Отвъд кориците

14 февруари 2015г.

Дeнис Олегов Меги Петрова Яна Радилова

Стефания Спасевска

И ти не знаеш кой си и къде си... Виждаш само чужди светове. Платното е покрито със завеси от омайни платове. Под него криеш своята картина. Тя е твоят малък свят. Пазиш го с все сила, понеже други ще го разрушат. Ние, клуб "Отвъд кориците", Ви благодарим, че станахте част от нашето първо литературно четене. Стефания Спасевска Яна Радилова Меги Петрова Дэнис Олегов 14 февруари 2015г.

» Дэнис Олегов « Раздвоение Една душа, а личности две, създадени с ярък контраст. Ту съм плачещо малко дете, Ту съм изгубен в нищото глас. Разум един, а личности две. Помежду им заражда се спор. Ту съм корабокрушенец в море. Ту съм рицар смел на мотор. Тяло едно, а личности две ще са заедно до сетния час. Ту съм мъдрец, ту съм дете... Но няма значение, пак съм си аз... Зимно Събирам в своето съзнание хиляди мънички неща. Всяка капчица - терзание е нещо снежно във нощта! В миг затварям си очите. Мечтая пак за огнен пламък. В мен заскрежават се мечтите твърди и студени като камък. Помисли зимни ме обземат и всяко чувство замразяват. Различно всичко възприемам. Снежна е нощта... и покорява.

**** Една усмивка в тъмнината отключва желания съкровени. Една целувка в тишината океан от нежност споделена. Едно докосване красиво нараненото сърце събира. Две души са пак щастливи. Сияние във ръце побирам. Едно движение грациозно танц под капките на есента. Нежни думи, но сериозни в прочувствен стих за любовта... Аз и ти Погледите наши се откриха сред милиони светещи звезди. Електрони два обиколиха вечността, където... Аз и ти пречистваме душите грешни със изгрева и утринния бриз. Преоткриваме нещата днешни в нежността на малък лист. Ти, небесен ангел озаряващ със аура от чистота белееща моята природа възкресяваш, запалваш чувствата горещи! И нека тук си пожелая, сред милиони падащи звезди да бъдем вечно във безкрая само двама... Аз и ти!

Художникът Пламъчето в уличен фенер танцува, стъпки тропат по паважа... Четка по платно рисува неизвестни персонажи. Някой пише ред след ред, стихове за своята любима... Друг пък по-напред, се взира в нощната картина. А нощта е чудна, тиха... Всичко живо спи, луната се усмихва, затваря уморените очи. Четката и тук не спира. Смесва нереални цветове, а боята сякаш не попива – пренася те в чужди светове. И ти не знаеш кой си и какво си бил преди. Усещаш по краката боси морските вълни. Отгде се взе морето в този нощен град? Кога роди се слънцето, че да прогони вечерния хлад? Няма я луната вече, спи зад слънчевата светлина. Нейде от съвсем далече, се усеща утринна роса. Чува се грубото платно под четка ловка и умела. Държиш я, но контролът тя отдавна е поела.

забравяш за слънцето. И когато светлините на сета угаснат, когато луната и звездите са ни достатъчни, всичко оживява. Признавам, това е само творение на нашето тъй живо въображение. Но кажи, не е ли красиво? Тези несъществуващи цветове обагрят измисленото небе. Във вече нашия малък свят не съществуват неволя и тъга. Няма я злокобната светлина да покаже недостатъците. Има само тъмнина, прикриваща ги, показваща красотата на съня. Вървим по въображаемата пътека в нереалната гора. Невероятни птици пеят несъществуващи песни. Не е ли това една красива лъжа? Не. Лъжите са там, далеч забравени в деня. Тук има само истина, валидна единствено за нас двамата. Всеки ли си има такова чудно местенце? Уви,не. Ние сме късметлии, нека му се насладим. Не мисли прекалено много, остави се на течението да те носи. Но това ще свърши, нали? Ще се събудим и ще се върнем обратно там, от където дойдохме? Да. Виж-слънцето изгрява. Ще се преродим отново за да вкусим горчивината на света. Но няма ли вечерта да умрем пак?!? Аз и ти, отново хванати за ръка, ще се върнем тук при нашата въображаема пътека в тази прелестна нереална гора. Жадни за омайните несъществуващи песни на невероятните птици, ще затворим очи и ще се върнем. Светлината идва. Приготви се. Нашата нощтна разходка приключи. Моля те, не ме пускай, обещай ми, че ще се върнем тук заедно! Обещавам... Слънцето ни върна там, откъдето дойдохме.

