сп. Черно и Бяло, №75 /единичен изглед

Съюзът на българските журналисти организи-ра среща – разговор с посланичката на Куба в България Терасита Капоте Камачо и свои чле-

нове – журналисти от столичните клубове. Когато човек има възможност да чуе емоционално за-

редените слова за родната й страна на чист български език, няма как да не остане очарован, трогнат и развъл-нуван. Не е често явление, поне у нас, да се говори с такава любов за родината, за лидерите, за идеите. Може би архаично звучат думите за революция, блокада, на-ционална гордост, безплатно образование и здравеопаз-ване, но сме рекспектирани от вярата на Н.Пр.Терасита Камачо в правотата на кубинската политика, в принци-пите на кубинската революция и нейните постижения.

Реформите, които предприема страната следствие раз-пада на СССР и днешната световна икономическа кри-за, се представят по начин, който звучи мотивиращо и обещаващо. Да, Куба има своята купонна система, има

своите тежки периоди, има десетилетната блокада на САЩ, има своите затворници в американски затвори, има Гуантанамо... Но според посланичката, Куба успява не само да издържи, но и да се развива, защото вярва в това, което прави и още повече вярва на лидерите си – „Те никога не ни предадоха, не допуснаха корупция и не забогатяха за сметка на измъчения кубински народ”.

В своите думи пред членове на СБЖ, тя сподели, че кубинците са издържали и издържат на американската блокада, защото никога не са загубили надеждите си, защото не са забравили безмилостността на капитализ-ма и все още са живи хората, които помнят липсата на права за жените, невероятно високата детска смъртност

За КУБАсъс симпатия

1Черно и Бяло, мАй - юни/ 2011

със симпатия

тогава, масовата неграмотност, расовата дискриминация. Вече повече от петдесет години това е непознато явле-ние в страната.

Галещо слуха звучат думите за безплатно здравеопаз-ване и световни успехи в областта на медицината. За на-личието на 70 000 лекари, от които 20 000 помагат на развиващите се страни. Това тя нарича „солидарност - основно качество на кубинския народ, което му е дало възможност да издържи в трудните години след падане-то на Берлинската стена“.

Оптимизмът на Фидел Кастро, стратегическото му мислене и факта, че остана верен на народа си, тя опре-деля като една от основните причини за издръжливост-та на кубинците. Да се глобализира не икономиката, а солидарността, това е пътят за оцеляване на човечество-то според нея.

Днес Куба се радва на своите 3 млн. туристи годиш-

но, на големия интерес на западния човек да види об-новените хотели на „Варадеро” и да чуе глъчката на „Тропикана”. Кубинците се надяват, че реформите в икономиката, новият Закон за инвестициите, правото да се обработва пустееща земя, разрешаването на частна-та практика в някои сфери, освобождаването на 1 млн. души от набъбналата администрация и насочването й към частния сектор, новата данъчна система и актуализа-цията на ред закони ще дадат възможност на страната да

намери изход от ситуацията на постоянна криза и живот на ръба.

За нас остава красивото чувство на симпатия към този малък, толкова колоритен народ, който сякаш на шега живее и се радва, но само той си знае какво му струва това.

текст: Зорница Илиеваснимки: Веселин Велев


Черно и Бяло

43

28

21

2

7

1

Защо сме “българи”

Журналистика на кръстопът

Рисуването на икони

“Кецове” се запътва към Русия и Карлови Вари

България 2020

Снимка на корицата: Веселин Велев

1

Главен редактор: Станислава ПековаЗам.главен редактор: Петър КрасимировОтговорен редактор: Снежана ТодороваМеждународни връзки: проф. Мими ДичеваPR и реклама: Красимир ПетковРедактори: Момка Спасова, Росена ИвановаХудожник: Иво МилчевПредпечатна подготовка: Андриана Коцева,Симеон Пеков

Редколегия: Веселин Сейков, Венцислав Удев,проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, МиленГетов, Николай Пиперов

Издание на “Ентропи 1” ЕООДСофия, бул. Евлоги Георгиев 169GSM 0888 33 65 19, e-mail [email protected]

С партньорството на:

Съюз на българските журналистиФедерация “Приятели на Русия и на народите на ОНДСдружение “Найден Геров”Българска федерация на туристите ветерани

Медиен партньор: www.pinks.bg

СЪДЪрЖАниеЗа Куба със симпатия . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 1Аз убих българската култура . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 4Избори и при големия съсед . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 5България 2020 - визия, цели и приоритети . . . . . . . . . . . . 7Кубинската петица . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 8Антонио Герреро . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 9Проф. Николай Василев: "150 български учени са напуснали страната от началото на годината...". . . . . . . . 10“Кецове” се запътва към Русия и Карлови Вари . . . . . . . . 12Красимира Колдамова - галеничката на Терпсихора . . . 14Иглика Трифонова: Хората искат постижения в духовността . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 17Портрет и разговор със знаменития грузински режисьор Отар Йоселиани . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 19Рисуването на икони е свещенодействие . . . . . . . . . . . . . . 21„ До 2020-а имам още четвърт век...” . . . . . . . . . . . . . . . . . 24д-р Пиер Дюкан: Удоволствието да помагаш . . . . . . . . . . 25Ботевите празници в културната столица на Европа . . . 26Журналистика на кръстопът . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28Американски колеж в София . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30България - Русия: вчера, днес, утре . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 31Битката за Кремъл . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 33Сто места, които трябва да видиш преди... . . . . . . . . . . . . 34Петата струна е Душата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 35 Маарата. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 37Национален празник на Република Азербайджан . . . . . 39София като Виена ама не съвсем . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40Бизнес-дамите на годината . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42Защо сме “българи” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43Гостуване на туристите ветерани в Ямбол . . . . . . . . . . . . 44Никола Вапцаров . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 46

4

ФОРУМ БЪ

ЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

*

ЧЕРНО и БЯЛО

Черно и Бяло – друг път. Най-много По-тъмно и По-светло Сиво. Как стигнах до тук, Господи... Да, искам да се изповядам.

Имахме прекрасен романс, аз и българската култура. Тя беше красива и мъдра, и с невероятно чувство за хумор. Аз бях готов на всичко за нея. Когато ми се явяваше под формата на филм, винаги ми показваше цици. Аз давах и последната си стотинка за нея. Дали с Шопската полифония, дали с „Баш майстора” или просто с мелбата на Балкантурист – тя винаги намираше пътя към моето сърце. С нея животът изглеждаше чудесен. И наистина, освен секса, богатството, доброто здраве и националното благополучие, има ли нещо по-приятно от добра компания и парче хубава българска култура в прохладна лятна вечер. Изглеждаше, че нищо не може да застане между нас. Ни-кога. Завинаги.

И тогава се случи немислимото. Комунизмът падна и внезапно българската култура бе принудена да се подчинява на законите на Физиката като всички останали. Не беше честно спрямо нея. Появиха се други култури. По-млади, по-привлекателни култури. Появи се и друг „Аз”. По-претенциозен и взискателен. По-лесно отегчим. По-зает.

До тук – нищо, с което да не се е сблъсквала всяка средностатистическа двойка. Нищо, което една брачна консул-тация не би могла да разреши. Но в уравнението предстоеше да бъде представено още едно неизвестно. Интернет. Макар и изобретен от екипа на ЧиБ за нуждите на разпространението, Интернет не бе домислен да бъде съвместим с българската операционна система за създаване на култура. Доскоро Бела Яна платно белеше на Охридското езеро и там измисляше песни за любов, воеводи и горди стари планини. Сега й се налагаше да го прави от зад компютъра, докато блее във Фейсбук, в мрачен и негостоприемен офис в грозна София. Неуспехът беше гарантиран. Когато на сцената се появи и Сашка Васева, вече не можех да отричам горчивата истина. Тая между мен и българската култура, нямаше да я бъде.

„Писна ми! – казах й. От „Стъклен дом” ми писна и от шоата на Слави с гост – тон-режисьора ми писна, и „Българе” дори не ми харесват – твърде са комерсиални. Ти не ми харесваш! Не изпълняваш задължени-ята си на култура. Не ме разсмиваш, не ме разплакваш, не ми казваш нищо ново, не ме правиш по-добър човек. Ти просто не ме забавляваш! Искам развод.”

„Какво?“ – ядоса се не на шега българската култура. „Не можеш да се разведеш с мен – аз съм част от теб!”„Част, която бих отрязал и оставил да изгние на пода на монтажната...” – казах й на перфектен режисьорски

жаргон. Е, може би с малко музикантски акцент – все пак никой не се ражда завършен режисьор.„Но аз съм толкова повече от едната чалга или в-к Труд. Ти просто не знаеш къде да гледаш.”„Виж, знам че звучи грубо, но аз съм просто твой потребител.“ – щом й казах това, тя прихълца. „Не мога да

се ровя надълго и нашироко, да търся кое става за четене и кое не става за слушане. Не мога и да те обичам само от единия патриотизъм. Надявам се да разбереш.Искам да се виждам и с други култури.”

Мисля, че това беше, което я уби. Не след дълго спряха хубавите български филми. После, поради отмяната на Наредбата за доброволния абонамент, фалираха и списанията. Художниците ги блъсна кола. Ъпсурт подписаха с Nescaffé. Накрая я довърших с избирането на ГЕРБ:

„Ага ефенди, – обърнах се веднъж към Вежди Рашид, Велик Везир в Министерството на културата по това време – научи ме да играя право хоро.”

„Много смешно, няма що.“ – ми отговори. „Сам ли го измисли или Лютфи Местан ти помогна, бре келеш?! Заради 8млн. будали като теб, Доган и сам ще управлява, ако поиска. Аман! – демек „сиктир”.

Сега съжалявам, разбира се, но това няма да върне българската култура. Моята българска култура... Понякога ми идва до гуша от тъпи екшъни на тъп английски и тогава си спомням за „Оркестър без име” или двудетния модел и тихичко хлипам или просто ридая. Предадох я, а тя ми даде толкова много. Какво да правиш... От утре съм на хоно-рар, вместо на щат – това е моето наказание.

Петър Красимиров

Аз убих българската култура

Искам да се изповядам. Сега съм затворник, в плен на мейнстрийм Хо-ливуд, виновен за смъртта на българската култура, а утре е денят на изпълнението на смъртната ми присъда – прекратяването на договор-

ните ми отношения със сп. „Черно и Бяло”, списанието за свободна журнали-стика, култура и обществен живот.

„Черно и Бело” е списание за култура – ще каже редактора – а култура вече нема. Следователно, не ни требват и хора, които да пишат за нея. Но ако в бъдеще напишете нещо интересно, заповедайте.”


политиЧеСКА КУлтУрА

ФОРУМ БЪ

ЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

*

ЧЕРНО и БЯЛО

Избори и при големия съсед

2011-а е година на избори в част от балкански-те страни. В току-що приключилите пред-

срочни избори в Македония, очаквано спечели управля-ващата до момента ВМРО – ДПМНЕ на българомразеца Груевски. Това се случи независимо от икономическата криза, високата безработица и нерешения въпрос с име-то на републиката в дългогодишния спор по темата с Гърция. Избори имаше и в Гърция, която се тресе от стачки и протести. На 12 юни, гласува и Турция. Из-борите там са от значение не само за големия ни съсед, но и за целия балкански и черноморски регион. Защо-то Турция е държава, която икономическата криза някак подмина и даде възможност на лидера на управляващата Партия на справедливостта и развитието /ПСР/ Ердо-ган да натрупа самочувствие на „световен играч“.

Победата на Ердоган бе очаквана и безапелационна. Тя му осигурява възможността директно да инициира в Меджлиса /турския парламент/ конституционни по-правки. Премиерът Реджеб Ердоган многократно е из-казвал мнение, че Турция трябва да стане президентска република с двупартийна система. Това предизвиква реакция сред световните анализатори, които се опася-ват от установяване на религиозна диктатура, постигна-та по демократичен път. Те следят внимателно проце-сите на противопоставяне между хората на Ердоган и „кемалистите” – последователи на светския характер на държавата. Водещи издания като „Монд”, „Икономист”, „Ню Йорк Таймс”, „Файненшъл Таймс” публикуваха критични спрямо управляващите в Турция материали. В-к „Икономист” дори призова да се гласува за опози-цията. Ердоган, от своя страна, реагира остро с мотива, че „това е посегателство и конспирация срещу турската демокрация”.

В същото време Турция играе водеща роля в геополи-

тическите процеси и все по-често заявява своите претен-ции и интереси по всеки повод, който предоставят све-товните проблеми и събития. Тя е повече от активна във връзка с „арабската пролет”, особено по отношение на Сирия и Либия. Тя не се поколеба да изостри отноше-нията си с Израел, с който имаха добри военно-търгов-ски връзки и това стана точно по време на арабските събития. Тя е в състояние да разгневи Австрия, защото налага вето върху кандидатурата на бившата австрийска външна министърка Урсула Пласник за генерален се-кретар на ОССЕ, защото тя била против започването на преговори на Турция за членство в ЕС. Избора на нов

генерален секретар към момента е замразен. Сега, в предизборните си речи, Ердоган за първи път

смени посланията си към турските граждани като ги изпълни с етническо и конфесионално съдържание. Ре-зултатите от изборите показаха, че предвижданата побе-да е реалност и то точно с очакваните около 50% за пар-тията на Ердоган /326 места – с 4 по-малко, отколкото в миналия Меджлис /. 26% отидоха при „кемалистите” – Народнорепубликанската партия с лидер Камал Ки-личдаоглу, и 135 места в парламента, т.е. с 6% повече от миналите избори. 13 % си извоюва Партията на нацио-налистическото действие, която има по-нисък резултат от преди с 1 % и 53 места. В новия парламент ще има и 36 независими депутати – представители на кюрдското население, които поради 10% бариера за влизане на пар-тии в Меджлиса, участват като независими и имат вече 10 депутати повече от преди. Невероятна е активността на турските 50 милиона избиратели – 87% достигна ак-тивността в тези избори.

По региони разпределението на гласовете и влияние-то на партиите е познато. „Кемалистите” традиционно

турския Меджлис

6


печелят в Одринска Тракия – градовете Одрин, Такир-даа, Къркларели/Лозенград/ и района около Измир/Смирна/- Измир, Айдън, Мугла, но само в един район на Анадола – Тунджели. Представителите на кюрдското население печелят, разбира се, в Диарбекир, Муш, Ван, Мардин, Шърнак, Батман, Хаккяри. В останалите реги-они партията на премиера Ердоган печели безапелаци-онно.

На този етап победата няма да даде възможност за без-препятствена промяна на конституцията и преминаване към режим на президентска република с евентуален пре-зидент Реджеб Ердоган. В същото време Турция остава важен играч на сцената на глобализирания свят. В тази връзка Европа, САЩ, Русия и други се вълнуват от ос-новния въпрос – съчетанието на ислям и демократиза-ция. И преди се е случвало недемократични сили /като ХАМАС/ да печелят по демократичен начин в свобод-ни избори. Това поставя нови въпроси пред Запада, за-щото демократизацията е не само смяна на идеологията, но и на мисленето на обществото. В Турция промените след идването на Ердоган на власт са чувствителни и то не само в икономиката, което е в основата и на избора на турския народ. Турските военни поддържаха страната в прозападно влияние десетки години и се противопо-ставяха на крайния ислямски фундаментализъм. Част от тях сега са в затвора с обвинения за участие в подготовка на преврат. Те напускат турската политика, но на тях-но място идват нови млади хора. Повече от половината турци са около тридесетгодишни. За първи път на тези избори се състезават кандидати под 30 години. За първи път в предизборните кампании бяха използвани методи, характерни за демократичните страни. Например фото-си от скандални разкрития за партийни противници, за-месени в секс-скандали.

Интересното е, че има промяна и на отношението на Ердоган към кюрдския проблем. При своите предизбор-ни срещи в отдалечените кюрдски райони в югоизточна Турция Ердоган беше охраняван от десетки бронирани коли на специалните полицейски части, въоражени до зъби, които имаха за задача да го опазят от евентуални засади. Въпреки това, на 24 май близо до град Батман, неговият кортеж бе посрещнат с камъни. В Сарнак си-лите на реда откриха бомба от 32 кг скрита под мост,

откъдето е трябвало да премине колоната на премиера. Серията от срещи, които Ердоган направи на кюрдска територия, му дадоха възможност да констатира своята непопулярност в региона и краха на неговата полити-ка на отваряне към кюрдското малцинство, обещана по време на неговото стъпване в длъжност преди години.

