1

ЗАКОНИТЕ ЗА НАСЪРЧАВАНЕ НА ИНДУСТРИЯТА В БЪЛГАРИЯ

(1879-1912 година)

Доц. д-р Марко Димитров

Икономиките на Европа и Съединените щати вече са дълбоко във водите на

индустриалната епоха, когато се създава Третата българска държава и българите

започват да изграждат ново общество. Според разбиранията им, то трябва да има

характерните черти на модерните общества в тогавашния свят. След известен период на

дискусии през 80-те години на XIX век, в който обществената и икономическата мисъл

в България се люшка в дилемата „индустрия или земеделие”, в началото на 90-те

години се налага тезата за даване на приоритет на индустриалното развитие на

страната. Такава цел се поставя във фокуса на бъдещите усилията на „просветеното

малцинство”, което управлява след това страната.

Какви са икономическите условия в света във времето, когато започва да се

изгражда Третата българска държава ? Отговорът на този въпрос до голяма степен ще

помогне за правилното оценяване на икономическата политика на българските

правителства тогава, включително и политиката по отношение на индустрията. На

първо място трябва да се отбележи, че когато Княжество България се появява на

политическата карта световната икономика се намира в състояние на криза, която влиза

в историята като „Дългата депресия”. Нейното начало се отнася към 1873 година1.

Кризата е едно от следствията от свободният режим на международна търговия,

създаден от системата на западноевропейските търговски договори през 60-те години

на XIX век, който оказва голямо влияние за интензивното развитие на световното

стопанство през следващите години. Този режим облагодетелства повече държавите с

развита индустриална икономика, но той отчасти се отразява добре и на аграрните

страни. Следствие от епохата на свободната търговия (free trade) е едно международно

разделение на труда, което облагодетелства бързото развитие на световната икономика.

От друга страна последиците от свободата на търговията не са еднакви за всички

държави. Тя не създава очакваната хармония в международните стопански отношения.

Индустриално развитите страни печелят повече от този начин на търговски обмен. За

това спомага и разгръщащата се през втората половина на XIX век втора индустриална

революция, постиженията на която облагодетелстват повече индустриалните държави,

развивайки с бързи темпове тяхното промишлено производство2. Към всичко това

трябва да се прибавят още и влошените международни условия от честите войни, които

се водят в света3.

След началото на депресията много държави започват да провеждат

покровителствена митническа политика. Още със създаването на Третата република (4

септември 1870 г.) Франция се отказва от free trade и въвежда протекционистичен

митнически режим, кулминационната точка на който е приетата през 1892 година

2

митническа тарифа за вносните стоки. В Германия по времето на Бисмарк

протекционизмът има друга насоченост – борба с вноса на евтино жито. За тази цел

през 1879 година са въведени високи мита за вносните зърнени храни4.

В САЩ протекционистичната ера в края на XIX век започва с приемането на

митническата тарифа „Маккинли” (McKinley tariff) през октомври 1890 година, която

повишава вносните мита средно с 50%. Протекционизът е продължен със Закона за

приходите от август 1894 година, известен като тарифата „Уилсън-Горман” (Wilson-

Gorman tariff). И двете митнически тарифи имат като главна цел ограничаването на

вноса на селскостопански продукти в Съединените щати.

Като обща оценка на протекционизма, налаган от държавите в края на XIX век,

трябва да се отбележи, първо, че той е характерен за развитите индустриални страни,

втора - има аграрен характер, т. е. цели да запази местните пазари в тези държави от

нахлуването на по-евтини селскостопански продукти на тях и трето – основно средство

за неговото провеждане е митническата политика.

В края на XIX век новосъздадената българска държава има икономика, която е

доста назад от нивото на икономиката на една дори слабо развита европейска държава.

И тук не става дума за количествени параметри или темпове на развитие. Българското

стопанство след Освобождението е стопанство от друга епоха, преживяна от Европа

векове преди това. Излизайки от рамките на Османската империя градското стопанство

изпада в дълбока криза, основната причина за която не е конкуренцията на

европейските стоки, а скъсването на връзките с турския пазар, за който дълги

десетилетия (дори столетия) работят българските занаятчии. Да се говори за фабрично

производство преди 1878 година (а и дълги години след това) е претенциозно и

невярно, защото не може да се твърди, че заведенията на Добри Жлязков в Сливен, на

Гюмюшгердан в Дермендере Пловдивско или Иван Грозев в Габрово са фабрики,

когато в развития свят само в едно фабрично зеведение работят десетки, даже стотици

пъти повече мощности и съоръжения отколкото в тези полуманифактури взети заедно.

По подобен начин трябва да се гледа и на мелниците, спиртоварните и пивоварните,

които са огромната част от заведенията в индустриалния сектор на българското

стопанство през 80 и 90 години на XIX век, а и след това.

С други думи – индустриализацията на България в първите десетилетия след

Освобождението от Османската империя е на „кота-нула”. Тя трябва да започне от

начало и това дава шанс на тези, които управляват държавата в края на XIX и началото

на XX век стартирайки на чисто, да подпомогнат създаването на една модерна и бързо

развиваща се икономика от европейски тип. Това обаче, според мене, не се случва в

българската история чак до края на 30-те години на ХХ век.

Каква трябва да бъде ролята на държавата в стопанския живот след

Освобождението през 1878 година и по-специално в индустриалната сфера? Това е

един голям въпрос, който и по онова време и и сега няма еднозначен отговор.