Лунна поема Небето вечер е червено от светлините на града. Навън е толкова студено. Там, под пълната луна. Детенце самичко броди в търсене на топлина. По снега босоного ходи. Там, под пълната луна. Момиче насълзено чака и проклина пак света. С жален глас се тя разплака там, под пълната луна. Майка свири на пиано, мелодия тъжна за сина. Той дома напусна рано там, под пълната луна. Старец бутилката допива, тъй огорчен от самота. Мъка сърцето му обвива там, под пълната луна! Сираци гледат със надежда малка падаща звезда. Мечтата мислите повежда там, под пълната луна! Усмивка мила, но нетрайна смразява моята душа! Защо тази мъка е безкрайна там, под пълната луна?

Време Времето тече, все не ни достига. Мисъл ме влече, нищо не постигам. Животът продължава, какво ли ни вълнува? Умът ни се снижава без да се бунтува. Хората сме прости живота си хабим. Всички ние сме гости, а времето лети. $% Пропаганда във чиния екранът ни налива. Телевизионната кутия мозъка промива! Фразите удобни в ефира се изричат. Талантите природни от всички се отричат. Корупция подмолна мачка свободата. Хората неволно плащаме цената. Система нарушава правата ни човешки Никой не наказва нечии груби грешки. Всички уж сме равни, А някои с привилегии. Законите ни правни властват, но пределно...

В тъмния ъгъл на съзнанието Когато светлините на света угаснат Умираме всяка нощ. Изчезваме в мрака като сенки, като дим в мъглата. Студ сковава сърцата ни... А после,слънцето пробужда замрелите ни души. Ражда ни отново със своите златни лъчи. Звучи красиво, носи радост, но дали е така или всеки негов лъч дава живот на една сянка? Ето те и теб. Скиташ се сам на този свят под прехваленото слънце. То топли тялото ти, но не вледенява ли душата ти? Всеки нов ден ти носи новa неволя, нова грижа, болка и тъга. Виждаш нещастните ,подминаваш бездомните, загрижен единствено за себе си. Живееш за себе си и за близките си. Мирно и кротко твоята поробена от егоизъм душа води своя себичен живот. И ето, идва нощта – уж носител на беди и лоши помисли. Всеки ли се бои от мрака така както се боиш ти? Ти обичаш светлината,но дали си прав? Не мисля... Със спускането тъмата, изгрява луната. Нейната слаба светлина топли моето съзнание много повече, от колкото слънцето някога ще сгрее твоето. Не се чувствам заплашена нито нещастна. Напротив. Щастлива съм. Мракът позволява на ненаситните ми очи да виждат каквото си искат поради липсата на реална видимост. Тишината дава шанс на ушите ми да чуят тъй мечтаните звуци, които ежедневието потиска със своя шум. Сетивата ми се изострят за околния свят, нащрек за приближаваща реалност, докато се радват на магията на мрака. Боиш ли се? Недей! Ела с мен. Ще ти покажа красотата на нощта. Ще те науча да бъдеш щастлив, така както съм щастлива аз. Хващам те за ръка и потегляме двама в мрака. Зад нас остава светлият топъл ден пазещ изкривеното щастие, лъжите и реалността. Потапяме се в едно ново измерение. Усещам страха ти, но не ще те пусна да се върнеш. Вече си видял прекалено много от моя малък свят. Не си мечтал, смятам, за подобно изживяване. Дори най-смелите ти представи не са стигали до тук, нали? Нищо,всичко е на път да се промени. Зениците ти се разширяват от изумление. Колко красива е тъмнината! Ти не помръдваш, сякаш не искаш да признаеш как цял живот си грешил, но аз знам,че си го осъзнал. Не ми е нужно признанието ти представено в думи. Забравил за тревогите и болката ти се рееш в този така наречен сън, хванал здраво дланта ми и леко-полеко

