�

Филип Панайотов

Вестници и Вестникари

�

© Филип Панайотов, автор, �008© Петър Добрев, художествено оформление, �008© Издателство „Захарий Стоянов”, �008 ISBN �0: 954-739-9��-5 ISBN �3: 978-954-739-9��-8

3

ФИлИП Панайотов

Вестници и Вестникари

Издателство„ЗаХаРИй СтоЯнов“

София, �008

4

на моята майка Мария Павлева, която ме научи на най-важното – да различавам доброто от злото.

Авторът

5

сЪДЪрЖание

ВместопредгоВор„... Повече потребни, нежели хляба“ .......................................................................... 9

Част IПреДхоДници

СтаРобългаРСка ПублИцИСтИка ..................................................................... �5въведение .................................................................................................................. �5

ПублИцИСтИката ПРеЗ ПъРвата бългаРСка ДъРжава .............................. �8�. възникване и първи прояви .................................................................................. �8�. Полемиката около покръстването ........................................................................ ��3. Делото на кирил и Методий и българската публицистика ................................. �44. цар Симеон ............................................................................................................ �85. Черноризец Храбър ............................................................................................... 3�6. Поп богомил и Презвитер козма .......................................................................... 33

ПублИцИСтИката По вРеМе на вИЗантИйСкото влаДИЧеСтво ............ 4��. опити за претопяване на българското население .............................................. 4��. Проповеди и апокрифи .......................................................................................... 4�3. василий врач ......................................................................................................... 45

ПублИцИСтИката ПРеЗ втоРата бългаРСка ДъРжава ............................... 48�. въстанието на асен и Петър ................................................................................. 48�. анатеми и славословия ......................................................................................... 503. цар Иван асен II ..................................................................................................... 5�4. Словото, направило свинаря цар .......................................................................... 545. цар Иван александър ............................................................................................ 556. Патриарх евтимий .................................................................................................. 607. българският апокалипсис ..................................................................................... 63

ПублИцИСтИката По вРеМе на туРСкото РобСтво .................................. 7��. владислав граматик ............................................................................................... 7��. Поп Пейо ................................................................................................................. 7�

6

3. Матей граматик ...................................................................................................... 754. Методий Драгинов.................................................................................................. 765. йосиф брадати ....................................................................................................... 776. католическата пропаганда.................................................................................... 787. Христофор жефарович .......................................................................................... 798. Фолклорна публицистика ...................................................................................... 80Послеслов ................................................................................................................... 8�

Част IIВЪзроЖДенска Журналистика

европейското начало на българската журналистика ............................................. 87Издателски средища на възрожденска периодика ................................................. 90�. турция ..................................................................................................................... 90�. германия ................................................................................................................. 943. австро-унгария ...................................................................................................... 954. Сърбия .................................................................................................................... 975. Русия ....................................................................................................................... 986. Румъния .................................................................................................................. 99Заговорът срещу в. „Македония“ ............................................................................ �0�неосъщественият вестник на апостола ................................................................. �08И левски, и Достоевски! .......................................................................................... ���ботевото слово ......................................................................................................... ��4ботевият комунизъм ................................................................................................ ��8Макдъф отново на сцената ...................................................................................... ���

Част IIIслеД осВобоЖДението

РаЗвИтИе на ПеРИоДИЧнИЯ ПеЧат ................................................................ ��9�. войната (�877–�878) ........................................................................................... ��9�. учредителното събрание (�879) .......................................................................... �3�3. Режимът на пълномощията (�88�–�883) ............................................................ �364. Съединението (�885) ........................................................................................... �405. Режимът на Стамболов (�887–�894) .................................................................. �476. в очакване на новия век ..................................................................................... �537. Първото десетилетие ........................................................................................... �598. По време на войните ............................................................................................ �639. След погрома ....................................................................................................... �67�0. в огъня на гражданската война ........................................................................ �7���. 30-те години ........................................................................................................ �78��. втората световна война ..................................................................................... �8��3. тоталитарният период ........................................................................................ �86

7

�4. След промяната ................................................................................................. �9�григор начович. велзевулът .................................................................................... �94в лято �885-о ........................................................................................................... �00Захарий Стоянов и Иван вазов .............................................................................. �05екатерина каравелова. като в антична трагедия ................................................. �08Симеон Радев. каторжник на историята................................................................ ��4Стоян Михайловски. гръмовержецът ...................................................................... �3�антон Страшимиров. везна на българската съвест .............................................. �44гео Милев. Модернизаторът .................................................................................... �58Деветоюнският печат за александър Стамболийски ........................................... �63йосиф Хербст. никому в угода, на никого напук ................................................... �67Димитър найденов. Срещу течението ................................................................... �75Илия бешков. Законът на свободата ...................................................................... �80Стефан танев. наемният журналист ...................................................................... �85Страници от биографията на в. „труд“ .................................................................... �99владимир топенчаров. живот на отсечки .............................................................. 308георги боршуков. вестникарят историк ................................................................. 3�5Стефан Продев. Звездният миг на публициста ..................................................... 3�4

БИБЛИогрАФИЯ ..................................................................................................... 335

8

9

И все пак – „в началото бе словото“. то предхожда деянията както светкавицата – гърма. „нищо не е извършено, преди да е изречено“, казва Илия бешков. „Словото дее“ – думи на александър балабанов.

Хилядолетна е книгата на българското слово. в нея са поезията и прозата ни, ця-лата ни изящна литература. там е родната ни реч, която Дмитрий лихачов сравни с музиката на бах в многогласната симфония на световните езици.

И все пак най-вълнуващите, най-запом-нящите се, най-крилатите думи принадле-жат на българската публицистика и журна-листика, защото те са били винаги най-тяс-но свързани с народната съдба.

