юли 2012

1ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

Групата ни, предимно зрели дами, предприе едно пътуване от 6000км с автобус. Звучи твърде амбициозно, но всъщност се върнахме заредени с енергия и положителни емоции. За това се погрижи фирма “Сърнела”.

И така тръгнахме на 5 Юни т.г. през Сърбия, Хърватска и Словения. Нощувахме в хотел „Табор“. След закуска тръгнахме за Постойна яма – пещера дълга 20 км, в гр. Постойна, с влакчета и пеша до човешката риба и концертната зала, където групата изпя туристическия си химн, като се удиви на чудесната акустика. Последваха Арена ди Верона, къщата на Жулиета и настаняване в Лимбиате фера до Милано. На третия ден – в изискания курортен град Стреза, намиращ се на брега на Лаго Маджоре, с корабче

пристигаме на Изола Бела, островът, където е един от най-красивите Боромееви дворци с екзотичните си градини. следва Кан с фестивалния си комплекс и Алеята на славата пред Фестивалния комплекс в Кан, разкриваща отпечатъците от дланите на големи актьори и режисьори като Ален Делон, Брус Уилис, Силвестър Сталоун, Анук Еме и много други. Продължаваме

ЕДНО АМБИЦИОЗНО ПЪТУВАНЕ ДО МОНАКО И МОНТЕ КАРЛО

към Ница с разходка по Променад де-зангле, площада „Масена“, цветния пазар, пристанището, с къщата на Гарибалди, Крепостта. Следват Монако и Монте Карло- черешката на тортата!

Монако респектира с блясъка си. В тези разкошни къщи, накацали по склона, издигащ се току от морето, с басейни с какви ли не пречудливи форми, като чаша преливаща от ръба на скалата например, живеят простосмъртни?! Тук е земята на благоденствието!

От двореца се разкрива приказна гледка към залива, яхтите и круизните кораби. Точно отсреща се намира един от четирите квартала на Монако – Монте Карло. След краткия престой в сърцето на княжеството автобусът потегля. За

пълно удовлетворение, маршрутът преминава по пистата на Формула 1. Оказва се, че това е главната пътна артерия, която се затваря по време на състезание. Първото впечатление е, че тук живеят само богоизбрани. Пред хотел “Париж”, където нощувката е 2000 евро, са паркирани ролс-ролс, поршета и ферарита, наред с последните модели мерцедеси с гюруци и пежо. Още поршета и едно ферарита чакат до казиното, променило толкова съдби. Казиното на Шарл Гарние – архитект и на операта в Париж. Някои от групата реализират и печалба.

Паркът пред казиното и хотелът е тропически рай, пипнат от веща ръка. Изисканост и великолепие. С пренаситени от красота души

поемаме обратно към дома – през 400 тунела към пълната противоположност на всичко видяно.

За последно се спираме в Милано, където се дивим на двореца “Сфорца”, виа Данте, миланската Катедрала, пасажа” Виктор Емануил” и Миланската скала.

Станислава Пекова

ЗА ВАШАТА ПОЧИВКА И ЕКСКУРЗИЯ!

гр. Пловдив, бул. „Цар Борис III О

бединител“ 78, тел.: 032/ 62 18 42, 032/ 63 36 39, факс: 032/ 62 18 40, ww

w.sarnela.com

От двореца на Княжество Монако се разкрива приказна гледка към залива, яхтите и круизните кораби

2 3ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

50

44

6

0

1

Артър Смит: Нападение срещу башибозуците

Новата тактика на РусияТанците на пиринеца

2

Главен редактор: Станислава ПековаЗам. главен редактор: Петър КрасимировОтговорен редактор: Снежана ТодороваМеждународни връзки: проф. Мими ДичеваPR и реклама: Красимир ПетковРедактори: Момка Спасова, Росена ИвановаХудожник: Иво МилчевПредпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков

Редколегия: Веселин Сейков, Венцислав Удев,проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Милен Гетов, Николай Пиперов

Издание на „Ентропи 1” ЕООДСофия, бул. Евлоги Георгиев 169GSM 0888 33 65 19,www.blackandwhitemag.bge-mail: contactus@blackandwhitemag.bg

С партньорството на:

Съюз на българските журналисти, www.sbj-bg.euСдружение “Найден Геров”Българска федерация на туристите ветерани

Медийни партньори:www.pinks.bgБългарско национално радио

СЪДЪРЖАНИЕЕдно амбициозно пътуване до Монако и Монте Карло . . . . . . . . . .1За журналистите . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .2За офанзивата срещу СБЖ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .5„Пътуване на запад” вдъхнови българския зрител . . . . . . . . . . . . . . . .8Отново суинг . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .10Никола Манев – един живописец на живописна съдба . . . . . . . . . . .13Проф. Красимир Спасов:“Режисьорът е творческият интерпретатор на драматурга.” . . . . . .16Креативният бизнес . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .18Професията на „крадците на мигове” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .20Ориана Фалачи . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .21Танците на пиринеца . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .22Новата тактика на Русия . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .26Стратегията на Путин за Европа в развитие . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .27Удостоиха Снежана Тодорова със звание “Академик”към Петровската академия . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .30Азиатска приказка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .32Разговор с посланика на Казахстан . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .37Сирия през погледа на Турция . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .40Искам си моята доза култура . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .42Творческите съюзи за НДК . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .42Може ли София да диша? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .44България и скандинавския север: посоки на опознаването . . . . . . .48Артър Смит: Нападение срещу башибозуците . . . . . . . . . . . . . . . . . .50Манастирските светини от Централна северна България . . . . . . . .54Арт афиш . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .56

0

Българските фотографи, (Георги Кожухаров, 3-то място БгПрес Фото 2012)

Уважаеми читатели,

В този брой много от материалите са

посветени на българската журналистика.

Това не е случайно. Нашата трудна

и интересна професия преживява

кризисен период в своето развитие.

Поръчковата журналистика все по-

натрапчиво властва из българските

медийни лабиринти, сякаш за да ни

внуши, че“в наше време всичко може да

бъде купено и продадено.

Там, където доминира правото на

силата, силата на правото е безпомощна.

Опитват се да ни внушат, че парите

са моралът на днешния ден. Всичко и

всички трябва да се подчинят на този

нов „идол”. В името на бързата печалба

се потъпкват истината, свободата на

словото, етичните норми на професията,

правата на журналистите. Страшно е, когато това се извършва от собственици на

медии, чудовищно е, когато го правят довчерашни твои колеги, а днес – първенюта

- бизнесмени, отдавна забравили азбучните истини на журналистиката и водени

единствено от личния си интерес за бързо забогатяване.

Безброй примери от нашето всекидневие потвърждават тези горчиви истини. И

днес пощата ни донесе Отвореното писмо на уволнените колегите от в. „Класа”, които

вече два месеца слушат все още празните обещания на своите собственик и издател за

изплащане на възнагражденията.

Всичко това отново поставя въпроса за синдикалната защита на журналистите.

Съюзът на българските журналисти, който от 1991г е поел и синдикални функции,

подготвя нормативен документ за защита правата на българските журналисти. Убедени

сме, че само така ще можем да подобрим условията на техния труд.Усилията ни са

насочени към защита на правото на журналиста свободно да упражнява професията,

което ще гарантира истинска и достоверна информация на обществото. Нека

помним, че свободата на словото е майка на всички свободи! Няма да позволим на

властимеющите и техните медийни слуги да опорочат борбата за повече достойнство

в професията.Благодаря на всички, които ни подкрепиха и изразиха възмущението си от

несправедливите нападки срещу СБЖ!

Признанието ви, че Съюзът на българските журналисти е свободна трибуна на

българската журналистика е най-голямата награда за нас.

Вашата позиция и журналистическа солидарност ни дават сили и вяра, че заедно ще

успеем. Снежана Тодороваи.д. Председател на УС

и Главен секретар на СБЖ

ФОРУМ БЪ

ЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

*

ЧЕРНО и БЯЛО

2

2

2

Отново суинг сThe Smugglers Collective

Може ли София да диша? на корица: снимка на графит от ул. „Шишман“, колаж екип „Черно и Бяло”

4 5ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 20124 5

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Без журналисти няма журналистика, без журналистика няма демокрация” – така е озаглавен Манифестът за свободата на печата,

с който Федерацията на асоциациите на журналистите в Испания (FAPE) посрещна тази година 3 май – международният ден в защита на свободата на словото. Испанските колеги протестираха срещу закриването на 6 234 работни места за журналисти и на 57 издания в периода след финансово-икономическата криза от 2008-а и до днес. Настояваха за гаранции и регулации, осигуряващи на гражданите правото да бъдат обективно, достоверно и отговорно информирани без журналистите да бъдат притискани от страха да загубят работата си и без принудата да се подчиняват на политически и икономически интереси от страна на издатели, рекламодатели или държавни институции.

Това е позиция, която все по-настоятелно и високо се изказва от колеги журналисти в цял свят. Процесът е глобален. Както и глобална е изключително нарасналата на този фон роля на професионално-синдикалните журналистически организации, които по самата си същност са естественият и единствено легитимен изразител и бранител на реалната независимост и свобода на журналиста.

В България такава организация е Съюзът на българските журналисти (СБЖ), който въпреки всички

турбуленции на прехода и въпреки всички усилия на свои предишни отрицатели и настоящи „доброжелатели” успя не просто да оцелее през годините, но и да съхрани точно онзи дух на журналистическа солидарност, етика и отговорност, който е есенцията на нашата професия. За разлика от доста други творчески съюзи у нас СБЖ успя да съхрани и още нещо – имотите си. Въпросните имоти са наследство от началото на миналия век и най-вече от епохата на социалистическия строй у нас и са собственост на СБЖ . Но обществените промени от последните две десетилетия са факт. Още в зората на прехода от журналистическите среди излязоха първите издатели на частни медии и поеха своя път на предприемачи, гледайки на журналистиката през призмата на продаваемостта, печалбата и бизнеса. Това бе техният избор.

Без да се впускаме в детайли около голямата тема на „порочното зачатие” на повечето български медии след демократичните промени – тема на отделна дискусия е въпросът защо българската преса се търкулна в посока на таблоидизацията на характеристиките си и на профанизацията на тематика, език, послания. За радост имаше и продължава да има и изключения, макар и да им е все по-трудно да оцеляват.

Но днес темата е друга – удивлението, което предизвиква засилващата се през последните месеци

многопосочна и масирана офанзива от страна на издатели и други, заели ръководни позиции в медийния бизнес лица, срещу СБЖ и по-специално, срещу сегашния му Управителен съвет, решил да поеме под свой пряк контрол стопанисването и управлението на съюзните имоти. Изключително зачестиха напоследък всевъзможни срещи, дискусии и медийни изявления от типа „Какъв СБЖ ни е нужен?”, организирани именно от споменатия кръг издатели и медийни ръководители.

Разбира се, активистите на тази кампания на всеослушание уверяват, че в мотивите им няма корист, а само светла загриженост за доброто на СБЖ. Не спират да ни уверяват в своите най-възвишени чувства към съюза.

Познавам добре много широк кръг колеги – и от онези, които избраха да станат издатели или да правят ръководна кариера, и от онези, които решиха да останат активно пишещи и отстояващи гражданска позиция журналисти и към които причислявам и себе си. Всички сме тръгнали от сходни позиции, но всяка от тези две големи групи е поела по своя избран път и той е различен от пътя на другата. Но трябва да се разграничим – те са издатели и медийни ръководители, хора на капитала и бизнеса, а от другата страна сме журналистите – хората на наемния труд. Те си имат съюзите и организациите на издателите. Ние си имаме СБЖ. Няма как да се съберем на едно място.

Разбира се, всеки пишещ събрат, бил той и издател, има пълното право също да е член на СБЖ. Но не и да заема ръководни длъжности. Не случайно това условие е залегнало в Устава на СБЖ. Защото организацията ни е творческо-синдикална, тя е изразител на интересите на редовите журналисти. Свързани сме с нашите издатели и медийни ръководители, взаимозависими сме, няма съмнение. Но сме в различни позиции. Ние сме уволняваните. Те са уволняващите. СБЖ е организацията, която би трябвало да ни защити, ако ни уволнят или по друг начин попречат на свободата на словото. За да има тежестта и силата да го прави, СБЖ трябва да разполага със своята икономическа независимост (имотите) и да не приема никакъв тип коалиции с хора, чиито реални бизнес или политически интереси могат да влязат в противоречие със защитата

на свободата на словото, на правата на журналиста и на правото на обществото да бъде информирано обективно, достоверно, отговорно и морално. Дали днес можем да намерим във всички медии такова обективно, достоверно, отговорно и морално информиране за кампанията, която се разиграва около СБЖ? Отговорът е отрицателен. И това също е диагноза за състоянието на българските медии и на свободата на печата у нас.

„Доброжелатели” не пропускат да обвиняват, че сред активната журналистическа гилдия процентът на членуващите в СБЖ колеги е нисък. Парадоксалното е, че обвиненията се сипят от хора, отричали СБЖ в зората на прехода като „тоталитарна” или „пенсионерска” организация, от която нямало смисъл. Много сме онези, които си спомняме например как, докато ръководеше в. „24 часа” Петьо Блъсков забраняваше на подчинените си да членуват в СБЖ, както забраняваше и всякакви опити за синдикална дейност. Да не говорим за нововъведението, в което той беше пионер – само минимална част от възнаграждението на журналистите да е на трудов договор, а по-голямата да е на граждански договор, с цел като работодател да плаща по-ниски осигуровки. Този принцип и до днес е масова практика в повечето издания в България. А журналистите не смеят и да си помислят за бъдещото си пенсиониране, защото никога не биха могли да оцелеят с формиращите се по този начин мизерни пенсии.

Не отричам правото на всеки да еволюира и да променя възгледите си. Но съм искрено озадачена от факта, че днес Петьо Блъсков се изявява като радетел за „обновление” на СБЖ и дава „красиви” идеи за учредяване на фондации и за печелене на еврофинансиране, внушавайки, че досегашната дейност на СБЖ е един неспирен финансов провал заради лошо управление и слаб бизнес капацитет. И всичко го казва човек, който всъщност още през 2007г, влизайки в предходния Управителен съвет, взема под наем имотите на СБЖ в Банкя и край Варна чрез свои фирми и чрез фирми на свои приближени. И в крайна сметка не само осъществява икономическа блокада на СБЖ , реализирайки загуби, но и продължава да дължи повече от 500  000лв, за което срещу него е заведено съдебно дело. Самият Блъсков отрича да дължи такива суми

ЗА ОФАНЗИВАТА СРЕЩУ СБЖ

Къдринка Къдринова, журналист международник , с 30-годишен стаж в редакциите на вестниците:„Народна младеж”, „Диалог”, „24 часа”, „Сега”, „Монитор” до сегашната

си работа в сп „Тема”,като зам.-главен редактор. Член е на СБЖ вече 25 години.

6 7ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012 7

КУЛТУРА

6

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

и уверява, че истината била друга, но не я обяснява с ясни аргументи, а залага предимно на емоционални оценки за настоящия Управителен съвет. С пълна сила виси въпросът, чии бизнес капацитети са достойни за доверие, ако след тъй дейното и достатъчно дълго участие на Блъсков в организационните и имотните дела на Съюза резултатът е тъй разсипващ.

Изумителни са също така атаките към настоящия Управителен съвет, че не бил включил в дневния ред на свикваното през септември 2012г Общо събрание точката за избор на ново ръководство на СБЖ. На сайта на СБЖ са публикувани пределно конкретни разяснения на УС, че в момента срещу него тече съдебно дело, оспорващо легитимността му, и че в тази ситуация е незаконно да предприеме процедура за избор на ново ръководство, защото и то може да бъде обявено за нелегитимно. Най-интересното е, че въпросното съдебно дело е заведено от лице, приближено до Блъсков. Тоест същите, които пречат на избора на ново ръководство на СБЖ, винят за създадената от самите тях ситуация.

Много интереси се фокусират днес върху СБЖ. Има и опити съюзът да бъде въвлечен в непрестанно припламващи с различна интензивност медийни войни между различни издателски групи – нещо, което ние, журналистите, не би трябвало да допускаме. Защото СБЖ трябва да е извън сблъсъка на интересите на различните издатели. СБЖ трябва да е бранителят на интересите само на журналистите и на свободата на словото. Именно това е и целта на усилено подготвяния от сегашния УС на СБЖ Закон за защита на журналистите.

Тук трябва дебело да подчертая, че този проект няма нищо общо с другия – лансирания от премиера Бойко Борисов Закон за печата. Стремежът на СБЖ е да осигури законова основа за защита на правото на журналистите на свободно слово. Премиерската инициатива обаче буди притеснения. Тя дава възможност на управляващите за налагане на контрол и регулации както в печатните и електронните медии, така и в онлайн изданията, блоговете и социалните мрежи, и то точно в навечерието на изборите догодина. Аналогиите, които буди, са с предизвикалия много остри критики в Европейския парламент подобен закон, прокаран от правителството на унгарския премиер Виктор Орбан.

За пред обществото у нас идеята на Борисов се представя едва ли не като приложение на челния немски опит – защото Германия имала много хубав закон за печата, та и тукашният проект щял да мине през цедката на две немски фондации, само „по случайност“ подпомагащи ГЕРБ. Оповестявайки това свое начинание, премиерът изненадващо прави прозрението, че проблемите със свободата на медиите идвали не от натиск от държавната власт, а от конюнктурните интереси на медийните собственици. В реалната медийна среда всъщност и двата фактора са тясно преплетени, защото конюнктурните интереси на медийните собственици са силно зависими от благоволението на властта. А всичко

това, добре миксирано, в крайна сметка ограничава както свободата на изразяване на отделния журналист, така и правото на обществото да бъде обективно и достоверно информирано. Но Борисов гледа в друга посока. Той смята, че край кръглите маси, на които немските фондации ще поканят подбрани журналисти, медии и неправителствени организации, ще се изкажат правилните възгледи какъв да е пожеланият от него Закон за печата и всичко ще изглежда дори демократично.

Да, в СБЖ днес членува една доста скромна част от активно работещите журналисти. Вече стана дума за съзнателното неглижиране на ролята и авторитета на СБЖ в зората на прехода, но този процес продължава и до днес. Твърди се, че самите журналисти не искали да членуват, не виждали смисъл. Как биха могли, когато ръководствата в редакциите са тези, за които дейността на един силен творческо-синдикален съюз не е желателна – тя би била форма на граждански контрол и лост в ръцете на журналистите. Онзи, който само ще слуша и ще изпълнява каквото каже издателят му или главният редактор, съответно ще тиражира послушно поведение и сред гражданството. Наистина смешен плач изглежда на този фон дългогодишното тюхкане – как така в България нямаме гражданско общество. Всъщност имаме – процесите са узрявали и са се трупали, просто медиите не бяха настроени да ги виждат. И сега внезапно са сполетяни от изненадата, че на Орлов мост отнейде изникват едни буйни младежи, сякаш внесени от „Окупирай Уолстрийт”. Не са внесени, тук са отгледани. Но другият им белег, освен бунтовността, е, че не вярват на българските медии и на българските журналисти. Тоест – реалното гражданско общество не припознава като свой изразител нашата професия. А това вече е ужасно тежка присъда и предмет на наложителен и много откровен разговор в нашата гилдия. Дискусията за ролята и характера на СБЖ като наша професионално-синдикална организация с дълга история и неоспорим международен авторитет е неотделима от този разговор. Независимо дали членуваме в СБЖ или не, ние, журналистите, сме тези, които трябва да се замислим и над съдбата и бъдещето на този уникален творческо-синдикален съюз. Време е по-обширна част от колегията да го припознае като свой. Защото СБЖ наистина има изключителни възможности. Ябълката на раздора – имотите му, всъщност могат да се превърнат и в златна ябълка, която гарантира неговата икономическа независимост, както и самочувствието, и защитеността на членовете му. Това е голям лукс в днешно време. Ние, журналистите, сме онези, които би трябвало да опазим съюза си от нездрави апетити към този лукс. СБЖ има нужда от подкрепата ни, за да се превърне точно в организацията, от която и ние имаме нужда. Можем да му я дадем със словото си. Нека да говорим за всички тези проблеми, колеги! Да не мълчим! Става дума за всички нас, за професията ни, за демокрацията.

Къдринка Къдринова

blackandwhitemag.bg

8 9ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 20128 9

КУЛТУРА КУЛТУРА

По повод гостуването на Шанхайската театрална академия (ШТА) от 15-и до 18-и юни НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” и Институт „Конфуций” – София, с любезната подкрепа на Посолството на Китайската народна република в Република България организираха Дни на китайския театър. В програмата бяха включени постановките на НАТФИЗ и ШТА „Последователите на Конфуций”, създадени по четири съвременни едноактни пиеси от Хан Динин, вдъхновени от Беседите на Конфуций, както и спектакълът на НАТФИЗ „Пътуване на Запад” от Мери Цимерман по едноименния китайски класически роман от У Чън-ън, постановка на проф. Снежина Танковска. Спектакълът „Последователите на Конфуций” на Шанхайската театрална академия е по идея на проф. Уилям Сун (драматурзи Уилям Сун и Хан Динин; режисьори Гуо Ю, Сун Дзие, У Уънцун; композитор Чи Хуан; перкусия Хъ Цюн; костюми и грим Ни Мън). В настоящето турне Колежът за китайска опера към ШТА представи най-добрия си актьорски състав, състоящ се от студенти и преподаватели и включващ първокласни актьорски имена с общонационална известност като Уан Лидзюн, Джао Цюн и Джу Йефън. Представлението, изградено в традиционния стил на китайската опера е създадено по подобие на романа „Пътуване на Запад”. Наситено с много алегория, то разказва за пътуването на Конфуций през различни воюващи държави заедно с тримата си ученици. По време на пътуването китйският мъдрец проповядва своята философия и държавническо учение. Част от традиционното китайско изкуство, представлението има много отправни точки и към съвремието. Шанхайската театрална академия е създадена през 1945г и е най-старото професионално театрално училище в азиатския тихоокеански район. В ШТА е регионалното Бюро на Катедрата на ЮНЕСКО към Международния театрален институт.

Постановката „Пътуване на запад” е на проф. Снежина Танковска с участието на дипломанти в НАТФИЗ, които разказват китайска

приказка за пътуването към себе си.„Повествователната творба „Пътуване на Запад” е

публикувана в своята малко или много окончателна, състояща се от сто глави версия, в Китай през 1592г (епохата Мин) и веднага придобива статуса на монументален класически образец на китайската художествена литература от късноимперския период.

„ПЪТУВАНЕ НА ЗАПАД” вдъхнови българския зрител

Сюжетът ѝ е базиран върху прочутото поклонническо пътуване на монаха Сюендзан, който по време на династията Тан се отправил от Китай до Индия в търсене на будистките текстове.” Този превод на Антъни Ю към предговора на творбата на Мери Цимерман ни дава историческата фактология, когато Сюендзан предприема 17-годишно пътуване, което в крайна сметка се увенчало с успех. Останалите 20 години поклонникът прекарал в столицата на западната династия Тан-Чанан и се прославил като познавач и преводач на класическите

будистки тестове.В „Пътуване на Запад” младите актьори от НАТФИЗ

ни представиха онова далечно време, когато странстванията на един монах се превъръщат във фантазия, хумор, предизвикателства и напомнят за социална и политическа сатира.

Хореографията, костюмите и актьорска игра буквално омагьосва зрителя. В един момент на сцената се въвежда фигурата на маймуната като ученик на странстващия монах. Маймуната обаче е невероятно находчива, интелигентна и облечена в човешки добродетели, притежава и магически способности. Странстващите поклонници са Сюездан, маймуната, един получовек – полупрасе (превъзпитан бивш канибал). Тези персонажи могат да бъдат тълкувани разнопосочно в хода на сюжетното развитие. В тях откриваме духовно просветление, морално съвършенство, алхимично знание. Героите притежават естествения и свърхестествен свят, търсещи безсмъртието. „Пътуване на Запад” е изпълнена с приключенски и хумористични сценки, толкова близо до днешният ни свят. Така публиката се потопи и се докосна до китайската загадка, китайската душевност, морал и вътрешна красота. Персонажите от пиесата тръгнаха да търсят своето съвършенство и безсмъртие. Въпреки препятствията по пътя си, те ни накараха да разберем,че всичко може да

бъде постигнато, дори и наглед недостижимото, когато сме въоръжени с ясни цели и воля за това. Авторът ни внушава, че всеки човек би имал успех в търсена на своите „будистки текстове”. А те вероятно не винаги са толкова далече. Просто трябва да ги открием.

Ето и споделено за пиесата от действащите лица: Яна Бобева в ролята на Гуан-ин:

„Нашата цивилизация е съвсем различна и е много трудно да се възприеме. Това беше най-големият сблъсък. Опитахме да извадим все пак наяве малко от тази ценностна система, която е доста далеч от европейския човек.”

Христо Ушев в ролята на Кралят на маймуните, Сун У-кун: „Един зрител, който идва без някакво очакване да види определен тип театър, а просто е отворен към това, което ще гледа, ще усети темите в представлението, които са общочовешки.”

