arabculture.files.wordpress.com€¦ · web viewНОВА АРАБСКА ПОЕЗИЯ. СОФИЯ...

НОВА АРАБСКА ПОЕЗИЯ

СОФИЯ # 1998

Вместо предговор

Ако # по думите на Джубран Х. Джубран # най-съкровеният стремеж на всеки велик жител на Изтока е да бъде пророк, то поезията е молитва за това пророчество, съкровищница на визията и сло-вото Божие. А визията на арабския поет е човешко пророчество # с нея той внушава какво ще бъде бъдещето. Поетът е не подвластен, а властен; той вижда скритото и забуленото и откликва на неговия повик, той чува тайните на неведомото и ги прогласява. А познатото за поета е просто кон, кой-то го отнася към незнайното.

Също тъй поетът е пристрастен към историята в името на промяната на действителността, живота и човека. Той не само говори, но и работи за осъще-ствяване на велики исторически мисии. Творчеството му е съчетание от хвърляне на светлина върху настоящето /революционно реформаторски творби/ и върху бъдещето /творби, които се опитват да разкрият непознатото и да надскочат реалността/.

І І І

В светлината на това с право бихме могли да наречем арабския поет "поет на визията". А визията в изначалния си смисъл е или средство за разкрива-не на Неведомото, или пък самото негово познаване. Визията е осъществима единствено в състояние на отделяне от света на осезаемото. И това отделяне става или насън, и тогава се нарича сънища, или пък наяве, но тогава тя се съпровожда от треска. Треската също е своего рода отделяне от осезаемия свят и пребиваване в собствения вътрешен мир. Така във визията Неведомото се разкрива пред виждащия и

той получава познание, като че ли самото Неведомо му се явява като личност, която му предава позна-нието.

Следователно визията е разкриване. Тя е удар, който премахва всички бариери, или пък поглед, който прониква отвъд реалността към Отвъдното. Тъкмо това суфият Ибн Араби нарича "наука за погледа".

І І І

Ала поезията може да стигне до живота. Един арабски поет говори за фразата, в която поетът е синтезирал цял един манифест, определяйки в него действеността на поезията в съвременната епоха, мястото Ј в един свят, който се люшка между ядре-ните бомби и градинските рози. Между тези два по-люса застава поезията, за да постигне своята собст-вена справедливост: да сбере в едно напрежението на двата полюса, претворявайки го във формула за равновесие между човека и обкръжаващия го свят.

В общата си насоченост съвременната арабска поезия оформя две основни направления: епично (поезия на визията), представено от поети като Мах-муд Даруиш, Адонис и мнозина други; и направле-ние на устната поезия и краткото стихотворение. Между тези две направления се разпределят зада-чите за поетично и естетическо отразяване и препо-дреждане на арабския живот.

І І І

Израстването на колективната личност в араб-ската поезия изведе самата поезия от стандартния

интерес към политиката, духовността и социалност-та, който доминираше в предишните периоди и осо-бено през 60-те години, към по-широки хоризонти. Лиричното направление пое върху плещите си отра-зяването на житейското ежедневие, опитвайки се да постигне завършеност на житейските кръгове, чиято ежедневна половина отсъстваше в полза на другата половина, състояща се от идейните и политически-те кризи и трансформации. А тъкмо на тези кризи и трансформации поезията посвещаваше в миналото всичките си усилия, като ги обхващаше в цялост, а понякога и в частност.

І І І

В заключение, поднасяйки на българския читател тези скромни преводи, бихме искали да му кажем: Пази се от летящото килимче, което притъ-пява любопитството! Отпусни юздите на духа си # намираш се на прага на едно поетично познание, в което са натрупани съкровища от тайни и визии и е стаено дори нещо повече # едно нежно разчле-няване на света в играта на Смъртта и Живота.

Хедер Салфидж

АЛЖИР

САИД ХАДИФ

Нека огледалото ти падне

Пленник съм на роза.Но дали ще се разтворят нейните ръкави призори?Дали внезапно призори ще ме дари със ято гълъби?О, толкова потискаща, потискаща, потискаща е тази болка нежна,

когато придобие цвят на пепел!

Ти, въстаник против пепелта,лъжата е корона, увенчала твоята глава,и как да ти отдам дължимото?Как в теб да срина свойто поражение,

от тебе наследено?Как паметта ти да очистя от времето на мрака, в теб прораснало?Как да освободя гласа ти

от бълнуването на ония,дето са се размножили в теб?

Лъжата е корона, увенчала твоя череп.Остави да падне маската ти..., божество,

което в мен не вярва!Ти, търкулнал се откъм едно обезкрилено време,ти, невярна болест, умножена... и повторена...

в онез лица, които ме прокудиха...Остави да падне твойто огледало...и така гласът ти да се изпари от паметта на фиданката, израснала от мойта болка.

/Мая Ценова/АХМАД АБДУЛ КАРИМ

Палмов псалм

Дървесата ми тънат в захлас,и полегнал е житният клас на сърцето под воплите, дето се спускат от лотоса на селенията.Аз съм рицарят на дъжда...

Нека дойде Голготата на духа и предсмъртните хрипове

и да си вземе обратно пръстена от моите вени,и да си иде от шатрата,

дето приют е за влюбени само.Аз не съм Шахрияр на съблазните,с мен да се мери един кипарис от мрамор и глина.Аз господар съм на палми и пориви #имам си собствени страсти и обреди.Имам жена, изтъкана от цвиленето на страстта # в свойта кръв я запалихкаквато духът пожела я... да бъде.Измамна е женската кръв, ала няма у нея измама.Ония, които сърцето ми с рани от нож инкрустираха,в нощния час се нахвърлиха вкупом връз моята роза

с цвят на дъгаи се сговориха в пепел да ме превърнат.Някой видя ли ме да ги покривам с ресниците върху десниците, докато те дълбаеха мойте ребра?Мир на отиващите надалеч от сърцето #

към пристана, дето не му се удава да изтърпи любовта като мен.Аз съм стопанин на палмите..., и населявам ги с низходящата стълба

на мойте приятелства,и ги разпъвам на кръст

върху дървото на спомените кървящи.Вдигам аз мачтата на духа зад ония,

които ще си отидат без сенкии прогласявам, че съм обрекъл кръвта си

за пръстен на мойта любима,за гривна на тази, която ще ме пречисти с жезъл и теменужкии ще дари на пясъка възбуждащите си пръсти...За Лейла, която беше отнета от кедъра на сърцетои довери му в една от любовите... тези снежинки, посяти в гръдта му от пясъка,докато над нея с любов бе надвиснал... Прошепна му:# Любими... Как силно съм влюбена.С двойна любов те обичам: едната е страст,а пък другата # че си достоен за първата.Изневеря ли, извай от прахта ми икона...

бокал с питие.Ала не бях господарят на кралството аз #да съблазня бръшляна на слънцето,

или пък шалът му да ме пристегне.Аз съм върба, която прицелва се със добротата си в бурите.Спусна Творецът плитките черни, да ме обгърне....Трепнах... Оттеглих се в свойте молитви,продадох свойто прекършване заедно с люляка...

/Мая Ценова/

БАХРЕЙН

КАСИМ ХАДДАД

Каменна вечер

Разчопля камъкът внезапно паметта на пирамидата.Длетата притежават силата на блясъкаи нямат избор друг издатините, освен възхвалите,

освен на разлива тестото и мрака на музеите.Ето камъкът съблича черната си дрехаи всеки път, когато желязото отскочи, казвам си, че има време да се срине къщатаи жителите Ј да се разбягат като тигрици, жалещи за рожба.И при всеки нов обстрел

лицето си предавам на онзи лабиринт, от който чакам милост.Веднъж възкръсва камъкът,а друг път възкресява.Длетата се размиват като кораби.А пък на къщата осигурих стопанин # да я срива във нощта на камъка.

Литургия

Мулетата теглят труповете бавно,

докато смъртта разбива се в огледалото на рицарите.Някакви деца снарядите зареждат и разпитват мъртвите за пътя.

Ала мулетата изхриптяват, отминават, превъзмогвайки прахта.

Понякога, когато завалят звезди и спуснат целите си,

и побързат към риданието на реката, тогаз в диханието на гората,

по оловно-сивите рътлини трупове се разпиляват светещи,сетне слизат в пропастта на своята улика като вопъл на народ,

обзет от безнадеждност.Бавно

рицарите се оттеглят и се счупва огледалото.


Али Шаркауи

Плачи... Не буди нищо радост

С тръни затревена е тъгатаи водата ожаднява # дъвче цветето солено

нейните чеда,а мечтата # този окован пророки памет на дърветата,мечтата # продължение на прилива(бяхме заедно в риданието на морето,между две очи ме слагаше да седна и на хоризонта светлината да погаля.)Ти си просто обица, отечество,облаците в крайчетата на очите ти лъжливи са #те проблясват върху раменете на военните и над дюкяните;

ти, отечество, гноясваш,кожата ти наредила е трапеза с пепел от глада;хляб ли си, мухлясал в мрака на дюкяните,или пък си маса, кукла,

гробище?/Когато гмуркахме се чак до дъното,

ти беше ми небето и водата,а аз бях хоризонт и бряг с дърво./

Плачи... отечество... Не буди нищо радост.Ти пълен чувал си със смеха на грошове,Гласа ти го повличат, хвърлят го в затвораи смеят се глупаците на твойта смърт.Плачи... Отечество... Не буди нищо радост.Затворите ще дойдат изведнъжи изведнъж ще се окажем заедно във затвора.Едното лято вече си отиде

и седмиците са обувки,а месеците # мечове, оголени за смърт

на праговете на годината.

6 юли 1974


ЕГИПЕТ

АХМАД АБДУЛМУАТИ ХИГАЗИ

Пресечни точки

И вечер е;дъжд като нишка изпредена # той ме пресича и аз го пресичам,улици вливат се в моето тялои прекосявам ги!

И светлина е # влагата блеснала с нея играе си,пръсва я, сбира я.

И е река, и върви по петите ми;вятър, натоварен с облаци, с отзвуци #той ме подтиква и аз го подтиквам.

И все е така: нещо намеря ли..., губя го!


Знамения от сура "Цветовете"

1.

На художника Сейф Уанли

Дреме светът в измит от дъждеца кристали ето, че иде мигът...Ритъма или цвета търсиш ти,или пък себе си му отдаваш,

за да залее вълната бръчкитеи с къдриците да поиграе?Слиза цветът от сапфиренотокъм сребристото

към тревистото...А над тази стълба от тонове мехурчета от светлинаще се пукнат след миг.

Ритъмът или цветът те подтиква сега към самотния плач,

или пък отдалечените образи?

Дреме светът в другия ъгъл на ателието #сякаш невиждана антилопасе наслаждава на ласката и топлината,преживяйки размисли.

Някаква влюбена влиза в хотела решителнои на мъжа, преизпълнен с мълчание,

тя предоставя гръдта симиг преди да го връхлети часът му за заминаване.

Петелът кълве от звездичките утринни.

В бара танцуват моряците-странници,плачат поединично

и се завръщат вкупом.

Цвят ли бе онова, което ти виждаше,или пък тон?

Ала ти си безсилен да спреш този устрем на облака

срещу луната...

тъй че почакай лятото да се завърнеи тогава опитай отново със светлината,която не чака!

18.1.1974

2.

/На художника Адли Ризкуллах/

Две капчици безоблачноств две капчици от сянкав капчица роса.

Кажи: Това е той, цветът!Той бе в началотои утре пак ще бъде.А прободеш ли покрива,ако до утре се препълни,кръв ще бликне!

За вас ще пеем, непознати господа,ще пеем монотонно,на една едничка затрептяла между осите си струнакато луна арабска -бяло-черна, потъмняла перла.Своите зелени песни ще изпеем,ала с бомбите със закъснител ще ви изненадаме,дето прадедите ни са скрили заедно със виното и хлябав саркофазите на мумиите -за да се взривят сред камерите погребални,

щом настъпи час за връщането им в живота.Устни ли са или роза тези галещи гърдите ми листенца?

Дишаща под пръстите ми чучулига,или цветна пъпкае гръдта Ј?

Две капчици безоблачноств две капчици от сянка

в капчица роса.Така се сеят къщитеи наедряват като зелки.Нима е нещо друго, освен злачното зеленоили метално-жълтото?Хайде да боядисаме Земята както си поискаме,

или да я запалимкакто палят фойерверките в нощта на рождеството на Пророка;и да ни понесе, да полетии да ни спусне като дъжд с дъга,като запалени дървета тя да ни посее.

Ето пирамидата-утробахайде да я оплодим със син!

Две капчици безоблачноств две капчици от сянкав капчица роса.Перото яхва вятъра, преследвайки цвета #улавя го прашинка по прашинкаот гвоздеите по войнишките ботушии от прахта на спомените стари;след него влиза то в сърцевината

на ливански кедър, стаените му сокове

изпива капка подир капка,и къс по къс събира неговото тяло,сетне го приканва да задиша #

но напразно!

Цвят не му достига на цвета,за да задиша #цвят като невзримо зрънце от цветния прашеци като гъски, скриващи се в пяната на хоризонта.Кажи: Това е глината.И нека глината да види от какво сме я създали!

Кажи: Това е тя, водата.Но тя не е вода, а кръв.

Ти палма си,или пък стълба,а аз # кинжал издигнат,или лунен сърп, между гърдите спуснал се,дордето сред къдриците се скрие,а сетне заприличал е на тялои облича тяло!

Кажи: Това е той, цветът,той бе в началотои утре пак ще бъде.А прободеш ли покрива,ако до утре се препълни,кръв ще бликне.

5 януари 1977

/Азиз Таш и Мая Ценова/

МУХАММАД ИБРАХИМ АБУ СУНА

Луна от рая

Мед във вените ми вливаттвойте устни.

Слънцесебе си разпръсва

в тревата на очите ти,която хвърля рой звезди по моя път.

С твоята ръка, която разпростряВселената на своя ден

в нощта на моето сърце #с нея изгревът ми

сянка пази над очите си.Облаците ми са пръснати,

дните ми разлитат сена криле от гръмотевици.

Есента превива моите дървета,корените им обгарят в нея

и остават жадни за пожар.

С някакво цветче танцуват бурите #а как копнее то за твоята роса.

Към съдбата си вървяи младостта ти ме пленява

и на дните ми реката все напразносе опитва да се върне

в извора, сред пясъците тичайки.

Остави ръката си красивав моето въображение #

сън да бъде, от надеждите обзет,когато нощите изгарят,

сън да бъде, който маха на удавникаи нагазва във водите на въпроса:

Гълъбите на копнежа,пърхащ

умолително,могат ли да възкресят луната, дето пада,

от гарваните изкълвана,стъпкана от вещици?Ще постоиш ли на брега

на мислите ми като спомен #

да осветиш със него мойте облаци,или ще си отидеш

с пролеттаи само устните ти ще отронят мойте

грижи,или напев, повял над моята сълза. Ти си обновлението в стародавността мити # начало на летоброене,

по което ще настъпи възкресениеи в него # единение

на влюбенс влюбен.

Устните ти #мълния, която отпътуващом кръвта

се разгори в недрата ми

и обичта ти...или пък луна

от рая,падащавъв моя ад.

Вятърът ме разпилявав пясъка

на далнината,

сетне твоите очи ме сбиратиз космичните пространства

на мъглявината.И съдбата точи

своя нож,а ръцете тиизливат благодат

връз непрогледната ми нощ.


УАФА УАГДИ

Песен за Египет

Утрото е минаре,а полумесецът му е надраснал облацитеи повдига на мъглата булото.Млекарят своя път поема,дочул добрата вест на утринта,и казва ни с усмивка ведра:# Мляко е денят ни...Градът долавя призива молитвени улицата с улица се среща,а къщите и дворчетата шепнат:# Мляко е денят ни...

Отекват стъпките забързани по дългия си път.Челата засияват, насъбралибисерчета пот,за да им светят надвечер, на връщане...


Али Сидки Абдул Кадир

Месечинко ти, над мен високо

В края на дланта си не намирам пръсти # крадешком отишли да изтрият моя сън последени на връщане се чешат по носа,а сънят върти въжето, скача и припява безизкусна песничка от мойто село:

"Месечинко ти, над мен високо",и прескача портокали два и континенти четири,а петият - избягал в мамините скути.

Зорницата, която всичко гледа,жена била е и запридала любов и дъжд,и сигурно е същата, в която съм се влюбил,защото във устата си сега усещам

вкуса на празника на мойто детство.Аз бях единствен очевидец в деня,

когато Бог създаде смокинята и огъня.Табелка вдигнах и на нея бях написал:"Минаването забранено,

освен за Бог, поет и пролет."И хората си взеха гробовете и избягаха.За първи път смъртта остана безработнада тропа по вратите на старческия дом.А пък земята сбра си роклите и червилата,да построи света отново # без гробове, без смърт,и нека думата, звездата,

цветето дома си да преподредят.И само папките съдебни още обвиняват,

обвиняват, без да се наситят,с тайното желание да вземат отпуск в коша за боклук.

Аз съм много, много нещо, щом перото ми ме заговори, докато си драска,но по-малко съм от шепичка брашно, когато някое сираче се облегне

с лакти на стената и заплаче.

Без молитвения призив за вечерня да съм чул, и преди млекарят да е минал,

аз за времето си спомням,качвам се на покрива на къщата си

и посоката на вятъра променям,а на слънцето дарявам цвят на здрач;викат ме децата да играем #изоставям бързешком цвета

и без време се разсипва здрачът.

Ако розата е кръгла,кръгли са и буквите от името на Фатима,кръгли са и дланите ми върху полюса, и пристанището Триполи.От запъхтяното ми дишане небето се разгаря:над чешмата улична се сведох, пих,устата си с ръка изтрих и тръснах капчиците ситни;

на хълбока си ключа от дома напипахи все тъй си подсвирквах стар народен припев:

"Месечинко ти, над мен високо".А една полуотворена врата глава подаде на сокака и попита:"Откъде се взема червеното на ябълките?"


