ГЛАВА 1

ДИСКУРСЪТ ЗА СУБКУЛТУРИТЕ –

ДВЕ ИСТОРИИ

& 1. СОБСТВЕНО ИСТОРИЯ НА СУБКУЛТУРИТЕ

Дискурсът за субкултурите1 ясно се разпада на две отделни истории. От една

страна това е собствено историята на субкултурите; от друга – това е историята на

научния интерес. Двете истории – или двата под-дискурса – понякога са се движили

паралелно, понякога рязко са се разминавали, доколкото един и същи обект на изследване

е бил разглеждан от множество ъгли, или – много често случващо се – се е развивал и

изменял във времето.

По всичко изглежда, че субкултурите ни съпътстват от зората на модерността. Има

разбира се текстове, които отместват възникването и съществуването им далеч назад във

времето. В „Мито-ритуалният комплекс на тракийските Котитии”2 В. Лозанова-Станчева

загатва, че в древна Атина Алкивиад е участвал в субкултура. На различни форуми се

говори, че в началото на новата ера христианството е било субкултура, малък култ в

рамките на юдаизма3. Наричат го дори „първата контракултура”. Според Питър Бърк

(който, оказва се, ползва съвсем същите разработки както и ние) субкултури и

контракултура съществуват още през Средновековието, още по-точно - както той се

1 Под дискурс за субкултурите следва да се разбира всеки външен за самите тях дискурс–

исторически или изследователски. Той следва да се различава от собствено субкултурния

дискурс, при който субкултурите артикулират сами себе си – чрез художествени произведения

(литература, музика, театър и кино, изобразителни изкуства) или чрез интервюта и самоописания

– последната тенденция е особено силна в Русия, където на представителите на субкултурите

(вероятно) им се налага непрекъснато да се самоописват и самоанализират.2 Лозанова–Станчева, В. Мито-ритуалният комплекс на тракийските Котитии. София, УИ „Св. Кл.

Охридски”, 1993.3 Вж. например http://dexanet.kharkov.ua/phpBB2/topic52024-30.html#71304, последно

посещение 01.10.2008 г.

2

изразява, “в зората на модерна Европа”. Всъщност, той определя като субкултури

различни професионални общности (войници, моряци, рибари и т.н.). А субкултурата на

просяците и крадците (също обединени в гилдия, със собствен жаргон и фолклор)

определя направо като контракултура4. В предговора си към Subcultures: cultural histories

and social practice5 Кен Гелдър ги поставя в английската Елизабетинска епоха и посвещава

цялата първа глава на това, което нарича „История на вагабондите”6.

За нашите цели по-важно е да проследим онези субкултури, които са се появили

през ХХ век.

1. “ЗУТИЗ (ZOOTIES)”

Може би първата описана субкултура на ХХ век са т. нар. Зуутис (Zooties). Повече

подробности за нея могат да се намерят в автобиографията на Малкъл

Хикс7.Наименованито на тази “черна” субкултура произлиза от облеклото. Zoot Suit е

костюм с дълго сако (обикновено на черно или синьо рае) и тесни панталони. В началото

на 40-те години е бил доста скъп. Смятало се е за особено шик да излезеш с такъв костюм

на улицата. За лишените от граждански права чернокожи младежи самото му притежание

вече е било предизвикателство към бялото общество. Както и химията, с чиято помощ

зуутис изправяли косите си. Исторически това е първата градска младежка субкултура.

Именно Zoot Suit е началото на “черното” Dressing Up стилово направление, което по-

късноамериканските антрополози ще нарекат “въпплътена същност на черната градска

Америка”. Стилът на зуутис се превръща в признак на етническа принадлежност и

этническа мъжественост – “субкультурен жест на млади хора, които отказват да признаят

своето съответствие към нормите на доминиращата култура”.

4 Ïèòúð Áúðê, “Íàðîäíàòà êóëòóðà â çîðàòà íà ìîäåðíà Åâðîïà”, Ñîôèÿ, “Êðàëèöà Ìàá”, 1997,

ñòð. 68 – 75.5 Gelder, Ken, Subcultures : cultural histories and social practice, Routledge, 2007.6 Ibid, pp. 5-26.7 The Autobiography of Malcom X as Told to Alex Haley. За съжаление електронното копие,

което ползвам, е конвертиран към pdf текстов файл, така че посочването на издателство и

страница е невъзможно

3

За чернокожите зуутис не само облеклото служи като признак на другост, но и музиката –

всички популярни джазови музыканти от онова време се движили с такива костюми. А

значението на джаза – звуковата проява на черната душа – е трудно да се оцени като

средство на ненатрапчива, спонтанна реклама на ценностите на първите черни

субкултури. През 1941 году списание New Yorker констатира, че облеклото “зутиз” се е

превърнало във висша мода сред белите младежи на Ню Йорк. Харлем за пръв път е

наречен законодател на уличната мода. Добре е да се има предвид, че аудиторията на New

Yorker са предимно представители на средната бяла класа.

През март 1942 г., заради войната бил приет закон, който съкращавал до 26%

разхода на вълнени платове в ателиетата за мъжки костюми и носенето на zoot-suit

започнало да се смята за непатриотично и дори незаконно. Забраната била игнорирана.

Пренебрежителното отношение на чернокожите към войната сякаш се изразявало чрез

този костюм, поради което крайно десните вестници обвинили зуутис едва ли не в измяна

на Родината. През 1943 г. в Южна Калифорния и пристанищните градове се разразяват

няколко масови схватки между младите зуутис и бели военни моряци. В отговор през юни

същата година в много от големите градове се появяват първите черни банди, които

започват да охраняват улиците на своите райони. 40 години по-късно принадлежността

към тези банди ще се превърне в основа и най-важен елемент на хип-хоп субкултурата.

2.РОКЕРИТЕ

Това е първата наистина бяла субкултура със свой стил, език, маниер. Масовата

култура – чрез филми като „Дивият” с Марлон Брандо и „Волният ездач” до такава степен

ги митологизира, че субкултурите на мотоциклетистите съществуват в непроменен вид и

до ден днешен, без да преживеят упадъка или трансформациите, които съпътстват другите

субкултури. Любопитно е, че те наричат себе си “hardcore” („истински”). Те много трудно

влизат в контакт, като изключим книгата на Хънтър Томпсън „Ангелите на Ада” (Hell’s

Angels)8, няма нито едно изследване, което да се основава на включено наблюдение. Те са

пламенни патриоти, частично расисти (особено в Южните щати, където стария флаг на

Конфедерацията е една от емблемите им. Рокерите са субкултура, в която ценностния

8 Thompson, Hunter S., Hell’s Angels. A Strange and Terrible Saga, Modern Library, 1999.

4

акцент се слага предимно върху неща, които се считат за ниски и незаконни. Тези

ценности се формират спонтанно, на подсъзнателно равнище, затова и те си остават

племена, където достъпът на външни хора по правило е ограничен. Новаците трябва да

минат през редица сурови изпитания, понякога включващи извършването на

престъпления, за да получат якето с емблемата на една или друга рокерска банда. Прието

е да се счита, че те са единствената субкултура, която тотално отхвърля етническите,

расовите и други малцинства, и – не съвсем вярно – е тотално маскулинна. Най-святият им

символ е незабележимата нашивка “1%”, която обединява истинските рокери (дори от

враждуващи групировки) срещу останалия свят. Не всички рокерски групи принадлежат

към „ордена” “1%”, а само тези, които съвършено съзнателно се противопоставят на

обществените норми и законите на държавата. Самият знак “1%” има история. На 4 юли

1947 г. в Холлистер, Калифорния били разрешени мотоциклетни състезания, провеждани

от асоциацията АМА. В този ден в града шумно и скандално връхлита банда рокери.

Журналистът Франк Рутни написал за това в “Сатърдей Ивнинг Поуст”, списание “Лайф”

публикува фоторепортаж. Така рокерите за пръв път попадат в полезрението на

шокираната и уплашена американска общественост (по този епизод Стенли Крамер снима

през 1953 г. филма “Дивият”9 с Марлон Брандо в главната роля). При съдебното

разследване представителят на AMA заявява, че 99% от рокерите спазват правилата на

асоциацията. Това заявление възмущава свободните рокерски племена и от тогава се

появява нашивката “1%”. От 60-те години част от рокерите се сраства с криминалните

банди и започва да се занимава с разпространение на наркотици и оръжие и контрол над

проституцията. Голяма част от рокерите са хора, които се връщат от война и им е трудно

да се приспособят към условията на следвоенна Америка. Телевизията, рекламата и

развлекателната индустрия им натрапват образ на еднакво облечена, подстригана нация, с

деца, къща, кола и всичко останало, което се свързва с „нормален живот”. За хора,

свикнали да живеят с много адреналин, този конформизъм е неприемлив. По онова време

нацистската символика влиза в рокерските атрибути и тотално шокира благополучната

средна класа – не че бившите войници са нацисти, а просто ярка демонстрация на

„другост” и на отхвърляне на доминиращата култура. Рокерите в най-пълна степен са

това, което може да се нарече нео-племена със свои закони и език. те започват да се

9 http://www.imdb.com/title/tt0047677/

5

обединяват в малки мобилни групи. Това е първата субкултура, която изработва свое –

радикално – отношение към всеки аспект на социалната действителност.

3. БИТНИЦИТЕ.

Те са предшественици на хипитата, които поради ред исторически и социални

причини ще се окажат най-известната и популярна субкултура. Битниците са първите,

които свързват субкултурния стил с мъдростта на Изтока (вижте заглавия на романите на

Керуак – „Бродягите на Дхарма”, „Сатори в Париж”, или на известни стихотворения от

Гинзбърг, в чиито заглавия се съдържат определения като „сутра” и „мантра”), но за да се

противопоставят на конформизма, първоначално изпозват образа на „черния човек”. В

„По пътя” на Керуак – най-известното произведение на битническата литература –

главният герой Сал Парадайс мечтае да стане чернокож, защото защото „светът на белите

не му дава достатъчно възторг”. Самият Керуак твърди, че се учи на проза от джазовият

стил би-боп, изпълняван предимно от чернокожи музиканти. Интересът към “черната

култура” е предизвикан не толкова от нея като такава, а от желанието да се измъкнеш от

социокултурната система, като се отъждествиш с ценности, които са периферни,

маргинални и извънсистемни. Битниците създават нов стил – своего рода анти-стил с

анти-герои. Те първи започват да използват средствата за масова информация, за да се

превърнат в продаваема, макар и отчасти забранена стока (съдебен процес срещу поемата

„Вой” на Алън Гинсбърг през 1956, процес срещу „Голият обяд” на Бъроуз през 1966), и

правят своя стил привлекателен, макар и отхвърлен от мейнстрийма. Това не е особено

трудно, като се има предвид, че техните предшественици са старата бохема на Гринидж

Вилидж, на Сан Франциско, а и на Европа (прочутите „колонии” на американски

интелектуалци в Париж, толкова добре описани от „изгубеното поколение” на

Фитцджералд, Хемингуей и Хенри Милър. А още по-ранни техни предшественици са

парижките бохеми, станали герои на прочутия сборник разкази на Анри Мюрже „Сцени

6

от живота на бохемите”10, издаден през 1851 г., и на едноименната опера на Пучини).

Доколкото най-модерните изследвания на субкултурите ги свързват с музиката, то

битниците са тотално обвързани с джаза.

4.ТЕДИ БОЙС.

Във Великобритания ситуацията, способстваща за поява на субкултури, е много

различна от американската. Там няма толкова голямо черно малцинство, което от една

страна, да бъде „врагът”, а от друга източник на субкултурни идеи. След войната страната

има нужда от възстановяване. Планът „Маршъл” довежда до надежди за работническата

класа да намери себе си в по-малко класово диверфицирано общество. Действително през

първото десетилетие разликите между работническата и средната класа в материално

отношение почти се заличават11. Резултат от надеждите на работническата класа е

избирането на лейбъристко правителство. И в живота на британската младеж настъпват

промени. Започва да се развива уличен стил – типичен Dressing Up, който демонстрира

чрез движението отдолу нагоре стремежа да се добие успех и да се премине на по-висока

степен в социалната иерархия. Около 1952 г. в работническите квартали на Лондон южно

от Темза се формира първата субкултура на Британия – теди-бойс или тедс. Обличат се в

хибриден стил – малко от едуардианския стил на обличане (висша мода след Войната),

малко от зуутис, малко джинси. Отначало британските медии ги възприемат като жива

насмешка над консерваторите, но скоро обръщат внимание на отношението, което тедс

имат към секса, което до дъно потриса консервативното британско общество. Няколко

години по-късно на острова нахлуват песните на Бил Хейли и Джери Ли Луис, на което

Англия отговаря с британските „бийт” и „ритъм енд блус”, които след още няколко

години ще се върнат в Америка като Бийтълс и Ролинг Стоунс. За разлика от

10 Вж. Мюрже, Анри, „Сцены из жизни богемы”, Москва, Гослитиздат, 1963. Парижката бохема е,

може би, първата официално зарегистрирана и описана контракултура. Появила се почти веднага

след Юлското въстание от 1830 г., тя толкова много напомня появилите се 100 години по-късно

и на друго място битници, че неволно може да се допусне, че единствено липсата на автомобили

им пречи да тръгнат да обикалят Франция на стоп.11 Дайнов, Евгени. Забавленията на другата половина. София, УИ „Св. Кл. Охридски”,1991, стр.

60.

7

представителите на американските субкултури, тедс са действително млади, неопитни,

необвързани със семейства и отговорности. Това придава особена енергия на техния бунт

и на агресивната защита на работническия произход.

5. МОДС

Без преувеличение може да се каже, че модс са невероятен културен феномен. Мод

можеш да бъдеш цял живот стига да избираш неутъпкани пътища и постоянно да

откриваш нови пластове в музиката, облеклото, литературата. Сред тях за най-достоен се

счита този, който има най-изискан гардероб, най интересна колекция плочи, най-богата

библиотека. те произлизат от upper-working и lower-middle class. Стилът им е Dressing Up,

доведен до крайност.

Любопитно е, че модс намират известно отражение в Източна Европа и в България.

Още през Втората Световна война в Германия, Франция и дори в България се наблюдава

една специфична субкултура, обвързана с музиката на Америка и със специфичен

елегантен стил на обличане. В Германия ги наричат суингиращи хлапета12. Във Франция

терминът е Ле зезу суинг. "Зезу" (или зазу) е субкултурното движение на младите

парижани по време на Втората световна война, което в окупираната от нацистите Франция

прави популярна музиката, модата и поведенческите модели на младите хора от западните

демокрации, воюващи с Германия13. В България тази мода също е известна, яростно

осмивана от пронемски настроените медии. Тя запазва устойчиво присъствие чак до 50-те

години, когато на свой ред пропагандата на новоустановения режим преследва нейните

представители, вече с по-твърди мерки. Тези младежи и девойки получават прозвището

12 За Суингиращите хлапета вж. http://en.wikipedia.org/wiki/Swing_Kids (последно посещение

юли 2009); изключително подробна информация на http://www.return2style.de/amiswhei.htm

(последно посещение юли 2009); вж. също и филма на Томас Картър Swing Kids (1993) с

Крисчън Бейл, Кенет Брана и др (http://www.imdb.com/title/tt0108265/;

http://zamunda.net/details.php?id=127558&hit=1).13 По-подробно за Зазу вж. http://en.wikipedia.org/wiki/Zazou, а също и

http://libcom.org/history/1940-1945-the-zazous, последно посещение януари 2011.

8

"суинги" и "зози". Етимологията на понятията са пряко свързани с американското

направление "суинг" в джаза и танцовата музика, както и с френското субкултурно

движение "зазу", трансформирано фонетично в зози. В известен смисъл – и като време –

българските зози и суинги са отговор на модс, без класовият им характер. По същото

време – 50-60-те години – в Съветския съюз процветява техният отговор на модс – т. нар.

„стиляги”14.

В началото на 70-те, когато “протестното движение” стига задънена улица, а рокът

престава да е сред главните символи на алтернативност и здраво се настанява на пазара

(тук е уместно да посочим книгата на Джоузеф Хийт и Ендрю Потър Rebel Sell15) за

младежките субкултури настъпва преходен период. Оцеляват такива изолирани “племена”

като скинхедс и рокерите, практически исчезват модс, хипитата частично деградират.

Британският ъндърграунд се затваря в себе си и създава елитарното и недостъпно за много

младежи направление прогресив рок.

6. ХЕВИ МЕТЪЛЪТ

В края на 60-те на младежкия пазар доминира контракултурата. Музикалните

форми се усложняват и се ориентират към субкултурите от средната класа и академичната

младеж. Все още обаче има хора, които помнят, че оригиналният рок-енд-рол е продукт на

черното гето и бялата работническа класа. По това време в песента на Steppenwolf “Born

To Be Wild” се появява текста “тежък метален гръм” (heavy metal thunders), директно зает

от „Голия обяд” на Бъроуз. Появява се група като Iron Butterfly, един от албумите на която

се нарича Heavy. Отначало стилът е смес между психеделия (Джими Хендрикс, The Doors)

и късен хипарски стил – ранният Led Zeppelin. След това се появяват Black Sabbath16.

14 Дайнов (op. cit., стр. 64 долу) счита, че българските „суинги и зози” и съветските „стиляги” са

вариант не на модс, а на тедс (вж. по-горе). Но дори и музикално (освен стилово) те са

обвързани повече с т. нар. „Суингиращ („весел”) Лондон от 60-те. Освен това, дори ако

приемем, че стилягите са руски вариант на тедс, то българските зози и суинги съществуват още

от времето на войната и се развиват с промяната на културното си обкръжение.15 Хиз Джозеф, Эндрю Поттер, Бунт на Продажу. Введение в Теорию „Протестного»

Консюмеризма”, Москва, „Добрая книга”, 2007 г16 За това вж. Крофърд, Сю, Ozzy: Без цензура, София, „Махалото”, 2007

9

Новото е пълният отказ от интелектуална претенциозност. В същото време това е връщане

към корените на чистия рок, но с добавка на нови технологии в звуко-възпроизвеждането,

както и простото нещо, което стои в началото на субкултурите – да си прекарваш добре

времето и да се отнасяш пренебрежително към ценностите на обществото.

