ãîäèíà øåñòàãîäèíà øåñòà 1’ 20091’ 2009

1’ 2

009

1’ 2

009

Èâàí Ìèëåâ, Ôðàãìåíò îò ñòåíîïèñà â Êàçàíëúê

Äàíàèë Ðàéêîâ-çèìíîòî ùóð÷å

ÂÀÐÍÀ - ÊÀÍÄÈÄÀÒ ÇÀ ÅÂÐÎÏÅÉÑÊÀ ÑÒÎËÈÖÀ ÍÀ ÊÓËÒÓÐÀÒÀ

с ъ д ъ р ж а н и е

1

година шеста, 1/2009Изкуство, литература, обществоИздава: “Ñлавÿнска литературна и артистична академиÿ” - Варна

Главен редактор: Елка НяголоваГрафичен дизайн и оформление: Валерий ПощаровПредпечат: Георги ГеоргиевКоректор: Елисавета НенковаАдрес на редакцията: Варна 9000, ул. “Бачо Киро” 8тел.: 052/602014, GSM: 0888 840106, e-mail: kavalet@abv.bg

2

Навали се Шар планина

Навали се, навали се Шар планина, па затури, па затури три овчара.

Първи овчар, първи овчар й се моли:

- Пусти мене, пусти мене, Шар планино, айде, пусти мене, пусти мене, Шар планино,

имам жена, имам жена ке ме жали.

Втори овчар, втори овчар й се моли: - Пусти мене, пусти мене, Шар планино,

айде, пусти мене, пусти мене, Шар планино, имам сестра, имам сестра ке ме жали.

Трети овчар, трети овчар й се моли:

- Пусти мене, пусти мене, Шар планино, айде, пусти мене, пусти мене, Шар планино,

имам майка, имам майка ке ме жали.

Проговара, проговара Шар планина: - Жена жали, жена жали дор до пладне,

айде, сестра жали, сестра жали до година, Майка жали, майка жали чак до гроба.

3

Алексий Втори /със светското име Алексей Михайлович Ридигер е роден в естонската столица Талин на 23 февруари 1929 г. в семейство-то на свещеници. Образован, широ-ко зрящ, с мащабни идеи, за правос-лавието той беше влиятелна фигура, духовна опора и водач. При упра-влението му Русия преживя голя-мо религиозно пробуждане, като из цялата страна бяха построени сто-тици нови църкви. Патриархът под-държаше позицията на Кремъл по основни геополитически въпроси. Той осъди ударите на НАТО в Юго-славия и войната в Ирак. Ратуваше за единството на християнския свят и за съхраняване на хуманистични-те му ценности. След избирането на папа Бенедикт Шестнайсети запо-

In mеmоriа

mIn mеmоriа

m

чна обсъждането на среща между Алексий Втори и папата.

За Славянска литературна и артистична академия Патриарх Алексий Втори завинаги ще остане като един духовен баща, вдъхнови-тел и радетел на славянството. Той подкрепи с личния си благослов още първия международен фести-вал на поезията „Славянска пре-гръдка” във Варна. Всеки участник в този форум получи тогава разпе-чатка от този благослов. В него меж-ду другото се казваше:

„Сърдечно приветствам всич-ки вас, които сте се събрали в един от най-известните градове на Бъл-гария, за да засвидетелствате сво-ята вярност към наследството на светите братя Кирил и Методий.

4

на единоверните братя е подбуди-ло и руските войници да отдадат живота си за освобождението на балканските славяни от друговер-ското робство през 19 век. (...) Ние внимателно ще пазим драгоценно-то наследство на светите братя, което многократно в историческа-та битност на нашите народи ни е обединявало и сплотявало. (...) Же-лая благословени успехи и плодот-ворно общуване на всички участни-

In mеmоriа

mIn mеmоriа

m

(...) Със своя труд те създадоха сла-вянската цивилизация, към която и ние принадлежим. Християнска-та вяра, дълбоко и искрено възпри-ета, оказа голямо влияние върху формирането на славянския ман-талитет. (...) Красотата на на-ционалния дух на славянските на-роди се разкрива в чувството им за единство и съборност. Изживя-ването на отговорност за съдбата ци във фестивала, за да може всеки

от вас през тези дни да повтори ду-мите на пророка Давид: „Колко е до-бре и как е прекрасно братята да живеят заедно!”(Пс.132.1)”

Ние, радетелите на славянството, свеждаме глави, за да отдадем почит пред името на Патриарха Алексий Втори. И вярваме, че най-добрата молитва ще са делата ни...

Сп.”Знаци”

5

Роден е на 27 октомври 1933 г. в Пе-трич. Завършил е Педагогически инсти-тут за начални учители. Бил е учител в родния си край, журналист, читали-щен секретар, заместник-главен редак-тор на сп.”Пламък”, директор на издател-ство „Народна младеж”, главен редактор на в.”Литературен фронт”, главен редак-тор на сп.”Родолюбие”. Сега е главен ре-дактор на в.”Новият пулс” – издание за млади творци. Автор е на над 30 книги с поезия и проза. Носител е на високи лите-ратурни награди и на държавни отличия. Превеждан е на много чужди езици. През последното десетилетие заедно с компо-зитора Тончо Русев написаха неповтори-ми песни, изпълнявани от най-добрите ни певци. Поет, възпял любовта и виното, жената и Отечеството.

Неотдавна неговата 75-годишнина се превърна в нестихващ празник за по-клонниците на поезията му. Сп. ”Знаци” се присъединява към честитките с обич и почитание, и с пожелания за здраве и нови пътища сред думите! Многая лета!

Евтим ЕВТИМОВ

Мн

огая

лет

а!

От първо лице......Човешкият живот е едно по-

дълго или по-късо пътуване през времето. Същото се отнася и за по-езията. Човекът е човек, когато е на път, писа един мой приятел преди години – Пеньо Пенев. Така мисля и аз, защото ако няма движение, няма да има и път, няма да има и твор-чество. Пътувам, не просто за да из-преваря времето, а за да усетя него-

вия бяг, да уловя нещо неуловимо от него. И улових нещо съкруши-телно – Родината ни е може би най-красивата страна на Балканите, има природни богатства, които радват и вдъхновяват не само моите очи, но и тези, на чужденците. В същото време животът на хората е грозен, беден, унизителен. Някои държави около нас бяха разорени от войни,

6

а нашата е разбита, без да са пада-ли бомби. Пустеещите ниви, ограбе-ните заводи и предпиятия, строени с нашия труд и пот, са дело на злос-торни политици, мутри, пладнеш-ки крадци, които убиха и последно-то зрънце вяра у хората. И все пак, красотата, с която Бог ни е дарил и която с радост пълни очите ми, ме зарежда с енергия. Също и хората, у които българското е все още живо...

...Основна причина за излизането

на „Пирине мой” е голямата ми лю-бов към родния край. А символ на най-прекрасния край за мен е Пи-рин планина. С Петя Йорданова и Петър Андасаров неведнъж сме обикаляли Пирин, но щом настъп-ваше лято, отново и отново тръгва-хме по пътеките &, просто не можех да си представя, че няма да тръгна из Пирин. Вече бяха излезли пирин-ските ми балади, а в тях изрекох: „Искам талантливо да живея/ като тебе, Пирин планина!” Пирин беше моят Парнас, моят живот, превър-на се в моя мярка за висота... Кре-постта около Струмешница, казват е била строена от цар Самуил. След трагичната битка в околните горич-ки и големи саморасли дървета се съсдали селища. Различни, но вся-ко си приличало по нещо. Може би, по хората – потомци на онези вой-ници, които не са могли да отидат по-нататък, но оцелели. Необичай-ните имена, които носят, и до днес са свързани със събитията. Кола-

рево – селото, в което е бил обозът на Самуиловите войници. Ключ – мястото, където са били обградени войниците след предателство. Ск-рът – което всъщност, произлиза от скръб, скръб по загиналите и осле-пените. Има и местности със страш-ни имена: Вадиочница – там са ва-дели с нажежени железни шипове очите на пленените; Мъртвилница – мястото-гробница, където хвърля-ли мъртвите...

...А в детските ми години мно-го мечтаех за морето, приемах го като едно от чудесата. Когато бях на 10 години, баба ми Елена Янева ме взе със себе си и ме отведе на по-чивка в Кавала – Гърция. Тогава за пръв път стъпих на брега на море-то. Додето погледът ми стигаше – все море, струваше ми се, че някой е направил магия, изглеждаше ми не-реално. И както си бях облечен, вля-зох с дрехите си във водата до кръ-ста. Исках да разбера какво има във водата. Навярно не съм я приел като вода, а като някакво тайнство, което непрекъснато се движи и променя – също като човека. Така събрах в се бе си и планината, и морето. Още ги нося в мен, но все пак голямата ми обич си остава планината и затова написах толкова много песни за нея. Ето, това са двете „божествени лич-ности” в моя живот...

Из книгата „Обич за обич”,Литературна анкета

на Благовеста Касабова с Евтим Евтимов, С., 2006 М

ногая

лет

а!

7

Мн

огая

лет

а!

ПАИСИЙ ОБИКАЛЯ ОЩЕ

О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?! Паисий

Поклонници на чужди етикети,на чужди гербове и имена!Винете ни,винете ни,винете -макар да нямаме виназа обичта към българското знаме,към българския слънчев чернозем.Родили сме се българи и нямарождената си кръв да отречем.

И припомнете си: къде до днескаот ризи на обесени мъжее шито знаме,за да има Левскии да умре безсмъртен на въже?...Заключени зад черните решеткина своите карирани палта,коя от ризите ви ще затрепкаи родно знаме ще ни спомни тя?

През тези ясни дни и ясни нощине гледайте на нашето със стръв –Отец Паисий обикаля ощеи проверява българската кръв.

8

Мн

огая

лет

а!

НА ВОЛА

На Г. Джагаров

И аз, неподходящ за чужда мода,и аз, за друга истина роден,на Вола търсех своя воевода,и само горе ме търсете мен.

Едни пред името му се кълняха,Ах, повече, отколкото на Бог,но други по следите му вървяха,когато свирна над Балкана рог.

Едни повтаряха с плакатни длани,че цяла вечност нещо им дължа,а той не питаше за свойте рани,а питаше за Стефан Караджа.

Едни оплакваха се до забрава,че лавър над челата не блести,а той не плачеше за нова слава,а плачеше за нов, неказан стих.

Едни, затворени в кръга си тесен,издигаха си паметник от шум.А на поета беше нужна песен,написана с перото на куршум.

ЕЛЕГИЯ ЗА ТАТЕ

Преди години легна под земята –там сякаш слезе да копае пръст,и там завинаги остана тате.Над гроба му забиха дървен кръст.

9

Мн

огая

лет

а!

Написаха рождената му дата,до нея има дата на смъртта,и между двете дати – по средата –поставиха една черта.

Житейската черта. Това е всичко,което е могъл да извърви.Една черта. Или една чертичка.Или земя, люляна от треви.

Това е пътя му. Това е мостамежду живота земен и смъртта...Аз искам днес да го премина просто –като деня открит, като нощта.

И тръгна ли под слънцето – направо,и викнат ли ме пътища безброй,баща ми под земята се изправяи пак на рамо ме понася той.

ПРИТЧА ЗА МОЕТО РАЖДАНЕ

Откъде, Ваша светлост, се взетози писан-неписан закон – който пада покорно в нозе,да получи не друго, а трон?

Откъде-накъде все таканаграждава се лесно сега –който кротко целува ръка,да е божи, но все пак – слуга?

Откъде-накъде наизусттази притча библейска реди –който става Йоан Златоуст,на трапезата божа седи?

10

Мн

огая

лет

а!

Откъде-накъде да мълчипред нозете ви моята кръв?Само майка ми може с очида ви каже защо съм такъв.

И защо си оставам заклетпред Духа. И дотука ще спра.Аз съм раждан с главата напреди навярно така ще умра.

ОРЛОВИ КРЪГОВЕ

Годишни кръгове над моя градорлите в синьото небе въртяха,да видят възрастта на тоя свят,намерил под зведите топла стряха.

Забиваха във въздуха крилеи слагаха орлови паралели.Но някъде от тихото поленагоре някой ненадейно стреля.

Простена там орел като мечтаи недовършен своя кръг остави.А кавалджия после от косттана силното крило кавал направи.

Небето в пръстите си той събра,събра убитата орлова песени тръгна през голямата гораотново радостен, отново весел.

Засвиреше ли над скалите той,застанал на морена белочела,аз виждах как сред синия покойизлита от кавала му орела.

Цветя за юбиляря

11

Мн

огая

лет

а!

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщали назаем не съм те мечтал,всяка ласка под брой да ми връщаш.Мен ми стига, че нещо съм дал.Може днес да не дойдеш на среща но след ден,но след два,но след трида потрепне в душата ти нещои за мен да преминеш гори,над които небето поклащаобгорено от бури платно.Може дълго писма да не пращаш,но да сложиш две думи в едното за двеста писма да вълнуваи за двеста да има цена.

Може само веднъж да целувашала тази целувка еднадо последния дъх да гори,до последния дъх...и до гроба.

Стига заеми!Стига везни!

Искамобич за обич.

12

Мн

огая

лет

а!

ГОРЧИВО ВИНО

Бъди в живота ми като калинка,излитнала от топлата ми дланкъм някоя звезда под свода синкав,в която винаги ще бъда взрян.

Бъди една светкавица голяма,която денем пада върху мен,душата моя да превърне в пламъки всяка нощ да светя като ден.

Бъди и грешна ти, бъди и права,бъди и с гневни, и с добри очи,но остани си всякога такава,дори когато ми горчи.

Горчива обич нека ме опива.От старите винари още знам,че истинското вино е горчиво.За подсладено няма да те дам.

Евт

им Е

втим

ов и

Елк

а Н

ягол

ова

13

Роден е в гр. Попово, Търговищка об-ласт. Още като дете се премeства да живее във Варна. През 1976 г. завършва специ-алността „Романска филология” в Софий-ския университет „Климент Охридски”. Специализира в университета „Париж ХI” във Франция. Работил е като преподава-тел, журналист и редактор. От 1995 г. е пре-подавател във Варненския свободен уни-верситет „Черноризец Храбър”. Автор е на научни публикации, телевизионни сцена-рии, журналистически материали, както и на книги с разкази и стихотворения. Пре-водач е на френските писатели Жак Пре-вер, Рьоне Гийо, Маргьорит Дюрас, Сент-Бьов, Жозеф дьо Местр, Жан Пол Сартр и др. През 2003 г. за книгата си „Беглец” по-лучава годишната награда за белетристи-ка на Съюза на българските писатели. Като любител-художник има шест самостоя-телни изложби – живопис. Негови карти-ни са частно притежание в Австрия, САЩ и Франция. Член е на Съюза на български-те писатели.

Край морето хълм, на хълма гора, край гората път, край пътя ограда, зад оградата лозенце, в ло-зенцето барачка, пред барачката ве-ранда, на верандата стол, а на сто-ла моя милост ( със сламена капела ) – седи и размишлява. Размишлява объркано, без тема и напосоки.

... Тази година пак не хвърлих тор. Няма пари. Мястото е отслаб-

Иван Кьосев

КОПАЯ СИ ГРАДИНКАТАнало. Нищо няма да роди...

Лозичките поглеждат разбира-що. Свили са се... омърлушени ня-как... Още не са се раззеленили. Не бързат. И те схващат ситуацията...

... Брат ми замина за Америка. Там, казват, нямало улици като ту-кашните, нито тротоари. Само шо-сета и автомобили, но никакви пе-шеходци. Не било прието хората да

14

се разхождат покрай шосетата. Кач-ваш се на автомобила и отиваш на работа. Като свърши работният ден, подкарваш колата и отпрашваш да изкараш втора смяна – на друга ня-каква работа... (щото – трябват ти долари!). После пак на автомобила и към шопинга. Пазаруваш за вкъ-щи. Докато товариш покупките – гледаш: мръкнало се. Хайде в кола-та. Връщаш се капнал в квартирата. Пускаш телевизора. Трещят изстре-ли. Екшънът е в разгара си. Посте-пенно пукотевицата заглъхва. По-тъва някъде. В ушите ти – приятна тишина. Става ти хладно. Извед-нъж се сепваш и скачаш. Заспал си на дивана, без да вечеряш... Амери-ка... без тротоари и пешеходци... Що за цивилизация?...

... Освен лозичките, в лозенцето има и 35 плодни дръвчета. Ябълки, круши, праскови, три череши, две джанки, два лешника, една дюля и едно дрянче. Първи цъфват джан-ките, после черешите, прасковите, дюлята, дрянчето и накрая ябълки-те. Цъфналите ябълки ухаят. Може да няма пари, но има ухание. По-добре ухание на цветове отколко-то мирис на бензин и автомобилни гуми... Усещам, че го казвам за успо-коение..., но все пак...

... То, като стана въпрос за ав-томобили,... случва се и аз да под-карам колата. Макар и престарял, „Москвичът” се държи. Излизам на магистралата и правя едно кръг-че. Ей така... за самочувствие... По-

някога натискам газта до дупка, за-щото ме е яд. Яд ме е, но не знам на кого и за какво... Веднъж, тъкмо се бях засилил и хоп – спира ме поли-цията.

-Братт – вика катаджията – къде така си зафучал? Ще се разпаднат чарковете на таратайката ти. Не видя ли ограничението? Тъй като те гледам, не си май паралия. Ако не ти се намира петдесетарка, почвам на-право да пиша акта! Ти какво рабо-тиш?

Аз се понапрегнах. Какво да из-мисля, че да отърва глобата и нака-зателното отнемане на точки?... На-края ме осени следното хрумване:

-Братт – викам – вярно е, че не съм паралия, ама как да съм пара-лия, като съм шофьор на катафал-ка... Колко ще изкараш от погребе-ния? Пък и не е прилично да искаш бакшиш от близките на покойни-ка... И нали знаеш как е с катафал-ките. Караш едва-едва: погребално, полека и тържествено. Караш все на първа скорост... че аз не съм ли човек като другите? И на мен ми се приисква да натисна педала на газта по-яко. Защо само мутрите да пре-пускат? И ето – излязох тук и се по-засилих...

Полицаят ме погледна, погледна и се засмя:

-Е..., хайде братт, тоя път мина-ваш метър. Но следващия път няма да има прошка. Или даваш петдесе-тачка или пиша акт. Изборът си е твой. И ние храним семейства...

15

... Дааа, семейства... че кой не хра-ни семейство? Но напоследък се-мейството започва да става скъпо и прескъпо нещо...

... Виж, в Америка много-много не му мислят. Не се чудят откъде да намерят пари за сватба, а после... за развод... Събират се, разделят се... след това пак се събират и отново се разделят. Като историята на Мики Рурк и Каре Отис. Уж голяма любов, венчавка, но след нея Мики решил да изпробва силата на боксьорско-то си кроше върху ангелската физи-ономия на Каре... Трябва да си го-лямо говедо, за да направиш такова нещо... Защо жените харесват тол-кова говедата?

... Понякога и на мен ми се иска да изтряскам едно кроше на моята благоверна. Но тя винаги съумява да парира ентусиазма ми. Достатъч-но е да каже:

-Я престани да се правиш на го-лям мъж... – и вече съм обезоръ-жен...

За да бъдеш истинско говедо, се изисква талант. И говедарският за-наят си има тънкости. Неслучайно американските говедари – каубоите – минават за къде-къде по-елегант-ни мъжаги от нашите обикновени балкански говедари...

И като си помислиш само как ня-кои се скъсват да хвалят Америка... Ето, да вземем Сент-Бьов. Още през деветнайсети век е изрекъл такива славословия:

„О, Америка, бреговете ти са

необятни, както е необятно уеди-нението в Рим, хоризонтите ти са широки като римските хоризонти; величието ти може да бъде сравне-но единствено с римското величие! Ала ти си безпределна, а граници-те на Рим са строги; ти си млада, по всички посоки в твоите довчераш-ни пустини кипи живот, докато Рим е застинал; хиляди твои рояци по-литат стремително, докато за Рим човек би казал, че градът се вглъбя-ва в една-единствена мисъл... Аме-рика, нима няма да настъпи ден, ко-гато по някакъв неизвестен начин ще се съединят в едно твоята жиз-неност и римската неподвижност, възвишената сигурност на римския покой и твоята изобретателна енер-гия; нима няма да настъпи ден, ко-гато нетленното пророчество ще се слее с безграничната свобода, кога-то ще се свържат двете велики на-чала, които на земята са едно цяло и създават във въображението ни жива представа за славата на Божия град? Или - ако такъв твърде възхи-тителен съюз е невъзможно зрели-ще за нашия непосредствен свят, то поне нека узнаем вярно ли е онова, което се мълви навсякъде, вярно ли е, че ти, Америка, съдържаш в себе си окончателния материален образ на пределното съвършенство, до което трябва да достигнат човеш-ките общества?”*

... Ще ми позволите ли, приятелю Сент-Бьов, и аз да попитам:

„Секс, наркотици, серийни убий-

16

ци, взривове и стрелба от телевизи-онния екран, бомби по главите на непокорните и всичко заради една цел: пари, пари и пак пари – това ли е окончателният материален образ на пределното съвършенство?”

О, извинете приятелю! Не исках да Ви обидя. Не се съмнявам, че сте благородна душа и че отдавна сте предвидили такъв въпрос. Защото заявявате:

„Това, което знам със сигурност е, че дори при идеалния обществен ред или какъвто и да е друг общест-вен порядък ще се развихрят пре-дишните страсти, ще съществуват основните видове страдания, ще се проливат всякакъв род сълзи, ще се появяват същите мимолетни увле-чения, ще изникват лъжовните ри-фове на младостта, ще бъдат валид-ни древните правила, които всякога могат да бъдат приложени и почти винаги са безполезни за поемащите на свой ред, по тия вече изминати пътища, поколения.”*

... Дааа, ... човекът...., човекът приятелю... Какво говедо е той... Защо американските говедари да са по-важни от балканските си побра-тими?

Признавам си, че понякога и аз се държа като говедо. Особено ко-гато свършат парите и започне да ме навиква жената... Тогава грабвам сламената капела и право тук, на ло-зето. Вземам мотиката и копая. Ко-пая бясно. Защото ме е яд. Яд ме е, но не знам на кого и за какво...

А като попремине ядът ми, сядам да си почина на верандата. И ... за-почвам да размишлявам – обърка-но, без тема и напосоки... Размишля-вам за Европа, за Америка. Случва се да размишлявам и за Япония, къ-дето било в реда на нещата съпруга-та да поднася всяка вечер самурай-ския меч на съпруга си, който като господар на къщата, трябва да пре-цени примерна ли е била през деня и ако не е била примерна – да & от-сече главата...

Но тук не е Япония. И слава богу. Понеже на хубавото лесно се свик-ва... А в днешните динамични вре-мена все ще се намери някой да започне революция или в краен случай – реформа. И след реформа-та, докато се усетиш, ето ти: ново за-робване. Тъкмо си свикнал със ста-рите принуди и хоп – сервират ти нови правила. А не, благодаря! Екс-кюз ми ! По-добре да я караме по старому. Ако не друго – поне сме се научили как да я тъкмим... А япо-нците, щом им е кеф, нека да секат глави. При техния стандарт и запла-щане не е проблем да си намериш нова съпруга...

Откъм гората подухва ветрец. Боровете шумят нежно и ностал-гично. Струва ми се, че запяват. Тяхната песен е щит. Щит, който ме пази от бръмченето на лъскави-те возила с напъхани вътре мутри и новобогаташи. Това бръмчене не се долавя тук, но аз зная, че от друга-та страна на хълма, там където ми-

17

нава магистралата, то може да ти проглуши ушите. Боже, колко глу-хи или оглушаващи връстници сре-щам напоследък... Ако се спуснеш по магистралата – все надолу и на-долу – накрая ще стигнеш до мо-рето. Отдясно, до самия бряг се е ширнал великолепен парк с дворец, останал още от царско време. Това е правителствена резиденция и дос-тъпът до двореца е забранен, защо-то новобогаташите, дето се забавля-ват вътре, искат спокойствие. Не е необходимо отрепки от простолю-дието да им развалят удоволстви-ето. Нека си копат горе по лозята, но тук, в резиденцията нямат ра-бота... Оня, който има възможност да ползва правителствения хели-коптер, ако пожелае, би могъл да се издигне над парка, да лети по въз-душна линия право нагоре и щом достигне върха на хълма, да кацне до моята колиба... Долу са дворци-те, а горе колибите! Така е, прияте-лю Сент-Бьов, за двеста години не-щата не са се променили много...

Но и ние, колибарите, си имаме нашите скромни забавления. Отля-во на правителствената резиденция има закътано малко заливче, достъ-път до което все още е свободен. То е райско местенце. Тук природата е оформила естествен басеин, огра-ден от почернели скални късове , където горещ минерален извор за-топля хладката морска вода. Когато ми писне да копам и намеря компа-ния от двама-трима други лозари,

образуваме групичка и след час, час и половина ходене пеш стигаме до заливчето. Разсъбличаме се и по-тапяме морни телеса в приятно за-топлената вода. Потапяме се да от-мием горчилките на ежедневието... Киснем се и мечтаем. Не завижда-ме нито на новобогаташите, нито на мутрите, дето им слугуват...

А какво е Америка, страната без тротоари и улици? Има ли там та-кива заливчета? И ако има, остава ли време на преуморените от двой-на работа американци да повървят пеш до тях и да натопят там грохна-лите си американски тела?

Ако попиташ за това новобогата-шите, те ще ти кажат, че в Америка хората си имат собствени басейни в дворовете и не им трябват никакви заливчета. Но аз си мисля, че все пак едно такова заливче е друго нещо...

Преди месец в нашето райско кътче се появи нова персона: маке-донецът Спиро Милошески. Блъс-кал се човекът цял живот, обика-лял света, работил и събирал пари. Искал да открие собствен магазин в някой голям световен град. И на-края успял да осъществи начинани-ето си. Открил магазинче не къде да е, а в Париж. Но не му се радвал дълго. Бил вече натрупал доста го-дини и се пенсионирал, а магазин-чето оставил на сина си. Нека той да върти търговията. Решил Спиро, че е крайно време да поживее за себе си. Пенсията му била твърде скром-на за Париж, но за тук е цял разкош!

18

-Чуете – рече ни Спиро още щом се запознахме – като ово местенце нема друго на светот. Бил сом къде ли не, но такова нема нийде. Овде е кефот! Топиш си се и си мислиш за чужди женски. Па как нема за чуж-ди? Знаете ли моята как си го тор-мози супругот?

„Си го тормозят супругот и на-шите жени”, мислим си ние, но си траем. Щото откъде пари да ходим по чужбините? Мислим си тия неща и гледаме как блести жълтицата, за-качена на Спировия врат със златно синджирче... А той говори ли, гово-ри. Видял е свят човекот!

А когато се наслушаме на приказ-ките му и се напарим хубаво, пое-маме обратно нагоре по хълма, към лозята където ни чакат мотиките...

...Май ще се наложи и аз пак да взема мотиката... Размечтах се нещо днес... Копането си е копане – не мо-жеш да го отлагаш за неопределе-но време. Току виж завалял дъжд и плевелите отново избуяли. Трябва да хващам мотиката, но защо преди това не си направя едно кафе?

Ветрецът стихва. Песента на бо-ровете замлъква. Във въздуха ос-тава да плува само ароматът на цъ-фналите ябълки. Надигам се от стола и нахлупвам по-здраво сла-мената капела. Отдолу, откъм ком-шулука се чуват стъпки. Задава се съседът - доктор Соколски ( пенси-ониран зъболекар ).

-И моите лозички още не са се раззеленили – подхвърля докторът

– не бързай толкова с мотиката! Да пием по едно кафе а?

Доктор Соколски също е фило-соф. Крайградски философ като мен, само че от друг калибър. Той е марксист. Учи на марксизъм дори двете си кучета – Тони и Хари. Не признава друг авторитет освен Маркс и Сент-Бьов не му е по вку-са... От известно време се опитва да ме убеди, че от Америка тръгва но-вият фашизъм...