Иззет Тайри

Очакване...

Чакай ме...на двайста страницаот стихосбирката ми.Ще намериш роза, масаи кресло удобно,ще ти донесе прислужникът кафес усмивка срамежлива,да се извини от мое име,че не съм дошъл!

Чакай мена страницата двайста,в моя дом,там, вдясно!

Ябълки

Безшумноябълчиците побягнахаот щайгата на продавачаи се покачиха на дървото!Поетътшумно се разсмя,излегна се...и сложи точка на чакащото го стихотворение!


АЛАА АБДУРРАХМАН

АРАБЕСКА

Нарцис

Нарцис от светкавица ме изненада и отстъпих

от карминения бряг # събрахжито и разсъмване,

в което се възражда песента на теменугите.Дърветата се срещнаха по тялото ми, отклонилодетството си от вечерното гугукане. И съм заспал.

Нощна стража

Наричам: Дано, о, дано вечертапожелае светкавица да начертаепътя към мен,та сред нечии клепки да ме залови, да се спуснеподобно на чайка от аромат портокалов и да рече:Прислони се на сянка под нейните клепки,роза сенчеста и синева откъсни си # и отново ще станеш дете.

Хусейн

Призракът "Аз"всяка нощ ме причаква по стълбите на гръмотевицата

седемцветна

и шепне: "Твоята майка ми сипа в сърцето любов и загинах.

Как заел си ти ложето бащино?Как разтваряш прозорци за лебеда-майка?"И ме обезглавяват.

Христос

А сянката ми е фиданка сливова,прозорец със прозявка сред обсада портокалова,проблясък от светкавица.

Тамянова река я съпровождапо пътя, когатона Юда прорезите във сърцето тя зашива.

Целувка

Докоснах небето. Изпърха като гургулица.Съжалих, щом се блъснах във нея.Благослових я.И свърнах към твоите устни.

Астарта

Неин ароматът е,разстоянието # дълга, дълга нощ,

сянката Ј обещава ми и скланямкехлибарът тънък да ме отвлече,грабвам крадешком бадем от градината просторна.Ала щом Ј се доспи, от устата Ј страстта прибира обещанието, слива се абсурдът

с лозницата-снага, и тя завесата придърпва и изгаря.

Привързах се към нея

На трън, между клепачите ми заживял, привързах я.Пригласяше на песента Ј облакът # завързах Ј устата. Морето изненада ме # по огъня вървешеи я искаше.Когато пуснах я, сърцето запълзя и на дърветата зашепна: Аз привързах се към нея.

Революцията на кристала

За нея и него трапеза са моята плът и огън.Прегръщам я # сякаш фонтан от цигулкови вопли и цъфнал нар;отвлича ме уличният кипеж от кръвта, намагнитена върху снагата Ј,

и появява се гола. Стопиха се теменугите и останаха гривните само по техните глезени,за да откъснат клонка от горест за нея и него.

Юда

Две дъщери той има # хляб и оцет продават,на лунна светлина празнуват всяка нощ, а щом задреме грохналият свещник

и плитката на сънищата им се разплете,докато той бере букет от шумолене на дървета,те се събуждат в сълзи...

Видение

Видях, че птичките излизаха от устните и от движенията на ръцете Ј.Заклех се, но не ми повярваха.Отрязах им лоза от кичура във плитката # не ми повярваха.А когато нея им доведох,на ресниците # ме обесиха.

Предателство

Аз, Ехнатон, своя зов прогласявам:

Излиза змия от слънцето,група крадци на гробници изравят труп за мен,и не аз, а нивята в леглото ми спят.


ИРАК

Абдул Уахаб ал-БаЯти

Мъж и жена

Сняг се сипе над комина,а сред стаята с огледалата #чакаща жена.Мъж в кръвта Ј разорава изненаданцъфналите ниви на снагата.Мъж, роден в ребрата Ји в тях отседнал;чезнещ в паметта,пулсиращ в капчиците хищни на кръвта;като дърво израстващв клетките Ј, в ставите Ј тръпнещи.Мъж # прегръща яи пламва във кръвта Ј

огънят на четири годишни времена.

Огън от Дагестан

Танцьорка от земята на черната магия дойде да пали огън

в земята всепризната на магията.Устните Ј # мед и вино #казаха на изненадания виночерпец:Дай ми още мед и вино # дълга е нощта.Казаха очите й на светлината:Дай ми още светлина # аз гладна съм за светлина.

И каза тя на лютнята:Любов ми дай ти още # любовта е битието ми,

без нея ще умра.И каза тя: Ще кажа,но не знам какво ще кажа -перцето е връз лютнята прекършенои с двете ни е свършено.


БАДР ШАКИР АС-САЙЯБ

Дъждовна песен

Очите ти - две палмови горички призори,или пък две веранди, от които си отива месечината.Очите ти когато се усмихнат, разлистват се лозии светлинки танцуват # като че луни в реката,от греблата призори надиплена,и сякаш че в дъната им звезди пулсират...

Потъват те в мъглица от ажурна скръб,подобна на морето,

над което вечерта ръце простира,и има в нея и от топлинката зимна,

и от есенната тръпка,и смърт, и раждане, и тъмнина, и светлина;и с пълна сила се събужда трескав плачи диво упоение прегръща небосвода # подобно упоението на дете,

уплашено от месечината.Като че арки облачни изпиват облакаи сетне капчица по капчица стопяват се в дъжда...Разсмяха се деца в беседките с надвиснали лозници

и счупи песента дъждовна на парчета

птичето мълчание върху дърветата...Вали...Вали...Вали...Прозя се вечерта, а облаците все така проливат ли проливат тежките си сълзи.

* * *

Ти знаеш ли каква тъга дъждът събужда?И рукне ли, как разридават се капчуците?И как самотникът сред него чувства се загубен?Безкраен - като кръв пролята, или глад,или любов, или деца, или пък мъртъвци # дъждът е.Очите ти обхождат ме с дъждаи през вълните в Залива* светкавици миропомазватбрега иракски с раковини и звезди,и той за изгрева тъкми се сякаш,а пък нощта намята го с одежда кървава.

Към Залива провиквам се: "О, Залив,ти, който ни даряваш с перли, раковини и погибел..."А ехото ми връщакато че ридание:"О, Залив,който ни даряваш с раковини и погибел..."Почти дочувам как Ирак си скътва гръмотевицитеи светкавиците спастря в планините и полята,та ако мъжете счупят техните печати,ветровете, сринали самуд**,

* Персийският залив (Б. пр.)** Според текста на Корана - древен народ, погубен от Аллах с бурни ветрове заради неверието му. (Б. пр.)

да не оставят и следа по долината.Почти дочувам палмите как пият от дъжда,селата чувам как се вайкат, а изгнаниците #как с греблата и платната се възправят срещу бурите и гръмотевиците в Залива, и пеят:Вали...Вали...Вали...В Ирак е глад.

Разпръскват в него жътвените дни зрънцата,за да се заситят гарвани и скакалци,а мелница върти се сред полята и смила и хамбарите, и камъка; и хора са я заобиколили.Вали...Вали...Вали...В нощта разделна толкова сълзи проляхме,а пък боейки се от упреци,

с дъжда се оправдахме #вали...вали...вали...Във всяка капчица дъждовна крие се зародиш на цветче - червено или жълто.Всяка пък сълза на голите и гладнитеи всяка капчица пролята кръв на робусмивка е, която чака нови устни,или е женска гръд, порозовяла в устица на младенецсред утрешния свят # дарител на живот!Вали...Вали...Вали...С трева Ирак ще се покрие под дъжда...Към Залива провиквам се: "О, Залив,

ти, който ни даряваш перли, раковини и погибел!"А ехото ми връщакато че ридание:"О, Залив, който ни даряваш раковини и погибел!"От многобройните си дарове разпръсква Заливътпо пясъка солена пяна, раковини

и останките от кости на обезсърчен удавник # от изгнаниците, гибелта изпилот дълбините и от бездните на Залива.В Ирак пък хиляди усойници нектара пият на едно цветче, подхранвано с росата от Ефрат.И чувам ехотопо Залива да отзвучава:"Вали...Вали...Вали...Във всяка капчица дъждовна крие се зародиш на цветче # червено или жълто.Всяка пък сълза на голите и гладните и всяка капчица пролята кръв на робусмивка е, която чака нови устни,или е женска гръд, порозовяла в устица на младенецсред утрешния свят - дарител на живот!"

Вали дъждът.


Салуа

Нощният мрак е струнии в техния трепет прозвънва твоят задрямал глас,а техния шепот повтарят листата на палмитеи потреперват звездите от ехото: звън на китара

в недрата небесни. Тази нощ мракът е струни.

* * *

Заливът тъй устремен е към мен, към реките и вадите:

къса той бялото на платната, а зад тях броди лунатаи помежду им хлипа дъждът,

потънал в клонак от светкавици, и трепва при всеки проблясък,да отнесе от душата ти болката и уплахата.

* * *

Вдишвам от нощния ти аромат в ленивата ти интонация #

вика ме той, зове ме

при двете гърди, които в ръката ми тръпнат,сами разкопчали копчетата на ризата;нощта е изпълнена с пламъци в лодки,

лозя и градини...

* * *

Лимонно ухание смъква сенките от лозите Ј.Виждам те върху леглого #

помежду нощта и зората:едва-едва дрямка докосва звездите в прозореца,лампата зад завесата,а лилия ти си в покрайнините Ј,сепната от гласа на петел,

прекосяващ брега на реката.* * *

И шепне ми ехото: Пееше Салуа.В мойте представи

всяка Салуа усмихната се появява:другарка на всеки самец в Содом; в ръката # перо,дето пише за вестника, че тя и обича, и не обича #тя две жени е в една... И в кръвта ми жарта потича.

* * *

В коприната на съня се промъква съседското момиче,

прозират през дрехата двете високи гърди # как трепереха в сънищата под ръката,

която изцежда от студенината си пламък.На девичия прилив дъхти момичетои дъхът му примесва се с лъх на трева и се разлива трепетно.

Басра, 9.9.1963


СААДИ ЮСУФ

Мадона

В морските треви,в рибарските колиби,в лицето на жена, която съм познавал,

във всяко преселение към преселение,в дърветата смокинови # Мадона.Алилуя... Алилуя... Алилуя...Възликувайте вий, идещи от всички барикади и окопи,възликувай ти, жена изписана с море и антимон,възликувай ти, дете, понесло на крилете си арабски белег,възликувай ти, момиченце осиротяло, дето срещнах вчера.В пясък от окопа..., в бегли погледи...,в замлъкнала картечница...,

в доверие към часовия...,в цветето, което се обвива около най-първата любов...,в езика на диханията #възликувайте и нека тази нощ на светлината от снарядитеи на светлината от кандилотода нарисуваме Мадоната.При нас лицето идва # както никое лице, което сме познавали.Мадона!И се отдалечаваш.

/Азиз Таш/

Мълчание

В мълчание настъпва следващият дъжд.В мълчание настъпва кръговратът на тревите.В мълчание се ражда първа капка мед.В мълчанието вслушвам се в едно тръпчиво вино #от кожата ми в нощен час то предпазливо се процежда,

изпълвайки артериите на жената.

6.6.1982


ЮСУФ САИГ

Въпроси

Ще може ли рибарска мрежакрасивото у рибката да забележи?

Ще може ли върхът на ножа да долови изгарящия пулс на агнешката кожа?

Способни ли сме да приемем за възможнасделка между тези две: изстрел... и сърце?

Дали е редно да се сочат с пръст руините като продажни...Или пък всеки земетръс -като небрежен или кръвожаден...

Кукли

Куклите със... стъклени очи...

закачени над вратите...размножават се безчетсред презрение и подозрителност.

Всеки път, когато нова се роди,я закачват над врататаи празнуват...Аз съм кукла...със стоманени зъбии стъклени очи.Търся за кого да се оженя...

Прилика

Аз с никого не си приличам,дори със себе си,освен ако не съм се влюбил,или пък не се съмнявам,или пък не съм отчаян.В любовта приличамна човека, с който се обичаме #подобно раната, приела формата на острието,подобно виното, приело формата на чаша.Ставам крал, свален от трона #странник, обикалящ сред народа,взел в едната си ръка корона,а пък в другата # главата си.

Смъртта на куклата

Днес откраднах от момиченцето на съседасладката Ј куклаи се върнах у дома, на кревата я захвърлих, и започнах къс по къс... да я режа на парченца...За начало # лявата ръка...И поглеждам...Куклата насреща продължава да ми се усмихва...Дясната ръка отрязах

и като Ј креснах:# Кукло, я не се усмихвай.Този век е прокълнат...Аз пък # повече от смахнат.Мога в миг на горест да изколя всички хора.Ала куклата насреща, проснала се на кревата, се усмихва.Полудях... и наръгах куклата със ножа.Втренчих се... и се изплаших #на лицето Ј все тъйпродължаваше усмивката да грее... под кръвта.

/Азиз Таш/

ФАУЗИ КАРИМ

Андалусци

1.

Жена се съблича на плажа в Сеута,а колесниците андалускисе спускат, изпълват сърцето на морския бряг.

2.

Пита прозорецът: "Ти откъде си?""Слизай", изрича вратата.Фес* беше мрежа сред езерото

на някакъв ден съвършен. Ден, в който времето не загниваи рибите не изплуват.Слязох.Усамотих се с него сред песните на оркестърав "Сиди Идрис".И подир вятъра му се спуснах по склона

с дюкянчетата с подправки.Имаше мента помежду стъпките му и мен.

Мента са и имената по нашите устни.Зеленината поема от нашите дробове

цвят на значимост #става катранено черна."Ти откъде си?", пита.Звън на пчели долитаи изстрел иззад стената,и ни разделя пазарят с вълните си

в нашите две посоки.

4.

Аз ще заспя на тротоара на свойте горещи желания.Ще преразгледам вглъбено нещатаи ще ви разпозная,градове мои неясни #съблечени под мушиците летниили пък бяло-лазурни.Вашите минарета ще възстановя върху моите листовекато газели, които ще пусна по моята дюнаи ще нахраня всичките свои значения с техните чудеса.Кажете, платна изоставени на пристана на забравата,

ще дойде ли вятър? И колесниците андалуски

дали ще изпълнят сърцето на морския бряг?

Лондон, 1988


АБДУЛ КАРИМ КАСИД

Осмиване на камъка и възхвала на пътя

1.

Да, вярно # знаеш тайното у всяко нещо,ала уви, приятелю,приятелю всезнаещ,за явното оставаш сляп.

2.

Не казва "не",или пък "да" #той просто е като везна.

3.

Мечтаеше си за родина.Започна да мечтае и за дом.Поиска власт да изгради.Наново взе да се самоизгражда.А щом задоволи се с малкото,изгуби всичко.4.

Воинът незнаен,който утре ще си иде,все тъй си остава в сянка,въпреки че стаята е осветенаи всички вдигат тост за сетната му чаша.

5.

Мъжът не ще си отмъсти #ще отмъсти напуснатото мястои празнотата.

6.

Желаеше душата си със злато да измери,а се оказа, че душата му е лека.

7.

Върви по стъпките на тези по-напред #и не за да пристигне,не за да достигне края,а просто тъй...тъй, както куче сяда в скута на стопанина си.

8.

Всички са в цветущо здраве: и изкусните поети,и лъстивите поети;

този с устни сладкогласни, онзи # с тенекиени;и мъртвите, и живите. Но защо насред площада всички тези гласоверазгласяват, че поезията се споминала?

9.

Всичко свети:мебелите,огледалото,багажът,даже ризата (която вчера е облякъл)и черните обувки,ала откъде ли,откъде се взе прахътпо двете му ръце, лицетои очите?

/Мая Ценова и Азиз Таш/

НАБИЛ ЯСИН

Изчезване

Подготвих кръвта си за рани несбъднати.Дадох прошка на цялото минало.Има в къщи някои прелести,

дето не съм вкусил още от тяхната женственост #позволих им да си отидат.Затръшнах прозореца пред врабчето #знак да стои надалече от моята къща.

Отидох да съблазнявам дърветата да се отдръпнат от моя прозорец,

че вятърът пак ще се върне.Натъжих се, че съм принуден да изоставя звездите в нощтаи лампата улична.

Натъжих се, че позволявам в зорина сънищата да си стегнат багажаи да заминат от сетната песен в моето гърло.

юни 1979


ХАШИМ ШАФИК

Метачът

Излиза нощем мъж и се понася по пазарите,да помете обелките на дните,

нахвърляни от хората по тротоаритеразрошени, покрити с кал и прах #

а той събира тези днив един варел и ги почиства от ръждата:ръждясали са дните на търговците и политиците;посредниците и сарафите изсмукали са дните като резенче лимон и са ги хвърлили сред кошовете непотребни.С метла от палмови листа метачът идва, с вода поръсва улицата, дето черупките от лешници и шам-фъстък

са се размесили с марулеви листа в консервени кутии от сардини #

тъй кух е този свят, като контейнер за боклук,и са задрямали пазарите, потънали във сметището на ръждясалите дни.Но някой ден Земята ще изчезне,за да ни я открие земетръсът като леха с цветя и житна нива.

/Азиз Таш/

МАДХИ МУХАММАД АЛИ

Предварителен сценарий за любов

Панорама

Къщата # напусната отново.Изличени са на стъпките следите.Нощемсветлината на луната

се е заблудила върху покривитеи лицето на луната

бледо е в небето,а насред луната -

пропаст колкото очите на напусналото къщата момиче.

Ето, къщата отново разцъфтява #върху перилата са ръцете му.. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .Ето я онази сладостна тревога с бегли погледи.

Осветление

Черна риза в белотата на деня.Бели розив черното на ризата.Тя е спряла в дългата галерия -роза в черна риза.Той сега върви към нея.Спря. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .Помежду им бе мълчанието на сбогуване.(Тя се поприведе, сведе се и той;тя изправи се, изправяше се той.