7. ПЪНК.

След средата на 70-те години настъпва поредният разрив между поколенията.

Контракултурата в Америка довежда до появата на млади Япи, които също толкова

яростно отхвърлят ценностите и имиджа на своите родители, както те по-рано нападат

мейнстрийма. Дик Хебдидж изразява мнение, че всички „бели” субкултурни форми

съществуват само докато съхраняват възбуждащата енергия на отричаща провокация,

получена чрез усвояване на чужда, шокираща болшинството култура17. Появата на пънка

ознаменува поредната стилова революция.

Пънкът е тотално отрицание на хипи субкултурата. Вместо завръщане към

природата и „власт на цветята” – култ към бунището, мръсотия, футуризъм и

минимализъм. Вместо мир и любов – агресивна провокация, преднамерена грубост и

отрицание на всичко. Не се слушат супергрупи с блестящи инструменталисти. Култът е

към три-акорден рок-енд-рол, пропаганда на дилетантството. „Който иска – свири”. Край

на ерата на самоусъвършенстване. Новият девиз е No Future (няма бъдеще)! Той на свой

ред е отговор на изказване на Маргарет Тачър: „Днес не съществува такова нещо като

общество. Съществуват само хората и техните семейства”. В известен смисъл пънкът се

оказва „възстановяване на социалното”. Но той е и още един вид радикална критика. Той

поставя под въпрос легитимността на политическите изказвания (почти в смисъла на

Дерида). Поради това след появата на Sex Pistols, когато имиджът на пънка става

алтернативно моден, в него се вливат много младежи от lower mid-class (ниска средна

класа).

Движещите сили са няколко:

1. Поредният конфликт между поколенията. Чудовищно разочарование от 60-те, а също и

от тридесетгодишните производители на масова култура за младите;

17 Hebdige, Dick, Subculture: The Meaning of Style, Taylor & Francis, 2002, p. 141-142.

10

2. Cоциално-икономически фактори – колосален ръст на безработицата и обща

икономическа стагнация.

3. Осъзнаване на пълната несъстоятелност на повечето хипи идеи от 60-те. Мечтите са

изкупени и използвани в масовата култура18.

Нихилистичният девиз No Future! е отговор не толкова на икономическата

ситуация, колкото на „моралната паника” в обществото. Терминът „Морална паника” е

въведен от Стенли Коен, за да изрази общото отношение на масмедиите към такива

явления като модс, рокери и пънк19. Ситуацията, изследвана от Коен, са масовите побои

между рокери и модс в Брайтън, където двете групи си оспорват територии и престиж.

Пресата обаче обявява случилото се за „бунтове” и „сражения”, като преувеличава броят

на хората, участвали в сблъсъците. Следва непомерна реакция на полиция и общински

власти. Паниката се разгръща и постепенно ескалира, като Коен посочва седем етапа.

Първи етап – младите хора се отегчават от възможностите, които обществото им предлага

– и като реализация, и като прекарване на свободното време; етап втори – заповат да

формират групи за себеизразяване и забавления; три – средствата за масова комуникация

започват да сипят обвинения, да формират негативни стереотипи и да предсказват още по-

големи безредици; четвърти етап – фактическата морална паника – в обществото се

насажда тревога от случващото се; петият етап е следствие от четвърти – под обществен

натиск полицията и съдилищата прилагат прекомерна строгост; младежките групи

започват да формират негативни нагласи към обществото и да се самоизолират – това е

етап шест; и финалният седми етап – субкултурите започват да се самовъзприемат по

начина, по който гледа на тях обществото, и да действат съобразно20. По времето, когато

пънкът се появява, срещу британските субкултури се води масова кампания, която, освен

негативни определения, вариращи от „комунисти”, „леворадикали” и „лентяи” (явно

18 Хиз Джозеф, Эндрю Поттер, Бунт на Продажу Введение в Теорию „Протестного»

Консюмеризма”, Москва, „Добрая книга”, 2007 г.19 Cohen, Stanley, Folk devils and moral panics : The creation of the Mods and Rockers,

Routledge, 2002. Вж. също и Thompson, Kenneth, Moral Panics. Key Ideas, Routledge, 1998.20 "Теорема на Уилиам Томас за самореализиращото се пророчество" от 1928, популяризирана

от американския социолог, Робърт Мъртън: „Ако хората възприемат дадено явление като

действително, то то е действително в своите последствия”. Уилиам Томас се счита за създател

на Чикагската социологическа школа.

11

съветското „тунеядци”, което през почти цялата история на СССР се е наказвало с лагер,

не е само съветски патент), включва и действия на полицията срещу места за сбирки и

клубове.

Неочаквано се оказва обаче, че пънкът не е просто ругатни и предизвикателно

облекло. Обявени от шокираната общественост освен за крайнолеви и за неофашисти,

пънк музиканти правят изказвания, от които става ясно, че това са начетени хора, добре

запознати с анархизма, който всъщност е основната идеологическа база на пънка21. Преди

да създаде Clash, Джо Стръмър има друга група, която се нарича 101'ERS – по номера на

килията за мъчения от романа на Джордж Оруел „1984”. „Аз гледах през прозореца на

скъп бар – излага кредото си Стръмър – (хората около мен се стараеха да не поглеждат

към прозорците) и виждах друг живот: отчаяние, безсилие, пустота”22. В резултат, докато

други субкултури изчезват в небитието, пънкът надхвърли 30 години и продължава да

произвежда „зини” (съкращение от magazine), да реализира проекти и да осъществява

движението DIY (Do It Yourself – Направи го сам)23. Това означава, че всичко – от

ъндърграунд пресата, през книгоиздаване до концертите и звукозаписа (т. нар. „лейбъли”),

- се осъществява, без намесата на комерсиални организации.

След пънка на сцената излизат множество субкултури, подробно анализирани в

цитираната по-долу литература. Сара Торнтън изследва рейв, използвайки ключови идеи

на Пиер Бурдийо (в частност, тя въвежда термина „субкултурен капитал”); Пол

Ходкинсън се занимава с готи. През 90-те години най-завладяваща е субкултурата гръндж

– стилов хибрид между пънк и хеви метъл. Любопитно е, че повечето съвременни

изследователи асоциират субкултурите (независимо от това как ги наричат, доколкото в

повечето от студиите, писани след Бирмингам (вж. по-долу) самият термин „субкултура”

21 Докато пишех горния текст, мои приятели ми обърнаха внимание, че Джо Стръмър – лидерът

на култовата група Clash, – който най-често се изказва по политически въпроси, е рядко

изключение в пънк движението, доколкото произхожда от адмиралско семейство. Вж. например

биографичния филм Joe Strummer. The Future is Unwritten. 2007.22 Кокарев, Андрей, „Панк-рок от А до Я”, Москва, Музыка, 1992. Копието е във формат fb2,

няма как да се укаже страница. Статията е за Clash.23 По-подробно за това виж в О’Хара, Крейг, Философия Панка: Больше чем шум, Москва, Пре-

пресс, Нота-Р, 2003.

12

се поставя под въпрос) почти задължително обвързват субкултурите с музикални стилове

и предпочитания. Както обаче ще видим по-нататък, това далеч не е задължително.

8. ИЗТОЧНА ЕВРОПА И БЪЛГАРИЯ В ЧАСТНОСТ

Малко по-горе ние споменахме за зозите и суингите в България, както и за

стилягите24 в Съветския съюз. Зозите и суингите в България имат зад гърба си, като своя

база една дълга бохемска традиция. Но ако искаме да бъдем времево и стилово коректни,

трябва да посочим конкретно поетичната и артистична бохема от първата половина на 40-

те години, мого подобна на тази, от която в САЩ произхождат битниците. Кръгът около

Александър Вутимски е добре изследван литературно25. Конкретно за него се знае, че е

ходил винаги елегантен (независимо от бедността си), че е бил не само редовен посетител

на заведения, в които се е изпълнявал джаз, но и сам е писал джазови песни 26. Нещо

повече – в редица свои произведения (стихотворенията „Ангел”, „О-хи-ку-сан”, повестта

„Очите, които плачат”) той открито артикулира хомосексуалността си, с което се

превръща в предвестник на бъдещи както субкултури, така и субкултурни практики.

Макар кръгът около него (Емил Манов, Тамара Тачева, съпругът й Александър Геров и

др.) да се разпада след смъртта му и особено след политическата промяна, българската

бохема продължава да съществува и намира своя най-ярък изразител в лицето на големия

поет Иван Пейчев. Така че, когато някаква информация за субкултурите започва да се

процежда от запад на изток, българската градска младеж вече е подготвена да реагира.

Както ще видим по-нататък, тази база води до ситуация, в която през 70-те и 80-години т.

нар. „българска хипария” повече наподобавят битници с външния вид на хипита. На пръв

24 За стилягите вж. http://magazines.russ.ru/nz/2004/4/ra4.html, последно посещение

01.02.200925 Вж. например книгите на Божидар Кунчев, считан за най-проникновения изследовател на това

литературно поколение. Блестящ анализ както на поетиката на Вутимски, така и на бохемския

кръг около него вж. в Сугарев, Едвин, „Поезията на Александър Вутимски: Паралелни прочити”,

София, Зевгма, 2009 г.26 В една от описаните в следващата глава хипарски компании се изпълняваше неговата песен

„Седемте пияни негри”.

13

поглед изглежда, че каналите за достъп на информация от Запад са силно свити. Но:

„Пространен протокол на Секретариата на ЦК на БКП от октомври 1969 г. с гриф

“Поверително І степен”, се занимава с атмосферата в курортния комплекс “Слънчев

бряг”. Документът най-напред може да бъде несъмнено свидетелство за безусловната

капитулация на архаичната концепция за здравословно-балнеосанаториален отдих пред

консумативната непремерена употреба на удоволствията; далеч по-важна обаче е

съдържащата се в него концентрирана скъпоценна информация за социални процеси и

нови културни нагласи. Поводът е взет из произшествията около съществуващият от

няколко години по силата на договор между ДСП “Балкантурист” и шведската

туристическа фирма “Ниман и Шулц”, “Клуб 33”, предназначен изрично да осигурява

развлечения на шведски летовници по тия места. Репутацията на “шведската

дискотека” се описва като забулена “с известна тайнственост”, будеща нездравото

любопитство на български младежи, не само пребиваващи в комплекса, или такива от

Бургас – много млади хора от вътрешността на страната идели специално

заинтересувани от произтичащото. Нощи поред пред заведението се тълпяли групи с

надежда да бъдат пропуснати, а въпреки забраната; имало и такива, които прониквали

редовно и ставали в последствие едни от най-възторжените му популяризатори.

Проведените наблюдения установили, че “...украсата на клуба е крайно натуралистична,

вулгарна и цинична. На голям плакат е изобразено триглаво чудовище с конски крака,

което носи разкъсан човешки труп и глозга човешки кости. На друг плакат е изобразен

гол мъж с име Франк Запа, седнал върху тоалетно гърне, който видимо е кумирът на

клуба...”. Явно с провокационни цели, като украса се водели още и нарочно внесени в

страната, закачени по стените портрети на Мао Цзе-дун и на Чан Кай-ши. “Нощните

забавления на клуба се характеризират с пускането на шумна музика, излъчвана чрез

усилвателна уредба до късно през нощта, съпровождана с еротични танци при загасена

електрическа светлина. Членовете на клуба са екстравагантно, предизвикателно

облечени, ходят с дълги мръсни коси, пропагандират и практикуват “абсолютна

свобода” преди всичко в сексуалната област”. Ръководителят му, шведският гражданин

Томас Брьокер, правил многократни подстрекателски изявления, че в България намерил

изненадващо много, и големи, приятели на западния начин на живот. Разположен в

непосредствена близост до един от ресторантите, в който се хранели съветски

14

туристи, посетителите на клуба имали към тях крайно арогантно държание, и ако до

сега нямало скандал, това било “резултат на голямото търпение на съветските хора”27.

Друг канал, по който влиза информация, са радиоапаратите, като повсеместно се

слушат западни и съседски радиостанции (напр. „Радио Београд, други програм, Поп

албум”). Не на последно място, плочи внасяни от моряци (Бургас, Варна, Русе) и –

колкото и да е странно – от привилигировани членове на режима, чиито деца получават

първите дънкови облекла, първите „тави”, първите магнетофони. По отношение на

външния вид роля играят снимки на рок-групи, продавани главно по стрелбищата. Член на

една от софийските хипарски групи, студент „Монументална живопис” в Художествената

академия си спомня, че той, брат му и техни приятели са наблюдавали „хипарския поход

на Изток”, как младежите са опънали палатки, пазени от кордон милиция28.

Основният „хипи-маршрут” на Изток (Hippie Trail) наистина включва и България

В никакъв случай не трябва да се забравя и разтърсващия ефект, който има 9-тият

Фестивал на младежта и студентите, София 1968 г.29 За възможностите, които фестивалът

е давал за придобиване на информация, както и за активните опити да й се противоборства

от страна на партийната власт говори един документ, протокол от заседание на

27 Еленков, Иван, „Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма–

политическо управление, идеологически основания, институционални режими”, София, 2007,

ръкопис, глава 5.28 Този разказ не беше засечен в никаква друга информация, освен (ако това може да се приеме

за потвърждение) на адрес http://www.economicexpert.com/a/Hippie:trail.htm, последно

посещение март 2010. В самият дневник на Стив Абрамс -

http://www.snowangel.pwp.blueyonder.co.uk/oland/eng2iran.pdf, последно посещение март

2010, - подобно нещо не се споменава.

15

Секретариата на ЦК на БКП от 14 май 1968 година, в който (т. XXIV) дословно се казва:

„Възлага на оперативното бюро на Националния фестивален комитет да намери съответна

форма за отклоняване искането на битълсите да участват в IX Световен фестивал на

младежта и студентите, който ще се състои през м. юли тази година в София”.

Факсимиле от Протокол „А” № 255 от заседанието на секретариата на ЦК на БКП от 14 май 1968.

Въпросът с Beatles е в точка XXIV.

Към втората половина и края на 70-те години на миналия век българската хипарска

субкултура вече е почти напълно оформена, като от нея, с известнозакъснение спрямо

Запада, започват да се отчленяват други субкултури. При тях процесът на формиране е и

по-кратък, защото се разширяват информационните канали. Но, както отбелязва Юрий 29 Вж. например Пасков, Виктор, „Тъпият номер с човешкото лице”, L’Europeo, юни 2008

(http://www.novinar.net/?

act=news&act1=det&stat=left&sql=MjY3MTsyOQ==&mater=MjY3MTs4Ng ==,

последно посещение 28.12.2008, както и романът му „Германия – мръсна

приказка”, София, ИК „Христо Ботев”, 1993

16

Вълковски по повод българската хипарска, а и следващите я субкултури, въпросът кога тя

възниква е некоректен, доколкото „Важно е да се разбере, че тя е привнасяна

нееднократно, че това не е един завършен акт, нещо повече, това е още действащ

(актуален) процес. Не е съвсем правилен и въпросът кога това е станало за първи път, тъй

като това е било твърде продължителен (за времевите стандарти на съвременната

бързоразвиваща се култура) процес, който се е развивал едновременно в множество

точки”30. Не е ясно как от тази дипломна работа Карин Тейлър прави извода, че „през 80-

те години се създава хипи-субкултура, която споделя сходни ценности, но тя е

изключително хетерогенна и е съставена като бриколаж от други музикално базирани

субкултури”31. И по-нататък, че: „българските хипита проявяват слаб интерес към

философската страна на хипи-движението”32.

През 1984 година дипломантът по режисура към ВИТИЗ Ангел Тошев, известен

сред хипарската компания като Мангала, снима дипломния си филм за българската

хипария и току-що зародилия се български пънк33. Когато днес гледаме кадрите,

установяваме, че хипарите, които говорят (Тошо Кича), са студенти и си мерят

приказките. Докато хеви-метълите не се притесняват да се оплакват от милиционерско

насилие, а пънкарите да демонстрират познание за философията на пънка и че в общи

линии я следват. (Въпреки това в хипарските среди се разпространяваше следният виц:

един хипар и един пънкар вървели през пустинята и водата на пънкара свършила. Той се

примолил на хипара и когато последният му дал малко вода, пънкарът си оправил с нея

прическата-гребен. Личната ми интерпретация на този виц е – хипарите се присмиват на

30 Вълковски, Юрий, “Стратегии за изследване на хипи-културата в България”, София, дипломна

работа в катедра „История и теория на културата”, ФФ на СУ „Св. Кл. Охридски”, 1997 г.31 Taylor, Karin, “Let’s Twist Again: Youth and Laisure in Socialist Bulgaria”, Lit Verlag, 2006,

p. 110.32 Ibid.

33 Съвсем до скоро филмът беше съществуваше под формата на една-единствена видеокасета,

собственост на Явката и малцина го бяха гледали. Лентата беше намачкана, касетата непускана

две години, но с известно усилие беше цифровизирана и сега циркулира в интернет. Според

Владо Мичурина „Да на Уматик се снимаше, но доколкото си спомням (може и да греша) точно

това го снимаха на Ѕ-VHS, защото то не беше към ВИТИЗ, а беше поръчка директно от Станка

Шопова за Студия Спектър към киноцентър Бояна (където Мангала беше режисьор-оператор) и

финансирано от УБО (какъв ташак, толкова ракия се излочи за тяхна сметка)”.

17

пънковете за това, че последните се интересуват от външната страна на пънка, без да

вникнат във философията на движението.)

Когато през 1983 година бях с компанията си на къмпинг „Арапя”, в палатките

звучаха последователно: Франк Дзапа, пуснат от Владо Хеъра; касета на американския

композитор Мередит Мунк (експериментална музика), пусната от Тиамото; музиката от

мюзикъла (не филма) „Коса”, пусната от мен; групата „Дийп Пърпъл”, пусната от Владо

Мичурина. Често се слушаше джаз, а джаз-срещата в Сопот беше редовно посещавана и се

превърна в постоянно хипарско сборище. В една и съща компания се проявяваха различни

в стилово отношение музикални вкусове, така че за музикална центрираност на

субкултурите трудно може да се говори.