Аз не му се сърдя. Признавам му, че разбира от диалектика защото винаги предусеща точно кога съм решил да прибегна до кофитайм... Зная, че ей сега ще ме попита какво правя и как я карам? Не се ли тре-вожа, не ме ли е яд, че докато ко-пая тук, другите правят кариера?!? Яд ме е, разбира се, как да не ме е яд! Но не знам на кого... Въпросът на доктора е коварен въпрос от ди-алектическия материализъм, ала аз вече съм подготвил отговора. Този път няма да цитирам Сент-Бьов. Ще се позова на Волтер. Ще отвърна простичко:

-Копая си градинката, докторе... Трябва да си копаем градинката!

______________________________ * Откъс от романа на Сент-Бьов „Сла-

дострастие” (София, 1993 г., Издателство „Гал-Ико”; Превод от френски Иван Кьо-сев). – Б.а.

** Пак там – Б. а.

19

Роден е през 1953 в гр. Варна. Автор е на следните книги:

“Издирване” – сборник новели, изда-телство “Г. Бакалов” - Варна, 1985 г.

“Подставени лица” – сборник новели, издателство “Г. Бакалов” - Варна, 1989 г.

“Крилатки в парка” – тристишия, Изда-телска къща “Стено” – Варна, 2008 г.

Пламен Енев

Крилатки в парка

***

В ясната нощлунен сърп.Жъне мечти.

***

Пролетен вятър.Носът на кучеточете историята на зимата.

***

Слънчево зайче.Изплъчна се от облакаи цоп – в локвата.

***

Нощта преде пороиот копринените нишкина дъжда.

20

***

На върха на всеки шипкапчица роса –кръвта на небето.

***

Жътва.Тук-там макове –рани в полето.

***

В треватафино бельо –на змия изоставена кожа.

***

Пълнолуние...Кокори се нощтас единствено око.

***

Върху кожата ти лунички –автопортрети на слънцето.

***

Рее се в небето паяжина –само мен улови.

21

***

Със семенцата на глухарчетоиграе си ветрецът:обича ме – не ме обича!

***

Есенен дъжд.свлича в канавкатасуетата на лятото.

***

Пърпори книгатана масата –вятърът разлиства стихове.

***

Пороен дъжд –зачеркваминувачите.

***

Старческо пердев окото на бездомното куче –толкова човешко...

***

По жицата накацалилястовици...Вятърът ги изсвирва

***

Крилатките на явора – едно спусканеза цял живот.

***

Залез.И греховете, и сенкитеса по-дълги.

***

Алено капе мушкатотовърху писмото ти - неотворено.

***

Бурята разкъсавсички паяжини.Летете, мушици!

*** ***

22

Роден е през 1941 г. в с. Габарево, Казан-лъшко. Лекар – невролог в Казанлък. Ли-тературните му интереси са в областта на прозата.

Публикувани разкази: в сп. “Кула”, сп. “Тракия”, в. “Литературен форум”, в. “Ис-кра” и други литературни издания.

През 1990 година издава сборник с раз-кази “Котка в бара” в поредица “Проза” на списание “Кула”; През 1996 година излиза сборникът с разкази “16 милиарда минзу-хари”; През 2006 г. ИК “Захарий Стоянов” издава най-новата книга с разкази на та-лантливия тракиец - “Панделката на мор-ския кон”.

Член на Съюза на българските писатели и на Клуба на писателите-лекари.

На 17 юли 1918 г. в Екатеринб-ург са разстреляни руският цар Николай II, заедно с цялото му се-мейство. През 1991 г. останките на Романови са ексхумирани и започва идентифицирането им. По данни на френското списание “Експрес” чрез

Димитър Няголов

ЗАГАДКАТА ОТ ЕКАТЕРИНБУРГ

може да бъде разбулена в с. Габаревосравнителни генетични изследва-ния са разпознати костите на царя, царицата и на три от дъщерите им (Георги Гировски, в.”Труд”, бр. 8/ 11 януари 1993 г.). Не са намерени ос-танките на две от царските деца – на царевича Алексей и на княгиня Ана-

23

стасия. Алексей е роден през 1904 г., а Анастасия – през 1901 г. (Бъл-гарска енциклопедия, Н.Г.Данчов и И.Г.Данчов, София, 1936 г.).

Съпоставяйки рождените дати, спомените на възрастните жите-ли от с. Габарево, както и данните в общинските и църковните регис-три, предлагам на читателите хипо-тезата за възможността Анастасия и Алексей да са завършили живота си в това Казанлъшко село. По-на-татък в изложението ще представя и друг важен мотив за възникване-то на тази версия.

През 1922 или 1923 г. в с. Габарево пристигат, предполага се от Турция, трима белоемигранти с войнишки шинели: д-р Пьотр Александрович Алексеев (наричан по-късно Петър Алексиев), роден на 15 януари 1884 г., който е назначен за участъков ле-кар в селото, Елеонора Албертова

Крюгер, 24-годишна от Петербург, и млад мъж, известен като Георги (Жорж) Павлович Жудин.

Елеонора д-р Петър Алексиева, както е записано в регистъра, е по-чинала на 55- годишна възраст на 20.07.1954 г., а Георги (Жорж) Па-влович Жудин е починал 30-годи-шен от туберкулоза през м. декем-ври 1930 г. И двамата са погребани в старото гробище на Габарево, което сега е превърнато в парк.

Хората от възрастното и сред-ното поколение на Габарево пом-нят д-р Петър Алексиев и неговата спътница, която почтително нари-чат г-жа Нора. Винаги ги е впечат-лявало странното им съжителство, криещо тайни от миналото, преди идването им в селото.

Д-р Алексиев е изключително трудолюбив и загрижен за паци-ентите си лекар. По всяко време на денонощието обикаля болните от селото. Добре дошъл е във всеки дом и без да има болни. Обича ком-паниите, в които участва винаги сам, без г-жа Нора. Занимателен е с акцента на българския си говор и особено със седемструнната си ки-тара, на която изпълнява прекрас-ни руски романси. Пенсионира се като участъков лекар в Габарево, след това живее още дълго и почи-ва на 80-годишна възраст на 20 де-кември 1964 г.

През целия си живот д-р Алекси-ев, обичан и уважаван от поколения габаревци, е бил самотник. Почива

24

в чужд дом и чужда страна, без да остави нищо материално след себе си. Запазена е и до днес единствено обичта на хората!

С г-жа Нора никога не са живе-ли като съпружеска двойка. Били са принудени, заради съжителство-то си, да сключат църковен брак под давление на тогавашните закони, традиции и морал. И макар, че той е изключително добър лекар и инте-лигентен човек, тя го превъзхожда. Винаги за нея са подозирали и гово-рили, че е от “царско коляно”.

Г-жа Нора е висока, красива жена, с модерна прическа, винаги елегантно облечена. Има аристо-кратична, величествена походка,

която карала селяните да застават почтително и да & сторват път, да спират стадата и каруците си, за да премине тя, придружена от краси-вото си куче Марон. Такава поро-да не се срещала в Габарево – едро, с гладък косъм, клепнали уши, широ-ка муцуна, кафеви петна по тялото и много къса, вирната нагоре опаш-ка. Селските кучета прикляквали до стопаните си и едва чуто ръмжали към непознатия си събрат. А сто-панката му любезно поздравявала габаревци.

Г-жа Нора има голям белег на ли-цето и шията от дълбоко наранява-не (огнестрелна рана?) и говори гъг-ниво. Високо ерудирана личност,

Детска снимка на княгиня Анастасия Елеонора Крюгер - снимка от 30-те години

25

владее френски, немски, английски, математика, история, география и провежда безплатни уроци на же-лаещите ученици от селото. Свири на пиано и рисува акварел и с мас-лени бои. Някои от картините & са запазени в домовете на нейни прия-телки в Габарево. Обучава младите момичета и жени на ръкоделие, до-макинство, шев, готварство и с осо-бено пристрастие им показва как да подреждат цветните си градини с изкусни фигури от чемшир в дво-ровете си.

По разкази на учениците & тя пуши много цигари и употребява опиум. Често изпада в потиснато настроение, става напрегната, с тре-перещи ръце, докато не приеме едно малко топче от кафеникав калъп, подобен на калъп домашен сапун.

Скоро след поемането на топчето се успокоява, става весела, ръцете & спират да треперят и урокът про-дължава.

През м. септември 1944 г., кога-то в България влизат съветските войски, г-жа Нора изпада в пани-ка. При преминаването на войските край селото тя се скрива вдън земя. Етажът на здравната служба, къ-дето живеят с доктора, дни наред е заключен, тя не се среща с никого, дори и докторът не влиза при нея, а спи в кабинета си. Прозорците са затъмнени с плътни пердета.

Но най-странно е отношението & към д-р Алексиев. Отношение на господарка към слуга. Никой нико-га не споменава, че са живели като семейство, като мъж и жена. Тя се отнася с пренебрежение към него,

Г-жа Нора (заградената с кръгче)в курс по машина бродерия в с. Габарево

26

често го ненавижда и обижда. Уче-ници понякога го заварват да се храни на стълбището на здравната служба и чуват разярените & кря-съци. Друг път, когато е в добро на-строение, нарича доктора Петруш-ка.

Д-р Алексиев се отнася към г-жа Нора винаги почтително. Той ся-каш се страхува от нея. Страхо-почитание, характерно за слуга-та, за роба. След смъртта на г-жа Нора, той ходи редовно на нейния гроб. Интересен е следният епизод: в една компания, години след кон-чината на г-жа Нора, един от при-състващите по невнимание счупва седемструнната китара на докто-ра. Дотогава той е в превъзходно настроение, весел, свири любими-те романси. Докато компанията се суети след счупването на китарата, д-р Алексиев изчезва. Чакат го час-два, след което тръгват из селото да го търсят. Било е късно през нощта. След дълго обикаляне, го намират приседнал на скамейката до гроба на г-жа Нора. Безмълвен, с насълзе-ни очи, той едва-едва галел струни-те на счупената китара и изтръгвал тихи, тъжни акорди.

Тайната във взаимоотноше-нията между д-р Алексиев и г-жа Нора, свързана с различния произ-ход, възпитание и живота им преди пристигането в Габарево, е отнесена и от двамата в гроба…

В моето семейство (баща ми - свещ. Христо Няголов служи в Га-

баревската църква от 1935 до 2000 г., цели 65 години) от около 1965 г. често се говореше интересна исто-рия. Приятелка на майка ми, уред-ничка на музея на Христо Ботев в Калофер, която познава г-жа Нора, разказала, че при нейно работно по-сещение в Съветския съюз за проуч-ване на материали за Христо Ботев се натъква на снимка на семейство-то на Николай II. След завръщането си, тя споделя, че княгиня Анаста-сия от снимката изумително при-лича на г-жа Нора. Това предполо-жение на уредничката на музея е другият сериозен мотив, както спо-менах в началото, на който се опи-ра предположението, че живели-те в Габарево г-жа Нора (Елеонора Крюгер) и Георги (Жорж) Жудин са царските деца – царевича Алексей и княгиня Анастасия, чиито останки не са открити в гроба на царското семейство край Екатеринбург.

След публикуването на тази хи-потеза (в. “Седмични вести”, Казан-лък, бр.1, 22 – 29 март 1993 г.) с раз-пореждане от председателя на БАН беше създадена група за проучване костните останки на Елеонора Крю-гер и Жорж Жудин в старото гро-бище на Габарево. Групата се ръко-водеше от проф. Йордан Йорданов, антрополог. Участваха доц. Мария Гроздева, съдебен лекар, Донка Йо-това, журналист и д-р Димитър Ня-голов. Гробището е превърнато в парк, при което са използвани теж-ки машини и затова изключител-

27

но трудно можеха да се определят точните места на гробовете. Наме-рените останки бяха изследвани от проф. Йорданов и доц. Гроздева. Наскоро след това бившият следо-вател Благой Емануилов, родом от Габарево, без никакво разрешение и право открива гробове в съседство и прибира костите. Оттогава те са у него, но той не допуска никого до тях, за да бъдат извършени по-ната-тъшни изследвания. Оказва се, че в България и това е възможно!

Проф. Йордан Йорданов пуб-ликува сравнително проучване на снимката на царевича Алексей Ро-манов на 13-годишна възраст и на Жорж Жудин на групова снимка в с. Габарево от 1928 г. (в. “Дума”, 16 март 2004 г.). За отчитане прилики-те и разликите между двете снимки той използва сложното анатомич-но устройство на релефа на ушна-та мида и разположението & спря-

мо главата. Според професора, при сравняването на двете снимки с много голямо основание може да се каже, че става дума за един и същи човек. Знае се, че Алексей е страдал от хемофилия, а това заболяване оставя следи върху големите стави. Освен това, най-сериозното доказа-телство за идентификация на даден индивид се получава чрез ДНК-екс-пертиза. Затова проф. Йорданов е убеден, че изследването на костния материал от Габарево трябва да про-дължи.

Хипотезите са като мечтите. Нужно е време и упорита работа, за да се превърнат в реалност. Настой-чивите и задълбочени проучва-ния могат да докажат (или отхвър-лят) предположението, че Алексей и Анастасия, двете деца на Николай II, са завършили живота си в с. Га-барево, Казанлъшко. И загадката от Екатеринбург да бъде разбулена.

Княз Алексей Романов на 13 години Жорж в Габарево

28

ГОЛА ЛУНА

Рисуват ангели безкрая –с кръвта си кръгчертаят.

И всяка капка кръв е жива –със кръв грехаизмива.

Тодор БИКов

ОТ ПЕПЕЛТА НА ВРЕМЕТО

Поет, публицист, политолог, литерату-рен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения. Директор на Дом на културата на желез-ничарите в Пловдив. Негови текстове са печатани в национални антологии и в пе-чата, излъчвани са по БНТ, БНР и др. Ла-уреат е на поетически конкурси. Издал е книгите: „Звук от светлина” /1990/, „Висо-ки съзвучия” /1998/, „Кристално наднебе-сие” /2003/, „Душа зад хоризонта” /2007/. Съставител е на манускриптивния сбор-ник „Пловдивски поети и художници за любовта” /1993/ и сборника с хайку-поезия „Прагове” /2005/ – на български и англий-ски език. През 1994 г. основава и оглавява вестник „АртКлуб” – издание за култура, изкуство и социални идеи, което излиза до 2004 г. Член на СБП и на контролно-реви-зионната му комисия. Пети пореден мандат председателства Клуба на дейците на кул-турата в Пловдив.

29

Възседнал лунната дрезина,сънят светапремина,

остави диря по небето –на сенкитекрилете.

Ликуват лунните простори...Кръгът вратиразтвори

и смях на ангели отеквапо звезднатапътека.

КАПКИ НЕГА СЛЕД ТОВА

Гълъби в нощта гукат и редят огнени слова в песен.

Чак до сутринта кладите горят и пречистени тела светят.

Жар от пепелта в пойното гнездоптичата тъгаскрива.

Блясва светлинав гаснещо око и отронва се сълзажива.

30

ДЕНЯТ ГОСПОДЕН

В деня без залезис крило погали ниархангел благ.

В нощта без изгревидушите слизат иприпламва зрак.

Безсмъртни въгленис живот изпълват нии земна плът.

Съдбовни същностиза миг прегръщат сеи в нас кървят.

31

Роден е на 13 април 1957 г. в Казанлък. Завършил е ПУ “П. Хилендарски” в Плов-див, специалност “Български език и лите-ратура”. Работи като кореспондент на в. “24 часа” в родния си град. Автор е на сборни-ците с разкази: “Шлагери”- 1992г., “Вече-ря с Ангели”-1995 г., “Сантиментална като пума” - 1999 г., “Любов, Сънища, Думи и... други изображения на Смъртта” - 2004 г. Издал е два сборника с есеистични мини-атюри: “Белите полета на спомена” - 2000г., “Забравената уговорка с Бога” - 2003 г. По-следната е отличена с премия от Фондация “Чудомир”. Сценарист на документалния филм за Чудомир “Съдба до съдба”. Автор е на пиесите: “Любов, Сънища, Думи и ... други изображения на Смъртта”, “Моделът и неговия Художник”. “Истинската история на Мона Лиза” е пиесата, за която получава годишната награда на СБП за 2006 година. “Аутопсия на тялото” е първият му роман.

Член на СБП от 1999 година.

веселин сТояНов

НА ВНИМАНИЕТО НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА!

Единствените оцелели стенописи на Иван Милев стоят заключени в реституирана къща

32

Единствените в България оце-лели стенописи от големия бъл-гарски художник Иван Милев стоят заключени, далеч от света и зрителите, в къща на ул. “Ив. Вазов” № 16 в Казанлък. Днес къ-щата, която е наследство на по-коления от рода Стайнови, е не-обитаема. Наследникът, Михаил Стайнов и другите двама наслед-ници - Асен и Филип Вушеви, жи-веят в София. В една от стаите на къщата понякога заседава “Граж-данското сдружение за Казанлък”, но от организацията признават, че стопанисват къщата на равни-ще “да има човек”, защото ремон-ти на такъв обект не са по силите

им. Отварят стаите със стенопи-сите, само ако ги помолят прияте-ли или ако от музей “Искра” из-пратят някой чужденец, случайно узнал за тях.

Приживе Милев е бил висо-ко ценен художник в областта на вътрешната декорация и няколко известни софийски фамилии са го канили да изрисува стените на техните домове. За жалост бом-бардировките над столицата от 1944 г. са разрушили именно тези къщи. В други домове рисунките са замазани от следващи поколе-ния, които не оценили високата им стойност. Така единствените стенописи остават в тази къща в родния на Иван Милев Казанлък.

Къщата е строена през около 1905 г. и е принадлежала на Ма-ньо Стайнов. Той е един от из-вестната фамилия индустриалци в Казанлък - братята Стайнови. Неговата специалност била боя-джийството на текстилните изде-лия, които братята произвеждали в своята фабрика. Бил изключи-телен специалист. Като всички от рода Стайнови и Маньо имал големи интереси в изкуството. Многократно е дарявал читалище “Искра”и често е бил сред хората, които подкрепяли всяка култур-на инициатива. Той е инициатор и първи дарител за построява-нето на Паметника на загинали-

33

34

те във войните казанлъчани в Розариума. Негова е и най-голя-мата вноска – 50 хил. лева. Паме-тникът се открива 3 години след смъртта му през 1933 година. Ма-ньо Стайнов почива от туберку-лоза през 1930 г.

През 1925 г. Маньо Стайнов поискал от Иван Милев, по свой проект да декорира една от стаи-те на къщата му. Художникът има особени връзки с рода на Стайно-ви, които виждали в него таланта и всячески го подкрепяли. Милев поел присърце и извършил лич-но всички операции по измаз-ването и подготвянето на стени-те. Изготвил е проект, одобрен от собствениците, и те са му предос-тавили пълна свобода за работа.

Според проф. Ружа Марин-ска в този случай ние сме свиде-тели на уникална страница от ху-дожественото наследство на 20-те години от миналия век. Толкова голяма е стойността на съхране-ните стенописи. Изкуствоведката определя подхода на Иван Милев като необикновен. “В основата той поставя черния цвят. С чер-но покрива стените, вратите и пуска по краищата златен зигзаг. Следват зададени високи, хра-мови тоналности. Именно в този дух е решена и сюитата от обра-зи, величествени в своята свеще-на спойка с българския живот.

В цял ръст са извисено застина-ли “Майката с детето”, “Овчарят”, “Жетварката”, прехвърлила през рамо тежък сноп, и другите две жетварки, молитвено свели глави пред “Хляба”.

Зографисването на къщата ста-ва през пролетта на 1925 г. На 25 януари 1927 г. Иван Милев умира в София, покосен от туберкулоза.

Бившият шеф на културата в Казанлък Цвятко Цветков, който е израсъл в съседство с имотите на Стайнови, си спомня, че през 30-те и 40-те години къщата била забулена в някаква тайнственост. Отличавал я острият връх над ку-лата на стълбището, гъстите дър-вета, които зашумявали двора, и почти липсата на движение в този двор, в който не се влизало. След смъртта на Маньо Стайнов неговата вдовица Минка Стайно-ва се затваря в себе си и не желае да общува с обществото. По-къс-но Минка се омъжва за Рафаело Стойчев, известен аптекар в Ка-занлък. Той е спътник в живота & до последните & дни.

“През 1965 г. когато започнах работа в общината, проведох ре-дица разговори със Стойчев. Той ми разказа, че след 9.ІХ. в къща-та били настанени двама висши съветски офицери. По думите на Рафаело Стойчев, те били изклю-чително културни хора и високо

35

оценили стаята със стенописи-те. Обичали в свободното си вре-ме да се заседяват пред тях и да ги обсъждат.”-си спомня пред “Зна-ци” Цвятко Цветков.

По време на жилищната криза, която настъпва в Казанлък през 50-те години, в къщата е настане-но семейство квартиранти. Пър-вото семейство, освен креватите, донесло със себе си и кофа вар, за да освежи стаята. Първото им намерение било да замажат “ца-паниците”. Рафаел Стойчев силно се разтревожил и ги помолил да спрат. Той повикал евреина Буко Давидов, известен читалищен и културен деец, а после двамата отишли при Чудомир. Последни-ят вдига една “валянка” на Об-щинската жилищна комисия и от там предупреждават наемателите да не посягат на стенописите. Въ-преки това те са слагали леглата си до стените и част от стенопи-сите били повредени.

През 1965 г. Цвятко Цветков поставил искане пред кмета Бон-чо Милев повече да не се пущат квартиранти в тази къща.Нещо повече, по негово предложение общинската администрация ре-шила, да се изплаща наем от об-щината на собствениците, за да стоят стаите празни и да се съх-ранят стенописите. Животът оба-че показал, че и това решение не е

най-доброто, защото когато в къ-щата не живее някой, който може да я поддържа стенописите пак се рушат. По онова време Рафа-ел Стойчев и Минка Стайнова са вече в напреднала възраст..

През 1972 г. Цвятко Цветков поставя въпроса пред новия кмет на града Станчо Коев. Със съгла-сието на Минка и Рафаел Стой-чеви общината изкупува къщата след съответната оценка на ком-петентните органи. Отделно Дър-жавна комисия по пластични-те изкуства с председател Христо Стефанов, най-големият капаци-тет по стенописите в България за онова време, оценява стенописи-те и те също са изплатени на се-мейството. То прави своите об-жалвания, които са уважени и корекциите в сумите отново са изплатени. Семейството е обез-щетено с апартамент в коопера-ция в Казанлък.

След тези действия на община-та започва ремонт на къщата. Той включва цялостно обновление на сградата – от приземния етаж до покрива, който е обкован с мед-на ламарина. Реставрацията по-глъща 140 хил. лева. Реставратор е проф. Любен Прашков. Къща-та е обявена за паметник на кул-турата, а в нея е настанен отдел “Култура” на общинска админи-страция. Двете стаи със стенопи-

36

37

сите се съхраняват под специален режим, като веднъж месечно там се провеждат заседания на Съве-та по култура.

Замисълът на някогашното ръ-ководство на Казанлък бил: около ул. “Ив. Вазов” по естествен път да се оформи втори микроком-плекс - “Старият Казанлък”, още

повече, че са налице автентични-те къщи на рода Стайнови, дал на България индустралци, полити-ци и композитори, къщата на ро-зотърговците Орозови, стенопи-сите на Иван Милев, стара къща на розотърговеца Кънчо Шипков и Новенската църква, в която е пял Дякона Левски.

38

След 1990 г. къщата е реститу-ирана по времето на кмета Бончо Сарафов. В нея за кратко бе орга-низирана частна галерия, която така и не успя да се наложи. След това къщата бе заключена, така е и днес. Състоянието на стенопи-сите е на границата на унищоже-нието и те се нуждаят от спешна

консервация.Днес група от писатели, худож-

ници и дейци на културата в Ка-занлък настояват да се създаде комисия, която да извърши пре-глед на обстоятелствата, при ко-ито е била реституирана къщата. Според тях има поне три въпроса, които смущават законосъобраз-

39

ността на това действие: 1. През годините е плащан наем

на собствениците. Това означава, че къщата никога не е била наци-онализирана, за да може след това да бъде реституирана.

2. Къщата е изкупена на цена, съгласно оценки на компетентни-те органи, като е взето предвид и възражението на собствениците. Това също оспорва условията на реституцията.

3. Семейството е обезщетено с апартамент, отделно от общината са заплатили за стенописите, спо-ред оценка на специална коми-сия.

Архивите от тези сделки се па-зят в общината.

Всъщност идеята днес е да се осъществи някогашният проект за микрокомплекс “Старият Ка-занлък” и най-вече в къщата да се създаде музей на Иван Милев. Близо 70 са скиците, платната, графиките на Иван Милев, кои-то съхранява в сбирката си Худо-жествената галерия на града, сред които е и известната “Ахинора”. Аранжирани по подходящ начин в прекрасната къща със стенопи-сите, те могат да станат основата на уникален музей на художни-

ка, още повече, че неговата родна къща не е запазена. Казанлък се слави със своите 150 художника, от които поне петима са в челната десетка на българското изобрази-телно изкуство. Единият от тях е Иван Милев и неговото творчест-во заслужава да бъде събрано на едно място, в един дом, по подо-бие на тези на акад. Дечко Узунов и проф. Ненко Балкански, с кои-то Казанлък така много се гордее. В този смисъл дейците на култу-рата на Казанлък се надяват Ми-нистерството на културата, кмета Стефан Дамянов, живите наслед-ници на къщата, да намерят общ език в името на творчеството на Иван Милев, в името на добрите традиции на рода Стайнови, кой-то е създал индустрията на Ка-занлък, а е дарил България с по-литици, музиканти, архитекти. Разбирателството е важно и за бъдещето на града като притега-телен център за културен тури-зъм.

Иначе не съществува никаква гаранция, че утре няма да се поя-ви нов наемател, който с кофата и баданарката да изчисти “цапани-ците”. Какъвто опит вече е имало веднъж.

40

Родена е в Козлодуй. Завършила е деви-ческа гимназия в Плевен и Българска фи-лология в Софийския университет “Св. Климен Охридски”. Автор е на 18 книги между които “Калина Малина, “Първооб-раз на света”, “Богородица на свободата” (за баба Тонка Обретенова), “Ръми в душа-та ми” (за Мара Белчева), “Чудотворката” (за Фани Попова-Мутафова), “Минало не-отминало”, “Неделна книга” (със съавтор-ство с Нина Андонова), “Другата страна на медала”. Носител е на наградите “Кали-на Малина” и “Златното перо”. В момента е първи зам.-главен редактор на в. “Нови-ят Пулс”.

Поезията на Маргарита Петкова чета отдавна – поне онова, което е пуб-ликувано в печата, или в книгите, с които съм успявала да се сдобия. Лич-но не сме се запознавали, но това не ми е пречело да следя какво печата и да харасвем стиховете &. Не съм писала досега за нейни книги, но това едва ли е имало някакво значение, тъй като тя е била, и е в полезрението на ли-тературната критика, на ценителите и то в повечето случаи утвърдително, признателно.

Благовеста КАсАБовА

„Хвърлен камък“ - автопортрет на поетесата

41

Маргарита Петкова е талантлив поет, сред малкото талантливи поети от нейното поколение (въпреки че аз не мисля, че в поезията поколенията имат някакво значение, но все пак). Може някои пишещи братя да не при-емат характерните отличия на нейната поетика – директния изказ, катего-ричността на споделеното, спонтанността на емоцията, но едва ли може да отрече, че тя е поет. Не притурям към определението “поет” прилагателни, тъй като няма примерно малък поет, слаб поет, скучен поет, т.е. или има поет, или няма, а прилагателните – примерно велик, класик, гениален оста-вям да определя времето, аз лично не се наемам.

