34-ти Ген ключ - genekeys-bulgaria.com‚и Ген ключНасилване – Сила...

34-ти Ген ключ

Насилване – Сила – Величие

Дилемата да се опитваш

Изворът на силата

1

www.genekeys-bulgaria.com

Сянката – Насилване

„Прави или не прави – няма опитвам!”

Насилване… Ето една сянка, която съм убедена, че всеки един от нас познава много добре и с която често се сблъсква в живота си. Ген ключовете са архетипи, които в повечето случаи наистина няма никакво значение дали притежавате в профила си или не. Когато някой ме е попита какво са ген ключовете, винаги съм ги описвала като разгръщане на добродетели и ако успееш да развиеш, дори и един от тях, без значение дали той присъства в някоя поредица, животът винаги се променя към по-добро. Да, на индивидуално ниво, някои от тях ще бъдат по-застъпени в ежедневието ни, заради конкретните уроци, с които се разгръща нашата съдба, но от колективна гледна точка, понякога ми се струва, че някои преобладават, особено тези, които са свързани с оцеляването ни като вид и комуникацията помежду ни. За мен, 34-тият ген ключ е един от тези архетипи, не само защото съм убедена, че почти всеки човек на тази планета е подвластен на сянката му, дали като насилва себе си или като се почувства насилен от някой друг. Другата страна на същата монета е, когато ние самите се опитваме да насилваме съдбата, живота и другите да вървят в посоката, която се определя от субективните лични представи на умовете ни как трябва да се случват нещата. А ние в повечето случаи много добре знаем как трябва да се случват нещата, нали?

И точно тук се крие ключът към дарбата на силата, който сянката на насилването не може да види в глухотата си. Насилването винаги идва от ума, а силата идва от корема. Оставете тези редове да проникнат в осъзнаването ви и обърнете внимание на усещането, което те будят във вас. Дори и да не разбирате какво точно означават в този момент, просто ми се доверете и ги почувствайте, без да ги осмисляте. Обещавам ви, че малко по-късно ще се върнем към тях и всичко ще придобие повече смисъл, но засега, просто почувствайте силата зад думите или пък може би насилването да разберете какво означават точно в този момент.

Сега нека се върнем към сянката на насилването, за да разберем какво точно означава този архетип и какво стои зад него. 34-тият ген ключ олицетворява индивидуалната жизнената сила и енергия в нашия геном. Измежду 64-те, ще откриете няколко ключа, които засягат темата за жизнената енергия – от къде произлиза, как се употребява, в какво се влага, как се създава и как се подхранва. Един от тях може би вече познавате много добре – 38-мият ген ключ с неговата сянка на борбата, дарба на постоянството и сидхи на честта, който ни учи как да откриваме правилните битки в живота си и как да избираме в какво да влагаме енергията и себе си. Друг подобен архетип е 40-тият ген ключ с неговата сянка на изтощението, който ни разказва как точно функционира нашият източник на

2


енергия, от какво я черпим, как се създава и как можем да я подхраним, за да не се изтощаваме и изхабяваме преждевременно.

А самият 34-ти ген ключ е потокът на тази енергия – на жизнената сила, която циркулира в телата ни и той прекрасно описва как я използваме. Тук не става дума толкова в какво избираме да влагаме силата си, което е по-скоро във владението на 38-мия ген ключ, а как точно го правим. Насилваме ли или проявяваме силата си? Неслучайно казвам проявяваме, а не използваме, защото второто често ни завлича директно в сянката на насилването. Насилването е точно това – да употребяваме сила, за да направим така, че нещата да се случват в живота ни, когато те не искат да се случат по определен начин от само себе си или просто не искат да се случат въобще. 34-тият ген ключ е един много древен архетип, който символизира вътрешната сила във всеки човек и тук не става въпрос за силна страна, силен характер, воля или нещо друго, а за самата надигаща се физическа сила, която ни поддържа живи. Заради нея се храним, заради нея дишаме, заради нея взимаме решения, заради нея се движим, защото и тя самата се движи вътре в нас. Тя ни адаптира, тя ни развива, тя ни предпазва да не изчезнем. Затова и основната ѝ директива е оцеляване – запазването на живота в един организъм, поддържането на неговата сила.

