1

И В А Н Д О Б Р Е В

ИРАНСКИТЕ ПО ПРОИЗХОД ПРАБЪЛГАРСКИ ТИТЛИ НА

БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ И САНОВНИЦИ

П Р Е Д И С Л О В И Е............................................................................................

Авит.....................................................

Багаин.................................................

Багатур...............................................

Бат........................................................

Кавхан................................................

Табар...................................................

Шад....................................................

Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я................................................................................................

Цитирана литература...................................................................................................

Източници.........................................................................................................................

Съкращения.....................................................................................................................

С О Ф И Я

2016

2

ПЕРСИЙСКАТА ПО ПРОИЗХОД ПРАБЪЛГАРСКА ТИТЛА „БАГАИН” В

НЕЙНИЯ ОСНОВЕН ЛЕКСИКО-ОНОМАСТИЧЕН КОНТЕКСТ

Персийската по произход прабългарска титл. багаин, гръц. βαγαινος, е

засвидетелствана главно в гръкоезичните прабългарски надписи от времето на

Първото Българско Царство. При разчитането, превода и описанието на тези

надписи обикновено се предлага и конкретно обяснение за произхода,

структурата, значението и номинативната функция на титл. багаин, както отделно-

самостоятелно, така и в съчетание с пряко или косвено свързаните с нея други

прабългарски титли, думи и имена, образуващи нейния основен лексико-

ономастичен контекст:

Така според един надпис кавхан Исвул се заел очевидно по своя инициатива да прокара

някакъв си водопровод и с помощта на населението и аристокрацията (боилите и

багаините) сполучил да достигне целта си. След свършването на водопровода той го

предал на хан Маламир, който тържествено го открил и от благодарност дал от своя

страна голямо угощение на българите, т. е. на населението, което е взимало най-голямо

участие в постройката на водопровода, а на боилите и багаините - големите и малките

боляри, които не по-малко са съдействували за прокарването му, направил големи

подаръци; името пък на кавхан Исвул като на главен виновник за постройката на

водопровода и като негов съуправител било записано наедно с името на хана в надписа и

нему се изказват същите благопожелания, както и на Маламир - да преживее сто

години. [7]

7. Надписът в книжовен правопис гласи така: т. е “Велики хан Маламир, княз от

бога. Неговият стар боил Исвул кавхан направи тоя водопровод и го подари на княза. И

князът даде на българите много пъти да ядат и да пият, а на боилите и багаините даде

големи подаръци. Нека бог удостои божествения княз да преживее сто години заедно с

кавхан Исвула.” Вж CIG, t. IV, № 8691 b.- В. Н. Златарски, Два известни надписи от IX

век, пак там, стр. 138-140. Въпросният водопровод според нас е бил прокаран в

построения от Омортаг нов „преславен аул” или по-сетнешния Преслав (вж. пак там,

стр. 145-149). Успенски, като взима пред вид, че при абобските разкопки в старата

Плиска били намерени водопроводни тръби, мисли, „что вельможе Исвулу и

http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_b2_3.html#7.

3

принадлежит зто важное предприятие проведения воды в болгарский аул”, като смята

за столица при Маламир Плиска (Абоба-Плиска, стр. 231), макар че той на друго място

казва, че Омортаг пренесъл столицата в Преслав (пак там, стр. 547 и сл.). Освен това

надали е допустимо, щото Плиска до времето на Маламир да е останала без водопровод.

- [По-подробно за кавхан Исбул и изобщо за кавхана вж. В. Гюзелев, Функциите и ролята

на кавхана в живота на Първата българска държава (VII—XI в.), ГСУ фиф, т. LX, кн. 3,

София, 1967, стр. 133-157.] [Златарски 2009, 229-230].

Един от по-дългите инвентарни надписи, издълбан върху четвъртит блок, е

намерен в с. Мадара, гдето е бил вграден вторично в съборената сега турска джамия, днес

в музея при Мадарския конник. Той е издаден от Ив. Венедиков (Разкопки и проучвания

IV, 1950, 181—184). Къде е стоял първоначално, не е известно. Обаче може да се

предположи, че произхожда от околностите на с. Мадара. В превод гласи: υκ βοηλα λορηκηα κς|, ητζιργου βαγαηνου ιβ|, ζητκομηρου ιζ|, υκ βαγαηνου κβ|,

βηρη βαγαηνου κβ|

+ Юк боилът има 26 ризници,

ичиргу багаинът 12,

зиткомирът 17,

юк багаинът 22, бири багаинът 22

Кръстният знак, с който започва надписът и за който ще говорим при

строителните надписи, показва, че се касае за официален документ. На първо място в

списъка е даден юк боилът, който като боил е заемал по-висока служба. Обаче какво

положение е имал в общата стълбица на чиновете, не може да се каже. За първата част

на сложната титла са изказани различни предположения като, че тя е равна на

тюркското уч „връх”, „външен” или на йук „товар”. Но тези предположения се

натъкват на фонетични и транскрипционни трудности, които ги правят

съмнителни. Във всеки случай юк показва службата, която боилът е заемал.

Обстоятелството, че той е принадлежал към съсловието на боилите и че неговият

брой на ризниците е най-голям и най-сетне, че стои на първо място, говори, че той е

бил най-висшият чин измежду споменатите в надписа. По всяка вероятност

количеството на ризниците и шлемовете, които са били поверени на всеки военен чин, е

зависело от важността на укрепеното място и от броя на останалите началници.

Втората сложна титла ичиргу багаин означава буквално „вътрешен багаин”. Както

съсловната титла багаин, която е идвала след боилите, което се посочи вече по-горе,

така и броят на ризниците, който е най-малък от всички споменати в надписа,

показва, че ичиргу багаинът е бил не само по-нисш чин от юк боила, но и от останалите

чинове. Думата ичиргу „вътрешен” сочи може би, че той е бил вътрешен на юк боила,

т. е. негов адютант или помощник.

Двамата последни багаини изглежда да са имали еднакво или почти еднакво служебно

положение. Първата част на бири багаин Ив. Венедиков сравни приемливо с първата

част на сложната титла бори таркана, управителя на Белград по времето на княз

Борис, който посрещнал тримата прогонени от Моравия ученици на Методий. Както

бири, така и бори могат да се свържат с тюркската дума за вълк böri, при което бири и

бори представят опити да се предаде на гръцки -ö-. Названието „вълк”, ако наистина

4

това означава бири, не стои изолирано в тюркските знатни титли. Ето що съобщава

един китайски извор за тюрките:„Според тяхното предание тюрките вярвали,. че

предците им произхождат от вълчица. На върха на тяхните знамена са поставяли

златна вълча глава. Тяхните гвардейски офицери се наричали фу-ли (т. е. бьори).”

Заслужава да се отбележи, че знамената или отличителните знаци (signa) на римските

легиони са били украсени също с животни на върха, като вълк, глиган, кон, орел,

минотавр, а по-късно със змия от коприна. Те означавали не само принадлежността

към определен легион, но и характера и храбростта на съответния легион. Може би и в

нашия случай тези, които са носили названието вълк, да са образували особена бойна

група.

В един много повреден инвентарен надпис, поради което само се споменава тук,

намерен в местността Соук пунар при т. нар. Деведжийолу в землището на с. Длъжко,

Шуменско, се чете думата барс като начало на някаква сложна титла. В

старотюркските рунни надписи от Орхон се среща титлата барс бег. Думата барс

означава на тюркски „тигър”, „рис”. Това дава основание да се приеме, че бири в

разглеждания надпис ще да означава вълк.

Вторият инвентарен надпис е издълбан върху мраморна колона със запазен профил и

с издълбан улей. Намерен е в местността Селище при Преслав, където е бил

преупотребен в църква № 4, сега в музея в Преслав. И той ще произхожда от околността

на града. В превод гласи: σετιτ βαγαηνου εξουσια λορικια ομου πγ|, κασιδια ομου ο|

Сетит багаинът има в притежание

всичко 83 ризници и всичко 70 шлема.

