация е живяла на север (Долен Египет). Там са изграждали гигантски пирамиди. На юг, в Горен Египет, е била технологично изостаналата цивилизация, представлявана от Хасекхемуи. И тези две цивилизации никога не са били една и съща цивилизация! Да, Джосер вероятно е погребал Хасекхемуи. Да, те трябва да са живели по едно и също време. Но те не са двама последователни владетели на една и съща цивилизация. Въпреки егоистичните си претенции, Хасекхемуи не е бил фараон на цял Египет, а управник на технологично изостаналия юг, водил битки на север (или срещу мародерстващите либийци от западната пустиня, или срещу местните египтяни), някои от които като че ли е спечелил. Но той


не е бил владетелят на Севера, а натрапник в този регион. Сега вече разбираме истинската причина, която до този момент

не беше достатъчно ясна - защо древноегипетските историци са поставили толкова строга разграничителна линия между Втората и Третата династия. Защото очевидно те са били различни не само по име, но и по същност. Причината, поради която Третата династия е не просто продължение на Втората, е, че те са били напълно отделни царства. Макар да са се познавали и да са имали приятелски връзки дотолкова, че единият владетел е погребал другия, те са управлявали различни части на Египет по едно и също време. Северната цивилизация е била напреднала, южната - изостанала. Единият фараон не е наследник на другия. За известен период от време са вървели паралелно една с друга, макар че не е ясно за колко точно време.

А това безсъмнено ни рисува една съвсем различна картина за произхода на египетската цивилизация от онази, която упорито ни се натрапва. След новите открития вече нито едно утвърдено понятие не е сигурно. Последиците са толкова зашеметяващи, че всеки отделен аспект от онова време трябва да бъде преосмислен и оценен наново. Като автобус, достигнал до последната си спирка, всички трябва да слязат, за да се качат съвсем нови пътници.

Шеста глава

„ИЗГУБЕНИТЕ ЦAPE“ И ЕАНА ПИРАМИДА ОТ ПЪРВАТА ДИНАСТИЯ

Пирамида от Първата династия? Че кой е чувал за подобно нещо? Е, точно в това е проблемът - повечето хора не са. Но въпреки това такава пирамида е разкопана - от Уолтър Емъри през 1937 г. в Сакара и останките й могат да бъдат видени на фиг. 36. Харесва ли ви, или не, тя е там и е факт.

Това вече наричам аз история. История, която обаче никой не иска да разказва. Защото е толкова притеснителна, че нито един специалист не знае какво да каже за нея и как да я обясни. Пирамидата е гробница на един отритнат владетел от Първата династия - Енезиб, чието име понякога се произнася Анеджиб. Той е петият фараон от Първата династия. Как е възможно толкова ранен владетел да е издигнал пирамида и никой да не знае за нея?

Пирамидата на Енезиб е била дълга в основата 23 м, а ори- гиналната й височина е била 13 м, така че не може да се нарече особено малка. Височината й е изчислена от нейкия наклон, за който Емъри твърди, че е бил 49°. Наклонът на Голямата пирамида в Гиза е само с 3° по-малък от този. Но Пирамидата на Енезиб не е изградена от камък, а от кирпичени tWxhh.

Енезиб очевидно е бил свален насилствено от трона, но дори и да е починал от естествена смърт, неговият приемник Семер- хет е положил всички усилия да бъде забравен - изтрил е името ^У от ценните предмети, а после е премахнал върха на пирамидата му. В този смисъл тя може да се определи като обезглаве- На пирамида. Това определено е драстична мярка и говори, че владетелите на юга, създали Първата династия, са ненавиждали


пирамидите. Както заключава Емъри, „обезглавяването“ е на-правено насксто след завършването й, когато архитектът й все още е бил жиз, което означава, че е станало непосредствено след смъртта на цар Енезиб.1

Уолтър Емъри изказва твърдението, че това предполага евентуален сйор между Севера и Юга по въпроса какво точно представлява „обединен Египет“. За подобен конфликт говорят и драстичните разлики между два царски списъка от древността - северният, известен като Царския списък от Сакара, и южният, прзнат като Царския списък от Абидос. Северният списък процуска Семерхет и четиримата фараони от Първата династия преди Енезиб и цитира именно Енезиб като основател

Фиг. 36. Схема на стъпалата на Стьпаловидната пирамидална

гробница на Енезиб (или Анеджиб), петия фараон на ПърВата династия, открита В Сакара през 1937 г. от Емьри и пьрВоначално приписвана на Небетка - Висш съветник, жиВял по Времето на същия Владетел. От рисунката Виждаме, че пирамидата е ориентирана точно по четирите точки на компаса, както и пирамидите В Гиза. Интересното е, че пьрВоначално е изградена като стьпалоВидна пирамида, а после, след отрязването на Върха й, е скрита В друга, традиционна структура на правоъгълна гробница с обикновена фасада. Емъри потвърждава, че е на Енезиб, през 1961 г.


Фиг. 37. Прочутата „Плочка на царете“, издълбана В стената на един от коридорите на

Храма на Сети IВ Абидос, Горен Египет. Текстът е доста дълъг и продължава Вдясно. Тук е показан Сети I, втори фараон от Деветнадесетата династия, как поднася дарове на духовете на своите предшественици. Този списък е известен като Царския списък от Абидос. Всеки картуш съдържа име на дребен фараон, чиято памет се почита. Ере-тиците като Ехнатон и неговият син Тутанкамон са пропуснати от списъка, който е за церемониални цели, така че техните духове не са обект на почит. Храмът на Сети I в Абидос е Всъщност храм на царските предци, които завършват с него самия. Една от целите му е да засили претенциите му за легитимност, като го представи като пряк наследник на всички мъртви владетели още от най-древни времена. Смята се, че той е провеждал церемонии в памет на предшествениците си най-малко веднъж годишно, при това лично.

на обединен Египет. Що се отнася до този списък, официалната египетска история започва с него. Надали е съвпадение, че този списък е от Сакара, където Енезиб изгражда пирамидата си.

Южният списък включва всички имена, пропуснати от северния. И така, това са нашите първи „изгубени владетели“. Но както скоро


ще видим, има и ред други, които формират част от вечно живите мистерии на преддинастичен и архаичен Египет, както и някои от загадките, съпътстващи Третата династия в началото на Старото царство.

Нестабилността в управлението на Първата династия е доказана от откритието на Емъри. Самото то е едно от най-не- очакваните открития в египтологията преди Втората световна война, макар че внушенията от него сякаш не са очевидни - дори за Емъри. Всичко започва с откритата гробница в Сакара, известна първоначално като Гробница 3038. Открива я през 1937 г. и първоначално приема, че е гробница на царския съветник Небетка или Небитка, чието име открива върху някои от запечатаните делви.2 Но през 1949 г., когато публикува първия том от своята книга „Великите гробници от Първата династия“, вече е достигнал до заключението, че тя не би могла да бъде на Небетка.3 И едва през 1961 г., когато публикува „Архаичният Египет“, Емъри най-сетне се конкретизира: „Сградата датира от времето на Енезиб и въпреки че по някои печати на делви се появява името на съветника Небитка, изглежда, това да е гробът на самия фараон“.4

Онова, което изумява Емъри, е странният факт, че гробницата е била изградена първоначално като пирамида! А царска гробница във формата на пирамида от периода на Първата династия е действително уникално явление.

Но странностите по нея не приключват с пирамидалната форма. Мистерия е и онова, което се е случило със самия фараон. Енезиб се оказва може би еретик, от когото са се отказали, а наследството му е било променено от собствената му династия. Реабилитацията му идва много по-късно.

Вече споменах в тази глава за Царския списък от Сакара. Енезиб е първият, споменат в този списък, сякаш на него се е


гледало като на първия легитимен „цар на Египет“, или поне в очите на народа от Севера. Всички владетели от Първата династия преди него са пренебрегнати. Пропуснат е и непосредственият му приемник Семерхет, който му се е противопоставил, така че северняците от по-късните периоди са отказали да го признаят. „Пропуснатите“ фараони от северния списък на Сакара се изброяват обаче в южния списък от Абидос. Така става достатъчно ясно, че по онова време се е водела разгорещена политическа битка между Севера и Юга, и че Енезиб е подкрепял Севера, докато неговите предшественици и непосредственият му приемник Семерхет са предпочитали Юга.

Семерхет се е постарал да изтрие името на Енезиб от мо-нументите и от някои каменни съдове, съхранени под Стъпало- видната пирамида в Сакара. Няма съмнение, че човекът, който е променил гробницата му, няма как да е друг освен Семерхет. Защото една царска гробница може да бъде унищожена само 0т друг цар.

Стъпалобидната пирамида на Енезиб В Сакара. Така е изглеждала през 1937 г. след разкопаването й от Уолтър Емьри.


ЕТО какво казва Емъри в книгата си от 1961 г.:

Енезиб е първият фараон, споменат в Царския списък от Сакара. Оттук можем да заключим, че той е първият тинитски (Тис или Тинис е името на столицата на Първата династия. - Бел. авт.) монарх, който е признат за легитимен от Долен Египет. Многозначително е, че името му, изписано върху каменните съдове, е в повечето случаи изтрито от неговия приемник Семер- хет, който на свой ред липсва в списъка от Сакара. А всичко това предполага династическа борба между съперници, претенденти за трона, от които единият е получавал подкрепа от Горен, а другият - от Долен Египет. При първоначалните разкопки надстроената част на гробницата изглеждаше като познатия дизайн на правоъгьлната платформа. Но по-нататъшните проучвания разкриха стъпаловидна пирамидална структура, скрита в нея. Само долната част на тази структура беше запазена...5

По-нататък от разказа на Емъри разбираме, че стъпалата на тази някогашна пирамида се издигат под ъгъл от 49°. Наклонът на Голямата пирамида е малко под 52°, а в случая виждаме пирамида още от Първата династия, която се доближава до него. Що се отнася до размерите, Пирамидата на Енезиб е имала дължина от север на юг 23 м, но само 10,55 м широчина от изток на запад, защото източната й фасада изглежда съборена. Дали такъв е бил първоначалният замисъл, или това е част от разпореденото обезобразяване - няма как да знаем.6

На фиг. 39 се вижда как би трябвало да изглежда една типич- на

Фиг. 39. Реконструкция на Жан-Филип Лауер на гробницата (или кенотафа) на царица Мернейт („Възлюбена от Нейт“, богинята на Севера) от ПърВата династия В Сакара. Така е изглеждала, когато е била ноВа. Тази царица е била „либийка“ от Делтата, Ве-роятно от столицата Саис, за която се смята, че е съпруга на Джет и майка на Ден (съответно трети и четвърти Владетел от ПърВата династия).


царска гробница от Сакара, когато е била нова, с характерния й дизайн на „дворцова фасада“ и плоска правоъгълна форма, позната като „мастаба“. Няма съмнение, че за всички е било голям шок да видят сред почти идентичните мастаби пирамида! Затова действията на Енезиб са не само необичайни, те нанасят удар върху статуквото от мащабите на Ехнатон, който също се опитва да въведе драстични промени в държавата.

Фактът, че измененията са направени толкова скоро, подсказва, че Семерхет е заповядал върхът на пирамидата да бъде изрязан може би от самия й архитект, а гробницата да бъде приведена в нормален правоъгълен вид със стандартна фасада. Би било изкушаващо да допуснем, че стъпаловидна- та пирамида на Енезиб от Първата династия се е превърнала във вдъхновение за стъпаловидната пирамида на Джосер от Третата династия, която също е в Сакара. Но това е на практика невъзможно, тъй като тя е била „обезглавена“ и прикрита, така че архитектът на Джосер - Имхотеп, няма как да я е виждал.

Все пак в историите на Енезиб и на Джосер има един доста странен аспект, който ги прави в известен смисъл свързани. Пирамидата на Енезиб е била обезглавена и покрита от две последователни нива мастаби. (Не е ясно защо е трябвало да бъде направено два пъти, освен ако не допуснем някакви магически съображения, свързани с определени суеверия.) Когато Jlayep разкопава и проучва Стъпаловидната пирамида на Джосер в Сакара, установява, че Имхотеп е направил точно обратното. Стъпаловидната пирамида на Джосер е изградена също на три нива, но започва с мастаба, върху която е изградена пирамида, а после върху първата пирамида е изградена втора. Това може да бъде видяно на двете схеми на Jlayep (на Фиг. 40 и 41).


Фиг. 40. Напречно сечение на Стъпаловидната пирамида В Сакара, направено от Жан-

Филип Лауер, В което чрез щрихоВане са показани трите конструктивни ниВа над земята (подземната част е В бяло). ПърВото ниВо е раВната правоьгьлна мастаба В основата. НиВо 2 е пирамида I. НиВо 3 е пирамида 2, която днес Виждаме отВън, която тайно обгръща напълно пърВите дВе структури. Всичко тоВа е направено, докато Джосер е бил Все още жив. Доскоро се приемаше, че до последния момент фараонът и неговият архитект не можели да Вземат решение какъв да е видът на гробницата. Първо направили мастаба, не останали доволни и затова върху нея издигнали малка пирамида, а после издигнали и втората пирамида, този път доста по-голяма, която погълнала първите две структури. Това обяснение ги определя като доста глупаВи и не пасВа с репутацията на Имхотеп като най-великия гений В египетската история. Днес обаче разполагаме с алтернативно обяснение - че Имхотеп всъщност е направил категорично „изявление“ от политически и културен характер. Той предприел точно обратното на

извършеното някога от Семерхет с гробницата на Енезиб, който скриВа пирамидата под дВе последователни мастаби. Имхотеп започва с мастаба и после изгражда Върху нея дВе последователни пирамиди. Значението на това решение е може би не само с политически и културен характер, но и с магически - разваля „злата магия“ от предиш-ните столетия, като я поправя с „добра (бяла) магия“.


Нека сега разгледаме за момент ситуацията: (1) Гробницата на Енезиб се е състояла от пирамида, чийто връх

е бил срязан и покрит с мастаба, която на свой ред отново е била покрита с мастаба.

(2) Гробницата на Джосер се е състояла от мастаба, която е била покрита с пирамида, и всичко това на свой ред е било покрито с друга пирамида.

Ако Семерхет е решил да направи изявление, превръщайки пирамидата на Енезиб в мастаба два пъти, то тогава Имхотеп също вероятно е направил изявление, като е покрил два пъти мастабата с пирамида. По този начин Имхотеп е искал да се опълчи на „злата магия“, направена векове преди него, извършвайки чрез тази своя магическа конструкция някакъв своеобразен ритуал.

Или пък е било изцяло политически акт? Енезиб безсъмнено е парадирал с факта, че за гробница си е избрал пирамида, а приемникът му е бил толкова бесен, че я унищожил и превърнал в мастаба, за да прилича на всички останали гробници. Може би Джосер и Имхотеп са искали да реабилитират Енезиб,

Фиг. 41. Схема на последователните нива на Стъпаловидната пирамида на Джосер в Сакара. Правоъгълната и плоска мастаба (М^ е първата постройка (леките й моди-фикации са обозначени съответно с М ; и М3), после върху нея следва стъпаловидната пирамида ?! и накрая идва самата Стъпаловидна пирамида Р , която познаваме днес.


Фиг. 42. План на Стъпаловидната пирамида в Сакара, публикуван от главния й изследовател Жан-Филип Лауер. Той

подчертава, че основата й не е квадратна, а правоъгълна.

Съотношението между северната и южната страна спрямо източната и

западната е 6 към 5,4. То се променя с издигането на стъпалата нагоре,

така че съотношението се увеличава все повече в полза на северната и

южната страна.

заявявайки, че той е бил прав, че от този момент нататък нещата ще продължат така. След като погребали Хасекхемуи в Абидос, на юг, помирявайки се с него, те се завърнали в

Сакара и започнали да изграждат победоносен символ на върховен-ството на Севера, използвайки тайна технология, до която само те са имали достъп. Така те показали пренебрежението си към южната концепция за мастабите, която постепенно е започнала да символизира превъзходството на владетелите от Юга. И затова издигнали две пирамиди една върху друга. Много е вероятно източната фасада на пирамидата на Енезиб да е била отрязана нарочно от самия Имхотеп, за да огледа вътрешната й структура.

Онова, което ни дава основание да разглеждаме всичко това предимно като политическо изявление, е фактът, че и пред-шественикът, и приемникът на Енезиб са изтрити от Царския списък от Сакара. На този етап е крайно време да обясня какво точно представлява въпросният списък и да опровергая твър-дението на един учен, че всички тези владетели са пропуснати, защото за тях не е останало място за изписване.

Царският списък от Сакара е открит на стените на гробни-


Статуя на Имхотеп, архитект и строител на СтъпалоВидната пирамида В Сакара. Статуята е от династията на Птолемеите и днес е изложена В ЛуВьра.

цата на един старши жрец, известен като главен четец, чието име е било Тюлой. Живял е по времето на Новото царство и управлението на Рамзес II (1279-1213 г. пр.н.е.). Тюлой е държал да отдаде почит на „царете предци“, затова разпоредил по стените на гробницата му да бъдат издълбани в две групи от по 29 имена общо 58 имена на владетели.

Името, с което започва списъкът, е Енезиб, а следващият - Семерхет, е пропуснат, както и четиримата фараони от Първата династия, предшествали Енезиб. Доналд Редфорд, който е написал книга за древните царски списъци, смята, че пропуските не са целенасочени. Той подчертава, че мястото на стената не било стигнало. Ако хипотезата му е вярна, това означава, че майсторите би трябвало да са стигнали по-скоро До Семерхет, а не до Енезиб. Но ето че пропуснатият е Семерхет.

Защо? Как пасва този факт на теорията на Редфорд? Той твърди, че списъкът бил иначе южен, но случайно бил изписан на север, защото столицата на Новото царство била Тива Съвременният Луксор) и следователно всички списъци към т°зи момент вече били тавански, така че Царският списък от


Сакара трябва да се счита за „намеса на таванската традиция в района на Мемфис“.7

И този аргумент не е убедителен. Естествено е последните царе, отбелязани в списъка, да идват оттам - откъде другаде да идват?! Но когато съставя списък от Сакара, макар и южняк, от съответния човек би се очаквало поне по отношение на нещата, свързани със Сакара, да се придържа към нейната традиция. Такова нещо като „сакарска“ версия на царски списък от Новото царство не съществува, тъй като Сакара никога не е имала нещо общо с Новото царство. От друга страна, ако включваш подобен списък в гробница в Сакара, надали ще се осмелиш да се опълчиш срещу местните традиции. Подобно нещо би се изтълкувало като обида срещу тях.

Редфорд омаловажава политическите основания, свързани с имената на „изгубените владетели“. По-нататък обаче сам си противоречи. И признава, че по отношение на царските списъци „местната традиция си остава все така силна, а това изисква групирането на царете по географски признак“.8 Напълно пра- вилно. Освен това, когато говори за прочутия южен списък, известен като Царския списък от Абидос, той казва: „Силната култова връзка между царската династия на Мемфис от Старото царство и списъка от Абидос се вижда съвсем ясно по сис-тематичната прогресия от Менес до петдесет и шестото име“.9 Именно такава е целта и на Царския списък от Сакара - съществува силна местна „култова връзка“, срещу която Тюлой не смее да се опълчи, за да не обиди домакините на собствената си гробница“. А къде другаде може да бъде по-силна тази традиция от самата Сакара, където се намират и обезобразената гробница на Енезиб, и пирамидата на Джосер, която е своеобразна реплика в полза на Енезиб и срещу Семерхет?! Най-мно- гозначителният факт е, че Семерхет е пропуснат от списъка на Тюлой. Ако проблемът е бил в липсата на пространство, именно той би бил вписан като „първи владетел“, а не Енезиб.

Какво означава всичко това? Възможно ли е стъпаловидната пирамида на Енезиб да е първата в Египет? Ако е така, как му е хрумнала идеята? А след като тя е унищожена и скрита под две мастаби от приемника му Семерхет, тогава как така на Имхотеп му е хрумнала същата идея, нали не е познавал по-ранната постройка на Енезиб? Предпочитам да не се задълбочавам във вероятността Имхотеп да е срязал източната фасада на първата пирамида, за да я проучи, тъй като нямаме никакви доказателства за подобно твърдение.


Това е истинска загадка. Но подобно на всички загадки, няма как да не съществува и ключ към разгадаването й. Въз- можно е двете пирамиди да са вдъхновени от един и същи източник - друга пирамида или пирамиди? Възможно ли е това да са трите главни пирамиди в Гиза?

От резултатите от датирането стана ясно, че пирамидите в Гиза вероятно произхождат още от преддинастичните времена. Повтарям - това не означава, че са точно оттогава, а само, че биха могли да са оттогава. От друга страна, ако не са, кой от периода межцу преддинастичните времена и Четвъртата династия би могъл да ги построи, без да знаем за него?

В осма глава излагам няколко неочаквани хипотези относно източника на познания и технологии, който би могъл да е довел до изграждането на пирамидите в Гиза от фараони, предхождащи Четвъртата династия - както сочат и резултатите от нашето датиране. Ясно е, че нито един фараон от Първата династия не би могъл да ги построи, защото, макар и добър като опит, примерът на Енезиб в Сакара е само от кирпичени тухли. За разрешаването на тази дилема не помага и нежеланието на египто- лозите да говорят и да насочат вниманието си към пирамидата на Енезиб. Оставяйки я встрани от научния дискурс, те просто избягват дискусиите, удобно елиминирайки най-ранните доказателства за сериозното изграждане на пирамиди. Ако не беше така, нямаше да ми се налага да въвеждам темата за Енезиб, сякаш е съвсем нова и сякаш не се знае още от времето на Уолтър Емъри насам. Но истината си остава една - темата се избягва Упорито от всички, чието задължение е да се посветят на нея.

А това ни води към останалите главни и мистериозни „изгу- бени царе“ от тази глава. Защото те датират от преддинастич- Ните времена, били са владетели на Долен Египет и имената им фигурират върху Камъка от Палермо, но информацията за тях е напълно изгубена, сякаш са били предприети действия за изтриването на всички следи от тяхното съществуване от страна на приемниците им - завоевателите от Горен Египет, които „обединяват“ Египет и основават онова, което сме свикнали да наричаме Първата династия. Възможно ли е тези „изгубени царе“ да са били истинските строители на пирамидите в Гиза? Възможно ли е Енезиб да им е симпатизирал и да се е опитал да им подражава, макар и в малки мащаби, изграждайки своя собствена пирамида от кирпич? Възможно ли е това да се е възприело като шокиращо ренегатство от южните владетели? Странният пропуск на първите


южни царе от Царския списък от Сакара, включително и името на Семерхет, и включването на Енезиб и определението му като „първи владетел на обединен Египет“, предполага ожесточен политически конфликт между просеверно настроените и онези с проюжни пристрастия. Според мен всички изследователи подценяват страстите, съпътствали този спор в древността.

Основанията ни да продължим в тази линия на разсъждение се засилват и от южното непознаване на напредналите технологии за обработка на камъка, чиято персонификация е гробницата на Хасекхемуи, за която говорихме в предишната глава, и наличността на същите тези технологии за Севера, което се натрапва на вниманието ни още с появата на следващия владетел - Джосер. Няма съмнение, че е съществувал огромен технологичен разрив между двете части на страната - северняците са можели да строят пирамиди, а южняците - не. Само един владетел от Първата династия - Енезиб, е изградил пирамида. И само той фигурира в северния царски списък като първия истински владетел на обединен Египет, а неговите предшественици и приемникът му са заличени от аналите. Възможно е от страна на първите царе на Първата династия да е имало също толкова енергичен и решителен опит за пренаписване на историята, довел до изтриването на следите на всички „изгубени царе“ преди тях. Но благодарение на консерватизма на египетските жреци тези имена все пак се съхраняват по различните списъци, за да се появят на бял свят в края на Петата династия - върху Камъка от Палермо, но за съжаление само като имена, без никакви подробности от живота им.

Тук се изправяме пред поредната хронологична дилема. Както вече изтъкнах нееднократно, от 2000 г. пр.н.е. насам

хронологията на Древен Египет е напълно утвърдена и ясна. Преди тази година има нещо, наречено Първи междинен период, който се характеризира с поголовен социален и политически упадък. Смята се още, че този период е белязан от потопи, голяма суша, чума и беззаконие. Никой няма представа колко точно е продължил този период, но догадките варират между 50 и 150 години. Лично аз съм по-склонен да приема 150-го- дишния период като по-вероятен.

Преди този период са Петата и Шестата династия от Старото царство, но те са нещо като нищожен отблясък на славата на истинското Старо царство, състояло се от Третата и Четвъртата династия. Преди време се считаше, че Първата и Втората династия са част от Старото царство, но напоследък стана модерно те да се


включват в т.нар. архаичен период. Една от причините за това е, че за тях не знаем почти нищо. (Впрочем още по-малко знаем и за Третата династия, но хората често пренебрегват този факт.)

Притеснителното е, че преди 2200 г. пр.н.е. хронологията в египетската история на практика се разпада. Всичко предхождащо тази дата се губи в по-голям или по-малък хаос. Редица егип- толози не са съгласни с този извод. Но това се дължи, разбира се, на пристрастието им към хронологичните твърдения, което Ще рече, че те просто си решават коя да бъде съответната дата.

Резултатите от датирането, което двамата с Йоанис Лири- Цис получихме на Шахтата на Озирис в Гиза и на Пирамидата на Микерин, подкопават всички удобни заблуди за съществуването на „стандартна хронология“ преди 2200 г. пр.н.е. Ние, естествено, не сме първите, които през последните няколко десетилетия твърдят, че всички конвенционално приети дати от Периода на Старото царство са „прекалено скорошни“ и че се налага корекция с едно, две, три или повече столетия. В трета глава видяхме, че са налице и други датирания на пирамидите, навеждащи на същия извод. Уверихме се, че за истинската дата на погребението на Хасекхемуи, последния владетел от Втората династия, се налага корекция със 173 години назад в историята. Аз лично нямам никакви съмнения, че подобни леки пренастройки назад във времето са най-малкият от проблемите.

Хронологията на тези ранни периоди се базира на изключително крехки основи. Но за да продължим с дискусията по проблема, се налага да опиша накратко текстовете и доказателствата, на които египтолозите базират аргументите си. Един от тези източници е най-вероятно фалшификат и на него изобщо не може да се разчита, въпреки че от 1910 г. насам повечето от научните трудове го цитират като свой главен първоизточник.

Фалшификатът, за който говоря, се нарича „Камъкът от Кайро“, за когото говорих в първа глава. Всъщност това не е един-единствен камък, а поредица от каменни фрагменти, поради което понякога го наричат „Фрагментите от Кайро“. Всички фрагменти с изключение на един се намират в Египетския музей в Кайро, откъдето и името на „камъка“. Най-големият от тези фрагменти също понякога се нарича „Камъкът от Кайро“, но в наименованията няма никаква систематичност. Другият фрагмент е в Музея „Петри“ в Лондон и понякога се нарича „Фрагментът на Петри“ или „Лондонският фрагмент“. По-нататък ще поговорим повече за Камъка от Кайро. Сега обаче ще се спра на Камъка от Палермо, за


който също говорих в първа глава. На Камъка от Кайро се гледа като на част от Камъка от Палермо. Удивително е как някои хора продължават да смятат така, въпреки че онези, запознати с физическите подробности на двата „камъка“, отдавна са признали, че те нямат нищо общо помежду си. Различна е и дебелината им, което означава, че няма как да са част от един и същ физически обект.

Фрагментите от Кайро също са с различна дебелина, което подсказва, че произхождат от различни камъни. На тази разлика в дебелината обръща внимание още Флиндърс Петри през 1916 г., когато пише първата си статия за тях, озаглавена „Нови


части от аналите“, където публикува снимка на собствения си фрагмент от Кайро, купен на пазара в Кайро.10

През 1917 г. германският египтолог Лудвиг Борхард публикува книгата си „Анали“, в която говори за двата камъка по доста помпозен начин.11 Тонът му вбесява Петри, както и други специалисти. Но тъй като книгата излиза в разгара на Първата световна война, минават няколко години, докато стане известна извън Германия. Едва през 1920 г. Петри успява да изрази мнението си за нея в списанието, което издава - „Древният Египет“. Той обвинява Борхард в подправяне на доказателства и дори в научна непочтеност. Интересното е, че ожесточените нападки на един прочут египтолог спрямо друг се случват в контекста на дискусиите относно онова, което вече нарекох „хронологичен хаос“ в египетската история преди 2200 г. пр.н.е. Петри обвинява Борхард, че е фалшифицирал доказателства от надписите от някакви делви от слонова кост, извадени от гробници от Първата династия, за да аргументира своето тълкувание на Фрагментите от Кайро.12 Видно е, че още към 1917 г. нещата в селенията на египтолозите започват да загрубяват.13

През 1931 г. Петри излага тезата, че фрагментите може и да са фалшификати. Според него, за да бъдат истински, плочите от аналите трябва да бъдат точно шест на брой, с еднаква широчина - ни повече, ни по-малко.14 Ироничното е, че въпреки безспорната „фалшификация“ на някои от доказателствата от плочките от слонова кост, Борхард е прав да твърди, че макар да се различават по дебелина, стил и йероглифи, те трябва да идват най-малкото от четири отделни източника и не биха могли да са част от един и същи камък. Онова, което обаче не хрумва нито на него, нито на когото и да било от онези години, е, че всички са били измамени и че фрагментите не само са от различни камъни, но са и фалшификати. Една от причините, поради която специалистите не достигат до това заключение, е, че с изключение на парчето на Петри, останалите си стоят в музея в Кайро и не са достъпни за анализ. Голяма част от учените, които пишат за тях, не са ги виждали лично, а са принудени да Работят само със снимки.

Камъкът от Палермо обаче категорично не е фалшификат. Датира от късния период на Петата династия или най-много - от началото на Шестата династия. И в това няма никакво съмнение. Този камък е бил жестоко разбит и днес е само миниатюрен фрагмент от някога гигантски камък с надписи, хроникиращи историята на Египет от началото на времето - времето на боговете


до Петата династия. Колко жалко, че не разполагаме с него! На обратната си страна Камъкът от Палермо дава имената само

на трима владетели от Първата до Петата династия. Това са Нинетджер и Хасекхемуи от Втората династия и Снеферу от Четвъртата династия. Всички имена от първите четири династии са останали в изгубената му част или са се изтъркали. Иначе камъкът разкрива изобилие от прекрасни, зашеметяващи детайли, и е напълно архаичен. След като биват открити и се превръщат в истински хит, мистериозните фрагменти, известни като Камъка от Кайро, през 1910 г. преминават в ръцете на един търговец на антики от Кайро, който ги продава на музея. Всички са във възторг, защото са толкова разочаровани, че Камъкът от Палермо е само фрагмент, та им се иска по някакво чудо да попаднат на останалите фрагменти от него.

След като учените си дават сметка, че камъните няма как да са еднакви, се стига до консенсус - няма значение, важно- то е, че новите фрагменти са копие на същия текст, макар и от друг камък. На кого му пука! Нали вече разполагаме с още липсващи парчета! Сигурно си представяте еуфорията, с която египтолозите посрещат това чудо - появата на още фрагменти! Колкото и да не ми е приятно да убия ентусиазма им обаче, съм длъжен да кажа - не, тези фрагменти не са истински! Камъкът от Кайро е просто една досадна пречка, която е отклонила значителна част от специалистите от реалността.

Редом до Камъка от Палермо се нареждат кратки и частични царски списъци, открити по различни места. Такъв е списъкът от Вади Хамамат, издълбан върху скала в местната пустиня. Там са изброени владетели от Четвъртата династия, за които вече говорихме. Датира от Дванадесетата династия. Може да се види на фиг. 8 в трета глава.

Интересен е и краткият царски списък, съхранен на един варовиков релеф от гробницата на Маху в Сакара. Днес от него могат да бъдат разчетени само три имена. Едното от тях - Усеркаф, първи владетел от Петата династия, е добре познато. Името Тети обаче е загадка, тъй като знаем за трима Тети, а нито един не съвпада по период със споменатия. Третият, наречен Джесер-нуб, е абсолютно неизвестен. Този списък просто допълва хронологичния хаос.

Има и друг царски списък, съхранен върху интригуващ предмет, познат като чертожната дъска от Гиза - фрагментарна дървена дъсчица за писане, открита през 1904 г. в гробница от Петата


династия. Тук отново срещаме един Тети, когото никой не познава. Споменати са Хефрен и Джедефре, но не и Хеопс. Има някакъв фараон Беджау, но и той е напълно неизвестен. Както виждаме, хаосът се задълбочава. В ранните списъци са споменати владетели, които не би трябвало да са съществували, а други, които би трябвало да са съществували или наистина са съществували, ги няма.

Изчерпателен списък на повечето налични царски списъци могат да бъдат открити в книгата на Доналд Редфорд „Царски списъци на фараоните, анали и дневници“ (1986 г.).15 Както става ясно от иначе изчерпателния обзор на Редфорд, голяма част от съществуващите списъци не представляват особено голям интерес за нас, защото са предимно частични или повредени, така че няма да се спирам на тях.

Следващият по значение списък е наречен Папирусът от Торино. Както подсказва самото име, това е папирус, който днес се намира в Торино, Италия. Понякога се нарича Торинският канон или Торинският царски списък. При откриването му е бил непокътнат, после обаче някакви идиоти го поставили в кутия и го изпратили по море от Египет за Италия, така че, когато пристигнал, списъкът вече бил на безброй парченца. Оттогава насам никой не е успял да ги подреди изцяло. Все пак реконструираните парчета дават някаква информация.

Идва ред на царския списък от Абидос. Части от неговите гравюри могат да бъдат видени на фиг. 37 и 38. Този изумително дълъг царски списък е издялан в релеф на една голяма стена в Храма на Сети I в Абидос, който е останал и до ден днешен. Сети I е вторият владетел на Деветнадесетата династия. Еретичните фараони Ехнатон и Тутанкамон не фигурират в него (и двамата са изтрити от историята). Техните духове не трябва да бъдат почитани, както и царица Хатшепсут, пред която пък не се палят благовония, защото е била жена. И което е още по-важно - жена, която понякога се е обличала като мъж. Пропуснат е и един друг еретичен фараон, този път от Втората династия, на име Периб- сен. Но иначе са изброени впечатляващ брой фараони от зората на египетската история, чиито имена са доста объркващи за нас.

Както вече споменах, Храмът на Сети I всъщност е Храм на предците, чиято кулминация е самият Сети. Синът на Сети - Рамзес II, също разпорежда изписването на подобен списък в своя храм, разположен наблизо, като допълва към списъка още едно поколение - своето име. Но неговият списък изобщо не може да се


конкурира с този на баща му. И накрая стигаме до Мането. Мането е египетски жрец, чието

египетско име е неизвестно. На старогръцки той се е наричал Манетон. Живял е при управлението на първите двама от тримата Птолемеи - старогръцките фараони, наследили Александър Велики (починал 323 г. пр.н.е.), чиято династия завършва с Клеопатра (починала 30 г. пр.н.е.). Мането оставя на старогръцки няколко важни свои творби за египетската история и култура, които са били изключително популярни по онова време. За съжаление, както и с по-голямата част от античната литература, от която са оцелели само 5%, книгите на Мането също са изгубени. Но повечето от царските списъци, съставени от него, са преписани от други двама автори, чиито творби са оцелели. Разликите в детайлите обаче между въпросните две творби е доста объркваща. Но това е един от рисковете в работата с фрагменти от изгубени текстове, невинаги преписани точно. Фрагментите от Мането могат да бъдат намерени и в превод на англий-


Фиг. 43. Изображение на „обединител“ с две лица - Джер (наречен още Зер), втори владетел от Първата династия, изрисуван два пьти вьрху печата на една от делвите в гробницата си, показан седнал на трона и държащ млати- лото като символ на царската власт. Вляво

носи бялата корона на Юга, а вдясно - червената корона на Севера. Пред него е изпи- сано името му, намиращо се под краката на сокол, известен като „серех“, което е стандартният начин за изписване на царско име от този период (по-късно заменен от картуша). Пред всяко от изображенията се вижда знаме с чакал/ диво куче на Върха, символизиращи или Упвавет („Отварящия пътищата“), или Хенти-Аментиу (Главния от западняците, ранно

име и образ на чакал на Озирис), или форма на Анубис (или някакво друго понятие, което Вече не ни е съвсем ясно и което Въплъщава всички споменати схващания за божеството). Илюстрацията е от книгата на сър Флиндърс Петри „Царските гробници на най-ранните династии“, 1901 г.

СКИ.16 Именно Мането е историкът, който пръв въвежда разделянето на династиите от Първа до Шеста. Египтолозите са приели идеята му изцяло. Мането пръв използва понятието „династии“.17

Мането разделя по-нататък поредицата от владетели в серии от „династии“. За всяка от групите използва старогръцката Дума „династея“, което се оказва оригинално и полезно нововъведение. Извън значението, което й придава Мането, старогръцката дума има абстрактното значение на „правителствена власт“ и обозначава властта на конкретен управник. Едва при Мането думата придобива смисъла на последователност от владетели с общ произход или друга обединителна характеристика. В египетските и други източници, които е използвал, Мането не е открил никъде подобно разделение и последователност от династии.

Следователно древните египтяни не са правели разлика меж- ДУ Третата и Четвъртата династия, нито между Първата и Втора-

230 РОБЪРТ ТЕМПЪЛ Забранената истина за Лревен Египет 231

та, и т.н. Изобретени са от човек, писал на старогръцки през III век пр.н.е., чиито съчинения не са стигнали до нас. Дразнещо е, че се оказваме зависими от неговите категории, макар да не мо-жем да бъдем сигурни дали са предадени правилно от различни-те автори, които са ги преписвали от творбите на Мането. Затова не е зле да помним, че тези династии може и да са изкуствено разделени. Що се отнася до по-късните периоди, благодарение на драстичните различия между тях, е напълно оправдано да говорим за Династията на Птолемеите, за Етиопската династия - Двадесет и петата, за Династията на хиксосите (чужди завое-ватели на Египет, макар че за тях може би е по-добре да говорим като за Хиксоски период). Но да се върнем толкова назад в историята, при корените на египетската цивилизация, и да се ръководим от измислени династии, е по-скоро сигурен начин да затънем в онова, за което вече споменах - хронологичния хаос.

Разбира се, в най-голяма степен за него допринася Камъкът от Кайро. Както вече знаем, фактът, че всички фрагменти (с изключение на един) са фалшификати, е доказан отдавна от за-бележителния специалист по хронология доктор Патрик O’Мара (1914-2001), професор в колежа в Лос Анджелис.18 Именно това налага преосмисляне на цялата хронология на Египет отпреди Шестата династия, където цари и най-големият хаос.19

Най-яркият белег за фалшификация са линиите, които не достигат до ръбовете на фрагментите.20 Освен тях 0’Мара из-броява и ред други грешки - грешен правопис, грешни рисунки, неволно използвано старогръцко окончание на дума вместо египетско за името на една царица (хиляди години преди съ-ществуването на Древна Гърция), за нивата на река Нил вече се говори като за постоянни от години наред и т.н.21 Пропуските са толкова много, че чак не е за вярване как са убегнали и продължават да убягват от очите на учените от 1910 г. насам!22 Вероятно всичко това идва да покаже, че когато хората искат да вярват в нещо, нищо не е в състояние да ги спре, а и те самите не могат да се спрат. И тук не става въпрос за обикновено пожелателно мислене, а за стадно мислене!23

Днес редица експерти говорят за най-древната история на Египет като подсказана от Камъка от Палермо, докато всъщност

се позовават на Камъка от Кайро.24 Приели са толкова безрезервно, че вторият е част от първия, че често не си правят труда да ги разграничават, когато цитират нещо, все едно и двата са от Палермо.25 Ето какви са изводите на 0’Мара за последиците от тези практики:

Този камък и всички останали фрагменти, свързани с него, не са част от професионални разкопки. Те просто са се появили на пазара в Кайро и са били предложени за продажба. Оригиналността им никога не е била доказвана чрез какъвто и да било официално публикуван анализ. Днес те трябва да бъдат разглеждани като напълно лишени от стойност.

Ако ги пренебрегнем, няма да загубим кой знае колко - ще спечелим много повече, отколкото сме изгубили. Камъкът от Кайро е открай време проклятие за хронологията на древността. Натикал ни е в истинско блато. Но свободни от измислиците, наложени ни от Кайро, днес вече можем да се оставим единствено на Камъка от Палермо, който да ни води в търсенето на оригиналния и автентичен царски списък.

Историците вероятно не си дават добре сметка колко много от подробностите и безспорните твърдения за ранната история на Древен Египет се базират на не кой и да е археологически авторитет, а на Камъка от Кайро. Той е бил основното звено, спояващо идеята ни за структурата на архаичния период. Например определянето на Мересанх като майка на Снеферу и вероятно жена на Хуни изхожда единствено от прочита, който Черни прави на Камъка от Кайро. Отново той е единственото доказателство за описанието на една война, водена от Джер срещу азиатците. (Камъкът от Палермо дори не споменава името на Джер.)

Археологическите доказателства за съществуването на няколко от ранните владетели от Първата династия, споменати в по-късни канони от Новото царство, не са нищо повече от преки и непреки доказателства, изсмукани от Камъка от Кайро. Освен този камък, не съществуват


никакви древни доказателства за съ-


ществуването на управник от Първата династия на име Атотис. Нито на Ити или Ита. Същото може да се каже и за Менес.

Въпросът с реда на фараоните налага преразглеждане. Вече можем спокойно да приемем вероятността, че египтяните от по-късните столетия не са знаели правилния ред на повечето от най-ранните си владетели. Съвременната археология според мен е прекалено скромна. Защото ние днес знаем много повече подробности за Първата династия, отколкото египтяните от Третата до Петата династия - епохата на най-старите исторически хроники.26

Малцина са египтолозите, обърнали внимание на публикациите на Патрик 0’Мара. Една от причините е, че книгите му се намират изключително трудно. Малкото издателство, което ги е публикувало, отдавна е история. Така че е много лесно той да бъде игнориран, особено при липсата на интернет в онези години.

Разочароващо е обаче, че Доналд Редфорд, който претендира за изчерпателност в хронологическите си изследвания, удостоява 0’Мара само с една бележка под линия. Очевидно няма желание да затъва в проблема с фрагментите от Кайро. А от по-ранни негови публикации става ясно, че се стреми да се дистанцира от изводите на колегата си. Интересното е как е възможно един експерт да не забележи нещо толкова очевадно - когато разгледах например фрагмента на Петри от първа ръка, за по-малко от минута ми стана ясно, че е фалшификат.27 Обвиненията на Редфорд, че O’Мара е искал да се отърве от фрагментите от Кайро, защото ги е намирал за неудобни за теориите си, са напълно безпочвени, тъй като 0’Мара изтъква безброй убедителни причини за фалшивия им характер. През изминалите оттогава 28 години Редфорд не е отговорил на нито един от аргументите на колегата си - вероятно защото не може.

В подкрепа на опасенията на Патрик 0’Мара се изказва Стивън Куърк, професор по египтология от Юнивърсити Коли дж в Лондон и уредник на музея „Петри“. Той казва:

Заслужава си да отбележим различните начини, по които Камъкът от Палермо и фрагментите от Кайро са достигнали до нас - дори и фрагментите да са автентични, както обикно-


вено по-скоро се приема, отколкото доказва, от методологична гледна точка е неразумно да ги приемаме наравно с Камъка от Палермо, или най-малкото в първите етапи на изследването. 0’Мара насочва вниманието ни и към приноса на астрономията за египтологията - този аспект от хронологически проучвания е бил обект на много по-малко дискусии, отколкото заслужава такава важна сфера.28

Изключително смело за един млад египтолог, което доказва, че определено не е нагаждач.

Доста по-категорично отношение от това на Редфорд показва и Тоби Уилкинсън в книгата си „Царските анали на Древен Египет - Камъкът от Палермо и свързаните с него фрагменти“ (2000).29 Авторът споменава 0’Мара няколко пъти и за разлика от повечето учени, взема предвид неговите схващания. В библиографията споменава две от книгите му и четири от статиите му. Уилкинсън прави впечатление на учен, отворен за нови идеи. Разглежда проблема за различната дебелина на фрагментите от Кайро, както и други смущаващи аномалии, без да се преструва, че проблемът не съществува. Превежда текстовете от двата източника. Жалко обаче, че не признава фалшивия характер на фрагментите от Кайро. Строго погледнато, би трябвало да изключим от това общо твърдение фрагмент 4, тъй като той изглежда по-скоро открит в Мемфис, отколкото купен на пазара. Както признава и самият Уилкинсън, той е „единственият фрагмент, който не е купен от търговец“.30 Жалко е обаче, че от едната му страна е оцелял съвсем малко текст, а от другата - абсолютно нищо, и единственото име, което може да бъде разчетено със сигурност, е това на Снеферу - първия владетел от Четвъртата династия.

От самия текст не научаваме кой знае колко, освен че от Либия били докарани 1100 живи пленници и 23 000 „малки говеда“, което според Уилкинсън вероятно е някакъв специфи


чен начин за обозначаване на овцете и козите. (Египетското име, което е преведено като „Либия“, е Та Техену, чието бук- вално значение е „Земята на маслините“. За него ще говорим повече в осма глава.) Този оригинален фрагмент е може би единственият оцелял от стелата на аналите, някога разположена във великия Храм на Птах в Мемфис, но не храмът от Новото царство, а друг, по-стар, намирал се някога на същото място. За съжаление прекалено малко е оцеляло от някога великата столица Мемфис. Така че днес е изключително трудно да правим някакви изводи за това място. Днес и Мемфис, и Хелиополис, който е от другата страна на река Нил, не са нищо повече от имена - велики, но изгубени. А тъй като Птах е моят любим египетски бог, приемам разрушението на неговия храм като лична загуба.

Що се отнася до книгата на Редфорд, тя се характеризира и с липсата на един много важен аспект на проблема с царските списъци, на който Патрик O’Мара е отделил подобаващо внимание. Става въпрос за изключителните усилия, положени от Имхотеп - везира на Джосер, за съставянето на нещо като „история“ на владетелите от Първата и Втората династия. Освен като архитект и главен инженер на Стъпаловидната пирамида в Сакара, за него ни е известно още, че е писал книги по медицина и архитектура. Бил е освен това везир на Египет, върховен жрец на Хелиополис и върховен жрец на Птах в Мемфис. Като че ли не е имало нищо по онова време, което той да не е могъл да прави. Сред останалите му постижения, които са по-малко известни, е и реформата на календара, която прави и чрез която създава т.нар. гражданска година. Той е човекът, който полага началото на традицията по записването на анали и царски списъци (които на египетски се наричат генут). Най-интересната част от последния проект е събирането на големи количества (над 40 000) каменни купи и вази, вероятно от царските гробници. На две от тях се виждат надписите на четирима последователни фараони, които незнайно защо не са забелязани от Редфорд, но пък на които 0’Мара обръща сериозно внимание.31 Нарича ги „царската четворка“, а надписите им наистина


Фиг. 44. Рисунка на Уолтър Емъри на разрез и план на мистериозната „шистоВа купа“, открита от него В гробница от ПърВата династия 6 Саху, Сакара.

са безценно археологическо доказателство за точната последо-вателност на четирима от ранните управници на Египет. Това доказателство е публикувано за първи път от Жан-Филип Jlay- ер и Пиер Лако през 1959 г.

Именно благодарение на огромната си колекция от каменни купи и вази Имхотеп е успял да се сдобие с достатъчно ценна информация, за да сглоби и създаде хронология на миналото, за каквато писмените паметници не са били достатъчни. Тези купи са старателно събрани и подредени под Стъпаловидната пирамида.32 Крайно неприятно е, че повечето са били унищожени, след като част от подземните тавани са се срутили върху тях. Днес оцелелите са в складовете към комплекса в Сакара. Беше ми казано, че ако имам основателни причини, може да ми бъде разрешено да работя по тях, но не съм сигурен, че условията в складовете ще бъдат достатъчно добри за по-продължителна работа. Нищо чудно това да се окаже една от моите несбъднати мечти.

Технологията, използвана за създаването на купи и вази, които не са от мек алабастър, е наистина забележителна, а детайлите й са известни само на малцина. Отговорът на загадката гласи, че те са по-скоро лети, а не дълбани. Причината, поради


която гърлата на вазите са извити, сякаш са изработени от глина, е, че тези извивки са били правени, докато материалът е бил все още мек. Още на съвсем ранен етап от египетската история, даже преди Първата династия, е съществувала тайна технология за изработването на тези приказни купи от течен камък, който е бил изливан в глинени шаблони или е бил обработван на грънчарско колело още докато е бил влажен и мек, преди да се втвърди. Тази технология се е намирала под покровителството на бога Хнум, чието изображение се появява на някои от вазите.33 Хнум често е изобразяван пред грънчарско колело. Същата технология е била използвана понякога и за статуи от диорит и други твърди каменни материали.

