ТЕАТРАЛЕН БЮЛЕТИН

№5/15.05.2015 г.

1

ДЕН 5-ти

ТЕАТРАЛЕН БЮЛЕТИН

Ден 5-ти/ 15.05.2015 г.

Българска класика

и смесени емоции

Има двама мъже с името Йордан в света на българската литература, които будят

категоричен респект у мен – фамилията на единия е Радичков, а на другия – Йовков.

Огромни бяха очакванията ми, когато видях заглавията „Лазарица“ и „Албена“ в афиша

на фестивала. Ще ви доверя под секрет, че огромните ми очаквания на моменти се

сриваха главоломно.

„Лазарица“ – само три думи могат да се отронят на белия лист като разбира се те не са

коментар, а факт; констатация; впечатление – Хитлер, Исус, Сиртаки.

„Албена“ – прекрасна сценографска работа (разбираема е номинацията за ИКАР) и

впечатляваща актьорска игра на Цветина Петрова (Албена) и Мирослав Симеонов

(Куцар).

Часовете се изнизаха някак бавно в този топъл майски ден. Дали защото краят на

фестивала наближава или поради някаква друга причина – не знам, но това не променя

фактът, че стрелките на часовника в един момент замръзнаха. С надежди тази вечер

ще затворим очи и ще очакваме съботният ден да ни донесе... различни емоции и

усещания.

ТЕАТРАЛЕН БЮЛЕТИН

№5/15.05.2015 г.

2

„Лазарица“

ИНТЕРВЮ С КРУМ ФИЛИПОВ

В предпоследния ден от фестивала,

на 15.05., първото представление,

което откри деня беше „Лазарица“

на Родопски драматичен театър

„Николай Хайтов“ – Смолян.

Познатата ни пиеса на Йордан

Радичков е поставена на сцена от

режисьора Крум Филипов, с

участието на актьорите – Кънчо

Кънев, Ивайло Иванов и Янко

Хусаров. Провокирана от

представлението с няколко основни

въпроса, ви предлагам да прочетете едно кратко интервю с режисьора на спектакъла, в

което заедно да опитаме да разберем, защо, как и какво точно се случи.

Защо решихте да поставите „Лазарица“ точно днес, в сегашния съвременен свят.

Какво ви провокира?

Независимо от контекста, в който живеем в „Лазарица“ има вечни теми, които го

надмогват, които стоят отвъд хоризонтите на ежедневното и на битовото. Важното при

мен, в решението ми да тръгна към „Лазарица“ е темата за предателството и

приятелството. Темата за собствената съвест. Ключовото изречение за мен е –

„Изгубиш ли веднъж доверие, изгубваш го завинаги.“ Точно това изречение прави

спектакъла и актуален в днешния контекст. Но той е актуален и към пречиствателната

система на всяка човешката съвест. И ако човек малко от малко се доближи до това има

някакъв смисъл да продължава да живее.

Защо и какъв акцент искахте да поставите с превъплащенията, макар и кратки,

на Лазар в Хитлер, дори Иисус? Какво се крие зад тях?

Това, което се случва с Хитлер – движенията и бръсненето е клоунада. То е част от

замисъла на спектакъла да бъде трагикомедия – да тръгне от клоунада и да се превърне

в антична трагедия, така както Радичков ни е дал ритмически текста. На финала,

текстът се пее, но идеята е тази. Това не е Хитлер, това е палячо, човек, който си мисли,

че може да управлява съдбата си. Но най-важното е, че тук става дума за изкуплението

да предадеш приятел. Грехът ти е свободен от теб, но ти не си свободен от греха и няма

Господ, който може да изкупи греха ти, ако твоят приятел не реши да го изкупи. Това

не е моя мисъл. Това е мисъл на един сръбски светец. В едно есе за приятелството го

казва и за мен това е много важно, основополагащо.

ТЕАТРАЛЕН БЮЛЕТИН

№5/15.05.2015 г.

3

Каква е ролята на голотата в представлението? Какво искате да оставите като

отпечатък с това?