» Стефания Спасевска « Умират само тези, които са живели Дай ми шанс да пробвам. Опитът е единствената пътека към успеха. Лъкатуши, убива на босите ми стъпала, а вятърът брули лицето ми, но не ще се върна, веднъж поела напред. Ще се засиля, ще се затърча стремглаво към хълма, най-близък до небето, а стигна ли до него, ще спра. Погледът ми ще намери отражението си в звездите. Аз съм едно невинно дете под синьото небе и търся отговори на милион и един въпроси. Аз съм едно дребно създание, копнеещо за крила, мечтаещо за свобода. Гледам ненаситно грейналите небесни фенери, а те ми се усмихват някак жално. Крият в себе си отговорите, за които жадувам, но безгласни, те не могат да споделят знанието си с мен. Ще седна, ще почакам. Няма страшно! Ще се научите да говорите, звезди! Аз не бързам-имам вечността. Не ще умра, тъй като умират онези, които са живели. Аз не съм живяла без знанието, не съм живяла без свободата. Ще чакам тук, на хълма най-близък до небето, а вие все тъй мълчаливо ще отразявате ненаситния ми поглед. Здравей,мечтателю! Здравей, мечтателю! Как я караш? Лети ли времето или се тътри по хълм? Брули ли вятър лицето ти или те галят топли лъчи? Какъв е светът там вътре в душата, в сърцето, в ума ти. Какъв си ти? Сняг ли е, дъжд ли това в очите ти-тъй небесно сини, но помрачени, уви? Беснее ли вятър, играе ли детинска вихрушка, или е плахо и тихо там нейде под плътската ти обвивка? Искам да знам, любопитна съм до безкрая и отвъд. Не прикривай лудостта ... Ти направи всичко откачено, мечтателю и не се преструвай, че току що си открил разума. Остани безразсъден – нека ураган се вихри в душата ти и нежни снежинки да прехвърчат в очите ти. Не изпразвай съществото си – не ставай кух като другите!

» Меги Петрова « Един кален октомври Красив слънчев Майски ден. Птичките пеят, ветрецът подухва топло... Не... истината е, че е Октомври, мрачно е и вали. Няма птичи песни, а вятърът далеч не е топъл. Аз се разхождам в Борисовата, както обикновено правя в петък вечер. Капките дъждец се лепят по очилата ми, жадуващи почивка след дългия си път. Аз крача бавно, лежерно. Въпреки сивотата на деня, в душата ми е слънчево и топло. Подскачам и подсвирквам непозната мелодия. Не гледам къде вървя и изведнъж наджапвам в гигантска локва. Засмивам се на глас и се завъртам весела. Хора почти няма. Свили се на топло под одеалцата си, отказват всяка покана за излизане. Малцина сме смелчаците изпречили се на дъжда с шапка на глава и без чадър. Не вярвам в чадърите. Винаги съм обичала това време на годината. Мъглите настъпват, става мрачно, София е сякаш празна. А дърветата, след всеки по-силен повей на вятъра, се сбогуват с още едно от своите приказно пъстри листенца. Тъжно е, но на мен ми харесва. Харесва ми да скачам в локвите, да си тананикам, без да бъда гледана изпод вежди от тълпи минувачи. Харесва ми и това, че е петък! Кой не обича петъците?! След цяла седмица в училище повече се радвам на петъците, отколкото на всеки друг ден. Поглеждам часовника си и разбирам, че закъснявам. Усмихвам се, защото знам, че и да не бях се връщала до вкъщи два пъти, пак щях да закъснея... това съм аз, все пак. Фигурата на увит в шал човек се изпречва на пътя ми и ме прегръща. Гълъбът, чакал търпеливо в мъглата, топли ръцете си, обгръщайки с тях лицето ми. "А сега на къде?" – пита хлапакът побутвайки ме с рамо. "Има ли значение? Нека просто вървим!" – и поемаме през завесата , която добрият стар Октомври ни е подарил.

