НАУКАТА ЛОГИКА

2

европа

Д р у ж е с т в о за е в р о п е й с к а и н т е г р а ц и я , н а у к а и к у л т у р а

ЕРАЗЪМ РОТЕРДАМСКИ

И з д а т е л с т в о ЕВРОПА

П о р е д и ц а

ДУХОВНОТО НАСЛЕДСТВО НА ГЕРМАНИЯ

Под о б щ а т а р е д а к ц и яНА

ГЕНЧО ДО Н Ч ЕВ (С оф ия) и

КРИСТОФ Я М Е (Л юнебург)

W e r k r e ih e

DAS GEISTIGE ERBE DEUTSCHLANDS

H e r a u s g e o e b e n

VONG ENTSCH O D O N T SC H E V (S o f ia )

undC H RISTO PH JA M M E (L ü neburg )

№ 3

ГЕОРГ ВИЛХЕЛМ ФРИДРИХ ХЕГЕЛ

НАУКАТА ЛОГИКА

В т о р а ч а с т

С У Б Е К Т И В Н А Т А Л О Г И К А

И Л И

У Ч Е Н И Е Т О ЗА П О Н Я Т И Е Т О

В с т ъ п и т е л н а с т у д и я , п р е в о д о т н е м с к и е з и к ,

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ И ПОКАЗАЛЕЦ НА ИМЕНАТА

ГЕНЧО ДОНЧЕВ

С О Ф И Я

2001

Die Einleitung DAS WERDENDER LOGIK UND DAS WERDENDES BEGRIFFS ist mit der Unterstützung der FRITZ THYSSEN STIFTUNG (Köln) entstanden. Die Stiftung hat auch die Druckkosten bezuschußt.

Die Herausgabe dieses Werkes wurde aus Mitteln von INTER NATIONES (Bonn) gefördert.

G e o r g W il h e l m Fr ie d r ic h H e g e l : SÄMTLICHE WERKE. Jubiläumsausgabe in zwanzig Bänden. Herausgegeben von Hermann Glöckner. Dritte Auflage.Fünfter Band (WISSENSCHAFTDER LOGIK. Zweiter Teil.DIE SUBJEKTIVE LOGIK ODER DIE LEHRE VOM BEGRIFF). Friedrich Frommans Verlag.Stuttgart 1949

© ГЕНЧО ИВАНОВ ДОНЧЕВ - Встъпителна студия, превод, обяснителни бележки и показалец на имената

© Дружество за европейска интеграция, наука и култура ЕРАЗЪМ РОТЕРДАМ СКИ

© Издателство ЕВРОПА, София 2001

I S B N 954-607-383-0

© Скан и обработка: glasnag larus

СУБЕКТИВНА ТА ЛОГИКА

ИЛИ

УЧЕНИЕТО ЗА ПОНЯТИЕТО

ПРЕДВАРИТЕЛНА БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Тази част на логиката, която съдържа учението за поня­тието и съставлява третата част на цялото, се издава и под специалното заглавие Система на субективната логика за удобство на онези приятели на тази наука, които са свикна­ли да имат по-голям интерес към проблемите, които раз­глеждам тук и които влизат в обема на обикновено така наричаната логика, отколкото към другите логически пред­мети, които разгледах в първите две части. За тези по- раншни части можех да апелирам към снизхождението на справедливите съдници, позовавайки се на малкото предва­рителни работи, които можеха да ми дадат опора, мате­риали и нишка в движението напред. При настоящ ата трябва да се обърна към това снизхождение, като изхождам по-скоро от противоположното основание, тъй като за логиката на понятието се намира предварително напълно готов и затвърден, може да се каже, вкостенял материал, и задачата се състои в това да се направи текущ този материал и да се възпламени отново живото понятие в такава мъртва материя; ако това да се построи нов град в пуста местност има своите трудности, когато става въпрос да се даде ново разположение на стар, здраво изграден, запазван в продъл­жително притежаване и обитаване град, наистина се намира достатъчно материал, но възникват и толкова повече пречки от друго естество; трябва между другото също да се решим съвсем да не употребим много неща от наличния запас, за които преди се е смятало, че са ценни.

Но трябва да приведа за извинение заради несъвърше­ната разработка преди всичко величието на самия предмет. Защото кой предмет е по-възвишен за познанието, отколко­то самата истина? - но съмнението дали тъкмо този предмет

8 Предварителна бележка на автора

не се нуждае от извинение застава неизбежно пред нас, кога­то си спомним за смисъла, в който Пилат задал въпроса „гцо е истина?“\ - според поета:

-------- с изражението на придворен,което късогледо, но присмехулно осъжда сериозното в

работата.1Този въпрос включва ли тогава в себе си смисъла, който

може да се смята за момент на учтивостта, и спомена за това, че целта да се познае истината е нещо, от което, както е известно, са се отказали, което отдавна са приключили, и че недостижимостта на истината е нещо признато и от профе­сионални философи и логици? - Но ако в наше време отново си извоюва все повече и повече своето право въпросът на религията за ценността на нещата, прозренията и действия­та, който по съдържание има същия смисъл, философията трябва навярно да се надява, че вече също няма да се смята за така учудващо, ако тя отново утвърди истинската си цел преди всичко в непосредствената си област, и след като е изпаднала в маниера на други науки и в тяхната непретен- циозност към истината, започне отново да се стреми да се издигне до тази цел. Не може всъщност да бъде позволено да се прави извинение заради този опит; но заради разра­ботката трябва още да спомена за извинение, че служебните ми условия и други обстоятелства от лично естество ми позволиха да работя само разпокъсано в една наука, която се нуждае от неразпокъсвано и неразделяно усилие и е до­стойна за него.

Нюрнберг, 21 юли 1816 г.

ЗА ПОНЯТИЕТО ИЗОБЩО

Не може да се посочи непосредствено каква е природата на понятието, тъй както не може да се предложи непосред­ствено понятието за някой друг предмет. Би могло да из­глежда, че за да се посочи понятието за един предмет, се предпоставя логическото, а последното по такъв начин не може да има за свое „преди“ пак нещо друго, нито може да бъде нещо производно, както в геометрията логически поло­жения, както се проявяват в приложение към величината и се употребяват в тази наука, се поставят на първо място във формата на аксиоми, неизведени и неизводими определения на познанието. Обаче, макар че понятието трябва да се смята не само за субективна предпоставка, но и за абсолютна основа, все пак то не може да бъде това освен доколкото се е направило основа. Абстрактно непосредственото е несъм­нено нещо първо; но като това „абстрактно“ то е по-скоро нещо опосредствано, за което следователно, ако трябва да го схванем в неговата истина, тепърва трябва да търсим неговата основа. Ето защо тази основа трябва да бъде на­истина нещо непосредствено, но така, че то, изхождайки от снемането на опосредстването, е направило себе си нещо непосредствено.

От тази страна понятието трябва да се смята преди всичко изобщо за третото в сравнение с битието и същ­ността, с непосредственото и рефлексията. Дотолкова би­тието и същността са моментите на неговото ставане; но понятието е тяхната основа и истина като тъждеството, в което за залезли и в което се съдържат те. Те се съдържат в него, тъй като то е резултат от тях, но вече не като битие и

10 У в о д

Ето защо обективната логика у която разглежда битие­то и същността, съставлява всъщност генетично изложение на понятието. По-точно вече субстанцията е реалната същ­ност или същността, доколкото е съединена с битието и е встъпила в действителност. Ето защо понятието има и за своя непосредствена предпоставка субстанцията, тя е е себе си това, което е понятието като нещо проявено навън. Затова диалектичното движение на субстанцията, което преминава през причинността и взаимодействието, е непосредствен генезис на понятието, който излага неговото ставане. Но неговото ставане, както ставането изобщо, има значението, според което то е рефлексията на преминаващото в неговото основание, и това, което отначало е привидно друго, в което е преминало първото, съставлява неговата истина. Така понятието е истината на субстанцията и тъй като определе­ният начин на отнасяне на субстанцията е необходимостта, свободата се оказва истината на необходимостта и начин на отнасяне на понятието.

Собственото, необходимото по-нататъшно определе­ние на субстанцията е поставянето на това, което е в себе си и за себе си; и така понятието е това абсолютно единство на битие и рефлексия, че битието в себе си и за себе си същест­вува едва чрез това, то е също толкова и рефлексия или поставеност, и че поставеността е битието в себе си и за себе си. — Този абстрактен резултат се изяснява чрез изложението на неговия конкретен генезис; този генезис съдържа приро­дата на понятието; но той трябва да предхожда неговата трактовка. Ето защо тук трябва да съпоставя накратко главните моменти на това изложение (което разгледах по- дробно във втора книга на обективната логика2):

Субстанцията е абсолютното, тя е действителното, което има битие в себе си и за себе си; - в себе си като просто­то тъждество на възможност и действителност, абсолютна същност, съдържаща в себе си всяка действителност и въз­можност; за себе си, това тъждество като абсолютна мощ или чисто и просто отнасяща се към себе си отрицателно cm. - Движението на субстанциалността, което е поставено чрез тези моменти, се състои в това,

1. Че субстанцията като абсолютна мощ или отнасяща се към себе си отрицателност различава себе си до едно

За понятието изобщо 11

отношение, в което въпросните отначало само прости мо­менти съществуват като субстанции и като първоначални предпоставки. - Определеното отношение между тях е отно­шението на пасивна субстанция, на първоначалността на простото битие в себе си, което в своето безсилие не е поста­вящо самото себе си, а е само първоначална поставеност;- и на активната субстанция на отнасящата се към себе си отрицателност, която като такава е поставила себе си като нещо друго и се отнася към това друго. Това друго е тъкмо пасивната субстанция, която тя си е предпоставила като условие в първоначалността на своята мощ. - Трябва да схващаме това предпоставяне така, че движението на самата субстанция е преди всичко под формата на единия от мо­ментите на нейното понятие, на битието в себе си, че опреде­леността на едната от стоящите в отношение субстанции е също определеност на самото това отношение.

2. Другият момент е битието за себе си или това, че мощта поставя себе си като отнасяща се към самата себе си отрицателност, чрез което тя отново снема предпоставе- нот о.- Активната субстанция е причина] тя действа; това ще рече, че сега тя е поставяне, както преди беше предпоставяне, че а) на мощта се дава и привидността за мощ, на поста- веността - и привидността за поставеност. Това, което в предпоставката беше нещо първоначално, в причинността става чрез отношението към нещо друго това, което е то в себе си; причината произвежда действие, и то в една друга субстанция; отсега нататък тя е мощ по отношение на нещо друго; дотолкова тя се проявява като причина, но е такава едва чрез това проявяване. - В пасивната субстанция се поя­вява действието, чрез което сега тя се проявява също и като поставеност у но едва в това е пасивна субстанция.

3. Но тук е налице нещо повече, отколкото само това явление; а именно, а) Причината действа върху пасивната субстанция, тя променя нейното определение; но това опреде­ление е поставеността, иначе няма какво да се променя в нея; а другото определение, което получава тя, е причинността; следователно пасивната субстанция става причина, мощ и дейност; Ь) Действието се поставя в нея от причината; но поставянето от причината е самата причина, която в дей- стването е тъждествена със себе си; причината поставя себе

12 У в о д

си на мястото на пасивната субстанция. - Също така и по отношение на активната субстанция а) действането е прена­сянето на причината в действието, в нейното друго, поста- веността, и Ь) в действието причината се оказва това, което е тя, действието е тъждествено с причината, то не е нещо друго; следователно причината показва в действането по- ставеността като това, което е всъщност самата причина. - Следователно и от двете страни, както на тъждественото, така и на отрицателното отнасяне на другата към нея, всяка една става противоположното на самата себе си; но всяка става това противоположно така, че другата, следователно и всяка от тях, остава тъждествена със самата себе с и ,- Но и едното, и другото, тъждественото и отрицателното отна­сяне е едно и също; субстанцията е тъждествена със самата себе си само в своето противоположно и това съставлява абсолютното тъждество на субстанциите, поставени като две. Активната субстанция се проявява като причина или първоначална субстанциалност чрез действането, т.е. кога­то поставя себе си като противоположното на самата себе си, което е същевременно снемане на нейното предпоставено инобитие, на пасивната субстанция. Обратно, чрез въздей- стването поставеността се проявява като поставеност, от­рицателното се проявява като отрицателно, а по такъв начин пасивната субстанция се проявява като отнасяща се към себе си отрицателност; и в това друго на самата себе си причината се слива безусловно само със себе си. Следова­телно чрез това поставяне предпоставената или биващата в себе си първоначалност става за себе си\ но това битие в себе си и за себе си е само благодарение на това, че това поставяне е също толкова и снемане на предпоставеното, или абсолютната субстанция се е върнала обратно при самата себе си само от своята поставеност и в своята поставеност и чрез това е абсолютна. По този начин това взаимодействие е явлението, което отново снема себе си; то е разкриване на привидността за причинност, в която привидност причи­ната съществува като причина, поради която тази привид­ност е привидност. Тази безкрайна рефлексия в самата себе си, че битието в себе си и за себе си е едва благодарение на това, че е поставеност, е завършването на субстанцията. Но това завършване вече не е самата субстанция, а е нещо по-

За понятието изобщо 13

висше - понятието, субектът. Преходът на отношението на субстанциалност се извършва чрез неговата собствена има­нентна необходимост и не е нищо повече от проявяване на самата субстанциалност, на това, че понятието е истината на субстанциалността, а свободата е истината на необ­ходимостта.

По-рано, във втората книга на обективната логика (с. 679-684, Забележка3), вече напомних, че философията, която застава на становището на субстанцията и остава на него, е системата на Спиноза. Там посочих същевременно недостатъка на тази система както по форма, така и по материя. Но нещо по-друго е опровержението и. По отноше­ние на опровержението на една философска система и дру­гаде направих общата забележка, че трябва да изгоним от него погрешната представа, според която системата трябва да се изложи като изцяло неистинна и според която истинна- та система, напротив, е само противоположна на неистин­н ата .4 От връзката, в която се явява тук спинозистката система, произтича от само себе си истинното становище за нея и по въпроса, дали тя е истинна или неистинна. Отноше­нието на субстанциалност се породи от природата на същ­ността; ето защо това отношение, както и неговото из­ложение във вид на система, разширено до едно цяло, е необходимо становище, на което застава абсолютното. Зато­ва едно такова становище не трябва да се смята за мнение, за субективен, произволен начин на представяне и мислене от страна на един индивид, за заблуда на спекулацията; последната по-скоро се намира по необходимост пренесена на това становище по своя път и дотолкова системата е напълно истинна. - Но тя не е най-висшето становище. Обаче дотолкова системата не може да се смята за неистин­на, за нуждаеща се от опровержение и способна на него; напротив, за неистинно в нея трябва да се смята само това, че тя е най-висшето становище. Затова и истинната система не може да има такова отношение към нея, че да бъде само противоположна на нея; защото така самото това „противо- положно“ би било нещо едностранчиво. По-скоро, доколко­то е по-висшето, тя трябва да съдържа в себе си подчиненото.

По-нататък опровержението не трябва да идва отвън, т.е. не трябва да изхожда от предположения, които лежат

14 У в о д

вън от онази система, на които тя не съответства. Достатъч- но е тя само да не признае тези предположения; недоста­тъкът е недостатък само за този, който изхожда от основа­ващите се върху тези предположения нужди и изисквания. Дотолкова беше казано5, че за онзи, който не предпостави за себе си като решена свободата и самостоятелността на самосъзнателния субект, не може да има опровержение на спинозизма. И без друго едно така висше и вече така богато в себе си становище, каквото е отношението на субстанциал- ност, не игнорира въпросните предположения, а съдържа и тях; единият от атрибутите на спинозистката субстанция е мисленето .Това становище по-скоро умее да разложи опре­деленията, под които му противоречат тези предположения, и да ги привлече в себе си, така че те се проявяват в него, но в съответстващите на него видоизменения. Тогава нервът на външното опровергаване почива единствено върху това да се придържаме, от своя страна, упорито и твърдо към проти­воположните форми на онези предположения, например абсолютното самостоятелно съществуване на мислещия индивид в противоположност на формата на мислене, както се поставя то в абсолютната субстанция като тъждествено с протяжността. Истинското опровержение трябва да на­влезе в силата на противника и да застане в обсега на тази сила; това да нападаме противника вън от самия него и да бъдем прави там, където него го няма, не подпомага същ­ността на работата. Ето защо единственото опровержение на спинозизма може да се състои само в това да признаем най-напред становището му като съществено и необходимо, но, второ, да издигнем това становище до едно по-висше становище, като изхождаме от самото него. Отношението на субстанциалност, разгледано съвсем само в себе си и за самото себе си, отвежда себе си до своето противоположно, до понятието. Ето защо съдържащото се в последната кни­га* изложение на субстанцията, което отвежда до понятие­то, е единственото и истинското опровержение на спино­зизма. Това изложение е разкриването на субстанцията, а субстанцията е генезисът на понятието, главните моменти на който съпоставих по-горе. - Единството на субстанцията е нейното отношение на необходимост; но така тя е само вътрешна необходимост; като поставя себе си чрез момента

За понятието изобщо 15

на абсолютната отрицателност, тя става проявено или по­ставено тъждество, а с това - свобода, която е тъждеството на понятието. Понятието, появяващ ата се в резултат от взаимодействието целокупност, е единството на двете суб­станции на взаимодействието, но така, че сега те вече при­надлежат на свободата, тъй като вече имат своето тъждество не като нещо сляпо, т.е. вътрешно скрито, а така, че имат всъщност определението да бъдат привидност, или моменти на рефлексията, вследствие на което всяка от тях се е сляла също така непосредствено със своето друго, или със своята поставеност, и всяка съдържа своята поставеност в самата себе си, а по такъв начин е поставена в своето друго чисто и просто само като тъждествена със себе си.

Ето защо в понятието се откри царството на свобо­дата . Понятието е свободното, тъй като биващото в себе си и за себе си тъждество, което съставлява необходимостта на субстанцията, същевременно има битие като снето, или като поставеност, и тази поставеност, като отнасяща се към самата себе си, е тъкмо онова тъждество. Тъмнотата на суб­станциите, които стоят една за друга в отношение на при- чинност, изчезна, защото първоначалността на тяХното самостоятелно устойчиво съществуване премина в поста­веност и по този начин стана прозрачна за самата себе си яснота; първоначалната вещ (die ursprüngliche Sache) е такава само когато е причина (Ursache) на самата себе си, а такава причина е субстанцията, която е била освободена, за да стане понятие.

Оттук веднага се получава следното по-точно опреде­ление за понятието. Тъй като битието в себе си и за себе си има битие непосредствено като поставеност, понятието в неговото просто отношение към самото себе си е абсолютна определеност; но такава определеност, която като отнасяща се само към себе си е непосредствено също така и просто тъждество. Но това отношение на определеността към сама­та себе си като нейното сливане със себе си е също така отрицание на определеността, а понятието като тази еднак­вост със самото себе си е общото. Но това тъждество има също така определението на отрицателността; то е отрица­нието или определеността, която се отнася към себе си, така понятието е нещо единично. Всяко от тях е целокупност, всяко

16 У в о д

от тях съдържа в себе си определението на другото и затова тези целокупности са също така чисто и просто само една целокупност, тъй както това единство е разцепването на самото себе си в свободната привидност на тази двойстве­ност; - двойственост, която се проявява в разликата между единичното и общото като пълна противоположност, която противоположност обаче е привидност дотолкова, че когато бъде схванато в неговото понятие и изразено едното, с това е непосредствено схванато в неговото понятие и изразено и другото.

Това, което току-що изложих, следва да се разглежда като понятие за понятието. Ако може да ни се стори, че това понятие се отклонява от онова, което се разбира иначе под понятие, би могло да се иска да се посочи как същото, което се получи тук като понятие, се съдържа в други представи или обяснения. Обаче, от една страна, не може да става въ­прос за потвърждение, обосновано от авторитета на оби­кновеното разбиране; в науката за понятието неговото съдържание и определение може да се потвърди единствено от иманентната дедукция, която съдържа неговият генезис и която вече лежи зад нас. От друга страна, в онова, което се представя иначе като понятие за понятието, сам 6 по себе си навярно трябва да може да бъде познато понятието, което дедуцирах тук. Но не е така лесно да се намери онова, което са казали други за природата на понятието. Защото в пове­чето случаи те съвсем не се занимават с това търсене, а предпоставят, че когато се говори за понятие, всеки разбира това вече от само себе си. В последно време някои можаха толкова повече да сметнат, че са се освободили от труда над понятието, тъй като - както в продължение на известно време беше господстващ тон да се наговорва всичко въз- можно лошо за въображението, а после и за паметта - от дълго време във философията е станало навик, който съ­ществува отчасти и до днес, да се струпват всякакви злосло- вия върху понятието, да се прави то, което е най-висшето на мисленето, обект на презрение, и да се смята за най-висок връх както на научността, така и на моралността товар което не може да бъде схванато в неговото понятие, и не- схващането на нещата в техните понятия.

За понятието изобщо 17

Тук ще се огранича върху една забележка, която може да послужи за схващането на развитите тук понятия и да облекчи ориентирането в тях. Доколкото понятието е полу­чило такова съществуване, което самб е свободно, то не е нищо друго освен „азът“ или чистото самосъзнание. Н а­истина аз имам понятия, т.е. определени понятия; но „азът“ е самото чисто понятие, което като понятие е дошло до налично битие. Ето защо, когато напомняме за основните определения, които съставляват природата на „аза“, трябва да предпоставяме, че напомняме за нещо известно, т.е. при- вично за представата. Но „азът“ е, първо, това чисто, отна­сящо се към себе си единство, и е такова единство не непо­средствено, а когато се абстрахира от всяка определеност и от всяко съдържание и се върне обратно в свободата на безпределната еднаквост със самия себе си. Така той е все­общност; единство, което само чрез онова отрицателно отнасяне, което отнасяне се проявява като абстрахиране, е единство със себе си и чрез това съдържа разтворено в себе си всяко състояние на определеност. Второ, „азът“ като отнасящата се към самата себе си отрицателност е непо­средствено също така единичност, абсолютно състояние на определеност, което се противопоставя на нещо друго и го изключва; индивидуалналичност. Онази абсолютна всеобщ­ност, която също така непосредствено е абсолютно преми­наване в единичността ( Vereinzelung) и е битие в себе си и за себе си, което е чисто и просто поставеност и е това битие в себе си и за себе си само чрез единството с поставеността, съставлява както природата на „аза“, така и природата на понятието ; както от едното, така и от другото не може нищо да бъде схванато в неговото понятие, ако посочените два момента не бъдат схванати едновременно и в тяхната аб- страктност, и в тяхното пълно единство.

Когато се говори по обикновения начин за разсъдъка, който имам „аз“, под това се разбира способност или свой­ство, което стои в такова отношение към „аза“, както свой­ството на вещта към самата вещ - към един неопределен субстрат, който не е истинското основание и определящото на своето свойство. Според тази представа „аз“ имам поня­тия и имам понятието така, както имам също палто, цвят и други външни свойства. - Кант излезе отвъд това външно

18 У в о д

отношение на разсъдъка като способност за образуване на понятия и на самите понятия към „аза“. Едно от най-дълбо­ките и най-правилните прозрения, които се срещат в кри­тиката на разума, е, че единството, което съставлява същ­ността на понятието, бива познато като първоначално- синтетичното единство на аперцепцията, като единство на „аз мисля", или на самосъзнанието. - Това положение съ­ставлява така наречената трансцендентална дедукция на категорията; но тя отдавна минаваше за една от най-труд­ните части на философията на Кант - навярно единствено поради тази причина, че изисква да се излезе отвъд голата представа за отношението, в което стоят „азът“ и разсъ­дъкът , или понятията към една вещ и нейните свойства или акциденции и да се премине към мисълта. - Обект , казва Кант ( Kritik der reinen Vernunft, S. 137, 2 Ausg.7), е това, в чието понятие е обединено многообразното на един даден наглед. Но всяко обединение на представи изисква единство на съзнанието в синтеза им. Следователно това единство на съзнанието е онова, което единствено съставлява отноше­нието на представите към един предмет, а по този начин тяхната обективна валидност, и върху което почива дори възможността на разсъдъка. Кант различава от това един­ство субективното единство на съзнанието, единството на представата - дали съзнавам нещо многообразно като съ­ществуващо едновременно или едно след друго, което зависи от емпиричните условия. Напротив, принципите на обектив­ното определение на представите според Кант трябва да се извеждат единствено от основното положение за транс- ценденталното единство на аперцепцията. Чрез категориите, които са тези обективни определения, многообразното на дадени представи се определя така, че се привежда до един­ство на съзнанието. - Според това изложение единството на понятието е онова, благодарение на което нещо не е чисто сетивно определение, наглед, или също чиста представа, а е обект - обективно единство, което е единството на „аза“ със самия себе си. - Схващането на един предмет в неговото понятие в действителност не се състои в нищо друго освен в това, че „азът“ усвоява този предмет, прониква го и го привежда в своя собствена форма, т.е. във всеобщността, която е непосредствено определеност, или в определеност,

За понятието изобщо 19

която е непосредствено всеобщност. В нагледа, или също в представата, предметът е все още нещо външно, чуждо. Чрез схващането на предмета в неговото понятие битието в себе си и за себе си, което има той във възприемането в нагледа и в представянето, се превръща в поставеност; „азът“ про­никва предмета мислено. Но едва така, както е в мисленето, предметът е в себе си и за себе си; така, както е в нагледа, или в представата, той е явление; мисленето снема неговата непо­средственост, с която той отначало идва пред нас, и така прави от него поставеност ; но тази негова поставеност е неговото битие в себе си и за себе си или неговата обектив­ност. По такъв начин предметът има тази обективност в понятието, а понятието е единство на самосъзнанието, в което той беше погълнат, ето защо самата негова обектив­ност или понятието не е нищо друго освен природата на самосъзнанието; тя няма други моменти, или определения, освен самия „аз“.

Според казаното това, че за да познаем какво е поня­тието, напомняме за природата на „аза“, се оправдава от едно главно положение на философията на Кант. Но, обрат­но, за тази цел е необходимо да сме схванали понятието за „аза“, както беше приведено по-горе. Ако останем при чи­стата представа за „аза“, както витае тя пред нашето оби­кновено съзнание, „азът“ е само проста вещ, която се нарича и душа и на която понятието е вътрешно присъщо като при­тежание или свойство. Тази представа, която не се заема да схване в неговото понятие нито „аза“, нито понятието, не може да служи за това да се облекчи или да се доближи схващането на понятието в неговото понятие (das Begreifen des Begriffs).

Приведеното изложение на Кант съдържа още две стра­ни, които се отнасят до понятието и правят необходими няколко други забележки. Първо, степента на разсъдъка се предшества от степените на усещането и на нагледа ; в транс- ценденталната философия на Кант има това съществено положение, че понятията без наглед са празни и имат валид­ност единствено като отношения на многообразното, което е дадено чрез нагледа. Второ, понятието беше посочено като обективното на познанието, а по такъв начин - като исти­ната. Но, от друга страна, понятието се взема като нещо

20 У в о д

чисто субективно, от което не може да се изчопли реалност­та , под която - тъй като тя се противопоставя на субектив­ността - трябва да се разбира обективността; и изобщо понятието и логическото се обявява за нещо само формално, което, тъй като се абстрахира от съдържанието, не съдържа истината.

Но що се отнася, първо, до вьпросното отношение на разсъдъка или на понятието към предпоставените нему сте­пени, работата се свежда до това, коя е науката, която се третира, за да се определи формата на онези степени. В наш ата наука като чиста логика тези степени са битие и същност. В психологията се поставят преди разсъдъка усе­щането и нагледът, а после представата изобщо. Във фено­менологията на духа като учение за съзнанието се извърши издигане през степените на сетивното съзнание, а после на възприемането и се стигна до разсъдъка. Кант поставя пред разсъдъка само усещането и нагледа. Доколко тази поре­дица от степени е преди всичко непълна, той дава да се познае дори вече по това, че прибавя като допълнение към транс- ценденталната логика или учението за разсъдъка още и един трактат върху рефлективните понятия ; - сфера, която лежи между нагледа и разсъдъка, или между битието и понятието. Върху самия предмет трябва да отбележим на първо място това, че въпросните форми - наглед, представа и други та­кива - принадлежат на самосъзнателния д ух , който като такъв не се разглежда в логическата наука. Чистите опре­деления битие, същност и понятие наистина съставляват също основата и вътрешната проста конструкция на фор­мите на духа; духът като възприемащ в нагледа, а също така като сетивно съзнание е в определеността на непосредстве­ното битие, тъй както духът като представящ си , а също и като възприемащо съзнание се е издигнал от битието до степента на същността или на рефлексията. Обаче тези кон­кретни форми засягат логическата наука толкова малко, колкото конкретните форми, които логическите опреде­ления приемат в природата и които биха били пространство и време, а след това изпълващото се пространство и време, като неорганична природа, и органичната природа. По същия начин и тук трябва да се разглежда не понятието като акт на самосъзнателния разсъдък, не субективният разсъдък, а

За понятието изобщо 21

понятието в себе си и за себе си, което съставлява степен както на природата, така и на духа. Ж ивотът или орга- ничната природа е тази степен на природата, при която се появява понятието: но като сляпо, несхващащо самото себе си, т.е. немислещо понятие; като такова понятие то е при­също само на духа. Но логическата форма на понятието е независима както от онази недуховна, така и от тази ду- ховна негова форма - още в увода направих необходимото предварително напомняне за това; това е значение, което не трябва да се оправдае едва в логиката, а с което трябва да сме начисто преди нея.

Но както и да са построени формите, които предхождат понятието, второ, много важно е да се знае отношението към т ях, в което мислим понятието. Както в обикновената пси­хологическа представа, така и в транценденталната филосо­фия на Кант това отношение се приема така, че емпиричният материал, многообразното на нагледа и представата е най- напред налице само за себе си и че след това разсъдъкът се прибавя към него, внася единство в него и го издига чрез абстракция във формата на всеобщност. По този начин разсъдъкът е една сама за себе си празна форма, която от­части получава реалност само чрез онова дадено съдържа­ние, отчасти се абстрахира от него, а именно, изоставя го като нещо негодно, но негодно само за понятието. И в една­та, и в другата дейност понятието не е независимото, не е същественото и истинното на въпросния предхождащ мате­риал, който е по-скоро реалността в себе си и за себе си, която не може да се изчопли от понятието.

И така, трябва, разбира се, да се съгласим, че поня­тието като такова още не е пълно, а трябва да се издигне в идеята, едва която е единството на понятие и реалност; както това трябва да се получи впоследствие по силата на природата на самото понятие. Защото реалността, която понятието дава на себе си, не трябва да бъде възприета като нещо външно, а трябва да бъде изведена според изискването на науката от самото него. Но, истински погледнато, онзи материал, даден чрез нагледа и представата, не е това, което трябва да бъде утвърдено като реалното в противополож­ност на понятието. Често пъти се казва „това е само поня­тие“, при което се противопоставя [на него] не само идеята,

22 У в о д

а сетивното - пространствено и временно - осезаемо налич­но битие като нещо, което е уж по-превъзходно от понятие­то. Тогава абстрактното се смята за по-малозначително от конкретното поради това, че от него е бил изоставен толко­ва много такъв материал. Според това мнение абстрахира­нето има такова значение, че от конкретното се отнема само за наша субективна употреба един или друг белег така, че с изоставянето на толкова много други свойства и особености на предмета на тях не трябва да им се отнеме нищо от тяхна- та стойност и от тяхното достойнство; напротив, те се оставят като реалното, което само стои на другата страна, отвъд, те се оставят като нещо, което е все още напълно валидно; така че излиза, че е само неспособност на разсъ­дъка, дето не възприема такова богатство и трябва да се задоволява с оскъдната абстракция. И така, ако даденият материал на нагледа и многообразното на представата се приема за реалното в противоположност на мисленето и понятието, това е възглед, чието отхвърляне е не само усло­вие за философско мислене, но и се предпоставя вече от религията; как е възможна нуждата от религия, как е възмо­жен усетът за религия, ако беглото и повърхностно явление на сетивното и единичното се смята все още за истинното? А философията дава осъщественото чрез понятия прозрение как стоят нещата с реалността на сетивното битие и поставя преди разсъдъка онези степени на усещането и на нагледа, на сетивното съзнание и т.н. дотолкова, доколкото те са негови условия в ставането му, но са условия само така, че понятието произтича от тяхната диалектика и нищожност като тяхно основание, а не така, че то да е обусловено от тяхната реалност. Ето защо абстрахиращото мислене не трябва да се разглежда като просто оставяне настрана на сетивния материал, който чрез това не претърпява загуба в своята реалност, напротив, то е по-скоро снемането и свеж­дането на този материал като чисто явление до същест­веното, което се проявява само в понятието. Естествено, ако това, което трябва да се вземе от конкретното явление и се пренесе в понятието, трябва да служи само като белег или знак, то, разбира се, такъв белег или знак може да бъде също и някое само сетивно единично определение на предмета, което бива подбрано между другите поради някакъв външен

За понятието изобщо 23

интерес и е от същия вид и от същата природа, както оста­налите.

Главното недоразумение, което господства тук, е това, че природният принцип или началото, от което се изхожда в природното развитие или в историята на формиращия се индивид, е истинното и първото в понятието. Наистина по природа нагледът или битието са първото или условието за понятието, но поради това те не са безуловното в себе си и за себе си, а по-скоро в понятието се снема тяхната реалност, а с това същевременно и привидността, която са имали като обуславящо реално. Ако става въпрос не за истината, а само за историята, как протичат нещата в представата и в проя­вяващото се мислене, то, разбира се, може да се остане при разказа, че започваме с усещания и нагледа и че разсъдъкът извлича от многообразното, което се съдържа в тях, една всеобщност или нещо абстрактно и, понятно е, се нуждае за тази цел от онази основа, която при това абстрахиране още остава за представата в цялата реалност, с която се е пока­зала най-напред. Но философията не трябва да бъде разказ за това, което се извършва; напротив, тя трябва да бъде познание за това, което е истинно в него, а, изхождайки от истинното, по-нататък тя трябва да схване в неговото по­нятие това, което се проявява в разказа само като събитие.

Ако в повърхностната представа за това, какво е поня­тието, всяко многообразие стои вън от понятието и на последното е присъща само формата на абстрактната все­общност или на празното рефлективно тъждество, можем да напомним преди всичко вече за това, че и иначе за посочва­нето на едно понятие или за дефиницията редом с рода, който сам вече не е всъщност чисто абстрактна всеобщност, се изисква изрично и специфичната определеност. Ако макар и само с известно мисловно разглеждане бихме разсъдили над това, какво означават тези думи, би се получило, че с това различаването се смята за един също така съществен момент на понятието. Кант започна това разглеждане чрез извънредно важната мисъл, че има синтетични съждения а priori8. Този първоначален синтез на аперцепцията е един от най-дълбоките принципи за спекулативното развитие; той съдържа началото за истинското схващане на природата на понятието и е напълно противоположен на онова празно

24 У в о д

тъждество или на онази абстрактна всеобщност, която вътре в себе си не е синтез. - Обаче по-нататъшната разработка малко съответства на това начало. Вече изразът „синтез“ лесно отвежда отново до представата за едно вьншно един­ство и голо свързване на такива, които са разделени сами по себе си. Освен това философията на Кант остана само при психологическия рефлекс на понятието и се върна отново към твърдението за трайната обусловеност на понятието от многообразието, което се съдържа в нагледа. Тя изрази разсъдъчните познания и опита като проявяващо се съдър­жание не затова, защото самите категории са само крайни, а въз основа на един психологически идеализъм, тъй като те били само определения, които произтичат от самосъзна­нието. Тук спада и това, че без многообразието на нагледа понятието пак трябва да бъде безсъдържателно и празно, макар че то е а priori един синтез; тъй като е този синтез, то действително има определеността и разликата вътре в са­мото себе си. Тъй като тази определеност е определеността на понятието, а с това е абсолютната определеност, единич­ността, понятието е основание и извор на всяка крайна определеност и многообразие.

Формалното място, което понятието си запазва като разсъдък, се завършва в Кантовото изложение на това, какво е разум. В разума, в най-висшата степен на мисленето, би трябвало да се очаква, че понятието ще загуби условност­та, в която още се проявява то, когато се намира на степента на разсъдъка, и ще дойде до съвършената истина. Но това очакване бива излъгано. Чрез това, че Кант определя отна­сянето на разума към категориите като само диалектично и при това схваща резултата от тази диалектика чисто и про­сто само като безкрайното нищо, безкрайното единство на разума загубва още и синтеза, а с това и споменатото начало на едно спекулативно, истински безкрайно понятие, то става известното съвсем формално, чисто регулативно единство на систематичната употреба на разсъдъка. Това, че логиката, която уж трябвало да бъде само канон на преценяването, се смята за органон за създаване на обективни прозрения, се обявява за злоупотреба. Понятията на разума, в които тряб­ваше да се долавя една по-висша сила и по-дълбоко съдър­жание, вече нямат нищо конститутивно, каквото още имаха

За понятието изобщо 25

категориите; те са чисти идеи; навярно трябва да бъде напълно позволено да ги употребяваме, но под тези интели- гибилни същности, в които би трябвало да се разкрие изцяло всяка истина, не трябва да се мисли нищо повече освен хипо­тези , по отношение на които това да им се приписва истин­ност в себе си и за себе си би било пълен произвол и безумна смелост, тъй като те не могат да се срещнат в никакъв опит. - Би ли могъл някой да си помисли, че философията би от­рекла истинността на интелигибилните същности поради това, че те са лишени от пространствения и временния мате­риал на сетивността?

С това е непосредствено свързано гледището, с оглед на което трябва да се разглежда изобщо понятието и опреде­лението на логиката и което се взема във философията на Кант по същия начин, както обикновено; а именно, отноше­нието на понятието и на науката за него към самата истина. По-горе приведох от Кантовата дедукция на категориите това, че според нея обектът, в който е обединено много­образието на нагледа, е това единство само чрез единството на самосъзнанието. Следователно тук е изказана определено обективността на мисленето - тъждество на понятието и на нещото, което тъждество е истината. По същия начин и обикновено се приема, че когато мисленето усвоява за себе си един даден предмет, чрез това той претърпява изменение и се превръща от сетивен в мислен предмет; но че това изме- ненение не само че не променя нищо в неговата същест­веност, а, напротив, че по-скоро той едва в своето понятие е в своята истина; но че в непосредствеността, в която е даден, той е само явление и случайност, и че познанието за предмета, което го схваща в неговото понятие, е познание за него такъв, какъвто е той сам по себе си, а понятието е самата негова обективност. Но, от друга страна, отново се твърди също така,че все пак ние не можем да познаем нещата такива, каквито са те сами по себе си, и че истината е недо­стъпна за познаващия разум ; твърди се, че въпросната исти­на, която се състои в единството на обекта и на понятието, е все пак само явление; и то и сега пак въз основа на това, че съдържанието е само многообразието на нагледа. По този повод вече напомних, че това многообразие, доколкото принадлежи на нагледа в противоположност на понятието,

26 У в о д

бива снето по-скоро тъкмо в понятието и че понятието от­вежда предмета обратно в неговата не-случайна същност; последната се изявява в явлението и тъкмо поради това явлението не е просто нещо, нямащо същност, а е проявяване на същността. А проявяването на същността, което е ста­нало съвсем свободно, е понятието. - Тези положения, за които напомням тук, не са догматични твърдения затова, защ ото са резултати, произлезли чрез самите себе си от цялото развитие на същността. Сегашното становище, до което доведе това развитие, е, че формата на абсолютното, която е по-висша от битието и същността, е понятието. Тъй като се оказа, че от тази страна понятието е подчинило на себе си битието и същността, към които при други изходни точки принадлежат също усещането и нагледьт и представата, и които се проявиха като негови предхождащи го условия, а също така, че то е тяхно безусловно основание, сега остава още втората страна, на трактовката на която е посветена тази трета книга на логиката, а именно книгата, в която се излага как понятието образува вътре в себе си и изхождайки от себе си реалността, която е изчезнала в него. Ето защо ние, разбира се, се съгласихме, че познанието, което стои само при понятието единствено като такова, е още непълно и е дошло едва само до абстрактната истина. Но непълно­тата на това познание не се състои в това, че то не притежава онази мнима реалност, която е дадена в усещането и н а­гледа; напротив, тя се състои в това, че понятието още не си е дало своя собствена реалност, породена от самото него. Абсолютността на понятието, която беше доказана в проти­воположност на емпиричния материал и върху него и по- точно върху неговите категории и рефлективни определения, се състои в това, че този материал няма истина така, както се проявява вън от понятието и преди него, а има истина единствено в своята идейност или в своята тъждественост с понятието. Извеждането на реалното от понятието - ако искаме да наречем това „извеждане“ - се състои всъщност преди всичко в това, че понятието в своята формална аб- страктност се оказва незавършено и по силата на диалекти­ката, която е обоснована в самото него, преминава към реалността така, че я поражда от себе си, а не изпада отново обратно в една готова, намираща се срещу него реалност и

За понятието изобщо 27

не прибягва до нещо, което се е потвърдило като несъщест­веното от сферата на явлението, тъй като понятието, след като се е огледало наоколо, за да намери нещо по-добро, все пак не е намерило такова. - Винаги ще се изтъква като достоен за възхищение начинът, по който философията на Кант призна за само относително отношение на чистото явление онова отношение на мисленето към сетивното на- лично битие, при което остана тя, и много добре призна и изрази по-висшето единство на двете в идеята изобщо и например в идеята за един възприемащ в нагледа разсъдък, но все пак остана при въпросното относително отношение и при твърдението, че понятието чисто и просто е и остава отделено от реалността - и по такъв начин утвърди като истина онова, което тя изрази като крайно познание и обяви за прекомерно, непозволено и за „мисловни неща“ това, което призна като истина и за което предложи едно опре­делено понятие.

Тъй като тук става дума преди всичко за отношението на логиката, а не на науката изобщо към истината, трябва по-нататък да се съгласим още и с това, че логиката като формална наука не може и не трябва да съдържа също и онази реалност, която е съдържание на по-нататъшните части на философията, на науките за природата и за духа. Разбира се, тези конкретни науки излизат навън до една по-реална форма на идеята, отколкото логиката, но същевременно не правят това така, че да се обърнат отново към онази реал­ност, от която се е отказало съзнанието, което се е издигнало над своето явление до равнището на науката, или също да се върнат отново към употребата на форми, каквито са кате­гориите и рефлективните определения, чиято крайност и неистинност се разкри в логиката. Логиката показва по- скоро издигането на идеята до степента, изхождайки от която тя става създателка на природата и прекрачва към формата на една конкретна непосредственост, чието поня­тие обаче отново разрушава и тази форма, за да стане то самото себе си като конкретен дух. В противоположност на тези конкретни науки, които обаче имат и запазват логи­ческото като вътрешен оформител (Bildner), както са го имали като пред-оформител (Vorbildner), самата логика, разбира се, е формална наука, но наука за абсолютната

28 У в о д

форма, която е целокупност вътре в себе си и съдържа чиста­та идея за самата истина. Тази абсолютна форма има своето съдържание или своята реалност в самата себе си; тъй като понятието не е тривиалното, празно тъждество, то има в момента на своята отрицателност или на абсолютното опре­деляне различни определения; съдържанието не е изобщо нищо друго освен такива определения на абсолютната фор­ма; то е поставеното от самата нея и затова също и съответ­стващото на нея съдържание. - Затова и тази форма е от съвсем по-друго естество, отколкото се взема обикновено логическата форма. Вече сама за себе си тя е истината, тъй като това съдържание е съответстващо на своята форма или тази реалност е съответстваща на своето понятие и е чистата истина, тъй като определенията на това съдържание още нямат формата на едно абсолютно инобитие или на абсо­лютна непосредственост. - Когато Кант (в Kritik der reinen Vernunft, S.839) започва да говори по отношение на логиката за стария и прочут въпрос „що е истина?“, той поднася на първо място като нещо тривиално номиналното обяснение, че тя е съответствие на познанието с неговия предмет; - дефиниция, която има голяма, нещо повече, най-висока стойност. Ако си припомним тази дефиниция при основното твърдение на трансценденталния идеализъм, че разумното познание не било способно да схване нещата в себе си , че реалността лежала чисто и просто вън от понятието, веднага ще се окаже, че един такъв разум, който не може да се постави в съответствие със своя предмет, с нещата в себе си, и нещата в себе си, които не са в съответствие с понятието на разума, понятието, което не е в съответствие с реалността, реалността, която не е в съответствие с поня­тието, са неистинни представи. Ако Кант беше сметнал, че идеята за един възприемащ в нагледа разсъдък е въпросната дефиниция на истината, той щеше да третира тази идея, която изразява изискваното съответствие, не като нещо мисловно, а по-скоро като истина.

„Това, което искаме да знаем“ - сочи по-нататък Кант- „е общ и сигурен критерий за истинността на всяко позна­ние; той би бил такъв критерий, който би бил валиден за всички познания, без разлика на техните предмети; но тъй като при него се абстрахираме от всяко съдържание на

За понятието изобщо 29

познанието {от отношението на познанието към неговия обект), а истинността се отнася тъкмо до това съдържание, би било съвсем невъзможно и несъобразно да поставяме въ­проса за някакъв белег на истинността на това съдържание на познанията.“ - Тук е изразена твърде определено обикно­вената представа за формалната функция на логиката и приведеното разсъждение изглежда твърде очевидно. Но, първо, трябва да отбележа, че с такова формално разсъж- даване обикновено става така, че в своя брътвеж то забравя същността на работата, която е направило основа и за която говори. Би било несъобразно - така се казва - да поставяме въпроса за критерия на истинността на съдър­жанието на познанието; - но според дефиницията това, което съставлява истината, е не съдържанието, а неговото съответствие с понятието. Едно съдържание, както се го­вори за него тук, без понятието е нещо нямащо понятие и по такъв начин - нямащо същност; разбира се, не може да се поставя въпросът за критерия на истинността на едно такова съдържание, но като се изхожда от противополож­ното основание; а именно, не може да се поставя поради това, че такова съдържание поради обстоятелството, че няма понятие, не е изискваното съответствие, а, напротив, не може да бъде нищо повече от нещо, което принадлежи към нямащото истинност мнение. - Ако оставим настрана спо­менаването на съдържанието, което съдържание причинява забъркването тук, в което забъркване обаче формализмът изпада винаги, когато се впусне в разяснение, и което го кара да казва обратното на това, което той иска да каже, и останем при абстрактния възглед, че логическото е само формално и по-скоро се абстрахира от всяко съдържание, ще имаме едностранчиво познание, което не трябва да съдържа никакъв предмет, една празна, нямаща определения форма, кояго следователно не е съответствие - тъй като за съответ­ствието са необходими всъщност две неща - точно така, както не е и истина. - В лицето на а рп ог’ния синтез на понятието Кант имаше един по-висш принцип, в който двой­ствеността можеше да бъде позната в единството и по такъв начин можеше да бъде познато онова, което се изисква за истината; но сетивният материал, многообразието на нагле­да беше за него нещо твърде могъщо, за да може, напускайки

30 У в о д

го, да дойде до разглеждането на понятието и на категории­те в себе си и за себе си и до едно спекулативно философско мислене.

Тъй като логиката е наука за абсолютната форма, това формално, за да бъде истинно, трябва да има в самото себе си съдържание, което да е съответстващо на своята форма, и то толкова повече поради обстоятелството, че логическото формално трябва да бъде чистата форма, следователно - ло­гическото истинно, самата чиста истина. Ето защо това формално трябва да бъде мислено вътре в себе си много по- богато откъм определения и съдържание, както и с без­крайно по-голяма действеност върху конкретното, отколко­то се взема обикновено то. Логическите закони сами за себе си (като изключим това, което и без друго е хетерогенно, приложната логика и останалия психологически и антропо­логически материал) обикновено биват ограничавани - освен положението за противоречието - върху няколко оскъдни положения, отнасящи се до преобръщането на съжденията и до формите на умозаключенията. Дори фор­мите, които се срещат тук, тъй както и по-нататъшните им определения, се възприемат сякаш само исторически, не се подлагат на критика, за да се види, дали те са нещо истинно сами по себе си. Така например формата на положителното съждение се признава за нещо само по себе си напълно пра- вилно, при което зависело единствено от съдържанието дали едно такова съждение е истинно. Никой и не помисля да изследва дали тази форма сама по себе си е форма на исти­ната, дали положението, което изразява тя - „ единичното е общо ", - не е диалектично вътре в самото себе си. Направо се смята, че това съждение само за себе си е способно да съдържа истина, и че въпросното положение, изказвано от всяко положително съждение, е истинно; макар и да е непо­средствено ясно, че му липсва онова, което се изисква от дефиницията за истина, а именно съответствието на поня­тието и на неговия предмет; ако предикатът, който тук е общото, се вземе като понятие, а субектът, който е еди­ничното, се вземе като предмет, едното не съответства на другото. Но ако абстрактното общо, което е предикатът, още не съставлява понятие, за което, разбира се, е необ­ходимо нещо повече, тъй както и ако такъв субект още не е

За понятието изобщо 31

много повече от един граматически субект, как би трябвало съждението да може да съдържа истина, щом неговото поня­тие и неговият предмет не си съответстват или дори съвсем му липсва понятието, а навярно и предметът? - Ето защо невъзможното и несъобразното е по-скоро това да искаме да схванем истината в такива форми, каквито са положително­то съждение и съждението изобщо. Тъй както философията на Кант не разглеждаше категориите сами по себе си, а ги обяви за крайни определения, които били неспособни да съдържат истинното, изхождайки само от превратното ос­нование, че те били субективни форми на самосъзнанието, така тя още по-малко подложи на критика формите на поня­тието, които са съдържанието на обикновената логика; тя по-скоро възприе част от тях - а именно функциите на съж­денията - за определението на категорията и ги призна като валидни предпоставки. Дори и ако в логическите форми не трябва да виждаме нищо повече от формални функции на мисленето, то вече поради това те биха били достойни за изследване, доколко сами за себе си съответстват на исти­ната. Логика, която не извърши това, може да претендира най-много за стойността на едно естественоисторическо описание на явленията на мисленето, тъй както те стоят пред нас. Безкрайна заслуга на Аристотел, която трябва да ни изпълва с най-голямо възхищение пред силата на този дух, е тази, че пръв предприе това описание. Обаче необходимо е да се отиде по-нататък и да се познае отчасти система­тичната връзка, а отчасти стойността на формите.

ПО ДРА 3ДЕЛЕНИЕ

Повърхностно разгледано, понятието се оказва един­ство на битие и същност. Същността е първото отрицание на битието, което вследствие на това е станало привидност, а понятието е второто отрицание или отрицанието на това отрицание; следователно то е възстановеното битие, но като безкрайното опосредстване и безкрайната отрицателност на това битие вътре в самото себе си. - Ето защо в понятието битието и същността вече нямат определението, в което са битие и същност, нито са само в такова единство, че всяко от тях да се привижда в другото. Ето защо понятието не различава себе си в тези определения. То е истината на субстанциалното отношение, в което битието и същността постигат своята изпълнена самостоятелност и своето опре­деление едно чрез друго. Истина на субстанциалността се оказа субстанциалното тъждество, което е също толкова и само поставеност. Поставеността е налично битие и разли­чаване; ето защо битието в себе си и за себе си постигна в понятието едно съответстващо на себе си и истинно налично битие, защото въпросната поставеност е самото битие в себе си и за себе си. Тази поставеност съставлява разликата на понятието вътре в самото него; тъй като понятието10 е непосредствено битие в себе си и за себе си, неговите разлики сами са цялото понятие ; те са общи в своята определеност и тъждествени със своето отрицание.

Ето, това е самото понятие за понятието. Но то е едва само негово понятие; - или самото понятие е също само понятието. Тъй като понятието е битието в себе си и за себе си, доколкото последното е поставеност, или абсолютната субстанция, доколкото тя разкрива необходимостта на различаващите се субстанции като тъждество, това тъж­

Подразделение 33

дество само трябва да постави онова, което ето. Моментите на движението на отношението на субстанциалност, чрез което стана понятието, и изложената чрез това движение реалност са едва в прехода към понятието; тази реалност още не е негово собствено, произлязло от него определение; тя спадаше в сферата на необходимостта, докато реалността на понятието може да бъде само негово свободно определе­ние, едно налично битие, в което понятието е тъждествено със себе си, неговите моменти са понятия и са поставени чрез самото понятие.

Следователно, първо, понятието е истина само в себе си; тъй като е само нещо вътрешно, то е също така само нещо външно. Отначало то е изобщо нещо непосредствено й в този му вид неговите моменти имат формата на непосредствени, неподвижни определения. То се проявява като определено понятие, като сфера на чистия разсъдък. - Тъй като тази форма на непосредственост е налично битие, което още не съответства на природата на понятието, тъй като послед­ното е свободното, което се отнася само до самото себе си, тя е външна форма, в която понятието може да важи не като нещо биващо в себе си и за себе си, а като нещо само поста­вено или като нещо субективно. - Ф ормата на непосред­ственото понятие съставлява становището, според което понятието е субективно налично битие, външна за предмета рефлексия. Ето защо тази степен съставлява субективност­та или формалното понятие. Външният характер на това понятие се проявява в неподвижното битие на неговите определения, вследствие на което всяко едно от тях се явява само за себе си като нещо изолирано, качествено, което е càMO във външно отношение към своето друго. Но тъждест­вото на понятието, което тъждество е тъкмо тяхната въ­трешна или субективна същност, ги поставя в диалектично движение, чрез което се снема тяхната разединеност, а с това и отделянето на понятието от предмета, и като тяхна истина произлиза целокупността, която е обективното понятие.

Второ. Понятието в своята обективност е самият би- ващ в себе си и за себе си предмет. Чрез своето необходимо по-нататъшно определяне формалното понятие прави само­то себе си предмет и чрез това загубва отношението на субективност и външност спрямо него. Или, обратно, обе­

34 Субективната логика

ктивността е реалното понятие, което е произлязло от своята вътрешна страна (Innerlichkeit) и е преминало в налично битие. - По такъв начин в това тъждество с предмета поня­тието има собствено и свободно налично битие. Но това е още непосредствена, още не отрицателна свобода. Като единно с предмета, понятието е потънало в него; неговите разлики са обективни съществувания, в които самото поня­тие е пак вътрешното. Като душата на обективното н а­лично битие, понятието трябва да си даде формата на субективност, която то като формално понятие имаше непо­средствено; така във формата на свободното, която по­нятието още нямаше в обективността, то се явява срещу последната и в това явяване прави тъждеството с нея, което то има с нея в себе си и за себе си като обективно понятие, да стане също така поставено тъждество.

В този завършек, в който понятието има в своята обе­ктивност също така и формата на свобода, адекватното понятие е идеята. Разумът , който е сферата на идеята, е саморазкрилата се истина, в която понятието има чисто и просто съответстващата на него реализация и е свободно дотолкова, доколкото познава този свой обективен свят в своята субективност, а последната - в него.

П ъ р в и д я л

СУБЕКТИВНО С ТТА

Понятието е най-напред формалното понятие, понятие­то в началото, или такова, каквото е то като непосредствено.- В непосредственото единство неговата разлика или поста­веност е, първо, преди всичко самата тя проста и само при- видност, така че моментите на разликата са непосредствено целокупността на понятието и са само понятието като такова.

Но, второ, тъй като понятието е абсолютната отрица- телност, то се раздвоява и поставя себе си като отрицател­ното или като другото на самото себе си; и то, тъй като понятието е едва [само] непосредственото понятие, това поставяне или различаване има определението, че моменти­те стават безразлични един спрямо друг и всеки един става сам за себе си; в това разделяне единството на понятието е все още само външно отношение. Така, като отношение на свои­те моменти, поставени като самостоятелни и безразлични, понятието е съждение.

Трето, съждението съдържа наистина единството на понятието, загубило се в своите самостоятелни моменти, но това единство не е поставено. Единството става поставено чрез диалектичното движение на съждението, което вслед­ствие на това е станало умозаключение, станало е напълно поставено понятие, тъй като в умозаключението са поставе­ни както моментите на понятието като самостоятелни край­ни термини, така и тяхното опосредстващо единство.

Но тъй като самото това единство като съединяващ среден термин и моментите като самостоятелни крайни термини отначало си противостоят непосредствено, това

36 Първи дял. Субективността

противоречиво отношение, което намира място във формал­ното умозаключение, снема себе си и пълнотата на понятие­то преминава в единството на целокупността, а субектив­ността на понятието в неговата обективност.

П ъ р в а г л а в а

П О Н Я Т И Е Т О

С разсъдъка бива изразявана обикновено способността за образуване на понятия изобщо и дотолкова той бива различаван от съдната способност и от способността за образуване на умозаключения като формален разум. Но той бива противопоставян предимно на разума ; обаче дотолкова той означава не способност за образуване на понятие из­общо, а способност за образуване на определени понятия, при което господства представата, че понятието е само нещо определено. Ако разсъдъкът в това значение бива различаван от формалната съдна способност и от формалния разум, той трябва да се взема като способност за образуване на от- делното определено понятие. Защото самото съждение и самото умозаключение или самият разум като нещо формал­но са само нещо разсъдъчно, тъй като стоят под формата на абстрактната определеност на понятието. Но тук понятието не се смята изобщо за нещо само абстрактно определено; ето защо трябва да различаваме разсъдъка от разума само така, че първият е само способността за образуване на понятие изобщо.

Това общо понятие, което предстои да разгледаме тук сега, съдържа трите момента: всеобщност, особеност и еди­ничност. Разликата и определенията, които си дава поня­тието в различаването, съставляват страната, която по-горе нарекох поставеност. Тъй като в понятието поставеността е тъждествена с битието в себе си и за себе си, всеки от споме­натите моменти е колкото цялото понятие, толкова и опреде­лено понятие и едно определение на понятието.

Първо, понятието е чисто понятие или определението на всеобщността. Но чистото или общото понятие е също

38 Първи дял. Субективността

само едно определено или особено понятие, което застава редом с другите. Тъй като понятието е целокупност, следова­телно в своята всеобщност или в своето чисто отношение на тъждественост към самото себе си е всъщност определяне и различаване, то има в самото себе си мерилото, чрез което тази форма на неговото тъждество със себе си, като про­низва и обхваща в себе си всички моменти, също така непо­средствено определя себе си да бъде само общото спрямо различеността на моментите.

Второ, по този начин понятието е това особено или определено понятие, което е поставено като различно от други.

Трето, единичността е понятието, което се рефлектира от разликата в абсолютната отрицателност. Това е същевре­менно моментът, в който то е преминало от своето тъждест­во в своето инобитие и става съждение.

А

ОБЩ ОТО П О Н ЯТИ Е

Чистото понятие е абсолютно безкрайното, безуслов­ното и свободното. Тук, където започва трактовката, която има за свое съдържание понятието, трябва да хвърлим още един ретроспективен поглед върху генезиса на последното. Същността стана от битието, а понятието от същността, по такъв начин то стана и от битието. Но това ставане има значението на отблъскване (Gegenstoß) на самото себе си, така че станалото е по-скоро безусловното и първоначалното. Битието в своя преход към същността стана привидност или поставеност, а ставането или преминаването в нещо друго стана поставяне и, обратно, поставянето или рефлексията на същността сне себе си и се възстанови до нещо непоста- вено, до едно първоначално битие. Понятието е взаимопро- никване на тези моменти, че качественото и първоначално- биващото е само поставяне и само връщане в себе си, а тази чиста рефлексия вътре в себе си е чисто и просто ставането на нещо друго или определеността, която затова е също така безкрайна, отнасяща се към себе си определеност.

Първа глава. Понятието 39

Ето защо понятието е, първо, абсолютно тъждество със себе си така, че това тъждество е такова само като отри­цание на отрицанието или като безкрайно единство на отри- цателността със самата себе си. Това чисто отношение на понятието към себе си, което по този начин е това отноше­ние като поставящо се чрез отрицателността, е всеобщност­та на понятието.

Тъй като всеобщността е извънредно просто опреде­ление, тя изглежда неподдаваща се на обяснение; защото едно обяснение трябва да се впуска в определения и различа­вания и да изказва предикати за своя предмет, но по този начин простото по-скоро се променя, отколкото обяснява. Но природата на общото е тъкмо тази да бъде едно такова просто, което благодарение на абсолютната отрицателност съдържа в себе си най-висш ата разлика и определеност. Битието е просто като непосредствено битие; затова то е нещо само мнимо и за него не може да се каже какво е то; ето защо то е непосредствено еднакво със своето друго, с неби­тието. Неговото понятие е тъкмо това да бъде едно такова просто, което изчезва непосредствено в своето противо- положно; това понятие е ставането. Общото, напротив, е простото, което е също така най -богатото вътре в самото себе си; защото то е понятието.

Ето защо, първо, общото е простото отношение към самото себе си; то е сймо вътре в себе си. Но, второ, това тъждество е вътре в себе си абсолютно опосредстване; обаче не и нещо опосредствано. За общото, което е опосредствано, а именно, абстрактното общо, противоположно на особе­ното и единичното, ще говорим едва при определеното по­нятие. - Но и абстрактното вече съдържа това, че, за да го получим, се изисква да изоставим други определения на конкретното. Тези определения като детерминации са изобщо отрицания; по същия начин, по-нататък, тяхното изоставяне е отричане. Следователно и при абстрактното се среща отрицанието на отрицанието. Но това двойно отри­цание бива представяно така, като че ли е външно за аб­страктното и като че ли както изоставените по-нататъшни свойства на конкретното са различни от запазените, в които се състои съдържанието на абстрактното, така и тази опера­ция на изоставянето на останалите и на запазването на

40 Първи дял· Субективността

едните се извършва вън от тях. Общото още не се е опреде­лило така, че да стане такова външно отношение към въпрос- ното движение; самото то вътре в себе си е все още онова абсолютно опосредстване, което е тъкмо отрицанието на отрицанието или абсолютната отрицателност.

Според това първоначално единство, първо, първото отрицателно или определението не е предел за общото, на­против, общото се запазва в него и е положително тъждест­вено със себе си. Категориите на битието като понятия бяха всъщност тези тъждества на определенията със самите себе си в техния предел или в тяхното инобитие; но това тъж­дество беше понятието само в себе си \ то още не беше се проявило. Ето защо качественото определение като такова залезе в своето друго и имаше за своя истина едно различно от него определение. Напротив, също и когато се постави в едно определение, общото остава в него това, което е. То е душата на конкретното, на което е вътрешно присъщо, то е невъзпрепятствано и еднакво със самото себе си в много­образието и различието на конкретното. То не бива въвли­чано в ставането заедно с конкретното, а се продължава непрекъснато през него, без да бъде помрачено от нещо, и има силата на непроменливо, безсмъртно самозапазване.

Но също така то не само се привижда в своето друго, както рефлективното определение. Рефлективното опреде­ление като нещо относително не се отнася само към себе си, а е отнасяне. То се изявява в своето друго; но в него то едва само се привижда, а привиждането на всяко едно в другото или тяхното взаимно определяне при тяхната самостоятел­ност има формата на външна дейност. - Общото, напротив, е поставено като същността на своето определение, като собствената положителна природа на това определение. Защото определението, което съставлява отрицателното на общото, в понятието има битие чисто и просто само като поставеност или всъщност същевременно само като отрица­телното на отрицателното, и това определение има битие само като това тъждество на отрицателното със себе си, което тъждество е общото. Дотолкова общото е също и субстанцията на своите определения; но така,че това, което за субстанцията като такава беше нещо случайно, е собстве­ното опосредстване на понятието със самото себе си, негова­

Първа глава. Понятието 41

та собствена иманентна рефлексия. Но това опосредстване, което преди всичко издига случайното до необходимостта, е проявеното отношение; понятието не е бездната на безфор­мената субстанция или необходимостта като вътрешно тъждество на различни едно от друго и ограничаващи се неща или състояния - напротив, като абсолютна отрица­телност то е формиращото и създаващото и тъй като опреде­лението има битие не като предел, а чисто и просто също толкова и като снето определение, като поставеност, при­видността е явлението като явление на тъждественото.

Ето защо общото е свободната сила; то е самото то и обгръща и своето друго; но не като нещо насилствено, а като нещо такова, което е по-скоро спокойно в другото и е при самото себе си в него. Както го нарекохме „свободна сила“, така бихме могли да го наречем също „свободна любов “ и „безпределно блаженство ", защото то е отнасяне на себе си към това, което се различава от него, само като към самото себе сиу в различаващото се от него то се връща обратно в самото себе си.

Току-що споменах за определеността, макар че поня­тието като едва само общото и като само тъждественото със себе си още не се е придвижило до нея. Но за общото не може да се говори без определеността, която е по-точно особеността и единичността; защото то я съдържа в своята абсолютна отрицателност в себе си и за себе си; следова­телно, когато при общото се говори за определеността, тя не се взема за него отвън. Като отрицателност изобщо или според първото, непосредствено отрицание, общото има в себе си определеността изобщо като особеност; като нещо второ, като отрицание на отрицанието, общото е абсолютна определеност или единичност и конкретност . - По такъв начин общото е целокупността на понятието, то е нещо конкретно, то не е нещо празно, а по-скоро има съдържание чрез своето понятие; - съдържание, в което общото не само се запазва, но и което е свойствено и иманентно на него. Наистина можем и да се абстрахираме от съдържанието; но така получаваме не общото на понятието, а абстрактното, което е изолиран, несъвършен момент на понятието и няма истина.

42 Първи дял. Субективността

Общото се оказва тази целокупност по-точно така. Доколкото то има в себе си определеността, тя е не само първото отрицание, но и рефлексията на това отрицание вътре в себе си. Взето само за себе си с онова първо отри­цание, общото е особено, както веднага ще разгледаме това; но в тази определеност то е всъщност все още общо; тук трябва да схванем още и тази страна. - А именно тази опре­деленост като определеност в понятието е целокупната ре­флексия, двойната привидност; веднъж привидността навън, рефлексията в нещо друго, и друг път - привидността на­вътре, рефлексията вътре в себе си. Първото, външното привиждане създава разлика спрямо нещо друго; според това общото има особеност, която има своето разрешение в едно по-висше общо. А доколкото то е също едно само относител­но общо, то не загубва характера си на общо; то се запазва в своята определеност не само така, че в съединяването с нея да остане само безразлично спрямо нея - така то би било само поставено заедно с нея, - а така, че то е това, което току- що нарекох привиждане навътре. Определеността като опре­делено понятие е излязла от външността и се е върнала обратно в себе си; тя е собственият, иманентен характер, който е нещо съществено благодарение на това, че той, погълнат във всеобщността и проникнат от нея, има същия обем, е тъждествен с нея и също така я прониква; това е характерът, който принадлежи на рода като неотделената от общото определеност. Дотолкова този характер не е един отиващ навън предел, а е положителен, тъй като чрез все­общността стои в свободно отношение към самия себе си. Така и определеното понятие остава вътре в себе си безкрай­но свободно понятие.

Но по отношение на другата страна, според която ро­дът е ограничен от своя определен характер, отбелязах, че като по-низш род той има своето разрешение в едно по- висше общо. Последното също може да бъде схванато отно­во като род, но като по-абстрактен род, обаче винаги при­надлежи пак само към страната на определеното понятие, която отива навън. Истински по-висшето общо, в което тази отиваща навън страна е взета обратно навътре, е второто отрицание, в което определеността има битие чисто и просто само като нещо поставено или като привидност. „Живот“,

Първа глава. Понятието 43

„аз“, „дух“, „абсолютно понятие“ не са общи само като по- висши родове, а са конкретни неща, чиито определености също не са само видове или низши родове, а са конкретни неща, които в своята реалност са чисто и просто само вътре в себе си и са изпълнени от себе си. Доколкото „живот“, „аз“, „краен дух“ са несъмнено също така само определени поня­тия, тяхното абсолютно разрешение в онова общо, което трябва да се схваща като истински абсолютно понятие, като идея на безкрайния дух, чиято поставеност е безкрайната, прозрачна реалност, в която той съзерцава своето създаване, а в последното самия себе си.

Истинското, безкрайното общо, което вътре в себе си е непосредствено колкото особеност, толкова и единичност, сега трябва да бъде разгледано преди всичко по-точно като особеност. То определя себе си свободно; неговото окрайно- стяване не е преминаване, което има място само в сферата на битието; истинското общо е творческа сила като абсолют- ната отрицателност, която се отнася към самата себе си. Като такава то е различаването вътре в себе си, а последно­то е определяне чрез това, че различаването е единно с все­общността. По такъв начин то е поставяне на самите разли­ки като общи, отнасящи се към себе си. Чрез това те стават фиксирани, изолирани разлики. Изолираното устойчиво съществуване на крайното, което по-рано се определи като негово битие за себе си, а също като вещност, като суб­станция, в своята истина е всеобщността, с която форма безкрайното понятие облича своите разлики - форма, която е тъкмо една от самите негови разлики. В това се състои творчеството на понятието, което творчество може да бъде схванато в неговото понятие само в тази най-вътрешна страна на самото понятие.

В

ОСОБЕНОТО П О Н Я ТИ Е

Определеността като такава принадлежи на битието и на качественото; като определеност на понятието тя е особе­ност. Тя не е граница, така че да се отнася към нещо друго

44 Първи дял. Субективността

като към нещо отвъдно за нея; както току-що се оказа, тя е по-скоро собственият иманентен момент на общото; ето защо в особеността последното не е при нещо друго, а е чисто и просто при самото себе си.

Особеното съдържа всеобщността, която съставлява неговата субстанция; родът е непроменен в своите видове; видовете са различни не от общото, а само един спрямо друг. Особеното има една и съща всеобщност с другите особени, към които се отнася. Същевременно - поради тъждеството им с общото - тяхното различие като такова е общо; то е целокупност. - Следователно особеното не само съдържа общото, но и го представя чрез своята определеност, дотол­кова общото съставлява сфера, която особеното трябва да изчерпи. Доколкото определеността на особеното се взема като чисто различие, тази целокупност се проявява като яъл- нота. В това отношение видовете са пълни тъкмо дотолкова, доколкото няма повече от тях. За тях не съществува вътреш­но мерило или принцип, тъй като тъкмо различието е няма­щата единство разлика, в която всеобщността, която сама за себе си е абсолютно единство, е чисто външен рефлекс и неограничена, случайна пълнота. Но различието преминава в противопоставяне, в иманентно отношение на различните. Обаче особеността като всеобщност е такова иманентно отношение в себе си и за самата себе си, а не чрез премина­ване; тя е целокупност в самата себе си и е проста определе­ност, тя е всъщност принцип. Тя няма друга определеност, освен тази, която е поставена чрез самото общо и се полу­чава от него по следния начин.

Особеното е самото общо, но то е неговата разлика или неговото отношение към нещо друго, неговото привиждане навън; обаче няма налице нищо друго, от което би се разли­чавало особеното, освен самото общо. - Общото определя себе си, така самото то е особеното; определеността е негова разлика; то се различава само от самото себе си. Ето защо неговите видове са само а) самото общо, и Ь) особеното. Общото като понятие е самото общо и неговата противо­положност, която е пак самото то като негова поставена определеност; то обгръща тази противоположност и е при себе си в нея. Така общото е целокупността и е принцип на

Първа глава. Понятието 45

своето различие, което е определено изцяло само от само­то него.

Ето защо няма друго истинско разделение освен това, че понятието поставя самото себе си настрана като непосред­ствената, неопределената всеобщност; тъкмо тази неопреде­леност съставлява неговата определеност или това, че по­нятието е нещо особено. И едното, и другото е особеното и затова е координирано. И едното, и другото също и като нещо особено е определеното спрямо общото; дотолкова то се нарича субординирано на него. Но по този начин тъкмо самото това общо, спрямо което е определено особеното, е по-скоро също така само едното от противостоящите. Ако говорим за две противостоящи, трябва следователно също да кажем отново, че двете те съставляват особеното, не само заедно, не само в смисъл, че биха били еднакви за външната рефлексия в това отношение, че и двете те са особени - на­против, тяхната определеност едно спрямо друго е всъщност същевременно само една определеност, отрицателността, която е проста в общото.

Така, както ни се показва разликата тук, тя е в своето понятие, а с това - в своята истина. Всяка по-раншна разли­ка има това единство в понятието. Така, както е непосред­ствена разлика в битието, тя е границата на нещо друго; така, както е в рефлексията, тя е относителна, поставена като съществено отнасяща се към своето друго; по такъв начин тук единството на понятието започва да става поста­вено; но отначало това единство е само привидността в нещо друго. - Преминаването и разлагането на тези определения има само този истинен смисъл, че те достигат своето поня­тие, своята истина; битие, налично битие, нещо или цяло и части и Т.Н., субстанция и акциденции, причина и действие са сами за себе си мисловни определения; те биват схващани като определени понятия, доколкото всяко бива познавано в единството с неговото друго или противоположно. - Напри­мер цяло и части, причина и действие и т.н. още не са различ­ни, които биха били определени като особени едно спрямо друго, тъй като те сами по себе си наистина съставляват едно понятие, но тяхното единство още не е достигнало формата на всеобщност; така и разликата, която съществува в тези отношения, още няма формата, която се състои в това, че

46 Първи дял. Субективността

тази разлика е една определеност. Например причина и действие не са две различни понятия, а са само едно опреде­лено понятие, и причинността, както всяко друго, е просто понятие.

По отношение на пълнотата се получи, че определеното на особеността е пълно в разликата на общото и особеното и че само тези две съставляват особените видове. Разбира се, в природата се срещат повече от два вида в един род, както и това, че тези много видове не могат да имат посоченото отношение един към друг. Безсилието на природата се съ­стои в това, че тя не може да фиксира и представи строгостта на понятието и протича в това нямащо понятие сляпо много­образие. Ние можем да се възхищаваме на природата в многообразието на нейните родове и видове и в безкрайното различие на нейните образувания, защото възхищението е без понятие и негов предмет е това, в което няма разум. Тъй като природата е битието вън от себе си на понятието, на нея й е дадена свободата да се движи в това различие, както духът, макар че той има понятието във формата на понятие, се впуска и в представянето и се скита в безкрайното много­образие на последното. Многобройните родове или видове в природата не трябва да се смятат за нещо по-висше от про­изволните хрумвания на духа в неговите представи. И едни­те, и другите наистина показват навсякъде следи и догадки за понятието, но не го представят във вярно изображение, защото те са страната на неговото свободно битие вън от себе си; понятието е абсолютната сила тъкмо поради това, че може да отпусне свободно своята разлика до формата на самостоятелно различие, на външна необходимост, на слу­чайност, на произвол, на мнение, която форма обаче не трябва да се взема за нищо повече от абстрактната страна на нищожността.

Както видяхме, определеността на особеното е проста като принцип, но тя е такава и като момент на целокупност- та, като определеност спрямо другата определеност. Докол­кото понятието определя или различава себе си, то е насо­чено отрицателно към своето единство и си дава формата на един от своите идейни моменти на битието; като определено понятието има налично битие изобщо. Но това битие има смисъл вече не на чиста непосредственост, а на всеобщност,

Първа глава. Понятието 47

на непосредственост, която е еднаква със самата себе си чрез абсототното опосредстване и която съдържа в себе си също така и другия момент, същността или рефлексията. Тази всеобщност, с която е облечено определеното, е абстракт- ната всеобщност. Особеното има всеобщността в самото себе си като своя същност; но, доколкото определеността на разликата е поставена и чрез това има битие, тя е форма в това битие, а определеността като такава е съдържанието. Всеобщността става форма, доколкото разликата има битие като същественото, както, обратно, в чисто общото тя има битие само като абсолютна отрицателност, а не като разли­ка, която е поставена като такава.

И така, определеността е наистина абстрактното спря­мо другата определеност; но другата е само самата все­общност, а дотолкова последната е също и абстрактната всеобщност; и определеността на понятието или особеността пак не е нищо повече от определената всеобщност. В нея понятието е вън от себе си; доколкото понятието е това, което в нея е вън от себе си, абстрактно общото съдържа всички моменти на понятието; то е а) всеобщност, ß) опре­деленост, γ) простото единство на двете; но това единство е непосредствено и затова особеността не съществува като целокупност. В себе си тя е също тази целокупност и това опосредстване; тя е всъщност изключващо отношение към нещо друго или снемане на отрицанието, а именно на друга- та определеност - на другата, която обаче само витае пред нас като мнение, защото тя изчезва непосредствено и се показва като същото онова, което трябваше да бъде опреде­леността, която е друга за нея. Следователно това, което прави тази всеобщност абстрактна, е обстоятелството, че опосредстването е само условие или че то не е поставено в самата нея. Тъй като опосредстването не е поставено, един­ството на абстрактното има формата на непосредственост, а съдържанието има формата на безразличие спрямо своята всеобщност, тъй като то няма битие като тази целокупност, която е всеобщността като абсолютна отрицателност. По такъв начин абстрактно общото е наистина понятието, но като нещо,което няма понятие, като понятие, което не е поставено като такова.