Поезията на Маргарита Петкова има свой отличителен знак, запазена марка, както се изразяват в деловия свят. Не можеш да я сбъркаш с който и да е от нейните събратя по перо, защото – първо и най-напред – тя не ос-тава при биографията на стихотворението, а го използва като трамплин да излети към безкрая. Перифразирам определението за поезия на един дре-вен мислител – поезията е от началото към безкрая. Или ако се опитам да се изразя образно – излитането на пеперудата от пашкула, от видимото, реалното, към невидимото, към духовното и емоционално осезаемото. Но само за онези, чиито сетива са настроени на вълната на трептенията на по-етичното послание.

И друго харесвам в поезията на Маргарита Петкова – това, че тя не се притеснява (лицемерно) да назовава нещата по име – подлостта е подлост, предателството – предателство, бездарието – бездарие и т.н. Блатото, което е приютило цялата тази гмеж, трябва да се разплиска, колкото и нетърпи-ми да са зловонията.

Зловонната клоака ще бълва сметки стари –ще пъпли и ще кваканасреща ти бездарието.Но някой трябва рискада вземе и нарамии злото да изплиска.Аз вече вдигнах камъка.

Маргарита Петкова не само вдига камъка, но и го хвърля, и то - още ко-гато налага името си в съвременната поезия, и наистина неистово разквак-ва жабите. Освен, че е безкомпромисно, перото & е и чувствително, рани-мо чувствително, сетивата & - изострени до кръв, всъщност те & помагат или я подтикват да напипа жилото на проблема, първопричината за “съби-

42

тието” и от тях, впрягайки богатото си художествено въображение, да на-прави поезия, защото не е достатъчно да си перфекционист в структурира-нето на стиха или в римуването, за да си поет. Трябва да си белязан свише и очите ти да дълбаят в безнравствеността – от всякакъв вид и тип, - като свредели.

Ала взе да ми писва, нещо взе да ми писва,нещо не е така, както трябва – лъжасе оказаха даже безусловните истинии юздите разюздени просто не удържах.Просто вече не искам да си стискам езика –изпочупих си зъбите в този клисав комат,дето толкоз години във ръцете ми тикати ме лъжат в очите, че не е баят.Няма как да развее свят байрак суховеят,нито в почва прокълната да покълнат зрънца.Искам не да живуркат, а живот да живеяткато белите хора, мойте бели деца.

Споделих вече, че Маргарита Петкова е самороден поет, и самородното зрънце проблясва и в любовните & стихове. За разлика от някои свои по-сестрими тя не е лирично-ласкава и сантиментално-умилителна, вричаща се в любов до последния ден. Тя е това, което е в нея в момента като емоция, състояние, изживяване. Без превземки, инфантилна фриволност, сълзли-ви блянове.

За мен – свръхеманципираната –оказа се, че е достатъчнонасън като дете да цивряпо теб неженен, но порядъчен.На мене, искащата всичко –оказа се, че свръх ми стигада се надявам, че обичашако не мен – то мойте книги.За мене – можещата всекида пренебрегне и прежалиоказа се – ти си човекътдома ми, който ще подпали.

43

Какво още мога да ви кажа – може би много неща, но Маргарита Петко-ва далече по-добре от мен е изрисувала своя творчески, своя поетичен и човешки-личностен автопортрет и вместо аз да ви обяснявам как го е из-рисувала – (безспорно като майстор-художник) – ще цитирам стихотворе-нието, което е много близко до моя човешки и творчески свят.

Не хвърлям камъни, а ги събирам.Все някога за нещо ще потрябват.Животът не е болка за умиране.Когато взимам, не го правя скришоми всички виждат точно колко имам.Под всяка своя дума се подписвами непременно с цялото си име.Знам колко съм удобна за мишена –глава не скланям – виря я високо.И коленете ми са разраненине от пълзене, а от стръмни скокове.От полети. От бягане с препятствия.От щурмове: “На нож”, не на прибежки.Що камъни по мене са запратениот всевъзможни и безгрешни грешници!Събирам ги. Със тях ще вдигна бойницаи щом към звездна бездна се запътя,тя със небесен гръм заупокоя мивръз всеки, хвърлил камък, ще се срути.

И ние, които харесваме нейните стихове, нека я последваме като събе-рем камъните от своите градини и ги хвърлим в блатото, за да го пресу-шим, ако не завинаги, то поне за днес.

44

Димитрина лАУ-БУКовсКА

зия, хумор и сатира, проза и драматургия, 6 тома избрана поезия /Вазов, Яворов, Левчев и др/, 19 пиеси /Ив. Пейчев, Ив. Радоев, Й. Радичков, Г. Джагаров, В. Петров, Ст. Стра-тиев, Р. Москова и др./, 15 тома проза - ро-мани, разкази, нар. приказки, пиеси. В Бъл-гария благодарение на нея четем Избрана поезия от Збигнев Херберт (2001), Избрана поезия – Римски триптих от Карол Войти-ла – Йоан Павел ІІ (2005), Избрана поезия и проза от Ян Твардовски (2007), поетични цикли от съвременни полски поети, 18 пие-си – в книги и играни в български театри (С. И. Виткевич, В. Гомбрович, Й. Брошкевич, Станислава Пшибишевска и др.), 19 тома проза – романи, научна публицистика, фи-лософски есета (В. Гомбрович, Й. Анджей-евски, А. Кушневич, В. Осятински, Л. Кола-ковски и др.) Награди: 1978 г. – Орден на ДС на НРБ „100 години от Освобождението на България”; 2002 г. – Орден на Министъра на културата на Полша „Заслужил за полската култура”; 2005 г. – Международна награда на Съюза на авторите в Полша ZAiKS За из-тъкнати постижения в областта на превода на полска литература; 2006 г. – Номинация в конкурса на българското Министерство на културата „Хр. Г. Данов” – за най-добър пре-вод на годината, 2005 г. - за Избрана поезия – Римски триптих от Карол Войтила – Йоан Павел ІІ, 2008 г.– Наградата за превод на І Международен фестивал на славянската по-езия във Варшава.

Родена в Бургас, от 1963 г. живее в Пол-ша и в България. Издала е своя поезия: в България - 20 стихотворения в антология „Общежитие” /1985/ и книгата „СърцеВи-на” /1993/; в Полша – „Двоен пламък” /из-брано- 2006, 2008/. Превежда българска литература на полски език и полска лите-ратура на български. В Полша чрез нейни-те преводи са издадени 5 антологии с пое-

* * *

ще ми е страшна самотата а свободата ще е грях ако отронена трохата не си остава хляб

45

ГЛАДИАТОРИ

На Л. Л.

мълчи ми се с някого

да изплуват арените от различни години в различни места

тълпата еднаква цезарите много бягаме пред унижението – от Ave! към смъртта

с крила прикриваме пресъхващите извори на раните а времето тече

едни остават все по-често сред живите все по-често се съмняват дали са победители други се балсамират с тостове и речи

мълчи ми се с някого

да изплуват катакомбите римски и неримски с нашите братя погребани без имена

горе в катедралите все още проповядват живи и починали светци но верните дали им вярват

ах как ми се мълчи с някого...

1974

46

ПОЕТИТЕ

Щом брегът не е спасениеи морето не е страшно – един каза всичко в Илиадатаа ние си описваме одисеите

По пътя сваляме заветната риза – нашата Итака – за да я закърпим и оставаме без кожа

Търсим самотни острови – душите разгърдени – пред тях да разголим своятада се слеем в полет – а често се будим в кочина

Самоомагьосани странницичоплим си ранитес милостива капка да стоплим убогия а той нехае – пие вино без истина

Неуморно се събличаме – в крак с модата на дрехите и закопчалкитеи според вътъкана изтъканото след Пенелопа –

колко брокати и доспехи проехтяха по стадиони и салони колко кухненски престилки сантиментално шумолят

Несъизмерното е трудно поносимоНие уж не се отчайваме модерно гарда сваляме в аван- и в пост- дерем одежди усмирителни но този стриптийз напомня S.O.S-с-с-с-с-с-с-с

защото пашкулът се плете отвътре гъсеницата се бронира в какавида – кой ще захвърли месеста коприна за да повярва в някакви бели крила?

47

НИЕ – КАМИЛАРИТЕ

водим думите като камилии истински остават само тезикоито минават през иглено ухо

своеволните хукват – хваща ги бяспремълчаните остават в пустинята на страха

вятърът довява в гърлата ни коварни чужди песъчинкии те засядат под езика

храним ги с дъха си но болката не ги превръща в перли

НЕВЪЗМОЖНО ЩАСТИЕ Е РОЗАТА

На М.

малко старомодна алхимична брилянта на росата превръща в сълзи които & приличат умира за вода а те убожда когато я поливаш правиш я единствена във ваза а тя тъжи за вятъра

трябва да изстрадаш и спомена за розата – обезсмъртена в хербарий оставя ръждивия знак на кръвта върху следващата бяла страница

48

НАШИЯТ БЛУС НЕ Е СИН

Стоянови жалби небе отворили, дребни му сълзи земя разпукали. Народна песен

Тръгнем ли по светане си вземаме родината върху подметките – носим родното морев очитеа те го ронят на капки едрии черни

ПИША

когато морето се превръщав катранена медузапихтията оплюва всеки бряги цялото небе е мъхест прилеппровесил ципести крила – витраж на преизподнята

за него правя прашка – докато още могада съгледам камъчеда го запраша да строша

ранена от лъч пронизана сълза кръвта ми да проронида ме утешиче още е на капки

49

В ТЪРСЕНЕ НА ИЗЮДЕНОТО ВРЕМЕ На П. С.

Синагогата в Бургас е превърната в Художествена галерия.Небето със златни звезди на свода & е варосано, а под него правят литературни вечери. Пред една от изложените икони.

Богородица е крехко момичеВ скута & Бог-Младенец без лицеДървоядите първо него затрили – да не вижда безчинстватаДрехите & разкъсалии вървели нагоре към ръцете сърцетоСърцето ги спрялои оцелял загриженият поглед

Нашето оцеляване – все така ли минава през коремаи приспива тревогата

…VITA BREVIS

на стативапейзажът съхне но не вехнепред огледалотожената на художника си рисува лицето

50

Нехайно оставяме на червеите плячка – сърцевината си – иконите си неопазенипо пилатски отпращамев историята

А децата ни политат преждевременно към зрелостта като румени червиви ябълки

* * *

В заспалия завинаги Помпей останал надписне можеш да спиш и да желаеш

а ние си пеем да спи зло под камък – приспиваме змиятапод каменните си сърца

НИЕ – КЪРТИЦИТЕ

кой е най-тъмният цвят на дъгата

този който не виждаме – светлината

51

Книгата на Антония Велкова-Гайдарджиева “Васил Пундев и бъл-гарската литература” е посветена на една от най-крупните фигури от миналия век – Васил Пундев, об-ществен деец и автор, който дълго време бе захвърлен сянката на за-бравата – едно, поради специфич-ния начин на естетическа органи-зация на социалистическия период,

Антоанета Алипиева

Антоанета В. Гайдарджиева

Васил Пундев и неговата голяма съдба в съдбата на българската литература

имащ здрави механизми за изтък-ване и премълчаване според сво-ите конюнктури, второ поради ес-тествения изследователски страх от подобно грандиозно обществено и литературно дело, което трябва да бъде събрано и организирано в ду-ховност и портрет. Антония Велко-ва се е нагърбила с нелеката задача да направи персоналистична мо-

52

нография, в добрите традиции на Михаил Арнаудов, за да представи една епохална личност и възвърне нейното място в българската кул-турна и литературна история. Още от първите страници става ясно, че критическият разказ ще зачете и най-малките подробности не само във физическата и духовна биогра-фия на Пундев, но и ще гради тух-ла по тухла биография на времето от 20-те до 40-те години на ХХ век, крайно разнородно, населено с раз-ноезични фигури, мятащо се в кон-фликтите и страстите си. Самата дейност на критика е толкова все-обхватна по интереси, че предпола-га широко поле на изследване, но и затруднява коментарите и оценки-те най-вече с логиката на подрежда-нето. Литературен критик, операти-вен критик, балкански антрополог, отдаден на Македония, Васил Пун-дев оставя огромно по рода си кул-турно дело, което не е и не може да бъде психологически еднопосоч-но, но затова пък в драмите и въз-торзите си е толкова автентично, че превръща автора си в културна емблема с не по-малко значение от Боян Пенев, Михаил Арнаудов, д-р Кръстев.

В началото си книгата на Велко-ва залага на един твърде интере-сен психологически поглед: биогра-фичният факт за връзката на Васил Пундев с Боян Пенев и съпоставка-та между Пундев и друг ученик на знаменития професор – Борис Йо-

цов. Такова съсредоточаване само в едно поле от биографията не е слу-чайно. От подобна лична конфигу-рация се ражда не само духовното съзряване на “главния герой”, но тя е и показателна за важни принци-пи в интелектуалния свят. Връзка-та между тримата е видяна в духа на връзката Моцарт-Салиери – ве-чна тема прочее за смисъла на из-куството и надматериалното. Боян Пенев е не само учителят, човекът, който отключва енергията на дру-гия след него. Той е авторитетът, фигурата, която безусловно държи на първенството, дразни се от всяка непослушна индивидуалност, дръ-знала да блесне със собственото си лице. Такива авторитети обичат по-слушните, докато от талантливите се боят, защото рано или късно ще пожелаят собствения си път. Бо-рис Йоцов е канонният, този, кой-то се отразява, затова е безпроблем-ният и обичаният, предпочитаният от Боян Пенев и нему учителят по-верява лекциите си в университета. Психологията ляга върху подсъзна-телни комплекси на социалния про-изход, върху липсите, които карат личността да завижда, да се бори за кариера и публичност, да налага свръхавторитет, да държи първен-ството до идеята за вечност.

Така критическият разказ на Вел-кова за личността на Пундев ляга предимно върху дълбоката психо-логия, която по някакъв вътрешен интуитивен начин участва в из-

53

граждането не само на личните сю-жети, но и в сюжетите на времето. Визират се текстовете на критика върху българското възраждане, ко-ито в литературната ни история са и едни от най-стойностните, но и основополагащи за българската мо-дерност през 20-те години на ХХ век. Особено занимателно (в артис-тичния смисъл на думата) е изгра-дена главата върху опитите на До-бри Чинтулов и Петко Р. Славейков да формират българските култур-ни енергии. Мрачният, болестот-ворен живот на Чинтулов прави от поета фигура, която е изолира-на от живота, в някакво отноше-ние това е автор в модерния днешен смисъл, който гледа на сътворено-то като на вторично, културно раж-дане, откъсващо художественост-та като цивилизационен продукт. Старият Славейков е другият ак-туален тип за българската художе-ственост, която всмуква автентич-ния живот, заквасва го с фикцията, защото фикцията произхожда от живота. Линия, прочее доста по-продуктивна и предпочитана в бъл-гарската литература. Оттам нататък следва анализ на персоналните въз-рожденски портрети, които Пундев е изградил – Петър Берон, Неофит Бозвели, Константин Огнянович, първите стихотворци. Тяхната ин-терпретация засяга не само тексто-вете на Васил Пундев, но и прави широки свръзки с други критиче-ски текстове от някогашното и се-

гашно време – Боян Пенев, Иван Радев, Светлозар Игов. Така глед-ните точки на всяка интерпретация се усложняват, за да може изследо-вателският ракурс да засече глобал-ни тези спрямо изследваната лич-ност и нейното дело: “В Пундев е от малцината български интелектуал-ци, които вярват в първоосновите, в етическия смисъл на художествени-те посвещавания в иначе абсурдния свят на историческото и политиче-ското. Той е от свръхотговорните културни стратези на времето, спо-могнали във всеки следващ брой на литературния вестник да изкриста-лизира скалата от ценности, за да отлежи най-доброто.”

Това е важна теза, върху която ляга изследването на Антония Вел-кова-Гайдарджиева. Тя отчита цен-ностното йерархично подреждане на фактите, нещо, което е приори-тетно и за Пундев. В този смисъл за авторката канонът е някакъв общ език, обединяващ своите смисли и сили сред общото поле от различия, а класиката е най-доброто от всич-ки канони, представителното поле на един етически родов космос, скрепен с обща духовност, език, с посочени генерални културни енер-гии. Пундев е и канон, но той мно-го по-явно е вече класика, неговото доскоро премълчано място е въз-становено от Велкова чрез подроб-ната реставрация на стореното от него и анализирано не само чрез позитивистичните факти, но и чрез

54

огромен културен арсенал на съвре-менната философия и литературо-ведски школи, чиито интергративен поглед дава възможност за дълбин-ното вживяване в една личност и нейното творчество.

Психологически и биографич-но обоснованата личност на Васил Пундев продължава да израства чрез критическия разказа за него: отчленяват се Историкът, Крити-кът, балканският му поглед върху едно манталитетно сравнение меж-ду нас и Балканите, заявяват се ли-тературните приятелства, довели до блестящи критически студии вър-ху Яворов, Теодор Траянов, Лили-ев, Димитър Бояджиев, Димо Кьор-чев... Както се вижда, “героят” на Велкова е в центъра на един литера-турен и интелектуален свят, който в първите десетилетия на миналия век формира върховата ни култур-на енергия, говори с върхови есте-тически езици, оформя равностоен с Европа диалог, показващ, че бъл-гарската литература реципира най-актуалното от европейските естети-ки и най-малкото през 20-те и 30-те години от ХХ век показва чувство за провинциалност и усърдие за до-гонване. В този смисъл монографи-ята на Антония Велкова е и в рестав-раторския си, и в настоящия си дух проевропейска, защото е заложила на една огромна в силите и идеите си личност, отдавна, преди век до-казала, че България е равностойна част от Стария континент. Това, ко-

ето Пенчо Славейков прокламира в десетилетието след Възраждането ни, на практика го правят хора като Васил Пундев, Владимир Василев, Димо Кьорчев, Михаил Арнаудов.

Един от големите културни же-стове на Пундев е плавното, пъл-но със симбиоза съчетаване на бъл-гарската възрожденска традиция и модерността на авангарда от 20-те години на ХХ век. Както отбеляз-ва авторката: “В. Пундев залага на естетико-нормативното начало, на сравнително изкристализиралата през времето представа за литера-турния канон като аршин, мяра, об-разец, като въплътена законовост в измеренията на художественото. Но той залага и на необходимост-та от реинтерпретация на канони-зираните текстове.” Единността на българското, или иначе казано – на националната идея, изисква не гра-ници между периоди, автори, кано-ни, а постоянно актуализиране на постигнатото, постоянно отсяване на върховото, един елитарен, така де се каже, поглед върху несвърш-ващото българско, и не само поглед отгоре, а живеене на българското, илюстрирано чрез максималните си образци.

Нека заявим голямото постиже-ние на монографията на Велкова: нейната априорна идея е, че няма дело и мисъл у човека, които мо-гат да просъществуват без дух, без воля, без автентичност. Дух, траги-ка и страдание има в делото на Пун-

55

дев за любимата му Македония. За-ради нея той се отрича от външните престижни белези на общество и ка-риера. Дух, страдание и трагика има в цялото му писателство, направено с огромен позитивистичен матери-ал, но пронизано от любов, от въз-хита към всяко българско градител-ство. Така целият ХІХ и половината от ХХ век се завъртат около една културна фигура, която има силата да направи прекрасен разказ за кул-турата на страната си, без да & съз-даде на тая малка балканска страна и най-малката сянка от комплекса за изолираност и изостаналост.

Така както Пундев строи мета-текстовете си върху “биографиче-ския наратив” за своите “герои”, така и Велкова постъпва с него, пре-връщайки “героя” си в жива фигура на литературната ни история. Ней-ното изследване, въпреки че работи с огромен литературен материал, и на Пундев, и на редица други изсле-дователи, прилича - в най-добрия смисъл на думата - на романизира-на биография на една от най-значи-мите личности в българската лите-ратура и история от миналия век. Фундаментално построено като ог-ромна народна сграда, самата тя - паметник на част от нашата култура,

монографията изгражда огромна-та къща на българската душевност, видяна чрез критически текстове, илюстрирана с живи характери, за-щото всеки текст или идея излъч-ват личната енергия, манталитет, травми или подеми на своя автор. Пред нас се възправя едно монолит-но българско време, гордо вдигнало своята разпознаваема глава, заяви-ло лицето и собственото си аз. Не-говите герои са организирани така, че да покажат главния “герой” на Велкова – Васил Пундев, личност с достолепно значение. Не случайно авторката включва в подзаглавие-то на книгата си думата “класика”. През 90-те години на ХХ век бе на-правен ярък опит да се обезсмис-ли идеята за класичното в името на най-разнородни и отделни езици, много от тях комплексирани от не-възможността си да се доберат до чертата на класиката, до тая зона, която приютява най-значимото и представителното за един народ. Велкова не се е поблазнила нито за миг от конюнктури, за да покаже, че традиционното винаги може да бъде не само актуално, но и духов-но, ако имаш сетива да го видиш.

Антоанета Алипиева

(Антония Велкова-Гайдарджиева, “Васил Пундев и българската литература”, Велико Търново, 2006)

56

Родена е на 02.08.1970 г. в с. Габарево, Казанлъшко. Завършва френска езикова гимназия в Стара Загора.

Нейни творби са печатани във в. „На-родна младеж”, „Знаме”, „Родопски устрем”, сп. „Родна реч” и алманасите „Пътеки”, „Роса” и „Хоризонт”.

Печелила е награди от Националния конкурс „ Веселин Ханчев”.

Авторка е на книгите: „ Поискай ми цвете” (1994 г.), „Гнездо на ветрове” (1999 г.), „Кръстопът на устни” (2004 г.) и „Иг-лика” (2008 г.) В сп. „Знаци” публикува за първи път. От екипа – добре дошла!

***

От една поляна на Роженкъм мене потича песен.Той да я пее не може –пречи му обич по есен.

За мен от далечен Роженчанова песен потича.Билка във нея е сложена –само един да обичам.

Иглика Несторова- врАНчевА

57

***

Къде си, родопски обеснико?В чан ли звънна гласа ти?Снагата си боровав мура ли всече?

Къде си, родопски светецо?По сърнена плахост ли изгуби очите си,или ги открадна някоя?/Трижди проклета!/

Къде си, родопски обичнико?На корен ли вплете ръцете си възлести,че не можеш да ме изгалиш?

А оная, южнооката обич,на орли ли я хариза,или на дяволи, дяволе?

Къде си, синеок ненагледнико?Усмивката си по баири ли пръсна,или в халище я втъка майка ти?

Къде си, мой непрокопсанико?Кой те прокле с мълчание?Дали някога ще те открияточите ми, претопени в чанове?

***

Беше ли, беше ли снощи до мене толкова близо?Бяха ли толкова мощни гърдите под твоята риза?

58

Твои ли бяха очитежълтите, лоши до огън?С тях ми запали косите,друго да помня - не мога.

Твои, знам, бяха ръцете, с моите сплели начало.Слушах ти тайно сърцето, което… то беше спряло!

Друго да искам не зная – беше толкова близо.Свети във моята стая копче от твоята риза.

***

Мъдрите ме поучават:Стига за луди съм писала, вече за луда ме смятат.Стига ветрове съм обичала, дирила все в тях опора.Стига в гнезда съм надничала и в орли съм се влюбвала...

От днес помъдрявам.Ставам по-щурава.

***

На Николай

Предизвиквам гнева на небето с любовта си безумна към тебе.И разбира ме само сърцето, че съм стигнала най-моя жребий.

59

Усмирявам светкавици бесни, щом им хвърля от нашия огън.Вместо бури – даряват ни песни, без които да дишам – не мога.Претопявам световни лавини с твоя поглед, потънал във мене.Вместо пустош – любов ще премине по лицата отдавна несгрени.Подлютявам последния залък във устата на вечните сити.И заспивам до тебе, мой малък, за да видим наяве мечтите.

***

Искай от мене цвете – росно ще го откъсна.Вечер в стаята ще свети – тебе чакам до късно.

Искай в щастливо време за юг да пристигне влака.Само не искай от мене още дълго да чакам.

60

елена влАДовА

Елена Владова е родена във Варна през 1972 г. Учила е във френската гимназия “Фредерик Жолио-Кюри” в родния си град и българска филология. Публикува разкази и преводи. Получавала е отличия за жур-налистика в областта на културата от гале-риите “Буларт”, “Кавалет”, “Георги Велчев” – Варна, както и от Двореца на културата и спорта и СБЖ – Варна. Работи като жур-налист, преводач и PR на Държавен куклен театър – Варна. Авторка на книгите „16 ис-тории на Иванка Иванова” (Варна, „Стал-кер” 2002) и ”Нови 20 истории на Иван-ка Иванова” (Варна, „Сталкер” 2004). Член на Съюза на журналистите и на Съюза на журналистите франкофони.

За читателите на сп.”Знаци” тя предста-вя в продължение на пет години последова-телно носителите на престижната френска награда “Гонкур” и откъси от наградените им романи.

Награда „Гонкур” 2008 за Атик РахимиПисателят от афганистански произход

спечели с първия си роман на френски език

„Синге Сабур. Камъкът на търпението”(откъс)

Тази история, написана в памет на Н. А., афганистанска поетеса,жестоко убита от съпруга си, е посветена на М. Д.

61

Някъде в Афганистан или на друго място…

Стаята е малка. Правоъгълна. Задушна е въпреки чистите стени в тъмносин цвят и двете пердета, из-везани с мотиви на прелетни пти-ци, застинали в полет върху жълто-синкаво небе. Скъсани са тук-там. През дупките проникват слънчеви лъчи, които осветяват избледнелите райета на килим. В дъното на стаята има друго перде. Зелено. Изчистено. То покрива затворена завинаги вра-та или килер.

Стаята е гола. Оголена от всякак-ва украса. Изключение прави само стената, която дели двата прозореца и върху която е окачен малък хан-джар*, а над него – снимка на мус-такат мъж. Някъде към тридестте. С къдрави коси. С четвъртито лице, обградено, между другото, от гриж-ливо подстригани бакенбарди. Чер-ните му очи лъщят. Те са малки, раз-деля ги нос, подобен на орлов клюн. Мъжът не се усмихва и все пак има вид на човек, който сдържа усмив-ката си. Това му придава стран-но изражение, като на човек, кой-то дълбоко в себе си се подиграва на този, който го гледа. Снимката е черно-бяла, оцветена е на ръка с безвкусни цветове.

До отсрещната на снимката сте-на същият този мъж, но сега по-възрастен, се е излегнал върху чер-вен дюшек, поставен направо върху пода. Той има прошарена брада. От-

слабнал е. Значително. Върху него е останала само кожа. Бледа. Проря-зана от бръчки. Носът му още пове-че прилича на орлов клюн. Все така не се усмихва. И все така има онова подигравателно изражение. Устата му е притворена. Очите му, още по-малки, са хлътнали. Погледът му е вторачен в тавана, в подаващите се почернели и мръсни греди. Непод-вижните му ръце са увиснали до тя-лото. Под прозрачната кожа вените му са като пълзящи червеи, които пресичат изпъкналите кости на ске-лета му. На лявата си китка има ме-ханичен часовник, а на безименния пръст - златна халка. В прегъвката на дясната му ръка е поставен къте-тър, който влива безцветна течност, идваща от торбичка, окачена на сте-ната, точно над главата му. Остана-лата част от тялото му е скрита от дълга синя роба с бродерии на вра-

62

та и маншетите. Тънките му като клечки крака са покрити от мръсен бял чаршаф.

Женска ръка, поставена върху рамото му, над сърцето, се движи в такт с дишането му. Жената е седна-ла. Краката & са подвити и подпъх-нати под тялото. Главата & е сгуше-на между коленете. Черната & коса, ослепително черна, е дълга и покри-ва раменете &, които помръдват в такт с равномерното движение на ръката &.

В другата си ръка, лявата, тя дър-жи дълга черна броеница. Прехвър-ля зърната &. Мълчаливо. Бавно. В такт с движението на раменете си. Или в такт с дишането на мъжа. Тя-лото & е увито в дълга рокля. Алена. Украсена е дискретно по краищата

на ръкавите, както и по подгъва с няколко мотива на житни класове и цветове.