Изключително меродавно, според мене, е мнението на Константин Бобчев, един от най-

ерудираните български икономисти във времето между двете световни войни. В самото

3

начало на 30-те години на ХХ век той пише следното: „Изобщо в България, като

аграрна страна със зараждаща се индустрия, много голям обсег и значение има

протекционизмът и другите мерки за пряко насърчение и повдигане на производството,

т. е. за премахването на недостатъците на едно бавно стопанско развитие, докато в

индустриалните страни държавната намеса се налага повече за премахване

недостатъците на едно нерационално и нехармонично стопанско развитие.”5

При по-внимателен прочит на тази констатация се вижда, че Бобчев, не поставя

ударение върху протежирането на индустрията, а отбелязва необходимостта от пряко

насърчение и подпомагане на производството изобщо. На друго място в цитираната

статия той излага своето разбиране за начина, по който държавата трябва да прави това.

То много напомня за политиката на германската държава към стопанството след

обединението на Германия през 1871 година. Задачата на българската държава, според

Бобчев, е да създава добри общи условия (курсив мой – М. Д.) за развитие на

стопанството – строителство на пътна инфраструктура, повишаване на образователното

равнище на населението, особено професионалното образование, създаване на

външнотърговски условия за реализация на производството, финансова стабилност и

друти подобни6.

Политиката на българската държава след Освобождението в това общо направление

трябва да бъде оценена като правилна и в значителна степен ефективна. От 1888 до

1911 година държавата построява 1 931 км. жп линии, за които похарчва повече от 256

млн. лева7. От 1887 до 1911 година са построени нови 3 052 км. държавни и 2 166

общински пътища на обща стойност около 119 млн. лева8. Значителен ръст има

банковата система на страната. До 1912 година са създадени три държавни банки. В

страната функционират и множество частни кредитни институции9. Въпреки

противоречието между нарастващите фискални нужди на страната, значителна част от

които се задоволяват от митнически приходи, и необходимостта от развитие на

външнотърговските връзки чрез жертви и отстъпки в митническата политика, България

през 1912 година има много добра външнотърговска среда10

. Всичко това създава добри

условия за разгръщане на предприемаческия дух на българите в различните сфери на

стопанството, включително и в индустриалното производство.

Същевременно обаче към зараждащата се индустрия българската държава има едно

особено отношение, което буди недоумение и до голяма степен противоречи и

същевременно заличава ефектът от нейните усили за подпомагане на стопанството на

макроикономическо ниво. Основно това отношение се изразява в няколко

законодателни инициативи в индустриалната област. От 1879 до 1912 година в

България са приети закона за насърчаване на индустрията. Това са жалоните, които

чертаят индустриалната политика на българската държава до войните 1912-1918

година11

.

Тези закони последователно създават режими за развитие на индустриалното

производство, които са в разрез с икономическата среда в пазарна икономика.

Привилегиите, които те дават на зараждащия се български индустриален слой, го

4

поставят в „парниковите” условия на вътрешния пазар, създават в него чувство за

сигурност и не стимулират най-съществения елемент в харатеристиката на един

предприемач – стремеж към по-големи печалби чрез разширяване на производството и

подобряване на конкурентната способност на неговата продукция. Такава е

констатацията, която се натрапва от запознаването с индустриалното законодателство

на Третата българска държава до 1912 година12

.

В следващото изложение ще бъде направен анализ на мотивите, целите и

съдържанието на законите за насърчаване на българската индустрия, както и

средствата, които се предвиждат в тях за подпомагане на развитието на този сектор от

икономиката. Първият истински Закон за насърчаване на местната индустрия е приет от

Народното събраниие през декември 1894 година и влиза в сила през януари 1895

година13

.

Като основна причина да се приеме закон за насърчаване на местното индустриално

производство в мотивите към законопроекта от 1894 година се сочи невъзможността да

се използват инструментите на митническата политика за запазване на местния пазар за

българското индустриално производство. Дори да се игнорира промяната, настъпила в

международните условия за търговия след началото на 70-те години на XIX век, като

аргумент против такова твърдение трябва да се отбележи най-малко следното – още от

края на 80-те години българската държава осъществява пробив в „ограниченията” на

Берлинския договор по отношение на митническата политика14

. Още през 1894 година,

едновременно с приемането на закона за насърчаване на индустрията, в резултат на

вече трайно променените условия в световната търговия, се наблюдава активизация на

външнотърговската политика на България. През декември 1894 година Народното

събрание дава предварително съгласие правителството да продължи срока временните

спогодби от 1889-1890 година. През същата година е сключена временна спогодба с

Австро-Унгария, в която се повишават средно митата с повече от 2%. При същите

условия през следващата година са сключени временни търговски спогодби с

Великобритания, Германия, Белгия, Франция, Швейцария, Италия и Румъния15

.

Съвсем очевидно е, че „облаците” на ограниченията на Берлинския договор по

отношение на митническата политика на България се разсейват. И това се знае много

добре от авторите на закона за насърчаване на индустрията. Ето един цитат от един

голям познавач на българската и международна външна търговия, който подкрепя

такова твърдение: „Без оглед на международното положение през 1894 година

българското правителство (правителството на Народната партия – б. м. М. Д.) не

поиска да сключи дългосрочни договори. То се блазнеше от мисълта, че може да се

изработи автономна митническа тарифа, която да послужи за основа на нови търговски

договори с всички европейски държави, в които да намери осъществление идеята за

защита на местното производство (курсив мой – М. Д.)...”16

. Съвсем ясно е, че в

средата на 90-те години на XIX век митническата политика на България вече е в ръцете

на държавата.