И едва не се разпадна всеки в прегръдката на другия.)

. . . . . . . . . . . . . . . . . . .Помежду им в този миг са двайсет стъпки.

Монолог

Нейната ръка, или пък моята помаха за сбогуване?Нейното око, или пък моите се развълнуваха?Нейното лице, или ръката ми?

Сцена

Вечерта притвори тя на стаята врататаи повтори думи, казани от него.

Вслуша се.Гласът на този дъждосвобождаваше косите й от връзки

и прозорците # от плен.Трепна тя!В онази нощ той шепнеше:"Ей, момиченце дъждовно!"

Монолог

Всеки втори денза нея аз откъсвам роза #и увяхва.. . . . . . . . . . . . . . . . . .

Моля се на срещата пожертвана ръката ми да хване и да пламнекато въглен оттатък огледалото й.

Пълно осветление

В белотата на деня # черна ризаили дневна белота.

В черното на ризата # черна ризаили бяла роза.

В черните очи # очите черни!


Джамал Джумаа

Падащи листа от дървото на войната

Тъжна математика

Когато взе решение войната да не бъде вече неграмотна,прибягна до семейството ми, за да учи смятане:пет # едно = четиричетири # едно = тритри # едно = дведве # едно = едноедно # едно = нула.

Очи широки с цвят # кафе

Пристигнал мъжв града,видял жена,която имала очи широки с цвят # кафе.За нея се оженил

и му се родили шест очи широки с цвят # кафе.Пристигнала войнатав тоя град,мъжа видялаи със себе си го взела;родила шест очи широки с цвят # кафеи мъртъв татко.

Играта на войниците

Първият войникне се страхувашеи целият умря.

Вторият войник страхуваше се малкои остана без ръка.

Третият войник страхуваше се много...

Песен на сърцето ми под дъжда и нощта

Господарю на нощта,прастари генерале,колко ли слънца убил си ти,та Господ те е наградилс тез всичките звезди?

Какво ти, бедна хитра месечинке,нередно си видяла,та те е направил Господ едноока?

Сърце самотно мое,защо не хванешпървия случаен

минувачи да му кажеш:

Хей, приятелю!

Сувенири

Когато настана войната,и мало, и старо повярва,че тя ще остане за кратко

и втурна се всеки да си събира такива едни сувенири:парче от крило самолетно;изпразнена гилза;

шрапнел,дефектен патрон... и т.н. и т.н.

Ала войната остана дълго-предълго,и като гостенин тежъквзе да си пие кафето бавно-пребавно,бе благосклонна #затуй не замина,дордето за спомен от тях не събра сувенири:

мъжки пищял,

женско око,детска ръчичка,син първороден... и т.н. и т.н.

Багдад/Басра

/Азиз Таш/

ЙЕМЕН

ШАУКИ ШАФИК

Една самка... Две самки... Много самки

Сляп.Единствено ръцете ми кърпят улиците в градовете. Самки ме отвеждат в мойта слепота иливъв своя ад.И пътищата свършват. Сляп.Страстта си ремонтирах, за да си приготвя примки, колкото успея,и бозах от градската вълчица, дето ме пронизва с откровеността си и се стича нега от устата й.

1.

Въздухът се свърши.Двете самки обкръжават потеклото ми и поднасят мойта кръв върху блюдо от кикотене.Толкова бе шумно виното и с толкова търпение изчаквах вечерта, като че ли съм сляп;като че пламъкът на мойте удове бе изостанал от съблазънта ми. Като че бе бульон кръвта ми.Сляп. Сред моята тъмница имам аз едно перо да галя слепотата си.Сляп.

И ме открадват моите ръце.

2.

Рекох аз на огъня: Спри да бъдеш огън! И въстанаха очи,и възпламениха бар, и нощ, и дух. Рекох:

Укроти се, огън!А възпламени се той във вените ми

и кръвта ми преобърна в царството на слепотата.

3.

Какво сега по хоризонтите в главата ми пробягва? Какво със себе си съм сторил?Опитвам се да тръгна по петите си,

ала от себе си побягвами от мен побягват качествата ми, платната ми,които бях приготвил за една интимна вечер.Самките повеждат слепотата ми накъм селенията на плача и аз заплаквам, за да си осигуря парче от моето небе,и трупам пътища # дано си видя стъпките.Ала не виждам.

4.

Сляп. Единствено ръцете ми подготвят мойте лабиринти

и платната за ковчега ми,и аз като че ли вървя.

И виждам въздуха върху земята закачен, обул праха ми.

Поради силата на самката почти оставам

незабележим #като че ли съм тяло и не-тяло.Забравя мъдростта ми своите виденияи тясна ми е вечността.

29.7.1992


АХМАД КАСИМ ДАММАГ

Диалог насъне с Малик ибн Райб

Вятър ти препречва пътя.Казвам: В търсене на обич пеперудите отиватправо в пулса на светилника.Хвърлят котва в пламъка да си починати отплуват в светлината под платната на копнежа,а на вечерта лицето е прибой от болки в бездната на стенещо безмълвие.И от мъката на палмите -

пречупени в пожара и от пепелта засипани #прииждат пеперудите

да търсят блясък, за да се сбогуват с горестта си,и сумрак, в който не личат ни палмите изпепелени,ни градове, които си почиват

на повърхността на своите оковии раздават синовете си на гробовете.Все тъй вятър ти препречва пътя,

бягаш ти от буря, несъзираща на пеперудите копнежа,накъм друга буря, несъзираща лицето на небето.Дланите ти стискам.

Казвам: Пагубна е тишината,преизпълнена е с тление и смърт.Ти в мисълта на бурите се засели и в теб напевите ще оцелеяти песните ще победят...


МУХАММАД ШАРАФИ

Горещи пясъци

* * *

Самият аз съм стон на вятър, вик на рана мърху тяло на мечта,задъхано бърборене по острие на нож. Отекване съм аз от странстваща секира, тръгнала на обичайния си излет...между дънерите на маслинитеи дръвчетата лимонови.Аз съм немите усмивки; аз съм и очите,

страдащи от липсата на светлина - те като стонове се диплят туки скитат се като истории.Аз съм крак, поспрял оттатък пясъците на пустинята;аз съм лутане и празнота

по верандите на отчаянието;а е вечер на земятаи сезонът зима е,и звездите са сълза и плач.

/Азиз Таш/

ЙОРДАНИЯ

МУХАММАД КАЙСИ

Икони

Икона 1.

От екрана на думитераздробен аз надзъртам чисто гол пред душата си #надзъртам такаи така се отпускам в постелята.А с мен увенчани, възкръсват умрелите в другото бяло поле и бележки под линия.И затрепервам.

Икона 2.

Главата ми не знаеше покой,въртя се дългои видякакви капани са заложенивъв вятъра за мен!

Икона 3.

Бягам от съблазни и нападки.Идвам от деня си.Ни е камъкът ми мрамор,нито стълбата ми е гранит.Но си имаммое име.Икона 4.

Доста време отделих,стаичка да си намеря #

някъде накрай света,роденаот случайността.

/Юлия Пиргозлиева/

ИБРАХИМ НАСРУЛЛАХ

Милосърдни изстрели

Има толкова умиращи сега нещаи още толкова неща,които трябва да умрат,а в ръката ми #един единствен милосърден изстрел.

Състояние

Винаги когато мина покрай сърна на пътя,от себе си изплъзвам сеи тръгвам в две посоки,съзнавайки, че няма да се върна с нея,нито пък при мене ще се върна.

Жалба

Постоянно се оплакваш:Колко тясна е земята за крилата ми,

о, колко тясна!А пък няма друго вдън душата ти #само образът на гроб.

Двойственост

Една едничка мъка може би задавя улицата:

че отвежда всички тя, без сама да стига;и може би това е едничката й радост.

Чудо

Някой денправнуците ще разберат,че чудо сме били -ние, изживелите живота си докрайбез кислород.

Зов

Приятелю, не се погубвайкато облака, изгубил всякаква надежда,

че ще стане дъжд.

Искреност

Тъй много плакатоз художник,когато не успя сълза да нарисува.

Приятелство

Каква бе тази маса!На гърба Ј сведен писах... тридесет години,без да каже "Ох".А когато тръгнах си,не смогнах да я пренеса на гръби трийсет крачки.


МУНА САУДИ

Тайната е в Сътворението

Забравих върху тялото как пада светлината.Припомни ми, Господи.Забравих Господ Бог.Ела, богиньо на забравата,в земята посади ме като семенце,за да не спирам да се раждам.Ето я Смъртта # поспряла на ръба на хоризонта,протегнала ръце като Страсттамежду самотни небеса.

* * *

Забравих радостта...Дали ще се почука на вратата,преди да ме обгърне нощта на тленността?

* * *

Когато си самотен като мен,изваян от пророчества и сънища,недей докосва тялото ми ти -в духа ми въздигни се,да те видя кой си, накъде си,защото теб обикнах и тебе призовах.

* * * Тайната се крие в Сътворението.Кораб в празнотата изгради,огъня използвай за мастилои праха си ти не скътвай # нека вятърът го разнесе.Той е от плътта на твоя дух и пулсира в него твоето завръщане.

* * *

Успокой се, отвори очи,нека те опие светлината на почудата.Смъртта е там, поспряла на ръба на хоризонта,миг преди да се просмучев зародиша и всяка жива клетка.


ОМАР ШАББАНА

Седмо чувство

Ще дойдат тази нощ.Ще арестуват тревата, избуяла по стените у дома,маслината ще арестуват,саксията с цветяи соковете на лимона.Ще арестуват онзи хляб на радостта в гърдите ми,и съсъда на сънищата,чашата покой,прободения танц;ще дойдат тази нощ.Ще арестуват те земята #ще оставят самоогън ослепяли малко тишина подострена.


КАТАР

ЗакиЯ Малаллах

Приказки от сто и една нощ

От купол сив, със сборища от нощите хиляда и една извезан,полюшвах се,дордето същината си докоснах.Запълних челюстите сис конец от посребрени нишкии взехна приказките си среброто да замесвам.

1. Аз, треперещата сянкав пояса на приближаваща звезда,се вкопчих в съчките, стаени в мен,и изгорихвъзглавниците си копринени.

2. Когато дойде,той не ще намерикъде да се облегне:и ще оголи меча си,и в младостта ми ще го посади,и краищата му ще позлати със златото ми.

3. На следващата нощ ще се явя,ще спра верандите, към него устремени,с петна от виното окървавени,и с тамян ще прекадя.

*Топят се гроздовете на солта,платната се превръщат в облаци;заплитам в плитките си светлина от слънцетои търся скрита перла в жилите на морската вълна,задиряна от младите рибари;изчаквам шум от стъпки -залостени врати,ключалки, катинари,безсънни две очи;сгодявам се за пленничеството и пленника;

от дрямка сянка и портрети на приятели;напипвам пътя си, промъквам се,съзират ме стражарите,закрива облаците кръгозорът,отключвам катинарите

и пръсвам се сред мидени черупкии стълбове от дълбините.


КУВЕЙТ

СУАД АС-САБАХ

Кафе

Изненадах те...да отпиваш черно кафеот реката в очите мии в тях да четеш своя сутрешен вестник.Взех кафенетата да обикалям #за да ме изпиваш;взех да купувам сутрешни вестници #за да ме четеш...Изненадах те...да се криеш в стъклото на огледалцето

в моята чантичка.Тъкмо се готвех да напусна хотела.Забравих къде ми е срещата,кога ми е срещата,с кого ми е срещата.И реших да остана при теб.Изненадах те...да крадеш житото, изкласило в косите мии да го криеш в ученическата си чанта.Забраних ти да продължаваш играта,ти обаче не се отказа.През ръцете ударих те #да не крадеш от пшеницата,ти обаче не се опази.Опитах в училище да те върна.Отказа.Остана да спиш под дърветата на моите стихове.

Молби

I.

Умолявам те,не заставай между книгата ми и мен...между светлината на мойте очи...и очите ми...между миглите ми... и грима мимежду устата ми... и гласа ми -то е гнет непоносим...

II.

Умолявам те,не заставай между огледалото ми... и лицето мимежду тялото ми...и сянката мимежду пръстите ми... и листа мимежду устните ми... и филджана кафемежду моята нощница... и постеля #то е робство непоносимо.

III.

Умолявам те,прибери си багажа от хотела на паметта ми,и вестниците, и книгите с политика,които забравяше в колата ми, и пликовете с ментови сладки,които купуваше,да угодиш на моето детство...

IV.

Умолявам те,махни си ръцете от късовете на времетои от реда на дните ми...Дадох ти съботата, неделята, дадох ти вторника, срядата,лятото, зимата,времето образуванои времето, дето ще се образува...Робовладелецо,който препускаш на кон върху вените на ръцете ми,и държиш в ръце ключовете на живота ми, и запечатваш устните ми с червения восък,умолявам те за хиляден път, дай ми свободата да виками не заставай между мене и облака,когато вали от небето.


Безумната

Безумна съм.А вие сте разумни.Аз съм бегълка от рая на разумните.Вие мъдреци сте,Лятото е ваше #безумствата на зимата ми оставете...

Влюбена съм... няма лек за мен,пленница на тялото сикато хиляди жени.Нервите ми са опънати до скъсване.

В ухото ми да духнеш,като дим в ефира ще се пръсна. Изгубена съм # като риба в морска ширкога обсадата от мене ще свалиш,ти, който скри в палтото си ключето от дома ми,ти, който си във всяка от подробностите на деня ми.

Любими мой,замаяна съм от любов, заклевам те в Пророците, свести ме;ти сякаш си на Северния полюс,а на Екватора са моите копнежи.Любими,аз въстанах против Божиите десет заповеди,и зад себе си оставих само пясъци и кърви.Любовта е моето вероизповедание - аз принадлежа единствено на нея.Моето отечествоса онез лимонови дръвчета във гърдите ти.А останалото са безсмислици....


Примирие

1.

Ела # ще подпиша примирие с теб #аз ще си върна чрез него дните, на тебе подвластни,и устните, здраво заключени в твоите устни.А ти ще си върнешсвоя си мирис, отплувал по моята кожа.

2.

Текст ще напиша какъвто поискаш...с каквито предложиш условия...Ще ти подпиша дори празен лист #всеки договор, който ти е угоден,за да изляза чрез него от цифрите в твоя бележник

и от мебелите в кабинета ти,а пък ти да излезеш от ритъма на живота мии от черното на очите ми...

3.

Нека опитаме # само за ден #тази абсурдна игра. Ще позвъня аз на някакъв мъж, който нищо не значи за мен,номера ти ще набираш на дама, която е нищо за теб.Позволи миугрижена да не бъда, когато ти заминаваш,нито да пърхам от радост, когато се връщаш.Позволида не ме завладява тревога за твоите болки,и да не бъда другарка на твоите скърби...Сключим ли с тебе примирие, то ще ми пречида се страхувам за теб.

4.

Своята смъртна присъда пиши саморъчно.Аз саморъчно моята ще напиша.Хайде да пробваме този върховен абсурд:Аз на света ще кажа, че теб не обичам.

Макар и наужким, ела да опитамещо е самоубийство...

/Юлия Пиргозлиева и Мая Ценова/

Светът - това си ти

Картата вземи...и подреди я както ти харесва.Защото сушата - това си ти,моретата си тии аз съм ти.

От името ти почва географията на пространствотои от очите ти моретата си вземат цветовете.Денят с нощта се раждат от устата ти.А от ритмичния ти глас и от артериите на ръката тисе раждам аз...

Като акула ненаситна ме следва любовта ти -преследва ме и над вода, и под вода,избира слабите ми точки на женаи удря без пощада,удря по лицето...удря по гърдите...

удря по гърба...по нервите ми удря,докато мойта кръв обагри в червено всички океани...


Хузама Хабаиб

Картини

1.

Между номера на най-голяматаи този на най-малкиячетири са номерата:номер сити номер гладен,тоз пораснал,другият # умрял,номер заминава,номер се завръща,и всеки номер има си пътечка,а пък пътечката си има господар.И всички нас събира ни...баща!

4.

Обещай да не ми обещаваш,защото щом ти повярвам,изгубвам те!

6.

Между линия,пергел,четириъгълники копчето за осветлениесъздаден си, "Не-човеко"!8.

Гасим светлините,телата,очите,и се завиваме...и не заспиваме!

14.

Счупен е прозорецът ни,покривът - пробит,стените ни - надупчени,телата - на течение,и пак...до нас не стигатпесните на Господа!


ЛИБИЯ

МИФТАХ АМАРИ

Любовно посвещение

Очите ти са походка на пияна луна:половината # копнеж отлежал,половината # мед.А центърът на кръга е сърцето ми.Очите ти са походка на самотница-нощ.Походка на полкове овдовели,походка на срамежлив император,два пътя към катастрофата.А аз съм последният воин в колоната пленници,и босоног вървя по стъпките на Сухрауарди.С две ръце губещите събирам къс по къс от вихрушката на урагана.Две снаги с походка на ябълкаса гърдите ти. И където отидат, светлината примирие сключва с овала на мрака.В кръвта ми избухва воят на вятъраи се надига мощта на бурята.Две снаги с бъбрив аромат, разтревожени,че улиците са взели назаем пушек от чужди пожарии са обули обувките на изневярата.


Парче дърво

На прага на нощта жена самотна -парче дърво, изплувало във пустотата,безсмислено парче дърво:забравено от дърводелското въображение,напуснато от мъдростта на брадватаи от страстта на огъня.Вземи ти дрехата от моите ръце,от челото ми - тайната му светлина,и от очите ми - каймака на предела;вземи от устните ми тишината им пречистена,вземи от ризата ми ти смеха на детствотои на росата тръпката.