Първите страници на тая книга са от ка-мък, писменӚта все още не са български, но словото е българско: „който дири исти-ната – бог вижда. И който лъже – бог виж-да. българите направиха много добрини на християните и християните ги забравиха, но бог вижда.“

този нравствен императив, това упова-ние на истината и справедливостта ще пре-мине от каменните дохристиянски надписи в свещените книги на новопокръстените българи.

Със словото си светите братя ще сразят триезичната ерес и ще докажат, че всеки народ има право да се моли и да слави гос-пода на родния си език. Черноризец Хра-бър ще отиде още по-далеч – той ще заяви,

че нашата азбука е по-свята от гръцката, латинската и еврейската, защото е създа-дена не от езичници, а от свят и боговдъ-хновен християнин – от константин-кирил Философ.

българия се превръща в „държава на ду-ха“ и остава държава на духа дори когато държава няма да има.

крилатите слова още тогава ще станат най-силното оръжие на българската публи-цистика. а що е то крилато слово?

„в малко думи – много ум!“ – ще даде своето кратко, но изящно определение константин Преславски. И точно той ще из-рече: „голи са без книги всичките народи.“ И всичко това в оня далечен IX век, който с право наричаме „златен“.

Словото е единственото оръжие и на поп богомил – с него той успява да устра-ши „царе, папи, патриарси“ и да насели не само българия и византия, но и половин европа със свои последователи. неговото учение става първият ренесансов пробля-сък в катедралния и църковен здрач на ев-ропейското средновековие.

Завладяването на българия от турците е обрисувано в българските летописи като библейска катастрофа, като истински апо-калипсис („живите облажаваха по-рано ум-релите“).

„По-добре слънцето да изгаснеше, от-колкото да замлъкне евтимовият език“ – шептят търновци, когато се прощават зави-

ВместопредгоВор

„... ПоВеЧе Потребни, неЖели хляба“

„Втрикнигиедновременновсекинародпишесвоятаавтобиография:вкнигатанадеянията,вкнигатанасловотоивкнигатанаизкуствата“

Джон Ръскин

�0

наги със своя патриарх, и така разкриват какво е било за тях неговото слово.

българското слово не изчезва дори в най-мрачните векове на робството. като описва как безпрепятствено са били пре-несени мощите на св. Иван Рилски от тър-ново в Рила планина (�469 г.), владислав граматик ще види в това доказателство, че бог вече не се гневи на българите, че той отново е прострял милостивата си десница над тях. така се ражда надеждата, поддър-жана векове наред единствено от словото.

Сякаш събрал цялата мощ на хилядо-летното българско слово, Паисий Хилен-дарски ще отправи най-гневните укори и най-пламенните призиви към своите съна-родници, за да ги превърне от поробено население в народ, устремен към модер-ните времена. така се начева най-славната ни епоха – възрожденската.

тогава, в това „най-българско време“, възниква и периодичният печат, който дава криле на българското слово, за да го пре-върне в най-мощния ускорител на нашата европеизация. Фотиновото „любословие“ и богоровият „български орел“ още тогава призовават българите да станат във всичко равни с другите „европски народи“.

След като бе извоювана църковната не-зависимост, удари часът на националната революция, „на пресата и сабята“, както прогласи г. С. Раковски. Словото на апос-тола извърши чудото – народът почна да усеща в себе си достатъчно сила „да пре-обърне времето“ и да се освободи. Пак то-гава ще избликне вулканичното слово на Христо ботев, който ще възвести, че „жур-налистиката е едно от първите средства за революцията“, и ще издигне българската публицистика до най-високите световни образци. „той дойде да ни освободи, а ни направи свои роби“ – ще напише по-късно Илия бешков. И ще добави: „ботев стана небе на българия.“

По онова време нашата журналистика изпълнява ролята и на парламент, какъв-то още нямахме, и на университет, какъвто все още не можехме да имаме – за форми-ране на всеотдайни личности, политически

дейци и държавници, които ще станат и първите строители на свободна българия.

След �878 година българското публици-стично слово побра в себе си не само опия-нението от освобождението, но и покруса-та, и гнева от разпокъсването на българия.

„журналистиката не бива да бъде като чимшир – зиме и лете зелена, а на нищо не мирише“ – ще каже Захарий Стоянов. И ще изпълни словата си с дъх на хайдушки поляни, на роден чернозем, на барут и не-покорство. И неговата „борба“ ще изиграе най-важната роля за Съединението през �885 година – едно от най-бележитите, чис-то български събития в нашата история.

но в българската публицистика ще се появят и слова, пропити, по думите на ва-зов, с „дъх на касапница“. те също са там – в българската книга на словото. в творбите си алеко константинов събра като в паноп-тикум „най-тъмните герои“ на своето време. След като бай ганьо не можа да „омаскари“ своя автор в газетата си „народно величие“, не се поколеба да го „усмърти“ с куршум край село Радилово. оттогава датира най-мрачната ни традиция: едни от най-бележи-тите творци на българското слово да стават жертва на политическо насилие.

в своя вестник „ведрина“ през �9�7 г. антон Страшимиров изреди имената на 35 журналисти и публицисти, станали жертва на белия терор – като йосиф Хербст и гео Милев, и на червения терор – като нико-ла Милев и атанас Делинешев – и то само в годините на гражданската война (�9�3–�9�5) „този кървав стълб от бляскави име-на ще ужасява поколенията. ние сме шепа народ. Стига жертви!“

уви! Поколенията не само не се ужасиха от този списък, но продължиха да го попъл-ват с нови и нови имена – и в навечерието, и по време на втората световна война, и след нея.