И тази сила е несъзнателна, което на нивото на сянката може да се превърне в огромен проблем, когато тя не осъзнава каква разруха причинява по пътя си, докато се опитва да мине оттам, където не ѝ е мястото, не пасва и не може да тече леко. За да си го представите по-добре, нека вземем дишането за пример. Ние в 90% от времето си не сме съзнателни за своето дишане, то просто е нещо, което се случва в нашия организъм. Ние можем да му повлияем, когато обърнем фокуса си към него, но когато спрем да му обръщаме внимание, това не означава, че спираме да дишаме, нали? Под влияние на стрес, то става плитко, повърхностно, учестено и не обогатява телата ни с достатъчно кислород, което бавно и постепенно ги разрушава отвътре. Може и да знаем това ментално, но докато то се случва, ние реално не можем да усетим самите последствия, освен ако не ги видим постфактум под някаква форма. Ето това е прекрасен пример за сянката на насилването, в която се насилваме да правим нещо, на което тялото ни се бунтува и съпротивлява и ние не осъзнаваме ефекта. Такава е и силата на сянката в този ген ключ, който е несъзнателен за себе си на всичките си вибрации. И тук е хубаво да споменем, че всяка сянка е някаква форма на насилване, в която се насилваме да правим нещо, което върви срещу собствената ни природа, затова може би забелязвате колко брутална може да бъде тази сянка точно заради факта, че ни е толкова трудно да я видим и тя е нещо като перманентно фоново състояние в нашето ежедневие.

Но нищо в живота не се появява без причина. Някога, много отдавна, тази сила е била импулсът, който е изправил гръбнака ни и е създал човека от маймуната. И тя, всъщност,

3


не е нищо друго, освен импулса на самата еволюция да оцелее. Нищо не може да оцелее, ако не се движи, развива и адаптира, защото всичко, което го заобикаля прави същото – нищо не е статично, всичко е вибрация, всичко трепти. Оттук идва и нашето предизвикателство с тази сянка. Всеки от нас притежава тази сила, ние не можем да избягаме и да се скрием от нея. Тя не се включва или изключва, тя не изчезва и не се появява. Тя само се канализира, а единственото, което варира, е нейният интензитет, който зависи от това колко пречки ще срещне по пътя си и какво ще се случи, когато ги срещне. Ще се блъска ли в стената или ще намери начин да я преодолее, без да се хаби напразно.

След това въведение, вече можем да се върнем към онези криптирани изречения в началото. Насилването винаги идва от ума, а силата идва от корема. Силата принадлежи на цялото ни тяло и извира право от неговия център (корема), но умът често си мисли, че е неин господар, защото е развил умението да я използва „съзнателно”. И все пак, точно това е големият парадокс в този ген ключ. Нашата сила е несъзнателна за себе си на всяко едно ниво или по-точно, интензитетът, с който тя се проявява. Как да използваме нещо в своя полза с ума си, когато не осъзнаваме целия му потенциал? Как да видим последствията върху телата и живота си, които умът пропуска, защото е толкова силно фокусиран върху целта, а не върху проявлението на силата ни в този момент?

Умът е устроен да има цели, той е устроен да мисли праволинейно. Той събира логична информация, за да знае какво трябва да направи, за да стигне от точка А до точка Б, но той може да го направи само, ако вижда и познава пътя пред себе си. В противен случай, той се обърква, непознатото е плашещо и той не знае как да реагира, затова избира да използва силата на телата ни, за да постигне целите си така, както той си знае. Той прескача една много по-висша и ефективна интелигентност – тази на телата ни, която поне на този етап от нашето развитие е неосъзната, тъй като е доста по-абстрактна от жадния за логични обяснения, обосновани доказателства и факти ум. Затова сянката на насилването се появява всеки път, когато се опитваме да определяме и направляваме собствената си съдба, мислейки си, че знаем каква е тя.