Пред по-малко от 500 души в град Хакари, Ердоган зая-вява в националистически дух, че „Ние имаме едно зна-ме с цвета на кръвта на нашите мъченици” последвана от яростна атака срещу про-кюрдската партия – Партия-та на мира и демокрацията, която нарече „банда от мо-шеници, които вдигат оръжие срещу турските полицаи и войници“. В знак на протест, гражданите на Хакари пускат кепенците на магазините си и парализират града. В същото време при посещението на Кемал Киличда-оглу се чуват овации. Спокойният тон на този турски политик се посреща със симпатия за сметка на силно емоционалния, звучащ ново и на моменти кресливо, тон на премиера Ердоган. Кюрдите изпратиха повече свои представители в новия парламент на страната, но не е ясно дали тези избори не са сигнал за промяна в пове-денческия модел на премиера. А на предишните избори през 2007 г. неговата партия обеща значителни успехи в намирането на политическо решение на конфликта. Сега той заяви, че „кюрдски проблем не съществува“. По този начин и исканията на кюрдската партия се ра-дикализират. Проведената кампания за гражданско не-подчинение и бойкот на администрацията, държавните служители и на изпратените от Анкара имами дават ре-зултати. Стига се и до мобилизация на ПКК с цел да се осигуряват имами, които да водят проповеди на кюрд-ски език. Явно пускането на телевизионен канал за пре-давания на кюрдски език не е достатъчно.

Разбира се, проблемите с кюрдите от Югоизточна Тур-ция не са от вчера и не повлияха на изборната победа на г-н Ердоган. Въпросът е какво следва оттук нататък.

Бъдещото положение и поведение на Турция в много отношения остава загадка. Външната й политика с по-вей на „нео-османизъм” и без това предизвика тревога, основно на Балканите и страните в Черноморския ре-гион. Въпросът с членството й в ЕС не само не е решен, но и се обвива във все по-голяма дипломатическа мъг-ла. Някои анализатори дори намекват, че естественото състояние на тази страна е да бъде част от средиземно-морската цивилизация, на не напълно европейска стра-на, т.е. на която й е добре да бъде между два свята, без да влиза в нито един от тях. Събитията в Близкия изток и последвалата „арабска пролет” направиха Турция во-деща страна и за този регион. Тя намери свой път и към страни като Русия, Иран, Бразилия, Индия, Казахстан и т.н., а това привлече погледа на старите й съюзници – САЩ и Западна Европа.

Остана да поздравим г-н Ердоган за победата и внима-телно да следим следващите му стъпки с надеждата, че изкушенията на ислямизацията няма да върнат Турция, а и целия балкански регион назад.

Зорница Илиева

Реджеб Ердоган



България 2020

Кръгла маса по въпросите „Визия, цели и приоритети: България 2020”, се проведе

на 23 юни 2011 г., от 10:00 ч., в Гранитна зала на Министерския съвет. Дискусията се състоя в рамките на процеса по подготовка на Националната програма за развитие: България 2020 и в съответствие с утвърдената от министър-председателя Концепция за програмиране на развитието на Република България.

Настоящата Кръгла маса е част от третия етап в процеса по подготовка на Национален план за развитие. Тя е насочена към неправителствените организации, академичните среди и широката общественост с цел максимално информиране на всички заинтересовани страни.

Кръглата маса се откри от г-н Томислав Дончев, министър по управление средствата от Евро-пейския съюз. Министърът поясни, че се работи в посока растеж на едно социално-икономическо бъдеще. Очертава се макрорамката на един планов документ, който сам по себе си представлява процес – дизайн

на целите, каскада от програмни документи, осигуряващи: устойчиво развитие, растеж и благосъстояние.

Темите, които бяха във фокуса на дебатите, са следните: Представяне проекта на „Визия, цели и приоритети за Националната про-грама за развитие: България 2020” - г-н Антон Гладнишки, началник на отдел „Национални стратегически програми за развитие” – Секретариат на Междуведомствената работна група за подготовка на Националната програма за развитие: България 2020...

Технологично обновление, ино-вации и енергийна ефективност – повишаване на конкуренто-способността на българския бизнес - г-н Камен Колев, заместник-председател на Българската сто-панска камара. В Европа ние сме на последно място по брутен вътрешен продукт на глава от населението и това налага политика на догонване икономическите показатели в ЕС.

Доброто управление и развитието на публичния сектор и на об-ществените услуги (образование, здравеопазване, социални услуги) –

основен фактор на икономическото развитие - г-н Боян Захариев, програмен Институт „Отворено общество”. Любопитен факт си остава, какви да бъдат механизмите, така че тези приоритети да не си останат само благопожелания...

Икономика, основана на знанието, и интелигентен растеж - проф. д.ик.н. Гарабед Минасян, Икономически институт на Българската академия на науките. Като тъжен факт, проф. Минасян сподели ниското самочувствие на свои студенти, които на въпроса – могат ли да влияят на социално-икономическия растеж, отговарят отрицателно – изключено, не...

Европа 2020: Очаквания и предизвикателства на българските общини - г-жа Гинка Чавдарова, Националното сдружение - изпъл-нителен директор на на общините в Република България. Надеждите, които тя сподели, са свързани с по-голямата самостоятелност на общините и ако не им се помага, то поне да не се пречи, защото сега има пропаст между нужди и удовлетворяване, има криза на финансирането по общини.

Социални измерения на догон-ващото икономическо развитие – необходимост от правителствена намеса за преразпределяне на дохо-дите и ограничаване на социалното изключване е становището на Конфедерацията на независимите синдикати в България. В тяхното експозе се отчетоха – монетарна бедност, висока поляризация по доходи. Никой не е застрахован срещу бедността – от наетите до частния дребен бизнес. Необходим е механизъм за координация между държавата и синдикатите.

Станислава Пекова

визия, цели и приоритети

Томислав Дончев

8


Кубинската петица

На 12 септември 1998 г. бяха задържани и затворени в САЩ петима кубински граждани – Рене, Херардо, Фернандо, Рамон и Антонио. Процесът срещу петимата се провежда в Маями, Флорида - място, където не може да се очаква никаква справедливост и милосърдие към тях. Повече от 12 години тези героични

момчета гният неоснователно в пет различни американски затвора при суров, тежък режим. Куба и честните хора по света не спират да настояват за тяхното освобождаване. Третирането им като “шпиони”

е гавра с истината. Те не са “подкопавали националната сигурност на САЩ”, както ги обвиняват, а са я укрепва-ли – ако се приеме, че най-важното за нея е да пребори тероризма. Всъщност Петимата са се занимавали точно с това – опитвали са се да неутрализират терористичните попълзновения на най-радикалните кръгове от кубинската емиграция в САЩ. Целта, разбира се, е била да се предотвратяват преди всичко диверсионни действия и заговори срещу Куба. Те са защитавали родината си.

От арестуването на Петимата са били наложени специални строги затворнически мерки, като например: задържа-не в изолатор, наречен „дупката”, постоянен отказ на правителството на САЩ за свиждания със семействата им, в много случаи са нарушавани самите закони на САЩ и най-основните човешки права.

Президентът на САЩ може и трябва да разпореди освобождаването на Петимата. От името на народите на Европа долуподписаните настояваме за справедливост и призоваваме за незабавното им освобождаване.

За информация за подписване на петицията:

СБЖ, гр. София, бул. „Граф Игнатиев”4, ет.2, Снежана Тодорова или [email protected]

ЕВРОПЕЙСКА КАМПАНИЯ –

МИЛИОН ПОДПИСА ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА ПЕТИМАТА

ДО ПРЕЗИДЕНТА НА САЩ Г-Н БАРАК ОБАМА



АнтониоГереро

«Престоят ми във Федералния Център за временно на-станяване в Оклахома бе дълъг. Осемнадесет дни изоли-ран в килията, наречена «дупка», осемнадесет дни, които ми се сториха цяла вечност.

Разполагах с малко хартия и парченца молив и описвах в дневник тези дни, пишех и лични, много специални писма, родени в самотата, за които, ако перифразирам Хуан Рамон Хименес, бих казал: «Ти си бог на гърдите си, ти си една вселена, ти си един в сърцето си.»

Само част от този дневник и едно от деветте писма стигнаха до получателя си. Много ме заболя, че това се случи, и прибягнах до поезията, за да преживея тази изолация и по някакъв начин да поправя необратимата загуба. От 3 до 16 март, вече в затвора във Флорънс, се родиха тези стихове под формата на дневник, който ви предлагам да прочетете като едно стихотворение (както се твърди, че трябва да бъдат четени известните Шек-спирови сонети, като разбира се вземете под внимание огромната разлика между това класическо произведение и моето скромно творение). За тази стихосбирка реших да напиша десетстишия в бял стих във формата на со-нет. Нямам за цел да търся красотата на ритъма, нито съвършенството на строфата, а най-малко да създавам нещо ново.

Аз просто искам да заведа читателя до кътчетата на мо-ята душа в онези дни на несправедлива и тотална изола-ция и както казва Рубен Дарио: «Моят протест е написан срещу отношението и срещу необичайната загуба.»

Това споделя Антонио Гереро Родригес, един от пети-мата кубинци несправедливо затворени в САЩ за изпъ-лнената с много болка своя стихосбирка. Става въпрос за „Място за почивка», която беше издадена миналата година благодарение на инициативата на Издателство «Vigía» («Наблюдател») от град Матансас, Куба.

Тони пише в своята килия–изолатор. Приятели и сим-патизанти превеждат и публикуват творбите му в интер-нет.

Кубинската петица

10

КУлтУрен Свят

там за 300-400 лв на месец. БАН се разпада пред очите ни.

Като се има предвид, че в повечето държави парите за култура, наука и образование са последните, към които се посяга...

Да. Това е реален приоритет на “белите” държави. Знанието е културната памет на народа, еманация на всички традиции, обичаи, мъдрост... Цялото духовно наследство от 13 века, през които българите са живяли по тези земи. Това е простащината. Спомням си куплет от химна на Михайловски:

“Напред! Народността не падаТам, дето знаньето живей”не е писал

Кой е по-опасният противник на клуб “Първи ноември” – българската простащина или интелигенщината, многознайков-щината? И двете явления имат сериозен принос върху “медиязатъмнението”, за което говорите.

Простащината действа в много по-широки мащаби. Тя притежава реална власт. От нея до голяма степен зависи развитието на България. Затова е по-опасна. Настанила се е по т.н. високи етажи на властта. Съжалявам, че трябва да го кажа, но българският народ е позволил простащината да атакува всички обществени слоеве. Като цяло всеки народ в мнозинството си се състои от хора, които отиват на работа и се връщат, за да си пият ракията вкъщи. Няма смисъл да търсим при тях ерудиция, духовни интереси, възвишеност.

Според Вас - всички по високите етажи са “маскари”, така ли?

Познавам добре голяма част от народните избра-ници през последните 22 години. Не съм провеждал изследвания как е в други държави, но у нас зако-номерността е неизменна. Добереш ли се до властта, се променяш. Развращава те. Единици са тези, които не се поддават на изкушенията. Овластената простащина не се нуждае от наука. Ликвидира я. Уж тонът се смекчава от време на време. Но в крайна сметка 150 български учени са напуснали страната от началото на годината.

Симеон Дянков каза преди около година, че като им спрат парите, те сами ще си тръгнат. 40 процента от субсидията за БАН е отрязана. Младите хора работят

Проф. Николай Василев е председател на клуб “Първи ноември”. В него членуват политолози, литературоведи, адвокати, музиканти, режисьори, преводачи, журналисти, поети, философи, свещеници, историци, общественици. Основната цел е защитаването на традиционните ценности и постиженията на духовната култура в България. “Първи ноември” се обявява против простащината и опитите българинът да бъде превърнат в безволеви консуматор. Конкретен повод за създаването на клуба е правителствената политика спрямо БАН. Проф. Василев е известен дисидент, преподаветл по философия. След като СДС печели изборите през 1991 г., става вицепремиер и министър на образованието и културата.

ПРОФ. НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ:"150 БЪЛГАРСКИ УЧЕНИ СА НАПУСНАЛИ СТРАНАТА

ОТ НАЧАЛОТО НА ГОДИНАТА..."



“Напред! Народността не падаТам, магистрала де белей...”На мускула мозък не му трябва. Това са спортисти,

пожарникари, мутри, засрахователи... За съжаление днес са окупирали горните пластове на българския политически “елит”.

Мускулът ли оскърби, уплаши и прогони българската култура?

Да. Е, простащината се явява и с по-меки мускули. Често е и с обратна резба. Интелигенщината, за която стана въпрос в началото, също е опасна. Но нейните действия понижават авторитета, стойността на интелекта, докато произволът на простащината се отразява зле върху развитието на цялото общество. Интелигенщината действа по свой начин. Компрометира знанието, интелекта. България е развъдник за интелектуални “въшки”. Има стотици интелектуалци, начело с Лили Иванова.

Какви функции трябва да изпълнява българският интелектуалец? През последните години се забелязва, че вместо да прави културен анализ на политиката, прави политически анализ на културата.

Първо, смятам, че в България има не повече от 10-15 интелектуалци. Аз самият не се считам за такъв, въпреки че животът доста ме е поочукал. От интелектуалеца се очаква да изпълнява професионалните си задължения, да произвежда духовна продукция на високо равнище. Друга функция на интелектуалеца е да следи социалната еволюция и да реагира на всяка несправедливост, да се обявява срещу грешките на всяка власт. Независимо дали има опасност за здравето, кариерата или живота му. Интелектуалецът не може да бъде поръчков. По критерия гражданска позиция доста световни интелектуалци би трябвало да отпаднат от списъка. Да вземем например Габриел Гарсия Маркес. Поживя в Куба известно време. И... възхвали режима на Кастро. И у нас си имаме такива. Ивайло Петров – класик на българската литература – като член на НСРТ се обяви против стачката на БНР. В интерес на благините и на депутатската заплата забрави, че е интелектуалец. Така участва в похода срещу сво-бодата на медиите. Гениалният Радичков пък беше добре с всички власти. В ловната дружинка на Живков, винаги ласкан, награждаван. През 1982 г. написа по повод смъртта на Людмила Живкова “Дете, дете, ти пак ни изпревари...”. Ще рече, че тя е летяла като бяла гълъбица пред цялата българска духовност, водила е обществото, изпреварвала е всички цял живот.

По времето на социализма културата беше в услуга на идеологията. Сега кого обслужва?

Тук трябва да започнем от самото начало. През първите години на демокрацията се появиха “теоретици”, които говориха за деидеологизация. Такова нещо не може да има. Идеологията представлява знание за света, пречупено през призмата на определени интереси. Тя не отразява истинското положение. Ясно е, че не може просто така да изчезне. Истинският процес, който се наблюдаваше след 10.11.1989 г. е идеологическа демонополизация. Т.е. беше сринат монополът на една

идея и се появиха нови идеологии. В мнозинството си, хората служат не на идеология, а на конкретни интереси – християндемократически, комунистически, класови, аграрни и т.н.. Разбира се, не говорим само за политически интереси. Далавераджийството също си има своя идеология. Докато съществува човекът, ще има и интереси – корпоративни, семейни, лични. Както казах, идеологията не отразява адекватно действителността, а я изкривява според удобството на тези, които я произвеждат. По онова време тя учеше, че в социалистическия лагер живее един щастлив човек, човек от нов тип, т.нар. документален човек...

А чии интереси доведоха до културното обезоб-разяване на българския народ? Стигна се до там, че нашият облик стана културно неразпознаваем.

Личните, разбира се. Искам да направя едно уточнение. При пазарните механизми се разчита на това, че при сблъсъка на много гледища и идеологии се получава своеобразен баланс. Когато някой фалшифицира действителността в една крайност, а друг – в друга, би трябвало да се получи нещо средно. Това е тезата на теоретиците на демокрацията. За съжаление, не се получава така. Медийното пространство се състои от обособени, фрагментирани интереси. Всеки дърпа към своето.

И се получава един контролиран хаос...Точно така. Ние ще се опитаме да направим каквото

можем като част от гражданското общество. Нашето оръжие е словото.

А бойното поле?Цялото общество. На една пресконференция ме

питаха какво ще е нашето оръжие. Отговорих, че от позицията на редови гражданин, непретендиращ да бъде интелектуалец и председател на клуба, мога да посоча една тежка картечница, 9-милиметрова. Но в качеството си на член на “Първи Ноември” ще заложа на словото.

Да, словото е по-силно от картечницата... Но пък можем да си припомним въпроса на Сталин “Колко танка има папата?”

Много се надявам думите да свършат работа. Разпознавате ли сред настоящите членове на клуб

“Първи Ноември” фигури от бъдещия управленски елит?

Когато създавахме клуба, първата ми теза беше, че това не е трамплин за политическа кариера. За себе си бях сигурен, но предупредих другите. Е, ако има човек, който е почтен, достоен и компетентен, защо не? Дано не се разврати... (смее се). Защо действа така тази власт, не знам.

Има ли надежда, че ще се подаде отнякъде нишката на Ариадна, която да изведе българина от мрачния лабиринт на прехода... в който вместо Минотавъра откриваме Мускула?