И въпреки това прави чест на българ-ската журналистика, че такива публицисти като йосиф Хербст и антон Страшимиров не се побояха да тръгнат срещу течението, да осъдят всяко политическо насилие – все едно какъв цвят има, да призоват обезумя-лото българско общество към разум, то-

��

лерантност и помирение, към хуманизъм, справедливост и милосърдие.

трябва да се съжалява, че тези, както и други подобни прояви и досега не са оце-нени по достойнство от нашите историци, които продължават да се отнасят прене-брежително и високомерно към изключи-телната роля на журналистиката и публи-цистиката в националната ни съдба.

„всеки народ изразява своя дух в своя печат“ – казва младият Маркс. но и печа-тът влияе твърде много върху духа на своя народ. това потвърждава Илия бешков с карикатурата си „Родна песен“ (�9�4 г.). какво ли няма в нея: стражари, арестанти, жени с черни забрадки, пресни гробове, четници в балкана... но погледът е прико-ван от двете бесилки и двамата обесени. единият, макар и мъртъв, е разтворил ня-какъв вестник, навярно тъкмо този, който го е довел до въжето, а другият наднича през рамото му, за да не пропусне нещо от написаното...

Иля еренбург, посетил българия през �945 г., отбелязва в пътните си бележки, че в селските кръчми последните новини от пресата се обсъждат така оживено, както в английския парламент.

още през �84� г. в пробната книжка на своето „любословие“ константин Фотинов окайва българите, че те още нямат перио-дични издания, „кои са на человека повече потребни, нежели хляба...“

българинът и днес, преди да посегне су-трин към хляба, протяга ръка към вестника. не от добър живот. неволята го е научила, че съдбата му тук, на балканите, твърде много зависи от „голямата политика“. тази пристрастеност към политиката и вестника е станала едва ли не черта от националния ни характер, влязла е в кръвта ни. И едва ли ще изчезне, докато трябва да оцелява-ме „напук на историята“, както казва Райко алексиев.

Затова – за добро или за лошо – ние сме „вестникарска“ нация... а дали ще оцелеем, зависи и от това, какво ще впишем днес и утре в българската книга на словото.

тази българска книга на словото е най-главният учебник по журналистика, нашите бележити предшественици са най-добрите ни учители и по професионално майстор-ство, и по гражданско поведение.

всеки от вас, млади колеги, би трябвало да живее с амбицията не само отлично да познава тази българска книга на словото, но и да остави в нея свой знак, своя дума, свое изречение, а защо не и цяла страни-ца?

казано е: „кой, ако не ти, кога, ако не сега!“

слово,произнесенопрезмай2005г.предстудентипожурналистика

всофийскияуниверситет„св.Климентохридски“

��

�3

ЧаСт I

ПреДхоДници

�4

�5

Предпоставки за възникването на публи-цистиката като социокултурно явление се създават още в зората на човешката циви-лизация, когато в хода на трудовата си дей-ност човешките същества изпитват нужда да поддържат устойчива връзка помежду си. това става преди всичко чрез словото, което и до днес служи на хората за пре-даване на делови известия, емоционален отклик, рационален довод, художествено описание, научно съобщение.

Първоначално речта е служела за раз-мяна само на съобщения за жизненоважни неща, от които е зависело оцеляването и съществуванието на човешките индивиди.

Постепенно възниква желанието при съобщаването на фактите да им се дава и оценка, тълкувание и по този начин „глед-ната точка“ на говорещия да стане „гледна точка“ и на слушателите.

Истинската публицистика обаче въз-никва, когато първобитното общество се разслоява и се появява необходимостта от създаването на държавна организация. тъкмо тогава политиката се обособява като специфична човешка дейност, непосред-ствено свързана с организацията и упра-влението на обществото.

управлението на обществото се осъщест-вява главно чрез принуда, но за нормално-то му функциониране това не е достатъчно, тъй като санкциите и репресиите могат да изострят противоречията до крайност.

ето защо, за да се улесни управлението на обществото, се прибягва и до разяснява-не на предприетите стъпки и взетите реше-ния, до обосноваване на тяхната правил-ност, правомерност и необходимост. тъкмо нуждата от такива непринудителни спосо-

би за управление на обществото ражда по-литическото красноречие (увещателните и подстрекателските речи). така възниква устната, говоримата публицистика, която е най-древната, но съществува и днес.

С възникването на писмеността се по-явява литературната (писмовната) публи-цистика, която е и най-разпространената. Редом с нея се развива и изобразителната (рисуваната) публицистика. Макар да из-ползват различни знакови системи, същ-ността на речевата, писмовната и рисува-ната публицистика е една и съща.

Публицистиката в европа води началото си от времето на омир (VIII век преди нова-та ера). в „Илиада“ са представени два ти-па оратори, които очертават и двете основ-ни школи в публицистиката – рационална-та и емоционалната. Докато цар Менелай говори кратко, ясно и спокойно, одисей се изразява приповдигнато, обстоятелствено, с думи „като виелица“.

още по онова време се създават и пре-възходни ръководства по риторика: в гър-ция – от Платон и аристотел, в Рим – от ци-церон и квинтилиан. техните определения за същността на красноречието още тога-ва разкриват основните белези на публи-цистиката.

Платон: „Риториката е създател на убеждения и цялата Ӝ дейност се състои тъкмо в това.“

аристотел: „основното назначение на риториката е да формира определено мне-ние.“

цицерон: „красноречивият оратор как-то в съда, така и в Сената, трябва да бъде в състояние да убеждава, да увлича, да съз-дава наслада.“

стАроБъЛгАрсКАпуБЛИцИстИКА

ВЪВеДение

�6

квинтилиан: „три са задълженията на оратора: да поучава, да трогва, да радва.“

в европейското средновековие обаче риториката изпълнява нови задачи и си по-ставя нови цели и това довежда до редица промени във функцията и в названието на риторичните жанрове. „от съвещателната реч се ражда поучителното слово, което вече не склонява или отклонява в порядъ-ка на дискусията, а учи, поучава от пози-циите на една неизменна и неподлежаща на съмнение висша истина, склонява към бога и отклонява от дявола. Съдебната реч (обвинителна или оправдателна) поражда полемичното слово, което изобличава не-верниците и защитава истинността на хрис-тиянските догми. епидейктическата реч се развива в тържествено слово за светец, за църковен празник или за царска особа“ – уточнява красимир Станчев.