Миглена Китанова

10 11ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201210 11

КУЛТУРА КУЛТУРА

Годината е 2012. Дали причи-ната е в носталгия към мина-лото, или е просто следване на

модните течения, култът към ретро-то е факт. Но тук не става въпрос за добре забравено диско, рок или ес-трада отпреди 30 години, а за суинг и рокабили, които ни връщат в Аме-рика, първата половина на 20 век. Кои са виновниците това нещо да се случва на пълни обороти и у нас? Същите, накарали младите да се разровят по гардеробите на своите баби и дядовци. Ролята на просвет-лителите играят Димитър Драгнев и Павел Атанасов, стоящи зад името The Smugglers Collective, дошли от Варна, минали през Франция и за-върнали се тук, за да запознаят съна-родниците си с културата на 40те и 50те години. Своята мисия постигат с организиране на суинг партита, чи-

ито организация, реклама, изпълне-ние и посещаемост са на едно много високо европейско ниво. Откъде са тръгнали, как са успели да постигнат всичко това и какво да очакваме в бъдеще, ще разберем от самите тях.

ЧиБ: Кога открихте тази култура и какво ви запали?

TSC: Още във Варна разбрахме, че съществува такъв тип музика, но не сме се задълбочавали много, защото бяхме тийнейджъри и ни интересуваха и много други неща. Постепенно във Франция интересът ни се задълбочи. Все пак, като оти-дохме там, за първи път ползвахме ADSL интернет и реално имахме свободен, лесен и постоянен достъп до информация. Направихме си и myspace страница, което също мно-го ни помогна да се обогатим в тази сфера, намерихме много интересни

групи. Също така в университета видяхме за пъри път по подобен тип изглеждащи хора, което наистина много ни впечатли. До такава степен бяхме привлечени от тях, че вървях-ме след тях по коридорите. Виждаш, примерно, едно момиче с направе-ни ретро прическа и грим, с рокля на точки... досущ като Бети Пейдж и няма как да останеш равнодушен. Постепенно започнахме да общува-ме и да излизаме с такива хора, от-кривахме все повече и повече музи-ка, промениха ни се и вкусовете.

ЧиБ: Как и защо започнахте да организирате партита?

TSC: Започнахме да си купуваме такива дрехи, но и много дискове и плочи, които изтърквахме от слуша-не. Решихме, че е грехота само ние да им се наслаждаваме, трябваше да ги споделим с по-голям кръг от

ОТНОВО СУИНГ

хора. Просто тогава никъде не мо-жеше да се намери нещо от този тип музика, ако не търсиш специално. Нахвърляхме си идеите в една папка и тръгнахме да си търсим място. По-мещението, което намерихме, беше доста малко, като някакво каменно мазе, тип изба, със сводест таван, ако не седиш в средата, не може да си изправен. Обаче партито беше страхотно. Дивият ни ентусиазъм и фактът, че сме там и хората харес-ват музиката и това, което правим, истински ни мотивираше и още по-вече се запалихме. Направихме още няколко партита, но после трябваше да се върнем в България.

ЧиБ: А как се случиха нещата тук?TSC: Ние, всъщност, не бяхме

взели решението да се занимаваме с това. Случайно срещнахме един стар приятел от Варна,който ра-боти в един бар. Той сподели, че е запознат с дейността ни и ни пред-ложи да пробваме и при него. Ние, естествено, се съгласихме, оставихме два месеца за реклама и дойдоха 500 души, а беше вторник. Адски много се зарадвахме, защото нямахме голе-ми очаквания – вторник вечер в Со-фия, кой ще дойде...

ЧиБ: Кога вашите партита започ-наха да имат своята периодичност?

TSC: Оказа се, че собственикът на едно друго заведение (Строежа), е присъствал, а той е и организатор на концерта на Cherry Poppin Daddys (американска рокабили група) и ни покани да направим подгряващо парти и се получи пак много добре, много ни харесаха и ни предложи-ха да го правим ежемесечно. И така тръгна поредицата от ‘Swing night’ партитата. След това ни предло-

жиха и от други заведения, а и ние искахме да разпрострем културата и извън София и започнахме да ор-ганизираме партита в по-големите градове и така нещата се развиваха доста по-добре от колкото очаква-хме в началото.

ЧиБ: Кое беше най-трудното?TSC: Да накараме хората да разбе-

рат, че цялата тази култура от 40те и 50те, не се гради само с музиката, а и много други неща - дрехите, тан-ците, цялото отношение. Година и половина след нас, като едно необ-ходимо развитие на тази култура, се появиха Vintage Sofia. Те са наши приятели, също от Варна, които първо се занимаваха с направата на винтидж бижута и аксесоари, но от скоро започнаха да предлагат и ди-зайнерски ретро дрехи. След това се организираха и появиха доста други магазини, които започнаха да пред-лагат подобен тип дрехи и аксесо-ари. Същото стана и с организира-нето на партита – появиха и други DJ-и, които пускаха такава музика, но ние това и целяхме. Целта ни беше да развием тази култура и да създадем такава общност, която да се разраства. Разбрахме, че сме успе-ли, когато хората започнаха да идват на партитата специално облечени и гримирани, а не като в началото, да ни гледат като извънземни с нашите костюми и пригладени коси.

The Smugglers Collective: Димитър Драгнев и Павел Атанасов

12 13ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201212 13

КУЛТУРА КУЛТУРА

Никола Манев – творецът с два родни града и гражданин на света. Закърмен с чирпанския чернозем и вкусил от виното на Париж, днес е световноизвестен български художник...

Роден е на 28 август 1940г в Пазарджик. Израства в Чирпан, който до скоро

приема като свой единствен роден град. Произлиза от семейството на небеизвестния архитект Стефан Манев и учителката Донка Манева. В годините на своето детство силно обиква чирпанската земя, лозята и природата. Тази обич се е запазила до днес и може да се открие в картините му. Завършва художествената гимназия в София. А през 1962г, по стечение на обстоятеслствата, заминава за Париж. Там учи живопис в класа на проф. Морис Брианшон. Тогава се влюбва в града на романтиката и изкуството и се установява да живее там вече близо 50 години. Твори в своите две художествени ателиета. Едното се намира на площад Ив Сен Луи, а другото носи името на певицата Едит Пиаф.

И така Никола Манев се превръща в гражданин на света. Обикаля и черпи вдъхновение от различни страни. Зад гърба си оставя над 139 самостоятелни, съвместни изложби

и биеналета по целия свят. В над 30 страни са откупени негови картини, а над 3000 творби са притежание на държавни и частни колекции и музеи. През 1989г. е избран за председател на групата български художници в Париж и идейното течение „ Идентичност 2000“. През 2008г Никола Манев става акаде-мик на Българската академия за наука и изкуство. Освен в красиви жени, през живота си се влюбва и в две къщи, които сам, като истински творец, успява да пресътвори, а това са именно галерията му в град Чирпан и къщата му в село Партизанин.

ТворчествоПосегнал към цветове на

природата в ръцете си и взел четката, той рисува космически видения, пресътворени от живите комини в Париж, от тишината на пустинята Сахара, величието на Гранд каньон, както и изгорелите склонове на българските баири... Картините му са синтез към света на реалното и съчетание на човешката добродетел по най-чист начин. Творби родени

от ръката на художника, за да намерят своето място в живописта. Танц на светлина, истина и свобода. Съчетал мъдростта на старите български майстори и романтизма на Париж, Никола Манев твори близо 50 години.

Скрил в себе си красотата на художника, той разкриваше човешката същност. Висок, с вече побеляла от времето коса, Никола Манев ме прие в своята галерия в град Чирпан. Старинна, възрожденска къща, принадлежаща на някогашен бей, която творецът купува и реставрира през 2000г. Завещава я на своя роден град. Заедно с къщата дарява и 40 свои картини от различните периоди на творческия си път. Галерията на Манев дели едно дворно място с къщата-музей на поета Яворов. Така мястото придобива още по-голяма душевност. Сливат се епохата на миналото с тази на настоящето, където двете къщи обръщат гръб на времето и затихват във вечността.

Усмихнатият и приветлив поглед на академик Манев, ме съпътстваха

ЕДИН ЖИВОПИСЕЦНА ЖИВОПИСНА СЪДБА!

ЧиБ: Защо смятате, че тази му-зика, и изобщо култура, се харесва толкова много от младите?

TSC: Главно защото е много раз-лично, алтернатива на всичко оста-нало. Но в момента има и една така-ва световна тенденция. Като влезеш в най-големите фешън блогове се забелязват главно винтидж неща. Като цяло, ние извадихме късмет, че точно по това време се случиха нещата. България много се отвори в последните години, защото мно-го студенти, завършили в чужбина,

като нас, се върнаха тук. Внесоха малко култура, така държавата опре-делено „живна“.

ЧиБ: Кое ви носи най-голямо удо-влетворение?

TSC: Най-много ни харесва, че хората гледат по един друг начин на идване на наше парти. Подготвят се, обличат се, стараят се. Харесва ни, че това не е просто поредният повод да се напият и да прекарат нощта. Няма изцепки, няма негати-визъм – толкова много хора отиват на едно място с една и съща цел – да

се забавляват. Най-ценното е, че хо-рата се отпускат и танцуват помежду си без свян. Да поканиш момиче на танц е толкова естествено, не съдър-жа в себе си никакъв друг подтекст. Хората просто се забавляват и се чувстват добре, ние също.

ЧиБ: Смятате ли, че има на къде да се разраствате?

TSC: О, да, определено. Казали сме си, че след това стъпало, на кое-то сме сега, има друго, с още по-го-леми зали и с още по-големи групи. Партитата Smugglers Swing Club в Mixtape 5 си бяха голяма крачка напред, защото там имахме пове-че място да покажем повече неща, които да допринесат за атмосферата. Всеки път добавяхме по нещо ново – декори, момичета, които да гри-мират, професионални танцьори. Смятаме да продължаваме да се раз-виваме в тази насока, за да направим преживяването още по-автентично. Имаме много идеи. Хубаво е, че сме си само двамата и сами решаваме какво да правим и правим това, кое-то ни харесва. А най-хубавото е, че това, което се харесва на нас, се ха-ресва и от публиката.

ЧиБ: Какво да очакваме в бъде-ще?

TSC: Най-важното е да се знае, че тепърва предстоят много яки неща, наесен сме подготвили много ин-тересни изпълнители. Вече можем да ви съобщим и голямата нови-на за есента! На следващото изда-ние на Smugglers Swing Club в клуб Mixtape 5 на 13 октомври имаме удоволствието да поканим не кой да е, а самите Swing Republic! Едни от пионерите в Electro Swing стила ще свирят за пръв път в България като специални гости на Smugglers Swing Club. Нямаме търпение, на живо са машини!За по-натам ще има още по-мащабни събития с български и чуждестранни групи, даже вече кро-им планове за март и април 2013. Препоръчваме на хората, които имат интерес, да следят нашата facebook страница за повече информация. Факт е, че завръщането към старото и ретрото е невъзможно без новите технологии, в частност социалните мрежи. Keep Swingin‘!

Гергана Татарова

Никола Маневhttp://www.facebook.com/smugglers.bg

14 15ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201214 15

КУЛТУРА КУЛТУРА

по време на целия разговор. Той разказа за живота и творчеството си пред читателите на списание „Черно и Бяло“.

ЧиБ: Г-н Манев, разкажете за корените си? Роден сте в Пазарджик, но Чирпан е оставил голяма следа в сърцето Ви?

НМ: Да, аз съм роден в Пазарджик, въпреки, че дълги години твърдях, че съм роден в Чирпан. Тъй като обичам този град, защото моята майка и моят баща са чирпанлии. Моите баби, дядовци, до девет колена са чирпанлии. Детските си години съм изкарал тук, при мойта баба Кера, за това го чувствах като роден град. Обаче от 4 години насам бях поканен в една галерия в Пазарджик и си преоткрих истинския роден град. И по този начин се озовах с два родни града – единият Пазарджик, другия Чир-пан. Но си обичам и Пазарджик. Те ме поканиха там, приеха ме радушно. А Чирпан от моето детство си остава в съзнанието ми като нещо хубаво, топло, приятно. Българите са искрени, добри хора. Това ме привързва още повече към тези два града и към България изобщо. Това ме зарежда положително и ми дава кураж за работа.

ЧиБ: Как се формира личността на твореца Никола Манев?

НМ: Тя продължава да се формира. Имам един чисто класически път на живота – ученик, войник, след това Академия. Следвал съм Академия една година в България и 9 години в Париж. Тя не винаги ме е формирала, аз съм се формирал някакси от самия живот, от ателието, от музеите. От това, което съм видял, хъса за работа, желанието, любовта към природата. Така се формирам, имам чувството, че продължавам да се формирам. Няма нищо окончателно. Формирането продължава докато човек е жив. Никога не можеш да стигнеш тавана – напишеш нещо, нарисуваш нещо... и продължаваш. Стремиш се напред. От 50 години правя живопис, непрекъснато ми се изменя и стила и формите, въпреки, че си имам един личен почерк. Все нови хоризонти се откриват.

ЧиБ: През ‘62ра година заминавате в Париж, където учите живопис, разкажете повече за този толкова важен период от Вашия живот?

НМ: Моят баща отиде на работа в Тунис. Имаше право да си доведе фамилията – жена си и децата. И аз точно в този контекст заминах за Тунис, където стоях 2 години. И от Тунис, заминах за Франция. Явих се на изпит в известната академия Бозар и понеже имах много добра подготовка в България от гимназията, спечелих конкурса и станах редовен студент. Оттам започна битка за специализирането ми. И така стана, че заживях първо за една година, две години, следване и... стават вече 59 години, не смея да го казвам даже.

На 18 септември ще станат точно 50 години откакто съм в Париж и все нямам чувството, че съм живял дълго, имам чувството, че съм на екскурзия. Като ме питат къде отивам, аз казвам отивам на екскурзия в Париж, която трае 50 години. Това е град, който винаги съм обичал и продължавам да обичам, той е част от моята родина. Аз съм част от този град и Париж е част от мен, но ни най-малко не ме е напуснало усещането, че съм българин. Баща ми е българин, майка ми също и двамата – чирпанлии. Какъв друг да бъда аз, освен продукт на двама чирпанлии?! Аз държа на моя произход!

ЧиБ: Вдъхновявате се от ко-мините в Париж. Бихте ли ни обяснили защо за Вас те са “живи”?

НМ: Като отидох в Париж на 21 години и наистина се влюбих в тези комини, защото друг град не бях виждал с толкова красиви, безброй, безброй комини. Първо, като сюжет за работа. В моята професия човек трябва да има афинитет към това, което рисува, а не да го прави като по поръчка или по необходимост. Аз просто се влюбих... харесах тези комини и това трае вече 50 години. Аз ги обичам и продължавам да ги рисувам. Те са символична връзка между земята, небето, пушека, който излиза от тях. Има една поезия, има една символика. Този сюжет ми е

любим.ЧиБ: А кои други сюжети се

отразяват в творчеството Ви?НМ: В последствие, други сюжети

ми станаха любими като видях пустинята Сахара. Най-голямото ми преживяване беше в Аризона, когато видях Големия каньон. Това за мен е произведение от Бога. Не-що невероятно, неземно. Човек там може да стане наистина религиозен. И това са неща, които ме впечатлиха ужасно силно и се отразиха в цялото ми творчество. До сега – комините, пустините, Каньона, Северна Африка, разни други селца много ми допадат като сюжет. Обичам ги и ги рисувам.

ЧиБ: А намирате ли общото между Аризона, комините и чирпанските “изгорели” баири?

НМ: Да намирам нещо общо, не... Просто обичам тези теми. Не мога да кажа, че има някаква аналогия между чирпанските баири и Големия каньон, но човек може да обича едното и другото. Както обичам баирите, така обичам и Аризона и комините. Едно сърце може към много сюжети да отправи чувства, любов и за това рисувам тези теми. Те са ми неизчерпаеми. В нашата професия нищо не може да се изчерпа – колкото повече навлизаш в нея, толкова повече тя ти дава нови хоризонти и така до безкрай. Това е творчеството – не може да кажеш „вече всичко казах“, непрекъснато има нещо ново. Много хора може би предпочитат швейцарски пейзажи с разни снегове, обаче това не ми допада ни най-малко. Обичам сухи, южни топли пейзажи, с баири, с угари... Ето това обичам!

ЧиБ: Вие сте живописец, но картините Ви раждат нов стил в изкуството. Как бихте го определили?

НМ: Нямам никакви претенции, нито съм човек на великаните. Аз съм си един занаятчия, който си гледа професията с любов. Дали ще се харесам на този или на онзи няма значение. Като една птичка - тя пее независимо дали ще я харесат или не. Не съм знаменосец, не съм и откривател, аз просто си работя. Слава Богу, че има хора,

които ме харесват и ми дават кураж да продължа. Това ще го кажат другите, аз нямам никакво право да го казвам. Не е излишна скромност, а едно реално поглеждане. Видял съм великите постижения по цял свят и смятам, че човек трябва да запази едно хладнокръвие и да се стреми нагоре. Тази донкихотщина – “Аз направих, аз постигнах”– ми е чужда.

ЧиБ: Разкажете, как творите и от какво имате нужда?

НМ: Благодарение на своите 3 пръста правя картините си, с тях държа четката. Чрез тях съм доживял, изживял, преживял. Благодарение на тези три пръста. Интересува ме човешкото мнение, не съм безраличен, но се вслушвам и във вътрешния си глас.

Когато рисувам, съм в пълна изолация. Имам нужда от тишина. Отивам или в провинцията, или в Италия, в Холандия... на разни места. Докато творя не желая да има хора до мене. Като си свърша работата, тогава да идват.

ЧиБ: В картините Ви се открива стремеж към истината, свободата, светлината...

НМ: Жесток сремеж към светлината! Колкото и пара-доксално да звучи ние сме роби на свободата. Абсолютна свобода няма. Какво значи свобода?! Все нещо сме задължени да правим. Я инкасатор ще дойде, я любов, я дете, я правителство. Все някой ще дойде да те ограничи. Има една непрекъсната борба да си извоюваш свободата. Тя не е дадена на едно платно, ти се бориш за нея. Има хора, които са дали живота си за свободата. Както казва писателят Шандор Петьофи : „За любовта бих дал всичко, обаче за свободата бих дал и любовта!“ Свободата е най-великото нещо, но много трудно се постига. От деца сме ограничавани – прави това, не го прави, това ще направиш така. Както казва Леонардо да Винчи: “Трябва да си син на природата, а не внук на природата.“ Да идваш от нея директно, а не да слугуваш. Най-жестоката борба е за свобода. Тая дума е най-великата дума!

ЧиБ: Светлината е толкова силно

застъпена във Вашето творчество. Какво означава тя за Вас?

НМ: Светлината е пъпната връв на човека с вечността. Гьоте е казал: „Дайте светлина.“ Но не тази от една лампа или от слънцето, а вътрешната светлина. Човешка, дълбока светлина, която грее, извира отвътре. Ето защо винаги съм обичал големия Рембранд, защото при него светлината извира. Тя не идва отвън, идва отвътре. Има нещо дълбоко, човешко, хуманно. Светлината, това си е стара библейска истина. Оформя цветове и линии.

ЧиБ: Притежавате изключително виждане за света. Във вашите творби се открива нещо кос-мическо. Бихте ли го определили така?

НМ: И други хора го откриват. Но аз не се стремя към това. Правя това, което чувствам. Нямам теории и обяснения, но наистина има нещо, което не мога и аз самият да си обясня. Точно този космичен момент. Не знам от къде идва. Хабер си нямам! Просто го правя по един спонтанен начин, така го чувствам, така го усещам. Някакъв вътрешен глас ме кара да го правя и може би той притежава космичен характер, за който също не знам.

ЧиБ: Как успявате да съхраните духа си и кое продължава да го извисява всеки ден?

НМ: Гледам непрекъснато това, което обичам. Много неща, които съм видял по света, навлизат в мен, в подсъзнанието ми. Натрупват се и в даден момент като седна, било пред платно или лист, просто го изваждам. Както пчелата изважда прашец и го прави на мед, по същия начин натрупаното в мен се превръща в картина. Видяно, натрупано, изживяно. Емоция, която е акумулирана и сложена в кладенеца на човешката чувствителност. И го пресъздавам. Не съм фотограф, нито обективист, разчупвам формите. Картините ми са пресъздадени емоции. Много обичам тази дума емоция. Това е един пламък, който те гори. Все пак, както казва Яворов: „Аз не живея, аз горя!” Страшно нещо е да изпитваш това чувство. Сърцето ти бие по друг начин.

ЧиБ: Преди няколко години Вие сътворявате нещо грандиозно и похвално. Купувате разрушена възрожденска къща в село Партизанин и я реставрирате из основи. Разкажете за Вашата любов към нея, какво Ви привлече толкова силно и Ви накара да се влюбите?

НМ: Пак няма нищо предварително нагласено. Моята майка Донка Манева на 18 години става начална учителка в село Мурово – Партизанин. След много години там видях една тотално разрушена къща, а моето съзнание разбра, че може да стане нещо красиво. Купих я почти без пари, после я реставрирах и тя стана нещо невероятно красиво. Искам да служи не само на мен, аз нямам никакво усещане за собственост. Тя беше стара, разрушена и след това стана великолепна българска къща. Щастлив съм от факта, че спасих един исторически паметник на културата. Мислих да правя Етнографски музей, но променям идеите. Важното е, че спасих къщата. Искам да служи, да бъде един оживен кът, да събуди духа. Тази къща притежава дух. Завещана за поколенията напред. Има два вида хора, едните рушат, другите градят. Бих желал да бъда от втория тип.

ЧиБ: Последни думи за изкуството...

НМ: Обичам и се стремя. Гледам с любов да постигна колкото мога. Едно планинско изворче е невероятно красиво. Истинско, без цимент, без тръби – с тях се деформира. Така е и с изкуството. Трябва да извира. Преди всичко трябва да идва отвътре. И с живописта е така. Това е да има емоция. Емоцията не можеш да я поставиш на втори план. Да има емоция, чувство, да има радост…

Това е личността на твореца от космическите недра на картините му, до най-земната му същност. Това е художникът Никола Манев. Един живописец на живописна съдба.

Теодора Тотева

16 17ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201216 17

КУЛТУРА КУЛТУРА

ПРОФ. КРАСИМИР СПАСОВ:„Режисьорът е творческият

интерпретатор на драматурга”

Той е сред най-изявените театрални режисьори у нас. Осъществил е над сто постановки на пиеси от български, руски, западноевропейски и американски автори. Роден е на 26 юли 1941г във Варна. Негови спектакли са гостували в Русия, Македония, Полша, Украйна, Германия.Носител е на „Икар“2012 за цялостно творчество и за изключителен принос в развитието на българския театър.

ЧиБ: Какво Ви накара да станете човек на театъра и вече толкова години той да бъде голямата Ви любов?

КС: Два спектакъла, които гледах на сцената на Варненския театър – “Хамлет” на Шекспир с режисьор Вили Цанков и “Иванов” на Чехов с режисьор Димитрина Гюрова. Те коренно промениха представата ми за театралното изкуство, откриха и една друга професия, освен тази на моите родители актьори, а именно професията на режисьора. Човекът, който намисля и осъ-ществява театралния спектакъл или т.нар. друга, трета реалност.Според Шекспир драматургът е неуморимият разказвач на прелюбопитни и поучителни история за човека, човешката

общност, за живота и смъртта. А режисьорът е техният творчески интерпретатор и създател на живота им, протичащ в образи на театралната сцена. Вероятно тази, отчасти божествена природа на творенето, ме е впечатлила толкова силно, че и до ден днешен не мога да се откопча от магнетичното ѝ привличане.

ЧиБ: Неотдавна получихте „Икар“ за изключителен принос в театралното изкуство. Какво са за Вас наградите ?

КС: Наградите, както и ритуала на връчването им са нещо приятно и вълнуващо, те носят радост на човека изобщо. В повечето случаи обаче наградените, омаяни от радостта и вълнението рядко си дават сметка,

че заедно с нея ги спохожда и голяма отговорност. Наградата посочва човека като определена мярка, еталон за качество и успех, заставя го непрекъснато да полага усилия да бъде съответен на този еталон, той започва да живее по неговите правила. Това може да се превърне в изтощително бреме за човека, в нещо като наказание за неговите постижения.

ЧиБ: Вие пръв поставихте на сцена култовото заглавие „Полет над кукувиче гнездо“ от Кен Киси. Радват ли Ви добрите реакции към спектакъла на Сашо Морфов в Народния театър ?

КС: Все още не съм успял да гледам спектакъла на Александър Морфов и нямам непосредствени впечатления

от качествата или несъвършенствата му. В интерес на истината, професионалната театрална крити-ка общо взето беше доста сдържана в оценките си за този спектакъл. Изключение направи актьора Иван Бърнев, чието изпълнение на образа на Били Бибит, бе посрещнато възторжено от публика и критика. Не се изненадвам – Иван е от породата на “извънредните” в актьорската професия, страхотен талант.

ЧиБ: Следите ли развитието на по-младите си колеги и какво Ви радва и какво Ви тревожи у тях?