Има, има. Пак започваме всичко от начало. Ще сваляме демократичния тоталитаризъм.

разговора води Мария Цветкова

12


кого ще са по мярка?Историята не е разказана така, че да засегне някого.

Това не е филм, който размахва пръст и казва “направете така” или “ не правете онова”. Мисля, че всеки има или е имал подобни моменти в живота си – когато е влюбен. Влюбеният човек е всеможещ. Прескача. Побеждава. Или прави компромиси със себе си и заобикаля. Но няма как да не се справи.

Градът ли е метафора на това, което потиска влюбената, свободна душа?

Потискащият град го правим ние самите. Изнервяме

която желаят да се захванат и да я вършат не по принуда. В тази надпревара идва момент, в който младежите се изморяват и всеки намира своето островче. Без значение дали е безлюден плаж, както във филма, или музика, рисуване, танци и т.н. Убеден съм, че не съществува човек, който да не се нуждае от глътка въздух, свързана по някакъв начин с изкуство. Всеки иска да избяга от реалността... Наскоро гледах един документален филм за затворници, които правеха театър. Няма човек, който да не изпитва потребност да избяга от “тук” и “сега”, без значение какво е направил и какво му се е случило. В “Кецове” ще видите шестима младежи, всеки от които е в различен етап от живота си и се опитва по свой начин да усети, оцени и запази преживяното.

А после иска ли да се върне и, ако се връща, същият ли е?

Няма да говоря конкретно за филма. По принцип рано или късно човек трябва да се върне към реалността. Можеш да избягаш от нея само чрез смъртта.

На кой зрител малко ще стягат “кецовете” и на

Режисьорският дебют на актьора Валери Йорданов “Кецове” е избран за участие в основната конкурсна програма на международния фестивал в Москва и в конкурсната програма на секцията “На изток от запад” на фестивала в Карлови Вари. Филип Аврамов, Иван Бърнев, дебютантите Иво Аръков и Ина Николова, Васил Драгнев и самият Валери разказват историята на шестима младежи, осмелили се да бъдат свободни. Иван Владимиров е другият режисьор. Сценарият също е дело на Валери Йорданов. В началото, когато кандидатства в България, проектът е отхвърлен с девет на нула гласа. Същият сценарий е избран по европейската програма “Медиа плюс” сред 150 проекта от цяла Европа.

Искаме да избягаме от “тук” и “сега”, скачаме в “кецовете”... и тръгваме. Накъде?

Не искам да издавам подробности около сюжета. Мога да кажа какво не включва. Филмът не се занимава с “екология”, нито с така наречените “хипари”, нито с бохемски проблеми. Не може да се нарече и roаd movie. Нарекохме го на шега “философски екшън”, защото има по малко от всичко в него. Показва онова, което се случва с младежите днес, в търсене на себе си, на хора, с които да бъдат близки, на някаква идея, на работа, с

към Русия и Карлови Вари

“КЕЦОВЕ” се запътва



се от натоварения трафик, от лошото време, от това, че закъсняваме за работа. В резултат ставаме груби към хората около нас. Те отвръщат със същото... Градът сам по себе си не е проблем. Потискащата цивилизация е в самите нас.

Случвало ли се е след дълги часове работа, да останеш на онзи безлюден бряг, при твоя персонаж и да си въобразиш, че той е реалният... а Валери е герой от филм?

Нямаше време да се случи. С Иван Владимиров имахме много работа около подготовката на снимките за следващия ден... декори, костюми, осветление, разкадровка – с оператора Рали Ралчев. Но, когато акт орите имаха възможност да си починат, не искаха да си тръгват от плажа. След последния снимачен ден им се оставаше още. Имаше сълзи. И до ден днешен се събират за рождени дни, за рождените дни на децата им... “Кецове” много ги сближи. От сега чувам уговорки за следващото лято.

Те ли те избраха или ти тях?Мисля, че се избрахме взаимно. Кастингите бяха доста

успешни. Имахме щастието да видим много добри ак-тьори. С Иван не сме имали разногласия за някой от тях. Искахме на тези, които не успяха да се преборят за главни роли, да предложим второстепенни. Интересно е, че никой от актьорите не прилича на прототипа си, така както съм си го представял визуално, докато съм писал сценария. Говоря за шестимата основни персонажи. Изключение е, може би, само момичето. Приличат си по-скоро по своята емоционалност, по това, че не се отказват, че могат да бъдат опасни до крайност, без значение какво ще им коства това после.

към Русия и Карлови Вари

Разкажи за вечерта, в която гората се запали. Актьорите бяха решили да спят на плажа. Аз останах

с тях да ги “вардя” (смее се) да няма нощни къпания. Държах се като майка-квачка, която бди над тях. Е, стараех се да не го усещат. През нощта една жена се приближи. Крещеше, че гората над плажа гори. И...цяла нощ с актьорите гасихме огън. Носехме вода в пластмасови шишета нагоре по склона. Сред хората по палатките наоколо имаше и една жена с малко бебе. Сама. И тя гасеше заедно с нас. По едно време пристигнаха от пожарната. Пожарникарите ни казаха, че не могат да стигнат до там и да ни помогнат. Справихме се сами. На следващата сутрин огледаха мястото. По всичко личало, че е умишлен палеж. Накрая се оказа, че някакъв местен, не съвсем нормален човек, не искал да има хора около

тази гора. Твърдял, че земите били на дядо му. Има ли автобиографични елементи във филма?Според мен зад почти всяка история се крие

автобиографичен момент. Не мисля, че някой би решил да пише нещо, без да го е почувсвал. Понякога се подбират биографични фрагменти, сглобяват се и се получава една нова история. В други случаи се разказва нещо преживяно едно към едно. Филмът “Кецове” принадлежи към първия вариант. Исках да разкажа историята на хора, които познавам.

“Черно и Бяло”

14


галеничката на Терпсихора“Нахално гениална” - това е

оценката за нея на балетмайстора Асен Гаврилов при постъпването й в Софийската опера. Движенията на “момичето със златните глезени” отказват да изглеждат възможни, тялото отказва да бъде плътско. Това

е Красимира Колдамова.На 10 май балетна школа «Кра-

симира Колдамова» отпразнува 20-тата си годишнина с юбилейния концерт-спектакъл “Феерия на танца”. Участваха танцьори от 4- годишна възраст, над 80 деца от

народните читалища „Д-р Петър Берон - 1926”, „Цанко Церковски” и „Възраждане”, както и артисти от балета на Софийската опера и примабалерината на Софийската опера и балет Диляна Никифорова – ученици на Красимира Колдамова.

Жертвите на изкуството остават скрити за публиката. Какво Ви отне на Вас талантът?

За да се получи нещо много хубаво, то неизменно взема своите жертви. Отдаваш се изцяло на това, което обичаш. Болен, здрав, счупен – трябва да си на сцената и да танцуваш. И публиката не трябва да разбира. Аз мога да кажа, че на мен изкуството повече ми е дало, отколкото ми е взело.

На какви правила се под-чинявате когато преподавате класически образи?

Започвам да мисля всичко отначало. Нямам за задача нито да повторя нещо видяно, нито нещо вече направено от мен. Опитвам се да вникна в същността на артистката, да разкрия нейната душевност. Аз не мога да я науча. Мога само да й помогна.

Т.е. образът трябва да “прилепне” към нейното най-интимно Аз.

Точно така. Не е ли истинско, няма как да стигне до публиката.

Коя отговорност “тежи” повече – да имаш “златни глезени” или “много влюбени души”, както сама се изразявате?

“Златните глезени” е хипер-болизирана похвала. В танца участва цялото тяло. Не само глезените, но и ръцете, главата, очите, ушите, за

да чуваш музиката. И най-важното – душата. Така че когато танцувам, участвам с цялото си същество. Идва един момент на сцената, в който усещаш, че публиката ти е повярвала, поела те е с погледа си и изпраща определени сигнали, които

КрасимираКолдамова



галеничката на Терпсихора

са много силни. Помагат много на изпълнителя.

Ще запазят ли следващите поколения Жизел, Хлое, Одета – Одилия, Кармен... или ще ги “гримират”, така че да бъдат по-техни, по-модерни?

Всеки изпълнител добавя нещо свое, влага себе си в интерпретацията на произведение от Моцарт, Бетовен... Вярно е, че нашето изкуство е класика. Но това е живо изкуство. Не е картина, която стои в музея и просто й бършат праха.

Когато нямаше Интернет, дори телевизия, как балетният артист можеше да си свери часовника с други изпълнители? Тогава се разчиташе само на въображение и талант...

Някога имаше оскъдна ин-формация. Разчиташе се само на написаните книжки. Оставяхме всичко на фантазията си. От една страна е по-добре днес, защото можеш да видиш някой друг преди теб как е изпълнил дадена роля. Когато подготвях ролята на Сел-фида и разчитах до по-голяма степен на новите технологии, вече можех да видя как е изиграна от различни балерини. Убедих се, че всяка артистка я изпълнява като се води от

собственото си усещане. Видях, че не съм задължена да приличам на някого, че трябва да изградя образа, както аз го почувствам. Има по-млади артистки, които си харесват фрагменти от различни движения. Не винаги се получава много убедително. Е, по този начин все пак се обучават, израстват. В крайна сметка на който му е дадено да е артист, да мисли, да е чувствителен, да е умен, ще си намери пътя.

Сблъсквала ли сте се със завистта? Една балерина беше намерила бръснарски ножчета в палците си непосредствено преди спектакъл...

Нямам навика да помня неприятни неща. Бързо се освобождавам. Разбира се че е имало истории. Е, чак бръснарски ножчета – не. Старая се да забравя. А как се забравя? Като оправдаеш нещастника, който е направил зло. Той със сигурност е нещастник, щом е предприел нещо такова.

Какво научихте от ученичките си?

Основното е търпение. Аз започ-вам да работя с тях от 10 годишна възраст. Сега в студиото взимаме и дечица от 4-5 годишна възраст. Те тепърва чуват музика и успяват да преброят ритъма. Тепърва осъзнават, че имат лява ръчичка, дясно краче, че е важно накъде ще погледнат. Учат се как да бъдат в синхрон с другите деца. Да не забравяме, че рядко може да се чуе хубава музика по радиото или по телевизията. Има деца, които проявяват таланта си

от съвсем ранна възраст. Започват да фантазират, искат да учат по-сложни движения. Аз ги оставям, разбира се...

Има ли нужда класическото изкуство от “напластяване” на съвременност? Необходимо ли е да бъде “преведено” на езика на препускащата постмо-дернистична мисъл?

Ние го правим без да искаме. Дори да си казваме, че не трябва, но в крайна сметка е неизбежно. Най-ясно се забелязва при конкурсите. Един конкурс вече не е съвсем изкуство. Превръща се по-скоро в състезание. Хвърлят се до такава степен в технически щуротии, че забравят за какво са излезли на сцената.

Получават се хибридни форми...Да. Е, публиката се радва и на

акробатика. Но не това е истинското изкуство. Още с писмата на Жан-Жорж Новер (бел. а. „Писма за танца и балетите“) се поставя началото на възприятието за изкуство, останало до ден днешен – изкуството трябва да има образи, драматургия, съдържания, състояния. Всичко това все още го има и вълнува публиката. И ще продължи да го има. Това е най-краткият път до душата на хората. А ако не я завладееш, няма какво да им предадеш.

Има ли нещо, за което съжалявате?

Не съжалявам за нищо. Нито за радостите, нито за болките.

интервюто взе Мария Цветкова

16


Родена е на 17 февруари 1957 г. в София. Завър-шва кинорежисура в НАТФИЗ в класа на Геор-ги Дюлгеров. Автор е на десетина документални

филма, както и на „Разкази за убийства”, „Писмо до Америка”, „Разследване”. Филмът „Писмо до Америка” спечели пет международни и петнадесет национални награди и е показван на 70 кинофестивала.

На 64-то издание на кинофестивала в Кан с „Лъжеси-ведетел” Иглика Трифонова спечели наградата на кон-курса Script East за най-добър сценарий на страните от Централна и Източна Европа. Режисьорката получи специалната статуетка на името на легендарния полски кинорежисьор Кшищоф Кешловски. „Лъжесвидетел” е победител сред още 11 заглавия, предварително избра-ни измежду стотици кандидатстващи сценарии.

Иглика Трифонова е щастливо омъжена за популяр-ния актьор Христо Гърбов.

С какво обогати творческата ти биография награ-дата на тазгодишния кинофестивал в Кан ?

Това е награда на най-високо ниво за сценарий. Неми-нуемо те поставя в друга професионална категория. Кан е най-престижният фестивал за кино в света и цитирам проф. Вера Найденова, най-добирят български позна-вач на този фестивал, „Кан не забравя своите награде-

ни”. В случая това е много добре, защото става въпрос за сценарий, за проект. Надявам се, че с тази награда ще се фокусира интерес към филма предварително, което е много важно условие. Остава и филмът да стане добър.

По време на фестивала в Кан и по повод на твоята награда се заговори за българска вълна в киното. Това така ли е и какво означава на практика този факт ?

Когато ми връчваха наградата, ми казаха, че е сим-птоматично, че тя отива в България, че идва българска вълна в киното. Буквално казаха, вие следвате румънци-те. Ние всички знаем, че те получиха „Златната палма”, най-високото отличие в Кан. Определено интересът е насочен към България и има очаквания. Те са следствие на натрупвания. Тази година беше много успешна за българското кино в Кан, защото имаше два много хуба-ви филма в програмите, които минаха много добре на търговски прожекции в рамките на пазара в Кан. Иначе тази оценка е работа на критиците и теоритиците, аз го казвам само като свидетел на интереса към нашето кино в Кан, особено към „Островът” на Камен Калев и „Аве” на Константин Божанов. Те, наистина, бяха много доб-ре приети.

Българското кино е едно от най-добрите неща, които се случват на тази държава в момента. Никак не беше лесно, то да оцелее, защото кино не се прави с мно-го малко пари, то навсякъде е едно скъпо изкуство. За сметка на това събира страшно много публика и е мно-го мощно съвременно изкуство. Шапка свалям на коле-гите си, че преодоляха кризите, правеха собствените си филми. В българското кино има най-различни филми и комерсиални, които събират много публика, и екзистен-циални, интелектуални филми, които имат своята макар и по-малка, но важна публика.

Ти отговори до голяма степен и на следващия ми въпрос, и все пак, как се прави кино по време на криза и напук на орзяния държавен бюджет ?

Много трудно. По целия свят младите хора правят фил-мите си с по-малко пари, тоест с помощта на приятели. Не за всички обаче това е възможно. И това, че те не плащат на приятелите си, може да се случи веднъж, не и повече. Филмите, които сега се появяват, тези, за които говорихме, са следствие на това, че Законът за българско кино работи. Сега е много страшно, защото светът има

“ХОРАТА ИСКАТ ПОСТИЖЕНИЯИГЛИКА ТРИФОНОВА:

В ДУХОВНОСТТА”



очаквания от нас, а може би ни предстои голяма дупка. Защото в последните пет години на практика за игра-лен филм пари не са давани. Единственият филм, за който държавата даде пари, за дебют, е „Сбогом, мамо” така скандалния филм от фестивала във Венеция, което е тъжно. Има голямо разминаване между това, което се състоя в киното и отношението на политиците към ки-ното и въобще към културата. Това е недопустимо, най-меката дума, която мога да използвам сега.

Ти беше начело на протестите на кинотворците неотдавна. Възможен ли е диалог с правителството и постигнаха ли тези протести необходимия резул-тат ?

Ние бяхме оптимисти след първите срещи с правител-ството, аз лично бях убедена, че може да се постигне ди-алог. Но колегите ми се оказаха прави, че не повярваха. Нищо от това, което говорехме с правителството не се случи. Въпрос на подробности е, ние говорехме в много посоки, в различни планове, бяхме готови да работим и върху концепция за култура, което не е наша работа. Има доста чиновници в Министерството на културата, на които им се плаща за това. Ние бяхме готови да ком-пенсираме проблемите, но попаднахме в едно чиновни-ческо безвремие. Страшно е това, защото си даваш смет-ка, че това се случва не само с киното, а и с много неща в тази държава. Единствената грижа на властващите е да запазят постовете си. Има страх от решаване на про-блеми на принпица „траеш си и проблемът отминава”... Това е страшно, това е едно блато, от което не виждам измъкване.

Мисля си, че наесен ние отново ще излезем на улицата. Това може и да съвпадне с изборите и никак няма да е приятно на политиците, които са в момента на власт.

Филмите ти, особено „Писмо до Америка” и „Раз-следване”, са окичени с много престижни награди. Каква е рецептата за добър, успешен филм ?