възникнала още в античността като по-литическо красноречие, публицистиката постепенно се обособява в самостоятелен род духовно творчество, което в зависимост от възприетия социален или нравствен иде-ал разглежда злободневни политически, икономически, литературни, философски, религиозни или други обществено значими проблеми. целта Ӝ е чрез внушаването на едни или други тези, възгледи, идеи да въз-действа върху колкото се може по-големи човешки общности и институции с оглед запазването или промяната на тяхното со-циално или нравствено поведение.

Публицистиката е едновременно и отра-жение, и средство на бушуващата в обще-ството политическа, философска или рели-гиозна борба и оттук произтичат нейните идеологическа целеустременост, открита тенденциозност и остра полемичност, при-същи най-вече на ораторската реч, на по-литическите възвания, апели, позиви и т.н. това обаче не Ӝ пречи да използва и други жанрове: на периодичния печат (статия, коментар, фейлетон, памфлет, есе, очерк, отворено писмо и т.н.), на художествена-та литература (стих, проза, драматургия), на изобразителното изкуство (карикатура, шарж и т.н.), на музиката (химн, марш, зло-бодневни припевки и т.н.), на театъра, на

киното, на радиото и телевизията, дори на науката, запазвайки обаче винаги своята документална същност.

* * *

Макар да няма цялостна история на българската публицистика, съществува голям брой изследвания и публикации за възрожденската епоха и за периода след освобождението, които дават, общо взето, представа за нейното развитие и за твор-чеството на най-големите български публи-цисти.

За старобългарската публицистика оба-че се заговори сравнително отскоро. Пръв акад. Петър Динеков употреби този термин в изследването си „особености на старо-българската публицистика през IХ-ХII век“ (�963 г.), като обърна внимание, че в разви-тието на старата българска литература мо-гат да се набележат редица произведения, които имат публицистичен характер: „И старобългарската публицистика възниква като отражение на актуалните проблеми на епохата, и тя се стреми да доведе идеите, които вълнуват автора и неговото време, до най-широк кръг читатели, разбира се, със своите специфични средства – ръкописи и преписи.“ като напомня, че този термин от-давна е въведен в историята на старата ру-ска литература, П. Динеков подчертава, че в случая не става дума за механично пре-насяне на термини, означаващи „типични особености на една чужда литература“, а за „близки явления, които налагат общи принципи на изследване“.

тенденциозността и публицистичността са характерни качества както на българ-ската, така и на руската средновековна литература. „те са съвсем естествени при универсалното функционално предназна-чение на литературата през Средновеко-вието – пише Михаил Михайлов. – нейните поетически качества, естетическото Ӝ пред-назначение, дори в случаите на значител-ни художествени достижения, „отстъпват“ пред по-практическите цели – познавател-ни, политически, дидактически, битови.“

Поради кръстопътното геополитиче-

�7

ско местоположение на българия, което до голяма степен предопределя нейни-те драматична история и трагична съдба, политиката е пронизвала всичките дялове на старобългарската литература – поезия, риторика, проза и значителна част от офи-циалните и неофициалните, култовите и из-вънкултовите Ӝ творби.

в своята книга „Стилистика и жанрове на старобългарската литература“ краси-мир Станчев подробно се спира на нейния синкретичен характер, като подчертава, че в средновековния византийско-славянски свят е почти безсмислено да се търси гра-ницата между художествена и научна ли-тература, между художествено (образно) и научно (логично) мислене. „Средновеков-ният човек черпи познание – което счита за истинно – и от житията и службите, раз-казите и стихотворенията.“

И още една особеност отбелязва краси-мир Станчев – в повечето случаи приложна-та функция на средновековната литератур-на творба е свързана с нейното публично произнасяне. „това значи, че в по-голямата си част тази литература е звучала, била е повече слушана, отколкото четена.“

всичко това обяснява защо значителна част от творбите на старобългарската ли-тература съдържат силен публицистичен елемент, а немалко от тях са изцяло публи-цистични по съдържание, патос и предназ-начение. И защо в българското общество по онова време най-разпространена, най-развита, най-въздействаща е била слуша-ната (вербалната, речевата, говоримата, устната) публицистика, а не четената (пи-смовната, литературната).

в изключително ценния сборник „Ста-робългарски страници“, издаден през �968 година, акад. П. Динеков е обособил специ-ален раздел „Публицистика“, в който е по-местил „За буквите“ от Черноризец Храбър, „Похвално слово за кирил“ от климент ох-ридски, „Пролог към учителното евангелие“ от константин Преславски, „Пролог към не-беса“ от йоан екзарх, „беседа против бо-гомилите“ от Презвитер козма и няколко

текста от дамаскините (йосиф брадати, те-офан Рилски, поп тодор врачански, йосиф Хилендарец).

терминът „старобългарска публицисти-ка“ обаче не можа да се наложи в исто-рията на старата българска литература. Публицистичните творби обикновено се включват в риторическата проза. (вж. Пет-канова, Донка. „Риторическата проза през Средновековието. Родови особености, об-ща характеристика“ – „лит. мисъл“, �974, кн. 6, с. 6�–68; „Стара българска литерату-ра. ораторска проза“, том втори. С., �98�).

