Болестта Като Език На Душата- Рюдигер Далке

Болестта като език на душатаБолестта като език на душатаРюдигер ДалкеРюдигер Далке

Със съдействието над-р Петер Фрикед-р Роберт Хьосл

Друго тълкуване и шансове на болестните картини

СъдържаниеВъведениеПЪРВА ЧАСТI. Въведение във философията на другото тълкуване на болестната картина1. Тълкуване и оценка2. Самозаслепение и проекция 3. Оценка на симптомите4. Изтласкване на симптомите в две направления5. Форма и съдържание6. Хомеопатия7. Игра на причини8. Аналогия и символика9. Формоопределящи полетаII. Болест и ритуал1. Ритуали в нашето общество2. Ритуали на прехода3. Ритуали на модерната медицина4. Ритуали на древната медицина5. Болест и първообраз6. Вертикално мислене и прапринципи7. Болестта като ритуалIII. Практически указания за третиране образа на болестта1. Богатството на езика2. Митове и приказки3. Пътят на познанието чрез противоположния полюсIV. Обобщение1. Изходни позиции2. Направления и принципни въпроси3. Болестта като шанс

ВТОРА ЧАСТI. Взаимоотношенията глава - тялоII. Рак1. Раковото заболяване и съвременността2. Рак на клетъчно ниво3. Възникване на рака4. Други тълкувания на раковото заболяване5. Фази на развитие при раковото заболяване6. Регресия и религия7. Ракът като карикатура на нашата действителност8. Рак и защита9. „Ракът” на социално ниво10. Разрешаване на проблема с рака11. Видове терапииВъпроси

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Милен Симеоновот Милен Симеонов 1

http://www.spiralata.net/

III. Глава1. КосиХирзутизъмЦялостна загуба на телесното окосмяванеОплешивяване2. ЛицеИзчервяванеНевралгия на тригеминуса, или нервни болки по лицетоПарализа на лицевия нервРоза на лицетоФибрилен херпес, или Herpes labialisЗрение и гледанеУхо и слухTinnitus, или шум в ушитеОрган на равновесието и стабилностСветовъртеж Мениеров синдромНос и обоняниеВъзпаление на околоносните кухини, или синузитПолипиИзкривявания на носната преградаRhinophyma, или нос „картоф”, „пиянски нос”Счупване на носаВкусIV. Нервна система1. От нервността до нервния срив2. Мозъчно сътресение3. Възпаление на мозъчната обвивка, или менингит4. Неврологични заболяванияБолест на Паркинсон, или трепереща парализа Chorea Huntington, или витово хороМозъчен инсултМултиплена склерозаЕпилепсияV. Шия1. ЛаринксГласът като барометър на нагласатаПокашлянето като симптом2. Щитовидна жлезаГушаХиперфункция на щитовидната жлезаХипофункция на щитовидната жлезаVI. Гръбначен стълб1. Проблеми на междупрешленните дискове2. Изместване на първия шиен прешлен3. Проблеми на стойкатаПревит гръб, извит гръб и „бастун"4. Гърбица5. Сколиоза, или странично изкривяване на гръбначния стълб6. ПараплегияVII. Рамене1. Проблеми на раменетеИзкълчено рамоРамо-ръка синдромПретоварване на рамотоVIII. Ръце



1. Проблеми на ръцетеСчупвания на мишницатаТендовагинит2. Лакътна ставаIX. Длани1. Контрактура на Дюпюитрен, или сгърчена ръка2. НоктиВъзпаление на нокътното ложеX. Гърди1. Широк гръден кош2. Тесен гръден кош3. Болести на гърдитеСчупване на реброXърканеСпиране на дишането при новороденото, или внезапна детска смърт4. Женските гърдиРак на гърдатаXI. Корем1. Herpes Zoster, или опасващ лишей2 . Изсипвания, или хернииПъпна хернияИнвинална (слабинна) хернияXII. Таз1. Herpes Genitalis2. Проблеми на простатата3. Тазобедрена ставаXIII. Крака1. Колянна става - увреждания на менискуса2. Крампи на прасците3. Скъсване на ахилесовото сухожилиеXIV. Стъпала1. Глезенна става2. Мазоли, или кокоши „очи”3. Гъбички по краката4. Брадавици находилатаXV. Проблеми на старостта1. Остаряването в нашата съвременност2. Модерната война против първообраза на живота3. Климактериум и остеопороза4. Криза на зрялата възраст5. Счупване на шийката на бедрената кост6. Женска брада, или интеграция с противния пол7. От старческото далекогледство до сбръчкването8. Сивият цвят9. Болест на АлцхаймерЗаключениеРегистър

Въведение

Десет години след публикуването на Болестта като път дойде време за продължение и разширяване на обхванатите от книгата теми. Обстоятелството, че концепцията получи толкова голям отзвук първоначално сред непрофесионалистите, а постепенно и сред медицинските специалисти - е белег за нарасналата потребност от разбиране на болестта, която обединява форма и съдържание, тяло и душа.



От реакциите на участници в семинари, студенти и читатели се усеща потребността и от следващи тълкувания, особено на онези заболявания, които не бяха засегнати в първия том. Тези тълкувания сега са пред вас в разширена форма. Съобразявайки се с множество внушения и предложения, не поставихме центъра на тежестта върху големия брой на заболяванията. По-скоро те са представени по такъв начин, че засегнатите да разпознаят посоката, в която си струва да работят занапред.

Една от целите на първия том бе да направи по-нагледни междинните пътища и да извлече тълкувания от тях, но и да се занимае по-обстойно с т. нар. „вертикално мислене”, залегнало като основно начало на книгата. При обсъжданията се установи като твърде полезно разглеждането на заболяването не само откъм неговото впечатляващо въздействие, а оглеждането му от най-различни страни. Наистина тълкуването на множество отделни симптоми и констатации за един и същ образ на заболяването ще наруши удоволствието на някой незасегнат от болестта читател, но по-нататъшната работа на действително засегнатите ще бъде по-плодотворна и последователна. Именно по тази причина междувременно се появиха и книжките от джобната поредица „Лечение”, които толкова изчерпателно засегнаха широкия кръг от теми за проблемите на сърцето, кръвообращението, храносмилането и теглото, че дори и чрез тях е възможно едно задълбочено запознаване със собственото заболяване и изучаване на тълкуването. Те са взети под внимание в регистъра на симптомите от приложението на тази книга, също както и заболяванията, засегнати в първия том. Целта на този обширен регистър е да обобщи па едно място всички съществуващи досега тълкувания.

За да хвърлим повече светлина върху обстановката, съпътстваща всяка болестна картина, се отказахме от класификация според телесните функции и предпочетохме взаимоотношението глава - тяло. Все пак темите за рака и проблемите на старостта правят изключение и са поставени съответно в началото и края на книгата. Това дава възможност за подробно въвеждане не само в символиката на засегнатите органи, но и в тази на съответната телесна област.

В практическата психотерапевтична дейност с помощта на тази концепция по някои пунктове се наложиха разширения, а в други - корекции. Така например в предложенията си за разрешаване на отделни места изоставихме основното правило на хомеопатичния метод, който препоръчваше на пациентите с ниско кръвно налягане да се преструват и демонстрират сила. фактически и те трябва най-напред да се подчинят на директната заповед на симптома и да приемат слабостта, като и се отдадат с примирение. Смисленият път към противоположния полюс е само през разрешаването на конкретната задача. В хода на времето от отдаването и смирението израства сила, но тя не е основната цел. За да изясним това принципно положение, трябва да насочим срещу хомеопатичната идея нейната контрастна противоположност. Успоредно с основното схващане, че „болестта прави човека откровен", в този том непрекъснато се набляга на образа на болестта, съответстващ на принципното правило, че „болестта посочва задачата". Въпросите в края на всяка глава са насочени както към неразрешената, така и към вече разрешената област.

Началната глава, „Въведение във философията за другото тълкуване на болестта", е всъщност едно обобщение на теоретични основни предпоставки. При това особено внимание е обърнато на онези пунктове, които според нашия натрупан опит често водят до недоразумения. Общата част на Болестта като път предполага избягване на повторенията. Въведението в настоящата книга е повлияно донякъде от реакциите по отношение на първия том. Същевременно отделни теми като „Полярност и единство", „Добро и зло" и „Сянка" тук са засегнати бегло, за да осигурят място за други концепции, каквито са полетата за развитие и ритуалите.

Пространните теми като сърце, бъбреци и черен дроб, които са третирани или в първия том, или в джобната поредица „Лечение", тук не се повтарят; вместо това се правят конкретни препратки чрез приложението. Ако някои споменати в текста заболявания са разгледани по-изчерпателно на друго място, те са отбелязани със звездичка *. Така маркираните образи на болестта могат да се намерят чрез указанията на регистъра.



Все пак повторното подхващане и значителното разширяване на цялостната тема „Рак" се оказа необходимо в аспекта на най-често срещаното злокачествено заболяване при жените - рака на гърдата. Първоначално послужила за заключение на първия том, тя до известна степен хвърли в заблуждение мнозина пациентки и пациенти, които наблегнаха на втората поука за любовта, но занемариха борбата като необходима първа стъпка.

Накрая мога само да съжалявам, че решително допринеслият за това издание Торвалд Детлефсен дефинитивно се оттегли от обществени изяви и не позволи да бъде привлечен за продължаване на съвместно започнатата работа.

ПЪРВА ЧАСТI. ВЪВЕДЕНИЕ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА НА ДРУГОТО ТЪЛКУВАНЕ НА БОЛЕСТНАТА

КАРТИНА

1. Тълкуване и оценка

Заглавието Болестта като път предизвика някои недоразумения. При това то е взето предвид съвсем буквално, а не като оценка. Болестта е един възможен за извървяване път, сам по себе си нито добър, нито лош. Как ще бъде извървян, зависи единствено от засегнатия. Имах възможността да съпреживея съзнателното поемане по този път с редица пациенти, които впоследствие установиха, че „тяхното наднормено тегло", „техният сърдечен инфаркт" и дори „техният рак" са се превърнали в техен голям шанс. Днес можем да приемем, че именно сърдечният инфаркт е подтикнал света Тереза от Авила към по-нататъшния неин път. Знаем колко тясно са свързани виденията на Хилдегард фон Бинген с нейната мигрена. Тези две изявени жени са възприели изцяло посланията на своите болестни картини и образцово са ги претворили в живота си. Именно такава е претенцията на Болестта като път - поука от собствените симптоми и израстване чрез тях.

Злоупотребата с тази концепция и залегналата в нея философия е много погрешна. Езотериката няма нищо общо именно с разпределянето на вината, въпреки че - както изчерпателно е разгледано в първия том - всеки човек поначало е виновен заради отделянето си от единното цяло. Виновността не се определя от малките или големи грешки в ежедневния живот, тя съществува по принцип. Човешката правина е в напускането на райското единство. Животът в този противоречив свят е по необходимост изпълнен с грешки, което служи за откриване на обратния път към единството. По този начин ножа грешки и всяка болестна картина изясняват липсващите за съвършенството елементи и се превръщат в шанс за развитие.

Злоупотребяване с болестното тълкуване като преценка на другите е неправилно в широк смисъл Никой нима право да разпределя вината, защото правината отдавна е разпределена и няма нужда от човешка намеса. Със същия успех можем да поздравим засегнатия с болестта, защото в нея се съдържат възможности за развитие и поука. В това отношение т. нар. „примитиви" ни превъзхождат, защото разглеждат болестните симптоми като намеса на съдбата в живота им и с готовност ги приемат като изпитания. Шаманите на множество племена копнеят да се разболеят от болестта, в която са посветени, защото единствено тя би могла да ги въведе в нови области на познание. Тази идея понякога бива преследвана толкова последователно, че един лечител придобива правото да лекува само онези болести, които е преживял с тялото и душата си. Ако лечителят се самовъзприема като душевен водач из глъбините на вътрешния свят, това поведение е принудително, защото пътеводителят все пак трябва предварително да се е запознал със страната, през която развежда останалите.

Сред нас са запазени само следи от тази идея. По този начин в думата „съдба" може да се открие „изпратеното спасение" (от латинското salus - спасение). Хубаво е да обърнем внимание и на лечебните методи на хомеопатите. Тук лекарят се отправя доброволно в дебрите на болестта, за да може да изгради най-правилния начин на лечение. Все пак от един психотерапевт с право очакваме да е пребродил подробно



индивидуалните и колективни духовни полета и да знае накъде да придружава своите пациенти.

Няма никакъв смисъл да упрекваме болния в принципното и всеобщо за всички ни прекалено дълго проучване на болестта и съответните шансове за развитие. Във всеки случай това няма нищо общо с концепцията за „болестта като път", а по-скоро с удоволствието да изтормозиш някого.

Онзи, който заплашително размахва пръст, когато „изяснява" на другите тяхната болест или пък се самообвинява заради нея доказва, че е разбрал нещата погрешно. Злоупотребявайки с тълкуването като обвинение под мотото „Имаш запек, защото си циция", той недооценява скрития в сянка характер на всеки болестен симптом. Засегнатият дефинира сянката несъзнателно. В този смисъл така обвиненият не би могъл да възприеме тълкуването. Ако той знаеше, че е скъперник, не би имало и най-малка причина да страда от запек. Сянката не е подходяща за упрек. Напротив, по отношение на тази най-сложна за нашето съществуване тема е необходим особено внимателен подход. Засегнатият се нуждае от цялата сила, а по отношение на обкръжаващите го от много свобода, за да може постепенно, със собствени стъпки да открие позицията си към изразената от болестното състояние тема. При това колкото по-трудно се открива смисълът на тълкуването, толкова по-трудно се дава оценката.

Онзи, който се самообвинява, също недооценява шансовете си за израстване чрез болестта. Опознаването на едно болестно състояние до нивото на душата само по себе си не променя нищо - нито във връзка с основната вина, нито по отношение на основните факти на съществуващия проблем. С това човек не става по-добър или по-лош, а само повече знаещ и осъзнаващ отговорността си. Ако се игнорира знанието и придружаващата го отговорност, не се променя нищо и всичко си върви както преди. Напротив, ако поемем отговорността за собствената си съдба, болестта се превръща в шанс и дава възможност да откликнем на указанията на собственото си тяло.

При това начинът на действие не е особено труден. На телесно ниво всеки е в състояние да посочи с пръст мястото, което му причинява страдания. Целта на тази книга е обаче това познание да се пренесе на душевно ниво. Някога това е било толкова естествено, колкото днес е естествено посочването с пръст. Става дума обаче за поставянето на пръста върху раната в преносен смисъл. Това изисква смелост, но все пак не толкова много, тъй като раната вече съществува. Тя не се появява с поставянето па пръста върху нея, а просто става по-осъзната. В дългосрочен аспект чрез така направената крачка може да се стигне до нейното излекуване.

2. Самозаслепение и проекция

Истинският шанс не се състои в тълкуването на чуждите болести, а на собственото заболяване. Това се затруднява от вездесъщото самозаслепение. Проблематиката на проекцията и склонността ни да изтласкваме всичко неприятно и затрудняващо ни извън себе си и именно там да го обработваме или преодоляваме се явява пречка и при тълкуването на образите на болестта. Докато ясно виждаме треската в чуждото око, не забелязваме гредата в собственото. Придобитите чрез Болестта като път познания показват характерни особености. Срещу тълкуването па нашите симптоми от приятели и познати противопоставяме едно голямо „но". Толкова убедително функциониращото за партньора или свекървата при нас внезапно отказва да действа.

Тълкуването на образа на болестта е действие в сянка и затова много често е неприятно. Това се доказва и от факта, че подходящите тълкувания биват спонтанно отхвърлени. Ако едно тълкуване първоначално изглежда сполучливо, то или не е правилно, или не е достатъчно задълбочено. В този смисъл най-добре би било да се поучим от чужди болестни образи и по-късно да приложим тези познания върху себе си. Само ако се направи тази сериозна стъпка, концепцията придобива смисъл. Тогава тя се превръща в честен път за самопознание и самоосъществяване.

По отношение на останалите тълковни системи, особено от областта на езотериката, символиката на заболяването има преимуществото да не допуска недоразумения на



засегнатото ниво. Съществува минимална опасност от интерпретиране на стомашната язва като непосредствен признак за предстоящо просветление. Тялото гарантира, че тук става дума за ясна необходимост от изследване, което определено се корени в материалното.

3. Оценка на симптомите

Най-драстичното на пръв поглед различие от традиционната медицина е нашата позитивна оценка на симптомите. Вместо обичайното съюзяване с пациента против тях, тук вече говорим за обвързване със симптомите, за да установим какво липсва на пациента и кое предизвиква тези симптоми, респ. грешки. Ако освободим симптома от неговата негативна оценка, той може да се превърне в ценен указател за липсващите теми и да ни помогне да станем по-пълноценни и здрави.

Тук се крие един необятен шанс за развитие, защото симптоми са налице у всеки човек. По този въпрос съществува рядко срещащо се единно мнение на всички области на медицината. Използвайки все по-добри изследователски методи, научната медицина открива практически у всеки някакви отклонения от нормата. Здравните статистики1, които всъщност са по-скоро статистики на болестта, също говорят на разбираем и ясен език. Със своите още по-чувствителни диагностични методи природолечението вече просто не открива здрави индивиди. И двете течения не оценяват добре тази ситуация, докато религията и езотериката я приемат като неотменима даденост. Според техните възгледи човекът от този поляризиран свят е по необходимост нездрав и се намира в търсене на изгубеното единство, което е изоставил в рая при поемане но пътя на своето развитие. Интересно е, че СЗО2 като представител на официалната медицина дефинира здравето по начин, подобен на езотеричните възгледи. То представлява състояние, освободено от телесни, душевни и социални страдания. Според това определение на този свят не съществуват здрави хора освен в учебниците по анатомия и физиология.

Все едно дали чувстваме нашето болестно състояние като здравнополитически проблем или необходима последица на отклонението ни от единството - остава налице фактът, че всички ние притежаваме симптоми, а по този начин и шанса да израснем чрез тях. Въпросът е: ще продължим ли да се придържаме към погрешния и продължаващ хилядолетия опит за отстраняването им от света, или ще направим усилие да ги разглеждаме като пътни указатели, които да следваме.

4. Изтласкване на симптомите в две направления

Медиците са напълно самотни в своята вяра, че могат да премахнат нещата от света, физиците и химиците знаят и доказват, че са възможни единствено преобразувания от една форма на съществуване в друга, но не и с нищо незаместено изчезване.

При загряване на един леден блок твърдата материя се превръща в течна вода. Ако продължим загряването, течността ще се превърне в газообразна пара. При охлаждане процесът е обратим. Това за нас е ясно и се обяснява от физиката чрез закона за запазване на енергията, според който нейното количество е винаги константно. Нищо не може да се унищожи действително и завинаги.

По-нататък физиката ни учи, че различните форми на проявление на водата се обуславят от различните състояния на трептене на нейните молекули. В твърдо състояние градивните частици трептят с относително малка честота. При течно състояние те са по-възбудени в енергетично отношение и трептят по-бързо. Възбудата и съответстващото й ниво на трептене са най-високи при газообразното състояние.

От подобни позиции изхожда и езотериката, разглеждайки в твърдостта материалния земен елемент, в течността - душевния воден елемент, а в газообразната форма -

1 Според статистиката един днешен германец прекарва за десен годишен период една жизненоопасна болест, десет тежки и голям брой по-леки заболявания. Ако подложим на модерна медицинска диагностика и интензивно разпитване 1000 случайни граждани от произволен голям град, нито един от тях няма да се окаже напълно здрав2 СЗО - Световната здравна организация към ООН.



духовния елемент. Нивото на трептене се повишава от материалното към духовното. Пренесено към нашата тема, това означава: като израз на материалния свят тялото има най-ниска честота на трептене, душевното ниво притежава средна степен, а най-високата степен е духовната. За да повдигнем на по-високата душевна плоскост една тема, утаила се на ниското ниво на трептене като телесен симптом, трябва да добавим енергия. Още по-голямо нейно количество е необходимо за достигане на духовното ниво. При тълкуването на образите на болестта тази енергия трябва да се внесе под формата на осъзнаване и подкрепа.

При обратния процес на възникване на болестта тази енергия е била спестена. Ако се доближим до тема, с която не желаем да влезем в противоречие, ние спестяваме енергия на съзнанието, оставяйки темата да потъне в душевната област и още по-нататък -в тялото. Онова, което не желаем да съхраним в съзнанието си и вярваме, че сме го премахнали чрез игнориране, всъщност се запазва в прасмисъла на думата, или в сянката според терминологията на Юнг. Следователно сянката се състои от всичко онова, което не познаваме и не приемаме за действително, а предпочитаме да пропуснем. Тя е диаметрално противоположна на Аза, построен от всичко, което приемаме с удоволствие и с което се идентифицираме. В този смисъл никой Аз и никой човек не изпитва радост отново да се срещне със събралите се в сянката теми.

Но понеже сянката е неотменима част от нашето единство, то ние можем да бъдем здрави - в смисъл на пълноценни - единствено чрез нейното интегриране. Цялостно завършеният човек се състои от Аз и сянка. Двете заедно образуват личността, която е доказателство за съществуването на интегрирания само-осъществен човек. По този начин възприемането и обработката на въплътените в симптомите сенчести проблеми се превръщат в път за самооткриване. Болестните картини са изяви на сянката, които поради появата си от глъбините на душата върху повърхността на телесния свят са лесно достъпни и по този начин превъзходни пътеводители към съвършенството.

Чрез конкретния пример за стомашната язва можем по-добре да си изясним феномена изтласкване на симптома с неговите две различни направления. Това понятие е въведено от дипломираните медици и психолози, след като станало ясно, че „отстранените" симптоми се появяват на друго място. Тъй като научната медицина е фиксирала вниманието си само върху тялото, то и изместването на симптомите се осъществява единствено на телесно ниво. Бихме могли да се изразим и цинично: симптомите се прехвърлят от орган на орган, а пациентите от специалист на специалист.

Когато един пациент се обърне към лекаря с оплаквания от „нервен стомах", обикновено получава психофармака, т. е. лекарствени средства, които прекъсват психовегетативните връзки. Това означава, че връзката между инервацията на стомах и психика се блокира по химичен път, което пречи на стомаха да реагира едновременно с психиката. Това отстраняване на болката, което с нищо не променя принципната ситуация на засегнатия, има ограничено във времето въздействие. Следващата ескалираща стъпка на научната медицина би била психовегетативно прекъсване по хирургичен път, при което се отстраняват съответните клонове на отговорния за заболяването nervus vagus. Ако и тази мярка е закъсняла, се изрязват една или две трети от свръхстрадащия стомах. Нещо, което го няма, не може и да боли. Това е една проста и късогледа логика, защото в намаления по този начин стомах скоро се появяват други проблеми на храносмилането. Всички подобни стъпки имат за цел тялото. По този начин симптомите се изместват само на телесно ниво, т. е. движението е единствено по хоризонтала.

Алтернативата е преместването по вертикала - от телесното към душевното и накрая към духовното ниво. Но за да се премине от нискотрептящо към високотрептящо ниво, е необходима енергия, която засегнатият трябва да произведе сам. Тук лекарят би могъл да изиграе само ролята на катализатор3. С влагането на съзнателен елемент могат да се

3 В химията едно вещество се характеризира като катализатор, когато дава ход на една реакция, без само да се променя. При липса на катализатор реакцията не може да се осъществи и той участва в нея, без да е подложен на нейното влияние. Тук използваме сравнението, че някои лечебни процеси често могат да протекат и без лекар, но и той понякога бива повлиян от терапията



потърсят душевните корени на стомашните болки. Какво притиска стомаха, какво несмилаемо бива погълнато, кое предизвиква саморазкъсването, появяващо се при всяка язва? По непосредствените оплаквания и преживявания на пациента и чрез съответно проучване може да се разкрие и подложи на обработка неговото съзнание. Подобно изместване на симптомите във вертикална посока има предимството да не допуска по-нататъшна ескалация на симптоматиката, а, напротив, да я направи излечима.

5. Форма и съдържание

Вертикално разположените едно над друго нива на тялото, душата и духа съответстват на областите на формата н съдържанието. Тялото представлява формалната страна, а душата, респ. духът - съдържанието. От религиозна и езотерична гледна точка този паралел е напълно естествен, но за природната наука с изцяло чужд. През епохата на античността всяка форма, а това означава всяко нещо, е разглеждана като изява на скрита в нея идея. Още Гьоте заявява категорично: „Съдба преходна е всичко менливо." В много области на живота от изкуството до техниката връзката между формата и съдържанието продължава да ни изглежда естествена и до днес. Една пластика на Микеланджело се оценява от нас според нейния израз. Колкото и важен да е материалът, той отстъпва за сметка на съдържанието. Ако в някой технически уред светне предупредителната лампичка, за нас това е основание да потърсим намиращата се в основата причина. Искаме да разберем какво още означава примигването на лампичката. Напротив: ако тялото ни изпраща предупредителни болезнени сигнали, мнозина се опитват да ги потиснат с таблетки, без дълбоко да се замислят за причината. Защо именно знаците на тялото би трябвало да не означават нищо? Ние бихме послужили па здравето си, ако се отнасяхме към тялото си с такова съзнание, както към която и да е машина.

Следващият пример би трябвало да осветли отношението между научната и тълковната медицина. Да приемем, че някой познат отговаря на въпроса ви за най-новата театрална пиеса по следния начин: „Сцената бе с размери 8 на 4 метра и висока 2 метра; участваха 14 артисти, от тях 8 жени и 6 мъже. Костюмите бяха приготвени от 86 метра лен и 46 метра коприна, а сцената бе осветена от 35 прожектора..." и т. н. Този отговор би бил твърде незадоволителен. В същото време оценяваме един лекар именно според изобилните и споделени факти и данни за тялото ни, които е получил от изследванията. Такъв лекар също е увиснал в областта на формалното, увличайки със себе си и своя пациент. Едва когато след подробното изброяване на резултатите от измерванията и съответните констатации той например заяви, че „всичко това се нарича бронхопневмония*", пациентът има вече известна яснота. Сега вече лекарят е разтълкувал своите числа и констатации и изявлението му придобива за засегнатия известна значимост.

На това място нашето встъпление се придвижва малко напред. Защото по това значимо направление можем да продължим именно с въпроса: какво всъщност означава белодробно възпаление. Именно от мястото се установява засегнатото ниво. Белият дроб е орган на газообмена, а този процес ни помага при общуването, защото говорът възниква чрез модулацията на издишвания въздух. Всички ние дишаме еднакъв въздух и чрез белите дробове влизаме в контакт помежду си. Двата бели дроба свързват лявата и дясната страна на тялото, така както дишането свързва съзнанието и неосъзнатото. Никоя друга органна функция не е така равностойно достъпна на двете нива. Чрез органа „бял дроб" е зададено нивото на проблема и е подхваната темата за контакта и комуникацията. Както убедително посочват констатациите на научната медицина, възпалението* представлява войнстващо противоречие, конфликт в тъканта. Антителата воюват против причинителите; въоръжават се, борят се, умират или побеждават. С белодробното възпаление ние сме изявили на телесно ниво своя конфликт в областта на комуникациите. Дори и след вече разширеното тълкуване ние можем да продължим да задаваме въпроси: Защо се случва точно на мен, защо точно това и точно сега? Защо ми пречи и защо ме притиска?



Действително подходящите тълкувания се удават тогава, когато се отчитат индивидуалната среда и специфичната симптоматика. Тълкуването на диагнозите по бързата процедура, каквато е обичайната практика, остава плакатно по подобие на самата диагноза. Въпреки това от тяхното тълкуване има смисъл дори и когато те като дребни камъчета допринасят за изграждане на голямата мозайка на болестната картина. Без значение дали са написани на латински или на английски, за предпочитане е диагнозите най-напред да бъдат преведени. Множествена склероза* се превежда като „множествени втвърдявания", което вече внася известна яснота върху образа на болестта. Други диагнози се разпадат в себе си и по този начин изгубват поне част от съдържащия се в тях ужас. Потресеният от „оценката" РСР4 (първичен хроничен полиартрит) пациент се съвзема след превода на отделните думи: primar - първичен, от началото; chronic - хроничен, протичащ леко, едва забележимо; polyarthritis - възпаление на множество стави. За тази диагноза дори не е имало нужда от лекар. И вие самите знаете, че от самото начало неусетно е започнало възпаляването на множество стави.

От противопоставянето на формата и съдържанието става ясна важността и на двата елемента. Всяка пиеса е безсмислена без сцена и артисти, без костюми би било най-малкото конфузно, а при липса на осветление смисълът трябва да остане на тъмно. Всички тези неща са от голяма важност, но не са всичко. Аналогично е положението с телесните данни и констатации. Те са неотменими при описанието на формалната страна и ние естествено ги използваме като изходен пункт. Те осигуряват възможността за първата крачка и по този начин се превръщат в предпоставка за втората - за откриване на смисъла, т. е. тълкуването. Но те естествено не могат да го заместят.

Следователно научната медицина предоставя една важна основа и не става излишна в присъствието на тълковната, а съществено се разширява. От наша гледна точка не можем да отправим към нея принципни възражения. Наистина и двете направления имат една и съща телесна база, но главните области на действие се намират на различни нива.

Научната медицина се е ограничила върху тялото и в ремонтната област често извършва чудеса. Грижата за душата е предоставена на психологията, а за духа от най-ранни времена се е грижела теологията. Който упреква научната медицина, че не лекува душата му, прилича на посетител в градска къпалия, недоволен от липсата на морски пейзаж. Това обаче никой не му е обещавал. Така и съвременната медицина вече не обещава лечение на тялото, душата и духа, а скромно се е оттеглила към ремонтните работи на телесно ниво.

Това оттегляне от нивото на тълкуване научната медицина споделя с повечето природолечебни методи5. Двете области си приличат много повече, отколкото се предполага, защото се базират на общ механистичен светоглед. Те търсят причините в миналото и се конкурират главно по отношение на по-задълбоченото проучване и на по-ефективната борба със симптомите или цялостното им премахване. Дори в избора на оръжие те са по-близки, отколкото си признават в действителност6. Който излезе на бой срещу симптомите, се нуждае от оръжие и очевидно защитава алопатичната гледна точка, като се насочва срещу противника и се опитва да го изключи с най-доброто противодействие.

Ако природолечителите упрекват научната медицина, че тя успокоява болките предимно с кортизон, би трябвало да се замислим, че кортизонът е телесен хормон и следователно недвусмислено принадлежи на природата, съответно на нашата собствена

4 В последно време съкращението PSP се използва предимно за болни от СПИН пациенти с настъпило белодробно възпаление и означава Pneumocystis carinii pneumonia. Старото название сега е лишено от ненужната първа буква Р5 Доколкото хомеопатията или китайската медицина се разглеждат като природолечение, това мнение не се отнася до тях. И в рамките на общовалидната медицина съществуват опити за изграждане на по-обобщена философия на болестта.6 Една важна, ако не и първостепенна разлика, със сигурност се съдържа в опасността от странични влияния на използваните в битката оръжия. Ако алопатичният метод не може да се избегне, естествено за предпочитане са онези средства, чиито странични ефекти са по-малко или липсват. Все пак те не могат да се разглеждат като лечебни средства в същинския смисъл, защото нямат за цел излекуването и съвършенството, а премахването на симптома.



природа. Най-любимият сърдечен препарат на научната медицина - Digitalis, не е нищо друго освен растението напръстник, чиято естественост и целесъобразност не може да бъда оспорена. Дори зад първия и най-обичан антибиотик - пеницилина, се крие Aspergillus penicillinum (гъбната плесен). Напротив, нищо природно няма в хомеопатията. Потенция под формата на С30 или D200 никога не може да настъпи по естествен път. Хомеопатията е изкуствен метод и старите лекари хомеопати не се страхуваха да я характеризират и упражняват като изкуство.

6. Хомеопатия

Като диаметрално противоположна както на научната медицина, така и на обикновеното природолечение, хомеопатията и нейното светоусещане създават духовната основа на една действително алтернативна медицина, на която отдава дължимото и нашата теза. Тук не става дума за борбата против един симптом чрез неговата противоположност, а за съюзяване с него и дори за подкрепата му с подобни алтернативи при неговия опит да внесе някой липсващ принцип в живота на болния.

Медицината има дълбоки корени в посочената мисловна теза. Това се вижда още в нейния символ, виещата се около жезъла на Ескулап змия. Приет от Световната здравна организация като международен обединяващ лекарски знак, този символ притежава история, която опира назад чак до ранните епохи на човечеството. В Рая именно змията като издължена дяволска ръка изкушава хората, насочвайки ги по пътя на развитието. Тя е символът на поляризирания свят на противоположностите и припълзява през двата полюса на действителността, за да се придвижи напред. Като никое друго животно тя е прикована към Земята - както чрез свързаната с Грехопадението Божия анатема, така и със своята форма. За нея религиозният философ Херман Вайделенер казва, че тя цялата е ходило7. Освен двата си отровни зъба тя притежава и раздвоен език, символ на нечестността, раздвоението и раздора. Успоредно с това тя поглъща жертвите си цели, подобно на подземния свят, чийто символ представлява. От друга страна, змията притежава и способността радикално да изоставя старото и преживяното и чрез смяната на кожата си ежегодно поставя напълно ново начало. Но преди всичко тя притежава отрова, която може както да убива, така и да лекува. В този смисъл противоречивата взаимозависимост се доказва и от английската дума за отрова „gift", която означава и „подарък".

Както в онези стари времена, когато змиите били подслонени в лечебния храм на Ескулап (на гръцки Асклепий), така и до днес същинската и най-благородна задача на лекаря е да превърне отровата8 на полярността в дар, с който пациентът да се излекува. От самото начало хомеопатичната медицина следва именно този път в своите мисли, действия и приготвяне на лечебни средства. От отрови като арсен и лахезис9

хомеопатията произвежда лекарства, като чрез разклащане постепенно премахва тяхната материалност. Това т. нар. потенциране не представлява разреждане, а именно разклащане и динамизиране, както подчертават хомеопатите. В този случай първичната субстанция или тинктура при всяко разклащане се редуцира с една десета (D - потентност за децимал) или с една стотна (С - потентност за центезимал) и при всяка стъпка чрез разклащане предава своята същност на разтварящата среда10. Получените по този метод степени над D - 23 вече не съдържат изходен материал, но все още носят в себе си пълната и освободена от първоначалните отрови информация. Тя принадлежи към духовната област и е преодоляла по-ниско трептящото материално ниво. Надмогнала своята материалност и пренесена на по-високото ниво, тя вече може да въздейства като истинско лекарство, като подава на пациента липсващата му информация и по този начин го прави по-здрав.

7 Херман Вайделенер, Тълкуване на живота чрез мъдростта на езика, стр. 198 Парацелзий посочва, че в последна сметка всичко в света е отрова. Дозата посочва само колко силна е една отрова.9 Lachesis muta, „бразилската" змия, е наистина отровна.10 Става дума за алкохол и вода, за които група виенски изследователи успя да докаже, че играят решаваща роля при приемането на първообраза на лекарственото вещество



Хомеопатичните средства се откриват чрез споменатите по-горе лекарски изпитвания. В тези случаи клинично здрави лекари приемат средството в по-ниски, т. е. съдържащи изходното вещество потенции и регистрират последващите симптоми. Ако някой пациент притежава същата или подобна симптоматика, той получава лекарството най-често в по-висшата, т. е. лишената от материя форма. По този начин тя може да допринесе за лечението му във вид на чиста информация, доколкото лекарствената картина се покрива с тази на симптомите.

Всяко заболяване е израз на потънала в тялото идея, респ. същност, която липсва в съзнанието. То може да бъде лекувано с подобна лекарствена или духовна информация. В първия случай говорим за хомеопатия, а във втория - за осъзнаване на същността или тълкуване на болестната картина. По своята природа информацията стои на по-високо ниво на трептене в сравнение с телесния проблем. Ако проблематиката успешно бъде прехвърлена на това по-високо ниво, отровата се превръща в дар. По този начин манифестирането на сянката в симптоматичното води до нейното осветляване и болестта се превръща в път към самопознанието.

7. Игра на причини

По отношение на съдържанието, респ. на изпратеното от образа на болестта послание, научната медицина е препятствие към създаването на причинна концепция. По примера на природните науки тя изхожда от обстоятелството, че всяко нещо има своята причина в миналото. Нейната цел е откриването и отстраняването на тази причина. Научната медицина с удоволствие критикува другите начала като ненаучни, един укор, който както впрочем сами ще се убедим, се връща върху самата нея.

Най-характерното за причинната концепция е нейната ограниченост. Изследва се само едно направление, а именно миналото. При това най-често с еднократно или двукратно зададения въпрос „Защо?". Търсенията естествено могат да се отправят и в други направления, или пък задаваните въпроси да се увеличат. „Защо съм настинал?" „Защото преди два дни съм се заразил" - така би могъл да звучи приемливият отговор на научната медицина. „Но защо съм прихванал тези вируси?" „Защото имунната ми система е отслабена." Но и тук можем да продължим с въпросите. „Защо имунната система е отслабнала?" Отговорът все някога ще се върне обратно към наследството с мотото: „Защото съм наследил тази имунна система от родителите си." Но защо моите родители са ми предоставили именно такава имунна структура? Тук отговорът насочва към бабите и дядовците, които също са наследници на своите родители, т. н. Накрая стигаме до Адам и Ева, както и до въпроса: Защо първите хора са имали такава имунна система? „Подхождайки научно", с подобни въпроси ние можем да се върнем назад до праексплозията. И все пак остава открит въпросът: Защо, за Бога, внезапно е избухнала експлозията?

Принципът на причинността действа убедително само на пръв поглед. При по-внимателно вглеждане той демонстрира съществени слабости. Най-голямата от тях е, че със своите доказателства той не е справедлив към действителността, за което свидетелства и модерната физика. Като най-напреднала природна наука тя е прекрачила границите на механичния и изграден върху причинността образ на света и го е отхвърлила.

До тази решаваща не само за медицината повратна точка физиците са достигнали при своите изследвания в областта на най-малките частици от вътрешността на атома. Те откриват, че всички частици с изключение на светлинния фотон притежават огледален противоположен полюс11. Следователно всяка частица притежава свой двойник (близнак), който ще е противоположен във всичко. Още от Айнщайн е известна една експериментална постановка, при която върху една от частиците близнаци се упражнява въздействие, а другата се оставя в покой. Най-смайващото било, че едновременно с

11 Това не е особено удивително за езотериката, защото тя винаги изхожда от факта, че в този полярен свят всяко нещо има своя противоположен полюс и светът може да се възприеме единствено чрез тези противоположности. За да разберем „малкото”, се нуждаем от „голямото”, а „доброто” придобива своя смисъл чрез „лошото”.



промяната на подложената на въздействие частица непосредствено се променяла и тази и покой, и то така, че двете продължавали да бъдат противоположни. Още по-удивително било, че и двете промени настъпвали едновременно, което изключва възможността за предаване на информация.

В последна сметка англичанинът Джон Бел успял да докаже математически, че частици от един източник, т. нар. фазово свързани частици, се намират в постоянна взаимозависимост, при това по един неразбираем логически и без причинна връзка начин. Теоремата на Бел прави още една крачка напред и доказва, че е валидна не само за областта на субатомарните най-дребни частици, а изобщо. По този начин причинността бе отхвърлена, респ. сведена до един обяснителен модел, който позволява доближаване до действителността.

Според науката Вселената е възникнала в резултат на споменатата вече „праексплозия". Ако се замислим над този факт, то Вселената би трябвало да се състои от прозрачно свързани помежду си частици. Точно от това изхождат източните свещени писания. Хиндуистките веди и сутрите на будизма описват действителността като постоянна връзка между нейните собствени и всички останали аспекти. Там, където днешните физици излагат подобни и предполагащи метафизическо допускане резултати, не става дума за доближаване между модерното и най-древното знание, както впрочем с удоволствие се твърди, а за едностранно приближаване на природната наука до безвремевото знание на ученията за мъдростта.

Ако причинността е отречена, остава въпросът: защо продължаваме да се придържаме към нея? Поне в това общество12 можем да минем изцяло без нея, защото нашето мислене е причинно изразено до говора (както доказва например настоящото изречение). Всъщност няма причина да се залавяме за една ограничена подформа на причинното мислене, каквато е научната система.

Ние можем да разширим причинността като най-удобното и предоставено ни на разположение средство за доближаване до синхронно „случващата" се или „биваща" Вселена, както това стори някога Аристотел. Предимството па неговите разсъждения се изяснява дори ако разгледаме под научна лупа някой обикновен процес, каквото е например едно спортно събитие. Даже бягането на 100 метра е прекалено дълго и трябва да отделим от него един кратък отрязък - например старта. На стандартния научен въпрос: „Коя е причината за внезапното потегляне на спортиста?", съществува научно обоснован отговор: стартовият изстрел. Той действа от миналото към настоящето, съществува винаги и може да се възпроизведе.

Онзи, който все пак разбира нещо от лека атлетика, няма да бъде особено доволен от подобно обяснение. Той ще обърне внимание на обстоятелството, че по-съществената причина за стартирането на спортиста е желанието му да спечели златен медал. Но една евентуална победа все още се намира в бъдещето и поради това е неприемлива за науката като причина. Според възгледите на Аристотел причина за всичко случващо се е първообразът. При бягането на 100 метра това биха били правилата на играта. Те например забраняват използването на велосипед и други непозволени помощни средства. Само поради твърде дългото съществуване на образеца „бягане на 100 метра" спортистите вече знаят посоката, в която трябва да се отправят. В крайна сметка съществуват и материални основания или причини, залегнали в кортовата писта, мускулите и т. н. , които се признават и от науката. Използвайки четири причини вместо една, ние още не сме достигнали истинската действителност, но все пак се доближаваме до нея. Ако в крайна сметка не съществуват други причини, трябва да бъде позволено да допълним единствената с още три. Ако за тълкуването на образа на болестта привлечем тези четири причини, това обстоятелство няма да определи посочената от научната медицина причина като погрешна, а само ще я разшири и допълни.

Много често при действително важни собствени заболявания човек попада в прегръдките на еднопричинността поради навика и самозаслепението. Тогава той приписва своето белодробно възпаление единствено на вирусите и не си задава повече

12 Някои от т. нар. „примитивни култури” функционират почти без разбиране на причинност, но очевидно те не представляват алтернатива за нас.



въпроси. Естествено при всяко белодробно възпаление са налице причинители, които изразяват действащата още от миналото причина. Но за това не са виновни никога само те, защото повечето здрави хора приютяват в белите си дробове подобни причинители, без да се разболяват. Ако обаче по някаква причина тези хора попаднат в интензивно отделение - например вследствие на тежка автомобилна катастрофа, същите възбудители могат изведнъж да се активизират. В същото време не може да се смята, че опасността от белодробно възпаление е по-висока в интензивното отделение, защото примерно има повече причинители, напротив - на никое друго място не ги преследват и унищожават така усърдно. Съществената причина се крие в комуникационния конфликт, който се изявява на телесно ниво, доколкото целият контакт се осъществява само чрез пластмасови маркучи. Както винаги се намира някоя функционална причина, така и винаги ще се намери целева или смислова, както и цялостен образ на болестта, в който удобно се вмества всичко случило се.

8. Аналогия и символика

Дори когато се върнем към четирите причини на Аристотел, философията на Болестта като път се основава не толкова върху причинното, колкото върху аналогичното мислене. И отново физиката е онази, която може да ни открие пътя към този светоглед. На мястото на причинността физиците поставят симетрията и обявяват, че последните понятни за нас закони са именно законите на симетрията. Аналогичното мислене на старата медицина, изразено от правилото на Парацелзий - „микрокосмос — макрокосмос", или изразеното от основното правило на езотериката „както горе, така и долу", респ. „както отвътре, така и отвън", се доближават до това разбиране за симетрията. Ако виждаме аналогия във формата и съдържанието, тялото и душата, човека и света13, ние сме по-близо до действителността, отколкото ако търсим причините, защото физиката доказва, че светът се определя не от подреждането на причините една зад друга, а от синхронизираното съседство и единодействие.

Ключът към това разбиране на света не се намира в анализа, а в символиката. Тя всъщност е в основата на тълкуването на симптомите. Както всички останали картини, така и болестните не могат да се осмислят чрез анализ на материала, а по-скоро чрез контемплативно14 наблюдение на цялата им същност.

Изказът на една картина се изплъзва, ако се опитаме да го открием чрез още по-фин анализ на материала. Накрая получаваме някакъв цифров резултат за състава на цветовете, но есенното настроение е загубено. То се съдържа много повече в символиката на цветовете, отколкото в тяхната химия. За да разтълкуваме един образ, всички подробности трябва да бъдат обединени в общ израз. Цялото е повече, отколкото сумата на отделните му части.

Думата символ произхожда от гръцката „symballein", което означава нещо като „нахвърлям на едно място", „сглобявам", „нагласявам". За да можем при тълкуването на болестната картина да обхванем човека в пълната му цялост, е необходимо да сглобим отделните впечатления в един цялостен образ, респ. всички по-малки символи в един всеобхватен символ.

Макар и легитимирано от модерната физика, аналогичното мислене винаги е изоставало от аналитичното. При това мисленето чрез аналогия изобразява нашия живот много по-пространно, отколкото ние самите си признаваме. Когато срещнем за първи път един човек, ние си изграждаме за него образ, който се базира на символите и аналогиите. Дори когато нашият интелект иска да ни предупреди за заблуждаващото първо впечатление, ние смятаме, че по-добре знаем. Ако се доверим на разума, често се

13 Вж. по въпроса Р. Далке, Човекът и светът са едно цяло. Аналогии между микрокосмос и макрокосмос, Мюнхен 1987

14 Самата дума Kontemplation съдържа аналогичната взаимовръзка. Представката „Кон” означава „заедно, общо”, а „templum” била първоначалната небесна област, която един авгур или жрец трябвало да наблюдава, за да може от горното да извади заключенията си за долното. Едновременно свещенодействие в горния небесен и долния чемен храм - това е бил първичният смисъл на Kon-Templation.



нуждаем от много време, за да открием накрая, че всъщност сме знаели всичко от самото начало. Когато посещаваме нечие жилище, си изграждаме някакъв образ за него и за собственика. Същото става и когато го виждаме да слиза от колата си. Всичко това се основава на повече или по-малко осъзнато разбиране на символите. Религията също се гради на символиката и аналогията. Само по този начин могат да бъдат разбрани притчите. Когато в „Отче наш" четем: „И да бъде волята Ти както па небето, така и на земята”, ние просто използваме друга формулировка за „както горе, така и долу” и се движим по пътя на аналогията.

При по-внимателно вглеждане ще открием, че дори природознанието почива на сравнителното мислене, защото всеки процес на измерване представлява сравнение и влизане в отношение, респ. аналогия. Без значение дали ще измерваме разстояние, температура или налягане, ние винаги се насочваме към сравнение с една разграфена скала. Понеже измерването е основа на природознанието, то в последна сметка се основава на сравнителното мислене.

Близостта между медицината и аналогичното мислене се вижда още по-ясно в статистиката, една от нейните любими дисциплини. Непрекъснато се сблъскваме с опити за привеждане на доказателства чрез статистика. Методът е известен и съблазнителен. Анкетират сто души, зависими от хероин, с въпроса дали по-рано са консумирали продукт от рода на канабиса - хашиш или марихуана. Ако 90% отговорят утвърдително, това се счита за доказателство и канабисът се превръща в опиат, отварящ пътя към хероина. Но онова, което звучи толкова логично, всъщност няма доказателствена сила. При различно поставяне на въпроса би могло да се докаже статистически, че най-опасният начален опиат в света е млякото, защото 100% от зависимите от хероина и алкохола са започнали с него. Тук изобщо не става дума за принизяване на статистиката, а напротив - за реабилитиране на заложеното в нея сравнително мислене. Статистиците могат да изяснят същественото, но никога не могат да докажат нещо, защото техните корелации нямат нищо общо с причинността. Както измерванията, така и статистиките показват широкото разпространение на аналогичното мислене, фактът, че ние не желаем да го възприемем, не променя нищо.

Символиката си остава от решаващо значение и за съвременната медицина. Както ще стане ясно по-нататък, символите и изградените на тяхна основа ритуали продължават да играят както първостепенна, така и второстепенна роля в оздравителния процес. В това няма нищо нередно, защото и болестните картини са съставени от символи и съответните на тях ритуали.

9. Формоопределящи полета

Понеже не съществуват стари култури или модерни общества без ритуали, можем да приемем, че те са задължителна част от човешкия живот. Съизмерено с разпространението мм, тяхното въздействие е все още твърде малко проучено. Едва през последното десетилетие бе намерено обяснение на морфогенетичните или формоопределящи полета чрез теорията на Шилдрейк, който доказа с помощта на експерименти, че между различните живи същества съществуват отношения, които не се поддават на логични обяснения. Той постулира т. нар. формоопределящи полета, които посредничат за тези връзки, без да се нуждаят за това от материя или друго информационно пренасяне. Различните експерименти доказват, че живите същества в едно общо поле са свързани помежду си по необясним начин, напълно подобен на частиците близнаци от атомната физика. Те трептят едновременно на едно и също ниво и се държат почти като едно същество, както например рибно стадо или разлюляна от вятъра житна нива. При така наблюдаваната ситуация изобщо няма време за влизане във връзка в обичайния смисъл на думата.

Американецът Кондън успя да открие нещо подобно и при хората. Той засне контактуващи помежду си личности на екстремно забавен кадър. Установява се, че във всеки един момент говорителят и слушателят са свързани чрез много дребни, т. нар. „микродвижения". Това съвместно трептене се появява при всички хора с изключение на



децата аутисти. Следователно тук попадаме на една взаимозависимост в областта на органичния живот, която съответства на онези странни и необясними взаимоотношения от физиката на елементарните частици.

Познания за такива независими от времето и пространството полета всеки от нас би могъл да получи в концертната зала, където властва необичайна според обикновените критерии хармония. Наистина си задаваме наивния въпрос: как е възможно толкова много на брой различни музиканти, всеки с различно време за реакция, да свирят в един такт? Естествено всички те гледат диригента, но всеки от тях би трябвало по различно време да претвори получените от него сигнали съобразно собствената си реакция. Причината да не се получи това разминаване се крие в свързващата сила на музиката. Вместо логично очаквания хаос възниква симфония или друго съзвучие, защото музикантите се превръщат в един и действат като едно същество. Слушателите също могат да се влеят в този образ и да се слеят с музиката, с диригента, музикантите и останалата публика. Именно в това е тайната на концерта, който не може да бъде заместен и от най-доброто техническо възпроизвеждане.

Практически познания за тези логически непонятни, невидими, но доловими полета са възможни и чрез медитация. Почти във всички манастири е имало помещения за религиозно смирение, предназначени изключително за тази цел - да не се нарушава атмосферата. Който е медитирал в манастирска килия, където от 1000 години се е практикувала само медитация, знае това от опит. Тук медитацията се удава по-лесно и е много по-задълбочена, отколкото в собствената спалня или самолета. Дори по-големи групи, намиращи се в хармония, произвеждат по-силно поле. Това особено добре се усеща при Тай Ши - старата китайска двигателна медитация. Ако групата се движи като едно същество, възниква свръхсила. Едно старо военно познание поучава, че при движение „в крак" се марширува по-лесно. Каква сила може да има тази хармония или резонансът, се установява при голямата опасност от срутване, когато по мостовете преминава маршируваща колона.

Едновременното създаване на подобни полета през големи разстояния независимо от мащабите на пространството се илюстрира от факта, че откритията нерядко се извършват в различни части на света по едно и също време и еднакви идеи се появяват в един и същи момент на различни места. Тези наблюдения се потвърдиха дори в политиката. В почти синхронизирания срив на режима в източноевропейския блок се прояви силата на едно поле, демонстриращо първообраза. Времето на режима бе изтекло и същите танкове, които десетилетия наред се грижеха за поддържането на гробна тишина, изведнъж не можеха да се насочат в целта. Докато притиснатият в ъгъла интелект можеше да търси и други обяснения на всички тези примери, един драстичен експеримент го изправи пред неразрешими проблеми. Отнели рожбите на един женски заек и ги отдалечили с атомна подводница на много хиляди километри. Когато след предварително набелязано време убили зайчетата, майката „реагирала" убедително. Тук думата „реакция" вероятно е неподходяща, защото на майката липсвали всякакви основания „да реагира" на нещо - тя просто била свързана с рожбите си в единно поле. Реакцията изисква време, а в случая то не е необходимо.

Докато ние вярваме, че световният ход се поддържа от най-различни причини, модерната физика доказва точно обратното: в действителност господства една необяснима за нас синхронност, а причината, колкото и да изглежда убедителна, е всъщност мисловна грешка. Появяващите се във формоопределящите полета феномени възникват синхронно и не могат да се обяснят причинно. Съвсем близо е съмнението, че тук физиката и биологията са по следите на онази по-дълбока действителност, описана в източните свещени писания като синхронно протичащ на различни нива първообраз, в който всичко намира мястото си и е във взаимна зависимост с останалите, но по никакъв начин не е причинно обусловено. Учението за аналогията е в пълно съзвучие с представата за формообразуващите полета. В този смисъл е напълно разбираемо, че старите учения - като това на Парацелзий за единството на човека и света15 - днес отново се радват на внимание.

15 Вж. Далке, Човекът и светът са едно цяло, Мюнхен, 1987



Не е трудно да се досетим за връзката между ритуалите и формообразуващите полета. Ритуалите са най-прекият път за изграждане на подобни полета и за закрепването им към действителността. Ако наблюдаваме стари инициативни или оздравителни ритуали, съмнението се превръща в убеждение. При пубертетните ритуали светът на възрастните не се обяснява на младежите според неговите правила - те стават част от този свят чрез изпълнение на ритуални действия, без да е необходимо да разбират нещо от тях. Веднъж включени в полето на новата сфера, пред тях автоматично се отварят всички негови възможности. Ние, които не вярваме в ритуалите и затова не изграждаме силови полета, вече не можем и да си ги представим.

II. БОЛЕСТ И РИТУАЛ

1 . Ритуали в нашето общество

Всички известни стари култури са притежавали без изключение една обща черта: от символите те създавали ритуали за особените житейски преходни фази, но също и за ежедневието и неговите изисквания. Единствено модерният човек вярва, че може да преживее без ритуали, и ги смята за наследено суеверие. На този фон е още по-смайващ големият брой ритуали, запазили се в нашата просветена епоха. Останали незабелязани или преднамерено отминати, те и до днес заемат съществено място в обществото. Успоредно с малкото запазени съзнателни ритуали като кръщението, конфирмацията, миропомазването, бракосъчетанието и погребението, съществуват многобройни полусъзнателни и несъзнателни действия, които живеят и преживяват чрез своя ритуален характер. Ежедневието е изпълнено с малки принудителни ритуали, например когато възрастни мъже изведнъж са обхванати от желанието да крачат странно според шарката на тротоара; други пък сякаш по задължение броят отминаващите при движението на влака стълбове, пет пъти проверяват дали са заключили вратата и дали са извадили щепселите от всички контакти. Всички тези действия не притежават логически разбираем смисъл, а както е типично за ритуалите, става дума за извършване на нещо заради самото извършване. Но успоредно с подобни ежедневни и очевидно незначителни ритуални действия съществува и истинско изобилие от важни ритуали.

Нашето правосъдие се изгражда върху допускането, че членовете на обществото вярват в стария ритуал на правораздаването и го признават. Ритуалният характер ясно се онагледява при строго ритуализираното провеждане на всяко съдебно заседание. Съдебният ред много напомня на порядките в някой религиозен орден. Тогите на съдиите, обвинителите и защитниците са изпълнени със съответно значение ритуални одежди. Наистина по какви други причини един възрастен юрист трябва да бъде с наметало и да носи перука, ако не за да служи ритуално па справедливостта. Както жрецът, така и съдията трябва да изпълнява службата си, без да се влияе от своята собствена личност, както и от личността на подсъдимия. Докато върши служебните си задължения, той е подчинен единствено на съдебните ритуални правила и до края на заседанието е престанал да бъде индивидуална личност със собствено мнение. Ако това не му се удаде и той се подчини на други правила извън законовите разпоредби, бива отхвърлен като необективен.

Всяко сключване на договор - съзнателното признаване на положението чрез собствен подпис - също отговаря на критериите на един ритуал. Просто е невъзможно името под написания текст да се напише на машина или да се удари с печат, въпреки че тогава би било по-лесно за прочитане. При сключването на политически договор тържественото ратифициране като ритуал на признание е особено очебийно. Дори обикновеното общуване между хората също е подчинено на ритуални правила, които нямат особен смисъл както сами за себе си, така и във функционален аспект. Защо например за поздрав се подава именно разтворената дясна ръка, а не левия юмрук? Нашият живот е определен от символи и знаци - от цветовете на дрехите чак до знаците за движение. Всички изградени по подобен начин ритуални процеси живеят именно защото са признавани и следвани. Сами по себе си правилата за движение и знаците



изобщо нямат смисъл, но понеже всички са респектирани от тях, те регулират най-тежките ситуации. Ритуалите не са логични, а символични и всъщност са действащи първообрази. Без тях съвместният човешки живот би бил невъзможен.

Проблемът е, че несъзнателните ритуали не функционират толкова добре, колкото съзнателните, и по тази причина в модерните индустриални общества съществува силна тенденция за ориентация към неосъзнатото. Значението на ритуала все по-трайно изгубва връзката си със съзнанието и потъва в сянката. Върху обществената плоскост продължават своето съществуване изпразнени от смисъл форми, превърнали се в навици. Поради дълбоките си корени в някога осъзнатия първообраз те все още са жилави. Ако първичният смисъл отдавна е забравен, навиците продължават да живеят и вкарват обществото в определени рамки. Опитите за тяхното премахване с помощта на реформи нерядко се провалят именно поради дълбоките корени. С какво вдъхновение през 1789 година френските революционери се опитаха да заменят седемдневната седмица с по-логичния и по-продуктивен десетичен ритъм. Но седемдневната ритмичност бе твърде дълбоко закотвена в действителността и надживя революцията.

Дори когато вече не познаваме корените, но продължаваме да следваме произлезлите от тях правила, ние оставаме под влиянието на първообраза. Наистина съществува опасност успоредно с намаляването на осъзнаваното да намалее и душевния заряд. Ако правилата продължават да се изпълняват само механично и несъзнателно, те вече се разводняват. Ако смисъла им не може да бъде разпознат, те ни изглеждат безсмислени. Затова вече не ги тълкуваме и те по необходимост изгубват значението си.

2. Ритуали на прехода

Преходните житейски стадии изискват своите ритуали и са ги получавали през всички епохи. Докато архаичните култури се доверяват на инициативата на незрелостта, ние постепенно обезценихме нейните последни останки - конфирмацията и миропомазването. Недостатъчно осъзнати, те дегенерират до навици, които вече почти не изпълняват своите функции. За днешните младежи е по-трудно да станат възрастни, защото им липсват определени съзнателни ритуали на прехода, които сигурно да ги вплетат в новия образ на света на възрастните с неговите напълно различни правила и символи. Когато сме уверени, че можем да им спестим ужаса на най-тъмното суеверие, ние ограбваме техните значителни шансове за придобиване на зрялост. С цялата своя твърдост и жестокост съответните ритуали на архаичните култури са били винаги прохождащи стъпки на ново равнище - от продължителната изложеност на природните сили и обитаването на мрачните пещери, до кървавите изпитания на смелостта и предизвикващите паника срещи с духове.

Тъй като не може без ритуали, днешната младеж трябва да вложи усилия в търсенето на техен заместител. Първата цигара*, изпушена уж ритуално в кръга на единомишленици, представлява подобен опит. Понеже отлично знаят, че още не са възрастни, младежите рискуват прибързано да се възползват от все още забранените привилегии на възрастния свят. С пречупване на това табу те несъзнателно вярват, че са открили достъпа до новия образ. По подобие на архаичните пубертетни ритуали тук е замесен и страхът. Новото ниво е опасно, а първата цигара го доказва. Повечето от участниците в ритуала съответно се разтреперват от страх и направо са напълнили гащите, но кашляйки смело и агресивно, се противопоставят на тези първоначални трудности.

Друг важен заместител на ритуала е изпитът за придобиване на шофьорска книжка. За да станеш член на едно автомобилно общество, трябва съответно да се легитимираш. Ако този всъщност зрелостен изпит бъде издържан, започват изпитания на смелостта по пътищата. Броят и видът на произшествията през първата година са доказателство, че предимно младите мъже избират този път като начин да опознаят страха. Проблемът на всички тези заместващи действия е, че не могат да предложат сигурност на новото ниво поради недостатъчното осъзнаване и преди всичко поради липсата на подкрепа от



другите и в случая особено от възрастните. По този начин младежите остават в плен на заместващия ритуал, като се превръщат в заклети пушачи и луди шофьори, но не стават възрастни.

Някогашните занаятчийски чираци бяха изпращани на обучение, а само допреди няколко години момичетата „за женене" заминаваха в чужбина, за да натрупат опит и „да се отракат". Тогавашното общество добре съзнаваше евентуалната опасност от още непоумнелите млади хора. Днес по домовете си остават предимно буржоазните деца, легитимирани с помощта на основно реформираните наредби в образователната система и странните изблици на родителска любов. Така улицата също се превръща в изход - макар и опасен, филмите на ужаса, чийто бум също се обяснява с липсата на страх, паника и приключения сред младите, не могат да запълнят вакуума, а просто го илюстрират.

3. Ритуали на модерната медицина

В старите епохи началото на живота се ознаменувало с ритуала на раждането, а краят - с ритуала на смъртта. Днес и двете събития са преместени в клиниките и по този начин са поставени под закрилата на несъзнателните ритуали. Господстващите в медицината ритуали могат да ни помогнат да прозрем основната роля на ритуалността в лечебния процес, поради което трябва да бъдат разгледани по-изчерпателно.

Един по-подробен поглед може да открие в модерните клиники смайващо изобилие от магии, които биха правили чест на всеки шаман. Когато пациентите от архаичната епоха търсели закрилата на лечителя, те трябвало изцяло да се доверят на неговия свят, загубвали правото си на самоопределение и прехвърляли отговорността върху Бога, респ. върху шамана като негов представител. Днес ние инсценираме подобен ефект, но с много повече вложени средства. Модерният пациент също оставя правото си на самоопределение още на входа. Входната врата все още е едно съществено място на всяка клиника, защото охранява подстъпите към друг свят, както някогашните порти на храма. Скритият зад тях свят всява страх със своята непрозрачност и най-вече поради ясно усещаната болестна тематика. Пациентите често се чувстват притиснати от всичко, което ги заобикаля и в което не могат да вникнат. По подобен начин - но вероятно по-съзнателно -са се чувствали и търсещите лечение през античната епоха, когато пристъпвали прага на Асклепийона.

След извършената по строга схема регистрация пациентът възможно най-бързо отива в леглото. Дори да е пристигнал здрав -например вечерта преди сутрешните изследвания, - той трябва да лежи в болничната стая. В ролята си на командна централа главата на настанения в болнично заведение пациент не бива да е изправена, а по принцип да е положена. С това се осигурява и още нещо - поне във физическо отношение пациентът лежи в краката на лекаря, което същевременно показва невъзможността за преговори на едно и също ниво. Оттук нататък болните нямат какво особено да споделят и не могат нищо да решават. Те по най-бързия начин са превърнати в пациенти - на латински „търпеливи" - както по форма, така и по съдържание. Обстоятелството, че биват полагани в леглото от сестрите като деца, както и предхождащото събличане по заповед са също част от ритуала; както впрочем и невъзможността да решават сами кога да лягат и кога да стават. Влиза в ход обратното слизане към нивото на детската отговорност. В повечето клиники пациентите са по няколко души в стая -както по време на детството си. Съществува и допълнителен ефект, а именно, че сестрата определя времето за сън - разбира се, за доброто на „милите дечица”: „Хайде, гасете лампата и затваряйте очички!" На заранта след командата за сутрешно измиване, за закуска не се предлага онова, което пациентите предпочитат. Кое ще е най-добро за тях, това отново решават други. И ако откажат да се хранят, отправя им се лек укор и съответен поглед. Някои сестри несъзнателно окарикатуряват ситуацията, като използват насочено бебешки език, за да звучат по-мило, което обаче недвусмислено посочва ролята, в която се намира пациентът.



Тук тържествено се провежда грандиозно замислен ритуал, осъществяван с единствената цел да превърне хората в пациенти и всъщност да ги сведе до деца. Този процес се подкрепя постоянно от множество дреболии: ако пациентите желаят да се поразходят, трябва да бъдат по пижама или нощница и наметнати с халат, а не както нормални възрастни хора. Те не могат да бъдат толкова здрави, че да не лежат в леглата си при визитация и да не чакат търпеливо изявленията на полубоговете. Последните фактически решават съдбата им, като споделят с тях някои резултати от изследванията. Докато дават съвети, лекарите използват почти неразбираем, таен език, служат си със сравнителни криви, графики и измерени стойности, които приличат на книга със седем печата.

Визитацията - посещението на лекаря при леглото на болния - протича според строго установени ритуални правила. Тя тържествено демонстрира урок по йерархия. На гръцки език думата „йерархия” означава буквално „господство на светците”. Така че напълно логично е шефът, който е на върха на йерархията, да господства и да бъде оставен да господства като „жрец на слънцето”. По отношение на него от само себе си са изключени някои свободи в поведението, възможни спрямо сестринския състав. Той създава впечатлението, че знае всичко и не необходимо да се обосновава. Сред пациентите могат да възникнат спомени за строгия баща като глава на семейството. Респектът и вниманието настойчиво се подчертават, понеже не се изграждат естествено. Опитите на съвременната демократична епоха да разгради йерархията се сблъскват с дълбоко вкоренена съпротива, особено в медицината.

Целият грижливо планиран ритуал има и своите добри страни за пациентите - например те могат да пътуват с леглото си навсякъде, където имат право да отидат. Но не бива да се напрягат и да размишляват твърде много. Покоят за тялото, душата и духа е предписан и има лечебен ефект. Следователно пациентите не могат да решават сами кога да стават и кога да си отиват вкъщи - това е право само на лекарите. В случай че пациентите не разберат този знак и по навик започнат да развиват свои собствени представи, те биват смъмрени и с помощта на санкции обратно връщани в предвидените рамки. „Този от №17 е труден" - регистрират сестрите и съобщават по-горе. Ако пък е особено труден, то самият шеф ще предпочете да се обърне към него с учтивата форма от първо лице, множествено число: „Всъщност какви проблеми имаме тук... ?”

За всички гореизброени действия медицината естествено е измислила хиляди основания, с които да избегне думата „ритуал". Но само един бърз поглед ги различава като рационализации. Казват, че лекарите трябва да умеят да говорят латински, за да се разбират на международно ниво. По време на своя двадесетгодишен период на следване и практика никога не съм срещал лекар, който би говорил с колегите си на латински или дори само да е бил в състояние да направи това. Дори ако някой се опита, колегите му биха го взели за побъркан. Латинският език присъства само дотолкова, доколкото разговорът да си остане между нас. Това означава, че отделни думи се шифроват пред пациентите, на които, както и на децата, не бива да се доверява цялата истина.

Същото се отнася и за стерилната белота на болничния персонал, която не търпи никакво изключение. От хигиенна гледна точка няма значение дали е жълто или бяло. Тогава защо именно бялото властва по целия свят? Дали има нещо общо с обстоятелството, че в бяло е облечена магията, както впрочем и повечето гуру? Дали полубоговете също се нуждаят от ритуални одежди за техните тайни ритуали, само че не желаят да го признаят? Или пък бялото не може да се премахне от медицинския живот, защото обединява в себе си всички останали цветове и по този начин се превръща в цвят на единството и съвършенството?

Много неща - като например тайнствеността около хигиената - говорят в полза на такива дълбоки корени. Успяла да си пробие път въпреки силния отпор на лекарската гилдия още по времето на Земелвайс, хигиената си извоювала собствено място сред ритуалите-заместители. Днес я защитават също така твърдо и донякъде ирационално, както първоначално са я преследвали. Подобни високоемоционални натоварвания са по принцип сигурен белег, че зад една такава тема се крие нещо повече. В този случай сякаш от глъбините изникват ритуални правила за чистота и пречистващи церемонии.



Смислено хигиенично почистване може да се наблюдава при хирурзите по време на подготовката за операция. В продължение на няколко минути те си мият ръцете под течаща гореща вода, като допълнително ги обработват с агресивен сапунен разтвор и твърди четки. Времето за това измиване е точно предписано и се следи от специални часовници с прецизна точност. След тази процедура ръцете все още са „мръсни" и дълго време трябва да се мият с високопроцентов алкохол. Но и тогава те са съмнителни от хигиенна гледна точка, затова трябва да бъдат скрити в стерилизирани гумени ръкавици. Даже и в съзнателните магически култове едва ли са съществували толкова скъпоструващи ритуали за почистване на ръцете.

Множеството по-малки и свързани с почистване дейности, които изпълват ежедневието на клиниките, също се разглеждат на този фон като ритуали, защото с нищо не допринасят за хигиената. Докторът и до днес постоянно си измива ръцете. Той дезинфекцира и онова място на кожата, където трябва да постави инжекция, въпреки че пълната безполезност на това е отдавна доказана. Но лекарите с право не желаят да се откажат от този любим техен ритуал. Те с удоволствие търсят странни разумни обяснения, за да продължат по стар и изпитан шамански маниер да подготвят мястото на нараняването с функционално безсмислени, но магически въздействащи търкания. В този случай алкохолът има функцията на светената вода пред църковните порти. И двете течности не почистват в хигиенен смисъл, но прочистват и освещават в по-дълбок аспект. Лекарите с право запазват този ритуал, а пациентите с право го очакват, защото както в медицината, така и в много други области ритуалите са твърде необходими. Обосновките, с които старите ритуали се защитават пред реформистите, понякога изглеждат малко своеобразни, но в основни линии са правилни.

И нормалната лекарска практика е изпълнена с несъзнателни ритуали. След като са обявили своята легитимност пред помощния персонал под формата на болничен формуляр, пациентите търпеливо изчакват уточняването на имената. В напрегната атмосфера и сред множество други болни те трескаво копнеят за решителния момент, когато ще бъдат допуснати - или приети. Те очакват този миг разтревожено - приблизително както преди няколко хиляди години пациентът е жадувал за срещата си с Ескулап, богът на лечението. След като накрая го допуснат до лекарските мистерии, те на практика се оказват далеч по-мистериозни. Смисълът и целта на влизащата в употреба апаратура остават пълна загадка за пациента. Все пак той е успокоен, когато вижда, че неговият лекар е оборудван за всякакви случаи, чрез което дори и неупотребяваните апарати сякаш изпълняват своето предназначение. Разбира се, че самият лекар разполага с малко време - пък и как иначе при неговата важност! Дори само възможността да се отнеме и минутка от онзи, който изисква от останалите часове търпение, е просто немислима. В последна сметка лекарят се обръща към търпеливите за кратък и решителен миг. Преди те са имали оплаквания, а сега са обявени за болни. Едновременно с това се произнася и решаващата дума за болестта. Самата болест ще разполага с определен период, през който ще получава съответни лекарства, след което трябва да отзвучи. Чрез записването на пациента като болен господин докторът определя за неговите симптоми един срок на лечение съобразно собствените си правомощия. Когато този срок изтече, засегнатият автоматично се обявява за здрав. Тази заплаха се вписва в регистрите (и документите за временна нетрудоспособност), а с помощта на още един документ, пациентът бързо бива изписван. Този документ е двойно шифрован, защото, от една страна, буквите са нечетливи, а от друга, както думите, така и знаците произхождат от един друг и различен свят. Но облеченият също в бяло и следователно член на същата гилдия на посветените аптекар умело разшифрова рецептата16 и подава спасителните капки или таблетки. Примерът е толкова стар, колкото и въздействащ.

В центъра на всички тези чудеса лекарите са наложили позицията да бъдат уважавани, която останалите продължават да зачитат като особено важна и в последна сметка решаваща. Докато всъщност единствено бог решава живота и смъртта, тук една

16 В правно отношение рецептата фактически е била „документ". Ако някой некомпетентен рискувал да извърши промени, той бил заплашен от наказание за документална фалшификация.



гилдия маневрира в негова непосредствена близост. Ако разгледаме и спазим всички онези критерии, които определят външността на един шаман, то накрая винаги ще се получи и един лекар. Характерните одежди са общи и за двамата и далеч не са сходни само но цвета си. Йерархичните различия са установени чак до кройката на дрехите. Наистина сестрите междувременно оставиха бонетата, но уви: облякоха престилки с прави яки и по този начин се опитаха да присвоят една лекарска привилегия. Истинските шамани едва ли биха забравили да си окачат целебни амулети. Вместо тях лекарите носят слушалки, които при подходяща възможност полагат върху сърцето или друго важно място на пациента. Шаманите често използват неразбираем за непосветените език и извършват ритуални действия, чието дълбоко значение е ясно единствено на самите тях. Модерният лекар не изостава по отношение и па двете. Достойнството му на лечител често се изразява в едно поведение, което показва пълната му незаинтересованост от светските отношения и интереси. Лекарите могат да си позволят да оставят пациента в очакване и да го лекуват съобразно естествените степени на йерархията. На своето ниво те нямат материални взаимоотношения с пациентите, а допускат волни пожертвувания. Лекарите и до днес се ползват от възможностите на пациентите и техните болнични каси - но твърде често и от проявяващите добра воля фирми за производство на лекарства. Както винаги лекарите притежават и помощници, които приемат да извършват вместо тях тази не чак толкова достойна дейност.17 Накрая и лечителите се обграждат с магически знаци, които предизвикват респект, впечатляват непосветените и дори всяват у тях известен страх. В този смисъл се натрапва исторически развилото се отношение на лекарите към отровната змия на Ескулап, която застрашително се увива около неговия жезъл. Ескулап, този праотец на лекарите, притежавал власт над змията и нейното царство - полярността. Излъчването му го характеризира като истински лечител и е най-ясно изразено чрез положения върху главата му лъчист венец. В този смисъл модерните лекари могат да предложат единствено заместители. Все пак е очебийно, че техният прототип многократно се изобразява с огледалцето за уши, нос и гърло, което поне имитира венеца и подсказва за един лъчист символ на слънцето - онова огледало, което заедно със светлината фокусира в себе си и вниманието на непосветените.

При това донякъде иронично описание на пътя от свещения лъч до болничния лист може да се създаде впечатлението, че става дума за нуждаещи се от реформа останки на лекарския стремеж към власт и дори на лекарска грандомания. Но подобна оценка представлява само едната страна на медала. Ако погледнем и другата, ще се убедим, че говорим за основния и винаги въздействащ образ на една медицина, която вече сама не знае защо функционира.

Болестта винаги представлява регресия и автоматично подлага човека на външно влияние и безсилие. Хоризонталното положение на тялото оправя донякъде част от нещата, които дотогава са били наопаки. Не животът лежи в краката ни, а ние лежим в неговите. В този смисъл всяка болестна форма ни прави откровени. Смирението, свързано с настъпващия покой и принудата да се подчиним на онова „Да бъде волята Ти”, има своето лечебно въздействие. Пo този начин болестта позволява да се оттеглим от напрегнатото човешко поведение изобщо, от „Да бъде волята ми”. Колкото по-съзнателно се извършва потопяването в чуждата зависимост и последващото в идеалния случай смирение, толкова по-въздействащ е лечебният ритуал.

В този смисъл дори добронамерените опити за осигуряване на равноправие на пациента и за приемането му като пълнолетен все още остават безрезултатни, ако се съпоставят с протичането на лечебния процес. Това особено ясно се наблюдава в частните клиники, където първокласното обслужване в никакъв случай не осигурява по-добро излекуване. Нямаме предвид само обстоятелството, че пациентът може да изразява своите собствени желания и претенции. Онова, от което той се нуждае, е принципното осъзнаване на своята зависима ситуация. Дори несъзнателните модерни болнични ритуали го подпомагат в тази насока.

17 Ако лекарите сами трябва да попълват своите финансови формуляри, те намират това за унизително и убийствено на нервите им, съотнесено с действителната им задача.



Действителната опасност за неговите шансове за излекуване се крие не в йерархичната организация на клиниката или в тържествено разиграваната там божествена пиеса, а във фантазьорското всемогъщество на слепи за реалността медици, които убеждават пациента, че именно те държат всичко под контрол. Но дори и при особено впечатляващ принос към строежа на медицинската научна кула именно тези лекари не са се срещнали с действителния йерархичен връх - свещеното. Дори да градят от слонова кост, те все някога ще споделят съдбата на своите усърдни и старателни предходници от строежа на Вавилонската кула.

Разглежданите с подозрение от научно мислещите медици плацебоефект18 и дроги са съществени елементи от един съвременен медицински ритуал. Колкото повече пациентите са в състояние поне символично да доловят в йерархията господството на свещеното, толкова по-големи са техните шансове за лечение. В този случай лекарят се явява проекцията на копнежа за ръководство от по-висше и дори най-висше място. Една медицина, която не признава Бог, респективно принципите на единството, все повече ще се нуждае от богове - заместители или лечението ще се изплъзне напълно. Облеченият в бели одежди полубог наистина е само карикатура, но все пак е по-добър от никакъв Бог. Дори и природонаучната медицина, която се опитва да ръководи нещата обективно и без оглед на неизмеримите душевни пътища, не би могла да се откаже от Бога, който при нея се нарича „наука". Именно по тази причина за вярващите в науката хора доверието в една всесилна и непогрешима медицина е и шанс за оздравяване. Но при съществуващата мания за съмнение - неотменна част от научната религия - възможността за оздравяване също става съмнителна.

4. Ритуали на древната медицина

За силното въздействие на ритуално оформените полета в лекарската област свидетелства античната медицина. Тогавашните болници били храмове на бога Асклепий. Болните и нуждаещите се от помощ се отправяли към тях от най-далечни места. След своето пристигане те били въвеждани от храмовите слуги в ритуалите за нагласа и пречистване. Медицина в днешния смисъл не съществувала. Не са извършвани операции и не са раздавани въздействащи лекарства според съвременните представи. От познатите ни области известна роля играели хигиената и диетата. По онова време обаче те били възприемани много по-обобщено от днес.

Център на тази медицина било самото пространство на Асклепийона. Там с помощта на множество ритуали се създавало поле, в което било възможно осъществяването на лечението. В продължение на седмици пациентът бил подготвян за решаващата нощ, когато да изживее своя храмов сън, или т. нар. инкубация. През тази особена нощ той лягал и заспивал на едно особено място в храма, където атмосферата била предварително подготвена чрез съответна светлина и ароматни есенции. Всичко решаващо се случвало по време на съня, според словото, че „Бог в съня раздава отреденото". Пациентът сънувал разрешаването на своя проблем. Той или го виждал образно, или самият Асклепий се появявал, за да му посочи пътя.

За нашите съвременни разбирания всичко това звучи наивно - и все пак трябва да сме наясно, че тази медицина е имала успехи и е лекувала. Според днешните ни психологически представи бихме казали, че е било създадено пространство, където отговорът се е появявал от областта на несъзнателното. Ако лечението се разбира в по-дълбок смисъл и не предвижда само поправка и ремонт, такава медицина не е необходимо да се прикрива зад гърба на днешната. Напротив: тя е осъзнавала процеси, които ние едва днес преоткриваме. Когато се научим да осъзнаваме съществуването на господстващите около нас полета и започнем да общуваме с тях, ние отново ще

18 Под Placebo ефект се разбира онова съществено лекарско въздействие, основаващо се не върху погълнатото предписано вещество, а върху сугестивния ефект, респ. ритуалното действие на лекарското предписание. Този ефект е практически доказан дори и при силни химически средства. Даже опиати, като напр. морфин, могат да се заместят с умело изработени плацебо



придобием респект пред античната медицина. Тя се е основавала на познанията за ритуалите.

Много неща говорят, че морфогенетичните полета изобразяват онези същински структури, в които заболяванията протичат докрай и съответно и леченията. По този начин би могло да се обясни и най-великото развитие - еволюцията. Полетата предлагат рамката, в която това развитие напредва пипнешком. Но за определена рамка са подходящи само определени картини и образи, така че в еволюцията не е възможно всичко, а само онова, което се вмества в предварително зададените рамки. Затова и излекуване в смисъла на пълноценно възстановяване не е достижимо при всеки отделен случай, а само когато е заложено в природата на засегнатия, респ. е предвидено в неговия първообраз19. Напротив: оздравяване в смисъла на освобождаване и спасение на собствения организъм е възможно винаги.

5. Болест и първообраз

Болестните картини изобразяват полета. Всеки симптом притежава не само собствена телесна форма, но и околно поле от първообрази на поведение и стратегии за преживяване. При всяко заболяване определено количество енергия се устремява към една твърда структура, която е дълбоко вградена като първообраз в неосъзнатото. Може да се забележи само формалният аспект -по подобие на върха на айсберга. Това много успешно се изяснява чрез примерите на пристрастеност. Тук същински проблем не са телесните симптоми, които могат да бъдат преодолени за няколко дни чрез премахване, а жилавите първообрази в дълбочина, от които зависимите не могат да се освободят. Всички добронамерени терапии, които не достигат до нивото на заложения първообраз, допринасят твърде малко в дългосрочен план. Кога именно първообразът отново ще привлече засегнатия в своята орбита, е въпрос единствено на време. Именно за пристрастените пациенти е от голямо значение да си изяснят, че този първообраз изобщо не може да бъде променен и че единственият им шанс се състои в смяната на собствената форма на живот.

Формоопределящото поле на заболяването се захранва от намиращия се в дълбочината първообраз. То може да бъде сравнено с една рамка, която допуска множество различни и подходящи на нея, но не и всички възможни образи. Рамката установява принципа, който може да се изрази в нейното поле. Например върху определена почва могат да растат различни растения, но не всички. Аспержите, борът и палмата успешно виреят върху песъчлива почва - но това не се отнася за елата и смърча. Всички виреещи върху еднаква почва растения трябва да отразяват принципа на нейната база - при пясъка това е непретенциозността.

Пренесено върху болестта, това означава че една основна тематика, като напр. проблемът за агресивността, определя рамките на първообразното ниво. На повърхността този проблем очевидно ще се появи в най-различни форми, като например алергии, високо кръвно налягане, жлъчни камъни или кризи. Но по този начин е описано едва телесното ниво на повърхността. На ниво „поведение” също са налице множество възможности, в които може да се изобрази същият първообраз. Честите гневни изблици, енергичното проявление на собствената необузданост или офанзивното доближаване до „сенчести” теми биха били все подобни възможности. Първообразът би могъл да приеме различни форми и на мисловно ниво: една примерна възможност са агресивните фантазии от сексуален характер, но също така и принципното радикално мислене, чийто корени са насочени към принципно тъмна област. Като вариант на душевно ниво можем да приемем автоагресивните чувства или стигащите до депресии саморазяждащи фантазии, но също така и един радикален чувствен и емоционален живот.

Различните нива притежават различни възможности за отражение, които при все това остават в рамките на предварително зададеното от основния първообраз. Едва по-точното му изследване в дълбочина внася специфика в темата. Ако например става дума

19 Тук може да намери обяснение широкото разпространение на предсказването. Вероятно в най-добрия случай е възможно да се види първообразът или рамката, но конкретното съдържание остава задача на времето. Следователно провидението съществува, но нищо не може да се предскаже точно



за агресивност, която се „възпламенява” от тъмните и „мръсни” житейски теми, то алергиите попадат в тесния списък. Но и тук има все още много възможности, които отразяват големия брой и богатата символика на алергените.

Първообрази, които определят рамковите условия, са изразителите на нашия живот. Според езотеричните възгледи, те се въвеждат в живота, за да бъдат преживени в хода на времето. В последна сметка самопознанието означава осъзнаване на първообраза, самоосъществяване на неговите допускания и излекуване. В този смисъл работният обект на самопознанието започва от повърхностните нива - тялото и поведението - и достига до божественото същностно ядро - Аза. Оковите на неосъзнатите първообрази затварят достъпа до истинската същност.

Предложеният в предишния том път започва от повърхността и се насочва от видимите и усещани симптоми към по-дълбоките душевни структури. Един друг и междувременно общоприет достъп до първообразите ни предоставя генетиката.20 В генетичния код на ДНК е събрана цялата информация за нас. Тук са заложени не само телесните рамкови условия, но и тези на поведението. Следователно тук трябва да се намират и праобразите, но изследванията все още не са толкова напреднали.

Ние смятаме, че задаваният от медицината въпрос „Придобито или наследствено?” е излишен. Проблемът е заложен в мнимата алтернатива, която бива разобличена при по-задълбочено наблюдение. Всяко нещо все някога е придобито и всичко е заложено в първообраза. Разглеждана от известна дистанция, алтернативата изчезва. На днешното научно състояние на генетиката почти всичко е твърдо заложено още при зачеването. С това събитие се определя една достатъчно ясна рамка. Така при всички случаи от оплождането на една човешка яйцеклетка ще се появи човек. В този момент в предварително зададените рамки вече не се съдържат възможностите за куче или кенгуру. Дори ако в началото все още не съществува външна разлика по отношение на бъдещото кенгуру или куче, заровете вече са хвърлени. Първообразът е налице, а възможностите за разпознаването му се придобиват в хода на живота. С времето те закономерно се разкриват пред някого в рамките на предвиденото.

Едно различно ниво, където първообразите стават разбираеми, е това на архетиповете - според К. Г. Юнг. Родствени с тях са прапринципите - например онези, които са заложени в астрологията.21 Въпреки че съществуват множество на брой архетипове, най-често се работи само със седем или десет22 прапринципа, назовани според планетите. Задачите, които човек трябва да преодолее и разреши в хода на живота си, са заложени в първообразите. Те от своя страна също се изграждат от прапринципите и от отношенията помежду им.

За да разберем тълкуването на образите на болестите, не е задължително да достигнем чак до нивото на прапринципите. От друга страна обаче, тази едновременно тежка и заслепяваща крачка може да облекчи много неща, както впрочем показва опитът от семинарите по заболяванията. Все пак в рамките на тази книга е възможно да хвърлим поглед и върху това мислене.23

6. Вертикално мислене и прапринципи

Според нашето светоусещане съществуват хоризонтални и вертикални равнини, които просичат действителността. Прапринципите съответстват на вертикалните принципи на подреждане, като могат да се сравнят донякъде с химическите елементи от периодичната система. Понеже всичко се състои от елементи, те имат дял във възможно

20 Ако преди 100 години някой би твърдял, че всяка клетка, отронила се например от нокътя на палеца, съдържа цялата информация за човека, навярно всички биха му се изсмели

21 Като прапринципи те естествено не са заложени само в астрологията, но и във всичко. Все пак астрологът използва тези праобрази съзнателно. И архетипът е заложен навсякъде, но особено се проявява в митовете и приказките.22 Седемте се отнасят към класическите седем планети, а при десетте вече са прибавени и трите транесатурнови планети23 Изчерпателно въведение в това мислене дава книгата на Н. Клайн и Р. Далке. Вертикалният образ на света. Мюнхен, 1985



най-различните форми на проявление. Въглищата и диамантът се състоят от въглерод и по този начин са свързани от този елемент във „вертикален” смисъл, въпреки че в индивидуалното ниво на проявление имат малка прилика. Работата с „вертикалните равнини” е специалност на езотеричните дисциплини, а подреждането в описателните „хоризонтални равнини" е подчинено на науката.

Следващата схематична илюстрация ще се опита да онагледи различния характер на двата мисловни начина с помощта на ограничен отрязък от три вертикални и повече на брой хоризонтални вериги, като същевременно ще предложи по-задълбочена основа за разбирането на отделни феномени, каквито са изтласкването, обработката и справянето със симптомите. „Хоризонталното” мислене в обичайните категории е много по-близо до нашата научно ориентирана епоха, докато „вертикалното" или аналогичното мислене с помощта на прапринципите е по-трудно осъществимо, защото противоречи на обичайната ни логика. Все пак то успява да намери достъп до психотерапията. Поведението на психическия свят не е нито логично, нито хронологично, тук господстват синхронът и аналогията, както е в сънищата през нощта.

Съвсем доскоро всички хора са споделяли това „психическо” възприемане на света. Но и малката част от човечеството, която е изоставила този светоглед и към която принадлежим и ние, интуитивно и тайно е все още свързана с него - при това много повече, отколкото признава това. Прастарата символика е още жива. Ние вероятно се срамуваме и я подценяваме като предразсъдък и суеверие, но все пак оставаме свързани с нея. Почти никой от големите вестници не си позволява да се откаже от хороскопите и мнозина ги четат така, сякаш са съгласни с тях.24 Ние все още обличаме на погребение черпи дрехи, въпреки че нямаме разумно обяснение за това. Когато сме разгневени, виждаме червено, а не например жълто. Черногледството означава отсъствие на надежди. Когато смятаме някого за луд, имитираме птица, а не магаре - като посочваме главата, а не коляното, то говори за смирение и покорство, а не за луди идеи. За пас упорството се символизира от врата на бика, докато лебедовата шия ни внушава елегантност и арогантност. Всички тези и множество други взаимозависимости са за нас твърде обичайни и въпреки това не притежават никакво причинно обяснение. Те са лишени от обичайната, но не и от всякаква логика, а вместо това се основават на аналогията.

Прапринцип

Венера Марс Сатурн

Принцип ВръзкаХармонияИзравняване

Енергия Концентрация укрепване

Душевно ниво

Любов Смелост Трайност

Телесно ниво

Чувственост Мускулна сила Кости

Типична дейност

Наслаждение Ядене

Борба, напредване

Издържане

Социална среда

Луксозни хотели Домове на удоволствията

Арена, игрище, бойно поле

Затвор,болница,манастир

Телесни области и органи

Кожа (контакт) Бъбреци Устни

Мускули, кръв,челопенис

Кожа (граница) коляно скелет

24 Фактът, че толкова много хора вече изоставят склонността си към старата и аналогична представа за света, наистина не е предизвикал премахване на нейните послания, а по-скоро тяхното значително опростяване и банализиране, което се вижда от множество хороскопи по списанията.



Склонност към заболявания

Диабет, акне Наднормено тегло

НараняванияОстри инфекции

Образуване на камъни, лишеи, артрози

Храни Сладкиши Сурова храна, стекове

Зърна, ядки, орехи

Болестните картини са израз на първообраза, който е дълбоко вкоренен в матрицата на действителността. Своя абстрактен израз те откриват в прастарите принципи и техните взаимоотношения. За да установим трайно влияние върху заболяванията, не е достатъчно да предприемем повърхностни козметични промени. Всъщност една картина никога не може да бъде пребоядисана завинаги, защото заложеният в нея първообраз не изчезва съвсем просто. В най-добрия случай болестните картини могат да се разменят в тяхната зададена за определено време рамка. Опасността на алопатичните методи на научната медицина, но също и на т. нар. позитивно мислене се състои в прилагането на химически медикаменти или други подходящи средства само върху повърхностното ниво на иначе дълбоко разположения първообраз.

Истинското лечение изисква алтернатива в рамките на предварително зададения първообраз. Ако просто се възпротивим чрез неговата противоположност, това ще създаде краткосрочно облекчение, но проблемът ще ескалира в дългосрочен план. Битката прави противника по-силен и с течение на времето срещу него трябва да се издигат все по-яки стени. Който лекува с кортизон кожната си екзема, като с магическа пръчка ще я премахне от кожата си, но съответната енергия нахлува в дълбочина -най-малкото в белите дробове - вторият наш контактен орган заедно с кожата. Колкото повече се опитваме да се справим с кожната екзема, толкова повече болестният потенциал нараства в дълбочина - при това еднакво с приложените защитни мерки. Принципно подобен е случаят, когато опитваме да потушим тъгата си чрез весели приказки и изявления. Заедно с повърхностния пласт от т. нар. положителни твърдения, нараства и депресивният потенциал. След краткотрайното подобрение -всъщност погрешно, но с удоволствие тълкувано по този начин - изместената тема по-късно се проявява на друго място.

Болестните симптоми наистина могат да бъдат разменени с душевни величини или образи на поведение, но последните трябва да са в съзвучие в прапринципен аспект, т. е. алтернативите не бива да произхождат от противоположния полюс, а от същата символна верига. Те трябва по възможност да приличат на своя прапринципен модел иначе казано, да бъдат хомеопатични. За да можем да отклоним енергията към друго, но съответстващо образно поле, е необходимо основно да опознаем образа на заболяването.

Понеже едва заболяването всъщност лекува заболелия, той не може да се лиши от него или да го променя според желанието си. Без своя симптом пациентът е нездрав и с нарушено равновесие. Ако е лекуван алопатично, т. е. чрез неговата противоположност, стабилизираното от самата болест равновесие се нарушава отново.

Това състояние може донякъде да се изясни с един пример: който напълнява от нерви, развива симптом, изпълняващ задачата да запази равновесието му. Разглеждано като цяло, това представлява наднормено тегло, което му осигурява определен защитен слой срещу нелюбезната среда, а яденето става заместител на удовлетворението - очевидно по-добър в сравнение със самоубийство поради непреодолима любовна мъка. Ако алопатично посъветваме този пациент да спазва гладна диета, ще изложим на опасност неговото равновесие. Той ще изгуби дебелата си обвивка, без да има заместител на този защитен слой и без да получи друго удовлетворение. Той не получава най-вече крайно необходимото за него, а именно любов. Видът на тази любов, приета под формата на сладкиш и очевидно минаваща изключително през корема, естествено не е идеалното решение, но при всички случаи представлява някакво третиране на темата. Наистина чрез сладкишите или други „хубави неща” засегнатият не



получава онова внимание, за което всъщност става дума, но и това е все пак една форма на внимание. По отношение на неговия проблем гладната диета не би помогнала с нищо.

Една хомеопатична намеса би си поставила за цел да предложи на пациента нещо принципно подобно на яденето. На душевно ниво това би била любовта с нейните съответствия в смисъл на задоволство от насладата. Следователно пациентът би трябвало отново да намери обект - ако не човек, тогава нещо друго, което да удовлетвори потребността му от любов. Ако би могъл да осъзнае своето влечение към храната и да яде с истинска наслада, това би било дори по-смислено от пълния отказ. Несъзнателната или полусъзнателна лакомия към сладкиши е наистина подхващане на темата, макар и не на съвсем изискано ниво. Най-доброто разрешение е приучването в любов към самия себе си.

Човек се ражда със своя първообраз, който е съставен от различни подчинени първообрази. Той може да се открие в генетичните заложби, в архетиповете, хороскопа, болестната картина или на други проекционни равнини. В хода на живота този първообраз става актуален в своите различни аспекти. Никой не може да го избегне, той трябва да бъде запълнен, т. е. изпълнен с живот. Ако например някои елементи от неговата структура са опознати и разгледани в дълбочина с помощта на жизнен опит или терапия, то алтернативите за запълването са възможни. Този обмен в обсега на вертикалните равнини представлява шансът, който изведохме от философията на Болестта като път.

Образът на болестта се създава, когато от нивото на съзнанието към тялото се плъзват духовно-душевни теми. Тези теми могат да се пречистят и по обратен път от самите заболявания. При това пътят към изчистените картини на прапринципите облекчава свързаните с него стъпки към други нива на отражение на този принцип. Ситуацията може да се сравнява с изучаването на езици. Ако желаем да научим италиански, испански и френски език, най-лесно би било първо да изучим латински. От тази обща база се облекчават всички останали стъпки.

Упорит труд за постигане на партньорство вместо разбиване на бъбречните камъни - това би била препоръчителната терапия, основаваща се на прапринципното мислене. Бъбрекът е подвластен на Венера, както впрочем и партньорството; песъчинките, респ. камъните са подвластни на Сатурновия принцип, към който можем да причислим и упорития труд. На телесно ниво бъбречните песъчинки съответстват на пясъка в скоростната кутия на партньорството. Засегнатите трябва да се разграничат от двата изплъзнали се към телесното принципи - те могат да изберат съответното ниво.

Последвалите от това мислене предложения за терапия са предизвикателни, но все пак принуждават току-що изтласкания встрани неприятен принцип отново да изплува в съзнанието. Ако някой не се съпротивлява срещу определена тема, той няма да я изтласка в сянка. В случай че той е принудил темата да се въплъти в проблем, неговите душевни съответствия също ще бъдат неприятни. Ако обаче не са неприятни, се препоръчва предпазливост. Близко е подозрението, че съответствията не са верни.

Вторичните тълкувания на органите и телесните области се удават по-лесно на основата на прапринципите. Обстоятелството, че гърлото има нещо общо с присвояването, се вижда директно от неговата функция и съответните определения като „стисната гуша”, скъперник и др. Връзката на коляното с колениченето и приклякването може да се разбере от самите коленни функции, докато връзката между бъбрека и партньорството по-лесно

се долавя чрез познаването на прапринципите. Тя може лесно да се изведе и от самата бъбречна функция, но за това вече са необходими известни медицински познания.

7. Болестта като ритуал

Болестта е проблемното въплъщение на един първообраз. Чрез нея пациентът бива принуден да изживее този първообраз, който му се противопоставя и чието съществуване болният съзнателно отказва да признае. Осъзнатото преживяване на един



първообраз е ритуал. Следователно всяко заболяване представлява един потънал в сянката ритуал. Първата крачка към излекуването е възвръщането на този ритуал обратно в съзнанието. В случая съществена помощ за пациента представлява съзнателното и доброволно извършване на всичко онова, към което неговата болестна картина така или иначе го принуждава. Ако използваме примера с напълняването от нерви, това би означавало да ядем съзнателно. Ако поемем всичката сладост будно и внимателно, ще възникне чувство на наслаждение. Така би могъл да се създаде един ритуал на опитване, който носи удоволствие и предизвиква дълго наслаждение. Важното тук е да не се допусне появата на нечиста съвест. В този случай тя може само да навреди, защото произхожда от алопатичния полюс.

Ако вместо да се тъпчем с нечиста съвест приложим съзнателни ритуали на наслаждение напрежението на симптома веднага спада. От една страна, при съзнателното наслаждение не бихме могли да поемем толкова много храна, а от друга, бихме обърнали повече внимание на натрупаната тежест. Сега вече ще знаем какво сме получили в замяна. Ако се включим във веригата на наслажденията, сякаш от само себе си ще се присъединим и към други нива на насладата. Освен наслаждението при хранене в царството на Венера има и други съответни възможности. Насладата на другите сетива вече разтоварва претоварения стомах, без обаче да изоставя темата чувственост. Наслаждението чрез очите, ушите, носа и кожата осъществява повече или по-малко същия първообраз. Най-подходящата област все пак е кожата, която заедно с вкуса е орган па Венера. Поради това сетивната наслада чрез кожата би трябвало да бъде най-добрата алтернатива на храненето. Целувката също би могла убедително да замести близането на сладки неща, като наслаждението тук дори произлиза от една и съща лигавица. Погалването ще породи чувството, че ти се случва нещо добро, както потриването на корема, което правим след всяко вкусно ядене.

Да се превърне в съзнателен ритуал несъзнателният първообраз на заболяването, това е именно първата стъпка. Следващата вече е насочена към подмяната на изпълненото със страдание ниво на въздействието със съдържащите шансове за развитие разрешаващи нива. Това се удава толкова по-успешно, колкото по-лесно последните нива се нагаждат към първообраза, респективно към засегнатия прапринцип. Първообразът не може да се промени, но може да бъде променено нивото на третирането му и разрешаването на проблема.

Между тези две понятия зее дълбока пропаст. Третирането е преди всичко труд, докато разрешаването има на своя страна решението. В посочените по-горе примери за напълняване от нерви, естественото и предизвикващо по-голяма наслада въздействие, което можем да си пожелаем, е прилагането на масаж. Напрегнатите или болезнени форми на масажиране не биха били подходящи за принципа на Венера. Напротив: любовта, която включва тялото, душата и духа, би представлявала освобождаването на темата - и дори нейното разрешаване.

Процесите на освобождаване не са ориентирани целенасочено; те възникват не за да постигнат нещо, а от вътрешна потребност и се отнасят до човечеството в неговата цялост. Освен това те най-всеобхватно и фундаментално засягат принципа. Съзнателното въздействие е изложено на опасността да покрие само отделни области. Също както и лакомията, масажът засяга единствено нивото на телесното наслаждение. Несъзнателното въздействие наистина може да въвлече човека и цялостно, но няма да докосне темата толкова дълбоко.

Ако някой несъзнателно има проблеми с прапринципа на Марс, той би могъл например да въздейства върху своята агресивност като запалянко по футболните стадиони. Но дори да успява с цялото си тяло и душа, той би могъл да разреши темата единствено чрез скандиране на бойни лозунги. Напротив: онзи, който съзнателно въздейства върху темата, има предимството да я познава. Ако например той реши да упражнява някакъв вид борба, за да създаде вентил за своята агресивност, това вече е смислено, но съществува опасността от чисто телесно, но не и душевно участие. Лечението би било истинско, ако той се осмели да превърне живота си в нападение и смело да се конфронтира с изправените пред него задачи, като сърцато заживее с тях.



Част от ритуала е осъзнаването на всички участващи нива. При това ритуалите са толкова по-въздействащи, колкото повече нива включват в себе си. Оттук и често незначителното влияние на болестта за разрешаването на една тема25. Симптомите най-често предизвикват само въздействие, защото цялостното духовно и душевно осъзнаване отсъства. Ако включим това осъзнаване и превърнем болестната симптоматика в съзнателен и използващ всички участващи нива ритуал, ние се доближаваме до шанса за разрешаване на темата.

Именно това е ключът за превръщане на опитите за третиране в разрешавания. При горния пример е напълно възможно толкова съзнателно отдаване на избрания вид спортна борба, че той да обземе душата и духа ни и да се превърне в изкуство на борбата в преносен смисъл, която да обхване целия живот от повърхността до корените и да живее от собствената си философия. По този начин от само себе си ще израсте една противоположна на темата „агресия” откритост, която ще проправи пътя на енергията на Марс и към другите житейски области, като ще предизвика засегнатия смело да рискува своя живот. Там, където образите на болестта възбуждат ритуалния характер на живота, те допринасят не само за самопознанието, но и за самоосъществяването - ако все пак действителната цел на развитието е превръщането на целия живот в съзнателен ритуал.

III. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ ЗА ТРЕТИРАНЕ ОБРАЗА НА БОЛЕСТТА

1. Богатството на езика

В центъра на тълкуванията се намира телесният и най-вече симптомният език. Понеже всички хора притежават симптоми, той е най-разпространеният език на земята, при това с голям аванс пред останалите. Въпреки че някои го говорят перфектно, той се разбира съзнателно само от малцина. Колкото по-интелектуални са хората, толкова по-малко е запазено у тях интуитивното разбиране на този начин на изразяване. Затова т. нар. „примитивни народи” са много по-напред в това отношение, а децата превъзхождат своите родители.

Заедно с телесния език много полезен може да бъде и вербалният. Защото говори не само тялото - езикът също е телесен. Изобилието от психосоматични изрази хвърля ясна светлина върху тялото и душата. Упоритият и закоравял човек не е пълнокръвен - жизненото му течение е втвърдено в преносен смисъл; нито вечно озлобеният използва своите зъби, нито пък някой твърдоглавец разчита единствено на своите вратни мускули. Едва когато личността не осъзнава подобно вътрешно поведение, то може да бъде въплътено в тялото. Затова не е учудващо, че нашето тяло се подава не само на третиране, но и на другото тълкуване (BeDeutung).

Говоримият език далеч по-добре изразява съответни зависимости в сравнение с литературния, особено когато е груб и негоден за употреба в обществото. Понякога пословиците и поговорките също разкриват дълбоко познаване на взаимозависимостите между тялото и душата. От пословицата е отдавна известно, че любовта минава през стомаха - много преди психологията да докаже, че детето получава от майчината гръд нещо повече от обикновени калории. Изрази като „тъпча се от мъка” и „кифличките на хазяйката” издават, че любовта и по-късно може да деградира към детско ниво.

Ние можем далеч повече да се осланяме на езиковата мъдрост, отколкото сами допускаме. Болестните картини насочват към третиране в най-истинския смисъл на думата. Изрази като „заболя ме от обида" свидетелстват, че обичайните психосоматични изследвания тепърва трябва да докажат как обидите разболяват с времето.

Същинската познавателна помощ на телесния език произлиза от неговата откровеност. Тя понякога излиза извън границите на приятното и тогава съвременните хора опитват всякакви средства - козметика, слънчев загар и дори хирургически

25 Изключение правят децата, които с интуитивния си достъп до образите и символите на своята душа могат да използват детските болести за впечатляващи тласъци в развитието



интервенции, за да потушат прекалено откровения израз на кожата си. Затова изразът „изписано на лицето” се е превърнал в нарицателен за лековерни, безобидни хора, които „повърхностно” и честно излагат на показ всички свои чувства. Ние използваме този откровен път в психотерапията и в особено трудни фази контактуваме чрез кожата, респ. чрез „кожната съпротива” на пациента. За откровената кожа са чужди всички игри на криеница, които биха си позволили нейните собственици.

2. Митове и приказки

Ценна помощ при тълкуването могат да окажат митологични образи или биографии на известни личности, които са митологизирани - доколкото показват прилики със собствения първообраз. Приказките също ни сблъскват с архетипови мотиви, които нерядко се появяват в модерните одежди на личната житейска инсценировка. Подобни безвремеви образци, каквито често се срещат и в поезията, не представляват нищо друго освен сгъстена есенция от житейски познания. Една от целите на реинкарнационната терапия (терапията на превъплъщението) е издирването на подобни първообрази и съзнателното обяснение на собствения мит чрез тях. Освен това за тълкуването на болестната картина се изисква и изясняване на индивидуалния жизнен мит, както и откриването на ролята, която играе в него образът на болестта.

Всеки човек има своя приказка - все едно дали съзнателно или несъзнателно вярва в нейните образи. Разгадаването на тази приказка може да е от съществена полза при тълкуването на болестта, както и за схващането на цялостния първообраз на живота. Освен това чрез приказката би могъл да бъде разбран многопластовият модел на първообраза. Приказките за крале и магьосници, каквито например са събрани от Братя Грим, по същество създават един велик първообраз - пътят на душата към съвършенството. Героят трябва да се откъсне от дома си, за което понякога му помагат отвратителните мащехи и крайната мизерия. Заедно с това той трябва да издържи житейските изпитания, преди накрая да открие своята друга половина, за която да се ожени26 и да стане безсмъртен. Този първообраз е общ за повечето приказки и създава общ душевен път за всички хора. Значението на множеството приказки се крие в различните индивидуални архетипове, които се наслояват върху основния първообраз и отразяват лични житейски пътища.

3. Пътят на познанието чрез противоположния полюс

Лечебният път чрез противоположния полюс - който се опитват да проведат в алопатията - не може да разреши дългосрочно една проблематика, дори и при постигане на краткосрочни успехи. Напротив: ако разгледаме противоположния полюс като различна екстремност, той би се оказал твърде полезен при тълкуването. Противоположностите са много по-близо една до друга, отколкото нашето обикновено наблюдение желае да възприеме. Народната мъдрост отново е в състояние да посочи доказателства, когато допуска, че „психиатрите са луди”, докато в идеалната представа именно те би трябвало да бъдат психически най-здравите хора. Ако се замислим, че един психиатър доброволно прекарва половината от живота си в нервна клиника, то народната мъдрост има своето право. За да избере тази професия, един човек трябва да е безкрайно заслепен по отношение на измамните пътища на душата. Но откъде ли би могло да произхожда това предпочитание, ако не от собствената обърканост? Това не е недостатък, а същински гарант за способността душевният лекар да се вживява.

Именно затова не е учудващо, когато при лекарите се откриват хипохондрични черти. Те по собствено желание прекарват половината от своя живот в болницата или в практиката. Също както и останалите хора те вършат това, защото се страхуват, че са болни и че ще умрат. Всъщност е цяло щастие, че мотивацията за лекарската професия израства от желанието за справяне с болестта в този свят, но преди всичко със

26 В езотериката химическата сватба илюстрира обединението на противоположностите и често се представя чрез съвокуплението между Слънцето (мъжкия принцип) и Луната (женския принцип).



собственото заболяване. По този начин ангажиментът не би отпаднал и при по-тежки условия.

И други професии свидетелстват за удивителното на пръв поглед съзвучие между противоположни позиции. Ако криминалистът не мислеше също толкова криминално, колкото и престъпникът, последният никога нямаше да бъде заловен. Ако Бог бе докоснал сърцето на мисионера, той не би проповядвал толкова ревностно пред останалите хора. Защото дълбоко в себе си мисионерът е един неверник и се опитва да убеди себе си чрез убеждаване на другите.

Отнесени към болестта, противоположните позиции също си приличат. Темата е същата както при криминалиста и престъпника. Пациентите със запек* или разстройство* третират чрез червата си темата за изпускането и задържането. Страдащите от високо кръвно налягане* могат да споделят някои от своите собствени проблеми с пациентите, имащи ниско кръвно налягане*. И в двата случая във фокуса стои въпросът: кое пространство заема собствената жизнена сила.

Тази в случая войнстващо разделена тема става още по-очевидна при алкохолиците и въздържателите.27 Единият жадно посяга към чашката, другият бичува всекиго, който прави това. Но животът и на двамата се върти около една и съща тема: алкохолът. По отношение на своето духовно и душевно здраве въздържателят е застрашен по подобен начин. Наистина алкохоликът често вижда вината за своята неудачност в околните, но все още би могло да му се помогне в осъзнаването на неговото нездравословно положение. Но въздържателят много повече затруднява себе си и околните. Той най-често е дълбоко затънал в проекцията и е толкова убеден във вината на другите, че вече не е в състояние да забележи своя собствен проблем. Увлечен във възвишените теории за спасяване на човечеството, той вече не вижда собствения си екстремизъм.

Този последен пример трябва да изясни, че екстремното натоварване по отношение на всяка една тема е съмнително. Противоположният полюс най-често е наблизо именно там, където най-малко предполагаме.

IV. ОБОБЩЕНИЕ

1. Изходни позиции

1. Изобщо не става дума за преоценка, а за друго тълкуване.2. Всеки притежава симптоми, защото поради полярността целият живот е отделен от

единството и затова е нездрав.3. Всеки симптом е израз на грешка, понеже посочва нещо, липсващо на тялото.4. Нищо не може да изчезне окончателно, поради което при всеки отделен случай е

възможно само изтласкване на симптомите; това става или в хоризонтална равнина (тялото) или по вертикала между различни равнини (тяло и душа, респ. дух).

5. Формата и съдържанието съответстват на тялото и душата и са неотделими, формата (телесното) е необходимата контактна точка към съдържанието (душевното), така както сцената представлява контактния пункт към съдържанието на театралната постановка.

6. В последна сметка не съществуват причини. Там, където се нуждаем от тях, за да се доближим мислено до действителността, е разумно да изходим от четирите класически причини на Античността: Causa efficiens (действаща от миналото), Causa finalis (целева), Causa formalis (образцова) и Causa materialis (материална, респ. материална основа).

7. Действителността се състои от симетрични равнини. Аналогичното мислене им съответства повече в сравнение с причинното.

8. Взаимната зависимост между всички равнини е синхронна, а не причинна; освен това не е логична в обичайния смисъл, а по-скоро аналогична.

27 С този израз тук е обозначен войнстващият противник на алкохола, който обвинява пиещите в тяхната „порочност” и никой не е в състояние да го отклони от мисията му; нямаме предвид онзи, който не пие, но оставя пиячите на спокойствие, докато не започнат да нарушават собствения му живот.



9. Ритуалите изграждат в основни линии съвместния живот на човека - или съзнателно, или несъзнателно (като сянка).

10.Болестните картини представляват ритуали в сянка, които поддържат човешкото равновесие и могат да се заместят със съзнателни ритуали от същия прапринципен първообраз.

2. Направления и принципни въпроси

Четирите причини могат да допринесат за разгадаване или отключване на ритуала, който ни налагат симптомите. Поради това трябва да се изследва полето, в което живее засегнатият. Причинните въпроси биха били следните:

1. Откъде идва симптомът? Каква е неговата функционална база.Отговор за примера „грип”: ситуация отпреди два дни, при която засегнатият се е

простудил, респ. е погълнал грипни вируси.2. От каква материална база произтича болестната картина и какво издава

засегнатият орган?Пример: Органите на носоглътката и сетивните органи. Стана дума за обмен и

контакти с външния свят.3. В какви рамки се разпространява симптомът? Кои са неговите правила?Пример: Индивидът не желае по-нататъшно участие, не се въодушевява повече от

сегашната ситуация, дошло му е до гуша, не желае да чува и да вижда нищо повече. Контакта с външния свят се отказва, респ. се осъществява единствено по агресивен път. Човек кашля, киха, храчи и плюе.

4. Какво цели симптомът? Накъде води той засегнатия?Примерен отговор: Към самопризнанието, че всичко му е

омръзнало, и към разтоварване от агресивността.„Нормалното” протичане на простудата показва ритуала, който отвоюва жизненото си

право сред отделните симптоми. Актът на самозаключването се инсценира върху телесния подиум: сетивните органи и дихателните пътища се блокират, а насъбралата се агресивност се изживява по телесен път. Околните разпознават тези сигнали и отпращат кашлящия и хремав пациент у дома. Протича един войнстващ ритуал на отстъпление, при което войната бушува най-вече в тъканите, а самото отстъпление е особено свързано с напускане на социалната сфера. Според ритуала простудените не трябва да бъдат повече атакувани, а могат да се оттеглят. Ако партньорите им не разпознаят белезите веднага, то самите засегнати проявяват любезна директност, заявявайки: „Не се доближавай много, настинал съм!” За необходимостта от този ритуал най-безобидно свидетелстват самите заболели, признавайки, че са „хванали грипа”. Естествено човек „хваща” само неща, от които се нуждае. Въпроси към болестния ритуал и неговите рамки:

1. Защо точно на мене се случи този проблем?2. Защо се случи точно сега? При хронични процеси: Кога ми се случи за първи път?

И кога беше особено интензивно?3. Защо ме засяга именно тази болест?4. Кой повтарящ се първообраз от живота ми е засегнат в болестния ритуал?

3. Болестта като шанс

Образите на болестта винаги могат да се наблюдават в двойствен аспект. Най-напред те са откровени и ни показват онова, което дотогава не сме искали да приемем. Например една парализа иска да намекне на пациента за неговата продължителна неподвижност в душевен и духовен аспект. Освен това всяко заболяване има свой смисъл и разкрива някаква задача. Парализата би могла да издава нуждата от съзнателен контрол и почивка. Основното правило „болестта тласка към откровение" изяснява неразрешеното ниво, а правилото „болестта показва задачата” изяснява нивото на разрешение на първообраза.



Първата гледна точка издава първообраз на страдание и неосъзнат болестен процес. Възприемането на този първообраз и неговото послание може да доведе да второто ниво и да изгради от изстрадания опит един ритуал, който е благоприятен за духовното израстване.

Страничният наблюдател невинаги би могъл да определи със сигурност на кое ниво и в коя фаза се намира засегнатият. Демонстрацията на физическо изобилие често представлява компенсация на липсващо вътрешно съдържание според мотото: „Външност вместо вътрешност". Но това би могло да бъде отражение и на вътрешното съдържание - според обратното мото „Каквото вътре, такова и отвън". Дори и да се среща по-рядко, последното също е възможно. При Буда бихме могли да приемем, че външното изобилие на възглавницата, върху която е седнал, е израз на вътрешното му съдържание. И действително будизмът изхожда от факта, че всеки носи в себе си природата на Буда. Това е още едно указание да не изпадаме в самообвинения чрез оценяване на някое средство, което всъщност представлява великолепен инструмент за самоопознаване.

ВТОРА ЧАСТ

I. ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА ГЛАВА – ТЯЛО

Медицината класически подразделя организма на функционални единици, за всяка от които отговаря лекар специалист. Така гастроентерологът отговаря за стомашно-чревния тракт, нефрологът - за бъбреците, а неврологът - за нервите. Напротив, - пациентът преживява организма като единство, защото -строго погледнато - функционалните единици не могат да се разделят, тъй като всички неща са твърде много зависими едно от друго. Почти навсякъде в тялото съществуват нерви и кръвоносни съдове, а отделни органи като черния дроб и бъбреците са отговорни за целия организъм. Свързващото възприемане е по-свойствено на лаика дори само защото той преживява затрудненията като смущение на цялостното свое състояние. Наистина за него мястото на съобщението най-често остава неопределено. Вярно е, че както функционалните, така и регионалните подразделения имат своите предимства, но за цялостната оценка на заболяването повече се е утвърдило регионалното наблюдение. Ако тълкуваме болестната картина, изхождайки от съответната нейна област, ние започваме с базата и респективно със сцената, върху която се разиграва духовната и душевна драма. При белодробното възпаление именно белият дроб посочва нивото на разиграващия се конфликт. При белодробния емфизем е засегнато цялото комуникационно ниво, а при свръхраздуване на алвеолите и образуване на т. нар. Fassthorax - емфизематозен гръден кош - на сцената вече се разиграва друга пиеса. По този начин съвсем различни, макар и изхождащи от един и същ регион проблеми могат да притежават еднаква база.

За изясняване на тази база засегнатата област се изследва откъм специфични проблеми в посока отгоре надолу и първоначално за засегнатия регион. Появяващите се болестни картини се тълкуват в съответствие с тяхното значение и честота на проявление, ако вече не са се случвали и по-рано.

Различните култури са схващали и характеризирали телесните центрове и техните взаимоотношения според съответстващите на времето разбирания. Онова, което китайците наричали меридиани, индийците назовавали нади. Много от архаичните народи развили впечатляващи познания за телесните енергетични връзки. Местата на концентрирана енергия, известни в индийския културен кръг като чакри, се споменават в най-различни традиции. На Изток изхождат от седем главни чакри. Двете най-горни от тях се намират в главата, двете най-долни - в таза; третата е в прехода между тазовата и коремната област, петата - в шийния преход; четвъртата средна чакра е сърдечната. По този начин в организма се създават три енергийни центъра на тежестта - главата като противоположен полюс на таза, а в средната част гърдите със сърдечната област. Докато познанието за тези основни средища на практика се среща навсякъде по света, самите центрове са разположени по много и различни начини. В хода на своето развитие



германските народи от Севера наблягали повече на главата, докато средиземноморските народи живеят предимно от сърцето, а застрашените от залез индиански култури се позовават повече на стомашното усещане. Поради тази причина, съизмервани с успеха на другите култури, те били твърде самотни. Използвайки своята интуиция, те не могли да устоят нито на пламенните средиземноморски народи от Португалия и Испания, нито на агресивния разум на северните култури. Докато в началния период от познатата ни история хората са преживявали чрез стомашните си усещания и в тясна връзка с майката Земя, с настъпването на испаноезичното световно господство във фокуса се настанил сърдечният център, за да бъде изместен накрая от интелектуалната мощ на главата. В ролята си на висша телесна инстанция в хода на историята главата се научила да доминира над останалите центрове. Наблягащите на разума култури подчинили цялата земя. Но случилото се в света се повторило успоредно в тялото и душата. Главата подчинила сърцето и корема и тогава започнало безжалостното господство на разума. Чрез очите, ушите, носа и вкусовите папили тя разполага с почти абсолютен световен монопол28, а с помощта на мозъка е в състояние да управлява този информационен поток по собствено желание. Откакто Homo erectus изправил глава, той не само освободил предните си крайници за провеждане на своите собствени интереси, а могъл да изгради от мозъчното си вещество главен мозък. Последният постепенно се превърнал в решаваща и висша телесна сила, извоювала доминиращо значение над всички останали органи. „Краката отиват, където пожелае главата”. По този начин като място с висока концентрация на силите главата се превърнала в главатар, най-главното нещо в живота. Тя управлява телесните провинции като столица на централизирана държава. Това доказват понятия като главатар и главен. Като доказателства за господар на дома служат и думите капитан (от латинското caput - глава) - управляващият кораба, както и капитал - господстващ над света. Римляните управлявали своята световна империя от Капитолия, а американците ръководят по-голямата част от света именно от своята столица Вашингтон, която наричат „capital”.

Залагайки на прилежността (от латинското industria - прилежание), а също и на разума, хората от индустриалните култури допълнително упълномощават главата да се възползва от своя монопол над сетивните органи, за да попречи на тяхната склонност към чувствеността. Най-напред било прогонено първоначално доминиращото и впрочем отговорно за възприемането на хранителния аромат обоняние. То е твърде близо до сетивното наслаждение и поради това било лишено от значението си. Единственият днешен свидетел на това минало е добрият стар обонятелен мозък, който впрочем се занимава с възприемане на чувствата във вид на лимбична система. Слухът също трябвало да отстъпи за сметка на зрението, което с изправянето на тялото върху задните крака заело най-високото място и единствено се възползвало от спечеления обзор. По този начин останалите сетива отстъпили на заден план и се отдалечили от информационните източници. Затова пък очите открили поток от всеобхватна информация, при обработката на която техният чувствен аспект значително отстъпил.

Състоянието, в което днес се намира подчинената земя, е също толкова покъртително, колкото и на повечето подчинени тела; то показва, че едностранчивото господство на главата може да доведе до задънена улица. Въпреки високоразвитата интелигентност на главатаря, проблемите нарастват по-бързо от решенията, тъй като осмислянето не е между неговите най-силни страни.

Чувствените хора са по-открити към поривите на сърцето, но и тези пориви също са заплашени от едноличното господство на главата. Например при влюбването хладнокръвната глава е длъжна безпомощно да гледа как горещото сърце поема властта. Тя обаче не приема всичко спортсменски, а веднага започва да разпределя вина, при което настоятелно твърди, че някой е завъртял главата на нейния собственик, че той се е зазяпал и така си е изгубил главата. При нормално функционираща глава такова нещо не би могло да се случи. Преди още засегнатият напълно да е изгубил разума си, респ. последният - своето водещо положение, -

28 Осезанието и особено интуицията, които не могат да бъдат контролирани от разума, през времето на неговата диктатура все повече са били изтласквани в сянка



интелектът ще издигне и най-странните твърдения, за да прекрати божественото и толкова застрашаващо самия него състояние. На практика именно неговите разумни аргументи разрушават любовта и слагат край на пътешествието в царството на сърцето. Но докато главата може да претърпи множество поражения на сърдечния фронт, тя здраво държи в ръцете си интуицията на корема. Още от народното и недотам разумно човешко усещане е известно, че може да се гледа със сърцето и да се живее от чувството на корема. Поговорки като „Любовта и разумът рядко вървят ръка за ръка” или „Ако сърцето гори, главата да тича за вода” изразяват съперничеството между глава, сърце и чувство. „Огън в сърцето, пушек в главата” - така казва народната медицина; а една димяща глава естествено боли.

Въпросът дали главата е притежание на засегнатия, или по-скоро той е нейна собственост, често пъти не намира разрешение при интелектуалците. Във всеки случай за нас като модерни хора тя представлява най-висшата и важна област, за която самите ние се грижим най-интензивно. Мнозинството от хората полагат за нея повече грижи, отколкото за цялото останало тяло. Както в професията си, така и през свободното си време ние сме обслужвани предимно от главата и се оставяме на разположение на нейната мозъчна командна централа.

Ако съдим по нейната извисена позиция - „венеца” на изправения гръбначен стълб, - можем да приемем, че тя действително заслужава ролята си на главатар. За особеното й положение свидетелства и нейната кръгла форма, доближаваща се до идеалното кълбо. Все пак бихме могли да се запитаме: дали типичният за нашата култура „човек с глава” все още осъзнава жизненоважното място и на други центрове и дали съумява да отдаде на главата ролята на „първа между равни”. Необходимо е само да се вслушаме в езика, за да чуем, че главата винаги може да оглавява, но никога да захваща. За второто се изискват ръце. Но дори и нейните твърдения висят във въздуха, защото нямат основа. Както показва анатомията, главата заслужава първото място, но лишена от телесната основа, върху която е разположена, не би могла да направи нищо. Народната мъдрост казва: „Ако главата управлява сама, сърцето вехне.” Затова не е чудно, че сърдечносъдовите заболявания* и особено сърдечните инфаркти* водят с огромен аванс в съвременната статистика за смъртността. При инфаркта се стига до недостатъчно кръвоснабдяване на сърцето, което просто умира от глад.

Въпреки множеството крещящи от болка и биещи до спукване сърца „главната централа” продължава да се радва на особено внимание. Ние се утвърждаваме именно с главата си и нашата висша цел е да я държим високо над повърхността в обществената борба за власт. Нищо не бива просто да отмине покрай главата ни, горко на оногова, който ни се качи на главата. Ако нещо не върви, се окуражаваме с „Горе главата!” или пък си казваме: „Само не свеждай глава!” Не желаем да общуваме с по-долните сфери. При подобен главен товар често взаимно си напомняме „Не оклюмвай!” и по този начин се предпазваме от връщане към доброто старо време, когато главата все още не е била абсолютният фаворит. С убеждението, че сме „венецът" на Сътворението, ние предпочитаме да насочваме погледа си към своя собствен венец. Обстоятелството, че това свръхподчертаване не му понася добре, се отразява в често срещаното и широко разпространено главоболие.

В хода на нашите главозамайващи амбиции някои неща ни се качват на главата и ни докарват махмурлук, който заплашва да ни пръсне черепа. Онова, което си докарваме до главата, остава вътре и нерядко се грижи за нейното препълване и съответно поражда твърдоглавие. Едва ли има човек в нашето общество, който да не познава усещането на препълнената или задръстена глава; както впрочем някой член на т. нар. „примитивни култури" едва ли би могъл да си представи нещо подобно. Въпреки че ни сече главата, често не знаем къде ни е главата. Онези, които не си блъскат главата непрекъснато, които не са склонни да срутват стени с главите си, не желаят винаги да оглавяват и не смятат, че светът се развива правилно единствено ако се води по техния акъл, изобщо не знаят какво е главоболие. Прикриващи се зад съзнанието, че Сътворението така или иначе се развива според божествения план, те са лишени от толкова болезненото за модерните хора перде пред очите. Тежестта, с която се



обременяваме като господари на това Сътворение, нерядко ни притиска именно в онази област, с помощта на която се утвърждаваме. Тази тежест се отразява не само вътре в главата ни, но се изразява и външно върху лицето - особено при сблъсъка на потиснатото тяло с многообразието от болестни картини, последица от цялата неуравновесена ситуация.

Вероятно на свръхподчертаната глава се дължат не само съответните изпитвани болки, но и множеството психосоматични оплаквания, далеч по-непознати на природосъобразно живеещите и лишени от интелектуалност архаични народи. Въпреки това прозрение едва ли има смисъл да сведем глава; далеч по-здравословно би било да разтълкуваме нейните предупредителни сигнали и белезите на свръхнатоварване, чрез което да подпомогнем други телесни области и да им отдадем полагащото им се друго тълкуване.

Преди да се заловим с тази задача и да разработим взаимоотношението глава - тяло до неговия корен, трябва да се запознаем с темата „Рак”. По-целесъобразно би било това да се осъществи извън структурата „Глава – тяло”, защото ракът може практически да засегне всички органи и тъкани. И в този случай най-напред се препоръчва изследването на засегнатата област, преди да разгледаме следващата обобщена глава за раковите заболявания29.

II. РAK

1 . Раковото заболяване и съвременността

Зад диагнозата „рак” се крие една пъстра картина, която може да се изрази в множество заболявания. Всяко от тях засяга човека в неговото цялостно съществуване, без значение от кой орган произхожда първоначално. В този смисъл случаите на ракови заболявания са твърде комплексни, за да се позоваваме само на засегнатия орган. Склонността към разпространение но цялото тяло показва, че става дума за цялостния човек. В ролята си на съвременен призрак ракът се докосва не само до директно засегнатия, а и до цялото общество, което пък от своя страна го превръща в табу както никое друго заболяване. Годишно в Германия умират от рак над 200 000 души, а през 1991 година се очакват нови 330 000 заболели. Над половината от засегнатите стават жертви и независимо от успехите на медицината абсолютният дял на смъртните случаи нараства.

С изключение на хунсите не ни е известна друга култура, която напълно да е била пощадена от рака. Единствено за този малък народ от Хималаите можем да приемем, че раковите заболявания са му били напълно чужди чак до включването му в модерната цивилизация към средата на настоящия век. Днес следите от тази болест се срещат навсякъде и с помощта на модерните изследователски методи могат да бъдат проследени обратно в миналото. Дори в по-старите мумии на инките - на възраст около 500 години - се установяват тумори. Въпреки това всеобщо разпространение ракът се е превърнал в особен белег на модерните индустриални нации. Няма друго място, където той толкова светкавично да печели територии. Аргументът, че по-често го срещаме в промишлено развитите страни поради увеличеното там дълголетие, съвсем правилно се позовава върху определени култури, но е принципно погрешен и може да бъде опроверган в множество различни пунктове. От една страна, съществуват ракови форми, които се срещат най-често в млада възраст; от друга страна, научната медицина сама доказва, че определени разновидности на болестта - като белодробния рак - са недвусмислено свързани с навиците и отровите на нашата цивилизация. Все пак и някои от старите съществували култури са осигурявали дълъг живот при минимален риск от

29 След като белодробният рак, най-често засягащ мъжете, бе разтълкуван като последица от тютюнопушенето, а ракът на стомаха и червата, които общо съставляват повече от половината карциноми, бяха изчерпателно разгледани в „Проблеми на храносмилането”, в този том ще разгледаме рака на гърдата като най-често срещана форма на рак при жените. Следващата, донякъде съответстваща на „Проблеми на храносмилането” обобщена глава, може във връзка с описанията на отделните телесни области да стане основа за тълкуванията на специални ракови заболявания, които не са разгледани поотделно



ракови заболявания. При таоистките форми на китайската култура ракът се е срещал извънредно рядко, въпреки че хората са достигали до дълбока старост в сравнение със съвременен Китай. Столетниците били нещо обикновено. За прастарите северноамерикански индианци е известно, че преди поробването били по-дълголетни в сравнение с „ цивилизованите” епохи. По-рано те изобщо не познавали рака, но по-късно платили своя дан на модерните времена.

За превръщането на рака в изявена заплаха за нашето време говори и фактът, че именно това заболяване ни изпълва с най-голям ужас в сравнение с всички останали. Още самото му обозначение носи печата на нашата оценка: злокачествен. Отнелият живота на толкова повече хора сърдечен инфаркт, който ни сблъсква с най-ужасната човешка болка, изобщо не предизвиква подобен ужас. Ракът ни изправя очи в очи с една тема, която е по-дълбоко потънала в сянка в сравнение с болката и дори със смъртта. Няма друго заболяване, при което толкова ясно да изпъква взаимната зависимост между тяло, душа, дух и общество. Дали изхождаме от нивото на клетката, от личностната структура или от социалната ситуация - навсякъде се сблъскваме с аналогични образци, които познаваме твърде добре, които ни шокират и от които не можем да се освободим, защото са ни присъщи открай време.

2. Рак на клетъчно ниво

Това поведение напомня на младата клетка, респ. на ембрионалния стадий, основните процеси при които са размножаването и нарастването. Клетките на Morula, онова клетъчно струпване, където се концентрира ранният човешки живот, все още не притежават специализирани задачи за изпълнение и се грижат само за собственото си размножаване. Това те осъществяват чрез оживено делене и съответно нарастване. Но тези процеси протичат далеч по-правилно в сравнение с безогледните ракови клетки. Успоредно с преоразмереното клетъчно ядро и неговата завишена тенденция към делене липсата на диференциране на клетките напомня за незрелите ранни форми. С тяхната мания за размножаване те занемаряват много други неща и често губят способността да осъществяват сложни процеси на обмяната на веществата, каквато е например оксидацията. Докато, от една страна остават на примитивното стъпало на ферментацията, от друга, те си възвръщат способността да изграждат субстанции, което иначе се удава единствено на ембрионалните и зародишните клетки. Това съживяване и реактивиране на гени от ранния стадий на развитие медицината нарича анаплазия. Всичко, което външно наподобява хаос, от гледна точка на рака има своя смисъл. Гой отново възвръща някои прастари способности, за сметка на което се лишава от специализация. Но дори и в това лишаване е вложено едно предимство. Наистина оксидацията е много по-ефективна от ферментацията, затова пък последната е далеч по-независима от доставчици. Докато нормалните клетки зависят от дишането, т. е. от снабдяването с кислород, респ. свежа кръв, ограничаващата се единствено с процеса на ферментация клетка е много по-самостоятелна в стопанско отношение.

Вследствие на това раковата клетка е много по-независима от връзки със своите съседи, което при нейните природно заложени недобросъседски отношения е още едно предимство. Докато нормалните клетки притежават т. нар. контактни задръжки, т. е. прекратяват нарастването си при сблъсък с други клетъчни образувания, раковата клетка има напълно противоположно поведение. Без да се съобразява с границите, тя безцеремонно нахлува в чужди територии. Напълно разбираемо е, че по този начин тя си създава враждебна среда. Неотдавна бе установено, че раковите клетки не се стъписват пред възможността да поробват други клетки. Самите те примитивни за осъществяване на свързани с обмяна на веществата процеси, те се възползват от нормалните клетки и от плодовете на техния труд. Раковата клетка е безскрупулна и заинтересована единствено от извоюване на привилегията да осигури нарастване на своите собствени чеда, всички създадени и формирани по свой образ и подобие. Нерядко зад нея изостават и собствените й родители, застигнати и изпреварени от бързото развитие и лишени от подкрепления. Сред по-големите туморни образувания често се срещат



мъртви клетки, т. нар. некрози, които символично намекват, че основното послание на този нововъзобновен растеж е смъртта.Регресията на раковата клетка към един по-ранен житейски образец се доказва и от нейното паразитно поведение. Тя взема всичко, което може да получи във вид на храна и енергия, без всякаква готовност да върне нещо обратно или да вземе участие в определените на всеки организъм социални задачи. По този начин тя прекалява с едно поведение, което подхожда единствено на ембрионалната клетка. Но онова, което за малкото дете е естествено разрешено, за възрастния човек се превръща в проблем.

В игнорирането на всички граници се разкрива още едно отстъпление. Както децата постепенно се приучават да спазват границите, така в процесите на съзряване и диференциация те също усвояват респектирането на зададените структури и съблюдаването на предвидените за тях рамки. Напротив: раковите клетки излизат именно извън рамките и оставят зад себе си всичко научено в процеса на развитие. За тях не съществуват бариери - както жизненоважни граници, така и масивни телесни структури. Раковите клетки изгубват отношение към онзи образец, за който са били предназначени първоначално. Една нормална клетка от чревната лигавица също подлежи на делене, съответстващо на потребностите на по-големия организъм, червото; но тя няма да напусне установената за нея и себеподобните й клетки рамка и няма да се разпростре навън. За разлика от здравата клетка раково изродената чревна нейна посестрима действително избива навън, отхвърля от себе си всичко чревноспецифично и поема по своя егоистичен път. Предварително зададеният образец „черво” й става тесен, така че тя взривява неговите рамки едновременно по революционен и деструктивен път.

Би трябвало да се достигне до по-задълбочено разбиране на раковата проблематика - в същата степен, в която продължават изследванията на споменатите по-горе морфогенетични полета. Разглеждането на проблема за мутацията на генетично ниво изглежда също толкова смислено, колкото и доближаването му откъм гледната точка на формообразуващите полета. Тогава проблемът е в липсата на предварително зададени рамки. По този начин той ще напусне отделната клетка и ще се превърне в проблем на засегнатата тъкан или орган, които вече не са в състояние да провеждат своята дейност по отношение на всички индивидуални клетки. Тази добавка би могла да допълни генетичното обяснение, доколкото темата за взривяването на предварително зададените норми е изразена в еднаква степен и при двата случая. Наистина ракът е проблем за средата по същия начин, както и за отделната клетка30.

Посочените тук регресивни тенденции демонстрират без заобикалки защо именно ракът е онова животно, известно преди всичко със своя обратен ход. Но дори и истинският рак, обвиняван за действителен кръстник на болестта, не се движи назад и по права линия, а настрани. Изрази като „пъпля наопаки” или „лазя заднишком”, отнасящи се до мъчителните и неводещи напред усилия, характеризират такива видове придвижване, които са донякъде сходни с движенията на пациента преди появата на заболяването. Произходът на наименованието „рак” не е еднозначен. Но дори и медицински мотивираното позоваване на една форма при рака на гърдата, чиито клетки просто прояждат и сякаш разсичат тъканта, е насочено в подобно направление31. Който и да е измислил това име, е улучил същността на заболяването.

3. Възникване на рака

Във връзка с възникване на рака на клетъчно ниво съвременните изследователи до голяма степен са единодушни в мнението, че на преден план стоят мутациите32. Думата произхожда от латински и означава „промяна". Ако една клетка бъде подложена на 30 Поне за един карцином на ретината е известно, че е наследствен. Ако новороденото е наследило тази ракова заложба от родителите си, то със сигурност ще се разболее. Ако обаче е получило в наследство „раковия ген” само от единия родител, всичко зависи от влиянието на околната обстановка. Рискът е голям, но заболяването не настъпва задължително31 Все пак трябва да се замислим, че наименованието „рак” е по-старо от микроскопа, с който най-рано са могли да бъдат открити тези „разсичащи” клетки на рака на гърдата.32 За някои форми на левкемия все пак по-скоро се допуска, че възникването им е обусловено от вирус



дразнения достатъчно дълго време, тя вече е подготвена за драстични промени, произхождащи от нивото на нейното наследство. Подготвящите пътя дразнения могат да бъдат многообразни: механични, физически или химически. Дълготрайният натиск, цигареният катран или проникващите лъчи също оказват своето влияние.

Съответните тъканни клетки могат дълго време да се противопоставят на продължителното свръхдразнение, но понякога някоя от тях реагира превъзбудено и се изражда. Тогава тя се оттласква от рода си и поема по свой собствен път. Тя започва нещо съвършено ново за своите условия и залага на растежа и самостоятелното съществуване. Едно от медицинските названия на рака е „неоплазма". То дава израз на този нов растеж. Онова, което за тялото означава важна жизнена опасност, представлява за дълготрайно изтезаваната клетка акт на освобождаване. Сега всичко зависи от факта дали тялото притежава достатъчно стабилност и защитна сила, за да потуши бунта на клетката. Изследователите на рака днес изхождат от обстоятелството, че се израждат относително голям брой клетки, които обаче биват обезвреждани от добрата защита. Следователно при възникването на рака съпротивителната сила е от решаващо значение. Действително сривовете в самозащитата често се установяват именно за онзи период от време, когато се предполага, че е настъпила болестта. Във всеки случай този пункт невинаги може лесно да се конкретизира. От една страна, скоростта на развитие наистина зависи от вида на тумора, но дори и при еднакви тумори тя се различава в зависимост от общата ситуация. По време на откриването си туморът често съществува от години, тежи около един грам и разполага с милиони клетки. От тази гледна точка никой не може да бъде сигурен, че няма рак. Вероятно всички ние постоянно го получаваме, но имунната система остава господар на положението. И това е една от причините за безпримерния ужас, разпространяван от темата за рака.

4. Други тълкувания на раковото заболяване

Поведението на раковата клетка показва като основна тема една проблематика на растежа. След прекалена предпазливост или повишено внимание клетката се обръща в своята противоположност. Прекомерно хаотичното, непредпазливо и безцеремонно нарастване не жали нито чуждите територии, нито съответната жизнена основа. Законите на здравословното нарастване биват най-последователно игнорирани. Раковата клетка се поставя отвъд правилата на нормалния за клетъчните съюзи съвместен живот и без всякакви задръжки пречупва жизненоважни забрани. Вместо да заеме полагаемото й се по наследство място и да изпълнява задълженията си, тя застрашително прекрачва границите на своя вид и го напуска. С дива и егоцентрична делителна активност тя се размножава във всички посоки. Съседите и дори по-отдалечените от нея телесни области започват да усещат нейната безцеремонна агресивност. Тази егомания се заражда от претовареността на раковите клетки поради техните свръхуголемени ядра и от треската, господстваща в тези хидроцефалоподобни центрове. Действително всичко трябва да се води по ума на раковата клетка и всички нейни наследници са оформени по неин образец. При това тя е напълно независима и произвежда рожбите си без чужда помощ, бихме казали девствено. С помощта на своето котило от изчадия тя буквално разбива с главата си стени. Агресията й не може да бъде сломена дори от базалните мембрани, най-важните ограничителни стени между тъканите.

Раковата клетка неприкрито демонстрира своя огромен комуникационен проблем, като редуцира всички свои съседски отношения до една агресивно насочена и безогледна политика. С помощта на силата и своята собствена девствена незрялост тя безскрупулно налага правото на по-силния и притиска до стената своите по-слаби съседи, като ги разрушава или поробва. Тя жертва достъпа до първообраза на вече разрасналите се структури в името на своята независимост. Връзката й с предварително определеното поле за развитие тя прекратява за сметка на своя егоизъм и претенциите си за омнипотентност и безсмъртие. Комуникационният проблем символично се изразява



в разрушаването на клетъчното дишане, защото именно то е предназначено за обем и контакт.

5. Фази на развитие при раковото заболяване

Представената досега картина изглежда вярна само за част от пациентите с ракови заболявания, защото всички имат различни модели на поведение. От една страна, това се дължи на обстоятелството, че ракът компенсира изтласканите в сянка първообрази, от друга - че подобни индивидуални профили винаги описват времето преди появата на заболяването. Но в тази фаза и самото заболяване демонстрира една съвършено различна картина. Това е стадият на трайното дразнение, толерирано от тъканта и клетките с липса на всякаква реакция. Те се опитват да се предпазят и - доколкото е възможно - да преживеят в спокойно търпение неблагоприятната ситуация. Ако клетката се опита да се възпротиви на трайно продължаващото дразнение и да се измъкне от своя вид по собствен начин, нейният бунт веднага се потиска от имунната система.

С тази именно картина, която съответства на първата болестна фаза, се характеризират по-типичните случаи на засегнатите от рак. Това са хора, които се опитват в максимална степен да живеят незабележимо и да не натоварват никого със своите собствени изисквания. Те продължително игнорират предизвикателствата към персонално израстване и душевно развитие, защото не желаят по никакъв начин да се разкрият. Животът им е непривлекателен и безинтересен във всякакъв смисъл: те всячески избягват новите познания, които биха могли да внесат раздвижване, и не рискуват да напуснат своите собствени граници. Опитват се да пренебрегнат и малкото дразнения, които все пак проникват през тяхната черупка. Потискането на възможностите за извличане на пределни познания е израз на незабележимо протичащата в тялото защитна активност, която поставя всичко под сигурен контрол. Прехвърлящите съответната граница познания или дори безобидните форми на лекомислен живот биват задушавани още в зародиш, за да може обичайната ситуация да бъде запазена на всяка цена и дори завинаги.

Следващата степен на ескалация показва колко висока би могла да бъде тази цена, когато натрупалият се с години поток от импулси за растеж изведнъж разкъса дигата на потисничеството и се самоизживее неконтролируемо. След скъсването на дигата вече няма връщане назад, отпадат всякакви задръжки. Тялото изведнъж навлиза далеч в онази друга екстремност, от която досега се е въздържало с цената на толкова жертви.

феноменът на потискането се проявява както в душевните житейски преживявания, така и твърде често в самите болестни картини. Нерядко се срещат и т. нар. празни анамнези, т. е. в продължение на години и дори десетилетия преди проявлението на рака в засегнатите не е бил забелязан и най-дребен симптом. Безупречното на пръв поглед здраве изведнъж бива разобличено като строго и неумолимо потискане. Напълно са били смазани не само душевни, но и телесни отклонения от нормата. В тази връзка психоонкологът Волф Бюнтиг говори за „нормопатия”, при която безусловното и сковано придържане към нормите се превръща в болест. Онова, което за околните изглежда като приятно и изискано въздържание, в действителност може да се окаже потискане на жизнени импулси и в последна сметка да свидетелства за неживян живот. Както подложената на най-силни и продължителни дразнения издръжлива клетка се стреми да се доближи към основните си задължения в червата или белите дробове, така и пациентите се опитват да „издържат” своите функции на дъщери, синове, майки, подчинени и др. заради всеобщото удовлетворение и независимо от своите собствени потребности. Личното развитие трябва да отстъпи: какъвто впрочем е и случаят с подложената на изтезание клетка.

Основното настроение на подобен „неживян” живот е съответно потиснато. Често пъти пострадалият не осъзнава своето латентно депресивно състояние - също както и потискането на опитите за телесен бунт. Околните не забелязват нищо, защото засегнатият почти не прави опити да споделя, а още по-малко показва готовност към действително съвместяване на своя собствен живот с този на останалите. Едва когато



дигата се пропука, готовността за споделяне се проявява бурно, несдържано и безрезултатно.

Във фазата преди проявлението на болестта засегнатите на практика са вече „пациенти”, макар че все още са забележително търпеливи. В значителна степен зависими от своите близки н от добросъседските отношения, те навсякъде се държат любезно и внимателно. Освен това те са достатъчно предсказуеми и благонадеждни, за да потушат импулсите за промяна още в зародиш. В стремежа си да не се натрапват и да не бъдат в тежест на никого, за тях не е трудно да спечелят приятели. Все пак задълбоченото приятелство е възпрепятствано от факта, че самият пациент не познава напълно собствената си индивидуалност и по този начин не желае да се разкрие изцяло. Понеже сам не държи особено на себе си, за останалите първоначално изглежда лесно да държат на него. Ако в хода на болестта се изявят по-задълбочени съществени черти, защото околните започват да разкриват пред него своя собствен живот, за никоя от двете страни не е лесно да поеме напълно неочакваните особености на другата. Много често страдащите от нормопатия са заобиколени от хора, които са им задължени. Понеже непрекъснато правят усилия да угодят на всички и занемаряват собственото си израстване, и за тях ще се намери съответната отзивчивост.

Социалното поведение на пациентите се характеризира като образцово от гледна точка на „мълчаливото мнозинство”, към което и те сами принадлежат. С пълно право те могат да бъдат причислени към стълбовете на обществото. Но зад фасадата на образцовата подреденост много често дебнат онези противоположни качества, които се проявяват на компенсаторно ниво вече при втория стадий на рака - в етапа на неговото проявление. Онова, което никога не се е изявявало в съзнанието, открива тук своята подходяща сцена, на която се играят преди всичко „драми”, респ. „пиеси в сянка”.

Сдържаните с течение на годините импулси за промяна се разрастват в тялото във вид на мутации. Забравя се всичко извършено и неизвършено, валидна остава единствено собствената егомания. Перфектното социално приспособяване се превръща в егоистично паразитиране без всякакъв респект към традиции и чужди права. Ако предишното собствено мнение никога не е било осъществено, сега изведнъж от сянката изплува дълго потисканата претенция за формиране на целия телесен свят по свой образец. Организмът бива обсебен от филии, онези дъщери*, разнасящи смърт. Дълго съхраняваното в тялото семе сега покълва рекордно бързо и демонстрира силата на неизживяното дотогава желание за самоосъществяване и безцеремонно провеждане на собствените интереси.

С настъпване на заболяването в поведението на пациента могат да се доловят различни и потискани дотогава егоистични претенции. Ако подобни елементи си пробият път от сянката към повърхността, това би удивило най-вече околните. Най-смирените досега хора изведнъж поставят изискване, според което всичко би трябвало да се върти единствено около тях и „тяхното заболяване”. Използвайки диагнозата като алиби, те смятат, че ще успеят да обърнат оръжието и ще накарат останалите да играят по свирката им. При това досегашната сдържаност и тактичност се изхвърлят през борда и прозвучават съвсем нови тонове. Най-добре приспособени към всичко хора изведнъж завиват по свой път и карат през просото. Въпреки че подобна смяна на възгледите е неприятна за околните, шансът на засегнатия се съдържа именно в нея. Ако принципите на обрата, самоосъществяването и утвърждаването вече се изживяват на духовно и душевно равнище и се забелязват на социално ниво, телесното ниво се разтоварва. Но мнозина пациенти толкова силно са се вкопчили в своята подчинена на нормите роля, че търпеливото им поведение продължава дори и пред лицето на смъртта. Без разтоварване на душевно ниво егоистичният принцип се разтоварва изключително на телесната сцена. Шансовете за справяне с рака са несравнимо по-големи, ако човек цялостно се отдаде на противопоставянето, а не изпраща в боя само тялото си. За да се пребориш с нещо, е необходимо изцяло и от самото начало да вземеш участие в битката.

След първоначалната фаза, често продължаваща десетилетия, и след последващото проявление на рака последният стадий на кахексия се конфронтира с още една характерна особеност. Тялото се предава на рака поради изтощение на силите. То



буквално се оставя да бъде изгризано, без да се противопоставя по-нататък. Примирението и приемането на съдбата се изживяват телесно. Накрая темата се преживява от всеки засегнат: или съзнателно - ако му се удаде да препрати тематиката обратно на духовно ниво, или несъзнателно - в случай че тялото остане насаме със своето примирение, а пациентът продължи да се съпротивлява на неизбежното. Ако все пак го обвиним, че не се противопоставя достатъчно, а се оставя на желанията на околните, тук сякаш е заложено едно противоречие: на това място се пресичат две нива, с които ще се занимаем по-нататък. От една страна, пациентът се съпротивлява твърде малко, от друга - прекомерно. От позицията на околните, които свеждат същността му до определени функции, той просто не се съпротивлява достатъчно. Затова той все повече върви против своята житейска задача, против собствения си път и съдба. А спокойно би могъл да се откаже от тази съпротива. В последна сметка заболяването му определено го тласка към това, защото степента на самоотдаването ще бъде достигната независимо дали пациентът ще победи рака, или ще се случи обратното.33

6. Регресия и религия

Успоредно с казаното дотук в регресията се забелязва и още един основен мотив, също изживяван от тялото, макар и потънал в сянка. „Регресия” означава „връщане към началното”, към произхода. Засегнатият е изгубил обратната връзка със своята праоснова, а туморните клетки трябва да изживеят темата вместо нея и вършат това на телесно ниво по един жизненоопасен начин. Човек очевидно се нуждае от живително връщане към собствените корени, към Religio - свещеното задължение.

Подобно връщане не означава само крачка назад, но и осъществяване на обратна връзка. Едва стъпката, превърнала се в обратна връзка, дава възможност за действителен напредък. Това привидно противоречие се изразява в раковото заболяване. От една страна, клетките залагат към връщане към девствено-примитивните форми, от друга - на бързия напредък с тенденция към омнипотентност и безсмъртие.

Това противоречие би могло да бъде оправдано единствено чрез прасмисъла на религията. Свещеното задължение има предвид обратната връзка към произхода, към единството. От друга страна обаче, същото това единство, което християнството нарича „Рай”, представлява и целта на християнския път на развитие. Според Библията хората произхождат от Рая и все някога трябва да се завърнат там. Това е пътят от неосъзнатото към осъзнатото единство. Изгонването от Рая има своето допълнение с връщането на блудния син при своя баща. Дълбокото вкореняване в човека на този архетипов образец за пътя е демонстрирано и от индийската религия, която предлага напълно аналогично описание: „Оттук за тук.” Прастарият символ на змията, захапала собствената си опашка, предлага най-точната картина на този в истинския смисъл на думата всеобхватен пример. Религиите винаги описват пътя към просветлението, респ. към безсмъртието, като напредване към изходната точка и следователно като кръгово движение или спирала. Погледът напред и вглеждането назад са еднакво необходими и са насочени към една обща цел - единството.

При заболелите от рак пациенти обратното връщане към произхода чрез въпроса „Откъде идвам?”, както и предвиждането „Накъде отивам?” са напуснали съзнанието и са потънали в сянка - затова и са представени само на телесно ниво. За късогледството на засегнатите по отношение на думите с директно значение свидетелстват прекаленото вглеждане както назад, така и в бъдещето; то обаче се ограничава само в рамките на конкретното настояще или близкото предстояще. Те твърде много се съобразяват с другите хора, с техния морал и жизнени правила, като посрещат зората и всичко ново и далечно толкова предпазливо, че изобщо не оставят място за големите въпроси на миналото и бъдещето. Със своето завръщане към бездната и с едновременния отвратителен напредък раковият процес е както ужасно, така и откровено отражение на ситуацията.

33 Вж. но този въпрос публикациите на Елизабет Кюблер-Рос.



Съзнателното връщане към началото с неговите безгранични възможности и търсене на безсмъртни стойности е всъщност един дълбоко смислен и разумен път. Напротив: залитането в несъзнателното води до „болестта като път”. Все пак този път крие в себе си както ужаса, така и шанса на оплодяването. Той представлява нещо като последен тласък за откликване на собствените потребности.

Всичко това съвпада с психотерапевтичното познание, че пациентите с ракови заболявания твърде често са „арелигиозни” в по-дълбок смисъл. Когато определени личности противоречат на това твърдение и подчертават своята религиозност и отдаденост на съдбата, те най-вече имат предвид църковната вяра, която почти няма допирни точки с религиозността, а просто предоставя на официалната църква да управлява и регламентира живота. Вкопчването в религиозните предписания е по-скоро противоположност на свещеното задължение и оставя сърцето студено и празно. Онова, което външно изглежда като впечатляващ религиозен живот, може да бъде кухо в своята вътрешност. Безжизнеността на центъра - при иначе убедителната външна активност - за много от туморите се отразява в анатомично отношение с централни некрози или мъртви области. В този смисъл изнамерената от медицинските социолози отдаденост на съдбата не бива да се смесва с религиозното поведение „Да бъде Твоята воля”. Най-често става дума за примирение с една съдба, усещана като всемогъща и именно по тази причина неприемлива. В най-съкровените човешки глъбини основата на себеотдаването не е вярата в Божественото Сътворение, а нейните противоположности - отчаянието и безсилието. Вместо да се обърнат към живота и неговите възможности, потенциално болните от рак пациенти по-скоро се осланят на своите късогледи съображения и намерения, а не на почиващия върху здрави основи страх за собственото съществуване.

7. Ракът като карикатура на нашата действителност

Съобщения за болни от рак, които „коварната болест изтръгва неочаквано от живота в разцвета на силите и на върха на тяхната кариера", сякаш диаметрално противоречат на всичко казано дотук. Но ако разгледаме скритите зад тях отделни истории, подобни словоизлияния убедително доказват слепотата по отношение на сенчестите теми. По-обстойното наблюдение свидетелства, че събитието съвсем не настъпва толкова изненадващо и без предупредителни сигнали. Именно отсъствието на всякакви телесни реакции и симптоми е знак за наличие на „нормопатия”.

Подчертаването на голямата отговорност при по-подробно вглеждане показва, че засегнатите безропотно изпълняват задълженията си. За разлика от това действителната отговорност означава способността за отговор на житейските предизвикателства.34

Именно това свойство липсва на потенциалните пациенти с ракови заболявания. Понеже почти не умеят да се разграничават от останалите и трудно им отказват, те лесно се натоварват със задължения. От друга страна обаче, те приемат тези задължения с удоволствие, за да придадат външен смисъл на живота си поради недостиг на вътрешен. По този начин постиженията и успехите се превръщат в удобно було, зад което избуява чувството на безсмисленост и депресия.

Психиатрията познава понятието „маскирана депресия”, използвано за онези видове депресивни състояния, които се прикриват зад отделните телесни симптоми. При раковите заболявания зад външните успехи нерядко са скрити депресии. В подобни случаи маската толкова високо се оценява от обществото, че изобщо не може и да се помисли за някакво заболяване. Типичният болен от рак в много отношения служи за пример. Той е добър, неагресивен, тих и търпелив, уравновесен и симпатичен, защото не е егоист; затова пък е безкористен и готов да се притече на помощ, освен това е точен и подреден - изобщо не липсва нито един от обществените идеали, поради което тясната му връзка именно с това заболяване изобщо не е учудваща. Въпреки вътрешната застиналост - или именно заради нея - социалният успех излиза извън обсега на типичната подчиненост, но безукорно приляга на идеалния образец за модерен човек. Но

34 В английската дума „responsibility” способността (ability) за отговор (to respond), заложена в отговорността, е още по-ясна



и на раковото заболяване не може да се отрече безпрепятственото и впечатляващо развитие. Няма друга болест, която толкова бързо може да подчини един организъм, да го пригоди към своите представи и същевременно толкова упорито да се съпротивлява срещу прилаганите защитни и терапевтични мерки.

Не е чудно, че толкова се ужасяваме от рака - защото никое друго заболяване не е толкова подходящо за собствено огледало. Ракът въплъщава превръщането на уважавания идеал на подчинението в неговия противоположен полюс - принципа на тоталния егоизъм. Както всяка собствена карикатура, и телесната се приема от всеки с недоволство. Винаги, когато съдбата сполети някоя карикатура, причината за това не е в погрешността на карикатурата, а в нейната точност и известно преувеличение.

8. Рак u защита

Посочените констатации и симптоми характеризират рака като дълбоко забулен в тялото процес на растеж и регресия. Към тези два компонента се прибавя и трети - защитата. Условията за възникване на болестта могат да съществуват с години, без да се стигне до образуване на тумори. Медицината и най-вече природолечението познават това състояние и го наричат преканцероза. Описаните душевни предпоставки могат да съществуват отдавна, а физическите да бъдат налице под формата на съответни канцерогени и състояния на непрекъснато дразнение: въпреки това заболяването може да настъпи едва с появата на конкретни отключващи дразнения. Дотогава ракът е като пленник и се намира под господството на доминиращата имунна система. Едва сриването на телесната защита му открива възможността да образува първичен тумор. Някои пациенти предусещат колапса на имунната защита и по-късно го характеризират като период на особено напрежение и страх.

Тясната връзка между рака и защитната система се доказва и от факта, че той използва за собственото си разпространение именно самата защитна система, която всъщност би трябвало да преодолее заболяването. Болестта бива атакувана от лимфоцитите на лимфните възли и се възползва от лимфните пътища, за да си пробие път. Лимфните възли са предпочитаното място за нападение. Превземайки казармите на личната телесна гвардия и прониквайки по нейните пътища, ракът демонстрира смелостта на своето нападение и готовността си на всякакъв риск за тотална конфронтация. От друга страна, тук се проявява и безсилието на защитата. Тя е буквално с „вързани ръце”. Ракът се домогва до тази ситуация с помощта на перфектна маскировка. Точно както е в състояние да изключи „гените на застаряването” от собствените си клетки, му се удава да обезсили и онази система, която прави клетките външно различими. С помощта на тази маска раковите клетки могат да се вмъкнат директно в „клетката на лъва” незабелязано и безнаказано да се разхождат из самия защитен център. Именно тук е шансът на биологичната медицинска терапия на функционално ниво. Ако й се удаде да разкрие раковите клетки по имунологичен начин, те вече се намират в опасност.

Въпросът - кое именно води до отказване от телесната защита на по-ниско ниво, а оттук и до съответната унизителна ситуация - може да намери своя генерален отговор и не се ограничава само върху раковия процес. Този феномен се доказва от всяка простуда - ако в преносен смисъл всичко ни е дошло до гуша и се затворим душевно, самото тяло компенсаторно се отваря към съответните дразнители и тогава конкретната гуша се затваря. Казано на медицински език - отслабването на защитата предразполага засегнатите към заболяване. Там, където съзнанието се изключва от възбудата, телесното ниво трябва да се отвори за съответните дразнения в ролята си на заместител. Следователно имунната защита отслабва винаги, когато се преувеличи защитата в нивото на съзнанието.

Човекът по принцип е снабден със здрава защита и на двете нива. За него е очевидно от голяма важност да опази своите телесни граници от чуждия и изпълнен с опасности свят с помощта на жизненоспособна имунна система. По същия начин ние се нуждаем от определена душевна защита, за да не бъдем въвлечени във водовъртежа на силните впечатления и отнесени от психозата. Същинската ни цел представлява средната или



междинна зона между тоталната откровеност и абсолютната затвореност35 на двете нива. Ако отидем твърде далеч в едното, принуждаваме другото към противоположната посока за постигане на равновесие. Онзи, който е твърде затворен в съзнанието си и следователно враждебно настроен към конфликта, притиска откритостта си в сянката на телесното ниво, откъдето тя проявява своята предразположеност към дразнителите, възбуждащи болестта.

Идеалното състояние е израз на продължителна душевна откровеност, основаваща се на силата. Човек може да допусне в себе си всичко възможно, без да се страхува за своето душевно здраве. Това е възможно на основата на една потенциално здрава защита, която обаче почти не влиза в употреба. Но при настъпила необходимост притежателят й може да се осланя на нейната пробивна сила. Именно защото умее решително да казва „не” и да защитава своето жизнено пространство, той всъщност рядко се възползва от нея. Той разполага с такава телесна защита, която поради своята тренираност е в състояние да се справи с всякакво болестно предизвикателство. Тя винаги е боеготовна и убедена в победата си именно защото не е пощадявана, а през целия си храбър живот се е конфронтирала с множество предизвикателства. Преди всичко тя не е изложена на опасността да се подчини на болестните причинители, защото не е отслабена на телесно ниво. Онзи, който допуска възбудата на равнището на съзнанието и умее да се защитава, не бива да измества темата към своето тяло.

В един свят, който в значителна степен отвоюва своята култура и цивилизованост чрез враждебно отношение към конфликтите, този идеал много по-често е заместен от прекомерната затвореност на съзнанието и свързаната с това прекалена телесна отвореност. Ако избягващата конфликтите отстъпчивост потъне в тялото, тя отново излиза на бял свят като невъзможност за саморазграничаване. Откритият към живота витален и жизнен човек разполага със здрава телесна защита и е по-малко уязвим от инфекции. Ограниченият и уплашеният по-често „приема” болестните причинители и култивира в себе си съответните простуди именно поради лошата си отбрана. И обратно: въодушевеният, който гори и пламти в темата, на практика изобщо няма да се простуди в открита и откровена ситуация. Всеки знае от опит, че дори шумната хрема изчезва, докато човек два часа се забавлява с някой напрегнат и вълнуващ филм. Едва накрая - при спомена, че всъщност е хремав, носът му отново се задръства.

За цялостен срив в защитата, който да допусне образуването на тумор, е необходима много силна блокада и дълбока затвореност. Подобни констелации настъпват, когато човек все повече се затваря към някой съществен аспект от своя живот. Ако този контакт виси на косъм, който внезапно се скъса, все едно се прекъсва истинската жизнена нишка. Дотам може да се стигне, ако смъртта на някой близък засегне един депресиран човек, който почти не поддържа връзки с околните. Понеже в отсъствието на този близък засегнатият вече няма да бъде част от житейския поток, той ще се възпротиви да допусне в себе си нечуваната загуба. В същата степен, в която неговото съзнание не допуска загубата и следователно душевната му защита се засилва много бързо, телесната защита се срива. По този начин имунната система се превръща в истински показател за откровеност и виталност.

При страдащи от депресия пациенти всяко нещо, актуализирано от лабилната ситуация, може да доведе до решаващо отслабване на имунната защита. Достатъчно в случая може да бъде предупреждението за уволнение от превърналата се в смисъл на живота работа, както впрочем и разочарование от един партньор след дългогодишно заблуждение. Типичният пациент с раково заболяване е склонен да изпада в подобни ситуации поради собствената си същност. Неговата подходяща и при това толкова потисната натура ще се раздвижи под този натиск и ще рискува един нов опит за съживяване. Подобен опит може да оживи мъчително потисканата безчувственост и да предизвика внезапно „пресичане” на заболяването. Но и успешно отскубналият се

35 Понеже „отвореността” има в нашата словесна употреба положителна оценка - за разлика от „затвореността” - тук лесно се стига до недоразумения. Човекът в равновесие е далеч по-отворен към живота, независимо от евентуалната затвореност на неговата личност. Затворена е неговата телесна граница, при което имунната система е открита към опит и познания, но въпреки всичко запазва властта си над враждебните причинители на болести.



пациент открива редица възможности да се самоизключи от енергията на живота. Всичко, което поставя под съмнение маската на неговата депресия - в случая успеха, - е подходящо за тази цел.

9. „Ракът” на социално ниво

Раковата клетка може да завладее целия (телесен) свят и да върши всичко по свой начин. Затова тя прониква навсякъде, респ. изпраща своите агресивни „мисионери” до най-отдалечените територии на телесната държава. Медицината ги нарича „филии” - на латински „дъщери” - или метастази. Последната дума е гръцка и означава „преобразяване”, „странстване" или „разместване". Претенцията „да се намесиш” навсякъде, и до най-отдалечените телесни области, е подобаваща на ембрионалната клетка, която все още носи в себе си всички възможности. Впрочем думата „развитие” означава още „ограничение” и „специализация”. Раковата клетка е изгубила или преодоляла и двете - в зависимост от гледната точка. Незрелостта на подобно поведение се установява от сравнението между действията на децата и възрастните. Детето все още е в правото си да се вижда във всички професии и начини на живот, както и да вярва, че баща му -неговото собствено уголемяване - може всичко. То има възможност да мечтае за пътувания навсякъде по света, без да се грижи за конкретните въпроси по обезпечението. Претенцията му да притежава всички играчки и да участва във всички игри могат и да ядосват родителите му, но не представляват проблем в тази ранна възраст. При възрастния човек обаче подобни претенции бързо се превръщат за околните в предизвикателство, което предоставя само две алтернативи: или той, или останалите. Ако околните го принудят да се съобрази с тях със силата на убеждението или чрез откровено насилие, те го принуждават към нещо като закъсняло съзряване, съответстващо на наказание против опитите му за десоциализация - или пък дефинитивно го разграничават от себе си.

Втората възможност - а именно когато този човек се утвърди над околните и наложи своята воля - се среща много по-рядко. На душевно и духовно равнище съответните опити се разглеждат и отхвърлят като мания за величие; те почти винаги се потушават и засегнатите се изолират в психиатрични заведения. Едва в редки случаи на някой луд му се удава действително да се сдобие с власт. В политическата област подобни опити се окачествяват като тероризъм и се смазват най-често с насилие, а по-рядко по пътя на убеждението. Терористите наричат себе си революционери, а понякога и революционни ядки, но се разглеждат от засегнатата държава като опасни престъпници и не могат да очакват нито милост, нито внимание. Но ако спечелят, властта им все пак се уважава, затова именно те стават новите господари на страната.

Представителите на съответното поведение в стопанската област от самото начало се радват на аплодисменти; наистина ракът онагледява именно поведението на предприемаческия интерес. Типичният предприемач от епохата на ранния капиталиъм премахва от пътя си всякаква конкуренция, като я изблъсква с лакти или я притиска до стената, отбива водите й или най-малкото инфилтрира нейните пазари. Вместо метастази, разсейки и филии, там се образуват филиали, дъщерни дружества и клонове. В началото фирмата-майка нараства несъразмерно -подобно на тумор, - след това присъединява към себе си околността, по-късно се активизира по цялата територия и накрая -в идеалния случай - се разпространява в световен мащаб. Иска да бъде представена навсякъде и да държи всичко в ръцете си. Именно такова е капиталистическото кредо и вроденото поведение на големите концерни. Естествено в тези случаи се действа агресивно и безогледно.Раковите разсейки и седалищата на концерните имат аналогични цели. Те се стремят към възможно най-пълно реализиране на собствената си програма и към лишаване на местните сили от техните възможности. Тази „образцовост” на рака се изобразява от географската карта на едно предприемаческо бюро. Плътен червен кант маркира в средата дружеството-майка, което разпръсква в близката си околност отбелязаните с по-малки червени точки филиали. В посока към периферията броят на тези метастази намалява. Някои области са напълно свободни от тяхното присъствие, докато



съществуват цели колонии от струпани голям брой малки филиали. Илюстрираната по този начин карта на разпространение удивително наподобява снимките, получени при изследване на засегнати от рак органи - както при сцинтиграфията.

Един паралел на раковото заболяване - наистина по-малко емоционално натоварен поради своето историческо преодоляване - е колониализмът. От гледна точка на собствената империя създаването на задгранични колонии е представлявало именно използваната от рака стратегия. В желанието си да поставят по-голямата част от света под свое влияние колонизаторите не са подбирали средствата - насилствено нарушаване на граници те и брутално нападение на най-често незасегнати и очевидно не толкова агресивни култури. Чуждите жизнени условия нито били зачитани, нито запазвани; заварените там били обявявани за непълноценни и поробвани. Тогавашната империя дотолкова била завладяна от своята мания за величие, че навсякъде по света се стремяла да създаде по-малки издания на Англия, Испания, Португалия, Франция или Германия. Само по-малките и също така ракообразно разрастващи се империи поставяли на своите инвазии известни граници. Подобно на своя анатомичен еквивалент, колониите също имали чести проблеми със снабдяването, защото ставало дума предимно за експанзия и много по-малко за създаване на необходимата инфраструктура. Също както при туморите, в останките на днешните колонии - най-вече на португалските - се наблюдава очевиден недостиг на инфраструктура. При това недиференцирано нарастване пострадали и загинали мнозина - както в мегастазните колонии, така й в родината на големия брой неуспели дъщери. Върху неголемите по размери „тумори-майки” - като например Португалия и Англия - накрая увиснали огромни, все повече разрастващи се и изсмукващи силите империи. Със своите напълно отделени от тумора майка-колонии - САЩ, Канада, Австралия, Родезия, Южна Африка - Англия е сякаш най-близо до картината на раковото заболяване. Обстоятелството, че националните „тумори” псе повече залагали на разширението и имперското разгръщане, отколкото на търговията и обмена, е изяснено от историята на колониалната епоха. Подобно на многоглава хидра, раздутите колониални управления паразитирали в стопански бедстващите и ограбени страни на гърба на поробените „примитиви”, които обаче по своя характер никога не достигнали примитивността на своите колонизатори. Подобно замислен примитивизъм показват и преоразмерените ядра на раковите клетки по отношение на заобикалящите ги съседи.

Раковият образец не определя нашия свят само в общи черти -той преследва до най-малки подробности онзи, който може дазабележи това. Нагледна илюстрация на ескалационните ракообразни стремежи предлага и развитието на модерните големи градове. На сателитните снимки се вижда как те безпощадно разяждат заобикалящия ги ландшафт. Именно както раковия тумор те разчитат на изтласкващото и инфилтриращо разрастване, като същевременно изпращат напред специални куриери във вид на сателитни градове, индустриални и производствени зони, както и различни други метастазни активности.

Ако цялостно и отвсякъде разгледаме разядената като от рак земя, безскрупулно експлоатирана и насилствено лишавана от съпротивителни сили, ще установим, че образът й съответства на нападнато от рак тяло. При опитите за оценка - дали тя още се намира в стадий на защитна битка, или вече е навлязла във фазата на продължителното боледуване - еколозите, биолозите и теолозите не са на еднакво мнение. Кахексията означава съответно състояние на телесно примирение пред младежки виталната сила на рака. Самото тяло се изтощава и в своето примирение демонстрира готовността си за преминаване в другия свят. Понеже нашата Земя все още прави ренегеративни опити и според силите си се противопоставя на настъпващия върху нея човешки род, за нея някаква надежда все още съществува.

Не само принципите на нашето мислене са сходни с принципите на раковите клетки; ние правим и решаващи мисловни грешки, респ. не забелязваме и недооценяваме последиците от нашето поведение. Защото жизненият край на цялостния организъм неминуемо предизвиква смъртта на всички негови клетки, включително и на раковите. За последните многообещаващо е единствено началото. Раковата клетка успешно се



отделя от своята околна среда и се приближава до идеала за независимост, омнипотентност и вечно присъствие. Подобно на едноклетъчния организъм, който, оставен единствено на себе си, обединява всички функции в едно тяло, тя се превръща в почти независим самотен воин, макар и привидно да живее в съдружие с множество клетки. За сметка на техните високоспециализирани възможности тя притежава потенциално безсмъртие, както впрочем и едноклетъчните. Раковата клетка и едноклетъчният организъм живеят, докато имат храна. Всички останали клетки, организирани в нормални клетъчни сдружения, са свързани чрез естествените и заложени им по наследство условия за живот. Раковите клетки са изключили това ограничение и не показват тенденции към състаряване, което всъщност се доказва и от един проведен експеримент. Туморните клетки на починал от рак още през двайсетте години пациент и до днес живеят и се размножават в хранителен разтвор, без да демонстрират застаряване или умора. Обстоятелството, че в нормалния случай раковите клетки умират скоро след техния носител, се дължи на пресъхналите източници на храна и енергия. Докато едноклетъчният организъм действително е независим и безсмъртен в своя характерен с изобилието си воден свят, раковата клетка просто не забелязва, че е безсмъртна само потенциално и изобщо не е независима. Също както и човекът, тя завинаги се осланя на тялото, в което живее.

Превръщането на нашите идеали в карикатури - извършено с помощта на рака - показва, че нашата Земя вече е достигнала фазата, когато заболяването е настъпило. Още по-отрезвяващ обаче е налагащият се възглед, че самите ние представляваме за Земята нещо като ракови клетки. Нарастването на нашето стопанство е също толкова лудо, колкото и това на рака. Темповете на прираста са свръхнормални, но цялото предприятие не притежава достижима крайна цел. Напредъкът е насочен към нов напредък и по този начин принципно към бъдещето и извън нашия обсег. Ракът също притежава своя нереалистична цел. Той лежи в собствената си сянка и представлява залезът на организма. Ако бяхме по-откровени, щяхме да си признаем, че крайната цел на нашия напредък е също такъв залез - този на земния организъм. Дори ако се изпълняваха единствено добронамерените желания на политиците и развиващите се страни бяха наваксали своята технологична изостаналост, това само би отложило смъртоносния удар срещу вече заплашената екология на планетата ни. Все пак донякъде можем да се успокояваме от факта, че подобни желания не са особено сериозни. Затова пък другите желания, които продължават по-нататъшен линеарен напредък, носят в себе си нещо изродено и застрашаващо рода. Без съблюдаване на произхода и природата си и без предвидена цел в духовната област ние се излагаме на опасността да се превърнем във вече неуправляем рак. И вече отговаряме на съответните критерии.

Когато тази зловеща болест покаже ужасното си лице, изпадаме в страх, защото разпознаваме себе си. Все пак обаче не желаем да се погледнем толкова откровено и бързаме да отклоним подобно кристално огледало. Това именно е общото между човечеството и всеки отделен пациент.

10. Разрешаване на проблема с рака

Трудно е да открием в раковото заболяване неговото разрешаване - както защото самите ние сме засегнати, така и поради нашата оценка. Като общност ние прекалено много се страхуваме от притаените в нас собствени сили и енергии. Подкрепяни от изобилие на социални индивиди, ние изтласкваме тези енергии в сянка. Въпреки че обществото максимално стилизира свободното разгръщане на отделния индивид и свободното предприемачество, повечето от неговите членове са обзети от значителни страхове в това отношение. Духовните и душевните темпове на нарастване значително изостават в сравнение със стопанските. Нашият грандиозен брутен продукт не може трайно да ни обезщети за недостига на вътрешен растеж. Не само под прикритието на обществото, но и със свои собствени сили мнозина успяват да блокират своето духовно разгръщане и да се включат непринудено - а нерядко и насилствено - в предварително зададените структури. Получаваните възнаграждения отвън улесняват отказа от



разплитане на индивидуалността и налагат вплитане в масовия човек. От него до нормопатията има само една крачка.

Понеже самоосъществяването е част от човешкия път на развитие, то не може да бъде премахнато от света, а в най-добрия случай - изтласкано. Веднъж отместено встрани, то вече остава в сянка. В материалния свят този процес има две изразни възможности - вътрешния свят на тялото (микрокосмос) и външния (макрокосмос). Следователно пътят на изтласканите встрани процеси на растеж води от съзнанието към сенчестия свят на безсъзнателното и оттам към телесното - или външния с вят. Понеже принципът се запазва на всяка крачка и със своите изразни възможности е подходящ за всяко ниво, той би трябвало да бъде открит навсякъде или в своята разрешена, или в неразрешената си форма на проявление. Колкото по-надалеч е изтласкан принципът, толкова по-неразгадаем и неразрешим се показва той пред нас - но дори и при неразрешената изява в него би трябвало да прозира нивото на неговото разрешаване.

По принцип ние приемаме предметно-материалното ниво за по-неразрешимо, докато духовното и душевното - за по-разрешими. Така например при раковите заболявания ние обявяваме за злокачествено онова, което всъщност най-много желаем в преносен смисъл - експанзията. Ракът преодолява всички граници и препятствия, разпростира се върху всичко, прониква навсякъде и се съединява с всякакви и дори напълно чужди структури; не се спира пред нищо и почти няма какво да го удържи - той е почти безсмъртен и даже не се страхува от смъртта. Следователно става дума за експанзионизъм в съзнанието и за откриване на безграничността и безсмъртието на душата. Най-тъмната сянка винаги хвърля най-ослепителна светлина. С помощта на самоосъществяването при рака е потънала в сянка онази тема, която се стреми към крайната цел на всяко развитие - към собствената личност, Аза.

Въпреки че крайната цел винаги остава средното, в началото на пътя е необходимо да го напуснем и да се отправим в екстремното. Когато Христос казва: „Бъди студен или топъл, заплюл бих хладкото", той говори за определено стъпало по пътя. Понеже представлява гнил компромис по поетия път, средното трябва да бъде напуснато. Такава е и основната задача на болния от рак пациент. В този смисъл спокойната посредственост, в която удобно се е настанил нормопатът, не е окончателна. Вместо хармонията на центъра там господства мнима хармония. Наистина „злокачествените” егоистични сили не излизат на преден план, затова пък живеят далеч по-интензивно в сянката. Затова и нормопатът никога няма да засегне някого с безкомпромисно и егоистично „не”, но няма и да го ощастливи с безусловно „да”. Той мимоходом се извинява за своето присъствие, но не може да се освободи от прастарата човешка вина - отделянето от единството. За него привидността е по-важна от действителността. Но в последна сметка става дума за действителността и в своята околна среда, постигната по пътя на най-малкото съпротивление, той не намира последен покой, т. е. онзи последен покой, който може да открие там, всъщност не е последен.

Засегнатият най-често трябва да се раздвижи, да израсте, да се преобрази и да се развива. Към това принадлежи и да се научи да казва „не”, да усети егоистичната си воля, да заживее и се разбунтува срещу застиналите правила; да разкъса и напусне прекалено тясната структура, да игнорира бариерите и да изживява всичко, което иначе е изтласкано в сянка като раково заболяване. Вместо мутации на клетъчно ниво могат да настъпят промени в душевната, духовната и социалната област; вместо да напусне рода, засегнатият може просто „да му отпусне края”. Става дума за опознаване на собственото Его - именно когато то не е най-добрият съвременник и не му спечелва особено уважение сред околните. Вместо за израждане става дума за откриване на собствения ред, по-точно на своеобразието. Вместо отделяне се търси самостоятелност и лична отговорност.

Терапията на американския радиолог Карл Симънтън застъпва тази насока по чисто телесен начин. Той с успех принуждава своите пациенти към ежедневна война. Чрез насочени медитации те използват цялата си преоткрита агресивност за борба с рака на клетъчно ниво. Чрез възпроизвеждане на вътрешни преживявания и фантастични представи собствената имунна система получава подкрепа в борбата си за оцеляване и



по този начин се изживява така дълго потисканата агресивност. Съветите за провеждането на битката с рака на принципа „или – или” само привидно противоречат на хомеопатичния метод. При агресивния рак агресията е хомеопатично средство именно защото е подобно.

Ако този първи етап на пробуждане е много важен и неотменим за собствените потребности, същинският път продължава далеч по-нататък. Християнското „Бъди горещ или студен...” е неизменно, но развитието продължава и в последна сметка е валидно: „Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.” Тези две противоположни правила са предизвикали твърде голямо объркване, защото се отнасят до различни етапи от пътя. На това място е направо опасно да продължим писането, тъй като според всички натрупани познания именно онези пациенти, които дълго и търпеливо биха прилагали досега описваното агресивно самоналагане, твърде бързо са склонни да побягнат към „по-високите” нива. Зад този акт се крие измамното допускане, че далеч по-лесно биха осъществили по-възвишени теми - като например любовта, - отколкото да освободят от съответните окови Егото с всички негови агресивни енергии. При прескачане или прекомерно бързо напускане на предварително зададеното ниво не съществува възможност за навлизане в следващото. Ако след плесница по дясната страна някой от „хладките" подложи и лявата си просто от страх, той не печели нищо. Тогава любовта се превръща в хладко чувство, а спасението - в измама. Един пациент с раково заболяване не би могъл да си позволи грешки, близки до брътвежите за светлина и любов, каквито рецитират от сцената на Новото поколение.

Въпреки опасността от недоразумения е необходимо човек да има дори само една по-далечна цел. Но следващите стъпки и задачи предполагат преодоляване на предишните, иначе лесно се превръщат в бумеранг - както впрочем показва опитът, описан в раздела за рака в първия том на книгата.

Колкото и важно да бъде разгръщането на егоистичните сили по поетия път, то не може да бъде крайната цел. В раковото заболяване се намеква както за по-нататъшния път, така и за целта. Вместо за телесно става дума за духовно и душевно израстване. Човек расте физически около двадесет години, след което трябва да продължи развитието си духовно и душевно - или самото израстване потъва в сянка. Подобно израстване може дълго време да се разиграва във външния свят и едва по-късно да се възползва от някакви експанзионистични възможности. Все някога обаче то се насочва към осъществяване в по-висш смисъл. В последна сметка става дума за единение с всичко, за завръщане в Рая, т. е. за допускане на Аза и сянката му в действителността. Това състояние, което в различните култури е познато под множество имена и въпреки това предполага едно и също, не може да се изобрази лесно в света на полярностите. Слова като Вечност, Нирвана, Божие царство, Рай или Битие все пак значително се доближават до него. Стъпалата към тази цел и тяхната последователност - това е проблемът не само за болните от рак пациенти, но и за всички хора.

Изразената в раковия процес регресия, която въплъщава въпроса за произхода, показва действителния път. Вместо за телесна регресия става дума за религия в областта на духовното и душевното. Изроденото и хаотично избуяващо във всички посоки нарастване показва опасността от завършване на безцелния напредък в смъртта. Самото умиране, което при раковото заболяване винаги застрашително се спотайва на заден план, е също една форма на завръщане от поляризирания свят в единството. Но това не може да се осъществи със силите на Егото. Ако за пациента е важно да открие собственото си Его, също толкова важно е да успее по-късно да го надрасне. След като току-що се е научил да се налага, в учебния му план вече доминира противоположният полюс: приучаване към съзнателно включване в по-голямото единство. В началото вероятно е било много по-важно да се противопоставиш на сковаващите правила в трудовия или обществения живот и да разбереш, че собственият ти шеф не е Господ. Но когато Егото вече е развито напълно и изцяло притежава оспорваната власт, вече е важно да се забележи, че както развитието, така и потискането му водят до еднаква катастрофа. След като е взривен по-ниският порядък на дребните правила, е време да открием висшия ред и да се съобразим с него. „Да бъде Твоята воля!" - се казва в Отче



наш, което вече има предвид висшестоящия, партньора или собственото Аз, а именно Бог - или както и да се нарича единството.

Тук се крие главното заблуждение на рака, който отново се превръща в перфектно огледало на модерните човешки заблуди. Раковата клетка отново се опитва да постигне своето безсмъртие сама и за сметка на останалата част от тялото. При това тя изпуска от погледа си обстоятелството, че избраният от нея път в последна сметка ще я убие заедно със самото тяло - също както и човечеството досега не разбираше, че демонстрираният за сметка на света негов егоизъм може да завърши единствено с общата им смърт. Не съществува независимост от по-голямото единство, към което всички принадлежим. Оправданите амбиции за самоосъществяване и безсмъртие могат да достигнат своята кулминация единствено в духовното познание, че едничката цел на Аза може да бъде единството. То обаче не изключва нищо и никого и не може да бъде достигнато егоистично само от определения индивид. Единството в еднаква степен съдържа индивидуалността и по-висшия ред. То се намира както в собственото си средище, така във всяка клетка и във всеки човек - и при все това е само едно. Няма нито мой, нито твой Аз - има само Азът.

Става дума всеки сам да открие в себе си единството и безсмъртието на душата - обстоятелството, че цялото се съдържа във всеки и всеки е част от цялото. Но именно това е крайната точка, или всъщност центърът - достъпен единствено за любовта. Това също е символизирано от раковото заболяване. Ракът - както впрочем и любовта - прескача всички препятствия; както и любовта, той не се спира пред нищо, разпростира се върху всичко и прониква навсякъде в живота; както и любовта, той се стреми към безсмъртие - и също както нея не се страхува от смъртта. По този начин ракът представлява и потънала в сянка любов.

11. Видове терапии

Най-сполучливата терапия започва с възгледа, че нормопатията е болестно състояние, дори когато тя се приближава до идеалната представа на нашето време. Обратната последица е, че мечтите на това време поощряват рака. От гледна точка па това прозрение ежедневно откриваните канцерогени са направо безобидни. Ако в един толкова ранен стадий се тръгне в посока на индивидуализацията, фактически би трябвало да се използва думата „профилактика”, без неправилно да я разглеждаме като ранно откриване па болестта36. В този ранен стадий необходимите стъпки биха били възможни все още без особена трудност. Но ако диагнозата е вече поставена, тежестта става чудовищна. Тя обаче може не само да притиска, но да окуражава и подпомага развитието. Мнозина пациенти изживяват поставената диагноза „рак” като произнасяне на смъртна присъда. Оттук нататък пътят им води в примирението и те вече не могат да поемат този живот. Някои дори твърдят, че изпитват определено облекчение, защото вече им е отнета всякаква отговорност. Други пък приемат предизвикателството според мотото „Ето сега започва". Диагнозата им действа като подтик за нов житейски период, който трябва да протече по други закони. Онова, което за едните означава преди всичко край, за другите се превръща в начало. При това много често в начало на нов живот. Според опита на научната медицина медицинската прогноза оказва по-малко влияние върху очакванията от живота в сравнение с вътрешната нагласа. Решаващо се оказва дали засегнатият все още очаква нещо от живота - тогава и него нещо го очаква. При извършването на един от своите дванадесет подвига - а именно побеждаването на лернейската хидра - Херакъл бил захапан от ужасен рак. Вместо да отстъпи уплашено, той приел борбата и стъпкал рака, преди да надделее над хидрата.

След поставянето на диагнозата става дума да се навакса възможно повече от аванса, натрупан от сенчестата област. Онова, което си припомня и преживява съзнанието, не е необходимо да се представя на телесно ниво. Предпоставка за това

36 За да не се допусне недоразумение, изрично се подчертава, че ранното откриване естествено е за предпочитане пред късното, но няма нищо общо с профилактиката.



е откровеното вглеждане в собствената ситуация чак докато се убедим, че нищо не става случайно, а има свой собствен смисъл дори и едно толкова страшно заболяване. На тази основа понякога може да се изживее цялото отчаяние, породено от раковата диагноза. Колкото и грубо да звучи това, то е съществено за следващите стъпки. Една медицина, която премълчава диагнозата пред своя пациент и го заблуждава „за негово добро”, може наистина да изглежда по-хуманна. От друга страна обаче, тя блокира всички шансове, които все още са на разположение.

Към възможностите за разтоварване на тялото - всъщност задача на душата - принадлежи целият спектър от състояния, които ракът просто натрапва на организма: от прекрачването на границите до „карането през просото”; от истинския жизнен растеж до дивата агресия. Става дума за смяна на „средняшката” позиция към собствените житейски върхове и падове. Цялата разюздана жизненост, която намира израз в раковото заболяване, си струва да бъде използвана за съзнателното изграждане на жизнено пространство: от телесното, до душевното и духовното. Мутациите предстоят и изискват кураж. Те са по-смислени на всяко друго място в сравнение с тялото. Докато биологическата еволюция е напредвала чрез телесни мутации, индивидуалната еволюция трябва да се подготви чрез духовни и душевни промени. Както раковата клетка създава нещо, така и пациентите трябва да извършат нещо в своя живот. При това да направят нещо собствено - стремежите на рака към стопанска независимост просто го внушават. Струва си сами да изживеем плодовитостта, характерна за раковите клетки. За всичко това се препоръчва обратно връщане към собствените корени - вероятно е необходимо буквално да отстъпим от поетите високоспециализирани функции в обществото, фирмата или семейството и да се върнем към човека със своеобразните потребности и налудничави идеи.

Пациентите, които са обърнали нова страница, съобщават за радикалната промяна, внесена от болестта в техния живот. Чуждите разпореждания са заменени от самоопределение, подчинението е отстъпило място на открития бунт. При успелите в обществото пациенти може да се стигне до наложително интегриране в съзнанието на иначе незабелязания от личността егоизъм. По-късно ще се установи, че много по-същественото е нещо друго.

Въведените критерии напълно аналогично са валидни и за телесно насочената терапия, за мобилизиращите жизнената енергия упражнения и дори за инжекциите. Терапиите имат своя шанс, когато и да възприемат типичните за рака принципи. Така например антропософската медицина въвежда чрез имела37 едно растение, което по своите белези донякъде съответства на раковото нарастване. Освен това инжекциите предизвикват дразнения в организма, които го възбуждат към борба. Към тези методи принадлежи и избраната от Симънтън38 форма на психотерапия, която всъщност „удря с един куршум два заека”, защото съживява пациента към изживяване на своите агресии и едновременно отнема почвата изпод краката на тумора. При войната с раковите клетки все пак трябва да се съблюдава условието, че битката с тях не се превръща в борба против собствената съдба. Преди всяко лечение е необходима и фаза на привикване, защото враждуването със съдбата предизвиква обратен ефект.39

В последна сметка става дума да се помогне на пациента да раздвижи своята активност, а не да я подкопава чрез „скалпел, лъчение и химия". Ако подобни мерки все пак имат смисъл или са неизбежни, те трябва да се приемат като скъпо струваща възможност за спечелване на време, а подпомагащите жизнеността средства да се

37 Сред срещаните у нас растения имелът най-много прилича на рака. Той напада най-различни дървета и против всякакви правила нараства не нагоре, а във всички посоки, като нарастването и растителните му сокове са очевидно по-силни от тези на неговия хазяин. Все пак той е относително доброкачествен, защото не убива дървото. От гледна точка на тези качества азиатската смокиня удушвач е още по-характерна.38 Карл Симънтън, Отново да оздравееш, Хамбург, 1982.39 Тук мога да спомена и опита от собствената ми работа с болни от рак пациенти. В началото касетата съдържа агресивни напътствия против нарастването на раковите клетки, а по-нататък се занимава с въпросите на поврата и завръщането. Р. Далке, Рак, Издателство „Нептун", Мюнхен, 1990



прилагат успоредно и особено след този период. Някои методи - като например този на Симънтън - представляват и оптимална подкрепа на химио- или лъчетерапията.

Особено съществено е дишането. То представлява комуникация, която при раковите заболявания е спаднала до съвсем примитивно и радикално ниво. В този смисъл радикалната дихателна терапия е една добра възможност, доколкото по време на прилагането й тялото е непрекъснато заливано с кислород. Именно този е един от методите за лечение на рака, използван от алтернативната медицина. Към това ще прибавим, че за мнозина от пациентите дишането като израз на жизненост е ограничено и затруднено. В постепенното освобождаване на дишането се съдържа и големият шанс за ново отваряне към течението на живота.

Мутацията на клетъчно ниво има своето съответствие в метаморфозата на духовното и душевното. Онова, което винаги засилва отношението към свещеното задължение и осигурява на засегнатите достъп до по-дълбоки религиозни нива, се намира някъде по този път. Ако след необходимия бунт срещу опортюнистично настроеното към тях общество те действително открият своето истинско място и го приемат от все сърце, при всички случаи ще спечелят. Това отново означава край на всички опити да бъдат нещо особено, край на всеки егоизъм. Те ще разберат, че твърдо заемат своето място и че са единно цяло с всички. Това би било спасение и за раковата клетка; не да се утвърждава чрез чуждото примирение и безалтернативност, а съзнателно да заеме мястото си и да забележи единството си с цялото тяло.

По този начин разкриващите психотерапии могат да бъдат от решаващо значение, ако успеят да привлекат тялото и чувственото ниво, а не да действат само в областта на „умственото мислене”. Големият шанс се крие в разшифроването на онази житейска същност, за която ракът се е превърнал в необходимост. Оттук нататък всичко е въпрос на примирение и благословия. Защото всеобхватната любов - като ключ към безсмъртието - не може да се създаде или предизвика по терапевтичен път. Можем единствено да се подготвим, за да сме будни, ако това се случи някому. През всички времена отделни пациенти са използвали шанса си на безнадеждно болни, за да се решат на тази важна стъпка. Въпреки че също са започнали като нормопати, под тежестта на заболяването те са се превърнали в хора, които впечатляват останалите със своето своеобразие.

Въпроси

1. Живея ли със своя собствен живот, или се оставям да ми го определят други?2. Рискувам ли да заложа главата си, или нравя гнили компромиси заради спокойствието си?3. Оставям л и пространство за своята енергия, или винаги я подчинявам на предварително зададените правила и постановки?4. Позволявам ли си да изразявам агресия, или върша всичко в себе си или със себе си?5. Каква роля играят в живота ми промените? Имам ли смелостта да се разпростирам в нови области? Дали съм продуктивен и жизнен?6. Имат ли стойност в живота ми комуникациите и житейското общуване, или най-добре общувам със самия себе си?7. Позволявам ли си понякога „да карам през просото", или се нагаждам към всичко?8. Дали при мен душевната и телесната защита са в хармония, или телесното е отслабнало за сметка на душевното?9. Каква роля играят в живота ми двата основни въпроса: Откъде идвам? Накъде отивам?10. Има ли голямата и всеобхватна любов някакъв шанс в моя живот?

III. ГЛАВА

1. Коси



От анатомична гледна точка косите са разположени най-високо и покриват сенчестата или нощната половина на нашето лично земно кълбо. Силата и блясъкът им отразяват собствената ни сила и личния ни блясък. Ако сме здрави и във форма, това се отнася и за тях. Символичният им език понякога докосва и опасни теми. Като символ на свободата косите създадоха съвременната история. Епохата на хипитата с легендите за ерата на Водолея, както и нейният музикален еквивалент от филма „Коса” бяха нагледна демонстрация между косите и претенциите за свобода. Противоположният полюс на хипитата от епохата на Водолея са войниците от всички времена и народи. Каквито и различни идеологии да защитават и се борят за тях, хипитата трябва „да пуснат коси” в буквален и преносен смисъл. Докато всички редовни армии са единодушни по отношение подстригването на своите войници. Защото заедно с косите символично се отрязва и свободата. При монасите Дзен се срещаме със същия феномен, но те едновременно се отказват от косите си и от символизираната чрез тях външна свобода. Те имат за цел онова по-дълбоко вътрешно осъществяване в духовен смисъл, за осъществяването на което външните свободи само биха попречили. Но погледнато отстрани, монасите - Дзен трябва също толкова стриктно да се откажат от собствената си воля, както и войниците. Послушанието стои на първо място - а собствените изкушения и съблазните на външния свят само биха му попречили. По тази причина косите изобщо не пречат на борците за свобода, които в битката за независимостта на своята страна носят само лична отговорност. Те се интересуват изрично от външната, респ. политическата свобода. Напротив: символизираното на свободата чрез собствените коси било забранено на телохранителите. Наричали ги „офъканите”, като съответният израз и днес се използва в баварския диалект. При това той изразява и унижението, изпитвано от хората „без коса”, от което някои плешивци страдат и днес.

Косите са любимото бойно поле на символичните битки за свобода. Заедно с пословичните плитки в Китай бил „отрязан” един остарял обществен ред. Дори в самото изплитане на плитката се съдържа своеобразен акт на дисциплина. Ако всеки ден започва с това символично самодисциплиниране, животът се сдобива със своите подредени, но конфузно контролирани рамки. Не бива да стърчи и косъм, а всеки кичур и къдрица се намират под строг контрол. В този смисъл отрязването на плитката и до днес се смята от някои момичета за акт на освобождение и еманципация. В предишните епохи женските коси били не толкова символ на свободата, колкото на естествеността. В този смисъл потъпкването на това правило било действително един акт на еманципация и чрез него жената искала да се освободи от типичната женска роля - грижата за прехраната, - но се оставила на разположение на всички обществени отговорности.

Диворастящите коси от поколението на хипитата приличат само на далечна светкавица в сравнение с бурята, избухнала, когато първите жени се лишили от дългите си къдрици, за да се възползват от свободите на мъжкия свят с помощта на късо подстриганата прилепнала коса или прическата „а ла гарсон". И в двата случая ставало дума да се наложат със собствената си глава и да забранят на останалите да им се качват на главата. Зад мотото „Косата си е моя” се криело далеч по-решителното: „Имам своя собствена глава и сама мога да решавам какво да расте върху нея или да става вътре!”

Фризурите отразяват духовното поведение. Така например художниците често имат склонност към екстравагантни прически, докато натоварените с обществени задължения предпочитат нормалните и лишени от фантазия коси. Още по-екстремни от плитките бяха тупираните прически, каквито днес вече рядко се срещат. Всичко е предварително зададено от застиналата форма - никакво щръкнало косъмче, никаква свобода и жизненост нито на главата, нито в живота. На другия полюс са фризурите на пънкарите - съзнателен белег, че искат да се ползват от всички свободи и не желаят да имат нищо общо с реда и възпитанието, символизирани от обикновените прически.

По този начин главата се превръща и подходяща сцена за наблюдение на онова, което човек играе в живота. Освен това днес трябва да мислим и относно възможностите за компенсация. По времето на Людовик XIV манифактурният работник не можел да подобри своето положение в обществото чрез напудрена перука.



Напротив: днес всеки има възможността да инсцениpa мечтите си за собствена прическа, без да е необходимо тя да съответства на конкретния му живот. Онзи, който води сиво съществуване в сива кантора, би могъл с боядисани в червено буйни къдрици да покаже, че го вълнуват и съвсем различни откривателски теми. Дори това понякога да бъде далечна мечта, съответните сигнали са обявени. Причудливата прическа може да бъде компенсация на скучен живот, но също и заявена претенция за бъдещето. Особено очевидна и симптоматична става неизживяната мечта, демонстрирана чрез изкуствено създадените цветове и форми. Това е истинско завладяване на нови земи. Напротив: ако великолепието на косата е истинско, това издава човек, комуто всичко идва естествено и лесно му се удава. Следващото ниво на значимостта на косите се върти около темата за властта. Тук можем да си припомним библейската история за Самсон, който заедно със силните си буйни коси изгубил и своята власт; да не забравяме и средновековните крале на франките. Тяхната неограничена власт и неприкосновеност се дължели в значителна степен и на дългите неподстригани коси. Хора от най-различни култури вплитат в косите си допълнителни кичури и къдрици, за да подобрят своя външен вид. Склонните към символично мислене култури не използват задължително истински косъм - както нашите перуки, - а обичат да се разкрасяват с ивици плат или птичи пера. Индианската украса на главата подражава на птичето оперение. Увенчаната с огромен шлейф глава на вожда символизира сила, власт и достойнство, а също и близост с небето.

Келтските бойци залагали в сраженията на своите бойни прически, като придавали на косите си впечатляващи и будещи истинско удивление форми. Със своите настръхнали фризури те заблуждавали враговете си, че имат косми не само по главата, но и по зъбите. Обстоятелството, че демонстрацията на сила винаги е свързана и със страха, доказвали самите врагове, на които им настръхвали косите. Птиците се накокошинват, а хищниците се наежват винаги, когато трябва да демонстрират сила - или имат основание да се страхуват. В тежки ситуации хората си скубят косите, което изразява отчаяние, но същевременно придава и страховит облик. Човек, комуто не трепва косъм, запазва непокътнати властта и достойнството си. Но ако двамина се хванат за косите, всеки от тях се стреми да унижи другия и да го преодолее. Победеният трябва да си остави косите, докато на победителя косъм не пада от главата. При спорове някой цепи косъма на две или се старае противникът му да намери косъм в супата си.

Противоположният полюс на властта и силата се изразява в опадането на косите. Затворниците и момичетата, отдаващи се на вражески войници, били остригвани до голо, за да им бъде отнета свободата, респ. женската сила и власт - за да бъдат белязани и наказани. В миналото същото сполетявало и вещиците, защото техните предимно червени на цвят коси се приемали като белег на женската власт, с която завъртали главите на невинните мъже.

По-мекият вариант на насилието е обичайното влачене за косите. Успоредно със своя наказателен аспект той представлява и болезнен белег на абсолютната безпомощност. Ако учителят измъкне ученика от чина, влачейки го за косите, символи на сила, достойнство и свобода, с това той демонстрира своята собствена пласт и безпомощността на жертвата. Ако нещо е довлечено за косите, то е мъчително изсмукано от пръстите, истината звучи насила и е толкова изопачена, колкото е нужно в момента.

Високите прически на владетелите в стила на Нефертити свършат темите на властта и достойнството. Подобна господарска фризура още повече подчертава знатното потекло. И днес на някои балове оформянето на косите е в съзвучие със стремежа на техните носители към по-висшестоящо положение. Онзи, който изгражда от косите си впечатляващи форми, жертвайки време и средства, иска да се издигне и с надежда очаква възвръщане на вложеното. В този смисъл сресаните нагоре коси нерядко издават съответни цели. Във връзка с властта и достойнството своята роля играе и придобиването на самочувствие, защото всеки тийнейджър, който преди купона грижливо мие и тупира косите си, желае поне за кратко да повиши своята привлекателност.



Като допълнително кожно образувание косите включват в играча и присъщите качества на Венера: боядисани в червения цвят на богинята, те превръщат главата в светещ фар, а на лъвската грива придават съблазън и смекчават зверското. Къдриците съдържат нещо съблазнително и привличат останалите някак къдраво и несериозно. Къдроглавите буквално въплъщават „необвързаност”, защото отделните къдрици се противопоставят на всякакъв ред и вървят по свой собствен път. Лъвската грива не се нуждае от сресване: достатъчно е paзтърсването. Ако някой рискува да опитоми подобна хищна дива котка, дългите къдрави коси могат да се превърнат в доказателство за нежна гальовност. Коприненият отблясък е израз и на лична жизненост.

Красивата права коса може да свидетелства в противоположно направление: например в случаите, когато целомъдрено е сресана в две посоки и се разпилява по раменете. Тук също се изразяват сила и достойнство, но предварително насочени и хармонично и равномерно разпределени. Да направиш впечатление с подобна прическа - за това се изисква почти свръхестествено изобилие, защото къдриците естествено са по-красиви. Противоположният полюс - доброволният отказ от разкрасяване на косите - доказва явна незаинтересованост от въздействието върху другия пол. За монасите това е безразлично, а войниците имат предвид друго - поне от официална гледна точка. Чрез военната служби те служат на своята страна, затова Егото трябва да бъде изгладено, а персоналната свобода и личното въздействие са длъжни да отстъпят на заден план.

Проблематиката на побелелите коси се разглежда в края на книгата при симптомите на остаряването. Единствено засегнатите могат да решат дали външното посивяване е израз на вътрешна сивота; дали побелялата коса издава мъдрост, или заблуждава. Решаващо в случая е дали човек страда от изменения цвят на косите. Страданието винаги е доказателство, че нещо е изтласкано от съзнанието в тялото и предизвиква там неприятности. При изкуствено боядисаните коси компенсационното ниво е значително по-близо. Повече от очевидно е, че пънкарите влагат в прическите си онази пъстрота, която им липсва в живота. Онзи, който боядисва само отделни кичури, очевидно желае известно разнообразие както на главата си, така и вътре в нея. Това може да се случи като компенсация, но да бъде и програмирано - тогава е придружено от съответните опити за израз на това разнообразие и на други нива.

При използване на цветовете най-рядко се прилага средната мярка. Тъмните коси се боядисват предимно в катраненочерно, светлите - в сламенорусо. Стръмните върхове на висшата екстремност нерядко контрастират с „хладкото” вътрешно настроение. Правилото на Христос „Бъди горещ или студен ... "наистина се отнася недвусмислено за душата, но по-просто и удобно е да го прилагаме за външността.