Сложната титла сетит багаин, която се среща само тук, също не е известно нито

какво означава, нито какъв чин. От особено големия брой ризници и шлемове в сравнение

с други инвентарни надписи може да се заключи, че сетит багаинът е бил висок военен

чин или че той е бил началник на голям брой войници във важно укрепено място.

Третият цялостен надпис, издълбан също на мраморна колона, е намерен в

гробищата Салмуш при с. Шабла, сега в Археологическия музей в София. Издаден е за

5

пръв път от К.. Шкорпил (АЕМ XVII, 1894, 208), а по-сетне и от други. В превод той

гласи: βαγατουρ βαγαινου λορακηα ην ομου νγ| κασιδια με|

Багатур багаинът има

ризници всичко 53 и шлемове 45.

В следните три почти изцяло запазени възпоменателни надписа родът не се посочва.

Първият от тях е откъслек от мраморна колона, висока 0,64 м, намерена близо до с.

Суютли (дн. Върбяне, Новопазарско), отгдето в 1900 г. е била пренесена в Нови пазар и

оттам в Археологическия музей в София. В превод надписът гласи: Κανα συβιγι Ομουρταγ ο Σλαβνασ ο βαγατουρ βαγαινος θρεπτοσ ανθροποσμου ιτον κε ασθενισασ απεθανεν

Кана сюбиги Омуртаг:

Славнас багатур багаин беше мой

сътрапезник и като се разболя, умря.

В този надпис, както вече се каза, родът на покойника не се посочва. Той е бил

посочван може би само при знатните лица като таркани, членове на известни родове

или на тези, който са загинали в сражения.

Особено забележителни и важни са двата строителни надписа на Омуртаг, които

съобщават не само за строежи, но дават важни данни за титулатурата на българския

владетел, дворцовия церемониал и пр. и съдържат отзвук от съвременни събития.

Ценни сведения за устройството и обществото в прабългарската държава дава

споменатият по-горе строителен надпис от времето на хан Маламир. Този надпис,

който е бил издълбан на мраморна колона, е сега загубен. В 1831 г. той е бил преписан от

някой си Бланкенбург в Шумен. В превод надписът гласи: Κανα συβιγι Μαλαμηρ ο εκ Θεού Αρχον ο παλεος αυτου βοηλας ο Ησβουλος ο καυχανος επυισεν το αναβρυτον τουτο κε εδοκεν τον αρχονταν κε ο αρχον πολακις εδοκεν τους Βουλγαρις φαγειν κε πιν κε τους βοιλαδας κε βαγαηνους εδοκεν μεγαλα ξενηα ο Θεος αξηοση ζισιν τον εκ Θεου αρχονταν ετι εκατον μετα τον Ισβουλον τον καυχανον

Кана сюбиги Маламир, от бога архонт:

Неговият стар боил кавхан Исбул направи

този водоскок и го даде на архонта. А

архонтът даде на българите много пъти

ядене и пиене, а на боилите и багаините

даде големи подаръци. Нека бог удостои от

бога архонта да преживее заедно с

кавхан Исбул сто години.

Надписът е стоял до водоскок, както личи от израза „този водоскок”. Разкопките в

Плиска разкриха множество пръстени тръби от водопроводна мрежа. Прабългарската

столица е била, както се вижда, добре снабдена с вода. Водоскокът е представял навярно

голямо техническо постижение, което е заслужавало да се ознаменува с даване на

подаръци и угощения. Обаче забележителното в приведения надпис не е постройката на

водоскока, а сведенията за класовото разслоение и за лицата, изпълняващи върховната

власт в държавата.

Според надписа имало две знатни съсловия — боили и багаини — и обикновен народ

— българи. В старотюркските надписи от Орхон народът се нарича кара будун „прост

народ” или тюрк будун „тюркски народ”, което отговаря на българи в нашия надпис.

Боилите, от чието название идва думата боляри, са били по-висшето съсловие. Те са

заемали всички висши военни и административни служби. Багаините, които са били

6

по-нисшето знатно съсловие, са изпълнявали по-нисши военни и административни

служби. В тюркските държави, които са били преди всичко военни организации, едно и

също лице е могло да изпълнява едновременно военна и цивилна служба. Боилите и

багаините, които са заемали някаква служба, са имали особени служебни названия. Така

напр. боилът Исбул се наричал кавхан и управлявал заедно с хан Маламир държавните

работи. Той бил същевременно главнокомандуващ на войските, както показват други

надписи [Бешевлиев 2009, 17-89].

Исследователи нашего прошлого, ссылаясь на исторические источники утверждают,

что население во время Первого болгарского государства делилось на три категории, три

класса – народ, богаины и боилы. Высший правящий класс, был представлен ханом и

боилами, названными в переписке папы Николая I и князя Бориса I primates maiores,

средний класс представляли багаины, которых по-латински называли mediocres, и

третий класс – народ. Багаины упоминаются и в надписи № 58, где даны без

определения, но как класс, сословие.

Праболгарская форма багаин/βαγαινος, бесспорно, является производный от бага/ βαγα

с характерным суффиксом для тюркских языков, зарегистрированным и в именах и

словах, как Угаин, Мармаин, булг-ин и т.д. [Симеонов 1981, 41].

Втората част от аристокрацията, вероятно по-низшата, били багаините.

Предполагам, че това е била кастата на военните, но тази титла се появява само в

надписите – събирателно (при един случай Омуртаг дал дарове на своите боляри и

багаини) или поединично, обикновено в съчетание с титлата багатур.502 [Рънсиман

2015, 238].

Допълнително към гореприведените обяснения и описания на произхода,

структурата, значението и номинативната функция на титл. багаин, както отделно-

самостоятелно, така и в съчетание с други думи, титли или имена(?), се допуска

или предполага също така, че с праформа в прабългарския език [baga'in], тя e

може би иранска по произход, без да е изключено и да е китайска, така че

въпросът за нейния произход трябва да остане открит, и наименова „клас

благородници в прабългарската държава”, докато в иранските езици няма

правдоподобно обяснение на нейната морфология, а и надали е възможно да се

намери такова:

7

Spuren iranischen Einflusses auf die Protobulgaren hat man nicht nur bei den Namen

festzustellen gemeint, sondern auch im mehr archäologischen Bereich [8] und, nicht zuletzt, bei

einigen Titeln. So hat Besevliev in seinem neuesten Werk über die protobulgarische Periode der

bulgarischen Geschichte [9] auch darauf hingewiesen, daß nach Franz Altheim [10] die Titel

bagainoV, zoupan, kaucanoV und tikeinoV iranisch seien; er sagt allerdings nicht deutlich, ob er

dem zustimmt. Für all diese Titel ist jedoch mit aller Schärfe zu sagen, daß Entsprechungen, die

damit g e n a u übereinstimmen, im gesamten iranischen Sprachbereich nicht zu finden sind und

daß die einzelnen Deutungen auch sonst so viel zu wünschen übrig lassen, daß man sie aus

iranistischer Sicht bestenfalls als phantasievolle Spielereien qualifizieren und damit auf sich

beruhen lassen kann. Gleiches gilt auch für den Titel bagatour, wenngleich Besevliev dessen

iranistische Herleitung in diesem Zusammenhang auch nicht ausdrücklich mit einbezieht.

Bevor ich mich ganz den Eigennamen zuwende, will ich doch auch noch zu diesen Titeln

Stellung nehmen: Die in den griechischen Inschriften der Protobulgaren korrekt griechisch

flektierten Formen bagain-oV bzw. bagahn-oV, die den zweiten Bestandteil von

zusammengesetzten Titeln für „die niedrigere Klasse von Adligen im protobulgarischen Staat"

[11] bilden, finden in der altbulgarischen Inschrift Nr. 68 ihr Gegenstück in dem Wort bogoin.

