2

3

4

ФЕСТИВАЛ „ВАРНА-МОЯТ ДРЕВЕН И НОВ ГРАД”2015

„40 ГОДИНИ МИНАЛО - 40 ГОДИНИ БЪДЕЩЕ”

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...

Имало едно време... Така започват всички

приказки. Нашата също. Имало едно време град на брега

на морето, в него - квартал с улици с имена на цветя, в

квартала училище... Има го и днес, вече 40 години там

децата учат, творят, пишат и рисуват.

Търсят съкровища!

За това училище, за тези деца, е нашият разказ в думи

и картини. Пожелаваме Ви приятни мигове с творбите

на учениците от III ОУ “Ангел Кънчев”- Варна!

5

Здравей, Цветно училище!

Здравей, училище, здравей!

Здравей, училище, здравей,

честит четирсти юбилей!

-Какво ли значи юбилей?-

се чуди малкият Андрей.

Това са седмици, години-

жар птици в небесата сини,

в крилата - труд, в очите - знание,

а полетът им – възпитание.

Сега сме вече в седми клас...

Какво било е преди нас?

Фанфари, факли, знамена,

деца, усмивки, синева...

Учители, звънец и час,

Крака на прага, клас след клас.

Буквар, читанка, математика,

театър, музика, граматика.

Във този вечно млад спектакъл

часовникът на времето тиктака.

Училището ни не остаря,

то има множество сърца.

Очи в прозорците надничат,

усти отново плахо сричат.

Ние ще тръгнем, за да продължим,

ще се сбогуваме, ще потъжим.

Но ще си спомняме ъглите

със тайните по детски скрити,

приятелството, любовта,

плача, шестиците, смеха.

И пак да те прегърнем ще изтичаме,

училище, защото те обичаме.

Теодора Николова

Цветното училище на Цветния квартал...

Училище като училище? Е, не си познал!

Всички улици край него - с цветни имена.

В квартала - хора със усмихнати лица.

За улиците наши аз ще ви разкажа:

Розата - царица на цветята,

тя е най-красива на Земята.

Люлякът - омайва с аромата,

примамва бързо той децата.

Кокичето е нежно, срамежливо,

но също тъй и доста закачливо.

Ето, виждате ли ги сега

улиците с най-красиви имена?

Всички хора са наясно със това-

че цветята носят радост на света.

А кварталът ни е от цветя направен...

затова животът в него най е славен.

Улиците носят радост, ала ний, децата,

правим днес света специален,

както и цветята.

Всички караме и в радост, и в тъга

да се усмихват често - просто ей така.

Преслава Стоянова

Цветно

6

Светът съществува, за да се превърне в книга

„Хиляда национални стипендии” – поощрителна награда

Скъпи свят, пише ти една бъдеща писателка. Не клати иронично

глава и не казвай, че съм самонадеяна. Знам, че човек може да постигне всичко, което

пожелае. Ще ти прошепна една притча – за бълхата, която затворили под обърнат

буркан. Тя свикнала да скача само до дъното на съда и когато го махнали, продължила

да се ограничава до тази височина. Приемала преградата за даденост и не се опитвала

да надскочи обстоятелствата. Бурканът е липсата на вяра в прекрасното.

И така – аз ще стана писателка, защото това е желанието ми и преградите чупя с глава...

А ти, свят, наведи към мен ухо, за да ти прошепна няколко мои прозрения. Първото е,

че границата между теб и книгите е тънка, много тънка, така че често не се знае кое от

вас двете е истина и кое - фикция. Вие сте частите на едно цяло, а писателите са

медиатори между реалностите. Книгите често са едновременно бягство от

действителността и път за осмислянето и. Те са ескалатори на себепознанието.

Хайде да те заведа на кафе, свят! Кофеинът те прави нервен? Няма проблем – ще пием

сок, предпочитам го. Прав си, не те водя напразно. Виждал ли си онези заведения с

изнесени навън масички, оградени с импровизиран заслон от спуснати найлони? През

тънката преграда виждаш хората вътре – почти ги докосваш, но не съвсем. Влизаш и

през найлоновата стена пред погледа ти пробягва облаче, любопитно клонче се

навежда, но не усещаш аромата му.

Тънка граница – като между теб и книгите. Чета за Щастливия принц и всеки път

отскубвам от себе си люспа по люспа злато, за да се раздам на бедните. Хиляди пъти се

пръсва сърцето ми от мъка, но не съвсем, защото найлоновата преграда се полюшва

пред мен и се завръщам в любимия си фотьойл. Когато отново се огледам, забравям за

прозрачната стена и подобно на Бастиян /”Приказка без край” – Михаел Енде/ политам

към страната Фантазия, за да спасявам приказни герои.

Първата книга, която прочетох, се казва „Писмата на един дакел” от Станка Пенчева. По същото време имах кученце на име Сара. Бях убедена, че малкото ми приятелче буквално се премята от реалността в книгата и обратно. То преживяваше всяка случка. Дори за миг помислих, че животните имат свръхестествени способности.

Понякога, свят, се чудя кое е по-истинско – ти или книгите? Всъщност, не сме ли ние измислени герои от произведение, което някой чете. А може би в един момент толкова ще приближа лице до преградата, че ще допра носа си до този на човека от другата страна. И тогава ще прочетем мислите си. Всеки ще се пита:”Аз ли съм измислен, или той?” Изобщо – има ли значение това? Дали ти, свят, не си просто един субективен сън...

7

Понякога ми позволяват да чета част от произведенията на Стивън Кинг/тези, които не са страшни/. Та, този велик писател казва: ”Изкуството не е отражение на действителността – точно обратното е”. Е, свят, какво мислиш? Ти красивата дама пред огледалото ли си, или нейното отражение? Литературата създава модели – за красота, за романтика...Книгите изграждат и морална система – плетеница от правила за добро и зло, приемливо или не. Татко казва, че на обществото му се нужни регулатори, за да не настане анархия. Може и така да е. Според мен обаче на хората им трябва вяра в себе си. Ти, свят, също се отразяваш в книгите. Свивал си се под ботуша на Хитлер, плакал си с малката Ане Франк, бил си арена на битки и откривателства, свидетел на раждането на велики личности и всичко това е увековечено в книгите. Красотата ти, свят, синьото ти небе, елховите ти коси, маслинените ти очи, ръцете ти – реки, чувствата ти – вулкани...Всичките ти прелести се докосват отново и отново от всеки един читател. С книгите взаимно се овековечавате, свят. А между вас е писателят – медиатор, стъпил с единия крак в реалността, а другия – заровил във фантазията. „Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда”. Ницше казва това през устата на Заратустра, който възвестява възможната поява на свръхчовека. Не е ли творецът този, който разбива норми, руши прегради, прескача пропасти от скептицизъм и твори вселени. Творецът побеждава смъртта, седнала върху гърдите на китайския император/”Славеят на китайския император” Андерсен/, вкарва света в голата и мрачна стая чрез картините си/”Художник” – В. Ханчев/. Той е като Благолаж/”Косачи”-Елин Пелин/, който, подобно на древните шамани, реди приказки край огъня, ниже ги като стъпки към неизвестни страни. Ти, свят, си имаш Бог, който е създал всичко в теб – от планината до мравката, вдъхнал му е живот и го е осмислил. Писателят прави същото – твори реалност, оживява я с героите си, привързва я със сюжетни линии, за да не се разпада. Общото между теб и книгите сме ние – читателите – жители и на двете страни, прихождащи между тук и там, търсещи талисмана на щастието/”Талисманът” – Стивън Кинг/, за да спасим духа си, да го съхраним здрав и борбен. Понякога достигаме себепознание чрез теб, но друг път не успяваме и открехваме врата към книгите. Пристъпваме и ни очаква ескалатор, който може да ни отведе нагоре, но може да ни спусне и надолу, в тъмното, в дълбокото, където съществуват всички отговори, стига човек да не се страхува да посегне към тях.

Виктория Мандова

8

- Браво!

- О, нее!

- Ура!

- Чудесно!

Всеки ден чувам различни неща от учениците.

Веднъж се радват, после плачат. Питате се откъде знам това. Нека да ви се представя, аз съм една най-обикновена книга от училище, която стои на бюрото до черната дъска. Кориците ми са лъскави, цветни и красиви, но децата не ме харесват, защото не обичат да четат.

-Хайде, елате, елате, вижте хубавите ми цветове!

О, да! Това е Роза, която стои във вазата до мен и все ми се фука с цветовете си и с това колко хубаво ухае. И винаги успява да ме ядоса, защото децата я харесват, за разлика от мен.

Виждам, че учениците вече влизат в класната стая.

- Момичета, помиришете колко хубаво ухае това цвете! – каза въодушевено едно дете. - Благодаря ви, много ви благодаря! - развика се силно Роза.

- Не се мъчи повече, няма да те чуят, колкото и силно да викаш.

Те не разбират нашия език - отвърнах и аз.

- Ти май ми завиждаш?

- Аз ли? Защо да ти завиждам? Ти утре - вдругиден ще увехнеш и ще те изхвърлят, а аз ще остана тук и ще науча децата на нещо. Затова по-добре ти ми завиждай.

Но тя сякаш не ме беше чула, продължаваше да се пъчи и да се хвали.

Веднъж в клас дойде ново момче на име Алекс. То беше различно от другите. Обичаше книгите и знаеше много неща. Докато останалите в междучасието се възхищаваха на Роза, то идваше при мен и започваше да чете.

- Не се радвай, каквото и да направиш, другите няма да дойдат при теб - каза ми, подсмихвайки се, Роза. А аз си замълчах, без нищо да и отговоря.

След време от училището организираха екскурзия до Банско. Децата си бяха взели телефони, таблети, лаптопи, но учителката беше им заръчала да си носят и по една книга. Алекс сложи мен в раницата си. В автобуса никой освен него не отвори да прочете дори една странца, а играеха на различни игри с телефоните и таблетите си. Когато стигнахме, всички бяха много развълнувани. Едни тичаха навън, други разглеждаха вътре, а трети скачаха в басейна.