Мигове Слънцето бавно се скрива зад високите дървета в Борисовата градина. Прохладният есенен вятър навява спомени за отминалото лято. Ароматът на карамел, сухи листа и желание за живот се вплита в нежна спирала с детския смях и птичите песни. Аз и Боби седим на паметника на деветосептемврийската победа и наблюдаваме пъстрия свят от високо. Едвам се качихме, но пък си заслужава. Последните лъчи на слънцето с мъка се изплъзват над високите дървета в далечината. Като огнени ръце, опитващи се да се доберат до нас; като протягащо се дете на светлината; като баба, сбогуваща се с внучетата си… Затварям очи и се усмихвам. Мисля за нежността, с която старата звезда ни казва: “Лека вечер, деца мои – ще се видим утре.” С допир на дантела тя ме милва за последно и след това си отива. С нея си тръгва и топлината. Намятам се с отпуснатото ми на заем от моя другар яке. Така е по-добре. Седим по турски и говорим за живота, за лятото, за топлината и студа. За черни дупки, далечни галактики. Пеем стари, забравени от времето песни. Спомняме си игрите, които сме играли и думите, които сме обичали. Мислим на глас, смеем се и плачем. Още едно лято си отиде. - Ще дойде ново! – опитвам се да се успокоя аз. Но думите ми не помагат. И двамата осъзнаваме, че моменти, като този сега, само след миг ще се превърнат в спомени и никога, никога, никога няма да се върнат същите. Нищо никога не се връща такова, каквото е било – времето ни променя. Първите деца на нощта проблясват на вечерния небосвод. Едва, две, три… надпреварваме се кой ще види следващата ярка звезда. Като две деца, безгрижни и щастливи ние клатим крака от ръба, два и повече метра над земята. Не знаем какво е страх, но знаем какво е живота – живота е сега. Този миг, този прелестен момент на непринудено щастие. Това е животът. Кратичък, напълно достатъчен.

Жената в мен напира Жената в мен напира – след миг ще се излюпи! Не иска да умира, затворена в черупка! Още тласък – и детето ще строши! А то е неразкрита теменуга, спи примирено – и кому е нужно безгрижната му дрямка да руши?! Но тя приижда с пагубен замах, стремително щурмува своя свян! И грях е, и възторжен блян – да победи последния си страх! Напира в мен жената – Дали ще се излюпи? Май цял живот черупката ще чупи.... Отприщен порив „Не ти е било писано“ – долавям тайнствен шепот... А кой слепец написал е живота тъй нелепо?! Кой дръзна да отнеме на рибите крилете, с които да преплуват небесата? Кой ни лиши от време да бдим в небитието, отприщени от гнета на съдбата?... Душата ми разкъсана отчаяно въздиша: „Не ти е било писано света да пренапишеш!“

Мак и маргаритка Полето затаява дъх в миг на любовно опиянение: две влюбени цветя копнеят да се сплотят в единен стрък. Блещукат утринни сълзи по нейните гальовни бузи, а той се изчервява, гузен, че друга му принадлежи. Сърце дели ли се на две? – отчаяното цвете пита. Но страстно изведнъж полита и пада в нейните ръце… Приключи обичта им с крах. Но прелестна е тази битка: за пръв път мак и маргаритка извършиха любовен грях. Самотна звезда Безкрайни преспи сняг в необозримата пустиня, над тях звезда самотна главата си навежда. И стъпката едничка на избягала година е спомен мимолетен за трепетни надежди. Къде изчезна сянката на припкащото детство? Заглъхна ли викът на странстващия пътник? Забравено е миналото. Бъдникът приветства прииждащото време с образ смътен. Но будната звезда ще се спаси и ще възкръсне – проблясъкът едничък на непрогледни нощи. А дирята от кишавия сняг ще се откъсне и нови светове ще търси с устрем мощен.