В най-нови времена технологията е преоткрита от френския химик Жозеф Давидовиц. Той я кръщава „геополимерна химия“, защото, докато материалът е мек и влажен, в него протича неорганична полимерна реакция. Египтяните са използвали натрошени скални частици, които лесно можели да бъдат втечнени, после добавяли необходимия катализатор с вода и така получавали нещо като полимерен бетон, който после се втвърдявал. Нито химическият анализ, нито рентгеновата дифракция са в състояние да открият разликата между издълбания камък и летия камък, тъй като резултатите са идентични. Давидовиц започва професионалния си живот като химик по органичните полимери, но с течение на времето решава, че трябва да открие неорганичен полимер. Всички около него смятат, че това е невъзможно, тъй като е пълно противоречие на термини - според мнозинството думата „полимер“ се дефинирала отчасти от необходимостта за органичност. Но Давидовиц продължава с изследванията си и изобретява серия неорганични полимери. По този начин той преоткрива изгубената технология на ранните египетски купи и вази.

В момента само шепа хора в целия свят разбират напълно тази технология - Жозеф, тримата му синове и моя милост. От 11 години насам работя заедно с Жозеф Давидовиц по създаването на невредяща на околната среда технология за геополимерен цимент и придобиването на международни патенти за нея. Освен това френският химик изля няколко „пирамидни блока“ от лят варовик, някои от които са по 3 и 4 тона. Според нас трите основни


пирамиди в Гиза са изградени от лят, а не от дялан варовик. Тъй като египтяните не са имали кранове, те не са имали и начин как да издигат блоковете един върху друг, ако са били дялани. Освен това причината, поради която между блоковете няма почти никакво пространство и дори и днес не можеш да пъхнеш между тях и бръснарско ножче, е, че те са били изливани последователно един върху друг, като при втвърдяването им между тях се е оформял само един много тънък слой гипс. Този въпрос е обяснен подробно в наскоро излязлата (2009 г.) книга на Жо- зеф Давидовиц, която може да бъде намерена и на френски, и на английски.

Каменните купи и вазите са били „магически“, поради което придворните са можели да се сдобият с тях само с царско разрешение. Били са изработвани със стотици и хиляди, но процесът си е оставал царска тайна. Имхотеп е проявил голям интерес към тях - дотолкова, че е овладял технологията им, за да я пренесе в много по-големи мащаби и да изгради Стъпало- видната пирамида от лети варовикови блокове, каквито е можел да произвежда масово от пренасяните с чували варовикови камъчета и отломки. Следователно е имал не една, а две причини да подреди всички 40 000 купи и вази под пирамидата си - като историческо, но и като технологично свидетелство. След като безсъмнено е организирал цяла армия, която да обикаля отворените гробници из Египет и да ги събира, той е събрал не по-малка армия от писари, които да преписват надписите им така старателно, както в много по-късни времена са преписани от Лакау и Лауер. Имам късмета да притежавам два тома от преписаните надписи от Лауер, подписани лично от него и подарени на приятеля му Хенри Фишер. Лауер е един от най-въз- хитителните съвременни египтолози.

И докато сме на темата за летите купи и вази, ще направя стъпка назад, за да ви разкажа как във връзка с развитието на технологиите нещата понякога могат да се обърнат. Изхождайки от конвенционалната концепция за прогреса, човек би си казал, че керамичните изделия ще стават все по-добри и по-добри. Уви, невинаги става така. Пример за това е бадарийската култура.

Името на бадарийците идва от името на едно място, днес наричано Бадари. Нямаме представа кои точно са били те. Били са праисторически народ, живял по източния бряг на река Нил в


Среден Египет, близо до Асиут. (Това е район, в който днес рядко стъпват чужденци - ние със съпругата ми сме били там по археологически причини.) Според конвенционалната хронология културата им е процъфтявала в периода между 4500 и 3250 г. пр.н.е. Едно от нещата, които харесвам най-много у тях, е, че са били големи почитатели на кучетата. Погребвали са ги с всички необходими почести, което ги превръща точно в хората, които харесвам. Мнозина биха ви накарали да повярвате, че те са били изключително примитивни. Може, ако не беше едно нещо - керамичните им съдове. Удивителното е, че те са толкова изящни, че през цялата останала египетска история никой не успява нито да ги настигне, нито да ги надмине. Е, какво ще кажете сега за концепцията за прогреса?

Ето какво казват за бадарийците археолозите Гай Брънтън и Гертруд Катон-Томпсън в книгата си „Бадарийската цивилизация“ (1928 г.):

Най-забележителните произведения на бадарийците са керамичните им съдове. Изработени са ръчно, подобно на всички съдове от преддинастичния период, и не носят никакви следи от струговане. Повърхността на повечето от тях е изцяло или частично покрита с по-груби или по-фини вълни. Именно тази тяхна особеност доведе до откриването на културата им. Такава не се среща никъде другаде по долината на Нил и беше твърде нова за нас. По-добрите съдове са с много тънки ръбове, някои от тях дори остри. Вълните понякога продължават по цялата повърхност на съда, понякога наполовина, понякога само по горния ръб. Но във всички случаи има вълна, най-малкото на ръба на гърлото.

Трудно е да се каже какъв точно инструмент е бил използ-


ван за получаването на този ефект. Ясно е, че вълнообразната повърхност е била считана за най-красивата. След тях никой никога не успява да постигне подобно изящество. Очевидно е, че в случая си имаме работа с резултат от многовековни експерименти. Предишните етапи на тази технология, които няма как да не са съществували, трябва обаче да се търсят другаде.34

В музея „Петри“ в Лондон има много бадарийски купи, които са истинска наслада за окото. Бадарийците са овладели и изкуството за производството на фини ленени тъкани, които използвали за облеклото си. Археологическите данни сочат, че те са били миролюбив народ, тъй като около останките им не са открити никакви оръжия. Били са брилянтни майстори на слонова кост и „двата пола сред тях обичали да носят големи гривни от слонова кост, по няколко върху цялата ръка; сред обичайните орнаменти са и обиците, както и бледозелените халкички за нос. Няма да сбъркаме, ако кажем, че бадарийците са били достатъчно цивилизовани, за да носят със себе си и носни кърпички. Мъжете са били гладко избръснати“.

Ето какво разбираме по-нататък за този миролюбив народ:

Бадарийците или са измрели, или са били изместени от племе или племена с практически същата кръв, но настроени малко по-авантюристично и прогресивно. Съдейки от ограничените техни останки, те, изглежда, са били изключително миролюбив народ. Сред погребенията се откриват голям брой хора, живели дълги години. Никъде не се виждат счупени кости или други наранявания. Не се откриват също така и оръжия, като например дискът боздуган, който е характерен за ранните предцинастични народи.

Гробищата на бадарийците и на преддинастичните народи винаги са на различни терени. Разполагаме и с множество доказателства за търговия. Бадарийците не са били изолирано племе, а са имали контакти с всички околни култури или страни. Не са били и номади - съдовете им, които са едновременно големи и крехки, са абсолютно неподходящи за скитащ народ. При погре-


бването им се е считало за желателно да гледат към залязващото слънце.35

От всичко това става ясно, че бадарийците са били нещо като ранна хипикултура, живееща в мир с природата и зверовете, обичаща кучетата си, отказваща да влиза в битки, изработваща най-красивите керамични съдове в цялата египетска история, живееща често до преклонна възраст и наслаждаваща се на живота си край красивата река Нил в блаженство и спокойствие. За съжаление, по някое време са се появили по-агресивни народи, които унищожили идиличното им съществувание, избили ги и отказали да споделят с тях дори и гробищата им. Но никога повече не успели да достигнат съвършенството на керамичните им съдове. Това означава само едно - че „прогресът“ е тръгнал назад, а не напред, тъй като през следващите 6500 години никой не се е осмелил да се захване с керамика. И нека това да ни е за урок - прогресът невинаги е онова, което си мислим за него. Упадъкът грози не само цивилизациите, но и технологиите. И често най-добрите сред тях се губят.

Но вече е време да оставим зад нас чаровната история за изгубените бадарийци и техния идиличен живот край красивата река, за да се върнем към времето, което е толкова назад в историята, че предхожда почти всичко друго, случило се впо-следствие в Египет. Същевременно нека никога не забравяме урока на бадарийците. Защото дори и днес, през XXI век, никой не може да изработи съд така, както са го правели те, живели през 4500 г. пр.н.е.!

Сега се насочваме към началото на „официалната“ египетска история или най-малкото към онова, което от Мането насам се нарича Първа династия. Та какво друго би било по-важно за човек, държащ да проумее произхода на египетската цивилизация, от Първата династия?! Що се отнася до царските списъци, за Първата династия знаем много повече, отколкото за следващите две. Открили сме много повече гробници от Първата династия, отколкото от Втората и Третата. Всъщност разполагаме с прекалено много царски гробници от Първата династия. Както вече споменах в трета глава, всеки цар от онова време е имал по две гробници. Едната е била истинската гробница, а другата - погребален монумент, наречен кенотаф. Едната е била на север, а


другата - на юг. Но тъй като никога и никъде не са открити тела на царе, не можем да знаем със сигурност коя от гробниците е била истинската, и коя - кенотаф. И докато несигурността продължава, се налага да наричаме за всеки случай и двете места „гробници“.

Причината, поради която не са намерени никакви тела, е, че през хилядолетията тези гробници и кенотафи са били ограбвани и осквернявани толкова пъти. Цяло чудо е, че днес можем да открием там каквото и да било. Единственото „телесно“ дока-зателство от тях е открито на юг. Става въпрос за женска ръка, покрита със злато и бижута, пъхната в една дупка в стената. Предполага се, че е била царица. Най-вероятно, когато древният крадец е разкъсвал царските мумии, за да измъкне от тях ценните бижута, той е откъснал ръката и я е напъхал в тази дупка, за да си я прибере по-късно, или пък някой му е попречил и той е избягал. Но какъвто и да е бил случаят, важното е, че благодарение на това доказателство имаме всички основания да смятаме, че истинските погребения са се провеждали на юг, докато северните „гробници“ са изпълнявали ролята на кенотафи.36

Мястото на юг е било Абидос, където като че ли се намират всички царски гробници от Първата династия. Наблизо е и гробницата на Хасекхемуи, както разбрахме от пета глава. В по-късни времена към тях са се отнасяли с огромно почитание. В периода на Новото царство те са почитани най-много от Сети I, както подсказва и неговият храм в Абидос, известен повече като Храма на предците.37 Храмът е ориентиран и разположен така, че да върви по една ос с гробниците на Първата династия, които са доста по-далече в пустинята, но по права линия °т храма. Освен това в него е и прочутият царски списък от Абидос, за който вече многократно стана въпрос. Под него е и прилежащата му подземна структура, наречена Озирион. Във всичко това ясно личи дълбокото преклонение на Сети I както към неговите предшественици от Първата династия, така и към


боговете. Никога не трябва да допускаме грешката да подценяваме религиозния консерватизъм на който и да било египтянин от древността, от който и да е период.

Откритието на северните гробници от Първата династия в Сакара е дело на забележителния египтолог Уолтър Б. Емъри - човек с невероятни способности. Те са почти двойно по-големи от техните еквиваленти в Абидос. Емъри ги представи като истинските гробници, определяйки като кенотафи по-малките в Абидос. Но преобладаващото мнение сред египтолозите е точно обратното - кенотафи са именно северните гробници.

Като никога съм склонен да се съглася по-скоро с преоб-ладаващото мнение. Според мен една от вероятните причини, поради които северните гробници са по-големи, е, че северня- ците, които са притежавали по-големи технологични умения, са били васали на южняците, които са имали по-голяма военна мощ. Лично аз разглеждам „обединението“ на Египет като сво-еобразно поглъщане на компании, само че в обратен ред, при което

Нармер с боздуган В ръка, с короната на Юга, разбиващ своите северни врагове от Делтата. Соколът Хор, символ на царската власт, е сграбчил плетено въже, което е около врата на „либиец от Делтата“, идентифициран чрез папирусовите растения зад него. Името на Нармер в архаични йероглифи е в центъра на върха, в „серекх“ - орнаментирана правоъгълна кутийка с типичния „фасаден“ мотив.


дъщерният клон купува компанията майка, но тъй като няма уменията да ръководи предприятието, се налага да разчита на служителите си, за да оцелее.

Подозирам, че за да демонстрират подчинението си пред южните си владетели, северняците са положили всички усилия да направят кенотафите на южните царе доста по-големи и впечатляващи от южните им гробници. По този начин те са изразили почитта си към своите господари, но същевременно последните не са пропуснали да схванат посланието - че онези, които са техни васали, просто знаят как да правят нещата. В подобна атмосфера на напрежение и прикрита враждебност, ситуация като тази, включваща Енезиб, е в състояние да породи необуздани страсти, което обяснява защо Семерхет се е чувствал длъжен да обезобрази толкова жестоко гробницата на своя предшественик.

Емъри определя за първи цар на Първата династия Хор- Аха.38 Та ако търсим началото, ето го и него. Има и един по-ра- нен владетел, наречен Нармер, смятан за баща на Хор-Аха, но учените предпочитат да го определят като предцинастичен владетел, а неговия син Хор-Аха - като първи династичен. (Лично аз не схващам много разликата.) Мястото за вечен покой на Хор-Аха е Абидос, а на неговата царица Нейт-хотеп - Накада.

Във фрагментите от историята на Египет, достигнали до нас от египетския жрец със старогръцкото име Мането, откриваме името на първия фараон като „Менес“.39 Но имената, които Дава Мането, са предимно в гръцките им варианти и египетските им еквиваленти се откриват прекалено трудно, особено след като фараоните са имали повече от едно име. И така, един от големите въпроси, преследващи египтологията открай време, е - Кой е Менес?

И тук отново попадаме на вълна от спорове и противоречия. Някои твърдят, че Менес е всъщност Хор-Аха, други - че Менес е баща му Нармер, а трети - че нито един от тях не е Менес. Най-разумният подход към този проблем, който съм виждал, е една статия от три страници и половина, озаглавена „Менес от Мемфис“. Написана е от Джеймс Альн през 1992 г.40 В нея Алън изтъква, че Менес никога не е било име. Според него то идва от египетската дума за древния град Мемфис близо до Гиза, за който се смята, че е основан от първия фараон на Първата династия. Така


се е вярвало в периода на Новото царство, когато вече никой не е можел да си спомни истинското име на този човек.

През първите 1500 години от съществуванието си Мемфис не се е наричал Мемфис, а Белите стени.41 Името Мемфис - разбира се, в египетския му вариант - е започнало да се употребява доста по-късно, в периода на Новото царство. Алън смята, че именно през този период легендарният първи цар е започнал да се нарича „мемфиец“ (или по-точно „той от Мемфис“), което на египетски се изписва с йероглифи, които могат да бъдат прочетени като „Мене“, „Мени“ или „Мини“ - от египетското име за Мемфис, което е „Минф“ или „Минеф“. Следователно единственото, което хората са имали предвид, когато са изричали името на този първи фараон, е било нещо от рода на: „Нали се сещаш, онзи цар, който е основал Мемфис, как му беше името? Човекът от Мемфис“. А когато гърците нахлули в Египет и чули името Менес, те сметнали, че това е истинското име на първия египетски фараон.

За мен тази теория звучи убедително. Алън отхвърля доказа-телствата от две плочици от слонова кост, открити в старите гро-бове от Първата династия, които комбинират „Мен“ или „Мин“ с името на някакъв фараон. Споровете по този въпрос не спират. Алън изтъква, че объркването е причинено от неразбирането на архаичните йероглифи. Но с оглед на съвременните ни познания за тях, става ясно, че очевидната комбинация на Мен или Мин с името на Хор-Аха се превежда като нещо напълно различно, а именно: ,Двете дами ще властват вечно“. (Предполага се, че е препратка към богинята кобра и богинята лешояд, едната от които символизира северната част на Египет, а другата - южната, които са обединени чрез сила.)42 Очевидната връзка с Нармер също е отхвърлена като недоразумение. С други думи, всички доказателства за царско име, дори бегло напомнящо за Менес от Първата династия или преди нея, са окончателно отхвърлени.

Историята познава и други подобни прецеденти. Например английският крал Уилям I никога не се нарича „крал Уилям I“, а „Уилям Завоевателя“. За един значителен период от време, особено през XVII век, той не е наричан дори така, а само „Завоевателя“. Това продължава чак до викторианската епоха. Всички са наясно за кого става въпрос. По една или друга причина политическите страсти относно норманското завоевание на Уилям I никога не са


утихвали окончателно. Затова според мен Алън е напълно прав и в Египет през периода

на Новото царство се е случило нещо подобно. Станало е нещо обичайно за египтяните да говорят само за „мемфи- еца“, така както англичаните преди 350 години са говорели само за „Завоевателя“, при това в държава, богата на печатни книги и на писани архиви. За разлика от англичаните, египтяните от Новото царство живеят 1500 години (ако не и повече) по-късно от първия цар на Първата династия. Та можете да си представите колко мъгляви са станали представите за този владетел на един народ без печатни книги, чиито жреци и писари са разчитали само на онези от царските списъци, успели да оцелеят през двата Междинни периода на хаос и разрушение, през които библиотеките са били унищожавани, а папирусите изгаряни от побеснялата тълпа. И така, както „Завоевателят“ става политически важен за дискусиите в Англия от XVII век, така и „мемфиецът“ става важен за дискусиите в Новото царство.

По онова време главната задача на фараоните е да докажат своята легитимност. Затова Сети I бърза да изгради своя Храм на предците със съответния царски списък, ориентиран към гробовете на царете от Първата династия. През периода на Новото царство Мемфис вече не е столица на Египет - изместен е от Тива. А това е още една причина за позоваване на «мемфиеца“ като на първи предшественик - за доказване легитимността на управлението и за оправдаване на новото място на столицата чрез отдаване на почит към основателя на „ориги- налната столица“ на обединен Египет.43

Едновременно с това рисунките и папирусите от гробниците на Новото царство непрекъснато призовават „духовете на Буто и на Некхен“, напомняйки за предцинастичните религиозни центрове на Египет - Буто е в западната част на Делтата, на север, а Некхен, познат ни като Йераконполис, е на юг. Очевидно е, че е налице отчаяна нужда от позоваване на далечното минало и мощта на неговите духове, за да бъдат умилостивени. Не трябва да забравяме, че това не е правено за „публична консумация“, тъй като тогава е нямало такова нещо като „публика“. Правено е за „духовете и боговете“, което е било въпрос от решаващо значение. Общественото мнение е нищо в сравнение с божественото мнение, а силата на гласоподавателите от нашето време изобщо не може да


съперничи на силата на духовете от миналото, а какво остава - на боговете от вечността.

Това умно разрешение на проблема с Менес, предложено от Джеймс Алън, е един от най-пречистващите актове в египтоло- гията на нашето време. След като вече знаем, че „Менес“ означава просто „мемфиеца“, можем да си избираме за обединител на Египет между Нармер и неговия син Хор-Аха.44 Лично аз не намирам особена разлика.

И въпреки че разрешението на Алън на този конкретен аспект от „хронологическия хаос“ е игнорирано от редица егип- толози, никой от тях не е успял да предложи по-убедителен сценарий. Затова, докато това не стане, можем да се утешаваме с обстоятелството, че поне някой вече е измислил нещо. Все трябва да се тръгне отнякъде. В известен смисъл фактът, че са открити толкова много гробници и кенотафи от Първата династия, само допринася за объркването и хаоса. Това се случва често в области, където изследователите откриват, че попадат на повече въпроси, отколкото отговори.

Интересна е Плочата на Нармер. Датира от времето на Нармер и е извадена в почти перфектно състояние по време на археологичен сезон 1897-1998 г. в южния край на Йераконполис от предцинастичния Храм на Хор от британските археолози


Джеймс Куибел и Фредерик Грийн. На фиг. 45 и 46 се вижда цялото съдържание на плочата. Това е един от най-важните обекти, откривани от толкова ранен период в египетската история. Изработена е от мек зелен камък, изключително лесен за обработване. Намерена е до боздугана (вж. рисунката на царя - в ръката му), който също датира от управлението на Нармер, и на още един такъв, наречен „боздуганът на Скорпиона“, датиращ от времето на преддинастичния владетел Скорпион, който може би е бил баща или дядо на Нармер. Тази Плоча на Нармер е един от най-прочутите артефакти, оцелели

от архаичните времена на Египет. От откритието й

Централният мотив от обратната страна на Плочата на Нармер. ДВете странни съ-щества, наречени от археолозите „жиропарди“ (жираф и леопард) поради липса на друга дума, са държани с въжета за вратовете. Образуват хералдичния знак на преплетените вратове с глави, обърнати една към друга. Това може би е зооморфен опит за имитация на йероглифа шен, който означава „безкрайност“. Двете глави, които се гледат една друга, символизират Севера и Юга като единно цяло, което оттогава насам наричаме Египет.


Фиг. 45. Нармер, изобразен на обратната страна на Плочата на Нармер, крачещ напред с боздуган 6 рька и носещ Короната на Севера (Аолен Египет), наричана по принцип „червената корона“, въпреки че по времето на Старото царство е наричана

понякога „зелената корона“. Спиралата, излизаща от централната част на тюрбана, очевидно е направена от нещо сплетено. Според Петри е „силно стегнат лен, вероятно сплетен вьрху жица или друга неподвижна осноВа“. На другата страна на плочата Нармер замахва с боздугана си и носи „бялата корона“ на Юга (Горен Египет). Става ясно, че той е бил южен крал, който е „замахнал“ към Севера, тьй като замахва с южната корона, но после, като победител, е продължил да живее в мир и да носи северната корона, тъй като боздуганът му почива. Независимо обаче дали „Менес“ е Нармер, или синът му Хор-Аха, факт е, че обединението на Египет става в посока от юг към север и води до създаването на Първата династия.

Фиг. 46. Нармер покосява врага си - рисунка от предната страна на Плочата на Нар-мер, която показва и детайли от одеждите му и боздугана.


Фиг. 47. Предната страна на Камъка от Палермо. Изображението получих лично от

управата на музея в Палермо, което бе дигитално увеличено от Майкъл Лий. Най-горни- ят ред, счупен вляво, изброява преддинастичните царе на Делтата в Северен Египет.

насам е обект на непрестанни спорове и дискусии. За свещения град Йераконполис (Некхен) говорихме в предишната глава, както


и за неговия „форт“. Поклонниците са оставили там безброй парчета от гърнета, които са разбили в знак на почит към боговете и предците. Камарите парчета говорят сами за себе си.

Плочата на Нармер е само една от множество подобни плочки от мек камък от този период, открити досега. Голяма част от тях не са декорирани и очевидно са били използвани просто като палитри за разбъркване на гримове. Елиз Баумгартел, един от водещите експерти по Ранния Египет, изтъква, че тези плочици или палитри водят началото си още от бадарийците, за които вече говорихме.45 Те са ги използвали изцяло за всекидневни нужди - за разбъркване на боите, с които рисували лицата и телата си. След тях плочките придобили по-свещен характер.

По-късните плочи от рода на тази на Нармер са важни царски и свещени предмети, съхраняващи информация за исторически събития или възхваляващи значими теми. Те привличат вниманието и на историците на изкуството, които обаче са считани от египтолозите за натрапници в тяхната сфера.

Нармер е явен кандидат за ролята на „Менес“, а другият е неговият син Хор-Аха. Няма съмнение, че и двамата играят активна роля за покоряването на Севера с цел обединението на Египет, тъй като подобен процес не може да приключи само при едно управление. В този смисъл няма значение кой точно от двамата е „Менес“. Няма да обсъждам в подробности всичко, изрисувано на плочата. Достатъчно е да кажем, че там фигурират сцени от завоеванията на Нармер, които, изглежда, са над „либийците“ от района на Делтата в Египет. Виждаме традиционните за хилядолетното египетско изкуство „либий- ци“, изрисувани още на тази плоча с островърхи бради. От едната страна на плочата Нармер носи своята родна корона, на Юга, а от другата - короната на Севера, който е завоювал чрез сила.

Останалите открити подобни плочи идват от самата Делта, където са ги произвеждали. Точно за това говори и Тоби


Фиг. 48. Резба, открита 8 Дашур, на Снеферу - пьрвия Владетел от ЧетВьртата династия и баща на Хеопс. Името му е показано над него,

В неговия картуш. Вдясно са двойките острица и стършел, лешояд и кобра, които символизират „царя на СеВера и Юга“. Над целия надпис се Вижда царският сокол Хор.

УИЛКИНСЪН в книгата си „Формиране на държавата в Египет“ (1995).46 Според него именно Делтата е родното място на мотива на двойните животни, гледащи едно към друго, които обрамчват плочите. Той е възприет и от Нармер в собствената му плоча на триумфа, за да онагледи победата си над Делтата. Следващите подобни плочи подсказват, че процесът по обединението на Египет е бил продължителен и че всеки следващ южен фараон се е стремял да „завоюва“ отново Делтата. За тази цел са се водили постоянни битки, които всъщност никога не са били окончателни.

Нармер, който е обичал да се изобразява като върховен по-бедител, очевидно е узаконил управлението си, като се е оженил за либийската принцеса Нейтхотеп. Имало е и други брако


ве с либийски принцеси - династични бракове, предназначени да затвърдят обединението.

А това ни връща отново към озадачаващата аномалия на Камъка от Палермо. Вече споменах, че от Първа, Втора, Трета и Четвърта династия върху камъка са оцелели имената само на трима фараони. Цялата предна страна на Камъка от Палермо може да бъде видяна на фиг. 47. В най-долната редица името на един и същи фараон е изписано три пъти в картушите. Това е Снеферу, първият владетел от Четвъртата династия (йероглифите се четат от дясно на ляво и надолу). В последната кутийка вляво на долната редица виждаме едно до друго името му (вляво) с короната на Севера и (вдясно) с короната на Юга - очевидно и двете са препратки към сгради, кръстени на него. Това са единствените картуши от тази страна на камъка. Другите две имена, които се появяват от тази страна, са от Втората династия, когато все още не са се използвали картуши. Това са съответно имената на Нинетджер и Хасекхемуи.

Тримата исторически познати владетели, чиито имена се по-явяват на този камък, са надскочени по брой от цели седем други имена, фигуриращи в оцелялата част от най-горния ред, който, както се вижда от долната му част, е съдържал тринадесет имена. Тези седем владетели са непознати за историята. Това са наистина „изгубени царе“. За онези, които обичат добрата шега, вероятно ще се стори забавно, че „изгубените царе“ надвишават „намерените“.

Прилагам най-горния ред от Камъка от Палермо в отделна, уголемена версия, предназначена да направи надписите пределно ясни. По-големият правоъгълник от горния ред съдържа името, а седналата царска фигура отдолу подсказва, че става въпрос за цар. Надписът се чете от дясно на ляво, така че разполагаме със следната последователност от имена:

(1) ....у (някои смятат ,,пу) (2) Сека (3) Хаиу или Хаю (4) Тиу или Тейю (5) Теш или Тйеш


Фиг. 49. Най-горният ред от предната страна на Камъка от Палермо. Изписана е

цяла поредица от преддинастични царе на Египет, всички до един носещи червената корона на Нейт и на Севера. Седналият цар в долните, по-малките кутийки, показва, че името е на северен владетел. Този ред е единственото оцеляло доказателство за съществуването на тези владетели. Редица египтолози се чувстват неловко около тях и предпочитат да не им обръщат внимание или да ги дискутират. Според мен тези „неизвестни царе“ са управлявали важно северноегипетско царство, простиращо се из цялата Делта, а на юг - най-малко до Мейдум или Йераконполис. Смятам, че тези царе са владели една като цяло изчезнала цивилизация, по-късно завладяна от войнолюбиВите южняци Нармер и сина му Хор-Аха, създател на Първата династия на

обединен Египет. Възможно ли е именно тези „изгубени царе“ да са построили пирамидите в Гиза, а фараоните Хеопс и Хефрен да са изтрили всички следи от тях, когато са ги узурпирали?

(6) Нехеб ИЛИ Нихеб (7) Уазанез или Вадж-Адж, или Вадженедж, или Уадж-адж (8) Мека или Мекх, или Мекхет (9) ....а Никой никога не е чувал за тези царе. Нарисувани са с чер-

вената корона на Севера, така че няма никакво съмнение, че целта е била да се покаже поредица от днес забравени преддинастични фараони на Долен Египет. Никъде - в гробница, монумент или надпис - не се открива нито следа от тях. Имената им са непознати и очевидно не са били използвани в египетската история след това. Но ние не можем да ги пренебрегнем само заради това, а тъй като Камъкът от Палермо е безсъмнено истински, имената също трябва да са истински.

Реших да ги преведа, тъй като никой очевидно не си е направил този труд. Бях изненадан от получения резултат - имената се оказаха невероятно примитивни. Ето и моя списък:

Сека = Човекът на Ка („Ка“ е духът двойник на всеки човек). Хауи = Възвеличаваният.


Тиу = Трошачът. Теш = Езерният човек (много подходящо за Делтата). Нехеб = Подчинителят. Уадж-адж = Зелена риба боец (или Рибата боец на Делтата). Мекхет = Човекът боздуган. Лично на мен не ми звучат като хора, които бих желал да позна-

вам, а и идеята ми за приятно прекарано време не включва човек, известен като „Трошача“. Така се изправяме пред цяла династия от царе - или най-малкото тринадесет от тях - със седем оцелели имена, които са действали в северните части на Египет преди т.нар. обединение. Усещането ми е, че тоталното им изпаряване от историческата сцена (с изключение на този камък), е свързано със систематично провеждана по заповед на „обединителите“ кампания за елиминирането им. Най-ранният от „обединителите“ на Юга, чието име знаем, е Скорпион (за когото казват, че е или баща, или дядо на Нармер). Разполагаме дори с оцелялата глава на боздугана му. На нея се виждат сцени от победите му над северня- ците. Открита е в Йераконполис, на юг, през 1897 г., и в момента е изложена в музея „Ашмолиън“ в Оксфорд. Представете си след-ните сценарии: „Скорпиона срещу Човека боздуган“ или „Скор-пиона срещу Трошача“.Бъдете сигурни, че в жестокостта на тези бойци няма нищо нагласено. Ако разполагаха с визитки, на тях си- гурно щеше да пише: „Трошенето на черепи е наша специалност“.

Мисля, че сме извадили голям късмет, като сме пропуснали да живеем в предцинастичен Египет.

Но това ни връща и към проблема на проблемите: кой всъщ-ност е построил пирамидите? Ако ви е трудно да повярвате, че хора с имена като Трошача, Човека боздуган и Подчинителя надали са имали време да градят, ви предлагам да се утешите със следната мисъл - явният факт, че една цяла династия от царе може да изчезне без следа, подсказва, че е възможно да е имало и други „изгубени царе“, в това число и далеч по-миро- любиви, чиято главна цел е била да изграждат, а не да рушат.

В осма глава ще се спра по-конкретно на хипотезата си за това, откъде би могло да е дошло познанието за изграждането на пирамидите в Гиза.

Преди да приключа с темата за „изгубените царе“, бих искал да насоча вниманието ви към още няколко примера за това, колко


малко се знае всъщност за ранните дни на Египет и неговите владетели. Редица египтолози говорят с увереност и дори умиление за Хуни. Смятат го за баща на Снеферу. Но през 1956 г. Ханс Гьодике доказва, че човекът, известен като Хуни, всъщност не се е наричал така. Защото името Хуни е неизвестно до края на Средното царство и владетел с подобно име не съществува никъде в надписите от Старото царство. Но пък „владетел, който се споменава не само в историческите списъци, но и в литературните текстове, не може да не е оставил следа“.48

Така Гьодике стига до извода, че Хуни е съществувал, но под друго име. Че името му просто е объркано от писарите. След изключително пространен обзор Гьодике заключава, че името всъщност е Ни-свт, което не може да се представи с точната си типография в тази книга, но което се транслитерира като Нишутех. Причините за объркването и грешката на писарите са твърде сложни, за да бъдат обяснени тук. Гьодике разкрива, че в Музея в Кайро е попаднал на забележителен червен гранитен конус с името на този фараон в картуш и приписва откритието на египтолога Анри Готие, който го е открил на остров Елефантина. Но благодарение на други документи (на Хенри Фишер) установих, че този предмет всъщност е открит през 1909 г. от Жозеф Етиен Готие, а не от Анри Готие. От този факт Гьодике почерпва изключително ценна историческа информация, например кога Елефантина се налага като северен преден пост на държавата и как е еволюирало Старото царство.

Тук бих искал да насоча вниманието на читателя към няколко предпазливи забележки на Уолтър Емъри от книгата му «Архаичният Египет“ (1961):

Причината за упадъка на Първата династия е неизвестна, а разграничението между Първата и Втората не е съвсем ясно. Мането ни казва, че Втората династия се е състояла от деветима владетели, които са управлявали общо 302 години. От тези царе чрез археологически доказателства е установена последователността на възкачване на трона само при първите четирима, но оттам нататък редът и самоличността на следващите са все така несигурни.49

Да си сигурен в само четирима от деветима владетели от


Втората династия, не е много добре. Това оставя доста голям брой „клатещи се царе“. Ироничното е, че в следващата глава ще предоставя някои доказателства за поне един от тях на име Сенд или Сенджи. За него Емъри казва:

Не съществуват монументи, съвременници на Сенджи... Макар за него да се знае съвсем малко, очевидно е, че освен продължителното му управление, е бил доста важен монарх.50

В следващата глава предоставям доказателства, свързани със Сенджи, които са открити преди повече от столетие, но после са забравени! И което е по-важното - те са открити в Гиза. Възможно ли е цар Сенджи да е изградил пирамидите в Гиза? Най-малкото не е невъзможно. Читателите трябва да вземат предвид и забележителните находки, свързани с него, открити в Храма на долината от Уво Хьолшер.

Ситуацията с Третата династия е още по-плачевна от тази с Втората. Несъгласията са толкова ожесточени, че понякога споровете ми напомнят за сцената „Трошача срещу Скорпиона“. Някои смятат, че в Третата династия е имало много царе, други - че са само неколцина. А както вече видяхме в трета глава, един от тях е поръчал изписването на името му няколко пъти в голямата шахта за астрономически наблюдения в За- вийет ел-Ариан (вж. фиг. 50). Така се изправяме пред терен, за който археолозите дават мило и драго да можеше да се припише на Четвъртата династия, но който за съжаление има картуши от Третата династия. Ето ти поредния хронологически проблем!

За Третата династия има само една книга, написана от еги-петския автор Набил Свелим, която е изключително интересна.51 Свелим смята, че в Третата династия е имало деветима царе, докато някои експерти са убедени, че те са само трима или четирима. Очевидно е, че определянето на реалния брой


на владетелите ще повлече и сериозни промени в хронологията на Старото царство. Никой досега не е успял да разреши този проблем поради липсата на доказателства, а в това отношение фрагментите от Кайро създават още по-голяма каша. Следователно потенциалните „изгубени царе“ от Третата династия са не по-малко от тези при Втората.

Няма смисъл да навлизаме по-дълбоко в този лабиринт от противоречия и спорове, касаещ всички тези „изгубени и намерени царе“. Достатъчно е, че посочихме някои от тях.

Ще завърша тази глава, като насоча вниманието на читателя към един последен чудат и спорен въпрос, влияещ върху всички тези дискусии. Става въпрос за т.нар. династична раса - термин, измислен от сър Флиндърс Петри, с който той описва една крайно озадачаваща находка в Египет. През 1914 г. един физически антрополог на име Дъглас Дери проучва черепите от Сакара и ги сравнява с предцинастичните черепи от Юга. Установява, че между тях има драстични разлики - толкова големи, че те очевидно са принадлежали на хора от различни Раси. Именно тези хора Петри нарича „династичната раса“. Напоследък всички полагат огромни усилия да избягват тази тема, защото светът е станал толкова истеричен към расите, че хората бягат от нея като дявол от тамян, за да не ги обвинят в

Фиг. 50. Името на Неферка, за когото се смята, че датира от Третата династия (ВьВ Всеки случай не по-кьсно от нея), преписано от Жан-Филип Лауер от находките му В голямата шахта В ЗаВийет ел-Ариан. Името е В картуш, следователно е на фараон. Чете се от дясно на ляво, като Вторият знак са вдигнатите нагоре ръце, които се четат „ка“. Никой не е напълно сигурен как се чете знакът вдясно. Предполага се, че е архаичен йероглиф за „жираф“, който се е наричал нефер. Този цар, който очевидно е Владетелят, изградил шахтата В ЗаВийет ел-Ариан, със сигурност не е от Четвъртата династия, на която много биха искали да припишат шахтата

„любителите на теориите за пирамидите“, твърдейки, че тя е „недовършена пирамида“. Всъщност физически невъзможно е да се издигне пирамида Върху толкова огромна шахта, какъвто е случаят с по-малката, но подобна шахта в Абу Руаш.

Забранената истина за Аревен Египет • 259

политическа некоректност. Истината обаче е, че терминът „ди- настична раса“ е измислен единствено като езиково средство, обозначаващо разликите между определени човешки черепи.

Ключовата статия по проблема е „Династичната раса в Египет“ от Дъглас Дери, публикувана в „Журнал по египетска археология“ през 1956 г.52 Предхожда се от памфлет от Уол- тър Емъри, озаглавен „Сакара и династичната раса“, което на практика е публикувана лекция на Емъри, която той изнася в Юнивърсити Колидж (Лондон) през 1952 г. Коментарите и откритията на Дери са повече от изумителни:

Целта на настоящия доклад е да представи обзор на факти-те, довели до заключението, че в ранния династичен период на Египет освен расата, представлявана от останките, открити във всички датирани преддинастични гробове, е живяла и друга раса.

Най-ранните жители на Египет, за които имаме някаква информация, са т.нар. предцинастичен народ, чиито гробове са открити из цял Горен Египет. Откъде е дошъл този народ, е неизвестно, но са налице доказателства, че тези хора вероятно са потомци на народа, населявал днешната Източна пустиня по времето, когато по-честите дъждове са позволявали израстването на достагьчно зеленина за изхранването на стадата овце и кози на един пасторален народ. За подобни климатични условия по тези места отдавна разполагаме с доказателства. Първите преддинастични гробища са открити от проф. Флиндърс Петри през 1895 г. в Накада, на западния бряг на Нил, на няколко километра северно от Луксор.

Първоначално той е решил, че е открил „нова раса“, но по-късно става ясно, че това са местните обитатели на долината на река Нил... Скелетите са изпратени в Англия, а черепите се превръщат в обект на специалните проучвания на г-ца Фосет, които тя публикува в „Биометрика“ през 1902 г. През 1901 г. доктор Джордж Райзнър разкопава едно ранно пред династично гробище, а човешките останки са пакетирани и изпратени в Ме-

дицинското училище в Кайро, където по онова време професор по


анатомия е Елиът Смит. Когато доктор Райзнър напуска Го- рен Египет, се установява в близост до Пирамидата на Хеопс и започва разкопките на огромния некрополис на Четвъртата и Петата династия, обграждащ пирамидата... Когато през 1905 г. се присъединих към Елиът Смит, той вече бе започнал систе-матичното проучване и измерване на човешките останки в това гробище. Двамата заедно извършихме голям брой измервания. Към тях добавих и свои, когато на следващото лято заминах за лагера на доктор Райзнър по негова покана.

В Медицинското училище разполагахме с материали и от предцинастични, и от раннодинастични гробища, и двете раз-копани от доктор Райзнър, който по онова време смяташе, че египетската култура се е развила около долината на Нил и че хората, чиито останки проучвахме и които бяха заровени около Голямата пирамида, са потомци на преддинастичните египтяни. Но едва през 1909 г., когато след втория сезон работа в Нубия, където археологическите проучвания изкараха на бял свят огромни количества човешки материал и когато бяха направени сравненията на данните от измерванията между тях и черепите от некропола в Гиза, се появи неочакваното откритие, че строителите на пирамидите са различна раса от хората, за чиито потомци бяха доскоро считани.

Дори и онези, които не са запознати с краниометрията, ще бъдат впечатлени от разликите в мерките на черепите. Преддинастичните хора очевидно са имали тесни черепи, при които височината надвишава широчината - състояние, което се наблюдава и при негрите. За династичната раса важи обратното - черепите й са доста по-широки, а височината им, която далеч надвишава височината на черепите на преддинастичната раса, си остава пак по-малка от широчината. Ако съберем всички тези числа от таблиците и направим сравнение по трите параметъра, получаваме резултат, който е не само зашеметяващ, но и толкова далече от средата на преддинастичните народи, че в никакъв случай не можем да ги определим като една и съща раса с династичната.53

Надали може да се каже по-ясно от това. В доклада на Дери се съдържат и множество технически подробности в подкрепа на изводите му. Уолтър Емъри обобщава тези открития така:


След повече от столетие научни изследвания и проучвания най-важният въпрос, който преследва египтолога, е съществуването на т.нар. от Петри династична раса. Възможно ли е цивилизацията на фараоните да е продукт на внезапен скок напред в предцинастичната култура на местното население, или е последица от появата на съвсем нова раса, която преди повече от 5000 години променя цялата културна насоченост по долината на Нил? От всички тези твърдения става ясно, че за да върнем темата

обратно в дискурса на съвременността, ще се наложи да заменим „политически неудобната“ дума раса с думата народ. Изразът „различен народ“ не носи същите асоциации като „раз- лична раса“. Но при цитирането на горните автори няма как да променя техните думи.

По-нататък Емъри споделя първоначалната си неохота да приеме тази идея, но признава, че следващите разкопки в Северна Сакара го принуждават да промени позицията си. Съдейки по гробниците и скелетите, той е стигнал до заключението, че лидерите на обществото, които той нарича „благородниците и официалните класи“, са коренно различни от „по-низшите класи“. И заключава:

Всичко това съвсем явно сочи съществуването на господарска раса с далеч по-висша култура, която постепенно е наложила своите погребални обичаи на победените местни жители. Накрая Емъри излага основните параметри на проблема:

Ако приемем съществуването на династичната раса, донесла цивилизацията на фараоните в долината на Нил, за доказано, следва да си зададем нов въпрос: Кои са били тези хора и откъде са дошли? Именно на този въпрос предлагам няколко хипотетизи в осма

глава на книгата.

Седма глава

ХРАМЪТ НА СФИНКСА И ХРАМЪТ НА ДОЛИНАТА В ГИЗА

Две от най-изумителните и енигматични структури в цял Египет са Храмът на Сфинкса и Храмът на долината, които се възправят един до друг в Гиза (вж. фиг. 51). Единият от тях се намира точно пред самия Сфинкс. Той е по-разрушеният от двата и не е отворен за туристите. Другият, разположен южно от него, който днес е по-запазен като постройка, се нарича Храмът на долината. Свързан е с Пирамидата на Хефрен чрез гигантски път от огромни варовикови блокове, познат като Пътя на Хефрен, който е дълъг близо 500 м.

Милиони туристи минават през Храма на долината, без изобщо да разберат какво представлява. Влизат от източната му страна, откъм селото Назлет ел-Саман, продължават през него и излизат на Пътя на Хефрен откъм задната му страна, където се обръщат и оглеждат с благоговение Сфинкса вдясно от тях, а след това продължават нагоре по лекия наклон към пирамидите.

Новите правила в Гиза вече не позволяват да се влиза към платото от тази страна. Впрочем това е и древният вход към платото Гиза, а в старогръцки и римски времена селото, наричано днес Назлет ел-Саман, е било известно като Бузирис - факт, хроникиран от римския автор Плиний (Бузирис е и името на един град далеч на север). Египтяните обаче са го наричали Джеду, което означава Призрачен град. За съжаление, след забраната за влизане през Храма на долината, той ще се превърне в напълно непознат за посетителите. За да стигнат до него, бъдещите туристи ще трябва да положат допълнителното усилие


Фиг. 51. На тази рисунка се виждат Сфинксът и Храмът на

Сфинкса точно пред него. Вляво от този храм е Храмът на

долината. От горния десен ъгъл на Храма на долината започва Пътят на Хефрен, който върви

покрай Сфинкса и стига до Пирамидата на Хефрен. Храмът

на Сфинкса е изкопан през 1936 г. изпод огромна купчина

пясък и е бил напълно неизвестен в продължение на

4000 години.

да слязат към него покрай Сфинкса. Така храмът постепенно ще премине към познатото си спящо състояние, в което е прекарал хилядолетия, когато е бил покрит с пясък и

никой не е знаел, че е там. Храмът на долината невинаги е бил наричан така. Структурата,

която днес наричаме Храма на Сфинкса по очевидната причина, че е разположен точно пред Сфинкса, е открита едва през 1936 г. Преди това Храм на Сфинкса е бил наричан Храмът на долината заради близостта му до Сфинкса, въпреки че е леко встрани. Но тъй като той съдържа огромни количества гранит, през 1883 г. Флиндърс Петри го нарича Гранитния храм или Долния храм, за да го различава от разположения по-наго- ре, в подножието на Пирамидата на Хефрен, в другия край на Пътя, който днес наричаме Погребален храм на Хефрен.1 Не сме се опитвали да датираме Погребалния храм на Хефрен, за който разказах в четвърта глава и изказах предположението, че


се намира под самата гробница на Хефрен. Но пък получихме данни за датирането и от Храма на долината, и от Храма на Сфинкса. Именно на тях е посветена тази глава.

Всеки, който проявява интерес към историята на тези по-стройки, трябва да вземе под внимание, че преди 30-те години на XX вик името на единия е било използвано за другия. Ако това не се знае, по-ранните автори са в състояние сериозно да ви объркат.

И като че ли хаосът с имената не е достатъчно голям, та през 1970 г. Херберт Рике в монографията си за Храма на Сфинкса отказва да го нарече така, а използва името „Храм на Хармах- ис“.2 Причината е, че в по-късни времена Сфинксът е бил смятан за бога Хармахис, а Рике допуска, че храмът е бил издигнат в негова чест. Затова решава да го нарече на негово име. Но логиката му е объркана. Не съществуват абсолютно никакви доказателства, че в периода на Старото царство Сфинксът е бил смятан за Хармахис - бог, който започва да се свързва със Сфинкса най-малко 1000 години по-късно, по време на Новото царство. Рике само мъти водите чрез необоснованата си настойчивост да изкара на историческата сцена още едно име, при това напълно неоправдано. Нещата се влошават още повече от факта, че всички египтолози са единодушни, че в периода на Новото царство, когато Сфинксът, чието истинско значение вече никой не си спомня, започва да се обожествява като Хармахис. По това време Храмът на Сфинкса е бил напълно покрит с пясък и за съществуването му не е знаел никой. Рике обаче настоява да хвърли върху тази заровена и неизвестна постройка име на бог, пред който местните започват да се кланят приблизително 1000 години след като храмът е бил покрит с пясък. Нямаме точна престава какво е ставало в него, но каквото и да е било то, не е имало нищо общо с бога Хармахис.

Няма съмнение, че всеки опит за анализ на монументите би се провалил, ако не приемем поне една обща номенклатура, за Да сме наясно за какво говорим. Рике дава на храма даже пълно име - „Храм на Хармахис и на Хефрен в Гиза“. Така той приписва на Хефрен от Четвъртата династия употребата на името Хармахис за Сфинкса. Ако Рике бе в състояние да даде някакви доказателства, че това име е било използвано за монумента по времето на Хефрен, щяхме да се чувстваме далеч по-спокойни. Но сега разполагаме единствено с неговия ексцентричен личен избор.


И така, макар че при цитирането на Рике ще бъдем принудени да използваме името на Хармахис за храма, категорично отхвърляме това име във всички други случаи и дискусии в полза на по-простичкото и очевидно „Храм на Сфинкса“.

Резултатите от нашето датиране се отнасят както за Храма на Сфинкса, така и за Храма на долината. Първият изглежда по- стар, тъй като е по-разрушен. Египтолозите са единодушни, че той е погребан под тонове пясък от периода на Старото царство до 1936 г. Това е причината, за да изглежда доста по-груб.

Храмът на долината също е бил погребан и като цяло забравен, докато Огюст Мариет не разчиства по-голямата част от вътрешността му между 1853 и 1860 г. Но аномалиите в ре-зултатите от датирането, които получихме, подсказват, че през периода на Новото царство покривът на храма е бил достъпен и в редовна употреба. Външната му част е била все така потънала в пясък и боклуци до 4-5 м до първото десетилетие на XX век, когато Уво Хьолшер прави опит да довърши разкопките, започнати от Мариет, въпреки че не разчиства външната част на западната стена (която е най-близо до пирамидите). През 1912 г. Хьолшер публикува своя класически труд „Погребалния монумент на Хефрен“.3 И до ден днешен това е единственият научен труд, посветен на храма, което е удивително, тъй като доказва необяснимата липса на интерес към него от поколения египтолози. Основното изключение, разбира се, е Флин- дърс Петри.

Една от дразнещите особености в книгата на Хьолшер е, че нарича храма Torbau - дума, която на немски означава „входна къща“. Прави го в най-общия смисъл, тъй като в Гиза има повече от една „входни къщи“. Той отдава дължимото на Джордж Райзнър, задето е открил „входната къща“ на Микерин. „Вход- ната къща на Микерин“ е храм в края на пътя, който върви към реката от малката Пирамида на Микерин, докато Храмът на до-


лината е в края на Пътя на Хефрен, оттук е набързо прекръстен от Хьолшер на „Входна къща на Хефрен“.

В подобно название на сградите има известна логика, тъй като едната от възможните интерпретации на структурите определено ги определя като „входни къщи“ до река Нил (в онези години по време на разлив тя наистина е достигала чак до платото Гиза), през които се е влизало, за да се тръгне по пътя към пирамидата на съответния фараон. Впрочем „входната къща на Микерин“, както и пътят му, са доста некачествени структури - при тях строителите са се върнали отново към кирпича, а и нито един от двата строежа не е завършен.

