1

Weekly Newsletter

СИМОНА ДАНЧЕВА – 12А КЛАС

Сърцето ми туптеше в ушите - толкова съм развълнувана от предстоящото събитие... В момента, в който повдигнах очи нагоре разбрах, че не съм само аз. Не съм сама! С мен бяха моите ръководители – госпожите Стефка Дамянова- ръководител на проекта, главен учител по компютърна графика и Радиана Любенова- старши учител по български език и литература. Съучениците ми - Петя, Росен, Христо и Иван. Всички ние, неуверено носещи куфарите си на 13.10.2011г, към 2 Терминал на летището в София, бяхме готови да излетим към един нов и непознат за нас свят – Ирландия!

Преминали през всичките проверки на летището, чакахме заветния момент – да преминем хоризонта на щастието. Когато излетяхме със самолета, няма да забравя какво изпитах в онзи непознат и тъй жадуван миг. Вече бяхме във въздуха! Чувството е неописуемо - сякаш си някакъв гигант и целият град е в краката ти, тъй малък и крехък. Принуден си да стоиш мирно, защото можеш да разрушиш тази неземна красота с едно единствено движение.

13.10- Шест часа - ирландско време. Сменили един полет във Франкфурт (Германия), бяхме на ирланска земя, озарили Дъблинското летището с широки усмивки и грейнали очи от щастие. Посрещнаха ни всички ръководители на групите, участващи в проекта “Малцинствени езици в Европа: казуст, включващ България, Ирланзия, Испания и Норвегия”. С тях бяха и учениците Бриана, Иън и Тайк от ирландската група.

Бяхме доста изморени от еднодневното пътуване, но когато се качихме в автобуса при Норвежката и Испанската група, умората и напрегнатостта се изпариха. След като се запознахме, единственото, което се чуваше беше смях и веселие.

Първото място, чрез което се докоснахме до ирладската култура, беше един изискан ресторант, където опитахме типични ирландски блюда. Това, което ни направи впечатление в ирланската кухня е, че едни

ДЕЙНОСТИ ПО ВРЕМЕ НА ТРЕТАТА РАБОТНА СРЕЩА ПО ПРОЕКТ

“МАЛЦИНСТВЕНИ ЕЗИЦИ В ЕВРОПА: КАЗУС,

ВКЛЮЧВАЩ БЪЛГАРИЯ, ИРЛАНДИЯ, ИСПАНИЯ И НОРВЕГИЯ”

13 – 18 октомври 2011 г., град Дънгарван,

Ирландия

О Т Ч Е Т /П Ъ Т Е П И С/

2

от основните им продукти са картофите. След обилната вечеря, където имахме възможността и да се опознаем още по - добре, се качихме отново на автобуса и отпътувахме към град Килкени. Сега в автобуса беше доста по - спокойно, тъй като повечето бяха в страната на сънищата и аз имах възможността да се полюбувам на гледката, която ми се откриваше през прозореца.

Чак сега, когато цялото ми същество се бе успокоило, забелязах, че шофьорското място бе от дясната страна, като ние се движехме от лявата страна на пътното платно. Нямаше нито една дупка, нито дори и една цепнатинка по пътя. Имаше здрави мантинели и искрящо бяла маркировка по пътя. По нищо не личеше, че по този път се е движело и друго превозно средство, освен нас. В бонус, към тази сякаш нереална гледка, се спускаха красивите клони на заобикалящите дървета. Ирландия е надарена с неземна красота, с изключителни зелени и тучни поляни, над които се издигат, като стражи, вековни и грациозни дървета.

Туристическият град Килкени се намира в източната част на Ирландия. Разположен е около река Нор в едноименното графство Килкени на провинцията Ленстър. Главен административен център е на графство Килкени. Първите сведения за града датират от 9 век. През 12 век е бил столица на Ирландия. Има ЖП гара и летище. Населението му е 8 661 жители.

В копринената утрин на 14.10. - ето ни всички, дебело облечени, с чадъри в ръце, въоръжени с усмивки и добро настроение - готови да превземем града. Тук, на това неземно кътче от света, се пренесохме в една истинска приказка, пълна с тайнствени замъци. Първото ни впечатление бе, че никъде по улиците нямаше боклуци. Учудващо - и тук

пътищата бяха без дупки. Нямаше скитащи се бездомни хора и животни. Всичко беше приветливо и спокойно. Нямаше високи и порутени сгради, които да ти пречат да се насладиш на синьото небе. Само едноетажни, тук - там двуетажни къщички, боядисани всяка в различен и весел цвят. А хората! Заобикалят те все усмихнати и дружелюбно настроени хора, които те поздравяват на всяка крачка.