Аргументът, че България не може да защити националния пазар за местното

индустриално производство изглежда доста несъстоятелен. Законът, във вида в който е

5

предложен и приет, става до голяма степен излишен. Това се потвърждава и от

последващите действия на държавата до края на ХIX век в областта на външната

търговия17

. Отново ще цитирам Г. Свраков: „С образуваната от договорите митническа

тарифа от 1897 година се туряше край на единното и чисто финансово мито, което

бяхме наследили от Турция и митническия режим получаваше известна еластичност и

пригодност към стопанските условия на страната (курсив мой – М. Д.18

). Това по

същество представлява косвена присъда на изложеното в мотивите за приемането на

Закона за насърчаването на местната индустрия през 1894 година относно

митническите ограничения на Берлинския договор.

Останалите цели на закона, посочени в мотивите на вносителя, изглеждат по-

разумни и в тях има елементи на градивност. С поставянето им държавата в някаква

степен показва, че осъзнава специалната си роля за развитието на националната

индустрия. До такива изводи води твърдението в мотивите, че законът трябва, е да

съдейства за уедряване на производството (в законопроекта - „групиране на капитали”)

в онези браншове на индустрията, които се нуждаят от по-големи инвестиции.

Съществена цел, която се преследва, е и премахването на практиката, въведена най-

вече от предходното правителство на Ст. Стамболов, за отдаване на концесия на

значителни за държавата и икономиката индустрии (цитира се най-вече добивната

индустрия – б. м., М. Д.), с което се засяга държавния и обществен интерес19

.

Законът за насърчаване на индустрията от 1895 година е от типа „общи закони за

насърчаване на производството”. В неговите постановления се определят

предварителни общи условия, за да се включи дадена индустрия в режима на

облекченията. Големината на вложения начален капитал трябва да бъде най-малко 25

хиляди лева, а броят на заетите работници - 2020

. Не се поставят никакви други

изисквания, които да „филтрират” кандидатите за облекчения.

В тези общи ограничения за ползването на привилегиите в закона от 1895 година

прозира известно желание да се стимулират инвестиции в по-едри индустриални

предприятия. Но определените прагове са такива, че „едри предприятия” могат да

бъдат и големи занаятчийски работилници или не особено големи манифактури.

Изискването на минимален начален капитал по-същество не стимулира създаването на

индустриални заведения от фабрчен тип.

В закона има още едно изискване едно предприятие да се ползва от неговите

привилегии. То се отнася до вида на стоките, които предприятието трябва да

произвежда. Те са изброени конкретно в девет позиции и са от производства на

памучната, ленената и копринената индустрии, стъкларството, захарната и хартиената

индустрии, химическата индустрия, минната и металургичната индустрии21

.

Трудно може да се разбере, защо са избрани точно тези индустриални

производства да бъдат насърчавани от държавата чрез специално законодателство. Това

са индустрии, които или липсват или заемат съвсем скромно място в структурата на

индустриалния сектор на българското стопанство. Стимулирането на развитието им е

добро намерение, но начинът по който то трябва да бъде реализирано буди съмнение в

крайния резултат. На първо място изброените индустрии се нуждаят от значително по-

голям начален капитал за стартирането си. В момента на създаването на закона в

България почти липсват свободни местни капитали, а не се наблюдава и интерес от

6

страна на външни такива. Същевременно за много от индустриите, предложени от

закона за облекчение, липсват местни суровини. Затова се предвиждат митнически и

тарифни облекчения за вноса им от чужбина, което изглежда доста нерационално и

лишено от здрав смисъл22

.

От друга страна, някои от фиксираните в закона от 1895 година стоки въобще не

присъстват в структурата на българския внос през целия период до началото на войните

1912-1918 година. Следователно българският пазар е свободен за тях и подпомагането

на тяхното производство не е непременно необходимо23

. Статстическите данни за

останалите показват, че производството им се нуждае повече от миническа закрила и

осигуряване на капитал, отколкото от мерките, заложени в закона24

. В него са

предвидени и други облекчения за посочените индустриални производства, които ги

поставят в изключително положение в сравнение с останалите индустрии,

съществуващи в България през 90-те години на XIX век25

.

Единственият елемент на митнически протекционизъм намираме в член 5 на

Закона за насърчаване на местната индустрия от 1895. Текстът на този член предвижда

производството на фабриките, които попадат в обсега на закона, да се предпочита при

държавни търгове, дори то да е с 15% по-скъпо от вносното, без вносното мито. По

този начин косвено се повишава митото на вносните стоки и това прави неефективно

тяхното участие в доставките за държавни нужди, които са може би най-големия

български пазар по онова време.

В закона се определя 10-годишен срок на действие на привилегиите. В член 10

се предвижда даването на монополни права за организиране на производство на цимент

и хидравлична вар в даден район за срок е 15 години. Начинът на получаването на тези

права ще се определят от правилника за приложението на закона. С това се поставя

началото на т. нар. индустриални концесии, една тенденция в насърчаването на

индустрията в България, която ще се развие в следващото индустриално

законодателство да края на 20-те години на ХХ век.