На една ръка разстояние, отво-рена на последната страница, върху велурена възглавничка, стои книга, Коранът.

Малко момиче плаче. То не е в тази стая. То плаче в съседната стая. Или в коридора.

Жената помръдва глава. Уморена е. Измъква я измежду коленете си.

Жената е красива. Само малък белег в ъгълчето на лявото & око, който се губи в крайчето на клепача, придава безпокойство на погледа &. Сочните & устни, сухи и бледи, из-ричат тихо и бавно едни и същи мо-литвени думи.

Друго малко момиче плаче. То сякаш е по-наблизо от първото, не-съмнено зад вратата.

Жената сваля ръка от рамото на мъжа. Става и излиза от стаята. От-съствието & не променя нищо. Мъ-жът все така не помръдва. Продъл-жава да диша безшумно, бавно.

При шума от стъпките на жената двете деца замлъкват. Тя дълго ос-тава при тях, дотогава, докато къ-щата, светът потъват в дълбините на съня; после се връща. В едната си ръка държи малко бяло шишенце, в другата – черната броеница. Сяда до мъжа, отваря шишенцето, навежда се, за да капне две капки в дясното око, две капки в лявото око. Без да изпуска броеницата. Без да преста-ва да прехвърля зърната &.

63

Слънчевите лъчи, които се про-мушват през дупките върху жъл-то-синкавото небе на пердето, до-косват гърба на жената, раменете &, които се движат все така равномер-но, в такт с движенията на пръсти-те &, които прехвърлят зърната на броеницата.

Далеч, някъде в града, избух-ва бомба. Взривът е силен, може би разрушава няколко къщи, някол-ко мечти. Ответен удар. Взривове-те пропъждат тежката обедна ти-шина, разтрисат прозорците, но не събуждат децата. Само за миг нару-шават ритъма – колкото за две зър-на от броеницата – на движението на раменете на жената. Тя слага ши-шенцето с капки за очи в джоба си. „Ал-Каххар”, прошепва тя. „Ал-Ках-

хар”**, повтаря отново. Повтаря го при всяко дихание на мъжа. И на всяка дума прехвърля с пръстите си по едно зърно от броеницата.

Броеницата свършва. Деветдесет и девет зърна. Деветдесет и девет пъти „Ал-Каххар”.

Тя става, за да заеме отново мяс-тото си върху дюшека, срещу глава-та на мъжа и слага отново дясната си ръка върху рамото му. Отново започва да прехвърля зърната на броеницата.

Когато отново изрича за деветде-сет и девети път „Ал-Каххар”, ръка-та & напуска рамото на мъжа и се премества върху врата му. Пръсти-те & първо потъват в гъстата брада и остават там за едно-две дихания време. После се появяват отново и се приплъзват към устните му, по-галват носа, очите, челото и на-края потъват в сплъстената му коса. „Усещаш ли ръката ми?”. С превито тяло, наведена напред, тя се е втрен-чила в него. Никаква реакция. До-лепя ухо към устните му. Никакъв звук. Той има все същото налудни-чаво изражение – притворена уста, поглед, вперен в тъмните греди на тавана.

Тя се навежда още, за да прошеп-не: „В името на Аллах, дай ми знак, за да ми кажеш, че усещаш ръката ми, че живееш, че се завръщаш при мен, при нас! Само един знак, ма-лък знак, за да ми вдъхнеш сила, вяра...” Устните & треперят. Те мо-лят: „Само една дума...”, плъзгат се и

64

докосват ухото на мъжа. „Надявам се, че поне ме чуваш”. Главата & по-ляга на възглавницата.

„Казаха ми, че след две седмици ще можеш да се движиш, да правиш знаци... Но ето, че започна третата седмица... Или почти. И нищо”! Из-връща тяло, за да застане по гръб. Погледът & се впива там, където е впит погледът на мъжа, някъде между черните и измърсени греди.

„Ал-Каххар, Ал-Каххар, Ал-Ках-хар…”

Жената бавно се надига. Вперва отчаян поглед в мъжа. Слага отно-во ръка върху рамото му. „Щом ди-шаш, значи можеш и да задършиж дъха си, нали? Задръж го”! Отмя-тайки коси зад тила, тя настоява: „Само за малко задръж дъха си!”- и отново прилепя ухо до устата му. Слуша го. Чува го. Той диша.

Отчаяна, тя простенва: „Не мога повече!”.

След безднадеждна въздишка, тя рязко става и повтаря, повишавай-ки глас: „Не мога повече...”. Обез-верена е. „От сутрин до вечер да повтарям непрекъннато името на Господ, не мога повече!”. Прави ня-колко крачки към снимката, не я поглежда. „Вече шестнадесет дни” - замисля се. „Не” - и неуверено брои на пръсти.

Объркана, тя се връща и сяда от-ново на мястото си, за да поглед-не отворената страница на Кора-

на. Проверява. „Шестнадесет дни... Днес трябва да кажа шестнадесетото име на Господ. Ал-Каххар, Покоря-ващия. Това е. Точно това е шестна-десетото име...”. Мисли. „Шестнаде-сет дни!”. Отстъпва. „Шестнадесет дни живея в такт с твоето дишане”. Побеснява. „Шестнадесет дни ди-шам с теб”. Вторачва поглед в мъжа. „Виж, дишам като теб!”. Тя вдъхва дълбоко въздух и после шумно го издишва. Заедно с него. „Дори и ръ-ката ми да не е върху рамото ти, сега мога да дишам като теб.” Надвес-ва се над него. „И дори и да не съм до теб, дишам в такт с теб”. Отдръп-ва се от него. „Чуваш ли ме?”. Кре-щи „Ал-Каххар” и започва отново да отброява зърната на броеницата.

Все в същия ритъм. Излиза от стаята. Чува се как вика: „Ал-Ках-хар, Ал-Каххар...” В коридора и на-всякъде…

(www.pol-editeur.fr)

__________________* ханджар (ар.) – нож с двойна

извивка на острието. ** Ал-Каххар (ар. Al-Qahhār) –

Покоряващия, Всепобедния. Едно от 99-те имена на Аллах, споменати в Корана.

Превод Елена Владова

65

За автораАтик Рахими е роден през 1962

г. в Кабул, Афганистан. Днес живее и работи във Франция и има двой-но гражданство. Режисьор и писа-тел.

В Кабул Рахими завършва френ-ско-афганистанското училище Es-tiqlal, след което учи литература. През 1984 г. напуска родината си за-ради войната и първо се установява в Пакистан. След това моли за по-литическо убежище Франция, къ-дето учи аудиовизуални комуника-ции в Сорбоната. През 1989 г. брат му, който остава в Афганистан и е с комунистически убеждения, е убит, но Рахими научава това година по-късно.

Рахими е автор на четири рома-на, всички издадени от парижкото издателство P.O.L. Първите три – „Земя и пепел” (Terre et cendres, 2000 г.); „Хилядата домове на мечтата и ужаса” (Les Mille Maisons du rêve et de la terreur, 2002 г.) и „Въображаемо-то завръщане” (Le Retour imaginaire, 2005 г.), авторът пише на родния си език. „Синге Сабур. Камъкът на търпението” (Syngué sabour, Pierre de patience) е първият му роман, на-писан от него на френски език.

В киното Рахими дебютира с до-кументални филми. През 2004 г. ек-ранизира романа си „Земя и пепел”. Първият му пълнометражен филм печели наградата „Поглед към бъде-

щето” на филмовия фестивал в Кан.Атик Рахими формулира религи-

озните си убеждения така: „Аз съм будист, защото съзнавам слабостта си. Аз съм християнин, защото при-знавам слабостта си. Аз съм юдаист, защото се подигравам със слабостта си. Аз съм мюсюлманин, защото ос-ъждам слабостта си. Аз съм атеист, ако Господ е всемогъщ”.

За романаНа персийски „синге сабур” е

името на магически черен камък, камък на търпението, който поема мъката на този, който се изповядва пред него. Според легендата камъкът избухва, за да освободи онзи, който му се е доверил. Според някои чита-тели в този роман именно камъкът е Меката, към която се стремят вяр-ващите. И в деня, в който той екс-плоaдира, след като е събрал много болка, ще настъпи Апокалипсисът. Но в романа на Атик Рахими „син-ге сабур” е проснат на земята мъж, ранен в тила от куршум, който не е успял да го убие. Над него бди съ-пругата му. Тя е натрупала към него гняв, защото той я е пожертвал в името на войната; не е успял да ус-тои на зова на оръжията; превърнал се е в герой, но за сметка на това е изложил живота си на риск. Въпре-ки всичко тя се грижи за него и му говори. Дори говори все повече и повече. Докато по улиците врагове-

66

те се сблъскват и се избиват, тя го-вори, залива с думи съпруга си, без да може да разбере дали той я чува и разбира. Думите се превръщат в забележителна изповед, чрез коя-то тя се освобождава от потисна-тостта си в семейството, общество-то и религията. Съпругата достига до там, че разкрива неподозирани тайни от живота на жената в стра-на като Афганистан. В края на кни-гата „синге сабур” ще експлоaдира...

С този роман, написан направо на френски език, Атик Рахими откри-ва форма на литературен реализъм, много близка до тази в „Земя и пе-пел”. Сухият и точен стил става на места лиричен. И все пак в този ро-ман авторът много по-явно и откро-вено, отколкото в предходните си книги, описва потискащата дейст-вителност в ежедневието и по-точ-но в ежедневието на жената в една ислямска държава.

10 ноември, 2008 г. Париж. Съпругата на Атик Рахими му честити веднага след като е оповестено, че той е носителят на наградата „Гонкур”.

67

Белла Ахмадулина

68

С Белла Ахмадулина, кореспон-дент на „СО”, се срещнах в унило-то провинциално градче Саранск. Белла Ахатовна беше пристигнала тук за творческа вечер. Тя седеше в театралната гримьорна, отрупана с цветя и с глас, приличащ на нещо между песен и плач, говореше: „Из-винете, но днес разговор няма да се получи”. Нейният мъж Борис Мес-серер, съпровождащ Белла нався-къде, виновно разтвори ръце и про-дължи да скицира в блок изгледа от прозореца: куполи на църкви в светлината на фенери.

„Ако толкова много Ви се иска, можете да тръгнете с нас, - пропя Белла. – Утре ние пътуваме с кола за знаменития Санаксарски мана-стир и за лагерните места, където са излежавали присъди Синявски и Даниел”.

В ранната сутрин нашата „Волга” летеше към тези недалечни места, зад прозореца се простираха снего-ве, снегове...

- Белла Ахатовна, каква е причи-ната за това пътуване?

- В манастира живее известният прозорлив старец Иероним. Освен това, към пътуването ме подтикна-ха думите на поетесата Ирина Ра-тушинска. Неотдавна & позвъних в Лондон и когато тя разбра, че се готвя да пътувам за Мордовия, си призна, че тъгува за тези места. И аз реших да тръгна по затворите, да

Фигури звездния етаж

усетя тази енергетика. Ами че това е цял пласт от руската литература на 60 – 80-те години.

- Тъгувате ли за тези времена?- Откровено казано, не. Своите

слушатели, съхранили досега ин-тереса си към поезията, аз утеша-вам: „Вие просто скучаете по своя-та младост”. 60-те не бяха време на поетически апотеоз, който уж бил създаден от поетите-шестдесетни-ци. В 60-те още беше жив Пастер-нак, Ахматова умря чак в 65-а. Ние бяхме съвременници на велики по-ети. Просто това време се оказа пре-

69

ломно в обществения живот, хората бяха развълнувани, обнадеждени, бяха с объркани чувства. Тогава се смяташе, че поетите ще се натова-рят с мисията да обяснят нещо на хората, да провъзгласят някакви нови идеи. Очевидно затова коли-чеството на слушателите беше тол-кова голямо, че не се поддаваше на преброяване. На мен често ми се на-лагаше да казвам на хората, че пое-зията не може да разчита на такъв успех, тя трябва да е този щурец, който задължително знае своята летвичка (дори тази летвичка да е по-висока и от земната суета). Този щурец не трябва да се стреми към популярността нито на футболни-те клубове, нито на естрадните ку-мири, той трябва да разчита само на тези, на които е дадено да чуят него-вата тиха музика. Тези хора са и не-говите спасители, неговата надежда в този свят.

- Много ли такива хора са оста-нали според Вас?

-Не, не са много. Но и заради това те са ми скъпи. Възприемането на стихове – това е напрежение и труд, даже жертвеност. Емоционалната реакция от стиховете се превръща в печалба за поета. И тази печалба е най-сладка от всичко. Манделщам много обичал сладко, и му се стру-вало, че то храни изтощения мозък, за да пише. А у него понякога не се намирало даже и парче хляб.

- Известно е, че Вие се познава-хте с много, както казват сега, зна-

кови фигури на отиващия си век…- Имам много посвещения от Ах-

матова, Цветаева, Висоцки и много други. Аз винаги съм била потре-сена от трагичния сюжет на техни-те съдби. „Обожанието на всички е бедствие огромно”. Този ред дойде при мен на гроба на Анна Андреев-на в Комарово. Аз дълго седях около нейния кръст и изведнъж, в нерв-ното напрежение, в прозрачното дъно и близостта на Финския залив аз усетих нейния живот и безсмър-тие. И още – някакво иронично от-ношение към мен. Тогава се родиха

70

редовете, че стоя като просяк, изго-нен от вратата. „Иронията, на из-браните - занятие”.

- Помните ли този злополучен ден, когато на стария „Москвич” Вие единствен път изведохте Ах-матова на разходка и попаднахте в катастрофа?

- Помня. Това беше ужасно. На-вярно виновността за тази ката-строфа също се добавя към моите стихове за нея. Аз бях много близ-ка с Надежда Яковлевна Мандел-щам. Между впрочем даже послед-ния & рожден ден ние посрещнахме заедно. Не мога да призная това, ко-ето написа за нея в своите мемо-ари Емма Григориевна Герштейн. Въобще отношенията между вели-ките винаги са се нареждали труд-но или съвсем не са се нареждали. Аз вече казах за това, че имам пого-ворка „От великите хора комплект не можеш да направиш”. Набоков в „Други брегове” е описал среща-та с Бунин след Нобеловата награ-да, за това как те не са си съвпадна-ли и колко чужди, на Набоков, му се сторили тези емигрантски водчица и сельодчица.

- Казват, че Вие сте последният руски човек, който е видял Набо-ков жив.

- Да. Нас с Боря ни предупреж-даваха, че Набоков е високомерен, надменен, че не се отнася добре с хората от Русия. Но съвсем не изле-зе така. Навярно защото просто от него нищо не искахме. Аз само го

обожавах. И ние по време на цялата среща говорихме леко и мило.

- Често ли препрочитате писма-та на Висоцки?

- Не, но ги пазя като зеницата на окото си. Те ме топлят в трудни вре-мена. Аз много обичах да получа-вам от него писма. И бях радостна, когато Володя и Марина пътуваха с автомобил в Париж. Тогава аз се-дях край прозореца и мислех: кол-ко е чудесно, че сега те пътуват в този автомобил. И им е хубаво за-едно. Володя, винаги когато имаше възможност да напише дори ред, се чувстваше добре няколко дни. По-гледнато –

дреболия, някаква простичка фраза, но в нея вложени толкова сърце, любов.

Винаги съм мислела откъде се взема у него, изстрадалия, толкова любов. Володя беше много раним, независимо от всенародното обо-жание, което, междупрочем, беше и поддръжка, и мъка. Малко са тези, които знаят как Висоцки искаше да встъпи в Съюза на писателите. И аз няколко пъти се опитах да му помог-на, срещах се с разни началници, но той, естествено, за това не се и до-сещаше. Веднъж ми дадоха съгласие да отпечатам стихове на Висоцки. Те излязоха в страшно изопачен вид и когато се срещнахме, Володя така ме погледна… Не зло, не, но в очи-те му имаше такова страдание, че и моите се насълзиха. Володя смята-ше, че с това членство в Съюза на

71

писателите той ще подчертае своята независимост като творец, като ху-дожник, като личност. Но нищо не ставаше.

Той мечтаеше да се освободи от театралния гнет, но без театъра не можеше, въпреки че театърът, както е известно раздвижва актьора, дис-циплинира го. Аз сама почувствах това, когато се снимах във филма на Шукшин „Живее такъв момък”.

- Казват, че тази роля в сцена-рия е била изписана като доста не-гативна?

- Когато с Василий Макарович ние се срещнахме за първи път, той видял в мен това, което му било противопоказано и даже отчасти отвратително. Аз съм му се стори-ла наконтена градска дамичка. И за-това той ме повикал за своя филм „Живее такъв момък”, където по сценарий журналистката е прос-то омерзително същество. На нея & е все едно какво става там, на Ал-тай, на нея съвсем не & е до няка-къв там Пашка Колоколников. Тя е надменна. Тя пита и не слуша. То-гава аз казах: „Василий Макарович, вие сбъркахте много, като видяхте

в мен хладнокръвна градска дамич-ка. В действителност аз съм друга”. И му разказах как по време на мои-те несгоди работех като нещатен ко-респондент на „Литературная газе-та”* в Сибир, как се смееха над мен стоманолеярите или подобните на шукшинския герой хора. Те бяха към мен милостиви, но ужасно иро-нични. Разиграваха ме, съобщаваха ми за грандиозни успехи, аз летях към тях с всички сили, записвах, но после се оказваше, че това просто не е възможно. Изобщо, с мен всичко се случваше точно обратното на оп-исаното в сценария.

- И какво каза Шукшин?- Каза, че нищо не трябва да се

променя, а може да се играе напра-во така. Даже от текста нито дума не махнаха. Но героинята изле-зе сполучлива, непознаваща живо-та, но наивна и светла. По време на снимките ние с Шукшин се сприяте-лихме. И дружихме след това мно-го дълго. Аз го примирявах с Мос-ква, водех го навсякъде. От неговия хонорар от филма му купихме кос-тюм, вратовръзка, обувки. Помня, тогава и изхвърлихме в шахтата за смет неговите войнишки ботуши, с които той ходеше постоянно. Той беше забележителен и в същото време винаги нещастен.

- Какви спомени са останали у вас за Булат Окуджава?

- И до сега аз се връщам към него с размисъл, с нашата любов, с наша-та печал. В нашата дружба с Булат,

72

съвършено отделна от останали-те приятелства, имаше някаква ра-дост. В неговия характер имаше ня-какви възпитателни черти: в негово присъствие беше невъзможно да се държиш лошо.

За него мога да разказвам много дълго. Ние винаги си разменяхме разни посвещения. Това беше така-ва игра, аз често му изпращах писма и телеграми. Неволно следвам пуш-киновските навици, затова особено обичам да възпявам приятелите, да ги обожавам, да вдигам наздравици или да пиша посвещения в албуми, бележници или на салфетки. Ето едно посвещение на Булат:

Снегът лети! И то тъй силно!Както обичам теб, мой брат.И толкова е дълъг пътятот Петербург до Ленинград!

…Междувременно ние прибли-жихме манастира, на чиито висо-ки кръстове се притискаха една към друга премръзнали гарги. По-сле отидохме при гробницата на адмирал Ушаков. А на свечерява-не вече пътувахме по мордовските лагери и зад прозореца се нижеха наблюдателни кули, огради, бод-лива тел. И това, по думите на Бел-ла, било някакъв символ на вечни-те руски крайности: от светостта до затвора верстите са няколко. Отново споменавахме Окуджа-ва, Сахаров, духовните ориенти-ри, които изведнъж си отидоха и

надежда за нещо светло почти не остана. Всички ние често си спом-няме за „да се хванем за ръце”, но не намираме тези ръце. А се случ-ва да се сплотяваме с такава сила, че кости трещят. И ето че някак се добрахме до края на века. Как? Непонятно. Казват, че в Русия ви-наги е било така. Значи животът продължава.

Вестник „Самарское обозрение”, 24. 1. 2000, №4

Интервю на Владимир Липилин

Превод от руски: Калина Тельянова

___________*„Литературная газета” – най-ста-

рото руско периодично издание, създадено през 1830 г. от група литератори с учас-тието на А. С. Пушкин.

73

***

Красавици от минали столетия,Обичам ви! С нехайна лекотаотнемате живота на съцветия,намятате на дивеча смъртта.

И сякаш малко ямби и хореив нозете ви положил е светът,та аз над чуждата любов старея,попивам чужд възторг за кой ли път.

Капризите ви, устните, овала,коварството и оня свян прикрит –аз всичко, всичко ваше съм възпяла;последен благослов – и ний сме квит!

За мене знае, който ме познава, че винаги, за жалост или чест,аз доземи се кланях на жената,пред нея на крака стоя и днес.

Не е ли време да приседна,да се разплача? Вече нямам силида съм водач на глутница семейна,деца и животинки съюзила.

Дотегна ми чудовище безполово(на този – брат, на онзи пък – сестра)да бъда, да воювам със глагола,преди да стана шепот на гора.

Машината, индигото, листата –по дяволите! Край на този плен!От утре ставам горда и богата,красива, неграмотна, с взор студен.

74

Отказвам се навеки от таланта,с чадър дантелен, с кринолин голям,с огромна джуфка, под ръка със франта –какво е ямб , не искам и да знам!

Оплитай ме, конте, в лукави мрежи!Дори не подозираш ти каквоковарство крия и каква насмешкаизпълва цялото ми същество!

Красавици, излъгах ви, простете –защо на думи вярвате в захлас?Как може да предпочета контето?Та то не струва две пари пред вас!

Когато покрай мен със стъпка балнаПрелитате, усещам полъх свеж.Женствеността насъщна, вечно златна,е и за мен неугасима свещ.

Да можех като вас и аз да бъда,да си жевея просто ден за ден!Но кой достойнствата ви ще отсъди?Но кой ще ви възпее като мен?

Превод: Надя Попова

75

Карол Самсел

града на ХV общополски поетичен конкурс “Дионизи Малишевски”.

Досега е издал две стихотворни книги: “Лабиринт на мимолетното” (2003) и “Времето на теодикеята” (2007). Публикувал е в сп. “Поезия Джишай” (Поезията днес), “Шафа” (Шкаф) и др. Организатор е на Ос-троленската поетична група “Лите-раториум”. Като най-важен проблем в творчеството си вижда пресечна-та точка между теологията и екзис-тенциализма.

Представените стихотворения са взети от “Времето на теодикеята” и намиращата се под печат стихо-сбирка “Манетекефар”.*

______________*Непреводимо като заглавие, защо-

то е съставено от трите думи, появили се на стената пред Валтасар по време на пир – Mane, teke, fare. Така са наречени и трите части на книгата – Преброено, Претеглено, Разпръснато.

Д. Л-Б.

Роден през 1986 г., живее в гр. Остроленка, Полша. Следва полска филология и философия във Вар-шавския университет. Лауреат е на редица поетични конкурси, сред които: І награда на ХХХІІ поетичен конкурс “Есенна хризантема” и І на-

КОГАТО ВРЕМЕТО СЕ ИЗПЪЛНИ

пясъкът ще ни обедини като насекоми на морския бряг

когато се срути хоризонтът ще изгубим видимостта движението в дланите ни ще застине а лицата ще замрат

76

тогава ще настъпи миг безкраен искра на битието от огнивото на радостта – безсмъртното цвете

макар че ни е писано навеки да си отидем безвъзвратно

КНИГАТА НА ЖИВОТА

слаби сме само да дойде радостта и времето като ронливи стърготини моментално изтича

биваме безпомощни и неведнъж връхлита яростта тогава очите като нож укрит под дрехите искат да убият любовта

случва ни се да мълчим едва дошло е времето за равносметка а вярата като подпален мост пропада под душата ни

ставаме жестоки толкова по-често колкото по-рядко а гневът тогава е сляп каруцар дори скърцането на снега под колелата не охлажда пламъка

остава ни надеждата блясъкът на раменете сплетени в прегръдка там в подземията на сърцето все по-бледо прозвучават гласовете на тунелите зарити живи

5 ІІ 2006 г.

77

ТОБИАС

малкият тобиас обожаваше самотата падаше си също по съюзническите танкове по русия и пейзажите на камчатка забавачниците тогава бяха претъпкани като лазарети и той растеше вкъщи майка му слушаше моцарт той само подслушваше и чакаше да покълне зърното което бе посял в обувките &

за смъртта не знаеше много само толкова че я има и че се чувства добре когато за пръв път видя мъртва лястовица пътят беше бял от утринна мъглатой машинално & настъпи главата а тя възкръсна и от вълнение изкълва очите на небето

после трябваше дълго да обяснявам на тобиас че животът му е сън и че всички умираме независимо от заслугите на всяка втора дума той прехапваше устни сякаш викаше ангелите да ме убият по-бързо преди до край да съм му отнел

смисъла на живота

СМУТ

днес са обесили хусаин на ъгъла на две улици изгубих чувството на облекчение парализата обхвана дори най-близкото кафене

78

та това е невъзможно хиляди километри от котловината на екзекуцията да усетиш миризмата на инфаркта да видиш сепията на чучелото горено на свеж о толкова свеж въздух

разбрах че свети георги не се е борил със змея

а с човека

МАРИ РУАН

Ще донеса портокали, ще бъде като у Пруст, ще се разлисти дебела мара по ръба на огледалото, а ти, Мари, ще покриеш очите на децата си, за да не видят майка си мечтаеща в нощта.

Първо ще сваля от рамото ти акта на надеждата, със сух шепот ще помолиш да се осмеля, ще изгася всички лампи, сякаш е септември и пак ще те излъжа като кажа: “Аз съм Одисей”.

Днес, когато застанала гола, искаш да се промениш, трябва да вярваш, Мари, в стипчивия вкус на камъка, в гърдите горчиви от пот, в смъртта на всяка памет,също и в това, че някога добрият Бог ще ни съсипе.

Пак ще се облечеш, пак ще се върнеш при децата си, като мъчителен сън, и защо бе всичко това, Руан, ще чуя, че вали, преди да скоча през прозореца, ще прочета глава от Пруст, ще зобна гроздови зърна.

Превела от полски:Димитрина Лау-Буковска

79

80

На 16 януари т.г. в един от сало-ните на СБХ на ул. „Шипка” 6 в Со-фия беше открита изложба на Да-наил Райков. Дойдоха много хора. Само Дики го нямаше. В една реани-мация във Варна той се надлъгваше със смъртта.

Изкуствоведът Димитър Гроз-

Данаил Райков - ЗИМНОТО ЩУРЧЕ

данов даде начало на вернисажа и изрази съжалението си, че късно открива толкова различен и та-лантлив художник. След него Нико-лай Майсторов прочете патетич-но в негов стил слово, в което имаше верен анализ за художника и негови-те творби. После думата взе непо-

Валерий Пощаров

81

знат за мен човек, който надълго заразказва как неотдавна в кафене-то на СБХ, на съседната маса е ви-дял възрастен мъж, чиито сини, по детски чисти очи, му подсказали, че е артист. Заговорил го и разбрал, че отдавна е завършил сценография, че е дългогодишен член на Съюза на ху-дожниците и че от две години чака да му бъде дадена дата за юбилей-на (за 75-годишнината му) излож-ба. След малко пристигнал Нико-лай Майсторов, видял албумчето на Райков и му казал, че е един от най-големите живи наивист в Бъл-гария. След това го завели до канце-ларията, за да си пусне молба, защо-то такива като него са неоправни и не знаят, че има формалности. И така – изложбата вече е факт, за което сме много щастливи. Жалко,

че художникът го няма...Истината е, че Дики Райков си

беше подал молбата за юбилей-на изложба по всички правила още преди три години. Напоследък беше подредил в София няколко изложби на различни адреси и те бяха отра-зявани от медиите. Искаше да на-прави изложба на „Шипка” 6, защо-то се смяташе за един от гилдията на българските художници. Стран-но защо стоеше в края на списъка на чакащите. И на откриването някой се биеше в гърдите, че е на-правил невъзможното, за да се със-тои тази изложба. До мен Рада и Теди Москови, близки на Дики Рай-ков, роптаеха в недоумение.