48 Първи дял. Субективността

Когато става дума за определеното понятие, обикно­вено се има предвид изключително само едно такова аб- страктно общо. Също и под понятието изобщо най-често се разбира само това понятие, което е без понятие, а думата „разсъдък " означава способността за образуване на такива понятия. Доказателството принадлежи към този разсъдък, доколкото то се ?гридвижва напред в понятия, т.е. само в определения. Ето защо такова придвижване напред в понятия не излиза отвъд крайността и необходимостта; тяхното най- висше е отрицателното безкрайно, абстракцията за най- висшето същество, което сам6 е определеността на неопреде­леността. Също и абсолютната субстанция наистина не е тази празна абстракция, по съдържание тя е по-скоро цело- купността, но тя е абстрактна поради това, че е без абсолют­ната форма, това, което съставлява нейната най-вътрешна истина, не е понятието; макар че тя е тъждеството на все­общността и на особеността или на мисленето и на онова, което е вън едно от друго, това тъждество не е определеност- та на понятието; вън от нея има по-скоро един разсъдък, и то разсъдък, който е случаен тъкмо поради това, че е вън от нея - в който и за който тя съществува в различни атрибути и модуси.

Впрочем абстракцията не е празна, както обикновено я наричат; тя е определеното понятие; тя има за съдържание някаква определеност; както напомних, също и най-висшето същество, чистата абстракция, има определеността на не­определеността; а неопределеността е определеност, защото тя трябва да противостои на определеното. Но, когато се изкаже какво е тя, се снема самото това, което тя трябва да бъде; тя се изказва като еднаква с определеността и по този начин от абстракцията се възстановяват понятието и нейна­та истина. - Но, разбира се, всяко определено понятие е празно дотолкова, доколкото съдържа не целокупността, а само една едностранчива определеност. Макар че иначе има конкретно съдържание, например човек, държава, животно и Т.Н., то си остава празно понятие, доколкото неговата определеност не е принципът на неговите разлики; принци­път съдържа началото и същността на неговото развитие и реализация; обаче която и да било друга определеност на понятието е безплодна. Ето защо, ако понятието е изобщо

Първа глава. Понятието 49

заклеймено като празно, с това не намира признание онази негова абсолютна определеност, която е разликата на поня­тието и единствено истинното съдържание в неговия еле­мент.

Тук спада обстоятелството, поради което в по-ново време разсъдъкът се пренебрегва и се поставя много по-назад в сравнение с разума; това е неподвижността, която той отрежда на определеностите и по такъв начин на крайните неща. Тази фиксираност се състои в разгледаната форма на абстрактната всеобщност; чрез нея те стават непроменливи. Защото качествената определеност, както и рефлективното определение имат битие всъщност като ограничени и чрез своя предел имат отношение към своето друго, а по такъв на­чин - необходимостта на преминаването и изчезването. Но всеобщността, която имат в разсъдъка, им дава формата на рефлексия вътре в себе си, чрез която те са изтръгнати от отношението към нещо друго и са станали непреходни. И така, ако в чистото понятие тази вечност принадлежи към неговата природа, неговите абстрактни определения биха били вечни същности само по своята форма; но тяхното съ­държание не съответства на тази форма; ето защо те не са истина и непреходност. Тяхното съдържание не съответства на формата им, защото то не е самата определеност като обща определеност, т.е. то не е целокупност на разликата на понятието или самото то не е цялата форма; но поради това самата форма на ограничения разсъдък е несъвършената, а именно абстрактната всеобщност. - Но, по-нататък, тряб­ва да смятаме за безкрайна сила на разсъдъка това, че той разделя конкретното във вид на абстрактни определености и схваща дълбочината на разликата, която дълбочина един­ствена е същевременно силата, предизвикваща техния пре­ход. Конкретното на нагледа е целокупност, но сетивна цело­купност - реална материя, която съществува безразлично в пространството и времето вън една от друга; тази липса на единство на многообразното, в която то е съдържание на нагледа, все пак навярно не би трябвало да му се приписва като заслуга и предимство пред разсъдъчното. Променли- востта, която проявява многообразното в нагледа, вече загатва за общото; това, което идва до нагледа от многооб­разното, е само едно друго също така променливо нещо,

50 Първи дял. Субективността

следователно то е само пак същото; това, което би застанало и би се проявило на неговото място, не е общото. Но най- малко би трябвало да се приписва като заслуга на науката, например на геометрията и аритметиката, нагледността, която е свойствена на нейната материя, и нейните поло­жения да се представят като обосновани от нея. Вярно е по- скоро това, че поради нагледността материята на такива науки е от по-низше естество; възприемането на фигурите или числата в нагледа не помага на науката за тях; само мисленето за тях може да създаде една такава наука. - Но, доколкото под наглед се разбира не просто само сетивното, а обективната целокупност, той е интелектуален, т.е. има за предмет не наличното битие в неговото външно съществу­ване, а това, което е в него непреходна реалност и истина - реалността, само доколкото е определена всъщност в поня­тието и чрез него, идеята, чиято по-конкретна природа ще се получи по-късно. Това, което нагледьт като такъв трябва да има като предимство пред понятието, е външната реалност, нямащото понятие, което получава стойност едва чрез поня­тието.

Ето защо, тъй като разсъдъкът представя безкрайната сила, която определя общото, или, обратно, която придава чрез формата на всеобщност трайно устойчиво съществу­ване на самЬ по себе си неустойчивото в определеността, ако не се отива по-нататък, вината за това не е в разсъдъка. Субективното безсилие на разума е, което признава като валидни тези определености така и не може да ги сведе обратно до единството чрез противоположната на онази абстрактна всеобщност диалектична сила, т.е. чрез свое­образната природа, а именно, чрез понятието на онези опре­делености. Наистина разсъдъкът им дава чрез формата на абстрактна всеобщност, така да се каже, една такава твър­дост на битието, каквато те нямат в сферата на качестве­ното и в тази на рефлексията; но чрез това опростяване той същевременно ги одухотворява и ги заостря така, че те тъкмо само доведени до тази връхна точка получават способността да се разлагат и да преминават в своето противоположно. Най-висшата зрелост и степен, която може да достигне някое нещо, е онази, в която започва неговият залез. Неподвиж­ността на определеностите, в която, както изглежда, се мята

Първа глава. Понятието 51

разсъдъкът, формата на непреходното, е тази на отнасящата се към себе си всеобщност. Но тя принадлежи на понятието като нещо твърде присъщо нему; и затова в самата нея се крие изразено разлагането на крайното, и то в безкрайна близост. Тази всеобщност непосредствено прави неотложно необходима определеността на крайното и изразява неговото несъответствие с нея. - Или по-скоро неговото съответствие вече е налице; абстрактното определено е поставено като единно с всеобщността; тъкмо поради това то е поставено не като самб за себе си, доколкото би било само нещо опреде­лено, а скмо като единство на себе си и на общото, т.е. като понятие.

Ето защо трябва да отхвърлим във всяко отношение разделянето на разсъдъка и разума, както обикновено се прави то. Ако понятието се разглежда като нямащо разум, това трябва да се смята по-скоро за неспособност на разума да познае себе си в него. Определеното и абстрактно понятие е условие или по-скоро съществен момент на разума; то е одухотворена форма, в която крайното се възпламенява вътре в себе си чрез всеобщността, в която то се отнася към себе си - форма, в която крайното е поставено като диалек­тично и с това е самото начало на проявяването на разума.

Тъй като дотук изложих определеното понятие в него­вата истина, остава още само да посоча като какво е поста­вено следователно вече то. - Разликата, която е съществен момент на понятието, но в чисто общото още не е поставена като такава, получава своето право в определеното понятие. Определеността във формата на всеобщност е свързана с тази всеобщност и доведена до простото; това определено общо е определеността, която се отнася към самата себе си; то е определената определеност или абсолютната отрица­телност, поставена сама за себе си. Но определеността, която се отнася към самата себе си, е единичността. Колкото непо­средствено всеобщността вече сама по себе си е особеност, толкова непосредствено и особеността сама по себе си е единичност, която трябва да се разглежда преди всичко като трети момент на понятието, доколкото бива фиксирана спрямо първите две, но също и като абсолютното връщане на понятието обратно в себе си и същевременно като поста­веното загубване на самото понятие.

52 Първи дял· Субективността

З а б е л е ж к а [Обикновените видове понятия]

Според това, което казах досега, всеобщност, особеност и единичност са трите определени понятия, а именно, ако искаме да ги броим . Още по-рано посочих, че числото е неподходяща форма за формулиране на определения на понятието, но то е най-неподходяща форма, неподходяща в пълния смисъл на думата, за определения на самото понятие; тъй като числото има за принцип единицата, то прави из­брояваните неща съвсем обособени и съвсем безразлични едно спрямо друго. В досегашното изложение се получи, че различните определени понятия са чисто и просто по-скоро само едно и също понятие, отколкото да се разпадат вън едно от друго в числото.

В обикновената досегашна трактовка на логиката се срещат най-различни подразделения и видове понятия. В тях веднага се натрапва на погледа ни непоследователността, която се състои в това, че видовете се въвеждат така: по количество, по качество и т.н. има следните понятия. „Има“ не изразява друга правомерност освен тази, че намираме пред себе си такива видове и си ги посочваме според опита. По този начин получаваме една емпирична логика - една странна наука, едно ирационално познание за рационалното. С това логиката дава много лош пример за следване на нейните собствени учения; тя позволява на самата себе си да върши обратното на онова, което предписва като правило - а имен­но, че понятията трябва да бъдат изведени и научните поло­жения (следователно също и положението: има толкова и толкова вида понятия) трябва да бъдат доказани. - В това отношение философията на Кант изпада в друга непосле­дователност, тя заимства категориите като така наречените основни понятия от субективната логика, в която са били възприети емпирично, и ги пренася в трансценденталната логика. Тъй като тя допуска последното, непонятно е защо трансценденталната логика се решава да заимства от такава наука и не се залавя веднага самата тя емпирично с разреше­нието на тази задача.

Първа глава. Понятието 53

За да приведа няколко примера за това, ще кажа, че понятията се подразделят предимно по тяхната яснота, и то на ясни и тъмни, отчетливи и неотчетливи, на адекватни и неадекватни. Тук могат да се вземат също пълните, прелива­щите понятия и други такива излишества. - Що се отнася до въпросното подразделение по яснота, скоро става ясно, че това гледище и отнасящите се до него разлики са взети от психологически, а не от логически определения. Така нарече­ното ясно понятие трябва да бъде достатъчно, за да разли­чим един предмет от друг; едно такова нещо още не може да бъде наречено понятие, то не е нищо повече от субективна представа. Какво представлява едно тъмно понятие, това трябва да си остане негова тайна, защото иначе то не би било тъмно, то би станало отчетливо понятие. - Отчетли­вото понятие трябва да бъде такова, чиито белези могат да се посочат. Според това то е всъщност определено понятие. Белегът - ако бъде схванато именно правилното, което се съдържа в него - не е нищо друго освен определеността или простото съдържате на понятието, доколкото това съдър­жание бива различавано от формата на всеобщността. Но белегът има преди всичко не тъкмо това по-точно значение, а е изобщо само едно определение, чрез което някой трети си отбелязва един предмет или понятието; ето защо той може да бъде едно твърде случайно обстоятелство. Изобщо той изразява не толкова иманентността и съществеността на определението, колкото, напротив, неговото отношение към един външен разсъдък. Ако последният действително е разсъ­дък, той има пред себе си понятието и не си отбелязва послед­ното чрез нищо друго освен чрез това, което е в понятието. Но ако белегът трябва да се различава от него, той е знак или някакво друго определение, което принадлежи към предста­вата за предмета, но не и към неговото понятие. - Разглеж­дането на това, какво представлява неотчетливото понятие, може да се отмине като излишно.

Но адекватното понятие е нещо по-висше; при него всъщност витае пред нас съответствието на понятието с реалността - което вече не е понятието като такова, а е идеята.

Ако белегът на отчетливото понятие действително би трябвало да бъде самото определение на понятието, логика­

54 Първи дял. Субективността

та би изпаднала в затруднение с простите понятия, които според едно друго подразделение се противопоставят на сложните. Защото ако би трябвало да се посочи един исти­нен, т.е. един иманентен белег за простото понятие, ние не бихме искали да смятаме това понятие за просто; а докол­кото не би бил посочен никакъв белег за него, то не би било отчетливо понятие. Но ето, тук идва на помощ ясното поня­тие. Единство, реалност и други такива определения трябва да бъдат прости понятия навярно само въз основа на това, че при тях логиците не са стигнали до положение да намерят определението им и затова са се задоволили с това да имат само ясно понятие, т.е. да нямат понятие за тях. За дефини­цията, т.е. за посочването на понятието се изисква изобщо да се посочат родът и специфичната отлика. Следователно тя дава понятието не като нещо просто, а в две изброими съставни части. Но все пак това сигурно не означава, че такова понятие трябва да бъде нещо сложно. - Както из­глежда, при простото понятие витае пред нас абстрактната простота, единство, което не съдържа в себе си разлика и определеност, което затова не е и онова единство, което е присъщо на понятието. Доколкото един предмет е в предста­вата и особено в паметта или също доколкото е абстракт­ното мисловно определение, последното може да бъде съвсем просто. Дори най-богатият в себе си предмет - например духът, природата, светът, а също бог, - схванат съвсем без понятие в простата представа на също така простия израз „дух“, „природа“, „свят“, „бог“, е несъмнено нещо просто, при което може да остане съзнанието, без да изтъква по- нататък пред себе си своеобразното определение или един белег; но предметите на съзнанието не трябва да останат тези прости предмети, те не трябва да останат представи или абстрактни мисловни определения - напротив, те трябва да бъдат схванати в тяхното понятие, т.е. тяхната простота трябва да бъде определена с вътрешната им разлика. - А сложното понятие несъмнено не е нищо повече от дървено желязо. Несъмнено ние можем да имаме понятие за нещо сложно; но сложното понятие би било нещо по-лошо от материализма, който приема за нещо сложно само субстан­цията на душата, но все пак схваща мисленето като просто. Необразованата рефлексия попада преди всичко на слож­

Първа глава. Понятието 55

ността като съвсем външното отношение, най-лошата фор­ма, в която могат да се разглеждат нещата; също и най- низшите натури трябва да бъдат вътрешно единство. И най- сетне това, че формата на неистинното налично битие се пренася върху „аза“, върху понятието, е повече, отколкото можеше да се очаква, то трябва да се смята за неуместно и варварско.

П о-нататък понятията се подразделят предимно на контрерни и котрадикторни . - Ако при трактовката на понятието би ставало въпрос за това да се посочи какви определени понятия има, биха могли да се приведат всички възможни определения - защото всички определения са поня­тия и по такъв начин са определени понятия - и всички категории на битието, както и всички определения на същ­ността, биха могли да се подведат под видовете понятия. Както и наистина в логиките - по предпочитание в едни по­вече, а в други по-малко - се разказва, че имало утвърдител­ни, отрицателни, тъждествени, условни, необходими и т.н. понятия. Тъй като такива определения вече лежат зад гърба на природата на самото понятие и затова, когато се привеж­дат при него, не се явяват на собственото си място, те до­пускат само повърхностни словесни обяснения и тук изглеж­дат съвсем безинтересни. - В основата на контрерните и контрадикторните понятия - разлика, която предимно се съблюдава тук - лежи рефлективното определение за разли­чие и противопоставяне. Те се смятат за два особени вида, т.е. всяко едно от тях се смята за затвърдено самб за себе си и безразлично спрямо другото, без всякаква мисъл за диалек­тиката и за вътрешната нищожност на тези разлики; като че ли това, което е контрерно, не би трябвало да бъде опреде­лено също толкова и като контрадикторно. Природата и същественият преход на рефлективните форми, които тези понятия изразяват, разгледах на съответното място. В поня­тието тъждеството е доразвито до всеобщност, разликата - до особеност, противопоставянето, което се връща обратно в основанието - до единичност. В тези форми въпросните рефлективни определения са такива, каквито са в своето понятие. Общото се оказа не само тъждественото, но съще­временно и различното или контрерното спрямо особеното и единичното, а по-нататък също и противоположно на тях

56 Първи дял. Субективността

или контрадикторно; но в това противопоставяне то е тъж­дествено с тях и е тяхното истинско основание, в което те са снети. Същото важи за особеността и единичността, които са също така целокупност на рефлективните определения.

По-нататък понятията се подразделят на субординирани и координирани; - разлика, която засяга по-отблизо опреде­лението на понятието, а именно отношението на всеобщност и особеност, където споменах мимоходом и за тези изрази. Само че обикновено те също така се разглеждат като съвсем неподвижни отношения и вследствие на това се изказват многобройни безплодни положения за тях. Най-обстойната трактовка върху тях засяга пак отношението на контрерност и контрадикторност към субординацията и координацията. Тъй като съждението е отношение на определените понятия, истинното отношение ще се получи едва при него. Въпрос­ният маниер на сравняване на тези определения, без дори да се помисли за тяхната диалектика и за непрестанно движе­щото се напред изменение на тяхното определение или по- скоро за наличното в тях свързване на противоположни определения, прави цялото разглеждане, кое у тях е хармо- нично или не - като че ли тази хармоничност или нехармо- ничност е сякаш нещо обособено и трайно - нещо само безплодно и безсъдьржателно. - Великият, безкрайно плодо­витият и остроумен в схващането и комбинирането на по- дълбоките отношения на алгебричните величи ИОйлер и особено сухо разсъдъчният Ламберт и други се опитаха да обозначат този вид отношения на определенията на поня­тието чрез линии, фигури и други такива; изобщо възнаме­ряваха да издигнат логическите начини на отнасяне до едно смятане; - или в действителност по-скоро да ги принизят. Вече опитът за обозначаване ни се представя веднага като нищожен сам по себе си, ако сравним една с друга природата на знака и на това, което трябва да бъде обозначено. Опре­деленията на понятието - всеобщност, особеност и единич­ност, -разбира се, са различни, както линиите [в геометрията] или буквите в алгебрата; - по-нататък те са също така про­тивоположни и дотолкова биха допускали също и знаците plus и minus. Но самите те и особено техните отношения - също и ако останем само при подчинението и принадлеж­ността -и м ат съвсем по-друга съществена природа, откол­

Първа глава. Понятието 57

кото буквите и линиите и техните отношения, еднаквостта или различието по величина, plus’bT и minus’bT, или разпо­ложението на линиите една над друга, или свързването им в ъгли и разположенията на пространствата, които са загра­дени от тези линии. Такива предмети имат това своеобразие в сравнение с определенията на понятието, че те са външни един за друг, че имат едно неподвижно определение. И така, когато понятията са се вземали така, че да съответстват на такива знаци, те престават да бъдат понятия. Техните опре­деления не са нещо такова мъртво-лежащо, каквото са числата и линиите, чието отношение не принадлежи към самите тях; те са живи движения; различната определеност на едната страна е непосредствено вътрешно присъща и на другата; това, което би било пълно противоречие при числата и линиите, е съществено за природата на поня­тието. - Висшата математика, която също стига до без­крайното и си позволява противоречия, вече не може да употребява предишните си знаци за представянето на таки­ва определения; за обозначаване на все още твърде нямаща­та понятие представа за безкрайното приближаване на две ординати, или когато приравнява една дъга с един безкраен брой от безкрайно малки прави линии, тя не прави нищо друго освен това, че начертава двете прави линии вън една от друга и прочертава в една дъга прави линии, но като различни от дъгата; за безкрайното, което е важното тук, тя отправя към представата.

Онова, което преди всичко подведе към въпросния опит, е предимно количественото отношение, в което уж трябвало да стоят една към друга всеобщността, особеност­та и единичността; за общото се казва, че е по-широко от особеното и единичното, а за особеното - че е по-широко от единичното. Понятието е конкретното и най-богатото} защото то е основанието и целокупността на по-раншните определения, на категориите на битието и на рефлективните определения; ето защо същите те се появяват несъмнено и в него. Но неговата природа ще бъде съвсем криворазбрана, ако те бъдат фиксирани в него все още в онази абстрактност; ако по-широкият обем на общото се вземе така, че то е с нещо повече или е един по-голям квантум, отколкото особеното и единичното. Като абсолютно основание понятието е въз­

58 Първи дял. Субективността

можността на количеството, но също толкова и на качест­вото, т.е. неговите определения се различават също така и качествено; ето защо те се разглеждат в разрез с тяхната истина вече тогава, когато бъдат поставени единствено под формата на количеството. По същия начин, по-нататък, рефлективното определение е нещо относително, в което се привижда противоположното на това определение; то не е във външно отношение, както квантумът. Но понятието е нещо повече от всичко това; неговите определения са опре­делени понятия, самите те са всъщност целокупността на всички определения. Ето защо е напълно неподходящо, за да схванем такава вътрешно споена целокупност, да искаме да приложим числени и пространствени отношения, в които всички определения се разпадат вън едно от друго; те са по- скоро последното и най-лошото средство, което би могло да се употреби. Природни отношения, като например магне­тизмът, отношенията между цветовете биха били безкрайно по-висши и по-истинни символи за това. Тъй като човекът има езика като свойственото за разума средство за обозна­чаване, празно хрумване е да се оглеждаме наоколо, за да търсим един по-несъвършен начин на излагане и да искаме да се измъчваме с него. Понятието може да бъде схванато като такова всъщност само с духа, на който то е не само собственост, но и чиста насоченост към себе си (Selbst). Напразно усилие е да искаме да фиксираме понятието чрез пространствени фигури и алгебрични знаци, за да стане то достъпно за външното зрение и за един нямащ понятие, меха- ничен начин на третиране, за едно смятане. Също и всяко друго нещо, което би трябвало да послужи като символ, би могло да събужда най-многото догадки и предчувствия за понятието, както символите, с които се изразява природата на бога; но ако сериозно искаме да изразим и познаем поня­тието чрез тях, външната природа на всички символи е непод­ходяща за това и отношението е по-скоро обратно, така че онова, което в символите е предчувствие за едно по-висше определение, [може11] да бъде познато едва чрез понятието и би трябвало да бъде приближено до него единствено чрез отделянето на онази сетивна добавка, която е определена да изразява понятието.

Първа глава. Понятието 59

С

ЕДИНИЧНОТО

Както се оказа, единичността е поставена вече чрез особеността; последната е определената всеобщност; следо­вателно [единичността е] отнасящата се към себе си опреде­леност, определеното определено нещо.

1. Ето защо единичността се проявява преди всичко като рефлексията на понятието из неговата определеност вътре в самото себе си Л я е опосредстването на понятието чрез себе си, доколкото неговото инобитие е направило отново себе си нещо друго, чрез което понятието е възста­новено като нещо еднакво със самото себе си, но е в опреде­лението на абсолютната отрицателност. - Отрицателното в общото, чрез което общото е нещо особено, беше определено по-горе като двойно привиждане; доколкото то е привижда- не навътре, особеното си остава нещо общо; чрез привижда- нето навън особеното е нещо определено; връщането на тази страна обратно в общото е двойно, то става или чрез аб­стракцията, която изоставя определеното и възлиза до по- висшия и най-висшия род, или пък чрез единичността, до която слиза общото в самата определеност. - Тук се от­клонява погрешният път, по който абстракцията изоставя пътя на понятието и напуска истината. Нейното по-висше и най-висше общо, до което се издига тя, е ставащата все по- безсъдържателна повърхностност; презираната от нея еди­ничност е дълбочината, в която понятието схваща самото себе си и е поставено като понятие.

Всеобщността и особеността се проявиха, от една страна, като моментите на ставането на единичността. Но вече посочих, че в самите себе си те са целокупното понятие и по такъв начин в единичността не преминават в нещо друго, а че в нея е поставено само това, което са те в себе си и за себе си. Общото е за себе си, тъй като в самото себе си то е абсолютното опосредстване, отношение към себе си само като абсолютна отрицателност. То е абстрактно общо, доколкото това снемане е външна дейност и вследствие на това е изоставяне на определеността. Ето защо тази отрица-

60 Първи дял. Субективността

телност е наистина в абстрактното, но тя остава вън от него, като нещо, което е само условие за него; тя е самата абстрак­ция, която държи своето общо в противоположност на себе си - общо, което затова няма единичността вътре в самото себе си и остава без понятие. - Абстракцията не може да схване живота, духа, бога, както и чистото понятие поради това, че държи далеч от своите продукти единичността, принципа на индивидуалността и личността, и така не идва до нищо освен до безжизнени и нямащи дух, безцветни и без- съдържателни всеобщности.

Но единството на понятието е така неделимо, че и тези продукти на абстракцията, тъй като трябва да изоставят единичността, сами са по-скоро единични. Тъй като абстрак­цията издига конкретното до всеобщност, но схваща общото само като определена всеобщност, тъкмо това е единич­ността, която се получи като отнасящ ата се към себе си определеност. Ето защо абстракцията е разделяне на кон­кретното и разединяване на неговите определения; чрез нея биват схващани само единични свойства или моменти; за­щото нейният продукт трябва да съдържа това, което е самата тя. Но разликата между тази единичност на нейните продукти и единичността на понятието е тази, че в нейните продукти единичното като съдържание и общото като фор­ма са различни едно от друго; - тъй като тъкмо съдържание­то не е абсолютната форма, не е самото понятие, или тази форма не е целокупността на формата. - Но това по-точно разглеждане показва самото абстрактно като единство на единичното съдържание и на абстрактната всеобщност и по такъв начин го показва като нещо конкретно, като обрат- ното на това, което то иска да бъде.

На същото основание, поради което особеното е само определеното общо, то е също единично и, обратно, тъй като единичното е определеното общо, то е също толкова и особено. Ако се придържаме твърдо към тази абстрактна определеност, понятието има трите особени определения - общото, особеното и единичното; след като по-рано посочих само общото и особеното като видове на особеното. Тъй като единичността е връщане на понятието обратно в себе си като връщане на отрицателното, самото това връщане може

Първа глава. Понятието 61

да се поставя и изброява от абстракцията, която всъщност е снета в него, като безразличен момент редом с другите.

Ако единичността се привежда като едно от особените определения на понятието, особеността е целокупността, която обхваща в себе си всички определения; тъкмо като тази целокупност тя е тяхното конкретно или самата еди­ничност. Но особеността е конкретното също и според отбелязаната по-рано страна като определена всеобщност; така тя е непосредственото единство, в което никой от тези моменти не е поставен като различаващ се или като опреде­лящото, и в тази форма тя ще съставлява средния термин на формалното умозаключение.

От само себе си ни идва на ум, че всяко определение, което направих в досегашното изложение на понятието, се разпадна непосредствено и се загуби в своето друго. Всяко различаване се претопява в разглеждането, което трябва да ги изолира и затвърди. Само чистата представа, за която ги е изолирало абстрахирането, може да задържи за себе си твърдо вън едно от друго общото, особеното и единичното; така те са броими и за една по-нататъшна разлика пред­ставата се придържа към напълно външната разлика на би­тието, количеството, което никъде не принадлежи по-мал­ко, отколкото тук. - В единичността е поставено въпросното истинно отношение, неделимостта на определенията на понятието; защото като отрицание на отрицанието тя съ­държа тяхната противоположност и същевременно съдържа тази противоположност в нейното основание или единство; слятостта на всяко едно определение с неговото друго. Тъй като в тази рефлексия се съдържа в себе си и за себе си все­общността, тя е всъщност отрицателността на определения­та на понятието не само така, че да бъде само едно трето нещо, различно спрямо тях, а, напротив, сега вече е поставе­но това, че поставеността е битието в себе си и за себе си; т.е. че всяко едно от определенията, които принадлежат към разликата, самб е целокупност. Връщането на определеното понятие обратно в себе си се състои в това, че то има опреде­лението да бъде в своята определеност цялото понятие.

2. Но единичността е не само връщането на понятието обратно в самото себе си, напротив, тя е непосредствено негова загуба. Чрез единичността, както в нея понятието е вътре в себе си, то става вън от себе си и встъпва в дей­

62 Първи дял. Субективността

ствителността. Както се оказа, абстракцията, която като душа на единичността е отношение на отрицателното към отрицателното, не е нещо външно за общото и особеното, а е иманентна на тях и чрез нея те са нещо конкретно, съдър­жание, нещо единично. Но единичността като тази отрица­телност е определената определеност, различаването като такова; чрез тази рефлексия на разликата вътре в себе си последната става по-трайна; определянето на особеното става едва чрез единичността; защото тя е онази абстрак­ция, която сега вече тъкмо като единичност е поставена абстракция.

Следователно единичното като отнасяща се към себе си отрицателност е непосредствено тъждество на отрицателно­то със себе си; то е биващо за себе си. Или то е абстракцията, която определя понятието според неговия идеен момент на битието като нещо непосредствено. - Така единичното е качествено „едно“ или „това“. Според това качество то е, първо, отблъскване на себе си от самото себе си, чрез което се предпоставят много други „едни“; второ, сега то е отрица­телно отношение спрямо тези предпоставени „други“ и до­толкова единичното е изключващо. Всеобщността, отнесена към тези единични като безразлични „едни“ - а тя трябва да бъде отнесена към тях, защото тя е момент на понятието за единичност, - е само обединяващото (das Gemeinsame) ги. Ако под общото се разбира това, което е обединяващото на мно­го единични, тогава се изхожда от тяхното безразлично устойчиво съществуване и в определението на понятието се примесва непосредствеността на битието. Най-низшата представа, която можем да имаме за общото, както е то в отношение към единичното, е това външно отношение на общото като нещо само обединяващо.

Единичното, което в рефлективната сфера на същест­вуването има битие като „това“, няма изключващото отно­шение към друго „едно“, което отношение е присъщо на качественото битие за себе си. „Това“ като рефлектираното вътре в себе си „едно“ е самб за себе си без отблъскване; или в тази рефлексия отблъскването е в единство с абстрак­цията12 и е рефлектиращото опосредстване, което е в „това“ така, че последното е поставена непосредственост, посочена от нещо външно. „ Това “ е; то е непосредствено; но то е „то­

Първа глава. Понятието

ва" само доколкото се посочва. Посочването е рефлектира­щото движение, което се връща обратно в себе си и поставя непосредствеността, но като нещо външно на себе си. - И така, единичното несъмнено също е „това“ като непосред­ственото, което е възстановено из опосредстването; но еди­ничното има опосредстването не вън от себе си, самото то е отблъскващо отделяне, е поставената абстракция, но в самото си отделяне е положително отношение.

Това абстрахиране на единичното като рефлексията на разликата вътре в себе си е, първо, поставяне на различените като самостоятелни, рефлектирани вътре в себе си. Те са непосредствени; но, по-нататък, това разделяне е рефлексия изобщо, е привиждането на едното в другото; така те стоят в съществено отношение. По-нататък, те са не само биващи единични едно спрямо друго; такава множественост принад­лежи на битието; единичността, която поставя себе си като определена, поставя себе си не в една външна разлика, а в разликата на понятието; следователно тя изключва от себе си общото, но тъй като последното е момент на самата нея, то се отнася също така съществено към нея.

Понятието като това отношение на своите самостоя­телни определения се загуби; защото така то вече не е тях­ното поставено единство, а те вече не са негови моменти, негова привидност, а са устойчиво съществуващи в себе си и за себе си. - Като единичност понятието се връща обратно в определеността вътре в себе си; с това самото определено е станало целокупност. Ето защо неговото връщане обратно в себе си е абсолютното, първоначалното разделяне (ursprüng­liche Teilung) на себе си или като единичност понятието е поставено като съждение (Urteil).

В то р а г л а в а

СЪЖДЕНИЕТО

Съждението е определеността на понятието, поставена в самото понятие. Определенията на понятието или, което е- както се оказа - същото, определените понятия вече бяха разгледани сами за себе си; но това разглеждане беше повече субективна рефлексия или субективна абстракция. Но само­то понятие е това абстрахиране, съпоставянето на неговите определения е неговото собствено определяне. Съждението е това поставяне на определените понятия чрез самото поня­тие.

Дотолкова изказването на съждения е по-друга функ­ция, отколкото схващането на нещата в техните понятия, или по-скоро другата функция на понятието, доколкото то е определянето на понятието чрез самото себе си, и по-ната- тъшното движение на съждението напред в различието на съжденията е това придвижващо се напред определение на понятието. Какви определени понятия има и как се получа­ват по необходимост тези определения на понятието, това трябва да се види в съждението.

Ето защо съждението може да бъде наречено „най- близкото реализиране на понятието“, доколкото „реалност“ означава изобщо встъпване в налично битие като определено битие. Природата на това реализиране се получи по-точно така, че, първо, моментите на понятието чрез неговата рефле­ксия вътре в себе си или чрез неговата единичност са само­стоятелни целокупности; но, второ, единството на поня­тието е тяхно отношение. Рефлектираните вътре в себе си определения са определени целокупности, които са всъщност както в безразлично, нямащо отношения устойчиво същест­вуване, така и чрез взаимно опосредстване една с друга.

Втора глава. Съждението 65

Самото определяне е само целокупността, тъй като то съдър­жа тези целокупности и тяхното отношение. Тази цело­купност е съждението. - Следователно, първо, съждението съдържа двете самостоятелни, които се наричат субект и предикат. Какво е всеки един от тях, това всъщност още не може да се каже; те са още неопределени, защото трябва да бъдат определени едва чрез съждението. Тъй като съжде­нието е понятието като определено понятие, налице е само общата разлика едно спрямо друго, която се състои в това, че съждението съдържа определеното понятие в противопо­ложност на още неопределеното. Следователно субектът може да се вземе спрямо предиката преди всичко като еди­ничното спрямо общото или също като особеното спрямо общото или като единичното спрямо особеното; доколкото те си противостоят един на друг изобщо само като по-опре- деленото и по-общото.

Ето защо е подходящо и нужно да имаме за опреде­ленията на съждението тези имена - субект и предикат; като имена те са нещо неопределено, което трябва тепърва още да получи своето определение; и затова те не са нищо повече от имена. Самите определения на понятието не биха могли да се употребят за [обозначаването на] двете страни на съжде­нието отчасти поради тази причина, а отчасти още повече поради това, че природата на определението на понятието се проявява така, че то не е нещо абстрактно и неподвижно, а има вътре в себе си своето противоположно и го поставя в себе си; тъй като страните на съждението сами са понятия и следователно са целокупността на неговите определения, те трябва да преминат и да покажат в себе си всички опреде­ления, било в абстрактна или в конкретна форма. И така, за да фиксираме все пак по един общ начин страните на съжде­нието въпреки това изменение на тяхното определение, най- пригодни са имена, които остават еднакви на себе си в изме­нението. - Но името противостои на предмета или на поня­тието; това различаване се появява в самото съждение като такова; тъй като субектът изразява изобщо определеното и затова повече непосредствено биващото, а предикатът изра­зява общото, същността или понятието, субектът като такъв е преди всичко само един вид име; защото това, какво е субектът, се изразява едва от предиката, който съдържа

66 Първи дял. Субективността

битието в смисъл на понятие. „Какво е това?“ или „какво растение е това?“ и т.н. - под битието, за което се поставя въпрос тук, често се разбира само името, и ако го узнаем, ние сме удовлетворени и сега вече знаем какво е предметът. Това е битието в смисъл на субект. Но едва понятието или поне същността и общото изобщо дава предиката, а в смисъла на съждението се поставя въпрос [именно] за предиката. - Ето защо бог, дух, природа или каквото и да било като субект на съждение е едва само името; това, какво е един такъв субект според своето понятие, е налице едва в предиката. Ако се търси какъв предикат е присъщ на такъв субект, за преценя­ването вече би трябвало да лежи в основата едно понятие ; но едва самият предикат изразява понятието. Ето защо това, което съставлява предпоставеното значение на субекта, е всъщност чистата представа, а тя води до номинално обясне­ние, при което е случайно и е исторически факт, какво ще се разбира или какво няма да се разбира под едно име. Поради това толкова много спорове, дали на известен субект е при­същ един предикат или не, не са нищо повече от словесни спорове, тъй като те изхождат от въпросната форма; това, което лежи в основата (Subjectum, υποκείμενον13 ), още не е нищо повече от име.

Но, второ, нека разгледаме по-подробно как е опреде­лено отношението на субекта и предиката в съждението и как са определени самите те тъкмо чрез това. Съждението има за свои страни изобщо целокупности, които са всъщност преди всичко самостоятелни. Ето защо единството на поня­тието е едва само отношение на самостоятелни; то още не е конкретното единство, което се е върнало от тази реалност обратно в себе си, още не е изпълнено единство, а е такова единство, вън от което те съществуват устойчиво като край­ни термини, които не са снети в него. - И така, разглеждане­то на съждението може да изхожда от първоначалното един­ство на понятието или от самостоятелността на крайните термини. Съждението е раздвояването на понятието чрез самото себе си; ето защо това единство е основанието, от което трябва да изхождаме, ако искаме да разглеждаме съждението според неговата истинска обективност. Дотол­кова съждението (Urteil) е първоначалното разделяне (ur­sprüngliche Teilung) на това, което първоначално е едно;

Втора глава. Съждението 67

следователно думата съждение се отнася до това, което е то в себе си и за себе си. Но представата се придържа повече към тази вънгина страна, че в съждението понятието има битие като явление, тъй като в него моментите на понятието са получили самостоятелност.

Ето защо според това субективно разглеждане субектът и предикатът се разглеждат всеки един като окончателно завършен сам за себе си вън от другия; субектът се разглежда като предмет, който би съществувал и ако не би имал този предикат; предикатът се разглежда като общо определение, което би съществувало и ако не би било присъщо на този субект. Според това разбиране със съденето (Urteilen) е свързана рефлексията дали този или онзи предикат, който е в главата, може и трябва да се придаде на предмета, който е вън от нея сам за себе си; самото съдене се състои в това, че едва чрез него един предикат се свързва със субекта, така че ако не би се извършило това свързване, както субектът, така и предикатът все пак би си останал сам за себе си това, което е той, първият - съществуващ предмет, а вторият - представа в главата. - Но предикатът, който се придава на субекта, трябва също да му бъде присъщ, т.е. да бъде в себе си и за себе си тъждествен с него. Чрез това значение на придаването отново се снема субективният смисъл на съденето и безраз­личното външно устойчиво съществуване на субекта и пре­диката: „тази постъпка е добра“; сори1а’та показва, че пре­дикатът принадлежи към битието на субекта и не се свързва само външно с него. В граматически смисъл въпросното субективно отношение, в което се изхожда от безразличната външност на субекта и предиката, има своята пълна валид­ност; защото тук се свързват външно думи. - По този повод може също да се приведе, че едно изречение наистина има субект и предикат в граматически смисъл, но това още съвсем не означава, че то е съждение. За последното е необ­ходимо предикатът да се отнася към субекта според отноше­нието на определенията на понятието, следователно да се отнася като нещо общо към нещо особено или единично. Ако самото това, което се казва за единичния субект, изразя­ва само нещо единично, това е само изречение. Например „Аристотел е умрял на 7314 години, в 4 година на 115 олим­пиада“ е само изречение, това не е съждение. В него би имало

68 Първи дял. Субективността

нещо от последното, само ако се постави под съмнение едно от обстоятелствата, времето на смъртта или възрастта на споменатия философ, а поради някакво основание се твър­дят посочените числа. Защото в този случай те биха били взети като нещо общо, като време, което съществува устой­чиво и без въпросното определено съдържание, смъртта на Аристотел, е изпълнено с нещо друго или е също така праз­но. По същия начин съобщението „моят приятел Н. умря“ е изречение и би било съждение, само ако въпросът би бил този, дали той е действително или само привидно мъртъв.

Ако съждението се обяснява обикновено така, че е свър­зване на две понятия, за външната copula несъмнено може да се признае като правилен изразът „свързване “ и по-нататък да се признае, че свързваните най-малкото трябва да бъдат понятия. Но иначе това обяснение е несъмнено извънредно повърхностно; и то повърхностно не само в смисъл, че на­пример в дизюнктивното съждение са свързани повече от две така наречени понятия, а по-скоро в този, че обяснението е много по-добро от предмета; защото това, което се има пред­вид, не са изобщо никакви понятия, не са определения на понятието, а всъщност само определения на представата; при разглеждането на понятието изобщо и на определеното по­нятие отбелязах, че това, което се нарича обикновено така, съвсем не заслужава името понятия; как тогава ще може да има понятия при съждението? - Във въпросното обяснение е отминато предимно същественото на съждението, а именно разликата на неговите определения; а още по-малко е взето под внимание отношението на съждението към понятието.

Що се отнася до по-нататъшното определение на су­бекта и предиката, напомних, че те трябва да получат свое­то определение всъщност едва в съждението. Но, доколкото съждението е поставената определеност на понятието, тази определеност има посочените разлики непосредствено и абстрактно, като единичност и всеобщност. - Доколкото обаче съждението е изобщо наличното битие или иноби- тието на понятието, което понятие още не се е възстановило отново до единството, чрез което то има битие като поня­тие, появява се и определеността, която е без понятие; появя­ва се противоположността на битието и на рефлексията или на битието в себе си. Но тъй като понятието съставлява

Втора глава. Съждението 69

същественото основание на съждението, въпросните опреде­ления са най-малкото така безразлични, че тъй като едното от тях е присъщо на субекта, а другото на предиката, във всяко едно от тях има място също толкова и обратното отношение. Субектът като единичното се проявява преди всичко като биващото или бивагцото за себе си според опре­делената определеност на единичното - като един действи­телен предмет, макар че той е само предмет в представата ( -к а к т о например храбростта, правото, съответствието и Т.Н .), върху който се изказа съждение; - напротив, предика­тът като общото се проявява като тази рефлексия върху предмета на съждението или също по-скоро като негова ре­флексия вътре в самия себе си, която излиза отвъд онази непосредственост и снема определеностите като чисто бива- щи - проявява се като негово отпие в себе си. - Дотолкова се изхожда от единичното като първото, непосредственото, и чрез съждението то се издига във всеобщността, както и, обратно - общото, което е само биващо в себе си, слиза надолу в единичното, в сферата на наличното битие или става нещо биващо за себе си.

Това значение на съждението трябва да се взема като негов обективен смисъл и същевременно като истинско зна­чение на по-раншните форми на прехода. Биващото става и се променя, крайното загива в безкрайното; съществуващото произлиза от своето основание, за да навлезе в явлението, и отива в основанието, загива; акциденцията проявява богат­ството на субстанцията, както и нейната сила; това, чрез което се разкрива необходимото отношение, в [сферата на] битието е преходът в нещо друго, а в [сферата на] същността- привиждането в нещо друго. Сега това преминаване и привиждане е преминало в първоначалното разделяне на понятието, което понятие, като връща единичното обратно в битието в себе си на неговата всеобщност, определя също толкова и общото като нещо действително. Тези две неща - че единичността бива поставяна в нейната рефлексия вътре в себе си, а общото бива поставяно като нещо определено - са едно и също.

Но към това обективно значение принадлежи и това, че тъй като посочените разлики се появяват отново в определе­ността на понятието, те са поставени същевременно само

70 Първи дял. Субективността

като проявяващи се, т.е. че те не са нещо вкостеняло, а са еднакво присъщи както на едното, така и на другото опреде­ление на понятието. Ето защо субектът трябва да се взема също толкова и като битие в себе си, а предикатът, напротив, също толкова и като налично битие. Субектът без предикат е същото, каквото е в сферата на явлението нещото без свойства, нещото в себе си - празно, неопределено основание; така той е понятието вътре в самото себе си, което получава различаване и определеност едва в предиката; следователно предикатът съставлява страната на наличното битие на субекта. Чрез тази определена всеобщност субектът стои в отношение към нещо външно, той е открит за влиянието на други неща и по този начин встъпва в дейност спрямо тях. Това, което е налице, навлиза от своето битие вътре в себе си в общия елемент на взаимовръзката и на отношенията, в отрицателните отношения и в непрестанната променливост на действителността, която променливост е продължаване на единичното в други и затова е всеобщност.

Обаче току-що посоченото тъждество, което се състои в това, че определението на субекта е присъщо също толкова и на предиката и обратно, спада не само в нашето разглежда­не; то не е càMo „в себе си напротив, то е поставено също и в съждението; защото съждението е отношението на двата; копулата изразява това, че субектът е предикат. Субектът е определената определеност, а предикатът е тази поставена определеност на субекта; субектът е определен само в своя предикат или само в него той е субект, в предиката субектът се е върнал обратно в себе си и в него той е общото. - Но, доколкото субектът е самостоятелното, въпросното тъждест­во има отношението, което се състои в това, че предикатът няма самостоятелно устойчиво съществуване сам за себе си, а има своето устойчиво съществуване само в субекта; той е вътрешно присъщ на субекта. Следователно, доколкото пре­дикатът бива различаван от субекта, той е само една еди­нична определеност на последния, само едно от неговите свойства; но самият субект е конкретното локупността на многообразни определености, както предикатът съдържа една от тях; субектът е общото. - Но, от друга страна, също и предикатът е самостоятелна всеобщност, а субектът, обрат­но, е само едно от неговите определения. Дотолкова преди-

Втора глава. Съждението 71

катът подвежда под себе си субекта; единичността и особе­ността не е сама за себе си, а има своята същност и своята субстанция в общото. Предикатът изразява субекта в него­вото понятие, единичното и особеното са случайни опре­деления в този субект, предикатът е тяхната абсолютна възможност. Ако при подвеждането се мисли за едно външ­но отношение на субекта и предиката и субектът се пред­ставя като нещо самостоятелно, подвеждането се отнася до споменатото по-горе субективно изказване на съждение, в което се изхожда от самостоятелността на субекта и преди­ката. Следователно подвеждането е само прилагане на общо­то към нещо особено или единично, което се поставя под общото според една неопределена представа, като имащо по-малко количество.

Ако разгледахме тъждеството на субекта и предиката така, че веднъж на субекта е присъщо едното определение на понятието, а на предиката е присъщо другото, но друг път също така обратно, следователно тъждеството е все още едва биващо в себе си; поради самостоятелното различие на двете страни на съждението тяхното поставено отношение също има тези две страни отначало като различни. Но нямащото разлики тъждество съставлява всъщност истинното отно­шение на субекта към предиката. Самото определение на понятието е всъщност отношение, защото то е нещо общо; следователно с това също и самото отношение на субекта и предиката има същите определения, които имат субектът и предикатът. Това отношение е общо, защото е положител­ното тъждество на двата, на субекта и предиката; но то е също определено, защото определеността на предиката е определеност на субекта; то е, по-нататък, също и единично, защото самостоятелните крайни термини са снети в него като в свое отрицателно единство. - Но в съждението това тъждество още не е поставено; копулата е все още неопреде­леното отношение на битието изобщо: А е В; защото в съждението самостоятелността на определеностите на поня­тието или на крайните термини е реалността, която поня­тието има в него. Ако „е“-то на копулата би било вече поста­вено като онова определено и изпълнено единство на субекта и предиката, като тяхно понятие, то би било вече умозаклю- чение.

72 Първи дял. Субективността

Целта на движението на съждението е да възстанови отново или по-скоро да постави това тъждество на поня­тието. Това, което вече е налице в съждението, е отчасти самостотяелността, но също и определеността на субекта и предиката един спрямо друг, а отчасти тяхното отношение, обаче тяхното абстрактно отношение. Съждението изказва преди всичко следното: „ Субектът е предикат но тъй като предикатът не трябва да бъде това, което е субектът, налице е противоречие, което трябва да се разреши, да премине в един резултат. Но по-скоро, тъй като сами по себе си субектът и предикатът са целокупността на понятието, а съждението е реалността на понятието, движението на съждението напред е само развитие; в него вече е налице онова, което се появява в него, и дотолкова доказването е само показване, рефлексия като поставяне на онова, което вече е налице в крайните термини на съждението; но и самото това поставяне вече е налице; то е отношението на крайните термини.

Така, както е непосредствено, съждението е преди всич­ко съждението за налично битие; непосредствено неговият субект е абстрактно, биващо единично; предикатът е непо­средствена определеност или свойство на единичното, той е абстрактно общо.

Тъй като тази качествена страна на субекта и преди­ката снема себе си, определението на единия преди всичко се привижда в другия; и така съждението е, второ, съждение за рефлексия.

Но това повече външно обединяване преминава в съ­щественото тъждество на една субстанциална, необходима връзка; така съждението е, трето, съждението за необхо­димост.

Четвърто, тъй като в това съществено тъждество раз­ликата на субекта и предиката стана форма, съждението става субективно; то съдържа противоположността на поня­тието и неговата реалност и сравнението на двете; то е съждението за понятие.

Това появяване на понятието обосновава прехода на съждението в умозаключението.

Втора глава. Съждението

А

СЪЖ ДЕНИЕТО ЗА НАЛИЧН О БИ ТИ Е

В субективното съждение искаме да видим един и същ предмет двойно, веднъж в неговата единична действителност, а друг път в неговото съществено тъждество или в неговото понятие; да видим единичното издигнато в неговата всеобщ­ност или, което е същото - общото, придобило единичност в неговата действителност. По този начин съждението е исти­на; защото то е съответствието на понятието и реалността. Но отначало съждението няма такъв характер; защото отна­чало то е непосредствено, тъй като в него още не се е полу­чила рефлексия и движение на определенията. Тази непосред­ственост прави първото съждение съждение за налично би­тие, което може да се нарече също качествено съждение, обаче само дотолкова, доколкото качеството е присъщо не само на определеността на битието, а в него е включена и абстрактната всеобщност, която поради своята простота също така има формата на непосредственост.

Съждението за налично битие е също съждение за при­надлежност; тъй като непосредствеността е негово опреде­ление, а в разликата на субекта и предиката субектът е непосредственото, а по този начин първото и същественото в това съждение, предикатът има формата на нещо неса­мостоятелно, което има своята основа в субекта.

а . Положителното съждение

1. Както напомних, субектът и предикатът са преди всичко имена, чието действително определение се получава едва чрез протичането на съждението. Но като страни на съждението, което е поставеното определено понятие, те имат определението на моменти на понятието, обаче поради своята непосредственост те са още съвсем прости моменти, които отчасти не са обогатени чрез опосредстване, а отчасти са определени преди всичко според абстрактната противо­положност, като абстрактна единичност и всеобщност. -

74 Първи дял. Субективността

Предикатът - нека говорим най-напред за него - е аб­страктното общо; но тъй като абстрактното е обусловено от опосредстването на снемането на единичното или особе­ното, дотолкова това опосредстване е само предпоставка. - В сферата на понятието не може да има друга непосред­ственост освен една такава, която сама по себе си съдържа опосредстването и е възникнала само чрез неговото снемане, т.е. общата. Така и самото качествено битие е нещо общо в своето понятие; но като битие непосредствеността още не е поставена така; едва като всеобщност тя е определението на понятието, в което определение е поставено, че към него принадлежи съществено отрицателността. Това отношение е налице в съждението, в което то е предикат на един субект. - По същия начин и субектът е нещо абстрактно единично; или той е непосредственото, което трябва да бъде като такова; ето защо той трябва да бъде единичното като едно „нещо “ изобщо. Дотолкова субектът съставлява абстракт­ната страна в съждението, според която в него понятието е преминало във външността. - Както са определени двете определения на понятието, така е определено и тяхното отношение - „е“-то, копулата; това отношение също така може да има само значението на едно непосредствено, аб­страктно битие. От страна на отношението, което още не съдържа опосредстване или отрицание, това съждение се нарича положително.

2. Ето защо най-близкият чист израз на положителното съждение е изречението:

„Единичното е общо“.Този израз не трябва да се схваща в смисъл „А е В“;

защото А и В са съвсем безформени и затова нямащи значе­ние имена; а съждението изобщо и затова дори вече съжде­нието за налично битие има за свои крайни термини опреде­ления на понятието. „А е В“ може да представя еднакво добре както всяко чисто изречение, така и едно съждение. Но във всяко, също и в по-богато определеното в своята форма съждение, се твърди изречението със следното определено съдържание: „ единичното е общо“; а именно, доколкото всяко съждение е също абстрактно съждение изобщо. За отрицателното съждение, доколкото то също така принадле­жи под този израз, ще стане дума наскоро. - Ако обикновено

Втора глава. Съждението 75

не се мисли тъкмо за това, че с всяко - преди всичко поне с всяко положително съждение - се изказва твърдението, че единичното е общо, това става, защото отчасти се изпуска изпредвид определената форма, по която се различават субектът и предикатът (- тъй като съждението не трябва да бъде нищо освен отношението на две понятия -), а отчасти навярно също защото пред съзнанието витае останалото съдържание на съждението: „Кой е учен " или „розата е черве­на“ и съзнанието, заето с представата за Кай и т.н., не ре­флектира върху формата, макар че поне такова съдържание, каквото е „логическият К ай“, който обикновено трябва да служи за пример, е много малко интересно съдържание и по- скоро се избира тъкмо така безинтересно, за да не отвлича вниманието от формата и го привлича върху себе си.

Както напомних по-горе по друг повод, по своето обе­ктивно значение изречението „единичното е общо“ означава отчасти преходността на отделните неща, отчасти тяхното положително устойчиво съществуване в понятието изобщо. Самото понятие е безсмъртно, но това, което излиза вън от него в неговото разделяне, е подложено на изменението и на връщането обратно в неговата обща природа. Но, обратно, общото дава на себе си налично битие. Както същността в своите определения излиза навън до привидността, както основанието излиза навън в явлението на съществуването, а субстанцията в разкриването, в своите акциденции, така общото се разгръща до единичното; съждението е това него­во разгръщане, развитието на отрицателността, която е то вече в себе си. - Последното намира израз в обратното изре­чение: „ общото е единично “, което изречение е изказано също така и в положителното съждение. Субектът, преди всичко непосредствено единичното, е отнесен в самото съждение към своето друго, а именно към общото; по такъв начин той е поставен като конкретното ; а по своето битие - като едно „нещо“ с много качества; - или като конкретното на ре­флексията, като една вещ с многообразни свойства, като нещо действително с многообразни възможности, като една суб­станция с пак такива многообразни акциденции. Тъй като тези многообразни тук принадлежат на субекта на съжде­нието, нещото или вещта и т.н. е рефлектирано вътре в себе си в своите качества, свойства или акциденции или чрез тях

76 Първи дял. Субективността

то продължава себе си; то запазва себе си в тях, а също така запазва тях в себе си. Поставеността или определеността принадлежи към битието в себе си и за себе си. Ето защо субектът в самия себе си е общото. - Предикатът, напротив, като тази не реална или конкретна, а абстрактна всеобщ­ност, е в противоположност на субекта определеността и съдържа само един момент от целокупността на последния, като изключва другите. Поради тази отрицателност, която като краен термин на съждението същевременно се отнася към себе си, предикатът е нещо абстрактно единично. - Например в изречението: „розата е благоуханна“ той изра­зява само едно от многото свойства на розата; той изолира това свойство, което в субекта е сраснало заедно с другите, както в разлагането на вещта биват изолирани поотделно многообразните свойства, които й са вътрешно присъщи, като тези свойства получават самостоятелност във вид на материи. Ето защо от тази страна изречението на съжде­нието гласи така: „общото е единично".

Следователно, като съпоставим това взаимоопределение на субекта и предиката в съждението, получава се следният двоен резултат: 1) че наистина субектът, взет непосредстве­но, е биващото или единичното, а предикатът е общото. Но тъй като съждението е отношението на двата и субектът е определен чрез предиката като нещо общо, то субектът е общото; 2) предикатът е определен в субекта; защото той не е едно определение изобщо, а е определение на субекта; „розата е благоуханна“; тази благоуханност не е някаква неопределена благоуханност, а е тази на розата; следова­телно предикатът е нещо единично. - А тъй като субектът и предикатът стоят в отношението на съждение, те трябва да останат противоположни според определенията на поня­тието; както във взаимодействието на причинността, преди тя да достигне своята истина, в разрез с еднаквостта на своето определение двете страни трябва да останат все още самостоятелни и противоположни. Ето защо, ако субектът е определен като нещо общо, от предиката също не трябва да се отнеме неговото определение на всеобщност, тъй като иначе не би имало съждение; напротив, от него трябва да се отнеме само неговото определение на единичност; тъй като доколкото субектът е определен като нещо единично, преди-

Втора глава. Съждението 77

катът трябва да се взема като нещо общо. - Ако се рефлек­тира върху споменатото чисто тъждество, получават се следните две изречения за тъждественост:

„Единичното е единично“,„Общото е общо“,в които определенията на съждението съвсем са се раз­

паднали вън едно от друго, в които е изразено само тяхното отношение към себе си, а отношението им едно към друго се е разпаднало и по такъв начин е унищожено самото съжде­ние. - Едното от въпросните две изречения - „общото е единично " - изразява съждението според неговото съдържа- ние, което в предиката е едно определение, взето в неговата единичност, а в субекта е целокупността на определенията; а другото изречение - „единичното е общо “ - изразява форма- та, която е посочена непосредствено чрез самото него. - В непосредственото положително съждение крайните термини са все още прости - ето защо формата и съдържанието са все още съединени. Или това съждение не се състои от две изре­чения; двойното отношение, което се получи в него, състав­лява непосредствено едното положително съждение. Защото неговите крайни термини а) са самостоятелните, абстракт­ни определения на съждението, Ь) всяка страна е определена чрез другата посредством съотнасящата ги копула. Но за­това, както се оказа, в това съждение е налице сама по себе си разликата между форма и съдържание; и то онова, което се съдържа от първото изречение: „единичното е общо“, при­надлежи към формата, тъй като това изречение изразява непосредствената определеност на съждението. Напротив, отношението, изразявано от другото изречение: „общото е единично " или това, че субектът е определен като общо, а предикатът, напротив, като особено или единично, засяга съдържанието, тъй като неговите определения възникват едва чрез рефлексията вътре в себе си, вследствие на което се снемат непосредствените определености и по този начин формата прави себе си тъждество, което е навлязло вътре в себе си и което съществува устойчиво в противоположност на разликата по форма, прави себе си съдържание.

3. И така, ако двете изречения, това на формата и това на съдържанието:

78 Първи дял. Субективността

(субект) (предикат)„Единичното е общо“„Общото е единично“

поради това, че се съдържат в едното положително съжде­ние, бъдат съединени така, че по такъв начин двата те, както субектът, така и предикатът, да бъдат определени като единство на единичността и всеобщността, то и двата те биха били особеното; само по себе си това трябва да се при­знае като тяхно вътрешно определение.Само че, от една страна, това свързване би се осъществило само чрез една външна рефлексия, а, от друга страна, изречението: „особе­ното е особено ", което би произтичало оттук, вече не би било съждение, а би било празно изречение за тъждественост, каквито бяха изреченията, които вече намерихме в него: „единичното е единично“ и „общото е общо“. - Единичност­та и всеобщността още не могат да бъдат съединени в особе­ността, защото в положителното съждение те са все още поставени като непосредствени. - Или съждението трябва да бъде различавано още по неговата форма и по неговото съдържание, тъй като тъкмо субектът и предикатът още са различени като непосредственост и [нещо] опосредствано, или тъй като съждението по своето отношение е и едното, и другото; е самостоятелност на съотнесените и тяхно взаимо- определение или опосредстване.

Следователно, първо, ако разгледаме съждението по неговата форма, то гласи:

„Единичното е общо“. Но по-скоро едно такова непо­средствено единично не е общо; неговият предикат има по- широк обем, следователно то не му съответства. Субектът е непосредствено биващ за себе си и затова е противополож­ното на онази абстракция, на поставената чрез опосредства­не всеобщност, която трябваше да бъде изказана за него.

Второ, ако разгледаме съждението по неговото съ­държание или като изречението: „Общото е единично“, то субектът е едно общо от качества, едно конкретно, което е определено безкрайно, и тъй като неговите определености са едва само качества, свойства или акциденции, неговата целокупност е тяхната лошо безкрайна множ ественост. Затова един такъв субект по-скоро не е едно такова единично свойство, каквото изказва неговият предикат.Затова и двете

Втора глава. Съждението 79

изречения трябва да бъдат отречени и положителното съж­дение трябва да бъде поставено по-скоро като отрицателно.

Ь. Отрицателното съждение

1. По-горе вече стана дума за обикновената представа, че зависело само от съдържанието на съждението, дали то е истинно или не, тъй като логическата истина не засягала нищо друго освен формата и не изисквала нищо друго освен това, въпросното съдържание да не си противоречи. Към самата форма на съждението не се причислява нищо освен това, че то е отношение на две понятия. Обаче се оказа, че тези две понятия нямат просто само нямащото отношение определение на един брои, а се отнасят като единично и общо. Тези определения съставляват истински логическото съдър­жание, и то в тази абстрактност те съставляват съдържа­нието на положителното съждение; какво друго съдържание („Слънцето е обло“, „Цицерон беше велик римски оратор „ Сега е ден “ и т.н .) се среща в едно съждение, това не засяга с нищо съждението като такова; то изразява само това: „Су­бектът е предикат “ или, тъй като това са само имена, по- определено: „Единичното е общо и обратно ". - Поради това чисто логическо съдържание положителното съждение не е истинно, а има своята истина в отрицателното съждение. - Както се изисква, съдържанието трябва само да не си проти­воречи в съждението; но, както се оказа, то си противоречи във въпросното съждение. - Обаче напълно безразлично е дали ще наречем въпросното логическо съдържание също и форма и дали ще разбираме под съдържание само оста­налото емпирично изпълване - така формата съдържа не просто само празното тъждество, вън от което би лежало определението по съдържание. Тогава чрез своята форма като положително съждение положителното съждение няма истина; онзи, който нарече истина правилността на един наглед или на едно възприятие, съответствието на предста­вата с предмета, най-малкото вече няма израз за онова, което е предмет и цел на философията. Би трябвало да на­речем този предмет, тази цел най-малкото истина на разума и навярно всеки ще се съгласи, че такива съждения като това,

80 Първи дял. Субективността

че Цицерон е бил голям оратор, че сега е ден и т.н., не са истини на разума. Но те не са такива не затова, че сякаш случайно имат емпирично съдържание, а затова, че са само положителни съждения, които не могат и не трябва да имат друго съдържание освен нещо непосредствено единично и не могат и не трябва да имат за съдържание нищо друго освен една абстрактна определеност.

Положителното съждение има своята истина преди всичко в отрицателното: „Единичното не е абстрактно об­що", напротив, тъй като предикатът на единичното е такъв предикат или - разгледан сам за себе си, без отношението към субекта - тъй като той е абстрактно общо, сам той е нещо определено; ето защо единичното е преди всичко нещо особено. По-нататък, според другото изречение, което се съдържа в положителното съждение, отрицателното съжде­ние гласи: „Общото не е абстрактно единично", напротив, този предикат вече поради това, че е предикат или поради това, че стои в отношение към един общ субект, е нещо повече от чиста единичност и затова общото е също така преди всичко нещо особено. - Тъй като самото това общо като субект е в едно от определенията на съждението, в опреде­лението на единичността, двете изречения се свеждат до едно: „Единичното е нещо особено "

Може да се отбележи, а) че за предиката тук се полу­чава особеността, за която вече стана дума по-горе; само че тук тя не е поставена чрез външна рефлексия, а е възникнала посредством посоченото в съждението отрицателно отно­шение. Ь) Това определение се получава тук само за преди­ката. В непосредственото съждение, в съждението за на­лично битие субектът е това, което лежи в основата; ето защо изглежда, че определението протича преди всичко в предиката. Но в действителност това първо отрицание още не може да бъде определение или, собствено казано, още не може да бъде поставяне на единичното, тъй като такова поставяне е едва второто отрицание, отрицателното на отрицателното.

„Единичното е нещо особено " - такъв е положителният израз на отрицателното съждение. Самият този израз не е положително съждение дотолкова, доколкото последното поради своята непосредственост има за свои крайни тер­

Втора глава. Съждението 81

мини само абстрактното, а особеното се получава като първото опосредствано определение тъкмо чрез поставянето на отношението на съждението. - Но това определение тряб­ва да се взема не само като момент на крайния термин, но и - каквото преди всичко е всъщност то - като определение на отношението; или съждението трябва да се разглежда също и като отрицателно.

Този преход се основава върху отношението на край­ните термини и съотношението им в съждението изобщо. Положителното съждение е отношението на непосредствено единичното и общото, следователно на такива, едното от които същевременно не е това, каквото е другото; ето защо съотношението е всъщност също така и разделение или е отрицателно; затова положителното съждение трябваше да бъде поставено като отрицателно. Ето защо логиците не трябваше да вдигат такъв голям шум относно това, че „не“- то на отрицателното съждение е било привлечено към копу- лата. Това, което в съждението е определение на крайния термин, е също толкова и определено отношение. Определе­нието на съждението или крайният термин не е чисто качест­веното определение на непосредственото битие, което тряб­ва само да противостои на нещо друго вън от него. То не е и определение на рефлексията, което по своята обща форма се отнася като положително и отрицателно, всяко едно от кои­то е поставено като изключващо и е тъждествено с другото само в себе си. Определението на съждението като определе­ние на понятието е в самото себе си нещо общо, поставено като продължаващо се в своето друго. Обратно, отноше­нието на съждението е същото определение, което имат крайните термини; защото то е тъкмо тази всеобщност и това продължаване на същите един в друг; доколкото по­следните се различават, отношението на съждението има в себе си и отрицателността.

Посоченият по-горе преход от формата на отношение към формата на определение съставлява непосредствената консеквенция, че „неи-то на копулата трябва да бъде приба­вено също толкова и към предиката и че последният трябва да бъде определен като не-общото. Но не-общото по силата на една също така непосредствена консеквенция е особеното.- Ако отрицателното бъде фиксирано според съвсем аб-

82 Първи дял. Субективността

страктното определение на непосредственото небитие, пре­дикатът е само съвсем неопределеното не-общо. Обикновено в логиката се говори за това определение при разглеждането на контрадикторните понятия и се изтъква като нещо важ- но това, че при разглеждането на отрицателното в едно понятие трябва да се придържаме само към отрицателното и да го вземаме просто само като неопределения обем на „дру­гото “ на положителното понятие. Тогава, като кажем само “не-бяло”, това ще означава не само черно, но също толкова и червено, жълто, синьо и т.н. Но бялото като такова е нямащото понятие определение на нагледа; тогава „не“-то, което стои пред „бялото“, е също така нямащото понятие небитие, която абстракция разгледах съвсем в началото на логиката и признах като нейна най-близка истина става­нето. Ако при разглеждането на определенията на съждени­ето се употребява като прймер такова нямащо понятие съ­държание, взето от нагледа и представата, и определенията на битието и тези на рефлексията се вземат за определения на съждението, това е същият безкритичен подход, както когато според Кант понятията на разсъдъка се прилагат върху безкрайната идея на разума или върху така нарече­ното нещо в себе си; понятието, към което принадлежи и изхождащото от него съждение, е истинското негцо в себе си или разумното, а въпросните определения принадлежат на битието или на същността и още не са форми, доразвити по онзи начин, по който са в своята истина, в понятието. - Ако- както става обикновено - се остане при бялото, червеното като сетивна представа, името понятие се дава на нещо, което е само определение на представата, и тогава, разбира се, не-бялото, не-червеното не е нещо положително, тъй както в края на краищата не-триъгълното е нещо съвсем неопределено, защото определението, което почива изобщо върху числото и квантума, е всъщност безразличното, няма­щото понятие определение. Но както самото небитие, така и такова сетивно съдържание трябва да бъде схванато в него­вото понятие и да загуби онази безразличност и абстрактна непосредственост, която има то в сляпата, нямаща движение представа. Вече в наличното битие нямащото мисъл „нищо“ става граница, чрез която нещо се отнася все пак към нещо друго вън от него. А в рефлексията то е отрицателното,

Втора глава. Съждението 83

което се отнася съществено към нещо положително и по такъв начин е определено; „нещо отрицателно“, това вече не е онова неопределено небитие, то е поставено така, че да бъде само тогава, когато му противостои положителното, а тре­тото е тяхното основание; по такъв начин отрицателното се държи в една затворена сфера, в която това, което едното не е, е нещо определено. - Но още повече в абсолютно текущата непрекъснатост на понятието и на неговите определения „неи-то е непосредствено нещо положително и отрицанието е не само определеност, но и е възприето във всеобщността, и е поставено като тъждествено с нея. Ето защо не-общото е веднага особено.

2. Тъй като отрицанието се отнася до отношението на съждението, а отрицателното съждение още се разглежда като такова, то, първо, е все още съждение; по такъв начин е налице отношението на субект и предикат или на единич­ност и всеобщност и тяхното съотношение; налице е форма- та на съждение. Субектът като непосредственото, което лежи в основата, остава незасегнат от отрицанието, следова­телно той запазва определението си да има предикат или запазва отношението си към всеобщността. Ето защо това, което се отрича, не е изобщо всеобщността в предиката, а е неговата абстракция или определеност, която се прояви като съдържание спрямо въпросната всеобщност. - Следователно отрицателното съждение не е целокупно отрицание; общата сфера, която предикатът съдържа, още остава да съществу­ва; ето защо отношението на субекта към предиката е всъщ­ност все още положително; определението на предиката, което все още е останало, е също толкова и отношение. - Ако се каже например, че розата не е червена, с това се отрича само определеността на предиката и тази определеност се отделя от всеобщността, която е също така присъща на предиката; общата сфера, цветът, се запазва; ако розата не е червена, при това се приема, че тя има цвят и че тя има друг цвят; според тази обща сфера съждението е все още поло­жително.

„Единичното е нещо особено “ - тази положителна фор­ма на отрицателното съждение изразява това не-непосред- ствено; особеното съдържа всеобщността. Освен казаното, особеното изразява и това, че предикатът не е само нещо

84 Първи дял. Субективността

общо, но е още и нещо определено. Отрицателната форма съдържа същото; защото, щом например розата наистина не е червена, тя трябва не само да запази за предикат общата сфера на цвета, но и да има някакъв друг определен цвят; следователно снета е само единичната определеност на чер­веното и не само е оставена общата сфера, но и е запазена определеността, обаче тази определеност е направена не- определена, обща определеност; по такъв начин тя е напра­вена особеност.

3. Особеността, която се получи като положително определение на отрицателното съждение, е опосредстващото между единичността и всеобщността; така отрицателното съждение сега е изобщо опосредстващото, което води към третата крачка, към рефлексията на съждението за налично битие вътре в самото себе си. Според своето обективно значение то е само моментът на изменението на акциден- циите или - в наличното битие - моментът на отделните свойства на конкретното. Чрез това изменение пълната определеност на предиката или конкретното се появява като поставено.

„Единичното е нещо особено" според положителния израз на отрицателното съждение. Но единичното също и не е нещо особено; защото особеността има по-широк обем, отколкото единичността; следователно тя е предикат, който не съответства на субекта, в който следователно субектът още няма своята истина. „Единичното е само нещо единично ", е отрицателността, която не се отнася към нещо друго, било то положително или отрицателно, а се отнася само към самата себе си. - Розата не е някакво цветно нещо, напротив, тя има само определения цвят, който е цвят на розата. Еди­ничното не е едно неопределено определено, а е определе­ното определено нещо.

Като се изхожда от тази положителна форма на отри­цателното съждение, отрицанието, което виждаме в това съждение, се проявява отново само като първо отрицание. Но то не е първо отрицание. По-скоро вече отрицателното съждение е само по себе си второто отрицание или отрица­нието на отрицанието и това, което въпросното съждение е само по себе си, трябва да бъде поставено. А именно отрица­телното съждение отрича определеността на предиката на

Втора глава. Съждението 85

положителното съждение, неговата абстрактна всеобщност или - разгледано като съдържание - отделното качество, което предикатът съдържа от субекта. Но отрицанието на определеността е вече второто отрицание, следователно то е безкрайното връщане на единичността вътре в самата себе си. Следователно тук се е извършило възстановяването на конкретната целокупност на субекта или по-скоро едва сега той е поставен като нещо единично, тъй като чрез отрица­нието и чрез снемането на отрицанието той е бил опосред- стван със себе си. Предикатът, от своя страна, с това е преми­нал от първата всеобщност към абсолютната определеност и се е изравнил със субекта. Дотолкова съждението гласи: „Единичното е единично ". - От друга страна, тъй като су­бектът трябваше да се приеме също толкова и като общ и доколкото в отрицателното съждение предикатът, който е единичното спрямо въпросното определение на субекта, се разшири до особеност, и тъй като, по-нататък, отрицанието на тази определеност е също толкова и очистването на все­общността, която отрицателното съждение съдържа, това съждение гласи и така: „ Общото е общо“.

В тези две съждения, които се получиха по-горе чрез външна рефлексия, предикатът вече е изразен в неговата положителност. Но отначало самото отрицание на отрица­телното съждение трябва да се прояви във формата на отри­цателно съждение. По-горе стана ясно, че в отрицателното съждение още беше останало положително отношение на субекта към предиката и общата сфера на последния. По такъв начин от тази страна отрицателното съждение съдър­жаше всеобщност, която е по-очистена от ограничеността, отколкото всеобщността, която се съдържа в положителното съждение, и затова трябва да се отрича толкова повече от субекта като нещо единично. По този начин е отречен це­лият обем на предиката и вече няма положително отношение между него и субекта. Това е безкрайното съждение.

с. Безкрайното съждение

Отрицателното съждение е истинно съждение толкова малко, колкото и положителното. Но безкрайното съжде­ние, което трябва да бъде негова истина, е по своя отрица­

86 Първи дял. Субективността

телен израз отрицателно безкрайното; съждение, в което е снета и формата на съждение. - Но това е безсмислено съж­дение. То трябва да бъде съждение и по такъв начин да съдържа отношение на субект и предикат; но същевременно в него не трябва да има едно такова отношение. - Името „безкрайно съждение“ наистина се привежда в обикновените логики, обаче без да стане ясно как точно стоят нещата при него. - Примери за отрицателно безкрайни съждения могат да се получат лесно, като се съединят отрицателно във вид на субект и предикат такива определения, едното от които не съдържа не само определеността на другото, но и неговата обща сфера; следователно например „духът не е червен, жълт“ и Т.Н., „не е кисел, алкален“ и т.н., „розата не е слон“, „разсъдъкът не е м аса“ и други такива. - Тези съждения, както се казва, са правилни или истинни, но въпреки една такава истинност те са безсмислени и нелепи. - Или по-скоро те не са съждения. - По-реален пример за безкрайно съжде­ние е лошата постъпка. В гражданския правен спор нещо се отрича само като собственост на другата спореща страна; но така, че се признава, че то трябва да бъде нейно, ако тя има право на него и тя претендира за него само в името на правото; следователно във въпросното отрицателно съжде­ние се признава и запазва общата сфера, правото. Обаче престъплението е безкрайното съждение, което отрича не само особеното право, но същевременно и общата сфера, отрича правото като право. Наистина престъплението е правилно с това, че е действителна постъпка, но тъй като тази постъпка се отнася напълно отрицателно към нравственост­та, която съставлява нейната обща сфера, тя е безсмислена.

Положителното в безкрайното съждение, в отрица­нието на отрицанието, е рефлексията на единичността вътре в самата себе си, едва чрез която рефлексия единичността е поставена като определената определеност. „Единичното е единично ", такъв беше неговият израз според въпросната рефлексия. В съждението за налично битие субектът се явява като нещо непосредствено единично и дотолкова се явява повече само като нещо изобщо. Едва чрез опосредстването на отрицателното и безкрайното съждение той е поставен като нещо единично.

Следователно единичното е поставено като продъл­жаващо се в своя предикат, който е тъждествен с него; по

Втора глава. Съждението 87

такъв начин също толкова и всеобщността се явява вече не като непосредствената всеобщност, а като обединяване на различаващи се неща. Положително безкрайното съждение също така гласи: „ Общото е общо ", така и то е поставено като връщането обратно в самото себе си.

И така, чрез тази рефлексия на определенията на съжде­нието вътре в себе си съждението сне себе си; в отрицателно безкрайното съждение разликата, така да се каже, е твърде голяма, за да може то да остане все още съждение; в него субектът и предикатът нямат положително отношение един към друг; в положително безкрайното съждение, напротив, е налице само тъждеството, а поради съвсем липсващ ата разлика то вече не е съждение.

По-точно това, което сне себе си, е съждението за на­лично битие; с неговото снемане е поставено това, което съдържа копулата на съждението, а именно, че качестве­ните крайни термини са снети в това тяхно тъждество. Но тъй като това единство е понятието, то - единството - е също така отново раздвоено непосредствено във вид на своите крайни термини и се явява като съждение, чиито опреде­ления обаче вече не са непосредствени, а са рефлектирани вътре в себе си. Съждението за налично битие е преминало в съждението за рефлексия.