Все пак музиката играе важна роля в субкултурата. В една ранна книга на Ивайло

Дичев се казва:

„Джаз се свири, където... не важат закони, традиции, сексуални, расови прегради - с

една дума, в света на чувствена асоциалност. Това ние, което той (джазът - б. м. - Р. Л.)

изразява, е негативно определено - ние извън контрола на обществото, ние, които

консумираме повече от позволеното удоволствие”. И още: “В джаза намира себе си

човекът, поставен между културите”34. Това обаче може да бъде казано и за рока, и за

експерименталните стилове, и за почти всяка музика, която излиза от рамките на

мейнстрийма на социалистическото общество.

Посочвам това, за да покажа, че твърденията на Карин Тейлър почиват на твърде

слаба информация. В книгата й, освен че е цитирана дипломната работа на Юрий

Вълковски, има още няколко интервюта, в които се споменава думата „хипи”. И нито

едно, в което се споменава думата „пънк”. Дали това е достатъчно, за да се правят

генерални изводи?

Когато говорим за българските субкултури, не можем да подминем и едно

уникално проявление от 80-те години: „студената вълна”, разклонение на западния „ню-

уейв”, центрирано около изумителната фигура на Димитър Воев (починал на 27 години) и

неговата група „Нова генерация”. По принцип на Запад new wave и готик са пост-пънк

субкултури, всъщност като философия развили се от пънка. Антиконформизъм, изразяван

34 Дичев, Ивайло, Социологическа импровизация върху джаза; Ars ex machina. В: "Граници

между мен и мен". София, "Български писател", 1990 г., стр. 73

18

в мрачен песимизъм със силни социални елементи в текста. Извън музиката се счита, че

тази субкултура поражда филми като „Криле на желанието”35 на Вим Вендерс и романи

като „И магарето видя ангела”36 на Ник Кейв. Групата „Нова генерация” е създадена през

втората половина на 80-те години от Димитър Воев, като, без да се разпада, от нея

произлизат още няколко музикални проекта („Кале”, Ревю”) и други. Около групата бързо

се заформя група от ревностни фенове, като на един рок-фестивал в Троян през 1988

година, се оказва, че около 90% от присъстващите са отишли именно заради нея, като

тогава „Нова генерация” засенчва дори такъв контракултурен проект като „Джендема”37.

Тук най-интересна е фигурата на идеолога Димитър Воев. Той е вокал и автор на почти

всички текстове, които се превръщат в идеология и начин на живот за младежите от

новата, черната или още “студената” (както Воев я нарича) вълна. В текста на Воев към

песента-химн “Нова генерация завинаги”, той казва: “Ние сме завинаги нова генерация/ с

кървящи от мъка и болка очи./ Знаем, че за нас няма компенсация/ и повръщаме върху

надеждата/ за по-добри дни.” В едно свое интервю (В: Ритъм 16.09.1992: с.2) Воев

продължава идеята си: “Убеден съм, че не бива да се обезсърчаваме – дори и в най-

крайния песимизъм може да има настойчивост, която да те изведе на правия път. Ако ние

не успеем, други след нас ще успеят. Важна е идеята, тя ме привлича и ръководи”38.

По всичко изглежда, че някои от другите социалистически страни са имали по-

големи свободи за развитието на субкултури. Дори поради простия факт, че са се

намирали по на запад. Първата (поне по-широко известна) унгарска група в стил Beatles –

Illes (чете се „Илейш) е създадена още в началото на 60-те, като първият им запис е през

1964 година. На групата е посветен филма „Концертът”, събрал най-големите звезди на

унгарския рок. През 1979 или 1980 година е създадена и легендата Hobo Blues Band, които

са големите звезди в култовия филм Köpaszkutya („Плешивото куче”). Заснет от

режисьора Дьорд Сомяш през 1981 година, филмът разказва за т. нар „джоваши”, които са

35 Любопитно е, че заради участието на Ник Кейв се предпочита именно този филм(1988), а не

неговата по-късна холивудска версия „Град на ангели” (1998) с Никълъс Кейдж и Мег Райън.36 Първо издание на български 1997, София, „Обединени издатели”.37 Лично наблюдение.38 Цитирано по: Барова, Вихра, “Младежки субкултури в България от края на 80-те и 90-те

години на 20 век”, Философски факултет, Магистърска програма по Културна антропология,

2004 г.

19

хибрид между хипи и пънк, като музиката им е ритъм анд блус. Джовашите представляват

контракултура не само поради субкултурния си характер, те са контракултура и

политически. Идолът на Унгария – фронтменът на Hobo Blues Band – Ласло Фьолдеш,

наричан Хобо, макар и да произлиза от семейство на високопоставен комунистически

функционер, постоянно и открито проповядва антикомунизъм, среща се и си

кореспондира с Алън Гинзбърг, като през 1987 година издава албумът Allen Ginsberg

Uvoltes39, в който самият Гинзбърг пее две песни40.

От началото на 80-те години, когато едната от софийските хипарски групи и

пловдивската41 се събираха през лятото на къмпинг „Арапя” до Мичурин (днес Царево)

към компаниите редовно се присъединяваха младежи от Чехословакия и ГДР. Доколкото

можех да съдя – тогава не съм имал идея, че един ден ще правя изследвания, - контактите

датираха поне няколко години опреди моето появяване там. Струва ми се, че

запознанствата са станали именно на нашето Черноморие. Чехите бяха предимно от Прага

и Бърно; германците от Берлин и Ерфурт. Разбира се, става дума за хората, посещавали

конкретно място и събирали се с конкретна компания; това съвсем не означава, че това са

били местата с концентрация на субкултури42, или че това са били единствените

посещавали България и свързвали се наши компании43.

39 Uvoltes всъщност е превод на „Вой”, прочутата поема на Алън Гинзбърг.40 Любопитно е, че макар да съдържа директна критика на комунизма (в прав текст), плочата се

появи в продажба в България в Унгарския културен център и няколко от членовете на софийската

и пловдивската хипарски групи (сред които и авторът) си я купиха. Най-вероятно езиковата

бариера е позволила да бъде пропусната от цензурата.41 Това, разбира се, е условно, доколкото имаше хора от Шумен, Варна и Русе.42 В „Германия – мръсна приказка” на Виктор Пасков контракултурата, свързваща се с упадъчния

западен рок-енд-рол, е ситуирана във Фрайберг, град близо до Дрезден.43 По-подробно за отношението социалистическа държава – рок-музика вж. в Wicke, Peter and

John Shepherd, "The cabaret is dead": rock culture as state enterprise—the political

organization of rock in East Germany, in: Bennett, Tony et all, Rock And Popular Music:

Politics, Policies, Institutions, Routledge, 1993. За отношението между субкултурата и

тоталитарната държава вж. Wallace, Claire; Alt, Raimund. Youth Cultures Under Authoritarian

Regimes. Youth & Society, Mar 2001, Vol. 32, Issue 3, p275.

20

По-интереснен е случаят Съветски съюз. Т. нар. „тусовка” (терминът вероятно

произлиза от разбъркване на карти), както и свързаният с нея термин „система” 44 – иначе

казано проявлението на разпознаваеми субкултури, - се проявяват едва в края на 70-те и

началото на 80-те години, първоначално в Ленинград (днес Санкт-Петербург), после в

Москва и от там като пожар се разпространяват по цялата територия на Съюза. Няколко са

нещата, които следва да се отбележат за субкултурното поле на СССР и на Русия 45. Първо,

не са ясни информационните канали, които пораждат съветската хипи субкултура.

Предположително, както някои от членовете на тусовката сами посочват, голямо значение

е имало музикалното предаване на руската секция на BBC „Программа поп-музыки из

Лондона”, водено от руския емигрант Сева Новгородцев46. Макар самото

самонаименование на членовете на субкултурата – хипов, хипаны – да предполага

неидентичност със западните аналози, в сравнение с другите социалистически страни тя е

много по-подражателска; до степен, че дори специфичният сленг е съставен от повече от

петдесет процента англицизми47. В чешкото хипи-списание „Револвер” (2008, редактор

Роман Лаубе) Ljubava Malyševová твърди, че през 1977 година в Питер, Москва, Вилнюс, Лвов и Рига

е имало три хиляди хипита. Не е ясно откъде е взета тази цифра. Със сигурност се знае, че през 1973

година в Ленинград вече съществуват няколко рок-групи – Санкт-Петербург, Мифы, Зоопарк и,

разбира се, голямата звезда на руския рок – Аквариум с Борис Гребенщиков. Около тези групи се

заформя и първата тусовка. Участието в няколко фествала неочаквано открива тези групи и за по-

44 „Тусовката е едновременно кръг на общуване, стил на общуване, място на общуване...

определена субкултурна среда... Система е самонаименованието на хипарската и постхипарската

субкултура като социално образувание – конгломерат от групировки” – Щепанская Т. Б.,

„Символика молодежной субкультуры”, Санкт Петербург, „Наука”, 1993 г.45 В действителност, ако разгледаме днешните независими държави, субкултури във форма,

даваща възможност за наблюдение, съществуват в Русия, Украйна и Беларус и Балтийските

републики, където (в Рига) рок-фестивал се провежда от началото на 80-те години.46 Вж. например http://www.seva.ru/rock/, последно посещение 27.01.2009 г.

http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%B2%D0%B0_%D0%9D%D0%BE

%D0%B2%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B4%D1%86%D0%B5%D0%B2, последно

посещение 29.01.2009 г.47 Вж. например http://hippy.ru/enter.htm, последно посещение 03.01.2009 г., и пак там

Русский хиппи сленг . Рокнрольная поэзия и стилистика : творчество молодой советской

контркультуры.

21

широка публика от „неформалите”48. Започват и първите записи, един вид музикален самиздат на

касети. На фестивала в Тбилиси през 1980 г., предизвикал огромен скандал и репресии по отношение на

някои рок-музиканти, става ясно, че в СССР се е появил и пънк. Първият съветски рок-клуб се създава

приблизително по същото време, когато в някои български читалища се организират първите фестивали

– през 1981 година в Ленинград49. Друга характерна черта на руските субкултури, както и на руския рок

е тяхната интелектуалност и духовни търсения – от изконно руското православие през будизма, та дори

до растафари (доста екзотично за северни ширини, където не живеят чернокожи и хора с африкански

корени), често разбирани като съпротива, макар и пасивна, срещу тоталитарната система. Като явна

контракултура руските субкултури се проявяват по време на перестройката и след нея, когато се

разработва специфичен пацифизъм, екологично движение, създало през 1991 година празника (събора?

купона?) „Радуга” (Дъга), много напомнящо на българския „Джулай морнинг”. В последствие руските

социолози отчленяват: хипита, пънк, пацифисти, толкинисти, ролевики (т. е. играещи RPG – role play

games) и т. н.

Какво показва историята на субкултурите? На първо място показва едно от първите глобални

явления. Ако ранните субкултури – от битниците до тедс и модс – все още са национално и локално

определени50, то хипи и пънк субкултурите вече прескачат всички граници, в т. ч. национални, расови и

класови51. На второ място, както ще видим по-нататък, глобалните субкултури са и сред първите

явления, при които се проявява глокализация.

48 Общоприето – едва ли не официално наименование на всички субкултури и самодейни клубове

и групи, което в началото на Перестройката ще получи и политически отенък, като дори се

прехвърля в България. Първият митинг на бъдещата опозиция на 19.11.1989 г. пред

„Александър Невски” според Националната ни телевизия беше организиран от „неформални

сдружения”.49 Вж. например http://www.apn.ru/publications/article10250.htm, последно посещение

04.01.2009 г.50 Все пак до известна степен; както ще видим по-нататък, и тяхното влияние прескача границите.51 Изключително любопитно е да се види как фестивалът Уудсток е буквално „повторен“ в

мексикански вариант – в така наречения „Рок и колела фестивал в Авандаро“

(http://en.wikipedia.org/wiki/Festival_Rock_y_Ruedas_de_Avándaro,

http://www.appalachiangetaways.com/Avandaro%20Mexican%20Woodstock.html ). Възниква

и своеобразна мексиканска хипи суб- и контракултура - La Onda Chicana.

22

Защо беше толкова важно да разгледаме (макар и в силно съкратен вид) историята

на субкултурите? Поради простият факт, че историята може да ни подскаже определения.

Нещо повече, тя определя и подходите в научния дискурс.

И все пак какво са субкултурите?

Кен Гелдър отбелязва, че всяко определение е излишно, доколкото всеки

изследовател дава определения съобразно собствения си подход. По-важно е, че тук ние

употребяваме терминът „субкултура” като общоприет, а не като основен инструмент.

& 2. В ТЪРСЕНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИЕ

ИСТОРИЯ НА НАУЧНИЯ ИНТЕРЕС

Щом един предмет има история, той би могъл да бъде определен. И ако има такова

определение, то е скрито именно в диахронния срез на феномена, условно наречен

„субкултура”. Но извеждането на такова определение е особено трудно, когато говорим за

субкултури и за свързания с тях термин контракултура (counterculture). От какво

произтича тази трудност? От факта, че при изследването на субкултурите се прилагат

множество различни подходи, които засягат един или друг техен аспект; и от това, че

самият термин „субкултура” се поставя под въпрос – както в качеството му на социален

факт, така и в качеството му на инструмент за изследване. Какво все пак са субкултурите?

Групи с различаващи се ценностни системи? Символични системи, групи със съответния

стил на живот? Класово (на работническата класа) определена младежка съпротива срещу

културната хегемония на капитализма52? Или са фрагментиране на социалното, както

смята Крис Дженкс53? Или може би следва да се откажем от самия термин „субкултура” и

да използваме термини като „сцена” или „нео-племе”54? Или да заменим популярния

термин с „клуб-култури”, както прелага Сара Торнтън55? И още: В какво отношение

52 Вж. Hebdige, Dick, Subculture. Meaning of Style, London, Taylor & Francis, 2002;

Resistance Through Rituals, Hall, Stuart and Tony Jefferson eds., London, Routlege, 2000.53 Jenks, Chris, Subculture: The Fragmentation of the Social, London, SAGE Publications,

2005.

23

спрямо обществото, към което принадлежат, се намират субкултурите? Всяка субкултура

ли е контракултура, както смята Милтън Инджър56?

Можем ли в определенията за субкултура да намерим някакъв отговор на тези

въпроси?

Своята статия “Младежките субкултури”57 к.ф.н. Искра Велинова започва с

цитат от Умберто Еко:

“Субкултурата е “съвкупността от културни образци, които отличават една

обществена група в рамките на по-широка общност, но които не обхващат цялостната

културна дейност на човека”.

За съжаление Искра Велинова не казва от кой текст на Умберто Еко е приведеният

цитат58. По-нататък статията продължава:

“Това определение на Умберто Еко сочи вярно съдържанието на явлението

(културни образци), субекта на културното действие (определени групи в рамките на по-

голяма социална общност) и загатва за обществени връзки-взаимодействия на равнището

на съдържанието. Тази “практическа призма” е удобна за всяко изследване. Тя

освобождава от необходимостта да се започва ab ovo - от трудното “всеизчерпващо”

определение на културата, и не налага да се преминава през целия ред от логически

54 И за двата термина вж. Andy Bennett and Keith Kahn-Harris eds. After Subculture: Critical

Studies in Contemporary Youth Culture. New York: Palgrave Macmillan, 2004, а за нео-

племена основополагащия труд Maffesoli, Michel, The Time of the Tribes. The Decline of

Individualism in Mass Society, London, Sage Publications, 1996., а също и Laughey, Dan,

Music and Youth Culture, Edinburgh University Press, 2006. По-достъпен текст е Hodkinson,

Paul and Wolfgang Deicke, eds. Youth Cultures. Scenes, subcultures and tribes; Routledge,

2007.55 Thornton, Sarah. Club Cultures: Music, Media and Subcultural Capital. Hanover: University

Press of New England, 1996.56 Yinger, J.M., ‘Contraculture and subculture’, American Sociological Review, Vol. 25, No. 5

(Oct., 1960), pp. 625-635. В най-общи линии това е тезата, която ще застъпвам в настоящото

изследване.57 Велинова Искра, Младежките субкултури, В: сп. "Ново време", кн. 3, 1989 г., стр. 99.58 В своята магистърска теза на тема младежките субкултури в България Вихра Барова (СУ „Св.

Кл. Охридски”, ФФ, 2004 г.) го локализира в „Трактат по обща семиотика”, но не посочва

страница.

24

аргументации и предварителни социологически уговорки, които биха отдалечили (не само

в пространството, но и във времето) всеки текст върху конкретните субкултури, които ни

интересуват - младежките”.

В толкова кратък текст като статията “Младежките субкултури” (11 страници)

госпожа Велинова не би могла да “започне ab ovo”. Но авторката сама казва, че

изследване на субкултурите в културологичен план не е правено. Както ще покажем по-

нататък, тя не е права. Изследвания, които се определят и като културологични, и като

антропологични съществуват. Поради това ние ще направим бегъл преглед на текстовете

върху субкултурите и контракултурата, които ги представят в социологичен и философски

аспекти, като, уви, ще започнем “ab ovo”, т. е. все пак ще ни се наложи да се спрем и на

някои определения на културата.

Започваме от знаменития “мирен договор” между социологията и антропологията

“Понятията за културата и социалната система”, подписан от Толкът Парсънс и

Алфред Крьобер. В него се определя, че култура (в тесен смисъл) е: “съдържанието и

моделите (patterns) на ценности, идеи и други символно-знакови системи, предавани и

създавани като фактори за формиране на човешкото поведение, както и до артефактите,

прозведени чрез това поведение”59.

Пак там се определя, че терминът “общество” (или по-общо социална система) се

използва “за означаване на специфично релационната система на взаимодействие между

индивиди и общество”.