...На „Шипка” 6 отдавна всичко е спокойно. През януари е тягостно. Там е непрестижно да подредиш из-ложба. Половин час след откриване-то „добросъвестен” служител изга-си половината от осветлението на залата, подканвайки хората да си тръгват. Едно „мероприятие” от календара на СБХ се беше състоя-ло. Наоколо площадите бяха оплис-кани с кал, злоба и омерзение. Бълга-рия беше „безгазова”, политически безхаберна, безразлична до нихили-зъм. И в центъра на полутъмната ни, полуевропейска столица, в една тъжна, полужива сграда на един по-лужив творчески съюз, с наивната си чистота светеха картините на Данаил Райков. И навярно в една да-лечна реанимация той всеопроща-ващо се усмихваше...

Данаил Райков „Автопортрет“, 2003 г.

82

.............Братя Райкови са една от без-

спорните легенди на артистична Ва-рна. Театър „Щурче” е емблема, из-граждана и защитена с два живота, с много всеотдайност и любов. Оби-калят целия свят с каручката с чер-гилото, както образно се изразява с една от картините си Дики. А порас-налите деца им благодарят за благо-родната зараза да търсят и обичат изкуството. Двамата близнаци си поделят работата по братски: Рай-ко, който е режисьор, се занимава с постановките, а Данаил – с декори-те, костюмите, куклите.

Тази е причината едва в послед-ните 15-ина години Дики да се за-твори само с картините си в та-

ванчето на къщата на Галата. Една споделеност, носеща не по-малко магия от работата с децата. Пре-ди време си построи малко ателие в двора, наподобаващо параклисче, за да бъде съвсем сам в изповедите си. Ако отсъстваше от Галата, значи беше в Родопите. И никъде другаде.

Въпреки трудностите и драми-те в живота си Данаил Райков си е изграждал философия, облъче-на от позитивизъм. „Злобата е най-мръсната боичка върху палитра-та” – ми беше казал веднъж. В един глас с брат си признават, че децата от „Щурче” са ги съхранили. Те са в спомените и в сънищата им и затова често населяват кавалетните ком-позиции на Дики. Пъстроцветни

Данаил Райков „Гробище“, 2002 г.

83

Данаил Райков „Старецът и морето“, 2003 г.

84

пространства, изпълнени с персо-нажи и действия от приказки, май-сторски обединени в абсурдно мяс-то и време. В едновременно четири сезона си общуват Малкият принц с Дон Кихот, Ряпата с патриархалната дядова редичка зад нея, Снежната кралица със замръзналото – уж, не-замръзващо, море, Старецът на Хе-мингуей със скелета на оглозгания си живот... Приказки в приказката... В друга картина поетичните стран-ници на Константин Павлов се ни-жат във вавилонска нишка от мо-рето нагоре по пътя, в чийто край е църквата с белия ангел. Живот, ра-дости, мъка, любов, омрази и все-ленското паяче на космическия мир и забрава...

Творенията на Дики Райков не са илюстрации, въпреки първоначал-ната заблуда при срещата с тях. Те винаги са рисувани с послания. По-някога – закодирано, но с ключе, ос-тавено под черджето пред теб.

След морето Родопите са голями-ят духовен акумулатор за художни-ка. Обичам един негов автопортрет – прегърнал е като Бог два метафи-зични хълма – бели биволи, а между тях е сгушена река и малко селце...

Да, метафорите и хиперболите, магичната иреалност и стилизации доближават Дики Райков до наива. Но на него това не му е достатъч-но. Той опоетизира всеки сюжет и идея и така избавя творенията си от обикновена декоративност. Ра-боти най-вече с пастелни бои вър-

ху картон. Често полага цветовете – фовистично чисти, за да прене-се неподправено емоцията си. Обо-жава бялото. Зима, чисто, сняг, оп-рощение... И една призивност за простоземно щастие. Не сме си го-ворили никога за религията, но християнската му душа е изляла до-бродетелите си в картините му. Ко-гато синът ми се връща във вакан-ции, бърза да отиде на Галата, за да го види. Така беше и по Коледа, преди Дики да влезе в болницата за операция. А преди две години, кога-то разбра, че Валерий Младши оти-ва в Атон, го помоли да му направи снимка на отец Пахомий – пазите-лят на „История славяноболгар-ская”. Портретът беше в профил, а Дики го „обърна” в картината си с лице към нас – тих, смирен и мъдър, под едно вековно дърво.

...Сравнително късно, едва през последните години, се сближих с ху-дожника и човека Данаил Райков. В пренаселеното ни артпространство той се появи като ненатрапчив, но страшно убедителен коректив на пошлостта и суетата, на парадира-нето и безплодния артистичен сно-бизъм, на комерсиалните напъни да се предлага на публиката изсмукан от пръстите псевдонаив. Щастлив съм, че по негово желание открих последните му две изложби във Варна, едната от които през 2007 беше в галерия „Кавалет” и отбе-ляза 75-годишнината на близнаци-те. Беше вълнуващо до късна вечер

85

с порасналите щурчета, с Мариус Куркински (един от тях), с призна-телността на един град...

През последните си трудни месе-ци Дики носеше мисълта за тази из-ложба в София като съдбовен знак. Защо искаше да я подреди? Аз, а и тези, които добре го познават, зна-ем, че това беше най-малко артис-тична суета или надежда да получи някакво късно признание. Данаил Райков искаше да направи в столи-цата на Родината си, в дома на ар-тистичната си гилдия, своето мо-рално завещание. Дори с риска, да го помислят за наивник. Послани-ето в това завещание е написано простичко – с един живот и един талант. Стоях пред любимата си картина, чиято история художни-кът ми беше разказал...

Данаил Райков „Миниатюри“, 2003 г.

През една зима в Родопите оти-шъл в местност край Девин, където започнал да рисува малък параклис край големи скали с пещери. Извед-нъж почувствал някого зад себе си. Обърнал се и видял монах-отшел-ник. Стреснал се и... се събудил. Докато е рисувал в зимата и студа, бялата смърт го е докоснала и въоб-ражаемият човек го спасил с поява-та си.

Молех се в янурската нощ този монах да се отзове и в една реани-мация във Варна, за да върне Дики в живота...

P.S.: Два дни след откриването на изложбата Данаил Райков изпадна в кома. На 8 февруари той почина.

86

Галерия

Данаил Райков „Отшелникът“, 2003 г.

87

Галерия

Данаил Райков „Брат ми на пазар“, 2002 г.

88

Не беше за вярване, че в Бълга-рия е октомври, есен. Денем тем-пературата се вдигаше до двай-сет и четири градуса, пееха птици, пърхаха пеперуди и само затворе-ните кафенета и опустелите къ-щички на къмпингите показваха, че сезонът е приключил.

Оздравителният комплекс „Камчия” принадлежи на прави-телството на Москва. През лято-то хотел „Лонгоз” се изпълваше с детски гласове, а в края на септем-ври на почивка идваха ветераните. Към плажа водеше бетонова стъл-ба, прокарана по дъното на дере

Калина ТельяНовА

Родена е в с. Равадиново, Бургаски ок-ръг. Завършва Средно музикално училище „Проф.Панчо Владигеров” в Бургас и Ви-сша школа по култура в Санкт Петербург – Русия. Авторка е на поетичните книги: „Писмо върху пясъка” - 1999, „Предпочи-там” - 2000, „Разпознаване” - 2001, „Лич-ни пространства” - 2004, „Времена” – 2007 (съвместно с Керана Ангелова и Роза Боя-нова) и на книги с утилитарен характер.Превежда от руски поезия и проза на кла-сици и на съвременни автори. Издала е ли-рическия сборник „Имената на любовта” – 2003. Участва в антологии и сборници, в т. ч. в издадените в Москва “Славянска пое-зия ХХ - ХХI. От век на век” - 2005, “Север – юг” - 2005 и др. Нейни стихове са публи-кувани в Македония и в Русия. Член е на Съюза на българските писатели. Координа-тор на Славянска литературна и артистич-на академия в Бургас.

Паметникът на КамчияРазказ от Юрий Пахомов

89

- там миришеше остро на горско гниене, на гъби, по стъпалата па-даха жълъди. Сутрин над безве-треното море плуваха редките ки-чури на облаци, беше прохладно, към обед пясъкът на плажа става-ше горещ, в прибойната ивица по-падаха медузи и розовите ракови-ни на рапани. Патиците се готвеха да отлитат, техните неравни кли-нове се разтягаха в залезното зла-то на крайбрежието.

На мен ми се падна стая, с из-глед към строеж – издигаха нов жилищен комплекс. Там, в дълбо-кия строителен изкоп, постоянно нещо се въртеше, гърмеше, един след друг пристигаха миксери с бетон, работници с разноцветни каски се трудеха отмерено, съгла-сувано. Шумът на строежа не ме безпокоеше, а и в стаята аз почти не стоях, прибирах се само за спа-не. След закуска бродех в покрай-нините, завирайки се в гъсталаци-те на дъбовите гори. На стръмния бряг на островчета растяха боро-ве и брястове. Аз прослужих де-сет години в Северния флот, след което се прибрах в Москва. На Се-вер и в пушеците на мегаполиса отвикваш от миризмите, а тук, в природния парк, сред горите въз-духът бе толкова наситен с мириз-ми, че от време-навреме на мен ми се замайваше главата. Поняко-га вземах под наем лодка с гребла и се отправях нагоре по течение-то на Камчия. От веслата се търка-

ляха зелени капки, припляскваше риба, гората по десния бряг беше с толкова гъсто преплетени лиани, че все едно плаваш по един от при-тоците на Амазонка. Вечер преди ядене, аз обикновено отивах към устието на Камчия, където река-та се влива в морето, присядах на изхвърлена от буря греда и наблю-давах как рибарите, връщайки се на катерите от лов, опитваха да се промъкнат в страничния ръкав на реката с постоянно променящ се фарватер. От водача на съда се из-искваха бърза реакция, смелост и точност.

На около сто метра от устието на Камчия, до пътя беше издигнат паметник: изсечена от камък но-сова част на подводна лодка ”Щ - 211”, а до нея - плоча с имената на загиналите по време на Вели-ката Отечествена война. Двайсет и трима човека. Момичето, орга-низатор на свободното време на ветераните, пестеливо обясни: на това място на двайсет и осми ав-густ четиридесет и първа година от съветска подводна лодка „Щ – 211” е слязъл десант от български партизани, попаднали в засада и всички загинали.

Аз знаех тактико-технически-те данни на „щуките” по време на война, взели участие в операции-те в Черноморския регион: сред-на лодка с неголяма автономност, неразчетена за големи преходи, оттук и обитаемостта – там даже

90

клозет няма, за хигиенни цели подводничарите използвали кофи и ламаринени кутии от сухари. Екипажът – четиридесет човека. Да се вместят на „щуката” двайсет и трима десантчика е сложно. А разстоянието от Севастопол, къ-дето е била нашата база с лодки, до мястото на слизането е не по-мал-ко от двеста мили. Ако се движи в надводно положение с икономи-чен ход (скорост осем възела, под вода – два и половина), то цели-ят път излиза четири денонощия, а и повече. При това, като се дви-жи преимуществено през нощта – денем крайбрежната зона се па-трулира от немски самолети. Ще добавим още минните полета и състоянието на морето. През ав-густ то понякога е бурно. Да, само момчетата са знаели какво са пре-живели.

Ветераните, независимо от на-предналата си възраст, водеха ак-тивен живот. Сутрин правеха плаж или екскурзии, вечер в рес-торанта на хотел „Лонгоз” има-ше изпълнения на артисти от Ва-рна или се организираха танци. Странно беше да се гледа на тан-цуващите старци и старици…

Аз бях три пъти във Варна, бро-дех по нейните симпатични улич-ки. В центъра, до фонтана, се разхождаха едри чайки, а в кафе-нетата около масичките седяха ту-ристи. Скъпи магазини, бутици, павилиони за сувенири. Повечето

възрастни българи говореха добре руски и като чуеха „Москва”, се ус-михваха радостно. А младите вече бяха други. Дрехите, маниерът на поведение – всичко, както в Ита-лия, Франция, Гърция. Някакъв общоевропейски стандарт. Аз бях на екскурзия в градовете Несебър и Добрич. Особено ми хареса Не-себър, тихо, старинно градче на полуостров. В това градче имаше криви, гърбави улички, павира-ни с камък, останки от крепости от времето на траките, среднове-ковни църкви и къщи от елинска-та епоха. Изглежда тук времето се движеше различно и листата, от-къснати от платаните, дълго ви-сяха във въздуха, преди беззвуч-но да се спуснат на земята. Когато разглеждах прекрасните акваре-ли на млад художник, в нозете ми падна мъртва птица с качулчица на изящната главица. В това има-ше някакъв странен знак. Худож-никът тъжно поклати глава.

Аз имах трудна година, странях от хората, предпочитах самотата.

………..С България, по-точно с моми-

чето Йорданка, мен ме свързваше някогашен спомен. Аз – курсант, момченце, пристигнало в Крас-нодар. Дългоочакваният отпуск. Зад мен – морската практика, пред мен – цял прекрасен месец, пълен с приключенията на живота. Бяла фуржка без козирка, бяла матро-ска куртка, на раменете – пагонче-

91

та с котвички, и във всяка клетка на моето загоряло тяло живее оч-акване за щастие. След три дни на Затон аз се запознах с Йорданка.

Затон е градският плаж: жълт пясък, жълта гъста вода и няколко гъбки за защита от слънцето. Аз не бих обърнал внимание на Йор-данка – малка, къдрава, с голяма уста, тя напомняше на момченце-негърче. Йорданка сама ме докос-на по ръката и попита:

- Да имате кибрит?- Кибрит? - в това време мо-

мичетата пушеха рядко и аз со-лидно & обърнах внимание, че да се пуши е вредно.

- О, това е така! – охотно се съ-гласи момичето, - тя говореше със забележим акцент. – Аз пуша от осми клас, това е лошо. Какво да правя, в мен има толкова много лоши неща. Вие как се казвате?

- Юрий, - отговорих малко уди-вен. Още нито едно момиче прос-то така не ме е питало как се каз-вам.

- А аз съм Йорданка… Моята леля замина за три дни в село Дин-ская, а аз тук съвсем никого не по-знавам.

- Интересно име имате.- По баща аз съм българка. Ще

ми дадете ли най-накрая да запа-ля?!

Ние запушихме и Йорданка, дърпаща жадно, разказа, че живее в България, в София. Дошли на гости при леля си Рада, репатри-

антка, в последните години на Ку-бан се върнали много българи.

Говорейки, Йорданка подхвър-ляше на дланта си шепа пясък и притаено се усмихваше. Бански-ят & я покриваше едва-едва – по-късно разбрах, че това са бикини, - носът & бе обгорял и се лющеше. Когато всмукваше дима, бузите & хлътваха и тя веднага придобива-ше вид на по-възрастна – лъчите на бръчиците около очите & ожи-вяваха.

- Юрий, какво ще правите дове-чера? – изведнъж попита тя.

- Аз?- Да.- Още не знам.- Да отидем някъде.Тя натискаше цигарата в пясъка

и умоляващо ме погледна в очите.- Може на танци, - неуверено

промърморих аз, макар че не мо-жех да си представя как ще тан-цувам с такъв дребосък, - тя дори до рамото ми не достига. И после, всичко това е странно, няма и по-ловин час откакто се познаваме…

- О, танци! Много обичам да танцувам, - Йорданка запляска с ръце. – А къде ще се срещнем?

По всяка вероятност, такъв за-вой на нея & се струваше напълно естествен.

Предложих да се срещнем във Ворошиловската градинка.

Вкъщи аз изгладих бялата си форма, завих на пагоните други, направени по специална поръчка

92

котвички и излъсках обувките си до изключителен блясък. И през цялото това време не ме напуска-ше мисълта, че довечера аз едва ли ще мога да позная малката с тако-ва удивително име и въобще що за глупаво начинание е това...

В градинката до фонтана аз стърчах цял час, Йорданка не се появяваше и тъкмо се готвех да си тръгвам, радвайки се, че всичко се разреши толкова благополуч-но, когато изведнъж по алеята зат-ракаха токчета. Ако момичето не се беше запътило така устремено към мен, аз в никакъв случай ня-маше да позная в нея Йорданка.

Беше облечена в рокля от зла-тиста тъкан, напомняща люспи на змия. И обувчиците & бяха златни. Загоряла до черно, с голяма уста, с плътни, очертани от светло чер-вило устни, тя приличаше на му-латка.

Всичко така и започна. В тази вечер ние бяхме на дансинга в градския парк за култура и отдих, повозихме се на виенското колело, поседяхме в сладкарницата и вкъ-щи аз се върнах на разсъмване.

Къщата на леля Рада беше в края на улица „Ворошилов”, къде-то спускайки се към Затон, улица-та се смалява, става тясна. Него-лямата тухлена къща се криеше в дълбочината на градината, стаи-те бяха чисти и прохладни, веран-дата, където върху лист шперплат се сушаха ябълки – просторна.

На двора имаше колонка за вода, а над локвичката до нея постоян-но кръжаха пчели. Йорданка из-насяше старо вълнено одеяло и го разстилаше в сянката на старата ябълка. От дървото падаха малки бръмбари. Вкъщи Йорданка ходе-ше боса, с къси бели панталони и потник. Слагаше на одеялото гли-нена купа с презрели сливи, тър-каляхме се под дървото, ядяхме плодовете и запращахме костил-ките в храстите.

На втория ден от нашето запоз-нанство тя попита:

- Ти задължително ли трябва да идваш във форма?

- Не, разбира се.- Облечи нещо обикновено, а

то, може да имаш неприятности: аз съм чужденка.

Пристигна леля Рада, с побеля-ла коса, загоряла, весела. Донесе няколко кофи с вишни и я нака-ра да ги почиства и да вари сладко. Леля Рада беше винопроизводи-тел, инженер-технолог, препода-ваше в Института по хранително-вкусова промишленост. Скоро тя замина за винения завод в Гелен-джик. „Ще се върна след седмица, - каза тя, поглеждайки с насмешка към мен, - имам занятия със ста-жанти. Данче, не обиждай момче-то.” В наше разпореждане се оказа цялата къща. Йорданка беше по-разително любопитна. Интересу-ваше се от всичко: как изглежда Ленинград през белите нощи, къ-

93

дето ние с майка ми живеехме, до-като не получихме квартира в цен-търа на града, колко момичета съм имал, в кой флот ще ме изпратят да служа.

Къде не бяхме през тези дни: карахме велосипеди в предгради-ето Енем, пътьом се отбивахме до фермата, пихме вода от кладенец, толкова студена, че ме заболява-ха зъбите. Огромни песове дрън-каха синджири и лаеха лениво и глухо. Веднъж от краснодарска-та електростанция преминахме на плоскодънна лодка през Кубан и загорял старец-превозвач попита Йорданка да не би да е черкезка. Кубан на това място беше много широк, отнасяше лодката на де-сетки метри надолу и превозвачът дълго гребеше против течението, за да акостира на мостика, където го чакаха пътници. Жълтата вода бълбукаше до самия борд, в розо-вото небе звъняха чучулиги. А по-сле ние дълго вървяхме нагоре по брега на реката, натъкнахме се на аул, където възрастни черкезки ни гостиха с овчи кашкавал. Вечерта ходихме в градския парк на тан-ци. Йорданка ме учеше да танцу-вам рокендрол и дружинниците два пъти ни изгониха от площад-ката. В страната активно се боре-ха с „чуждопоклонниците” и „без-родните космополити”. Къпахме се на Затон, навлизайки колкото може по-навътре. Йорданка сва-ляше банския и се къпеше гола. Аз

се стеснявах, стараех се да не я гле-дам. Моите коси и вежди изгоря-ха от слънцето и станаха светло-рижи.

- Как чудесно подивяхме ние с тебе, - казваше Йорданка. – Стран-но… Понякога ми се струваш мно-го близък, а после изведнъж – съв-сем чужд.

Дните летяха. Вкъщи почти не съм бил. Мама ме поглеждаше с обида, но за нищо не питаше. Аз живеех леко, без да се замислям.

Леля Рада, срещайки ме, се ус-михваше:

- Привет, зетко.- Мамма миа, какво говориш? –

избухваше Йорданка.- Правилно, Данче, върти гла-

вата на момчето, да не може да се опомни, - превиваше се от смях леля Рада. Аз се плашех. Но и стра-хът ми не траеше дълго – през това лято всичко беше прекрасно.

Йорданка разказваше за себе си. Ето какво можах да запомня.

Нейният дядо, руски дворянин, полковник, след разгрома в Крим емигрирал със семейството си в България. Парите на бащата се за-пазили в швейцарска банка. Жи-веели добре, майка & получила образование във Франция, в Сор-боната, омъжила се за българин от богато семейство – със свой дом във Варна, автомобил, яхта. Йор-данка се родила в трийсет и тре-та година, а в трийсет и пета баща & изчезнал. Станало ясно, че той е

94

комунист и спасявайки се от поли-цията, емигрирал в Русия. Дядо-то на Йорданка не понесъл такъв удар и умрял, а скоро си замина-ла и баба &. Родителите на баща & прекъснали отношенията с ней-ната майка и непосредствено пре-ди войната заминали за Канада. Йорданка видяла баща си само веднъж, през зимата на четириде-сет и първа година. Дошъл добре облечен господин, връчил на май-ка & пакет с пари и отново изчез-нал. Подробностите се изяснили след войната. Оказало се, че леля Рада, първа братовчедка на баща &, през трийсетте години зами-нала в Русия, завършила инсти-тут, работила в завод в Краснодар, омъжила се за българин. През че-тиридесет и първа година, тя, за-едно с мъжа си Антон и бащата на Йорданка, били тайно отправени в България за организиране на пар-тизанска война. През четириде-сет и втора година немците арес-тували и разстреляли баща & и чичо & Антон. Леля Рада успяла да се скрие и до идването на съвет-ските войски, се сражавала в неле-галност, а когато се появила въз-можност, се върнала в Краснодар – родината на своя съпруг.

Аз слушах с изумление Йордан-ка: внучка на врангеловски офи-цер, дъщеря на български парти-занин и племенница на нелегална радистка. Тогава това беше прека-лено сложно за мен.

Йорданка беше само с три годи-ни по-голяма от мен, но е успяла в много: завършила е балетно сту-дио, танцувала е в Софийския опе-рен театър, но започнала да пълнее и се наложило да остави сцената, омъжила се, развела се и сега изу-чавала филология в Софийския университет. Тя четеше много по-вече от мен и, разговаряйки с нея, аз понякога се смущавах. Наисти-на, Йорданка искаше да стане фи-лолог, да преподава руски език. От нея аз за първи път чух стихове на Пастернак и Гумильов.

Сбогувахме се леко. Йорданка ме погали по бузата и тихо каза:

- Беше ни хубаво, а това е глав-ното. Не ме изпращай.

Оттогава изминаха повече от петдесет години.

..............Ден преди отпътуването заваля

дъжд, гората се забули с мъгла, в далечината бучеше морето.

Аз нахлузих джинсите, кецове-те, якето, вдигнах качулката и се спуснах към плажа. Слънцето така и не можа да пробие облаците и всичко наоколо беше сиво: море-то, небето, пясъкът и само пенес-тите гребени на вълните пробляс-ваха с бял фосфоресциращ цвят. Фенерите по протежението на плажа още не бяха угаснали, стъл-бовете им не се виждаха и сякаш жълтите им кълбета висяха в си-вата влага.

Дъждът се усили. Аз се прибли-

95

жих до паметника и още веднъж прочетох имената на партизаните: „Цвятко Ник. Радойнов, Васил Ца-ков Йотов, Иван Петров Изатов-ски…” - Помня, бащиното име на Йорданка беше Ивановна, а и фа-милията прилича. Нима е нейният баща? Ами че той би могъл да бъде прехвърлен в България с лодка-та? Имаше сред загиналите и Ан-тон Петков Бекяров. Чичо Антон? Впрочем това са разпространени български имена. Възможно е и съвпадение. Важното не е това, ва-жни са изписаните на плочата сло-ва, ненуждаещи се от превод: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.”

В Москва успях да науча нещо за българския десант. На 11 ав-густ четиридесет и първа година от подводна лодка „Щ – 211”, ко-мандвана от капитан-лейтенант Девятко, южно от устието на река Камчия са били стоварени чети-ринадесет десантчици. Придвиж-вали са се на надуваеми гумени лодки. Разузнавателно диверсион-ната група е ръководил героят на Испания, полковник Цвятко Ра-дойнов. В нощта на двайсет и де-вети август между село Шкорпи-ловци и устието на река Камчия с подводна лодка „С – 32” е била стоварена втора група десантчи-ци – девет човека, начело с Мирко Станков. Сега стана ясно: на пло-чата са изписани имената на двете групи десантчици. Леля Рада най-

вероятно е била спусната с пара-шут. Групите са били подготвени от заместник-началника на разуз-наването на Черноморския флот полковник Семьон Ермаш. Опера-цията е минала успешно. Десант-чиците, пристигайки в София, пристъпили към активна разуз-навателно-диверсионна дейност. Полковник Цвятко Радойнов въз-главил Военната комисия на неле-галните. Българското фашистко контраразузнаване и гестапо по-степенно са свивали обръча около нелегалните, против партизаните били използвани мобилни подраз-деления, авиация, бронетехника. Първи бил пленен радиста Йозеф Бейдо - Байер, няколко десантчи-ци загинали в боевете, на 24 април четиридесет и втора година бил арестуван Цвятко Радойнов. На 26 юни осемнадесет десантчици били разстреляни в тунелите на стрелбището на Софийската шко-ла за запасни офицери. От групата на Радойнов оцелели трима: Коста Лагадинов, Иван Иванов и Кирил Видински. През 1966 година на ус-тието на река Камчия и в Севас-топол в залива Круглая са били издигнати паметници на героите-десантчици. Защо на плочата при Камчия стоварването на десанта е датирано на двайсет и осми август и нищо не е казано за подводната лодка „С – 32”, не можах да разбе-ра.

Подводната лодка „Щ – 211” за-

96

Юрий Пахомов (Юрий Николаевич Носов ) – е автор на много произведения, сред които: „На оръжие, ескулапи!”, „Поле, мое поле”, „На брега”, „Шонг Зой”, „Драко-нова кръв”, „Дървото на духовете”, „След щорма”, „В търсене на двойника” и други. Авторът се интересува главно от Човека и неговото място в живота. Пише най-вече за хората – силни, мъжествени, военни и спортисти. Негови романи, повести и раз-кази са публикувани в списанията „Звезда”, „Север”, „Знамя”, „Кубань”, „Южная звезда” и др. Отделни произведения на Юрий По-хомов са преведени на езици от близки и далечни чужбини. Някои са екранизирани. Най-известен е филмът „Послеслов”, за-снет от студията на „Мосфилм”.

Юрий Пахомов е член на Съюза писате-лите от 1979 година. Лауреат е на междуна-родни и всерусийски литературни награди.

За автора

гинала през ноември четиридесет и първа година. На името на Алек-сандър Девятко е назована една от улиците във Варна. През есента на 2000 г. на осем мили от Варна, в ра-йона на нос Галата, на дълбочина двайсет метра, са намерили под-водна лодка от времето на Вели-ката Отечествена война. Българ-ски и руски експерти установили,

че на грунта лежи подводна лодка „Щ – 211”.

...В България е предзима. Дъ-бовите гори са оголели, време е за есенните бури, но аз съм убеден, че на паметника на десантчиците, както и преди, лежат живи цветя.