В

СЪЖ ДЕНИЕТО ЗА РЕФ ЛЕКСИЯ

В съждението, което възниква сега, субектът е нещо единично като такова; по същия начин и общото вече не е абстрактна всеобщност или единично свойство, а е поста­вено като нещо общо, което се е обединило като в едно чрез отношението на различаващ и се неща или - разгледано според съдържанието на различните определения изобщо - е поставено като вземането вкупом на многообразни свойства и съществувания. - Ако трябва да се дадат примери за преди- кати на съжденията за рефлексия, те трябва да бъдат от по- друг вид, отколкото за съжденията за налично битие. Всъщ­ност едва в съждението за рефлексия е налице едно опреде­

88 Първи дял. Субективността

лено съдържание, т.е. изобщо едно съдържание; защото това съдържание е рефлектираното в тъждеството определение по форма като различаващ о се от формата, доколкото тя е различаващ а се определеност, каквато е тя все още като съждение. В съждението за налично битие съдържанието е само непосредствено или абстрактно, неопределено. - Ето защо като примери за съждения за рефлексия могат да по­служат съжденията: „Човек е смъртен“, „Нещата са преход­ни“, „Това нещо е полезно, вредно“; твърдостта, еластич­ността на телата, щастието и т.н. са такива своеобразни предикати. Те изразяват една същественост, която обаче е определение в отношението, или е взаимообхващаща все­общност. Тази всеобщност, която ще се определи по-нататък в движението на съждението за рефлексия, още се различава от всеобщността на понятието като такава; наистина тя вече не е абстрактната всеобщност на качественото съжде­ние, но още има отношение към непосредственото, от което произтича тя, и това „непосредствено“ лежи в основата на нейната отрицателност. - Понятието определя наличното битие преди всичко до определения на отношението, до про­дължавания на самите тях в различното многообразие на съществуването, така че истински общото е несъмнено тяхна вътрешна същност, обаче в явлението и тази относителна природа или също техният белег още не е тяхното биващо в себе си и за себе си.

Може да се стори, че е близко до ума съждението за рефлексия да се определи като съждение за количество, както съждението за налично битие беше определено също като качествено съждение. Но както непосредствеността в съжде­нието за налично битие беше не само биващата, а всъщност също и опосредстваната и абстрактната непосредственост, така и тук, в съждението за рефлексия, онази снета непосред­ственост не е просто само снетото качество, следователно тя не е просто само количество; по-скоро както качеството е най-външната непосредственост, по същия начин количест­вото е най-външното определение, принадлежащо към опо­средстването.

Върху определението, както се проявява то в своето движение в съждението за рефлексия, може да се направи още тази забележка, че в съждението за налично битие дви­

Втора глава. Съждението 89

жението на това определение се проявяваше в предиката, тъй като това съждение беше в определението на непосред­ствеността и затова субектът се проявяваше като това, което лежи в основата. На същото основание в съждението за рефлексия по-нататъшното движение на определянето про­тича в субекта, тъй като това съждение има за свое определе­ние рефлектираното битие в себе си. Ето защо същественото тук е общото или предикатът; затова предикатът съставлява това, което лежи в основата, по което трябва да се измерва субектът и в съответствие с което трябва да се определя той.- Обаче чрез по-нататъшното доразвиване на формата на субекта също и предикатът получава по-нататъшно опреде­ление, обаче непряко, докато споменатото доразвиване на су­бекта - като се изхожда от посоченото основание - се проя­вява като пряко по-нататъшно определение.

Що се отнася до обективното значение на съждението, единичното встъпва в налично битие чрез своята всеобщ­ност, но като в едно съществено определение на отношение­то, в една същественост, която преминава през многообра­зието на явлението и все пак се запазва; субектът трябва да бъде определеното в себе си и за себе си; той има тази опре­деленост в своя предикат. От друга страна, единичното е рефлектирано в този свой предикат, който е негова обща същност; дотолкова субектът е съществуващото и проявява­щото се. В това съждение предикатът вече не е вътрешно присъщ на субекта; той е по-скоро биващото в себе си, под което е подведено въпросното единично нещо като нещо акцидентално. Ако съжденията за налично битие могат да бъдат определени също и като съждения за принадлежност, то съжденията за рефлексия са по-скоро съждения за подчи­неност,

а . Сингуларното съждение

И така, непосредственото съждение за рефлексия е пак: „Единичното е общо“; но субектът и предикатът, взети в посоченото значение; ето защо то може да бъде изразено по- точно така: „ Това нещо е всъщност нещо общо“.

Но едно „това“ всъщност не е нещо общо. Въпросното, по своята обща форма изобщо положително съждение, тряб­

90 Първи дял. Субективността

ва да се вземе отрицателно. Но тъй като съждението за рефлексия не е просто само нещо положително, то отрица­нието не се отнася пряко до предиката, който не е вътрешно присъщ, а е биващото в себе си. Субектът е по-скоро промен­ливото и подлежащото на определяне. Ето защо тук отрица­телното съждение трябва да се схване така: „Не едно „това “ е нещо общо на рефлексията“; едно такова „в себе си "има по- общо съществуване, отколкото само в едно „това“. Следова­телно сингуларното съждение има своята най-близка истина в партикуларното.

Ъ. Партикуларното съждение

Не-единичността на субекта, която трябва да бъде по­ставена вместо неговата сингуларност в първото съждение за рефлексия, е особеността. Но в съждението за рефлексия единичността е определена като съществена единичност; ето защо особеността не може да бъде просто, абстрактно опре­деление, в което единичното би било снето, в което същест­вуващото би отишло в основанието, би загинало - напро­тив, тя може да бъде само негово разширяване във външната рефлексия; ето защо субектът е: „някои „тези““ или едно „особено множество от единични неща“.

Съждението „Някои единични неща са нещо общо на рефлексията“ се проявява преди всичко като положително съждение, но е също така и отрицателно; защото „някое“ съдържа всеобщността; според нея то може да се разглежда като схващащо многообразното като едно цяло (komprehen- siv); но, доколкото „някое“ е особеност, то също толкова и не съответства на всеобщността. Както посочих по-горе, отрицателното определение, което получи субектът чрез прехода на сингуларното съждение, е също определение на отношението, на копулата. - В съждението „Някои хора са щастливи“ се крие непосредственият извод: „Някои хора не са щастливи“. Ако някои неща са полезни, тъкмо поради това някои неща не са полезни. Положителното и отрицател­ното съждение вече не се разпадат вън едно от друго, н а­против, партикуларното съждение съдържа непосредствено едновременно и двете тъкмо защото то е съждение за рефлек­сия. - Но поради това партикуларното съждение е неопре- делено.

Втора глава. Съждението 91

Ако в примера за едно такова съждение разгледаме по- нататък субекта - „някои хора, животни “ и т.н., - ще видим, че освен партикуларното определение по форма: „някои ", той съдържа още и определението по съдържание: „човек" и т.н. Субектът на сингуларното съждение можеше да гласи: „този човек “ - една сингуларност, която всъщност принад­лежи към външното показване; ето защо субектът трябва да гласи по-скоро например „Кай“. Но субектът на партику­ларното съждение вече не може да бъде „някои Кай защото Кай трябва да бъде един-единичен човек като такъв. Ето защо към „някои“ се придава едно общо съдържание, напри­мер „хора“, „животни“ и т.н. Това не е просто само ем­пирично съдържание, а е съдържание, определено чрез фор­мата на съждение; а именно, това съдържание е нещо общо, тъй като „някои“ съдържа всеобщността и последната съще­временно трябва да бъде отделена от единичните неща, тъй като в основата лежи рефлектираната единичност. По-точно тази всеобщност е също общата природа или родът: „човек", „животно"; - тя антиципира онази всеобщност, която е резултат от съждението за рефлексия; както и положител­ното съждение, тъй като то има за субект единичното, антиципираше определението, което е резултат от съжде­нието за налично битие.

Дотолкова субектът, който съдържа единичните неща, тяхното отношение към особеността и общата природа, вече е поставен като целокупността от определенията на поня­тието. Но това разглеждане е всъщност външно. Това, което вече в субекта е поставено в отношение едно към друго преди всичко чрез своята форма, е разширяването на „това“ до особеността; само че това обобщаване не съответства на „това"; „това“ е нещо напълно определено, а „някои „това““ е неопределено. Разширяването трябва да бъде присъщо на „това", следователно да бъде съответстващо на него, да бъде напълно определено; едно такова разширяване е цело­купността или преди всичко всеобщността изобщо.

В основата на тази всеобщност лежи „това“, защото тук единичното е рефлектирано вътре в себе си; ето защо неговите по-нататъшни определения протичат външно в него и както особеността се определи поради това като „някои ", така всеобщността, която е достигнал субектът, е всичкост

92 Първи дял. Субективността

(Allheit) и партикуларното съждение е преминало в уни­версално.

с. Универсалното съждение

Всеобщността, както е тя в субекта на универсалното съждение, е външната рефлективна всеобщност, всичкост- та; „всички" това са всички „единични“; в това „всички“ единичното е непроменено. Ето защо тази всеобщност е само взаимообхващане на единичните, които съществуват устой­чиво сами за себе си; тя е общност (Gemeinschaftlichkeit), която им е присъща само в сравнението. - Когато става дума за всеобщност, на субективното представяне му хрумва преди всичко за тази общност. Като най-близко лежащо основание, поради което едно определение трябва да се смята за общо, се сочи това, че то е присъщо на многото. В анализа също витае пред нас предимно това понятие за всеобщност, тъй като например развитието на една функция в полином се смята за нещо по-общо, отколкото развитието на тази функция в бином; това става, защото полиномът представя повече единичности, отколкото биномът. Изисква­нето да се изложи функцията в нейната всеобщност иска всъщност пантоном, изчерпаната безкрайност; но тук се разкрива от само себе си ограничеността на въпросното изискване и излагането на безкрайното множество трябва да се задоволи с „трябването“ за него и затова също и с поли­ном. Но в действителност биномът е вече пантоном в случаи­те, в които методът или правилото засяга само зависимост­та на един член от друг и зависимостта на многото членове от техните предходни не се партикуларизира, а остава да лежи в основата една и съща функция. Методът или прави­лото трябва да се смята за истински общото; в продъл­жението на развитието или в развитието на един полином методът или правилото само се повтаря; по такъв начин чрез увеличаването на множествеността на членовете методът или правилото не печели нищо откъм всеобщност. По-рано вече стана дума за лошата безкрайност и за нейната илюзор- ност; всеобщността на понятието е постигнатото „отвъд“; въпросната безкрайност обаче остава обременена с отвъдно- то като нещо непостижимо, доколкото тя си остава чистият

Втора глава. Съждението 93

прогрес в безкрайното. Ако при всеобщността витае пред нас само всичкостта - всеобщност, която трябва да бъде изчер­пана в единичните неща като единични, - това е изпадане обратно в онази лоша безкрайност; или пък, също така, за всичкост се приема само многостта (Vielheit). Обаче мно- гостта, колкото и голяма да е тя, си остава чисто и просто само партикуларност и не е всичкост. - Но при това витае смътно пред нас биващата в себе си и за себе си всеобщност на понятието; понятието мощно тласка да се излезе отвъд упоритата единичност, към която се придържа представата, и отвъд външния характер на нейната рефлексия и поставя на нейно място всичкостта като целокупност или по-скоро категоричното битие в себе си и за себе си.

Това се проявява и иначе във всичкостта, която е изоб­що емпиричната всеобщност. Доколкото единичното е пред- поставено като нещо непосредствено и затова бива предва­рително намирано и външно възприемано, рефлексията, която го обединява до всичкост, е също така външна за него. Но тъй като единичното като „това нещо" е чисто и просто безразлично спрямо тази рефлексия, всеобщността и такова единично не могат да се обединят до едно единство. Поради това емпиричната всичкост си остава задача; „трябване“, което по такъв начин не може да бъде представено като битие. И така, едно емпирично общо положение - защото все пак ни се предлагат такива - почива върху мълчаливото съгласие, че стига само да не може да се приведе пример за противоположното, множествеността (Mehrheit) от слу­чаи трябва да се смята за всичкост; или че субективната всичкост, а именно всичкостта на случаите, които сме могли да опознаем, трябва да се смята за обективна всичкост.

А ако разгледаме по-отблизо универсалното съждение, при което се намираме, ще видим, че субектът, който - както отбелязах по-горе - съдържа биващата в себе си и за себе си всеобщност като предпоставена, сега има в себе си тази все­общност също и като поставена. „Всички хора“ изразява, първо, рода човек, второ, този род в неговото разпадане на единичности, обаче така, че единичните неща същевременно са разширени до всеобщността на рода; обратно, чрез това свързване с единичността всеобщността е определена така

94 Първи дял. Субективността

пълно, както единичността; чрез това поставената всеобщ­ност е станала еднаква с предпоставената.

Но всъщност не трябва предварително да вземаме под внимание предпоставеното, а трябва да разгледаме сам за себе си резултата, който се получи относно определението по форма. - Тъй като единичността се е разширила до всичкост, тя е поставена като отрицателност, която е тъждествено отношение към себе си. С това тя не е останала онази първа единичност, както например единичността на Кай, а е тъж­дественото с всеобщността определение, или абсолютното състояние на определеност на общото. - Онази първа еди­ничност на сингуларното съждение не беше непосредстве­ната единичност на положителното съждение, а възникна изобщо чрез диалектичното движение на съждението за налично битие; тя вече беше определена да бъде отрица­телното тъждество на определенията на въпросното съж­дение. Това е истинската предпоставка в съждението за рефлексия; в противоположност на поставянето, което се извършва в това съждение, онази първа определеност на единичността беше нейното „в себе си по такъв начин това, което единичността е в себе си, сега е поставено чрез движе­нието на съждението за рефлексия, а именно единичността като тъждествено отношение на определеното към самото себе си. Чрез това въпросната рефлексия, която разширява единичността до всичкост, не е външна за нея; напротив, чрез тази рефлексия това, което единичността е вече в себе си, само става за себе си. - Но такъв начин в действителност резултатът е обективната всеобщност. Дотолкова субектът е смъкнал от себе си определението по форма на съждението за рефлексия, което определение тръгна от „това“, премина през „някои” и стигна до всичкостта; вместо „всички хора“ сега вече трябва да се казва: „човекът “.

Всеобщността, която възникна по този начин, е родът; всеобщността, която в самата себе си е нещо конкретно. Родът не принадлежи на субекта или той не е едно единично свойство, изобщо не е свойство на субекта; той съдържа всяка отделна определеност, разтворена в неговата субстан- циална монолитност. - Поради това, че родът е поставен като това отрицателно тъждество със себе си, той е всъщност субект; но родът вече не е подведен под своя предикат. И

Втора глава. Съждението 95

така, чрез това се променя изобщо природата на съждението за рефлексия.

Това съждение беше всъщност съждение за подвеждане. Предикатът беше определен спрямо своя субект като биващо- то в себе си общо; по своето съдържание предикатът можеше да се вземе като съществено определение на отношението или също като белег; - определение, според което субектът е само съществено явление. Но, определен до степента на обе­ктивна всеобщност, предикатът престава да бъде подведен под такова определение на отношението или под такава взаимообхващаща рефлексия; спрямо тази всеобщност та ­къв предикат е по-скоро нещо особено. По такъв начин отношението на субект и предикат се е преобърнало и дотол­кова съждението преди всичко е снело себе си.

Това снемане на съждението съвпада с онова, което става определението на копулата, което определение още предстои да разгледаме; снемането на определенията на съждението и техният преход в копулата е едно и също не­що. - А именно, доколкото субектът се е издигнал във все­общността, в това определение той е станал еднакъв с преди­ката, който като рефлектираната всеобщност включва в себе си също и особеността; ето защо субектът и предикатът са тъждествени, т.е. те са се слели заедно в копулата. Това тъждество е родът или биващата в себе си и за себе си приро­да на едно нещо. Следователно, доколкото това тъждество се раздвоява отново във вид на едно съждение, това, чрез което субектът и предикатът се отнасят един към друг, е вътреш­ната природа; - едно отношение на необходимост, в което въпросните определения на съждението са само несъщест­вени разлики. Това, което е присъщо на всички единични неща от един род, е присъщо по силата на тяхната природа и на рода - е един непосредствен извод и е израз на това, което се получи по-горе, а именно, че субектът, например „всички хора ", смъква от себе си своето определение по форма и вместо „всички хора“ би трябвало да кажем „човекът “. - Тази биваща в себе си и за себе си взаимовръзка съставлява основата на едно ново съждение; - на съждението за необхо­димост.

96 Първи дял. Субективността

С

СЪЖ ДЕНИЕТО ЗА Н Е О БХО ДИ М О С Т

Както се получи, определението, до което се доразви всеобщността, е биващата в себе си и за себе си или обе­ктивната всеобщност, на която в сферата на същността съответства субстанциалността. Тя се различава от послед­ната по това, че принадлежи на понятието, и чрез това е не само вътрешната, но и поставената необходимост на своите определения, или по това, че разликата е иманентна на нея, докато субстанцията, напротив, има своята разлика само в акциденциите си, но не като принцип вътре в самата себе си.

И така, в съждението тази обективна всеобщност е поставена; по такъв начин, първо, с тази нейна съществена определеност като иманентна на нея и, второ, като различна от нея като особеност, субстанциална основа на която съ­ставлява въпросната всеобщност. По този начин тя е опреде­лена като род и вид.

а. Категоричното съждение

Родът се разделя или всъщност се разпада на видове; той е род само доколкото обхваща под себе си видове; видът е вид само доколкото, от една страна, съществува в единични, а, от друга страна, [доколкото] има в рода една по-висша всеобщност. - И така, категоричното съждение има една такава всеобщност за предикат, в който субектът има своята иманентна природа. Но самото то е първото или непосред­ственото съждение за необходимост; ето защо определе­ността на субекта, по силата на която той е нещо особено или единично спрямо рода или вида, дотолкова принадлежи на непосредствеността на външното съществуване. - Но обективната всеобщност също така има тук едва само своята непосредствена партикуларизация; от една страна, поради това самата тя е една определена всеобщност, спрямо която има по-висши родове; - от друга страна, тя не е направо най- близката всеобщност, т.е. всеобщността, чиято определеност

Втора глава. Съждението 97

не е направо принципът за специфичната особеност на су­бекта. Но това, което е необходимо в нея, е субстанциално- то тъждество на субекта и предиката, спрямо което свой­ственото, по което субектът се различава от предиката, е само несъществена поставеност или също само име; в своя предикат субектът е рефлектиран в своето битие в себе си и за себе си. - Един такъв предикат би трябвало да не се поста­вя на една плоскост с предикатите на досегашните съждения; ако например съжденията:

„розата е червена“,„розата е растение“,

или:„този пръстен е жълт“,„той е злато“,

се съберат в един клас и едно такова външно свойство, какво­то е цветът на едно цвете, се вземе като предикат, който е еднакъв с неговата растителна природа, с това се изпуска изпредвид разлика, която трябва да се натрапи и на най- обикновеното схващане на нещата. - Ето защо категорич­ното съждение трябва определено да се различава от поло­жителното и отрицателното съждение; в последните това, което се изказва за субекта, е едно единично, случайно съдър­жание, докато в категоричното съждение това съдържание е целокупността на рефлектираната вътре в себе си форма. Ето защо в него копулата има значението на необходимост, докато в положителното и отрицателното съждение тя има само значението на абстрактно, непосредствено битие.

Определеността на субекта, по силата на която той е нещо особено спрямо предиката, е отначало все още нещо случайно; субектът и предикатът не са отнесени с необходи­мост един към друг чрез формата или определеността; зато­ва необходимостта е все още вътрешна. - Но субектът е су­бект само като нешо особено и доколкото той има обективна всеобщност, той трябва да я има всъщност според онази едва само непосредствена определеност. Като определя себе си, т.е. като поставя себе си в съждението, обективно общото е всъщност в тъждествено отношение с тази изтръгната от него определеност като такава, т.е. тя е съществена, тя не трябва да се поставя като нещо чисто случайно. Едва чрез тази необходимост на своето непосредствено битие катего­

98 Първи дял. Субективността

ричното съждение съответства на своята обективна всеобщ­ност и по този начин е преминало в хипотетично съждение.

Ь. Хипотетичното съждение

„Ако съществува А, съществува и В “; или „битието на А не е негово собствено битие, а е битие на нещо друго, на В “. - Това, което е поставено в това съждение, е необходи­мата взаимовръзка на непосредствените определености, която още не е поставена в категоричното съждение. - Тук има две непосредствени или външно-случайни съществу­вания, от които в категоричното съждение има преди всичко само едно, субектът; но тъй като едното е външно спрямо другото, то и това друго е непосредствено също така външно спрямо първото. - Според тази непосредственост съдържа­нието на двете страни е все още безразлично едно спрямо друго; ето защо това съждение е преди всичко изречение на празната форма. И така, първо, непосредствеността като такава е наистина самостоятелно, конкретно битие; но, второ, отношението на това битие е същественото отноше­ние; ето защо въпросното битие е също толкова и чиста възможност; хипотетичното съждение не съдържа това, че „съществува А “, или че „съществува В “, а съдържа само това, че ако съществува едното, то съществува и другото; само взаимовръзката на крайните термини е поставена като биваща, но не и самите те. В тази необходимост всеки краен термин е поставен по-скоро така, че той е също толкова и битието на един друг. - Положението за тъждеството гласи: „А е само А, то не е В“; а „В е само В, то не е А “; в хипоте­тичното съждение, напротив, битието на крайните неща е поставено чрез понятието според тяхната формална истина, а именно, поставено е, че крайното е свое собствено битие, но също толкова и не е своето битие, а е битието на нещо друго. В сферата на битието крайното се променя (verändert sich), то става нещо друго (Anderes); в сферата на същност­та то е явление и е поставено, че неговото битие се състои в това, че в него се привижда нещо друго, и необходимостта е вътрешното отношение, което еще не е поставено като та ­кова. Но понятието е това, че това тъждество е поставено и че биващото не е абстрактното тъждество със себе си, а е

Втора глава. Съждението 99

конкретното тъждество и непосредствено в самото себе си е битието на нещо друго.

Чрез рефлективните отношения хипотетичното съжде­ние може да се вземе в по-точна определеност като отноше­ние на основание и следствие, на условие и обусловено, на причинност и т.н. Както в категоричното съждение субстан- циалността, така в хипотетичното съждение взаимовръз­ката на причинността е в своята форма на понятие. Това отношение и другите отношения стоят вкупом под тази взаимовръзка, но тук вече не са отношения на самостоя­телни страни, а, напротив, последните са всъщност само моменти на едно и също тъждество. - Обаче в хипотетичното съждение те още не са противопоставени според определе­нията на понятието като единично или особено и общо, а едва само като моменти изобщо. Дотолкова хипотетичното съждение има повече формата на изречение; както партику- ларното съждение е с неопределено съдържание, така хипо­тетичното е с неопределена форма, тъй като неговото съдър­жание не се отнася в определението на субект и предикат. - И все пак, тъй като битието е битие на другото, тъкмо чрез това то е е себе си единство на самото себе си и на другото и следователно е всеобщност; с това то е същевременно всъщност само нещо особено, тъй като е нещо определено и в своята определеност не е нещо, което се отнася càMO към себе си. Обаче не е поставена простата абстрактна особеност, а, напротив, чрез непосредствеността, която имат определе- ностите, моментите на особеността се явяват като разли­чени; същевременно чрез единството на тези моменти, което съставлява тяхното отношение, особеността е също така тяхна целокупност. - Ето защо това, което действително е поставено в това съждение, е всеобщността като конкретно тъждество на понятието, чиито определения [т.е. опреде­ленията на понятието] нямат устойчиво съществуване сами за себе си, а са само особености, поставени в това тъждество. По такъв начин това съждение е дизюнктивното съждение.

с. Дизюнктивното съждение

В категоричното съждение понятието е обективна все­общност и външна единичност. В хипотетичното съждение

100 Първи дял. Субективността

върху фона на тази външност се появява понятието в своето отрицателно тъждество; чрез това тъждество моментите на понятието получават определеността, която сега е поставена в дизюнктивното съждение и която в хипотетичното съжде­ние те имат непосредствено. Ето защо дизюнктивното съж­дение е обективната всеобщност, поставена същевременно в единство с формата. Следователно то съдържа, първо, кон­кретната всеобщност или рода в проста форма, като субект; второ, съдържа същата тази всеобщност, но като цело­купност на нейните различаващи се определения. „А е или В, или С“. Това е необходимостта на понятието, в която, първо, еднаквостта на двата крайни термина е един и същ обем, съдържание и всеобщност; второ, те се различават по формата на определенията на понятието, но така, че по си­лата на въпросното тъждество тази форма е чиста форма. Трето, поради това тъждествената обективна всеобщност като рефлектираното вътре в себе си в противоположност на несъществената форма се проявява като съдържание, което обаче има в самото себе си определеността на формата; веднъж като простата определеност на рода; друг път тъкмо тази определеност като развита в нейната разлика - по който начин тази определеност е особеността на видовете и тяхната целокупност, всеобщността на рода. - Особеността в нейното развитие съставлява предиката, тъй като тя е по- общото дотолкова, доколкото съдържа цялата обща сфера на субекта, но съдържа и тази сфера в поставянето на мо­ментите вън един от друг, извършвано в обособяването.

Ако разгледаме по-отблизо това обособяване, ще ви­дим, първо, че родът съставлява субстанциалната всеобщ­ност на видовете; ето защо субектът е както В, така и С; това „както, така и “ означава положителното тъждество на особеното с общото; това обективно общо се запазва на­пълно в своята особеност. Второ, видовете се изключват взаимно; А е или В, или С; защото те са определената разлика на общата сфера. Това „или-или44 е тяхното отрицателно отношение. Но в това отношение те са така тъждествени, както в първото; родът е тяхното единство като единство на определени особени неща. - Ако родът би бил една абстракт- на всеобщност, както в съжденията за налично битие, то видовете също би трябвало да се вземат само като различни и безразлични един спрямо друг; но той не е онази външна

Втора глава. Съждението 101

всеобщност, възникнала само чрез сравняване и изоставяне, а е тяхната иманентна и конкретна всеобщност. - Едно емпи­рично дизюнктивно съждение е без необходимост; А е или В, или С, или D и т.н., тъй като видовете В, С, D са били пред­варително налице; чрез такова съждение всъщност не може да се изкаже никакво „или-или а\ защото такива видове състав­ляват една, така да се каже, само субективна пълнота; еди­ният вид наистина изключва другия; но „или-или“ изключва всеки по-нататъшен вид и затваря в себе си една целокупна сфера. Тази целокупност има своята необходимост в отрица­телното единство на обективно общото, което е разтворило в себе си единичността и я има иманентно в себе си като прост принцип на разликата, чрез което видовете са определе­ни и отнесени един към друг. Емпиричните видове, напротив, имат своите разлики в някаква случайност, която е външен принцип или, затова, не е техен принцип, и по такъв начин не е и иманентното определение на рода; поради това също и по своята определеност те не са отнесени един към друг. - Но чрез отношението на своята определеност видовете съ­ставляват всеобщността на предиката. - Така наречените контрерни и контрадикторни понятия трябва да намерят своето място всъщност едва тук; защото в дизюнктивното съждение е поставена съществената разлика на понятието; но същевременно те имат в него и своята истина, а именно, че самото контрерно и контрадикторно се различава както контрерно, така и контрадикторно. Видовете са контрерни, доколкото са само различни, а именно, чрез рода като тяхна обективна природа те имат биващо в себе си и за себе си устойчиво съществуване; те са контрадикторни, доколкото се изключват. Но всяко едно от тези определения самЬ за себе си е едностранчиво и без истина; в „или-или " на ди­зюнктивното съждение тяхното единство е поставено като тяхна истина, според която самото онова самостоятелно устойчиво съществуване като конкретна всеобщност е също принципът на отрицателното единство, по силата на което те се изключват взаимно.

Чрез току-що посоченото тъждество на субекта и пре­диката откъм отрицателното им единство, в дизюнктивното съждение родът е определен като най-близкият род. Този израз загатва преди всичко за една чисто количествена

102 Първи дял. Субективността

разлика на „повече“ или „по-малко " определения, които нещо общо съдържа спрямо една стояща под него особеност. Според това остава случайно кое е всъщност най-близкият род. Но, доколкото родът се взема като едно общо, образу­вано само чрез изоставяне на определения, той всъщност не може да образува дизюнктивно съждение; защото е случайно това, дали още, така да се каже, е останала в него опреде­леността, която съставлява принципа на „или-ши“; изобщо родът не би бил представен във видовете според своята определеност и последните биха могли да имат само една случайна пълнота. В категоричното съждение родът се на­мира в отношение към субекта преди всичко само в тази абстрактна форма и затова той не е по необходимост най- близкият на него род и дотолкова е външен. Но тъй като родът като конкретна всеобщност е всъщност определена все­общност, като проста определеност той е единството на моментите на понятието, които са само снети в онази простота, но имат своята реална разлика във видовете. Ето защо родът е най-близкият род на един вид дотолкова, до­колкото този вид има своето специфично различаване в съществената определеност на рода и изобщо видовете имат своето различено определение като принцип в природата на рода.

Току-що разгледаната страна съставлява тъждеството на субекта и предиката от страна на състоянието на опреде­леност изобщо; страна, която беше поставена чрез хипоте­тичното съждение, чиято необходимост е тъждество на непо­средствени и различни неща и затова е всъщност отрица­телно единство. Това отрицателно единство е изобщо онова, което отделя субекта и предиката, но което сега вече сам 6 е поставено като различено, в субекта като проста опреде­леност, а в предиката - като целокупност. Въпросното отде­ляне на субекта и предиката е разликата на понятието; но целокупността на видовете в предиката също така не може да бъде друга разлика. - Следователно с това се получава определението на дизюнктивните членове един спрямо друг. Това определение се свежда до разликата на понятието, защото само понятието е, което се разделя (disjungiert) и в своето определение разкрива своето отрицателно единство. Впрочем тук видът се взема под внимание само според него­

Втора глава. Съждението 103

вата проста определеност на понятието, а не според форма­та, в която той е навлязъл от идеята в по-нататъшна само­стоятелна реалност; разбира се, тази негова самостоятелна реалност отпада в простия принцип на рода; но съществено­то различаване трябва да бъде момент на понятието. В съждението, което разглеждаме тук, чрез собственото по- нататъшно определение на понятието сега вече е поставено всъщност дори неговото разделение, онова, което се получи при понятието като негово биващо в себе си и за себе си определение, като негово различаване във вид на определени понятия. - А тъй като понятието е общото, е както положи­телната, така и отрицателната целокупност на особеното, самото понятие тъкмо чрез това е непосредствено също и един от своите дизюнтивни членове; а другият член е тази всеобщност, разтворена в нейната особеност или опреде­леността на понятието като определеност, в която тъкмо всеобщността се представя като целокупност. - Ако разде­лянето на един род във видове още не е достигнало тази форма, това е доказателство, че то не се е издигнало до опре­делеността на понятието и не е произлязло от него. - „Цве­тът е или виолетов, тъмносин, светлосин, зелен, жълт, оранжев, или червен; - веднага може да се види също и емпи­ричната смесеност и нечистотата на такова разделяне; вече от тази страна, разгледано самб за себе си, то може да се нарече варварско. Ако цветът беше схванат като конкретно единство от светло и тъмно, този род има в себе си определе­ността, която съставлява принципа на неговото обособяване във видове. Но единият от тези видове трябва да бъде чисто и просто простият цвят, който съдържа противополож­ността уравновесена и същевременно затворена и отречена в неговата интензивност; на противоположната страна на този вид трябва да се представи противоположността на отношението между светло и тъмно, към което отношение, тъй като то се отнася до едно природно явление, трябва да се прибави още и безразличната неутралност на противопо­ложността. - Това да се смятат за видове смесици, каквито са виолетовият и оранжевият, и разлики по степен, каквито са тъмносиният и светлосиният цвят, може да има своето основание само в един съвсем необмислен подход, който дори за емпиризма проявява твърде малко рефлексия . -

104 Първи дял. Субективността

Впрочем тук не е уместно да привеждаме какви различени и още по-отблизо определени форми има разделението в зави­симост от това, дали то се извършва в елемента на приро­дата или в този на духа.

Дизюнктивното съждение има членовете на разделение­то преди всичко в своя предикат; но също толкова е разде­лено и самото то; неговият субект и неговият предикат са членовете на разделението; те са моментите на понятието, поставени в тяхната определеност, но същевременно поста­вени като тъждествени; като тъждествени а ) в обективната всеобщност, която в субекта се явява като прост род, а в предиката - като обща сфера и като целокупност на м о­ментите на понятието, и ß) в отрицателното единство, в развитата взаимовръзка на необходимостта, според която взаимовръзка простата определеност в субекта се е разпад­нала в разликата на видовете и тъкмо в това разпадане е тяхното съществено отношение и тъждественото със самото себе си.

По такъв начин това единство, копулата на това съжде­ние, в което се сляха крайните термини чрез своето тъждест­во, е самото понятие, и то като поставено; с това чистото съждение за необходимост се издигна до съждението за понятие.

D

СЪЖ ДЕНИЕТО ЗА П О Н Я ТИ Е

Умението да се изказват съждения за налично битие: „Розата е червена “, „Снегът е бял“ и т.н. трудно ще може да се признае за нещо, което говори за голяма съдна способ­ност. Съжденията за рефлексия са повече изречения; в съжде­нието за необходимост предметът е наистина в неговата обективна всеобщност, но едва в съждението, което предстои да разгледаме сега, е налице неговото отношение към поня­тието. В това съждение понятието е поставено в основата и в него то стои в отношение към предмета като едно „трябва- не“, на което реалността може да съответства, но може и да не съответства. - Ето защо едва такова съждение съдържа

Втора глава. Съждението 105

истинска оценка; предикатите „добър ", „лош ", „истинен", „красив", „правилен " и т.н. изразяват това, че предметът се

по неговото общо понятие като чисто и просто пред- поставеното „трябване " и е в съответствие с него или не е.

Съждението за понятие беше наречено съждение за модалност и за него се смята, че съдържа формата, според която се изгражда отношението на субекта и предиката в един външен разсъдък, и че засяга стойността на копулата само по отношение на мисленето. Според този възглед проблематичното съждение се състои в това, че утвържда­ването или отричането се приема за произволно или за въз- можно; - асерторичното съждение се състои в това, че утвърждаването или отричането се приема за истинно, т.е. за действително; - а аподиктичното съждение се състои в това, че то се приема за необходимо. - Лесно е да се види защо е толкова близко до ума да излезем при това съждение вън от самото съждение и да сметнем неговото определение за нещо чисто субективно. А именно тук понятието, субективното е това, което отново се появява в съждението и се отнася към една непосредствена действителност. Само че това „су­бективно“ не бива да се смесва с външната рефлексия, която, разбира се, също е нещо субективно, но в по-друг смисъл, отколкото самото понятие; понятието, което се появява отново, изхождайки от дизюнктивното съждение, е по-скоро противоположното на един чист способ. В този смисъл по- раншните съждения са само нещо субективно, защото те почиват върху една абстрактност и едностранчивост, в която понятието се е загубило. В противоположност на тях съждението за понятие е по-скоро обективното съждение и истината, тъкмо защото в основата му лежи понятието, но не във външната рефлексия или в отношение към едно су­бективно, т.е. случайно мислене, а в своята определеност, като понятие.

В дизюнктивното съждение понятието беше поставено като тъждество на общата природа с нейното обособяване; с това отношението на съждение сне себе си. Това „конкрет­но" на всеобщността и на обособяването е преди всичко прост резултат; сега то трябва да се развие по-нататък и да стане целокупност, тъй като моментите, които съдържа то, са преди всичко залезли в него и още не противостоят един

106 Първи дял. Субективността

на друг в определена самостоятелност. - Липсата на резул­тат може да се изрази по-определено и така, че в дизюнктив­ното съждение обективната всеобщност наистина е станала пълна в своето обособяване, но че отрицателното единство на обособяването само се връща обратно във всеобщността и още не е определило себе си до третото, до единичността. - Но, доколкото самият резултат е отрицателното единство, той наистина е вече тази единичност; обаче така той е само тази една-единствена определеност, която сега трябва да постави своята отрицателност, да се раздвои във вид на крайни термини и по този начин да се развие в последна сметка до умозаключение.

Най-близкото раздвояване на това единство е съжде­нието, в което единството е поставено веднъж като субект, като нещо непосредствено единично, а после като предикат, като определено отношение на своите моменти.

а. Асерторичното съждение

Съждението за понятие е най-напред непосредствено; така то е асерторично съждение. Субектът е едно конкретно единично нещо изобщо, предикатът изразява това единично нещо като отношението на неговата действителност, опре­деленост или свойственост към неговото понятие. („Тази къща е лоша“, „Тазипостъпка е добра“.) Следователно това съждение съдържа по-точно следното: а) че субектът трябва да бъде нещо; неговата обща природа е поставила себе си като самостоятелното понятие; Ь) особеността, която не само поради своята непосредственост, но и поради своето изрично различаване от своята самостоятелна обща приро­да е свойственост и външно съществуване; поради самостоя­телността на понятието, свойствеността и външното съ­ществуване, от своя страна, са нещо, което е също така без­различно спрямо общото и може да му съответства, но може и да не му съответства. - Тази свойственост е единичността, която лежи извън, отвъд необходимото определение на общо­то в дизюнктивното съждение, едно определение, което е само обособяване на вида и отрицателен принцип на рода. Дотолкова и конкретната всеобщност, която произлезе от дизюнктивното съждение, в асерторичното съждение е раз­

Втора глава. Съждението 107

двоена във формата на крайни термини, на които още липсва самото понятие като поставено, съотнасящо ги единство.

Поради това съждението е едва само асерторично; него­вото потвърждение е субективно уверение. Това, че нещо е добро или лошо, правилно, подходящо или не и т.н., има своята взаимовръзка в едно външно трето нещо. Но това, че тази взаимовръзка е външно поставена, е същото, каквото е това, че тя е едва само в себе си или е вътрешна. - Ето защо, ако нещо е добро или лошо и т.н., навярно никой няма да си помисли, че то е например добро само в субективното съзна­ние, но в себе си е може би лошо, или че „добро“ и „лошо“, „правилно“, „подходящо“ и т.н. не са предиката на самите предмети. Следователно чисто субективното в асерторич- ността на това съждение се състои в това, че биващата в себе си взаимовръзка на субекта и предиката още не е поставена или, което е същото, че тя е само външна; копулата още е непосредствено, абстрактно битие.

Ето защо на уверението на асерторичното съждение противостои със съвсем същото право противоположното уверение. Когато бъде изказано уверението: „тази постъпка е добра“, противоположното уверение: „тази постъпка е лоша“, още има същата основателност. - Или, разгледано в себе си, тъй като субектът на съждението е непосредствено единично нещо, в тази си абстрактност той още няма поста­вена в него определеността, която би съдържала отноше­нието му към общото понятие; по такъв начин както това, дали субектът ще съответства на понятието, така и това, дали той няма да му съответства, е още нещо случайно. Ето защо съждението е всъщност проблематично.

Ъ. Проблематичното съждение

Проблематичното съждение е асерторичното съждение, доколкото последното трябва да се взема както положи­телно, така и отрицателно. - Според тази качествена страна партикуларното съждение е също така проблематично; за­щото то има както положителна, така и отрицателна валид­ност; - по същия начин в хипотетичното съждение битието на субекта и предиката е проблематично; - чрез тази качест­вена страна е поставено и това, че сингуларното и кате­

108 Първи дял. Субективността

горичното съждение е все още нещо чисто субективно. Но в проблематичното съждение като такова това поставяне е по- иманентно, отколкото в споменатите съждения, тъй като в него съдържанието на предиката е отношението на субекта към понятието, следователно тук е налице самото определе­ние на непосредственото като нещо случайно.

Отначало се проявява като проблематично само това, дали предикатът трябва да бъде свързан с известен субект или не, и дотолкова неопределеността спада в копулата. Оттук не може да произлезе никакво определение за преди­ката, защото той е вече обективната, конкретната всеобщ­ност. Следователно проблематичността се отнася до непо­средствеността на субекта, която чрез това бива определена като случайност. - Но, по-нататък, това не означава, че трябва да се абстрахираме от единичността на субекта; очистен изобщо от нея, той би бил само нещо общо; преди­катът съдържа тъкмо това, че понятието за субект трябва да бъде поставено в отношение към неговата единичност. - Не може да се каже: „къщата или една къща е добра“, а трябва да се каже: „в зависимост от това, каква е тя“. - Проблема­тичността на субекта в самия него съставлява неговата случайност като момент; тя съставлява субективността на предмета, противопоставена на неговата обективна при­рода или на неговото понятие, чистият начин или свойстве- ността (Beschaffenheit).

По такъв начин самият субект е paзличèн във вид на своята всеобщност или обективна природа, на своето „тряб- ване“, и на особената свойственост на наличното битие. С това той съдържа основанието, дали етакьв, какъвто трябва да бъде. По този начин той е изравнен с предиката. - Според казаното отрицателността на проблематичното, доколко­то е насочена срещу непосредствеността на субекта, означа­ва само това първоначално разделяне на последния в тези негови моменти - разделяне на субекта, който вече в себе си е единство на общото и особеното; - едно разделяне, което е самото съждение.

Може да се направи още тази забележка, че всяка от двете страни на субекта - неговото понятие и неговата свойственост - може да се нарече негова субективност. Понятието е навлязлата вътре в себе си обща същност на

Втора глава. Съждението 109

един предмет, неговото отрицателно единство със самия себе си; това единство съставлява субективността на предмета. Но един предмет е всъщност също и случаен и има външна свойственост; последната се нарича също така негова чиста субективност, в противоположност на онази обективност. Самият предмет е тъкмо това, че неговото понятие като отрицателното единство на самото себе си отрича своята всеобщност и излиза навън, във външността на единич­ността. - Субектът на съждението тук е поставен като тази двойственост; въпросните противостоящи значения на су­бективността според своята истина са в едно. - Значението на субективното самб е станало проблематично чрез това, че субективното е загубило непосредствената определеност, която имаше то в непосредственото съждение, и своята опре­делена противоположност спрямо п р е д и к а т а Въпросното противоположно значение на субективното, което значение се среща и в разсъждението на обективната рефлексия, сам6 за себе си би могло да насочи вниманието ни най-малкото към това, че субективното в едно от тези значения няма истина. Двойното значение е проява на това, че всяко значе­ние, взето поотделно самЬ за себе си, е едностранчиво.

Тъй като по такъв начин проблематичното е поставено като проблематично на вещта, а вещта е поставена с нейна­та свойственост, самото съждение вече не е проблематично, а е аподиктично.

с. Аподиктичното съждение

Субектът на аподиктичното съждение („щом има така­ва и такава свойственост, къщата е добра“, „щом има такава и такава свойственост, постъпката е справедлива “) има в себе си, първо, общото, което той трябва да бъде, второ, своята свойственост; последната съдържа основанието, поради което на целия субект е присъщ или не е един пре­дикат на съждението за понятие, т.е. дали субектът съот­ветства на своето понятие или не. - И така, това съждение е истински обективно; или то е истината на съждението из­общо. Субектът и предикатът си съответстват и имат едно и също съдържание и самото това съдържание е поставената конкретна всеобщност; а именно това съдържание съдържа

110 Първи дял. Субективността

двата момента, обективното общо или рода и това, което е станало единично. Следователно тук виждаме общото, което е самото то и се продължава чрез своето противоположно и едва като единство с последното е общо. - Едно такова общо, каквото е предикатът „добър“, „подходящ“, „прави­лен“ и Т.Н., има в основата си едно „трябване " и същевремен­но съдържа съответстването на наличното битие; не въ- просното „трябване“ или родът сам за себе си, а това съот­ветстват е всеобщността, която съставлява предиката на аподиктичното съждение.

Субектът, подобно на предмета, също така съдържа тези два момента в непосредствено единство. Но истината на предмета е, че той е разчупен в себе си на свое „трябване “ и на свое битие; това е абсолютното съждение върху всяка действителност. - Обстоятелството, че това първоначално разделяне, което е всемогъществото на понятието, е също така връщане в единството на понятието и абсолютно отно­шение на „трябването“ и на битието едно към друго, прави действителното един предмет; тяхното вътрешно отноше­ние, това конкретно тъждество, съставлява душата на пред­мета.

И така, както се оказва, преходът от непосредствената простота на предмета към съответстването, което е опреде­леното отношение на неговото „трябване“ и на неговото битие или копулата, се крие по-точно в особената определе­ност на предмета. Родът е биващото в себе си и за себе си общо, което дотолкова се проявява като това, което не е приведено в отношение; а определеността е онова, което във въпросната всеобщност се рефлектира вътре в себе си, но същевременно и в нещо друго.Ето защо съждението има своето основание в свойствеността на субекта и чрез това е аподиктично. С това сега вече е налице определената и изпъл­нената копула, която преди това се състоеше в абстрактното „е“, но сега се е доразвила по-нататък и е стигнала изобщо до основанието. Тя е преди всичко непосредствена опреде­леност в субекта, но е също толкова и отношението към предиката, който няма друго съдържание, освен самото това съответстване или отношението на субекта към всеобщ­ността.

Втора глава. Съждението 111

Така формата на съждение е залязла, първо, защото субектът и предикатът сами по себе си са едно и също съдър­жание; но, второ, защото субектът чрез своята определеност сочи навън от себе си, отвъд себе си, и се отнася до преди­ката, обаче, също така, трето, това отнасяне е преминало в предиката, съставлява само неговото съдържание и така е поставеното отношение или самото съждение. - Така кон­кретното тъждество на понятието, което тъждество беше резултатът на дизюнктивното съждение и което съставлява вътрешната основа на съждението за понятие, е възстано­вено в цялото, докато отначало беше поставено само в предиката.

Ако разгледаме по-отблизо положителното в този ре­зултат, който съставлява прехода на съждението в една друга форма, както видяхме, в аподиктичното съждение всеки един от тях, и субектът, и предикатът, се оказва цялото понятие. - Единството на понятието като определеността, която съставлява копулата, отнасяща субекта и предиката един към друг, същевременно се различава от тях. Отначало то стои само на другата страна на субекта като негова непосредствена свойственост. Но тъй като то е всъщност отнасящото ги, то не е само такава непосредствена свой­ственост, а е преминаващото през субекта и предиката и общото. - Тъй като субектът и предикатът имат едно и също съдържание, напротив, чрез въпросната определеност е поставено отношението по форма; поставена е определе­ността като нещо общо или особеността. - Така тя съдържа в себе си двете определения на крайните термини по форма; и е определеното отношение на субекта и предиката; тя е изпълнената или съдържателната копула на съждението, тя е единството на понятието, което единство е произлязло от съждението, в което тя се беше загубила в крайните тер­мини. - Чрез това изпълване на копулата съждението стана умозаключение.

Т р е та г л а в а

УМОЗА КЛЮ ЧЕНИЕТО

Умозаключението се получи като възстановяване на понятието в съждението и по такъв начин като единство и истина на двете. Понятието като такова държи своите мо­менти снети в единството; в съждението това единство е нещо вътрешно или, което е същото, нещо външно, и мо­ментите са наистина отнесени един към друг, но те са поста­вени като самостоятелни крайни термини. В умозаключе­нието определенията на понятието са [самостоятелни] като крайните термини на съждението [и] същевременно е поста­вено тяхното определено единство.

По такъв начин умозаключението е напълно поставено­то понятие; ето защо то е разумното. - Разсъдъкът се взема като способността да се образува определеното понятие, което бива фиксирано за себе си чрез абстракцията и форма­та на всеобщността. Но в разума определените понятия са поставени в тяхната целокупност и в тяхното единство. Ето защо не само че умозаключението е разумно, но и всичко разумно е умозаключение. Умозаключаването от отдавнаш­ни времена се е приписвало на разума; но, от друга страна, за разума в себе си и за себе си, за разумните основни положе­ния и закони се говори така, че не става ясно как са свързани един с друг онзи разум, който умозаключава, и този разум, който е изворът на законите и на други вечни истини и абсолютни мисли. Ако първият трябва да бъде само форма­лен разум, а вторият трябва да поражда съдържание, би трябвало - според тази разлика - в последния да не може да липсва тъкмо формата на разума, умозаключението. Въпре­ки това, двата разума обикновено се държат вън един от друг и при никой от тях не се споменава за другия дотолкова

Трета глава. Умозаключението 113

много, че изглежда, че разумът на абсолютните мисли сякаш се срамува от разума на умозаключението и че умозаключе­нието се привежда също и като дейност на разума почти само по навик. Но, както току-що отбелязах, очевидно е, че ако логическият разум се разглежда като формален разум, всъщност трябва да можем да го познаем също и в разума, който се занимава с едно съдържание; нещо повече, по-скоро всяко съдържание може да бъде разумно само чрез разумна- та форма. Тук не можем да се обърнем [за разяснение] върху това към един твърде обикновен брътвеж за разума, защото той се въздържа да посочи какво собствено трябва да се разбира под разум; това уж разумно познание в повечето случаи се занимава със своите предмети така, че забравя да познае самия разум и го различава и обозначава само чрез предметите, които има той. Ако разумът трябва да бъде познанието, което знае за бога, за свободата, за правото и за дълга, за безкрайното, безусловното, свръхсетивното или също има само представи и чувства за тях, от една страна, последните са само отрицателни предмети, а, от друга стра­на, изобщо остава открит първият въпрос, кое е онова във всичките тези предмети, поради което те са разумни? - То е това, че тяхното безкрайно не е празното абстрахиране от крайното и от безсъдържателната и нямащата определения всеобщност, а е изпълнената всеобщност, понятието, което е определено и има в себе си своята определеност по този истински начин, че различава себе си вътре в себе си и е единството от тези свои разсъдьчни и определени разлики. Само така разумът се издига над крайното, условното, се­тивното, или, както и да го определяме другояче, и в тази отрицателност е всъщност съдържателен, защото той е единството като единство на определени крайни термини; но така разумното е само умозаключение.

И така, отначало умозаключението, както и съждение­то, е непосредствено; така неговите определения (termini) са прости, абстрактни определености; така то е умозаключение на разсъдъка. Ако се остане твърдо при тази форма на умоза­ключението, разбира се, разумността в него, макар и да е налична и поставена, е незабележима.Същественото в умоза­ключението е единството на крайните термини, обединява­щият ги среден термин и придържащото ги основание. Тъй

114 Първи дял. Субективността

като абстракцията фиксира самостоятелността на крайни­те термини, тя им противопоставя това единство като една също така твърда биваща за себе си определеност и по този начин схваща последната по-скоро като не-единство, откол­кото като единство. Изразът „среден термин“ (medius termi­nus) е заимстван от областта на пространствената представа и допринася своето, за да се остане при „вън едно от друго" на определенията. И така, ако умозаключението се състои в това, че в него е поставено единството на крайните термини, обаче това единство се взема чисто и просто, от една страна, като нещо особено самб за себе си, а, от друга страна, като само външно отношение, и съществено отношение на умоза­ключението се прави не-единството, то разумът, какъвто разум е умозаключението, не помага нищо за разумността.

Първо, умозаключението за налично битие, в което опре­деленията са определени така непосредствено и абстрактно, показва в самото себе си - тъй като то, както съждението, е тяхното отношение - това, че те не са такива абстрактни определения, а, напротив, всяко от тях е отношение към другото и средният термин съдържа не само особеността спрямо определенията на крайните термини, но и тези край­ни термини като поставени в средния.

Чрез тази своя диалектика то прави себе си умозаклю- чение за рефлексия, второто умозаключение - с определения като такива, в които всъщност се привижда другото опреде­ление, но които са поставени като опосредствани, каквито трябва да бъдат изобщо според умозаключението.

Трето, когато това привиждане или тази опосредства- ност рефлектира себе си вътре в самата себе си, умозаключе­нието е определено като умозаключение за необходимост, в което опосредстващото е обективната природа на предмета. Тъй като това умозаключение определя крайните термини на понятието също толкова и като целокупности, умозаклю­чението е достигнало до съответстването на своето понятие или на разликите, които се съдържат в крайните термини, достигнало е до своята истина и с това е преминало от су­бективността в обективност.

Трета глава. Умозаключението 115

А

УМ ОЗАКЛЮ ЧЕНИЕТО ЗА НАЛИ Ч Н О БИ ТИ Е

1. Умозаключението, тъй както е непосредствено, има за свои моменти определенията на понятието като непосред­ствени. По такъв начин те са абстрактните определености на формата, които още не са се развили чрез опосредстване до конкретност, а са само единичните определености. Ето защо първото умозаключение е същински формалното. Формализ­мът на умозаключаването се състои в това, че се остава при определението на това първо умозаключение. Понятието, раздвоено на своите абстрактни моменти, има за свои край­ни термини единичността и всеобщността и самото то се проявява като стоящата между тях особеност. Поради своя­та непосредственост като определености, които се отнасят само към себе си, всички те вкупом са едно единично съ­държание. Особеността съставлява средния термин преди всичко дотолкова, доколкото обединява непосредствено в себе си двата момента на единичността и всеобщността. Поради своята определеност, от една страна, тя е подведена под общото, а, от друга страна, единичното, спрямо което тя е всеобщност, е подведено под нея. Но тази конкретност е преди всичко само двустранност; поради непосредстве­ността, в която се намира средният термин в непосредствено­то умозаключение, той е проста определеност и опосредства­нето, което съставлява той, още не е поставено. И така, диалектичното движение на умозаключението за налично битие се състои в това, че опосредстването, което единствено съставлява умозаключението, се поставя в моментите на последното.

а. Първа фигура на умозаключението

„Единично-особено-общо“ е общата схема на определе­ното умозаключение. Единичността се слива чрез особеност­та с всеобщността; единичното не е непосредствено общо, а е такова чрез особеността; и, обратно, също и общото не е

ÎÎ6 Първи дял. Субективността

непосредствено единично, а се принизява до единичността чрез особеността. - Тези определения си противостоят едно на друго като крайни термини и са единни в едно различно [от тях] трето нещо. И двете те са определеност; в това те са тъждествени; тази тяхна обща определеност е особеността. Но [същевременно] те са крайни термини едно спрямо друго, тъй като всяко от тях е в своята непосредствена определе­ност.

Общото значение на това умозаключение е, че единич­ното, което като такова е безкрайно отношение към себе си и по такъв начин би било само вътрешно, чрез особеността излиза навън в наличното битие като във всеобщност, в която то вече не принадлежи скмо на самото себе си, а стои във външна връзка; обратно, тъй като в своята определеност единичното се отделя като особеност, в това разделяне то е нещо конкретно и като отношение на определеността към самата себе си е нещо общо, отнасящо се към себе си и по такъв начин е също нещо истински единично; в крайния термин на всеобщността то е излязло от външността и е на­влязло вътре в себе с и .- В първото умозаключение обектив­ното значение на умозаключението е налице едва само по- върхностно, тъй като в него определенията още не са поста­вени като единството, което съставлява същността на умоза­ключението. Умозаключението е все още нещо субективно дотолкова, доколкото абстрактното значение, което имат неговите термини, е изолирано така не в себе си и за себе си, а само в субективното съзнание. - Впрочем, както се получи, отношението на единичност, особеност и всеобщност е необ­ходимото и съществено отношение по форма на опреде­ленията на умозаключението; недостатъкът се състои не в тази определеност на формата, а в това, че не под тази форма всяко единично определение е същевременно по-бога­то. - Аристотел се е придържал повече към чистото отноше­ние на принадлежност, когато посочва природата на умоза­ключението така: Ако три определения се отнасят едно към друго така, че единият краен термин е в цялото средно опре­деление и това средно определение е в целия друг краен термин, тези два крайни термина по необходимост са се слели заедно. Тук е изразено повече само повторението на еднаквото отношение на принадлежност на единия краен термин към

Трета глава. Умозаключението 117

средния, а на последния, от своя страна, към другия краен термин, отколкото определеността на трите термина един към друг. - А тъй като умозаключението почива върху посо­чената определеност на тези термини един спрямо друг, веднага става ясно, че други отношения на термините, които дават другите фигури, могат да важат като умозаключения на разсъдъка само дотолкова, доколкото могат да се сведат до въпросното първоначално отношение; това не са различни видове фигури, които стоят редом с първата, а, от една стра­на, доколкото трябва да бъдат правилни умозаключения, те почиват само върху съществената форма на умозаключе­нието изобщо, която е първата форма; но, от друга страна, доколкото се отклоняват от нея, те са преобразувания, в които преминава с необходимост онази първа абстрактна форма и чрез това тя определя себе си по-нататък и определя себе си до целокупност. Веднага ще се получи по-точно как стоят нещата с тези фигури.

Следователно „единично-особено-общо "е общата схема на умозаключението в неговата определеност. Единичното е подведено под особеното, а последното - под общото; ето защо и единичното е подведено под общото. Или на единич­ното е присъщо особеното, а на особеното - общото; ето защо общото е присъщо и на единичното. Особеното е субект от едната страна, а именно, спрямо общото; спрямо единич­ното то е предикат; или спрямо общото то е единично, а спрямо единичното е общо. Тъй като в него са съединени двете определености, чрез това тяхно единство крайните термини са се слели заедно. „Ето защо " се проявява като извършилият се в субекта извод, който се прави, като се изхожда от субективното вникване в отношението на двете непосредствени предпоставки. Тъй като субективната ре­флексия изказва двете отношения на средния термин към крайните термини като особени и при това непосредствени съждения или изречения, заключението като опосредства- ното отношение, разбира се, е също така едно особено изре­чение и „ето защо “ или „следователно “ е израз на това, че то е опосредствано изречение. Но това „ето защо“ трябва да се разглежда не като външно в това изречение определение, което има своето основание и място само в субективната рефлексия, а по-скоро като обосновано в природата на

118 Първи дял. Субективността

самите крайни термини, чието отношение се изказва отново само като съждение само заради абстрахиращата рефлексия и чрез нея, но истинското отношение на които е поставено като среден термин. - Дали „ следователно единичното е общо " ще бъде съждение или не, е субективно обстоятелство; умозаключението се състои тъкмо в това, че горното не е само съждение, т.е. не е отношение, изградено само чрез копулата или чрез празното „е“, а е отношение, изградено чрез определения, съдържателния среден термин.

Затова, когато умозаключението се разглежда като само състоящо се от три съждения, това е формален възглед, който не споменава за отношението на определенията, до което единствено се свежда всичко в умозаключението. Из­общо само субективната рефлексия е, която разделя отноше­нието на термините във вид на обособени предпоставки и едно различно от тях заключение:

„Всички хора са смъртни,Кай е човек,следователно той е смъртен.“Човек веднага ще изпадне в скука, щом чуе да му при­

веждат едно такова умозаключение; - това се дължи на онази безполезна форма, която дава привидност за различие чрез обособените изречения, но която привидност се разтва­ря веднага в самия предмет. Благодарение предимно на тази субективна форма умозаюпочаването се проявява като су­бективно помощно средство, до което разумът или разсъ­дъкът прибягва тогава, когато не може да познае непосред­ствено. - Природата на нещата, разумното, разбира се, не прави така, че да се изтъкне най-напред голямата пред­поставка, отношението на особеността към съществуващото общо, и след това, второ, да се намери обособено отношение на единичността към особеността, от което, трето, да се получи най-сетне едно ново изречение. - Това умозаклю- чаване, което се движи напред чрез обособени изречения, не е нищо друго освен субективна форма; природата на пред­мета е такава, че различните определения на понятието, свойствени за предмета, са обединени в същественото един­ство. Тази разумност не е помощно средство - за разлика от непосредствеността на отношението, което още намира място в съждението, тя е по-скоро обективното, а въпрос-

Трета глава. Умозаключението 119

ната непосредственост на познанието е по-скоро чисто су­бективното, докато умозаключението, напротив, е истината на съждението. - Всички неща са умозаключение, едно общо, което чрез особеността е слято с единичността; но, разбира се, те не са цяло, състоящо се от три изречения.

2. В непосредственото умозаключение на разсъдъка термините имат формата на непосредствени определения; нека сега разгледаме това умозаключение от тази страна, според която те са съдържание. Дотолкова то може да се смята за качествено умозаключение, както съждението за налично битие има същата тази страна на качествено опре­деление. Вследствие на това термините на това умозаклю­чение, както термините на въпросното съждение, са единични определености; тъй като чрез своето отношение към себе си определеността е поставена като безразлична спрямо форма­та и по такъв начин е поставена като съдържание. Единич­ното е някакъв непосредствен конкретен предмет, особе­ността е единична определеност от неговите определености, свойства или отношения, а всеобщността е отново още по- абстрактна, по-единична определеност в особеното. - Тъй като субектът като непосредствено определен още не е поста­вен в своето понятие, неговата конкретност не е сведена до съществените определения на понятието; ето защо неговата отнасяща се към себе си определеност е неопределено, без­крайно многообразие. Единичното има в тази непосредстве­ност безкрайно множество от определености, които принад­лежат към неговата особеност, всяка една от които затова може да съставлява среден термин за единичното в едно умозаключение. Но чрез всеки друг среден термин единич­ното се слива с едно друго общо; чрез всяко от свите свойства то е в по-друг досег и връзка на наличното битие. - По- нататък също и средният термин е нещо конкретно в сравне­ние с общото; сам той съдържа много предикати и чрез един и същ среден термин единичното може да бъде сливано от­ново с много общи. Ето защо е изобщо напълно случайно и произволно кое от многото свойства на едно нещо ще схванем и, изхождайки от него, ще свържем нещото с един предикат; други средни термини са преходи към други предикати и дори един и същ среден термин може сам за себе си да бъде

120 Първи дял. Субективността

преход към различни предикати, тъй като той като нещо особено спрямо общото съдържа много определения.

Но за един субект е еднакво възможно не само едно неопределено множество от умозаключения, и то така, че отделното умозаключение да е случайно по своето съдържа­ние - напротив, тези умозаключения, които се отнасят до един и същ субект, трябва също да преминават в противо­речие. Защото разликата изобщо, която е преди всичко без­различно различие, е също така всъщност противопоставяне. Конкретното вече не е нещо само проявяващо се, а е кон­кретно чрез единството на противоположните - които се определиха до степента на моменти на понятието - в поня­тието. Но тъй като, според качествената природа на терми­ните, във формалното умозаключение конкретното бива схващано според едно единично определение между многото определения, което му е присъщо, умозаключението му от­режда предиката, който съответства на този среден термин; но тъй като, от друга страна, се умозаключава за противо- положната определеност, вследствие на това първото заклю­чение се оказва фалшиво, макар че сами за себе си неговите предпоставки, а също така неговата последователност са съвсем правилни. - Ако от средния термин, че една стена е била боядисана в синьо, се заключи, че следователно тя е синя, умозаключението е правилно; но въпреки това умоза­ключение стената може да е зелена, ако е била боядисана също и с жълт цвят, от което обстоятелство самб за себе си пък би следвало, че тя е жълта. - Ако от средния термин на сетивността се умозаключава, че човекът не е нито добър, нито зъл, тъй като за сетивното не може да се изкаже като предикат нито едното, нито другото, умозаключението е правилно, но заключението е фалшиво; тъй като за човека като нещо конкретно важи също толкова и средният термин на духовността. - От средния термин на тежестта на плане­тите, спътниците и кометите спрямо Слънцето следва пра­вилно, че тези тела трябва да паднат върху Слънцето; но те не падат върху него, тъй като и сами за себе си са собствен център на тежестта или, както се казва, биват тласкани от центробежната сила. Тъй както от средния термин на со- циалността може да се направи изводът за общността на имуществото на гражданите; а от средния термин на индиви­

Трета глава. Умозаключението 121

дуалността, ако той бъде проследен също така абстрактно, следва разпадането на държавата, както е станало то напри­мер в Германския райх, когато се придържали към последния среден термин. - С право се смята, че нищо не е така недоста­тъчно, както едно такова формално умозаключение, тъй като то почива върху случайния или произволния характер на това, кой среден термин ще се употреби. Колкото и пре­красно да протича една такава дедукция чрез умозаклю­чения и колкото и да са съгласни всички с нейната правил­ност, това още съвсем не води до нещо, тъй като винаги остава възможността да се намерят още и други средни термини, от които може да се изведе също така правилно тъкмо обратното. - Кантовите антиномии на разума не са нищо друго освен това, че веднъж се взема и поставя в осно­вата едно определение на дадено понятие, а друг път със същата необходимост - друго. - При това тази недостатъч­ност и случайност на едно умозаключение дотолкова не трябва да се приписва само на съдържанието, като че ли тя е независима от формата, а логиката се интересува един­ствено от последната. По-скоро във формата на формалното умозаключение се крие това, че съдържанието е едно така едностранчиво качество; съдържанието е определено до тази едностранчивост от онази абстрактна форма. А именно съдържанието е едно единично качество от многото к а ­чества или определения на един конкретен предмет или на едно конкретно понятие, защото по форма то не трябва да бъде нищо повече от една така непосредствена, единична определеност. Крайният термин на единичността, разбиран като абстрактна единичност, е непосредственото конкрет­но, ето защо той е безкрайно или неопределимо многообраз- ното; средният термин е също така абстрактната особеност и затова е едно единично качество от тези многообразни качества, а по същия начин другият краен термин е аб­страктното общо. Ето защо формалното умозаключение всъщност поради своята форма е нещо съвсем случайно по своето съдържание; и то не дотолкова, че за умозаключе­нието да е случайно дали ще му бъде подчинен този или един друг предмет; логиката се абстрахира от това съдържание; напротив, доколкото лежи в основата един субект, случайно е какви определения на съдържанието ще изведе за него у мо з аклю чението.

122 Първи дял. Субективността

3. От тази страна определенията на умозаключението са определения по съдържание, доколкото са непосредстве­ни, абстрактни, рефлектирани вътре в себе си. Но съществе­ното в тях е по-скоро това, че те не са такива рефлектирани вътре в себе си, безразлични едно спрямо друго, а са опре­деления по форма; дотолкова те са всъщност отношения. Тези отношения са, първо, отношенията на крайните термини към средния - отношения, които са непосредствени; те са propo­sitiones praem issae15, и то отчасти тези на особеното към общото, propositio m ajor16; отчасти тези на единичното към особеното, propositio minor17. Второ, налице е отношението на крайните термини един към друг, което е опосредствано отношение, conclusio18· Онези непосредствени отношения, предпоставките, са изречения или съждения изобщо и проти­воречат на природата на умозаключението, според която различните определения на понятието не трябва да бъдат непосредсвено отнесени едно към друго, а трябва да бъде поставено също така и тяхното единство; истината на съжде­нието е умозаключението. Предпоставките могат да останат непосредствени отношения толкова по-малко, колкото тях­но съдържание са непосредствено различени определения, следователно те не са непосредствено тъждествени в себе си и за себе си; освен ако тези предпоставки са чисти изречения за тъждественост, т.е. празни тавтологии, които не водят до нищо.

Ето защо изискването към предпоставките обикновено гласи, че те трябва да бъдат доказани, т.е. те трябва да бъдат представени също така и като заключения. По такъв начин двете предпоставки дават две по-нататъшни умозаключе­ния. Но тези две нови умозаключения отново дават заедно четири предпоставки, които изискват четири нови умоза­ключения; последните имат осем предпоставки, чиито осем умозаключения отново дават за своите шестнадесет пред­поставки шестнадесет умозаключения и така нататък до безкрайнст в геометрична прогресия.

Следователно тук се явява отново прогресът до без­крайност, който се появи по-рано в по-низшата сфера на битието и който вече не можеше да се очаква в сферата на понятието, на абсолютната рефлексия вътре в себе си, изхож­даща от крайното, в областта на свободната безкрайност и

Трета глава. Умозаключението 123

истина. В сферата на битието посочих, че там, където се яви лош ата безкрайност, която протича навън в прогреса, е налице противоречието между едно качествено битие и едно излизащо отвъд него, безсилно трябване; самият прогрес е повторението на изискването за единство, което се предяви към качественото, и на постоянното изпадане обратно в пре­дела, несъответстващ на изискването. И така, във формал­ното умозаключение непосредственото отношение или ка­чественото съждение е основата, а опосредстването на умо­заключението е това, което е поставено като по-висшата истина в сравнение с него. Продължаващото до безкрайност доказване на предпоставките не разреш ава въпросното противоречие, а само го подновява постоянно и е повто­рение на един и същ първоначален недостатък. - Истината на безкрайния прогрес е по-скоро тази, че бива снет самият той и формата, която вече беше определена от него като недостатъчна. - Тази форма е формата на опосредстването като „единично-особено-общо“. Двете отношения „единично- особено“ и „особено-общо“ трябва да бъдат опосредствани; ако стане това по същия начин, само ще се удвоява неудов- летворителната форма „единично-особено-общо“ и т.н. до безкрайност. „Особено“ има по отношение на „единично“ също и формалното определение на общо, а по отношение на „общо“ - формалното определение на единично, тъй като тези отношения са изобщо съждения. Ето защо те се нуждаят от опосредстване, но чрез въпросната форма на опосред- стване само се появява отново отношението, което трябва да бъде снето.

Ето защо опосредстването трябва да стане по друг начин. За опосредстването на „особено-общо “ е налице „еди­нично“; затова опосредстването трябва да получи формата

„особено-единично-общо “.За опосредстването на „единично-особено“ е налице

„общо“; ето защо това опосредстване става умозаключение­то:

„единично-общо-особено “.Ако разгледаме този преход по-отблизо според него­

вото понятие, ще се окаже, първо, че опосредстването на формалното умозаключение според съдържанието му, както посочих по-горе, е случайно. Непосредственото единично

124 Първи дял. Субективността

нещо има в своите определености едно неопределимо мно­жество от средни термини, а последните също така имат отново много определености изобщо; така че това, с какво общо трябва да бъде съединен субектът на умозаключе­нието, се крие изцяло във външния произвол или изобщо в едно външно обстоятелство и случайно определение. Ето защо опосредстването по своето съдържание не е нито необ­ходимо, нито общо, то не е обосновано в понятието на предмета; основанието на умозаключението е по-скоро вън- шното в предмета, т.е. непосредственото; но между опреде­ленията на понятието непосредственото е единичното.

По отношение на формата също така и опосредства­нето има за своя предпоставка непосредствеността на отно­шението; затова самото опосредстване е опосредствано, и то чрез непосредственото, т.е. единичното. - По-точно, чрез заключението на първото умозаключение единичното е ста­нало опосредстващо. Заключението е „единично-общо“; по такъв начин тук единичното е поставено като общо. В едната предпоставка, а именно в малката („единично-особено “), то вече се явява като особено; по такъв начин то се явява като това, в което са съединени тези две определения. - Или заключението изразява самЪ по себе си единичното като общо; и то не по един непосредствен начин, а чрез опо­средстването; следователно изразява го като необходимо отношение. Простата особеност беше среден термин; в заключението тази особеност е поставена развито като отношение на единичното и всеобщността. Но общото е все още качествена определеност, предикат на единичното; тъй като единичното е определено като общо, то е поставено като всеобщността на крайните термини или като среден термин; сам6 за себе си то е краен термин на единичността, но тъй като сега вече е определено като общо, то е съще­временно единството на двата крайни термина.

Ъ. Втора фигура: „особено-единично-общо“

1. Истината на първото качествено умозаключение е, че нещо е свързано с една качествена определеност не само по себе си, а чрез една случайност или в една единичност. В такова качество субектът на умозаключението не се е вър­

Трета глава. Умозаключението 125

нал обратно в своето понятие, а е схванат само в неговата външност; непосредствеността съставлява основанието на отношението и по такъв начин - опосредстването; дотол­кова единичното е в действителност среден термин.

Но, по-нататък, отношението на умозаключението е снемането на непосредствеността; заключението не е непо­средствено отношение, а е опосредствано чрез нещо трето; затова то съдържа отрицателно единство; ето защо опо­средстването сега вече е определено да съдържа в себе си от­рицателен момент.

В това второ умозаключение предпоставките са „осо- бено-единично“ и „единично-общо“; само първата от тези предпоставки е все още непосредствена; втората „единично- общо“ е вече опосредствана, а именно чрез първото умоза­ключение; ето защо второто умозаключение предпоставя първото; както и, обратно, първото предпоставя второто. - Тук двата крайни термина са определени един спрямо друг като особено и общо; дотолкова последното все още запазва своето място; то е предикат; но особеното е сменило мястото си, то е субект или е поставено под определението на крайния термин на единичността, тъй както единичното е поставено с определението на средния термин или на особеността. Ето защо двете те вече не са абстрактните непосредствености, които бяха в първото умозаключение. Обаче те още не са по­ставени като конкретни; чрез това, че всяко стои на място­то на другото, то е поставено в своето собствено и съще­временно - обаче само външно - в другото определение.

Определеният и обективен смисъл на това умозаклю­чение е, че общото не е само по себе си едно определено особено; защото то е по-скоро целокупността на своите особени; обаче така един от неговите видове има битие чрез единичността; другите негови видове са изключени от него чрез непосредствената външност. От друга страна, особено­то също така не е непосредствено и само по себе си общо, а, напротив, отрицателното единство смъква от него опреде­леността и чрез това го издига във всеобщност. - Единич­ността се отнася отрицателно към особеното дотолкова, доколкото тя трябва да бъде негов предикат; това не е преди­кат на особеното.

126 Първи дял. Субективността

2. Но отначало термините са все още непосредствени определености; те не са се доразвили чрез самите себе си до никакво обективно значение; промененото място, което получават два от тях, е формата, която е едва само външно тяхна; ето защо, както в първото умозаключение, те са изобщо все още едно безразлично едно спрямо друго съдър­жание; две качества, които са свързани не сами по себе си, а чрез една случайна единичност.

Умозаключението от първата фигура беше непосред­ственото умозаключение или също толкова и умозаклю­чението, доколкото то е в своето понятие като абстрактна форма, която още не се е реализирала в своите определения. Тъй като тази чиста форма е преминала в друга фигура, това е, от една страна, започнатата реализация на понятието, тъй като в отначало непосредствената, качествена определеност на термините се поставя отрицателният момент на опосред­стването, а чрез това - една по-нататъшна определеност на формата. - Но същевременно това е ставане на друго (An­derswerden), извършвано от чистата форма на умозаклю­чението; умозаключението вече не й сответства напълно и определеността, поставена в неговите термини, е различна от онова първоначално определение на формата. - Докол­кото умозаключението се разглежда само като субективно умозаключение, което протича в една външна рефлексия, то се смята за вид умозаключение, който би трябвало да съот­ветства на рода, а именно на общ ата схема „ единично- особено-общо“ Но отначало умозаключението не съответ­ства на тази схема; двете му предпоставки са „особено- единично“ или „единично-особено“ и „единично-общо“, ето защо и двата пъти средният термин е подведен или и двата пъти той е субект, на който следователно са присъщи дру­гите два термина; следователно той не е среден термин, който веднъж трябва да бъде подвеждащ или предикат, а друг път подведен или субект, или среден термин, на който трябва да бъде присъщ единият термин, но който сам трябва да бъде присъщ на другия. - Това, че последното умозаклю­чение не съответства на общата форма на умозаключение, има този истински смисъл, че последната е преминала в него, тъй като нейната истина се състои в това да бъде субектив­но, слу чайно сливане заедно. Ако заключението във втората

Трета глава. Умозаключението 127

фигура (а именно, без да се извиква на помощ ограниче­нието, което го прави нещо неопределено и за което ще спомена след малко, е правилно, то е такова, защото е та ­кова самЬ за себе си, а не защ ото е заключение на това умозаключение. Но същият случай имаме при заключението на първата фигура; тази негова истинност е поставена чрез втората фигура. - Във възгледа, че втората фигура трябва да бъде само един вид, се изпуска изпредвид необходимият преход на първата в тази втора форма и се остава при пър­вата като при по-истинна форма. Ето защо, доколкото във втората фигура (която по стар навик, без друго по-нататъш- но основание, се привежда като трета) също така трябва да намери място едно правилно в този субективен смисъл умоза­ключение, това умозаключение би трябвало да съответства на първото, а по такъв начин щом едната предпоставка („единично-общо “) изразява отношението на подвеждане на средния термин под единия краен термин, другата предпо­ставка („особено-единично“) би трябвало да запази проти­воположното отношение, което има тя, и „особено " да може да бъде подведено под „единично “. Но едно такова отноше­ние би било снемане на определеното съждение „единичното е особено “ и би могло да намери място само в едно неопре­делено съждение - в едно партикуларно съждение; ето защо заключението в тази фигура може да бъде само партику­ларно. Но, както отбелязах по-горе, партикуларното съжде­ние е както положително, така и отрицателно; - заключение, на което затова не може да се приписва голяма стойност. - Доколкото също и особеното, и общото са крайни термини и са непосредствени, безразлични определености едно спрямо друго, самото им отношение е безразлично; едната или другата определеност може да се взема произволно като голям или малък термин, а затова и едната или другата предпоставка може да се взема произволно като голяма или малка предпоставка.