Тук се появява една много красива взаимовръзка между 43-тия и 34-тия ген ключ, които са част от така наречената група кодони „Пръстена на съдбата”. В нашата генетика, кодоните се групират спрямо аминокиселината, която кодират, а всяка аминокиселина ръководи определени аспекти от живота ни, посредством фини химични процеси в тялото. На високите вибрации, тези процеси или ще ни отворят за по-висшия потенциал и скритите качества в гените ни, или на ниската вибрация, ще пречат на оптималната функция на нашето тяло. Двата аспекта в Пръстена на съдбата символизират потока на еволюцията (34-тия ген ключ), който ни тласка да вървим напред и да сбъднем съдбата си,

4


като ни дава нужната сила, и потока на инволюцията (43-тият ген ключ), чиято дарба ни вади от самовглъбената ни глухота и ни праща прозрения за това какъв е най-добрият начин и път да я следваме. Затова може би вече разбирате колко глуха може да бъде сянката на насилването, когато съдбата ни се ръководи от сенките на тези два ген ключа. Прозрението (дарбата на 43-тия ген ключ) е на цялото ни същество и в основата си, то винаги ще вземе предвид всичко, което го заобикаля като така му придава неимоверна сила (дарбата на 34-тия ген ключ), но в глухотата си, ние не можем да чуем нищо друго освен твърде ограничените познания на нашия ум и единственото, което правим е да насилваме живота и собствената си съдба, от тази много, много тясна перспектива за света. Или по-скоро, се опитваме, защото животът и съдбата не са нещо, което може да бъде насилено лесно, ако е възможно въобще.

Така стигаме до дилемата на този ген ключ – дилемата да се опитваш. Замисляли ли сте се какво означава да се опитваш и колко често тази думичка се появява в мислите и изказа ни? Опитвам се да свърша или направя нещо, опитвам се да се променя, опитвам се да се справя, опитвам се да водя по-здравословен начин на живот, опитвам се да не се нервирам и да не се ядосвам, опитвам се да си свърша работата и да си спазя сроковете, опитвам се да си изпълнявам обещанията, опитвам се да не закъснявам… опитвам, опитвам, опитвам! И какво като се опитвам? Какво, всъщност, правя, докато се опитвам? В крайна сметка правя ли нещото или не? Ако го погледнем от тази страна, има само два варианта – нещо или се прави или не се прави, а опитването е някаква странна концепция по средата, в която не успяваме да видим кое от двете е вярно в дадения момент.

И в този ред на мисли, опитването означава две неща – че не правим едно нещо, а само се опитваме или че го насилваме да се случи, когато то не става от само себе си. Всичко идва от едни представи, които сме си създали, за това как трябва да се случват нещата и какви трябва да бъдат. Затова се опитваме да ги правим, без да се замисляме, първо, дали това ни се отдава, второ, дали това е начинът и трето, какви са другите варианти и въобще има ли такива. А варианти и различни ситуации винаги има, все пак, нищо не е праволинейно.

Нека дадем един прост пример как работи това. „Опитвам се да не се ядосвам!” Чудно! Ето едно прекрасно намерение. Никой не иска да се ядосва, ние искаме да сме спокойни, стабилни, да не си тровим нервите. Е да, де, ама нещо става и се ядосваме. Тогава си казваме вълшебното изречение – в момента се опитвам да не се ядосвам. Ама сме ядосани и това, че се опитваме да не бъдем, няма никакво значение, защото вече правим това, което се опитваме да не правим, а то си се случва. Затова ние започваме да се насилваме да не го правим и се опитваме да го потиснем, като така вървим срещу собствената си природа. Не отчитаме защо се ядосваме, не вникваме в тази енергия вътре в нас, опитваме се да я прикрием някак си, но тя си е там и си действа вътре в телата ни.

5


Насилваме се да сме нещо, което точно в този момент не ни идва отвътре да бъдем – а именно, да сме спокойни. Така въобще не отчитаме факта, че може би има защо да сме неспокойни, може би има защо да сме ядосани и ние трябва да уважим това чувство в себе си като го позволим и видим какво то иска да ни каже. Но, не, опитваме се, защото така трябва, защото не е хубаво човек да се ядосва, особено, ако умът ни казва, че в момента се ядосваме за глупости, а разбираш ли, не било нужно…