Книгата с лъскави корици

Разказът е сред 30-те отличени в националния конкурс, организиран от УНИЦЕФ и Orange center през 2014г. Издаден е в сборника „Децата на България разказват истории от празната дъска” , средствата

от който ще бъдат дарени в подкрепа на инициативата на УНИЦЕФ България за образование. Отличен е и с първа награда в училищния конкурс „Истории от класната стая”.

9

Имало едно момче, което било тъжно в училище. Нямало приятели, не разбирало

уроците. Било самотно. Но един ден всичко се променило напълно.

Имало нужда от нов маркер. Отишло до книжарницата. Там видяло една кутийка с

надпис: ,,Вълшебен маркер” и нищо друго. Помислило, че сигурно мастилото ще

блести или нещо подобно. Решило да си купи. Попитало:

-Колко струва този маркер?

-Не се продава - отвърннал продавачът.- Но ти ми изглеждаш добро момче. Вземи го

безплатно - и го подал на момчето.

То взело маркера, благодарило и си тръгнало. Когато последният час свършил и

останало само, решило да порисува на дъската. Нарисувало две очи. След това

добавило уста. И тъкмо да разгледа дъската, тя го погледнала и казала:

- Ехо, кой си ти? Отговори ми!

Момчето се стреснало. Но дъската продължила:

-Познавам те! Втора редица, пети чин отдясно. Нали? Не се плаши! И аз се стреснах

отначало, но какво пък... Да си поговорим.

Тогава момчето и отговорило: -Уплаши ме. Ти как оживя? Искаш ли да сме приятели? -Първо: не знам и второ: да -отвърнала дъската.

Прекараха чудесен ден, но вечерта имаше произшествие. Токът внезапно спря.

Електронните играчки на децата угасваха една по една. Учениците включиха джобните

фенерчета, обикаляха из стаите и се чудеха какво да правят. Алекс ме извади от

раницата, седна удобно в един фотьойл и разтвори страниците ми. Унесе се в четене

под светлината на своето фенерче. Не след дълго друго дете посегна към своята

книга...После още две...

На връщане в автобуса надникнах зад рамото на Алекс и видях, че много деца са

отворили книгите си.

Когато се върнахме, Роза беше увяхнала и не ухаеше добре. Децата я изхвърлиха. Е, да,

донесоха други цветя, но щом някое от тях започне да ми се хвали, аз му разказвам

тази история и никой повече не ме дразни. А моите корици се поизмачкаха и вече не

съм толкова лъскава, но това всъщност ме прави щастлива, защото показва, че ме

обичат.

Елис Назифова

Вълшебният маркер

Разказът е сред 30-те отличени в националния конкурс, организиран от УНИЦЕФ и Orange center през 2014г. Издаден е в сборника „Децата на България разказват истории от празната дъска” , средствата от който ще бъдат дарени в подкрепа на инициативата на УНИЦЕФ България за образование Отличен е и с втора награда в училищния конкурс „Истории от класната стая”.

10

И започнали да си приказват. Дъската му разказала за знанията, които е попила, а

детето-за живота извън стаята. Но изведнъж се чули стъпки. Детето изтрило дъската

и си тръгнало покрай чистачката.

На следващия ден пак призовало дъската. И така продължили постоянно. Дъската му помагала с ученето и била неговият най-добър приятел. Разказвали си истории, играели на игри от място. И никой не знаел за това. Но чистачката се оплакала, задето детето стояло дълго в стаята. Оттогава започнали да го следят. На следващия ден пак призовало дъската. И така продължили постоянно. Дъската му помагала с ученето и била неговият най-добър приятел. Разказвали си истории, играели на игри от място. И никой не знаел за това. Но чистачката се оплакала, задето детето стояло дълго в стаята. Оттогава започнали да го следят. Ами сега? Как щяло да се среща с дъската? Започнало тайно да се промъква. Но веднъж, когато учениците се връщали в стаята след час по физическо възпитание, намерили всичко наопаки! Чиновете - обърнати, кошчетата - съборени, дъската - издрана! След часовете детето пак се промъкнало в класната стая. Призовало дъската и тя казала, кашляйки: -Аз не съм добре. Сигурно ще ме подменят. Но ти не ме забравяй! Ето ти последен съвет от мен. Помоли учителя да те премести по-напред, за да разбираш уроците. И не бъди толкова срамежлив. Бъди уверен и ще си намериш приятели. Сбогом! Това била последната дума , изречена от дъската. И момчето през сълзи казало: -Сбогом! Няма да те забравя! Дъската се усмихнала. Плачейки, детето я изтрило. След няколко дни на мястото и имало нова. Така ли свършва всичко? Не, не, този тъжен край не ми харесва. Детето запазило маркера, за да си спомня за дъската. С нейна помощ си намерило много приятели. А дъската, където и да била, щом си мислела за момчето, вътрешно се усмихвала.

Антон Костов Гъбата Луси

Разказът е сред 30-те отличени в националния конкурс, организиран от УНИЦЕФ и Orange center през 2014г. Издаден е в сборника „Децата на България разказват истории от празната дъска” , средствата от който ще бъдат дарени в подкрепа на инициативата на УНИЦЕФ България за обра зование.Отличен е и с трета награда в училищния конкурс „Истории от класната стая”.

В едно училище се случваха интересни неща. Ще ви разкажа за един от случаите в класната стая на V б. Там живееше гъбата за дъска Луси. Тя беше доста умна, защото всеки ден гълташе задачи и много знания. Децата я харесваха, тъй като я подмятаха в междучасията и защото имаше магнит, а той я залепяше на всевъзможни места. Луси имаше приятели. Това бяха саксиите Мъфи и Дъфи, бюрото Джак и най–добрият и приятел, маркерът за дъска Черньо.

Всеки ден те играеха на различни игри. Една от тях беше състезание - кой ще стигне пръв до края на дъската. Всичко беше супер. От сутрин до обед те двамата се забавляваха. Един ден, ей така, както госпожата пишеше с Черньо, мастилото му свърши.

11

Тогава учителката го изхвърли в коша. Луси беше много тъжна. В същия ден, когато децата си тръгнаха, Луси отиде до буквара, забравен на първия чин и започна да го разлиства. Намери приказката за Пепеляшка, където феята кръстница й помага да отиде на бала. Луси още повече се натъжи и си пожела и тя да има фея, която да и помогне да намери Черньо. След миг пред нея се появи едно ниско и странно човече. Това беше Мъри. Той беше оранжев, с крила на ангел, с остри уши и смешна, къдрава руса коса. Луси се стресна, защото никога не бе виждала нещо подобно. Тогава Мъри и каза, че може да изпълнява желания. Докато той говореше, тя го прекъсна и му каза, че иска да отиде при Черньо. След ден - два всичко си беше нормално и както обикновено, децата си подхвърляха Луси, докато не я счупиха. Госпожата трябваше да я изхвърли, въпреки че класът си я искаше. Луси си седеше в кофата, докато не заспа. Тя се събуди на странно място, пълно със счупени вещи. Там тя като че ли чу гласа на Черньо... Всъщност, наистина си беше той. Гъбата толкова се зарадва, че магнитът и се разтрепери. Черньо пък се беше запознал с други изхвърлени вещи, които представи на Луси. Така те отново играеха от сутрин до вечер. Децата имаха нова гъба, но никога не забравиха старата си приятелка Луси.

Елена Сашова

Оживялата класна стая Разказът е сред 30-те отличени в националния конкурс, организиран от УНИЦЕФ и Orange center

през 2014г. Издаден е в сборника „Децата на България разказват истории от празната дъска” ,

средствата от който ще бъдат дарени в подкрепа на инициативата на УНИЦЕФ България за

образование.

- Отговорът е верен!- възкликна едно дете.

-„Дзън – дзън - дзън” - удари звънецът, което сложи край на последния учебен час.

Учениците си тръгнаха и класната стая опустя. Смрачи се и в нея стана тъмно. Вътре

имаше една бяла и една черна дъска, едно лъскаво бюро, зелени цветя, снимки на

растения и животни, чинове, столове и един най-обикновенен радиатор.

- Ох, цялата съм изписана с букви и цифри! - каза с натъжен глас Бялата дъска.

- О-о-о, стига си се оплаквала! - отвърна Бюрото, което беше разположено до

прозореца.

- Ти пък какво знаеш? – намеси се Черната дъска. Така, в непрекъснати спорове и

разговори, минаваше всяка нощ в тази класна стая.

На следващия ден учениците отново седнаха на чиновете, отвориха учебниците и започнаха да четат. Учителката помоли едно от децата, да напише на дъската думата „училище”.

Когато момчето докосна дъската, тя започна да променя цвета си. На детето му се стори странно, но продължи да пише.

- Готово, госпожо! 12

Целият клас започна да се смее, защото на дъската беше написана думата „училиште” вместо „училище”. Вълшебните предмети в стаята започнаха да съжаляват детето.

Междучасието започна и всички деца излязоха навън, освен това, което беше сгрешило думата „училище”. То плачеше толкова неудържимо, че съществуваше реална опасност стаята да се превърне във воден басейн.

- Спри да плачеш преди всички да се удавим!- каза с претиснен глас едно от цветята.

- Ти говориш ли ми?- попита учудено момчето. - Да! - оттвърна цветето.- Не плачи! Затова си на училище, за да се научиш!

Просто трябва да внимаваш повече в час и да слушаш добре онова, което учителката обяснява.

- Добре! - отвърна момченцето. На следващия ден звънецът удари: „Дзън-дзън-дзън”. Денят беше прекрасен,

цветята цъфтяха, Бялата дъска сияеше от чистота, а Черната чакаше с нетърпение децата да започнат да рисуват по нея. Учителката седна на бюрото и попита:

- Кой иска да напише думата „училище”?

Детето, което вчера бе сбъркало думата, вдигна високо ръка и извика: - Аз! Аз! Аз! - Добре, ела. Момчето взе маркера и написа „у” „ч” „и” „л” „и” „щ” „е”. - Готово! – възкликна детето и си седна на мястото. - Отлично! Днес заслужи своята първа шестица! „Дзън-дзън-дзън”! Децата напуснаха училището. Само това момченце остана да

благодари на всички предмети в стаята и затвори вратата. Това беше една от интересните истории, които всеки ден се случват около мен. А

кой съм аз ли? Аз съм онзи стар радиатор, който и до днес отоплява тази класна стая!