КС: О, да! По мое мнение, българският театър разполага с много талантливи, високо образовани, професионално обу-чени млади режисьори и актьори. Проблемът е, че настоящите условия в театралната ни система, вечно недофинансирана, художествено нерегламентирана, допълнително обърквана от необмислени и неадекватни управленски решения, суетно разхвалвани като реформа, са повече от неблагоприятни за тяхното творческо и про-фесионално стабилизиране и развитие. Боя се, че трудностите които срещат в реалната практика на българския театър лесно могат да ги обезсърчат, конформизират, да променят изначалните им житейски и професионални планове и ориентации. Техните колеги връстници от европейските страни са далеч по обгрижвани –тяхната професионална реализация е обезпечена, творческото им израстване – също.

ЧиБ: Вие сте преподавател в НАТФИЗ вече много години. Какво Ви дава общуването със студентите и какво са за Вас учениците?

КС: Предавам им натрупаните си опит и знания за изкуството на театъра – това ме кара да се чувствам полезен и необходим. А те ме зареждат с енергията и поривите на своята младост – това е чудесно!

ЧиБ: Спектакълът „Както ви

харесва“ е вече пореден Ваш оригинален прочит на Шекспир. Той ли е любимият Ви автор и имате ли въобще предпочитани автори? Кои са те?

КС: Шекспир наистина е любимият ми драматург, пиесите му са една необятна човешка вселена, съставен от всевъзможните сюжети на човешкия подвиг, величието на човешкия дух, на щастието да обичаш и да бъдеш обичан, на човешката солидарност, но също така и на човешкото падение, страдание, мерзост, невероятна глупост и подлост, на метафизичната природа на човешкото същество и на битието му. И разбира се Чехов, Достоевски, Тенеси Уилямс, Бекет.

ЧиБ: След премиерата на „Както ви харесва“, преди година в Театър Българска Армия казахте, че имате заглавия в режисьорското си чекмедже, към които посягате в определен момент от живота си. Кое ще е следващото произведение, с което приятно ще ни изненадате?

КС: В момента усърдно се занимавам с пиесата на Едуард Олби “Кой се страхува от Вирджиния Улф?” – една смайващо иронична и мъдра история за кризата на ценностите в модерния свят на човека, за екзистенциалната тъга от живеенето в него.

ЧиБ: Вие сте режисьор и на филми. Какво мислите за бъл-гарското кино днес и от какво има нужда то?

КС: Българското кино има нужда от сериозно субсидиране; изчислено е, че за да може да се говори за “национално кино” е необходимо да се създават най-малко между 5 и 9 игрални филма годишно.

Всичко друго се отнася до таланта и умението да се разказват нестандартни, вълнуващи истории за българския човек, за неговия живот и съдба, за състоянието на неговата духовност, креативност и човешки морал.

ЧиБ: Вашата дъщеря е актриса. Радва ли Ви това и на какво сте я научил за живота и за театъра?

КС: Радва ме и ме тревожи – вече споменах за трудността да се отстояват в настоящите условия на театралната ни действителност висши художествени принципи, творческа уникалност и про-фесионален максимализъм. Старал съм се да откроя като особено важни за личността човешката, гражданската, професионалната почтеност, трудолюбието и сми-ряване на личното “его” в името на каузата на изкуството. От определена възраст нататък, как практически трябва да се прилагат тези ценности става въпрос на личен избор и решения.

ЧиБ: Какво е мнението Ви за поредната реформа в българския театър, може ли сегашната да реши неговите проблеми?

КС: Личното ми мнение е, че възстановяването на т.нар. делегирани бюджети като основа на икономическата страна от дейността на театрите е една сравнително полезна стъпка, но все още надали може да се нарече реформа. Театралната ни система, по мое убеждение, трябва да бъде реформирана и то основно, но приоритет в действията преди всичко трябва да имат художествените и социокултурни съображения и цели.

ЧиБ: Ваши спектакли стават хитови заглавия в репертоара на театъра. Какво е разковничето за хитово представление с дълъг сценичен живот?

КС: Боя се, че рецепти за това как се създават истински хитови спектакли няма (тук нямам пред-вид пиар творенията). Но силно въздействащите истории, които изследват състоянието на човека, човешката общност, в които зрителят може да се припознае, харизматичните актьорски даро-вания, атрактивните сценични образи и действия са шанс един театрален спектакъл да бъде заобикнат и аплодиран от публиката.

Лилия Динова

18 19ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201218 19

БИЗНЕС АТМОСФЕРА БИЗНЕС АТМОСФЕРА

трудната 2008г, оборота на креативната индустрия в Германия надхвърли 132 млрд. евро. Това бе ръст с 2 процента, който бе много по-висок от ръста на иконо-миката като цяло на тази страна. След машиностроенето и автомобилостроенето секторът на креативният бизнес стана третия водещ отрасъл на германската икономика. Не случайно и във Великобритания креативността бе определена като най-важният производствен фактор и необходимо условие за развитието на страната.

Оттук нататък ще е печеливш онзи бизнес, който преосмисли приоритетите и заложи на креативността. Впрочем това залегна и в основата на стратегията “Ев-ропа 2020”, която бе приета в Брюксел през октомври 2010г. В нея се сочи, че бъдещият европейски стандарт на живот ще зависи от способността на европейците да създават предпоставки, които ще дават простор на кре-ативността им.

Вече не е достатъчно да си почтен и коректен в бизне-са, да се трудиш добросъвестно и прилежно. Не рабо-тят и традиционни фактори като бързо, качествено и евтино производство, защото всичко това днес го пред-лагат 1,3 милиарда китайци и 1,1 милиарда индийци. А да не забравяме и потенциала на жените от тези реги-они - до края на това десетилетие в световната иконо-мика ще се влеят и над 1 милиард работещи китайки и индийки, немалка част от които ще са подготвени да се трудят във високоинтелектуални сфери на икономиката - медицина, образование, информационни технологии и др. И всички те са готови да работят неуморно и за по-ловината от това, което се заплаща в Европа или САЩ. Индийският министър на търговията Камал Нат, не без известна доза сарказъм, споделя в свое интервю, че ако в Европа все още се спори около 35-часовата работна сед-мица, то индийците искат 35-часов работен ден.

В тази динамично променяща се среда все по-важно става умението да си нестандартен, да си различен, да си креативен. Когато питат Бил Гейтс кой е главният про-изводствен капитал на Microsoft, той без да се замисля отговаря: човешкото въображение. Неговата безгранич-на мощ освобождава креативният бизнес от присъщата на класическата икономика нужда непрекъснато да се максимализират ресурсите - тук те могат и да са мини-мални, защото движещи са идеите. И за това резултатите са впечатляващи.

Ето само няколко от десетките хиляди примери за кре-ативен бизнес в най-различни сфери на живота.

Малък екип с повече от скромен бюджет, но със све-

жи хрумвания, постига ефект, оценяван на над 130 ми-лиона долара. С една щура идея производител съумява петкратно да увеличи продажбите си на битова техника. Собственик на фитнес-клуб привлича много нови кли-енти, само като добавя екстравагантност към услугите си. Предприемач побърква конкурентите си от текстил-ния бизнес с помощта на едно единствено, но особено решение. Като измисля как да застави детето в количка-та да заспи, британка реално създава бизнес за милиони долари. Проницателна американка сътворява уникален проект – мобилна спортна зала, която помага на хиляди хора да тренират по лична програма и в удобно за тях време. Млада дама решава да навлезе в бизнеса с бельо, но като поглежда по новому на досегашните практики – и така успява да си осигури годишен доход от над 100 милиона долара. Бивша служителка в инвестиционна банка променя стереотипа за строителството като из-ключително мъжко занятие и скоро си осигурява висо-ко печеливша пазарна ниша със своите женски бригади. Жителка на Канада изобретява опаковка, в която гъбите и зеленчуците продължават да растат по време на пътя от полето до трапезата на потребителя – пазарът за про-дукта ѝ е необятен. Нестандартно хрумване на рускиня прави фирмата ѝ за охрана една от най-търсените в Евро-па и САЩ. Шведска биоложка създава уникална техно-логия, която щади природната среда и със сигурност ще е бъдещия погребален ритуал в света.

Да постигаш бизнес целите си отсега нататък ще става все по-трудно, а дори и невъзможно, ако се разчита на традиционни модели на поведение. Сляпото следване на доскоро печеливши подходи, консерватизма в ми-сленето и поведението не могат вече да осигуряват дори оцеляването ни, камо ли така желания просперитет. И това категорично се потвърждава от задълбочаващата се глобална криза. В бизнеса ще оцелее само този, който осъзнае необходимостта от кардинална промяна и има радикалната алтернатива на статуквото: креативността. Днес тя се превръща в ключова предпоставка за успеха на всеки - малък, среден или голям бизнес.

Томас Едисон ни е завещал една забележителна мисъл: “Ако правехме всичко онова, на което сме способни, щяхме буквално да изумим самите себе си.” Всички ние носим потенциала на креативността в себе си, но трябва да разберем как да го активираме и приложим в бизнеса си. Рано или късно, но всички ние ще бъдем принуде-ни да извършим прехода от класически към креативен бизнес. И затова е добре своевременно да се научим как да използваме нетрадиционни техники за изследване на пазари, да забелязваме нови тенденции и светкавично да се възползваме от разкрили се възможности. Да овладя-ваме изкуството да активираме собствения си творче-ски потенциал, за да раждаме необичайни хрумвания и нестандартни решения. И тогава ще открием за себе си, че да си креативен не е допълнително бреме, а един невероятен източник на нови перспективи и вълнуващи постижения.

Здравко Райков

Всичко това, което днес се случва в глобалната икономика е доказателство, че факторите, кои-то досега са я движели, вече са изчерпали свои-

те възможности. А истинската причина за песимизма и разочарованието, които повсеместно се наблюдават, всъщност е неспособността или нежеланието да се раз-познаят тези нови тенденции в развитието на бизнеса и да се осъзнае обективната потребност от кардинална промяна в него.

Факт е, че световната икономика е в много критична точка на своето развитие. Ресурсите намаляват, демо-графските проблеми се изострят, очевидна е и кризата в образованието - всичко това подсказва, че е нужна про-мяна. И най-доброто “лекарство” за това е креативност-та - развитата способност за генериране на нови идеи, свежи хрумвания и нестандартни решения.

За креативността като новият ключов фактор на ико-номически просперитет, се заговори преди около едно десетилетие. За първи път понятието “креативна ико-номика” се появи в американския делови седмичник Businessweek през август 2000г. В публикацията се сочи, че за бизнеса на ХХІ век най-важна става идеята, инте-

КРЕАТИВНИЯТ БИЗНЕСлектуалните ресурси се превръщат в основно средство за производство, а конкурентоспособността вече е въз-можна единствено на основата на нестандартни под-ходи. Една година по-късно бе отпечатана книгата на британския изследовател Джон Хоукинс “Креативната икономика”. Според автора, в настъпващата постинфор-мационна епоха информацията и знанията са вече само ресурс, а главна ценност е креативността, защото само тя дава възможност да се намират уникални решения.

През 2002г и американският социолог Ричард Флори-да публикува книгата си “Креативната класа”. Основна-та теза в нея е, че като включва производството на нови форми и модели, креативността се превръща наистина в основен източник на конкурентно преимущество. А икономическата потребност от креативност създава нова, непозната досега социална група - креативната класа. Разликата между нея и другите групи е в това, за какво те си получават парите: ако на работниците и слу-жителите им се плаща за изпълнение на работа по план, то представителите на креативната класа получават въз-награждението си за това, че създават нови неща. Кни-гата на Р. Флорида изобилства с данни и факти, които подкрепят вижданията му. Например, ако в началото на ХХ век креативната класа в САЩ е под 10 на сто от ра-ботната сила, то през 1980г тя е вече 20 на сто, а през 1999г - над една трета от нея. Още в края на 90-те годи-ни на миналия век САЩ си осигуряват годишно около 37 милиарда долара само от продажби на патенти, от заплащане на права на индустриална собственост и ав-торски права - т.е. от креативен бизнес (за сравнение в Европа за същото време от креативен бизнес постъпле-нията бяха 17,6 милиарда долара, а в Япония - 7,4 мили-арда долара).

В интерес на истината, един виден изследовател - Йо-зеф Шумпетер, много преди тези автори, е забелязал и изразил същността на задаващата се креативна иконо-мика: “Задача на предприемача - пише той - е да рефор-мира и революционизира начина на производство като внедрява изобретения, като използва нови технологии за производство на нови стоки или познатите стоки по нови методи, като открива нов източник на суровина или нов пазар за готовата продукция.” За него предпри-емачът се отличава от обикновения трудещ се по това, че той има креативен и иновационен тип мислене.

Развитието на света през последните няколко години потвърждава прогнозите на учените - оказа се, че най-устойчив на кризата е креативният бизнес. През така

20 21ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201220 21

ЗА ЖУРНАЛИСТИТЕ ЗА ЖУРНАЛИСТИТЕ

Българската фотографска ис-тория отдавна си е пробила път на световно ниво. Тя

оставя ярка следа зад себе си в годи-ните на своето развитие. Завинаги ще се помнят имената на основопо-ложниците на нашата фотография. Един от тях е Анастас Иванов, ро-ден във Враца през 1817г, признат за първия фотограф от Югоизточна Европа. Стоян Георгиев е създател на първите наши фотографски кни-ги и редактор на френското списа-ние „Фотография“. Следа оставя и първият наш фоторепортер - худож-никът Петър Морозов. За успеха в своята професия той казва: „Фото-репортьорът трябва да бъде с усет към събитието, което снима, да се спре на оня момент, който, за да се опише, ще трябва една колона думи. Преценката за заемане на правилно-то място е първото условие за успех, а това посочва, че фоторепортьорът не трябва да се бои от опасност и да е близо до събитията. Добър е оня фотожурналист, който може да даде и нужната статия за събитието, кое-то илюстрира. Фотожурналистът се явява като един от стълбовете на българския вестник и списание. Той трябва да се цени като необходим фактор за напредъка на нацията, за-щото той не е само фотограф, а тво-рител на култура.”

До 1924г понятието „фотожур-налист“ е непознато за страната ни. Тази година е паметна, тъй като ня-

колко новатори създават „Друже-ство на българските и чуждестран-ните фотожурналисти в България“. Тези примери говорят много за раз-витието на българската фотография. А днес, значим принос има фонда-цията „БгПресФото“, учредена през 2006г от Виктор Гилтяй, Цветан Томчев и Атанас Атанасов. Първи-те двама са носители на  наградата за фотожурналистика  „Черноризец Храбър”.

Конкурсът на „БгПресФото“ за най-добра снимка започва още през 2002г и продължава и до днес. Тази година събитието съвпадна с отбе-лязването на 100-годишния юбилей от българската вестникарска фото-графия. В конкурса взеха участие 1350 снимки от 82-ма автори. Из-ложбата беше на „Мостът на влюбе-ните“ до НДК, където любители и минувачи успяха да ѝ се насладят.

Там бяха включени снимки от най-горещите събития от измина-лата година, не само в България , но и по цял свят – запечатани моменти от Арабската революция, бунтов-ническите настроения в съседна Гърция, протестите на Уолстрийт в Ню Йорк. Както и снимки от пре-зидентските избори в България, кървавите сблъсъци в Катуница, еп-ичния банков обир в Сливен, инци-дента пред джамията в София. Спи-ращи дъха са фоторазказът на Антон Стоянов за последната българска подводница „Слава” и историята на

Огнян Стефанов за превръщането в морски атракцион на самолета на Тодор Живков. Както и невероятна-та снимка на Атонските монаси, на-правена от Неделиян Нешев. Тези умели фотографи успяват да засне-мат задъхания облик на нашия свят и да го покажат през перспективата на своята гледна точка, за да може и ние да се превърнем в част от маги-ята на фотографията. Международ-ното жури на фондацията твърди, че тазгодишната изложба с българска репортажна фотография показва европейско ниво на журналистика. Това е още един повод, с който може да се гордеем и признание за разви-тието на жанра.

Голямата награда от конкурса на „Бг Прес Фото“ заслужено беше връчена на Васил Донев за репор-тажа му от Либийската революция. Уловил духа и нейната печал, той показа кървавите последици от кон-фликта, които завинаги ще останат в човешката история. Второ място за-еха снимките от Света гора на Не-делиян Нешев, разкриващи тайн-ствата на Атонските монаси. Георги Кожухаров печели трето място с ре-портажите си от протестите в Ати-на. Всички са от категорията „Съби-тия извън България“. Специалната награда се присъди на Юлияна Ни-колова за репортажа ѝ от изборите за президент в ромските махали Филиповци и Факултета (категория „Политика“). Изложбата показа дух и талант, уловени мигове от живота, построени от изминалите събития на 2011г. Сред гостите бяха и прези-дентът Росен Плевнелиев и кметът на София Йорданка Фандъкова.

Целите на фондацията „Бг Прес Фото“ са да подпомага  развитието на българската фотожурналистика,  да се налагат по-високи професио-нални  стандарти,  да се организира годишна специализирана изложба-конкурс. Дейността на фондацията е насочена изцяло към подкрепа на българската фотография. И не на последно място – един ден да бъде изпълнена мечтата на поколения „крадци на мигове“ , а именно, да се създаде музей и галерия за българ-ска фотография.

Теодора Тотева

Журналистиката притежава много лица, но силният, бунтарски дух остава запазена мар-ка на легендата Ориана Фалачи. Тя е краси-

ва, дръзка, с цигара в ръка и очна линия, подчертаваща страстта ѝ към живота. Родена е във Флоренция на 29 юни 1930г в семейство на антифашисти. До голяма сте-пен характерът ѝ е повлиян от баща ѝ. Яростен критик на Мусолини и патриот по душа. Още в невръстна въз-раст води Ориана по антифашистки протести. Тя бива закърмена с духа на свободата. На 14-годишна възраст Фалачи се противопоставя на нацизма в родния си град. Разнася вестници с информация за делата на съпроти-вата. Действа като свързочник. Две години по-късно Ориана Фалачи започва своята кариера, която изцяло ще разтърси приетите представи за журналистика.

Пише за вестниците „ Ню Йорк Таймс“, в лондонския „Таймс“ и за списание „Лайф“. През 60-те години рабо-ти и като военен кореспондент в най-горещите точки, в разгара на събитията – Виетнам, Южна Африка, Близкия Изток, както и Индо-пакистанската война. Животът ѝ е постоянно изложен на риск. По време на войната във Виетнам, в раницата си носи написани на ръка указания за това, как тялото ѝ да бъде върнато в Италия. През 1968г в град Тлателенко, Мексико е потушена мирна де-монстрация, която завършва с жертви. По данни загиват между стотина до хиляда граждани. Ориана е там, за да отрази събитията. В този момент неочаквано по нея са изстреляни три куршума. Войници я влачат по стълбите и пазят тялото ѝ от полицията, след което я оставят там, защото мислят, че е мъртва. На следващия ден Фалачи се събужда в моргата . Оживява като по чудо, може би защото все още има какво да покаже на света.

Ориана Фалачи е един от най-добрите политически журналисти. Прави блестящите си интервюта с помощта на острия си език. Стилът ѝ разчупва всички граници. Усещат се нотки на агресивност, темите биват извадени извън контекста. Пречупва тезите си през екзистенциал-ни понятия като Бог, смърт и страдание. Умела и инте-лигентна успява да провокира събеседниците си.

Сред интервютата, които ѝ носят световна слава са тези на Ясер Арафат, иранския шах Пахлави, режисьора Фредерико Фелини, Индира Ганди, Фидел Кастро, Дън Сяо Пин, Голда Меир и много други личности проме-нили облика на света.

Повечето от тези интервюта са определени като „скан-дални“. След разговор с бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър, той заявява, че това е „най-катастрофалното” интервю, което е давал през цялата си политическа кариера. А Фалачи просто успява да го накара да каже, че „войната във Виетнам е безсмислена и вредна”. Голда Меир споделя пред нея за брачните си не-благополучия, а Али Бхуто за драмата в първата си брач-на нощ. Но при едно от интервютата с гръка Алекос Панагулис, борец срещу режима на полковниците при Пападопулус, Ориана намира любовта и драмата на жи-вота си, за когото по-късно написва книгата „Един мъж“.

Освен журналист, тя е и писател. Започва да пише кни-ги, в които изразява мнението си по наболели обществе-ни въпроси, като дебатите за аборта през 70-те години например. Книгата носи заглавие „Писмо до едно неро-дено дете“, като е посветена и на детето, което изгубва. Пише също за гражданската война в Бейрут, съпроти-вата срещу режима на „черните полковници“ в Гърция.

На върха на кариерата си Ориана се оттегля. Предстои ѝ още една тежка битка – борбата с рака. След дълго мълчание, италианката отново надава глас, този път по-силен от всякога. Провокират я събитията от 11 сеп-тември 2001г. Тя нарича тази дата „Началото на Третата световна война“. Започва своя кръстоносен поход срещу ислямския фундаментализъм. Първата ѝ книга излиза още през 2001г и се нарича „Ярост и гордост“. Използва всички възможни журналистически похвати. Книгата се превръща в бестселър в Италия и Испания. Продадени са 1,5 млн. копия. Втората ѝ книга по темата се нарича „Силата на разума“. С тези книги предизвиква световен скандал. Получава смъртни заплахи за живота си. Но въпреки всичко, в типичния си стил, остава дръзка и не-поклатима.

В края на живота си, Ориана взима последното си ин-тервю – „Интервю със себе си. Апокалипсис“. Книга разкриваща личната ѝ драма и силна гражданска пози-ция. Острото ѝ перо си личи във всеки един ред. Повеж-да последната си битка, срещу онези дръзнали да опре-делят съдбата на хиляди хора.

Силата и духът ѝ не я напускат до последния ѝ миг, когато през 2006г легендарната журналистка издъхва в родния си град. След нея лицето на журналистиката ни-кога няма да бъде същото. Фалачи го промени и разтресе из основи.

Теодора Тотева

Васил Донев, 1во място

ПРОФЕСИЯТАНА „КРАДЦИТЕ НА МИГОВЕ”

ОР

ИА

НА

ФА

ЛА

ЧИ

22 23ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201222 23

ФОЛКЛОРФОЛКЛОР

Пиринските танци са неотменим дял от националното ни танцово богатство. Те са изпълнени с много красота и неповторимо въздействие. Със своята оригиналност, пририн-ските танци имат съществен принос за цялостния облик на танцовото ни наследство, което е неразделна част от българската традиционна духовна култура.

Населението в Пиринско има мно-го пъстър характер. Честите мигра-ционни процеси започват още от VIIIв. Появата на османските турци на Балканския полуостров в среда-та на XIVв. предизвиква промяна в структурата на населението. Това безпорно се отразява и на цялост-ния етнографски облик на населе-нието на полуострова, и в частност на жителите в днешния Пирински край. Турските управници разсел-вали християнското население и го замествали с турско. В края на XIVв. били заселени първите турски коло-нии в Благоевград (Горна Джумая), Енидже Вардар, Тетово и др. Този процес протича с особена интензив-ност в първото столетие от турското робство. След Берлинския конгрес, Пиринският край още веднъж е ос-тавен за дълго под чужда власт. Го-лям брой хора се заселват тук през 1912 – 1913г, около Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и особено в южната му част – Петричко, Санданско и Гоцеделчевско. Преселниците идват най-вече от Гръцка Македония – Драмско, Демирхисарско и Сярско.

Главен поминък на населението живеещо в низините е земеделието, най-вече отглеждането на тютюн и ранното зеленчукопроизводство. В миналото са се отглеждали и памук, сусам. Отглеждат се и лозя, от които се добиват различни сортове висо-кокачествени вина.

В пиринския музикален фолклор намираме почти всички видове песни, характерни за нашия народ – трудови, седенкарски, хоровод-ни, сватбарски, песни свързани с

календарните празници и обичаи. Най-общ отличителен белег на на-родните песни в Пиринския край е двугласното пеене. Източно от Гоце Делчев има села в Родопите, където се пеят и типичните за района едно-гласни песни.

Най – разпространените трудови песни в Пиринско са жетварските. Те са били сутрешни, обедни, за сле-добедна почивка, на връщане от по-лето и жетварски припевки. В този край има и специални песни „на копан“. Музикално те са много близ-ки до тези „на жътва“. И двата вида населението нарича „на извик“ или „висички“.

Седенкарските или както ги нари-чат „на седешки“, са много богати и разнообразни по тематика – за съ-бития станали преди векове, песни създадени по времето на Илинден-ското въстание и песни за съвреми-ето.

Сватбените песни в този край са също особено богати и разнообраз-ни, съпътсващи главните моменти от сватбата.

Особено красиви и разнообразни по съдържание са лазарските песни, а коледарски почти липсват. Тук и населението не помни до толкова конкретния обред.

Всяка година през така наречените „мръсни дни“, които започват от 24 декември до 6 януари особено пред-ставително се играят русалийските игри. Те са пренесени от бежанци от Кукушко, Дойранско, Гевгелийско и Солунско. В периода от Бъдни вечер до Ивановден се събирали дружини русалии – от 20 – 30 души, всички въоръжени със саби „калъчки“. За водач на дружината се избира „бал-таджия“. Всяка една от дружините имала и съгледвачи и няколко души, които събирали подаръците.