През �98� година във Факултета по журналистика бе уредена научна конфе-ренция, посветена на �300-годишнината от създаването на българската държава. в своя доклад „възникване на българската публицистика“ се опитах да обоснова един по-цялостен възглед за старобългарската публицистика. (вж. сп. „български журна-лист“, �98�, кн. �). През �99� година излезе „Из историята на българската публицисти-ка (до �878 г.)“ в съавторство със З. кон-стантинова. Първият раздел „Старобългар-ска публицистика“ е опит да се представи още по-пълно развитието на българската публицистика през Средновековието.

Досега старобългарската публицистика се преподаваше като кратко въведение към „История на българската журналистика“.

Първият период обхваща времето на Първата българска държава, като се по-деля на два подпериода: единият започва с образуването на българската държава и продължава до покръстването и утвържда-ването на славянобългарската писменост (VII–IX век), а другият включва „златния век“ на българия и завършва със завладя-ването Ӝ от византийската империя (IX–XI век). вторият период съвпада с византий-ското владичество (XI–XIII век). третият обхваща епохата на втората българска държава (XIII–XIV век). Четвъртият пери-од в историята на старобългарската пуб-лицистика включва вековете на турското робство – до началото на възрожденската епоха (XIV–XVIII век).

�8

1. ВЪзникВане и ПЪрВи ПрояВи

българската държава се ражда на ед-но от най-оживените световни кръстопъти-ща – на границата между Изтока и Запада, между два континента, където се създават и развиват най-древните човешки цивили-зации. тъкмо това предопределя цялата по-нататъшна история на българите – да бъ-дат разпъвани на този кръстопът на кръст, да възкръсват от пепелищата, за да бъдат разпнати отново...

Истинско чудо е, че българия е оцеля-ла, че е запазила самобитната си култура и народното си самосъзнание, макар през своето �300-годишно съществувание близо 700 години да е била под робство.

в три книги едновременно всеки народ пише своята автобиография – казва Ръс-кин – в книгата на деянията, в книгата на словото и в книгата на изкуствата. в бъл-гарската книга на словото най-вълнуващите страници принадлежат на публицистиката, защото тя най-непосредствено е свързана с народната съдба. а колкото по-драматич-на е народната участ, толкова по-богата, по-вълнуваща, по-значима е публицисти-ката на този народ, толкова по-голяма роля играе тя в неговото битие. По това публици-стиката си прилича с поезията.

българия възниква на неголяма терито-рия, но още при раждането си придобива необятно духовно пространство и това я обрича да бъде преди всичко „държава на духа“. тя обединява в пределите си и ста-рото население на полуострова – траките, и дошлите векове по-късно славяни и пра-българи. И тъкмо тяхното постепенно сли-ване в една народност изгражда българ-ското духовно пространство, което свързва Земята и космоса, Човека и бога.

от траките ние сме наследили не само изящна материална култура, за която сви-детелстват неизброимите гробници, пълни със златни съкровища, но и възвишена ду-ховност, олицетворявана от орфей. най-ве-ликият певец и музикант на античността е

основоположник на цялостно философско учение – орфизма, което още тогава се разпространява в тракия и елада, в Южна Италия и Рим. Според орфей човешката душа е божествена и безсмъртна искра, ко-ято трябва да се разпалва чрез хармонич-но земно съществувание. не е ли орфизмът един от източниците на българското бого-милство, колкото и векове да отделят тези две духовни движения?

народната памет е запазила през хиля-долетията жив спомена за траките. в ро-допските дебри у българите мохамедани са се съхранили песни за събития и герои от оная епоха, дори за александър Македон-ски! Записани от учителя Иван гологанов и издадени от бошняка Стефан веркович през ХIХ век, те съставляват ядката на без-смъртната „веда Словена“, която потомци-те тепърва ще оценяват по достойнство.

вторият елемент, съставляващ българ-ската народност, са славяните, чиято мно-гобройност е била решаваща за оцелява-нето и утвърждаването на новата държава. Славянската стихия внася в българското духовно пространство поезията на своята митология и религия, които са били тол-кова омайни, че запазват своята магия и след като християнството става официална религия. но славяните вграждат в българ-ската народност нещо не по-малко важно – демократичното начало, което е било най-характерният белег на техния обществен живот, както свидетелства византийският историк Прокопий (VI век). ето още един корен на политическото красноречие у българите, тъй като славянското Вече (общото им събрание), е постоянно място за увещателни и подстрекателски речи.

И накрая – прабългарите, които идват на балканите с непокътнатите традиции на своята висока духовна и материална култу-ра, за истинските измерения на която едва сега проглеждаме. напоследък се появиха нетрадиционни изследвания, които пред-ставляват нов прочит на известни прабъл-гарски паметници и на извори за произхо-

Публицистиката През ПЪрВата бЪлгарска ДЪрЖаВа

�9

да и историята на нашите праотци. Според тях те идват от земите, в които се ражда най-древната човешка цивилизация – на шумерите, а името българи означава раз-умен, духовен, нравствен народ. най-крас-норечивото свидетелство за високата кул-тура на прабългарите е техният календар, чиято тайна не може да се обясни с няка-къв тюркски първообраз, както се мислеше досега, а с много по-древни влияния. „ас-паруховият календар – пише П. Добрев – не е копие на някой изчезнал шумерски образец, а е създаден от древните българи като тяхно собствено творение... той е уни-кален, нямащ равен на себе си по възраст паметник на нашето минало.“

„Пощальони на историята“ – така нари-ча прабългарите големият руски историк н. кондаков.

ето каква нова държава възниква преди �3 столетия тук, върху малкото парче земя, което обитаваме и днес. ето какво необят-но духовно пространство придобива бълга-рия от съюза между траки, славяни и пра-българи, които младата държава по-късно споява в една народност. но това не става нито бързо, нито леко.