3. Тъй като заключението е както положително, така и отрицателно, по такъв начин то е безразлично спрямо тези определености, а с това и общо отношение. По-отблизо раз­гледано, опосредстването на първото умозаключение беше случайно само по себе си; във второто умозаключение тази случайност е поставена. По такъв начин тя е опосредстване,

128 Първи дял. Субективността

което снема самото себе си; опосредстването има опреде­лението на единичност и непосредственост; онова, което се е свързало чрез това умозаключение, трябва по-скоро да бъде тъждествено само по себе и непосредствено; защото онзи среден термин, непосредствената единичност, е безкрайно многообразното и външно състояние на определеност. Сле­дователно в този среден термин е поставено по-скоро вън- шното на себе си опосредстване. Но външността на единич­ността е всеобщността; въпросното опосредстване чрез непосредственото единично сочи отвъд, навън от самото себе си към другото за него опосредстване, което по такъв начин се извършва чрез общото. - Или това, което трябва да бъде съединено чрез второто умозаключение, трябва да бъде непосредствено свързано; чрез непосредствеността, която лежи в основата му, не се осъществява едно определено свързване. Непосредствеността, към която насочва то, е другата спрямо неговата - снетата първа непосредственост на битието - следователно тя е рефлектираната вътре в себе си непосредственост или биващото в себе си, абстрактното общо.

Според разгледаната страна преходът на това умоза­ключение беше ставане на нещо друго, както преминаването на битието, тъй като в основата му лежи качественото, и то непосредствената единичност. Но според понятието единич­ността свързва особеното и общото дотолкова, доколкото тя снема определеността на особеното; нещо, което се пред­ставя като случайността на това умозаключение; крайните термини не се свързват чрез тяхното определено отношение, което те имат за среден термин; ето защо този среден термин не е тяхно определено единство и положителното единство, което му е все още присъщо, е само абстрактната всеобщ­ност. Но, когато средният термин се постави в това опре­деление, което е неговата истина, това е друга форма на умозаключение.

с. Трета фигура: „единично-общо-особено“

1. Това трето умозаключение вече няма една единствена непосредствена предпоставка; отношението „единично-об­що " беше опосредствано чрез първото, а отношението „осо­

Трета глава. Умозаключението 129

бено-общо “ - чрез второто умозаключение. Ето защо трето­то умозаключение предпоставя първите две умозаключения; но, обратно, двете те предпоставят третото, както и изобщо всяко умозаключение предпоставя останалите две. По такъв начин в третото умозаключение е завършено изобщо опре­делението на умозаключението. - Това взаимно опосред­стване съдържа тъкмо това, че всяко умозаключение, макар и самб за себе си да е опосредстване, същевременно не е в самото себе си целокупността на опосредстването, а има в себе си една непосредственост, чието опосредстване се на­мира вън от него.

Умозаключението „единично-общо-особено“, разгледа­но в самото него, е истината на формалното умозаключение, то изразява това, че опосредстването на последното е аб- страктно-общото опосредстване и крайните термини се съ­държат в средния термин не според своята съществена опре­деленост, а само според своята всеобщност, следователно в средния термин по-скоро не е свързано в едно тъкмо това, което трябваше да бъде опосредствано. Следователно тук е поставено това, в което се състои формализмът на умоза­ключението, чиито термини имат едно непосредствено, без­различно спрямо формата съдържание, или, което е същото, са такива определения на формата, които още не са се ре­флектирали до степента на определения на съдържанието.

2. Средният термин на това умозаключение е наистина единството на крайните термини, но единство, в което сме се абстрахирали от тяхната определеност, той е неопределеното общо. Но, доколкото това общо като абстрактното същевре­менно се различава от крайните термини като определеното, самото то е също още нещо определено спрямо тях и цялото е едно умозаключение, чието отношение към неговото поня­тие трябва да разгледаме. Средният термин като общото е подвеждащ или предикат спрямо двата си крайни термина, той нито веднъж не е подведен или субект. Ето защо, докол­кото това умозаключение като един вид умозаключение трябва да съответства на последното, това може да стане само така, че когато едното отношение („единично-общо“) вече има подобаващото отношение, получава го и другото („общо-особено“). Това става в едно съждение, в което отношението на субект и предикат е безразлично, в едно

130 Първи дял· Субективността

отрицателно съждение. Така умозаключението става за- конно; но заключението е по необходимост отрицателно.

Но следователно безразлично е също така, кое от двете определения на това изречение ще се вземе като предикат или като субект, а в умозаключението - дали ще се вземе като краен термин на единичността или като такъв на осо­беността, т.е. дали ще се вземе като малък или като голям термин. Тъй като според всеобщото предположение от това зависи коя от предпоставките трябва да бъде голяма или малка, тук това е станало безразлично. - Това е основанието на обикновената четвърта фигура на умозаключението, която Аристотел не познаваше и която в последна сметка засяга само една съвсем празна, безинтересна разлика. В четвъртата фигура на умозаключението непосредственото място на термините е обратно на мястото им в първата фигура; тъй като според формалното разглеждане на съжде­нието субектът и предикатът на отрицателното заключение нямат определеното отношение на субект и предикат, а единият може да заема мястото на другия, безразлично е кой термин ще се вземе като субект и кой ка го предикат; затова е безразлично също така коя предпоставка се взема като голяма или малка. Това безразличие, за което спомага и определението на партикуларносгта (особено доко:псото се отбелязва, че то може да се вземе в един по-широк смисъл), прави въпросната четвърта фигура нещо съвсем излишно.

3. Обективното значение на умозаключението, в което общото е среден термин, е това, че опосредстващо го като единство на крайните термини е всъщност общо. Но, гъй като всеобщността е отначало само качествената или аб­страктна всеобщност, в нея не се съдържа определеността на крайните термини; тяхното сливане заедно - ако трябва да се извърши - трябва също гака да има своето основание в едно опосредстване, лежащо вън от гова умозак:почение, и при тези форми на умозаключения го е слу чайно съвсем така, както при предходните. Но тъй като сега общото е определено като среден термин и в него не се съдържа опре­делеността на крайните термини, последната е поставена като напълно безразлична и външна. Според гази чиста абстракция с това, разбира се, е възникнала една четвърта фигура на умозаключението, а именно гази на нямащото

Трета глава. Умозаключението 131

отношения умозаключение: „общо-общо-общо“, което се абстрахира от качествената разлика на термините и по такъв начин има за определение чисто външното им един­ство, а именно тяхната еднаквост.

d. Четвърта фигура: „общо-общо-общо“ или математическо умозаключение

1. Математическото умозаключение гласи: „Ако две неща или две определения са еднакви с трето, те са еднакви помежду си. “ - В него отношението на принадлежност или на подвеждане е заличено.

Опосредстващото е изобщо нещо трето; но то няма съвсем никакво определение спрямо своите крайни термини. Затова всеки един от трите термина може да бъде с еднакво право третото опосредстващо. Ето защо това, кой от тях трябва да се употреби за тази цел, кои от трите отношения трябва да се вземат като непосредствени и кое трябва да се вземе като опосредствано, зависи от външни обстоятелства и от други условия; - а именно от това, кои две от тях са непосредствено дадените. Но това определение не засяга с нищо самото умозаключение и е напълно външно.

2. Математическото умозаключение минава за аксиома в математиката; - за едно очевидно само по себе си, първо положение, което нито може да бъде обект на доказателство, т.е. на опосредстване, нито се нуждае от такова, не пред­поставя нищо друго, нито пък може да бъде изведено от него. - Ако разгледаме по-отблизо неговото предимство да бъде непосредствено очевидно, ще се окаже, че това предим­ство се крие във формализма на това умозаключение, което се абстрахира от всяко качествено различие на определения­та и взема под внимание само тяхната количествена еднак­вост или нееднаквост. Но тъкмо на това основание то не е без предпоставка или неопосредствано; количественото определение, което единствено се взема под внимание в него, се получава само чрез абстрахирането от качествената раз­лика и от определенията на понятието. - Линии, фигури, които се поставят като еднакви помежду си, се разбират само според величината им; един триъгълник се поставя

132 Първи дял. Субективността

като еднакъв с един квадрат, но той е еднакъв с квадрата не в качеството си на триъгълник, а единствено по величина и т.н. По същия начин понятието с неговите определения не влиза в това умозаюпочаване; с него изобщо не се схваща нищо в неговото понятие; а и разсъдъкът няма пред себе си дори формалните, абстрактни определения на понятието; ето защо очевидността на това умозаключение почива само върху това, че то е така бедно откъм мисловно определение и така абстрактно.

3. Но резултатът на умозаключението за налично битие не е просто само това абстрахиране от всяка определеност на понятието; отрицателността на непосредствените, аб ­страктни определения, която произлезе от него, има още една друга, положителна страна, а именно, че в абстракт­ната определеност е поставена другата за нея и чрез това тя е станала конкретна.

Първо, всички умозаключения за налично битие се предпоставят взаимно и крайните термини, които са слети заедно в заключението, са слети истински и сами по себе си само дотолкова, доколкото са съединени и иначе чрез едно тъждество, което е обосновано другаде; средният термин, ка­къвто е той в разгледаните умозаключения, трябва да бъде тяхното единство на понятието, но е само една формална определеност, която не е поставена като тяхно конкретно единство. Но тази предпоставеност на всяко едно от онези опосредствания не е просто само една дадена непосредстве­ност изобщо, както в математическото умозаключение, а, напротив, самата тя е опосредстване, а именно за всяко едно от другите две умозаключения. Следователно това, което е истински налице, е опосредстването, основаващо се не върху една дадена непосредственост, а върху опосредстването. По такъв начин това не е количественото опосредстване, аб­страхиращо се от формата на опосредстването, а е по-скоро опосредстването, отнасящо се до опосредстването, или опосредстването на рефлексията. Кръгът на взаимното предпоставяне, който тези умозаключения сключват едно с друго, е връщането на това предпоставяне обратно в самото себе си, което предпоставяне образува целокупност в това връщане и има другото, към което сочи всяко отделно умо­заключение, не някъде отвън, по силата на абстракцията, а го обхваща вътре в кръга.

Трета глава· Умозаключението 133

По-нататък, от страна на отделните определения по форма се оказа, че в това цяло на формалните умозаклю­чения всяко отделно определение дойде до мястото на сре­ден термин. Последният беше определен непосредствено като особеност; след това той се определи чрез диалектично­то движение като единичност и всеобщност. По същия начин всяко едно от тези определения премина през местата на двата крайни термина. Чисто отрицателният резултат е заличаването на качествените определения по форма в чисто количественото, математическото умозаключение. Но това, което е истински налице, е положителният резултат, че опосредстването се извършва не чрез една единична, ка­чествена определеност по форма, а чрез конкретното им тъждество. Недостатъкът и формализмът на разгледаните три фигури на умозаключенията се състои тъкмо в това, че една такава единична определеност трябваше да съставлява средния термин в тях. - Следователно опосредстването се определи като безразличието на непосредствените или аб­страктните определения по форма и като положителна рефлексия на едното в другото. С това непосредственото умозаключение за налично битие е преминало в умозаклю­чението за рефлексия.

З а б е л е ж к а[Обикновеният възглед за умозаключението]

В изложението върху природата на умозаключението и различните му форми, което направих тук, мимоходом взех отношение и към онова, което съставлява главния интерес в обикновеното разглеждане и третиране на умозаключе­нията, а именно, как може да се изгради правилно умозаклю­чение във всяка фигура; и все пак при това посочих само главния момент и отминах случаите и комбинациите, които възникват, когато се привлече допълнително към разглеж­дане още и разликата между положителни и отрицателни съждения редом с количественото определение, особено определението на партикуларността. - Тук ще бъде уместно да направя още няколко забележки относно обикновения възглед за умозаключението и начина, по който то се тре­тира обикновено в логиката. Както е известно, това учение

134 Първи дял· Субективността

беше развито дотолкова детайлно, че неговите така н а ­речени остроумици станаха обект на всеобща досада и от­вращение. Тъй като естественият разсъдък се обяви против нямащите субстанциалност форми на рефлексията от всич­ки страни на образованието на духа, той се обърна и против въпросното изкуствено изучаване на формите на разума и си мислеше, че може да мине и без такава наука на това осно­вание, че по природа, без особено изучаване, вече от само себе си той извършва изброяваните в тази наука отделни мисловни операции. И в действителност, ако разумното мислене би имало за свое условие тягостното изучаване на формулите на умозаюпоченията, човек би се намирал в тако­ва лошо положение по отношение на това мислене, в каквото би се намирал (както вече отбелязах в предговора), ако не би могъл да върви и да си смила храната, без да е изучавал анатомия и физиология. Както изучаването на тези науки не ще да е без полза за пазенето на диета, така и на изучаването на формите на разума несъмнено ще трябва да припишем още по-важно влияние върху правилността на мисленето; но без да навлизам тук в тази страна, която се отнася до образо­ванието на субективното мислене и затова засяга всъщност педагогиката, ще трябва да се съгласим, че изучаването, което има за предмет начините на опериране и законите на разума, само по себе си трябва да представлява най-голям интерес - да представлява най-малкото не по-малък инте­рес, отколкото познанието за законите на природата и за особените й форми. Ако не се смята за маловажно това, че сме открили шестдесет и няколко вида папагали, сто триде­сет и седем вида вероники и т.н., още много по-малко ще трябва да се смята за маловажно това да открием формите на разума; нима една фигура на умозаключението не е нещо безкрайно по-висше, отколкото един вид папагал или Веро­ника?

Ето защо колкото трябва да смятаме за ни повече, ни по-малко от варварщина това да се презира изобщо изучава­нето на формите на разума, толкова трябва да се съгласим, че обикновеното излагане на умозаключението и на особе­ните му форми не е разумно познание, не е излагане на тези форми като форми на разума и че силогистичната мъдрост си навлече пренебрежението, с което се отнасят към нея, чрез

Трета глава. Умозаключението 135

своята малоценност. Нейният недостатък се състои в това, че тя чисто и просто остава при разсъдъчната форма на умо­заключението, според която определенията на понятието се вземат като абстрактни формални определения. Толкова по-непоследователно е да се фиксират те като абстрактни качества, тъй като в умозаключението техните отношения съставляват същественото и принадлежността и подвежда­нето вече съдържат това, че тъй като общото принадлежи на единичното, самото единично е общо, и че тъй като общото подвежда под себе си единичното, самото общо е единично, а по-точно казано - умозаключението поставя изрично като среден термин тъкмо това единство и неговото определение е именно опосредстването, което ще рече, че определенията на понятието имат за основа вече не своята външност едно спрямо друго, както в съждението, а по-скоро своето един­ство. - По такъв начин чрез понятието за умозаключение е изразено несъвършенството на формалното умозаключение, в което умозаключение средният термин трябва да бъде фиксиран не като единство на крайните термини, а като формално, качествено различно от тях, абстрактно опреде­ление. - Разглеждането става толкова по-безсъдържателно поради това, че все още се приемат като съвършени отно­шения също и такива отношения или съждения, в които дори формалните определения стават безразлични, както в отри­цателното и партикуларното съждение, и които затова се приближават до изречения. - А тъй като качествената фор­ма „единично-особено-общо " важи изобщо като последното и абсолютното, диалектичното разглеждане на умозаключе­нието съвсем отпада и по такъв начин останалите умоза­ключения се разглеждат не като необходими изменения на въпросната форма, а като видове. - При това е безразлично дали самото първо формално умозаключение ще се раз­глежда само като един вид редом с останалите или едно­временно като род и като вид; последното става тогава, когато останалите умозаключения се сведат до първото. Дори и това свеждане да не се извърши изрично, в основата винаги лежи все същото формално отношение на външно подвеждане, което изразява първата фигура.

Това формално умозаключение е противоречието, кое­то се състои в това, че средният термин трябва да бъде опре­

136 Първи дял. Субективността

деленото единство на крайните термини, но се явява не като това единство, а като определение, качествено различно от онези, единство на които трябва да бъде той. Тъй като умо­заключението е това противоречие, то е диалектично в са­мото себе си. Неговото диалектично движение го представя в пълнотата на моментите на понятието по такъв начин, че не само въпросното отношение на подвеждане или особе­ността, но също така съществено и отрицателното единство и всеобщността са моменти на сливането в едно. Доколкото всеки един от тези моменти сам за себе си е също така само един едностранчив момент на особеността, те също така са само несъвършени средни термини, но същевременно състав­ляват развитите определения на особеността; цялото про­тичане на процеса през трите фигури представя средния термин във всяко едно от тези определения едно след друго и истинният резултат, който произтича оттук, е, че средният термин не е едно единично определение, а е целокупност на определенията.

Ето защо недостатъкът на формалното умозаключение се състои не във формата на умозаключение - тя е по-скоро формата на разумността, - а в това, че тя се явява само като абстрактна и затова е форма, в която няма понятие. По-горе посочих, че абстрактното определение поради неговото абстрактно отношение към себе си може да се разглежда също толкова и като съдържание; дотолкова формалното умозаключение не дава нищо повече от това, че отноше­нието на един субект към един предикат следва или не следва само от този среден термин. Нищо не помага това да сме доказали едно положение чрез едно такова умозаключение; поради абстрактната определеност на средния термин, кой­то е качество, в което няма понятие, със същото право може да има и други средни термини, от които следва противо­положното, нещо повече, от същия този среден термин могат да се изведат отново и противоположни предикати чрез по­нататъшни умозаключения. - Освен това, че формалното умозаключение не дава много, то е също нещо твърде про­сто; многото правила, които са били измислени, са досадни вече поради това, че контрастират толкова много с простата природа на предмета, а после и поради това, че се отнасят до случаите, при които формалното съдържание на умозаклю-

Трета глава. Умозаключението 137

чението се намалява напълно от външното определение по форма, особено от определението на партикуларността, предимно доколкото последното трябва да се вземе за тази цел в по-широк смисъл, а също и по форма се получават само съвсем безсъдьржателни резултати. - Но най-справедливата и най-важната страна на немилостта, в която изпадна сило- гистиката, е тази, че тя е19 едно така обстойно, нямащо поня­тие занимание с един предмет, чието единствено съдържание е самото понятие. - Многото силогистични правила напом­нят за подхода на учителите по смятане, които също така дават множество правила за аритметични операции, но всичките тези правила предпоставят, че нямаме понятието операция. - Обаче числата са материя, в която няма понятие, операцията на смятането е външно съединяване или разде­ляне, механичен подход, както и наистина са били изнамере­ни сметачни машини, които извършват тези операции; на­против, най-възмутимото и най-непоносимото е, когато формалните определения на умозаключението, които са понятия, се третират като материя, в която няма понятие.

Най-висшата степен на това нямащо понятие схващане за понятийните определения на умозаключението виждаме несъмнено у Лайбниц, който (Opp. Tom. II. P. I) подложи умозаключението на комбинаторно смятане и с помощта на последното пресметна колко положения на умозаключе­нието са възможни; - а именно, с оглед на разликите между положителни и отрицатели, а след това между’ общи, парти- куларни, неопределени и сингуларни съждения; оказва се, че са възможни 2048 такива съчетания, от които, след като се изключат непригодните, остават 24 пригодни фигури. - Лайбниц отдава много голямо значение на полезността на комбинаторния анализ, за да се намерят не само формите на умозаключението, но и съчетанията от други понятия. Опе­рацията, чрез която се намира това, е същата, каквато е и операцията, чрез която се пресмята колко съчетания от букви позволява една азбука, кож о съчетания са възможни при игра със зарове, при игра на ломбер20 и т.н. Следова­телно тук намираме определенията на умозаключението, поставени на една плоскост с точките на зара и с картите при игра на ломбер, тук разумното се взема като нещо мъртво и нямащо понятие и се оставя настрана своеобраз­

138 Първи дял. Субективността

ното на понятието и на неговите определения да се отнасят като духовни същности и чрез това отнасяне да снемат своето непосредствено определение. - Това Лайбницово приложение на комбинаторното смятане върху умозаклю­чението и върху свързването на други понятия не се разли­чаваше от прословутото Лулово изкуство по нищо друго освен по това, че от страна на броя то беше по-методично, но по безсмисленост беше тъкмо като него. - С това беше свър­зана една любима мисъл на Лайбниц, която той формулира на младини, и въпреки нейната незрялост и повърхностност не се отказа от нея и по-късно - мисълта за една обща ха­рактеристика на понятията, за един писмен език, в който всяко понятие се представя така, както е отношение, произ­тичащо от други понятия, или както се отнася към други, като че ли в разумната връзка, която е всъщност диалектич­на, едно съдържание все още би запазило същите опреде­ления, които има то, когато е фиксирано самб за себе си.

Смятането на Плуке се залови несъмнено за най-после- дователния начин на подхождане, чрез който отношението на умозаключението става способно да бъде подчинено на смятането. То почива върху това, че се абстрахираме от разликата на отношението, от разликата между единичност, особеност и всеобщност в съждението и фиксираме аб­страктното тъждество на субекта и предиката, по силата на което те са в математическа еднаквост; - намират се в отношение, което прави умозаключаването напълно без- съдържателно и тавтологично формиране на изречения. - В изречението „розата е червена" предикатът трябва да означава не общото червено, а само определеното червено на розата; в изречението „всички християни са хора“ предика­тът трябва да означава само онези хора, които са християни; от това изречение и от изречението „евреите не са христия­ни“ после следва заключението, което не препоръча добре това силогистично смятане пред Менделсон: „следователно евреите не са хора“ (а именно, не са онези хора, които са християните). Плуке сочи като следствие от своето изобре­тение, posse etiam rudes mechanice totam logicam doceri, uti pueri arithmeticam docentur, ita quidem, ut nulla formidine in ratio­ciniis suis errandi torqueri, vel fallaciis circumveniri possint, si in calculo non e rran t21. - Това препоръчение, според което

Трета глава. Умозаключението 139

необразованите могат да изучат механично цялата логика чрез смятане, е навярно най-лошото, което може да се каже за едно изобретение относно излагането на логическата наука.

В

УМ ОЗАКЛЮ ЧЕНИЕТО ЗА РЕФЛЕКСИЯ

Протичането на качественото умозаключение сне аб­страктното в определенията на последното; чрез това терминът се постави като такава определеност, в която се привижда и другата. Освен абстрактните термини, в умоза­ключението е налице и тяхното отношение, и в заключението това отношение е поставено като опосредствано и необ­ходимо; ето защо всяка определеност е поставена в действи­телност не като единична определеност, сама за себе си, а като отношение на другите определености, като конкретна определеност.

Средният термин беше абстрактната особеност, която сама за себе си е проста определеност, и беше среден термин само външно и по отношение на самостоятелните крайни термини. Сега средният термин е поставен вече като цело­купност на определенията; така той е поставеното единство на крайните термини; но преди всичко единството на ре­флексията, което ги обхваща в себе си; - обхващане, което като първо снемане на непосредствеността и първо отнасяне на определенията едно към друго още не е абсолютното тъждество на понятието.

Крайните термини са определенията на съждението за рефлексия; същинска единичност и всеобщност като опре­деление на отношението или рефлексия, която обхваща в себе си нещо многообразно. Но, както посочих при съжде­нието за рефлексия, единичният субект съдържа освен чи­стата единичност, която принадлежи към формата, още и определеността като чисто и просто рефлектирана вътре в себе си всеобщност, като предпоставен, т.е. тук все още непосредствено приет род.

От тази определеност на крайните термини, която е необходима за протичането на определението на съждение­то, се получава по-точното съдържание на средния термин,

140 Първи дял. Субективността

до който всъщност се свежда всичко при умозаключението, тъй като умозаключението се различава от съждението по средния термин. Той съдържа 1) единичността, 2) но разши­рена до всеобщност, като „всички“, 3) лежащата в основата всеобщност, т.е. всеобщността, която чисто и просто обе­динява в себе си единичността и абстрактната всеобщност - рода. - Едва по този начин умозаключението за рефлексия има същинската определеност на формата, тъй като сред­ният термин е поставен като целокупността на определе­нията; поради това, в сравнение с умозаключението за ре­флексия, непосредственото умозаключение е неопределеното умозаключение, тъй като средният термин е едва още аб­страктната особеност, в която още не са поставени моменти­те на нейното понятие. - Това първо умозаключение за рефлексия може да се нарече умозаключение за всичкост (Allheit).

а. Умозаключението за всичкост

1. Умозаключението за всичкост е разсъдъчното умоза­ключение в неговото съвършенство, но то още не е нещо повече от това. Това, че в него средният термин не е аб- страктна особеност, а е развит в своите моменти и затова е конкретен, е наистина съществено изискване за понятието, само че формата на всичкост взаимообхваща единичното във всеобщността преди всичко само външно и, обратно, тя все още запазва единичното във всеобщността като нещо непосредствено съществуващо самб за себе си. Отрицанието на непосредствеността на определенията, което беше резул­тат от умозаключението за налично битие, е само първото отрицание, то още не е отрицанието на отрицанието или абсолютната рефлексия вътре в себе си. Ето защо в основата на онази всеобщност на рефлексията, която обхваща в себе си отделните определения, все още лежат тези определения - или всичкостта още не е всеобщността на понятието, а е външната всеобщност на рефлексията.

Умозаключението за налично битие беше случайно поради това, че средният термин на това умозаключение като единична определеност на конкретния субект допуска неопределимо множество от други такива средни термини и затова субектът можеше да се слее с неопределимо други и с

Трета глава. Умозаключението 141

противоположни предикати. Но тъй като средният термин сега вече съдържа едичността и вследствие на това сам той е конкретен, чрез него може да бъде свързан със субекта само такъв предикат, който му е присъщ като на конкретен су­бект. - Ако например от средния термин „зелено “ би трябва­ло да се заключи, че една поема, една сграда и т.н. е краси­ва, тъй като притежава правилност, въпреки това картината и т.н. би могла да бъде грозна по силата на други определе­ния, от които би могло да се заключи за последния предикат. Напротив, когато средният термин има определението на всичкостта, той съдържа зеленото, правилността като нещо конкретно, което тъкмо поради това не е абстракцията за нещо чисто зелено, правилно и т.н.; а с това конкретно нещо могат да бъдат свързани само предикати, които съответ­стват на целокупността на конкретното. - В съждението „Зеленото (или правилното) е приятно“ субектът е само абстракцията за зелено, за правилност; в изречението „Всич­ко зелено (или всичко правилно ) е приятно ", напротив, су­бектът е: всички действителни конкретни предмети, които са зелени или правилни, които следователно се вземат като конкретни с всички техни свойства, които още имат те освен зеленото или правилността.

2. Но тъкмо затова това рефлективно съвършенство на умозаключението го прави чиста измама. Средният термин има определеността: „всички“; на тези „всички“ в голямата предпоставка е непосредствено присъщ предикатът, който бива сливан заедно със субекта. Но „ всички“ са „всички единични следователно в голямата предпоставка единич­ният субект вече има непосредствено въпросния предикат и не го получава едва чрез умозаключението. - Или чрез заклю­чението субектът получава един предикат като следствие; но голямата предпоставка вече съдържа в себе си това за­ключение; следователно голямата предпоставка не е правилна сама за себе си или тя не е едно непосредствено, предпо- ставено съждение, а сама вече предпоставя заключението, основание на което е трябвало да бъде тя. - В любимото съвършено умозаключение:

„Всички хора са смъртни,Кай е човек,следователно Кай е смъртен.“

142 Първи дял. Субективността

голямата предпоставка е правилна само поради това и до­толкова, доколкото е правилно заключението; ако случайно Кай не би бил смъртен, голямата предпоставка не би била правилна. Изречението, което би трябвало да бъде заклю­чение, трябва вече непосредствено да бъде правилно самЬ за себе си, защото иначе голямата предпоставка не би могла да обхваща всички единични; преди голямата предпоставка да може да важи като правилна, трябва предварително да се отговори на въпроса, дали самото това заключение не е аргумент против нея.

3. При умозаключението за налично битие от поня­тието за умозаключение се получи, че предпоставките като непосредствени противоречат на заключението, а именно, на опосредстването у изисквано от понятието за умозаклю ­чение, че затова първото умозаключение предпоставя другии, обратно, тези други умозаключения предпоставят първо­то. В умозаключението за рефлексия това е поставено в самото него - че голямата предпоставка предпоставя своето заключение, тъй като тя съдържа свързването на единич­ното с един предикат, едва тъкмо което свързване трябва да бъде заключение.

Следователно това, което в действителност е налице, може да бъде изразено преди всичко така, че умозаклю ­чението за рефлексия е само външна, празна привидност за умозаключаване, че по такъв начин същността на това умо- заключаване почива върху субективната единичност, а с това последната съставлява средния термин и трябва да се поставя като такъв; - единичността, която има битие като такава, и само външно има в себе си всеобщността. - Или според по-точното съдържание на умозаключението за ре­флексия се оказа, че единичното стои в непосредствено отно­шение към своя предикат, а не в отношение, получено по пъ­тя на умозаключението, и че голямата предпоставка, свърз­ването на нещо формално общо с нещо, което е общо само по себе си, е опосредствана от отношеието на единичността, което е налице във формално общото, от отношението на единичността като всичкост. Но това е умозаключението за индукция.

Трета глава. Умозаключението 143

Ъ. Умозаключението за индукция

1. Умозаключението за всичкост стои под схемата на първата фигура: „ единично-особено-общ оумозаключе­нието за индукция стои под схемата на втората фигура: „общо-единично-особено“, тъй като отново има за среден термин единичносттта, не абстрактната единичност, а единичносттта като пълна, а именно, поставена с противо­положното на нея определение, с всеобщността. - Единият краен термин е някакъв предикат, който е общ на всичките тези единични неща; отношението му към тях съставлява не­посредствените предпоставки, една от които трябваше да бъде заключение в предходното умозаключение. - Другият краен термин може да бъде непосредственият род, както е той налице в средния термин на предходното умозаключение или в субекта на универсалното съждение, и който се изчерп­ва в съвкупността на единичните неща или на видовете на средния термин. Според това умозаключението има след­ната форма:

единично единично

„ общо- -особено “единично единично

ДО

безкрайност,

2. Втората фигура на формалното умозаключение „об­що-единично-особено" не съответстваше на схемата поради това, че в едната предпоставка „ единично ", което състав лава средния термин, не беше подвеждащо или предикат. В ин­дукцията този недостатък е отстранен; тук средният термин е: „всички единични"; изречението: „общо-единично“, което съдържа като субект обективното общо или рода като обо­собил се до среден термин, има предикат, който има най- малкото еднакъв със субекта обем и следователно за вън­шната рефлексия е тъждествен с него. Лъвът, слонът и т.н. съставляват рода на четирикракото животно; следователно

144 Първи дял. Субективността

разликата, която се състои в това, че едно и също съдържание е поставено веднъж в единичносттта, а друг йът във всеобщ­ността, е само безразлично определение по форма - безразли­чие, което е поставеният в умозаключението за рефлексия резултат от формалното умозаключение и което тук е поста­вено чрез еднаквостта на обема.

Ето защо индукцията не е умозаключение за чисто възприятие или за слу чайно налично битие, както съответ­стващата му втора фигура, а е умозаключение за опит; - за субективно взаимообхващане на единичните неща в род и за сливане на рода с една обща определеност, тъй като тя се среща във всички единични неща. Въпросното умозаклю­чение има и това обективно значение, че непосредственият род се определя чрез целокупността на единичността до едно общо свойство, има своето налично битие в едно общо отно­шение или в един общ белег. - Само че обективното значение на това, както и на другите умозаключения, е едва само тяхно вътрешно понятие и тук още не е поставено.

3. Индукцията е по-скоро всъщност още и едно су­бективно умозаключение. Среден термин са единичните не­ща в тяхната непосредственост, взаимообхващането им в род чрез всичкосттта е външна рефлексия. Поради устойчиво съществуващата непосредственост на единичните неща и поради произтичащ ата от нея външност, всеобщността е само пълнота или остава по-скоро задача. - Ето защо в нея се появява отново прогресът в лошата безкрайност; единич­ността трябва да бъде поставена като тъждествена с все­общността,но тъй като единичните неща са поставени също толкова и като непосредствени, въпросното единство си остава само вековечното трябване; то е единството на еднак­востта; нещата, които трябва да бъдат тъждествени, съще­временно не трябва да бъдат тъждествени. Само когато бъдат продължени до безкрайност, а, Ъ, с, d, е съставляват рода и дават завършения опит. Дотолкова заключението за индукция си остава проблематично.

Но тъй като индукцията изразява това, че възприя­тието, за да стане опит, трябва да бъде продължено до без­крайност, тя предпоставя, че родът е слят сам по себе си със своята определеност. С това тя предпоставя всъщност своето заключение по-скоро като нещо непосредствено, както умо-

Трета глава. Умозаключението 145

заключението за всичкост предпоставя заключението за една от своите предпоставки. - Опит, който почива върху индукция, се приема за действителен, макар че възприя­тието - както всеки ще признае това - не е завършено ; но това, че не може да се получи никакъв аргумент против въпросния опит, може да се приеме само доколкото послед­ният е истинен сам по себе си. Ето защо умозаключението чрез индукция се основава наистина върху една непосред­ственост, но не върху тази, върху която би трябвало да се основава, върху биващата непосредственост на единичност­та, а върху биващата в себе си и за себе си, върху общата непосредственост. - Основното определение на индукцията е да бъде умозаключение; ако единичността се вземе като съществено, а всеобщносттта - само като външно опреде­ление на средния термин, последният би се разпаднал във вид на две несвързани части и не би имало умозаключение; тази външност [на единичността и всеобщността една спря­мо друга] принадлежи по-скоро на крайните термини. Еди­ничността може да бъде среден термин само като непосред­ствено тъждествена с всеобщността; една такава всеобщ­ност е всъщност обективна всеобщност, род. - Това може да се разгледа и така: всеобщността е външна, но съществена в определението на единичността, която лежи в основата на средния тремин на индукцията; едно такова външно нещо е непосредствено също толкова и своето противоположно, вътрешното. - Ето защо истината на умозаключението за индукция е едно такова умозаключение, което има за среден термин единичност, която непосредствено в самата себе си е всеобщност; - умозаключението за аналогия.

с. Умозаключението за аналогия

1. Това умозаключение има за своя абстрактна схема третата фигура на непосредственото умозаключение: „еди- нично-общо-особено“. Но неговият среден термин вече не е някакво единично качество, а е всеобщност, която е ре­флексията вътре в себе си на нещо конкретно и по такъв начин е неговата природа; - и, обратно, тъй като по такъв начин той е всеобщността като нещо конкретно, същевре­менно той е това конкретно нещо в самия себе си. - Следова­

146 Първи дял· Субективността

телно тук нещо единично е среден термин, но нещо единично според своята обща природа; по-нататък, едно друго еди­нично нещо е краен термин, но единично нещо, което има една и съща обща природа с първото. Например:

Земята има обитатели,Луната е земя,следователно Луната има обитатели.“

2. Аналогията е толкова по-повърхностна, колкото повече общото, в което двете единични са едно и според което едното става предикат на другото, е просто само качество или, както се взема качеството субективно, е един или друг белег, ако тъждеството на двете се вземе тук само като сходство. Но такава повърхностност, до която се до­вежда една форма на разсъдъка или на разума чрез това, че се принизява в сферата на чистата представа, би трябвало съвсем да не се привежда в логиката. - Неподходящо е също голямата предпоставка на това умозаключение да се излага така, че да трябва да гласи: това, което е сходно на един обект в някои белези, е сходно на него и в други. По такъв начин формата на умозаключението се изразява във вид на едно съдържание и емпиричното съдържание, което всъщ­ност трябва да бъде наречено така, се пренася в своята съвкупност в малката предпоставка. По същия начин и цялата форма например на първото умозаключение би мог­ла да се изрази като негова голяма предпоставка: ако нещо е подведено под нещо друго, на което е присъщо нещо трето, това трето нещо е присъщо и на първото; но... - и т.н. Обаче при самото умозаключение емпиричното съдържание не е важно и това, че ще направим неговата собствена форма съдържание на една голяма предпоставка, е така безраз­лично, че за тази цел би могло да се вземе и всяко друго емпирично съдържание. Но, доколкото при умозаключе­нието за аналогия същината на работата не би трябвало да се свежда до онова съдържание, което не съдържа нищо освен своеобразната форма на умозаключението, то и при първото умозаключение тя не би се свела до него, т.е. до това, което прави умозаключението умозаключение. - Това, до което се свежда същината на работата, е винаги формата на умозаключението, все едно дали умозаключението ще има за свое емпирично съдържание самата тази форма или нещо

Трета глава. Умозаключението 147

друго. Така умозаключението за аналогия е своеобразна форма и основанието, което ни кара да не искаме да го смятаме за такава форма, е съвсем празно основание, тъй като неговата форма може да бъде направена съдържание или материя на една голяма предпоставка, а логическото не се отнася до материята. - Това, което може да ни подведе до тази мисъл при умозаключението за аналогия, а може би и при умозаключението за индукция, е, че в тях средният тер­мин, а също и крайните термини са определени по-нататък, отколкото в чисто формалното умозаключение, и затова определението по форма, тъй като то вече не е просто и абстрактно, трябва да се проявява също и като определение по съдържание. Но това, че по такъв начин формата опреде­ля себе си до степента на съдържание, е, първо, необходимо придвижване напредна формалното и затова засяга същест­вено природата на умозаключението; но затова пък, второ, ние не можем да смятаме едно такова определение по съдър­жание като такова за равностойно с едно друго емпирично съдържание и да се абстрахираме от него.

Ако разгледаме формата на умозаключението за анало­гия в онзи израз на неговата голяма предпоставка, който гласи, че „ ако два предмета си съответстват в едно или също в няколко свойства, на единия от тях е присъщо и друго свой­ство, което има другият ", може да ни се стори, че това умозаключение съдържа четири определения, quatemionem term inorum 22; - обстоятелство, което доведе със себе си трудността да се приведе аналогията във формата на фор­мално умозаключение. - Има две единични неща, трето, едно свойство, което се приема непосредствено като общо за тях, и, четвърто, другото свойство, което едното единично нещо има непосредствено, но което другото единично нещо получава едва чрез умозаключението. - Това идва оттам, че, както се получи, в умозаключението за аналогия средният термин е поставен като единичност, но непосредствено също и като нейна истинна всеобщност. - В индукцията освен двата крайни термина средният термин е неопределимо множество от единични неща; ето защо в това умозаклю­чение би трябвало да се изброи безкрайно множество от термини. - В умозаключението за всичкост всеобщносттта в средния тремин е едва само външното формално определе­

148 Първи дял. Субективността

ние на всичкостта; в умозаключението за аналогия, напро­тив, тя е съществена всеобщност. В горния пример средният термин „ Земята “ е взет като нещо конкретно, което по своята истина е колкото обща природа или род, толкова и нещо единично.

От тази страна quatemio terminorum23 не направи ана­логията несъвършено умозаключение. Но по вина на quate- rnio term inorum умозаключението става несъвършено от една друга страна; защото, макар че единият субект има същата обща природа, която има и другият, неопределено е дали на единия субект е присъща - било по силата на неговата природа или по силата на неговата особеност - определеността, която се получава чрез умозаключаване и за другия, дали например Земята има обитатели като небесно тяло изобщо или само като това особено небесно тяло. - Аналогията е все още умозаключение за рефлексия дотол­кова, доколкото в неговия среден термин единичността и всеобщността са непосредствено съединени. Поради тази непосредственост все още е налице външността на рефле- ктивното единство; единичното е род само в себе си, то не е поставено в тази отрицателност, по силата на която него­вата определеност би била собствена определеност на рода. Поради това предикатът, който е присъщ на единичното на средния термин, не е също вече предикат на другото еди­нично, макар че и двете те принадлежат на един и същ род.

3. „Единично-особено“ („Луната има обитатели“) е за­ключението; но едната предпоставка („Земята има обитате­ли“) е пак такова „единично - особено "; доколкото „единич­но - особено “ трябва да бъде заключение, в това се съдържа изискването, щото и първата предпоставка да бъде такова заключение. По такъв начин това умозаключение е вътре в самото себе си изискване на себе си в противоположност на непосредствеността, която съдържа то; но то предпоставя своето заключение. Едно умозаключение за налично битие има своята предпоставка в другите умозаключения за на­лично битие; при току-що разгледаните умозаключения тази предпоставка е вмъкната вътре в тях, тъй като те са умоза­ключения за рефлексия. Следователно, тъй като умозаклю­чението за аналогия е изискването на своето опосредстване, онова, чието снемане се изисква от това умозаключение, е

Трета глава. Умозаключението 149

моментът на единичността. Така за среден термин остава обективното общо, родът, прочистен от непосредственост­та. - В умозаключението за аналогия родът беше момент на средния термин само като непосредствена предпоставка; тъй като самото умозаключение изисква снемането на предпо- ставената непосредственост, отрицанието на единичността, т.е. общото, вече не е непосредствено, а е поставено. - Умоза­ключението за рефлексия съдържаше едва първото отрица­ние на непосредствеността; сега вече се е появило второто отрицание и с това външната рефлективна всеобщност е определена до степента на биваща в себе си и за себе си. - Разгледано от положителната страна, заключението се оказ­ва тъждествено с предпоставката, опосредстването се е сляло с предпоставката си, а с това е налице тъждество на ре- флективната всеобщност, чрез което тя е станала по-висша всеобщност.

Ако обозрем хода на умозаключенията за рефлексия, ще се окаже, че опосредстването е изобщо поставеното или конкретното единство на формалните определения на край­ните термини; рефлексията се състои в това поставяне на едното определение в другото; така опосредстващото е всич­кост. Но съществено основание на последната се оказва единичността, а всеобщността се оказва само външно опре­деление в нея, пълнота. Но всеобщността е съществена за единичното [и се състои в това], че то е свързващ среден термин; ето защо то трябва да се взема като биващо в себе си общо. Обаче единичното не е съединено с всеобщността по този чисто положителен начин, а е снето в нея и е отрица­телен момент; така общото, биващо в себе си и за себе си, е поставен род, а единичното като непосредствено е по-скоро външност на този род или то е краен термин. - Умозаклю­чението за рефлексия, взета изобщо, стои под схемата „öco- бено-единично-общо“, в него единичното като такова е все още съществено определение на средния термин; но тъй като непосредствеността на единичното сне себе си и средният термин определи себе си като биваща в себе си и за себе си всеобщност, умозаключението застана под формалната схема „единично-общо-особено“ и умозаключението за ре­флексия премина в умозаключението за необходимост.

150 Първи дял. Субективността

С

УМ ОЗАКЛЮ ЧЕНИЕТО ЗА Н Е О БХО ДИ М О С Т

Опосредстващото определи себе си сега вече 1) като проста определена всеобщност, както особеността в умоза­ключението за налично битие; но 2) като обективна всеобщ­ност, т.е. всеобщност, която съдържа цялата определеност на различните крайни термини, както всичкостта в умоза­ключението за рефлексия; една изпълнена, обаче проста все­общност; общата природа на предмета, родът.

Това умозаключение е съдържателно, тъй като аб- страктният среден термин на умозаключението за налично битие постави себе си така, че да бъде определената разлика, каквато е той като среден термин на умозаключението за рефлексия, но тази разлика се е рефлектирала отново в простото тъждество. - Ето защо това умозаключение е умо­заключение за необходимост , тъй като неговият среден термин не е друго непосредствено съдържание, а е рефлексия­та на определеността на крайните термини вътре в себе си. Последните имат в лицето на средния термин своето вътреш­но тъждество, чиито определения по съдържание са опреде­ленията по форма, свойствени на крайните термини. - По такъв начин това, по което се различават термините, е вън­шна и несъществена форма, и те са моменти на едно необ­ходимо налично битие.

Това умозаключение е преди всичко непосредственото умозаключение и дотолкова е формално умозаключение така, че връзката на термините е съществената природа като съдържание и съдържанието е в различните термини само в различна форма, а крайните термини сами за себе си имат битие само като несъществено устойчиво съществуване. - Реализирането на това умозаключение трябва да го опреде­ли така, че крайните термини да бъдат също така поставени като тази целокупност , каквато е преди всичко средният термин, и необходимостта на отношението, която е преди всичко само субстанциално съдържате, да бъде отношение на поставената форма.

Трета глава. Умозаключението 151

а. Категоричното умозаключение

1. Категоричното умозаключение има за една от своите предпоставки или и за двете свои предпоставки категорич­ното съждение. - С това умозаключение, както със съжде­нието, тук се свързва по-определеното значение, че неговият среден термин е обективната всеобщност. По един повърх­ностен начин и категоричното умозаключение се взема за ни повече, ни по-малко от умозаключение за принадлежност.

По своето съдържателно значение категоричното умо­заключение е първото умозаключение за необходимост , в което един субект е свързан с един предикат чрез своята субстанция. Но субстанцията, издигната в сферата на поня­тието, е общото, поставено да бъде в себе си и за себе си така, че тя да има за форма, за начин на своето битие не акци- денталносттта, както в своето собствено отношение, а опре­делението на понятието. Ето защо нейните разлики са край­ните термини на умозаключението, а, определено казано - всеобщността и единичността. Спрямо рода, както по-точно е определен средният термин, всеобщността е абстрактна всеобщност или обща определеност; - акциденталността на субстанцията, взаимообхваната в простата определеност, която обаче е нейна съществена разлика, специфичната разлика. - А единичността е действителното. В себе си тя е конкретното единство на рода и на определеността, но тук, както в непосредственото умозаключение, тя е преди всичко непосредствена единичност, акциденталността, взаимо­обхваната във формата на биващо за себе си устойчиво съ­ществуване. - Отношението на този краен термин към сред­ния термин съставлява категорично съждение; но, доколкото и другият краен термин според посоченото определение изразява специфичната разлика на рода или неговия опре­делен принцип, и тази друга предпоставка е категорична.

2. Това умозаключение като първо и по такъв начин непосредствено умозаключение за необходимост стои под схемата на първото формално умозаключение „единично- о с о б е н о -о б щ о - Но тъй като средният термин е същест­вената природа на единичното, а не някоя негова определе­ност или някое негово свойство и по същия начин крайният

152 Първи дял. Субективността

термин на всеобщността не е някакво абстрактно общо, което да е също така пак само едно единично качество, а, напротив, е общата определеност, специфичното в разликата на рода, отпада случайността, която се състои в това, че субектът би бил свързан чрез някой среден термин с някое качество. - Тъй като по такъв начин и отношенията на крайните термини към средния нямат онази външна непо­средственост, както в умозаключението за налично битие, изискването за доказателство не се появява в този смисъл, който намираше място там и водеше до безкрайния прогрес.

По-нататък, това умозаключение не предпоставя, как­то едно умозаключение за рефлексия, своето заключение в ролята на свои предпоставки. По своето субстанциално съдържание термините стоят в отношение на тъждественост един към друг като едно биващо в себе си и за себе си отно­шение; налице е една преминаваща през трите термина същ­ност, в която определенията на единичност, особеност и всеобщност са само формални моменти.

Ето защо дотолкова категоричното умозаключение вече не е субективно; във въпросното тъждество започва обективността; средният термин е съдържателно тъждество на своите крайни термини, които се съдържат в него според своята самостоятелност, защото тяхната самостоятелност е въпросната субстанциална всеобщност, родът. Субективно­то в умозаключението се състои в безразличното устойчиво съществуване на крайните термини спрямо понятието или средния термин.

3. Но в това умозаключение е субективно и това, че въпросното тъждество е още субстанциалното тъждество или е съдържание и още не е същевременно тъждество на формата. Ето защо тъждеството на понятието е още въ­трешната връзка и по такъв начин като отношение е още не­обходимост; всеобщността на средния термин е монолитно, положително тъждество, тя не е също толкова и отрица­телност на неговите крайни термини.

Непосредствеността на това умозаключение, която още не е поставена като това, което е тя е себе си, е налице по- точно така. Същински непосредственото на умозаключе­нието е единичното. Последното е подведено под своя род като под среден термин; но под същия стоят и други, неопре­

Трета глава. Умозаключението 153

делено много единични; ето защо е случайно, че само това единично е поставено като подведено под него. - Но, по- нататък, тази случайност не принадлежи просто само на външната рефлексия, която чрез сравнение с други единични намира за случайно единичното, поставено в умозаклю­чението; тя се състои по-скоро в това, че самото единично е отнесено към средния термин като към своя обективна все­общност, то е поставено като случайно, като субективна дей­ствителност. От друга страна, тъй като субектът е непосред­ствено единично нещо, той съдържа определения, които не се съдържат в средния термин като обща природа; по такъв начин субектът има също безразлично спрямо последната, определено самб за себе си съществуване, което е със свое­образно съдържание. С това, обратно, и този друг термин има безразлична непосредственост и съществуване, различ- но от това на първия термин. - Същото отношение намира място и между средния и другия краен термин; защото по­следният също така има определението на непосредственост и по такъв начин на едно случайно битие спрямо своя среден термин.

Следователно това, което е поставено в категоричното умозаключение, са, от една страна, крайни термини в такова отношение към средния, че те имат в себе си обективна все­общност или самостоятелна природа и същевременно имат битие като непосредствени неща, следователно са действи­телности, безразлични една спрямо друга. А, от друга страна, те са определени също толкова и като случайни или тяхната непосредственост е определена като снета в тъждеството им. Но поради споменатата самостоятелност и целокупност на действителността това тъждество е само формалното, въ­трешното тъждество; по този начин умозаключението за необходимост определи себе си до степента на хипотетич­ното умозаключение.

Ь. Хипотетичното умозаключение

1. Хипотетичното съждение съдържа само необходимо­то отношение без непосредствеността на отнесените неща. „Ако съществува А, съществува и В “\ или битието на А е също толкова битие на нещо друго, на В\ с това още не е

154 Първи дял. Субективността

казано нито това, че съществува А , нито това, че съществува В. Хипотетичното умозаключение прибавя тази непосред­ственост на битието:

„Ако съществува А , съществува В.А съществува,следователно съществува и В.“М алката предпоставка сама за себе си изразява непо­

средственото битие на А .Но към съждението се е присъединило не просто само

това. Умозаключението съдържа отношението на субекта и предиката не като абстрактна копула, а като изпълнено, опосредстващо единство. Ето защо битието на А трябва да се взема не като чиста непосредственост, а всъщност като среден термин на умозаключението. Трябва да разгледаме това по-отблизо.

2. Отношението на хипотетичното съждение е преди всичко необходимостта или вътрешното субстанциално тъждество при външното различие на съществуването или при безразличието на проявяващото се битие едно спрямо друго; - тъждествено съдържание, което лежи вътрешно в основата. Ето защо двете страни на съждението не са непо­средствено битие, а са битие, придържано в необходимостта, следователно същевременно снето или само проявяващо се битие. По-нататък те се отнасят като страни на съждението, като всеобщност и единичност ; ето защо едното от тях е въпросното съдържание като целокупност на условията, а другото - като действителност. Обаче безразлично е коя страна ще се вземе като всеобщност и коя като единичност. А именно, доколкото условията са все още вътрешното, абстрактното на една действителност, те са общото и тък­мо тяхната слятост в една единичност е това, чрез което те са встъпили в действителността. Обратно, условията са едно разединено, разпръснато явление, което едва в действи­телността получава единство и значение и всеобщовалидно налично битие.

Обаче по-близкото отношение между двете страни, което тук беше прието като отношение на условието към обусловеното, може да се приеме също като причина и дей­ствие, основание и следствие; тук това е безразлично; но отношението на условието [към обусловеното] съответства

Трета глава. Умозаключението 155

по-отблизо на наличното в хипотетичното съждение и умо­заключение отношение дотолкова, доколкото условието е всъщност безразлично съществуване, докато основанието и причината, напротив, са преминаващи [в следствие и дей­ствие] чрез самите себе си; условието е също така по-общо определение, тъй като обхваща и двете страни на въпрос­ните отношения, защото действието, следствието и т.н. са толкова много условие на причината, на основанието и т.н., колкото причината, основанието и т.н. са условие на дей­ствието, на следствието и т.н.

И така, А е опосредстващото битие, доколкото, първо, е непосредствено битие, безразлична действителност, но, второ доколкото е също така случайно в самото себе си} снемащо себе си битие. Това, което пренася условията в действителността на новата форма, чиито условия са те, е, че те не са битието като абстрактното непосредствено, а са битието в неговото понятие, преди всичко ставането; но тъй като понятието вече не е преминаването, те са по-опреде- лено единичността като отнасящо се към себе си отрица­телно единство. - Условията са разпръснат материал, който очаква и изисква своето прилагане; тази отрицателност е опосредстващото, тя е свободното единство на понятието. Тя определя себе си като дейност, тъй като този среден термин е противоречието на обективната всеобщност или на целокупността на тъждественото съдържание и на безраз­личната непосредственост. - Ето защо този среден термин вече не е просто само вътрешна, а е биваща необходимост; обективната всеобщност съдържа отношението към самата себе си като проста непосредственост, като битие; - в кате­горичното умозаключение този момент е преди всичко оп­ределение на крайните термини; но спрямо обективната всеобщност на средния термин този момент определя себе си като случайност и по този начин като само поставен, а също снет, т.е. върнал се обратно в понятието или в средния тер­мин като единство - сега самият този среден термин в своята обективност е и битие.

Заключението „следователно съществува В “ изразява същото противоречие, а именно, че В е нещо непосредствено биващо, но също така и чрез нещо друго или е опосред- ствано. Ето защо по своята форма това заключение е същото

156 Първи дял. Субективността

понятие, което е средният термин; то се различава от него само така, както необходимото се различава от необходи­мостта - в съвсем повърхностната форма на единичността в противоположност на всеобщността. Абсолютното съдър­жание на А и В е едно и също; това са само две различни имена на една и съща основа, предназначени за предста­вата, доколкото тя фиксира явлението на различната форма на наличното битие и различава от необходимото неговата необходимост; но, доколкото последната би трябвало да бъде отделена от В, то не би било необходимото. По такъв начин тук е налице тъждеството на опосредстващото и на опосредстваното.

3. Хипотетичното умозаключение представя чрез фор­мата или чрез отрицателното единство преди всичко необ­ходимото отношение като взаимовръзка, както катего­ричното умозаключение представя чрез положителното единство монолитното съдържание, обективната всеобщ­ност. Но необходимостта се кондензира в необходимото; формалната дейност на привеждането на обуславящата действителност в обусловена е в себе си единството, в което са снети определеностите на противоположността, освобо­дени преди това, за да получат безразлично налично битие, и разликата между А и В е празна дума. Ето защо тази дейност е рефрлектирано вътре в себе си единство и по такъв начин е тъждествено съдържание; и тя е такова рефлекти­рано единство и такова тъждествено съдържание не само в себе си, а, напротив, чрез това умозаключение всичко това е също и поставено, тъй като битието на А също и не е негово собствено битие, а е битие на В и обратно, изобщо битието на едното е битие на другото и в заключението непосред­ственото битие или безразличната определеност се явява определено като опосредствана - следователно външността е снела себе си и е поставено нейното навлязло вътре в себе си единство.

Чрез това опосредстването на умозаключението се определи като единичност, непосредственост и като отнася­ща се към себе си отрицателност или като тъждество, което различава себе си и от тази разлика се съсредоточава вътре в себе си - като абсолютна форма и тъкмо това като обектив­на всеобщност, като съдържание, което има битие в тъждест­

Трета глава. Умозаключението 157

вото със себе си. В това определение умозаключението е дизюнктивно умозаключение.

с. Дизюнктивното умозаключение

Както хипотетичното умозаключение стои изобщо под схемата на втората фигура „общо-единично-особено“, така дизюнктивното умозаключение стои под схемата на третата фигура на формалното умозаключение: „единично-общо- особено ". Но средният термин е всеобщността, изпълнена с форма; той се определи като целокупност , като развита обективна всеобщност. Ето защо средният термин е както всеобщност, така и особеност и единичност. Като всеобщ­ност той е, първо, субстанциалното тъждество на рода, но, второ, като такава всеобщност, в която е възприета особе­ността, обаче като еднаква с нея, следователно като обща сфера, която съдържа своето целокупно обособяване - рода, който се е разпаднал на своите видове; А , което е както В, така и С, така и D. Но обособяването като различаване е също толкова и „или-или“ на В, С и О , отрицателно един­ство, взаимно изключване на определенията. - По-нататък, това изключване не е само взаимно изключване и опреде­лението не е просто само относително, а, напротив, то е също толкова всъщност отнасящо се към себе си определение; е особеното като единичност с изключване на другите единичности.

пА е или В, или С, или D, но А е Æ;следователно А не е нито С, нито £>.“

Или също:„А е или В у или С, или D,

но А не е нито С, нито D; следователно то е В .“

А е субект не само в двете предпоставки, но и в заключение­то. В първата предпоставка то е нещо общо и в своя преди­кат е общата сфера, обособена в целокупността на своите видове; във втората предпоставка А се явява като нещо определено или като вид; в заключението то е поставено като изключващата, единичната определеност. - Или също вече в малката предпоставка то е поставено положително като

158 Първи дял. Субективността

изключваща се единичност, а в заключението - като опреде­леното, което е то.

Следователно това, което се проявява изобщо като опосредстваното, е всеобщността на А с единичността. Но опосредстващото е това А , което е общата сфера на своите обособявания и е нещо, определено като единично. По такъв начин това, което е истината на хипотетичното умозаключе­ние, единството на опосредстващото и на опосредстваното, в дизюнктивното умозаключение е поставено и на това основание дизюнктивното умозаключение също така вече и не е умозаключение. А именно самият среден термин, който е поставен в него като целокупността на понятието, съдържа двата крайни термина в тяхната пълна определеност. Край­ните термини в разликата си от този среден термин са само поставеност, на която вече не е присъща никаква своеобраз­на определеност спрямо средния термин.

Ако разгледаме това в още по-определено отношение към хипотетичното умозаключение, ще видим, че в него има­ше налице едно субстанциално тъждество като вътрешната връзка на необходимостта и едно различаващо се от него отрицателно единство - а именно дейността или формата, която привежда едно налично битие в друго. Дизюнктивно­то умозаключение е изобщо в определението на всеобщност­та:, негов среден термин е общото като род и като нещо на­пълно определено; чрез това единство онова съдържание, кое­то преди това беше вътрешно, също е поставено, и, обратно, поставеността или формата не е външното отрицателно единство спрямо едно безразлично битие, а е тъждествена с въпросното монолитно съдържание. Цялото формално опре­деление на понятието е поставено в своята определена раз­лика и същевременно в простото тъждество на понятието.

И така, чрез това формализмът на умозаключаването, следователно субективността на умозаключението и на понятието изобщо сне себе си. Тази формалност или су­бективност се състоеше в това, че опосредстващото на край­ните термини е понятието като абстрактно определение и вследствие на това то е различно от крайните термини, чието единство е то. Напротив, в пълнотата на умозаключението, в която обективната всеобщност е поставена също толкова и като целокупност на определенията по форма, разликата

Трета глава. Умозаключението 159

между опосредстващо и опосредствано е изоставена. Самото това, което е опосредствано, е съществен момент на своето опосредстващо и всеки момент има битие като целокупност на опосредстваните.

Фигурите на умозаключението представят поединично всяка определеност на понятието като среден термин, който е същевременно и понятието като трябване, като изискване, щото опосредстващото да бъде целокупността на понятието. А различните родове умозаключения представят степените на изпълването или на конкретността на средния термин. Във формалното умозаключение средният термин бива по­ставен като целокупност само благодарение на това, че всички определености - но всяка поединично - изпълняват подред функцията на опосредстването. В умозаключенията за рефлексия средният термин се явява като единство, което обхваща външно определенията на крайните термини. В умозаключението за необходимост той определи себе си до толкова развитото и целокупно, колкото и просто единство, и чрез това формата на умозаключението, което се състоеше в разликата на средния термин спрямо крайните термини на същото умозаключение, сне себе си.

С това изобщо беше реализирано понятието; по-опреде- лено то получи една такава реалност, която е обективност. Следващата реалност беше тази, че понятието като един­ството, което е отрицателно вътре в себе си, се раздвоява и като съждение поставя своите определения в определена и безразлична разлика и в умозаключението противопоставя на тях самото себе си. Тъй като по такъв начин понятието е още вътрешното на тази своя външност, чрез протичането на умозаключението тази външност се изравнява с вътреш­ното единство; различните определения се връщат обратно в това единство чрез опосредстването, в което са единни отна­чало само в нещо трето, и чрез това външността представя понятието в самата себе си, вследствие на което то също така вече не се различава като вътрешно единство от нея.

Но въпросното определение на понятието, което опре­деление беше разгледано като реалност, е, обратно, също толкова и поставеност. Защото не само в този резултат се представи като истина на понятието тъждеството на него­вата вътрешна и на неговата външна страна, напротив, вече

160 Първи дял. Субективността

моментите на понятието в съждението останаха също и в своето безразличие един спрямо друг определения, които имат своето значение само в отношението си. Умозаключе­нието е опосредстване, то е пълното понятие в неговата поставеност. Неговото движение е снемането на това опо­средстване, в което нищо не е в себе си и за себе си, а всяко е само посредством нещо друго. Ето защо резултатът е непо­средственост, която е произлязла чрез снемане на опосред­стването, битие, което е също така тъждествено с опосред­стването и е понятие, което е възстановило самото себе си, изхождайки от своето инобитие и в своето инобитие. Ето защо това битие е предмет, който е в себе си и за себе си - обективността.

В т о р и д я л

ОБЕКТИВНОСТТА

В първата книга на обективната логика е изложено абстрактното битие като преминаващо в налично битие, но също така и като връщащо се обратно в същността· Във втората книга видяхме как същността определя себе си до основание, чрез това встъпва в съществуване и се реализира във вид на субстанция, но се връща отново в понятието. А за понятието посочих преди всичко, че то определя себе си да стане обективност. От само себе си е ясно, че този, послед­ният преход по своето определение е същото, което някога се срещаше в метафизиката като умозаключение на понятието, а именно от понятието за бога към неговото съществуване или като така нареченото онтологическо доказателство за съществуването на бога. - Известно е също така, че най- възвишената мисъл на Декарт, че бог е това, чието понятие включва в себе си неговото битие, след като тя беше принизе­на и облечена в лошата форма на формално умозаключение, а именно във формата на въпросното доказателство, най- сетне беше сразена от критиката на разума и от мисълта, че съществуването не може да се изчопли от понятието. По- горе вече осветлих някои неща, отнасящи се до това доказа­телство; в първата част (с. 134 и сл.),където битието изчезна в своята най-близка противоположност, в небитието, и истина на двете се оказа ставането, отбелязах смесването, което се получава, когато при едно определено налично битие бъде фиксирано не неговото битие, а неговото опре­делено съдържание, и затова се мисли, че ако това определено съдържание, например сто талера, бъде сравнено с друго определено съдържание, например с контекста на моето въз-

162 Втори дял. Обективността

приятие, на моето имотно състояние и при това бъде наме­рена разлика, дали първото съдържание се прибавя към второто или не - като че ли тогава се говори за разликата между битие и понятие. По-нататък ( пак там, с. 165 и 559) осветлих срещащото се в онтологическото доказателство определение за „ съвкупност на всички реалности - Но до съществения предмет на въпросното доказателство, т.е. до връзката между понятието и съществуването се отнася току-що приключеното разглеждане на понятието и на целия ход, чрез изминаването на който то се определя да стане обективност. Понятието като абсолютно тъждествена със себе си отрицателност е това, което самб определя себе си; по-горе отбелязах, че вече когато се разкрие в единич­ността, за да стане съждение, то поставя себе си като нещо реално, биващо ; тази още абстрактна реалност получава своя завършек в обективността.

И така, ако би могло да се стори, какво че преходът на понятието в обективност е нещо по-друго, отколкото прехо­дът от понятието за бога към неговото съществуване, би трябвало, от една страна, да разгледаме това, че определено­то съдържание, бог, не внесе никаква разлика в логическия ход и че онтологическото доказателство е само приложение на този логически ход върху споменатото особено съдържа­ние. А, от друга страна, трябва всъщност да си спомним за направената по-горе забележка, че субектът получава опре­деленост и съдържание едва в предиката си, но преди това той24 е само име за познанието, което схваща нещата в тех­ните понятия, все едно какво ще представлява иначе за усещането, нагледа и представата; но в предиката с опреде­леността започва същевременно и реализацията изобщо. - Но предикатите трябва да се схващат така, че самите те са още затворени в понятието, и по такъв начин да се схващат като нещо субективно, с което още не се е излязло навън, за да се дойде до наличното битие; дотолкова, от една страна, реализацията на понятието, разбира се, още не е завършена в съждението. Но, от друга страна, и голото определяне на един предмет чрез предикати, ако не е същевременно реали­зация и обективиране на понятието, е нещо така субективно, че съвсем не е дори истинското познание и определяне на понятието на предмета; - нещо субективно в смисъл на

У в о д 163

абстрактна рефлексия и на представи, които не са схванати в тяхното понятие. - Ние познаваме бога като жив бог и още повече като абсолютен дух само в неговата дейност. Още отрано човекът е бил насочен да познава бога в делата му\ едва от тях могат да произлизат определенията, които се наричат негови свойства; тъй като в тях се съдържа и него­вото битие. Така и схващащото понятията познание за дей­стването на бога, т.е. за самия него схваща понятието за бога в неговото битие, а неговото битие - в неговото поня­тие. Битието самб за себе си или дори наличното битие е едно така бедно и ограничено определение, че трудността, която е свързана с намирането на това определение в поня­тието, навярно е могла да дойде само оттам, че не е било разгледано, какво е всъщност самото битие или наличното битие. - Битието като съвсем абстрактното, непосред­ствено отношение към самото себе си, не е нищо друго освен абстрактният момент на понятието, който е абстрактна все­общност, която дава и това, което се иска от битието, [а именно] да бъде вън от понятието; защото тя е колкото мо­мент на понятието, толкова и разликата или абстрактното съждение за това понятие, в което съждение25 понятието се противопоставя на самото себе си. Понятието също и като формално вече съдържа непосредствено битието в една по- истинна и по-богата форма, тъй като то като отнасяща се към себе си отрицателност е единичност.

Но, разбира се, трудността да се намери битието в понятието изобщо, а също така в понятието за бога става непреодолима, ако това битие трябва да бъде такова битие, което се среща в контекста на външния опит или във фор­мата на сетивно възприятие, както стоте талера в моето имотно състояние, само като нещо уловено с ръка, но не и схванато в неговото понятие от страна на духа, видимо всъщност за външния, а не за вътрешния взор; - ако бъде наречено битие, реалност, истина онова, което нещата имат като сетивни, временни и преходни. - Ако едно философ­стване не се издига над сетивата при разглеждането на би­тието, към това се присъединява, че и при разглеждането на понятието то не напуска чисто абстрактната мисъл; послед­ната противостои на битието.

164 Втори дял. Обективността

Навикът да се взема понятието само като нещо така едностранчиво, както абстрактната мисъл, ще намери повод да не признае вече това, което предложих по-горе, а именно да се смята преходът от понятието за бога към неговото битие за приложение на изложеното логическо протичане на обективирането на понятието. Ако обаче, както става обик­новено, се приеме, че логическото като формално съставлява формата за познанието на всяко определено съдържание, би трябвало да се признае поне въпросното отношение, ако не се остава изобщо тъкмо при противоположността на поня­тието спрямо обективността, при неистинното понятие и при една също така неистиннна реалност като при нещо последно. - Обаче при излагането на чистото понятие за­гатнах още по-нататък, че то е самото абсолютно, божест­вено понятие, така че в действителност не би намерило място отношението на приложение, а въпросният логически ход би бил непосредственото изложение на самоопределянето на бога да бъде битие. Но трябва да отбележа по този повод, че щом понятието трябва да бъде изложено като понятие за бога, то следва да се схваща така, както е вече възприето в идеята. Въпросното чисто понятие преминава крайните форми на съждението и на умозаключението поради това, че още не е поставено като единно в себе си и за себе си с обек­тивността, а е схванато едва в ставането, което води към нея. По същия начин и тази обективност още не е божественото съществуване, още не е реалността, която се привижда в идеята. И все пак обективността е точно толкова по-богата и по-висша от битието или съществуването в онтологичес­кото доказателство, колкото чистото понятие е по-богато и по-висше от онази метафизическа празнота, която се съ­държа в „ съвкупност на цялата реалност - Обаче аз си запазвам правото да осветля по-отблизо по един друг повод многократното недоразумение, което беше вмъкнато от логическия формализъм в онтологическото, тъй както и в останалите така наречени доказателства за съществуването на бога, както и Кантовата критика на тези доказателства, и чрез възстановяване на тяхното истинно значение да въз­върна стойността и достойнството на мислите, които лежат в основата им.

У в о д 165

Както напомних и по-горе, пред нас се появиха вече няколко форми на непосредственост; но в различни опреде­ления. В сферата на битието непосредствеността е самото битие и наличното битие; в сферата на същността - същест­вуването, а след това действителносттта и субстанциал- ността, а в сферата на понятието освен непосредствеността като абстрактна всеобщност сега вече и обективността. - Там, където точността на философските разлики между понятията не е от съществено значение, тези изрази могат да се употребяват като синоними; въпросните определения произлязоха от необходимостта на понятието; - битието е изобщо първата непосредственост, а наличното битие е същата тази непосредственост с първата определеност. Съ­ществуването заедно с нещото е непосредствеността, която произтича от основанието - от снемащото себе си опосред­стване на простата рефлексия на същността. А действи­телността и субстанциалността са непосредствеността, произлязла от снетата разлика между още несъщественото съществуване като явление и неговата същественост. И най- сетне, обективността е непосредствеността, до която се определя понятието чрез снемане на своята абстрактност и на своето опосредстване. - Философията има правото да подбира от езика на обикновения живот, който език е създа­ден за света на представата, такива изрази, които изглеж­дат близки до определенията на понятието. Не може да става въпрос за това, да се докаже за една избрана от езика на обикновения живот дума, че и в обикновения живот се свърз­ва с нея същото понятие, за което я употребява философията, защото обикновеният живот има не понятия, а представи, и самата философия е това да се познае понятието на онова, което иначе е чиста представа. Ето защо трябва да сме до­волни, ако при употребата на изрази на представата за изразяването на философски определения витае пред пред­ставата някаква догадка за разликата между тях; както при въпросните изрази може да се случи така, че да познаем в тях нюансировки на представата, които се отнасят по-отблизо до съответните понятия. - Може би ще се съгласим по-труд- но с това, че нещо може да бъде, без да съществува; но най- малкото невярно няма да заменим например битието като копула на съждението с израза „съществува“ и няма да

166 Втори дял. Обективността

кажем: тази стока съществува скъпо, подходящо и т.н., парите са метал*; а битие и проявление, явление и действител­ност, както и чисто битие в противоположност на действи­телност несъмнено биват различавани и вън от филосо­фията, тъй както всичките тези изрази биват различавани още повече от обективността. - Но дори и да трябва да се употребяват като синоними, философията и без това ще има свободата да използва за своите разлики такова празно излишество на езика.

При разглеждането на аподиктичното съждение, в кое­то, както в завършеността на съждението, субектът загубва своята определеност спрямо предиката, напомних за произ­тичащото оттук двойно значение на субективността, а именно значението в смисъл на понятие и значението в смисъл на обикновено противостоящата на понятието вън­шност и случайност. По същия начин и за обективността се проявява двойното значение да противостои на самостоя­телното понятие, но да бъде също биващото в себе си и за себе си. Тъй като обектът в първия смисъл противостои на „аз“ = „аз“, изказано в субективния идеализъм като абсо- лютното истинно, той е многообразният свят в неговото непосредствено налично битие, с което „азът“ или понятие­то влиза в безкрайна борба само за да може чрез отрицание­то на това само по себе си нищожно друго да даде на първата увереност в самия себе си действителната истина на своята еднаквост със себе си. - По такъв начин в един по-неопре- делен смисъл обектът означава изобщо предмет за някакъв интерес и някаква дейност на субекта.

А в противоположния смисъл обективното означава биващото в себе си и за себе си , което е без ограничение и противоположност. Разумни основни положения, съвърше­ни художествени произведения и т.н. се наричат обективни дотолкова, доколкото са свободни и стоящи над всякаква случайност. Макар че разумните, теоретичните или нрав­

* В един френски доклад, в който главнокомандващият по­сочва, че очаквал вятъра, който се надигал при острова обикновено сутрин, за да се отправи към сушата, се среща изразът: le vent ayant été longtemps sans exister; тук разликата е възникналата само от оби­кновения словесен обрат, например il a été longtemps sans m’écrire.

У в о д 167

ствените основни положения принадлежат само на субектив­ното, на съзнанието, все пак това, което е биващо в себе си и за себе си в тях бива наричано обективно; познанието на истината бива поставяно в това да се познае обектът такъв, какъвто е той като обект, свободен от намесата на субектив­ната рефлексия, а правилното действане - в следването на обективните закони, които нямат субективен произход и не са способни на никакъв произвол и на никаква трактовка, която изопачава тяхната необходимост.

На мястото, на което се намира понастоящем нашето изследване, обективността има преди всичко значението на биващо в себе си и за себе си битие на понятието, на поня­тието, което сне опосредстването, поставено в неговото самоопределение, и го доведе до непосредствено отношение към самото себе си. Чрез това самата тази непосредственост е проникната непосредствено и изцяло от понятието, тъй както неговата целокупност е непосредствено тъждествена с неговото битие. Но тъй като, по-нататък, понятието трябва да възстанови също така и свободното битие за себе си на своята субективност, появява се отношение на понятието като цел към обективността, в което отношение непосред­ствеността на обективността става отрицателното спрямо понятието, става нещо, което трябва да се определя от дей­ността на понятието, следователно получава другото зна­чение, а именно да бъде нищожното в себе си и за себе си, доколкото то противостои на понятието

И така, първо, обективността е в своята непосредстве­ност, чиито моменти поради целокупността на всички мо­менти съществуват устойчиво като обекти вън един от друг в самостоятелно безразличие и в своето отношение имат су­бективното единство на понятието само като вътрешно или външно единство; механизъм. - Но тъй като в него,

второ, въпросното единство се оказва иманентен закон на самите обекти, тяхното отношение става тяхна свое­образна разлика, обоснована от закона им, и отношение, в което тяхната определена самостоятелност снема себе си; химизъм;

трето, това съществено единство на обектите е поста­вено тъкмо с това като различаващо се от тяхната само­стоятелност, то е субективното понятие, но поставено като

168 Втори дял. Обективността

отнесено в себе си и за самото себе си към обективността, поставено като цел; телеология.

Тъй като целта е понятието, поставено така, че да се отнася в самото себе си към обективността и да снема чрез себе си своя недостатък да бъде субективно, чрез реализира­нето на целта целесъобразността, която отначало е външна, става вътрешна целесъобразност и идея.

П ъ р в а г л а в а

МЕХАНИЗМЪТ

Тъй като обективността е върналата се обратно в свое­то единство целокупност на понятието, с това е поставено нещо непосредствено, което в себе си и за себе си е въпрос- ната целокупност, а също и е поставено като такава, в която обаче отрицателното единство на понятието още не се е отделило от непосредствеността на тази целокупност; - или обективността още не е поставена като съждение. Доколко­то тя има понятието иманентно в [самата] себе си, разликата на понятието е налице в нея; но поради обективната цело­купност различните неща са пълни и самостоятелни обекти, които затова също и в своето отношение се отнасят един към друг само като самостоятелни и във всяко свързване оста­ват външни един за друг. - Онова, което съставлява характе­ра на механизма, е, че каквото и отношение да намери място между свързаните неща, това отношение е чуждо за тях, то не се отнася с нищо до тяхната природа и дори и да е свър­зано с привидността за нещо единно, то си остава ни повече, ни по-малко от поставяне заедно, смесване, натрупване на купчина и Т.Н. Както материалният, така и духовният меха­низъм се състои в това, че нещата, които са отнесени едно към друго в духа, остават външни едно за друго и за самия него. Механичният начин на представяне, механичната па­мет, навикът, механичният начин на действие, означават, че при онова, което духът схваща или върши, липсва свое­образното проникване и присъствие на духа. Макар че тео­ретичният или практическият механизъм на ду ха не може да се осъществи без неговата самодейност, без влечение и съзна­ние, все пак в този механизъм липсва свободата на индиви­

170 Втори дял. Обективността

дуалността и тъй като тя не се проявява в него, една такава дейност изглежда чисто външна.