Weist schon die griechische Schreibung mit h-a deutlich auf einen Hiat, nicht auf einen

Diphthong bzw. die historische Schreibung eines solchen, so ist vor allem aber die zweimalige

Wiedergabe von -a- durch altbulgar. -o- [11a] als Indiz für dessen Stellung in unbetonter Silbe

zu verstehen und somit das ganze Ensemble aufzufassen als der Reflex von [baga'in]. [12] Mit

dem alttürkischen Titel bäg „Herr, Fürst" ist dieses Wort schon lange in Verbindung gebracht

worden, in neuerer Zeit u. a. von Altheim, [13] ohne daß unter den Turkologen aber

Einmütigkeit herrschte über dessen Herleitung aus dem Iranischen - mittelpers., parth. bg (bag)

„Gott, Herr, Majestät", letztlich aus iran. *baga- „Gott", käme da vielleicht in Frage - oder aus

einer anderen Quelle, etwa aus dem Chinesischen. [14] Dies darf hier auf sich beruhen, da es von

diesem alttürkischen Titel zu der bezeugten protobulgarischen Form noch ein sehr weiter Weg

ist; die bisher angestellten Erwägungen zu einem Brückenschlag haben jedenfalls nicht zum

Erfolg geführt: Die von Altheim [15] vermutete Form ''bagan oder bagän mit dem alttürkischen

Suffix -an/-än stimmt lautlich nicht zu den protobulgarischen Belegen, die ja eben kein /bagen/

wiedergeben, und darüber hinaus erscheint das Deminutivsuffix -an/-än für einen solchen Titel

nicht gerade passend. Ebenso scheitert ganz schlicht an den belegten Formen die Annahme einer

iranischen Pluralbildung /bagān/, die gleichfalls von Altheim erdacht worden ist. [16] Wenn

auch die etymologische Herleitung des Wortstammes aus dem Iranischen letztlich offen bleiben

muß, so kann der Iranist doch jedenfalls mit Sicherheit sagen, daß eine zu protobulgar. [baga’in]

genau passende und morphologisch plausibel erklärbare Form im iranischen nicht nur nicht

bezeugt, sondern auch nicht wahrscheinlich zu machen ist. Im übrigen scheinen auch noch nicht

alle Möglichkeiten ausgeschöpft worden zu sein, das Suffix -in vom Slavischen her zu verstehen

- Besevliev [17] verweist auf altbulgar. boljarinъ, hat also offenbar das slavische Singulativsuffix

-inъ im Auge - oder die Form gar mit anderen protobulgarischen Eigennamen auf -ahn in

Verbindung zu bringen [Schmitt 2010, 3].

http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#8.http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#9.http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#10.http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#11.http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#11a.http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#12.http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#13.http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#14.http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#15.http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#16.http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#17.http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#15.http://www.kroraina.com/bulgar/schmitt.html#15.

8

Същевременно, приема се още, че подобно на боилите, по роля и функция в

средновековна България, багаините са отделно съсловие с по-нисък обществен

статус, нещо като “средна класа“, каста на военните или по-низше знатно

съсловие, заемало по-малки военни постове, т.е. съсловие на военни лица,

предводители на по-големи или по-малки войскови подразделения.

Етимологически паралел на тази титла е централноазиатската титла baγa, преди

което обаче е согд. βγy ’господин’, но и bag ’богат, силен’, с неговите формално-

семантични връзки в иранските и индийските езици, именно което се заема и в

сттюрк. bag-a < bag. Затова без всякакво съмнение “тюрк. bag, baγa произхожда от

ср.иран. *bag ’господин, управник, господар’, макар да не е съвсем ясно дали

заемането е от согдийски или парфенски чрез средноперсийско посредничество“.

Суфиксът -ιν е характерен за тюркските езици, но е присъщ и на славянски

народностни имена, което насочва към предположението, че титлата е

композирана в славяно говоряща среда. Според други -i- в наставката -ιν е

посесивен суфикс, уподобен на старобългарската наставка за имена на деятели и

за народностни имена -инъ:

Титлата βαγαινος/БОГОIН е засвидетелствана в няколко прабългарски надписа1 от първата половина на IX в. - управлението на хановете Омуртаг [814-831] и Маламир

[831-836] - и в един старобългарски кирилски надпис от втората половина (края?) на IX

в. Самостоятелно (без придружаващи я съставки) титлата е спомената двукратно: 1. в

прабългарския Надпис №58 на Маламир от Шумен, който разказва как ханът

ознаменувал строителството на един водоскок, раздавайки на българите ядене и пиене, а

на боилите и багаините големи дарове (τούς βοιλαδας κὲ βαγαινους ἕδοκεν μέγαλα

ξένια)2.2. В кирилския Надпис №70 от Шуменската крепост със съдържание ОСТРО

БОГОIН, където ОСТРО е лично име, а БОГОIН е славянизирана форма на βαγαινος с

характерното широко О < *a и вероятно с ударение върху първата сричка. От съдържателна гледна точка тези две фиксации почти не предоставят никакви

конкретни данни за ролята и функцията на багаините в средновековна България. Все

пак споменаването им редом с боилите в Надпис №58 (в един и същи контекст)

навежда към мисълта, че и те, подобно на боилите, са формирали отделно съсловие. За

по-ниския му обществен статус спрямо това на боилите може да се съди както по реда

на изброяването (βοιλαδας κὲ βαγαινους), така и по липсата на всякакви данни сред

багаините да са избирани кавхани и ичергу боили (най-влиятелните хора в държавата

след хана) – вероятно тази липса не е случайна, а отговаря на реалността. Може би

багаините са били част от пространството на “средната класа” (срв. разделението на

mediocres и primates maiores в Отговорите на папа Николай I по допитванията на

българите).

Етимологическите паралели на прабългарската титла βαγαινους/БОГОIН отвеждат към орхонските рунически надписи от VIII в., където baγa се среща като титул на

тюркски владетели и пълководци в състава на сложните титли bojla baγa tarqan и

cutluq baγa tarqan (МАЛОВ 1951: 61-67, МАЛОВ 1959).

9

Още преди това обаче титулът βγy ’господин’ е засвидетелстван в согдийския

надгробен надпис [последна четвърт на VI в.] от Бугута (Монголия), издигнат в чест на

каганите от Първата тюркска династия (КЛЯШТОРНЫЙ, ЛИВШИЦ 1971: 121-146).

Коренът bag- се свързва със ст.инд. *bhaga ‘благосъстояние, имущество, щастие;

божество, господ’ < и.-е. * bhag-o- ‘участ, съдба’, авест. baga ‘участ, съдба; господин; бог’,

парф. baγ ‘бог; господин’, скит. bagа ’бог’, стперс. bagа-, авест. baγa ’бог, господин’ (ОИЯ

1979: 283, РАСТРОРГУЕВА, ЭДЕЛЬМАН 2003: 48-49), иран. bagh, согд. bag ’богат,

силен’, откъдето е било заето в сттюрк. bag-a* < bag (ALTHEIM 1948: 14-15 посочва

титлата βγω xωt‘ω’βαγο- господар’ в согдийски документи и σρι βαγο=šri bagо в

ефталитски монети; вж. и СЕВОРТЯН 1978: 82-85, MORAVCSIK 1958, 2: 83 и цит.

литература). Днес почти не подлежи на съмнение, че тюрк. bag, baγa произхожда от

ср.иран. *bag ’господин, управник, господар’, макар да не е съвсем ясно дали заемането е

от согдийски или парфенски чрез средноперсийско посредничество (КЛЯШТОРНЫЙ,

ЛИВШИЦ 1971: 134).

Някои автори (MENGES 1951: 95) намират аналогии с прабълг. Βογιαν, βαιανος,

Баянъ, монг. bajan ’богат, мощен’ pak ’бял,

старшина, по-стар’ (СИМЕОНОВ 1981: 42 и цит. мнения).

Често в научната литература багаините са определяни като каста на военните

(RUNCIMAN 1930: 212), класово обозначение (БЕШЕВЛИЕВ 1979: 59) или по-низше

знатно съсловие, заемало по-малки военни постове (БЕШЕВЛИЕВ 1981: 41). Както ще се

види по-нататък, най-вероятно става въпрос за съсловие на военни лица, предводители

на по-големи или по-малки войскови подразделения. Тази семантика личи особено ясно в

случаите, когато βαγαινος влиза в състава на двукомпонентните длъжностни титли

υκ βαγαηνος, ητξηργου βαγαηνος, βηρη βαγαηνος, σετητ βαγαηνος, в които βαγαηνος е на

втора позиция (според тюркския словоред), а първата съставка означава ранга на багаина

[Славова 2014, 116-121].