Въпросът за това, дали трябва да говорим за незначителните строителни опити, приписвани на Микерин, по същия начин и в същия обхват, както говорим за великолепните конструкции, приписвани на Хефрен, си остава и до днес обект на нескончаеми спорове. Поради това като че ли е по-добре да не бързаме да

Въздушна снимка на Сфинкса, направена малко след 1937 г„ Вероятно от военен самолет през Втората световна война. В дьното на снимката се вижда Голямата

пирамида. Точно пред Сфинкса е разрушеният Храм на Сфинкса, а вляво от него е доста по-запа- зеният Храм на долината.


даваме предварителни оценки, налагайки им терминология, която подсказва, че между тях не съществуват никакви разлики. Във всеки случай объркването, причинено от поредното име на един от въпросните паметници, не заслужава нашето внимание. Невероятно красивият и впечатляващ Храм на долината не печели нищо, когато бива наричан „входна къща“. Дори и да можехме да заключим със сигурност, че той спада към подоб- на категория, името създава крайно погрешно впечатление за него. Защото Храмът на долината е една от най-импозантните постройки на Древния Египет.

Все пак реших да запазя странния израз на Хьолшер „къщичката на портиера“ за една от малките камери в Храма на долината, защото намирам за смешно да използваме терминология от XIX век за древно помещение, чието истинско предназначение засега е пълна загадка за нас. Все пак гледам да го поставям винаги в кавички, за да напомням на читателя, че това всъщност е малка шега. В този дух спокойно можем да използваме и френска терминология и да го наречем „стая на консиержа“, а защо не и военна, определяйки го като „стаичка на караула“. Тъй като никой не знае истинското предназначение на камерата, никой не знае и как да я кръсти.

Уво Хьолшер сам противоречи на своето собствено определение на храма като „входна къща“, давайки следното възторжено описание на сградата:

Никой не може да остане безразличен към ефекта на тази постройка с нейната простота на формите, изведена до съвършенство, с гигантските измерения на нейните монолити и нейния безценен строителен материал. Никакви корнизи, никакви орнаменти, никакви релефи, никакви надписи, които да украсяват стените. Само гладки, полирани повърхности и квадратни колони от розов гранит - и блестящ, бял алабастров под!4

И това ако е къщичка на пазача! Затова оттук нататък във всички цитати от Хьолшер вместо неговата „входна къща“ ще


Фиг. 52. Портрет на Огюст Мариет, рисуван от Теодюл Деверия през 1859 г. и известен като „Портрета на Мариет на Майер“ по името на Хорас Майер, който през 1930 г. го купува от наследниците на Луиджи Васали.

използвам Храма на долината, за да се избегне объркването. Освен неговата книга съм ползвал, разбира се, и също толкова трудната за превод от немски книга на Рике, както и английското издание на „Великия Сфинкс и неговите тайни“ от бележития египетски археолог Селим Хасан, който открива и разкопава Храма на Сфинкса през 30-те години на миналия век.

Достъпът, който имах до тези две мистериозни древни сгради, бе прекрасно преживяване. Направих невероятни открития в тях. Първо ще ви запозная с Храма на долината.

Храмът е бил напълно неизвестен, докато един френски авантюрист и археолог аматьор на име Огюст Мариет (на фиг. 52) не решава, че наличието на голяма структура под купчината навят пясък и боклуци в подножието на Гиза, съвсем близо до Сфинкса, заслужава внимание, тъй като може да съдържа царска гробница - а той преди всичко е бил търсач на съкровища. И така, през 1853 г. той започва да копае. Занимава се с тази задача седем години и като цяло прочиства вътрешността, оставяйки външната част недокосната.5 Именно Мариет е човекът, който кръщава сградата „Храм на Сфинкса“ - име, което остава, докато през 1936 г. Хасан не открива истинския Храм на Сфинкса. Но както изтъква Уво Хьолшер: Мариет не си дава сметка за значението на тази сграда. Първи Чарлз Пиаци-Смит през 1865 г., а след него и Флиндърс Петри през 1883 г. посоч


ват връзката между сградата и Погребалния храм, намиращ се в руини пред Пирамидата на Хефрен. Но тази връзка намира своето обяснение едва след като Лудвиг Борхард обявява сградата за „портал към долината“, принадлежащ към погребалния комплекс на Хефрен.6

Тук Хьолшер не е напълно прав. Пътят на Хефрен е известен на Джамбатиста Кавиля още през 1817 г., който час- тично го прочиства. За това говорихме вече във втора глава по повод Шахтата на Озирис. Кавиля е човекът, който извършва разкопките пред Сфинкса и осигурява достъп до него, като по този начин преоткрива Подземната камера на Голямата пирамида. За съжаление не след дълго пясъкът отново покрива Пътя на Хефрен. Изглежда, той периодично става невидим, затова може би трябва да го прекръстим на „Изчезващия път“.

Огюст Мариет открива т.нар. от него Кладенец в преддверието на Храма на долината (вж. фиг. 53) - почти правоъ- гълна яма с размери 2,2 на 1,5 м. На дъното му той намира една от най-прочутите статуи в света - седналата фигура на фараон Хефрен с крила на бога ястреб Хор, обгърнали тялото му, която днес е сред атракциите на Египетския музей в Кайро. Удивителната статуя, изработена от полиран диорит, е открита непокътната. Мнозина са на мнение, че тя е хвърлена в ямата от крадци, които са мразели фараона и са искали да унищожат храма по времето, познато като Първия междинен период, настъпил след края на Шестата династия и на Старото царство, когато в страната цари пълен хаос. Няма съмнение, че през този период е имало много грабежи, включително и в Храма на долината. Лично аз съм по-склонен да мисля, че тя е скрита тук от някой жрец, изкопал рова, когато е станало ясно, че храмът всеки момент ще бъде ограбен. Мариет от-крива в „кладенеца“ и други статуи, но не си прави труда да запише подробностите, тъй като е немарлив и безотговорен археолог.

Ето какво разказва Хьолшер за някои от събитията, свързани с откритието и ранните разкопки на Храма на долината:


Фиг. 53. План на Храма на долината В Гиза от бележките на Огюст Мариет, който завършва разкопките на Вътрешността през 1870 г. Подобният на дърво елемент долу

вдясно показва онова, което ние наричаме „складовете“. Всъщност това са камери на дВа етажа, така че общо са шест. Малкото тъмно квадратче вляво от центъра на бялото пространство в горната част (което е преддверието) показва точното местоположение на Кладенеца, където е открита прочутата статуя на Хефрен. АВата предни Входа на храма (горе) са Все още блокирани на тази рисунка. Коридорът долу Вляво се нарича Възходящият проход, който извежда на един склон и се отваря към Пътя на Хефрен.

Мариет съобщава: „Доста по-късно един щастлив шанс ми даде в ръцете средствата да възобновя работата, която трябваше да изоставя четири години преди това. В рамките само на няколко дена бе достигнато основното ниво и статуята на Хефрен се превърна в ядрото на богатствата, които днес са събрани в Музея на Булак (днес Египетският музей в Кайро). До този момент храмът е бил неизвестен. Планът на Уилкинсън бележи мястото с думите „неотворени ями“.

Във връзка с разчистените от него външни стени Мариет казва: „Гледан отвън, храмът представлява огромен каменен куб, изграден от гигантски блокове сивкав варовик“.


Във връзка с достъпа до сградата, той говори само за една малка врата в ъгъла. От това твърдение вероятно произхождат и множеството твърдения, че Храмът на долината има само една врата (всъщност има две/.. Според данните на Мариет по време на работата си е открил следното: (Тук изброява различни находки, освен статуята на Хефрен, включително и статуята на „маймуна“, което безсъмнено е богът Тот в символичния му образ на песоглавец - животното с най-голям интелект. Тази статуя обаче очевидно е изгубена. Но присъствието на Тот в този храм е многозначително - подсказва, че храмът никога не е бил посветен изцяло само на погребалния култ. - Бел. авт.) 3а съжаление конкретни данни за състоянието на вътрешността на Храма на долината по време на разчистването му, от които бихме могли да си направим съответните заключения за използването и историята му, липсват. Точно толкова неясни са и обстоятелствата около откриването на различните статуи и стели. Мариет говори единствено за статуята на Хефрен и че е била намерена в кладенеца. Днес обаче непрекъснато слушаме, че там били открити всички царски статуи, което надали е възможно, тъй като толкова много статуи не биха могли да се съберат в подобно пространство/ Хьолшер дава ценна информация и за германското участие в

разкопките и разчистването на Храма на долината: Първият опит за постигане на яснота относно сградата

на Храма на долината са направени от лайпцигския екип по търсене на мастаби в Гиза през 1905 г. под ръководството на Георг Щайндорф. Но още тогава става ясно, че с относително ограничените налични средства изпълнението на подобна задача е невъзможно. Количествата пясък, които трябва да се преместят, са огромни. След като екипът отваря една сравнително незначителна дупка пред южния главен вход, се принуждава да изостави непосилната задача.

По-късно доктор Ернст фон Зиглин от Щутгарт, който вече се е прославил с проучванията си на Античността,


проявява интерес към разкопките на погребалния монумент на Хефрен и щедро дарява средства за археологическите проучвания на храмовия комплекс на Хефрен.

Първоначалният оглед на района на разкопките, предприети от Георг Щайндорф и Лудвиг Борхард през есента на 1908 г., заключава, че работата трябва да се насочи към изпълнението на три цели - изкопаването на Погребалния храм (онзи точно пред източната фасада на Пирамидата на Хефрен) и откриването на външната част на Храма на долината. Както и подробното измерване на вътрешността на Храма на долината, за който, въпреки че са изминали 50 години, не съществуват особено интересни данни. Не можем да не споменем и факта, че Борхард е разполагал с няколко кошници, пълни с парчета от статуи и трески, събрани от повърхността преди няколко години, които днес се съхраняват в Берлинския музей.8

Лудвиг Борхард старателно описва и фотографира всичките си находки. И публикува илюстриран разказ за тях като приложение към книгата на Уво Хьолшер.9 Но не всичките 71 предмета, описани от Борхард, отиват в Берлинския музей. Някои от тях остават в музея на Университета в Лайпциг. Възможно е някои от оставените в Лайпциг да са унищожени по време на бомбардировките през Втората световна война. На Борхард му се налага да се откаже от едно свое твърдение, което е направил през 1898 г. - че фрагментите от статуите от Храма на долината са с късен произход и нямат нищо общо с времето на Хефрен, позиция, която разкопките на Хьолшер правят напълно несъстоятелна.10

По-нататък Борхард добавя и други интересни коментари във връзка със самия храм:

Разкопките доказаха, че гранитната фасада на Храма на долината е била отдавна свалена и ограбена. Пред унищожения по този начин централен вход са били издигнати стени още преди Новото царство, а преди това са били издигнати и къщи високо над старото основно ниво. Така Храмът на долината е станал напълно недостъпен. Задният


вход, който отвежда към Пътя и


Фиг. 54. Въображаема рекон-струкция на вътрешността на

Храма на долината 6 Гиза. Тук се вижда напречната зала, която е

ориентирана в посока север-юг и е разположена в източния

край на сградата. Тук е наречена .Залата с колоните“. Показана е

редица от статуи на Хефрен, седнал сред безметежното

спокойствие и смъртната бледност на светлината,

пропиваща се през тесните процепи на покрива. Колоните са

от твърд гранит, масивни бло-кове, всеки от които тежи

десетки тонове. Подът е от бял египетски алабастър, наречен

травертин. Изключително изразителна рисунка на Болахер, базираща се на реконструкцията

на Уво Хьолшер.

ИСТИНСКИЯ Погребален храм, също не е бил използваем, защото

носи следи от унищожение и е бил покрит с много повече пясък и боклуци. Ако той е бил главният вход към Храма на долината, то тогава е щял да бъде възстановен първи. Но никъде не откри-ваме следи от реставрация. Очевидно храмът не е бил достъпен от времето преди Новото царство до пристигането на Мариет, а най-вероятно дори не се е виждал. Хората на Мариет откриват останките на 9 почти здрави статуи... Експедицията на Фон Зи- глин установява местоположението на 23 статуи и потвърждава мястото на още най-малко 14 в същинския погребален храм. Но те са само малка част от статуите, които някога са се издигали там, защото при разкопките бяха открити стотици фрагменти от статуи във всякакви размери и от всякакви материали - от мек алабастър, метаморфен шист, диорит или базалт.11


Всичко това обаче се предшества от няколко проучвания на Флиндърс Петри в началото на 80-те години на XIX век. Той също проявява интерес към храма, но както вече споменахме, го нарича „гранитния храм“ заради огромните количества гранит в него. Прави и редица измервания. Установява, че „колоните в главната зала са все монолитни, от тъмночервен гранит, страната на всяка от тях е 104 см, високи са 4,42 м и всяка тежи по около 13 тона“.12 Има и две по-големи колони, всяка от които поддържа по три напречни гранитни греди и тежи по 18 тона. За съжаление обаче по време на празненствата по откриването на Суецкия канал Мариет разпоредил няколко от тези гранитни напречни греди да бъдат взривени, за да разчисти мястото за посещение. Уви, подобни актове на вандализъм не са рядко срещани сред търсачите на антики и до днес.

Освен измерванията, които вече видяхме, Петри публикува и план в мащаб 1:200, който обаче е непълен, тъй като по негово време сградата все още е покрита с обилни количества пясък.13 Петри се интересува и от странните камери, които днес обикновено наричаме „складове“. Нарекъл ги е „ниши“.14 Те са шест на брой и ние успяхме да вземем от една от тях успешна гранитна проба за датиране. Складовете не са отворени за публика, а когато ние, след като получихме разрешение да влезем, се запътихме натам, никой от придружителите ни не можеше да си спомни кога за последно някой е влизал там.

С изключителната си наблюдателност Флиндърс Петри не пропуска да отбележи и факта на тяхната чудата несъразмерност.15 Какво би могло да се съхранява в тези изключително дълги „складове“, като се има предвид, че в тях не може да влезе нищо твърдо, което е по-дълго от 2 метра? От непокътнатата вентилационна шахта на покрива дотук достига само блед лъч светлина. От пантите при вратата става ясно, че някога е имало Дървена врата, която е отвеждала до тях. Когато е била затворена, камерите са тънели в непрогледен мрак. Дори и отворена, би пропускала съвсем малко светлина. Тази част от храма не съдържа никакви процепи за светлина, както е в Залата с колоните (вж. фиг. 54). А и е силно радиоактивна от гранита, както скоро установихме.

И тогава ми хрумна, че може би са били използвани за съх-раняване на трупове. Известно ни е, че за доброто мумифициране


са необходими 70 дена, а и все някъде е трябвало да съхраняват телата. Така че нищо чудно тук да са били съхранявани мумиите на царското семейство, съветниците и жреците, което прави камерите нещо като морга.

Интересното е, че ако складовете са били използвани за съх-ранението на труповете, силната радиоактивност трябва да е действала като убиец на бактериите. Впрочем, когато проверявахме радиоактивността на саркофазите в Шахтата на Озирис, установихме, че гранитните саркофази излъчват такава силна радиация, че мумията, скрита вътре, трябва да е била сериозно облъчена към момента, когато крадците на гробници са отворили капака на саркофага. Не такъв е случаят с варовика, той не е радиоактивен. Благодарение на метода на пробите и грешките, египтяните сигурно скоро са си дали сметка, че гранитът пре-доставя перфектна защита от бактерии. От друга страна, може и да не са го знаели и честата употреба на гранитни саркофази да е чисто съвпадение.

Много интересни са наблюденията на Петри на процепите в Храма на долината:

Отдушниците са една от особеностите на тази сграда, макар доста да приличат на онези, които се наблюдават в гробниците. Представляват наклонени процепи в горния край на стените с широчина няколко сантиметра и дължина обикновено 104 см. В безупречно състояние е само един - онзи, който се отваря към камерата на нишите. Този процеп се отваря към правоъгълна шахта, която се издига малко над покрива, и накрая завършва с квадратен отвор от алабастър от предната страна на горната стена на залата. Отворът е от същата страна на шахтата като процепа и така единствената светлина, която влиза, се отразява откъм шахтата. Процепите за тези отдушници се наблюдават по цялата западна страна на голямата зала.16


Фиг. 55. Този йероглифен надпис на името на Сенд или Сенед - Страховития, пети Владетел от Втората династия, е открит Върху

чиреп на тънкостенна купа от дио- рит по Време на разкопките на УВо Хьолшер на Храма на долината В Гиза през 1909 г. Публикуван е през 1912 г. и за съществуването му не се споменава никога повече, освен мимоходом от Джордж Райзнър, който по това време е работел наблизо в Гиза и го е видял. Liapckomo име не е изписано В картуш, защото по оноВа време картушите Все още не са се използвали. Но острицата и осата Вляво подсказват, че Владетелят е описан като „цар на Горен и Долен Египет“. ТоВа е единственото археологическо доказателство за Връзката на който и да било друг египетски Владетел с Храма на долината, осВен фараон Хефрен от Четвъртата династия.

Отбелязва още, че ВСИЧКИ врати очевидно са били двойни, за което говорят пантите в стените. Смята, че храмът е бил облицован с фин варовик и е бил с дължина на страната 43 и височина 12 м.17

Въпросът с датирането на Храма на долината неизбежно въ-влича и въпроса за това, дали на същото това място е можело да се издига някаква по-ранна сграда. И макар да не са открити никакви доказателства за по-древна постройка, една стран- на находка, открита от Хьолшер във вътрешността на храма, подсказва за наличието на приемственост от необичаен тип и от епоха, по-ранна от тази на Хефрен. Става въпрос за „един чиреп от тънкостенна купа от диорит, върху който се чете ясно името на Сенд (Сенед) от Третата династия. Възможно е да произлиза от някой погребален монумент от околността, който е бил допълнен към основната сграда от жреците на Хефрен“, както казва Хьолшер.18

Впрочем Сенд/Сенда/Сенед или Сенетес от хронологията на историка Мането е пети цар на Втората династия, а не на Третата, но е много вероятно грешката в книгата на Хьолшер да е печатна. Тънкостенната купа от диорит не може да бъде нищо Друго, освен една от прочутите „невъзможни“ каменни купи от преддинастичната и архаичната епоха, от които могат да се


видят предостатъчно в музея в Кайро. Интересното в случая е, че точно такава купа от диорит е била запазена в Храма на долината и че тя е носела името на този ранен фараон. Пълното археологическо значение на тази находка обаче е обект на все-възможни спекулации.

Георг Щайндорф също написва приложение за книгата на Хьолшер, в което коментира този обект, но този път дава пра- вилната династия. Той казва: „Този архаичен цар е принадлежал на Втората династия и не е невъзможно купата да идва от неговия собствен погребален храм, чието местоположение не ни е известно, но което е било използвано като част от култа към Хефрен“.19 Единственият друг изследовател, който споменава за тази находка, е Джордж Райзнър. В книгата си „Микерин“ (1931) в бележка под линия той дава информация за чире- па, цитирайки книгата на Хьолшер.20

Няма съмнение, че дори самата мисъл за цар от Втората династия, който е имал погребален храм в Гиза, е повече от шок за египтолозите, тъй като засега не е открит нито един такъв от този период. След Щайндорф никой друг не се осмелява да разсъждава за подобна вероятност. От друга страна, ако и двата храма са съществували още през Втората династия, то тогава фрагментът от диоритната ваза трябва да им е съвременник.21

Нека сега отделим малко време на този странен фараон на име Сенд. Какво имат да ни кажат за него някои от експертите по ранните периоди на Древен Египет? Уолтър Емъри очевидно няма представа за чирепа, открит от Хьолшер. Ето какво казва той за Сенд в ключовата си книга „Архаичният Египет“:

Не съществуват монументи на Сенджи (Сенд), който оче-видно е приемник на Секхемиб и вероятно се идентифицира със Сенетес на Мането, за когото разбираме, че е управлявал 41 години. И въпреки че днес не се знае почти нищо за Сенджи, очевидно е, че освен дългото си управление той наистина е бил значим монарх - известно ни е, че култът към него е останал жив дълго време. Свидетелство за това е бронзовата статуя с неговото име от периода на Двадесет и шестата династия (664-525 г. пр.н.е.), което е повече от 2000 години след смъртта му.22


Майкъл Райе също няма какво особено да каже за Сенд, когото той предпочита да нарича Сенед:

По време на Втората династия Египет ни най-малко не губи просперитета си. Според някои царски списъци Нинетджер е бил наследен от Сенед, за когото не се знае абсолютно нищо. Съществуването му би останало крайно съмнително, ако не е един надпис на жрец от Четвъртата династия на име Шери, който е отговарял за поддържането на култа към Сенед в Гиза, откъдето можем да заключим, че той е оцелял най-малко хиляда години.23

Виждаме, че Майкъл Райе също няма никаква представа за находката в Храма на долината. Ясно е, че на англоговорящите египтолози не им е било до ровене в книгата на Хьолшер - ако изобщо я бяха намерили, разбира се. Хорнунг и Краус обаче са немскоговорящи, но и те нямат понятие за находката.

Фараонът, когото наричаме Сенд, е познат в аналите на Старото царство и от Торинския папирус като Сенди, в царския списък от Сакара като Сендж, а в старогръцкия списък на Ма- нето като Сенетес.24 Кой е бил той всъщност?

Патрик O’Мара, който също не е знаел за находката на Хьолшер (все пак е англоговорящ), има изумителна теория за него:

Името Сенди е напълно непознато от археологическите материали, датиращи от Втората династия. Очевидно формата на името прикрива добре известен фараон от друг период. Следа към идентичността на името ни предоставя пиктографската форма, съхранена в аналите от Абидос и Торино - оскубана гъска. Тя е опростена форма на скорпиона. Следователно това е цар Скорпион, първият цар воин на Горен Египет.25

Прочутият цар Скорпион! Е, определено интересна теория. Милиони хора по света, които иначе не знаят нищо за Египет, са чували това име и дори са го виждали на големия екран, защото са гледали холивудския епос „Кралят на скорпионите“. Няма значение, че филмът е 99% фантазия. Понякога трябва да бъдем доволни, че в общественото съзнание се е вклинило поне едно име, ако ще и по неправилен начин. „Да си чувал за някого“,


често е стъпка първа. А още по-често втора няма. 0’Мара излага пространни аргументи в защита на тезата си, но

тук няма смисъл да навлизаме в подробности. Достатъчно е само да споменем, че ранните владетели са имали най-малко по четири различни имена едновременно, така че объркването при тях е нещо обичайно. Но не искам да подминавам темата за цар Сенд, без да спомена и тази хипотеза, която е интригуваща и предизвикателна за конвенционалните теоретици. Не трябва да забравяме, че за фараон, за когото се знае толкова малко, от епоха, която е покрита с пълна мъгла, всичко е възможно. (Всичко, с изключение на холивудската версия.)

Що се отнася до жреците на погребалния култ към Хефрен, който още от момента на смъртта си до остатъка от Старото царство е бил почитан в тази сграда, пълна с негови статуи, Хьолшер открива доказателства, че те продължават да съблюдават ритуалите си и дълго след края на Четвъртата династия, до самия край на Старото царство. Заключава, че „унищожението на храма няма как да е станало преди края на Старото царство“.26

Освен името на Сенд, в Храма на долината в Гиза са открити и други имена на ранни царе. В Храма на долината на Микерин (за който говорих в трета глава) Райзнър открива купи с имената на Хотепсекхемуи, за който се смята, че е първият владетел от Втората династия, както и Небра (или Ранеб), днес приеман за втори владетел от Втората династия.27 Но благодарение на факта, че върху една от откритите купи името на Небра е било изтрито и заменено с това на Хотепсекхемуи, Райзнър доказва, че възкачването им на трона е в обратен ред и първият цар на новата династия е бил Небра или Ранеб.28 Но това няма никакво значение за нашия разказ, освен че добавя нови доказателства към хронологическия хаос, за който вече говорих. И тъй като Сенд е бил четвърти владетел от Втората династия (ако приемем консервативната гледна точка), очевидно е, че вече разполагаме с модел за присъствието на Втората династия в Гиза, при това в два от храмовете там. И ако приемем, че по онова време наистина е имало много постройки, свързани с Втората династия, ясно е, че те са били унищожени и всички следи от тях - заличени, или пък са били узурпирани, разширени и подобрени от Четвъртата династия, която е заличила всички следи от ранните царе, оставяйки имената


им само върху архаичните купи. Освен имена на царе от Втората династия, в Храма на долината

на Микерин Райзнър открива и две диоритни купи с името на Снеферу - едното в картуш, другото - не.29 Цар Снеферу е първият владетел от Четвъртата династия и се смята за баща на Хеопс. Няма съмнение, че тези появи на имена на ранни царе в храмовите комплекси в Гиза са повече от провокатив- ни и повдигат редица въпроси. Действително е възможно поне този район от Гиза да е бил церемониален и дори погребален център на Втората династия, а някои от гробниците, за които споменах в четвърта глава, биха могли да са от Втората династия. А всичко това има непосредствена връзка с въпроса за възрастта на Храма на Сфинкса. Най-малкото сме принудени да допуснем, че гробницата на Снеферу е една от запечатаните гробници в храмовия район в Гиза, както изтъкнах в четвърта глава, макар и по други причини.

И ако царете от Втората династия символизират тенденция, била тя политическа, или някаква друга, която е станала обект на дълбока ненавист от времето на Джосер (първия владетел от Третата династия) нататък - както предполага странният метод на изграждане на Стъпаловидната пирамида на Джосер в Сакара и вероятното й предназначение като „обърната“ версия на обезобразената пирамида на Енезиб, - то тогава изкореняването на всички следи от Втората династия в Гиза е било напълно целенасочено. Подобен процес е възможен, както и фактът, че той може да не е бил просто отмъщение на егоистичните и злобни фараони от Четвъртата династия, а своеобразно политическо изявление. Не знаем нищо за политиката в Древен Египет, затова изреченото тук от мен е само хипотеза. Възможно е някой ден да открием нещо ново, което Ще допринесе за изясняването на тези въпроси.


Започнатото от Флпндърс Петри разчистване на Пътя на Хефрен, чрез което той на практика доказва връзката между Храма на долината и Пирамидата на Хефрен, е оценено високо от Уво Хьолшер30, който продължава след него цялостното разчистване на храма.31 Днес Пътят е напълно разчистен и благодарение на това ние успяхме да открием една мистериозна и дълбока шахта точно под него, за която говорих във втора глава - Шахтата на Озирис. Споменах и факта, че възходящият проход от храма към пътя е издигнат под „златния ъгъл“ - същия като наклона на двата прохода в Голямата пирамида.32 Това е ъгъл от 26° 33' 54" и е свързан пряко със Златното сечение, което е геометричната онова на цялото свещено египетско изкуство и архитектура. Да отдадеш почит на „златния ъгъл“ в свещен възходящ или низходящ коридор, е означавало да отдадеш почит на маат - т.е. на космическия ред, за който древните египтяни са смятали, че управлява цялата Вселена. Под същия ъгъл е изграден и низходящият проход в мастабата на Акхет-хотеп от Старото царство. В последната ми книга - „Загадката на Сфинкса“, има

Фиг. 56. (Горе) Надльжно сечение на Възходящия проход (който се издига под „златния ьгъл“) и на северния главен вход на западната стена (от Пьтя на Хефрен) на Храма на долината. (Долу) Надльжно сечение през предния двор и Залата с колоните в Храма на долината.


пространен анализ на златния ъгъл и на неговото религиозно значение за древните египтяни в ролята му на „златния ъгъл на възкресението“ - термин, измислен от мен, който свързвам с възкресението на Озирис като Хор.

Когато установих, че на 21 декември върху южната фасада на Голямата пирамида съседната Пирамида на Хефрен хвърля огромна, зашеметяваща сянка, измерих ъгъла на тази сянка и установих, че тя също е под златния ъгъл. Така разположението и размерите на Пирамидата на Хефрен се оказват идеални за хвърлянето на сянка под златния ъгъл, но ако бяха по-различ- ни, златният ъгъл не би могъл да се получи. Надявам се някой ден някой да обърне внимание и на това откритие.

Така разбираме, че една от най-важните характеристики на Храма на долината е наличието на свещения геометричен принцип и че ъгълът на възходящия проход пасва изцяло на ъгъла на най-малко още три прохода от времето на Старото царство, всички до един някога невидими и достъпни само за жреците.33 Този ъгъл съвпада обаче и със забележителната и видима от всички сянка, която пада веднъж годишно върху южната стена на Голямата пирамида. Както и на ъгъла, откриващ се многократно в йероглифното изписване на името на бог Озирис, както и на Окото на Уаджет (срещано и като Окото на Ваджет). То се състои от съчетаните йероглифи за математическите дроби - строга и канонична графическа постройка на базата на множество златни ъгли (нещо подобно на интервала на Питагор в музиката и хармонията).

Египтолозите знаят, че бог Птах, който е бил покровител на Мемфис, е бил наричан от древните египтяни „Онзи, който е южно от своята стена“. Ако приемем южната фасада на Голямата пирамида като символизираща стената на Птах, то тогава южно от нея е свещеният златен ъгъл, както и златният триъгълник веднъж годишно. С други думи, възможно е Птах да е бил идентифициран по някакъв начин с този свещен ъгъл. Фразата „Птах, който е южно от своята стена“, е била повтаряна в Египет векове наред, но нито един египтолог няма и най-бегла представа за какво става дума. Сега, след като видяхме това космическо шоу върху южната стена на Голямата пирамида в деня на зимното слънцестоене, какво повече ни трябва?!


В книгата си „Загадката на Сфинкса“ успях да реконструирам теологическата основа на идеята за „златния ъгъл на въз-кресението“, което се е случвало всяка година при изгрев слънце в дните на равноденствието и се е свързвало със Сфинкса. Вече говорихме и за Златния план на Гиза, който представлява истинска плетеница от взаимносвързани и пресичащи се под златния ъгъл линии или „лъчи“, както често ги наричам за удобство. Всички тези свещени ъгли са предназначени да изразят почит към божествения космически ред. На тях се подчинява целият комплекс в Гиза.

Та ако някой смята, че Храмът на долината е само погребална сграда, пълна със статуи на един фараон, време е да кажем, че той има и друг, космически аспект. Чарлз Пиа- ци-Смит - викторианският изследовател на пирамидите, през 1865 г. забеляза нещо изключително интересно за този храм, което съхранява на лента. Снимката е публикувана през 1902 г. от Моузес Котсуърт, който купува всички архиви на този именит изследовател на един търг. Публикувал съм я в книгата си „Кристалното слънце“34. Вижда се, че е направена точно по обяд, което става ясно чрез астрономически изчисления от върха на южната стена на преддверието на Храма на долината. И показва, че северната стена е изцяло осветена от слънцето, а източната и западната стени са в сянка. Ефектът е забележителен. Пиаци-Смит нарича това преддверие „кладенец на светлината“, предназначен да покаже този ефект на светлината и сянката точно по обяд.35 Тук отново, както и при Голямата пирамида, виждаме феномена на стените, който се използва за предаване на послания за астрономически моменти - в чест на маат и космическия ред, както и за перфектното следене на времето и календара.


Следователно, ако някой се чуди за предназначението на преддверието на Храма на долината, което в древността не е имало покрив, наименованието му като „кладенец на светлината“ за определяне на времето няма да бъде далече от истината. Няма да преувеличим, ако кажем, че преддверието на Храма на долината е часовник, сочещ точно 12 часа на обяд. Най-малкото разполагаме с фотографски доказателства, докато всичко останало е спекулации. Интересното е, че в това помещение никога не е имало статуи. Изглежда, е било празно, както подобава на „слънчева стая“. А това обяснява и странната структура на покрива на храма. Водните часовници, които са се употребявали в Древен Египет, вероятно са били синхронизирани веднъж дневно с тази слънчева стая за по-голяма точност. Според мен „кладенци на светлината“, използвани за ежедневното сверяване на водните часовници, са съществували и в двете астрономически шахти в Абу Руаш и Завийет ел-Ариан, за които разказах в трета глава.

Покривът на Храма на долината.


Фиг. 57. План на целия покрив на Храма на долината от книгата на Уво Хьолшер. Аба-

та главни входа от изток се виждат вдясно. И двата водят кьм преддверието, което тогава е имало централна врата, отвеждаща кьм Залата с колоните. В горната лява част на плана се вижда възходящият проход към Пътя на Хефрен. Защрихованите части са въображаемите елементи, чието съществуване Хьолшер допуска и които може и да не са били там.

Фиг. 58. (I) Напречен разрез на напречната (източната) част на Залата с колоните в Храма на долината. (2) Напречен разрез през надлъжната част на Залата с колоните. От

ляво на дясно тук се виждат и складовете, стаичката за портиера, възходящият проход и стълбата. И двете рисунки са с ориентация север-юг, но са направени на различни дълбочини - първата е по-близо до източния край, а втората - до западния край на храма.

Тъй като в средата на всяка от шахтите има по една скромна


вертикална стена, след което шахтата продължава издигането си нагоре, и тъй като и двете шахти са ориентирани точно към географския север, тези вертикални стени може би са играли ролята на „кладенци на светлината“, като са били изцяло ос-ветявани точно в 12 часа на обяд, а страничните стени са били изцяло в сянка. Тогава не би било проблем водните часовници да вървят точно до следващото зазоряване и по такъв начин да дадат възможност за абсолютно точни измервания на звездните кулминации през нощта. Така е била постигана максимална точност на календарите 24 часа в денонощието. С други думи, календарът е бил сверяван ежедневно, с най-голяма точност. „Кладенецът на светлината“ в Храма на долината вероятно е функционирал като перфектен часовник за целия регион на платото Гиза. Слънчевите часовници, използвани от жреците унити, не са можели да показват времето точно по обяд - в този момент на помощ са идвали „кладенците на светлината“.

А това ни води към темата за покрива на Храма на долината. Както може да се види от снимките в книгата на Хьолшер, до негово време е имало множество стари кирпичени сгради, както и по-модерни, сбутани до източната фасада на Храма на долината над нивото на покрива му. Въпреки че в древни времена покривът е покривал само част от постройката, оставяйки някои части отворени към небето, след Старото царство всички те са запълнени с пясък и камънаци. През Новото царство от покрива вероятно са били достъпни само отделни части, но постепенно цялата сграда е била покрита с пясък, така че никой не е знаел, че изобщо съществува.

В плана си Хьолшер прави въображаема реконструкция на някои елементи от храма, които включва с червено.36 Според него е имало множество стъпала към покрива, следи от които аз не открих. Разхождах се многократно по този покрив с неговия план в ръка, но накрая бях принуден да призная, че стъпалата са били само в неговото въображение. Ясно е, че покривът е бил на няколко нива и в древността вероятно е имало дървени рампи, по които се е минавало от едното към другото. Въпреки


Фиг. 59. Жреците на Сокар - първия господар на Подземното царство, чийто пост

по-късно се поема от Озирис - носят „баржата на Сокар“ по време на процесията в Гиза по случай ежегодния фестивал на Сокар, когато правят пълна обиколка на свещените места близо до Сфинкса. Странният предмет с птича глава, седнал в средата на баржата, е мумифициран сокол, символизиращ Сокар, чиято глава се подава над платното на мумията. Третият жрец от ляво на дясно носи животинска кожа (за която от други изображения знаем, че е леопардова, макар че тук петната не се виждат), метната през рамото, а медальонът на гърдите му показва, че той е върхоВният жрец на групата, докато жрецът след него очевидно е заместникът му, защото носи свещения жезъл или скиптър. Двамата главни жреци в центъра не споделят носенето на товара, който се носи само от четирите групи младши жреци, което подсказва, че за носенето на баржата са необходими 16 човека, следователно тя трябва да е много по-тежка, отколкото изглежда. Никой не знае какво е представлявал

точно фетишът на Сокар, така че ог- ромната мумифицирана част отгоре с птицата може би крие под платнищата си нещо важно. Моята теория за този фетиш е, че под белите платна е скрита тежка златна статуя на Сокар, поради което баржата изисква толкова много хора за пренасянето си. Тази златна статуя трябва да е била централна култова статуя на бога, обикновено пазена в светая светих на храма. Когато е изнасяна навън веднъж годишно, тя е трябвало да бъде скрита от очите на непосветените, както и от слънцето, защото Сокар никога не излиза от вечния си мрак. Малката глава най-отгоре просто подсказва на тълпите, че там се крие Сокар.


Средният коридор в западния край на Залата с колоните в Храма на долината, гледана отгоре. Чо-вешките фигури, стъпили на ала-

бастровия под, дават ясна пред-става за размерите на огромните гранитни колони.

че преддверието е било винаги отворено към небето, от фиг. 54 разбираме, че Т-образната Зала с колоните е била потънала винаги в полумрак благодарение на процепите в покрива.

По-нататък Хьолшер говори с възторг за изчистената простота на тази великолепна

архитектура и за забележителното постижение, което тя представлява - и това е напълно разбираемо.37 Ето това означава да бъдеш създаден от култура, която не е навлязла в период на упадък. Това е истинска архитектура и тя наистина е божествена.

Но като че ли никой не споменава нещо, което се намира пред Храма на долината, откъм източната му страна. Става въпрос за т.нар. днес от археолозите „кей“. В древността или поне в периода на Старото царство, по време на разлива си река Нил е достигала чак до двата храма - на долината и на Сфинкса, но оттогава насам се е преместила много километри на изток, а в наши дни, благодарение на язовир Асуан, вече няма никакви разливи. Някога обаче разливът е траел по три


месеца, през които населената част на страната е била предимно наводнена - тези дни отдавна са в миналото. Структурата на „кея“ пред Храма на долината е доста чудата. В скалата в центъра има издълбана голяма правоъгълна дупка, от двете страни на която минават малки каменни мостчета, намиращи се точно пред всеки от двата входа на храма. Под всеки от тези два моста, в самата скала са издялани пътеки за пешеходци, които се спускат, а после отново се изкачват към другия край на моста. Най-долната част на пътеките, намиращи се точно под мостовете, очевидно е била пълна с вода. Тези два малки басейна не са били свързани един с друг, но макар и на пръв поглед без никаква цел, те очевидно са изкуствено издълбани под мостовете. Цялата картина е много странна и озадачаваща.

Проучих добре този странен „кей“ и така ми хрумна идея за предназначението му. Първото, което трябва да отбележим, е, че басейните под мостовете са изолирани и малки, ограничаващи се точно под мостовете. Хората очевидно са влизали в тях и са излизали от другата страна. Единственото логично обяснение за тях е, че те са служели за ритуално пречистване като част от някаква церемония. Не по-малко странната правоъгълна дупка, издълбана с изключителна прецизност в центъра на този огромен преден двор, вероятно също е изпълнявала церемониална цел. Вероятно тук е стояла голяма група жреци, обърнати или към храма, или към изгряващото слънце сутрин. Възможно е после групата да се е разделяла на две и да е минавала по спускащите се надолу пътеки под двата малки моста, а след пречистването е излизала от другата страна.

Един по един жреците са се връщали обратно по мостчетата над главите на колегите си, които продължавали пречистването. Оттам сигурно са се насочвали директно към двете порти на Храма на долината, за да влязат в него. В преддверието двете групи отново са се събирали, а след това заедно са минавали през Залата с колоните и възходящия проход на храма, за да излязат през западната врата на Пътя, откъдето процесията е продължавала чак до Пирамидата на Хефрен.

Има и алтернативна версия на тази сцена - жреците се изнизват от храма под светлината на факлите, минават по мостовете пред двете врати, после минават под тях, за да се пречистят, а след това


се събират в правоъгълния ров, готови да посрещнат изгрева на слънцето.

Но всичко това, разбира се, са спекулации. От друга страна, със сигурност знаем, че в Гиза са се провеждали важни церемонии. Например веднъж годишно се е празнувал фестивалът на Сокар с огромна, великолепна процесия, обикаляща целия район. По време на тази процесия е била носена голяма свещена лодка, за която ни разказват различни намерени рисунки. Онова, което допуснах да е ставало на „кея“, като нищо може да е било част от продължителните и сложни церемонии в чест на Сокар. Сокар е бог на Подземното царство, свързван тъкмо с този район на Гиза. След като бог Озирис израства по значение по време на Петата династия, той се слива с доста по-древния бог Сокар, който пък се асоциира с „Ростау“. А по принцип се смята, че Ростау“ или „Розе-тау“ е името на мястото, където се издигат храмовете на Сфинкса и на долината.

Това се потвърждава например от Катрин Грендорж-Ерей в книгата й „Богът Сокар“38, където тя изрично подчертава:

Сокар е господар на пустинята, на царството, което се простира отвъд нея - селения, представлявани от основните светилища Розе-тау и Педжу. Първото е разположено в близост но Сфинкса в Гиза... Определени хипотези изкушават почти всички да сравняват топонима Педжу с място, притежаващо течаща или неподвижна вода...39 Следователно не е толкова невъзможно тези чудати мостове и

басейни, както и безспорното място за събиране пред храма близо до Сфинкса, да са по някакъв начин свързани с церемониите на Сокар, които включват и носенето на свещена баржа по време на процесия из Гиза.40

Уво Хьолшер пише пространно за детайлите от всяка част на Храма на долината, а някои от описанията му са особено интересни:

Храмът на долината е построен върху скала, чиято повърхност е била подготвена предварително така, че да поеме стените и горния паваж. В подножието на сградата е имало отводнителен паваж с широчина 75 см - днес изтръгнат - може би от гранит.

Повечето от камъните от гранитната облицовка на източната фасада все още стоят, високи са 2,1 м. Основният


камък на южния вход например е с размери 3,9 х 1,7 х 2,15 м и тежи около 38 тона. Един от камъните в средата на фасадата е дълъг 5,45 м и тежи около 42 тона. Към върха фасадата се е състояла от гранитни блокове с по-малки размери. Пластовете хоросан между тях са в преобладаващата си част все още видими. Височината на фасадата надали е била много повече, отколкото основната зидария днес показва, което е около 12,5-13 м или 24-25 еги-петски лакътя. Склонът се измерва на 1:7, т.е. на височината на един лакът и една длан, и е около 82°.

Основната зидария на Храма на долината се вижда по цялата фасада. Състои се от блокове жълтеникав варовик, какъвто може да бъде открит навсякъде наоколо, но с доста огромни размери. Покрай източната фасада лежат блокове, които се измерват на 50 - 60 куб. м и следователно тежат около 150 тона. И тези блокове са били издигнати на значителна височина.

Унищожената гранитна фасада в периода на Новото царство е била покрита с кирпичена стена, когато вратите са били покрити. След внимателен оглед ние премахнахме тези кирпичени тухли и направихме вратите отново достъпни.41

Единствените други двама египтолози, които обръщат внимание на Храма на долината след Хьолшер, са италианците В. Мараджолио и К. Риналди.42 Тези двама неуморими учени са публикували множество томове, разказващи за проучванията им на египетските монументи. В петия си том те разглеждат Пирамидата и комплекса на Хефрен, където включват и отделна част за Храма на долината, както и - в приложението - за Храма на Сфинкса.43 От текста става ясно, че не са имали достъп до частите, които имах щастието да видя аз, както и че са се позовавали най-вече на Хьолшер.44 Изразяват мнението си за


Храма на долината така: „ Доброто състояние на храма ни даде възможност да се уверим, че използваните за него материали са най-скъпите, които страната предлага. Изработката на всичко е от най-добрите образци, които сме виждали. Красотата, богатството и издръжливостта са били задължителни условия за всяка египетска погребална сграда, а тук всички тези изисквания са спазени в най-висока степен/*5

Храмът на долината, който никой не е виждал

С това изчерпахме общите описания на Храма на долината. Настъпи моментът да ви запозная с моя разказ за по-чудатите му аспекти, които никой досега не е отбелязал. Открих ги бла-годарение на ината и любопитството си, както и на непреодолимия си импулс да проучвам в детайли всичко, което се изпречи пред очите ми. Разглеждам информацията като своеобразна форма на живот, която изисква грижи. Съвсем друг въпрос е използването й - то може да се нарече ефективно само когато не е за лична изгода

Поглед нагоре от основата на втората вертикална шахта в североизточния ъгъл на северната стена на Храма на долината.


и е в полза на всички. Когато се качих на покрива на Храма на долината, реших, че

трябва да отида още по-високо - на върха на външните храмови стени, което не е лесна задача. Те се издигат по-високо от самия покрив. Не успях да се кача на всички, но най-лесна за покоряване беше северната стена. В мига, в който го направих, открих удивителни неща, които не са споменати в нито една книга или статия. По протежение на северната стена на Храма на долината има гигантски вътрешни вертикални шахти, които са кухи. Гледката е донякъде драматична. Успях да убедя инспектора от отдела по антики, който ни придружаваше, да дойде с мен, и той остана изключително впечатлен и не малко шокиран. Сподели, че никой от колегите му не е имал представа за тези шахти. Парадоксалното в случая е, че електротехниците са знаели за някои от тях, защото са прокарвали през тях кабели за шоуто „Звук и светлина“, но тъй като електротехници и археолози обикновено не намират общ език, информацията е останала скрита.

Да започнем разказа си точно оттук - от северната стена на Храма на долината, както може да се види от фиг. 57, която е най-сложният план на храма, начертан от Уво Хьолшер, и от фиг. 53, която е най-ранният и простичък план, начертан от Огюст Мариет. Разбира се, всички планове на Храма на долината са неточни и подвеждащи. Дори само този факт е сериозна пречка за археологията. Възможно ли е нито един от тези именити и прочути мъже никога да не се е изкачвал върху северната стена на храма? По времето на Мариет тя е била скрита от огромна купчина пясък, покриваща и все още неизвестния Храм на Сфинкса. Нито Петри, нито Хьолшер са зървали външната основа на северната стена, защото и по тяхно време тя е покрита с пясък и чакъл. Но щом и вертикалните шахти от вътрешната страна на северната стена също са били покрити с пясък, така че не са се виждали, тогава кой ги е почистил?

Никъде няма сведения за подобно почистване. Дори и да са били пълни с пясък, шахтите пак биха били видими, ако ще и само като „пълни с пясък шахти“. И въпреки това никой никъде не съобщава за тяхното съществуване, никой, освен вездесъщите електротехници. Оказва се, че аз съм първият, който ги „открива“.

Тези вертикални шахти от вътрешната страна на стените на


Храма на долината не са добавени по-кьсно, а са оригинални ха-рактеристики на постройката. Толкова са дълбоки, че се наложи да бъда много внимателен, за да не падна в тях. На око бих могъл да определя, че са дълбоки 12-14 м. Макар и по принцип с гладка повърхност, тези шахти никога не са били нарочно полирани. Забелязва се само вътрешна пътека, издълбана още в древността за слизане надолу. Има и две подпорни дупки, върху които някога сигурно е била пускана греда за преминаване. Не успях да ги проуча в по-големи подробности, защото това би изисквало да се вържа с въже, а за подобни подвизи вече нямах сили.

Макар да бях убеден, че в западна посока има още подобни вътрешни шахти, не успях да стигна до върха на стената и да ги огледам, защото за това имах нужда от специална помощ. Един-ственото друго откритие, което успях да направя от върха на северната стена, бе още един отвор в североизточния ъгъл. В самата стена открих и малка камера, която беше отделена от вер-тикалните шахти - очевидно без връзка с тях. Опитах да вляза в нея, но бях възпрепятстван от растението пред входа й, по-точно - от острите му бодили. Надникнах внимателно. Наистина беше малка вътрешна камера. Но тъй като беше на толкова странно място, подозирам, че до нея се е стигало или отвътре по някакъв вътрешен проход, или чрез поредната вертикална шахта, която обаче не се отваря на върха. Лично аз нямах никакви съмнения, че в невъобразимо дебелата северна стена съществуват хоризонтални свързващи проходи, но тъй като не бях в състояние да увисна на въже, нямаше как да проверя дали има и други отвори, в които някога да се е влизало чрез дървени греди. Съвсем скоро ми предстоеше да открия поне един хоризонтален вътрешен проход, свързващ шахта 1 и шахта 2.

Двамата с Оливия разгледахме основата на северната стена на Храма на долината откъм прохода, който се простира между този храм и Храма на Сфинкса. Макар и затворен за туристи, районът е достъпен за работниците. Именно оттук бяха влезли електротехниците. Така и не открих доказателства, че археолог си е направил труда да мине оттук. Минахме през един тесен вход, толкова тесен, че ни се наложи да пълзим на четири крака и да носим маски, за да се предпазим от пустинния прах, който незнайно защо в Гиза наричат „пясък“. Именно той ни отведе към


хоризонтален проход, свързващ шахта 1 и шахта 2 на приземно ниво. Впоследствие открихме цяла плетеница от подобни проходи.

Северната стена на храма не е единственото място от храма със скрита структура. В южния вход, построен от гранит, се вижда долната част на ниша - горната част вероятно е паднала отдавна, сигурно по време на безотговорното взривяване на Мариет. Какво се вижда зад този гранит - тъмна дупка. Непосредствено зад нея е югоизточният ъгъл на южната стена на храма, която е от варовик. Не успях да се покатеря на върха й, но според мен има голяма вероятност в този варовик да има вертикална шахта и тя да се свързва с висока вътрешна камера.