А

М Е Х А Н И Ч Н И Я Т ОБЕКТ

Както се оказа, обектът е умозаключението, чието опо­средстване е изравнено и затова е станало непосредствено тъждество. Ето защо в себе си и за себе си той е нещо общо; всеобщност не в смисъл на общност на свойства, а такава, която пронизва особеността и е непосредствена единичност в нея.

1. Ето защо, първо, обектът не се различава във вид на материя и форма, първата от които би била самостоятелно­то общо на обекта, а втората - особеното и единичното; в обекта според неговото понятие няма една такава абстракт­на разлика между единичност и всеобщност; ако обектът се разглежда като материя, той трябва да се взема като ма­терия, която е оформена в самата себе си. Той може да бъде определен също така като нещо със свойствата му, като цяло, състоящо се от части, като субстанция с акциденции и според другите отношения на рефлексията; но тези отно­шения са изобщо вече залезли в понятието; ето защо обектът няма нито свойства, нито акциденции, защото те са отдели- ми от нещото или от субстанцията; но в обекта особеността е чисто и просто рефлектирана в целокупността. В частите на едно цяло наистина е налице онази самота, но самите тези разлики са веднага всъщност обекти, целокупности, които нямат, както частите, тази определеност спрямо цялото.

Ето защо обектът е преди всичко неопределен дотол­кова, доколкото няма в себе си определена противополож­ност; защото той е опосредстването, което се е сляло до непосредствено тъждество. Доколкото понятието е всъщ­ност определено, обектът има в себе си определеността като едно наистина пълно, но впрочем неопределено, т.е. нямащо отношения многообразие, което съставлява целокупност, която отначало също така не е определена по-нататък; стра­ните, частите, които могат да бъдат различени в обекта,

Първа глава. Механизмът 171

принадлежат на една външна рефлексия. Ето защо въпрос- ната съвсем неопределена разлика е само тази, че има много обекти, всеки един от които съдържа своята определеност само рефлектирана в неговата всеобщност и не се привижда навън. - Тъй като тази неопределена определеност е същест­вена за обекта, той е вътре в самия себе си една такава многост и затова трябва да се разглежда като нещо сложно, като агрегат. - Обаче той не се състои от атоми, защото по­следните не са обекти, тъй като не са целокупности. Лайбни- цовата монада би била обект в по-голяма степен, тъй като е целокупност на представата за света, но, затворена в своята интензивна субективност, трябва да бъде най-малкото всъщ­ност единна вътре в себе си. Обаче монадата, определена като изключващо едно, е само принцип, приеман от рефлексия­та. Но тя е обект отчасти дотолкова, доколкото основа­нието на нейните многообразни представи, на развитите, т.е. на поставените определения на нейната чисто в себе си биваща целокупност лежи вън от нея, отчасти дотолкова, доколкото за монадата е също така безразлично дали ще съставлява един обект заедно с други; по такъв начин в дей­ствителност този обект не е изключващ, определен за самия себе си.

2. А тъй като обектът е целокупност на състоянието на определеност, но поради своята ноепределеност и непосред­ственост не е отрицателното единство на това състояние на определеност, той е безразличен спрямо определенията като единични, определени в себе си и за себе си, както и самите тези определения са безразлични едно спрямо друго. Ето защо тези определения не могат да бъдат схванати в тяхното понятие нито като се изхожда от обекта, нито като се из­хожда от което и да било от тях и се върви към друго; цело- купността на обекта е формата на общата рефлектираност на неговото многообразие в неопределената в самата себе си единичност изобщо. Следователно определеностите, които обектът има в себе си, наистина са му присъщи; но формата, която съставлява тяхната разлика и ги свързва до едно единство, е външна, безразлична; без оглед на това, дали тя е смесване или, по-нататък, ред, известно разположение на части и страни, това са съединявания, които са безразлични

172 Втори дял. Обективността

към нещата, които са отнесени едно към друго по такъв начин.

Следователно обектът, както всяко налично битие из­общо, има определеността на своята целокупност вън от себе си, в други обекти, а последните също така отново вън от себе си и т.н. до безкрайност. Връщането обратно в себе си на това излизане навън до безкрайност наистина също тряб­ва да се приеме и представи като целокупност, като свят, който обаче не е нищо друго освен всеобщност, която е затворена вътре в себе си чрез неопределената единичност, един универсум.

Следователно, тъй като обектът в своята определеност е също така безразличен към нея, за намирането на своето състояние на определеност той сочи чрез самия себе си навън, вън от себе си, отново към обекти, за които обаче по същия начин е безразлично дали ще бъдат определящи. Ето защо няма никъде налице принцип на самоопределението; - де- терминизмът - становището, на което стои познанието, доколкото за него обектът, както преди всичко се получи той тук, е истинното - посочва за всяко определение на обекта определението на един друг обект, но този друг е също така индиферентен както към своето състояние на оп­ределеност, така и към своето активно отнасяне. - Поради това и самият детерминизъм е така неопределен, че трябва да се движи напред до безкрайност; той може да спре произ­волно навсякъде и да бъде удовлетворен, тъй като обектът, до който е преминал, е затворен в себе си като формална целокупност и е безразличен към състоянието на опреде­леност чрез един друг обект. Поради това обясняването на определението на един обект и извършваното за тази цел движение напред на тази представа е само празна дума, тъй като в другия обект, до който се придвижва тя, не се съдържа самоопределение.

3. И така, тъй като определеността на един обект се съдържа в друг, няма налице определено различие между тях; само определеността е двойна, веднъж в единия, а после в другия обект, тя е чисто и просто само нещо тъждествено и дотолкова обяснението или схващането на нещата в тяхното понятие е тавтологично. Тази тавтология е външното, праз­но вървене насам и натам; тъй като определеността не полу­

Първа глава. Механизмът 173

чава своеобразна различеност от безразличните към нея обекти и поради това е само тъждествена, налице е само една определеност; а това, че тя е двойна, изразява тъкмо тази външност и нищожност на разликата. Но същевременно обектите са самостоятелни един спрямо друг; поради това във въпросното тъждество те остават чисто и просто външни един за друг. - Следователно налице е противоречието между пълното безразличие на обектите един към друг, от една страна, и тъждествеността на тяхната определеност, от друга страна, или противоречието на тяхната пълна външност [един спрямо друг] в тъждествеността на тяхна­та определеност. По такъв начин това противоречие е отри­цателното единство на много чисто и просто отблъскващи се в това единство обекти - механичният процес.

В

М Е Х А Н И Ч Н И Я Т ПРОЦЕС

Ако обектите се разглеждат само като затворени в себе си целокупности, те не могат да действат един върху друг. В това определение те са същото, каквото са монадите, които тъкмо поради това се мислеха без всякакво въздей­ствие една върху друга. Но тъкмо поради това понятието за монада е неудовлетворителна рефлексия. Защото, първо, монадата е определена представа за своята само в себе си биваща целокупност; като известна степен в развитието и поставеността на своята представа за света тя е нещо опре­делено; но тъй като е затворената в себе си целокупност, тя е и безразлична към тази определеност; ето защо последната не е нейна собствена определеност, а е определеност, поста­вена чрез един друг обект. Второ, монадата е нещо непо­средствено изобщо, доколкото трябва да бъде само нещо представящо си; ето защо нейното отношение към себе си е абстрактната всеобщност; ето защо тя е налично битие, открито за други. - За да получим свободата на субстан­цията, не е достатъчно да я представим като целокупност, която е пълна вътре в себе си, на която не предстои да получи нищо отвън. По-скоро тъкмо нямащото понятие, чисто пред-

174 Втори дял. Обективността

стаеното отношение към самата себе си е пасивност спрямо нещо друго. - По същия начин и определеността, все едно дали ще бъде схваната като определеността на нещо биващо или на нещо представящо си като степен на собственото, идващо отвътре развитие, е нещо външно; - степента, до която достига развитието, има своята граница в нещо друго. Да се пренася взаимодействието на субстанциите навън, в една предопределена хармония, не означава нищо повече от това да се прави тя предпоставка, т.е. нещо, което се откъсва от понятието. - Нуждата да се отбегне въздействието на субстанциите се основаваше върху момента на абсолютната самостоятелност и първоначалност, който беше поставен в основата. Но тъй като на това битие в себе си не съответства поставеността, степента на развитие, тъкмо поради това то има своето основание в нещо друго.

За отношението на субстанциалност показах на съот­ветното място, че то преминава в отношението на причин- ност. Но тук биващото има вече не определението на суб­станция, а определението на обект ; отношението на при- чинност залезе в понятието; първоначалността на една субстанция спрямо друга се оказа привидност, нейното действане се оказа преминаване в противоположното. Ето защо това отношение няма обективност. Затова, доколкото единият обект е поставен във формата на субективното единство като действаща причина, това важи вече не като първоначално определение, а като нещо опосредствано; дей­стващият обект има това свое определение само посредством един друг обект. - Тъй като механизмът принадлежи към сферата на понятието, той постави в него онова, което се оказа истина на отношението на причинност; а именно, че причината, която трябва да бъде биващото в себе си и за себе си, е всъщност също толкова и действие, поставеност. Ето защо в механизма причинността на обекта е непосредствено не-първоначалност; обектът е безразличен към това свое определение; ето защо за него е нещо случайно това, че той е причина. - Дотолкова навярно би могло да се каже, че причинността на субстанциите е само нещо, което си пред­ставяме. Но тъкмо тази представяна причинност е меха­низмът, тъй като той е това, че причинността като тъж­дествена определеност на различни субстанции и по такъв

Първа глава. Механизмът 175

начин като залязването на тяхната самостоятелност в това тъждество е чиста поставеност; обектите са безразлични към това единство и се запазват в противоположност на него. Но тази тяхна самостоятелност е също толкова и чиста поставеност; поради това те са способни да се смес- ват и да се съчетават в агрегати и като агрегат да стават един обект. Чрез това безразличие както спрямо своя преход, така и спрямо своята самостоятелност, субстанциите са обекти.

а. Формалният механичен процес

Механичният процес е поставянето на това, което се съдържа в понятието за механизъм, следователно преди всичко на едно противоречие.

1. Въздействието на обектите се получава от посоче­ното понятие така, че то е поставянето на отношението на тьждественост между обектите. То, поставянето, се състои само в това, че на определеността, която се получава в резул­тат от въздействието, се дава формата на всеобщност; - а това е предаването (Mitteilung), което е без преминаване в противоположното. - Цуховното предаване, което и без друго се извършва в елемента, който е общото във формата на всеобщност, е самЬ за себе си идейно отношение, в което една определеност се продължава непомрачено от едно лице в друго и обобщава без всякакво изменение - както ароматът се разпространява свободно в несъпротивяващата се атмо­сфера. Но и в предаването между материални обекти тяхна­та определеност, така да се каже, се разпространява по един също така идеен начин; личността е безкрайно по-интензив- на твърдост, отколкото тази, която имат обектите. Формал- ната целокупност на обекта изобщо, която е безразлична към определеността и по такъв начин не е самоопределение, прави обекта нepaзличèн от друг и затова прави въздей­ствието преди всичко безпрепятствено продължаване на единия обект в другия.

И така, в сферата на духовното има безкрайно много- образно съдържание, което може да се предава, тъй като то, възприето в интелекта, получава тази форма на всеобщност, в която става предаваемо. Но онова, което е общо не само

176 Втори дял. Обективността

чрез формата, а в себе си и за себе си, е обективното като такова, както в сферата на духовното, така и в тази на телес­ното, докато, напротив, единичносттта на външните обекти, както и на лицата, е нещо несъществено, което не може да му окаже съпротива. Законите, нравите, изобщо разумните представи са в сферата на духовното такива предаваеми, които пронизват индивидите безсъзнателно и проявяват своята значимост в тях. В сферата на телесното движението, топлината, магнетизмът, електричеството и други такива - които, дори ако искаме да си ги представим като вещества или материи, трябва да бъдат определени като безтегловни действащи сили - са действащите сили, които нямат онзи елемент на материалност, който обосновава нейното дифе­ренциране във вид на единични неща.

2. Но ако във въздействането на обектите един върху друг се поставя най-напред тяхната тъждествена всеобщ­ност, също така необходимо е да се постави другият момент на понятието, особеността; затова обектите доказват също своята самостоятелност, запазват се като външни един за друг и възстановяват единичността в онази всеобщност. Това възстановяване е противодействието (Reaktion) изоб­що. Преди всичко то не трябва да се схваща като чисто снемане на действието (Aktion) и на предадената определе­ност; предаденото като нещо общо е положително в особени­те обекти и се обособява само в тяхното различие. Следова- толно дотолкова предаденото си остава това, което е то; то самб се разпределя между обектите или бива определено от тяхната партикуларност. - Причината се загубва в своето друго, в действието, активността на причинната субстанция се загубва в нейното действане; но въздействащият обект става само нещо общо; неговото действане е преди всичко не загуба на неговата определеност, а партикуларизация, чрез която той, който отначало беше онази цяла, единична в него определеност, сега става един неин вид и едва чрез това определеността бива поставена като нещо общо. Първото и второто, издигането на единичната определеност до всеобщ­ността, извършвано в предаването, и партикуларизацията или принизяването на тази определеност, която беше само една, до равнището на вид, извършвано в разпределянето, е едно и също нещо.

Първа глава. Механизмът 177

И така, противодействието е еднакво с действието. - Това се проявява, първо, така, че другият обект е възприел в себе си цялото общо и по такъв начин сега е активен спрямо първия. Така неговото противодействие е същото, каквото е действието, взаимно отблъскване на удара. Второ, предаде­ното е обективното; следователно то остава субстанциално определение на обектите въпреки предпоставянето на тях­ното различие; по такъв начин общото същевременно се специфира в тях и затова всеки обект не само дава обратно цялото действие, но и има свой специфичен дял. Но, трето, противодействието е съвсем отрицателно действие дотолко­ва, доколкото всеки обект чрез еластичността на своята самостоятелност изблъсква поставеността на нещо друго в него и запазва отношението си към себе си. Специфичната особеност на предадената в обектите определеност - също­то, което по-горе нарекох вид - се връща обратно към едини­чността и обектът потвърждава своята външност спрямо предадената всеобщност. Чрез това действието преминава в покой. То се оказва само повърхностно, преходно изменение в затворената в себе си безразлична целокупност на обекта.

3. Това връщане обратно съставлява продукта на меха­ничния процес. Обектът е непосредствено предпоставен като нещо единично, по-нататък, като нещо особено спрямо дру­ги, но, трето, като нещо безразлично спрямо своята особе­ност, като нещо общо .Продуктът е онази предпоставена целокупност на понятието, която сега е поставена. Той26 е заключението, в което предаденото общо е слято с единич­ността чрез особеността на обекта; но същевременно в покоя опосредстването е поставено като такова опосредстване, което е снело себе си, или е поставено така, че продуктът е безразличен към тази своя определяемост и получената определеност е външна в него.

Според това продуктът е същото, каквото е обектът, който тепърва навлиза в процеса. Но същевременно той е определен чрез това движение; механичният обект е изобщо обект само като продукт, тъй като това, което е той, е в него едва чрез опосредстването на нещо друго. По такъв начин като продукт той е това, което би трябвало да бъде в себе си и за себе си, нещо сложно, смесено, известен ред и разположе­

178 Втори дял. Обективността

ние на частите, изобщо нещо такова, чиято определеност не е самоопределение, а е нещо поставено.

От друга страна, също така и резултатът на меха­ничния процес не е налице вече преди самия него; неговият край не е в началото м у , както при целта. Продуктът е опре­деленост в обекта като въньино поставена. Ето защо според понятието този продукт е същото, което е обектът вече от началото. Но в началото външната определеност още не е поставена. Дотолкова резултатът е съвсем по-друг, откол­кото първото налично битие на обекта, и е нещо чисто и просто случайно за него.

Ъ. Реалният механичен процес

М еханичният процес преминава в покой. А именно определеността, която обектът получава чрез този процес, е само външна. Нещо също така външно за обекта е самият този покой, защото покоят е определеността, която е проти- воположна на действането на обекта, но всяка определеност е безразлична за обекта; ето защо покоят също може да се смята за предизвикан от външна причина, доколкото за обекта беше безразлично дали ще бъде действащ или не.

Но тъй като, по-нататък, определеността е поставена и понятието за обекта, преминавайки през опосредстването, се е върнало обратно до ca,\tomo себе си, обектът има в себе си определеността като рефлектирана вътре в себе си. Ето защо обектите в механичния процес и самият този процес сега имат вече по-отблизо определено отношение. Те са не просто само различни, но и определено различени един спрямо друг. По такъв начин резултатът от формалния процес, който резултат, от една страна, е нямащият определения покой, от друга страна, чрез рефлектираната в себе си определеност е разпределението на противоположността, която обектът изобщо има в себе си, между много обекти, отнасящи се ме­ханично един към друг. Обектът, който, от една страна, е нямащото определения, което се отнася нееластично и неса­мостоятелно , от друга страна, има самостоятелност, която е непробиваема за други. И така, обектите имат един спрямо друг също и тази по-определена противоположност на само­стоятелната единичност и несамостоятелната всеобщ-

Първа глава. Механизмът 179

пост. - По-точната разлика може да бъде схваната като чисто количествена разлика между различната величина на масата в телесното или на интензивността или по много други начини. Но изобщо тази разлика не трябва да се фиксира само в онази абстрактност; двете те също и като обекти са положителни самостоятелни неща.

Сега, както и преди, първият момент на този реален процес е предаването. По-слабото може да бъде обхванато и проникнато от по-силното само дотолкова, доколкото го възприема и съставлява една сфера с него. Както в сферата на материалното слабото е осигурено против несъразмерно силното (както куршумът не пробива ленения плат, висящ свободно във въздуха; както слабата органична рецептив- ност се възбужда не толкова от силни, колкото от слаби дразнители), така съвсем слабият дух е по-осигурен против силния, отколкото такъв, който стои по-близо до него; ако искаме да си представим нещо съвсем глупаво, неблаго­родно, висшият разсъдък, благородното не може да му на­прави никакво впечатление; единствено последователното средство против разума е съвсем да не се впускаме в него. - Доколкото несамостоятелното не може да се слее със само­стоятелното и доколкото не може да има предаване между тях, последното също не може да окаже съпротива, т.е. не може да специфира за себе си предаденото общо. - Ако не биха се намирали в една сфера, тяхното отношение едно към друго би било безкрайно съждение и не би бил възможен никакъв процес между’ тях.

Съпротивата е по-близкият момент на надмогването на единия обект от другия, тъй като тя е началният момент на разпределянето на предаденото общо и на поставянето на отнасящата се към себе си отрицателност, на единичността, която подлежи да бъде възстановена. Съпротивата бива надмогната, доколкото нейната определеност не съответ­ства на предаденото общо, което е било възприето от обек­та и трябва да се сингуларизира в него. Относителната неса­мостоятелност на обекта се проявява в това, че неговата единичност няма вместимост за предаденото и затова се разбива от него, тъй като той не може да се конституира като субект в това общо, не може да го направи свой преди­кат. - Насилието спрямо един обект е нещо чуждо за него

180 Втори дял. Обективността

само от тази втора страна. Силата става насилие чрез това, че тя, една обективна всеобщност, е тъждествена с природа­та на обекта, но нейната определеност или отрицателност не е негова собствена отрицателна рефлексия вътре в себе си, според която той е нещо единично. Доколкото отрицател- ността на обекта не се рефлектира вътре в себе си в силата, доколкото силата не е негово собствено отношение към себе си, в противоположност на последното, тя е само абстракт­на отрицателност, проява на която е гибелта.

Силата като обективна всеобщност и като насилие спрямо обекта е това, което се нарича съдба ; - понятие, което спада в сферата на механизма, доколкото съдбата се нарича сляпа т.е. доколкото нейната обективна всеобщност не се познава от субекта в неговото специфично своеобразие. - За да направя някои м аж и забележки по този повод, ще кажа, че съдбата на живото е изобщо родът, който се проявява чрез преходността на живите индивиди, която имат те в своята действителна единичност, а не като род. Живите същества, както останалите неща от по-низша степен, взети просто само като обекти, нямат съдба - това, което ги споле­тява, е случайност; но в своето понятие като обекти те са външни на себе си, ето защо чуждата сила на съдбата е изцяло само тяхна собствена непосредствена природа, самата вън­шност и случайност. Същинска съдба има само самосъзна­нието, тъй като то е свободно и затова в единичността на своя „аз“ е чисто и просто в себе си и за себе си и може да се противопостави на своята обективна всеобщност и да се отчужди спрямо нея. Но чрез самото това отделяне то въз­бужда против себе си механичното отношение на една съдба. Следователно, за да може една такава съдба да има власт над самосъзнанието, то трябва да си е дало някаква опреде­леност спрямо съществената всеобщност, да е извършило едно деяние. Чрез това самосъзнанието е направило себе си нещо особено и това налично битие като абстрактната все­общност е същевременно откритата страна за предаването на същността на самосъзнанието, отчуждена за него; от тази страна самосъзнанието се въвлича в процеса. Бездейният народ е безупречен; той е обвит в обективната, нравствена всеобщност и е разтворен в нея, той няма индивидуалността, която движи неподвижното, дава си определеност навън и

Първа глава. Механизмът 181

една абстрактна всеобщност, която е отделена от обектив­ната, с която обаче и субектът става нещо, което се е отчуж­дило от своята същност, става обект и е встъпил в отноше­нието на външност спрямо своята природа и в отношението на механизъм.

с. Продуктът на механичния процес

Продуктът на формалния механизъм е обектът изобщо, една безразлична целокупност, в която определеността се явява като поставена. Тъй като по този начин обектът е навлязъл в процеса като нещо определено, от една страна, в гибелта на това определено нещо резултатът е покоят като първоначалният формализъм на обекта, отрицателността на неговото състояние на определеност за себе си. Но, от друга страна, резултатът е снемането на състоянието на определеност като положителна рефлексия на обекта вътре в себе си, навлязлата вътре в себе си определеност или поставе­ната целокупност на понятието; истинската единичност на обекта. Обектът, който отначало беше в своята неопреде­лена всеобщност, а после беше определен като нещо особено, сега е определен като обективно единично нещо; така че в него беше снета онази привидност за единичност, която единичност е само самостоятелност, противопоставяща се на субстанциалната всеобщност.

И така, тази рефлексия вътре в себе си, както се получи тя, е обективното единство на обектите, което е индиви- дуална самостоятелност - е центърът. Второ, рефлексията на отрицателността е всеобщността, която не е съдба, проти­востояща на определеността, а е определена вътре в себе си, разумна съдба - всеобщност, която се обособява в самата себе си, е спокойната, трайната в несамостоятелната особе­ност на обектите и в техния процес разлика, е законът. Този резултат е истината, а по такъв начин и основата на меха­ничния процес.

182 Втори дял. Обективността

С

АБС О Л Ю ТН И ЯТ М Е Х А Н И ЗЪ М

а. Центърът

И така, първо, празното многообразие на обекта е съсредоточено в обективната единичност, в простото само­определящо се средоточие. Доколкото, второ, обектът като непосредствена целокупност запазва безразличието си спря­мо определеността, последната е налице в него също и като несъществена целокупност или като „вън един от друг“ на много обекти. По-първата, съществената определеност, напротив, съставлява реалния среден термин между многото механично действащи един върху друг обекти, чрез който те са споени заедно в себе си и за себе си и който е тяхната обективна всеобщност. Отначало, в отношението на преда­ване, всеобщността се прояви като налична чрез поставя­нето; но като обективна всеобщност тя е пронизващата, иманентната същност на обектите.

В материалния свят такава същност е централното тяло, което е родът, но е индивидуална всеобщност на еди­ничните обекти и на техния механичен процес. Несъщест­вените единични тела се отнасят едно към друго чрез удар и натиск; такова отношение не намира място между централ­ното тяло и обектите, чиято същност е то; защото тяхната външност [едно спрямо друго] вече не съставлява основното им определение. Следователно тяхното тъждество с централ­ното тяло е по-скоро покоят, а именно, битието в техния център; това единство е тяхното биващо в себе си и за себе си понятие. Обаче това единство си остава само трябване, тъй като външността на обектите [един спрямо друг], която същевременно е още поставена, не съответства на въпрос­ното единство. Ето защо стремежът, който имат те към центъра, е тяхната абсолютна, а не поставена чрез пре­даването всеобщност; тя съставлява истинния, сам по себе си конкретния, а не поставения отвън покой, в който трябва да се върне обратно процесът на несамостоятелността. - Ето защо е празна абстракция, когато се приема в механиката,

Първа глава. Механизмът 183

че едно приведено в движение тяло изобщо би продължило да се движи по права линия до безкрайност, ако не би загуб­вало движението си поради външната съпротива. Триенето или каквато и форма да има иначе съпротивата е само проя­ва на централността; последната отвежда абсолютно тя­лото обратно към себе си; защото това, в което се трие движещото се тяло, има съпротивителна сила единствено чрез единството си с центъра. - В сферата на духовното центърът и единството с него приемат по-висши форми; но единството на понятието и реалността на това единство, която в материалния свят е преди всичко механична цен- тралност, трябва да съставлява основното определение и в сферата на духовното.

Д отолкова централното тяло е престанало да бъде просто само обект, тъй като в последния определеността е нещо несъществено; защото то има вече не само битието в себе си, но и битието за себе си на обективната целокупност. Ето защо централното тяло може да се смята за индивид. Не­говата определеност е съществено различна от чистия ред или от разположението и външната връзка на частите; като биваща в себе си и за себе си определеност тя е иманентна форма, дори определящ принцип, на който са присъщи обек­тите и чрез който те са свързани до едно истинско „едно“.

Но така този централен индивид е едва само среден термин, който още няма истински крайни термини; но като отрицателно единство на целокупното понятие централният индивид се раздвоява на такива. Или: обектите, които преди това са били несамостоятелни, външни един за друг, чрез връщането на понятието също така се определят до степента на индивиди; тъждеството на централното тяло със себе си, което тъждество е още стремеж, е обременено с външност, на която - тъй като тя е възприета в обективната единич­ност на централното тяло - е предадена тази единичност. Чрез тази собствена централност те, поставени вън от онзи първи център, сами са центрове за несамостоятелните обекти. Тези втори центрове и несамостоятелните обекти са слети заедно чрез въпросния абсолютен среден термин.

Но и самите относителни централни индивиди също съ­ставляват средния термин на едно второ умозаключение, който, от една страна, е подведен под един по-висш краен

184 Втори дял. Обективността

термин, обективната всеобщност и сила на абсолютния цен­тър, а, от друга страна, подвежда под себе си несамостоятел­ните обекти, чието повърхностно или формално разпадане във вид на единичности се носи27 от него. - Също и тези несамостоятелни са средният термин на нещо трето, на формалното умозаключение; тъй като те са връзката между абсолютната и относителната централна индивидуалност дотолкова, доколкото последната има в тях своята вън­шност, чрез която отношението към себе си е същевременно стремеж към едно абсолютно средоточие. Ф ормалните обекти имат за своя същност тъждествената тежест на своето непосредствено централно тяло, на което те са при­същи като на свой субект и краен термин на единичността; чрез външността, която съставляват те, това централно тяло е подведено под абсолютното централно тяло; следователно те са формалният среден термин на особеността. - Но абсо­лютният индивид е обективно общият среден термин, който слива заедно и затвърдява битието вътре в себе си на относи­телния индивид и неговата външност. - По същия начин и управлението, гражданите-индивиди и нуждите или външ­ният живот на отделните лица са трите термина, всеки един от които е средният термин за другите два. Управлението е абсолютният център, в който крайният термин на отделните лица се слива с тяхното външно устойчиво съществуване; по същия начин отделните лица са среден термин, те привеждат в действие въпросния общ индивид и му дават външно съ­ществуване и пренасят своята нравствена същност в крайния термин на действителността. Третото умозаключение е фор­малното умозаключение, умозаключението за привидност, което се състои в това, че отделните лица чрез своите нужди и чрез външното си налично битие са свързани с тази обща абсолютна индивидуалност; умозаключение, което като чисто субективно преминава в другите и има своята исти­на в тях.

Тази целокупност, чиито моменти сами са пълните отношения на понятието, умозаключенията, в които всеки един от трите различени обекти преминава през определе­нието на средния термин и на крайните термини, съставлява свободния механизъм. В него различените обекти имат за свое основно определение обективната всеобщност, тежестта,

Първа глава. Механизмът 185

която пронизва и се запазва като тъждествена в обособява­нето. Отношенията на натиск, удар, привличане и други такива, както и агрегатите или смесите, принадлежат към отношението на външност, която обосновава третото от съпоставените умозаключения. Редът, който е чисто вън­шната определеност на обектите, е преминал в имаментното и обективно определение; това определение е законът.

Ь. Законът

В закона излиза наяве по-определената отлика на идей­ната реалност на обективността спрямо външната реалност. Обектът като непосредствена целокупност на понятието още няма външността като различаваща се от понятието, което не е поставено самб за себе си. Тъй като чрез процеса обек­тът навлезе вътре в себе си, прояви се противоположността на простата централност спрямо една външност, която външност сега е определена като външност, т.е. поставена е като нещо, което не е биващо в себе си и за себе си. Поради отношението си към външността, въпросната тъждественост или идейност на индивидуалността е трябване; тя е опреде­леното в себе си и за себе си и самоопределящото се единство на понятието, на което единство не съответства въпросната външна реалност и затова тя идва само до стремежа. Но индивидуалността е конкретният в себе си и за себе си прин­цип на отрицателното единство, като такъв самата тя е целокупност; единство, което се раздвоява във вид на опре­делените разлики на понятието и остава в своята еднаква със самата себе си всеобщност; по такъв начин индивидуал­ността е средоточието, разширено чрез разликата вътре в своята чиста идейност. - Тази реалност, която съответства на понятието, е идейната реалност и се различава от въпрос­ната само стремяща се реалност; разликата, която е преди всичко множественост от обекти, е възприета в нейната същественост и в чистата всеобщност. Тази реална идейност е душата на развитата по-горе обективна целокупност, е определеното в себе си и за себе си тъждество на системата.

Ето защо обективното битие в себе си и за себе си се оказва по-определено в своята целокупност, отколкото от­

186 Втори дял. Обективността

рицателното единство на центъра, което се разделя във вид на субективна индивидуалност и външна обективност, за­пазва първата във втората и я определя в идейна разлика. Това самоопределящо единство, което по един абсолютен начин отвежда външната обективност обратно в идейност­та, е принцип за самодвижението; определеността на това одушевяващо начало, която е разликата на самото понятие, е законът. - Мъртвият механизъм беше разгледаният меха­ничен процес на обекти, които се проявиха непосредствено като самостоятелни, но тъкмо поради това в действителност са несамостоятелни и имат своя център вън от себе си; този процес, който преминава в покой, показва или случайност и неопределена нееднаквост, или формално еднообразие. Това еднообразие е несъмнено правило, но не и закон. Само сво­бодният механизъм има закон, собственото определение на чистата индивидуалност или на биващото за себе си поня­тие; този закон като разлика е в самия себе си непреходен източник на самовъзпламеняващото се движение; тъй като в идейността на своята разлика законът се отнася само към себе си, той е свободна необходимост

с. Преходът на механизма

Обаче тази душа е още потънала в своето тяло; сега вече определеното, но вътрешно понятие на обективната целокупност е свободна необходимост така, че законът още не се е противопоставил на своя обект; законът е конкрет­ната централност като всеобщност, която е непосредствено разпространена в своята обективност. Ето защо въпросната идейност няма за своя определена разлика самите обекти; последните са самостоятелни индивиди на целокупността или също - ако погледнем назад към формалната степен - не-индивидуални, външни обекти. Несъмнено законът е иманентен на тези обекти и съставлява тяхната природа и сила; но неговата разлика е затворена в неговата идейност и самите обекти не са различени в идейната разлика на зако­на. Обаче обектът има своята съществена самостоятелност единствено в идейната централност и нейните закони; ето защо той няма сила да окаже съпротива на съждението за

Първа глава. Механизмът 187

понятие и да се запази в абстрактна, неопределена самостоя­телност и затвореност. Благодарение на идейната, иманент­на на обекта разлика, неговото налично битие е определе­ност, поставена от понятието. По този начин неговата несамостоятелност вече не е само стремеж към средоточие, спрямо което обектът, тъкмо защото неговото отношение е само стремеж, още има проявата на самостоятелен външен обект; напротив, обектът е стремеж към определено противо­положния нему обект; както и самият център се е разпаднал по този начин и неговото отрицателно единство е преминало в обективираната противоположност. Ето защо сега цен- тралността е отношение на тези отрицателни една спрямо друга и напрегнати обективности. Така свободният механи­зъм се определя до степента на химизъм.

В т о р а г л а в а

ХИМ ИЗМ ЪТ

Химизъм съставлява в цялото на обективността момен­та на съждението, на разликата, която е станала обективна, и на процеса. Тъй като той започва вече с определеността и поставеността и същевременно химичният обект е обективна целокупност, неговото следващо протичане е просто и е напълно определено от предпоставката му.

А

Х И М И Ч Н И Я Т ОБЕКТ

Химичният обект се различава от механичния по това, че последният е целокупност, която е безразлична спрямо определеността; при химичния, напротив, определеността, а по такъв начин отношението към нещо друго и начинът, по който се осъществява това отношение, принадлежат към не­говата природа. - Тази определеност е всъщност същевре­менно обособяване, т.е. тя е възприета във всеобщността; така тя е принцип - общата определеност , не само опре­делеността на един единичен обект, но и тази на другия. Ето защо понятието обект сега се различава в последния във вид на вътрешната целокупност на двете определености и във вид на определеността, която съставлява природата на еди­ничния обект в неговата външност и в неговото същест­вуване. Тъй като по този начин обектът е сам по себе си цялото понятие, той има в самия себе си необходимостта и влечението да снеме своето противоположно, едностранчиво

Втора глава. Химизмът 189

устойчиво съществуване и да направи себе си реално цяло в наличното битие, каквото цяло е според своето понятие.

Впрочем относно израза пхимизъм‘\ употребяван за изразяването на отношението на диферентност на обектив­ността, както се получи това отношение, може да се отбе­лежи, че тук той не трябва да се разбира така, като че ли това отношение се представя само в онази форма на елемен­тарната природа, която се нарича същински така наречен химизъм. Вече метеорологичното отношение трябва да се смята за процес, чиито съставки имат повече природата на физични, отколкото на химични елементи. В сферата на жи­вото под тази схема стои половото отношение; тя съставлява формалната основа също и за духовните отношения на лю­бовта, приятелството и т.н.

По-отблизо разгледан, химичният обект като само­стоятелна целокупност изобщо е преди всичко рефлектиран вътре в себе си обект, който дотолкова се различава от своята рефлектираност навън - е една безразлична [химич- на] основа (Basis), индивид, който още не е определен като диферентен; също и личността е такава [химична] основа, която се отнася едва само към себе си. А иманентната опре­деленост, която съставлява диферентността на химичния обект, първо, е рефлектирана вътре в себе си така, че това вземане обратно на отношението навън е само формална абстрактна всеобщност; така отношението навън е опре­деление на непосредствеността и на съществуването на хи­мичния обект. От тази страна той се връща обратно в инди- видуалната целокупност не в самия себе си \ и отрицателното единство има двата момента на своята противоположност в два особени обекта. Според това един химичен обект не може да бъде схванат в неговото понятие, като се изхожда от самия него, и битието на единия обект е битие на друг. - Но, второ у определеността е абсолютно рефлектирана вътре в себе си и е конкретният момент на индивидуалното понятие за цялото, което понятие е общата същност, реалният род на особения обект. Химичният обект, а с това и противоречието между неговата непосредствена поставеност и неговото иманентно индивидуално понятие, е стремеж да снеме опре­делеността на своето налично битие и да даде съществуване на обективната целокупност на понятието. Ето защо химич­

190 Втори дял. Обективността

ният обект наистина е също така несамостоятелен обект, но така, че той е напрегнат към тази несамостоятелност по самата си природа и започва процеса самоопределящо.

В

ПРОЦЕСЪТ

1. Той започва с предпоставката, че напрегнатите обекти, колкото и да са напрегнати спрямо самите себе си, тъкмо с това са напрегнати преди всичко един спрямо друг; - отношение, което се нарича тяхно сродство. Тъй като всеки обект чрез своето понятие стои в противоречие спрямо соб­ствената едностранчивост на своето съществуване и по такъв начин се стреми да снеме тази едностранчивост, в него е непосредствено вложен стремежът да снеме едностран­чивостта на другия и чрез това взаимно уеднаквяване и съединяване да постави реалността адекватно на понятието, което съдържа двата момента.

Доколкото всеки обект е поставен като в самия себе си противоречащ на себе си и снемащ себе си, само вьншното насилие е, което ги придържа в обособяването им един от друг и от взаимното им допълване. А средният термин, чрез който тези крайни термини се сливат заедно, е, първо, бива- щата в себе си природа на двата, цялото понятие, което придържа в себе си двата. Но, etnopo, тъй като те си противо­стоят в съществуването, тяхното абсолютно единство е също съществуващ различно от тях, все още формален елемент; - елементът на предаването, в който те всъпват във външна общност един с друг. Тъй като реалната разлика принад­лежи на крайните термини, този среден термин е само аб­страктната им неутралност, реалната им възможност; той е сякаш теоретичният елемент на съществуването на химич­ните обекти, на техния процес и на неговия резултат; - в сфе­рата на телесното водата изпълнява функцията на тази среда; в сферата на духовното, доколкото в нея намира мя­сто аналогонът на едно такова отношение, за такава среда трябва да се смята знакът изобщо и по-точно езикът.

Втора глава. Химизмът 191

Отношението на обектите като чисто предаване в този елемент е, от една страна, спокойно сливане заедно, но, от друга страна, също така и отрицателно отнасяне, тъй като конкретното понятие, което е тяхната природа, в предава­нето се поставя в реалността и с това реалните разлики на обектите се свеждат до единството на това понятие. С това тяхната предишна самостоятелна определеност се снема в съответстващото на понятието - което и в двата обекта е едно и също - съединяване и по такъв начин се притъпява тяхната противоположност и напрегнатост; с това стреме­жът получава своята спокойна неутралност в това взаимно допълване.

По този начин процесът е угаснал; тъй като противоре­чието между понятие и реалност е изгладено, крайните тер­мини на умозаключението са загубили своята противопо­ложност и с това са престанали да бъдат крайни термини един спрямо друг и спрямо средния термин. Продуктът е неутрален, т.е. такъв продукт, в който съставките, които вече не могат да се нарекат обекти, вече нямат своето напре­жение, а с това нямат и свойствата, които са им били присъ­щи, когато са били напрегнати, но в които се е запазила способността на предишната им самостоятелност и напрег­натост. А именно отрицателното единство на неутралното изхожда от една предпоставена диферентност; определеност­та на химичния обект е тъждествена с неговата обектив­ност, тя е първоначална. Чрез разгледания процес тази диферентност е снета едва само непосредствено, ето защо определеността още не е абсолютно рефлектирана вътре в себе си и по такъв начин продуктът на процеса е едно само формално единство.

2. И така, в този продукт наистина е угаснало напре­жението на противоположността и отрицателното единство като дейност на процеса. Но тъй като това единство е съ­ществено за понятието и същевременно самото то е дошло до съществуване, то още е налице, но е застанало вън от неу­тралния обект. Процесът не възпламва отново от само себе си, доколкото е имал диферентността само за своя предпо­ставка и не я е поставил сам той. - Тази вън от обекта са­мостоятелна отрицателност, съществуването на абстраюп- ната единичност, чието битие за себе си има своята реалност

192 Втори дял. Обективността

в индиферентния обект, сега е напрегната вътре в самата себе си против своята абстрактност, е неспокойна в самата себе си дейност, която се насочва навън, като изразходва себе си. Тя се отнася непосредствено към обекта, чиято спо­койна неутралност е реалната възможност на нейната про­тивоположност; този обект сега вече е средният термин на преди това чисто формалната неутралност, сега той е кон­кретен и определен в себе си.

По-близкото непосредствено отношение на крайния термин на отрицателното единство към обекта е такова, че последният се определя от това единство и по този начин се раздвоява. Това раздвояване може да се смята преди всичко за възстановяване на противоположността на напрегнатите обекти, с която започва химизмът. Но това определение не съставлява другия краен термин на умозаключението, а принадлежи към непосредственото отношение на диферен­циращия принцип към средния термин, в който термин този принцип дава на себе си своята непосредствена реалност; това е определеността, която има средният термин в дизюн­ктивното умозаключение редом с това, че той е общ ата природа на предмета, благодарение на която природа по­следният е както обективна всеобщност, така и определена особеност. Другият краен термин на умозаключението про­тивостои на външния самостоятелен краен термин на еди­ничността; ето защо той е също така самостоятелният краен термин на всеобщността; затова раздвояването, което претърпява в него реалната неутралност на средния термин, се състои в това, че тя се разлага не на диферентни, а на индиферентни един спрямо друг моменти. С това тези мо­менти са, от една страна, абстрактната, безразлична [хи- мична] основа, а, от друга страна, нейният одухотворяващ принцип, който чрез своето отделяне от [химичната] основа също така получава формата на безразлична обективност.

Това дизюнктивно умозаключение е целокупността на химизма, в която едно и също обективно цяло е представено както като самостоятелното отрицателно единство, така и - след това, в средния термин - като реално единство, но най- сетне химичната реалност е представена в нейните аб­страктни моменти. В тези абстрактни моменти определе­ността е дошла до своята рефлексия вътре в себе си, а не до

Втора глава. Химизмът 193

нещо друго, както в неутралното - напротив, сама по себе си тя се е върнала обратно в своята абстрактност, е първона- чално определен елемент.

3. Следователно тези елементарни обекти са освободе­ни от химичното напрежение; чрез реалния процес в тях беше поставена първоначалната основа на онази предпоставка, с която започва химизмът. А доколкото, по-нататък, от една страна, тяхната вътрешна определеност като такава е всъщ­ност противоречието между тяхното просто безразлично устойчиво съществуване и [самата] нея като определеност и е влечението навън, което се раздвоява и поставя напреже­нието в своя обект и в един друг обект, за да има един такъв обект, спрямо който неговият собствен обект може да се отнася като диферентен, в който той може да се неутрали­зира и да дава налично биваща реалност на своята проста определеност, с това химизмът се е върнал в началото си, в което напрегнати един спрямо друг обекти се търсят един друг и след това чрез един формален, външен среден термин се съединяват до нещо неутрално. От друга страна, чрез това връщане в своето понятие химизмът снема себе си и е преми­нал в една по-висша сфера.

С

П Р Е ХО ДЪ Т НА Х И М И З М А

Вече обикновената химия ни предлага примери за хи­мични изменения, в които например едно тяло отрежда по- висша степен на окисляване на част от своята маса и чрез това принизява друга част в по-низша степен на окисляване, едва в която степен тялото може да влезе в неутрално съеди­нение с друго доближено до него диферентно тяло, за което съединение първото тяло не би било възприемчиво в онази първа непосредствена степен. Това, което става тук, е, че обектът не се отнася към един друг обект според една непо­средствена, едностранчива определеност, а поставя според вътрешната целокупност на едно първоначално отношение предпоставката, от която се нуждае той за едно реално отношение и чрез това си дава среден термин, чрез който

194 Втори дял. Обективността

слива своето понятие със своята реалност; обектът е опреде­лената в себе си и за себе си единичност, конкретното поня­тие като принцип на разделянето в крайни термини, чието повторно съединяване е дейността на същия отрицателен принцип, който се връща по този начин до своето първо определение, обаче обективиран.

Самият химизъм е първото отрицание на безразличната обективност и на външността на определеността; следова­телно той е все още обременен с непосредствената самостоя­телност на обекта и с външността. Ето защо сам за себе си химизмът още не е онази целокупност на самоопределение­то, която произлиза от него и в която той по-скоро снема себе си. - Трите умозаключения, които се получиха, състав­ляват целокупността на химизма; първото от тях има за среден термин формалната неутралност и за крайни тер­мини напрегнатите обекти, второто има за среден термин продукта на първото, реалната неутралност, и за крайни термини - раздвояващата дейност и нейния продукт, безраз­личния елемент; а третото умозаключение е реализиращото се понятие, което си поставя предпоставката, от която е обусловен процесът на неговото реализиране - умозаклю­чение, което има за своя същност общото. Обаче поради непосредственосттта и външността, в чието определение стои химичната обективност, тези умозаключения още се разпадат вън едно от друго. Първият процес, чийто продукт е неутралността на напрегнатите обекти, угасва в своя про­дукт, и това, което отново го възпламенява, е едно външно присъединяващо се диференциране; обусловен от една непо­средствена предпоставка, той се изчерпва в нея. - По същия начин отделянето на диферентните крайни термини от неу­тралното, както и разлагането им в техните абстрактни елементи, трябва да изхожда от външно прибавяните условия и възбуждания на дейността. Но, доколкото и двата същест­вени момента на процеса, от една страна, неутрализирането, а, от друга страна, отделянето и редукцията, са свързани в един и същ процес, а съединяването и притъпяването на напрегнатите крайни термини е също и разделяне в такива, поради все още лежащата в основата външност те състав­ляват две различни страни; крайните термини, които биват отделяни в същия този процес, са по-други обекти или мате­

Втора глава. Химизмът 195

рии, отколкото онези, които се обединявате него; доколкото първите произлизат отново диферентни от този процес, те трябва да се обърнат навън; тяхното ново неутрализиране е по-друг процес, отколкото неутрализирането, което имаше място в първия процес.

Но тези различни процеси, които се получиха като необходими, са също така множество степени, чрез които се снема външността и обусловеността, и от това снемане произлиза понятието като целокупност, която е определена в себе си и за себе си и не е обусловена от външността. В първия процес се снема външността на крайните термини, които съставляват цялата реалност, които са диферентни един спрямо друг, или различеността на биващото в себе си определено понятие от неговата налично биваща определе­ност; във втория процес бива снета външността на реалното единство, съединението като чисто неутрално; - по-точно, формалната дейност снема себе си преди всичко в също така формални [химични] основи или индиферентни определенос­ти, чието вътрешно понятие сега е навлязлата в себе си, абсолютна дейност като реализираща се в самата себе си, т.е. дейността, която поставя вътре в себе си определените разлики и чрез това опосредстване се конституира като реал­но единство - опосредстване, което по такъв начин е соб­ственото опосредстване на понятието, неговото самоопре­деление, и предвид рефлексията на понятието, при която то изхожда от това опосредстване и се връща в себе си, е има­нентно предпоставяне. Третото умозаключение, което, от една страна, е възстановяване на предходните процеси, от друга страна, снема още последния момент на безразличните [химични] основи - съвсем абстрактната външна непосред­ственост, която по този начин става собствен момент на опосредстването на понятието чрез самото себе си. Поня­тието, което по този начин е снело като външни всички моменти на своето обективно налично битие и ги е поста­вило в своето просто единство, чрез това е напълно освобо­дено от обективната външност, до която се отнася само като към несъществена реалност; това обективно свободно поня­тие е целта.

Т р е т а г л а в а

ТЕЛЕОЛОГИЯТА

Там, където бъде констатирана целесъобразност, за неин създател се приема един разсъдък, следователно за целта се изисква собственото, свободно съществуване на понятието. Телеологията бива противопоставяна предимно на механизма, в който определеността, поставена на обекта, като външна е всъщност една такава определеност, в която не се манифестира никакво самоопределение. Противополож­ността между causis efficientibus и causis finalibus, само дей­стващите и финалните причини, се отнася до въпросната разлика, до която, взета в по-конкретната форма, се връща и изследването дали абсолютната същност на света трябва да се схваща като сляп природен механизъм или като разсъдък, който определя себе си според цели. Анатомията на фатализ- ма - взет заедно с детерминизма - и на свободата се отнася също така до противоположността между механизма и те­леологията; защото свободното, това е понятието в неговото съществуване.

Предишната метафизика подхождаше към тези поня­тия така, както към другите си понятия; от една страна, тя предпоставяше една представа за света и се стремеше да посочи, че едно или друго понятие подхожда за нея и че противоположното е неудовлетворително, тъй като тя не може да се обясни, като се изхожда от него; от друга страна, при това тя не изследваше кое от двете понятия - за меха­нична причина и за цел - е истинно в себе си и за себе си. Ако това е установено самб за себе си, обективният свят нека ни предлага механични и финални причини; тяхното същест­вуване не е мерило за истинното, а по-скоро истинното е критерият, кое от тези съществувания е истинското същест­

Трета глава. Телеологията 197

вуване на света. Както субективният разсъдък ни показва в себе си и заблуди, така обективният свят ни показва и онези страни и степени на истината, които сами за себе си са отначало едностранчиви, непълни, и са само отношения на явлението. Ако механизмът и целесъобразността си проти­востоят, тъкмо поради това те не могат да се вземат като безразлични, като еднакво значими (gleich-gültige), всяко едно от които самЬ за себе си е правилно понятие и има толкова значимост, колкото другото понятие, при което работата се свежда само до това, къде може да се приложи едното или другото. Тази еднаква значимост на двете почива само върху това, че те са, а именно върху това, че ние имаме и двете. Но тъй като са противоположни, необходимият първи въпрос е този, кое от двете понятия е истинното; а по- висшият същински въпрос е този, дали тяхната истина не е нещо трето или дали едното от тях не е истината на друго­то. - Но целевото отношение се оказа истината на механиз­ма. - Това, което се представи като химизьм, се взема заедно с механизма дотолкова, доколкото целта е понятието в свободно съществуване и на нея противостои изобщо не- свободата на понятието, неговата потъналост във вън­шността; следователно и двата, както механизмът, така и химизмът, се подчиняват еднакво на природната необходи­мост, тъй като в механизма понятието не съществува в обекта, защото последният като механичен обект не съ­държа самоопределението, а в химизма понятието или има напрегнато, едностранчиво съществуване, или - доколкото това понятие се явява като единството, което напряга неу­тралния обект и го разделя в крайни термини - е външно на самото себе си, доколкото снема това разделяне.

Колкото повече телеологическият принцип се свързва­ше с понятието за един стоящ вън от света разсъдък и до­толкова се покровителстваше от набожността, толкова повече изглеждаше, че той се отдалечава от истинското изследване на природата, което иска да познае свойствата на природата не като чужди на нея, а като иманентни опреде­лености и признава само такова познание за схващане на нещата в техните понятия. Тъй като целта е самото понятие в неговото съществуване, може да ни се стори странно, че познаването на обектите, което изхожда от тяхното поня­

198 Втори дял. Обективността

тие, се проявява по-скоро като неправомерно прекрачване в едан хетерогенен елемент, докато механизмът, напротив, за който определеността на един обект се явява като определе­ност, която е външно поставена върху него и поставена от нещо друго, важи като един no-иманентен възглед, откол­кото телеологията. Механизмът или поне обикновеният несвободен механизъм, както и химизмът, разбира се, трябва да се смятат за иманентен принцип дотолкова, доколкото самото определящо външно нещо е пак само един такъв обект, нещо външно определено и безразлично спрямо такава опре- деляемост, или доколкото в химизма другият обект е също така химично определен, изобщо доколкото един съществен момент на целокупността се крие винаги в нещо външно. Ето защо тези принципи остават във все същата природна форма на крайността; но, макар че не искат да прекрачат крайното и за [обясняването на] явленията водят само до крайни причини, които сами изискват да се отиде по-ната- тък, към други причини, все пак те същевременно се разши­ряват отчасти до една формална целокупност в понятието за сила, причина и други такива рефлективни определения, които трябва да означават първоначалност, а отчасти, чрез абстрактната всеобщност, за една съвкупност на силите, за едао цяло от взаимни причини. Самият механизъм се оказва стремеж към целокупността чрез това, че се стреми да схване природата сама за себе си като цяло, което не се нуждае за своето понятие от нищо друго - оказва се целокупност, която не се намира в целта и в свързания с нея разсъдък, стоящ вън от света.

И така, целесъобразността се оказва преда всичко нещо по-висше изобщо; оказва се разсъдък, който определя външно многообразието на обектите чрез едно биващо в себе си и за себе си единство, така че безразличните определености на обектите стават съществени чрез това отношение. В меха­низма те стават такива чрез чистата форма на необходи­мостта, при което тяхното съдържание е безразлично, защото те трябва да останат външни и трябва да се удо­влетвори само разсъдъкът като такъв, като познае своята взаимовръзка, абстрактното тъждество. В телеологията, напротив, съдържанието става важно, защото тя предпо­ставя едно понятие, нещо определено в себе си и за себе си и по този начин самоопределящо се, следователно от отноше­

Трета глава. Телеологията 199

нието на разликите и тяхното състояние на определеност една чрез друга, от формата, рефлектираното вътре в себе си единство, тя е различила нещо определено в себе си и за себе си и по такъв начин едно съдържание. Но ако това съдържа­ние е иначе крайно и незначително, то противоречи на онова, което то трябва да бъде, защото целта е по своята форма безкрайна в себе си целокупност; - особено когато действа­нето, което действа според цели, е прието като абсолютна воля и абсолютен разсъдък. Телеологията си навлече толко­ва много упрека в нелепост поради това, че целите, които посочваше тя, както се случи, са по-значителни или също по- малозначителни и по такъв начин целевото отношение на обектите често пъти трябваше да изглежда игра, тъй като това отношение изглежда така външно и затова случайно. М еханизмът, напротив, оставя на определеностите на обектите по съдържание тяхната стойност на случайни, спрямо които обектът е безразличен и които не трябва да имат по-висша значимост нито за обектите, нито за су­бективния разсъдък. Ето защо в своята взаимовръзка на външна необходимост този принцип дава съзнанието за безкрайна свобода в противоположност на телеологията, която представя всички малозначителни и дори заслужава­щи презрение неща от своето съдържание като нещо абсо­лютно, в което по-общата мисъл само се стеснява безкрайно и дори може да изпита отвращение.

Формалната неизгодност, в която преди всичко се на­мира тази телеология, е тази, че тя идва само до външната целесъобразност. Тъй като вследствие на това понятието е поставено като нещо формално, за телеологията съдържа­нието е също така нещо външно за понятието, нещо дадено в многообразието на обективния свят - тъкмо в онези опреде­лености, които са съдържание и на механизма, но като нещо външно, случайно. Поради тази общност [на съдържанието] единствено формата на целесъобразност сама за себе си съставлява същественото на телеологичното. В това отно­шение, все още без да се взема под внимание разликата между външна и вътрешна целесъобразност, целевото отно­шение се оказа изобщо в себе си и за себе си истината на механизма. - Телеологията има изобщо по-висш принцип, понятието в неговото съществуване, което [понятие] в себе си

200 Втори дял. Обективността

и за себе си е безкрайното и абсолютното; - принцип на сво­бодата, който, тъй като е чисто и просто уверен в своето самоопределение, е абсолютно изтръгнат от външната опре- деляемост на механизма.

Една от големите заслуги на Кант за философията се състои в разликата, която той прокара между относителна или външна целесъобразност, от една страна, и вътрешна целесъобразност, от друга; в последната той разкри поня­тието за живот, идеята, и с това издигна философията над рефлективните определения и относителния свят на метафи­зиката положително - нещо, което критиката на разума върши само несъвършено, в един твърде погрешен обрат и само отрицателно. - По-горе напомних, че противополож­ността между телеология и механизъм е преди всичко обща­та противоположност между свобода и необходимост. Кант представи противоположността в тази форма между анти- помиите на разума, и то като третото противоречие на трансценденталните идеи. - Ще приведа съвсем накратко неговото изложение, за което споменах по-рано, тъй като същественото в него е така просто, че не се нуждае от об­стоен разбор, а и без друго вече осветлих другаде по-подроб- но характера на Кантовите антиномии.

Тезисът на антиномията, която ще разгледам тук, гла­си: Причинността според закони на природата не е единстве­ната, от която могат да се изведат всички явления в света. За обяснението им е необходимо да се приеме и причинност чрез свобода.

Антитезисът: Няма свобода, а всичко в света се из­вършва изключително според закони на природата.

Както при останалите антиномии, първо, доказател­ството подхожда към работата апагогично, приема се про­тивоположното на всеки тезис; второ, за да се посочи про­тиворечивостта на това предположение, обратно, приема се и се предпоставя като валидно неговото противоположно, т.е. по такъв начин положението, което подлежи да се до­каже; - ето защо целият заобиколен път на доказването е могъл да се спести; то не се състои в нищо друго освен в асерторичното твърдение на двете противостоящи едно на друго положения.

Трета глава. Телеологията 201

А именно за доказателството на тезиса трябва най- напред да се приеме: няма друга причинност освен причин­ността според закони на природата, т.е. според необходи­мостта на механизма изобщо, включително и химизма. Но това положение си противоречи затова, защото законът на природата се състои тъкмо в това, че нищо не се извършва без достатъчно определена, без а priori определена причина, която по такъв начин съдържа в себе си абсолютна спонтан­ност; - т.е. противоположното на тезиса предположение е противоречиво поради това, че то противоречи на тезиса.

За доказателство на антитезиса трябва да се приеме: има свобода като особен вид причинност, свобода чисто и просто да се започне едно състояние, а с това също и поре­дица от негови последици. Но тъй като едно такова започва­не предпоставя състояние, което няма причинна връзка с пред­хождащото свободата, това започване противоречи на за­кона за причинността, според който единствено е възможно единството на опита и изобщо опитът; - т.е. предположе­нието за свободата, което е противоположно на антитезиса, не може да се направи поради това, че противоречи на антитезиса.

По същината си същата тази антиномия се среща отно­во в критиката на телеологическата способност за съждение като противоположност, която се състои в това, че всяко пораждане на материални неща се извършва според чисто механични закони, и в това, че някои пораждания на ма­териали неща не са възможни според такива закони. - Канто- вото разрешение на тази антиномия е същото, каквото е общото разрешение на останалите; а именно, че разумът не може да докаже нито едното, нито другото положение, тъй като не можем да имаме а priori никакъв определящ принцип за възможността на нещата според чисто емпиричните при­родни закони; - че, по-нататък, затова двете те трябва да се смятат не за обективни положения, а за субективни максими ; че аз, от една страна, винаги трябва да разсъждавам върху всички природни явления според принципа на чистия приро­ден механизъм, но че това не пречи при известен повод да изследвам някои природни форми според една друга максима, а именно според принципа на финалните причини; - и така, като че ли тези две максими, които впрочем трябва да бъдат

202 Втори дял. Обективността

нужни само за човешкия разум , не биха били в същата проти­воположност, в която се намират въпросните положения. - Както отбелязах по-горе, от цялото това становище не е изследвано онова, което единствено се изисква от философ­ския интерес, а именно кой от двата принципа има истина в себе си и за себе си; но за това гледище е все едно дали прин­ципите трябва да се разглеждат като обективни - което тук означава външно съществуващи определения на природа­та - или като чисти максими на едно субективно познание; - субективно, т.е. случайно познание е по-скоро това, което по известен повод прилага едната или другата максима с оглед на това, коя от тях ще намери за подходяща за дадени обекти, но не поставя въпроса за истинността на самите тези определения, все едно дали и двете те са определения на обектите или на познанието.

Ето защо, колкото и да е незадоволително Кантовото определение на телеологичаския принцип с оглед на същест­вената гледна точка, все пак забележително е мястото, което Кант дава на този принцип. Като му приписва рефлектира­ща способност за съждение, той го прави свързващо междин­но звено между общото на разума и единичното на нагледа; - по-нататък той различава въпросната рефлектираща спо­собност за съждение от определящата, която, последната, само подвеждала особеното под общото. Такова общо, кое­то е само подвеждащо у е нещо абстрактно , което става конкретно едва в нещо друго, в особеното. Целта, напротив, е конкретното общо, което има в самото себе си момента на особеността и външността и затова действа и е влечението да отблъсква себе си от самото себе си. Понятието като цел е, разбира се, обективно съждение, в което едното опреде­ление е субект, а именно конкретното понятие като опреде­лено чрез самото себе си, а другото не е само предикат, а е външната обективност. Но това не означава, че целевото отношение е рефлектиращо изказване на съждения, което само разглежда външните обекти според едно единство, като чели един разсъдък ни е дал това отношение за нуждите на нашата познавателна способност, напротив, целевото отно­шение е биващото в себе си и за себе си истиннно, което съди обективно и определя абсолютно външната обективност. Вследствие на това целевото отношение е нещо повече от

Трета глава. Телеологията 203

съждение у то е умозаключение за самостоятелното свободно понятие, което се слива със самото себе си чрез обектив­ността.

Целта се оказа третото след механизма и химизма; тя е тяхната истина. Тъй като самата тя още стои в сферата на обективността или на непосредствеността на целокупното понятие, тя още се афицира от външността като такава и има срещу себе си един обективен свят, към който се отнася. От тази страна механичната причинност, към която трябва да се прибави изобщо и химизмът, още се проявява при това целево отношение, което е външно отношение, механичният обект като непосредствена целокупност е безразличен към своето състояние на определеност и по такъв начин към това, дали ще бъде той нещо определящо. Това външно състояние на определеност сега е доразвито до самоопреде­ление и с това понятието, което в обекта беше само вътреш­но или, което е същото, само външно понятие, сега е вече поставено; целта е преди всичко тъкмо самото това външно за механичния обект понятие. Така целта е самоопределя­щото и за химизма, което свежда до единство на понятието външната определяемост, от която той е обусловен. - Оттук се получава природата на подчиняването на двете предишни форми на обективния процес; другото, което се съдържа в тях в безкрайния прогрес, е понятието, поставено отначало като външно за тях, е моментът, който съставлява тяхната определеност. Следователно механичната или химичната техника, поради своя характер да бъде външно определяна, се предлага от само себе си на целевото отношение, което сега предстои да разгледам по-отблизо.

А

СУБЕКТИ ВНАТА ЦЕЛ

В централността на обективната сфера, която е безраз­личие спрямо определеността, субективното понятие намери и постави отново преди всичко отрицателната точка на единството; но в химизма то намери и постави отново обек­тивността на определенията на понятието, едва чрез която

204 Втори дял. Обективността

то е поставено като конкретно обективно понятие. Неговата определеност или неговата проста разлика сега вече има в самата себе си определеността на външността и вследствие на това неговото просто единство е отблъскващото се от самото себе и запазващото се в това отблъскване единство. Ето защо целта е субективното понятие като съществен стремеж и влечение да постави външно себе си. При това тя не подлежи на преминаване. Тя не е нито сила, която се проявява навън, нито субстанция и причина, която се мани­фестира в акциденции и действия. Силата е само нещо аб- страктно вътрешно, тъй като не се е проявила навън; или тя има налично битие едва в проявяването навън, към което трябва да бъде приведена в движение; същото важи за при­чината и субстанцията; тъй като имат действителност само в акциденциите и в действието, тяхната дейност е преходът, спрямо който те не се запазват свободни. Целта наистина също може да бъде определена като сила и причина, но тези изрази отговарят само на несъвършената страна на нейното значение; ако трябва да бъдат изказани за целта според нейната истина, те могат да сторят това само по начин, който снема тяхното понятие; - като сила, която привежда в движение самата себе си към проявяване навън, като причи­на, която е причина на самата себе си, или чието действие е непосредствено причина.

Ако целесъобразното, както приведох по-горе, се при­писва на един разсъдък, при това се взема под внимание определеността на съдържанието. Но целта трябва да се взема изобщо като разумното в неговото съществуване. Тя проявява разумност поради това, че е конкретното понятие, което държи обективната разлика в своето абсолютно един­ство. Ето защо целта е всъщност умозаключение в самата себе си. Тя е еднаквото със себе си общо, и то като съдържа­ща отрицателност, която се отблъсква от себе си; преди всичко общата и дотолкова все още неопределена дейност ; но тъй като последната е отрицателното отношение към самата себе си, тя определя себе си непосредствено и дава на себе си момента на особеността, която като също така рефлекти­рана вътре в себе си целокупност на формата е съдържание спрямо поставените разлики на формата. Също така непо­средствено тази отрицателност чрез своето отношение към

Трета глава. Телеологията 205

самата себе си е абсолютна рефлексия вътре в себе си на формата и единичност. От една страна, тази рефлексия е въ­трешната всеобщност на субекта, но, от друга страна, тя е рефлексия навън; и дотолкова целта е все още нещо субектив­но и нейната дейност е насочена към външната обективност.

А именно целта е понятието, което в обективността е дошло до самото себе си; определеността, която целта даде на себе си в обективността, е тази на обективното безраз­личие и външност на състоянието на определеност; ето защо нейната отблъскваща се от себе си отрицателност е такава отрицателност, чиито моменти, тъй като са само опреде­ленията на самото понятие, имат и формата на обективно безразличие един спрямо друг. - Вече във формалното съж­дение субектът и предикатът са определени като самостоя­телни един спрямо друг; но тяхната самостоятелност е едва само абстрактна всеобщност; сега тя е достигнала вече до определението на обективността; но като момент на поня­тието това съвършено различие е затворено в простото единство на понятието. И така, доколкото целта е тази целокупна рефлексия вътре в себе си на обективността, и то непосредствено, първо, самоопределението или особеността като проста рефлексия вътре в себе си се различава от кон­кретната форма и е определено съдържание. Вследствие на това целта е крайна, макар че по своята форма е безкрайна субективност. Второ, тъй като нейната определеност има формата на обективно безразличие, тази определеност има облика на предпоставка и от тази страна крайността на цел­та се състои в това, че целта има пред себе си един обекти­вен - механичен и химичен - свят, до който се отнася ней­ната дейност като до нещо налично, а по този начин нейната самоопределяща дейност е непосредствено външна на самата себе си в своето тъждество и колкото е рефлексия вътре в себе си, толкова е и рефлексия навън. Целта още има същест­вуване, което е истински вън от света, именно дотолкова, доколкото й противостои въпросната обективност, както, обратно, последната противостои на целта като механично и химично цяло, което още не е определено и проникнато от целта.

Ето защо сега движението на целта може да се изрази така, че то е насочено към това да снеме нейната предпо­

206 Втори дял. Обективността

ставка, т.е. непосредствеността на обекта, и да постави обекта като определен от понятието. Това отрицателно отнасяне към обекта е също така отрицателно отнасяне към самата себе си, то е снемане на субективността на целта. Взе­то положително, то е реализирането на целта, а именно съединяването на обективното битие с нея, така че това битие - което като момент на целта непосредствено е тъж­дествената с целта определеност - да се явява като външна определеност, и, обратно, обективното като предпоставка да бъде поставено по-скоро като определено от понятието. - Целта е вътре в самата себе си влечението към своето реали­зиране; определеността на моментите на понятието е вън­шността, но простотата на последната в единството на понятието не съответства на онова, което е това единство, и затова понятието се отблъсква от самото себе си. Това от­блъскване е изобщо решаването (Entschluß) на отношението на отрицателното единство към себе си, чрез което това единство е изключваща (ausschließende) единичност; но чрез това изключване (Ausschließen) отношението на отрицател­ното единство се решава (entschließt sich ̂ или се разкрива (schließt sich auf)28, тъй като изключването е самоопределяне, поставяне на самото себе си. От една страна, тъй като су­бективността определя себе си, тя прави себе си особеност, дава си съдържание, което, тъй като е включено в един­ството на понятието, е още вътрешно съдържание; но, както се оказа, това поставяне, простата рефлексия вътре в себе си, е непосредствено същевременно и предпоставяне; и в същия момент, в който субектът на целта определя себе си, той е от­несен към една безразлична, външна обективност, която трябва да бъде изравнена от него с въпросната вътрешна определеност, т.е. трябва да бъде поставена като нещо, което е определено от понятието и преди всичко като средство.

В

СРЕДСТВОТО

Първото непосредствено поставяне в целта е едновре­менно поставяне на нещо вътрешно, т.е. на нещо, което е

Трета глава. Телеологията 207

определено като поставено, и предпоставяне на един обекти­вен свят, който е безразличен спрямо определението на целта. Но субективността на целта е абсолютното отрица­телно единство; ето защо второто определяне на тази су­бективност е снемането на тази предпоставка изобщо; това снемане е връщането обратно в себе си дотолкова, доколкото чрез него се снема въпросният момент на първото отрицание, поставянето на отрицателното спрямо субекта, външният обект. Но спрямо предпоставката или спрямо непосредстве­ността на определянето, спрямо обективния свят снемането е едва само първото отрицание, което самЬ е непосредствено и затова е външно отрицание. Ето защо това поставяне още не е самата осъществена цел, а е едва началото на това осъ­ществяване. Така определеният обект е едва само средство.

Чрез средството целта се слива с обективността, а в последната - със самата себе си. Средството е средният термин на умозаключението. Тъй като целта е крайна, тя се и нуждае за своето осъществяване от средство; - от средство, т.е. от среден термин, който има същевременно формата на нещо външно, на едно налично битие, което е безразлично спрямо самата цел и нейното осъществяване. Абсолютното понятие има в самото себе си опосредстването така, че пър­вото поставяне на това понятие не е предпоставяне, в чийто обект безразличната външност би била основното определе­ние; напротив, светът като творение има само формата на такава външност, но по-скоро неговата отрицателност и поставеност съставляват основното му определение. - Спо­ред казаното крайността на целта се състои в това, че ней­ното определяне е изобщо външно на самото себе си и по такъв начин, както видяхме, нейното първо определяне се разпада в поставяне и предпоставяне; ето защо отрицанието на това определяне е вече рефлексия вътре в себе си също така само от едната страна, докато от другата страна то е по-скоро само първо отрицание; -или: самата рефлексия вътре в себе си е също външна на себе си и е рефлексия навън.

Ето защо средството е формалният среден термин на едно формално умозаключение; то е нещо външно спрямо крайния термин на субективната цел, както затова също и спрямо крайния термин на обективната цел; както особе­ността във формалното умозаключение е безразличен medius

208 Втори дял. Обективността

terminus29, на чието място могат да застанат и други. По- нататък, както тази особеност е среден термин само благо­дарение на това, че по отношение на единия краен термин тя е определеност, а по отношение на другия краен термин е нещо общо, следователно има своето опосредстващо опреде­ление относително, чрез други определения, така и средство­то е опосредстващият среден термин само поради това, че, първо, то е непосредствен обект, и, второ, поради това, че то е средство чрез външното за него отношение към крайния термин на целта; - отношение, което е форма за средството, спрямо която средството е безразлично.

Ето защо в средството понятието и обективността са свързани само външно; дотолкова средството е чисто меха­ничен обект. Отношението на обекта към целта е предпо­ставка или непосредствено отношение, което, както посо­чих, по отношение на целта е рефлексия вътре в самото себе си, средството е предикат, присъщ [на целта]; неговата обективност е подведена под определението на целта, което поради своята конкретност е всеобщност. Чрез това опре­деление на целта, което е в средството, сега средството е подвеждащо и спрямо другия краен термин, крайния термин на отначало още неопределената обективност. - Обратно, средството като непосредствена обективност има спрямо субективната цел всеобщността на налично битие, което субективната единичност на целта още не притежава. - Тъй като по такъв начин целта е отначало само външна опреде­леност в средството, самата тя е отрицателно единство вън от него, както и средството е механичен обект, който има в себе си целта само като определеност, а не като проста конкретност на целокупността. Но като това, което свързва крайните термини, самият среден термин трябва да бъде целокупността на целта. Оказа се, че в средството определе­нието на целта е същевременно рефлексия вътре в самото себе си; дотолкова това определение е формално отношение към себе си, тъй като определеността като реално безразличие е поставена като обективност на средството. Но тъкмо поради това тази, от една страна, чиста субективност е същевременно и дейност. - В субективната цел отрицател­ното отношение към самата себе си е все още тъждествено с определеността като такава, със съдържанието и външност­

Трета глава. Телеологията 209та. Но в започващото обективиране на целта - при което простото понятие става нещо друго - въпросните моменти се разпадат вън един от друг или, обратно, в това разпадане се състои това ставане на нещо друго или самата външност.

По такъв начин целият този среден термин сам е цело­купността на умозаключението, в което абстрактната дей­ност и външното средство съставляват крайните термини, чийто среден термин съставлява определеността на обекта чрез целта, по силата на която определеност той е средство. - Но, по-нататък, всеобщността е отношението на целевата дейност и на средството. Средството е обект, в себе си то е целокупността на понятието; то няма съпротивителна сила срещу целта, както има такава сила преди всичко срещу един друг непосредствен обект. Ето защо за целта, която е поста­веното понятие, средството е чисто и просто проницаемо и възприемчиво за това предаване, тъй като в себе си то е тъждествено с целта. Но сега средството е също вече и по- ставено като проницаемото за понятието, защото в централ- ността то е нещо стремящо се към отрицателното единство; по същия начин и в химизма, както като нещо неутрално, така и като нещо диферентно, то е станало нещо несамо­стоятелно. - Неговата несамостоятелност се състои тъкмо в това, че то скмо в себе си е целокупността на понятието, а понятието е битието за себе си. Ето защо спрямо целта обектът има характера да бъде безсилен и да й служи; целта е субективността или душата на обекта, която има в него своята външна страна.

Обектът, който по този начин е непосредствено подчи­нен на целта, не е краен термин на умозаключението; напро­тив, това отношение съставлява една от предпоставките на умозаключението. Но средството има също страна, откъм която то още има самостоятелност спрямо целта. Обектив­ността, която в средството е свързана с целта, предвид на това, че е свързана с нея само непосредствено, е още външна за целта; и затова предпоставката още съществува устойчи­во. Поради това дейността на целта чрез средството още е насочена срещу тази предпоставка и целта е дейност, а не вече просто само влечение и стремеж тъкмо дотолкова, до­колкото в средството моментът на обективността е поставен в своята определеност като нещо външно и простото един­

210 Втори дял. Обективността

ство на понятието сега има в себе си обективността като такава.

С

ОСЪЩЕСТВЕНАТА ЦЕЛ

1. Целта е рефлектирана вътре в себе си вече в своето отношение към средството; но нейното обективно връщане обратно в себе си още не е поставено. Дейността на целта чрез нейното средство още е насочена към обективността като първоначална предпоставка; обективността е тъкмо това да бъде безразлична спрямо определеността. Докол­кото дейността отново би се състояла само в това да опре­деля непосредствената обективност, продуктът отново би бил само средство и така нататък до безкрайност; би се получило в резултат само целесъобразно средство, но не и обективността на самата цел. Ето защо целта, която е дейна в своето средство, не трябва да определя непосредствения обект като нещо външно и по такъв начин последният трябва да се слива чрез самия себе си до единството на понятието; или въпросната външна дейност на целта чрез нейното средство трябва да определи себе си като опосредстване и да снеме самата себе си.

Отношението на дейността на целта чрез средството към външния обект е преди всичко втората предпоставка на умозаключението - непосредствено отношение на средния термин към другия краен термин. Това отношение е непо­средствено, тъй като средният термин има в себе си външен обект и другият краен термин е тъкмо такъв обект. Сред­ството е действено и мощно спрямо последния, тъй като неговият обект е свързан със самоопределящата дейност, но за този обект е безразлична непосредствената определеност, която има той. Техният процес в това отношение не е друг освен механичният или химичният; в тази обективна вън­шност излизат наяве предишните отношения, но под господ­ството на целта. - Но тези процеси, както се оказа в тях, се връщат чрез самите себе си обратно в целта. Следователно, ако преди всичко отношението на средството към подлежа­

Трета глава. Телеологията 211

щия на обработване външен обект е непосредствено отноше­ние, това отношение вече се представи по-рано като умоза­ключение, тъй като целта се оказа техен истински среден термин и тяхно истинско единство. Следователно, тъй като средството е обектът, който стои на страната на целта и има в себе си нейната дейност, механизмът, който намира място тук, е същевременно връщането на обективността обратно в самата себе си, в понятието, което обаче вече е предпо- ставено като цел; дотолкова отрицателното отнасяне на целесоъбразната дейност спрямо обект не е външно, а е изменението и преходът на обективността - взета в самата нея - в целта.

Това, че целта се отнася непосредствено към един обект и прави този обект средство, както и това, че чрез този обект определя един дфуг обект, може да се разглежда като насилие, доколкото целта се проявява като имаща съвсем по-друга природа, отколкото обектът, и двата обекта са също така самостоятелни целокупности един спрямо друг. Но това, че целта поставя себе си в опосредствано отношение с обекта и вмъква между себе си и него един друг обект, може да се смята за хитрост на разума. Както отбелязах, крайността на разумността има тази страна, че целта се отнася до пред­поставката, т.е. до външността на обекта. В непосредстве­ното отношение към този обект самата цел би встъпила в механизма или в химизма и с това би била подложена на случайността и гибелта на своето определение да бъде тя биващо в себе си и за себе си понятие. Но така целта изкарва наяве един обект като средство, оставя този обект да се нагърби вместо нея с външната работа, обрича го на износ­ване и се запазва зад него от механичното насилие.