След всичко това, повече от очевидно, прабългарската титл. багаин все още

продължава да няма що-годе задоволително обяснение и описание нито по

произход и фонетико-морфологична структура, нито пък по значение и употреба.

10

Основната причина за това положение на нещата безспорно са повече от

оскъдните знания на поколения български и чуждестранни историци и езиковеди

не само за състоянието и развитието изобщо и най-вече от времето преди техния

Кавказски период, на прабългарите като произход, етногеография и социално-

политическа организация, най-сигурно-надеждната експликация и презентация

на които несъмнено е прабългарската титулатура, но така също и за самия

прабългарски език като генезис, разпространение и лексико-граматична

структура. Именно на тази основа и поради това възниква наложителната

потребност иранската по произход прабългарска титл. багаин да бъде подложена

на най-подробно-многостранен анализ-синтез в нейния основен лексико-

ономастичен контекст, както отделно-самостоятелно, така и в съчетание с пряко

или косвено свързаните с нея други прабългарски титли, думи и имена.

Всъщност във вида *baγānī прабългарите заемат титл. багаин най-вероятно още

от ахеменидските, но не по-малко вероятно и от сасанидските перси през периода

I-V в., когато те фактически поставят началото и осъществяват до край

българизацията на Средна Азия, след което основната част от тях мигрира на

запад, докато останалата и по-малка част пък се установява и остава по тези земи.

При тази културно-историческа основа и условия, апелативът генетична основа на

персийската по произход прабългарска титл. багаин е производното чрез суф. -ănīγ

от иран. *-anayaka, средноперсийско относително прилим *baγānīγ

„божественный“, подобно на турфперс. Bayānīγ (H. Bailey) и развито след

преминаване на зв. -γ в -y и изпадането му до *baγānī, но поради образуването си на

основата на друг лексикосемантичен вариант, с най-вероятно значение

„господарски, господарюв; който принадлежи на господаря/хана”. Аналогично на

арм. bagin “shrine, altar” from Parthian, субстантивираното впоследствие прилим

11

*baγānī се преобразува семантически и придобива значението „войник от

дружината на хана, багаин”.

От своя страна средноперсийското прилим *baγānīγ е производно от пак

средноперсийското същим *baga „господар; господин”, което тъкмо в това си

значение пък е по-късно развитие на стир. baga/baγa „Herr; Gott”, baga „distributor;

portion; god, gods”, от „Old Iranian baga-, from Indo-Iranian *bhaga-, means “allotment,

distribution,” later also “god” [but see also baga'i, above], and in Middle Iranian bag/bay

“god, lord” as a mode of address of gods and noble men” с присъщия му апелатив

отглаголното съществително име bāga „разпределяне, даване”, авест. baga „portion;

distribution”, срперс. bay (plur. bayān, ba'ān), Parth. baγ, Bactr. bago, Sogd. βγ- „All these

forms are used as honorific titles, not only of gods but also of kings and other men of

high rank, in which case the translation “lord” is usually appropriate, e.g., Bactr. i bago

šao Kanēški “the lord king Kanishka.” In Zoroastrian Pahl. im bay “this lord” and ōy bay

“that lord” mean “His (present) Majesty” and “His late Majesty” respectively.” и

етимон в иранския праезик в лицето на гл. bag- „to distribute, allot; give or receive

portions”, а така също и с голям брой производни и редовни съответствия не само

в иранските, но и в редица индоевропейски езици, както и в езици от други

езикови семейства като арамейски, вавилонски, египетски, еламитски и еврейски

[вж. и срв. Основы иранского языкознания 1981, 69, 395,437; ЭСИЯз_2, 48-53; AiWb,

921, срв. Moravcsik, 83; Tekin 2016, 47]:

Baga- is attested in early and late Iranian with two meanings (1) agent noun “distributor,”

glossed by Parsi Sanskrit vibhaktar- and (2) noun of action and result “portion.” Beside the

noun, the verb bag- “give or receive portions” is in frequent use: bag-, present baj- and baxš-,

participle baxta-, and nominal derivative bāga-. The cognate words are cited in full in Dictionary

of Khotan Saka, p. 300: Avestan baž-, baxta-, bāga-; Sogdian βaxš-, βxt-, βγn-; Zoroastrian

Pahlavi baxš-, baxt; Khotan Saka būṣṣ-, būta-; Old Indian (Sanskrit) bhájatiṃbhaktá-, bhága-,

bhāgá, traced in Indo-European in J. Pokorny, Indogermanisches etymologisches Wörterbuch,

Bern and Munich, 1959, p. 107 s.v. bhag-.

The agent noun baga- “distributor” was adopted as a name for “god” and “gods.” In Old

Persian baga- occurs beside maθišta bagānām “greatest of gods” for Ahuramazdā. It renders the

Akkadian Semitic ilu “god.”

In the later Zoroastrian books Pahlavi and Pazand baga- became baγ (bkˈ, bγˈ, Pāzand baγ)

and occurs associated with yazata- in the phrase yazdān baγān “gods” (bkʾn, bγʾn). A lost nask

“book” of the Avesta (a word preserved in its earlier non-technical sense in Caucasian Georgian

naskʾ-v-i “knot,” verbal naskʾ-va) was called Baγ (bkˈ) and Baγān. The Avestan baγō.baxta- can

be rendered either “bestowed as a portion” or “distributed by the gods,” the second meaning can

be supported by the compound (Dēnkard, ed. Madan, p. 603.6) baγ-tāšīt “created by gods.” The

Aramaic ALḤA “god” was interpreted by baγ; it is used in the Ḥājjīābād inscription and in the

inscription of Šāpūr I, Parthian line 1 mzdyzn ALḤA, *mazdēẓn baγ, Greek masdaasnēs theos.

The king Ḵosrow I is called im baγ “his present Majesty” (Dēnkard, p. 413.9). Šāpūr son of

Ohrmazd is quoted in Škand-gumānīk Vičār (ed. P. J. de Menasce, Fribourg, 1945, pp. 118-19,

12

10.70) ōi baγ šāhpūr ī šāhą šāh i hōrməzdq “the god Šāpūr king of kings son of Ohrmazd.” The

baγ yazdkart is cited in Dēnkard, p. 949, 21. The word baγa- gave Sogdian βγ (in Arabic script

this β- was expressed by the letter f with three dots on it, which in normal Arabic could be

replaced by f). The Buddhist Sogdian employed βγ- of the Buddha P 2.1137-45 βγʾn βγtm pwty

“the most godlike of gods Buddha.” The Khotan Saka had preferred gyastānu gyastä “god of

gods” from yazata-. Sogdian had the plural βγʾyšt, *βaγišt, gen. plural βγʾn, *βaγān, and

βγʾstʾn, *βaγastān for “paradise.”

The Kušan bagapouro (from baga-puθra-) is represented in Turfan Parthian bγpwhr and

New Persian faγfūr, and found in Armenian čen-bakour, the Chinese imperial title ṭʿien-tsï “son

of heaven,” to which the Old Indian word was deva-putra-. Manichean and Christian texts use

this same word for “son of god.”

Turfan Parthian had bg, *baγ with plural baγān and adjective baγānīγ. Turfan Persian had

developed -y- from -γ- in by, *bay, plural baʾān (bʾʾn) and adjective bayānīγ. This bai is found in

New Persian bē-doxt, bē-loft from *baga-duxtā “daughter of god” for the planet Venus. About

A.D. 800 Iranian baγ is present in Kirkut (Qiṛγiz) bai, written by the Chinese sign buâi

(Mathews, Chinese-English Dictionary, no. 4991, modern pei) cited in JA, 1950, p. 298. The

Kirkut adopted the Turkish language only in the 7th-8th centuries.