Не зная, само да я бях научила... Още повече, че двата ми филма са много различни. Не вярвам във възмож-ността да изчислиш нещата така, че да знаеш резултата предварително. Публиката е велико нещо, тя преценява. Освен това има и стечение на обстоятелствата, на неща във въздуха, на очаквания...

„Писмо до Америка” имаше голям зрителски успех. Пълнеха се киносалоните, невероятен брой кинофести-

вали, много престижни. Беше продаден на много теле-визии. Нещо, което не съм очаквала, трябва да призная. Единственото нещо, което ме движи мен, когато правя филмите си е вярата в това, което правя. Правя филми, които дълбоко, истински ме вълнуват, темата ме вълну-ва, животът на героите ме вълнува. Това трябва да пре-дам на актьорите. Киното е колективно изкуство и е сте-чение на много енергии и е Божа работа ...

А късметлийка ли си това, което правиш, с про-фесията си ?

Определено! Безкрайно съм щастлива от моята профе-сия. Това е страхотна житейска привилегия. Да създаваш нещо, което много прилича на самия живот. Киното прилича на живота.

Ти си известен режисьор с доказани качества и утвърдено име. Как понасяш славата, радва ли те тя ?

Това са много кратки мигове. Сега, след наградата в Кан това ми донесе нещо, наистина, близко до славата. Аз винаги съм имала хора, които ме разпознават. Покрай известността на мъжа ми, защото за режисьора не е ха-рактерно толкова да го хвалят, той е все пак от другата страна на камерата. И все пак, хората винаги са ме спира-ли по улицата да ми казват неща за филмите ми. Това е прекрасно. След Кан имаше няколко седмици, през кои-то се чувствах като звезда на улицата. Не съм очаквала такава радост. Давам се сметка, че това е, защото на хо-рата им се искат постижения в областта на духовността. Това изживяване е много особено, не е толкова гордост.

“ХОРАТА ИСКАТ ПОСТИЖЕНИЯИГЛИКА ТРИФОНОВА:

В ДУХОВНОСТТА”

18


Прилича на някакво смирение, че си имал възможността да зарадваш толкова много хора...!

Иначе не мога дажа, че живея в някаква слава. По-скоро живея до човек, който е много известен и виждам какво е това. Това понякога е бреме, защото винаги си наблю-даван. Понякога това е неприятно навлизане в личното ти пространство. Иначе Христо го обичат и с обич го разпознават навсякъде.

Какво мислиш за учителите и кои са твоите учите-ли в живота ?

Супер важно нещо, те също са дар Божи и късмет. За-щото това е нещо, което се случва извън теб, съдбата те среща с тези хора и ти отрежда възможност да учиш от тях. Големите учители в живота ми са първо баба ми, ко-ято ме отгледа. От нея съм научила най-важните неща – кое е добро и кое е зло. Както и много песни, защото тя беше самороден талант. Освен мелодиите, които са ми запечатани на предмисловно ниво, тестовете на някои от тези песни са висша поезия. Много съм се учила от родителите си. На познаване на българската и световна-та литература още от дома ми ме научи баща ми, който е лекар, но страшно четящ човек, познавач на Яворов.

После срещите ми с Георги Дюлгеров и Младен Кисе-лов. Те ме разпознаха и ме избраха още на приемните изпити. След това дадоха страшно много на целия ми клас, в който завърших. Късметът да бъда в този клас ми е също съдбоносен. С личности като Иван Черкелов, Росица Вълканова, Милена Андонова, Светослав Овча-ров, Марио Кръстев, Людмил Тодоров. Бяхме група и някак си съм попивала от всеки един от тях, надявам се и те от мен. Бяха ми критерий. Това означава дар Божи, да не си самотен, да не загубиш пусулата си, ориентирите си. Хората в киното, от които съм се учила без да знаят те за това са Тарковски. Режисьорът, който ми е най-близък като светоусещане и ме е карал да се задъхвам е Кешловски. Затова сега съм безумно щастлива, че имам награда на негово име в Кан. Харесвам много Бергман, Фелини, Куросава, страшни артисти. Сега харесвам мно-го Ларс фон Триер, с всичките скандали около него, го-лям талант и мислител. Това по някакъв начин са ми за-дочни учители, защото се уча от тях.

Гледаш ли български телевизионни сериали и как-во мислиш за тях ?

Гледам ги, макар и не цялостно, но имам професиона-

лен поглед, чела съм сценариите на някои от тях, защото съм била в комисиите, които са ги пускали. Много ме радва бумът на българските сериали, те стават все по-професионални по-сръчно направени. Това е тенден-ция и по света. Доброто кино се състои и в сериалите.Радвам се на българските сериали.

Ти си режисьор и на театралния спектакъл „Фе-нове”, който взе много награди и се играе още при пълни салони. С какво те изкуши театърът и имаме ли достоен театър днес у нас ?

Аз съм преди всичко зрител на театъра. Не мога да кажа, че след „Фенове” се чувствам като театрален режи-сьор. Това беше по-скоро забежка и случайност. Моето мислене е по-скоро на кинорежисьор. Въпреки че този много труден текст на Елин Рахнев се хареса много на публиката и се играе наистина, при пълни салони де-вети или десети сезон. Гледам театър и заради българ-ските актьори, нещо много важно за мен като профе-сия. Българският театър е на много добро европейско ниво. Безпокои ме напоследък тенденцията да се поста-вят само смешни неща, защото те се гледат. Мъчно ми е, че някои театрали, кадърни иначе, не идват да гледат българско кино. Може би им се струва, че не е на до-статъчно добро ниво. А това не е вярно. Българското кино е по оригинални български текстове, докато теа-търът борави с чужда драматургия, с много редки из-ключения. Новите реформи в театъра го принуждават да става комерсиален по икономически причини. Иначе имаме забележителни актьори !

С какво те изкуши политиката и защо застана зад кандидатурата на Меглена Кунева?

Никога не съм се занимавала с политика и тя не ме е из-кушила по никакъв начин. Не съм го правила по важни причини. Зрители и фенове на моите филми са хора от различни политически партии и с различни предпо-читания. Винаги съм мислела, че правя кино над зло-бодневните неща. Но подкрепям Меглена Кунева по две причини. Първо нещата от така наречения бунт в кино-то ме ужасиха от хаоса, в който се намира българската политика и второ тя ми е приятел. Аз имам общ филм с нея, „Разкази за убийства” е по неин сценарий. Близки сме, това е вид фронтовашка дружба.

Кога проектът ти „Лъжесвидетел”, спечелил наг-радата „Кшищоф Кешловски” в Кан, ще види бял свят ?

Догодина ще се снима, вероятно в началото на 2013 година ще е готов. Дай Боже ! Ще се снима извън Бълга-рия с участието на чуждестранни актьори, това е една голяма крачка.

Би ли станала един ден педагог? Не, не бих станала педагог. Имам много срещи с мла-

ди колеги и по неформален начин те ме зареждат. Не съм типа педагог-творец, защото за да си педагог, трябва малко или много да се повтаряш. С почти всеки випуск на студентите на Жоро Дюлгеров имам срещи, но става дума за една среща, за една лекция.

разговора води Лилия Динова

Иглика Трифонова и продуцентката Росица Вълканова по време на награждаването в Кан

Портрет и разговор със знаменития грузински режисьор



Един от специалните гости на юбилейния 15-ти София Филм Фест бе знаменитият грузински режисьор Отар Йоселиани, който получи Наградата на София за своя принос към седмото изкуство.

Според кинодейци и критици този невероятен творчески дух се характеризира преди всичко с ексцентризма, с ироничния поглед към света, но и със симпатия към човешкия род.

Отар Йоселиани е роден преди 77 години в Тбилиси, Грузия. Първоначално учи пиано в музикалното училище в родния си

град, а през 1953 г. е приет да следва в механо-математическия факултет на Московския държавен университет. Две години по-късно се прехвърля във ВГИК, престижният московски университет за кинематография, в майсторския клас на Александър Довженко. Снима първия си късо-метражен филм „Акварел” през 1958 г/, а „Април” /1961 г/, е забранен в СССР до началото на 70-те.

В следващите две години Йо-селиани се прехранва като рибар и металург, докато през 1966 г. най-сетне успява да завърши дебютния си пълнометражен

филм „Листопад”, смятан за от-личителен белег на оригиналния му авторския почерк. Пропит с лек хумор, филмът е прелестен поетичен етюд за съзряването, майсторски изпълнен, наситен с размисъл и добросърдечност. „Листопад” е удостоен с наградата на ФИПРЕССИ за най-добър дебют на кинофестивала в Кан, но отново е забранен от съветската цензура. Същото сполетява и документалния „Стари грузински песни” /1969 г/.

„Птица безгрижна”, създаден през 1971 г, е една от най-емблематичните творби на Йоселиани, в която

Портрет и разговор със знаменития грузински режисьор

Фестивални отблясъци:

Отар Йоселиани

20


историята за чаровен тромпетист е разказана с много симпатия и дискретен хумор. Показът на филма е ограничен – само за киноклубовете. И въпреки че през 1979 г. режисьорът е отличен като заслужил артист на Грузия, това десетилетие си остава най-мрачното в творческата му кариера, с един единствен филм – „Пасторал” /1975/, носител на наградата на ФИПРЕССИ.

Възхитително заснета черно-бяла хроника, уловила същината на живота в едно грузинско кътче, „Пасторал” разказва за градски струнен квартет, който започва репетиции в малко грузинско селце. Настанени във ферма, музикантите се оказват в центъра на интензивния местен живот – работа на полето, флиртове, банкети, но си тръгват, без почти нищо да се е променило – освен спомена, който оставят у едно младо момиче, пробудило се за любовта. За съжаление, Отар Йоселиани още веднъж трябва да преглътне посегателството върху артистичната си свобода и това става

причина през 1982 г да емигрира във Франция, където живее и работи до днес.

През 80-те години той снима няколко документални филми за телевизията, а през 1984 г. режисира „Любимците на луната” /Специалната награда на журито във Венеция 1984г/ - история за стари предмети, които преминават от ръка на ръка, и за страстта към притежание, която замъглява съзнанието на различни персонажи, чиито съдби се преплитат в сюжета.

През 1986 г. Отар Йоселиани е член на Международното жури в Берлин, a в следващите няколко години филмите му печелят награди на престижни световни кинофоруми /„И стана пожар” и „Разбойници, глава VII” – Специална наградата на журито във Венеция, „Лов на пеперуди” – Наградата „Андрей Тарковски” в Москва, „Сбогом, роден дом” – Наградата на ФИПРЕССИ на Европейските филмови награди/.

През 2002 г. самият режисьор е удостоен със Сребърна мечка за „Понеделник сутрин” – филм, който лично представи на българските зрители още на 7-то издание на София Филм Фест през 2003 г. Едновременно ексцентричен и комичен, филмът е разказ за мъж, който иска да избяга от досадното ежедневие и да се наслади на собствената си свобода, но когато най-после успява да осъществи мечтаното бягство, се оказва, че семейството изобщо не е забелязало отсъствието му.

Комедията „Есенни градини” бе включена в програмата на София Филм Фест 2007, а по повод 15-тото юбилейно издание на фестивала Отар Йоселиани отново ни удостои с присъствието си, за да ни запознае лично с драмата „Изгнаници” – деликатна, но унищожителна сатира, изпълнена с много авто-биографични моменти. Филмът е разказ за пътя на кинотворец, който не се стреми към нищо друго, освен възможността да се изразява свободно, но открива, че тази сво-бода не е достъпна в родината му и заминава за чужбина... И, разбира

се, художествено обобщава личните творчески премеждия на самия прочут режисьор.

Г-н Йоселиани, свободата на творческия дух е Вашия забележителен кинематографи-чен почерк от първия до последния филм. Може би завършвате един екранен цикъл?

Моят последен филм никога не се е наричал “Изгнаници”, а “Шантрапа”- не знам защо така е преведен. “Шантрапа” буквално означава негодни, ненужни, непотребни, безполезни. Това е човек, който весело прекарва живота и не обръща внимание на всякакви беди и нещастия. Относно свободата ще ви кажа, аз мисля- който и да е на този свят не може да бъде свободен от каквото и да е. Даже от онова, което искаш да правиш- това вече е робство. Ако желаете да говорим за свободата по-широко, може би има понятие свобода от властите, свобода от социалния гнет. Обществото ни страда от липса на свобода, от несвобода. Хората страдат, защото са зависими, трябва да се подчиняват. Това е номенклатура. Но свобода от дружбата също няма, защото дружбата това е плен.

А от любовта?По моему и там няма свобода...Споменавате неведнъж, че

живото, мислещото кино изчезва.Отдавна започна нахлуването

на американското кино на екрана. Може ли да каже, че някой колега от Холивуд е свободен. Една група “разбойници” са измислили схема, по която да се прави киното. Ако няма хепи енд, значи филмът не е американски. На този свят навсякъде съществува публика. Публиката е възпитана с Холивуд. Ето защо, отнасяйте се с нея много внимателно. Тя възприе всички безобразия, дошли от Америка! Затова какво да правим с тях? Да им показваме истински авторски филми – творчески и без клишета. Моят филм е адресиран към тези хора, на които сърцето е на своето място, а главата на раменете.

Мариана Енева



РИСУВАНЕТО НА ИКОНИ Е СВЕЩЕНОДЕЙСТВИЕ

Художничката Илиана Бецинска е един от най-добрите иконописци у нас. Тя създава своите икони по технологията на старите майстори, нещо рядко в наши дни, защото изисква и време, и много труд и умения. Благодарение на тази технология българ-ските икони са оцелели от XIII век досега. Благода-рение на нея и иконите на художничката са харес-вани и търсени. Нейните „Св. Иван Рилски“, „Св. Георги“, „Богородица“, „Св. Никола“, „Св. Илия“ са особено ценени.

Генетичният потенциал от Дебър

Някои казват, че талантът на художника е божи дар. Други, че е изблик на генетичен потенциал. Със сигур-ност Илиана носи частица от дарбата на предците си

от небезизвестния Дебър, Македония, дарил България с най-добрите майстори резбари, създателите на прекрас-ните олтари в черквите.

„Дядо ми бил човек с многостранни интереси - занима-вал се с фотография, отглеждал пчели, създал фабрика за мебели, като сам правил проектите им. И трите му деца, сред които и майка ми, имали талант да рисуват. Само че дядо ми не им разрешил да станат художници, защото по онова време съществуването им било изклю-чително тежко. Прадядо ми по бащина линия пък бил златар. Правел златните кубета на църквите и затова фа-милията на баща ми е Кубетски. Може би от него съм взела умението да изписвам детайлите на иконите, много важно за иконописта. Моят баща забелязал у мен нещо от техния талант. Насърчаваше ме да рисувам, купува-ше ми бои, четки, моливи. Ако не беше той, нямаше да завърша нито Художествената гимназия в София, нито после живопис във Великотърновския университет.”

22


Божи дар През студентските си години, а и по-късно, Илиана ри-

сува натюрморти, пейзажи, портрети. Забележително е платното й „Човекът с кафето” - обобщен образ на от-рудения човек у нас.

„Неслучайно е в сивата гама, - казва художничката. Това е действителен човек, който видях в едно кафене и много ме впечатли. В излъчването му имаше интелект, благородство, сила, които се давеха в околната сивота, в килията на безизхоздицата.” В „Бар” пък виждаме жи-вотът, който върти се около парите. В средата на компо-зицията е истината - гола жена, а край нея са различните човешки пороци, предадени чрез образите на сладо-страстен старец, алкохолик, развратник...”

Икони Илиана започва да рисува след смъртта на баща си.

„Неговата загуба бе шок за мен. Истинско успокоение на духа намерих, едва когато започнах да рисувам икони и да влагам много чувство и старание в тях. В тези мо-менти изпитвам усещането, че съм между небето и земя-та. Сякаш извършвам свещенодействие.”

Технологията на старите майстори

Иконите на Илиана са забележителни с талантливото си изпълнение. Изпълнени са с технологията на старите майстори, почти забравена днес, защото изпълнението й е дълга и трудна задача. «Древните зографи рисували

върху дъска, която предварително обработвали с лепило от животинска кожа (туткал). Върху нея залепвали парче памучен плат, което покривали с грунд. Той се състоял от различни креди – винервайс, цинквайс, втвърден, на-чукан и пресят през сито гипс, и туткал в строго опре-делени пропорции. За спойка използвали жълтък от яйце, а за еластичност – ленено масло. Грундът се варял на водна баня и се нанасял горещ, пет или шест пъти през няколко часа на кръст. Това бяло покритие те из-глаждали до блясък с обла кост. Иконата се покривала с „варак“ – символизиращ „предвечната светлина“ на Божията слава. Боите се нанасяли също в определена последователност, като се фиксирали с яйчена емулсия. Готовата икона се покривала с лак. Илиана спазва почти всичко от тази технология. Обича да работи върху стари дъски /някои на по сто години/, често в нестандартна форма, върху камъни, върху керамични плочи.