Приведохме тези определения, тъй като те ще се окажат изключително важни при

анализа на субкултурите като системи вътре в културата. Съществуват множество такива

определения.

Така например М. Комаровски и С. Сарджънт предлагат следното определение:

“Терминът 'субкултура' се отнася до културните различия на различни слоеве от

населението. Субкултурите имат за база расови, професионални, регионални, дори

кулинарни различия. Сами по себе си те представляват относително свързани културни

системи и могат да се разглеждат като светове в нашата национална култура.”60.

59 Êðüîáåð, À., Ïàðñúíñ, Ò., „Понятията за културата и за социалната система”, в: „Идеи в

културологията”, т. 2, София, УИ „Св. Климент Охридски”, 1993, ñòð. 590

25

Близко до определението на Комаровски и Сарджънт стои определението на

социолозите Кимбъл Йънг и Мак Реймънд:

“Субкултури се наричат споделени и възприети норми на поведение, които са

специфични за дадена група или категория. Обществото се състои от определен брой

подгрупи, всяка от които има свои собствени начини на мислене и действие. Тези култури

в рамките на националната ни култура се наричат субкултури”61.

Междувременно към разглеждания термин се прилепя и терминът “младежка

култура” (или “младежка субкултура”), което внася допълнително объркване и още повече

затруднява изследванията. “Младежката култура” се оказа едновременно и самостоятелна

субкултура, и генерален обединител на всички субкултури. Големият социолог Толкът

Парсънс в книгата си “Пол и възраст в структурата на Съединените Щати” (1942) я

определя като “ценностна и нормативна система на младежката възрастова група”.

Според Парсънс в младежката възрастова група съществува най-голям имунитет

срещу контрола на възрастните. “В центъра на вниманието на групата - казва той, - се

поставят, от една страна, отношенията между двата пола и от друга - различни дейности и

активности, които не са свързани с пола. Във възрастовата група съществува склонност

към подчертана независимост спрямо очакванията на възрастните и повишена

чувствителност спрямо контрола, упражняван от тях, чувствителност, която в много

случаи стига до открито упорство. От друга страна, вътре в самата група съществува

тенденция към напълно принудителен конформизъм, към строга лоялност спрямо групата,

към най-буквално спазване на нейните норми и към санкции срещу всяко отклонение от

тези норми. Паралелно с това се изявява и една силно романтична черта - преди всичко в

любовта между младежите и девойките. В по-обща форма тази черта се изразява в

издигане в култ на спортистите, на т. нар. лидери на различните групички и т. н.”.

Парсънс представя романтичния елемент в две посоки - “прогресивен” и

“регресивен”. Алкохолът и сексът принадлежат към друга категория. Те са опит за

освобождение на младата личност от ограниченията на детството.

60 Komarowsky Mirra and S. S. Sargent, Research into Subcultural influences upon

personallity. In: S. S. Sargent and M. W. Smith editors, Culture and personality, New York,

The Viking Fund, p. 143. Книгата е достъпна в onlajn библиотека Questia.61 Young, Kimball and Raymond, Mack. In: Sociology and Social life, N. York, American book,

1959, p. 49

26

По подобен начин интерпретира “младежката култура” и видният социолог Робърт

Бел:

“Младежите на еднаква възраст трябва да се разглеждат като субкултура, тъй като

под субкултури ние разбираме относително взаимно свързани културни системи, които

представляват един свят за себе си в рамките на съвкупната система на нашата

национална култура. Такива субкултури развиват структурни и функционални

особености, които в значителна степен отличават техните членове от останалото

общество”.

Бел е на мнение, че обществото не определя точно ролите на младия човек, затова

подрастващите си създават собствена “частична култура” или “субкултура”, която има за

цел да разграничи и то доста грижливо техния собствен свят от света на възрастните.

Бел определя и символите на младежката субкултура:

облеклото. Дрехите често пъти са раздърпани и се изменят с всяко модно

настроениение. Но винаги се различават от облеклото на възрастните. Вътре в групата

проличава една силна тенденция към униформеност. Този, който се отклони от

нормите на групата, е обект на критика от цялата група. Често страхът от тази критика

е по-голям, отколкото от недоволството на родители и учители;

отношенията между половете и свързаното с тях поведение: “Колко често и в каква

възраст младежите трабва да започват да се срещат с момичета, какво означава

благоприлична форма на интимност - това се определя обикновено според нормите на

възрастовата група”;

свободното време. За тийнейджърите, определящо за свободното време е отношението

към музиката, най-често - рока: “Светът на възрастните реагира срещу рок-енд-рола в

общи линии отрицателно. И тъкмо отрицанието на възрастните стана причина да се

засилват интересът и симпатиите на младежите към хитовете и рок-енд-рола”62.

В книгата си “Самотната тълпа” американският социолог Дейвид Ризмън казва:

“Младежката култура се отличава със своя групов морал, но морал в смисъл, че

функцията на групата е да се весели, забавлява и развлича”63.

62 Bell, Robert, Subculture of youth. "Education magasine", 1966, No 1-363 Riesman David, The Lonely Crowd : A Study of the Changing American Character, Yale

University Press, 1961, p. 72

27

Американският социолог Милтън Инджър счита че културолозите не са успели да

определят достатъчно точно какви са основните белези на културните подсистеми -

субкултурите, поради което е трудно да бъде характеризирана и самата младежка

субкултура.

Инджър проучил над сто източника и казва, че терминът “субкултура” се използва

по много и различни начини. Само в три публикации се правели опити за дефинирането

им, но те не можели да се считат за задоволителни.

Понятието “субкултура” се използва най-вече, за да се изразят нормативните

аспекти на поведение, което се различава от някои по-общи стандарти. “Субкултурата”

като понятие се използва за обозначаване на различни неща, все пак като “субкултурни”

следва да се разглеждат нормативни системи на групи - по-малки от обществото, за да се

покаже как тези групи се различават по език, ценности, религия и начин на живот от

“голямото общество”, от което те са част. Това са най-често етническите групи. Други

социолози до такава степен раздробяват културните подсистеми, че като Дейвид Рийзмън

говорят за субкултура на антрополозите или субкултура на факултетите. Изброените по-

горе случаи се отличават от другия вид употреба на понятието, а именно, когато става

дума за норми, които се раждат специфично в ситуации на фрустрация или конфликт на

групата с по-широкото общество. Например, раждащите се норми на престъпната банда

или стандартите на младежката възрастова група често се обявяват за “субкултурни”.

Много автори говорят за културно или субкултурно равнище на младежкото

поведение с оглед на основното за структурния функционализъм (Т. Парсънс) понятие

“роля”.

За културно равнище може да се приеме това, което е в съответствие с

определената за младежта роля. Няма нужда да се въвеждат други понятия освен “роля”,

за да се обозначат норми, възприети и от младите, и от възрастните, като присъщи за

младежката възраст. На субкултурно равнище се диференцирали норми, определена

ценностна система, възприета от младежката възрастова група, която не се включва в

ролята на младежта. Една част от тези норми са непознати за възрастните, а други влизат в

конфликт с техните стандарти64.

64 Yinger, M. Subculture and contraculture, American sociological review, October, 1960

28

Следващият елемент, който се намесва в теорията за субкултурите е

контракултурата. Тя като че ли е по- подробно изследвана. Много са авторите, които

пишат за нея, между тях и класици на социологията и културологията. Безчет страници са

посветени на социологически и културологически анализи на борбата между поколенията.

Като първи сред големите самият Толкът Парсънс посочва С. Н. Айзенщат.

Айзенщат интерпретира проблема за взаимоотношенията между поколенията

социологически и културологически. Според него, за да се осигури приемственост и

непрекъснатост в човешката история, е необходимо да има новаторство, а новаторството

принадлежи на онези възрастови групи, които показват известни отклонения от

общоприетите форми на съзнание и поведение. Това новаторство изпълнява

дезинтегрираща функция по отношение на социалната система. Социалната система ще се

променя чрез новаторството на идващите поколения. В съвременната младежка

възрастова група се набелязва твърде динамичен процес на формиране на определен

образец от ценности, отношения и поведение65.

Друг известен изследовател на контракултурата, Майкъл Лърнър, в своето

определение за нея също определя контингента й като младежки:

“Терминът “контракултура”, така както е приет сега и както аз го разбирам, се

отнася до нормите и правилата на поведение, до някои нови явления (като комуни и рок-

фестивали), до убеждения и художествени традиции, които се сливат в едно, за да се

противопоставят на културните шаблони на официалната култура”.

Контингентът на контракултурата (в по-широк план) - продължава Лърнър -

включва: “студентите-радикали, хипитата, рокерските банди, хомосексуалното движение

Гей Пауър, групите за еманципация на жените, “Черните пантери”, лумпенизираната

младеж от пуерторикански произход”, поради това, че всички тези групи се

противопоставят на официалната култура. Под “контракултура” обаче най-често се

разбира по-тясното значение на термина, като се имат предвид “само централната

коалиция от хипита и групите най-близки до тях”.

“Под “контракултура” се разбират хората, които се оттеглиха да живеят в

планините и горите на Калифорния, Върмонт, Орегон, Ню Мексико и другаде, скитниците

65 Eisenstadt, S., From Generation to Generation. Age Groups and Social Structure. New York,

Free Press of Glencoe, 1964, p. 257

29

от Ню Йорк и Бъркли, мистиците, хората чийто живот се върти около наркотиците и

участниците в комуните, които са се отказали от професията си заради “занаята”,

политически активните хипита от рода на ийпитата и др. Към тях ще трябва да се

прибавят и тези, към които се отнасяме пренебрежително - тъй наречените “хора със

собствен начин на живот” - поради липса на по-добър термин, - музиканти, артисти,

студенти и хора без професии, които спадат към различни контракултурни групировки,

маргиналните групи, които ще прибавя към тази централна коалиция, сподвижниците,

които идват и се оттеглят от комуните на хипитата, някои от онези, които изгарят своите

повиквателни... Тази централна коалиция съзнава своето водещо място в потока на

“контракултурата” и струва ми се, че тя е призната за централна и от другите външни и

вътрешни опозиционни групи. Мисля, че човек би могъл да намери несъответствие между

отъждествяването, което членовете на централната коалиция правят помежду си, и

тяхното отъждествяване в по-широк план с други групи. Струва ми се, че това

несъответствие не е резултат от моята класификация, а е по-скоро естествена

закономерност, като на преден план излиза фактът, че именно тази централна коалиция на

“контракултурата” най-много наподобява класическите анархисти”66.

Лърнър разглежда причините за възникване на контракултурата в културологичен

план. Всъщност, причината официалната култура най-категорично да бъде отхвърляна е,

че последната от всичко прави сурогат.

Тиъдър Розак, един от големите авторитети в изследванията на контракултурата и

автор на книгата “Създаването на контракултура” критикува така определения субект на

“контракултурата” - от една страна, битниците и хипитата и от друга - политически

ангажираната студентска левица. Имайки предвид голямата пъстрота и различията между

участващите в протестното движение групи и групички, може да се появи възражението,

че те не са толкова свързани помежду си, колкото ги представят.

“Не възниква ли въпросът за различията и дори за противоположността между

двете течения, едното от които произхожда от Гинзбърг, Керуак и т. н. и търси да се

дисоциира от обществото, и второто, което се свързва с Чарлс Райт Милс и с наследството

66 Lerner, Michael. Anarchism and the American counter-culture, in Government and

Opposition, Volume 5, Issue 4, pages 430-455, October 1970.

30

на старата социалистическа левица и което търси да революционизира политическия

живот?”67.

По-нататък Розак продължава:

“Бунтът надминава идеологическото измерение, за да достигне до съзнанието,

което се стреми да трансформира в най-голяма дълбочина разбирането за собственото

“Аз”, за другия, за околната среда”.

Розак ненапразно поставя взаимоотношенията между “Аз”-а, другия и околната

среда в контекста на контракултурата. Това е линията на Чарлз Рейч (Райх) – друго голямо

име за теорията на контракултурата. Неговата книга “Раззеленяването на Америка” дълго

време е настолно четиво както за изследователите, така и за участниците в

контракултурата. Книгата представлява социологическо, психологическо и

културологическо есе за контракултурата68.

Според Рейч в основата на контракултурата е “Съзнание III” на младото поколение,

търсенето на човешкото у човека, за разлика от манията по техническите новости и

организираността.

“Смисълът на освобождението се заключава в това - казва Рейч, - че индивидът

става свободен да създава своя собствена философия и собствени ценности, да изработи

свой собствен начин на живот и собствена култура от самото начало. “Съзнание III”

постулира абсолютната ценност на всяко човешко “Аз”. “Съзнание III” отхвърля

антагонистичната или конкурентната доктрина на живота”.

По подобен начин описват причините за обръщането на младежта към

контракултурата Ф. Слейтър и Ричард Флакс.

В книгата на Слейтър “В търсене на самотата” се казва, че младежта предпочита

контракултурата и загърбва официалната култура, защото “последната предпочита

правото на собственост пред правото на личността, дава предимство на изискванията на

техниката вместо на човешките потребности, на конкуренцията вместо на

сътрудничеството, на външните социални норми вместо на самоосъществяването на

личността”.

67 Roszak, Theodore, “The Making of a Counter Culture. Reflections on the Technocratic

Society and Its Youthful Opposition”, NY, Anchor Books, 1969, p. 1368 Reich, Charles A., The Greening of America, Penguin Books Ltd., 1970

31

А според Ричард Флакс контракултурният начин на живот "поставя

сътрудничеството над съпреничеството, самоизявата над успеха, чувството на общност

над индивидуализма, възможността “да бъдеш” над възможността “да изпълняваш”,

създаването на изкуство над “правенето” на пари, автономията над подчинението”.69

В абсолютно същия дух протичат разсъжденията и на Дж. Боскин и Р. Розенстоун:

“Трудно поддаваща се на определение, контракултурата превръща в свой главен

мотив изискването да се установят нови отношения между човек и човек, а също и ново

отношение на човека към самия себе си”70.

Все пак, в цялата романтично-апологетична картина на контракултурата,

естествено, се прокрадват и реалистични, може би дори песимистични нотки. Например

Херман Кан и Брюс-Бригс в книгата “Нещата, които идват” обръщат внимание върху това,

че независимо от дълбочината на тенденциите, лежащи в основата на контракултурата, в

нея много силно е изразено това, което бихме нарекли “чудатост”, “оригиналничене”. А

тъй като младите хора често робуват на модата и конформизма и настроението им е много

променливо, контракултурата много бързо остарява. Външните й прояви добили широка

гласност по света, едва ли могат да се считат за авангардни, защото "психологията на

авангардния артефакт е ясна - след като той бъде приет широко от обществото,

авангардистите преминават към други неща. Щом “Раззеленяването на Америка” е

станала любимо четиво за домакините от предградията, идеите на контракултурата са

станали обикновени, респектабелни и банални”71.

На същото мнение е и Даниъл Бел, който счита, че авангардът - или модернизмът

като цяло - се е изчерпал72.

Нека си припомним също думите на Ризмън: “Младежката култура се отличава със

своя групов морал, но морал в смисъл, че функцията на групата е да се весели, забавлява и

развлича”73.

69 Flacks, Richard, Yoth and social change, Chikago, Marham, 1971, p. 12970 Boskin Joseph and Robert A. Rosenstone, Seasons of rebellion: Protest and radicalism in

recent America, Austin, Holt, Rinehart and Winston, 1972, p. 7.71 Kahn, Herman and B. Bruce-Briggs, Things to come: Тhinking Аbout the Сeventies and

Еighties, New York, Macmillan, 1972, p. 93.72 Áåë, Даниел, Културните противоречия на капитализма, София, "Народна култура", 1994 г.73 Riesman, op. cit.

32

Още по-краен е Джок Йънг. Неговата формула за членовете на субкултурите гласи:

“Безгрижни и мързеливи, хедонисти и опасни”74.

Да не пропускаме още един важен аспект: Според Джоузеф Хийт и Ендрю Потър,

контракултурата всъщност се явява едва ли не нов начин на потребление и така е

подпомогнала развитието на обществото, срещу което се бори75.

И все пак такова отношение към субкултурите, към ъндърграунда ни се струва ако

не неоснователно, то поне едностранчиво и непълно. То в известна степен може да се

отнася до някои субкултури, частично до контракултурата, но в никакъв случай към

всички субкултури. Книгата на Йънг, в която се изразява цитираното по-горе

определение, се нарича The Drugtakers, т. е. “Взимащите наркотици” или “Наркоманите”.

Но във всички субкултури ли се употребяват наркотици? Една от най-новите

разновидности на пънка радикално се отказва от цигарите, алкохола, наркотиците и

безразборния секс76. И ако е вярно, че съществуват професионални субкултури (можем да

посочим не малко примери за такъв тип субкултура, включително в България, например

програмисти и въобще хора, занимаващи се със софтуер), то нима и за техните членове ще

кажем, че са “безгрижни и мързеливи, хедонисти и опасни”?

Очевидно е, че трябва да се търси друг подход към феномена, който да спомогне за

разбирането му.

Ако сведем ъндърграунда единствено до контракултурата, би могло да се потърси

решение в духа на Марвин Харис - т. е. да се разглеждат “етикалното” и “емикалното” в

субкултурите. В такъв случай субкултурите биха били “етикалии”, а ъндърграунда, респ.

контракултурата - “емикал”. Това обаче със сигурност би изключило вероятността

контракултурата да се разглежда като инвариант на културата. Ще се съгласим с М.

Харис, че “съдържанието и моделите (patterns) на ценности, идеи и други символно-

знакови системи”, по отделно биха могли да се разглеждат като етикалии на един по-общ,

генерализиращ емикал”. Но това са елементи, които съставляват и субкултурите;

генерализиране на по-високо ниво не ни се струва достатъчно уместно. Въпросът опира до

74 Young, Jock, “The Drugtakers: The Social Meaning of Drug Use”, London: Paladin, 1971

75 Хиз Джозеф, Эндрю Поттер, Бунт на Продажу. Введение в Теорию „Протестного”

Консюмеризма”, Москва, „Добрая книга”, 2007 г.76 Haenfler, Ross, Straight Edge: Clean-living Youth, Hadcore Punk, And Social Change,

RUTGERS UNIVERSITY PRESS, NEW BRUNSWICK, NEW JERSEY, AND LONDON, 2006

33

това дали съществуват субкултури, които не са контракултура, но са в известен смисъл

ъндърграунд? По-горе споменахме съществуването на професионални субкултури, сега

ще го илюстрираме с пример.