ОМАР КАДДИ

* * *

През рамо гледам на света, в жените влюбен -в онези, заради които се върти Вселената,в онези, заради които мъжете

погледите си окачват по огледалата;заради тях сезоните се сменят и срещите задъхват се по пътищата,а паметта разлиства се във гробницата на забравата;онези, заради които животът по# е поносим,мъжете # по-нетърпеливи.Обичам всички тях #

черешова градина е сърцето мис орляк врабчета,търсещи на майка ми лицетов лицата на берачките.Обичам ги # една снага незряща,принудена от раните зеници да отвори,научена от нощите във мрака да се взира.

През рамогледам на света със съзерцание # в зори над шатрата му се разсейва дрямката,във залезното езеро се гмурва слънце,препасани с мъгла са планините,звезди намигат на самотни и на влюбени,по нивите пристъпя сънно пладне,нектар жуженето преследва,маслините - обути в свойте сенки,а боси палмите се крият в сенките на негата;

луната доизгражда своята любов,земята е дихание, което излъчва диви аромати.

* * *

През рамогледам на света зад мене:той е костенурка # няма да ме изпревари,ала гроб е той и ме преследва;кал над стъпките ми ще натегнеи почудата ми ще угасне, раменете ще се уморят, ще се прегърбят,ще накацат върху тях ятата на годините,изведнъж светът ще ме познаеи ще се превърна в цвете върху гроб, което на странниците своя дъх даряваи гледа на света през рамото ми.

Баба ми

Когато брадвата на времето отсечемладостта на баба,а летата свежестта Ј пресушиха,излезе тя без фередже на улицатаи за първи път се вгледа в битиетои с двете си очи. Стъписа се от свят, от който друго не видяосвен половината му престаряла #половината, завързана от мъдростта,и към блатата на търпениетоповедена.Когато старостта обрана баба цвететои посипа с пепел нейните градини,зачака тя смъртта си #нощем я причакваше с молитва,в зори с молитва я зовеше #дордето Ј се стори, че смъртта я е забравила,и спусна се по хълма на живота от другата страна,към старата си люлка,и стана пак момиченце с повяхнали очи,захапало полите на живота с третите си зъби.Изпод купчината пепел литнахачерните врабчетана косите Ји есента закриха.Баба можеше да допълзидо новата си младост,ала Смъртта си спомни и за неяи в оглушалата зораперото на езика Ј изскубна.А баба взря се в нея без тъга,

в лицата ни горещия си дъхизпусна

и ни напусна тя завинаги #старицата, която беше вкорениланозете ни в пръстта,а с крехките ни сънища летешена приказни криле;момиченцето,дето паметта си бе изгубилои бе откраднало от внуците си куклите.


Хусейн Шейх

Самота

Само стаята обляга се на самота на влюбен...Плач на птици в пленсе извисява

в паметта като глава разсеяна,

която чака да я посетят приятели,или прозорецсъс заети въжета за пране...Само самотатарисува очертанията на духа

и... на него се обляга.

Картина

На стенатаплава кораб бял.Някой ден по здрач ще счупи рамката си корабът,и морето в стаята ще се излее,и ще се излее хоризонтът най-далечен.Има там една женаи дете, което от вълните взема своето свето причастие;обич, дето вятърът пречупва;и... звезда, която пада към сърцето на поета.


ЛИВАН

Халил Хауи

Тайнствено тяло

Тя дари, утоли, сетне пи, и закрачипо моето смазано тяло.Аз се плъзнах да вдъхна онази, която преминаи накара трева да поникне в пустините.Ето, виждам с очите си тялото, дето въставасрещу сетивата на чуващия и зрящия,а състоянието на проникване му позволява да влезевъв водовъртежа.

* * *

Все така бродя,унасям се, сепвам се,а сетивото проплаква,щом гладът го ужилив жилите.

* * *

Тя към вратата отмина #буря от радост омайна,жарава,тяло прозиращо иззад огньоветев блясъка на кристала.

* * *

А изгладнялото сетиво, дето проплакваи вие, в юзда окованоневидима...

* * *

Шепот на устни по устни...въглен без вино и амбра дъхти.

/Мая Ценова и Азиз Таш/

Познанство

Жилите ми се задавиха с тия трохички любовот древната нейна плът.Вече съм просто познат,срещнал позната на път.

* * *

Не станаха нашите две тела единениена пламък, изпиван от пламък.Във фибрите ни не пробляснахаумити звездив пробуждането на облак.

* * *

Да беше животът на любовтасияние бледо

след свършила зимаи суша отминала...

* * *

Вкусвам през всичките черни нощимълчание сгърчено и безконечна полуда.

(Мая Ценова)

Климат

Под балкона ми се е прострялградът на паяците.И лежат огнищата.А в климата на камънаците,лозята, гъсталаците,където пепелянката се киприс бисери,под слънцето градът бере душаи му е все едно #умира като паяк,умира, а с градаумира също паяковиятпророк.

/Азиз Таш/

Майката на Избрания

Защо Той моето момче избракурбан да бъде?И защо до моята утроба Той

прибягна и баща му разпна в името на тайната, стаена в семето??Храних го с плътта си и с кръвта си, и с душата си,но той оставаше залог, момчето ми - залог,а аз бях болка и страдание.И тръгва да прониже тъмнинитевик и да погинев пламъка, примесен с лед,а зад тях проблясваИзворъти обитава Всемогъщият.


КАМАЛ ХАЙР БЕК

Пътят към смъртта

/На Сент Екзюпери/

Иди си #ехото ти да почувствам чрез кръвта си, да те видя.Откакто думите са болни от далечност,сърцето ми не вижда яснотова, което е достъпно за очите и ръцете.Звука в ръцете си усещам като портокал,защото вече съм оттатък звуковата бариераи ето, виждам по-добре живота си,защото се отдалечих от него, поел по пътя към смъртта.

1973

/Азиз Таш/

Лутане

Падам в розовите ти горикато пясък във водата.В тайните ти дълбини изчезвамкато пътешественик, завоевател,като ручея прокуден,търсещ своето корито.

/Женева, 1970/

/Азиз Таш/

Въпрос

Питам се в коя от тези две посоки да поема:

Ето тялото, отплувало в ръцете ми,и морето, застояло във очите ми -в кое от двете да заровя тленните останки на земята си?

/Кан, 1.6.1965/

Познание

... и ненадейно взе, че се самоуби.Откри в смърттавърховната измама,а в ехото # предателство срещу гласа.

Париж, 1965

Бягство

Видях те да си тръгвашмежду редове кървящи. Видях гръдта ти в бурята да тича,докато мракът се пробуждаше иззад жасминовия храст,заспал на дъното на моята душа, самотен като ембрион.Попитах твойта гръд как може изпод пръстите ми да избяга.Отвърна ми,че е побягнала от мен при мен.

Досада

Поканих ветровете, дето се прозяват сред дърветата, у нас,прочетох им това, което бях написал напоследък # разказах им историята си # заспаха. За тях в постелята си отделих местенцеи станах да поканя и дърветата. Дойдоха бавно. А след стъпките си влачеха и корените на досадата.

1967-1968

Сън

Спя в багажа на деня,с мен # и вещите ми.Спя и чакамвлака на нощта.

Кан, 27.5.1965 Студ

Понякога се топлим с въглена на стих,

понякога - с целувки на жена. Но наближава зима и тогава без огрев ще умрем от студ.

Орбита

1.

Дали да обрисува стъпките ти е достатъчен стихът?Та ти си стонът на живота,

а думите са ехо от гласа ти!

2.

Дърветата и лодчиците произхождат от твоите коси, побягнали сред вятърапо билото на тялото ми.

3.

Ти, секс, на тялото си красноречие,ти си за мен отечество;а между границите на живота и смъртта ти си език на вечността.

4.

Във чернокожия ти плач си построих последния си град.Във малкото ти пъпче съградихаз тайния си свят.

Париж, 17.11.1965

5. ...А нашто пътуване най-красивое с влака, който без нас си отива.

ГАДА САММАН

* * *

Щом ме споходи лицето ти,ставам остракато крайбрежен пясък, чиито зрънца туптятпод снагата на бляскава лятна нощ...в ритъм с тъпаните на вълнитеи приглушената звездна музика...Аз пулсирам за всичко добро и възвишенов твойта вълшебна вселена.

* * *

На зората се опирам:все пак трябва да се сипне -и те чакам.А когато в мен отплаваш,моите морета заминават с твоя кораб, и без съжаление,и без съжаление.

* * *

Притежавамспомена за ласките ни крадени,като че Галактика съм наследила...

Съзерцавам нейните планетии разпъвам шатра от копнежпомежду орбитите им... в очакване на теб.


ХЕНРИ ЗУГАЙБ

Навлизане в благоуханията

Потапям пръст в самия извор на животаи влагата му ме миропомазва,чертая върху устните си знак любовен;благоухае кожата ти на тамян и амбраи коленича за молитва пред свещените ти дебри:от мъховете ти дъхти на кориандър,мирише твоят дъжд на стръкове солено-кисели,и белотата ти разпръсква аромат на мента, дива мащерка и лавандула.От прасковата капе мед върху смокинята разрязана.Ти тръпнеш в тласъци родилнии виеш се, докато чудотворството приемаш,а по челото ти роса сандалова избива.И спира да кръжи Земята,когато светлинка проблесне от рубин.

Проникване

Бе тихо в сянката...И ето # лудост! А къде е сянката?Достатъчно широка сянка има ли за слънцето на моята любима?И как лицето Ј да скрия,

щом светлината Ј е моят път?Къде спасение да диря, щом съм я откраднал аз от хорските закони?Отде да мина, без да ме притиснат стражи и пазачи?Какво на граничарите да кажа, освен че тя е моята любима?Какъв въпрос # аз вече нямам знаци въпросителни?Сега разбрах какво е да умираш от любов.Сега разбрах какво е от смърт да се самоубиваш.Сега разбрах какво е да живееш от самоубийство.С отворени обятия, любима,напред побягнал # приеми ме...


Жорж Ганим

Думи за флейта

Спомних си онази вечери преминаха пред мен картини скъпи.Странник... търси нещо.А къде си изгравирана в гърдите мии къде # на устните ми,и от кой ли извор пих...

И преминаха пред мен отплавалите кораби #образите им # обсипани с ахати.Ех, любов, любов, как влюбен бях...Копнеж, примесен с мед и със отлитане на птици,сълзи по флейтата,трева, която пожълтява от любов...Любов, как влюбен бях.Замина тя... надигнаха се ветровете.

И после # глас.И после #

разпиля ли се огърлието на принцесата?И ти очи притвори... Забравила си, рече...Прибрала си си аромата..., рече...И като теменуга

ти склони красивата си шия,и ти запя реката, дордето те приспа.

Спомних си онази вечери се върна ти # благоухание и капка огън,кавал овчарски

с хиляди послания копнеещи от образи на влюбении с хиляди поеми.

Завърна се... подобно повик и дълбок, и нежен,и какво ли още не...

А някоя далечна привечеркъм спомена ще тръгна,с лицето му ще се сбогувам #

чисто като лице на утро,и сетне ще затворя вратата на живота си.


МАРОКО

СААД САРХАН

Скука

Омръзнаха ми моите прозорци все без слънце #слънцетосе люшка на бесилка,люшка сепред черните ми стихове.Омръзнаха ми книгите железни, и лъжите, и кафезите.Омръзнаха ми дългове, проекто-блянове.Великите идеи ми омръзнаха:идеите, които не струват и една целувка издълбоко,или един едничъкгрозд.Омръзна ми и този келнер:усмихнато поднася ми кафето,усмихнато поднася ми световните беди.Омръзна ми аптеката в съседство с болната ми къща.Омръзна ми лицето на Далила с въпроса за невинността и джунглите от светлина.

Поетите омръзнаха ми, дето заради модернизма се обливат в сълзи.

Омръзна ми и търсенето на обувки, подходящи за пътеката на лудостта.И почернелият тиган омръзна ми в мизерната ми кухня #свидетел на безмерна самота,свидетел на анемия.Омръзнаха ми дрехите ми:денем ги почиствам;нощта ги изпоцапва с лай и със кошмари.А как си ми омръзнала ти, нощ!Със стихове те разоравам аз,ти жънеш ме със заговори.

Цепнатини

Нужно ми е да произнесатози свят обширен # да го чуят слепите.

Нужна ми е трескава възглавница #вместо тази, дето ми дарявабързо сбъдващи се сънища.

Нужна ми е някаква градина #на душата ми за тръните.

Нужна ми е искрена сълза #да убеди морето, че съм тъжен.

Нужен ми е моят дял череши - целият.. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .И не са ми нужни никакви куршуми.Маракеш

/Мая Ценова/САЛАХ БУ СРИФ

Нотна стълбица на откритието

И ръка протягам #полюлява се звезда,сграбчва ме копнеж по теб.

Разкаянието ми е птица, кацна тя на тялото ми тази сутрин # изкълва сърцето мии коленичи, за да ме приспива.

"Видях искра от мълния."Разтворих книгата си:Бе земята устремена,а водата # бистра,палмата пък # равнодушна, сенчеста...

"Видях аз облаците бременни".Небето бе стена изнемощяла,накланяше се към брега да падне,придържаха го само нишки от солта.Повярвах,а в очите ми # остатъци от сънища.

Нишка от вода е хоризонтът,а ръката ми # звезда,изгряваща от красотата на пръстта.

Нотна стълбица на познанието

Позволи ми да се впусна във вълните.Имам за какво да се разкайвам.

Глътка вятър щом узря,в самотата си изгубих сеи прострях сърцето си като море #бе това начало на откритие.

От своята любов излязох,виждайки у хората единствено маяците,които осветяват самотата ми.И как да се издигна,щом лицето ми е върху подстъпите на една земя,обширна колкото са грижите в сърцето,а време няма в моето сърце освен за извисяванеи морето според моето познаниее падаща вода по ручеите на познанието.

Към тебе приближих,отпуснах длан върху гърдите ти,а ти изрече, сякаш тайна ми разкриваше:Земята - гледам - ти е тясна,а лицето ти разпалва между хората размирици.Каква е тайната ти, Лъчезарен?

Продадох моето познание,изрекох:Кога ли ще обикнеш хората #та ти си есеннезаспиваща.


ЖенаОт хоризонта тъмен с...и...п...я...т се листаи леден мракпространството намята.

По оттатъшния бряг стоятна котва лодкикато траурни одежди.

А там, на крайчеца на гледката,жена,облеченав тазвечершниямрак,сновеот бряг на бряг,и лодките са все така закотвени.

/Азиз Таш и Мая Ценова/

Небе

Когатоусетя, че нещо отвътре ме стяга,

хвърлям другия край на своите погледикъмтази смраченавселена,обличам се в риза от лист олеандрови тръгвам олекналкъм сянката #за да погледамнебето как страда от липса на сън.

/А небето е всъщност кора от банан,над която подобно парцали износенивиждат се облаци.../

Тяло

Лицето си отдадох на идващия вятъри запратих срещу хоризонта камък.Но нито вятърът разтърси тялото ми,нито пъкръцете ми разшихаформата на месечината.

Флейта

Птичко тъжна, ти си огледало надуха ми.А духът ми уморен е.Ти си флейтата,и вятърът,и горестта.

Ала кой дъха си в тази флейта ще излее #да посеесвоите терзания по вятъра...

/Азиз Таш/

ОМАН

СЕЙФ РАХБИ

Спомен от настоящето

Самотен в спомена зад планини далечни,разсеян наблюдавам залезкато кръвта, избликнала върху криле на птица,и като змия, поглъщаща деня с очи блестящо-черни.Тигрицата зад хълма си играе с малките си # пали тяна тази нощ предвестницитес лапи, по-гальовни от усещането за жена.

Самотен, без надежда,без желание

така... така, докато падне на главата ми звездаи се изгубя заедно с децата на един потънал сред морето град...Или пък в чаша се изгубя.

Старото име

Сегастоя на най-далечния от хълмовете на забравата,където планина и вълк ридаят в страховити спомении от чакалите се извисяват песни,

със звезди извезани.Намерих хоризонт, готов да си ми върне старото ми име,забулено с изчезнали лицаи с други, дето ще изчезнат.Намерих някаква сълза да предизвиква минувачите,

качена на един камион #сеяч я бе проронил във времена отминали.А нищо в тази нощ, изпълнена с пътуващи, не прекосява

утрото на болката,ни мелницата на годините.


АБДУЛЛАХ РАЯМИ

Въздух, който знае всичко за лицата

1.

И когато белотата се нахвърли върху теб с изобилието от отворени прозорци, малко от нея може би е достатъчно, за да премине маймунката на живота. Пиша със свободната ръка. И с инструментите # заклети врагове на интересите на времето. И тъй като нито ден не съм видял светлината да разкрие тайни, които да не знам, аз съм от ония, които прекарват нощите си будни, наслаждавайки се на мълчанието. Аз съм първият, който знае всичко за молитвеното килимче

на плача, за намеренията и останалата покъщнина на живите. Аз съм неподатливият залив, който се топи изобилино само в ръцете на поетите. И тъй, както безумието е навито на руло като рогозка във въображението на минувачите,

така и множествата от характери съобщават няколко отговора на последния искрен сред тях. И тъй, както аз съм небето - онова, непоносимото, и тъй, както нозете ми са земята, паднах върху пилона на сянката # прозрачен и приведен като човек, който залоства врата и изтегля далечна нежност.Ти, който си се приближил до дулото барутно,до свежата съблазън,във влака на илюзията вижза някой пътник като мен. И ще намериш може би лице и сянка на войник, с мълчанието разговарящ #и това ще бъдеш ти,съблазнител посред мъката,удавник във отритната река.

2.

Що за възраст е онази, дето е лишена от години;що за изстрел # онзи, дето винаги, когато излети,като сокол обучен се завръща?В разгара на мълвата, пусната от благородник разорен,едва не сметнах, че гръклянът на страхливецае бил напуснат от ръждата.Но аз и този град все още стенемпод житието човешко.