Канонът днес

Иконата се изписвала с помощта на специални об-разци, ръководства, наречени „Ерминии“. Те съдържат подробно описание на начина, по който трябва да се изобрази всяка света личност и събитие. Според кано-



на иконата е трябвало да бъде двуизмерна, линеарна и да предаде духовната същност на портретувания, а не външността му.

„Българският иконописец се е справил блестящо с това предизвикателство. Останал анонимен, защото църковният канон забранявал художникът да подписва творението си. Смятало се, че не човекът рисува икона-та, а светият дух чрез неговата ръка. Затова иконата се прави с „чисти ръце“, което символизира смиреността, кроткостта и праведността на автора. Така той деклари-ра, че е изпълнен с дълбока почит, с добра душа и пове-дение, с истинско религиозно чувство, което се постига само при съединяването на артистичните му умения с Христовия начин на живот. Затова днес много от твор-бите на старите майстори се смятат за чудотворни, а кра-сиво и живописно изписаните им образи правят Бълга-рия прочута по цял свят.”

Що се отнася до отношението между канона и твореца днес, Илиана споделя:

„Канонът спъва само меркантилния художник. Когато във всяка икона влагаш нещо от себе си, тя става раз-лична, има излъчване и носи естетическо удоволствие. Тогава правиш изкуство. Канонът е техническата част.

Талантът кара иконата да оживява.”

Иконите на Илиана са пръснати из софийските гале-рии и църковни магазини. Те са по стените в домовете на учители, лекари, архитекти, министри, артисти...

„Обичам и да дарявам икони. На духовни средища, ко-ито софиянци обичат и ценят – църквата „Света Петка”, „Св. Иван Рилски” /в Семинарията/, и на хора - мои колеги и приятели, които ценят хубавото и имат нужда от него.”

Добро и красота Илиана се опитва да предава на хората не само чрез иконите си, но и като преподавател по изо-бразително изкуство в 8 СОУ „Васил Левски“, София.

„Да се възпитат днешните деца в християнските цен-ности никак не е лесно. Опитвам се да уча моите уче-ници не само да рисуват, но и да правят добро като участват със свои творби - стъклописи, рисувани яйца, пана, на Благотворителни базари. В такива моменти се радвам и за себе си, и за тях. Защото те не използват енергията си за агресия, а за създаване на красота и есте-тическо удоволствие на хората около тях. Така напом-нят и на възрастните, че благотворителността е основна християнска ценност.”

Екатерина Павлова

24


„ До 2020-а имам още четвърт век...”

Паметна плоча на писателя Драган Тенев бе по-ставена на дома му на столичната улица „Цар Иван Асен Втори“. Заслугата е на известния

преводач от италиански език и писател Асен Марчев-ски и на фармацевта Огнян Медаров, който спонсорира начинанието. Така името на култовия автор, когото по-коления помнят от книгите и разказите за стара София, стои редом с паметния знак за дъщеря му – актрисата Северина Тенева, която почина много млада от тежка болест.

Драган Тенев е роден през 1919 г. Възпитан в рене-сансовия дух на Италия, на италианската литература и култура, той следва юридически науки на Апенините. Изявява се като белетрист и изкуствовед, журналист и писател. С право може да бъде наречен един от послед-ните български енциклопедисти. Мнозина го наричат българския Кенет Кларк, тъй като в книгите си той про-следява историята на изкуството, като особено набляга на влиянието на италианския ренесанс върху развити-ето на световната култура. Автор е на книги като „Ста-ри моментални снимки без ретуш“,,“Спомени за стара София“, на фантастичните разкази „През гори и пусти-ни“, „Вечно зеленото клонче“, „Чудната история на из-куството“. По негова идея и с негово участие българска-

та телевизия излъчва незабравимото предаване „Минаха години“,където Тенев разказваше, пееше, танцуваше, веселеше и натъжаваше стотици хиляди зрители.

Драган Тенев напусна публиката и читателите си през 1999 година. Мечтата му беше да завещае апартамента си на Съюза на артистите в България и така да почете па-метта на дъщеря си Северина, която беше актриса. Асен Марчевски си спомня, че на няколко пъти го е подканял „Драгане, напиши завещанието за апартамента, нека да има документ черно на бяло“. Но Тенев, с вечното си чувство за хумор, отговарял: „ Не бързайте да ме погреб-вате, до 2020 година имам още четвърт век, не съм до-писал всичко което съм замислил“.

След неочакваната му смърт през 1999 г, уютният апар-тамент на Драган Тенев бе ограбен. Бяха изнесени всич-ки произведения на изкуството, които той беше събирал през годините, включително книги и негови ръкописи. Така жилището на писателя и до днес седи пусто, покри-то с праха на забравата, вместо да бъде преобразено в библиотека на Съюза на артистите в България. Прияте-ли на покойния писател са готови да дадат свидетелски показания за неговото желание – жилището му да стане библиотека на Съюза на артистите.

Мари Каналян

На ул. „Цар Иван Асен II” Асен Марчевски с дарителят Огнян Медаров възкресяват паметта за Драган Тенев

д-р Пиер Дюкан


гоСтУвА ни

Доктор Пиер Дюкан, специа-лист по въпросите на здравос-ловното хранене, автор на бест-селъра «Не зная как да отслабна», отговаря на нашите въпроси, специално за сп. „Черно и бяло”.

Първа на вашата книга отклик-на eдна канадка. Защо, мислите, всичко тръгна от Канада ?

Тази читателка от първия форум на aufeminin.com, която писа за мо-ята книга носеше един интересен псевдоним: sopranos (по еднои-менния сериал на HBO). По онова време, в 2000-та, форумите не бяха толкова активни, а блоговете не съществуваха. За всичко това научих от една пациентка тук. На въпроса ми как е узнала за мене, тя отгово-ри: “Намерих ви чрез интернет”. И тя ми обясни за съществусането на въпросния форум, където sopranos е била водеща. Като характер тя била доста темпераментна и убедителна.

За да отговоря на въпроса Ви, не мисля, че всичко това почива на случайност. Да, мисля, че нейна-та канадска жилка би трябвало да е

изиграла определена роля. Първо, защото тогава Канада беше една от най-активните в интернет страни. Второ, има голяма вероятност ка-надците да са по-малко себични в сравнение с французите...

Имате ли обяснение за голе-мия интерес към Вашия метод в България ?

Вижте, тук всичко е благопри-ятно... И аз съм толкова щастлив с такoва едно развитие на издаването на моята книга в тази страна... Тогава боготворях този приповдигнат енту-сиазъм в България.

И ако има някакво обяснение за всичко това, то е, че и тази страна, както и другите, които познават Же-лязната завеса, не бяха завладяни от фалшиви търговци и недоизрабо-тени методи. Не бяха завладяни от крайностите на европейските и още - на американските медии, които гу-бят всякаква мярка. Впускат се във всякакви приказки и се съгласяват все повече и повече с повърхност-ния блясък и рекламата. България, както и Полша, е отворена към кон-сумация. Затова хората тук напълня-ха. И така откриха моя метод, усвои-ха го и го прокараха. Всичко това е истинско щастие за мене!

Кои са най-силните моменти от срещите Ви с читателите ?

Това са директните чатове, в които влизам четири или пет пъти в сед-мицата. Донякъде, това е къртовска работа, която отнема много време - почивни дни, празници и дори го-дишния отпуск… Но това за мен е голямо изживяване. Навярно ще ви изненада, но понякога изпитвам по-голямо удоволствие да отговарям и общувам с един непознат, отколко-то с някого, когото познавам.

Преди време пътувах за Тунис, където бях поканен със семейството си. Бяхме закъснели и рискувахме да изпуснем самолета. Придружителка-та ни, която вече беше пристигнала на летището, се беше обезпокоила също и ми се обади да разбере на какво разстояние сме. “Така далече! – възкликна тя - Ще изпуснете по-лета! Ще се опитам да задържа само-лета.” Няколко секунди по-късно ми се обади отново, за да каже : “Не се притеснявайте, всичко е уредено.”

Когато пристигнахме на летището и ние, заварихме придружителката ни в компания на една млада жена в униформа. Това беше Директор-ката на регистрациите на Air France. Тя беше отслабнала със 6 кг с моя-та книга и имаше желание да ми го каже лично и да ме представи на всички стюардеси от екипа си, кои-то прилагаха моя режим.

Не можете да си представите колко радост изпитвах. Прегърнах я и ще запазя за дълго спомена от нейното лице и нейната вежливост.

Oткрих, за съжаление малко късно в моя живот, че най-голямото удов-летворение е удоволствието да по-магаш. И че този, който допринася получава много повече в сравнение с този, който ползува услугата.

Кой е ключа на успеха според Вас ?

Ключът на успеха е да се даде удо-волствие на хората. И да се прибави полезното към приятния вкус. Да им се помогне да отслабнат ефикасно, по естествен път, със съпричастност и с повече удоволствие. Отслабване-то и стабилизирането на теглото не е просто. Това е една система, която се гради продължително.

разговора води Ирина Павлова

Удоволствието да помагаш

д-р Пиер Дюкан

26

форУм БЪлгАрСКи ЖУрнАлиСт

На 6 юни 2011 г. (петък) от 19.00 часа в Българския културен институт „Дом

Витгенщайн” – Виена, се състоя тържествена вечер, посветена на Ботев и загиналите за свободата на България. Тя бе организирана от Българското културно-просветно

дружество „Кирил и Методий”, с помощта на Посолството на Репу-блика България в Австрия и БКИ „Дом Витгенщайн”.

Празвичната вечер откриха проф. Мими Дичева – председател на дру-жество „Кирил и Методи” и Ни-колина Ангелова, която изпълни

стихотворениято„Моята молитва” от Христо Ботев. В Поздравителен адрес от патрона на събитието – Съюз на българските журналисти, специална благодарност беше израз-ена към г-жа Мими Дичева. По же-лание на главния секретар на СБЖ – г-жа Снежана Тодорова, актрисата Лина Гладийска прочете фейлето-на на Христо Ботев – „Длъжности-те на писателите и журналистите”. Със специално участие в празнич-ния концерт бе и австрийската пи-анистка Барбара Затлер, под чийто пръсти прозвучаха Хайдн, Дебюси и Шопен. На събитието присъства-ха български и австрийски гости.

На следващия ден (7 юни 2011 г., събота) в 15.00 часа бяха поднесени цветя пред паметника на Христо Бо-тев във ВИП–парк в град Голс, про-винция Бургенланд.

Паметникът е издигнат през 1999 г. по повод 120-годишнината от установяването на дипломатиче-ски отношения между Австрия и България. От тогава до днес бълга-ри от Австрия, Унгария и Словакия се събират всяка година в първата събота от месец юни, за да отдадат почит към Ботев. Идеята за органи-зиране на тези тържества се ражда от приятелството между проф. Ник Тиц и проф. Мими Дичева. Гости на тържеството тази година бяха Борислав Петранов – директор на БКИ „Дом Витгенщайн” и съветник при посолството на България в Ав-стрия, Ханс Шрамъл – кмет на град Голс, а от България – екип на БНТ и сп. „Черно и бяло”, което е медиен партньор на СБЖ.

Под патронажа на Съюза на българските журналисти

в културната столица на ЕвропаБотевите празници



Българският културен институт «Дом Витгенщайн»

Организатори и тази година бяха община Голс, Българското култур-но-просветно дружество „Кирил и Методи”, Посолството на Република България в Австрия. В тържествения ден участва и групата за български народни танци „Китка”. Българите от Австрия и Словакия отпразнуваха тържествено деня на Христо Ботев и падналите за свободата на България герои. Това се случи пред паметни-ка на Ботев в парка на ЮНЕСКО - единствен в цяла Западна Европа.

Според проф. Мими Дичева - председател на българската култур-но-просветна организация «Св. Св. Кирил и Методий» – Виена, този паметник за българите, е символ на България.

Емилия Хрушикова от Братислава, почетен член на виенската БКПО

– „Кирил и Методий”, сподели : «Този празник се превърна в ритуал, който подчертава, че българите, ма-кар и в чужбина от дълги години, се стремят да запазят културата и тра-дициите на България.»

Интересно е, че основният ини-циатор за ежегодно честване на Ботев във ВИП-парка на гр. Голс е австриец – проф. Ник Титц. Той дълги години е работил в ЮНЕ-СКО и именно тогава бива изкушен от самобитната българска история и култура. Освен това докато следвал, се запознава с българи, от които на-учил за подвига на Ботев. «Започ-нахме всичко това заедно с проф.Дичева, за да популяризираме де-лото на Христо Ботев и на австрий-ския капитан на кораба «Радецки» - Дагоберт Енглендер. Важно е да не

забравяме, че целта на ботевата чета е била да се бори за свободата на България, а не, както някои изопъ-чават истината и я определят, едва ли не, като група терористи.”

Ханс Шраммел - кмет на гр. Голс, заяви пред камерата на БНТ: «Много се гордея, че този паметник е в моя град, от 16 години идвам тук и имам толкова много приятели от Бълга-рия. Ние, австрийците, се радваме, че именно тук при нас се събират всички българи, който живеят на-близо.»

Ботевите празници приключиха с коктейл на открито и буйни българ-ски хора, водени от ансамбъл „Кит-ка”, заедно с гостите - българи и австрийци.

Станислава Пекова

28

ЖУРНАЛИСТИКА

НА КРЪ ТОПЪТ


Горката „стара журналистика”! Тя, остана само в спомените на съвремениците и трудо-

вете на историците! Техническата революция непрекъснато сменяше ”бельото” й, докато най-после, за-едно с радиото и телевизията, я на-прави... медия! След това цифро-визацията отново смени „бельото” на медиите и се появи властелинът ИНТЕРНЕТ! И той стана „дясната ръка” на ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА !

Защо с такъв страх и неувереност говорим за това състояние, търсено с векове от човечеството? Мечтата за свят без граници, за глобална иконо-мика и глобален пазар, за глобален просперитет на човечеството.

И осъществяването на тази мечта я смятахме за една закономерност.

Днес, ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА и ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ са вече факт !

Изключително сложния и много-странен процес на глобализация об-хваща всяка една страна на човеш-кия живот. Високите технологии позволяват на хората да научават за събития, секунди след като са се слу-чили или да присъстват виртуално при техното провеждане. Стига се до парадокса, че ако не се пише и показва дадено събитие - сякаш то

не се е случило!Характеризирането на медии-

те като четвъртата власт, определя задължението им да бдят над оста-налите три. Медиите имат трудната задача едновременно променяйки себе си, да променят и мисленето на хората, да правят достояние на всички новите идеи, да популяризи-рат новите възможности.

Техническата революция и новите средства за масова комуникация уве-личават извънредно много възмож-ностите на „четвъртата власт”, но същевременно и нейната отговор-ност

Журналистиката е метроном на всяко общество. Тя не само отбро-

ява социалното време, но ни прави съпричастни и на промените които ста-ват в него, принуждават ни да търсим в настоящето - пътищата към бъдещето.

Ако се вгледаме в глобал-ното огледало, ние откри-ваме една друга странна за-кономерност – „глобалното село”, в което е превърнат ЕС, започва да ерозира „съселяните” си! И не само това – глобализацията за-почна да дели света на „па-ралели и мередиани”, бо-гати и бедни. Сравнително малък брой хора с огромни доходи и с влияние върху световните ресурси и капи-тали - се изолират на върха на пирамидата, а другите, по-голямата част от насе-лението - отиват към ръба на нищетата. В това разде-ление липсва много важна част от тези „географски ширини”– средната класа! Тя става жертва на некон-тролираната глобализация.

И на този фон се изправя „четвъртата власт” - ЖУР-НАЛИСТИКАТА!

Накъде ! И с кого? Този въпрос го задаваме

не само ние, но и цялото „голямо село”- ЕС!

Ако се обърнем към исто-рията на нашата журна-листика, ще прочетем, че тя имала строги правила и принципи, колкото и несъвършенни да са те!

В началото на миналия век, първият председател на СБЖ - Йосиф Хербст ги е формулирал – „никому в угода - никому на пук”!

Това е първото правило - обективност !

Един от най-добрите жур-

налисти в Царство Бълга-рия - Стефан Танев беше характеризирал родната журналистика по онова вре-ме така: „Боси сме си, боси..! Професията ни е такава, че всеки ден се сблъскваме с различни въпроси и съби-тия. И така придобиваме една повръхностна култура, която прави впечетление, защото е всестранна, но плитка, много плитка..”!

Второто правило - профе-сионализъм !

И на края, като че ли имай-ки предвид идващата гло-бализация, хилендарският монах пише в своята „Исто-рия славянобългарска”: „О, неразумни юроде, защо се срамиш да се наречеш българин ? Нима българите не са имали царство и го-сподарство?”.