Сред познатите ми програмисти фигурира човек, който е бил част от дуета Dark

Avenger (или, според собствените му думи, той бил Dark). Двамата стават известни още от

80-те години със създаването и разпространението на компютърни вируси, но и на

антивирусен софтуер; основно се занимават със създаване на кракове към програми

(всъщност, не без тяхна заслуга в момента повечето антивирусни програми определят

краковете като вируси). Едновременно с това техните разработки до голяма степен

изпреварват времето си, като техни компоненти работят в софтуера на популярни

търсачки като Yahoo и в софтуера, използван от Motorola. С част от своята дейност Dark

Avenger принадлежи към ъндърграунда. Ако обаче приемем, че дуетът е контракултура,

следва да уточним, че той е контра не на културата като цяло (какъвто е случаят с

битници, хипита и цялото контракултурно движение от 60-те години), а само на една

корпоративна култура, доминираща определен пазар. С други думи, двамата, като

представители на професионална субкултура със свои ценности, символи и практики,

дори rites de passage, могат да бъдат разглеждани като етикали на „общокултурния”

емикал77.

Много близко до едно модерно разбиране за субкултурите се приближава ст. н. с.

Искра Велинова в цитираната по-горе статия:

“Младежките субкултури представляват сложни стилове - знак на специфична и

тясна групова солидарност. Това са символи на социални действия. Най-точно

механизмите на формиране на стиловете са описани чрез идеята на Клод Леви-Строс за

бриколажа”78. За хибридния стил пише и Алвин Тофлър:

77 В разговор с мен приятелят ми каза, че всъщност двамата са работили по създаване на

изкуствен интелект, но в последствие разработката им се е изплъзнала от контрол.78 Âåëèíîâà, 105. Авторката обаче пропуска да отбележи, че тези постановки са директно заети

от Бирмингамския Център за съвременни културни изследвания (CCCS). Тя цитира единствено

Resistance Through Rituals: Youth Subcultures in Post-War Britain (1975), и не отбелязва

Subculture: The Meaning of Style (1979) на Дик Хебдидж, който е всъщност авторът на

основните идеи.

34

“Срещаме дори още повече затруднения, когато се опитаме да формулираме ценностната

структура, намираща отражение в нашия стил на живот. Задачата става все по-трудна, защото

мнозина не възприемат един цялостен стил, а сбор от елементи, заимствани от няколко различни

модела. Може да подражаваме едновременно на модела “Хипи” и на модела “Сърфист”. Може да

си изберем кръстоска от “Интелектуалец от Уест Сайд” и “Администратор” - хибрид, който

действително се предпочита от мнозина... в Ню Йорк. Когато нечий личен стил е хибрид, често е

трудно да се установят множеството различни модели, от които е съставен.”79.

Няколко обобщения, преди да влезем в технологията на субкултурното изследване

и същинското им описание:

1. Чикагска школа80 (20-те – 50-те години на ХХ век). Робърт Паркър, Милтън

Гордън, Албърт Коен (изброяваме само онези, които имат пряко отношение към

темата). „Истинското преизвикателство за ранните чикагски социолози е да

разберат етническите отношения... в кипящия котел на Чикаго, където се стича

голям поток от имигранти – чернокожи от Юга, евреи, ирландци, , скандинавци,

италианци, поляци. Дали американският кюп ще разтопи границите между тези

групи или те ще продължат да съществуват в отделни комуни, дори след като са се

интегрирали в общия трудов пазар?”81 По отношение на субкултурите съществуват

няколко значими текста. The City: Suggestions for the Investigation of Human

Behaviour in the Urban Environment на Робърт Парк; Assimilation in American Life:

The Role of Race, Religion and National Origins на Милтън Гордън; Delinquent Boys:

The Culture of the Gang на Албърт Коен82. Първо, най-общо казано чикагските

социолози настояват да се отиде отвъд общоприети категории като етнос, класа и т.

н. и да се обърне внимание на по-нюансирани колективни формирования, макар и

да не се набляга на антинормативността и антиконформизма им. Освен това (Коен)

79 Тофлър, Алвин, Шок от бъдещето, София, "Народна култура", 1992 г., стр. 212

80 За Чикагската школа вж. Gelder, Ken/ Thornton, Sarah, Subculture Reader, (Routledge)

London/New York 1997; Gelder, Ken, Subcultures: Cultural histories and social practice,

Routledge, 2007; Brake, Michael, Comparative youth culture: The Sociology of Youth

Cultures and Youth Subcultures in America, Britain and Canada, Routledge, 1985.81 Ериксен, Томас Хиланд и Фин Сиверт Нилсен, История на антропологията, София, Арго

пъблишинг, 2006, стр. 98.82 Значими откъси от тези текстове вж. в Gelder, Ken/ Thornton, Sarah, Subculture Reader,

(Routledge) London/ New York 1997, стр. 25 – 34; 46 – 49; 50-59.

35

те настояват на делинквентността да не се гледа като на патология (в

психологическия и психиатричния смисъл на думата), а като на социален феномен,

като говорят за „момчешки банди, които вършат разни неща заедно, извеждащи

своите значения и вкус от факта на заедността и управлявани от мрежа общи

разбирания, общи чувства и обща лоялност”83. Слабост на Чикагската школа е, че

разработките им относно субкултурите се движат повече в посока на

делинквентността, отколкото на девиантност, още по-малко става дума за културни

специфики.

2. Бирмингамски Център за съвременни културни изследвания (CCCS).

Практически няма обобщителен текст върху субкултурите от 80-те години насам,

който по един или друг начин да не засяга изследванията на неомарксистите от CCCS.

Постановките им са оказали било позитивно, било негативно влияние върхи всички по-

сетнешни изследвания. Основни текстове са Subculture: The Meaning of Style84 (1979) на

Дик Хебдидж и следващата му книга Hiding in the Light: On Images and Things85,; и Stuart

Hall and Tony Jefferson eds. Resistance Through Rituals: Youth subcultures in post-war

Britain86, книга, която претърпява няколко издания. До ден днешен се цитира също и

Comparative Youth Culture: The Sociology of Youth Cultures and Youth Subcultures in

America, Britain and Canada87 на Майкъл Брейк. Към този списък следва да прибавим и

книгите на Анджела Макроби, която привнася джендърен подход в изследванията и се

занимава с мястото на момичетата в субкултурите.

Какви са основните постановки? Още в първата част на Subculture: The Meaning of

Style Хебдидж изяснява от какви позиции изследва субкултурите и въз основа на които

прави своите изводи. Базата, върху която стъпва Хебдидж е постановката на Антонио 83 Gelder, Ken, Subcultures: Cultural histories and social practice, Routledge, 2007, стр. 40;

41. Подробно представяне на Чикагската школа, както и критика на постановките й вж. в Brake,

Michael, Comparative Youth Culture: The Sociology of Youth Cultures and Youth Subcultures

in America, Britain and Canada, Routledge, 1990.84 Hebdige, Dick, Subculture: The Meaning of Style, Routledge, 1979.85 Hebdige, Dick, Hiding in the Light: On Images and Things, Routledge, 2002.86 Hall, Stuart and Tony Jefferson eds. Resistance Through Rituals: Youth subcultures in post-

war Britain, Routledge, 2006.87 Brake, Mike, Comparative Youth Culture: The Sociology of Youth Cultures and Youth

Subcultures in America, Britain and Canada, Taylor & Francis e-Library, 2003.

36

Грамши за културната хегемония, която управляващата класа упражнява върху останалите

класи. Друга постановка е Алтюсеровата теза за тоталността на идеологията, доколкото

„идеологията има много малко общо със съзнанието... Тя е напълно подсъзнателна.

Идеологията е наистина система от представи, но в болшинството случаи тези представи

нямат нищо общо със ‘съзнателното’: обикновено те са образи и понякога концепции, но

преди всичко структури, които се налагат на огромното болшинство хора, не през тяхното

‘съзнание’. Те са възприети-придобитити-допуснати културни обекти и те действат

функционално на хората чрез процес, който им убягва88. Друго централно понятие на

Хебдидж е това за стил на младежката субкултура. Хебдидж се спира върху тедс, модс,

скинхедс, рокери и пънкове, анализира ги освен от гледна точка на нео-марксистките си

позиции, но и от структуралистки и семиотически позиции. Чрез всички тези подходи той

достига до извода, че стиловете на младежките субкултури не са просто техен външен

израз. Чрез ритуали и знакови форми като облеклото младежките субкултури на

работническата класа се съпротивляват на господстващата идеология. След Хебдидж

тръгва една традиция субкултурите да бъдат определяни на база облекло с изрази като

Dress Up и Dress Down. Проблемът обаче е, че Хебдидж попада в един капан, посочен от

Пиер Бурдийо: „Думата идеология предполага обозначаване на разрива с представите, за

които самите агенти си мислят, че идват от собствената им практика: тя означава, че не

трябва да се приемат буквално техните декларации... обективната представа за практиката

е трябвало да бъде конструирана в противовес на първичния опит на практиката... но зад

вратата има клопка и полу-ученият, който се доверява на школувания здрав смисъл,

забравя да се върне към първичния опит, който школуваното конструиране е трябвало да

постави под въпрос”89. Както ще видим по-нататък, сред множеството критики към

Хебдидж е тази, че той „конструира” субкултурите като тотални цялости, изцяло

потопени (макар и неосъзнато) в идеология, без да влезе в тях и да изследва отвътре

техните практики.

Основната книга, характеризираща изследванията на BCCCS, излязла преди тази на

Хебдидж, но не достигнала нейната популярност, е Resistance Through Rituals: Youth

88 Hebdige, Dick, Subculture: The Meaning of Style, Taylor & Francis, 2002, p. 1289 Бурдийо, Пиер и Лоик Вакан, „Въведение в рефлексивната антропология”, София, „Критика и

хуманизъм”, 1993, стр. 168.

37

subcultures in post-war Britain (1975)90, редактирана от Стюърт Хол и Тони Джеферсън.

Още в нея се набелязват основните тези и подходи на Центъра. Още в началното

теоретично въведение „Subcultures, Cultures And Class: A Theoretical Overview” се появява

всичко онова, което характеризира неомарксизма на авторите: тук е и марксисткото

определение за класа, и делението на доминираща и подчинена класа; тук е Грамши и

определението за хегемония; тук е и изключително интересното твърдение, че „The

dominant culture represents itself as the culture”91 („доминиращата култура представя себе си

като културата”). Разбира се, още тук е посочено и определението, че младежките

субкултури са съпротива („чрез ритуали”) на младежите от работническата класа срещу

доминиращата култура, която е на буржоазията (или на средната класа, както уточняват

Хебдидж и Дайнов). Според мен най-интересното в тази книга е студията на Анджела

МакРоби и Джени Гарбър Girls And Subcultures: An Exploration92. Това е, вероятно,

първият феминистки поглед върху темата. Основна теза в есето е, че доколкото повечето

изследвания на субкултурите се правят от мъже, то и самият термин „субкултура” се

маскулинизира; до степен такава, че когато се говори за момиче мод, се описва момче,

различаващо се по дрехите. С други думи, женските мотивации и нагласи за участие в

субкултури (да не забравяме, че субкултурите са съпротива, resistance) се губят.

Акцентите в статията са два: първо, поглед към момичешката спалня, която е основното

момичешко място в дома; и второ, фактът, че момичетата са повече свързани с

консумативната и масовата култура (доколкото повече отколкото момчетата четат

специализирани списания), а не толкова с някаква форма на съпротива. Не съм убеден, че

това се отнася в пълна степен до всички субкултури; например, не съм склонен да го

приема за хипи субкултурата, където действително съществува полово равенство, което

може да се изрази дори в облеклото.

В книгата си „Feminism and Youth Culture. From Jackie to Just

Seventeen”(1991)93 МакРоби представя промените в представите за женския образ в

90 Stuart Hall and Tony Jefferson eds. Resistance Through Rituals: Youth subcultures in post-

war Britain, Routledge, 2000. Това е дванадесето (!) издание на книгата.91 Resistance Through Rituals, p. 11.92 Ibid, pp. 209-222.93 c. f. Омельченко, Елена, „Молодёжные культуры и субкультуры”. Там е поместен и откъс от

книгата на МакРоби.

38

обществото, като през 80-те години анализира редица английски списания за млади

момичета. Анализът й показва, че благодарение на участието в субкултури, образците за

поведение, които се предлагат на младите момичета, за двадесетина години коренно се

променят. През 60-те и 70-те главната тема на момичешките списания са лирико-

романтични истории за несподелена или взаимна чиста любов, но през 80-те години тези

статии практически изчезват.

МакРоби предполага, че тези промени са свързани с придобиването от младите

момичета на „известна потребителска власт”, тъй като и в количествено измерение

представляват сериозна потребителска група на печатния и музикалния поп-пазар. Те не

желаят да четат неща, които им се струват неверни и глупави и престават да купуват

„романтични” списания.

Масмедийните текстове вече се борят за правото да формират младежките

стереотипи, като нерядко влизат в противоречия и конфликти помежду си. Частично тези

противоречия се формират от новите младежки културни ориентации. За разлика от

модерното културно пространство, постмодерното е способно да включва в себе си най-

разнообразни, дори взаимно изключващи се направления.

Като обръща внимание на всички изследвания, които я предхождат, Анджела

МакРоби задава въпроса: „Невидими ли са момичетата в субкултурите”? Макар да пише

за промени, настъпили при постмодернизма, тя си остава част от „модерното” (и

маскулинно) писане на Бирмингамския център и като такава не може да избяга от

класовото интерпретиране на проблема. МакРоби обръща внимание на факта, че

момичетата в „работническите” субкултури (тедс, пънк, рокери) възпроизвеждат

патриархалните отношения, характерни за класата им, докато се чувстват далеч по-добре в

„унисекс” субкултурите на средната класа (модс и хипи). Като се спира на рокерската

субкултура, тя посочва, че за мъжете в нея е далеч по-естествено момичето да е отзад на

мотора, а когато се случва обратното – т. е. самата жена да е моторист, - тя веднага се

възприема като еротичен символ и сексуален фетиш, който следва да бъде завладян,

притежаван94.

94 В тази връзка може да обърнем внимание на якето, с което българският министър-председател

Сергей Станишев кара мотора си. На гърба се мъдри текстът „Ако четете този надпис, значи

Елена (журналистката Елена Йончева, с която той живее от много години) е паднала”. Въпросът

39

Когато говорим за феминистката гледна точка, добре би било да се споменат

няколко книги. На първо място книгата на Сара Торнтън Club cultures. Music, Media and

Subcultural Capital, за която се казва, че е изключително иновативна, но за нея ще стане

дума по-подробно в параграф IV.

Изключително интересна е книгата на Мария Пини Club Cultures and Female

Subjectivity. The Move from Home to House95. Ако се съди по книгата на Торнтън и по тази

на Пини клубните култури дават повече свобода за изява на жените в младежки

формирования, отколкото по-старите, традиционно определяни като собствено

субкултури. В книгата си Пини показва как чрез участието в клубинга се генерират нови

представи за женствеността.

Сходна е и книгата на Фиона Хътън „Risky pleasures?: club cultures and feminine

identities“96, в която с етнографски методи са изследвани манчестерските нощни клубове.

Хътън представя както двигателите на клубната сцена – промоутъри, Диджеи и дилъри на

дрога, така и консуматорите – жени. Авторката подчертава огромното значение, което

имат различното място и различната атмосфера за това как жените участват в клубната

сцена. И сексът, и наркотиците винаги са контекстуализирани от средата, създавана на

различните места. И рискът от тях винаги се уравновесява от забавленията и

удоволствията.

Най-добрият феминистки поглед към субкултурите е издадената доста по-късно

книга на Лорейн Леблан „Pretty in Punk: Girls' Gender Resistance in a Boys' Subculture”97. За

авторката може да се каже, че самата й биография е „пънк”. Изхвърлена от гимназията,

поради пънк външен вид и поведение („ако не бях изхвърлена от гимназия Розмер,

вероятно днес щях да съм проектант или дори архитект или строителен инженер”), тя

защитава докторска дисертация (Pretty in Punk е публикация по тази дисертация), но не

остава на академична работа, а – колко пънк! – става художник на татуировки; освен това

е защо не „Елена, догони ме!” или нещо подобно.95 Pini, Maria, Club Cultures and Female Subjectivity. The Move from Home to House,

Palgrave Macmillan, 2001.96 Hutton, Fiona, „Risky pleasures?: club cultures and feminine identities“, Ashgate

Publishing, 2006.97 Leblanc, Lauraine, Pretty in Punk: Girls' Gender Resistance in a Boys' Subculture, New

Brunswick: Rutgers University Press, 1999.

40

публикува свои разкази в Интернет98. Главната ценност на Pretty in Punk е феминисткото

етнографско описание на субкултурата, документирането на методологични, теоретични и

етични напрежения, които се проявяват при работа с маргинализирани групи, чието

доверие към авторитети е ограничено. Този труд предизвиква и допълва по-ранни

описания на субкултури и съпротива, без да се излиза от рамките, които те очертават.