13

Явор Чамов

Голямото чистене Разказът е сред 30-те отличени в националния конкурс, организиран от УНИЦЕФ и

Orange center през 2014г. Издаден е в сборника „Децата на България разказват истории от празната дъска” , средствата от който ще бъдат дарени в подкрепа на инициативата на УНИЦЕФ България за образование.

Един ден по време на голямото междучасие Данчо беше останал сам в класната стая. Той търсеше нещо в чантата си. Изведнъж чу някакъв глас да му говори:

- Хей, ти, Данчо! - Кой ме вика? - Аз, не виждаш ли, дъската! Данчо се озадачи и нещо се пообърка: „Нима дъската може да говори? Какво се

случва? - Амиии….. кажи, какво искаш? - каза момчето. - Искам да ме почистиш с новата гъба, защото съм толкова мръсна, че чак не виждам

хубаво. - Добре, щом така искаш - все още озадачен отвърна Данчо.

Бяха столовете, чиновете, прозорците, паркетът и дори вратата. Какво ставаше тук? - Е, няма да мога да се справя сам. Ако разрешите, ще повикам съучениците си, за

да ви почистим заедно. - Добре! - викнаха всички в един глас. - Отивай! Момчето повика съучениците си. Те също бяха много учудени, че в стаята всъщност

не са сами. Огледаха се и разбраха, че не са се грижили добре за всичко, което ги заобикаля. Но бързо разбраха и че по всяко време имат приятели, които им помагат да научават по нещо ново всеки ден. Задружно започнаха да чистят стаята.

След два-три часа класната им стая блестеше от чистота. Децата бяха уморени, но доволни от работата, която бяха свършили. Сега вече знаеха, че приятелите им са там и ще се грижат взаимно едни за други.

Георги Димитров

Елфът, жаден за наука

Разказът е сред 30-те отличени в националния конкурс, организиран от УНИЦЕФ и Orange center през 2014г. Издаден е в сборника „Децата на България разказват истории от празната дъска”, средствата от който ще бъдат дарени в подкрепа на инициативата на УНИЦЕФ България за образование

14

Той взе новата гъба и започна да чисти. Тъкмо беше свършил, и се чу друг глас: - Хей, ти, момче, искам и мен да почистиш. Това беше неговият чин. След малко се чуха и други гласове: - И мен! - И мен!.... Момчето започна да се върти, за да види кой му говори.

В нашия клас има удивително същество. Както има домашни духчета, така ние имаме класно елфче. То е високо едва десет сантиметра и има дълги и заострени уши. Твърди, че като малко е било доста непослушно и баща му много ги е дърпал. Има щръкнала оранжева коса. Очите му са големи и сини, нослето му е чипо и покрито със стотици лунички. Носи зелени панталони с тиранти и бяла блузка на зелени райета. Когато се прави на важно, слага стара черна шапка.То се казва Джиф. Каза ми че, ако може, ще учи всичко, което ние пишем на дъската, но една зла фея омагьосала гъбата веднага след края на учебния час да трие всичко. Показа ни малка пролука под бялата дъска, през която то минава и се прибира у дома. Съвсем скоро имаше рожден ден и ние решихме да сбъднем желанието му. Подарихме му малка раничка, в която имаше съвсем малки тетрадки и химикал.

На следващия ден Ема взе Джиф и го остави върху несесера си. Госпожата по математика влезе, поздрави класа и написа няколко задачи. Когато Джиф ги видя, залитна, опита се да се задържи за телефона, но не успя и падна от несесера, а телефонът- върху него.

Целият клас погледна към елфа. Тогава госпожата разбра, че крием нещо. Вдигна телефона на Ема и онемя. Взе в ръка Джиф и помоли някой да и обясни какво се случва. Тони се изправи и и разказа всичко. Госпожата с усмивка отвърна, че щом нещата стоят така, може да му обясни задачите. След като училището свърши, Джиф тръгна да се прибира, но ние го помолихме да ни разкаже как изглежда къщата му. Каза, че под дъската има дупка. След като влезе в нея, минава през тунел и стига до къщичката си. Имало голямо легло (поне за неговите размери), гардеробче, малка ракла и кухня. Сега Джиф е най-начетеният елф, а омагьосаната гъба вече не му създава проблеми.

Екатерина Желязкова

- Здравейте! Аз съм госпожа Каланхое. Сигурно знаете кой ме доведе в тази

слънчева и хубава стая. Едно много красиво момиче. Всеки ден виждам децата. Те радостни, с усмивки на лицата влизат в класната стая, оставят си раниците и излизат да се гонят.

Всъщност, знаете ли какво... Ние, всички предмети и растения оживяваме през нощта, когато в стаята няма никого, докато през деня само очите ни са налицe. И ви наблюдаваме като шпиони. Аз обичам само слънчевите дни, защото през мрачните ми е студено и няма светлина. Много харесвам децата, тъй като те ме правят по- красива и аз живея под техните нежни и меки ръчички. Те ме поливат, галят ме и ме оглеждат, защото съм най - красивото цвете. Имам две сестри- едната е госпожа Розовка, а другата- Оранжевка. Аз много ги обичам, защото те са хубави и много мили. Трите заедно учим с децата.

На мен най-любима ми е математиката. Много я харесвам, защото се научавам да пресмятам числови изрази и текстови задачи. Понеже, когато госпожата влезе в стаята, аз винаги съм неподготвена, затова надничам в учебника на Рони и след това си сверявам отговорите на задачите с тези на най- умното дете в класа- Лора. Но трудно й разбирам, защото тези буквички и цифрички, които пише ми заприличват на кардиограма. Чух тази думичка от Лили, когато си говореше с Мими. А що се отнася до часовете по български език, там трябва да си отговорен, да пишеш красиво и да знаеш много. Преди три дни имахме тест върху неизменяеми части на речта. Не беше труден, но аз не бях учила, прехапах устни, стисках зъби, а когато свърши, си казах: "След дъжд - качулка!". Защото трябва да учиш преди теста, а не след това.

Иначе, много обичам да ходя на училище, особено ако имаме час с господина по домашна техника, защото се забавлявам и научавам неща, които ще ми помогнат в ежедневието!

Румяна Иванова

15

Моят клас Разказът е сред 30-те отличени в националния конкурс, организиран от

УНИЦЕФ и Orange center през 2014г. Издаден е в сборника „Децата на България разказват истории от празната дъска” , средствата от който ще бъдат дарени в подкрепа на инициативата на УНИЦЕФ България за образование.

Приказката е отличена с първа награда в общинския конкурс „Рождество Христово” - 2014г

Една година Дядо Коледа решил, че да се разнасят подаръци с шейната по Земята, е доста трудно. Затова си помислил, че би било страхотно шейната да се носи по въздуха. Нооо… трябвало някой да я дърпа. Изпратил най-вярната си звезда да се спусне над горите и да му намери осем елена. Те щели да я теглят. Звездата приела с гордост мисията и затърсила… Подбрала осем силни и смели еленчета и тъкмо преди да поведе своята свита, тя зърнала едно еленче с червено носле да спи под един заснежен имел. Tо било толкова красиво и някак различно, че тя се влюбила в него. Еленчето станало нейна слабост и тя, макар че трябвало да доведе осем еленчета, се върнала с девет. Дядо Коледа очаквал влюбената звезда в двореца, за да представи подбраната свита. Звездичката представила всички: Дашър, Денсър, Пренсър, Виксен, Комета, Купидон, Донър, Блитсен и накрая еленчето с червеното носле – Рудолф. Дядо Коледа се позачудил. Преброил ги веднъж, два пъти: „ Няма грешка, те са с един повече!”. Попитал защо е така…? Звездичката се срамувала да каже, че е влюбена и затова мълчала. Тогава Дядо Коледа решил, че грешката не е непростима. Помислил си, че звездата се е объркала, че е нормално, и че на всеки може да се случи. Добрият старец позволил на Рудолф да остане да живее в неговия дом и да се обучава заедно с другите елени. И така, всички еленчета били обучени и готови. Настъпила дългоочакваната нощ.

Дядо Коледа впрегнал Дашър, Денсър, Пренсър, Виксен, Комета, Купидон, Донър и Блитсен и се качил в шейната. Но нощта била тъмна и нищо не се виждало, а без светлина те щели да се изгубят. Със сълзи на очи Дядо Коледа съобщил, че тази година няма да има подаръци за децата по света. По традиция подаръците трябвало да бъдат разнесени до полунощ. В дванадесет всички деца на света видели, че нямат подаръци… и тогава вълшебството по целия свят изгаснало. Всички на северният полюс били съкрушени. Тогава влюбената звезда отишла и целунала нослето на Рудолф… И може би от светлината на звездата или от силната й любов, но нослето на Рудолф засияло. А после Дядо Коледа прозрял – ако Рудолф стане водач на шейната, нослето му ще осветява пътя им. И така, Рудолф застанал начело на впряга и шейната полетяла. Те започнали да раздават подаръците. И с всеки раздаден подарък децата възвръщали вярата си и вълшебството също се връщало. Когато всички подаръци били раздадени, имало толкова много вярващи сърца, че завалял златен дъжд. От тази Коледа нататък Рудолф е водач на шейната на Дядо Коледа. А колкото до звездата ... тя все още е влюбена. И ако искате да я зърнете, няма да е трудно, защото тя е първата, която изгрява всяка вечер на небето!

Преслава Стоянова

16

Защо нослето на Рудолф свети?

Любовно пълнолуние Първа награда на Националния конкурс

“Любовта в нас”-2012г

Аз и ти, ти и аз сме под пълната луна. И един нашепващ глас води ни със теб в нощта. Днес червена роза ще ти дам със целувката си свежа. Символи на моя плам и на чувството ти нежно. А какво е любовта, всъщност е една загадка... като утринна роса, зная, че е чиста, сладка. Любовта - безкрайно чувство, дето трябва да изпиташ... И тогава ще намериш отговори, без да питаш.