Тъй като целта е крайна, по-нататък, тя има крайно съдържание; според това тя не е нещо абсолютно или чисто и просто разумно в себе си и за себе си. А средството е вън­шният среден термин на умозаключението, което умозаклю­чение е осъществяването на целта; ето защо в средството разумността на целта се изявява като такава разумност, която трябва да се запазва в това външно друго и тъкмо чрез тази външност. Дотолкова средството е нещо по-висше, отколкото крайните цели на външната целесъобразност; - плугът е по-достоен за почит, отколкото са непосредствено

212 Втори дял. Обективността

достойни насладите, които се подготвят от него и които представляват цели. Оръдието се запазва, докато непосред­ствените наслади отминават и се забравят. В своите оръдия човекът има власт над външната природа, макар че по свои­те цели той е по-скоро подчинен на нея.

Обаче целта не само се държи вън от механичния про­цес, но и се запазва в него и е негово определение. Целта като понятие, което съществува свободно спрямо обекта и него­вия процес и е самоопределяща се дейност, се слива в меха­низма само със самата себе си, тъй като тя е също така бива­щата в себе си и за себе си истина на последния. Властта на целта над обекта е това биващо за себе си тъждество; и дейността на целта е манифестирането на това тъждество: Целта като съдържание е биващата в себе си и за себе си определеност, която е безразлична и външна в обекта, но дейността на целта е, от една страна, истината на процеса, а като отрицателно единство - снемането на привидността на външност. Според абстракцията безразличната опреде­леност на обекта е, която също така външно се измества от друта определеност; но простата абстракция на определе­ността е в своята истина целокупността на отрицателното, е понятието, което е конкретно и поставя външността вътре в [самото] себе си.

Съдържанието на целта е нейната отрицателност като проста, рефлектирана вътре в себе си особеност, различава­ща се от нейната целокупност като форма. Поради тази простота, чиято определеност е в себе си и за себе си цело­купността на понятието, съдържанието се проявява като това, което остава тъждествено в реализирането на целта. Телеологичният процес е пренасянето на понятието, което съществува отчетливо като понятие, в обективността; оказ­ва се, че това пренасяне в едно предпоставено друго нещо е сливането на понятието чрез самото себе си със самото себе си. И така, съдържанието на целта е това тъждество, същест­вуващо във формата на нещо тъждествено. Понятието се запазва във всяко преминаване, например когато причината стане действие, причината се слива в действието само със самата себе си; но в телеологичното преминаване понятието като такова вече съществува като причина, като абсолют- ното, свободното спрямо обективността и нейната външна

Трета глава. Телеологията 213

определимост конкретно единство. Както видяхме, вече самата външност, в която се пренася целта, е поставена като момент на понятието, като форма на неговото различаване вътре в себе си. Ето защо целта има в лицето на външността свой собствен момент; а съдържанието като съдържание на конкретното единство е нейната проста форма, която не само остава в себе си еднаква със себе си в различните мо­менти на целта - като субективна цел, като средство и опо- средствана дейност и като обективна цел - но и съществува като това, което остава еднакво със себе си.

Ето защо за телеологичната дейност може да се каже, че в нея краят е начало, следствието е основание, че действието е причина, че тя е ставане на станалото, че в нея получава съществуване само това, което вече съществува, и т.н., т.е., че изобщо всички определения на отношението, които принад­лежат към сферата на рефлексията или на непосредственото битие, са загубили своите разлики, и това, което се изказва като нещо друго - например край, следствие, действие и т.н., - в целево отношение вече няма определението на нещо другоу а е поставено по-скоро като тъждествено с простото понятие.

2. И така, ако разгледаме по-отблизо продукта на те­леологичната дейност, ще видим, че той има в себе си целта само външно, доколкото той е абсолютна предпоставка спрямо субективната цел, а именно, доколкото се остава при това, че целесъобразната дейност се отнася чрез своето средство само механично спрямо обекта и вместо една без­различна определеност на този обект поставя друга, също така външна за него определеност. Една такава опреде­леност, която един обект има чрез целта, се различава из­общо от друга, чисто механична определеност [по това], че въпросният обект е момент на едно единство, и по такъв начин, макар че определеността е външна за обекта, все пак вътре в самия себе си той не е нещо чисто външно. Обектът, който проявява такова единство, е цяло, спрямо което са безразлични неговите части, неговата собствена външност; той е определено, конкретно единство, което обединява в себе си различни отношения и определености. Това един­ство, което не може да бъде схванато в неговото понятие, като се изхожда от специфичната природа на обекта и по

214 Втори дял. Обективността

определеното си съдържание е по-друго, отколкото собстве­ното съдържание на обекта, само за себе си u c t механична определеност, но в обекта е още механично. Както в този продукт на целесъобразната дейност съдържанието на целта и съдържанието на обекта са външни едно за друго, така се отнасят и в другите моменти на умозаключението неговите определения едно спрямо друго - в свързващия среден тер­мин целесъобразната дейност и обектът, който е средство, и в субективната цел, в другия краен термин, безкрайната форма като целокупност на понятието и съдържанието на целта. Според отношението, чрез което субективната цел се слива с обективността, като едната предпоставка (а именно отношението на определения като средство обект към още външния обект) така и другата (а именно отношението на субективната цел към обекта, който се прави средство) е непосредствено отношение. Ето защо умозаключението има недостатъка на формалното умозаключение изобщо, който се състои в това, че самите отношения, от които е съставено то, не са заключения или опосредствания, че те по-скоро вече предпоставят заключението, като средство, за получаването на което трябва да служат [самите] те.

Ако разгледаме едната предпоставка, непосредственото отношение на субективната цел към обекта, който вслед­ствие на това става средство, ще видим, че целта може да се отнася непосредствено към обекта; защото последният е нещо също така непосредствено, както обектът на другия краен термин, в който целта трябва да бъде осъществена чрез опосредстване. Доколкото по такъв начин са поставени като различни, между тази обективност и субективната цел трябва да бъде вмъкнато средство за тяхното отношение; но това средство е също така определен от целта обект, между чиято обективност и телеологичното определение трябва да се вмъкне ново средство и така нататък до безкрайност. С това е поставен безкрайният прогрес на опосредстването. - Същото намира място при другата предпоставка, при отно­шението на средството към още неопределения обект. Тъй като са чисто и просто самостоятелни, те могат да бъдат съединени само в нещо трето, и така нататък до безкрай­ност. - Или, обратно, тъй като предпоставките вече предпо­ставят заключението, последното, както се получава то чрез

Трета глава. Телеологията 215

въпросните само непосредствени предпоставки, може да бъде само несъвършено. Заключението или продуктът на целесъобразната дейност не е нищо друго освен обект, опре­делен чрез външна за него цел; по такъв начин продуктът е същото, каквото е и средството. Ето защо в такъв продукт, взет сам по себе си, е излязло наяве само средство, но не и осъществена цел; или: в него целта не е постигнала истински никаква обективност. - Ето защо е съвсем безразлично дали ще разглеждам като осъществена цел или само като средство един обект, който е определен от външната цел; това е отно­сително, външно за самия обект, а не обективно определе­ние. Следователно всички обекти, в които е осъществена една външна цел, са също така само средства за целта. Това, което трябва да се употреби за осъществяването на една цел и всъщност трябва да се вземе като средство, е средство според своето определение, че ще бъде износено. Но и обек­тът, който трябва да съдържа осъществената цел и да се представи като нейна обективност, е преходен; той също така изпълнява целта си не чрез едно спокойно, запазващо самото себе си налично битие, а само доколкото се износва, защото само дотолкова той съответства на единството на понятието, тъй като неговата външност, т.е. неговата обек­тивност, се снема в това единство. - Къщата, часовникът могат да се проявяват като цели спрямо инструментите, които са били употребени за направата им; но камъните, гредите или колелата, осите и т.н., които съставляват дей­ствителността на целта, изпълняват тази цел само чрез налягането, което изпитват, чрез химичните процеси, на които са подложени [във взаимодействието си] с въздуха, светлината, водата, и от които те освобождават човека чрез своето триене и т.н. Следователно те изпълняват предназна­чението си само чрез своята употреба и износване и само чрез отрицанието си съответстват на това, което трябва да бъдат. Те не са положително съединени с целта, тъй като имат в себе си самоопределението само външно и са само относителни цели или всъщност също само средства.

Както посочих, тези цели имат изобщо ограничено съдържание; тяхна форма е безкрайното самоопределение на понятието, което понятие чрез това съдържание се е ограни­чило до външна единичност. Ограниченото съдържание

216 Втори дял. Обективността

прави тези цели несъответстващи на безкрайността на по­нятието, прави ги неистина; такава определеност е предоста­вена на ставането и на изменението вече чрез сферата на необходимостта, чрез битието, и е нещо преходно.

3. По такъв начин се получава като резултат това, че външната целесъобразност, която има едва само формата на телеология, идва всъщност само до средства, а не до обектив­на цел - тъй като субективната цел си остава външно, су­бективно определение - или доколкото субективната цел е дейна и се осъществява, макар и само в средство, тя е още непосредствено свързана с обективността, потънала в нея; самата цел е обект и дотолкова, може да се каже, целта не идва до средството, тъй като средството още предварително се е нуждаело от изпълнението на целта, преди това изпъл­нение да е могло да се осъществи чрез средство.

Н о в действителност резултатът не е само външно це­лево отношение, а е истината на това отношение, вътрешно целево отношение и обективна цел. Самостоятелната спрямо понятието външност на обекта, която целта предпоставя за [самата] себе си, е поставена в това предпоставяне като несъ­ществена привидност, а също е вече снета в себе си и за себе си; ето защо дейността на целта е всъщност само изложение на тази привидност и снемане на същата. - Както се разкри чрез понятието, чрез предаването първият обект става сред­ство, тъй като той е в себе си целокупност на понятието и неговата определеност, която не е никоя друга освен самата външност, е поставена само като нещо външно, несъществе­но, и затова се явява в самата цел като неин собствен мо­мент, а не като нещо, което е самостоятелно спрямо нея. Вследствие на това определението на обекта да бъде сред­ство е чисто и просто непосредствено определение. Ето защо, за да направи този обект средство, субективната цел не се нуждае от насилие или от друго потвърждаване на своите права спрямо обекта освен от потвърждаването на самата себе си; решението (Entschluß), разкриването (Aufschluß,), това определение на самата себе си, е само поставената външност на обекта, който в нея е непосредствено подчинен на целта и няма друго определение спрямо последната освен това на нищожността на битието в себе си и за себе си.

Трета глава. Телеологията 217

Второто снемане на обективността чрез обективността се различава от току-що разгледаното по това, че разгледа­ното, доколкото е първото, е целта в обективната непосред­ственост и затова второто е снемане не само на една първа непосредственост, а на двете - на обективното като нещо само поставено и на непосредственото. По този начин отри- цателността се връща обратно в самата себе си така, че тя е също така и възстановяване на обективността, но като обективност, която е тъждествена с отрицателността, и в това възстановяване тя е също поставяне на обективността като само определяна от целта, външна обективност. Пора­ди последното този продукт, както и преди, също остава средство; поради първото той е тъждествената с понятието обективност, реализираната цел, в която страната, от която тя е средство, е реалността на самата цел. В осъществената цел средството изчезва поради това, че то би било едва само непосредствено подведената под целта обективност, която обективност в реализираната цел е връщане на целта обрат­но в самата себе си; с това, по-нататък, изчезва и самото опосредстване, което е отнасяне на нещо външно, отчасти в конкретното тъждество на обективната цел, отчасти в също­то това тъждество като абстрактно тъждество и непосред­ственост на наличното битие.

Тук се съдържа и опосредстването, което се изискваше за първата предпоставка, непосредственото отношение на целта към обекта. Осъществената цел е и средство и, обрат­но, истината на средството е и това, че то е самата реална цел, и вече първото снемане на обективността е и второто; както за второто се оказа, че съдържа и първото. А именно понятието определя себе си, неговата определеност е външно- то безразличие, което в решението е непосредствено опре­делено като снето, а именно като вътрешно, субективно безразличие, и същевременно като предпоставен обект. По- нататъшното излизане на понятието вън от себе си, което се прояви именно като непосредствено предаване и подвеждане на предпоставения обект под понятието, е същевременно снемане на онази вътрешна, затворена в понятието, т.е. поставена като снета определеност на външността, и съще­временно снемане на предпоставката на един обект; по такъв начин това привидно първо снемане на безразличната

218 Втори дял. Обективността

обективност е вече също и второто, то е преминала през опосредстването рефлексия вътре в себе си и е осъществената цел.

Тъй като понятието тук, в сферата на обективността, където неговата определеност има формата на безразлична външност, е във взаимодействие със самото себе си, тук изложението на неговото движение става двойно по-трудно и заплетено, защото самото това движение е непосредствено нещо двойно и винаги е нещо първо и нещо второ. В поня­тието сам6 за себе си, т.е. в неговата субективност, неговата разлика от себе си е непосредствена тъждествена целокуп­ност за себе си; но тъй като тук неговата определеност е безразлична външност, в нея тъждеството със самата себе си е също така непосредствено отново отблъскване от себе си, така че онова, което е определено като нещо външно и без­различно за нея, е по-скоро самата тя, и тя като самата тя, като рефлектирана вътре в себе си, е по-скоро своето друго. Само когато затвърдим това, ще схванем обективното връ­щане на понятието обратно в себе си, т.е. истинското му обективиране; - ще схванем, че всеки от единичните мо­менти, през които протича това опосредстване, сам е цялото умозаключение на тези моменти. Така първоначалната вътрешна външност на понятието, чрез която то е отблъск­ващото се от себе си единство, цел и неин стремеж навън към обективиране, е непосредственото поставяне или предпо- ставянето на един външен обект; самоопределението е и определение на един обект като такъв обект, който не е определен чрез понятието, е външен обект; и, обратно, това определение е самоопределение, т.е. снетата външност, вън­шността, която е поставена като вътрешна; - или е увере­ността в несъществеността на външния обект. - За второто отношение, за определението на обекта като средство, току- що посочих как това отношение е в самото себе си опосред­стването на целта със себе си, протичащо в обекта. По същия начин и третото, механизмът, който се извършва под господ­ството на целта и снема обекта чрез обекта, е, от една стра­на, снемане на средството, на обекта, който вече е поставен като снет, и по такъв начин е второ снемане и рефлексия вътре в себе си, а, от друга страна, той е първо определяне на външия обект. Както отбелязах, в осъществената цел това

Трета глава. Телеологията 219

първо определяне на външния обект е пак само създаване на средство; тъй като субективността на крайното понятие презрително отхвърля средството, в своята цел тя не е по­стигнала нещо по-добро. Но тази рефлексия, че целта е постигната в средството и че в осъществената цел се е запа­зило средството и опосредстването, е последният резултат от външното целево отношение, в който се е снело самото то и който то е представило като своя истина. - Разгледаното на последно място трето умозаключение се различава по това, че то е, първо, субективната целева дейност на пред­ходните умозаключения, но също и снемането на външната обективност, а с това и на външността изобщо чрез самото себе си и по този начин е целокупността в нейната поставе­ност.

И така, след като видяхме как субективността, би­тието за себе си на понятието премина в неговото битие в себе си, в обективността, по-нататък, в последната отново се разкри отрицателността на неговото битие за себе си; в обективността понятието определи себе си така, че неговата особеност е външна обективност, или определи себе си като простото конкретно единство, чиято външност е самоопре­деление на самото това единство. И така, движението на целта постигна това, че моментът на външността не е само поставен в понятието и че понятието не е само трябване и стремеж, а, напротив, като конкретна целокупност е тъж­дествено с непосредствената обективност. От една страна, това тъждество е просто понятие, а също така непосредстве­на обективност, но, от друга страна, то е също така същест­вено и опосредстване и само чрез това опосредстване като снемащо самото себе си е онази проста непосредственост; така понятието е всъщност това да се различава като бива- що за себе си тъждество от своята биваща в себе си обектив­ност и по този начин да има външност, но в тази външна целокупност да бъде нейното самоопределящо тъждество. Така понятието сега е идея.

Т р е т и д я л

ИДЕЯТА

Идеята е адекватното понятие, обективното истинно или истинното като такова. Ако нещо има истина, то я има чрез своята идея, или нещо има истина само доколкото е идея. - Някога изразът „идея“ често се употребяваше във философията, както и в обикновения живот, също и за обо­значаването на понятие, нещо повече, дори за обозначава­нето на чиста представа; „аз още нямам идея за този съдебен процес, за тази сграда, за тази местност и т.н.“, това не иска да изрази нищо повече от представата. Кант отново винди- цира израза „идея“ в полза на понятие на разума. - Според Кант понятието на разума трябва да бъде понятие за без­условното, а по отношение на явленията то трябва да бъде трансцендентно, т.е. не трябва да може да се употреби емпи­рично така, че тази употреба да бъде адекватна на него. Понятията на разума трябва да служат за схващането на възприятията в тяхното понятие, а понятията на разсъдъка за тяхното разбиране. - Но в действителност, ако последните са действително понятия, те са понятия - чрез тях схващаме нещата в техните понятия, а едно разбиране на възприятията чрез понятия на разсъдъка ще бъде схващане на нещата в техните понятия. Но ако разбирането е само определяне на възприятията чрез такива определения, например цяло и части, сила, причина и други такива, то означава само опре­деляне чрез рефлексията, както под думата „разбиране " може също да се има предвид само определеното представяне със съвсем определено сетивно съдържание; както, ако кажат на някого, на когото посочват пътя, че на края на гората тряб­ва да тръгне вляво, и той отговори например „разбирам“, разбирането не иска да означава нищо повече от схващане в

222 Трети дял. Идеята

представата и в паметта. - Също и „понятие на разума " е малко несполучлив израз; защото понятието е изобщо нещо разумно; и доколкото разумът бива различаван от разсъдъ­ка като такъв и от понятието като такова, той е целокуп­ността на понятието и на обективността. - В този смисъл идеята е разумното; - тя е безусловното поради това, че има условия само онова, което се отнася всъщност до една обе­ктивност, но не обективност, която е определена от самото него, а такава, която е още във формата на безразличие и външност спрямо него, както външ ната цел още имаше такива условия.

И така, щом запазваме израза „идея “ за обективното или реалното понятие и различаваме този израз от самото понятие, а още повече от чистата представа, по-нататък, трябва още повече да отхвърлим онази оценка на идеята, според която тя се взема като нещо само недействително и за истинните мисли се казва, че са само идеи. Ако мислите са нещо чисто субективно и случайно, те нямат, разбира се, друга стойност, но в това отношение не стоят по-назад от временните и случайните действителности, които също така нямат друга стойност освен тази на случайности и явления. Обратно, ако идеята не трябва да има стойността на истина поради това, че е трансцендентна по отношение на явления­та, тъй като не може да й се даде съвпадащ се с нея предмет в сетивния свят, това е странно недоразумение, тъй като се отрича обективна значимост на идеята поради това, че й липсва онова, което съставлява явлението, неистинното битие на обективния свят. По отношение на практичестите идеи Кант признава, че „не може да се намери нищо по- вредно и по-недостойно за един философ, отколкото вулгар- ното позоваване на опита, който, както твърдят, противо­речи на идеята. Самият опит съвсем не би съществувал, ако например на времето държавните институции бяха устроени не според идеите, а според грубите понятия тъкмо поради това, не са били почерпани от опита - понятия, които са щели да осуетят всяко добро намерение.“ Кант смята идеята за нещо необходимо, за цел, която трябва да се изтъкне като първообраз за един максимум и към която трябва да се стре­мим да доближаваме все повече и повече състоянието на действителността.

У в о д 223

Но тъй като се получи резултатът, че идеята е един­ството на понятие и обективност, е истинното, то трябва да се разглежда не само като цел, до която трябва да се добли­жаваме, но която сама остава винаги един вид нещо отвъд- но, а така, че всичко действително има битие само дотолко­ва, доколкото има в себе си и изразява идеята. Предметът, изобщо обективният и субективният свят трябва не просто само да съвпадат с идеята, напротив, самите те са съвпаде­нието на понятието и реалността, онази реалност, която не съответства на понятието, е чисто явление - тя е субективно­то, случайното, произволното, което не е истината. Когато се казва, че в опита не се намира предмет, който напълно съвпада с идеята, последната се противопоставя като су­бективно мерило на нещо действително; но никой не може да каже кое трябва да бъде истински нещо действително, ако неговото понятие не е в него и ако неговата обективност не съответства на това понятие; защото такова действително нещо би било нищото. Механичният и химичният обект, както и субектът, който няма дух, и духът, който съзнава само крайното, но не и своята същност, според своята раз- лична природа наистина нямат своето понятие като същест­вуващо в тях в своята собствена свободна форма. Но те могат да бъдат изобщо нещо истинно само дотолкова, доколкото са съединяването на своето понятие и на реалността, на своята душа и на своето тяло. Цялости, каквито са държава­та, църквата, престават да съществуват, когато се разложи единството на тяхното понятие и на тяхната реалност; чо­векът, живото е мъртво, когато в него се разделят душата и тялото; ако мъртвата природа, механичният и химичният свят - а именно, ако мъртвото се вземе за неорганичен свят, защото иначе то не би имало съвсем никакво положително значение - следователно ако мъртвата природа бъде разде­лена във вид на нейното понятие и нейната реалност, тя не е нищо друго освен субективната абстракция за една мислена форма и за една безформена материя. Духът, който не би бил идея, единство на самото понятие със себе си - понятието, което [не30] би имало за своя реалност самото понятие - би бил мъртвият дух, в който няма дух, би бил един материален обект.

224 Трети дял. Идеята

„Битие" достигна значението на „истина“, тъй като идеята е единство на понятие и реалност; следователно сега вече има битие само това, което е идея. Поради това край­ните неща са крайни, доколкото нямат напълно в самите себе си реалността на своето понятие, а се нуждаят за това от други; - или, обратно, доколкото са предпоставени като обекти и по такъв начин имат в себе си понятието като външно определение. Най-висшето, което достигат те от страна на тази крайност, е външната целесъобразност. Това, че действителните неща не съвпадат с идеята, е страната на тяхната крайност, неистинност, откъм която те са обекти и всяко едно от тях е определено - според своята различна сфера и в отношенията на обективността - механично, хи- мично или от външна цел. Възможността за това, че идеята не е обработила напълно своята реалност, не я е подчинила напълно на понятието, почива върху обстоятелството, че самата тя има ограничено съдържание, че колкото съще­ствено е тя единство на понятие и реалност, толкова същест­вено е и тяхна разлика; защото само обектът е непосред­ственото, т.е. биващото само в себе си единство. А ако един предмет, например държавата съвсем не би съответствал на своята идея, т.е. по-скоро ако тя не би била идеята за дър­жавата, ако реалността на държавата, която реалност са са- мосъзнателните индивиди, съвсем не би съответствала на понятието, нейната душа и нейното тяло биха се отделили; душата би отлетяла в далечните сфери на мисълта, а тялото би се разпаднало на единични индивидуалности; но тъй като понятието за държава съставлява така съществено тяхната природа, то има битие като така мощен импулс в тях, че те са принудени да го пренасят в реалността, макар само във формата на външна целесъобразност, или да се примиряват с него в този му вид, защото иначе би трябвало да загинат. Н ай-лош ата държава, чиято реалност съответства най- малко на понятието, доколкото тази държава все още съ­ществува, тя е все още идея, индивидите все още се подчи­няват на едно понятие, което има власт.

Обаче идеята има не само по-общия смисъл на истинско битие, на единство от понятие и реалност, но и по-определе- ния смисъл на [единство от] субективно понятие и обектив­ност. А именно, самото понятие като такова е вече тъждест­

У в о д 225

во на себе си и на реалността; защото неопределеният израз реалност не означава изобщо нищо друго освен определено битие; а понятието има това определено битие в своята осо­беност и единичност. По същия начин, по-нататък, обектив­ността е целокупното понятие, което е излязло от своята определеност и се е сляло със себе си в тъждеството. Във въпросната субективност определеността или разликата на понятието е привидност, която е непосредствено снета и се е върнала обратно в битието за себе си или в отрицателното единство - присъщ [на субекта] предикат. А в тази обектив­ност определеността е поставена като непосредствена цело­купност, като външно цяло. Но идеята се оказа понятие, което отново се е освободило от непосредствеността, в която е потънало в обекта, и се е върнало обратно в своята субек­тивност - понятие, което се различава от своята обектив­ност, която обаче е също толкова и определена от него и има своята субстанциалност само във въпросното понятие. Това тъждество беше определено с право като субект-обект зато­ва, защото то е както формалното или субективно понятие, така и обектът като такъв. Но това трябва да се схване по- определено. Тъй като понятието достигна истински своята реалност, то е това абсолютно съждение, чийто субект като отнасящото се към себе си отрицателно единство се разли­чава от своята обективност и е нейното битие в себе си и за себе си, но се отнася към нея всъщност чрез самото себе си - затова то е самоцел и влечение; - но тъкмо поради това су­бектът няма обективността непосредствено в самия себе си, така той би бил само загубената в обективността цело­купност на обекта като такъв; напротив, обективността на субекта е реализацията на целта, е обективност, поставена от дейността на целта, която обективност като поставеност има своето устойчиво съществуване и своята форма само като проникната от своя субект. Като обективност тя има в себе си момента на външността на понятието и затова е изобщо страната на крайността, на променливостта и явле­нието, която страна обаче намира своята гибел в това, че се връща обратно в отрицателното единство на понятието; отрицателността, чрез която нейното безразлично битие вън едно от друго се оказва нещо несъществено и поставеност, е самото понятие. Ето защо, въпреки тази обективност, идея­

226 Трети дял. Идеята

та е безусловно проста и нематериална, защото външността е определена само от понятието и е погълната в неговото отрицателно единство; доколкото идеята съществува устой­чиво като безразлична външност, тя е не само предоставена на механизма изобщо, но и има битие само като преходното и неистинното. - Следователно, макар че идеята има своята реалност в една материалност, последната не е абстрактно битие, което съществува устойчиво самб за себе си в проти­воположност на понятието, а е само ставане чрез отрица- телността на безразличното битие като проста определеност на понятието.

Оттук се получават следните по-точни определения на идеята. - Тя е, първо, простата истина, тъждеството на поня­тие и обективност като общо, в което противоположността и устойчивото съществуване на особеното са се разтворили в неговата тъждествена със себе си отрицателност и имат битие като еднаквост със самите себе си. Второ, тя е отно­шението на биващата за себе си субективност на простото понятие и на неговата различаваща се от нея обективност; първата е всъщност влечението да се снеме това разделение, а втората е безразличната поставеност, ншцожното в себе си и за себе си устойчиво съществуване. Като това отношение идеята е процес, при който се раздвоява във вид на индиви­дуалност и на нейната неорганична природа и отново по­ставя последната под властта на субекта и се връща обратно към първата проста всеобщност. Тъждеството на идеята със самата себе си е единно с процеса; мисълта, която осво­бождава действителността от привидността на безцелната променливост и я прояснява до степента на идея, не трябва да представя тази истина на действителността като мъртъв покой, като чист образ, бледо, без влечение и движение, като гениус или като число или като абстрактна мисъл; поради свободата, която понятието достига в идеята, последната има в себе си и най-рязката противоположност; нейният покой се състои в сигурността и увереността, с която тя вечно поражда и вечно преодолява тази противоположност и се слива в нея със самата себе си.

Но отначало идеята е също така пак едва само непо­средствена или само в своето понятие; обективната реалност наистина съответства на понятието, но тя още не е освободе­

У в о д 227

на до степента на понятие и то не същестува само за себе си като понятие. Така понятието е наистина душа, но тук душата се явява по начина на нещо непосредствено, т.е. нейната определеност не е самата тя, тя не е схванала себе си като душа, тя не е в самата себе си своята обективна реал­ност; понятието има битие като душа, която още не е изпъл­нена с душа.

Така идеята е, първо, живот; [тя е] понятието, което, различно от своята обективност и просто вътре в себе си, пронизва своята обективност и като самоцел има в нея свое­то средство и я поставя като свое средство, но е иманентно в това средство и в него е реализираната, тъждествената със себе си цел. - Поради своята непосредственост тази идея има за форма на своето съществуване единичността. Но ре­флексията на нейния абсолютен процес вътре в самия себе си е снемането на тази непосредствена единичност; по този начин понятието, което като всеобщост е вътрешното в нея, прави външността всеобщност или поставя своята обектив­ност като еднаквост със самото себе си. Така идеята е,

второ, идеята за истинното и за доброто, като познание и воля. Отначало тя е крайно познание и крайна воля, в които истинното и доброто още се различават и двете те са едва само цел. Отначало понятието освободи себе си, за да стигне до самото себе си, и си даде за реалност едва само една абстрактна обективност. Но процесът на това крайно познание и действане прави отначало абстрактната всеобщ­ност целокупност, чрез което тя става пълна обективност. - Или, разгледан от другата страна, крайният, т.е. субектив­ният дух си създава предпоставката на един обективен свят, както животът има една такава предпоставка; но неговата дейност е да снеме тази предпоставка и да я направи нещо поставено. По такъв начин за крайния, субективния дух негова реалност е обективният свят или, обратно, обектив­ният свят е идейността, в която този дух познава самия себе си.

Трето, духът познава идеята като своя абсолютна ис­тина, като истината, която е в себе си и за себе си; безкрай­ната идея, в която са се изравнили познанието и дейността и която е абсолютното знание за самата себе си.

П ъ р в а г л а в а

Ж ИВОТЪТ

Идеята за живота се отнася до един така конкретен и, ако щете, реален предмет, че според обикновената представа за логика може да се стори, че с тази идея ще се прекрачи областта на логиката. Разбира се, ако логиката не би тряб­вало да съдържа нищо освен празни, мъртви мисловни фор­ми, в нея изобщо не би могло да става дума за такова съдър­жание, каквото е идеята или животът. Но ако абсолзотната истина е предметът на логиката, а истината като такава е всъщност в познанието, би трябвало да се разгледа поне познанието. - След така наречената чиста логика нареждат обикновено и една приложна логика - логика, която се зани­мава с конкретното познание; без да смятаме многото психо­логия и антропология, чието вплитане в логиката често се смята за необходимо. Но антропологическата и психологи­ческата страна на познанието се отнася до неговото явление, в което понятието самб за себе си още не е това да има за обект една еднаква с него обективност, т.е. самото себе си. Тази част от логиката, която разглежда това, не принадлежи към приложната логика като такава; така би трябвало всяка наука да се включи в логиката, защото всяка наука е при­ложна логика дотолкова, доколкото се състои в това да схване своя предмет във форми на мисълта и на понятието. - Субективното понятие има предпоставки, които се пред­ставят в психологическа, антропологическа и друга форма. Но в логиката влизат само предпоставките на чистото поня­тие, доколкото имат формата на чисти мисли, на абстрактни същности, определенията на битието и на същността. По същия начин от познанието, от процеса, при който поня­тието схваща самото себе си, трябва да се третират в логика­

Първа глава. Животът 229

та не другите форми на неговата предпоставка, а само она­зи, която сама е идея; но необходимо е последната да се разглежда в нея. И така, тази предпоставка е непосредстве­ната идея; защото щом познанието е понятието, но доколко­то понятието самт за себе си като нещо субективно е в отно­шение към нещо обективно, то се отнася до идеята като предпоставена или непосредствена. Но непосредствената идея е животът.

Дотолкова необходимостта да се разглежда в логиката идеята за живота би се основавала върху признаваната и иначе необходимост да се третира тук конкретното понятие за познание. Но тази идея навлезе в логиката чрез собстве­ната необходимост на понятието; идеята, истинното в себе си и за себе си е всъщност предмет на логиката; тъй като трябва да се разглежда най-напред в нейната непосредстве­ност, идеята трябва да се схваща и познава в тази определе­ност, в която тя е живот, за да не бъде нейното разглеждане нещо празно и нямащо определения. Тук можем да отбе­лежим евентуално само това, че идеята за живота трябва да се разглежда в логиката, доколкото логическият възглед за живота се различава от другия научен възглед за него; обаче тя спада тук не така, както се третира животът в нефилософ- ските науки, а само така, както логическият живот като чиста идея трябва да се различава от природния живот, който се разглежда в натурфилософията, и от живота, до­колкото той стои във връзка с духа. - Първият като живот на природата е животът, доколкото той е изхвърлен навън във външността на устойчивото съществуване, който има своето условие в лицето на неорганичната природа и същест­вува така, както моментите на идеята са многообразие от действителни формообразувания. Ж ивотът в идеята е без такива предпоставки, които имат битие като форми на дей­ствителността; негова предпоставка е понятието, както го разгледах по-горе, от една страна, като субективно, а, от друга страна, като обективно понятие. В природата живо­тът се проявява като най-висшата степен, която се достига от външността на природата благодарение на това, че тя е навлязла вътре в себе си и снема себе си в субективността. В логиката простото битие вътре в себе си е това, което е достигнало в идеята за живота своята истински съответства­

230 Трети дял. Идеята

ща на него външност; понятието, което като субективно понятие се появява по-рано, е душата на самия живот; то е влечението, което, преминавайки през обективността, опо- средства за себе си своята реалност. Тъй като природата, тръгвайки от своята външност, достига тази идея, тя излиза отвъд себе си, нейният край не е нейно начало, а е нейна граница, в която тя снема самата себе си. - По същия начин в идеята за живота моментите на неговата реалност не полу­чават формата на външна действителност, а остават затво­рени във формата на понятието.

Но в духа животът се проявява отчасти като противо­поставен на него, отчасти като поставен в единство с него, а това единство - като отново породено само от духа. А имен­но тук животът трябва да се взема в същинския му смисъл като природен живот, защото това, което се нарича живот на духа като дух, е неговото своеобразие, което противостои на живота, взет само като живот; както се говори и за приро­да на духа, макар че духът не е нещо природно и е по-скоро противоположното на природата. Следователно, от една страна, животът като такъв е средство за духа - така духът го противопоставя на себе си; от друга страна, духът е жив индивид, а животът е негово тяло, и най-сетне, това единство на него с неговата жива телесност се ражда от самия него, за да стане идеал. Никое от тези отношения към духа не се отнася до логическия живот и последният не трябва да се разглежда тук нито като средство на един дух, нито като негово живо тяло, нито като момент на идеала и на красота­та. - И в двата случая - така, както е природен живот, и така, както стои в отношение с духа - животът има определеност на своята външност в първия случай чрез своите предпо­ставки, които са други формообразувания на природата, а във втория случай чрез целите и дейността на духа. Идеята за живота сама за себе си е свободна от онази предпоставена и обуславяща обективност, както и от отношението към тази субективност.

И така, по-отблизо разгледан в неговата идея, животът сам по себе си е абсолютна всеобщност; обективността, която той има в себе си, е чисто и просто проникната от по­нятието, тя има за субстанция само понятието. Това, което се различава като част или според друга външна рефлексия,

Първа глава. Животът 231

има в самото себе си цялото понятие; понятието е всепри- състващата в него душа, която остава просто отношение към самата себе си и единна в многообразието, което е при­също на обективното битие. Това многообразие като вън­шната на себе си обективност има безразлично устойчиво съществуване, което има съвсем различно и самостоятелно [битие] вън едно от друго в пространството и във времето, ако тук вече би могло да се спомене за тях. Но в живота външността има битие същевременно като простата опреде­леност на неговото понятие; така душата е излята всепри- състващо в това многообразие и същевременно остава без­условно простото единство на конкретното понятие със самото себе си. - В живота, в това единство на неговото понятие във външността на обективността, в абсолютната множественост на атомистичната материя, от мисленето, което се придържа към определенията на рефлективните отношения и на формалното понятие, чисто и просто изли­зат навън всички негови мисли, всеприсъствието на про­стото в множествената външност е абсолютно противоречие за рефлексията и доколкото тя трябва същевременно да схване това всеприсъствие, като изхожда от възприятието за живота, следователно трябва да допусне действителността на тази идея, за нея то е непонятна тайна, тъй като ре­флексията не схваща понятието и не схваща понятието като субстанцията на живота. - Но простият живот не е само всеприсъстващ, а е чисто и просто устойчивото съществува­не и иманентната субстанция на своята обективност, обаче като субективна субстанция той е влечение, и то специфич­ното влечение на особената разлика и също така съществено той е единното и всеобщо влечение на специфичното, което влечение отвежда това свое обособяване обратно в един­ството и го запазва в него. Само като това отрицателно единство на своята обективност и на своето обособяване животът е отнасящ се към себе си, биващ за себе си живот, душа. С това той е всъщност нещо единично, което се отнася към обективността като към нещо друго, към една безжиз­нена природа. Ето защо първоначалното съждение за живот се състои в това, че той се отделя като индивидуален субект спрямо обективното и като се конституира като отрицател­

232 Трети дял. Идеята

ното единство на понятието, създава предпоставката за една непосредствена обективност.

Ето защо, първо, животът трябва да се разглежда като жив индивид, който сам за себе си е субективната целокуп­ност и е предпоставен като безразличен спрямо една обек­тивност, която му противостои като безразлична.

Второ, животът е жизнен процес, който се състои в това да снема своята предпоставка, да поставя като отрицателна безразличната спрямо живота обективност и да се осъщест­вява като нейна власт и нейно отрицателно единство. С това животът прави себе си нещо общо, което е единството на самото себе си и на своето друго. Ето защо животът е,

трето, процес на рода, който се състои в това да снема своята единичност и да се отнася към своето обективно налично битие като към самия себе си. Следователно, от една страна, този процес е връщането обратно към своето понятие и повторението на първото раздвоение, ставането на една нова и смъртта на първата непосредствена индиви­дуалност; но, от друга страна, навлязлото вътре в себе си понятие за живот е ставане на отнасящото се към самото себе си, съществуващо като общо и свободно само за себе си понятие, е преход в познанието.

А

Ж И ВИЯТ И Н ДИ ВИД

Понятието за живот или общият живот е непосред­ствената идея, понятието, на което съответства неговата обективност; а тя му съответства само доколкото то е отри­цателното единство на тази външност, т.е. доколкото я поставя като съответстваща на самото него. Безкрайното отношение на понятието към самото себе си като отрица­телност е самоопределянето, раздвояването на понятието във вид на самото себе си като субективна единичност и на самото себе си като безразлична всеобщност. Идеята за жи­вота в нейната непосредственост е едва само творческата обща душа. Поради тази непосредственост първото отрица­телно отношение на идеята вътре в самата себе си е само­

Първа глава. Животът 233

определение на идеята като понятие - е поставяне в себе си, което едва като връщане в себе си е битие за себе си; е твор­ческо предпоставяне. Чрез това самоопределяне общият живот е нещо особено; с това той се е раздвоил във вид на двата крайни термина на съждението, което непосредствено става умозаключение.

Определенията на противоположността са общите определения на понятието, защото раздвоението е присъщо на понятието; но изпълването на тези определения е идеята. Едното, това е единството на понятие и реалност, което единство е идеята като непосредственото единство, което по-рано се оказа обективност. Само че тук това единство е в по-друго определение. Там то беше единство на понятието и на реалността, доколкото понятието премина в нея и скмо се загуби в нея; понятието не противостоеше на реалността или, тъй като е само нещо вътрешно за нея, то е само външна за нея рефлексия. Ето защо въпросната обективност е самото непосредствено нещо по непосредствен начин. Тук, напро­тив, обективността е само произлязлото от понятието, така че нейна същност е поставеността, която се състои в това, че се явява като нещо отрицателно. - Тя трябва да се смята за страната на всеобщността на понятието и по този начин за абстрактна всеобщност, която е присъща всъщност само на субекта и е във формата на непосредствено битие, което, поставено самб за себе си, е безразлично спрямо субекта. Дотолкова целокупността на понятието, която е присъща на обективността, е сякаш само заимствана; последната само­стоятелност, която обективността има спрямо субекта, е въпросното битие, което според своята истина е само споме­натият момент на понятието, което като предпоставящо е в първата определеност на едно биващо в себе си поставяне, което още не се явява като поставяне, като рефлектирано вътре в себе си единство. Следователно самостоятелната обективност, произлязла от идеята, е непосредствено битие само като предикат на съждението за самоопределение на понятието - битие, което наистина е различно от субекта, но същевременно е поставено всъщност като момент на поня­тието.

По съдържание тази обективност е целокупността на понятието, на която обаче противостои неговата субектив­

234 Трети дял. Идеята

ност или неговото отрицателно единство, което съставлява истинската централност, а именно свободното единство на понятието със самото себе си. Този субект е идеята във формата на единичност като просто, но отрицателно тъж­дество със себе си, живият индивид.

Последният е, първо, животът като душа; като поня­тието за самия себе си, което е напълно определено вътре в себе си, той е започващият, движещият самия себе си прин- цип. В своята простота понятието съдържа затворена в него определената външност като прост момент. - Но, по-ната- тък, тази душа в своята непосредственост е непосредствено външна и има в самата себе си обективно битие; - подчи­нената на целта реалност, непосредственото средство, което е преди всичко обективността като предикат на субекта, но по-нататък тази обективност е също средният термин на умозаключението; телесността на душата е това, чрез което тя се слива с външната обективност. - Живото има телесност преди всичко като реалност, която е непосредствено тъж­дествена с понятието; дотолкова то31 има изобщо телесност по природа.

И така, тъй като тази обективност е предикат на инди­вида и е погълната в субективното единство, на нея не са присъщи по-раншните определения на обекта, механичното или химичното отношение, а още по-малко - абстрактните рефлективни определения за цяло и части и др. подобни. Като външност тя е наистина способна на такива отноше­ния, но дотолкова тя не е живо налично битие; ако живото се вземе като цяло, което се състои от части, като нещо такова, върху което въздействат механични или химични причини, като механичен или химичен продукт, все едно дали той е определен само като такъв или също чрез една външна цел, понятието се взема като външно на живото, живото се взема като нещо мъртво. Тъй като понятието е иманентно на живото, целесъобразността на живото трябва да се схваща като вътрешна; понятието има битие в живото като опреде­лено понятие, което се различава от своята външност и я пронизва в своето различаване и е тъждествено със себе си. Тази обективност на живото е организъм; тя е средството и оръдието на целта, тя е напълно целесъобразна, тъй като понятието съставлява нейната субстанция; но тъкмо поради

Първа глава. Животът 235

това самото това средство и оръдие е осъществената цел, в която субективната цел е дотолкова непосредствено слята със самата себе си. Според външността на организма той е нещо множествено, съставено не от части, а от членове, кои­то като такива: а) съществуват устойчиво само в индиви­дуалността; те са отделими, доколкото са външни и могат да бъдат схванати в тази външност; но, доколкото биват разде­ляни, те се връщат обратно под механичните и химичните отношения на обикновената обективност; Ь) тяхната вън­шност противостои на отрицателното единство на живата индивидуалност; ето защо последната е влечение да се по­стави абстрактният момент на определеността на понятието като реална разлика; тъй като тази разлика е непосред­ствена, тя е влечение на всеки единичен, специфичен момент да продуцира себе си, а също така да издигне своята особеност до всеобщност, да снеме другите, външни за него моменти, да създаде себе си за тяхна сметка, но също така да снеме самия себе си и да направи себе си средство за другите.

2. Този процес на живата индивидуалност е ограничен върху самата нея и още се извършва изцяло в нея. - По-горе, в умозаключението за външна целесъобразност, разгледах първата му предпоставка - че целта се отнася непосред­ствено до обективността и я прави средство - така, че в нея целта остава в този процес еднаква със себе си и се е върнала обратно в себе си, но обективността в самата себе си още не е снела себе си и затова в нея целта дотолкова не е е себе си и за себе си и става такава едва в заключението. Процесът на живото със самото себе си е онази предпоставка, но, до­колкото тя е същевременно заключение, доколкото непо­средственото отношение на субекта към обективността, която чрез това става средство и оръдие, се явява същевре­менно като отрицателното единство на понятието в самото себе си; целта се осъществява в тази своя външност чрез това, че тя, целта, е нейна субективна мощ и е процесът, в който външността показва своето саморазлагане и връщане в това свое отрицателно единство. Неспокойствието и променли- востта на външната страна на живото е манифестиране на понятието в него, което - понятието - като отрицателност в самото себе си има обективност само доколкото нейното безразлично устойчиво съществуване се оказва снемащо себе

236 Трети дял. Идеята

си. Следователно понятието сепродуцира чрез своето влече­ние така, че продуктът, тъй като понятието е негова същ­ност, сам е продуциращото, а именно така, че той е продукт само като външността, която поставя себе си и отрицателно, или има битие като процеса на продуциране.

3. И така, току-що разгледаната идея е понятието за жив субект и за неговия процес; определенията, които са в отношение едно към друго, са отнасящото се до себе си отрицателно единство на понятието и обективността, коя­то е негово средство, в която обаче понятието се е върнало обратно в самото себе си. Но тъй като това са моменти на идеята за живота вътре в неговото понятие, те не са опреде­лените моменти на понятието, свойствени за живия индивид в неговата реалност. Обективността или телесността на жи­вия индивид е конкретна целокупност; въпросните моменти са страните, от които се конституира жизнеността; ето защо те не са моментите на тази вече конституирана чрез идеята жизненост. Но тъй като живата обективност на индивида като такава е одушевена от понятието и има за субстанция понятието, тя има в себе си за съществена разлика и такива моменти, които са определения на понятието - всеобщност, особеност и единичност; ето защо формата, в която те са външно различени, е подразделена или нарязана (insectum) според тези определения.

Следователно живата обективност е, първо, всеобщ­ност, тя е трептенето на жизнеността единствено в самата себе си, сетивността (Sensibilität). Понятието за всеобщ­ност, както се получи по-горе, е простата непосредственост, която обаче е такава само като абсолютна отрицателност вътре в себе си. Това понятие за абсолютна разлика, както неговата отрицателност е разтворена в простотата и е еднаква със самата себе си, е доведено до нагледа в сетив­ността. Сетивността е битието вътре в себе си, [но] не като абстрактна простота, а [като] безкрайна определима въз- приемчивост, която в своята определеност не става нещо многообразно и външно, а е чисто и просто рефлектирана вътре в себе си. Определеността се намира в тази всеобщност като прост принцип; единичната външна определеност, едно така наречено впечатление, излиза от своето външно и мно­гообразно определение и се връща обратно в тази простота

Първа глава. Животът 237

на самочувството. По такъв начин сетивността може да се разглежда като налично битие на душата, която има битие вътре в себе си, тъй като поглъща в себе си всяка външност, но я свежда обратно в пълната простота на еднаквата със себе си всеобщност.

Второто определение на понятието е особеността, мо­ментът на поставената разлика, отварянето на вратите пред отрицателността, която е затворена в простото самочувство или е идейна, все още не реална определеност в него; - драз- нимостта (Irritabilität). Поради абстрактността на своята отрицателност чувството е влечение; то определя себе си; самоопределението на живото е негово съждение или окрай- ностяване, според което то се отнася към външното като към предпоставена обективност и е във взаимодействие с него. - И така според своята особеност живото е отчасти вид редом с другите видове живи [същества]; формалната рефлексия вътре в себе си на това безразлично различие е формалният род и неговото систематизиране; а индивидуалната рефлексия е тази, че особеността е отрицателността на своята определе­ност като насоченост навън, е отнасящ ата се до себе си отрицателност на понятието.

Според това трето определение живото има битие като нещо единично. Тази рефлексия вътре в себе си се опре­деля по-точно така, че в дразнимостта живото е външност на себе си спрямо самото себе си, спрямо обективността, която то има непосредствено в себе си като свое средство и оръдие и която е външно определима. Рефлексията вътре в себе си снема тази непосредственост - от една страна, като теоретична рефлексия; а именно, доколкото отрицател­ността е прост момент на сетивността, който бешеразгледан в нея и който съставлява чувството - от друга страна, като реална рефлексия, тъй като единството на понятието поста­вя себе си като отрицателно единство във външната обектив­ност на понятието; - това е възпроизвеждането. - Първите два момента, сетивността и дразнимостта, са абстрактни определения; във възпроизвеждането животът е нещо кон­кретно и жизненост, едва в него той има като в своя истина също така чувство и съпротивителна сила. Възпроизвежда­нето е отрицателността като прост момент на сетивността, а дразнимостта е само жива съпротивителна сила, така че

238 Трети дял. Идеята

отношението към външното е възпроизвеждане и индиви- дуално тъждество със себе си. Всеки от единичните моменти е всъщност целокупността на всички, това, което съставлява тяхната разлика, е идейната определеност по форма, която определеност е поставена във възпроизвеждането като кон­кретна целокупност на цялото. Ето защо това цяло, от една страна, като нещо трето, а именно, като реална целокупност, е противоположно на онези определени целокупности, но, от друга страна, е тяхната биваща в себе си същност и същевре­менно това, в което те са взаимнообхванати като моменти и в което имат своя субект и своето устойчиво съществуване.

С възпроизвеждането като моментът на единичността живото поставя себе си като действителна индивидуалност, като отнасящо се към себе си битие за себе си; но същевре­менно то е реално отношение навън; е рефлексията на особе­ността или дразнимостта спрямо нещо друго, спрямо обек­тивния свят. Затвореният в индивида процес на живота преминава в отношението към предпоставената обектив­ност като такава чрез това, че тъй като индивидът поставя себе си като субективна целокупност, той става и моментът на своята определеност като отношение към външността, става целокупност.

В

Ж И ЗН ЕН И ЯТ ПРО Ц ЕС

С това, че живият индивид се формира в самия себе си, той създава в себе си напрежение спрямо своето първоначал- но предпоставяне и противопоставя себе си, като биващ в себе си и за себе си субект, на предпоставения обективен свят. Субектът е самоцел, понятие, което има своето средство и своята субективна реалност в лицето на подчинената му обективност; чрез това той е конституиран като биващата в себе си и за себе си идея и като същественото самостоятелно нещо, спрямо което предпоставеният външен свят има само стойността на нещо отрицателно и несамостоятелно. В свое­то самочувство живото има тази увереност за биващата в себе си нищожност на противостоящото му инобитие. Него­во влечение е нуждата да снеме това инобитие и да си даде

Първа глава. Животът 239

истината на въпросната увереност. Индивидът като субект е отначало едва [само] понятието на идеята за живот; него­вият субективен процес вътре в себе си, в който той се под­хранва от самия себе си, и непосредствената обективност, която той привежда като естествено средство в съответствие със своето понятие, са опосредствани чрез процеса, който се отнася до напълно поставената външност, до безразлично стоящата редом с него обективна целокупност.

Този процес започва с нуждата, т.е. с момента, който се състои в това, че живото, първо, определя себе си и по такъв начин поставя себе си като отречено и чрез това се отнася към една друга спрямо него, към безразличната обек­тивност; - но че, второ, в това загубване на себе си живото също така и не се е загубило, запазва се в него и си остава тъждеството на еднаквото със самото себе си понятие; чрез това то е влечението да постави за себе си, да постави като еднакъв с него онзи друг за него свят, да го снеме и да обекти- вира себе си. Вследствие на това самоопределението на живо­то има формата на обективна външност и благодарение на това, че то е същевременно тъждествено със себе си, то е абсолютното противоречие. Непосредственото формиране на идеята в нейното просто понятие, е обективността, която съответства на понятието; така тази обективност е добра по природа. Но тъй като нейният отрицателен момент се реа­лизира до обективна особеност, т.е. тъй като съществените моменти на нейното единство - всеки един сам за себе си - са реализирани до степента на целокупност, понятието е раз- двоено във вид на абсолютната нееднаквост на себе си със себе си, и тъй като то е също така абсолютното тъждество в това раздвояване, живото самб за себе си е това раздвояване и има чувството за това противоречие, което чувство е бол­ката. Ето защо болката е привилегия на живите натури; тъй като са съществуващото понятие, те са действителност с безкрайна сила, която се състои в това, че са вътре в себе си отрщателността на самите себе си, че тази тяхна отрица­телност е за тях, че те се запазват в своето инобитие. - Ако се казва, че противоречието е немислимо, трябва по-скоро да кажем, че в болката на живото то е дори действително съ­ществуване.

240 Трети дял. Идеята

Това раздвояване на живото вътре в себе си е чувство, тъй като раздвояването е погълнато в простата всеобщност на понятието, в сетивността. От болката започват нуждата и влечението, които съставляват прехода, състоящ се в това, че индивидът, така, както той като отрицание на себе си е сам за себе си, по същия начин и като тъждество става за себе си - тъждество, което има битие само като отрицанието на въпросното отрицание. - Тъждеството, което има битие във влечението като такова, е субективната увереност в самото себе си, според която живото се отнася към своя външен, безразлично съществуващ свят като към явление, като към действителност, която в самата себе си е без понятие и е несъществена. Последната трябва да получи понятие вътре в себе си едва чрез субекта, който е иманентната цел. Безраз­личието на обективния свят спрямо определеността и с това спрямо целта съставлява неговата външна способност да бъде съответстващ на субекта; каквито и спецификации да има иначе той в себе си, неговата механична определяемост, липсата на свободата на иманентното понятие съставлява неговото безсилие да се запази срещу живото. - Доколкото обектът се явява спрямо живото преди всичко като безраз­лично външно нещо, той може да въздейства механично върху него; но така той не действа върху него като върху нещо живо; доколкото се отнася към живото, той не действа като причина, а го възбужда. Тъй като живото е влечение, външността идва в него и вътре в него само доколкото тя вече в себе си и за себе си е вътре в него; ето защо въздей­ствието върху субекта се състои само в това, че последният намира за съответстваща предлагащата му се външност; - дори и да не е адекватна на неговата целокупност, тя трябва да съответства поне на една особена страна в него, и тази възможност се крие в това, че субектът тъкмо като външно отнасящ се е нещо особено.

И така, доколкото субектът в своята нужда се отнася определено към външното и с това сам той е нещо или оръ­дие, той упражнява насилие над обекта. Неговият особен характер, неговата крайност изобщо се разкрива в по-опре- деленото явление на това отношение. - Външното в него е процесът на обективността изобщо, механизъм и химизъм. Но този процес се прекъсва непосредствено и външ ната

Първа глава. Животът 241

страна се превръща във вътрешна. Външната целесъобраз­ност, която преди всичко се създава чрез дейността на су­бекта в безразличния обект, се снема чрез това, че обектът не е субстанция спрямо понятието и затова понятието не само може да стане външна форма на обекта, но и съответно на своето първоначално тъждество трябва да постави себе си като негова същност и иманентно, пронизващо го определе­ние.

Ето защо с овладяването на обекта механичният процес преминава във вътрешния, чрез който индивидът усвоява обекта така, че му отнема своеобразната за него свойстве­ност, прави го свое средство и му дава за субстанция своята субективност. По такъв начин тази асимилация се слива в едно с разгледания по-горе процес на възпроизвеждане на индивида; в този процес индивидът се подхранва преди всичко от самия себе си, тъй като прави свой обект собстве­ната си обективност; механичният и химичният конфликт на неговите членове с външните неща е обективен момент на самия него. Механичната и химичната страна на процеса е започване на разлагането на живото. Тъй като животът е истината на тези процеси, следователно като живо същество е съществуването на тази истина и нейната сила, той излиза отвъд пределите им, пронизва ги като тяхна всеобщност и техният продукт е напълно определен от него. Това тяхно превръщане в живата индивидуалност съставлява връща­нето на последната в самата себе си, така че продуцирането, което като такова би било преминаване в нещо друго, става репродуциране, в което живото поставя себе си самЪ за себе си като тъждествено със себе си.

Непосредствената идея е също и непосредственото, а не биващото за себе си тъждество на понятие и реалност; чрез обективния процес живото дава на себе си своето само- чувство; защото в него то поставя себе си като това, което е то в себе си и за себе си - в своето инобитие, което е поста­вено като безразлично, да бъде тъждественото със самото себе си, отрицателното единство на отрицателното. В това сливане на индивида с неговата обективност, която отнача­ло е предпоставена като безразлична за него, както той, от една страна, се е конституирал като действителна единич­ност, по същия начин, [от друга страна,] е снел своята особе­

242 Трети дял. Идеята

ност и се е издигнал до всеобщност. Неговата особеност се състоеше в раздвоението, чрез което животът постави като свои видове индивиду алния живот и външната за него обек­тивност. По такъв начин чрез външния жизнен процес живо­тът постави себе си като реален, общ живот, като род.

С

РОДЪТ

Живият индивид, отделен най-напред от общото поня­тие за живот, е предпоставка, която още не е потвърдена чрез самата себе си. Чрез процеса с предпоставения едновременно с него свят самият жив индивид постави себе си за себе си като отрицателното единство на своето инобитие, като основата на самия себе си; така той е действителността на идеята, така че сега индивидът се поражда от действител­ността, както по-рано произтичаше само от понятието, и че неговото възникване, което беше предпоставяне, сега става негово продуциране.

А по-нататъшното определение, което получи живият индивид чрез снемането на противоположността, е да бъде род като тъждество на себе си със своето предишно безраз­лично инобитие. Тази идея за индивида, тъй като тя е това съществено тъждество, е всъщност обособяването на самата себе си. Това нейно раздвояване, според целокупността, от която произлиза тя, е удвояването на индивида - предпоста­вяне на една обективност, която е тъждествена с индивида и е отнасяне на живото към самото себе си като към едно друго живо.

Това общо е третата степен, истината на живота, до­колкото той е още затворен в своята сфера. Тази степен е отнасящият се към себе си процес на индивида, в който процес външността е иманентен момент на последния; вто­ро, самата тази външност като жива целокупност е обектив­ност, която за индивида е самият той; - в която, не като снета, а като устойчиво съществуваща, той има увереност в самия себе си.

Първа глава. Животът 243

И така, тъй като отношението на рода е тъждеството на индивидуалното самочувство в нещо такова, което е същевременно един друг самостоятелен индивид, това отно­шение е противоречие; по такъв начин живото е пак влече­ние. - Родът е наистина завършването на идеята за живота, но отначало той е още в сферата на непосредствеността; ето защо тази всеобщност е действителна в единична форма; [тя е] понятието, чиято реалност има формата на непосредстве­ната обективност. Ето защо индивидът е наистина род в себе си, но той не е род за себе си; това, което е за него, е едва само един друг жив индивид; различаващото се от себе си понятие има за предмет, с който е тъждествено, не себе си като поня­тие, а едно понятие, което като нещо живо същевременно има външна обективност за понятието, една форма, която затова е непосредствено взаимна.

По такъв начин тъждеството с другото, всеобщността на индивида е едва само вътрешна или субективна; затова той има желанието да постави тази всеобщност и да реали­зира себе си като нещо общо. Но това влечение на рода може да се реализира само чрез снемане на все още особените една спрямо друга, единичните индивидуалности. Преди всичко, доколкото последните са тези, които като общи в себе си удовлетворяват напрежението на своето желание и се разпа­дат в своята родова всеобщност, тяхното реализирано тъж­дество е отрицателното единство на рода, който от раздвое­нието се рефлектира вътре в себе си. Дотолкова родът е индивидуалността на самия живот, породен вече не от своето понятие, а от действителната идея. Отначало самият род е само понятието, което тепърва трябва да се обективира, обаче действителното понятие - зародишът на един жив индивид. За обикновеното възприятие в зародиша е налице това, какво е понятието, и това, че субективното понятие има външна действителност. Защото зародишът на живото е пълната конкретност на индивидуалността, в която всички негови различни страни, свойства и разчленени разлики [се] съдържат в цялата си определеност и отначало нематериал­ната, субективна целокупност е неразвита, проста и несе- тивна; така зародишът е цялото живо същество във вътреш­ната форма на понятието.

244 Трети дял. Идеята

От тази страна рефлексията вътре в себе си на рода е това, чрез което той получава действителност, тъй като в него бива поставен моментът на отрицателното единство и [на] индивидуалността - размножаването на живите поколе­ния. Дотолкова идеята, която като живот е още във формата на непосредственост, изпада обратно в действителността, и тази нейна рефлексия е само повторението и безкрайният прогрес, в който тя не излиза от крайността на своята непо­средственост. Но това връщане обратно в нейното първо понятие има и тази по-висша страна, че идеята не само е преминала през опосредстването на своите процеси в преде­лите на непосредствеността, но тъкмо с това е снела послед­ната и чрез това се е издигнала в една по-висша форма на своето налично битие.

А именно процесът на рода, в който процес единичните индивиди снемат един в друг своето безразлично, непосред­ствено съществуване и умират в това отрицателно единство, по-нататък има за друга страна на своя продукт реализира- ния род, който се е поставил като тъждествен с понятието. - В родовия процес загиват обособените единичности на индивидуалния живот; отрицателното тъждество, в което родът се връща обратно в себе си, е както, от една страна, пораждането на единичността, така и, от друга страна, снемането на тази единичност, а по такъв начин е сливащият се със себе си род, ставащата за себе си всеобщност на идея­та. В съвъкуплението, в родовата функция (Begattung) умира непосредствеността на живата индивидуалност; смъртта на този живот е произлизането на духа. Идеята, която като род е в себе си, [сега] е за себе си, тъй като е снела своята особе­ност, която съставляваше живите поколения, и с това си е дала реалност, която сама е проста всеобщност; така тя е идеята, която се отнася към себе си като към идея, е общото, което има за своя определеност и за свое налично битие все­общността; - идеята за познанието.

В т о р а г л а в а

ИДЕЯТА ЗА ПОЗНАНИЕТО

Животът е непосредствената идея или идеята като свое понятие, което още не е реализирано в самото себе си. В своето съждение тя е познанието изобщо.

Понятието като понятие е за себе си, доколкото същест­вува свободно като абстрактна всеобщност или като род. Така то е свое чисто тъждество със себе си, което се различа­ва вътре в самото себе си така, че различеното не е обектив­ност, а е също така освободено да стане субективност или форма на простата еднаквост със себе си, следователно предметът на понятието е самото понятие. Неговата реал­ност е изобщо формата на неговото налично битие; всичко се свежда до определението на тази форма; върху това опре­деление почива разликата между това, което понятието е в себе си или като субективно понятие, и това, което е то като потънало в обективността, а после в идеята за живота. В последната понятието наистина се различава от своята външна реалност и е поставено за себе си, но все пак то има това свое битие за себе си само като тъждество, което е отношение към себе си като потънало в подчинената на понятието обективност или отношение към себе си като вътрешно присъща, субстанциална форма. Издигането на понятието над живота се състои в това, че негова реалност е формата на понятието, освободена да стане всеобщност. Чрез това съждение, чрез това първоделение идеята е раз­двоена във вид на субективното понятие, чиято реалност е самото понятие, и във вид на обективното понятие, което се явява като живот. - Мислене, дух, самосъзнание - това са определения на идеята, доколкото тя има за предмет самата себе си и нейното налично битие, т.е. определеността на

246 Трети дял. Идеята

нейното битие е нейната собствена разлика от самата себе си.

Метафизиката на духа или, както някога се говореше повече така, метафизиката на душата, се въртеше около определенията за субстанция, простота, нематериалност; - определения, при които беше поставена в основата пред­ставата за духа, почерпена от емпиричното съзнание като субект, и после се питаше кои предикати съответстват на възприятията; - подход, който не можеше да отиде по-ната­тък, отколкото подходът на физиката, при който тя свежда света на явленията до общи закони и рефлективни опреде­ления, тъй като и духът лежеше в основата само в своето явление; нещо повече, този подход трябваше да остане още по-назад от научността на физиката, тъй като духът е не само безкрайно по-богат от природата, но и - тъй като и абсолютното единство на противоположното в понятието съставлява неговата същност - в своето явление и отноше­ние към външността разкрива противоречието в неговата най-висша определеност и затова за всяко едно от противо­положните рефлективни определения ще трябва да може да се приведе един опит или, като се изхожда от опитите, ще трябва да може да се дойде до противоположните определе­ния по начина на формалното умозаключаване. Тъй като предикатите, които се получават непосредствено в явление­то, отначало принадлежат още на емпиричната психология, за метафизическото разглеждане остават всъщност само съвсем оскъдни рефлективни определения. - Кант в своята критика на рационалното учение за душата притиска тази метафизика до стената поради това, че доколкото трябва да бъде рационална наука, дори чрез най-малкото, което бихме взели от възприятието и бихме прибавили към общата пред­става за самосъзнанието, въпросната наука би се превър­нала в емпирична наука и нейната рационална чистота и независимост от всеки опит би се покварила. - По такъв начин не би останало нищо освен простата, сама за себе си съвсем празна от съдържание представа за „аза“, за която съвсем не може да се каже, че е понятие - напротив, тя е чисто съзнание, което съпровожда всички понятия. И така, според по-нататъшните изводи на Кант този „аз “ или също „то“ (нещото), което мисли, не представя нищо повече

Втора глава. Идеята за познанието 247

освен един трансцендентален субект на мислите = х, който бива познавай само чрез мислите, които са негови предика­ти, и за който ние, ако го вземем отделно, никога не можем да имаме и най-малкото понятие; при това, според собстве­ния израз на Кант, този „аз“ има неудобството, че трябва винаги вече да сме си послужили с него, за да изкажем някак­во съждение за него; защото той е не толкова представа, по която се различава един особен обект, колкото форма на тази представа изобщо, доколкото последната трябва да бъде наречена познание. - И така, паралогизмът, в който изпада рационалното учение за душата, се състои в това, че модусите на самосъзнанието се превръщат в мисленето в понятия на разсъдъка като че ли за един обект, че въпросно­то „аз мисляи се взема като мислещо същество, като нещо в себе си; по този начин от това, че „азът“ се среща в съзна­нието винаги като субект, и то като единичен субект, който е тъждествен въпреки цялото многообразие на представата и се различава от това многообразие като от нещо външно, се извежда неоснователно, че „азът“ е субстанция и, по-ната­тък, нещо качествено просто и едно „едно “ и нещо съществу­ващо независимо от пространствените и временните неща. -

Приведох по-обстойно моменти от това изложение, защото, като се изхожда от него, може да се познае по-опре- делено както природата на някогаш ната метафизика на душата, така и особено природата на критиката, от която загина тази метафизика. - Метафизиката на душата си по­стави за задача да определи абстрактната същност на душата; при това тя тръгна първоначално от възприятието и превърна неговата емпирична всеобщност и изобщо външно- то за единичността на действителния свят рефлективно определение във формата на приведените определения на същ­ността. - При това Кант има предвид изобщо само състоя­нието на метафизиката по него време, която оставаше пре­димно при такива абстрактни, едностранчиви определения без всякаква диалектика; той не вземаше под внимание и не изследваше истински спекулативните идеи на по-стари фи­лософи относно понятието за духа. И така, в своята критика на въпросните определения той следваше съвсем просто Хюмовия маниер на скептицизма; а именно той се придържа твърдо към това, как се проявява „азът“ в самосъзнанието,

248 Трети дял. Идеята

от който обаче - тъй като трябвало да се познае същността на „аза“, нещото в себе си - следвало да се изостави всичко емпирично; но не оставало нищо освен това явление на „аз мисля " което съпровождало всички представи, но за което сме нямали никакво понятие. - Несъмнено трябва да се съгла­сим, че нямаме никакво понятие нито за „аза“, нито за което и да било нещо, също и за самото понятие, доколкото не схващаме нещата в техните понятия и оставаме само при простата, неподвижна представа и при името. - Странна е мисълта - ако впрочем можем да я наречем мисъл, - че тряб­ва вече да съм си послужил с „аза за да изкажа съждение за него; „азът“, който си служи със самосъзнанието като сред­ство, за да изказва съждения, е несъмнено х, за който не можем да имаме никакво понятие, както и за отношението на едно такова служене. Но наистина е смешно да наречем неудобство тази природа на самосъзнанието, която се състои в това, че „азът“ мисли самия себе си, че „азът“ не може да бъде мислен, без да е „азът“, който мисли - смешно е да окачествим това като нещо погрешно и да го наречем ома­гьосан кръг; - отношение, чрез което в непосредственото емпирично самосъзнание се разкрива абсолютната, вечната природа на това самосъзнание и на понятието, разкрива се поради това, че тъкмо самосъзнанието е налично биващото, следователно емпирично възприемаемото, чистото понятие, абсолютното отношение към самото себе си, което като разделящо съждение прави себе си [свой] предмет и е един­ствено това, че прави по този начин себе си порочен кръг. - Камъкът няма въпросното неудобство; когато трябва да бъде мислен или когато трябва да се изкаже съждение за него, той не застава сам на пътя си; - той е свободен от за­труднението да си служи със самия себе си за тази цел; има нещо друго вън от него, което трябва да се нагърби с тази задача.

Недостатъкът, който тези - заслужаващи да ги наречем варварски - представи виждат в това, че при мисленето за „аза“ последният не може да бъде изоставен като субект, се проявява следтова, обратно, и така, че „азът“ се среща само като субект на съзнанието, или че аз мога да се нуждая от него само като субект на едно съждение и че липсва нагле- дът, чрез който „азът“ би бил даден като обект; но че поня­

Втора глава. Идеята за познанието 249

тието за едно нещо, което нещо може да съществува само като субект, още не носи със себе си обективна реалност. - Ако за обективността се изисква външният, определен във времето и пространството наглед, а този наглед липсва, ясно се вижда, че под обективност се има предвид само онази сетивна реалност, издигането над която е условие за мисле­нето и за истината. Но, разбира се, ако „азът“ се вземе без понятие, само като проста представа по начина, по който казваме „аз“ във всекидневното съзнание, той е абстракт­ното определение, а не отношението към самия себе си, [при] което [той] има за предмет самия себе си; - така „азът“ е само единият от крайните термини, едностранчив субект без неговата обективност, или той би бил също само обект без субективност, а именно, ако не съществуваше тук засегнато­то по-горе неудобство, което се състои в това, че мислещият субект не може да се откъсне от „ а за “ като обект. Но в действителност същото неудобство намира място и при първото определение, при определението на „аза“ като су­бект; „азът“ мисли нещо - себе си или нещо друго. Тази неразделност на двете форми, в които „азът“ се противо­поставя на самия себе си, принадлежи към най-собствената природа на неговото понятие и на самото понятие; тя е тъкмо това, което Кант иска да предотврати, само за да запази твърдо неразличаващата се вътре в себе си и по такъв начин, нещо повече, нямащата понятие представа. Едно такова нещо, в което няма понятие, наистина може да се противопостави на абстрактните рефлективни определения или категории на предишната метафизика; - защото по едностранчивост то стои на едно равнище с тях, макар че последните са все пак нещо по-висше на мисълта; напротив, то изглежда толкова по-оскъдно и празно в сравнение с по- дълбоките идеи на древната философия относно понятието за душа или за мислене, например в сравнение с истински спекулативните идеи на Аристотел. Ако философията на Кант изследва въпросните рефлективни определения, тя трябваше да изследва още повече фиксираната абстракция за празния „аз“, мнимата идея за нещото в себе си, което тъкмо поради своята абстрактност се оказва по-скоро нещо съвсем неистинно; самият опит, говорещ за неудобството,

250 Трети дял. Идеята

от което се оплаква Кант, е емпиричният факт, в който се изразява неистинността на въпросната абстракция.

Кантовата критика на рационалната психология спо­менава само за Менделсоновото доказателство на постоян­ството на душата и аз ще приведа още и нейното опроверже­ние на това доказателство поради забележителността на онова, което му противопоставя тя. Въпросното доказа­телство се основава върху простотата на душата, по силата на която последната не е способна на изменение, на преми­наване в нещо друго във времето. Качествената простота е разгледаната по-горе форма на абстракцията изобщо; аз я разгледах като качествена определеност в сферата на би­тието и доказах, че качественото като такава абстрактно отнасяща се към себе си определеност тъкмо поради това е по-скоро диалектично и е само преминаване в нещо друго. А при разглеждането на понятието посочих, че ако се раз­гледа в отношение към постоянството, неразрушимостта, непреходността, то е биващото в себе си и за себе си и вечно­то по-скоро поради това, че то не е абстрактната, а е кон­кретната простота, не е абстрактно отнасящото се към себе си състояние на определеност, а е единството на самото себе си и на своето друго, в което друго следователно понятието не може да премине така, като че ли то ще се измени в него, тъкмо поради това, че другото, състоянието на определе­ност, е самото понятие, и затова в това преминаване поня­тието идва само при самото себе си. - И така, Кантовата критика противопоставя на въпросното качествено опреде­ление на единството на понятието количественото определе­ние. Макар че душата [според Кант] не е едно многообразно „вън едно от друго“ и не съдържа екстензивна величина, все пак съзнанието има степен и душата, както всичко същест­вуващо, има интензивна величина; но чрез това се приема [според Кант] възможността на преминаването в нищо чрез постепенното изчезване. - Но какво друго е това опроверже­ние освен прилагане на категория на битието, на интензив­ната величина към духа? - прилагане на определение, което няма истина в себе си и е по-скоро снето в понятието.

Метафизиката - дори и онази, която се ограничаваше върху неподвижни понятия на разсъдъка и не се издигна до спекулативното и до природата на понятието и на идеята -

Втора глава. Идеята за познанието 251

имаше за своя цел да познае истината и изследваше своите предмети според това, дали са те нещо истинно или не са, дали са субстанции или феномени. А победата на Кантовата критика над нея се състои по-скоро в това, че отстрани изследването, което има за цел истинното, и самата тази цел; тя съвсем не поставя въпроса, който единствен пред­ставлява интерес, [а именно] дали един определен субект - тук абстрактният „аз“ на представата - има истина в себе си и за себе си. Но би значило да се откажем от понятието и от философията, ако останем при явлението и при онова, което се получава за чистата представа във всекидневното съзнание. Онова, което излиза отвъд него, в Кантовата критика се нарича нещо „излитащо отвъд“ и нещо такова, което разумът няма право да познава. В действителност понятието излита отвъд онова, което няма понятие, и най- близкото нещо, което му дава право да излезе отвъд него, е, от една страна, самото понятие, а, от друга страна, от отри­цателната страна - неистинността на явлението и на пред­ставата, както и на такива абстракции, каквито са нещата в себе си, и онзи „аз“, който не трябва да бъде обект на самия себе си.

Във взаимовръзката на това логическо изложение идея­та за духа произлезе от идеята за живота или, което е също­то, тя се оказа нейната истина. Като този резултат идеята за духа има своята истина в себе си и за самата себе си, с която истина след това ще може да бъде сравнено също и емпи­ричното или явлението на духа, как то съответства на нея; обаче самото емпирично също така може да бъде схванато само чрез идеята и като се изхожда от нея. Ние видяхме за живота, че той е идея, но същевременно се оказа, че той още не е истинското изложение или истинският начин на нейното налично битие. Защото в живота реалността на идеята се явява като единичност, [а] всеобщността или родът е въ­трешното; ето защо истината на живота като абсолютно отрицателно единство е да снема абстрактната или, което е същото, непосредствената единичност и като нещо тъж­дествено да бъде тъждествен със себе си, като род да бъде еднакъв със самия себе си. А тази идея е духът. - Но относно това може още да се отбележи, че тук духът се разглежда в онази форма, която е присъща на тази идея като логическа.

252 Трети дял. Идеята

А именно идеята има и други форми, които тук мога да приведа мимоходом и в които трябва да се разглежда тя в конкретните науки за духа, а именно като душа, съзнание и дух като такъв.

Някога името „душа“ се употребяваше изобщо за еди­ничния краен дух и рационалното или емпиричното учение за душата трябваше да означава ни повече, ни по-малко от учение за духа. При употребата на израза „душа“ пред нас витае представата, че тя е вещ, както другите неща; някои поставят въпроса за нейното местопребиваване, за простран­ственото определение, въз основа на което действат нейните сили; а още повече за това, как е непреходна тази вещ , как е подчинена на условията на временността, но не подлежи на изменението, което се извършва в последната. Системата на монадите издига материята до степента на душевност; спо­ред тази представа душата е атом, както атомите на мате­рията изобщо; атомът, който се издига нагоре като пара от чашата с кафе, при щастливо стечение на обстоятелствата бил способен да се развие до степента на душа и само по- голямата смътност на неговата представа го различавала от една такава вещ, която се проявява като душа. - Понятието, което има битие само за себе си, е по необходимост и в непосредствено налично битие; в това субстанциално тъж­дество с живота, в неговата потъналост в неговата вън­шност, понятието трябва да се разглежда в антропологията. Но и на нея трябва да остане чужда онази метафизика, в която тази форма на непосредствеността става душа-вещ, става атом, става еднаква с атомите на материята. - На антропологията трябва да се предостави само смътната област, в която духът, както се казваше някога, стои под сидерични и земни влияния, живее като природен дух в симпа- тия с природата и узнава нейните изменения в сънища и предчувствия, обитава в мозъка, в сърцето, в ганглиите, в черния дроб ит.н ., на последния от които според Платон бог дал дарбата на предсказанието - за да може и неразумната част да стане обект на неговата доброта и да участва в по- висшето, - над която дарба се издига самосъзнателният човек. Към тазц неразумна страна принадлежи, по-нататък, отношението на представата и на по-висшата духовна дейност, доколкото в единичния субект последната е подчи­

Втора глава. Идеята за познанието 253

нена на играта на съвсем случайното телесно устройство, на външните влияния и на отделните обстоятелства.