общият враг – византия, и общите ин-тереси правят съюза между славяни и пра-българи необходим и желан. И няма съм-нение, че за неговото създаване огромна роля са играли увещателните речи. И под-стрекателските срещу византия, защото борбата против могъщата християнска им-перия е изисквала и увереност в победата, и максимално напрежение на силите.

След победното си нахлуване на бал-канския полуостров прабългарите заели територия, която принадлежала на визан-тия. те заварили многобройно славянско, а също така и тракийско население, градски центрове и утвърдени от векове админи-стративни и държавни правила. Победите-лите възприели много от заварените форми на материална и духовна култура, но дър-жавата изградили според своите собстве-ни традиции, без участието на дружески-те славянски племена. Славяните също запазили своето самобитно управление и етническите си особености, като всяко

племе населявало територия, наричана Славиния. По този начин общата славяно-българска държава представлявала съюз между всички славянски територии, меж-ду всичките Славинии, от една страна, и българия – държавното обединение на прабългарите, известно още като саракт. това продължило от края на VII до нача-лото на IX век, когато славянобългарският съюз прераснал в единна държава, нари-чана българия. въпреки това тя все пове-че придобивала славянски облик, тъй като славяните съставлявали основната маса на нейното население. всичко това става-ло доброволно, без насилствени средства, защото отговаряло на коренните интереси на славяни и прабългари в борбата за оце-ляване и успешно противопоставяне на ви-зантийската империя, която искала да си възвърне отнетата територия и да покори тамошното население. но за да се осъз-наят тези коренни интереси от прабългари и славяни, огромна роля ще да са играли увещателните речи, политическото крас-норечие на прабългарските и славянски-те първенци. така възниква българската публицистика, която скоро намира и други форми на изява. Дълго време обаче най-разпространена, най-действена ще бъде устната, речевата, говоримата публицисти-ка. особено в периодите, когато младата държава преживявала остри политически кризи. а те не липсвали, тъй като вековна-та и опитна византийска империя използ-вала безброй способи, за да подкопае и премахне своя нов неприятел. така идва ред на подстрекателските речи, които съ-пътствали нескончаемите борби за власт и в младата българска държава.

византийският историк никифор дава подробни сведения за бунта на български-те боили срещу виних: „След като се уго-ворили помежду си, избили тези, които об-ладавали по родова линия властта над тях, а за свой вожд поставили така наречения телесий, строг мъж, който заедно с това проявявал от младини смелост.“

така династията вокил била свалена и властта преминала в ръцете на династията угаин, представител на която бил новият

�0

хан телец (760–763). но и той бил свален, след като претърпял поражение в битка с византийците. „българите, като се възбунту-вали, убили телец заедно с неговите войво-ди и поставили за хан Сабин, който бил зет на техния някогашен господар кормесий.“

той също не се задържал дълго. вместо да воюва с византия, започнал преговори за мир и с това предизвикал недоволство-то на българските боили. те дори свикали „народен събор“ срещу своя владетел. от византийския историк теофан научаваме за съдържанието на речите, произнесени срещу Сабин.

обвинението било най-тежко – че води българия към гибел. „Чрез тебе българия ще бъде поробена от ромеите“ – цитира те-офан една от речите.

Сабин избягал в цариград. Приемникът му умар след 40 дни управление също бил отстранен. Подир него на ханския престол бил поставен токту, но не задълго – след една година и той изпаднал в немилост пред всесилните боили. Следващият бъл-гарски владетел Паган също бил убит...

едни от българските историци виждат корените на тази политическа криза в про-тиворечията между прабългарите и славя-ните.

Други приемат, че българските боили са били разделени на два враждебни лагера в зависимост от отношението си към визан-тия.

като се има предвид, че в тези между-особици участвали само представители на прабългарската аристокрация, изглежда, че става дума просто за борба за власт и вли-яние, като претендентите прикривали амби-циите си с едни или други лозунги, които са могли да увеличат привържениците им.

а най-популярен и най-въздействащ е бил лозунгът против византия, против кон-стантинопол, за отстояване на българската независимост и териториална цялост.

При кардам и особено при крум бъл-гарската държава се стабилизирала и се превърнала в най-страшен противник на константинопол.

„като не щеш мира, нӚ ти секира“ – обикновено с тази крилата фраза на хан

крум се обосновава справедливата, макар и жестока участ на византийския импера-тор никифор. Според теофан по заповед на българския хан главата му била отрязана, забита на кол и в продължение на няколко дни останала „за показ на идващите при него племена и за наш позор“. По-късно черепът бил обкован със сребро и превър-нат в чаша, с която българският владетел не без гордост вдигал наздравица или черпел славянските князе. това действало много по-силно от всякакви увещателни и подстрекателски речи...

Хан крум слага началото на походите срещу цариград, които изисквали макси-мално напрежение на силите. тук не е мог-ло да се мине без увещателни и подстрека-телски речи, тъй като българското войнство е трябвало да повярва, че цариград може да бъде превзет. а когато тези речи са били съчетани с прабългарските бойни ритуали, тяхното въздействие е било още по-силно.

византийските историци не са пропус-нали да опишат какво прави най-напред хан крум, когато установил стана си пред стените на цариград, пред самите Златни врата. С огромен интерес, но и с огромна уплаха и бранители, и граждани на визан-тийската столица наблюдавали как бъл-гарският владетел най-напред извършил обичайното жертвоприношение, после нагазил в морето, измил се и поръсил вой-ниците, посрещнат с бойни приветствени възгласи...

българският хан с основание имал са-мочувствието, че е напълно равен на най-могъщите по онова време европейски вла-детели – на византийския император и на карл велики, който пък се смятал за на-следник на Западната римска империя.