Стефани Ангелова

Великденски яйца Стихотворението печели първа награда

в общинския конкурс „Възкресение Христово” – 2014г.

Щом Великден пристига, радост всички ни застига.

Бързо веселба настава, а тъгата изостава.

Ето ги яйцата шарени, от кутиите извадени,

от четвъртък оцветени (тук-там има наранени). Първо бе яйце червено-

да не бъде натъжено. За битка то жадуваше

(и малко се надуваше). Мечтаеше да е борец- да се кичи със венец.

Партньор намери за борба, който с други бе в торба. Започна там една борба,

скъса се оназ торба. Шарени яйца се чукаха, здраво някои се пукаха.

Ех, малцина оцеляха- бойци много „изгоряха“. Червеното борец стана-

накрая последно остана. Зарадва се много яйцето,

затупка му силно сърцето. Своята мечта изпълни,

душата си с радост напълни.

Антон Костов

Великден Първа награда в общинския конкурс

„Възкресение Христово” – 2014г

Христос возкресе

и това донесе

радост по света,

любов по цялата Земя.

Славим Иисусовото дело

във всеки град и всяко село.

Празникът е в нашите сърца-

на млади, стари и деца.

А традицията стара

тъй ни повелява:

да боядисваме яйца,

да има весели лица.

Козунакът бабин да ухае,

всеки весел да играе.

Кой кого ще сбори,

пак ще има да се спори.

Първото червено яйчице

с кръст дарява моето лице.

А борецът ще е в мен!

Празничен е този ден! Елена Сашова 17

18

Коледното пътешествие на джуджето Буши Приказката е отличена с първа награда в общинския конкурс „Рождество Христово” - 2014г

Беше рано сутрин. Оставаше само седмица до Коледа..., о, съжалявам, забравих да Ви се представя. Аз съм джуджето Буши Вечнозеления и работя в Северния завод за производство на играчки. Шефът, Дядо Коледа, все казва: ”Ти си гордостта на завода!”. Както и да е, та беше седмица преди Коледа и тъкмо се събудих, отворих очи и чух как работния звънец вече ехти. Ех, така е в Северния завод. Не че се оплаквам от работата си, но исках да започна нов живот. Все пак бях само на 1200 години, животът бе пред мен.

Знам, че ако само повдигна въпроса пред Шефа и носа няма да си покажа навън. Бях чул от братовчед си за някакъв континент на име Ивропа. Каза също, че в него имало и различни държави, но това определено нищо не ми говори.

Днес аз смятах да изляза от Северния завод докато всички спят. Но преди това трябваше да изключа захранването на камерите. Вървях няколко часа … Олеле, но това беше шейна с вълци! Качих се на нея и потеглих към Ивропа! Една седмица по късно … Вече бях в Германия и видях как всяка врата си има коледна украса. Децата излизаха навън да посрещнат първия сняг, а аз поех по пътя си към Белгия. Там пък видях и голяма блестяща елха, вътре беше пълно с украса. Знаех си аз, хората не са ни забравили! В същото време обаче видях едно малко момченце със скъсани дрешки и изцапани бузки. Каза ми, че името му е Илия. Аз го попитах накъде се е запътило в този час, а то ми отговори, че няма семейство и е сам самичко. В миг осъзнах, че най-добре за него е да го взема със себе си на Северния полюс. Разбрах, че пътешествието ми е към своя край. Имах приятел, за когото трябваше да се погрижа. ... О, и най-сетне разбрах, че контитентът не се казвал Ивропа, а Европа. Върнахме се с Илия в големия Северен завод и даже Дядо Коледа ни позволи всяка събота и неделя да пътуваме извън Северния полюс. И така завърши моята история... Всъщност не намерих нов живот, той не ми е нужен, но осмислих собствения си!!!

От джуджето Лия Илиева Бекярова :) Лия Бекярова

На Коледа се случват чудеса

ІІІ място в общинския конкурс “Рождество Христово”-2013 година

Чувате ли звън на камбани? А усещате ли във въздуха аромата на канела, печени ябълки и ванилия! Значи е Коледа! Коледа е специален ден! Във всяка къща греят лампички, елхите са украсени с играчки. Чува се веселият и радостен смях на дечицата, докато се забавляват, украсявайки къщата, внасяйки коледния дух.

Под елхите чакат безброй подаръци, приготвени за послушните деца, неуморно трудещи се през цялата година. Хората стават по-добри, по-мили. Какви чувства събужда Коледа в нас? Защо ставаме по-добри? Може би е от самата атмосфера на празника. От това,че във всяко сърце – детско или на възрастен, трепти крехкото пламъче на надеждата и добротaта. Надеждата да бъдем по-добри и да помагаме на другите с каквото можем. Добротата – да сме по-милосърдни. Има много неправда и жестокост по света. Има много гладни и зле облечени хора. Деца, изоставени, без родителска обич и майчина ласка. Залисани и угрижени от сивото и мрачно ежедневие, ние всички се затваряме в себе си. Ограничаваме се в своите грижи и пренебрегваме всичко около нас. Защо не сме добри по-често? Защо не можем да помагаме през цялата година, а се сещаме само по празниците? Да се помолим наистина да стане чудо и да се подобри нашето положение, да отворим сърцата си и портфейлите и да нахраним поне едно гладно дете или да го дарим с играчка и дрешка. Усмивката на това дете ще е едно от безбройните чудеса на Коледа! Радостта и благодарността в очите му ще са най-ценният и голям подарък за нас!

Веселин Константинов Цолов

Коледно приключение ІІІ място в общинския конкурс “Рождество Христово”- 2013година

Един ден, когато Дядо Коледа си вършеше работата в работилницата за играчки, се случи нещо необичайно. Мечето, което беше направил предния ден и което стоеше на рафта при другите готови играчки, му проговори: - Дядо Коледа, да знаеш, аз искам най-хубавото и мило семейство с най- хубавия дом за мен! След това се обади и кученцето: - Аз също искам дом, топъл и уютен, където да ме обичат.

19

Дядо Коледа се зачуди: “Нима моите играчки са вълшебни, или е станало някакво чудо?” Поогледа се, не видя никаква промяна. Реши, че се е преуморил и отиде да си легне. На другия ден всичко беше по старому. Куклите си бяха такива, каквито ги беше направил. Той започна да чете писмата на децата от цял свят, за да намери домове за играчките. Спря се на писмото на Бети, която толкова много искаше едно пухкаво и бяло мече, че беше обещала, ако го получи, да си мие зъбите по два пъти на ден (тя не обичаше да прави това често). После се спря на писмото на Андрей, който искаше куче, защото майка му и баща му никога нямало да му купят истинско. Той обещаваше, че ще се грижи за него и ще го обича като истинско братче.

20

Георги Танев Димитров

Така Дядо Коледа прочете всички писма и намери домове за всички свои приятели. Настъпи Бъдни вечер. Децата по цял свят тръпнеха в очакване какво ще се случи в тази специална нощ. Дядо Коледа натовари подаръците и потегли с тежката шейна от Северния полюс, за да зарадва всяко дете по Земята, за да види искрата на вяра и щастие в очите им. Докато летеше, шейната изведнъж изтрака и политна надолу към Земята.През цялото време докато падаше, старецът си мислеше, че децата няма да получат подаръците и празникът ще се провали. Но ... нали в навечерието на Коледа се случват чудеса! Докато летеше едно облаче застана под шейната и помогна тя да се приземи успешно. Тогава се случи чудо - играчките оживяха и всички задружно я поправиха. Задачата беше тежка, но Коледата стана възможна. Всички деца получиха желаните подаръци, а Дядо Коледа се зареди с доброта и радост за цяла година от светещите очи на малчуганите, защото и на него, както на всяко човешко същество, са му нужни една топла дума, една приятелска ръка и любовта на децата.

Колко е хубаво босите ти крачета да потънат в сгорещения пясък. Да загребеш с пълни шепи морска вода. Мога с часове да седя и да гледам как слънцето се отразява в морето като в огледало. Понякога е тихо и спокойно. Друг път бурно и сърдито. Огромни и пенливи вълни блъскат яростно брега и отнасят навътре пясък, камъчета и черупки от миди. Като че ли морето се страхува да не му ги отнемат. Но спокойно или сърдито, винаги е вълшебно!

Тъжно ми е, не ми се спи. И вместо да повдигна топлото одеало до брадичката си, аз скачам и грабвам подаръка на татко. Прекрасна раковина, спомен от миналото щастливо лято. „За да бъде морето винаги с теб!” ми каза. Допирам я до ухото и чувам вълните. И се унасям. Морето е в моите сънища...

Жасмина Мартинова

Навън е студено, а аз лежа на леглото и гледам през прозореца оголените клони на дърветата. Наблюдавам пожълтелите листа, които вятърът грабва и отнася като малки лодчици в бурното море. И мислите ми неусетно ме връщат към спомените за лятото. Чувам гласа на мама, която обяснява на малкото ми братче, че е рано за плаж. А аз съм още по-нетърпелива. Шапката, хавлията, банския, дано не забравя нещо. Били сме много бели и ако ни „хване” силното слънце, ще се зачервим като рачета. Така казва. Ами моренцето? То

нали нас чака?

Морето в моите сънища Поощрителна награда в националния конкурс „Морето, морето, морето...” - 2013 г

ВЪЛШЕБНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ

Винаги съм мислила, че е невъзможно и нелогично в тази безкрайна Вселена ние да сме единствените разумни същества. А и много исторически, религиозни и археологически сведения сочат, че извънземни са посещавали Земята още от древни времена. Те винаги са били заобиколени от мистерия, но срещите с тях не би трябвало да ни стряскат и плашат.