Тази най-низша форма от конкретните форми, в които е потънал духът в материалността, има своята непосредстве­но по-висша форма в лицето на съзнанието. В тази форма свободното понятие като бивагц за себе си „аз “ се е оттеглило от обективността, но се отнася към нея като към свое друго, като към противостоящ предмет. Тъй като духът тук вече не се явява като душа, а в увереността в самия себе си непосред­ствеността на битието има за него по-скоро значението на нещо отрицателно, тъждеството със самия себе си, в което той стои в сферата на предметното, е същевременно още само привиждане, тъй като предметното също така още има формата на нещо биващо в себе си. Тази степен е предмет на феноменологията на духа - на една наука, която стои по средата между науката за природния дух и науката за духа като такъв и разглежда биващия за себе си дух същевременно в отношението му към неговото друго, което вследствие на това, както напомних, е определено както като биващ в себе си обект, така и като отречено - следователно разглежда духа като проявяващ се, като излагащ себе си в противо­положното на самия себе си.

Но по-висшата истина на тази форма е духът за себе си, за който предметът, който за съзнанието е биващ в себе си, има формата на неговото собствено определение, формата на представа изобщо; този дух, който въздейства върху определенията като върху свои собствени, върху чувства, представи и мисли, дотолкова е безкраен вътре в себе си и в своята форма. Разглеждането на тази степен принадлежи кам същинското учение за духа, което би обхващало предме­та на обикновената емпирична психология, но което, за да бъде наука за духа, не трябва да подхожда емпирично, а трябва да бъде схванато научно. - На тази степен духът е краен дух, доколкото съдържанието на неговата определе­ност е непосредствено дадено; науката за този дух трябва да изложи хода, в който той се освобождава от тази своя опре­деленост и се придвижва напред към схващането на своята истина, на безкрайния дух.

Напротив, идеята за духа, която е логически предмет, вече стои в чистата наука; ето защо тази наука няма защо да

254 Трети дял. Идеята

разглежда духа така, както изминава хода, в който е припле- тен с природата, с непосредствената определеност и с мате­рията или с представата - нещо, което се разглежда в споме­натите три науки; тя вече има този ход зад себе си или, което е същото, по-скоро пред себе си - зад себе си, доколкото логиката се взема като последната наука, пред себе си, до­колкото тя се взема като първата наука, едва от която идеята преминава в природата. Ето защо в логическата идея за духа „азът“ - както се оказа от понятието за природа, че той е нейна истина - е веднага свободното понятие, което в своето съждение е предмет на самото себе си, понятието като своя идея. Но и в тази форма идеята още не е завършена.

Тъй като идеята е наистина свободното понятие, което има за предмет самото себе си, тя е непосредствено - тъкмо поради това, че е непосредствена - още и идеята в нейната субективност и с това в нейната крайност изобщо. Тя е целта, която трябва да реализира себе си, или това е самата абсолютна идея все още в нейното явление. Това, което търси тя, е истинното, това тъждество на самото понятие и на реалността, но тя едва само го търси; защото тук, както и най-напред, тя е все още нещо субективно. Ето защо предме­тът, който има битие за понятието, тук наистина също е даден, но той не навлиза в субекта като въздействащ обект или като предмет, както е устроен той като такъв сам за себе си, или като представа - напротив, субектът превръща пред­мета в определение на понятието; понятието е, което се по­казва дейно в предмета, отнася се в него към себе си и чрез това, че си дава в обекта своята реалност, намира своята истина.

Следователно идеята е преди всичко единият краен термин на едно умозаключение като понятието, което като цел има за субективна реалност преди всичко самото себе си; другият краен термин е пределът на субективното, обектив­ният свят. Двата крайни термина са тъждествени в това, че са идеята; първо, тяхното единство е единството на понятие­то, което понятие в единия от тях е само за себе си, а в дру­гия - càMo в себе си; второ, в единия от тях реалността е абстрактна, а в другия е в нейната конкретна външност. - И така, това единство се поставя чрез познанието; тъй като субективната идея като цел изхожда от себе си, въпросното

Втора глава. Идеята за познанието 255

единство се явява преди всичко само като среден термин. - Познаващото наистина се отнася чрез определеността на своето понятие, а именно абстрактното битие за себе си, към един външен свят; но се отнася към него в абсолю тната увереност в самото себе си, за да издигне своята реалност в самото себе си, тази формална истина, до степента на реална истина. То има в лицето на своето понятие цялата същност на обективния свят; неговият процес е да постави за себе си конкретното съдържание на този свят като тъждествено с понятието и, обратно, да постави понятието като тъж­дествено с обективността.

Непосредствено взета, идеята за явлението е теоретич­на идея, познанието като такова. Защото обективният свят има непосредствено формата на непосредственост или на битие за биващото за себе си понятие, тъй както това поня­тие е за себе си понятие за самото себе си; затова то има битие само като форма; негова реалност, която то има в самото себе си, са само неговите прости определения за всеобщност и особеност; но тази форма получава отвън еди­ничността или определената определеност, съдържанието.

А

ИДЕЯТА ЗА И С ТИ Н Н О ТО

Субективната идея е преди всичко влечение. Защото тя е противоречието на понятието, което се състои в това, че понятието има за предмет себе си и е реалност за [самото] себе си, без обаче предметът да бъде нещо друго, нещо само­стоятелно спрямо него, или без разликата на самото него от себе си да има същевременно същественото определение на различието и на безразличното налично битие. Ето защо влечението има определеността да снеме своята собствена субективност, да направи конкретна своята едва [само] абстрактна реалност и да я изпълни със съдържанието на света, предпоставен от неговата субективност. - От друга страна, чрез това влечението определя себе си така: поня­тието е наистина абсолютната увереност в самото себе си; но на неговото битие за себе си противостои неговото предпо-

256 Трети дял. Идеята

ставяне на един биващ в себе си свят, чието безразлично инобитие обаче има за увереността в самото себе си само стойността на нещо несъществено; дотолкова понятието е влечението да снеме това инобитие и да съзре в обекта тъж­деството със самото себе си. Доколкото тази рефлексия вътре в себе си е снетата противоположност и е поставената, издействана за субекта единичност, която се проявява отна­чало като предпоставеното битие в себе си, това е възстано­веното из противоположността тъждество, което по този начин е определено като безразлично спрямо формата в нейната различеност и е съдържание.

Ето защо това влечение е влечение към истината, до­колкото тя е в познанието, следователно към истината като теоретична идея, в същинския й смисъл. - Ако обективната истина е наистина самата идея като съответстващата на понятието реалност и дотолкова един предмет може или не може да има истина в [самия] себе си, напротив, по-опреде- леният смисъл на истината е този, че тя е истина за субектив­ното понятие или в него, в знанието. Тя е отношението на съждението за понятие, което се оказа формално съждение за истината; а именно в него предикатът е не само обектив­ността на понятието, но и отнасящото сравнение на поня­тието за предмета и на неговата действителност. - Това реализиране на понятието е теоретично, доколкото поня­тието като форма още има определението на нещо субек­тивно или има определението за субекта да бъде негово определение. Тъй като познанието е идеята като цел или като субективна идея, отрицанието на света, предпоставен като биващ в себе си, е първото отрицание; ето защо заклю­чението, в което обективното е поставено в субективното, отначало също има само това значение, че биващото в себе си е само поставено като нещо субективно или е само поста­вено в определението на понятието, което обаче съвсем не означава, че то е такова в себе си и за себе си. Дотолкова заключението идва само до неутрално единство или до син­тез, т.е. до единство от такива неща, които първоначално са били разделени, които са свързани така само външно. - Ето защо, тъй като в това познание понятието поставя обекта като свой, идеята си дава преди всичко само съдържание, чиято основа е дадена и в което е била снета само формата на

Втора глава. Идеята за познанието 257

външността. Дотолкова това познание още запазва в своята осъществена цел своята крайност, в тази осъществена цел то същевременно не е постигнало целта си, а в своята истина то още не е дошло до истината. Защото, доколкото в резултата съдържанието още има определението на нещо дадено, пред- поставеното битие в себе си, което противостои на поня­тието, не е снето; по такъв начин тук също така и не се съдържа единството на понятие и реалност, не се съдържа истината. - По един странен начин в по-ново време затвър- диха тази страна на крайността и я приеха за абсолютно отношение на познанието; - като че ли крайното като та ­кова би трябвало да бъде абсолютното! От това становище се приписва на обекта една неизвестна вещност в себе си зад познанието и тя, а с нея и истината, се разглежда като нещо абсолютно отвьдно за познанието. Мисловните определения изобщо, категориите, рефлективните определения, както и формалното понятие и неговите моменти, тук получават такова място, че не са крайни определения в себе си и за себе си, а са такива в този смисъл, че са нещо субективно в проти­воположност на въпросната празна вещност в себе си ; прие­мането на това отношение на неистинност на познанието за истинско отношение е заблуда, която стана всеобщо мнение в по-ново време.

От това определение на крайното познание става непо­средствено ясно, че крайното познание е противоречие, което снема в самото себе си; - противоречието на една истина, която същевременно не трябва да бъде истина; - на едно познание, което е познание за това, което е, и съще­временно не познава нещото в себе си. С падането на това противоречие пада и неговото съдържание, субективното познание и нещото в себе си, т.е. това съдържание се оказва нещо неистинно. Но чрез собствения си ход познанието трябва да разреши своята крайност, а с това и своето проти­воречие; въпросното разглеждане, което правим над по­знанието, е външна рефлексия; обаче самото познание е понятието, което е цел за самото себе си, което следователно чрез своето реализиране осъществява себе си и тъкмо в това осъществяване снема своята субективност и предпоставено- то битие в себе си. - Ето защо познанието трябва да се разглежда в самото него, в неговата положителна дейност.

258 Трети дял. Идеята

Тъй като, както посочих, тази идея е влечението на поня­тието да се реализира за самото себе си, неговата дейност е да определя обекта и чрез това определяне да стои в обекта в отношение на тъждественост със себе си. Обектът е изобщо чисто и просто определимото и в идеята той има тази съ­ществена страна, че в себе си и за себе си не е противополо­жен на понятието. Тъй като това познание е още крайното, а не спекулативното познание, предпоставената обективност още няма за него такава форма, че тя да е чисто и просто само понятие в самата себе си и да не съдържа сама за себе си нищо особено в противоположност на него. Но с това, че важи като биващо в себе си отвъдно, тя има всъщност опре­делението на определимост чрез понятието поради това, че с идеята е биващото за себе си понятие и чисто и просто без­крайното вътре в себе си, в което обектът е снет в себе си и целта е още само това да снеме този обект за себе си; ето защо обектът наистина е предпоставен като биващ в себе си от идеята за познанието, но всъщност в отношението, което се състои в това, че тя, уверена в самата себе си и в нищож­ността на тази противоположност, идва до реализирането на своето понятие в обекта.

И така, в умозаключението, чрез което субективната идея се слива с обективността, първата предпоставка е съ­щата форма на непосредствено овладяване и на отношение на понятието към обекта, каквато е онази, която видяхме в целевото отношение. Определящата дейност на понятието върху обекта е непосредствено предаване и свободно от съпротива разпространяване на себе си върху него. Тук поня­тието остава в чистото тъждество със самото себе си; но тази негова непосредствена рефлексия вътре в себе си има също така определението на обективна непосредственост; това, което за понятието е негово собствено определение, е също така битие, защ ото то е първото отрицание на предпо­ставката. Ето защо поставеното определение важи също толкова и като само намерена предпоставка, като схващане на нещо дадено, в което дейността на понятието се състои по- скоро само в това да бъде отрицателно спрямо самото себе си, да се въздържа и да се прави пасивно спрямо наличното, така че последното да може да се покаже не като определяно от субекта, а такова, каквото е вътре в себе си.

Втора глава. Идеята за познанието 259

Ето защо това познание се проявява в тази предпостав­ка дори не като приложение на логическите определения, а като получаване и схващане на тези определения като пред­варително намерени, и неговата дейност се проявява като ограничена върху това само да отстрани от предмета една субективна пречка, една външна черупка. Това познание е аналитично.

а. Аналитичното познание

Понякога намираме как разликата между аналитично и синтетично познание се посочва така, че едното се движи от известното към неизвестното, а другото - от неизвестното към известното. Но ако разгледаме тази разлика по-отблизо, трудно ще бъде да открием в нея една определена мисъл, а още по-малко - едно понятие. Може да се каже, че познание­то започва изобщо с неизвестността, защото не опознаваме нещо, което вече ни е известно. Обратно, познанието започ­ва и с известното; това е тавтологично положение; - това, с което започва то, следователно това, което то действително познава, е тъкмо по този начин нещо известно; това, което още не е било познато и трябва да бъде познато едва по- късно, е още неизвестно. Дотолкова трябва да се каже, че щом познанието е започнало веднъж, то се движи винаги от известното към неизвестното.

Отличителното на аналитичното познание вече се определи в този смисъл, че на него, като на първа предпо­ставка на цялото умозаключение, още не принадлежи опо­средстването, а че то е непосредственото, още не съдържащо инобитието предаване на понятието, в което дейността се отчуждава от своята отрицателност. Обаче поради това въпросната непосредственост на отношението сама е опо­средстване, защото тя е отрицателното отношение на поня­тието към обекта, което отношение обаче самб унищожава себе си и по този начин прави себе си просто и тъждествено. Тази рефлексия вътре в себе си е само нещо субективно, тъй като в нейното опосредстване разликата е още налице само като предпоставена, биваща в себе си, като различие на обек­та вътре в себе си. Ето защо определението, което се осъ­ществява чрез това отношение, е формата на простото тьж-

260 Трети дял. Идеята

дество, на абстрактната всеобщност. Затова аналитичното познание има за свой принцип изобщо това тъждество и от самото него, от неговата дейност, е изключен преходът в нещо друго, свързването на различни неща.

И така, ако разгледаме по-отблизо аналитичното по­знание, ще видим, че [при него] се започва от един предпо- ставен и по такъв начин единичен, конкретен предмет, все едно дали той е вече готов за представата или е задача, а именно, даден само в своите обстоятелства и условия, [но] още не обособен от тях сам за себе си и изложен в проста самостоятелност. Но анализът на този предмет не може да се състои в това той да бъде просто само разложен във вид на особените представи, които може да съдържа; едно такова разлагане и схващането му е дейност, която не би принад­лежала към познанието, а би засягала само едно по-точно запознаване, едно определение вътре в сферата на предста­вянето. Тъй като анализът има за основание понятието, той има за свои продукти всъщност определенията на понятие­то, и то като такива, които се съдържат непосредствено в предмета. От природата на идеята за познанието се получи, че дейността на субективното понятие трябва да се разглеж­да, от една страна, само като развитие на това, което вече е в обекта, тъй като самият обект не е нищо освен целокуп­ността на понятието. Толкова е едностранчиво да предста­вяме анализа така, като че ли в предмета няма нищо, което не се влага в него, колкото е едностранчиво да си мислим, че получаващите се определения само се отнемат от него. Както е известно, първата представа изказва субективният идеализъм, който приема в анализа дейността на позна­нието единствено като едностранчиво поставяне, отвъд което остава скрито нещото в себе си; другата представа принадлежи на така наречения реализъм, който схваща су­бективното понятие като празно тъждество, което възприема в себе си мисловните определения отвън. - Тъй като се оказа, че аналитичното познание, превръщането на дадения ма­териал в логически определения, е двете тези неща в едно, поставяне, което се определя също така непосредствено като предпоставяне, поради последното от тях логическото може да се прояви като нещо вече готово в предмета, тъй както поради първото от тях то може да се прояви като продукт на

Втора глава. Идеята за познанието 261

една чисто субективна дейност. Но двата момента не бива да се отделят; логическото в неговата абстрактна форма, в която го изтъква анализът, е налице, разбира се, само в познанието, както и, обратно, то е не само поставено, но и биващо в себе си.

И така, доколкото аналитичното познание е посоче­ното превръщане, то не преминава през други междинни звена, а дотолкова определението е непосредствено и има тъкмо този смисъл, че е присъщо на предмета и му принад­лежи сам 6 по себе си и затова [може] да бъде схванато без субективно опосредстване, като се изхожда от предмета. - Но, по-нататък, познанието трябва да бъде и придвижване напред, развитие на разлики. Но тъй като според определе­нието, което има тук, то е без понятие и недиалектично, то има само една дадена разлика и неговото придвижване на­пред се извършва единствено в определенията на материала. То създава привидността, че има иманентно придвижване напред само дотолкова, доколкото изведените мисловни определения могат да бъдат анализирани отново, доколкото те са още нещо конкретно; най-висшето и последното в това анализиране е абстрактното най-висше същество или аб­страктното субективно тъждество и, в противоположност на него - различието. Обаче това придвижване напред не е нищо друго освен само повторение на едната първоначална дейност на анализа, а именно повторното определение като нещо конкретно на това, което вече е възприето в абстракт­ната форма на понятието, а след това - анализът на това конкретно нещо, после отново определението на произтича­щото от този анализ абстрактно нещо като нещо конкретно и така нататък. - Обаче, както изглежда, мисловните опре­деления съдържат преход и в самите себе си. Ако предметът беше определен като цяло, оттук, разбира се, се върви напред към другото определение, определението на частта; от причината се отива напред към другото определение, опреде­лението на действието, и т.н. Но тук това не е отиване напред дотолкова, доколкото цяло и части, причина и дей­ствие са отношения, и то - за това формално познание - така готови отношения, че едното определение се намира всъщ­ност предварително свързано с другото. Предметът, който е бил определен като причина или като част, по този начин е

262 Трети дял. Идеята

определен чрез цялото отношение, определен вече чрез двете страни на това отношение. Макар че отношението вече в себе си е нещо синтетично, тази връзка е само нещо дадено за аналитичното познание толкова много, колкото и друга връзка на неговия материал, и затова не принадлежи към неговата своеобразна дейност. При това [тук] е безразлично дали такава връзка ще бъде определена иначе като нещо априорно или като нещо апостериорно, доколкото тя се схваща като предварително намерена или, както също се казваше някога, като факт на съзнанието, че с определе­нието „цяло“ е свързано определението „част“ и т.н. Макар че Кант изказа дълбоката забележка за синтетичните ос­новни положения а priori и позна като техен корен един­ството на самосъзнанието, следователно тъждеството на понятието със себе си, все пак той заимства определената взаимовръзка, самите понятия за отношенията и самите синтетични основни положения от формалната логика, заимства ги като дадени; тяхната дедукция би трябвало да бъде изложение на прехода на въпросното просто единство на самосъзнанието в тези определения и разлики на това единство; но Кант не си направи труда да посочи това ис­тински синтетично отиване напред, самопродуциращото се понятие.

Както е известно, аритметиката и по-общите науки за прекъснатата величина се наричат предимно аналитична наука и анализ. Начинът на познание в тези науки е в дей­ствителност най-иманентно аналитичен и трябва да разгле­даме накратко върху какво се основава това. - Другото аналитично познание започва от един конкретен материал, който има в себе си едно случайно многообразие; всяка разлика на съдържанието и отиването напред към по-ната- тъшно съдържание зависи от този материал. Аритметичният и алгебричният материал, напротив, е нещо, което вече е направено съвсем абстрактно и неопределено, в което е заличено всяко своеобразие на отношението, за което по такъв начин сега всяко определение и свързване е нещо външно. Едно такова външно нещо е принципът на прекъс­натата величина, едното. Този нямащ отношения атом може да бъде размножен до множественост и да бъде външно определен и обединен във вид на брой, това размножаване и

Втора глава. Идеята за познанието 263

ограничаване е празно отиване напред и определяне, което остава все при същия принцип на абстрактното едно. По- нататък, това, как ще бъдат обединени и разединени числа- та, зависи единствено от поставянето, извършвано от по­знаващия. Величината е изобщо категорията, вътре в която се правят тези определения; - това е определеността, която е станала безразлична, така че предметът няма такава опре­деленост, която би била иманентна на него, която следова­телно би била дадена на познанието. Доколкото познанието е дало на себе си преди всичко едно случайно различие от числа, те съставляват материала за една по-нататъш на обработка и [за] многообразни отношения. Такива отно­шения, тяхното изнамиране и обработване, наистина не изглеждат нещо иманентно на аналитичното познание, а са нещо случайно и дадено; както и наистина тези отношения и отнасящите се до тях операции се излагат обикновено едно след друго, като различни, без да се отбелязва вътрешната връзка [между тях]. Обаче лесно е да познаем [в тях] един движещ напред принцип и при това той е иманентното на аналитичното тъждество, което иманентно се проявява като еднаквост в различното; прогресът е свеждане на нееднак­вото до все по-голямата еднаквост. За да дам пример от първите елементи [на математиката], ще кажа, че събирането е обединяване на съвсем случайно нееднакви числа, а умноже­нието, напротив, обединяване на еднакви числа, след което следва още и отношението на еднаквост между броя и едини­цата и се появява степенното отношение.

И така, тъй като определеността на предмета и на от­ношенията е поставена определеност, по-нататъш ното опериране с тях е също така съвсем аналитично и затова аналитичната наука има не толкова теореми, колкото за­дачи. Аналитичната теорема вече сама за себе си съдържа задачата като решена и съвсем външната разлика, присъща на двете страни, които теоремата поставя като еднакви, е така несъществена, че една такава теорема би изглеждала тривиално тъждество. Наистина Кант обяви изречението 5 + 7 = 12 за синтетично изречение, тъй като едно и също [количество] е представено на едната страна във формата на много, на 5 и 7, а на другата страна - във формата на едно, на 12. Обаче ако аналитичното не трябва да означава съвсем

264 Трети дял. Идеята

абстрактно тъждественото и тавтологичното 12= 12 и в него трябва да има изобщо движение напред, в него трябва да има разлика, но такава, която не се основава върху качество, върху определеност на рефлексията, а още по-малко върху определеност на понятието. 5 + 7 и 12 са напълно, съвсем едно и също съдържание; в първата страна е изразено и изискването щото 5 и 7 да бъдат обединени в един израз, което означава, че както „пет“ е нещо изброено, при което прекъсването е било съвсем произволно, и със същото право е могло да се брои и по-нататък с определението, че едини­ците, които подлежат да се добавят, трябва да бъдат седем. Следователно 12 е резултат от 5 и 7 и от една операция, която е вече поставена, която по своята природа е също така съвсем външна, нямаща мисъл дейност, която затова може да се извърши и от машина. Тук съвсем няма преход към нещо друго; това е само продължаване, т.е. повтаряне на все същата операция, чрез която са възникнали 5 и 7.

Доказателството на една такава теорема - тя би из­исквала едно такова доказателство, ако би била синтетично изречение - би се състояло само в операцията на определе­ното чрез 7 изброяване по-нататък от 5 и в познанието на съответствието на това изброено по-нататък с онова, което се нарича иначе 12 и което пак не е нищо повече, отколкото тъкмо самото онова определено по-нататъшно наброяване. Ето защо, вместо формата на теореми, веднага се избира формата на задача, на изискване да се извърши операцията, а именно изказването на само едната страна на уравне­нието, което би съставлявало теоремата и другата страна на което трябва да се намери сега. Задачата съдържа съдържа­нието и посочва определената операция, която трябва да се извърши с него. Операцията не е ограничена от неподатлив, надарен със специфични отношения материал, а е външна, субективна дейност, чиито определения се възприемат без­различно от материала, в който биват поставяни. Цялата разлика между поставените в задачата условия и получения в решението резултат е само тази, че в резултата действи­телно е извършено съединяване или разделяне по определен начин, както е било посочено в задачата.

Ето защо е извънредно излишно съоръжение да се при­лага тук формата на геометричния метод, която се отнася до

Втора глава. Идеята за познанието 265

синтетични положения, и освен решението да се прибавя след задачата и доказателство. Доказателството не може да изразява нищо освен тавтологията, че решението е правил­но, тъй като сме оперирали, както се е изисквало от зада­чата. Ако задачата е, че трябва да съберем няколко числа, решението е: да ги съберем; доказателството показва, че решението е правилно поради това, че задачата е била да съберем и ние сме събрали. Ако задачата съдържа по-сложни определения и операции, например да се умножат десетични числа, и решението не посочва нищо освен механичния под­ход, несъмнено ще има нужда от доказателство; но послед­ното не може да бъде нищо повече освен анализ на въпрос­ните определения и на операцията, от която решението произтича от самосебе си. Тъкмо чрез това отделяне на решението като механичен подход и на доказателството като повторно припомняне на природата на подлежащия на третиране предмет и на самата операция се загубва предим­ството на аналитичната задача, а именно, че построението може да бъде изведено непосредствено от задачата и затова може да бъде изложено като самб по себе си съответстващо на разсъдъка; ако се оперира по другия начин, на построе­нието се дава изрично един недостатък, който е свойствен за синтетичния метод. - Във висшия анализ, където предимно със степенното отношение се проявяват качествени отноше­ния и отношения на прекъснати величини, зависещи от определености на понятието, задачите и теоремите несъмне­но съдържат синтетични определения; там трябва да се взе­мат за междинни звена по-други определения и отношения, отколкото онези, които са посочени непосредствено чрез задачата или теоремата. Впрочем и тези взети на помощ определения трябва да бъдат от такъв вид, че да са обоснова­ни в съблюдаването и развитието на една страна на задача­та или на теоремата; това, че те изглеждат синтетични, идва единствено оттам, че самата задача или теорема вече не назовава тази страна. - Например задачата да се намери сборът от степените на корените на едно уравнение се реша­ва чрез разглеждането, а после и чрез свързването на функ­циите, които са коефициенти на уравнението за корените. Определението на функциите на коефициентите, което е взето на помощ тук, и свързването на тези функции не е

266 Трети дял. Идеята

изразено вече в задачата, а самото развитие е впрочем съвсем аналитично. Така решението на уравнението хш - 1 = 0 с помощта на синуси, а също и иманентното, както е извест­но, намерено от Гаус алгебрично решение с помощта на разглеждането на остатъка от хт'] - 1, разделен на m, а също с помощта на разглеждането на така наречените при­митивни корени - едно от най-важните разширения на ана­лиза в по-ново време - е синтетично решение, тъй като взе­тите на помощ определения, синусите или разглеждането на остатъците, не са определение на самата задача.

В първата част на тази Логика говорих по-подробно относно природата на анализа, който разглежда така наре­чените безкрайни разлики на променливите величини, от­носно природата на диференциалното и интегралното смя­тане. Там посочих, че тук лежи в основата едно качествено определение по величина, което може да бъде схванато един­ствено чрез понятието. Преходът от величината като такава към това определение вече не е аналитичен, ето защо и до ден днешен математиката не е могла да дойде дотам, да оправ­дае чрез самата себе си, т.е. математически, операциите, които почиват върху въпросния преход, тъй като той не е от математическо естество. Както приведох пак там, Лайбниц, на когото се приписва славата, че превърнал изчислението (Rechnung) с безкрайни разлики в смятане (Calcul), извърши прехода по начин, който е най-недостатъчен, който е толко­ва много напълно без понятие, колкото и нематематически; но щом веднъж сме предпоставили прехода - а в съвремен­ното състояние на науката той не е нищо повече от предпо­ставка, - онова, което следва по-нататък, е, разбира се, само поредица от обикновени аналитични операции.

По-горе напомних, че анализът става синтетичен, до­колкото идва до определения, които вече не са поставени чрез самите задачи. Но общият преход от аналитичното към синтетичното познание се съдържа в необходимия преход от формата на непосредственост към опосредстването, от аб­страктното тъждество към разликата. В своята дейност аналитичното остава изобщо при определенията, доколкото те се отнасят до самите себе си; но чрез своята определеност те са всъщност и от такова естество, че се отнасят към нещо друго. Вече напомних, че макар и аналитичното познание да

Втора глава. Идеята за познанието 267

се движи напред в отношения, които не са външно даден материал, а са мисловни определения, все пак то остава аналитично, доколкото за него и тези отношения са дадени. Но тъй като абстрактното тъждество, което аналитичното познание признава за свой единствен принцип, е всъщност тъждество на различното, това тъждество и като такова трябва да бъде свойствено на това познание и трябва да стане също връзката за субективното понятие като поставе­на от последното и тъждествена с него.

Ъ. Синтетичното познание

Аналитичното познание е първата предпоставка на цялото умозаключение, непосредственото отношение на понятието към обекта, ето защо тъждеството е определе­нието, което аналитичното познание признава за свое опре­деление, и това познание е само схващането на онова, което е. Синтетичното познание се стреми да схване в неговото понятие онова, което е, т.е. да схване многообразието от определения в тяхното единство. Ето защо то е втората предпоставка на умозаключението, в което се привежда в отношение различното като такова. Поради това неговата цел е необходимостта изобщо. - Различните неща, които са свързани, са свързани отчасти в едно отношение; в такова отношение те са както отнесени, така и безразлични и само­стоятелни едно спрямо друго; но отчасти те са свързани в понятието, понятието е тяхното просто, обаче определено единство. И така, доколкото синтетичното познание преми­нава преди всичко от абстрактното тъждество към от­ношението или от битието към рефлексията, то не е абсо­лютната рефлексия на понятието, която понятието познава в своя предмет; реалността, която понятието дава на себе си, е следващата степен, а именно посоченото тъждество на различните като такива, което тъждество затова е същевре­менно все още вътрешно тъждество и е само необходимост, не е субективното, биващото за самото себе си тъждество и затова още не е понятието като такова. Ето защо синте­тичното познание несъмнено има за свое съдържание също и определенията на понятието, обектът бива поставян в тези определения; но те стоят едва [само] в отношение едно към

268 Трети дял♦ Идеята

друго или са в непосредствено единство, чрез което поня­тието е субект.

Това съставлява крайния характер на това познание; тъй като тази реална страна на идеята още има в него тъж­деството като вътрешно тъждество, нейните определения са още външни помежду си; тъй като тя не е субективност, още липсва единичност на собственото, което понятието има в своя предмет, и това, което съответства на понятието в обекта, наистина превръща обективния свят в понятията, но му дава càMO форма според определенията на понятието и трябва да намери обекта според неговата единичност, според определената определеност; самото то още не е определящо. По същия начин то намира положения и закони и доказва тяхната необходимост, но не като необходимост на предмета в себе си и за самия себе си, т.е. като необходимост, която изхожда от понятието, а като необходимост на познанието, което върви напред в дадените определения, в разликите на явлението, и [сам6] за себе си познава положението като единство и отношение или познава тяхното основание, като изхожда от явлението.

Нека сега разгледаме по-подробно моментите на синте­тичното познание.

1. ДефинициятаПървото нещо е, че обективността, която е още дадена,

бива превърната в простата форма като първа форма и по такъв начин във формата на понятието; ето защо моментите на това схващане не са никои други освен моментите на понятието; всеобщност, особеност и единичност. - Единич­ното е самият обект като непосредствена представа, онова, което трябва да бъде дефинирано. В определението на обек­тивното съждение или на съждението за необходимост общо­то на обекта на това съждение се получи като род, и то като най-близкият род, а именно общото с тази определеност, която е същевременно принцип за разлика в специфичната отлика, която го прави определен вид, и която обосновава отделянето му от останалите видове.

Тъй като по този начин дефиницията свежда предмета до неговото понятие, тя смъква външните му страни, които

Втора глава. Идеята за познанието 269

се изискват за съществуването; тя се абстрахира от онова, което се прибавя към понятието в неговото реализиране, а по този начин понятието излиза навън, за да стигне, първо, до идеята, и, второ, до външното съществуване. Описанието е предназначено за представата и включва в себе си това по- нататъшно съдържание, принадлежащо на реалността. Но дефиницията свежда това богатство на многообразните определения на възприеманото в нагледа налично битие до най-простите моменти; каква е формата на тези прости елементи и как са определени те един спрямо друг, това се съдържа в понятието. С това, както посочих, предметът бива схванат като нещо общо, което е същевременно всъщност нещо определено. Самият предмет е третото, единичното, в което родът и обособяването са поставени в едно, и е нещо непосредствено, което е поставено вън от понятието, тъй като последното още не е самоопределящо се.

Във въпросните определения, в разликата по форма, която разлика се съдържа в дефиницията, понятието намира самото себе си и има в тях онази реалност, която му съответ­ства. Но тъй като рефлексията вътре в самите себе си на моментите на понятието, единичността, още не се съдържа в тази реалност, тъй като по такъв начин обектът, доколкото е в познанието, още не е определен като субективен, позна­нието, напротив, е субективно и има външно начало или поради своето външно начало в единичното то е субективно. Ето защо съдържанието на понятието е нещо дадено и нещо случайно. С това самото конкретно понятие е нещо слу­чайно от две страни, веднъж по своето съдържание изобщо, а друг път по това, кои определения по съдържание между многообразните качества, които има предметът във вън­шното налично битие, ще бъдат подбрани за понятието и трябва да съставляват неговите моменти.

Последното съображение се нуждае от по-подробно разглеждане. А именно, тъй като единичността като състоя­ние на определеност в себе си и за себе си лежи вън от свой­ственото за синтетичното познание определение на понятие­то, не съществува принцип, който да определя кои страни на предмета трябва да се смятат за принадлежащи към опреде­лението на неговото понятие и кои - само към външната реалност. При дефинициите това съставлява трудност, която

270 Трети дял. Идеята

не може да се отстрани за това познание. И все пак при това трябва да се направи една разлика. - Първо, лесно е да се намери дефиниция за продукти на самосъзнателната целе­съобразност, защото целта, за която трябва да служат, е определение, което е породено от субективното решение и съставлява съществуващото обособяване, формата на съ­ществуващото, до която единствено се свежда всичко тук. Многостранната природа на материала на целта или други външни свойства, доколкото съответстват на целта, се съ­държат в нейното определение, а останалите са несъщест­вени за нея.

Второ, геометричните предмети са абстрактни про­странствени определения; абстракцията, която лежи в осно­вата им, така нареченото абсолютно пространство е загу­било всички по-нататъшни конкретни определения и отсега нататък има само такива форми и конфигурации, каквито бъдат поставени в него; ето защо геометричните предмети са всъщност само това, което трябва да бъдат; определе­нието на тяхното понятие изобщо и по-точно специфичната им отлика има в тях своята проста, невъзпрепятствана реал­ност; дотолкова те са същото, каквото са продуктите на външната целесъобразност, както се схождат в това отно­шение и с аритметическите предмети, в основата на които също така лежи само определението, което е било поставено в тях. - Наистина пространството има още и по-нататъшни определения, тройствеността на неговите измерения, него­вата непрекъснатост и делимост, които не се поставят в него едва от външното определение. Но тези определения принад­лежат към възприетия материал и са непосредствени пред­поставки; едва свързването и преплитането на въпросните субективни определения с тази своеобразна природа на тяхната почва, в която са били вложени, създава синтетични отношения и закони. - При числените определения - тъй като в основата им лежи простият принцип на едното - свързването и по-нататъшното определение е изцяло само нещо поставено, докато, напротив, определенията в про­странството, което сам 6 за себе си е едно непрекъснато „вън едно от друго ", отиват още по-нататък и имат реалност, раз- лична от тяхното понятие, която обаче вече не принадлежи към непосредствената дефиниция.

Втора глава. Идеята за познанието 271

Но, трето, съвсем иначе изглеждат нещата при дефи­нициите за конкретни обекти както от сферата на природа­та, така и от тази на духа. За представата такива предмети са изобщо неща с много свойства. Тук работата се свежда преди всичко до това, да се схване кой е техният най-близък род и, след това, коя е тяхната специфична отлика. Ето защо трябва да се определи кое от многото свойства е присъщо на предмета като род и кое е присъщо на предмета като вид и, по-нататък, кое от тези свойства е същественото; а, за да се определи последното, е необходимо да се познае в каква връзка стоят те едно с друго, дали едното е поставено вече с другите. Но още няма налице друг критерий за това освен самото налично битие. - За дефиницията, в която свойството трябва да бъде поставено като проста, неразвита определе­ност, съществеността на свойството е неговата всеобщност. Но в наличното битие последната е чисто емпирична все­общност; - всеобщност във времето, [с която се определя] дали свойството е трайно, докато другите свойства се оказ­ват преходни в устойчивото съществуване на цялото; - или всеобщност, която произтича от сравнението; - или всеобщ­ност, която произтича от сравнението с други конкретни цялости и дотолкова не излиза отвъд общността. И така, ако сравнението посочи като обща основа целокупния хаби- тус, както ни се представя емпирично той, рефлексията трябва да обедини този хабитус в едно просто мисловно определение и да схване простия характер на такава цело­купност. Но уверението, че едно мисловно определение или едно единично свойство между непосредствените свойства съставлява простата и определена същност на предмета, може да бъде само извеждане на такова определение от конкретната свойственост. А това би изисквало анализ, който превръща непосредствените свойствености в мисли и свежда конкретното в тях до нещо просто; анализ, който е по-висш от разгледания, тъй като би трябвало да бъде не абстрахиращ, а такъв, който още запазва в общото опреде­леното съдържание на конкретното, обединява го и показва, че то е зависимо от простото мисловно определение.

Но отношенията на многообразните определения на непосредственото налично битие към простото понятие биха били теореми, които се нуждаят от доказателство. А тъй

272 Трети дял. Идеята

като дефиницията като първото, още неразвито понятие трябва да схване простата определеност на предмета и тъй като това схващане трябва да бъде нещо непосредствено, тя може да употреби за тази цел само едно от непосредствените, така наречени, свойства на предмета - едно определение на сетивното налично битие или на представата; тогава изоли­рането на това свойство, извършено чрез абстрахиране, съставлява простотата, а за намирането на всеобщността и съществеността понятието е отправено към емпиричната всеобщност, към постоянството [на свойството] при проме­нилите се обстоятелства и към рефлексията, която търси определението на понятието във външното налично битие и в представата, т.е. там, където то не може да се намери. - Затова и дефинирането се отказва от самосебе си от същин­ските определения на понятието, които биха били всъщност принципите на предметите, и се задоволява с белези, т.е. с определения, при които съществеността е безразлична за самия предмет и които по-скоро имат за цел да бъдат само отличителни знаци, предназначени за външната рефлексия. - Една такава единична, външна определеност стои твърде много в несъответствие с конкретната целокупност и с при­родата на нейното понятие, за да може сама за себе си да бъде избрана и взета като нещо, в което едно конкретно цяло има своя истински израз и своето истинско определение. - Например според забележката на Блуменбах ушната висулка е нещо, което липсва на всички други животни, което следо­вателно според обикновените начини на говорене за общи и отличителни белези може с пълно право да се употреби като отличителна характерна особеност в дефиницията за физи­ческата страна на човека. Но колко несъответстващо се оказва веднага едно такова съвсем външно определение с представата за целокупния физически облик на човека и с изискването, което гласи, че определението на понятието трябва да бъде съществено! Това, дали възприетите в дефи­ницията белези са само такива чисто помощни средства или се приближават повече до природата на един принцип, е нещо съвсем случайно. Поради външния им характер от тях може да се види и това, че в познанието за понятията не се е започнало от тях; откриването на родовете в природата и в духа се е предшествало по-скоро от едно смътно чувство, от

Втора глава. Идеята за познанието 273

един неопределен, но по-дълбок усет, от едно предчувствие за същественото, и едва после е била потърсена една опреде­лена външна особеност, необходима за разсъдъка. - Тъй като в наличното битие понятието е навлязло във външност­та, то е разгърнато в своите разлики и чисто и просто не може да бъде свързано с едно единично свойство от тези свойства. Свойствата като външна страна на нещото са външни на самите себе си; в сферата на явлението, при раз­глеждането на нещото с много свойства, посочих, че поради това те стават всъщност дори самостоятелни материи; раз­гледан от същото становищ е на явлението, духът става агрегат от много самостоятелни сили. Вследствие на самото това становище, при което единичното свойство или единич­ната сила се поставят като безразлични спрямо другите, единичното свойство или единичната сила престават да бъдат характеризиращ принцип, с което изобщо изчезва определеността като определеност на понятието.

В конкретните неща, редом с различието на свойствата едно спрямо друго, се появява още и разликата между поня­тието и неговото осъществяване. Понятието има в природа­та и в духа едно външно въплътяване, в което неговата опре­деленост се оказва зависимост от нещо външно, преходност и неадекватност. Ето защо нещо действително, несъмнено, показва в себе си, какво трябва да бъде то, но според отри­цателното съждение за понятието то може да покаже също така, че неговата действителност съответства само непълно на това понятие, че тя е лоша. И така, щом дефиницията трябва да посочи в едно непосредствено свойство опреде­леността на понятието, няма свойство, против което да не може да се приведе случай, в който целият облик наистина позволява да се познае подлежащото на дефиниране кон­кретно нещо, но свойството, което се приема за негова ха­рактерна особеност, се оказва незряло или потъмнено. В едно лошо растение, в един лош животински род, в един достоен за презрение човек, в една лоша държава са недоста­тъчни или съвсем заличени такива страни на съществува­нето, които иначе биха могли да се приемат като отличи­телното за дефиницията и като съществената определеност в съществуването на едно такова конкретно нещо. Но едно лошо растение, животно и т.н. си остава все още растение,

274 Трети дял. Идеята

животно и т.н. Ето защо, ако трябва да се включи в дефи­ницията и лошото, от емпиричното търсене насам и натам се изплъзват всички свойства, които то е искало да смята за съществени, изплъзват се вследствие случаите на уродства, при които липсват тези свойства, например съществеността на мозъка за човешкото тяло се опровергава от случаите на безглави изроди, съществеността на закрилата на живота и собствеността за държавата се опровергава от случаите на деспотични държави и тиранични правителства. - Ако в противоположност на такива случаи се отстоява понятието и те, измервани по него, биват представяни за лоши екзем­пляри, понятието вече няма своето потвърждение в явление­то. Но самостоятелността на понятието е в разрез със смисъ­ла на дефиницията, която трябва да бъде непосредственото понятие, и затова може да взема своите определения за предметите само от непосредствеността на наличното битие и да намира оправдание за себе си само в предварително намереното. - Това, дали нейното съдържание е в себе си и за себе си истина или случайност, лежи вън от нейната сфера; но въпросът за формалната истина, за съответствието на субективно поставеното в дефиницията понятие и на един действителен предмет вън от него, не може да бъде катего­рично разрешен поради това, че единичният предмет може да бъде и лош.

Съдържанието на дефиницията е взето изобщо от непо­средственото налично битие и тъй като това съдържание е непосредствено, то няма оправдание; въпросът за неговата необходимост е отстранен чрез произхода [му]; с това, че дефиницията изказва понятието като нещо чисто непо­средствено, тя се отказва от това да схване самото понятие в неговото понятие. Ето защо тя не представлява нищо друго освен формално определение на понятието в едно дадено съдържание без рефлексията на понятието вътре в самото себе си, т.е. без неговото битие за себе си.

Но непосредствеността произлиза изобщо само от опо­средстването, ето защо тя трябва да премине към него. Или определеността по съдържание, която дефиницията съдър­жа, тъкмо поради това, че е определеност, е не само нещо непосредствено, но и нещо опросредствано чрез другата за нея определеност; ето защо дефиницията може да схване своя

Втора глава. Идеята за познанието 275

предмет само чрез противоположното определение и затова трябва да премине към подразделението.

2. ПодразделениетоОбщото трябва да се обособи; дотолкова в общото се

съдържа необходимостта на подразделението. Но тъй като вече самата дефиниция започва с особеното, нейната необ­ходимост да премине към подразделението се съдържа в осо­беното, което самб за себе си насочва към друго особено. Обратно, тъкмо в това насочване особеното се отделя от общото, тъй като определеността бива фиксирана в нуждата да се различи от своята друга; следователно общото се пред- поставя за подразделението. Ето защо ходът е наистина този, че единичното съдържание на дефиницията възлиза през особеността до крайния термин на всеобщността, но последната сега вече трябва да се приеме за обективна осно­ва и, изхождайки от нея, подразделението ни се представя като разделение на общото, като разделение на първото нещо.

С това е настъпил преход, който - тъй като се извършва от общото към особеното - е определен от формата на поня­тието. Дефиницията сама за себе си е нещо единично; за множеството от предмети е необходимо множество от дефи­ниции. Принадлежащото към понятието движение напред от общото към особеното е основа и възможност на една синте­тична наука, на една система и систематично познание.

Както посочих, първото изискване за това е началото да се сложи с предмета във формата на нещо общо. Ако в действителността - все едно дали тя е действителност на природата или на духа - конкретната единичност е дадена на субективното, на естественото познание като нещо пър­во, напротив, в познанието, което е схващане на нещата в техните понятия поне доколкото има за основа формата на понятие, простото, отделеното от конкретното трябва да бъде първото, тъй като предметът само в тази форма има формата на отнасящо се към себе си общо и на нещо, което е непосредствено според понятието. Против този ход в сфера­та на науката може например да се възрази, че тъй като възприемането в нагледа е по-лесно от познанието, по същия

276 Трети дял. Идеята

начин трябва да се направи начало на науката това, което е достъпно за нагледа, следователно конкретната действител­ност, и че този ход е no-естествен от този, който започва от предмета в неговата абстрактност и оттам, обратно, отива напред към неговото обособяване и конкретно разпадане във вид на единичности. - Но щом трябва да познаем, ние вече сме разрешили въпроса и сме се отказали от сравне­нието с нагледа; сега въпросът може да бъде само този, кое е първото в пределите на познанието и какъв характер трябва да има следващото; сега се изисква път, който съответства не на природата, а на познанието. - Ако се поставя въпрос само за лекота, и без друго става ясно от само себе си, че за познанието е по-лесно да схване абстрактното просто ми­словно определение, отколкото конкретно нещо, което е многократно свързване на такива мисловни определения и на техните отношения; конкретното трябва да бъде схва­щано тъкмо по този начин, вече не така, както е то в нагледа. Общото е само по себе си първият момент на понятието, тъй като то е простото, а особеното е едва следващото, тъй като то е опосредстваното; и, обратно, простото е по-общото, а конкретното като различеното вътре в себе си, следователно като опосредстваното, е онова, което вече предпоставя прехода от нещо първо. - Тази забележка се отнася не само до хода на определените форми на дефиниции, подразде­ления и положения, но и до хода на познанието в неговия общ вид и само с оглед на разликата между абстрактно и конкретно изобщо. - Затова например и при научаването на четмо се започва разумно не с четенето на цели думи или също срички, а с елементите на думите и сричките и със знаците на абстрактните тонове; в буквеното писмо анали­зирането на конкретната дума в нейните абстрактни тонове и техните знаци е вече извършено и тъкмо вследствие на това научаването на четмо става първо занимание с абстрактни предмети. В геометрията трябва да се започва не с една конкретна пространствена фигура, а с точката и линията, и по-нататък с плоските фигури, а между тях не с многоъгъл­ници, а с триъгълника, между кривите линии - с кръга. Във физиката отделните природни свойства или материи трябва да бъдат освободени от многообразните им преплитания, в които се намират те в конкретната действителност, и да

Втора глава. Идеята за познанието 277

бъдат изложени с простите, необходими условия; и те, както пространствените фигури, са нещо достъпно за нагледа, но нагледьт за тях трябва да бъде подготвен така, че отначало да се проявяват и да бъдат фиксирани като освободени от всякакви видоизменения чрез обстоятелства, които са вън­шни на тяхната собствена определеност. Магнетизмът, елек­тричеството, видовете газове и т.н. са такива предмети, познанието за които получава своята определеност един­ствено чрез това, че те биват схванати като изтръгнати от конкретните състояния, в които се проявяват в действител­ността. Наистина експериментът ги представя за нагледа в един конкретен случай; но, за да бъде научен, експериментът трябва отчасти да взема само необходимите условия за тях, а отчасти да се повтаря многократно, за да покаже неотде­лимото конкретно съдържание на тези условия като не­съществено, да го покаже чрез това, че те се проявяват и в една друга конкретна форма, а после пак в друга, следо­вателно за познанието остава само абстрактната им фор­ма. - За да спомена още един пример, ще кажа, че можеше да изглежда естествено и смислено това да разглеждаме цвета най-напред в конкретното явление на животинския субекти­вен усет, а после вън от субекта, като призрачно, витаещо явление, и най-после - във външната действителност, фик­сиран в обекти. Обаче за познанието общата и следователно истински първата форма е средната между споменатите, както цветът стои по средата между субективността и обек­тивността като известния нам спектър, все още без всякакво преплитане със субективни и обективни обстоятелства. От­начало последните са само смущаващи за чистото разглеж­дане на природата на този предмет, защото те се отнасят като действащи причини и затова правят неразрешено това, дали определените промени, преходи и отношения на цвета са обосновани в неговата собствена специфична природа или трябва да се припишат по-скоро на болезнената специ­фична свойственост на въпросните обстоятелства, на здра­вите и болезнените особени афекции и действия на органите на субекта или на химичните, растителните, животинските сили на обектите. - Бих могъл да приведа и много други примери от областта на познанието за органичната природа и за света на духа; навсякъде абстрактното трябва да състав­

278 Трети дял. Идеята

лява началото и елемента, в който и из който се разпрости­рат особеностите и богатите форми на конкретното.

И така, при подразделението или при особеното наис­тина се появява истински разликата между особеното и общото, но самото това общо е вече нещо определено и с това е само член на едно подразделение. Ето защо за това общо има едно по-висше общо; а за последното - отново едно по-висше общо и - като се започне отначало - така нататък до безкрайност. За познанието, което разглеждам тук, няма иманентна граница, тъй като то изхожда от даде­ното и формата на абстрактна всеобщност е своеобразна за неговото първо начало. Следователно който и да било пред­мет, който изглежда, че има елементарна всеобщност, се прави предмет на една определена наука и е абсолютно начало дотолкова, доколкото се предпоставя запознатостта на представата с него и той се взема сам за себе си като ненуждаещ се от извеждане. Дефиницията го взема като непосредствен предмет.

По-нататъшното движение напред, което тръгва от него, е преди всичко подразделението. За това движение напред би се изисквал само един иманентен принцип, т.е. едно начало, което изхожда от общото и от понятието; но познанието, което разглеждам тук, няма такъв принцип, тъй като следва само формалното определение на понятието без рефлексията вътре в себе си на това определение и затова взема определеността на съдържанието от даденото. За особеното, което навлиза в подразделеното, няма собствена основа, нито с оглед на онова, което трябва да съставлява основата на подразделението, нито с оглед на определеното отношение, което членовете на подрезделението трябва да имат един спрямо друг. Ето защо в това отношение работата на познанието може да се състои само в това, отчасти да подрежда особеното, което е намерено в емпиричния мате­риал, а отчасти също да намира общи определения за особе­ното чрез сравнение. Тогава последните важат като основи на подразделението, които могат да бъдат най-различни, както могат да имат място и най-различни подразделения в зависимост от тях. Отношението на членовете на едно под­разделение един към друг, на видовете, има само това общо определение, че те са определени един спрямо друг според

Втора глава. Идеята за познанието 279

приетата основа на подразделението - ако различието между тях почиваше върху друго съображение, те не биха били координирани един с друг по една и съща линия.

Поради липсващия принцип на състоянието на опреде­леност за самите себе си, законите на тази дейност на под­разделянето могат да се състоят само във формални, празни правила, които не водят до нищо. - Така виждаме да се изтъква като правило това, че подразделението трябва да изчерпва понятието; но в действителност всеки отделен член на подразделението трябва да изчерпва понятието. Но всъщност се има предвид определеността на понятието - тя е, която трябва да се изчерпи; обаче при емпиричното, вътре в себе си нямащо определение многообразие на видовете това, дали ще се намерят повече или по-малко видове, не допринася с нищо за изчерпването на понятието; например за изчерпването на рода е безразлично дали освен извест­ните досега 67 вида папагали ще се открият занапред още една дузина такива. Изискването за изчерпване може да означава само тавтологичното положение, че трябва да се изброят напълно всички видове. - И така, при разширява­нето на емпиричните сведения е напълно допустимо да се намерят видове, които да не попадат под приетото опреде­ление на рода, тъй като последният често пъти се приема по­вече според една смътна представа за целия облик, откол­кото според повече или по-малко единичния белег, който трябва да служи изрично за определение на рода. - В такъв случай родът би трябвало да се промени и би трябвало да се оправдае това, че един друг брой видове би трябвало да се смятат за видове на един нов род, т.е. родът би се определял от това, което взаимосъчетаваме, изхождайки от някакво съображение, което искаме да приемем за единство; при това самото това съображение би станало основа на подразде­лението. Обратно, ако продължим да се придържаме към приетата най-напред определеност като своеобразното на рода, би се изключил онзи материал, който искахме да взаи- мосъчетаем като видове с по-раншните видове. Това блуж- даене без понятие, което веднъж приема една определеност като съществен момент на рода и според това подчинява особените [видове] на рода или ги изключва от него, а друг път започва при особеното и в неговото взаимосъчетаване се

280 Трети дял. Идеята

оставя отново да се ръководи от една друга определеност, дава явлението на една игра на произвола, на който е пред­оставено да реши коя част или коя страна на конкретното ще поиска да фиксира той и да подрежда според нея. - Фи- зичната природа ни предлага от само себе си една такава случайност в принципите на подразделението; поради своя­та зависима, външна действителност, тя стои в многообраз- ната, за нея също така дадена взаимовръзка; ето защо пред­варително се намират множество принципи, на които тя трябва да се подчинява, следователно в една поредица на своите форми тя също така създава смесени, хермафродитни същества, които отиват едновременно на различни страни. Вследствие на това става така, че в една поредица от природ­ни неща изпъкват като твърде характерни и съществени такива белези, които в друга поредица стават незначителни и безцелни, и с това придържането към един принцип на подразделението от този вид става невъзможно.

Общата определеност на емпиричните видове може да бъде само тази, че те са изобщо различни един от друг, без да бъдат противоположни. По-рано посочих разделението на понятието в неговата [на разделението] определеност; ако особеността се вземе без отрицателното единство на поня­тието, като непосредствена и дадена особеност, разликата остава само при разгледаната по-рано рефлективна форма на различието изобщо. Външността, в която предимно се намира понятието в природата, внася пълно безразличие на разликата; ето защо едно често срещано определение за подразеделението се заимства от числото.

Колкото и случайно да е тук особеното спрямо общото и затова колкото и случайно да е подразделението изобщо, все пак може да се припише на един инстинкт на разума това, че понякога намираме основи на подразделението и подразделения, които, доколкото сетивните свойства допус­кат това, се оказват по-съответстващи на понятието. Напри­мер при животните оръдията за ядене, зъбите и ноктите се употребяват като широко приложима основа на подразделе­нието в системите [на класификация]; те се вземат преди всичко само като страни, в които белезите могат по-лесно да се отличат за субективната цел на познанието. Но в действи­телност във въпросните органи се крие не само различаване,

Втора глава. Идеята за познанието 281

което е присъщо на една външна рефлексия, напротив, те са жизнената точка на животинската индивидуалност, където тя отделя самата себе си като единичност, която се отнася към себе си и се откъсва от непрекъснатостта с другото. - При растението органите на оплодяването съставляват онази най-висша точка на растителния живот, чрез която то загатва за прехода в половата диференцираност и с това - в индивидуалната единичност. Ето защо системата [на класи­фикация] с право се обърна към тази точка, за да намери една, макар и не напълно достатъчна, но все пак доста широ­ка основа на подразделение и чрез това постави в основата една определеност, която не е просто само определеност за външната рефлексия, служеща за сравнение, а сама по себе си е най-висшата определеност, на която е способно расте­нието.

3. Теоремата1. Третата степен на това познание, което се движи

напред според определенията на понятието, е преходът на особеността в единичност; последната съставлява съдържа­нието на теоремата. Следователно това, което трябва да се разгледа тук, е отнасящата се към себе си определеност, разликата на предмета вътре в самия себе си, и отношението на различаващите се определености една към друга. Дефи­ницията съдържа само една определеност, подразделението - определеността спрямо други; когато стигне до единичност­та, предметът вътре в самия себе си се е разложил на своите определености. Докато дефиницията остава при общото понятие, в теоремите, напротив, предметът е познат в него­вата реалност, в условията и формите на неговото реално налично битие. Ето защо заедно с дефиницията теоремата излага идеята, която е единство на понятие и реалност. Но познанието, което разглеждам тук и което се намира още в процес на търсене, не идва до това изложение дотолкова, доколкото при него реалността не произтича от понятието, следователно не бива позната нейната зависимост от него, а с това - самото единство.

И така, според посоченото определение теоремата е истински синтетичното на един предмет, доколкото от­

282 Трети дял. Идеята

ношенията на неговите определености са необходими, т.е. обосновани във вътрешното тъждество на понятието. Син­тетичното в дефиницията и подразделението е външно въз­прието свързване; предварително намереното се привежда във формата на понятие, но като предварително намерено цялото съдържание càMO бива показано; а теоремата трябва да бъде доказана. Тъй като това познание не дедуцира съдър­жанието на своите дефиниции и на определенията на подраз­делението, изглежда, че то би могло да си спести и доказва­нето на онези отношения, които намират израз в теоремите, и в това отношение също така да се задоволи с възприятието. Обаче това, по което познанието се различава от чистото възприятие и от представата, е формата на понятие изобщо, която то отрежда на съдържанието; това се постига в дефи­ницията и подразделението; но тъй като съдържанието на теоремата произтича от един от моментите на понятието, от единичността, теоремата се състои в определения на реал­ността, които имат за свое отношение не само простите и непосредствени определения на понятието; в единичността понятието е преминало към инобитието, към реалността, чрез което то става идея. По такъв начин синтезът, който се съдържа в теоремата, вече няма за свое оправдание формата на понятие; той е свързване като свързване на различни неща; ето защо тепърва трябва да се покаже единството, което още не е поставено с това свързване, следователно тук доказва­нето става необходимо за самото това познание.

И така, тук се сблъскваме с трудността да различим определено кои от определенията на предмета м огат да бъдат възприети в дефинициите или пък трябва да бъдат посочени в теоремите. Не може да има принцип относно това; на пръв поглед изглежда, че един такъв принцип се съдържа в това, че всичко, което е непосредствено присъщо на един предмет, принадлежи на дефиницията, а за остана­лото като нещо опосредствано трябва тепърва да се посочи опосредстването [му]. Обаче съдържанието на дефиницията е изобщо определено съдържание и по този начин самото то е всъщност опосредствано; то има само субективна опосред- стваност, т.е. субектът слага едно произволно начало и приема един предмет за предпоставка. И тъй като той изоб­що е конкретен в себе си предмет, а също трябва да бъде под­

Втора глава. Идеята за познанието 283

разделен, получават се множество определения, които са опосредствани по природата си и се приемат като непосред­ствени и недоказани не чрез един принцип, а само по субек­тивно определение. - Също и у Евклид, който отдавна беше признат за майстор в този синтетичен вид познание, се среща под името „аксиома” предпоставката за успоредните линии, която мнозина смятаха за нуждаеща се от доказател­ство и се опитваха да попълнят недостатъка по различни начини. Относно други теореми се вярваше, че са открити в тях предпоставки, които не е трябвало да се приемат непо­средствено, а е трябвало да се докажат. Що се отнася до въпросната аксиома за успоредните линии, за нея може да се отбележи, че тъкмо в нея несъмнено може да се познае пра­вилният усет на Евклид, който оцени точно по достойнство както елемента, така и природата на своята наука; доказа­телството на въпросната аксиома е трябвало да се изведе от понятието за успоредни линии; но едно такова доказване принадлежи толкова малко към неговата наука, колкото дедукцията на неговите дефиниции, аксиоми и изобщо на неговия предмет, на самото пространство и на най-близките му определения, на измеренията; - тъй като една такава дедукция може да се проведе само като се изхожда от поня­тието, а последното лежи вън от своеобразното на Евклидо- вата наука, за нея тези дефиниции, аксиоми и т.н. са по необходимост предпоставки, относителни първи неща.

Аксиомите - за да спомена по този повод и за тях - принадлежат към същия клас. Обикновено те се вземат не­справедливо като абсолютно първи, като че ли сами по себе си не се нуждаят от доказателство. Ако това действително би било така, те биха били чисти тавтологии, тъй като само в абстрактното тъждество няма различие, следователно не се изисква и опосредстване. Но ако аксиомите са нещо повече от тавтологии, те са положения, заимствани от някоя друга наука, тъй като трябва да бъдат предпоставки за онази наука, на която служат като аксиоми. Ето защо те са всъщ­ност теореми, и то повече взети от логиката. Аксиомите на геометрията са подобни на тях леми, логически положения, които впрочем се доближават до тавтологиите поради това, че се отнасят само до величината и затова качествените разлики са заличени в тях; по-горе стана дума за главната

284 Трети дял. Идеята

аксиома, за чисто количественото умозаключение. - Ето защо аксиомите, тъй както дефинициите и подразделенията, разгледани сами по себе си се нуждаят от доказателство и не се правят теореми само поради това, че те като относително първи за известно становище се приемат като предпоставки.

А по отношение на съдържанието на теоремите трябва да прокараме по-точната разлика, че тъй като то се състои в едно отношение на определености на реалността на понятие­то, тези отношения могат да бъдат повече или по-малко непълни и единични отношения на предмета или пък едно такова отношение, което обхваща цялото съдържание на реалността и изразява неговото определено отношение. Обаче единството на пълните определености на съдържа­нието е еднакво с понятието; ето защо самото изречение, което съдържа това единство, е пак дефиниция, която обаче изразява не само непосредствено възприетото понятие, но и понятието, което е развито в своите определени, реални разлики, или пълното налично битие на това понятие. Ето защо двете заедно представляват идеята.

Ако сравним по-отблизо теоремите на една синтетична наука, а именно, на геометрията, ще се получи тази разлика, че някои нейни теореми съдържат само отделни отношения на предмета, а други съдържат такива отношения, в които е изразена пълната определеност на предмета. Много повърх­ностен възглед е, когато всички положения се смятат за еднакви по стойност, тъй като изобщо всяко от тях съдържа­ло една истина и било еднакво съществено във формалния ход, във взаимовръзката на доказването. Разликата по отно­шение на съдържанието на теоремите е най-тясно свързана със самия този ход; някои по-нататъшни забележки върху последния ще послужат да се осветли по-отблизо въпросната разлика, както и природата на синтетичното познание. Преди всичко в Евклидовата геометрия, която - като пред­ставителка на синтетичния метод, за който дава най-съвър- шен образец - трябва да послужи като пример, отдавна хвалят реда в последователността на теоремите, благода­рение на който за всяка теорема винаги се намират вече предварително доказани онези положения, които се и з­искват за нейното конструиране и доказване. Това обстоя­телство се отнася до формалната последователност; колкото

Втора глава. Идеята за познанието 285

и важна да е тя, все пак въпросното обстоятелство засяга повече външния ред на целесъобразността и самЬ за себе си няма отношение към съществената разлика между понятие и идея, в която разлика се съдържа един по-висш принцип на необходимостта на движението напред. - А именно дефини­циите, с които се започва, схващат сетивния предмет като непосредствено даден и го определят според неговия най- близък род и специфична отлика; родът и специфичната отлика са също така простите, непосредствени определе­ности на понятието, всеобщността и особеността, чието отношение не е развито по-нататък. И така самите начални теореми не могат да се придържат към нищо освен към та ­кива непосредствени определения, каквито са тези, които се съдържат в дефинициите; по същия начин тяхната взаимна зависимост може да се отнася преди всичко само до това общо, че едното определение е изобщо определено чрез друго­то. Така първите се отнасят само до съвпадането, т.е. до това, колко страни и ъгли в един триъгълник трябва да бъдат определени, за да бъдат изобщо определени и остана­лите страни и ъгли на един и същ триъгълник или цялото. Това, че два триъгълника се сравняват един с друг и съвпа­дането се вижда в покриването, е заобиколен път, от който се нуждае методът, който трябва да употребява сетивното покриване вместо мисълта: състоянието на определеност. Иначе, разгледани сами за себе си, въпросните теореми сами съдържат две части, едната от които може да се смята за понятие, а другата за реалност, за онова, което завършва първата част и й дава реалност. А именно това, което опре­деля напълно триъгълника, например двете страни и затво­рения между тях ъгъл, за разсъдъка е вече целият триъгъл­ник; не се нуждаем от нищо повече, за да имаме пълната определеност на триъгълника; останалите два ъгъла и трета­та страна са излишекът на реалност над определеността на понятието. Ето защо въпросните теореми вършат всъщност това, че свеждат до най-простите условия сетивния триъгъл­ник, който, разбира се, се нуждае от три страни и три ъгъла; дефиницията спомена изобщо само за трите линии, които затварят плоската фигура и я правят триъгълник; едва тео­ремата съдържа изрично състоянието на определеност на ъглите чрез състоянието на определеност на страните, както

286 Трети дял. Идеята

останалите теореми съдържат зависимостта на три други страни и ъгли от три такива страни и ъгли. - Обаче [само] Питагоровата теорема съдържа вътре в самата себе си пълната определеност на величината на триъгълника според страните му; едва тази теорема е уравнението за страните на триъгълника, тъй като предходните страни довеждат само изобщо до една определеност на неговите страни и ъгли едни спрямо други, но не и до уравнение. Ето защо това положение е пълната, реалната дефиниция на триъгълника, а именно преди всичко на правоъгълния, на този, който е най-прост и затова най-правилен в своите разлики. - Евклид завършва с това положение първата книга, тъй като то е в действител­ност постигната, пълна определеност. Така завършва той и втората книга, след като предварително е свел до нещо еднообразно обременените с по-голяма нееднаквост непра- воъгълни триъгълници, завършва я със свеждането на пра­воъгълника до квадрат - с едно уравнение между еднаквото със самото себе си, квадрата, и32 нееднаквото вътре в себе си, правоъгълника; така в Питагоровата теорема хипотенузата, която съответства на правия ъгъл, на еднаквото със самото себе си, съставлява едната страна на уравнението, а нееднак­вото със себе си, именно двата катета съставляват другата му страна. Въпросното уравнение между квадрата и право­ъгълника лежи в основата на втората дефиниция на кръга, която е пак Питагоровата теорема, само че доколкото кате­тите се приемат като променливи величини; първото уравне­ние на кръга се намира в същото отношение на сетивна опре­деленост към уравнението, както двете различни дефиниции на конусните сечения изобщо една към друга.

Това истинско синтетично движение напред е преход от общото към единичността, а именно към определеното в себе си и за себе си или към единството на предмета вътре в самия себе си, доколкото последният се е разпаднал на своите съществени реални определености и е бил различйн. Но в други науки съвсем несъвършеното, обикновеното движение напред е най-често такова, че наистина се започва от нещо общо, но неговото преминаване в единично и неговата кон­кретизация са само приложение на общото върху материал, който идва от другаде; по този начин същинското единично нещо на идеята е емпирична добавка.

Втора глава. Идеята за познанието 287

И така, колкото и несъвършено или съвършено да е съдържанието на теоремата, тя трябва да бъде доказана. Тя е отношение на реални определения на понятието; ако имат това отношение, както може да се посочи това в положе­нията, които нарекох втори или реални дефиниции, тъкмо поради това последните са, от една страна, дефиниции, но тъй като същевременно тяхното съдържание се състои от отношения на реални определения, а не само в отношението между нещо общо и простата определеност, в сравнение с такава първа дефиниция те също се нуждаят от доказател­ство и могат да бъдат доказани. Като реални определености те имат формата на безразлично устойчиво съществуващи и различни; ето защо те не са непосредствено нещо едно; пора­ди това трябва да посоча тяхното опосредстване. Непо­средственото единство в първата дефиниция е онова един­ство, според което особеното е в общото.

2. Опосредстването, което сега предстои да разгледам по-отблизо, може да бъде просто или да преминава през много опосредствания. Опосредстващите звена са свързани с тези, които подлежат на опосредстване; но тъй като не по­нятието е това, до което33 се свеждат опосредстването и теоремата в това познание, на което е изобщо чужд преходът в противоположното, опосредстващите определения трябва да бъдат донесени отнякъде отвън, без понятието за взаимо­връзка, като един предварителен материал за скелята на доказателството. Тази подготовка е построяването.

Между отношенията на съдържанието на теоремата, които могат да бъдат твърде многообразни, сега трябва да приведа и направя достъпни за представата само онези, които служат на доказателството. Това доставяне на мате­риала има своя смисъл едва в доказателството; едно такова доставяне изглежда сляпо и без понятие в самото себе си. По- после, при доказателството, наистина виждаме, че е било целесъобразно да се прокарат в геометричната фигура на­пример такива спомагателни линии, каквито посочва по­строяването; обаче при самото построяване трябва сляпо да се подчиняваме; ето защо сама за себе си тази операция е без смисъл, тъй като целта, която я ръководи, още не е изка­зана. - Безразлично е дали тази операция се предприема за доказването на същинска теорема или за решаването на

288 Трети дял. Идеята

задача; така, както се проявява отначало, преди доказател­ството, тя е нещо, което не е изведено от определението, дадено в теоремата или в задачата, и затова е безсмислена дейност за онзи, който още не познава целта, обаче опера­цията се направлява винаги само от външна цел.

Това отначало още тайно нещо става явно в доказа­телството. Както посочих, доказателството съдържа опо­средстването на онова, което е изказвано в теоремата като свързано; едва чрез това опосредстване това свързване се проявява като необходимо. Както построяването самб за себе си е без субективността на понятието, така доказател­ството е субективна дейност без обективност. А именно, тъй като определенията на теоремата по съдържание са поста­вени същевременно не като определения на понятието, а като дадени безразлични части, които стоят в многообразни външни отношения една към друга, необходимостта се полу­чава само във формалното, външното понятие. Д оказа­телството не е генезис на отношението, което съставлява съдържанието на теоремата; необходимостта съществува само за нашето разбиране, а цялото доказателство - за субективната нужда на познанието. За това доказател­ството е изобщо външна рефлексия, която върви отвън на­вътре, т.е. умозаключава от външните обстоятелства за вът­решния характер на отношението. Тези обстоятелства, кои­то изложи построяването, са следствие от природата на предмета, а тук, обратно, те биват направени основание и опосредстващи отношения. Затова средният термин, тре­тото, в което свързаните в теоремата [определения] ни се представят в своето единство и което дава нерва на дока­зателството, е само нещо такова, в което това свързване се прояява и е външно. Тъй като следствието, което се проследя­ва от това доказване, е по-скоро обратното на природата на предмета, онова, което се смята за основание в него, е су­бективно основание, от което природата на предмета произ­тича само за познанието.

От казаното досега става ясна необходимата граница на това познание, която често е била недооценявана. Блестя­щият пример за синтетичен метод е науката геометрия - обаче по един неподходящ начин този метод се е прилагал и в други науки, дори във философията. Геометрията е наука

Втора глава. Идеята за познанието 289

за величината, ето защо формалното ум озакточаване й принадлежи по един най-подходящ начин; тъй като в нея разглеждаме само количественото определение и се абстра­хираме от качественото, тя може да се придържа вътре във формалното тъждество, в нямащото понятие единство, което е равенство и принадлежи към външната абстрахира­ща рефлексия. Вече предметът, пространствените определе­ния са такива абстрактни предмети, които са били подгот­вени за целта да имат съвършено крайна, външна опреде­леност. От една страна, благодарение на своя абстрактен предмет тази наука има възвишеността, че в тези празни, тихи пространства цветът е заличен, а и другите сетивни свойства са изчезнали, че, по-нататък, в нея замльква всеки друг интерес, който вълнува по-отблизо живата индиви­дуалност. От друга страна, абстрактният предмет е още пространството - едно несетивно [и същевременно] сетивно нещо; нагледът е издигнат до своята абстрактност, про­странството е форма на нагледа, но още е наглед - то е нещо сетивно, самото „вън едно от друго44 на сетивността; нейна чиста лишеност от понятие. - В по-ново време доста често слушахме да се говори за превъзходството на геометрията от тази страна; - това, че в нейната основа лежи сетивният наглед, беше обявено за нейно най-висше предимство, и дори някои си помислиха, че нейната висша научност се основава върху него и че нейните доказателства почиват върху на­гледа. Против това плоско разбиране трябва да направя плоското напомняне, че никоя наука не се осъществява чрез възприемането в нагледа, че, напротив, науката се осъ­ществява единствено чрез мисленето. Нагледността, която има геометрията чрез своя още сетивен материал, й дава единствено онази страна на очевидността, която има сетив­ното изобщо за духа, в който няма мисъл. Ето защо, за жалост, на нея й приписаха като предимство тази сетивност на материала, която характеризира по-скоро ниското ра­внище на нейното становище. Само на абстрактността на своя сетивен предмет дължи тя способността си за една по- висша научност и голямото предимство пред онези съби­рания на сведения, които [мнозина] също така обичат да наричат науки и които имат за свое съдържание конкретен, достъпен за усещането сетивен материал и само чрез реда,

290 Трети дял. Идеята

който се стремят да внесат в него, проявяват далечно пред- чувстване и намекване за изискванията на понятието.

Само благодарение на това, че пространството на гео­метрията е абстракцията и празнотата на битието вън едно от друго, е възможно да се вчертаят фигурациите в неговата неопределеност така, че техните определения да си останат в траен покой вън едно от друго и да нямат в себе си преход в противоположното. Ето защо науката за тях е проста наука за крайното, което бива сравнявано по величина и чието единство е външното единство, равенството. Но тъй като пък при това начертаване на фигури се изхожда същевре­менно от различни страни и принципи и различните фигури възникват сами за себе си, при тяхното сравняване проли­чава все пак и качествена нееднаквост и несъизмеримост. В тях геометрията бива изведена отвъд крайността, в която тя напредва така урегулирано и сигурно, и доведена до безкрайността - до приравняването на такива [фигури], които са качествено различни. Тук престава да съществува нейната очевидност от тази страна, че иначе лежи в основа­та й неподвижната страна, че тя няма нищо общо с понятие­то и с неговото явление, с въпросния преход. Тук крайната наука е дошла до своята граница, тъй като необходимостта и опосредстването на синтетичното се основава вече не само в положителното, но и в отрицателното тъждество.

Ако геометрията, както и алгебрата, занимавайки се със своите абстрактни, чисто разсъдъчни предмети, скоро се натъква на своята граница, още по начало синтетичният метод се оказва толкова по-незадоволителен за други науки, но най-незадоволителен при философията. По отношение на дефиницията и подразделението вече се получи това, което трябваше да се получи; тук би трябвало да говорим още само за теоремата и за доказателството, но освен предпоставяне- то на дефиницията и подразделението, което предпоставяне вече изисква и предпоставя доказателството, по-нататък, незадоволителното се състои изобщо в тяхното място по отношение на теоремите. Това място е забележително пре­димно при опитните науки, каквато е например физиката, когато искат да си дадат формата на синтетични науки. Тогава пътят е този, че рефлективните определения за особе­ните сили или за други някои вътрешни и същностни форми,

Втора глава. Идеята за познанието 291

които определения произтичат от начина на анализиране на опита и могат да се оправдаят само като резултати, трябва да бъдат поставени начело, за да имаме в тяхно лице общата основа, която после ще бъде приложена към единичното и посочена в него. Тъй като тези общи основи сами за себе си нямат устойчивост, понякога трябва да се помирим с тях; но едва от изведените следствия се забелязва, че последните съставляват същинското основание на въпросните основи. Така нареченото обяснение и доказателството на употребя­ваната в теоремите конкретна част се оказва отчасти тав- тология, отчасти забъркване на истинното отношение, а отчасти се оказва също, че това забъркване е служило, за да прикрие измамата на познанието, което е възприело едно­странчиво данни от опита, единствено чрез които е могло да стигне до своите прости дефиниции и основни положения, и което отстранява изхождащото от опита опровержение с това, че разглежда и признава последния не в неговата конкретна целокупност, а като пример, и то от онази срана, която е пригодна за хипотезите и теорията. В това подчиня- ване на конкретния опит под предпоставените определения основата на теорията бива затъмнена и показана само от онази страна, която съответства на теорията; както и изоб­що по този начин много се затруднява непредубеденото разглеждане на конкретните възприятия сами за себе си. Само когато поставим цялото протичане с главата надолу*, цялото ще получи правилното отношение, в което може да се обозре връзката между основание и следствие и правил­ността на превръщането на възприятието в мисли. Ето защо една от главните трудности при изучаването на такива науки е да се навлезе в тях; а последното може да стане само като приемем предпоставките слепегиком и без да можем да си съставим по-нататък понятие, а често пъти дори и опреде­лена представа и задоволявайки се най-многото с един фан­тастичен образ за тях, предварително запечатаме в паметта си определенията за приетите сили, материи и техните хипо­тетични образувания, направления и въртения. Ако за прие­мането и признаването на предпоставките изискваме тях­ната необходимост и тяхното понятие, ние не ще можем да отидем по-нататък от началото.