Оценката на Закона за насърчаване на местната индустрия от 1895 година не

може да бъде еднозначна. Най-общо неговото създаване подсказва грижа на държавата

за развитието на местното индустриално производство и това е нещо положително. По-

внимателното вглеждане в неговите постановления обаче води до не съвсем радостни

заключения. Законът е създаден прибързано и не е съобразен с международните и

вътрешните икономически условия. В него липсва стратегия за развитието на

индустриалното производство на България, която да е съобразена с националните

особености и възможностите на суровинната база на страната. В определянето на

индустриите, обекти на привилегии, има хаос, които още веднаж показва

прибързаността при създаването на закона и същевременно буди съмнения за

преднамереност при подбирането им.

До такива изводи водят и последващите действия на управляващите от кабинета

на Народната партия в индустриалната област. След приемането на Закона за

насърчаване на местната индустрия са инициирани други нормативни актове, които

засягат някои индустриални производства26

. Освен това самият закон от 1895 година

само три години след приемането му е променен, с цел „да се дадат някои по-големи

7

привилегии на железарската и столарската (?!) индустрии и главно концесия за

кибритена фабрика и за захарни фабрики (курсив мой – М. Д.)”27

.

През 1905 година е влиза в сила нов Закон за насърчение на местната

промишленост и търговия28

. Мотивите към законопроекта са съвсем лаконични и

показват доста доста слаба заинтересованост на вносителя от този законодателен акт.

Не се откриват и някакви по-конкретни идеи за това, как ще се развива българското

индустриално производство по-нататък, след изтичането на срока на стария закон. В

мотивите няма и оценка на резултатите от действието му. Най-същественият аргумент

за внасянето на законопроекта е това, че старият закон вече не действа, поради

изтичането на срока от 10 години, за който той е приет и той трябва да бъде

продължен29

.

Единствената откроена цел, която може да се забележи, че преследват

управляващите тогава стамболовисти (Народнолибералната партия) с новия закон, е да

създадат благоприятни условия за привличане на чужди капитали в областта на

индустриалното производство. Но това добро намерение е поставено на грешна основа

като се съчетава с идеята за стимулиране на създаването на индустрия, „ако не тъй

могъща, както в някои икономически напреднали страни, поне в размер

удовлетворяващ нуждите на местната консумация (курсив мой – М. Д.)”. Именно в

преследването на тази последна цел в законопроектът „е легнало началото на общо

покровителство на цялото национално производство” като „се предвиждат специални

насърчения за едрата индустрия (?!)”30

. Такава икономическа среда трудно може да

привлече чужд капитал в българската индустрия, който винаги търси специфични

условия за инвестиции, в които да се реализират максимални печалби.

Поставянето на такива общи цели и разширяването на крайност на полето на

действие превръщат закона от 1905 година в един хаос от привилегии и облаги за почти

всички видове индустриални производства в България. Той вече не е закон за

насърчаване на индустриални производства, а списък на облагите за всеки

производител от всички сфери на материалното производство. Съвсем общо е

определянето по смисъла на закона на понятието „промишлено предприятие”31

.

Намалена е, или по-точно е премахната, „летвата” за ползването на общите облаги по

закона32

. Доста съмнително изглежда тълкуването на понятието „едра индустрия”33

. В

24 пункта са изброени тези едри индустрии, които ще се ползват от специални облаги.

По същество това са всички реални производства в България. От специалните облаги

могат да се ползват и всички нововъзникнали индустриални производства, ако

отговарят на условията и тяхната полезност за българското стопанство е призната от

Министерството на търговията и земеделието34

.

Интересен момент от закона е член 17, който показва известен стремеж за

стимулиране на развитието на кооперативното движение, както и подпомагането на

професионалното образование в България. Според неговия текст от общите и спецални

облаги могат да се ползват всички производителни кооперации с най-малко 20 души

членове. Това могат да правят и промишлените предприятия на завършилите

държавните занаятчийски и земеделски училища и т нар. образцовите работилници,

когато в тах работят най-малко 5 души. Снижаването на критериите за допускане до

облагите на закона в този случа до известна степен е оправдано. В тогавашните

8

български условия създаването на кооперации е начин за мобилизиране на материални

и финансови ресурси, а професионалното образование може да се смята за съществен

елемент от модернизацията на икономиката.

Общите привилегиите, които се дават от закона на промишлените предприятия

са същите, както в закона от 1895 година, като са добавени и някои нови, отнасящи се

главно до безплатното отпускане на дъжавни и общински терени за строителство на

фабрики, доставянето на машини, горива и и други от чужбина35

. Особеното в

специалните облаги за едрите индустриални производства е наличието на повече

възможности за освобождаване от данъци и такси, за доставки на суровини и материали

от държавни източници на намалени цени и други36

. В закона от 1905 година вече по-

обстойно е регламинтран въпросът за индустриалните концесии. Конкретно са

изброени производствата, на които може да се дават те. Определен е и начинът на

тяхното отпускане, както и начинът на определяне на районите, в които се допускат

индустриалните концесии37

.

Законът за насърчение на местната промишленост и търговия от 1905 година не

може да бъде оценен като крачка напред в провеждането на целенасочена и

продуктивна политика за развитие на българската индустрия. С максималното

разширяване на полето на действие на неговите насърчителни инструменти и

намаляването на минималния праг за включване на дадено индустриално производство

в неговия режим, в определена степен той представлява дори отстъпление от закона от

1895 година. Дори определяните за някои индустриални производства т. нар.