Леблан предизвиква Бирмингамската традиция на културни изследвания, и особено

Стюарт Хол който счита, че единственият ценен теоретичен инструмент за анализиране на

субкултурите са марксизма и класовата борба. Леблан не игнорира класовата борба, но тя

смесва феминистка и културна теория, за да изтъкне сложности, проявяващи се като

джендър и класово определени форми на съпротива. Заела феминистка позиция, тя

дискретно критикува ранните изследователи, като предполага, че центрирания върху

силния пол анализ на субкултурите се корени в романтизирането и възхвалата на

мъжествеността, когато на субкултурите се гледа като на бунт. Леблан показва

момичетата в субкултурата едновременно като жертви и като пазителки на ценностите (в

тази връзка твърде любопитен е анализът на връзката между вокалистът на Sex Pistols Сид

Вишъс и Нанси Спънджън, завършил с това, че в наркотичен делириум Сид убива

приятелката си). От друга страна пънк-момичетата, от които субкултурата изисква

определена доза мъжественост (може би да бъдат „мъжки момичета”? Не мога да преценя

доколко в другите езици се среща подобен израз; той не може да се приравни с

английското tom-boy, което означава „мъжкарана”), оказват съпротива в две посоки –

първо и естествено споделят общата за субкултурата съпротива срещу мейнстрийма и,

второ, се съпротивляват на постоянното мъжко домогване към сексуално притежание,

характерно за пънк-субкултурата.

Сериозна слабост в работата на учените от бирмингамския център е

недостатъчното включено наблюдение. Повечето им описания са правени от информатори

и академични (armchair) наблюдения. Социологът Гари Кларк казва, че анализът на

учените от Бирмингамският център произлиза от „няколко бегли наблюдения върху

стилове и артефакти”. Той отбелязва също, че тези теоретици не са способни да обяснят

как възникват субкултурите и да очертаят процеса, при който към тях се присъединяват

98 Вж. http://www.ancientartsarcata.com/lauraine

41

нови членове99. Не по-малка слабост е игнорирането на субкултурния опит при

социализацията. Въпреки някои очевидни попадения – най-вече по отношение на

семиотичните разработки, - теорията, разработена от CCCS, не може да отговори на

няколко сериозни проблема – трудно й е да изясни субкултури като битниците и хипитата,

при които класовата принадлежност на членовете им е тотално размита и отхвърлена, още

по-малко може да обясни субкултурите в тоталитарни и в частност социалистическите

общества. Сериозен проблем са и съвременните субкултури, които не проявяват почти

нито една от характеристиките, описани и изследвани от бирмингамските учени. Тези

слабости и неомарксистките им постановки се оказват обект на най-сериозна критика от

3. Постмодерният поглед върху субкултурите.

Тук следва да се цитират множество имена и текстове, още повече, че постмодерните

концепции не са еднородни и непротиворечиви. Нещо повече, Кен Гелдър обвинява

постмодернистите (макар да работи в тясно сътрудничество със Сара Торнтън, една от

най-изявените сред тях), че страдат от едипов комплекс по отношение на Бирмингамския

CCCS100. Своята известна книга Inside Subculture: The postmodern meaning of style101

Дейвид Мъглън започва направо с изявлението: “Хебдидж не казва абсолютно нищо за

моя живот!102 (като тийнейджър Мъглтън е бил пънк). „Не останах встрани от спада на

британската икономика или разбиването на политическия консенсус, нито бях сърдит, че

съм безработен (макар и да бях безработен). От друга страна, личната свобода и

придобиването на опит бяха (и все още са) изключително важни за мен. Ако бях роден

няколко години по-рано, вероятно щях да съм хипи; десетилетие по-рано без съмнение

щях да стана мод. Ако бях тийнейджър през 50-те, без съмнение щях да придобия някаква

теди-бой идентичност (след като пънкарски подстриганата ми коса порастна, започнах да

я нося сресана назад в рокерски стил). На този, който ще каже, че не съм бил истински

99 cf Hodkinson, Paul and Wolfgang Deicke, eds. Youth Cultures Scenes, Subcultures and

Tribes, Routledge, 2007, p. 6.100 Gelder, Ken, Subcultures: Cultural histories and social practice, Routledge, 2007, p. 100101 Muggleton, David: Inside subcultures: The postmodern meaning of style.- Oxford;N.Y.,

2000102 Използваното копие на Inside subcultures е лошо свалено от библиотека Questia, така че

всяко позоваване на страница ще е несигурно; предположително става дума за страница 1 и

следващата.

42

пънк, ще отговоря с думите на моя информатор Джоф, че няма такова нещо като „пънк”

(също както не съществуват такива неща като „хипи”, „мод” или „теди-бой”) и поради

това няма база за разграничение на действително и изиграно (измислено). Пънк е това,

което правиш. Парадоксално, това е есенцията на пънка и само „истински” пънкове го

разбират”103. Според Мъглтън пост-субкултурите са обвързани с „обработка” (surface) и

„самоидентификация” (authentication). Членовете на субкултурите се дефинират като

търсещи удоволствие (revelling) по собствен избор, не определен от класа, джендър или

етничност. За Мъгълтън господстващото положение на все по-комплексните, гъвкави и

разнообразни културни индустрии правят крайно невероятно младите хора да се събират в

ясно очертани субкултури.Някогашните граници между различни колективни младежки

стилове са все по-условни и стават напълно несъществени сред все по-засилващите се и

завладяващи промени на увлечения и моди и от бързото разпространение на пазарно

ориентирани стилове, еднакво независещи от групови различия и приписвани

характеристики като класа или етническа принадлежност. Като слествие, колективните

стилови отклонения, бунт или „автентичност” стават все по-невъзможни, а следването им

– неудовлетворително. Вместо това младите хора разработват еклектични инивидуални

набори от вкусове, интереси и социални мрежи, които пробиват през жанрове и общности.

Мъгълтън е съгласен, че някои млади хора продължават да приемат това, което изглежда

колективен стил, но в „Inside Subculture: The Postmodern Meaning of Style” подчертава

лиминалността, вътрешната нееднородност на тези демонстративни субкултури, както и

важността, която техните членове отдават повече на индивидуалните за сметка на

колективните различия104. Независимо от това, Мъгълтън е критикуван за факта, че

интервютата, от които се състои книгата, включват хора, които, странно защо, биха

103 Друга критика срещу Хебдидж, свързана с отсъствието на включено наблюдение, се състои в

това, че през 1996 г. заявява, че в Лондон вече няма нито един пънк, пънкът е мъртъв (Philpot,

Justin Reevaluating Subculture: Pro-Life Youth And The Rhetoric Of Resistance, MA thesis,

Graduate College of Bowling Green State University, 2008, p. 10). Като се има предвид

постоянното развитие и изменянето на субкултурите, в т. ч. и на прословутия „стил” или ако се

вземе предвид основното (понастоящем) пънк движение DIY (Do It Yourself, Направи го сам),

това е направо слепота. Впрочем, любопитно е, че Хебдидж се превръща в обект на критика и

насмешка и в художествената литература, като в романа на скандално известния и популярен

Стюарт Хоум „69 неща, които да правиш с мъртва принцеса”.

43

попаднали по-скоро в полезрението на Хебдидж, отколкото на постмодернистите – те са

безработни, рано изпаднали от училище и произхождат от най-ниските слоеве на

обществото.

Освен споменатата книга по-важни автори и текстове в постмодерния поглед върху

субкултурите са: Muggleton, David and Rupert Weinzierl eds., The post-subculture reader,

2003; Bennett, A. and Kahn-Harris, K., After Subculture, Basingstoke, U.K.: Palgrave (2004);

Bennett, Andy, and all, Researching Youth, Palgrave Macmillan 2003; Laughey, Dan, Music and

Youth Culture, Edinburgh University Press 2006; Huq, Rupa, Beyond Subculture: Pop, youth

and identity in a postcolonial world, Routledge, 2006; Hodkinson, Paul, Goth: Identity, Style and

Subculture, Oxford, New York 2002; Hodkinson, Paul and Wolfgang Deicke, eds. Youth

Cultures Scenes, Subcultures and Tribes, Routledge, 2007; Thornton, Sarah, Club Cultures:

Music, Media and Subcultural Capital, Cambridge: Polity Press 1995 – книга, в която Сара

Торнтън изпозва концепциите на Бурдийо като инструмент за изследване на

субкултурите.

Изключително интересна е книгата на Пол Ходкинсън Goth: Identity, Style and

Subculture (Готи: идентичност, стил и субкултура). Още в заглавието е заявен терминът

„субкултура”, но в книгата по един или друг начин той се поставя под въпрос. Ако трябва

да бъдем точни, този термин според Ходкинсън е точно толкова приложим, колкото и

терминът „сцена” (по-долу се спираме на този термин по-подробно). Ходкинсън пояснява,

че субкултурата на готите капсулира в себе си важни елементи на различие и динамика,

границите й не са абсолютни и степените на обвързват са различни за всеки индивидуален

член. Това на практика следва да означава, че готите не са субкултура в смисъла на

Бирмингамския център и по-скоро следва да бъдат изследвани като отношения между

личности. Не напразно Ходкинсън обръща изключително сериозно внимание на

виртуалното функциониране на готската субкултура. „Интернет действа (има същата

функция) по същия начин, по който и събитията на готите, за да засили тяхната

приобщеност към гот сцената и да укрепи границите, в които става групирането”105.

104 Muggleton, David, Inside Subculture: The Postmodern Meaning of Style, Berg, 2000. За

съжаление и този текст е лошо свален от библиотека Questia, така че точна страница не може

да се посочи.105 Hodkinson, op. cit., p. 176

44

Друга важна книга е сборникът, редактиран от Анди Бенет и Кейт Кан-Харис,

“After subculture”. От встъпителния текст на двамата редактори си струва да цитираме

едно изключително важно твърдение, което в едно единствено изречение резюмира

критиката към класовия подход на Бирмингамския център: „следвоенният стил предоставя

на младите хора възможност да конструират нови идентичности, неограничавани от

традиция или обичай, а по скоро от една новопридобита консумативна рефлексивност”106.

Една от критиките към Бирмингамския нео-марксистки център и в частност към

Дик Хебдидж е, че те разглеждат както доминиращата култура, така и субкултурите като

тотални цялости, каквито те не са (доколкото са съставени от личности) и не могат да

бъдат. Хебдидж например счита, че представите за конюнктура и специфика („всяка

субкултура е израз на различен „момент“ – специфичен отговор на специфичен комплекс

от обстоятелства“107) са абсолютна необходимост при изучаването на субкултури.

Друга важна критика е насочена към класовия характер на концепцията,

разработена от CCCS, според която субкултурите са форми на съпротива на младежта от

работническата класа. Постмодернистите се стремят всячески да преборят „великия

разказ” за класовата борба. Във всеки случай, класовият подход не може да обясни такива

субкултури като битниците и хипитата, при които всякакво класово и расово деление бива

заличено.

Постмодерното направление в дискурса за субкултурите оперира с някои базови

понятия, които следва да заменят ограничения и според изследователите недостатъчен за

обяснение на явлението термин „субкултура”. Тези основни понятия са „нео-племе” (Анди

Бенет), „сцена” (Кийт Кан-Харис и Пол Ходкинсън), „жанр” (Дейвид Хесмъндхал). Има и

опит за замяната на „субкултура” с „лайфстайл“ (lifestyle – начин на живот), предложено

от Стивън Майлс и Анди Бенет. Според тях консуматорското общество позволява на

младите да изградят свои алтернативни начини на живот, като използват и трансформират

различни продукти на културата. Според Майлс „Различните видове лайфстайл са живи

култури, чрез които индивидите активно изразяват своите идентичности, но в пряка

106 Bennett, Andy and Kahn-Harris, K., After Subculture, Basingstoke, U.K.: Palgrave 2004, p.

7107 Hebdige, Dick, The Function of subculture, в: The Cultural Studies Reader, ed. Simon

During, 2nd ed. New York, 1999, p. 445 или http://web.syr.edu/~tjconnel/145/Hebdige-

Subculture.html

45

връзка със своята позиция в доминиращата култура“108. Така групите вече не притежават

перманентни характеристики. Чрез участието си в и преминаване през много такива

групи, индивидите постоянно изграждат нови и различни идентичности, които вече не са

предпоставени.

Сега ще разгледаме термина жанр, доколкото той е най-неясен. Първо, Хесмъндхал

смята, че няма никакво доказателство за пряка връзка между музикалния стил и

субкултурите. (Въпросът дали първо се е зародила субкултурата пънк и според нейният

стил и ценностни нагласи музиката или обратно, е, по мое мнение въпрос за „кокошката и

яйцето”. Факт е обаче, че според много информатори от различни субкултури музиката е

изиграла ролята на атрактор, за да влязат в една или друга субкултурна система). Според

Хесмъндхал109 „жанр” е термин, който се изпозлзва, за да се разбере „отношението между

продукция и консумация – необходимо ниво на анализ на аудиторията на символични

блага във всяко общество”. Жанровете се разглеждат като системи от ориентации,

очаквания и конвенции, които свързват текст, индустрия и аудитория. При изследването

на музиката жанрът се използва, за да се разбере важността на категориите чрез които се

извършват субективните оценки на музиката. За да може обаче „жанр” да замени термина

„субкултура”, към него следва да се добави терминът “артикулация”. Терминът е зает

директно от лидера на CCCS Стюърт Хол. (Все пак едиповият комплекс на

постмодернистите изглежда съществува, доклкото те постоянно се връщат към

изследователите от Бирмингам). Артикулацията е „форма на връзка, която при определени

условия може да обедини два различни елемента. Съединение, което не е задължително,

детерминирано и абсолютно за вечни времена”110. Текстът на Хесмъндхал завършва с

думите: „Предполагам, че „жанр” предлага по-добър начин за разбиране на връзката

между културна практика и социален процес, каквато е в студиите върху популярната

музика, където тя се съчетава с други теоретични концепти, най-забележим от които е

артикулацията. Един или два концепта никога няма да бъдат достатъчни, за да се

108 Blackman Shane, ”Youth Subcultural Theory: A Critical Concept, its Origins and Politics,

from the Chicago School to Postmodernism”, Journal of Youth Studies, Vol.8, No.1, March

2005, p. 14109 Вж. Hesmondhalgh, David, Subcultures, Scenes or Tribes? None of the Above, in: Journal

of Youth Studies, Vol. 8, No. 1, March 2005, pp. 21-40110 Hesmondhalgh, op. cit. p. 33.

46

анализира социалната комплексност на музиката; все пак жанр и артикулация са добри

отправни точки. Търсенето на новоизкован термин, който да обедини полетата на

изследвания на младежта и на музиката, следва да бъде изоставен”.

От горния текст не става ясно как „жанр” и „артикулация” могат да заменят

„субкултура”. Другите два термина са по-конкретни в намерението си да служат като

аналитичен инструмент.

Анди Бенет счита, че терминът нео-племе предлага много по-адекватна рамка за

разкриване на връзките между младежта, музиката и стила111. Бенет счита, че схващането,

че субкултурите са подгрупи в обществото или „култури в културата” преувеличава

тяхната еднородност и стабилност. Трябва да се намери заместител, който да „улови

нестабилните и променливи културни афилиации, които характеризират късно-модерните

базирани на потреблението идентичности”. Терминът „нео-племе” е зает от книгата на

Мишел Мафесоли „The time of the tribes: The Decline of Individualism in Mass Society”112.

Цитатът, който е избрал Бенет, за да определи нео-племето гласи: „без строгостта на

формите на организация, с които сме свикнали, то се отнася повече до определена среда,

до състояние на ума, и е за предпочитане да се изразява чрез начини на живот, където се

отдава предпочитание на външния вид и формата”. Ако продължим с цитат от самия

Мафесоли, който се опира на Бурдийо, „макар понякога различието (distinction) да е

приложимо към модерността, то, напротив, е тотално неприложимо за обяснение на

различните форми социални групи, които днес са на преден план. Техните очертания са

размити: пол, проявление, жизнени стилове...”113 Нео-племената са свободни да изразяват

своите вкусове чрез индивидуални емоции, но парадоксално, това деиндивидуализира

изразяващия, вместо да показва персонални роли вътре в общностния контекст на

социалното114. „Някои от тези, които подчертават очевидната флуидност и нестабилност

на съвременните младежки култури, се съсредоточават върху понятието „нео-трибализъм”

111 В цялата работа дотук съзнателно избягвахме терминът „младеж”, както и „младежка

субкултура”, доколкото е все пак очевидно, че те не могат да бъдат хомогенни цялости.112 Maffesoli, M. The Time of the Tribes: The Decline of Individualism in Mass Society.

Thousand Oaks, CA: Sage, 1996.113 cf Laughey, op. cit. p. 44. Разполагам с книгата на Мафесоли в html и chm формат, които не

позволяват посочването на страница.114 Ibid.

47

(нео-племе) като средство, което да им предаде смисъл... Мафесоли и Бауман използват

този термин, за да обозначат нарастващата склонност хлабаво свързани и ефемерни

групирания по избор, характеризирани с частична обвързаност и пропускливи граници. За

Анди Бенет свързването на термина с индивидуалното движение между неясно очертани

жанрове, стилове и групи прави термина „нео-племе” предпочитан пред „субкултура”, за

да се улови „променливата природа на младежките музикални и стилистични

предпочитания и същностната флуидност на младежките културни групи”115.

Сцената е социално конструирано, но и физическо пространство, което е

пропускливо, и където непознати с общи вкусове общуват помежду си. Сборът от всички

дискотеки (или клубове) е сцена. Гей-баровете са друг вид сцена. Съществува хеви-метъл

сцена – пространство, където музиканти и фенове осъществяват символичен обмен.

„Въпреки че терминът има отчасти сложна история, академичната му употреба обозначава

струпване на музиканти или фенове около някакъв фокус, без значение дали той се

свързва с локална идентичност или музикален жанр. Макар връзката му с постмодерните

теории и индивидуализацията да не е пряка, „сцената” е достатъчна, за да разпознае

променливостта, взаимопроникването и индивидуалните различия в музикалните

практики по начин, по който терминът „субкултура” не успява. Все пак терминът „сцена”

се възприема, заради неговата гъвкавост, и включва всичко от здраво свързани локални

музикални общности до отделни музиканти и непостоянни фенове”116. Така според Кан-

Харис музикалната (хеви-метъл) „сцена може да бъде полезно разчетена като

перформативно пространство, на което нейните членове взаимодействат един с друг по

зрелищен начин, като са едновременно изпълнители и публика”117. В една своя статия от

1991 г. Уил Строу изследва разликите между музикалните практики в рамките на

различни географски местности. Той ги разглежда на две нива, като противопоставя

идеята за стабилност на „общността“ (community) в рамките на определена географска

местност на идеята за „сцена“ (scene), която обхваща интернационалната музикална

култура, т.е. той определя от една страна явлението като локално (общност), а от друга -

като глобално (сцена), поставяйки ударение върху сложността на отношенията между

115 Hodkinson Paul and Wolfgang Deicke, Youth Cultures: Scenes, Subcultures and Tribes,

Routledge, 2007, p. 10.116 Ibid.117 Laughey, Dan, Music and Youth Culture, Edinburgh University Press, 2006, p. 51

48

пространство и място и начина, по който локалните процеси зависят от огромно

количество взаимовръзки118.