3.

Погребвам твоя блясък зад стената на страха сии се разполагам по брега като големите авантюристи.

Знам, че слънцето очаква мен и че реката, дето ме донесе в онази сладостна далечна вечер,все още си тече усърдно.И често вслушвам се в Рембо: "Ех, да се беше скелетът ми разчленил, да бях в морето се стопил..."И често вслушвам се в забравата # завоевание на вечността,като че роза в ложе изоставено,като че вятърът разпитваза оня първи влак, дошъл да ме събуди.

4.

Какво ли трябваше да правя с целия поток от време,докато в теб се взирах втренчено #като че птица, арестувана в картина на стената,като че любовта е глезена разходка под чаршафитеи като че дошъл съм тук,когато празникът е вече свършили след като задънената улица се е раззеленила.Да бях ковач, щях огъня да съм познал # единствен сред човеците,щях бъдещето да предсказвам, блеснало подобно острието на позора.Няма светлина, която да пристига непречупена,и никое дърво не влиза в моята постеля,с отритнат ствол да ми прошепне тайна.Завръщам се към теб, илюзия за битие,и колкото по-тесен е кръгът,по-силно те усещам.

5.

С проникновението на инстинкти, основаващи посоките,ето ме сега # едно дете, вкопчено в безумството на изненадата,падам като облак във ръцете ти,като погледа, от който пламват коридорите, където бременнитесе полюшват от таваните на своите утроби;и като прозореца, едно лице изрязал, бродещо безцелно сутрин.Дойдох при тебе бос, да разпилея пътищата като изгорена сладости деня да облека в риза за прободни рани.Свикнах да съм клюн без тяло;тяло, ти последвай ме за малко...

6.

Водата в твоите очи е притча за реките.А тук ръка протягам аз,крило орлово безсловесно сдипля смайванетокакто сдипля се небе,и гадатели подготвят угощение за червеи,и ти навярно вече си привързан към кладенеца на забравата,и слънцето като че ли в устата ми изгрява,и земята се върти в дланта ми,а луната е прогонена от рая на звездитеи обущар е станала,при който ходят заедно и откриватели, и жертви.

7-

Тъй, както разтреперва се единият от двата крака,намерих се хамалин между сушата и точката пресечна на водата в една земя, където сезоните ги няма.Ела насам ти, извисена #подобно тайна, като червеи заключена. Ела насам # коне ще хапнем, ще продаваме барут,маслини като вечери ще изтъчем;ела насам #с могъществото на поети ще запеем # ние сме единствената порта,чийто бряг е далнина,а бравата # гибел.Ела насам и въздуха ще преброим като лица дълбоки на затворници.

8.

Когато утре поиграем заедносред криволиченето на дъждаи струите на слънцето,ще виждам аз конюшните на смисълаединствено като онази грешка, застанала на моята врата,докато той не прекоси като трион гърлата на себеподобнитеи се строши на рамото ми нощем с изобилие от изстрели.

/Мая Ценова/ПАЛЕСТИНА

МАХМУД ДАРУИШ

Фантазия за флейта

Флейта # нишка от душата, нишка от лъчи или от вечност #

вечността на ехото. Флейтата простена, стене, връщам се отдето съм дошъл # обратно,откъдето съм дошъл без спътник, без отечество,отечество, събиращо отломките от песента ми.А каква е ползата от песента ми?

* * *

Флейта - гласове иззад вратата. Гласове, които се страхуват от луната,

селската луна. Нима пристигна новината #новината, че се сгромолясах близо до дома си

преди дъждът да плисне,

дъждът на далнината. И искам от годината # годината на края, единствено да разпозная лицето си

във оня камък,камък, който зърна как излизам из мамината риза,стъпалата си примесил със сълзата Ј.Сетне от година на година прелитах непрестанно.А каква е ползата от песента ми?

* * *

Флейта # нашата чупливост, дето крием я, а тя остава видима; и отминаваме #

отминаваме и възрастта си пропиляваме, търсейки вратата незаключена,

незаключена врата пред флейтата. Ала облакът измъчва се

за съдбата на конете ни. Флейто, ти пробий в скалите пътя ни # да минем,

да преминем като връщащите се от битка #оредели,братя по език и кръв оставили.А каква е ползата от песента ми?

* * *

Флейтата е краят на нощта ми. Флейтата е нейното начало. Флейтата по между тях съм аз # не друг.

Аз отправям зов единствено към късче от сърцето си,

което съм загубил тук. Адресът пък е там. Отечеството ми ме иска мъртъв или разпилян покрай оградата.Покрай оградата хлапетата ловят трошици на врабчета или пък парчета от стъкло # стъклото на ония дни, които се броят на пръсти

и на дворните черници.Умират дворните черници в мен; и не умират,не умират в клоните. Умира паметта ми.А каква е ползата от песента ми?

* * *

Флейтата # изхлипа флейтата, извика флейтата сред палмите.

Палмите ще ни погледнат похотливо. ПосребрЈ ни

и в сластта на цвиленето пристъпЈ.

Аз съм цвиленето, ти си мойта кожа. ПогубЈ ме, погубЈ ме и меда на жертвата изпий.Аз съм жертвата, а ти # кобилите. Ще падам

като зов от хълмовете.А от хълмовете хлипа флейта. И сребро от долините зарида покрай гласа ми. И една кобила на страстта

не стигна до върха.А каква е ползата от песента ми?

* * *

Флейтата # любовен огън # щом помислим, че умрял е в нас,

умира ненадейно в нас; умира ненадейно в нас каквото сме желали и ни е желало страстно.Каквото ни желае, ние го желаем страстно и моето желание проплаква,

плаче като самка хищна,

плачат жичките в кръвта-затворник в мойте думи, за да изкрещя: Обичам те! или да опиша,

да опиша флейтата, безсилна да се раздели с жена ми.

А каква е ползата от песента ми?

* * *

Флейтата издава позабравените рани и подтиква тайната ни към самопризнания,

към самопризнания за всичко, дето скрили сме под маските. Обичахме.Обичахме жените си. Вярвахме във въздуха си

и водите си. И бягахме,бягахме от края на нещата в нас,

когато възмъжавахме.

С митовете възмъжавахме. Заради кого бълнуваме и предявяваме мечтата си?Флейто, нашата мечта дали съкровище е изоставено?Или пък въжето на бесилото?Или пък луната на верандата,дето в стая не остава?И каква е ползата от песента ми?


Сбогом на това, което ще настъпи

Сбогом на това, с което ще настъпи времето след малко... Сбогом.

Сбогом на това, с което ще настъпят и пространствата...

На нощта прилича мойта нощ, на пясък # моят пясък,

ала вече не принадлежи сърцето ми на всички.Сбогом на оназ, която аз ще възприема за родина... и за гибел.

Аз ще зная как след малко ще мечтая,или след година;

аз ще зная изхода от танца на кинжала с лилиятаи от мен как маската ще смъкне маската.Да грабна ли живота си, за да съм жив

за още няколко минути #мигове между подземия и минаре #и да съпреживея климата на възкресението

посред пира на жреците,та да знам каквото знаех? Аз видях... сбогуване видях.

/Азиз Таш/

Фейсал Каркати

Горчива тишина

Върху тялото ми каца раната на заника,политнала от радост #платната на прокудата са я донесли.Очите ми изтриха залеза от зрелостта в годините на мойто детство.Сами сме #птицата на радостта... и аз.Четем си забранената поема...населена със бедуинските зандании заградена с щикове.Четем си раната ни,тласкана на копията им към огъня.Четем сълзата, бременна с рождението на надеждата,и тя облива ни с дъжда от тишина горчива;и само ние сме простор в платната.

/Мая Ценова/ МУХАММАД ХАМЗА ГАНАИМ

Време за елегии

Пригответе шепа кости за белия саван #за погребение настъпи час.На земята символите на дървета оголели издължиха се в пространството:

пъплещи разпенени дървета, обкръжили тяло, дето ме отрича.

Пригответе плач за времето,а за люлката # невяста и газелаи за революцията # взрив,и мистик # за самотата,и петна родилни # за предела.

Пригответе за брега на изтока светилники за гълъбите # гукане и спомен.Пригответе шепа кости за белия саван -нека влюбените да подхванат вече своите елегии:над нечий връх трепери огънят...

Време е за погребение.Тази нощ на всекиго звездата е побила знаме,люшнало се между някаква земя, в съня унесена,и утро над брега,потърсило светлика.

Пригответе се и чакайте...


Противоречия на едноокото ругателство

1. Самота

Прелиства вестниците жълти на сърцето лист по лист,

прозрачен става и пулсира със росатаи със морските треви.И в житните му класове

стаено е горчиво разкаяние,а с тел хартиена е изолирано сърцето му.

Прелиства и го питат:Старче, кой си ти?

2. Честта на стадото

(И той отвръща #за да разберем бюрократичните черти на ранната си старост,

която има твърде изкривена действености в подстъпите Ј размива се честта на стадотокъм пищни летописи за миниран тил):

# Ето ви кръвта ми!Успокойте се и се възрадвайте,вие, от които всеки миг открадват на жестокото ви битие везната!Вий, чиито мъки са благословени с раждането на един велик пророк.Кой от вас убежище не търси в ножницата на любимата си

и не крие дявол под абата си #да споделя сладостта му от пробождането и размяната.

3. Хартиени платна

Сърцето има вече само нощ #фитила на зората снеха от вратата му.Спуснаха хартиените му платна

и избледня, и избеля цветът #изпълнен със завоевания,от жертвата откраднал нейния послушен жрец,разпръсна сеподобно крастави камили в търсене на божество,с което да разчешат крастата на славната история.


БАСИМ НАДИ

Изцвилиха конете

Дойдоха #портата на новините си разтворихме за тях.Усилията си изхвърлиха във кошчетата на раздялата #и виното на сходството помежду нас изпихме.Разстлаха чергата на разговора #и заклахме тайните си на оброчището на мълчанието;претопихме сена моста на завръщането свое, щом изцвилиха конете...Тяло

Тегоба пия аз от стомна на несретници,единствено за тях постеля правя от сърцето си #дано да разберат:тегобата имтяло е във ризата ми...

Безсмъртие

Затворът е прозорец, към полята на духа разтворен,и не знае надзирателят:преди да съмне утре,на въжето на бесилото ще виснат дрехите ни...


Таха Мухаммад Али

Отломки от паметта на пурпура

Когато мракът се възправи срещу мене изведнъж...

като вълната на удавник...,аз ще разбера, че изворът на пулсав моето отслабнало сърцена път е да пресъхне!И че вече време емелодията на отминалия

полъхда напусне пурпура,излизайки от паметта на паравана!

Като кервани от предвестниците на мъглатастрахът ми също ще си иде,връщайки се заедно с най-близката зорницакъм първите си езера!

* * *

И щом разпусне слънцето косите си сред утринта...и видя разпилените отломки от златния дъждец,без никакво опиянение да сетяи без да влее в мене радостта ми с дългите ресницисвоето ликуване # по обичаясдържайки риданията сиот страх да не събуди някого..., това би трябвало да означава,че наистина...съм свършил!

* * *

Но все пак знакът за смъртта миси остава:в очите да те гледам,без да се разплача!


Халед Даруиш

Сенки

Върху мокрия пясъкна прага на август, изгарящ от страст и измислици,написахме моето име и твойто,

и вдигнахме крепости на царе от легенди незнайни.Уморена вълна приближи

и отнесе имената ни заедно с нашите крепости,и остави ни камъчета разноцветнивърху мокрия пясък...Разсмяхме се. Спомен за празнична нощ и деца по сокаците.Прегърнах те # бе разтреперана птичка

през зимата.А с разгара на залезапесните пак се смириха по твоите устни.И повяхнаха моите пръсти в дланта ти, когато на мокрия пясък остана единствено мрак и мълчаниеи двете ни сенки, удавени в свойта прегръдка.

Скука

Доскуча ми да говоря за смъртта и свободата;плитките ти ще възпявам #мокри от дъждеца топъл на октомври.Доскуча ми гордата ми самота;ще потъна във възхвалатана пръстите ти, разтреперани върху сластта на моето сърце.

Призори

Призорина третата веранда в последния ми дом,под лозницата, цедяща чая на луната,между "не"-то на надменността тии "да"-то на страстта миблестеше ти подобно езеро по пътя към пустинята,а аз увяхвах като цвилене посечено.

Exodus '88

Наизлязоха обичните ни на пристанището # нашето завръщане да чакат.Наизлязоха обичните ни, боси като вятър,а пък от сърцата им струеше светлина.Цялата земя излезе на пристанището #улиците, ароматът на смокини,овлажнелите от жаждата за пеене девойки,шепотът на локвите,

учениците, пастирите, прозорците, пресипналите флейти...

Цялата земя излезе # нашата земя # на пристанището,

нашето завръщане да чака.И пристигна нашата носталгия в пристанището преди нас.И пристигна нашата носталгия.А ние не пристигнахме...

88

30.

Отражението ми в прозореца на влака е море, протегнало ръцекъм малкото момче, което бях.

34.

Ето, че ми предоставяш избор,Господи #

между робството на камъкаи хаоса на вятъра!

50.

Излез безшумно -да не те усети пустотата,която ме причаква зад вратата.

65.

Кактусът е моята душа,а росатае в ръцете ти.


САУДИТСКА АРАБИЯ

ИБРАХИМ АЛ-ХУСЕЙН

Търсят

Пеперуди с утрото прииждат,кацат разноцветни по вратитеи по пътя между къщите се носи шепот:

Как така не го съзираме?# Търсят те поета.

Сега

Дрехите # около кожата сплотени;гърлото е флейта или пролив за водите на духа;всеки мускул своята история прочете #сметките си с утрешния ден разчистиха.И събира се кръвта на сигурни места

зад укрепленията на тялото.И всяка кост си е на мястото.Проклятие! Какво остава още?


МУХАММАД ДУМЕЙНИ

Вечерни драски

Нямаш време.Ти сърцето си изля зад отлежало вино

и угасна.Нямахме все още кауза

и се скрихме на гърдите майчини,та дано грънчар добави мляко към кръвта,

да нарисува образа на мамаи рисунката да стане хубава.

Двама търсехме си кауза #и хорото ти поведе.Някои измежду нас поеха копията си в десниците,

други пъкцелувката погубиха).

Зачервени са очите ти, а виждаш #виждаш ли с половин око?А с половината покрива пеперудата

лазурния ти сън,а пък заради нея

съперниците се сприятеляват.

Нямаш време ти.Когато се отдръпнахме от огъня,когато кафенето с ореол на пеперуда засия,когато на тротоара завоювахме

навъсеност на полицай,когато самка някаква те сметна

годен да побъбри с теб,и възприе ти времето,

лишено от сърце и от пророк,нима видя дори една тревичка като твойто време #

будна в сянката,с ограбена опора...

Ти може би надраскал си в цигарената пепелсвойта биография.

И те е пренебрегнала онази самка може би.Не си и знаелна коя руина ти да се подпреши за коя от тях търговците разказват анекдоти.

Нямаш време ти.Угаснал крачиш посред огъня.Нозете ти угаснали са точно колкото пустинята.Неин ореол са на Антара селата,а пък стрелите му са от сеячите пленени.

Ти каза ми:Когато с теб се срещнахме

на хорския тротоар,не ми изглеждаше като затворник #как пътят беше те прикрил...?И как градът те бе изострил,и после той се беше заблудил

във отлежало вино...И кой в ръката му водата отклоникъм русло, дето няма да намери форма?

Не знаем вече...И не сме привикнали така да ходим.Нашата посока е безсънието.


СИРИЯ

АДОНИС

Aпотеоз за деня и нощта

Денят затваря портата на своята градина,нозете си измива и аба облича,да посрещне своята приятелка # нощта.

Пристъпва тихо здрачът.По раменете му # петна от кръв,в ръцете # роза, клюмнала почти.

Зора настъпва шумно. Ръцете й разтварят книгата на времето,а слънцето разлиства страниците.

На вечерния праг денят огледалата си разбива,та дано успее да заспи.

Дните са послания, написани от времето за хората, ала без думи.

Всеки денслънцето си ражда чедо и го назовава Утро,ала то живее кратко.

Миговете са вълни от времетои всяко тяло бряг е.Времето е вятър,

повял откъм Смъртта.

Нощта е закопчала на Земята ризата, денят пък я разголва.

В зори цветята на терасата разтъркват клепки,а слънцето в прозореца разпуска плитки.

Денят е зрящ с ръцете си,нощта # със цялото си тяло. Да проговореше денят, той би нощта предсказал.

Ръката на нощта е ласкававъв плитките на мъката.

Зимата е самота,а лятото е скитане,а пролетта е мостът между тяхи само есента прониква във всичките годишни времена.

Времето е планината, обитавана от деня и от нощта.Денят изкачва се, нощта се спуска.

Денят не знае сън,освен във скута на нощта.

Луната будна ена миндерлъка на нощта.

Съдено е на тъгата ми да бъде нощ в нощта.

Езеро е миналотоза плувец самотен # споменът.

Светлината дреха е, изтъкавана понякога и от нощта.

Здрачът е единственото ложе, връз което денят нощта прегръща.

Светлината се осъществява само докато е будна;мракът пък # единствено когато спи.

Сънищата на нощтаса нишки, от които дреха за деня тъчем.


Случай с извор

Заточеник е този извор и водата муе заточение за жадния, а ручеят #в словата и в нещатаще заличи ли, ще изневери ли изворътна онова, което пише тази водна арфа?

Песен за смисъла

Нито е врме за саморазкриване, нито е краят на времето.Това е реката на раната, бликнала от гръдта на Адама #смисълът й потъва в земята, а нейният видим образ е слънцето.

/Мая Ценова/Песен за разстоянията

Опиянение # вълна, начеващапо брегове, изсечени от жажда.Здравей, сияние на разстоянията, аз не ще прережа нишката помежду теб и себе си; тъгите ти горещив стъпките ми се промъкват.Здравейте, стъпки, сплели своята прегръдка в моите слова.