„специални облаги” не показват намерение за формиране на определен облик на

индустриалния сектор на българското стопанство. Законът по-скоро създава хаос

отколкото ред в индустриалната политика на държавата. При това положение трудно

може да бъде изпълнена най-значителната от първоначално заложените цели при

създаването му – привличане на чужди капитали. След влизането в сила на

постановленията на закона теренът на българската индустрия става голо поле, а не

ограден и подреден двор, в който влизащия може да си избере място за действие и

развитие.

През 1909 година управляващите и обществото в България отново насочват

вниманието си върху българската индустрия. Само четири години след приемането му

Законът за насърчаване на местната промишленост и търговия от 1905 година показва

значителни слабости при прилагането му на практика. Тези слабости са изложени

обстойно в мотивите към новия законопроект, предложен на Народното събрание от

министъра на търговията и земеделието в правителството на Демократическата партия

Андрей Ляпчев. Най-съществената от тях е недостатъчно гарантираната възможност за

контрол от страна на държавата при прилагането на закона и специално при даването

на привилегиите и облагите. По този начин, според вносителя, не се дават

необходимите гаранции за защита на държавния и обществен интерес38

. Зад тази най-

обща констатация на министъра се крие създалата се с несъвършенствата в закона от

1905 година и бързо развиваща се след това тенденция за заобикаляне на неговите

норми и правила при определянето и раздаването на привилегиите.

9

Законът за насърчение на местната индустрия влиза в сила през март 1909 година39

.

От една страна създателите му си поставят за цел да отстранят слабостите и пропуските

в стария, а от друга – да дадат в известна степен нова насока на индустриалната

политика на българската държава, която да отговаря на новите икономически условия в

страната и в света. По смисъла си и целите, които преследва, това е съвсем нов закон,

който напълно отменя закона от 1905 година. Макар че повтаря някои от текстовете на

стария, най-вече във връзка с привилегиите, той променя само конкретни места в тях,

отнасящи се най-вече до срокове и поле на приложение.

Най-същественото ново е това, че по-адекватно се определя обекта на

законодателната инициатива. Дава се ново тълкуване на понятието „индустриално

предприятие”. Според закона, това е „всяко предприятие на затворено, в което се

употребяват, с цел да се преработят или обработят сурови или полупреработени

материали” за която преработка се използват „машини и други уреди, с цел да не се

използва немускулна сила”40

. Това определение е значително по-точно и така се свива

полето на действие на закона в истинската индустриална сфера, защото са отстранени

абстрактните и неясни определения за промишлено предприятие в членове 1 и 4 на

закона от 1905 година41

.

Тази промяна е първата, която слага известен ред в хаоса в държавната

индустриална политика, създаден със закона за насърчаване на индустрията от 1905

година. Освен това новият закон подрежда индустриите, които са обект на насърчаване,

в десет групи. Във всяка от тези групи има по няколко класа42

. В духа на политиката,

която правителството на Демократическата партия има към кооперативното движение,

облагите са предвидени и за занаятчийските и земеделски кооперации43

.

Показателно за проблемите, които възникват при прилагането на закона от 1905

година и твърдото намерение те да бъдат отстранение, е създаването с новия закон на

специална институция - Индустриален съвет. Той се учредява като съвещателен орган

към Министерството на търговията и земеделието и дава мнение по всички въпроси,

свързани с общото насърчаване на индустриалното производство и отпускането на

привилегии и облаги по закона44

. С него се предвижда да се въведе по-голям контрол и

системност при даването им45

. За съжаление реалната полза от тази институция е

минимална. Освен че има само съвещателни експертни функции, съветът да действа

само тогава, когато министърът поиска мнението му (!?). В навечерието на

предстоящите военни времена в Европа от 1912 до 1918 година неговата регулираща

функция е несъмнено необходима за развитието на българската индустрия.

Поставянето му обаче в състава на Министерството на земеделието и търговията и под

опеката на министъра в значителна степен го обезличава като институция46

.

Фокусът на промените е насочен към индустриалните концесии. Те са най-

значителни и в тях трябва да се търси новото в индустриалната политика на държавата,

заложено в закона от 1909 година. В новия начин на отдаване и условията за

получаване на тези концесии може да се открият елементи на пряка държавна намеса, с

цел регулиране и насочване на индустриалното производство.

10

Изменен е не само редът, но и условията за даването на индустриалните концесии.

Преди всичко е поставен висок за българските условия праг за допускането на дадено

индустриално предприятие до получаването на монополно право да произвежда в даден

район за определен срок47

. Затегнат е до край, според конституционния ред в страната,

начинът на отдаването на концесията. Индустриалната концесия се отпуска със закон

от Народното събрание, по предложение на министъра търговията и земеделието 48

. Тя

може да се преотстъпва (препродава) само след санкция на министъра на търговията и

земеделието49

. Щателно са изброени производствата, които могат да бъдат обект на

индустриални концесии50

. Прави впечатление, че, за разлика от закона от 1905 година,

в новия закон броят на тези индустрии е значително ограничен. С малки изключения,

право на индустриална концесия получават само производства, от хранително-

вкусовата, химическата и строителната индустрия. Това може да се тълкува като

елемент на държавно регулиране, свързано с подготовка за евентуална скорошна война

на Балканите, в която България се готви да участва.