292 Трети дял. Идеята

По-горе имах повод да говоря за неуместността на приложението на синтетичния метод към строго аналитич- ната наука. Волф разпростря това приложение върху всички възможни видове познания, които той привлече към филосо­фията и математиката - познания, които са отчасти съвсем аналитични по естеството си, а отчасти имат случаен и чисто занаятчийски характер. Контрастът между един такъв мате­риал, който можем лесно да схванем и който по естеството си не може да стане обект на строга и научна трактовка, и точно определените заобиколни пътища и преходи, които виждаме в науката, показа сам за себе си неуместността на едно такова приложение и го дискредитира.* Обаче въпрос­ната злоупотреба не можа да отнеме вярата в пригодността и съществеността на този метод за научната строгост във философията; примерът на Спиноза в излагането на него­вата философия още дълго време минаваше за образец. Но в действителност Кант и Якоби събориха целия начин [на мислене] на предишната метафизика, а с това и нейния ме­

* Например осмата теорема във Волфовитс Основи на строителното изкуство гласи: „Прозорецът трябва да бъде толкова широк, че двама души да могат удобно да се облегнат на него един до друг.

Доказателство: Защото всеки от нас най-често обича да се облегне с някой друг на прозореца, за да разглеждат наоколо. И тъй като архитектът трябва да задоволи във всяко отношение главните намерения на собственика (§ 1), той трябва да направи и прозореца толкова широк, че двама души да могат удобно да се облегнат на него един до друг. Което и трябваше да се докаже.“

А втората теорема в неговите Основи на фортификацията гласи: „Когато врагът устройва бивак наблизо и се предполага, че ще се опита да окаже помощ на крепостта и я освободи от обсадата ни, трябва да построим циркумвалационна линия около цялата крепост.

Доказателство: Циркумвалационните линии не позволяват на никого да проникне в лагера отвън (§311). А онези, които искат да освободят крепостта от обсада, се стремят да проникнат в лагера отвън. Следователно, ако искаме да ги спрем, трябва да построим циркумвалационна линия около лагера. Ето защо, когато врагът устройва бивак наблизо и се предполага, че той ще се опита да окаже помощ на крепостта и я освободи от обсадата ни, трябва да обхванем лагера в циркумвалационна линия. Което и трябваше да се докаже. “

Втора глава. Идеята за познанието 293

тод. Кант показа по свой начин за съдържанието на въ- просната метафизика, че чрез строгото доказателство това съдържание води до антиномии, останалите характерни особености на които осветлих на съответните места; но той не обмисли природата на самото това доказване, което е свързано с едно крайно съдържание; обаче едното трябва да падне заедно с другото. В своите Основи на природознанието сам той даде пример как трябва да се третира като рефлек- тивна наука и по метода на последната една наука, която той искаше да виндицира по този начин в полза на фило­софията. - Ако Кант нападна предишната метафизика по­вече от страна на материята, Якоби я атакува предимно от страна на доказването и изтъкна най-ясно и най-дълбоко точката, до която се свежда всичко, а именно, че такъв метод на доказване е чисто и просто обвързан в кръга на вкосте- нялата необходимост на крайното и свободата, т.е. поня­тието, а с това и всичко, което съществува истински, лежи отвъд този метод на доказване и е недостижимо за него. - Според извода на Кант, това, което отвежда метафизиката в противоречия, е нейният своеобразен материал, и недо­статъчното в познанието се състои в неговата субективност, а според извода на Якоби, в тези противоречия я отвежда методът и цялата природа на самото познание, което схваща само връзката на обусловеност и зависимост и затова се оказва несъответно на онова, което е в себе си и е абсолютно истинното. В действителност, щом принципът на филосо­фията е безкрайното свободно понятие и цялото й съдържа­ние почива единствено върху него, методът на нямащата понятие крайност не подхожда за това съдържание. Синте­зът и опосредстването, свойствени за този метод, доказва­нето не води до нищо повече освен до една противостояща на свободата необходимост - а именно до едно тъждество на зависимото, което тъждество е скмо в себе си, все едно дали ще бъде схванато като вътрешно или като външно, и в което това, което съставлява реалността в него, различеното и навлязлото в съществуването си остава чисто и просто нещо самостоятелно различно и затова крайно. Следовател­но в него самото това тъждество не идва до съществуване и си остава нещо само вътрешно или то е само външното, тъй като неговото определено съдържание му е дадено; - и в

294 Трети дял. Идеята

двата възгледа то е нещо абстрактно, няма в самото себе си реална страна и не е поставено като тъждество, което е определено в себе си и за себе си; по такъв начин от това познание е изключено понятието, до което единствено се свежда всичко и което е безкрайното в себе си и за себе си.

Следователно в синтетичното познание идеята достига целта си само дотолкова, че понятието според своите мо­менти на тъждество и според реалните определения или според всеобщността и според особените разлики - а, по- нататък, също и като тъждество, което е взаимовръзка и зависимост на различното - става за понятието. Но този негов предмет не му съответства; защото понятието не става единство на себе си със самото себе си в своя предмет или в своята реалност; в необходимостта тъждеството на поня­тието е за него, но в нея самата [онази реалност]34 не е опре­делеността [на понятието], а е материал, който е външен за тази определеност, т.е. не е определен чрез понятието, в който следователно понятието изобщо не е за себе си, а същевременно то не е определено в себе си и за себе си според своето единство. Ето защо, поради несъответствието на предмета със субективното понятие, в това познание идеята още недостига истината. - Но сферата на необходимостта е най-висшата точка на битието и на рефлексията; тя пре­минава в себе си и за себе си в свободата на понятието, вътрешното тъждество преминава в своето манифестиране, което е понятието като понятие. При разглеждането на необходимостта посочих как се извършва в себе си този преход от сферата на необходимостта в понятието, а и в началото на тази книга той се представи пред нас като генезис на понятието. Тук необходимостта има такова мя­сто, че тя е реалността или предметът на понятието, както и понятието, в което преминава тя, сега вече е предмет на това понятие. Но самият преход е един и същ. Също и тук той е едва само в себе си и още лежи вън от познанието в нашата рефлексия, т.е. той е самата негова още вътрешна необходимост. Само резултатът е за него. Доколкото сега понятието за себе си е в себе си и за себе си определено поня­тие, идеята е практическа идея, действане.

Втора глава. Идеята за познанието 295

В

ИДЕЯТА ЗА ДОБРОТО

Тъй като понятието, което е предмет на самото себе си, е определено в себе си и за себе си, субектът е определен за себе си като нещо единично. Понятието като нещо субективно отново има предпоставката за едно биващо в себе си иноби­тие; то е влечението да реализира себе си, целта, която иска чрез самата себе си да си даде обективност в обективния свят и да се осъществи. В теоретичната идея субективното поня­тие като общото, като това, което в себе си и за себе си няма определения, противостои на обективния свят, от който понятието взема за себе си определено съдържание и плът и кръв. А в практическата идея понятието като нещо дей­ствително противостои на действителното; но увереността в самия себе си, която субектът има в своето състояние на определеност в себе си и за себе си, е увереност в неговата действителност и в недействителността на света; за субекта е нещо нищожно не само инобитието на този свят като абстрактна всеобщност, но и неговата [на света] единичност и определенията на неговата единичност. Тук субектът е виндицирал обективността в полза на самия себе си; негова определеност вътре в себе си е обективното, защото той е всеобщността, която е също така безусловно определена; напротив, светът, който беше обективен преди това, е още само нещо поставено, нещо, което е непосредствено опре­делено по най-различни начини, но което, тъй като е само непосредствено определено, е лишено от единството на поня­тието вътре в себе си и е нищожно самб за себе си.

Тази определеност, която се съдържа в понятието, е еднаква с него и включва в себе си изискването за единична външна действителност, е доброто. То излиза пред нас с достойнството, че е абсолютно, тъй като е целокупността на понятието вътре в себе си, обективното, което има същевре­менно формата на свободно единство и на субективност. Тази идея е по-висша от идеята за разгледаното познание, защото има достойнството не само на нещо общо, но и на нещо безусловно действително. - Тя е влечение, доколкото

296 Трети дял. Идеята

това действително нещо е още субективно, поставящо само­то себе си, доколкото то няма същевременно формата на непосредствена предпоставка; нейното влечение да реализи­ра себе си е всъщност влечение да даде на себе си не обек­тивност - тя има последната в самата себе си, - а само тази празна форма на непосредствеността. - Ето защо дейността на целта е насочена не към себе си, за да възприеме в себе си и да направи присъщо на себе си едно дадено определение, а по-скоро към това да постави собственото си определение и посредством снемането на определенията на външния свят да си даде реалност във формата на външна действител­ност. - Сама за себе си идеята за волята като самоопределя­щото се има съдържанието вътре в самата себе си. Съдържа­нието е наистина определено съдържание и дотолкова е нещо крайно и ограничено; самоопределението е всъщност обособя­ване, тъй като рефлексията на волята вътре в себе си като отрицателно единство е изобщо също единичност в смисъл на изключване и предпоставяне на нещо друго. Обаче особе­ността на съдържанието е безкрайна преди всичко чрез формата на понятието, чиято собствена определеност е това съдържание и което има в съдържанието отрицателното тъждество на себе си със самото себе си, следователно има не само нещо особено, но и своята безкрайна единичност. Спо­менатата крайност на съдържанието в практическата идея е едно и също нещо с това, че отначало тя е все още неосъщест­вена идея; за съдържанието понятието е биващото в себе си и за себе си; тук понятието е идеята във формата на биваща за самата себе си обективност; от една страна, поради това субективното вече не е само нещо поставено, произволно или случайно, а е нещо абсолютно; но, от друга страна, тази форма на съществуване, битието за себе си, още няма и тази на битие в себе си. По такъв начин това, което според фор­мата като такава се проявява като противоположност, се проявява във формата на понятие, рефлектирана до просто­то тъждество, т.е. в съдържанието на това доброто, макар и да е валидно в себе си и за себе си, е някаква особена цел, която обаче не трябва да получава своята истина едва чрез реализирането, а, напротив, вече сама за себе си е истинното.

Самото умозаключение за непосредствено реализиране тук не се нуждае от по-подробно разглеждане; то е съвсем

Втора глава. Идеята за познанието 297

само разгледаното по-горе умозаключение за външна целе­съобразност; разликата между тях се състои само в съдържа­нието. Във външната целесъобразност като формална съ­държанието беше неопределено крайно съдържание изобщо, тук то наистина също е крайно, но като такова е същевре­менно абсолютно валидно. Но по отношение на заключе­нието, по отношение на осъществената цел се появява една по-нататъшна разлика. Крайната цел в своето реализиране също така идва само до средството; тъй като тя не е опреде­лена в себе си и за себе си цел вече в своето начало, също и като осъществена тя си остава нещо такова, което не е в себе си и за себе си. Ако и доброто е фиксирано пак като нещо крайно и всъщност е такова, въпреки своята вътрешна без­крайност, то също не може да отбегне съдбата на крайност­та; - съдбата, която се проявява в много форми. Осъществе­ното добро е добро чрез това, което е то вече в субективната цел, в своята идея; осъществяването му дава външно н а­лично битие; но тъй като това налично битие е определено само като нищожната в себе си и за себе си външност, до­брото е получило в нея само случайно, разрушимо налично битие, но не и осъществяване, което съответства на идеята за доброто. - По-нататък, тъй като доброто е ограничено по своето съдържание, то също е от различни видове; същест­вуващото добро е подложено на разрушение не само чрез външната случайност и чрез злото, но и чрез колизията и стълкновението на самото добро. Самото осъществяване на доброто може да срещне пречки, нещо повече, дори да се окаже невъзможно по вина на предпоставения на него обек­тивен свят, в предпоставянето на който се състои субектив­ността и крайността на доброто и който като друг [спрямо доброто] върви по собствения си път. Така доброто си оста­ва трябване; то е е себе си и за себе си, но битието като последната, абстрактната непосредственост остава опре­делено спрямо него също и като небитие. Идеята за съвър­шеното добро е наистина абсолютен постулат, но не и нещо повече от постулат, т.е. абсолютното, обременено с опреде­леността на субективността. Все още са в противоположност двата свята, единият от които е царството на субективност­та в чистите простори на прозрачната мисъл, а другият - царство на обективността в елемента на една външно много-

298 Трети дял. Идеята

образна действителност, която е неразкрило се царство на тъмнината. Пълното развитие на неразрешеното противоре­чие, на онази абсолютна цел, на която противостои непреодо­лимо пределът на тази действителност, разгледах по-подроб- но във Феноменология на духа (с. 478 и следващите35). - Тъй като идеята съдържа в себе си момента на съвършената определеност, другото понятие, до което се отнася поня­тието в нея, има в своята субективност същевременно мо­мента на обект; ето защо тук идеята се явява във формата на самосъзнание и се съвпада от тази страна с изложението на последното.

Но това, което още липсва на практическата идея, е моментът на самото същинско съзнание, а именно, че мо­ментът на действителност сам за себе си е постигнал в поня­тието определението на външно битие. -Т ази липса може да се разглежда и така, че на практическата идея още й липсва моментът на теоретичната. А именно в последната на стра­ната на субективното понятие, което понятието съзерцава вътре в себе си, стои само определението на всеобщността; познанието знае себе си само като схващане, като сам6 за себе си неопределеното тъждество на понятието със самото себе си; изпълващото, т.е. определената в себе си и за себе си обективност, е нещо дадено за това тъждество, а истински биващото е действителността, която е налице независимо от субективното поставяне. Напротив, за практическата идея тази действителност, която същевременно й противостои като непреодолим предел, важи като нгацожното в себе си и за себе си, което трябва да получи истинското си определе­ние и единствената си стойност едва чрез целите на доброто. Ето защо самата воля само прегражда пътя към постигането на своята цел чрез това, че се отделя от познанието и за нея външната действителност не получава формата на истински биващо; ето защо идеята за доброто не може да намери своето допълнение единствено в идеята за истинното.

Но тя прави този преход чрез самата себе си. В умоза­ключението за действане едната предпоставка е непосред­ствено отношение на добрата цел към действителността, която тази цел покорява на себе си и във втората предпо­ставка я насочва като външно средство срещу външната действителност. За субективното понятие доброто е обек­

Втора глава. Идеята за познанието 299

тивното; действителността в нейното налично битие проти­востои на доброто като непреодолим предел само дотол­кова, доколкото тя още има определението на непосред­ствено налично битие, но не и на наше обективно в смисъл на битие в себе си и за себе си; тя е по-скоро или злото, или без­различното, само определимото, което няма своята стойност вътре в самото себе си. Но самата практическа идея вече е снела това абстрактно битие, което противостои на доброто във втората предпоставка; първата предпоставка на ней­ното действане е непосредствената обективност на поня­тието, според която целта се предава на действителността без всякаква съпротива и е в просто отношение на тъждест- веност с нея. Следователно, дотолкова трябва само да взаи- мосъчетаем мислите на двете предпоставки на практическа­та идея. Към онова, което в първата предпоставка вече е непосредствено извършено от обективното понятие, във втората се присъединява преди всичко само това, че то бива поставено от опосредстването, следователно за понятието. И така, както в целевото отношение изобщо осъществената цел е наистина също така пак само средство, но и, обратно, средството е също така осъществена цел, по същия начин в умозаключението за добро втората предпоставка вече е непосредствено налице в себе си в първата; обаче тази непо­средственост не е достатъчна и втората предпоставка вече се постулира за първа; - осъществяването на доброто спрямо една противостояща, друга действителност, е опосредства­ното отношение и за осъществеността на доброто. Защото това осъществяване е само първото отрицание или ино- битието на понятието, една обективност, която би била потъналост на понятието във външността; второто отрица­ние е снемането на това инобитие, едва чрез което снемане непосредственото осъществяване на целта става действител­ност на доброто като биващото за себе си понятие, тъй като в него понятието става тъждествено със самото себе си, а не с нещо друго, следователно единствено тук то се поставя като свободно. И така, ако чрез това все пак не трябва да бъде осъществена целта на доброто, това е изпадане на понятието обратно в становището, което понятието има преди своята дейност - становището на действителността, която е опреде­лена като нищожна и все пак е предпоставена като реална; -

300 Трети дял. Идеята

едно изпадане обратно, което става прогрес в лошата без­крайност, което има основанието си единствено в това, че в снемането на въпросната абстрактна реалност това снемане също така непосредствено се забравя, или че се забравя, че тази реалност е предпоставена по-скоро вече като нтцож - ната в себе си и за себе си, а не като обективната действи­телност. Ето защо това повторение на предпоставянето на неосъществената цел след действителното осъществяване на целта се определя и така, че се възпроизвежда и се прави вековечно субективното поведение на обективното понятие, с което крайността на доброто както по неговото съдържа­ние, така и по неговата форма се проявява като трайната истина, както неговото осъществяване се проявява винаги чисто и просто само като единичен, но не и като общ акт. - В действителност тази определеност сне себе си в осъществя­ването на доброто; това, което още ограничава обективното понятие, е собственият му възглед за себе си, който изчезва чрез рефлексията върху това, какво е в себе си неговото осъществяване; чрез този възглед понятието càMO прегражда пътя на самото себе си и поради това трябва да се насочи не срещу една външна действителност, а срещу самото себе си.

А именно дейността във втората предпоставка, която произвежда само едно едностранчиво битие за себе си - и затова продуктът се проявява като нещо субективно и еди­нично, а по такъв начин в нея се повтаря първата предпостав­ка, - е в действителност също така поставянето на биващото в себе си тъждество на обективното понятие и на непосред­ствената действителност. Последната е определена чрез предпоставката да има само реалност на явлението, да бъде нгацожна в себе си и за себе си и чисто и просто определима от обективното понятие. Тъй като чрез дейността на обек­тивното понятие се променя външната действителност, а с това се снема нейното определение, тъкмо чрез това й се отнема чисто проявяващата се реалност, външната опреде- лимост и нищожност, а по този начин тя се поставя като би­ваща в себе си и за себе си. В този процес се снема изобщо предпоставката, а именно определението на доброто като чисто субективна и ограничена по съдържанието си цел, снема се необходимостта да се реализира целта едва чрез субективната дейност и самата тази дейност. В резултата

Втора глава. Идеята за познанието 301

опосредстването снема самото себе си, той е непосредстве­ност, която не е възстановяване на предпоставката, а по- скоро нейна снетост. С това идеята за определеното в себе си и за себе си понятие е поставена така, че да бъде вече не само в дейния субект, но също така и непосредствена действи­телност, и, обратно, последната, каквато е тя в познанието, е поставена така, че да бъде истински биваща обективност. Единичността на субекта, с която беше обременен той чрез своята предпоставка, е изчезнала заедно с последната; следо­вателно сега субектът се явява като свободно, общо тъж­дество със самия себе си, за което обективността на поня­тието е дадена, е непосредствено налична за субекта толкова много, колкото той знае себе си като определеното в себе си и за себе си понятие. Следователно в този резултат позна­нието е възстановено и съединено с практическата идея, а предварително намерената действителност е определена същевременно като осъществената абсолютна цел, но не както в търсещото познание само като обективен свят без субективността на понятието, а като обективен свят, чието вътрешно основание и действително устойчиво съществу­ване е понятието. Това е абсолютната идея.

Т р е т а г л а в а

АБС ОЛЮ ТН АТА ИДЕЯ

Абсолютната идея, както се получи тя, е тъждеството на теоретичната и на практическата, всяка една от които сама за себе си е все още едностранчива, има в себе си самата идея само като търсено „отвъд“ и непостигната цел; - затова всяка една от тях е синтез на стремежа, тя имавсебе си идеята и същевременно я няма, преминава от едното към другото, но не взаимосъчетава двете мисли, а остава в тяхно­то противоречие. Абсолютната идея като разумното поня­тие, което в своята реалност се слива само със самото себе си, поради тази непосредственост на неговото обективно тъж­дество е, от една страна, връщане към живота; но тя също така е снела тази форма на своята непосредственост и има в себе си най-висшата противоположност. Понятието е не само душа, но и свободно субективно понятие, което е за себе си и затова има личността - практическото, определеното в себе си и за себе си, обективното понятие, което като лице (Person) е непроницаема, атомна субективност, - но което също така и не е изключваща единичност, а самб за себе си е всеобщност и познание и в своето друго има за предмет своята собствена обективност. Всичко останало е заблуда, смътност, мнение, стремеж, произвол и преходност; един­ствено абсолютната идея е битие, непреходен живот, знаеща себе си истина и е всяка истина, цялата истина.

Тя е единственият предмет и единственото съдържание на философията. Тъй като тя съдържа в себе си всяка опреде­леност, цялата определеност и нейната същност е това да се връща при себе си чрез своето самоопределение или обособя­ване, тя има различни форми. Природата и духът са изобщо различни начини на излагане на нейното налично битие;

Трета глава. Абсолютната идея 303

изкуството и религията са различни начини, по които тя схваща себе си и си дава налично битие, съответстващо на самата нея; философията има едно и също съдържание и една и съща цел с изкуството и религията; но тя е най-висшият начин на схващане на абсолютната идея, тъй като нейният начин е най-висшият, понятието. Ето защо тя обхваща в себе си въпросните форми на реалната и идейната крайност, както и на безкрайността и светостта и схваща в тяхното понятие тях и самата себе си. Що се отнася до извеждането на тези особени начини и до познанието за тях, то е по- нататъшната задача на особените философски науки. Логи­ческото на абсолютната идея може да бъде наречено също неин начин; но, докато начинът означава един особен вид, една определеност на формата, логическото, напротив, е общият начин, в който са снети и обвити всички особени начини. Логическата идея е самата тя в нейната чиста същ­ност, както тя, идеята, е затворена в простото тъждество в своето понятие и още не е навлязла в привиждането в една определеност на формата. Ето защо логиката излага само- движението на абсолютната идея само като първоначалната дума, която е изявяване навън, но такова изявяване, което външно е непосредствено отново изчезнало, докато в същото време идеята е; следователно идеята е само в това самоопре­деление да чува себе си, тя е в чистата мисъл, в която разли­ката още не е инобитие, а е и остава напълно прозрачна за себе си. - По такъв начин логическата идея има за свое съдържание себе си като безкрайна форма; - формата, която съставлява противоположност спрямо съдържанието дотол­кова, доколкото последното е навлязлото вътре в себе си и снетото в тъждеството определение по форма така, че това конкретно тъждество противостои на тъждеството, което е развито като форма; съдържанието има облика на нещо друго и дадено спрямо формата, която като такава чисто и просто стои в отношение и определеността на която е поста­вена същевременно като привидност. - Самата абсолютна идея има за свое съдържание по-точно само това, че опреде­лението по форма е нейна собствена завършена целокупност, чистото понятие. И така определеността на идеята и цялото протичане на тази определеност изчерпи предмета на логи­ческата наука и от това протичане произлезе самата абсо-

304 Трети дял. Идеята

лютна идея сама за себе си; но сама за себе си тя се оказа това, че определеността няма облика на съдържание, а чисто и просто има битие като форма, че идеята според това има битие като безусловно общата идея. Следователно това, което още предстои да разгледам тук, е по такъв начин не съдържание като такова, а общото на неговата форма - а то е методът.

Отначало методът може да изглежда само начин на познание и действително има природата на такъв. Но начи­нът като метод не е само определена в себе си и за себе си модалност на битието, напротив, като модалност на позна­нието той е поставен като определен от понятието и като форма, доколкото тя е душата на всяка обективност, и всяко другояче определено съдържание има своята истина един­ствено във формата. Ако отново се приема, че съдържанието е дадено на метода и има своеобразна природа, методът, както и логическото изобщо в такова определение е чисто външна форма. Но против това разбиране можем да се позо­вем не само на основното понятие за логическо, напротив, цялото протичане на логическото, в което протичане се появиха пред нас всички форми на едно дадено съдържание и на обектите, показа техния преход и тяхната неистинност, и вместо един даден обект да би могъл да бъде основата, към която абсолютната форма би се отнасяла само като външно и случайно определение, по-скоро последната се оказа абсо­лютната основа и последната истина. Методът произлезе от нея като понятие, което знае самото себе си, което има за предмет себе си като абсолютното, както субективното, така и обективното, и по такъв начин - като чисто съответствие на понятието и неговата реалност, като съществуване, което е самото понятие.

Следователно това, което тук трябва да се разглежда като метод, е само движението на самото понятие, приро­дата на което движение вече беше позната от нас, но, първо, сега вече с това значение, че понятието е всичко и че неговото движение е общата абсолютна дейност, самоопределящото се и самореализиращото се движение. Затова методът трябва да се признае за общ без ограничение, вътрешен и външен начин, и за чисто и просто безкрайна сила, на която не би могъл да окаже съпротива никой обект, доколкото той се

Трета глава. Абсолютната идея 305

представя като нещо външно, далечно на разума и незави­симо от него, спрямо която никой обект не би могъл да има особена природа и не би могъл да не бъде проникнат от нея. Затова методът е душата и субстанцията и което и да е нещо е схванато в неговото понятие и узнато в неговата истина само когато е напълно подчинено на метода; той е собстве­ният метод на самия предмет, на всеки предмет, защото неговата дейност е понятието. Такъв е и по-истинският смисъл на неговата всеобщност; според рефлективната все­общност той се взема само като метод за всичко; но според всеобщността на идеята той е както начин на познанието, на субективно знаещото се понятие, така и обективен начин или по-скоро субстанциалност на нещата - т.е. на понятията, доколкото последните се проявяват пред представата и рефлексията преди всичко като други. Ето защо методът е не само най-висшата сила или по-скоро единствената и абсо­лютната сила на разума, но и неговото най-висше и един­ствено влечение да намира и познава чрез самия себе си във всичко самия себе си. - С това, второ, е посочена също разли­ката на метода от понятието като такова, посочено е особеното на метода. Така, както разгледах понятието сам 6 за себе си, то се прояви в своята непосредственост; рефлек­сията или разглеждащото го понятие, както се оказа, при­надлежи към нашето знание. Методът е самото това знание, за което понятието има битие не само като предмет, но и като негова собствена, субективна дейност, като инстру­мент и средство на познавателната дейност, който инстру­мент, което средство се различава от нея, но като нейна собствена същност. В търсещото познание методът е също така поставен като оръдие, като средство, което стои на субективната страна и чрез което тя се отнася към обекта. В това умозаключение субектът е единият, а обектът - дру­гият краен термин, и чрез своя метод субектът се слива заедно с обекта, но в него не се слива сам за себе си заедно със самия себе си. Крайните термини остават различни, тъй като су­бектът, методът и обектът не са поставени като единното тъждествено понятие, и затова умозаключението е винаги формално; предпоставката, в която субектът поставя фор­мата на своя страна като свой метод, е непосредствено опре­деление и затова, както видяхме, съдържа определенията на

306 Трети дял. Идеята

формата - формите на дефиниция, подразделение и т.н. - като факти, които се намират предварително в субекта. В истинското познание, напротив, методът не е само мно­жество от известни определения, а е състоянието на опреде­леност в себе си и за себе си на понятието, което [понятието] е среден термин само поради това, че има също така значе­нието на нещо обективно, което затова не само получава в заключението външна определеност чрез метода, но и е поставено в своето тъждество със субективното понятие.

1. Следователно това, което съставлява метода, са определения, които трябва да разгледаме сега в значението им на определения на метода. - При това трябва, първо, да започнем от [въпроса за] началото. В началото на самата логика, както и по-горе, при разглеждането на субективното познание, вече говорих за началото и показах, че ако нача­лото не се слага произволно и с категорична безсъзнател- ност, наистина може да изглежда, че то създава много труд­ности, обаче все пак е извънредно просто по природата си. Тъй като е начало, неговото съдържание е нещо непосред­ствено, но едно такова непосредствено, което има смисъла и формата на абстрактна всеобщност. Все едно дали ще бъде иначе съдържание на битието или на същността, или на понятието, то е нещо възприето, предварително намерено, асерторично дотолкова, доколкото е нещо непосредствено. Но, първо, това съдържание е нещо непосредствено не на сетивния наглед или на представата, а на мисленето, което поради неговата непосредственост можем да наречем също свръхсетивно, вътрешно възприемане в нагледа. Непосред­ственото на сетивния наглед е нещо многообразно и единично. Но познанието е мислене, което схваща нещата в техните понятия, затова и началото му е само в елемента на м и­сленето; нещо просто и общо. - По-горе, при разглеждането на дефиницията, стана дума за тази форма. При началото на крайното познание всеобщността също така се признава за съществено определение, но взета само като определение на мисленето и на понятието в противоположност на битието. В действителност тази първа всеобщност е непосредствена всеобщност и затова има също така значението на битие; защото битието е тъкмо това абстрактно отношение към самото себе си. Битието не се нуждаеше от друго извеждане,

Трета глава. Абсолютната идея 307

като че ли то би било присъщо на абстрактното на дефини­цията само поради това, че е взето от сетивния наглед или от някъде другаде и доколкото бива показвано. Това показване и извеждане засяга едно опосредстване, което е нещо повече от чисто начало и е такова опосредстване, което не при­надлежи към мисловното схващане на нещата в техните понятия, а е издигането на представата, на емпиричното и разсъждаващото съзнание до становището на мисленето. Според традиционната противоположност между мисъл или понятие и битие, важна истина изглежда това, че на ми­сълта, взета сама за себе си, още не е присъщо битие и че последното има свое собствено основание, независимо от самата мисъл. Но простото определение на битието е така просто само по себе си, че вече поради това не трябва да му се отдава много голямо значение; самото общо е непосред­ствено това непосредствено нещо, тъй като то като нещо абстрактно е също така само абстрактното отношение към себе си, което отношение е битието. В действителност из­искването да се покаже битието има по-нататъшен вътрешен смисъл, в който се съдържа не само това абстрактно опреде­ление, а с него се има предвид изобщо изискването за реали­зиране на понятието, което реализиране не се съдържа в самото начало, а е по-скоро целта и задачата на цялото по- нататъшно развитие на познанието. По-нататък, тъй като съдържанието на началото трябва да бъде оправдано чрез показването във вътрешното или във външното възприятие и да бъде потвърдено като нещо истинно или правилно, с него се има предвид вече не формата на всеобщността като такава, а нейната определеност, за която е необходимо вед­нага да кажа нещо. Потвърждаването на определеното съ­държание, с което се слага началото, изглежда, лежи зад това начало; но в действителност това потвърждаване тряб­ва да се разглежда като отиване напред, а именно, ако то принадлежи към познанието, което схваща нещата в техните понятия.

По такъв начин началото няма друга определеност за метода освен тази, да бъде нещо просто и общо; самото това е определеността, поради която началото е незадоволител­но. Всеобщността е чистото, простото понятие, и методът като съзнанието за това понятие знае, че всеобщността е

308 Трети дял. Идеята

само момент и че в нея понятието още не е определено в себе си и за себе си. Обаче с това съзнание, което би искало да отвежда началото по-нататък само заради метода, послед­ният би бил нещо формално, поставено във външната ре­флексия. Но тъй като методът е обективната, иманентната форма, непосредственото на началото трябва да бъде нещо незадоволително в самото себе си и да бъде надарено с влече­нието да отвежда себе си по-нататък. Но в абсолютния метод общото се признава не за нещо чисто и абстрактно, а за обективно общото, т.е. за онова общо, което в себе си е конкретната целокупност, която обаче още не е поставена, още не е за себе си. Дори абстрактното общо като такова, разгледано в понятието, т.е. според неговата истина, не е само нещо просто, напротив, като нещо абстрактно то е вече поставено като обременено с отрицание. Затова и няма - било в действителността или в мисълта - нищо така просто и така абстрактно, както обикновено си го представяме. Такова просто нещо е само мнение, което има своето основа­ние единствено в несъзнаването на това, което в действи­телност е налице. - По-горе определих това, с което се слага началото, като непосредственото; непосредствеността на общото е същото, което тук е изразено като битие в себе си без битие за себе си. - Ето защо наистина може да се каже, че всяко начало трябва да се сложи с абсолютното, както всяко движение напред е само изложение на абсолютното, докол­кото биващото в себе си е понятието. Но поради това, че биващото в себе си е едва само в себе си, то също така и не ъ абсолютното, нито поставеното понятие, нито също идеята; защото последните са тъкмо това, че битието в себе си е само абстрактен, едностранчив момент. Ето защо движението напредне е един вид излишество; то би било излишество, ако това, с което се слага началото, действително би било вече абсолютното; отиването напред се състои по-скоро в това, че общото се самоопределя и е общо за себе си, т.е. е също така и нещо единично и субект. Само в своята завършеност то е абсолютното.

Може да се напомни за това, че началото, което в себе си е конкретна целокупност, като такова може да бъде също така свободно и неговата непосредственост може да има определението на външно налично битие; зародишът на жи­

Трета глава. Абсолютната идея 309

вото и субективната цел се оказаха изобщо такива начала, ето защо и двете те сами са влечения. Не-духовното и не­живото, напротив, са конкретното понятие само като реална възможност; причината е най-висшата степен, в която кон­кретното понятие като начало в сферата на необходимостта има непосредствено налично битие; но тя още не е субект, който се запазва като такъв и в действителното си реали­зиране. Например Слънцето и изобщо всички не-живи неща са определени съществувания, в които реалната възможност си остава вътрешна целокупност и нейните моменти са по­ставени отново в тях в субективна форма и, доколкото се реализират, получават съществуване чрез други телесни индивиди.

2. Конкретната целокупност, която слага началото, като такава има в самата себе си началото на отиването напред и на развитието. Като нещо конкретно тя е различена вътре в себе си; но поради своята първа непосредственост първите различени неща са преди всичко различни. Но непо­средственото като отнасяща се към себе си всеобщност, като субект, е също така единството на тези различни неща. - Тази рефлексия е първата степен на отиването по-нататък - тя е появяването на разликата, тя е съждението, изобщо определянето. Същественото е, че абсолютният метод нами­ра и познава определението на общото в самото общо. При това разсъдъчното, крайното познание постъпва така, че сега възприема отново от конкретното по един също така външен начин онова, което е изоставило при абстрахира­щото пораждане на въпросното общо. Абсолютният метод, напротив, не се отнася като външна рефлексия, а взема определеното от самия свой предмет, тъй като самият метод е иманентен принцип и душа на предмета. - Това е същото, което изискваше Платон от познанието, [а именно] да раз­глежда нещата в себе си и за самите себе си, отчасти в тях­ната всеобщност, отчасти да не се отклонява от тях и да се залавя за обстоятелства, примери и сравнения, а да има пред себе си единствено тях и да довежда до съзнанието това, което е иманентното в тях. - Дотолкова методът на абсо­лютното познание е аналитичен. Това, че той намира по- нататъшното определение на своето начално общо съвсем единствено в това общо, е абсолютната обективност на

310 Трети дял. Идеята

понятието, увереност в която е той. - Но този метод е също толкова и синтетичен, тъй като неговият предмет, определен непосредствено като просто общо, поради определеността, която този предмет има в самата своя непосредственост и всеобщност, се оказва нещо друго. Обаче това отношение на нещо различно, което отношение предметът има по такъв начин вътре в себе си, вече не е онова, което се мисли като синтез при крайното познание; вече по силата на също тол­кова и аналитичното определение на предмета изобщо, че това отношение е отношението в понятието, отношението се различава напълно от тази синтетичност.

Този колкото аналитичен, толкова и синтетичен мо­мент на съждението, по силата на който началното общо, изхождайки от самото себе си определя себе си като другото на себе си, трябва да бъде наречен диалектичен. Диалекти­ката е една от онези древни науки, които най-много са бива­ли непризнавани в метафизиката на модерните [философи], а след това изобщо от популярната философия както на древните, така и на новите. Диоген Лаерций казва за Пла­тон, че както Талес е бил създателят на натурфилософията, Сократ - на моралната философия, така Платон е бил създа­телят на третата наука, която принадлежи към филосо­фията, на диалектиката; - заслуга, която следователно се е смятала за най-висше постижение още от древността, но която често пъти остава съвсем неотчетена от онези, които най-много говорят за нея. Често пъти диалектиката се е разглеждала като изкуство, като че ли тя почива върху субективен талант и не принадлежи към обективността на понятието. Каква форма получи тя във философията на Кант и до какъв резултат доведе в нея, вече посочих върху определени примери за възгледа на тази философия. Трябва да се смята за безкрайно важна крачка това, че диалекти­ката беше призната отново като необходима за разума, макар че трябва да се направи извод, противоположен на този, който се получи от това признаване.

Освен това, че диалектиката се проявява обикновено като нещо случайно, най-често тя има по-точно тази форма, че за някой предмет, например за света, движението, точката и т.н. се показва, че му е присъщо също някое определение, например - по реда на споменатите предмети - крайност в

Трета глава. Абсолютната идея 311

пространството или във времето, пребиваване на това мя­сто, абсолютно отрицание на пространството, но че, по- нататък, на този предмет е присъщо със същата необходи­мост и противоположното определение, например безкрай­ност в пространството и във времето, не-пребиваване на това място, отношение към пространството и по такъв на­чин пространственост. Древната елеатска школа приложи своята диалектика предимно против движението, Платон често прилагаше диалектиката против представите и поня­тията на своето време, особено против тези на софистите, но и против чистите категории и рефлективни определения; образованият по-късен скептицизъм я разпростря не само върху непосредствените, така наречени факти на съзнанието и максими на всекидневния живот, но и върху всички научни понятия. И така, изводът, който се прави от такава диа­лектика, е изобщо противоречието и нищожността на из­казваните твърдения. Но това може да има място в два смисъла - или в обективен смисъл, който се състои в това, че предметът, който по такъв начин си противоречи вътре в самия себе си, снема себе си и е нищожен; - такъв беше например изводът на елеатите, според който се отричаше истинността например на света, на движението, на точ­ката; - или пък в субективен смисъл, който се състои в това, че познанието е неудовлетворително. А под последния извод се разбира или това, че само тази диалектика е, която устройва пред нас фокуса на една такава фалшива привид­ност. Това е обикновеният възглед на така наречения здрав човешки разсъдък, който разсъдък се придържа към сетивна­та очевидност и към традиционните представи и изказва­ния - понякога той показва диалектиката в нейната не­състоятелност по-спокойно, както например Диоген-кучето, който сторил това чрез мълчаливо вървене напред и назад, а понякога изпада в бяс по отношение на нея, смятайки я само за глупост или (ако се отнася до важни в нравствено отношение предмети) светотатство, което се стреми да раз­колебае това, което е всъщност твърдо установено, и учи да се дават основания в ръцете на порока; - възглед, който срещаме в Сократовата диалектика, насочена против тази на софистите, и гняв, който, обратно, струвал, от своя стра­на, живота на самия Сократ. Вулгарното опровержение,

312 Трети дял. Идеята

което, както сторил Диоген, противопоставя на мисленето сетивното съзнание и си мисли, че има истината в това съ­знание, трябва да бъде предоставено на самото себе си; а доколкото диалектиката снема нравствени определения, трябва да имаме доверие в разума, че той ще съумее отново да ги възстанови, обаче в тяхната истина и в съзнанието за тяхното право, но и в техния предел. - Или пък изводът за субективната нищожност се отнася не до самата диалектика, а по-скоро до познанието, срещу което е насочена тя; и в смисъла на скептицизма, а също в смисъла на Кантовата философия - до познанието изобщо.

Основният предразсъдък тук е този, че диалектиката има само отрицателен резултат - въпрос, който веднага ще получи своето по-точно определение. Трябва преди всичко да отбележа относно приведената форма, в която се проя­вява най-често диалектиката, че според тази форма диалек­тиката (и нейният резултат) се отнася до разглеждания пред­мет или също до субективното познание и обявява за ни­щожно това познание или предмета, докато, напротив, определенията, които биват посочвани в предмета като в нещо трето, остават, без да се вземат под внимание и са предпоставени като значими сами за себе си, Философията на Кант има безкрайната заслуга, че привлече вниманието върху този безкритичен подход и с това даде импулс към възстановяването на логиката и диалектиката в смисъл на разглеждане на мисловните определения в себе си и за себе си. Предметът, така, както е той без мисленето и без понятието, е представа или също име; той е това, което е той, в мислов­ните определения и в определенията на понятието. Ето защо в действителност всичко се свежда единствено до тях; те са истинският предмет и истинското съдържание на разума и това, което се разбира иначе под предмет и съдържание за разлика от тях важи само чрез тях и в тях. Ето защо не трябва да се вменява във вина на предмета или на понятието това, че вследствие естеството си и външната връзка между тях те се оказват диалектични. По този начин както едното, така и другото бива представено като субект, в който опре­деленията във формата на предикати, свойства, самостоя­телни общи са били внесени така, че те, като твърдо устано­вени и правилни сами за себе си, биват поставени в диа­

Трета глава. Абсолютната идея 313

лектични отношения и в противоречие едва чрез чуждото и случайно свързване в нещо трето и от нещо трето. Един такъв външен и неподвижен субект на представата и на разсъдъка, както и абстрактните определения, вместо да могат да се смятат за последни неща, които със сигурност остават да лежат в основата, по-скоро сами трябва да се разглеж дат като нещо непосредствено, тъкмо като едно такова предпоставено и слагащо началото нещо, което, както посочих по-горе, в себе си и за самото себе си трябва да се подчини на диалектиката, тъй като то трябва да се взема като понятие в себе си. Така всички противоположности, за които се приема, че са застинали, както например крайно и безкрайно, единично и общо, са в противоречие не, да речем, чрез едно външно свързване, а, както показа разглеждането на тяхната природа, са преминаване по-скоро в себе си и за самите себе си; синтезът и субектът, в който се проявяват те, е продукт от собствената рефлексия на тяхното понятие. Ако разглеждането, в което няма понятие, остава при външното им отношение, изолира ги и ги оставя като твърдо устано­вени предпоставки, по-скоро понятието е онова, което се вглежда в самите тях, движи ги като тяхна душа и изкарва наяве тяхната диалектика.

А това е самото обрисувано по-горе становище, според което едно общо първо нещо, разгледано в себе си и за себе си, се оказва другото на самото себе си. Схванато съвсем общо, това определение може да се вземе така, че тук онова, което е било най-напред непосредствено, по този начин е поставено като опосредствано, отнесено към нещо друго, или че общото е поставено като нещо особено. По такъв начин второто, което възникна в резултат от това, е отрица­телното на първото; а когато вземам предварително под внимание по-нататъшното протичане - първото отрицател­но. Според тази отрицателна страна непосредственото е залязло в другото, но другото всъщност не е празното отри­цателно, нищото, което се взема като обикновен резултат на диалектиката, а е другото на първото, отрицателното на непосредственото; следователно то е определено като опо- средстваното - изобщо съдържа в себе си определението на първото. По такъв начин първото е съхранено и запазено всъщност и в другото. - Да запази положителното в негово-

314 Трети дял. Идеята

7по отрицателно, да запази съдържанието36 на предпоставка­та в резултата, това е най-важното в разумното познание; същевременно е достатъчно най-простото разсъждение, за да се убедим в абсолютната истинност и необходимост на това изискване, а що се отнася до примерите за доказването на това, цялата логика се състои от такива примери.

Следователно това, което сега вече е налице, е опосред­стваното, което, взето отначало или също така непосред­ствено, е и просто определение, защото, щом първото е залязло в него, налице е само второто. А тъй като във второ­то се съдържа и първото и второто е истината на първото, това единство може да бъде изразено като изречение, в което непосредственото е поставено като субект, а опосредства­ното - като негов предикат, например крайното е безкрайно, едното е много, единичното е общо. Но неадекватността на формата на такива изречения и съждения бие в очи от само- себе си. При съждението посочих, че неговата форма из­общо и най-много непосредствената форма на положително съждение е неспособна да обхване в себе си спекулативното и истината. Би трябвало да се добави най-малкото и най- близкото му допълнение, отрицателното съждение. В съжде­нието първото нещо като субект има привидността на само­стоятелно устойчиво съществуване, докато то по-скоро е снето в своя предикат като в свое друго; това отрицание наистина влиза в съдържанието на въпросните изречения, но тяхната положителна форма противоречи на това съдържа­ние; по такъв начин това, което се съдържа в тях, не се поставя; а тъкмо това поставяне би било целта, заради която си служим с едно изречение.

Второто определение, отрицателното или опосредства­ното, е, по-нататък, същевременно опосредстващото. От­начало то може да се вземе като просто определение, но по своята истина то е съотношение или отношение; защото това определение е отрицателното, но отрицателното на положи­телното, и включва в себе си положителното. Следователно второто определение е другото не като друго на нещо, спря­мо което то е безразлично - така то не би било нито друго, нито съотношение или отношение; - напротив, то е другото в самото себе си, другото на нещо друго; затова то включва в себе си своето собствено друго и по такъв начин като проти­

Трета глава. Абсолютната идея 315

воречие е поставената диалектика на самото себе си. - Тъй като първото или непосредственото е понятието в себе си и затова е отрицателно също така само в себе си, при него диалектичният момент се състои в това, че разликата, която то съдържа в себе си, се поставя вътре в него. Второто, напро­тив, сам 6 е определеното, разликата или отношението; ето защо при него диалектичният момент се състои в това да постави единството, което се съдържа в него. - Затова, ако отрицателното, определеното, отношението, съждението и всички определения, които спадат под този втори момент, не се проявяват като противоречие и като диалектични вече сами за себе си, това е само недостатък на мисленето, което не взаимосъчетава своите мисли. Защото материалът, про- тивоположните определения в едно отношение са вече по­ставени и са налице за мисленето. Но формалното мислене прави свой закон тъждеството, оставя противоречивото съдържание, което има пред себе си, да изпадне в сферата на представата, в пространството и времето, в които проти­воречивото бива придържано едно до друго и едно след друго [,но винаги] вън едно от друго, и по такъв начин се явява пред съзнанието без взаимното докосване. Относно това формалното мислене си изгражда определеното основ- но положение, че противоречието е немислимо; но в действи­телност мисленето на противоречието е съществен момент на понятието. Формалното мислене фактически също мисли противоречието, само че то веднага отвръща поглед от него и във въпросното изказване [на съждения] преминава от него само към абстрактното отрицание.

И така, разгледаната отрицателност съставлява по- вратната точка в движението на понятието. Тя е простата точка на отрицателното отношение към себе си, най-въ- трешният извор на всяка дейност, на всяко живо и духовно самодвижение, диалектичната душа, която всичко истинно има в самото себе си, единствено чрез която то е нещо истин­но; защ ото единствено върху тази субективност почива снемането на противоположността между понятие и реал­ност и единството, което е истината. - Второто отрицател­но, отрицателното на отрицателното, до което дойдохме, е въпросното снемане на противоречието, но то не е дейност на една външна рефлексия, както не е такава дейност и проти­

316 Трети дял. Идеята

воречието - напротив, то е най-вътрешният, най-обектив- ният момент на живота и на духа, благодарение на който съществува субектът, личността, свободното. - Отноше­нието на отрицателното към самото себе си трябва да се разглежда като втората предпоставка на цялото умоза­ключение. Ако употребим определенията аналитично и синтетично в тяхната противоположност, първата предпо­ставка може да се смята за аналитичният момент, тъй като в нея непосредственото се отнася непосредствено към своето друго и затова преминава или по-скоро е преминало в него; - макар че, както вече напомних, това отношение е и синте­тично тъкмо затова, че онова, в което преминава то, е не­говото друго. Разглежданата тук втора предпоставка може да бъде определена като синтетична, тъй като тя е отноше­нието на различеното като такова към неговото различено. - Както първата предпоставка е моментът на всеобщостта и на предаването, така втората е определена чрез единич­ността, която се отнася към другото преди всичко изключ­ващо и като [съществуваща] сама за себе си и различна. Като опосредстващо се проявява отрицателното, тъй като то включва в себе си самото себе си и непосредственото, чието отрицание е то. Доколкото тези две определения се вземат като външно отнесени според някакво отношение, отрица­телното е само опосредстващото формално; но като абсо­лютната отрицателност отрицателният момент на абсолют­ното опосредстване е единството, което е субективността и душата.

В тази повратна точка на метода протичането на по­знанието се връща същевременно в самото себе си. Тази отрицателност като противоречието, което снема себе си, е възстановяването на първата непосредственост, на простата всеобщност; защото другото на другото, отрицателното на отрицателното непосредствено е положителното, тъждест­веното, общото. Ако изобщо искаме да броим, това второ непосредствено нещо е в цялото протичане третото след първото непосредствено и след опосредстваното. Но то е също третото след първото или формалното отрицателно и след абсолютната отрицателност или второто отрицателно; а доколкото въпросното първо отрицателно е вече вторият термин, това, което се брои като трето, може да се брои

Трета глава. Абсолютната идея 317

като четвърто и вместо като троичност абстрактната фор­ма може да се вземе като четворност; по този начин отрица­телното или разликата се брои като двойственост. - Третото или четвъртото е изобщо единство на първия и втория мо­мент, на непосредственото и на опосредстваното. - Това, че третото е това единство, както и това, че цялата форма на метода е троичност, е наистина съвсем само повърхност- ната, външната страна на начина на познание; но дори ако философията на Кант посочи само тази страна, и то в по- определено приложение - защото, както е известно, самата абстрактна форма на числото беше изтъкната вече отрано, но без понятие и затова без последица, - това посочване също така трябва да се смята за нейна безкрайна заслуга. Умозаключението, което също е тройствено, винаги се е признавало за обща форма на разума, но отчасти то е мина­вало изобщо за съвсем външна форма, която не определя природата на съдържанието, а отчасти - тъй като във фор­мален смисъл то протича само в разсъдьчното определение на тъждеството - на него му липсва същественият, диалек­тичният момент, отрицателността; обаче този момент се появява в троичността на определенията, тъй като третото е единството на двете първи определения, а последните, тъй като са различни, могат да бъдат в единство само като снети. - Формализмът наистина също овладя троичността и се придържаше към нейната празна схема; повърхностният характер, несъстоятелността и пустотата на модерното фи­лософско така наречено конструиране, което не се състои в нищо друго освен в това да се прикачва навсякъде въпрос­ната формална схема, без понятие и иманентно определение, и да се употребява за външно подреждане, направи въпрос­ната форма скучна и й спечели лоша слава. Но тя не може да загуби нищо от своята вътрешна стойност вследствие кухия характер на тази употреба и трябва винаги да ценим високо това, че е била открита преди всичко формата на разумното, макар още да не е била схваната в нейното понятие.

И така, по-точно, третото е непосредственото, но чрез снемане на опосредстването, простото чрез снемане на разли­ката, положителното чрез снемане на отрицателното, поня­тието, което се е реализирало чрез инобитието и се е сляло със себе си чрез снемане на тази реалност и е възстановило

318 Трети дял. Идеята

своята абсолютна реалност, своето просто отношение към себе си. Ето защо този резултат е истината. Той е толкова непосредственост, колкото и опосредстване; - но тези фор­ми на съждението: „третото е непосредственост и опосред­стване“ или „то е тяхното единство“, не са способни да фор­мулират този резултат, тъй като той не е спокойно трето нещо, а тъкмо като това единство е опосредстващото се със себе си движение и дейност. - Както това, с което се слага началото, е общото, така резултатът е единичното, конкрет­ното, субектът; и така, това, което общото е в себе си, еди­ничното, конкретното, субектът е също толкова и за себе си, общото е поставено в субекта. Първите два момента на троичността са абстрактните, неистинните моменти, които тъкмо поради това са диалектични и чрез тази своя отрица­телност правят себе си субект. Самото понятие, преди всичко за нас, е както биващото в себе си общо, ?пака и биващото за себе си отрицателно, така и третото, биващото в себе си и за себе си, общото, което преминава през всички форми на умозаключението; но третото е заключението, в което поня­тието е опосредствано със самото себе си чрез своята отрица­телност, а с това е поставено за себе си като общото и тъж­дественото на своите моменти.

И така, този резултат като цялото, което е навлязло в себе си и е тъждествено със себе си, си даде отново формата на непосредственост. А по такъв начин сам той е нещо тако­ва, като каквото се определи това, с което се слага началото. Като просто отношение към себе си той е нещо общо и отри- цателността, която съставляваше неговата диалектика и неговото опосредстване, в тази всеобщност също така се е съсредоточила в простата определеност, която може да бъде отново начало. На пръв поглед може да се стори, че това познание за резултата трябва да бъде негов анализ и затова трябва отново да разложи онези определения и техния ход, чрез който е възникнал този резултат и който разгледахме по-горе. Но ако трактовката на предмета се извършва дей­ствително по този аналитичен начин, тя принадлежи към разгледаната по-горе степен на идеята, към търсещото по­знание, което скмо посочва за своя предмет какъв е той, без да посочи необходимостта на неговото конкретно тъждест­во и понятието на последното. А методът на истината,

Трета глава. Абсолютната идея 319

който схваща предмета в неговото понятие, както посочих, е наистина сам той аналитичен, тъй като остава чисто и про­сто в понятието, но той е също толкова и синтетичен, защото чрез понятието предметът се определя диалектично и като друг. Върху новата основа, каквато съставлява резултатът, който сега е вече предмет, методът си остава същият, какъв­то беше при предходния предмет. Разликата се отнася един­ствено до отношението на основата като такава; наистина тя е основа и сега, но нейната непосредственост е само фор­ма, тъй като тя беше същевременно резултат; ето защо ней­ната определеност като съдържание вече не е нещо просто само възприето, а е нещо изведено и доказано.

Едва тук съдържанието на познанието като такова навлиза за пръв път в кръга на разглеждане, тъй като съдър­жанието като изведено сега принадлежи на метода. Чрез този момент самият метод се разширява до система. - С оглед на съдържанието, отначало началото трябваше да бъде съвсем неопределено за метода; дотолкова методът се проявява като само формалната душа, за която и чрез която началото беше определено единствено по своята форма, а именно, като непосредственото и общото. Чрез посоченото движение предметът получи за самия себе си определеност, която е съдържание, тъй като отрицателността, която се е съсредоточила в простотата, е снетата форма, а като проста определеност противостои на своето развитие, [но] преди всичко на самата своя противоположност спрямо всеобщ­ността.

А тъй като тази определеност е най-близката истина на неопределеното начало, тя го порицава като нещо несъвър­шено, както и самият метод, който, изхождайки от това начало, беше само формален. Това може да бъде изразено като сега вече определеното изискване, че тъй като началото е нещо определено спрямо определеността на самия резул­тат, то трябва да се взема не като нещо непосредствено, а като нещо опосредствано и изведено; изискване, което може да изглежда изискване за безкрайния отиващ назад прогрес в доказването и извеждането; тъй както от новото начало, което се получи, чрез протичането на метода също се полу­чава резултат, така че ходът продължава до безкрайност също така и напред.

320 Трети дял. Идеята

Вече посочвах много пъти, че безкрайният прогрес принадлежи изобщо към рефлексията, в която няма понятие; абсолютният метод, който има за своя душа и за свое съдър­жание понятието, не може да води в този прогрес. На пръв поглед може да се стори, че вече такива начала, каквито са битието, същността, всеобщността, са от такова естество, че имат цялата всеобщност и безсъдържателност, която се изисква за едно съвсем формално начало, каквото трябва да бъде то, и затова като абсолютно първи начала не изискват и не допускат по-нататъшно отиване назад. Тъй като са чисти отношения към самите себе си, непосредствени и нео­пределени, разбира се, те нямат в себе си разликата, която в едно друго начало се прави веднага между всеобщността на неговата форма и неговото съдържание. Но самата неопре­деленост, която въпросните логически начала имат за свое единствено съдържание, е това, което съставлява тяхната определеност, а именно последната се състои в тяхната отрицателност като снето опосредстване; особеността на това опосредстване дава и на тяхната неопределеност особе­ност, по която се различават помежду си битието, същност­та и всеобщността. Следователно определеността, която им е присъща, е тяхна - така, както се вземат те сами за себе си - непосредствена определеност, както и определеността на всяко съдържание, и затова се нуждае от извеждане; за мето­да е безразлично дали определеността ще се вземе като определеност на формата или на съдържанието. Затова за метода в действителност не започва ново начало с това, че чрез първия от неговите резултати се е определило едно съдържание; ето защо той си остава ни повече, ни по-малко формален, отколкото преди. Защото, щом методът е абсо­лютната форма, понятието, което знае самото себе си като понятие и което знае всичко като понятие, не съществува такова съдържание, което би противостояло на метода и би го определяло да стане едностранчива, външна форма. Зато­ва както безсъдържателността на въпросните начала не ги прави абсолютни начала, така и съдържанието като такова не е това, което води метода напред или назад в безкрайния прогрес. От една страна, определеността, която методът поражда за себе си в своя резултат, е моментът, чрез който методът е опосредстването със себе си и прави непосред­

Трета глава. Абсолютната идея 321

ственото начало нещо опосредствано. Но, обратно, това опосредстване на метода протича през определеността; той преминава през едно съдържание като през едно привидно друго на самия себе си, връща се към своето начало така, че не само възстановява отново това начало, но и го възстано­вява като определено начало - напротив, резултатът е също така снетата определеност, а по такъв начин той е и възста­новяването на първата неопределеност, в която започна методът. Методът постига това като система на целокуп­ността. Нека го разгледаме още и в това определение.

Както посочих, поради формата на простота, в която се съсредоточи определеността, която беше резултат, самата тази определеност е едно ново начало; тъй като това начало се различава от своето предходно тъкмо по тази определе­ност, познанието върви напред от съдържание към съдър­жание. На първо място, това отиване напред определя себе си в този смисъл, че то започва от прости определености, а следващите стават все по-богати и по-конкретни. Защото резултатът съдържа своето начало и по-нататъшното движе­ние на това начало е обогатило последното с нова определе­ност. Общото съставлява основата; поради това движението напред не трябва да се взема като поток от нещо друго към нещо друго. В абсолютния метод понятието се запазва в своето инобитие, общото се запазва в своето обособяване, в съждението и в реалността; на всяка степен на по-нататъшно определяне общото издига цялата маса на предходното си съдържание и не само не загубва нищо чрез своето диалек­тично отиване напред, нито пък оставя нещо зад себе си, а, напротив, носи със себе си всичко придобито и се обогатява и сгъстява вътре в себе си.

Това разширяване може да се разглежда като моментът на съдържанието, а в цялото - като първата предпоставка; общото е предадено на богатството на съдържанието, то е непосредствено запазено в него. Но отношението има и втора, отрицателна или диалектична страна. Обогатяването протича според необходимостта на понятието, то се при­държа от него и всяко определение е рефлексия вътре в себе си. Всяка нова степен на излизането вън от себе си, т.е. на по- нататъшното определяне, е и навлизане вътре в себе си и по- голямото разширяване е също така по-висша интензивност.

322 Трети дял. Идеята

Ето защо най-богато е най-конкретното и най-субектив- ното, а това, което се връща обратно в най-простата дълбо­чина, е най-могъщо и всеобхватно. Най-висшата, най-зао- стрената връхна точка е чистата личност, която единствено чрез абсолю тната диалектика, която е нейната природа, също така обхваща и държи в себе си всичко, тъй като прави себе си най-свободното - прави себе си простотата, която е първата непосредственост и всеобщност.

По този начин става така, че всяка крачка на движе­нието напред в по-нататъшното определяне, като се отдале­чава от неопределеното начало, е също така връщащо се обратно приближаване до него, така че онова, което отнача­ло може и да е изглеждало различно, отиващото назад обо­сноваване на началото и отиващото напред по-нататъшно определяне на това начало, се съвпада в едно и е едно и също нещо. Но методът, който се затваря по този начин в кръг, не може да антиципира в своето извършващо се във времето развитие това, че началото вече като такова е нещо изве­дено; за началото в неговата непосредственост е достатъчно, че то е проста всеобщност. Доколкото началото е това, то има своето пълно условие; и няма защо да се извиняваме за това, че искаме да признаем началото само провизорно и хипотетично. Каквото и да приведем против него - напри­мер за пределите на човешкото познание, за изискването да изследваме критично инструмента на познанието, преди да пристъпим към предмета, - самите тези възражения са пред­поставки, които като конкретни определения водят със себе си изискването за своето опосредстване и обосноваване. Следователно, тъй като във формално отношение те нямат предимство пред започването с предмета, против което про­тестират, и поради конкретното си съдържание се нуждаят от извеждане по-скоро самите те, трябва да ги вземаме само като суетни претенции, че би следвало да ги съблюдаваме повече, отколкото нещо друго. Те имат неистинно съдържа­ние, тъй като правят нещо непреодолимо и абсолютно оно­ва, което е известно като крайно и неистинно, а именно едно ограничено познание, определено като форма и инструмент спрямо своето съдържание; самото това неистинно познание е също формата, обосноваването, което отива назад. - Ме­тодът на истината също знае началото като нещо несъвър­

Трета глава. Абсолютната идея 323

шено, тъй като то е начало, но същевременно той знае това несъвършено нещо и общо като нещо необходимо, тъй като истината е само идването при самото себе си чрез отрицател­ността на непосредствеността. Нетърпението, което само иска да излезе отвъд определението, все едно дали ще се нари­ча то начало, обект, нещо крайно или в каквато и друга форма да го вземем, и иска да се намира непосредствено в абсолютното, като познание няма пред себе си нищо освен празното отрицателно, абстрактното безкрайно; -илиедно мнимо абсолютно, което е мнимо, тъй като не е поставено, не е схванато; то може да бъде схванато само чрез опосред­стването [от страна] на познанието, момент на което опо­средстване е общото и непосредственото, а самата истина е само в широко разгърнатия ход и в края. Наистина за субек­тивната нужда, която произтича от неизвестността на не­щата, и за нетърпеливостта, която е свързана с последната, може да се даде предварително един обзор на цялото - чрез едно предназначено за рефлексията подразделение, което по начина на крайното познание тръгва от общото и посочва особеното като нещо налично и нещо, което трябва да се очаква в науката. Но все пак този обзор не дава нищо повече освен един образ на представата; защото истинският преход от общото към особеното и към цялото, което е определено в себе си и за себе си и в което самото онова първо общо според своето истинско определение е отново момент, този истин­ски преход е чужд на въпросния начин на подразделяне и е единствено опосредстването на самата наука.

Благодарение на посочената природа на метода, наука­та ни се представя като затворен в себе си кръг, в чието начало, в простото основание, опосредстването вплита обратно края; при това този кръг е кръг от кръгове; зашото всяко отделно звено като нещо одушевено от метода е ре­флексията вътре в себе си, която, като се връща обратно в началото, е същевременно началото на едно ново звено. Фрагменти от тази верига са отделните науки, всяка една от които има едно „преди “ и едно „след ” - или, по-точно казано, има само „преди(( и в самото си умозаключение показва свое­то „след”.

По същия начин и логиката се върна в абсолютната идея до това просто единство, което е нейното начало; чи­

324 Трети дял. Идеята

стата непосредственост на битието, в което всяко определе­ние изглежда отначало заличено или изоставено чрез аб­стракцията, е идеята, която е дошла до своята съответства­ща еднаквост със себе си чрез опосредстването, а именно чрез снемането на опосредстването. М етодът е чистото понятие, което се отнася само към самото себе си; ето защо той е простото отношение към себе си, което е битие. Но последното е също така изпълнено битие, понятието, което схваща себе си в своето понятие, битието като конкретната, също така безусловно интензивна целокупност. - В заключе­ние трябва да спомена за тази идея още само това, че в нея, първо, логическата наука схвана своето собствено понятие. При битието, началото на нейното съдържание, нейното понятие се проявява като външно на него значение в су­бективната рефлексия. Но в идеята за абсолютното позна­ние понятието стана нейно собствено съдържание. Самата тя е чистото понятие, което има за предмет себе си и което, като предмет, преминава за себе си целокупността на своите определения и по този начин изгражда себе си като цяло на своята реалност, като система на науката и завършва с това, че схваща това схващане на самото себе си в своето понятие, а по такъв начин снема мястото си като съдържание и пред­мет и познава понятието наука. - Второ, тази идея е още логическа, тя е затворена в чистите мисли, тя е само науката за божественото понятие. Самата систематична разработка е наистина реализация, но реализация, придържана в съ­щата сфера. Тъй като чистата идея за познанието е дотол­кова затворена в субективността, тя е влечение да снеме последната и чистата истина като последен резултат става също началото на една друга сфера на науката. Тук трябва да набележа още само този преход.

А именно, тъй като идеята поставя себе си като абсо­лютно единство на чистото понятие и неговата реалност и по такъв начин се съсредоточава в непосредствеността на битието, като целокупността в тази форма тя е природата. - Но това определение не е извършено вече ставане (Geworden­sein) и преход, както, според казаното по-горе, субективното понятие в своята целокупност става обективност, а и субек­тивната цел става живот. Чистата идея, в която определе­ността или реалността на самото понятие е издигната до

Трета глава. Абсолютната идея 325

[висотата на] понятието, е по-скоро абсолютно освобожда­ване, за което вече няма непосредствено определение, което да не е също толкова и понятие; ето защо в тази свобода не се извършва преход, простото битие, до което се определя идеята, остава напълно прозрачно за нея и е понятието, което в своето определение остава при самото себе си. Следо­вателно тук преминаването трябва да се схваща по-скоро така, че идеята пуска на свобода самата себе си, абсолютно сигурна в себе си и закръглена вътре в себе си. Поради тази свобода, формата на нейната определеност е също така безусловно свободна - тя е външността на пространството и на времето, която има битие абсолютно сама за себе си, без субективност. - Доколкото тази външност съществува и се схваща от съзнанието само според абстрактната непосред­ственост на битието, тя съществува като чиста обективност и като външен живот; но в идеята тя остава в себе си и за себе си целокупността на понятието, а науката остава в онова отношение към природата, което е свойствено на божест­веното познание. Но това следващо решение на чистата идея да се определи като външна идея си поставя по този начин само опосредстването, изхождайки от което поня­тието се издига нагоре като свободно съществуване, излязло от външността и навлязло в себе си, завършва в науката за духа своето освобождаване чрез себе си и намира най-висше- то понятие за самото себе си в логическата наука като чи­стото понятие, което схваща себе си в своето понятие.

ОБЯСНИТЕЛНИ Б ЕЛЕЖ КИ *

1 Леко видоизменен от Хегел цитат из поемата на Клопщок Месията, седма песен.

2 Т.е. в последната глава на Учение за същността или главата Абсолютното отношение (по т. 1 на настоящото издание с. 703- 726).

3 Т.е. в забележката към главата Модусът на абсолютното.4 В предговора към Система на науката, т. 1 Феноменология на

духа (по българското издание от 1999 г., с. 88-89).5 У Шелинг, Философски писма за догматизма и критицизма,

шесто писмо.6 Сравни бележка 2.7 Критика на чистия разум, с. 137, 2 изд. (нем.).8 Преди опита (.пат.).9 Хегел посочва страницата погрешно. Привежданото от него

място се намира на с. 82.10 В оригинала е погрешно sie, вместо er, т.е. der Begriff, понятието,

за което явно се говори тук.11 Добавка в изданието на Ласон.12 Може да се предположи, че в немския текст (включително в

посоченото малко по-горе академично издание) думата „абстракция“ (Abstraktion) е печатна грешка и че в действи­телност става дума за Attraktion, т.е. за привличане, за единство на отблъскването и привличането. В оригиналното издание (1816 г.) е Abtraktion, а в по-късните издания, вместо да бъде поправено на Attraktion, е било поправено на Abstraktion.

13 Субектът, субстратът (пат., гр.).

♦Отчасти са използвани обяснителните бележки към Georg Wilhelm Friedrich Hegel: Gesammelte Werke. Band 12 ( Wissenschaft der Logik. Zweiter Band. Die subjektive Logik (1816)). Herausgegeben von Friedrich Hogemannund Walter Jaeschke.Felix Meiner Verlag Hamburg 1981, S. 339-357.

328 Науката логика, т.2

14 Това е грешка. Аристотел, който е живял от 384/83 до 322 г. пр.н.е., е умрял на 62, респ. 61 години.

15 Изходни предпоставки (пат.).16 Голяма предпоставка (пат.).17 Малка предпоставка (пат.).18 Заключение (пат.).19 В оригинала глаголът погрешно е в множествено число (sind,

вместо ist ).20 Старинна игра на карти (от испанското hombre, човек, на

френски F hombre).21 Цори невежи могат да изучат механично цялата логика, както

децата изучават аритметиката, но така, че не се измъчват от опасението, че може да сгрешат в разсъжденията си или че може да бъдат измамени от някакви хитрости, стига само да не са сгрешили в пресмятането си (пат.). Цитираната от Хегел мисъл принадлежи не на самия Плуке, а на Хайнрих Вилхелм Клем, който я изказва в рецензията си за съчинението на Плуке върху логическото смятане Methodus calculandi in logicis.

22 Четири термина (пат.).23 Учетворяване на термините (пат).24 В оригинала в това изречение два пъти се употребява место-

имението er, т.е. съдържанието, der Inhalt, но явно става дума за субекта, das Subjekt, и затова преводът изхожда от убежде­нието, че тук би трябвало да има местоимението es. В подкрепа на това идва и мястото, на което се позовава сам Хегел (виж настоящия том, с. 65).

25 В оригинала е „... indem er sich selbst sich gegenüberstellt“. Тогава преводът би трябвало да гласи „тъй като понятието се противо­поставя на самото себе си“. Ласон поправя indem („тъй като“) на in dem, т.е. „в което“, в случая - в съждението. Преводът е съобразен с тази поправка, тъй като според схващането и на самия Хегел съждението е разделяне на първоначалното, на по­нятието.

26 Като следва хода на Хегеловата мисъл, преводът тук приема, че в оригинала има грешка - ег (т.е. der Begriff, понятието), вместо es (т.е. das Produkt, продуктът).

27 В оригинала глаголът е погрешно в множествено число - getragen werden, вместо getragen wird.

28 Непреводима игра на думи.29 Среден термин (пат.).30 В оригинала тук явно липсва едно nicht, а това дава на

изречението обратен смисъл.

Обяснителни бележки 329

31 В оригинала е sie, но е трябвало да бъде es, тъй като явно става дума за живото, das Lebendige, което има телесност по природа.

32 В оригинала е погрешно mit, вместо und.33 В оригинала е погрешно aus welchem, вместо auf welchen

(...zurückgeführt wird).34 Добавка от изданието на Ласон.35 Страниците са посочени по българското издание от 1999 г. и

съответстват на главата Моралният светоглед.36 В оригинала е погрешно dem Inhalt, вместо den Inhalt.

ПОКАЗАЛЕЦ НА ИМЕНА ТА *

Аристотел 31, 67-68, 116, 130, 249, (328)

Блуменбах, Йохан Фридрих 272

Волф, Кристиан 292

Гаус, Карл Фридрих 266

Декарт, Рене 161Диоген JIаерций 310Диоген Синопски (Циникът) 311-312

Евклид 282-283, 284, 286

Йешке, Валтер (327)

Кант, Имануел 7-31, 52, 82, 121, 164, 200-203, 221-222, 246- 251, 262-264, 292-293, 310, 312, 317

Клем, Хайнрих Вилхелм (328)Клопщок, Фридрих Готлиб (327)

Лайбниц, Готфрид Вилхелм 137-138, 171, 266 Ламберт, Йохан Хайнрих 56 Ласон, Георг (327, 328, 329)Лул, Раймунд 138

Майнер, Феликс (327)Менделсон, Мозес 138, 250

Ойлер, Леонхард 56

Пил ат П онтийски 8 Питагор 286 Платон 252,309,310,311 Плуке, Готфрид 138-139, (328)

*Цифрите в скоби сочат имената от обяснителните бележки.

332 Науката логика, т.2

Сократ 310,311Спиноза, Барух (Бенедикт) 13-15, 292

Талес 310

Хегел, Георг Вилхелм Фридрих (327-329) Хогеман, Фридрих (327)Хюм, Дейвид 247

Цицерон 79

Шелинг, Фридрих Вилхелм Йозеф (327)

Якоби, Фридрих Хайнрих 292-293

СЪДЪРЖАНИЕ

С У Б Е К Т И В Н А Т А Л О Г И К А И Л И У Ч Е Н И Е Т О ЗАП О Н Я Т И Е Т О ..................................................................................5

Предварителна бележка на автора......................................................7За понятието изобщ о ................................................................................ 9П одразделение............................................................................................ 32

П ъ р в и д я л

СУБЕК ТИ В Н О С ТТА ...................................................................................35

Първа глава. ПОНЯТИЕТО ...............................................................37A. Общ ото понятие........................................................................ 38

B. Особеното понятие.................................................................. 43Забележка. Обикновените видове понятия ........................52

C. Единичното................................................................................... 59

Втора глава. с ъ ж д е н и е т о .......................................................... 64A. Съждението за налично б и т и е ........................................... 73

a. Положителното съждение ................................................... 73b . Отрицателното съждение.................................................... 79c. Безкрайното съж дение.......................................................... 85

B. Съждението за рефлексия..................................................... 87a. Сингуларното съждение........................................................ 89b . Партикуларното съждение.................................................. 90c. Универсалното съждение......................................................92

C. Съждението за н еобходи м ост ............................................96a. Категоричното съждение..................................................... 96b . Хипотетичното съждение.................................................... 98c. Дизюнктивното съждение.....................................................99

D. Съждението за п он я ти е....................................................... 104a. Асерторичното съждение................................................... 106b . Проблематичното съждение ............................................ 107

334 Науката логика, т.2

с. Аподиктичното съждение...................................................109

Т р ет а г л а в а . у м о з л к л ю ч е н и е т о ........................................ 112A. Умозаключението за налично битие .............................115

a. Първа фигура......................................................................... 115b . Втора фигура...........................................................................124c. Трета фигура ...........................................................................128d. Четвърта фигура....................................................................131

Забележка. Обикновеният възглед за умозаключението . 133B. Умозаключението за реф лексия.......................................139

a. Умозаключението за всичкост......................................... 140b . Умозаключението за индукция........................................ 143c. Умозаключението за аналогия......................................... 145

C. Умозаключението за необходимост .................................. 150a. Категоричното умозаключение.......................................151b . Хипотетичното умозаключение.......................................153c. Дизюнктивното умозаключение......................................157

В т о р и д я л

ОБЕКТИВНОСТТА ...................................................................................161

П ъ р в а гл а в а . МЕХАНИЗМЪТ .........................................................169A. Механичният о б ек т ................................................................ 170B. Механичният п р оц ес..............................................................173

a. Формалният механичен процес .......................................175b . Реалният механичен процес.............................................178c. Продуктът на механичния процес.................................. 181

C. Абсолютният м ехан и зъ м .....................................................182a. Центърът...................................................................................182b . Законът .....................................................................................185c. Преход на механизма ...........................................................186

В т о р а глава . Х И М И ЗМ Ъ Т .............................................................188A. Химичният о б е к т .................................................................... 188B. П р оцесъ т......................................................................................190C. Преходът на химизма ........................................................... 193

Т рет а глава. ТЕЛЕОЛОГИЯТА.....................................................196A. Субективната ц е л .................................................................... 203B. С редството..................................................................................206C. Осъществената ц е л ..................................................................210

Съдържание 335

Т р е т и д я л

ИДЕЯТА ........................................................................................................ 221

Първа глава. ЖИВОТЪТ ........................................................ 228A. Живият индивид.......................................................... 232B. Жизненият процес........................................................ 238C. Родът.............................................................................. 242

Втора глава. ИДЕЯТА ЗА ПОЗНАНИЕТО ...........................245A. Идеята за истинното....................................................255

a. Аналитичното познание......................................................259b . Синтетичното познание......................................................267

1. Дефиницията .....................................................................2682. Подразделението.............................................................2753. Теоремата...........................................................................281

B. Идеята за доброто........................................................ 295

Трета глава. АБСОЛЮТНА ТА ИДЕЯ ....................................... 302

Обяснителни бележки - Генчо Д о н ч ев ............................ 327Показалец на имената - Генчо Д ончев ........................... 331

Х Е Г Е Л НАУКАТА ЛОГИКА

т. 2

Немска, първо издание

Превод от немски език, встъпителна студия,

обяснителни бележки и показалец на имената

Технически редакторКомпютърна обработка

Коректор Библиотечно оформление

ФорматОбем

Дадена за печат Излязла от печат

Печат

Генчо Дончев Генчо Дончев Катя Александрова Сента Петрова Генчо Дончев Марш Нешев

32/84/108 26 п.к.декември 2000 г. януари 2001 г.ЛИК Издания ЕООД