- Тъкмо да не ти омръзва – отбелязва през смях Божидар и скача на крака енергично. Запява поредната песен, щъкнала в главата му, незнайно от къде. Не знам текста, но запявам с него. Кому е нужен текст, когато песента е в теб самия. Ти я усещаш – топлината в сърцето, сълзата стичаща се по бузката ти… Казвам се октомври Казвам се Октомври. И съм тъжна. Есенна съм някак. По душа. Правя облаците страшно многодъждни. После сядам на небето и мълча. Късам жълтите листа с ръце от вятър. (Просто нямам маргаритки. А пък днес много ми се иска да узная Той обича ли ме... Или не.) Тук-таме закачам малко слънце. Вместо пръстен или обеци. Хладно ми е, сякаш, на разсъмване. И покривам раменете си с мъгли. Казвам се Октомври. И съм тъжна. Влюбена до лудост във Април. Няма как сезонно да се свържем... Извинете ме... Ще завали.

Пазарът на чувствата - Вярваш ли в прераждането? Аз да… и някога сигурно съм била птица. Или ще бъда… да – някога със сигурност ще бъда птица! Птиците! Птиците са любовта ми! Винаги съм ги обичала! До една! Няма птица, която да не харесвам! Те са свобода! Те са всичко! - Ами гарванът? – попита ме, но вече знаеше отговора. - Най-много обичам гарваните, да… и гълъбите… но, о, гарваните! Тези черни, грозни и тъжни създания…Обичам ги! Може би точно заради всеобщото мнение за тях – как били убийци, черни като самата Смърт, лоши като Дявола. Може би точно заради всичко, което се говори… те имат нужда от любов- аз им я давам! Давам им я цялата! Знаеш ли… винаги това съм правила. Разбитите, раздраните, ранените души винаги са ме привличали… видя ли ги – става ми ясно. Искам да съм там за тях и да ги прегърна… ако щеш и само това… но да имат някой до себе си. Разбитите души – те са ми слабост. Разбираш ли, винаги съм искала единствено хората да са щастливи. Всички хора – до един. Искам да са цели… да са добре и да се усмихват. Затова съм аз… за да им давам от себе си, за да ги усмихвам поне мъничко. Това е, което искам да съм. Да съм усмивката на нечие лице, добротата в нечие сърце… искам да съм спасение, надежда, да лекувам, да градя… искам… абе искам да са щастливи! - Знаеш, че така раздаваш собствената си душа, нали… накрая нищо няма да остане от теб… ще си навсякъде и никъде. Ще си всичко и нищо. Щастлива и нещастна. Сълза и смях… това няма да е живот, Меги… това ще боли – ще те разбие, ще те съсипе… - Няма, няма! Аз… нали ти казвам – затова живея! Раздавам душата си на пазара на чувствата – без въпроси, без съмнения! Тя ще отиде където трябва, при когото трябва. Тези парченца живот, частици душа, капчици разтопено сърце… ако си стоят в мен, ако си ги пазя в човешката си кутия от кости… за какво биха ми били? Защо би ми било да живея? И ако някога успея, ако някога накарам поне едно сърце да трепне, ако спра една сълза или пък ококоря едни очи от смях… Да му се не види – тогава ще съм истински

» Яна Радилева « Есенен повик Листата тихо капят – ронят се от скършените вейки на душата. В листака се разтапят спомени - отърсени от пясъчното лято. Стъблото плахо трепва – стреснато от голия си огледален облик и спотаено шепне ехото на есенния носталгичен повик. Признание С теб съм толкова нежна – по-гальовна от пясъка, милващ знойните длани на лятото. Като пряспата снежна се разтапям от блясъка на мечтата за твойте обятия. Пух тополов да бях – не бих се понесла от въздишката силна на бурята. Но политам без страх към простора небесен, щом ме стрелнеш със своите думи. Не съм буен пожар, а кибритена клечка – с нежни пръсти драсни ме и спри. И с нестихваща жар ще пламтя до теб вечно, и ще пръскам любовни искри!