Като допълнителни образувания на кожата космите представляват и антени за външно възприятие и бдителност. Тук можем да споменем котешките мустаци и фините косъмчета по цялото човешко тяло. В този смисъл лишеният от косми човек не притежава външни антени. При войниците се изисква символична изолация от външния свят, което е изразено и чрез прибирането в казармите. За монасите Дзен премахването на външните антени при оттеглянето им в манастира има още по-дълбоко значение.

Космите по гърдите и краката в последна сметка са израз на животинско-мъжествената символика и отзвук на изпълненото със самобитна и животинска диващина историческо минало. Космите по бузите и челюстта са класически пример за мъжко украшение. Късата брадичка може да подчертае волята и силата за утвърждаване, докато цялата брада може да ги прикрие, респ. да ги остави в сянка. Докато косматите мъже навяват спомени за нашите правремена, съответни аксесоари при жените са непоносими. Женската брада и окосмени гърди сриват излъчването и затова се почистват косъм по косъм. Откровената природа обаче е непреклонна и мъжките израстъци поникват отново. Съответните съдържащи се в тях значения издават собствените възможности за издръжливост на организма.

Хирзутизъм



Ако при жените се появи силно и типично мъжко окосмяване, то им причинява значително страдание. От тези симптоми лесно се разбира, че са изтласкани в сянка някои мъжки качества, които се опитват да надделеят в тялото. Преобладаващото в хормоналния баланс мъжко участие много повече отразява, отколкото обяснява този феномен. Засегнатите жени изживяват и откриват своите несъзнателни мъжки претенции и духовни интереси чрез откровената повърхност на кожата и върху нея. Действителната задача на всяка жена представлява откриването и развитието на нейния мъжки полюс, наречен от Юнг animus. Това обаче би трябвало да се случи не в тялото, а в съзнанието. Тази тема е особено актуална по време па климактериума и затова този период е предопределен за избиване на телесна мъжественост, ако духовната и душевната не получат своя шанс.

Избликът на мъжка енергия чрез порастване на брадата издава несъзнателната претенция за сила на волята и възможности за утвърждаване. Гъстото телесно окосмяване свидетелства за анималистична компонента. Ако засегнатите страдат от този синдром, това говори за недостатъчно изживян анималистично-мъжки елемент, който трябва да намери телесен израз. Ако няма страдание - както често е при мъжете, - външността изразява вътрешния живот. Ограничаващата се не само върху женския пол екстремност би трябвало да бъде човек-звяр - при когото анималистичният елемент се е превърнал в първостепенна задача. Ако един човек се е върнал обратно към звяра, той смята, че е слязъл безкрайно ниско. По отношение на еволюционната йерархия това важи и за косматите хора, които се сблъскват с животинското минало. Ако при хирзутизма си пробие път и мъжко срамно окосмяване, това води до подчертаване на непризната и фалически агресивна склонност в сексуалната област. Към това насочват и често срещаните допълнителни и надхвърлящи областта на мъжкото окосмяване белези за „превръщане в мъж” („вирилизиране”, от латинското vir - мъж). За околните обикновено веднага се изяснява, че тази жена е „космат тип” - т. е. личност, с която не можеш да се разбереш лесно или „да имаш вземане-даване”. Симптомите изискват и тя самата да разбере това.

Следователно задачата не се състои в борба против мъжкото, а в стремеж към осъществяване на собствения живот. Вместо подчертаване на челюстта с брада, да бъде подпомогната собствената воля за прелом. Вместо да се забулваме с гъста козина, по-разумно би било да се защитим, спечелвайки респект в преносен смисъл. Вместо чисто мъжко излъчване от глъбините да израсте сила и власт. Вместо да прикрива от околните своята космата същност, жената нека ги уведоми, че не се страхува от „рунтави дела”, а понякога има космат език и може да се държи бодливо. В обсега на задачите е залегнала и определена упоритост. Непокорството и способността „да настръхнеш” подчертават собствената воля и възможностите за опозиционно управление далеч по-убедително от окосмената брадичка. Мъжкото начало е единият от двата полюса на действителността - той не може да се отстрани завинаги от света с пинцет. Единствената възможност е да сключим с него примирие.

Цялостна загуба на телесното окосмяване

При пациенти, страдащи от това заболяване, организмът демонстрира силна и несъзнателна тенденция към радикално оттегляне. Телесното окосмяване отмира от корен без забележима причина и остани засегнатите напрано оголени. Понеже се срамуват да се явят в подобен вид сред околните, симптомите често ги принуждават към тотална изолация. Това обаче предполага едно оттегляне, за осъществяването на което на пациентите липсва съзнателна сила. Тялото показва чрез симптомите си своето несъзнателно намерение да свие антените и да прекрати контакта си със света, като същевременно провежда това свое желание и на практика. Фактически пациентите отдавна са се чувствали оголени и беззащитни, без да си го признаят. Заболяването свидетелства за техния срам в двоен смисъл на думата. Загатва се и за несъзнателното обезличаване, при което заедно със срамното окосмяване пациентите губят веждите и миглите си. Ако с помощта па перука и съответна козметика те успеят да преодолеяг



липсата на окосмяване, симптомът изгубна значение то си и ако не е налице вътрешно преживяване, тежестта на страданието намалява с връщането към обществения живот.

Задачата е очевидна, стана дума за оттегляне в себе си и сгъване на антените. Тук се изискват откровеност и беззащитна откритост като на бебе. Като опит за избягване посланията на заболяването козметичните прикрития не допринасят за лечението. Заедно с космите се отнема свободата - например възможността спокойно и непринудено да се движиш сред други хора. Така се губи част от излъчването, а по този начин и властта над останалите, най-често пад противниковия пол. Шансовете за омайване отпадат - липсващите мигли не могат да кокетират.

Заболяването тласка обратно към естествения срам и показва собствената беззащитна ситуация. Тя обвързва помежду им различни обществени отношения п преди всичко включва в играта собствената самоувереност. Заедно с това болестта представлява и противоположен полюс на хирзутизма. Ако последният беше склонен към съзнателно извоюване на сила и власт, то цялостната загуба на окосмяването тласка индивида назад към детската безпомощност.

Оплешивяване

Ако най-значителните антени, украшения и символи на власт, свобода и жизненост напуснат някого, предхождани от оскърбителните симптоми на оплешивяването, можем да си припомним всички разглеждани по-горе теми. Тук се прибавят и символичните ситуации, когато трябва да си оставим косите, т. е. да претърпим поражение. Ако необходимостта от духовна и душевна „смяна на козината” не бъде забелязана, организмът е принуден да замести темата телесно. Понеже при косите става дума за кожни образувания, бихме могли да се замислим и за символиката на кожното покритие, особено когато косопадът е придружен с образуване на пърхот. Змията сваля старата си кожа, когато узрее за новата. Следователно се налага въпросът: пропуснал ли съм да сменя старата си кожа, за да ми порасте нова?

Изрази като „Опада ми косата” или „Чувствам се като оскубан” намекват за някакво плащане или принасяне в жертва, което се прави с нежелание и в никакъв случай доброволно. Не си успял да се измъкнеш неоскубан или невредим, а по-скоро оскубан и разголен. Налага се въпросът: къде и кога забравих да се разплатя, респ. да принеса необходимата жертва?

Следователно скритата зад този аспект на оплешивяването задача гласи: да се отскубнеш от всичко старо и изпреварено от времето, за да намериш мястото си в новото. Съществено в случая е съзнателно да извършим тази крачка, за да разтоварим тялото от бремето на заместител при освобождаването. Допълнително се налага указанието, че онова, което ще поникне, е твърде малко. Цялостното оплешивяване изисква радикална раздяла със старите теми, а именно тяхното изкореняване.

Другата възможност е да приемем загубата на свободата си и да го признаем. Тогава тялото няма да подхваща темата всяка сутрин и да я демонстрира върху възглавницата. Който вижда собствената си свобода в доброволното и съзнателно извършване на онова, което трябва да се извърши, не бива да се страхува за своите символи на свободата. Това е особено важно при неизбежната загуба на свобода, например с възрастта. Пациенти, които губят косите си още в младежка възраст, издават недостатъчно примирение с „остаряването”. По този начин ранното оплешивяване има две лица. От една страна, засегнатите изглеждат външно като „преждевременно състарени”, защото „голото теме” е знак за „зрялост”. От друга страна, символично наклоненият поглед си припомня и „плешивостта” на новороденото, особено когато на главата му вместо коса се появява нежен мъх. Изразът „плешив като бебешко дупе” притежава двоен аспект. Разрешението е залегнало в духовното и душевно „остаряване" дори когато плешивината е лъснала отдавна. Никога не е късно да възстановиш детския мъх, респ. да преоткриеш детството си на по-високо ниво.

Други типични периоди на оплешивяване настъпват малко преди сключване на брак, при назначаване на твърда работа и др. Тук по принцип трябва да обмислим същото:



мъжката коса е застрашена не поради съзнателен отказ от свобода и необвързаност, а именно от придружаващото неосъзнаване и опита да не се отплатим за привилегии, за които сме претендирали. Който преднамерено и страстно се отдаде на службата си и с удоволствие се откаже от определени свободи, той със сигурност ще запази косите си. По-скоро е заплашен онзи, който се чувства артист, а в действителност встъпва в чиновническото съсловие поради непризнат страх за собственото си съществуване. За този свой погрешен ход той ще трябва да заплати например като си остави косите в символичен смисъл.

Промените в растежа на косата по време на бременността и след раждането хвърлят светлина върху същата тема от съвършено различен ъгъл. През периода на своята бременност много жени придобиват по-гъста и жизнена коса, но след раждането някои отново изгубват своя прираст. Аспектът на жертвата при раждането е съвсем ясен. За да дари живот на едно дете, жената трябва да се раздели с него, т. е. тя отдава нещо от себе си. Засилен косопад след раждане се наблюдава най-вече у жени, които имат проблеми с майчинската си роля и нейния пожертвувате -лен аспект. От една страна, те не могат да си избият от главата мисълта за доброволно дадената жертва; от друга, преживяват в тялото си промяната, която би трябвало да обсеби живота им след раждането на детето

При кръгообразен или гнезден косопад, т. нар. Alopecia areata, става дума за същата тематика, позоваваща се обаче върху по-ограничена област. Задачата се състои в издирването на тази област, в отделянето й от преживените структури и в допускане на нови импулси на нейно място.

От подобно състояние трябва да се разграничи мъжкото оплешивяване на онова типично място, което външно напомня монашеска тонзура. Означава ли то доближаване до монашеския архетип, който с помощта на своята тонзура желае да сигнализира откритост и откровение към небето? Скрито ли е тукнастоятелното ни желание да наподобим монаха и тенденциозно да се отделим от външния свят, за да се открием повече към висшите светове?

По подобен начин се тълкува и олисяването на слепоочията, което издава високото чело на мисълта и по този начин подчертава философската насоченост. И в този случай може само да се предполага дали пропуските в аспекта на душевното и духовното намират израз на телесно ниво, или високото чело отличава мислителя.

Въпроси

1. Самонаказвам ли се за нещо, или се оставям да ме накажат?2. Ще пожертвам ли косата си като белег на своята власт и достойнство? Ако да, тогава за какво?3. Забравям ли да плащам за изпитаната свобода, за властта и достойнството?4. Къде не мога да се откажа от незрелите детски представи за свобода?5. Пропуснал ли съм да пожертвам стари и отживели властнически виждания?6. Дълго ли съм се опитвал да спасявам отживели схващания за достойнство и уважение?7. Дали при вкопчването ми в старите структури незабелязано съм изгубил своята действителна свобода, истинската сила и достойнството си?8. Къде пропуснах да заредя тялото си с нови импулси и сили?

2. Лице

Лицето представлява не само онази част от нашето тяло, с която гледаме към света; то е и онази част от самите нас, която светът вижда най-напред и преди всичко останало. Чрез него в играта вземат участие впечатлението и външният вид. Всеки контакт започва със зрението и с нашите очи. Днес те са най-важните ни сетивни органи. В ранната епоха на човечеството острото обоняние е било далеч по-важно - съответно мозъчният център



на обонянието е много по-стар и голям. Жизненоважен за преживяването бил и острият слух, доколкото хората били заплашени от естествени опасности. Дори вкусът - междувременно превърнал се в сетиво на лукса - бил решаващ за живота или смъртта, когато трябвало да различава развалената и негодна за ядене храна. Ако днес назовем лицето с думата „зрение”, оценката ще е точна. Основното ни внимание е насочено към зрението. Ние оценяваме света с помощта на своя верен поглед. Въпреки това загубата на слуха се отразява по-болезнено върху душевното състояние в сравнение със зрението, което показва, че в глъбините на душата господстват други и по-различни стойности.

По лицето са разположени не само най-важните сетива; там се отразява и нашата чувственост, то е израз и на обземащите ни настроения. Затова е разбираемо, че към него е насочено и основното ни внимание. Почти на всяка цена се опитваме да запазим облика си и се страхуваме да не се обезличим. Въпреки че е единствената част от тялото ни, която в нашата културна област демонстрираме неприкрито, лицето, което показваме, рядко е нашето истинско лице. В хода на своя живот ние се сдобиваме с изобилие от маски, за да не изложим на показ действителното си лице. Независимо от американското наименование, сред европейците се радва на голяма популярност една от най-разпространените маски, а именно Keep Smiling (защитна усмивка). Усмихват се, каквото и да се случи. „Усмихвам се и без да ми е до смях” - така народната поговорка нарича това нечестно изпълнение, при което учтивостта и страхливостта сключват един външно любезен, но вътрешно направо незадоволителен брак. Така по цял ден се усмихваме мъчително, дори когато изобщо не ни е до смях. Това несъответствие между истинското и привидното ни лице е причина за огромен брой мускулни напрежения. В това отношение азиатците са „напреднали” още повече. Само истинският познавач разбира какво в действителност се крие зад сияещата фасада на вечно усмихнатите им лица. Обратната страна на тази усмихната фасада е умислената маска на сериозната отговорност, носена с удоволствие от политиците.

Някои хора се възползват без всякакво усилие от своите различни маски и според необходимостта сменят чаровната със състрадателната усмивка -също както многозначителния поглед с многозначителната сериозност. Други пък изцяло сменят маската и според случая надяват на лицето си весел или тъжен израз. Възможна е ориентация дори според календара - след празничното неделно лице да приемем сутрешно-понеделнишка физиономия. С въпроса „Що за мутра имаш днес?” при определени обстоятелства припомняме някому, че е отишъл твърде далеч в прекалената си откровеност. Чух как един свещеник разполагал с лица за кръщене, сватба и погребение. Подобни професионални маски са разпространени поне колкото видовете работно облекло. При стюардесите и келнерите усмивката е част от униформата, докато съдиите и гробарите не биха постигнали много с подобни лица. Артистите все пак честно изиграват сама по себе си нечестната игра, като преди излизане на подиума „се гримират" и подготвят за представлението. Именно по лицето си личи колко много човек преиграва и колко е склонен да потули своя истински израз. Съществуват безброй причини да не показваш своето собствено лице.

В общество, което подценява възрастта, мнозина се чувстват неприятно, ако житейските следи са отразени върху лицето им. Те с удоволствие биха се оперирали от белезите на времето и немалко на брой пластични хирурзи добре преживяват от търговията със страха пред възрастта. Възможността за разхубавяване по хирургически път е сравнително нова, но идеята е твърде отдавнашна. Още в прастари времена се опитвали да коригират челото, носа и дори формата на черепа - понякога с помощта на методи, близки до изтезанието. Нищо не се прикрива така, както лицето - само там има толкова много неща за потулване. Ако рискуваме да повдигнем маската, да поостържем лака и да надникнем под грима, надничащата отдолу откровеност е направо изобличителна. Цяла индустрия живее от измамите на козметиката, студиата за изкуствено придобит тен и солариумите, като непрекъснато посочва онова, което трябва да бъде каширано.



Въпреки това не можем принципно да отхвърлим ретуширането като нечестно. Всичко зависи от намеренията. Ако някой се настани в йогистката поза „лотос”, външната и вътрешната действителност не се покриват изцяло. Перфектната външност донякъде заблуждава за съществуване на нещо, което все още отсъства вътрешно. Въпреки това в провеждането на тези прастари упражнения има смисъл поради надеждата, че с времето вътрешността ще се изравни с външното. От тази гледна точка съзнателните козметични опити също стават разбираеми.физиогномията представя вярна картина на характера според тълкуването на формата на лицето. Отделни фрагменти от това учение се срещат в народните мъдрости и принадлежат към подмолните и почти несъзнателни съкровища на познанието, използвани от почти всички хора по света, фактът, че дебелите устни са израз на особена чувственост, а изпъкналата челюст издава силна воля, е известен на мнозина и се усеща от всички. Ниското чело издава по-бедна интелектуалност в сравнение с високото, малките и хлътнали очи показват сдържаност, докато изпъкналите очни ябълки на страдащите от базедова болест изразяват нещо недискретно, дръзко и същевременно уплашено. Несъзнателното тълкуване на елементите от лицето е твърде разпространено в ежедневния живот. То решава дали някой е симпатичен или антипатичен. Настроението също спонтанно се определя от израза на лицето - отново без да знаем как всъщност се осъществява това.

При толкова много откровеност, струпана на едно място, както и при безбройните опити за нейното разкрасяване не е учудващо, ако симптомите ясно и донякъде болезнено осуетят забулването на фактите. Организмът натежава със своята откровеност и върху лицето. Ако ние прикриваме с трикове написаното на лицето си, съдбата прилага по-груби средства, за да вдълбае знаците в матрицата на действителността - в случая върху кожата на нашето лице.

Изчервяване

Преди да се стигне до болезнените и обезобразяващи сигнали, съдбата използва далеч по-леки намеци. Честото изчервяване е феномен, който се опитва да доведе до съзнанието на засегнатия една тема, по отношение на която той се затваря в себе си. Обикновено става дума за безобидно подмятане, което просто витае във въздуха например скрито в някакъв виц. Засегнатите се опитват да игнорират темата - например да се правят, че не разбират вица - или поне че нямат нищо общо с него. Всъщност биха предпочели да потънат в земята или да станат невидими, но кожата - или цветът на лицето им - издава чрез изчервяването, че те имат общо именно с това. Тяхната „червена до пръсване тиква” магически привлича вниманието върху себе си. Колкото повече засегнатият „се наежва” против ситуацията и се стреми да уталожи възбудата, толкова по-червено и горещо става лицето му. То оповестява конфузната истина като истински морски фар. Дори самата тема вече се намеква от „червения фенер”, който изпраща на околния свят същото послание за съответното увеселително заведение. Онова, което засегнатите не желаят да признаят за истина, кожата на лицето им не пропуска да обяви публично.

Задачата е съвсем ясна. Едва когато обявим готовността си да признаем пренебрегваната тема, червеният фар ще се самоизключи. Онова, което се изживява естествено и нормално, не може да предизвика по лицето срамежливо зачервяване. Ако човек сам може да разкаже съответния виц, без да се засрами, темата вече е интегрирана и предупредителният сигнал е изключен. Натоварената най-вече със страх и конфузност тема сега се изживява открито и спокойно, тя може да се включи в живота. В този смисъл дори толкова дребен и наглед безобиден симптом е в състояние да разбули важни за организма проблеми.

Въпроси

1. В кои житейски области се чувствам конфузно? От какво се срамувам?



2. Какви мисли и чувства не мога да издържам?3. Кои ситуации искам да избегна на всяка цена?4. Какво бих искал - или би трябвало - да кажа в такива ситуации?5. Какво означава за мен обществото и мястото ми в неговия фокус?6. Как да изместя темата „еротика” от главата си и да я насоча към сърцето и гениталиите?

Невралгия на тригеминуса, или нервни болки по лицето

Тригеминусът е петият от дванадесетте мозъчни нерва и между другото е отговорен за чувствените усещания по лицето. Той има три разклонения. Горното инервира челото, средното - областта на горната челюст, а долното - тази на долната челюст. Понятието „невралгия” се използва за болезнени състояния в действения обсег на един нерв, причините за които не са изяснени от медицината при невралгията на тригеминуса. Феноменът действително въздейства сензационно върху живота на пострадалия; при това във възможно най-неблагоприятен смисъл. Болките най-често възникват във вид на пристъп и обикновено са едностранни. Те могат да засегнат един или повече на брой клонове, както и да преминат в продължителна хронична болка. Пациентите я чувстват като светкавично появяващо се или трайно задържащо се болезнено усещане. По кожата на лицето много бързо се развива свръхчувствителност (хиперестезия): тя е особено висока при отворите, където черепно-мозъчните нерви напускат черепната кухина. Пациентите не се чувстват добре и им идва да изкрещят от болка, но го прикриват зад маската си. За тях е много трудно да запазят израза на лицето си. Понякога иначе съхранените черти излизат от релсите и лицето се свива в болезнена гримаса. В подобни случаи, когато мускулатурата реагира и съсипва чертите на физиономията, медиците използват понятието Tic doloreux, болезнен тик. Към това се прибавя интензивно изчервяване, обилно изпотяване и изблик на сълзи. Пациентите създават впечатлението, че искат едновременно да плачат, да крещят и да буйстват - сякаш директно им предстои гневен изблик - или някакъв пристъп, възбуждащ страх.

Онзи, който е заплашен от загуба на самообладание поради болка, вече не може да гледа спокойно в очите останалите, а в последна сметка и света. Той се гърчи болезнено и приема по-скоро образа на низък червей, вместо на гордо изправен човек. Изкривеното от болката поведение и сгърченото лице намекват за нещо скрито. Дълбоко в организма има някаква нередност, нещата вече не са ясни, а сгърчени и изкривени.

Когато болките играят толкова централна роля, темата за агресията не е далеч. Засегнатият от невралгия на тригеминуса се чувства разбит и действително е като зашлевен от съдбата. Медиците не са единодушни по следния въпрос: доколко болезнената симптоматика може да се подобри чрез изживяването на агресивни изблици. Но в символичен смисъл отношението между болката и агресията е очевидно, защото и зад двете стои сянката на бога на войната Марс. Мнозина пациенти имат чувството, че ако се нахвърлят върху някого, ще изпитат облекчение.

От терапевтична гледна точка при тази ситуация е интересно в каква именно посока ще се насочи тяхното избухване. Не биха ли били плесниците по-подходящи за самите тях? Потисканите удари все някога се връщат върху собствената глава. Който постоянно се сдържа и крие лицето си, трябва да знае, че положението ще се обърне срещу него и ще провокира обратни удари. Всичко задържано остава в самия индивид. В този смисъл най-лошото е да сдържаш в себе си една неприятност във вид на удар. Неблагоприятното отражение на това състояние върху пациента например се забелязва, когато той се влачи наоколо като пребито куче и уверява околните, че няма да издържи дълго това. Което обаче означава, че вече не може да се справи с болките и агресиите. Въпросът е: кога няма повече да се сдържи. Болезненото му лице просто жадува за разтоварване и успокоение. Това обикновено не проличава външно: лицевите мускули са все още във форма и продължават да се усмихват, без да им е до смях. Но пациентът не може повече да издържа прикриваното зад тази маска чувство. По време



на пристъпа, който винаги представлява пълно изключване, фасадата видимо се срутва пред всички и той вече не може да направи друго, освен да даде израз на болката си.

Заболяването сякаш му пречи да издържи повече и да запази формата си поне външно; то го принуждава да се издаде и да изкрещи онова, което дълбоко го потиска. Той трябва да сподели изпитваните адски мъки с околните. В публично достояние трябва да се превърнат както скритите под маската житейски страдания, така и обстоятелството, че той не може повече да продължава така и няма да издържи, ако не се нахвърли на околните. Непременно трябва да се конфронтира с онези, които действително са длъжни да понесат ударите му; именно това горещо желае неговото изкривено от болка лице.

Изживяването на реакциите всъщност е облекчаващо само тогава, когато е осъзнато. Мърморещо-негодуващата раздразнителност, която се разтоварва при всяка възможност и често се развива в хода на заболяването, не е истинско разрешение на въпроса. Тя само откровено показва какво в действителност се крие зад фасадата. Свръхчувствителната кожа на лицето и възбуждането на болезнени атаки от нищожни дразнения напомнят мимозата, чиято откровена мимика често е предизвикана и от несъзнателни агресии. Зачервяването на лицето, избиването на пот, избликването на сълзи, както и фактът, че за провокирането на болките е необходимо твърде малко, засилват впечатлението за крайно провокиран и възбуден човек, който не признава своето собствено положение. Вместо това лицето му трябва да въплъщава експлозивната ситуация. Самият пациент заявява, че за да сдържи своето избухване по отношение на онова, което става в него, той се нуждае от всичките си сили, които понякога направо се парализират от тази болезнена задача. Фактът, че от тези най-често срещани т. нар. есенциални форми са засегнати преди всичко жени над петдесетгодишна възраст, добре се вписва в цялостната картина. В доминираното от мъжете дейно общество за жените е по-трудно да показват собственото си лице и да се освобождават от онези агресии, които не могат да задържат в себе си. Страхувайки се да не бъдат изоставени или дори забравени, те са склонни да използват защитната усмивка дори когато им е до плач и рев. Когато с напредване на възрастта задръстването стане непоносимо, те вместо външен гняв си позволяват вътрешни изблици на болка, които рядко се забелязват от околните.

Медицинското обозначение „есенциален", което често се пришива към диагнози с неизяснена причина, каквато е например хипертонията (високото кръвно налягане), внася неочаквано в играта определена откровеност. Симптоматиката действително е жизненоопасна за засегнатия, защото представлява единственият му шанс за изразяване на онова, което иначе би потиснал.

Мястото на болката още повече засилва изказа: челото е естественото място за конфронтация (от латинското frons - чело), както и за самоутвърждаване. Който иска да се наложи, е предизвикан да разбие стената с главата си. Челюстите носят зъбите и съответно отговорността да си пробиеш път „със зъби и нокти” или „да си покажеш зъбите”. Ако при невралгията на тригеминуса се получава нетърпима болка в челюстта, това означава, че има нужда от захапване и даже от хапливост. Това не е обикновено настървение, а „зъбеща се агресивност”, челюстта просто крещи за действие. Вместо търпеливо да понесеш „юмрука в зъбите”, се препоръчва „да захапеш” и „да схрускаш”. Това обаче трябва да се извърши съзнателно и на правилното място, защото иначе в най-добрия случай ще доведе до подхващано, но не и разрешаване на симптоматиката и залегналия в нея конфликт.

За отбелязвано е, че предложенията на научната медицина за терапевтична намеса са не по малко агресивни. Те обаче се опитват да насочат агресията навътре към самия пациент, като по този начин представляват нещо като безперспективна форма за опазване на околната среда. Потискането на болката с помощта на силни болкоуспокояващи средства се движи именно в тази посока. С прилаганото на психофармака достатъчно смачканата вече психика бива потисната още повече, така че поведението на пациентите да не предизвика недоволство и никой да не бъде шокиран от проявите им. Това представлява отчаян опит за предотвратяване на избухването на



непоносимата и крещяща към изблик на откровение ситуация. Още по-откровена би била хирургическата намеса като последно средство. При осезаемото срязване на нерва се усеща необходимата острота и дори усилието. Електрокоагулацията на ганглия на Гасери отива и по-нататък. Този висш нервен център, от който води началото си тригеминусът, бива изгорен електрически чрез прилагане на болезнена терапия. Дори най-отбраният научен език не може да потули тази тема. Става дума за агресия, която предизвиква изблик на ужасни болки и изисква радикално прекъсване - или смело подхващане на нов живот.

Въпроси

1. Коя болка е изписана на лицето ми? Къде е нарушена моята чувствителност?2. Какво ми пречи да се чувствам добре?3. Кои изкривявания трябва да надмогна?4. Как се нарича грозното, което приемам с усмивка? Какво най-дълбоко ме възбужда и провокира?5. За кого са предназначени толкова дълго сдържаните в мен удари? Какво ми пречи да избухна?6. С какво си струва да се конфронтирам? Къде ми липсва самоутвърждаването или необходимото „захапване"?7. Към какво да насоча стаената у мен енергия?

Парализа на лицевия нерв

Фациалисът - или лицевият нерв - е седмият мозъчен нерв, отговарящ за двигателното захранване на лицевата мускулатура. Неговата задача е да осъществи извършването на мимиката - от смръщване на челото, през затваряне на очите и сбърчване на носа, до нацупването на устните. Онова, което тригеминусът означава за чувствата, е валидно за фациалиса по отношение на движенията и израза на лицето. При парализата на лицевия нерв е засегната същата област, но вместо върху вътрешните усещания тук се акцентира върху външната картина на проявление. Все пак съществуват и плавни преходни форми. Както в кулминацията на пристъпа при невралгията на тригеминуса може да се стигне до спазъм на лицевата мускулатура, така и парализата на лицевия нерв понякога е съпроводена със смущения - преди всичко в областта на бузите и очите. В подобни случаи може да се стигне до т. нар. Hyperacnsis, екстремно повишена чувствителност към шум.

Към типичната картина на парализата на лицевия нерв, която най-често настъпва едностранно, спадат увисналият долен клепач, неспособността за пълноценно затваряне на окото, невъзможността за смръщване на челото, потенциалното изчезване на назолабиалната гънка и спадане тонуса на клепачите. Самочувствието на пациентите е повлияно преди всичко от нарушения външен вид. Те изкривяват лице, не могат да овладеят външността си и това причинява пукнатина до най-дълбоките пластове на тяхната същност. Пациент с парализиран лицев нерв трудно може да направи добро впечатление. Често се прибавят особено неприятните смущения в слюноотделянето и слъзната секреция, във вкусовото усещане в предната част на езика и в повишена чувствителност към шум.

Най-впечатляваща във външния вид е нарушената лицева симетрия. Всеки човек има определени разлики в двете половини на лицето си, но на пръв поглед те са незабележими. Единствено когато лицето се реконструира по фотографски начин от две десни или две леви половини, човек се удивлява от значителната мекота на женската лява част в сравнение с мъжката дясна. В този смисъл всеки притежава две лица. При парализата на лицевия нерв това изглежда особено ужасно, защото засегнатата страна очевидно излиза извън всякакви рамки. Парализата разкрива дълбоко душевно разстройство. От една страна, засегнатите владеят ситуацията както обикновено, от друга, внезапно „увисват”. Сривът във външния вид се подкрепя от вътрешно



разрушаване. Това непризнавано раздвоение е истинското въплъщение на заболяването. Особено увисването, което толкова не съответства на тяхната безупречност, изисква публичност, която постига чрез заболяването. В тялото живеят две души и те внезапно и едновременно надникват навън през единственото лице. Чистата и спретната половина, която досега е била представителна за цялото, изведнъж се оказва придружена от един направо невъзпитан партньор, който повече изобщо не се съобразява с цялостното добро впечатление.

В случая на преден план излиза една дълго пренебрегвана страна, която демонстрира своята невъзмутимост по отношение на строгата си противоположност. Много рядко сянката толкова отчетливо се изявява на повърхността. Който не признава основната си потребност от невъзмутимост и увисване, трябва да се съобразява е обстоятелството, че може да потъне в сянка и да се „представи” на телесно ниво. Тогава погледът на собствения неразрешим проблем го пресреща отвсякъде. Отслабеното напрежение е окарикатурено в парализата, небрежната невъзмутимост се превръща в увиснал клепач и придава на лицето нещо угнетено и неразположено. Болната страна демонстрира пред всички видимо безразличие и сякаш казва: „Все ми е едно.” Баварците изразяват това състояние с точно определен жест, като смъкват долния си клепач с пръст. Пациенти с парализа на лицевия нерв винаги демонстрират този израз с едната своя половина. Изчезналата назолабиална гънка, която при пациенти със стомашно заболяване е израз на мъка и емоционално саморазкъсване, при парализата на лицевия нерв демонстрира отдалечеността на тази страна на пациента от възможността за мобилизация.

Неспособността за сбърчване на челото също подхожда на това състояние. На съответната половина й е дошло до гуша от задълбочени и безплодни размишления. А увисналата устна в последна сметка желае да заяви, че някому вече е писнало, настроението му е свъсено и дори обидено - което всъщност всеки може да забележи и сам. Достигнат е противоположният полюс на защитната усмивка. Това ъгълче на устната никога няма да се повдигне, за да се засмее, когато всъщност му се плаче. Окото никога няма да се отвори изцяло, сякаш за гледане няма нищо съществено и отварянето не си заслужава труда. То обаче не се и затваря докрай, като че ли пациентът няма покой; застива вяло и отпуснато в някаква междинна позиция. Съществува опасност от изсъхване на роговицата, поради което медицината го изолира с превръзка и в желанието си да помогне на пациента на практика го превръща в едноок. Освен дефинитивното ослепяване с едното око при изсъхване на роговицата пациентът е заплашен и от загуба на пространственото виждане, а чрез това и на усещането за дименсия. Възприятието става плоскостно.Тъжното положение често се подчертава и от една сълза, колебливо увиснала на клепача. Тази половина на пациента обявява, че направо й е до рев. Отсъствието на по-нататъшен вкус към живота се доказва и от липсата на вкусови усещания. Който вече няма вкус, всичко му се струва блудкаво. Свръхчувствителният вкус намеква, че шумовете от околния свят са прекалено натрапчиви и поради това смущаващи. Като цяло се получава една картина на примирение. Едната половина вече не харесва нищо. Тя се е отказала от всякакви по-нататъшни усилия, отпуска юздите и за нея събитията и явленията се разпадат. Зад гърба й застрашително наднича ужасяващият призрак на разпадащата се личност.

В разминаването между двете страни този призрак се появява като трети и още по-откровен елемент. Досегашната маска се сгърчва до гримаса. Полузатвореното око изразява нещо еднооко, а разкривеността, предизвикана от опита да направи най-доброто от изплъзващите се изпод контрол черти, издава прикритост и лукавство. Проточилата се слюнка напомня за алчност и жлъч, за непризнавана наслада. И най-чаровната усмивка се превръща в някакво сатанински злорадо ухилване. Сатана, господарят на двуличието, е напълно очевидният израз на тези раздвоени и отчаяни черти, който запечатва зловеща гримаса върху съществуването на засегнатия.

Задачата на пациента е изписана върху лицето му. Той трябва само да я разчете на огледалото и да признае пред себе си, че притежава две различни страни. Досега



игнорираната трябва да се приеме и да се интегрира в живота. Неосъзнаваната дотогава разкъсаност трябва да поеме разминаването между външно проявения образ и вътрешната действителност. Във времето на толкова засилената вътрешна критика това не е толкова лесно, но и не трябва да се бяга от него. Пациентът със съсипано лице сам се чувства унищожен и заклеймен публично. Заклеймяването е неприятно и болезнено само когато съдържа в себе си нещо вярно. Дисхармонията на лицето представлява компенсация на демонстрираната към външния свят привидна хармония. На засегнатия е особено тежко да признае пред себе си, че истинската хармония израства едновременно от войната и мира. Едва готовността към конфликти осигурява възможността от мирна спогодба. Освен това трябва да се вземе под внимание коя именно страна е засегната от парализата - женската лява или мъжката дясна.

Симптомите изясняват отделните аспекти на предстоящите задачи. Увисването на тъканите обуславя потребността от намаляване на напрежението и оставянето на събитията на техния ход. Вялата парализа не е нищо друго освен загуба на контрол. Тъжният израз на лицето загатва, че тъмните страни на личността също копнеят да бъдат приети сериозно. Играта на настроение се е изплъзнала от погледа само на привикналата със защитната усмивка половина. Времето за игра на криеница зад безупречната фасада е вече отминало. Сега става дума за показване на истинското лице и в преносен смисъл - за да дойде ред за участие и на откровените черти, принадлежащи на другата душевна страна. Както мускулите на мимиката известяват, че служат на измамата, така те трябва да засегнат и откровената страна на душевното - въпреки че тук се докосват съвършено различни струни. Едва когато тези черти бъдат разпознати и приети, лицевата мускулатура се разтоварва. Дори и демонът изгубва част от силата си, когато бъде идентифициран.

Терапията на научната медицина не би могла да приложи много средства срещу тази откровена драма. При изострената начална фаза многократно се предписва кортизон за потискане на процеса - при което самият процес обикновено остава неясен. Тук най-често срещаната форма не се нарича есенциална, а идиопатична. Това обаче не означава друго, освен „да страдаш за самия себе си”. Иначе се препоръчва спокойствие, щадене и снижаване на стреса - е други думи: истинско отпускане и забрава. По този начин медицинската безпомощност все пак се превръща в приложима терапия.

Самото заболяване извършва нещо от себе си, за да даде ход на терапевтичната програма, но при все това отнема на засегнатия удоволствието от подчертано публични изяви. Всеки би попитал „какво му е” и никой не би повярвал, че „няма нищо особено”. При този натиск най-често се оказва правилна прогнозата, че парализите отшумяват в същата степен, в която пациентът разтовари тялото си от съответната драма, натоварвайки с нея душата си.

Все пак в регенеративната фаза могат да възникнат проблеми, ако освободените енергии бъдат насочени в погрешна посока. Особено въздействащ е феноменът на внезапно избликващите крокодилски сълзи. Ако чрез приложените след парализата регенеративни усилия влакната на лицевия нерв се сраснат със слъзните вместо със слюнчените жлези, от очите на пациента потичат сълзи при всяка хапка. Течността е трябвало да се събере в устата, но вместо това потичат едри крокодилски сълзи. Именно при храненето - един акт на присъединяване към света - пациентът изпитва желание да се разплаче, т. е. дава израз на своята неизживяна мъка; потребността от изливане на сърцето се смесва с ежедневното поемане на храната. Това показва, че светът все още му е до гуша - едва го е допуснал до себе си и вече му се плаче.

Неговата свръхчувствителност към шумове би била подходящ указател за избягване на подобни заблуждения. Тя прави околния свят непоносимо шумен за засегнатия и по този начин подкрепя неговото оттегляне. Едновременно обаче тя изостря слуха и е по-близо до вслушването и събуждането. Периодът на оттегляне е идеална възможност за повишаване силата на собствения вътрешен глас и за откриване на нова хармония в себе си.

Въпроси



1. Коя страна от живота си съм занемарил?2. Къде в живота си съм се примирил и съм се оставил на произвола?3. Кога съм се скривал зад безупречна фасада? Доколко изживявам действителността?4. За какво този срив е препятствие и към какво ме принуждава?5. Къде страдам от смущения и заблуждения във вкуса? Какво не желая да погледна правилно?6. Къде осъществявам прекомерен контрол заради хармонията?7. Къде съм изпаднал в едностранчивост? Къде животът ми е заплашен да излезе от релсите заради вътрешни раздори?8. Кое в живота ме обижда? С какво обиждам живота?9. Доколко ми липсва невъзмутимост, успокояване на напрежението и отдаване?10. Коя друга страна се отпечатва върху лицето ми?

Роза на лицето

Това заболяване представлява появяващият се по лицето херпес зостер, известен още под наименованието опасващ лишей*. При него познатите ни от невралгията на триеминуса екстремни болки са свързани с явно видими външни белези, макар и различни от тези на лицевата парализа. Става дума за вторична инфекция с вируса варицела - зостер, който при първичната инфекция предизвиква варицела или лещенка. На практика всеки носи този вирус в себе си и заразяването обхваща почти 100% от населението. Варицелата - или лещенката - е безобидна, но екстремно заразна детска болест. Пренасянето на заразата не става само по капков път, а и чрез въздуха. В радиус от два метра около заболелия витаят вируси, които могат да се разпространяват от полъха на вятъра - оттук и името ветреница.

Външното протичане на болестта завършва винаги с успешен изход, но причинителите вече не напускат тялото, а се установяват в задните корени на гръбначномозъчните нерви. Тялото разполага с 24 подобни възможности за „паркиране”, съответстващи на дванадесетте двойки мозъчни нерви, така че теоретично инфекцията би могла да настъпи навсякъде. На практика обаче вирусът има решаващи предпочитания, като най-често напада кожата на лицето, по-рядко ухото и в съвсем редки случаи - окото. Заболяването най-често се среща между 50 и 70 години, но може да настъпи във всяка възраст.

Болестта протича като типично възпаление. Избухването на обрива най-често се предхожда от силни парещи и разпъващи болки. По-късно се образуват мехурчета, строго ограничаващи се в зоната на засегнатия нерв и почти винаги разположени едностранно. Много рядко се стига до двустранно разпространение или разпръскване в областта на два или повече нервни сегмента. Накрая пълните с течност мехурчета изсъхват и хващат коричка, обикновено без да оставят белези. Но с това случаят не е приключен - вирусът продължава и по-нататък да доказва своето коварство. Дори и две години след отзвучаване на кожните обриви той понякога напомня за себе си чрез силни болки и повишена външна чувствителност.

Понеже всеки кожен ареал е снабден с нерви, заболяването притежава своеобразен избор да засегне всяко едно от най-чувствителните места. Типичните болестни ситуации се проявяват при понижена съпротивителна сила на организма, настъпила вследствие на тежки инфекции като белодробни възпаления, туберкулоза и дори захарна болест; изтощителни страдания като рак; тежки отравяния или срив на имунната система като при спин или левкемия; също и при модерни терапевтични форми, залагащи на потискане на имунния фактор, като например присаждането на органи. Около половината от пациентите, които се нуждаят от присаждане на костен мозък за лечение на левкемия, се заразяват от херпес зостер. В този смисъл модерната медицина е благоприятствала твърде много неговото разпространение.

Научната медицина също е разбрала, че заедно с телесното отслабване и снижаването на съпротивителните сили решаваща роля в това заболяване играе



душевното състояние. Като причина се посочва стресът. Всъщност опасен е само прекомерният стрес. Разглеждан като предизвикателство, той по-скоро поощрява съпротивителната сила. Но при претоварване пациентът се опитва да се защити, като се затваря към угнетяващия го свят. По този начин той предизвиква компенсаторното отваряне на тялото и подкопава неговата съпротивителна сила.

Пациентът с херпес зостер е белязан от болестния симптом. Разцъфналата насред лицето му роза предупреждава него и околните, че нещо се е спукало и е избило навън. Спотаеният в засада вирус търпеливо и коварно използва ситуацията, за да изяви присъствието си. Темата означава конфликт, защото базата на херпес зостер - сам по себе си конфликтен символ - отново е някакъв конфликт, каквато впрочем е и предисторията на основните заболявания. Едно дълго отлагано противоречие сега привлича вниманието върху себе си с подкрепата на чужди войски, на чиято помощ се опира и разчита. По същия начин невралгията на тригеминуса подхваща агресивната проблематика, а лицевата парализа разглежда темата за обезобразяването, респ. изобразяването на съвършено различна действителност, възникнала в глъбините на душата. Успоредно с характера на бомба със закъснител се набляга и върху съпротивителната проблематика.

Силната душевна съпротива направо предизвиква основното заболяване. Ако на пръв поглед не се долавя нищо подобно, научната медицина ще се опита да проследи някоя скрита болест - например огнище на хронично възпаление или неизвестен дотогава карцином. Ако и тогава не се намери нищо, можем да допуснем, че душевната съпротива против една централна жизнена област е много силна и достатъчна да отслаби телесната защита дотолкова, че дебнещият от засада херпес зостер да нанесе своя удар.

Заболяването показва, че нещо дълго време е лазило по нервите на някого, влязло е под кожата му и именно сега напира да излезе на повърхността. В случая най-тежко и болезнено е разпукването и избликването навън. Съпротивата срещу този процес и страхът от него се съчетават в пареща и пробождаща болка, съпроводена от чувството за притеснение и напрежение. Когато бариерата е разрушена, мехурчетата изсъхват и зарастват най-много за две-три седмици. Обривът нанася своя удар именно върху моментното слабо място - директно в лицето. Гори само засегнатата страна - както при плесница. Но херпесът може да се развие и върху носа, ухото или окото. Последните два случая понякога са толкова неприятни, че съответната страна на лицето изгубва възможността да чува или вижда. Докато засегнатият по челото или бузата се чувства „само" обезобразен, белязан или ударен, извънредно опасният херпес зостер може да увреди очната роговица и дори да предизвика ослепяване, а при ухото същият процес заплашва с глухота. Вероятно най-лошото е, че тези удари се случват по времето, когато човек е тежко засегнат в друг аспект - а именно от основното заболяване. Всичко това винаги е придружено с определено коварство; когато се убедим, че вирусите с години изчакват отслабването на своята жертва, за да се нахвърлят иззад корените на нервите, където упорито дебнат в засада.

По-рано заболяването се наричало „Ignis sacer" - свещен или див огън. Лекували го с магически средства, защото разпознавали в него знак от по-висше ниво. Този знак действително произхожда от друго равнище, макар собствено и вътрешно. Лицето на засегнатия изгаря от див и неизразен досега гняв. Подобен гняв естествено може да заслепи някого, да го оглуши - или изобщо да го обезобрази.

Обстоятелството, че подобни знаци съдържат в себе си и възможността за трансформация, се доказва и от избухването на „свещен гняв”; освен обикновен знак позорното петно е отличителен белег и определя пътя на развитието на своя „избраник”. В символа на херпес зостер двете възможности се намират плътно една до друга; разцъфтяването на розата намира своя отпечатък в пламтящата късно готическа роза и дори в символиката на червената роза, която може да забие бодлите си в тялото като знак от бога на войната Марс; и все пак тя винаги се свързва с Венера - като богиня на любовта. Зад гневните изблици биха могли да горят пламенното въодушевление и горещата огнена любов - но също и сдържаната ярост.



Засегнатите имат задачата действително да се „разпукнат” и да „избликнат”, както и да предизвикат разцъфтяването на своята същност, изразявайки прямо и неприкрито всичко онова, което истински и дълбоко ги вълнува. Дали един гняв е свещен или сляп, дали отмъщението е сегашно или прастаро, е без значение - важното е самият гняв да намери своя израз. Именно това разпукване и избликване може да раздвижи необходимата енергия, нужна за разрешаването на друга защитна проблематика, свързана с актуалните болестни симптоми. Важното е душевната съпротива да се насочи към деликатната тема с цел да се съхрани телесната отбранителна готовност.

Въпроси

1. Какъв конфликт е изписан на лицето ми?2. Какво ми „лази по нервите" и ми „влиза под кожата"?3. Кой именно страх ме притеснява толкова, че съм принуден да се разтворя телесно?4. Коя житейска област ме предизвиква?5. Какво прикрива лицето ми така, че не мога да се изкажа неприкрито? Какво искам, реси. какво у мен трябва да се разпукне и да избликне? •6. С какво съм белязан? С какво съм „отличен”?7. Какви бомби със закъснител са заложени зад гърба ми?8. Какво издава моят херпес зостер за душевно слабите ми места? Идва ли ми на устата нещо, за което не мога да говоря? Горят ли страните ми от незашлевени плесници?9. Каква роля играе в живота ми потайността?10.Намират ли у мен своето жизнено признание пламтящият гняв и огненото въодушевление?

Фибрилен херпес, или Herpes labialis

Описаният по-горе вирус зостер е само един от многобройните представители на семейството, обхващащо около седемдесет вируса. Те биват обвинявани за цяла поредица безобразия и дори в улесняване на раковите заболявания. От гледна точка на вирусите става дума за една от най-преуспяващите фамилии. Методите им на действие са сходни с тези на мафията. Те са успели да се специализират в различни и донякъде съседни браншове, като добросъвестно си разделят сферите на влияние в човешкото тяло, при което определено действат непочтено и безчестно.

Заедно с херпес зостер за лицето е от голямо значение и херпес симплекс. Той включва два типа, първият от които е специализиран в областта над кръста и обхваща фибрилните херпеси и херпесите по устните, т. нар. Gletscherbrand. Немного различният тип 2 най-често предизвиква особено разпространената днес полова болест - гениталния херпес. Първият тип, причинителят на херпес лабиалис, е доброкачествен, за сметка на това обаче е далеч по-разпространен - сред около 99% от хората. Децата влизат в допир с него практически от училищна възраст. Въпреки че може да се срещне у всеки, той повторно предизвиква типичните страдания само при един от сто свои носители. Мехурчетата, придружени от щипане, разпъване, напрежение или сърбеж, се появяват и развиват предимно по устните, а много по-рядко и на други места - например около ноздрите. В началото тези мехурчета са пълни е ясна и впоследствие помътняваща течност, а тъканта в съседство е отекла и зачервена. В период от няколко дни мехурчетата се пукат и изсъхват, като най-късно след седмица и половина всичко е отминало. Понякога, макар и рядко, заболяването протича тежко и засяга устната лигавица, а в съвсем ограничени случаи - и мозъчната ципа. Като причина за тази болестна картина научната медицина изтъква различни ситуации, които намаляват защитната сила на организма - както впрочем и при гениталния херпес. Близостта на причинните ситуации е символично сходна с близостта между горната и долната устна. Слънчевите лъчи, треската и сценичната треска са сред основните причинители. Достатъчни могат да бъдат и хормоналните промени през менструалния период.



Основните причинители обаче представляват душевните разстройства и особено свързаните с чувство за отвращение несподелени и потиснати настроения, които също предизвикват появата на херпеса.

Успоредно с топлината и телесната настройка за борба при треската се освобождават фантазии и мечти, придружени от трескавото желание за тяхното разрешаване. При сценичната треска особено ясно се натрапва едно вътрешно противоречие - най-вече ако търсим едновременно привлекателна и заплашителна ситуация. Признание и отзивчивост се търсят именно сред хората, от които се страхуваме. Пътната треска също може да предизвика мехурчета, при положение че онагледява двуостра ситуация. От една страна, горим от нетърпение да отпътуваме, от друга, изпадаме в несподелен страх, който се изразява в напрежение и изгаря устните ни. Това напрежение нерядко изразява неизказаното: „Дали пък да не се откажа?", което избива на устната като херпесен мехур.

Когато пием от нечия чаша, у нас се смесват отвращението и страхът да не изгубим неговата близост и отзивчивост. Не се решаваме да откажем интимността на общата чаша, поради което не признаваме и чувството си на отвращение. Херпесът на устните ни замества онова, което сами не сме рискували да изразим. Отблъскващите мехури въплъщават неизказаната погнуса на засегнатия, физическата зараза чрез чашата не играе никаква роля, защото вирусът чака или иначе се съдържа във всеки.

За някои хора просто е достатъчно да видят някого, който има херпес. Те вътрешно се отвращават, затварят се в душата си по отношение на въпросния човек и вместо това са принудени да разтворят лигавицата на устните си. Херпесът на устата действително онагледява конфликта между предпазната лигавица и агресивната разрушителна сила - както впрочем и при стомашната язва, но далеч по-безобидно. Онова, което засегнатият не изказва устно, все пак се изразява чрез херпеса. Лигавиците са предопределените за чувство на отвращение места, защото в нашата култура слузта предизвиква погнуса. Напротив: за индианците тя е скъпоценна и символизира зараждането на живота, защото те осъзнавали, че е важна при зачеването. Именно по тази причина те могат предварително да сдъвчат храната за децата или болните. За тях херпес лабиалис не играе никаква роля.

Слънцето е символ на мъжкия принцип и жизнеността, поради което неговата близост е търсена с удоволствие - въпреки че тя често не е благосклонна към своите почитатели. Тази близост е особено опасна сред чистия високопланински въздух, където Herpes simplex се предизвиква най-често. Както ни учи примерът на Икар, слънчевите изгаряния могат да бъдат жизнено опасни. Който физически изгори устните си поради споделена интимност, той съзнателно ще се предпазва от нея, без да сподели и признава това. Онези модерни герои, които поемат пъти на Икар по високите и стръмни планини и глетчери, носят в себе си амбифалентни черти. Те би трябвало да се усъмнят в своята героична слънчева виталност или поне да проследят и нейната обратна страна. В хладната прозрачност на чистия планински въздух биха могли да се изяснят някои обезпокоителни и тревожни неща.

Душевните разстройства преди началото на менструалния цикъл могат да издават несподелено раздвоение, свързано с детски желания. Освен това много жени приемат месечното кръвотечение като нещо нечисто, което ги изпълва с погнуса и отвращение. За това свидетелства понятия като „голяма свинщина" и „кървава седмица”.

От медицинска гледна точка херпес лабиалис е безопасно заболяване, което почти не се нуждае от лечение. Скритото в темата съдържание произхожда от оценката му. Засегнатите се чувстват обезобразени и разголени пред целия свят. Мнозина пациенти с нечисти устни отбягват контакти с околните, за да не показват своята „замърсеност”. Доброкачествените разязвявания по граничните зони на лигавицата издават душевни експлозии. Горната входна порта е възпалена и е избухнал конфликт. Устните се удебеляват и намекват за надхвърляща обичайните рамки чувственост. И тук съществува амбивалентност: от една страна, подутите и уголемени устни приковават вниманието към себе си, от друга страна, сигнализират: „Не ни докосвай, ние сме отблъскващи и отвратителни!” В обезобразяването се долавя една престореност.



Откровеното тяло представя нещо, което неговият собственик отказва да признае. Навън се появява нещо нечисто, избликващо от собствената вътрешност.

Сега вече останалите се отвращават от засегнатия и той среща тяхната погнуса. Онова, което винаги е изгаряло устните му и е останало неизказано от приличие или резервираност, изведнъж оживява не в думи, а в херпесно мехурче. Външната фасада е нарушена от напомнящите лигаво дете сокове на пламтящите мехурчета, от прекалената откровеност или от зарасналата коричка на нечистата язва. Премълчаването зад стиснатите устни повече не може да остане неизказано. Мърморенето, хленчът, злостните приказки, мръсните забележки и обидната прямота получават своя шанс. Херпесът на устните се превръща в соматично отвращение пред собствените бездънни бездни. Той представлява телесната форма на всички неизхвърлени навън нечистотии. За някои хора отблъскващият характер на темата се проявява само при мисълта да целунат устна с херпес.

Тук имаме възможност да се задълбочим в принципа на заразяването. При херпес лабиалис този феномен съществува недвусмислено - и също толкова недвусмислено няма нищо общо със самия вирус. Всъщност не би трябвало да бъде така: при гениталния херпес ще видим, че физическият причинител играе далеч по-голяма роля. Но принципът на заразяването остава еднакъв. Ние смятаме, че ще се заразим от нещо отблъскващо и идващо отвън, от което и ще се разболеем. В действителност можем да прихванем външното и отблъскващото само ако го притежаваме в душата си. Според съответната ситуация причинителите на болестта са повече или по-малко важни носители на заложеното, което при херпес лабиалис е налице не само в съзнанието, но и физически. В този смисъл физическата зараза тук не играе никаква роля, решаващо е единствено душевното състояние. Амбивалентността, отвращението и страхът от зараза могат да изпуснат от погледа си контролирания дотогава вирус, при което да нарушат душевното равновесие. Без активиране на вътрешно заложеното дори и най-коварните вируси не могат да бъдат опасни. Животът и дейността на известни епидемиолози като Нострадамус доказват това. Те не се страхували от заболяването, а по-скоро изглеждали вътрешно примирени с него и по този начин и най-опасните вируси не могли да им сторят нищо.

Във връзка с херпеса е особено опасен омагьосаният кръг -когато оценките заместят тълкуванията. Ако херпесът се разглежда не като израз на собствено отвращение, а като наказание за „нечисти” мисли, неговата област ще продължи да бъде забранена и ще потъва все повече в сянка. Откровената телесна реакция би била по-честа поява на херпес лабиалис.

Конкретната задача по-скоро се състои в припознаването на определената от нас като „нечиста” чувственост и на всякакви други двойствени теми - а също и в тяхното приемане и изразяване. Наистина бихме пощадили устните си, ако признаем определени мисли и го изразим словесно, а не под формата на херпесни мехурчета. Тогава обаче съществува опасността „да ни разцепят” устната - или да си изгорим устните в преносен смисъл. Затова пък примамлива е възможността да станем по-отворени и приказливи.

В конкретен смисъл разязвените херпесни устни кървят и зарастват съвсем като прехапана устна.

Във връзка с отвращението трябва да се доближим до чувствеността, за да можем заедно с отблъскващата страна на слузта да разпознаем и нейната животворност и да й се насладим. Животът е възникнал в прастарото черно блато и е изпълзял от тъмния човешки скут; със своите тъмни сокове менструацията създава най-вече предпоставки за нов живот и иска да получи подобаващо внимание като съществен елемент от човешкия живот.

Горчивите мисли биха могли да придадат на живота острота и пикантност, а импулсите за мърморене и хленч да се изразят във вид на конструктивна и дори хаплива критика. В определена обществена ниша, каквато е например кабарето, е възможна дори сравнително директната критика към някого. Става дума за сервиране на силно подправени словесни коктейли, които елегантно прекрачват определени граници и



понякога даже нараняват. Вицът би представлявал следваща форма на още по-приемливо откъсване от тази тематика.

Въпроси

1. Коя тема нарушава моето душевно равновесие и проправя път на херпеса?2. Какво ме отвращава? Какво ме отблъсква? С какво аз самият отвращавам другите? Какво буди у мен погнуса? Какво мисля за мръсната пяна? Доколко отвращението ми е свързано и с наслада?3. Какво е отношението ми към лигите и лигавиците?4. Кои нечисти мисли прикривам и допускам да се изразят върху набъбналите ми устни? Какво никога не може да излезе от устата ми?5. Обезобразявам ли се, за да не се изразя по отношение на засягани теми или партньори? Избягвам ли целувки или друг контакт с отблъскващи устни?6. Ужасява ли ме мисълта да превърна проблемите си в публично достояние и не постигам ли именно това чрез моя симптом? Какво в живота ми е безкрайно неизразимо?7. Коя двойственост ми създава неприятности? С кой проблем не мога да се справя, въпреки че се опитвам?

Зрение и гледане

Най-често срещаните очни проблеми пие разгледахме в първия том; не толкова задълбочено разгледахме ушите, а с проблемите на обонянието и вкуса не се занимавахме изобщо. Това сравнително точно съответства на нашите оплаквания и изразява една културно-типологична оценка, с която си струва да се запознаем по-обстойно. По своята външна сигнатура очите съответстват на слънцето и на мъжкото начало40. Ето и формулировката на Гьоте: „Не бе ли слънчево окото, то слънцето не би видяло.” Напротив: слуховият орган външно се изразява с ушната мида, символично близка до Луната и женското начало.

Очите са единствените части на нашето тяло, където мозъкът е видим, защото от позицията на историческото развитие те - заедно със зрителния нерв и ретината - принадлежат към централната нервна система. Виждането е близко по рода си до осъзнаването. Възходът на очите до първокласни сетивни органи е свързан с извоюваното от главния мозък първенство. Мисленето изразява нашето виждане, но и виждането е израз на мисленето. Двете си съответстват по възможностите си и като източник на грешки; освен това се подкрепят взаимно. Докато например ние чуваме и използваме обонянието си еднакво във всички четири посоки, винаги виждаме едва половината от света. Само определени многооки богове и пастирите на Аргус могат да обхващат с поглед цялото.

Гледането е ориентирано към светлината на слънцето, чиито лъчи винаги греят по правия и най-кратък път. В съответствие с това ще се опитаме да мислим и планираме праволинейно и без заобикалки. Ние сме изнамерили правия ъгъл, който живеещата сред криви и заоблености природа не познава. Не само нашето мислене се придържа към най-късия път: очакванията и представите ни по отношение на по-нататъшното развитие представляват праволинейни проекции в бъдещето. Но понеже в действителност нищо не протича праволинейно, при подобно планиране винаги нещо се изкривява. Много неща показват, че насилието върху нашата естествена околна среда е свързано с насилственото налагане и утвърждаване на праволинейността. Тя обаче се основава върху една мисловна грешка, свързана с гледането.

40 В очите можем да видим и символ на единството. За това говорят кръглата форма и отношението към светлината, която символизира съвършенството. Но както в поляризирания свят на светлината се противопоставя сянката, така и окото повече се доближава до мъжкия полюс. Подобно на светлината окото принципно запазва своя характер на цялост, докато нашата култура го разглежда предимно в мъжки аспект. Освен това то е огледало на душата и може не само да излъчва, но и да блести; не само да гледа остро, но и да съзерцава. За нас обаче то се е превърнало в доминиращо сетиво поради своята предвидима и рационална оптика



За тясната връзка между съзнанието и светлината, минаваща през гледането, свидетелстват словосъчетания и изрази като „остроумна искра”, „просветление”, „ясен разум”, „ясна глава”, „мрачно средновековие” и др. Ние говорим напълно естествено за „светлината на познанието”, а съвсем не за неговия звук, вкус или миризма. Поне звукът би могъл да предяви по-високи претенции за почит и уважение, защото според митовете на различните народи именно той е бил пръв и с него започва Сътворението. „В началото бе словото” - така ни поучава Библията, а от индийските Веди научаваме, че всичко е произлязло от древната сричка ом; в представите на австралийските аборигени Бог е изпял света. Дори в лишения от магическо очарование съвременен свят физиката ни учи, че Вселената е произлязла от праексплотя.

Недооценявайки тази ситуация, ние сме предпочели гледането пред чуването и сме отредили първото място за нашия кристално ясен разум. Най-напред виждаме светлината на света, макар да знаем, че преди това сме доловили звука от туптенето на майчиното сърце и че през определени житейски периоди е по-добре да се вслушваме в сърцето си, вместо крадешком да поглеждаме към разума.

Строежът на окото ни разбулва още едно, при това не безпроблемно своеобразие на нашето гледане -ас това и на съзнанието. Ние не виждаме еднакво добре и остро през цялата ретина. В нейната периферия зрителните възможности са по-слаби, а цветовите възприятия са недостатъчни - виждането се подобрява в посока към центъра. При нас то се е превърнало в акт на съсредоточаване; ние насочваме погледа си към една точка и останалото автоматично се замъглява. По същия начин концентрираме съзнанието си върху най-важното, при което често забравяме маловажното в ъгъла. Изборността има двойствен характер, защото се състои от избиране, отбиране и пробиране. Вероятно виждането невинаги е било толкова центрирано. И до днес някои млекопитаещи - като например конете - виждат равномерно в цялото свое зрително поле. Заедно с точката на най-остро зрение нашето око има и т. нар. „сляпо петно”; онова място, където зрителният нерв навлиза в ретината. Тренираното в избирателност и недвусмислена гледна точка съзнание, задължено да използва най-краткия път, също притежава „сляпо петно”. Всяка концентрация и последвалият я избор почиват на оценка и предполагат мисловен процес.

За важната роля на оценката както в зрителния, така и в мисловния процес ни учи опитът на перспективата. Чрез изкривяване на действителността ние възприемаме по-близкото като по-голямо, а далечното - като по-малко. В този смисъл ние откриваме в начина на своето виждане поставилия исторически отпечатък върху мисленето ни егоцентризъм. Само онова, което е близко лично до нас, получава в нашето мислене и съответстващата му оптика полагаемо пространство. Пъпката върху носа ни е по-близко до нас и следователно е по-важна от холерната епидемия в Латинска Америка.

От друга страна, е налице и очевидно противоположният ефект на проекцията, която също зависи съществено от окото. Ние не забелязваме гредата в собственото си око, по съвсем ясно виждаме тресчицата в чуждото. Здраво сме се обвързали е предпочитанието да виждаме всичко навън и извън себе си, въпреки че окото по всяко време може да ни докаже обратното. Всички образи се появяват само върху ретината, която недвусмислено се намира вътре в нас. Следобразите показват това съвсем ясно: който погледне към греещото слънце и след това спусне клепачи, вижда при затворени очи едно черно петно - негатива на слънцето, който навън със сигурност не съществува.

Сънищата всяка нощ свидетелстват, че дори и ретината не е необходима за виждането. Всички образи - онези, които ние внасяме отвън навътре, както впрочем и самите сънувани картини - в действителност представляват само вътрешни изображения. Други няма, а по принцип и не може да има. Въпреки това ние разглеждаме окото си като фотоапарат и приемаме, че фотографираното навън наистина се намира там. В първия том по различен път показахме колко проблематично е всъщност това толкова естествено наше допускане. В действителност ние виждаме всичко вътре в нас и го обявяваме за външен свят. Това обаче е именно механизмът на проекцията, с помощта на която прехвърляме на външното всичко, което не можем да изтърпим в самите нас.



Така например окото представлява база както за рационализиране, така и за проекции; то подкрепя нашите оценки, спомага за избора ни и по този начин за ограничаването на света. Понеже то прави всичко това в полза на мисленето и на неговия линеарен, рационален и оценъчен световен образ, съзнанието се реваншира чрез рисковано смел и майсторски изкусен похват. То ни внушава, че всички възприятия на нашето око са обективни, т. е. че всичко, което си въобразяваме извън тялото, отговаря на истината.

На този трик почива нашият образ за света и господството на интелекта. В последна сметка именно окото и неговото усилие са причина за изкуственото изправяне на кръглия свят. Доказателство за вложеното от окото самоотричане собствената му кръгла форма. Днес ние знаем, че в действителност нищо на този свят не протича праволинейно. Онова, което изглежда като права, докато го виждаме малко, всъщност е една крива - както впрочем по всяко време ни показват земните изкривявания. Дори светлината не достига до Земята с праволинейни лъчи, а във вид на огромни спирали. Междувременно знаем, че нашето око може да поеме съвсем малка частица от спектъра на електромагнитните вълни и то по този начин да възприеме нашата действителност. В тази както проблематична, така и застрашаваща безграничното господство на окото и интелекта ситуация двамата се обвързват още по-тясно и интелектът измайсторява окото като никое друго сетиво. Чрез техническа подкрепа той е спомогнал за увеличаване на ограничените зрителни възможности - микроскоп за света на малкото, далекоглед и телескоп за далечните пространства на Вселената. Всички възможни трикове и технически помощни средства ни внушават, че нещата с нашето зрение не стоят чак толкова лошо, както откровено ни доказва индивидуалното око. Очилата съвсем ясно свидетелстват, че повечето интелектуалци са в състояние да видят света единствено чрез тях. Лещите пък се опитват да прикрият очевидната лъжа. Обстоятелството, че над половината от населението на т. нар. високоразвити страни почти не може да вижда без помощни средства, би трябвало да предизвика размисъл. Дори въвеждането на удобни и трайни лещи няма да внесе особена промяна.

Към всички тези до болка откровени познания се прибавя и модерната физика, която с принципа на неопределеността на Хайзенберг доказва, че ние по принцип не сме в състояние да възприемаме обективно, защото субективният наблюдател винаги се включва в процеса на възприятието. Ние сме длъжни да осъзнаем относителността на нашето виждане и лекотата, с която то може да ни заблуди. Възприятието е първообраз на всяко научно измерване, но по същия начин е построено върху сравнения и поради това е относително. Това противоречие може да се онагледи от следната дилема.

Двата средни кръга са еднакво големи, но сред малките околни левият изглежда по-голям, докато сред по-големите неговият близнак се смалява. Онова, което импонира като оптическа измама, съответства на делничното познание, че ако искаш да изглеждаш особено велик, най-добре би било да се обградиш с по-дребни сподвижници.

Нашето зрение обаче е не само относително, но и лъжливо. На екрана често сме свидетели как в действителност неподвижни пейзажи създават илюзията за живот, а в старите филми колелата на файтоните изведнъж се завъртат назад.

Вероятно най-проблематичният аспект на нашето гледане е изборността, респ. оценката, което ще стане ясно от следващата илюстрация.



Старата и младата жена естествено присъстват винаги и едновременно. Но чрез нашия избор можем да възприемем най-напред само онази, към която имаме по-голям афинитет. Дори и ако в последна сметка сме забелязали и двете, за нас е невъзможно да ги виждаме едновременно - въпреки че знаем за едновременното им присъствие. Онова, което в една скрита картинка може да изглежда привлекателно, придобива съвсем друга стойност, когато си изяснихме, че възприемаме целия свой живот чрез подобен растер, който пропуска само определени и приятни за нас неща, а замъглява всичко останало. Ние не обхващаме е поглед целия свят, а виждаме само отделни неща, а други пропускаме. Това познание е посочено в произведението на Шопенхауер „Светът като воля и представа”, както впрочем наднича и от възгледите на Херман Вайделенер, според които всяко виждане е едновременно и засяване. Тук се открехват вратите пред множество свързани с виждането спекулации (от латинската дума speculae - наблюдавам) и то става още по-подозрително. Нагледен урок ни дава политиката, където представителите на определен социален растер в продължение на години могат да седят редом с привържениците на либералите и консерваторите само за да им се противопоставят безрезултатно. В един миг ние сме в състояние да се концентрираме само върху една (гледна) точка. Ако сме склонни да обявим тази позиция за единствена, известните проблеми са програмирани предварително.

Нашите очи ни показват колко много сме се обвързали с полярността. Те превръщат едновременността в последователност и по този начин стават същински гаранти на линеарността. От единството те правят двойственост и по този начин докосват отчаяната световна ситуация в самия неин център. Вглеждането в единството през две физически очи е практически невъзможно.

При това положение честото проявление на очни проблеми не е учудващо, а по-скоро типично, фактът, че изобщо сме склонни да претоварваме очите си, се дължи на предизвикателствата, отправяни от нашия изначално оптичен свят. При което проблемите се появяват само тогава, когато не желаем съзнателно да приемем за истина собствените си сетивни възприятия. Да не забележиш този факт и да не желаеш да го възприемеш - това намира своя телесен израз в най-различни заболявания. Обстоятелството, че при цялото свое разнообразие тези феномени ни засягат специфично, се демонстрира от т. нар. „примитивни култури", които със своята не толкова подчертано визуална ориентация понасят младостта си без късогледство, а старостта - без далекогледство.

Ухо и слух

Ушната мида или външната част на ухото има подчертано женски характер. Там, където за окото е достъпен по-активен контрол, ухото е пасивно. То винаги остава отворено, също и през нощта - женската половина от денонощието - и не се поддава на насочване и контрол, а съответно не може и толкова добре да се концентрира. По тази причина естествено не съществува точка на най-изострено чуване. Докато изключва някои неща от погледа си по собствено усмотрение и по принцип е насочено към



половината от действителността - полукръгозора за определено време, - ухото не може да се самоизключва и поради това е винаги по-обширно информирано. Дори когато полегнем на ухото си, другото остава будно и бди. Установеният от електромагнитната скала честотен обсег далеч надвишава този на окото. Неподвижната в сравнение с очния клепач ушна мида също подчертава пасивния характер на това сетиво, чието типично разположение за разлика от очите не е централно, а в периферията на лицето. Ние даваме ухо па нечия молба или изслушваме някого, но хвърляме поглед около себе си. Фактът, че животните са в състояние да мърдат ушите си и че отделни хора притежават рудиментарната способност да движат своите ушни миди, ни дава правото да допуснем, че това свойство е закърняло поради занемаряване. Можеш да наостриш уши само в преносен смисъл - или да навириш уши като белег за самочувствие. Колко далеч сме отишли в тази посока, може да демонстрира фактът, че днес определяме подвижните ушни миди за смешни, а неподвижните очи - за тъжни. Различната тежест на двете сетива се демонстрира и от обстоятелството, че непрекъснато се осланяме на своето зрение, но твърде рядко сме цели в слух, а почти сме забравили да се вслушваме.

Най-важната сигнатура на ухото е охлювът - същинският слухов орган във вътрешното ухо. Образът на спиралата е един прасимвол, който - като противоположност на правата - е много по-близък до действителността. В мястото на възникване на нова материя - възможно най-малката област - атомните физици са открили своята сигнатура по същия начин, както и астрофизиците, които виждат гигантските измерения на Вселената като спираловидна мъгла; молекулярните биолози са проследили спиралата в генната субстанция на ДНК, а психотерапевтите я познават от онзи шемет, с който жизненият кръговрат започва при раждането и завършва своя път, когато душата напусне тялото. Вследствие на това слуховото възприятие може повече да се доближи до действителността най-вече ако се замислим, че всичко в Сътворението е построено в съзвучие. „Нада - Брама - светът е съзвучие.”41 Според К. Г. Кар „вътрешното ухо може да се нарече най-важният и многозначителен орган на психическото развитие”. Шопенхауер и Кант обръщали внимание върху отношението между ухото и времето, което от най-дълбока древност измерваме според движението на небесните тела. Техните орбити в действителност са спирали. Рудолф Щайнер определи живота като „ритъм”, а понеже времето тече ритмично42, то е тясно свързано с нашия живот. С очите си ние виждаме повърхностния свят, феномените. С ушите си обаче се вслушваме дълбоко в глъбините и корените на нашия живот. В този смисъл „феноменалните” очи са противоположни на „радикалния” слух (от латинската дума radix - корен). Това не прави ушите принципно по-добри от очите, само показва използването им по друг и по-задълбочен начин.

Съотношението между двата първостепенни сетивни органа се онагледява от отношенията между ближните. Помежду си ние се виждаме и чуваме. Чрез виждането влизаме в контакт, чуването ни приучава да се разбираме в определени случаи. Колко по-дълбоко ни докосва чуването, показва сравнението на реакциите при ослепяването и глухотата. Според господстващата оценка ние смятаме ослепяването за далеч по-лошо, но практиката показва, че то по-лесно може да се издържи. Със загубата на слуха ние губим трепета, а с него - и съчувствието си към света, което води до психически разстройства и дори до депресии. Глухотата крачи редом с безчувствеността. Поговорката казва, че слухът и чувството могат да се заместват взаимно: „Който не иска да слуша, трябва да има здрава гърбина.”

Ако ни отнемат слуха, ще живеем в беззвучен свят. Това е усещане на отблъснатост и саможивост в най-лош смисъл, което едва ли може да се понесе душевно. Както в началото на Сътворението стои звукът, така всяко живо същество най-напред чува туптенето на майчиното сърце. Важността на тази акустична пъпна връв се усеща от всяка майка, която спонтанно притиска до сърцето си своята неспокойна рожба. При кърмене звукът от ударите на сърцето също допринася за успокояването на детето. Подобен феномен се наблюдава и при патиците. Майката кряка непрекъснато и докато

41 Срвн. едноименното произведение на Йоахим-Ернст Бееренц.42 След всеки ден следва нощ и след всяко лято - зима, в един вечно повтарящ се ритъм.



малките я чуват, значи всичко е наред. Когато крякането отслабне, вече е време за нов живот.

В оглушаването или затрудненото чуване се съдържа указанието, че трябва да спрем да се ослушваме към външното и да очакваме отговорите оттам. Не бива вече да чуваме само външните гласове, а да се вслушаме във вътрешния, за което разчитаме изключително на заболяването. Вътрешният ритъм иска да бъде намерен. От гледна точка на природата това е задача на по-зрялата възраст, затова и заболяването настъпва предимно в късните години. Онзи, който дотогава се е ориентирал само към външното, трябва да знае, че съдбата ще го поправи. Това обаче може да стане само чрез затваряне на външните уши. Собственият вътрешен глас и гласът на Бога са независими от физическото ухо и в екстремни случаи остават нашата единствена връзка. Това може да се приеме като драма -или като шанс. Тук бихме могли да си припомним за композитори като Бетовен или Сметана, които въпреки своята глухота към външното са композирали божествена музика, която са чували в себе си.

Tinnitus, или шум в ушите

Онова, което на пръв поглед изглежда незначителен и безобиден симптом, междувременно засегна шест милиона души в цяла Германия и по този начин се превърна в истинска епидемия. Tinnitus произхожда от латинското „tinnire” и означава „звън”, „пищене”. Често се превежда и като шумолене, бръмчене, камбанен звън, жужене, свистене, тропане, подсвиркване, дрънчене, звънтене и дори плач. По-голямата част от засегнатите страдат от този вътрешен шум, чувстват се смутено, а понякога и притеснено.

Според научната медицина причина за смущенията на повече от половината страдащи е външният шум. На практика при всички пациенти това е свързано с непреодолим стрес. В последна сметка шумът в ушите представлява поет навътре шум, засегнатите сами смущават себе си. Много неща показват, че смущаваните от външен „шум” не се отбраняват, а потискат собствената си агресивност. Вместо да подходят конструктивно към своя стрес и да посрещнат предизвикателствата външно, те са склонни да се справят с тях, като ги поемат в себе си. Затова не е чудно, че им се случват неприятности. Вътрешните звуци - както впрочем и всички симптоми - се възприемат като сигнали, които желаят да предадат някакво послание. Видът на посланието произхожда от вида на шумовете, които съдържат в себе си нещо предупредително - или поне изискващо внимание. Дрънчащият будилник ни изтръгва от съня, писъкът на сирената ни плаши, воят на шамандурите предупреждава като алармен звънец за приближаващата буря, а при потропването на вратата новодошлият се радва на прием и внимание. Подобни шумове може и да са неприятни, но винаги са смислени. Бученето на бурята, жуженето на пчелното ято или ръмженето на мечката наистина не обещават нищо добро, но са много полезни, ако се вслушаме в тях и приемем сериозно предупрежденията, прилагайки съответното поведение.

Страдащите от Tinnitus пациенти са натрупали в себе си стрес, който ги озвучава вътрешно и от непосредствена близост ги предупреждава за недоловените сигнали от дистанция. Онзи пункт от житейската история, в който започват вътрешните предупреждения, показва, че чашата е вече препълнена. Пациентите вече не могат да създадат в себе си тишината и така научават за собствената си потребност от покой. Вътрешен покой обаче се постига сама когато и външно е направено необходимото. В това отношение страдащите приличат на нашето модерно общество, което също прави тишината все по-невъзможна и конфронтира хората с нарастващ шум и стрес. Именно това предизвиква и нарастващата потребност от тишина. Нарастващият шум съответства на повишените шумове в ушите, където те се усещат далеч по-силно и не се измерват само в децибели. Ако страдащите от Tinnitus също са продукт на едно общество, което почти не познава тишината, симптомите им още повече ги принуждават първо да се оставят на шума и тогава да се научат как да го преодолеят. Преди да възникне нужда от алопатично справяне с шума, основната задача е да се вслушаме в онова, което той има



да ни каже. Най-честото му изискване е да издигнем глас не само вътрешно, но и външно.

От една страна, пациентите добре са се приспособили към потребностите на обществото, но, от друга - твърде зле към потребностите на живота и неговите непрекъснато променящи се изисквания. Онзи стрес, който би могъл да предизвика или оживи жизнените сили, те са поели вътрешно и са се барикадирали в себе си при добре функциониращ външен живот. Тази ситуация често се придружава и от едновременния процес на съдова склероза. Втвърдяването и неприспособимостта към жизнените промени придобиват акустичен израз чрез определени шумове в ушите; към оживителния характер на шумовете спадат кухото дрънкане и скърцане на втвърденото и вцепенено остаряло.

Докато звуците изобразяват хармоничните трептения на енергията, шумовете се характеризират с нехармонично трептене. В този смисъл могат да се разграничат две групи пациенти: голямата група на сериозно засегнатите и по-малобройната на онези, които усещат Tinnitus като звук и могат да се справят с неговото присъствие. В случая съществен успех би било преминаването от първата група във втората - към което се стремят и повечето терапии.

Опитът показва, че лишеното от напрежение възприемане на шума от силната буря може да го превърне в почти приемлив звук, който дори да посочи пътя на някого. Отново се стремим да препратим вътрешното натрупване навън и да се справим с него именно там. Камбаните могат да предизвестяват буря в най-прекия смисъл на думата - навременното предупреждение за необходимостта от въвеждане на ред да пристигне с гръм и трясък. Една от най-съществените задачи на засегнатия е не само да открие собствената си позиция във външния хаос, но да я защити иде се съпротивлява на атакуващите го отвън затруднения. Към това се прибавя и обстоятелството, че множество пациенти с диагноза Tinnitus имат проблеми със запазване на равновесието. Равновесният център се намира в пирамидата на слепоочната кост, там, където е разположено и вътрешното ухо; той се инервира и от същия нерв, Statoacusticus. В последна сметка оттук се управляват всички мускули, които ни позволяват да приемем силата на земното притегляне в изправено положение. Допълнителните слухови проблеми се обясняват със завесата, която спускаме пред вътрешните шумове. Те показват сложността па темите чуване, ослушване и слушане, когато изцяло приемем външното и за вътрешното не остане място.

Главната задача не се състои само във възможно най-ефективното заглушаване на вътрешния смущаващ предавател - както впрочем смята поведенческата терапия, а напротив: във внимателното вслушване в онова, което той ни казва. Ако шумовете са подлудяващи, те могат да свидетелстват за собствената ни агресивност; ако смущават способността пи за концентрация, те намекват за проблеми, изискващи придьржане към същественото; преди всичко обаче те подсказват, че коренът е вътре в самите нас. Външният шум не е виновен, отговорността носи собственото ни общуване с него. Toй се приема навътре, при което се занемарява собственият вътрешен свят, респ. на шума се дава възможност да превърне утвърдения ни вътрешен ред в хаос. Оттук произлиза и задачата: на висок глас да си осигурим спокойствие от изнервящия външен свят, за да се научим да се ослушваме навътре в себе си. Интуицията желае повторното си съживяване като път към собствения порядък и собствената истина. Според натрупания опит карикатурата на нашия вътрешен глас - а именно Tinnitus - снижава своите крясъци в същата степен, в която успеем да се отърсим от външното и се насочим към вътрешното. Ако пациентът доброволно се приучи към вслушваме, вече не е необходимо да му се крещи. Смущаващият шум може да се превърне във „вътрешен глас” - много полезен като съветник и назидател. Пациентите, които са преодолели тази смяна на полярността, съобщават, че техните вътрешни гласове и тонове им служат не само като фини и благонадеждни инструменти, но и като вграден будилник, който ги възпира от обратното им потъване в безсъзнателността. Будилникът разбужда и сигнализира, че в този момент сме предизвикани. Ако засегнатите са застрашени от нарушаване на своя



вътрешен баланс, звуците се усилват; ако поемат агресиите в себе си, сами стават по-агресивни и т. н.

Като пренебрегнат и потънал в сянка вътрешен глас, Tinnitus всъщност е в реда на нещата и може да се преобрази обратно -по подобие на превърнатия в жаба принц. Лечебният вариант на вътрешните звуци е описаната от мистиците вътрешна музика, небесните тонове на вътрешната Вселена. Различните духовни традиции високо оценяват долавянето на тези звуци и ги интерпретират като белези за напредък по житейския път.

Въпроси

1.Как се справям със стреса, респ. с изискванията и предизвикателствата на всичко, което ме заобикаля; как приемам прекомерните изисквания?2.Какво стана, когато звуците се обадиха за пръв път? Как реагирах на това?3.Какво не желая да чувам повече; кого не искам да слушам и да съм му послушен?4.Какво стана с равновесието, устойчивостта, самостоятелността и способността за утвърждаване? Стоя ли на твърда почва?5.Какво могат да ми кажат вътрешните звуци? Какво може да ми каже моят вътрешен глас? Каква роля играят в живота ми интуицията и себевглеждането?

Орган на равновесието и стабилност

Ако охлювът на вътрешното ни ухо съответства на спиралата на времето, то кривите коридори на лабиринта служат за ориентацията ни в пространството. Трите ушни лабиринта са разположени приблизително под прав ъгъл помежду си и съответстват на трите измерения на нашата пространствена координатна система. Според собственото си тегло отолитите показват на организма положението му в пространството при съществуващото земно притегляне. Както ушните лабиринти, така и слуховият охлюв се намират във вътрешното ухо, пълни са с еднаква течност и са свързани помежду си. Сетивните органи за пространство и време се захранват от осмия мозъчен нерв, наречен още Stato-acusticus, и са толкова тясно свързани, колкото пространството и времето. Не случайно говорим за времево пространство, а модерната физика откри междувременно и пространственото време. Анатомията дава предпоставки от най-древни времена. С помощта на вътрешното ухо можем до останем на крака, да оправим отново нещата и да запазим равновесието си.

Световъртеж

Главозамайването не се нуждае от обяснение: Nomen est omen (Името е знак – лат. Бел. пр). Световъртежът намеква за виене на свят в по-дълбок смисъл. За прототип може да послужи морската болест. Нейното име е предизвикано от симптом, появяващ се най-често при морски пътешествия, но също и при пътуване с автомобил, увеселително влакче и дори асансьор. Условията на възникване по принцип са винаги идентични. Типичната ситуация се развива винаги по следния начин: по време на морско пътешествие се храним в ресторанта под палубата. Очите ни съзират подредената маса, която стои твърдо и неподвижно на пода. Те незабавно съобщават в централата: „Всичко е наред и спокойно.” По същото време обаче намиращият се във вътрешното ухо равновесен орган докладва в същата централа за „люлеене”. По този начин се създава нещо като двойствена ситуация43,за която в централата не съществува решение. Има или покой, или движение - но и двете едновременно очевидно са невъзможни. В подобни случаи организмът изпада в откровен световъртеж и предупреждава за това съзнанието. Тук особено ясно личи колко откровени ни прави болестта. Чрез собственото тяло

43 Подобна „двойствена” връзка е залегнала например в безизходни ситуации като следната: някой получава за подарък жълто и червено сако. Ако облече жълтото, ще му кажат: „Аха. значи червеното не ти харесва.” Ако облече червеното, му казват обратното



симптомът изразява онова, което засегнатият не може да разпознае външно - а именно, че подът под краката му се клати.

При пътуване с автомобил този изказ е по-безобиден, защото фактически се движи именно конкретният под. Симптомите на някои заболявания като мултиплената склероза също показват, че подът, върху който сме стъпили, се люлее. Тук обаче всичко е в преносен смисъл и затова много по-застрашително. При морската болест тялото изразява чрез гадене, „че му се повръща” и че с удоволствие би повърнало по най-бързия начин цялата ситуация. Болните буквално „не са в стихията си”. Напротив: те сами са попаднали между две стихии - живеят с илюзията, че все още стоят на любимата земя, докато всъщност отдавна се люлеят из морските вълни. Те трябва да осъзнаят напълно това свое положение, т. е. с всички свои сетива, и да се оставят във вълните на понеслата ги водна стихия - тогава биха се оправили много по-бързо. Те са могли по-малко да се отдават на конкретното и повече да се оставят на ситуацията в преносен смисъл.

Заболяването вече съдържа излекуването в себе си и принуждава засегнатите да повръщат през борда. Там очите им виждат движенията на водата и кораба, така че информацията се покрива със съобщението на вътрешното ухо. Световъртежът и гаденето могат донякъде да се уталожат. Ако кормилото на платноходката бъде поверено на някой „главозамаян”, откровеността ще настъпи мигновено, защото той е длъжен да концентрира погледа си във водата и очите веднага забелязват заблудата. Поради тази причина плувците никога не страдат от морска болест. Не страда и шофьорът, а само спътниците му. Особено предразположени към виене на свят са децата. За разлика от шофьора те най-често не гледат пътя, а погледът им е насочен към вътрешното пространство, захласнат в играта. Но именно това е ситуацията, при която двусмислеността побеждава. Засегнатите сетивни органи съобщават несъвместими неща. С настъпилото гадене децата естествено също показват, че не са в стихията си. Най-доброто разрешение би било да ги принудим да гледат напред, като им показваме разни интересни неща. Друг изпитан за съответните случаи метод се състои в пълното изключване на евентуалните заблуждаващи съобщения чрез затваряне на очите. Тогава предишните неприятни усещания се превръщат в приятни и полюляването предразполага към заспиване. Човек отново е в стихията си, защото животът е започнал по същия начин в околоплодната течност, поради което мнозина възрастни обичат да се люлеят като деца. Важното е да затвориш очи, да премахнеш контрола и да се довериш на тази прастара ситуация.

Този принцип важи за всички видове световъртеж, също и за много по-често срещаното главозамайване, спохождащо хора с ниско кръвно налягане при рязко изправяне. Тяхното замайване се съдържа именно в „привързването”. Те сякаш искат със замах и устрем да се втурнат в новия ден или в новата ситуация. Ако това не е подкрепено и от вътрешна стабилност, тялото трябва да поеме това замайване, респ. да го въплъти. Засегнатите се отпускат и получават нов шанс за използване на съответстващата им по-бавна, но по-откровена скорост.

Мениеров синдром

При мениеровия синдром става дума не толкова за точно определено болестно състояние, а за комплекс от симптоми, във фокуса на които се намират пристъпи на замайване повръщане, внезапно изпотяване и пребледняване. Към тях се прибавят влошаване на слуха и свистене в ушите, а очите са засегнати от едно явление, наречено нистагъм. Думата произхожда от гръцки и означава „треперене на очите”. Болестното състояние се проявява като съпътстващо при различни страдания, напр. мултиплената склероза, а много често и при заболявания на вътрешното ухо. Тук можем да причислим и мениеровата болест, защото най-вероятно става дума за потискане в областта на ушния лабиринт. Заболяването настъпва внезапно, като „гръм от ясно небе”, и предизвиква у засегнатите пристъпи, чиито промеждутъци могат да имат различна продължителност.



Както при мултиплената склероза и тук световъртежът трябва да се приеме сериозно. Най-напред тялото обяснява на засегнатите, че са попаднали върху люлееща се основа. Понякога те придобиват чувството, че земята внезапно се изплъзва изпод краката им. Освен това ги заблуждава несъществуващото в действителност раздвижване на помещението. Основата под краката им е несигурна. Тяхната самостоятелност и устойчивост са поставени под съмнение.

В хода на психотерапевтичното изследване на духовната и душевната среда често се открива, че пациентите са прекрачили в сферата на главозамайващи висоти от етичен или религиозен характер - но и просто от амбиции. Прекраченото и превишеното в претенциите им е вече пречка към откриването на стабилна носеща основа при техните хвърчащи нависоко представи. Главозамаялите се трябва да влагат непрекъснати усилия и с желязна издръжливост да привличат погледите върху себе си, защото са призвани вечно да бъдат отличавани. Ако това отличаване внезапно изчезне, се стига до типично освобождаване, което твърде често граничи със загубата на житейски смисъл. Ако тази опора е изгубена, цялата несигурност и безпомощност изпъкват - или в съзнанието, или в люлеещата се основа. Пациентите вече не са сигурни в живота си. В подобни ситуации допълнително обезкуражените от симптоматиката нерядко попадат в омагьосан затворен кръг. Понеже външните движения могат да предизвикат вътрешно разлюляване, засегнатите са почти неподвижни, отдръпнати настрана и наежени. Прибавящото се оглушаване още повече обосновава изолацията. Пълната неподвижност в условията на застрашения от външни бури малък свят е депресиращо откровено отражение на ситуацията. Житейската база е толкова тясна и ограничена, че засегнатите не могат да стъпят върху нея здраво и с двата си крака. Стъпили върху своите идеали, те стоят несигурно, защото се поставят прекалено високо над обикновените за този свят неща - като например пад сексуалността като израз на поляризирането - така че главозамайването просто не може да ги отмине, фактът, че именно тялото трябва да играе сценичната драма, показва, че пациентите не осъзнават своето положение.

Медицинските причини за внезапното или бавно настъпващо оглушаване също трябва да се търсят във вътрешното ухо, следователно на по-дълбоките слухови нива. Организмът ясно дава да се разбере, че засегнатият вече не може да се включва и подчинява. Обяснимо е подозрението, че „който не иска да чуе, трябва да има здрава гърбина”. Защото, когато ушите са запушени, настъпват извънредно неприятни усещания - например гадене, което показва на болния, че не бива да преглъща нещо, което не може да сдъвче, а просто трябва да го повърне. Треперенето на очите и свързаният с него неспокоен поглед са очевидни белези за опасност (дали не от падане?). Отговорът се съдържа в главния симптом: засегнатият се заблуждава в своята жизнена основа. Тя е разклатена и неблагонадеждна, почвата заплашва всеки миг да се изплъзне изпод краката му във вид на атака или пристъп.

Изразяваната от симптомите задача гласи: да се отдадем на люлеенето дотолкова, доколкото е ясно, че животът се състои от възходи и падове и че по-добре би било да го издържим на два крака вместо на един. Симптомът просто принуждава засегнатите да си намерят материална опора, иначе не биха се задържали на крака. Той иска да им изясни, че би било разумно да се погрижат за своята поддръжка и особено за собственото си съдържание. Люлеенето подсказва колко е необходимо да се откажем от прекомерния контрол. По отношение на влошения слух това означава да не слушаме външното прекалено много, да не се подчиняваме вече на чужди заповеди, а да се вслушаме във вътрешния си глас и да му се подчиним, избирайки свой собствен път. Гаденето и повръщането не са далеч да повърнат онова, което е непотребно като чуждо и неподходящо за собствена консумация - и ако трябва, да сторят това по агресивен начин. Много по-важно е да си потърсим собствена жизнена основа и да й се отдадем. Подобните на тикове примигвания на очите сигнализират, че трябва да побързаме и да не губим време.

В дълбочината на симптомите е залегнало и тяхното излекуване. Ако жизнената основа е стабилна, главозамайването може да окрили сетивата и да ни принуди да



забравим пространството и времето. В любовната омая се усещат чувствените върхове и падове и докато се впускаме в объркващо чувствата ни приключение, телесното равновесие остава стабилно и благонадеждно, а жизненият танц се превръща в наслада.

Въпроси

1.Къде не мога да се доверя на своята жизнена основа? Какво съдържа моят живот и какво го поддържа?2.Защо не желая да се вслушам в онова, което иска да ми каже вътрешният глас?3.Какво няма да ми потрябва по моя житейски път и мога да се откажа от него?4.Каква е моята ориентация в пространството и времето, в координационната система на живота? За какво бих могъл да се задържа?5.Кое е стабилното и благонадеждното в моя живот? Съществува ли в моя разлюлян свят нещо, което ме крепи здраво?6.Как бих могъл да се отдам на житейския танц, респ. да се настроя за него?

Нос и обоняние

Носът е нашият най-изпъкнал сетивен орган, а минава и за най-откровеният. При колебание можем да прочетем истината на върха му. Чрез подчертаното си положение той се е превърнал в особено многозначителна област. Там, където следваме носа си, кривият нос може да ни изведе на погрешен път. Гърбавият нос говори за „издайнически" и предателски характер, заобленият издава елегантност, орловият свидетелства за храброст, а грубият и безформен нос - за недодяланост. Сополивият нос подсказва занемареността и придружаващата я тъга, обезобразеният от брадавици и бенки напомня за вещиците и тяхната зловеща същност, докато чипият символизира нескромна и самонадеяна детинщина, която със своето любопитство е винаги „с един нос пред останалите”. Този вирнат или „възнесен” нос е част от детския характер, който е дълбоко заложен в нас и далеч повече определя нашето поведение, отколкото нашият рационален интелект признава това. Народната поговорка предполага, че дългият и остър нос „се пъха навсякъде”, докато кръглият „картоф” на клоуна е символ на невъзмутимост. Докато хората по целия свят се опитват незабележимо да гримират носа си, да му отнемат гланца с пудра или козметика и да смекчат остротата на контурите му, клоуните и смешниците специално го подчертават, така както изваждат на светло най-съмнителните неща и им се присмиват. Особено често е позоваването на носа в сексуален смисъл, което е изразено в поговорката „Каквото нослето, такова пишлето”. Народната мъдрост демонстрира тънък усет, защото в носната лигавица действително се намират рефлексните зони на половите органи. По този начин всяко бъркане в носа представлява своеобразно докосване на рефлексната зона, свързана с тази деликатна тема. Именно поради тази причина бъркането в носа се приема за невъзпитано и толкова трудно се превъзмогва. То очевидно издава голямо наслаждение. Едва когато в хода на развитието това наслаждение се премести в гениталиите, „манията за бъркане в носа” отслабва.

Според нашата оценка както вкусът, така и обонянието са още повече изтласкани на заден план в сравнение със слуха, а в сравнение с твърде младия главен мозък обонятелният е направо прастар. Долавящият миризмите душещ нос е бил все още нещо напълно животинско. Ние гордо сме се надигнали от земята, навирили сме високомерно нос и въпреки това сме го възмездили богато, оставяйки ноздрите му насочени надолу, към низините и материалния свят. По този начин можем да сме сигурни във възприятието си само ако ни тикнат нещата под носа. Докато окото е устроено като камера, а ухото - като музикален инструмент, обонянието почива върху диференцираното според принципа на ключа и ключалката телесно докосване. Разположената в най-горната носна кухина обонятелна лигавица се състои от пет милиона и наситени със сетивни влакънца обонятелни клетки, които се възбуждат при



допир. Те играят ролята на ключалка, а съответните ароматни вещества служат за ключ. За да възприемем аромата на една роза, няколко ключови молекули от „розовия парфюм” трябва да открият в носа своята ключалка. Там те буквално ни „отключват” аромата. По-голямата част от вкусовите възприятия следват този път, защото ние приемаме и хранителния аромат също посредством обонятелната лигавица. Практическо потвърждение за това е хремата, при наличието на която всичко е еднакво и няма вкус.

Докато виждането се осъществява чрез електромагнитни вълни, чуването вече се нуждае от материални звукови вълни, а обонянието изисква директен физически контакт между приемащия и предаващия. Ако сравним чуването и виждането с диференцираните буквени знаци, то обонянието и вкусът съответстват на по-старите образни езици, които се нуждаят от отделен символ за всяко понятие. По този начин обонянието все още представлява директното и първично възприятие, което прониква по-дълбоко не само физически, но и духовно. Обонятелната способност съответства на степента на интензивност при нашето душевно преживяване. През очите се осъществява първият контакт, чрез звука на гласа се опознаваме, чрез миризмата телата за пръв път се докосват. Участниците в една нова и чужда среда първоначално се подушват предпазливо, докато се опознаят взаимно - както впрочем са правили и нашите предци преди милиони години. Ако не желаем да виждаме повече някого, това е относително повърхностно дистанциране; но ако не желаем да го помиришем, антипатията е по-дълбока. В ранните исторически времена обонянието е било направо интуитивно: някои хора и днес подушват опасността. Те просто надушват съмнителните неща. В сравнение с животните нашето обоняние е силно закърняло. Те подушват не само опасностите, но също храната и партньора. Така наречените „примитиви” и днес са в състояние да подушат вода в пустинята. За нас като модерни хора нещо може да „вони” най-много в преносен смисъл. Все пак в търсенето на храна и партньор носът и за нас играе по-голяма роля, отколкото признаваме. Известно ни е, че чревоугодникът има нужда най-вече от изтънчено обоняние. Колко важна е миризмата на партньора, ни убеждава огромният обхват на парфюмерийната индустрия. Тя особено често работи с аромати на цветя и най-вече на цветове, защото последните със сигурност подминават интелекта и ни водят към архаичните области на несъзнателното. Появяват се пролетните чувства и натрупаните картини от Рая, който не случайно в толкова много култури е представен като градина.

При отношенията си с другия пол ние с удоволствие се преструваме на влюбени в такива първични аромати. Това е така, защото вече твърде рядко откриваме привлекателност в типичния за всеки човек телесен аромат. Той ни се струва твърде откровен. Тук на помощ се притичват производителите на парфюми и ни даряват с нови ухания, защото естествените са се превърнали в по-скоро неприятен мирис или воня. Вече не можем да се помиришем и поради това развитието ни тласка към употреба на все повече и повече „изкуствени” ароматизатори. Междувременно те вече не се употребяват само от жените - които по принцип имат по-изострено обоняние, - а също и от мъжете. Всеки има своя парфюм и го смята за личен белег. При това е очевидно, че става дума за масови артикули, които със своите гръмки имена и високи цени се опитват да имитират индивидуалност и неповторимост. За да не забележим собствената си липса на оригиналност, с тези ухания ни запознават и по-особени хора. Това може да направи нечий скъп парфюм още по-ценен, особено ако служи не само за прикриване на собственото излъчване, а и за подчертаване на личния аромат.

Ние притежаваме собствени мирисни жлези под мишниците и в срамната област, фактът, че вече не ценим нашите собствени миризми, има множество причини. Една от тях е, че наистина сме престанали да миришем приятно. В Индия казват, че едно тяло е чисто и невинно, ако ухае на последния плод на наслаждението. Приятната миризма на бебето все още припомня това райско състояние. В това отношение ние сме изгубили своята райска невинност - ако се абстрахираме от чесъна. Индианците описват първите бели хора като „бледолики с вонящи уста”. Характерът на нашия живот и преди всичко на храненето е повлиял неприятно върху нашите „изпарения”. На това ние реагираме по собствен функционален начин. Притъпяваме неприятната миризма с най-различни



дезодоранти и спрейове. Но пречистването отвътре и в дълбочина изисква повече усилия. Който поеме този риск - например под формата на лечение чрез гладуване44, ще се убеди в богатия асортимент на отпадъци с различни миризми, напиращи от глъбините на тялото му.

От друга страна, в нашата индустриализирана епоха ние дотолкова се сблъскваме с изобилието от силни и неестествени миризми, че чувствителността и способността за различаване просто са ни напуснали. В последна сметка собствената ни индивидуалност вече не ни е особено вкусна, защото практически сме се превърнали в масови хора. Вместо да носим своя собствен аромат, ние с удоволствие залагаме на изтъкнати образци и приемаме тяхното ухание. Все пак не можем напълно да се униформираме по отношение на аромата - собствената компонента е толкова силна, че дори и индустриално произвежданият парфюм ухае различно върху различната кожа.

Пеперудите намират партньорите си изключително по миризмата; и при хората ароматът играе важна роля в това отношение. Изследванията показват, че миризмите въздействат по-еротично от оптическите впечатления. Непреодолимото влечение при влюбените и заразата на любовта тук могат да намерят и допълнително обяснение. Излъчването всъщност означава и изхвърляне. Можем да извлечем далеч по-голяма полза от миризмата, ако я приемем сериозно, а не я потискаме. Ако миришем неприятно, значи, че ни е лошо и воним на другите. Ако не можем да изтърпим нечии миризма, съответният човек не е добър за нас. Ако потта ни мирише неприятно, тялото трябва да се освободи от нещо нездравословно и несмилаемо - и то се прочиства от отровата чрез кожата. При поставяне на диагноза по-старите лекари отдават голям значение на своето обоняние. Те интензивно душат отделянията, но и самия човек. По този начин носът им открива вярната следа и често може да посочи верния път.

Обстоятелството, че днес се оставяме предимно на по-скоро свързаните с повърхността лицеви сетива, показва колко повърхностни сме станали всъщност. Обонянието също се осъществява в самите нас, по-добре изпълнява изискванията на истинските на истинското възприятие. Методът на „ключа и ключалката” е първичен и по-безгрешен от сложната електромагнитна зрителна система. Така че да „помиришем някого” в последна сметка означава повече, отколкото ако просто го намираме привлекателен. Това е атрактивност, проверена на по-дълбоко ниво. Тук нещата си подхождат както ключа и ключалката.