И това е третото правило – патриотизъм!

Българската журналисти-ка е призвана да защити и съхрани своята нация и своя народ.

Днес ние питаме: ”Кой ще ни защити от съвременната

българска журналистика?” Новините започват с убий-ства, катастрофи и наводне-ния, цените се сравняват с ЕС, но заплатите – не, стан-дартът на българина се из-мерва в пътища и магистра-ли. В спорта, класирането в двадесетицата се приема за голям успех, а забравяме, че на Олимпиади и световни първенства сме били сред първата тройка или пети-ца, че „златните ни моми-чета” и щангисти бяха на върховете на своите спор-тове! Българските ученици печелеха златните медали


ЖУРНАЛИСТИКА

НА КРЪ ТОПЪТ


по световните олимпиади, а ком-пютърът носи българската марка!

От вестниците, ефира, големия и малкият екран изчезна богатата българска реч. Пазарната икономи-ка се изяви като меценат и сложи на кантара родното слово и започна да определя „кое върви и кое не”!

Къде българинът проявява своя талант? Във фалшифицирането на банкноти, източване на банкомати, производство и пренасяне на дрога, проституция и корупция...

Това не е носталгия към минало-то, а вяра, надежда и любов в каче-ствата, възможностите и таланта на българина!

Той е вдъхвал респект не само с храбростта и силата си, но и със сво-ето любознание, изобретателност и умения! В световната културна съкровищница, българите имат своя голям дял! Да не говорим за мястото ни в историята! Както пише журна-листа Стефан Танев : „Когато вели-ките сили още ги нямаше - българи-те имаха държава”!

Къде са днес тези български жур-налисти?

Професията, таланта и морала – нямат партийна принадлежност.

Отговорната журналистика не се прави на пазарен принцип !

Авторитетът на един журналист, на една медия се гради върху тяхната обективност, професионализъм и родолюбие. А това предполага кул-тура, талант и... смелост!

Професията журналист по-целия свят се нарежда в категория „най-отговорна, трудна и опасна”! У нас е сред последните категории.

Може би, защото такава е журна-листиката ни – безопасна и безот-говорна.

Как да направим българската жур-налистика професионална, неза-висима и неподкупна? Да й върнем креслото на „четвъртата власт”? Няма правни и етични закони, ко-ито да определят правата и задъл-

женията на журналиста, колектив-но-трудови договори, които да го правят икономически независим и морално свободен, както е в другите страни на Европейската общност. Журналистиката е принудена да се профилира в рзличните медии, според техническите средства за ре-ализация, но това не променя основ-ните принципи на професията.

Цензура в различните й варианти- винаги е имало, но „автоцензурата” е най-непреодолима! Особенно ко-гато е свързана с борбата за оцеля-ване!

Проблемът с подготовката на бъде-щите журналисти, от дълги години остава открит! Професията не се продава - тя се усвоява! Много каче-ства се изискват както от кандидати-те, така и от преподавателите.

И личности в професията! В деня на свободния печат 3 май

т. г. , в сайта на разследващата жур-налистика „Биволъ” бе публикуван част от поверителния доклад на посланник Нанси Макелдауни до Държавния департамент на САЩ, в който тя характеризира „хронич-ното заболяване” на българската журналистика така: ”продажност, корупция и политически слугинаж, заплащан с мръсните пари на сивия сектор”!

По този повод, във в.”Култура”, Р. Маркова задава въпроса: ”И как-во следва от тази публикация?” И си отговаря: ”На първо време, ще се промени нашето отношение към получаваната информация. Докато гледаме на нея с рефлекса на зако-равели любители на сензации и на жълтата преса - тя ще си остане без-

полезна!” Съгласен съм с нея!У нас, сега процъфтяват отдавна

изхвърлени от „репертоара” на за-падната журналистика и компро-ментирани приьоми.

Нали се борим за авангардна жур-налистика, отговорна и патриотич-на! Къде е тя ? Кои са нейните но-ситнели - медии и персонажи?

Българската журналистика вече 20 г. като че ли е без глас - говори шеп-нешком, прави пируети ту на ляво, ту на дясно, старателно заобикаля проблеми и теми, които биха я кон-фронтирали с издатели и властни-ци. Нещо по-лошо - според данни на Сметната палата, тиражни медии охотно приемат подкупи, формира-ни в различни документи с парите на данъкоплатците.

Разбира се, има и отделни остров-чета на сериозна, професионална и отговорна журналистика, но те са капка в морето. И все пак – има!

Икономическият натиск, ежеднев-ния страх да не останеш без рабо-та, липсата на чуството за мисия, на професионална солидарност и ко-легиална етика – са основната при-чина за подмяна на обществения договор на журналиста с читатели, зрители и слушатели..

И тогава настъпва времето на пре-оценка.

Няма кръстопът - има видима посо-ка, път - независимо дали е трънлив или асфалтиран, но при всички случаи труден!

И той трябва да бъде изминат така, както са го направили нашите пред-ци. Затова я има България !

Милен Гетов

!

30

ДецАтА и вие

Американският колеж е наи-старото американско училище извьн Сьединените щати, сьздадено през 1860 год. Основния език, на който се преподава е английският. Американския колеж се затваря през 1942 г., а през 1992 г. отново отваря врати. При успешно завършване на пьлния курс всички зрелостници, които са български граждани, получават две дипломи българска и американска.

Левон Хампарцумян, главен изпълнителен директор и председател на управителния съвет на Уни Кредит Булбанк, произнесе тържествено слово на церемонията по дипломирането на випуск 2011 на Американския

колеж в София, която се проведе на 20 май т. г. На прекрасен английски език видният банкер сподели

най-ценните изводи от своя житейски и професионален опит и гордостта си, че е наследил традициите на Каракин Хампарцумян - един от последните възпитаници на колежа, преди училището да затвори врати заради Втората световна война.

Абитуриентите получиха своите американски дип-ломи и хвърлиха шапки във въздуха в присъствието на заместник-посланичката на САЩ Сюзън Сатън, на президента на колежа д-р Пол Джонсън и председателя на Борда на настоятелите Уилям Дж. Уилямс младши.

Г-н Хампарцумян е обявяван два пъти за „Банкер на годината” от списание Finance Central Europe през 2005 г., както и от вестник „Банкеръ“ през 2007 г. През 2006 г. пък списание „Мениджър” му връчва приза за „Мениджър на годината“, а през 2007 г. фондация „Атанас Буров” му присъжда приза „Буров” за банково управление. Той е носител на” Орден на Звездата на италианската солидарност” и получава титлата Комендаторе от Президента на Република Италия Джорджо Наполитано през 2008 г. В периода 1999 г – 2001 г той беше, последователно, заместник-министър на икономиката и изпълнителен директор на Агенцията за приватизация.

Мари Каналян

Американски колеж в София

Банкерът Левон Хампарцумян поздрави абитуриентите


БЪлгАрия - рУСия

България - Русия: вчера, днес, утре

През юни в Руския културен институт в София се про-веде тържествено връчва-

не на наградите на отличилите се участници в Националния конкурс за ученици и студенти „София - Москва; България - Русия - вчера, днес, утре”. Тазгодишното издание

на церемонията бе посветено на 50 годишнината от постижението на Юри Гагарин – първия полет на чо-век в космоса и протече под мотото „Космическа фантазия”.

Националният конкурс за ученици и студенти „София - Москва; Бълга-рия - Русия - вчера, днес, утре” с

международно участие е организи-ран от Фондация „Устойчиво раз-витие за България”, Синдиката на българските учители, Централния съвет на Българския антифашист-ки съюз, Националния дворец на децата, Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, Со-

32


фийското сдружение за приятелство с Русия „Александър Невски”, На-ционално движение „Русофили”, Федерация „Съюз на съотечестве-ниците”, МКДЦ „Дом на Москва в София”, Руския културен институт с подкрепата на Министерството на образованието, младежта и науката и Посолството на Руската Федера-ция в Република България. В него се включиха хиляди участници от България и стотици деца от Руска-та федерация, Беларус, Казахстан и Украйна.

За да получат лично наградите си, много от децата пропътуваха стоти-ци километри от градовете Прова-дия, Девин, Кърждали, Варна, Русе и др. Тържеството в Руския култур-но-информационен център поче-тоха Сергей Фошкин – съветник в Посолството на Русия в България, който поздрави всички победители и организатори от името на Посла-ника на Русия Н. Пр. Юрий Исаков.

Г-жа Станка Шопова, председател на Фондация „Устойчиво развитие за България” и организационния ко-митет на конкурса, поздрави всички участници в конкурса и награди де-цата спечелили 1-во място в различ-

ните раздели и възрастови групи на конкурса с наградата на Фондация „Устойчиво развитие за България” – екскурзия в Москва, а спечелили-те 2-ро място получиха почивка в Международния детски санаторно-оздравителен комплекс „Камчия” на българското черноморие. Победи-телите в конкурса от другите стра-ни са наградени с почивка в между-народната смяна в СОК „Камчия”, където ще получат грамотите си на церемония в компанията на българ-ските деца.

Космонавта Георги Иванов връчи на първенците Дипломи на на-учноизследователския център за подготовка на космонавти „Ю. А. Гагарин” в Звездното градче край Москва. Освен това всички деца получиха паметни картички от по-лета му с руския космонавт Николай Рукавишников с личния автограф на първия българския космонавт. Наградените деца получиха дипло-ми и предметни награди, осигурени от Фондация „Устойчиво развитие за България”, Синдикат на българ-ските учители, МКДЦ „Дом на Мо-сква в София”, Федерация „Съюз на съотечествениците”, „Федерация за

приятелство с народите на Русия и ОНД“, НД „Русофили” и Национа-лен дворец на децата.

Отличени за активен принос в подготовката на учениците станаха и учителите, които освен грамоти и предметни награди получиха покана от г-жа Станка Шопова за участие в тридневен семинар в СОК „Кам-чия”, на който, заедно с руските си колеги-педагози, да обсъдят актуал-ни въпроси от областта на съвре-менната педагогическа практика.

Тържеството продължи с награж-даване на децата, победители в Националният конкурс „Зелената планета 2011”, който е част от меж-дународен детски екологичен фо-рум със същото име. Организатори на национално ниво бяха Фондация „Устойчиво развитие за България” и Руския културен институт. Неза-висимо че конкурсът се провежда в България за първи път, към него беше проявен изключително голям интерес. Творбите на отличените деца в националния конкурс „Зеле-на планета” – близо 50 деца, вече са изпратени в Москва за участие в международния му етап. Директорът на РКИ Владимир Иванов лично връчи на всички победители награ-дите, които бяха осигурени от по-верения му институт, от Фондация „Устойчиво развитие за България” и от фирма „Екопак”. На тържеството в РКИ бяха наградени общо 88 уче-ника, 7 колектива и 46 учители.

С емоционалното си встъпление водещата Красимира Събева успя да развълнува многобройната публика.

В художествената програма на тържеството се изявиха талантливи-те деца от клуба по спортни танци „Стил” и балетно студио „Макове”,а също и чаровната Биляна от ДВГ „Сладки пуканки”. За празничното настроение допринесе и Грета Ган-чева.

Във фоайето на РКИЦ беше ек-спонирана живописна изложба от детски рисунки, участващи в кон-курса. Голям интерес предизвика представеният макет на фантасти-чен космически кораб, направен от петокласничката Галя Яковлева от София.

Лили Бозукова

Станка Шопова връчва награди за първи места



Броени месеци преди президентските избори в Русия все още не е ясно кой ще се кандидатира за държавен глава. Основният въпрос, който мъчи руснаците и света, е дали Дмитрий Медве-дев ще поиска втори мандат или Владимир Путин ще си върне триумфално управленското кормило на най-голямата държава в света.

Настоящият президент на Русия Дмитрий Медведев има зад гърба си три успешни години на управление в много тежка си-туация – световна икономическа криза, която разтърси Русия. Като глава на най–голямата и могъща страна в света, Дмитрий Медведев показа качества на силен лидер, с точно изразени цели и планове.

До този момент Путин и Медведев работиха добре в тандем, но дали това ще продължи. За трите години управление Мед-ведев не успя да се справи с едно – да излезе от сянката на ментора си и да се утвърди като самостоятелен лидер на рус-наците.

Ако политическата класа застане зад Медведев на предстоя-щите президентски избори, шансовете са, че той ще ги спече-ли с лекота. Но ако това не се случи, Медведев бързо ще бъде забравен. Коз в ръцете на Медведев е факта, че голяма част от руския бизнес елит никак не желае да вижда Владимир Пу-тин начело на държавата. Вторият по богатство човек в Русия, Михаил Прохоров, потвърди желанието си да оглави руската партия «Правое дело”, която подкрепя кандидатурата на Дми-трий Медведев за втори президентски мандат. По официални данни Михаил Прохоров разполага със състояние от $22.7 ми-лиарда. Именно тези хора виждат в лицето на Дмитрий Мед-ведев човек, който може да вдъхне живот на зомбираната руска демокрация.

В този дух са и изказванията на Медведев, които фино, но ясно критикуват Путин. Например разбирането за модерниза-цията. Според настоящия премиер тя трябва да бъде умерена - бавна и премерена. Медведев пък, иска обратното – повече скорост, динамика, акуратност, смели и бързи действия.

Тишината говори...До този момент Владимир Путин се обгражда с мълчание –

поне що се отнася до бъдещите му планове. В Русия обаче мълчанието означава много повече и от най-тежките думи.

Въпреки че според последните социологически проучвания популярността му спада, той все още се радва на одобрението на 53% от руснаците. Това го прави най-популярния политик в държавата.

Любопитен факт e, че руснаците не крият своето недовол-ство от корупцията, ниските пенсии, своеволията на богати-те олигарси, високите цени на петрола, лошото образование. При все това никой не обвинява правителството или персо-нално Путин или Медведев за това. И двамата лидери остават на безопасна дистанция от „лошата система”, която ръководят.

До голяма степен, образът на „добрия цар” на Владимир Пу-тин се дължи на контрола му над медиите – власт, с която Дми-трий Медведев не може да се похвали. А това, от своя страна, наклонява везните в полза на сегашния премиер, ако двамата решат да се изправят един срещу друг.

Дамяна Лютакова

БИТКАТА ЗА КРЕМЪЛ

34

преДи пеЧАт

глава от книгата под печат «МОЯТА ЕВРОПА»:

Сигурно има още сто по сто места. Но всеки си има своите. По света. И в Бълга-рия. Достатъчно е да тръгнеш по пъте-ките на времето. През пространството. «Докато, както казва Оскар Уайлд, очи-те ти все още могат да докосват красо-тата...»

ЧИНКУЕ ТЕРИБОЖИЯТА ЗЕМЯ

До ЧИНКУЕ ТЕРИ се стига лес-но. И трудно... Защото трябва да си докоснат от магията, наречена Италия. Да си «ритнат» от страстта към Ботуша... Защото на картата - тази- според Габриеле д’Анунцио - «докосната от Бога земя» - наистина прилича на ботуш, ритащ малкото

«камъче», наречено остров Сици-лия... И защото само - докоснат от магията, наречена Италия, можеш да преминеш през морета като Лигур-ско или Адриатическо, да се спус-неш по течението на реки като По, «майката» на реките на Италия или Тибър, «обгръщаща» нежно седем-те хълма на Рим, да се изкачиш на планини като Алпите - «покрива на Европа» или Апенините, дали име-то на полуострова, да преплуваш или преплаваш кристалните води на езера като Лаго ди Гарда или Лаго Маджоре, да се «загубиш» в градове - символи на човешката цивилизация като Венеция или Флоренция... Или да стигнеш до божията земя - Чин-куе Тери, всъщност петте божии земи, затворили пространството и времето в собствената си невероят-ност. До Чинкуе Тери се стига лес-но. И трудно... Ако извървиш пътя, ще стигнеш - навярно и до тези пет малки селца - пет божии земи, на брега на Лигурско море, недалече от Генуа. До скоро далече от света. До които - пак до скоро, за радост на це-нителите на изисканото усамотение с красотата, се стигаше само... по море. И въпреки че през последния четвърт век цивилизацията донесе и пътищата след себе си - безсънно-то очарование на тези пет малки късчета земя, хвърлени по волята на Бога и Дявола върху непристъпните скали на Лигурската ривиера - е все още безсънно очароващо, а и вре-мето - между тези отвесни зъбери, маслинови горички и изумрудени лозя - сякаш все още е спряло. По-гледнати от морето те изглеждат толкова непристъпни, колкото и през Средновековието, а погледнато от горе - морето - със закътаните си

плажове, малките заливи и прозрач-на синьо-зелена вода - е все още тол-кова безсънно, колкото не ти се иска да повярваш че е... Тези пет перлич-ки в короната на Лигурия - колкото и да си приличат, имат собствено очарование и неподражаемост. Ако стигнеш до Чинкуе Тери, тръгни от Манарола. Премини през Вернаца. Отбий се в Монтеросо. Отдъхни в Рио Маджоре. Спри се в Корниля. И - ако се изгубиш в този магиче-ски бермудски петоъгълник от пет-те селца на брега на Лигурско море, «бродиращи» по невероятен начин чудото, наречено Чинкуе Тери, за-почни отначало. Някои предпо-читат Манарола заради закътания залив. Други – Вернаца- опиващо с красотата на знойните си моми. Тре-ти - Монтеросо със златистия пясък. Четвърти - Рио Маджоре с невероят-ните гостоприемници. Пети - Кор-ниля, «хвърлено» най-високо и къде-то - в малките тратории – нещо като ресторантчета, нещо като нищо на света, можеш да опиташ какво ли не - от... та чак до «ел класико» - гозба-та ли, изкушението Фрути ди маре - плодовете на морето петте плода на Лигурия - миди, раци, скариди, октоподи и калмари, «сътворени» по петте - единствено възможни спосо-ба на кулинарията - варене, пържене, готвене, печене и паниране и сер-вирани на огромно плато... голямо, колкото малката голяма - земя. Бо-жията земя, наречена Чинкуе Тери... Пет селца, «изплели Брюкселската дантела» на този удивителен свят, разпръснат над скалите на Лигурска-та ривиера. Под Генуа. В Италия... До които се стига лесно. И трудно...