когато говорим за политическото крас-норечие през този период, за съдържани-ето на увещателните и подстрекателските речи, трябва да имаме предвид и борбата, която българската държава водела срещу християнството и християните, срещу про-поведите за превъзходството на християн-ския бог пред тангра и Перун.

При управлението на омуртаг имало до-ри специален войвода боил – Диценг, който

��

ръководел гоненията срещу християните. След като плененият одрински митрополит Мануил въпреки увещанията не се отрекъл от Христа, бил веднага умъртвен.

По-късно друг войвода боил – цок, про-дължил преследванията с още по-голяма жестокост. По негова заповед голям брой „войводи, свещеници, дякони и прост на-род“ били заловени и увещавани да се от-кажат от своята вяра. някои склонили. ос-таналите били избити. такава била съдбата и на 377 души, които отказали да се подчи-нят. те били съсечени.

Според византийски хронист български-ят владетел издал заповед задължител-но да се яде месо и през великите пости. Мнозина от християните се покорили, за да спасят живота си. останали непоколебими само �4 души, които предпочели смъртта и царството небесно. И те наистина били пратени там...

Преследването на християнството се из-вършвало не само по религиозни, но и по политически причини. българските управ-ници се опасявали, че ако то се разпрос-трани сред населението, ще подкопае ос-новите на българската държава и ще заси-ли влиянието на византия.

отглас на тази колкото религиозна, тол-кова и политическа борба е една рисунка от онова време, запазена върху западната кре-постна стена на столицата Плиска. компо-зицията представлява конник с голям щит, който е насочил копието си срещу кръст.

Димитър овчаров пише: „трудно е да се изтълкува точно смисълът на тази сцена – дали зад нея се крие противопоставяне на езическата и християнската религия, или са противопоставени българите (езичници) на византийците (християни), но е ясно, че това е едно от най-ранните изображения на християнския символ.“

това е и най-ранният образец на рисува-ната (изобразителна) старобългарска пуб-лицистика.

въпреки че не разполагали със своя писменост, българските владетели положи-ли началото и на писмовната (литературна-та) публицистика чрез каменни надписи на гръцки език.

Самата практика да се поставят такива надписи е била непозната за европа – тази „монументална публицистика“ била само-битна проява на прабългарската духовна и политическа култура.

в своя капитален труд „Първобългарски надписи“ (С., �979) веселин бешевлиев де-ли откритите към �00 надписа на 7 вида:

�. летописни; �. триумфални; 3. Мирни договори и гранични; 4. военни; 5. Строи-телни; 6. възпоминателни – надгробни; 7. Varia – надписи върху предмети.

За нас най-голям интерес представля-ват първите два вида – летописните и три-умфалните.

те са �5. Два от тях са свързани с името на хан крум – с неговата победа над ники-фор (�6 юли 8��). единият е намерен далеч на юг от центъра на българската държава, почти на самата българо-византийска гра-ница. Сам веселин бешевлиев определя неговото предназначение по следния на-чин: „той представлява не само кратка хро-ника, но и победен знак, и пропагандно средство. неговото находище обяснява и сумарното излагане на събитията. Пропа-гандното предназначение на този надпис може да се сравни с това на надпис № �4, който също така е бил поставен далеч от Плиска – в голямата базилика на Филипи за назидание на тамошните граждани.“

ето текстовете на някои от тези надпи-си:

хамбарлийският – намерен е на ед-на могила при село Хамбарлии (сега Ма-ломирово), елховско. Днес се намира във варненския археологически музей. „И той опустоши следните места и крепости: Сер-дика, Дебелт, константия, версеникия, ан-дрианопол. тези силни крепости той превзе. а на останалите крепости бог даде (внуши) страх и те (гърците) ги напуснаха и избяга-ха в долната страна, той не забрави тази страна, откъдето излязъл беше с цялата си войска и беше изгорил нашите земи сам старикът император – Плешивият, и завзел беше всичко, и беше забравил клетвите, и излезе срещу него владетелят крум, за да воюва, и отиде, за да...“

още в този ранен текст проличава ед-

��

на характерна черта на старобългарската публицистика – особено място в нея заема нравствената правота, моралното превъз-ходство, а не просто военната мощ.

Същото откриваме в надписа, намерен в турското гробище на тумбул джамия в Шумен, сега в археологическия музей в София: „Хан сюбиги Маломир, от бога ар-хонт: дядо ми крум намери с нас тези про-изведения(?). баща ми омуртаг, архонтът, като сключи 30-годишен мир добре живя с гърците. И отначало и аз добре живеех, но гърците опустошиха нашите земи и архон-тът Маломир, който управляваше заедно с капкан Исбул, отиде с войска срещу гърци-те и опустоши крепостта Проват и крепост-та бурдивон и земите на гърците и придоби всякаква слава и дойде във Филипопол и гърците избягаха и тогава капкан Исбул заедно с прославения архонт направи сре-ща с филипополците.“

Дори самата формула „от бога архонт“ е имала огромно пропагандно значение, защото според съществуващата догма са-мо византийският император е бил поста-вен от бога, а всички други владетели са били негови васали. надписът отхвърля подобна зависимост и говори за българ-ския архонт като за равен на византийския император.

Подобен е надписът, намерен в град Фи-липи (гърция) през �9�3 година: „Персиан, от бога архонт на много българи (изпрати) Исбул, капкан, като му даде войски... И капкана към Смоляните...