Всички дупки, грозота, мрак и омраза бяха на километри от нас - в България!

В град Килкени имахме възможността да се докоснем до един от най – големите символи на Ирландия - замъците. Имахме уникалната възможност да влезем в един такъв замък - колосален. Изключително красив, на моменти - зловещ с всичките си кули, малки прозорци и масивни врати. Вътре беше изумително, заобикаляха ни огромни камъни, рицари ни гледаха от тъмните дебри на подземията. Вървейки през тъмните коридори, страха и студа бяха на всяка крачка. Изкачвахме стръмни стълби, водещи сякаш към Рая. Най - хубавото обаче се намираше на горните етажи - множеството стаи, обзаведени със стил и съвършенство. Старинни мебели, камини, посребрени и позлатени сервизи. Всичко, за което човек може да се сети от най- висока класа. Атмосферата беше страхотна, дори самата светлина изглеждаше, сякаш изплетена от тънки, златни, копринени нишки. Интересното беше, че във всяка една стая, човек можеше да види всякакъв вид материал - метал, мрамор, гипс, дърво, пух, съпроводени с хиляди различни цветове. Вичко това - абсолютно различно и напълно нехармонично, точно тук седеше красиво, убедително и колоритно.

Пред замъка се отриваше страхотна гледка, от която струеше спокойствие.

3

Огромни зелени, добре окосени и поддържани градини, отрупани с прекрасни, пъстри рози, зад които се издигаше великолепен фонтан с кристално чиста вода. Приказна красота!

В късният следобед имахме свободно време, за да обиколим магазините и да се сдобием с подаръчета за роднини и приятели. Първото нещо, което ни направи впечатление бяха цените в магазините. Високи и големи, колкото един ирландски замък. Продавачите бяха дружелюбни и готови да ни помогнат във всяка една насока - нещо, което в български магазин никога няма да се случи.

Вечерта с последни сили подхванахме големите куфари и отново бяхме на път - към последната ни спирка - град Дънгарван. Той е и пристанище, и се намира на южния бряг на Ирландия, в провинцията Мюнстер . Основан е през 15 век и е административен център на графство Уотърфорд. Името на града означава укрепление - Garbhan. През града тече Colligan река, която го разделя на две части. Първият замък в Дъгарван е построен от крал Джон, на брега на пристанището. Стените на замъка укрепяли града.

Щом пристигнахме, всеки един от нас бе настанен в по едно ирландско семейство. Аз бях в Бриана, Петя при Шарлийн, Росен у Оуен, Христо беше отседнал при Конър, а Иван при Микаела.

Къщичката на Бриана - сякаш излязла от приказките - малка със зелена морава отпред, без големи и грозни дувари, без падаща мазилка или керемиди. От нея струи единствено топлина и спокойствие. Посрещнаха ни родителите на Бриана, изкючително мили и разбрани хора. През цялият ми престой у тях ме накараха да се чувствам като у дома си, изключително гостоприемни хора. Самите те също бяха

въудушевени от моето пристигане. Вечерята мина в много разгорови, затова откъде съм, каква е обстаноската тук в България и всичко, свързано с мен.

15.10- на следващият ден- продължихме да се движим по програма. Събрахме се всички в училището на Бриана, откъдето потеглихме към едно от близките селища - Лисмор. Тук отново се срещнахме с познатите ни замъци. Често срещани тук, на никой от жителите сякаш не му правеше впечатление този монумент на човешката изобретателност и архитектура. Единственото, за което може би всички ние съжалявахме е, че повечето от тях бяха заключени и нямахме възможността да надникнем вътре. Замъкът в Лисмор беше едно скално съвършенство, обгърнато от злокобните, тъмнозелени корони на близките дървета. Потресаващо страшен със своите размери, изпъкващ с неземната си красота сред демоничните облаци. И като една самодива, кокетно се оглеждаше в сивата, монотонна река, минаваща тиха под него.