Погледът от покрива на Храма на долината към северния вход разкрива друга ниша, този път цяла (за разлика от южната). Зад нея също се вижда камера. Но гранитният камък, образуващ основата на тази северна ниша, е бил изрязан още по времето на строежа на храма под много странен ъгъл, за да позволи достъп до нишата откъм стената. Така отвъд нея се вижда непокътнат гранитен вход към вътрешна камера. Става ясно, че за двете гранитни ниши на входовете има по една вътрешна камера. Но единственият начин да се стигне до тях, е чрез много високи стълби, поставени на двата входа. За съжаление аз не разполагах със стълби, но пък е ясно, че тези камери наистина трябва да бъдат проучени внимателно. Видно е, че тъй като към тях не може да се стигне лесно отвън, се е стигало някъде отвътре. Според мен целият комплекс на храма е изпълнен с вътрешни коридори, улесняващи комуникацията между камери, шахти и проходи.


В заключената част на Храма на долината са и шестте склада, за които вече говорих. До тях се стига през гранитен портал с желязна решетка. Докато се върви по тесния коридор, вляво се вижда дупка от изместен камък на нивото на кръста, а като надникнеш в нея, се вижда и камерата, която обаче не фигурира в нито един публикуван план на Храма на долината, с изключение на този на Флиндърс Петри. Вероятно измесването на камъка е дело на Мариет, който по този начин е улеснил влизането и излизането от нея. Но пък тази „сляпа“ стая не фигурира и в неговия план, така че е възможно това да е станало и след него - във времето между Мариет и Петри.

Флиндърс Петри допуска, че е съществувал вече затворен проход към тази камера от изток.46 Лично аз обаче съм склонен да мисля, че Мариет е влязъл в камерата от върха на южната стена на храма през огромната вертикална шахта, която отвежда надолу. Очевидно е, че в далечното минало тя е била запечатана нарочно и е от типа помещения, които съвременните археолози наричат „сляпа стая“. Още в книгата си „Загадката на Сфинкса“ изказах хипотезата, че този род „слепи стаи“ символизират запечатаните камери, в които древните папируси често представят бог Озирис. Тук целият този комплекс със сляпата стая е разположен в дебелата южна стена на храма, която всички останали планове показват като солидна. Никой след Петри от 1883 г. не е споменавал или изобразявал въпросната стая. Таванът й представлява гигантски блок варовик, а входовете й са внимателно оформени и изгладени. Основателно Флиндърс Петри я нарича „тайната камера“.

По времето на Петри, а и доста след това външната част на южната стена на храма е била изцяло покрита с пясък. Освен това, както се вижда и от плана, южният вход на храма е бил все още затрупан с пясък и непроходим. Целият югозападен ъгъл на храма е бил непознат. Смятам, че Петри вероятно греши, когато казва, че от юг стената на камерата е била разбита, за да се влезе в нея. Мисля, че когато тук са били сваляни обикновени мумии в „по-късни времена“ (т.е. VII век пр.н.е. и по-късно), то това е ставало по вертикалната шахта, която отвежда към тази камера. Вероятно и Мариет е дошъл именно оттук, избутвайки камъка. Но както вече изтъкнах, Мариет не включва сляпата стая в плана си, така че може


би не е знаел за нея, а камъкът е бил изместен по-късно, но преди Петри, с други думи, някъде през 70-те години на XIX век.

Откъм източната си част камерата се отваря и приема Г-об- разна форма. Именно към това преддверие отвежда и относително гладката вертикална шахта. Тук варовиковите блокове са направо гигантски - най-малко по 100 тона, а може би и повече. В самите блокове се виждат квадратни дупки, сигурно за поставяне на дървени греди в древността. Нищо чудно тук да е имало и стълба.

Редица са аномалиите, свързани със сляпата стая. Например голямата каменна тапа, която запечатва тесен проход, отвеждащ от помещението. Изглежда, че е още от времето на Старото царство, затова заслужава проучване. Каменната тапа е от гранит, а самият проход - от варовик. Този камък безсъмнено блокира проход, който отвежда на изток и е с височина около 61 см - вероятно води към следващата вертикална шахта в из- точна посока, която не съм виждал, но допускам, че съществува. Но пък фактът, че проходът е запечатан по този начин, при това с гранит, подсказва, че причината е много важна. Това доказва, че сляпата стая невинаги е била „сляпа“, че някога в нея се е влизало откъм изток. Гранитната тапа е напъхана толкова дълбоко във варовика, че е трудно да си представим как е било направено, освен ако не е от другата страна.

Срещу запечатания с гранит източен проход е западният. Той вероятно се свързва с трета вертикална шахта в южната стена, която също не съм виждал, но чието съществуване допускам. Този проход е пълен с толкова пясък и боклуци, че са били необходими значителни усилия, преди да бъде открит. Взехме проба за датиране, но за съжаление тя се оказа неподходяща за целта.

Става ясно, че „сляпата стая“ в Храма на долината е забелязана само от един археолог - Флиндърс Петри, и от излизането на книгата му през 1883 г. никой не й е обърнал внимание. Никой не си е направил труда да я разчисти, а и описанието, което й дава Петри, се състои само от два абзаца. Никога не са й правени и снимки. Мисля, че спокойно можем да кажем, че нито един жив египтолог не си дава сметка за нейното съществуване. Уво Хьолшер (1878-1963) вероятно е бил последният египтолог, влязъл в нея, но по неясна причина е решил нито да я споменава, нито да я включи в плана си на храма, публикуван през 1912 г. (вж. фиг. 57).

Храмът на долината има и други „тайни“ аспекти. Например на


покрива, близо до югозападния ъгъл се вижда странна варовикова „кутия“. Изглежда, че там се крие поредната запечатана камера. Тъй като „кутията“ се намира точно над най-голямата „мъртва точка“ на храма, фигурираща във всички планове, за мен е очевидно, че под нея има друга запечатана камера. „Кутията“ има идеално гладък покрив, състоящ се от гигантска плоска каменна плоча, която я запечатва. Нищо чудно фиброоптичните уреди да покажат, че там има големи камери, най-вероятно още от времето на Старото царство. В крайна сметка надали мога да бъда обвинен, че си измислям скрити камери в Храма на долината, след като лично аз открих няколко и ги фотографирах. Този храм е изпъстрен с тайни проходи, шахти и камери, а както изглежда, никой досега не си е направил труда да ги открие.

Наистина ми е трудно да разбера как така единственият непокътнат храм от Старото царство в Египет може да бъде пренебрегван толкова упорито. Дори и ако камерите и проходите не съдържат нищо и са абсолютно празни, възможността, която предлагат за близък оглед на строителните техники и ар-хитектурата на Старото царство, е уникална. Защо никой не се интересува от тях? Когато Мараджолио и Риналди правят опит да проучат тази постройка, не получават разрешение и не успяват да се качат дори на покрива. Но все пак трябва да им отдадем дължимото, че са се опитали.

Конструкцията на Храма на долината е забележителна в много отношения. На уебсайта си показвам снимка на една от свръзките между два от гранитните блокове на храма. Както се вижда, няма дори хоросан. Това е един от онези класически


случаи, при които между камъните не може да се пъхне дори бръснарско ножче.

Интересни са и дупките за пантите на вратите, издълбани в гранитните каси. За тях често говорят Петри и доста други спе-циалисти. Но по мое мнение се налага по-обстойно проучване, особено относно хипотезата за използването на диамантени свредла. Традиционно се казва, че за първи път те са се използвали едва през I век от н.е. в Римската империя. Но имаме всички основания да смятаме, че върховете от „индустриални диаманти“ за свредлата са били познати и в Древен Египет.

В една от гранитните стени на преддверието има и огромен базалтов блок. Знайно е, че когато подобен базалтов блок се появи в египетска постройка, той обикновено подсказва за нещо скрито. По мое мнение този камък трябва да е бил подвижен някога, както подсказват и признаците за изтъркване на определени места. Хоросанът вляво очевидно е плод на съвременна операция, предприета заради туристическата индустрия.

Разглеждайки снимките, забелязах и друга особеност, на която не бях обърнал внимание. На пода в коридора, отвеждащ към складовете, точно пред сляпата стая, се вижда правоъгълна дупка в гранита. Изглежда като канал за неизвестна ерозираща течност, която е излизала от сляпата стая и е ерозирала гранита. Каква е тази течност - засега не можем да кажем. Въпросът също изисква спешно проучване. Може да има връзка с подземните структури, за които съм убеден, че съществуват като крипти под този храм.

Още през 2000 година, преди да имам възможността да огледам подробно Храма на долината, направих откритието, че възходящият проход е разположен под „златния ъгъл“, което на свой ред ме накара уверено да заявя, че под западния му край трябва да има скрита камера. За това говорих в „Кристалното слънце“. В тази книга ви показах съществуването на толкова много скрити камери, че вече спокойно мога да заявя - хипотезата ми изобщо не е неоснователна, а и е подкрепена от ред неоспорими доказателства. Повече информация за откритията ми на вътрешни структури можете да откриете в уебсайта на книгата.


Сфинксът, гледан от сеВероизточния ъгъл на Храма на Сфинкса. На преден план се Вижда изрязаният 8 скалата улей за поставянето на канала за Въжета, както и начинът, по който храмът БукВално блокира подхода към

предната част на Сфинкса.

Храмът на Сфинкса

Основната отличителна характеристика на Храма на Сфинкса е местоположението му - разположен е точно пред Сфинкса. Но има и една загадка - между двата монумента няма проход. Да, колкото и да не е за вярване, в западната стена на храма не съществува врата, която да отвежда в подножието на Сфинкса и да позволява преклонението пред него. Тогава защо някой си е направил труда да построи огромен храм точно пред Сфинкса, който на практика пречи на гледката към него, а след това не е изградил никакво комуникационно средство между двете? Това е повече от странно. И означава, че всеки, който е убеден, че Храмът на Сфинкса е бил изграден с цел преклонение пред него, би трябвало да помисли пак, защото Сфинксът буквално е приклещен от храма.

Това е първата от мистериите. Има и друга - оста изток-

Забранената истина за ЛреВен Египет * 301

запад на Сфинкса и на храма са различни. Защо не е спазена симетрията? Ако някой си е направил труда да изгради подобен огромен храм, защо поне да не го ориентира спрямо масивната статуя зад него?

Херберт Рике насочва вниманието ни към тази аномалия още през 1970 г. (припомням, че той го нарича Храм на Хармахис):

Тъй като храмът би трябвало по някакъв начин да е свързан със Сфинкса, изглежда странно, че неговата ос изток-запад и оста на Сфинкса вървят успоредно една на друга на разстояние от 14 лакътя (1,35 м). Ако някой е искал да накара тези две оси да съвпадат, би трябвало да разшири значително долната тераса на север, което означава повече работна ръка и време, тъй като, особено откъм северната страна, скалата е доста висока. Никой обаче не е предприел нито такова разширение, нито се е сетил за една интересна алтернатива - да изгради Храма на Хармахис асиметрично или под прав ъгъл към стъпалото между двете тераси, за да ориентира оста на храма към главата на Сфинкса, както е направено по-късно с Храма на Аменофис II (малък храм от Новото царство близо до Сфинкса. - Бел. авт.).41

Тезата на Рике, че не са ориентирали осите, защото това би означавало повече работа по подравняване на скалата северно от храма, е неоснователна. Нито една цивилизация, способна да издигне Голямата пирамида, не би се поколебала да отсече малка скална издатина само защото изисква твърде големи усилия. По-вероятно е несъвпадението на осите да е съзнателно. Древните египтяни никога не биха допуснали подобна „грешка“ без някаква цел. Но дискусията по този въпрос не е сред приоритетите на настоящата книга. При древните египтяни външността често лъже и още по-често тъкмо такава е идеята. Те са били майстори на оптическите илюзии, което е техният начин да скрият определени части от постройките си.

И така, безсъмнено си имаме работа с храм, който блокира и не осъществява никаква връзка със статуята, в чиято чест днес се смята, че е изграден, и който се отклонява от очевидна


та мода на изравняване на осите със съседната структура. Не по-малко любопитен е и фактът, че Храмът на долината и Храмът на Сфинкса са били построени един до друг. Каква е целта на подобен разход на време и енергия, когато всичко това изглежда безсмислено разхищение? Та нали, ако си решил да строиш два храма, ще ги построиш на различни места? Каквато и да е култовата цел на единия, тя надали би се повторила от втория. Следователно целите би трябвало да са две. После идва и проблемът с конкуренцията - разположени един до друг, храмовете непрекъснато подканят наблюдателя да избере единия от тях и по този начин да лиши другия от славата му. При сравнението единият винаги ще бъде ощетен спрямо другия. Дори и великите пирамиди в Гиза не са една до друга, а имат между себе си достатьчно пространство за дишане.

Но като че ли никой не е достигнал до отговорите на тези въ-проси, пък и почти никой не си е направил този труд. Очевидно неразрешимите проблеми са оставени да се носят в простран-ството.

Всеки, който се интересува повече по този въпрос, може да се консултира с книгата ми „Загадката на Сфинкса“ и нейния уебсайт. Съвсем накратко тук мога само да припомня, че причината, поради която Храмът на Сфинкса няма врата към самия Сфинкс, е, че по времето на Старото царство ровът около Сфинкса се е пълнел с вода при разливите на Нил и западната стена на храма е изпълнявала ролята на буфер срещу образуващото се езеро. Иначе проход съществува, но между двата храма - на долината и на Сфинкса. Имало е и нещо като система от шлюзове за вкарването на водата там. Както и малки лодки, използвани при религиозните и погребални церемонии. Основите на Сфинкса говорят недвусмислено за ерозия от вода.

Храмът на Сфинкса е открит от Селим Хасан през 1936 г. Развълнуван от находката си, той казва:

Съдейки по архитектурния стил и липсата на украси и надписи, спокойно можем да определим този храм като датиращ не по-късно от средата на Четвъртата династия.


Фактът, че храмът няма пряка връзка със Сфинкса, очевидно навежда на две заключения - или че самият храм няма никаква връзка с тази статуя, или че Сфинксът е бил разглеждан като свещен и затова доближаването до него е било забранено за всички, с изключение на фараона и най-висшите жреци. Това определено е било правилото с култовите изображения от по-късните египетски храмове, но дори и при тях до светая светих винаги е бил осигуряван достъп. В случая със Сфинкса обаче сме принудени да приемем, че царят или жрецът е трябвало или някак си да се изкатерят по задната стена на храма, или да излязат от храма и да си проправят път през тесния проход, за да излязат под странен ъгъл в края на двора. И двата подхода обаче са крайно неудобни и недостойни.48 И това ако не е образец за красноречие! Какво, да не би от нас

да се изисква да си представим как някой нещастен фараон се промъква като крадец по алеята между двата храма, за да се

Северната стена на Храма на Сфинкса, която показва огромните каменни блокове, използвани за построяването му.


докопа тайничко до Сфинкса през неговия храм? Надали. Както вече казах, за мен решението на проблема е във функцията на рова, в който се намира статуята на Сфинкса.

Но очевидно името на храма се е знаело още в древността, или поне Селим Хасан смята така. Ето и други интересни негови бележки:

Съвсем доскоро името „Храм на Сфинкса“ се носеше от Храма на долината на Хафра (Хефрен), придобито, когато все още не се е знаело истинското значение на тази сграда. Истинският Храм на Сфинкса, който заедно с ямата, в която се намира, са били наричани от египтяните „Сетепет“ - „Избраните“, би трябвало да е масивната конструкция, разположена точно пред Сфинкса. На няколко крачки северно от него е Храмът на долината на Хафра...

Храмът на Сфинкса, гледан от покрива на Храма на долината. В центъра се вижда ма- сивната Централна зала с останките от варовиковите колони. Подът е от подравнена скала. От алабастър няма никаква следа.


И двата храма гледат на изток, и двата имат входове откъм северната и южната страна на фасадите, и двете фасади са ориентирани по една линия... и двата храма са изградени от местен варовик, а отвътре и отвън са облицовани от фин гранит. Размерите на някои от блоковете, образуващи сърцевината на Храма на Сфинкса, са огромни - съперничещи и често надскачащи три пъти размерите на блоковете, използвани за строежа на Голяма- та пирамида. Дори и фактът, че тези блокове са изсечени в околността, не намалява възхитата ни пред уменията и организацията, които са ги поставили на място. ...Сходството между двата храма свършва с фасадите - вътрешността на Храма на Сфинкса е много по-различна от тази в съседния храм, което доказва, че са издигнати с различна цел. Тук е мястото да се отбележи, че тази сграда е най-старият божествен храм, различен от царски погребален храм, откриван засега в Египет.49

За съжаление, с това описанието на Хасан на храма приключва.50 Останалото в книгата му е предимно за самия Сфинкс. Същата е ситуацията и при Мараджолио и Риналди, които посвещават на темата само три страници и половина.51 Дори и Рике не си прави труда да говори особено много за храма. Иначе казано, ако трябва да съберем всичко, писано за Храма на Сфинкса, то надали ще възлезе на повече от петдесетина страници. И голяма част от него е твърде наивно. Например, поради ориентацията му към четирите посоки на света и източ- ната фасада, някои го определят като храм на Слънцето. Интересното е, че същите не споменават нищо за съседния Храм на долината, който има абсолютно същата ориентация. Други виждат вътре „олтари“ на изток и на запад, за които обаче няма никакви доказателства.

В „Загадката на Сфинкса“ изказвам хипотезата за две много специфични употреби на този храм - за тях има доказателства. Едната е свещена и церемониална, а другата - изцяло физическа. Фактът, че храмът вероятно стои върху гробница на фараон, както описах в четвърта глава, че очевидно е бил използван за царски погребални ритуали, подсказва, че той е бил поне отчасти погребален и не напълно божествен, както смята Хасан.

В северозападния ъгъл на Храма на Сфинкса има една мис-


териозна двойка „складове“. Никой няма представа за какво са служели. Същите складове се виждат и в югозападния ъгъл на храма. Според Мараджолио и Риналди по-късият от двата е бил „покрит с алабастър“, а по-дългият - с гранит.52 Лично аз не видях следи от нещо подобно. Двамата италиански учени смятат също така, че подът на Централната зала на храма е бил покрит с „египетски алабастър“ като в Храма на долината.53 Но и за това не можем да бъдем сигурни, тъй като подът, ако приемем, че е имало такъв, е бил изтръгнат още през Античността и сега тук се вижда само варовиковата скала. От друга страна, подът е бил наводняван ежегодно по време на разливите на Нил, може и изобщо да е нямал покритие. През сухия период вероятно подът е бил покриван с нещо евтино, което е било махано при наближаването на следващия разлив.

Точно толкова неразрешим е и проблемът дали Храмът на Сфинкса някога е бил облицован с гранит, или не.54 Хасан, Рике, Мараджолио и Риналди имат различно мнение по въпроса.55 Но с изключение на няколко фалшиви гранитни камъка, тук няма нищо, което да подкрепи тезата за каквато и да било гранитна облицовка на която и да е част от храма. Единствените парчета са от т.нар. канали и от подножието на колоните в централния двор.

Не без значение е и друга съществена разлика между двата храма. Смята се, че пред Храма на Сфинкса никога не е имало паваж като онзи, поставен пред Храма на долината - аспект, на който Мараджолио и Риналди изрично наблягат.56 Според съвременните археолози няма никакви доказателства пред Храма на Сфинкса да е имало малки мостове, басейни или някакъв „кей“. Ако е така, професионалните аспекти, приписвани на Храма на долината, не важат за Храма на Сфинкса.57 Последният няма изход, отвеждащ към задната му част, докато Храмът на долината води директно към Пътя на Хефрен и пирамидите. И така, от гледна точка на церемониалната им функционалност двете структури са напълно различни. Храмът на Сфинкса е задънена улица - влизаш в нея и излизаш от нея. Докато Храмът на долината е място, което преминаваш.58

В моята богата колекция от редки снимки на платото Гиза има една въздушна от края на 30-те години на XX век, където пред Храма на Сфинкса се виждат кейовете. Става ясно, че основната


причина, поради която днес за този храм се счита, че няма кейове, е, че пясъкът отново ги е покрил. Нищо ново за Египет.

Храмът на Сфинкса може и да е имал покрив, поне частичен. Но в него няма стълба, отвеждаща към покрива, както е в съседния храм. Това е следваща съществена разлика между двете постройки. Покривът на Храма на долината очевидно е бил доста оживено място, имайки предвид дейностите, свързани със сверяването на часовниците - водните и сенчестите. Докато покривът на съседния Храм на Сфинкса е бил напълно пуст. Затова, колкото повече се вглеждаме, толкова повече разлики във функционалността откриваме между двете структури.

Главната част от Храма на Сфинкса е била неговата голяма Централна зала (или двор) - правоъгьлно пространство точно в средата, обградено от масивни варовикови колони. Смята се, че тази зала е била обградена от покрита колонада. Прието е, че Централната зала е била открита към небето, но никой не знае със сигурност дали е било така. Истината е обаче, че тя изобщо не прилича на Залата с колоните в центъра на Храма на долината, защото е Т-образна. Възможно е и двете зали да са били отворени към небето, възможно е и да са били покрити. Едва сега започваме да си даваме сметка още колко много неща ни предстои да научим.

Ако си представим двата храма как са изглеждали един до друг през древността, гледката безсъмнено е била забележителна. Гледайки към двете им фасади от изток, бихме видели една тъмна фасада вляво (Храмът на долината) и една светла фасада вдясно (Храмът на Сфинкса). Контрастът би бил зашеметяващ - едната облицована в тъмночервен гранит, тъй като пази множество тайни, а другата - блестяща бяла под слънцето със своя чисто бял варовик. Би могло да се каже, че единият храм символизира „скритото“, а другият - „откритото“. И


тъй като този ярък контраст е търсен съзнателно, не можем да отхвърлим и символичното значение като една от целите на строителите. Събирането на противоположностите извиква в съзнанието двете сестри богини - Изида и Нефтис, едната светла, а другата тъмна. Разполагаме с доказателства от различни източници, които сочат, че в Гиза някога е имало храмове на Изида и Озирис. Дали пък Храмът на Сфинкса някога не е бил храм на Изида, а Храмът на долината - Храм на Озирис (пър- воначално Сокар)?

Озирис се превръща във водещ бог едва през Петата династия, така че храм от Четвъртата династия, използван от Хефрен, би могъл като нищо да е бил преустроен от следващата династия в полза на Озирис, съхранявайки култа към Хефрен. Щом статуите на Хефрен от Храма на долината са били разбити в края на Четвъртата династия от разгневената тълпа, която е мразела фараоните от тази династия, то тогава със сигурност е било необходимо да се намери ново приложение за храма, тъй като никой не би се заел да изработва нови статуи на Хефрен, за да замени изпочупените, а и използването на храма само като култово място в памет на Хефрен би било невъзможно (дори и да е било политически желателно).

Вече разбрахме, че различните изследователи са открили 41 статуи, но вероятно са били много повече. За един жрец от Петата династия би било много лесно да изкопае „кладенеца“, да хвърли вътре шестте останали цели статуи, а останките от другите да пренесе в складовете, откъдето по-късно са се разпръснали, за да бъдат открити сред руините от Мариет (който не казва къде ги е открил). Доказателствата, че и по времето на Шестата династия култът към Хефрен е бил съблюдаван, би могъл да се отнася само към някакъв остатъчен, незначителен култ, и изобщо не доказва, че Храмът на долината е бил използван изцяло като място за поклонение пред Хефрен.

Ако някой много държи да разглежда Храма на долината като „Храм на Озирис“ преди Петата династия, ще трябва да го нарича по-скоро „Дом на Сокар“, защото Озирис се слива с бога Сокар по време на Петата династия.

Тъмният храм навярно е символизирал смъртта, а белият - прераждането. „Смъртта“ е нещо, през което минаваш, за да


излезеш от другата страна, както става в Храма на долината. Но ако „стъпиш в светлината“ в Храма на Сфинкса, не можеш да преминеш никъде, защото това само по себе си е апотеоз. Всичко това са само спекулации, разбира се. Все пак в главите на древните египтяни са се въртели разни неща, когато са решили да издигнат две толкова различни сгради една до друга. И окончателното обяснение най-вероятно е нещо свещено и сим- волично, тъй като всичко в Древен Египет се е подчинявало на тези принципи.

Ако Храмът на Сфинкса действително е бил наричан Сете- пет в древността, то това подсказва, че той действително е бил място за прераждане, където човек прекрачва в светлината и се превръща в част от антуража на бога на Слънцето. Понякога се твърди, че Сетепет означава „избраните“ от глагола сетеп, който означава „избирам“ или „подбирам“. Но ако под Сетепет имат предвид Сетхепет, то тогава значението вече става доста по-раз- лично - „Място на унищожението“, което е едно от прозвищата на Долния свят, защото именно там заминават лошите мъртви, докато добрите възкръсват. Както и да стоят нещата обаче, сетеп би могло да означава и „избирам за посичане“, а двете форми на думата, макар и лингвистично различни заради различните си съгласни, са и свързани, както понякога става в езика на древните египтяни. Нищо чудно това да е една от сложните шеги на жреци, чудещи се как да си запълват времето.

Случайно или не, но и двете значения са пряко и едновременно съотнасящи се към това място на изгрева при равноденствието, където „Мястото на унищожението“ или „Долният свят“ се смята за намиращо се в основата на източния хоризонт, а мястото на избраните за възкресение е точно над него. Така Сетепет би могъл да е функционирал като междинна спирка между тези две митологични селения, така че и двете значения, които му се приписват, да имат някакъв смисъл. От друга страна, тъй като сградата е над земята, а не под нея, ударението очевидно е върху положителния аспект на възкресението и вечния живот. (Това е още една причина подземните кухини под храма да са имали някакво свещено значение, различно от битността им на царски гробници.)

Най-скучното от всички заключения би било да разглеждаме и двата съседни храма като погребални храмове на Хефрен. Той вече


си е бил издигнал един такъв в горната част на Пътя, в подножието на пирамидата, която днес носи неговото име. Но пък дори и мегаломани като Хефрен невинаги си строят три храма на едно и също място, особено след като са узурпирали Голямата пирамида, която да нарекат своя.

А после идва и въпросът за статуите. В Храма на Сфинкса не е открит дори един фрагмент от статуя, дори дребно парченце. Докато в Храма на долината са били стотици. Да, определено въпрос за Шерлок Холмс.

Пред всяка от колоните в Централната зала в Храма на Сфинкса има по една вдлъбнатина. Някои, сред които Хасан, смятат, че те може да са били основи за статуи.59 Но ако са били за статуи, то по размерите на вдлъбнатините съдим, че тези статуи трябва да са били гигантски, по-високи и от колоните - което е невъзможно. Изказват се и хипотези, че са били за сфинксове - поради наклона на вдлъбнатините.60 Което също е невъзможно, тъй като вратите на храма са прекалено малки, за да позволят внасянето на тези огромни сфинксове. В полза на последната хипотеза се изказва Леели Гринсел през 1947 г.61 Книгата му излиза шест години преди тази на Хасан. Удивителна е увереността, с която Гринсел говори за наличието на десет сфинкса в храма така, сякаш ги е видял вчера. Защото няма никакви доказателства нито за сфинксове, нито за статуи.

На тези вдлъбнатини обръщат внимание и Мараджолио и Риналди през 1966 г.62 Двамата успяват да направят внимателни и прецизни измервания в Храма на Сфинкса.63 За дупките пред колоните казват следното:

Пред всяка от тези колони в залата в скалата е издълбана дупка, очевидно предназначена да приеме някакъв структурен или декоративен елемент. Дупките не са с едни и същи размери. Четирите на изток са почти идентични (1,50 - 1,85 х 3,10 - 3,30 м), а две от тях са все още пълни с фин хоросан до няколко сантиметра от горния ръб... Друга дупка от тази редица е съвсем куха, но дъното й е самата скала.

Разликата във вертикалното сечение между дупките в Храма на Сфинкса и Погребалния храм на Хефрен в подножието на пирамидата е толкова значителна, че подсказва не само разлика в


предназначението, но и разлика в целите.

Двамата италианци не правят категорични заключения за тези дупки. Казват единствено, че „в тях намират място, поне отчасти, по-скоро орнаментални, отколкото структурни особености“. Това е твърде смътно заключение и означава, че и те не знаят какво да мислят. Може в някои дупки действително да е имало някакви статуи, но те не конкретизират какви и определено не говорят за сфинксове и царе.

Но към 1970 г., когато излиза докладът на Рике, статуите са отново на мода, но този път са седнали.

Колосални статуи са били подредени около централната зала на Погребалния храм на Хефрен така, както и в Храма на Хар-махис. Най-вероятно и на двете места са били седнали изобра-жения на царе. В Погребалния храм на Хефрен е имало 12 статуи, а в Храма на Хармахис, поради по-малкия брой колони, има само 10 места за статуи. За съществуването на статуите може да се съди по факта, че някои от основите (дупките) са били напълнени с плочи, тъй като основите на поставените в тях статуи не са били токова високи, колкото се е очаквало да бъдат.64

Такова е състоянието на проблема към този момент. Става ясно, че учените не са единодушни относно детайлите, но като цяло са склонни да заключат, че в дупките в залата е имало статуи. Но никой не си дава сметка за фундаменталния проблем, оборващ хипотезата му - че в Храма на Сфинкса не е отрито нито парченце от статуя, докато в Храма на долината са открити стотици. Ако изобщо е имало, къде са сега? Стените на храма са все още цели и непокътнати, вратите са твърде тесни за пренасянето им, а от тях няма и следа. Страхотен факирски номер!

Имам едно необичайно предположение за евентуалната упо-треба на централните колони в Храма на Сфинкса и за странните дупки пред тях. Тъй като по време на разлива си река Нил е стигала до източния край на храма и е била пренасочвана към рова на Сфинкса, възможно е през този период подът на Храма на Сфинкса също да е бил наводняван и предназначен да бъде използван така. Затова допускам, че колоните са били използвани като колчета за завързване на малки ритуални лодки, които след оттеглянето на


водата са били поставяни върху дървени основи и пъхани във въпросните дупки пред колоните. Тъй като смятам, че в „езерото“ около Сфинкса е била използвана малка лодка, не е ли възможно да е имало и други подобни лодки, използвани с някаква ритуална цел в Сетепет?

В мига, в който прекрачихме Централната зала на Храма на Сфинкса, и двамата с Оливия имахме едно и също чувство - че подът е бил наводняван. Просто има такова излъчване. Голямата отворена Централна зала би могла да функционира и като малко „езеро“, а езерата се споменават много често в текстовете от пирамидите и са от толкова изключително значение за култовете на смъртта и възкресението на Старото царство, че като че ли в сухата Гиза езерата никога не са били достатъчно.

В полза на тази моя безумна хипотеза са два факта. Първият е огромното значение на ритуалните баржи за Древния Египет, които са били обожествявани дори и на сухо, поставени върху стенд, или дори само разнасяни по време на церемониите. В Храма на Сети I в Абидос има дори „Зала на баржите“. И вторият факт са странните назъбени върхове на колоните - издълбаните улеи в тях спокойно биха могли да придържат метнатите през тях въжета да не се свлекат надолу.

Между Храма на долината и Храма на Сфинкса има още една разлика, която като че ли никога не е споменавана. Става дума за един строителен детайл. В своята „Енциклопедия на древната египетска архитектура“ Дитер Арнолд посочва, че Храмът на долината очевидно е първата постройка в Египет, в която са използвани скоби за придържане на камъните един към друг.65 Очевидно е, че крадците на храма са търсели по-скоро тези скоби, когато са нахлули вътре към края на Старото царство, тъй като металът е имал значителна стойност, а всяка от скобите е тежала към 25 кг. Достатъчно е било само да ги претопят и продадат.

Очевидно е, че изкушението от монетарната стойност на бронза или медта от скобите в Храма на долината е било твърде голямо, за да му се устои. Какво обаче става с Храма на Сфинкса? Там имало ли е скоби? Е, това ни води обратно към различията между двете постройки. Защото, макар Храмът на долината да е бил пълен със скоби, в Храма на Сфинкса не е имало нито една. И това е факт, който никой досега не е споменавал.


Няма съмнение, че ако двата храма са били построени от едни и същи работници и по едно и също време, в Храма на Сфинкса също щеше да има скоби. Но ето че Храмът на долината се описва като първия с подобни строителни елементи. Означава ли това, че Храмът на Сфинкса е по-стар и е бил издигнат преди въвеждането на скобите? И като сме на тази тема, да си припомним, че в пирамидите също няма скоби. По тази логика става ясно, че Храмът на долината трябва да е по-нова постройка както от пирамидите, така и от Храма на Сфинкса. Така стигаме до резултатите от датирането на двата храма.

Резултати от датирането

За всеки от двата храма получихме по един резултат от да-тирането, като и двата се оказаха доста по-късни от времето на строежа им. Вече споменах, че покривът на Храма на долината е бил достъпен и през част от времето, през което основната сграда е била заровена под пясъка. Може би причината, поради която покривът е в толкова добро състояние и до днес, е, че е бил ползван като платформа (т.е. като под) и в по-късни време


на. Мострата, която даде по-късна дата, е именно оттам. Става ясно, че този варовик е добавен по-късно, което е видимо и с просто око, тъй като изглежда различен. Датата, която получихме от тази мостра, бе 1050 г. пр.н.е. ± 540 години, което дава обхват от 1590 до 510 г. пр.н.е. С други думи, по някое време в периода между управлението на Апофис от Хиксоския период и управлението на Дарий I през персийската окупация някой е добавил известно количество варовик към покрива на Храма на долината.

Съмнително е покривът на храма да е останал достъпен и след Персийския период, тъй като там не са открити нито старогръцки, нито римски, нито коптически графити, което със сигурност щеше да стане, ако онези закоравели драскачи бяха успели да проникнат и тук. Следователно покривът на Храма на долината е бил заровен под пясъка най-малко 2500 години преди да се появи Огюст Мариет и да го разчисти през XIX век. Най-вероятният период, през който е добавен новият варовик, е периодът на Новото царство, тъй като именно по това време могилата, под която се е намирал храмът, е била избрана за местоположение на множество кирпичени постройки, както разказва Уво Хьолшер. Всички те са разчистени при разкопките, разбира се, но няколко оцелели рисунки и снимки разказват за тях. Въз основа на това доказателство аз съм склонен да приема, че покривът е бил под пясъка най-малко 3000 години преди откриването му от Мариет и че някъде от края на Новото царство той изобщо не се е виждал и е бил напълно забравен.

И докато за покрива на един заровен храм не е толкова не-обичайно да е бил достъпен в по-късни времена, доста по-не- обичайно е същото да важи за пода на един заровен храм! Но ето че именно това открихме в Храма на Сфинкса. Мострата ни бе взета от мястото между два малки гранитни блока и от скалата близо до североизточния ъгъл на храма. Датата, която получихме, се оказва шокиращо късна - 890 г. пр.н.е. ± 300 години, или с други думи, попада в интервала между 1190 и 590 г. пр.н.е. Това е периодът между края на Деветнадесетата династия от Новото царство и управлението на третия фараон от Саиската или Двадесет и шестата династия (последната местна, египетска династия преди персийската инвазия). Този невероятен


датировъчен резултат поставя редица проблеми. Знаем със сигурност, че Храмът на Сфинкса е бил заровен и неизвестен през периода на Новото царство, както и през гръцкия и римския период. В първия от последните върху стария храм дори са изградени частично други два, по-малки. През втория, римския, върху него е издигнато масивно стълбище, което слиза към рова около Сфинкса. Следователно е невъзможно Храмът на Сфинкса да е бил разчистен, та дори и частично, в периода между 1190 и 590 г. пр.н.е. Как тогава да си обясним странните резултати от датирането, които получихме?

Смятам, че възможният отговор на този въпрос е само един. Най-вероятно става въпрос за изкопана шахта за гробница в онова, което са смятали за твърда почва, но се оказва Храмът на Сфинкса в източния му край. Когато са достигнали скалата, са спрели. Били са много близо до останките на истинската варовикова стена, издигаща се вертикално до тяхната шахта. Така са използвали основната скала за под и са подредили малки гранитни блокчета, за да направят ниска стена за нещо като ниска погребална камера в дъното на шахтата. Очевидно в процеса на копаенето са се сблъскали с гигантския блок в основата на варовиковата стена, защото са подредили малките гранитни блокчета до него, като по този начин са подвели по-късните археолози, че някога целият храм е бил облицован с гранит, или поне отвътре.

Сега вече стигаме до резултатите от датирането на ориги-налните постройки на двата съседни храма. Многобройните ни опити да вземем проби от „египетския алабастър“ в Храма на долината се оказаха неуспешни. Двете други проби се оказаха чист гипс, което ги прави неподходящи. В Храма на долината бяхме силно ограничени, тъй като ни беше забранено да вземаме проби от места, видими за туристите.

В крайна сметка оригиналната дата за издигането на Храма на долината бе получена от гранитната мостра от горния ред складове. Резултатът бе 2400 г. пр.н.е. ± 300 години или интервалът между 2700-2100 г. пр.н.е. И тъй като сградата няма как да е построена след времето на Хефрен, защото е пълна с негови статуи, и тъй като конвенционалната дата за Хефрен днес е малко преди 2550 г. пр.н.е., можем да смятаме, че истинският резултат обхваща 150-годишния период между 2700 и 2550 г. пр.н.е. Това определено е в


полза на теорията, че храмът е построен от и за Хефрен, но датировъчният резултат е съвместим и с малко по-ранно от традиционно приетото управление на Хефрен. (Вече говорихме достатъчно за вероятността всички дати от Старото царство или поне онези, предхождащи Петата династия, да са малко по-ранни от официално приетите.)

Но датировъчните резултати за Храма на Сфинкса не са токова ясни и недвусмислени. Получихме три резултата освен вече споменатата по-късна дата. Мостра ХС-2, която бе от варовик, даде резултат 2690 г. пр.н.е. плюс/ минус 290 години, което дава обхват от 2980 до 2400 г. пр.н.е. Мостра ХС-4 даде резултат 2300 г. пр.н.е. ± 580 години, което дава обхват от 2850 до 1820 г. пр.н.е. А мостра ХС-5 даде резултат 2520 г. пр.н.е. ± 470 години, което дава обхват от 2990 до 2050 г. пр.н.е.

Ако приемем, че всички тези камъни са от оригиналната сграда на храма, то това означава, че той е построен между 2850 и 2400 г. пр.н.е., което прави интервал от 450 години. Тъй като строежът е бил далеч над строителните възможности на Петата династия, можем да намалим този интервал до 350 години и да определим евентуалния период между 2850 и 2500 г. пр.н.е.

Изхождайки от датировъчните резултати, става ясно, че Храмът на Сфинкса вероятно е по-стар от Храма на долината, тъй като всички дати сочат период, много по-ранен от Храма на долината. От друга страна, би могъл да е построен и от Хефрен, чийто традиционен период на управление също влиза в този обхват.

Изводите, които хората ще си направят от тези датировъчни резултати, ще зависят изцяло от вече установената им гледна точка. Всеки, който настоява, че и двата храма са построени от и за Хефрен, може да отстоява позициите си. Лично аз обаче не споделям това мнение. Убеден съм, че Храмът на Сфинкса е по-ранен от времето на Хефрен по няколко причини.

Първо, изглежда построен преди въвеждането на употребата на скоби при строежите, което става при Хефрен. Второ, тук не е открита нито статуя на Хефрен, нито на който и да било друг владетел. Трето, налице са сериозни доказателства, че предназначението на храма е било доста по-различно от обикновен погребален мемориал на фараон, и най-вероятно е бил храм на бог или богове (но не на Хармахис!). Ако изобщо е използван за


погребални ритуали на фараони, то това са били ритуали за повече от един фараон, откъдето може да се заключи, че е бил просто царски погребален храм, свързван може би с бога Сокар (по-късно Озирис). Четвърто, общите конструктивни различия между Храма на Сфинкса и Храма на долината са токова големи, че е трудно да си представим как биха били изградени от едни и същи архитекти и строители (ако бяха, със сигурност щяха да са сходни).

Дали тогава Храмът на Сфинкса не е построен от предишния фараон - Хеопс? Или от някой още по-ранен, например Снеферу, бащата на Хеопс? Според нашите датировъчни резултати всяка година след 2850 г. пр.н.е. е приемлива. И ако някой разглежда големия гранитен блок, поставен в дупката за колоните, от който взехме мостра ХС-4, като различен от оригиналната конструкция и поставен в по-късен период (което е моето мнение, базиращо се на преки наблюдения), то тогава всяка дата чак до 2980 г. пр.н.е. става приемлива. А както видяхме от главата за Шахтата на Озирис и от доста ранните дати, които получихме за двата датирани от нас каменни саркофага там, ранните дати от този обхват очевидно не са нещо ново за Гиза.

Може би задаването на въпроси за Гиза едва сега започва. Моето мнение е, че Храмът на долината наистина е бил построен (или най-малкото подробно преустроен от Хефрен) по време, което е хронологично по-рано от конвенционално отпуснатото на този фараон (приблизително 150 години по-рано, което пък отговаря на нашия резултат, споменат в пета глава,


Фиг. 60. Атлас, държащ на раменете си нощното небе. Френска медна гравюра от 1749 г. на Бернар Пикар.

че гробницата на Хасекхемуи е построена 173 години по-рано от конвенционално приетото). Подозирам също така, че тази постройка е издигната върху още по-ранен храм, или иначе ка-зано, че голяма част от нея е по-стара от „нишите“ или скла-довете, откъдето взехме нашата мостра за датиране. Защото в крайна сметка ние датирахме складовете, а не целия храм. И макар че храмът няма как да е построен по-късно от тях, складовете определено биха могли да са били включени в още по-ранен храм като част от процеса на преустройството му, предприет от Хефрен, ако той наистина е намерил по-старата постройка и е решил да я преустрои в свой храм.

Фактът, че тази сграда се превръща в храм в памет на Хефрен, е неоспорим, но няма гаранции дали и първоначално е било така. Докато датировка на пирамида наистина датира Цялата пирамида, защото касае цялата структура, и докато Датировка на саркофаг безсъмнено датира целия саркофаг, то при храмовете ситуацията не е толкова проста - те мо

гат да бъдат преустройвани, а в редица случаи би могло да се строи и върху основите им (както се е случило например в Едфу). Само по-добро проучване на Храма на долината и особено на основите и криптите му би могло да ни каже дали сега съществуващият храм се намира на мястото на по-ранна постройка.

След като научихме, че заради прозрачността му не можем да датираме египетския алабастър, наречен още травертин, се налага да се върнем и да вземем още гранитни проби, за да разширим датирането и към други части на постройката освен складовете. Но в настоящия момент подобно нещо е невъзможно заради забраната, наложена от Захи Хавас за изнасяне на мостри за датиране извън Египет, а в самия Египет няма лаборатория, която е в състояние да извърши тази високоспециализирана датировка.

В заключение бих искал да кажа, че има достатъчно основания да смятаме, че Храмът на Сфинкса е бил построен доста преди Храма на долината (или най-малкото Храма на долината във варианта му от Хефрен). Че най-вероятно датира от епоха, по-близка до епохата на пирамидите и на Шахтата на Озирис. А това е доста преди времето на Хеопс и Хефрен. А ако малкото парче гранит, което споменах по-рано във връзка с Храма на Сфинкса, не е от оригиналната конструкция, а е вмъкнато по-късно, то тогава Храмът на Сфинкса е дори още по-стар. Но като че ли най-важното от всичко е доказателството, което дадох в четвърта глава за евентуалното наличие на комплекс от гробници или подземни камери под цялата постройка на Храма на Сфинкса. Тъй като имаме причини да смятаме, че гробниците на Хеопс и Хефрен са по-нагоре по хълма, под съответните им погребални храмове, то оттук следва, че всяка гробница под Храма на Сфинкса би била по презумпция по-ранна от тези фараони. Тъй като няма никакви доказателства за връзка на ранните царе от Четвъртата династия с Гиза (Снеферу се свързва с Дашур), то тогава Храмът на Сфинкса може би е свързан с друга епоха, а нищо чудно и с единственото друго царско име, открито от изследователите на Храма на Долината - Сенд, който и да е бил той и когато и да е живял.

Така се връщаме обратно към лабиринтите на древността и се изгубваме в онова, което нарекох „хронологичен хаос“ на Третата династия и на всичко преди нея. В този смисъл дати- ровъчните резултати от Храма на Сфинкса са част от интригуващата загадка


на онова, което е ставало в Гиза преди Хеопс.Осма глава

СТОУНХЕНАЖ В АФРИКА

Когато търсим народа, който най-вероятно е предоставил математическите, астрономически и геометрични познания за изработването на Голямата пирамида и целия комплекс в Гиза, който може би е дарил тези познания на преддинастичните жи-тели на Северен Египет, само едно е мястото, към което можем да се обърнем. Имам предвид странната цивилизация по атлан-тическото крайбрежие и хората, които наричаме „строителите на мегалитите“. Става въпрос за населението на мегалитните селища, простиращи се от Северна Африка до Скандинавския полуостров. Според мен те съставляват истинската Атлантида. Аз не вярвам, че някога в Атлантическия океан е съществувал остров, който после е изчезнал. Убеден съм, че Атлантида е мит, създаден нарочно от обитателите на източното атлантическо крайбрежие, за да заблудят народите от Средиземно- морието. По-късно, когато строителите на мегалитите са били наследени от жителите на Сидония, Тира, Финикия и т.н., и още по-нататък от картагенците (чието начало е като финикийска колония - Картагена е основана някъде през 800 г. пр.н.е. от финикийци от Тира), този мит се е разпространил сред всички други народи, които биха могли да са заплаха за атлантическата търговия. Към времето на финикийците, с други думи от 1550 г. пр.н.е. нататък, тази търговия е включвала преди всичко износ на калай, необходим на Средиземноморието за производството на бронз - бронзът е сплав от мед и калай.

Един от ранните центрове за производството на бронз е бил остров Кипър, който се споменава дори от Омир в „Илиада“ (II, 16-23) като металообработващ център. Кипър е разполагал с медните мини, а корабите, идващи от Атлантика, са носели калая, изкопан в Корнуол. Комбинирани, двата естествени метала давали бронз. Износът на калай е изключително доходоносен търговски


монопол за един на практика военен материал. По времето на строителите на мегалитите бронзът все още не се е произвеждал, а в Египет от периода на Старото царство повечето метални инструменти са били от мед, въпреки че медта, примесена само с 2% арсен, дава материал, много по-здрав от бронза, а здравата арсенова мед е позната още от Първата династия.

Флиндърс Петри допуска, че арсенът в металните мостри от Първата династия вероятно се е извличал по естествен път от арсенови медни руди, въпреки че египтяните открай време са били запознати с два от минералите, от които се извлича арсен.1 През Първата династия са използвали и до 1% бисмут като втвърдяващ агент, с който медта е ставала идеална за режещи инструменти. Малцина специалисти си дават сметка, че медните оръдия на труда на повечето древни египтяни, за които често се говори презрително като безнадеждно слаби и неефективни, обикновено са били по-здрави и от бронза, и от желязото. Както казва Петри в една рецензия на книга от Цимър:

За изрязването на твърдите камъни не е бил използван метал, а меката мед е служела като основа за входните точки на шмиргела. Истината е, че медта може да се смесва и втвърдява така, че да стане по-здрава и от желязото, и да се сравни единствено със стоманата.2

Що се отнася до самия бронз, в египетските археологически данни той се появява за първи път през Третата династия, въпреки че столетия напред си остава рядък материал. Петри казва:

Най-ранният образец на чист бронз, който ни е известен, е жезълът, открит в основите на една мастаба от Третата династия в Мейдум, който съдържа 9,1% калай и 0,5% арсен.3

Никой обаче не може да каже откъде е дошъл калаят, из-ползван за направата на този жезъл.

От периода на Старото царство се появяват и малък брой предмети, направени от желязо. Такъв е открит в един от първите храмове в Абидос и датиран като произхождащ от Шестата династия (2345-2183 г. пр.н.е.). Дълго време се нижеха хипотези, че тези предмети трябва да са били изработени от желязото на


метеоритите, които в онези времена са били в изобилие, откривани често като тъмни предмети върху светлия пясък, събирани, отнасяни в царския двор и почитани като свещени. Смяташе се, че някои от церемониалните инструменти, използвани за „отваряне на устата“ на мъртвите при погребалните ритуали, са били изработвани от това небесно желязо.

Но вече става ясно, че голяма част от желязото, използвано от египтяните от Старото царство, няма никаква връзка с ме-теоритите, тъй като, както обясняват един металург, Петри и самите доказателства, няма как да е влязло във всички метални предмети, оцелели до наши дни. От друга страна, изключително ценното метеоритно желязо може би е било използвано само за религиозни цели, тъй като се е смятало, че представлява „парчета от железния под на небесния полюс“.4 Известна част от желязото е било получено като вторичен продукт при копаенето на варовика, тъй като през варовика често се срещат железни жили - както се уверих и аз на най-долното ниво на Шахтата на Ози-рис, за което говорих във втора глава. Друга част от желязото се е добивало в една странична долина до Асуан, но фактите не са потвърдени, а и доколкото знам, на този конкретен въпрос не е било обръщано внимание от 1917 г. насам.5

Вече ни е известно обаче, че главният източник на желязото е Северен Синай, където то е било извличано от огромни жили и превръщано в метални предмети. В могилите, сред археоло-гическите останки все още се откриват железни парчета. За два железни щифта се знае, че съществуват в стените на „шахтата с кладенеца“ в Голямата пирамида, макар да не е ясно дали са поставени при строежа, или са добавени по-късно. Мястото на тези щифтове е маркирано в диаграмата на вертикалното сечение на Голямата пирамида в „Проходите на Голямата пирамида“ от Дж. и М. Едгар. Лично аз не съм ги виждал, тъй като е много трудно да се стигне до тях.