Ако на Земята дойдат извънземни

И тъй като са много напреднали с технологиите, ще има какво да научим от тях. Ще можем да се разхождаме из Космоса с нови кораби като с таксита, ще видим нови светове. Ще можем да се телепортираме, където поискаме, ще владеем телепатията и ще четем всички мисли. Ще живеем в супер технокъщи, каквито сега виждаме само във фантастичните филми, където роботи ще вършат всичко. Ако и те са дружелюбно настроени, ще бъдем приятели от два свята. От друга страна, те също могат да харесат неща от нашия живот – такива, каквито досега са нямали: например вековни хладни зелени гори, красиви водопади и реки, невероятни пещери и други приказни кътчета. От нас могат да научат и какво е любов – най-великото чувство, присъщо само на хората, което може да ги накара да заприличат повече на нас, земляните. Само любовта и нежността могат да ги накарат да се заслушат в песента на птичките или в ромоленето на горско поточе. И докато ние се мъчим да ги настигнем с технологиите, те може да решат, че е по-важно да запазят всички животни, застрашени от изчезване, да направят нашата планета още по зелена, да няма пустеещи земи и пресъхващи реки, да няма гладуващи и бедстващи. Представям си как хората ще са доволни, че живеят като в научно – фантастичен филм, а извънземните ще се пекат на нашите плажове или ще карат ски по снежните планини. Дано само не ги научим да крадат и да лъжат – това би било страшно. Ако пришълците са доброжелателна и наистина

21

Понякога, когато гледам тъмното небе, обсипано с безброй блестящи и трепкащи звезди, се питам какво би станало, ако извънземни дойдат на Земята и заживеят с нас? По външен вид може да са много по-различни от хората - зелени, с едно или три очи, с големи глави, но щом като имат толкова развит ум и интелект, че да създадат такива съвършени космически кораби, мисля, че всъщност много приличат на нас.

Десислава Стойкова

разумна цивилизация, с общи усилия можем да постигнем много и в същото време да запазим всичко, което имаме и можем да загубим. Но нека не чакаме да дойдат, това все някога ще стане, а да се помъчим да не пилеем всичките си земни богатства с лека ръка, да запазим единствената зелена планета наистина зелена, за да опазим и себе си.

ВЪЛШЕБНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ Имало едно време момче на име Иванчо. Живеело то със своята майка и с по-малката си сестра. Нямали много пари, но все пак успявали да се изхранват. Баща му бил войник, загинал преди няколко години във войната. Единственото, което имал от него Иванчо, било едно старо дървено мече. Момчето го носело навсякъде със себе си, дори на дълги походи. Задружно си живели, докато един ден майката се разболяла от ужасна болест. Не минало много време и тя отишла на горния свят. Преди да издъхне, заръчала на Иванчо да се грижи добре за сестра си. Той обещал на майка си, че ще я пази като очите си. Започнал да работи при един чорбаджия, за да изкарва по няколко гроша, а пък сестра му, Невена, вършела домакинската работа в къщурката им.

22

Един ден Иванчо пратил Невена да налее вода от близкото кладенче. Тя дълго време не се прибрала и брат и почнал да се тревожи. Решил да иде до кладенеца и да види какво се е случило. Когато стигнал, там нямало никой. Изплашил се. Изведнъж нещо зашумяло в храстите. Погледнал и що да види – едно птиче се било оплело и не можело да се измъкне. То му се замолило:

- Моля те, помогни ми! Ще сторя каквото поискаш, за да ти се отплатя! Иванчо помогнал на птичето и го попитал: - Виждал ли си едно малко момиченце до кладенеца? То е моя сестра.

А птичето му отговорило, че докато момичето пълнело вода, внезапно нещо изскочило и го грабнало. Задухал много силен вятър, птичето се ударило в едно дърво и после паднало в храстите. Толкова бързо станало всичко, че не видяло кой е похитителят. Накрая рекло на Иванчо: - Иди през девет планини в десетата. Там до една река има голяма пещера, а в нея стои една стара жаба, която всичко знае. Нея питай! Тръгнал Иванчо, дълго време вървял, та стигнал през девет планини в десетата. Когато приближил реката, нещо в торбичката му помръднало. От нея се подала главата на мечето му. То изскочило от торбата и паднало на земята. После се изправило и заговорило: - Цял живот стоя и гледам как хората се разхождат. Искам и аз да изживея едно приключение! Вземи ме с теб да ти помагам! Зарадвал се Иванчо, че ще има другар. Тръгнали двамата заедно, та стигнали до пещерата. Когато влезли вътре, там наистина стояла една стара крастава жаба и хващала малки насекоми с езика си. Момчето й казало: -Разбрах, че ти всичко знаеш. Ако това е вярно, можеш ли да ми кажеш как да намеря този, който отвлече сестра ми?

Жабата му рекла: - Една зла вещица я хвана. Тя иска да си направи магия, за да не е толкова стара и грозна. За тази магия трябва да изяде някое малко момиченце.

Затова е хванала сестра ти.Трябва да отидеш и да я спасиш преди да е станало късно! Но те предупреждавам, вещицата е много силна и само един стар и мъдър магьосник знае как може да я победиш. Откакто остаря, той живее в гората в дървената си колибка и продава разни неща. Иванчо я попитал как да го открие, а жабата му казала просто да следва сърцето си. И така, поели към магьосника. Вървели, вървели и стигнали до едно закътано селце. Доста били гладни, та решили да хапнат. Иванчо бръкнал в джобовете си и извадил четири гроша. Влезли в една гостоприемница и хапнали чорба. После се натъкнали на едно малко езерце. До него една риба махала с опашка, защото някой я бил оставил на сушата. Иванчо я взел в ръце и внимателно я пуснал в езерото. После рибата го попитала с какво да му се отблагодари. Момчето й рекло, че иска само да му обясни къде живее магьосникът. Тогава рибата отвърнала: - Върви по тази пътека, докато не стигнеш до един кръстопът. Там тръгни по десния път и продължавай само напред. После има две пътеки – жълта и синя. Жълтата е правилната. Така ще стигнеш до магьосника. Тръгнал Иванчо с мечето си и направил точно това, което му казала рибата. Стигнали до колибката и той почукал на вратата. Отворил му един старец с много дълга брада. Вътре било пълно с дрехи и разни джунджурийки. А на един клон стоял и наблюдавал мъничък бухал. Из цялата къща летяла една омагьосана книга и понякога се удряла в шкафовете. Магьосникът им предложил да си купят нещо, но те отказали. И Иванчо му казал за какво е дошъл при него. Тогава старият магьосник му дал един вълшебен меч и му рекъл да прободе вещицата с него в сърцето. Довел своя летящ кон и качил на него двамата спътници. Конят ги отвел до замъка на магьосницата. Момъкът слязъл и извадил меча си. После намерил една малка дупка в оградата и се промъкнал през нея...

Когато влязъл в замъка, видял тъмница, пълна с жаби, които държали музикални инструменти, но не свирели на тях Дожаляло му и си обещал после да ги измъкне от там. Влязъл в тронната зала и бързо се скрил зад една от колоните. През това време вещицата със самодоволна усмивка яздела дракона си, който нервно обикалял насам - натам. До трона в една клетка била затворена сестрата на Иванчо.

Когато магьосницата се обърнала, за да отвори клетката и да изяде Невена, Иванчо вдигнал меча си и го забил в сърцето на злата вещица. Тя паднала мъртва на земята, а Невена се хвърлила в прегръдките му. Взели ключа за тъмницата и освободили всички жаби. Но преди това взели колкото могат скъпоценни камъни от съкровищницата, за да не живеят отново в бедност и мизерия. Жабите за благодарност ги завели в Блатоград, където засвирили на инструментите си, а Невена и Иванчо танцували до зори. После той се събудил у дома, в леглото си, мечето му лежало до него, а сестра му също спяла. Тогава Иванчо осъзнал, че всичко това е било сън, усмихнал се, легнал и отново заспал.

Сияна Савова 23

Ала изведнъж, както си спеше, снесе едно яйце. То започна да я бута, за да я събуди. Кокошката отвори очи и се уплаши, когато видя яйцето, което започна да й говори: - Здравей! Аз съм едно необикновено яйце. Когато ти разглеждаше онзи лист, с мен се случи нещо, някаква сила премина през черупката ми и и сякаш видях какво се е случило някога, и разбрах защо някои яйца са цветни. -Амиии... добре, аз съм Петранка и ако имаш предвид този така наречен ,,Великден”, не си губи времето, че губиш и моето време за сън. А и не ми се слушат измислици. Но яйцето хвана здраво Петранка за крилото и я отведе на някакво специално място. То й показа различни случки и й обясни, защо се празнува Великден: - Виж, този човек, който е разпънат на кръста, е Иисус Христос, който е умрял, за да изкупи всички човешки грехове. Сега Той е на небето и е Бог. Всяка година се празнуват Неговото раждане и Неговото възкресение след смъртта. Рождество Христово се празнува през зимата, а възкресение Христово – през пролетта. Хората имат различни обреди и ритуали за двата празника. Те са много хубави и деца, и възрастни много ги обичат. На Великден всички се радват за Христовото Възкресение и дори се поздравяват с „Христос Возкресе“ вместо с „Добър ден“. Имат обичай да боядисват яйца в различни цветове и да се борят с тях на празника, за да излъчат „борец“... Петранка отвори очи ... и побърза да разкаже на своите приятели какво е видяла и че Великден не е измислица. Те я изслушаха и започнаха да се смеят и коментират:

Кокошките и шарените яйца

В кокошарника на баба Мария и дядо Стефан имаше много кокошки. Но едната беше по-особена. Тя се казваше Петранка. Петранка бе доста мързелива птица. За нея бе важно да има храна, вода и меко сено, на което да лежи постоянно. Тя това и правеше през цялото време. Един ден вятърът донесе съвсем малко листче, после второ, трето… и така докато не образуваха страница. Когато тя ги нареди и разгледа, се провикна:

24

-Бързо, всички кокошки и петли, елате при мен, за да видите какво открих! Разнесе се силно кудкудякане и след секунда всички се бяха скупчили около Петранка. Най-отгоре пишеше нещо с големи букви, а по-нататък друго – с по-малки. Кокошките се опитаха да четат... но не успяха. Имаше и снимка на яйца, които незнайно защо бяха червени, сини, зелени... Като ги видяха, всички се запревиваха от смях.