Нека сега дадем друг пример, в който не се опитваме да се спрем, а да направим нещо. „Опитвам се да си спазвам обещанията…” Още едно прекрасно намерение. Хубаво е човек да си спазва обещанията и това е страхотен плюс в характера на всеки. Но какво всъщност означава това? В крайна сметка, спазвате ли си обещанията или не? Най-вероятно някои спазвате, а други не. На всеки се случва и вината невинаги е наша. Понякога, обстоятелствата не ни позволяват да спазим дадено обещание. Друг път даваме обещания, които впоследствие се оказва, че ни идват в повече и за нас е най-добре да ги нарушим. Но отново си казваме – „НЕ! Аз искам да си спазвам обещанията винаги! За мен е важно да ме приемат като човек, който си държи на думата! Аз съм такъв човек!” и се поставяме в рамка, че винаги трябва да си спазваме обещанията, независимо какво се случва и какви са независещите от нас обстоятелства. Умът ни си има цел! Затова се опитваме. Като се получи страхотно, като не стане – провал и разочарование, но преди да не стане, ние сме се насилили до краен предел да го случим. Така пак вървим не само срещу себе си, а и срещу самия живот, който ни показва, че рамките, в които се поставяме и целите, които си имаме, за него нямат абсолютно никакво значение. В този случай отново се насилваме да правим нещо, което не иска да се случи от само себе си. Ако можем да изпълним обещанието си, ще го изпълним, ако не можем и не искаме, няма. Толкова е просто. Какво е това „опитвам” тогава?

„Опитвам” е неувереност и насилване. Когато се опитваме да направим нещо, това е сигнал, че не сме сигурни, че ще успеем. Че някъде в нас съществува съмнение, че ще се справим. Че има някаква съпротива, дали отвътре, дали отвън. Оттам идва и насилването, ние се насилваме да се опитваме, вместо да вложим силата си в самото правене, за да видим какво ще стане, без да се поставяме в рамка. Ето това трябва да видим – че нашето „опитване” винаги е директно свързано с конкретен резултат и начин той да бъде постигнат, а не с настоящото действие и неговия смисъл точно в този момент. Наблюдавайте кога думичката „опитвам” се появява в съзнанието ви и потърсете сянката на насилването. Тя обикновено ви сигнализира за един от два модела на поведение – съмнявате се в себе си и в способността на собствената си сила (потиснатият характер) или се опитвате да наложите силата си върху нещо, което не иска да се случи и ви оказва съпротива (реактивният характер). „Прави или не прави – няма опитвам!” или казано по друг начин – когато става, става, когато не става, не става, други варианти няма!

6


Дарбата – Сила

Лесното е правилно

Разликата между дарбата на силата и сянката на насилването е много тънка, но в същото време и силно осезаема. Енергията и на двете места е абсолютно една и съща. Както казахме по-рано, това е силата на телата ни и тя не е обвързана с мускулна маса, тегло, генетична предпоставка или каквото и да било друго, а с енергийния поток вътре в нас – с нашата жизнена сила. Затова разликата е, че на нивото на сянката ние насочваме своята сила с умовете си, като потискаме нейното проявление или като я употребяваме върху нещо, а на нивото на дарбата, тя извира напълно естествено от нас в отклик на настоящия момент и обстоятелства. Тя се влага точно толкова, колкото е нужно, където е нужно и когато е нужно и това се случва напълно несъзнателно. Освен това, проявлението на силата невинаги е свързано с някаква активност. Доста често, тя е свързана с изчакване да се появят правилните условия и тласък от самия живот, който да я подпомогне и подсили още повече. А резултатът е пълна лекота и плавност в действията, заредени с тази сила, защото тя не насилва, тя се съобразява и откликва на това, което среща по пътя си. Тя не се опитва да постига, тя прави. Тя се слива напълно с действието, което извършва и двете неща стават едно неразривно цяло.