The sacred fire called farn-baγ “the distributor (god) of farn” (farn was equated with Aramaic

GDHǰ “fortune”) was located at Kārīān in Fārs. The Pāzand read the name as farō-bag and in

Armenian it probably gave hour-bak.

In Kushan inscriptions this baga- is vaka- and vvaga-in the name Vaka-mihira and Vvaga-

mihira “the god Miθra.” The v- and vv- are an attempt to express the fricative β. The Kushan

bakana-pati- “temple official” is βγn-pt in Sogdian. Armenian has bagin (q.v.) “shrine, altar”

from Parthian.

Choresmian from Toprak-kala has βγy for the sixteenth day of the month corresponding to

mtr “Miθra,” as Bīrūnī gave fyγ, *βaγ, from βaγi for the same day.

The word baga- occurs in many proper names in ancient Persia. In Greek these names are

written with Baga- and Mega-. The name bg-srw, *baga-srava- occurs in an Aramaic papyrus

from Egypt.

Two toponyms contain the word baga- in Persia, others are in Armenia. The rock of

Behistūn, Bīsotūn is on tò Bagístanon óros. The Bundahišn cites Baγ-dāt ī baγān-dāt “Baghdad

which is created by the god(s)” (TD2, p. 205.12).

In the sense of “portion” Gathic Avestan has baga-, beside later baγa- and baγā-, which is

glossed by Zor. Pahl. baγ, bažišn, and baxtārīh.

The derivative baxta- “distributed, allotted” also is frequent later. The Avestan phrase in

Vištāsp yašt 38, baxta-ca nivaxta-ca, is explained to mean pat nēvakīh ut frazandān “possessed

of good things and children” where “possessed” is Pahlavi baxtadār (baxtiyār). The baxt

“fortune” takes the form of a varrak ī vazurg “great ram” mounted behind Artaxšaθr (Ardašīr)

in his flight from Artapān (Ardavān).

The noun derivative bāga- is also important in connection with baga-. A later form is

attested in Khotan Saka haṃbāya- (sing. haṃbā, plural haṃbāya) “portion” corresponding to

13

Turfan Parthian ʾmbʾg, *ambāγ, Turfan Persian hmbʾw, *hambāv, “rival,” Zor. Pahl. hambāγ,

Pāzand hambāi, hambāe “companion.” Through connection with “possessions” the Iranian bāy

gave Turkish bai “rich,” whence Mongol bayan “rich.” In Ossetic the Turkish bai- occurs in the

personal family name Bai-tuγantä “rich” and “bird of prey.” As a “portion of land” New

Persian has bāγ “garden” and Pāzand has bāγastą i vahəšt “garden of Paradise,” that is

Garō’amān, and vahišt is in Zor. Pahlavi bō’astān “garden as place of perfumes.” From Alanian

(that is older Ossetic) Caucasian Čečen has (with many other words of Alanian origin) the word

bai “meadow, lawn,” plural beš, with Inguš bai, plural bäš (the plural suffix is -aš and -s-).

It is not likely that OIr. baga- derives from a word meaning “god” in IE., despite the

occurrence of bogŭ “god” in the Slavonic languages (probably as a result of Iranian influence).

Etymologically, baga- “god” belongs to the verbal root bag “to distribute, allot” and may be

equated with OInd. bhága-, a divine epithet probably meaning “dispenser; generous one,” beside

which there exists also a second noun bhága- “distribution, allotted portion” equivalent to Av.

baγa- “portion, lot,” Slavonic *bogŭ in derivatives such as ubogŭ “poor” (from “*portionless”).

It is this latter word which is personified in the Rigveda as the minor deity Bhaga (one of the

Ādityas, a group headed by Varuṇa and Mitra). (See P. Thieme in B. Schlerath, ed., Zarathustra,

Darmstadt, 1970, p. 401.)

Av. baga- occurs only once in the Gāθās, in a much-debated passage (Y. 32.8) where it

possibly means “portion” or “distribution.” In the later Avestan texts baγa- occurs occasionally

as a title of divinities (Ahura Mazdā, Māh, Mithra), but it is debatable whether it should still be

understood in the earlier sense of “dispenser” (cf. OInd. bhága-) or already as “god.” The

development of the latter meaning is securely attested in Old Persian, where baga-, translated by

words meaning “god” in Babylonian and Elamite, is the only generic term for the divinities

worshipped by the Achaemenids.

There is no certain trace of baga- in the Mid. Ir. Saka dialects, where forms derived from

yazata- (Khot. gyasta-, Tumshuqese jezda-) are used instead, while Islamic Choresmian has

adopted Ar. ʾllh for “God” (but cf. Chor. (‘)βγ(y)k “doll” from *baga-ka-). All other attested Mid.

Ir. languages retain forms derived from baga- in the sense “god”: Mid. Pers. Bay (plur. bayān,

baʾān), Parth. baγ, Bactr. bago, Sogd. βγ-. All these forms are used as honorific titles, not only of

gods but also of kings and other men of high rank, in which case the translation “lord” is usually

appropriate, e.g., Bactr. i bago šao Kanēški “the lord king Kanishka.” In Zoroastrian Pahl. im

bay“this lord” and ōy bay “that lord” mean “His (present) Majesty” and “His late Majesty”

respectively. A peculiar use of the plur. form to refer to the monarch is found in the Sasanian

inscriptions (and perhaps in the Sogd. “Ancient letters,” see W. B. Henning, “Soghdisch βγʾʾn-

,” ZDMG 90, 1936, pp. 197-99), e.g., Inscr. Parth. LKM ʾLḤYN (išmāh baγān) “Your

Majesty.” A derivation of the Turk. lordly title bäg, later bey, from Iranian is superficially

attractive but quite uncertain (see G. Doerfer, Türkische und mongolische Elemente im

Neupersischen II, Wiesbaden, 1965, pp. 402-06).

It is probable that baga- “god” sometimes designates a specific deity as “the god”

parexcellence. Various attempts have been made to identify “the god” so referred to, as Ahura

Mazdā, as Mithra, or as an Iranian equivalent of the Vedic Varuṇa (see M. Boyce, “Varuna the

14

Baga,” further identifying Varuṇa with the Av. Apąm Napāt [q.v.]), but no basis has ever been

stated for the assumption that baga- “the god” in a personal name such as *Baga-dāta- “given by

(the) god” must refer to the same divinity at all periods and in all parts of the Iranian world.

However, strong evidence that Baga was sometimes used as a by-name of Mithra is provided by

calendrical data first exploited by J. Marquart (Markwart), Untersuchungen zur Geschichte von

Eran I, Göttingen, 1896, pp. 63-65; II, Leipzig, 1905, pp. 129, 132-34 (see also V. A. Livshits,

“The Khwarezmian Calendar and the Eras of Ancient Chorasmia,” Acta Antiqua Academiae

Scientiarum Hungaricae 16, 1968, pp. 444-46, for Chor. data). Thus, the seventh month of the

year is named after Mithra in Mid. Pers. Mihr māh, Arm. Mehekan, early Chor. mtr, but after

Baga in Old Pers. *Bāgayādiya (attested in El. transcription) and Bāgayādi(š) (q.v.), Sogd.

βγkʾn(c) (cf. the similar formations used to name the ninth month: Mid. Pers. Ādur māh, Arm.

Mehekan, early Chor. ʾtrw, Old Pers. Āçiyādiya (q.v.) and *Āçiyādi(š)). Likewise, the sixteenth

day of the month is known as Mihr rōz in Mid. Pers., mtr in early Chor., myš in the Sogd.

calendar given by Bīrūnī, etc., but as fyγ (for *βyγ) in Bīrūnī’s Chor. calendar, βγy-rwc in a

Sogd. document from Mount Mug, bgyin a Chor. inscription.