От руски: Калина Тельянова

97

Роден е през 1972 г. в гр. Троян. Сред-но образование завършва в родния си град, а после – българска филология, във Вели-котърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като стажант-ре-дактор във вестник „Литературен форум”, като вътрешен рецензент в издателство „ПАН – В. Т.” и като разпространител на печатни произведения. Автор е на следни-те книги: „ Хензел и Гретел” / поема, 1995 /, „Искри от воденичните ми камъни” / сати-ри, 1997 /, „ Очи на дете” / ранни стихове, 2006 /, „Филологически поеми” / 2007 / и на излязлата наскоро стихосбирка „Пастирът на мухи”. Сътрудничи на централния печат със свои стихове, сатири, критически ма-териали и църковна публицистика. Него-ви творби са превеждани на немски, руски, литовски и унгарски. Носител е на награди от различни централни и местни конкурси за поезия. Член е на Сдружението на бъл-гарските писатели.

ПОЛЕТЪТ НА МЕЧТАТЕЛЯ

Мушицата към лампата въздига сеи под звъна на нейните крила душата ми на пръсти в мен повдига се,дочула сякаш нейното „Ела!”.

Жужат крилцата. Въздуха прераждат.Цветя и книги гледат с трепет нямкак сбъдва се предвечната им жаждада литнат към небесния таван.

Ивайло ИвАНов

98

Килимът даже вдига се на пръстии шарките му литват навъзбог,и кръстът на стената се прекръства:с разпънати ръце полита Бог!

А още по-високо тя въздига се,но парната от резкия загар,във купичката с мляко тупва мигом.

Мушицата се казваше Икар!

ПРЕСЕЛЕНИЕТО НА МРАВКИТЕили Изход из Египет

От месеци през жълтата пустиня са мравките отчаяни на път.Морето се разтвори – те преминахапо сухо – но довършва ги гладът.

И жегата разчеква с жежки клещии без туй прегорелите уста,и злобата ги дави със зловещата, влудявящя оскъдност на кръвта.

А другите народи – край невидимиоазиси и приказни дворци, –издигнаха безкрайни пирамидиот книгите на скъпи мъртъвци,

на чужди заговориха езициза богове, незнайни в тоя стан...Но ето – не хартиен, жив – зеницитесъзират оня жаждан Ханаан,

където – родни – шумолят тревите,където светлината е език,където изпод всяка дума скрит егласа Адамов, дето в тоя миг,

99

кълбо в тревите, залезът догаря...И мравките – избранници без дом – надуват златни сламчици-фанфарии срутват всеки книжен Йерихон.

ПРОДАВАЧИТЕ ПРЕД ЦУМили Слизане на Христос в ада

В подлеза на ЦУМ дъждътпо принуда сбра ни.Скупчихме се ний. Отвъддумкаше отчаяно.

Сякаш в ада бяхме ний сбрани за последно. Връщах аз на свойте днисбърканата лента.

Душен мрак цареше тук!Долу, под живота,смесвахме – един до друг – дух и дъх, и вопъл.

И мълчахме ний така, както се мълчешемиг един преди Съда.Страшно валеше!...

Изведнъж – като усмивка подир век тъга – блесна слънце: и забихацърквите в града!

Пасха свята ли – разкаяно –служеха във храма,помен ли за нас – не зная, нозвън дочувах само:

100

Екнеха дълбоко, басово!...Дрезгави звънциотдалече им пригласяха.Аз не различих

дали капките – огряниот божествен лъч –бяха станали камбани,или тая глъч

от камбани капки бешеи с възторг незримбъдещия тя вестешеНов Йерусалим.

И очаквахме по воднитеструни – чист и бос –в преизподнята на подлезасам Иисус Христос

да се спусне, да разчупитой печата твърди да опрости – изкупена – втората ни смърт.

Но напразно! Спря дъждеца.Стихна всеки звук.Смешно някъде далечеиздрънча капчук.

И спогледах ме се ние, с дух, докрай посърнал.И зад своята сергиявсеки се завърна.

101

***

Дъждът е спрял. Дъждът е гузен.Небе, река и дъно,защо враждуват помежду синивата на света ни?

Защо изпращат си армади от слънце, дъжд и вятър?С кого войничетата младивоюваха в реката?

Не знам, не знам!... Ала сегае тишина безбурна.Една дъга като тъгапрокрадва се в лазура

И сред озонова омаявъзпламва тя и светикато примирие след таявойна на световете.

Графики и акварели

ЛЕТЕН АКВАРЕЛ

Дъгата? Детска шарчицана Бога.Повдигнал е той свойта четка, потопенавъв ранитена всички земни раси.И драснал върху листа на небето тозиседмоцветенакварел на болката,предищастлив-усмихнат да заспив юрганчето на облаче изпрано.

102

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Росата сутринта е чистакато утробата на Богородица.- Да бъде според волята ти! – шепнетревицата на слънчевия лъч.Проблясва той –и капката зачеванебесна светлина и земна угар.И небесата със пръстта и този пътвъв капка от роса се помиряват.

ЗИМНА ГРАФИКА

Зарити врабчови следи в снега:свенливи руни.Бегли гербове на болката.Там, дето парещият сняг е изхрущявалпод тежестта на босото краче,там, дето сребърният скреж за миг е срязвалотчаянитеголи ходила,сега: саван от пресен скреж и драскотина –тъй нежнакато драсване със мигла.

ОСВЕЩАВАНЕ

Могилките под колелата се изтърколявати в Търновонавлизаме по залез.Безброй запалени лампади са разпръснатипо хълмовете и красиво светятподобни милиарди водни капки.Тъй сякаш Някой, току-що възкръснал,решил е да остави тук следаи със дланта си старческа е ръсналградасъс светена вода.

103

Родена на 25.04.1966 година в с.Невша, област Варненска. Завършва Педагогически институт в Силистра, след което - българска филология в СУ “Св.Климент Охридски”. Три години работи като преподавател. От 1995 г. е журналист в Радио Варна, последо-вателно - репортер, новинар, водещ на ин-формационно-музикални програми, автор и водещ. Награди: “Златна маска” от Драма-тичен театър – Варна, званието “Кавалетно перо” - от галерия “Кавалет” за изключител-но професионално и творческо отразява-не на художествения живот във Варна и за принос в духовното израстване на съвре-менника, годишна журналистическа награ-да /2006/ от галерия “Буларт” – Варна, Първа награда “Златен чадър” в категорията “Ра-диопредавния за култура” от ХІ фестивал “Международни медийни събития” – Албе-на’ 2005 - за предаването “Вечерен тромпет” и специалната награда на Руския култу-рен институт на Фестивала на програми-те за култура, организиран от НДК „Осма-та муза” /2007/ и др.

светлана вълКовА

За ползата и вредата от въздишките/Кратки размишления върху книгата с приказки на Елена Владова

„Човекът, който въздишал”, изд.”Славена”/

Y a Mustapha, y a Mustapha Anavaé badia Mustapha

Ça va chérim faila attaarim Éronquérim matché éma hatchim.

Песен на Боб Азаm

104

С текста на тази песен от 50-те и началото на 60-те години на миналия век започва първата приказка - „Приказка за Муста-фа Смелия”, която събира десет истории на героя със звучното арабско име, възпято и от Боб Азам. /Именно този изпълни-тел прави изключително попу-лярно в Европа песента за Мус-тафа, която е създадена в Египет и отразява космополитния дух на Александрия по това време/. Открих песента в Интернет, слу-шах я многократно и тогава се появи ПЪРВАТА МИ ВЪЗДИШ-КА. Тя е носталгична, защото ми напомня по някакъв особен, свръхестествен начин, за годи-ните, в които още не съм била родена, а пък моите родители са изживявали първите си роман-тични любовни трепети...

Но толкова за песенния Мус-тафа, време е да се вгледаме по-задълбочено в приказния. На-шият герой се появява на бял свят в един пролетен ден и си идва с името, защото първият му гръмогласен вик бил „Му-а-а-а-фа-фа...”. С това, обаче, не се изчерпва неговата необикнове-ност. Най-странното у Муста-фа е цветът на очите му: едното – синьо, другото – зелено. След тази категорична заявка за раз-

личност, вече ни е ясно, че дете-то е избрано за ГЕРОЙ. Следвай-ки в най-общи линии модела на вълшебната приказка на Влади-мир Проп, авторката първо съз-дава липса, която трябва да бъде запълнена – тук става дума за липса на отговори на екзистен-циалните въпроси, които Муста-фа си задава. След като проявя-ва важна черта от характера си - смелостта, след като въвежда нова мода и най-сетне си нами-ра приятели /Гароне и Коконе/, нашият герой си прави лодка и тръгва на север: изпращане. Си-гурно се сещате, че живее някъ-де близо до Голямата вода. Но му трябва вълшебен помагач. Тогава среща Дамата от Дуранкулашко-то езеро, тя му дава ценни съ-вети и му подарява своя рапан, чрез който се долявят звуците на света. Снабден с вълшебно сред-ство, Мустафа продължава сво-ето пътешествие: научава мно-го неща, открива нови страни, разбира, че някъде от мидени-те черупки създават изкуство и накрая се завръща тържестве-но у дома, носейки дар за своя-та майка - едно чудо на техни-ческата мисъл – чушкопек. Ако приемем, че целта на неговото странстване е да открие себе си, /както всяко едно пътуване/, ще

105

се съгласим, че финалът на при-казката е щастлив, но с една уго-ворка: само едно нещо Мустафа не могъл да разбере – защо едно-то му око е синьо, а другото – зе-лено. Мисля, че отговорът на ав-торката Елена Владова няма да се хареса на децата, но страшно ще допадне на порасналите деца – защото „в света има неща, ко-ито са си такива, каквито са...” Така казала и Дамата от Дуран-кулашкото езеро, която подаря-вала вдъхновение, когато поже-лаела...

Тук е мястото за ВТОРАТА МИ ВЪЗДИШКА – тя е за въ-просите, чиито отговори още не съм намерила...

И за да не прекаляваме с въз-дишането, да продължим с иро-ния. Ще я открием в повече-то приказни истории на Елена Владова, но особено откровено и забавно тя се превръща в са-моирония в последната приказ-ка „Жабата пи ар”. Вероятно не е тайна за никого, че писател-ката е PR на варненския куклен театър. Самоиронията & показ-ва, че тя не се взема прекале-но насериозно, което не значи, че не върши сериозно работата си. Всъщност, тази гледна точ-ка към литературата, а защо не и към живота въобще, е характер-

на за Елена. /За справка виж „16 истории на Иванка Иванова” или изпий бутилка вино с ней-ната авторка/.

На това място спестявам ТРЕ-ТАТА ВЪЗДИШКА, защото как-во толкова има за въздишане около бутилка хубаво вино и приятелски разговор, пък и въз-дишките ще ни трябват за при-казката, която е дала заглавие-то на книгата – „Човекът, който въздишал”. Ще призная, че точ-но тя ми е любимата. Може би, заради далечната страна, в ко-ято няма ден без вятър, коя-то е известна с многото домати и в която всичките & жители са щастливи, поради простия факт, че навсякъде около себе си имат „толкова много само от едно и също”. Разбира се, насред тази идилия, Владова внедрява един Антагонист, който не тъне в до-волство, непрестанно въздиша, чувства се неразбран, а на всич-кото отгоре и се влюбва. Спасе-нието е пътуване. Това прежи-вявне го преобразява. Слад като се завръща в доматената си ро-дина, той вече не казва на люби-мата си: „Обичам те като салца от домати”, а „Обичам те, както обичам тези рози...” Използвай-ки прийома „разказ в разказа”, героинята-авторка поантно ни

106

внушава: „Много малко тежки въздишки си заслужават наис-тина въздишането.”

Следващите две приказки в композицията на книгата са може би най-детските – „Исто-рия за тишината или приказка за Тихо” и „История с Дядо Коле-да и лилавото магаренце”. Дели-катно галят най-нежните струни на човешкото сърце и произ-веждат звук, който улавят само най-чувствителните. А кои са

те? Всички, които обичат при-казки, независимо от възрастта си. Сред тях е и художничката на изданието Теменуга Станче-ва, чиито илюстрации органи-чески запълват формата на ду-мите, тъй както мокрият пясък изпълва фигурките за игра на плажа. На нея подарявам ЧЕТ-ВЪРТАТА ВЪЗДИШКА, която е от радостните...

И така, без да има претенции /според авторката си/, новата книга на Елена Владова „Чове-кът, който въздишал” ни пода-рява нещо наистина красиво, което ще оценят само Търсещи-те в сферите на духа – свобода-та да се почувстваш дете на про-изволна възраст между 5 и 105 години. А къде се случва това усещане? Някъде между ш-то и т-то на тишината, затворена в облак; между синьото и зелено-то око на Мустафа Смелия; меж-ду въздишката на едно лилаво магаренце по Коледа и усмивки-те на децата в кукления театър; и може би заради невероятната прилика между един узрял до-мат и слънчевия залез...

107

Родена е и живее в Хасково. Завърши-ла е Пловдивски университет “Паисий Хи-лендарски” със специалности “Руска фи-лология” и “Английски език и литература”. Работи като учител по английски език в родния си град. Авторка на поетични-те книги: ”Постоянно местожителство – ада”, “Струна над бездната” и “Танц”, както и на множество критически статии и есе-та. Публикации във в.”Български писател”, в.”Словото днес”, сп.”Знаци”, сп.”Везни” , сп. “Южнобългарски страници”, сп. “Буме-ранг”, в “Арт Експрес” – литературна при-турка към в.”Ориент експрес”, в електрон-ното списание на Литернет . Излъчвания по БНР, БНТ и др.

Литературни награди - Национален литературен конкурс – Благоевград’1993, конкурс на радио “Веселина” – 2004, облас-тен конкурс за поезия – „Димитровград’ 2006” .

За Пушкин е писано толкова много, че, да напиша нещо свое, за мене е истинско предизвикателство – малко е плашещо. Но, както ви-наги, и сега се оказва, че това, кое-то най-много ме плаши, най-много си заслужава усилието да се заема с него.

Мина КАрАгьозовА

Моят ПушкинВръщам се назад във времето и

виждам - двадесет години от жи-вота ми пряко или косвено са свър-зани с Пушкин, с неговата велика Русия , с руската култура, с руския език... Дълго време руският език имаше официален статут на задъл-жителен учебен предмет. И слава

108

Богу (какъвто и вой да надигнат ру-софобите по повод на такава нос-талгична позиция)! Когато в 1968 година влязох в руската книжар-ница „Максим Горки” в родния ми град Хасково, някакъв много силен порив ме тласна да взема в ръце обе-мистия , луксозно подвързан том със стихове на Пушкин. Бях учила руски език вече три години, бях го-това да чета, да разбирам, да съпре-живявам...

Първите редове, които се поя-виха пред очите ми, бяха от роман-тичната поема „Кавказки пленник”. Спомням си даже старинните, близ-ки до българските , църковносла-вянски думи, които поетът е упо-требил, следвайки традицията на 18 век... Тогава бях поразена от описа-нието на бурята във високата пла-нина и реакцията на радост, с която пленникът възприема бурята. Сега вече знам, че бурята води до пре-чистване и преобразуване на много енергии, че насища въздуха с озон и пр., и пр... Сега вече знам, че в есте-тиката на романтизма бурята е сим-вол на какво ли не – на обновление, на бунт... Тогава просто бях пре-живяла буря във високата плани-на, далече над пояса на горите, къ-дето има само малко трева, папрат, мъхове и лишеи, когато облаци-те са навсякъде – и в краката ти и над главата ти... И мълнините удрят толкова близо, че буквално цялото ти тяло вибрира... И е плашещо, и си заслужава да си преживял среща

със стихиите, за да усетиш с нищо несравнимата красота и мощ на та-кава среща. И познавах усещането за облекчение и радост на превъзбу-дените сетива... Това , което ме из-ненада , беше изключителната, де-тайлна точност на описанието на подобно преживяване. Описание, направено от човек, починал пре-ди толкова, човек, който е мислил и чувствал като мене?! „ А пленник с горной вышины,// Один, за тучей громовою, // Возврата солнечного ждал, // Недосягаемый грозою,// И бури немощному вою// С какой-то радостью внимал.

Ясно е, че юношеството е време-то на изострените сетива, на всичко романтично и възвишено, но то е и времето на отчаяно търсене на съп-ричастие, на хора със сходно виж-дане . Благодарение на Пушкин аз открих за себе си не само и не прос-то нова поезия, но и нов свят, който да бъде и мой... И, много по-късно, когато се осмелих да пиша и публи-кувам свои собствени стихове, ся-каш чувах през изминалите десетки години далечния отзвук на пуш-киновите строфи – това си беше Рила, беше си моята планина и, все пак беше и пушкинова – убедете се сами: „ Високо, там горе, в чистите, недостъпните// планини,// където внезапно се срещаш с душата си ,// езерата, цветята, потоците, даже вя-търа// запомни...// Скалите слънче-ви, белите облаци направи част // от своята памет.”

109

Любовта на поета... Анна Керн, Наталия Гончарова и останалите около 100 (!) жени, които той, ма-кар за кратко, е обичал... Съществу-ва теза, че творческата и сексуална енергии са явления от един и същ порядък, дори че са идентични. И лично на мене ми се струва, че та-кава теория има стабилна логиче-ска основа - нали в единия случай се създава произведение на изку-ството, а в другия случай се създа-ва човек! Пословична е сексуална-та енергия на гении като Гьоте, Юго, Пушкин. Те са носили в себе си та-кава огромна енергия и любов, че са били в състояние да дават и да да-ват. Не е случайно, че Анна Керн за-вършва живота си в нищета, като побеляла, кривокрака старица, при-нудена да продаде писмата на Пуш-кин, за да оцелее. Тя самата дори не е и бледа свещица, осветена за крат-ко от слъчевата личност на гения... Тя просто е послужила като по-вод и като катализатор за създава-не на шедьовъра, посветен на нея. Но, като много други жени от онова време не е изградила своя собстве-на индивидуалност, не е заслужила да бъде запомнена с нищо друго. Не че е малко това, което е останало в паметта на поколенията. И все пак...

Така наречената „нелепа смърт” на поета . Няма случайна и нелепа смърт. Това е все едно да кажем, че смъртта на Христос е нелепа... По някаква психологическа закономер-ност, в паметта и сърцата на хора-

та остават онези, които са пожерт-вали най-много. А каква по-голяма жертва от живота?! И добре пре-сметнатите ходове на царизма да забрани дуелите, за да ги героизи-ра, и битуващите странни от днеш-на гледна точка понятия за чест, и интригите, клеветите, шантажите - всичко това са само подробности. Който поне веднъж е прочел „Ев-гений Онегин” знае, че това е хро-ника на една предизвестена смърт. И не само заради трагичния дуел, при който загива Ленски - тази ана-логия е прекалено очевидна и про-зрачна. В нашата културна история съществува една потресаваща ка-рикатура на художника Илия Беш-ков по повод нелепата (!) смърт на Алеко Константинов – „Бай Ганьо убива своя създател”. Наистина не прости Бай Ганьо и байганьовшина-та на този, който разкри пред света грозния & лик. Закономерностите съществуват от хилядолетия – защо и по-какви причини светът на ви-сшето дворянско общество, окари-катурен от Пушкин, да му прости?! Защо Лукерья Лвовна, която се пуд-ри, Любов Петровна, която послъг-ва, Иван Петрович, който е глупак, да му простят за безпощадното ог-ледало, което отразява празния им и напълно безсмислен живот?! И в руската, и в българската култура има мартиролог на преследваните и убити творци на словото. Дора Габе дори е изнесла специална сказка за преследваните български писатели,

110

която е направила огромно впечат-ление и е станала обект на споро-ве и дискусии. Не е била достатъч-на само смъртта на Пушкин, за да осъзнае Русия цялата абсурдност на реалността, в която най-светли-те нейни гении не могат да оцелеят нито психически, нито физически. Но тази смърт е поставила начало-то на края.

Две хиляди години след смъртта на Христос светът не осъзнава дори колко се е променил. Това е един съ-вършено друг свят! И тук не става дума за огромни групи от инако-мислещи – една изключителна лич-ност, заедно с 12 съратници – еди-ният от които го е предал, а другият за 24 часа се е отрекъл три пъти от него – е променил основите на то-гавашния свят, поставил е начало-то на християнска цивилизация. И това се е случило и заради неговата мъченическа смърт на кръста. Из-вестна е реакцията и на Лермонтов, и на цяла прогресивна Русия към смъртта на Пушкин.Тази смърт е била катализатор на огромни про-

мени преди всичко в съзнанието на хората, а това е най-главното. Всич-ко останало е следствие на тези про-мени. Дори Дантес до края на живо-та си се е оправдавал, че не е знаел на кого вдига ръка. А може при не-говото безхаберие и да не е знаел. Бил е просто оръдие в ръцете на съдбата, поръчковият убиец, ако се изразим на съвременен език. Нали на Тайната вечеря Христос е знаел кой ще го предаде. Защо не е реаги-рал? Нали Бог не се е съгласил да от-мени горчивата чаша, какво значе-ние има кой ще я поднесе...

Има цели плеяди извисени тво-рци, посветени в тайните на всеми-ра, които съзнателно или подсъзна-телно избират мъченическа смърт, на принципа „изгори, за да светиш”. И наистина смъртта им осветява пътя на следващите ги поколения съмишленици толкова силно, кол-кото и делата на живота им.

Моят житейски път, заедно с този на милиони други хора, е ос-ветен и от живота, и от смъртта на Пушкин...

111

Родена в г. Келце, Полша. Завършила те-ология с докторат “Кондицията на човека в поезията на Збигнев Херберт” в Папската Теологична Академия в Краков, където ра-боти. Ренесансово всестранна личност, тя твърди, че в центъра, както на творчество-то &, така и на научните & изследвания, е човекът в трансцедентното измерение на всичко, което го свързва със света, хората и изкуството. Публикувала е в сп. “Вйенж” (Връзка). През 2003 г. с нейни стихотворе-ния, инспирирани от Стария Завет и илю-стрирани със серия картини от Анна Ка-шуба-Дембска е направена изложбата “Сън в небесносиньо” в рамките на Фестивала на еврейската култура в Краков.

Представените стихотворения са от подготвената & за печат кнга “Небесноси-ните корени на съня”.

Моника Винярска

РАЗКАЗЪТ НА АРИАДНА

Срещнах го до бронзовите порти с лъскави доспехи а под настръхналия шлем ме гледаха изплашени очите на изгубено дете

изтеглих от сърцето си червена тънка нишка да пази влизането и завръщането му

112

той тутакси изчезна от очите ми болеше ме когато се препъваше а когато си играеше и я навиваше на пръста си аз оставах без дъх

веднага щом уби чудовището (то ми беше природен брат) бързо ме остави на един остров

остана ми заплетеното изпокъсано кълбенце попило неговия мирис

може да се е срамувал че го спаси жена а може просто да е бил сватосан с друга

опитвам се да го забравя но утеха не намирам в прегръдките на Бакхус не е истина че виното усмирява болката

ПРИНЦИПИТЕ НА ДВИЖЕНИЕТО

За да стигнем до целта на пътуването трябва да се изпречваме на пътя си и да прекрачваме всякакви граници

не можем да пътуваме по набелязани трасета широки автостради със светлини предупреждаващи че са възможни срещи лице в лице

препоръчителни са чести сблъсъци с действителността нарушения на логичните правила и дълги много дълги престои това не е безопасно – заплашва със смърт то е живот

113

АКО ГОВОРЕХ

Как да изразя как да назова най-важното и дали го има и дали е тъкмо то и какво е това то ако го има

размишляват малки и велики философите отглеждат думите изгонени от рая посадени в бразди и лехи по белите поля те разцъфтяват там в хартиена роза и раждат тръпчив черен плод

ангелите мълчат

* * *

Това не е луна а перла сълза върху лицето на Бога свети най-ярко когато в тебе е нощ

ПОДРЕДЕНО

Така трябва да бъде подредих се такъв ред – да те е страх да го докоснеш съвестта можеш да прегледаш на рентген

не бива да се пипа никой не може и дума да каже красотата също е излишна тя само разваля реда

114

* * *

Успоредни прави успоредни светове успоредни мисли и сърцата ни успоредни

мнима хармония преддверие на ада

ЗИМАТА

Зимата лъже с чистата белота на снега си тя е вълк в овча кожа всичко изглежда тъй идеално математично съвършените бели звездички фантастичните орнаменти по стъклата мамят децата а ледът на реката се пука

не е пухено юрганче под дебелата кора загнива румени но спечени лица посиняват пръстите от студ все по-бавно обичта кръжи

пролетта преди да се раззелени ще открие истината гола

Превела от полски: Димитрина Лау-Буковска

115

Писмата, които вече не пишем...

ПРИЯТЕЛСТВОТО, съхранено в писма

НЕШО БОНЧЕВ – МАРИН ДРИНОВЕдин етюд

Трябва, друже мой, да се работи сега и да се работи мъжки

над народното ни самопознание... /из писмо на проф. М. Дринов до Н. Бончев от Прага, 1867/

Родена в деня на Св.св. Кирил и Мето-дий в Панагюрище. Завършва българска филология в ПУ “П.Хилендарски”. Главен уредник в музея на Никола Вапцаров в Со-фия.

Автор на книгите: “Вечните странници” (из тайните на митологичното в българска-та литература), “Чавдар Мутафов. Възкре-сението на дилетанта”, “Интелектуалецът Емануил Попдимитров” (в съавторство с Методи Петров), “Многоликата българка. Опит за духовен портрет” и др.

Нейни текстове са включвани в науч-но-изследователски сборници за именити наши писатели. Автор е на над 400 публи-кации в печата.

Член е на Сдружението на български писатели от 1997 г. и на Дамския литерату-рен салон “Евгения Марс”.

Kaтя Кузмова-зогрАфовА

За него неведнъж е писано, но в моя текст вниманието е съсредото-чено в ЕПИСТОЛАРНИЯ СЮЖЕТ

между двамата съграждани, съуче-ници, приятели и съмишленици.

Впечатляват още красноречи-

116

вите обръщения на Н. Бончев към М. Дринов : „драгоценни мой!”, „сладчайший друже”, „возлюблен-ный о Христе!”, „любезни друже”, „стари ми друже, от вехто вре-ме останал!”... И много по-рядко – само поименното - „Марине”.

Когато четем десетките пис-ма, разменени между „драгоцен-ните” кореспонденти в периода 1866-1877, добиваме усещане за неизменната заедност на двамата приятели като че ли във всички те-хни поприща /и духовните, и жи-тейските/.

В хронологически първото пис-мо на Н. Бончев той резюмира на-ходчиво епистоларната предисто-рия на своя адресат: „Получил я, драги ми Марине, от тебя три пи-сьма: елегическое из Варшавы, раз-сеянное из Вены и заключительное из Женевы” /Москва, 1866, 1.ІІ/. Веднага става ясно, че всяко от Дриновите писма е било физионо-мично, живо, надарено със запом-няща се атмосфера. Ерго: корес-понденцията с такъв „събеседник” е била занимание вълнуващо и ду-шепотребно!

На първо място в общуването е поставено творческото споделя-не. И не просто обмяната на идеи и преценката им, но и задължител-ното емоционално ободряване, за-менено често и със стимулиращи обвинения в униние и бездействие по обществените и книжовни дела. Така например Дринов не се коле-

бае да пише на своя събрат, че са „паднале и заборавиле своята цел” /12.ІІ. 1868/. На това Бончев отго-варя: „Не сме паднале, ами щем да паднем, защото сме отвсъде уби-ти и угнетени”... И определя себе си като представител на „сиромашта”, която не може да се посвети безре-зервно на „общото добро”: „Кога имаш насущний хляб, то може да ся предадеш на своите любими идеи. Гладна мечка хоро не играе”... Тази тежка констатация се повта-ря неведнъж в писмата. Когато се основава Книжовното дружество, Бончев отново признава: „Радва-ме се, че ся основа такова добро содружие, но радостта ни не е пъл-на. Началото е добро, но где са тру-долюбивите и учените работници? /.../ Ние в Москва ся печем само о хлебе едином, 5 часа си на работа, кога да помислиш за отечеството? /.../ Бием ся и трудим ся за вятъ-ра”... Колко непресторени и спра-ведливи разсъждения за суровите закони на реалния живот, в които духовното остава на втори план!