Народната инструментална музика в Пиринския край се намира в пря-ка връзка с вокалната. На музикални инструменти свирят главно мъжете. Широко разпространение имат там-бурата, гайдата, зурната, тъпанът и

дайрето.В Пирин се срещат главно женска-

та сичена (саяна) и еднопрестилчена носия, а при мъжете – белодрешна и чернодрешна носия. В отделните райони женските и мъжките носии се срещат в голямо разнообразие от цветове и орнаменти по ризите и горните дрехи. Различията са свър-зани както с конкретното село или град, от което е собственикът им, така и със сезона, възрастта и соци-алното му положение.

През цялото историческо разви-тие на Пиринския край музикално – танцовия фолклор винаги е заемал важно място в живота на местното население. Дори днес танцът не е за-губил своята естетическа и развлека-телна функция в обществото.

В Югозападна България се срещат два основни типа танцова култура: патриархално-селската и възрож-денско-градската. Това е резултат от многобройните преселвания из-вършвани на няколко етапа, главно при поробването, при ислямизаци-ята и при орязването на границите на България след Берлинския кон-грес. Избягалите по високите пла-нини още при поробването българи, впоследствие пренасят към полетата и градовете една дълбоко съхранена старинна фолклорна обредност. От-тегляйки се обратно от най-южните райони към вътрешността на стра-ната, те донасят нещо от съприкос-новението си с една високо развита възрожденско-градска култура от един район с много градове, селища и културни средища.

Движенията в пиринските танци, както въобще в танците от другите фолклорни области на България са съсредоточени главно в краката. Пи-ринецът танцува леко приклекнал като непрекъснато пружинира. Иг-рата му е изключително лека, под-вижна, наситена с много акценти.

Пружинирането, което е стилен белег за българските народни тан-ци въобще, е много ярко изразено в пиринските танци. То се получава

Танците на пиринеца

от стъпването от пръсти към цяло ходило. Пружинката се изпълнява плавно, с мекота, както при мъжете, така и при жените.

Движенията в пиринските танци са наситени с дълбока вътрешна ди-намика. Пиринецът и пиринката иг-раят вглъбено, с подчертано чувство за достойнство и пълно отдаване в танца. Всяко движение се изпълня-ва с голямо майсторство и умение. Такива са „Лостове“, „Свивки“ и „Спусък“ в различни посоки, като се комбинират много често с ходове, полуприбежки и прибежки. „Ходо-вете“ и „Кръстосаните ходове“ се срещат във всички варианти – на място, или с придвижване в различ-ни посоки напред, назад, вдясно и вляво.

Особено място в пиринския танц

заемат дъгите и кръговете, като се срещат много повече в мъжкия танц. Те са вертикални и хоризонтални и се изпълняват с ходилата и колена-та. Вариантите при тяхното изпъл-нение са многообразни – по земя или по въздух, а в не малко случаи са комбинирани в различна последо-вателност. Дъгата може да започне по земя и да продължи във въздуха, като може отново да завърши на зе-мята.

Кляканията, изпълнявани от мъже се срещат в най-различни танци и

размери. Обикновено се кляка с прибрани или леко разтворени ко-лена, като това често се комбинира с коленичене на дясно, ляво или дори на двете колена.

„Приситването“ в размер 2/4 се изпълнява от жени и мъже, като се различава от начина, по който то се играе в другите фолклорни области. Движението „Ръченична“ в пирин-ските танци се изпълнява меко и много често с притичващи и пружи-ниращи стъпки с придвижване във всички възможни посоки.

Мъж

ка п

разн

ична

нос

ия –

с. Га

йтан

инов

о, Го

цеде

лчев

ско,

вт

орат

а пол

овин

а на 1

9 в

Пра

знич

на ж

енск

а нос

ия –

с. С

атов

ча, Г

оцед

елче

вско

, кра

я на

19в

.

24 25ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201224 25

ФОЛКЛОРФОЛКЛОР

Ръцете вземат голямо участие в танца на пиринци. При пиринката те са нежни, плавни и меко се прид-вижват в различни посоки, като много често в дясната или лявата ръка въртят кърпи. Понякога игра-ят с кърпи в двете си ръце. Мъжките движения с ръце са силни, отривис-ти, в тях има много широта. И при тях много често в дясната или лява-та ръка има кърпа, която въртят, а в русалийските игри в дясната ръка се държи сабя (калъчка) или брадвичка (балтия, балтак).

В танца на пиринци движенията на краката, ръцете и цялото тяло син-хронизират така, че се получават из-ключително красиви и оригинални координации между тях.

В миналото, а и сега, пиринци иг-раят „сключени“, „водени“ и хора „на леса“. Среща се и разкъсаната форма на танца – „по саме“ и „по двой“.

„Сключените“ хора се изпълняват най – вече от жени и девойки, като се срещат в някои моменти на лаза-руването, по – рядко смесено.

„Водените (скъсани)“ хора се иг-раят от жени, мъже или смесено. Обикновено те се развиват в полу-кръг, дъга, охлюв като се придвиж-ват повечето случаи вдясно. Таки-ва хора са „Арап“, „Великденско“, „Малешевско“, „Кулско“, „Алекса“, „Севделино“, „Ширто“, „Огражден-ско“, „Гинка“, „Ляски“, „Айдарово“, „Джангурица“, „Овчар свири“ и много други. Те се играят в различ-ни размери: 2/4, 5/8, 7/8, 9/8, 8/8, 11/16.

Само в Пиринския край се срещат хора в размер 3/8. Такива са „Трой-че“, „Баничанско“, „Залюбил Пет-ко“, хорото „Терзиче“, което е не-изменна част от лазарския обичай. Така също, само тук има хора, които се играят в един размер в бавната, и в друг – в бързата част. Примери за това е „Ески“ – мъжко водено хоро от Петричко, пренесено от бежанци от Кукушко с размер 5/8 в бавната част и 2/4 в бързата.

Типични за пиринските танци са комбинираните размери, като това явление се среща по-рядко в други-те фолклорни области – 7/8 + 5/8, 8/8 + 5/8. Такива хора са „Испайче“, „Бичак“.

Всичко това свидетелства за из-ключителната танцова надареност на пиринци и за чувството им за им-провизация.

Хората „на леса“ се срещат по-ряд-ко в пиринските народни танци и то главно в танцовата изява на мъжете. Такива са „Моралийското“, „Тежко-то“, „Драма“.

Женските танци се изпълняват повече на песен, поради което не са могли да се развият в по-бързо тем-по – изпълняват се в умерено, дори и в бавно темпо. Като отражение на дългия и претрупан женски костюм движенията се изпълняват с ниски, влачещи, притичващи и пружини-ращи стъпки с изправено тяло. Хва-товете са главно за длани със свити в лактите ръце, или спуснати долу, и по-рядко за пояс.

Мъжките танци се изпълняват по-вече на съпровод на зурни и тъпан, гайда, а по-рядко на песен. Това е дало възможност мъжките танци да бъдат и по-бързи. Лекият и прилеп-нал костюм е позволил движенията в

танците да бъдат високи, подскочни, притичващи, пружиниращи. Най-често срещаните хватове в мъжките танци са за длани със свити в лакти-те ръце или спуснати долу, за рамо и за пояс.

Характерът на пиринските народ-ни танци представлява съвкупност от всички мисли, чувства и настро-ения, които вълнуват танцуващите пиринци. Емоционалното състоя-ние в танца може да бъде лирично, комично, закачливо, хумористично, войнствено. Един е характерът и неговата изява в хорото на мегдана, а друг – на домашното тържество, когато се играе в стая или на чардак. Характерът се изявява по един на-чин в еднородните танци – женски или мъжки, а по съвсем друг – в сме-сените.

С нежно, лирично състояние се определят много женски танци. Има

мъжки танци изпълнени с комично настроение, но голяма част от тях излъчват мъжественост, сила, вглъ-бяване в себе си и готовност за бор-ба.

С радостно настроение и състоя-ние се отличават всички женски, мъжки и смесени танци с развлека-телна функция. Възрастта на учас-тниците в танца също е фактор за изява на характера му.

Пиринските народни танци, речта, носиите, шевиците, песните, при-казките и народните обичаи офор-мят самобитния облик на българина от Пиринския край. Пиринският танцов фолкор е от съществено зна-чение за развитието на българското традиционно музикално и танцово изкуство, и на българската култура.

Милослав Андоновснимков материал

от кн. „Български народни носии“, НЕМ при БАН, София 2005г

Мъж

ка н

осия

– с.

Бел

ица,

Разл

ожко

, кра

я на

19в

-нач

алот

о на

20в

.

Пра

знич

на л

ятна

нос

ия –

с. К

овач

евиц

а, Го

цеде

лчев

ско,

вто

рата

пол

овин

а на 1

9в.

Венч

ална

жен

ска н

осия

– с.

Пло

ски,

Сан

данс

ко,

втор

ата п

олов

ина н

а 19в

.

Мом

иче о

т Охр

ид -

нача

лото

на X

X в

ек.

26 27ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201226 27

BG-RU

Путин обръща гръб на Запада. Отсега е ясно, че в бъдеще руският президент възнамерява да акцентира повече на отношенията с други ре-

гиони. За Русия значението на Европа ще намалява все повече.

На 1 юни Владимир Путин посети Берлин. Това под-крепя твърдението за важната роля на Германия за ру-ската външна политика. Германските политици обаче биха сгрешили, ако предположат, че Путин просто ще продължи външнополитическата линия на Медведев или своята собствена от 2008-а – за него в следващите години значението на Европа, а и на Запада като цяло ще намалява все повече.

Европа е по-важна от АмерикаЕвропа и в частност Германия все пак запазват важ-

ността си за руската икономика. От руска гледна точка ЕС е най-важният търговски партньор. Затова Путин се срещна не само с федералната канцлерка в Берлин, но и с новия френски президент Оланд в Париж. Два дни по-късно в Санкт Петербург се състоя среща на върха ЕС – Русия, в която участваха и председателят на Евро-пейския съвет Херман ван Ромпой, както и шефът на Ев-ропейската комисия Жозе Мануел Барозу.

Тези срещи са доказателство за това, че Европа все още е от значение за Путин. За разлика от Съединените щати, от които той очевидно вече не се интересува – като се има предвид, че отказа да се възползва от възможността за разговори с Барак Обама по време на срещата на Г-8 в Кемп Дейвид. Този факт е достатъчно показателен за неудовлетворението, което изпитва Путин.

Както и за разочарованието, че Съединените щати не се отказват от намеренията си да разположат в Евро-па системата за противоракетна отбрана. Освен това Путин си дава сметка, че Обама е концентриран върху предизборната си кампания и времето така или иначе не е подходящо за необходимите компромиси. Преди президентските избори, в отношенията между Русия и Съединените щати определено няма да се случи нищо. Това обаче не бива да се възприема само като тактика.

Като цяло Путин ще увеличи дистанцията със Запада. Не само поради непрестанните критики на Съединени-те щати и Европа спрямо авторитарния модел на упра-вление и демократичния дефицит в Русия, но и защото преизбраният президент се готви да наблегне на интег-рационните усилия в постсъветското пространство и да центрира руската външна политика по-скоро върху Китай.

Москва е готова за нова роляОт няколко месеца Путин пропагандира усилено кон-

цепцията за Евроазиатски съюз с постсъветското прос-транство. Досега членове на този съюз са Русия, Беларус

Путин положи клетва за трети път като президент на Русия. Връщането му в

президентството не беше неочаква-но; на практика той никога не се е разделял с мястото си на лидер на Ру-сия, дори по времето на президент-ството на Димитрий Медведев. Това се случва в момент, в който като че ли в Европа се налага една тенденция за загуба на властта от „титулярите”. Съвсем наскоро тенденцията беше демонстрирана и от социалиста Франсоа Оланд – кандидат за пре-зидент на Франция, който победи Саркози в проведените наскоро президентски избори. В отговор на тези промени Путин ще трябва да „пренастрои” руският подход към Европа.

Плановете на Путин за Русияи извън нея

Русия беше на път да изпадне в хаос, когато Путин спечели прези-дентските избори през 1999г. Тога-ва той наследи една разбита, слаба и безпътна Русия. Както “Стратфор” неведнъж споменава, през тези го-дини Путин не си постави за цел да създаде отново Съветския съюз. Той е учен в геополитиката и добре разбира, че многото ограничения и надхитрянето бяха онези факто-ри, които доведоха до разпада на

СССР. Мисията на Путин беше да върне стабилността и сигурнос-тта на Русия – само по себе си ко-лосално мероприятие за лидер на една държава, която не само, че е най-голямата в света, но и много разнородна във вътрешен план и заобиколена от враждебни сили. През първия си президентски ман-дат Путин сложи началото на серия от мащабни реформи, с които де-централизира властта в регионите, постави под контрол войнстващите банди в Кавказ, направи чистка на олигархичното съсловие и центра-лизира икономическата и полити-ческата системи. Така той установи автократичен режим, вкарвайки в употреба военните и службите за сигурност (включително и Федерал-ната служба за сигурност), с което показа, че следва примера на пре-дишните лидери – от царете до ръководителите на СССР. Поли-тическите маневри на Путин бяха естествена еволюция на начина, по който един успешен лидер тряб-ва да управлява Русия. Чак когато Русия беше вече силна и стабилна, Путин можеше да се фокусира вър-ху обкръжаващото Русия геополи-тическо пространство. Държавите, обкръжаващи Русия обаче, бяха враждебно настроени към Кремъл, начело с НАТО и Европейският съюз, чиито граници на разширя-ване достигнаха Русия, развивайки партньорски отношения с много бивши съветски републики. При подобни ситуации навремето ру-ските царе и съветските ръководи-тели използваха две първоначални тактики за справяне с положението. Първата тактика е да се органи-зира руската военна машина и да оттласне външното влияние или директно (както Москва направи с Грузия), или индиректно (чрез създаването на военни съюзи с бив-ши съветски републики както с Ка-

захстан и Беларус). Макар че Русия на Путин в това отношение има ограничени възможности и може да осъществи споменатата тактика само с една или две такива държа-ви, тъй като подобен подход би бил невъзможен по цялата периферия. Втората тактика е да се създават „съ-юзи за облаги” в Европа, които да помогнат на Москва да разедини паневропейското и натовско разши-рение и да промени отношението им към Русия, подкрепяйки я в иконо-мическо, финансово и технологично отношение. Царска Русия направи такова споразумение с Обединено-то Кралство по време на Наполео-новите войни и с Франция, преди Първата световна война, а съветски-те лидери влязоха в „съюз за облаги” преди Втората световна война. И не защото Русия някога се е доверява-ла на тези държави (или обратно), а защото руските и европейските лидери винаги са споделяли едно присъщо за тях разбиране, че опре-делени съюзи са необходими, за да оформят динамиките на континента. През ерата на Путин Русия кон-центрира вниманието си върху Гер-мания, Франция и Италия, които тя считаше за първостепенна сила в Европа. Не че Кремъл не оценя-ваше Обединеното кралство като четвърта голяма сила в Европа, но традиционно твърдият съюз на Лондон със САЩ го правеше ре-зистентен към руските увертюри. Кремъл гледа на Германия, Франция и Италия като на държави с голяма относителна икономическа, поли-тическа и военна тежест, които ако бъдат обединени в някакви структу-ри, могат да се противопоставят на Русия. За да изгради партньорски отношения с тези държави, Путин най-напред изгради отношения с техните лидери, в т. ч. и лични.

Личният подход на ПутинГермания беше първият естествен

и Казахстан. А това, че тези отношения са отново сред върховните приоритети на руската външна политика, стана очевидно веднага след встъпването на Путин във власт. Докато бе зает със съставянето на правителство и затова отказа да участва в срещата на Г-8 в Съединените щати, той все пак намери време за неофициална среща с президентите на Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан, Казахстан, Беларус и Украйна.

Путин иска отново да обвърже бившите съветски ре-публики по-тясно с Москва. В този план отслабването на Съединените щати и Европа покрай икономическата и финансовата криза му идва тъкмо навреме. И понеже американците са уморени от глобалната антитерорис-тична кампания, а европейската идея изгуби голяма част от привлекателността си заради кризата с еврото, за Москва моментът за задълбочаване на интеграцията е извънредно подходящ.

Факторът КитайПоради същите тези причини за руската външна по-

литика ще нарасне и ролята на Китай. От една страна Русия вижда съществуващия потенциал за разширяване на двустранните икономически и търговски отношения, от друга – Китай играе все по-важна роля за Москва и в политически план – това се отнася както за диплома-тическите споразумения на глобално равнище като в случая със Сирия, така и за проекта за по-задълбочена интеграция в постсъветското пространство в рамките на Евроазиатския съюз.

В последните години Китай преследва повече от по-следователно икономическите си интереси в централна Азия, а покрай Шанхайската организация за сътрудни-чество е свързан с Русия и бившите съветски републики и в сферата на сигурността.

Дамяна Лютакова

СТРАТЕГИЯТА НА ПУТИНЗА ЕВРОПА В РАЗВИТИЕ

Новата тактикана Русия

28 29ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201228 29

BG-RU BG-RU

избор на Русия за партньорство. Не само затова, че тя е сърцевината на Европа, но е европейската държава, от която Русия се страхува най-мно-го. Нещо повече, самият Путин има най-голям афинитет към Германия, който датира от годините, прека-рани от него в КГБ в град Дрезден, Германия. В началото на първото десетилетие на 21-ви век, Путин беше в състояние да използва вли-янието си в Германия и да създаде силни приятелски взаимоотноше-ния с тогавашния германски канц-лер Герхард Шрьодер. Шрьодер гле-даше на тези отношения, на първо място, като на една икономическа възможност, поради факта, че Русия е най-големият производител и из-носител на енергия в света, а също така и като на потенциално място за големи инвестиции. По време на канцлерството на Шрьодер имаше „бум” на търговията между Русия и Германия, а Русия даде специални отстъпки на Германия като енерги-ен партньор. Германия, в съответ-ствие с плана на Путин, започна да поддържа руската позиция в Европа по специфични стратегически про-блеми. Тя беше сама в неподкрепя-нето на “Оранжевата революция” в Украйна през 2004-2005г, между за-падни правителства, които негласно я подкрепяха. Шрьодер беше начело на европейската опозиция срещу САЩ и в усилията им да старти-рат процедура по приемането на

Украйна и Грузия в НАТО. Когато приятелството между Шрьодер и Путин се задълбочи, Шрьодер си купи имот около Москва, близко до дома на Путин, като дори потър-си съдействието на Путин за оси-новяване на две руски деца. След излизането на Шрьодер от властта приятелството му с Путин остана непроменено, както и ползите от него за Путин. Въпреки някои кри-тики в Германия, даже и от собстве-ната му партия, на бившия канцлер му беше предложена позиция, която той прие и стана член на ръковод-ството на руския газов гигант „Газ-пром”, като ръководител на проекта „Северен поток”. Това е газопренос-на система, специфично проектира-на, така че да може да максимизира енергийните лостове за влияние върху Беларус, Украйна и Полша. След създаването на силни отно-шения с Берлин Путин установи подобни връзки и с тогавашния президент на Франция Жак Ши-рак. Френската позиция обаче се различава от германската в това, че Франция не е свързана с Русия ико-номически и политически. В Па-риж обаче добре знаят историята на връзките Берлин-Москва, както знаят добре и какво може да означа-ва това за цяла Европа. Така че в това отношение Франция има своя инте-рес и иска да е сигурна, че няма да остане „навън”, когато Русия и Гер-мания се срещат. Така отношенията между Ширак и Путин се придви-жиха крачка напред. В началото на тези отношения Путин и Ширак се съюзиха политически срещу водена-та от САЩ война в Ирак. Това беше важно за Москва, защото по този начин се подкопаваше единството на НАТО по ключов проблем. По-важното за руските интереси беше лобирането на Ширак против раз-ширяването на НАТО с цел включ-ването в Алианса на балтийските държави Естония, Латвия и Литва. Все пак балтийските държави бяха приети в НАТО, въпреки възраже-нията на Ширак. На следващата сре-ща на НАТО в Латвия обаче Ширак пък покани Путин като свой гост. И ако Путин беше много близък прия-тел с лидерите на Германия и Фран-

ция, то с министър-председателя на Италия Силвио Берлускони беше като брат. Тези отношения бяха повече лични, тъй като Италия не беше толкова важна в стратегически план, а и не представляваше заплаха както другите две европейски сили. Путин и Берлускони почиваха за-едно, празнуваха заедно рождените си дни и често двамата си разме-няха скъпи подаръци. Когато през 2011г Берлускони отиде на съд по обвинение в сексуална непочтеност, Путин публично защити своя при-ятел, като каза, че обвиненията са безпочвени и почиват само на за-вист. Приятелството между Путин и Берлускони доведе до търговски отношения между руски и италиан-ски енергийни компании и банки, както и до реализацията на воен-нопромишлени проекти. Най-забе-лежителното беше това, че Путин използва връзките си с Берлуско-ни, за да може „Газпром” да получи достъп до свързания с италианската държава енергиен гигант „ЕНИ” и неговата инфраструктура в Север-на Африка, и в частност Либия. Персоналните връзки на Путин с Германия и Франция не се проме-ниха и след смяната на лидерите на всяка една от тях в периода 2005г - 2007г, нито пък, когато Путин напусна президентството и стана министър-председател през 2008г. Путин използва инерцията от връз-ките си с предишните правител-

ства, за да създаде нови отношения, макар и не толкова персонални, с германския канцлер Ангела Мер-кел, с френския президент Никола Саркози и за кратко с тогавашния италиански министър-председател Романо Проди. Кръгът от приятели и сподвижници на Путин в Европа му помогна много, за да „избистри” някои от най-важните руски стра-тегии за континента: затрудняване разширението на НАТО, поставяне на вниманието на алианса на днев-ния ред на Русия. По този начин тя получи възможност да разшири во-енните си контакти до степен да е в състояние да нахлуе в Грузия, без да предизвика интервенция на Европа или НАТО. Не че всичко това беше възможно единствено заради лич-ните отношения на Путин с лидери-те на Италия, Франция и Германия, но тези отношения улесниха много от нещата, които направиха прогре-са на Русия възможен.

Промени в ЕвропаСега, когато Путин се завръща в

президентството, той се сблъсква с една много по-различна Европа – Европа, в която почти всички него-ви приятели вече не са във властта. Като министър-председател, Путин бе фокусирал своите усилия главно в решаването на вътрешните пробле-ми на Русия, през което време Ев-ропа беше въвлечена в политическа и финансова криза, която повлия на континента като цяло. Сега Европа не е загрижена, както беше някога, за един по-широк свят, включващ и Русия. Вместо това всяка една от европейските страни се е вторачила в собственото си спасение и в това, кои форми на Европейския съюз да останат непокътнати от кризата. Гласоподавателите извадиха от властта две от трите приятелски на Русия европейски правителства по време на кризата. Берлускони и неговата политическа машина бяха заменени от технократа и настоящ министър-председател Марио Мон-ти. На него обаче му липсва полити-чески мандат или воля за влизане в различни геополитически конструк-ции, които биха довели до близки отношения с Русия. Жак Ширак се пенсионира от политиката, а Сарко-

зи загуби президентския офис един ден преди официалното встъпване на Путин в длъжност. Новият пре-зидент на Франция Оланд започна да се огражда с политици, които не са били в правителството на никаква позиция по времето, което съвпа-да с предишния мандат на Путин. Така, измежду предишния му при-ятелски кръг в Европа остава само Меркел, с която връзките на Путин бяха най-слаби. Още повече, че сега Меркел е притеснена как да запази целостта на Европа, което отнема голяма част от времето ѝ и интере-са ѝ към руските планове в Европа. От тази гледна точка тактиката на Путин да използва личните си кон-такти в усилията да бъде заздраве-на руската позиция в Европа, вече изглежда неактуална. Разбира се, френското и италианското прави-телство са все още много млади, така че Путин може да се опита да из-гради подобни отношения с Оланд и Монти. Но както Германия, така и Франция, и Италия имат същите тревоги главно за това какво се случ-ва в Европа, и не толкова в Русия. Тази нова позиция към Русия вече пролича в Рим. В първите разгово-ри между новото италианско пра-вителство и руското правителство италианският президент Джорджио Наполитано даде да се разбере, че отношенията между Рим и Москва трябва да минат през деперсона-лизация. Първото доказателство за това беше подкрепата на Ита-лия за САЩ в намерението им да изградят отбранителна система в Европа, базирана на балистич-ни ракети. Иначе Италия, както и Франция, дълго поддържаха руска-та позиция по този въпрос. Това не попречи на САЩ да продължат осъществяването на проекта, но внесе разногласие вътре в НАТО. Промяната на италианската поли-тика към единство с НАТО и Съ-единените щати дойде точно кога-то трябваше да се състои срещата НАТО – Русия в Чикаго, където впоследствие Русия не беше покане-на. Промените в европейския фокус и в европейското ръководство идват в момент на пренастройване на Ру-сия към новата динамика в Европа.