Не след дълго се разнесе гласът на баба Мария: - Кът, кът, кът! Къде ли са всички кокошки? Аз им нося пресни кори от тиква, а те са се изпокрили! Виж ги ти, какви са неблагодарни. Всички без Петранка се втурнаха да си хапнат, но на нея й бе интересно какво ли пише върху този лист. След като дълго време го разглежда, тя си каза: -Врели - некипели! Къде се е чуло и видяло да има цветни яйца... Скоро настъпи нощта, всички вече бяха заспали дълбоко. Но Петранка беше много впечатлено от видяното и продължаваше да си повтаря, че няма такова нещо, като червени яйца. По едно време и тя се унесе и заспа.

Историята на един вълшебник

Казват, че Бог ни е изпратил на Земята, за да разбере дали сме добри или лоши. Там, откъдето идвам, не е така. Обаче, за да разберете, ще започна отначало. Казвам се Антоанет и съм на триста години- ваши тринадесет. Живея на планетата Одесия, малко по- голяма от Луната. Ако ви се струва странно, повярвайте! Баща ми е гръцкият бог Посейдон. Ако сте имали земетресение наскоро, то е било, защото съм имала тройка по математика (учебен предмет). Мама е египетската богиня Нефрида, а чичо ами... скандинавският бог Локи. Това не е странното. Тук има четири континента с еднаква големина. Името на първия се превежда като Атлантида. Това си е като вашия Рай. Там всичко е цветно и красиво, също така и мило. Вторият е наречен Кошмар. Вашият Ад бледнее пред нашия. Няма цветове, хората за зли и алчни. Следващият е може би е най-важен. Казва се Магия и там се раждаме.

- Говорещо яйце, що за глупост е това!? Някакъв глупав сън... - Петранке, ти си луда! Затоплянето на времето не ти влияе добре! - Хей, приятели, аз знам какво видях! Не аз съм лудата, а вие... Кокошката се върна на мястото си и снесе още едно яйце. То й каза: - Остави ги, и ти си мислеше така, но след това разбра истината. А после се подсмихна и добави: - Пък и на Великден се яде кокошка, някоя от тях може да пострада. Яйцето се засмя и отново стана обикновено и неподвижно. А Петранка се сгуши и заспа с надеждата, че с него пак ще се видят и то ще и разкаже още интересни истории. После дядо Стефан дойде и събра яйцата, които кокошките бяха снесли. И като се усмихваше, си промърмори нещо под носа за боядисване на яйца.

Екатерина Желязкова

25

Слънцето се скриваше зад хоризонта и над огромната къща падаше постепенно зловещият нощен мрак. Последните слънчеви лъчи се изгубиха зад далечните могили-някога гробници на велики владетели, а след това- плячка за алчните иманяри. Голите клони на дърветата заудряха леко по прозорците на сградата. Вятърът шепнеше нещо навън и не след дълго сигурно щеше да довлече някой тъмен облак.

Виктория Мандова

Приличаме си, но като вас се различаваме по цвят... Обаче тук има и специални- ние се раждаме със сив полумесец или златно слънце. Както се досещате, аз съм и с двете. Четвъртият континент е Забранен. Така се казва. Знаете ли кой или по-точно какво е там?

Динозаврите! Викат ме, трябва да вървя, обещавам да пиша скоро. Довиждане!!!

Историята на един търсач на вълшебства

В камината запламтя огън и сгря хладната стая. Старият Крум опъна крака на дивана и се отпусна на фотьойла доволен. Беше се замислил, сякаш никой и нищо не можеше да го отдели от тази негова мисъл. Погледът му беше прикован върху голямата картина - точно по средата на стената. Тя не бе никак нова, но пък вдъхваше на стареца увереност и чувство за уют. Имаше дебели златни рамки, а върху здравото платно беше нарисувана млада жена с прекрасни кафеви очи и меденоруса коса. Усмивката й сякаш светеше в сумрака и правеше това най – обикновено платно, оцапано с бои, най – удивителната гледка за едно око. Внезапно Крум разтърси глава, сякаш току–що бе осъзнал, че се намира в реалността.

После измърмори нещо под носа си и сложи поредното дърво в пламъците. То изпращя, хвръкнаха няколко безобидни искри и цялото потъна сред оранжевочервената магия в камината.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!

Човек, кон и котка

Имало едно време едно малко селце, сгушено насред гората. В една от къщите живеел тъжен селянин. Той имал кон. Изкарвал си прехраната, като всеки ден ходел в гората за дърва и се връщал да ги продава на пазара. Дори и да изкарвал пари, той не бил доволен, защото си нямал приятели. Конят също не бил доволен. Той бил изтощен.

Един ден, като се връщали от пазара, селянинът съзрял черна котка, свита до една локва. Дожаляло му и я отнесъл в своята къща. За нещастие, конят се строполил от изтощение пред вратата. Селянинът, сърдит го прибрал в конюшнята и започнал да му нарежда:

- Ти си мързелив и затова ще ходиш два пъти за дърва. И също така няма да ядеш, и водица няма да пиеш!

Селянинът хлопнал вратата и слязъл, а конят, отчаян от живота си, се свил в ъгъла. Котката по едно време отишла при него и той започнал да се самосъжалява:

- Омърлушен и слаб, гладен и отчаян, продължавам да правя едно и също всеки ден! Що за живот е това?

Котката започнала да разказва: - Живеех аз по същия начин. Стоях заключена на тавана, без храна и вода, родена

само да ловя мишки. Злата бабичка с метла в ръка идваше да ме проверява хванала ли съм мишчица, но една не и стигаше и ме гонеше да ме бие с тоягата. Тогава аз реших и избягах в тъмната гора и уплашена се лутах дни наред. Срещнах горски зверове, измамиха ме те. И намерихте ме вие, свита до една локва, за помощ чаках аз...

Но конят не бе чул историята на котката до края, а заспал с мисълта, че утре рано-рано в зори ще избяга да живее в гората.

26

Анастасия Бекярова

27

Както си наумил, така и станало. Още било тъмно, но той отворил очи и избягал от къщи, а след това излязъл и от селото. Лутал се, лутал се, изгряло слънцето дори и така намерил река да се напои. Там видял Кумчо Вълчо да стои. Веднага той изтичал при него и го заговорил:

- Здравей! Искаш ли да станем приятели?- попитал конят, щастлив, че е срещнал някого.

- Добре! Хайде, тази нощ ела пак на реката да се срещнем! Ще доведа и... Още недовършил думите си, той се затичал към Лиса да и каже хубавата новина.

Разказал й всичко. И така, двамата замислили да измамят коня и да го изядат. Вечерта щастливи се запътили към реката, където ги чакал конят с надеждата, че си

е намерил добри приятели. - Здравей! Аз се казвам Кума Лиса. Ела да ти покажем хубави места в гората! Така те три дни се забавлявали, най-вече конят, мислейки, че само хубави неща

ще му се случват, а пък Лиса и Вълчо не спрели да точат лиги, мислейки как ще го изядат.

Денят на угощението настъпил. Лисицата предложила да отидат пред нейната дупка и да си запалят огън. Насядали около огъня и Лиса предложила на коня да си почине от дългия поход:

- Поспи си, поспи си, конче мило, сочно!- казала лисицата. - Да! Така ще е по-добре за теб, сега заспиш ли, няма да се събудиш повече, защото

ние ще те... Аууу!!! Лисоо!- точно преди Кум Вълчан да издаде плана, Лиса го ударила.

В този момент наивният кон се усетил и разбрал какво плануват. Тогава той излъгал, че отива за дърва и като се отдалечил малко, се впуснал в луд галоп! Тичал, тичал, препъвал се, падал, какво ли не му се случило преди да навлезе в селото. Така той се прибрал у дома. Мислел, че ще го бият или пък ще му се карат, но за негов късмет, селянинът и котката го запрегръщали и разцелували. Селянинът отменил наказанието на коня, дори му направил по- щастлив живота.

Една вечер конят благодарил на котето: - Ти ми помогна, за което много ти благодаря!- казал тези думи и легнал, а котката

се сгушила в него. Така селянинът, конят и котката заживели щастливо. Мира Иванова Гетова

Бедният банан В едно село на име Крокитно, на планетата Параме, има една стара къща, която е

обрасла отвсякъде. Прозорците са напукани, вратата скърца и плаче за масло. Вътре живее един тъжен,беден банан. Той плаче за своите пари, които едно време бил загубил по време на игра „CASINO’’ срещу умния лъв. Лъвът тогава имал чудесна стратегия за играта и спечелил двадесет и пет милиона банана. Преди да ги загуби, жалкият плод бил милиардер, а сега е нищо. Лъвът сега се излежава на новия си бял, кадифен диван, яде пуканки с масло и пие безалкохолна напитка, а бананът седи на своето, приличащо на затворническо легло, облечен с пижама на бели и черни райета.

Преди загубата си тъжният човечец имал една снежнобяла глупава котка, която се хвърлила от дванадесетия етаж и умряла. Имал цяла алея, изпълнена с френски кукуряк, но сега къщата е обрасла, цветето не се вижда и няма кой да го полее, защото на тази планета никога не е валяло дъжд. Бананът притежавал огромен дворец, в който имало золоогическа градина. Там живеела синя пантера, която не се среща никаде другаде по света. В зоопарка имало и дребни маймуняци, които въпреки че били дребни, изяждали на ден по сто петдесет и шест банана. Имал си и адвокат, който бил Лудото куче и един ден то толково много пощуряло, че отишло в психоболницата. А най-добрият му приятел била слабата муха. Те през лятото ходили на плаж, играели в мола, който бил в града. Но веднъж я ударил ток и тя починала. И до днес бананът си спомня хубавите си преживявания и все му се иска да си върне парите и приятелите, които вече няма, защото е бил много алчен.