A different interpretation of these facts was proposed by W. B. Henning, “A Sogdian God,”

BSOAS 28, 1965, pp. 242-54. Chiefly on the basis of an etymology of Sogd. βγʾny-pš-ktʾkw

“wedding” as “making of a Baga-union” and a reference to βγy, apparently as a god distinct

from my’rʾ “Mithra,” in a Sogd. marriage contract, he identifies Baga with the Vedic Bhaga:

both in India and in Iran, B(h)aga would be a god with a “special interest in marriage” and

closely associated (but not identical) with Mit(h)ra. This theory has been supported with

onomastic data by P. Gignoux, “Le dieu Baga en Iran,” Acta Antiqua Academiae Scientiarum

Hungaricae 25, 1977 (1980), pp. 119-27, but it has also been strongly challenged, see especially

A. Dietz, “Baga and Miθra in Sogdiana,” in Ētudes mithriaques, Acta Iranica 17, Tehran and

Liège, 1978, pp. 111-14, and S. Zimmer, “Iran. Baga - ein Gottesname?” MSS 43, 1984, pp.

187-215, and cannot be regarded as proven.

Regarding H. W. Bailey’s suggested reading and interpretation of Khot. *vvūvayauas a royal

title derived from *baga-yauna- (e.g., in The Culture of the Sakas in Ancient Iranian Khotan,

Col. Lect. Ser. 1, Delmar, 1982, p. 11) see R. E. Emmerick in Studies in the Vocabulary of

Khotanese II, ed. R. E. Emmerick and P.O. Skjærvø, Vienna, 1987, pp. 132-34.

Most of the names, however, are personal names and exclusively men’s names. All three

Indo-European name types are attested, namely, one-stem-names (“short names”), derivatives

(mostly hypocoristica), and compound names. Short names are seldom (e.g., Baga inscription of

Priene, 1st cent. A.D.; perhaps Vaga, “Indoscythian” stratega inscription, ca. 20 A.D.). The

hypocoristica (e.g., Bagaios, Bagauka-) have been treated in many articles by R. Schmitt (see

Schmitt, 1982 and “Indogermanische Chronik”). Of compound names, Bagabigna- and

Bagahuxša- are attested in the Old Persian inscriptions (see IPNB), but more than 60 other Old

Iranian names are found from the sixth or even eighth century B.C. in Aramaic, Armenian,

Babylonian, Egyptian, Elamite, Greek, Hebrew, Indo-Arian, Latin, Lydian, and Lykian

tradition, see Schmitt, 1982 with references, also to the studies on the phonetic shape of Old

Iranian baga- in these languages respectively. The Middle Iranian names are only partially

15

published, see Gignoux, 1980a, 1980b, and forthcoming parts of Iranisches Personennamenbuch.

At present, four baga names are known from epigraphical Middle Persian: ʾtwrbg, bgʾtwr,

bgʾwhrm[zd], plnbgy (this itself part of compounds), and one from Sogdian: βγyfrn. On the

linguistic classification and interpretation of these compound names, see Schmitt, 1981, and

Zimmer, 1984.

Contrary to the opinion of Gignoux, 1980a and b, these names do not provide any evidence

for the existence of an Iranian deity “Baga.” See the detailed analysis of the arguments in

Zimmer, 1984. Old Iranian baga-, from Indo-Iranian *bhaga-, means “allotment, distribution,”

later also “god” [but see also baga i, above], and in Middle Iranian bag/bay “god, lord” as a mode

of address of gods and noble men. Nowhere in Iranian is this word a name. Only in India did the

concept of “allotment, distribution” become the Āditya Bhaga.

Mayrhofer’s suggestion (Etymological Sanskrit Dictionary II, p. 457) that baga- in Iranian

names replaces the old *daiva- whose meaning had been changed to “evil deity” by Zarathustra,

is quite attractive, but hard to prove.

The Old Persian month name Bāgayādi- (q.v.) is interpreted by R. Schmitt as “(month of)

worship of the god,” against Henning’s suggestion “(month of) fertilizing (?) the fields”

(comparing Middle and Modern Persian bāḡ “garden” [q.v.]). This interpretation is supported

by the parallel formation Açiyādiya/*Açiyādiš (Elamite) “(month of) fire-worship” (cf. the

Middle Persian month Ādur, Armenian Ahekan; see i, above). This could imply a special

worship of Miθra (?) in one month, and of Ātar in the other, perhaps because of some major

feasts celebrated in these months [Bailey 2016, 1-3].

Baga- as a name element occurs in names of towns, e.g., Bagadāta-, modern Baghdad “given

by baga” or “established by baga,” *Bagadāna- “temple (?) of (the) god(s),” Old Armenian

Bagaran, a town and a village (see Hübschmann), with derivative suffix -ka- Bactrian bagolaggo

16

“altar” (or proper name “The Sanctuary”), today Baḡlān, name of the region (see Henning),

Bagastāna- in Media “place of the gods,” so named after the nearby Bīsotūn carvings and

inscriptions, Bag(e)is in Lydia; rivers, e.g., Bagrades, today Nābendrūd, Bagossala, probably

modern Bug, Ukraine; and mountains, e.g., tò Bagístanon óros at Bagastāna, see above, Bagôon

óros between Areia and Drangiana (see Pauly-Wissowa, II, 2, cols. 2765-74; S. I, col. 237). Most

of the names, however, are personal names and exclusively men’s names. All three Indo-

European name types are attested, namely, one-stem-names (“short names”), derivatives (mostly

hypocoristica), and compound names. Short names are seldom (e.g., Baga inscription of Priene,

1st cent. A.D.; perhaps Vaga, “Indoscythian” stratega inscription, ca. 20 A.D.). The

hypocoristica (e.g., Bagaios,Bagauka-) have been treated in many articles by R. Schmitt (see

Schmitt, 1982 and “Indogermanische Chronik”). Of compound names, Bagabigna- and

Bagahuxša- are attested in the Old Persian inscriptions (see IPNB), but more than 60 other Old

Iranian names are found from the sixth or even eighth century B.C. in Aramaic, Armenian,

Babylonian, Egyptian, Elamite, Greek, Hebrew, Indo-Arian, Latin, Lydian, and Lykian

tradition, see Schmitt, 1982 with references, also to the studies on the phonetic shape of Old

Iranian baga- in these languages respectively. The Middle Iranian names are only partially

published, see Gignoux, 1980a, 1980b, and forthcoming parts of Iranisches Personennamenbuch.

At present, four baga names are known from epigraphical Middle Persian: ʾtwrbg, bgʾtwr,

bgʾwhrm[zd], plnbgy (this itself part of compounds), and one from Sogdian: βγyfrn. On the

linguistic classification and interpretation of these compound names, see Schmitt, 1981, and

Zimmer, 1984.

Contrary to the opinion of Gignoux, 1980a and b, these names do not provide any evidence

for the existence of an Iranian deity “Baga.” See the detailed analysis of the arguments in

Zimmer, 1984. Old Iranian baga-, from Indo-Iranian *bhaga-, means “allotment, distribution,”

later also “god” [but see also baga i, above], and in Middle Iranian bag/bay “god, lord” as a mode

of address of gods and noble men. Nowhere in Iranian is this word a name. Only in India did the

concept of “allotment, distribution” become the Āditya Bhaga.

Mayrhofer’s suggestion (Etymological Sanskrit Dictionary II, p. 457) that baga- in Iranian

names replaces the old *daiva- whose meaning had been changed to “evil deity” by Zarathustra,

is quite attractive, but hard to prove.

The Old Persian month name Bāgayādi- (q.v.) is interpreted by R. Schmitt as “(month of)

worship of the god,” against Henning’s suggestion “(month of) fertilizing (?) the fields”

(comparing Middle and Modern Persian bāḡ “garden” [q.v.]). This interpretation is supported

by the parallel formationAçiyādiya/*Açiyādiš (Elamite) “(month of) fire-worship” (cf. the Middle

Persian month Ādur, Armenian Ahekan; see i, above). This could imply a special worship of

Miθra(?) in one month, and of Ātar in the other, perhaps because of some major feasts celebrated

in these months.

For place and personal names containing Baga-, see, e.g., bagaran; bagawan; bagayarīč;

bagazušta; baghdad; bagratids [Bailey ect 2016, 1-2].