Ардмор беше следващото неземно кътче, което трябваше да посетим. В това китно селце ние видяхме Келтско море. По нищо не приличаше на нашето Черно море. Нямаше го онова усещане за соленост, тиня и боклуци. Първото, което виждат очите ти е една златиста, напълно чиста морска ивица с хиляди блещукащи морски камъчета и мидички. В този златист брилянт се разбиваха хиляди снежно бели вълни, които се прегръщаха над всичкия този нереален разкош. Отстрани, като непоклатими воини, стояха огромни черносиви скали, които със своята мощ затваряха тази прекрасна картина. Насъбрахме много от блещукащите камъчета и мидички, много снимки и незабравими спомени.

4

След спирката край морето се отправихме на разходка из нещо като възвишение, където напълно се сляхме със зелената Ирландия. Първото интересно място, което ни показа екскурзоводът, беше една обикновена поляна с тучна зелена трева, заобиколена с камъни. Но това беше само на пръв поглед! Това е едно от свещените места за ирланците, тук преди векове са се събирали хора от простолюдието, които са се молели на Бог за опрощение и благодат на земите. Над най - голямото ритуално място се издигаше малка скала, която беше изсечена и вътре в нея имаше светена вода - интересното бе, че наблизо нямаше нито поточе, нито езерце. Водата си седеше там, незнайно откъде. Спомням си, че екскурзоводът, в края на оживения разказ, ни накара да си затворим очите.

Чудо! Мека тишина, обградена с мрак, свистящ вятър, флитруващ с вече опадали листа, стихваше някъде отвъд реалността. В близък план - сребърен плясък на вълни, обгръщащи студени скали. Усещане за магия. Самата идея, че преди хиляди години предшествениците на ирландския народ са чували същото, те кара да се почувстваш като един от тях.

Най - веселата част от обиколката през целият ден, бе това, че трябваше на изкачим близката възвишение буквално на един дъх. Вървяхме с бърза походка през кози пътечки. Нагоре, надолу, наляво, надясно. Разбира се, в началото беше хубаво да се разкарваш сред такава страхотна природа, но по- късно умората си каза думата. Морето от високо изглеждаше още по- красиво и пленяващо. На върха имаше малка едноетажна постройка, която е служела през вековете на келтите да наблюдават морето и корабите, и при евентуална опасност да информират населението. На връщане към реалността, за пореден път се смеех на

факта колко е странно да виждаш росна пролетна трева, с детелини и цветенца...и изпадали хиляди есенни листа от близките дървета.

Последното свещено място, което посетихме в Ардмор, бе едно гробище на църковна земя. Там се извисяваше една огромна кръгла кула висока към 13 м., построена към средата на 3 век. Никой все още не може да даде обяснение защо е там и какво се е извършвало в нея. Странното бе, че вратата на тази кула се намираше на около 2 – 3 м от земята, и единственият начин да влезеш вътре е като се набираш на въже - доста странно. Имаше и много свещени изображения, издялкани направо на каменните плочи. Като цяло, мястото си беше зловещо с всички тези мъртъвци и надгробните им плочи наоколо. Като прибавим и онази черна и мрачна кула, направо се зачудих все още ли съм на Земята или в някой кръг на Ада.

Вече на прага на силите си, всички едвам едвам изкачихме стъпалата на автобуса, бленуващи за почивка, но уви, тя все още беше недостижима мечта. Предстоеше ни посещение на единственото по рода си за тази околност училище за деца, които желаят да изучават ирландски език и след това вечеря с програма.

Когато влезеш през централният вход пред теб се открива една голяма зала, която в момента беше заета с дълги маси. Всяка приветливо подредена, с ирландска прецизност украсена. Тази вечер щеше да има пир в наша чест и то не къде да е, а точно в училището. След като се навечеряхме, разбира се всички ястия бяха типично ирландски, масите се прибраха за отрицателно време. Със същата бързина учениците почистиха.

И сега, какво?! Сега....... ТАНЦИ!!! Всички сме гледали ирландски танци, но се предполага никой от нас да не ги е играл,

5

тъй като има възможност да се оплетеш в собствените си крака. Уроците започнаха под ръководството на директорката на училището - Оня, която бе тъй търпелива да ни обясни движенията на всичките 5 танца, които ни бяха подготвили. В началото настана истинска какафония. Всеки скачаше в различна посока, други се смееха неудържимо, а трети задъхани от бързите ритми, сядяха по столовете.