Виктория Димитрова

Лисицата и кокошките на вълка Кумчо Вълчо помолил Кума Лиса да му гледа кокошките. Щом лисицата чула кокошки, рекла на вълка: - Ще ти гледам кокошките, Вълчо -и той много се зарадвал. На другата сутрин лисицата отишла в къщата на вълка. Говорили малко и вълкът се сетил, че трябва да ходи към борсата, така лисицата останала с кокошките. В мига, в който тя видяла, че вълкът излиза от къщата, тръгнала да краде кокошките от кокошарника, като слагала една по една в чувал. Хукнала да бяга към дупката си, за да ги остави във фризера, който никак не бил малък. За да не разбере вълкът, че лисицата е крала, тя се поовъргаляла в пръстта, отишла до винаря и изсипала червено вино върху дрехите си. Хитрушата щяла да каже, че е влязъл крадец. Вълкът, веднага щом забелязал лисицата, която уж била пребита, и празния кокошарник, попитал: - Лисо, какво се е случило с моите кокошки, също и с тебе? - Влезе крадец, наби ме и взе кокошките- казала лисицата. Тогава тя станала и куцукайки тръгнала към дупката си. Прибрала се, измила се, започнала да готви кокошките и се гощавала с тях, здрава и читава, а вълкът, отново надхитрен, останал без кокошки, а също така и гладен.

Емилиян Пандов

28

- Знаете ли, че и Дядо Коледа някога е бил дете? Целият град го познавал. Имал много приятели, защото бил добро и весело момче. Помагал на всеки, който имал нужда. Но му било тъжно, че не може да върне починалата майка на най-добрия си приятел Една вечер видял падаща звезда. Можел да си пожелае всичко, но той поискал майката на приятеля му отново да е тук. Ангелите на доброто чули желанието и разбрали, че наистина е много добър човек. За награда го дарили с вечен живот и го превърнали в белобрад старец, като му заръчали всяка година на този ден да раздава на добрите деца подаръци, а на лошите - змии и гущери. За да разбира по-лесно кой заслужава награда и кой наказание, те му поверили и 100 джуджета. Така е и до днес. Дядо Коледа със своите малки помощници награждава послушните деца всяка година на Коледа. А дали утре под елхата ще има кутии с изненади за вас?

Децата се спогледаха замислено и без да отговорят, си легнаха. На другия ден станаха рано и нетърпеливо слязоха на първия етаж. Отвориха големите пакети, които откриха под елхата. За Лили имаше кукла, за Боби самолет, а за мен - две панделки - едната за опашката, а другата за главата. Бяхме много щастливи. Боби играеше с подаръка си, когато му хрумна интересна идея. - Ей, Лили, мисля, че ако направим толкова добрини, колкото за една година, Дядо Коледа пак ще дойде, а ние ще го чакаме цяла нощ, за да го видим и да го попитаме дали пък не може и ние да сме Коледовци. Ще сме Лили Коледа и Боби Коледа. Ще му помагаме да раздава подаръци на послушните деца. Какво ще кажеш? – каза момчето. Лили вдигна рамене. Не и се струваше много вероятно, но знеше, че брат и няма да се откаже, а и на нея и се прииска да получи още подаръци. Направиха списък с добри неща, които могат да извършат през деня и започнаха. Изринаха снега пред къщата, почистиха стаите си, подредиха рафта с книгите и какво ли още не. Вечерта легнаха за малко, а после щяха да станат и да чакат Дядо Коледа. Аз уж не вярвах, че старецът може пак да се появи ... но за всеки случай си почистих жилището в тайната дупка и дори измих пода. А децата бяха толкова изморени, че не усетиха кога са заспали. Когато се събудиха, изтичаха при елхата, аз също любопитно подадох муцунка ... Но там нямаше нищо. Дядо Веско се подсмихна: - Какво е станало, деца? - попита той.

Александра Василева

29

- Ами ... ами защо Дядо Коледа не дойде отново? Ние направихме толкова много добрини! – тихичко промърмори Боби. - На Бъдни вечер ви казах, че той идва всяка година само по един път. - Но ние мислехме, че ако сме послушни... - Е, ще се наложи цяла година да бъдете добри - засмя се дядо. Хайде, сега елате да закусим.

Мариела Драгиева

Коледна приказка Беше Бъдни вечер. Навън валеше сняг, а вкъщи гореше камината. Дядо Веско седеше на стария фотьойл. Боби стоеше на едното му коляно, а Лили на другото. Мама, татко и баба бяха на дивана. Котката се беше опънала на табуретката. А къде бях аз? Аз, мишокът, се подавах от дупката си и се заслушах в историята на дядо:

тихичко се молеха да не се извие буря. Единствено очакването на предстоящия светъл празник стопляше душите на малки и големи. Настъпи дългоочакваният ден. Целият град светеше от безбройните лампички и пъстроцветни гирлянди, с които бяха окичени всяка къща и двор. Носеше се приятен аромат на току що изпечени курабии. Беше Коледа. Децата скочиха от леглата си като, че ли таралеж се беше сврял под завивките им. Всички нямаха търпение да отворят подаръците си, които Дядо Коледа беше оставил за тях през нощта. Настъпи момент на огромно разочарование, когато всяко дете, изпълнено с нетърпение и надежда, забеляза, че под елхата липсват онези картонени кутии, увити в лъскава хартия с панделка отгоре, които толкова е жадувало. Най-вероятно впрягът на Дядо Коледа бе претърпял някакъв инцидент или джуджетата не бяха успели да довършат навреме всички поръчки. Очевидно беше, че подаръците щяха да се забавят и това хвърли в ужас всички малчугани. Далече, далече на север в Лапландия, живееше Дядо Коледа. Ден преди празника лоши хора бяха ограбили работилницата на стареца. Сега той се държеше за главата и се чудеше какво да направи, за да не разочарова милионите деца, които вярваха безкористно в него и очакваха своите подаръци. Тогава му хрумна идея да се обърне за помощ към елфите. Със своите магически способности тези мили малки същества успяха да открият разбойниците и ги принудиха да върнат подаръците. Веднага щом всичко бе натоварено в шейната, Дядо Коледа извика помощниците си и потеглиха с нея. На следващата сутрин всяко дете беше получило своя подарък и на лицето му грееше усмивка. Към всеки пакет старецът бе окачил картичка, в която се извиняваше за своето закъснение. Но децата не му се сърдеха. Нали всички вече бяха получили своите подаръци и това беше най-важното. Така Коледата беше спасена.

Приказка за една Коледа

Беше мразовита зимна вечер. Белият сняг се сипеше тихо над града и го постилаше с огромен бял килим. Студът смразяваше хората, дръзнали да излязат навън, които бяха облекли най-дебелите си пуловери, палта, шалове и шапки, за да успеят да се стоплят. Всички животинки също търсеха топло кътче, където да се скрият от лютата зима. Най-тежко беше на бездомните хора. Свикнали на студ и немотия, те не се оплакваха от нищо. И просто сгушени в ъгъла на някоя постройка, те

Коледа

Утре ще изгрее новият коледен ден. Ще получа невероятен подарък от Дядо Коледа.В момента украсявам бляскавата елха, като че ли поръсена със сребърен прашец. Божията майка наблюдава бдителна, държейки Светия Син в ръцете си. Те са изобразени върху златиста икона, пред която блещукат две червени свещички.

30

Никола Илиев

След малко ще вечеряме. На масата има поставен нашарен свещник с горещ искрящо-

жълт восък от догарящата свещ.

Коледна приказка

Дойде зимата. Заваля бял пухкав сняг. Пързалките оживяха. Весели деца с поруменели от студа бузки се спускаха надолу с шейните. Смях, закачки. И така до вечерта, докато родителите им не ги приберат. А вечерта преди Коледа всички помагаха при почистването на къщите, приготвянето на гозбите. Когато всички си легнаха, дойде Дядо Коледа и донесе

Изведнъж стана коледно чудо: токът угасна и всички украси грейнаха тъй изящно, че дори мигащите лампички им завиждаха. Тъй минаха час - два, а аз все гледах иконата. Дали тя бе причината за това? Може би ... Откъм нея чух звън и всичко друго светна. В този момент разбрах, че Коледа е най - невероятният ден. А все още е Бъдни вечер. Надявам се, че утре ще бъде още по - красиво и необикновено от днес. Заспивам с нетърпение за утрешния ден.

Стилияна Костадинова

31

красиви подаръци в златна опаковъчна хартия, изработени от неговите пъргави помощници- джуджетата. По-дълго добрият старец се застоя в дома на едно много бедно семейство. Там той остави вълшебна кесия- щом я духнеш, тя се пълни с пари. Сутринта стопаните откриха кесията, повъртяха я из ръцете си и я дадоха на най-малкото дете да си играе с нея. Случайно то духна в кесията и тя започна да се пълни с жълтички. Всички онемяха от изненада. Повярваха, че на Коледа стават чудеса!

Да си бездомен Щурам се по улиците за малкото ядене. Умилквам се около

многото клошари и ги моля само за един залък хляб, но те или си правят оглушки, или не ме разбират. Нямам си и едничък приятел. Без семейство, без дом. Виждам други кучета, които имат домашен любимец (тоест „човек”) и нямат грижи. Видя ли ги, сълзи се стичат от очите ми.

Когато минавам покрай някой от домашните любимци, даже не ме поглежда, не ме поздравява. Мечтая някой от тях да ме помилва да ме почеше зад ушите, а аз да го лизна по лапата (или както съм чувал „ръка”). Обядът ми е от кофата за боклук. Скачам в нея и ровя, докато намеря нещо. Докато ям си мисля: „Ех, да бях домашно куче!”. Нощем се свивам до някоя кофа, за да не ми е студено. Гледам звездите, а сърцето ми се свива от мъка, докато бълхите ме хапят. Най-после свеждам глава и се унасям в сън. / Тъжния Тъжньо /

Никола Здравков

Ангелина Стоева

Сънувах ... Сънувах сън, но се събудих...

облян във пот, треперещ, с ръка протегната към нищото ....

и молещ... отново да си бъда аз - дете на дванадесет години.

Объркан бях, разочарован.. в съня си бях голям, самотен и нещастен,

стоях изправен, без мечти, без цел,

обгърнат в сивота, и хората около мене - също сиви. Не исках да съм част от този свят!

Така различен от цветното ми детство Не бях подготвен за това, очаквах друго,

не това! Очи затворих,

в главата ми се появиха думите на онзи мил магьосник, от приказка любима,

която мама ми разказва, когато малък бях и бе ме страх: „Малко мое момченце, силата е в твоите ръце!