The old IE. term for the heavenly gods, the cognate of OInd. devá-, Lat. deus, etc., was

generally devalued in Iranian to “false or evil god” and ultimately “demon” (Av. daēva-, Old

http://www.iranicaonline.org/articles/bagaran-turkhttp://www.iranicaonline.org/articles/bagawan-baguan-or-atsi-bagawan-a-district-of-the-land-of-kaspiane-armhttp://www.iranicaonline.org/articles/bagazusta-old-iranian-personal-namehttp://www.iranicaonline.org/articles/baghdad-iranian-connection-1-pr-Mongolhttp://www.iranicaonline.org/articles/bagratids-dynasty

17

Pers. daiva-, Mid. Pers. dēw, etc.). In the sense “god,” this word was replaced either by yazata-

“(a being) worthy of worship” (Av. yazata-, Mid. Pers. yaz(a)d, NPers. īzad, etc.) or by baga-.

It is not likely that OIr. baga- derives from a word meaning “god” in IE., despite the

occurrence of bogŭ “god” in the Slavonic languages (probably as a result of Iranian influence).

Etymologically, baga- “god” belongs to the verbal root bag “to distribute, allot” and may be

equated with OInd. bhága-, a divine epithet probably meaning “dispenser; generous one,” beside

which there exists also a second noun bhága- “distribution, allotted portion” equivalent to Av.

baγa- “portion, lot,” Slavonic *bogŭ in derivatives such as ubogŭ “poor” (from “*portionless”).

It is this latter word which is personified in the Rigveda as the minor deity Bhaga (one of the

Ādityas, a group headed by Varuṇa and Mitra). (See P. Thieme in B. Schlerath, ed., Zarathustra,

Darmstadt, 1970, p. 401.)

Av. baga- occurs only once in the Gāθās, in a much-debated passage (Y. 32.8) where it

possibly means “portion” or “distribution.” In the later Avestan texts baγa- occurs occasionally

as a title of divinities (Ahura Mazdā, Māh, Mithra), but it is debatable whether it should still be

understood in the earlier sense of “dispenser” (cf. OInd. bhága-) or already as “god.” The

development of the latter meaning is securely attested in Old Persian, where baga-, translated by

words meaning “god” in Babylonian and Elamite, is the only generic term for the divinities

worshipped by the Achaemenids.

There is no certain trace of baga- in the Mid. Ir. Saka dialects, where forms derived from

yazata- (Khot. gyasta-, Tumshuqese jezda-) are used instead, while Islamic Choresmian has

adopted Ar. ʾllh for “God” (but cf. Chor. (‘)βγ(y)k “doll” from *baga-ka-). All other attested Mid.

Ir. languages retain forms derived from baga- in the sense “god”: Mid. Pers. Bay (plur. bayān,

baʾān), Parth. baγ, Bactr. bago, Sogd. βγ-. All these forms are used as honorific titles, not only of

gods but also of kings and other men of high rank, in which case the translation “lord” is usually

appropriate, e.g., Bactr. i bago šao Kanēški “the lord king Kanishka.” In Zoroastrian Pahl. im

bay “this lord” and ōy bay “that lord” mean “His (present) Majesty” and “His late Majesty”

respectively. A peculiar use of the plur. form to refer to the monarch is found in the Sasanian

inscriptions (and perhaps in the Sogd. “Ancient letters,” see W. B. Henning, “Soghdisch βγʾʾn-

,” ZDMG 90, 1936, pp. 197-99), e.g., Inscr. Parth. LKM ʾLḤYN (išmāh baγān) “Your

Majesty.” A derivation of the Turk. lordly title bäg, later bey, from Iranian is superficially

attractive but quite uncertain (see G. Doerfer, Türkische und mongolische Elemente im

Neupersischen II, Wiesbaden, 1965, pp. 402-06).

It is probable that baga- “god” sometimes designates a specific deity as “the god”

parexcellence. Various attempts have been made to identify “the god” so referred to, as Ahura

Mazdā, as Mithra, or as an Iranian equivalent of the Vedic Varuṇa (see M. Boyce, “Varuna the

Baga,” further identifying Varuṇa with the Av. Apąm Napāt [q.v.]), but no basis has ever been

stated for the assumption that baga- “the god” in a personal name such as *Baga-dāta- “given by

(the) god” must refer to the same divinity at all periods and in all parts of the Iranian world.

However, strong evidence that Baga was sometimes used as a by-name of Mithra is provided by

calendrical data first exploited by J. Marquart (Markwart), Untersuchungen zur Geschichte von

Eran I, Göttingen, 1896, pp. 63-65; II, Leipzig, 1905, pp. 129, 132-34 (see also V. A. Livshits,

18

“The Khwarezmian Calendar and the Eras of Ancient Chorasmia,” Acta Antiqua Academiae

Scientiarum Hungaricae 16, 1968, pp. 444-46, for Chor. data). Thus, the seventh month of the

year is named after Mithra in Mid. Pers. Mihr māh, Arm. Mehekan, early Chor. mtr, but after

Baga in Old Pers. *Bāgayādiya (attested in El. transcription) and Bāgayādi(š) (q.v.), Sogd.

βγkʾn(c) (cf. the similar formations used to name the ninth month: Mid. Pers. Ādur māh, Arm.

Mehekan, early Chor. ʾtrw, Old Pers. Āçiyādiya (q.v.) and *Āçiyādi(š)). Likewise, the sixteenth

day of the month is known as Mihr rōz in Mid. Pers., mtr in early Chor., myš in the Sogd.

calendar given by Bīrūnī, etc., but as fyγ (for *βyγ) in Bīrūnī’s Chor. calendar, βγy-rwc in a

Sogd. document from Mount Mug, bgy in a Chor. inscription.

A different interpretation of these facts was proposed by W. B. Henning, “A Sogdian God,”

BSOAS 28, 1965, pp. 242-54. Chiefly on the basis of an etymology of Sogd. βγʾny-pš-ktʾkw

“wedding” as “making of a Baga-union” and a reference to βγy, apparently as a god distinct

from my’rʾ “Mithra,” in a Sogd. marriage contract, he identifies Baga with the Vedic Bhaga: both

in India and in Iran, B(h)aga would be a god with a “special interest in marriage” and closely

associated (but not identical) with Mit(h)ra. This theory has been supported with onomastic data

by P. Gignoux, “Le dieu Baga en Iran,” Acta Antiqua Academiae Scientiarum Hungaricae 25,

1977 (1980), pp. 119-27, but it has also been strongly challenged, see especially A. Dietz, “Baga

and Miθra in Sogdiana,” in Ētudes mithriaques, Acta Iranica 17, Tehran and Liège, 1978, pp.

111-14, and S. Zimmer, “Iran. Baga- ein Gottesname?” MSS 43, 1984, pp. 187-215, and cannot

be regarded as proven [Sims-Williams 2016, 1-2].

6. *baj ≪богатый≫. Представлено в древнетюркском с VIII в. [1, с. 79; 2, с. 384],

широко распространено в современных языках [4, с. 56; 21, с. 27-28]. В качестве

тюркизма слово проникло в монгольский (с суффиксальным оформлением - baja-ri),

новоперсидский и другие языки [3, с. 259-260]. Видимо, имя аварского вождя VI в. - Вауап

[119] указывает на довольно раннее заимствование слова.

Среднеперсидскую форму, отражающую общеиран. *baga- ≪господин (эпитет бога);

бог≫ (др.-перс, baga-, авест. bаγа- [56, с. 921], парф. Baγ [108, с. 27], согд. βγ [120, с. 196] и

др.), обычно приводят как baγ [121, с. 109-110] или как baγ, bay [122]. Однако Д.

Маккензи [57, с. 17] отмечает только ср.-перс. bay (маних. ср.-перс. by) ≪бог;

господин≫ 2б. Представляется вполне вероятным заимствование тюрк. *bāj именно из

средне-персидской формы 2 в. Семантическое развитие ≪бог≫ —> ≪богатый≫

/≪богатство≫ - довольно обычное явление (в связи с этим интересно отметить

наличие диалектной формы XI в. bajat ≪бог≫, а также ≪господин≫ [1, с. 79; 2, с. 385; 3,

с. 379; 4, с. 56]). О сакральном значении слова см. [124] [Шервашидзе 2015, 71].