Аз не намирам, че това е някакъв дързък ход. При Лазар е обяснимо, защото дрехите му

изчезват. Това са едни парцали, които така или иначе изчезват до края на картината и

той няма никаква защита, няма броня, няма облекло, с което може да прикрие

собствената си съвест. А при кучето е... Аз не съм виждал облечено куче да ви кажа.

Много е просто. Просто всички кучета са голи. И в крайна сметка, към финала на

спектакъла, той си отива така от света като куче. Но в никакъв случай не трябва да се

забравя това, което сме сложили като задача, която е много важна – тази на кучето.

Това е Радичков, това е нещото, което те кара да седиш високо и не ти позволява да

слезеш в нищетата, в глупостта.

Теодора Захариева

„АЛБЕНА“

Какво е крива Албена? Крива ли е, че са зяпнали всички в нея?

... все пак минава по японски мост през публиката

„Албена“ е пиеса, която предполага много и различни прочити. Напомня на „Хамлет“

– може да бъде погледнат през огромна призма и всеки един поглед е верен. В нея

няма един конкретен акцент. В интерпретацията на младата режисьорка Василена

Попилиева със сигурност не присъстват като акцент част от заложените в

драматургията моменти. За мен лично поради липсата на не друго, а конкретика,

понякога се губеше, това върху което е искала да наблегне като послание.

Впечатляваща беше сценографията на Даниела Николчова. Японска пътека, която

разделя салона на две, беше пътят, по който Албена преминава; мелница, която

ТЕАТРАЛЕН БЮЛЕТИН

№5/15.05.2015 г.

4

напомняше дървена крепост разкриваше пред нас и други пространства – домът на

Албена и Куцар, както и домовете на селяните, които, показвайки се през прозорците

високо, обсъждаха Албена. Гледах го и си мислех за снимките, които съм виждала в

стария албум на баба. Не мога да не спомена и любопитното (в добрия смисъл на

думата) сценично присъствие на Цветина Петрова (Албена) и Мирослав Симеонов

(Куцар), които вдъхнаха живот на Йовковите персонажи. С течение на деня се убедих,

че явно голотата и цигареният дим стават все по-модерен сценичен израз. Разбира се,

не случайно го споменавам – тук те също присъстваха, но слава Богу, в умерени

граници и дори бих казала адекватно на режисьорския прочит. В общи линии аз не съм

убедена, че успях да уловя идеята на Василена Попилиева, но със сигурност очите ми

бяха доволни от визуалната страна на спектакъла. Дали бих го гледала пак? Не зная, но

със сигурност адмирирам поставянето на тази пиеса днес... стига разбира се, да носи

послание.

Светломира Стоянова

„Албена“

Трябва да призная, че имах големи очаквания, когато разбрах, че част от програмата на

фестива е именно пиеса като „Албена“ – така позната, любима и емблематична,

разкриваща Йовковия свят в дълбока интимност. Драматичният театър „Рачо Стоянов“

- Габрово, под режисурата на Василена Попилиева, ни предложи една интерпретация на

пиесата, в която видяхме изведени на преден план няколко картини и образи. Тези на

цялото село, които отварят едновременно своите прозорци, а отгоре отправят

разгневени думи за Албена и изказват своята позиция като съдии. Там от прозореца,

загледани в далечината където сценичното пространство се разширява и навлиза в това

на публиката. Седалките на зрителите са разделени точно по средата където е пътеката,

по която върви само Албена. От там тя идва – веднъж като част от селото, а друг път

като нежелана и изгонена от него накрая. Като че ли това е онзи недостижим път към

нея, за нея и до нея. А Селото е там, в големите дървени врати, мелницата, отрупана с

брашно и пейката отпред, събираща всички. Автентичните костюми и дървената

работна атмосфера, която създава сценографията, дело на Даниела Николчова,

изграждат затвореното общество на селото. Не излизайки от текста на Йордан Йовков,

пиесата се движи по познатия ни сюжет, разкривайки любовните копнежи и участта на

Албена... но само това.

Теодора Захариева

Екип на бюлетина:

Светломира Стоянова

Теодора Захариева

Оформление и печат:

Диляна Ганева