Венелин Сапунджиев

СТО МЕСТА, КОИТО ТРЯБВА ДА ВИДИШ ПРЕДИ...



Хартията бе с онзи бледожълт цвят на крем „Брюле” прозиращ под поръсената с кафяв крокан коричка. Мъжат гледаше съсредоточено

в листа, дори не вдигна глава, когато Посетителят отво-ри безшумно вратата, влезе тихо, още по тихо затвори, заобиколи по ивицата тиков паркет и застана до огром-ното махагоново бюро. Сивият английски котарак усе-ти присъствието му и започна бавно да движи опашката си наляво, надясно и пак наляво по огледално полира-ната повърхност. Освен котарака и жълтият лист, върху плота, до свободната ръка на Мъжа, тази с която не докосваше копринената козина, имаше стилен поднос от алжирска алпака, с една единствена, нахапана круша – яркожълта, сорт Фуджи. По нея блестеше гирлянд от седефена слюнка.

Посетителят стоеше с прибрани до тялото ръце, не-подвижен, застинал. Погледът му бе вперен в съдържа-нието на жълтия лист - някаква графика с текст под нея. Почеркът бе ъгловат и наклонен решително. Женски почерк. Може би нечетлив, а може би – не.

...

Петата струна

е Душата „Боса” се размърда - трябваха му около три часа вре-

ме за да фокусира жабешките си очи и смаже с примля-скване пантите на провисналата си долна челюст – в ъгълчетата на устните му изби бяла пяна. После рязко се изправи в целия си титаничен ръст от метър четириде-сет и осем. В устрема си събори коженият стол „Прези-дент”, в който допреди миг бе седял, прескочи го и хукна нанякъде, газейки напряко през дебелия килим „Алтоно Боско”. Посетителят не се колеба нито миг – грабна листа и трескаво го заразглежда. Графиката изобразява момиче, обвило крехка фигура около струнен инстру-мент, неясно какъв – прилича на чело, но грифа е мно-го издължен. Главата на момичето е сведена по такъв начин, че продължава изящната линия на раменете и шията, ръцете й галят грифа.

„Може би само преди миг, отдадена на мечтите си, е докосвала невидимата пета струна в страстно пицика-то.” – мисли си Посетителят.

Но сега гледа листа от правилната страна и може да се обзаложи, че познава този почерк, както й жената из-писала прекрасните стиховете на Жак Превер под соб-ствената си рисунка.

Вратата, която някой е отворил,вратата, която някой е затворил,столът, на който някой е седнал,котката, която някой е погалил,крушата, която някой е захапал,...писмото, което някой е прочел,столът който някой е съборил,вратата, която някой е отворил,пътят, по който някой е тичал,гората, която някой е стигнал,

36


Трудно разчита нелогично полегналия назад почерк, по-скоро спомня думите, ритъма, чувството... Шепти последните два реда от стиха:

реката, в която някой е скочил,моргата, в която някой лежи.

Бавно сгъва листа на четири - внимателно, нежно. С плавен жест го поставя във вътрешният джоб на сакото си, приближава до прозореца, отваря го и скача.

...Доктора присвиваше уморените си очи - цял ден се

чудеше какво пише на бялата емайлирана табела, про-весена на далечната, недобре осветена стена в дъното на помещението. От тук можеше да види, че е някакъв из-раз съдържащ две главни букви, а емайла е доста пожъ-лтял и олюпен. Може би димът му пречеше. Бе доста гъст, плътен и не се разнасяше. Неговите цигари бяха свършили и бе взел тази от пакета, който намери в джо-ба на пациента. Не беше виждал такива, трябва да бяха нещо специално. Като бившият им собственик, сега проснат гол на циментовия плот. Парамедиците го бяха открили мъртъв в коритото на реката, до коленете за-лят от мътната вода. Бе скочил от близкия небостъргач, предполагаха от невисок етаж, тъй като тялото нямаше почти никакви видими поражения. Почти никакви - по-ловината му физиономия бе размазана от удара в бето-нения ръб на парапета. Другата половина бе незасегната и в този ракурс мъртвият приличаше на Хъмфри Бо-гарт. „На половин Хъмфри Богарт.” – каза си доктора и засмука ожесточено загасналата цигара, вгледан в трупа. На рамото му имаше прецизна татуировка на младо мо-миче, което държи някакъв струнен инструмент, навела е глава, изглежда крехка и замечтана. А може би тъжна. Всъщност нещо не бе наред с тази рисунка, но Докторът още не схващаше какво точно.

От малък Докторът, който тогава, разбира се, не беше доктор, а обикновено момче, бе свирил на различни инструменти. Ако не броим пианото – все струнни. На края се спря на контрабаса. Имаше нещо особенно в него - не само неподражаемият звук. Обичаше да чув-ства вибрациите му дълбоко в себе си. Някъде в юно-шеството откри, че от тях получава страховита възбуда. Считаше това за своя най-срамна тайна, но след години, вече професионален музикант, се престраши да я спо-дели с една колежка. „Петата струна е душата.” – беше му казала в края на разговора, намигайки. Той кимна съучастнически, с нелепо извинителна полуусмивка, но съвсем не бе сигурен, че я разбра.

Днес бе първият му работен ден в моргата. Гледаше татуировката и спомените завибрираха. Разтрепера се, физиономията му, осветена от студената луминисцентна светлина имаше жълтият цвят на крем „Брюле”. Тату-ировката. Изведнъж разбра кое в нея му се бе видяло необичайно – грифът беше с пет струни. Не точно нео-бичайно, правеха се по изключение инструменти с пет, дори със шест струни. Но този не беше такъв – имаше само четири ключа. Пет струни и четири ключа.

В този миг Докторът осъзна, какво бе на път да направи с живота си. С тази част от него, която му бе останала. За съжаление моргата бе няколко етажа под земята и ня-маше прозорци. Пристъпи напред, към далечната стена с емайлираната табела, привлечен като нощна пеперу-да от самотна електрическа крушка. На нея, със странен наклонен наляво готически шрифт бе изписано: „Няма ключ за петата струна! Петата струна е душата!”

(със съкращения)

Жоро Томов

Жоро Томов подготвя новата си книга сборник разкази ” Бадири и други истории”


Бели петнА

Събрала e в едно величието и на историята, и на географията. Из-вестна повече с Крушунския водо-пад и р. Маарата, която извира от пещера Водопада. Продължавайки своя път надолу, водопада се прови-ра през уникална бигорна решетка, промушва се и красиво се спуска в поредица от водоскоци, прагове, езерца. За да се превърне накрая в най-голямата травертинова каскада в България.

А трасираните с мостове и стъл-

бички екопътеки се провират по-край каскадата и ни правят очевидци на още едно от чудесата на Маара – Пръскалото.

Тук, като в музей под откритото небе, са събрани всички възможни карстови форми, които ръката на природата би могла да извае. Кари, въртопи, валози, сляпа, полусляпа и суха долина, ждрело, пропасти. И едно невероятно богатство от пе-щери. Само в района на местността Маарата те са четири. Всяка една уникална и неповторимa. Бонин-ската е създала най-дългото /около 800 метра/ подземно езеро у нас. Невероятните натечни образования, наподобяващи “лунно мляко”, са шедьовъра на пещера “Водопада”. Впечатляващо е и съвършенството на най-високия – двадесетметров водопад, дело на карстовите води на друга пещера - Урушката.

Появата на сокола “Коршун” по тези земи дава и името на селото – Крушуна. Но не само животните, а и хората са привлечени от невероят-

ната география на това място, прита-ено между Старопанинските възви-шения и Дунавската равнина. Там, в средното течение на река Осъм, високите скали са изваяли огром-на подкова на ръба на Деветашко-то плато, украсено с най-голямата измежду 60-те на брой пещери в района – Деветашката. Известна с най-голямата привходна куполна зала в Европа, Деветашката пещера е обявена за обект под закрилата на ЮНЕСКО. Освен с огромните си размери, пещерата впечатлява и със седемте отвора, сякаш “зейнали” по тавана, за да облеят с естествената си светлина централната зала. Благо-приятните условия, които пещерата предлага – защита, обем, естестве-но осветление и течаща малка река, стават причина пещерата да бъде не само обитавана в продължение на хилядолетия, но и превърната в све-тилище.

За живота на първите обитатели на древното селище Върбица – тракий-ското племе усдикензи - говорят от-

застинало величие

МААРАТА

“В България върху една неве-роятна география е “струпана” толкова много история, че и след сто години ще има “бели петна”, непознати кътчета, които идни-те поколения ще преоткриват с удивление...” - Богдан Филов-един от най-значимите археолози на XX век, министър на просвещението и министър-председател на България, “изключителен почитател на пре-лестите български”, както сам е оби-чал да се нарича.

38

БЪлгАрия и СветЪт

критата през 1908 г тракийска гроб-ница в местността Серодяк. Открити са множество монети както и наход-ка от 23 сребърно-златни предмета, предназначени за конски амуници, известна в историята като Летниш-кото съкровище. Датирано към първата половина на IV век пр. Хр., днес то се експонира и съхранява в НИМ-София. Но изглежда, че това е едва началото на археологическите открития. Все още много непроуче-ни тракийски могили очакват своите откриватели...

От тук са минавали римските ле-гиони на Гай Юлий Цезар, кои-то за пръв път проникват на север от Стара планина и оставят своето трайно присъствие в историята с новообразуваната провинция Ми-зия. На около 500 м от с. Крушуна те

построяват две крепости - “Калето” и “Даран-баран”, за защита от нах-луващите от север племена на готи, карпи, сармати, вандали.

Непосредствено след разбиването на войските на византийския импе-ратор Константин IV Погонат ”Бра-дати” през 680 г, тези земи стават част от Аспарухова България. Тук естествено са оставили своите следи славяни и прабългари, езичници и християни, дори исихасти.

Разположена далеч от светския живот, пещера “Маарата” дава убежище на последователите на първия български исихаст Теодосий Търновски. По-късно, подобно на Иван Рилски, живота на исихастите се измества от пещерата в основа-ния от тях Крушунски средновеко-вен манастир. Манастира постепено

се издига в Крушунски исихастки духовен център. Освен обичайните за тях послушание, въздържание, търпение и съзерцание с природа-та, стремеж към Бога, исихастите са имали и определени, макар и емпи-рични, геоложки познания.

Спускайки се по течението на река Осъм, образувана от сливането на Черни и Бели Осъм, под Деветаш-ката пещера, човешкия дъх замира пред гръмкото величие на един уни-кален каньон- любимо място за раф-тинг. Или просто разходка с лодка.

В “Маарата” е струпано невероят-но разнообразие от флора и фауна. Тук подслон намират представители на няколко фитографски и зоограф-ски зони. Редки и изчезващи видо-ве, включени в Червената книга на България, ендемити и реликти, дори и множество лечебни растения. Все още се срещат както диви прасе-та, сърни и елени лопатари, така и бухала, скалният бял орел /змияр/, големият ястреб. Но списъкът не свършва дотук. Водата в “Маара-та” е не само наслада за очите, но и търсен лек за кожни, неврологични и на опорно-двигателния апарат за-болявания.

И всичко това, сякаш е застинало-то величие на“Маарата”. Въпреки че не фигурира в „100-те национални туристически обекта” или “Атлас на патриота”, Маарата е една от най-красивите местности в България и определено си заслужава да се по-сети.

Леонора Ангелова



В хотел „Шератон” се състоя при-ем по повод Националния празник на Република Азербайджан – Деня на Републиката 28 май. На него присъстваха над 300 гости, между които представители на президент-ската администрация, на министер-ски съвет, всички министерства, на Народното събрание, депутати, дип-ломатическия корпус, международ-ни организации, деловите кръгове, членове на неправителствени ор-ганизации, учени, общественици, журналисти и дейци на културата.

Особен интерес предизвика присъствието на Д-р Желю Желев, Президент на Република България от 1990 до 1997 г., който каза много топли думи за Азербайджан, а също така сподели своите най-добри впе-чатления от визитите си в страната.

Поздравителни писма по случай Националния празник на страна-та, адресирани до Извънредния и пълномощен посланик на Репу-

блика Азербайджан в Република България Н. Пр. г-н Емил Каримов, постъпиха от Заместник-предсе-дателя на Народното събрание на България г-н Анастас Анастасов, Министъра на правосъдието г-жа Маргарита Попова, Министъра на физическото възпитание и спорта г-н Свилен Нейков, Министъра на околната среда и водите г-жа Нона Караджова, Министъра на земедели-ето и храните г-н Мирослав Найде-нов, също така от председатели на парламентарни комисии, български евродепутати, представители на по-солствата на чуждестранни държави у нас и много други.

Диди Чолакова

Национален празник на Република Азербайджан

40


Бяха казали, че София ще стане като Виена. Си-гурно, но не днес. Много българи живеят в този град, от отдавна или напоследък, други често от-

скачат до столицата на Австрия по работа, а трети са просто туристи. Всички с възхита се наслаждават на чи-стите улици, радват се като деца на поддържаните гра-динки и паркове и се чудят кой и кога успява да подреже дърветата в този град по начин, който ги превръща в произведения на изкуството. В случая не става дума за облика на Виена, която по брой жители и площ е съпо-ставима със София. Става въпрос, че дори и в период на криза този град се подържа в безупречно състояние. Това се харесва и на туриста, наливащ в австрийската хазна не малко пари, и на жителите на Виена, които остават в града си в почивните дни, независимо дали са австрийци или имигранти.

Докато в София текат Софийските музикални седми-ци, във Виена са Виенските. Само дето Виенските са из-несени почти изцяло на улицата и човек може да слуша и гледа на живо, безплатно, каквото предпочита-класи-ческа музика, рок концерт, духова музика или виенските градски песни. Винаги наблизо има тента, където жад-ните могат да се разхладят със студена бира, сервирана в

София като Виена

ама не съвсем



стъклени халби. Бирата е австрийска, но разнообразие-то от марки и видове е огромно.

Спектаклите на Щатсопера, които привличат в този се-зон повече японски туристи, се прожектират на екран на открито.

И някак между другото, на същите места са отделени кътчета за деца, където се спортува с предоставени топ-ки, стикове, тепих за борби и какво ли не. Раздават бало-ни с логото на спонсорите. Та в тези дни и Църквата е обявила Нощ на черквите – всички катедрали ще рабо-тят до малките часове на нощта като програмата на всяка от тях е обявена предварително и с красиви афиши. Ка-тедралата „Св. Стефан” е обсипана със светлини, кои-то карат хората да вдигат глави, да правят фотографии. Средствата са осигурени от спонсор, който скромно е отбелязан в раздаваните на кило брошури за Нощта на черквите. Там, освен програмата, са публикувани и мо-литви, част от речи на религиозни лидери, телефони за контакти. Започват катедралните концерти. Песните са с религиозен текст, пеят ги млади хора в бели дрехи, дори и бременна жена, а ритъмът е по-близо до съвременни-

те музикални звучения, без да се забравят характерните за черковното песнопение похвати. След кратък отдих следва проповед на митрополита, а след това – още един концерт. Вече в изпълнение на симфоничен оркестър и известни оперни певци, защото е посветен на 200-го-дишнината на Лист. Изпълнява се „Унгарска кралска меса.” Навън вали като в София през май, но катедра-лата е не само пълна, а направо се задъхва от местни граждани и туристи, които не пропускат възможността да послушат класическа музика. И то Лист, в годината на Лист, в най-музикалния град на света. Вратите са от-ворени така, че да не позволяват струпвания, служители напътстват всеки влязъл, а на излизане – всеки получава малък сладкиш от известна фирма за шоколади.