красиво минало – поискало да се върне… да си тръгне. И в това си неистово желание скъсало хартията. Милион малки парченца се посипали по пода- реки от разпилени надежди, морета от копчетата на любовта. Момчето избрало оковите. А парченцата опаковачна хартия и до днес са разпилени в магазина. Чакат някое ново момче, с поглед-есен, да дойде и да ги събере… Душевен пожар Малко по малко ние умираме. Всеки ден, независимо дали искаме или не. Губим се. Губим себе си. Много хора смятат, че има нещо във въздуха, който дишаме, мръсните газове от колите, стресът, радиацията. Но не убиваме ли ние сами себе си? Ден подир ден. Малко по малко. Чезнем и не можем да направим нищо по въпроса. Защото просто се рушим. Света се стоварва на главите ни. Разпадаме се. Не димът от колите, а този излизащ от подпалените ни души ни убива. Защо? Защото нямаме причина за съществуването си. Рушим се. Кръвта нахлува във вените ни, гореща, димяща, мръсна от саждите. Изгаряме. Ние сме сламата под силното лятно слънце. Искра, след това втора. Пожар. И изгаряме до основи, повличайки със себе си цели гори и поляни. Но докато огънят на ливадата може да бъде угасен, то този у нас не може. Той гори, оставяйки ни на предела- едва дишащи. И тогава ни дава избор- можем или да се оставим на смъртта, или да изберем да се мъчим в пламъците докато от нас не остане само пепел. И в двата случая умираме. Вятърът отвява пепелта ни, няма и следа от нас. Чезнем. А на наше място пораства нова трева, която след време ще изсъхне, за да може слънцето да я запали отново. Кръговрат? Обречени сме да чезнем. Без спомен за нас, без следа, без душа, без пътеки, които да сме оставили. Горим, изгаряме, умираме и отново се раждаме. Всеки ден, малко по малко. Души, по-черни и от катран, лесно запалими.

щастлива! Защото ако те – разбитите, захвърлените, нежеланите, отритнатите, съсипаните…Боже Господи – ако те са щастливи и аз ще съм! Обичам гарваните, Дени…тъжните им черни, дълбоки, празни, истински, вечни, изгубени погледи… обичам ги! Грабете от мен, гарвани! Хранете се с душата ми и не му мислете! Пазарът на чувствата е отворен денонощно! Просто дим Алкохолът прониква в кръвта ни. Глътка след глътка се чувстваме все по-живи. Забравяме болката, помним само смеха. И кой ни е виновен- сами го искаме- забрава. Да ни няма за нощ. Да изчезнем сред алкохолните изпарения. Мъгла от съмнения. Искаме промяна – получаваме разочаровние. Искаме любов – получаваме изгаряния. Болка, болка, болка, щастие, болка. Що за живот- без смисъл? Бирата прави усмивките ни такива, каквито никога не са били; водката спира мисълта ни; уискито ни напомня, че имаме сърца. Туп-туп-туп. Димът от горящите ни души убива съзнанието. Защо ни е любов, когато тя носи само тъга? Защо гледаме звездите – отдавна избухнали сърца от разтопено желязо? Какво са цветята, когато няма с кого да споделим аромата им? Какво съм аз, когато теб те няма? И какво си ти, щом без теб съм просто дим?