Преди финансовата и политическа криза на континента, Русия беше изградила нова стратегия за външ-ната си политика по отношение на Европа, в която стратегическите европейски партньори, и по-специ-ално Германия, Франция и Италия, трябваше да направят мащабни ин-вестиции в руската икономика и финансовия сектор на Русия. При тази почти разпаднала се Европа обаче, се наложи тази стратегия да бъде преосмислена в посока на на-маляване на размерите на чуждите инвестиции, а не е изключено и из-общо да бъде изоставена. По някои от проектите Русия продължава да работи със своите европейски партньори, но Москва ще трябва да засили своето финансово учас-тие повече, отколкото се очакваше, за да може тези проекти да успеят. Това обаче би бил един скъп из-бор за водене на външна политика. Главната цел на Русия по отношение на Европа и НАТО е да поддържа разделението между западните сили, като едновременно с това Москва извлече всичко, от което се нуждае във финансово и технологично от-ношение. Минаха дните, когато Пу-тин можеше да позвъни на приятел в Европа, за да му помогнат с нещо в НАТО, или по отношение на ня-кои технологични дефицити. Русия трябва да разработи нова стратегия, която да отговаря на реалностите в една по-различна Европа и да се придържа към своите дълбоки импе-ративи, вместо да разчита на лични и политически отношения, които често са преходни в сравнение със силите на геополитиката.

Дамяна Лютакова

Герхард Шрьодер

Жак Ширак

Силвио Берлускони

30 31ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201230 31

BG-RU BG-RU

На 12 юли т.г. в Съюза на българските журналисти се проведе среща-разговор

с Валерий Иванов-Таганский, секретар на Московската писателска организация, и журналисти от различни български медии, писатели и други – почитатели на руската култура.

Валерий Александрович Иванов-Таганский, вицепрезидент на Петровската академия за наука и изкуство в Санкт Петербург, Русия и зам.-председател на Московската писателска организация посети специално нашата страна с цел

Удостоиха Снежана Тодоровасъс звание „Академик”

към Петровската академияудостояване на български творци със звания на Петровската академия. Той сподели опита на руските писатели и журналисти за отстояване на своята творческа свобода в условията на пазарна икономика, разказа за издателската политика в съвременна Русия и намеренията за издаване на творби на български писатели и поети в Русия.

Г-н Таганский връчи дипломи и удостоверения за членство в Петровската академия за наука и изкуство на Снежана Тодорова, и. д. председател на УС и главен секретар на СБЖ, на д-р Стоянка Почиканска, главен експерт в МОН, на Георги Найденов, председател на Фонд „Помогни на нуждаещите се“ и Христо Бойчев, писател и драматург. Академията е основана с Указ на Петър І на 28 януари 1724г, а Петровската Академия за наука и изкуство е регистрирана на 19 април 1992г в Русия.

Другата добра новина, която Валерий Таганский обяви, е, че в България се открива филиал на

Петровската академия за наука и изкуства с ръководител г-жа Снежана Тодорова – една българка, доказала в годините приятелството и любовта си към руската култура.

На срещата г-жа Снежана Тодорова припомни едно незабравимо пътуване по река Волга. Как преди няколко години група български писатели, журналисти, артисти, певци, танцьори и музиканти са били поканени от Федералната Агенция РОССОТРУДНИЧЕСТВО за 10-дневно пътуване по реката, като от българска страна организатор е бил СБЖ.

Посветена на това пътуване, излезе от печат двуезичната книга (на руски и на български) „В обятията на Волга”. В предисловието си към книгата Снежана Тодорова споделя: „Възможността да общуваме с талантливи представители на руското писателско и журна-листическо слово бе истинско откровение за нас! Но над всичко доминираше желанието ни да бъдем заедно! В името на бъдещето на нашите страни и народи! „Който

обича България, обича и Русия!” – под това мото след завръщането си у нас създадохме Клуб „Волга”, в рамките на който печелим все повече приятели на Русия и почитатели на пътуванията по Волга. Специални думи на искрена благодарност и признателност отправям към уважаемия Валерий Александрович Иванов-Таганский – актьор, писа-тел, талант, достоен представител на руската интелигенция и верен приятел на България! Неговата духовна мощ, мисловна енергия и актьорско дарование са залог за успеха на каузата, на която сме се посветили! Според него „Русия е душата, а България – сърцето на нашата дружба”. Тази книга стана възможна благодарение на неговите лични усилия.”

Така неочаквано и за самия него празникът стана двоен и знаменитият Валери Таганский също беше награден с почетен знак на СБЖ и, разбира се, с обичта и възхищението на присъстващите.

Станислава Пекова

32 33ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201232 33

АТЛАС АТЛАС

Тръгнахме на екскурзия за Ви-етнам, Камбоджа и Тайланд. По-паднахме в един друг свят, много различен от нашия. Разликата по-чувствахме още от слизането ни от автобуса, с който ни закараха от летището до хотела в центъра на Ха-ной („Град между реки”). Трябваше с багажа да пресечем от единия тро-тоар до другия една улица с ширина 5-6 м. Но как да стане това? Свето-фари няма, а улицата беше изпълне-на с бавно движещи се, но каращи плътно един до друг мотопедисти. Мъже и жени, стари и млади, рядко сами, предимно по двама, понякога по трима, че даже и по четирима, са на мотопеди. Возят и деца, че и бе-бета дори. С мотопедите превозват и товари - 10 щайги с плодове, живо прасенце, стъкло за прозорец, во-допроводна тръба с дължина 2- 2,5 м, риба, 4-5 бидона и т.н. Изглежда като измислица, но си е самата исти-на. Ханой няма градски транспорт, а от 3,5 мил. души през 2008г, сега той вече е 5-милионен. Ние замръз-нахме втрещени и кой знае до кога щяхме да седим така на 5 м от хотела, ако от там не беше дотичал служител с униформа и палка, който успя да спре този поток и ние преминахме. Тротоарите са заети или от парки-рани мотопеди понякога със спящ човек на някой от тях, или от гот-вещи жени, миниатюрни масички и по някой стол с хранещи се хора. Оказа се, че това са домакини, които приготвят храна за семействата си, защото жилището им няма кухня. Странни са жилищните кооперации в Ханой. Притиснати от три страни от съседните сгради, на 5-6 етажа, те имат само една страна с прозорци – тази от към улицата. Но тази стра-на е с размери от 2 до 4 м. Дългите страни са с размери от 15-20 до 60 м, т.е. преобладават жилищата без прозорци. Новото строителство е същото. Не е ли чудно, че семейства, живеещи в стая без прозорец с площ 10 кв. м и без кухня, без безплатна

медицинска помощ, без безплатно образование освен за най-малките и без пенсии, продължават да раждат деца?! Май раждаемостта не зависи толкова от условията, колкото от народопсихологията. Защото тази страна има площ само около 3 пъти по-голяма от тази на България, а има 88-милионно население. Иначе във Виетнам всичко е възстановено, няма останали следи от войната.

Виетнам е социалистическа репу-блика, но е тръгнал по пътя на Ки-тай. Малкият и средният бизнес са раздържавени. Има много чужди инвестиции поради няколко при-чини. Работната сила е изключител-но евтина. За ориентиране може да служи следното – за да живее в Ха-ной, на едно семейство са му необ-ходими 500 щатски долара месечно, а един работник във фабрика полу-чава 50. Втората причина е, че имат брегова линия с дължина 3300км и много красиви плажове и заливи. Освен това виетнамците са работ-ливи, предприемчиви, пробивни, ученолюбиви. Всичко това им дава надежда, че животът им скоро ще се подобри. Почти цялото население изповядва будизъм. Това е религия, която гарантира освобождаване от страданието, чрез спазване на оп-ределени правила на поведение от изповядващите я. Интересен е фак-тът, че в будистки храм може да се видят статуи не само на Буда, но и на

други почитани богове. Ханой е бил столица на древен Виетнам, когато той се е простирал само в грани-ците на сегашен Северен Виетнам. Затова тук се намира университе-тът (сега „Храм на литературата”) за обучение на бъдещите мандарини – висши чиновници. Посетихме паго-дата на лотоса, построена във форма на лотосов цвят. Разгледахме и паго-дата на костенурката, намиращ се на островче всред езерото в центъра на Ханой. Според легендата един ро-долюбец е решил да извоюва неза-висимост от Китай. Като тръгнал на бой, една водна костенурка от това езеро изплувала и му подала меч, с който той сразил врага. След побе-дата той върнал меча на костенурка-та. На 160 км на север от Ханой се намира заливът Ха Лонг („Заливът на спускащия се дракон”) – едно от новите чудеса на света в раздела за природни красоти. До там стигнах-ме с автобус, после се качихме на ка-тер с дървен дракон на носа. Трябва да беше минал около половин час от потеглянето ни, когато се появиха някакви острови. С придвижването на катера пред нас се откриваха все нови и нови картини – невероятно красиви, дори фантастични. Заливът е много голям с площ близо 1550 кв. км и 120км брегова линия. Ос-тровите са повече от 2000. Някои са големи, други малки колкото куфар. Доста острови са с причудливи фор-

ми – кученце, кокошка, къщичката на баба Яга с кокоши крака, драко-ни и т.н. Някои острови са с твърде стръмни склонове, някои даже с на-пълно перпендикулярни към мор-ската повърхност стени. Повечето са скупчени в групи, сякаш да не са самотни и по-лесно да отстояват на морските бури. Други са се отдели-ли от групите – малки островчета, сякаш малки непослушни деца, сме-ли, по-скоро безразсъдни, които не виждат от какво да се боят. Нима водата може нещо да им направи?! Поради мъглата по-отдалечените острови изглеждаха забулени във воал, колкото са по-далечни, толко-ва е по-плътен воалът. Това придава една загадъчност, едно усещане, че сме попаднали в някаква приказка. А приказката е следната, както гла-си легендата. Биели се виетнамците срещу поредния нашественик. Бого-вете им изпратили едно драконско семейство. Битката била спечелена, но драконското семейство решило да остане тук и всички се превърна-ли в големи и малки острови. Със самолет отидохме в Дананг. Едноми-лионен град, най-големият в Среден Виетнам, той е построен отново след приключването на войната между Севера и Юга. Тук разгледахме му-зей, изцяло посветен на изкуството на унищоженото от Виетнам крал-ство Чампа. На няколко километра на юг от Дананг се намира градчето

Хой Ан, стара столица на някогаш-ната Чампа. На югозапад се намира градчето Хюе, стара столица на им-ператорите от династията Нгуен от 1802г до 1945г. Освен интересни храмове посетихме и цитаделата. Тя е построена през 1804г по обра-зец на Забранения град в Пекин, в самия център на която е живеел им-ператорът със съпругите и наложни-ците си. Жилищните сгради са били разрушени напълно по време на войната. Запазени са и гробищните комплекси на 7 императора. Ние по-сетихме два – на Нгуен II и на Нгу-ен IV. Те са по-скоро място за покло-

нение пред паметта на починалите императори, защото макар да има саркофаг, не е известно къде е по-гребано тялото, може би въобще не е в рамките на гробищния комплекс. След това пак със самолет отидо-хме до гр. Хо Ши Мин, т.е. Сайгон. Осеммилионен град от европейски тип, но с проблеми с транспорта. По времето, когато Виетнам заедно с Камбоджа и Лаос е влизал в състава на Индокитай, Сайгон е бил избран като най-развит град за столица на този френски протекторат. Разгле-дахме построените от французите поща, кметство и катедрала – много красиви сгради, отличаващи се и до сега с изяществото и функционал-ността си. Църквата е подобна на Парижката Света Богородица и е построена за нуждите на покръсте-ните от французите в християнска вяра. Разгледахме военния музей, в който са показани ужасите на вой-ната между Севера и Юга с участи-ето на САЩ. Посетихме и бившия президентски дворец. Ходихме и до делтата на Меконг. Там тя се дели на 9 ръкава, всичките ужасно широки. На единия от островите видяхме ба-нанови и кокосови плантации и как произвеждат ръчно бонбони. Пред-лагаха ни бутилки с оризова ракия с добавени скорпион, гущер или от-ровна змия. Предлагаха ни дегуста-ция на ракия с кръв от отровна змия, която представяха освен като леку-

АЗИАТСКА ПРИКАЗКА

Ха Лонг, Виетнам

блюдо от вечеря в Хюе, Виетнам

радост пред Ангкор Ват, Камбоджа

34 35ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201234 35

АТЛАС АТЛАС

ваща и предпазваща от редица неиз-лечими и трудно излечими болести, но и даряваща младост при редовна употреба. Делтата на Меконг дава по-голямата част от виетнамския ориз и то най-висококачествения.

Тук получават по 4 реколти годиш-но. Този субекваториален климат с много слънце, много вода и алови-ална почва са толкова подходящи за растенията, че плодните дръвчета, покрили острова, образуваха непро-ходими масиви.

Разделихме се с Виетнам и със са-молет отидохме в Сием Риеп, град в северната част на Камбоджа. Той е изцяло отдаден на обслужването на милионите туристи, пристигащи тук. Има двадесетина 4 и 5-звездни хотела и още около 300 3-звездни, всичките красиви и наскоро постро-ени. Има 6000 екскурзовода, владее-щи различни езици. А е било време – времето на Пол Пот, когато в стра-ната не е имало хора, знаещи чужди езици. Интелигенцията е била из-бита, а на учениците се разрешава-ло да учат само руски и виетнамски езици. За 4 години, от 1975 до 1978, са били избити близо 2 милиона души от 7-милионното население.

Виетнам навлязъл в Камбоджа под претекст, че защитава живеещите там виетнамци и е свалил червените кхмери от власт. Но окончателната победа над тях се проточва до 1998г. Сега кхмерите я наричат Камбодия. В момента тя е конституционна мо-

нархия. От 1978г, когато Пол Пот е намалил населението почти до 5 милиона души, до сега то е нараст-нало на 15 милиона. Площта, зае-мана от Камбоджа е около един път и половина пъти по-голяма от тази на България. За тридесетина години

населението се е утроило, а казват, че условията на живот са по-лоши и от тези във Виетнам. Бедността е по-го-ляма. А те са вежливи и усмихнати, сякаш всичко им е наред. Но, както е казал Сенека, беден е не този, кой-то няма, а този, който иска повече. А кхмерите са будисти и гледат по-раз-лично от нас на живота. Будизмът има много силно влияние при фор-мирането на мирогледа им. За това допринася и обстоятелството, че всичките петнадесетгодишни младе-жи, с цел да открият „пътя към свет-лината”, постъпват в манастир за 2 години. Според будизма причина за нещастието е желанието. Затова ако няма желание, няма да има и нещас-тие. Самото учение на Буда не пред-полага задължително съществуване-то на бог или на душа. Известно е, че Буда е човек. Но в някакъв момент неговите последователи са го обяви-ли за Бог. Населението на Камбоджа е съставено почти изцяло от кхмери, малко чам, виетнамци, китайци и др. От началото на IX в. до началото на XV в. тук е имало силна кхмер-ска империя, наричана Камбуджа. В най-добрите си времена тя е обхва-щала сегашните Камбоджа, Лаос, Виетнам и Тайланд. Столица на тази империя е бил Ангкор. Намирал се е на 5км от местоположението на сегашния гр. Сием Реап. За времето си Ангкор е бил огромен град с над 1 мил. души население, когато Лон-дон е наброявал едва 50 хил. души. Простирал се е на площ от над 400 кв. км. На това място 30 императо-ра за 6 века са построили над 1000 храма. Някои от тях са съвсем раз-рушени от нападенията от съседни страни, от атмосферните условия, от земетресения и не на последно мяс-то от настъпленията на джунглата. От града са останали само храмове-те, защото само те са били строени от камък. Най-после ни отведоха в джунглата, където се намира това, което е останало от Ангкор – дома на Ангкор Ват. Това е най-големият храм не само в Ангкор, а и в света! След това екскурзоводът продължа-ваше да говори, но ние от вълнение не можехме да слушаме, не виждахме нищо друго освен храма. Вървяхме към него и правехме снимки от да-

леко, от по-близо... Наистина вели-чествен и уникален. Осмото чудо на света. Оригинална чисто кхмерска архитектура. Дълга, дълга сграда, простираща се от север на юг, на три нива. Най-долното е с многобройни колони на западната страна, където е главният вход на храма. Над второ-то ниво, в средата се издигат 5 кули, като средната от тях надвишава оста-налите. Името Ангкор Ват означава „град - храм”. Наричат го още „дом, достоен за боговете”. Построен е от император Суряварман II, кой-то е властвал от 1113г до 1150г. По това време кхмерите са изповядвали хиндуизъм. Посветен е на Вишну – съзидателното начало от великата хиндуистска триада заедно с Брахма (върховен бог) и Шива (разрушите-ля). Според хиндуистската космо-логия вселената се състои от центра-лен континент, заобиколен от вода и земя. В центъра на този континент се издига планината Меру, на ней-ните 5 най-високи върха е градът на Брахма. Именно това виждане за устройството на вселената е пресъз-дадено чрез архитектурата на храма. От запад има 3 входа в храмовия комплекс – един главен и от двете му страни по един за слонове. Глав-ният му вход представлява мост над канала, от двете страни на който в началото стоят изправени по една седмоглава водна змия Нага (от хин-дуизма), които пазят храма. Изкачи-хме се на нивото на колоните. Оказа се, че те оформят открит коридор, единствената стена на който е висока 5-6м и е покрита с барелефи. На тях се разказва по Рамаяна за битките, които Рама води за освобождението на отвлечената си съпруга. Качихме се на второто ниво. Тук също има барелефи, но на „небесните танцьор-ки”. Вървяхме по дълги коридори с по някое сепаре отстрани, където се вижда, че са стояли статуи – вероят-но на Вишну. През XV в. този храм е бил превърнат в будистки и в него са стояли много статуи на Буда. Сега ги няма. На другия ден отидохме в укрепения град Ангкор Том, също обграден с ров. Тук се е намирал императорски дворец и Байон – по-следният голям храм в Ангкор. По-строен е от най-силния император

на Камбуджа Джаяварман VII. Той не само е завоювал най-много земи, но е бил и най-големият строител из-между всички кхмерски императо-ри. Построил е Ангкор Том с Байон, още много по-малки храмове, много пътища и над 200 страноприемници и болници. Той е първият от импе-раторите, приел будизма. Великият град Ангкор Том е квадрат с дължи-на на страната 3км, ограден от канал с ширина 100м и стена, висока 8м. Този град има 5 входа. Пред главния вход – „портата на победата” има композиция от статуи, представля-ваща шпалир от огромни демони – от ляво добри, от дясно – лоши, вся-ка редица от които държи по една змия Нага с изправена предна част със седем глави. Това са пазачите на града. Самата порта е 23-метрова кула, на нея голям барелеф с лица на Буда в четирите посоки на света. Влизаме в града. Погледът ни е при-влечен от храмът Байон. Той има 54 кули. На всяка кула има барелефи с по 4 лица на Буда с 4 различни емо-ции. Това са 216 лица, част от кои-то винаги те следят. Това действа на подсъзнанието, направо поразява. И сега будистите го възприемат като място за съсредоточаване и укрепва-не на духа. Но ние предпочетохме да се измъкнем от това обкръжение на мълчаливо наблюдаващи ни очи на великани. Има още какво да се види от Байон. Той е на три нива и е висок 45 м. На по-ниските нива има баре-лефи с митологична и историческа тематика, с много животни и с таки-ва, които изобразяват ежедневието на кхмерите от XII в. Има и много, много „небесни танцьорки” – полу-голи красавици, уловени в момент от изящен танц. Вечерта присъст-вахме на шоу, в което танцьорки пресъздаваха танците от барелефи-те на Байон, но не така разголени и в по-флегматичен вариант. На една стена в Ангкор Том са направени барелефи на слонове, биволи, коне и др. Джаяварман VII е искал бъдещи-те поколения да знаят колко много дължим на тези животни, участвали в строежа на укрепения град. Хра-мът Та Пром също е в Ангкор Том и също е построен от този император. Първото впечатление е, че огромна

1

2

3

1. Небесните танцьорки в Байон, Камбоджа2. Кралския дворецв Пном Пен, Камбоджа3. Кралския дворецв Бангкок, Тайланд

36 37ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012 37

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА

36

АТЛАС

змия е приклещила в смъртна пре-гръдка храма и се опитва да го уни-щожи. След това все пак погледът проследява тялото на змията и за-белязва короната на огромно дърво в другия ѝ край. Това изглежда още по-шокиращо. Едно малко семенце е попаднало тук и ето ги прегърна-ти навеки. Археолозите са оставили дървото, защото ако го отстранят, ще рухне и храмът. Те са във вида, в който френският естественик Анри Муо, считан за откривател на Ан-гкор, е видял Ангкор през 1861г.

Въобще Ангкор е толкова неве-роятен, че може да се опише само с усещането, че си попаднал в някаква приказка. Не ни се искаше да излез-ем от нея, но трябваше. С експресен кораб потеглихме от езерото Тонле-сап по едноименната река, взимаща водите си от него и вливаща се близо до Пном Пен в Меконг. Ако за Тон-лесап може да се каже, че е голяма плавателна река, то Меконг е на-право чудовищно голяма. Тя извира от Тибет. Всяко лято, обикновено през юли – август, когато в Тибет се топят снеговете, Меконг излиза от бреговете си и наводнява всичко на-около. Тогава р. Тонлесап тръгва да тече обратно и пълни езерото, което се увеличава десетократно. Затова въпреки доста високите ѝ брегове, къщите по тях са на колове с височи-на 4-6 м. Въобще наводненията там са очаквано събитие. Пном Пен ста-ва столица за 73 години през 1432г, когато Сиам завзема Ангкор. След това, през 1866г по времето, когато Камбоджа става френски протек-торат, отново е обявен за столица. Тогава е бил построен сегашният кралски дворец. В момента някол-комилионният град се задъхва от не-достатъчно развити комуникации, дори летището им е прекалено мал-ко да поеме увеличаващият се по-ток туристи. Тук посетихме музея, посветен на паметта на многоброй-ните жертви на червените кхмери, и Националния музей, в който има много голяма колекция от изкуство-то на този толкова талантлив народ. Притежава и единствената скулпту-ра на най-великия кхмерски импера-тор Джаяварман VII. Той е позирал гол до кръста с ниско подстригана

глава, очевидно чужд на суетата. Посетихме разбира се и кралския дворец. Състои се от много сгради с различно предназначение – всички с много злато, с много хиндуистски човеко-птици Гаруда. И най-вече с много статуи на Буда, включително една изумрудена и една златна. Вся-ка сграда в двореца е не само архи-тектурен, но и ювелирен шедьовър. Стилът е типично кхмерски. Но въпреки че в Ангкор липсват зла-то и цветове, неговото въздействие остава много по-силно с величието и хармоничността на сградите си в сравнение със сегашния кралски дворец.

Ето че сме вече в Тайланд. Тази страна заема около 5 пъти по-голя-ма площ от тази на България и има 67 мил. души население. До 1949г е носила наименованието Сиам. Гор-ди от това, че не са били колонизи-рани никога от европейците, те го променят на Тайланд, което значи „страна на свободните”. Всъщност са били буферна зона между англий-ския и френския протекторат, което им е осигурило независимостта. От 1932г страната става конституцион-на монархия. Тайланд е една от стра-ните с много бързо икономическо развитие. Немалък дял за това има и туризмът. Още щом пристигнахме в Бангкок, стана ясно, че тук тури-стите са на порядък повече откол-кото във Виетнам и Камбоджа. На това огромно летище имаше толко-ва много посрещачи с табелки, че едва след половин часово търсене открихме нашия. Бангкок е столи-ца на Тайланд от 1767г и е мегапо-лис в истинския смисъл на думата с 14-милионно население. Името му означава речно-островен град. Той наистина е разположен на р. Чао Прая на 10км от мястото на влива-нето ѝ в Тайландски залив. Но гра-дът има и друго име, което се изпис-ва на 6 печатни реда с по 60 символа на ред. Вписано е в книгата на Гинес за най-дълго име на град. В това име освен другите неща се казва, че това е „градът на ангелите” , „великата столица на света” и т.н. Наричат го още „източната Венеция”, тъй като има над 100км канали. Ние обика-ляхме повече от час с моторна лодка

по тях. Видяхме наколните жилища. Хранихме рибите за удоволстви-ето да ги погледаме как се борят за късчетата хляб. Видяхме и двумет-ров варан, който се разхождаше по основите на къщите. Видяхме, че в Тайланд процъфтява необезпокоя-ван така нареченият секс-туризъм. Видяхме и неизброимите салони, в които клиентите биват масажирани направо пред очите на минувачите вероятно за реклама. Но Тайланд е и много повече. Посетихме Аю-тая, столица на Сиам за около 400 години до 1767г, когато е срината до основи от съседна Бирма (сега Мианмар). Сега повечето сгради са напълно възстановени. Много статуи на Буда са били преместени в Бангкок, но пак има в изобилие. Много облечени статуи са разполо-жени направо навън в храмов ком-плекс. Посетихме и кралския дво-рец в Бангкок, който е бил разрушен от Бирма и възстановен в началото на XIX в. Разположен е на площ от близо 1 кв. км. Вътре има над 100 сгради в различни стилове. Разбира се има много човеко-птици Гаруда и демони-пазачи. Почти всяка сгра-да изглежда хубава, макар понякога да е попрекалено с украшенията по нея. Но като ги погледне човек как са разположени една до друга едва ли не на метър разстояние, ефек-тът се губи. Влязохме в храма на полегналия Буда. Това е позлатена статуя с дължина 45 м. На стъпала-та се виждат папиларни изображе-ния, различни от човешките – за да е ясно, че е Бог. Видяхме и златния Буда – триметрова статуя от чисто злато с тегло, казват, два и полови-на тона. Но изумрудения Буда не ни пуснаха да видим. Всъщност така го наричат, но бил направен от нефрит. Тук хората също са будисти и също изпращат младежите си в манастир, но само за три месеца. Колко държат на будизма говори и следният факт. Изумруденият Буда бива преобли-чан със специална церемония в на-чалото на всеки сезон лично от Кра-ля или Престолонаследника. Всяка негова дреха струва от порядъка на милион щатски долара, а там сезо-ните са три.