Външно погледнато, занемаряването на нашата обонятелна способност не предизвика проблеми и днес напълно можем да се откажем от нея. Напротив: преди няколко хиляди години тя е била жизненоважна за нашите предци. От друга страна обаче, несъзнателната сила, която винаги е вирнала носа си над нас и нашите решения, показна дълбокото ни вкореняване в собственото минало. Синдромът на хиперосмията - засилен усет към миризми, - който може да се появи като аура при епилепсията, при истерията и по време на бременността, свидетелства за връщане към античните времена, когато изтънченото обоняние все още е имало своята дума.

Ако като модерни хора ние отново заживеем „според носа си” и възвърнем тежестта на обонянието, някои неща ще се опростят или облекчат. Ще си създадем друг свят, различен от сегашната „оптическа” действителност. Неблагоразположението към обонянието е отражение на един свят, който вони почти отвсякъде и всички ние усещаме тази воня. Тънкият нюх означава сигурно чувство в това отношение: трябва да пожелаем на себе си и на нашия свят повече да се доверява на обонянието си.

Тогава все пак ще доживеем да дишаме въздух, който да не обижда както обонянието, така и дихателните органи; задачата му в това отношение е първичното пречистване на въздуха, при което той улавя едрите замърсители в своята мрежа от фини влакънца. Освен това той затопля въздуха преди преминаването му в по-дълбоките дихателни пътища, за което разполага с широка система от съответни кухини.

Възпаление на околоносните кухини, или синузит

44 Вж. Р. Далке, Съзнателно гладуване, Мюнхен, 1980.



Главата ни е разположена на най-високото място не случайно - и не от самото начало. При първоначалното придвижване на четири крака тя е била на едно ниво с гърдите и таза. Изправянето наистина е осигурило широк кръгозор за очите, но същевременно е отдалечило носа от майката Земя и го е поставило в затруднено положение. В дълбочината му е създадена възможността за хроническо задръстване и оттук - за възпаление на синусите - или синузит.

Околоносните кухини са разположени по такъв начин, че секретът непрекъснато да изтича надолу, когато човекът се движи на четири крака. При изправената стойка обаче каналите се намират най-много в хоризонтално положение и секретите вече не могат да се изливат, следвайки естествения наклон. Поради сме се научили да продухваме носа си по-често и принудително да изхвърляме секрета под високо налягане. Ако това не става своевременно и в достатъчна степен, като последица се появява синузит.

Непризнаваната принципна душевна ситуация, която предизвиква тази душевна драма, произхожда от нашия психосоматичен език. На човек трябва да му е дошло до гуша и да не намира никакъв изход за изразяване на това неблагоприятно положение, за да се задейства и физическият нос. Ако се появи страх от предстоящ конфликт и натоварващата тема остане несподелена, конфликтът потъва в тялото. Носната кухина и синусите се запълват и въплъщават задръстването, от което пациентът страда. Възпалението онагледява конфликтността на изтласканата встрани ситуация. Болестната картина показва, че човешките носове и синуси са хронически задръстени, а самите хора винаги или често са нацупени. Самите пациенти нерядко игнорират това зло, но от говора им познаваме, че нямат достатъчно въздух и гъгнат.

Широките кухини в областта на черепа придават на главата съответната форма, без за тази цел да е употребен тежък костен материал. По този начин те спестяват тегло и допълнително служат за резониращи и акустични пространства. Те съответстват -но на по-високо ниво - на чревните кухини* и са част от пространствата на подземния свят, респ. на тъмното и неосъзнатото. По подобие на долните кухини при дебелото черво функцията на горните синусни кухини трудно може да бъде напълно разбрана. Неосъзнатото се изплъзва и не се поддава на съзнателно разбиране. Тези кухини съответстват на по-висше ниво - също както разположеното на височината на челото трето око е по-близо до небето. При блокадата на синузита лекотата в главата изчезва и говорът звучи носово и гъгниво, като напомня френското произношение. Душевното смущение се изразява в същата степен, в която гласът е лишен от резонанс. Онзи, чийто нос е пълен и не трепти в съзвучие, губи съществен елемент от междучовешките отношения.

Самите синуси диференцират по-нататъшната картина. Едно хронично възпаление на околоносните кухини наподобява картината на „спуснатото перде” и подчертава потиснатото мислене. Болезненото блокиране на максиларните синуси показва, че агресивното „захапване” причинява на засегнатите болка. При всички случаи обонятелната способност е нарушена. За засегнатите вонята вероятно е била толкова неприятна, че ги е лишила от всякакво усещане на миризми. При това трябва да се има предвид, че техният „остър нюх” е изгубен и в друг аспект. Онзи, който е блокиран централно, блокира своята интуиция и способността си да разсъждава. Много култури локализират в областта на челната кухина третото око или шестата чакра - тайна, -която е свързана с вникването в по-дълбок смисъл.

Задачата се състои в осъзнаване на блокировката. Болезнените челюсти доказват бушуващата в тялото агресия в двоен аспект. Челюстта символизира налагането „със зъби и нокти”, а чрез болката говори острият и нараняващ език на Марс. Симптомът предполага прилагане на съответни мерки, но и принуждава пациента да се секне по-често, за да може поне за миг да си поеме въздух. Всъщност става дума за изсекване на гнева и възвръщане на свободата на съзнанието след съответните освободителни действия. Който „си спусне пердето”, би трябвало да се стабилизира вътрешно и да се ориентира към нещо ново. Задачата гласи, че е необходимо повторно да слезем в Ада и там да открием онова, което ни свързва с несъзнателното - след което отново да се издигнем към светлината на познанието. Борбата за самоосъзнаване е близо до



душевността или направо я докосва. Подобно хронично положение изисква както кураж за конфронтация, така и упоритост.

Въздействащите терапии въвеждат съответните компоненти в играта поне символично. В битката за просвещаването на съзнанието съществена роля играят именно светлината и слънцето. Със своите облекчаващи пари лайката носи белега на слънцето. В последна сметка дългото гладуване представлява най-добрата терапия за хронически задръстените кухини на организма. Чрез своя пречистващ ефект то внася светлина в мрака на неосъзнатото и предизвиква изтичане на блокиращите натрупвания в конкретен и преносен смисъл.

Онова, което в нашето историческо развитие изглежда дребно и периферно, при по-подробно вглеждане се установява като типично заболяване. Ако към него прибавим и една остра простуда*, която също предизвиква „пълен нос”, получаваме най-разпространеното в света заболяване - най-характерно впрочем и за нашия свят. Старият и уважаван орган е изтласкан встрани от бясното развитие, но въпреки това показва своето - но и нашето - най-често срещано болестно състояние, хрема и обида.

Въпроси

1. Има ли в живота ми хроничен конфликт?2.Съществува ли гнил компромис, с който се справям външно, но не и вътрешно?3.Кога съм склонен към обидена реакция?2. Какво не мога и не желая повече да помириша в своя живот?3. Имам ли достатъчно въздух и свободно пространство?4. Имам ли достатъчно взаимоотношения със своята среда? Намирам ли достатъчно отзивчивост сред околните?5. Къде блокирам, къде блокират интуицията ми и моето шесто чувство?6. Къде трябва да се наложа със „зъби и нокти”, да си осигуря повече въздух?

Полипи

Полипите, често употребявани в говоримия език и за обозначаване на полицията, са част от лимфната защитна система. Можем да ги характеризираме и като сливици на носоглътката. Ако човек е въвлечен в защитни битки, лимфните органи се надигат и чрез заместване помежду си вземат участие във войната. В тъканите бушува битка между връхлитащите болестни причинители (вируси) и защитните клетки, към които спадат лимфоцитите. Самите те образуват една подгрупа на белите кръвни телца, най-важните телесни полицейски части.

Заедно със сливиците полипите са сред най-атакуваните позиции на защитната система и съответно набъбват по време на развихрилите се противоборства. Ако острият конфликт се превърне в „трайно огнище”, възпалението става хронично и както всеки гнил компромис, поглъща много енергия. В подобна ситуация блокировката и отпуснатостта проличават особено у децата. Запушеният нос води до хронично дишане през устата. Непрекъснато отворените устни и леко увисналите от изтощение клепачи отразяват липсата на енергия и често придават на детското лице глуповат израз - белег за блокадата, настъпила на различни нива.

Посочената тема е свързана със защитните способности и боеготовността на организма, а също и с нарушената комуникативност поради поемането на въздуха по непредвиден за тази цел и не толкова смислен път - през устата. Въпросът е да привлечем темата в съзнанието и да освободим тялото. Понеже полипите представляват преди всичко детски проблеми, от родителите се изисква да създадат устойчива база, която е в състояние да поеме конфликта. Докато смущенията в сливиците се отнасят до преглъщането, темата за полипите засяга достатъчността и претовареността. Детето изглежда шокирано. Погрешно насочената комуникация изисква търсенето на нови пътища и понякога неблагоприятни „скъсявания”, както и насочва към излияния.



В подобни ситуации и агресивността често се препраща към хирурга, който с помощта на скалпела води „битка на кръв” и просто изрязва бойното поле. Резултатите са различни. Част от децата успяват да прехвърлят в съзнанието си свързаното с операцията противоречие, което оттук нататък разполага с обичайното си място в тялото. Те се чувстват съответно по-добре и родителите им нерядко обясняват, че с помощта на операцията детето е извършило скок в своето развитие. На други деца обаче тази стъпка не се удава и тяхната защитна борба остава на телесно ниво. Тогава тя често се изплъзва към друга област на телесна защита и продължава да тлее, а детето боледува и сигнализира на околните за неправилното си развитие. Темата за агресията е толкова близо, че не бихме могли да я разгледаме накратко. В типичните си случаи и най-вече в детската възраст тя възпалява органите на лимфната защита - особено сливиците и апендикса на сляпото черво. Защитната битка, която детето не може да проведе съзнателно, се провежда на телесно ниво. Със своя блокиран нос и вечно отворената си уста то е същински образ на задръстване; отеклите полипи блокират комуникационната система и му придават глуповат израз. Именно това е неговият непринуден начин за защита от нападения и предизвикателства.

Поведението си към темата „агресия” ние разпознаваме от обстоятелството, че почти не съществуват хора в младежка възраст, които да разполагат с всички свои лимфни защитни органи. Много често най-важните три от тях трябва да бъдат отстранени - както безобидно се изразяваме. С изключение на Съединените щати, няма друга страна в света, където да се оперират дори приблизително толкова апендикси, както в Германия. Някой би могъл да предположи, че просто сме тръгнали на лов за тях. Това отново показва колко агресивни сме в действителност.

Въпроси

1. Съществува ли умен траен и подмолно тлеещ конфликт? 2. В какво противоречие съм се заплел, без да мога да се измъкна, а само харча излишна енергия?3. Има ли в семейството едно ниво, оставащо стабилно въпреки конфликтите, на което може да се води битка?4. В кои области се стига до свръхпредизвикателство и последващо помирение?5. Кои структури пречат на развитието в семейството?

Изкривявания на носната преграда

Този симптом почива на едно асиметрично носово образувание. Подобно па гръбначния стълб, носовата преграда може да се наклонява на една страна, като в такъв случай повече или по малко се стеснява. Значението на този симптом се изяснява най лесно, ако хвърлим поглед на Изток. Централна роля в индийския йогизьм играе прана, нахлуващата чрез дишането жизнена сила. При едно специално дихателно упражнение, наречено пранаяма, ударението се поставя върху равномерния приток на въздух през двете носни отвърстия. Човек, който получава въздух само едностранно, е фактически възпрепятстван и едностранен в контактите си със света. Тук трябва да се обърне внимание дали е стеснена лявата, „женската” ноздра, или е засегната дясната, символизираща „мъжкия” полюс.

Общуването с този симптом осигурява едно познание, валидно и за множество други области. Ако насилствено се опитаме да вкараме през стеснения отвор същото количество въздух, каквото и през широкия, проблемът само се изостря. По-добре би било да привикнем към ситуацията и нежно да приемаме през стеснението само онзи въздух, който лесно преминава оттам. Това е едно предупреждение към душевната област да разтовари редуцирания полюс и да предотврати потискането му. Именно тогава той най-добре се разкрива пред нас. Ако по тази причина между двата полюса наспиш отслабване на напрежението, така че всяка страна бъде приета със своята съвсем различна характеристика, накрая наистина може да се стигне до изравняване.



Синдромът свидетелства за една - най-често вродена – житейска едностранчивост, тъй като дишането е символ на нашия поляризиран живот. Във всеки случай едностранчив ще бъде и ходът на комуникацията. Добре би било тази едностранчивост да се приеме, преди още да градим надежди за връщане в средното положение или равновесието. В този смисъл операцията би помогнала, ако бъде придружена от необходимите стъпки на съзнанието. Ако става дума само за функционална корекция, то организмът притежава и различни други възможности да представи съществуващото неравновесие като задача.

Въпроси

1. От коя страна се намира стеснението ми - откъм лявата женска или дясната мъжка половина?2. Как протича при мен комуникацията? Как да стимулирам свободното й протичане?3. Как да се справя с полярността?4. Какво би могло да оправи живота ми и да ме приведе в равновесие?

Rhinophyma, или нос „картоф", „пиянски нос"

Този обезобразяващ симптом е описан подробно още със самото наименование. „Rhino” означава „нос”, а „phyma” на гръцки е „оток” или „тумор”. В Африка наричат носорога „Rhino” (Rhinoceros). Немското обозначение „картоф” също не поставя съдържанието под съмнение. Много често симптомът се влошава от т. нар. розацея. Този термин, означаващ на латински „розово”, характеризира появата на червени петна по лицето, които по-късно се превръщат последователно в люспи, гнойни пъпки и втвърдявания (възли). Заболяването - както впрочем и „пиянският нос” - често възниква на основата на т. нар. себорейна констелация, т. е. склонност към заболяване на мастните жлези.

Понякога ринофимата се разглежда като подформа на розацеята, т. нар. Rosacea hypertrophicans, което подсказва, че и двете произхождат от израждания на мастните жлези и съединителните тъкани.

Става дума за определени израстъци по бузите и носа, които излизат от кожните жлези. Последните са отговорни за секрецията на подкожния мастен слой, който е покрит от кожата. При розацеята и ринофимата жлезите преувеличават своята дейност и засегнатите просто плуват в мазнина. Поради тази свръхпродукция мастните жлези имат склонност към запушване, което предизвиква възпаления.

Симптомите очевидно желаят да насочат вниманието на всички към лицето и по-специално към носа. Прекомерното отделяне на телесна смазка възбужда съмнението, че трябва да се компенсира липсващата душевна възможност за плъзгане. Темите, с които не можем да се справим гладко, тук не само са загатнати. Народната реч символично нарича носа „горен фалос”. Това свързване сериозно се доказва и от разположените в носните раковини рефлексни зони на половите органи. Докосването на носа се осмива от обществото, а бъркането в носа е абсолютно забранено. Към ринофимата се прибавя и пламтящата червенина, която може да бъде доказателство както за срам, така и за гняв; както за сексуална, така и за агресивна възбуда. Гнойните пъпки и множеството малки и големи възпалени „вулкани” напомнят пубертетното акне, което също израства от почвата на себорейната констелация. Много неща говорят за късен и отчаян пубертет и неуспешен опит за възрастово израстване. Вместо обаче за пубертетна тук става дума за генитална сексуалност, която символично нахлува в съзнанието. Апогеят на заболяването настъпва в петото жизнено десетилетие и от него са засегнати почти изключително мъже. Със своите израстъци носът им може да изразява прекомерно отношение към фалическата сексуалност и да известява за неудовлетворени претенции за възрастов растеж, преди да е станало твърде късно. Точно в същата степен, в която засегнатият не приема фалическата сила като тежест, компенсаторно се изявява и „тежкият нос”, показвайки тежестта на засегната тема.



Тя може да намери различен израз в живота на засегнатия, но винаги свидетелства за недостатъчно осъзнаване. От една страна, ринофимата може да отразява конкретната жизнена ситуация в сексуален аспект, а от друга - да намеква за неизживяни, но съзнателни сексуални фантазии; освен това може да подсказва и незабележимо разиграващото се действие на несъзнателно ниво. Дори когато са изживени, крайностите и поквареностите в сексуалната област са несъзнателни. Малките „вулкани” онагледяват натиска, на който е подложен засегнатият. Агресивността и венерината компонента вървят ръка за ръка. „Картофеният нос” напомня за някой развратник. Към подобен пример можем да се отнесем повърхностно и да носим червения си картоф провокационно, като клоуни: от такъв нос можем да се срамуваме или да премахнем всичко съдържателно и да нехаем за собствените избуяващи фантазии и мечти. Кратковременните подтици за израстване в преносен смисъл се соматизират на място. Колкото семенна течност е прахосана конкретно или чрез фантазиите, сега компенсаторно се отделя в нерадостни количества от мастните жлези. В оживеното нарастване на носната съединителна тъкан се намесва и аспектът на плодовитостта. Засегнатият просто се сблъсква с носа си и целият свят вижда това именно на върха на неговия нос.

Често симптомът публично се свързва с алкохолната проблематика, която включва в играта и червения пиянски нос. Алкохолът е класическата дрога за бягство от съвременното общество. Съвсем ясно е, че онези, които не виждат мъжествеността си вертикално изправена, защото са прекалено мекушави, посягат обратно към чашката - противно на онова, което ни внушава рекламата. Докато пияниците действително са се вкопчили в пиенето, при най-закоравелите се появяват тенденции към регресия и оттегляне. Останалите симптоми също подкрепят тази посока: човек се препъва и залита като дете, което още не се е научило да ходи; освен това бръщолеви неразбрано, сякаш още не владее напълно езика. Допълнителната упойваща сила на алкохола изяснява, че някой не желае да признае нещо, а иска да го прикрие и да притъпи болката от неуспеха. Тази картина изглежда пълна противоположност на бруталния алкохолик, който е твърд и мъжествен. Но подобни демонстрации на насилствена мъжественост, както и на надуто перчеща се потентност са само офанзивни опити за компенсиране на собствената несигурност и слабост.

Типичният порочен кръг се завърта лесно: алкохолът е опиатът на импотентността на всички нива, човек удавя мъката от собствената си неспособност. От друга страна, нищо не предизвиква толкова бързо настъпване на импотентност, колкото редовната употреба на алкохол. Следователно става дума не за силни мъже, я точно обратното - за мухльовци. Всички опити на пиене за кураж не могат да заблудят никого, че всъщност страхът е истинският баща на идеята дори когато всичко свършва в множество объркани превземки. Майката на същата идея обаче е желанието да се упоиш, за да не виждаш как изглеждаш - или по-скоро, че не изглеждаш изобщо. Светещият червен нос издава на всички същинската действителност, тя буквално е изписана на върха му. От една страна това би могло да означава предупреждение да не си пъхаш носа навсякъде и най-вече дълбоко в чашата, но вероятно и подкана за подхващане на горещата тема, която съдбата е отбелязала върху лицето с ярки бои или направо с кръв.

При ринофимата и пиянския нос задачата се състои в признаване на необузданата сексуалност и нейното окончателно разрешаване. Става дума за „разпознаване" на жената, което е възможно единствено чрез разгръщане на половата любов на различни нива. физическата сила напира към фокуса и желае да бъде обуздана. Става дума за сила не в грубо демонстриран вариант, който представлява само шумен маскарад на слабостта, а за сила и мощ на по-задълбочено ниво.

Въпроси

1. Какво в живота ми не върви така гладко, както желая? 2. Приключил ли съм с пубертета си и по какъв начин? Колко зряла е моята сексуалност?3. Какво ми липсва, за да стана възрастен?



4. Как можех и мога да се доверя на своята мъжественост? Защо прекалих с нея? Или вече я отписах?5. Какво желае да израсне и трябва да израсне в живота ми? Колко плодотворен бе той досега?6. Каква роля играе при мен бягството? Къде и кога пропуснах да проведа живота си според своите желания?

Счупване на носа

Народната мъдрост отбелязва, че едно счупване на носа не е като да счупиш крак; с това тя иска да каже, че подобно нещо не е толкова страшно. С него „може да се живее”, най-често не се налага и гипсиране, а човек е само мъничко обезобразен. Счупеният нос свидетелства, че някой е прекалил с риска и се е нуждаел от „предупредителен изстрел под носа”. Такъв предупредителен изстрел би възпрял някого от сляпо следване на поетия път. Като изтънчена част от лицето носът се намира в директно отношение със също толкова изтъкнатия в съответната ситуация полов член. Носът представлява типично мъжката и устремена напред сила и енергия. При счупването му тази енергия рязко се потиска. Ако разбием нечий нос, унижението е особено чувствително. В този смисъл носът има свое собствено значение в символичната анатомия. Ако пернат някого през носа, неговият устрем не само е спрян, но дори дълбоко наранен. Ако някои падне на носа си, това е още по-директен знак от съдбата. Именно в този смисъл се изказва и народната мъдрост, която предупреждава да не си пъхаме носа навсякъде. Любопитните по-често си изкарват боя.

Особено младите хора виждат в тази символика шанса публично да демонстрират своя напредък сред опасностите, както и всичко онова, което са рискували. Който става боксьор, естествено се примирява със счупения нос и вероятно даже се гордее с него - както например членовете на студентските дружества, перчещи се със своите белези, получени в дуелите.

Този симптом онагледява, че при определени случаи известна сдържаност би била по-полезна и не толкова болезнена за лицето. Целта на задачата не е да ни лиши от екстремни познания за собствената ни храброст и фалическа сила, а да ни посочи, че се упражняваме неподходящо и отиваме твърде далеч в някои по-скоро съмнителни ситуации. Напълно в реда на нещата е както понякога да рискуваш, така и от време на време да те напердашат, но добре е да се провери дали съответните усилия не се предприемат в преносен смисъл.

Освен това пречупването на собствения нос е доказателство, че поетият жизнен път, при който сляпо следваме носа си, се нуждае от промяна на курса.

Въпроси

1. Къде съм отишъл твърде далеч?2. Къде и в какъв аспект се нуждая от спирачка и как да се сдобия с нея?3. Доколко съм се замесил в неща, които изобщо не ме засягат?4. Къде моят жизнен курс се нуждае от корекции?5. Как бих могъл по-смислено да се насоча към нови области?

Вкус

Заедно с чувствителността на кожната повърхност вкусовото възприятие е нашето най-директно сетиво. Разположените по езика, небцето, епиглотиса и фарингиалната лигавица вкусови напили съдържат съответни хеморецептори, които осъществява възприятието при директен материален контакт с храната. Съществуват четири основни вкусови различия - сладко, кисело, солено и горчиво. Широката вкусова палитра се създава от ароматите, които се приемат от носа чрез обонятелната лигавица.



Нарушенията на вкуса не са опасни като симптоми и в този смисъл не им приписват качества на болести.

Доказателство за недоброто състояние на нашите вкусови нерви е дори само големият брой пушачи. Въпреки че рекламата постоянно показва изискания вкус на определен сорт тютюн, истината е точно противоположна. Нищо не нарушава нашия вкус така, както пушенето. От стотина пушачи едва ли и един е все още в състояние да различи привидно своеобразния вкус на своята любима марка. Поради тази причина пушачите не обичат плодове. Те вече не са в състояние да възприемат техните фини вкусови нюанси и предпочитат пикантни и силно подправени храни. Ако разгледаме нарасналата употреба на подправки през последните двеста години, ще се убедим в едно свръхдразнене, което от своя страна променя способността ни за вкусови усещания. Всяко лечебно гладуване предизвиква свързаното с него ново начало и показва малкото на брой вкусови вещества, необходими за безупречно и незасегнато вкусово възприятие. Навикът ни да прекаляваме с подправките съответства на нормалната ни превъзбуденост и на болезнения опит да придадем допълнителна пикантност на нашия живот. От друга страна обаче, изкуствените ароматизатори съответстват и на една действителна потребност - защото дори притъпеното към вкусовете небце усеща безвкусността на всичко, което ни заобикаля. В нашата култура, основаваща се на изкуствените торове и парниковите зеленчуци, ние просто пришпорихме майката Земя и я принудихме да ни доставя всичко - каквото и когато поискаме. Но тя вече ни предоставя само тялото на едно растение - а не и душата му45. Наистина сегашните ягоди и домати са по-красиви от всякога, но вкусът им е удивително влошен. Ние свикнахме с това и компенсираме липсващото качество с повече количество и изкуствен вкус. Вкусовите ни нерви вече са се пригодили към него. Междувременно те вече се нуждаят от „люто” и високи концентрации, за да могат изобщо да бъдат съживени. Нашите вкусови сетива показват, че въпреки „многото” получаваме все по-малко.

Това се потвърждава и от нашата околна среда. Стореното от самите нас по отношение на себе си и природата няма нищо общо с добрия вкус и по-скоро съответства на вкусовата измама. Херман Вайделенер свързва катастрофата на Запада с отделянето на говора от вкуса, въпреки че двете са автоматично свързани посредством езика. Устата на западноевропееца би трябвало да бъде поставена на челото му, защото у него говори винаги разумът и почти никога вкусът. Във всеки случай ние сме подложили говора си на същото загрубяване, на което и вкусовите си органи. От тази гледна точка изтънчеността на говорните и вкусови усещания би била истинската терапия за собствената ни култура на говора и вкуса.

IV. НЕРВНА СИСТЕМА

Център на нашата нервна система е мозъкът. Въпреки че неговите заболявания засягат целия организъм, те трябва да бъдат лекувани във връзка с намиращата се в главата централа. Нервната система е фундаменталната съобщителна и свързваща система в тялото. Тя регулира отношенията между отправените от централата заповеди и приемането им по периферията. Заедно с хормоналната, нервната система носи отговорност за всички препращания. При това между комуникационните мрежи на тялото не съществува рязка граница. Те взаимно се проникват в единна система с множество измерения. Така например в местата на свързване нервната система използва хормоноподобни вещества като адреналин, ацетилхолин, допамин и др., за да трансформира информацията чрез мостове, наречени синапси. Можем да си представим синапсите като контакти, чрез които различните електрически вериги се свързват помежду си. Изобщо нервната система работи предимно с електричество, докато

45 Както всичко останало, алхимията класифицира и растенията в областта на тялото, душата и духа. На тялото съответства здравата и материална част на растението; на душата - неговото съответно етерично масло, което се грижи за индивидуалността и особения вкус. На духа съответства алкохолът, който се освобождава при ферментацията например, духът на виното.



хормоналната може да се сравни с куриерска, която пренася новините във веществена форма. В този смисъл нервите са ориентираните към бъдещето варианти.

Различаваме два вида нервни системи - съзнателна (сензомоторна) и подсъзнателна (автомоторна). Управляваната от волята част обхваща например преднамерените съзнателни движения на скелетната мускулатура. Подсъзнателната част е отговорна за независимите от волята нерви на вътрешните органи. Тази т. нар. вегетативна нервна система обхваща две антагонистични части: симпатикус, който би могъл да бъде наречен архетипов мъжки полюс, защото отговаря за активното и насочено навън поведение, като борбата, труда и концентрацията; неговата противоположност е парасимпатикус, или vagus, който отговаря за регенеративните процеси от храносмилането до сексуалността и поради това може да се причисли към архетипно женския полюс. Двата полюса на вегетативната нервна система разполагат с различни химически субстанции за пренасяне, които отговарят за информационния обмен между отделните нервни влакна. Към мъжката симпатпкусова система принадлежат т. нар. адренергетични преносители, каквито са адреналинът и норадреналинът - или допамин за мозъчната област. В женската или парасимпатикусоиа система такива преносители са холинергичните вещества, преди всичко ацетилхолинът.

Ако извършим цялостно полярно разделение, съзнателната нервна система би трябвало да отговаря на мъжкия полюс Ян, докато вегетативната нервна система на вътрешните органи би подхождала на женския полюс Ин. В този смисъл симпатикусът представлява мъжката част на цялата сама по себе си женска област, докато парасимпатикусът е женската част на същата област.

Успоредно със съдържателната се употребява и т. нар. топографска класификация според пространственото разположение. То отличава централна нервна система, състояща се от мозък и гръбначен мозък, и периферна - съставена от сенсибилни съзнателни и подсъзнателни нервни пътища, преминаващи през цялото тяло. Периферната система доставя в централата цялата информация от тялото и околната среда, като осъществява на дело всички възникнали от това реакции. Следователно централата е отговорна за всичко, но е зависима от сътрудничеството си с периферните нерви във всяко отношение. Без това допълнително подпомагане от периферията, тя от една страна, би била отрязана от информационния поток, от друга - неспособна да даде израз на своите заповеди.

1. От нервността до нервния срив

Понеже комуникацията е централна задача на нервната система, зад проблемите на нервите винаги са скрити комуникационни проблеми. Онзи, който е на края на нервите си, има напълно разстроена комуникативност. Народната мъдрост казва, че някой е изтъкан от нерви. Засегнатите търсят спасение в проекцията и изхождат от факта, че имат крайно чувствителна нервна система и че всички останали им ходят по нервите. Изразът „Направо ми ходиш по нервите” е свидетелство именно за това. Както и при останалите телесни функции, ние съзнателно забелязваме нервите си, едва когато започнат да ни създават проблеми46. Който не сдържа нервите си ясно показва, че не се чувства добре. Той изглежда нервно и възприема като изнервящи околните и техните изисквания. Напротив: онзи, който има нерви като въжета, може да живее е пулса на времето, т. е. в пряк контакт с темите на настоящето. За него предизвикателствата ще бъдат добре дошъл нервен гъдел и вместо тягостни чувства ще предизвикват оживление. Подобен човек, който „няма нерви”, не се нуждае да дава израз на нервите си, защото е убеден в безпроблемното им функциониране дори при опасност. Той наистина притежава нерви като въжета. Тук трябва обаче да разграничим онези хора, които не показват нервност, защото като тъпи и безчувствени изобщо не разбират онова, което се случва около тях. Типичната здравина на нервите се изразява в самоувереността да не се щадят

46 Освен този път, признат от цялата медицина, съществуват и приетите досега единствено от природолечението информационни пътища на меридианите и биорезонансните феномени. Наред с тях един вид информационна система представляват и споменатите в началото морфогенетични полета.



или непрекъснато да се самоуспокояват. Такива хора са спокойни и лишени от напрежение, докато не бъдат предизвикани. Но с настъпване на напрежението могат да разчитат на комуникативност - както навътре, така и навън. Изнервеният човек е съвсем различен. Видимо пренапрегнат още в нормална ситуация, при особени предизвикателства той бързо достига границата на нервите си.

Биолозите откриват нервност и в животинския свят, при това не само при елитно отглежданите далеч от естествените условия състезателни коне. Ако при една популация се стигне до пренаселване и теснота, отделните животни показват очевидни признаци на нервност, комуникативността прогресивно се разпада и настъпват безсмислени агресивни изблици. Теснотата насърчава страха (Angst, от латинското angustus* - тясно), който изгаря бушоните. Аналогично погледнато, не е никак чудно, че все повече хора, особено в сгъстените пространства на големите градове, все повече страдат от нервни оплаквания и страх.

Зад нервните проблеми по принцип се крие комуникационна тема, която при нервните смущения е далеч по-малко затънала в телесното в сравнение с неврологичните заболявания. Изнервеният човек е лишен от вярата, че може да убеди околните в своята собствена стойност. Той е несигурен и непрекъснато се опитва да се презастрахова. Това особено проличава във времена на изпитания, когато опънатите до скъсване нерви заплашват със засечка още преди самото начало. Подобни ситуации се усещат от хора със слаби нерви като направо убийствени за нервите. Малко преди решаващото събитие разтреперването на нервите достига своя връх и засегнатите изглеждат с напълно изтощени нерви. Преди нервното за тях изпитание просто всичко ги нервира - от най-дребния шум до най-незначителната забележка. Проводниците, до чието гладко функциониране се свежда всичко, изглеждат недорасли за натоварването и се чувстват сурови и непотребни. Това би могло да изясни чувството за беззащитност и изложеност на външното, както и да покаже близката възможност за използване на нервите като оправдание. Типичното нервно поведение, изразяващо се в нервна припряност и стихийност, показва желанието за едновременен контакт с всички. Тогава йерархията в комуникационната конструкция най-често се срива и на преден план излиза относително маловажното, докато същинските неща стават жертва на суматохата. Изнервеният бяга след събитията и нерядко се чувства изпреварен или претоварен от тях. Той поставя своето Его в центъра на този дяволски кръг и изисква всичко да се върти около него. В тази ситуация на несигурност и изопнати докрай нерви при определени обстоятелства засегнатите превъртат и стават жертва на нервен срив.

Тогава вече действително всичко се завърта около тях. С изнудване на психиката си те са постигнали своята цел, макар и само на медицинско ниво. Най-обикновената и въздействаща терапия се опитва да ги държи настрана от твърде навътре поетите неща и да се грижи за външното и преди всичко за вътрешното им спокойствие.

Диагнозата „нервен срив” съответства на срива в уличното движение през пиковите часове. Когато всички автомобили еднакво бързо желаят да стигнат навсякъде и нарушават правилата за движение, изведнъж никой не може да стигне доникъде. При това всички отделни шофьори сигурно са имали своите важни причини. Но когато кръстовището е блокирано, всичко просто спира. Настъпва покой дори само на пътно ниво. По подобен начин протича и опитът за самопомощ на тялото, което също си създава спокойствие в „окото” на нервната буря. Това принудително „затишие” успокоява претоварените структури и по този начин съществено допринася за последващото отслабване на настъпилата по-рано бъркотия. При този срив не са сериозно засегнати както улиците, така и нервните пътища. И на двете нива транспортният колапс прилича на изгаряне на бушоните в електрическа верига. Това обаче предотвратява много по-големи щети в нервната област.

В този смисъл нервният срив представлява и самата терапия. Той слага край на едно превъртяно състояние, в което комуникацията със света се срива и пациентът грохва. Ако се скрие от външния свят, той съвсем настойчиво сигнализира, че животът му не може да продължава повече по този начин. Той не е в състояние да удържа количеството на своите външни контакти и задължения. Тук задачата е съвсем ясна: става дума за



прекратяване на външната борба, за отдръпване в себе си и за установяване на контакт със собствения център. Едва тогава има смисъл от бавно възстановяване на външните връзки.

Описаното състояние на нервно разкъсване поради страх от неучастие или пропускане на нещо показва на желаещите да огреят навсякъде както техните граници, така и шансовете им. Задачата се състои в създаване не само на външни, а предимно на вътрешни връзки. Засегнатият непрестанно преследва важното навън, докато би трябвало да се свърже с най-важното в себе си, следователно със своето сърце. Настъпилите подобни симптоми - от учестен сърдечен ритъм до прескачане на сърцето - насочват именно в тази посока. Би могъл да се наложи и по-тесен контакт с централата на съзнанието, както показват успехите на хипнозата в тази област. По този начин пациентите достигат до онзи покой и тишина, които господстват в центъра на всеки човек. Те установяват, че отразената в тяхната нервност мания за контакти е просто карикатура в сравнение с търсенето на връзки със собствения организъм. Вместо преследване на външното признание настъпва вътрешно обвързване, от което израства чувството за съсредоточаване п истинска комуникация. Тя обаче не е близка само езиково на понятието „общност”, а практически изразява връзката на център е център или сърце със сърце.

Въпроси

1. Има ли моят начин на комуникация резерви, или поради трайно претоварване ме води до ръба на срива?2. Имам ли контакт е щекотливите теми в моя живот, или ги отбягвам, като се оправдавам със слабите си нерви?3. При какви случаи усещам нервите си? Какво ми лази по нервите? Кому разрешавам да ми ходи по нервите?4. Имам ли достатъчно пространство за разгръщане, или се чувствам притиснат в ъгъла?5. Каква е моята увереност в собствените сили? Господар ли съм над тях, или трябва непрекъснато да ги доказвам пред себе си?6. Мога ли да намеря в себе си покой и да го издържа? Разрешавам ли си го?7. Дали поставените цели са мои собствени и възможни ли са те за реализация? Или животът ми върви към срив поради претовареност?

2. Мозъчно сътресение

Както по отношение на своето възникване, така и според тълкуването си заболяването има известна прилика със счупването на носа. Засегнатите са отишли твърде далеч и са чули предупредителен изстрел. Както показва наименованието, разтърсен е мозъкът, при това предимно на онези, които иначе нищо не може да ги разтърси. Главата регистрира онова сътресение, което засегнатите не допускат в своята духовна и душевна област. Предпоставката за него е травма - най-често от падане. С нейната дълбока символика ще се занимаем и при счупването на ръце и крака.* Поговорки като „Високомерието предхожда падението” и „Който хвърчи, пада отвисоко” показват, че много често става дума за корекция на някакъв погрешен път, при което засегнатият е „цапнат по главата”. Той е политнал твърде високо и безцеремонно е върнат на земята.

Отделните симптоми на мозъчното сътресение (Commotio) говорят убедително. Болката в главата свидетелства за агресивни опити за разбиване на стената е глава. Последвалото главозамайване посочва недвусмислено, че сме се излъгали, изходили сме от погрешни предпоставки и сме жертва на самонадценяване. Гаденето и повръщането показват, че тялото желае възможно най-бързо да се освободи от проблематиката, заради която е трябвало „да опере пешкира”. Стомашно-чревният език би казал, че последното вкусено събитие очевидно е било трудно смилаемо. Част от мозъчното сътресение е била поне кратката загуба на съзнание, която издава, че в



случая някой поне временно прехвърля на друг отговорността за живота си. Така наречената ретроградна амнезия доказва колко малко си спомня засегнатият за случилото се произшествие. Това е очевидна демонстрация на продължаващия отказ от поемане на отговорност за собствените постъпки. Засегнатият „се измъква” и сякаш предпочита други да поемат кормилото. „Не чух, не видях, не знам” - така поговорката нарича тази прозрачна тактика, която тук се провежда несъзнателно.

При следващата по-тежка степен - мозъчно натъртване или Contusio - тези симптоми се засилват, като се прибавят и други. Мозъкът, обвит от водниста, белезникава и наречена „ликвор” течност, е разтърсен толкова силно, че противоударното уплътнение отказва да функционира и вследствие на силния удар на мястото на сътресението се образуват кръвоизливи, а тъканта се смачква. Настъпилото безсъзнание е дълбоко и може да се превърне в кома. Ето и някои възможни усложнения: оток и повишаване на вътречерепното налягане*, епилептични припадъци*, смущения в регулирането на дишането и температурата*. Към тях се прибавя и богата отпадна симптоматика, като агнозия* - неспособност за разпознаване, апраксия* - загуба на сръчност, афазия* -загуба на говора; също така нарушения на паметта и ориентацията; психически разстройства, простиращи се от двигателни смущения до безчувственост и от склонност към измислици до халюцинации. От една страна, тези симптоми изтръгват засегнатия от ежедневния жизнен ход, от друга - изваждат на бял свят потискани и изтласкани встрани същности. Неизживените и измествани възможности използват неблагоприятния миг - а именно настъпилия вследствие на сътресението защитен срив, - за да привлекат вниманието върху себе си.

Засегнатите очевидно са се сблъскали с дефинитивна граница, през която не могат да преминат необезпокоявано. Напротив: при опита си за преминаване те са останали натъртените - трябва като малки деца да започнат отначало, постепенно сами да преодолеят ежедневните трудности и да поемат отговорността за себе си. Заболяването ги е върнало обратно на детско ниво и по този начин е демонстрирало своята регресивна тенденция. Но то разкрива и шанс за ново начало. Смелостта, която често води до произшествия, би била добре дошла за тях на духовно и душевно ниво.

Задачата гласи, че всичко онова, което се случва в тялото, трябва да се преживее в преносен смисъл. По този начин следващи подобни физически травми стават излишни. Във връзка с падането това означава: да слезем от високото, да се поразтърсим в преносен смисъл, да преживеем физически демонстрираната сила в духовен и душевен аспект и именно там да рискуваме повече. Трябва да си признаем собствената безсъзнателност и безсилие и поне веднъж да се отдадем на отговорността, за да можем постепенно да я поемем съзнателно. В предстоящата нова ориентация се крие и шансът за новото начало.

Въпроси

1. Къде отбивам духовните и душевни сътресения?2. От кои релси ме изхвърли травмата?

3. Къде именно демонстрирах външна сила и готовност за риск, които иначе ми липсват?4. Къде се заблудих, респ. къде се натъртих? Къде жизненият ми ход се нуждае от нова ориентация и ново начало?5. В какъв аспект трябва да не се изхвърлям, а да залагам на обозрими пътища?6. Къде трябваше да изоставя външната отговорност и да я поема вътрешно?

3. Възпаление на мозъчната обвивка, или менингит

При менингита се възпаляват мозъчните обвивки. Следователно това заболяване обявява война на най-високо ниво против „женските” защитни сили. Нерядко болестта се прехвърля върху мозъка и се нарича менингоенцефалит. Засегната е както меката мозъчна ципа (pia mater), така и твърдата (dura mater). В инсценирането на конфликта около командната централа могат да вземат участие различни бактерии, а също и



вируси. Настъпващите причинители влизат с телесната защитна система в люта битка, която - както при всяко възпаление* - се води без оглед на загубите и с всякакви коварни оръжия. Все пак в такива случаи става дума за война, която се отнася буквално до самия живот. Битката наистина е „на живот и смърт”. От първичното заболяване са засегнати преди всичко новородени и малки деца, които сякаш още се борят за окончателното си навлизане в живота. Преоразмерената в този ранен стадий глава за втори път след раждането се превръща в театър на жизнено опасни бойни действия. Както напречното положение при раждане показва, че детето е заело особена поза и няма спокойно да навлезе в живота, така в случая се изразява и определена съпротива. Уголемената детска глава набъбва още повече, защото вътрешночерепното налягане се повишава чрез предизвикания от възпалението приток на вода. Меката фонтанела се издува. По-нататък за пациента съществува опасност от мозъчна воднянка (хидроцефалия) - трагичен символ на свръхподчертания горен мъжки полюс. В толкова ранен стадий е нелепо да се предполагат проблеми на Егото или идващи от главата, които могат действително да се очакват от някоя дебела глава. Според опита на реинкарнационната терапия, която разглежда рутинно раждане и пренатални фази, подобна ранна съпротива и агресивно противодействие срещу встъпването в предстоящия живот са обичайно ежедневие. Детето символично оказва по-голяма съпротива срещу новия живот, отколкото против тъмната утроба, която току-що е напуснало. Борбата против задържащите го в майчината утроба сили то предоставя изцяло на тялото. Прамайката - но също и кръвожадна богиня, известна от гръцката митология като Хеката, а в индийската наречена Кали - използва своите типични средства. Събраното количество възпалителна течност притиска мекия мозък до твърдата черепна стена. Ако костта все още може да отстъпи, възниква заплаха от хидроцефалия; ако вече е късно, се уврежда мозъчна тъкан с последващо нарушение на мозъчната функция и слабоумие.

За разлика от възпаленията в поддаващите се на разширение телесни пространства събиращата се вода тук играе първостепенна роля, защото с напредване на възрастта твърдата черепна капсула поставя непреодолими граници пред разширението. Разкъсващата борба между напиращата вода, която притиска мозъка, и оказващите съпротива черепни кости се изживява от пациента като главоболие.

При възрастните болестта се проявява по-често като вторично заболяване. Ако например върху мозъчната ципа се разпространи ТБЦ, принципната борба е ескалирала до най-високо ниво и се е превърнала в битка на живот и смърт. През последните години менингоенцефалитът напомни за себе си като опасно усложнение след ухапване от кърлеж и вгорчи живота на много хора. Дребничките и допреди няколко десетилетия направо безобидни кръвопийци могат да се разглеждат като коварен отговор на природата срещу упражненото върху нея насилие. Майката природа ни принуждава да усетим силата й - като предводител на милиарди подобни помощни войски и чрез привличане за съюзници на водата и въздуха тя очевидно е в състояние, когато поиска да ги изтръгне от тяхната безобидност и да ги превърне във врагове на хората.

Симптомите на менингита витаят около главата и нейните болки, при което допълнително са засегнати ципите на гръбнака, а често към цялостната картина се прибавят смущения, подобни на грип. Към общите симптоми, от една страна, се прибавят възбуденост, от друга - липса на инициативност. Първата свидетелства за изплъзналата се по посока на тялото агресивност, която често се онагледява от т. нар. опистотонус - дъговидно извиване на тялото в легнало положение. В основата на тази драма са залегнали гърчовете. Пациентът се разтърсва, сякаш някаква висша сила желае да го пробуди към живот. Схванатата челюст показва неспособността му да брани кожата си и да „захапва”. Агресивните челюстни инструменти са парализирани от високото напрежение. Свръхчувствителността, наречена хиперестезия, издава превъзбудеността на кожата като най-външна граница. Докато на най-висше ниво бушува защитна битка за предпазния щит на мозъка, цялата телесна защита е в състояние на повишена бойна готовност.

От друга страна обаче, симптоми като апатията показват ниската готовност на пациентите съзнателно да допринесат в борбата за оцеляване. Напротив:



сомноленцията, тази направо екстремна сънливост, е демонстрация за проспиването на живота. Като по-малък брат на смъртта сънят печели надмощие над стремежите за откъсване от прамайката. В ролята си на телесна столица главата иска да си полегне, а представляващият разпределителната централа мозък заплашва да потъне в глъбините на праокеана. Пълната липса на апетит подсказва, че засегнатите са изгубили апетит към живота - или че никога не са го имали, - но също така и сегашната им безвкусна жизнена ситуация. Тези делириуми не се нуждаят от тълкуване, защото съвсем директно изразяват продължаващата подсъзнателно тема. Мъчителното главоболие минава през почукване и пробождане, като накрая стига до чувството за пръсване на главата. Болките най-често са толкова интензивни, че пациентът не вярва във възможността да ги издържи и се страхува, че ще умре. Главата му сякаш ще експлодира.

Подобна заплаха възниква, когато пациентът е закъснял или просто не е бил готов да завладее своето жизнено пространство. Същото се отнася и за новороденото, което трябва да предпочете или живота на този свят, или връщането към великата майка. Адският спектакъл в управляващата и разпределителна централа отразява непризнаваната ситуация, в която се намира съзнанието. Изразът „Направо ще се пръсна от болка” показва всичко. Някои пациенти наистина имат чувството, че черепът им всеки момент ще се пръсне; че главата им трябва да се отвори отгоре, за да се освободи от непоносимия натиск, фактически алтернативите на пациентите са изразени още тук - те могат да отлитнат нагоре и да изоставят тялото или да сломят потискащата ги черна маса и да се освободят от нейната прегръдка. Понататъшното протичане на симптомите свидетелства за подготвящото се поражение във войната за самоутвърждаване. Пациентите не са в състояние да държат главата си изправена и трябва да полегнат, респ. да положат тяло. Чрез прекомерното разтягане на гръбначния стълб, т. нар. опистонус, те вероятно опитват своя последен протест. Всяко свиване на главата или коленете им причинява болка. По този начин те лежат с извито в дъга тяло, притисната в раменете глава и вирната брадичка -измъчени, но упорити. Колкото и да не са настроени за борба, поведението им не показва примирение и отказ от съзнателна борба с възпалението. Погледът им е насочен нагоре - към бойното поле или още по-високо, към небето, където заплашват да избягат. Положителните шансове за живот съществуват от момента, когато вземат решение да се борят за него. Едва тогава може да утихне и физическата битка.

Заболяването е придружено с висока температура, което показва, че конфликтът е решителен и е извършена генерална мобилизация. С всеки повишен температурен градус отбранителната способност на организма се повишава двойно, докато душевната апатия се засилва. Мислите се завъртат в кръг, стига се до халюцинации, а нерядко пациентите преживяват адските болки като на филм - картинно илюстрирани и с впечатляваща символична сила. Под защитата на забуленото съзнание те могат от вътрешна дистанция да наблюдават онова, което при нормално състояние им е било непоносимо.

Симптоми като повишено вътрешночерепно налягане показват напрежението, в което е изпаднала централата - а също и потиснатите нейни комуникации. Нито възрастните, нито малките пациенти могат да се справят с това и да насочат внимание към волята си. Както при всяко възпаление, отделящата се вода причинява отоци, само че тук за водното задържане няма изход. При възрастните се развива т. нар. застойна папила - един оток на онова място в ретината, откъдето излиза зрителният нерв, - което в отделни случаи поради неговото притискане води до ослепяване. При бебетата се подува фонтанелата -онази все още отворена зона в предната част на черепа. Най-опасните усложнения са отокът на мозъка и хидроцефалията. В бушуващата битка се отделя толкова много (душевна) вода, че централните комуникационни структури са заплашени от наводнение. Както предвидените за защита мозъчни ципи се превръщат в заплаха, така и събралата се в мозъка вода става застрашителна. Поради възпалението количеството й се увеличава и сериозно притиска мозъка.

Прехвърлянето на битката от предпазната ципа върху същинската мозъчна субстанция под формата на мозъчно възпаление или енцефалит на практика винаги



представлява борба на живот и смърт. Тогава окончателно се решава съдбата на венеца на Сътворението - мозъка. Появяващите се при него по-големи или по-малки структурни нарушения приемат застрашителна насока. Настъпилото затъмнение на съзнанието, стигащо понякога и до безсъзнание, направо конфронтира засегнатия с чувството „да бъде или да не бъде”. В този стадий връзката с телесното се разхлабва и в отделни фази съзнанието може да се откъсне от тялото. Тази война е в състояние да унищожи комуникацията и да остави след себе си трайни увреждания.

Мозъчните ципи служат за защита на жизнената основа; при нарастващия приток на ликвор и отстъплението на мозъка става дума за битка между два полюса: от една страна, основното вещество на нашия интелект, от друга - женската възпалителна вода. Всяка жизнена фаза има за цел да открие средния път, който единствен може да ни свърже с живота. Заболяването показва на първо място несигурността и преодолимостта на отбранителния вал, защитаващ жизнения център; на второ място - че се е стигнало до неравновесие между женските водни и мъжките огнени сили. Горещата война за превъзходство бушува в тялото както между болестопричинителите и защитата, така и между регресивните сили на тъмната утроба и напиращите напред и нагоре светли духовни сили.

Увеличаването на водния приток при възрастните често представлява компенсиране на обратна духовно-душевна ситуация - а именно при доминиране на изсушения интелект. В това отношение задачата се съдържа в постигането на „чувствено мислене”, свързващо женската водна сила на чувствата с изсушената духовност на мислещия интелект. За новородените е по-близка интерпретацията, която вижда в нарастващия прилив отражение на първичната борба между мрачното майчино царство и устремените към висините духовни сили. Съобразно нашата насочена към преживяване природа ние защитаваме горещата и трескаво устремена към разрешаването мъжка страна и пожелаваме на новороденото да обяви гореща битка против тъмните сили и да спечели победа.

За възрастния симптомите поставят задачата по двойствен начин. Убийственото главоболие като при разбита глава носи със себе си очевидната несъвместимост на резултатите: от една страна, с нарастващия прилив на мозъчна течност женските сили искат да вземат живота в свои ръце; от друга страна, агресивната мъжественост напира още по-силно. Става дума за провеждане на битката на най-високо ниво и за експлозия на възможното място; а също и за застъпване в полза на собствените пътища и нападение над онова, което ни потиска. Естествено именно женската течност осъществява конкретния натиск. В напрегнатото извиване на гърба се крие подканата за изправяне, за развиване на самочувствие и гордост, за поглед нагоре. В това отношение едва ли има нещо по-подходящо от собствените мисловни импулси и тяхното свободно творческо протичане, стихващо в гонещите се фантазии на трескавите сънища, без да открие своя отговор. Смесването на мисловни образи, емоции и чувства претендира за своето проявление и в действителния съзнателен живот.

„Войната е баща на всички неща” - е казал Херодот. Очевидно той е имал пред погледа си бога на войната Марс и неговия древен принцип. Страдащият от възпаление на мозъка или мозъчната ципа пациент е предизвикан да въведе в живота си валидността на това безвремево познание. Марс е доволен от всяка форма на енергия - например от храбростта и динамичната настройка. Куражът да се застъпиш за първите стъпки в живота си или да минеш през огъня заради израсналите от тези стъпки идеали, този кураж има своето място именно тук. Вместо провеждане на адските битки в централата по-подходящо би било атакуването на централните житейски теми. По-добре да накараш другите да се поизпотят, отколкото да превръщаш главата си в театър на горещи военни действия. По-добре да се откриеш към горещите теми, да се възбудиш вътрешно и дори да се развълнуваш, отколкото да отвориш пътя за опасните причинители па болестта и да им предоставиш за бойно поле своята развълнувана централа. Защото борбата при всички случаи засяга централните структури и се прицелва в цялото.



Но всички неща се нуждаят и от майка, която без затруднение откриваме във Великата богиня, която дарява живота и по-късно ще го отнеме. На нейната женска сила също приляга да носи отговорност, защото иначе ще повиши нивото на своите приливи и иде се опита да търси призвание и респект по други пътища. Майката и бащата са две части на едно цяло и при менингоенцефалита съвсем определено говорим за съвместяване на двата основни полюса в собствения живот; можем да имаме предвид горещата и направо интелектуална борба за собствения женски чувствен свят или пък развитието на онова чувствено мислене, което се намира по средата между бащата и майката и предоставя право и на двамата. В последна сметка както при новородените, така и при възрастните става дума за ново раждане, което винаги представлява противоречие между запазващите женски и устремените мъжки сили. Тук се съдържа и отговорът, който трябва да доведе до победата на светлината над тъмнината. Майчиният скут трябва да бъде напуснат окончателно, при което претенциите му не бива да се отричат, а да се изпълняват на по-високо ниво.

Въпроси47

1.Каква крачка в моя живот предстои? Къде би трябвало да изоставя пра-женското, за да се преоткрия на ново равнище?2.От кой конфликт „на живот и смърт” съм се отказал?3.Коя свързана с чувствата тема ми натежава и заплашва да взриви моя мисловен център?4.Доколко съм готов съзнателно да заложа на всичко и да се боря за това? Има ли в него място за женската пълнота на чувствата?5.На какво се базирам? Страдам ли от дебелоглавие или обремененост?6.Доколко съм твърд, мога ли да се наложа и да вървя по собствения си път?7.Достатъчно ли съм способен да се въодушевя, за да се захвана с всички сили за осъществяване на своята жизнена мечта?

4. Неврологични заболяванияЗа разлика от нервните оплаквания тук в основата са заложени конкретни промени в нервите. Противно на мозъчното натъртване и менингита тези заболявания имат хроничен характер. По тази причина трябва да изходим от факта, че смущенията са по-дълбоки и продължителни. Успоредно с тежките заболявания като мултиплената склероза и епилепсията могат да се диференцират две подгрупи: смущения на т. нар. пирамиден път, отговорен за волята и подчинената двигателна координация, и нарушения в екстрапирамидните пътища. Като разпростираща се структура пирамидният път се грижи за задържане на мускулните рефлекси и за намаляване на тяхното напрегнато състояние. По този начин той поставя под контрол частния живот на мускулите. Ако в пирамидния път се появи прекъсване, това задържане отпада и възникват еластични парализи. По-голямата част от нервните влакна на пирамидния път се кръстосват на нивото на черепната база. Поради това смущенията в оросяването водят до увреждания на противоположната страна.

Така наречената екстрапирамидна система е отговорна за регулирането на мускулното напрежение, за несъзнателните и координирани движения, за равновесието и телесната стойка. В случай на смущение се разграничават две подгрупи:

A. Водещите до неподвижност и вкочаненост хипокинетични синдроми като болестта на Паркинсон.

B. Хиперкинетични синдроми със своеобразни неконтролирани движения. Тук могат да бъдат споменати витовото хоро, както и по-рядко срещаните заболявания като атеозата - с напомнящи гърченето на червей движения - и бализма - с въртеливи движения.

Болест на Паркинсон, или трепереща парализа

47 Посочените тук въпроси естествено са отправени към възрастните. При често засегнатите кърмачета и малки деца наистина става дума за посочените теми, но на съответстващите им други нива.



При болестта на Паркинсон става дума за най-често срещаното заболяване на напредналата възраст. Медицински е установен недостигът на допамин, който е невротрансмитер между адренергичните нервни влакна в средния мозък. Следователно става дума за недостиг на мъжки полюс в централната нервна система. Последица от това е надделяването на противоположния полюс, т. нар. холинергична система, отнасяща се към женския полюс. Получените симптоми показват ясна болестна картина, при която най-напред се забелязва безизразното като маска лице и всеобщата вцепененост. Всички движения са забавени, а физиологически съпровождащите липсват - например полюляването на ръцете при ходене. Говорът е тих, насечен и монотонен. В контраст с тази цялостна неподвижност е типичният тремор - силно треперене, което най-често се появява в състояние на покой. Докато пациентът извършва целенасочени движения, треперенето отслабва или почти изцяло спира. Походката се характеризира със своеобразни малки и ситнещи крачки, а горната половина на тялото сякаш иска да избърза пред долната, така че са налице залитане и падане напред или встрани. Склонността на краката към внезапен отказ увеличава опасността от падане и не може да се повлияе от волята - както впрочем и останалите симптоми. Цялостната стойка на пациента е изгърбена като на превит и дори пребит от съдбата човек. В този образ се включва даже и почеркът - редовете се изкривяват надолу и вдясно, а големината на буквите намалява по продължението на реда, което медицината разглежда като микрография. Към това се прибавят вегетативни симптоми като силно слюноотделяне, изпотяване и свързаното с него типично „мазно лице”. Освен това се наблюдават хипотрофични промени на кожата и отслабване на половата активност. В душевната област се забелязват колебливи настроения и меланхолични периоди.

Заболяването практически настъпва само в напреднала възраст и особено при хора, изживели живота си много активно и с високи претенции, като засяга предимно интелектуалците. Медицината отбелязва различни форми, при които възникването на най-често срещания вариант - т. нар. първичен паркинсонизъм или Paralisis agitans - е неизяснено. Названието „провокирана или възбудена парализа” изяснява дилемата на засегнатия: парализата е лишила от смисъл задълженията на нервите му. Успоредно с това съществува по-малката група на вторичните паркинсонови синдроми, например на основата на церебралната склероза - някакво отравяне, медикаментозно предизвикано поради употребата на невролептика48 или след прекаран енцефалит. По-рядко срещаният вариант е очевидно предизвиканата от множеството „мозъчни сътресения” боксьорска болест, каквато застигна бившия шампион в тежка категория Мохамед Али.

Според правилото „болестта показва сянка” можем да приемем, че засегнатите сякаш дълго време не забелязват своята безизразност и вцепенени движения - докато самото тяло ги направи забележими. Известно време пациентите живеят в състояние на смразяващ страх, без обаче да си признаят това. По лицата им буквално не трепва мускул. В този случай медицината говори за „амимия" - абсолютно отсъствие на мимика. Пациентът очевидно е научил в никакъв случай да не се поддава на чувствени изблици. Вцепененото му лице донякъде напомня смъртна маска. Ако към това прибавим типичната скованост на останалите части на тяло се създава впечатление за „жив мъртвец” или зомби. Развитието по посока на Rigor mortis, мъртвешкото вцепенение, се забелязва поне от редуцирането на всички движения, придружаващи естествения живот.

Мъртвешки вцепенен приживе - в случая с китайския държавник Мао Цзъдун това ужасно видение се превърна в жестока действителност, когато в края на живота си бившият революционер бе се превърнал в жив паметник, издигнат от приближените му в съответствие с политиката им. Осъден от своето паркинсоново заболяване на пълна неподвижност, накрая управникът не можеше и да говори. Той обаче продължаваше като жива статуя да определя и по-нататъшния живот на Китай, ликът му гледаше отвсякъде и името му бе в устата на всички, въпреки че собствената му уста бе замлъкнала в типичното за паркинсоновите пациенти полуотворено състояние.

Заедно с постепенно отказващия глас съществуват и други телесни функции, които свидетелстват, че всичко отива на зле и силите отслабват. Тук можем да споменем както

48 Невролептика са употребяваните в психиатрията средства за потискане на психотични явления



тенденцията към залитане и падане, така и почерка. Успоредно с насочилото се към смъртта вцепенение заболяването изразява и дълбокия страх, който завладява пациента в състояние на покой. Той не потреперва чувствено като трепетлика, а силно и в разтърсващи тялото тласъци. Както вече казахме, този груб тремор отшумява само когато пациентът предприеме някакво действие. При напълно безизразното лице и вцепененото тяло разтърсващите треперливи показват движения колко застрашителна и проблематична е непреднамерената почивка. Именно тук се крие коренът на наименованието „трепереща парализа". При цялата парализираност и неподвижност всъщност единствено страхът е онзи, който все още се грижи за движението. Натрапва се обстоятелството, че обикновено са засегнати хора, които имат претенцията да раздвижат нещо в света. Болестната картина обаче показва тяхната минимална вътрешна раздвиженост в сравнение с претенциите и преди всичко слабата подвижност на техния душевен живот, на чиято вцепенение и парализа са въплъщение. Заедно със страха треперенето демонстрира и определено състояние на страх. В тази връзка е интересно наблюдението на психосоматика Георг Гродек за значителното нарастване на случаите от „треперещата” парализа през годините след Първата световна война.

Поставя се въпросът: защо някой трепери, защо се тресе? Например ние несъзнателно се разтърсваме, когато излезем от студената вода, за да се освободим от студеното и мокрото. Разтреперваме се от страх и се опитваме да се освободим от приближаващата се смърт или от преследвача. Някои треперят от ужас, ако са преживели нещо ужасно. Очевидно засегнатите желаят да се отърсят и освободят от сполетялото ги, което ги довежда до страх и ужас. Първото ги разтреперва, второто ги сковава. Разказите на страдащи от паркинсоновата болест пациенти създават впечатлението, че опитът е онази тяхна действителност, от която с удоволствие биха се отърсили. Собственото им неподвижно тяло и също толкова неподвижната околна среда им изглеждат направо досадни. Отново се натрапва „председателят Мао”, чиито велики и смели идеи вечно пропадаха сред тежко подвижните китайски народни маси.

Парализата само привидно предлага някакво разтърсващо противодействие. Тя принуждава засегнатите да осъзнаят своята неподвижност и душевна скованост въпреки всички впечатляващи неща, които непрекъснато са се опитвали да раздвижат. Самото тяло навежда на мисълта, че те не са в състояние да се пригодят към жизнено необходимите промени. Ако посегне на дишането, парализата причинява смърт. Дихателната парализа въплъщава в двояк смисъл парализираната комуникация, след като белият дроб е вторият наш комуникационен орган. Той отговаря за приемането на енергията. Все едно дали имаме предвид така необходимия и жизненоважен за оксидационните процеси кислород, или например прана, жизнената сила според източните възгледи. Във всеки случай парализата на дишането парализира и енергийните доставки. Симптомът изяснява, че вече няма приток на жизнена сила. Тясно свързан с комуникационната роля на белия дроб е и говорът, въпреки че той се основава на модулациите на издишания въздух. Нарастващите в хода на заболяването говорни проблеми също са отражение на нарушената комуникация. Гласът не само отслабва, но става насечен. Когато отделните думи нямат връзка помежду си, съдържанието е несвързано и комуникацията вече не предизвиква общуване.

Другият комуникационен орган - кожата - също е въвлечен в страданието; нека само да си припомним т. нар. себорея и нейните последици - „лъскаво от пот” мазно лице. Избилото по лицето на пациента страхово изпотяване може да означава трайно продължителен смъртен страх. От друга страна, то може да свидетелства и за усилие, доказващо опита му да постигне нещо на този свят с пот на челото. В последна сметка по това лице има нещо намазано и може да навява за някаква връзка с вътрешностите. Миропомазаният се нарича Христос, а в миналото кралете също били миропомазвани в знак на почит. По този начин и тук наднича потъналата в сянка претенция. Засегнатите правят лъскаво впечатление, но само на телесно ниво. Блясъкът е потънал в сянка и се радва на почит в тялото.

В житейските история на засегнатите често се срещат претенции за бляскави и извършени с пот на собственото чело постижения, но успоредно с тях присъства и



страхът от неуспеха и невъзможността за извършване на същественото. От бляскавите и славни дела често остава само предизвикващото гореща пот усилие. Същинската, душевно задълбочена и едновременно по-висша в обществено отношение цел най-често е недостигната, но дори когато блясъкът и славата отшумят, засегнатите остават вътрешно неудовлетворени. Резултатът от огромните и положени във външна посока усилия е изписан на лицето им - и именно тук се крие ключът на тяхната ситуация. Те не показват истинското си лице, а само една „добре омаслена” маска.

Действително именно онези хора, които по подобие на паркинсоновите пациенти се стремят към жадувани позиции и често се домогват до тях, рядко са в състояние да покажат своето истинско лице. Например лекарят трябва винаги да бъде здрав и във форма да бъде непрекъснато и мълниеносно на разположение на страдащите е просто част от неговия идеал. При това личните потребности от тази изява могат да бъдат ограничени, респ. да надделеят професионалните, за да не излезе на показ действителното лице и истинската задача. За адвокатите, политиците и различните публични личности тази тема също може да бъде изявена.

Успоредно със склонността към изпотяване определена роля играят и т. нар. трофични, т. е. хранителни смущения на кожата. Възникващите увреждания разкриват колко нарушена може да бъде конкретната повърхност за контакт с околните. Като орган, от една страна, предназначен да приема изпълнените с любов отношения на околните, а от друга - да се разграничава от тях - кожата е недостатъчно подхранена и по този начин занемарена в преносен смисъл.

Съответстващата походка подкрепя досегашните тълкувания: както вече споменахме, засегнатите се движат с малки ситнещи стъпки, несъответстващи на техните претенции. Освен това те показват склонност към залитане и падане, защото горната част на тялото се стреми напред много по-бързо от принудената да се съобразява с реалността долна половина. Тялото на всяка крачка демонстрира различието между „желание” и „можене”.

Дори когато става дума за пъргави, енергични и според външните критерии радващи се на успех хора, претърпели всичко, за да демонстрират пред себе си и пред света собствения си голям напредък, остава съмнението, че те не са в състояние да разрешат високите си претенции за същия този напредък на духовно и душевно ниво. Походката, прегърбената и въздействаща мъчително стойка, както и почеркът, подсказват непрекъснатото слизане надолу - стъпка по стъпка и дума по дума. Пресъхналият глас издава, че изразните сили отслабват. Със своята монотонност той подчертава стереотипния изказ, а със своята скандалност - липсващата обвързаност. Като барометър на настроението той издава и задълбочаващото се примирение.

Изтощението и изчерпването са установени със сигурност чрез медицински изследвания. Изглежда, че допаминът - онзи адренергетичен преносител - се е изтощил от свръхактивност. В областта на Substantia nigra, една черна мозъчна зона, се установява забележима дегенерация, придружена от обезцветяване. Последицата е относителното надделяване на женския полюс на мозъчната активност. След продължително претоварване мъжката част е изтощена. Засегнатите са изтласкани в противния полюс и не им остава друго, освен да си дадат почивка поради парализата и сковаността дори когато покоят предизвиква страх и треперене. Наистина пациентът се чувства добре само при активност, когато треперенето престава веднага. Болестта предизвиква процеси на регенерация, които водят до по-голямо слюноотделяне, свидетелстващо за глад или повишено храносмилане. Дори когато в устата на засегнатия се събира слюнка, причината е, че изпълненият със свръхактивност предишен живот все пак трябва да бъде сдъвкан. Интерес в тази връзка представлява опитът на американския невропсихолог Оливър Закс: „Способният да се движи пациент може да пее и танцува и когато прави това, той напълно се освобождава от ограниченията на своята болест...”49 Следователно способностите на женския полюс продължават да се запазват и са на разположение на пациента.

Понижената сексуална потентност свидетелства за недостатъчни възможности за влизане в близки отношения с противния пол и полярността. Естествената последица е

49 Оливър Закс, Мъжът, които сбъркал жена си с една шапка, Хамбург, 1987, стр. 136.



недостатъчната плодовитост в конкретната област като израз на съответен недостиг в преносен смисъл. При това пациентът е искал да демонстрира плодовитост в същата област чрез прекалено много вложени усилия. Неговото тяло му показва, че тази фаза е към своя край.

При болестта на Паркинсон на бял свят излизат координационни и комуникационни проблеми - нещо типично за нервните страдания. Засегнати са както връзките отвътре навън, така и тези нагоре и надолу. Скованата маска на лицето свидетелства за затруднения в отразяването на вътрешните процеси във външна посока и по направление нагоре и надолу. Проблематичната походка издава координационни затруднения между горното и долното ниво, между духовно-душевната и психическата реалност. Връзката между мисловния свят и действителността е значително по-проблематична, отколкото засегнатите признават. Като класически възможности за споделяне говорът и писането едновременно показват тенденции към срив.

Разминаването между вътрешните претенции и външните успехи рядко е толкова добре изявено, колкото при Мао Цзедун. След военната си победа над националистите той започва своята първа голяма кампания, която трябваше основно да преструктурира Китай - „Големия скок". Тя завърши с невиждано фиаско, което погуби милиони хора, вместо да ги направи щастливи, както впрочем обещаваше. Революционните идеи и представи не успяха да се свържат със селската действителност на китайския живот и подкопаха неговите основи на съществуване. Ходът на китайската история, от този момент нататък решително определен от Мао, съответства на паркинсоновото заболяване на вожда - въпреки че по онова време той все още не е бил официално болен. Избързването на горната част на тялото му е карикатура на собствения му живот. Изпълнената с високо хвърчащи мечти глава се хвърля напред и губи контакта със символизираната от тялото материална действителност. Идеите на Мао изразяваха духовния живот на Китай, но ленивото народно тяло не ги последва и по този начин кампанията на „Големия скок” се превърна в безпримерно падение. Заплануваната с най-добри намерения гигантска акция не можеше да бъде повлияна от волевата сила. Тя се отправи към катастрофата, също както болният от паркинсон пациент поема по своя път. Китайците и до днес страдат от последиците на поредната велика кампания на своя вожд - „културната революция”. Революционната теория отново се препъна в конкретната действителност със страшна сила. Тя не оказа нужния ефект в главите и сърцата на хората, за които беше предназначена, защото бе още по-отдалечена от реалния живот в сравнение с „Големия скок”. Така и „културната революция” завърши с чудовищно падение.

Мао имаше толкова изявено влияние върху Китай и така отразяваше тази Велика империя като огледало, че остана сигнатура на паркинсоновата болест далеч след действителната си смърт от това заболяване. Скованият и лишен от гъвкавост апарат на властта, който Мао не харесваше и въпреки това толкова енергично и дори телесно символизираше, и до днес смазва опитите за духовно обновление. По този начин той блокира и същинското влечение на Мао - перманентната революция, която поддържа обществото в постоянно движение. Ето какво пише за днешната Китайска народна република австрийският патолог Ханс Банкл: „Общо девет милиона стари жени контролират своите съграждани по официална заповед. По този начин всичко бива тероризирано и забавяно; хора, семейства и общество са сковани и вцепенени, поведението им е насилствено примирено и те треперят. Говорът е станал неразбираем, комуникацията с околния свят е унищожена. Това е една трагична ирония на историята: последователите на Мао пренесоха симптомите на паркинсоновата болест върху целия народ.”50

Както и други заболявания, така и паркинсоновият синдром проявява зад симптомите своето ужасяващо лице и се превръща в истинска карикатура. Скованата омазнена маска символично може да замести външно демонстрираната духовна жизненост.

Задачата се състои в действително разрешаване на изразения чрез симптомите проблем. В този смисъл трябва да предприемаме по-малки крачки, да не се изхвърляме,

50 Ханс Банкл, Много пътища водят във Вечността, Виена, 1990



да не вдигаме излишен шум и да се вглеждаме в подробностите, които изискваме. Да съблюдаваме качеството преди количеството - в последна сметка става дума преди всичко за нарушения на фината моторика. Прегърбената стойка и възможността да паднеш на носа си отвличат вниманието от самия теб и го насочват към земята. Става дума предпазливо да запазим пред погледа си физическата реалност, респ. да се върнем на земята и при фактите. Смаляващият се почерк припомня отслабналия начален тласък в хода на действията. Именно по тази причина микрографията претендира, че изразява нещата по-малки и по-реалистични. Шумното начало свършва съвсем скромно. Това надничащо от всеки написан ред познание трябва да се приеме вътрешно с необходимото внимание.

Неестествената неподвижност на тялото се изживява душевно в съответното стриктно търсене на същественото. Появяващата се във физическата област съпротива трябва да се приобщи към полета на мисълта във висините. Съобразно диагнозата си пациентите трябва да се приучат към движение и покой. Вместо скованост и парализа в техните вечно устремени напред усилия трябва да настъпи покой, а треперещите телесни движения да се заместят с душевно раздвижване. Заедно със страха в треперенето витаят трогнатост и покъртеност, които липсват в душевната област. Изразяваните чрез омазненото лице и треперенето страх и притеснение трябва да намерят изява по-скоро чрез идеи. Хвърчащите нависоко стихии би трябвало да се приземят и да се пригодят към телесните граници на собствената душевна действителност. Претенцията за почит и слава, която се изразява от миропомазаното лице, би могла да намери отговор в блестящи вътрешни стъпки на развитието. Христос, „миропомазаният”, всъщност представлява почетна титла, която историческият Исус си е спечелил но своя път. Той се застъпва за онова развитие, което освен тялото включва душата и духа, което свързва „горе” и „долу”, вътрешното и външното. Той е бил предназначен за онези, чийто живот се е превърнал в притча за единството между човек и свят. Но именно тази е тайната претенция на страдащите от болестта на Паркинсон пациенти.

Въпроси

1. Какви чувства прикривам зад маската на заклет покерджия?2. Кои страхове са сковали крайниците ми? Кое поглъща говора ми?3. Смъртният страх предизвиква ли у мен мъртвешко вцепенение?4. Кой страх и коя амбиция ме объркват вътрешно и пречат на моя вътрешен покой?1. Коя висша цел ме прави така неспокоен и недоволен?2. Как изграждам комуникацията си, че тя по-скоро пречи на общуването, отколкото го улеснява?3. Към какво насочвам силите си и каква е моята цел?4. Къде пресилвам активния мъжки полюс? С какво съм задължен на пасивния женски полюс? Как се чувства детското в мен?5. Кое в живота ми е останало несдъвкано?10.Къде съм заложил повече на външното количество, отколкото на вътрешното качество?11.Какво е отношението ми към горното и какво - към долното; към собствения ми вътрешен свят? Какво представлява за мен съотношението между вътрешен и външен свят?

Chorea Huntington, или витово хоро

Това заболяване - относително рядко срещано в сравнение с болестта на Паркинсон, принадлежи към екстрапирамидните синдроми с повишена подвижност. Като истински дамоклев меч то съдбовно заплашва засегнатия още от раждането, но избухва едва между тридесетата и петдесетата година от живота му. Наследена автономно-



доминантно51, тя еднакво предопределя съдбата на всяко дете със засегнати родители. При цялата обща отпуснатост на мускулите внезапно се появяват резки, поривисти и най-често асиметрични движения - предимно в крайниците и в лицевата мускулатура. Оттук произхожда и наименованието (chorea на гръцки означава „танц”). Към това се прибавя и отслабване на мозъчната функция, стигащо до деменция. Често настъпват емоционална лабилност и духовна разруха. В биохимичен план - както впрочем и при болестта на Паркинсон - в основата е залегнало смущение в обмяната на веществата при нервопреносителите, разположени по краищата на нервите.

Особеност на заболяването представлява неумолимото му проявление през втората половина от живота и предоставеното на засегнатите дълго време за размисъл. Болестта ги приучава да се вгледат в неизбежността на съдбата и да използват подареното им от нея време. Застрашеното бъдеще засилва необходимостта от насладата на мига и преживяването на всичко „точно тук и сега”. Заболяването нерядко може да се отрази плодотворно именно поради своята ужасна неумолимост. В последна сметка засегнатите са лишени от възможността да подминат онези редове от „Отче наш”, съдържащи „Да бъде волята Ти!”. Те са родени със своята съдба и научават това най-късно когато родителят се разболее. Това много често води до преждевременно поставяне на въпроса за смисъла на живота и до занимания с религиозна тематика. Възможността за откриване на светското щастие в материалния свят за тях е съмнителна от самото начало. Обратната връзка за произхода и стремежът към постигане на единство отвъд света на противоречията могат да завземат нечий кръгозор твърде рано. Двата основни въпроса „Откъде идвам?” и „Накъде отивам?” напират преждевременно, а заедно с тях се явява и задачата на засегнатия: да приеме, че темата за съдбата го придружава още от люлката.

Там, където заплахата на съдбата не се приема сериозно, остава само нездравото бягство от собствената предопределеност. То може да предизвика невероятна жажда за живот, както и опит да се живее възможно най-бързо и да се изживее възможно повече. Както ще се убедим по-късно, и оттук може да се научи нещо, свързано със собствената жизнена задача. В този случай от голямо значение е младостта и засегнатите се превръщат в истински карикатури на едно общество, което чувства нещата по подобен начин. Дори враждата с жестоката съдба е по-близка и естествена от всякакво прехвърляне на вината върху родителите. Упрекът, че по-добре би било изобщо да не бяха създавали деца, все пак е кротък и освен това съответства на медицинските препоръки.

Прехвърлянето на вината е неразрешен вариант на проблема за фамилното наследство. В този случай завещаната и принудително поета задача става необозрима. Както генетиката, така и психотерапевтичният опит доказват силната връзка на децата с родителите. От наследството все пак можем да се откажем в правно отношение, но генетично и духовно наследеното запазваме при всички случаи52. На това място се появява бащиното наследство, намесва се античното бащино проклятие и дори фамилната карма на индусите. Като модерни хора ние с удоволствие бихме били напълно независими и сякаш нови на този свят. Така че едно заболяване като хореята би трябвало да възбуди неизмерима уплаха именно защото съвсем ясно и убедително доказва противното - нашата зависимост. Тя и по-рано е хвърляла хората в ужас, защото са смятали засегнатите за прокълнати и полудели. Американският лекар Джордж С. Хънтингтън решил да изследва заболяването, когато станал свидетел на засегнати от болестния пристъп майка и дъщеря, наругани от минувачите като „дяволска сган”.

Разбираемото желание за насочване на цялата енергия в помощ на сполетените от съдбата деца и отписването на собствения живот насред жизненото поприще не само

51 Генът на хореята е разположен върху една от двадесет и двете хромозомни двойки (автосомално) и воюва срещу здравите наследствени заложби на съответния хромозом (доминантно).

52 Едно произхождащо от САЩ течение, свързано с дейността на съзнанието, е основано от Робърт Хофман и е известно у нас под името „Qadrinity -Prozess". То интензивно се занимава с връзката между детето и родителите. Само за седмица се установява, че не съществува първообраз, който да не е наследен от единия или другия родител - приет директно или превърнал се в своята противоположност



съответства на свойствената за нашата култура оценка на житейските фази; то представлява безрезултатен израз на извънвремевия и общ за всички религии и много от културите житейски образец: първоначално навлизане във външния свят, а след преполовяването на живота - обратно връщане към собствената сърцевина.

В това направление се насочва и постепенно започващата с избухването на симптомите и непрекъснато нарастваща деменция. В ролята си на командна централа мозъкът бавно, но сигурно абдикира и губи силата си. Пациентите се отказват от всякаква отговорност и все повече затъват в безучастие, докато контактът с околните се разруши напълно. През тази неизлечима телесна симптоматика, съответстваща на пълно бягство от отговорност, наднича и нейната спасителна страна: а именно задачата за преориентация и насочване към вътрешното през втората половина от живота. В отслабения интерес към света може да се разпознае будисткият принцип на равнодушието успеха, толкова стриктно спазван на Изток във връзка с пътя на развитието. При неизбежността на стоварващата се върху пациента съдба естествено по-полезно би било тези спасителни възможности да бъдат забелязани още преди избухването на симптоматиката.

Най-зрелищният симптом - напомнящите танц непринудени движения - приличат на спонтанно разтоварваща се натрупана енергия. Засегнатите страдат от драстичен недостиг на напрежение, докато само един пристъп на раздвижване задъхано наваксва пропуснатото. Те в истинския смисъл на думата изпълняват танц. Натрапва се въпросът: „Какво ли се е вселило в тях?” - пациенти с подобни пристъпи народът отнася към побеснелите. Във всеки случай става дума за огромно и потънало в сянка количество енергия, което зрелищно се проявява при избухване на пристъпа и по този начин автоматично поставя пациента във фокуса на събитията. Едновременно с това експлозивно се отделя „танцова енергия”. В последна сметка всеки танц представлява превръщане на енергия и нейното изразходване в ритуално свързана форма. Особено своеобразните движения на ръцете и краката напомнят символичното поведение на мудрите при йогизма. Във връзка със забележимата и за западния човек предопределеност на събитията се появява съмнението, че животът поставя определени задачи, които трябва да бъдат изживени. Засегнатите очевидно могат да избират съзнанието, с което да посрещнат поставената тема. Възможно е - при това не само в отделни случаи - да става дума за останки от ритуални танци, които се изпълняват без участието на съзнателното Его и без никакви очаквания; защото пациентите правят именно това. Те очевидно са предизвикани да предоставят силата си на разположение на танцовите ритуали. Но понеже им липсват осъзнаването и разбирането за дълбочината на случващото се, примерите не достигат до своята първоначална степен на въздействие и се повтарят периодично, без действително да предизвикат продължително облекчение. Тяхната истинска важност се изразява именно чрез невъзможността да бъдат прекратени.

Вместо да възпрепятстваме подобни опити или да ги допускаме с мярка, ние трябва така да насочим нашата терапия, че пациентът доброволно да се хвърли в екстремното напрежение и разтоварване, от душа и сърце да се отдаде на екстазните танци и да приеме дълбоките възможности за регенерация; нека се усуче и превърти, нека „изтанцува” всички свои душевни усуквания и превъртания и отправи към живота своите гримаси; изобщо нека го оставим за кратко да навлезе в своя вътрешен свят и да се отдаде на своя бурен устрем. При северноамериканските индианци съществува ритуален обичай - в будно състояние да изтанцуваш сънувания сън.

Колко близо до тази съдба се намират както пламенното отричане, така и пълната всеотдайност, може да ни покаже историята на американския протестен певец Уди Гътри и неговия син Арло. Пред гладуващите калифорнийски селскостопански работници Уди изпял своята най-известна песен „This land is your land”53, за да ги подтикне към бунт. Животът му бил израз на протест против тогавашна Америка. Още преди бащата да умре от витово хоро, синът Арло поел традицията и се превърнал в една от култовите фигури в борбата на американската младеж против Виетнамската война, в защита на

53 Тази страна е твоята страна" - текстът на песента съдържа предимно описания на северноамерикански пейзажи



самоопределението и свободната употреба на разширяващите съзнанието наркотици. По-късно Арло Гътри се превръща в ангажиран певец на протеста и откривател на самоосъществяването.

Въпроси

1. Къде оставям да изтича енергия? Къде съм склонен към задръстване и експлозивно разтоварване?2. Кога съм склонен да изпълня танц, който изобщо не е в синхрон със ситуацията?3. Доколко откривам средното положение между покоя и активността?4. Каква роля играе в живота ми въпросът за неговия смисъл?5. Готов ли съм да поема отговорността за своята съдба?6. Какво е отношението ми към житейските периоди „младост” и „старост”?7. С какъв „наследствен товар” трябва да се справям в душевен аспект? Имам ли завещание, оставено от моите предци? Доколко съзнателно е моето отношение към ритуалите? Доколко собственият ми живот представлява ритуал?

Мозъчен инсулт

Мозъчният инсулт предизвиква прекъсване на централните нервни пътища в мозъка, което води до частична парализа, сковаваща едната половина на тялото. От решаващо значение е засягането на лявата женска или дясната мъжка страна - както и дали пострадалият е мъж или жена. От тези обстоятелства произхождат четири различни принципни ситуации.Основна причина за заболяването е най-вече високото кръвно налягане, а също и неговите последици. Свързаните с тях принципни положения са изчерпателно залегнали в раздела за сърдечната проблематика.54 Ако използваме по-конкретна формулировка, става дума за свръхактивни хора, които с благодарност и удоволствие поемат всички битки, за да не трябва да участват в истински решаващата борба за своя собствен живот. Един удар може да причини щети само там, където среща нещо твърде) и крехко, нещо чупливо. Така е и с повечето мозъчни инсулти и заболяването се причинява от склерозиращи процеси. Те са предизвикани от запушвания на кръвоносни съдове и съсиреци, от атеросклеротични съдови стеснявания с недостатъчно захранване на мозъчната тъкан или от спукване на кръвоносни съдове и съответни мозъчни кръвоизливи. Много типично е получаването на мозъчен инсулт в леглото или в тоалетната, където създаденото чрез усилие налягане изведнъж рязко намалява. Могат да пострадат почти всички функции. Ако например бъде засегнат мозъчният център, настъпва смърт. Този център често се предупреждава за опасността чрез т. нар. Чейн - стоксово дишане. Застрашително продължителни паузи биват последвани компенсаторно от особено дълбоки вдишвания. Същинското дихателно командване е вече изключено и в последния момент командите се поемат от спасителните механизми.

При типичния мозъчен инсулт централните нервни пътища са засегнати още преди да се кръстосат. Ако се стигне до блокиране на лявата мозъчна половина, нарушенията засягат дясната страна на тялото. Следователно в този случай символично е засегнат мъжкият полюс. За мъжа е определена дясната половина, с която той държи меча и

54 Вж. по този въпрос главата „Високо кръвно налягане" при Р. Далке, Сърдечни проблеми. Друго тълкуване и шанс за проблемите на сърцето и кръвообращението, Мюнхен, 1990.



силата на властта - на нея съответства лявата мозъчна половина. Символът на Тай Ши изобразява картината на това разделяне.

Дясната телесна страна съответства на бялото мъжко поле Ян и притежава в своя център противоположния женски принцип Ин, изразен в тялото от дясната женска страна на мозъчната сфера. В центъра на отсрещната и черна на цвят женска половина Ин е разположена мъжката бяла точка Ян. Тя съответства на мъжката лява половина на мозъчната сфера, намираща се в лявата, женска страна на тялото. Следователно, ако при мозъчен инсулт е засегната дясната (женска) мозъчна полусфера, се стига до парализа на лявата женска половина на тялото.

Засегнатата страна сякаш е отнета от тялото на пострадалия, той вече не я усеща като своя. Един пациент, който получил мозъчен инсулт по време на сън, се почувствал притеснен от крака на жена си и се опитал да го отмести от своята половина на леглото. Едва след дълги и безуспешни опити се досетил, че се опитва да отстрани собствения си крак, който бил изгубил всякакво усещане.

В тази болестна картина се повтаря драмата на Сътворението, когато Бог отнел едната страна55 на човека, за да създаде от нея Ева. Оттогава хората са разполовени и имат за задача да открият отново другата, „по-добрата своя половина”. Един човек, в чието тяло актът на Сътворението се преобръща, естествено е засегнат цялостно. Все едно дали му е отнета лявата женска или дясната мъжка половина - и в двата случая той е обречен на безпомощност и безсилие. Обстоятелството, че превърналият се в „едностранчив”, ще бъде натоварен и с двете страни, се демонстрира от самото заболяване и при практическото общуване. Докато пациентът лежи напълно съкрушен в буквалния смисъл на думата, той откъсва погледа си от засегнатата страна и автоматично го насочва към здравата - и по този начин към болестното огнище на своя мозък. По време на рехабилитационните мерки, когато с усилие раздвижва тялото си отново, той по-успешно разполага със здравата си страна, но трябва да насочва цялото си внимание към болната.

Поставената пред засегнатия от инсулта задача за търсене на другата и по-добра половина се е изплъзнала в тялото и по този начин е зададена още по-настойчиво. Съвсем близо е съмнението, че дотогава той не е асимилирал тази своя половина нито в областта на партньорството и сътрудничеството, нито в областта на душата. Подобно занемаряване на едната половина може да предизвика нейното изключване, а в последна сметка и пълното й отстраняване. Съдбата показва на засегнатите тяхната половинчатост; те влачат през живота другата своя страна като ремарке или просто като баласт. При появата на симптомите ситуацията се изяснява напълно, когато здравата страна на засегнатия е принудена да мъкне със себе си липсващата. Сега вече пострадалите забелязват, че по този едностранчив начин изобщо няма да напреднат в живота и че в отсъствието на другата страна изобщо няма да се справят. Увисналата устна откъм увисналата страна издава цялостното настроение и подчертава важността на двете половини на лицето за неговия адекватен израз.

Онова, което често бива описвано като „гръм от ясно небе”, в действителност се сблъсква именно с повдигнатата тема. „Бурните облаци”, от които пада светкавицата, са се трупали дълго и в облачното небе отдавна са били надвиснали признаците на бурята като последици от тази едностранчивост. Но проблематиката на занемарената страна е често пъти толкова чужда на засегнатите, че ги пресреща субективно неподготвени. Пострадалата им половина е взела толкова ограничено участие в живота, че дори не може истински да се пребори против собственото си изключване. С типичното отвръщане на погледа от парализираната част засегнатите изразяват нежеланието си да знаят нещо за нея. Погледът им е насочен към противоположната страна и по този начин към огнището на случилото се - мозъка, - с което той сякаш визира корените на злото.

Когато бившият държавен глава на Южна Африка получи удар и неговата лява женска половина бе напълно извадена от строя, той не намери в това и най-малката причина да се откаже от своето управление. Като представител на режима на апартейд той символично потискаше черния женски полюс. Когато тази половина отпадна от

55 На това място Лутер твърде свободно е превел думата „страна” като „ребро”.



неговия личен живот, тя очевидно не му липсваше особено. Но този държавен глава, вече различаващ се и във външността си със своята едностранчивост, бе станал твърде откровен дори и в очите на своите другари. Те имаха нужда от ново лице, което да продължи едностранчивата държавна политика. Вероятно за да избегне съдбата на своя предшественик - или за да запази страната си от повторни удари и политически апоплексии, - новодошлият предпазливо насочи държавното кормило в посока към центъра.

Мозъчният инсулт може да положи ново начало не само в политиката: към подобно начало се стремят и всички терапевтични мерки. Пациентите отново трябва да се приучават като деца на подобаващо отношение към засегнатата си страна. Във фокуса на оздравителната гимнастика е насочването на страдащия към липсващата негова половина. Отвръщащата се настрани глава непрекъснато бива насочвана към пренебрегваната и дори презирана посока. Така пациентите едва в напреднала възраст се приучават, че всъщност имат две страни и в тялото им живеят две същества.

По този начин мозъчният инсулт може да се разглежда като принудително изпълнение на формулираната от Юнг задача за интегриране на сенчестата страна към собствения организъм. Според Юнг женският дял - или анима - отсъства от съзнанието на всеки мъж, както впрочем и мъжката половина - анимус - липсва в женското съзнание. В хода на живота този обратен в полярно отношение дял все повече се стреми към реализация. При мозъчния инсулт вече парализиралата страна отпада напълно, отскубва се от империята на тялото и се противопоставя на всички нейни заповеди. Тя вече не осъществява обратна връзка към командната централа, стачкува и се преструва на умряла. Пострадалите от стачката са длъжни да отстъпят и телесно да извършат онова, което са отказвали душевно: да се грижат за другата половина както никога по-рано.

Чрез леки упражнения и крачка по крачка те отново се приучават да ходят. Често за тази цел се използва специална количка, очевидно конструирана по подобие на бебешките проходилки. Що се отнася до ръката, терапията обикновено отива и по-далеч. Хващането, което за детето е естествено вродено, трябва отново да бъде тренирано от засегнатия. Тук символично се изяснява, че пациентите едва сега захващат живота си и действително са длъжни да схванат това. В изострени ситуации те не са в състояние да хванат живота с две ръце. Близките биват увещавани да се задържат по-дълго до леглото и чрез погалване да привличат вниманието на пациента върху засегнатата му страна. Те обикновено желаят да седнат откъм здравата половина на своя роднина, но лекарите ги приканват да заемат място на отсрещния ръб на леглото. По този начин пациентите просто са принудени да се обръщат към своята замряла страна. Своеобразните извивки в движенията, които те извършват в своята безизходица, издават колко трудно им се удава това. Те нерядко се опитват да се измъкнат от неловкото положение, само и само да не забелязват пренебрегнатата страна.

Мозъчните инсулти почти винаги настъпват в последната третина от живота, поради което задачата за интеграция към противоположния полюс придобива централно значение. Човекът, който вече е преполовил живота си, бива предизвикан най-вече от тази задача - особено когато липсващото представлява половината негов живот.

Въпроси

1. Какво иска да ми каже моето кръвно налягане или съдовата ми проблематика?2. Коя страна ми е отнета - лявата женска или дясната мъжка?3. В какво отношение съм игнорирал досега по-слабата страна от живота си, защо не съм й обръщал внимание и дори съм я презирал?4. Дали съм я прехвърлил на партньора си, или съм я изоставил на произвола?5. На кое място в живота ме завари ударът? В каква посока ме тласка неочакваният поврат?6. Каква роля играеше досега моят вече стачкуващ противоположен полюс, моята сенчеста страна? Каква роля й е отредена в бъдеще?



7. Как отново да раздвижа другата половина към сътрудничество?8. Какво още липсва в живота ми, за да го направи пълноценен? Как да се излекувам и да стана отново цял?

Мултиплена склероза

От тази болест в Германия са засегнати над 50 000 души, а в света повече от два милиона. В северните райони заболелите са повече в сравнение с Юга, като жените имат значително „предимство”. Настъпването на болестта е между двадесетата и четиридесетата година, като следите могат да се проследят назад във времето чак до детската възраст. Още самото наименование „мултиплена склероза” е многозначително. Преведено от латински, то означава: множествени втвърдявания. Този медицински израз, отнасящ се до нервната система, също толкова точно характеризира и психологическия портрет на засегнатия. Последният проявява към себе си и света извънредна твърдост, често изразяваща се в безцеремонност към собствените потребности и показваща твърди и непоколебими принципи и морални представи. Втвърдяванията на централната нервна система нерядко онагледяват закостеняването на централни житейски теми. Нарушените връзки между отделните нерви и най-вече между нервите и мускулите имат за съответствие неконтактността на пациентите и снижената им готовност за общуване, свързано със собствените им жизнени потребности и изискванията на външния свят. Медицината не е изяснила напълно телесната база на мултиплената склероза. Със сигурност е установено демиелинизиране, което води до загуба на проводимостта на нервите.

Болестната картина има толкова много лица и симптоми, че в началото понякога се диагностицира погрешно. Веднъж поставена, диагнозата често бива премълчавана от научната медицина56 поради своята неумолимост и невъзможността за лечение. Подобна практика е по принцип съмнителна, а при болни от мултиплена склероза - особено безсмислена, защото дори и без диагноза ситуацията им е безнадеждна поради тяхната душевна заложеност. Понеже претендират за отлична работа и стопроцентово извършване на всичко, а освен това са склонни да търсят цялата вина в себе си, многостранните им провали предизвикват у тях отчаяние. Ако понякога се случи да узнаят диагнозата си, те я приемат направо с облекчение, понеже тя окончателно ги освобождава от тежестта на симулацията и себепотискането, като представлява претекст поне временно да изоставят своя перфекционизъм. Оттук нататък не са длъжни да могат всичко.

Тенденцията да стиснеш зъби и сам да поемеш вината - в комбинация и с определено дебелоглавие - е още една опасност при възможните тълкувания. Тук отново трябва да подчертаем, че никога не става дума за оценка - дори ако изглежда така поради несъвършенството на езика, - а винаги за тълкуване. Ако чрез всички тези явления разтълкуваме живота си, той не става по-добър или по-лош, а придобива значение.

Въпреки своето многообразие симптомите характеризират един основен принцип. Често изпитваната болезнена чувствителност на гръбначния стълб се причинява от протичащи в дълбочина възпалителни процеси. Те намекват за тлеещ конфликт по отношение на откровеността, който ни показва, че тя е свързана с изправяне и демонстрация на твърдост. В тази връзка могат да се разглеждат и други болезнени усещания. Мнозина от засегнатите се оплакват от болки в стъпалата, което показва трудността на поетия от тях път - при това много често не и лично техен. Болките в краката наистина могат да ги вдигнат на крака - и действително изясняват колко трудно е да издържиш по поетия път. Тези болки те принуждават да слезеш на земята и да приемеш собствената си болезнена слабост. Твърдението, че заболяването протича безболезнено, в ушите на засегнатите би трябвало да звучи убийствено.

Смущенията в чувствителността изразяват, че заболелите вече са безчувствени в различни области на тялото и по този начин повече не възприемат нищо. Дори когато

56 Освен кортизона с неговия твърде оспорван ефект, засега не съществува друго средство на научната медицина, употребявано срещу мултинлена склероза.



лекарят ги заплашва с убождане, той не постига ефект. Болните вече не възприемат и направо са изключили дори за неща, които ги докосват застрашително и заплашват с нараняване. Действително можем да говорим за изключване от външния свят и неговите влияния. Подобно изключване може да се наблюдава и при други симптоми - като например отслабване и дори пълно изгубване на рефлексите. Те представляват най-простите отговори на нервната система по отношение на дразненията. Лишените от рефлекси хора са изгубили - или предали - най-старата и наследствено придобита възможност за реакция към околната среда. Те в истинския смисъл на думата са ареактивни. Колкото и да бъдат възбуждани, те са като онемели и вече не отговарят на житейските въпроси и изисквания. На това състояние съответства апатията, която често настъпва през определени периоди от време. По своето словесно значение думата „апатия” отива още по-далеч, защото означава „не-страдание” - от гръцкото „а” - не, и „patos” - страдание. По този начин освен типичната отпуснатост тя демонстрира отказ от участие и нежелание за изстрадване на живота. Пациентите наистина се опитват да се отнасят подобаващо към всички, но без собствено участие. Пък и как биха могли да бъдат съпричастни на чуждия живот, когато не съчувстват и на своя собствен - както впрочем доказват и нарушенията в чувствителността. Усещанията за оглушаване често представляват първите симптоми и могат да настъпят толкова бавно и незабележимо, че засегнатите твърде късно осъзнават своята ситуация.

Всичко това почти винаги е съпроводено с настъпваща загуба на сили. Пациентите постепенно забелязват своето собствено напрежение и почти не са в състояние да изпълняват дори и ежедневните дейности. Животът им е станал безкрайно напрегнат в най-истинския смисъл на думата. Накрая те често не успяват дори да поместят крак. В преносен смисъл вече не могат да помръднат, връхлитащата слабост пречи на техния житейски напредък и израстване независимо от съществуващите амбиции. С конкретния факт, че краката вече не могат да носят, тялото сигнализира за изгубената носимоспособност на собствените житейски основи. Външната телесна парализа е отпечатък на вътрешното. В началото пациентите често се опитват да се заловят за живота, да се захванат за всяка сламка. Дори когато отдавна се подпират с бастун в преносен смисъл, те по възможност отказват помощта на подобна допълнителна опора, която всъщност разширява тяхната жизнена база. Както бастунът, така и толкова ужасният инвалиден стол биха могли да донесат несравнимо облекчение, ако пациентите изобщо са съгласни да приемат помощ.

Намаляващата сила, предизвикваща дори парализиране на пръстите и ръцете, показва всъщност липсата на сила за справяне със собствения живот. Невъзможно е да се захванеш за нито едно от двете нива. На парализата съответства и вътрешното настроение, което също се чувства парализирано.

На цялостната картина отговаря и често настъпващата сковаваща умора. Някои пациенти спят до шестнадесет часа в денонощието и по този начин проспиват половината от живота си. След късното събуждане те са като упоени. Точната характеристика на това състояние е безчувственост към собствения живот и потребности. Усещаната разнебитеност показва разбиване на житейския ход и че следването на целта вече не може да се извършва със собствени сили. Наистина народът казва, че умората не е болест, но тази нейна форма, обхващаща цялостния живот, вече излиза извън границите на естествената умора, резултат от пълно отдаване на силите. Очевидно на помощ идва и определено желание за защита от бурния живот, която иначе е дълбоко изтласкана в тялото. Пациентите често потвърждават, че с най-голямо удоволствие биха проспали цялата неприятност. От друга страна обаче, изразходването на силите често е извънредно голямо. За пациента всичко е толкова напрегнато, че и дребните наглед неща безкрайно го уморяват. И кухненският нож изглежда тежък като камък. Тези „оловни тежести” намекват за вътрешна тегоба, натоварваща пациента и в преносен смисъл. Прокрадва се съмнението, че съществува някаква пробойна, от която енергията просто изтича. Медицината вероятно е открила тази дупка - изследванията на имунната система предполагат, че в основата си мултиплената склероза е едно автоимунно заболяване. Всички свои налични сили



пациентите изразходват в битка със самите себе си, така че за външния живот остава твърде малко.

Други симптоми засягат пикочния мехур - онзи орган, чрез който можем да се разтоварим и да упражним напрежение. Мнозина пациенти с мултиплена склероза и тук демонстрират слабост. Те не могат да задържат водата си, т. е. пикочният мехур се изпуска при най-малките поводи. Симптомът принудително ни връща към периода на ранното детство и неспособността за контролиране както на телесните функции, така и на собствения живот. Онези неизплакани сълзи, за които болните от мултиплена склероза не могат да признаят поради отсъствието на реакции и блокирането на чувствата, те изпускат някъде долу, където никой не забелязва. При напълно изразено заболяване този изтласкан настрани плач може отново да се превърне в истински, ако скритите в тялото защитни мерки се сринат. В такива случаи нерядко се стига до истинска плачливост, която за никого не е толкова конфузна, колкото за засегнатия. При най-малката дреболия - някоя разтърсваща филмова сцена или нещо подобно - толкова дълго сдържаната душевна вълна се освобождава в потоци от сълзи. Или пък сълзите текат непрестанно и показват на пациента необходимостта от търсене и откриване на душевната влага. Изсушеният откъм чувства живот очевидно не съответства на тяхната предопределеност и непрекъснато влажните очи показват вътрешно затрогване. Това по принцип се отнася до безчувствеността и твърдостта, обърнати към външното. Там, където дигата се скъса, възникват чувствени изблици, които показват и един различен човек.