След поне едночасови обяснения и огромни опити от наша страна, наистина да научим тези танци, нещата се получиха. Отстрани всички изглеждаха много добре. Вече всеки е научил своето точно определено място, и се слива се с ритъма на музиката. Ученици от самото училище ни акомпанираха на живо. Акордеони, барабани, флейти, чинели - всички звучаха сякаш бяха предварително докосни с Божията ръка, в красива хармония. Беше страхотно изживяване - весело, забавно, живо, колоритно, изпъстрено с хиляди тонове музикално щастие!

Ето, че и този ден се изниза толкова бързо, че никой от нас не го усети. С всеки изминал ден се доближавахме все повече и повече до края на нашия магичен свят.

Неделя - 16.10- с лека мускулна треска, отново бойната дружинка беше събрана в двора на училището. Ирландци, норвежци, испанци и българи, екипирани в спортни екипи, бяхме готови за нови премеждия върху росната трева на игрището. В началото започнахме с „Хърлинг”. Хърлингът се играе с малка топка и извит стик, и е една от най-бързите игри, които се играят на трева в света.

Когато келтите се заселват в Ирландия, те донасят със себе си своята култура, език, музика, писменост и игри. Една от тях е и играта, наречена хърлинг. Тя е описана в ирландския фолклор, за да покаже

подвизите на митичните герои, като може би най-известна е легендата за Кукулейн. Така че хърлингът може да се проследи като любимо занимание на ирландците близо 2000 години назад. Стикът за хърлинг (на ирландски caman) е извит навън в края си, като се оформя повърхността за удряне. Топката е малка по размер, но е с изпъкнали ивици. Всеки отбор се състои от 15 играчи, които се опитват да отбележат точки, прехвърляйки топката под или над напречната греда. Раздадоха ни така наречените „Камоон” - стикове, с помощта, на които се изстрелва малката топка - „Сликър”. Както при футбола има две врати в двата края на игрището и топката трябва да бъде вкарана в тези врати. Ние не играхме истинския Хърлинг, тъй като сме доста неопитни.

Отново под ръководството на треньорите, се запознахме със следващата игра, която се практикува в Ирландия по игрищата. Тя представляваше Ирландски бейзбол, точно като обикновения бейзбол.

Вечерта всички се събрахме отново заедно, прекарвайки времето си в киното, където се смяхме и веселихме на воля.

17.10– денят, в който отидохме на училище, заедно с ирландските ученици. Тук занятията почват в 9 часа и продължават 9 часа. Училището е създадено специално за деца, които желаят да изучават ирландски език. То е общообразователно като има и избираеми предмети по музика и танци. Учениците са 140, има училищен автобус, но повечето родители докарват децата си с коли. Тук разстоянията са огромни. Не впечатлена – шокирана съм от ирландската образователна система. Тук учебните занятия започват с приветствие от директорката и кратка молитва. Всички ученици са с униформи, всеки си има

6

шкафче за учебниците, никой по никакъв повод не напуска сградите на училището. Цари ред навсякъде. Тук няма мобилни телефони, няма закъснели ученици, а да пушат ученици пред училището – това тук не може да се случи. Впрочем, не видях през тези дни някой някъде по улиците да пуши. Учениците закусват във фоайето и сами сервират, и отсервират, сами почистват. Кабинетите са оборудвани с всичко необходимо.

Преди всяка една група да представи своята работа по проекта, имахме възможността да прекараме няколко учебни часа със своите ирландцки приятели.

Първият учебен час беше готварство. Една огромна кухня, напълно оборудвата с абсолютно всичко необходимо на един млад готвач. Работни плотове, кухненска посуда, печки, тенджери, тигани - нищо не липсваше. Чистотата също беше поставена на пиедестал.Всички пременени в кухненски престилки, направихме типично ирландски хляб и супа, които по - късно бяха предоставени за дегостация и на останалата част от училището. Зарадвах се, когато видях как всички доста доволно ядяха. Хареса им!

Имахм час по рисуване след готвенето. Тяхното ателие по рисуване е доста по различно от нашите в гимназията. Беше доста разхвърляно (за разлика от кухнята, в която готвихме), имаха доста маси, а не стативи за рисуване и също беше доста светло, но светлината не идваше от огромни прозорци, а от огромни луминисцентни лампи - изкуствена светлина. Въпреки условията, които си бяха създали ирландците, никой от нас не се сдържа пред тази гледка. Независимо колко по - различна беше тази обстановка за нас ХУДОЖНИЦИТЕ, всеки бе доста нахъсан да покаже какво може. Един прав,

друг на земята, трети рисуващ на маса - всеки беше завладян напълно от мисълта за съвършенството, което ще създаде след броени минути на празния лист. Всеки обладан от идеята за изящност. Единстеното, което се чуваше в ателието в следващите 20 минути бе тишина, примесена с чупене на въглени. Удивително!