Според Дайнов119, „сцени” са „стилови и светогледни групички”, които са част от

„общностната политика (английския еквивалент на „гражданските инициативи” в

континентална Западна Европа)”120.

Музикалната сцена може да бъде дефинирана като вместилище на музикални

вкусове и ценности, силно податливи на промяна; културно пространство, в което

съсъществуват множество музикални практики, взаимодействащи помежду си в

разнообразни процеси на оразличаване

Сцената е и пространство, където битуват различни хабитуси (по Бурдийо),

различни в смисъл, че не съвпадат с хабитусите, придобити по социална принадлежност.

Сцената обаче е нестабилна – тя често се видоизменя или изчезва и тогава участникът

просто се прехвърля на друга сцена. На сцената е важно да притежаваш субкултурен

капитал121. Субкултурният капитал е знание за това какво е в и извън субкултурата или

съответната сцена и се използва, за да придобиеш статус на „пич”, на „готин” (hip и cool).

Така съвкупността от всички сцени се оказва „субкултурно поле” (отново по Бурдийо).

Може би най-ясно връзката между сцена и субкултура е уловена в заглавието на

един сборник изследвания върху пси транса –„Локални сцени и глобална култура на

пситранса”122

Според мен сериозният проблем и за трите термина – субкултура, нео-племе и

сцена – е, че нито един от тях не може да обхване цялото разнообразие културни

формирования (съвсем не задължително младежки, доколкото все още съществуват

118 Hesmondhalgh, David, Subcultures, Scenes or Tribes? None of the Above, in: Journal of

Youth Studies, Vol.8, No.I, March 2005119 Дайнов, Евгени, op. cit. стр. 89.120 Любопитно е, че книгата на Евгений Дайнов е издадена през 1991 г., а терминът „сцена” е

въведен от Международната Асоциация за Изследване на Популярната Музика (IASPM –

International Association for the Study of Popular Music) през 1993г. след текстовете на

Строу.121 Thornton, Sarah, The social logic of subcultural capital, in: Ken Gelder, ed. The Subculture

Reader. Routledge, Routledge 1997, p. 200.122 St. John, Graham, ed., The local scenes and global culture of psytrance, Routledge, 2010.

49

например хипита, далеч надхвърлили младежката възраст). Можем да го демонстрираме с

конкретни примери.

А) Пример за собствено субкултура.

В цялата българска литература – в т. ч. и интернет проекти, блогове и т. н. се

говори за „хипарска” субкултура. (Терминът „хипарска”, а не хипи първо е автовъзприет

от самата субкултура, второ, появява се почти едновременно с изследователския интерес.

Освен това, по един ироничен начин терминът „хипар” демонстрира факта, че самите

членове на субкултурата не се възприемат като истински хипита. Поради тази причина ще

употребяваме този термин). Хипарската субкултура проявява всички черти, на описваните

с методите на до постмодерния подход субкултури – ценностна система, различна и дори

отричаща доминиращата, символично бриколажно изразяване на различие, външно

стояща по отношение на основни социални диференциации. Тъй като на тази субкултура

ще се спрем по-подробно по-нататък в работата, временно ще отложим описанието.

Б. Пример за сцена.

В България от 1986 г. съществува едно движение, което се нарича „Поети с

китара”, но е познато и под името „бардовско движение” и дори „BG Бард” (по името на

едноименен форум). Описанието, което давам тук е резултат от включено наблюдение от

създаването на „бардовската сцена” до днес включително. Основна ценност на тази малка,

но активна субкултура (или сцена) е личното творчество и изявата, като участника се

изисква да бъде автор на музиката, текста и сам да изпълнява (обикновено в съпровод на

акустична китара) песните си. Макар движението да връчва ежегодна индивидуална

награда (журито включва всички нейни носители), за върхово постижение се смята

одобрението на слушателите и желанието им да запеят песните на конкретния участник.

Като социален произход и състав движението е изключително разнородно – включва

работници, студенти, университетски преподаватели, утвърдени поети и музиканти,

бизнесмени и политици (включително бивш президент на страната). Около него

постоянно има голяма група от фенове с точно толкова пъстър състав. Движението

провежда четири фестивала (в различни периоди фестивали са се появявали и изчезвали),

от които един – в Харманли – е основен. Разполага с няколко клубни сцени – София,

50

Пловдив, Бургас; има и заведения, в които провежда редовни срещи, несвързани със

сценична изява. Издава собствен бюлетин, инициира и активно подпомага издаването на

дискове, книги, провеждането на концерти. Движението има свои ритуали и свои rites de

passage. По време на срещи (фестивали, отделни концерти, клубове или по друг повод)

социалният статус престава да играе роля. Бардовската сцена е изключително

пропусклива – сред участниците има бивши и настоящи хипари, някогашни пънкове и

множество хеви-метъли. Има хора, които по силата на възрастта си са гравитирали около

субкултурите, без реално да са били техни членове, има и такива, които никога не са

попадали в „неформална среда”. Няколко музикални групи се изявяват постоянно и на

националната рок-сцена („Джендема”, „Иванът”, Пламен Ставрев), други групи се

създават като временни проекти. В активността си бардовската сцена много напомня на

пънк практиката DIY. През годините движението е било изключително мобилно, по една

или друга причина е губило множество членове, но непрекъснато е поемало нови.

Практически на всеки фестивал се появяват нови имена и нови фенове. Сбирките много

напомнят на сбирките на британската гот-сцена, детайлно описани от Пол Ходкинсън123.

На тази сцена притежаването субкултурен капитал се изразява в това да си сред творците

и да си допуснат до организационната кухня. Колкото по-близък си с някои от по-

известните членове, макар да не носи пряка изгода, издига статуса. Доколкото и според

Строу, и според Хесмъндхал „сцената”, за разлика от субкултурата допуска и съ-

съществуването на различия, важно е да се отбележи, че в бардовското движение не се

толерира определен стил. Както се казва, в него можеш да срещнеш и „българския

Висоцки”, и „българския Боб Дилън” и българските Виктор Цой, френски шансоние и

прочие. Но разработването на собствен неповторим стил се цени високо.

В. Пример за нео-племе.

Някогашната известна хипарка Ели Ментата неочаквано си купи тежък мотор,

напусна хипарската субкултура и се прехвърли при рокерите, където стана Ели Дзвера.

Най-доброто описание на рокерската субкултура, където повечето от нео-племенните

елементи се виждат като на длан, е в книгата на Хънтър Томпсън „Ангелите на ада”124.

Описанието на тази българска субкултура е правено по странични наблюдения 123 Hodkinson Paul, Goth: Identity, Style and Subculture, Oxford, New York 2002124 Thompson, Hunter S., HELL'S ANGELS. A Strange and Terrible Saga, First Ballantine Books

Mass Market Edition: November 1967.

51

(посещение на събор заедно с поканена рок-група) и по разговори (но не интервюта) с

участници. На пръв поглед описанието не съвпада напълно с дадените по-горе дефиниции

(... социални групи, които днес са на преден план. Техните очертания са размити: пол,

проявление, жизнени стилове...” Нео-племената са свободни да изразяват своите вкусове

чрез индивидуални емоции, но парадоксално, това деиндивидуализира изразяващия,

вместо да показва персонални роли вътре в общностния контекст на социалното). И ако

можем да приемем частта за деиндивидуализацията, как да обясним „размитостта” на пола

в една очевидно маскулинна субкултура? Отговорът се крие в историята, с която започнах

– с яхването на собствен мотор Ели Ментата загуби своите джендърни очертания.

Сексуално тя си остана жена, но социално в известен смисъл се маскулинизира, доколкото

идентификацията с мотора е типично мъжествена черта125.

Що се отнася до термина „лайфстайл”, в една учудващо зряла дипломна работа

ученичката от НГДЕК „Константин-Кирил Философ” Мария Стойчева изключително

подробно и аргументирано показа как той (наред със сцена) може да се отнесе към

българските „хеви метъли” (или просто метъли)126, така че е излишно това да бъде

повтаряно.

Любопитно е, как терминът „субкултура“ се завръща в научно обращение. (Според

мен) някъде в началото на XXI век постмодернизмът престава да бъде онова модно

явление127, което е в началото. Нещо повече – покрай модата той самият се превръща в

един от тези „велики разкази“, за които направлението настояваше, че задължително се

разпадат. Критиката към него понякога стига и пародийни форми128.

125 В момента Ели е майка на две деца и, доколкото ми е известно, единствената жена -

президент на мотоклуб.126 Стойчева, Мария, Българските хеви метъл почитатели – субкултура, общество, сцена или

лайфстайл? Основни характеристики, Дипломна работа от НГДЕК „Константин-Кирил Философ”,

София, 2008 г.127 Българският писател Георги Данаилов, който е химик по образование, иронизира научните

моди по следния начин: „Историята на научната мисъл доказва, че едно забележително откритие

винаги води до съмнителни обобщения. Така с нютоновата гравитация се е обяснявало дори

химичното сродство, така дойде ред и на „всичко е електричество“ и накрая всичко стана

„относително“. В: Данаилов, Георги, „Деца играят вън. Убийството на Моцарт“, София,

„Български писател“, 1986, стр. 135-136.

52

Тук искам да обърна внимание на две важни статии: на Шейн Блекмън129 и на

Трейси Шилдрик и Роберт Макдоналд130. Критиката им върви по множество направления,

но аз бих искал да обърна внимание върху един важен акцент – че постмодернистите се

концентрират върху индивидуалностите, като тотално игнорират способността на младите

да създават колективни културни специфики. „Според постмодерния анализ, субкултурата

се завръща към мъртоновото (т. е. на американския социолог Робърт Мъртън – Р. Л.)

интерпретиране на индивидуалната адаптация с проява на елементи на функционализъм,

където развитието на социалната теория кореспондира с доминиращите неолиберални и

социални политики. Акцентът се слага върху индивида, който абсорбира и избира

субкултурни стилове, за да прояви персоналната си еманципация и самоизражение. По

този начин индивидуалистичната самооценка на субкултурите очевидно игнорира

колективната основа на субкултурните практики и прояви131“.

Защо акцентирам върху тази критика? Защото в някои от най-новите български

публикации на тема субкултури132 очевидно се отдава приоритет на постмодернисткия

прочит, макар да не съм убеден, че той е разбран напълно.

Няколко думи за научния дискурс за субкултурите в Източна Европа и България.

Най-пълно представяне на изследванията в България и Съветския съюз (по-късно и

в Русия) прави Юрий Вълковски в цитирания вече труд. Тук ние можем само да допълним

с някои данни.

128 Вж. например Сокал, Ален и Жан Брикмон, „Интеллектуальные уловки. Критика современной философии постмодерна“, Москва, „Дом интеллектуальной книги“, 2002.129 Blackman, Shane, Youth Subcultural Theory: A Critical Engagement with the Concept, its

Origins and Politics, from the Chicago School to Postmodernism, Journal of Youth Studies,

2005, 8:1, 1-20.130 Shildrick, Tracy, and Robert MacDonald, In Defence of Subculture: Young People, Leisure

and Social Divisions, Journal of Youth Studies, 2006, 9:2, 125-140.131 Blackman, op. cit. p. 16.132 Вж. например електронно списание „Семинар“, брой 3, 2010 г., посветено изцяло на

субкултурите - http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy3.html, последно

посещение май 2012.

53

Първото, на което следва да се обърне внимание, е, че фактически субкултурите

действително са “бяло петно” на българската социологическата карта. Преди 1989 година,

дори когато имаха възможност да използват включено наблюдение, българските

социолози не отидоха по-далеч от разпространението на съвсем “нормални” анкетни

карти, които бяха посрещнати с недоверие. В тях фигурираха въпроси като “възраст” и

“пол”, “каква музика слушате?” и “как (т. е. - очевидно - като какъв) се самоопределяте?”.

Задължителният въпрос беше “Как се отнасяте към това или онова мероприятие на

ДКМС?”. До резултати това практически не доведе, като изключим лошо обмисленото

въвеждане на понятието “хипар”.

Преди всичко това понятие е привнесено отвън, до голяма степен изкуствено.

Терминологията е крайно неустановена, което засега не е сериозна пречка: български

изследвания по проблема има малко, публикации още по-малко и в тези редки прояви

всеки от авторите успява да уточни термините, които използва.

През 1968 г. Цветан Стоянов публикува статията си “Хипиевската субкултура”.

Въпреки че става дума за хипи-културата на САЩ, от една страна се легализира донякъде

самото понятие, а от друга, макар от позицията на господстващата тогава марксистко-

ленинска концепция, “се дава право” на хипитата да притежават култура133.

Приблизително по същото време или малко по-късно полските социолози определят

своите “неформали” със западни наименования и българските им колеги от Института за

младежта (НИИМ) към ЦК на ДКМС бързат да ги последват. Обаче не отчитат няколко

подробности, а именно: че множественото число на хипи - англ. hippies - в полския език

може и да е “хипари”, но на български правилно е хипита (Цв. Стоянов предлага също

“хипиевци”); че самият термин hip (респ. hipster) на български език е с неустановено

съдържание - според Цветан Стоянов hipster е човек, “свързан с другите”, а според Рада

Шарланджиева (преводач на класическия битнически роман на Джек Керуак “По пътя”)

това е човек “студен, неразвълнуван, дистанциран от заобикалящата го действителност”134.

В жаргона на българските хипари самият термин “хипар” влиза (може би под влияние на

“По пътя”) със семантиката, зададена от превода на Рада Шарланджиева. Трябва да кажем

133 Ñòîÿíîâ, Öâåòàí, Съчинения в два тома, София, „Български писател”, 1988, т. 2, стр. 30. В

същия том, в есето „Аутсайдери и бегълци”, стр. 7 (първа публикация 1971 г.) се отделя

сериозно място и на битниците.

54

обаче, че една от големите софийски компании от края на 70-те (в която дълго време се

подвизаваше авторът) предпочиташе да назовава себе си с неологизма “деградета”.

Относно етимологията на понятието “хипар” съществуват и други становища.

Според Юри Вълковски, думата е получена чрез традиционно словообразуване като

“хлебар”, “пекар” и т. н. Тезата му ни се струва спорна, тъй като принадлежността към

конкретната субкултура не е професия.

Цялата тази бъркотия с терминологията произлизаше от факта, че при своите

изследвания на “неформалите” (също термин, въведен от НИИМ - т. е. социални групи,

неподдаващи се на формално определение. Впоследствие “неформали” получи

политическа окраска, като беше евфемизъм за младата българска опозиция) социолозите

от института се ръководеха от това, че в един доклад на ЦК на БКП “неформалните

младежки обединения” бяха поставени в графата „някои негативни явления сред нашата

младеж”.

Ако в онзи период някой искаше да се информира по-подробно за това не толкова

какво точно са субкултурите, а как западната социология гледа на тях, най-подходящото

четиво беше книгата на Мери Конакчиева „Илюзиите на младежката „контракултура”135.

Информацията в тази книга обхваща периода от втората половина 60-те години до

началото на следващото десетилетие. Когато книгата се появява, основните текстове на

Бирмингамският център за съвременни културни изследвания все още не са се появили.

Все пак от тази книга българският читател получаваше информация за Айзенщат, Чарлз

Рейч, Тиъдър Розак и други теоретици на контракултурата.

Странно, но през същата година, в която се появява „Илюзиите на младежката

"контракултура" (1977), същото издателство („Партиздат”) пуска още една книга на

същата тема: „Модерни” утопии или къде свършва културата?” 136 на Нешо Давидов. Той

също анализира – с пространни цитати – Чарлз Рейч и Тиъдър Розак.

134 Äæåê Êåðóàê, „По пътя”, София, Народна култура”, 1981. Най-много „изследователска

информация” в това издание даваше предговорът на Вера Ганчева „Траектория на

безнадеждността”, препечатван във всяко последващо издание, както и в нейния сборник

„Телескоп, път и две сиамски котки”, 1984.135 Конакчиева, Мери. Илюзиите на младежката "контракултура", София, Партиздат, 1977 г.136 Давидов, Нешо, „Модерни” утопии или къде свършва културата?”, София, Партиздат, 1977 г.

55

Получава се странна картина. Контракултурата следва да бъде заклеймена, като

едновременно с това информационните канали останат затворени. Но за да я заклеймят,

учените следва да представят най-сериозните й теоретици, което пък прави информацията

достъпна.

Изпълнението на най-голямата политическа поръчка възникна с обявяването на

целия български underground за чужд на България, за абсолютно подражателски, направо

копиране на западни образци (изключение правят няколко инцидентни публикации в сп.

“Младеж” и сп. “Проблеми на младежта”).