Затова ключът към тази дарба не е в контрола над самата сила, а в това да станем съзнателни кога и къде тя среща съпротива и да се научим как да откликваме на тази съпротива, вместо да ѝ реагираме с насилване. Великият китайски мъдрец Джуандзъ е казал „Лесното е правилно” и тази голяма истина стои в основата на дарбата на силата. И тук не става въпрос за това да се оставите на живота и другите да ви подхвърлят в различни посоки, а да се настроите към всичко, което ви заобикаля и да откриете къде и как вашата енергия тече най-леко и най-безпрепятствено. Това означава също и да отворите всичките си сетива, за да можете да видите всяка една форма на съпротива, за да спрете да насилвате сляпо и да се вслушате в нея. Това е умението да действаме в хармония с природните сили, както вътре в нас, така и извън нас и да не им се съпротивляваме, което автоматично означава да не се съпротивляваме на потока на живота и вътре, и извън нас. По ирония, това е най-лесното нещо за нашите тела, но за умовете ни може да бъде най-трудното нещо на света.

Нашата жизнена енергия знае къде точно иска да отиде и тя винаги избира най-лесния път, който е там, където животът ѝ показва, че може да мине. Но ние ѝ нямаме доверие, защото тя е нещо абстрактно, защото не можем да я предвидим и трябва да ѝ се оставим. Проблемът, както обикновено, е в главите ни и в една истина, която ни е много трудно да разберем ментално. Тялото знае много повече от нашия ум, но тъй като умът е инструментът, който складира и събира знанията, ние не можем да чуем моментното

7


знание на телата ни, което се появява от цялостното му физическо присъствие на мястото, на което се намира. Тялото осъзнава и рефлектира влиянието на всичко, което се случва, докато умът много често, да не кажа винаги, взима своите решения на база предположения, догадки и придобит опит. Това, което ни убягва е, че умът не е устроен да взима решения самостоятелно, защото неговата база е твърде ограничена, въпреки че ни изглежда необятна заради огромната банка от знания, които е натрупал. Работата на ума, всъщност, е да наблюдава и анализира случващото се с нас точно в този момент и да ни го преведе на достъпен език, за да можем да го разберем, а не да управлява, защото той няма като как да знае със сигурност какво точно предстои да се случи. Тялото ни, обаче, знае с безумна точност какво точно се случва в този момент и точно тук можем да открием дарбата на силата - когато оставим тялото да откликва и се доверим на неговите знания, а не на някакви предположения и проекции.

Важно е да споменем, че дарбата на силата няма нищо общо с концепцията за външна физическа сила така, както я възприемаме в повечето случаи. За масовото съзнание, силата е употреба или демонстрация, което не е нищо повече от проява на сянката на насилването, която иска надмощие, независимо дали става въпрос за физическо или психическо такова. Силата, всъщност, няма нищо общо с показността, насилването, бруталността и агресията на нивото на сянката. Тя е по-скоро една заземена и тиха увереност, че можем да се справим с всичко, защото ние вече сме силни вътрешно и не просто сме, а го проявяваме непрекъснато, без задължително да го показваме умишлено. Силата не е нещо, което налагаме и използваме върху нещо, тя е увереност в собствените ни възможности. Увереността, че сме способни да преодолеем своите предизвикателства, сенки и страхове, когато и както и да се появят. Увереността, че нищо не може да ни извади от центъра ни, защото дори и да се разклатим за момент, той е нещо, което е неизменна част от нас и във всеки един момент, имаме силата да се свържем отново с него.

Нашата сила е енергията, която извира от телата ни и се влива в нашите действия и тя е един прекрасен криволичещ поток, а не лазерен лъч. На моменти, тя ще извира като буйна река, в други ще тече капка по капка през мънички процепи, но важното е, че зарядът ѝ не се променя, а нейният поток се определя не от нас, а от прохода, през който тя може да премине. Затова тя е там, независимо дали я демонстрираме или не. Тя е излъчване, без съзнателно намерение, въпреки че ние често прикрепяме нещо към нея. И всъщност, точно това представлява нашето сияние. То е онзи аспект от нас, от който се излъчва нашата собствена индивидуална сила, а дарбата в него се появява, когато тя е в хармония със заобикалящата я среда и когато нищо и никой не се опитва да я насили да прави нещо, което не ѝ идва естествено.