Законът от 1909 година е най-прецизният от всички законодателни актове на

българската държава по отношение на индустриалния сектор, създадени в периода от

Освобождението до войните 1912-1918 година.. Той е значително по-подреден по

отношение на протекционистичните мерки, които предлага и с това премахва хаоса в

подпомагането на индустрията, създаден с предишните закони. В него се откриват

елементи на определена индустриална политика, която държавата има намерение да

провежда. Този закон е най-добрият нормативен продукт по отношение на индустрията

и върхът на протекционистичната политика на българската държава в индустриалната

сфера. Буди недоумение фактът, че в българската историография този закон не е

намерил подобаващо място и е пренебрегван за сметка на другите покровителствени

индустриални закони преди и след него до края на 20-те години на ХХ век.

Какви са резултатите от индустриалната политика на българската държава в края на

разглеждания период, в основата на която са трите закона за насърчаване на

индустрията? За съжаление, по-подробна картина на процеса на развитие на

българската индустрия трудно може да се очертае, поради непълната статистика от

онова време. Все пак статистическите данни дават достатъчно ясна представа за

темповете на развитие и достигнатото ниво на индустриалното производство в

България в края на разглеждания период. Дори да се вземе предвид ниската начална

позиция, от която започва българската индустриализация, резултатите не са особено

впечатляващи. Началото на ХХ век не може да се определя като време на

индустриализация на българското стопанство.

През 1910 година населението в България, което е заето в индустрията и

занаятчийското производство, е 7% от активното население на страната (133 959 мъже

и 13 512 жени)51

. По доста несигурни данни през 1911 година общо основният капитал

и годишното производство в индустриалната сфера се разпределя така: за основния

капитал в домашната индустрия, която произвежда за самозадоволяващо се

домакинство и много рядко за пазара, липсват данни. Годишното производство на този

индустриален сектор е 120-130 млн. лева. В занаятчийското производство основният

11

капитал през 1911 година е 20 млн. лева, а производството – 200-250 млн. лева. В

останалите производства, които К. Попов класифицира като „едра индустрия”,

съответно вложеният капитал е 90 млн. лева, а годишното производство – 121 млн.

лева. Общо в посочените индустриални сектори вложеният капитал е 111 млн. лева, а

годишната производство достига 441-501 млн. лева52

.

Интересна картина се получава при данните за вноса на машини през разглеждания

период. За времето от 1891 до 1895 година средногодишния внос на машини и

съоръжения (всички видове машини – за индустрията и селското стопанство) е на

стойност 6 482 693 лева, а за периода от 1896 (когато започва да действа Закона за

насърчаване на индустрията) до 1905 година ( началото на действието на закона от

същата година) в стойностно отношение вносът се увеличава само с 40% (от 6 482 693

на 10 893 541 лева)53

. От 190654

до 1908 година ( времето, когато действа законът от

1905 година) вносът на машини се увеличава с 28% (от 8 073 350 на 11 152 342 лева)55

.

След влизането в сила на Закона за насърчаване на местната индустрия през 1909

година картината на вноса на машини се променя коренно. Само за две години, от 1909

до 1911, той нараства с около 67% - от 17 055 109 лева на 25 611 973 лева56

.

Приблизителните данни за нарастването на механичната двигателна сила в

индустриалното производство не са впечатляващи, още повече че те са общо за

индустрията и съобщенията. През 1887 година в двете сфери е използвани механични

двигатели с общо 15 хиляди к. с., през 1901 година – общо с 25 хиляди к. с., а през 1911

година – с 56 515 к. сили. През 1911 година най-механизирана се оказва индустрията за

храни и питиета (10 011 к. с.), следвана от електродобивната (6 750 к. с.) и текстилната

(5 069 к. с.). Общо в едрата индустрия през тази година се използва механична

двигателна сила само 27 228 к. сили57

. Останалите до 56 515 принадлежат на

съобщенията. През 1911 година в България на 1000 души се падат 5 к. с. от механични

двигатели, употребявани в индустрията, в САЩ – 244, в Германия – 127, във Франция

90 к. с.58

Могат да се изложат още статистически данни, но и тези са достатъчни, за да се

прецени, че законите за насърчаване на индустриалното производство, приети в

България до 1912 година, не съдействат особено за индустриализацията на страната. От

тази констатация трябва да се изключи законът от 1909 година, чийто ефекти се

наблюдават по-късно в годините на войните от 1912 до 1918 и след тях59

. Въпреки

значителните финансови и материални жертви от страна на държавата индустрията се

развива с незавидни темпове и без определена посока. В България се създава един

значителен слой от хора, които наричат себе си индустриалци, занимават се с

индустриално производство или някакви негови подобия, но са малко тези от тях, които

не разчитат на държавния гръб, при упражняването на дейността си. Още тогава такива

„бизнесмени” получават прозвището „паразитна буржоазия”

Със законите за насърчаване на местното индустриално производство, приети в

края на XIX и началото на XX век, индустриалният сектор в България започва да

прилича на плътно затворена и пълна с течност тенджера под налягане (вътрешния

12

пазар), в която температурата непрекъснато се повишава (даваните за индустрията

държавни привилегии), а изпускателният клапан (външните пазари) е развален и

опасността тенджерата да се пръсне непрекъснато нараства, за да стане реалност през

30-те години на ХХ век.