Но когато сам не е можел да се посвети всецяло на духовни дела, Бончев неизменно е откликвал на трудовете на своя амбициозен при-ятел, при това с невероятно живо участие. За книгата на Дринов „По-глед на произхожданьето на бъл-гарский народ и началото на бъл-гарската история”, Виена, 1869 г. Бончев чистосърдечно си при-знава, че не може да я чете равно-

117

душно и спокойно, а между редо-вете вижда живия човешки образ на автора и не успява да се съсре-доточи в мислите му... Като че ли Дринов се пренася телом при своя изкушен читател! И това чудес-но случване се дължи не толкова на развитото Бончево въображе-ние, колкото на силата на изрази-те на учения в неговия академичен труд. Това поражда и едно порази-телно актуално обобщение на кри-тика: „Ведь очень хорошо извест-но, что болгарские книги редко кто читает. Они не интересны и скуч-ны: кто только взял в руки, так и спать. /.../ Но твоя книга, ето дру-гого рода дело. Я ее прочел, слов-но пряник съел”. В случая не става дума за евтина апология, защото веднага след тази „вкусна” похва-ла следва важна критична забележ-ка: „Но заметно, что к концу и там вообще, где начинается что нибу-дь ученное, чистота языка теряет-ся, попадаются и слова, и фразы, построенные на русский лад”. Защо е толкова придирчив към езиковия апарат на своя приятел, става ясно от по-нататъшните, валидни и до днес, съждения: „Хорошие книги /т.е. книги с хорошими мыслями/ создадут хороший язык”. Тъкмо съзнанието за книжовническа ми-сия у авторите на важните текстове в националния словесен фонд зао-стря претенциите на литературо-веда към видния историк. И той не се колебае да ги отправи към Дри-

нов, може би защото не се е съмня-вал, че той ще му се разсърди, а е знаел, че ще съумее да извлече пол-за от дружеското скастряне!

Като пророчество звучат думите на Бончев в същото писмо: ...Бъл-гарете щат ръка да ти целуват /.../ Погледът ти е верен и разумен и ти щеш след време да си изработиш самобитен поглед на българските дела. Тоя самобитен поглед и сега прогледва в твойто дело. Види ся, че ти критически приимаш чужди-те мнения”. Бончев е уверен в това, защото вижда „как горячо к сердцу принимаешь всю нашу судьбу”. На това място огромното съпреживя-ване спрямо Дриновите промисли достига своя апогей и Бончев спо-деля, че не е могъл да спи цяла нощ, докато чете книгата му и често на очите му са избликвали сълзи!..

И сякаш за да ни убеди окон-чателно в правдивостта на думите си, веднага след тези апологетични споделяния, преминава към нови въпроси относно Дриновата теза за произхода на българите...

Това редуване, този пулс на епистоларната тъкан свидетел-ства за неподправено и евристич-но търсене, за градивен диалог на двама равнопоставени субекти, така рядко в нашите родни тради-ции. Мисля си, че подобно искре-но съратничество е съществува-ло сякаш само между Иван Вазов и Константин Величков. И донякъде у четворката „Мисъл”... Много по-

118

обичайни са случаите, в които пуб-личният образ на творческите от-ношения външно е благовиден, а в някой таен дневник се крие раз-лична, дори антагонистична кар-тина, демаскираща истинските, нелицеприятни чувства. Такава е историята на взаимоотношения-та между Кирил Христов и Вазов, които пред обществеността са афи-ширани като близки и подкрепящи се, но в дневниковите записки на Христов, публикувани след смър-тта му, се стаява отровното жило на неприязън, ирония, дори враж-дебност към Патриарха...

Разлиствайки кореспонденция-та М. Дринов – Н. Бончев, устано-вяваме, че те са цял един СПОДЕ-ЛЕН свят: безценна ракла, в която са спастрени както духовни пос-лания, така и ярки щрихи на все-кидневния живот. Тъкмо тази пъстрота, ненаправеност, некниж-ност на писмата ме изкушиха да ги тълкувам. Те са свидетелства за пълнокръвния, разнопосочен и сложен живот на двамата другари. Не са писани „за пред публика”, не са мислени за някогашно обнарод-ване, както стоят нещата с голяма част от епистоларното наследство на нашите видни писатели и учени. Това ги прави пределно истинни. За пример ще дам писмото от Мос-ква, 2 юли 1871 г., в което Н. Бончев споделя заниманията си с превода на Омировата „Илиада” и четенето на Херодот с ...желанието си Марин

Дринов да му донесе „чобрица” от родината. Трогателно и много па-нагюрско искане, очарователно смесено с темите от високата кул-тура на преводача и европейския ерудит... Такова писмо можеш да напишеш само на много близък чо-век!

Разбира се, високият смислов регистър на мисли за национални-те съдбини доминира над интим-ните човешки споделяния. С Дри-нов се обсъждат „старите болки за отечеството”, които „пак забо-ляват” /1869, 16.ІІ, Москва/. Осо-бено показателна е тази метафора на болестта у един толкова боледу-ващ човек като Нешо Бончев. Това е само година, след като се е съвзел като по чудо от тиф, бил е с единия крак в гроба и дори е сподобен с надгробно слово от общия им при-ятел Жинзифов, който по някаква ирония на съдбата ще изпревари първия български критик в смър-тта си... Мисля, че боледуването по Oтечеството е визирано дори като по-тежко /затова и определено като хронично/ в представите на двама-та панагюрци, московски подани-ци, нежели тифусните мъки... Ма-кар никой от двамата да не взема пряко участие във въстанието 1876 г., те дълбоко милеят за участта на сънародниците, за вдъхновението и за разорението на родния край.

Голям принос на проф. Дринов по отношение на духовната „дру-жина” българи в Русия, е мобили-

119

зиращото „негодование”, с което взисква от тях участие в делата на Българското книжовно дружество! Мисля, че ако не бе тази упори-та настоятелност, може би и Нешо Бончев нямаше да е това, което е в българската култура! Защото тък-мо за обнародване в органа на Дру-жеството той подготвя преводите си на Шилер, Омир и Гогол. В пис-мата от 1870 и до самата си смърт той споделя своите творчески за-мисли – и реализираните, и не-осъществените... А програмата на преводача-критик е била наисти-на мащабна: „Па щем и за Гуса да се вземем и малко ли са клонье не-покътнати и интересни, и плодот-ворни в живота на европейците?” /Москва, 17 юни, 1870/.

Не заради желание за надделя-ване над преводаческите умения на Григор Пърличев Нешо Бончев се захваща със своя превод на Омир, а за „да покажа че е криво преводил”. Тази прецизност е мотивираща за Бончев, защото той е изповядвал убеждението, че „...такива работи, отбрани от белетристиката на уче-ните народи, силно могат да разви-ят страст към четене, а това е много важно.” Марин Дринов приветства това поучително относно професи-онализма в работата начинание и Бончевата версия вижда бял свят в „Периодическо списание” в па-ралелна публикация на разкрити-кувания Пърличев превод на глави от „Илиада”. Полемичният темпе-

рамент на Бончев, така различен от академичната овладяност на Дри-нов, е бил толерантно възприет! Това показва колко ползотворно е било общуването между двамата приятели, тъй несходни по емоци-оналната си нагласа. Показателен факт е, че Дринов не е налагал сво-ята индивидуалност над останали-те сътрудници на списанието, бил е отворен към другостта!

Когато „неумолимата судба” по-валя Н. Бончев на легло, в дните, когато гасне самотен и угнетен, той е повдиган духом от далечната, но топла съпричастност на своя скъп Марин. С него умиращият може да споделя своя горестен „плач и во-пъл” по безмилостно отиващия си млад живот. Като че ли приятел-ската близост е наистина душеспа-сителна, щом той я е предпочитал пред възможноста: „... да ида в ня-кое далечно място, сами, откъс-нат от света, в чужди хора, мога да умра от тегоба и самота. Болест не-излечима, както казват докторете, но аз се сещам, че е чахотка...” /Оде-са, 18.ІІ.1876/

И точно в тези агонични месеци Бончев получава ...дисертацията на своя приятел, както личи в писмо-то му от 19.ІV.1876/. И се оказва, че отговорността да чете и рецензира труда на харковския професор, за последен път го изтръгва от мисли-те за наближаващия „конец”! Пис-мото е обстоен анализ в 15 пункта на дисертационното дело на Дри-

120

нов. Удивително е, че в него няма и споменаване на думичката „ча-хотка”...

Нека обобщим: от цялата епис-толарна история можем да заклю-чим, че творческото горене „вкупе и влюбе” /изразът е на Нешо Бон-чев/, мисълта за духовната мисия на призваните люде, са способни ако не реално да победят, то поне да обезсилят смразяващата власт на пълзящата смърт. Нешо Бончев си отива само 2 дни преди подпис-ването на Сан Стефанския мирен договор – трагическа участ, срав-нима единствено с покосяването от туберкулоза на Павел Бобеков в миговете на лелеяното Освобожде-ние на България...

И трябва да сме благодарни на Марин Дринов, че въпреки огро-мната си научна заетост и все по-активно участие в историческите процеси, не е занемарил този прос-ветлен духовен хоризонт в съдба-та на своя най-близък приятел... С това големият учен се доказва и като голям човек!

Неслучайно 20 години след кон-чината на Нешо Бончев той отно-во взема перото, за да напише думи

на обич и възхвала за духовния си събрат. Убеден е, че „неговото име е добре познато у нас и, мисля, че никога няма да се забрави”. При-помняйки повестта на неговия жи-вот, професорът откроява „неспо-лучливите опитвания да се завърне в България” и подчертава: „Вече болен, 1876 г. той напрегна послед-ните си сили и заедно с покойний Жинзифов усердно се труди за за-познаването на русский свят с теж-ките злочестини на народа ни”. А преди смъртта си завещава 1  100 рубли на Московския Славянски комитет и 1000 на Панагюрското училище...

Проф. Дринов сякаш се гордее с мъжеството, с което е съумял са се раздели с живота /не без помощта му/ неговият духовен двойник...

А образцовото им приятелство е толкова силно, че не изтлява и след смъртта!

Катя Зографова, главен уредник на музей «Н. Вапцаров» - София

_______________ Динеков, П. Марин Дринов и Н.

Бончев. сп. На БАН, 1937, № 56

121

От авторката:

„Има неща в този живот, кои-то остават. Дребни, незначителни на пръв поглед, ала по-вечни от оне-зи, Големите, към които непрекъсна-то се стремим. Докато вървим по пътя на своето овечностяване, до-като играем своите главни роли, ни съпътстват малки неща, безразлич-ни към времето: аромати, звуци, спо-мени. Те имат такава мощ да ни въз-действат, че ако сме честни, ще им отдадем дължимата почит. Защо-то ароматите, звуците и спомените ни надживяват – ние си отиваме, те - ОСТАВАТ. Като сладкото от смо-кини на баба... Като мушкатото, ви-ното и хляба... Като песента на вра-бците, славеите и щурците... На тях посветих тази стихосбирка.”

За авторката:

Жени Костадинова е завърши-ла философия в СУ „Климент Ох-ридски”. Работила е като редактор в студентското предаване „Ку-Ку” и като репортер в Националното ра-дио „Хоризонт”. От 15 години пише за езотерика и психология във в. „Седмичен Труд”. В същия вестник води и страница за литература. Ав-тор е на популярната книга „Проро-чествата на Ванга” (КК „Труд”), чи-

ето трето допълнено издание излиза през 2006 г. Предишните & две кни-ги за Ванга претърпяват по няколко тиража и са преведени на руски, пол-ски, румънски, латвийски, сръбски и албански език.

Журналистката пише поезия от доста години. Член е на Съюза на българските писатели. Авторка е на книгите: „Съчки за огън”/ 2002 г./, „17 цвята любов” /2007 г./ „Сладко от смокини” /2008 г./ Художник на илюстрациите е Георги Лечев.

Жен

и К

ост

адин

ова

122

От издателя:

„Бог е целунал Жени в най-вър-ховния си миг. И я е дарил не само с талант, а и с красота, видима и не-видима, която е нейната същност. Стиховете & са самата & душа. Като песни на славей в притихна-ло утро, с които посреща изгрева. Те ни докосват, невероятни, топли и истински, с много обич и доброта.

На добър път, Жени, с новата ти пълноводна, поетична река!”

Весела Люцканова

СМИСЪЛЪТ

Смисълътнякъде дълбоко скритв подножието на уманикне бавно,оформя корен,стебло и листа.Знам – на пролетще го открия –зелени стар – като спомен.

СЛАДКО ОТ СМОКИНИ

На баба ми Станасладкото от смокини...

На мама Стоянасладкото от смокини...

Моето – Жениносладко от смокини...

ТО ще остане и след мене.

Жени Костадинова

123

БУРКАНЧЕТА С ЕМОЦИИ

Дните миприличатна поточна линияза сладко.Всеки денбурканчета пълняс дълги емоции,стихове кратки,диви звуци,аромати сладки...

...И не успявамда им завинтякапачетата...

ЮЛСКО ПЛАДНЕ

Юлско пладнев малък градец.Напяват гугутки,чирка врабец.Нажежено до бяло,времето напълно е спряло.

Самотен беглецсе завръщав осиротялата бащина къща.

124

Книгата е на издателство “Весела Люцканова” и съдържа 90 стихотво-рения и 17 илюстрации от Георги Лечев. Стиховете са покана за роман-тично завръщане към детството и възхвала на онези вечни неща, какви-то са ароматите, звуците, спомените...

БРЪЧКИ

Стената на бабината къщаима бръчки.

А душата на мама се е пропукала.

Лявото ми слепоочиесе смее иронично – под ъгъл.

ПРОЗРЕНИЕ

Ще те целуна -

просто така.

И после нищо

няма да е

така просто.

125

любомир НИКолов

Авторът е роден през 1961 г. в гр.София. Завършил е психология в Софийски уни-верситет „Св.Климент Охридски“. Специ-ализирал е във Варшавския университет.

Член е на „Society for Scientific Exploration“ и „Medical and Scientific Network“

Работил е като клиничен психолог, на-ционален координатор на проект на Евро-пейския съюз, административен директор в Булсатком.

Има публикувани разкази във в-к „Ка-питал“, сп.”Знаци” и сп. „Съвременник“

Изкачваше се към манастира и се чудеше защо светът се събираше в една точка и ако не преминеш през тази точка си закован за нея като пеперуда в хербарий и изсъхваш, постепенно ставаш кожа и кости, а душата ти се механизира като един часовник, който нито напред, нито

Момичето с цигулката

назад върви, а обикаля в кръг. От целия широк свят бе избрал мана-стира, който е не повече от точка на картата, но бе порта, през която животът му трябваше да премине. Загледа се в краката си, защото пъ-теката бе залята от вода. Реката бе преляла и водата течеше върху тре-

126

вата, и гледката го плени по-нере-ална от сън. Две риби се гонеха във водата над зелената трева и обика-ляха около краката му. Спря, за да не ги уплаши. Обувките му се пъл-неха с вода, стана му прохладно и щастливо. Взря се в далечните хъ-лмове, избождащи мъглите. Цве-товете на гората се меняха от про-крадващото се слънце. Зарадва го тая изобилна красота, дадена за всички. Когато продължи към ма-настира, знаеше, че е решил да се отблагодари, да направи нещо. Ис-каше да го сподели с братята. Каза си: Михаиле, трепкаш като лист на вятъра.

Като стигна до манастира, въз-будата му се сблъска с оживление-то на монасите. Шушукаха. Говоре-ха за едно дарение. Така неочаквано голямо, от човек, когото не позна-ваха. Дошъл. Разгледал манастира. Запалил свещ в черквата и дълго се молил. После попитал за игумена, отишъл при него и му казал, че да-рява двадесет хиляди лева на мана-стира. Игуменът Теодоси благода-рил, попитал го за името, да знаят на кого да запишат, че е дарението. Човекът не казал. Питал го за какво го дава. А той рекъл, че го дава за-ради дъщеря си, болна е, да се мо-лят за нея. Болката & не е телесна, а душевна, така казал бащата, но по-вече не разказал. Оставил снимката & – момиче на 16-18 години, знае ли човек с тия моди, свири с цигулка на една улица. Бледо и чувствител-

но лице. От тия, дето, казал Нико-дим, Господ ги изпитва. А какво да правят с дарението, има ли условие, попитал игуменът. Човекът казал: „За каквото ви е угодно.” Оставил парите и си заминал. За това шушу-каха монасите и някои се радваха, а брат Михаил се сети за момиче-то и не му беше радостно. Защо ра-достта и мъката все се борят и защо човекът трябва да носи на гърба си този двубой и да залита насам-на-там...

Вечерта след дългият ден, по за-ник братята се събраха да решат какво да правят с дарението. Пър-во се помолиха за здравето на мо-мичето. После всеки каза какво ми-сли. И друг път бяха получавали дарения, но бяха малки и бе по-лес-но. Сега много неща можеха да на-правят с тия двадесет хиляди. По-вечето братя искаха да се подобри манастирът. Да се направят някои ремонти. Никодим мислеше друго. Предложи да купят микробус или нещо такова, за да пътуват, когато се наложи.

-Може и на екскурзии да ходим - каза и чакаше одобрение, но Теодо-си мислеше друго.

- Дошли сме в тоя манастир сами и доброволно. Дошли сме в това място, защото има сила в него и който мисли за разходки, значи не е за това място. Ако микробусът стои в двора, това е една покана за външ-ния свят.

- Тука е красиво, ама има и дру-

127

ги красиви места, Бог е пръснал красотата на много места - упорст-ваше Никодим.

- Красотата я търсете в душите, не навън – укорно им рече игуме-нът.

Като дойде неговият ред, Миха-ил предложи:

- Аз мисля да направим приют. Има хора просяци, има недъгави, има клошари, дето животът ги е из-бутал встрани, има болни и безпри-зорни. На тия хора малко им трябва – да има къде да преспят и по една топла супа да хапнат. Най-добре ще е да направим приют.

Другите не одобряваха. Иска-ха да е нещо за манастира. Ставри рече:

- И ще се мъкнат всякакви от всякъде и от далечни места ще дой-дат. Ще донесат болести. На нас ще чакат, а човек само със собствени сили намира избавлението.

Михаил продължи:- И друго има. Къде църквата ни

има приют? Къде дава от това, кое-то получава? Като стане зима, без-домни замръзват или спят по ко-шарите при овцете, защото там намират приют, не при нас.

Един от по-старите му рече:- Тежки думи казваш, но нали

знаеш, че не всичко е от нас. Така го мислят и по-горните от нас.

- Ние сме братство и можем да го решим – продължи Михаил – като-лици, евангелисти, мормони всич-ки имат приюти и помагат.

- Ние сме друго – обобщи Став-ри, но то от него никой и не очаква-ше мъдрост.

И други казаха какво искат, но най-накрая решиха, че ще разши-рят магерницата. Като има голям празник и до сто човека да събира, да не седят хората по поляните.

Така решиха и пак се помолиха за здравето на момичето. Снимката & стоеше там и ги гледаше недовол-но, защото тия пари бяха събирани за друго.

Михаил влезе в килията си. Взе една случайна книга. Битие на све-тиите. Зачете се за свети Тома, кой-то от апостолите бил изпратен в Индия. Знаеше някои работи, но пак се зачете. Когато се разделили апостолите, Индия се паднала на Тома, но той казал, че не е достоен и да пратят друг. Тогава Господ се по-явил на Абан, пратеник при индий-ският цар Гундафор и Абан продал на царя за роб Тома - да служи като дърводелец. Когато пристигнал в Индия, на Тома било възложено да построи дворец за Гундафор, но Тома раздал парите за двореца на бедните и Гундафор го пратил в за-твора. Починалия брат на Гундафор възкръснал и разказал, че видял на небето чудния дворец на Гундафор. Тогава царят пуснал Тома от затво-ра. Апостолите, помисли си Миха-ил, са били избрани. Това е било в началото на църквата. Основата на сградата трябва да е здрава. Но по-сле, после в градежа са се включили

128

много. Много от светците са били обикновени хора. Тази мисъл го прониза. Толкова е просто. Били са хора. Имали са слабости. Но са ги надвили. Презрели са ги и са се пос-ветили на мисия. Замисли се, какво е да си над слабостите, да не те въл-нуват или да отбиваш атаките им. Или пък не, може и да е било дру-го. Може нещо да ги е осенило. Ня-каква мъдрост. Друг живот са виде-ли. Може само да са надникнали в онзи, другия живот, и всичко тлен-но им се сторило маловажно. Едно нищо. Една химера, не по-реална от мъгла. Не можеше да реши, кое е по-вярно, той можеше да предпола-га. Това е човешкият ум. Мери само със своя аршин. Реши, че всъщност разполага само с намерението си. С желанието си да направи добро. С тая мисъл се приготви да спи. Утре, както и всеки ден, трябваше да ста-ва за сутрешна молитва. Монаси-те бяха като на работа - с работно време и задължения. Много работа вършеха, а като си помислиш, мал-ко свършено оставаше и то бе тлен-но. Заспа и щеше да се наспи добре в тоя кристален въздух, който ти мие тялото, ако не бе чул на сън тоя момичешки плач и една тъжна ме-лодия от цигулка, с нещо циганско и безнадеждно.

...На другия ден, като мина ве-черната молитва, Михаил и Нико-дим седнаха на най- горния чардак. От там се виждаше залезът. Вижда-ше се в далечината и селото, като

нацапано от пестелив художник, който беше нарисувал къщите едни малки, схлупени, не по-големи от сайвантите и плевните. И боята им бе една бозава, една бяла къща ня-маше. Те такива си и бяха. Беше ми-нал цял ден, бяха се занимавали с обичайните си дейности, но Миха-ил се питаше, защо ги вършат тия работи, какъв е тоя ред, като една манифактура - да правят всеки ден едно и също, като можеха да напра-вят добро на хората, а не го праве-ха, а щяха да си правят магерница-та.

Никодим му рече:- Тя каква излезе сега, Миха-

иле? Значи, за да не бягаме от ма-настира в мирянския живот, няма да купуваме микробус. Ще си сто-им в манастира и ще търсим пътя към небесните двери. Докато не го намираме, си вършим обичайната работа и се навъртаме около нова-та магерница, дето ще е толкова ху-бава, че ще сме гладни по цял ден и ще ни дърпа да седнем на новите столове и на белите покривки. Така излиза. То на мен ми е слаб ангелът – така рече и така беше.

Никодим, целият с татуиров-ки под расото, бе мирянин с бурно минало, преди да се покае и да иде в манастира, бая коли бе открад-нал и сега с насмешка си мислеше как греховете му малко по малко се изпаряват. Бе крал коли, а сега тия коли и по 50 лева не струваха и ей така, в перспектива погледнато, ни-

129

кой не бе пострадал особено. Ха-ресваше му да мисли така, прав или крив няма значение, нали Бог про-щава.

- Никодиме, и аз туй не го проу-мявам. Ей го долу туй село. В горна-та махала са най-бедните и на един къшей хляб карат на ден, а ние, дето сме за друго тук в манастира, да си угаждаме на най-нищожните при-щевки.

- Не е добре това, сигурно не е и по канона, но не съм го чел.

- И какво да направим, нали ре-шенията ги взимаме с братята с висшегласие? – попита Михаил.

- В манастира висшегласието трябва да е от Бога, не от човеци-те, които са повече за от тия, които са против. Тука не правим полити-ка – на Никодим му святкаха очите. Продължи – Да ги вземем тия пари и да ги раздадем в селото.

- Ами добре, да ги раздадем, тука само лошо правят – рече Михаил и отговорът му дойде преди да го пре-мисли, защото като бе чел за свети Тома, вече го бе премислял.

- Чу ли снощи оня рев?- Чух го, Никодиме, тия пари

трябва да са извън манастира.

Като се стъмни, отвориха канце-ларията, но не като крадци, не бър-заха, не се плашеха, защото знаеха какво правят. Парите ги беше дал човекът без условие, за добро и за здраве на дъщеря си. Като прави добро чрез тях, ще му се върне на

него.Взеха парите в една торба и оти-

доха в селото. Влязоха в най-бедна-та махала. Търсеха най-окаяните къщи. Бе към полунощ и бяха като два таласъма. Чукаха по вратите, увещаваха хората да им отварят и пъхаха парите в ръцете им. Съне-ните люде се чудеха, досега никой не им бе давал пари, някои искаха да ги връщат. Дар е това, не го връ-щайте, им казваха и бягаха по дру-гите къщи. От къщите, където не им отвориха, много ги беше яд на другия ден.

На сутринта, не бяха мигнали, но много доволни, потърсиха Теодоси. Казаха му, че трябва да говорят за нещо поверително. Думата повери-телно не му направи впечатление и Теодоси си стоеше на двора, чакай-ки да му кажат какво е то.

- По-добре да отидем в твоя ка-бинет, Теодоси – рече нетърпеливо Никодим.

- Малко тайни имаме тук. А и каквото има да се казва, то може да се каже и в тоя двор – Теодоси ги гледаше укорно като учител, по-сле се размърда. - Но добре, нека да е по вашему, ще седнем насаме – Теодоси тръгна пред тях, опитвай-ки се да отгатне, какво е туй нещо, дето е за затворени врати.

Разказаха му какво са свършили. Поред и не скриха нищо.

- Хубава работа, крадци си има-ме! И това чудо доживях. С чужда пита помен правите. Искате да сте

130

най-милостиви сред братята и по-първи пред Бога. Това ли искате? – Теодоси ги гледаше строго. – Ха по-мислете, па ми кажете.

- Искаме да има справедливост – на нас ни дават и ние трябва да да-ваме – започна Михаил.

- Тебе те знам, ако всички са като тебе, един храм нямаше да има из-дигнат. Всичко трябва да се раздаде. Не може да се помогне на всички. Не и така. По-добре да градим хра-мовете. Да идват хората към нас.

- Колко чудеса са ставали на ули-цата и колко в храма. Сега има по-вече храмове, но няма повече чуде-са – Михаил държеше на своето.

- Сега са други хората, ако ходиш по улицата и помагаш, те мислят за луд – Теодоси се замисли и продъл-жи - Човекът ги дари тия пари за здравето на дъщеря си. Не са ваши да разполагате с тях!

- Не бяха наши и сега пак не са наши. Лошо щеше да е, ако станат наши – каза Никодим.

- Всичко, дето ще ми кажете, го знам. Но, чуйте да ви кажа и дру-го. Манастирът е бастион на Госпо-да. Манастирът си има икономика. С такива като вас не мога да пра-вя икономика. За сега сте под зап-рещение и нищо няма да правите, без да ви кажа. Ще стоите по кили-ите си. Аз ще размисля, какво да ви правя.

Оживено стана в манастира тоя ден. От селото заприиждаха хора – едни дойдоха да искат пари, защо-

то на тях не им бяха дали, а други и те не бяха малко, искаха да връщат парите, защото откакто ги взели, в къщите им се носел плач и страх ги хващало от тия нечестиви пари. Монасите още не бяха разбрали какво е станало. Теодоси търча цяла сутрин да им обяснява, не искаше да прави събрание, а така един по един да им каже. Събра парите от селяните, които ги връщаха и събра към пет хиляди лева. Монасите и те се бяха уплашили, защото мнозина бяха чули плач през нощта.

Теодоси извика при себе си Ми-хаил и Никодим.

- Объркана стана тая работа с момичето, а вие още повече я обър-кахте – погледна към двамата, като че търсеше помощ. Те мълчаха; много мисли им се бутаха в глави-те, но нито една разумна.

- Ето, вижте я снимката – пода-де им я. – Момичето свири с цигул-ката пред един магазин. На улицата се виждат трамвайни линии. Това е някъде в София. Ще отидете, ще на-мерите магазина и ще питате за мо-мичето. На гърба на снимката са & имената. Може да я знаят. Намере-те момичето или бащата, или май-ката. Ето вземете и тези пари и ги върнете, ако намерите някой. Може и другите да върнем, ама това вие ще го мислите как да стане – пода-де им завитите във вестник пари, върнати от селото. – Като разбере-те нещо, ми се обадете.