Възпалението на пикочния мехур въплъщава конфликта на разтоварването. То се превръща в изгаряща потребност. Симптомът непрекъснато принуждава към това, без засегнатият да може да даде много от себе си и от душата си. Той не само демонстрира необходимостта от отпускане, но и трудното осъществяване на изхвърлянето, придружено с болезнено усещане.

Появяващото се понякога задържане на урината - почти противоположност на слабия мехур - въплъщава екстремна сдържаност в областта на душевното. Независимостта на подобно събитие от чисто телесното се демонстрира от факта, че плачливото преливане на пикочния мехур може да бъде заменено от цялостно задържане на водата в тялото. Един от характерните симптоми за принципното състояние на душата е задържането на всичко, насъбрало се в нея.

Прибавящите се проблеми на говора са илюстрация на същата драма. Затрудненият избор на думи показва, че на пациентите не им достигат думите. Те са онемели. Тяхното себеизразяване е болезнено нарушено, след като съставянето на свързано изречение става проблематично. Затрудненията в запазване на смисъла при образуването на цяло и вътрешно хармонично изречение изяснява като следваща характеристика нарушаването на цялостния общ смисъл. Координацията между взаимно зависимите части е нарушена. Воденият живот е несъвместим със собствената същност. Координационните проблеми са решаващи и в други области. Те затрудняват пациентите още преди настъпването на парализата и предизвикват типичната несигурна пиянска походка. Засегнатите се клатушкат из живота и съвсем ограничено могат да използват своите мускули. Тази невъзможност за самоопределяне присъства изобщо. Заболяването протича в толкова непредвидими тласъци и редуващи се върхове и падове, че пациентите могат да разчитат единствено на момента.

На телесно ниво засегнатата слаба страна представлява връзката между нерв и мускул. Според научната медицина при мултиплената склероза става дума преди всичко за дегенеративно нервно-мускулно възпаление и следователно за хроничен конфликт в свързващата точка между информационните проводници и двигателните органи. Провеждането на съобщенията е поставено под съмнение. В случаите на затруднение при намиране на думите пациентът не може да изпрати информация на своите партньори и по този начин губи съществена възможност за влияние върху околните. Той не е в състояние да командва думите си в същата степен, в каквато и вече не може да се повлияе от тях. За хора, които вътрешно желаят да контролират всичко, липсата на словесен контрол представлява ужасна заплаха. Ако влиянието се осъществява чрез



писане, застрашаващата ръцете парализа може да възбуди страх. В тази тенденция към контрол и влияние е залегнало и обяснението за извънредно високата степен на организираност както на отделните пациенти с мултиплена склероза, така и на цялата свързана със съдбата им общност. Чрез своите принципни усилия те дори често помагат на други болни. Пациентите, които вече са преодолели своите собствени проблеми, най-добре намират поле за изява на своята вътрешна същност. Доколкото тя не е използвана като отклонение от собствената задача, а като огледало за разпознаване на други болни, тя може да се яви като чудотворно разрешение.

В аналогичен смисъл се разглеждат и проблемите на паметта. Пациентите вече не могат да запомнят и да запазят спомен, а по този начин и да участват в разговор. Те вече не са отговорни и не са в състояние да дадат конкретен отговор; нито на своя събеседник, нито на живота. Очевидно е, че който не отговаря, не може и да носи отговорност. Онова, което толкова успешно изразява картината на заболяването, активните и амбициозни пациенти не желаят да признаят и дори често се съпротивляват да забележат тази своя инвалидност, която от своя страна премахва и правното задължение за собствена отговорност.

Липсата на възможност за концентрация показва неспособността за придържане към темата. Пациентите с мултиплена склероза показват принципна склонност към твърдо отстояване на гледна точка, при което обаче почти не са в състояние да я защитават пред другите или дори само да я изразяват. Претенцията им за твърдо убеждение и вярност към принципите стига до непреклонност и дори до твърдоглавие. Отслабналата способност за концентрация е един телесен опит за самопомощ - също както и преливането на пикочния мехур. При отсъствието на концентрация за засегнатия става невъзможно да остане продължително в своите обичайни коловози. Напротив, той непрекъснато бива изхвърлен от тях, забравя темата и трябва да се ориентира отново.

Освен това засегнатите изгубват от погледа си конкретната действителност, защото много често са увредени и сетивата на лицето. При някои странни светлинни явления, като например илюзията за ослепителни светкавици, може да се долови опитът на организма да осветли пациентите по отношение на техните възприятия. Те очевидно забелязват несъществуващи неща. Много често спускат булото пред очите си и през определени периоди са направо слепи. Ако половината от зрителното гюле се изключи, тълкуването се опростява: пациентът вижда само половината от своята собствена действителност. Често появяващите се двойни образи намекват за опасна двузначност и двусмисленост. Изрази като „двойно дъно” и „двойствен морал” издават съдържащото се в тях качество. Към всичко казано можем да добавим, че моралните и етичните преде тави много често са толкова стриктни, че просто забраняват и онова, което съществува. Действителността незабелязано се измерва „с двоен аршин”.

Двойственият поглед показва, че някой се опитва да живее едновременно в два несъвместими свята. Но светът на собствените потребности не може да се обедини с този на околните изисквания, поради което повечето пациенти несъзнателно решават драстично да ограничат собствените си чувства и възприятия - или да не поемат в себе си нищо повече. Но двойствените образи показват, че собствените представи продължават да съществуват в сянка и оттам да влизат в конкуренция с външния свят. Пациентите с мултиплена склероза са донякъде деца на два воюващи помежду си свята. Те не могат да навлязат напълно в нито един от тях и просто седят между два стола. Две невъзможни за припокриване възприятия често предизвикват у някого виене на свят. Механизмът е същият както при морската болест. Очевидно става дума за зашеметяване.

Тук можем да причислим и често настъпващите нарушения на равновесието, показващи недостатъчна душевна хармония на пациентите. Те често описват изплъзването на почвата под себе си - дали не и на самата жизнена основа? - и тогава трябва да преодоляват подвижни пясъци или да балансират като въжеиграчи. Чувството да изгубиш почва под краката си като пиян показва нестабилния и неблагонадежден контакт със собствените устои и с корените на душевната основа. Страхът пред падането от тясното мостче показва заплахата на живота и близостта на бездната при прехода из



стръмните урви. Наистина с напредването на заболяването се увеличава и опасността от залитане в пропастта. Неизживяното и скрито в сянката заплашва да повлече пациента в своята област на влияние. Особено опасно става, когато към това замайване се прибавят слабостта и нарушената чувствителност на крайниците, които много често се усещат тежки като камък или изтръпнали.

Създалата се личностна структура, от една страна, изразява желанието си да контролира и планира предварително всичко, от друга страна, се характеризира с липса на адекватни реакции при отправени предизвикателства. Докато нещо се извършва против установените и често направо застинали представи, пациентите са обладани от съпротива и страх. Но нарастващият страх от засечка и липсата на увереност в собствените сили възпрепятстват външния израз на тяхното недоволство. Тази смесица често събужда в околните впечатлението за проява на твърдоглавие.

Самите засегнати не осъзнават потискането на всички свои жизнени импулси, реакции и отговори на живота. Ако понякога настъпи съзнаване, то най-често се появява като свръхкомпенсация и особено демонстративна жажда за живот. Сковаността и твърдо установените представи контрастират със склонността към угода на всички. Тогава пациентите занемаряват собствените си потребности, което ги кара вътрешно да настръхват. Псе повече неспособни да се налагат и да изразяват агресията си, те я насочват навътре към себе си. Медицинското обяснение ма мултиплената склероза като автоагресивно заболяване всъщност обяснява мястото на изгубване на енергията. Терапията познава някои типични изявления като например: „Бракът ми беше истинска саможертва”, „Винаги съм се подчинявал”, „Никога не съм си позволявал нищо”, „Направо се влачех по корем” или „Толкова се отдалечих от себе си”.

Много съществена роля играе сексуалната проблематика, които е особено силно изразена при мъжете и води от отслабване на ерекцията през преждевременната еякулация до неспособността за оргазъм. При ориентираната навън жизнена нагласа на пациентите е от особено значение фактът, че при извършване на своите оценки те вече не издържат никакво сравнение. Изцяло ориентираното към конкуренция честолюбие, което представлява основна пречка в сексуалната област, се подкрепя драстично и цялостната тенденция на заболяването към затъване в слабостта се ускорява. От една страна, симптомите предизвикват откровеност, от друга, изясняват задачата и показват пътя. Втвърдяването изисква твърд отговор и последователност в налагането на собствените жизнени претенции, а също и откриване на сила в собствената личност. Голямата самоувереност би трябвало да се превърне в основа на душевния живот и да замести втвърдяването на физическите нерви. Стремежът за притежание на нерви като въжета съществува само в преносен смисъл. В страха си от самонаблюдение - да не говорим за самопознаване - пациентите с мултиплена склероза са склонни да се преструват на дребни, безпомощни и безчувствени.

В последна сметка разрешаването се състои в себеотдаването на болестта - да приемеш отправената от тялото принуда и да се оставиш на случая. Борбата се превръща в основна задача. Незаявената гласно потребност на пациентите с мултиплена склероза: да планират всичко според собствените си представи, да насочват и контролират - тя се контролира от съдбата. Едва при успешно откъсване от претенциите на околните ще се заговори за отскубване на заробващия и първоначално толкова спасителен егоизъм и за подчинението на по-висшата воля. „Да бъде не волята ми, а Твоята воля!”Преди обаче този висш религиозен идеал да получи своя шанс, е необходимо да стъпим на краката си вътрешно. Потребността от себеутвърждаване живее в сянка и почти изцяло се изживява чрез болестните симптоми. С диагнозата „мултиплена склероза” се упражнява една сила, която рядко се среща, но често се оспорва. Тук задачата вече не би могла да се съдържа в по-нататъшното спазване на изискванията, поставени от околните, а най-напред в откликване на собствените потребности и в последна сметка на божествените, респ. на единството и смисъла на „Да бъде волята Ти!” Себеотдаването в полза на околните би могло да действа лечебно само когато сляпата покорност и нежелателните последствия на болестта се превърнат в доброволно и непринудено вътрешно съучастие, което често се случва, когато пациентът



се застъпва за свои братя по страдание. Чрез свръхнарасналата необходимост за сън и настъпилата парализираща умора не само се подчертава нощната - или женската - страна на денонощието, но и горещата молба на пациента към нея. В жизнена задача се превръщат собствените чувства, мечтите, фантазиите и тяхното жизнено пространство.

Болката в гръбначния стълб насочва вниманието към борбата за провеждане и налагане на собствената линия и към темата за откровеността, която напомня за себе си и в други симптоми. Освен това склонността към главозамайване съдържа и предизвикателство за съучастие в заобикалящите събития, за съмнение в измамността на собствените морални представи и принципи -и за повторното раздвижване на предизвиканата от тях скованост на гледната точка. Важно е да се разклатят и направо да се разтърсят познатите действия и твърдо установени представи, които предхождат някого и по този начин му преграждат пътя.

Между другото двойствените образи посочват, че освен обичайната съществува и друга действителност и че животът наистина притежава двойно дъно. Едва когато се доверим на това второ ниво, на божествения план, съдържащ в себе си всички човешки планове, може да израсне онази увереност в собствените сили, която толкова липсва на пациентите с мултиплена склероза.

Преливащият пикочен мехур иска да подскаже свободно да излеем сълзите си и при всяка възможност да разтоварваме свръхналягането на душевното задръстване. Възбуденият пикочен мехур насочва вниманието ни към конфликтите, свързани с темата „изпускане". Задържането на урината символизира цялостно сдържане и оттегляне от взаимоотношения със света, което ни подсеща да си спомним за себе си и да използваме душевните енергии за собствени цели; вместо да се сдържаме и отдръпваме, да се досещаме и вглеждаме в себе си.

В тази посока насочват и нарушенията във възприятията: чувството за собственото тяло и способността за усещане на външното трябва осезаемо да изтласкат от съзнанието на засегнатия целия външен свят с всички негови изисквания. Като задача остава усещането и почувстването на недостатъчно доловения досега вътрешен свят. Указанието за обръщане към вътрешното може да се прочете в случаите на проявление на парализата. Ако краката вече не ни държат, очевидно не бива повече да се втурваме в света и да прекратим това тичане заради другите, респ. заради собственото си признаване. Единствената възможност е насочването навътре към себе си. Ако ръцете са безсилни, те очевидно не могат вече да си поставят за цел управлението на света и полагането върху него на нашия собствен печат. Напротив: поемането на собствения вътрешен живот в свои ръце става възможно и се превръща в първостепенна задача.

Възможно най-далечното обратно позоваване води към прастарите архетипови образци, познати от митовете и религията. По този начин най-всеобхватната задача, появяваща се на хоризонта при всяко заболяване, е крайното позоваване върху духовната и душевната прародина на човечеството. При наличието на симптоми, които заплашват да прекратят или драстично да ограничат живота, тази задача придобива особено важно значение. При болест като мултиплената склероза, която чрез симптомите си толкова настоява за обратно връщане към себе си и собствения вътрешен свят, тази тема е подчертана допълнително. По този начин засегнатите биват приближавани до религиозното-обратната връзка към произхода в религиозен смисъл. А великите въпроси на човешкото идват от царството на сенките и се отправят към светлината на съзнанието. И те са следните: „Откъде идвам?”, „Накъде отивам?”, „Кой съм аз?”.

Въпроси

1.Защо съм толкова твърд към себе си и толкова сурово осъждам околните, но въпреки това се опитвам да им угодя?2.Къде се опитвам да контролирам околните и себе си, без да съм в състояние за това?3.Какви алтернативи съществуват на този свят по отношение на моите непоколебими жизнени възгледи, морал и етика?



4. Как мога да облекча живота си? Къде да вложа повече търпение? Как да защитавам слабостите си или да им се отдавам?5. Какво ми пречи да участвам в живота? Какво ме кара да се самоизключвам? Как мога да посрещна стреса, свръхпредизвикател?6. Защо се разсейвам? Къде се правя на глух? За какво съм сляп?7. Доколко насочвам собствената енергия срещу себе си?8. Къде в действителния живот мога да усетя душевното задръстване, което издува мехура ми? Къде сълзите са недостатъчни и къде - излишни?9. Доколко съм способен да отговарям на живота и да нося отговорност? Защо изпълнявам очакванията, без да се вслушам в себе си? Как да стигна от чуждото мнение до своята собствена отговорност?10.По какъв начин моите душевни течения принадлежат на един образец? Какъв е техният естествен ред? Кое от тях е на първо място? Как могат да се координират външният и вътрешният ред?11.Какво ми пречи открито да пресрещна непредвидимото и променливото в моя живот?12.Как мога да се включа в цялото и да открия смисъла на живота си, като съхраня своята душевна идентичност?

Епилепсия

Епилепсията ни сблъсква с най-ужасяващите познати случаи на припадък. Синонимите „пристъп” и „атака” подсказват за нещо, което „настъпва” и „атакува” някого, нещо чуждо и очевидно идващо отвън. В различните култури - например индианската - заболяването се разглежда като проява на свещеното, което напада засегнатия от някакво друго ниво. Индианците предполагат, че в засегнатия се вселяват външни духовни сили. Те разглеждат пристъпа - или припадъка - като борба между двамина духове за едно и също тяло. Заедно с израза „епилепсия” пo-старата медицина употребява и обозначението „Morbus sacer”, свещена болест.

И днес са известни определени форми на обладаност, до които не смее да се докосне дори и психиатрията, а всъщност именно тя би трябвало да ги познава. Обладаността и изобщо присъствието на духовете толкова малко се вписват в нашите съвременни възгледи за света, че около подобни феномени обикновено витае гробна тишина. Известно е обаче, че игнорирането на проблемите не може да повлияе върху тяхното съществуване. При не толкова редките случаи на епилепсия, които би трябвало да свържем с някаква обладаност, появяваща се във вид на пристъпи, също става дума за психиатрични проблеми. Те трябва да се разглеждат редом с душевните заболявания, за които обаче са валидни принципно различни изходни условия.

Класическият голям епилептичен припадък е наречен от медицината „Grand Маl”, като съчетанието произхожда от френски и означава „голямо зло” или „голяма неприятност”. За разлика от него се срещат и пристъпи, наречени „Petit Маl” или „малко зло”, при които крампите липсват и съзнанието се изгубва само за определено време. И в двете наименования се съдържа представата, че с настъпването на пристъпите се прокрадва и внезапно напада нещо зло, все едно дали нанася външен удар, или избухва отвътре.

Появилите се телесни феномени естествено се тълкуват според критерии, еднакви и за други симптоми, където също се озоваваме на границата на душевната болест. При всички случаи на епилепсия, включително и при абсансите, решаваща е загубата на съзнание. Пациентите се оттеглят и просто отсъстват. Съзнанието им напуска тялото и ги отвлича от настоящата реалност в някаква друга, в която те не се ориентират и от която не донасят обратно никакви цялостни спомени. Страданието им също се различава от чисто телесните проблеми, защото те не успяват да разберат решаващите за състоянието им моменти.

По своето физическо проявление пристъпът прилича на земетресение. След една за кратко настъпваща и отново изчезваща аура57, която предупреждава пациента за

57 В тази връзка като „аура" се посочват кратковременни предупреждения за същинския пристъп. Съществуват светлинни аури, но и подчертаващи чуването, вкуса и обонянието



застрашителното събитие, той едновременно пада и изпада в безсъзнание. Кръвното налягане спада, а в началото дишането почти спира. Понякога пациентите издават силен вик. След това настъпват мощни крампи на тялото и от устата често избликва пяна, а може да се стигне до прехапване на езика и до изпускане по малка и голяма нужда. Опитват се да предпазят пациентите от собствената им xaпливост, поставяйки между челюстите им гумена подложка, за да не си прехапят езика и устните. Зениците се разширяват и не реагират - като при мъртвец. За околните пациентът действително изпада в нещо като предсмъртен гърч. След неколкоминутна и характеризираща се с остри крампи битка енергията се изчерпва, гърчовете отслабват и пациентите изпадат в дълбок, т. нар. терминален сън, от който се събуждат изтощени, уморени и много често с главоболие.

Към малките епилептични припадъци спадат поредица смущения в съзнанието: от сънна вцепененост и делири може да се стигне до халюцинации, липса на ориентация, телесна превъзбуда и опасни действия, като например изблици на ярост и заплаха с насилие. Освен това съществува изобилие от психиатрични състояния: от депресивните разстройства със силна възбуда и склонност към самоубийства до необичайни явления като сомнамбулизъм и т. нар. „бъбрива епилепсия”.

Преди тълкуването на отделните симптоми можем да разгледаме едно макрокосмическо събитие, чиято символика в множество аспекти напомня на големия епилептичен припадък - а именно земетресението. При него също се отприщват мощни и поривисти сили във вид на резки тласъци. Земята трепери, докато големите напрежения отминат, а след няколко по-слаби разтърсвания настъпва покой. При двете състояния протичането на процеса и последвалите разрушения толкова си приличат, че сякаш Земята е преживяла епилептичен припадък. Дори и името е подходящо за замяна, защото от позицията на засегнатите хора всяко земетресение е „голямо зло”. Дали е така и от гледна точка на земята - това е спорно, ако разгледаме същинските причини на земетресенията. Тези явления настъпват в т. нар. „зони на напрежение” по земната повърхност, които от своя страна възникват от приплъзването на две земни плочи. Понеже допирните им повърхности са нехомогенни, възникват полета на свръхнапрежение. При преминаване на критичната точка натрупаните с десетилетия напрежения се разтоварват във внезапно и подобно на пристъп разтърсване. Затова градът Сан Франциско - разположен директно върху пукнатината Св. Андрей, една от най-активните зони на напрежение - може да бъде сравнен с епилептик, очакващ своя следващ припадък. В този смисъл сеизмолозите не бяха доволни от преживения през 1990 година трус, защото според тях е бил прекалено слаб за изравняване на натрупаните след предишното голямо земетресение огромни напрежения. Следователно в своята аргументация сеизмолозите изхождат от факта, че Земята се нуждае от тези трусове, за да се освободи от своите вътрешни напрежения. Пациентите по същия начин се нуждаят от своите разтоварвания. Епилепсията не е някакъв изключителен случай, дори когато предизвиква значителни увреждания на нервната система.

Друга картина - вече из областта на медицината, която според протичането на пристъпа е твърде аналогична, е електрическата терапия. По-старата психотерапия се опитвала да предизвика подобрение при психичните заболявания чрез използване на силни електрически удари в състояние на наркоза. Събитието напомняло прогонването на дяволите начело с Велзевул. Опитът обаче показвал, че злите духове понякога действително бягали надалеч за определено време. Освен това един електрошок прилича на изкуствено предизвикан епилептичен припадък, а истинският пристъп прилича на естествен електрошок. Действително големият епилептичен припадък може да се разглежда като електрически феномен, при който цялата електрическа мозъчна активност е натрупана и укротена в един свръхдименсиониран потенциал, наречен фокус. Едновременно с това съзнанието на пациентите бива изключено от някаква висша сила. Въпросът е: от кого и защо? Дори най-задълбоченият отговор не би могъл да бъде изведен от телесните симптоми, понеже същественото в един феномен на съзнанието протича на недостъпно за будната съзнателност ниво.



Все пак и видимите външни симптоми откриват достъп до рамковите условия на болестната картина и до съдържащата се в нея задача. Като първи предвестник аурата приучава пациентите внимателно да следят знаците и най-вече онези, които идват от друга сфера. Притиснати от необходимостта, засегнатите се научават да оценяват заплашителността на подобни знаци, дори когато не са в състояние да ги обяснят или разберат.

Припадъкът е отражение на една борба. Във всяка битка участват най-малко две враждуващи сили: както при земетресението двете земни маси влизат в колизия, така и при епилептиците сякаш два свята се сблъскват в конфликт. Крампите са израз на възникнало помежду им триене. Съзнанието встъпва в битка с някакво неосъзнато ниво и бързо претърпява поражение. Това неосъзнато ниво при всички случаи причисляваме към несъзнателното. По този начин индианците допускат както нахлуването на други духовни светове в живота си, така и възможността за избликване на живот и в други, различни духовни светове. Във всеки случай сякаш една от задачите е да се отдадем на битката между двата свята и винаги да сме готови, ако бъдем предизвестени и от най-дребния знак. Ако доброволно се установи онзи контакт, който при заболяването е постигнат насила, тялото просто би се разтоварило.

Припадъкът дава израз на натрупалото се в пациентите напрежение. Избилата по устните им пяна е недвусмислено доказателство за тяхното положение. Дали са разлепени от гняв или от някаква друга енергия - при всички случаи от тялото иска да избликне нещо, което отдавна се е насъбрало там. Близко е предположението, че в нормалния си живот пациентите не са дали външен израз на тази пяна. В този смисъл „припадъкът с пяна на уста” действително снижава напрежението. Оливър Закс говори за епилептични припадъци, „които са придружени от чувството за покой и истинско добро здраве”. Съществуват пет вида болестни картини, при които пациентите имат отношение към вулканичните изригвания и огнедишащите дракони.

Предизвиканата от крампи в мускулите на езика опасност от прехапване говори за напрежението преди началото на случката. „По-добре да си прехапя езика, отколкото да кажа нещо” -така гласи народната мъдрост, до която епилептиците се доближават застрашително. „Да стиснеш зъби” - това означава да приемеш нещо, което не ти харесва; „да захапеш” - да се захванеш с нещо и да не го изпуснеш на никаква цена. Епилептиците проявяват склонност към настървение, като прехапват собствените си устни. Преди да изпуснат нещо, те предпочитат да се саморазкъсат.

При падането на пациента и настъпилото безсъзнание се долавя намерение за освобождаване от силата, за отказ от нея. Тук става дума за себеотдаване на друга сила, която не може да

I бъде постигната със средствата на познатия ни свят. В своето безсъзнание пациентите наистина избират драстичен начин да се отдадат на съдбата си. Знакът, че си длъжен да се отдадеш, се подкрепя и от други техни симптоми. Спадащото кръвно налягане показва, че вече нe става дума за себеутвърждаване, а за примирение с по-могъщите сили и тяхното посредничество.

Темата за изпускането на натрупаното напрежение се отразява и в несъзнателното изпускане на урина. Пикочният мехур е органът за най-чувствителна реакция на онзи натиск, за който още не сме дорасли. При всяка възможност се възползваме от мехура си, когато искаме незабелязано да се измъкнем и да изпуснем на някое скрито местенце потискащото ни угнетение.

След първоначалната битка картината на припадъка показва едно отпускане по целия фронт, към която се включва и червото с несъзнателното си изпускане по голяма нужда. Изпражненията идват директно от подмолния телесен свят - от онази сенчеста страна, където господства Плутон или Хадес, богът на подземното царство на мъртвите. В този симптом се съдържа именно предизвикателството поне веднъж да се облекчим открито и публично, без срам и без оглед на сенчестия ни свят. Натрупаните в него мрачни теми излизат по време на припадъка публично на бял свят, иначе строго забранен за тях поради дълбоко символичното им значение. В последна сметка в този симптом можем да разпознаем и нескромната претенция за изоставяне на материалното далеч зад и под



себе си. Създава се впечатлението за липса на задръжки, за една несдържаност, която извън припадъка не получава шанс за изява в живота на пациента. Напротив: педантичният почерк на много епилептици говори за подчертана прилежност и ред.

Още от първоначалното спиране на дишането - т. нар. апнея - можем да допуснем, че предизвиканото от пристъпа състояние не е от този свят. Дишането е същинският израз на нашата връзка с полярността - светът на противоположностите. Полюсите на вдишването и издишването ни свързват с него от първата до последната глътка въздух. Преди първата ние още не сме дошли на този свят, с последната трябва да го напуснем. Модерните изследвания на смъртта разкриват, че хората в състояние на клинична смърт - които следователно вече не дишат - могат да се сдобият със смайващо хармонични знания, които обаче не са от този свят58. При изследване на лица, намиращи се в състояние на дълбока медитация, се оказва, че извънтелесните познания от други духовни светове са в корелация с фазите на спиране на дишането.

На това състояние съответстват и широко разтворените зеници, напомнящи очите на мъртвец. Обстоятелството, че те са облещени сякаш от страх, би могло - по подобие да изтръгващия се от гърлото вик - да ни посочи, че пациентите най-напред са били връхлетени от принадлежащо на друго ниво мълниеносно впечатление, което ги е изпълнило с ужас или невероятно удивление. Обикновено се крещи от страх или ужас - или пък от непосилно преживяване; по-рядко от възхищение. В такива случаи може да спре и дъхът. На ситуацията би съответствал вик за помощ или древен зов, откъснал се от глъбините на засегнатия. Невропсихологът Оливър Закс посочва, че Достоевски понякога е преживявал епилептични аури (предвестници), като цитира следното: „Има мигове - и те продължават по пет-шест секунди, - когато същността се докосва до божествената хармония... Ужасяващата яснота на нейното откровение и изпълващият тялото екстаз са чудовищни. Ако това състояние би могло да продължи повече от пет секунди, душата не би издържала и би побягнала. През тези пет секунди аз преживявам един човешки живот и съм готов да дам всичко, без и за миг да помисля, че съм платил скъпо...”59

Електроенцефалографията (ЕЕГ) подкрепя признаците на рязко настъпилия пристъп. Собствената електрическа активност на мозъка се изключва внезапно. Бушоните на тялото изгарят и инициативата се поема от далеч по-могъща сила. Нервната система на пациента не е в състояние да издържи нахлуващия по-силен ток при будно съзнание. Тук отново ясно се доближаваме до индианската интерпретация, според която чрез епилепсията се развилнява една свещена сила. Ние също познаваме подобни примери от Библията, когато хората не издържат директната гледка на Бога и многократно биват предупреждавани за това. Най-малкото може да се установи, че чрез припадъка действа една сила, несравнимо по-мощна от тази на пациентите. Нито нервната система е дорасла до нея „електрически”, нито съзнанието - в съвсем друг аспект. Сякаш внезапно е настъпило превключване от нормален на силен ток. Според натрупания опит на реинкарнационната терапия при епилепсията става дума преди всичко за нахлуване на свръхестествени тъмни сили.

Напълно разбираемо е, че след всичко случило се, пациентите се нуждаят от сън. Но този дълбок и несъзнателен сън, който не освежава, а сам е напрегнат, подсказва, че познанията или трябва да продължат на друго ниво, или да се интегрират в изтощителния процес, а свръхуморените проводници трябва да се възстановят. Ясно е, че след припадъка ще ни боли глава - все пак за известно време тя е била прекомерно натоварена енергетично - а вероятно и съдържателно. Сега пациентите дълго се възстановяват от дългото и взривило границите на съзнанието им пътешествие. След това те са относително спокойни и не си спомнят почти нищо.

Изхождайки от факта, че при всеки голям припадък се унищожават мозъчни клетки, може да се направи заключението, че засегнатите дълго след случилото се са извадени от равновесие. За това говорят и по-нататъшните наблюдения на епилептици, които показват цялостно забавяне на умствената дейност, стигащо до деменция.

58 Срвн. трудовете на Елизабет Кюблер-Рос и Реймънд Муди.59 Оливър Закс, Мъжът, които сбъркал жена си с една шапка, Хамбург, 1987.



Симптомите на малкия епилептичен припадък се простират далеч по-навътре в областта на психиатрията и ще бъдат засегнати тук само периферно, за да се подскаже, че те принципно водят в същата посока. Зад абсансите се спотайват състояния на помрачено съзнание, които завладяват пациентите внезапно. Здрачът е преход от едно ниво към друго: от деня към нощта, от будността към заспиването и обратно. Абсансите принуждават пациентите да прекрачат тези преходи между отделните нива - в случая между събуждане и спане, между будност и сън. Задачата очевидно се състои в осъзнаване зоната на здрача, в доброволното й приемане и в превръщането на собствената личност в пътешественик между два свята.

Халюцинациите вече са познания от друг свят. Пациентът с оптически халюцинации вижда нещо, което не може да бъде забелязано от други. Същото се отнася за звуковите, обонятелните и тактилните форми.60 Очевидно пациентът трябва да се научи да интегрира в живота си тези други измерения на своята действителност. Понеже при халюцинациите най-често става дума за изяви на сенчестото, задачата е очевидна: изтласкваните дълго време от съзнанието съдържания искат своето признание и интегриране.

Тази взаимозависимост още по-добре се изяснява при делирите. Тук навън напира „най-чистата”, т. е. най-тъмната сянка, поради което психиатрията с удоволствие я отписва като чужда на човешката същност. При делириума се проявява по естествен начин всичко онова, което пациентите не познават в своя делничен живот. В множество аспекти се изразява именно неговата противоположност. Това обаче не е чуждо или противоестествено, а издава принадлежността си към най-дълбоката същност на пациента. То е неговата сянка, неговата друга и тъмна половина. Ако ненадейно възникнат „неконтролирани и безсмислени насилствени действия”, те от една страна, свидетелстват , че пациентът дълго е сдържал тези енергии при пълен самоконтрол, и очевидно единственият им начин за излизане на открито е бил насилственият. Освен това събитието показва, че тези действия наистина са безсмислени при съизмерване с обикновеното съществуване, но по отношение на цялостното съществуване те представляват неговата различна и тъмна страна, затова в този аспект придобиват и повече смисъл. Тази тъмна половина очевидно дълго време е била принудена да съществува в сянка и изведнъж експлозивно избухва в светлината на съзнанието. Към същата област принадлежат и онези редки предвестници или аури, при които външните гласове напират все по-шумно и при техния апогей засегнатият бива лишен от съзнание.

При симптоми като сомнамбулизма често се проявява настойчивият характер. Пациентът очевидно дълго е тъпчел на едно място, респ. занимавал се е с една и съща тема. Сега той почти принудително е тласкан към нови области и светове.

Изразът „бъбрива епилепсия” или бълнуване ясно показва своето послание: вече не става дума „да си прехапеш езика”, а по-скоро „да си отвориш устата”. Времето на изискано-благородната сдържаност е вече отминало. Дълго овладявалият се изведнъж срива всичко с един замах и дълго насъбиралият се поток се излива в бърборене. Симптомът направо изобразява скъсване на дига. Именно по това всички епилептични припадъци си приличат - подобно на скъсани диги те раздвижват сдържаността на собствената същност.

Включването в мощното течение на жизнената енергия и свободното изливане на собствената активност чрез разтоварване със сигурност принадлежат към най-първостепенните задачи, които ни налага епилептичното заболяване. От друга страна обаче, там е заложено предизвикателството за откриването ни към други нива и особено към онези, които за нормалното будно съзнание са заключени. Заболяването загатва за съществуването на други съзнателни равнища, за светове на мечтите и фантазиите, но също и за една откритост към други светове, които също включва в обсега на задачите.

Много от нещата, които на пръв поглед и от алопатична гледна точка изглеждат наопаки, са всъщност много полезни в практически аспект. Сполучливо се оказва интензивното дихателно лечение, което се разпростира само в онези области, където

60 Слуховите халюцинации ни сблъскват с този феномен при слуха, олфакторните - с обонянието, тактилните - с усещането, а освен това съществуват и вкусови халюцинации



вътрешните крампи получават и външен израз. Същевременно това е една възможност за предотвратяване на силните пристъпи чрез предварителното и доброволно отдаване на сгърчването и дозирано изпускане на душевните и телесни задръжки. Спирането на дишането е хомеопатично (подобно) отражение на припадъка.

Напълно изживеният оргазъм също има своите паралели и определени прилики с припадъка. И в този случай върху тялото се разтоварват вълнообразни енергии, макар че фокусът е разположен в долната телесна част, а не в главата. В множество епилептични припадъци психологията открива признаци за изтласкване на енергията от долу на горе. Пациентите не желаят да се разтоварват енергетично от долното и често определяно като „мръсно” равнище, затова препращат енергията, т. е. целия оргазъм, към по-чистото в собствените им очи горно ниво. Следователно интензивният полов живот, който дава възможност на енергиите да изтекат и експлодират, е подходящо лечение за епилептици.

Най-същественият аспект все пак представлява доброволното отдаване на пациента на предизвиканите от пристъпа състояния и превръщането му на съзнателен нарушител на границата между два свята, който предприема пътешествия на други нива от действителността и царството на сенките, за да се присъедини към силното течение на живота.

Въпроси

1. Кои големи и противоположни течения се сблъскват в душата ми?2. Какви начини за разтоварване на натрупаната енергия си позволявам освен пристъпите?3. Къде при мен е необходимо душевно скъсване на дигата? Мога ли да допусна отприщването без задръжки?4. Какви знаци от други нива получих и игнорирах?1.Как бих могъл доброволно да осигуря пространство за моята сянка?2.В състояние ли съм да се отдам на други (сили)?3.Какво е отношението ми към трансцендентния свят, простиращ се отвъд нашите обичайни възприятия за пространство и време?4.Виждам ли се като нарушител по границата между световете?

V. ШИЯ

В ролята си на връзка между главата и тялото, шията е една определено чувствителна област - преходът , през който трябва да премине всичко съществено. Отгоре идват въздухът, храната и всички отправени от главата заповеди; отдолу, в посока към централата, се насочват обратните телесни съобщения. В най-тясното място се събират три централни свързващи пътя: трахеята, хранопроводът и гръбначният мозък. Следователно една от съществените функции на този регион е контролирането на тези връзки. Гласът, създаващ се изключително в ларинкса, също е пряко свързан с общуването и комуникациите. Главните теми на региона са осъществяването на комуникациите навън -чрез гласа - и навътре чрез хранопровода. Нервите на гръбначния стълб провеждат и в двете посоки.

Поради съществуващото стеснение шията е в много близки отношения с притеснението, със страха (от латинското angustus - тясно), и специално със смъртния страх. С тази съгласуваност между теснотата и страха всеки се сблъсква още в началото на своя живот - при раждането си. Понеже началото съдържа в себе си всичко - както впрочем семенцето съдържа готовото дърво, - не е особено учудващо, че страхът е - и продължава да бъде - основно човешко познание. Ако страхът пристегне шията - тясното място за трите най-важни връзки между главата и тялото, - това е жизненоопасно в много аспекти. Можеш да се задушиш за минути, да умреш от жажда за дни, от глад – за



седмици61; но при пречупване на гръбначния мозък централната парализа те довършва за секунди.

По този начин шията е мястото направо предопределено за убиване на човека. Различни и напълно несъвместими помежду си общества са развили най-разнообразни методи за екзекуция, но повечето имат определено предпочитание към използване на шията като място на събитието. Във Франция тя била прерязвана от гилотината с машинна точност, в Англия престъпникът бил обесван на шията, в страните от Ориента я пресичали с меч, а на Запад я посичали с брадва. Убийците предпочитали да я стягат с шал или с голи ръце. В този смисъл е напълно разбираемо, че когато се касае до живота, страхът засяда в гърлото. Понеже този страх се появява винаги когато сме поставени натясно, то шията е неговата естествена среда.

Ако нещо ни виси на шията, то е заплашително - или най-малкото ни е в тежест. Ако попаднем в ръцете на някой главорез, можем да затънем до гуша или водата да ни стигне до шията. Ако уловим някого за шията, той мигновено изпада в опасно положение: все едно го стягаш на вратовръзката. Още децата спазват тези правила и предпочитат да хващат противника през врата. От друга страна, да разрешиш някому да те прегърне доброжелателно през врата, е доказателство за доверие. Сигурен си, че той няма да се извърти и да ти обърне тила си. На такъв човек можеш да довериш опасни тайни и в преносен смисъл. Той няма да ти изплете примка от тях.

Заедно със страха в шията се е настанила и алчността, свързана най-вече с консумацията и притежанието. За мнозина преглъщането означава удоволствие, което превъзхожда вкусването. Ако наблюдаваме хора при хранене, често оставаме с впечатлението, че става дума за преглъщане на възможно повече за по-кратко време. Епитети като жадно и ненаситно гърло припомнят това и свързват шията с притежание и скъперничество. За дълбочината на тази символика свидетелства и известното понятие стисльо. Да натъпчеш гушата на някого означава да се предадеш без борба на някой спекулант. Който не може достатъчно да си натъпче гушата, алчно се нахвърля върху повече имане, отколкото му отива. Който си препълва гушата, заблуждава, че може да поеме повече, отколкото всъщност би могъл да издържи.

Вратът включва в играта и следващо ниво. Той е място на самобитната сила, затова е особено опасно, ако нечий врат се схване от страх. Якият врат измъква каруцата от калта. Човекът с дебел врат е символ на естествената и самобитна мощ. Той следва своя път уверено и без интелектуални колебания, налага се със собствени сили и свойствено твърдоглавие, стигащо до вироглавство. Ударите в тила са толкова опасни именно защото улучват мястото на символичната сила. Като нанасяни отзад, те са едновременно и удари в гръб - те са неспортсменски и често се връщат.

В последна сметка шията е особено важна и за кръгозора, а поради това и за духовния хоризонт. Тя определя посоката на главата, а заедно с това и на зрителното поле. Подобно на титана Атлас, носещ на плещите си цялото земно кълбо, едноименният шиен прешлен носи главата ни, а чрез нея и целия наш свят. При това атласът се върти около втория шиен прешлен, аксис, който по този начин се превръща в ос на нашия свят. Той е най-важната телесна част на угодника, който се върти към най-благоприятната за него посока като ветропоказател. По-скоро битова особеност, отколкото болестен образ, угодничеството може по-често да предизвика душевно, отколкото телесно изхабяване. Положението на шията е едновременно и положение на главата. Тук е скрита особена символика. Ако някому липсва смелостта да срещне живота изправен и с вдигната глава, той я свежда не само в преносен смисъл. Тогава шията трябва да понесе тежестта на увисналата глава, а подобно продължително състояние претоварва вратните мускули. Якият врат е опит за брониране против заплашителни удари в тила - но също и последица от тях. Който крачи наоколо с увиснала глава, не вижда много от света и живота. Той се превръща в жертва и белег за това е съответното положение на чувствителната му шия. При подобно положение очакваните удари в тила не могат да бъдат спестени. Засегнатите едновременно прикриват и предната част на шията си -

61 Все пак трябва да различаваме „пост” от гладуване. Човек може седмици наред да се отдаде на пост, ако го извършва съзнателно и при правилни условия



гърлото, - а заедно с него и областта на поглъщането, присвояването и притежанието. Те не очакват от живота нищо, което би си струвало да бъде присвоено. Онова, което все пак притежават, потулват на някое тайно място и го скриват от света.

Става дума за типичен омагьосан кръг, защото засегнатите преживяват всичко като проекция. Те предпочитат да увесят глава, защото светът е лош и винаги е запазил за тях негативното. След поредния удар в тила те все повече прекланят главата си и по този начин още по-сигурно предизвикват следващия удар.

Задачата им се състои в освобождаване от тази преклонена поза и в превръщане на унинието в смирение. Онзи, който смирено очаква да бъде сполетян в живота от предопределеното, не принуждава шията си да живее в подобно състояние. Твърдоглавието ще избегне склонната към приспособяване подвижност. Който с истинско смирение лежи в краката на света, накрая може би сам ще види света в краката си, но при всички случаи няма да пострада.

Противоположната позиция е високомерието, което отмята глава към тила и вири нагоре брадичката си. Така брадичката се подчертава като символ на волята. Всичко трябва да върви след носа на онзи, който е навирил нос. Той от своя страна наблюдава отвисоко лежащия в нозете му свят. Едновременно с това шията се изпружва напред, проточва се и се издува прекомерно, в което прозвучава темата за недостатъчно напълнената гуша... Целият образ на високомерния изразява очакване от останалите да му засвидетелстват покорство. Някогашните благородници наблюдавали поданиците си от седлото със съответстващото на положението си високомерие. Когато последните поглеждали нагоре - смирено или непокорно, - все едно виждали някой надут пуяк.

Разрешаването на подобно погрешно поведение се състои в изграждането на собствен кръгозор в преносен смисъл, като вместо високомерие се развие мощ, основаваща се на вътрешната сила. Който подчинява света в по-дълбок смисъл, трябва да докаже на себе си и на околните своята собствена независимост без помощта на физическо високомерие. Той е дорасъл за света и не ще се опита да се извиси над него с помощта на изкуствено създадено положение.

Наклоняването на главата доказва, че тялото и душата вървят ръка за ръка. Ако наклоним леко главата си встрани, в съответната посока погледът се ограничава, а срещуположната страна се разтваря. Най-обикновен опит показва, че навеждането на главата надясно я открива към лявата страна - и обратно. Тогава просто трябва да се вслушаме в себе си, за да усетим, че с откриването на лявата женска страна автоматично нахлува по-меко и наклонно към отдаване настроение. Напротив: ако наклоним глава наляво и по този начин открием към света дясната си половина, настроението на мъжкия полюс става съответно по-твърдо и определящо.

Ако някой постоянно наклонява главата си встрани, породеният симптом съвсем точно посочва коя половина от действителността се отбягва и коя се фаворизира. Тук задачата означава съзнателно да приемем предпочитаната страна и да задържим погледа си върху нея, докато разпознаем и приемем нейната същност, като по този начин узреем и за останалата част от действителността. Още по-ясна е симптоматиката на кривата шия, където половината действителност е напълно изключена. И в този случай лечението минава през непрекъснато наблюдавания полюс. Необходимо е външното положение да се превърне във вътрешно, с което наблюдението ще стане съществено по-дълбоко.

1. Ларинкс

Гласът като барометър на нагласатаНашият „гласов” орган е привилегирован по отношение на останалите органи,

доколкото той представлява „органът” на всеки човек. Освен съдържанието той изразява и определено настроение, респ. нагласата, установила се за по-продължително време. На практика всички хора придават и друго значение на гласовия регистър, макар дори в



съня си62 де не са помисляли за тълкуване на органни функции и симптоми. Затова тълкуванията в тази област се правят особено лесно и са ни познати.

Когато не подхожда на телесната структура, гласът се превръща в симптом. Той твърде рано предупреждава, че нещо не е в ред, че не е настроено и в този смисъл е по-откровен от онези тонове, на които сам не дава гласност. Тихият, сякаш издъхващ глас, е толкова необичаен за здрава и висока снага, колкото дълбокият обемен глас за нежно и фино структурирано тяло. Докато с първия случай се сблъскваме често, вторият се среща значително по-рядко. В едно слабовато тяло липсва резонатор за постигане на дълбочина и обемност. Възможно е обаче и да не се възползваме от силния резонатор, като не допускаме гласа си извън рамките на неговите възможности.

Издаваният от добре сложено тяло писклив глас говори за собственик, който не се решава да използва и защитава своите възможности. Той не позволява на гласа си да се издигне на нивото на тялото. Това свидетелства както за страх от собствената сила и въздействие, така и за дистанциране от телесното. За разлика от външното проявление, вътрешната нагласа е страхлива и лишена от самочувствие. Треперещият глас също издава страх, но в определени случаи може да вибрира и от вътрешно напрежение или покъртеност. Родствен с него е беззвучният глас, свойствен за смутени и обезкуражени хора, които отрано са се покорявали и не са успели да развият своите сили, нито да си създадат собствен облик.

Дрезгавият глас се предизвиква от раздразнени гласни струни и непризнавано раздразнение. Той може да бъде доказателство, че неговият собственик отдавна иска да изкрещи, без обаче действително да го направи от все сърце. Гласът звучи превъзбудено - или защото се е разкрещял недостатъчно, или защото роптаенето непрекъснато е потискано. Пресипналостта показва, че гласът произхожда от областта на шията или главата, но не от корема или сърцето. Хора с подобни гласове не застават с цялата си същност зад изявленията и постъпките си. Успоредно с говорния импулс, в стърженето на гласа едновременно се усеща и съпротива. Онзи, който въпреки простудата не се отказва от приказки, бързо пресилва. Всъщност му е дошло до гуша и с най-голямо удоволствие би желал да не чува, вижда и помирисва, а напълно да изключи. Един горещо-трескав глас пресилва само когато човек е говорил прекомерно много за съществуващите обстоятелства. При отсъствието на собствен телесен резонатор откликът на гласа у слушателите е съмнителен. Колкото е по-дрезгав и стържещ, толкова по-недостоверно звучи.

Пресипналостта може да стигне до пълно беззвучие (афония) - симптом за повечето заболявания на ларинкса, водещи от възпалението през парализата към тумора. Да нямаш глас не означава единствено да си лишен от правото на глас в политически смисъл. Напълно отказалият глас намеква за непризнавано обезсилване и обезправяване. На преден план това би могло да бъде свидетелство за физическо стесняване, предизвикано например от нараснала гуша. На заден план обаче обикновено се откриват душевни проблеми.

Учителите и певците често страдат от пресилване и по този начин сигнализират както за претоварения си глас, така и за невъзможността от пълно разкриване на гласовите си възможности. Много често несвързаните възли на настроението се превръщат във възелчета по гласните връзки, така че последните не могат да се затворят плътно. Доказателството, че в случая хирургическата намеса не е най-мъдрото решение, представляват певците, които многократно са се подлагали на подобни операции, без да прекъснат съпротивата на гласните връзки срещу нехармоничния глас. Организмът нетърпеливо затяга проблемния възел почти на същото място. Но ако възелът се пръсне в друг аспект, гласът може да разгърне своите възможности по-силно и пълноценно от всякога. Много често именно дихателните упражнения развръзват възела и позволяват на засегнатия да извика с пълен глас. Чрез дъха като „изблик на душата” могат да се раздвижат истинските настроения.

62 Наистина по време на сън всеки „мисли” за друго тълкуване на органните функции, защото езикът на несъзнателното също е един от символите. Естествено в символния свят всяка форма има и свое съдържание. Несъзнателното вижда тези взаимозависимости спонтанно, докато будното съзнание има съществени проблеми с тях



Задачата на пресипналия очевидно се състои в неговото притихване и приучаване в мълчание, което на телесно ниво предизвиква отпускане и отпочиване, а на душевно - вглъбяване. Това е необходимо, ако изявленията трябва да се понесат от цялостната личност и цялото нейно ниво. Едва тогава и гласът е в състояние да издържи.

Глас, който слива думите, е трудно разбираем. Там, където околните не разбират, възниква въпросът: дали говорещият изобщо иска да чуят гласа му и дали гласува за онова, което казва. Дали изобщо са ясни мислите, скрити в толкова неразбираемо изговореното? Този сраснал и сливащ отделните думи една в друга глас издава и недиференцирано мислене. Говорещият се носи по течението на речта и се страхува да излезе на брега, защото изреченото би могло да се изтълкува не като приказване, а като празни приказки. Той очевидно не желае да се обвърже с казаното, становището му не е достатъчно твърдо, сигурно и ясно, за да го обяви на висок и силен глас.

В подобно направление е насочен и несигурният, насечен говор. Заедно с прошепнатото съдържание, всяка прошепната дума на шепнещия сякаш допълва: „Моля те, само не ме закачай, няма да ти сторя нищо.” Подчертаната кротост веднага натрапва въпроса за своята истинност и събужда съмнението, че иска да прикрие вълк в овча кожа. Подобен е случаят с плачливо-треперещия глас, зад който не се крие никаква настойчивост. Ако такава настойчивост все пак съществува и нейният по-висок изказ е възпиран от страх, това се долавя от сподавения шептящ тембър, респ. от обвинителния привкус на хленченето.

Който говори безизразно и ненастойчиво, а предпочита да се спаси в кроткото изказване от страх пред изразната сила, неговата задача действително е кротостта. Той обаче би трябвало да разпознае собствената си кротост като неистинска или половинчата - и недомлъвката не е пълно мълчание. Тихите звуци представляват за него задача и възможност да намери себе си. Едва тогава истинската същност получава своя шанс. В противен случай засегнатият ще си остане вълк в овча кожа. Ако изцяло навлезе в овчата същност, - макар и само с опитна цел - той ще забележи в себе си много повече и различни неща. Но ако продължи да се прави на овца, съществува опасност някога действително да се превърне в такава и никога да не забележи собствената си кротост. Напротив: ако открие у себе си и вълчата природа, като отдаде и на нея необходимото, от сподавяната кротост ще избликне освободената чистота, която може да се изрази или като блага и нежна, или като ръмжаща застрашително.

Гръмогласният, който винаги кънти заплашително високо, също се превръща в симптом. Той често заглушава всякакви по-нежни пориви - или просто ги надвиква. Онзи, който винаги ехти като мощно оръдие и стените се тресат от тътена, не само разстройва околните - самият той е разстроен. Настроението е променливо чувствително; гласното изразяване има нужда от съзвучие със съответния миг. Дори при пословично шумния тръбач може да става дума само за шумен или дръзко любезен тип. Ако веднъж се отдаде напълно на своята веселост и я почувства дълбоко в себе си, той би могъл по-късно да я изрази и по този начин да се освободи за нови настроения в друга ситуация.

Съскащият глас издава змийска същност - при това чрез онази дълбока символика, свойствена на това влечуго още от библейските времена. Тук се намесва не само нечестността на раздвоения език, а също изкушението и съблазънта. Да просъскаш нещо някому - това носи едновременно полъха на опасност и заговор - както впрочем и самият съскащ глас. На противоположния полюс са открито и ясно произнесените думи, които не се стесняват от публичност.

Съблазнителното звучи - или по-скоро дере - и в хрипкавия глас, който издава прекалено бурния живот на неговия собственик. Пушачите, които постоянно опушват своя ларинкс, често имат възможност да се възползват от този многозначителен тонален регистър. Хрипкавият глас показва не толкова нечия невъзможност за гладко изказване, а по-скоро издава наличието на определена съпротива. Ако гласът е грапав като ренде, се усеща напрежението при говора. Разрешението се крие в действителното вслушване във вътрешните противоречия.

Пронизителният глас предварително се опитва да спечели онова уважение и внимание, което човек трудно би постигнал само чрез съдържанието на казаното. За



прототип на подобен глас може да ни послужи барабанчикът от романа на Гюнтер Грас „Тенекиеният барабан”. Когато всичко пропада и той не може да си пробие път с брутално и войнствено думкане, стъклата на прозорците зазвънтяват от неговия пронизителен писък.

Задушеният глас е обагрен с онова, което сам е задушил. Може да са потиснати както сълзи, така и ярост или гняв. Угнетеният глас винаги е отражение на душевна угнетеност.

Влажният изказ е не толкова гласов, колкото изразен проблем. Макар и откровено безобиден, симптомът е твърде омразен поради своята натрапваща се символика. Тук някой просто „изплюва" агресията си. Във всеки случай гласът му достига до слушателите, което не би му се удало толкова лесно по друг начин. Зад всичко се крие особено напрежение и опит за убедителна артикулация. Дали пък вместо този детински начин не е по-добре за засегнатите да рискуват и да изразят необходимата острота и стегнатост именно чрез съдържанието?

Ако искаш да си в съзвучие с гласа си, неизбежно трябва да се оставиш на съответните чувствени равнища, да ги изживееш и да говориш чрез тях. Само тогава съществува възможността свободно да се откриеш към всякаква нагласа.

Въпроси

1. Верен ли е гласът ми? Отглас ли е той на моите постъпки, на професионалното ми и обществено положение, на съдбата ми?2. Дали гласът ми напира да се извиси, или се спотайва? и Съответства ли той на действителните ми претенции в живота?3. Мога ли да се доверя на гласа си и да говоря свободно? Стигам ли чрез него до събеседниците си?4. Когато се противопоставям на нещо, успявам ли да се изкажа?5. Кое основно чувство потиска гласа ми? Съответства ли то на моята душевна нагласа?6. Задържам ли се дълго в съзвучие с определени настроения, или съм открит към всеки сегашен миг?7. Какво носи моят глас освен послания?

Покашлянето като симптом

Покашлянето се определя като болестно състояние само когато се появява твърде често, започва да се превръща в тежест за засегнатия и да прави впечатление на околните. То представлява опит за почистване на дихателните пътища, предшестващ вземането на думата. По този начин то просто се е наложило като сигнал за обявяване на желание за изказване. Който често се покашля, продължително сигнализира за желан принос: тон обаче не последва. Следователно става дума за човек, който с удоволствие би казал нещо, но думите му засядат още в началото. Той в истинския смисъл на думата „не може да вземе думата”, а остава на нивото на пречистващите гърлото звуци. Много често покашлянето изисква обръщане на внимание и съобщава за наличие на лична критика, без обаче да я формулира.

Задачата е да принудиш останалите да те слушат, да извоюваш уважение и внимание към собствените думи. Критичното и заплашително покашляне би могло да се превърне в съдържателна критика.

2. Щитовидна жлеза

Както показва името, щитовидната жлеза създава един щит. Ако я сравним с пеперуда, то нейното тяло е разположено малко под щитовидния хрущял върху гръкляна, докато крилата й - двата дяла на щитовидната жлеза - се намират от двете страни на трахеята. Задачата на жлезата е образуването на хормон за обмяна на веществата, което се осъществява в две форми. Йодът представлява основната съставка на L-



тироксина и по-силно въздействащия трийодтиронин, които мобилизират тази обмяна. Те увеличават жизнеността далеч по-дълготрайно в сравнение с бързо действащите хормони на надбъбречната жлеза - адреналин и норадреналин. Освен че съживяват кръвообращението чрез кръвното налягане и сърдечния ритъм, те стимулират дихателните и чревните функции, повишават температурата, основната обмяна, нервната дейност и мускулната възбудимост; със снижаването на реакционното времетраене нарастват остротата и скоростта на мисленето.

Освен това щитовидната жлеза играе решаваща роля в процесите на растежа. Франц Александър посочва, че именно нейна е заслугата за крачката от водата към сушата в процеса на еволюцията. Живите същества се сдобиват със щитовидна жлеза едва при появата на амфибиите. При мексиканския саламандър от вида „аксолотъл” екперименталните захранвания стироксин предизвикват пренагласа от хрилно към белодробно дишане, която превръща водното животно в сухоземно. У. Л. Браун характеризира щитовидната жлеза като „жлезата на Сътворението”.Тя и до днес е свързана с морето посредством йода, който се среща предимно в морската вода и е достатъчен за изграждането на хормоните. Ако хората твърде много се отдалечат от морето и се изкачат по високите планини, те лесно си създават проблеми с щитовидната жлеза.

Значението на произвежданите от щитовидната жлеза хормони за човешкото съзряване показват именно предизвиканите от техния недостиг заболявания като кретенизъм и микседем*, при които телесното и духовното развитие изостават. Така например фугите на нарастване при костите на крайниците се затварят бавно, а развитието на интелигентността е затруднено. За общото развитие тироксинът има същото въздействие, каквото и растежният хормон на хипофизата.

Гуша

Ако мястото на производство на йодосъдържащи енергетични вещества се увеличи, трябва да допуснем, че съществува нараснала „потребност от гориво”. С увеличените размери на разположеното в гърлото производствено съоръжение организмът съобщава на засегнатия, че не може повече да покрива повишените нужди. Гладът за енергия, активност и обмяна е потънал в сянка. Този глад към повишаване обмяната на веществата на първо място визира енергията на тази обмяна, а едва по-късно и необходимата за нея вещество. Появата на гуша най-често се дължи на недостиг на йод в храната. Засегнатите, обикновено обвързани в здрави традиции, живеят в една среда, която им предлага недостатъчно енергия и разнообразие. Гушата издава именно този глад. Той се развива на основата на хормонален недостиг. Чрез разрастване на щитовидната жлеза в последна сметка покриването на нуждите за обмяна на веществата се удава чрез оползотворяването на всеки йоден атом.

При понижена функция гушата също показва повишена потребност от гориво. До подобно ескалиране на ситуацията се стига, когато въпреки нарастващите размери на мястото за производство потребностите не могат да бъдат задоволени. Пациентите стават по-лениви и дебели, защото техният енергетичен живот замира. Престава дори гладът, защото липсва енергия, която да използва храната.

При повишената функция на щитовидната жлеза засегнатите усещат глада за обмяна на веществата като истински вълчи глад (булимия). Те могат да се хранят непрекъснато, без изобщо да напълняват, защото тялото им веднага изгаря веществата. Сниженото под нормата тегло издава, че въпреки разрастването на щитовидната жлеза енергетичните претенции на тялото не могат да бъдат задоволени. Болните непрекъснато се тъпчат, но все не им стига.

Съобразно с видовете гуша проблемите могат да се класифицират в три големи групи: хиперфункция, хипофункция и образуване на гуша без нарушена обмяна на веществата. Доскоро последният вид гуша бе много разпространен в области, където солта е бедна откъм съдържание на йод. В своя най-безобиден вариант тази гуша не предизвиква нарушения в обмяната на веществата, а само в естетически или механичен



аспект поради увеличените си размери. Недостигът на йод в храната предизвиква такова увеличение на щитовидната жлеза, че тя е в състояние да се възползва от най-малката частица скъпоценно вещество. Образувалата се гуша създава външни козметични проблеми, а във вътрешността на организма предизвиква затруднения в преглъщането, задух и промени в гласа.

Дебелата шия създава впечатление за недодяланост и земност, а противоположността й - за елегантност, - ако например я свържем със стройната лебедова шия. Ако някой има издута гуша, той наподобява по този начин голяма консумация и собственост. Народната мъдрост говори за „надут пуяк” и има предвид някой, който важничи. Изрази като „жадно гърло” подчертават консумацията, докато „стиснатата гуша” премества центъра на тежестта върху скъперничеството. Очевидно става дума за хора, които не могат да си напълнят гушата и са склонни към трупане. Възможно е все пак страстта към притежание да е толкова изтласкана встрани, че дори да не прави впечатление на останалите. Към темата „присвояване" принадлежи не само материалното измерение, за което намеква двойната брадичка. Пациенти с гуша са склонни и в преносен смисъл да поприберат нещичко. В последна сметка дебелата шия е сигнал и за недостатъчната подвижност на тази телесна област, стигаща до скованост, която се отразява отрицателно на кръгозора и душевния хоризонт.

В някои райони гушата е приемана толкова нормално, че просто е била елемент от образа на местното население. Като добавка към празничната носия селянката окачва на шията си украсена торбичка. Подобно на пеликана с добре натъпканата гуша, тази торбичка била символ на „пълна торба” и „богата реколта”. Най-често става дума за изхранващите се от собствена земя селяни, при които гушата засилвала впечатлението за здрава почва под краката. Тези хора уверено носели главата на раменете си, спазвали стриктно средновековните традиции и не отдавали особено значение върху разширяването на своя душевен хоризонт - нито на промяната на собствения си живот. Тяхната консервативна неподвижност и запазеният стремеж към притежание най-често били несъзнателни и прикрити от пословичното им благочестие. За голямото значение на собствеността и първостепенната роля на традиционно наследените ценности свидетелстват и някои театрални пиеси, които почти без изключение засягат този въпрос. Става дума не само за дъщерята, но и за зестрата, която - макар и подарена - често отравяла бъдещите отношения. Към това се прибавя и изолираността на отделните местности, характерни с липса на активност и лишени от разнообразие.

С въвеждането на йодираната готварска сол и йодните примеси в питейната вода този вид гуша показва тенденции към изчезване, въпреки че темата естествено не се премахва по този начин. Тя просто трябва да намери други форми и пътища на изразяване. Все пак чрез паралелно протичащото във времето отваряне към градската култура, първоначално изолираната и лишена от разнообразие монотонност на селските области се раздвижила и но този начин превъзходството на заложеното в основата душевно поведение през следващите поколения постепенно се изгубило.

Външно изразената гуша съвсем открито символизира непризнаваните претенции за притежание и власт. Както казва народната мъдрост, притежаваното е просто „окачено на шията му”. Темата естествено е принципно подобна, само че в случая всичко се преглъща и скрива от околните. Привлекателното външно впечатление е толкова по-опасно вътрешно.

Темата за алчността тук е изтласкана още по-дълбоко и съответно задълбочава проблемите. Подобно непризнавано заграбване и трупане може да затрудни дишането, а оттук и комуникацията. Много често нарастващата във вътрешността гуша затруднява и преглъщането, с което показва, че по-нататъшното гълтане е потискащо и болезнено. Ако притискането се прехвърли върху ларинкса, в страданието се привлича и гласът, който звучи дрезгаво и пращящо. От една страна, засегнатите грачат като лешояди, от друга, сякаш се задушават - което и в определен смисъл е вярно. Собствената им алчност заплашва да ги задуши.

В тази връзка един пример от приказките представлява Пепеляшка, респ. гълъбите, които й оказват помощ. Те преобръщат казаното дотук в неговата противоположност.



Според мотото „доброто в гърненцето, лошото - в гушката” грижливо се прави разлика между онова, което да определиш за околните, и другото, което да запазиш за себе си. Естествено невинаги е здравословно да раздаваш само доброто, а да задържаш и преглъщаш единствено лошите неща.

В началното въведение разгледахме шията като родно място на страха. Темата естествено се подхваща и от гуша, която заплашва да притисне нечие гърло. Като една от двете най-важни за блокиране точки на тялото, гърлото представлява мястото, което сме склонни да залостим с мандало. Ако ни порасне гуша, тя заплашва да прегради пътя между главата и тялото.

Въпроси

1. Верен ли е гласът ми? Отглас ли е той на моите постъпки, на професионалното ми и обществено положение, на съдбата ми?2. Дали гласът ми напира да се извиси, или се спотайва? Съответства ли той на действителните ми претенции в живота?3. Мога ли да се доверя на гласа си и да говоря свободно? Стигам ли чрез него до събеседниците си?4. Когато се противопоставям на нещо, успявам ли да се изкажа?5. Кое основно чувство потиска гласа ми? Съответства ли то на моята душевна нагласа?6. Задържам ли се дълго в съзвучие с определени настроения, или съм открит към всеки сегашен миг?7. Какво носи моят глас освен послания?

Хиперфункция на щитовидната жлеза

Хипертиреоидизмът често се придружава от образуване на гуша, без това да е абсолютно задължително. Гушата обикновено има възлеста форма, при което различаваме студени възли - които не натрупват йод или събират съвсем малки количества -и топли, които постигат голямо натрупване. Студеният вариант е дотолкова дегенерирал по отношение на тъканта, че вече не е в състояние да образува хормони и е склонен към злокачествено израждане. Той обаче не допринася за повишаване на функцията на жлезата.

Топлите възли, зад които се крият познатите в медицинския език аденоми63, бързо се превръщат в деликатна житейска тема, която се засяга с нежелание. В конкретен смисъл шията не търпи около себе си нищо пристягащо. Наистина вратната обиколка се увеличава, но притесненото чувство се запазва. На душевно ниво съответстват тенденциите към клаустрофобия, т. е. страхливо биват избягвани всякакви притесняващи ситуации. Шията се издува и онагледява скрития в тялото неудържим стремеж към разрастване. Сърцето бие ускорено, кръвното налягане и телесната температура се повишават, появяват се изпотяване и нервни изблици. Двигателното неспокойство се изразява в припряност и разтреперване. Безсънието лишава тялото от необходимия покой. Очите треперят от напрежение, зениците са широко разтворени и очните ябълки силно изпъкват64.

По лицето на пациента е изписан страх: широко разтворените от уплаха очи сякаш ще изскочат от орбитите като при удушен. Франц Александър говори за „Базедов шок”65.

Такива очи не само са разширени от страх, те са и свръхбдителни. Застанали в пълна бойна готовност, те виждат насреща си битка на живот и смърт, за която очевидно се подготвя и цялото тяло. Връзката със страха не само се демонстрира от израза на лицето, но се потвърждава от експериментите извършвани с животни. Натъкналите се на

63 Става дума за доброкачествен оток на жлезата, който често не предизвиква гуша. Думата „автономен” има предвид, че възелът произвежда хормона независимо от потребностите64 Хипертиреоидизъм с изпъкване на очната ябълка (екзофталм) се нарича още и базедова болест65 Франц Александър, Психосоматична медицина, Берлин 1971, стр. 136



хищник зайчета , чийто път за бягство е отрязан, развиват всички белези на хипертиреоидизма, включително и изпъкването на очните ябълки, наречено екзофталм. При хората изостреното чувство за страх много често е предизвикано от лошите изгледи за бъдещето и съответното трайно душевно натоварване. Налице са обаче и твърде ранни срещи със смъртта или опита, придобит от загубата на близък човек. Никой обаче не се конфронтира със смъртния страх или ужаса, а предпочита да ги отрече или изтласка - затова те и се изписват по лицето. Това непризнаване стига дотам, че пациентите направо търсят ситуации, от които особено се страхуват. Освен чрез израза на лицето страхът се демонстрира и чрез изпускане, което държи пациентите под напрежение да не напълнят гащите -както казва народът. Вместо да преодолеят препятствието в преносен смисъл, те преживяват това преодоляване в червата си -във вид на диария. Изпотяването може да се предизвика както от страх, така и от прекомерно напрежение или превъзбуда.

На практика пациентите не избягват нито напрежението, нито възбудата. Заедно с паниката, в подутата шия и облещването на очите е залегнало и тотално пренапрежение, което може да се сравни с пресилване на тежкоатлет.

Тенденцията към пресилване се среща в биографиите на повечето от засегнатите. Те са склонни към ранно съзряване и преждевременно поемане на отговорности към по-малки братя или сестри. Прекомерното изобилие на определящи растежа и съзряването хормони в кръвта им по-късно сигнализира за потъналите в тялото съответни претенции. Често сами отделени, разочаровани или отхвърлени от майката, те опитват да се преборят с възникналите по тези причини страхове и несигурност, идентифицирайки се с майчината роля. („Ако не мога да я имам, трябва да стана като нея, за да мога без нея”.) При много от засегнатите жени това често води почти до кръвосмешение с бащата, а при мъжете - до втренчване в женската роля, което може да стигне до хомосексуалност. На тази предизвикана майчина роля пациентите остават верни до самопожертвувателност. Провалът на подобен опит за компенсация би могъл да отключи заболяването.

Широко разтворените очи могат също така да изразяват войнственост или любопитство. Много често ще се срещаме с това привидно противоречие. Уплашените и раздразнени пациенти сякаш се подготвят за велики дела, които изискват всичките им налични сили. Стрелките сочат буря, като че ли непосредствено предстои най-горещата битка на живот и смърт. Самите пациенти обаче не знаят нищо за това, напротив: те наблюдават симптомите си от голяма вътрешна дистанция и опитът показва, че твърде късно се обръщат към лекаря. Те не желаят да бъдат обявявани за болни, а търпят, докато могат. Куражът им за борба е потънал в сянка и те изобщо не го осъзнават. Обратно: чрез горещите възли и издутата шия те най-откровено демонстрират на телесно ниво колко държат на израстването и развитието и какво напрежение се изисква за това. Те искат не само да съществуват, а най-вече да продължават напред; жаждата им е неутолима и издава също такава жажда за живот. Те не могат достатъчно да си напълнят гушата и често се разкъсват от горещи амбиции. Тази форма на алчност стои изцяло на преден план. Безпокойството понякога се изразява в потръпване или пулсиране на шията и гушата. В състоянието им има нещо разяждащо и оборотите са толкова високи, сякаш нещото разяжда отвътре: при това толкова бързо, че засегнатите видимо отслабват и това още повече подчертава тяхната изтощеност. Те се самоизяждат от амбиции и воля за действие.

Заедно със страха и будната готовност за отбрана мястото на горещата битка хвърля светлина и върху още една тема, свързана с особената форма на алчността - в случая ламтяща за чест. Като преход между тялото и главата шията осигурява достъп до най-висшите инстанции. На това място гушата не само издига отбранителен щит пред една от най-чувствителните телесни зони, но препречва резето, стесняващо всички жизненоважни снабдителни пътища. Около тази блокада се води горещо сражение, което може да се интерпретира като битка за достъп до най-висшето място. Често зад всичко се крие въплъщение на буен и несдържан конфликт между авторитети, който е решителен за пациентите. Именно тялото демонстрира колко съсипваща и обезсилваща е тази борба и че достъпът нагоре все повече се стеснява. Треперенето издава страх и



безпокойство. Пациентите изпадат в паника от мисълта, че животът им е застрашен преди още да са създали нещо, и при всяко следващо притеснение излизат извън себе си. Разтреперани от присъствието на съответната авторитетна личност, те често не са в състояние да поднесат и чаша кафе към устните си. В гърлото им е заседнала толкова едра буца, че нищо не може да се изкачи нагоре, въпреки че в преносен смисъл всичко панира нататък. Жаждата за живот, съчетана със смъртния страх от пропускане на същественото в живота, тук играе допълнителна роля.

В случай че при подобна ситуация изобщо са в състояние да кажат нещо, те го дължат на огромната своя способност да събират силите си и да въвеждат ред и деловитост във всичко. Зад бариерата на гушата си те сдържат всички свои емоционални пориви, особено враждебните - но също и всякакви други чувства. Чрез разумни размишления те дори с удоволствие помагат на противниците си, а най-обичат майчински да подкрепят своите по-малки братя и сестри, с които всъщност си съперничат. Единствено когато защитната дига на шията не издържи и се скъса, те отварят шлюзовете и изливат на свобода привидно немотивирани потоци от сълзи. Понякога издайничи техният кресливо-дрезгав и явно потиснат глас, който изразява затрудненията, създавани им от ситуацията. Тя открито говори за натиска, на който са подложени, за изпълващото ги потискащо настроение. В своята напрегнатост гласът по неволя изразява съвсем тихо същинската им претенция. Сякаш някой би искал да се изрази по-ясно и по-силно, но не успява.

Повишеното количество на хормони, отделяни от щитовидната жлеза, подкрепя тези тълкувания, но хормоналното излишество показва и дълбоко потъналата в тялото претенция за израстване. До юношеската възраст тя се проявява на телесно ниво, но по-нататък само на духовно и душевно равнище. Поради това не е удивително, че в детската възраст почти не се среща хипертиреоидизъм и броят на случаите нараства след пубертета. При възрастните хормоналното излишество на жлезата издава регресия и връщане към едно вече неподобаващо и неподходящо ниво. Пациентите не признават стремежите си към израстване и борба. Претенцията им за особено бързо съзряване, израстване и възможно повече преживявания бива изтласкана към тялото, където се изразява в повишеното хормонално ниво. Излишеството на хормони, служещи за нарастване и обмяна на веществата, ги прави прекомерно чувствителни, променливи, капризни и твърде жизнени; освен това подпомага появата на смъртен страх. Те са толкова будни, че не могат да затворят очи. През деня клепачите треперят, а нощем сънят ги отбягва. Отказът от съня, по-малкият брат на смъртта, затваря кръга на смъртния страх. Някои протичания на болестта предизвикват съмнението, че става дума за страх от преждевременно свършване на още неживения живот.

Прави впечатление, че жените биват засегнати пет пъти по-често от мъжете. Това може да се отдаде на факта, че техните възможности за израстване и утвърждаване в обществото са определено по-лоши и е много по-голяма вероятността да бъдат изместени. Освен това желанието на голям брой пациентки да задоволят стремежа си за израстване чрез бременност или да увеличат семействата си чрез адоптирани деца, се сблъсква с една относително враждебна към децата околна обстановка. Александър говори за „мания за зачеване въпреки страха от бременността”. Това противоречие отразява опита на засегнатите да се защитят от смъртния страх чрез доказване на живот на друго ниво.Отношението между бременността и щитовидната жлеза е засвидетелствано по много начини. По време на бременност самата жлеза е леко увеличена и функцията й се засилва. При недостатъчна дейност на жлезата често се стига до безплодие или аборти. Хормонът на щитовидната жлеза има положително влияние и върху оплодителната способност на мъжа. Той повишава броя на семенните клетки и тяхната скорост на придвижване. Има данни, че според историческото си развитие щитовидната жлеза произхожда от областта на матката.

„Продължаването на живота чрез децата” е един често срещан вариант на повсеместно настъпващата при хипертиреоидизма амбиция за продължаване напред на



всяка цена. Иначе този стремеж се изживява в стигаща до изтощение работа и прекомерни претенции както към собствената, така и към чуждата дейност. И тук обществото е наложило на жените по-тесни граници, които болезнено се въплъщават в хипертиреоидизма. Ако желанията за бременност или дейност се поставят под съмнение, това може да предизвика настъпване на заболяването.

Друга причина за честото срещане на заболяването при жените е обстоятелството, че цялата тематика на действието много повече е част от архетипа на мъжкия пол и поради това представлява за жената принципно затруднение. Така например тази тематика толкова трудно би могла да се пренесе в толкова древната женска област на раждането и отглеждането на детето. Освен че самото отглеждане не е свързано с действена воля, самото общество е по-скоро противник на по-големия брой деца. Отделянето на средства за деца от държавата не противоречи на казаното, а само го потвърждава, защото изразява гузна съвест по отношение на онеправданите с голямо потомство.

В последна сметка темата за отношенията между майка и деца е много по-трудна за разрешаване за дъщерята, отколкото за сина. Според Александър всички засегнати страдат от затруднението да надмогнат смяната на ролите между питомец и настойник.

Задачата се състои в откровено признаване на страха и паниката по отношение на собствения живот и контрастиращите с тях претенции за развитие, дейност, израстване и изживяване. Прекалените напрежения и усилия, желанието за признание от най-често избран от самите нас авторитет трябва да се свържат със собствения живот. За да излекуваме болестта, е необходимо да признаем собствения си дял за това противоречиво положение: изписаният по лицата ни страх често трябва да се проследи в най-ранните детски разочарования, следствия от доброволно приетата зависимост. Последвалите опити за заместване на собствената заплашена безопасност чрез защита на други издават прекалено големи изисквания. Защото как бихме могли да дадем нещо, което ние самите не притежаваме, а по-скоро спешно се нуждаем от него? Високите претенции и прекалената готовност към дейност и състрадание все пак превръщат противоречивото и почти невъзможното във временно възможно. Изявата на болестната симптоматика, която ще разруши купчината от страхове, напрежение и самоотричане, тласка съответните импулси към тялото, което от своя страна предявява най-висши претенции и води битка, която не може да спечели. Самите възбудители, които съществуват от началото на кризата в отношенията до смъртта, предварително са се настанили в мисленето с помощта на страха и допълнително са се оградили с ужаса на изпълняващото се от само себе си пророчество.

Ако се занимаем със собствените си душевни причини, за което често не можем да се лишим от психотерапия, трябва отново съзнателно да съживим напиращите в тялото импулси. В туптящото чак в гърлото ни сърце са залегнали стремежите и окрилената от нашата войнственост амбиция. След собствените й признания за настървеност към живота, за преживяванията, възхода, признанията и огромното желание да се превърне в истинска страст, живееща дотогава на скрито, хвърчащите нависоко мечти вече имат действителния шанс за съизмерване с реалността. Когато признаем за съществуващото в областта на шията блокиране, което отделя главата от действителността на тялото и лишава собствения ни глас от естествения му резонатор, едва тогава можем да осъзнаем целия страх, заседнал в теснината на гърлото ни и заключен в изпъкналите очи. Засегнатите не само имат буца в гърлото - техният проблем е душевната буца, бариерата между горе и долу. Ако се срещнат с този страх, който досега са превръщали в гушата, битката във външния свят има един шанс. Възможно е обаче тя да стане излишна, ако силите на растежа поемат друга задоволителна посока.

Принципът на живота е потънал в сянка и желае да се върне на съзнателно ниво. Хипертиреоидизмът символизира нечувано изобилие от живот и растеж, които са прекалени за тялото. Този излишък от живот трябва да бъде отклонен към духовните и душевни канали, където пред него са отворени множество, а може би и всички посоки.

Въпроси



При студени възли:1. Имам ли възли (неразрешени проблеми) в гърлото, които биха могли да ме убият със своята студена безчувственост?2. Какво лошо би могло да ми се случи при по-нататъшно игнориране?3. Ha коя важна жизнена област съм отнел енергията и се опитвам да я изстудя?

При хипертиреоидизъм и топли възли:1.Коя деликатна тема не желая да докосвам?2.Кои парещи амбиции и високи претенции ме тласкат напред? Коя е целта на моята неутолима жажда?3.Какво ме изкарва от кожата или ме кара да кипна?4.Каква буца - или кой страх - отдавна е заседнал в гърлото ми?5.Кой би могъл да ме заплаши? Кого бих искал да уплаша? За какъв авторитет водя битка?6.Доколко се колебая между страха от смъртта и жаждата за живот?7.Защо преглъщам враждебно насочените пориви?8.Защо стигам дотам, че поставям деловитостта над емоцията? Защо тласкам горещите противоречия към вътрешността на тялото си?9.Какво се крие зад моята прекомерна готовност за помощ? Какво стои зад прекомерното мое детинско желание?10.Какво се крие зад моята безпомощност, когато става дума за мен и защитата на моите собствени интереси?11.Към какво ме тласка моята повишена обмяна на веществата? Кое от жизнените ми вещества трябва да се подмени? Коя обмяна е прекомерна?12.Какво искам да направя с излишък от живот?

Хипофункция на щитовидната жлеза

За разлика от повишената функция, при хипотиреоидизма в кръвта попада твърде малко количество хормони от щитовидната жлеза. Последиците са понижена обмяна на веществата и недостатъчна енергия. Кръвното налягане спада, снижава се нивото на кръвната захар, настъпва анемия и обмяната на веществата едва функционира, което се изразява в умора, отпуснатост, обща понижена активност и повишено тегло. Към всичко това се прибавят липса на апетит и запек, косата изсъхва, става чуплива и може да опада. Кожата е недостатъчно кръвоснабдена, поради което става студена и склонна към удебеляване. Подкожната тъкан подпухва, което медицината определя като микседем. Настроението е депресивно, изразът на лицето е тъп и безучастен. Забравеният, интелектуално задрямал и правещ впечатление на изоставащ в развитието си човек е пълна противоположност на жизнерадостно будния, превъзбуден и изпълнен със страхове хипертиреотик.

Заболелите от микседем пациенти се обвиват с дебела козина за изолация от околния свят. Кръвообращението извлича жизнената сила от набъбналата им като тесто кожа - те не желаят никакъв жизнен контакт с околните. По този начин в качеството си на външна граница кожата остава студена и безжизнена. Ако изобщо се протегнат за поздрав към някого, студените ръце издават нежелание за топъл или сърдечен контакт. Студените стъпала показват, че вкореняването им в земята е по-скоро безжизнено и недостатъчно; те издават страх. Човекът, който все още не е открил мястото, където да пусне корени, естествено живее с един принципен страх.

Всичко това пациентите споделят със своите близки по страдание, засегнати от повишена функция на жлезата. Както всички противоречия, и тези са изцяло противоположни, но се намират на една и съща ос. Пациентите с повишена функция на щитовидната жлеза пресрещат живота уплашени до смърт и панически се борят за оцеляване, докато противоположните са в това отношение равнодушни, все едно нищо не ги засяга. Те остават студени - както впрочем и към всичко останало. Но те имат много



общо с хипертиреотиците именно в темата за смъртта. Едните се страхуват от нея, другите я имитират - но и двете страни непрекъснато се занимават с нея.

Не е никак чудно, че пациентите не се чувстват комфортно в своята студена и набъбнала кожа. Смазаното настроение и притъпеният, напълно безучастен израз на лицето, ясно показват това. Сърцето бие в уморен, слаб ритъм и раздвижва кръв, лишена от субстанция. Става дума за един направо разреден жизнен сок с твърде малко енергоносители (червени кръвни телца) и недостатъчно гориво (захар). Сниженото ниво на захарта е допълнителен показател за лишен от слабост живот. Не е чудно, че пациентите демонстрират цялостно отдръпване от живота и във външния си вид. Тук безусловното оттегляне от всички житейски фронтове потъва в сянка и се въплъщава в тялото. Характерът на заболяването се разкрива в екстремния случай, микседемната кома - мнима смърт и спадане на телесната температура до 23 градуса. Тук животът е почти замръзнал и жизнените функции са практически мъртви. Изпадналите в дълбока летаргия пациенти дълго време не дават признаци на живот. Те вече не могат сами да си възвърнат топлината па живота - това е възможно единствено с външна помощ. На практика обаче те могат да бъдат върнати към живота. Подобни екстремни ситуации обикновено се съдържат в съобщенията за живи погребани.

Пациентите с понижена функция на щитовидната жлеза не показват никаква готовност да поемат битката за живот, защото изобщо не се интересуват от него. Уморените и дълбоко хлътнали очи контрастират с блестящите и изхвръкнали от орбитите очни ябълки на пациентите с повишена функция на жлезата. Ленивостта и безучастната апатия са в контраст със свръхактивната деятелност. Едните не помръдват от мястото си, другите подскачат от място на място, без да се задържат никъде. При цялата си противоположност те разделят намиращата се в средата помежду им тема, еднакво отдалечена и от двете страни. Става дума за мястото им в живота. Между липсата на жизненост в първия случай и изобилието от другата страна - твърде далеч насред пътя - се намира истинският живот.

Действителната близост на двата противоположни полюса се доказва и от модерната медицина, която с помощта на радиоактивните терапевтични методи - облъчване и операция - нерядко превръща повишените функции в понижени. Последните по принцип трябва да бъдат стабилизирани чрез доживотно даване на хормона, иначе произвеждан от щитовидната жлеза. Чрез тази процедура засегнатите преживяват същата основна тема от две противоположни страни. Докато научната медицина лекува понижената функция на принципа на субституцията и следва алопатични идеи, прилагайки против безжизнеността на пациента животодаряващия хормон, облъчването с радиоактивен йод поема почти по хомеопатични пътища. Пациентите поглъщат този йод, който се събира в щитовидната жлеза и след това се излъчва от нея. През периода на облъчване те излъчват толкова бурно, че трябва да бъдат изолирани. Потъналите в тялото агресивни жизнени импулси се посрещат още по-агресивно от радиолозите. Радиоактивните вещества са сред най-активните и най-жизнените, които можем да си представим. Те експлодират от вътрешността или направо се разкъсват поради своята жизненост, носеща смъртта.

Задачата на пациента при разрешаването на темата за понижената функция на щитовидната жлеза се състоят в съзнателното вглеждане в себе си, в ограничаването на активностите о необходимия минимум и приучаване в приемане на събитията. Неблагосклонността, с която засегнатите посрещат всеки,трябва да се трансформира в съзнателното убеждение „да бъде Твоята воля!” Задачата не се състои в това да се оставиш на всички да те тикат и блъскат, а търпеливо да приемеш посоченото ти място в живота. Не примирение, а оттегляне от позицията на „аз искам!” към „да бъде Твоята воля!”.

Докато при повишената функция на жлезата в сянката е потънал животът, при понижената там се е настанила смъртта. Трябва да отмре всичко старо, да се изоставят остарелите образци и програми, т. е. всичко онова, което вече е преуморено до смърт. Болният от микседем изглежда като труп: студен, подут и безкръвен. Негова първостепенна задача е споразумението със смъртта. Само ако се научи да умира, той



може да живее. В едно модерно индустриално общество това може да изглежда твърде отклоняваща се от пътя далечна задача. Все пак са съществували култури, при които подготовката за смъртта е била най-важното нещо в живота - древен Египет, маите и ламаисткия Тибет. Съответните „книги на мъртвите” свидетелстват за извървяването на този път.

При вродената понижена или липсваща функция на щитовидната жлеза се развива заболяването кретенизъм, характеризиращо се с нисък ръст и различна степен на слабоумие. В този случай описаната задача става още по-ясна, като се насочва изцяло към родителите. За поне частичното осъществяване на „аз искам!” е необходима интелигентност. Ако тя отсъства, подчиняването на околните на собствената воля не подлежи на коментар. Кретените приемат света не интелигентно, а инстинктивно, като от самото начало са отхвърлени. Непотребни за целите на обществото и непрекъснато нуждаещи се от неговата помощ, те представляват обществена тежест. Засегнатите трябва да изживяват всички тези угнетяващи ситуации, без значение дали желаят това или не. Понякога им е по-леко, отколкото на техните родители. Единственият отговор е унижението да се превърне в смирение. Подчертано дребният ръст трябва да се разбира именно по този начин. Очевидно в този живот не става дума да изиграеш великия герой, а да намериш по-малка сцена за включване в широкия свят, където да изиграеш своята скромна роля.

Въпроси1. Защо вече не искам да съм жизнен? Какво ме принуждава да мъждукам?2. Защо се нуждая от дебела козина?3. Какво иска да ми каже моето свръхтегло? Какво ми замества?4. Къде крия своята жизнена енергия?5. Кое ме превръща в леден блок?6. Как да превърна своето примирение в отдаване, а своя фатализъм - в отдаденост?7. Какво да предам на смъртта, за да се съживя отново?8. Доколко съм длъжник в споразумението си със смъртта?9. Кое е мястото, където бих могъл да преживея и просъществувам?

I. ГРЪБНАЧЕН СТЪЛБII.

Нашият най-обединяващ орган е гръбначният стълб, който свързва горе (главата) и долу (таза). Името „гръбначен стълб (Columna vertebralis)* е само доближаване до действителността, защото през по-голямата част от живота той не е толкова стълб, колкото извита дъга. Погледнат отстрани, стълбът има форма на двойно S. Макар че функционира като едно цяло, самият гръбнак се състои от 34 или 35 отделни прешлена: седем шийни, дванадесет гръдни, пет поясни, пет кръстни и четири или пет опашни. Горните двадесет и четири са подвижни, последните десет или единадесет са се сраснали в кръстна и опашна кост. Към функционалното единство на гръбначния стълб би трябвало да прибавим 550 мускула и 400 сухожилия и връзки от непосредствения опорен апарат, които се грижат за стабилността и едновременно с това осигуряват подвижността на 144 малки стави. Освен двата най-горни прешлена, атлас и аксис, всички останали си приличат по

своята форма.Докато масивните прешлени носят натоварването, гръбначномозъчният канал, който

се образува от разположените един върху друг отвори в прешлените, предпазва чувствителния гръбначен мозък. Между всеки два съседни прешлена излизат коренчетата на гръбначномозъчните нерви. Гръдните прешлени разполагат с допълнителни стави за ребрата и дават възможност за осъществяване на предизвиканите от дишането движения на гръдния кош. Много често гръбначният стълб бива наричан гръбнак според насочените назад израстъци; вероятно и защото този остър шип е първото, което човек усеща при докосване на гръбнака.



Различната подвижност на отделните участъци се дължи най-вече на междупрешленните дискове. Всеки от тях съдържа пихтиесто ядро от течнослузеста субстанция. При новородените тя съдържа 88% вода, докато при седемдесетгодишните - около 70%. Около това меко и променящо формата си ядро, което се пригажда към движенията на гръбначния стълб и по този начин може да функционира като разпределител на натиск при сблъсъци и облекчител при протягане или разпъване, се натрупва влакнеста структура. Тя ограничава движенията на мекото ядро и в буквалния смисъл на думата дава формата на междупрешленния диск. Евентуални разкъсвания на тази структура водят до опасността от изместване (пролапс) на междупрешленния диск. Силният вътрешен натиск на пихтиестите ядра се поема от многобройните мускули и връзки на гръбначния стълб. Възниква едно напрегнато равновесие, сравнимо с мачтовия такелаж на ветроходен кораб. Ядрата се стремят към издуване, а обгръщащите ги пръстеновидни влакна осъществяват съпротива. Мускулите здраво фиксират прешлените помежду им и ги притискат с тенденцията да задържат човека по-нисък и прибран.

При разглеждането на гръбначния стълб като единен функционален орган изпъкват преди всичко два аспекта: змиевидната форма и полюсният строеж. Отделните прешлени действат като сегменти на едно змиевидно тяло. Всъщност змията представлява един-единствен гръбначен стълб, тъй като се състои изключително от прешлени.

При по-задълбочено наблюдение се забелязва и полярната структура, която се изразява в редуването на твърди прешлени и меки междупрешленни дискове.

Змийският мотив също съдържа в себе си полярността, тъй като именно библейската змия е подмамила първите хора в полярния свят на противоположностите. Подобно на издължена ръка божия тя принуждава Ева да сбърка в избора между доброто и злото под дървото на познанието. Едва след вкусването на забранения плод хората са в състояние да разпознаят своята различност - своя пол - и прикриват голотата си с известното смокиново листо. Змията е отворила очите им за полярността и никой не е по-подходящ за тази цел. Като оръдие на дявола -господарят на този полярен свят66, змията непрекъснато се движи между двата полюса на действителността. Тя по-здраво от всички останали животни е прикована към Земята - символа на полярността. В последна сметка нейната застрашителност съдържа и лечителната възможност, защото именно тя разполага с отровата, която може да се превърне в лекарство. В този смисъл тя е едно типично творение на Луцифер, в когото също -при това не само на думи! - е заложена възможността да се превърне в носител на светлината.

При външно наблюдение на гръбначния стълб се забелязва още, че неговата змиевидна форма наподобява отровната змия на Ескулап, символа на лекарите. Както змията на Ескулап се увива около жезъла, така и гръбнакът се извива около мислената линия на земното притегляне, което привлича човешкото тяло надолу и към стойката на животното. Античните лекари са смятали за най-важна своя задача изправянето на природата, респ. издигане на онова, което се намира долу. Освен това те искали да помогнат на човека да се освободи от пленничеството на долния материален свят и да му осигурят достъп до висшите, идейни аспекти на действителността. Тук се налага да хвърлим мост към индийската културна област, която прави връзка между знанието за по-висшето човешко развитие със змийската сила Кундалини и гръбначния стълб.

66 На Тайната вечеря Христос изрично посочва дявола като господар на този свят.



Според схващанията на Ведите, змията Кундалини е заспала в най-ниската чакра - муладхара, - където е свита на три и половина обръча. Тази най-долна чакра - първата от седемте и разпределени по дължината на гръбнака енергийни центрове, е разположена на височината на кръстната кост, на латински os sacrum. В тази кост, характеризирана и от нашата анатомия като „свещена”, според хиндуистката вяра е застинала човешката праенергия, която след събуждането си се изкачва по гръбначния мозък през чакрите. С достигането до най-горната или теменна чакра човекът е осъществен, осветен или - както казват индийците - вече се превръща в пуруша, истински човек.

Окултната анатомия на хиндуизма изхожда от факта, че в областта на гръбнака съществуват три фини канала, през които се изкачва енергията: ида и пингала, разположени от двете страни, шушумна - в средата. Многократно и настойчиво се отправя съветът: никой да не си играе с дремещите в тази зона велики сили и никой да не рискува да влиза там без компетентен учител. Всъщност изобщо няма съмнение, че същинското превръщане в човек трябва да се извърши по дължината на гръбначния стълб. Както енергията, така и човекът трябва да се изкачи по тази централна ос до висшето откровение. И други култури са познавали силите, протичащи по протежение на гръбнака. Китайското учение за акупунктурата също изхожда от свойствените за тази зона меридиани с централно значение.

Змията, която съблазнила първите хора в полярността, следователно на енергетично ниво им предоставила шанса да надраскат тази полярност и да се завърнат към единството, респ. към здравето. По този начин змията се превръща и в символ на развитие. Както събуждането на енергийната змия Кундалини е решаващо за възхода към истинския духовен човек, така физическото изправяне на ранния прародител е осигурило изначалната възможност за откровеността и очовечаването в истинския смисъл на думата. Следователно гръбначният стълб се намира във фокуса на човешкия възход в двоен аспект. Ако се изразим по-поетично, това означава, че през всички времена човешките мечти цял живот пъплят нагоре по гръбначния стълб в стремежа си да доближат своя небесен баща. Като символ на полярността змията най-добре може да ни помогне в преодоляването на света на противоречията. Но че възможният неин подарък лесно може отново да се превърне в отрова доказват духовните травми, които се случват при лекомислено общуване със силата на Кундалини. Опасността се крие в загубата на равновесие и прекомерното навлизане в един от двата полюса. Към целта води единствено средният път и той може да бъде извървян само ако крайните полярни сили - мъжката и женската - са балансирани помежду си.

Заедно със своята змиевидна форма гръбначният стълб притежава своеобразието да сменя полюсите по цялата си дължина чрез редуване на костен прешлен с еластичен междупрешленен диск. Тази смяна на твърда костна материя с воднисто-размекнатата субстанция в нейното ядро е необходима за функцията. Твърдостта и силата принадлежат по-скоро на силния мъжки полюс, докато меките и приспособяващи се качества са преимуществено женски. С непрекъсната смяна на мъжкото и женското гръбнакът отразява една символика, позната на всички култури и религии. Таоизмът изобразява това свързване чрез символа Тай Ши, гръцката митология - с перления гердан на хармонията, който божественият ковач Хефест изработил от редуващи се черни и бели перли.

Експлоатацията на принципа на полярността неимоверно много повишава устойчивостта на гръбнака. Ако костният дял се грижи за здравината и стабилността, воднисто-пихтиестата маса запазва също толкова необходимата еластичност и способност за поемане на напрежение. Заболяване, при което единият от аспектите е застъпен недостатъчно, показват екстремна проблематика: болестта на Бехтерев води до втвърдяване и закостенялост на еластичните междупрешленни зони. Последицата е екстремната жизнена ограниченост на пациента, закостенялост на сърцевината му в истинския смисъл на думата. Противоположният полюс може да предизвика местни сривове на гръбначния стълб - при омекване на костите, предизвикано от рахитични или туберкулозни процеси. Честа тяхна последица са ограничаващите пълното изправяне



гръбначни изкривявания и дори образуването на гърбица. В екстремни случаи съществува заплаха от прекъсване на гръбначния мозък и възникване на параплегия.

На принципа на последователно редуващите се полюси се подчинява и сигнатурата на гръбначния стълб, формата на удвоено S носи в себе си редуването на конвексни и конкавни извивки. При страничен поглед импонира т. нар. шийна лордоза - със своя изпъкнал и оттук по-скоро мъжки елемент, докато гръдната кифоза67 съдържа нещо женски закрилящо чрез отстъпа си назад и предпазващото поемане на органите от гръдния кош. В прехода между гръдната и поясната част на гръбначния стълб още веднъж следва обратното преминаване към лордоза. При обединението между свещената кръстна кост и опашната кост отново се появява типичната женска закрила, изразена чрез формата на задната част от тазовата кухина.

Както редуването на твърди и меки елементи, така и смяната на формата, която превръща гръбначния стълб в нещо като гирлянда от прешлени, осъществяват по най-простия начин идеята за амортисьор. И двата начина са в състояние идеално да омекотяват сблъсъци. Обикновено върху междупрешленните дискове се осъществява натиск между 30 и 50 килограма. При известно не голямо сплескване те могат да поемат четирикратно повишение на товара. Привикването към ежедневното натоварване може да се измери с обикновен метър. Сутрин човек е значително по-висок в сравнение с вечерта. Дневното натоварване го снижава с около два сантиметра.

Напротив: екстремните натоварвания се омекотяват чрез извивките на самия гръбначен стълб. Автомобилните ресори са подражание на този гениален принцип. Извивките на гръбначния стълб съответстват на спираловидните пружини, които, увивайки се около собствения си амортисьор, поемат внезапни удари. Същинският амортисьор съответства на системата от прешлени и дискове, която понася трайното натоварване.

Както често се случва, и тук проблематиката се крие в екстремностите: при прекомерно подчертаване на S-образната форма изправянето се изгубва за сметка на повишеното свойство за приспособяване. Такива хора са изгърбени. При недостатъчното подчертаване на S-образната форма се случва обратното. Засегнатите гордо крачат из живота без необходимата способност към пригаждане и лишени от възможността да поемат силни сблъсъци и удари. Те са прекалено негъвкави и именно поради това особено раними.

Преди да се обърнем към конкретните проблеми на гръбначния стълб, си струва да хвърлим поглед към еволюцията. Човешкото развитие е много тясно свързано с това на гръбнака. В този смисъл никак не е учудващо, ако най-често срещаните проблеми на гръбначния стълб имат своите корени в историческото развитие. Но ако се замислим, че всеки втори човек от нашата цивилизация се оплаква от болки в гърба, това показва колко проблематична е тази история и до днес.

Към края на XIX век палеонтологът Швалбе доказал, че изправянето върху задните крака се е извършило далеч преди развитието на главния мозък. Открили скелет на същество на възраст около 30 милиона години, което все още имало мозък на маймуна, но вече ходело изправено на два крака. Други размишления подкрепят допускането за изправянето на двата крака като решаваща стъпка към превръщането в човек. Защото колкото и да се гордеем с нашия мозък, той все пак съвсем не е неповторим. Различни китове и делфини притежават по-големи и дори по-диференцирани мозъци. Напротив: изправеният ход е неповторим, също както и сводът на стъпалото, който дава възможност за осъществяване на ходенето и какъвто не притежава никоя друга твар. В този смисъл - погледнато от анатомична гледна точка - стъпалният свод и гръбначният стълб са най-човешките неща в човека.

Ние не получаваме изправената стойка като предварителен подарък, а просто като възможност, заложена в люлката. Всеки отделен човек трябва да я усвоява отново. Медиците твърдят, че филогенезата (историята на произхода) и онтогенезата (развитието на отделното същество) си съответстват помежду си. Това означава, че израстващият човек още веднъж трябва да премине най-важните крачки от развитието на

67 Лордозата изобразява огъване напред, а кифозата - назад.



човешкия произход в съкратена и почти символична форма. Той започва като едноклетъчно животно, след което се превръща във водно, при което околоплодната вода и до днес допуска определени паралели с морската. След раждането си детето лази по корем като влечуго и после се надига на четири крака, преди окончателно да се изправи на задните. Биологът Адолф Портман предполагаше, че човекът се ражда с една година по-рано. Докато новороденото шимпанзе веднага притежава пропорциите на възрастното, човекът трябва да дорасте до своя възрастен телесен образец.Преди петия месец той не може да седне и да постави гръбначния си стълб във вертикално положение. Най-рано след шестия месец той е в състояние да стои на краката си - при това само с чужда помощ. Първите несигурни, но все пак свободни крачки, са възможни около единадесетия месец, т. е. след почти една година. Който е наблюдавал изпълнените с напрежение стъпки в развитието на детето, би трябвало едновременно да си представи картината на онези също толкова титанични стъпки към изправяне, които нашите прадеди са извършили в сивото утро на древните времена.

Колко дълбоко е вкоренено в нас историческото развитие, ни разкрива ембриологията. От една страна, до своя четвърти месец ембрионът има значително по-дълъг гръбначен стълб, при това по-дълъг именно с онази част, която при гръбначните животни се нарича „опашка”. От друга страна, ембриологията показва, че гръбначният стълб не е по-нататъшно развитие на онази Chorda dorsalis68, която е обща за всички гръбначни животни. В началото още нероденият човек притежава една такава праструна. В хода на развитието оросяването на хордата намалява и от нея се образуват пихтиестите ядра на междупрешленните дискове. В този смисъл от гръбначния стълб може да се прочете колко години влачи на гърба си индивидуалният човек, но и колко милиона години има зад гърба си цялото човечество.

Нашите проблеми с междупрешленните дискове отразяват онези затруднения, които имаме и до днес в нашето историческо развитие. Това става ясно от анатомични изследвания. При придвижването си на четири крака тялото почива стабилно върху четири благонадеждни стълба. Дори и единият да излезе от строя, останалите три са достатъчни, а и опасността от падане при тази близост със земята не е голяма. Гръбнакът още не е бил стълб, а по-скоро леко извита верига. Към него здраво и сигурно е била прикачена една торба за пренасяне на чувствителните вътрешности. Главата още не е била завладяла висшето място в живота, а с това и господството. При кретащия начин на придвижване тя по-скоро е висяла отпред и през цялото време е била по-ниско разположена от раменете. Както вече споменахме, това е създавало за нашите прадеди предимството по-рядко да са били задръстени от хрема.

Но със своето изправяне амбициозните и устремени към висините хора не са искали да решат само проблема с хремата. Чрез замяната на четирите благонадеждни стълба с две несигурни и клатушкащи се кокили те преместили опасно нагоре центъра на своята тежест и превърнали стабилното си дотогава равновесие в лабилно. Но устремилите се нагоре хора взели най-доброто от тази ситуация - те не само наследили една успокоителна за двата крака сигурност, но придобили впечатляваща изтънченост на предните си крайници. Вероятно тук става дума за най-ранната форма на спестяване на труд чрез рационализация. Но спечелената свобода чрез освобождаването на два крайника имала и своята цена.