8


Силата, в действителност, не е нищо друго освен стабилност. Стабилността на самото движение, което е естествено продължение и съвършено отражение на енергийния поток вътре в нас. Това е една дарба, която много лесно можете да разпознаете в себе си. Тя ще ви кара да се чувствате стабилни и уверени, докато правите едно нещо и ще усещате как то се случва с лекота, без значение дали се изискват много или малко усилия. Тогава маневрите, които може и да ви се наложи да извършите и усилието, което трябва да положите никога няма да ви разклатят и изтощят, защото тази дарба се влага по най-ефективния възможен начин с размах и не губи енергия в опити, съпротива и колебания.

Когато се сетя за тази дарба, в главата ми излиза един много простичък нагледен пример, който съвършено описва нейното действие и динамика. Можете ли да нарисувате една права линия без помощни средства? Вероятността да успеете е много по-голяма, ако не го мислите и с едно бързо и плавно движение, оставите ръката си да го направи от само себе си, просто следвайки потока на самото движение. Сега се опитайте да го направите бавно, контролирайки натиска, скоростта, посоката и всичко останало. На колко места се разтрепери ръката ви? На колко места линията трепна? Колко пъти се разколебахте, че ще успеете? С този пример много лесно можем да видим увереността в самото действие, когато то следва естествения си поток. Сега нека онагледим стабилността, която се появява, щом движението е заземено, без това да ограничава неговата подвижност. Така ще покажем какво точно означава вътрешната стабилност, когато има опората на нашия център. Нека повторим този експеримент, но този път го направете по два начина – като подпрете ръката си, за да бъде по-стабилна и като я оставите да виси във въздуха. Е? Какъв е резултатът? За коя линия изразходвахте повече усилие, време и енергия? Коя се получи най-добре? Точно тук, в този простичък пример се крие тайната в дарбата на силата, която може да бъде приложена в абсолютно всичко. В съвършения баланс между следването на естествения поток на самото движение и опора, която не го ограничава, а само го стабилизира. Толкова неоспоримо истинско, нали?

Затова не случайно, програмният партньор на тази дарба е дарбата на самоувереността. И тази самоувереност, не произлиза от сравнение между нас и нещо друго, а от увереността в самите нас, която няма абсолютно нищо общо с другите. Тя е едно дълбоко усещане, което произлиза от факта, че вече не се разколебаваме толкова от сенките си, че сме способни да се изправим срещу тях открито, когато те се появят в нашето настояще, че можем да не им се поддаваме и да не им реагираме. Така с всяко следващо преодоляно предизвикателство, страхът от сянката бавно и постепенно започва да отпуска хватката си върху нас и ние все по-рядко действаме реактивно и насилствено спрямо себе си или нещо външно, защото вече не се съпротивляваме, не се опитваме, а приемаме и преодоляваме.

9


Ето защо силата в този контекст е свързана по-скоро със стабилността в гъвкавостта, отколкото с целеустременост и принуда на всяка цена. Това е силата да имаш избор, силата да откликваш, силата да се промениш, силата да се адаптираш и тя неизбежно те прави много по-уверен, защото вече знаеш, че каквото и да става, ти можеш да се справиш. Така ние се отваряме за много други неподозирани възможности на действие и правене, които се случват много по-леко, въпреки че може да ги откриваме на момента, без задължително да сме предварително подготвени. С всеки следващ път виждаме, че нещата се подреждат от само себе си, дори и да не знаем как и без да се опитваме. Ние можем и сме способни на много повече, отколкото си мислим и аз вярвам, че това е едно вътрешно знание, което всеки от нас дълбоко усеща. Това е дарбата на силата във всеки един от нас, това е нещо, което може да ни даде увереност и стабилност във всяка една предизвикателна ситуация. Нашата сила просто знае, че може да се справи, въпреки че може и да не знае как ще го направи и точно от това произлиза вътрешната стабилност в един живот, който никога не стои на едно място и непрекъснато се променя и ни променя.

Ако искате да усетите силата в себе си, обърнете внимание на гръбнака. Той е основният канал, по който тече вашата енергия. Той ще отразява и най-малкото насилване, в който и да е аспект от живота ви. Когато енергията в тялото ви не среща съпротива, дали от вашия ум, дали от посоката, в която я насочвате, вие ще го усещате лек, плавен и гъвкав. Стойката ви ще бъде изправена, няма да усещате напрежение никъде и движенията ви ще излъчват, както стабилност, така и липса на усилие. Когато, обаче, усетите, че нещо някъде се притиска и прищипва, поемете си дълбоко глътка въздух и го усетете как той се раздвижва и изправя, усетете в каква позиция той сам иска да застане и се опитайте да осъзнаете какво точно правите в този момент, което му пречи да се движи в хармония с действията ви. В тези моменти имате избор – да се насилите да продължите да правите това, което правите или да се спрете, за да откриете кое лесно е вашето правилно.