Краткият разказ за търговията с калай на финикийците по атлантическото крайбрежие е интересен заради светлината, която хвърля, върху ранните маршрути за мореплаване на строителите на мегалитите и тяхната атлантическа империя. Финикийците са били авантюристи, преоткрили голяма част от изгубения свят


Атлантида - империята на крайбрежието. Финикийците са обръщали всичко в печалба, така че мотивите им са били изцяло търговски. Но като научим малко повече за тях, можем да минем по маршрутите на крайбрежната цивилизация на мистериозните строители на мегалитите, които са ги предшествали. Възможно е дори финикийците да са имали някаква връзка с тях или пък да са били техни частични потомци. Възможно е финикийците да не са били напълно „семитски“ народ, а смесица от близкоизточни „семити“ и потомци на строителите на мегалитите, за които се подозира, че са били „прото- иберийци“ според лингвистите, както и същият неопределен народ, който египтолозите понякога наричат „либийци“ (които и да са били тези „либийци“, защото това е само един неясен географски термин).

Митът за Атлантида е представлявал важно средство за от-вличане на вниманието за всеки от средиземноморските народи, които не са били „в клуба“ и които биха се осмелили да си пробият път през морските блокади на Гибралтарския проток и да се опитат да открият истинските търговски маршрути. Отвличайки вниманието им към някакъв митичен остров, разположен в океана, истинските „атланти“, които обитавали крайбрежието на юг и на север от Гибралтар, се опитвали да се отърват от любопитни въпроси, насочвайки питащите напред в океана, където те лесно биха могли да се изгубят в търсене на една измислица. Някои, разбира се, биха могли да открият остров Мадейра или Канарските острови, но във всеки случай няма да им хрумне да обикалят атлантическото крайбрежие нито на Африка, нито на Европа.

Отдавна се знае, че в древността са се разпространявали не-бивалици, които да попречат на любопитните да доближават дори източните части на „Либия“ - името, което древните гърци дават на цяла Северна Африка западно от Египет. По повод либийските чудеса, за които говори Херодот, преподобният Уоткинс казва:

Най-вероятно голяма част от тези разкази са били разпространявани от картагенците, за да попречат на съседите си да се месят в тяхната търговия.6 Античният географ Страбон (64 г. пр.н.е. - 25 г. н.е.) също

пише:


Тъй като британците имат мини с калай и олово, те дават тези метали и бутовете на говедата си на морските търговци в замяна на съдове, сол и медни (грешка на преводача - по-скоро бронзови - бел. авт.) инструменти. В далечни времена единствено финикийците са търгували с британците, защото са държали маршрутите си в тайна от всички останали. А когато веднъж римляните решили да следват един морски капитан, за да научат пътя към въпросните пазари, от ревност капитанът нарочно закарал кораба си в плитчините и след като подмамил преслед-вачите си, едва успял да се спаси на една дъска от разбития си кораб. Посре получил от държавата стойността на изгубената от него стока. И въпреки това, благодарение на многократните си опити, римляните в крайна сметка научили този маршрут.7 Преводачът на горния пасаж е пропуснал нещо много ва- жно -

че в замяна на износа на калай за производството на бронз британците са получавали бронзови инструменти. Тъй като не са разполагали с мед, те не са можели сами да изработват бронз. Един по-ранен преводач на същия откъс, давайки си сметка, че старогръцката дума халкос може да означава едновременно „мед“ и „бронз“ в зависимост от контекста, е схванал идеята и превел: „От металите са имали калай и олово, които, заедно с кожите, са разменяли с търговците за глинени съдове, сол и бронзови инструменти“.8 Самите британци са описани от Страбон като облечени с туники, достигащи до


глезените им, покрити с дълги черни мантии, прихванати на кръста с колани, и носещи в ръка жезли или пръти. Голяма част от тях били номади и се изхранвали от многобройните си стада. Финикийците очевидно се плашели много от тях, тъй като според Страбон те приличали на богините на отмъщението, които се показват в старогръцките трагедии - със сериозните си погледи и дългите черни мантии може и наистина да са изглеждали заплашително на чуждоземците.

За да защитят тайните на безценните си търговски маршрути и средствата си за преживяване, всички следващи народи, специализиращи в доходоносния монопол на атлантическата търговия в древността, разпространявали слухове за страховити чудовища, опасни туземци, смъртоносни морски течения, изгубени острови и т.н. - все с цел да объркат и стреснат всеки, на когото би му се приискало да си пъха носа в техния бизнес. Убеден съм също така, че те са охранявали строго Гибралтар- ския проход, като са нападали и горели всеки кораб, осмелил се да премине през него. Но дори и някой кораб да е успявал да се измъкне, той обикновено се е насочвал право напред, към ми-

Част от мегалитния кръг Мезора.


тичната Атлантида, и никога не е откривал финикийския град Гадес (днес Кадиз), а още по-малко - някое друго важно тър-говско пристанище.

Центърът на Атлантическия океан действително е бил пре-възходно място за изхвърляне на конкуренцията в търговията. И всичко си останало така, докато не се появили римляните, които преодолели всички пречки и открили много от атлантическите маршрути и селища, макар и не всички. Така пристанища като Ликсус (Мароко) и Кадиз (Испания) не след дълго се превърнали в ключови римски градове, а цяла Британия - в римска колония.

Строителите на мегалитите са били най-ранната развита цивилизация по атлантическото крайбрежие. Те са били съв-ременници на времето, за което вече знаем, че са построени пирамидите в Гиза - преди класическия период на Старото царство в Египет. И тъй като те са единствената цивилизация, за която знаем, че е притежавала изключително напреднали познания по математика, геометрия и астрономия, съвсем логично е да допуснем контакт между тях и някои от местните жители на египетската Делта - контакт, довел до издигането на пирамидите в Гиза. Друг фактор, който трябва да вземем предвид, е липсата ни на познания за „либийците“ от онова време. След като се запознаете с онова, което следва, няма да ви изглежда странно, че „либийците“, особено западните, са донякъде клон на цивилизацията на строителите на мегалитите.

Заключението, което се налага, е, че строителите на мегалитите са народът, когото археолозите и специалистите по лингвистика и история смътно определят като „протоиберий- ци“, а баските от Пиренеите, гуанчите от Канарските острови и берберите от Северна Африка - за техни кръвни потомци. Езикът на баските вероятно е най-близкият от съвременните до езика на строителите на мегалитите. Но на този въпрос ще се върнем по-късно. Засега нека поговорим за това, колко близко са дошли до Древния Египет мегалитните кръгове. Това е една малко известна история, която двамата със съпругата ми


фиг. 61. Рисунка на част от оцелялата отпреди римско Време стена В Ликсус на атлантическото крайбрежие на Мароко.

От „История на Финикия“ на Джордж Роулинсън, 1889 г. Той приема, че тази стена, която лично е оглеждал, е или финикийска, или от по-ранен период, но със сигурност е преди римската окупация на града.

ОЛИВИЯ изследвахме и проучихме. Историята ще ни помогне да разберем откъде идва „науката за пирамидите“.

Един от най-важните мегалитни кръгове в света и до днес е неизвестен за археолозите. Скрит в едно далечно ъгълче на Мароко, където рядко стъпва човешки крак, той столетия наред е убягвал от вниманието им. Когато е бил построен преди хиляди години, до него се е стигало по море, но сега пътят към него е покрит и дотам може да се стигне само пеша, защото е на километри от най-близкия път.

Мястото се нарича Мезора, което на арабски означава „Све-щено място“, но по-нататък ще споделя и моето мнение по въ-проса. Това е определено най-големият мегалитен кръг в света. Някога се е състоял от 175 камъка, от които днес са останали изправени 168. Мезора е много по-голям кръг от Стоунхендж. Ясно е, че е построен от същата култура, изградила и британските каменни кръгове. Защото е построена на принципа на триъгълника на Питагор, който е същият, стоящ в основата на британските монументи Уудхендж и Давиът близо до Клава, Шотландия, както и на редица други.

В центъра на огромния каменен кръг Мезора е била издигната гигантска гробна могила, очевидно от доста по-късна кул


тура. Когато е разкопана от римляните през I век пр.н.е., тази могила вече е била древна. Открили са вътре и скелет.

Следващите разкопки на тази гробна могила са извършени около 1900 години по-късно, през 1935-1936 г., от испанския археолог Сезар Луис де Монталбан. Говори се, че е открил три погребения. Той прави разкопки и на древния град Ликсус на брега близо до Мезора, който, макар и традиционно считан за римско пристанище, е с доста по-древен произход.9 Там Мон-талбан открива забележителна древна стена, изградена от ог-ромни каменни блокове, някои от които с дължина 12 м. Ка-мъните били подредени хоризонтално, с прави свръзки между тях.11 Относно разкопките му в Мезора обаче не е публикувано нищо, тъй като, за съжаление, е арестуван по политически при-чини по време на Испанската гражданска война и оттам нататък никой нищо не чува за него. През 80-те години на XX век в Танжер са открити два негови първоначални доклада за Мезора. От тях се разбира, че е открил гробница със скелет западно от основния пръстен, както и множество кремъчни камъчета в основната гробница. Целият район на Мезора е пълен с тях, което още веднъж подсказва, че мястото е било важно селище от времето на каменната ера.

Основният пръстен на Мезора е изследван изцяло през 70- те години на XX век от американския изследовател и океаног- раф Джеймс Уот Мейвър-младши от Океанографския институт „Уудс Хоул“ в Масачузетс. Той установява, че кръгът е перфектна елипса със следните размери - голяма ос: 59,29 м; малка ос: 56,18 м; фокално разстояние: 18,95 м; периметър: 181,45 м.

Елипсата е конструирана въз основа на правоъгълния три-ъгълник на Питагор със съотношение 37 на 35 на 12, за който професор Александър Том установява, че е вторият по честота срещан принцип, използван в британските мегалитни кръгове и постройки. Точните стойности на съотношението между ос-новните параметри на Мезора са 37 на 35,07 на 11,83.

И ако мегалитният ярд от 0,836 м (открит във Великобритания от професор Том) е основната мерна единица, използвана за строежа на мегалитния кръг Мезора, то тогава голямата ос и


периметърът на кръга са почти напълно пропорционални. Според Александър Том постигането на подобни точни пропорции между обиколката на кръговете и дължината на главната им ос е било фундаментална цел на строителите на мегалитните кръгове. Според него те са изпитвали някакъв неясен за нас ужас от ирационални числа от рода на ш, затова са полагали огромни усилия да строят така, че да постигат цели числа. Постигали са го чрез стойността на „мегалитния ярд“ и при двете оси на кръговете, и при техния периметър. Това е можело да бъде направено единствено чрез използването на няколко отбрани триъгълници на Питагор за постигане на съотношенията и пропорциите. Фактът, че Мезора също се базира на такъв триъгълник, е на практика неоспоримо доказателство, че кръгът е построен от хората, които са изградили и британските, и френските кръгове.

Професор Александър Том (1894-1985) е бил преподавател в Инженерния факултет на Оксфордския университет, който след пенсионирането си се посвещава на мегалитните останки във Великобритания и остров Бретан. Беше сух шотландец с прекрасно чувство за хумор. Имах честта да го познавам. По темата за мегалитите е написал две книги като единствен автор (1967 и 1971 г.) и една заедно със сина си Арчибалд (1978), както и многобройни статии.11

В контекста на темата за мегалитните кръгове е добре да отбележим, че ранноанглийският историк Джефри от Монмът (живял 1100-1155 г.) влага следните думи в устата на Мерлин:

Това са мистични камъни и имат медицинска стойност. Исполините на древността са ги донесли от далечните брегове на Африка и са ги поставили в Ирландия, докато са населявали тази страна.12 Тук той говори за един каменен пръстен, наречен „Танцът на

великаните“ край Киларни, който е трябвало да бъде транс-портиран в Англия, за да бъде „поставен в кръг около това място“. Джефри от Монмът е бил подлаган на присмех и пре-зрение заради чудатите си приказки за най-ранната британска история. Говорело се, че транспортирането на камъни от Африка е перфектен пример за това, колко недостоверна е била


информацията на историка. Но ако се замислим, не е трудно да прозрем, че Джефри в крайна сметка е успял да съхрани доста ценна информация. Вероятно истинският разказ не е имал предвид пренасянето на камъните във физически смисъл, а само традицията на изправените камъни, технологията на издигането им и науката на подредбата им.

Ако интерпретираме разказа по този начин, ясно се вижда, че Джефри от Монмът е съхранил автентичната британска на- родна памет за съществуването на мегалитни кръгове далече от Британия и Ирландия, на юг, чак в Африка, и информацията, че самите строители на мегалитите са дошли от Северна Африка. В крайна сметка Джефри е живял преди 850 години, така че няма начин да не е познавал старци, помнещи разказите на своите старци, които са отдавна изгубени за нас. И макар че подобни народни спомени са на възраст около 3500 години, в книгата си „Загадката на Сфинкса“ успях да докажа, че определени специфични народни спомени, свързани с един археологически монумент, са оцелели в Египет 3500 години, така че вече ни е известно, че подобни неща са напълно възможни.

Ако Мезора е представителен кръг за южния край на кул-турата, отговорна за изграждането на британските каменни кръгове, то тогава сме принудени да признаем съществуването на народ мореплаватели, чиято култура се е простирала на разстояние от над 3500 км - от Швеция до атлантическото крайбрежие на Мароко. Подобна алтернатива не е изненада за семейство Том. Синът на професор Александър Том - доктор Арчибалд Том, веднъж ми каза, че той и баща му от години са убедени, че строителите на мегалитите са имали „огромна търговска флота, която е сновяла по западното крайбрежие на Европа“. Александър Том проучва внимателно мегалитните останки на Шетландските острови. Но синът му продължава работата му на север, изследвайки 27 мегалитни кръга в Швеция. Резултатите от тези свои проучвания публикува в „Архе-ологически журнал“, Лондон, през 1984 година. В съвместната


си книга „Мегалитните останки в Британия и Бретан“ (1978) бащата и синът заявяват, че британските строители на мегали- тите са се радвали на възможността за „свободна комуникация чрез относително големите си морски съдове, сновящи в ме- галитни времена от Шетландските острови до Скандинавския полуостров“. Били сигурни в това, защото около един от шет-ландските мегалитни монументи Ч. С. Т. Калдър бил открил останки от смърч и бор. Но на Шетландските острови никога не е имало борове, а смърчът идва едва през 1548 г. Следователно този дървесен материал е бил донесен от Скандинавския полуостров.

Става ясно, че доказателства за морските пътешествия на строителите на мегалитните кръгове има доста отдавна. В до-пълнение към тях е и прочутата „Микенска кама“ - рисунка, издълбана в камъните на Стоунхендж още в древността, която мнозина тълкуват като доказателство за връзка с великата во-енноморска сила на минойците от остров Крит. През съветската епоха един приятел на семейство Том се опитва - за жалост

Мегалитнияпп крьг Мезора. На преден план е камькьт Ал-Утед - единственият все

още изправен менхир.


неуспешно - да получи разрешение за проучване на голям ме- галитен кръг в Армения, в далечния край на Черно море. Оче-видно е имал предвид каменните кръгове, открити в местността Зорас Кар („кар“ на арменски означава „камък“, но вероятно произхожда от вече изгубен общ език, тъй като думата е оцеляла и в името на най-големия мегалитен комплекс на полуостров Бретан - Карнак), на 250 км югоизточно от Ереван. Местността има и алтернативни имена - Зорахар, Зорац Карер, Цорака- рер, Карахундж, Ангелакот. Мястото вече е познато като „арменския Стоунхендж“ и днес е често посещаван туристически обект в независима Армения.

Интуицията ми подсказва, че между Мезора в Мароко и Зо- ракар в Армения има връзка. И двете имена съдържат корена на арабската дума „зора“. И двата кръга са били използвани за наблюдение на изгрева на слънцето в дните на слънцестояния- та и равноденствията. И двата притежават камъни, маркиращи съответните точки от хоризонта.

Един интересен мит за Мезора е достигнал и до наши дни. Записан е от сър Артър де Капел Брук, който посещава мястото през 1830 година, придружен от английската кавалерия от Танжер, и така се превръща в първия модерен европеец, „открил“ Мезора. Според този мит по време на Големия потоп гълъбът от Ноевия ковчег кацнал на върха на един висок менхир в Мезора, който е изправен и до днес. Този менхир е известен като Ал-Утед („посочващият“). Той има височина 5,5 м. Един от другите два менхира до него, които днес са паднали, е с височина 4,2 м; вторият е частично заровен в пръстта.

Невероятно големи заслуги за известността на Мезора днес има Майкъл Скот - наш стар приятел и жител на Танжер. Бла-годарение на него успяхме да стигнем до това място, което иначе се намира изключително трудно. Невежеството на местните жители - престорено или не - бе необяснимо. Запитахме се как ли са намирали това място строителите на мегалитите, щом се открива толкова трудно. Отговорът ни предостави Мейвър, който, благодарение на океанографските си познания и реконструкцията на климатичните условия през неолита, успява да заключи, че навремето до Мезора се е стигало по море, чието ниво е било с 2


м по-високо от днешното. Първото хроникирано „откритие“ на Мезора в древността

принадлежи на римския генерал Квинтий Серторий през I век пр.н.е. Той попада на мястото случайно. Местните жители му го описват като гробницата на великана Антей, убит на това място от Херкулес и погребан тук. Съпругата на Антей - Тинже, е дала името на града Танжер. Независимо от римския генерал, Мейвър също стига до заключението, че това е „гробницата на Антей“ - благодарение на изчисленията, които прави. В текстовете от Античността често става дума, че гробницата на Антей се намира близо до Ликсус и Танжер. Мезора е разположен именно между тези два града. Освен това в Мароко няма друга гробница с подобни размери. Идентичността на Мезора с мястото, на което е попаднал Серторий, е напълно сигурна.

Установяването на този факт е от огромно значение, защото, доказвайки идентичността на Мезора с легендарния гроб на Антей, успяваме да свържем Мезора с митологичното наследство, свързано с Антей и Херкулес. А това ни насочва към някои текстове, които можем да прегледаме. Тези източници се превръщат в първите сигурни насоки към оригиналните древни легенди, свързани с този мегалитен кръг. Що се отнася до сигурни легенди от древността, отнасящи се до британските и френските кръгове, с такива не разполагаме, с изключение на един пасаж от Диодор Сицилийски за Стоунхендж.

В този смисъл Мезора е в състояние да ни предложи прекрасни разкрития за религията и културата на мегалитния народ. А те биха могли да революционизират познанията ни за древната британска култура, предоставяйки ни частица от мозайката, която доскоро липсваше.

Първият източник, на който ще се позовем, е древногръцкият поет Пиндар (518-438 г. пр.н.е.), който говори за африканското място на борбата между Антей и Херкулес като за „Светилището на Посейдон“. Посейдон (на латински Нептун) е бил богът на морето, така че тази информация за Мезора потвърждава факта, че кръгът е бил свещено място на един морски народ, посветено на бога на морето.


За Атлас, който според старогръцката митология държи небето на раменете си, се смята, че е стоял в западния край на света - именно на него е кръстен и Атлантическият океан. От мита става пределно ясно, че той се е намирал в Мароко, близо до Ликсус. Всъщност, както става ясно от други източници, Атлас се е намирал първоначално в Мезора. Той е бил бащата на девиците хеспериди. В един от своите дванадесет подвига Херкулес е трябвало да донесе т.нар. „златни ябълки на хес- перидите“.13 Но какви са тези златни ябълки и кои и къде са се намирали хесперидите?

През I век от н.е. Плиний, позовавайки се на по-стари ав-торитети, ни съобщава изрично, че градините на хесперидите са се намирали близо до Ликсус в Мароко, на мястото на битката между Антей и Херкулес. Именно тук се е намирала тази прочута градина в западния край на света, където, както разбираме от Хезиод, „хесперидите се грижат за прекрасните си златни ябълки и техните дървета“. Старогръцката дума за „ябълка“ всъщност означава „кръгъл плод“, така че „персийска ябълка“ е онова, което днес наричаме „праскова“, а „златна ябълка“ е онова, което наричаме „дюля“.14

Така златните ябълки на хесперидите се оказват не точно ябълки, а дюли. В „Естествена история“ Плиний също така ни информира, че най-златистият вид на дюлята е известен на старо-гръцки като хризомелон, което буквално означава „златна ябъл-ка“. Следователно повечето преводи на мита са погрешни, тъй като Херкулес отива да търси в Мароко не ябълки, а дюли. Но дали в Мезора действително растат дюли? Да, непосредствено до Мезора действително има няколко изключително красиви и ви-соки дюлеви дървета - около 10-метрови. Като се имат предвид огромните им размери, мисля, че спокойно можем да заключим, че тези дървета представляват някакъв отдавна изгубен подвид.

А сега да се върнем на астрономическите проблеми. В „Ис-тория“ на автора от I век пр.н.е. Диодор Сицилийски има инте-ресна информация за Атлас:


Атлас бил усъвършенствал науката астрология до степен, надвишаваща всички други, и съвсем самостоятелно открил сферичната природа на звездите. По тази причина открай време вярваме, че той носи на раменете си целия небосвод. По същия начин и Херкулес, когато донесъл на древните гърци идеята за сферата, спечелил голяма слава, сякаш лично е поел небето от раменете на Атлас, както хората обичат да разказват по този енигматичен начин за реално случилото се.15

Старогръцките предания приписват на Атлас „познанието за Земята като сфера, и оттам - изучаването на позициите и движението на небесните тела в „небесната сфера“, което се постига чрез специални проекции от сферичната повърхност на Земята.16

Забележителното е, че още в края на книгата си от 1978 г. двамата Том заключават, че едно от най-великите постижения на мегалитния човек е откритието, че „Земята е сфера“.17 Това се дължи на факта, че „от северния остров Унст при големия си застой Луната изглежда кръгла в разстояние на няколко дена“. Древният историк Диодор Сицилийски като че ли ни казва съ-щото - че мегалитните строители от Атлантика са открили, че Земята и наблюдаваният небосвод са сферични, и са предали това познание на средиземноморските народи, което е било заложено чрез символика в мита за техния герой Херкулес.

Проучих наличната литература, за да се опитам да разбера какво точно държи Атлас на раменете си. От по-старите писмени източници става ясно, че Атлас всъщност носи колона (на старогръцки кион) на гърба си.18 Есхил (525-456 г. пр.н.е.) влага в устата на своя герой Прометей от „Окования Проме- тей“ следните думи: „Разтревожен съм от съдбата на моя брат Атлас, който стои на запад и носи на раменете си колоната на Небето и Земята“.19

Старогръцката дума, която Есхил използва, за да опише положението на Атлас, има за корен глагола хистеми, който има специфично значение - „карам нещо да стои неподвижно“. Това всъщност е астрономически термин. Мегалитните строители са били обсебени от „застоите“ на Луната и Слънцето -


„слънцестоянията“ и „луностоянията“. Тези позиции на двете небесни тела са маркирани чрез различни мегалитни камъни, например камъкът, бележещ изгрева при лятното слънцестое- не в Стоунхендж, който съм наблюдаван лично от центъра на този кръг (забележително преживяване, което си струва всички усилия). Следователно фактът, че за положението на Атлас, който носи на раменете си „колона“ (мегалит или менхир), е използвана думата за „застой“, надали е случаен. Все пак Есхил е един от най-великите драматурзи в историята и като майстор на словото, нито една дума при него не е случайна.

След като вече разбрахме, че Атлас се е намирал в Мароко, близо до Ликсус, и след като разбрахме, че именно неговите дъщери са хесперидите, а техните дюли растат край „гробницата на Антей“ - по-точно в Мезора, много вероятно е въпросните небесни стълбове или колони да не са нищо друго, освен менхирите на Мезора. От камъните в главния пръстен поне пет (все още напълно здрави) са били изключително високи мен- хири. Извън главния кръг има още няколко високи менхира, няколко от които по-високи дори от тези в централния кръг. (За съжаление днес всички те са паднали настрани.)

Камък 30 от главния кръг бележи изгрева при лятното слън- цестоене, а камък 146 - залеза в същия ден. Камъни 61 и 62 бележат съответно изгрева и залеза при зимното слънцестое- не. Камъни 47 и 132 бележат изгревите и залезите при равно-денствията. Следователно мегалитният кръг Мезора е „кръг за всички сезони“, тъй като обхваща и четирите най-важни събития на годината - двете слънцестояния и двете равноденствия. В този смисъл бихме могли да определим Мезора като „бащата на всички мегалитни кръгове“.

Всички тези наблюдения се извършват от центъра на кръга и са били провеждани преди изграждането на погребалната могила в центъра - нещо, което очевидно е било направено от по-късни народи или племена, с други думи, от хора, които не са разбирали астрономическото предназначение на кръга и не са знаели как да го използват. Фактът, че един астроном би могъл да използва Мезора по този начин, за да наблюдава застоя на Слънцето по време на слънцестоянията, изглежда, също е част от мита за


Атлас. Защото мароканският стълб на Атлас - колоната, която бележи точката на слънцестоенето, действи-телно кара Слънцето да застине на мястото си.

В „Движенията на животните“ Аристотел цитира един мит за Атлас, който го описва с крака, здраво стъпили на земята. За мен това е поредното потвърждение на факта, че Атлас всъщност е символичното име на кръга Мезора, а здраво стъпилите на земята крака са основите на колоните, съставляващи кръга.20 Защото голяма част от менхирите действително влизат дълбоко в земята.

Вече виждаме, че съществува богата митологична традиция, свързана с културата на атлантическите мореплаватели като майстори строители и астрономи.21 А фактът, че те са предали своите астрономически познания на „Херкулес“ или, иначе казано - на народа от Средиземноморието, съвпада с всичките ни останали познания за вече преосмислената хронология на древността, от което става ясно, че строителите на мегалитните кръгове са по-древната култура.

Но щом колоната или колоните на Атлас са всъщност мен- хири, възможно ли е същото да важи и за легендарните „Стълбове на Херкулес“? Очевидно да. Древната литература е пълна с опити за обяснение, че „колоните“ доста по-късно са започнали да се възприемат като двете планини, обгърнали от двете страни Гибралтарския проток, които се наричат съответно Джебел Тарик, по-известна като „Скалата на Гибралтар“, и Джебел Муса от мароканска страна.

От древния географ Страбон става ясно, че мароканците и испанците от I век от н.е. вече не считат двете скали на Гибралтар за Стълбовете на Херкулес и всъщност не съществува никакво единомислие относно тяхната същност. Самият Страбон отбелязва:

Но да се отрича, че островите или планините приличат на колони, и да се търсят истински колони, не е много

разумно... А когато изработените от човека монументи са изчезнали, а имената им са прехвърлени на местата, така са станали известни островите или носовете, които стоят от двете


страни на протока.22

Страбон действително подхожда много разумно, но тъй като няма представа за съществуването на менхирите на Мезора, не би могъл да ги определи като така изплъзващите се на всички Стълбове на Херкулес.23

Римският историк Тацит от I век от н.е. ни разказва с фино чувство за хумор следното в своята „Германия“:

Ние, римляните, сме стигали дори до самия Северен океан, а слуховете твърдят, че Стълбовете на Херкулес са далече на север. Възможно е Херкулес наистина да е ходил там. Или може би ние, по общо съгласие, приписваме това забележително достижение на него. Океанът обаче не е позволил по-нататъшно проучване и никой повече не се е осмелил да го направи. Сметнало се за по-набожно и почтително да се вярва в измислените подвизи на боговете, отколкото да бъдат установени истинските факти.24

За колоните, които са били „по-далече от Кадиз“, се казвало, че са „далече на север“. Най-сетне виждаме един класически автор изрично да споменава менхирите и изправените камъни на Британия и Бретан, за които Страбон само намеква. По-вероятно е обаче тук да се има предвид Карнак на полуостров Бретан. Вече споменахме за лингвистичната връзка между Карнак, Мезора и Зорас Кар, от което става ясно, че трите най-големи мегалитни центрове в древния свят са свързани с едно и също име.25 Което в никакъв случай не е съвпадение.

Но какво да кажем за египетския Карнак? Възможно ли е да има някаква връзка между Карнак на полуостров Бретан и Карнак близо до Тива (съвременният Луксор) в Египет? На пръв поглед изглежда невъзможно, тъй като египетският Карнак е построен много векове след бретонския Карнак и навремето между двата не е имало пряка връзка. Но не трябва да се оставяме да бъдем подвеждани от тази привидна невъзможност. Защото връзка има, само че по-дълбока. Египетската дума кар е съществувала в периода на Старото царство - срещаме я в текстовете от пирамидите със значение на „светилище“. Ахмед Ейса разказва за историята и значението на „Карнак“ в статия,


публикувана на немски през 1995 година. В нея той обяснява, че думата по принцип се е използвала за наоса (вътрешната камера) на храма на божествена статуя, така че „Кар-светили- щето може да бъде намерено или на небето, или под земята“.

За втората част от името на Карнак той смята, че произлиза от думата негег на долноегипетски, която се отнася до голямото яйце от първичната могила на сътворението, снесено от първичната птица, която е летяла над космическото море и е донесла първата светлина и първия звук в един свят, раждащ се от хаоса.26 За яйцето се смята, че се снася от бога на земята Геб (символизиран от свещената гъска) всяка сутрин при изгрев слънце, от което става ясно, че яйцето е изгряващото слънце. (Тук отново откриваме връзка с идеята за изгряващото на хоризонта слънце, за чието наблюдение са били построени мегалитните кръгове, както и Храмът на Амон в Карнак.) Ейса цитира един текст от Новото царство, в който се казва, че „Карнак е хоризонтът на земята и върховната могила на Първото време“.27

Повече от ясно е, че цялата тази символика е в унисон с кос-мически свещените мегалитни кръгове от рода на Карнак, който също има връзка с хоризонта на земята. Очевидно е, че името е останало през вековете и накрая е било приложено, макар и с други нюанси в значението, към Карнак край Тива. С други думи, между двете селища Карнак - египетското и бретонското - няма директна връзка, но те са свързани в по-дълбок смисъл чрез оцелялото име, натоварено със същата символика. Понякога неуловимото може да се окаже по-важно от видимото.

Добре известно е, че по-ранното име на героя Херкулес е било Бриарей, както и че „Стълбовете на Херкулес“ някога са били наричани „Стълбове на Бриарей“. Кой е бил Бриарей? Той е бил брат на Атлас и Антей, както и морски бог. Според поета Хезиод Бриарей имал 50 глави на раменете си.28 И тъй като, как


то вече видяхме, при Атлас обикновено са стълбове или колони, то и думата „глави“ вероятно се отнася също до менхирите или изправените камъни - 50 на брой, подредени в кръг. Митовете разказват, че Антей е украсил Мезора с черепи на чужденци, което вероятно е намек, че „главите“ се отнасят до най-горните части на изправените камъни. Потвърждение на това откриваме и в старогръцката дума за „глава“ - кепхале, която има и допълнителното значение на „капител на колона“. Възможно ли е да става въпрос за оцеляла древна употреба на думата, която ни връща чак към каменната епоха и мегалитните времена?

Римският поет Лукан твърди, че Бриарей всъщност е роден в Мароко с Антей.29 А Мезора той описва като „каменна гробна могила“, което е напълно точно. Очевидно е, че всички кла-сически автори черпят сведения от още по-древни писмени и устни паметници, вече изгубени за нас.

Има един аспект от мита, свързан с Мезора, който отеква по любопитен начин и в Британия. Както вече споменахме, старо-гръцката митология разказва за битката между Антей и Херкулес. Спечелена е от Херкулес, който установява, че тъй като Антей черпи сили от земята, трябва да го отдели от нея. Така и прави - вдига го във въздуха и така го побеждава.

Този мит се появява отново в историята на Джефри от Монмът, писана през XII век, но този път като британска легенда. Битката в случая се провежда в Корнуол между местното британско чудовище Гогмагог, което било високо 12 лакътя, и един пътешественик, който бил дошъл в Британия от Средиземноморието, който се наричал Кориней. Ето какво разказва Джефри:

И тогава Кориней се ядоса и събра сили, и вдигна великана на рамо, и побягна с него към една морска скала, и като го отнесе до самия й връх, го хвърли от скалата в морето, така че той стана на хиляди парчета.30

Виждаме, че и в Мезора, и в Корнуол живее легенда за местен великан, победен от чуждоземец, който го е вдигнал високо и го е задържал във въздуха.


Какво означава това? Можем да го разберем, като си дадем сметка за значението на имената на двамата противници в битката. Името „Антей“ означава „опонент или враг“. Името „Херкулес“ пък, чийто старогръцки вариант е „Херакъл“, има числова стойност 367, което е 1/4 от числовата стойност на земята (според древните гърци) - 1468.31 В този смисъл Антей изгрява успоредно и противоположно на своя опонент Херакъл, който символизира „четвърт земя“. А това може да стане единствено чрез „издигане“ на хоризонта, което е обикновено на изток (една от четирите посоки на земята, една четвърт). Оттук става ясно, че митът е свързан с изгрева на слънцето в деня на равноденствията. Единствено по време на равноденствие едно тяло може да изгрее в точка, която е в опозиция на разделената на четири части земя, и това е самото слънце.32 В Мезора изгревът на слънцето в дните на равноденствията е белязан специално в каменния кръг. Именно тук е мястото, където се срещат изгряващото слънце при равноденствието и разделената на четири земя. В мига на срещата Антей е издигнат нагоре и това е станало в Мезора.

Макар да е теоретично възможно Джефри от Монмът да е знаел историята за битката между Херакъл и Антей от някои класически текстове, не е особено вероятно да е бил чак толкова добре запознат с дребните подробности на старогръцкия мит. Защото в крайна сметка той е бил провинциален британски монах и свещеник. Историята му не е богата на класически алюзии, което би го определило като експерт по класическа митология. По-вероятно е митът за Кориней и Гогмагог да е бил автентичен британски мит. Следователно е възможно той да въплъщава друга легенда, която се корени в културата на самите строители на мегалитите.33 Името Гогмагог се появява и в Библията, откъдето следва, че няма как да е оригиналното име на чудовището от британската митология, а по-скоро е заето от Библията.

Очевидно е, че строителите на мегалитите, чиито каменни кръгове безсъмнено са били използвани за астрономически наблюдения, са били изумително напреднали в областта на астрономията и геометрията. И като цивилизация на море-плаватели няма как да не са били и добри навигатори - нищо чудно именно така да са успели да обогатят толкова много


познанията си по астрономия и геометрия. Ще разберем „ат-лантическата цивилизация“ по-добре, а може би и начина, по който е общувала по море с египетската Делта, ако разгледаме повече доказателства за корабите и техните морски постижения.

Климент Александрийски казва: Атлас либиецът е първият, който е построил кораб и е

обикалял моретата.34 Това е много важна подробност от една иначе изгубена ле-

генда. И показва, че Атлас е бил „либиец“ (т.е. северноафри- канец или мароканец), и че се свързва с най-ранната позната праисторическа култура на мореплаватели.

Безброй автори, древни и модерни, са изказвали мнението си за тези атлантически култури, но точно на тези думи почти никой не е обръщал внимание. Вероятно причината за това е, че няма нито академична дисциплина, нито академичен факултет, свързани с „атлантическата култура“. В мига, в който археолозите от който и да било регион на света стигнат до темата, се изпълват с неудобство, защото „излизат далеч извън границите на дисциплината си“. А това автоматично ги прави уязвими за критиките на колегите им. Академичният свят е зъл свят. Там няма милост за никого. И най-малката крачка встрани от „консенсусното поведение“ е в състояние да застраши цялата кариера на съответния учен.

Единствено хора като мен, които не зависят за насъщния си от благоволението и одобрението на колегите си, могат да говорят онова, което си искат, и да прекрачват толкова граници, колкото пожелаят. С всяка следваща година конкуренцията за място сред академичната общност става все по-ожесточена, нивото на страха нараства, а с него - и степента на подчинение. Няма да се изненадам, ако в най-скоро време академичният свят изведнъж се затвори рязко като море, погълнато от леда, в


което няма никакво движение и всички мнения са непоклатими. Тогава сигурно всички ще бъдат доволни.

В тезата на Климент Александрийски, че първата морепла-вателна цивилизация е тръгнала от „Либия“, има дълбок смисъл - много по-голям, отколкото ако кажем, че строителите на мегалитите произхождат от Британия и после са се разпръснали към „Либия“ (т.е. Мароко). По онова време Британия е слабо населена, така че няма как строителите на мегалитите да са тръгнали от нея. „Либия“ обаче е изключително подходящо място за произхода на тази цивилизация. Отдавна е известно, че Северна Африка се е радвала на умерен климат хилядолетия наред, че преди да настъпят резките климатични промени, пресушили земята и превърнали я в пустиня, цялата северна част на Африка е била покрита с обширни и тучни савани, изобилстващи на дивеч и на човешко население. Но когато условията за живот започнали да стават непоносими, населението все пак е трябвало да се

Пленени либийски Вождове в традиционното им облекло и обичайните бради - от египетски релеф от Новото царство от времето на фараон Рамзес III.


премести някъде. Така се поражда голямата миграция. Някои са се заселили в

Делтата на Нил. Други са се отправили към морския бряг, където изобилието на риба можело да гарантира оцеляването им - стига, разбира се, да разполагат и с питейна вода наблизо. Така за тези хора е станало съвсем естествено да строят лодки, ако ще и първоначално само за улова на риба. Имали са всички основания да се придвижват от една точка на крайбрежието до друга, за да търгуват, тъй като някои селища разполагали със стоки, които други селища нямали и които биха могли да бъдат разменяни чрез бартер. По този начин крайбрежната цивилизация е еволюирала, а проникването й навътре в сушата е станало по течението на реките. Ако огледаме модела на разпределение на мегалитната цивилизация, именно това откриваме. Откриваме го по цялото протежение на Северна Африка, тъй като Мароко, Алжир, Тунис и Либия изобилстват на мегалитни останки, изпъстрили бреговете им.

Подобна цивилизация няма как да не е била уязвима за на-падения, пиратство и завоевания. Затова е напълно логично хората да потърсят убежище в отдалечени места, например отвъд Гибралтарския проток. За търговски бази са предпочитали острови, тъй като до тях е можело да се стигне само с кораби, следователно биха могли да бъдат нападнати само по море, а не по суша. Това е една от причините за популярността на място като Кипър. Същото е вярно в по-късни времена и за малкия остров Исхия край бреговете на Италия - и двата острова са били металургични центрове. По-късно търговците на калай започнали да складират своите калаени кюлчета (с размерите на кокалчета на пръсти) на остров, наречен Иктис, преди да се отправят към Средиземноморието - както разбираме от историка Диодор Сицилийски. Този остров е „почти сигурно днешният остров Сейнт Майкъл... край Корнуол“.35

След като калаят е бил събиран по този начин на малкия остров край Корнуол, очевидно е изпращан с кораби за остров Уайт - доста по-голям остров на изток, за който се смята, че е главното търговско пристанище на търговците на калай. Става ясно, че и двата споменати острова са били извън юрисдикцията


на сушата, затова са можели да бъдат използвани като места за складиране на ценности. Ако готовият за търговия калай е бил оставян на сушата, би станал привлекателен обект за кражба от всякакви банди, но държан на островите, е можел да бъде „нападнат“ само от хора с кораби, а в морска битка търговците са били в състояние да се защитават далеч по-добре.

Насочили корабите си към Британия, първото нещо, което търговците са виждали след островите Сили, е бил краят на земята (Лендс Енд) - най-далечната западна точка на остров Британия. Истинският край на земята е белязан с един-един- ствен гигантски мегалитен камък, изправен на ръба на скалата и обърнат към морето, който очевидно стои там още от времето на строителите на мегалитите. Това е истинската, географската точка на края на земята (на остров Британия) и няма нищо общо с градчето Лендс Енд, където обикновено ходят туристите и което е пълно с магазинчета за боклуци. Истинският край на земята е обветрено, пусто и мъгливо място, от което се разкрива океанът. Големият мегалит там е повече от ясно доказателство, че хората, които са го поставили, са били морска цивилизация. Той маркира най-западната точка на Англия, навлизаща в океана. И така се превръща в първото нещо, което се вижда от океана към сушата.

При миграцията на север от Либия първото място, на което хората от Античността биха могли да попаднат, е Испания. Най-лесното нещо на света е да пресечеш Гибралтарския проток с лодка. Качваш се в рибарската си лодка и си на отсрещния бряг за нула време.

Старите хроники често сочат Испания или по-точно Иберия като мястото за произхода на коренното население на Британия. Наличните доказателства в този план са много. Римският историк Тацит (55-120 г. от н.е.) пише в „Агрикола“:

Смуглите лица и накъдрената коса на силурите (келтско племе от Южен Уелс), заедно с разположението им срещу

Испания, правят напълно възможно някога на тази територия да се е намирала колония на древните ибери.36

За силурите се знае, че в римски времена са населявали онази


част от Южен Уелс, която се намира северно от река Севърн.37 Модерните изследвания на ДНК показват, че жителите на Уелс действително имат кръвна връзка с баските от Северна Испания.38 А както вече изтъкнах, баските са наследници на „протоиберийците“ и в този смисъл вероятно са преки потомци на строителите на мегалитите, съхранили език, доста сходен на езика на предците си. Този език лингвистите наричат „протоиберийски“, за да го различават от испанския, тъй като между двата няма абсолютно никаква връзка. (Испанският е индоевропейски език, който се разпространява в Испания много по-късно.)

Ранноанглийският хронист Нений, който живее през IX век, казва в своята „История на британците“:

Скотите са пристигнали в Ирландия от Испания. Първият, който дошъл, бил Партоломус, с хиляда мъже и жени. Вторият бил Нимех, син на Агномен, който, както твърдят хрониките, след като бил по море година и половина и след като всичките му кораби се разбили, пристигнал на едно пристанище в Ирландия, и след като останал там няколко години, накрая се завърнал в Испания. След тях дошли трима синове на един испански войник с тридесет кораба, всеки от който съдържал тридесет съпруги. Ирландия била населена от това семейство. След това и други дошли от Испания и се разположили в различни части на Британия. Последен дошъл Хоктор, който си останал там и чиито потомци остават там и до ден днешен.39

Джефри от Монмът също споменава за контакти на британ-ците с Испания и Африка. Базирайки се на един староуелски текст, Джефри разказва, че след като избягал от Троя, митичният герой Брут Троянски се заселил в Британия. По пътя той и неговите кораби вдигнали платна и порейки водите на океана, за девет дена стигнали Африка, а оттам ...плавали, докато не стигнали до земята на Мавритания, където, поради липса на храна и вода, трябвало да спрат. После достигнали до Аквитания и хвърлили котва в пристанището Лингирис за


седем дена, за да проверят състоянието на страната.40 Накрая Брут (на уелски Бритнс) достигнал Британия и акос-

тирал в Тотнес, виждайки новото си царство за първи път. Както ни казва Джефри: Островът тогава се наричал Албион и бил населен само с няколко гиганти.4| Да си припомним, че същият историк описва строителите на мегалитите като „старовремски исполини“ и казва, че именно те са донесли каменните кръгове от Африка. С други думи, строителите на мегалитите били познати на следващите заселници като „гигантите“ или „исполините“. Причината за това е очевидна - приело се е, че са били гиганти, защото са можели да издигат гигантски камъни. По-късните народи не можели да си представят как са могли да го постигнат, освен ако не са били гиганти. Сигурно такъв е произходът и на библейското твърдение: „Тогава по земята ходеха исполини“.

Много е вероятно всички културни традиции, съдържащи препратки за древни „исполини“, да се отнасят за по-ранните народи, които са били в състояние да издигат гигантски камъни, независимо дали е ставало въпрос за кръгове, или за постройки - факт, който надскачал въображението на техните наследници. Оттук и логичният извод, че са били гиганти. Джефри от Монмът има множество разкази за великани, не само за прочутия бри-тански великан Гогмагог, но не това е целта на нашата книга.42 Достатъчно е да кажем, че строителите на мегалитите са били считани за „гиганти“ и че при появата на следващата вълна от заселници в Британия от тях са били останали „само няколко“.

Испанското пристанище, от което се е осъществявал кон-тактът по море с Британия и Ирландия, или най-малкото по времето на финикийците, е било Кадиз (на финикийски Гадир). Дали строителите на мегалитите са имали пристанище там, не знаем. Според Страбон Кадиз е основан от хора от Тира.43

Археологът Т. Ч. Летбридж пише следното за пристигането на мегалитните строители в Британия:

Следващият народ, който се появява на островите, е сигурно един от най-забележителните и авантюристични народи в историята. Обикновено ги наричат мегалитните хора, защото въвеждат метода на строеж с големи камъни... Няма съмнение, че те са пристигнали с кораби или лодки по


целия път на север по за- падното европейско крайбрежие и са били в контакт с народите на Средиземноморието. Около 2000 години преди рождението на Христос те са се появили на нашите западни брегове, където техните характерни „неолитни“ съдове с кръгли дъна от испански тип се смесили с no-кьсните съдове на културата „Бийкьр“... Двата народа очевидно са се смесили. Характерни ирландски златни предмети са открити чак в Испания и дори в Палестина. Трудно е да си представим Западния свят на този етап от историята. Но повече от очевидно е, че морският трафик е бил сериозен и че народите на мореплавателите не са живели в невежество.44

„Атлантите“ вероятно са усвоили техническите възможности да овладяват вятъра с платната си благодарение на преден и заден такелаж, иначе не биха имали подобна обширна морска империя. От технологична гледна точка няма как да са разчитали на квадратни платна, до каквито са били ограничени хората от Средиземноморието. Възможно е плавателният съд, познат днес като арабско дхоу, с неговите по-специфични платна, да произ-лиза от корабите на атлантите. В книгата си „Геният на Китай“ описвам как китайците са изобретили предния и задния такелаж, но произходът на дхоуто в Северна Африка и Персийския залив си остава и до днес неясен, така че не можем да докажем дали арабите са почерпили идеята от китайците, или от атлантите.

Фактът, че строителите на мегалитите са били морски народ, е признат още преди столетие от египтолога Т. Ерик Пийт. Пийт е прочут като експерт в своята област - египетската математика. Но с това интересите му не се изчерпват. През 1912 г. той публикува книга, която, макар и малка, представлява изчерпателен обзор на мегалитите по целия свят.45

Тя е озаглавена „Груби каменни монументи“ и в нея той казва следното:


Строителството на мегалити е широко разпространена и единна система, която, независимо от местните специфики, винаги съхранява определени общи черти, които подсказват за общ произход. Трудно е да повярваме, че това е било само фаза, през която много от расите са преминали... Разпределението на мегалитните постройки във времето и пространството е поредният факт, противоречащ на тази хипотеза. В пространството мегалитите заемат изключително забележителна позиция по крайбрежието, включваща средиземноморското крайбрежие на Африка и атлантическото крайбрежие на Европа. Те са разположени по един естествен морски маршрут. Надали е случайно, че много от местата, в които според тази теория мегалитите са възникнали независимо от останалите, се намират в естествена морска връзка помежду си. Нито един мегалитен строеж не е открит във вътрешността на Европа.46

Цяла Северна Африка е изпъстрена с мегалитни останки. В Либия има голям брой „трилитони“, които приличат на тези в Стоунхендж, Англия. Те не са проучени обстойно, а най-под- робният разказ за тях е от 1897 г. (X. С. Каупър)47. Важно е да отбележим, че малкото изучени трилитони са определени като „римски преси за маслини“. Не казвам, че е невъзможно някои от тях да са били преси за маслини или по-точно - да са адаптирани за такива чрез пробиване в тях на дупки за прикрепяне на дървени греди.48 Няма съмнение, че в римско време голяма част от Либия е била гъсто заселена. Унищожението на либийската природа става едва след нахлуването на арабите, които оставят в Либия суха, пуста и неприветлива пустош, каквато е в по-голямата си част и до днес. Някога Либия е изобилствала на води, гори и посеви. Уви! Нищо не може да се сравни с унищожителната сила на човека!

Хипотезата, че либийските трилитони са „римски преси за маслини“, не издържа проверката на доказателствата, както се вижда от снимката, направена през 90-те години на XIX век от изследователя Херберт Велд-Блундел.49 Той я предал на приятеля си Каупър, който я включва в книгата си. Всички снимки


Фиг. 63.

Фиг. 62. План на мегалитен каменен кръг от Алжир, който показва как е бил запълнен от по-късни народи с други мегалитни камъни, събрани от околността и поставени в защитната прегръдка на кръга, очевидно с магически цели. От книгата на Т. Ерик Пийт „Груби каменни монументи“, 1912

г .

Трилитон в Елке, Либия, югоизточно от Триполи. Висок е 3 м, а покривният

камък е с дължина 2 м.

Трилитон от хълмовете Хасия, Индия.

Един от шестте трилитона, изправени един до друг в Ксая, близо до Триполи,

Северна Африка.