С изправянето в живота се появила и темата за изправената походка и откровеността -ас тях и висшето място на главата. От живеещите на четири крака животни никой разумен човек не очаква изправеност и откровеност. От друга страна обаче, ние особено се радваме, когато домашните животни се изправят като човечета и наистина приличат на тях. Колкото повече имитират човешките жестове - т. е. колкото ходят по-изправени, - толкова по-близки ги чувстваме. В последна сметка приемаме липсата на изправена походка при животните точно както и при децата, докато още лазят на четири крака. Едва появата на главата на най-високото място и изправянето на гръбначния стълб осигуряват изправената откровеност. Именно с тези две стъпки тя се е превърнала в категорично изискване и само изправеният човек минава за приемлив от всички.

68 Chorda dorsalis означава „обратната страна", „откъм гърба"



С изправения и откровен живот, респ. с повдигането на главата, върху хората се излива потоп от изисквания и натоварвания. Към способността за поемане върху плещите на физически товар и пренасянето му на дълги разстояния се прибавя и носенето на товар върху собствените рамене в преносен смисъл. По този начин е предоставена и възможността за претоварване в двоен аспект. В осведомителен по отношение на новите проблеми орган не се превръща само често запушеният нос; като съществено засегнат орган гръбначният стълб напълно естествено попада в центъра на конфликта. За повторното потискане на издигналия се нависоко човек допринасят всички поети товари, бремета и отговорности, но също и разрасналият се при изправянето на два крака кръгозор. При това физическите натоварвания били далеч по-безобидни, защото всички ги осъзнавали. Днешните хора са смачкани най-вече от несъзнателните товари и обременености, които прекомерно натежават върху техните модерни междупрешленни дискове.

1. Проблеми на междупрешленните дискове

Всички съзнателно поети физически тежести и най-вече несъзнателните духовни и душевни натоварвания въздействат върху междупрешленните дискове. Последните се пригаждат, доколкото могат, и поддават - все някога обаче дигата, под формата на фиброзен пръстен, се разкъсва и се получава твърде неприятен пролапс. Болката и останалите симптоми на смущения в усещането, стигащи до парализа, ясно показват колко застрашителна е тежестта. Тя прави човека неспособен както да се движи, така и да се бори - иска му се да изкрещи от болка.

Най-честото място на подобни пролапси се определя от анатомичните особености. Там, където амортисьорната система най-малко поддава и тежестта е най-голяма, натоварването върху междупрешленните дискове е най-силно. По тази причина над 90% от пролапсите засягат трите най-ниско разположени междупрешленни диска - и особено последните два. Както казва народната поговорка, „последният опира пешкира". Онова меко и женско, което е попаднало в мелницата на твърдото и мъжкото, отстъпило е под тежестта и крещи от болки за помощ, бива изрязвано от ортопедите с най-добри намерения. Тогава вече не може да боли - това е очарователната логика. По този начин проблемът не се премахва от света, а просто се отстранява. В пролапса на междупрешленния диск е въплътена тенденцията за отклоняване на нарастващата тежест встрани. Операцията за кратко време облекчава положението, но темата се изтласква още по-дълбоко в сянката, откъдето отново привлича вниманието още при следващата възможност.

Предисторията на пролапса на междупрешленния диск започва далеч по-рано: при нормални обстоятелства еластичното пихтиесто ядро отклонява натоварването от тежестта към разтворената страна. Ако изгуби своята еластичност, ядрото не може вече да върши дейността си толкова сполучливо. По този начин при нарастващо натоварване се увеличава опасността от образуване на пукнатина във външния фиброзен пръстен. В подобен случай - дори и при нормално натоварване - ядрото се приплъзва през цепнатината на укрепващия пръстен и притиска съответните нерви, предизвиквайки силни болки. При заден пролапс на междупрешленния диск най-пострадали се оказват страничните нервни коренчета. Възникващата болка се разпространява по нервните пътища в посока към периферията. При типичния ишиас тя може да стигне до прасеца и да продължи към стъпалото. В по-редки случаи изстисканият навън междупрешленен диск притиска гръбначния мозък. Тогава болките се усещат в онези области от долните части на тялото, от които идват притиснатите нервни влакна. Може да се стигне до различни видове парализа - както в краката, така и в пикочния мехур или червото. След остър пролапс изстисканото навън ядро често се прибира от само себе си, а в много случаи може да бъде върнато обратно чрез т. нар. наместване. В последна сметка обаче засегнатият може да бъде сполетян от нов пролапс при всяко екстремно движение.

За постигане на истинско лечение притиснатата мека част трябва да бъде облекчена от тежестта и дългосрочно освободена от натоварването. Полезно може да се окаже и



наместването на разместените кости, но накрая цялата объркана ситуация трябва отново да се намести - на духовно и душевно ниво.

„Дяволската болка” - по-известна с понятието „лумбаго” -не е някакво случайно хрумване, а се среща в множество езици. През Античността естествено са изхождали от факта, че страданието и особено внезапно приклещващите болки са изпратени от съдбата и по този начин - от боговете. В това отношение особено изпъкват Хеката и Пандора. В шотландския и ирландския език съответно се използват думите „Albschoss" и „Elfflint". Във внезапно връхлитащата болка древните виждали вселяване на злото и го отдавали на злите дяволи и вещици. Въпреки че днес сме далеч от подобни причинни обяснения, механизмът на тази проекция ни е съвсем близък. Мнозина флиртуват с мисълта, че някой трябва да има вина за пролапса, само не и те самите. В този смисъл определението „дяволска болка” е подходяща и за нас. Вероятно първата жертва на това заболяване действително се е оглеждала около себе си за някоя „вещица” или „дявол”. И вероятно направо се е „забравяла” при вида на красивото. Ако бе признала своето въодушевление, гръбначният й стълб безропотно би издържал всичко. Но онзи, който „се забравя”, без да внесе собствения си дял в увлечението, е заплашен по-късно да преживее пукнатината физически чак докато неговото директно участие в случката вече е извън всякакво съмнение. Обозначението „дяволска болка” прехвърля отговорността върху плещите на съответната вещица, която коварно и без причина е ударила жертвата си откъм гърба. В действителност обаче н най-лудата вещица може да превърти само нечия глава, която се забравя. Естествено съществува изобилие от ситуации, при които можем да си съсипем нещо, без това да има общо с „дяволската тема”. Общото в случая е, че става дума за несъзнателни и по този начин неконтролирани действия, за които не може да се гарантира.

Ако един пролапс на междупрешленен диск продължи дълго време, от първоначалното „гъделичкане” и „мравучкане” може да се стигне до парализа в смисъла на параплектичен синдром. Началната фаза на заболяването ни сблъсква с неприятни усещания, които предизвикват несъгласувано и измамно разпореждане с долната половина на тялото. Парализата показва невъзможността за контрол на тялото и неговата без жизненост при пролапса. Неприятните усещания насочват вниманието надолу и подчертават необходимостта от грижа за тази област. Парализата въплъщава неразрешен вариант за отслабване на напрежението. Задачата е да премахнем това напрежение по отношение на долната част на тялото и краката. С ограничението на долните крайници се засягат темите стоеж (устойчивост, солидност, стабилност, настойчивост, самостоятелност) и вървеж (движение, подвижност, напредък и възход). Става дума за отслабване на напрежението, респ. за разпускане на тези области.

Специалната проблематика на страданието се установява от моментните симптоми. Например някои пациенти с увреждания на междупрешленния диск не могат да се изправят. Приведени напред в тазобедрените стави, те са в състояние да се придвижват само прегърбени и с вцепенен гръбнак. Ненапразно народната мъдрост говори за „прегърбено куче”. Тук очевидно се визира проблематиката за липсващата откровеност. Съвсем конкретно е изобразено колко болезнено е за засегнатите да бъдат откровени, респ. да ходят изправени. Изобщо не им е възможно да се изправят, да не говорим за демонстрация на твърдост. Разрешението се изразява в приведено-примиреното поведение. Очевидно става дума за приемане на тази позиция, т. е. за действително преклонение и превръщане на унижението в смирение.

В същата рубрика попадат и противоположните случаи. Става дума за онези вдървени и прекомерно изправени пациенти, които се движат сковано като роботи, понеже и най-малкото навеждане или отклонение от отвесното положение им причинява непоносими страдания. Заболяването изрично показва липса на гъвкавост и цялостна вдървеност и безжизненост. Те гордо крачат през определения от меките движения и плавните преходи живот, който им остава чужд. Походката им ясно изразява, че те не допускат в себе си никакви междинни тонове и нюанси, нищо преливащо се и неопределено. Твърдите структури и прекомерната откровеност определят целия им живот и стигат до деспотизъм. Междинните тонове и истинското примирение са им чужди.



Откровеността им е принудена и изглежда неистинска - тя е патерицата, която им помага да преминават изправено и победоносно покрай истинския живот. На този духовен пейзаж подхожда образът на стария ерген или на пруския офицер. Но в симптоматичната картина се съдържа и спасителната задача: откровеността, демонстрирана постоянно поради невъзможността за измъкване от тесния корсет, да се превърне в истинска праволинейност и честност по отношение на собствената личност.

Макар и на противоположни полюси, и двата типа споделят един общ проблем: откровеността. „Прегърбеното куче” трябва да се освободи от своята гърбица и скритото в нея покорство. Ако успее, ще спечели честността и откровеността на противоположния полюс. „Старият ерген” трябва да приеме своята скованост и да научи, че в нея се спотайва освобождаването на откровеността и духовната и душевна праволинейност. Ако е открил тази честност дълбоко в себе си, лесно ще му се удаде спускането в житейските глъбини, превиването на собствения гръб и смиреното заставане пред живота. Идвайки от неразрешеното основно противоречие, високомерието и унижението се приближават от различни страни до една и съща разрешена основна тема: искреността и смирението. Дори когато привидно са толкова отдалечени, те в действителност са твърде близки. Например никой не е толкова заплашен от унижение, колкото високомерният човек. Никой не въздейства толкова арогантно и отблъскващо, колкото подлизуркото, който сам не знае нищо за своята изкривена неприличност. На разрешеното ниво нейната близост става по-осезаема, защото истински смиреният е и абсолютно откровен.

Друг важен пункт е факторът „покой”. Симптомите на болестта принуждават към покой повечето пациенти, защото всяко движение им причинява болки. Те очевидно са се претоварили и чувстват онези болки, които ги заставят да се движат превити под тежестта на своя живот. Симптомът едновременно ги лекува, принуждавайки ги към необходимия за тях покой. По този начин те в пълно спокойствие могат да се замислят защо и за какво са се претоварили, или пък са позволили на други да им причинят това. Резултатът от подобни размишления ще ги доведе до познанието, че са се опитали да спечелят особено високо признание чрез особени постижения. Вътрешната вихрушка от амбиции и възход издава вътрешни нередности и ги отлага върху телесните прешлени. Задачата се състои да издържим собствения си покой, вместо да продължим отново опитите да издържаме бремето и да прикриваме вътрешното чувство за малоценност с външни доказателства за независимост. Както трябва да капитулираме в тази ситуация, така би било подходящо да снемем всички излишни товари и да си починем.

Много по-рядко пациентите изпитват най-страшните болки именно легнали и в покой, което ги принуждава неспокойно да обикалят наоколо и да спят седнали. Тук действа симптомът „движение” и той ни принуждава към будност или събуждане. Очевидно не става дума да лежим в леглото и да си почиваме; изискват се активност, откровеност и отговорност - при това мигновено.

Въпроси

1. Какво мисля по темата за откровеността в моя живот? 2. Показвам ли твърдост и готов ли съм за важни неща?3. Гъвкав ли съм достатъчно, способен ли съм на истинско смирение?4. Дали мъжкият елемент потиска у мен женския или направо го смазва?5. Нося ли несъзнателно някакво бреме, което иначе не защитавам съзнателно?6. Какви тежести поемам само заради външно признание? Покой или движение изисква симптомът от мен?

2. Изместване на първия шиен прешлен

Дължащото се най-често на травма изместване - или луксация - на най-горния шиен прешлен предизвиква със своите стрелкащи болки особени проблеми, които могат да обхванат целия гръбначен стълб. От митологията е известен титанът Атлас, който



заради бунта на титаните бил наказан да носи земното кълбо на раменете си и да го поддържа в равновесие. Най-горният шиен прешлен притежава аналогичната задача да поеме върху себе си черепа и не само да го носи, но и да го балансира.

Ако атласът се отклони от тази тежка и отговорна роля, опитвайки се да се отмести встрани, това представлява опит да се измъкне от възложената му отговорност. Едновременно с това той показва чрез болките си колко го измъчва тежестта на кълбото. Понеже не се чувства единствено отговорен, той оставя болките да се пренесат и върху останалите, разположени по-надолу елементи на гръбначния стълб. За хората главата се е превърнала в свят - особено за онези, които имат подобни оплаквания.

В лицето на своя най-висш представител, атлас, тялото подсказва на човека, че не е готово безропотно да носи на раменете си тежкото бреме на „дебелата глава". То насочва вниманието към себе си и според силата на битката понякога направо крещи за помощ. Най-много би му се искало да се измъкне встрани и то в известен смисъл изразява това свое желание чрез промяната на положението си. Следователно изплъзналата се в сянката тема гласи: натоварването от главата е вече непоносимо, границата на болката е прекрачена. Единственото смислено разрешение е да оставим отново да ни наместят главата. Това естествено би станало най-добре в преносен смисъл. За първата стъпка обаче би могъл да допринесе и един чакръкчия. С единствен и по-силен тласък, който премества главата малко повече от необходимото, той отново я връща обратно в обичайното й положение. Тази относително драстична намеса вече показва, че е необходим сериозен тласък, за да се намести отново толкова разместената позиция. Много характерно е, че чисто физическото наместване не е достатъчно трайно и съответният прешлен е склонен да се измести отново - също както и посочената в преносен смисъл ситуация не е напълно изяснена. Травмата, която атласът приема за повод на своето изместване, именно със своята съпротива показва колко голямо е съпротивлението срещу смяната на посоката. Трябва да се приложи известно насилие, за да се превърти главата на засегнатия. Както самата травма, така и хиропрактиката демонстрират колко необходими могат да бъдат дори и резките промени в посоката.

Задачата при изместения атлас е да изскочим - било то и поривисто - от обичайните релси, да се оставим да ни завъртят и дори да ни превъртят главата, при това може би не чакръкчии, а други по-привлекателни хора, които да направят това ненасилствено, а ние доброволно и с удоволствие да приемем новото.

Пациентите стоят на противоположния полюс на онези, които въртят глави като ветропоказатели според посоката на вятъра. Те осъзнават своето поведение, въпреки че то се основава на известна съзнателна спекулация и порядъчна доза опортюнизъм. Преднамереното осъзнаване на своето съмнително поведение им спестява някои телесни симптоми, иначе те би трябвало просто да изхабят своите шийни прешлени.

Ако някой кълчи врата си при всяка възможност, не е далеч съмнението, че той не признава своите опортюнистични повратни маневри и по този начин тялото го принуждава да се осъзнае. Той болезнено бива подсещан, че е отишъл твърде далеч в своите кълчения и стреля извън целта. Симптомът отново съдържа готова терапия и принуждава засегнатия известно време да ходи с наочници и без да гледа настрани, а целенасочено да следва носа си. Дългосрочното разрешение след това изпитание от противоположен полюс се състои в откриването на истинската подвижност и способност за нагаждане. Препоръчва му се да не поглежда встрани на никаква цена, а да се отпусне по течението на живота, пригаждайки се към неговите изисквания.

Въпроси

1. Дали главата ми се е превърнала в непоносимо бреме?2. Против какво се бунтува моят атлас?3. Какво иска да ми каже съдбата, когато поставя главата ми в правилно положение?4. Какво би могло да ми завърти главата и кое - да я намести? Какви са способностите ми за пригаждане и повратливост?



3. Проблеми на стойката

Външната стойка съответства на вътрешното положение, респ. го въплъщава. Ако някой се помъчи да потуши своето вътрешно поведение със съзнателно приета външна стойка, това най-често се забелязва от околните и започва да създава проблеми на засегнатия. От друга страна, някои съзнателно предприети външни промени - например в смисъла на ритуали - могат успешно да предизвикат вътрешната същност. Тази идея е залегнала в ученията на асана и мудра, практикуващи хата-йога. Поради осъзнаването на подобни ритуали изобщо не възниква такова телесно страдание, каквото пораждат уморителното преиграване и заблуждаващото поведение.

Ако едно заболяване натрапва някому определен телесен израз, то ще предизвика и съответното вътрешно поведение, във всеки случай неосъзнато от пациента. Решаващ пункт за тълкуването е дали той съзнателно се е идентифицирал с определено поведение, или е станал негова несъзнателна грешка. Освен това един смирен човек би се чувствал добре леко приведен и със затворени очи - това не би му причинило страдание. За друг същият стоеж би имал принудителен характер - той ще се чувства угнетен и ще изпитва съответни болки от оказваната съпротива. Следователно една стойка още не може да бъде приравнена към болестен симптом - решаваща е нагласата, която засегнатите имат към нея.

Превит гръб, извит гръб и „бастун”

Изяснената по-горе близост на противоположностите при проблемите на междупрешленния диск е валидна и за смущенията в стойката. Превитият и извитият гръб са двете страни на една и съща монета. Превитият гръб издава едно превито и дори пречупено дете, или - само че по-късно - съответния възрастен човек. Но именно тази натрапваща се на погледа честност на симптома най-често е трън в очите на възпитателите. Те не желаят да изгубят своето влияние и затова не се уморяват да повтарят съответните напомняния като „Изправи се!”, „Изпъчи гърдите!”, „Прибери корема!”. С течение на времето откровеният симптом на превития гръб може чрез тренировки да се компенсира в извит гръб или „изпъчен гвардеец”. Превитият гръб показва, че някой се прегърбва, че не може да се изправи и е лишен от твърдост. Можеш да пречупиш нечий гръбнак и без да го докоснеш физически. Волята на коня се пречупва, когато покориш и направиш гъвкав гръбначния му стълб. Пречупването на човека става по същия начин - превиваш гръбнака му, пречиш му да следва правилно своите лични интереси и възгледи, отнемаш му възможността да върви изправен в живота. Превитият по този начин действително е изкривен и наистина е нечестно, ако не се застъпи за живота си. Във връзка с това си припомняме образа на колоездача, който се прегърбва, за да си пробие път напред. Този образ е карикатура на цялостното жизнено поведение: отгоре прегърбен, отдолу тича. И други образи - влечугото и отвратителният подлизурко - разбулват подобно опортюнистично поведение, характеризиращо се с липса на праволинейност и изобщо на собствена жизнена линия. Става дума за неустойчиви хора, които не могат да се изправят и да вървят изправени в живота. В своята душевна прегърбеност те въплъщават връщане към онези времена, когато „хората” още не са ходели изправени. Вероятно ни обижда именно тази тяхна регресия, която ни припомня тъмните епохи на колективното минало.

Най-близкият сроден противоположен полюс е извитият гръб. Думата е откровена и издава нестабилността на тази стойка. Ако превитият гръб е сигнатурата на прегърбения и унизен пациент с увредени междупрешленни дискове, извитият гръб издава олюляващия се с усилия по своя жизнен път еснаф. Тазът му е изместен напред - за да уравновеси това предно натоварване и да спази що-годе прилична стойка, той трябва максимално да отдръпне назад гръдния си кош. Резултатът е формата на един въпросителен знак, който определя и живота му. Докато гърбавите се превиват пред всичко, за да не блъснат или обидят някого, извитите гърбове искат както да угодят на



всички, така и да направят добро и респектиращо впечатление. Те довеждат своята пружинираща стойка до екстремност и продължават да пружинират в живота.

Старият ерген притежава най-рафинираната измамна стойка, защото измамата най-трудно се разпознава, а въздействието е респектиращо. С изправения си като бастун гръб той демонстрира своята образцовост, но също и откровеност, безукорна походка и гордо изпъчени гърди. Когато подобна стойка не е естествена, а демонстративна, се поражда съмнението, че тя служи за компенсация на притаен в сянка прегърбен подмазвач или угодник.

Пречупените деца, които се оставят да бъдат приучени на подобна стойка, са тъжният пример; войниците много често са смешният. Колкото по-сурово е обучението, толкова „по-добри" са войниците. Съществената цел на подготовката е насочена към пречупване на волята на служещите - а заедно с това и на тяхната упоритост. „Наля-во!”, „Надяс-но!”, „Стой!”, „Ходо-ом марш!” и т. н. Изисква се безропотна работа и безусловно послушание, които се тренират до припадък. Именно войникът не бива да мисли сам и да защитава интересите си, защото иначе не би рискувал живота си за идеите на военачалниците и политиците. Той е длъжен да изпълнява чужди заповеди, без и най-малко да разсъждава върху тях. Казва му се всичко необходимо - от посоката, в която да гледа, до стойката на гръбначния му стълб. Един елитен войник, който бе се вглъбил в този идеал, публично и гордо се самоопределяше като „бойна машина”. За да станеш машина, естествено трябва да прогонят собствената ти воля, респ. безусловно да я подчинят на чуждо водачество. Твърдостта на гръбначния стълб се замества от железни заповеди. Но за да могат прегърбено да припълзят напред, без това да направи впечатление на противника, войниците трябва да имат здрав и трениран кръст. Заповедите в това отношение са честни именно поради наивната си глупост: „Равни-и-с! Мирно! За по-чест!” Това са крайно неподходящи напътствия за борба - тук се издялват марионетки, на които се задава всяка дреболия, докато накрая започнат да функционират сляпо. Напълно естествено е, че към лишените от самостоятелност се обръщат на „ти". Тренирането на роботи, които безропотно изпълняват и изключват собственото си мислене, е насочено към буквално сляпо покорство.

Свободното положение на кръста, изобразяващо контрапункта на посочените три състояния, е всъщност много близко до стойката на войниците, защото тя е изпълнена с бушуваща, а не застинала енергия. Само уверените в себе си хора имат подобна изправена и гъвкава походка. Такава вътрешна правдивост и сила излъчват „добрите” филмови герои, готови да се борят за защита на правата си. В този смисъл войниците могат да се причислят към тях. Тук можем да си припомним за воина Аруна, героят на Бхагавад Гита; за Атина Палада и за воинския идеал на шаманите - всички толкова горди, че не се прекланят пред никого, и толкова смирени, че не разрешават никому да им се покланя. Най-добрият представител на тази стойка ми изглежда Тао Ши, който с помощта на своята гъвкавост улавя птица. Изправен и спокоен, той предлага на птицата да кацне на рамото му. И тя долита, усещайки от неговото безстрашие, че няма от какво да се страхува. Но когато поиска да отлети, това не й се удава. Ако понечи да се отблъсне от рамото, майсторът с гъвкаво движение го отдръпва. За да може птицата да се освободи, майсторът трябва да й окаже отпор.

Това пътешествие от детската стая през плаца за обучение до съзнателния воин трябва да покаже, че в екстремните случаи на гръбначната стойка се засяга една тема, която се върти около собствената си ос: от една страна, липса на твърдост и разбито вътрешно поведение; от друга - храбра откровеност. Изразът „нарушена стойка” е много точен, защото показва увреждане поради отдалечаване от собственото свойствено поведение.

Въпроси

За превития гръб:1. Прегърбен ли съм в живота? От какви удари се страхувам, кого настъпвам? От какво ме е страх?



2. За кого или за какво се присвивам?3. Какво очаквам от това? Къде искам да стигна по този начин?

За извития гръб:1. Какво е изкривено и кухо в живота ми?2. Кому и какво искам да докажа?3. От какви удари се страхувам, какво искам да избегна?

За бастуна:1. Какво ми носи безропотното изпълнение и послушанието?2. Какво става в мен, когато приема някаква външна стойка?3. Какво основание имам за подобно гордо поведение?

4. Гърбица

Гърбицата е предизвикана от наклонения напред гръбначен стълб и може да има различни причини. Възможно е гръбначните прешлени да са грохнали поради туберкулозни или рахитични процеси, но гърбицата може да бъде по рождение или да е последица от травма. Със своето отблъскващо въздействие тя не само напомня „прегърбено куче”, но и гърбавата вещица от приказките. Общото на двете не е обърнатият към небето, а сведеният към земята поглед. Както обаче намекнахме в свързаната със змията проблематика, всичко долно ни е особено съмнително, да не кажем ужасно. Например децата имат особено отвращение от гърбавите и ги отбягват. При това очевидно не става дума за отричане на засегнатия човек, а за антипатия към неговата фигура. Тя е въплъщение на една тема, която засегнатите не съвсем ясно съзнават.

Белязаните по този начин от съдбата от най-стари времена се свързват със злото. Разпространените народни поверия виждат в гърбицата наказание за предишни грехове, а хората от Изтока биха намерили в нея наказание от кармата или дълг за покаяние. Без да се засяга проблематиката на породените от нея

чисто житейски проблеми, може да се установи, че гърбавата фигура символизира унижение. Прегърбените от съдбата очевидно не притежават много възможности за офанзивен сблъсък със света. Те са затворили очи и просто създават това впечатление. Принудителната стойка им пречи да натрупат определени познания в живота; те явно не се справят и са изпреварени от другите.

Задачата е същата, каквато и на прегърбените от ишиас пациенти; сега обаче тя се прицелва много по-дълбоко и е поставена принципно. Необходимо е унизителната стойка да ни приучи в смирение. При една толкова емоционално натоварена тема проблемът на оценката е особено опасен. Наистина в конкретния случай страничният наблюдател винаги ще различи темата, но не и нивото, на което тя се изживява, а още по-малко степента на започналото разрешение. Тук за пример може да послужи Квазимодо, звънарят на Нотр Дам. Мога да кажа от собствен опит, че сред най-смирените хора, които съм срещал, е една много стара прегърбена жена. С външния си вид на вещица тя се е превърнала в ангел за своите близки и е изпълнила собствената си задача. От угнетението е израснало нейното смирение. Освен ангелското й търпение и приветливост се налага и безусловната й отдаденост на съдбата.

Въпроси

1. С какво иска да ме сблъска собствената ми съдба? Прегърбвам ли се пред нея? Сам ли го правя, или заедно с други?2. Какво изпуснах от погледа си, въпреки че ми е пред краката? Как реагирам на гърбавото?3. Кога съм склонен да се прегърбя, кога принуждавам към това другите?4. Пред какво се снишавам? Трябва ли другите да се превиват пред мен?



5. Кои ситуации ме угнетяват? Кога самият аз угнетявам?6. Какво е отношението ми към покорството?7. Как стоя в живота?

5. Сколиоза, или странично изкривяване на гръбначния стълб

При сколиозата - едно странично изкривяване на гръбначния стълб - става дума за съзнателно отклонение от средището на определена централна област. Освен самия факт откровеното тяло едновременно показва и посоката на заблудата, която - както и всяка едностранчивост - вреди едновременно и на двете страни. Ако жизненият равновесен център се измести наляво, към женската страна, дясната мъжка определено е ощетена - но и женската не се чувства добре. При обратното привилегироване на дясната страна е онеправдана не само лявата женска част - мъжката също страда от прекомерното си тегло. Както двете страни печелят от хормоналния баланс, така и заедно страдат от нарушеното равновесие.

При по-сериозни отклонения от средната линия са засегнати вътрешните органи на гръдния кош. Ако сърцето не е на правилното място, тълкуванията са излишни. Същото е положението, ако двата бели дроба, наподобяващи криле, не могат да се разгърнат свободно. Отрязаната им свобода не допуска големи излети както в конкретен, така и в комуникационен аспект.На телесните изкривявания съответстват душевните. Става дума най-вече за нечестни постъпки, които изобщо не се забелязват от засегнатите. Както и да го усукват, грешката вечно виси на гърба им. Изкривяванията имат винаги двойствен характер; отвръщаш се от едно и се обръщаш към друго. Интересно е, че по-голямата част от сколиозите са десни, към мъжката страна. При своето лечение един пациент още веднъж преживя съзнателно началото на своето гръбначно изкривяване през пубертета, когато не могъл да се изправи срещу баща си и вместо това се отклонил телесно. Особена драма синът преживявал на масата, където трябвало да седи вдясно от баща си. Понеже не успял да се дистанцира душевно, гръбначният му стълб се извил настрани и се отдалечил от бащата. Иначе опитвал да си пробие път в живота също без да показва твърд характер. Хората с подобни изкривявания се опитват да се измъкнат и да се присвият пред откровената прямота. Гръбначният им стълб върви по криви пътища и разбулва подобни предпочитания в преносен смисъл, които обаче не биват признавани. Вместо да влизат в директни отношения, тези хора са склонни да въртят околните на пръста си и да избират заобиколни пътища за избягване на трудностите. Понякога те сами се оставят да бъдат изиграни или въртени на малкия пръст. Един вариант на този образец, съзнателно трениран телесно, може да се наблюдава във вариетето при т. нар. „хора без кости” или „хора-змии”.

Задачата се състои в действително заставане на предпочитаната страна. Ако живее на този полюс, тялото се разтоварва и теглото отново може да бъде равномерно разпределено. Действителното натежаване в едната половина води до осъзнаване на нейната половинчатост и дава шанса за откриване на качествата й в дълбочината на противоположността. Спасението от това промъкване се крие в гъвкавото пригаждане към житейските необходимости. Това не означава да се оставим на всеки вятър, а да трептим с жизнения ритъм в смисъла на Хераклит и неговото мъдро прозрение: panta rei, всичко тече.

Въпроси

1.От кои мои страни съм се отвърнал, коя от тях ми е напълно излишна?2.Какво в живота не ми достига? Какво предпочитам да избягвам?3.Какви препятствия заобикалям, ако трябва и в мътни води?4.Каква е моята откровеност? На какви компромиси или дребни отстъпки съм готов в това отношение?5.Какво искам да достигна с нечестност?



6. Параплегия

Тази парализа почти винаги е последица от травматично прекъсване на гръбначния мозък. При някакво произшествие гръбначният стълб на пациента е пречупен в буквалния смисъл на думата. На определено място гръбнакът е толкова повреден, че се прекъсва най-святото - защитеният от костните стени нервен канал. Травмата най-застрашително е прекъснала континуитета на живота, разкъсвайки връзката между горе и долу, между главата и тялото или неговата долна половина.

Парализи са възможни навсякъде по гръбначния стълб. Но ако травмата на нервния канал се случи много високо, се стига до смърт от парализа на дишането - както при обесване. Най-честите случаи засягат долната част на тялото и принуждават пациента да живее в инвалидна количка. Строго погледнато, тя представлява една протеза и спомага за определена подвижност, която съдбата всъщност е искала да отнеме. Количката става част от живота и със своите технически подобрения отново може да отвори вратите пред различни жизнени области.

Симптомът показва безжизнена неподвижност на долната и според архетипа женска телесна половина; едновременно свидетелства и за неизменността на положението. Между главата и долната част на тялото вече не съществува жива връзка, а цялостно блокиране. Чрез парализата се усеща безпомощност по отношение на собствения долен полюс. Симптомът принуждава засегнатия да се отнася към долната си половина като към чуждо тяло. Сега той трябва непрекъснато да се грижи за нея, но само външно и без вътрешно чувство. Ситуацията едновременно му изяснява необходимостта от долния полюс. Естественото функциониране на долната половина е престанало и може да бъде заменено от мъчителни външни усилия. Контролът върху пикочния мехур и червата трябва да се изучава и придобива както в началото на живота - но при влошени обстоятелства. Засегнатите са затруднени да отдадат надолу онова, което вече са поели отгоре. Материалното отдаване се затруднява при изхождане по голяма нужда, а душевното - по малка нужда. Симптомът издава, че липсва естественото чувство за правилното време на отдаването. Сега всичко трябва да се усвои отново, управлявано от условни рефлекси и независимо от вътрешното усещане. В този смисъл животът се превръща в принудителен ритуал.

Гениталната сексуалност става невъзможна. От тази гледна точка събитието е не само атавистична проява, а връщане към най-ранното детство. Гениталността, а чрез нея и силата на собствения пол се отнемат радикално и с един удар. Освен това се парализират ходенето, стоенето и катеренето, а чрез тях - движението, напредъкът и възходът. Външният напредък и изправеното поведение са станали невъзможни и могат да бъдат заместени само от съответни вътрешни стъпки. Жизненият кръг е значително ограничен в едно тясно пространство.

Очевидно засегнатите трябва да отклонят своите външни активности навътре и се нуждаят от време, за да се запознаят със ситуацията. Те не са свободни, а приковани от съдбата към инвалидната количка. Вместо външен напредък се препоръчва вътрешно развитие. Отрязаната свобода навежда към подозрение за предишни проблеми в този аспект. Твърдата намеса на съдбата при нещастни случаи показва необходимостта от внезапни и задълбочени промени на курса. В изявленията на парализирани от травма пациенти, които са преодолели своята тежка съдба и отново са взели живота в свои ръце, често прозвучава дълбоко самопознание и правилно тълкуване на трагичното събитие: „Нещастието сложи край на лудото ми препускане” - това е само едно от многото самопризнания. Засегнатите признават, че са отишли твърде далеч в своето безстрашие. Истинската смелост се развила по-късно, когато след първоначалното отчаяние трябвало да разберат, че безстрашието е само компенсация на дълбоко залегнало чувство за малоценност. Изявленията на катастрофирали мотоциклетисти и други екстремни спортисти доказват, че нещастието е завършило една фаза на прекалено засилено външно и най-вече несъзнателно движение и това нещастие рязко,



но благотворно ги е върнало на земята. След като първоначално усещали живота в инвалидната количка като непълноценен, именно той отворил очите им към действителната жизнена стойност. Онова, което преди е било напълно естествено, изведнъж може да бъде преоткрито като най-скъпоценен дар и възможност за задълбочени познания. Така че много често именно инвалидната количка разкрива чудото на придвижването. Нещастното събитие изхвърлило един от засегнатите от безобидното лутане и го насочило в истинския му път. „Без това нещастие изобщо нямаше да го разбера.” Друг пациент осъзнал своята сексуална необузданост с противоположния пол едва след като изгубил възможността за извършване на генитален секс. Нежностите, които преди това му се стрували банални и маловажни, изведнъж придобили неочаквана дълбочина и значение. При мъжката парализа решаващ пункт най-често е двойната неспособност за проява на мъжество.

Най-близката задача гласи: връщане на земята и привикване с безпомощността. Пренастройката към вътрешна активност и движение е колкото трудна, толкова и необходима, особено за хора, предопределени към прекомерна деятелност и външно раздвижен живот. Девизът на мнозина засегнати е да не превиват врат в смисъла на „само да не се предам и да не отстъпвам”. Но най-напред те трябва в един по-дълбок смисъл да се върнат обратно, да се приземят и да преустановят летенето във висините, а да измерват своите предявени претенции с реалността. Животът в седнало положение ги принуждава да си пробият път именно седнали. В инвалидната количка те конкретно поемат живота в ръцете си и сами се возят през него. Нещастието изостря осъзнаването, че животът не е вечен и има значителна стойност.

Добре би било да си признаем каква стойност е имала нашата долна половина - и по този начин женският полюс – в миналото. Въпреки че пациентите са получили много от нея, те често не са били готови да й отдадат полагащото се внимание. Сега те трябва да я наваксат и да насочат към нея цялото си внимание, въпреки че няма какво да очакват от нея. Белег за това е тяхната увиснала като чуждо тяло женска половина. Симптоматиката не само изяснява колко чужда е била на пациента собствената му женска страна, а дори го принуждава да засили вниманието си към нея. Усещаш, че тя изпълва половината от живота ти и че без нея наистина си половин човек.

Произхождащата от единичното нещастие главна задача препоръчва използването на останалия незасегнат горен полюс -при това далеч по-смирено отпреди. Засегнатите се приучават да гледат нагоре, защото всички останали на практика ги превъзхождат. Така подчинената позиция на слабостта и необходимостта от помощ се превръща едновременно в задача и предизвикателство. В много ситуации те трябва да „остават" - както повтаряните в училище. Необходимостта от партньорство, която предизвикват повтаряните, доказва унизителността на тази ситуация. От друга страна, засегнатите по необходимост оставят себе си и партньорите си на сухо по отношение на секса. Унизените във физически смисъл и поставени в количка пациенти са принудени да вложат разбиране и трябва да се научат да приемат помощ. През нощта силата се превръща в безсилие. Телесно те завинаги са приклекнали и принудени да седят. Важно е само да изпълнят тази поза с духовна и душевна енергия и да се обърнат към оставащите им възможности. Ако дотогава са гледали живота отвисоко, сега седят в краката му. Както посочват симптомите, общуването със света е много по-трудно - което е израз и на женския полюс. В разрешения аспект това се изразява чрез отдаване и смирение, а в неразрешения - чрез резигнация и капризни настроения, стигащи до депресии69.

Седнал в краката на живота – тази би могла да бъде изходната позиция, при която спокойно да се обърнеш към жизнения смисъл и да го откриеш за себе си. Чести са случаите, когато разсечени през средата хора приемат своята разполовеност като повод за разцъфтяване на здравата половина и едновременно за надрастваме на себе си и собствените си възможности. Симптоматиката на ограничената подвижност показва, че избраният от съдбата път води не толкова до Олимпиадата за инвалиди, а по-скоро към духовните Елисейски полета на античния Рай. Ако подобни състезания служат за

69 Думата „Laune" - настроение е свързана с Луна, от лат. „luna"; срвн. и френското les lunes - настроения



реалистична корекция на претенцията за № 1 и подчертават радостта от движението и запазените възможности, от друга страна, те могат да бъдат и лечебни. Борбата срещу толкова тежка съдба винаги оставя един път за силата и властта - както впрочем и опита истински да докажем на другите какво можем; да докажем, че не се нуждаем от съчувствие. Цялата поведенческа палитра на израза „Ето, сега вече наистина се започва!” е недвусмислено свързана с войнстващия мъжки полюс, докато тук става дума да придадем на този полюс женско естество.

От трите телесни центъра е засегнат най-долният център на таза; главата и сърцето обаче са напълно запазени. Пациентът ненапразно е изхвърлен от релсите. Опитът за игнориране на съдбовните знаци чрез възможно най-рафинирани протези не би могъл да доведе до задълбочено разрешение, доколкото не съществуват протези за отнетите чувства и усещания. Подобни неща винаги си остават функционален опит за надхитряне на съдбата. Нито в писаната история, нито в най-древните религиозни и митологични народни текстове е известен случай на успех при подобни опити. Това не означава, че не бива да се използват модерните и технически рафинирани възможности. Те стават опасни само когато водят до изтласкване на първоначалното събитие. Защото тогава съдбата трябва да измисли нещо друго и да постави същата поучителна задача по различен начин. Докато дори и великолепните възможности на модерното производство са ограничени, съдбовните остават необозримо многостранни.

Въпроси

1. Какво ми пречупи гръбнака? Какво отне предишния ми жизнен смисъл и занимания?2. Какво искам да кажа на моята мъртва долна половина? От какво страдам след нейното изключване?3. Умея ли да давам в душевен и материален смисъл?4. Какво означава за мен прямотата?5. Чувствам ли се примирен или съм близо до примирението?6. Как посрещам съдбата, която ми отне долната половина и ме направи толкова малък?7. Какво общо имам с темата „да остана седнал”?8. Как се отнасям към необходимостта от помощ и към зависимостта?1. Какво е отношението ми към силата и безсилието?10. Как изглежда отношението ми нагоре - към главата и небето? И какво е то надолу, към таза и земята?

VII. РАМЕНЕ

Положението на раменете издава някои неща от жизненото поведение. Раменният пояс - както впрочем и всеки един пояс -поддържа целостта на горната телесна половина. Той обхваща раменните стави, отпред ключиците и гръдната кост, а отзад раменните лопатки, които покриват горната част на гърба. Като средищно интеграционно място раменете свързват агресивността на ръцете и дланите с гърдите. Заедно с гръбначния стълб раменете са онази телесна област, от която сме в състояние да разчетем какъв товар може да понесе всеки човек и как се чувства тогава. Хронически вътрешни смущения могат да се изявят в раменния пояс под формата на втвърдени от пренапрежение мускули и дори деформации на костния скелет.

Най-характерни са повдигнатите рамене, между които сякаш иска да се прикрие една страхлива глава. Те са повдигнати от страх пред опасностите на външния свят като черупката на охлюва или костенурката. Ако нещо ни уплаши, ние автоматично прибираме глава. Когато страхът отмине, раменете се връщат в безопасно положение и главата се показва отново. Следователно хронично повдигнатите рамене издават, че техният притежател непрекъснато е застинал в това снижено и шокирано положение и изобщо не може да се отскубне от страха. Вероятно много са го били по главата, за да реши несъзнателно да се свие и да броди из света с отдръпната глава. Хроничният и замрял в раменната област страх се показва и от притесненото поведение. Нерядко такива рамене



са лишени от ширина и сила, с които да носят товара на живота и неговата отговорност. Едностранно повдигнатото ляво рамо служи за защита на сърцето и едновременно за неговото блокиране.

Анатомичният противоположен полюс представляват хората с увиснали рамене, които изразяват примирение. Те напомнят птица с увиснали криле и раменните лопатки действително имат определена прилика със закърнели криле. Увисналите рамене трябва да носят повече - включително и отговорност, -отколкото им стигат силите, затова и техните собственици са претоварени. Раменете се опитват да отклонят онова, което им е в повече, и да се измъкнат. В това има нещо, будещо съчувствие - особено когато раменете са тесни. Засегнатите сякаш трябва да поемат на плещите си целия световен товар. Като че ли някой иска да бръкне под също така увисналите им ръце и да им отнеме нещо ценно.

Откровено тесните рамене издават намалена способност за носене отговорността към собствения живот. Те правят впечатлението, че трябва да съберат сили, за да издържат на натоварванията. Като база за деятелност такъв раменен пояс е слаба предпоставка - справянето с живота коства усилия. Естествено собствениците на служещи повече за украшение рамене имат голяма потребност от опората на някое особено широко рамо, на което да облегнат главата си, а заедно с нея и отговорността.

Между повдигнатите и увисналите рамене се вместват квадратните, които посочват нормалното състояние. Във всеки случай и тук има няколко значителни белега на пресилване, които не са маловажни. Типично мъжките рамене с опънати мускули сигнализират на целия свят, че някой е готов да поеме не само своята, но и чуждата отговорност. С особено подчертаване на този телесен израз - например тренирани мускули или съответните широки плещи - се демонстрира прекалената тревога на някои хора за собственото им външно въздействие. В този смисъл те възбуждат подозрението, че се преструват на влюбени в нещо, което с удоволствие биха притежавали. Войниците, които не носят своите отличителни знаци само върху униформената куртка, а се нуждаят от еполети върху всяка риза, се издават именно в това отношение. Така те публично намекват за властта и отговорността, която са готови да понесат, като в действителност по-скоро биха им скършили гръбнака, за да ги принудят да изпълнят всяка безотговорна заповед. Претоварените рамене издават също такова Его, а тесните показват обратното. Ако увиснат, това е белег, че някой е престанал да се доказва и да го показва пред света.

Следователно раменете свидетелстват отчасти за вида на противоречията със света - например правоъгълните рамене са в истинския смисъл на думата на правилна височина. Увисналите показват, че собствениците им се оставят да „увиснат", а повдигнатите - че притежателите им биха искали да се измъкнат от отговорност. Защото и повдигнатите рамене стават тесни, когато осигуряват защита на главата в опита си да се свият.

Освен това по-ниското от характерната височина рамо издава подчертаната в живота полюсна половина. Така например при мъжете най-често е смъкнато дясното рамо и това състояние намеква, че в тази област те са облекчени и склонни да контролират света по мъжки и с офанзивни действия. По-ниското ляво рамо подсказва, че женското предпочита да се отнася по женски пасивно с околните. С отпуснатото рамо човек показва на света онази своя страна, в която се чувства по-сигурен.

Същинската задача на раменете е да осигурят на ръцете свобода на действие. Но те могат както да предложат скривалище за главата, така и да се свият напред, за да прикрият гърдите и сърцето. Това е типична самозащитна стойка, чрез която засегнатите показват своята ранимост и нужда от закрила. При жените често прозира чувството да предпазят и дори да прикрият гърдите си от света. Често пъти подобно поведение връща направо към пубертета. Ако момичето трябваше да бъде момче, нарастващите гърди нямаше да бъдат приети с радост, а срамежливо прикривани. При липсата на самоувереност големите гърди също биха дали повод за прикриване на демонстративната женственост. Чувството за малоценност и несигурност по отношение на собствената женска роля, което не се конфронтира съзнателно, постепенно се



въплъщава и става осезаемо и видимо в съответни области. Ако предпазната стойка е предназначена за сърцето и сърдечните чувства, лявото рамо най-често е извито напред.

При такава стойка засегнатите „се смаляват” и едновременно се скриват в себе си. От това им става тясно и те съответно не могат да разгърнат дробовете си. Отслабналият по тази причина дъх онагледява слабата готовност към комуникации. Към самозатварянето и самозаключването по отношение на външния свят принадлежи и склонността ни да задържаме личните емоции и почти да не ги защитаваме от евентуални нападения. Вместо това жертвите на този стоеж са склонни все повече да се оттеглят в защитеното от раменете, ръцете и превития гръб пространство. Но заедно с мнимата защита всеки бункер носи в себе си теснота скованост, заклещване и дори задух.

1. Проблеми на раменете

Изкълчено рамо

При това често срещано и зрелищно нараняване на раменната става главата на раменната кост излиза извън своето легло, а засегнатите изгубват самообладание. Вероятно съвсем наскоро отново са били извън себе си, особено ако увредата е предизвикана от пресилени движения на ръката. Очевидно със зъби и нокти е извършен опит за нещо, без оглед на собствените сили и надненяване на възможностите. Ръката показва на изискващата свръхусилие претенция, че не издържа повече, като напуска отреденото й място и болезнено намеква; не само тя е на погрешен път, а преди всичко нейният собственик. За правилното насочване на нещата е необходимо възможностите на ставата да се прекрачат повторно и съзнателно. Лекарят притиска с крак подмишницата на жертвата и с един тласък прибира отново костта; след като сама си е позволила един душевен тласък, жертвата трябва да поеме риска от подобна нова брутална намеса. Този метод, по изключение единодушно признат от всички факултети, показва направо хомеопатични тенденции. Онова преместване, което се е случило при произшествието, още веднъж се извършва съзнателно и дори пресилено. Поне във физически смисъл измъкналата се ръка бива върната обратно в правия път. Дали същият този път ще бъде открит от притежателя й, съществено зависи от осъзнаването на случилото се. В противен случай ще се стигне до т. нар. халтава раменна става, т. е. ръката ще се „изважда" винаги при подобни ситуации, а накрая и при всяка възможност. Пациентът превръща тялото си в хронична жертва на пресилени движения, но и той самият става жертва на героични опити за лечение. Почти всеки лекар трябва да събере силите си, за да сглоби своя пациент по този начин.

Естествено далеч по-смислено би било, ако пациентите изместят своите екстремни опити към духовната и душевна област. В това отношение душата е по-издръжлива и освен това предоставя шанса за достигане на същинската цел на рискуваното движение. Най-често ръката изскача при центростремителни движения, наподобяващи хвърляне. В такива случаи е очебийно, че далечното хвърляне най-често е в преносен смисъл.

Целта на обичайно прилаганата при хронични ситуации терапия е усилването на раменната става чрез двигателни и силови тренировки, които засилват мускулите и мускулните връзки. По този начин се предотвратява по-нататъшното разтягане на ставната капсула, свързано с всяко изкълчване и наместване. Тази концепция може да се пренесе и на душевно ниво. Засегнатите трябва да се обучават в придвижване из зададеното им от външните обстоятелства пространство. Предпоставка за това е опознаването на границите. Който познава своите граници, може дори да извърши рискован опит да ги напусне. Но това би било и разрешението на задачата, както показва и прекрачилата своите граници ръка. Струва си да рискуваме прекомерно и да постигнем далечни цели: при определени обстоятелства с голямо напрежение и дори с болка.

Въпроси



1. Кога отивам твърде далече? Доколко надхвърлям своите възможности и компетентност?2. Товаря ли се прекомерно? Посягам ли към недосегаемото н причинявам ли си безсмислена болка?3. Къде се стъписвам пред граници в преносен смисъл и се ограничавам повече, отколкото това съответства на мен и на жизнените ми цели?4. Какво искам да постигна? Къде искам да отида? Към какво е насочен моят житейски проект? Към какво „голямо постижение” тайно се стремя?

Рамо-ръка синдром

Тук става дума за болезнена симптоматика в областта на рамото и ръката, която обикновено е свързана с шийния вертебрален синдром. Алопатията посочва над двадесет причини -от пролапса на междупрешленния диск до туморите. Най-често се среща симптоматика на претоварване с раздразване на Plexus cervicobrachialis - онзи нервен сплит, отговарящ за движенията на ръката. Тогава тези движения стават болезнени и в последна сметка ръката почти не може да се вдига - във всеки случай не повече от хоризонтално състояние. Понякога тя се усеща неестествено тежка и всъщност показва колко й е трудно да напусне спокойната позиция на увисналостта.

Ако пациентът вече не може да вдигне ръката си, тълкуването става почти излишно. Той вече не е в състояние да се вземе в ръце и да покаже кой е господар на телесната къща. Решаващо за тълкуването е дали е блокирана дясната мъжка ръка, която носи меча, или лявата женска, с чиято протегната шепа обикновено се опитваме да измолим нещо. Симптомът изяснява онова, което е длъжно да отстъпи в живота, и целенасочено възпира пациента от него. Очевидно тази страна дълго време се е опитвала да вземе всичко в свои ръце. Тя е задължена за принудителна почивка, а другата ръка получава своя шанс. Ако изключената дясна ръка е и нанасящата удар, пациентите биват удържани в опита си да покорят света. Те обаче не могат да се разпореждат, както пожелаят. В случая с лявата ръка им е отнета възможността за улавяне и задържане, а в символичен смисъл - за молбата и просията. Задачата се състои в осигуряване на известна почивка. Ако е блокиран мъжкият полюс, това автоматично предизвиква засилено общуване чрез женската страна. На разположение остава само лявата ръка и засегнатите са принудени да действат повече ляво, с онова разхлабено и ненапрегнато поведение на женския полюс, комуто липсва противоположното настървение. Ако е блокирана женската страна, това означава по-голяма загриженост за мъжкия полюс. С дясната можем да посегнем и да поемем живота в „свои ръце”. Тогава задачата е да погледнем надясно и тя изисква собственоръчно контролиране на житейския курс, както и самостоятелно определяне на бъдещето.

Въпроси

1.Коя страна вече не мога да управлявам?2.Доколко съм надвишил тематиката на блокираната страна? И с какво?3.С каква цел съм повдигнал блокираната ръка? Клетва, удар, даване на знак или вземане на думата? Има ли нещо гнило и съмнително?4.За коя занемарена страна от живота си вече съм длъжен да се погрижа по-задълбочено?

Претоварване на рамото

Натоварвания, които водят до постоянно втвърдяване на мускулите на раменния пояс и горната част на гърба, са тясно свързани с претоварването на долния поясен сегмент на гръбначния стълб. Защото всичко онова, с което се натоварваме (или ни натоварват) върху раменете, в последна сметка притиска ниско разположените тазови кости. По подобие на болките в гърба страданията се предизвикват не от



натоварванията, които съзнателно и с удоволствие трупаме на раменете си, а от онези задължения, които несъзнателно влачим със себе си, без да си го признаем. Ако поемем някаква отговорност, то ние я преживяваме. Това, което носим конкретно или символично, но съзнателно, е лесно поносимо, дори и да е тежко в обективен смисъл. Но онова, за което не отговаряме или не си признаваме, бързо стана непоносимо. Който цял живот съзнателно и с готовност е носил тежести и отговорности, излиза със здрави рамене и добре тренирани мускули. Напротив: онзи, който носи тежестта несъзнателно и против волята си, се напряга повече и предизвиква втвърдяване на мускулите, както и болки в раменете поради износване.

Задачата се състои в изясняване на претоварването, в конфронтация със съзнателно и несъзнателно поетото на плещите и с онова, което претоварва и смазва. Тогава човек съзнателно трябва да реши дали с готовност да продължи носенето, или да се разтовари, защото му е станало непоносимо и се влачи в живота. Можем да се отърсим само от нещо, което действително познаваме.

Въпроси

1. Какво ме товари и натоварва? Какво ме потиска?2. Какво съм поел безмълвно, но с тайно нежелание? Кое съм поел след протест?3. Какви задължения и отговорности ме натоварват?4. Какво искам да нося? Какво трябва да понеса? Какво не искам повече да понасям?

VIII. РЪЦЕ

Нашите ръце са съставени от предмишница и мишница, свързани помежду си от лакътната става. Мишниците символизират сила и мощ, те са нашите лични армии. Малките момчета покачват бицепса си - флексора на мишницата, - когато искат да импонират с демонстрации на сила. Чрез предмишниците ние ставаме дееспособни, пък и всички мускули подпомагат движенията па китката. В ролята си на шарнирна става лакътят прибавя онези възможности на лоста, с които можем да си доставим каквото пожелаем. Дългата ръка говори за голямо влияние, а намиращото се в ръцете ни дълго лостово рамо означава повече пласт. По този начин горните крайници показват нашата сила, гъвкавост и подвижност в общуването със света, свидетелства т за овладяването на живота и отношенията с хората.

Ръцете досягат междучовешките отношения, защото представляват пипалата, които протягаме към света и неговите обитатели. Херман Вайделенер прави връзка между ръката и духовна ча бедност. Като изхожда от самоовладяванечо като вродено духовно поведение, той вижда в неговата загуба зараждането на силата на ръцете. По този начин дееспособността става белег за духовно бездействие. Народната мъдрост е още по-директна: „Мързелива ръка къща не стопля.”

Здравите ръце са пропорционални на тялото и в този смисъл са както мощни, така и сръчни, благонадеждни и подвижни, силни и нежни. Те могат силно да удрят и нежно да прегръщат; да задържат и да отблъскват; както да бъдат щедри, чака и да пипат здравата. Могат да прихванат някого, който се нуждае от помощ, или да го оставят да пукне, без да протегнат ръка. Ако пък не вземат някого сериозно, могат да го хванат за ръката и да го превърнат в дете.

Ако ръцете не съответстват на този идеал, те издават нещо за собственика си. Така например тежките мускулести ръце заедно със силата си показват определена тромавост и липса на гъвкавост. Вероятно те са лишени от изтънченост и чувство за такт. Изглеждат тежки и недодялани, а особено при ходене -неловки и непохватни. Собствениците им събуждат впечатлението, че сами се чувстват неудобно с такива мощни сечива. Но вероятно и самите те отдават значение на тежестта им, особено когато са вложили труд в тяхното заякчаване. На съответните „купчини от мускули” се гледа както на техните рамене.



На противоположния полюс са слабите, сякаш изостанали в развитието си ръце. Поради чувството за безсилие те изобщо не са в състояние да задържат това, от което се нуждаят, да удържат важното и да отблъснат онова, което не издържат. Вилхелм Райх изхожда от обстоятелството, че животът на такива хора се отличава с „недостатъчна инициативност”. Често към това се прибавя и студенина, която подчертава хладния и безсърдечен контакт на засегнатия със света70.

Тънките, жилави ръце, които напомнят на членестоногите, разбулват сграбчващи и понякога натрапчиви личности, които обаче често са в състояние да издържат проблемите. В тях е заложена тенденция към закостенялост и непреклонност, а липсата на гъвкавост и такт може да стане очевидна. Прилични на клещи, те са склонни към намеса и посегателство. Изискано-гъвкавите и нежни посягания са им по-скоро чужди.

Дебелите безсилни ръце въздействат неловко и дебелашки. Ленивостта им издава ограничена жизнена радост и подвижност, тежестта на живота и собственото им тегло са прекомерни за тях. Те се раздвижват мъчително и показват едновременна липса на динамика, сила и гъвкавост.

1. Проблеми на ръцете

Счупвания на мишницата

Счупената мишница символизира пречупено отношение към света. Очевидно някой не държи здраво света в ръцете си, не може да посяга и да напада, не е в състояние да приближи нещата до себе си и да участва в нормални действия. Той е неспособен да действа. Ако е засегната дясната ръка, той дори не може да се подпише, а трябва да резигнира, което не е нищо друго, освен оттегляне на личния подпис от живота. В някои от старите култури отсичали или пречупвали ръцете на крадците. По този начин те били принуждавани завинаги или временно да се откажат от „занаята” си. Мишниците характеризират взломната кражба като „строшаване”, а стопанският срив е фатален -все едно дали ще бъдеш ограбен директно, или чрез срутване на акционния курс. При всички случаи става дума за нарушена и болезнено пречупена приемственост. При счупванията задачата се състои в съзнателно пречупване на обичайния жизнен образец. Наказанието на болестната картина предизвиква неспособност за действие в най-широки рамки. От значение е засегнатата ръка - дясната, с която си пробиваме път, или лявата, с която по-често отправяме молба към някого. При потопяването в предписаната тишина изплуват и някои указания за бъдещото жизнено редуване на напрежение и отпускане. Самото протичане на счупването поставя задачата в телесно неразрешена форма. Необичайното или прекомерно в обхвата си движение може драматично да повиши напрежението, докато с поддаването на костта отново настъпва облекчение. Подобни напрегнати събития са също възможни и значително по-разумни в преносен смисъл.

Ако се абстрахираме от свръхмъчителните закони на лостовото въздействие, множеството от счупванията стават при падания. Именно те съставляват по-голямата част от нещастните случаи или травмите. Падането ни поставя в контакт с една прастара човешка проблематика: грехопадението и изпадането от райското единство в полярността. Отделните култури изобразяват случая по различен начин, но никоя от тях не пропуска този праобразец на човешкото опълчване против собствения творец и свързаното с това падение. През Античността за единствен грях се смятал хюбрисът, бунтът на човека срещу Бога. Човек би трябвало да поеме на плещите си този грях, ако желаел да върви но пътя на развитието. Това опълчване съвсем точно е онагледено от примера на Прометей, който дава на хората огъня, престъпвайки божествената заповед. Последвалото негово падение е дълбоко, а наказанието, което трябвало да понася до избавлението си - направо драстично.

Ако си счупим кост, символиката е подобна, при което телесната равнина е твърде неподходяща за опълчване. В нещо прекаляваме и се обявяваме против законите на

70 Вж. по въпроса раздела за Смущения в кръвообращението при ниското кръвно налягане, при Р. Далке, Сърдечни проблеми - друго тълкуване и шанс за проблемите на сърцето и кръвообращението, Мюнхен, 1990



нашата природа. Следва наказание, но посланието не гласи: „Повече не рискувай и не напускай границите!”, а, напротив: рискувай живота и го разглеждай като предизвикателство. Колкото повече промени настъпят в установилия се жизнен коловоз, толкова по-малко темата засяга костите. Ако едно костно счупване не заздравее добре, нещо ни подсказва, че направените вътрешни крачки са били недостатъчни и че тук се отразява трайна телесна дисхармония.

Отново трябва да рискуваме да паднем по пътя. Едно падане би трябвало да стане повод за вътрешна сдържаност и за търсене на нови пътища, извеждащи от настъпилата рутина. Трябва да пречупим континуитета и да поставим под съмнение най-твърдите и дори уважавани принципи, особено при твърди сблъсъци.

Въпроси

1. Коя от моите половини - мъжката или женската - е толкова ударила на камък, че е необходимо пречупване?2. До каква степен не само съм сграбчил тази страна на живота, но даже съм я задушил?3. Счупването беше ли необходимо за избягване на монотонността? Какво ми носи предизвиканото от счупването разнообразие?4. Къде уврежданията ми са прекалено твърди, а оценките и предразсъдъците - толкова закостенели; къде съм прекалил в нещата и сам съм стигнал до крайност?5. Къде пътят ми изисква повече подвижност и свобода?6. Имам ли кураж да достигна и прекрача границите в преносен смисъл?7. Как да внеса в живота си не само разнообразие и интерес, но и смислено отпускане?

Тендовагинит

Възпалението на сухожилните влагалища също се причинява от пренапрежение, но не от прекомерни тежести и силни удари, а по-скоро от малки, но постоянно осъществявани резки движения като упорито плетене или машинопис. И тук проблемите не са предизвикани от самата дейност, а от нейното извършване. Естествено плетенето може да бъде разтоварващо. Който обаче твърди подобно нещо, а същевременно развива тендовагинит, показва неосъзнаване на своето прекомерно напрежение. Между бримките се прокрадва нещо не особено разтоварващо. Вероятно някой трябва да бъде оплетен и омотан в мрежата като муха в паяжина. Такава съдбовна мотивация може да отнеме привлекателността на иначе разтоварващата дейност. Тогава неосъзнатият конфликт пламва във влагалищата на сухожилията, които всъщност са ония въжета, поемащи всичко върху себе си - във всеки случай поне цялата сила на мускулите. Вместо безропотно да препредават силата, те внасят затруднения и придружени от болезнени стонове, принуждават засегнатия да си отпочине в размисъл. Всяка терапия изисква покой - или при навременен разум, или по-късно - в гипс.

Скритата задача изисква покой само на пръв поглед. От него трябва да се развие съзнанието за болезнената ситуация. Пациентите трябва така да осъзнаят своята дейност, че да разпознаят дълбокия смисъл и свързаните с него намерения. В напрегнатото свиване съпротивата проличава съвсем ясно. Важно е да се установи против какво е насочена. Силното триене, което я предизвиква, се долавя и почти се дочува в усещането за стържене, свойствено на завършения тендовагинит. Сухожилието направо скърца от напрежение и болка и цялата гъвкавост е отстъпила на мъчителното усилие под мотото „Хайде още мъничко!". Така че тендовагинитът винаги е придружен с известно ожесточение. Необходимо е сериозно да стиснеш зъби, за да игнорираш ясно доловимите сигнали и да удържиш до пълното развитие на заболяването.

Скритите причини могат да бъдат различни и естествено невинаги свързани с пуловера, който трябва бързо да бъде завършен. Всъщност ситуацията е типична, защото отразява конфликта между съзнателното желание за Свършване на работата и несъзнателната съпротива към непрозрачната болезненост. Сухожилните влагалища могат да попаднат в горещ конфликт и при други видове ръчен труд, като например



писането на машина. Общото в тези занимания е монотонността на иначе не особено напрегнатите и неизискващи огромно усилие движения, а също и непризнаваната съпротива, която едновременно въплъщават и крият сухожилните влагалища.

Това не е някаква силна и опасна съпротива, която е склонна да се хвърли в бой и тогава по-скоро да се изяви в мускулите на мишниците - тя е трайна и добре прикрита в сухожилните влагалища и в преносен смисъл умело се прикрива зад рационализации като: „Но аз с такова удоволствие го пра вя за децата, наистина от любов.” Извършването от любов или любезност на една монотонна дейност, която не носи радост и не удовлетворява дълбоко сърцето, наистина е възможно, но трудно. Да извършваш убийствено скучна работа при пълно отдаване и с целенасочено практическо мислене е почти невъзможно. То се удава само чрез ритуална отдаденост на момента.

Проблемът изпъква особено ясно, когато пламва при дейности, които не се радват на висока всеобща оценка. Там, където „саморъчното плетиво" е синоним на еснафщина и недостатъчна изисканост, не е чудно, че то не предизвиква дълбоко удовлетворение. Онзи, който пише чужди мисли на машината, се нуждае от дълбоко идентифициране с различната личност, за да се чувства добре при тази „отчуждена” работа. Много често подобни дейности възбуждат съпротива и подкопават мотивацията. Вместо продължаването нататък истинската профилактика по отношение на тендовагинита би била изясняването на извършваната дейност и осигуряването на една почивка (преди гипсирането), а също чака смяна на работата или на нагласата към нея.

Въпроси

1. Как се отнасям към своята работа със сърцето си?2. Какви тайни, измъчени и неестествени цели преследвам с нея? Каква мотивация плете, почуква или действа в моите глъбини?3. С какво ожесточение преследвам своите тайни намерения?4. Как тайно се съпротивлявам на своята работа? Откъде произхожда съпротивата ми и против какво точно е насочена?5. Доколко тази съпротива е свързана с всеобщата оценка на работата ми? Нямам ли вече кураж за други и по-претенциозни дейности?6. Какво е отношението ми към монотонността? Мога ли да открия в нея само затъпяване, или виждам и нейния ритуален аспект?

2. Лакътна става

С нейна помощ можем да притеглим света към себе си и да се наложим в него. Тя представлява класическият лост, с който задвижваме всички останали лостове, направляваме другите или нежно ги привличаме към себе си. Някои работят с нея толкова здраво, че по лактите им се образуват истински брони от рогови люспи. За лишеите* това е просто любимо място и болестта често започва атаката си именно оттам. Местата с втвърдени люспи са като натежали от конфликти налакътници. За необходимостта свидетелстват ръкавите на дрехите, които или са подсилени предварително, или винаги са протрити. Швейцарският диалект познава глагола „ellbogeln" - който твърде нежно описва напредването с помощта на лактите.

Причината за разпространеното заболяване тенис - лакът е претоварването на несъобразеното с възможностите приложение на лоста. Това е класически пример за успоредно съществуване на ударен импулс и ударно препятствие. Като удължение на ръката, тенис ракетата неимоверно повишава силата на лоста. Ако се „играе” в напрегнато състояние - например под натиска за задължителен успех или от силни амбиции - лостовата става се претоварва и го проявява чрез болки. В този смисъл всичко необходимо е извършено. Болезнената лакътна става се противопоставя на по-нататъшната игра и се грижи за необходимата почивка и размисъл, по време на който състезателят може да преразгледа и преосмисли подбудите си за подобни прекалени



движения. Проблемът обаче настъпва, когато засегнатите не се вслушат в предупредителния телесен сигнал и продължат безжалостно да притискат с лоста противниците си до стената. Задачата би могла да бъде преразглеждане на игровата идея и прибавяне на известна несериозност. Изложеното за тенис лакътя естествено е валидно не само за тениса, а по аналогия и за всички съответни ситуации. От него може да страда и онзи, който не е хващал ракета през целия си живот.

Въпроси

1. Какво искам всъщност, когато задвижвам всички лостове? Къде претоварвам употребата на лостовете?2. На кои сигнали за почивка не съм обърнал внимание?3. Каква съпротива се поражда, когато размахвам ракетата?4. Какви непознати мотиви и амбиции задвижват лостовете ми? Кои удари се връщат обратно и разтърсват мен и ставите ми? За кого са били предназначени всъщност?

IX. ДЛАНИ

Ръцете са нашите действащи органи, с които посягаме и хващаме, вземаме живота в ръце, сключваме мир, лекуваме болни, галим и благославяме, но и манипулираме (от латинското manus - ръка). За тясната връзка между ръцете и висшите функции свидетелстват двойки от думи като „хващам” и „схващам”, „захващам” и „обхващам”. По този път всяко малко дете се учи да опознава света. За да „схванем” нещо, най-напред трябва да го „хванем” в преносен смисъл и това е аналогично на посягането. При „хващането” палецът застава в опозиция на пръстите. Когато искаме да „схванем” нещо, посягаме обратно към противоположното. Само с помощта на „беден” можем да схванем „богат”, „голям” се схваща чрез „малък”, а „добър” - чрез „лош”. В поляризирания свят всяко схващане и разбиране се нуждае от противоположност. Ръката изразява това анатомично.

Широките възможности на нашите ръце изразяват прапринципа, па който се подчиняваме. Той е Хермес - Меркурий, богът на търговията и споразуменията (сделките), на занаятите и ръчната изработка, един както изкусен, така и рафиниран посредник, отговорен за връзката между боговете и хората, но и между самите хора.

Ръцете са напълно индивидуални органи. Никои две ръце не са еднакви помежду си. Криминалистите използват този факт, когато искат да идентифицират някого чрез отпечатъците на пръстите. При безсловесната комуникация ръцете са също така благонадеждни и значително по-честни от устните. Дори само температурата им позволява важни заключения. Топлите ръце издават желание за контакт - те са сърдечни, както и кръвта, която ги стопля. Напротив: студените ръце говорят за дистанция. Те просто не са добре кръвоснабдени и издават, че техният собственик сдържа своята жизнена сила и не е настроен за срещи. В студените потни ръце се прибавя и допълнителен страх. Ако върху нечие чело избие студена пот, се настройваме по-скоро неловко, отколкото комуникативно.

Впечатляващата откровеност на ръцете и тяхната честна кожа ние използваме в психотерапията, когато измерваме и наблюдаваме съпротивлението на кожата. Най-вече в критични фази си струва да общуваме директно с кожата на пациента, защото нейните отговори са по-директни и безрезервни. Докато собствениците им още се държат „студено”, ръцете им могат да издадат направо неосъзнавана възбуденост. По този начин именно кожата на ръката споделя същественото от душевните глъбини.

Силните ръце, които са добре кръвоснабдени и още при поздрава улавят дланта ни сърдечно, издават някого, който е свикнал да посяга и да взема живота в свои ръце. В обратната противоположност са онези ръце, които при поздрав направо се оставят в дланите на отсрещния. Този вид „меланхолична особа” иска да каже: „Можеш да правиш с мен каквото поискаш, аз нямам собствени претенции (към живота).” Накрая можем да споменем чувствените ръце, които усещат и изразяват много неща без силен



физически натиск. Те принадлежат именно на такива хора. По средата съществуват множество възможни преходи. Дори различният почерк на всеки човек както в конкретен, така и в преносен смисъл показва широките изразни възможности на ръцете.

Фактът, че си подаваме ръце за поздрав и раздяла, вероятно произхожда от далечните времена, когато интуитивно надарените хора естествено схващали езика на ръцете. Ако днес ние все още подпечатваме сделката с взаимно плесване по дланите, това също е символ за честност. Тогава се изяснява, че сделката е наред и двете страни носят своята отговорност.

По този начин от езика на ръцете можем да схванем много, без да се обръщаме към изразеното от линиите на дланта или почерка. Дори и подобни методи, приемани доскоро за окултни, намират все по-нарастващо признание. Неотдавна една група английски лекари успя да докаже убедителна взаимовръзка между дължината на жизнената линия върху дланта и продължителността на живота. Всички тези възможности показват изразителността и индивидуалността на ръцете и сполучливото им прилагане за схващане на жизненото ни дело като най-добри наши сечива. Те показват контактни проблеми и комуникационни структури, издават нашата способност да създаваме връзки и разбулват собствената ни контактност.

1. Контрактура на Дюпюитрен, или сгърчена ръка

При това заболяване сухожилията на дланта постепенно се свиват, започвайки от малкия пръст. Дланта се сключва принудително и трайно, като изразява многостранна символика. От една страна, тя е белег за нечестност, защото за честното подпечатване на нещо се дава дума и се очаква отворена ръка. Понеже честната дума също минава по символичния път на ръкостискането, успоредно с нечестното затворената длан може да издава и непочтеност. От друга страна обаче, присвитите пръсти могат да изразяват теснота и по този начин страх. Към това се прибавя и сгърчването. При децата обхванатият с пръсти палец е типичен белег за страх и несигурност. Присвитият в джоба юмрук освен страха изразява и агресия, като двете неща често пъти вървят ръка за ръка. Несигурност се проявява и при скритата в джоба ръка, чиито нокти са свити в дланта. Ако свитият юмрук съзнателно е избран като символ - например от борчески настроеното работническо движение, - темата за агресията и борбата е недвусмислена, но все пак в сянката на борческия дух се спотайва страхът. В ежедневните жестове свитият юмрук свидетелства за заплаха, отмъщение или борческа воля. Самотният по отношение на отсрещните пръсти палец е символ на единството и индивидуалността. Ако палецът е обгърнат от пръстите, се появява съответната отбранителна потребност, която може да се подхранва както от страх, така и от агресивност, а последната - както е известно - е най-добрата защита.

В последна сметка сигнатурата на затворената ръка може да означава и скрити тайни. Засегнатите не желаят да изразят своята странност - или поради прекалена страхливост и несигурност, или поради прекалена агресивност. Следователно заболяването, от една страна, изразява нечестност и тъмни намерения, от друга потиска съществуваща, но неизразявана агресивност. Засегнатите естествено не осъзнават защо в тялото им се появяват тенденции към подобни действия. Свитата от възлестите удебелявания ръка допълнително спомага за прикритата настървеност, фактически засегнатите не могат конкретно нито да вземат, нито да дават. Но онзи, който се сдържа и вече не дава нищо, съответно и не получава. Даже и самата ръка вече не може да дава. Това показват както свитите пръсти, така и възлите, които засегнатите непрекъснато опипват. Възлите говорят за проблеми, които жертвите така стриктно прикриват от целия свят, че на практика всеки ги забелязва.

В най-често срещаните случаи са засегнати ръцете и техните действия, много по-рядко ходилата и областта на опорните точки. Пострадалата страна позволява по-нататъшно диференциране на картината. В този смисъл светлина хвърля и социалното поведение. Ако е засегната лявата страна, тя бива прикривана възможно най-бързо и изстрадва съдбата на лявата и женска чувствена половина. Ако е дясната, публичното



прикриване е по-трудно, но ефектът е не по-малко откровен. Тогава за поздрав по необходимост се подава лявата ръка. Ако се абстрахираме от факта, че това действие е винаги малко левашко и неизискано, в символично отношение то е твърде унизително. Упражняващата властта дясна ръка се прикрива и вместо нея се подава невинната лява. Ако са засегнати и двете ръце, публичното заблуждение на нормалния поздрав е вече невъзможно. Пълният отказ от демонстриране на сърдечни чувства също е честен. Сега обаче може да се прояви и обратната страна на затвореността - ако поздравеният не желае да се откаже от истински контакт при поздрава. Той може да обхване сгърчената ръка, да я обгърне външно и едновременно с това да я вземе в плен. Тази проблематика се проявява картинно при поздравите. Засегнатите вече не са открити към живота. Те вече не могат да го обхванат - както и протегнатата за поздрав ръка. Трагичността на тяхната ситуация става още по-очевидна при невъзможността да уловят и протегната за помощ ръка. Обзети от алчния стремеж да овладеят всичко (предимно в материален смисъл) и да не го върнат повече, в края на живота си те вече не получават нищо в ръка. Много често се натрапват проблеми с алкохола. Засегнатите се наливат и потъват. Те символично се заключват с ръката си. Същността им е като на длан и за всекиго е ясно защо ръцете се прикриват.

Разкривената и сгърчена ръка прави невъзможно и честното сключване на сделките, подпечатани от ръкостискането. Резултатът от контрактурата пречи на честния контракт и тъмната сенчеста страна създава у партньора впечатлението за осъществяване на тъмни и неизказани намерения. Сякаш се осъществява сделка „под тезгяха”.

Задачата е повторното изживяване качествата на собствените действия и тяхното изповядване въпреки негативните асоциации. Необходимо е да се настроим към възможността за улавяне и запазване на неща, които не са предназначени за публично обявяване. Ако съответният егоизъм се изживява съзнателно, той вече не чувства нужда да се утаява в тялото. Същото се отнася и за агресивните пориви, страха и несигурността. Алчността трябва да се трансформира в осмислена сдържаност, дребната еснафщина - в дискретност, агресивните изблици - в преливаща жизнена енергия, а страхът - в мъдро налагане на ограничения.

Въпроси

1. В какво съм нечестен? Какъв знак ми дава формата на пръстите?2. Ако поднесената шепа свидетелства за подкупност, какво показва моята длан? Мога ли все още невинно да си измия ръцете?3. Какво крия от себе си и от околните? Кой или какво зависи от мен? Към кого са насочени заплахите, които изразява дланта ми?4. Към какво всъщност е насочена борческата воля, стаена в свития ми юмрук?5. Кога не признавам посягането? Какво означава, че вече не мога да държа ръката си отворен, но и че никога няма да остана с празни ръце?6. Кой проблемен възел съм хванал толкова здраво, че никой не го вижда освен мен?7. От какво ме е страх, кое ме прави несигурен и ми пречи да изживявам офанзивно своята индивидуалност?8. Какво означава за мен невъзможността да протегна някому ръка за помощ? И да не мога да поема спасителната ръка?9. Какво искам да скрия от света и от себе си?

2. Нокти

Ноктите на ръцете и краката са рудименти на лапите и следователно са свързани с нашите наследствени агресии и с нашия произход. Откакто не използваме ноктите си в ежедневната борба за живот, се налага да ги подкастряме. По-рано те се износвали като при хищниците. В този смисъл е едновременно честно и отрезвяващо да се огледаме из животинския свят и да видим кой освен нас има нокти. Това ще изясни агресивното тълкуване на ноктите и при хората.



За всекиго е трудно да не показва ноктите си в една епоха, враждебно настроена към агресиите и едновременно с това изключително агресивна. Дали ноктите са нападнати от чужди нашественици като гъбички*, или децата доброволно ги ампутират* чрез изгризване, дали са крехки, или лесно се цепят - те винаги хвърлят светлина върху общуването ни с агресията. В някои култури дължината им се приема като белег за отказ от презрения ежедневен труд. Този обичай същевременно изяснява колко агресивност е необходима за налагането на подобен жизнен стил и за присвояване на съответната власт. И днес поддържаните нокти са белег на духовна дейност и нейното рафинирано общуване с агресивността.

В нашата култура предимно жените носят с гордост тези агресивни символи, грижат се за тях и ги подчертават в цвят. Лакът за нокти се е превърнал във важна съставка от живота. По изключение той носи цвета на седефа - онзи лъскав материал, с който са покрити множество водни обитатели - той сигнализира, че за неговата собственичка агресивната тематика се е превърнала в нещо лъскаво и скъпоценно. Преобладаващият червен цвят е подходящ в символично отношение, защото е цветът на бога на войната Марс и на неговата противничка и партньорка - богинята на любовта Венера. При издължените и обагрени в червено нокти агресията и любовта се сливат в страст, а подчертаните по този начин символи сигнализират за еротичното и изкушаващото, което винаги е черпело от тези два източника. Няма нищо чудно, защото Ерос - Амур, богът на еротиката, е син на Венера и Марс. С бащините оръжия - стрелата и лъка - той изстрелва прилягащата на майката любов в човешките сърца.

Ако помислим за уличните светофари и дупето на павиана, червеното се оказва класическият и виждан отдалеч сигнален цвят. Червените нокти привличат вниманието към себе си, към изкусителната природа на своите собственици или към капещата от ноктите им кръв. В последна сметка ноктите имат сатурнов и ограничителен характер, защото са в състояние да сигнализират: „Дотук! Ни крачка по-нататък!” Под ноктите ни парят предимно изтласкани и обременяващи задължения.

Възпаление на нокътното ложе

Това заболяване, обозначавано още като панарициум, може да се прояви както на пръстите на ръцете, така и на краката. Ложето на нокътя - т. е. пространството, от което той израства и се изхранва, е гнойно възпалено. Възпаление в тази област въплъщава конфликт в лоното на агресивността, респ. на виталността. Подобно на възпалението на венците (Gingivitis), тук е засегната темата за прадоверието. Агресивните инструменти -ноктите и зъбите - се нуждаят от здрава основа, за да бъдат действително агресивни според предназначението си. По аналогичен начин човекът се нуждае от прадоверие, за да изрази своята агресивност, виталност и енергия.

Ако децата нямат доверие на себе си и най-вече на родителите си, те не се решават да проявят агресивност. Онова, което изглежда като откровена и послушна привързаност, често пъти е просто липса на доверие. Напротив: ако се решат на нещо, което родителите изобщо не оценяват, децата показват по този начин, че се доверяват на възрастните, защото дори когато освободят своята енергия, респ. виталност, те могат да разчитат на тях; докато вечното придържане за полата на мама издава страх и недостатъчно доверие.

Ако към възпалението на нокътното ложе - като основа на агресивността - се прибави и гризането на ноктите, ситуацията става още по-ясна. Детето не се решава да започне нещо важно в живота си и да покаже ноктите си. Вентилите за изпускане на жизнената енергия са недостатъчни, поради което детето насочва своята агресивност към ноктите си и по този начин само кастрира агресивните си сечива. Вместо да се зарадват, че хапливостта не е насочена към тях, родителите нерядко прибягват към наказание. В опита да премахнат „порока" на детето си те прогонват проблема за агресивността дълбоко в сянка. Именно откровеността на симптома хвърля в ярост възпитателите. Сега вече всеки може да забележи враждебността на детето към виталността.



В подобни ситуации някои деца стигат дотам, че започват да огризват и ноктите на краката си. Какво би могло да онагледи по-добре техния глад към агресивност? Ако симптомът се запази до младежка и дори до зряла възраст, това показва трайно продължаващата липса за изразни възможности на собствената виталност. Нерядко той утихва, за да се появи по-късно в други одежди, например под формата на алергии.

Понеже ноктите често биват изгризвани до основата, краищата на пръстите остават незащитени и предразположени към възпаления. Типичният панарициум обаче засяга и сами по себе си непокътнати нокти, които внезапно проявяват склонност към врастване. Те се забиват в собствената плът и по този начин обявяват войната. Най-често ситуацията не е толкова хронична, както гризането на ноктите, а се възпламенява от някакъв внезапен конфликт. Освен това има хора, които непрекъснато посягат към нивото на противоречията, свързано с тяхното недоверие.

Заедно с типичното възпаление на нокътното ложе съществуват и други възпаления, които могат да опрат ножа до кокала. Ако бъдат засегнати периоста, костта или сухожилието, съответната душевна проблематика се задълбочава. Във физически смисъл причинителите най-често представляват гнойно-възпалителни стафилококи или други бактерии в рамките на т. нар. смесена инфекция. Оставяйки се на предизвиканото от тези причинители възпаление, ние осигуряваме твърде малко пространство за същинските възбуждащи теми. Един човек, който е във война със самия себе си и неговата отбранителна система отвсякъде е поставена под съмнение, действително не би могъл да се защитава, да не говорим да стане нападателен. Дори обикновеното възпаление на нокътното ложе може да доведе до падане на нокътя и по този начин да намекне за загуба на отбранителната готовност.

Временно небоеспособните нокти поставят като задача издигането на собствената виталност и агресивност на съзнателно ниво. Войната на телесните въоръжени системи трябва да се води на онези равнища, където са възможни някакви резултати. Тук духовните оръжия са за предпочитане пред телесните. Но дори съзнателното показване на ноктите и драскането с тях е по-смислено от култивирането на поднокътни възпаления.

Въпроси

1. Къде трябваше да покажа ноктите си, а не се реших да го направя? Къде съм прикрил нещо несъзнателно?2. Доколко моят страх пред агресивността ме прави беззащитен?3. Къде съм жертва на собствената си агресивност в преносен смисъл?4. Как мога да се доверя на моята сила и виталност?

Кои биха били смислените възможности за моята агресивна отбранителна готовност? Как бих могъл по-успешно да утоля глада си?

X. ГЪРДИ

Гърдите представляват както органи, каквито са женските гръдни жлези, така и централна област на горната телесна половина. Заедно с черепната кутия и таза гръдният кош е третото важно хранилище за жизненозначими органи. То предпазва нашия контактен и комуникационен орган - белия дроб*, както и енергийното ни средище - сърцето*.

Докато черепната кутия и тазът са относително корави, съставеният от ребра и мускули гръден кош се характеризира с удивителна подвижност. Той не само съдържа намиращите се в непрекъснато ритмично движение сърце и бял дроб, а следва дихателния ритъм с дузина на брой разширявания и контракции в минута. Ставното закрепване на ребрата към гръбначния стълб и еластичните им хрущялни връзки с гръдната кост осигуряват тази широка подвижност. Въпреки своята еластичност гръдният кош представлява и здраво укрепление за чувствителното вътрешно съдържание.



Средищно разположеното сърце е истинският център на кръвообращението и енергийното движение. На телесно ниво всичко се върти около сърцето. Според източните разбирания четвъртият и средищно разположен между останалите седем чакри енергиен възел - а именно сърдечната чакра анахата - представлява фокуса на заредения с енергия човек. Белият дроб е нашият комуникационен орган, защото именно съответно модулираният от гръкляна и устната кухина издишай въздух оформя нашия говор. Ако се замислим, че човекът е преди всичко социално същество - биолозите говорят за Zoon politicon - ще разберем централното значение, което има за съществуването ни родината на сърдечните чувства и комуникационния обмен. Към вторичното значение на гърдите можем да прибавим, че те са средището и по този начин мястото за интегриране както на всичко, слизащо от горе на долу и рационално, така и на издигащото се от долу на горе интуитивно архаично -а също и на избликващото отвътре навън емоционално. Със своята форма и функция гърдите отразяват начина, по който човек се справя с многостранните си задачи.

1. Широк гръден кош71

Ако предпазната функция на гръдния кош е прекомерно засилена от мускулна броня и вкоравени стави, гръдният кош се превръща в клетка, която държи в плен сърцето и крилата на дробовете. Въпреки че със своята горделива надменност може да изглежда прилично, клетката все пак остава затвор. Ако едно крилато същество е затворено, неговият същински жизнен смисъл се изгубва. Белият дроб е затруднен във възможностите си да осъществява обмен и нито е в състояние да издиша отработения газ, нито да вдиша пресен въздух. Въздухът е нашата първична жизнена енергия, защото съдържа поддържащия живота ни кислород, респ. прана, силата на живота, която ни дарява с енергия. След като така или иначе сме склонни да използваме само малка част от капацитета на нашия бял дроб, то всяко понататъшно ограничение може да е съвместимо с преживяването, но не и с пълноценния живот. В плен може да се окаже и сърцето - един орган, който живее от обмяна на жизнени сокове и сърдечни чувства. Любовта, която е неговото най-присъщо качество, при попадане в плен умира, защото живее именно от своето отдаване и приемане.

Ако се изпъчим прекомерно, като поемем дълбоко въздух и го задържим, имаме истинското усещане за това надуто и сковано положение. Относително бързо настъпва чувството за претовареност и изобилие - но изобилие, което натежава. Със своята надутост горната част на тялото става доминираща. Прекомерното подуване е за сметка на долната половина - както по отношение на чувствата, така и на енергийното снабдяване. Когато мощните гърди се надигнат над останалото тяло, това телесно положение изразява принципно душевно поведение, което желае да контролира себе си и останалата част от света поради чувството си за превъзходство. С акцента на дълбокото убеждение се представяме по-силни, отколкото сме всъщност. В тази връзка типично заболяване представлява белодробният емфизем с оформянето на емфизематозен гръден кош. При и него става дума за значително разширен и застинал в себе си бъчвообразен гръден кош, който нито допуска подвижност, нито се открива за жизнената енергия на дъха.

За наличието на подобна погрешна самооценка е необходимо потискането на собствените чувства. Това действително не е чуждо на този тип гръден кош, защото със своята застиналост той не пропуска никакви енергии. По този начин мощният и външно толкова впечатлителен гръден кош нерядко се превръща в гробница за нежните душевни пориви и сърдечните чувства. Хората с подобна гръдна обиколка плачат рядко и не показват слабости, във всеки случай не открито и никога публично. Затова пък те са склонни към трескава прибързаност, стремеж за превъзходство и контрол, претоварване - хипертонус* или високо кръвно налягане - също към сърдечни проблеми, астма* и белодробен емфизем*. Сърдечните проблеми по принцип приличат на белодробните. Докато работещото при свръхнатоварване сърце може да се изтощи до смърт при Angina

71 За формите на гърдите и други телесни форми вж. Кен Диктвалд, Телесно съзнание. Есен, 1985



pectoris* или инфаркт*, безнадеждно раздутите от астма или емфизем бели дробове нямат достатъчна жизнена сила.

2. Тесен гръден кош

Увреждане от противоположен характер обикновено получават хора с тесен гръден кош. Както собствениците на широкия гръден кош изпитват сред всичкото изобилие чувствен глад, така техните противоположности страдат от притеснение. Докато надутите горделивци измъчват околните със своето Его и често сами пропадат по този начин, недоразвитият и хлътнал гръден кош издава подобно Его. Далеч от мисълта да притиснат живота до гърдите си засегнатите се чувстват обеднели, опустошени и на края на силите си. И това жизнено чувство е лесно доловимо чрез дъха - след дълбокото издишване дълго време не последва вдишване. Чувството за потискаща празнота бързо придобива мъчителен и отчаян оттенък, а теснотата и страхът просто задушават засегнатия. Крайниците му сякаш са сковани от непрекъснат страх и ужас и той с последни усилия трябва да мобилизира себе си и своя гръден кош.

С недостатъчно дълбокото вдишване и изтощения сърдечен ритъм засегнатите с право се чувстват забравени от живота, отказвайки се от поемането на свеж въздух и споделянето му с кръвта. Затова не е учудващо, че те често страдат от чувството да са получили по-малко и се надяват на външна помощ. Основното им душевно настроение се определя от състояния, намиращи се между чувството за малоценност и депресията. Господстващото жизнено усещане при тях е страхът. Засегнатият се чувства като сива мишка - празен, непотребен и захвърлен. Той е толкова незабележим, че това вече бие на очи. Уморен от този живот, той вече е забравил, че онова, което допуска в тесния си гръден кош, има малко общо с живота. Гръдният кош, който всъщност би трябвало да прелива от чувства и емоции, при него е малък, празен и заключен. Затова пък главата му може да е пълна с всякакви идеи и дори фантазии за всемогъщество.

Хората с мощни гърди имат твърде голям и препълнен, но също и затворен гръден кош. И двете крайности са се барикадирали на различните житейски полюси. Надутите строят укрепления, нуждаещите се от защита тесногръди залагат на маскировка по отношение на живота. По този начин толкова екстремните противоположности се допират в един решителен пункт: поради чувството си за малоценност не са отворени и пропускливи за жизнена енергия.

3. Болести на гърдите

Счупване на ребро

Счупванията на ребрата, особено серийните, пропукват крепостта на гръдния кош. За пречупването на подобно еластично образувание се изисква значителна сила или особено притеснена сковаваща ситуация. Нормално би било нейното избягване или поемането на атаката чрез гъвкавостта на ребрените хрущяли. При счупването на реброто силата трябва да е извънредно голяма и да срещне жертвата неподготвена - или последната да е притисната и да не е в състояние да се измъкне от притеснението. Това телесно положение едновременно характеризира и душевната ситуация, която предизвиква счупване на реброто именно за да пречупи някоя вцепенена и притеснена ситуация. На последно място идва опитът за пробив в укреплението и насилственото принуждение към отказваната дотогава откритост.

Принудително постигнатият чрез счупването на реброто отвор и най-вече предизвиканата по този начин раздвиженост би трябвало да се осъществят на душевно и духовно ниво. Счупванията стават поводи за временно използване на нови „помощни стави”, всъщност самите места на пречупване. По отношение на евентуални следващи счупвания профилактично би било доброволното съживяване на множество отдавна съществуващи възможности за движение. Именно гъвкавостта е темата и задачата,



която трябва да се осъществи най-вече в преносен смисъл. Струва си взломното нахлуване на нещо ново, отварянето към екстремните сблъсъци, а също и раздвижването на сърдечните чувства и осъществяване на обмен с околните, което ще внесе телесно облекчение в гръдния кош.

Въпроси

1. Какво освен насилието би могло да строши трезора на моите гърди?2. Кои области на моя чувствен живот са дотолкова затворени, че единственият им шанс се състои в насилственото освобождаване?3. Как успях така да се заклещя в теснотията, че в състоянието „ни напред, ни назад" съм безпомощно изложен на чуждото насилие?4. Доколко съм занемарил обмена с външния свят?5. Решавам ли се отново да включа в живота си темите за откритостта и гъвкавостта?

ХЪРКАНЕ

Все по-често срещаният с напредването на възрастта феномен на хъркането засяга чрез дишането и темата за комуникацията. Тук се прибавят и проблемите на ритъма, изразени в неравномерните фази на дишането. Нощната комуникация протича неравномерно и грапаво, като се усеща нараснало съпротивление. Хъркащите се страхуват да не смущават другите, а същевременно го правят всяка нощ. Техният контакт с околните е нарушен. Организмът явно показва желанието им да останат насаме със себе си поне през нощта. Те шумно и гръмогласно държат останалите на дистанция. Под „претекста”, че не желаят да затрудняват, те си създават пространство, респ. налагат собственото си пространство на останалите. Дори когато толкова усърдно подчертават желанието си да прекарат нощта в брачното легло, техният симптом говори съвсем друго. В случай че някой се осмели да ги приближи нощем, той или трябва да се примири и подчини волята си на техния незаглушим ритъм, или да си запуши ушите. По този начин и той става глух по отношение на хъркащия. Няма съмнение кой определя тона. Затова пък твърде близко е съмнението, че хъркащите не са в състояние да си създадат пространство през деня, да се погрижат за своята дистанция и респект и да определят тона самостоятелно. Те шумно демонстрират нуждата си от повече внимание - поне що се отнася до тяхната сенчеста страна. Тя съответства на женската и тъмната половина на душата.

Този режещ и стържещ шум, предизвикан от едната или едновременно от двете дихателни фази, свидетелства за твърда и нешлифована комуникация. Зад нея се крият сурова аргументация и усилия в споделянето, които засегнатите не осъзнават. Но този висок, демонстративно надвикващ и често агресивен стил на споделяне е твърде ясен за околните, фактът, че хъркащите са единствените, които не чуват своето хъркане, намеква, че единственото те не забелязват своя собствен стил на общуване.

През нощта те се нуждаят от вентили, чрез които по своя груб начин да изразят всичко, което не са успели да кажат. В тяхното напрежение ясно се дочува големият разход на енергия, необходим за този вид комуникация. Съответно те са далеч по-неотпочинали след събуждане.

Проблемът на ритъма се проявява в често настъпващи екстремно дълги дихателни паузи, които рефлекторно принуждават към особено дълбоко вдишване. По отношение на комуникацията хъркащите демонстрират своето залитане в единия полюс. Това е израз на напрягаща се до бездиханност форма на споделяне, принуждаваща към съответни дихателни паузи. Комуникацията (от латинската дума comminus - общо) означава „общуване”. Но хъркащите по-скоро изразяват, отколкото споделят или общуват и в последна сметка блокират, като малко преди задушаване отново вдишват шумно. Да не дишаш - това означава да не вземеш участие в живота.

Установеният при мнозинството от хъркащите дълъг сън доказва, от една страна, че те се нуждаят от продължителни регенерационни фази поради своя изтощителен стил на



общуване; от друга страна, свидетелстват за недостатъчната почивка, която намират в този сън. Ниското качество те компенсират с количество. Тук би трябвало да е залегнало обяснението на посочената от специалистите нездравословност на хъркането. Всъщност то не е толкова нездравословно само по себе си, колкото представлява белег за принципно нездравословна ситуация.

ВЪПРОСИ

1. Къде прекалявам с единия полюс на действителността?2. Доколко ми липсва връзката между екстремностите?3. Каква роля играе в общуването женската душевна страна?1. Къде се самоизключвам от течението на живота?2. Кое в моята комуникация е свързващо и кое - разделящо?3. Как мога да открия един хармоничен жизнен ритъм?

Спиране на дишането при новороденото, или внезапна детска смърт

Тази в последно време все по-често срещана картина на заболяването, респ. на смъртта, е напълно неизяснена от медицинска гледна точка. Новородените умират от спиране на дишането или биват откривани мъртви в креватчетата си без симптоми или белези на вътрешна борба. Сякаш внезапно са забравили да дишат. Въпреки че не съществува терапевтичен опит, сред засегнатите родители има голям интерес към тълкуване на събитието. Според протичането си то изглежда като прекъсване на комуникациите със света, а вероятно бихме могли да кажем - с „този свят", фактически нашата застрашена околна среда не е подходяща за живот - особено в големите градове и най-вече за децата. Без да отдаваме внезапната детска смърт единствено на следващите фактори, от нея страдат предимно деца със заболявания на дихателните пътища - от стеснението на гръкляна при т. нар. Круп, през обструктивния бронхит* до астмата. Успоредно по време с този непознат феномен в световните океани се разиграва друга и също толкова тайнствена драма. Китовете непрекъснато предприемат самоубийства, изплувайки на сушата. Човешките опити за предотвратяване на драмата често биват пресичани от силната воля на животните.

4. Женските гърди

Както със своята функция, така и по своята форма женските гърди имат централно значение. Наречени в медицинския език mamma (лат.), те символизират майчинството и способността за изхранване. С нарастването на детето в женското тяло нарастват и гърдите, които при раждането са напращели от притока на мляко. Първоначалното сучене предизвиква наслаждение както у детето, така и у майката. Освен това то има значение за утихването на следродилните болки и свиването на матката. То е нещо като сигнал за регенерация след раждането. Освен предизвиканото у повечето майки чувство за щастие и наслаждение, кърменето облекчава пълните гърди, което също създава приятно усещане. Въпреки че сукането представлява за детето вроден рефлекс, докосването на меката женска гръд и притокът на топлото мляко също предизвикват чувството на щастие и доволство.72

Гърдите са извънредно чувствителни. Мекото галещо докосване на детската буза и преди всичко смучещият допир на устните и езика предизвикват наслада у мнозина жени. В този смисъл майчината любов е от сексуално естество. Гродек изхожда от обстоятелството, че сукането възбужда у жената страстта и желанието за полово сношение. Той интерпретира това свое наблюдение като биологически смислено за запазването на рода. Противниците на подобна теза изтъкват, че именно кърменето предпазва от ново и твърде ранно зачеване.

72 Подобни изводи могат да се направят от множество сходни опити и познания на реинкарнационната терапия.



Сексуалната тематика на кърмещите гърди се оспорва преди всичко от онези, които величаят майчинството в небесата, но проклинат сексуалността в Ада. Напротив: генералното свързване на женските гърди със сексуалността е неоспоримо. Те с удоволствие се поемат с устни както при сукане, така и при целуване: един процес от горното телесно ниво, който не се различава особено от провежданото по-ниско в тялото полово сношение. Тук гърдите играят ролята на проникващия пенис, а устна та кухина съответства на влагалището.

Ако се абстрахираме от факта, че при сучене детето възбужда в майката и жената, централното положение на гърдите в останалия живот също е очевидно. Притискането към гърдите е най-ранното човешко преживяване. В този смисъл не е случайно, че човекът и по-нататък търси в гърдите любовта. Това естествено се отнася и за жените. Те с удоволствие взаимно се притискат към гърдите си и по този начин си даряват защита и безопасност. Една жена изобщо не е необходимо да бъде лесбийка, за да се чувства добре на гърдите на друга. Наистина подобно отношение ни се струва по-естествено, отколкото на някой мъж към члена на човек от същия пол. Притискането на някого към гърдите винаги е жест на симпатия и любов. Никой орган не изразява съчувствието по-топло и по-интензивно; например никъде не можеш по-добре да се изплачеш. Обстоятелството, че освен майчинската и хранителната функция гърдите са и орган на отношението, се доказва от постоянно развитата им форма единствено у хората, докато при „останалите бозайници” те се развиват само временно с цел кърмене. При секса гърдите се превръщат в сексуален орган и мъжете ги търсят инстинктивно, наричайки ги „залив” или „пристан”. Този израз е донякъде погрешен, защото заливът характеризира вдаването и издатината, пространството помежду им - деколтето. Това място между гърдите е разголвано още от стари времена, за да предизвика възбуда в противоположния пол. Колкото и различни да са били модните течения през всички времена, те рядко се отказвали от изваждане на показ на това толкова актуално място. Някои отминали епохи били дори по-свободни и разюздани - особено ако си припомним деколтираните рокли от времето на Людовик XIV - да не говорим за „модата” на т. нар. „примитиви”. В древния Египет дълбочината на деколтето била пропорционална на силата и влиянието в обществото. А при тържествени поводи атинянките се появявали с голи гърди. Така че „горе без нищо” съвсем не е някакво изобретение на наша та либерална епоха.

Гърдите биват подчертавани и по не толкова очевиден начин: повдигани с корсажи или едновременно подплатени или Демонстрирани с помощта на сутиен; оформяни с различни корсети или подчертавани просто защото жената скръства ръце под тях. Част от подчертаването им е дори пристягането на талията. Украшения като брошки и гердани напомнят за скритите под тях скъпоценности. За мнозина мъже по-възбуждащ от откровено разголената гръд е знакът, че могат да спечелят един откровен поглед в деколтето. 15 такива случаи се използват смъкващи се презрамки на дълбоко изрязани рокли или други изтънчени и полусъзнателни начини.

Както жените са склонни да залагат в социалните игри на своите естествено изтъкнати гърди, така и мъжете не желаят да си губят времето. В това отношение праволинейните пътища на модата се определят почти изключително от мъже. Със своята мекота и еластичност гърдите са най-малко оказващата съпротивление телесна област. Това знание, инстинктивно придоби то още от бебешкия период, през всички епохи се използва от мъжете, конто чрез гърдите завладяват жената изцяло.

Докато жените по-скоро „увисват на шията на мъжете”73, мъжете обичат „да се хвърлят на женските гърди”. Мекотата на техните полукръгли форми вероятно е в основата на предпочитанието, което по-късно се развива към всички заоблени и кръгли неща. В тях няма нищо отблъскващо, напротив: всичко е привлекателно и примамливо. Затова те биват изобразявани повече или по-малко претенциозно в картини, съответстващи на съвършената им заобленост и мекотата на завършената форма. В това отношение предпочитаните плодове са ябълките, понякога и крушите. За образци на

73 Както бе посочено по-горе, с шията е свързана темата за притежанието. Който се хвърли някому на шията, следователно се насочва към областта на притежанието.



зърната (mamilla) се използват малините и ягодите, а също и цветните пъпки. Докато в нормалната езикова употреба на унгарците се изхожда от „пъпки”, немците не се свенят да говорят и за „брадавици”*.

По този начин се прави връзка с нещо отблъскващо и дори събуждащо отвращение, което ние често свързваме със старите и зли вещици. Това обозначение може да бъде останка от Инквизицията - онази колективна лудост, която виждала изкусителни вещици най-вече в привлекателните жени. Тази тематика бе подхваната от Женското движение и пак от негова страна съществуват опитите за обозначаване на зърната като гръдни перли. В този смисъл от името „брадавици" можем да предположим, че в немските области е господствало негативно отношение към зрялата женственост. То също има своите исторически традиции. Средновековните религиозни фанатици ругаели деколтето като „прозорче към Ада”, а гърдите наричали „дяволски мехове” или „дяволски кълба”. С привлекателните гърди се занимавала дори политиката, като в това отношение са запазени укази, насочени против „порочното им излагане на показ”. През онези епохи особено в католическите страни се опитвали изцяло да прикриват опасното развитие на гърдите - например с полагане на тежки оловни плочи върху тях през нощта.