Сидхи – Величие

Силата на помирението

Всеки от нас е устроен да води велик живот. Сценарият на нашата съдба е една величествена част от голямата драма и в нея няма поддържащи роли и масовка, а само велики главни роли, на които просто трябва да се предадем цялостно, да въплътим и да спрем да им се противопоставяме, за да видим силата зад всяка една от тях и да я оценим.

Едно от многото погрешни разбирания за силата и величието е, че в някакъв момент сме ги възприели като белег за превъзходство над нещо или някой друг и сме започнали да се делим на силни и слаби, приемайки силата като черта на характера или физически белег, присъщ на единици, а не като извор на живот. Но силата е точно това – тя е енергия, тя е

10


живот и той не може да бъде описан като нищо по-малко от велик! Всичко в тази вселена е велико, само защото съществува и защото има някакво специално предназначение, бъдейки там където е, просто присъствайки в цялостния, съвършен и грандиозен пъзел на живота. Присъствието е програмният партньор на това сидхи и когато изгрее едното, заедно с него винаги изгрява и другото. Няма нищо по-велико от най-естественото проявление на присъствието на живота в някого. На най-чистата и неопетнена форма на движение, което е в синхрон с всички останали потоци от енергия и се включва към тях, за да допринесе за създаването на една съвършена симфония, без никаква съпротива, без никакъв натиск, без нищо да се стреми да изпъкне.

Това прави от величието нещо много скромно, защото то не е съзнателно какво точно прави, за да си го припише изцяло на себе си. Човек, който проявява това сидхи е канал, през който то преминава. Той не се демонстрира, той не цели да изпъкне, той е толкова скромен, защото се е отделил от егото си и от усещането за Аз, които имат нуждата да бъдат нещо повече и да получат признание за себе си. Такъв човек е само проводник за чистата сила, която извира от него и като такъв, той често не се идентифицира с действията си и е възможно дори и да не разбира защо буди такова възхищение в другите и защо те наричат действията му велики. Дори и тук, на най-високите си вибрации, този ген ключ продължава да бъде несъзнателен за себе си и за влиянието си, и това само ни показва колко велико може да бъде проявлението на силата „без ум”.

А едно от великите проявления на тази сила е нещо изключително красиво – силата на помирението. Най-лесно спечелената битка е тази, която може да бъде избегната на първо време. Няма нужда да водим битки, няма нужда да се съревноваваме и да мерим силите си, когато сме в мир със себе си – когато осъзнаем, че силата на живота в някого или нещо не може да бъде разделена на по-силна и по-слаба от нещо друго. Животът е един, той не дели аспектите в себе си. Затова битката, която ние трябва да се научим да спрем да водим и да осъзнаем, че не е нужно, е тази с нас самите. Сянката на насилването се появява, когато водим битката с живота в нас. Когато не му позволяваме да отиде там, където той иска да отиде. Когато го насилваме да стои някъде, където не иска или когато го насилваме да отиде там, където ние искаме. Това е типичен пример за битка, която може да бъде спечелена само, когато не бъде водена. Когато помирим различните аспекти в себе си, които ни дърпат в различни посоки и ги обединим. Когато умът, емоциите и сърцето водят заедно в синхрон, а не по отделно и едно през друго – това е силата на помирението и резултатът винаги е величие.

Много ми е трудно да не залитна към метафорите, когато пиша за сидхи… Постоянно си казвам: „Хайде сега, придържай се към познатото и лесно обяснимото, за да бъде по-разбираемо. Не обърквай хората със своите литературни бягства от реалността…” И после

11


хоп… потокът ме понася със себе си и започват да се редят картини след картини, при които много често ми се случва дори и да не осъзнавам как точно ги описвам. Понякога си мисля, че те нямат никакъв смисъл, докато ги пиша, но усещането и вдъхновението не спират да се изливат и това не е нещо, което мога и искам да спра, защото се случва толкова леко и толкова естествено.