/Азиз Таш/

Апотеоз за Нея

... Тяло #най-красивата обител за въображението.Сладосттае възкресение за тялото.... Нейната сълзае ручей, в който къпе се страстта.Погледът ми се изгубва в гънките на тялото Ј,най-безкрайният сред океаните #

тялото на влюбена жена.Щом ме види, пламва нейното лице #аз съм огънят му вътрешен.На влюбения мъж сърцето е на устните, а на влюбена жена сърцето е под пъпа.Не, не е способен той да види в розатанищо друго # само тяло на жена.

Защо не ме оставя паметта ти?Не чу дори самият вятър,когато казах ти: Обичам те.В неговото тяло се надига,

в нейното # заспива.Права линия е в любовта кръгът. Мъжът е за жената книга, ала не може тя да я чете, освен със цялото си тяло.А най-красива дреха за женатае ароматът.В нощта на тялото не ще навлезеш,освен ако се предадеш на слънцето на лудостта.Настоящето # през погледа на тялото #е формата на времето.Слово, ти бъди по-скромно: само тяло може да напише тялото.Ароматът на жена твориза любовта постеля с детеродие.Мечтай, мечтай! #изрича розата повяхнала.

Видях жената,дето е видяла лястовицата,която прави пролетта #и беше ти.


Апотеоз за ясните неясности

Жените # облаци, изливащи сълзи.

Животът за смъртта е еликсир,затуй тя никога не остарява.

Отчаянието има пръсти, ала теулавят само мъртви пеперуди.

Дърветата сашалове, привързани към хълбока на хоризонта,напъпили като гърди.

Чайките са прелетни колиби,заградени с брегове.

Не е в отбрана светлината #или напада, или се предава.

Облаците имат мисли,от светкавицата продиктувани,от гръмотевицата огласени.

Морето не умее нито да танцува, нито да заспи,ако не се е разсъблякло.

Невероятното е вероятното, но спящов постелята на нашите мечти.

Има хоризонтът множество лица #колкото е броят на очите, вперени към него.Има светлината множество тела, но е с едно единствено лице.

Любовта е вечност с продължителност на миг,злобата е миг, но с продължителност на вечност.

Правилото винаги си еедно повтарящо се изключение.Морето винаги е в упоение,затуй не ще го видиш спряло.

Пръстта е с нас, където и да сме,

защото тя е среща дълговечна;и времето е с нас, където и да сме,

но то е непрекъсната раздяла.

Брегът използва свойто време,за да е все тъй неподвижен,вълната #за да бъде винаги в движение.

Морето няма време

с пясъка да си побъбри:заето е със съчиняването на вълни.

Небето е калпак,побиращ всичките глави.

Снегът е брат на старостта,а на умората # приятел.

Облаците не говорят, не крещят, но казват всичко.

Ако морето беше храсталак,то думите ни щяха да са птици.

Прахът е брат за тялото,

а за духа # приятел.

Преходно е онова, което ти заварваш неподготвено,вечно # онова, което теб заварва неподготвен.

Всички твари Божии отиват към смъртта,освен човекът #тя, смъртта, при него идва. Безнадеждността е навик,а надеждата # изобретение.

Дори и най-далечният светлике по-наблизо от най-близката тъма #разстоянието е обикновено предразсъдък.

Не, животът # той диктува,а смъртта е писарят доверен.

Радостта крила си има,ала няма тяло,а тъгата има тяло,но е без крила.

Водата си остава винаги девойка.

Камъкът в съня си пее.

Сянката на розата е втора роза, но повяхнала.

Тъмнината ражда се на колене,светлината # на крака.

Розата е пролет за очите,ароматът # пролет за сърцето.

Мечтата е едничкият невинен, койтоне може да живееосвен като беглец.

Написаното дом е # строен, недостроен #за онова скиталческо семейство: азбуката.

Нехае канаратаза химна на водата.Тъй много се зарадва зимата,когато в къщи се завърнаи взе да прочете на есента писмото.

Понякогаполето ражда нокти,докато чака за вода.

Пречисто словото е, низпослано от устата на небето, при все това се казва, че е "паднало".

Звукът е утрото на словото.

Слънцето си има дом,ала си няма път.

Плътта на слънцето е неговата светлина #то, слънцето, е разсъблечена жена,макар и да е цялата в одежди.

Да, светлината се прекланя,ала единствено пред друга светлина.

Мисълта ни вечно се завръща,а поезията вечно заминава.

Уханието е послание от розатаи тя ни го предава шепнешком.

Тайната е най-прекрасен дом,ала за обитаване # негоден.

Мъглата едноока е и еднокрака,

и безръка,а тялото на облака е съвършено.

Морето е танцуваща гора,а облакът # гора пълзяща.

Вълната е китарасъс струни # бреговете.

Отказват птичките да пеятна ниви, непознали тишината.

Облакът е книга, съчинена от водатаза един читател само # за земята.

Пяната е слово, от вълната писано, а лист са бреговете.

Светлината е реалността на сянката;сянката # илюзия на светлината.

Азбука звездите са,пишеща Вселената.

Светлината тяло е, от което виждаме единствено ръцете,а водата # тяло,от което виждаме единствено лицето.

Тъмнината ражда се саката,затова пък светлината тръгва да пътува още щом роди се.

Светлината е тетрадката на естеството #пише в нея то с невидимо мастило.

Светлината е като дете заспиващо #

единственото му оръжие е да се предаде.

Слънцето повтаря светлината си,ала тя е винаги различна.

Пепелта е плач на пламъкаи смях на огъня.

Единствен огънят се смее плачейкии смеейки се, плаче.Пеперудата е нишка светлина #затуй и огънят е най-красивата й дреха.

Слънцето # то винаги ни изпреварва,без дори да се помръдне.

Светлината може да засписамо ако ризата на мрака облече.

Водата детство е на облака.Далеч пустинята отиде в своята любов към слънцето #така и изгоря.

Бреговете са възглавници,върху които са налягали вълните.

Право на пръстта емравка с житен клас да смеси.

Падаща звездаи падащ лист #но къде е приликата между двете?

Толкова невежа е луната,

толкова измамна # славата Ј:тя не може и една звезда да заговори,

тя не може думичка да прочете,а пък светлината, дето Ј приписват,е назаем взета дреха.

Облак # облекло, което никой не успява да премери.

Погледът на пепелта е поглед на раздялата,погледът на огъня е погледът на срещата.

Където и да се установи водата,превръща мястото в легло и се изляга в него.Когато спи, водата се придвижва;парализирана # се вдига и работи.

Морето пее твърде рядко:създадено е да танцува.

Вълна # богослужение от гласове:отслужва го моретов чест на мълчаливите скали.

Клони # дрехиза тела, които са от въздух.

Градината # жена,чието тяло е пръстта,а дрехите # тревата.

Дори когато слънцето е в траур, то може да се облече единствено със светлина.

Тъмнината е тиранин, обсадил пространството,а светлината # рицарят-освободител.

Роза # кораб, който плава по въздушните вълни

с един единствен пътник # ароматът.

Мирисът издайник е на розата #всяка добродетелобожава да я позорят така.

Сигурно е, че дори и слънцето,когато изостави нашата Вселена,в къщи по погрешка ще се прислони.

Щом поезията не обичаш,и в смъртта ти няма красота да има.

За наша радост светлината не чете, а пише #ако не беше тъй,тя щеше да отсъства # заета с прочита на тъмнината.

Дали е похотта греховна? # Може би понякога.Но сладостта остава девствена завинаги.

/Азиз Таш/

Апотеоз за детството

Вятърът, самият вятър,си пожелава да се превърне в карета,теглена от пеперуди.

Спомням си лудостта #намерила своето първо убежище в лоното на разума:аз общувах със своето тяло.

Тялото ми беше мисъл,която изписвах в червено #(червеното е най-прекрасният балдахин

на слънцетои всички останали цветове

отправят своята молитва на червен килим).

Нощта, самата нощ,е другото светило.И всяко клонче е протегната ръка #послание, понесено от космоса,което вятърът с тялото си утвърждава.

Копнее слънцето в този мигда се облече в мъгла,когато ме посреща:Нима това е упрекът на светлината?

Ех, мои минали години -те бродеха в своите сънищаи бяха моята опора.

Любовта и мечтите са два края на лък.Полагам между тях аз своето тялои чрез него опознавам света.

Често пъти наблюдавахкак поривът лети с нозете на треватаи пътят как танцува с нозете на порива.

Моите желания са рози #с тях са изпъстрени дните ми.

Отрано бях наранявани отрано осъзнах:раните # те ме създадоха.

Все още следвам детето,което все още броди из моето тяло #

сега, стоейки на последното стъпало от стълбата, направена от светлина,и търси кътче, за да си почине,ала където отново да разчете лицето на нощта.

Ако беше дом луната,не бих прекрачил неговия праг.Обхванат от прахта,която ми носи поривът на времената,

Аз вървяи поставям ръката си в пътя на порива,а другата заравям във въображаеми къдрици.

Звездата # тя също екамъче в небесната нива.Онзи, който се слива в едно с хоризонта,единствено той ще проправи пътека.

... Луната е старец,нощта # неговият одър,а светлината # негова тояжка.

Какво да кажа аз на другото си тяло #

онова, което изоставихсред руините на моя роден дом?Не, няма друг способен да разкажеза мойто детство,освен звездите, светещи над него,изпъстрящи със свойте стъпкивечерния друм.

Все още детството ми ражда семежду ръце от светлина,чието име аз не зная,макар че с нея бивам назоваван.

Оназ река #от светлината тя създаде огледало,скръбта си там да съзерцава,а от скръбта създаде дъжд,на облаците за да подражава.

Малко селце # това е твоето детство.И все пакти не ще прекрачиш неговите граници,колкото и дълго да пътуваш.

Дните му са езера,а спомените за него # плуващи тела.

Ти, който слизаш от височинитекъм планините на миналото,как би могъл да ги изкачиш отновои защо би сторил това?

Времето е заключена врата.Не съм способен никога да я отворя.Вълшебствата ми вече са безсилни,а заклинанията най дълбоко са заспали.

Родих се аз в селце невзрачно, скрито,в утроба сякаш спотаено.И никога не го напуснах,защото любовта у менкъм океана, а не към бреговете му е устремена.

/Хедер Салфидж/

Апотеоз за Игрите на Живота и Смъртта

Смъртта застига в гръб #дори ако посрещне в упор; в лице е за живота само.

Окото е път,

а пътят е кръстовище.

Масите пишат историята,а човекът е този, който я чете.

Детето играе с живота,а спарецът се подпира на него.

Езикът ръждясва от много говорене,а окото # от липса на сън.

Бръчките #те са скръбта на лицето,ями в сърцето.

Тяло: едната му половина # праг,а другата # поклон.

Главата му е пеперуда,но с единствено крило.

Лицето е светлината на тялото.Когато притъмнее лицето,цялото тяло изгасва.

Разчита те небето,но след като те изпише земята.

Небето е с две гърди #

суче от тях цялото човечествовъв всяко място, във всеки момент.

Понякога правата линия се превръща в път,който не води за никъде.

Човекът е книга.Животът я чете постоянно,а смъртта я прочита в един момент,наведнъж.

Мисълта за действителността е огън,но от слама # бързо изгасва.

О, този град # зората в него прилича на бастунв тъмнина, наричана време.

Пролетта пристигна в градината.Свали багажа сии започна да го раздава на дървета и цветяпод дъжд, изливащ се от ръцете Ј.Защо поетът винаги греши:пролетта го дарява с листата си, а той Ј отвръща с мастило?Битието ни е склон,а животът ни е даден, за да го покорим.

О, пясък, поздравявам те.Ти единствен можешда наливаш вода и миражв един и същи съд.

Слънцето ни къпе в светлинабез дори да ни запита,а прегръдката му вечна

е сбогуване завинаги.

Най-красиви са понякогафенерите, които палим,не за да видим светлината,а за да видим сянката.

... Бременна жена,седнала да разговаря с тялото си.

Цветът е покривало.Окото не може да го забележи,освен ако не се покрие с него.

Цветовете са азбуката на природата.

Мелодията # за ухото,цветът # за окото и словото # за цялото тяло.Мракът е изгубилата съзнание природав прегръдките на Всемира.

Белотата мами,червеното възбужда,а черното ти се отдава изцяло.

Черното # то е най-материалният от цветоветеи най-откритият за неведомото.

Цветовете са пътуваща трупа,водена от черното.

Сякаш всички цветове понякога са голи, а понякога облечени,с изключение на черния цвят.

Той сякаш винаги е облечен и гол.

Бялото откопчава ризата на пространството,а черното я закопчава.

Пустинята казва на Кай: "Не те разбирам."

Лудостта казва: "Защото е море."

Разумът е руина, а лудостта # напускане.

Лудостта е вечна среща с всички неща,

тя също е сбогуване завинаги.

Всички неща се покриват с одежди, разкрасяващи ги.Няма нещо, изцяло разголено,освен ако не е обхванато от лудостта.

Лудостта е детство.Най-красивата му игра развличав градината на разума.

За въображението няма минало.

Въображението е обред,който не сме способни да изпълняваме,освен в дома на реалното.

Въображението пише,а реалното е това, което то чете.

Разумът обикаля около нас,а пред нас върви сърцето.

Където и да пътуваш, накъдето и да се насочиш,

дълбините на душата ти са най-отдалечените места.

Звездата на влюбения е в обятията му,а звездата на влюбената # между бедрата Ј.

Животът на камъка е безкраен,защото той живее мъртъв.


Низар Куббани

С родината на чаша бренди

Когато за родината се затъжа,отвеждам я със себе си във кръчмата квартална,на масата я настанявам,пия с нея чак до сутринта,и разговарям с нея # чак до сутринта,и скитам с нея в празната бутилка...чак до сутринта.Когато в края на нощта пияна е родинатаи на свой ред ми признае, че е без родина,аз изваждам кърпичка от джоба сии Ј избърсвам сълзите.

Чаша 1.

Когато първата си чаша съм изпил,родината рисувам като сълза зелена,

събличам се...и се изкъпвам в нея...

Чаша 2.

Когато втората си чаша съм изпил,родината рисувам като жена-красавица...и се обесвам между двете й гърди...

Чаша 3.

Когато третата си чаша съм изпил, родината като затвор рисувам,където излежавам доживотната присъда строга на поезията...

Чаша 4.

Когато пък бутилката загуби паметта си,родината рисувам аз като бесилка # на нея се полюшват моите поеми в достолепно тържество:присъства там и портата Висока,и кучето Ј хрътка,и съветникът Ј хрътка,завеждащият на отдел "Затвори",завеждащият на отдел "Погребване на мъртъвците",министърът на висшето образование,и шефът на съюза на писателите,и шефът на жреците, и главният кадия,и всичките министри на държавата, с декрети спешни назначенипоета да убият... и на погребението му да дойдат...


Мамдух Удуан

Носталгия

Нощта е тиха.Дъжд.Преливат водосточните тръби.И гръмотевици # като че гняв събаря планините. Ветровете стенат и ридаят.Ала нощта е тиха.Залостени прозорци;все тъй сладостно дихание на крави;две длани се редуват;възрастните спят, мърморейки насън;

последни въглени в загасващо огнище; и онзи топъл бабин скут.Нощта е тиха.

Не ни остава нищо друго # само тази сладка дрямкаи приказният сън, от който стените се отдръпват,придавайки лице на всичко:рицар...и любимата му,замъции свита,и подъл враг,и по дърветата магически камбанки,едно пътуване към риск,и рицар, който брод намира,за да се завърне;и ние се завръщаме в задрямалото село,в пречистения мрак.Така са тихи световете,а под светкавиците бляскат капчуци с гласовете си.И със съдбите си сме вече в мир,

отпускат се клепачите,билата,нощите.И флейтата на вятъра планинскивсе тъй напевно плаче.


Бандар Абдул Хамид

Слепият и любовта

Никой не знае,че този слепец,който всеки ден опипва пътяс вълшебна, танцуваща тояжка,търси любовмълчаливо.Мечтае и мисли,фантазира и копнее, и очаква.Разресва коси с пръстии напипва копчетата на своята ризапред разходката без посокав търсене на любов всеки ден.Всичко, което знаят за него, е,че е просто слепец,воден от тояжка по тротоара,с която опипва прагове и стълбовеи се подпира на старото си леглов края на деня,на всеки ден!


В крак

Препират се в простора птиците,

а ние двамата мълчим;за пръв път устремени към живота,в небето птиците прострелваме с очи.Вървим във крак,между стрелките на часовника е разстоянието колкото помежду пръстите ни.Падат птиците далеч,а ние с теб пътуваме по пътя за Дамаск #по пътя на светия Павел търсим сред развалинитесвоите загубени половини.И с нас е онзи глад наследствени мъглявите желанияза любов покрай реката.Тайните ни се числят към тайните на джунглата #тъй странницата рече,а коляното Ј мраморно блестешекато дива ябълка.Трънлив е пътят към Дамаски в него като мълнии-слова проблясват.


РиЯд Салих Хусейн

Ръката ти

Пет затворени океанаочакват петте пръста на ръката ти.Пет отворени океана

очакват мен.Да прегърна петте твои пръстана ръката ти през зимата.Мокрена почва от дъждае ръката ти през лятото.Клас в поле от пепелта.

Не отваряй ръката си... Не я отваряй.Всички песни на света ще излязат от нея.

Не затваряй ръката си... Не я затваряй.Всички песни на света ще дойдат при нея.

Ръката ти, нежна и топлакато сърцето ми.Как ще я оставя да се изгуби като птицав гора, пълна с ловци.


Хубавият ни живот

"Животът е хубав!" #

изрича врабецъти пада мъртъв до ботуша на ловеца.