Женски те гърди далеч изпреварват останалите вторични гюлови белези и привличат погледа. В това отношение те се използват на широк фронт и дори се експлоатират. Особено американската и италианската филмова индустрия произвежда „закръглени звезди”, които предизвикват туптенето на мъжките сърца. Жените биват свеждани до три числа, като най-високото заема гръдната обиколка. По този начин гърдите откровено се превръщат в онзи орган, чрез който жените се оставят да бъдат дефинирани, а често и се самодефинират. В една дигитална епоха числото е достатъчно за тази цел. По-старомодните натури все още дефинират своя идеал в описателна форма. Според тях гърдите трябва да бъдат добре оформени, твърди и със средна големина. Ако са твърде малки, все едно липсват, ако са големи, се превръщат в провокация заедно със своята притежателка. За нас е трудно да разберем, че съществуват култури, които притежават друг идеал и предпочитат например „увисналите гърди", конто за тях символизират зрялост, плодовитост и мощно подкрепят пълноценния живот.

Колкото по-големи са гърдите, толкова по-възбуждаща сексуално е жената - това е най-простата днешна формула, криеща се зад дигиталната дефиниция. Това е една майчински украсена сексуалност. „Мъжкият завоевател” може да се сгуши между такива гърди и да се остави да го глезят като малко бебе. В този смисъл праволинейното фетишизиране на гърдите е един ясен симптом. Подобни мъже търсят в жената по-скоро майката, а вместо сексуалния акт предпочитат емоционалното обезпечаване, закрилата и защитата - а заедно с тях и властната жена. Обстоятелството, че особено голям принос има американската детска култура - преминаваща от кърменето, през Мики Маус и игрите на каубои и индианци, - изобщо не буди учудване, също както и съответните италиански предпочитания. Италианската „мама” е класически едрогърда и от главата до краката е отдадена на изхранването на своите малки и големи рожби.

Многобройни проблеми, свързани с гърдите, произтичат както от обществената оценка, така и от сегашната индивидуална среда. Идеалът за фигура отдавна е подчинен на съвременната епоха и нейния дух. Ако в началото на века са предпочитали закръглените, т. нар. „стройнозакръглени” форми, днес се търси „стройната линия”. Идеалният образ на Холивуд е провъзгласен от стройната хубавица с големи гърди. Още в древния свят фурор е предизвиквал идеалът Twiggi - момчешка фигура, на практика лишена от гърди. Това многообразие на идеалите на практика не може да бъде лишено от проблеми. Наистина едва ли има друг орган, включително носът, който толкова много да е бил опериран без медицинска необходимост, колкото гърдата и гръдната жлеза. Едновременно с това никой друг женски орган не е опериран с толкова належаща необходимост - защото карциномът на гърдата е най-често срещаната форма на рак у жените.

Рак на гърдата



Ракът на гърдата е не само най-често срещаната форма на рак при жените, но и най-обезпокояващата. Ако на най-красивото и меко място доловимо нараства нещо твърдо и злокачествено, възниква паника. Изложеното в отделния раздел за рака важи най-общо и за картината на това заболяване. Локализирането и специалното значение на това място допълват нивото на случката. Ако меката тъкан на гръдните жлези се втвърди злокачествено в мястото на естествената закрила и наслада, засегнатите теми за майчинството, насладата и отношението изграждат основата на драмата. „Онова” е засегнало пострадалата на най-чувствителното място, близо до сърцето, и тя го крие в себе си, като не издава никому своята обида и яд. Така самото тяло трябва да покаже какво става в действителност. А в майчините гърди бушува самият ад и сърцето се е превърнало буквално в свърталище на убийци.

Освен своята чувствителност гърдите имат сексуалнопредизвикателен характер и поради формата си, с което вече е засегната и компонентата на офанзивната еротика.

При рака периодът на срив в имунната система и съответното избухване на болестта много често е отбелязан с дълбока тъга, която засегнатата не признава напълно. Тя поема в сърцето си много повече, отколкото отдава, и притиска към гърдите си поетото не за да го доближи, а за да го прикрие. Колкото и да е натъжена или сърдита от нанесения позор и обидата, тя не ги обявява шумно, а е склонна да ти задържи в гърдите си, където те се въплъщават и могат да се превърнат в рак.

Зад безкористната сдържаност, понякога демонстрирана или схващана като разбиране или усет, много повече се крие страхът да започнеш битката, да обвиняваш и да отстояваш собствените интереси. Понякога на подобен изблик пречи и гордостта. Егоизмът е твърде далечен от жертвоготовното майчинство и затова е съзнателно потискан. Но той намира своя израз в тялото, при това точно на онова място, обитавано от истинското меко-сърдечие и майчинското разбиране за всички неща. Нищо не би могло да се каже против тези висши идеали, само че засегнатата очевидно не е в състояние да изживява такива цели безрезервно. Непризнаваната резервираност се въплъщава и издава събуждането на задрямалата в гърдите адска енергия. Всичко агресивно и разрушително, което е преглътнато или неизживяно, сега започва война на телесно ниво.

Меката хранителна тъкан па гърдите, чиято задача е отдаването и изхранването, сега става толкова егоистична, колкото засегнатата никога не е предполагала и осъзнавала. По този начин тялото й отнема нещо, което тя отказва да отдаде не защото го няма, а защото не признава съществуването му пред самата себе си. Що се отнася до гърдите като орган на отношение и докосване, с настъпване на заболяването тяхната офанзивност потъва в сянка. Много често ракът показва под формата на кожни вивания че засегнатата е предала инициативата и се е ориентирала към оттегляне. Но оттеглянето не се препоръчва към телесната, а към душевната област - и тогава в смисъл на връщане към религията. Като представителен орган гърдите имат задачата да бъдат офанзивни - както например и носът. За важността им говори обстоятелството, че и двата органа най-много биват подлагани на хирургическа обработка - очевидно за по-доброто представяне на външно насочените качества. Несъзнателно преживяваният офанзивно-агресивен елемент е изразява както в самото раково заболяване, така и в обичайте лечения. Ако възелът - сам по себе си винаги символ на неразрешени проблеми - бъде отстранен с хирургически нож, излъчващата до смърт агресивност остава незабележима. Но богатите на енергия лъчи също излъчват агресивност, защото задно с раковите клетки убиват и множество здрави. Същото се отнася и за цитостатиците, чиято адска агресивност чрез отравяне и блокиране стои в символично отношение най-близо до рака. Тези отблъскващи методи включват в играта нещо, което а раковия пациент липсва. Ако той успее да го интегрира в съзнанието си, би могъл да измъкне принципа от сянката на телесното съществуване и да се освободи от заплахата.

В митологията съществува един мотив, който е близък до тези случки. Пентесилея, царицата на амазонките, отрязва дясната си гръд, за да може по-добре да опъва лъка в битката, т. е. повече да изяви мъжкото у себе си в един доминиран от мъжете свят. Амазонките я последвали и също отрязали гърдите си, за да могат по-добре да се



оборудват и въоръжат в борбата за живот и поне от дясната си страна да изглеждат като мъжете. Те доброволно се отказали от елемента на своята женственост, защото ги затруднявал и им пречел да се опълчат срещу трудния живот.

Освен това ракът на гърдата символизира, че и меката женствена същност може да стане препятствие при насилие, осъществено от страна на живота. Заболяването показва, че мекота може да се трансформира в твърдост и че засегнатата може изцяло да се откаже от една част на своята женственост. Онова, което не се случва в преносен смисъл, все някога се превръща в задача на хирурга, който изрязва отклонилото се от житейския път. Който не е готов на необходимите в живота разрези, в последна сметка трябва да ги предприеме на друго ниво.

Необходимо е временно изоставяне на определени жизнени области с цел подпомагане правото на съществуване на други, впрочем отдавна забравени; в този смисъл задачата изисква напускане на майчиното царство и тъмната страна на Луната. Това може да означава много неща: отхвърляне на зависимостта; отказ от сигурното, но свързано с враждебни на условията за развитие изхранване; отхвърляне ролята на „добрата жена”, на толерантната и вечно оставяна на заден план „любима”; на „милата дъщеря” или „разбиращата майка”, на която всичко се харесва; доброволно погребване на „домашния щурец” в преносен смисъл; изоставяне ролята на „принцесата върху граховото зърно”; скъсване с привилегиите на „момичето от по-добро семейство”; не преклонение пред майчиния олтар, а поемане по собствения път.

Ракът е принципен белег, че някой не следва - или вече не следва - своето собствено развитие и че раждането на душата не се осъществява. Той показва и мястото, където раждането е заседнало. Чрез гърдите е засегната най-чувствителната област на майчинството и по този начин цялата проблематика на майчината грижа, храненето и изхранването, кърменето и откърмването. Поради това не е чудно, че при всички пациентки с рак на гърдата почти без изключение са налице особени майчински отношения - от никакви през отречени, до „невероятно дълбоки и добри”. В този смисъл можем да си спомним за секретиращите мамили - един предупредителен симптом за рака на гърдата, който се проявява при около 10% от пациентките. Тогава гръдната жлеза започва да отделя мляко и намеква, че темата за храненето и кърменето е изтласкана в сянка.

Като символ на мекота и гальовност гърдите засягат и други теми - за издръжливостта, ранимостта и мъката, за обидата и чувствителността. Освен това те включват в опасната игра и темите „оттегляне”, „излизане от себе си”, примамването, съблазънта, прикриването и предизвикателството.

Целта на всичко това не е да се извърши „най-правилното”, „доброто” или „очакваното”, а да се предизвика и наложи самостоятелното и индивидуалното. Всеки път на развитие е своеобразен дори когато единството като обща цел е идентично за всички останали пътища. В последна сметка трябва да се осъществи именно това единство - и тогава, но наистина едва тогава в играта се включва и любовта като разрешение и лекуване на раковата тематика. Тази любов очевидно няма нищо общо с това да си обичлив. Преди да се стигне дотам и преди жената да се е съединила с всичко и с всички си струва да изясним, че тя не е съгласна именно с всичко това, а има намерение да тръгне по собствен път. Поради това тя трябва временно да изостави мекотата, отстъпчивостта, способността си към пригаждане и всички останали атрибути на женската благопристойност. Със сигурност е по-лечително, ако тя доброволно се откаже за известно време от тях, вместо да се отказва от гърдите си като типичен женски символ.

Ако в настъпилата битка гърдите са изгубени, едва тогава става ясно колко важни са били за жената. Не е изгубен просто един орган. Те са символ и елемент на самочувствието. Ако след ампутацията пациентката не се чувства вече истинска жена, очевидно преди тя се е чувствала такава предимно чрез тялото си. В бъдеще ще бъде принудена да не се самодефинира единствено чрез своята телесна женственост. Трябва да се отворят и други жизнени съдържания.



Жените, които са пожертвали едната или дори двете си гърди и са преживели много години след ампутацията, впечатляващо разказват за предимно съдържателните промени, настъпили в техния живот. На заден план се промъква духът на митовете за амазонките. По този начин загубата може да се превърне в шанс за откриване на нова индивидуална идентичност. Животът трябва да се изпълни с ново съдържание, което да има повече общо със засегнатата, а не толкова с околните.

Тук трябва да се изясни защо ракът на гърдата се е превърнал в най-често срещаното раково заболяване сред жените. Докато през 1961 година във федералната република от рак на гърдата са починали по-малко от тридесет жени на 100 000, през 1985 година случаите бяха над четиридесет. Тези цифри стават още по-застрашителни, ако се замислим, че през същия период системата на ранното откриване74 показа определени успехи и проведените в началния стадий операции осигуряваха за над 90% от жените възможността да преживеят следващите пет години без рецидиви. Увеличеният брой на заболелите очевидно е свързан с често срещаната сред днешните жени проблематика на модерните общества. Самата гръдна жлеза изобщо не представлява особено предпочитан от заболяването орган. Както вече споменахме, съществуват култури, кои изобщо не познават раковите натрупвания - съответно и рака на гърдата. Наистина гърдите са особено чувствителна тъкан. По такава тъкан има и в устата. Там тя дори влиза в съприкосновение с многобройни канцерогени. Въпреки това ракът на устната лигавица се среща далеч по-рядко. Млечните крави, които страдат от възпаление на вимето много повече в сравнение с уврежданията на женските млечни жлези, не познават ракови заболявания па тези свои органи.

В търсенето на специфичната ситуация не е трудно да се открие занемаряването на собствения женски път, при което той може да няма нищо общо с обичайния идеал за женствеността и да изисква далеч повече твърдост и сила, отколкото е прието. В тази връзка добре се вмества и фактът, че броят на засегнатите от рак на гърдата монахини е над средното статистическо ниво. Не е много ясно доколко призванието за встъпване в ордена противоречи на женския път. Вероятно биват засегнати онези монахини, които не спазват истинското си призвание и не са го последвали, а са се отклонили към манастирската обител. А вероятно и онези, които иначе а поели призванието си, но по-късно са изгубили контакт с манастира и въпреки всичко са останали там. Така че погрешно избраният като бягство манастирски живот може да насърчи рака, но може да се окаже и препятствие за болестта, ако поведе жената по правилен за нея път.

Епидемиологичните изследвания, които съдържат данни за разпределението на заболяването сред населението, разбулват и други интересни взаимозависимости. Докато заболяването сред монахините надхвърля средната стойност, най-малко са засегнати жените, родили повече от две деца на млади години. Ако при ражданията те са били над 25 години, рискът отново се увеличава. Жените, които раждат деца едва след своята тридесета година, рискуват дори повече от бездетните. Естествено няма никакъв смисъл да извършваме семейно планиране според подобни статистики. Това би означавало да разберем неправилно статистиките в причинен смисъл. От друга страна, тези статистики имат сравнително благонадежден рекламен характер. Според тях при много жени преждевременното придобиване на дете все още е решаващо за тяхното самоосъществяване, докато късното раждане по-скоро би могло да бъде породено от внесени отвън изисквания или от някакви рационални размишления. За тази цел могат да бъдат приведени познания от психотерапията, като нерядко се оказва, че под повърхността на модерния жизнен стил все още живеят прастари идеали и образци. Интерпретациите на статистиките са винаги деликатни, особено по една толкова обвързана с времето тема. Принципно може да се установи, че въпреки съветите за важността на собствения път не трябва изцяло да се следват широките следи, оставени от движението на еманципацията. То вероятно е извършило най-важната профилактика за рака на гърдата през последните десетилетия, като е открило за жените нови

74 Това ранно откриване с далеч по-добро от обичайното късно откриване; от друга страна, то няма нищо общо с предпазването. Профилактиката, която често се смесва с него, трябва да направи още една голяма крачка и да предотврати проявлението на симптома, респ. да го направи излишен



свободни пространства и възможности. Но веднъж взело властта в ръце, то се присмива от сянката, която само си е създало. Болестната профилактика е била подтик към поемане но собствения женски път. Подчертава се едновременно индивидуалното и женското, но с подобни справедливи искания движението за еманципация все повече окуражава жените да проявяват мъжество и по този начин неволно обезценява женския път. Там, където децата, кухнята и църквата са превърнати в ругатни, за много жени е трудно да открият и оценят своя път. Тези теми очевидно са по-дълбоко вкоренени, отколкото желаят застъпниците за духа на епохата.

Почти е невъзможно да се открие специфичен личностен профил, който да изглежда предопределен за заболяването от рак на гърдата. Проблемите са толкова индивидуални, колкото и пътищата. Но темата за напуснатия, неоткрития и при всички случаи неизвървян собствен път практически винаги ще прозира в една или друга форма. По отношение на майчинството нарастващият възел може да покаже, че нещо израства като заместител на майчината любов - някакъв студен и опасен заместител. Засегнатата може да бъде същевременно и майка. Ако майчинството не е залегнало в сърцето, а играе пред света майката от илюстрованите книжки, това не е нейният път и той се превръща в опасност. Със своята безрезервна отдаденост майчината любов е едно отражение на небесната. Ако идва от сърцето, тя може да излекува всичко, но ако само имитира обществените норми, може да струва и живота. Същия проблем може да има и жената от илюстрованата книжка, доволна от себе си и своя партньор поради собствената си близост с женския идеал. Но ако той не съответства на нейния собствен идеал, то и образцовият живот е поставен под съмнение от рака. Дори офанзивната жена, която очевидно следва само онова, което й прави удоволствие, не е автоматично сигурна. Ако толкова успешно играе ролята на жената вамп, без в действителност да е такава, тя е също толкова застрашена, колкото и сивата мишка, която с удоволствие би била вамп, но не се решава на това. Към рисковата група естествено се причислява и модерната жена, която „се еманципира”, защото това е част от съвременността и мечтае за класическата роля на „майката”, отдавна бракувана от духа на времето. Възможни за обмисляне са всякакви сравнения с външните и предварително зададени от обществото шаблони, защото те почти не отговарят на собствения тип. Но който не съответства на собствения си тип, живее опасно. Опасността се състои във факта, че несъответствието на типа потъва в тялото и от това ниво се обръща срещу себе си. Следователно най-добрата профилактика против рака е храбрият живот, респ. извървяването на собствения индивидуален път към своята неповторимост. Пътят е напълно индивидуален, но целта е надиндивидуална и съвършена.

Хасидисткият равин Сузия казал малко преди смъртта си: „Ако отида на небето, няма да ме попитат: защо не беше Мойсей? Ще ме попитат: защо не беше Сузия? Защо не стана това, което можеше да бъдеш единствено ти?”

ВЪПРОСИ

1.Каква роля играе в живота ми темата за майката? Очаквам ли да се грижа за някого? Задоволява ли ме, ако други се грижат за мен? Какво мисля за майка си и за себе си като майка?2.Каква роля има за мен нахранването? Какви са мотивите ми да нахраня? С какво чувство и на каква цена бих се оставила да ме хранят? Мога ли да се изхранвам сама?3.Каква е за мен ролята на самостоятелността, респ. на еманципацията?4.Позволявам ли на гърдите си да бъдат офанзивни и демонстративни? Решавам ли се да ги използвам като сигнал?5.Намерила ли съм своя път като жена? Напредвам ли по него?6.Онова, което живях досега, беше ли моят живот? Дали идващото насреща ми е моят живот?7.Къде трябва да ме заведе той? Коя е моята мечта? Каква е моята цел?

XI. КОРЕМ



След като вътрешният живот на корема бе изчерпателно засегнат в книгата „Проблеми на храносмилането”75, остава да разтълкуваме корема като регион.

Разположен между гръдния кош и тазовата купа, коремът е далеч от техните защитни способности. От изправянето на тялото на два крака той е пострадал най-много. При движението на четири крака поне вътрешностите са били прикрити в коремната кухина. За горното покритие се е погрижил гръбнакът, крайниците са гарантирали фланговото осигуряване; отдолу го е защитавала земята, отпред - костите на гръдния кош. С изправянето коремната кухина останала открита и беззащитна. Все пак дългите и плоски коремни мускули създават известна сигурност от външни наранявания и предпазват вътрешностите от изпадане.

С изправянето на тялото коремът изгубил не само защитата си, а и своето значение. На основата на сходното в множество черти племенно и индивидуално историческо развитие може да се види важността на корема за бебето; но също и голямата му роля за нашите най-далечни предци. При малкото дете и днес всичко се върти около корема и скритото в него жизнено чувство. Ако е топъл и пълен, всичко е наред; ако е празен и напрегнат, стрелките сочат буря. Размишленията на главата все още не играят никаква роля, а дори сърдечните пориви отстъпват на коремните усещания.

Най-често не желаем да имаме нищо общо с тази най-ранна фаза от историческото развитие. Изрази като „да паднеш по корем” или „коремно приземяване” изрично доказват, че връщанията към времето, когато животът естествено е протичал „по корем” или „се е въртял” около него, днес не са сред любимите ни занимания. Който действа „на празен стомах”, не бива оценяван високо. Хладната глава се дистанцира от корема и неговите неподредени, направо хаотични претенции.

Онези култури, които - по подобие на индианските - се оставяли на стомашното чувство и интуицията, в нашия свят били изоставени. Достигналите все пак до нас предпочитаме да наричаме „примитивни”. Чувствата и емоциите на коремната кухина наистина съдържат в себе си нещо примитивно, особено ако го сравняваме с диференцираните мнения и размишления на главата. Една толкова самобитна сила, каквато представлява безцеремонно надигащият се от чревните глъбини глад, е твърде нешлифована и груба в сравнение е винаги готовите за дискусия мозъчни гънки. Гневът на корема е най-тежкият и труден партньор на умната глава.

Ако главата е централата на разума, а сърцето - центърът на емоциите и душевните пориви, коремът е родното място на първичните - от една страна, детински, а от друга, първични -чувства и подтици. Заселилата се под пъпа трета чакра, манипура, има нещо общо със самобитната сила и власт. За малкото дете неговото пъпче е пъпът на света. Ако нещо не му е по вкуса, то реагира с болки в корема; добре ли му е, то си търка корема от удоволствие. Непреодолимите чувства, свързани със закрилата и защитата, при възрастните все още се усещат в стомаха*. Дълбокият и непонятен страх предизвиква коремни болки*, а емоционалният натиск се насочва преди всичко към сърцето*.

Онова, което граф Дюркхайм наричаше хара, човешкият световен център, се приема от хората на Изтока за телесен център изобщо - от него те черпят например силата на своите бойни изкуства. По този начин източните традиции са приели и надмогнали предизвикателството, възникнало при разголването на нашите слабости. За повечето западни хора коремът продължава да бъде най-слабото място. Неговата често пъти подпухнала мекота го поставя редом с бременния корем и коремната кухина се определя като „праженско” място на приемане, храносмилане и възпроизвеждане.

Със своята беззащитност и ранимост коремът е онова телесно място, където се изразяват страховете за съществуване и заплашеността на човека от обкръжаващия го свят. Пъпът е арена на първите тежки кризи в жизненото съществуване. Още преди изпробване на новите възможности за изхранване вече е отрязана пъпната връв - онова първо подкрепление, гарантиращо „царството на дармоедите” в майчиното тяло. Тук се

75 P. Хьозл и P. Далке, Проблеми на храносмилането, Мюнхен, 1991



засяга страхът от гладна смърт - един от най-първичните страхове изобщо. Заедно с това именно на пъна ние изстрадваме първия неизбежен белег на борбата за живот. При опит за отлагане на срязването физическият живот би бил сериозно затруднен, ако не и застрашен. Докато опитът за отлагането на този процес в преносен смисъл води до проблеми, които често се отлагат в стомаха* или в дванадесетопръстника*.

В последна сметка коремът е телесният килер за провизии, който демонстрира складираните там материални резерви. Колко много са хората, които обичат да носят със себе си най-необходимото, показва един поглед върху модерното благоденстващо общество и неговото наднормено тегло76. Като място, натоварено със задачата да се грижи предварително за лошите времена, коремът свидетелства за вярата и доверието в материалното бъдеще.

Ние не оценяваме тази негова последна задача, а по-скоро презираме грижливото му мислене. Когато желаем доброто на някого, ние обикновено казваме „Горе главата! Само не унивай!”, като по този начин подчертаваме горния полюс. „Сит търбух, за наука глух” - така казва народната поговорка, а изразът „Търбух уши няма” окончателно определя корема като рожба на бездушието. Отново ясно изпъкват противоположните интереси между горното и долното. Всичката кръв, която коремът използва за своите наслаждения, е отнета от ученолюбивата и амбициозна глава. Но с удоволствие изпускаме от погледа си, че притеглящият ни към земята корем ни приземява.

На мястото на корема си модерният човек най-много би желал да има една дупка и някаква опъната коремна обвивка, която практически да не скрива нищо; по този начин би намерил покой от този долен и дефинитивно неприличен свят. Така например издаваните от корема звуци за нас са отвратителни, докато ние нямаме нищо против сърдечните и дори ценим произведените от устата, доколкото имат общо с духовното, а не с конкретното храносмилане. Тежко и горко обаче, ако коремът изразява своите интереси чрез куркане, или пък думата вземе червото. Онова, което ни предлага нашата долна половина, не е особено изтънчено. При това то може да е непочтено, затова пък е напълно честно.

Шкембелията е по-ниско оценяваният противоположен полюс на аскетичния и духовно проникнат „даскал”, който се упражнява в дисциплина, склонен е към разум, а в най-лошия случай - към фантазия. Подобни неща са далеч от телесно ориентирания и обичащ насладата, който живее от предположенията и чувствата си - и за своите наслаждения.

1. Herpes Zoster, или опасващ лишей

Понеже при опасващия лишей става дума за същото заболяване, каквото се среща и по лицето, казаното там може да се вземе под внимание. Вторичната инфекция от варицелния вирус зостер може да засегне всеки, защото на практика в досег с ветреницата могат да влязат всички. След безобидно протичащата детска болест причинителите не напускат тялото, а се окопават на гръбначномозъчните нерви. По този начин само в областта на торса те притежават 31 чифта нерви, в чиято област на разпространение могат да нападат. Името произхожда от мястото, където най-често се появява заболяването - а именно надпоясната линия, като предимно се засяга възрастта между петдесетата и седемдесетата година.

Възпалението най-често започва няколко дни преди появата на типичния обрив - със силни парещи и разпъващи болки. Мехурчетата, строго ограничени върху района на разпространение на засегнатите нерви, обхващат тялото във формата на пояс. Рядко се среща двустранно засягане или разпространение през повече от два нервни сегмента. Все пак при отслабващите защитната система заболявания - като например СПИН или лимфна левкоза - разпространението може да обхване целия торс (генерализиран зостер). В нормалния случай изпълнените с течност мехурчета скоро засъхват и коричките падат след две-три седмици, без да оставят белези. Усложнения, като

76 Към темата „Разпределение на теглото” - от форми на корема, през феномена „бричове” до образуването на съответно обемисто седалище, вж. Р. Далке, Проблеми на теглото, Мюнхен, 1989.



образуване на циреи или хлътване на тъканта, могат да забавят процеса на лечение. Освен че причинява тези проблеми, вирусът остава спотаен в засада. Още година или две след отзвучаването засегнатите места могат да бъдат болезнени и са особено чувствителни. Заболяването засяга всеки в неговото най-слабо място и по време на отслабналите защитни сили.

Разцъфналите върху кожата рози съобщават на пациента, че нещо иска да избликне от него. Спотайващият се в задните коренчета на нервите вирус използва момента за бягство от избраното място на изгнание. Темата се нарича „възпаление” и по този начин представлява конфликт в двоен смисъл. На базата на основни заболявания, които най-често сами въплъщават проблем, херпес зостер отново засяга конфликтната тема. Дълго отлаганият сблъсък болезнено напомня за себе си, влачейки на буксир чужди войски.

Тук става дума за граничен конфликт, защото поясът и Талията маркират границата между горния и долния свят, докато със засягането на кожата е докоснат и основният граничен орган. Опасващият лишей символизира тази граница и чрез изливането на душевното съдържание под формата на изпълващата мехурчета течност. Херпесът разполага по кожата сълзящи рани и отваря границата в двете посоки. Както течността излиза навън, така и болестните причинители могат да влязат вътре. И тук има нещо коварно, докато засегнатите силно охраняват и залостват границите - между горе и долу, между във и вътре, - нападението внезапно се извършва от собствения тил. На зостер - вирусите се пада ролята на пета колона. Чрез особения им начин на действие се подчертава съдържащата се в темата бомба със закъснител. Тя дълго може да бъде измествана и отлагана, но не и отстранена.

Кожата включва допълнително в играта темите за защитата и съпротивата срещу една централна жизнена тема. Още основното заболяване издава една съпротива, която трябва да е толкова голяма, че широко разтваря тялото. Онова, което дълго време е лазило някому по нервите, сега му влиза под кожата. Болезненото избухване на обрива води до болезнено осъзнаване на възникналата съпротива. Пристягащото чувство на напрежение преди истинското избухване, от една страна, издава страха от ситуацията, от друга - необходимостта от бунт. Обривът се нахвърля в момент, когато вече и другаде е нанесен удар. Това е нещо като коварен юмрук в корема или гръдната област. Наподобяващата пояс форма създава впечатление за вериги, мъчителни окови или изгарящ розов венец.

Образът на разцъфналата поза допуска определени възможности за излекуване на заболяването. Въоръжената с бодли роза символизира както готовността си да се отвори и да послужи за символ на любовта, така и годността си за отбрана. Възпалените до червено рози по кожата символизират боеготовна откритост, тъй като избиващата при гневни изблици червенина може да бъде красива като горещите пламъци на изгаряща любов, пламтящо въодушевление или свещена буйна ярост.

Струва си отново да станеш раним, да отвориш границите си, да разбиеш стените и да разцъфнеш. Цъфтежът означава търсене на контакт. Цветята разцъфтяват, за да бъдат оплодени. С цветовете си те примамват насекомите. При всяко разцъфтяване и при всеки бунт нещо от вътрешността излиза на бял свят -както светлите, така и сенчестите страни. Не трябва да изнасяме на светло само розовото, а да предизвикаме разцъфтяване на истинското вътрешно ядро. Както розите носят в своята среда същността си, своите семена и бодли, така и цветовете на поясната роза не случайно са изпълнени в средата с възпалителна течност. Именно във водата - като символ на душевното - плуват множество агресивни клетки и от двете воюващи страни -бели кръвни телца, антитела и болестни причинители. Откровеният изказ, който може да наранява, тук се проявява символично. Бодлите на собствената роза се усещат символично в пробождащите болки на заболяването. Ако нечия плът е откровено разкъсана, тя трябва да изпусне навън съдържанието, дори не и розово, а зачервено от гняв или отблъскващо като самия обрив. Но в своите светли или сенчести области тя трябва да допусне и външното. „Да става каквото ще” - казва народната поговорка за нещо, което предстои да се случи - добро или лошо. Стената трябва да се преодолее и първите стъпки са най-трудни и болезнени. Горното и долното, вътрешното и външното - те трябва да бъдат



обединени в един офанзивен процес. Подобно бунтарско настроение разтоварва тялото от бурни изблици. Дори само от такова поведение може да се почерпи енергия, за да се овладее основната симптоматика.

ВЪПРОСИ

1.Какъв духовен и душевен конфликт нося в себе си?2.Какво дълго време ми е лазило по нервите, влязло е йод кожата ми и още не е забравено?3.Кой страх дотолкова ме е затворил, че трябва толкова много да се разтворя телесно?4.Какво трябва да разцъфне в тялото поради невъзможността да се разгърне духовно и душевно?5.Кое се решавам да изкажа единствено чрез херпеса? От какво не мога да се разделя неприкрито?6.Кои граници са натоварени с конфликти, къде се чувствам ограничен? Какви окови ме спъват?7.Какви мини са заложени в моята душевна градина?

2. Изсипвания, или хернии

Херниите възникват в гранични повърхности, където помежду си се сблъскват напълно различни телесни региони. през една разбита с взлом порта се осъществява вмешателство, като някаква телесна част нахлува в друга, без да има какво да търси там. Всяка херния представлява едновременно взлом и намеса. Тя онагледява конкуренцията между две съседни облaсти припълно незачитане на граничните и собственическите отношения. Съществуващите валидни граници биват игнорирани и опасно нарушени. Превзетата по този начин област бива стеснена и притисната настрани, а жизнените й права биват окастрени. Но вмешателството не е от особена полза и за навлязлата тъкан, а спечеленото жизнено пространство не носи облекчение; напротив: на прекалено тясната входна порта често се стига до странгулация или задушаване. Аналогията с криминалния взлом, който по подобен начин не ощастливява извършителя, е съвсем ясна и допуска още няколко паралела.

Престъпникът се принуждава да извърши взломна кражба или под значителен натиск, или поради особено примамливата възможност. Телесната взломна ситуация се създава аналогично - от взаимодействието между нарасналия натиск и слабостта. Колкото натискът е по-голям, а разделителната преграда по-слаба, толкова по-леко се прекрачва границата. Който се преумори в конкретен или преносен смисъл, лесно си „докарва” херния. Той очевидно се е захванал с твърде тежка тема и не е дорасъл за явяващия се като резултат натиск.

При всяка херния трябва да се очакват усложнения - например възпаление на херниалния сак. Това съответства на възникналия при вмешателството агресивен конфликт. В подобна ситуация подходяща реакция е войната. Тя насочва вниманието към слабото място и господстващото прекомерно налягане. Освен това може да се стигне до заклещване на херниалния сак заедно със съдържимото. При тази инкарцерация (от латинското carcer-затвор) херниалният сак попада в жизненоопасен плен. Заклещената тъкан бива лишена от приток на кръв и задушена в чуждата обстановка. В чревната област може да се стигне до перфорация и развитие на перитонит, който да застраши живота.

ПЪПНА ХЕРНИЯ

Пъпната херния е обект на педиатрията, като само около 5% от случаите се срещат в зряла възраст. Първата рана на човека се отваря отново, коремните мускули отстъпват на вътрешния натиск и червото се задържа единствено от еластичната кожа. След като



чрез изравняване на налягането в коремната кухина червото проникне през отвора, то остава провиснало извън борда и представлява нещо като кожна торбичка, която може да достигне до големината на човешка глава.

При новородените това често се случва по две причини. В единия случай пъпната рана е още прясна, а при другия плачът на бебетата предизвиква толкова силно налягане, че се спуква не гърлото, а много по-чувствителният по това време корем. С виковете си те искат да насочат вниманието към себе си и да напуснат прекомерно тесните граници. Ако не получат отклик, физическият натиск може да се повиши от все по-яростните крясъци, докато дигата се спука на най-слабото място. Посредством коремната преса натискът се насочва към стените и особено към бившата врата към света. Така отново се отваря един път, който всъщност е трябвало да бъде затворен в процеса на развитието. Това издава регресивна склонност и желание за завръщане към по-ранни условия, когато детето не е трябвало толкова да се измъчва, когато натискът не е бил толкова голям и най-вече изхранването е било несравнимо по-естествено.

Ако се изсипе пъпът на възрастен човек, условията са принципно подобни. Неговият архаичен чувствен свят незабелязано е попаднал под натиск и не е в състояние да удовлетвори никоя своя основна потребност, като глада за закрила, защита, материално обезпечаване или власт. В отсъствието на други средства за натиск той се опитва да се освободи от прекомерното налягане с помощта на коремната преса, като при това притиска в една до болка позната посока. Той несъзнателно търси изход чрез връщане към доброто старо време, когато всичко е било много по-хубаво и най-вече е протичало от само себе си.

Задачата изисква осъзнаване на екзистенциалния натиск и отстъпление пред неговата сила. Става дума за разкриване на нови пространства, за поемане по нови пътища при използване на добре познатия предишен опит. Следвайки инстинкта си, човек трябва да осъществи пробив в централните теми на материалната жизнена основа.

Подпомогната от повишеното тегло и други физически натоварвания, пъпната херния по типичен начин засяга жени между четиридесетата и петдесетата година. В по-млада възраст заболяването може да бъде предизвикано от бременност. Телесното претоварване показва прекомерното измъчване на засегнатата при осигуряване на препитанието; наднорменото тегло издава трудно поносимото бреме на собственото съществуване, а една бременност е подходяща за отваряне на рани във връзка със самото раждане. Освен това по този начин се актуализират в двоен аспект неизяснени въпроси, свързани с осигуряване на съществуването. Ако по време на климактериума проблемът за материалното обезпечаване все още стои Открит именно върху предназначената за душевното завръщане сигурна територия, обяснимо е залагането на пробив, респ. осъзнаване на настойчивото желание за това обезпечаване. Ако тази необходимост бъде изтласкана от съзнанието, пробивът „успява” на телесно ниво.

Терапията се състои във връщане на заблудилото се черво и в затваряне на нелегално разбитата порта. При новороденото това се осъществява чрез т. нар. „пъпен пластир”, докато при възрастните мястото най-често се оперира. По този начин коремът принудително се затваря. Ако телесният изход е отново затворен, обяснимо е обратното прехвърляне на противоречието на съзнателно ниво.Известните „коремни хернии” появяващи се по срединната линия или встрани, дават израз на подобна проблематика. При диафрагмалната херния се прави разлика между истинското и по-често срещаното привидно изсипване - когато стомахът се промъкне към гръдния кош през предвидения всъщност за хранопровода отвор, без обаче да образува херниална торбичка. Подобно проникване на „женски” елементи от областта на корема нагоре към горната и мъжка част на тялото е описано в книгата „Храносмилателни проблеми”.

Въпроси

1. Къде съм попаднал под значителен натиск? Дали съм притиснат, пристегнат или заклещен?



2. В коя област на своето съществуване съм се пресилил?3. Предприел ли съм нещо, което изисква от мен прекомерно много и ме поставя под силен натиск?4. Къде спотайвам първични и самобитни чувства? Къде пренебрегвам инстинктите си?5. Вих ли се върнал с удоволствие към доброто старо време? Какви „миши дупки” и пътища за бягство съм оставил отворени?6. Къде стомашното ми чувство предусеща пробив или срив?

Ингвинална (слабинна) херния

Слабинната херния принадлежи към тазовата област и е най-често срещаната форма на изсипване в 80% от случаите. Тя може да бъде вродена или придобита, като засяга предимно мъже. При директната форма червото напира навън през външния отвор на ингвиналния канал - малък отвор на коремната кухина - и се разполага в подкожието. При индиректната форма съдържанието на хернията следва семенния канал - респ. при жените т. нар. Ligamentum rotundum или „кръгла връзка” - и завършва в тестикулната торбичка или в големите срамни устни.

При този случай толкова общият за всички видове хернии проблем на винаги водещия в задънена улица изход е особено очебиен. Създаденият от коремната преса натиск се разтоварва по страничен път и завършва в половата област или поне близо до нея. Естествената задача на коремната преса е да изстисква съдържанието на червата. В този случай тя върши същото, но по незабележими и подозрителни пътища. Хернията се предизвиква от твърде силно вътрешнокоремно налягане - например при телесно пренапрежение от вдигане на тежест, но и когато „слабите” места се намират в областта на слабините.

Изрази като „изхвърлям се”, „изсилвам се” и „докарвам си херния” издават залегналата проблематика на надценяването, респ. на надменността. Който се изсилва значително, издава по този начин своята нарушена мярка за „надменност”. Надценяването на собствените сили е в основата на слабинната херния. В резултат на това отделни части от червата поемат по странични пътища. Поставени под прекомерно голям натиск, те отстъпват по пътя на най-малкото съпротивление и след като пробият мускулестата коремна стена, отиват към слабините на засегнатия. Докато тяхната архаична чувственост ги води към слабините и тестикулната торбичка, респ. към срамните устни, симптомът показва, че издръжливостта е по-малка от предполагаемата. Всяко напрягане засилва коремната преса, а чрез това и задълбочава проблема.

Макар на пръв поглед сякаш говорим за изхвърляне на телесно ниво, и тук се крият предимно неосъзнати душевни състояния и съдържания, наслоили се в тялото, след като не са били изслушани. Има хора, които цял живот вдигат и мъкнат тежести, без да си докарат проблеми от естеството на хернията. Далеч по-опасно от обективното физическо натоварване е непризнато то душевно бреме, което възниква при носене или издържане на нещо непосилно и в което не сме убедени.

Както при останалите видове херния, задачата изисква нови пътища, по които да открием и нови вентили за налягането и да прекрачим досегашните граници. Забележително е, че изразяваните от червата първични и самобитни чувствени съдържания търсят достъп до половата област. Връзката между коремното чувство и сексуалността е налице. Ако движещата сила на коремната кухина не се стреми към горния свят - какъвто е случаят с диафрагмалната херния, - а надолу, към половата област, това може да означава необуздан стремеж към сексуално задоволяване. Архаичните чувствени сили се изразяват в сексуалната сфера. Буди учудване фактът, че възрастни мъже години наред „обуздават” хернията си с помощта на бандаж. Сексуалността е далеч по-малко свързана с жизнените фази, отколкото ние обикновено допускаме. Особено ако е била недостатъчна през ранните периоди, тя може дълго време да придружава някого в тази неразрешена и напираща навън форма.

Всяка херния съединява две първоначално разделени области. Дори криминалният взлом обединява две разделени дотогава имотни съсловия, като ги свързва макар и по



криви пътища. Ако мисли алопатично, пострадалият от взлом ще се защити и барикадира още по-сигурно. От хомеопатична гледна точка би трябвало да се долови изискването за по-голяма щедрост и откритост. В съзнателното великодушие можем предварително да получим или отдадем нещо, което съдбата отнема от друг с насилие. За откраднатото и изгубеното можем да се оплакваме или самообвиняваме, но можем да го разглеждаме и като върнато обратно по примера на стоика Епиктет.

ВЪПРОСИ

1. Къде съм притиснат по отношение на моите самобитни чувства и съм поел но погрешен път?2. Къде да намеря нови пътища и плодородни земи?3. Откъсната ли е моята сексуалност от останалите енергии? Къде се издигам над моите сексуални потребности?4. Доколко е в правото си моят необуздан чувствен свят?1.Какво трябва да обединя, което досега е било разединено в живота ми?2.Къде се изхвърлям и самонадценявам? Къде съм високомерен?3.Има ли връзка това самонадценяване и високомерие с откъсването ми от моите енергийни източници?

XII. ТАЗ

Тазът поддържа торса и е нещо като телесен фундамент. Със своите три чакри той съдържа повече енергийни точки от главата. На дъното е заспала свитата на кълбо змия Кундалини, която очаква да я събудят, за да се изкачи до темето. Като източник на енергия тази форма на таза може да се свърже с чашата на свещения Граал. Освен тайната на нашата енергия той закриля размножителните органи, а също и отделителните - пикочния мехур и дебелото черво. Като основа на гръбначния стълб той носи не само теглото на горната телесна половина, но свързва нашите органи за придвижване. Именно от таза произхождат мощните движения, каквито могат да се преживеят в Тай Ши. Той създава основата на нашето напредване и освен това е резонаторът по отношение на земята, фактически тазът е и музикален инструмент, който показва свързаните с основата ни вибрации.

Положението на таза ни издава „такива, каквито сме”. От него изкристализират две екстремни позиции: първата е отворения таз, който е толкова наклонен напред, че съдържанието му може удобно да изтича. Тази поза принуждава гръбначния стълб към силна извивка и отчетливо изнася задника навън. Типично женската стойка се смята за възбуждаща поради своето подчертано натрапващо се чувствено излъчване. Сексуалността е изразена съвсем ясно, походката напомня на патица. Освен че притежават добре оформен таз, хората с подчертан долен и женски телесен полюс са стъпили и здраво на краката си. Коремът е издаден малко напред за компенсация и уравновесяване на подчертаното дупе и често е допълнително уголемен поради своето изобилно чувствено съдържание. В случая става дума за човек, който на тези долни нива не се държи резервирано. При него горната телесна половина и областта на гърдите могат да бъдат леко скъсени и да показват, че самочувствието е отстъпило на заден план в сравнение е устойчивостта и чувствеността. Тази типично женска стойка е особено характерна за негрите и често се изразява в техния начин на танцуване. Почти никой бял не е в състояние толкова естествено да движи таза си в ритъма на блуса. Бихме могли да разглеждаме произхождащата от черния ритъм енд блус рокмузика като опит за извинение към занемарения таз. Типичен представител на това провокационно течение бе Елвис (the pelvis - на латински таз). Хората със занемарен и безжизнен таз се чувстват провокирани от подобни движения и танци.

В другата екстремност най-добре се вмества типичният мъж, от чийто ЗАТВОРЕН ТАЗ не изтича нито капчица чувство или поне пластичност. Този типичен образ на сдържаността още повече се подчертава от стегнато прилепналите седалищни кълба. В противоположния случай дупето е отпуснато и сигнализира откритост. Вирнатият таз е



запазена марка на револверните герои. Притежаващ мощен, развит и изпъкнал гръден кош, героят прибира напред своя затворен, тесен и по-скоро недоразвит таз. За задната част се грижат напрегнатите седалищни мускули. Героят не си позволява нито чувство, нито емоция; само напрегнатото внимание и желязната воля за самоутвърждаване владеят стойката. В тази посока е насочена и типичната военна стойка, при която пруският войник допълнително удря пети и намеква на своите колеги колко далеч ги е изпреварил в приклещването на чувствата и овладяването на чувствеността. В подобна поза сексуалната енергия е недостатъчна. Ако тя се появи, това не става чувствено, а връхлитащо, при това много често изненадващо рано. Въоръженият с подобни обноски и тържествено пристъпващ първенец по дееспособност принадлежи на горния мъжки полюс. Чувствата се пристягат и отстъпват назад, сексуалността се държи изкъсо. Подобна изкривена стойка често се заплаща с хемороиди* или сексуални смущения. Последици са разпъвания в корема, таза и гърба. Дори привилегированата глава често реагира с болезнени предупреждения поради своето претоварване.

Двете екстремни пози носят със себе си своите затруднения и разрешението е някъде по средата: положение, което осигурява известна откритост както назад, така и напред. Патешката стойка „отваря” назад и по този начин подчертава животинската поза при полово сношение. В този смисъл се проявяват нашите необуздани анималистични черти. Напротив: гледана отпред, тази стойка е затворена, не осъществява челен сблъсък с живота, а му предлага задния фронт. При „героичната поза” възможностите на задната и изоставаща във времето област на нашия животински произход биват пресечени и всичко се втурва в конфронтация. При патешката стойка мъжкият член би бил скрит и дори насочен надолу. Докато в героичната поза той е гордо вирнат и подчертава своя войнстващ характер. А известно е, че парадите издават твърде малко от същинската бойна сила.

1. Herpes Genitalis

Тук става дума за безспорно най-разпространената полова болест. Вирусът на херпес симплекс вече се появи над линията на пояса като т. нар. тип 1, който предпочита устните и лицето, като ги обезобразява; докато тип 2 се е специализирал в половата област, като изобщо не се отличава от своя събрат по външен вид, а и вътрешната разлика е съвсем малка. Също толкова незначителни са разликите по отношение на причините за инфекцията и нейното външно проявление. Единствено в поведението се наблюдават някои разлики. Значително по-агресивен и офанзивен от своята горна разновидност, вторият тип все пак е много по-малко разпространен в долния свят, защото се пренася само чрез полово сношение. Докато неговият брат-близнак на практика е посетил цялото модерно човечество, тип 2 е „успял” да обхване едва 15 % от населението. Все пак в южните области на Африка той е засегнал около 70% чернокожи жители. С тези цифри гениталният херпес представлява истинската модерна епидемия на наслаждението. Самата медицина го причислява към венерическите заболявания. Като елемент от сенчестата страна на венериното царство на насладата той отдавна е изпреварил сифилиса и гонореята (трипера). Ако разгледаме разразилата се в САЩ истерия, неговата велика епоха вече е настъпила или поне е предстояща. На своето произхождащо от гръцки име - herpetos означава „дебнещо зло” - той отдава почит дотолкова, доколкото подобно на останалите събратя от своя клан се спотайва на скрито и търпеливо изчаква шанса си за безцеремонно и болезнено нападение от засада. Той се окопава в задните ганглии на гръбначния мозък и потъва в сън, докато го разбуди някоя подходяща ситуация. Обяснимо е сравнението с дебнещата своята плячка подводница.

Макар и значително по-агресивен в сравнение с варианта от горния свят, вторият тип също разчита на душевната същност. Типичното заболяване се предизвиква от случайна извънбрачна връзка. Тогава вирусът може да бъде пренесен, но това не е задължително. Често срамът и чувството за неудобство са достатъчни да подпомогнат пробива на заболяването. Фактът на извънбрачната връзка може да доведе до такива проблеми, че последствията да дойдат от самия нарушител. По този начин инфекцията се превръща в



самонаказание за изневярата, зад която не се застава изцяло. Това наказание очевидно и най-вече забележимо намеква за мястото на осъществената погрешна стъпка. Засегнатите често са склонни да прехвърлят вината върху нелегалните си партньори дори когато последните доказват, че не са вирусоносители. В противен случай първите трябва да си признаят, че сами са източник на „позора”, като по този начин са застрашили чуждия, а в последна сметка и собствения партньор.

Като всички останали полови болести, гениталният херпес е натоварен с морални предразсъдъци. Венерическите заболявания се смятат за генерално нечисти и срамни. Никъде черните бои не са толкова сгъстени и никъде в медицината вината не се посочва толкова смело. Безброй вицове пеят една и съща песен: След като семейният лекар съобщава на почтения баща диагнозата за гениталния херпес, главата на семейството казва смутено: „Трябва да съм го хванал в тоалетната”, на което вещият специалист отвръща:„Ама че неудобна поза.”

Възможността за зараза с вируси от тоалетната седалка е чисто теоретична и досега не е доказана. Все пак е възможно една тоалетна седалка да възбуди при по-чувствителни хора съответни асоциации на отвращение, което да активизира вътрешната погнуса и съществуващите в тялото вируси. По този начин херпесът може да бъде предизвикан от най-стерилната тоалетна. Днес трябва да изхождаме от факта, че дори и при по-добре поставените в обществото граждани пренасянето на вируса се осъществява само при полово сношение, но много от заболяванията се причиняват от повторно избухване на отдавна присъстващи в организма причинители. В този смисъл дръзките изневеряващи са страхливи поради собственото си самосъзнание, докато осъзналите вината си имат предимство. При заболяване вирусите се срещат не само в клетките на ганглиите и нервните пътища, но и по лигавицата на половите органи.

Инфекцията, която по вид не се отличава от херпесните мехурчета над пояса, засяга предимно гениталните лигавици: срамните устни като еквивалент на горните, но и малките устни върху главичката на мъжкия член и областта на препуциума. Цялата кожа и лигавицата в областта на вагината и външните полови органи може допълнително да набъбне от възпалението. Слабинните лимфни възли, които са като стражеви кули за половата област, са увеличени и при допир болезнени. Понякога мехурчетата нападат външната част на пениса, областта на бедрата и перинеума чак до аналната област. Известният анален херпес най-често се предизвиква от съответната сексуална практика, фактически винаги става дума за интимни места, белязани от повишено чувство за срам. Обстоятелството, че при хората с ранни сексуални връзки и честа смяна на партньорите херпесът се появява по-често, е напълно естествено при полова болест, но засилва предразсъдъците. Бременните също са засегнати над средното ниво.

Чрез херпесните мехурчета един човек се самообрисува - или се оставя да го обрисуват; но не от Бог, а от някой най-често чужд партньор. Това не означава, че засегнатите са виновни, а че се чувстват такива. Както херпесът на горната устна възпрепятства всяка целувка, така долният херпес пречи на всяко следващо полово сношение. Засегнатите взаимно си отнемат удоволствието от следващата полова наслада, като се обвиняват помежду си за неохотата и болката, предизвикани от „нечистото наслаждение на другия”. Асоциациите за нечистота натрапват мехурчетата, особено след като течността им помътнее поради натрупаните бактерии. Основателно се прави връзка с някого, който лови риба в мътна вода и има тъмни намерения.

Накрая мехурчетата се пукат и отблъскващата течност се излива из интимните области. Отношението към потеклите на естественото си място сокове на насладата е съвсем ясно. Ако секретите се сгъстят до гнойно жълт цвят, образното им свързване със спермата става още по-директно. Но тя също е опасна и може да „зарази” жената с дете от погрешен партньор, затова в подобни случаи строго се изключва. При сливане на мехурчетата в последвалата фаза на инфекцията може да се стигне до обширни зони на разраняване, които свидетелстват за „опасната отвореност”, с която са постигнати. Коричките от стадия на отзвучаване хвърлят светлина върху вкоравените вътрешни представи по отношение на сексуалността, с които всъщност живеем.



Омърсяването чрез нечистата поради неподатливостта си на обществен контрол сексуалност е забранена тема дори и в очевидно просветените епохи. Тя просто изгаря от срам. Съобразно силата на заплашителните висши инстанции може да се породи и нечистата мисъл за даване ход на самонаказанието. От тази гледна точка херпесните вируси са отмъстителните войски на господстващото над Аза. Дори и самата мисъл да напуснеш посочения и законно предначертан път, да кривнеш и да „отскочиш” встрани, може да се стори достатъчно основателна за наказание. Тук би трябвало да се намира и душевната основа за честата поява на вирусите през бременността, защото все пак става дума за времето, през което жената особено трябва да разчита на един-единствен партньор. Ако тя докосне забраната мисловно или конкретно, в подобно чувствително време самонаказанието може да бъде особено бързо и драстично. Заплашена е не само собствената сигурност, но и тази на нероденото още дете. От една страна, опасното и забраненото са извънредно привлекателни, от друга обаче, бъдещата майка особено би се упреквала за всички разюздано и палаво предприети рискове, застрашаващи бъдещето на детето й. Конкретната опасност се крие в заразяването на детето с херпеса при раждането или дори по-рано, още в майчината утроба. Една херпесна инфекция на новороденото винаги е опасна за живота му.

Душевната основа на гениталния херпес е амбивалентността между наслаждението и чувството за вина. Позволяваш си нещо, което всъщност не можеш да си позволиш вътрешно. По този начин гениталното възпаление се превръща в някакво отражение на бушуващия във вътрешността конфликт между половото наслаждение и страха от омърсяване. Едни срещу други се изправят насладата от чуждата плът и отвращението от плътската наслада и измяната. Най-напред настъпва насладата. Наказанието обаче я следва по петите, респ. по срамните части, а резултатът е болезнен и многообразен. Към „позора" се прибавя и принудително наложеният от обществото отказ от следващи приключения в царството на насладата, който вече включва дори иначе позволени области. Ако сравним краткия миг на насладата с размера на последвалото осъждане, се създава едно неравновесие, което може да прогони всякакво удоволствие.

Следователно не е учудващо, че засегнатите са податливи за обвиненията на притискащата ги околност, която с удоволствие осъжда онова, която сама желае, но не се решава да извърши. Откроява се един омагьосан кръг: опитът за потискане на насладата след неприятното събитие води към още по-голямо задръстване и прави следващия пробив на моралната дига още по-вероятен. Насладата и екстазът са основни човешки потребности, които не могат да се премахнат от света, а биват отстранени само временно. Но веднъж изтласкани встрани, те попадат в сянка.

По-добре би било да се окуражават засегнатите и да им се помогне в отклонението, като изневерите естествено не са единствените възможности. При всички случаи е необходимо да се следват парещите потребности и в насладата отново да лумне пламък, вместо да се култивират възпаления. Ако нещо сърби, трябва да се почеше, за да се забележи стоящото отзад, което настоява да бъде изживяно. Което не означава „да не допуснем повече пламъка” и да следваме само повърхностните си еротични потребности. Сексуалността не е нищо повече, но и нищо по-малко от телесния аспект на любовта. Срамната област иска да се изпълни с живот и със своето двойствено значение се превръща в тема. Тук става дума за една по-голяма жизнена откритост към себе си и останалите. Вместо многото заразени партньори, със сигурност е по-разумно да се оставиш на един човек и да опознаеш неговите многобройни страни. Много по-значително е да се обърнеш изцяло към някого, отколкото по малко към мнозина. Опасно близо може да се приближи само един, на множеството това не би се удало. За да изпълним цялото първично изискване на тази тема, е необходимо да изживеем както залегналата в изневярата откритост към новото и чуждото, така и срама, изобразен чрез последвалото самоосъждане. Една възможност е скрита в „тайнственото наслаждение”, което съдържа както чуждото, така и срама, респ. стеснителността. Голямата тайна, съдържаща се във всеки партньор, е всъщност собствената ни сянка, която би трябвало да предостави достатъчно материал.



Тема и задача представляват също така отвращението и погнусата от чуждото. Ако у някого нещо липсва, то не може да ни уплаши навън - както вече успяхме да установим при херпеса на горните устни. Следователно е необходимо да проучим все още чуждото на собствената същност, което иначе трябва да търсим и отхвърляме в околните. Крайната цел е да бъдем толкова открити, колкото намекват раните от инфекцията.

Алопатичната терапия не може да ни предложи много, защото против вирусите не съществуват подходящите за борба с бактериите антибиотици, а единствено ограничено действащите антивирусни препарати. Според названието си те просто удържат вирусите в едно статично състояние. Най-интересното ново откритие е едно съдържащо се в тялото лекарство, което винаги е на разположение на лекаря и е наречено от медицината интерферон. Това е вещество, което атакуваната от вируса клетка отделя малко преди смъртта си и което е в състояние да предпази останалите клетки от вирусното нападение. То е нещо като нейно завещание към оставащите, което да причини смъртта на другите вируси. Концепцията е позната: отдаването на вируса в последна сметка води до преодоляването му.

ВЪПРОСИ

1.Как се отнасям към сексуалните усещания за срам и вина?2.Склонен ли съм да наказвам собствените си погрешни стъпки? Наистина ли херпесът е наказанието, което ми отнема насладата от нелегалното наслаждение?3.Имам ли естествено отношение към секса или у мен преобладава онази страна, която го отхвърля като мръсен?4.Какво си разрешавам да рискувам сексуално? Какво по отношение на мен? Какво но отношение на чуждия партньор?5.Откривам ли още нещо в постоянния или само в новия партньор?6.Кои сексуални контакти не си признавам? Къде се затруднявам да отворя границите си в сексуалната област?7.Къде ме „сърби", какво наистина горещо ми се иска? Как да даря гениталиите си с горещо очакваното от тях, с наслада и без чувство за вина?8.Доколко не се доверявам истински на партньора си?

2. Проблеми на простатата

Увеличената простата е широко разпространен проблем в зрялата мъжка възраст. Чрез постепенно уголемяване обхващащата пикочния канал простатна жлеза пречи на изтичането на урината, което съответно намалява и почти спира. По този начин мехурът оказва съпротива и може да бъде изпразнен само чрез прилагане на силен натиск. Самото изпразване става с усилие, а мехурът не се изпразва напълно. От една страна, това принуждава към често уриниране и пречи на съня, от друга, силната струя, с която толкова много се гордеят малките момченца, се превръща в мудно ручейче. Голямата дъга жално се прибира, обществените писоари гузно се избягват, защото слабостта на струята се усеща угнетяващо.

Гордата струя, с която момчетата се съревновават кой ще стигне най-далеч (в живота?), служи в този ранен стадий за особено подчертано разграничаване от решително по-слабия в това отношение противоположен пол. Към това се прибавя и властната позиция на мъжката поза при уриниране. Немското понятие за простатата - Vorsteherdruse или „стояща начело” - се натрапва веднага. При момчешката игра членът се превръща в спортен уред. Още Библията употребява подбрания от Лутер и образно крещящ израз „пикая” като символ на мъжката сила. Съответстващата женска поза въздейства по-скоро покорно. Жената кляка и в това превито положение изпуска водата си.

Ако този белег за различаване отслабне с възрастта, тялото намеква, че започва да се приближава към по-слабия пол. То вече не може спокойно и с мощна струя да се освободи от водата си -ситуация, с която жените живеят вечно. Организмът ясно



посочва, че се извършва доближаване към женския пол на телесно ниво. Поражда се съмнението, че недостатъчно е поета същинската задача - приближаването до собствения женски полюс, анима, че тялото е длъжно да изживее онова, което душата отбягва.

Симптомът показва задачата: става дума за раздяла с мъжката мания за величие. Тялото е откровено и принуждава засегнатия да приеме истината, че неговата мъжка дъга и свързаното с нея излъчване вече не стигат толкова далеч. Едновременно с това задачата се конкретизира в приближаване към женския полюс в конкретен смисъл.

Едно удобно терапевтично указание ще хвърли допълнителна светлина върху заболяването. Задачата на простатата е да произвежда течност, за да може при половото сношение всичко да протича гладко и сперматозоидите да бъдат обезпечени в своето пътешествие. Следователно размерът на простатата се намалява при изпразването. В този смисъл съвсем подходящ е уро-логичният съвет към редовна сексуална изява и утвърждаване. Ако пациентът няма желание или способност в това отношение, урологът е принуден да прибегне към действие. Вкараният в ануса пръст може да окаже натиск върху увеличената простата и да я изпразни с помощта на този анален масаж. При всички случаи за предпочитане е собствената сексуална изява, защото самото изхвърляне на спермата действа облекчително.

Болестният симптом иска да принуди пациента да се остави повече на своята сексуалност. В този смисъл е интересно, че в арабските култури, където честата сексуална изява до преклонна възраст е правило за всеки състоятелен шейх, не се срещат подобни проблеми на простатата. От друга страна, простатната хиперплазия често е резултат на импотентност. Жлезата произвежда течности, които после не се употребяват. Те се натрупват и се налага прочистване на задръстеното пространство.

Болестният симптом изисква повече сексуалност и по този начин признаване и разработване на темата „полярност". Очевидно пациентът е пропуснал да се занимае с нея достатъчно. Следователно трябва да му се препоръча повече контакти с женския пол и по-силна душевна връзка със собствената женска половина. С напредването на възрастта центърът на тежестта се измества от сексуалността към връзката с анима. При този симптом телесното ниво ще остане важно в същата степен, в каквато дотогава е било занемарявано. Освен това и мъжкият полюс може да бъде подложен на допълнителна обработка. Набъбналата простатна жлеза намеква и за необходимостта от допълнително нарастване на мъжествеността. Като главна цел остава осъществяването на противоположния полюс в собствения организъм, но не на нивото на уринната струя, а на духовното и душевно излъчване.

ВЪПРОСИ

1. Доколко чувствам отслабване на своето мъжко излъчване? Чувствам ли се стар и изхабен за секс?2. Къде се боря с нарастващата съпротива?3. Какво не е наред в моето изпускане? Къде се задръствам?4. Достигнал ли съм достатъчно в живота си?5. Къде съм изхвърлил струята прекомерно? Къде съм я изпуснал от погледа си?6. Каква роля играе в живота ми женското и каква - „слабият пол”? Каква е ролята на сексуалната ми среща с него?7. Доколко съм срещнал женското в самия себе си?

3.Тазобедрена става

Тазобедрената става е в основата на нашето отправяне и по този начин родина на нашите стъпки и напредване в голямото и малкото, в доброто и лошото. Всяко пътешествие започва с една крачка - също и всяко потегляне. Болките в тазобедрената става, най-често свидетелстващи за артроза, възпрепятстват подобно тръгване и сигнализират на засегнатите, че вече не могат да очакват голям напредък. В живота те



напредват единствено с болка. Успоредно с т. нар. „процеси на изхабяване”, на медицинско ниво се засягат най-вече ревматични проблеми.*

Задачата би била да се оставим на принудителния покой, да признаем трудността на напредъка и движението и вместо външни стъпки да предприемем вътрешни. С признанието за изгубване на подвижността на това ниво поставените външни цели се отдалечават безкрайно. При тези обстоятелства обаче на засегнатия може едновременно да му хрумне, че в принудителния покой е възможно да си постави и достигне някакви вътрешни цели. Със своя провлачен и сякаш несмазан ход износената става сигнализира за ограничаването на външните пътища. Работата удря на камък. Това предполага покой. Ако той не е достатъчен, ще последва движение, при това вътрешно.

Съвременният възможен изход е изкуствената тазобедрена става - един както гениален, така и враждебен по отношение на развитието трик, - който позволява на някого да живее така, все едно нищо не се е случило. И тук все още се съдържа един шанс за честност, доколкото човек е в състояние да признае, че постигнатият евентуален успех ще бъде изкуствен, защото, строго погледнато, той вече не стои на собствените си крака. Това отново ни подсказва, че отсега нататък за външното повече трябва да разчитаме на чужда помощ, а за вътрешното да бъдем по-самостоятелни. Оттук може да се извлече и поуката, че външният напредък може да бъде постигнат изкуствено, докато истинският се осъществява на друго ниво.

ВЪПРОСИ

1. Как съм напредвал в живота си? Как вървях напред? Поставях ли си само външни цели? Достигах ли ги?2. Достижими ли са изобщо моите цели по външни пътища?3. Къде заседнах или се заслепих?4. Каква роля играят за мен покоят и вътрешното вглъбяване?5.Къде съм попаднал душевно и къде още искам да отида?6. Научих ли се да се опирам на чужда помощ и да я използвам за своите вътрешни потребности?

XIII. КРАКА

Заедно със стъпалата, глезенните стави и коленете нашите крака образуват онова функционално единство, което дава отговор на въпроса: „Как е, как върви?” Целият наш живот почива върху краката ни, въпреки че ние не обръщаме особено внимание на това. Отговорни за придвижването ни в пространството, те показват как се чувстваме по пътя. Отношението на долните крайници към конкретната реалност се символизира от контакта със земята. Докато ръцете висят във въздуха, краката са стъпили на земята чрез стъпалата. Те издават как се придвижваме из света и как стоим в него, къде заставаме и как се поставяме, дали стоим правилно и какво отстояваме, как се представяме и какво си поставяме за цел. Положението е нещо централно, а начинът, по който сме разположени към живота, посочва как се чувстваме в него. Семейното положение показва дали крачим самотно, или вървим двама. Младите, които още не са се установили и са в движение, ходят задружно.

Както ръцете, така и краката са склонни да консервират непреработената двигателна енергия. Блокираните опити за бягство се въплъщават в напрежения, отклонените боеви импулси - в спазмени гърчове, а отпуснатата нагласа - в съответна мускулатура. Съществуват толкова видове крака, колкото хора и гледни точки. Въпреки това могат да се различат някои повтарящи се първообрази. Ненапразно говорим за крайници, защото именно те ни създават контакта с крайната близост и дистанцията. Тяхна задача е да уравновесяват крайностите.

МАСИВНИТЕ, МУСКУЛЕСТИ КРАКА, които поради приближените една до друга мускулни маси имат склонност към разкрачена походка, издават и подобна личност. При цялата им



сила и мощ спонтанната подвижност и внезапните промени не са техните силни страни. Вдървената походка на робот е сякаш принудена и изисква усилия. Гъвкаво извиващата се подвижност е заместена от здрава сила. Ако към това се прибавят и безформени стъпала, имаме истински слон в стъкларски магазин.

На противоположния полюс са ХИЛАВИТЕ КРАКА с недобре развита мускулатура, чийто проблем е да задържат собствениците си изправени и във всеки миг заплашват да се подкосят. Затруднени да стоят на собствените си крака и лишени от здрави опорни точки, засегнатите откровено се нуждаят от подкрепа. Те са се отправили на път с крака, които изискват опора и с право са загрижени за своето положение. Съответно те навсякъде търсят подкрепа и гледат да се сдобият с онзи авторитет, който се развива толкова зле при тяхната жизнена платформа. За компенсация те често се опитват да си създадат опора поне на горната част на тялото, като особено подчертават мускулите на ръцете и на мозъка.

ЖИЛЕСТИТЕ КРАКА също са тънки, но съвсем не слабовати. Те се характеризират с интензивна и спонтанна подвижност, която може да се превърне дори в нервно безпокойство и тревога. Вечно на път, те страдат от проблема да се приближат и да останат. Такива крака се приемат за атрактивни, защото са стегнати и стройни - едновременно подвижни и чувствителни. Зад подвижно-пъргавата елегантност дискретно се прикрива непоспоянството.

Противоположност на жилавите долни крайници са МАСИВНИТЕ, ТРОМАВИ КРАКА, чиито собственици бият на очи с тътрещата се походка, с която и се влачат из света. Те още от деца са принудени да слушат: „Вдигни малко краката!” или „Препъвам се в краката си!” Те често следват тези пророчества, сами си пречат, затрудняват се да останат на крака и особено да продължат напред. Слабостта на тяхното положение и на гледната им точка ги дърпа надолу като баласт, който влачат със себе си. Тяхната ленива и влачеща се походка е очевидно неподходяща да потегли срещу живота. Поели пътя на раболепието, те често са лишени от необходимото постоянство и издръжливост.

1.Колянна става - увреждания на менискуса

При колянната става ще се занимаем с темата „смирение”. Колениченето и приклякането са жестове на подчинението. По този начин се посрещат духовни сановници; по-рано така са пристъпвали и пред краля. Очевидно е, че модерните хора по-малко са склонни да превиват коленете си. Освен в католическата църква почти не съществува възможност за клякане, но даже и там се осъществява един характерен поврат. Според новия „регламент” хората могат да стоят изправени и там, където преди са били длъжни да коленичат. Вместо смирено да подгънат коляно пред Всемогъщия, днес се конфронтират е него. Смирението и подчинението вече не са на особена почит.

Изправеният и непреклонен човек се е превърнал в идеал -всеки е цар на себе си. Дори дейности, които в миналото принудително са извършвани на колене - като чистенето и търкането на пода, - днес са механизирани поне дотолкова, че клекналата поза става излишна. Затова никак не е чудно, че коленните проблеми - преди всичко под формата на менискусни увреждания -са придобили голямо значение.

В основата на МЕНИСКУСНИТЕ УВРЕДИ са залегнали прекомерните натоварвания и претенции. Двата състоящи се от хрущяли менискуса улесняват въртеливите движения на колянната става, но само при клекнало положение. Единият има формата на полумесец, другият - на пълнолуние. Според функцията си те също съответстват на женския полюс. При настъпило нараняване те се разкъсват, смачкани между мощната бедрена и подбедрена кост. Обичайната терапия е подобна на тази при дисковата херния, като изрязва разрушената и твърде слаба за възникналото натоварване тъкан. По-нататък пациентите често се опитват да издържат натоварванията без помощта на хрущялния буфер.

Симптомът показва на засегнатите тяхното високомерие. Те е трябвало да забележат своите граници и да предвидят, че извънредният им устрем за движение и изискваното от тялото усилие за постигането му са твърде далеч едно от друго. Ако игнорират



предупредителните сигнали, те трябва да уталожат неизживените и изтласкани към сянката теми за скромността и покорството в предназначеното за тази цел коляно. Вместо доброволното смирение, сега те изживяват принудителната скромност чрез своята ограничена подвижност и унижението на болката. Който сам не редуцира прекомерната си външна подвижност, ще бъде принуден да стори това от менискуса.

Става дума да се изправим и честно да признаем какви постижения действително се изискват от един човек. Именно при екстремните спортисти е близо съмнението, че използват прекомерната външна подвижност за компенсация на вътрешната неподвижност. Вместо вътрешно да се замислят или разтревожат за определен въртящ момент и да хвърлят усилия за намиране на алтернативни гледни точки, те се въртят и усукват външно, докато съдбата прекъсне косъма на търпението и техния менискус. В този смисъл колянното увреждане принуждава към откровена неподвижност, съответстваща и на вътрешното поведение.

Принудителният покой трябва да бъде използван за възвръщане на хармоничността: за да бъдеш външно най-великият, е необходима вътрешна подвижност и известна порция скромност, която е в състояние да приеме, че не може принудително да се постигне нещо, което не е в обсега на собствените възможности и задачи

Ако последваме директното протичане на нещастния случай в спорта, ще открием една ситуация, където духовната неподвижност трябва да бъде компенсирана от прекомерни телесни изкълчвания. Ако с помощта на мислещата си глава футболистът се бе пласирал по-добре към топката или противника, нямаше да е необходимо подобно изкълчване. При това най-често става дума за ситуации, при които засегнатите са „играли” с напрегнато и опънато до скъсване чувство. При съзнателни и изпълнени с наслада от движението извъртания не се стига до контузии; за тях винаги се изисква и съответно вътрешно превъртане.

ВЪПРОСИ

1. Каква роля играе в живота ми скромността? Превивам ли се пред необходимостите, или се оставям да ме превие съдбата?2. Има ли човек или тема, които да ме принудят към смирение?3. Опитвам ли се да се извъртя при прекомерно натоварване? Склонен ли съм към физическо изкривяване?4. Къде съм прекалено екстремен и мога да бъда „поставен на колене" само от висша сила?5. Как едновременно да се справя със своята външна повратливост и да му намеря колая и вътрешно?6. Дали моята външна радост от движенията произтича от покоя, или се зарежда от амбицията и прибързаността?7. Накъде ме завърта съдбата? Към какво да насоча погледа си?

2. Крампи на прасците

В основата на красивите крака са прасците, които се отличават със здрава развита мускулатура и придават на крака - а оттам и на човека - пъргавина и еластичност. Ако някой скача или е готов за скок, това се вижда от прасците му. Постигането на правилния отскок се дължи на тяхната сила. Ако той не се удаде и връзката се прекъсне, често именно прасците показват непризнатото натоварване. Те могат да се разглеждат като трезор на нашите емоционални пренапрежения и съответно се прикриват и предпазват от ГОЛЕМИТЕ ПИЩЯЛИ. Те шинират краката ни и заедно с тях нашите движения, слагат мярката и имат общо със собствената ни издръжливост. Ако ритнат някого през пищяла, напредването му е спряно поне на първо време, футболистите и хокеистите, при които способностите за пробив и стабилност са от решаващо значение, подсилват тези силни и



едновременно чувствителни области с предпазни кори. Понеже пищялите вървят най-отпред в живота, те и най-много отнасят. Синините и „мускулните” болки свидетелстват за тяхната чувствителност и злопаметност. Такива са и меките прасци, но в друг аспект.

Онова, което може да се изведе от СХВАЩАНИЯТА НА ПРАСЦИТЕ по време на сън, ясно се вижда от настъпващите на същото място схващания в продълженията на футболните мачове - при това се прехвърля и на стъпалото. Продължения има само при решителни футболни срещи, от които зависи „продължаването” на отбора. Ако нарастващото емоционално напрежение по отношение на „изкачването в по-горната група” или „продължаването” достигне към края връхната си точка, схващанията на прасците при отделни играчи показват емоционално претоварване. Разбира се, че и физическото напрежение е твърде забележимо. В това отношение прави впечатление, че на тренировка същите играчи обикновено издържат подобни натоварвания безпроблемно - и без схващания на прасците. Дори маратонците, които „пробягват” по-големи физически натоварвания, не са склонни към подобни схващания. Причината за тях би трябвало да бъде значително по-слабото емоционално натоварване при дългите и не толкова напрегнати състезания.

Нощните схващания на прасците разкриват, че натрупаното през деня напрежение е много високо и не може да бъде съзнателно надмогнато при нощното трансформиране. По този начин то потъва в тялото под защитата на нощта и се проявява в пренапрегнатата мускулатура на прасците.Обичайните мерки за първа помощ, които са насочени към разтоварване на втвърдената мускулатура, са хомеопатични. Със силен натиск кракът се опъва срещу някакво противодействие. От това преднамерено напрягане, което изтласква пренапрежението в съзнанието, се получава и резултатът - отпускане на спазъма. Подобно въздействие имат и отчаяните подскачания на засегнатите. Заболяването ги извежда от телесната битка и ги принуждава към съзнателно напрягане. Този миг на осъзнаване може да е достатъчен за изясняване на пренесената на телесно ниво борба и за осъзнаване на скритите там емоционални напрежения и амбиции. Става дума за съзнателно духовно и телесно противопоставяне на емоционално заплашващото, защото ако съзнанието се предаде, изоставеното тяло няма шанс. То показва своята претовареност в спазъма на схващането - карикатурата на борбата. Но ако предизвикателството бъде прието съзнателно, тялото е облекчено от задачата компенсаторно да се противопоставя срещу нещо, което така или иначе не би могло да бъде овладяно само с физически средства. Чрез тази съзнателна крачка и едновременното ритуално проведено напрягане телесното напрежение отслабва. След това играта, респ. сънят, могат да продължат. Ако борбата отново се води съзнателно емоционално, тялото може да продължи участието си в нея. По този начин физическото схващане на прасеца винаги издава известно примирение и отказ. Засегнатите сигнализират, че са извън играта, респ. че са небоеспособни. Онова, което те не признават душевно, се проявява на телесно ниво.

ВЪПРОСИ

1. Какво непризнато емоционално пренапрежение би могло да се натрупа в прасците ми?2. Доколко животът ми е лишен от емоционална борба, което се изразява в схващане?3. Против какво се съпротивлявам в преносен смисъл, когато търся съпротива за моя схванат прасец?4. Къде би трябвало да се напрегна съзнателно, за да издържа емоционално натоварената битка?5. На какво съм заложил в играта и как се справям емоционално?6. Къде бих искал да спра и да се откажа, без да го признавам?

3. Скъсване на ахилесовото сухожилие



Чрез ахилесовото сухожилие компактната мускулатура ни следва по петите. Ако тази плитка се скъса, човек не може да направи крачка или скок. Обстоятелството, че петата се е превърнала в ахилесова пета и по този начин в слабия пункт на човека, има различни основания. Тя е мястото, заплашително превърнало се в нападателна цел на змията при изгонването на Ева от Рая. Именно на това слабо място я засяга змията - издължената дяволска ръка и символът на двойствеността и раздвоението. Митът, който изявява петата като особено застрашена човешка зона, ни връща към Ахил, героят от Троянската война. Майка му поискала да предотврати нещастията, които биха сполетели нейния любим син, затова го потопила в даряващата безсмъртие подземна река Стикс. Все пак трябвало да го хване някъде, за да не потънел напълно. Понеже избрала петата, тя останала и единственото уязвимо място на Ахил. Именно там го улучила стрелата на нарие и причинила ранната му смърт. В последна сметка петата е онова място, което най-интензивно ни свързва с майката Земя, която конкретно и символично се застъпва за полярността и женския свят на противоположностите.

Като противоположен полюс на райското единство, светът на раздвоението е мястото на смъртните и на всички страдания. Като свързващо място при Ева, Ахил и останалото човечество, петата е входната врата на всички възможни несправедливости. Именно оттук предпочита да влиза в живота нещастието -този израз на полярността и противоположност на щастието и единството.

Разположеното на това особено място ахилесово сухожилие е нашата най-масивна и силна жила; трябва екстремно да пренапрегнем лъка, за да я скъсаме. В съответните ситуации някой прекалено надскача своите възможности, при което пренапряга и скъсва сухожилието си. Най-близкият въпрос е: Защо? Заради някаква задача да се скъсаш - това означава да рискуваш всичко, дори повече от възможното. Точно такава е ситуацията, в която идва ред на най-слабото човешко място. Чрез скъсването на сухожилието засегнатите грубо са свалени обратно при земните факти. По-нататъшната неподвижност на ахилесовото сухожилие изяснява на някого, че все пак е човек и при всички случаи не е подходящ за свръхчовешкото в тази полярност. Подобна двойственост - съизмерване със свръхчовешкото - е грях, а през Античността е била и единственото прегрешение. То се изяснява при Грехопадението, когато змията изкушава Ева да бере от дървото на познанието за добро и лошо, за да се изравни с Бог. Подобно познание обаче е запазено за Всевишния и когато Ева се провинява чрез съизмерването, той жигосва полярността върху шията й, казвайки на змията:„И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе, то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата”. (Гл. I Бит. 3,15, Бел. прев)

При спортни травми на ахилесовото сухожилие тази зависимост се изяснява на банално ниво. Става дума за прекомерно високи постижения, които претоварват тялото и пренапрягат неговото най-силно сухожилие. Ако не устои, то показва, че визираният рекорд е просто извън обсега на възможностите. Както е известно, по-умният винаги отстъпва. Тялото често трябва да играе тази неблагодарна роля по отношение на амбициозния разум, който понякога пълни главата си с нереалистични неща. Това особено ясно пролича при отделни лекоатлети от времето преди въвеждането на допинговия контрол. Хормонално обогатените и селекционирани планини от мускули развиваха огромни сили, които разкъсваха пренапрегнатите и изцяло претоварени сухожилия. Когато бушоните на съзнанието изгорят, без засегнатите да забележат това, идва ред на тялото да спре безумно амбициозния стремеж.

Така се стига до възможност за размисъл, а дори и за необучения в тази област единствената възможност за движение остава мисловната. Вместо да се измъчваш физически и да постигаш невероятното, внезапно настъпва време да се отдадеш на мислите си. Организмът ясно показза необходимостта от прекъсване. Връзката между емоционалните силови актове и вътрешната, символизирана от костите структура е твърде слаба. Засегнатите са се отправили по един път, който в действителност е неподходящ за тях. Това трябва да престане, казва тялото и веднага се грижи за първа помощ, грубо възпирайки предприетите амбициозни проекти. То не желае да има нищо



общо с тези скокове и оставя връзката да се прекъсне. Или силата и движението са прекалено големи за тази връв, или въжето е твърде слабо за тази сила.

Задачата подсказва преобръщане на досегашната концепция: да си дадем физическа почивка и да се пресилим душевно към целта на нашите стремежи. Нечовешките цели изискват и нечовешки усилия, при които нещо може да се скъса на парчета – както например някои важни връзки. Струва си да разберем кои връзки ни теглят към нещастието и трябва да бъдат изоставени. Очевидно някои от тях са станали твърде обвързващи и трябва да се пресекат. Ако прекалено силно се свържем с амбициозни цели, намиращи се далеч отвъд собствените ни възможности, връзката с полярния свят се прекъсва. Можем да изгубим почва под краката си и се излагаме на опасността да полетим. Именно телесното скъсване ни връща обратно при земните факти.

ВЪПРОСИ

1.Къде надценявам възможностите си? За какво се разкъсвам?2.Къде съм уловен и впримчен от хвърчащи твърде нависоко мечти?3.Кои връзки в живота ми си струва да бъдат пресечени?4.Къде трябва да се освободя и отново да усетя твърда основа?5.Къде амбицията ми се превръща в примка?6.Какво правя, за да разкъсам всички въжета?

XIV. СТЪПАЛА

Най-отдалеченият от главата и най-човешкият телесен елемент е сводът на стъпалото. Докато ние споделяме с другите твари всички останали структури и органи - включително и мозъка, - сводът на нашето стъпало е неповторим гарант за собствената ни изправеност и откровеност, за което обаче получава твърде малко внимание и признание. Начинът, по който общуваме с краката си, издава нашия жизнен стил. Докато през по-дългия период от нашето историческо развитие сме имали директен контакт със земята чрез кожата, от няколко столетия ние го отбягваме. Само в най-ранните времена босоножието е играло някаква роля в индивидуалната жизнена история. По-късната тенденция към носене на обувки с токове показва несъзнателното намерение за възможно по-голямо дистанциране от майката-земя. Покачените на високи токове жени предприемат мерки за извеждане на ахилесовата пета от опасната зона на змията. При това дистанцирането от земята въздейства елегантно и по тази причина загубата на уседналост и самобитност се приема с удоволствие.

Пристягането на ходилата в екстремно тесни обувки, включително и древнокитайският обичай за спиране на растежа им с помощта на твърди бандажи, хвърля характерна светлина върху изтезаването на нашите корени. Предпочитанието към малките ходила съществува и до днес, поради което много често принудително се употребяват твърде малки обувки. Преднамереното осакатяване на корените в древен Китай контрастира с предпочитанието ни да живеем на широка нога в преносен смисъл. Зад тази поговорка се крие опитът, че силните корени са основата на успешния живот. С добре развити корени можем и да постигнем нещо. Напротив: ако ги затворим в тясна клетка, трябва да заплатим за това на по-високи нива.

Според закона „Каквото горе, такова и долу”, цялото тяло е отразено върху стъпалната основа под формата на рефлексни зони, при които зоните на главата са разположени в обсега на пръстите. Може да се приеме, че изтезанието на предната ходилна част в прекалено тесни обувки намира своето съответствие в рязко засилено главоболие. При т. нар. „примитивни култури”, където всички ходят боси, главоболието е толкова непознато, колкото и обичаят да си блъскаш главата и да разбиваш с нея някоя стена.

Способността да се обосноваваш, да встъпиш в живота или да стоиш здраво на краката си показва колко сме зависими от нашите корени и колко безсмислено е да ги пренебрегваме. Устойчивостта, стабилността, постоянството и солидността произлизат



от тях и ни позволяват да се наложим в живота. В този смисъл е характерно твърдението на Хсрман Вайделенер, че ние сме общество с болни нозе, застрашено да изгуби почва под краката си, защото се занимава единствено с главата си. Докато всяко твърдение на главата стъпва на някакво основание, разумът и разбирането за света очевидно се основават на контакт със земята. Проблемът е там, където те стяга чепикът, казва народната мъдрост.

Здравото ходило на една стабилна личност се състои от двоен свод с два моста и три допирни точки със земята. По-малкият преден свод стъпва на две точки, намиращи се на височина та на големия и малкия пръст; големият свод допълнително се опира на петата. Следователно нашето ходило е тристъпално и се отличава със стабилност и еластичност. Наистина много от модерните хора вече не притежават този идеално уравновесен контакт със земята. Стойката на повечето от тях е клатушкаща се, защото вместо на три опорни точки, тя се крепи на две и дори само на една. Който стои с двата си крака на земята и я докосва с тези три точки, може да се довери на сигурна основа и обосновано чувство за реалност. Напротив: който по-скоро се плъзга по земята върху широкота площ на стъпалото си, той с удоволствие се носи над фактите и е чужд на действителността. Животът му е неустойчив и почива, респ. се пързаля върху слаби ходила.

Износването на малкия стъпален свод - РАЗПЕРЕНО СТЪПАЛО - отнема един от устоите на предния мост и намалява контакта със земята на две точки. Ако е износен и надлъжният свод, народът говори за ПЛОСКО СТЪПАЛО или ДЮСТАБАН. Пружиниращите и диференциращи гледни точки са загубени. Засегнатите се пързалят върху широките и натоварени повърхности като кънкьори, без да намират опора и стабилност. Често това е израз на един необвързан живот, на който липсва вкореняване. Широкото, повърхностно и донякъде дебелашко становище не е твърдо, а лесно се променя. Поради този свой необоснован и лишен от основания начин на живот засегнатите се установяват с неудоволствие.

Хората с ТЕЖКИ СТЪПАЛА, които направо залепват за земята, са пълна противоположност на „кънкобегачите”. Те прекомерно подчертават сигурността на своето становище и при ходене почти не повдигат ходилата си. Провлачената походка вече се натрапи на погледа както при дебели, така и при слаби хора. Те не повдигат стъпалата си дори в преносен смисъл и не предприемат нищо във въздушните области на мисловния свят, където жизнеността и спонтанността са като у дома си. Затова пък те са благонадеждни, постоянни, разумни и земни. Нищо не може да им се случи току-така и малко неща могат да ги преобърнат. Както в плоските ходила се съдържа нещо неустойчиво, така при тежко стъпващите всичко е сдържано. При тях устойчивостта изпреварва подвижността. Но ако ходилата са тежки като олово, те повличат своите собственици надолу и пречат на пътешествията им в другите измерения. Живот, който е ограничен единствено на основата на фактите, може да се окаже твърде скучен.

Съвсем различно е при принцовете и принцесите, които по-скоро се носят на своите палци пад света и особено из света на мечтите, без да се нагаждат към земните низини. Те танцуват на житейската сцена в най-добър балетен стил. Ходенето „на пръсти” е естественият вариант на обувките с висок ток и показва колко малко се застъпват собствениците им за контакта със земята и дори за устойчивостта. Те никъде не пускат корени, които само биха смущавали безгрижното им и артистично съществуване. Вместо чувство за реалност, те култивират фантазии. Между двата полюса па поляризирания свят те са избрали висините, а дълбините са оставили за тромавите. Вместо корени, те обладават хвърчащи нависоко мечти, творчески размах и възвишени пориви, излишък от фантазия и никаква опора. Те могат да бъдат преобърнати много по-лесно от тромавите, защото във фееричния свят на духовните същества няма нищо стабилно и всичко е в течение. Но лекотата на подобни, възнесени из облаците същества, има своята сенчеста страна в често прекомерното занемаряване на материалното съществуване.

Противоположният полюс е завладян от ХИЩНИТЕ ЛАПИ, с които собствениците им сякаш искат да се заловят за земната повърхност. Извитите като нокти на животинска



лапа пръсти конвулсивно търсят опора. Подобни ходила говорят за застрашено съществуване и силно желание за опора, а не за отстъпление. Много често хронично напрегнати са не само пръстите, а също пищялните и подбедрените мускули, като всичко издава и подобно отношение към живота. Напротив: НЕСПОКОЙНИТЕ СТЪПАЛА разбулват склонността към непрекъснато движение, а много често и към побягване. Техните собственици са винаги в течение на нещата, като зад интереса и вечния стремеж за движение много често прикриват истинската си склонност към бягство.

В подобно направление сочи и екстремното положение на гърба, част от подчертаната със СТЪПВАНЕ НА ПЕТИ походка. Стъпването на пети намеква за отстъпление и оттегляне от живота, като създава сигурност към удари в тила и гърба. Застъпниците на това становище лесно могат да бъдат извадени от равновесие. Въпреки боязливата преосигуреност те са склонни към припадане. Дори слабият насрещен ветрец може да ги катурне.

1. Глезенна става

Който изкълчи глезенната си става, вече не може да прави големи скокове, както например Хефест, ковачът на боговете. Когато майка му го хвърлила от небето на земята, той си счупил и двата глезена и оттогава останал куц. Така се случва и на онези, които извършват прекомерно дълги скокове и прекалено твърдо се приземяват върху реалността на фактите. Предизвикателството е недвусмислено: да останем на земята и бавно и постепенно да се изкачваме, стъпало подир стъпало. За хората, които винаги се готвят за скок или нещо друго - трошливостта е твърде жестока терапия. Ако се научат да следват пътя си чрез мъчително следване на житейските неравности, гипсираният глезен им изглежда като окови. Но гипсовата превръзка може да се превърне и в котва, която ги приковава към земята и възпрепятства физическото отскачане и поемането по свой път. Именно прикованото към земята тяло може да стане идеална основа за душевни въздушни скокове и шеметни полети във висините.

Разположената директно над стъпалния свод глезенна става представлява произходът на нашето ставане, но и възможността за въставане. Скокът в божественото ниво може да стане само чрез нея. Тук обаче стъпването накриво просто си отмъщава. При изкълчването на глезенната става ние се изкълчваме, при счупването й се пречупваме, при навяхване чуваме пукот -били сме неточни и не сме улучили целта.

Задачата произхожда от резултата на травмата: засегнатите трябва да си признаят, че след опита си за скок са се приземили прекалено твърдо и чрез извършения високо над реалността полет са се изкълчили при падането, респ. че контактът между мисловния свят и действителността е нехармоничен и върви по опасен път. Те са предизвикани да прекратят твърдата конфронтация на тялото с реалността, да подсигурят по-добре своите излети и да омекотят приземяванията, да изпробват неясните и рисковани пътища най-напред в мислите си, преди да ги изпълнят в материално-вещественото. Контузиите, които са си навлекли, ги принуждават към покой и измъкват почвата изпод краката им. Струва си да пощадим тялото и към този външен покой да прибавим повече вътрешна подвижност и скокове в духовното. Възпрепятстваният във физически напредък поради своето окуцяване Хефест се превръща в творчески откривател и по този начин извоюва в небесата онова място, което преди му било оспорвано.

ВЪПРОСИ

1. Каква е ролята на подскоците в моя живот?2. Склонен ли съм към зле подсигурени в реалността полети? Дали при старта често изпускам от погледа си необходимостта от приземяване? Какво е отношението ми към мечтата и действителността?3. Не забелязвам ли потребността си от покой при опитите да се преборя за своето място?



4. Къде се заблуждавам, къде съм неточен? Къде животът ми се е пропукал, къде има нужда да се пречупи и кое трябва да се прекрати?5. Къде съм склонен към погрешни физически стъпки, вместо да изпробвам нови пътища в духовен аспект?

2. Мазоли, или кокоши „очи”

Долните „очи" предлагат съвсем различна перспектива в сравнение с горните. Произхождащи от формата на кокошите „очи", тези хронично подложени на натиск места, съвсем точно показват къде някой го стяга чепикът.В тази връзка особено характерно е отношението между „горе” и „долу”, така както го разкриват рефлексните зони. Мазолите, които се появяват най-вече в обсега на пръстите, сигнализират за поставени под натиск телесни области. Ако някой е стъпил на нечии пръсти, това с течение на времето се отразява в болезнени места, независимо че появилите се по този начин пречки са от обществено естество. Някой може дори сам да е застъпил пръстите си, като по този начин си пречи и парализира собствения си напредък. Със сигурност такъв е случаят, когато съзнателно се носят тесни обувки. Тогава най-често жената си позволява да спира конкретния свой напредък поради собствените си вкусови идеали.

Разглеждани анатомично, „кокошите очи” се състоят от прекомерни рогови натрупвания за предпазване от натиск. Те представляват опит за брониране на слаби места. Обстоятелството, че с времето тези бронирани плочи се превръщат в източници на болка, е доказано от практиката. Който иска да си спести всичко, е заплашен всичко да изстрада. Следователно, вместо да се предпазваме телесно, по-добре да заложим на духовните и душевни мерки за самозащита. Ако нещо притиска някого, струва си то да бъде конфронтирано и да се приложат съответните лечебни мерки. Например той би могъл да се откаже от предизвикващо силен отпор становище и да се подсигури с по-състоятелни аргументи.

ВЪ П Р О С И

1. Кой е стъпил върху пръстите ми? Дали не аз самият?2. Къде застъпвам гледни точки, въпреки че границата на болката е достигната и някой вече ме е застъпил?3. Доколко моят страх, респ. защитната ми политика са болезнени и стават пречка за собствения ми напредък?4. Кои притиснати места трябва да премахна от живота си?5. Къде болезнено се сблъсквам с граници?

3. Гъбички по краката

Гъбите от растителния свят живеят най-вече от измрели органични материали, но се изхранват и от умиращи части на живи растения. Те са откровени лентяи, които чудесно се чувстват на чужд гръб, без да вършат нищо. По този начин те са си спечелили лоша слава и това ги поставя в списъка на забранените хранителни продукти за множество духовни движения. Наистина гъбите обитават само гнили човешки и животински структури, като последните са вече отслабени и са на път да отмрат по пътя на дегенерацията. Практически навсякъде, където тъканите са отстъпили в борбата за живот, гъбите могат да извършат нападение и едновременно са предвестници на смъртта. Всички малки живи същества, които ни посещават, се нуждаят от съответни условия и намалена отбранителна сила. Едва когато организмът извлича енергията си от някаква структура, при което зачерква в съзнанието представената чрез нея тематика, самата структура узрява за нападение над съответните завоеватели. Докато най-малките сред тях - вирусите - най-често се стремят към кризисно и неотложно решение, бактериите повече залагат на бавнодействащите начини, но познават и мирния



симбиозен съвместен живот - какъвто водят например чревните бактерии. Ако изключим случаите на пълен срив в организма, гъбите предпочитат бавно провежданите атаки, при които крачка по крачка превземат териториите, без сериозно да застрашат съществуването на домакина. Те не носят смърт, но предупреждават за нея нападнатия ареал.

Гъбичките по ходилата са всъщност безобидни търтеи, които не причиняват болка, не пречат на ходенето и въпреки това хвърлят в отчаяние мнозина. Тези чужди същества населяват именно ноктите ни и показват минимален респект пред нашите оръжия. Едно сравнение с макрокосмоса изяснява дилемата. Все едно въоръжена разбойническа банда е нахлула в някоя страна и се е разположила точно в казармите. Чрез паразитиране и демонстрация на твърде неприятен външен вид те се домогват до оръжейната система и бавно, но трайно и постоянно я разграждат, така че в скоро време враговете изгубват респект от нея.Обстоятелството, че гъбичките атакуват именно онези области, които агонизират, хвърля характерна светлина върху състоянието на съответните нокти: те трябва да са твърде близо до смъртта или във висша степен безжизнени, за да предложат на търтеите почва за изхранване. Веднъж пуснали корени, гъбичките се отличават с извънредна устойчивост и не отстъпват дори и срещу употребата на най-тежка артилерия във вид на химически антимикотични медикаменти. Напротив: тактическото отстъпление се постига по-лесно. Но едновременно с отслабване на собствената офанзивност размириците се обаждат отново, нарушават душевния покой и заедно с това показват податливостта на засегнатия на смущения. Гъбичките се изхранват от ноктите, като спокойно ги изяждат част по част. Този потайно агресивен акт, на който безсилно сме изложени, особено много ни разгневява. Естествено играе роля и обстоятелството, че подобни огризани оръжия вече не са никакво украшение. Блясъкът и гладкостта са изчезнали. Между ноктите и търтеите се получава некрасива и неразрешима ситуация. Онова, което последните изяждат парче по парче, първите заместват по същия начин. Така атакуваният нокът става дебел и неравен, като напомня безброй пъти изковавана и подобрявана нащърбена кама. Ако гъбичките победят и нокътят падне, историята още не е приключила. Докато принципната ситуация съществува, непочтеното и невзрачно предизвикателство се появява отново.

В последна сметка своята роля има и нечистоплътността. В много религии краката се мият символично и така почистени, се застъпват за чисто отношение към собствената жизнена основа, към миналото и произхода. Гъбичките походилата демонстрират нечистия контакт с майката-земя и по този начин със света изобщо. При класическата поза за медитиране - „лотос” -стъпалата са обърнати нагоре като символ на пълната ориентация към духовния свят. В подобни случаи гъбичките или брадавиците по стъпалата са както неприятни, така и честни.

Задачата гласи: демонтиране на оръжията и редуциране на защитната система. Това обаче трябва да се извърши съзнателно. Ако процесът се разтовари със съответната помощ на духовната и душевната страна, тялото отново може да произведе своите оръжия и да си възвърне загубените по-рано територии. Хроничният и изпаднал в забрава конфликт за собствената самоотбрана иска отново да се завърне в съзнанието и да бъде понесен докрай. Както при всички инфекции, които настъпват чрез нападенията на чужди войски, силната духовна и душевна защита отслабва телесната. Принципът на съзнателната агресия държи да бъде и съзнателно изживян, а при гъбните инфекции става дума за доброкачествено и не толкова внезапно чуждо вмешателство. Както всички възбудители, и гъбичките ни предизвикват да се защитим. Те особено ни подтикват да се погрижим за оръжията и сечивата си и да ги оставим да израснат. Това образно се изразява в удебелените и загрубели нокти. Грижата трябва да важи най-вече за защитата на собствените граници. Който се възмущава от търтеите и лентяите, има проблем с тази тема и сам е изтласкал съответните си черти. Той трябва отново да ги открие и осъзнае. Да се блъскаш в живота, ако трябва да се вкопчиш в него с ноктите си и да останеш жив в собствените си граници - ето това е същинската задача.



ВЪПРОСИ

1.Къде е залегнал моят непризнат и потънал в неосъзнатото конфликт със самозащитата?2.Къде пропускам да покажа духовните си нокти и да се вкопча? Коя телесна граница съм занемарил и съм оставил незащитена?3.Ако се срамувам от изгризаните си на телесно ниво нокти, доколко ме е срам от духовното ми изгризване?4.Защо виталността на моите нокти агонизира?5.Кой лентяйства и моя и чрез моя живот? Къде аз самият лентяйствам?

4. Брадавици на ходилата

Както гъбичките, така и брадавиците не са опасни за тялото. Но те могат да бъдат извънредно опасни в духовно отношение. Особено досадни са но краката и най-вече на стъпалото. Съществената заплаха обаче се поражда от техния тайнствен произход. Подобно на змиите и паяците, които в нашите географски ширини не представляват опасност за живота, но поради своята първоначална символика се приемат от мнозина като извънредно застрашителни, ужасът от брадавиците е залегнал в тяхното символично значение. Тлъстата, отвратителна и дори космата брадавица е типичен символ на грозната вещица от приказките, изчадия на Ада, респ. на тъмните сили. Такава брадавица може да извади от равновесие дори и най-рационалния човек, ако се настани на носа му. Въпреки че не е заплашителна, дори и разумният съвременник долавя, че и когато не се приема сърдито, тя се тълкува неприятно, именно защото намеква за злото в архетипов смисъл. При това не можем да се залъгваме, че тя е дошла отвън и просто се е настанила у някого. Като отвратителен израстък тя твърде недвусмислено израства от собствената вътрешност. Който има работа с брадавици, прави тъмни асоциации от брадавичестата свиня през краставата жаба до злата вещица.

Различните форми на лечение хвърлят допълнителна светлина върху вторичното тълкуване на брадавиците. Опитите на алопатичната медицина да заложи на грубата сила - от разяждане с киселина през изгаряне до изрязване - се характеризират с твърде много неуспехи. Макар изрязана изцяло и без остатък, брадавицата често се появява на същото място и носи същото послание от мрачната сенчеста област. Методите на народната медицина са далеч по-многостранни и успешни. Всички те си приличат по своя магически образ на проявление. Брадавиците се премахват с известен успех нощем при пълнолуние, обезвреждат се от баячки чрез най-различни магически слова и се прогонват чрез помазване и други малки ритуали. Някои деца със склонност към магическото влияние на парите понякога ги продават за съответната сума.

Брадавиците ни сблъскват със собствените ни тъмни страни, затова и толкова добре се поддават на съответните окултни лечения.77 Ако други болестни картини намекват за баене, ръчно третиране или мазане с лекарства, това показва магическото в старата медицина. Ако се запитаме с какво ни смущават брадавиците или за какво ни пречат, ще си отговорим язвително и строго индивидуално. Най-често те нарушават безупречния външен вид и именно хвърленото на лицето петно ни смущава най-много. При поява на брадавици по ходилата трябва допълнително да се запитаме доколко несъзнателно заобикаляме окултното и не признаваме неговото значение, въпреки че то се забелязва на всяка крачка. Накрая при всички случаи вземаме страната му, все едно дали признаваме това, или не. Разрешението се крие в осъзнаването. Затова придружаващото магическите ритуали признаване на сенчестата страна е по-убедително от силовите методи. Принципът на хомеопатията да тълкува тайнствено забуленото с тайнствено забулени методи има по-голям и най-вече траен успех в сравнение с алопатичната борба против посланията от собствените глъбини.

Въпроси

77 Окултно означава „тъмно”, „прикрито



1. Доколко брадавицата ме смущава или ми пречи? Мога ли да стоя или вървя безболезнено? Или тя ме обезобразява, респ. изважда от мен на бял свят нещо, което не искам да виждам и най-вече не желая да бъде забелязано от околните?2. Какво съм скрил, когато се е появила брадавицата?3. Каква роля играе за мен противоречието с тъмните страни на собствения ми живот?4. Осъзнавам ли окултните страни на моето съществуване?