Донка Янева

ЧиБ: Ваше превъзходителство, в Казахстан бяха проведени извънредни избори за депутати в долната камара на парламента. Какви са резултатите?

Темиртай Избастин: Да, на 15 януари т.г. се състояха извънредни избори за депутати в долната камера (Мажилиса) на парламента на Република Казахстан по партийни листи. Съгласно окончателните резултати партията „Нур Отан” спечели 80,99% от гласовете на избирателите, „Ак Жол” – 7,47% и Комунистическата народна партия на Казахстан (КНПК) - 7,19%.

В новият Парламент на Казахстан ще заседават три партии. Също така в съответствие с Конституцията, девет от членовете на Мажилиса са избрани от Асамблеята на народа на Казахстан. Това е демократично нововъведение в Казахстан, при което представители на различните етноси могат да избират свои представители в най-висшия законодателен орган на страната. Необичайно широко сега ще бъдат представени в Мажилиса различни социални и професионални слоеве от населението. Партиите са включили представители на всички региони на Казахстан, на всички социални слоеве, взета е под внимание многонационалността на нашата страна. Съставът на депутатите бе обновен с над 65%. Паралелно с изборите за депутати в парламента казахстанците избираха и депутати в районните, градските и областните маслихати /местни представителни органи/.

ЧиБ: Какви са оценките на международните наблюдатели? Бяха ли спазени международните изисквания при провеждане на избори?

ТИ: Болшинството чужди наблюдатели, а също и казахстанските такива дадоха висока оценка на избирателния процес в нашата страна. Наблюдателите на ОССЕ, ПАСЕ и др. отбелязаха, че изборите са били „технически добре администрирани, а също са били приети правни изменения, насочени към утвърждаване

на парламент, в който са представени не по-малко от две партии”.

Това означава, че Казахстан е реализирал такъв основополагащ принцип на демократичните избори какъвто е принципа за осигуряване на плурализъм на политическите партии при избора и влизането им в Парламента.

В заявлението на международните наблюдатели се отбелязва, че „политическите партии, допуснати до участие в изборите са могли да провеждат агитационна кампания без намесата на местните органи на властта”. Що се отнася до средствата за масова информация, те отбелязват, че „благодарение на Интернет се развива плурализъм на мненията и количеството на източници на информация. Съгласно резултатите от мониторинга на СМИ, отразяването на участниците в изборите по държавните канали е било по-балансирано отколкото по частните”. Същите международни наблюдатели

Разговор с посланика на Казахстанпризнават, че Република Казахстан е изпълнила изискванията по параграф 7.8 от Копенхагенския документ за недопустимостта от налагане на ”каквито и да са юридически или административни бариери за безпрепятствен достъп до СМИ на недискриминационна основа на всички политически групировки и отделни лица, имащи желание да участват в изборния процес”. Всички седем политически партии са имали равен достъп и равно отразяване на техните политически програми в централните държавни СМИ. При равни условия са били проведени политическите дебати на официалния телевизионен канал „Хабар”.

ЧиБ: Изборите бяха проведени след обявяването на извънредно положение в град Жанаозен. Резултатите от изборите доказаха ли, че страната е единна и нацията няма да излезе на протести?

ТИ: Въпреки принудителното извънредно положение в град Жанаозен изборите се състояха и в този град. Конституционните избирателни права на гражданите бяха осигурени. За това ясно говори обстоятелството, че дори в условията на извънредно положение в град Жанаозен бе отбелязана достатъчно висока избирателна активност (над 60%). Наблюдателят от Великобритания лорд Джон Уейвърли, който лично наблюдава изборния процес в Жанаозен подчерта в интервю: „ На мен ми бе интересно да наблюдавам обстановката в града и изборния процес. Видяното ме задоволи – изборите бяха прозрачни и демократични”.

По примера на Жанаозен може да се види, че Казахстан е направил всичко, за да осигури спазването на фундаменталните основи на изборната демокрация не само в този град, но и в цялата страна. От резултатите от изборите става ясно, че болшинството казахстанци са гласували за стабилност, спокойствие, толерантност, дружба на многонационалния народ. Събитията в Жанаозен дори още повече ни обединиха.

Н. Пр. г-н Темиртай Избастин

38 39ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201238 39

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА

ЧиБ: Какво предизвика избирането на Тони Блеър за съветник в Казахстан и предстоят ли промени в стратегията за развитие на страната?

ТИ: Да, действително правителството на Казахстан се консултира с г-н Тони Блеър по въпросите на икономическите реформи. Поканени са още редица видни чужди държавни деятели и експерти. Това са много силни специалисти, професионалисти от висока класа. Взаимодействието с тях води до важни практически резултати: спомага за повишаване на инвестиционната привлекателност на страната и приемането на съвременни закони, създаващи условия за по-нататъшното постъпателно развитие на държавата.

Поканата на г-н Тони Блеър на длъжността съветник не означава, че той ще има определяща роля в икономическия курс на Казахстан. Казахстанското правителство вече има достатъчно опит в провеждането на реформи. Казахстан достойно преживя и икономически бум и икономическа криза.

ЧиБ: Световната финансова и икономическа криза отразява ли се на икономиката и пазара на Казахстан или казахстанската икономика ще издържи и сега на срива на световната финансова система?

ТИ: Искам да отбележа, че икономиката на Казахстан успешно преодоля кризисните явления от предишните години и по резултатите от 2010г демонстрира позитивна динамика и ръст на БВП от 7%. През 2011г ръстът е над 7%. Ако през 1993г БВП на глава от населението е бил 700$, то днес е над 11 000$.

През 2010г ние приехме Стратегия за развитие на Казахстан до 2020г, в която са изложени конкретни виждания за нашите задачи за постигане на устойчив ръст за сметка на форсирана индустриализация и развитие на инфраструктурата. Казахстан започна реализацията на Държавна програма за ускорено индустриално-иновационно развитие. Приета е Карта за индустриализация на Казахстан и Схема за рационално разположение на производствените мощности.

Само през 2011г са въведени в експлоатация 288 проекта на обща стойност над 5 млрд. евро. В резултат са създадени над 30 000 постоянни работни места. А за последните две години са създадени 200 хиляди индустриални работни места.

Всяка година в Казахстан се строят 6 млн. кв. м. жилища. За годините на независимост над 1,5 млн. казахстанци са подобрили своите жилищни условия. Имаме намерения да достигнем до 1 млн. кв. м. жилища за отдаване под наем. Разработва се вариант и за дългосрочен наем с последващо закупуване.

Казахстан пръв в постсъветското пространство успешно внедри системата за депозити на гражданите. Понастоящем техният брой е 8 млн. Обемът на спестяванията надхвърля 17 млрд. долара. Казахстан продължи да усъвършенства пенсионната система като вносителите имат възможност да влияят на инвестиционната политика на пенсионните фондове.

В същото време Президентът обяви за стартирането през тази година на нови грандиозни индустриално-

промишлени проекти. За някои от тях въпросите за инвестиране са решени, за други тепърва ще се решават. В Казахстан успешно се реализира „Пълна карта на бизнеса – 2020”. През 2012г трябва да завършат преговорите по приемането на Казахстан в Световната търговска организация. Това ще повиши инвестиционната привлекателност на нашата икономика. Каним и български инвеститори в Казахстан.

ЧиБ: Между Русия, Беларус и Казахстан бе подписан договор за създаване на Евразийска икономическа комисия и преобразуването ѝ през 2015г в Икономически съюз. Ще се разширява ли състава на този съюз? Може ли да бъде възприеман като отговор на ЕС по отношение свободното движение на стоки, услуги, капитали и работна сила?

ТИ: Казахстан заедно с Русия и Беларус образуваха Единно икономическо пространство, отиваме към създаване на Евразийски икономически съюз. Това е важен фактор за общорегионалната стабилност, за повишаване конкурентоспособността на нашите икономики. Единното икономическо пространство се изгражда на проверени от времето интеграционни принципи, като за основа е взет опита и достиженията на ЕС. По силата на своето геополитическо разположение ЕИП може да стане мост между Европа и динамично развиващите се страни от азиатскотихоокеанския регион, надежден партньор на ЕС. ЕИП ще осигури безпрепятствен достъп до средства за производство, стоки и услуги, основан на общите правила и норми, достъп до природни ресурси, мощности, пътища за тяхното транспортиране, пазари, нови технологии от трети страни. ЕИП на Казахстан, Русия и Беларус ще подпомага свободното придвижване на стоки, работна сила и капитал. Това значително ще повиши интереса на инвеститорите към нашата страна. Чуждите инвеститори влизат на нашия пазар, който се състои от 170 млн. души. Президентът Назарбаев предложи страните-членки на Евразийския икономически съюз Таджикистан, Киргизстан и наблюдателя Армения да бъдат партньори в ЕИП. Следващият етап в дневния ред е създаването през 2015г на Евразийското икономическо пространство. Както отбеляза президентът Назарбаев, ние отговаряме на глобалните предизвикателства на XXI век за задълбочаване на евразийската интеграция. Формирането на Единно икономическо пространство и създаването на Евразийски икономически съюз са важни фактори за общорегионална стабилност, повишава конкурентоспособността на нашите икономики. Ние поддържаме желанието на други държави от ОНД да се присъединят към Евразийската интеграция.

ЧиБ: Каква е ролята на религията в обществения живот на Казахстан?

ТИ: В Казахстан се е наложил устойчив модел на взаимодействие на етносите и религиите, осигуряващ стабилност и атмосфера на съзидание и съгласие в обществото. Нашият модел на междунационално и междурелигиозно разбирателство – това е реалния принос на Казахстан в общия процес на взаимодействие

между различните изповедания. През годините на независимост ролята на религиите в нашето общество значително нарастна. Към 1 януари 1989г в Казахстан действаха 671 религиозни общности, 20 вероизповедания и деноминации. За 20 години броя на религиозните обединения нарасна 6 пъти и към 1 октомври 2010г възлизаше на 4460, а броя на вероизповеданията и деноминациите достигна 42.

Държавната политика в сферата на религията в Казахстан се изгражда на следните принципи: светски, конфесионално-неутрален характер на държавата и нейните институции; равенство на правата и свободите на човека и гражданите, независимо от отношенията към религията, принадлежността към религиозни или светски обединения; равенство на религиозните обединения пред законоустановените етнокултурни традиции, особеностите на манталитета на различните групи население; допускане само на такива ограничения в сферата на вероизповеданията, които диктуват необходимостта от защита на основите на конституционния строй, нравственост, здраве, права и законните интереси на човека и гражданина; откритост в организирането на политики в сферата на свободата на съвестта и вероизповеданията на всички нива на държавната власт и управление.

Може да се твърди, че в Казахстан е създаден проверен от времето модел на междуетническо и религиозно разбирателство. Опитът на нашата страна при взаимодействието на различните вероизповедания се изучава от международни организации и задгранични партньори, в т.ч. ООН, ЮНЕСКО и ОССЕ. На международната арена Казахстан се възприема като територия на мира, площадка за диалог и сближение на култури и религии.

На всеки 3 години в Астана се провеждат конгреси на лидерите на световните и традиционни религии. На поканата на президента на Казахстан откликнаха посланиците на исляма, православието, католицизма, протестанството, будизма, индуизма, конфуцианството, юдаизма и много други религии. Конгресът на лидерите на световните и традиционни религии има някои отличителни особености в сравнение с другите форми на междуконфесионален диалог. Уникалността на форума в Астана се състои в това, че инициативата за неговото провеждане излиза не от лидерите на конфесиите, а от ръководителя на светската държава – Назарбаев. Това означава, че форумите ще служат не на целите на някоя религия, а ще дадат възможност за мащабен междурелигиозен диалог, в рамките на който се обсъждат най-острите общочовешки проблеми. През май тази година в Астана ще се проведе IV конгрес на лидерите на световните и традиционни религии.

ЧиБ: Знаете ли колко българи живеят и работят в Казахстан и как се вписват в обществения живот на страната? Как се развива нашето културно сътрудничество?

ТИ: В Казахстан живеят над 4500 българи. Най-голяма концентрация има в районите на Павлодар и

Актюбинска област. С цел възраждане на националния език, култура и народни традиции на българите, през 1995г в Казахстан бе създаден български културен център с 4 филиала в Павлодарска, Атърауска, Актюбинска области и град Темиртау. Председател на центъра е бившия депутат в Мажилиса Олег Дъмов. През 2007г центърът отбеляза 100-годишнината от преселението на българи на територията на Казахстан.

На основата на съществуващите договорености в областта на образованието страните осъществяват сътрудничество между учебните заведения на двете страни. МОН на България изпраща преподаватели в училища, където изучават български език (Павлодарска и Актюбинска област). През 2003г, със съдействието на българската страна, в програмата за обучение са въведени български език и литература. В български ВУЗ-ове се обучават студенти от Казахстан.

Нашето посолство активно участва в издаването на книги на български език за Казахстан. През годината в различни градове в България правим фотоизложби, посветени на културата на Казахстан, а също организираме прожекции на художествени и документални филми за нашата страна.

Младежки музикални колективи от Казахстан вземат участие в детските летни фестивали на българското Черно море, студентски групи за художествена самодейност участват на конкурси в София и Варна, а професионални български артисти и дейци на изкуството например, всяка година участват в музикалните конкурси на известната казахска певица Бибигул Тулегенова.

Смело може да заявим, че „народната дипломация” има своя принос за развитието на отношенията между Казахстан и България и ни дава възможност да се опознаем по-добре.

ЧиБ: В какви посоки се развиват нашите двустранни отношения и как оценявате тяхното ниво, планират ли се официални визити на високо ниво през 2012г?

ТИ: Между Казахстан и България продължава редовния политически диалог, насочен към задълбочаване на двустранните връзки по целия спектър на сътрудничество. Обемът на общия стокооборот за 2011г съставлява 512,5 млн. долара, което е 2 пъти повече от 2010г. Договорната правна база на двустранното сътрудничество се базира на 24 документа, в това число 15 междудържавни договори, 9 междуведомствени документа. На 3.10.2011 г в рамките на посещението на министър Трайчо Трайков в Астана бе подписан нов договор за икономическо сътрудничество. През 2012г имаме намерение с българската страна да проведем заседание на казахстанско-българската междуправителствена комисия.

Смело може да заявим, че за 20 години дипломатически отношения между Казахстан и България са установени изключително приятелски отношения. Безусловно, ние имаме желание активно да развиваме нашите двустранни и многостранни отношения.

Зорница Илиева

40 41ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

ПИСМА ОТ ПРИЯТЕЛИ

40

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА

културното ѝ влияние в съседните страни е нараснало неимоверно в сравнение с последните десетилетия. Бързо нарастващото влияние е породено не толкова от политиката на „нулеви проблеми със съседите”, колкото от ускоряващата се демилитаризация, икономическия ѝ растеж, на тесните ѝ връзки със Запада и най-вече със САЩ. Силното ангажиране на Турция

във връзка със събитията в Сирия и твърдото ѝ решение да подкрепи опозицията срещу Асад, създадоха усещането, че тя се стреми да налага правилата на реда в Близкия изток. В региона вече от година има вакуум във властта и той всъщност се оказа в постамерикански регионален ред. Последните събития от ходовете на Кофи Анан, специален пратеник на ООН, половинчатите резултати

от срещите на „Приятелите на Сирия” в Тунис, Багдад, Истанбул, невъзможността да се обединят опозиционните движения и групи в Сирия, неминуемо ще принудят турската външна политика да търси нов план и то бързо. Не само предстоящите президентски избори в САЩ и декларираният им приоритет на външна политика насочена към Далечния изток са причина за нежеланието за военна намеса в Сирия. По скоро Израел е онзи фактор, който възпира САЩ да осигури външно военно присъствие в Дамаск. Израел не е склонен на смяна на режима на Асад, защото отслабен Асад е предпочитаният вариант. Да не говорим, че още баща му осигуряваше спокойствие по границата между двете държави и това не се е променило и до момента. Може да се окаже, че пряка намеса на Турция в Сирия ще бъде клопка за Ердоган. Посредством Турция, в продължение на година САЩ насърчават и подкрепят опозицията и обединението на различните ѝ фракции, но към момента не може да се похвали с постижения в тази насока. Всъщност лошото

СИРИЯ през погледа на ТУРЦИЯ

ЮЛСКИ ДЕН ПРЕЗ АПРИЛ

Слънцето гледа във свойта програма.Силно да грее днес се полага – молба след молба морето изпраща.Днес ще погрее, утре пак няма.

Тъй сме щастливи – море и хора!Всичко прекрасно е! Газим във пясъкабоси, прехласнати, сами сред дюните!Всичко вълшебно е, сякаш е приказка!

Пясъкът в струни на арфа превръща се, свирят нозете ни песни по него.Кротко, послушно, морето проблясва,дъх е стаило: лебеди плуват!

Толкоз ги пази, а те все умират!Мъртвите птици, брега осеяли, сякаш упрекват го: „Ти си студено!”И то назаем взе ден от юли,

тях за да стопли. То е грижовно,то е тъй нежно, свежо, чаровно!Живите лебеди днес са доволни,влюбени кръжат в пози красиви.

Те не предчувстват лошото време.Заемът свършва, април се връща!Но туй е утре. Днес е прекрасно!Днес се живее, днес, а не утре!

Донка Янева

на затворените режими, какъвто е този в Сирия, не позволяват външният свят да получава достоверна информация. Често сведенията не са точни, особено за броя на посочваните убити, което би насърчило желанието за намеса на международната общност. Чрез Саудитска Арабия и Катар САЩ осигуряват финансова помощ за опозицията на Асад, предоставят разузнавателни данни и е публична тайна, че в Турция се извършва обучение на опозиционни сили. По-малко известен факт е, че реално само 20% от бежанците в лагерите на турска територия са от представители на опозицията. Останалите са привлечени от обещания за работа и гражданство в Турция. Турските медии дискутират не само тази ситуация, но и възможността тези хора нощем да пресичат границата и да се бият срещу привържениците на Асад. В същото време идването на власт чрез избори на ислямистки движения в другите страни от т.нар. Арабска пролет, възхода на джихадистите, опасността от разделяне на Сирия следствие на военна интервенция, принуждават международната общ-ност да се въздържа от употребата на сила в страната на Асад. Още повече, че остава открит и въпросът с кюрдското малцинство. То не само представлява около 10% от населението, но вече не е съсредоточено само в Северна Сирия. Има вероятност да се стигне до кюрдска автономия подобно на ситуацията в Ирак, тъй като срещу подкрепа за Асад, те може би ще получат тези права. Но при продължаващ конфликт, те може и да предпочетат да се отделят от Сирия и да се присъединят към Иракски Кюрдистан. Лидерът на кюрдите в Северен Ирак Барзани никога няма да скъса отношенията с другите кюрди, където и да се намират и каквито и позиции да заемат, в т.ч. и с ПКК. Арабската пролет може да доведе и до решаване на кюрдския въпрос, защото вече и в Турция гласно се посочва, че всички кюрди искат автономия, а кюрдската карта се размахва от Асад срещу Анкара.

Да не забравяме, че кюрдите в Турция са повече от 15 милиона. Оказва се, че най-големият проблем за Турция в този момент, предвид заеманата от нея роля, е разделената сирийска опозиция, която няма единно национално доверие и не може да се превърне в правителство в сянка и с бъдеще. Именно затова се счита, че събитията и промените в Сирия ще отнемат повече време, а Турция може да плати сметката сама. Това я принуждава да търси нови варианти и ефективни инициативи, особено по кюрдския въпрос. До скоро всички реформи свързани с кюрдското малцинство в Турция са били символични и едва ли ще се стигне до бързи и големи крачки в тази посока. Промените в образователната система, например, предвиждат да се изучава кюрдски език, както и османски като свободно избираеми предмети в турските училища, но предстои уточняване на подробностите. Дали ще дойде време за структурни реформи като радикална адми-нистративна реформа с оттенък на федерализъм, предстои да видим. Стратегически погледнато, ако събитията продължат в посоката, в която са поели, това не е изключено. А ако Турция успее да прехвърли част от сирийската опозиция в други държави като Саудитска Арабия, Египет, Либия или др., това ще облекчи ролята ѝ на играч без загуба и с по-малко финансова обремененост. За момента Турция следи становищата на световните експерти, на коментатори и преподаватели във връзка със своята активност в Близкия Изток и иска да чуе в Истанбул техните анализи за извършващите се регионални промени. Тя не иска Сирия да се превърне в един своеобразен Виетнам за турската външна политика. Остава надеждата, че предвижданията на експертите са в посока на европейската практика за решаване на въпросите чрез диалог и в интерес на защита на гражданските права, независимо от коя страна на барикадата са хората.

Зорница Илиева

Реджеп Ердоган

Башар ал-Асад

Събитията в арабския регион и особено тези в Сирия превърнаха Истанбул в „маса за преговори”. По-вечето от международните срещи, в които се обсъжда ситуацията и се търсят пътища за изход от създалото се положение, се организират в града на Босфора. Активната външна политика на Турция и стремежът ѝ да играе главна роля в региона, да бъде лидер и модел за подражание за арабските страни е основополагащ фактор за избора на мегаполиса като място за диалог и размяна на позиции. Несъмнено е, че през последните 8 години Турция не само увеличи 6 пъти своя търговски обмен със страните от Близкия изток, но политическото и

42 43ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201242 43

ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО

По повод отвореното писмо на бившия директор на НДК Христо Друмев до министъра на културата Вежди Рашидов в Съюза на българските журналисти се срещнаха председатели на творчески съюзи. Домакин на срещата беше и.д. председател на СБЖ Снежана Тодорова. Събитието уважиха: председателят на Съюза на архитектите в България арх. Георги Бакалов; председателят на Съюза на българските филмови дейци Георги Стоянов, кинорежисьор; Николай Петев – председател на Съюза на българските писатели; председателят на Съюза на българските художници Любен Генов; председателя на съюза на преводачите в България – проф. д.ф.н. Емилия Стайчева; проф. Пламен Джуров – български композитор; заместник-председателят на съюза на българските музикални и танцови дейци   Ангел Ангелски, необвързани журналисти.

Срещата започна с емоционалното слово на Христо Друмев, който сподели, че НДК вече натрупва дългове след промяната на собствеността от публична държавна в публична частна – само за година – 6 300 000 лв. По сведения на неназован източник, г-н Друмев обяви, че в парка около НДК се готви строеж на петзвезден хотел, т.е. предстои познатата схема – фалит, продажба на ниски цени или т.нар. „приватизация”. НДК преди една година е реализирал печалба от 10 млн. лева, сега, поради лошо управление е на загуба. Освен това не изпълнява основата си функция – да бъде място за културни прояви. Уволнени са ценни управленски кадри. Луксозното издание на Каталога НДК – „30 години от построяването”, вместо да бъде популяризиран, чака за претопяване в подземието на Столична голяма община, като че ли Двореца на културата не е в същата тази Голяма община, а се намира на някаква чужда територия. Според Николай Петев културата е извадена от НДК. „Преди плащахме 300 лв. за зала № 7, а сега ни се искат 1300 лв. Това вече ние като съюз не можем да си позволим. В Европа, в една Испания например подкрепят своите писатели, а тук ни унищожават.”

Арх. Георги Бакалов – инициатор за обединението

на творческите съюзи, сподели: „Очевадно е, че НДК не служи на културата. Благодаря на г-н Друмев за информацията какво точно се случва. От името на нашия съюз заявявам нашите искания: Културата да си върне своя дом, НДК да стане отново публична държавна собственост, да не се продава на парчета /вече са приватизирани паркинга, гаражи/. В управлението на НДК да участва Обществен съвет /от представители на творческите съюзи/. Подкрепяме проекта за Закон за НДК и ФКВ.