Двата избрани модела от преподавателката по рисуване стояха неподвижно, като някакви статуи. Няма да разбравя как ни гледаха с един блестящ въпросителен поглед на очакване. В очите им се четеше неподправено любопитство – “Ама сега, ще прилича ли на мен? Ама, прическата ми хубава ли е? Добре ли съм застанал? ..............????” Всичките разходки по замъци, планини, морета, всичките танци, типични ирландски истории и красоти неможаха да се сравнят с чувството, което изпитах, когато завърших рисунката си. Всички зяпнаха. Да видиш как всички стоят със зяпнали усти като препарирани - беше незаменимо!

Рисунките ни бяха поставени на централно място в ателието, където след броени минути всички ученици от училището ги гледаха невярващо колко са красиви. Усетих как всички ние стояхме отстрани, прикриващи своите усмивки, изчервени от хилядите хвалби. Бяхме горди от това, че всички разбраха от къде сме, как рисуваме, как дишаме и изразяваме себе си! Колко просто бе това в своята си философия, преосмисляне на пропорции и визиране. Помня, че сетивата ми отказаха тотално.

Припявайки си Българският химн, напуснах с насълзени очи това тъй непознато ателие с мисълта, че съм оставила част от мен, от моето училище и от моята страна на едно парче хартия, на което всички се радваха толкова неистово.

7

Следващият час бе по келтски / ирландски/ език. Запознахме се с най- елементарните изрази и думи на ирландски. Беше страхотно - общувахме помежду си на сякаш вълшебен език, който само ние разбирахме. Можем да казваме имета си вече и на келтски.

Единственото, което чувствах сега беше притеснение. Трябваше, пред цялото училище българската група да излезе най – отпред, за да представи това, което сме направили от последната работна среща, проведена в Норвегия през 2010 год. Разбира се, ние бяхме подготвени до последната и най - малка подробност, стриктни във всяко едно отношение. Но това, което беше притеснително е дали другите ще оценят нашия труд. След Норвегия бяхме ние, излязохме с най - широките си усмивки, от части с треперещи крака, в очакване на момента, в който ще представим клипчето, направено от Иван и филма, изработен от Росен, свързани с Малцинствените езици в България. Освен това - дизайнерското решение на брошурата по проекта, изработено от Ицо и не на последно място - нашето клипче с Петя, свързано с Малцинствата в България. Всичко беше по план да излезем и да ги смаем с добрите ни работи, но уви времето не стигна и показахме само клипа на Иван и дизайнерското решение на Христо. Станахме с притеснение, което по- късно се превърна в съжаление.

Всяка една група се представи на ниво, независимо колко беше притисната от малкото време. Срещата завърши с раздаване на сертификати за участие в проекта. На всеки един от нас беше раздаден специален диск, свързан с ирландската култура. Към него имаше един малък, страхотен бонус - ирландска флейта.

Последното за днес беше часът ни по музика. Във флоайето на училището се наредиха към двайсетина стола в кръг, на които се настанихме удобно с борани /вид келтски барабан/ в ръце. Урокът започна доста възторжено. Учителят ни даваше съвсем точни направления как да държим своите борани, как да удряме по тях и как да възпроизвеждаме различни звуци, в зависимост от това, къде ги държим. Музиката, която се чуваше беше гръмка и пъстра. Чувствах се все едно участвам в български концерт и съм един от музикантите. Спомням си, че тогава си представих как ние свирим на борани, а до нас има български гайди. В главата ми бе съвсем истинско и съвършено.

След училище се разделихме, всеки се прибра по къщите, за да стяга багажа - и последния ни ден се изниза.

18.10.- всички трябваше да напуснем тази вълшебна страна, това кътче от планетата Земя, където времето е спряло. Всички щяха да ни липсват доста. За няколко дена Ирландия се превърна в наша втора Родина. Начинът, по който ни приеха всички - толкова сърдечно и топло. Обстановката, природата, музиката - свят на магия, свят на вълшебство, свят на колорит.