XV. ПРОБЛЕМИ НА СТАРОСТТА

1. Остаряването в нашата съвременност

В една епоха, която обожествява младостта, старостта и процесът на стареене трябва да са проблематични. В тази връзка Алфред Циглер казва следното: „Колкото повече една епоха е заслепена от Хеба, многоцветната богиня на младостта, толкова повече жизнсновраждебната сивота на стареенето трябва да се превръща в епидемия. Хеба ражда народи - старци.78 Той изхожда от факта, че епидемията на остаряването е легитимната сянка на нашето пристрастено към младостта общество, също както „бясната ренесансова любов към света е създала сифилиса”, а „чистотата и златистият блясък на средновековните религиозни висини са измъдрили черната смърт”. Всяка епоха съдържа в заболяванията си един своеобразен коректив, който уравновесява собственото й неравновесие. В медицината вече столетия не съществува единство по въпроса дали стареенето да бъде причислено към нормалните физиологически дадености, или да се лекува като болестно явление. Георг Гродек отбелязва: „При проявленията на старостта органите не са износени, а мисловно претоварени; ако някой е седемдесетгодишен, то и органите му са натоварени с тези седемдесет години.”79 От друга страна, пороят от шарени профилактични таблетки показва, че модерната медицина разглежда възрастовите явления като заслужаващи преодоляване болестни белези. Наистина днес мнозина искат да станат възможно по-стари, но никой не желае да е стар. Именно този парадокс онагледява нашата дилема. Обществото остарява видимо точно защото толкова обезценява старостта и оценява младостта прекалено високо. Ние опитваме всичко възможно, за да останем млади, и по този начин все повече остаряваме. И при целия култ към младостта в последна сметка сме ориентирани към старостта - дори само защото залагаме на напредъка, по дефиниция намиращ се в бъдещето. Съотнесен с човешкия живот, този напредък е насочен към старостта и смъртта. С мъка избягваме да признаем, че всички наши усилия, които без изключение са ориентирани към бъдещето, следователно без изключение водят към старостта и смъртта и по този начин достигат именно противоположността на мечтите ни за вечна младост и вечен живот.

Живителните извори на ранните епохи могат да ни изглеждат смешни, но те съвсем не са толкова далеч от нашите функционални опити да заблудим старостта и да прогоним смъртта от нашето полезрение. Една цяла индустрия живее от търговията със страха пред тези две ужасни теми. Споменатите шарени хапчета, които по някакъв начин трябва да укрепят отслабналите и втвърдени от възрастта кръвоносни съдове или да повишат намаленото кръвоснабдяване, са най-доходоносните източници на фармацевтичната индустрия въпреки доказателствата, че най-често не допринасят с нищо. Онова, което не можем да държим изправено в преносен смисъл, ние навсякъде подкрепяли в конкретен - от лицето и шията до гърдите, корема и седалището. Опитите да се захраним изкуствено със свежи клетки от неродени животни напомня средновековните безнравствени обичаи на владетелите да съживяват уморената си кръв с помощта на млади момиченца. Дори в наши дни румънският диктатор Чаушеску се опитваше да подмлади своя вече линеещ живот чрез венозно инжектиране на кръв от новородени. По-модерни, но не по-малко странни изглеждат опитите за постигане на

78 Алфред Циглер, Образът на една сенчеста медицина, Цюрих, 1987.79 Георг Гродек, Съчинения том 1, стр. 64



физическо безсмъртие с помощта на уверения80. При по-подробно вглеждане живителните извори от всички епохи изглеждат наивно. Възвисявани от илюзорни надежди, те за кратко време намирали много привърженици, които винаги оставали разочаровани. Дали пластичните хирурзи ще премахнат бръчките, дали някои наивници ще се плескат с подмладяващи кремове81, дали ще боядисват посивелите си коси, или ще заглушават с по-интензивен тон старческите петна - винаги става дума за една и съща наивна игра против времето, което познава само един победител -смъртта - и старостта като неин вестител.

Колкото повече старостта побеждава в индивидуалния живот и обществото, толкова повече сме склонни да се вкопчваме в младежки идеали. Реклама, мода, кино и телевизия представят свеж младежки чар и динамично активни хора в разцвета на тяхната младост. Те толкова силно изтласкват на преден план първата половина от живота, че за втората не остава нищо - и ако сме честни, ние дори не желаем да видим или чуем нещо за нея. Предпочитаме да си даваме измамната надежда, че никога няма да я докоснем сами. При това първата наша глътка въздух далеч не е толкова сигурна, колкото последният дъх. За подобно последователно пренебрегване на този факт и на естествения жизнен ритъм се изисква висше изкуство за потискане. То се удава само чрез колективно организирана и достигаща до всички обществени равнища игра на криеница. Ние сме толкова горди от повишените житейски очаквания и болезнено изпускаме от погледа си, че по този начин нарастват преди всичко очакванията от старостта. Ако медицината иска да ни освободи от съмнението, че сме се превърнали в истинско заболяло от рак общество, тя се аргументира с високите житейски очаквания. Едва тогава достигаме една възраст, в която ракът се среща често. Този аргумент естествено може да се пренесе върху много хронични заболявания - от ревматизма до старческия диабет. Опитите за изкуствено продължаване на живота - например в интензивни отделения - често удължават единствено страданието. В този смисъл алопатията е почти сенчеста медицина, защото истински съдейства за изявата на тъмното царство на сенките и призраците. Модерните интензивни отделения са същински дяволски места, където съществата витаят между живота и смъртта и в своето „нито тук, нито там” са действително у дома си. Кой може да измери онова, което преживява душата, докато прикованото към леглото и намиращо се в кома тяло не може да умре, и тя понякога с години не е в състояние да следва собствения си път?

2. Модерната война против първообраза на живота

През никоя епоха не е съществувала култура, която толкова успешно да е интегрирала онези хвърлящи светлина върху живота и процесите на стареене фази на развитие, като по този начин е превърнала кризите на съзряването в катастрофи. Това започва още с РАЖДАНЕТО, от което ние правим своеобразна медицинска драма. Все повече раждания се класифицират като рискови и се „спасяват" чрез цезарово сечение. Това означава единствено, че началото на живота става все по-рисковано. Ако се замислим, че всяко начало притиска по-нататъшното развитие във възможно най-тясното пространство, този факт хвърля върху нашата епоха характерна светлина. Ние посрещаме нарастващата проблематичност на жизненото начало съответно медицински оборудвани и изпускаме от погледа си обстоятелството, че сами сме направили всичко толкова сложно и опасно.

Един относително млад клон на медицинската наука, а именно гинекологията, значително е допринесла в това отношение. Например тя е успяла да накара жените да раждат децата си в една от най-неудобните пози. Всички природни народи са склонни естествено да упражнят необходимото налягане в клекнало положение. Затова пък те не използват срязване или разкъсване на перинеума. С изключение на предимството да

80 „Утвърждаванията” са въведените от привържениците на „позитивното мислене” сентенции, с които те се противопоставят на всичко негативно (напр. на образите на болестта)81 Английският термин е Age-control - Cremes, който обозначава крема за контрол над възрастта и стои редом с понятия като „Застраховка живот”, с чиято помощ нито един живот не е станал по-сигурен.



осигурява обозримо поле за работа на гинеколога, лягането по гръб има само недостатъци. Който не може да си ги представи, би трябвало да опита да се изходи по голяма нужда в легнало положение. Дори за толкова оскъдна дейност тук липсва налягане поради отсъствието на противоналягане. Холандките наистина предпочитат същата неудобна поза, но показват, че някои неща могат да се извършат и по друг начин. Над 90% от холандските деца се раждат у дома без съдействието на гинеколог. Само в тежки случаи са на разположение специални линейки с лекарски персонал. Естествено е, че детската смъртност в Холандия е по-ниска в сравнение с нас, които обичаме да усложняваме нещата от самото начало.

В същия стил продължаваме и при следващата важна крачка в съзряването. Ако с настъпващия ПУБЕРТЕТ избликнат пориви, които възвестяват израстването, обществото е единно в мнението, че настъпващото още далеч не е настъпило. Лишени от необходимите ритуали, ние безпомощно сме изправени срещу естествено напиращите потребности на растежа. От позицията на възрастни се опитваме да посрещнем процеса с все нови и нови образователни програми, докато засегнатите изпробват както опасни, така и безуспешни заместващи ритуали. Ако пубертетът се изплъзне само на душевно ниво, израстването е застрашено цялостно, а следващата необходима крачка на отделяне от родителския дом става още по-проблематична. Напълно показателно е, че ние оприличаваме безмилостните родители на „врани” - защото именно враните изхвърлят от гнездото порасналите вече свои рожби, които да живеят самостоятелно. Вероятно ще се нуждаем от безкрайно дълго време и множество изследвания, за да схванем естествената мъдрост на враните. Затова не бива да се учудваме, ако нашето общество все повече остарява, като при това все по-малко пораства. Цяла армия от психотерапевти живее от играта на пубертет с хора, достигнали според годините си кризата на жизненото поприще. Всяка непреодоляна житейска фаза създава основа за провал на следващата. И всяко следващо въздействие е много по-трудно, защото поощряващата развитието обстановка съществува единствено в естествено предопределеното й време.

След разстроеното раждане и непреодоления пубертет често и КРИЗАТА НА ЗРЕЛОСТТА претърпява крушение. Понеже този решаващ за житейския първообраз на всеки човек пункт е допълнително натоварен със застрашителната тема на остаряването, засегнатият често е нещастен дори когато е преодолял предшестващите кризи. В мандала, праобраза на живота, кризата на зрелостта се разглежда като повратна точка. Мандала представлява един общ културен символ, запазен при нас в кръглите прозорци на готическите катедрали; на Изток той чрез множество свои форми е в основата на медитацията; изобщо е оставил своите следи във всяка култура.

Розата на алхимиците в парижката църква Нотър Дам82

Като архетип на човешкото развитие, мандала е тясно свързана не само с нашето съществуване, но и с това на Вселената. С енергичния си танц около собствения център - атомното ядро - всеки атом всъщност представлява мандала. Понеже всичко в това Сътворение е съставено от атоми, то всичко се състои от мандала. Всяка клетка е изградена според праобразеца на мандала, защото и тук всичко се върти около

82 Вж. по въпроса Р. Далке, Мандала по света, Мюнхен, 1985



намиращото се в средата клетъчно ядро. Понеже растителният, животинският и човешкият живот е изграден от клетки, на това ниво той също се основава на мандала. И нашата Земя представлява мандала, защото се върти около средината, към която е насочено и земното притегляне. Дори Слънчевата система съответства на мандала с централно разположеното Слънце, около което кръжат планетите. Накрая сигнатурата на мандала носи и Галактиката с формата си на спираловидна мъгла. В изградения от мандала свят всичко съдържа в себе си този праобраз. Именно според него се развива животът ни и никога нещо от Сътворението не може да напусне тези рамки на Вселената.

Човешкият живот започва със зачеването в центъра на мандала. В математиката тази точка е дефинирана без пространствени размери и следователно е мислена само идеално. Тя символизира едно несъществуващо на този свят ниво, защото всичко в поляризираната общност има своите размери. С акта на зачеването ние напускаме лишената от дименсии безкрайност и се озоваваме в майчиното тяло, където обаче все още сме близо до единството. Детето и майката са едно цяло. Сега това единство се напуска крачка по крачка - от средището на мандала към периферията.

При раждането - чрез огромно и съпроводено с родилни болки насилие - детето бива прогонено от райската задоволеност на естественото изхранване, физическата връзка с майката и храната се пресича чрез прекъсване на пъпната връв. С първото поемане на дъх неговата голяма и единствена сърдечна камера се разделя от сърдечната преграда на две половини, дробовете се разгръщат и със своите полюси на вдишване и издишване дишането окончателно ни приковава към полярността. Но и след осъществената стъпка от средището навън към света, често изживявана с отчаяние и белязана с писъци, детето остава близо до майката. В началото тя го кърми, но това също свършва и изхранването все повече попада в собствените му ръце - а заедно с него и отговорността. Успоредно с това детето трябва да стъпи на краката си и да се раздели със стабилната поза „по корем” за сметка на опасното и лабилно равновесие на двата крака. И така би трябвало да продължава, докато то не стъпи здраво в преносен смисъл и не се отдели от дома. То започва да говори и все някога ще запокити срещу света своето първо отрицание, с което ще се разграничи и ще изключи отделни части от действителността. С всяко „не” и с всяка своя крачка то се отдалечава от средата и се стреми към периферията на мандала.

В пубертета настъпва краят на „детето” - дотогава неутрално и от граматическа гледна точка, - от него произлизат „мъжът” и „жената”. В архаичните култури детето трябвало да умре ритуално, за да може да се роди възрастният. То „умирало” с ужаса и сред мъките на един - често пъти кървав - пубертетен ритуал, по време на който тъгували и неговите родители. Само чрез задължителната смърт на детето би могъл да се роди възрастният. И той след това се появявал в племето, оставил всичко детско далеч зад себе си, в някакъв друг свят.

Настъпилото след пубертета осъзнаване на собствената половинчатост, респ. несъвършенство, е толкова голямо, че младите хора се отправят в търсене на тяхната втора и липсваща половина. Народната мъдрост говори за по-добрата половина. Ако бъде намерена, в началото тя действително прави това впечатление. Все пак в хода на времето се изяснява, че всъщност сме открили собствената си сенчеста половина. Сега обаче не са много онези, които имат куража да признаят, че действително става дума за тяхната по-добра страна, а именно онази, която им липсва за съвършенството.

В съответствие с библейската заповед „Подчинете света!”, пътят продължава извън средината и все някога, когато всичко в света на противоположностите е повече или по-малко открито, всеки стига до периферията на мандала. Сега нещата се обръщат, пътят не води в обичайната посока и всички опити за продължаването му се провалят - или са обречени на провал. Колко типична е в живота тази повратна точка, се вижда от обстоятелството, че тя бива открита и от научната медицина, която изобщо не осъзнава залегналия там първообраз. Чрез своя типичен завършек и с явната си хормонална пренастройка климактериумът може по-лесно да се разпознае при жените, но с течение на времето и мъжката криза на средната възраст не убягва от погледа - преди всичко не в онази степен, в която се изплъзва към все по-непознати области. Типичните проблеми на прехода - от горещите вълни до депресиите, - проследени едва от нашата медицина,



са непознати за народите, съзнателно живеещи според първообраза на мандала. Причината би трябвало да се крие в различната отредена тежест и безрезервното приемане на отделните жизнени фази.

Архаичните народи дори често приемат средата на живота като кулминация, което все пак се съдържа в нашето понятие „климакс” - „градация”, физическото и едновременно външно разгръщане на силите приключва за сметка на вътрешното разгръщане. Смяната на външното развитие с вътрешно е зададена предварително от първообраза и се оповестява от завръщането на душата. След заплетената първа житейска половина следва втората - тази на разплитането. Към тази възможност съзнателно се стремят онези народи, които са запазили своите духовни корени.

Онова, което ние приемаме като белег на старост и отслабване на силите, е за тях добре дошло, защото гледат с други очи целта на обратния път и завръщането към единството. Ако за нас смъртта е заплаха като край на света, за тях тя е естествен преход към други форми на съществуване. Вследствие на това последната жизнена криза не представлява проблем за тях. Те приветстват настъпващата смърт, понякога дори я очакват и не виждат причини да я избегнат. Напротив: именно ние бягаме колективно от нея. Пиеси като „Всеки” или „Каспар, небесният подпалвач” свидетелстват за тези напразни опити. Дори когато смъртта е застигнала някой близък, ние отново се опитваме да я игнорираме или ретушираме. Как иначе могат да се обяснят опитите за украсяване на мъртъвците чрез придаване на младежки облик? В САЩ е модно да гримират труповете на осемдесетгодишни старци като тийнейджъри. Противно на подобно замъгляване на действителността подготовката на индианците и ескимосите за тази последна среща е изпълнена с покъртително достойнство. Те нито биват прогонвани, нито безмилостно оставяни на гладна смърт, както предпочитаме да се заблуждаваме. Един стар индианец, който долавя своя край, се оттегля също толкова спокойно, колкото и младата индианка, която усеща предстоящото раждане. На това ниво за племето не съществува причина „да се захласва" по собственото си обедняване или обогатяване с един член. Това е заложено в природата и се приема естествено. Ние сме онези, които изпращаме умиращите и особено престарелите умиращи в клиники и по разни тъмни кътчета, бани или кой знае къде, за да нямаме нищо общо е „отвратителното събитие”. Но това позорно поведение прехвърляме върху т. нар. примитиви, които стоят далеч по-високо от нас в това отношение.

Там, където нямаме шанс срещу смъртта, залагаме на отминалите епохи с тяхната практика за изгонване па духове. Опитваме се да игнорираме кризата на преполовения живот - нито да ни припомнят, че така вече не може да продължава, нито че едната половина е вече отминала. Към подобни познания тържествено би трябвало да се присъедини още едно - че животът се обръща и клони към смъртта, че окончателно сме изгубили младостта си и вместо нея на прага застава старостта. От съпротивата срещу този житейски отрязък възникват поредица проблеми, съществени от медицинска гледна точка. Онова, което не желаем да възприемем съзнателно, научаваме далеч по-драстично чрез тялото.

3. Климактериум и остеопороза

Понеже типичните симптоми като горещите вълни и пристъпите на изпотяване са засегнати в първия том, тук ще се запознаем само с модерния симптом остеопороза. Той е модерен дотолкова, доколкото диагнозата за остеопороза доскоро не се поставяше в автоматична взаимовръзка с менопаузата, въпреки че винаги е съществувала. През този период действително калцият в костите намалява. Това обаче съвсем не е болестен симптом, а нормален белег за телесната пренастройка. Въпреки това гинеколозите отскоро лекуват „заболяването” чрез естроген. Тук допълнително се съдържа и приятният за много жени ефект от игнорирането на менопаузата като „пауза”. Чрез приемането на естроген тялото бива заблудено дотолкова, че приема всичко по старому - все едно че е младо и че промяната изобщо не е предстояща.



Който се страхува от намаляване или липса на калций в костите, всъщност би трябвало да захрани тялото си с това вещество. Интересно е обаче, че през този период приемането на калций няма никакъв ефект. Тялото разглежда поетия по предписание елемент като излишен и го изхвърля обратно. То изхожда от обстоятелството, че може да се облекчи и не се нуждае повече от масивния скелет, защото с промяната се променят и жизнените теми, а центърът на тежестта се измества към вътрешната активност. Вече става дума не толкова за опора върху физическите кости, колкото за откриване на вътрешните душевни устои. Отнесена към външния живот, менопаузата трябва действително да се разглежда в аспекта на пауза и почивка. Само заблудата принуждава тялото да трупа калций както по-рано.

Чрез този хормонален трик промяната може да се игнорира и човек да продължи да се прави на млад и да товари костите си. В този смисъл при господстващия култ към младостта и тясно свързаното с него отхвърляне на възрастта, популярността на подобно мошеничество не е учудваща. Все пак остава въпросът: дали в името на подобна житейска лъжа искаме да пожертваме шанса за съзнателно изграждане на тази голяма криза на житейския преход. Струва си да се облекчим както физически, така и духовно и да се подготвим за обратния път и завръщането на душата. Затова е необходимо да изхвърлим баласта. Колкото повече това се осъществи в преносен смисъл, толкова по-стабилна ще остане телесната структура.

Въпреки противоположните изисквания модерният човек е враждебно настроен към промените в живота. Дори смяната на лято и зима е достатъчна колективно да запуши носа на милиони хора, които, като допълнение на темата, си докарват пролетния или есенен грип. Необходимите болестни причинители се крият зад всеки ъгъл.

Изглежда много просто да изплакнем от тялото всички неприятности. Обстоятелството, че медицината все още поддържа тази игра, е част от бисерите на нейното променливо развитие. При известно замисляне гинекологичните аргументи могат да предизвикат единствено смайване. Който заплашва жените, че ще си счупят костите, ако не приемат естрогени, трябва между другото да се запита как именно милиардите жени от епохата преди естрогенната мода са преодолели тези опасни времена без костни счупвания и как мнозина възрастни жени правят това и до днес.

По своята дързост този аргумент е превъзхождан единствено от не по-малко любимото за променливия период предупреждение:„Ако не си оперирате матката, тя може да се изроди злокачествено.” Със същата логика бихме могли да препоръчаме ампутация на ръцете. Те биха могли да заболеят от рак на кожата и да се изродят. Подобно всяване на паника доведе не само до безпримерно нарастване на операциите на матката, но до разпространяване на застрашителна несигурност. Разбира се, че е имало, а и занапред ще има ситуации, при които се налага матката да бъде оперирана. Но откъде една жена би могла да знае дали нейният гинеколог участва в кръстоносен поход против матката, или наистина притежава основателни медицински причини? Към най-срамните случаи от моята медицинска практика причислявам мнението, че миомата* би могла да се свие само защото жените се обръщали към гинеколог без стационар, който нямал личен интерес от операцията.

За съжаление в проблематиката на остеопорозата не съществува съответен трик освен може би обратното позоваване върху здравия човешки разум и един поглед върху веригата женски поколения от нашите баби до първата жена, Ева. Те всички трябвало да поддържат в добро състояние своята хормонална картина без помощта на гинеколог, като при това преживявали средно по-дълго от мъжете и във всеки случай че счупвали костите си по-често от днес.

Най-смислената профилактика по отношение на тази проблематика се състои в задоволителен и пълноценен живот на женския пол преди настъпването на промените. Ако е така, натрупването на изостаналите теми на духовно и душевно ниво носи най-голямо облекчение. Ако жената е дарила своя плам на мъжа си в подходящи ситуации, не е нужно по-късно да се прави на пламенна в неподходящи положения. По-добре би било да бъде огън и пламък за други неща и да се въодушевява от противоположния полюс - духовния свят. Онази жена, която е износила желанията си за поколение, не се



нуждае от ново покълване в матката след настъпилата промяна. Сега вече плодовитостта и растежът принадлежат на духовното и душевно ниво. Който през периода на климактериума отхвърля баласта и преустройва живота си от външно към вътрешно разгръщане, вече не се нуждае от тежки кости и има достатъчно кураж да издържи без травми пътя на душевното завръщане.

ВЪ П Р О С И

1. Мога ли да поема задачата на промяната, която върви ръка за ръка с кризата в средата на живота? Изпълних ли желанията си по отношение на поколението и „живота”, или допуснах липсващото да прорасне във формата на миома?Живях ли достатъчно? Наситих ли се?2. Съществуват ли равнища, на които с удоволствие бих се променила, но не се решавам? Къде бих могла да бъда плодородна в преносен смисъл?3. Кой товар съм длъжна да отхвърля? С кои задачи трябва да се заловя?4. Къде ми липсва структура? Къде мога да я открия?

4. Криза на зрялата възраст

Кризата на зрялата възраст представлява мъжкият климактериум, респ. изплъзналото се по посока на непознати равнища предизвикателство към поврат. Гръцката дума „криза” означава и „решение” и мъжът действително трябва да реши дали да поеме пътя, или да го изстрада несъзнателно. Решението да продължи както преди или да промени посоката не е във възможностите му. Първообразът не го допуска и принуждава към промяна по единия или другия начин. Вместо валидното за отправния път библейско правило „Подчинете света!”, за обратния път важи: „Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като децата, няма да стигнете небесното царство Божие.”

Повечето мъже усещат крачката назад именно по това време. Само че винаги са склонни да издържат нещата на телесно ниво. Тогава вместо да се приближат до децата душевно, петдесетгодишните приемат детска външност, обличат се младежки, купуват спортни коли и си търсят млади приятелки. При господстващия култ към младостта всичко това не е особено трудно. Спортните коли са предназначени предимно за възрастни господа дори само от финансова гледна точка; модата така или иначе е ориентирана младежки, а поради често липсващото душевно отделяне от родителите голям брой млади момичета с удоволствие заместват неразрешения си бащински проблем с някой възрастен господин. Но това донякъде смехотворно разрешение на кризата във външния свят е все пак по-добро от пълната съпротива към извършване на необходимата крачка. Който се противи в преносен смисъл, принуждава към участие тялото. Подобна неподходяща форма на обрат би била депресията. „Депресия” означава буквално „избягване на натиска” или „премахване на напрежението” и фактически съдържа жизненото поведение на отпускане от всякакво напрежение, макар и по напълно неподходящ начин.

Вместо да скръстим ръце и да предоставим проблема за собствения си живот на социалната държава, по-добре да се отпуснем по-претенциозно. Именно когато разгръщането на властта и влиянието са най-силно изразени, се изисква завръщане в единството, което е лишено от всякакво напрежение. Поговорката формулира това по свой начин: „Нека спрем, когато е най-приятно.” Зад казаното се крие опитът, че иначе всичко ще стане по необходимост по-лошо.

Митът описва обратния път на душата във всички варианти: Парсифал трябва да търси този път към единството също както Одисеи или аргонавтите. Библейският блуден син получава справедлива награда за своето завръщане при баща си, символ на единството. Той е поставен далеч пред онези, които не са рискували да се отправят в света на двойствеността, раздвоението и разединението. Всеки приказен герой следва този архетипов образец. Понякога напускането на единството се облекчава от



някоя зла мащеха, по-късно той трябва да подчини света и да намери своята друга половина, т. е. да интегрира към себе си своята собствена сянка. След като се е оженил за нея в образа на принцеса, двамата се връщат при бащата „и ако не са умрели, живеят щастливо и до днес”.

Този първообраз е валиден по същия начин и за модерния човек83. По-рано същинската опора по този път е била религията. Дори в епоха, когато великите религии опошляват своите познания, тази задача би била подходяща за свещеното задължение като обратна връзка към праначалото. Медитацията се насочва към същата среда, а по-рано същото е вършела медицината - както се вижда и от самата дума. Във всеки случай това бе едно архетипно лекарство, намиращо опора в символите като пътеуказатели и сравнимо с индианските лекарства. Те не се приемат във вид на таблетки, а се носят в сърцето.

Въпроси

1. В коя точка на жизнения първообраз се намирам сега?2. С кои етапи от моя жизнен път съм „на нож”?3. Къде и в каква форма оказвам съпротива срещу изисквания от първообраза обрат?4. Как се справям с напрежението в моя живот?5. Кои пътища за отпускане са отворени пред мен?6. Дали осъществих или преживях своите житейски цели?7. Какво все още би могло да спаси живота ми?

5. Счупване на шийката на бедрената кост

С тази тема се докосваме до онова ужасно видение за старостта, с което лекарите напоследък ни заплашват. Ако се счупи шийката на бедрената кост - което на практика се случва само в напреднала възраст, - съмнението най-често пада върху т. нар. счупване от преумора, физиологическата основа при умората на костната система е намаляването на калция с напредване на възрастта или споменатата вече О С Т Е О П О Р О З А , появяваща се както при жените, така и при мъжете. Диагнозата „счупване от преумора” е изключително откровена, защото показва, че някоя преуморена кост е поддала. В този смисъл изобщо не е учудващо, че много често не е нужно особено силово въздействие, и едно леко падане върху бедрото е напълно достатъчно.

В Р У Х В А Н Е Т О се съдържа цялата символика на падането. Преобладаващият брой на всички Т Р А В М И е предизвикан от падане или рухване и по този начин се свързва с актуализирането на една значима митологична тема. „Високомерието предхожда падението" - това е буквалната интерпретация на ситуацията. Преди да се сгромоляса в полярността, любимият божи ангел, Луцифер, бил обзет от високомерие. Първите хора, Адам и Ева, също се поддали на високомерието, което предизвикало Грехопадението и свързаното с него изпадане от райското единство. Дори и последните хора ще бъдат длъжници в това отношение. В Стария завет първообразът е залегнал в строежа на Вавилонската кула, който - както и всяко опълчване - в последна сметка завършва със срутване. През античността хюбрисът - или опълчването срещу боговете - бил смятан за единствен истински грях и едновременно за единствен шанс към достигане на онзи път в развитието, завършващ в божествеността. Този път почти задължително съдържа сгромолясването, както показва и случаят на Прометей.

Във всяко падение се съдържа - и едновременно се лекува -известно високомерие. При падането, водещо до счупване на бедрената шийка, то засяга някоя „остаряла кост”. Нейното „опълчване” най-често се състои в игнориране на собствената възраст и в продължаващата младежка бодрост. Това предизвикано от умора счупване, което би пощадило някой младеж в подобна ситуация, отново намества действителните

83 В холивудския филм „По следите на златното дете" става дума точно за този първообраз..



възрастови отношения и размества костите. Край на изсилванията с широка крачка и на прекрачванията на естествените граници.

Болестната картина намества нещата и принуждава пациента към съобразено с възрастта поведение на покой и размисъл. Тази дистанция към раздвижения външен живот си струва да се приеме доброволно и с уважение към изискванията, поставени от собствената възраст. Естествената и външно демонстрирана умора, която се въплъщава в костите като заместители отстоява правото си на почивка. Ако пациентът се съобрази с този знак, той има всички шансове за извършване на големи вътрешни крачки в развитието. Налице е ситуация, наподобяваща спортните травми - надценяване на естествените собствени възможности.

Задачата изисква да приемем своята ситуация и да не се пресилваме, а да се отдадем на покоя и свързаното с него осъзнаване. Активният и младежки поддържан живот трябва да се прекрати и отклони към спокойна фаза - по нови и съобразени с възрастта пътища.

Въпроси

1. Дали куражът ми се е превърнал във високомерие? Съответства ли то все още на времето? Кому трябва да доказвам нещо чрез него?2. Склонен ли съм да надвивам старостта си? Толкова ли я изпуснах от погледа си, че допуснах да остареят не само костите ми, но и самият аз?3. Компенсирам ли своята отслабваща костна система чрез осъзнаване на собствената си закостенялост? Пресилвам ли тялото си, за да щадя душата си?4. Как се отнасям към своите естествени граници? Къде не ги уважавам достатъчно?5. Успявам ли да облекча обратния път на душата и да изхвърля баласта?

6. Женска брада, или интеграция с противния пол

Примерът от приказките показва, че героят трябва да намери другата си половина, за да се съедини с нея, и едва тогава да се завърне. Според К. Г. Юнг в хода на живота за мъжа се оформя задача та да открие своята женска половина - анима - и да я събуди за живот. Съответно и жената си поставя за задача да намери своята мъжка душевна съставка, анимус, и да й помогне да встъпи в правата си. В тази връзка езотериката използва образа на химическата сватба - за обединението на противоположностите в астрологическите изображения свидетелства съюзът между Слънцето и Луната, а в алхимическите - андрогинът. Подобни образи - и особено андрогинността, носеща в себе си и двата пола, - не бива да ни заблуждават, че това сливане винаги се предполага в духовен и душевен смисъл. Оргазмът при половото сношение представлява известен проблясък на чувството за единение на телесно ниво, но иначе и в него са заложени малко шансове за спасение на противоположния пол. Ако с напредване на възрастта телесно здравият мъж придобие известна мекота в израза на лицето, движенията и поведението, едно от паралелните явления може да бъде духовното сближаване с анима, което се приема с удоволствие. Но появата на противоположни полови белези в тялото може да свидетелства и за недостатъчна духовнодушевна интеграция, липсата на която се компенсира телесно. С това задачата е ясна: трябва да се даде възможност за изява и на другата страна - но на различно ниво.

Появяващата се по време на менопаузата женска брада е типичен сигнал за отклоняване на вниманието към мъжкия полюс, но - както вече бе казано - на друго ниво. Сам по себе си безобиден, симптомът поражда известно раздразнение и по този начин демонстрира актуалността на темата. Той намеква, че засегнатата изразява своята мъжка страна на не особено подходящото външно ниво. Възможно е и всичко това да се извършва прекалено „по мъжки.” Тя би трябвало да потърси своя собствен женски и лунен път, за да бъде справедлива към мъжкия слънчев принцип. Не става дума да се превърне в мъж, а да се доближи до мъжкия полюс, принципа Янг. Един твърде недостатъчен на духовно и душевно ниво анимус би намерил изход през кожата. Като



типично мъжка реакция срещу нежеланото брадясване, бръсненето се пренебрегва от жената дори само защото заплашителното втвърдяване би придало на лицето мъжествена суровост. Гальовната мекота на кожата на лицето би могла да се превърне в заядливост и по този начин да изразява нещо откровено - и именно поради това толкова нежелано. Засегнатите жени са склонни да отскубват космите един по един със заявеното намерение да ги унищожат. Обстоятелството, че това почти не им се удава, изяснява важността на подобно послание за организма. Но мъчителното отскубване най-малкото предизвиква войнствено агресивно поведение, въпреки че при тази възраст за мъжкия полюс би трябвало по-скоро да се открие слънчевата символика. Отслабването на женското хормонално производство физиологически обяснява относителното надделяване на мъжкия елемент, който винаги се съдържа в жените. Успоредно с мъжкото окосмяване могат да се развият и мъжки черти на лицето. Дори когато се появи на по-ранен етап, женската брада показва, че мъжкият принцип се изживява на неразрешено и прекалено материално ниво. Тогава симптомът намеква, че анимус трябва да се осъществи на по-нежно равнище - каквото е например духовното - и че той е придобил определено надмощие. Това надмощие естествено отслабва с течение на времето след климактериума.

Подобен феномен се забелязва при застаряващите мъже, които занемаряват откриването на своята анима и вместо това развиват меки и женствени телесни форми и черти на лицето. Омекотяването може да доведе до образуване на напълно нетипично закръгляне на тялото и дори до подобие на женски гърди. За тази тенденция народният говор употребява пренебрежителния израз „мекушавост” и намеква, че тук нещо е попаднало на погрешно ниво.

По този начин възрастните жени и мъже могат дотолкова да заприличат телесно един на друг, че дори трудно да се различават. Понякога това може да означава паралелно вътрешно развитие според максимата „Каквото отвътре, такова и отвън”. Близо е обаче съмнението, че по-често се стига до компенсацията „външно вместо вътрешно”. Първият вариант се разпознава по красотата и хармоничността на някои застарели лица. При възрастните индианци и индианки може да се стигне до съответното андрогинно излъчване, но това е възможно и при всички хора, които са живели живота си и са се осмелили ла се интегрират със своята по-добра половина. Мъдростта и съчувствието на са полови въпроси и намират еднакъв израз и при двата пола. Следователно те еднакво се отпечатват по лицето и тялото.

Тази склонност на половете - с напредване на възрастта да се доближават един към друг - е тясно свързана и с темата за завръщането и свещеното задължение. Ако бъде занемарена в преносен смисъл, тя потъва в сянка и в тялото се проявява т. нар. инволюция или закърняване. Нормално е закърняването на тимусната жлеза след пубертета, както и на матката след менопаузата. То обаче може да засегне и други органи и е особено неприятно при проявлението му в мозъка. Така старите хора нерядко се вдетиняват по израза и поведението си и детското простодушие се радва на ново възкресение. Старческото твърдоглавие напомня детското упорство, храненето отново може да бъде съпроводено с покапване, говорът става неразбираем и се доближава до състоянието от зората на живота. Темата за агресивността също отстъпва и зъбите един по един напускат човека - точно както и са израснали. Обратът и повторното превръщане в дете са потънали дълбоко в тялото. Ако процесът на преосмисляне протича съзнателно, той води до толкова често срещаното разбиране между бабите и внуците.

По този обратен път е засегнато отслабването на изгражданото с толкова житейски усилия Его. Телесните старчески проявления, стигащи до типичните болестни картини на деменцията и болестта на Алцхаймер, често принуждават Егото към залез, отнемайки неговата същинска основа - мозъка. И този процес може да се разрешава съзнателно, ако множеството натрупани знания се изоставят и се превърнат в мъдрост. Тогава идващите от различни посоки деца и старци се срещат помежду си на едно ниво.

7. От старческото далекогледство до сбръчкването



Тези „нормални старчески явления” са толкова разпространени, че ние не съзираме в тях нищо болестно. Чрез далекогледството организмът показва, че близкостоящето се изпуска от погледа. Той гледа отвъд него и се рее в далечината. Задачата съответно гласи: да извършим обзор и да станем далекогледи в преносен смисъл. Жизненият хоризонт остава рязко очертан и дори особено се подчертава чрез замъгляването на близкото. По-важни е да се реем в далечината и да си изясним какво ни очаква в тамошното бъдеще. Близкостоящето е длъжно да отстъпи пред далечния изглед. Ако жизнената перспектива е намерена, това близкостояще би могло да бъде преоткрито.

Съвсем аналогично трябва да се схваща и О Т С Л А Б В А Н Е Т О Н А К Р А Т К О В Р Е М Е Н Н А Т А П А М Е Т , или А М Н Е З И Я Т А . Докато събитията от последната война се припомнят с лекота и ясно присъстват пред вътрешния поглед, непосредствено отминалото - например под формата на намерение за покупка - се замъглява в мъглата на забравата. И тук ясно се очертава задачата за освобождаване от ежедневните дреболии и откриване на великата жизнена крива. Да станем безразлични към делничното еднообразие - да си припомним важните житейски теми и да се вглъбим в тях. Ако извършим този духовен труд, отново възниква пространство за близкото, като дори оставяме настрана обстоятелството, че духовната дейност ни държи будни и тренираната памет остава незасегната.

СТ А Р Ч Е С К А Т А Г Л У Х О Т А показва на засегнатия, че вече не може да дочува определени неща. Близко е предположението, че ги е чувал твърде често и вече е изключил. В тази връзка се натрапва фактът, че повечето оглушаващи с възрастта показват своеобразна избирателност: някои неща изобщо вече не чуват, докато други долавят неочаквано добре. Който познава хора с отслабнал от възрастта слух, понякога не може да се освободи от чувството, че става дума за откровено „измъкване”. Докато партньорът в стаята може да се пръсне от крясъци, по-интересните разговори на децата оттатък са чувани великолепно. Този симптом е един неуспешен опит за оттегляне в собствения свят, където останалите не могат да те последват дори и с викове. Симптомът изолира и дистанцира от света, като прави засегнатия затворен и самотен.

Фактът, че толкова възрастни хора се борят с този симптом, доказва обществено-типичния характер на тази ориентация към външното, определяна като болестна. С липсата на типичните възрастови смущения т. нар. примитиви отново ни доказват, че нормалното за нас е всъщност ненормално и дори неестествено.Въпреки изобилието на все по-рафинирани протези, недочуването си остава симптом, който превръща мнозина в отхвърлени от обществото. Докато чрез по-активното зрение ние все още можем да вършим нещо, при пасивното чуване оставаме безпомощни въпреки техниката. Със своята изолираност и самотност многото на брой недочуващи старци се превръщат за обществото в сенки и на тях се гледа с неприязън - като на всяка сенчеста област. За ь на първо място стоят овладяването и владеенето. Вслушването, послушанието и подчинението предизвикват у мнозинството модерни хора съществуване в сянка. Възрастните ни показват докъде може да доведе това поведение на изтласкване.

Отосклерозата, втвърдяването на слуховите костици, изразява телесно темата за липсата на гъвкавост в областта на вслушването и послушанието. Онзи, на когото му е дошло до гуша от слушане и послушание, става закостенял към външните трептения и като охлюв се скрива в черупката си. Трудночуващите вече не тръпнат заедно с нас в преносен смисъл. Дори слепците са по-малко изолирани и вцепенени.

Задачата гласи действително да се опомним, да намалим външните контакти и вместо непрекъснато да слушаме другите, да се вслушаме вътрешно и да се научим да чуваме собствения си глас. Окарикатурената в ежедневието склонност да чуваме само онова, което ни интересува, посочва и пътя: да се вслушваме във важното и същественото. Както външните гласове ще се снижат, така и вътрешните им станат по-ясни. Скритият в симптома шанс би означавал обръщане към вътрешността.

Отслабващата с възрастта подвижност би могла да се превърне във втвърдяване на ставите. Организмът демонстрира корозия и липса на масло в скоростната кутия. Той иска да покаже трудното осъществяване на движението, както и обстоятелството, че



малко неща в живота вече вървят напред и още по-малко - нагоре. Така задачата ни подканя към външен покой и осъзнаване на вътрешно залегналия полюс. От този покой в сърцевината може отново да израсте вътрешната подвижност, а като нейна последица - и външната.

Проявлението на старостта върху кожата е един колкото разпространен, толкова и омразен симптом - при това медицински безобиден. В периода на старостта всеки разпознава кожата си като огледало на вътрешния живот. Та и кому е приятно да види собствената си история толкова ясно изписана по кожата и върху лицето? Тук става разбираем митът за Дориан Грей, който продава душата си, да остане външно млад. Към множеството петна, насъбрали се в хода на живота, се прибавят и своеобразни оцветявания с издайническото название старчески петна, да не говорим за гънките и бръчките, издаващи вътрешно съсухряне. Бръчките около очите, т. нар. гъши крак посочват особено дълготрайни следи от преживяното, назолабиалните гънки се врязват като дълбоки бразди, свидетели на миналото, отдавна отминало заедно със смеха. Пъргавината и еластичността са изчезнали и за сметка на тях са се появили особени израстъци от бездънни глъбини, с чиято мрачна тематика вече се срещнахме при брадавиците. Пациентът прилича на кърпена покривка, при това не шарена, а по-скоро сива и безцветна. Циглер говори за „разорана нива, остаряване и овехтяване.”84

Появяващата се задача направо сблъсква засегнатия със собствената му сбръчканост и израстъци, с мръсните душевни петна и с неизбежното прозрение, че не би могло да става дума за неопетнено име. По време на своя житейски и най-вече душевен път тялото трябва да се освободи от много баласт, при това изцяло душевен. Както съхнещото цвете е загрижено единствено да хвърли семената си, съдържащи неговата есенция и завещание, без да обръща внимание на всичко останало, така и на старите хора им остава да се грижат само за своята есенция и завет. От тях трябва да остане същественото, обвивката трябва да си отиде. Това може да се онагледи от съхнещата кожа, опъната върху костите като ощавена и насочваща погледа към консервативния елемент, загрижен за запазване на същественото. В този смисъл не е за учудване, че с възрастта повечето хора стават консервативни. Ако това се отнесе не само към политиката, а и към душата, без обаче погрешно да се възприема като закостенялост и страх от новото, би било по-добре за хората и света.

8. Сивият цвят

Темата за остаряването може да се разглежда и с помощта на посивяването. Заедно с последствията върху кожата тук могат да се включат посивелите чувствени възприятия и дори очното перде - катаракта, спускащо сива завеса пред шарения свят. С възрастта цветовите възприятия действително отслабват в същата степен, с която и отговорните за нея нишки. Помътнелият поглед предполага и мътни изгледи. Сивото було засяга и слуха, чиято способност за долавяне на високите тонове отслабва, а вкусовото възприятие и обонянието игнорират по-пикантните аромати и вкусове. Дори душата изглежда посивяла отвсякъде, въздейства уморено и изтощено, безцветно и безрадостно.

При косите изчезването на цвета е особено забележимо и може да се разглежда като белег на смирение.85 Ако преди своето опадане - типичен белег на старостта - те посивеят, това за мнозина е ужасни. При това посивяването на слепоочията при мъжете донякъде се харесва. В подобен случай то би трябвало да документира светските и житейски познания, които придружават старостта. Циглер предполага, че старческото посивяване има общо със страха, който през този житейски период се превръща в задача. Той разглежда лудешките възможности на това време положително, защото става дума за изучаването на страха и предаване опита на младите. Тази взаимовръзка

84 Немските думи „grau" (сив) и „greis" (стар, посивял) имат еднакъв корен.

85 Резигнация - възвръщане на белезите (на обагрения живот) - идва от латински и означава още „разпечатвам”, „връщам”, „правя невалидно”



се проявява особено при феномена на преждевременното посивяване и особено при внезапното побеляване за една нощ. Тук са залегнали ситуации на уплаха, смъртен страх и ужас, които засегнатите не могат да преглътнат съзнателно. Тялото трябва да ги замести и да даде израз на ужаса чрез цвета на косите.

Задачата гласи: да се разголим, да изучим страха и доброволно да слезем в мрака, където животът изгубва своята обагреност - в света на сенките, в нощната страна на живота. Сега страхът е в стихията си нощем, всички котки са сиви. При това кошмарно пътуване не се отчитат цветовете на горния свят, а само глъбините на душата. При доизграждането на жизнения опит във фокуса застава великата дъга - абстракцията, - защото всяка теория всъщност е сива. Доколкото е приета и интегрирана, при наличие на конфронтация сянката може да посивее и помъдрее в по-дълбок смисъл. При обединяването на светлина и сянка се получава сивота и колоритът на света изглежда илюзорен. „Беловласата мъдрост” не е толкова отдалечена от „белотата". В бялото се съдържат всички цветове, както и в мъдростта -всички знания. Всъщност е въпрос на съзнание дали да остареем и посивеем - при което сивотата сигнализира безцветност, -или да побелеем и там да открием всичко. Дали цветът на косите отразява или компенсира вътрешното състояние, не може да се реши отвън, а всеки може да го изясни за себе си.

Един съществен аспект на старостта е залегнал в страха, който - ако изхождаме от цвета - описва едно душевно състояние. Колкото повече избледнява цвета, толкова повече преобладава сивото. Колкото повече избледнява животът, толкова повече преобладава страхът. В тачи връзка се натрапва близостта на сивия цвят с призраците, които населяват или по-скоро обитават граничните области на живота и ги изпълват със страх. Призраците понасят безцветния живот, защото са по-скоро пратеници от царството на мъртвите. Тяхната ужасна палитра се състои от нюанси на сивия цвят и се простира между получерното и белезникавото сиво. Парцаливите им одеяния висят като старческа кожа и чрез липсата на всякаква структура и цвят създават познатото ужасяващо впечатление. Подобно на призрачното старостта насочва към смъртта, а чрез предизвикания страх призракът на старостта е в интимна връзка с отвъдното. Старостта обаче споделя с призрачното не само форма и цвят, но и предпочитаните за обитаване местности. И двете обикалят и вършат своите злини встрани от пулсиращия живот, в перифериите и нишите на обществото и по разни зловещи места, където всяват ужас сред живите. За последните гробищата никога не са били истински градини на покой, след като са определени за отвъдното. Във всеки случай те скоро се превърнали в преддверия на ужаса и пристани на страха от другия свят. Особено на село може да се наблюдава как те привличат старите хора и едновременно магически ги омайват с вълшебството си.

Нашата просветена епоха прочисти от призраци и привидения както конкретния, така и духовния пейзаж, при което обаче не помисли, че нищо не може завинаги да се премахне от света. Така че привидението трябваше да поеме по пътя на сянката, който и така съответства на неговата същност. Добре замаскирано сред свръхмодерните и лъскави, но безжизнени апаратури на интензивните отделения, то успешно се настани в старческите домове, психиатрични те лечебни заведения и вътрешните отделения на съвременните клиники, където средната възраст непрестанно нараства и по ужасяващ начин илюстрира както триумфа на медицината, така и нейната сенчеста страна.

Цялото широко поле на остаряването и старостта се е превърнало за нас в призрак. Ние дори не смогваме да купуваме толкова бързо, колкото нещата остаряват. Човек се чувства невъзможно със стари дрехи, стари възгледи и стари знания, но същевременно документира всичко вече непотребно и негодно - а от това няма нищо по-лошо. Но в стремежа ни винаги да бъдем в крак с новото, ние просто защитаваме магически впечатляващото старо. Направо го омагьосваме, както някога са правели призраците и привиденията. Ролята на призрачните замъци и старите крепостни руини86 е прехвърлена

86 Обстоятелството, че подобни всяващи ужас места се радват на определено предпочитание от страна на туристите, носи в себе си и нещо положително, защото връща обратно в живота изтласканите сенки на духовете. Тези призрачни места, лабиринти на страха, влакчета на ужасите и съответните филми имат предимството на дистанцията в сравнение



върху старческите домове и другите места за запазване на старостта. Външно те може да са много красиви, но ние ги отбягваме, сякаш могат да ни омърсят. Изобщо не желаем да се заразим с вируса на старостта. Бихме могли да бъдем обзети от витаещия край нея нечестив дух. Непосредствената близост на противоположните полюси тук става особено ясна, защото иначе сме изцяло обхванати от духа на новото. Да остарееш в едно обхванато от мания за младост и пристрастено към обновления общество е истинско проклятие; по този начин разпространеното в миналото проклятие е осигурило мястото си и в съвременността.

Както преди, така и днес плащаме известна дан, за да се запазим пред ужасяващия призрак на старостта. Както някога се опитвали да предизвикат благоразположението на привиденията чрез материални пожертвувания и по този начин да си осигурят спокойствие, така днес почти цялото общество изплаща големи вноски в старческото осигуряване с измамната надежда да отнеме по този начин нещо от ужаса на старостта. Със своята добра материална осигуреност грижата за старостта по-скоро води до особено ясното опознаване на страха и ужаса от остаряването. Вече нищо не отклонява вниманието от същинската тема на този период.

Задача на сивата старост е страхът. В обществото именно старците са онези, които всяват у младите суеверния страх, развалят магията на младежките им блянове и едностранчиво хвърлят сянка върху бляскави или плитки идеи. Подобно на себе си те могат да накарат и останалите да си посипват главата с пепел, след което навреме да се измъкнат незабелязано. Слънчевата светлина вече не ги занимава, тя уврежда изтощената им кожа и заслепява отслабващите им очи. Да оплюват коварно, да заплитат невидими нишки и като сиви кардинали да пакостят на заемащите по-предно място - това е техният занаят. „Вехторията има нужда да скърца и да вдига врява по тавани и изби. Тя иска да трополи и да витае. Нейният звезден миг е часът на духовете.”87

Онова, което важи за обществото, естествено засяга и отделния човек. Старостта е шансът му за сблъсък с тъмното и ужасното в живота, както и за изхвърляне на насъбраната жлъч.Успоредно с това глупостта също може да играе съществена роля през този житейски период. За своите отворени към света съвременници старият глупак действа напълно непонятно, защото вече гледа на нещата от съвсем различна перспектива. В играта на карти жокерът шут заема висшето стъпало, фактът, че някои школи го определят за първичен и висш символ, показва голямото увлечение към този архетип. Действително в образа на дворцовия шут може да се прояви класическият глупак и залегналият в съответното стъпало шанс. Придворният шут единствен имал право да казва на владетеля голата истина, без да бъде подвеждан под отговорност за това. Застанал извън нормалното правораздаване, той вече не можел да бъде виновен. Най-голямото му прегрешение било да стане скучен.

Тук става ясно колко осиротял е днес този архетип. Наблюдаваме изобилие от престарели политици, които са се вкопчили във властта и искат да я отнесат в гроба си. Придворните лакеи от миналото днес са заместени от цели армии престарели чиновници, които със своята бледност и еснафщина твърде неуспешно заместват спретнатите метреси от дворцовата епоха - и въпреки това лакейството процъфтява. Глуповатите старци, които могат да си позволят направо да кажат истината в очите -при това и духовито, - те просто ни липсват. Какво ли не бихме дали за един стар политик, приел ролята на придворен шут и предупредител, който няма вече какво да губи и само може да спечели, ако неподправено изложи голата истина и я запише в родословната книга на властническата клика.Следователно старият глупак, който накрая може да каже онова, което винаги е искал, би бил едно разрешение на темата за старостта. Той би могъл да си поеме въздух в директна, духовита и дори нецензурна форма. Ако досега е превръщал сърцето си в разбойническа пещера, идва време, когато под закрилата на старостта да извади на бял свят всички тези отблъскващи образи. По този начин той ще облекчи себе си и ще даде

със заведенията за болни и немощни граждани. Те не припомнят толкова непосредствено собственото бъдеще.87 Алфред Циглер, Образът на една сенчеста медицина, Цюрих, 1987, стр. 62.



важен тласък на останалите. Неговите напомняния могат навреме да предизвестят нещастията. Освободената от грижите за препитание и от мъчителните обществени игри детинска радост пред всички жизнени тайнства и изненади може да се възвърне обратно. В редките запазени големи фамилии понякога се срещат глуповати старци, които биват приемани от децата като равни, защото уважават правилата на детските игри наравно с тези на възрастните. Те нито подценяват детските занимания, нито пък ги обличат във възрастната сериозност; отново са заприличали на деца според библейската повеля и затова често са по-обичани от родителите. Родството между детството и старостта се демонстрира от някои хомеопатични изразни средства, които описват архетипа на стария, но вечно млад глупак. Изживяната по този начин лудешка глуповатост е най-добрата профилактика по отношение на онази неизлечима психиатрична лудост, която иначе често спохожда старостта.

Най-често цитираният архетип на старостта е старият мъдрец. В съвременното общество той не може да играе никаква роля дори само защото старостта толкова конвулсивно се е вкопчила в живота, че се лишава от така неотменната за стария мъдрец освободеност. Той е мъдър, защото - подобно на Сократ - знае, че нищо не знае и че животът е много повече от знаене и правене. За производителното общество старите способи биха били безкрайно неудобни, защото непрекъснато трябва да поставят под съмнение мъчително изкованата спирала на развитието.

9. Болест на Алцхаймер

Тази болест по-рано носеше името „подранила деменция”, защото при нея преждевременно се развиват процесите на нормалната старческа немощ. Заболяването се появява предимно между петдесетата и шейсетата година, като по-често са засегнати жените. Освен като подранила карикатура на процесите на застаряване, болестта бързо се разпространява в общество, което толкова много боледува от старост. В момента от нея са засегнати около 6% от надхвърлилите шейсет и пет годишна възраст, а тенденцията е към нарастване. Въпреки че само в Германия има 600 000 заболели и към тях ежегодно се прибавят нови 50 000, а междувременно заболяването се е изкачило на четвърто място по смъртност сред западните индустриални държави, то още не играе особена роля в съзнанието на незасегнатите. Болестна картина, която е насочена към загуба на разсъдъка, е провокация към членовете на едно общество, поставящо разума над всичко. Когато баварският психиатър Алойз Алцхаймер я описа за пръв път преди 90 години, тогавашните лекари не искаха и да знаят за нея. Едва през последните години поради рязко повишения брой на заболелите започна определено осъзнаване на тази най-лоша от всички останали форми загуба на съзнание, от която може да пострада човекът - а именно дегенерацията на неговия мозък. Сивото старческо було тук е приело формата на т. нар. амилоидни отлагания, разполагащи се най-често между връзките на нервните клетки или синапсите, а също и в самите синапси. Тези белтъчни натрупвания се свързват с алуминиевите съединения в нещо като разтвор, който едновременно бетонира нервните клетки и клетъчните израстъци. По този начин се премахва най-важната функция на нервите, а именно изграждането на връзки. Замрежването целенасочено се блокира по пътя, свързващ отговорния за логическите функции главен мозък и подчинената на чувствения свят лимбична система. Докато паметта, интелигентността, способността за вземане на решения, ориентацията, езикът и изобщо принадлежащото към мозъка се изгубват, често за дълго остават запазени чувствата, социалният феномен, усещането за ритъм и музикалността. След като в последно време проблемът е проучен интензивно, се установяват редица факти. От една страна, се изхожда от генетични дефекти, защото при една десета от засегнатите наследствеността е установена със сигурност. Към това се прибавя обстоятелството, че към тридесетата си година всички монголоиди развиват болестта на Алцхаймер. В този смисъл двете болестни картини биха могли да притежават общ дефект на хромозом 21. Какво именно премахва този дефект - това не е установено. Освен това се дискутира влиянието на агресивния кислород, т. нар. кислородни радикали, които атакуват мастната обвивка на



нервите или недостатъчните защитни вещества, които предпазват от тези радикали. Подозрение възбужда не самият кислород, а отделни особено агресивни молекули, които се създават например при разпадането на озона.

Симптоматиката започва по-скоро незабележимо - с леки смущения в паметта и преди всичко кратковременната, при нормално функциониране на дълготрайната памет. За старите хора е типично да забравят случилото се наскоро, а добре да си спомнят за отдавна отминали неща. С напредването на болестта, която коварно и неумолимо води надолу, често се прибавят безпокойство и припряност, принуждаващи пациентите към къси и ситни крачки; също така се нарушават ориентацията и говорът, появяват се проблеми с разпознаването, затруднения в извършването на смислени действия и в последна сметка настъпват депресии, а по-рядко и еуфорични смущения в настроението.

Заболяването настъпва винаги през втората половина от живота и по този начин в повратното време на вътрешното самовглъбяване. Тълкуването на симптомите насочва към зависимостта от пътя на развитието и показва изгубената, респ. изтласканата към тялото връзка с този път. Християнското предизвикателство за повторното превръщане в деца е потънало в сянка, а засегнатите се вдетиняват и изостават в конкретен смисъл.

Прогресивно нарастващото изключване на кратковременната памет показва отказа от поемане на отговорност за непосредственото. Пациентите забравят живота си в буквалния смисъл на думата, изхождайки от съвременността и връщайки се назад към миналото. Сривът на тяхната памет безмилостно ги принуждава да живеят в съвременността, респ. миналото се отъждествява с тази съвременност. Животът „тук” и „сега”, целта на пътя на развитието, е ужасяващ в тази своя неразрешена форма. За някои спокойното отдаване на мига оставя житейските задачи назад в полярността, но при алцхаймеровите пациенти предстоящото издава признаци на безпокойство и припряност. С напредването на времето схващането за житейския път и неговите задачи се изтощава. Който не си спомня нищо и живее извън времето, вече не може да носи отговорност. Отслабването на ориентацията се движи в същото направление. В края на живота не е достигната никаква цел, а пътят е изгубен. Пациентите вече не знаят къде са и какво става. В своята ориентация те изобщо са изгубили изтока - посоката, от която според свещените писания идва светлината. Именно тя им липсва на края на пътя, а заедно с нея и надеждата. Честите депресии изразяват пълната липса на изгледи и надежди. Отсъствието на внимание и такт, което толкова може да подразни околните, просто се проявява принудително. Понеже всички контролни функции на разума отпадат, емоциите могат да се разтоварват безпрепятствено, както при малките деца. Онова, което пациентите са натрупали през своя живот на основата на възпитание или други съображения, сега може за разкъса дигата. Страданията, особено потискащи нощем, когато пациентите се събуждат в паника и със силни крясъци се лутат из къщи, са трудно разбираеми за болногледачите. Понеже нямат ориентация и памет, пациентите се събуждат в пълна тъмнина, без да знаят къде са, а по-късно и кои са. Включването на слаба и дори символична светлина може да ги успокои, така както облекчава в тъмното и децата.

Заболяването най-често се схваща като потънало в тялото повторно превръщане в дете. Често пациентите тичат като невръстни деца след болногледачката и обичат да се държат за полите й, или поне да долавят акустични сигнали за близостта й под формата на тананикане или сумтене. Подобно на малките деца те мразят заключените врати и несигурността. Най-добре се чувстват в обичайната си среда и реагират панически дори на добронамерени изненади и промени. Не могат да се захванат за нищо с помощта на чужди аргументи, но реагират с благодарност на проявено внимание като гальовност или похвала. Ако искаме да си спестим изблици на ярост, най-добре би било да им угодим, да им предоставим спечелването на играта и да приемем принципно вината върху себе си. Накрая те трябва да бъдат осигурени във всяко отношение като деца - от нахранването до повиването. Докато се връщат обратно към зората на своя живот, пациентите изискват от околните примирение, което се постига толкова по-трудно, колкото надеждата за подобрение е по-малка.



Онова безпокойство, наречено акатизия, което принуждава пациентите безцелно да ситнят наоколо, свидетелства както за стремежа към ходене, така и за твърде малките и лишени от посока крачки. Пациентите се въртят в кръг. Неспособността да се спрат и да останат със себе си демонстрира потребността от комуникация, активност и връзка с живота. Обстоятелството, че непрекъснато се изгубват, защото не разпознават нищо и се лутат неориентирано, изяснява колко много са се отклонили от пътя в преносен смисъл.

Говорните смущения намекват за трудния контакт, който постепенно става невъзможен. Те непрестанно губят нишката - точно както генерално са изгубили и червената нишка в живота. Филмовата лента се къса все по-често, докато накрая останат само някои отделни и несвързани помежду си кадри. Изреченията стават все по-кратки, превръщат се в думи, които постепенно изгубват логичния си смисъл, и накрая замлъкват напълно. Пациентите вече няма какво да кажат в най-широк аспект, но най-често са заставени да млъкнат и в преносен смисъл. При това обаче те все още могат да изразят много неща чрез безсловесно общуване. Медицинското обозначение на говорния проблем е дисфазия, което посочва, че те вече не трептят във фазата или в ритъма на околните. Те са дезориентирани в говора и резултатът е нарасналото безмълвие.

Един следващ симптом, а именно агнозията, характеризира неспособността за разпознаване и накрая води дотам, че пациентите вече не разпознават самите себе си. Като цел на човешкия път самопознанието е затънало в сянка - също както и светът вече не може да бъде разпознат като задача. Апраксията, или неспособността за извършване на практически действия, пречи на разумното въвеждане на помощни средства в живота. Пациентите затъват в бездействие и безпомощност. Те вече не могат да общуват с един свят, който не познават.

Депресивните дисхармонии най-ясно привеждат темата под общ знаменател. „Депресия” означава „отслабване на напрежението” и фактически изразява една от неразрешените форми на отпускането. Пациентите се отпускат духовно и телесно, като прехвърлят на околните грижата за собствения си живот. Тук в драстична форма се изразява, че връщането към произхода на живота е потънало в сянка. Вместо отново да станат като децата в по-висш смисъл, те дегенерират телесно, душевно и духовно към детинската възраст. Вместо с отворени души и сърца в повторно удивление да застанат пред чудото на живота, те потъват в безмълвие. Вместо със ситни крачки да завладеят житейския кръг, те ситнят наоколо и се изгубват. Побягват обратно към безотговорността на детството, изискват безвъзмездно внимание и грижи и несъзнателно упражняват властта си, нахлузвайки на цели фамилии или отделни техни членове една отговорност, която по никакъв начин не могат да понесат сами. Образът на бетонираната нервна клетка с всичките й прекъснати връзки, която бавно отмира в собствената си безполезност, е мъчителното анатомично огледало на ситуацията.

Дори когато според обичая схващаме депресията като потиснатост, аспектът на бягството се проявява, защото са покосени всички жизнени импулси. Резултатът е смърт при живо тяло. В последна сметка както цялостното и неотслабено напрежение, така и комплексната потиснатост на жизнените сили причиняват смъртта.

Успоредно със своята депримираща страна, симптомите допускат проблясъка на своя спасителен вариант, в който се отразява и задачата. Изгубването на паметта означава и откъсване отминалото. Преустановяват се връзки и ангажименти. Безпокойството и стремежът към движение подчертават важността на поемането и отправянето по пътя - по-добре малки крачки вместо никакви. Дезориентацията и неспособността да знаеш кой си ти самият, навеждат на митологични паралели. Може да се появи Одисеи, чието прозрение, че е никой, му спасява живота от великана -човекоядец Полифем. Той залостил Одисеи и неговите спътници в една пещера и ги заплашил, че ще ги изяде. Но Одисеи научил много неща по своя дълъг път. Когато Полифем го запитал:„Кой си?”, той отговорил: „Никой”. Така великанът го оставил да мине и бил надхитрен. По пътя на душевното завръщане, което всъщност описва Одисеята, могат да се доловят претенциите на Егото за особеност и избраност. Това може да кулминира в прозрението за собственото незнание пред мистерията на Сътворението. Колкото и да се надува, в последна сметка Егото е незначително и Никой. Заболяването по най-драстичен начин



принуждава към това прозрение. Одисеи и Сократ посочват разрешението на задачата при пълно съзнание. За важността на завръщането и относителността и преодолимостта на всякакъв интелект би могъл да свидетелства Имануел Кант, добрал се до върховете на тогавашното знание и заболял от болестта на Алцхаймер на осемдесетгодишна възраст.

Безмълвието може да означава замлъкване пред един свят, който възбужда удивление и за който вече е казано достатъчно. От апраксията - неспособността за практически действия - може да се прочете изискването за даване покой на практическия живот, както всъщност и на знанието. Целта е познанието в смисъла на Одисеи, на свещеното задължение и философията като любов към мъдростта. Тук можем да помислим за София, женската житейска мъдрост, която не отбягва чувството. Депресията намеква за отпускане на напрежението, за преосмисляне на същинската родина на душата. След максималното напрежение в житейската кулминация и обсега на жизнената криза, пътят на развитието е насочен към изоставане на напрежението и връщане към пълната ненапрегнатост на единството. Настъпващата между отделните депресивни фази еуфория може да даде привкус на онова блаженство, което съответства на тази област. Целта на всеки живот е осъществяването на небесното божие царство в самия себе си. Животът в полярността на нашия свят на противоположностите в последна сметка е насочен винаги към единството, Рая, Нирвана или начина, по който се нарича това.

Много често от болестта са засегнати двама души. Ако помислим, че белтъчните натрупвания започват тридесет години преди проявлението на симптомите и че болестта може да продължи петнадесет години, възможно е да се изчисли какво представлява всичко това за партньора. Проблемът за човека, извършващ ежедневните грижи и често обезпокояван и през нощта, изглежда неразрешим. Тежката ситуация често довежда особено чуждите болногледачи до границите на възможностите им и в повечето заведения те се насочват към употребата на диазепам и валии, които действително правят пациентите по-лесни за манипулиране, но влошават симптомите. Роднините - най-често съпруги или дъщери - притежават неоценимото предимство да обичат пациентите, но заедно с това да приемат и положителния техен образ. Този образ обаче най-често се разрушава без остатък, а приближава дългогодишна, постепенна и неотменима раздяла, която изисква повече сила, отколкото може да се желае от един човек. Понякога не се знае кой страда повече -болните, или онези, които доброволно остават до тях. Докато пациентите крачат назад по своя неизбежен път, придружаващият поема пътя на саможертвата. И това е един вариант на обратния път, който поверените им болни са отказали. Докато сега те са длъжни да го извървят или да го изстрадат неосъзнато, застаналите на тяхна страна помощници трябва да го изживеят съзнателно. Някои, които са се отдали на този път, съобщават за своята голяма промяна и обогатяване. Който си постави тази нечовешка задача, ще научи много неща за себе си, за заложеното у всекиго детско, за храбростта и покорството. За разлика от възпитанието на едно дете, което независимо от всички проблеми е свързано с изгледи за подобрение, тук депримираща е безизходицата. Докато децата растат, алцхаймеровите пациенти се снижават и унасят. В този смисъл всички опити за възпитание са закъснели с десетилетия и по-скоро са погрешни. Все пак са необходими известни указания по обратния път. По-важната и по-трудна негова фаза - слизането в мрака, е приело образ и е толкова важно за доброволните духовни водачи, колкото и за водените. Отправянето по този път напомня историята за Орфей и Евридика дори когато в нашия свят най-често жената приема с любов доброволното слизане при една обичана душа в царството на мъртвите. Именно това обстоятелство може да изясни защо грижещите се партньори или деца разказват за щастливите моменти на любов, често избликваща едва след разрушаването на интелектуалната броня. На следващите и все повече приближаващи се към непрогледния мрак стъпала по пътя все някога трябва да се извърши саможертвата. Индивидуалната любов към индивидуалния човек по необходимост се превръща в надличностна и всеобхватна, защото човекът, когото толкова добре сме познавали, изчезва в тъмнината и оставаме сами с неговата вдетинена форма. Там



обаче откриваме скучна пустота.88 Дори и осененият човек изоставя своето Его и когато навлезе във великата пустош, неговата индивидуалност изчезва. Същинската разлика обаче се крие в осъзнаването.

Доколкото това заболяване засилва „нормалното старческо износване”, то предлага на сблъскващото се с все повече алцхаймерови пациенти общество едно ясно и ужасяващо огледало. Остаряването много по-често се нарича от нас вдетиняване - все едно дали на базата на мозъчна склероза89, други форми на деменция, многократни мозъчни инсулти* или „обикновено” изхабяване на мозъка. Същинската задача обаче представлява съзнателното връщане назад и повторното ни превръщане в деца.

ВЪПРОСИ КЪМ БОЛНОГЛЕДАЧИТЕ В НАЧАЛОТО НА ЗАБОЛЯВАНЕТО

. Взех ли завоя, намерих ли повратната точка в живота си и използвах ли я за поемане по обратния път?2.Как се чувства детето в мен? Поддържах ли връзката с него и мога ли съзнателно да го доближа с възрастта? Доближавам ли се отново до децата?3.Как бих могъл да се „ориентирам”? Откъде в живота ми би могъл да проблесне светъл лъч? Чия помощ оставям неизползвана?4.Как непрестанно губя контакт с останалите хора и с живота?5. Защо отказвам да поема отговорност за своя собственживот?

Заключение

Накрая остава въпросът - как да бъдеш здрав при подобно изобилие от образи на болестта? Можеш ли изобщо да оздравееш чрез образи? Оздравителният процес чрез образи е толкова прост, че отново затруднява интелектуалния човек. Нашият проблем с първообразите и образите е заложен преди всичко в едностранчивото и мъжки ориентирано аналитично мислене, което подценява значението на символично-женския противоположен полюс. При това обратния метод, а именно подчертаването на образна-та сфера, би бил по-подходящ за нашата действи телност.

Седмици и месеци наред можем да издържим без прилагане на аналитичния мъжки полюс. Някои народи се отказват изцяло от него и по този начин от напредъка в съвременен смисъл, без това да навреди на тяхното телесно и душевно здраве. Но ако преживяването на вътрешните образи изчезне за няколко дни, възникват сериозни духовни смущения. В модерните лаборатории за изследване на съня на пациентите може целенасочено да се попречи да сънуват. Когато началото на съня се установи по очната подвижност - т. нар. фаза REM90, те биват събуждани. Така в края на нощта те са спали по седем или осем часа, без да сънуват. Най-късно на деветия ден настъпват халюцинации, т. е. те чуват и виждат неща, които никой освен тях не възприема. Подобни илюзорни картини в будно състояние психиатрията нарича зрителни, а чуването на гласове - слухови халюцинации. Онези вътрешни образи, които вече не могат да бъдат преработени в сънища, толкова силно напират в будното съзнание, че се явяват пред погледа и при отворени очи. Това изяснява колко есенциални са вътрешните образи за нашия живот и преживяванията ни, макар да става дума само за съзерцание, а не за тълкуване. Този вид вътрешно наблюдение се изживява всяка нощ от душевно и духовно здравите - също и от онези, които не си спомнят сънищата. Обстоятелството, че това

88 Великата пустош - впрочем също както и християнското понятие „Рай” - е несъвършено описание на съвършенството, а именно на единството. Дори когато различните култури дават различни дефиниции за тази област отвъд нашия полярен свят, принципно е възможно да съществува само едно единство, което - според гледната точка - или обхваща всичко, или е абсолютната празнота, в която всичко е потенциално89 Дори и т. нар. „калциниране”, което освен мозъка може да засегне и други органи, е по-скоро „обелтъчаване” - както впрочем и самата Алцхаймерова болест. Белтъчните натрупвания се появяват далеч преди калциевите и са по-ранни от холестериновите и мастните, които пък несправедливо са предизвикали истерията против жизненоважно вещество, каквото е холестеринът90 REM - от английското rapid eye movement; фазите на сънуване са придружени от бързи движения на очите.



засяга все повече хора, е белег за малкото внимание, което модерният човек обръща на женската образна страна на действителността. Вътрешните образи потъват в сянка в същата степен, в каквато не вярваме в сънищата, не обръщаме внимание на приказките и не отдаваме значение на фантазиите. Затова всяко съприкосновение със сенчестото е лечебно, защото възвръща изгубеното, изтласканото и липсващото.

Като облагодетелстваме аналитично-мъжкия полюс и критично настроеното по отношение на нощта дневно съзнание, ние изобщо не се съмняваме в правотата си. Но обратната нагласа е също толкова възможна и действително съществува. Сеноите са един народ, който дава предимство на нощта и нейните сънища. Те изцяло подчиняват деня и ежедневието на нощта като възможност да извлекат познания от нейните образни нива и да осъществят контакт с божественото. При индианците също можем да забележим важността на сънищата и виденията в делничния и цялостния живот.

За въздействието на тези вътрешни наблюдения говори и фактът, че те поддържат душевното ни равновесие. За това не е необходимо интелектуално тълкуване. Тук може да намери отговор въпросът за тълкуването при децата. Те по принцип не се нуждаят от неговия интелектуален вариант и могат да си спестят заобиколните му пътища. По-скоро са склонни спонтанно да възприемат образи и да ги интегрират в собствения си душевен свят. Изследванията на Елизабет Кюблер-Рос са особено подходящи за преодоляване на предразсъдъците, че децата не могат да се справят със символиката и посланията на образите на болестта. Напротив: понякога те правят това по-успешно от интелектуалните си родители, които всичко разбират и въпреки това нищо не схващат. Така например при детската психотерапия можем да си спестим наблюдението на превъплъщенията, защото те все още приемат за важна символиката на приказките и фантазиите. Докато още не се е настанила мисълта, че всичко е „само” фантазии, децата са много по-отворени за вътрешни първообрази. Поуките, които те често извеждат от различни детски болести, допълват посоченото твърдение. Напротив: при възрастните междинната интелектуална крачка е неизбежна, защото иначе те нито могат да съотнесат образите към себе си, нито изобщо да ги приемат сериозно.

При детската терапия можем да оставим малкия пациент да „сънува” някоя приказка и след известно време да го попитаме на кое именно място в нея се намира. Той най-често с удоволствие приема сам да разкаже историята нататък и ние веднага в нагледни образи получаваме верния първообраз на неговата моментна жизнена ситуация. Друг - също толкова прост и убедителен начин - е той да си представи своето семейство в животински образи. Понеже децата спонтанно приемат тези образиза важни и ги съотнасят към себе си, те най-често са в състояние да повлияят върху собствената си житейска действителност чрез промени на картинния първообраз. Това им се удава много по-леко, отколкото на възрастните.

Ние обикновено рано се отказваме от детинската житейска наивност - най-често под влияние на ориентираната към въздействие педагогика. Още в началното училище слушаме упреци като: „Я да не спиш!”, „Недей да мечтаеш!”, „Я не фантазирай!”, „Не се занасяй!”, „По-добре се концентрирай!” и т. н. Ако това възпитание успее, то най-често изгражда лишени от фантазия хора, които не си спомнят сънищата и дори вече не могат да спят. Те нерядко се озовават при психотерапевтите, за да придобият отново тази прастара човешка способност. Днешната педагогика често смесва и подменя предаването на знания с образованието. Истинското образование носи образа не само словесно, но и в сърцето си.

Представлявайки микрокосмоса (човека), ние сме отражение на макрокосмоса (света) и носим в себе си всички образи на този свят. Забравим ли това, те потъват все по-дълбоко в неосъзнатото и образованието се превръща в онзи информационен поток, с който днес вече не можем да се справим въпреки тренирания си интелект. Дори в думата информация все още се съдържа формата, първообразът, показвайки колко дълбоко сме свързани с този аспект на действителността. Образите са душевна храна и лишената от тях душа ще умре от глад.

Образите на заболяванията също са храна за душата и са далеч по-добри от никакви образи. Тази книга представлява интелектуален излет в света на болестните образи,



придружен от надеждата, че образите не остават затворени в главата, а ни образоват вътрешно по отношение на тялото и душата. Добре би било, ако рационалното се замести поне донякъде чрез разчитане и схващане на първообрази. Според досегашния ни опит това е изключение. Схващането трябва да предизвика „посягане” и докосване на душата, да осигури достъп до света на усещанията и чувствата. Ако в края на книгата „Болестта като път” твърдим, че наблюдението и разпознаването са достатъчни, имаме предвид библейското разпознаване, едно отдаване на любовта в най-дълбок смисъл. Аврам разпозна Сара - и накрая все пак се роди Исак.

По тази причина интелектуалното схващане като първа крачка не е маловажно, но а недостатъчно. Отдаването на собствения образен свят91 може да бъде втората и стигаща по-далеч стъпка. Имагинерните пътешествия , придружени от медитационна музика и словесни картини, стигат по-дълбоко от интелектуалните излети. Там, където четенето на книги застрашава стари възгледи и предразсъдъци, излетите върху крилете на вътрешните образи съдържат съответни по-дълбоки познания и по-сериозни заплахи към остарели поведения и болести. Пътешествия в смисъла на застъпеното по-горе често водят в области, които за някого досега са били чужди и заключени.

Със сигурност не можем да твърдим, че пътешествията са безобидни. По-опасно е обаче изобщо да не се впускаме в пътуване. Който е опознал външния свят чрез пътешествия, трябва да признае и съществуването на известни опасности. Напротив: ако беше останал винаги в родното си място, той наистина би могъл да си спести тези опасности, но много повече би бил изложен на неизвестното. Пътешествията едновременно образоват и подхранват душата с образи.

Аналогичен е случаят при вътрешните пътешествия. От нашето опознаване вътрешният свят се променя също толкова малко, колкото и външният. Но и двата изгубват своята заплашителност, защото всяка позната опасност възбужда по-малко страх. В последна сметка и при образите на заболяванията не става дума за промяна на нещата сами по себе си, т. е. на болестните теми и съдържания, а за смяна на начина на гледане. Задачата, респ. първообразът, се запазва винаги, но има голяма разлика дали този първообраз е принуден да се върти в омагьосания кръг на телесното ниво, или доброволно да живее на вече разрешено в духовен смисъл равнище. Който се вслушва във вътрешния си глас, може да узнае за себе си и не много ласкави неща. От тази гледна точка е далеч по-приятно да не му даваме ухо. В дългосрочен план обаче това игнориране е опасно, защото ако след дългото занемаряване вътрешният глас изведнъж се извиси, обикновено вече е късно. Привлеченият психиатър най-често няма да го чуе или да му отдели внимание, а по-скоро ще се опита да го блокира с химически оръжия. Опитът показва, че по-разумно би било вътрешният свят да се опознае своевременно и спокойно, вместо под натиска на дълго натрупвано задръстване. Общуването с тялото съответства на общуването с душата. Игнорирането и потискането са удобни за кратко, но в далечен план е по-здравословно да рискуваме сблъсъка с вътрешните образи и да израснем, вместо да се потискаме. Двата вида медицина, респ. философия, имат своите предимства; научната медицина и психологията се насочват към кратковременното здраве и благополучие, пренебрегвайки разрешаването; тълковната медицина и терапия оставят благополучието на заден план и залагат на избавлението.

В миналото по-рядко се отправяли на пътешествие из външния свят и най-често предприемали поклоннически пътувания, които свързвали външния път с вътрешния. Тенденцията към външни пътешествия без отношение към душевното пътуване е относително нова и при по-внимателно вглеждане - донякъде своеобразна. Културните пътешествия, които изобщо не се интересуват от култа, също висят странно във въздуха заедно с образователните, които пък пропускат да установят контакт с вътрешните образи. Те с успех могат да бъдат заместени от културни филми. Многобройните т. нар. „оздравителни пътувания” от медицинска гледна точка са по-скоро подигравка със

91 Има специални касети по темите рак, алергия, високо кръвно налягане, ниско кръвно налягане, проблеми на храносмилането, проблеми на теглото, тютюнопушене, чернодробни проблеми, проблеми на гърба, страх. Провежданите медитации „Вътрешен лекар” и „Отпускане в дълбочина” са подходящи да продължат изследването на всякакви образи на болестта на по-дълбоки нива. Всички касети в издателство „Нептун”, Мюнхен



здравето. Тази практика се разпространи сред организаторите, които непрекъснато измислят и развиват нови концепции, по-късно отхвърляни поради липса на отношение към вътрешното пътуване. Приключенските пътешествия може да са далеч по-увлекателни от заминаване на слънчеви бани, но истинските приключения са винаги вътре, а в най-добрия случай са и външни.

Героичното пътешествие от миналите епохи е представлявало вътрешен път, който при възможност е намирал и външно отражение. Истинските героични пътувания, изразени във вътрешните пейзажи на болестните картини, са насочени към собствените поуки. Често не особено красиви и приятни, те понякога изискват много сила и храброст, но винаги си струва да бъдат извършени. Както споменахме в първия том, за далечните външни и вътрешни пътувания е необходим пътеводител. Днешните подобни водачи се наричат психотерапевти92. Имало ги е и по-рано, но когато хората все още живеели чрез своите образни светове и се доверявали на фантазиите си, тези гидове имали други имена и по-малко работа. Използвали ги не толкова за остри кризисни интервенции, а по-скоро за водачи и придружители по пътищата на онзи друг вътрешен свят, който винаги е тук и ни очаква. Ако изобщо не направим опит да го доближим, той внезапно ще се изправи насреща ни и ще ни даде знак под формата на симптоми и цялостни образи на болестта.

Ако забележим шансовете на болестните образи и се възползваме от тях, животът ни няма да стане непременно по-лек, но ще се обогатим и ще осъзнаем своята отговорност. Всяка грешка се превръща във възможност за израстване, защото прибавя в живота ни нещо, което преди е липсвало. Така можем цялостно да променим оценката си и вместо да избягваме проблемите или да бъдем потискани от тях, да ги пресрещнем с радост и да разкрием скритите техни възможности. В този смисъл напиращите у всекиго въпроси могат да се превърнат в основа на една лична медитация с цел пътуване из символния свят на собствената проблематика. Няма какво да губим, животът ни предлага безкрайни възможности. Затова и всичко е възможно, ако приемем житейските предизвикателства не само в техния външен, но и вътрешен смисъл. Един външно офанзивен живот, изпълнен с кураж пред собствените възможности, може да допринесе за развитието, а храбрият вътрешен живот да доведе това развитие до целта.

Пътят през вътрешния свят е предначертан от различни религии, като и християнското учение е посочило недвусмислени указания в това отношение за нашата културна област. С цитираните вече слова „Бъди горещ или студен, хладкото бих заплюл!”, Христос ни съветва рисковано да се отправим в екстремното и едновременно предупреждава за хладките и гнили компромиси. Когато този път на героичното пътешествие е вече преодолян, става валидна другата сентенция: „Ако някой те удари по лявата страна, обърни му и дясната.” Самоосъществилият се човек, който е застанал по средата между двата полюса и е намерил своето равновесие, вече не оценява и знае в сърцето си, че всичко, което раздава, някога ще се върне обратно.

В последна сметка всяка терапия, която си е спечелила това име, може да се обобщи с онази - вероятно най-важна - сентенция на Христос: „Обичайте враговете си.” Нищо повече не може да се каже за терапията, нито да се обобщи по-кратко и по-ясно. Днес сме склонни да изразим същото по-модерно и по-сложно: „Вземете си проекциите обратно." Защото онова, което липсва за нашето лечение, се намира в собствената ни сянка - и понеже не можем и не желаем да я видим, проектираме всичко върху проекционни равнини. Нашите врагове са именно външните проекционни равнини, които отразяват за нас онова, което не можем да издържим в себе си и затова прехвърляме на другите. Собственото тяло се превръща в проекционна равнина на нашите нелюбими страни. Ако ни се удаде да обикнем своите външни и вътрешни врагове, настъпва разрешението и спасението. И то би се удало толкова по-лесно, колкото повече сме В състояние да разпознаем болестта като език на душата. Тогава болестта се

92 Не се препоръчват произведенията от кръга на „позитивното мислене”, които потулват страданията чрез „отхвърляне” и по този начин създават нови сенки. Използването на тълкуванията от настоящата книга за подобен опит на изтласкване прилича на опит за повишаване свръхчувствителността на един организъм чрез гладуване, за да го направим по-податлив към психофармака.



превръща в път. Той не е нов, нито сложен, той е извън времето, съвсем обикновен и точно толкова взискателен, колкото и вечните слова: ОБИЧАЙТЕ ВРАГОВЕТЕ СИ.

РЕГИСТЪР

Симптомите и понятията са посочени на съответната страница. Дебело изписаните цифри посочват места с по-подробно описание. Само с буква, без означена страница, са отбелязани симптоми и понятия споменати в други книги както следва: „Болестта като път" (издателство „Кибеа” 1994) с буквата Б; подготвяните от издателство „ЛИК”: „Проблеми на сърцето” - С; „Проблеми на храносмилането” - X; „Проблеми на теглото" - Т; „Психология на синята мъгла” - П.

аборт Бабсанси 218, 224 автоимунни заболявания 210, X авторитетна личност, конфликти 244, С агнозия 180, агорафобия Сагресия 58, 80, 122, 165, 291, 299, Ссдържане С адреналин 240 аерофагия X акатазия 389 акне Б аксис 230алкохолни проблеми 63, 169 и нат., Б, Т алчност 229, 298 алергия Б, СAlopecia areata, вж. косопад, гнезден Алцхаймер, болест 388аменорея Б амимия 189 ампутация 317анален херпес, Herpes analis 337 аналептици X ангина пекторис С ангина тонзиларис Б аневризма С анемия С

- желязодефицитна С- пернициозна X анима, анимус, женски и мъжки полюс, 205, 341, 378

аноргазмия Банорексия, Anorexia neurosa, Бanus praeter Xаорта

- инсуфициенция С- разкъсване С- стесняване С

апатия 208 апендицит X апетит Т

- липса 184, X- потискане Т

апнея 222 апраксия 180, 392ареактивност, отсъствие на реакции 210



аритмия С аромат, телесен 159артериосклероза, съдови стеснявания 201, С артрит БArtritis uratica, вж. подагра артроза 341астма, бронхиална 305, Б астма,кардиална С асцит С атетоза 188 атлас 230, 266

- изместване 266 аура 219, 220, 224 афазия 180афирмация, възпротивяване 54 афония 233 ахалазия XАхилесово сухожилие, скъсване 349

байпас С бализъм 188 бебешки тлъстини Т безсъние Ббезсъзнание 180, 184. 219, 250, С безчувственост 180 белодробен емфизем 69, 303. Пбелодробен оток С белодробна емболия С белодробно възпаление 23 Бехтерев, болест 25, Бболест на посветените 17, X болки 123 и нат., Б болкоуспокояващи средства С боядисани коси 111 брадавици 361 брадясване 111 бременност Б

- лъжлива Б- повръщане при Б. Б- гестоза, токсикоза Б бричове Т

бръчки 383 булимия X бъбреци Б

- камъни Б- песъчинки 57

бъркане в носа 156, П бял дроб 303- застоен С

вагинизъм Xварици, разширени вени С вдишване Xвенерически заболявания 335 венци- кървене Б



- възпаление, gingivitis, 301ветреница 130,323 ветропоказател 130,323 вина 16, 336 вирилизиране 113 високомерие 231виталност 301 Витово хоро 188, 197 вкостяване 257вкусови усещания 127, 157, 171, 172, X, 11 влечуго 269внезапна смърт на новородено 309 воднянка, вж.хидроцефалия враждебно отношение 90втвърдяване на мускулите 286вцепенение, вцепененост 188,190

- мъртвешко ( Rigor mortis), 189 възли 298, 315възли по гласните връзки 233 възпаление(инфекция), Б

- на вени (флебит) С- на яйчници Б

вътрешен глас 401 вътречерепно налягане 182

гадене 151, 156, 180, X 28, 57 гастрит Xгенитален херпес (Herpes genitalis), 134,335 героично пътешествие 401 гладуване, лечебно 159, 163, 172, X 106, 306 глава 71главоболие 73, 180,181, 185,219, 325, 354 гламозамайване при ниско кръвно налягане 154глас 232- беззвучен 233- дрезгав 233- дълбок 233- задушен 235- издъхващ 234- кънтящ 234- насечен, несигурен 234- писклив 232- пронизителен 232- сливащ думите 233- съскащ 235- треперещ 233- плачливо-треперлив 251хрипкав 235 глаукома Бглезен, глезенна става 356

- изкълчване 357- навяхване 357- счупване 357

глисти XGlobus hystericus Xгломерулонефрит Б



глухота, вж. оглушаванеговор, говорни смущения 190, 211, 233голо теме 115горещ възел 241горещи вълни 370граничен конфликт 324графоспазъм Бгримаса 127грип 65гръб, болки 215, 258

- извит 183, 269- превит 269

гръбнак, гръбначен стълб (Columnia vertebralis), 253, 254, 270 гръбначно-мозъчен канал 254 гуша 241гъбички по краката 300, 358 гъгнене 164гърбавост, прегърбеност 269,272 гърди 303, Т

-женски 310, Т гъши крак, 382

далекогледство 372, Бдвигателен апарат Бдвигателни смущения 180движение за еманципация 319двойна брадичка 240двойни, двойствени образи 213, 216дебело черво, възпаление Бдезориентация, липса на ориентация 219делири,делириум, 219, 224деменция 199, 224, 395депресия 91, 249, 305, 370, 389деспотизъм 265 детинщина 158 детски болести Б, X детска психотерапия 398 диабет, захарен Б диария X дивертикулоза X диета Т дисменорея Бдиспнея, вж. затруднено дишане дисфазия 391 дистрофия С дишане Б 158, 162

- парализа 189, 275- смущения в регулацията 179- затруднено П- Чейн-Стокс С

длани 295дъх, лош X 70дясна, мъжка ръка 295

език, прехапване 218екзема Б 261



еклампсия Б 263екстрапирамиден път 187екстрасистоли С 185електрошок, електрошокова терапия 219емболия Сендокардит Семфизематозен гръден кош 69,303, П енцефалит 185епилепсия, епилептични припадъци 160, 180,217

- бъбрива 219, 225 ерекция, слабост 270 еризипел (червен вятър) 117 естроген 371еякулация, преждевременна 214

жажда за живот 198, 244 жезъл на Ескулап 255женска брада 378 женственост, идеал 318 жлъчни болки X жлъчно-каменна болест Б, X жълтеница Б, X

зависимост, доброволна 248 задух 242, С заекване Б залитане 228 запек X

-при пътуване X заразяване 137 затлъстяване

- врат Т- сърце С- черен дроб С, Т

затруднен избор на думи 211 затъмнение, замъгляване на съзнанието 185 зачеване 368защита, защитна система,отбрана 326,357, Б, Xзащитна слабост 79, 131змия Кундалини, змийска сила 257зрение 71зъби Б

изгаряния Б-на езика X

измислици 180 измършавяване Б, Т изпотяване 188изправеност,откровеност 258,265,355 изпускане,

- несъзнателно 222, 223- при напрежение 243

изпъкнала челюст (вирната брадичка) 119 изсипвания 326, Б



изтласкване Xизтласкване на симптоми 21 изчервяване 117илеус, непроходимост на червата X импотентност 169, 343, Б, С, П имунна система Б инвалиден стол 275 инволюция 379 инкарцерация 327инсулт, апоплектичен удар 187, 398, С инсуфициенция обща С интензивно отделение 386 интерферон 340 инфаркт на миокарда С ишиас 262

йод,- недостиг 241- облъчване с радиоактивен й. 250

калций, намаляване и липса 372 кардиоспазъм X 85кариес Б, Xкарцином на червата X катаракта, очно перде 383, Б кашлица Б, П Claudicatio intermittens С, П клаустрофобия С климактериум 370,371, Б кожа 248, 325, 381, Б колянна става, коляно 345 колики Бколит, улцерозен X кома 179commotio, вж. мозъчно сътресение комуникация, нарушена 190 contusio, вж. мозъчно натъртване контрактура на Дюпюитрен 296 конфронтация 124 конюнктивит Бкоординация, затруднена 193, 211 копремезис Xкопролити Xкорем 321 видове:

- коремче Т- опънат Т- престилка Т

- увиснал Т корем, остър X коремна болка 342 коремна преса 328, 329 коронарна склероза С коси 107,

- побелели 110,382



- символ на достойнство 109- символ на свободата 107- символ на силата 109

косопад гнезден, Alopatia areata 116 крака 344

- жилести 345- мускулести 344- тромави 345- хилави 345

крампи (схващания) 183, 218, 219- на прасците 347

кретенизъм 237, 251 кривогледство Б криза на зрялата възраст 388, 374 крокодилски сълзи 129Крон,болест Xкруп, дифтерия на гръкляна 309кръвно налягане

- високо 63, 202, Б, С- ниско 63, Б, С

кръвообръщение, смущения С, П кръвоснабдяване, недостатъчно С къдрици 109, 110 кърлеж, ухапване 182кърмене Б късогледство 192

лакомия Тлакът, лакътна става 288, 293ларингит Кларинкс, (гръклян) 232

- стеснение 309 летаргия 249 лечебно гладуване Т 194лечебни средства, първообраз и изпитване 17 лещи 142 ликвор 86лимфни защитни органи 164, 165 липосукция, Т лице - маска 188 лишей 293

- опасващ 130, 323луксация, вж. изместване на първия шиен прешлен лумбаго 263 любов 317, 324 лява, женска ръка 285

магия на яденето Т мазно лице 188 мазоли 357 малокръвие Б мамила (гръдно зърно) 311 mamma (женски гърди) 309 мегаколон Xмеждупрешленен диск 255, 261, Б



мелена XМениеров синдром 155 менингит 181 менингоенцефалит 181 менискус, увреди 345 менопауза Б менорагия Бменструация, смущения Б 257 мигрена Б микрография 188микседем 238, 249 микседемна кома 250 миома 375, Бмитрална инсуфициенция С митрална стеноза С мишница 288

- мускулеста 289- слаба 289- счупване 290

млечен струпей Б 233 мозък

- оток 185- склероза 396- възпаление (енцефалит) 185- натъртване (contusio) 185 - сътресение (commotio) 180- ципа, възпаление 185

монашеска тонзура 116 морска болест 152 мултиплена склероза 154, 206 мутация 79мъдрост 384мъжка мания за величие 341 мъжки член 335мъртвешки пръст (Digiti mortui) С

надменност 330надутост 304напикаване, нощно Бнапълняване от нерви 55, Тнарушена гръбначна стойка 272нарушена чувствителност (възприятия) 215, 216наслада 338, Xнастървение 227наузея Бненаситност, булимия Т непоносимост към мляко X нервна система 174

- срив 174 - припряност и стихийност 177

нервност 175неспокойство 242 нефросклероза Б нефролитиаза Б никотин П



нистагъм 154 нокти 299, 356

- гризане на ноктите 301, П нокътно ложе, възпаление 300 норадреналин 237 нос 156

- форми: картоф 167- пиянски нос 167, 169

носна преграда, изкривявания 166 нормопатия 82

обладаност 217, X обоняние 71,156 обмяна на веществата 238 обрив 325оглушаване 148, 157,

- глухота,старческа 381 ожесточение 294 олисяване на слепоочията 116 онтогенеза 259 опистотонус 183 оплешивяване 114, 385 оргазъм 377, Б

- неспособност 214 оргия Т 107ориентация, смущения 390 ослепяване 185, Б остеопороза 371,376 отбиване на кърмаче Т отвращение 135 и нат., 336 отосклероза 382 оток 180, С очи ,119, 139

-треперене (нистагъм) 154,155очила 142

падане 289 памет 212, 390, 391

- отслабване 390 панарициум 300паника, паническа реакция 391 панкреас, инсуфициенция Б панкреатит Б, X парализа 66,209, 264

- на лицевия нерв 125- еластична 187 - трепереща 190- частична, едностранна 201

параплегия 260, 275 парасимпатикус (Vagus) 174 Паркинсон, болест, (Paralysis agitans), 187,188 пародонтоза Бпенетрация X перфорация X перикардит С перитонит 327, X



период 146, Б пиелонефрит Б пикочен мехур 210, Б

- възпаление 210,216, Б- контролиране 211- преливащ 216- поведение 216, 276

Pickwick - синдром С пирамидни пътища 187 пирозис Xпищяли 347плачливост 210плитки 108плодовитост 193плоско ходило, дюстабан 354пневмония Б

- застойна С повръщане 193, Б, X подагра Б покашляне 237 полиартрит Бполиглобулия (еритроцитоза), Сполипи 164, Xполицитемия Сполови болести Бпотентност 194пра-доверие 301прана, жизнена сила 304преглъщане 229

- затруднения 239, Б предмишница 288 преканцероза 88, X пренапрежение 348 призраци 385 припряност 241, 389 пристрастеност 49, П, Б пристъпи 217 проекция 142 проклятие 386 простата, увеличена 340 простуда 87, 165, Б протези 275, 280, 381 психоза X псориазис Б пубертет 366, 369, Т 66 пубертетно акне 169пулмонална клапа

- инсуфициенция С- стеноза С

пушачи, типове П пушене 172

- ритуал П- пасивно П

пушачески пенис П пъп 322 и нат., X



пъпна херния 327 пъпна връв 322

-отрязване X пъргавина 347 пърхот 115път на развитие 368 пътна треска 135

равновесие 150, 151,213 раждане 182, 365, Б раздразнителност 124 разкривеност 128 разстройство Б, X разширени вени С рак 75

- на белия дроб X, П- на дебелото черво X- на стомаха X

рак на гърдата 313- профилактика 309

рамене- квадратни 282- повдигнати 281- тесни 290- увиснали 285

раменен пояс 284 раменна става, халтава 285 раменно претоварване 287 рамо, изкълчено 284 рамо-ръка синдром 286 ревматизъм Б

- ревматични проблеми 343 регресивна тенденция 181регулиране на температурата, смущения 181Рейно - синдром Сретроградна амнезия 193ринофима 167ритуали, принудителни 35ритъм, проблеми 307Roemheldi syndromum C, X розацея 167 рухване 377 ръце(длани) 295

- потни 293- сгърчени 297- силни 296

- студени 249, 295, С- топли 296- чувствителни 296

самонаказание 336 самоотричане 247 светлинни явления 213световъртеж (главозамайване, виене на свят) 152, 154, 213, 216, Псгърчване, спазматично 297, 344



себорея 190себорейна констелация 167 седалище, тлъстини Т, 146 сексуалност Б сенна хрема Б сила Тсила на навика П синузит 161

- максиларен 163 склерозиращи процеси 201 сколиоза 273слабост 209 слабоумие 182, 251 слепота 213,Б сливици,възпаление Б слух 145

- срив Б слюноотделяне 188 сляпо покорство 271 смирение 265, 274 смърт 249, 370, 392, С, X

- мнима 250сомнамбулизъм 219, 225 сомноленция 183 срам, чувство 336 спасителен пояс Т СПИН Б спру, psilosis Xспукване на кръвоносен съд ( ангиопсатироза), 201 стави

- втвърдяване 441- възпаление Б 291

стар глупак 387стар мъдрец 388 старост 119, 363 старческа вцепененост 380 стеаторея X стерилност Б стомах 322

- разстройство X- смущение 21- чувство 321- язва X 110

странгулация 327 страст 309страх 176, 190, 201, 237, 301, 305,

- за прехраната X- от засечка 305- смъртен, принципен 228, 241, 246, 384, С

страхова невроза Сстрахово изпотяване 191 стрес 149стресница,херпес Б студен възел 238 стъпала 353



- плоски 354- студени 246, С- тежки 355- хищнически 356

стъпален свод 353 стъпване на пети 356сценична треска 135 счупване на ребро 306 съдова склероза 150 съединителна тъкан

- възпаление Б- отслабване Б, С

съзнание, помрачено 230 съпротива, съпротивление 291, 324 сърбеж Б, Xсърдечна чакра, анахата, 303 сърце 71, 303, Б

- бронирано С- спортно С

сърдечни проблеми:- възпаление С- дилатация С- ектрасистоли С- изтласкване С- инфаркт 72, С- клапа, подмяна С- мускул, увреждане С- мъждене С- невроза С- недостатъчност С- панкардит 117- перикард С- порок С- ритъм, учестен 179, С- тахикардия С- хипохондрия С

стъпване на палци 356 сянка 21, 384

таз- затворен 334- отворен 333

тазобедрена става 342 - изкуствена 343

тахикардия СТБЦ 182твърдоглавие 214,233тегло, наднормено 322, X телесно окосмяване, загуба 113 температура, телесна, спадане 250 тендовагинит 291 тенезми X тенис-лакът 293 терминален илеит X Tic douloureux 121



Tinnitus, шум в ушите 148 тонзилит Б Torticollis spasticus, Б травма 178, 275, 289, 377, Б трансплантация на сърце С тремор треперене 188 и нат. трепереща парализа 188 треска Бтрикуспидална инсуфициенция С 170 тромбоза С, X тромбофлебит С тънко черво X, Б

ужас 241, 284 улкус X унижение 272 унищожителна болка С устни 119, 126 ухо 145

фалцетХ фарингит Бфетишизиране (на гърдите) 313 фиброза, интерстициална С филогенеза 262 флатуленция X фонтанела 181, 185 фригидност Б, X

халюцинации 179, 184, 224, 397 хапливост 301 хемикрания, мигрена Б хемолиза С хемороиди 334, С, X хепатит Б херния 326

- диафрагмална 330- „коремна", на коремната стена 330- слабинна (ингвинална), 330

херпес- зостер 130, 323- на очната роговица 131, 132- на устната 133- на ухото 132- симплекс 133, 246- фебрилен 133

хигиена 43хидроцефалия 181 и нат. хирзутизъм 112 хиропрактика 267 Hyperacusis 122, 124 хиперестезия 121, 183 хиперосмия 160 хипертиреоидизъм 241 хипертония,есенциална С



хипоменорея Б 257 хипотиреоидизъм 248 хипотония С хипохондрия С ходене по голяма нужда X ходило, разперено 345 холестерин X хомеопатия 26Chorea Huntington, вж. Витово хоро, 197 хранене, видове

- аскетично Т- вегетарианско Т- гастрономично Т

- диетично Т- непретенциозно Т- образцово Т- оскъдно Т 98- по точки (калорийни) Т

-разточително Т -хранене и бунт Т

хранене от страх Т хромавост 345 хронично възпаление 164 хълцавица Xхъркане 307хюбрис, бунт против боговете 290, 345, 350

цьолиакия Xцианоза Сцигари 37цистит Бцитостатика 315

чело 120, 126 челюсти, схващане 183 черва

-контрол 277 черен дроб Б, X

- застоен С- цироза Б-цироза, застойна С

честолюбие 214 човек-звяр 112чувствителност, смущения 208 чувство

- за безпомощност 278- за малоценност 265, 278, 306- за притеснение X

шиен вертебрален синдром 285 шийка на бедрената кост, счупване 376 шия

- крива 232, Б 298- скована 239

шум в ушите, вж. Tinnitus



юмрук 296

язва на дванадесетопръстника X

Превод от немски Георги КайтазовРедактор Георги Марков

София, 1999

Преводът c направен no: Riidiger DuhlkeKrankhei t a ls Sprache der See leBe-Deutung und Chance der Krankheitsbilder

© 1992 by Verlagsgruppe Bertelsmann GmbH, MunchenC. Bertelsmann Verlag© Георги Кайтазов, превод, 1999© Константин Лаков, художник, 1999© Издателство „ЛИК", 1999

ISBN 954-607-288-5



Болестта Като Език На Душата- Рюдигер Далке

Documents