от книгата на Каупър са с лошо качество, но са единствените за трилитоните. Това е най-забележителната от тях. Показва мега- литна група от Меса в областта Киренайка, Либия, която много наподобява на Стоунхендж.50 Всеки, който е изучавал Стоун- хендж, знае, че трилитоните не са оригинални за кръга и са добавени по-късно. Първоначално Стоунхендж е изглеждал като Мезора и не е имал камъни, лежащи хоризонтално върху други камъни. Широкото им разпространение (над 100 трилитона из цяла Либия), някои от тях в групи, но повечето самостоятелни, говори за някаква „мания“ към тях в Либия през неизвестен праисторически период. Подозирам, че тези хора са били в контакт с Британия и именно под тяхно въздействие трилитоните са били възприети и в Стоунхендж. Впрочем разглеждам Северна Африка, и по-специално областта от Мароко до Либия, като истинската родина на строителите на мегалитите.

За древните египтяни Либия и районът, простиращ се до За-падната Делта, са били познати като „Земята на маслините“, при това още от преддинастични времена, повече от 3000 години преди в Северна Африка да стъпи римски крак. Пърси Нюбъри открива значението на името Та Техену, чрез което Либия е била позната на египтяните от далечни времена.51 Идеята му идва, докато изследва плочките от дърво и слонова кост, извадени от гробниците от Първа династия от Петри, Грифит, Навил и останалите. На една от тях съдържанието е определено като „техену масло“. Нюбъри установява, че това не може да бъде нищо друго, освен „маслиново масло“ или познатия ни зехтин.52 В Либия открай време е имало маслинови дървета, както става ясно и от рисунките и йероглифите до тях. Но това не дава никакво основание на определени учени да наричат трилитоните „преси за маслини“.

За да завършим разказа си за либийските трилитони, трябва да кажем няколко неща. Разбрахме, че Либия е била известна като „Земята на маслините“ и е произвеждала зехтин, който е бил използван за приношения в гробниците от Първата династия в Египет. Следователно нямаме основания да се съгласим с учени като например Гудчайлд, който твърди, че районите


Фиг. 64. (ВляВо) План и разрез на мегалитния кръг близо до Бона - Важно пристанище на Алжир. Обърнете Внимание на трилитона В кръга.

(Вдясно) Рисунка на Каупър на плана на камъните на Сенам Семана В Тергурт, който показВа предпочитанието на либийците от тези части да строят големи правоъгълни заграждения, а не кръгоВе, които са предпочитани на Запад. Може би тези ран ни правоъгълни заграждения са били вдъхновението за египетските правоъгълни заграждения от преддинастичния, архаичния и периода на Старото царство, ако

наистина ги предхождат. За съжаление, за тези либийски мегалити не се знае почти нищо.

Мегалитната група (сенам) от трилитони в Меса, Либия.


Либийски трилитон, известен като Сенам Бу-Сайедех,

заобиколен от паднали камъни.

с маслинови горички в Либия са били необитаеми преди римляните и че именно те са ги посадили.53 Истината е, че когато римляните са пристигнали, маслиновите горички са били там от 3000 години. Освен това либийците са притежавали големи количества добитък. Чак до Петата династия, векове след като са били „завладени“ от „Менес“, те са били все още гигантска и дишаща култура, способна да отглежда огромни стада. Фараон Сахуре от Петата династия например пленява 832 941 животни! Няма съмнение, че и към 2500 г. пр.н.е. „либийците“ са имали милиони глави добитък, пасящи по обширните пасища, където сега има само пясък и които са били напоявани от реки, където сега има само оазиси. Това е било нещо като пасторален рай, простиращ се от Египет до Атлантическия океан. Безспорно тази цивилизация е притежавала хранителните ресурси и благоденствието за поддържането на високоразвита култура, което й е давало възможност да произвежда големи количества жито, зехтин и месо за своето многобройно население.

Затова съм склонен да вярвам, че либийските трилитони са праисторически мегалити, а не „преси за маслини“. Някои от тях очевидно са били предназначени за тази цел, но по-скоро в римски времена. Видно е, че е паднало голямо преобразяване през вековете. Но лично аз просто не виждам как място като Меса например би могло да бъде преса за маслини. Няма ни


каква причина да продължаваш да подреждаш големи камъни върху поредица от изправени, ако смяташ само да пресоваш маслини. Според мен идеята е абсурдна. Следователно се налага да заключим, че трилитоните са се появили първоначално като праисторически мегалити, но някои от тях са били пригодени за по-практични цели през римския период.

Според мен странното име сенам, чрез което местните описват всички тези структури, би могло да има връзка с древната египетска дума сенсен, която означава „събрани заедно“. Но може да има и игра на думи, защото глаголът сенем означава „да сграбчиш главите на победените за косите им“. Виждаме, че както и при Мезора, отново става дума за „глави“, които символизират горния край на колоните.

Ако не сте ходили в Испания, не бихте имали представа колко всеобхватна е била мегалитната култура в тази държава. Спокойно можем да кажем, че Испания е била центърът на мегалитния свят за континентална Европа, или най-малкото по отношение на населението и мащабите на дейността. Една от най-удивителните мегалитни структури там е в перфектно състояние и до днес. Запитах се защо повече хора от Великобритания не са наясно с нея. Нарича се Антекера и се намира в Андалусия. За нея е писал Симеон Рейна.54 Каменните плочи, използвани за изграждането на този долмен, са толкова гигантски, че един от покривните камъни тежи 180 тона. Това надвишава тежестта на всички камъни, използвани в Древен Египет, с изключение на онези от паважа до Пирамидата на Хефрен, които се изчисляват на по 200 тона всяка. Но те са на земя-та, а плочите в Антекера са покривни камъни. Следователно, ако търсим доказателства за праисторическа култура с недвусмислени способности за боравене с огромни камъни, която би имала възможността да съветва или да участва в изграждането на пирамидите в Гиза, то това със сигурност са същите тези строители на мегалити, създали Антекера.

Мегалитните останки в Испания са проучени подробно от германски учени, чиито публикации се появяват за първи път през 1943 г. в Берлин, в разгара на Втората световна война. То-


мовете са огромни, напълно в съответствие с тежестта на камъните - средства очевидно не са били жалени, защото и илюстрациите са невероятни! Авторите са Георг Лайзнер (1879-1957) и Вера Лайзнер (1885-1972).55 Семейство Лайзнер посвещава цялата си съзнателна кариера на този огромен и ценен проект.

Едно от най-впечатляващите изследвания от началото на XX век е огромният том „Източните либийци“ на Орик Бейтс.56 Книгата успява да се вмъкне за печат точно преди избухването на Първата световна война. Бейтс не е археолог, а географ, зе- мемер и изключителен учен с класическо образование. Малко вероятно е някой днес да успее да се справи с толкова много работа, която свършва той.

Бейтс няма съмнения, че либийците и народите от Северна Европа са били в пряка връзка помежду си. Той говори за зна-чимостта на т.нар. от него „ксантохроиди“ в Северна Африка. Тази странна дума означава „хора със светла коса и кожа“. Понякога авторът се осмелява да слезе на земята и да говори за тях като за „руси хора“. А ние бихме казали просто „руси бели хора“. Египтолозите открай време са наясно, че някои от членовете на царската фамилия от Четвъртата династия са били с руси коси и сини очи - например Хетеферес, дъщерята на Хеопс (кръстена на баба си, майката на фараона), която се омъжва за своя полубрат - фараона Джедефре. Някои от инкрустираните очи на статуите от

Фиг. 65. Мегалитен кръг В Киренайка, Либия, нарисуван от Джузепе Хайман, 1882 г.


този период показват сини, а не кафяви очи. Тези черти очевидно идват от множеството бракове между египетските владетели и либийските принцеси, които са били сключвани в периода между Първата и Третата династия. Няма смисъл да навлизам в подробности по този въпрос поради липса на място, но фактите са напълно неоспорими и по тях няма възражения.

Бих искал да добавя само, че някои аматьори ентусиасти изказват разни твърдения по книги, статии и в интернет, че най-ранните царици на света са били черни африканки. И за да докажат теорията си, изтъкват, че либийските принцеси, които са ставали египетски царици, например Нейт-Хотеп и Мер-Нейт от Долен Египет, са били чернокожи. Истината обаче е съвсем друга. Макар да е вярно, че шепа черни афри- канци са имали известна роля в египетската история, че дори няколко от фараоните са били черни, то либийските принцеси, станали царици до една, са били бели и руси жени. Черните африканци са дошли от Горен Египет (което е южната част на страната) и отвъд него, а не от Долен Египет (което е Делтата на север)!

Ето какво казва самият Орик Бейтс:

Произходът, бил той европейски, азиатски или африкански на хамитската раса, която заедно с арабите днес споделя онази част от Африка, намираща се северно от 10-ия паралел, все още чака своето разрешение. Най-важните характеристики сред ха- митите са брахицефалните (с широки глави) бербери и русите хора. Както може да се очаква, и двата елемента се срещат само на север. Брахицефалите са почти със сигурност завоеватели, тъй като те формират само малка група близо до северните брегове на иначе долихоцефалните (с дълги глави) коренни жители на Черния континент. Русите са далеч по-многобройни, но са още по-недвусмислено от африкански произход. ...Фактът, че


ксантохроидите са завоеватели от Севера, както предполагат отдавна Брока и Федхерб, изглежда неоспорим. ...Африканските ксантохроиди се намират в края на един път, който е бил изминат в исторически времена от други руси нордически завоеватели (вандалите - през 428 г. н.е.! 80 000 от тях прекосяват Средиземно море и нахлуват в Африка, а към 439 г. вече са завоювали и Картаген. - Бел.авт.), така че е напълно логично да приемем, че ксантохроидите от египетските монументи и класическите текстове са завоеватели в една страна, населена ос- новно с „автохтонни“ черни и брюнети. Някои може и да твърдят, че произходът на африканските руси хора е неизвестен, но по причините, които току-що изтъкнахме, излиза, че те са били имигранти.57 По-нататък в книгата си Бейтс става още по-категоричен, че

строителите на мегалитите са били руси и бели хора: Ако се опитаме да отгатнем какви хора са били

строителите на пирамидите, автоматично се налага голямата вероятност те да са били нордически ксантохроиди, или иначе казано - руси, бели хора. Този народ очевидно е дошъл в Африка от Западна Европа и се е заселил предимно в Магреб (регионът, който днес обхваща Мароко, Алжир и Тунис), където грубите каменни монументи са най-многобройни и където днес могат да се срещнат най-много руси африканци. Тази хипотеза, която е подкрепена и от други факти, приписва африканските мегалити на ксантохроидите, които са асимилирани отчасти от берберите. Тя е формулирана от генерал Луи Федхерб през 1873 г. и все още може да бъде приемана като изцяло вярна.58 А сър Флиндърс Петри е категорично на мнението, че „първите

праисторически хора“ в Египет са били либийци: Вече е ясно, че в Египет е имало три системи на писане.

Всяка от тях е била първоначално свързвана с различна раса. Геометричните букви на азбучната система се появяват за първи път при първите праисторически хора, които очевидно са били либийци. Те са принадлежали на Запада и са били източникът на

~1


всички средиземноморски азбуки... Безспорният приоритет на азбучните символи в Египет изключва напълно традицията за финикийския произход на азбуката. Дори Диодор Сицилийски не вярва на подобни твърдения.

Когато си дадем сметка колко широко разпространена е била пълната азбука, става ясно, че финикийците са разполагали само с малка част от цялото. Има цели 23 букви, използвани в Египет, Кария и Испания, всички до една напълно непознати за Финикия. Има още 10 букви, които южноарабският споделя със средиземноморските езици и руните в Северна Европа, които също са непознати за Финикия. Очевидно е съществувала широко разпространена азбука, на базата на която на доста по-късен етап от историческото развитие се е формирала финикийската.58 Необходимо ли е да обяснявам, че след като са били наследници

на крайбрежните морски пътища на „атлантите“, финикийците естествено са наследили и азбуката им. Важно е да отбележим, че Петри признава съществуването на азбука и в Египет, и в мегалитна Испания много преди времето на финикийците. Той твърди, че „първата праисторическа раса“, която е донесла културата в Египет преди Първата династия, е била либийската, от запад. А това е пряко потвърждение на хипотезата, която изказвам в тази глава. Следователно разполагаме с репутацията на самия Петри, постулирайки, че първата развита цивилизация в Египет е била от либийски (или смесен либийски) произход.

И това не е първият случай, в който Петри говори за либийски произход на първата египетска цивилизация. Той е убеден, че египетският град Йераконполис е бил основан от либийци още в праисторически времена:

Мястото има забележителна история. В геологичното мина-ло река Нил е намирала излаз към морето през Фаюм (голяма плодородна равнина западно от Нил, под Кайро), на 16 км южно от Лахун. Пластовете пръст са се отлагали в износения канал и са оформили склонове от по 45°. Това нарушение в пръстена на басейна Фаюм е предоставило по-късно лесен достъп от запад към долината на Нил.

От тази пролука са нахлули няколко вълни либийци, най-из- вестните от които са либийските вождове на Йераконполис


от XXII династия. Безсъмнено градът е бил основан от подобна инвазия, което обяснява необичайното му местоположение далече от Нил... Вероятно каналът Бар Юсуф е минавал по протежение на стария край на пустинята, а градът е бил създаден на противоположния бряг. Това обаче се е случило още в праисторически времена, тъй като това е град от най-ранен тип...59 Флиндърс Петри е убеден, че либийците са основавани градове в

Египет в праисторически времена, че един от тях се е намирал южно от Гиза. Египетското име на Йераконполис е Хенен-Несут, което означава „палмовата горичка на царя“, понякога наричан още Хенун-Сетен. Градът е бил разположен западно от коритото на река Нил, на юг от плодородния район Фаюм, и на приблизително същото разстояние южно от пирамидата в Мейдум (най-южната пирамида от периода на Старото царство). Самият Мейдум е южно от пирамидите в Дашур, също от Старото царство. Следователно бихме могли да определим Йераконполис като южната граница на онова, което обичам да описвам като „региона Мемфис-Гиза“, точно преди навлизането в Среден Египет на юг от него.

Но според Петри либийците са се заселили и още по на юг. Според него важният праисторически обект Накада също е основан от тях. Те са създали т.нар. „накадска цивилизация“.

Първата царска титла е била тази на червената корона - „де- шерт“, която виждаме в един релеф на делва, произхождаща от първата праисторическа цивилизация след бадарийците. Вижда се, че е шапчица, като тази на дожа на Венеция, с щраусово перо, втъкнато под прав ъгъл в нея. Ние знаем за това много повече от древните египтяни, които така и не са вникнали в смисъла на традиционната форма, стигнала до тях. И затова са удължили перото до линия, която няма никакъв смисъл.

По-късно това става короната на град Саис от Делтата и на богинята Нейт, което я прави безспорно от либийски произход, а откриването й толкова на юг, чак в Накада, е в съответствие


с либийските източници за цивилизация от този период. Еги-петското име за Накада е било Нубт, а класическото й име е Омбос. Намира се много далече на юг, на река Нил, на повече от половината път от Едфу до Асуан. Фактът, че в праистори-чески времена либийците са били там, е повече от забележителен, тъй като е на голямо разстояние южно от Йераконполис. Това е странно място за най-ранното познато ни изображение на Червената корона на Севера, открито върху делва. Все едно да откриеш пингвин на Северния полюс или арктическа мечка на Южния. Откритието идва да покаже, че в праисторически времена хората са били далеч по-мобилни, отколкото можем да си представим.60

До нас са достигнали множество древноегипетски рисунки на либийци от стенописи и други източници (фиг. 66). Много от тях показват повтарящ се модел на дрехите или на татуировките им. Забелязват се ярки сходства между тези рисунки и моделите, събрани и показани от семейство Лайзнер в книгите им за иберийските строители на мегалитите в Испания (фиг. 67). Основната повтаряща се фигура и в двата случая е ромбът или поредицата от ромбове. Тези сходства допълнително подкрепят идеята, че либийците и иберийските строители на мегали-

„Фортът“ на Иераконполис.


Фиг. 66. Либиец - рисунка от Новото царстВо. За Видните либийци е било обичайно да носят по дВе пера В косите си. Смята се, че произходът на този обичай се корени В двойните пера по главите на различни египетски богове, като например Амон и Сокар.

тите са имали общ произход. Не трябва да се забравя, че примерите с либийските модели са поне с 1000 години по-късно в историята, така че разполагаме и с доказателство за културна приемственост въпреки огромния времеви обхват.

Друга важна преддинастична култура в Египет е Амратска- та култура, конвенционално датирана за периода 4000-3500 г. пр.н.е. Тя следва Бадарийската (за която говорихме в шеста глава във връзка с перфектните вази) и понякога се нарича и Накада I.62 Според сър Флиндърс Петри амратийците са били либийци. Той пише:

Непосредствено след Бадарийската идва Амратската ци-вилизация. Свързва се с бадарийците по приемствеността на червените грънци с черни капаци, хребетовидната форма на купите, употребата на палитрите и малахитовия грим за очи. Но пък избликът на нови видове и декорации говори безсъмнено за навлизането на нов народ по тези земи. Най-очевидната характеристика е изобилието на бели линии по червените купи - това е имитация на модела на кошовете, с каквито бадарийците не са известни. Подсказват за независим възход на грънчарството от уплътнения с глина кош, докато бадарийците обработват глината директно, превръщайки я в съдове. Моделите са все още живи

1


Фиг. 67. Иберийски модели, открити Върху съдове от

мегалитния период В Испания (1-4). (5) Реконструкция на мегалитен иберийски гроб в Южна Испания, направена от сем. Лайзнер. (6) Древни иберийски геометрични модели с мотивите на „двойното око“ или „двойното слънце“, изрисувани върху кости, открити в мегалитните останки в Испания.

в планините на Алжир, където още използват червени грънци и бели линии за украсата им. Следователно това ново население идва отново от Либия.63

Във връзка с един критически отзив за статия на френския учен Манвил относно Древна Малта, Петри изтъква: „Хребе- товидните купи на неолитните съдове, открити в Малта, са точно като купите от Амратската цивилизация в Египет“.64

А това е важен детайл, тъй като, ако амратийците са били „либийци“, а грънци, подобни на техните, са били използвани в Малта приблизително в същия период, то това подсказва, че „либийците“ са били морски народ, способен да плава между бреговете на Северна Африка и остров Малта, което на свой ред води до заключението, че „амрато-либио-малтийците“,


Фиг. 68. (I) Либийски модели на татуировки от статуетките на либийци „група С“, понякога наричани среднонубийци, разположени в региона на Нубия между пьрвия и втория праг на река Нил. Открити са в гробище в Дака. Бейтс доказва, че тази група има родствена врьзка с преддинастичните либийци.

(2) Модели на татуировки от либийци, нарисувани от египтяните - от гробницата на Сети I и от Мединет Набу до Луксор. Период - Новото царство.

(3) Анализ на Орик Бейтс на различните части от тялото, където се регистрират различните модели на татуировки при либийците.

(4) Списък на Орик Бейтс на буквите от азбуката, появили се за първи път при либий-ците в Северна Африка, по-късно при финикийците и накрая - как се произнасят днес, както са достигнали до нас от старогръцката азбука, произлязла от финикийската. Това доказва, че произходът на нашата азбука вероятно се корени в мегалитните времена.


ако може така да ги наречем, са клон на мегалитния народ. А това напълно подкрепя основната теза, която излагам в тази книга.

В друг критичен обзор относно статия на германския филолог Циларкс, Петри казва:

Признаването на сходствата между речта на берберите (от съвременна Северна Африка) и либийския компонент в езика на древните египтяни отвежда проучванията на староегипетския език към нови нива на познанието.65 За съжаление досега не съм чувал някой да се е заел да изследва

либийските лингвистични елементи в староегипетския език, както и връзката им с берберския.

И макар голяма част от първите египтолози да са единодушни относно либийските корени на цивилизацията в Западната Делта, съвременните им колеги предпочитат да отбягват въпроса. Една от личностите, допринесла в най-голяма степен за тази дискусия, е една забележителна жена - доктор Алесандра Ниби (1923-2007), която имах честта да познавам за известно време. Тя беше италианка, доктор по лингвистика, специализирала по цивилизацията на етруските, впоследствие насочила вниманието си към Египет. Тя се бореше неуморно с инерцията и безразличието в света на египтолозите, за да посочи някои аномалии, свързани с египетската Делта, които беше изследвала лично, преди булдозерите да заринат всички останки за целите на модерното земеделие.

Публикувала е множество статии и книги, но поради липса на място тук ще си позволя да ви запозная само с един кратък откъс, който е особено показателен в светлината на разглежданата от нас тема:

В един учебник по египтология има резюме за „либийците“, без да се взема предвид фактът, че по този въпрос все още съ-ществува голяма доза несигурност, както и никаква яснота във връзка с географския произход на тези хора, който няма как да е бил в пустинята. Трябва да приемем римския термин, използван


за цялата област непосредствено на запад от Нил. В този смисъл терминът „западняк“ е по-подходящ от „либиец“ за народа, за който говорим.

По-новите изследвания за „либийците“ демонстрират неохота да ги отделят от района, който днес е държавата Либия, и не правят никакви опити да ги идентифицират. Откриваме дори препратки към „етнически либийски фараони“, каквото и да означава това. Учените зависят в значителна степен от едно изследване на Антъни Лийхи за Либийския период в Египет, което се опитва да отдели една „либийска“ династия от хора „с либийски произход“, въпреки че „запазването на етническата им принадлежност е замъглено от доказателствата“. В тази статия Лийхи полага огромни усилия, за да ни убеди, че либийците са много различни от египтяните, което някои по-ранни учени не биха приели. Но и след него оставаме в недоумение относно въпроса кои точно са били либийците.66

Джеймс Хенри Брестид - един от видните египтолози от началото на XX век (създател на прочутата Хронология на Брес-

Фиг. 69. Карта на френския пътешественик от XIX век Мейе дьо Матисийо за пъту-ванията му из Либия, която показва платото Тахуна.


Фиг. 70. Карта на Уилсън, показваща Египет на север от Йераконполис - района, който преди Първата династия е бил онзи, контролиран от „северния цар“ от преддинастичния период.

Тук ясно се вижда блатистият характер на Делтата. Свещеният град на Делтата е бил Буто, който тук се вижда леко вляво от центъра, точно в началото на блатистия регион. Под него, в по-сухата част, е бил Саис - политическата столица на Делтата.

ТИД, за която вече говорихме), в книгата си

„История на Египет“ казва съвсем ясно, че според него либийците са изиграли ключова роля за формирането на египетската цивилизация.

Ето и някои от коментарите му:

Египет е разполагал на север с бреговата линия на Делтата, по която не е имало никакви пристанища, и на юг - със скалните бариери на няколко последователни прага на Нил, които практически са предотвратили смесването му с племената от вътрешните части на Африка. Затова външните влияния и чуждите елементи са прониквали предимно от двата северни ъгъла на Делтата. От източния ъгъл е нахлуло праисторическото семитско население на съседна Азия, което си е проправило път през опасните меж-динни пустини. Докато либийските раси, вероятно от европейски произход, са навлезли през западния край на Делтата.

През цялата историческа епоха Делтата е била отворена за


наплива на либийци, които са обитавали земите на запад от нея. Постоянният прилив на хора от тези места е придал на Западната делта отчетливо либийски характер, който тя е съх-ранила чак до времето на Херодот през V век пр.н.е. В ранния момент, в който артефактите ни позволяват да зърнем състоя-нието по Делтата, виждаме фараона да се бие с либийските за-воеватели, а най-ранното царство на Север (преддинастичните царе) следователно трябва да е било предимно, ако и не изцяло, либийско. Храмът в Саис в Западната Делта - главният център на либийското влияние върху Египет, е носел името „Дом на царя на Долен Египет“ (Делтата), а върху ръцете на либийците е била татуирана емблемата на Нейт, тяхната главна богиня. За жалост Делтата е толкова препълнена с наносите от река Нил, че материалните останки от най-ранната цивилизация там са заровени и скрити завинаги от нас. Тази цивилизация е вероятно по-ранна и много по-напреднала от онази в долината под нея.67

Точно това гласи и моята теза, която бях изградил още преди да прочета този откъс от Брестид. Тук вече разполагаме с явната причина, поради която смятам, че никога няма да можем да научим подробностите за цивилизацията, която всъщност е построила пирамидите в Гиза, защото домът на тяхната цивилизация и оригиналните нива на столицата им Саис са в по-голямата си част погребани на огромна дълбочина под хилядолетна кал.

Очевидно там се крие върхът на достиженията на тези хора от либийски/мегалитен/„атлантически“ произход. От мегалитните основи са дошли математическите, геометричните и ас-трономическите познания, заедно със способността за боравене и строеж с гигантски камъни, еквивалентни на откритите в Антекера, Испания. Очевидно е, че няма никакъв друг възможен източник от онова време за тези сложни елементи на технологията и културата.

Как тези елементи са се трансформирали във фантастичните достижения на Гиза, си остава пълна загадка за нас. Тук успях

да покажа единствено, че някои от необходимите елементи са съществували и са били нанични в Долен Египет в подходящото време. За мен това е единствената възможност за тяхното включване в „египетската цивилизация“. Но чрез каква магия е станало всичко това и как е довело до създаването на такива фантастични структури като пирамидите в Гиза, не мога да кажа.

Както би се изразил Брестид, отговорите ще си останат завинаги недостъпни за нас. Но това не означава, че не трябва да продължаваме да ги търсим.

ПРИЛОЖЕНИЯ

Приложение I

ДВА НЕИЗВЕСТНИ ДОСЕГА ТЕКСТА ОТ XIX ВЕК ЗА ПРОХОДИТЕ В ГОЛЯМАТА ПИРАМИДА Описание на работата на Джамбатиста Кавиля в Голямата пирамида, частна публикация

от неговия приятел Анибале Бранди през 1823 г.

Превод на Стефано Греко. Бележки на Робърт Темпъл от

Фиг. 71. Карта на Северната делта, начертана от ЖоржДарси и публикувана в,Анали

за антични проучвания“, том 26. Саис е в дьното вляво. Бузирис е в центъра, на изток от Саис. Танис е вдясно, също на изток от Бузирис. Буто е в средата, вляво.

смятаното за единствено оцеляло копие на

ПЪЛНО ОПИСАНИЕ НА ПИРАМИДИТЕ В ГИЗА, ЕГИПЕТ Анибале Бранди, Ливорно, 1823 г.

След като човек излезе от Голямата порта на Кайро, се налага да язди поне час, докато стигне до Стария град. Озовал се в Рода, може да пресече реката, за да стигне до Гиза - местност, на която почти никой не обръща внимание. Разположена е недалече от бреговете на Нил, а от другата й страна е пустинята. За да стигне до Голямата пирамида, човек трябва да язди на кон или магаре поне три часа. Разстоянието между Гиза и тази пирамида е приблизително 17 италиански мили.*

Още древните историци и географи като Херодот, Страбон, Диодор Сицилийски, Птолемей и най-вече Плиний говорят за пи-рамидите в Египет, сред които най-прочутите по размери и степен на съхранение са пирамидите в Гиза. Какво бих могъл да кажа аз за тях след тези именити автори?! Въпреки това ще си позволя да споделя чувствата, които те предизвикаха у мен. С описанието им няма да се занимавам, защото то е добре известно. Ще отбележа мимоходом само нещо във връзка с конструкцията им. Дали Го- Италианска или венецианска миля - средновековна мярка за дължина, равняваща се на 1739 м; 17 италиански мили = 29 563 м. - Бел. прев.


лямата пирамида в Гиза е служила за мавзолей на някой египетски фараон, както твърдят Херодот, Страбон и някои арабски историци, или като гробница за древните царе на Египет, както настояват мнозина други автори, е въпрос, с който трябва да се занимават учените. Междувременно твърде разумно ми се струва мнението на писателя Беноа дьо Мейе. Според него, след като са поставили в Голямата пирамида телата на царя и царицата, са я затворили отвъ-тре, така че последните, които са напуснали пирамидата, са излезли през кладенеца, издълбан в скалата. Оттам са се изкатерили по въз-ходящия проход. След това, като са затворили входа към него, са оставили просто една плоскост надолу към основата.

Остава въпросът дали онези, които са проникнали първи в нея, са били водени от устните предания, от хрониките на някои древни писатели, или само от собствената си самоувереност, когато са от-крили отвора към низходящия проход, за който току-що споменах.

Загадка е също така и дали преди VIII век някой въобще е про-никвал в камерите на царя и царицата през този кладенец, защото старите автори не казват нищо по този въпрос. От онова, което видях, както и от разказите на образованите хора, става ясно, че някои арабски писатели разказват как към началото на VIII век жаждата за злато накарала халиф Мохамед да отвори със сила вход в Голямата пирамида с надеждата, че ще намери вътре съкровище. Същите автори твърдят, че единствената награда за многогодиш- ната работа и огромните разходи по разкопките били определени златни идоли, открити край мумията на царя. Според други ори-енталски автори начинанието било дело на прочутия халиф Харун ел-Рашид, живял по времето на Карл Велики. Но каквото и да твър-дят, безспорно е, че насилственото отваряне на Голямата пирамида е направено от арабите.

След определена епоха, макар и с огромни трудности, някои пъ-тешественици и други любопитни хора са успели да проникнат в камерите през въпросния насилствено направен вход. Според тях обаче, независимо за какво е била използвана пирамидата, няма как да не съществуват и други, естествени входове към вътрешността на подобна великолепна постройка.

Капитан Джовани Батиста Кавиля от Генуа, който е живял из-вестно време в Египет (и може би още е там), поради доброто си познание на науките е отишъл при пирамидите и до Сфинкса, който


охранява Свещената долина (входа към платото Гиза), за да раз-чисти тези проходи.

Започнал работа през януари 1817 г. и е успял да разчисти един подземен път, наречен Прохода, който водел от пирамидата към отвора на насилствено направения вход и през който се стигало до тунела, до камерите на царя и царицата и до прочутия кладенец. После направил насилствения вход по-удобен за влизане, като пре-махнал камъка, закриващ дупката (очевидно до негово време все още са съществували покривните камъни, през които просто е била пробита дупка). Освен това, тъй като не можел да предвиди, че в продължението на (низходящия) проход няма вход към кладенеца, още докато работел по хоризонталния отвор към прохода, той ре-шил да почисти тази шахта кладенец, пълна до този момент с пръст и камъни. Шахтата на кладенеца е издълбана в самата скала във вътрешността на Голямата пирамида. Някъде към средата на самия кладенец, вляво, има пещера, издълбана в скалата - тя е добре из-вестна и описана от древните арабски писатели. {Известна е повече като Гротото - „Пещерата “ - бел. P. Т.) Според онова, което ми казаха, капитан Кавиля изчистил пещерата (Гротото) в продължение на 18 м. (Ако това е вярно, значи впоследствие този отвор е бил засипан с чакъл, паднал от тавана, тъй като днес не се вижда - Бел.авт.). В процеса на разчистването на низходящия проход той открил връзката му с кладенеца. После, в края на прохода, т.е. на около 116 м от отвора му, открили в дясната му страна камера (подземната камера), пълна с пръст и камъни. (Описанието „открили в дясната му страна “ се отнася до факта, че макар да се влиза право напред, входът е в крайния ляв ъгъл на камерата, така че при влизането по-голямата част от камерата се оказва вдясно - бел. P. Т.) След като разчистил подземната камера от пръстта и камъните, капитанът открил, че тя не отвежда към никакви други помещения и в нея няма следи от отваряне. Трябва да извадим 30 м (онези при отвора) от дължината на този проход, за да стигнем до отвора на насилствено направения вход. (Това е един доста непохватен начин да кажеш, че на-силственият вход води до низходящия проход на 30-ия метър от неговия собствен вход - бел. Р.Т.) За факта, че предишните хора са проникнали чак до тази камера (подземната камера), говорят ня-какви букви, открити по тавана й, образувани от дима на факли или


свещи, но кога се е случило това, е чиста мистерия. Кавиля разчистил и Камерата на царицата (до този момент, както знаем от Грийвс, Сандис и други, тя е била наполовина пълна с камъни и боклуци и воняла отвратително „като гроб“ - бел. Р.Т.), надявайки се да намери път за други помещения - за съжаление, без резултат. Открил, че в левия ъгъл на тунела (голямата галерия) има прозорец. Изкачил се до него със стълба и открил малка стаичка (камерата на Дейвисън, открита около 30 години преди това - бел. Р.Т.), която била мрачна, от великолепен гранит и не отвеждала към друго място. Вярно е, че никой друг не е писал за продължение на този проход, нито за някаква връзка с вертикалната шахта кладенец, нито за тези останали помещения.

Мейе предполага, че кладенецът трябва да е свързан с прохода, но това е само хипотеза. Както изглежда, Кавиля не е направил нищо друго, освен да разчисти Голямата пирамида в Гиза и да за-пише точните й размери.

Важни са и откритията, направени при разкопките около Сфинкса, касаещи отворите на разнообразни гробници, разполо-жени в околността на пирамидите - както ще разберем в продъл-жението на тези мои мемоари. Краткото време, което прекарах при пирамидите, и недостатъчните ми умения не ми позволяват да дам особено прецизно описание. И все пак, подпомогнат от съветите на по-учени от мен хора, аз продължавам да описвам, доколкото мога, постигнатото от господин Кавиля.

След като проучил Голямата пирамида в Гиза и открил продъл-жението на низходящия проход до дължина от 85 м по-навътре, отколкото е било известно до момента, с камера в края му (подзем-ната камера), връзката между прохода и кладенеца, както и малката стая от тъмен гранит в левия ъгъл на тунела (Голямата галерия), след като разчистил камерите от камъните и пръстта и след като от-белязал факта, че не разполага с никакви други насоки за откриване на нови камери, напуснал Голямата пирамида, за да търси други античности в околността. И тези негови инициативи не били никак безполезни. (Тук съм пропуснал описанието на работата на Ка- виля по Сфинкса и някои по-второстепенни гробници, тъй като то бе публикувано като приложение към предишната ми книга - „Загадката на Сфинкса 2009 г. - бел. P. Т.).

...Кавиля проникнал надолу към една подземна гробница и на-


мерил голяма камера, съдържаща впечатляващ саркофаг от гранит с капак в много добро състояние. (Това очевидно е т.нар. Шахта на Озирис под Пътя на Хефрен, описана във втора глава на на-стоящата книга. Кавиля е първият европеец, който я открива - както пише и Джеймс Бъртън в своя ръкопис - бел. P. Т.)

...Кавиля влязъл и отворил малка пирамида, онази, която се на-мира пред Голямата пирамида, от източната страна, и там намерил помещения и проходи, които били много по-удобни от тези в Голя-мата пирамида. След като копал много в тази пирамида и след като претърсил добре подземните проходи, той открил място, приличащо на Кухините на Минерва, състоящо се от четири малки пещери, издълбани във варовиковата скала.

...Малката пирамида (на Микерин) е недостъпна, защото досега никой не е успял да премахне всички камъни, които я обграждат, а и както казват, като че ли не си струва някой да си прави труда да търси входове. Останалите пет пирамиди са много далече от тези, в Северен Египет, но не са така красиви, както пирамидите в Гиза. Перпендикулярната височина на тази Голяма пирамида е 462 фута4 или 70 теси (Теса - стара италианска мерна единица за дължина и обем, чиято стойност варира от 1,414 м в Новара и 2,242 м в Бардонекия. Бранди използва тези „ теси “ в най-общия смисъл на думата, като в първия случай има предвид, че 1 теса = 6,6 фута, а във втория - 6 фута, а освен това като че ли използва френския фут, което ще рече, че не претендира за точност. За онези, които се притесняват от неточните съответствия, искам да напомня, че в тази книга съм дал пространно всички мерки на Голямата пирамида - бел. P. Т.), а дължината на основата й е 600 фута” или 110 теси.

4 Ако футът е английски, това прави 141 и.-Бел. прев. 201,30 м. — Бел. прев.


* * *

ДЖЕЙМС БЪРТЪН (1826 г.) (Непубликуван материал, ръкопис)

От оригиналния непубликуван ръкопис на Бъртън, съхраняван в Британската библиотека

Описанието на Бъртън на Гротото и на „шахтата кладенец“ Кладенецът. Шахтата е опасана със зидария над и под Гротото,

за да поддържа, както би трябвало, една от онези вдлъбнатини в скалата, които зидарите обикновено наричат пукнатини.

Описанието на Бъртън на Подземната камера Новият проход. Продължава на разстояние от 7 м под входа,

който се отваря в дъното на кладенеца под същия ъгъл, където се стеснява и приема хоризонтална посока в продължение на още 8,5 м, откъдето се отваря в просторна камера непосредствено под централната точка на пирамидата. Тази нова камера е с дължина 20 и широчина 8,3 м, с плосък покрив. Когато е била открита за първи път, е била пълна почти догоре с дребни камъчета и боклуци, които са извадени благодарение на забележителния труд на господин Кавиля.

Подовата плоскост, издялана в самата скала, е неравна почти на половината от дължината откъм източния или входящия край, и около 4,5 м от тавана, докато в средата се спуска с 1,5 м по-ниско, в която част има кухо пространство, което по всичко прилича на началото на кладенец или шахта. Оттам се издига до западния край така, че в този край между пода и тавана почти не остава място човек да остане прав. Цялата камера има вид на незавършено поме-щение, въпреки че след внимателно сравнение с други подземни ка-мери, които са изгубили формата си вследствие на комбинираните ефекти на времето и грубите ръце на любопитни копачи, господин Хенри Солт смята, че някога може би е била издълбана и използвана за целите на тържествени и тайни мистерии.

Господин Солт твърди, че се ласкае, че тази камера може да се окаже онази, която Херодот описва като гробницата на Хеопс, на-воднена от канал откъм Нил, но липсата на входящ отвор и еле-


вацията от 9 метра над нивото на Нил в най-високата точка слага край на тази илюзорна идея. От едно изказване на Страбон, което твърди, че проходът от входа води директно към камерата, съдър-жаща вместилището на мъртвите, той смята, че тя е била единстве-ната, позната на въпросния автор, независимо от целите на самата камера. Тук не се откриват никакви следи от саркофаг. На южната страна на тази неравно оформена или недовършена камера е изкопан проход (днес наречен „Задънената улица“), който е точно толкова висок и широк, колкото през него на премине човек на четири крака, продължавайки хоризонтално в скалата още близо 17 м, след което рязко свършва.

Друг проход в източния край на камерата започва с нещо като арка и продължава напред около 12 м в твърдото тяло на пирамида-та. (Това предполага, че има хоризонтален проход, продължаващ на изток от най-горната част на „подземния кладенец“, който може да е бил блокиран или скрит от разкопките, проведени тук от Вайс и Перинг 11 години по-късно - бел. Р.Т.)

Господин Солт споменава един друг проход, забелязан от Оли- вие, в чийто край са открити изписани имената на Пейсли и Мънро. (Този последен абзац се появява дума по дума в доклад, изпратен от Хенри Солт на „Куотърлиривю “ в Лондон през 1818 г., което предполага, че Солт е използвал активно ръкописа на Бъртън, запазвайки препратките към себе си в 3-то лице, единствено число -бел. Р.Т.)

ПрилоЖение 2 „МЕРКИТЕ“ ОТ КАМЪКА ОТ ПАЛЕРМО

Камъкът от Палермо съдържа хроника на ежегодните измервания на нещо, за чиято същност все още нямаме никаква представа. Иначе всички безрезервно приемат, че тези измервания би трябвало да са на разликите в максимумите на нивата на Нил при ежегодните разливи. По принцип това е логична хипотеза, защото е известно, че в Древен Египет в продължение на хилядолетия са използвани „нилометри“ (вертикални измервателни уреди) за измерване на равнището, и че височината на водата е била ключова за земеделието, подсказвайки дали на народа му предстои глад, или


реколтата ще бъде обилна. Всичко това не подлежи на спорове и съмнения.

Но лично аз не се чувствам спокоен с мисълта, че Камъкът от Палермо съдържа хроники на нивата на река Нил. Една от при-чините, поради които намирам тази хипотеза за неубедителна, е, че измерванията са твърде прецизни, стигащи чак до най-миниа- тюрната единица „пръст“. Тъй като „пръстът“ е равен на 18,71 мм, става ясно, че записите на измерванията върху Камъка от Палермо са толкова прецизни, че съхраняват дори такива дребни разлики като 4,6775 мм. А аз просто не вярвам, че измерванията на нивото на Нил са достигнали чак до такава прецизност, че водната повърхност е била толкова стабилна за отчитането на такива малки отклонения или че инструментите биха могли да бъдат толкова точни.

Толкова прецизни обаче биха могли да бъдат астрономическите инструменти поради вманиачеността на египтяните по календарите и истинската дължина на годината. Поради това тук твърдя, че оно-ва, което е било измервано и записано върху Камъка от Палермо, е някаква астрономическа стойност, свързана с изчисленията за ка-лендарите. Каквато и да е била тя, очевидно е варирала от година на година и е можела да бъде записана като линейна мярка. За да се опитам да отгатна каква би могла да бъде тази стойност, първо ана-лизирах числовите данни от списъка, който прилагам по-нататък. Естествено, пренебрегнах всички данни, идващи от „фрагментите от Кайро“, защото съм абсолютно убеден, че са фалшификати. Затова се заех да проуча единствено Камъка от Палермо.

Прилагам таблица, в която могат да бъдат видени всички вариа-ции на измерванията. Голяма част от тях са за значителни периоди от години. Понякога вариации не се забелязват. Ако тези измерва-ния са свързани с движенията на Луната, трябва да се отбележи, че Луната пада и се издига с по 5° над и под еклиптиката. Ако егип-тяните са наблюдавали тези движения, използвайки плоска линейна мерителна скала, и са приравнявали един ъглов градус с един царски лакът върху уреда си за измерване (познанията на древните египтяни за небесните градуси са нещо, което смятам да дискутирам надълго при друг случай, тъй като тук няма място за подобен дебат, но е добре да се знае, че те действително са знаели отлично стойностите им и са умеели да ги изразяват и върху земната по-върхност благодарение на множеството си станции за измерване на


сянката, разположени из цял Египет от изток до запад между Газа и Сива. Чрез тях те измервали размерите на Земята и стойността на един градус), то тогава този списък изглежда напълно логичен, защото не съществува вариация, надвишаваща 10 царски лакътя. Следователно измерванията са все в рамките на движението на Лу-ната, наблюдавана от една и съща, фиксирана точка на годината.

Представям си вертикална летва, маркирана от нула до десет и поставена права, с централен процеп, разположена към центъра на някаква наблюдателна шахта на меридиана - като онези в Абу Руаш или Завийет ел-Ариан, за които говорих в трета глава. Когато Луната е достигала в кулминационната си точка от меридиана на определена дата, би могло да се получи число, което би варирало с времето вследствие на факта, че движенията на Луната не съвпадат със слънчевата година. Такива бяха първоначалните ми разсъжде-ния по този въпрос. Все още не съм имал възможността да обмисля внимателно всичко, но вместо да чакам, докато формулирам кон-кретна хипотеза, реших да публикувам анализа на данните и самата таблица, за да може всеки, който се интересува от този въпрос, да помисли върху отговора му.

Относно предположенията, смятам за необходимо да се вземе твърдо решение дали в тези измервания става въпрос за обикновени лакти, или за царски лакти. Обикновеният лакът съдържа 6 длани, а царският лакът съдържа 7 длани. Отговор на това ни дават самите данни, защото в Регистър 5, ред 4 виждаме мярка от 2 лакътя, 6 длани и 2 1/2 пръста. Тъй като това надвишава 6 длани, но е по-малко от 7 длани, което ще рече, че е повече от обикновен лакът и по-малко от царски лакът, става ясно, че като мерна единица се използва царският лакът. Следователно можем спокойно да използваме конверсията в царски лакти, без да се страхуваме от неточност.

Във връзка с модерния еквивалент на дължината на царския ла-кът, Петри открива в Гиза, че царският лакът е равен на 1,71818 фута, което е 523,7 мм. Следователно основната ни мерна единица за конверсия е 524 мм.

Обърнете внимание, че числата в скоби в началото на всеки ред дават номера на съответния ред от регистъра, следователно там, където липсва поредното число, липсва и самият ред от Камъка. Приемаме, че: царският лакът = 524 мм; дланта = 75 мм;


пръстът = 19 мм; педята = 262 мм.

Регистър 1 - няма измервания (предцинастичен период) Регистър 2 (династичен период): (3) (първата година на Джер) 6 лакътя = 3144 мм (5) 4 лакътя, 1 длан =2171 мм (6) 5 лакътя, 5 длани, 1 пръст 2620 + 375 + 19 мм = 3014 мм (7) 5 лакътя, 5 длани, 1 пръст = 3014 мм (8) 5 лакътя, 1 длан = 2620 + 75 мм = 2695 мм (9) 5 лакътя = 2620 мм (10) 6 лакътя, 1 длан 3144 + 75 мм = 3219 мм (11) 4 лакътя, 1 педя = 2096 + 262 мм = 2358 мм

(БЕЗ ВРЪЗКА С ГОРНИЯ РЕГИСТЪР) Регистър 3: (1) 3 лакътя, 1 длан, 2 пръста = 1572 + 75 + 38 мм = 1872 мм (2) 4 лакътя, 1 педя = 2096 + 262 мм = 2358 мм (3) 8 лакътя, 3 пръста = 4192 + 57 мм = 4249 мм (4) 3 лакътя, 1 педя (?) = 1572 + 262 мм = 1824 мм (несигурно) (5) 5 лакътя, 2 длани = 2620 + 150 мм = 2770 мм (6) 5 лакътя, 1 длан, 2 пръста = 2620 + 75 + 38 мм = 2733 мм (7) 4 лакътя, 2 длани (?) = 2096 + 150 мм = 2246 мм (несигурно) (8) 2 лакътя = 1048 мм (9) 5 лакътя = 2620 мм (10) 4 лакътя, 1 педя (?) = 2096 + 262 мм = 2358 мм (несигурно) (11) 6 лакътя, 1 длан, 2 пръста = 3144 + 75 + 38 мм = 3257 мм (12) 2 лакътя, 1 педя (?) = 1048 + 262 мм = 1310 мм (несигурно) (13) 3 лакътя, 5 длани, 2 пръста = 1572 + 375 + 38 мм = 1985 мм

(БЕЗ ВРЪЗКА С ГОРНИЯ РЕГИСТЪР) Регистър 4: (2) 3 лакътя, 4 длани, 2 пръста = 1572 + 300 + 38 мм = 1910 мм (3) 4 лакътя, 2 пръста = 2096 + 38 мм = 2134 мм (4) 4 лакътя, 1 длан, 2 пръста 2096 + 75 + 38 мм = 2209 мм (5) 4 лакътя, 4 длани = 2096 + 300 = 2396 мм (6) 3 лакътя, 4 длани, 2 пръста = 1572 + 300 + 38 мм = 1910 мм (7) 4 лакътя, 3 пръста = 2096 + 225 = 2321 мм (8) 4 лакътя, 3 пръста = 2096 + 225 = 2321 мм (9) 1 лакът = 524 мм (10) 3 лакътя, 4 длани, 3 пръста = 1572 + 300 + 225 мм = 2097 мм


(11) 3 лакътя, 5 длани, 2 пръста = 1572 + 375 + 38 мм = 1985 мм (12) 2 лакътя, 2 пръста = 1048 + 38 мм = 1086 мм (13) 2 лакътя, 2 пръста = 1048 + 38 мм = 1086 мм (14) 3 лакътя = 1572 мм

(БЕЗ ВРЪЗКА С ГОРНИЯ РЕГИСТЪР) Регистър 5: (1) 2 лакътя, 4 длани, 1 1/2 пръста = 1048 + 300 + 28.5 мм = 1376,5 мм (2) 2 лакътя, 3 длани, 1 пръст = 1048 + 225 + 10 мм = 1292 мм (3) 2 2/3 лакътя = 1572 + 345 мм = 1917 мм (4) 2 лакътя, 6 длани, 2 1/2 пръста = 1048 + 450 + 47,5 мм = 1545,5 мм (5) 4 лакътя, 2 длани, 2 2/3 пръста = 2096 + 150 + 50,5 мм =

2296,5 мм (6) 4 лакътя, 2 длани = 2096 + 150 мм = 2246 мм (7) 2 месеца, 23 дена, календарни, не линейни (8) 4 лакътя, 2 длани, 2 2/3 пръста = 2096 + 38 + 50,5 мм = 2184,5 мм (9) 4 лакътя, 1 2/3 длани = 2096 + 28,5 мм = 2124,5 мм (10) 2 лакътя, 3 длани, 2 3/4 пръста = 1048 + 225 + 52,25

мм = 1287,25 мм (11) 3 лакътя, 3 длани, 2 пръста = 1572 + 225 + 38 мм = 1835 мм (12) 3 лакътя = 1527 мм

(БЕЗ ВРЪЗКА С ГОРНИЯ РЕГИСТЪР) Регистър 6: (2) 2 лакътя, 2 пръста = 1048 + 38 мм = 2921 мм (3) 5 лакътя, 1 длан, 1 пръст = 2620 + 75 + 19 мм = 2714 мм (4) 2 лакътя, 2 длани, 2 3/4 пръста = 1048 + 38 + 52,25 мм =

1138,25 мм

ОБРАТНАТА СТРАНА НА КАМЪКА (БЕЗ ВРЪЗКА С ГОРНОТО)

Регистър 1: (1) .... месеци, 24 дена, календарни, не линейни (2) 4 лакътя, 3 длани, 2 1/2 пръста = 2096 + 47,5 мм = 2143,5 мм

(БЕЗ ВРЪЗКА С ГОРНОТО) Регистър 2:


(2) 4 лакътя, 2 1/2 пръста = 2096 + 47,5 мм = 2143,5 мм

(БЕЗ ВРЪЗКА С ГОРНОТО) Регистър 3:

(1) 2 лакътя, 2 1/4 пръста = 1048 + 42,75 мм = 1052,75 мм (2) 3 лакътя ... = 1572 + ??? = 1572 + мм (непълно) (3) 3 + X лакътя = 1572 + ??? = 1572 + мм (непълно)


Сравнителни мерки: ЛАКЪТ = 6 длани = 24 пръста (450 мм) ЦАРСКИ ЛАКЪТ = 7 длани = 28 пръста (524 мм) СТАНДАРТЕН ЦАРСКИ ЛАКЪТ (в Гиза) =1,71818 фута (Петри) (523,70 мм) ЦАРСКИ ЛАКЪТ = 7 длани = 20,61 - 20,63 инча / 523,5 - 524 мм ДЛАН = 4 пръста МАЛКА ПЕДЯ (половин обикновен лакът) = 12 пръста (или 3 длани, 1/2 лакът) ГОЛЯМА ПЕДЯ (половин царски лакът) = 14 пръста (3 1/2 длани, 1/2 царски лакът) ЦАРСКИ ЛАКЪТ - приет на 524 мм ДЛАН - приета на 74,86 мм или 75 мм ПРЪСТ приет на 18,71 мм или 19 мм

Приложение 3

ПРЕВОД НА ВЪВЕДЕНИЕТО НА ДОКЛАДА НА УВО ХЬОЛШЕР ЗА РАЗКОПКИТЕ НА ХРАМА НА ДОЛИНАТА В ГИЗА

Въведение Предистория на разкопките

След като пирамидите и погребалните храмове от Петата ди-настия в Абусир бяха подробно проучени и благодарение на ус-пешните разкопки на Германския институт под ръководството на неговия директор Лудвиг Борхард беше съставена ясна картина за комплекса от царски монументи, назря още по-голямо желание да се сдобием със също толкова добри познания и за по-старите пира-мидални храмове от Четвъртата династия в Гиза.