1 Според някои изследвания т. нар. „Дълга депресия” продължава до към 1896 година – Great Depression

of 1873-1896. - Business cycles and depressions: an encyclopedia, New York, Garland Publishing, 1997, p. 148-149. 2 Joel Mokyr, The Second Industrial Revolution, 1870-1914, Northwestern University, 1998, p. 1-18. -

http://faculty.wcas.northwestern.edu/~jmokyr/castronovo.pdf 3 Примери за такива военни конфликти са Френско-Пруската война през 1871 година, Руско-турската

война през 1877-1878 година, конфликтите във връзка с все още неразпределените територии в Африка и Азия и др. 4 France and the Economic development of Europe (1800-1914). – Routledge, 2000, p. 39-40.

5 Бобчев, К. Отношение на държавата към народното стопанство в България. – Списание на Българското

икномичско дружество (по-нататък – Списание на Б. Ик. Д.), 1930, кн. 4, с. 216. 6 Пак там, с. 213 и сл.

7 Попов, К. Стопанска България през 1911 год. Статистически изследвания, С., Държавна печатница”,

1916, с. 376. 8 Пак там, с. 374-375.

9 Подробно за развитието на банковата система на България до 1912 година – Вж: Димитров, М.

Държавата и кредитирането на българското стопанство (1879-1912 г.,). – В: Независимостта на България 1908 г. – поглед от ХХІ век, С., Институт за исторически изследвания при БАН, 2010, с. 377-399.

10 Подробно за външната търговия и външнотърговската политика на България до 1912 година – Вж:

Димитров, М. Държавата и икономическото развитие на България от Освобождението през 1878 г. до Балканските войни (1879-1912 г.) - в търсене на ефективна политика. - В: Научни трудове на УНСС, 2013, т. 1., с. 158-164. 11

През 1883 година Народното събрание приема „Закон за развитие на родната промишленост”. – Стенографски дневници на Третото Обикновено Народно събрание, II р. с., 31-во зас., 12 декември 1883, С., 1884, с. 303. Подчертаното в мотивите към законопроекта намерение този закон да защитава местното „домашно ръкоделие, с което се занимават нашите майки и жени” от конкуренцията на Австро-Унгария, издава по-скоро носталгия към примитивните дейности от времето, когато българските земи са част от османската икономика, отколкото стремеж за стимулирането на модерно градско производство. Поради това, не смятам, че този акт трябва да се причисли към законодателството, което формира индустриалната политика на българската държава. По подобен начин стоят нещата и с приетия през 1897 година „Закон за задължително носене на местни дрехи и обуща. – Йончев, Е. Законодателството в Царство България (1879-1944 г.). Конституция, закони, мотиви, доклади, укази, наредби, наредби-закони, С., Фондация „Отворено общество”, б. г., с. 72; 179. 12

Още тук ще направя една предварителна уговорка. При анализа на индустриалното законодателство ще се въздържам максимално от персонални оценки на участниците в създаването на законите, както и на политическите партии и правителства, които управляват България по време на приемането на тези закони по две причини: първо, целта на това изложение не е такава; второ, ограничението за допустим обем за публикуване на материала не позволява това. 13

Държавен вестник, бр. 22 от 28 януари 1895. 14

Христоматиен факт е, че през 1889 година България сключва първата си савостоятелна външнотърговска спогодба с Великобритания, към която бързо се присъединяват още около десет държави. 15

Свраков, Г. Теория на търговската политика (външна търговия), С., 1946, с. 190. 16

Пак там. 17

През период от 1896 до 1900 година са сключени нови редовни търговски договори на България с почти всички европейски държави, дори със САЩ. Тези договори установяват един рядък случай в практиката на външната търговия – по същество от митата, определени в тях, се създава една договорна

13

митническа тарифа без България да има изработена автономна такава, върху която да се договарят митата с отделните държави. - Свраков, Г. Теория на търговската политика..., с. 193. 18

Свраков, Г. Теория на търговската политика..., с. 193. 19

Стенографски дневници на VIII Обикновено народно събрание, I р. с., 26 зас., 25 ноември 1894, кн. I, С., 1895, с. 634. 20

Държавен вестнкик, бр. 22 от 28 януари 1895. 21

Член 2 на закона постановява, че за да имат право на облекчение фабриките трябва да произвеждат: а) прежди, платове и плетени изделия от памук, коприна лен и коноп, върви и въжета; б) стеаринови свещи; в) фаянсови съдове, пещи, кюнци, огнеопорни тухли; г) стъкла за прозорци, чаши, бутилси и др.; д) захар, хартиено вещество и всякакъв вид книги; е) коля (каруци); ж) произведения на химическата индустрия; з) кибрит и туткал; и) произведения на минната и металургичната индустрия, железни и други метални изделия от местни метали, цимент и хидравлическа вар. - Държавен вестнкик, бр. 22 от 28 януари 1895. 22

Член 3 предвижда безмитен внос на такива суровини и 35%-но намаляване на тарифите за превоз по БДЖ. Такова облекечение се предвижда и за превозът на местни суровини от мястото на добивът им до фабриката. Точно същите блекчения се предвиждат и за вноса на машини и съоръжения за основаването