Животът е хубав!" #изрича цвететои пада мъртво в ръцете на миловидното дете.

"Животът е хубав!" #изрича...и стреля в слепоочието си.

"Животът е грозен, гаден, зъл!" #

казва деспотъти отхапва парче от бисквита.

Улица

Този град е пълен с улици.Отворени улици,които водят към всички посоки.Но чуй ме, моля те,нашият живот е затворени единствената възможна улицае тази, която ме отвежда до твоето сърце.

Сезони

Лятото ще свърши,пролетта свърши,есента предстои,а зимата е все още далеч.

В кой сезон сме?

Двама

Бяха двама.Вървяха заедноиз пустите улици.От него плачеше миризмата на тютюн,а от нея капеха лимонови листа.И при пресечката паднаха като две звезди.

Бяха двама.Единият пееше,

а другият обичаше да слуша.Изведнъж прекъсна пеенето,прекъсна и слушанетов мига, когато замлъкна флейтата.

Бяха двама.Тя му подари писалка за писането,а той й подари лека пантофка за разходките.

С писалката той Ј написа "Сбогом",а тя дойде с леката си пантофка, за да се сбогува с него.

* * *

Аз съм звярот древни времена.Ще те защитавам с ноктите си.Аз съм ранено животно в гора.Ела и докосни раната ми с пръсти.Аз към изморена роза в далечна гора.Ще пристъпя тихо и ще заспя на гръдта ти.Аз съм грешен мъжи сега вдигам ръката си #искам твоето прощение.Аз съм дете, ненаучило уроците си.Ела да ме научиш.Как да събера един портокал и седем ябълки?

Съществува истина,която започнах да познавам.Любовта ми е недостижима за малката земя.Ако любовта ми бе птица,дали ще я достигнат небесата?

Ако любовта ми бе риба,дали ще я достигнат моретата?Ако любовта ми бе дърво,дали ще го достигнат долините на света?Знам, че любовта еобикновена като карамфилите,лека като пролетен дъжд,ясна като синьо небе.Но питам:Защо хората се страхуват от карамфилитеи дъждовната пролет,и синьото небе?

Ела да взривишледа на светас динамита на твоите целувки.


Време-целувка

Видях: Земята бе триъгълник бермудски,поглъщаше деца, дървета и села.Ала впоследствие открих,че всъщност има кълбовидна форма.И си помислих: Съществуват и места,където нищичко водата не поглъща.

Едни такива мънички места...Като например:Мъж целува се с женаи даже не поглежда към часовника.

Пиратите

Помолих корабите:Ако видите пиратис дълги сабии замлъкнали сърца,ги попитайте защоне могат да откраднат и морето?

Той наближава

Ето, наближава като кораб, натоварен с трупове. Така твърди часовникът със скучното махало.Така твърди денят с посърналото слънце.Така твърдят и къщиците, сгушени подобно клечките в кибритена кутийка.И аз ви уверявам:Наближава той като акула тлъста,като неизправна бомба,и с него всичко приближава се към всичко:плътта # към ножа,гробът # към мъртвеца,и огън # към бутилката със запалителната смес.

Наближава,наближава той,часът на отпътуването към смъртта # спокойнои с дълбока скръб #натам, където гладният си търси в сметището песни,врабчето # синева в заключените стаи,бунтовникът пък # под възглавницата кон.Наближава той и аз не съм единствен.Наближава той и аз се мъча да не изглеждам толкоз натъжен.Наближава,

а пък аз подхвърлям бучка захар към устата сии отивам на училище в селата кални.Подгонвам пилците по пътяи се уча как момиченцата да целувами крада за тях черници от дърветата нависнали.

Мъж

... и докато хората танцувахаили пък гледаха забавни филми,виждах го на гладните да носи зеленчуци,на пътниците # куфари,

на самолетите # гориво,а на децата # куп играчки.... докато хората по пладне се прозяваха,или пък правеха любов във банята,той носеше откъм морето рибаи от полето жито,и рози от градините,и книги # от печатниците.А в някакъв прекрасен ден #бе сряда, или пък четвъртък, или петък #пристигна бялата колаи го откара в гробищата!

/Азиз Таш/

Ранда Абдул Рахман Кошаха

Русло

Какво остава на Луната след нейното окръгляне,освен да намалява?

Нима не възроптахме срещу бавното течение на дните?Защо ни плаши бързото редене на годините?Тъй много сме се питали:# Кога ли ще пораснем?

Пораснахме.Ами сега?Какво да сторим... та да спрем дотук?И нарушавам ли словесните традиции,ако последното, което на листа изписвам,запетая енаместо точка?


СУДАН

Мухаммад Файтури

И ще остане лицето ти, запалено в красота

1.

...И бродиш из тялото ми,гора от очи с изначални желания.

Бродиш из тялото ми.Аз познавам тези очи,

в които се сливат крах и победа,а Богът и Смъртта се съчетават.

в славата им вечна и скръбна.Аз познавам тези очи.

В подножието им се валя моята жестокости се влива морето на моя копнеж.

Познавам ги,

земята бе девствена,а зората още не беше подпалена...

Нека лицето ти остане запалено в красота,вечно се разпалвай с красотата.

Разпалвай се като очите, ти, пеещ циганино.... Мелниците са празни

и бурите се крият в утробата на пясъка,и мъжете

са приковани в къдриците си,и класовете са натежали от скръб и копнеж,

и аз съм в тебе, житен клас, запомни ме!

2.

Любовта ти се извая на лицето ми,уханието върху устните ми,видението # в очите ми,затова щом ме зърнеха,те ни виждаха заедно.

3.

Гласът ти изпълваше тишината ми,обемаше ме, обагряше мълчанието ми.И ако ме запитат,твоят и моят глас се сливат в слуха ими ни посочват заедно.

Възкликнах: Запомни ме...Прониквам през блокадата на времената,през преградите на пространството.... Сега ще се разтвори прозорец към градината Ј.И небето осветява две ръцеи поникват върху устните Ј две сълзи,и в хола Ј от мрамортрепетът на въздишките му притихва в светилник.

Запомни ме...

Може да се срещнем...Отминават времената на падение.

Обичам те.Ще отминат времената на падение.И ето, ние се срещаме,и обемаш моето тялокакто и преди.Ти, която бушуваше в мене преди,и тя, която бушува в мене сега,ти, която проникна изведнъж в годините ми...

Един бор, един кедър...Бор, клоните на който между очите ми се крият.Чужденец съм аз под бурите и снега.Разлисти родина в моята кръви съживи луна в челото ми,и утре, когато корабите на вятъра и моретоме изрисуват над комините си...знай, такава е съдбата на вятъра и морето.Усмихни се, мое борче,и ме запомни!


Мухаммад Мекки Ибрахим

Оазис

Тази лекомислена лунацяла нощ омайваше нивята,синкавото си сребро разстилаше,изтегната върху листата на цветята,

с мраморен ибриквпръскваше любов в сусамените семенца #докато заспа.

Ти не казвай, че оазисът на прадедитес палмите,с ибрика мраморен # всички са умрели от любовна мегдана на една венчавка,и с камшик нашибани,мегдана са опръскали със цвят и кръв.А аз?Кой бич или пък чистокръвен крокодил,или пустиня с мене би се справила, какво са тези пясъци пълзящи?Предците ми умират от възторг и страст.На десницата подадоха десницаи отстъпи пясъкът,и палми бликнаха измежду чуруликащите рани.Ти, аромат на гробници,как разстоянието до мен прескочи # далечината между нас се е излегналаи времето е дълго.С кое крилопредците връхлетяха меподобно мяра за далечност и въпрос?И още: вий, предци, защо до този миг около мен будувате?Вървете си, предции нека кажем, че цял ден вчера разговаряхме,докато стелеше се в нивите среброи гробниците пълнеше.


Ибрахим Джаафар

Копненията на един мистик-езичник

Изваян съм от огъня, разпален в дървесината на делника;от птичката на светлината сътворен съм,която трепна в изтока на взораи се превърна в цвят божествено-лазурен,в Писание, Вселена, езически рисунки...Или изваян съм като тъга и здрачс прииждащ дух,примесен със екстазна роза...В плътта ми се разпуква цветето на зарево предутринно.И амалгама съм от огнена тъгаили от радост на врабец.Но...претъркулвам се, и не да падна в пропастта на долната рекаи да ме изненада в мен самия блясъкът на дяволската горест,а да се излегна в дървесината на делника,и да се разпадна в делничния кръговрат,

и да...Но делникът нима изгаря?Нима ще се превърне тялото ми в гладно за любов врабчеи ще се любя в скута на тревата, на вълната,с медената страст на дивите треви?Дали ще се съедини със мен Психея,та в изтока на взора да се върна #като цвят божествено-лазурен,Писание, вселена и езически рисунки?!

/Мая Ценова/ТУНИС

Хабиб Хамами

Хоризонт

Когато оковат и стъпките ми, и сърцето,когато всички пътища пред мен залостят,аз винаги им се изсмивам.Казвам си: На хоризонта значи ми е мястото.

Въпрос

Трябваше сърцето да жилне любовта.Трябваше да цъфне розана балкона на един моряк, преди да съм заминал.Трябваше да се поразведри и вятърът, за да ми натовари само самотата ми..Трябваше най-сетне и сънятда понесе такъв въпрос:Защо насъне виждам моето отечество,а пък наяве # не?


Сами Байдани

Вестникарят

Под мишница понесе вестницитетолкова грижливо,заглавия се втурнахаподред по устните му,

втурна се и той, за да разнася новинитев дюкяните и кафенетата,по улиците и по къщите,ала веднъж, когато сутринта го нямаше,във вестниците нямаше за него некролог.

Пощальонът

Раздаде всичките писма,освен едно # от службата за пенсиониране:на получателя адреса не намери.Отново взе да търси.И преброди,и пак преброди всички улици.След много мъкибе пред търсеното жилище,погледна номерът дали е същият.Извади сетне своя ключи си отключи.


Захра Убайди

Вятър и хоризонт

Вятър тук повя,преви се кипарисът,простенастарият прозорец,а помежду погледа и хоризонта #пепелна завеса.

Вятър тук преминаи какво зад себе сиостави? #Една жена, която търсивъжето си с пране.Едно цветче, прегърнало прашеца си,като султан излегнало се в дрямка.

Урок

Дървото # стройното,листнатото,с протегнатата сянка #вятър го оголвавсяка есен.

Защо ли мамаментата поливачаспо час и зеленината Ј преглеждалист

по лист #тя знае, че прозорецъти чашата със чайса ловцина аромата Ј.

Снимки

Мама зад завесата,в забрадка от тревога,утешава прагасъс стъпките на гурбетчиите.

Татко на молитвено килимче #облаците и надеждитеса му донеслив броеницататамян.

Между двете снимки е огнището #то отпъжда слънцето и дрямката.

Огнището, коетовчера бешепепел...


Аулад Ахмад

Смятам, че съм станал нещо

Смятам, че съм станал нещои че с нищичко от камъка не съм различен,че над себе си съм се издигнал,и стената се е издължила,и стената се е завъртяла,и е подслонила сенките на смъртните,и че аз не съм издал тайните

на обитаващите тялото ми,нито с дъжд съм се нахвърлил върху тях.

Смятам, че съм всяко нещо:# тетрадка, над която словото се труди и изглежда по-красива политиката, а и зората също;# препълнено със пепел сито;# палат;# стъкло;# килии, счупени в цветята;# чакълили пък жезъл...Точки върху буквите чертае малчуганът с мене по алеята в пръстта.Сбогуване # защо?Здрависване # с какво?

От днес нататък нищичко не значаи нищичко не значи нищо,и нищо не е нищо.

Сурова е храната ми.Аз съм нещото само по себе си.

Аз съм корейшитската камила.Аз съм безпокойството на Мутанабби.Аз съм мулето на Исфахани.Аз съм кучето на Кафка.

Аз съм някаква мушица.Ето качествата ми:прашинка-исполини догадка на метафора. Пред мене има трийсет дни,да построя деня си утрешен под вчерашния;и ден един да разбера къде по тялото ми е главата;и време...сам да се убия;и още пет минути #циганите да обиколят главата ми.Последно сбогом да си кажа.Аз съм вече нещо мъртво... но и живо #с нищичко от камъка не съм различен.

/Азиз Таш/

БЕЛЕЖКИ ЗА АВТОРИТЕ

* Абдул Карим Касид е иракски поет, автор на стихосбирките "Куфари" (Бейрут, 1975); "Да потропаш на вратата на детството" (Багдад, 1978); "Свидетелката" (Бейрут 1981); "Роза от Бикаджи" (Дамаск, 1983). Негов е и преводът на арабски език на сборника "Думите на Жак Превер" (Бейрут, 1981).

* Абдул Уахаб ал-Баяти (1926) е иракски поет, роден в Багдад и завършил арабска литература. Прекарва дълги години в изгнание в Ливан, Сирия, Египет, Австрия и СССР. След Юлската революция 1958 г. се завръща в Ирак, след което заминава за Москва като културен аташе. По-късно заема дипломатически пост и в Мадрид. Стихосбирката му "Счупени ибрици" (1949) го нарежда сред пионерите на модернизма в арабската поезия, сравним с Назъм Хикмет или Пабло Неруда. Следват "Ангели и дяволи" (1950), Стихове в изгнание" (1957) и др.

* Абдуллах Раями е омански поет, който живее в Мароко. АВтор е на стихосбирката „Вълна от вятър“ (Казабланка, 1992).

* Адонис е псевдоним на сирийския поет Али Ахмад Саид, р. 1930 в Кассабин, завършил философия в Дамаск, след което през 1956 се установява в Бейрут и приема ливанско гражданство. През 1957 се включва в групата около сп. "Шиар" ("Поезия"), която оставя дълбока следа в съвременната арабска поезия. Когато през 1968 г. "Шиар" престава да излиза, Адонис основава сп. "Мауакиф" ("Позиции") с амбицията да се превърне в средище на всички новаторски движения в културата. Поет, есеист, литературен критик, един от основоположниците на модернизма в съвременната арабска поезия и същевременно здраво свързан с най-доброто в класическата арабска поетична традиция. Поет със своя собствена школа, независимо от противоположните мнения, които предизвиква тя. На перото му принадлежат стихосбирките: "Първи стихотворения" (1957), "Листа на вятъра" (1958), "Песните на Михяр Дамаскин" (1961), "Книга на промените и емиграцията в селенията на деня и нощта" (1965), "Театърът и огледалата" (1968), "Това е името ми - Време между пепелта и розата" (1971), "Единствено число във формата на множествено" (1975), "Съвпадения и начала" (1980), "Блокадна книга" (1985), "Апотеоз за ясните неясноти" (1988), "Втора азбука" (1995). През 1995 г. му е присъдена Международната Средиземноморска награда за поезия за стихосбирката "Втори слънца". Освен това е носител на наградата на Международния форум за поезия за 1974 г. и е бил номиниран за Нобелова награда за литература.

* Али Шаркауи е бахрейнски поет, автор на 12 стихосбирки, между които „Гръмотевици по време на суша“ (Бахрейн, 1975“ и „Грижите на малката чайка“ (1988).

* Амал Дункул (1940-21.V.1983) е египетски поет, автор на стихосбирките „Убийството на луната“, „Коментар за случилото се“, „Бъдният завет“, „Нови слова за войната на Басуса“ (1976-1977), „Листа от стая N8“ (1979-1983).

* Ахмад Абдул Муати Хигази (1934) е египетски поет, критик и журналист. Първите му стихове са отпечатани през 1957 г. Автор не стихосбирките "Град без сърце" (1959), "Остава само признанието" (1964), "Същества от царството на нощта" (1978) и др.

* Бадр Шакир ас-Сайяб е иракски поет, р. 1926 г. в селцето Джайкур, южно от Басра. През 1948 завършва английска филология в Багдад. Автор на стихосбирките "Повяхнали цветя" (1947), "Легенди" (1950), "Гробарите" (1952), "Сляпата проститутка" (1954), "Оръжията и децата" (1954), "Успех" (1965). Според арабската литературна критика стиховете му са образец за модерна реалистична поезия. Заедно с Абдул Уаххаб ал-Баяти през 50-те години става един от инициаторите на движението за обновление в съвременната арабска поезия и възприемане на свободния стих. Умира в Кувейт на 24 декември 1964.

* Бандар Абдул Хамид е сирийски поет, автор на стихосбирките „Тържества“ (Дамаск, 1978), „Приключенията на пръстите и очите“ (Дамаск, 1981), „Бе висока през нощта“ (Дамаск, 1980).

* Гада Самман е родена през 1942 г. в Дамаск. Завършила е английска филология в Дамаския университет, където през 1962-1963 чете лекции по английска литература. Сетне се установява в Бейрут, където успоредно с литературното творчество се занимава и с журналистика. Автор е на сборниците с разкази "Очите ти са моята съдба" (1960); "В Бейрут няма море" (1964); "Нощта на чуждоземците" (1966); на романите "Бейрут 1975" (1975) и "Кошмарите на Бейрут" (1976), преведен на полски и руски език; както и на пет стихосбирки, между които "Обявявам ти любов" (1976) и „Влюбена, затворена в мастилница“.

* Закия Малаллах е поетеса от Катар, доктор по фармакология от Каирския университет, автор на стихосбирките „В#храма на копнежите“ (1985), „Цветове от любовта“ (1987), „За тебе пея“ (1989), „В#очите ти се разлиства теменуга“ (1990), „Из пространствата на душата“ (1991).

* Захра Убайди е тунизийска поетеса, автор на стихосбирката "Мъж с венец и мащерка".

* Иззет Тайри е египетски поет от т.нар. поколение на 70-те години. Роден в с.Наг Катиа в Горен Египет, с висше агрономическо образование от университета в Асют, работи като агроном в Средното земеделско училище в

Наг Хамади. Първите му литературни опити са къси разкази, член е на групата „Осветление и гласове“, печата в литературната арабска периодика. Автор е на стихосбирките „Лесният път е затворен“, „Приказни сезони“, „Тази госпожа“ (1994), „Скърбите на един селски поет“.