За съжаление теренът с пирамидите в Гиза е крайно увреден. В продължение на столетия той е бил използван като каменоломна за старите градове Хелиополис и Мемфис, за римската крепост Вави-лон и за арабските градове Фостат и Кайро. Само самите пирамиди като че ли са устояли на времето по един завиден начин. От друга страна, от храмовете са останали едва различими следи, така че не може да се очаква да се сдобием с ясна картина за целия план на комплекса в Гиза. Но след публикуването на плана на пирамидал-ния комплекс от Петата династия, ситуацията е коренно променена. (1) Зареден с богатия опит от тези архитектурни преживявания,


човек вече като че ли се осмелява да подходи и към почти съсипа-ните култови храмове в Гиза.

Една конкретна постройка от времето на пирамидите бе вече позната. По примера на Мариет - щастливия откривател, разкопал вътрешността на тази постройка между 1853 и 1860 г., тя започнала да се нарича „Храм на Сфинкса“. (Онова, което днес наричаме Храм на долината в Гиза, преди 1936 г. често е било нари чано „Храм на Сфинкса “, защото едва през въпросната година Селим Хасан успява да открие друг храм близо до него и точно пред Сфинкса, който днес с пълно основание носи името „Храм на Сфинкса Но като че ли за да обърка излишно ситуацията още повече, по-късният експерт по Храма на Сфинкса -Херберт Рике, настоява сградата да бъде наричана „Храм на Хармахис “, защото според него храмът е бил изграден за отдаване на почит на бога Хармахис, символизиран, според него, от Сфинкса. Дебат по този въпрос е възможен само тогава, когато се придържаме към утвърдената терминология. - Бел. Р.Т.)

Никой не може да остане безчувствен за ефекта, който оказва върху наблюдателя тази постройка - с простотата на формите, из-ведена до крайности, с гигантските размери на монолитите й и с нейния безценен строителен материал. Никакви корнизи, никакви орнаменти, никакви релефи, никакви надписи по стените. Само гладката, полирана повърхност и квадратни колони от розов гранит. И блестящо бял алабастров под! Мариет очевидно не е успял да разпознае важността на тази постройка. Пръв Пиаци Смит, а след него Флиндърс Петри подчертават връзката между нея и по-гребалния храм, лежащ в руини пред Пирамидата на Хефрен. (2) Но тази връзка намери своето обяснение, когато Борхард обяви постройката като „Портата към долината“, принадлежаща към по-гребалния монументален комплекс на Хефрен. (3)

Такъв ли е вече моделът, според който оттук нататък ще трябва да реконструираме погребалните храмове от Четвъртата династия? Кой би се осмелил да отговори на този въпрос с безрезервно „да“, като се има предвид, че тогава все още не се е знаело дали до момента разкритите помещения е разкрита цялата вътрешност на Портата, дали пред нея няма някаква открита входна зала, както е


при входните храмове в Абусир, и откъде точно са идвали фантас-тичните слухове за фасадата на тази постройка по времето на Ма-риет. Не би ли трябвало храмът да е украсен с по-богати барелефи и корнизи? В крайна сметка частните гробове от Четвъртата династия много често съдържат релефни украси на редица места. И как точно да си представим самия комплекс от погребални храмове? Размерите на този храм и на самата пирамида говорят за обшир- ност. Следователно тук ще помогнат само подробните разкопки. (Оттук нататък ще изоставим името, използвано от Хьолшер - „Портална сграда “ или „Порта към долината “ и в превода ще наричаме постройката с името, с което вече е позната - Храм на долината. - Бел. Р.Т.)

Първи опит за получаване на някаква яснота относно построй-ката на Храма на долината е направен още по времето на разкопките на мастабите в Гиза през 1905 г., водени от лайпцигския екип на Георг Щайндорф. Но тогава е станало ясно, че с относително ограничените налични средства тази задача не би могла да бъде доведена докрай. Количествата пясък, които е трябвало да бъдат изкопани, били прекалено големи. След като успели да се сдобият с относително незначителна пролука пред южния главен вход, те били принудени да изоставят тази работа.

Междувременно Джордж Райзнър е имал привилегията да бъде помолен от Харвардския университет да се заеме с погребалния храм в подножието на Третата пирамида. И малко след това той открил порталната сграда (т.е. Храма на долината на Микерин. - Бел. Р.Т.). Внимателно проведените от него разкопки, обхващащи много години, са били възнаградени от безценни научни резултати и богати находки. Но по отношение на архитектурата от резултатите определено можело да се очаква повече. Защото погребалният монумент на Микерин останал недовършен с ненавременната смърт на неговия архитект. Приемникът му Шепсескаф побързал да завърши постройката набързо, с тухли, при което променил драстично първоначалния проект. Това ще рече, че във връзка с въпроса за това, как би трябвало да са изглеждали погребалните храмове от Четвъртата династия, Храмът на Микерин може да ни предостави само повърхностен отговор.


И тъй като руините пред Хеопсовата пирамида (От този погре-бален храм на Хеопс е останала само част от паважа. - Бел. P. Т.) също не обещавали кой знае какъв успех (4), много въпросителни погледи (5) се насочили към Храма на Хефрен, особено след като, с оглед на Храма на долината, можело да се предположи, че този комплекс е напълно завършен. От друга страна, появата и предварителните разкопки на Флиндърс Петри разкрили, че този храм е в отчайващо състояние. Имаме основание да подозираме обаче, че до сравнително неотдавна значителна част от храма е била запазена - защото Масперо (6) ни казва, че около 1700 г. Беноа дьо Майе е успял да види четири изправени колони от храма. Но по-късно става ясно, че тук Масперо допуска грешка, защото Майе твърди (7) това не за храма пред Втората пирамида, а за онзи пред Третата пирамида, където колоните си стоят и до ден днешен. (8)

Въпреки всичко това трябва да е изминало доста време, преди някой да събере куража да се опита да разкопае погребалния мо-нумент на Хефрен. И нещата са щели да си останат така, ако не е бил доктор Ернст фон Зиглин от Щутгарт, който вече се бил прочул като велик изследовател на Античността, да се заинтересува от този важен проблем и щедро да дари средства за археологическа експедиция, която да направи по-задълбочено проучване на целия храмов комплекс на Хефрен.

Задачата

Първоначалният оглед на района на разкопките, предприет от Георг Щайндорф и Лудвиг Борхард през есента на 1908 г., заклю-чава, че трябва да разрешат двойна задача - разкопаването на по-гребалния храм и разкриването на вътрешността на Храма на до-лината. Освен това се налага проучване на самата пирамида и на нейните стени и спомагателни комплекси, както и да се провери какво е публикувано до момента за тях. Освен това е необходимо точно измерване на вътрешността на Храма на долината, който, макар и 50 години след откриването си, все още не е бил мерен подробно.


Местоположението на разкопките

За да добие представа за района на разкопките, човек трябва да се изкатери на върха на Пирамидата на Хефрен (9) и да се огледа наоколо.


Ако направим подобно нещо, се озоваваме в началото на Ли-бийската пустиня, чийто хълмист пейзаж се спуска стръмно надолу към обработваемите земи на североизток. Две пясъчни долини, които се изливат като два потока от хълмовете на пустинята към обработваемите равнини, отделят от останалия планински масив каменното плато, което се спуска стръмно от три страни и се свърз-ва с вътрешността на страната отзад само на запад. Това плато, което се извисява на 40 до 60 м над равнината, като че ли е нарочно създадено, за да побира най-гордия некропол в целия свят.

Тук са намерили покой трима владетели от Четвъртата династия - Хеопс, Хефрен и Микерин. Има и една недовършена пирамида на югоизточния склон на платото. Възможно е да е била започната от Шепсескаф - вероятно син и наследник на Микерин. (Вече не се смята така. - Бел. Р.Т.)

Най-доброто място от всички безсъмнено е било избрано от първия фараон - Хеопс. Той издигнал пирамидата си колкото е въз-можно по-близо до стръмния североизточен склон, който, гледан от обработваемите земи отдолу, изглежда като нарочен постамент за цялата монументална структура.

По-късно обаче Хефрен също решава да си изгради тук погре-бален монумент, но му се налага да се поизмести по-навътре, на югозапад, и към по-високо място от платото. Но ето че макар пи-рамидата на неговия предшественик да изглежда по-импозантна от-към близката обработваема равнина поради позицията си, ефектът на разстоянието (10) до новата пирамида се оказва по-голям, още повече че тя се издига на около 10 м по-високо от първата и в ре-зултат на това изглежда по-голяма.

Така както втората пирамида се съотнася към първата (11), така и Третата пирамида (на Микерин) се съотнася към втората. Но пък тя изобщо не издържа на сравнение с първите две, защото е значи-телно по-малка.

Скалното плато, върху което се издига Пирамидата на Хефрен, се спуска постепенно от северозапад към югоизток. Следователно, за да се изгради пирамидата, първото и най-важното е било да се построи стабилна хоризонтална основа, върху която да легне ори- гиналната пирамида. За тази цел древните строители са издялали


част от високата скална основа към север и запад, а на изток са повдигнали вдлъбнатините чрез масивни терасовидни стени. И до днес на север, на запад и на юг могат да се видят старите оградни стени на пирамидата. За съжаление днес те са силно увредени и почти потопени под настъпващия към тях пясък. Само ивици обве- трен варовик бележат стените, които лежат под пясъка. От другата страна на западната оградна стена е разположен широк вътрешен двор, в който се виждат останките от безброй дълги, но тесни поме-щения. Петри вероятно е бил прав, определяйки ги като жилищните помещения на работниците.

В западна посока се простират вълнообразните хълмове на пустинята. Билата им и твърдият като стъкло варовик по тях проблясват и леко се спускат към пясъчните долини. На север и североизток погледът достига до обширните полета с гробове, простиращи се отвъд Хеопсовата пирамида, но също така и пред нея, и встрани от нея. Само от тази висока позиция могат да бъдат обхванати подобните на улици перпендикулярни алеи, около които са групирани мастабите. Близо до Хеопсовата пирамида са скупчени гробовете на царското семейство - трите малки пирамиди на жените на царя на югоизток и мастабите на принцовете откъм южната страна.

Отделено с пролом от района на Хеопсовата пирамида се прос-тира полето на нашите разкопки. При изхода на пролома, в долина-та, почти по оста на Пирамидата на Хефрен, се издига Сфинксът, който днес е почти изцяло погълнат от пясъка. Състои се от скала, чиято форма предполага полегнал на лапите си лъв. Създаден е чрез изкуствено оформление като символ на царското могъщество, а главата на този почиващ лъв е главата на фараона.

На югоизток от него се вижда т.нар. Храм на Сфинкса (онова, което днес наричаме Храма на долината, тъй като истинският Храм на Сфинкса по онова време е бил напълно покрит от пясък и по-късно откритите структури са били напълно неизвестни. - Бел. P. Т.), задушаван от пъплещите напред пясъци, и Храмът на долината - част от погребалния монумент на Хефрен. Днес вече знаем, че между него и погребалния храм е съществувал покрит път. Постепенно виждаме и скалата, леко спускаща се към Храма на


долината, която някога е носела на плещите си този път. От него самия не е останал почти нито един камък. Не може да се види и посоката му, освен от висока позиция, защото основата на скалата е почти изцяло запълнена с по-късни шахти - гробове.

Вижда се, че природата е подпомогнала в значителна степен строителите, като им е осигурила естествена стръмнина към храма и самата пирамида. С това тя ги е освободила от необходимостта да транспортират материал, за да издигат трудни и скъпи основи, както се е наложило например за Хеопсовата пирамида (12) и за пирамидите в Абусир.

Точно пред пирамидата са разположени руините на Погребалния храм, откъдето би трябвало да започне работата ни.

На юг от Сфинкса, отвъд Пътя, може да се види място, където в началото на нашата дейност там са били предприети разкопки от граф Галеарца, под ръководството на представителите на Египет-ската служба по антиките Ахмед Бей Камал и Жорж Дарси (13), по време на които на бял свят е излязъл гробът на някаква царска майка, може би майката на самия Хефрен.

С един бърз поглед към пясъчните низини и арабското гробище на югоизток, и към скалните склонове отвъд тях, към недовърше-ната пирамида на Шепсескаф и към погребалния комплекс на Ми-керин, този наш първоначален оглед на терена може да приключи. Да не забравяме и района, където през последните няколко години са проведени задълбочени американски разкопки под експертното ръководство на Джордж Райзнър.

Погребалният монумент на Хефрен в миналото

Информацията, достигнала до нас от авторите на Античността и свързана с Пирамидата на Хефрен, е крайно оскъдна, състояща се по-скоро от легенди, отколкото от осезаеми свидетелства. В крайна сметка и древните гърци, и римляните надали са успели да видят кой знае колко повече от нас. Да не забравяме, че по тяхно време камерите в пирамидите не са били достъпни, облицовъчните камъ-ни са били доста разрушени, храмът е бил напълно унищожен, вхо-дът ме у бил напълно изчезнал, а самият Храм на долината е бил


вероятно скрит дълбоко под пясъка. Херодот успява да каже само (14), че дължината на основата на

Втората пирамида е с 40 крачки по-малка от тази на първата и че е била покрита с гранит. Интересното е, че изобщо не споменава Сфинкса, макар да е почти сигурно, че в онези времена той е бил изцяло открит и че това изображение на слънчевия бог Хармахис се е радвало на огромна почит и уважение. Страбон ни осведомява (15) , че две от пирамидите фигурират сред Седемте чудеса на света. Плиний съобщава (16), че Сфинксът е смятан за погребален монумент на царя Хармаис (латинският вариант на старогръцкото име на египетския бог Хармахис. - Бел. Р.Т.). И накрая, в хрониките на Диодор Сицилийски четем (17), че към върха на Втората пирамида има пътека, издълбана в облицовъчните камъни.

За самия Храм на долината обаче не се говори никъде. Страбон от друга страна казва (18): „В Хелиополис, а също така и в Мемфис има сграда или постройка с много колони и варварска конструкция, защото, с изключение на размерите и броя на колоните, тя не съдържа нищо грациозно, нито пък някакви надписи“. В Лукиан четем: „В древни времена в Египет е имало храмове без релефни изображения“ (19). (Хърбърт Стронг предлага друг превод на тези думи на Лукиан: „Първоначално храмовете на египтяните не са притежавали никакви изображения“. - Бел. Р.Т. (20) Това описание би могло да се отнася до постройка в стил, подобен на този на Храма на долината, както отбелязват отдавна Перо и Ши- пие. (21) Но няма как да касае самия Храм на долината, защото, както вече казахме, към този момент той почти със сигурност е бил потънал дълбоко в пясъците.

В Средновековието и по-късно редица пътешественици говорят в бележките си за пирамидите. (22) Но тъй като в онези дни от монументите се е виждало още по-малко и от онова, което е било видимо за авторите от Древна Гърция и Рим, пътеписите им не съ-държат нищо особено ценно.

Що се отнася до текстовете на арабските автори, онова, което съдържат те, са почти изцяло легенди и фантазии. Най-интересното, което са ни оставили, е фактът, че малките пирамиди в Гиза - с


други думи, пирамидите, съпътстващи погребалните комплекси на Хеопс, Хефрен и Микерин, са били унищожени в края на XII век от евнуха Каракус под егидата на Саладин. Той използвал камъните, за да изгради Цитаделата в Кайро, градските стени и мостовете към Гиза. (23) Разбираме също така и за няколко немаловажни актове, които съперничат на съвременните открития - за отварянето на вътрешността на Хеопсовата пирамида, което е станало при владичеството на халиф Мамун (813-833) - сина на Харун ел-Рашид, по време на едно негово посещение в Египет.

Но едва с научното преоткриване на Египет в началото на XIX век започват и разкопките в района, който интересува и нас.

През 1818 година Белцони се опитва да открие входа към Пира-мидата на Хефрен (24), която по онова време още не е била отво-рена. За тази цел той разчистил част от долния паваж между храма и пирамидата. Повредите в двора на пирамидата, които откриваме пред оста на постройката, се оказват следи от въпросните напразни усилия. След това Белцони се насочва на север, където открива вход, представляващ по-скоро насилствено проникване на арабите или в още по-ранни времена. Но пътят към вътрешността бил съ-пътстван от толкова силно рушаща се зидария, че той се уплашил работниците му да не бъдат погребани под камъните. Затова бил принуден да се откаже от този подход и да търси истинския, стар входящ проход.

След като вече е бил забелязал от първата пирамида, че входът към нея не се намира точно по оста, а е изместен леко на изток, той успява да открие и входа на тази пирамида на почти същото място. Отварянето на пирамидата на 2 март 1818 г. е увековечено от него чрез надпис над входа. Низходящият проход се оказва пълен с огромни камъни и отломки. Подвижната вертикална решетка е непокътната. След продължителни усилия работниците успяват да я вдигнат достатъчно, за да пропълзят в прохода. Така откривателят се оказва в хоризонтален проход, отвеждащ директно до погребалната камера. Тук свършва и отвореният със сила проход от крадците. Белцони ни осведомява, че стените на погребалната камера някога са били изрисувани. Сега той открива множество драсканици с въглен, сред които, от западната страна - и надпис на


арабски. (25) Саркофагът стои все така на мястото си, макар и със счупен и леко бутнат настрани капак. Вътре откриват останки от кости на добитък, боклуци и пръст.

След това Белцони продължава по низходящия проход, засипан отчасти с парчета скала и чакъл, и достига до долната погребална камера. Там вижда примитивни надписи, за които решава, че са коптски. После проследява прохода, издигащ се на северозапад, и забелязва, че неговата решетка не е непокътната, а самият проход е затрупан с каменни блокове. След като се уверява, че този проход просто отвежда навън, той се отказва от безсмислените усилия да открие и този вход.

За истински научни проучвания в района на нашия интерес мо-жем да говорим едва от времето на Джон Перинг и полковник Ха- уърд Вайс, които работят тук през 1837 и 1838 г. Те предприемат ново и пълно проучване на Втората пирамида, водени от мисълта, че вътре биха могли да се съдържат други камери, неоткрити до този момент. Първото, което правят, е да се уверят, че долният про-ход, който Белцони всъщност не отваря, действително води навън - правят го, като разчистват подхода към него в паважа на двора около пирамидата.

После Перинг решава, че трябва да потърси отвори и на други проходи в пода на горната погребална камера. Така той почти уни-щожава пода на камерата и освен това измества саркофага. (26) Но напразно! Като изключим този факт, не можем да не изкажем безкрайното си възхищение към научните проучвания и открития на тези двама изследователи, особено за плановете, направени от Перинг на цялото поле на пирамидата, както и на отделните по-стройки, които не са изгубили стойността си и до ден днешен и се използват също така и от нас.

Пруската експедиция на Карл Рихард Лепсиус, вследствие на продължителната си работа в други райони, не успява да се занимае толкова обстойно с пирамидите. Но планът на пирамидалните комплекси в Гиза, начертан от Ербкам (27), е още по-добър и от този на Перинг и си остава ненадминат и до днес. А в първия том на „Denkmaler“ се съдържат няколко особено ценни бележки. (28)

В модерните времена Сфинксът е разчистен за първи път от ка-


питан Джамбатиста Кавиля през 1816 г. Той открива там вероятно идващи от римски времена терасовидни стъпала, отвеждащи от из-ток по посока на Сфинкса, както и по-малък храм между лапите на този колос, и мемориалната плоча, която Тутмос IV издига през XV век пр.н.е. в памет на това, че е освободил Сфинкса от задушаваща-та прегръдка на пустинния пясък. (29) По-късно тези проучвания са продължени от Перинг и Вайс.

Събитията навлизат в нова фаза от 1853 г. нататък, когато Огюст Мариет се заема да търси в Сфинкса гроба на царя - Хармахис, споменат още от Плиний. (30) Така той попада на Храма на долината. Започва да го разчиства от горе надолу. В резултат на огромните купища пясък, които е трябвало да бъдат извадени от храма, той се оказва принуден да се обърне към покровителите си дук Дьо Люин и френското правителство с нови искания за пари. Ето какво казва самият той (превод от френски) (31):

„Откритият храм е вече разчистен на четири пети. Все още не сме открили нищо. Но в храм, пълен догоре с пясък, няма причина предметите, които съдържа, да не плават из пясъците и да се окажат приклещени между два пласта. Цялата работа, свършена до този момент, е с цел откриване на монументите върху древните основи. Нека бъдем смели и да стигнем до дъното, и тъй като искаме да пожънем успех, нека имаме търпението до последната лопата!“

Но молбите му са напразни. Разкопките спират, въпреки че той достига само на метър от пода на храма. Едва съобщението за предстоящата през 60-те години на XIX век визита на императрица Йожени дава на египетското правителство необходимия тласък да възобнови прекъснатата дейност на собствени разноски.

Мариет съобщава: „Много по-късно единствено шансът постави в ръцете ми средствата да възобновя работата, която преди четири години бях принуден да изоставя - под ръководството на Саид Паша. Само за броени дни успяхме да стигнем основното ниво и там статуята на Хефрен образува ядрото на богатствата, които днес са събрани в Музея на Булак (днес Музея на Кайро). Но поради липсата на няколко хиляди франка статуята на Хефрен днес стои там вместо в Лувъра... До този момент този храм бе напълно


неизвестен. В плана на Уилкинсън това място е маркирано с думите „неотворени ями“.

Във връзка с външните стени, разчистени от него, той казва: „Гледан отвън, храмът прилича на огромен зидан куб, изграден от гигантски блокове сивкав варовик. Трите плочи на Тутмос IV и Рамзес II изобразяват Сфинкса, отпуснат върху подобен куб, който не би могъл да бъде храмът, който описваме. Кубът от трите плочи е украсен с дълги призматични жлебове в стила на Старото царство. Не е нелогично да предположим, че самият храм се е сдобил с тази украса отвън и че гледан отдалече, той трябва да е приличал точно на такъв с огромните пропорции на фасадите си в стил, който е толкова оригинален и за който един от най-ярките примери е саркофагът на Хуфу-Анкх в Музея на Булак (Кайро)...“. (32)

Това предположение води до твърдото убеждение, че фасадите са украсени по описания по-горе начин. Във връзка с достъпа до постройката той отбелязва, че се вижда само една малка врата в ъгъла. Именно в това твърдение се коренят и множеството хипоте-зи, че Храмът на долината има само една врата, разположена аси-метрично спрямо оста му. (33)

Според описанието на Мариет, по време на разкопките му са открити следните артефакти:

1. Статуя на маймуна (безсъмнено бабун, символизиращ бога Тот. - Бел. Р.Т.), в чиято основа се предполага, че са открити ос- талки от надпис.

2. Малка варовикова плоча, отдаваща почит на Сфинкса като Хармахис.

3. Прочутата статуя на Хефрен, паднала с главата надолу в кла-денеца.

4. Друга статуя на Хефрен, на змия (34), доста увредена, но с непокътната глава.

5. Фрагменти от осем други статуи, пет от които с надписи на Хефрен.

6. Брадичка и уста на изящна, колосална статуя от алабастър, само устата на която е с дължина около 15 см.

Подробности за състоянието на вътрешността на Храма на доли-ната, от които да успеем да заключим за предназначението и


историята му, за съжаление напълно липсват (от описанието на Мариет). Също толкова неясни са обстоятелствата около откритието на различни статуи и стели - плочи. Днес обаче навсякъде се разказва, че всички царски статуи били открити там (35), което надали е възмож- но, тъй като толкова много статуи просто не биха могли да се поместят във въпросната дупка (36). И най-важното е, че липсва информация относно мястото, където са открити предметите от по-късни времена (маймуната и плочата). За съжаление липсват необходимите грижи при разчистването на сградата. Може да се заключи (37), че гранитните архитрави (орнаменти над вратите и прозорците), които днес липсват, са паднали по същото време във вътрешността. И тъй като Мариет не успява да ги върне на мястото им, през 1869 г. той заповядва на войниците да ги унищожат с барут и после да ги махнат оттам. И до днес в някои от малкото оцелели гранитни парчета се виждат модерните дупки, направени за експлозивите.

Следващият научен материал за нашия археологически терен е от Флиндърс Петри, който през 1881 и 1882 г. извършва ново из-мерване на пирамидите. Неговата изключителна наблюдателност и точността на измерванията му правят публикациите му изключи-телно ценни за всички нас. (38) В горния (погребалния) храм той само е докоснал повърхността, при което са били събрани парчета от статуи и други подобни артефакти. Но след това той разчиства горната част на пътя и с това окончателно доказва връзката между погребалния храм и Храма на долината, за която говори още Пиаци Смит. Освен това дава добро описание и точен план на Храма на долината. Посвещава неуморни усилия на оградните стени на пира-мидата и на помещенията на работниците. Докладите му са толкова детайлизирани, че от нас се изисква само да ги потвърдим.

За други разкопки в нашия терен няма никакви публикации. На-края може само да се спомене, че Лудвиг Борхард е имал няколко кошници, пълни с парчета от статуи и трески, събрани от повърх-ността преди няколко години, които днес са на съхранение в Бер-линския музей.

Вече споменахме, че през 1905 г., по време на лайпцигските разкопки на мастабите, не са успели да завършат разчистването на


южния вход на Храма на долината поради липса на средства. Състоянието преди разкопките

Сега искаме да обобщим накратко състоянието, в което зава-рихме погребалните монументи на Хефрен в началото на нашата работа.

От Храма на долината бе разкопана единствено вътрешността. Двете входни стаи бяха разчистени само частично. Стени от кирпич и модерни стени от начупени камъни, с които са се опитвали да отговарят на натиска на пясъците отвън, възпрепятстваха достъпа до входовете.

В залата с колоните наветият пясък се бе събрал вече до висо-чина 1 м, така че той беше първото, което трябваше да разчистим. Имаме известни съмнения, че до този момент това е правено както трябва. Във всеки случай никой никога не е обърнал внимание на дупките в паважа, където някога са били поставени статуите.

От външността на Храма на долината нищо не е разчиствано. Долният край на пътя, където варовиковите стени са почти напълно запазени, трябва да е бил разчистван, без някой да си даде сметка за важността на тази част от постройката. (39)

Горният край на пътя, чиито основи някога са били разчистени от Флиндърс Петри, бяха отново скрити под прясно навят пясък.

Масивните блокове на зидарията на погребалния храм се изди-гаха високо над останките. Те открай време са забелязвани от посе- I тителите. Тук си личат също така и следите от разкопките на Петри. Зад тях може да е бил видим един фрагмент от гранитната обвивка в източната страна на храма. По-силно унищожените части на храма, тоест вътрешният двор и части от сградата в западна посока, бяха напълно непознати. Те си лежаха под пластове чакъл и боклуци с дебелина 1,4 м. Заради защитата на пирамидата до него, а и заради високата си позиция (на платото), тази част не е била изложена на вятъра, поради което тук не се е събрал особено много пясък. Най-вероятно Петри, а също така и крадци от древността са разглеждали тук, но без никакви резултати.

Близо до пирамидата имаше огромни купчини камъчета, веро-ятно от срутването на облицовката на пирамидата. На места тези


купчини достигаха височина от 10 метра над паважа на храмовия


двор. Засега не се знае нищо за вътрешната оградна стена на пи-рамидата. Външната оградна стена обаче беше все още видима под пясъка. Виждаха се също така и помещенията на работниците. Местата, където Петри някога е копал, си личаха съвсем ясно като леки вдлъбнатини в пясъка. От пирамидата на царицата се виждаше само заравнена купчина камъчета, в средата на която се издигаха няколко големи варовикови блока.

Не сме докосвали вътрешността на пирамидата. Оставихме я в същото състояние, в което я заварихме - така, както е била от раз-копките на Перинг насам, което е от преди повече от 70 години.

Бележки: 1. Borchardt, Grabdenkmal des Konigs Ne-user-re; Grabdenkmal des Konigs Nefer-ir-

ke-re Grabdenkmal des Konigs Sahu-re, J. C. Hinrichs, 1907, 1909, 1910, оттук нататък споменавани във всички препратки в съкратена форма като Не-усер-ре, Нефер-ир-ке-ре и Саху-ре.

2. Флиндърс Петри, The Pyramids and Temples of Gizeh (Лондон, 1883, първо и най-пълно издание, стр. 128 и 153).

3. Срв. Борхард, Das Re-Heiligtum des Konigs Ne-Woser-Re, I, стр. 25; оттук нататък наричан само в съкратена форма като Ре-Хейлигтум.

4. През 1904 г. по време на разкопките на мастаби Ернесто Скиапарели копае и в храма на Хеопсовата пирамида. Така изважда на бял свят базалтов паваж. За тези разкопки не се знае нищо повече. (Проф. Скиапарели от университета на Торино изоставя разкопките си и предава концесията си на Джордж Райзнър от САЩ. - Бел. P. Т.)

5. За съжаление на този етап все още нищо не се знае за архитектурните резултати от френските разкопки на Абу Руаш.

6. Egyptian History of Art, немско издание, стр. 549. 7. L’Abbe Jean Baptiste Le Mascrier, Description de I’Egypte contenantplusiers

remarques curieuses sur la geographie etc. de ce pays, composee sur les Mem- oires de M. Benoit de Maillet (Paris, 1735).

8. Също така и по времето на Ричард Покок останките от храма са били със сигурност запазени по-добре, отколкото в началото на разкопките. Вж.: Pococke, Description of the East, Vol. I, p. 46, London, 1743.

9. Пирамидата на Хефрен се намира на 13,5 км югозападно от Цитаделата на Кайро, 20° 59’ северна ширина и 31° 8,5' източна дължина.

10. Според сведенията на Петри, първата пирамида е била с оригинална височина 146,59 м, втората обаче е била висока само 143,50 м. Следователно първата пирамида е с 3,09 ма по-висока. Втората обаче според Перинг, е разположена на 10-11 м по-високо от първата, така че върхът й надвишава първата със 7,02 м. Днес разликата във височините е значително по-голяма, защото върхът на първата пирамида е по-увреден.


11. В The Pyramids and Temples of Gizeh, стр. 125, Петри дава триангулация на терена. Според него позициите на трите пирамиди са в следните съотношения една спрямо друга: - от върха на първата пирамида до втората разстояние 486,87 м; посока 43° 22' 52" - от върха на първата до третата пирамида разстояние 936,17 м; посока 37° 51'6" - от върха на втората до третата - разстояние 453,95 м; посока 34° 10' 11". Затова е била избрана като отправна точка за средната ос север-юг (азимут) на първата и втората пирамида, за която се смята, че се отклонява само с 5' източно от истинския север.

12. Херодот, Книга II, 124, казва, че за построяването на възходящия път към Хеопсовата пирамида е вложен точно толкова труд, колкото и за цялата пирамида. Твърдението му изглежда силно преувеличено.

13. Georges Daressey, в Annales du Service des Antiquites, Vol. X, p. 41. 14. Херодот, Книга II, 125. (Това е погрешно; правилната препратка е 127.) 15. Страбон, Книга XVII, 808. (Глава 1, раздел 33. „808“ е по класификацията на

Казобон.) 16. Плиний, Естествена история, Книга XXXVI, 17, 1. По превода на проф.

Айххолц: „Пред тях [пирамидите] е Сфинксът, който заслужава да бъде описан много повече, и въпреки това египтяните го отминават в мълчание. Жителите на региона се отнасят към него като към божество. Те са на мнение, че в него е погребан някой си фараон Хармаис. Издялан е от самата скала.

17. Диодор Сицилийски, Библиотеката на историята, Книга I, глава 63. (Това твърдение е редактирано от модерните редактори на Диодор, напр. изданието на Loeb Library. Прието е като мнение на Диодор от

, редица иначе педантични учени като Хау и Уелс в емблематичния им труд „Коментар върху Херодот“, Оксфорд, 1912 г. Там, в коментара върху Книга II, 127, на Херодот, те казват: Диодор (С, 64) (забележете, че има поправка на препратката на Хьолшер, дадена като 1, 63) казва, че е имало път нагоре от едната страна на тази пирамида " — Бел. P. Т.)

18. Книга XVIII, 128. (Тази препратка е погрешна, тъй като Книга XVIII от Страбон не съществува, а Хьолшер има предвид Книга XVII, глава 1, раздел 28, което по класификацията на Казобон е 804/ 5. Обозначението 128 е неразбираемо. - Бел. Р.Т.)

19. Лукиан, „На сирийската богиня“, част 3. 20. Garstang, John, ed. The Syrian Goddess, превод Хърбърт Стронг, Лондон, 1913,

стр. 43. Гарстанг, който иначе допълва с доста бележки под линия този превод, не прави никакъв коментар на това изречение.

21. Art of Antiquity, Vol. I, Egypt, p. 311. (Тази препратка е към немското издание, което на английски е публикувано в 2 тома като Georges Perrot & Charles Chipiez, A History of Art in Ancient Egypt, Chapman & Hall, London, 1883. -Бел. P. Т.)

22. Вайс, полк. Хауърд, „Операции, проведени на пирамидите в Гиза през 1837 г. “ , 3 тома, Лондон. В преобладаващата си част са събрани там.


23. Голям брой свидетелства за пирамидите са събрани от арабския историк Макризи (1364-1442) в обширните му хроники, свързани с географията и историята на Египет. Нов превод на главата за пирамидите от Емил Греф, в том 5 на Leipziger Semitischen Studien (Leipzig, 1911).

24. От Вайс, пак там, том II, стр. 294 и т.н. 25. Виж пета част. 26. Вайс, пак там, том I, стр. 196 и том II, стр. 99. 27. Karl Richard Lepsius, Denkmdler aus Agypten und Athiopien, Abtheilung 1, p. 14. 28. Пак там. 29. Виж: James Henry Breasted, Ancient Records of Egypt (5 тома, препечатани от

„Histories & Mysteries of Man Ltd.“, London, 1988). 30. Виж бел. 16 горе. 31. Auguste Mariette, Serapeum de Memphis, ред. Масперо, стр. 91 и т.н. 32. Виж: Auguste Mariette, Questions, etc, в „Comptes Rendus“, 1877, стр. 427- 473. 33. Например даже и в статията на Лудвиг Борхард в Zeitschrift fur Gesch. D.

Architektur, Година III, том 4, стр. 68. 34. Всъщност това е зеленикава метаморфна плоча. 35. Например „Египтоложка библиотека“, XVIII (Творчеството на Огюст

Мариет) и Бедекер, Египет, 1906 г., стр. 126. 36. Произходът е доказан само от Петри в Историята на Египет, том 1, стр.

51. 37. Флиндърс Петри, Пирамиди и храмове на Гиза, стр. 130. 38. Пак там. 39. Фактът, че покритите пътища се издигат от долината към погребалния храм, е

установен само в Абусир. Вж. Borchard, Ne-user-re, p. 13.

БЕЛЕЖКИ

ПЪРВА ГЛАВА

1. Робърт Темпъл, Геният на Китай. НСМ Медиа, София, 2007. 2. John Taylor, The Great Pyramid. Why Was It Built? And Who Built It? (Лондон,

1859 г., стр. 22). В изчисленията си Тайлър използва височина от 170 м, което е твърде много и оттук изчисленията му не са особено точни, но иначе принципът е верен. Въпреки заглавието, книгата му е посветена по-скоро на древните измервания, отколкото на Голямата пирамида. Съдържа забележителна информация за древните британски мерни единици, с които Тейлър е добре запознат. Сър Флиндърс Петри, иначе заклет скептик, е съгласен, че числото л е включено в Голямата пирамида.

3. Cotsworth, Moses В., The Rational Almanac, York, 1905, pp. 64—67. 4., Gardiner, Alan H., The Library ofA. Chester Beatty: Description of a Hieratic

Papyrus with a Mythological Story ...The Chester Beatty Papyri, No. I, Oxford, 1931, p. 25. Както отбелязва Гардинър в бележка 2: „Иначе непозната фраза „в яркия момент“ вероятно касае конкретно време от деня, може би пладне“.

ВТОРА ГЛАВА

1. http://towers-online.co.uk/pages/shaftos3.htm. Найджъл Скинър-Сим- псън публикува статия за шахтата на Озирис в началото на 2004 г. в бр. 2 на сп. „Феномени“, на което имам честта да сътруднича и аз. Но аз нямах нищо общо с появата на тази статия и я видях едва след публикуването й. За жалост в нея има множество грешки.

2. Add. Ms. 25, 618, f. 73, от Британската библиотека. Това е документ, датиращ от 1826 г., който се съдържа в 63-томната колекция на Джеймс Бъртън „Collectanea Aegyptiaca“, обединяваща ръкописи, датиращи от 1820 до 1839 г.

3. Annibale Brandi, Descrizione Compendiosa delle Piramidi di Giza in Egitto („Пълно описание на пирамидите в Гиза, Египет“), Ливорно, 1823. Превод на англ. от Стефано Греко с бележки от Робърт Темпъл. Втората част, свързана със Сфинкса, е публикувана като „Приложение 4“ в книгата на Робърт Темпъл Sphinx Odyssey, USA, 2008. Първата част, свързана с пирамидите, е публикувана като приложение в тази книга.

4. Втората част на тази брошура (в превод на Стефано Греко), свързана със Сфинкса, бе публикувана като приложение на предишната ми книга The Sphinx Mystery („Загадката на Сфинкса“, 2009), а останалата част е публикувана като приложение в тази книга. Цялата творба на италиански, заедно с пълния английски превод на Греко и моите бележки, може да бъде открита на уебсайта на тази книга www.egyptiandawn.info., на който се намират и допълнителните снимки на шахтата на Озирис.

5. Howard Vyse, Colonel Richard, Operations Carried on at the Pyramids of Gizeh in 1837, 3 vols, James Fraser, London, 1840, Vol. I, стр. 266.

http://towers-online.co.uk/pages/shaftos3.htm

http://www.egyptiandawn.info/


6. Пак там, стр. 269. 7. Пак там, стр. 272. 8. Пак там, Том II, стр. 4—5. 9. Пак там, стр. 292. 10. Holscher, Uvo, Das Grabdenkmal des Konigs Chephren („Погребалният монумент

на цар Хефрен“), Том. 1 от Verijfentlichungen der Ernst von Sieglin Expedition in Agypten. („Доклади от експедицията на Ернст фон Зиглин в Египет“), ред. Georg Steindorff, С. Hinrich's Booksellers, Leipzig, 1912.

11. Пак там. стр. 49-50. 12. Hassan, Selim, Excavations at Giza, Том V: 1933-1934, Government Press, Cairo,

1944, p. 193. 13. Bauval, Robert, Secret Chamber, Century, London, 1999, стр. 297. 14. Lucas, A., and Harris, R., Ancient Egyptian Materials and Industries, Dover

Publications, Mineola, New York, 1999. 15. Aston, Barbara G, Ancient Egyptian Stone Vessels: Materials and Forms,

Heidelberger Orientverlag, Heidelberg, Germany, 1994. Изумително npoc- транното описание на камъните и материалите, използвани в Древен Египет, се намира на стр. 11-73, но дацитът отсъства - споменат е само ми- моходом.

16. Пак там, стр. 12. 17. Harris, R., Lexicographical Studies in Ancient Egyptian Minerals, Akademie- Verlag,

Berlin, 1961. 18. Giully, James, Waters, A. c., and Woodford, A. 0., Principles of Geology, W.

H. Freeman, USA, 1959, стр. 504-506. 19. Barthoux, Jules, Chronologie et Description des Roches Igness du Desert Arabique,

Memoires Presentes d 1‘Institut d ‘Egypte, Tome V, Cairo, 1922, стр. 1602167. 20. Пак там, стр. 167. 21. Liritzis, etc. 22. Temple, Olivia and Robert, The Sphinx Mystery, Inner Traditions, USA, 2009,

Илюстрация 7.10 на стр. 338. 23. Petrie, [Sir] W. M. Flinders, Gizeh and Rifeh, British School of Archaeology in

Egypt, London, 1907. 24. David, A. Rosalie, Religious Ritual at Abydos (c. 1300 Be), Aris and Phillips,

Warminster, England, 1973. 25. Пак там, стр. 244. 26. Пак там. 27. Пак там, стр. 245, 244, 245, в тази последователност.

ТРЕТА ГЛАВА

1. Breasted, James Henry, Ancient Records of Egypt, 5 тома, London, 1906, Vol. I, pp. 40-47. Използвал съм новата препечатка, Histories & Mysteries of Man Ltd., London, 1988. Хронологията му е включена и в неговата книга: A History of Egypt from the Earliest Times to the Persian Conquest, 2-po издание, Hodder & Stoughton, London, 1948; вж. стр. 21 and стр. 597-601. Датите, които дава за Четвъртата династия на стр. 597, са 2900-2750 г. пр.н.е. На Третата династия


отпуска само 80 години (2980-2900 г. пр.н.е.) и включва Снеферу като последен владетел от нея, макар днес той да се смята за първи владетел от Четвъртата династия. На Първата и Втората династия отрежда 420 години (3400- 2980 г. пр.н.е.)

2. Пак там, стр. 40. 3. Пак там, стр. 39. 4. Parker, Richard A., ,The Sothic Dating of the Twelfth and Eighteenth Dynasties*,

във Studies in Honor of George R. Hughes, January 12, 1977; Studies in Ancient Oriental Civilization, № 39, Oriental Institute of the University of Chicago, Chicago, USA, 1977, pp. 177-189.

5. Edwards, I. E. S., The Pyramids of Egypt, редактирано издание, Viking, London, 1985, p. 121.

6. Spalinger, Anthony, ,Dated Texts of the Old Kingdom1, Studien zur Altdgyptischen Kultur, ред. Hartwig Altenmiiller, Helmut Buske Verlag, Hamburg, 1994, том. 21, стр. 275-319.

7. Пак там, стр. 284-285. 8. Drioton, Etienne, ,Une Liste de Rois de la IV Dynastiedans ,Ouadi

Hammamat1, Bulletin de la Societe Francais d'Egyptologie, №.16, October \954, стр. 41-49.

9. Emery, Walter B., Archaic Egypt, Penguin Books, Harmondsworth, Middlesex, England, 1984 (оригинално издание 1961), стр. 93 и 103.

10. Други две книги, посветени на тази тема, са: A. Dufeu, Decouverte de TAge et de la Veritable Destination des Quatre [sic] Pyramides de Gizeh Principalement de la Grande Pyramide („Откриване на възрастта и на истинското предназначение на четирите пирамиди в Гиза, но основно на Голямата пирамида“), Paris, 1873; and Richard A. Proctor, The Great Pyramid: Observatory, Tomb and Temple, Chatto & Windus, London, 1883.

11. Vyse, Colonel Howard, Operations Carried on at the Pyramids of Gizeh in 1837, 3 тома, London, 1842, Том III, Приложение към този том, написано от Джон Перинг, стр. 8.

12. Temple, Olivia and Robert, The Sphinx Mystery, Inner Traditions, USA, 2009, Глава 6.

13. Herodotus, Книга II, 124; Превод: A. D. Godley, Loeb Classical Library,


Harvard University Press, 4 тома, 1960, Том I, стр. 425^427. 14. Emery, Archaic Egypt, op. cit., pp. 53-54. Вж. също и пространният доклад на

Емъри за разкопките: Emery, Walter В., Excavations at Saqqara 1937-1938: Hor-Aha, в сътрудничество със Zaki Yusef Saad, Service des Antiquites de l’Egypte, Cario, 1939, който в редица отношения е образец за археологически доклад.

15. Emery, Archaic Egypt, същият том, стр. 61-63. 16. Пак там, стр. 69-71. 17. Пак там, стр. 73-76. 18. Reisner, George Andrew, A History of the Giza Necropolis, том II: The Tomb

ofHetep-Heres, the Mother of Cheops, Harvard University Press, USA, 1955, фототипно издание на John William Pye, Brockton, Massachusetts, USA, стр. 1-12.

19. Hassan, Selim, The Great Pyramid of Khufu and Its Mortuary Chapel, which is Том X, 1938-1939, от неговата поредица Excavations at Giza, Cairo, 1960.

20. Emery, пак там, стр. 102. 21. Hoffman, Michael A., Egypt before the Pharaohs, Ark Paperbacks, London, 1984

(оригинално издание 1980), стр. 350. 22. Mendelssohn, Kurt, The Riddle of the Pyramids, Thames and Hudson, London, 1974,

стр. 36. 23. Swelim, Nabil M. A., Some Problems on the History of the Third Dynasty,

Archaeological & Historical Studies том 7. Публикации на Александрийското археологическо общество, Alexandria, Egypt, 1983. Тези книги, които са публикувани в Александрия, се намират изключително труд- но, така че се смятам за късметлия да притежавам подписан екземпляр, който авторът е подарил на египтолога Кент Уийкс през 1983 г. Иначе не знам как щях да се сдобия с това издание. Книгата е невероятно вълнуваща и съжалявам, че тук не мога да й отделя вниманието, което заслужава.

24. Пак там, стр. 14-15. Тези схващания на Марагольо и Риналди са залегнали в основата на статия, която не съм чел, но която в своя бележка под линия Свелим описва като La Leggenda della Schiaoitu del Popalo Egisiona, на последната страница от една статия без дата, изпратена ми от покойния Риналди. Въпреки че имам щастието да разполагам с няколко изключително редки издания на Марагольо и Риналди за монументите и пирамидите, не притежавам тази статия, чиито източници и дата остават неизвестни дори за Свелим, както подчертава самият той.

25. Пак там, стр.. 21. 26. Reisner, George Andrew, Mycerinus: The Temples of the Third Pyramid at Giza,

Harvard University Press, USA, 1931, стр. 5. Лично аз съм използвал оригиналното издание, но съществува и фототипна препечатка на Джон Уилям Пай, Броктън, Масачузетс, САЩ.

27. Вж. имената и картушите им в: Emile Brugsch Bey and Urbain Bouriant, Les Livres des Rois („Книгата на царете“), Cairo, 1887, стр. 1 (Първа династия), 3 (Трета династия) и 9 (Шеста династия). Въпреки че по времето на Първата династия все още не са били използвани картуши, Брюгш и Буриан са възприели традицията на царските списъци от Новото царство и са ги използвали в книгата си. Изписват „Тети“ в алтернативната и по-стара форма


„Тета“. 28. Petrie, [Sir] W. М. Flinders, The Pyramids and Temples of Gizeh, London, 1883. 29. Пак там, стр. 91-92. 30. Пак там, стр. 152. 31. Petrie, [Sir] W. М. Flinders, review of Bertha Porter and Rosalind Moss

Topographical Bibliography for Memphis, том 3, Clarendon Press, Oxford, in Ancient Egypt, London, 1932, стр. 55.

32. Lehner, Mark, The Complete Pyramids, Thames & Hudson, London, 1997, стр. Ill и 114.

33. Breasted, Ancient Records of Egypt, пак там, том I, стр. 83. 34. Lepre, J. P., The Egyptian Pyramids:A Comprehensive Illustrated Reference,

McFarland & Company, Jefferson, North Carolina, USA, 1990. Лепър умира млад и не успява да завърши великолепния си труд.