на фабриката - Държавен вестнкик, бр. 22 от 28 януари 1895. 23

В България до 1912 година не се внасят или имат съвсем инцидентен внос, който не се отчита от статистиката, прежди, платове и плетени изделия от памук, коприна лен и коноп, върви и въжета, стеаринови свещи, фаянсови съдове, пещи, кюнци, огнеопорни тухли; г) стъкла за прозорци, чаши, бутилки и др., цимент и хидравлическа вар. – Попов, К. Стопанска България..., с. 365. 24

Това ще се разгледа по-нататък в изложението. 25

Освен посочените облекчения за вноса на суровини и превоза по жп мрежата, изброените в закона производства, които отговарят на определените условия се освобождават от данъка емляк (данък върху недвижимите имоти) и патентен данък за срок от 15 години след откриването на фабриката. От гербов налог се освобождават договорите придружаващи създаването на фабриката, както и акциите, които могат да се издадат за набиране на капитала. Отпускат се безплатно държавни и общински терени, ако суровините необходими за производството са изкопаеми материали от минерален произход и се намират на такива земи (член 4). 26

Такива са: Законът за подпомагане на предприятията, които имат за цел подобрението на земеделието, с който се дават специални помощи за винарски изби, млекарници, сиренарници и масларници, които имат за цел търговска дейност (т. е. те са вид индустриални производства); Законът за повдигане на копринената индустрия в България (тази индустрия влиза като обект на покровителство в закота от 1895 година); Законът за задължителното носене на местни дрехи и обувки, който допълнително подпомага индустриите, произвеждащи такива артикули, а те също са предмет на облекчения по закона от 1895 година – Яранов, Ат. Стопанската политика на България (от 1878 до 1928 година), С., 1934, с. 42-52. 27

Яранов, Ат. Стопанската политика на България..., с. 52. За индустриалните концесии, като монополно право на призводство на даден продукт в определен район, вече се писа по-горе в изложението. 28

Държавен вестник, бр. 66 от 26 март 1905. 29

Стенографски дневници на XIII Обикновено народно събрание, II р. с., 65 зас., 27 януари 1905, С., 1905, с. 2454 30

Пак там. Освен това, виж бележка № 33 31

Според член 4 понятието промишлено предприятие обхваща всички индустрии, които преработват „суров или полуобработен материал”, всички индустрии, чрез които се добиват „продукти непосредствено от почвата или природата”(!?) и „всички селско-стопански индустрии” (!?). 32

Член 1 постановява, че от привилегиите на закона ще се ползва всяко промишлено предприятие, „което по естеството си е полезно за страната, като оставя част от общите си разноски,било чрез употребление на местни сурови материали, двигателна сила, работнически труд, горилен материал и пр., или пък съдейства за поевтиняването на продуктите”. 33

Според член 15 едри са всички промишлени предприятия, от специално изброените в закона, които си служат с мотори и водна сила най-малко 5 конски сили, употребяват 15 постоянни работника поне шест месеца в годината и си служат с „усъвършенствани машини и уреди” (!?) на стойност не по-малко от 20 000 лв. Доста скромна представа за едро производство. 34

Тези производства са изброени в член 16 от закона.

14

35

Общите облаги са изброени в членове от 5 до 14. 36

Членове 19-22. 37

Член 23. 38

Стенографски дневници на XIV Обикновено народно събрание, I р. с., 44 зас., 10 януари 1909, С., 1909, с. 2138-2144. 39

Държавен вестник, бр. 53 от 10 март 1909. 40

Пак там, член 1 от закона. 41

Виж бележки № 30 и 31. 42

Държавен вестник, бр. 53 от 10 март 1909, член 2 от закона. 43

Пак там, член 4 от закона. 44

Пак там,, членове 19 и 20 от закона. 45

Стенографски дневници на XIV Обикновено народно събрание, I р. с., 44 зас., 10 януари 1909, С., 1909, с. 2141. 46

Това, че Индустриалният съвет е съвсем формална институция, без никакъв съществен принос в индустриалната политика на държавата, се доказва от фактът, че във времето между двете световни войни тя няма съществена дейност. Нейният архивен фонд в Централния държавен архив е празен. 47

Според член 22 от закона право да получи индустриална концесия за срок от 15 години има промишлено предприятие, в което е вложен в машини и съоръжения най-малко 150 000 лв. капитал и използва целогодишно не по-малко от 50 работника. 48

Член 23. 49

Член 25. Министърът дава разрешение само след като се сдобие с компетентно мнение от Индустриалния съвет. 50

Това, според член 24, са: захар, платове от коприна, минерални масла от нефтошисти, растителни и животински масла (с изключение на розовото масло) и смола, всякакъв род съестни консерви, тестени произведения, хартия и картон, целулоза, стъкларство, бои, химически тор, терпентин, цимент и хидравлическа вар. 51

Попов, К. Стопанска България…, с.41. 52

Пак там, с. 282. 53

Изчислението е направено по Попов, К. Стопанска България…,с. 283. 54

Само за 1905 година няма статистически данни. 55

Изчислението е направено по Попов, К. Стопанска България…,с. 283 56

Пак там 57

Пак там, с. 286. 58

Пак там, с. 287. 59

Ефектите от приложението на този закон са разгледани по-подробно в една моя книга. – Виж: Димитров, М. Държавата и икономиката в България между двете световни войни 1919-1939. Факти, анализи и оценки за икономическата политика, Глава четвърта (под печат).