Отново следва проповед, а после вече е достатъчно късно, за да се чака следващия концерт и под люшка-ните от виенския вятър чадъри, бързаме към метрото, защото и то работи цяла нощ.

Защо го правят? Защо висшият църковен служител лично посрещаше всеки влязъл в Катедралата и не про-пусна никой. Стигнахме до заключението, че всички в този град, са обединили усилия да направят за себе си нещо приятно, отморяващо, смислено и да помогнат на производителите си да „вдишат въздух” в период на криза. Кметство, черковни деятели, производители и бизнес среди, разни организации и ентусиасти са ре-шили, че могат взаимно да си помогнат, да осигурят на съгражданите си смислена отмора и повече емоции на гостите на Виена. Да укрепват вярата си и то на фона на музикална, художествена среда, да поддържат високото ниво на собствената си култура като възпитават и децата си в тези ценности. В същото време не само рекламират страната си чрез традиционните „австрийски емблеми”, но и подкрепят икономиката си, която, както навсякъде в Европа, изпитва затруднения.

Зорница Илиева

Виена

София

ама не съвсем

42

Жените ДнеС

БИЗНЕС-ДАМИТЕ НА ГОДИНАТА

Зала Роял на хотел Шератон стана домакин на едно от най-лъскавите събития на годината – избора на Жена-предприемач и Жена-мениджър на годината. Жените в бизнеса по нищо не отстъпват на мъжете, а понякога дори ги превъзхождат. Доказателство за това твърдение са единадесетте дами, които си тръгнаха с отличия от конкурса. Зад желязната организация на това уникално събитие застана една наистина желязна лейди – госпожа Мариана Печеян, преуспяла в собствения си бизнес, по традиция смятан за мъжка територия – производството на металорежещи инструменти и части. На поканата на Марияна Печеян, председател на Клуба на жените пред-приемачи, се бяха отзовали патронът на конкурса от осем години насам, Зорка Първанова, членовете на жу-рито Йорданка Фандъкова, Цветан Симеонов - предсе-дател на БТПП, Иван Искров – управител на БНБ, бив-шите министри Емилия Масларова, Меглена Плугчиева, Христина Христова, Ивайло Калфин, както и шефката на БНТ Вяра Анкова. Жена предприемач на 2010 година стана Жанет Попова, собственик и управител на АМЕТ ООД-София.

Дамата получи уникалната пластика на министъра

на културата, скулптора Вежди Рашидов. С отличието за Жена-мениджър на годината, сътворено от Ставри Калинов, бе наградена Стефка Капанова, управител на Лукс инвест. Фирмата, която управлява, специализира в строителство и ремонт на обществени и промишлени сгради. Председателят на УС на БТПП Цветан Симео-нов връчи Диплом на директора и едноличен собстве-ник на АВЛ-София ЕООД госпожа Йорданка Виячка за изключително успешна стопанска дейност през 2010 г. Доц. Дешка Маркова, ректор на Техническия универ-ситет в Габрово, получи специална награда на Мини-стерството на труда и социалната политика в катего-рията Жена-мениджър на държавна структура. Награда от посолството на САЩ получи бизнес дамата Силвия Колева, мениджър на завод Динамика в Дряново. Сред наградените беше и генералният директор на БНТ Вяра Анкова за инициативността й да започне реформите в телевизията. Бизнес-дамите обединени в сдружението, ръководено от Мариана Печеян, уверено приемат всяко предизвикателство дори и в условията на икономическа криза.

Мари Къналян

Инциаторката на конкурса Мариана Печеян, Зорка Първанова и Йорданка Фъндъкова заедно с носителкате на двете най-големи награди, бизнес дамите Стефка Капанова и Жанет Попова


ЗАБрАвенАтА иСторияЗащо сме “българи”

Още през ХIХ век чуждите исто-рици, главно в Русия, моделират едно тяло на българската история съобразно похватите, изискванията и методите на съвременната исто-рическа наука, но не по-малко и с оглед на съответните им държавни интереси.

Руската версия на българската история е изцяло израдена върху идеята, че от край време съществува единна велика Славянска общност, от която българите са се отделили отдавна. Според тази философия, относително малката група от южни славяни, нарекли се „българи“, след-ва да се възвърне и приобщи към ве-ликата Славянска страна – Русия.

Проводник на тази руска версия на българската история в България по време на Освобождението, и то об-лечен с мантията на висшата исто-рическа наука, се явява проф. Марин Дринов. Той налага в новородената българска историческа наука ру-ската версия. Почти всички наши историци, кога по-послушно, кога

по-непослушно, я следват за по-вече от век. Едва в последните две десетилетия се извършва коренна промяна в тенденциите на нашата историческа наука – търсят се и из-лизат на бял свят факти, които обек-тивно разкриват древния произход на българите, както и че сме оказали значително влияние в развитието на общочовешката история.

Но чуждите учени от другите стра-ни нямат някакъв особен интерес да изобразяват и изтъкват значително-то и голямото в Българската исто-рия.

Така например още преди пове-че от 100 години големият австро-маджарски учен, чех по народност, проф. В. Томашек «научно» обясня-ва името БЪЛГАРИ – че то означа-ва «боклук», с което име били наре-чени «останките от разбойническия боклук, побягнал и събрал се около бреговете на Азовско море след при-ключването на Великото преселе-ние на народите».

Това презрително-унизително «на-

учно» твърдение на чеха Томашек представлява напълно погрешно тълкуване на нашето народностно име.

Погрешността му произтича от това, че Томашек изхожда от по-грешния за нашето име корен БУЛГ – (в «булгари»), който наистина е оз-начавал, а и днес означава «боклук», «разбойник» и още цяло множество отрицателни понятия, а не изхожда от верния за името корен ПАЛК и БЪЛГ – (от «БАлкари» и «БЪлга-ри»), който, като име на народ, оз-начава «светлите», «силните», «сияй-ните».

Да си припомним наименованието на една от републиките в Руската фе-дерация – «Кабардино- Балкария».

Нашите учени, начело с проф. Сте-фан Младенов, възприемат за «науч-но-достоверно» Томашевското опо-зоряващо българщината тълкуване, като се мъчат да му придадат малко по-инакъв смисъл: от «долнопробен и мръсен разбойник» те превръщат отрицателното понятие за «разбой-ник» в «метежник», т.е. «революци-онер» (без да поясняват «революци-онер» срещу какво). По този начин те се мъчат да облагородят грозния смисъл на Томашевското тълкуване, поне пред нашите собствени очи, ако не можем да залъжем другите. Но всъщност Младеновото тълкува-не ни най-малко не отхвърля, а само приглася на погрешната етимология на Томашек.

Слава Богу, през последните дваде-сет години се чувства възраждане на нашата историческа наука.

Чуждата историческа мисъл по лични причини или премълчава, или заличава истината за извънред-ната историческа международна културна значимост на древните българи. И с това премълчаване и заличаване се укрива историческата истина от съзнанието на българския народ за неговата собствена същина и се прекършва вярата на днешния българин в народното му достойн-ство, в самосъзнание му и в устрема му към бъдещото постигане на на-ционалните идеали.

Венцеслав Видински

44

тУриСти ветерАни

ГОСТУВАНЕ НА ТУРИСТИТЕ ВЕТЕРАНИВ ЯМБОЛ

На 10.06.2011 г. Ямболският клуб на ветераните тури-сти беше поканил гости от цяла България. На покана-та се отзоваха представители на десет клуба от цялата страна. Програмата започна с посещение на манастира «Св. Йоаким и Св. Анна». Влязохме в църквата, пихме и се михме с лековитата вода от аязмото на манастира, разговаряхме с монахините, обядвахме. После ни зака-раха да разгледаме останките от тракийския град Каби-ле, възникнал през II хил. пр. н. е. около съществуващо много преди това светилище.

Като всички тракийски светилища и това е разположе-но на скали - в случая на Зайчи връх, най-източния край

на Средна гора. Посветено е на богинята-майка Кибела.Изкачихме се до върха и видяхме барелефа на боги-

нята, възседнала лъв. Освен за религиозни цели, това място се е използвало и като древна астрономическа об-серватория - барелефът се осветява от слънцето само от пролетното до есенното равноденствие. Било е и място за лечение със своето по-голямо геомагнитно излъчва-не.

Градът е разположен на повече от 500 дка. Някога река Тунджа непосредствено го е ограждала в един свой за-вой. Поради някакъв природен катаклизъм тя е измести-ла коритото си и сега минава на 1,5 км от развалините на древния град. Първите достигнали до нас сведения за града са от 341 г пр. н. е., когато е бил завзет от Фи-лип Македонски. Градът е бил в състава на империята на Александър Македонски. Тогава селището добива вид на гръцки град - с крепостни стени и всички други характерни сгради. През първата половина на III в. пр. н. е., след смъртта на Севт III, Кабиле става столица на Одриската държава по време на царуването на Спарток. През I в. пр. н. е. е превзет от римляните. През II-III в. постига разцвета си като важен военен, търговски и транспортен център. От тогава е укрепеният римски во-енен лагер в крепостта. През IV в. по тези земи е прие-то християнството и Кабиле се превръща в епископски център. С археологически разкопки са разкрити остан-ки от две църкви. По-голямата е епископска. На пода й е имало красива мозайка - каменен килим, намиращ се сега в музея. Поради стратегическото положение на гра-да, той става обект на чести атаки. Разрушен е от аварите

останките на римския военен лагер

всред останките на римския военен лагер

разказа за светилището на фона на барелефа на богинята Кибела


тУриСти ветерАни

ГОСТУВАНЕ НА ТУРИСТИТЕ ВЕТЕРАНИВ ЯМБОЛ

през VI в., но е бил населяван от малобройно население чак до превземането на тези места от турците през ХIV в.

Първите разкопки на Кабиле са направени от проф. Богдан Филов през 1912 г. и подновени през 1972 г. През последните години разкопките вървят бавно, защото се разчита само на едномесечния стаж на студентите по ар-хеология. Но какво да кажем, особено като си спомним, че добре запазеният Севтополис се намира на дъното на язовир «Копринка»?! Явно страната ни е толкова богата на старини, че може да си позволи да не ги цени…

Домакините от Ямбол ни заведоха да посетим един от Бакаджиците - резерват за насекоми - в х. «Индже во-йвода», току-що ремонтирана. Хижата е разположена в красива местност сред високи кедри и борове. На втория ден посетихме храм-паметника «Александър Невски» в близкия до хижата манастир, където бе отслужена пани-хида, тъй като беше Задушница. Тази църква е построе-на веднага след Руско-турската война по замисъл на ген. Скобелев в памет на загиналите в боевете руски воини и български опълченци. В нея се пазят подарените от него евангелие и кръст. След това посетихме местността «Скалите». Това е идеално място за оглеждане на окол-ността - вижда се цялото поле, чак до Сакар. От тук чета-та на легендарния Индже войвода е съзирала от далеко богатите кервани и като орел се е спускала над плячката си. И до сега иманяри копаят тук-там с надеждата да на-мерят скритото богатство на Индже.

Въпреки не дотам благоприятното за туризъм време, програмата-максимум на домакините беше изпълнена.

Вечерите бяха чудесни! Ямболци се оказаха не само го-стоприемни, но и музикални, артистични и пластични - на огнените им танци биха завидели и най-добрите цигански танцьорки. Чудесните домакини ни подариха два прекрасни дена сред приятели и красива природа. Благодарим им и се надяваме пак да ни поканят. Дано тогава остане време да посетим и с. Бояджик, където е роден бащата на създателя на първия компютър - Джон Атанасов.

Донка Янева

местността «Скалите»

обща снимка пред хижата

46

момиЧе в “Черно и Бяло”

Реч, произнесена при завършване на морското

училище

За първи път аз ще мога да се явя от името на моите другари, от името на това свещено «ние», което ще ни свърже навеки, от името на шестте години, от името на взаимното тегло, от името на взаимната радост.

Аз искам да ги оправдая тогава, когато бяха обвинени, защото наистина не бяхме само ние виновни. Искам да раз-бия предубеждения, искам да докажа, че с формули не се управлява една душа; искам да ви разясня защо ние сме толкова далече от вас и защо ще бъдат още по-далече тези, които ще дойдат подире ни. ..Ние не можехме да бъдеме това, което вие сте били, не от някаква индивидуална особеност, а по чисто атавистични причини. Вие ни сочехте вашите лишения в миналото и с тях искахте да ни дадете импулс. Вие ни сочехте условията, при които сте работили, и се удивлявахте на някаква наша капризна претенциозност. Не се удивлявайте! У вас небето беше по-светло. Вие вярвахте в неща, които нам днес се виждат смешни. Ние едва ли вярваме в нещо. И не сме виновни за това. У всеки един ту по-плитко, ту по-дълбоко има страх. В своя сън ние дори чуваме кошмарния грохот на стъпки от безработни върволици.

Това не са поетически форми, това е една действителност, която не търпи никаква илюстрация, защото излиза фалшива, малко хилава. Вие ни учехте на безпартийност: вие ни сочехте единствен стимул - България, --но ние зна-ем, че този стимул, колкото и да е мил, не облекчава суровите закони в борбата за хляба. Ние знаем, че ще трябва да затънем в блатото на една гибелна партизанщина, за да могат да ни подхвърлят ока-лян залък хляб.

Та можеме ли да бъдеме като вас, когато сме рожби на съвсем друга епоха, на съвсем друг нравствен мироглед? Та можете ли да сравните съвременната болезнена чувствителност с вашата?

...Дисциплината ни не беше като вашата, защото за това имаше причини. Защото вашите пагони не се окачваха и

снемаха така лесно, както нашите, защото вие създавахте нашето положение. Защото във флота бяха проверявани от дежурния офицер билети само на кандидатите, а не на подофицерите, защото кандидатът е бил командуван в строя от подофицер. Защото, когато срещнехме някой от вас, ние повече се страхувахме, отколкото уважавахме. Ние ли сме виновни? Ние ли създадохме сами това положение? Не! Все същата неопределеност. Вие ни укорявахте, че се движим в лошо общество, а помислил ли е някой за причините? Какви бяхме ние навсякъде? И в миноносците, и във ведетите, и тук, и там? Не бяхме ли наравно с всички моряци? Ще кажете, че пред дисциплината всички сме равни? И все пак ние сме друго от тях, всичко се отражава много по-контрастно, много по-осезателно. Именно този пункт трябва да се вземе под внимание, за да не се учудвате после...

Ние напуснахме теорията с разцъфнали души, а сега има тъмнина, има и протест...Господин капитан, господа офицери и преподаватели, ние се разделяме. Нека се разделим простени. Ние не ис-

кахме днес да огорчаваме, искахме да поправяме. Защото действително е необходимо, защото иначе с грядущите ще имате конфликти, конфликти, непроявени в реален смисъл, но вътрешни, дълбоки, трагични.

(със съкращения)

Никола Вапцаров 07.12.1909 - 23.07.1942

Господин капитан, господа офицери и преподаватели. Изминаха шест го-дини и ние си отиваме. От онзи детински ентусиазъм, който носеше всеки един от нас, не е останала нито следа. Всичко е рухнало. Ние си отиваме и една голяма част ще мине под безрадостния пряпорец на безработните, останалите ще си наложат компромиси, които ще имат съдбоносно значе-ние за целия им живот, но не може да се избира - те ще бъдат компромиси за хляб. ..


ЗДрАве

Дейности, които извършваме:Облицовка на сгради, стълбища, бар-плотове, под-прозоръчни плотове, настилки, камини, паметници, архитектурни детайли, балустради.

Стремим се към съвършенство!... даваме и по малко от себе си!

Илиан Игнатов 0888 45 21 04, Григор Игнатов 0886 86 06 02, тел./факс: 00 3592 956 25 40, http://kamuk.hit.bg

ÑÒÎÓÍ ÀÐÒ ÃÐÓÏ ÎÎÄ

Агенцията е на българския пазар от 22 години. Работи за откриване, обучение и реализиране на модели пo eвропейски изисквания. Към агенцията има и школа за подготовка на модели, фотомодели, водещи шоу програми и екипи за промоции. Организира събития, сватбени тържества, кетеринг и конкурси за малки и големи, има подписани договори с три световни вериги и изпраща своите победителки по цял свят. Работи с много модни агенции в България, Гърция, Китай, Чехия, Македония и Дубай. Агенцията има и импресанска дейност , ПР на личности и заведения.

тел. за контакт с агенцията:0888 77 57 96,0878 77 62 96,офис Благоевград:073 88 02 30

Миропа Кьосевасобственик на агенция MSA

сп. Черно и Бяло, №75 /единичен изглед

Documents