Проф. Пламен Джуров сподели: Представете си, ко-гато ние кандидатстваме София да бъде европейска столица на културата и групата представители, които ще преценят дали ние ставаме за това, минава покрай НДК и пита: „Какво е това. Какво става вътре в нея. Тя всъщност вече е недостъпна. Брокерите, които са назначени на такива високи заплати в НДК, не само нямат отношение. Те нямат сетивата да водят тази кореспонденция. Когато направих добросъвестен опит за реализацията на продукция, тъй като от десетилетия се занимавам с организирането на фестивала „Софийс-ки музикални седмици”, им казах, ние ще поемем по-голямата част от създаването на продукта, а те да помогнат със зали, не се получи. Единственото нещо, което чух като признание, и го запомних много добре беше: „НДК сега е само локация.” Затова съм доста обезпокоен, че всички големи напъни в областта на културата, заобикалят няколко генерални проблема – една култура не може да бъде държавна, или общинска. Тя е национална. Тя е култура на нация, на общност. В момента най-значимата реална част от българската култура се отнема, на фона на странните амбиции за създаването на „Български Лувър”, който струва 25 млн. лв. Аз не го разбирам това. За мен е непонятно като логика. Едно нещо не ми дава покой, спомням си една фраза на Боян Радев: „Бедни сме, щот’ сме прости”. Почвам да мисля, че това е в основата на нещата и се чудя – кой е механизмът, който да ни сплоти около „казуса НДК”. Просто трябва да се намери точното решение, че НДК да съответства на името си. В момента няма нищо

Случващото се в НДК минава някак незабелязано, покрай поредната шумотевица, около прерязването на лентата на следващия

километър от най-чаканата магистрала, както и да и беше името ѝ. Но какво разбираме ние от пиар.

А кое е незабелязаното? Няма да има вече НДК, по точно то ще бъде управлявано по съвременен начин – без култура, от финансисти. Без да се организират и провеждат културни и обществени мероприятия, без да се залага на основното предназначение на Двореца – съхраняване и популяризиране на българските културни образци, без да се организират дори концерти на чуждестранни творци, които колкото и странно да звучи това в ушите на Счетоводителя, са български културни събития. С тези културни събития са закърмени поколения българи, свикнали са с неравноделния им ритъм до степен, че още при първите звуци през кожата преминава тръпка от емоции и оставаме в транс дълго след като са заглъхнали и последните звуци на китарата или пианото, след като са избледнели цветовете и чертите на поредната изложба, след като е преминал последния надпис на големия екран. Спомням си, че там имахме шанса да видим, беше достъпно, да се докоснем до гения не само на френското сценично изкуство на Марсел Марсо, но и до много други талантливи творци от целия свят и така да се приобщим към световната култура. Всичко това ни превърна в хора, за които общуването чрез култура, ни направи зависими от нея. До степен да не можем да съществуваме нормално без ползването на този „трансмитер” на мозъчна дейност. Затова опитът да бъдем лишени от НДК под благовидния предлог, че подходящият „инвеститор” ще „поправи” нещата, ни действа като удар на високоволтов електирчески ток. Знаем и какво ще последва – глад, от най-лошите - гладът за духовност, а от такава абстиненция спасение няма. Затова искам своята доза Култура.

Красимир Пеков

ТВОРЧЕСКИТЕ СЪЮЗИ за НДК

общо между това, което е вътре и това, което пише отвън на фирмата.

Проф. Емилия Стайчева пък допълни: НДК ни е нужен. Това е мястото и сградата, свързана с културните традиции у нас. Ясно е, че промяната на собствеността води до ликвидация. Преводът не губи в последно време, а става все по-важен. Говоря не само за този в сферата на художественото слово, а изобщо за комуникацията в новото време, имайки предвид членството на България в ЕС и глобализиращия се свят. Съюза на преводачите застава зад каузата за възстановяване на статута на НДК, който да премине на подчинение към Министерството на културата. Намалената конгресна дейност пряко влияе върху културния обмен между преводачите в България и ги лишава от изява.

Георги Стоянов: Цялата история е като при земетресение – всички навън, а мародерите вътре, да плячкосват, това е природата на злото. Ножа е опрял до кокала, отношението към културата е безумно. Хвърлят се огромни разходи за превръщане на културни ценности в нещо друго, хора непознаващи културата и незаинтересувани са днешните мародери... Не посягай-те на духа...

Ангел Ангелски се присъедини към колегите се: НДК без културни дейци означава големи апетити на някого и обезглавяване на българската култура. Заставам зад позицията НДК да стане отново публична държавна собственост към Министерството на културата и да се изпълни със съдържание и да се ползва по предназначение.

Любен Генов заключи: Не всички творчески съюзи присъстват днес. Работата на НДК и в предишния период би могла да бъде критикувана. Но действително галерията на СБХ в НДК сега е с много висок наем и е жалко. Да съгласен съм с предложението НДК да е към Министерството на културата. Мисля, че ще може да се намери решение. СБХ също имаше проблеми доскоро, но със съдействието на културното министерство се решиха и ние за първи път сме удовлетворени.

Към общото становище за възвръщане на статута на НДК като публична държавна собственост под юрисдикцията на Министерството на културата и приемането на Закон за НДК и ФКВ се присъедини и Снежана Тодорова – и.д. председател на Съюза на българските журналисти.

Станислава Пекова

ИСКАМ СИ МОЯТА ДОЗА КУЛТУРА

Нац

иона

лния

дво

рец

на к

улту

рата

, в го

дина

та н

а от

крив

анет

о си

, 198

1г., w

ww.

lostb

ulga

ria.co

m, П

ейо

Кол

ев ©

44 45ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201244 45

СТРИЙТ АРТ СТРИЙТ АРТ

Някой някога беше спо-делил, че според него градското изкуство ще е

следващото поп арт движение и то-гава, казаното прозвуча несериозно. Комичен звучеше и коментарът на

МОЖЕ ЛИ СОФИЯ ДА ДИША?един собственик на стрийт арт гале-рия в Лондон, че единствено пияни-те банкери и ентусиастите купуват стрийт арт. Обявените резултати от последния търг на съвременно из-куство на аукционна къща Sotheby’s

обаче показват друго. 170 000 лири за „Момиче с Балон“ на Банкси, да-леч не могат да се нарече смешна или несериозна сума. Оказва се, че не само „пияните банкери“ имат афи-нитет към стрийт арт-а. Списъкът

от музеи на съвременно изкуство, организиращи изложби посветени на творци от движението далеч не е малък. Все по-често малки и големи градчета в малки и големи държави доброволно излагат стените си за „нелегалните“ изображения. Над-преварата е в пълна сила. Полша, Азорските острови, САЩ, Куба, Норвегия, Германия, Италия са само част от тези, които приеха стрийт арт-а с отворени обятия. Къде оста-ва България в тази картина?

България е пас. Всички са пове-че от погълнати от жегата, кризата, футболът и бирата, за да дадат шанс на обикновения младеж с флакон спрей боя да оживи олющените жъл-то-сиви сгради. Това не е опрадва-ние за вандализма, който допринася за ужасяващия вид на софийските улици. Това е упрек към късогледо-то отношение към потенциалът на съвременните градски българските творци. Тук някой би се намесил, че думите култура и стрийт арт не се съвместяват и как биха могли, когато творците се изразяват с помощта на спрей бои. Е, точно тук е заблудата. Достатъчно е да вземем за пример смелата намеса на фотореалистът

Mobstr, “Стена + Мисъл = Шедьовър”, улица ‚ “Old Street”, London, © Mobstr

46 47ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201246

СТРИЙТ АРТ

Джей Ар ( JR) в Бразилия, Израел, Куба, Индия, или отправим поглед към нашарените с психеделични ха-рактери от бразилския национален фолклор и манталитет улици на Сао Пауло. Само защото средството е спрей, а не акрил или масло, а по-върхността е грубият сив бетон, а не стерилното бяло платно, не означава , че арт формата е второкачествена, или по-низша, а просто, че движе-нието е пример за висша форма на демокрация и свобода на себеизра-зяване.

Затова е трудно да се повярва, че България отново остава извън цяла-та тази арт еуфория, защото сме мал-ка държава в период на криза. Това важи и за Полша, Италия, Испа-ния и почти всяка една европейска държава, което обаче не им пречи да подкрепят и развиват градска-та си култура. Как бихме защитили претенциите си за демократична и правова държава, ако не осигуря-ваме поле за изява на всички онези талантливи градски артисти? Тук не става дума за издрасканите по ко-рите на дърветата около бул. „Евло-ги Георгиев“ надписи „Ваня обича Явор“. Не всеки надпис е произведе-ние на изкуството, но е достатъчно човек да се разходи по китната улица „Шишман“ в София, за да открие разликата и да усети духа на градско-то, който, макар и затънал и подти-снат от гумите на неправилно парки-

ралите по тротоара коли, е жив.Оптимистите вярват, че не само

София, но и цяла България може да диша, и следвайки примера на своите близки и далечни евро и презокеански съседи, да предложи стените си. И ако дори това почти никому неизвестно норвежко сел-це VARDØ, може да се превърне в едно от топ дестинациите това лято, привличайки хиляди ценители на стрийт арт-а, защо и България да не може да даде своя принос?

Следва продължение...

Милена Коцеваснимки Симеон Пеков

48 49ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201248 49

ОБРАЗОВАНИЕ ОБРАЗОВАНИЕ

Малко или много са две десетилетия?” – един въпрос с многостранни

отговори, зависещи от различните гледни точки, от безбройните условия и реалности, от събитията и хората, които засяга. Особено, ако се отнася за една от най-младите специалности в Софийския университет – “Скандинавистика” и за постигнатото от преподаватели, студенти, специалисти, от свързаните с нея по един или друг начин. Те наистина заслужават добрите думи, поздравленията, които получиха за 20-годишнината от създаването на специалността в СУ през юбилейната 2012г. По думите на декана на Факултета за класически и нови филологии (ФКНФ), към който е специалността, проф. дфн Цветан Теофанов, тя няма дълга история, но успехите я издигат на първо място. За 20 години се превръща в „северната звезда, в перлата” на ФКНФ, привлича

интереса на много кандидат-студенти и е специалността с най-висок бал за постъпване в Софийския университет. „Пред преподавателите и студентите по специалността стоят на пръв поглед немного на брой теми за изследване (литература, езици, общество), но анализите показват, че техният обем съвсем не е толкова малък. За добрия професионализъм, както и за качеството на обучение в специалност „Скандинавистика” говорят и впечатляващите лите-ратурни преводи, спомагащи за популяризирането на сканди-навската култура у нас”, каза проф. дфн Цветан Теофанов при открива-нето в новата конферентна зала на университета на международната научна конференция “България и Скандинавският север – посоки на опознаването”. Тя е част от поредица културни събития за отбелязване на кръглата годишнина на “северната” специалност.

Началото бе българо-шведският семинар „Аугуст Стриндберг и ХХІ век” и представянето в университетска библиотека на изложбата „Аугуст Стриндберг в България“, посветена на издаването у нас на произведения на бележития шведски класик на световната литература и театър и по повод 100-годишнината от неговата смърт. Този научен форум с множество съпътстващи събития, получил широк отзвук в българската общественост, бе финансиран по проект, одобрен от Шведския институт, Стокхолм. Участие в него взеха специалните гости от Швеция – г-н Стефан Буман, директор на Музея на Стриндберг и г-жа Анита Першон – световноизвестен познавач на творчеството на големия шведски писател, драматург, поет и мислител. Другият юбилеен форум – три-дневната конференция под надслов “България и скандинавският север – посоки на опознаването” е резултат от активното партньорство на катедра “Скандинавистика” с фонд „Култура” на Северния съвет, Шведския институт, посолствата на Кралство Дания, Кралство Норвегия, Република Финландия и Кралство Швеция и Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”.

В работата на конференцията взеха участие учени в областта на лингвистиката, литературата и културата на Скандинавския север – проф. Юхан де Мюлиус от Дания, доц. Ана Ханесдотир от Исландия, проф. Пер Томас Андершен и проф. Свайн Ли от Норвегия, проф Бу Ралф и доц. Андерш Халенгрен от Швеция, проф. Юрки Нуми от Финландия. Тук бе и шведският писател Микаел Ниеми.

На сесиите, гости, изследователи, преподаватели в СУ „Свети Климент Охридски”, представители на различни институции в България и други участници изнесоха доклади, научни съобщения, направени бяха интересни изказвания. В дискусиите се включиха и студенти от специалност „Скандинавистика“ в СУ.

Приветствие към организаторите и участниците поднесе заместник-ректорът на СУ “Климент Охридски” проф. Албена Чавдарова. Тя отбеляза, че връзките със скандинавските страни датират още от началото на ХХ в., а специалността “Скандинавистика” е продължение на традицията за общуване. С откриването ѝ се откликва на големия интерес на нашето общество към езиците и културата на този обширен ареал от европейския континент, какъвто е Скандинавският север. Предложението за откриване на Катедра по скандинавистика към Факултета по класически и нови филологии е направено от Катедрата по немска филология на заседание на Факултетния съвет, състояло се на 18 май 1991г. При проведените предварителни разговори с отговорни дипломатически представители от посолствата на Кралство Дания и Кралство Швеция в София, идеята за създаване на специалност „Скандинавистика” е посрещната с въодушевление и освен гореща подкрепа инициаторите от Софийския университет получават стимулиращи уверения за оказване на помощ (лектори, учебни материали, стипендии за преподаватели и студенти в съответните страни). След шест месеца – на заседанието си на 20 ноември 1991г, Академичният съвет приема предложението на декана на ФКНФ за създаване на специалност „Скандинавистика” и на Катедра по скандинавистика. За първи ръководител на новата катедра е избран проф. д-р Борис Парашкевов, изявен учен-езиковед с международна известност, изтъкнат преводач на художествена и научна литература от немски и

фински. Първият випуск студенти прекрачва прага на университета през учебната 1991-1992г след полагане на кандидатстудентски изпит по немски или английски език. От 1999г всяка годишнина е отбелязвана с организирането и провеждането на научни семинари и конференции.

През есента на 2002-ра, когато се навършват 10 години от включването на специалността в университетската система, по време на честването на юбилея става ясно, че преподавателите и студентите по „Скандинавистика” имат впечатляващи постижения, оценени високо и от академичните среди, и от широката общественост в страната.

Изнесената информация на завършилата наскоро Международна научна конференция, посветена на 20-годишнината от рождението на специалността по северните езици и култура е поредното доказателство за сериозните успехи на всички от “Скандинавистика”-та.

В своето слово проф. дфн Цветан Теофанов, декан на Факултета за класически и нови филологии, пожела през следващите години специалност “Скандинавистика” да се развие и да умножи своя преподавателски състав, като се обособи в отделна катедра. Според ръководителката на катедра “Германистика и скандинавистика”, проф. дфн Емилия Денчева, двадесетте години, през които съществува специалността “Скандинавистика”, са време на себеутвърждаване и всеотдаен труд.

Благопожелания съдържаха и приветствията от представители на посолствата на северните държави в България. Нейно превъзходителство Тове Скарстейн – посланичката на Кралство Норвегия, сподели, че макар нейната страна само от 10 години да има посолство у нас, тя е запозната с огромното желание и усилията, положени от останалите скандинавски държави, за да подпомогнат откриването в Софийския университет на специалността “Скандинавистика”, която и в днешно време несъмнено е

СКАНДИНАВИСТИКАважен фактор за популяризирането на скандинавската култура сред българите. Г-жа Тове Скарстейн отбеляза, че обучението е на изключително високо равнище. Мнозина от завършилите специалността намират работа в посолствата на скандинавските страни в България, а за последните няколко години, само от норвежки на български са преведени 70 книги, което би било невъзможно без съществуването на специалност “Скандинавистика” в Софийския университет. Министър-съветник Ханс Коу поднесе сърдечни поздрави и пожелания за още успехи от името на Негово превъзходителство посланика на Кралство Дания в България. Той подчерта, че отношенията между България и Кралство Дания винаги са били отлични, а през последните месеци, след като страната му пое председателството на ЕС, са се разширили още повече. Домакините на международната научна конференция от СУ “Свети Климент Охридски” благодариха на посланиците на скандинавските страни за голямата материална и морална помощ при организирането на форума и съпътстващите мероприятия.

Конференцията продължи с доклади на участниците. Разменени бяха мнения с различни гледни точки, които утвърдиха общия дух на искрено желание за сътрудничество, на добронамереност и приятелство. В часовете между научните изложения гости и домакини разгледаха в Университетската библиотека изложба по повод 20-годишнината на специалността, насладиха се на концерт в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”.

Повишеното настроение на заключителната среща-дискусия с бивши и настоящи студенти, преподаватели, преводачи и издатели бе доказателство и гаранция, че подобни събития предстои да се случват и са очаквани с радост и готовност за участие.

Илиана Манева

Нейно превъзходителство Тове Скарстейн – посланик на Кралство Норвегия, изказва поздравления за постигнатото досега и пожелава нови бъдещи успехи.

50 51ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Беше много тъмно, когато слизахме по стълбата тази нощ, и последното, което видях, докато минавах зад-нешком през отвора, беше момичето с тънките глезени, което с искрящи от непролети сълзи очи бе застанало неподвижно както преди, вдигнало високо една опу-шена лампа. Някъде под мене неспокойно се раздвижи коза, а снаряжението на четника до мене тихо издрънча. Във въздуха се носеше тежката и непреодолима миризма на кравешки тор. Излязохме на двора и застанахме око-ло Милев /войводата Петър Милев/, докато той даваше шепнешком своите инструкции за през нощта на някол-кото помощници. Малкото пространство бе претъпка-но с мъже в дълги наметала, развявани от време на време от вятъра, разкриващи лъскави пушки и здраво натъпка-ни патрондаши. Но всички те бяха тихи – необикновено тихи. Никой не повишаваше глас, а цървулите не издава-ха никакъв звук по камъните.

Забелязах, че преобладаваха чудесни другарски отно-шения. Четниците се струпаха до групата водачи и над-ничаха през рамената им, нетърпеливи да чуят какво се разисква. С готовност ми сториха път, а членовете на селската милиция си шепнеха помежду си, като посочва-

ха гладкото ми лице, смятано за нещастие в Македония. „Американец“ – промърмориха те. Насъбраха се и дру-ги, за да видят непознатото същество от друга земя, и аз скоро бях център на внимание. Точно това исках.

Милев се извърна и накратко ме представи на войвода-та на селската чета, едър и жизнен младеж, който стисна ръката ми с жилестите си пръсти и измърмори „Здравей“ – фраза, означаваща нещо подобно на „За ваше здраве, господине“. Никола и Андрей, помощник-войводите на четата, весело ми се усмихнаха. Повече от всякога при-личаха на деца. Шепнешком, с подсмихване под мустак те се опитаха да ми опишат какво ще стане с башибозу-ците. Милев се засмя и ме дръпна настрана.

– Тръгваме веднага – обясни той. – Ще вървим заедно, докато стигнем Осиково. Там ще се разделим. Андрей, с още десетина души, ще заобиколи селото и ще се спусне откъм хълмовете зад него. Останалата част ще атакува отпред.

Той се обърна към четниците.– Време е. Къде е водачът?Висок младеж си проби път през тълпата, премятайки

манлихерата през рамо.– Аз съм водачът, войводо – каза той, като поздрави с

уважение. Не можах да не забележа, че докато четници-те се отнасяха със своя войвода така непринудено, както и помежду си, за членовете на селската милиция вой-водата бе човек, който ги превъзхождаше – човек, дос-тигнал слава и достойнство не само заради нанесените на турците удари, а и защото е бил отвъд планините, в градовете на запад, където е научил от книгите много мъдри неща. Учудващо е как хората, за които книгите са рядкост, гледат почтително хората, които ги притежават. Виждал съм как селяни седят с часове и слушат Милев да чете нещо от руски автор. Но това няма нищо общо с двора на къщата в Ковачевица.

Милев даде на четниците и членовете на селската ми-лиция рязка заповед за тръгване и те се подредиха един зад друг, като четниците бяха пръснати равномерно сред по-многобройните членове на милицията. Гюргев измъкна голямото дървено резе на портата и водачът се измъкна навън. Като му даде пет секунди преднина, Ми-лев го последва заедно с дългата колона зад него. На не-бето нямаше луна и ние трябваше да налучкваме пътя по селската улица. Ако човек имаше остър слух, възможно бе да избегне течащата по средата на пътя вода. Иначе резултатът беше доста неприятен.

Из спящото село не се чуваше никакъв шум. Този път кучетата бяха с добре надянати намордници. Който по-гледнеше назад, можеше да усети присъствието на четата само по случайните, неопределени звуци и движещите се точки, които се появяваха и изчезваха в мрака. Изоб-що не виждах водача, но за Милев, който вървеше точно пред мене и имаше котешки очи, не представляваше ни-каква трудност да го следва.

Скоро оставихме селото назад и започнахме да изкач-

ваме каменистите хълмове, стръмно издигащи се над покривите. Вървяхме по пътя, по който преди се спус-нахме, и ако слизането надолу бе трудно, то катеренето бе два пъти по-тежко. Често по необходимост спирахме да починем и всеки път се чудех на башибозуците, има-ли смелостта да предприемат такова пътуване за някол-ко глави добитък. Някъде напред по пътеката няколко фигури внезапно се надигнаха иззад прикриващата ги канара и рязко попитаха за паролата.

Светлината на една-две звезди в мрачните, черни небе-са ни помогна да видим поставените напреко камъни-те дула на пушки и ние се спряхме. Това бе патрулът на селската милиция, охраняваща денонощно планинския път, за да отблъсне при нужда аскера. Башибозуците, дошли миналата седмица, не са били спрени, защото не-значителният им брой е гарантирал, че няма да сторят много зло. Срещу по-голяма сила селото би се вдигнало до последния човек.

От време на време се спускахме рязко надолу и по тия нанадолнища ние ту вървяхме, ту се пързаляхме. Из-пречваха се и пространства песъчлива почва, през която трудно се придвижвахме. Ходът ни беше забързан, тъй като Милев искаше да заемем позиции преди полунощ. По едно време застанах на нещо като скалисто възвише-ние, издигащо се над бърдото, и погледнах назад към ко-лоната от хора, виеща се, докъдето ми стигаше погледът. Всеки един бе покрит с дълго наметало от овча кожа, а отдолу се показваха дулата на пушките. Невероятно бе колко безшумни и бързи бяха, докато се движеха през тази пресечена и дива местност, без дори една пътека, която да ги води. Стъпващи леко и сигурни в движени-ята си като кози, те преодоляваха съвсем лесно онова, което изискваше цялото ми хладнокръвие и бдителност.

Няколко пъти спирахме за малко, а през това време во-дачът отиваше напред да разузнае пътя. Случи се също да заобикаляме и села. Друг път преминахме направо през група колиби – едно малко, отдалечено християн-ско село. Не вдигнахме шум обаче и никого не събуди-хме. Бяхме вървели може би 3 часа, когато достигнахме до една груба, каменна стена – сигурен знак, че отвъд нея се простира село.

Милев тихо повика водача и накратко се посъветва с помощник-командирите, след което продължихме по- бавно. Ясно бе, че навлизаме в долина. От двете страни хълмовете започнаха да се затварят и пред нас се стесня-ваха така, че образуваха дефиле. Милев изпрати няколко души по фланговете да действат като разузнавачи и вни-мателно навлязохме в долината, вървейки по коларски път, заслужил това име заради дълбоките коловози, кои-то се усещаха по повърхността му.

Скоро в далечината постепенно се очерта покрив на къща. Не закъсняха и други покриви, които един по един се появяваха. Аз се покачих върху един камък и като погледнах към долината, ги видях в дълга редица, накацали нагоре по склона, отдясно на пътя. Продъл-жихме да вървим, като се придържахме извън селото. От време на време излайваха кучета, иначе тишината бе пълна. На място срещу центъра на селото се спряхме и

Андрей премина по редицата и избра 10 души, на които даде знак да го последват. Без да се сбогуват, те потънаха в нощта.

Останалите залегнахме зад стената и зачакахме. Изва-дих часовника си и поисках от Милев неговото фенерче. Биха минали 5 минути след полунощ. Четниците нагла-сиха раниците под главите си, увиха се в наметалата, като се постараха да запазят затворите на пушките от влагата, и задрямаха. Членовете на милицията обаче не заспаха. Подпрени на лакти, те си шепнеха един на друг. В искря-щия им поглед се забелязваше възбудата, която носеше възможността за бой. За четниците това бе нещо съвсем познато и не можеше да ги лиши от дрямката.

Доста време нищо не се случи. Кучетата лаеха нарядко, и то не за нещо определено, а ей така, за да вдигат шум. Излезе вятър и тревата се разшумя, а листата на дървета-та покрай пътя мрачно се блъскаха едно в друго. В дале-чината изкряка нощна птица. Заспах постепенно, без да усетя, както направих на границата, докато изчаквахме преминаването на турския патрул.

Едва трябва да съм затворил очи, тъй като почти вед-нага ме разбуди светлината от фенерчето на Милев. Той гледаше своя часовник. И аз погледнах моя. Наближава-ше един. Милев се обърна и ме сръга. Поемайки сигнала, сръгах човека до мене и така той премина по редицата. Всички застанахме на колене и нарамихме отново рани-ците. Все още не се чуваше никакъв звук.

Дърветата оттатък пътя сякаш стенеха. Възможно ли бе вятърът толкова да се е усилил? Забелязах, че Милев дър-жи едната си ръка близо до ухото. Той извади една свир-ка от джоба си и леко я наду. Точно откъм моята страна дойде ниският, виещ звук на вятър, който свиреше през клоните. Отговориха някъде далеч иззад дърветата. И тогава разбрах. Андрей и неговите хора ни сигнализи-раха от склона.