* Камал Хайр Бек (1935-1980) е сирийски поет, роден в селско семейство в Кардаха, но установил се в Бейрут, където става член на групата "Шиар" ("Поезия") и публикува първата си стихосбирка през 1960 г. Осъден на смърт заради опит за държавен преврат против ливанския президент, намира убежище в Йордания и оттам - във Франция, която е принуден да напусне заради подкрепата си за палестинските движения. Продължава литературните си търсения в университета в Женева, където през 1972 защитава дисертация на тема "Модернисткото движение в съвременната арабска поезия" и преподава арабска литература до 1975 г. Завръща се в Ливан, където е убит през 1980. Поет на гордостта, бунта и абсурда. През 1981 г. група приятели на починалия поет съставят в Париж негов ретроспективен сборник под заглавие "Сбогом поезия", който излиза в Бейрут през 1982. През 1989 е издаден в превод на френски език сборник стихове на Камал Хайр Бек, писани между 1961 и 1972 г. във Франция и Женева.

* Касим Хаддад е бахрейнски поет, чиито книги се следят с интерес от арабската литературна критика. Автор на стихосбирката "Нахрауан" (1988).

* Мамдух Удуан е сирийски поет, който твори също в областта на драмата, публицистиката и художествения превод. "Необходими са подробности".

* Махди Мухаммад Али е иракски поет, автор на стихосбирките “Отпътуване ‘78” (Дамаск 1983) и “Тайната на ябълката” (1987).

* Махмуд Даруиш (1942) е палестински поет, роден в село Баруа, близо до Акка в Северна Палестина, която семейството му напуска през 1948 г., установявайки се в Ливан с първата вълна палестински бежанци. Две години по-късно се връща в Палестина, където завършва средното си образование. Тясно свързан с политическия живот, попада неколкократно в израелските затвори през 1961, 1965 и 1967. През 1970 г. напуска Израел на път за Египет, сетне се установява в Бейрут, където е центърът на палестинската съпротива, и заедно с него се премества в Тунис през 1982. Член е на Изпълнителния комитет на Организацията за освобождение на Палестина и дългогодишен председател на Съюза на палестинските писатели. През 1988 г. пише текста на Декларацията за независимост, с която е обявено създаването на независимата Държава Палестина. Понастоящем живее в Париж. Основател на авторитетното литературно списание "Кармел". Повече от десет стихосбирки бележат пътя му на палестински поет от международна величина, един от най-известните и най-четените съвременни арабски поети: "Врабче без крила" (1960); "Един влюбен от Палестина" (1966); "Птичките умират в Галилея" (1970); "Обичам ли те, не те ли обичам" (1972); "Венчавки" (1977); "Една роза по-малко" (1986); "Възхвала на високата сянка" (поема, 1982); "Това е песен, това е песен" (1986). Освен това под перото му се раждат ярки образци на съвременната арабска публицистика и художествена проза, каквато е книгата "Памет за забравата" (1987), своеобразен дневник на обсадата на Бейрут. През 1994 г. му е присъдена наградата "Палестина - Махмуд Хамшари" за цялостно творчество. Стиховете и прозата му са превеждани на френски и руски език. Бил е гост на Международната писателска среща в София - 1977, а през 1988 в поредицата "Поетичен глобус" на издателство "Народна култура" излизат избрани негови стихове в превод на български език под заглавие "Паспорт".

* Мифтах Амари е либийски поет, р. 1956 г. в Бенгази, автор на стихосбирките "Възкресението на пясъка" и "Стълбове".

* Муна Сауди (1945) е родена в Аман и завършва Висшето национално училище за изящни изкуства в Париж със специалност скулптура. Член е на съюза на палестинските художници и Генералния съюз на арабските художници. Автор е на книгата „Детски свидетелства във време на война“ (Бейрут, 1970).

* Мухаммад Ибрахим Абу Сунна (1937) е египетски поет, завършил Факултета по арабистика в Университета „ал-Азхар“ през 1964 г. Работи в Египетското национално радио. АВтор е на стихосбирките „Сърцето ми е при предачката със синия сукман“ (1965), Градината на зимата (1969), „Вопли в старите кладенци“ (1973), „Вечерни камбани“ (1975), „Наблюдения в каменните градове“ (1979), „Морето е мястото на нашата среща“ (1982), както и на пиесите в стихове „Хамза Арабски“ (1971) и „Обсадата на крепостта“ (1979). Освен това е автор на „Студии върху арабската поезия“ (1979), „Философия на народната пословица“ (1968), „Безсмъртни поеми (Антология на древноарабската поезия“ (1981), „Гласове и отгласи“ (1982).

* Мухаммад Кайси е йордански поет, автор на повече от двадесет стихосбирки, между които „Знаме, развявано от вятъра“ (Дамаск, 1969), „Пенталогия на смъртта и живота“ (Бейрут, 1971), „Ветровете на Иззеддин Кассам“ (Багдад, 1974), „На Хайфа йй отива траур“ (Бейрут, 1975), „Ваза за цветята на Сара, мащерка за сирачетата й“ (Бейрут, 1979), „Пламъците и дните на Абдуллах“ (Бейрут, 1981), „Песните на мирозданието“ (Аман, 1982), „Стихове за момчета“ (Аман, 1984), „Колко смърт е нужна, за да бъдем заедно“ (Дамаск, 1984), „Стоен в Джараш“ (Дамаск, 1984), „Домове на хоризонта“ (Дамаск, 1985), „Поетични творби 1964-1984“ (Бейрут, 1986), "Стихове" (1987), „Флейта над нашите дни“ (Бейрут, 1997).

* Мухаммад Макки Ибрахим е судански поет, р. 1939 и учил в гр. Абяд, пров. Кордофан (Западен Судан).

Завършил Факултета по право в Хартумския университет. След една година работа като адвокат се ориентира към дипломацията. Учи френски език в Париж. Причисляват го към авангарда на поетите от новото поколение в суданската литература. Поезията му се отличава със свеж стил, чистота на фантазията и красива образност. Още първата му стихосбирка "Моята нация" (1964) е оценена като най-силния поетичен глас, възпял суданската национална самоличност. През 60-те години поетът е сред основателите на литературната школа "Джунглата и пустинята", която утвърждава идеята, че суданската култура е синтез между местната африканска и арабска култури.

* Мухаммад ал-Файтури е судански поет, р. 1930. Централно място в творчеството му заема борбата на човешкото достойнство. По-значителни негови стихосбирки са: Африкански песни", "Влюбен в Африка", "Думи на свидетеля на обвинението".

* Мухаммад Шарафи е автор на 12 стихосбирки, 4 пиеси в стихове и 7 в проза. Предложеният откъс е от стихосбирката "От кандилото на скърбите" (1983).

* Низар Каббани (1923) е сирийски поет, роден в Дамаск, завършил право и работил на дипломатическото поприще до 1966 г. Първата му стихосбирка излиза през 1942 и му донася голяма популярност, последвана от няколко десетки други, в които се оформят две централни теми, характеризиращи творчеството на Куббани: любовната страст, в чиито описания поетът променя традиционната представа за арабската жена - "Рисуване с думи" (1966); "Детството на една женска гръд", "Моя си", "Книга за любовта" (1970), и една много жива и остра критика на социалния и политическия живот, която започва със стихосбирката "Позиви върху стената на поражението" (1967), преминава през "Стихотворения, предизвикващи гняв" (1986) и продължава в петдесетата му стихосбирка "Лицемеристан" (1990). Защитава и използва свободния стих, но по-често се придържа към традиционната метрика. Създава нов поетичен език, достъпен и близък до разговорния. Един от най-четените съвременни арабски поети.

* Омар Кадди е либийски поет, учил в Ирландия и Великобритания, автор на стихосбирките "Начала", "Отплаване в мъглата" и др.

* Рияд Салих Хусейн (1954-1982) е сирийски поет, който още с първата си стихосбирка "Срив в кръвообращението" (Дамаск, 1979) поставя пред читателя изискването да съумее да види неежедневното в ежедневните неща. Същата линия продължава и намира място дори в заглавието на втората му стихосбирка "Ежедневни митове" (Дамаск, 1980), сетне в третата - "Прост като вода, ясен като пистолетен изстрел" (Дамаск, 1982). След смъртта му излиза и стихосбирката „Див козел в гората“ (Дамаск, 1983).

* Саади Юсуф (1934) е иракски поет с ярко присъствие в средите на поетите и интелигентите от всички арабски страни, избрали за свое средище ливанската столица Бейрут по времето, когато тя е център и на палестинската съпротива. Първата му стихосбирка „Краищата на африканския Север“ излиза през 1952, последвана от още 16 други до 1987 г. Голям сборник с негови стихове под заглавие "Поетични творби 1952 - 1977" излиза в Бейрут през 1979, последван от "Дневник на Юга", "Вземи снежната роза", "Стихове с по-малко мълчание" (Бейрут, 1979), "Мадоната идва" (Бейрут, 1982), „Парижки стихоове“ (Германия, 1992). Автор е също на книгата "Размисли с тих глас" (художествена проза, 1987) и на сборника с къси разкази "Прозорец в мароканския дом" (1979). Негови са преводите на арабски език на Уолт Уитман, Кавафис, Лорка, Янис Рицос и др.

* Сейф Рахби е омански поет, автор на пет стихосбирки, между които "Главата на пътника", „Камбани на разлъката“, „Едничък нож не стига врабче да се заколи“ (1988).

* Суад ас-Сабах (1942) принадлежи към династията на кувейтския емир. Родена в Кувейт, отраснала в Ирак, учила в Египет и живяла в Ливан, тя съчетава в себе си изконното непокорство и меката съзерцателност на древните араби. Кръгът на интересите й включва наред с поезията проблемите на женското движение и човешките права - тя е сред основателите на Арабската организация за правата на човека; има завършено висше икономическо образование в Кайро и докторат по икономика във Великобритания. Първите й стихове са създадени и публикувани в края на 60-те години. Оттогава досега опитите й със словото я доказват като жена, мъдро съхраняваща способността да обича и да бъде обичана. Има издадени четири стихосбирки - "Мечта" (1971), "На моя син" (1982) и "Трохи от жена" (1986), преведена на френски език (1988), и „Поеми за любов“ (1995).

* Уафа Уагди е египетска поетеса, чиято стихосбирка "Оран в морето" й донася Държавната поощрителна награда за поезия за 1987 г. Втората й стихосбирка "Поглед отвръх раната" е ретроспективна. Тя излиза в Бейрут през 1973 и съдържа стихове от периода 1966 - 1972. Стиховете й са превеждани на английски и сърбохърватски.

* Файсал Каркати (1952) е палестински поет, роден в Дараа (Сирия) в семейството на бежанци. Завършва журналистика в Румъния и е литературен редактор на сп. „Филастин ас-Саура“, издание на Организацията за освобождение на Палестина. Автор на три стихосбирки.

* Халед Даруиш (1956) е палестински поет и журналист, роден в семейството на бежанци в Сирия. Печата стихове от 1973 г. в сирийски и ливански списания. Съосновател на групата „Куррас“ през 1976 г. Автор на стихосбирките "Планината" (Бейрут, 1979), "Факти" (Бейрут, 1980), "Причини" (Дамаск, 1981) и "88" (Ерусалим, 1997).

* Халил Хауи (1919-1982) е ливански поет, роден в планинското селце Шуейр и болезнено свързал съдбата

си със стремленията на съвременната арабска интелигенция. За него "поезията е визия, която осветлява практика, и изкуство, способно да въплъти и двете." Поетът достига върха на своята Голгота в първия ден на обсадата на Бейрут от израелската армия през 1982 г., когато се самоубива с ловната си пушка в знак на протест срещу мълчанието и неспособността за съпротива. Автор е на пет стихосбирки: "Река от пепел" (1957); "Флейтата и вятърът" (1961); "Градините на глада" (1965); "Ранена гръмотевица" (1979) и "В ада на комедията" (1979).

* Шауки Шафик е южнойеменски поет, автор на стихосбирките "Метаморфози на светлината и дъжда", "Споделено", "Химни на тревата и семейния лист", "Простор за пламъците на Мария".

* Юсуф Саиг е иракски поет, автор на стихосбирката "Признания". Стиховете му се печатат в авторитетните арабски литературни списания.

СЪДЪРЖАНИЕ

АЛЖИР

САИД ХАДИФНека огледалото ти падне

АХМАД АБДУЛ КАРИМПалмов псалм

БАХРЕЙН

КАСИМ ХАДДАДКаменна вечерЛитургия

Али Шаркауи Плачи... Не буди нищо радост

ЕГИПЕТ

АХМАД АБДУЛМУАТИ ХИГАЗИПресечни точкиЗнамения от сура "Цветовете"

МУХАММАД ИБРАХИМ АБУ СУНАЛуна от рая

УАФА УАГДИПесен за Египет

Али Сидки Абдул Кадир Месечинко ти, над мен високо

Иззет ТайриОчакване...Ябълки

АЛАА АБДУРРАХМАН

Арабескарр

НарцисНощна стражаХусейнХристосЦелувкаАстартаПривързах се към неяРеволюцията на кристалаЮдаВидениеПредателство

ИРАК

Абдул Уахаб ал-БаЯти Мъж и женаОгън от Дагестан

БАДР ШАКИР АС-САЙЯБДъждовна песенТи знаеш лиСалуа

ЗаливътВдишвам от нощния ти ароматЛимонно уханиеИ шепне ми ехотоВ коприната на съня

СААДИ ЮСУФМадонаМълчание

ЮСУФ САИГ ВъпросиКуклиПриликаСмъртта на куклата

ФАУЗИ КАРИМАндалусци

АБДУЛ КАРИМ КАСИДОсмиване на камъка и възхвала на пътя

НАБИЛ ЯСИНИзчезване

ХАШИМ ШАФРИКМетачът

МАДХИ МУХАММАД АЛИПредварителен сценарий за любов

Джамал Джумаа Падащи листа от дървото на войната

ЙЕМЕН

ШАУКИ ШАФИКЕдна самка... Две самки... Много самки

АХМАД КАСИМ ДАММАГДиалог насъне с Малик ибн Райб

МУХАММАД ШАРАФИГорещи пясъци

ЙОРДАНИЯ

МУХАММАД КАЙСИИкони

ИБРАХИМ НАСРУЛЛАХМилосърдни изстрелиСъстояниеЖалбаДвойственостЧудоЗовИскреностПриятелство

МУНА САУДИТайната е в Сътворението

ОМАР ШАББАНАСедмо чувство

КУВЕЙТ

СУАД АС-САБАХ КафеМолбиБезумнатаПримириеСветът - това си ти

Хузама Хабаиб Картини

ЛИБИЯ

МИФТАХ АМАРИ Любовно посвещениеПарче дърво

ОМАР КАДДИПрез рамоБаба ми

Хусейн Шейх СамотаКартина

ЛИВАН

Халил Хауи Тайнствено тялоПознанствоКлиматМайката на Избрания

КАМАЛ ХАЙР БЕК

Пътят към смърттаЛутанеВъпросПознаниеБягствоДосадаСънСтудОрбита

ГАДА САММАНЩом ме споходи лицето ти,

ХЕНРИ ЗУГАЙБНавлизане в благоуханиятаПроникване

Жорж Ганим Думи за флейта

МАРОКО

СААД САРХАНСкукаЦепнатини

САЛАХ БУ СРИФНотна стълбица на откритиетоНотна стълбица на познаниетоЖенаНебеТялоФлейта

ОМАН

СЕЙФ РАХБИСпомен от настоящетоСтарото име

АБДУЛЛАХ РАЯМИВъздух, който знае всичко за лицата

ПАЛЕСТИНА

МАХМУД ДАРУИШФантазия за флейтаСбогом на това, което ще настъпи

Фейсал Каркати Горчива тишина

МУХАММАД ХАМЗА ГАНАИМ Време за елегии

Противоречия на едноокото ругателство

БАСИМ НАДИИзцвилиха конетеТялоБезсмъртие

Таха Мухаммад Али Отломки от паметта на пурпура

Халед ДаруишСенкиСкукаПризориExodus '8888

САУДИТСКА АРАБИЯ

ИБРАХИМ АЛ-ХУСЕЙНТърсятСега

МУХАММАД ДУМЕЙНИВечерни драски

СИРИЯ

АДОНИС Aпотеоз за деня и нощтаСлучай с изворПесен за смисълаПесен за разстояниятаАпотеоз за НеяАпотеоз за ясните неясностиАпотеоз за детствотоАпотеоз за Игрите на Живота и Смъртта

Низар Каббани С родината на чаша бренди

Мамдух УдуанНосталгия

Бандар Абдул Хамид Слепият и любовтаВ крак

РиЯд Салих Хусейн Ръката тиХубавият ни животУлицаСезониДвама

Време-целувкаПиратитеТой наближаваМъж

Ранда Абдул Рахман Кошаха Русло

СУДАН

Мухаммад Файтури И ще остане лицето ти, запалено в красота

Мухаммад Мекки Ибрахим Оазис

Ибрахим Джаафар Копненията на един мистик-езичник

ТУНИС

Хабиб ХамамиХоризонтВъпрос

Сами Байдани ВестникарятПощальонът

Захра Убайди Вятър и хоризонтУрокСнимки

Аулад Ахмад Смятам, че съм станал нещо

БЕЛЕЖКИ ЗА АВТОРИТЕ

НОВА АРАБСКА ПОЕЗИЯ

АрабскаПърво издание

РедакторПАВЕЛ СЛАВЯНСКИ

Художник на корицата.....

Формат 70/90/16ISBN 954-8317-50-5

Печат

издателство •лице•

arabculture.files.wordpress.com€¦ · web viewНОВА АРАБСКА ПОЕЗИЯ. СОФИЯ...

Documents