Ако искаш ти да си безстрашен исполин, достатъчно е само вяра.

И когато тази вяра е голяма, не ще да има дракон,

който с тебе да се подиграва!” Това е пътят!

Просветна ми в ума – светът ще бъде такъв, какъвто аз си го направя!

Ако искам да е цветен – и вярата ми е голяма – Ще го оцветя и ще залича това безлично сиво.

Огледах се, отново бях във детската си стая, пътувал няколко години чрез съня.

Събуден вече! Изпълнен с радост,

че не съм голям и с надеждата за моя свят, който ще създам

със двете си ръце и със любов.

Георги Митев / 2013-2014/

32

Днес всички знаем приказката стара за най-малкия брат и звяра. За да опази ябълката златна, ламята той рани трикратно. Момчето носи родовото бреме сред възрастните място да заеме. Светът не слуша то какво ще каже, във битка докато не се докаже. Младежът халата разкървави и тръгна по ръждивите следи. Но щом отне живота и разбра, че сраснал е със старата змия. Душата му превърна се в арена на кървавата битка в сцена. Животът му за миг се промени и хлътна в тъмни дълбини. Със дясната ръка твори добро, от лявата се ражда зло. Опира се на твърдата си вяра, а тя превръща се в поквара. Сутрин световното дърво полива, вечер в плътта му брадвата забива. Докато думите му са скрижали, очите му са ледени кинжали. Защо и как? Какво му има? Уж грее слънце, а е зима... Постигнал ли е някакво познание, или понася наказание? Човекът е гранично същество, на синора между добро и зло. Стотици момъкът спасил, но змейските деца ранил. Душата – сочна медна пита, с вина и мъка е пропита. За храброст той получи брошка, но в себе си ще си даде ли прошка? Добро и лошо в нас са обозрими, ние сме ходещите антоними. В борбата между тази опозиция ще изберем ли своята позиция? Красиво – грозно, ян и ин... Двама ще станат ли един? А истината е в синтеза, след него – апосиопеза...

И може би е богословско, езотерично или философско-

човекът носи хаос във душата, за да роди на бъдещето си звездата!

Симона Димитрова /2010 – 2011/

Ходещите антоними „Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда.”

Фр. Ницше

Снежинки Две снежинки бели, облечени в дантели, падат те в рояк и превръщат се във сняг. Две снежинки бели с полички от дантели танцуват те балет и превръщат се във лед. В танца си красив, много хубав и игрив, приземиха се на цвете и запяха този път и двете. Обед, топло стана, нашите снежинки две, направени от лед, сега вода са те. А на следващия ден пътят пак е заснежен, защото нашите снежинки върнаха се малко по-мънинки. Две снежинки бели, облечени в дантели, падат те в рояк и превръщат се във сняг. Теодора Барлева

Моята зелена мечта

Имало една страна, тайна, далечна страна.

Никой не я е видял, кой ли я е разузнал? Дали е широко поле,

или е из синьото небе? Дали е измерение,

или пък въображение? Един успял да я открие,

опитал пред света да я разкрие. Навред имало зелена трева,

а и бистра, чиста вода. Ала пусто било там.

За друго не знам. Човекът единствен бил там

и се почувствал ужасно сам. Така на всеки разправял-

така той обяснявал. Никой не му повярвал,

макар точно да разказвал. Накрая бил уморен,

почувствал се дори изтощен. И земята изоставил-

скоро и той я забравил. Малцина видели страна,

тайна, далечна страна. Сега разказвам за нея...

но тя е просто идея. Нека Земята почистим,

нека водите избистрим. И Земята ще открием.

Пред света ще я разкрием. Но пак ли ще я изгубим?

Пак ли жестоко ще я погубим? И ще сме в изходно положение...

Може би е просто въображение...? Това е зелената ми мечта-

да открием ние тази страна!

Антон Костов

Сутрин Сутрин спокойна беше при баба... Ала не! Настана такава голяма врява, че чак и съседът излезе да гледа. Отвърза се Шаро, подгони патока, той бяга и съска, върви към потока. Голямото куче се включи в играта и бързо на Маца разсипа храната. Котката хукна, гладна горката, и бързо качи се тя на асмата. До оградата стигна лека-полека, от таз суматоха избяга далеко.

Калина Петрова

33

Коледа Тихо в коледната вечер украсих си елха! Венец закачих на свойта врата! Добавих и гирлянди от златиста хартия: елате да видите коледната магия! Лампичките в двора са по- светли от ден, няма по-всеотдаен украсител от мен! Шоколадов фонтан и дворец от халва, ягодов елф изкачва сладката планина. Акробати из въздуха плуват. Спират и коледни танци танцуват. Няма край тази весела, снежна забава! Коледният парад отдалеч се задава! Големи карети минават край мен, малки феи прелитат във вълшебния ден. Снежни човеци и паун най-напет, печена пуйка танцува отпред. Става парадът още по- славен с Дядо Коледа, от вафла направен. Той е с глазура, с шейна със мотор, а зад него припява празничен хор. Ирма Атанасова

Зимна картина Вън вали, вали, вали, трупа преспи и покри

всички къщички, коли с бели, приказни манти.

Деца със бузки зачервени излязоха навън засмени.

Спуснаха се със шейни от гори и планини.

Дядо Коледа с шейната си лети, бърза дарове да подари

на послушните деца, че е Коледа сега.

Деница Василева

Тъжното птиче

Усмивката ми грее, защото слънцето се смее.

Моята рибка танцува, а облачето плува.

И така времето лети... А защо ли птичето тъжи?

Мирослав Любомиров

34

Планинската катеричка Всяко лято моят баща заминава за Боровец - курортът в Рила планина. Той работи там като лекар. Аз и мама също отиваме за известно време и докато татко работи, ние повече почиваме и разглеждаме близките красиви места. Някой път се разхождаме, друг път плуваме в басейна на хотела или караме колела по лъкатушещите алеи между хотелите, или пък общуваме с други почиващи и техните деца. В близост до хотела има една чудесна детска площадка с мотиви от приказките за Баба Яга. В центъра на градинката има къщичка на Баба Яга и нейна дървена статуя отпред. Къщичката е също дървена, има стълбички и две прозорчета, както и масичка с две трикраки столчета вътре. Наоколо са поставени малки кокетни пейки, както и други дървени статуи - на една голяма мечка, на различни джуджета и гномчета. Има и голям въжен мост, кулички, плетени мрежи за катерене, различни видове люлки. Градината е опасана от огромни борови дървета и затова в нея винаги е много сенчесто и хладно, а и така мястото изглежда съвсем в унисон с атмосферата на историите за Баба Яга. С мама често ходим там и се люлеем на люлките. Веднъж на път за дървената къщичка, видяхме на едно от дърветата пъргава малка катеричка. Следващите дни я видяхме пак. Близо до високия бор имаше и голям бял камък. С мама решихме да оставим някаква храна там и да видим какво ще стане. На другия ден от пазара в Самоков специално купихме орехи. Следобед отидохме до градинката и оставихме две - три орехчета върху камъка. Отначало нищо не се случи, нито пък катеричката се забелязваше наоколо. На другия ден обаче орехчетата ги нямаше. Дали ги беше взела катеричка или някой човек ? Пак оставихме няколко с надеждата да ги вземе точно “нашата” катеричка. По-късно проверихме - нямаше нищо върху камъка, но пак не успяхме да видим нашата “приятелка”. Така минаха още няколко дни, в единия от които зърнахме за кратко катеричка да преминава край камъка, но орехчетата отново ги нямаше, а ние само се надявахме, че ги е взело малкото животинче. Предпоследния ден от почивката усилията ни бяха възнаградени. На отиване към градинката отново оставихме орехчета върху камъка. Бяхме за кратко на детските съоръжения и на тръгване минахме покрай големия камък. И какво да видим - там стоеше катеричката и ядеше ядки от орехчето! Ние я гледахме притихнали и щастливи и се стараехме тя да не ни забележи, затова не доближавахме много. Щом изяде ядките, катеричката взе последното орехче в уста и се качи на близкото дърво. Може би някъде там беше хралупата и? А може би искаше да изяде последното орехче нависоко и на по-спокойно място. За нас и това беше достатъчно облекчение - да знаем, че милата животинка си е хапвала и преди. На следващия ден малко преди да отпътуваме за Варна, се отбихме до градинката и белия камък за кратко. Беше тихо и спокойно. Изсипахме всички останали орехчета върху камъка. Сега вече знаехме, че някоя катеричка ще мине оттам и ще ги намери. Не беше проблем, че бяха повече, защото тези животинки имат хубавия навик да си складират запаси в хралупите. Тръгнахме си щастливи от курорта, отпочинали от стреса в града и летните горещини и удовлетворени, че за известно време се грижехме за такова забавно и симпатично животинче. Следващото лято, ако пак отидем в Боровец, непременно ще потърсим нашата приятелка отново и ще се погрижим да я нагостим добре.

Бела Милева

35

Чакам те, Бела!

УЧИЛИЩЕ МОЕ ЛЮБИМО, ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ!

Скъпи читателю,

В тази малка книжка ти прочете стиховете и

разказите на учениците от III ОУ “Ангел Кънчев”.

Всички те са написани с много преданост към

любимото училище и любезно предоставени за

празника, посветен на 40- годишния юбилей.

Авторският колектив, съставил този сборник,

благодари на младите таланти- поети, писатели и

художници и най- искрено им пожелава много

творчески успехи!

До следващия юбилей!

36

Над сборника работиха:

Съставител:

Ивелина Савова- учител по български език и

литература

Техническо оформление:

Миглена Андреева- учител по математика и ИТ

Редактор:

Ивелина Савова- учител по български език и

литература

Илюстрации: ученици от III ОУ “Ангел Кънчев”.

Сборникът е изработен в изпълнение на проекта

“40 години минало- 40 години бъдеше”, удостоен с

Трета награда на ежегодния фестивал “Варна- моят

древен и млад град” 2015, организиран от Община

Варна и РИО- Варна.

37