който търси истината, бог вижда. И кой-то лъже, бог вижда. на християните бълга-рите направиха много добрини и христия-ните ги забравиха, но бог вижда...“

И още един надпис върху мраморен стълб, намерен сред развалините на ма-настира балши, албания: „Покръсти се от бога архонтът на българия борис, преиме-нуваният Михаил заедно с дадения му от бога народ в лето 637.“

тези надписи са „каменната книга“ на прабългарите, която ни разкрива важни моменти от тяхната история и душевност. в тези надписи намираме и първите „камен-ни“ страници на старобългарската публи-

цистика, която ще навлезе в своя разцвет едва след създаването на славянобългар-ската писменост. каменните надписи няма да изчезнат и след това. Само че те вече ще бъдат не на гръцки, а на български език и ще славят строителните и бойните под-визи на българските владетели, извършени за прослава на християнската вяра.

2. Полемиката около ПокрЪстВането

в продължение на век и половина в младата държава не е имало никакво ре-лигиозно напрежение, въпреки че славяни и прабългари изповядвали различни рели-гии. тангра съжителствал съвсем мирно с Перун и другите славянски божества. По-степенното проникване на християнството обаче променило картината: Христос не оставял място за друг бог и нямало никак-ва вероятност той да допусне наред със се-бе си ни тангра, ни Перун. а многобройно славянско население в тракия и Македо-ния вече изповядвало християнската вяра и някогашният религиозен мир ставал все по-невъзможен.

когато през 85� година борис заел хан-ския престол, той трябвало да търси реше-ние и на друг съдбоносен въпрос: нараства-ло напрежението по западната граница, която дотогава била относително спокойна, а отношенията с византия също се влоша-вали, така че се налагало да воюва на два фронта без изгледи за успех.

така редица вътрешни и голям брой международни проблеми, пред които била изправена българия, принудили борис да вземе съдбоносното решение за покръст-ването. но ако по този въпрос било постиг-нато, макар и трудно, съгласие между хана и боилите, остри разногласия възникнали, когато трябвало да се реши от кого да бъ-де приета новата вяра – от цариград или от Рим, православна или католическа да бъде тя.

борис I, след като в мъчително колеба-ние претеглил всички доводи „за“ и „про-тив“, решил да предпочете цариград и

�3

православието. Православна била огромна част от населението в тракия и Македония. Много по-голяма била вероятността да из-воюва самостоятелна българска църква от цариград, отколкото от Рим. освен то-ва католицизмът поставял духовната власт над държавната, докато православието се подчинявало на държавната власт и могло да бъде ефикасен инструмент за нейното укрепване и упражняване.

Мнозинството от боилите обаче не въз-приело неговите доводи, защото смятало византия за най-големия враг на българия и се опасявало, че чрез православието тя ще постигне неизменната си цел – унищо-жаването на българската държава.

И тъй като борис бил непреклонен, не-съгласните боили организирали заговор срещу него с намерение да го свалят от престола и дори да го убият. в своите под-стрекателски речи те го обвинявали, че е дал „лош закон“ и че е „отстъпил от бащи-ната чест и слава“. недоволните боили ус-пели да привлекат на своя страна значи-телна част от населението.

борис настоявал на своето и свикал бо-илите в Плиска с намерение да им наложи окончателното решение. И тогава спорът прераснал в бунт срещу българския владе-тел.

в своята летописна бележка „българ-ските боляри повдигат народа против своя княз“ Реймският архиепископ Хинкар опис-ва събитието така: „866 г. князът на българи-те приел светото кръщение. той бил зами-слил да стане християнин миналата година, понеже бог го вдъхновил и му внушил това чрез поличба и бедствия сред народа на царството му. недоволни от това, неговите боляри разбунтували народа против него, за да го погубят. И тъй, колкото били в де-сетте комитата, те се събрали около дворе-ца му. но той като позовал името Христово, потеглил срещу цялото множество само с 48 души, които били останали при него по-ради предаността си към Христовата вяра... обаче царят наказал със смърт само 5� ду-ши от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде невредим...“

По този начин борис I включил бълга-рия в кръга на византийската цивилизация, ориентирал я на Изток, което предопреде-лило нейната съдба за векове напред.

Полемиката около покръстването про-дължава и в наши дни. видни български интелектуалци по един или друг повод са изразявали съжаление, че не сме приели християнството от Рим, че не сме станали католици. емилиян Станев: „най-съдбонос-ната грешка, извършена от борис, е, че той избра византийското православие и с него – византийските ереси. ако бяхме по-кръстени от Рим, българските духовници и интелигенция, вместо да четат житието на св. Параскева, щяха да четат Хораций, ци-церон, Сенека и аристотел. католицизмът е култура въпреки всичките си отрицателни страни.“

енчо Матеев с основание възразява на именития ни писател: „когато борис е ре-шил да обвърже страната ни с истинското православие, нещата са стояли точно об-ратното – не в Рим, а в константинопол са четели Сенека, цицерон и аристотел. И никой „футуролог“ не е бил в състояние по това време да предвиди културното разви-тие на двата свята – източния и западния. не е правилно да вменяваме в грях на една личност всички възможни исторически по-следици от нейните действия...“

Други автори предполагат, че ако бо-рис бил включил българия в римокатоли-ческата общност, по-друга щяла да бъде националната ни участ, като имат предвид турското робство и останалите наши наци-онални поражения.

а съдбата на католическа Полша? въ-преки своята принадлежност към католи-ческия свят не остана ли тя под робство 650 години?

както пише йосиф бродски, географи-ята на европа не оставя на европейската история много варианти...

�4

3. Делото на кирил и метоДий и бЪлгарската Публицистика

най-големият познавач на Славянско-то средновековие – акад. Д. лихачов, най-кратко, но и най-точно разкрива съдбовната връзка между делото на кирил и Методий и българската държава: „Държавата, създа-дена от аспарух, осигури успеха на делото на кирил и Методий, а делото на кирил и Методий запази българската държава като непревземаема държава на духа.“

Създаването на славянобългарската