35. Пак там, стр. 106-109. 36. Tompkins, Peter, Secrets of the Great Pyramid, Harper & Row, New York,

1971, стр. 64-65 (включително текстът към илюстрацията на стр. 64). 37. Strudwick, Nigel с., and Leprohon, Ronald J. (ed.), Texts from the Pyramid Age,

Brill, Leiden, 2005, стр. 154-155. 38. Reisner, George A., Mycerinus, пак там, стр. 275. 39. Arnold, Dieter, Building in Egypt: Pharaonic Stone Masonry, Oxford University

Press, Oxford, 1991, стр. 20. 40. Howard Vyse, Colonel [Richard], Operations Carried on at the Pyramids of Gizeh in

1837, James Fraser, London, 1840, том I, стр. 287. 41. Пак там, стр. 259. 42. Пак там, стр. 235. 43. Пак там. 44. Пак там, стр. 236. 45. Пак там, стр. 232 46. Пак там. 47. Пак там, стр. 226. 48. Пак там, стр. 235-236. 49. Пак там, стр. 255. 50. Пак там, стр. 258. 51. Пак там, стр. 259. 52. Пак там, стр. 278. 53. Wilkinson, Sir J. Gardner, The Egyptians in the Time of the Pharaohs, Being a

Companion to the Crystal Palace Egyptian Collections, към която е добавено An Introduction to the Study of the Egyptian Hieroglyphs by Samuel Birch, London, 1857.

54. Howard Vyse, Operations, пак там, стр. 279-283. 55. Пак там, стр. 258. 56. Пак там, стр. 203-207. 57. Пак там, стр. 235. 58. Пак там, стр. 236. 59. Пак там, стр. 255-256.


60. Пак там, стр. 277. 61. Пак там. 62. Пак там, стр. 278. 63. Пак там. 64. Пак там, стр. 291. 65. Пак там, том II, стр. 93. 66. Reisner, Mycerinus, пак там. 67. Пак там. 68. Sitchin, Zecharia, The Wars of Gods and Men, Avon Books, 1985, която про-

дължава тематично предишната му книга: The Stairway of Heaven, 1980, повдигаща въпроса за това, че Хауърд Вайс е фалшифицирал надписите по стените. Сичин е атакуван в интернет за това от британския автор Мартин Стоуър, който дава много повече подробности за това, как Брюър бил заминал за Египет с цел да участва в изграждането на очна клиника, но проектът бил отменен и затова се заел да помага на Хауър Вайс. Изразил силен протест, когато Рейвън и Хил фалшифицирали графитите, като писал за това в писмата, изпращани до дома. Същите тези писма се пазели старателно от семейството и т.н. За повече информация вж. http://martins. castlelink.co.uk/pyramid/forging/witnessl.html. Макар че Стоуър подхожда със съмнение към всичко това, темата в никакъв случай не е изчерпана. (За повече информация във връзка с гледната точка на Сичин вж. следващата бележка.)

69 Sitchin, Zecharia, The Stairway to Heaven, Harper paperback, New York, 2007, глава 13 („Фалшифициране на името на фараона“), стр. 337-376. Книгата очевидно е била публикувана още през 1980 г., въпреки че аз разбрах за нея чак през 2009 г. Имал съм личен контакт със Сичин, макар и за кратко - през юли 1978 г. в Чикаго. Присъствахме на една конференция, а след това участвахме заедно в едно телевизионно токшоу. Но не съм привърженик на теориите на Сичин. Не съм съгласен със становището му в тази глава, че инвентарната плоча е от Старото царство, макар да допускам, че наистина съдържа някакви текстове, копирани от Старото царство. (Вж. снимките и анализа по този въпрос в другата ми книга - The Sphinx Mystery).

70. Haas, Herbert, Lehner, Mark, Wenke, Robert J.; Willy, Devine, James M., and Bonani, Georges, A Radiocarbon Chronology for the Egyptian Pyramids1, Annales du Service des Antiquites Egyptiennes, Publications de 1‘Organisation des Antiquites Egyptiennes, том LXXII, 1992-1993, Cairo, 1993, стр. 181-190.

71. Пак там, стр. 181. 72. Пак там, стр. 182-185. 73. Haas, Herbert, Hawass, Zahi, Lehner, Mark, Nakhla, Shawki, Nolan, John, Wenke,

Robert, and Wolfli, Willy, et al., .Radiocarbon Dates of Old and Middle Kingdom Monuments in Egypt1, in Near East Chronology: Archaeology and Environment, Radiocarbon, том 43, №.3, 2001, стр. 1297-1320.

74. Пак там, стр. 1297.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

http://martins/


1. Ricke, Herbert, Der Harmachistempel des Chefren in Giseh („Храмът Xap- махис на Хефрен в Гиза“), in Beitriige zur Agyptischen Bauforschung und Altertumskunde, ред. Herbert Ricke, том 10, Wiesbaden, 1970, стр. 1-43.

2. Пак там, стр. 15. 3. Hassan, Selim, The Great Sphinx and Its Secrets: Historical Studies in the Light of

Recent Excavations, Government Press, Cairo, 1953. 4. Пак там, стр. 27-28. 5. Ricke, Der Harmachistempel, пак там, стр. 15-16. 6. Temple, Robert, The Crystal Sun, Century, London, стр. 375. Аз измерих наклона

на прохода и открих, че е идентичен на наклона както на възходящия проход, така и на низходящия проход в Голямата пирамида. До този момент този факт не е бил забелязан.

7. Пак там. 8. Hassan, Selim, The Great Pyramid of Khufu and Its Mortuary Chapel, Cairo, 1960. 9. Старогръцката дума lophos, означаваща ,хълм“, понякога се среща в английски

като ,loaf. Моите баба и дядо имаха ферма във Вирджиния, зад която имаше хълм, кръстен Sugar Loaf (Захарният хълм). Затова те се шегуваха с приятелите си, че „в задния си двор имат планина“.

10. Herodotus, превод на Henry Cary, Henry G. Bohn (Bohn‘s Classical Library), London, 1861, стр. 145.

11. Herodotus, превод на A. D. Godley, том I, Loeb Classical Library, Harvard University Press, USA, 1960, стр. 427 (старогръцкият текст е на срещуположната стр. 426).

12. Holscher, Uvo, Das Grabdenkmal, пак там, илюстрации 47 и 48 на стр. 57. 13. Holscher, Uvo, and Steindorff, Georg, ,Die Ausgrabung des Totentempels der

Chephrenpyramide durch die Sieglin-Expedition 1909‘ („Разкопки на погребалния храм до Пирамидата на Хефрен по време на експедицията на Зиглин през 1909 г.“), ZeitschrUtfur Agyptische Sprache, том 46, 1909, стр. 9-10.

14. Reisner, George A., Mycerinus, пак там, стр. 40.

\ ПЕТА ГЛАВА

1. Имейл от Гюнтер Драйер в Египет до Робърт Темпъл в Лондон от 16 април 2001 г.

2. Petrie, [Sir] W. М. Flinders, The Royal Tombs of the Earliest Dynasties (част II of Royal Tombs), Egypt Exploration Fund Memoir, том 21, Kegan Paul, Trench, Triibner and Co., London, 1901, стр. xx.

3. Emery, Walter B., Archaic Egypt, пак там, стр. 101. 4. Пак там, стр. 98. 5. Пак там. 6. Verbrugghe, Gerald P., and John M. Wickersham, Berossos and Manetho, University

of Michigan Press, Ann Arbor, Michigan, USA, 2000, p. 189. 7. Пак там. 8. Homung, Erik, History of Ancient Egypt, Cornell University Press, Ithaca, New

York, 1999, стр. xiv.


9. Hoffman, Michael A., Egypt before the Pharaohs, Alfred A. Knopf, New York, 1979, стр. 349.

10. Rice, Michael, Egypt's Making, 2-po издание, Routledge, London, 2003, стр. 149. 11. Wallis Budge, [Sir] E. A., A History of Egypt, том I: Egypt in the Neolithic and

Archaic Periods, Kegan Paul, London, 1902, стр. 208-209. 12. Petrie, [Sir] W. M. Flinders, A History of Egypt, том I, From the Earliest Kings to

the XVth Dynasty, 10-то издание, препечатано от Histories & Mysteries of Man Ltd., London, 1991, стр. 34.

13. Пак там, стр. 36. 14. O’Mara, Patrick F., The Palermo Stone and the Archaic Kings of Egypt, Paulette

Publishing Company, La Canada, California, USA, 1979, стр. 196. 15. Breasted, James Henry, A History of Egypt, пак там, стр. 40 и 47, и илюстрации 20

и 21 на срещуположната стр. 38. 16. Quibell, James Е., Hierakonpolis, 2 тома, London, 1900-1902. 17. Petrie, The Royal Tombs, пак там, цветни илюстрации 57, 5. 18. Breasted, (Коя книга: Ancient Records или A History of Egypt?) пак там, стр.

42. Снимката е илюстрация 25 на стр. 43. 19. Petrie, A History of Egypt, пак там, стр. 36. 20. Verbrugghe and Wickersham, Berossos and Manetho, пак там, стр. 133. 21. Emery, Archaic Egypt, пак там, стр. 98-102. 22. Godron, G., A Propos d'une Inscription de ГHorns Khsekhem, в Chronique de

Egypte, Brussels, TOM XLIII, № 85, 1968, стр. 34—35. 23. Emery, Archaic Egypt, пак там. 24. Petrie, [Sir] W M. Flinders, The Royal Tombs of the Earliest Dynasties, пак там, стр.

9-10. 25. (Wood, Wendy, The Archaic Stone Tombs at Helwan, in Journal of Egyptian

Archaeology, том 73, 1987, стр. 59-70. 26. O’Connor, David, The Earliest Pharaohs and the University Museum: Old

and New Excavations: 1900-1987, in Expedition, том. 29, №1, 1987, стр.37. 27. Quibell, Hierakonpolis, пак там, том I, цветна илюстрация ii. 28. Engelbach, R. A Foundation Scene of the Second Dynasty, in Journal of Egyptian

Archaeology, том 20, 1932, стр. 183-184 и цветна илюстрация XXIV. The Maspero quotation comes from his 1906 Guide to the Cairo Museum.

29. O’Connor, The Earliest Pharaohs, пак там, стр. 38

ШЕСТА ГЛАВА

1. Emery, Walter В., Archaic Egypt, пак там, стр. 80. 2. Emery, Walter В., ,А Preliminary Report on the Architecture of the Tomb of

Nebetka1, in Annales du Service des Antiquites de 1‘Egypte, Cairo, том 38, 1938, стр. 457-459 и цветни илюстрации 77-85. (Моят екземпляр е копие на оригинала.)

3. Emery, Walter В., Great Tombs of the First Dynasty, том I, Cairo, 1949, цветна илюстрация 35-A и илюстрация 38-A, и стр. 84.


4. Emery, Walter B., Archaic Egypt, пак там, стр. 82. 5. Пак там, стр. 80-82. 6. Emery, Great Tombs, пак там, том I, стр. 82-84. 7. Redford, Donald В. Pharaonic King-Lists, Annals and Day-Books: A Contribution

to the Study of the Egyptian Sense of History, SSEA Publication IV, Benben Publications, Mississauga, Canada, 1986, стр. 27.

8. Пак там. 9. Пак там, стр. 20. 10. Petrie, [Sir] W. М. Flinders, ,New Portions of the Annals1, in Ancient Egypt, 1916,

част 3, стр. 115. 11. Borchardt, Ludwig, Die Annalen ... des Alten Reiches („Анали на... Старото

царство“, Berlin, 1917. 12. Petrie, [Sir] W M. Flinders, review in Ancient Egypt, 1920, стр. 123-124. 13. Petrie, [Sir] W. M. Flinders, ,A Revision of History1, in Ancient Egypt, 1931,

стр.9. 14. Petrie, [Sir] W M. Flinders, review in Ancient Egypt, 1932, стр. 84. 15. Redford, Donald B., Pharaonic King-Lists, пак там. 16. Има издание на Loeb Library към Harvard University Press. По-ново е:

Verbrugghe, Gerald P., and John M. Wickersham, Berossos and Manetho, пак там.

17. Пак там, стр. 98. 18. Том 1 на Studies in the Structural Archaeology of Ancient Egypt, Paulette

Publishing Company, La Canada, California, USA, 1979. / 19. TOM 2 на Studies in the Structural Archaeology of Ancient Egypt, Paulette

Publishing Company, La Canada, California, USA, 1980. 20. TOM 3, цветна илюстрация 1 от Studies in the Structural Archaeology of

Ancient Egypt, Paulette Publishing Company, La Canada, California, USA, 1984. 21. TOM 3, цветна илюстрация 2 от Studies in the Structural Archaeology of Ancient

Egypt, Paulette Publishing Company, La Canada, California, USA, 1984. 22. TOM 3, цветна илюстрация 3 от Studies in the Structural Archaeology of Ancient

Egypt, 1985. Никога не съм виждал тази публикация - знам за нея единствено от един обзор на Стивън Куърк в Discussions in Egyptology, Oxford, том 6,1986, стр. 101-104. Дъщерята на 0’Мара очевидно няма екземпляр от книгата. Предполагам, че подобно на останалите, и тази книга е била публикувана от „Полет“, но не мога да го твърдя със сигурност.

23., Obituary Notice1, Gijttinger Miszellen, Gottingen, Germany, 2001, том 185, стр.4. 24. Следва хронологичен списък на всички статии за древноегипетската хро-

нология, публикувани от Патрик 0’Мара: ,Is the Cairo Stone a Fake?1, Discussions in Egyptology, Oxford, том 4, 1986, стр. 33-40.

,Historiographies (Ancient and Modem) of the Archaic Period. Цветна илюстрация I: Should We Examine the Foundations? A Revisionist Approach1, Discussions in Egyptology, Oxford, том 6, 1986, стр. 33—45. • historiographies (Ancient and Modem) of the Archaic Period. Цветна илюстрация II: Resolving the Palermo Stone as a Rational Structure“, Discussions


in Egyptology, Oxford, том 7, 1987, стр. 37-49. • ,Probing for Unlabeled Astronomical Datings in the Old and Middle Kingdoms. I. Lunar Materials in the Old Kingdom1, Discussions in Egyptology, Oxford, том 9, 1987, стр. 45-54. ,Probing for Unlabeled Astronomical Datings in the Old and Middle Kingdoms. II. Sothic and Pseudo-Sothic Materials4, Discussions in Egyptology, Oxford, том 10, 1988, стр. 41-54. • ,Was the Sed Festival Periodic in Early Egyptian History?4 (цветна илюстрация 1), Discussions in Egyptology, Oxford, том 11,1988, стр. 21-30. • ,Was the Sed Festival Periodic in Early Egyptian History?4 (цветна илюстрация 2), Discussions in Egyptology, Oxford, том 12,1988, стр. 55-62. • ,Toward a Multi-Modeled Chronology of the Eighteenth Dynasty4, Discussions in Egyptology, Oxford, том 17, стр. 29-44. • ’Dating the Sed Festival: Was There only a Single Model?4, Gottinger Miszellen, Gottingen, Germany, том 136, 1993, стр. 57-70. • ,Was There an Old Kingdom Historiography? Is it Datable?4, Orientalia, том 65, Fasc. 3, 1996, стр. 197-208. • ,Manetho and the Turin Canon: A Comparison of Regnal Years4, Gottinger Miszellen, Gottingen, Germany, том 158, 1997, стр. 49-61.

,Can the Gizeh Pyramids Be Dated Astronomically? Logical Foundations for an Old Kingdom Astronomical Chronology. Цветна илюстрация I. • ’On the Existence of Unlabeled Lunar and Sothic Dates4, Discussions in Egyptology, Oxford, том 33, 1995, стр. 73-85.

’Can the Gizeh Pyramids Be Dated Astronomically? Logical Foundations for an Old Kingdom Astronomical Chronology. Цветна илюстрация II.

’Searching for OK [Old Kingdom] Sothic and Festival Dates1 Discussions in Egyptology, Oxford, том 34, 1996, стр. 65-82.

,Can the Gizeh Pyramids Be Dated Astronomically? Logical Foundations for an Old Kingdom Astronomical Chronology. Цветна илюстрация III. Pepi's Jubilee: Its Promise and Its Problems1, Discussions in Egyptology, Oxford, том 35, 1996, стр. 97-112.

,Can the Gizeh Pyramids Be Dated Astronomically? Цветна илюстрация IV. ’Some Lunar Dates from the 4th and 5th Dynasties1, Discussions in Egyptology, том 38 (1997), стр. 63-82.

,The Cairo Stone (цветна илюстрация I): Questions of Workmanship and Provenance1, Giittinger Miszellen, Gottingen, Germany, Vol. 168, 1999, стр. 73-82.

,The Cairo Stone (цветна илюстрация II): The Question of Authenticity1, Giittinger Miszellen, Gottingen, Germany, том 170, 1999, стр. 69-82. • ,Palermo Stone or „Annalenstein“?1, Discussions in Egyptology, Oxford, том 45, 1999, стр. 71-86. • ,The Birth of Egyptian Historiography, Fifth Dynasty Annalists at Work and the Origins of „Menes1“, Discussions in Egyptology, Oxford, том 46, 2000, стр. 49-64. • ,Once Again: Who Was Menes? An Orthographical Approach1, Gettinger Miszellen, Gottingen, Germany, том 182, 2001, стр. 97-105. • ,Censorinus, the Sothic Cycle, and Calendar Year One in Ancient Egypt: the Epistemological Problem1, Journal of Near Eastern Studies, том 62,2003, стр. 17-26.


(Тази статия е приета за публикуване точно преди смъртта на O’Mapa и излиза посмъртно.)

25. O’Mara, The Palermo Stone, пак там, стр. 113-126. 26. Пак там, стр. 131-133. 27. Redford, Donald В., review in The American Historical Review, том 87, №l,

February, 1982, стр. 157-158. 28. Quirke, Stephen, review in Discussions in Egyptology, Oxford, том 6, 1986, стр.

101-104. 29. Wilkinson, Toby A. H., Royal Annals of Ancient Egypt: The Palermo Stone and Its

Associated Fragments, Kegan Paul International, 2000. 30. Пак там, стр. 21. 31. O’Mara, The Palermo Stone, пак там, стр. 137, и илюстрация 48 на стр. 156. 32. Lacau, Pierre, and Lauer, Jean-Philippe, Fouilles a Saqqarah: La Pyramide a Degres,

том IV, Inscriptions Gravies sur les Vases, Premier Fasc.: Planches, Institut Francais d’Archeologie Orientale, Cairo, 1959.

33. Пак там, том V (1965), стр. 49, където са дадени седем примера, а на илюс-трация 73 е показан един надпис.

34. Brunton, Guy, and Caton-Thompson, Gertrude, The Badarian Civilisation and Predynastic Remains near Badari, British School of Archaeology in Egypt, London, 1928, стр. 20-22.

35. Пак там, стр. 38^2. 36. An example of a dissenting voice is Willem M. van Haarlem, ,Were the Archaic

Kings Buried at Sakkara or Abydos?‘, in Discussions in Egyptology, Oxford, том 17, 1990, стр. 73-74.

37. Caulfeild, A. St. G., The Temple of the Kings at Abydos, Egyptian Research Account Eighth Year 1902, London, 1903, c археологически бележки от Флиндърс Петри.

38. Emery, Walter В., Excavations at Saqqara, пак там. 39. Пак там, стр. 1. 40. Allen, James P., ,Menes the Memphite1, Gdttinger Miszellen: Beitrdge zur

Agyptologischen Diskussion, Gottingen, Germany, том [Heft] 126, 1992, стр. 19-22. 41. Една любопитна бележка. Двамата с Оливия често сме отсядали в „Белите

стени“, но не в Мемфис. Това е вила във Фоуи, Корнуол, която едни приятели понякога ни отпускаха и където преведохме по-голямата част от Езоп за „Пингуин Класикс“. Не можех да не го спомена, тъй като никога преди това не съм попадал на място, наречено „Белите стени“, и фактът, че дотолкова свикнахме да изричаме това име, е интересна случайност - ако вярвате в случайности.

42. Wilson, John A., ,Buto and Hierakonpolis in the Geography of Egypt1, in Journal of Near Eastern Studies, том XIV, №4, October, 1955, стр. 209-236.

43. Baumgaertel, Elise, The Cultures of Prehistoric Egypt, 2 тома, Griffith Institute, Ashmolean Museum, Oxford, том I, 1949 (Имам подписан екземпляр от тази книга в моята египетска библиотека.), и том II, 1960, както и том II, стр. 81-105.

44. Davis, Whitney, Masking the Blow: The Scene of Representation in Late Prehistoric Art, University of California Press, Berkeley, USA, 1992.

45. Wilkinson, Toby A. H., State Formation in Egypt: Chronology and Society, British


Archaeological reports Series 651, Cambridge Monographs in African Archaeology 40, Oxford, 1996, стр. 94.

46. Ranke, Hermann, ,Alter und Herkunft der Agyptischen „LowenjagdPalette1 в Sitzungsberichte der Heidelberger Akademie der Wissenschafter: Philosophisch-Historische Klaste, 192415 Vol., Fifth Treatise, Heidelberg, 1925.

47. Goedicke, Hans, ,The Pharaoh Ny-Swthin ZeitschrUt for Agyptische Sprache und Altertumskunde, Leipzig, том 81, цветна илюстрация 1, 1956, стр. 18-24.

48. Пак там, стр. 18. 49. Emery, Archaic Egypt, пак там, стр. 91-92. 50. Пак там, стр. 97. 51. Swelim, Nabil М. A., Some Problems on the History of the Third Dynasty, пак там. 52. Derry, D. [Donald] Е., ,The Dynastic Race in Egypt1, in Journal of Egyptian

Archaeology, London, том 42, 1956, стр. 80-85. 53. Emery, Walter B., Saqqara and the Dynastic Race, University College London,

1952, стр. 12.

СЕДМА ГЛАВА

1. Petrie, [Sir] W M. Flinders, The Pyramids and Temple of Gizeh, пак там, глава XIV, ,The Granite Temple and Other Remains', стр. 128-137.

2. Ricke, Herbert, Der Harmachistempel, пак там. 3. Holscher, Uvo, Das Grabdenkmal, пак там. 4. Пак там, стр. 1. 5. Hassan, Selim, The Great Sphinx and Its Secrets: Historical Studies in the Light of

Recent Excavations, том VIII от поредицата на Хасан: Excavations at Giza, 1936-1937, Government Press, Cairo, 1953. Тази рядка книга не е същата като предишната и доста по-кратка книга на Хасан The Sphinx: Its History in the Light of Recent Excavations, Government Press, Cairo, 1949, която може да се намери навсякъде, но е толкова зверски съкратена, че не е достатъчна за научни и археологически цели. Мнозина дори не знаят, че Хасан е публикувал и по-подробна книга, затова повечето библиотеки не разполагат с екземпляр от оригинала. Имам голям късмет, че успях да се сдобия с такъв по частна линия от приятеля ми Саймън Фокс, но не съм виждал книгата на пазара.

6. Holscher, Das Grabdenkmal, пак там, стр. 1. 7. Пак там, стр. 9-10. 8. Пак там, стр. 2-11. 9. Пак там, глава VI, ,Individual Finds: A. Statue Fragments of the Old

Kingdom1, стр. 89-104. Илюстрирани и описани в подробности са 71пред мета - Борхард е изключително педантичен учен.

10. Пак там. 11. Petrie, пак там, стр. 129-130. 12. Пак там, илюстрация VI в края на книгата. 13. В книгата на Петри има една печатна грешка - той казва „в северозападния

ъгъл“, което не е вярно. 14. Petrie, пак там, стр. 130.


15. Пак там, стр 131. 16. Пак там, стр. 132-133. 17. Пак там, стр. 133. 18. Holscher, пак там, стр. 80. 19. Пак там, глава VI, .Individual Finds. В: The Remaining Finds*, стр. 105— 115. 20. Homung, Erik, Rolf Krauss and David A. Warburton, eds., Ancient Egyptian

Chronology, with contribution by Jochen Kahl .Dynasties 0-2‘ на стр. 94- 115, Brill, Leiden, 2006.

21. Reisner, George A., Mycerinus, пак там, стр. 102. 22. Emery, Walter B., Archaic Egypt, пак там, 1984, стр. 97. 23. Rice, Michael, Egypt's Making, 2-po издание, Routledge, London, 2003, стр. 146-

147. 24. Verbrugghe, Gerald P., and John M. Wickersham, Berossos and Manetho, пак там,

стр. 188. 25. O’Mara, Patrick F., The Palermo Stone and the Archaic Kings of Egypt, Paulette

Publishing Co., La Canada, California, LISA, 1979, стр. 166. 26. Holscher, Das Grabdenkmal, пак там, стр. 80-81. 27. Reisner, Mycerinus, пак там, стр. 102. 28. Пак там, стр. 179. 29. Пак там, стр. 102. 30. Holscher, Das Grabdenkmal, пак там, стр. 10-11. 31. Пак там, стр. 11. 32. Temple, Robert, The Crystal Sun: Rediscovering a Lost Technology of the Ancient

World, Century, London, 2000, стр. 375-376. 33. Пак там, цветна илюстрация 30, с текста на стр. 216-217. 34. Пак там, стр. 421 и цветна илюстрация 60, с текста на стр. 406. 35. Cotsworth, Moses, The Rational Almanac, York, England, 1902, стр. 176. 36. Holscher, Das Grabdenkmal, пак там, стр. 37. 37. Пак там, стр. 18-20. 38. Graindorge-Hereil, Catherine, Le Dieu Sokar a Thebes au Nouvel Empire („Богът

Сокар на Тива през Новото царство“), Harrassowitz, Weisbaden, 1994, стр. 34-39. 39. Holscher, Das Grabdenkmal, пак там, стр. 40. 40. Maragioglio, V. and С. Rinaldi, L 'Architettura delle Piramidi Mefite, Parte V, Testo

(„Архитектурата на пирамидите в Мемфис“ част V, „Текст“), включително и английският превод от А. Хауел, Rapallo, 1966, стр. 76-88 и 128-130.

41. Пак там, Част V, Цветни илюстрации №14, 15 и 16. 42. Пак там, цветна илюстрация 16. 43. Пак там,,Testo*, стр. 76. 44. Пак там, стр. 128 (Наблюдение 36). 45. Пак там, стр. 128-130 (Наблюдение 38). 46. Petrie, [Sir] W М. Flinders, The Pyramids, пак там, стр. 130-131. 47. Ricke, Der Harmachistempel, пак там, стр. 8. 48. Пак там, стр. 29. 49. Пак там, стр. 25. 50. Maragioglio and Rinaldi, L‘Architettura, пак там, ,Text‘, стр. 136. На тази


страница от тяхната книга има една печатна грешка, която ще използвам възможността тук да поправя. В 134 от английския текст думата „север“ трябва да бъде заменена с думата „юг“, така че текстът да звучи по следния начин: „Тук вратата е близо до южния ъгъл на западната стена...“

51. Пак там, стр. 138-140. 52. Пак там, стр. 136. 53. Hassan, Selim, The Great Sphinx, пак там, стр. 25. Марагольо и Риналди (,Text‘,

р. 134) дават погрешна препратка, цитирайки неправилно стр. 28. 54. Maragioglio and Rinaldi, L , Architettura, пак там, стр. 134. 55. Ricke, Der Harmachistempel, пак там, стр. 16. 56. Пак там, стр. 18-19. 57. Пак там, стр. 9. 58. Maragioglio and Rinaldi, L ‘Architettura, пак там, ,Text‘, стр. 134. 59. Hassan, Selim, The Great Sphinx, пак там, стр. 26. 60. Пак там, стр. 26, Бележка 1. 61. Grinsell, Leslie, Egyptian Pyramids, John Bellows, Gloucester, England, 1947, стр

109. 62. Maragioglio and Rinaldi, L‘Architettura, пак там, ,Text‘, стр. 138. 63. Пак там. 64. Ricke, Der Harmachistempel, пак там, стр. 12. 65. Arnold, Dieter, The Encyclopaedia of Ancient Egyptian Architecture, I. B. Tauris,

London, 2003, стр. 60.

ОСМА ГЛАВА

1. Petrie, [Sir] W. M. Flinders, ,The Metals in Egypt1, Ancient Egypt, London, том 2, цветна илюстрация 1,1915, стр. 17.

2. Petrie, [Sir] W. M. Flinders, reviewing The Antiquity of Iron by G. F. Zimmer in Ancient Egypt, London, том 2, цветна илюстрация 4, 1915, стр. 190.

3. Petrie, ,The Metals in Egypt4, пак там, стр. 17. 4. Petrie, ,The Metals in Egypt4. Пак там, стр. 21-22, където авторът казва: „Фактът,

че желязото няма метеоритен характер, се доказва от неговата ковкост“. За някои по-наскоро изкопани железни предмети, които не са от метеорити, вж. Gale, Noel, and Stos- Galse, Zofia, ,The „Fingerprinting“ of Metals by Lead Isotopes and Ancient Iron Production at Timna‘, в Discussions in Egyptology, том 1,1985, стр. 7-13. Авторите например твърдят: „Анализите на дванадесетте железни предмета от Тимна, направени от проф. Бахман в Оксфорд, сочат липса на никел, откъдето следва, че те са правени от разтопено, а не от метеоритно желязо“. (Въпросните артефакти са открити в Храма на Хатор в Тимна и датират от Деветнадесетата и Двадесетата династия.)

5. Paul Bovier-Lapierre, ,Note sur le Traitement Metalurgique du fer aux environs d‘Assouan', Annales du Service, том XVII, 1917.

6. Watkins, Rev. M. G., Gleanings from the Natural History of the Ancients, London, 1885, стр. 231.


7. Strabo, The Geography of преведена от H. L. Jones, Loeb Classical Library, Harvard University press, USA, 1988, 8 тома, том II, стр. 156-157 (Книга III, глави 5, 11).

8. Strabo, The Geography of, преведена от H. С. Hamilton, George Bell, Bohn's Libraries, London, 1887, 3 тома, том I, стр. 262 (Книга III, глави 5, 11).

9. De Montalban y de Mazas, Cesar Luis, Las Mazmorras de Tetudn su limpieza y Exploracion, Compo Ibero-Americana, 1929.

10. Whishaw, Elian M., Atlantis in Andalucia, Rider, London, без дата, но вероятно 1929, фигура 33 срещу стр. 164. За повече по тази снимка вж. текста на стр. 198.

11. Thom, Alexander, Megalithic Sites in Britain, Oxford University Press, 1967, препечатана c поправки през 1971 и 1972, 1974, 1976 и 1979 г.; Thom, Alexander, Megalithic Lunar Observatories, Oxford University Press, 1971, препечатана c поправки през 1973 и 1978; Thom, Alexander, and Thom, Archibald S., Megalithic Remains in Britain and Britanny, Clarendon Press, Oxford, 1978. Някои от статиите, написани от двамата Том за Journal for the History of Astronomy, ред. M. A. Hoskin, Science History Publications: Chalfont St Giles, Buckinghamshire, England, ca: ,The Astronomical Significance of the Large Camac Menhirs1, том 2, цветна илюстрация 3, №5, 1971, стр. 147-160; ,The Camac Alignments1, том 3, цветна илюстрация 1, 1972, стр. 11-26; ,The Uses of the Alignments at Le Menec Camac1, том 3, цветна илюстрация 3, №8, 1972, стр. 151-164. Препратки към триъгълника на Питагор 12, 35, 37, въз основа на който са изградени мегалитните елипси, могат да бъдат открити в Megalithic Sites in Britain, стр. 27 и 77-78.

12. Geoffrey of Monmouth, The British History of, translated from the Latin by A. Thompson and J. A. Giles, James Bohn, London, 1842, стр. 158 (Книга 8, глава 11).

13. Hesiod, the Homeric Hymns andHomerica, translated by H. G. Evelyn-White, Loeb Classical Library, Harvard University Press, 1982, стр. 94-95.

14. Hesiode, traduit par Paul Mazon, Paris, 1960, стр. 39-40. 15. Diodorus Siculus, Diodorus of Sicily (The History), translated by C. H. Oldfather,

Loeb Classical library, Harvard University Press, USA, 12 тома, том II, стр. 278-279 (Книга III, 60, 1).

16. Diodorus Siculus, The Historical Library of Diodorus the Sicilian, translated by G. Booth, London, 1700, стр. 115 (Книга III, глава 4, 135, c по-различна система за броене на бележките от тази, използвана по-късно в поредицата на това издателство.). Аз имам щастието да притежавам екземпляр от тази рядка книга, която не се намира лесно. По принцип се старая да събирам съществуващи преводи на класически творби, за да правя сравнения. Обикновено най-интересните преводи са първите.

17. Thom and Thom, Megalithic Remains, пак там, стр. 181. 18. Aeschylus, translated by H. W. Smyth, Loeb Classical Library, Harvard University

Press, 1922,2 тома, том I, стр. 246-247. 19. Aeschylus, The Tragedies of, translated by Theodore Alois Buckley, George Bell,

Bohn‘s Classical Library, London, 1899, стр. 12.


20. Aristotle in Twenty-Three Volumes, Loeb Library, Harvard University Press, USA, том XII, 1983, включва Movement of Animals, translated by E. S. Forster, стр. 448-449.

21. Smith, J. A., and Ross, W. 0., ред., The Works of Aristotle Translated into English, том 5, Clarendon Press, Oxford, 1912\De Motu Animalium („За движението на животните“), translated by A. S. L. Farquharson (тези издания са без номер на страниците, затова препратките се откриват по-трудно).

22 Strabo, The Geography of, trans. Jones, пак там, том II, стр. 134—137 (Книга 3, 5,5); Strabo, The Geography of, trans. Hamilton and Falconer, пак там, том I, стр. 255.

23. Пак там, стр. 136-9; стр. 256. 24. Tacitus, The Agricola and the Germania, translated by H. Mattingly and S. A.

Handford, Penguin, Harmondsworth, Middlesex, England, 1971, стр. 130. 25. The Works of Tacitus: The Oxford Translation, Revised with Notes, trans.

Anonymous, George Bell & Sons, London, but bound as Bohn‘s Classical Library [„Бон“ купиха „Бел“], London, 2 тома, 1896-1898; том II, Germania, глава 34, стр. 324-325.

26. In the Worterbuch, negeg може да бъде открит на стр. 350 от том 2 (Adolf Erman and Hermann Grapow, Worterbuch der Aegyptischen Sprache, Leipzig, 1928.) Аз разполагам със собствени екземпляри на тези книги и виждам, че алтернативното значение е „викът на сокола“, което би могло да бъде викът на възкресения Хор, изгряващото слънце, докато се издига в небето.

27. Eissa, Ahmed, ,Zur Etymologie des modemen Namens vom gross en Amuntempel in Theben: „Kamak* („За етимологията на модерното име на Големия храм на Амон в Тива - „Карнак“(, в Oottinger Miszellen, Gottingen, Germany, Volume 144,1995, стр. 31^41. He съм включил митологични детайли, като например „Свещената гъска на Амон“ и т.н.

28. Hesiod, the Homeric Hymns and Homerica, translated by H. G. Evelyn-White, пак там, стр. 89. Заслужава си да се погледне и: Hesiod and Theognis, translated by Dorothea Wender, Penguin, Harmondsworth, Middlesex, England, 1973, стр. 28.

29. Lucan, The Civil War (Pharsalia), translated by J. D. Duff, Loeb Classical Library, Harvard University Press, USA, 1928, стр. 218 (Книга 4, 1, 589).

30. Geoffrey of Monmouth, The Historia Regum Britanniae of, ред. Acton Griscom и превод от уелския ръкопис: Robert Ellis Jones, Longmans Green, London, 1929, стр. 251.

31. Petrie, [Sir] W. M. Flinders, review of Der Name und das Tier des Gottes Set („Името на бога Сет и животното Сет“), в Ancient Egypt, London, том I, цветна илюстрация 3, 1914, стр. 133.

32. Wiirterbuch, том 5, стр. 231 (, Widersacher'). 33. Worterbuch: том 1, стр. 97-98. 34. Clement of Alexandria, The Writings of, trans. By Rev. William Wilson, томове IV-

V of Roberts, Rev. Alexander, and Donaldson, James, eds, Ante-Nicene Christian Library, Edinburgh, 1867, том IV, стр. 401.

35. Diodorus Siculus, Loeb Library, пак там, стр. 156-157 и бележка под линия


3 на стр. 157. 36. Tacitus, The Life of Agricola, in The Works of Tacitus, оксфордският превод е

преработен от анонимен автор, 2 тома, George Bell and Bohn‘s Library, London, 1898, том II, стр. 353 (глава 11).

37. Tacitus, The Agricola and the Germania, превод Mattingly and Handford, пак там, стр. 61.

38. Виж „Silures“ в Wikipedia. 39. Nennius, History of the Britons, in Six Old English Chronicles, ed. By J. A. Giles,

Henry Bohn, London, 1848, стр. 389 (Книга III, глава 13). 40. Griscom, Acton, The Historia Regum Britanniae of Geoffrey of Monmouth, заедно c

буквален превод от уелския ръкопис №LXI of Jesus College, Oxford, by Robert Ellis Jones, Longmans Green, London, 1929, стр. 240-241.

41 .Geoffrey of Monmouth, The British History of, превод от латински: A. Thompson, новото издание е преработено и допълнено от J. A. Giles, James Bohn, London, 1842, стр. 16-17 (Книга I, глави 11 и 12).

42. Пак там, стр. 22 (Книга I, глава 16). 43. Strabo, The Geography of, Hamilton and Falconer trans., пак там, том I, стр. 255

(Книга III, глава 5, 5); Loeb trans., пак там, том II, стр. 134-135. 44. Lethbridge, Т. С., The Painted Men, Andrew Melrose, London, 1956, стр. 186-187.

(Тази книга е като цяло посветена на пиктите - „боядисаните хора“.) 45. Peet, Т. Eric, Rough Stone Monuments, Harper, London and New York, 1912. 46. Пак там, стр. 146-153. 47. Cowper, H. S. [Henry Swainson Cowper], The Hill of the Graces: A Record of

Investigation among the Trilithons and Megalithic Sites of Tripoli, Methuen, London, 1897.

48. Пак там, стр. 170. 49. Пак там, стр. 169-171. 50. Goodchild, R.G.,,Roman Tripolitania: Reconnaissance in the Desert Frontier Zone1,

The Geographical Journal, London, том 115, № 4/6 (април-юни 1950 г.), стр. 161-171.

51. Newberry, Percy E., ,The Wooden and Ivory Labels of the First Dynasty1, в Proceedings of the Society of Biblical Archaeology, December, 1912, стр. 288.

52. Newberry, Percy E., , Ta-Tehenu - „Olive Land111, в Ancient Egypt, том 2, цветна илюстрация 3, 1915, стр. 97-102 с фигура 4 срещу стр. 97.

53. Bates, Oric, The Eastern Libyans, Macmillan, London, 1914, стр. 159-160. 54. Reyna, Simeon Gimenez, Die Dolmen von Antequera, Antequera, 1978. 55. Leisner, Georg, and Leisner, Vera, Die Megalithgraber der Iberischen Halbinsel

("„Мегалитните гробове на Иберийския полуостров“), Berlin, 1943. 56. Bates, Oric, The Eastern Libyans, пак там. 57. Пак там, стр. 39-41. 58. Пак там, стр. 160. 59. Petrie, [Sir] W. М. Flinders, ,The Alphabet in the Xllth Dynasty1, in Ancient Egypt,

1921, фигура 1, стр. 2-3. 60. Petrie, [Sir] W. M. Flinders, археологически доклад за годината в Ancient Egypt,

1921, фигура 1, стр. 33.


61. Bruijning, F F, ,The Tree of the Herakleopolite Nome“, in Ancient Egypt, 1921-1922, фигура 2, стр. 1.

62. Petrie, [Sir] W. M. Flinders, ,The Palace Titles1, in Ancient Egypt, 1924, стр. 114-115.

63. Petrie, [Sir] W. M. Flinders, „The Peoples of Egypt1, в Ancient Egypt, 1931, стр. 78. 64. Petrie, [Sir] W. M. Flinders, review in Ancient Egypt, 1931, стр. 113. 65. Petrie, [Sir] W. M. Flinders, review in Ancient Egypt, 1935, фигура 2, стр. 119. 66. Nibbi, Alessandra, ,Some „Libyans“ in the Thera Frescoes?“ in Discussions in

Egyptology, Oxford, том 31, 1995, стр. 89. 67. Breasted, James Henry, The History of Egypt, London, 1906, стр. 6-7, 31-32.

БЛАГОДАРНОСТИ

Най-големите ми благодарности са за съпругата ми Оливия, която, както обикновено, има най-голям принос за раждането на тази книга - не на последно място за организирането на из-следователските ни пътувания до Египет, а по-късно и за съве-тите й по цялостното съдържание на книгата, за превода й на част от френските източници, ползвани от мен.

Благодарен съм и на Египетския върховен съвет по антиките, че разреши на мен, на Оливия и проф. Йоанис Лирицис да проведем археометричните проучвания в Гиза, както и за специалния достъп до Храма на Сфинкса и Храма на Долината, какъвто очевидно не е позволявай на никого през последните десетилетия. Задължен съм на доктор Захи Хавас за полученото от него разрешение да проучим Шахтата на Озирис в Гиза, която се намира по Пътя на Хефрен и е терен, за чието изследване самият той има най-голям принос.

Специални благодарности на моя колега, професор Йоанис Лирицис, декан на Факултета за средиземноморски проучвания към Егейския университет в Родос. Йоанис е създателят на новата техника за датиране, известна като „оптическа тер- молуминесценция“, която може да определи кога две парчета дялан камък, притиснати заедно, са били за последно изложени на слънчева светлина, и оттам да датира директно съответната каменна структура. Двамата с него решихме да си сътрудничим в археометричните проучвания както в Гърция, така и в Египет, и

някои от резултатите, които получихме, са включени в тази книга. Останалата част ще бъдат публикувани в наш съвместен труд, планиран за по-късно. Всички наши египетски открития бяха предадени на доктор Захи Хавас много преди публикуването им тук, но засега не ни е известно той да е предприел някакви стъпки за публикуването им в Египет, което му се полагаше по право съобразно условията на договорите за сътрудничество с чужденци, които се подписват там.

Благодарен съм и на проф. Гюнтер Драйер, директор на Германския институт в Кайро, задето ни покани да датираме гробницата на цар Хасекхемуи (последният владетел от Втората династия) в Абидос по време на водените от него разкопки на този терен.

Специални благодарности за Марк Буут, преди работещ за „Сенчъри Букс“, задето поръча тази книга, и за ентусиазираната му и приятелска подкрепа, която ми оказа с цел популяризи-рането на моите открития.

Подготовката на плановете на платото в Гиза и прецизната проверка на данните с помощта на най-новите технологии не биха били възможни без графичното съдействие на Джонатан Грийт, който създаде уебсайта на книгата - www.egyptiandawn. info. Там се намират допълнителни илюстрации, свързани с нея.

Голяма част от книгата би била невъзможна без всеотдайното сътрудничество за немските преводи на моята приятелка Елинор Рийд. Заедно ние преведохме необходимите ми материали от Уво Хьолшер и Херман Рике. Благодарен съм и на проф. Хорст Яриц, бивш директор на Швейцарския институт в Кайро, за подкрепата му в превода на един особено труден пасаж от доклада на Рике за разкопките му в Храма на Сфинкса.

Бих искал да изразя дълбоката си благодарност и на следните хора: на Майкъл Лий за работата по илюстрациите и снимките, включени в тази книга и на сайта й. На моя агент Бил Ха- милтън от „А. М. Хийт“ за вниманието му към този проект за един доста продължителен период от време. На Мохамед Наз- ми за подкрепата му за нашето пътуване и престой в Египет. На Саймън Кокс, задето ми предостави карти и материали, свързани

http://www.egyptiandawn/


с Египет, както и за полезните дискусии. На моя приятел Стефано Греко за намирането и превода на книгата на Анибале Бранди от италиански. На Теса Дикинсън за превода на безброй египтоложки статии от френски и въобще за цялостната й


подкрепа. На Ливия Пуджини за работата по други преводи от немски. На Крие Прайър за направените по моя молба матема-тически изчисления за тази книга.

Двамата с Оливия сме безкрайно задължени на нашия добър приятел, вече покойния Майкъл Скот от Танжер, че преди години ни заведе в Мезора и ни помогна да проучим и заснемем тази рядко посещавана забележителност. Благодарности и на покойния Гордън Браун от Мароко за ценната информация и дискусии по тази тема. Особено благодарен съм на Джеймс Мейвър, задето ми изпрати информация за своите проучвания на Мезора и ми разреши да включа неговите схеми (които могат да бъдат видени на сайта на книгата) и да цитирам статията му на тази тема.

Благодарен съм и на госпожа Катлийн Котлър от Калифорния, задето ми предостави материали и снимки на баща си - покойния доктор Патрик O'Мара.

Както винаги неоценима помощ при достъпа до редки издания дължа на Джон Пай и Шърли Ланкастър.

Завършването на книгата бе направено изключително при- ятно и ефективно от забележително веселата и приятна Брайъ- ни Нелдър от издателство „Сенчъри Букс“. Благодарен съм и на Пени Айзък за старателната й редакторска работа.

СЪДЪРЖАНИЕ

ДАТИРОВЪЧНИЯТ МЕТОД НА ЛИРИЦИС ............................................ 6

Първа глава ГОЛЯМАТА ЛЪЖА ........................................................................ 10 Втора глава ШАХТАТА НА ОЗИРИС В ГИЗА И НЕЙНИТЕ МИСТЕРИИ .............................................................. 50 Трета глава ПИРАМИДИТЕ СА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ДРЕВНИ ....................... 85 Четвърта глава ИСТИНСКОТО МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ НА ЦАРСКИТЕ ГРОБНИЦИ В ГИЗА ........................................ 154

Пета глава ФАРАОН, ВИСОК 2,5 МЕТРА .................................................... 191 Шеста глава „ИЗГУБЕНИТЕ ЦАРЕ“ И ЕДНА ПИРАМИДА ОТ ПЪРВАТА ДИНАСТИЯ ......................................................... 209 Седма глава ХРАМЪТ НА СФИНКСА И ХРАМЪТ НА ДОЛИНАТА В ГИЗА .............................................................. 261 Осма глава СТОУНХЕНДЖ В АФРИКА ....................................................... 320

ПРИЛОЖЕНИЯ ............................................................................. 369

БЕЛЕЖКИ ...................................................................................... 399

БЛАГОДАРНОСТИ ....................................................................... 418РОБЪРТ ТЕМПЪЛ Забранената истината за Древен

Египет

Превод Антоанета Дончева-Стаматова Художник Николай Цачев Коректор Снежана Бошнакова

Формат 16/60x90 Печатни коли 26,5

ISBN 978-954-9913-38-5

ЗА КОНТАКТИ: 02 975 23 42, www:nsm-media.com

ТЪРСЕТЕ КНИГИТЕ НА НСМ МЕДИА АВАНГАРДНИ ИДЕИ ЗА ЧОВЕКА И ВСЕЛЕНАТА

РОБЪРТ ТЕМПЪЛ СВЕТЪТ НА ОТВЪДНОТО

Всяко по-важно решение в древността е било съгласувано с боговете. Дори Сократ, осъден на смърт за богохулство, се е допитвал до Делфийския оракул, а Аристотел отбелязва, че съществува и наука за предсказанията.

Робърт Темпъл, знаменитият английски учен и пътешественик, повдига завесата над тайнствените ритуали на жреческото съсловие в западния и източния античен свят.

Как Западът и Изтокът отразяват съкровения човешки стремеж да надзърнеш в бъдещето?

Как векове наред жреците са поддържали славата си? Що за

феномен са предсказанията - изкуство, наука или рафинирана мистика, съхранила спомена за златната епоха, когато боговете са ходели по земята?

Първата част, посветена на гръко-римската традиция, започва със сензация. През май 2001 г. екипът на Темпъл открива митичното преддверие към отвъдния свят, подробно описано още от Омир. В областта Бая (дн. Италия) се намира огромен подземен комплекс, по значение, мащаби и технически пара-метри сравним с египетските пирамиди и Стоунхендж. На Изток разкритията са не по-малко смайващи. Оказва се, че китайската гадателска система се основава на принципи, които отговарят на съвременните разбирания за строежа на Вселената, разра-ботвани от Айнщайн, Иля Пригожин, Стивън Хокинг.

ТЪРСЕТЕ КНИГИТЕ НА НСМ МЕДИА АВАНГАРДНИ ИДЕИ ЗА ЧОВЕКА И ВСЕЛЕНАТА

РОБЪРТ ТЕМПЪЛ ГЕНИЯТ НА КИТАЙ

Тази книга звучи като приказка, но не е поетична измислица, защото е базирана на реални факти, доказващи уникалния принос на поднебесната империя в развитието на човешката цивилизация през последните три хилядолетия

Откритията, направени в древен Китай, полагат основите на модер-ната наука и съвременния свят. Още по-парадоксално е, че този факт е неизвестен и на Изток, и на Запад. Как се е осъществявал обменът на идеите, защо са създадени в Китай, а се реализират в Европа? Какъв е този странен и загадъчен баланс в спиралата на еволюция?

Авторът разглежда точно 100 открития от различни области на познанието - математика, физика, химия, медицина, астрология, инженерни и строителни технологии, имащи фундаментално значение за човечеството. Уникалното изследване на Робърт Темпъл, често наричано „Библията на Изтока“, е преведено на 47 езика и със сигурност ще преобърне представите ви за историята.

Забранената Истина За Египет

Documents