Двамата знаеха, че тая работа е

131

точно за тях и му поблагодариха, че ги е избрал.

Отидоха в София. С помощта на братята от Семинарията намериха магазина от снимката. Бе спортен магазин и като влязоха вътре, про-давачката веднага ги загледа, защо-то хора с расо за първи път влизаха при нея. Показаха & снимката. Мо-мичето позна цигуларката. Каза:

- Да, знам коя е. Разкажете ни, помолиха я, но тогава продавачката се дръпна, каза че това е лична ис-тория, че не може да я разкаже. Ми-хаил & предложи, нека да бъде лю-безна, нека да ги изслуша, първо те да & разкажат историята. Тая част от историята, която започна с пари-те и бе огласяна от рев и най-нежна цигулка, и продавачката се заслу-ша, защото тя знаеше другата част от историята. После, като видя, че са свестни хора, им я разказа и тя, защото & тежеше. Започна неуве-рено:

- Това момиче е Милена. Хареса брат ми. Той работи също тук, но е в друга смяна и ако бе тук, нищо нямаше да чуете – пак се зами-сли дали да продължи. Един човек щеше да влезе в магазина, но се от-каза. Тишината натежа, а историята се издуваше в гърдите & и искаше да излезе. Продължи. – Миленче-то се влюби в брат ми Андрей, но така се влюби, че целият свят & се събра в Андрей. Излизаха заедно известно време. Андрей искаше да

си остави и друг живот извън Ми-лена, а тя искаше само да е с него. Аз имам и други такива приятелки, но Милена ги мина всичките. Кога-то Андрей беше на работа, Милена заставаше с цигулката пред магази-на и започваше да свири. Свиреше през цялата смяна и на брат ми му се разказваше играта. Идваше му да реве. Идваше му да я изгони или да си смени работата, и да се скрие и да се вижда с нея, когато той само поиска. Веднъж на месец или на го-дина. Така се беше уплашил. Аз му казвам, не се притеснявай, само ние си знаем каква е работата. За всич-ки тя е едно момиче, което свири на улицата. Милена не свиреше за хората, свиреше за брат ми и така свиреше, така се вживяваше, че на хората им напираха сълзи от въз-хищение. Хвърляха & пари, без да се скъпят и докато мине смяната на брат ми, Милена събираше сума ти пари. После ги слагаше в един плик и ги даваше на Андрей. Андрей по-щуря, не искаше да ги взима тия пари, а Милена му казваше, вземи ги, нали искаш да си купиш мотор и ще се возим двамата. Брат ми & ги връщаше, но Милена не искаше да ги вземе. Казваше му, нали знаеш колко е богат баща ми, на мен не ми трябват, тия пари са наши и му ги буташе в ръцете. Скъса му нервите. Това трая цяла година. Андрей съ-бираше пликовете и после ги върна на баща &. Намери си друго гадже, аз много не я харесвам, не е дама,

132

като Миленчето, върна парите, а баща & на Милена, като се ориен-тирал каква е работата, я заключи в тях, да не изнася повече концерти по улицата. Не съм я виждала от-давна. Вие казвате, че е болна, така ли е?

- Баща & каза, че е болна. Сигур-но е зле детето – рече Никодим.

- Ох, сигурно е зле. Много беше хлътнала Миленчето, ето вече ми е мъчно за нея – и както само жени-те могат, очите & се напълниха мо-ментално със сълзи. Монасите бяха забравили това женско чудо.

- Ами, да я потърсим. Да се оба-дим на Андрей или на баща & – предложи Михаил.

- Не, на Андрей не. Обадете се на баща &. Сега ще ви дам телефона.

Звънна на брат си и след мал-ко им подаде листче с телефона на баща &.

Излязоха на улицата. Оживлени-ето ги озадачи. Усещаха, че дрехите им са се напили с парфюма на мага-зина, а умовете им - с тая история.

Като разбра, че са от манастира, бащата на Милена веднага се съгла-си да се срещнат. Пристигна угри-жен, небръснат с блуждаещ поглед на човек, който спи малко. Разказа-ха му какво се е случило. Когато чу за нощния момичешки рев, се раз-рида. Каза:

- А в къщи нищо не казва. Мъл-чи, гледа в една точка и все едно там прожектират нещо, и лицето & се

криви. Като понечиха да му върнат парите, се дръпна като ужилен.

- Тези пари не са мои.- Знаем, те са си на Милена – каза

Михаил.- Милена не ги иска. Като & ги

давам, пищи. А парите в къщи са в едно чекмедже, когато искаше, си вземаше и колкото искаше взема-ше. Сега... – бащата не довърши и пак захлипа.

- Аз, знам за какво са тия пари – важно рече Никодим. Двамата го погледнаха. – Тия пари са за мотор. За това са събирани. За един хубав лъскав мотор.

Замислиха се. Може би Никодим имаше право.

- Ще може ли да я видим – попи-та Михаил.

- Елате утре към десет. Ще съм ви благодарен – написа адреса на кутията с цигари, извади една, по-даде им кутията и се отдалечи.

Милена, много по-слаба откол-кото бе на снимката, с огромни стъклени очи гледаше някъде око-ло тях. Над тях, встрани от тях, но не и в очите им. Михаил не искаше и той да ги види тия очи, защото го беше страх. Говореха & мили, успо-коителни думи. Бяха монаси и ги знаеха тия думи, дето стигат до ду-шата, но на Милена душата & беше на друго място. Не беше в тоя дом, не беше и в България, ами кой знае къде, в оня капан за души, за който знаеха в манастира, защото и други

133

бе погубвал. Никодим не се отчая, извади снимки на мотори, проспе-кти. Бе обиколил сигурно всички магазини за мотори и бе донесъл това, което и на него му харесваше. Разгърна ги пред нея.

- Кажи, чадо, кажи, кой мотор да ти купиме. Ти за това си ги събира-ла тия пари, затова и ще отидат, та да се погуби тая мъка, дето те е за-тиснала.

Милена не ги и погледна, гледа-ше си в нейната точка на тавана. Все едно, нищо не бе чула.

- Айде чадо, айде като си отидем, вземи едно моливче и задраскай тоя мотор дето най-много го харесваш. Пък ние ще дойдем да го видим. Бог за всичко помага, ако реши, ама и ти ни помогни. За сега довиждане и утре пак ще дойдем.

Така беше, помнеха го и двама-та. И после като отидоха на другия ден баща & весело им намигаше и сочеше една снимка, цялата начер-тана с флумастер, надраскано по нея всичко и данните на мотора и екстрите, всичко изподраскано, а другите снимки чисти. Бащата на Милена им сочеше снимката, ус-михваше се, а те като видяха цената на мотора се стъписаха.

- Няма страшно, вече съм пра-тил да го купят.

Помнеха и като го видяха за пър-ви път тоя мотор, когато от фир-мата го качиха в апартамента и не вярваха на очите си, че човек може да направи такъв мотор. Сигурно

бе минала половин година, но сега, като чуха грохота в двора на мана-стира, веднага познаха мотора. Ми-лена караше, а едно момче се беше вкопчило в нея и още не искаше да я пусне, че бая страх беше брало по пътя. Милена попита за Михаил и Никодим. Братята се приближиха, видяха, че друга Милена беше тая, очите & не бяха широки, а бяха като цепки от гледане в слънцето и в му-хите, дето се лепяха по шлема.

- Добър ден – каза им и се усмих-на щастливо.

- Дал ти Бог добро, чадо.- Добре, че бяхте и вие – загледа

ги и замълча. Те също не знаеха от къде да почнат.

- Хубав мотор ми избрахте.- Ти сама си го избра – отвърна

Михаил.- Не помня, насън е било.Момчето се приближи и протег-

на ръка: - Андрей.- А, Андрей от магазина – не се

сдържа Никодим.- А, не. Този Андрей е друг. Този

Андрей обича да се вози на мотор. Този Андрей обича да слуша цигул-ка. Абе, това си е моичкият Андрей – усмихна се Милена и го прегърна. - Имате ли стаи в манастира?

- Имаме – отговориха и отидоха при игумена за ключа.

- Тез младежи венчани ли са? – двоумеше се игуменът.

- Теодоси, дай бързо ключа, че това е нашето момиче....

134

Родена е във Варна, където завършва средното си образование. Паралелно учи и в хореографската школа към операта във Варна при балетния педагог Живко Бисе-ров. Следва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи като актриса в Драматичен театър „Йордан Йовков” в До-брич. Ръководител е на младежка театрал-на студия „Зорница”, носител на диплом за майсторски клас.

Стихове печата от ранна младост в пе-риодичния печат. Напоследък нейни твор-би са публикувани в сп. „Знаци”, алманах „Антимовски хан”, в. „КИЛ” и др. Първата & получена награда е от Радио София. По-късно има отличие за поезия и от посол-ството на бивша Чехословакия. През 2003 г. излиза книгата & „Някъде те има”. Под печат е нова подборка със стихове - „Ка-линов храст”.

БЛАГОСЛОВ ЗА ВИЕЛИЦА

Ако не беше януарската виелица, как щях да сетя силата на твоите ръце?Те ме пренесоха през снеговете на мълчанието…Под нас остана грохотът лавинен на безчувствието…Жарта на дланите ти разтопи байпаса леден на сърцето мии…Оживях….Как мога да забравя?….Благословена да е януарската виелица!

ема георгИевА

135

СЛЪНЧЕВ БЕЛЕГ

Небе от премала,заслон от кръстци, из стърнището скача ято гладни скворци.А Мизийското пладне маха бавно с ръка и пътеката хуква срещу мене сама.Миг ме гледа с познати кестеняви очи - иронични, събрали всички юлски лъчи.Сто стрели ме пронизват и отлитат в небето, а на мене оставят слънчев белег в сърцето…

НЕПРОЩАЛНО

Ако напролет тръгна, камбани от лалета ще звънят…Смехът на младите треви ще ме изпрати, а гълъбово ехо ще шепти:“Не се страхувай! Там те чакат!”Ако на лято тръгна, на своя огнен кон сам Юличак до хоризонта ще ме изпрати.Очите ми на грешница да зърнат миг…..ливадата, където ангелите бродят.Ако наесен тръгна, ще се отбия в Мизия.Целувката на медения грозд от детството да сетя.Ще слезе Пътят Млечен. Ще ме хване за ръка и после дълго ще ми свети.Ако на зима тръгна, сняг от бели думи ще вали…За мен приятелите ми ще ги изричат,а аз с горчиво сбогом няма да ги натъжа, защото и във Другия живот ще ги ОБИЧАМ!

136

МИРАЖ ПРЕЗ НОЕМВРИ На В.П.

Многоточие от отлитащи жерави в едно небесно изречение…Как исках да го подаря на циганското лято, но то не се сбогува с мен.Размаха пъстрите си чергила и отлетя.Къде? Не знам. Навярно търси морските си сънища…А аз закърпих ризата му скъсана…Дано да скъта до сърцето си въздишките на дюните през август.Аз ще остана тук - на моя бряг…Самотната скала намята шала от мъгли,тръстиковите флейти тихо стенат.По устните ми лепне сладостта измамна на самораслата смокиня…

Присядам на обърнатата лодка и си говоря с рибите, докато прихвана от лудостта на малкия пустинен плаж,повярвал, че е пясъчен часовник за влюбени.И затова ли леденият ноемврийски дъжд звъни с гласа на огнени дайрета?А, може би, където е сега, за мен танцуваЦИГАНСКОТО ЛЯТО…

137

Красимир БАчКов

Понякога хората с добри намерения могат да ти причинят повече неприят-ности от останалите. Влизам в двора на даскалото и моята съученичка Стефи ме спира с въпрос:

- Думата „принчипеса“ как ти звучи, Тони?- Надуто! Като принцеса, например.- То точно това си и значи, само, че на италиански! А ти си прекалено голям

селяндур, за да направиш разлика в мелодията на думите.- Както кажеш, царице! - съгласявам се. - Ако питаш мен и Стефка ми звучи

като кошче, но според мен кошчето е по-полезното нещо. Особено, ако е кошче за смет!

Роден на 18.08.1958 г. в Добрич. Жи-вее във Варна.

Автор на четири сборника с разка-зи и един роман. Седем национални на-гради.

Превеждан на английски, словашки, руски и украински. Член на Сдружени-ята на писателите в Добрич, Варна и на Съюза на независимите български пи-сатели.

Основател и редактор на вестник за жи-вотопис и култура “Антимовски хан”.

Учител по изобразително изкуство.

ЕДИН ЧАС ПО БЪЛГАРСКИ

138

Моята доста симпатична съученичка, която адски мрази да я наричат с истин-ското & име, ме поглежда като скумрия в консерва и просъсква:

- Не те питам, глупако! След 300 години, ако се научиш на обноски, мога да реша да те питам колко е часът, например! Но до тогава ще стоиш на не по-мал-ко разстояние, от една галактическа година от мен! Ясно? Кретен такъв! - тропва с крак и ми обръща едно съвсем не за пренебрегване задниче. Завърта го като професионална манекенка и аз тръгвам несъзнателно подире &. Всъщност, ако трябва да бъда честен, между един дванадесетокласник като мен и мъжко улич-но куче, има много малка разлика и тя определено е в полза на кучето. Особе-но ако има наблизо разгонена кучка. Според мен кучетата са много по-достой-ни същества от хората, но това заключение си го пазя за себе си, защото иначе такива като Стефи не биха разменили и дума с мен. Така, воден от хормоните и недостойните си мисли, влизам в училище и първият час започва. Имаме бъл-гарски, час който не ме кефи изобщо. Бас хващам, че от целия ни клас, няма нито един ученик, който да може да напише граматически правилно, дори само едно сложно изричение. А днес българичката Рафаилова е нещо напушена и ни дава есе на тема „Защо обичам милата си Родина?.“ Ако аз поставях темата, тя щеше да е „Защо още не съм се спасил от мизерната си родина?“, или „Защо обичам Ро-дината, а мразя държавата си?“. Само, че такива като мен по принцип никой не ги пита за нищо и може би точно за това даскалото е тъпо. Захапвам химикалка-та и се опитвам да мисля. Пред мен, вляво до прозореца, стои Мая и машинално си оправя падналия виолетов кичур , от рапърската прическа. Вратлето & е дос-та нежно с тоя светъл мъх, преди да започне косата & е само за целуване. Пред-ставям си меките извивки на ханша и гърдите &, и притварям очи. Като в оная реклама за бира, тя стои само на една ръка разстояние от мен, но аз геройски се сдържам и изявявам първосигналният си мерак, само с една въздишка.

- Какво, Тони? - засякла ме е Рафаилова. - Трудна ли е темата?- Защо? Не! - отвръщам категорично.- Нещо много тежко въздишаш! - продължава явно незадоволената през ноща

даскалица.- Може пък да въздишам по Вас! - не & оставам длъжен, на което тя прибли-

жава и ме шляпва гальовно по главата:- Толкова хубави момичета в класа, ти по мен ще въздишаш! Я не се занасяй!- Той си пада по зрели ябълки, госпожо! - обажда се Косьо, някъде отзад.

Всички се хилят, докато Рафаилова не ни усмирява:- Хайде, стига! Пишете сега!Да пиша, ама като нищо не ми ражда главата! Всъщност ражда, но само сексу-

ални фантазии. Сега вместо есе, даскалицата да ме поканеше у тях! Кво като е на трийсе и кусур години? Тя иначе хваща окото, старата чанта! Всичко & е о,кей и като нищо бих я изплющял, но от де тоз късмет!

В този момент се сещам за един политик, който вчера по телевизията говоре-ше велики глупости за Родината ни. И то, на фона на лудите кражби и кошмар-ните убийства напоследък! Опитвам се да напиша нещо подобно, но за да сътво-

139

риш такива небивалици, трябва да си не по-малко луд, от депутат или министър. Как да е претупвам есето, защото знам, че Рафаилова ще ми пише поне тройка. Отдавна съм наясно, че си пада по мен, но не върви да го признае, щото е даска-лица, все пак. Още от девети клас се пробва да ме излъже да вляза в някакъв ли-тературен кръжок, дето го води в гимназията, но аз не съм толкоз прост. Тя вика, че било за мое добро, щото съм бил доста зрял за годините си и можело да стана един ден журналист или писател. Аз знам, че съм узрял, но малко под пъпа. А за журналист не се натискам, щото като чета вестници, си мисля, че тия дето ги пи-шат, са хванати направо от улицата. По-зле са и от мен горките, и от към грама-тика, и от към текст. А доколкото съм чувал, и заплатите им не са за завиждане. То изобщо какво ли е за завиждане у нас, в България? Една хубава природа има-ме, но и нея осрахме с хотели и кръчми.

Звънецът бие и часът свършва. Предаваме есетата и излизаме на двора, да из-пушим по една цигара. На мен определено не ми харесва да пуша, но не върви някак да се деля от другите. Събираме се на игрището, под баскетболния кош и над нас се вдига дим, като от запален контейнер с боклук. Не се крием, щото от никого не ни пука. В този момент, сякаш нарочно директорката идва на работа, но далновидно ни заобикаля, като гледа на другата страна. Тя не е толкоз глупа-ва, че да седне да ни прави забележки, за някакви цигари. Нали веднага можем да я запитаме, какви кинти вади от далаверата с бригадата, дето строи новия физ-културен салон. Тя си трае и ние също. Така си я караме кротко и спокойно, като всичко в шарената ни държавица. Към групичката ни се приближава Нейчев, даскалът по физическо. Спира точно пред мен, прегръща ме през рамо и свойски пита:

- Тони, айде да те запишем за турнира по шах? Няма кой да представи учили-щето тази година!

Внимателно свалям ръката му от рамото си и скромно отвръщам:- Аз ли съм единственият балък в т’ва даскало, бе господине?! Всички дупки

ли с мен ще запълвате?- Що, бе Тони? Че ти и мен биеш на шах! Кажи някой друг, дето да играе добре

като тебе!- То вас и лелката, дето ни продава хамбургери, ще ви бие! Хванете си друг бу-

дала!- Виж, сега! - не се предава Нейчев - Ти отиваш на турнира, а аз още довечера

ти уреждам среща с Невена от 12-ти „а“! Става ли?Хитрото копеле играе нечестно, както винаги впрочем. Знае, че всички иска-

ме да се уредим с Невена, щото е адски хубава. А той при нея много върви, щото я е вкарал в художествената гимнастика. Тя дори играе в националния отбор. Гледам го замислено, а той кове желязото, докато е горещо:

- Даже Хондата ще ти отпусна като премия, стига да не я издуваш много! - и вади ключовете на мотоциклета, за който всички му завиждаме.

- Ама честно? - не мога да повярвам в щедроста му. Явно, доста му е припари-ло с тоя турнир по шах.

140

- Мъжка дума! - вдига длан той и двамата пляскаме ръцете си. Момчетата на-около цъкат с уста като часовници, учудени до немай къде.Така, в очакване на вечерта, минават и останалите часове. За всеки случай, се завъртам край стенно-то огледало по стълбището и си оправям леко косата. Според мен хващам око-то, но дали и Невенчето ще мисли така? Долу на двора до Хондата, вече ме чака хубавата гимнастичка, а няколко момчета се правят, че се възхищават на мотора. Всъщност, зяпат Невена и сега е моментът да им покажа, кой е номер едно в това даскало. Спирам до нея и нехайно питам:

- Готова ли си?- Разбира се! - усмихва се красавицата. Тя каквото и да каже, все звучи умно,

но сега направо събира очите на другите:- Винаги съм искала да се возя на такъв мотор! Много ти благодаря, Тони! - и

пред всички най-неочаквано ме целува. Аз естествено само дето не получавам инфаркт, но външно се държа и двамата се мятаме на японския звяр. Натискам стартера и двигателя изръмжава страхотно. Невена ме обгръща здраво с ръце, а гърдите & буквално ми запалват гърба. В очите на момчетата встрани, блес-ти такава завист, каквато едва ли и Том Круз е забелязвал някога у съперниците си. Давам газ и излитаме от двора на училището. По улиците на града съм пълен цар, щото с мотоциклета мога да се провирам през всякакви задръствания.

- Накъде да ходим? - обръщам се към Невена.- Където искаш! - отвръща въодушевено тя - Само да е извън града!Леле! Не мога да повярвам! Това момиче да не би да си пада по мен?! Излиза-

ме от крайните квартали и хващам пътя за морето. С тая хала можем да стигнем до там за петнадесетина минути. Издувам Хондата яко, а феята зад мен се стра-хува, но си трае и само по-здраво ме стиска с нежните си ръчички. По някое вре-ме пристигаме на високия бряг при село Топола. Спускам се бавно по чакълес-тия път към брега и спирам там, където през лятото опъваме палатки и ходим на плаж. Сега е октомври, но времето е приятно и слънцето все още не е заля-зло. Невероятно тихо е. Само встрани, от време на време се чува глухо чукане. То идва от новите грозни хотели, които са нацвъкани като курешки върху красивия бряг. Морето е зелено като сибирска елха и притихнало, сякаш специално за нас.

- Тук е страхотно! - въздъхва очарована Невена. Изпъчвам се, като че ли ця-лата заслуга за това е моя. Момичето ме поглежда с някакво очакване и аз, като привлечен от магнит, заставам пред нея. Тя свежда очи и ме прегръща през вра-та. Целувам я. Буквално политам от възторг!

- Невена! - започвам, но тя слага пръст на устните ми.- Не казвай нищо, Тони! Аз помолих Нейчев да ти даде мотора. Не ми се сър-

диш, нали?Да & се сърдя?! Това момиче е изкрейзило! Та аз и в най-смелите си мечти, не

съм си въобразявал, че може да ме огрее такъв луд късмет! Целуваме се още ня-колко пъти и после си тръгваме замаяни, сякаш сме се напушили с трева. Карам бавно, за да запазя всичко възможно по-дълго. Вечерта е красива и нежна като пеперуда. Запалвам фара и пътят светва пред нас, тук-таме прободен от черните

141

очи на дупките по асфалта. По някое време застигам две коли, които карат една до друга успоредно. Един малък Опел се опитва да изпревари едно малко Рено, но нещо не се получава. Двамата шофьори надуват до дупка скапаните си тара-тайки и се съмнявам, че знаят какво искат да си докажат един на друг. На кого колата е по-счупена или кой е по-голям тъпак? И както карам, почти залепен за тях, изведнъж Реното подскача, вероятно уцелило някоя дълбока дупка и се удря в другата кола странично. Един дълъг миг, двете коли стържат с ламарините си, после едната се завърта пред другата и като на кино се затъркалят по шосето. Уд-рям спирачки, но кой знае защо и моторът поднася. Политаме с Невена и послед-ното, което си мисля е, че провалих най-хубавият момент в живота си.

След малко болката ме свестява и с голям труд се надигам. По пътя куцайки към мен, идва Невена.

- Здрав ли си, Тони? - загрижено ме пита тя. Лявата ми ръка изгаря,защото е счупена над китката, а гръдният ми кош от дясно сякаш е смазан, но успявам да отвърна, че съм добре. Тя ме гледа с недоверие и внимателно избърсва някакви мехурчета от устните ми.

- Имаш белодробни наранявания!- Добре съм! - изпъшквам и тръгвам към преобърнатите коли, от които се но-

сят глухи стонове. Добре, че поне не са се запалили! В този момент пак губя съз-нание и се събуждам вече в линейката. Невена е наведена над мен и внимателно изтрива лицето ми. Някъде по пътя пред нас, се чува сирената и на друга линей-ка. Няма що, весело завършва тоя ден!

Аз разбира се, вече се оправям. Не съм допускал, че всички от класа, са ми толкова близки приятели! Без изключения, вече трети ден съучениците ми ид-ват вечерта на свиждане. Мъкнат толкова много сокове и портокали, че раздавам после на болните от цялото отделение. Невена идва и преди обяд, и забелязвам, че един млад доктор доста я позаглежда. Като ми се оправи ръката, май трябва да я пробвам върху нахалната му физиономия. Без да искам се превърнах в нещо като герой, макар да не се сещам, какво толкоз важно съм сторил. Добре, че за-гинали от двете коли няма, а най-хубавото е, че Хондата няма никакви повреди! Само едното & огледало било счупено. Невена ми прошепна на ухото, че помо-лила Нейчев, като ме изпишат и се оправя, пак да ми даде мотора да се повозим. Така се правело, за да не се стресира човек след катастрофата. Аз се радвам и не мога да сваля поглед от нея. Толкова е хубава и добра, че е като измислена! И сега чакам утре да ме изпишат, чакам учебната година да свърши, чакам абитуриент-ския бал и всички хубави и лоши неща след него, които ми предстоят в живота. Чакам и държавата ни да се оправи, макар да се съмнявам, че това ще стане, до-като съм жив. Обичам най-хубавото момиче на света и искам всички да са щаст-ливи като мен!

Понякога хората с добри намерения, могат да ти причинят повече неприятно-сти от останалите, но е добре, че ги има! С тях е весело, а иначе денят ще е тъжен, като час по български език, в края на учебната година.

142

Мърквичка - незабравениятМърквичка - незабравеният

Една уникална книга привле-че вниманието ни наскоро: „Иван Мърквичка. Сонети и ронда”. И подзаглавие: „Прашинки от неве-домото”. Няма да обиждаме култур-ния читател, като му обясняваме кой е Мърквичка. Цялата наша съ-временна светска живопис е изгра-дена върху основите, които и той е полагал след Освобождението на България. И днес колекционерите продължават да щуреят по карти-ните, които носят неговия подпис. Чешката културна следа в България е немислима без името му.

Нека да припомним съвсем теле-графно творческия му път...

Иван Мъкрквичка (Ян Вацлав Мърквичка) е роден на 23 април 1856 г. в с.Видим при Дуба, Чехия. Учи живопис в Пражката художестве-на академия при проф. Свертс и в Мюнхемската художествена акаде-мия при проф.Ото Зайц. През 1881 г. идва в България, където живее и работи до 1921 г. Един от художни-ците с големи заслуги в развитие-то на т.н. битова живопис, порт-рета, историческата композиция и

религиозната живопис в нашето из-куство. Платната му са вдъхнове-ни от живота на българите. Колко ли на брой са тези, които са се взи-рали в буквари и христоматии, къ-дето са отпечатани репродукции на картините му „Ръченица”, „За-душница”, първите илюстрации на романа „Под игото” на Дядо Вазов, портретите на Отец Паисий, Кон-стантин Величков, Стоян Заимов...

В първите години, след пристига-нето си у нас, той е преподавател

143

по рисуване в Пловдивската гим-назия. Основател, пръв директор и преподавал в някогашното Рису-вално училище, днес – Национал-на художествена академия. Взема участие и в изписването на храм-паметника „Александър Невски”.

Починал е в Прага през 1938 г.Защо тази книга, издадена и в 50

номерирани библиографски екзем-пляра, ни заинтригува? Нека тук кажем, че изданието е посветено на 70-годишнината от смъртта на Мърквичка и ни представя не ху-дожника, а ПОЕТА Иван Мърквич-

ка. Преводите са дело на Мария Ге-нова. Редактор на книгата е Орлин Орлинов. След 1930 г. (оттогава да-тира първото издание на поетична-та книга на тази изключителна лич-ност) досега поколения българи са се прекланяли пред платната му в Национална художествена галерия, без да знаят, че Мърквичка е и поет. С любовта си, познаването на езика и тънкия усет за детайла преводач-ката Мария Генова ни връща пред-ставата за тези сонети и ронда, сът-ворени от художника, рисувал и с думи...

НЕ ВЯРВАЙТЕ

Лъжец е, който чудеса вещае,а простият тълкува божеството,тък както щъркел с клюна на дървото,друг ползата да гони само знае.

О, щастието тези ще омае,повярвали в миража на доброто.Дърво на плод недей сечи, защотовъв клоните му истина дълбае.

На дива круша плод тръпчив се ражда,но виж, със нарез облагородена,тя сладки круши ражда с нова жажда.

Житейската мистерия разбираединствено душата възвисена,в която Божа благодат извира.

144