Магазинчето "На края на света" Има едно мъничко магазинче “На края на света”. В това магазинче – всякакви неща – от миниатюрни чаркове за часовници до гигантски стари ръждясали печки, непотребни никому повече искрици живот. В това мъничко магазинче, където сякаш всичко е просто захвърлено преди милиард години, има една стара като любовта дървена масичка… а на масичката – разкъсано парченце опаковачна хартия. Някога, разбира се, тя – хартийката, бе била част от красива цялост – червени и златни нишки рисуващи цветя, звезди, птици и капчици дъжд покривали същността й. А в самата й среда – сърце. Голямо, кървавочервено, очертано с бяла дантела и любов. Сърцето, изгарящо за живот и топлина, бе попаднало под погледа на влюбено момче. То – момчето, с очи като карамелена есен – бе тръгнало да търси подарък за любимата си. Сам`o не знаело какво да й подари, че тя да го забележи… да се спре при него и да се влюби в душата му. Трябвало подаръкът да е специален – сърцето на момчето и нито сълза по-малко. Но не можело, Есенното, просто така сърцето си да й даде. Скитало се дни и нощи, мислело и плачело… на господарката любима как сърцето си да подари. Било вече лято, минало се много време- две години кога били изтекли откакто момчето се скитало без сърце. И е го сега – на кръстопътя… там където се пресичат улици “Бъдеще” и “Минало”. Там се намира нашето малко прашно магазинче. Хлапето никога не било стигало чак до Там. Ново му било и трудно се ориентирало. Като в пясъчна буря… вървяло към светлината, надявало се да не е отражение. Със страх натиснало старата дръжка на магазинчето. Вратата, от години не отваряна, проскърцала от болка. Защо му било на момчето да влиза в този магазин…точно до него – хей ги един до друг наредени безброй блестящи витрини и пищни украси. Но ето го нашия юнак на входа на магазина със скърцащите врати. На входа, точно до ръждива табелка с надпис “Може би бъдеще…” и лавица с книги, пожълтели от чакане. Той, милият, нямал сърце… но ако било друго, то щяло да се разтупти. Първата му крачка разтърсила пода и

разлюляла полилея от цветно стъкло и кристали. С втората си крачка Искащото попаднало на малка фигурка на птица. Черен гарван от стъкло – сега на прах. Младежът бе оковите строшил на старостта и черната птица отлетяла към забравата. Момчето трепнало… нещо в него се размърдало. И ако не сърцето… тогава какво? Душа, надежда? Краката му стъпвали вече по нежен балдахин. От кога?! От кога не бил навлизал някой толкова навътре в магазина? Месеци? Години? Колко звезди – изгорели, колко лета – отлетели, колко дъжд се бил изсипал, колко луни се били търкулили, колко надежди – изгорели под жаркото слънце? Момчето вече горяло само по себе си! Искало да открие! Знаело, че ще открие това, което търсело! Тук и сега или там и тогава?! Тичало, провирало се през претъпканите секции, прескачало купчини… събаряло, но без време да подрежда наново… Бързало! Искало! Знаело! Е там била! Точно пред очите му. В самото сърце на магазинчето. Обградена от три страни със “Спомени”, “Нищета” и “Поезия за разлюбени”. Малката дървена масичка, а на нея- прелестната ни кървавочервена хартия! Сияеща в целия си блясък и разкош. Цяла-целеничка… е, не съвсем вярно – единият й край- малко овъглен… тук- таме някоя драскотина, а и от дантелата още тогава липсвали части… но било красиво и достатъчно голямо парче – тъкмо като за момчешкото сърце да се побере. На Вълчето му домиляло… погалило хартията с грубите си, набраздени със спомени ръце а тя потрепнала. Потрепнала хартийката и се влюбила в докосването. Влюбила се, милата, в есенните очи на момчето, в разбитата му душа, в дупката, където някога било сърцето му. Искало парченцето, да излекува тъгата на момчето. Да върне усмивката на чистото му лице и да запълни празнината в света му. И на момчето се дощяло същото. То поело листа хартия в ръце и дълго го дължало до себе си. Вдишвало аромата на хартията и си представяло, че Господарката Луна го освобождава. За миг дори забравило за какво било дошло… просто искало да остане там – на топло и уютно. Стояло момчето, стояло и вдишвало до забрава от хартията. Но с идването на нощта, Луната изгряла… и хлапето си спомнило. Спомнило си миналото. Старото