Славянизацията на прабългарите започва още по времето на хан Аспарух, а

към времето на хан Крум трябва да се очаква, че социално-активната част от

мъжкото население вече е двуезична и то в условията на едно доста динамично и

прогресивно развиващо се за сметка на прабългарския език, двуезичие. Тъкмо

тази етнолингвистична ситуация по времето на Борис вече изисква и налага

прабългарският език да се криминализира, а славянобългарският език да се обяви

за единствен и задължителен официално-административен език на българската

19

държава (Ив. Добрев). При това положение и условия, и прабългарите, и

славяните започват да пренасят и произнасят иранската по произход

прабългарска лексема *baγānī в славянобългарската си реч. Тук тя задължително се

реинтерпретира фонотактически и се парадигматизира към славянобългарските

съществителни имена за професия, които пък по принцип се оформят

морфологически чрез суф. -инъ. В резултат на всичко това се получава и лексико-морфологичният хибрид багаин, именно който се употребява и засвидетелства и в

гръкоезичните прабългарски надписи:

Обективно-реално погледнато, до към средата на ΙХ в. дунавските българи

преживяват и преминават през един не особено интензивно-дълбок процес на

славянизация, своеобразен връх на който се наблюдава още по времето на хан Крум.

Тогава той, воювайки с аварите и Византия, не само приобщава към българската

държава редица съседни славянски племена от българската група, но и увеличава ролята

на славяните в държавата за сметка на прабългарската аристокрация, поверявайки на

славянски старейшини жупани някои отговорни постове в нея, като даже и посланикът

в Константинопол е славянин.

В двора на Крум широко разпространение получава славянският език и дори самият

той на пировете обикновено произнася тостовете си на славянски език. Същевременно

Крум усилва и войската си с редовни славянски части, офицерите на които обаче са

прабългари (Г. Вернадский). За сметка на това той назначава сановници прабългари за

областни управители на новоприсъединените славянски племена (Д. Ангелов).

Всичко това безспорно е възможно и се осъществява благодарение на факта, че

подобни процеси протичат и в славянските и прабългарските родове и племена по

места. Тук съвместното мирно съществуване по принцип на двата етноса приема

формата на симбиоза с тенденция за развитие по посока на тяхната “стопанска и

етническа интеграция” при все още действащ и проявяващ се “културно-идеологически

дуализъм”, както се изразява акад. Геннадий Литаврин [2001, 6-14] след проф. Васил

Златарски [2009а]:

През тая епоха, която се простира от средата на IX век до края на втората

десетина на XI (852-1018), се очертават следните главни исторически явления в живота

на Първото българско царство:

1. Чрез събирането на славянските племена от славино-антската група под една

държавно-политическа власт, чрез приемането на християнството и учредяването на

национална църква и чрез въвеждането на народния славянобългарски език в църквата и

държавата се окончателно определи етническата физиономия на българската държава -

славянска, очертаха се съставът и границите на българската народност на Балканския

полуостров, в които тя си остава и до ден днешен, и се туриха основите на самобитна

народна култура, която при всичките превратности на съдбата спаси българския

народ, даде нужния духовен материал и послужи за образец при възникването на другите

славянски държави, останали в групата на източноевропейските.

20

2. Във вътрешния политически живот на българите през тая епоха особено

отчетливо изпъква засилването на централната власт, което спомогна твърде много да

се споят по-тясно географски разчленените части на народност и държава и намали

значението, а оттука и своеволията на прабългарските боляри, като чрез това тури

край на етническия дуализъм и даде възможност да се развие по-интензивно културно-

просветният живот; обаче едновременно това същото засилено самодържавие, което бе

присадено в България в чужда форма и малко или съвсем не вървеше в съгласие с

демократическия дух на славянобългарите, с тяхната общинска и изборна наредба,

тури начало на съсловни деления със строго определени социално-икономически

различия [17].

Независимо от обстоятелството, че през VIII в. славяни и прабългари продължавали

да живеят като два различни етноса, между тях започвал вече подчертан процес на

взаимно сближаване и постепенно сливане. Славяни и прабългари, както вече се

отбеляза, не са били съвсем чужди една на друга етнически групи, познавали се още преди

заселването си на Балканския полуостров и могли да общуват помежду си в продължение

на столетия в обширните територии на днешна Украйна, Бесарабия и Молдава и в

днешна Унгария (провинцията Панония).

Този продължителен досег помежду им получил още по-здрава и трайна основа след

образуването на славянобългарската държава през 681 г. Славяни и прабългари заживели

при наличието на една обща, обединяваща ги власт, при наличието на едни и същи

задачи от вътрешно и външнополитическо естество. Сближавала ги главно общата цел

да се противопоставят на опасни врагове и главно на Византийската империя, с която

те водели продължителни и тежки войни почти през целия осми век. Общата външна

политика, намираща израз в съвместни военни походи, в защитни мероприятия по

21

укрепване на границите, в строеж на крепости и пътища, сближавала все по-плътно

двете етнически групи и създавала условия за преодоляване на битовата, верска и езикова

отчужденост. С една дума, наличието на обща държава бил основен и решаващ фактор

за развитието на етногеничен асимилационен процес между славяни и прабългари (Д.

Ангелов).

Изключително силен, но и болезнено-рязък тласък на този процес на славянизация

на прабългарите по форма, но и на цялостно-многостранната обществено-

икономическа, политико-идеологическа и културна по съдържание, не асимилация (Д.

Ангелов), а по силата на конкретни историко-социални предпоставки и обстоятелства

славянодоминантна взаимна интеграция на двата етноса и тъкмо по този ред и начин

и на ликвидирането като цяло на съществуващия до тогава културно-идеологически

дуализъм, основаващ се на стар племенен партикуларизъм (Г. Литаврин), дава масовото

покръстване от Свети княз Борис-Михаил Кръстител на прабългарите и славяните

през май 866 г., последвано много скоро от редица драстично-репресивни и даже направо

непоносимо-жестоки административно-правни мерки и действия, особено и специално

по отношение на прабългарите, именно които и превръщат взаимната интеграция в

славянодоминантна, а резултативната народност в славянска:

Въ лýт s т s [6366 (858)] Михаилъ цр ь изиде с вои брегомъ и моремъ на Болгаръı. Болгаре же оувидѣвше не могоша стати противу крс титисѧ просиша и покоритис

Грекомъ цр ь же крти кнѧзѧ ихъ и болѧръı всѧ и миръ створи с Болгаръı.

Въ лýт s т о з [6377 (869)] Крщ на бъıсть всѧ землѧ Болъгарскаӕ [ЛаврСп, 14,16]. 6371 (863). Богорис Симеон болгарский. Крещение болгар. У болгар был голод, и

Михаил, царь греческий, пошел на болгар воевать морем и водою, они же убоялись его. И

крестил царь Михаил князя болгарского Богориса и нарек его Симеон, и все вельможи

крестились. И после чего разошлись восвояси [Татищев 2009а, 28].

96. Точно так же обошелся он и с болгарским племенем. Народ этот, хотя вроде бы и

прежде обратился к благочестию и перешел в христианство, однако нетверд и непрочен

был во благе и подобен листам, колышимым и колеблемым малейшим ветром. Но

непрерывными царскими увещеваниями, торжественными приемами, а еще

великодушными щедротами и дарами заставил он их принять архиепископа и

умножить в стране число епископов. И вот через них, а также через благочестивых

монахов, коих призвал царь с гор и из пещер земных и послал туда, сей народ оставил

отцовские обычаи и дал уловить себя в сети Христа (ПродФеоф).

В началото и на първо място сред тези драстично-репресивни и даже направо

непоносимо-жестоки административно-правни мерки и действия стои най-вече

прогласяването от първия всебългарски църковно-народен събор, свикан в Преслав през

есента на 893 г. или пък на 28 март 894 г. (А. Калоянов), на славянобългарския език за

официален държавен и църковен език със забрана под страх дори от смъртно наказание

или продаване в робство да се говори на прабългарски език; забрана, преследване и д