Милев вдигна едната си ръка и колоната прехвърли стената, излезе на пътя. Приведени, мъжете го преко-сиха и стигнаха до стената, която минаваше от друга-та страна, прехвърлиха я и тичешком прекосиха една овощна градина. След пет минути летяхме по главната улица на Осиково. Тя бе доста песъчлива, тъй че почти не вдигнахме шум. Водачът продължи да върви начело, но иначе липсваше какъвто и да е било строй. Зад мене и Милев останалите се бяха струпали като кучета лисича-ри, следващи по прясна диря. Завихме покрай един ъгъл и се спряхме на малък площад, където се пресичаха три улици.

На всеки ъгъл имаше по една къща. Всичките бяха здрави постройки, градени от камък, покрити с каменни плочи, и се намираха в дворове, като образуваха по една от стените им. Едната от къщите беше малка по-голяма от другите две и се намираше точно пред нас. Имаше нещо зловещо в голата повърхност на по-ниските ѝ сте-ни и зарешетените прозорци на двата горни етажа. Вхо-дът към нея беше висок, широк и сводест. Самата порта изглежда бе здраво направена с дървени греди, стегнати с железни скоби. Огромен железен клин я закрепваше към едната страна на свода. Нашата колона се сгуши в

Артър Дъглас Холдън Смит е американски журналист, военен кореспон-дент и писател. Роден е през 1887г. През есента на 1907г се присъединя-ва към една от четите на ВМРО – тази на воеводата Петър Милев в неврокопския район. Премеждията си от това време той описва първо в кореспонденции в нюйоркския „Ивнинг поуст“, а после и в самостоятел-на книга – „Спомени от Македония“, глава от която публикуваме тук.

НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ

БАШИБОЗУЦИТЕ

Кни

гата

мож

е да с

е зак

упи

от „К

ниже

н па

зар“

htt

p://

kniz

hen-

paza

r.net

© К

ниже

н па

зар

http

://k

nizh

en-p

azar

.net

52 53ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 2012

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

хвърляните от другите две къщи сенки, а водачът преко-си пътя и стигна до вратата. Като вдигна карабината, той енергично задумка върху гредите в продължение на ми-нута. В тишината на селото ударите бяха така отчетливи, като изстрелите на картечница Гатлинг. Те отекваха от свода, за да бъдат след това отново подети. Въобразих си, че вече чувам как в къщата зад мен се разбуждат хора и се движат насам-натам. Водачът блъсна повторно портата. Не бих могъл да кажа защо, но бях сигурен, че чувам на-всякъде около мен звуци на събудени от сън хора. Оси-ково се пробуждаше.

От другата страна на портата се завлачиха крака и пре-сипнал глас запита посетителя какво иска.

– Ние сме приятели – отговори водачът с пушка, опря-на на рамото. – Помаци сме, от Либяхово. Пуснете ни да влезем. Срещнахме четници из баирите.

Той говореше забързано, на турски диалект. Откъм двора башибозукът изглежда се колебаеше.

– Трябва да видя лицето ти – каза най-накрая той. – Трябва да видя и тебе, и твоите приятели, преди да вле-зете, защото приятели рядко посещават къщите на свои приятели по тъмно, и ако наистина сте такива, изчаква-нето няма да ви разсърди.

Притаили дъх, чакахме, за да видим какво ще стане. Чу се скърцане и някъде по средата на портата се отво-ри прозорче, около лакът широко. През него бе пъхната цев на пушка. Водачът се бе свил на земята, извън обсега на куршумите. Башибозукът не се виждаше, защото про-зорчето беше малко, а дворът отзад тъмен.

– Излез напред – каза гласът. – Хайде, излезте напред и ти, и твоите приятели, за да мога да ви видя.

За нещастие, до мене Тодор неспокойно се раздвижи и блуждаещ лъч улови за миг стоманата на неговия щик. Наблюдателното око на башибозука от прозорчето за-беляза това и пушката му застана неподвижно, а Тодор безшумно се смъкна на земята.

– Вие сте въоръжени – изрече башибозукът. – Кои сте, дето идвате въоръжени? Приятели ли сте, както казва-те, или врагове? Говорете веднага, защото няма да чакам дълго.

– Безсмислено е – промълви Милев. – Много са мни-телни. Ще атакуваме открито.

Той постави свирката до устните си и вибриращият, проникващ писък прониза нощта. Пушката на башибо-зука подскочи нагоре и той припряно извика няколко думи на турски, които аз не разбрах. В къщата над него с трясък се затвори врата и се чу тупуркане по стълбите.

– Атака – извика Милев, скачайки на крака. – Да живее Македония!

Събрани на куп, тичешком пресякохме пътя, изпраз-вайки пушките във вратата. Зърнах водача да стреля през прозорчето по стражата, а в следващия миг се намирах сред тълпа напиращи и блъскащи мъже, които мушкаха твърдото дърво с шикове, биеха по него и дори използу-ваха голите си ръце. В този момент се извиси гласът на Милев.

– Отдръпнете се, отдръпнете се – извика той. Стреляй-те в ключалката! Всеки да се цели в ключалката! Десет

или дванадесет пушки бяха насочени там и тя мигнове-но се пръсна на парченца, а портата леко се открехна. За секунда спряхме, колебаейки се. Млад селянин от милицията изскочи напред, подпря с рамо дъските и изпрати вратата на една страна. Приветствахме го мал-ко объркани и се втурнахме тичешком през двора към вратата в грубата каменна стена. От няколко прозореца на горния етаж откриха яростна стрелба, придружена с море от пламъци. Четниците отвърнаха на огъня, като се прикриваха зад каквото намерят. Видях как един от тях простреля един вол в главата и използваше трупа на животното за прикритие.

Милев и някои други стояха пред къщната врата и стреляха в ключалката. Разбиха я за по-малко от мину-та, но здрави дървени пръти държаха касата. До този момент боят май се развиваше в наша вреда. Един от милицията изпълзя през портата към улицата, влачейки безчувствен крак, а нашият огън не личеше да прави ня-какво впечатление. Разбрал веднага необходимостта от нови действия, Милев сграбчи някаква огромна дървена греда, която лежеше до прага, и заедно с Никола и още няколко души се отдръпна назад една-две крачки. Като се засилиха, те я стовариха върху вратата с могъщ замах. Гредите изстенаха. Те отново заудряха с къси и силни удари, а башибозуците, намиращи се високо над земята и в невъзможност да видят какво точно става долу, не можеха да попречат на маневрата.

С всеки следващ удар вратата се клатеше все по-безпо-мощно. Виждахме, че всеки момент ще падне. Но къде бяха Андрей и неговите хора? В този момент имахме голяма нужда от тях. Войводата наду свирката, докато разрушителният стенолом за последен път се залюля, а вратата падна навътре и откри една пещерна тъмнина. Нашите хора бяха готови, присвити до стената на къ-щата и извън обсега на огъня на башибозуците. Стоях-ме така няколко минути, а в действителност трябва да е било по-малко.

Одобрителни възгласи, тупуркане отвън по пътя на обути в цървули крака и подновяване на огъня над гла-вите ни сигнализираха приближаването на Андрей и хората му. Те се спуснаха върху укреплението на баши-бозуците откъм гърба. Това беше възможност и за нас. Никой не чакаше заповеди – нямаше никаква нужда от тях. Като глутница вълци четниците се втурнаха по стръмните стъпала, водещи към втория етаж. Като че ли нямаше сила, която да ги спре. Някои по-предпазливи се измъкнаха, докато траеше първоначалната паника, и изчакаха отзад, като непрекъснато отправяха куршуми през отвора на пода, над главите на водачите. Добре, че останаха назад. Милев изскочи изпод натрупаните един върху друг четници в основата на стълбището и вече бе възстановен някакъв ред.

Не знам как се бе случило, но под навесите край двор-ните стени, които служеха за конюшня нещо се бе запа-лило и ярко пламтеше и осветяваше цялото село. Изпла-шени овце, говеда, кози и коне се бутаха насам-натам из двора, а убитият башибозук лежеше в безформена маса недалеч от един четник, чието тяло бе просто надупчено

от куршуми. Беше наистина безумна гледка. Навсякъде се простираше пустото и на пръв поглед безлюдно село, с изключение на нестихващия плач на множество жени и деца, които ронеха сълзи от страх за своята съдба.

Втренчил се в бъркотията, която изпълваше двора, и оглушал от непрекъснатите гърмежи горе по етажите и навън, не чух веднага гласа на Милев, когато ме загово-ри. Лицето му бе черно от барута, а брадата му, отчасти опърлена, бе изпръскана с кръв. Устата му се приближи съвсем до ухото ми. Доколкото знаехме, двама от наши-те врагове бяха мъртви.

– Така повече не може – каза решително Милев. – Не мога да си позволя да хвърлям на вятъра опитни хора само за някакво си свърталище на плъхове. Трябва да ги изкараме навън с пушек.

Той разясни плана. Неговият отряд ще прикрива група-та на Андрей, която ще пренесе запалителни материали в приземния етаж на къщата. Когато се събере достатъч-но количество, ще бъдат запалени. След това ще трябва само да се застрелят всички турци, които биха се опита-ли да избягат. Без излишни приказки помощник-коман-дирите изтичаха до своите отделения и назначиха хора за тази работа. Групата на Андрей се пръсна из близките дворове и събра всичкия дървен материал, сено и слама, които можеха да намерят. Някой откри една голяма те-некия с газ, която бе приета с радост. Съчки бяха навър-зани на връзки, а хора от нашата група се разгърнаха по улицата и застанаха на позиции, откъдето държаха под наблюдение прозорците на къщата.

Накрая, когато всички наръчни дърва бяха приготве-ни, напълно преустановихме стрелбата. Почти веднага башибозуците направиха същото. Сякаш разбираха, че може да се очаква нов развой на нещата, и прекъснаха огъня, за да слушат, да напрягат слуха си и да усетят след-ващата стъпка на враговете си.

Прозвучаха стенещи звуци на войводската свирка и от-рядът на Андрей се затича към двора. Останалите навън пращаха към прозорците постоянен поток олово. Като тичаха, хората на Андрей се насърчаваха. Пушките им бяха преметнати през рамо и имаха намерение на всяка цена да доведат нещата докрай. Башибозуците отвърна-ха на огъня, но нямаха време да се премерят, и Андрей достигна къщата в безопасност. Наръчите с дърва се хвърляха вътре през вратата и след като се освободеше от товара, всеки се връщаше обратно през двора и из-лизаше през вратата навън, където Милев и аз се бяхме сгушили, прикрити от подпорите. Андрей беше останал последен. Той изпразни газта върху купчината до врата-та и пъхна в нея запалената факла, която носеше. След това също се втурна съм портата. Колоната четници го поздрави в изблик на радост, а башибозуците, сякаш об-хванати от безумно отчаяние, удвоиха стрелбата, докато пламъците на струи бликаха из горните прозорци в не-прекъснати потоци.

Поглеждайки хладнокръвно назад, изглежда, че да из-печеш живи половин дузина хора е нещо чудовищно жестоко. Трудно е да се повярва, че би могло да се случи през този т. нар. просветен ХХ век. Нещо напомня фа-

натичната жестокост от дните на Инквизицията или ко-гато просто имената на кралете бяха достатъчни, за да се обезглавяват честни мъже. Но в края на краищата нищо не можеше да се направи. Това беше най-бързият и най-евтин начин за премахване на едно вредителско гнездо, тероризирало околността – всички до един крадци, убийци и сквернители на женската чест. Не си заслужава човек да се бие с турците, раздвоен от противоречиви чувства. Те не са в състояние да разберат и считат чувст-вителността за слабост.

Пламъците бързо напредваха. Те се прехвърлиха в ко-нюшните, избегнали първия пожар, и ги близнаха, до-като изкачваха външните стени на къщата и напредваха, промъквайки се през прозорците. Не след дълго цялата къща представляваше един огромен стълб от пламъци, който се издигаше към небето, а на този неестествен блясък селото и баирите наоколо се изправяха черни, като приемаха застрашителни размери. И от тази плам-тяща къща се понесе пронизителен писък, такъв, че ду-мите не са в състояние да го опишат, а веднъж чут, няма сила, която да накара човек да го забрави. Четниците, не-преклонни, се облегнаха на своите пушки и наблюдаваха развитието на големия пожар, а селяните, вече уверили се в самоличността на нападателите, се бяха измъкнали от домовете си, за да наблюдават унищожението на свои-те потисници.

Месеци наред те бяха пъшкали под гнета на малоброй-ната банда високомерни, добре въоръжени башибозу-ци, но дори и сега, когато избавлението бе дошло, те не можеха да се радват. Те можеха само да наблюдават със страхопочитание страшната участ, която бе отсъдена от „мъжете на нощта“. На малки групи те се струпваха по покривите и улиците и наблюдаваха пламъците, които се извиваха и бучаха, жените притиснали децата си до гърдите, а мъжете втренчили се в гледката, здраво съсре-доточени.

Щом лицевата страна на къщата падна сред поток въ-глени и искри, прозвуча свирката на Милев и четници-те забързаха към него, като напуснаха позициите си в неправилния кръг, оформен около мястото с цел да се предотврати възможното бягство на някой от обитате-лите. Някои бяха с бинтовани ръце или глави. Имаше един, носен от двама свои другари на носилка. Селяните ги наблюдаваха дори с по-голямо страхопочитание, от-колкото когато гледаха запаленото укрепление. Но въл-шебството на нощта ги бе завладяло и те не казаха нито дума.

Така тихо, както и дойдоха, четниците образуваха ко-лона и поеха по прашния път, а застаналите в шпалир хора ги наблюдаваха с любопитни, изпити лица. Тъжно изплака бебе, защото беше уморено, и втора стена падна вътре в къщата, превърнала се в гробница на башибозу-ците. На един хребет четата се спря за минута и аз по-гледнах назад към Осиково, все още червено от огнения блясък и изпъстрено с групи слисани селяни. От изток зарозовяващ лъч светлина се стрелна над тъмната стена на боровете и Милев промърмори „Хайде!“ на изморе-ните мъже, които се запрепъваха след него.

54 55ЧЕРНО И БЯЛО, ЮЛИ/ 201254 55

ТУРИСТИ ВЕТЕРАНИ ТУРИСТИ ВЕТЕРАНИ

Прекрасно нещо е традицията – верни на нея се отправяме с група ентусиасти към различните родни красоти и природни дадености, срещаме нови и нови приятели.

В ранната утрин на летния ден, пътувайки по магистрала „Тракия”, преминаваме покрай родното място на поета П.К.Яворов – гр. Чирпан, следва красавицата Стара Загора и по-малката от нея Нова Загора. Озоваваме се в прегръдките на Източна /Сърнена/ Средна гора. Сред пейзаж от малки, заоблени

връхчета, ненадейно отдясно се ширват изумрудено сините води на язовир Жребчево на р. Тунджа. На фона на силуетите на двете планини сестри Стара планина и Средна гора, сред лъкатушните брегове на язовира се виждат рибарски станове, леки коли, каравани и палатки. Във водите се плъзгат десетки спортни лодки. Тази гледка се простира чак до градчетата Николаево и Гурково, след което навлизаме в легендарния проход Хаинбоаз. Сега той носи

името Проход на Републиката – това е нов път, прокаран през трудни теренни планински условия, навяващ спомени от не по-малко трудните следвоенни 1947-1948 години чрез труда на хиляди младежи доброволци и бригадири. Не е липсвала далновидност в онези времена, както се вижда от потока тежки камиони – ТИР-ове, микробуси, коли и автобуси, с регистрационни номера от целия Европейски съюз, а и извън него. Оказва се, проходът е най-пряката и удобна връзка между Централна и Северна Европа с Мала Азия и Близкия Изток.

Навлизаме в курортното селище Вонеща вода, родно място на прочутия войвода Филип Тотьо и пристигаме в първия от поредицата манастири, които сме си набелязали да посетим – „Рождество Богородично” край гр. Килифарево. Основан от духовника Теодосий Търновски, този манастир е дал началото на прочутата Килифаревска книжовна школа. От тук е започнал своя път като духовник и последния български патриарх от Второто българско царство Евтимий.

Следва Присовският манастир „Свети Пантелеймон”, който е основан в началото на 19 век. В двора му е посадено дърво, поставено под закрилата на държавата, от руски войници по време на Руско-турската Освободителна война през 1877-1878 година. Съседният девически „Свети Архангел Михаил” в мо-мента не приема посетители, поради обновителни работи.

На 18 километра южно от Велико Търново, в Еленския балкан, се намира основаният през XIII век Плаковски манастир „Свети Пророк Илия”. Многократно опожаряван и плячкосван през османското иго, той е възстановен през XIX век. Тук, като че в някакъв магически калейдоскоп си дават

среща имената на толкова много исторически личности и събития – началото на Велчовата завера – 1835 година, с инициатор Велчо Джамджията от Велико Търново и капитан Георги Мамарчев – военен ръководител, български офицер на руска служба и вуйчо на Георги С. Раковски.

Възстановяването на Плаковския манастир започнало през 1845г, когато била построена манастирската църква „Св. Илия“ - рядко явление на българската архитектура, от т.нар. атонски тип, характерен за епохата на Втората българска държава. Над входната врата под нея неизвестен художник е изрисувал през 1852г “Възнесението на пророк Илия”, който е единствен стенопис в манастира. През 1845г Захарий Зограф изрисувал образа на Христос Велик архиерей с Дванадесетте апостоли. През 1865г Уста Колю Фичето изградил величествена 26-метрова камбанария с красива декоративна зидария, каменна чешма и дву-етажни жилищни крила в П-образна форма, но през 1949г при нов пожар голяма част от жилищните сгради отново изгорели. Плаковският манастир е обявен за паметник на културата.

МАНАСТИРСКИТЕ СВЕТИНИот централна Северна България

Недалеч, край р. Веселина, се намира Къпиновският мъжки манастир „Свети Николай Чудотворец”. Той е основан от цар Константин Асен Тих през далечната 1272 година. През епохата на българското Възраждане, манастира е обновен от умели дряновски майстори. По същото време тук е основана и школа за свещеници и учители.

За да не губим темпо, преминавайки през гр. Елена и ползвайки обедната почивка, се запознаваме с част от историческите факти – тук е родното място на Иларион Макариополски, Стоян Михайловски и Петко Юруков Тодоров. Също тук е изградена и организирана „даскалоливницата” – първото за времето си професионално училище за подготовка на учители по време на Възраждането.

Една малко известна светиня, манастира „Свети 40 мъченици”, край с. Мерданя, основан в средата на XIII век, ни посреща по пътя ни към Девическия Петропавловски манастир, кацнал на един от стръмен рид на Арбанашкото плато. Той е основан в края на XII век от братята Асеневци, които са имали тук крепост и от тук започва освободителното възстание срещу двувековния Византийски гнет през 1186г. Оттук са тръгвали още три други възстания срещу османското иго. Тук са пребивавали революционни дейци като Матей Преображенски, Васил Левски,

със запазеното до днес оригинално скривалище. Тук Иларион Мака-риополски основава първото духовно училище – Семинария.

Нощуваме във ваканционното селище Манастира, само за да се насладим на невероятната тишина, буйните гори и ясното нощно небе – припомняме си стиховете на титана на българската поезия – невероятният Христо Ботев. В такива нощи осветените сгради на манастира се виждат от градовете Павликени, Бяла и Полски Тръмбеш.

В утрото на следващия ден, преминаваме през красивото селище Арбанаси, за да посетим двата местни манастира – „Свети Николай Чудотворец” и „Света Богородица”, построен през 12 век, известен с чудесните си иконописи, дело на тревненски майстори и най-вече с прочутата си икона „Света Богородица Троеручица”, обкована със сребро.

Пътувайки към старата българска столица Велико Търново пре-минаваме през историческата Асенева махала и спираме при църквата „Свети 40 мъченици”. Тя е строена по заповед на цар Иван Асен II след победата при Клокотница. Царевец е единият от хълмовете на старата столица, който на всяка цена си струва да бъде разгледан.

На връщане, на път към Севлиево, разглеждаме Батошевските манас-тири „Въведение Богородично” и „Успение Богородично”, Нацио-налния музей на образованието, разположен в историческата Априловска гимназия в гр. Габрово. Последен, десети, в този маратон е Храм-паметника Шипченски манастир. Построен в знак на благодарност към руските войски-освободителки, по проект на руския архитект проф. А. О. Томишко и днес днес е притегателен център за посещения за многобройни групи български и чужди туристи, някои от които от страните взели участие във войната от 1877-1878 година – Русия, Швеция, Финландия Румъния, Украйна и Полша.

Димитър Луканов

Шипченкия манастир

ДО МОНАКО СЪС „СЪРНЕЛА”

О, младост…! Нима си мислиш, че като отминаи ни изостави, си взе мечтите от сърцата ни?Пораснали тийнейджъри сме ние,на всеки зов за приключения откликваме с любов.Така и тази пролет за икономия и силаберяхме киселец, коприва все от млада нива.А някъде от юг, на кризата напукдочухме, че „Сърнела” нещо ни предлага.И без да мислим, нито да се бавим,решихме ние на път да се отправим.Пет дни емоции ни подари „Сърнела”,на промоция – че нали сме ветерани...В пещера Постойна като прилепи летяхме,на красотата влажна се дивяхме.На живо в Ница, сред цветята се видяхме.А във Верона полудяхме!Където всеки слагаше ръка, ина бюста жулиетин – завидяхме.Монако, малко е по площ, но е потънало в разкош.В Ла скала, в ложата, от гледката пленени,дочухме звуци на пиано,в душите ни стаено.От Катедралата в Миланоизлязохме пречистени и заредени.И в този миг, уверена съм, всички пожелахме на „Сърнела”от все сърцеда стигне още по-големи висоти.На Люси, Жоро, Красимир – да пийнатчай за нерви , обогатен с търпение,да тръгнем пак и те да могатда ни изтърпят…

Бонка Атанасова

5656

АРТ АФИШВ разгара на лятото, горещината ни побърква и всеки иска да се скрие на сянка вкъщи с пуснат климатик. Со-фия е полупразна и тези, които все още не са я напуснали, за да отпътуват към морето, вече са се настроили ваканционно. Но за всички вас, които не ви е страх от високите температури и имате свободно време и же-

лание за лятна разходка, можете да се отбиете на местата, които ние от екипа на „Черно и Бяло“ подбрахме за вас. Изложбите, които представяме в юлския арт афиш са:

1. „В ателието с Пикасо“, 28.06 – 15.08, МГМИ2. Майстора, цветето и вселената”, посветена на 130-та годишнина от рождението на Владимир Димитров – Май-

стора, 03.06 – 15.09, Националната художествена галерияА за тези, които са на северното ни черноморие съобщаваме новината, че МГМИ отвори свой клон в голф ком-плекса „Трейшън клифс“ (разположен близо до нос Калиакра) и от началото на юли, там са изложени графични листове, живопис и колажи от художественото наследство на водещи представители от XX и XXIв. Сред под-браните автори са имената на Хуан Мирó, Пабло Пикасо, Марк Шагал, Салвадор Дали, Хънт Слонъм, Деймиън Хърст, Питър Блейк и Хубен Черкелов. Експозицията ще бъде обновявана периодично с нови произведения и ще продължи до края на активния летен сезон ( края на месец септември).

1. Наименованието на експозицията е вдъхновено от две водещи серии от творби: „Калифорнийският скицник“ и „В ателието с Пикасо“ и показва нов поглед към творчеството на великия Пабло Пикасо.

Изложбата събира графики, създадени през годините, в които неуморният ка-талунски артист рисува в „Ла Калифор-ни“ – семейна вила на Лазурния бряг в Кан. Сред темитe, заложени в рисун-ките на Пикасо от 1914 до 1956 година са сценографичните постановки на мо-делa, ателието и натюрморта. Творбите лесно пренасят зрителя в атмосферата и артистичния чар на ателието и разкри-ват тайнството на срещата между моде-ла и художника. Това са теми, към кои-то художникът се обръща многократно през годините, както в живописните си работи, така и в колажите си.

2. Националната художествена галерия отваря своите обно-вени зали с мащабната изложба “Майстора, цветето и вселе-ната”, посветена на 130-та годишнина от рождението на Вла-димир Димитров – Майстора.

Владимир Димитров – Майстора е сред големите и зна-чими фигури в нашата културна история. Неговото ярко и самобитно изкуство e своеобразна емблема на българския национален дух. От голямото художествено наследство на ху-дожника са подбрани над 300 произведения – маслени плат-на, акварели и рисунки – които осветляват основните теми в творческия му път, разположени във всички зали.

Акцентът на тази изложба е в новия поглед към личността и творчеството на Майстора, тръгващ от неговото слово. В центъра на отделните части на експозицията се експонират мисли на художника за изкуството и живота. Те водят в смис-ловото разгръщане на самата изложба – през темите май-чинство, моми, жътви, труд, деца, автопортрет.

Изложбата е организирана и с участието на ХГ ”Владимир Димитров – Майстора”, Кюстендил, която съхранява най-го-лямата за страната колекция от произведения на Майстора. Показани са и картини, собственост на: Софийска градска художествена галерия, и галериите в Русе, Добрич, Стара Загора, Бургас, Казанлък, Кърджали, Плевен. Изложбата ще продължи до средата на септември 2012 г. Адрес: комплекс „Зорница Апарт“,

Слънчев бряг,8240 Несебър, Бургас

GSM за контакт и резервации: 088 555 8106