В някакъв момент, потокът от думи и картини свършва. Аз обикновено се облягам назад и понякога усещам един ментален натиск в себе си, че не съм успяла да предам това, което съм си наумила в началото. На базата на всичките ми знания, умът започва да щрака и да ме насилва да захвърля всичко, което съм написала и да започна от начало, за да го направя така, както той иска, както той смята, че трябва да стане. И все пак, колкото и логични да са неговите доводи, в мен има едно по-силно усещане от тях – вдъхновението! Когато го усетя в себе си, докато правя нещо, аз знам, че не мога просто да го захвърля с лека ръка. То е моята сила, която ме води и независимо дали осъзнавам какво точно правя в даден момент или не, ако изпитвам вдъхновение, вече знам, че в неговия плод има нещо ценно, без значение дали той е достатъчно удовлетворителен според моите ментални представи. И знаете ли… когато след това прочета написаното на трезва глава, се оказва, че без да знам как точно се е случило, унесена в своя собствен поток без цел, смисълът е точно такъв, какъвто съм искала да предам, дори и да не е точно с тези думи, които първоначално съм искала да изразя. Това за мен е нещо велико. Никога не мога да си го обясня и винаги оставам изумена, не само от резултата, а и от реакцията на другите, защото аз наистина не съм осъзнавала какво точно правя и това сякаш не е излязло точно от мен, защото не съм имала пълен контрол.

От това сидхи са се породили едни от най-великите и красиви изкуства на движението. Това са онези изкуства, които се правят със замах и при които много лесно можете да видите моментите, в които се промъква сянката на насилването. Калиграфията е едно от тях и там можете да видите как при всяко едно трепване на ръката и неувереност, че нещо не се прави правилно (умът), се вижда как естественият безкраен красив поток се прекъсва и линията се нарушава и разклаща. Тай Чи е още един прекрасен пример за изкуството, което се създава от вътрешния поток на енергия, който е в синхрон с външния, от стабилността в гъвкавостта и лекотата на движението. Да, сега вече има много школи, които ни учат как точно да го практикуваме, където всяко едно движение има някакъв смисъл и цел. Но някога замисляли ли сте се за произхода на Тай Чи? Неговите форми са се появили спонтанно, когато велики учители са били толкова съзнателни за енергията, която тече във и през телата им, и те просто са я оставяли да се излива плавно като продължение на техните движения, без да се стараят да направят определена поза. Спомням си как един мой приятел ми разказваше за престоя си в Китай и за своя учител по Кунг Фу. Разказваше ми, че често го е гледал как практикува Тай Чи и се наслаждавал на

12


вътрешния център и спокойствие в неговия учител. Бил го попитал, дали може да го научи и той му отвърнал, че Тай Чи не се учи, на Тай Чи просто се оставяш и го следваш – красиво, нали?

Това за мен е сидхито на величието – когато влеем енергията си в някакво действие и тя не среща никаква съпротива от нас самите и без да добавяме нищо към нея. Без ние самите да я ограничаваме и да я насилваме да мине по каналите, по които си мислим, че тя трябва да протече, а да се доверим и да я оставим да мине по проходите, които животът вече е създал за нея. Това е едно несъзнателно действие донякъде, защото към него няма прикрепена мисъл и начин, по който трябва да се прави, а той извира напълно естествено от отклика към настоящия момент, което означава, че преживяването може да бъде осъзнато изцяло само, когато действието приключи. И все пак, това не означава, че ние не можем да бъдем съзнателни за присъствието на силата, която се излива от нас в този момент. Това означава само, че вместо да се опитваме ние да я направляваме и контролираме, ние я оставяме да се проявява и да придвижва нас, вместо ние да движим нея. Тя винаги избира най-лесния път. Нали помните какво се казва в дарбата – „Лесното е правилно”, а природата винаги се стреми към ефективност, тя постига, тя не се опитва. Тя е велика и всичко, което прави е велико.

13


34-ти Ген ключ - genekeys-bulgaria.com‚и Ген ключНасилване – Сила...

Documents