Една от задачите ми по-нататък е да докажа, че имаме работа със самобитно наше

явление с някои привнесени отвън елементи. В края на краищата не можем да очакваме,

че дори когато австралийските аборигени (имат се предвид вече “вписалите се в

цивилизацията”) ходят с джинси, българският underground ще е облечен с национална

носия отпреди 100 - 150 години. Както вече отбелязахме по-горе, хипи и пънк

субкултурите са едни от първите и най-ярки примери за глокализация. Но в онези години,

за които разказвам, едно от основните обвинения към представителите на българските

субкултури беше, че са (цитирам) „проводници на западно влияние”. Експрес информация

на Научно-изследователския институт за младежта (нещо като информационен бюлетин)

№ 12 от 1984 г., наречена „Спонтанно възникващи младежки групи” определя следните

такива: „попери” (?), които са най-многочислената група 4-5000 в София (с каква

методика е извършено преброяването не се съобщава). В тази група изследователите от

института наблъскват „дискари”, „фънкове”, „ню-уейв” (което според социолозите е

„модернизирано диско”), „брейкари” и „модове”. Експрес информацията съобщава, че

поперите са деца на родители с финансови възможности над средните и че философията

им е подчертано потребителска. Следващата група е хеви метъл, които в София били

около 1200 души. Повечето от тях били работници със странното уточнение

„включително в Кремиковци” (защо това е важно и с какво „Кремиковци” е по-значимо

работно място от всяко друго е неясно). След тях се нареждат „хипарите” (употребен е

именно този термин) с уточнението, че „по-точно е да се каже „неохипари”. Социолозите

ги изброяват на около 1000 души в София, но броят им намалявал (?). Отличителни за тях

били най-високата степен на образование и най-високата средна възраст. Изрично се

посочва, че някои употребяват „медикаменти с наркотичен ефект” (това е смесване на две

56

групи, които се събираха на едно и също място – Попа: хипарите и собствено

наркоманите. Двете групи поддържаха добри отношения, но не се смесваха137). Следват

още три групи: пънкари (около 250 души в София), рокери (около 200) и „Харе Кришна

съзнание“ (около 50 – 60). Без да подлагаме на обстоен анализ описанието на групите,

анализът и (полу)предложенията за отношение към тях, ще посоча поне няколко

странности. На първо място, твърди се, че в България през 60-те години има

последователи на битниците, а през 70-те на хипи движението. От къде са данните не се

посочва. В същото време се твърди, че „спонтанно възникващите младежки групировки са

по същество ново явление138, специфично за 80-те години. Аналогичен процес се

наблюдава и в други социалистически страни (СССР, ГДР, УНР, ПНР, ЧССР)”. И в това

отношение (информацията за другите социалистически страни) не се привеждат данни.

Броят на членовете на „спонтанно възникващите младежки групи” е даден за София, но в

началото на текста се заявява, че те „възникват не само в столицата и големите окръжни

градове, но и в други окръжни градове, както и в някои по-малки”. Тогава защо

методиката на преброяване, приложена в София, не е приложена и другаде, за да се

получи адекватно представяне? Научен ръководител на изследването е доц. (тогава)

Петър-Емил Митев. Някъде в периода 1986 – 1987 година139, когато институтът провежда

едновременно две изследвания – на „неформалните групи” и на току-що зародилия се

черен пазар на видеокасети – неочаквано от ЦК на ДКМС (формално НИИМ е негово

поделение) се спуска директива оценките за българските субкултури „да се втвърдят”

така, че да дадат повод на органите на реда за разправа. На оперативното събрание, на

което тогавашният директор на Института проф. Петър-Емил Митев съобщава задачата,

двама от социолозите възразяват – Иво Петрунов, който през същата 1987 година ще

основе Литературно-художествен кръг „39”, и съпругата му Емилия. В такава обстановка

е обяснимо, че появата на стойностни изследвания и текстове се отлага до периода след

1989, дори след 1990 г., но интензивността на изследвания и публикации е ниска.

Причината е, че социологията се насочва към новите процеси в обществото и прехода като

цяло.

137 Лично наблюдение. Макар че някои от наркоманите – като Чеха (съзнателно давам само

прякор) определяха себе си като хипари.138 Курсивът е по оригинала.139 Тази информация е по данни на С. Л., тогава социолог в НИИМ към ЦК на ДКМС.

57

В този период следва да откроим няколко текста. Освен споменатата статия на

Искра Велинова, трябва да се посочат две дипломни работи – цитираният вече текст на

Юрий Вълковски и дипломната работа на Вихра Барова “Младежки субкултури в

България от края на 80-те и 90-те години на 20 век”140. Друг изключително любопитен

текст е съвместната книга на Румен Спасов и Нели Воева „Амбицията, наречена

български рок”141. Книгата навремето предизвика полемика. Съставена е от статии, които

двамата автори са публикували по едно или друго време в музикалната преса. Румен

Спасов известно време свири рок с група Фобос, а Нели е съпруга на покойния Димитър

Воев, т. е. и двамата не са външни наблюдатели. Книгата обаче е доста неравна и

нееднозначна. Например в една статия Румен критикува рок-група Ера, заради

комерсиализирането й и на практика излизане от суб и контракултурата (това е периодът,

в който членовете на Ера създават Sofia Music Enterprises); в друга отправя критика към

Субдибула (група, с която също е свирил), поради нежеланието им да бъдат ако не по-

комерсиални, поне да разширят обхвата на аудиторията си.

Мимоходом следва да отбележим един любопитен текст, който има бегло

отношение към субкултурите. „Купонът като социокукултурен феномен” на доц. д-р

Томислав Дяков е публикуван през 2003 година142. Доц. Дяков е фолклорист и ползва

фолклористична методика. Той търси генезиса на купона в древни оргиастични практики,

а препратките му към субкултурите се изчерпват с цитиране на Питър Бърк143. И

независимо, че самият Бърк говори за субкултури (курсив мой – Р. Л.), авторът на

„Купона...” постоянно говори за младежка (суб)култура. За да стане по-ясна посоката, в

която се движат търсенията на Томислав Дяков, ще цитираме финала на студията, като

курсивите са на автора:

„Биокосмичният кръг на цикличната смяна (фазите на природния и човешкия

производителен живот) е същностният код и на едно съвременно социокултурно явление,

140 Барова, Вихра, “Младежки субкултури в България от края на 80-те и 90-те години на 20 век”,

Философски факултет, Магистърска програма по Културна антропология, 2004 г.141 Спасов, Румен и Нели Недева-Воева. „Амбицията наречена Български Рок”. София, 1992142 Дяков, Томислав, „Митология, фолклор, литература”, Втора част, София, АИ „Марин Дринов”,

2003, стр. 76-107.143 И по-точно страници от „Народната култура в зората на модерна Европа”, които и ние вече

цитирахме – 68-69.

58

каквото е младежкият купон. Този феномен е още едно потвърждение на теорията за

архетипа, който продължава да бъде творец дори тогава, когато „е деградирал” до най

ниски нива”144.

Струва ми се, че един от най-важните текстове не само за България, но и сред

обширната литература за субкултурата изобщо, е книгата на Евгений Дайнов

„Забавленията на другата половина”145. Обявената година на издаване е 1991, но по редица

признаци предполагам, че е писана по-рано – например по литературата, която се цитира.

Впрочем, и през 1991 г. много от от основните текстове (примерно използваните в

настоящия труд) все още не са се появили. Защо наблягам толкова на годината? Защото за

първи път в научния дискурс за субкултурите се прилага постмодерен подход. Авторът

разглежда историята на рок-енд-рола, тясно преплетена с историята на субкултурите.

Основната теза на Дайнов е, че рок музиката и субкултурите са в авангарда на борбата

срещу модернизма, разбиран като цялостен модел и начин на живот. Известна слабост на

подхода му е, че не успява да се измъкне от класовостта и говори за работнически култури

и ценности. Но, както сам той отбелязва на някои места, към средата на 70-те години, поне

във Великобритания, вече не може да се прокара рязка граница между ценностите на

работническата и средната класа146. От друга страна, Дайнов влиза в позицията на „титан,

който се е събудил внезапно по средата на битката и хваща първия попаднал му под ръка

ръждясал меч”147. В анализа започва да се прокрадва вече не просто тезата, че

субкултурите са контракултурна атака на постмодернизма срещу модернизма; проявява се

критика срещу „модернистичния” подход на Бирмингамския център, промъкват се идеи,

заимствани от Бурдийо148, на места дори се появяват елементи, които по-късно ще се

срещнат у Мафесоли и Бенет. Струва ми се, че ако „Забавленията на другата половина” се

144 Дяков, Томислав, op. cit., стр. 99.145 Дайнов, Евгений, «Забавленията на другата половина», София, УИ «Свети Климент

Охридски», 1991 г.146 Дайнов, op. cit. стр. 59 и сл. и особено стр. 62-63. Всъщност, авторът започва анализът на

процеса още от втората половина на 50-те години.147 Всъщност, Цветан Стоянов употребява този не много точно цитиран израз по адрес на

поезията на Смирненски.148 Виж например представянето на хипитата. Дайнов, op. cit., стр. 79 и след.

59

беше появила през същата тази 1991 година, но на английски, тя щеше да бъде забелязана

и често цитирана от научната общност.

По-скоро философски анализ на субкултурите фигурира в книгата на проф. Иван

Стефанов „Природата на културата”149. Подходът е от гледна точка на анализиране на

съвременното състояние на отношението цивилизация-култура”. Като се опира на

множество текстове, проф. Стефанов на практика – и това според мен е изключително

ценно – отхвърля класовия подход към субкултурите. Следвайки Маркузе и Едгар Морен,

авторът предпочита да разглежда субкултурите като бунт срещу технологичното и

консумативното общество, което отчуждава човека много повече, отколкото това е

постановено в марксизма.

Другата книга, на която следва да се обърне внимание, е „Младежката субкултура”

на Ивайло Тепавичаров150. В известен смисъл тази книга е уникална. Може да се сравни

единствено със Subculture: The Fragmentation of the Social на Крис Дженкс151. Безспорно,

книгата на Дженкс е по-добрата, но е изключително консервативна, доколкото говори,

както срещу съществуващия дискурс за субкултурите, така и срещу самите тях. За Дженкс

те са не просто фрагментиране на социалното, но и отдалечаване от едни ценности и

норми, които всеки („Национално? глобално?” е ироничният въпрос, който Кен Гелдър

задава152) по един или друг начин трябва да споделя. На пръв поглед би могло да се

предположи, че „фрагментирането” е в смисъла, който влага Грановетер в прочутата

статия „Съпротивлението на силните връзки”153. Според Грановетер силните връзки

спояват малките групи, правят ги силни и стабилни, но в същото време фрагментират

голямото общество, което се крепи на по-слаби връзки. Уви, никъде в текста на Дженкс не

се споменава името Грановетер и става дума за друг (описан по-горе) тип фрагментиране.

149 Стефанов, Иван, „Природата на културата”, София, Аскони-Издат, 1998, стр. 296 – 332.

Главата се казва „Разрушаване на монокултурността”, като на субкултурите е отделен

последният параграф – стр. 323 – 332.150 Тепавичаров, Ивайло, „Младежката субкултура”, София, УИ „Св. Кл. Охридски”, 2000 г.151 Jenks, Chris, Subculture: The Fragmentation of the Social, London, SAGE Publications,

2005.152 Gelder, Ken, Subcultures: Cultural histories and social practice, Routledge, 2007, p. 32.153 Granovetter, Mark S., The Strength of Weak Ties, in: The American Journal of Sociology,

Vol. 78, No. 6. (May, 1973), pp. 1360-1380.

60

Ако сравняваме текста на Тепавичаров с този на Дженкс, то е единствено поради

споделяния от двамата консерватизъм. Още в заглавието на книгата на доц. Тепавичаров

бие на очи една отдавна отречена теза – за съществуването на една младежка субкултура.

Но това е нонсенс! Това предполага, че младежта е тотална цялост, каквато тя очевидно не

е и не може да бъде. Както видяхме по-горе, нито ранните американски изследователи,

нито британските неомарксисти, нито постмодернистите отричат различия, обусловени от

редица фактори – от социални до етнически. Всички, без изключение, са единодушни, че

не съществува такова нещо като „младежка субкултура” (както, впрочем, и „младежка

култура”). Всички говорят за субкултури. Но за един педагог, какъвто е доц. Тепавичаров,

това няма значение, защото „за педагогическата дейност е нужно преди всичко тя

(младежката субкултура – бел. моя – Р. Л.) да бъде анализирана, да се проучат

механизмите на нейното функциониране и разпространение. Само на тази основа могат да

се намерят адекватни педагогически средства, с които да се противодейства”. Съществено

е, че дори педагогическите препратки в книгата в по-голямата си част са от преди 1989 г.

В това не би имало нищо лошо, но сред тази литература текстовете за собствено

субкултурите са само няколко, от 60-те години и са от онези, които разглеждат участието

в субкултурите като девиантност. Разбира се, след като „младежката субкултура” е

девиантност (все пак не е делинквентност!), то на нея следва да се противодейства – засега

– слава Богу! – само с педагогически методи.

Любопитно е да погледнем как българските субкултури се самоартикулират. Както

ще видим малко по-долу, в сравнение с руските субкултури, те го правят сравнително

рядко и не са толкова добре представени във виртуалното пространство. Изключваме

няколко пънк сайта (хеви-метълът, чиито сайтове са най-много, не е представен на

аналитично ниво) трудно можем да говорим за представяне на българските субкултури в

Интернет154. Най-интересна е групата във Фейсбук „Старите кучета”, в която

едновременно се възстановяват старите връзки между отделните хипарски групи,

издирват се „изчезнали” членове, и в същото време носталгията се използва като

инструмент за набиране на нови хора, доколкото възстановяването на връзките не е само

154 Вж. например http://diy.aresistance.net, а също и

http://anarchyfuture.aresistance.net/index.html. Последни посещения: 25.01.2009 г. И двата

са закачени за анархисткия портал http://aresistance.net/.

61

виртуално, но и f2f155. Самоартикулирането на българските субкултури обикновено е

академично, на ниво дипломна работа. До тук ние споменахме три дипломни работи – на

Юрий Вълковски, на Вихра Барова и на Мария Стойчева. Първите две са магистърски

тези. Тази на Вълковски е по-скоро методическа - “Стратегии за изследване на хипи-

културата в България”; Тезата на Вихра Барова е обзорна – „Младежки субкултури в

България от края на 80-те и 90-те години на 20 век”. Мария Стойчева защитава пред

комисия от СУ дипломна работа за завършване на средно образование с тема върху хеви-

метъла и, както споменахме, по блестящ начин отхвърля за неговите фенове терминът

„субкултура”, като успешно го заменя с лайфстайл и сцена. Вълковски съобщава, че

съществува и дипломната работа на Петър Чухов, но не уточнява нито къде и кога е

защитена, нито темата й.156

В Съветския съюз157 публикации по темата „субкултури” и контракултура се

появяват още от началото на 80-те години158, като интересът е насочен навън – към Запада,

- доколкото на контракултурата се гледа през призмата на класовия антагонизъм. Обръща

се внимание на нейната двойнственост: от една страна, контракултурата носи извстен

революционен потенциал, тъй като отрича „империалистическото” общество. От друга

страна тя е „илюзия”, „утопия”, отклоняване на вниманието на младежта от

работническата класа от действителните проблеми и методите за постигане на

справедливо общество (разбирай – социализъм). По тази линия се движи и сборникът

„Субкультурные объединения молодежи: критический анализ. Препринты докладов

Всесоюзной научной конференции „Культура и ее роль в активизации человеческого

фактора”. В този сборник обаче, в една статия С. Матвеева159 твърди, че първите

публикации по тази тема са от 60-те години, без обаче да посочва автори и заглавия. 155 англ., компютърен жаргон, от Face to Face, т. е. физическа, а не виртуална среща.156 Според самия Петър Чухов дипломната му работа е за развитието на българския рок през 80-

те години на миналия век.157 Няма почти никакви данни за това как са се движели изследванията в други социалистически

страни, въпреки, че от цитираната Експрес информация на НИИМ, може да се направи извода,

че такива са провеждани.158 Виж например: Соловев, Э. Ю., составитель, «Массова культура» - илюзии и

действительность», Москва, «Искусство», 1975; Давыдов, Ю. Н. и И. Роднянская, „Социология

контркультуры – критический анализ”, Москва, Наука, 1980; Мельвиль, А. Ю. и К. Разлогов,

«Контркультура и «новы” консерватизм”, Москва, „Исскуство”, 1981.

62

Бурното развитие на съветските, а в последствие и руските изследвания започва след

началото на перестройката, когато съществуването на субкултури престава да бъде

„тайна”, а темата – табу. Изведнъж всички се втурват да пишат за неща, за които са

знаели, че съществуват. Купували са си аудио касети на рок-групи – нелегално записани и

нелегално разпространявани, посещавали са т. нар. сейшены и квартирники160, чели са

самиздатовски музикални вестници и списания като „Рокси”. Наред с публикациите, за

които ще стане дума по-долу, се появяват и други артефакти, които да артикулират

(пре)откритите руски субкултури. Появяват се документални филми („Рок”161 на Алексей

Учитель), изложби (за първи път се представя пред публика авангардната, свързана с хипи

субкултурата, група художници „Митки”), документални книги за питерския рок

(„Путешествия рок дилетанта”162 на Александър Житински). Това е и времето на

аналитичните текстове, засягащи собствено субкултурите на съветска и руска територия.

В цитираната по-горе работа Вълковски отбелязва две статии, излезли в брой 2 на

списание "Социологические исследования" за 1989 г.: „Самодеятельные объединения

молодежи” на Игор Сундиев и „Неформал в законе” на В. Овчинский. Макар Вълковски

да посочва някои положителни и интересни (от научна гледна точка) страни на тези

статии, за 1989 година те изглеждат най-малкото странно163. Какво отделя Вълковски? В

първата от двете статии той цитира „...интеграцията на класическите неформални групи в

една обща „неформална” среда, съхраняваща основните елементи от субкултурите на

предишните групи”. Освен това отбелязва, че „другата заслуга на Сундиев е, че той

поставя въпроса за историческото развитие на тези културни феномени на родна, съветска

територия”164. Проблемът е, че именно „историческото развитие”, показано от Сундиев е

спорно, ако не и смехотворно. Друга слабост на текста е, че всички субкултури са

159 Матвеева, С. Я., „Субкултуры в динамике культуры”, в: „Субкультурные объединения

молодежи: критический анализ. Препринты докладов Всесоюзной научной конференции

„Культура и ее роль в активизации человеческого фактора”, Москва, 1987 г., стр. 16.160 Т. е. концерти, които определени групи изнасят в нечия квартира, обикновено акустични.161 http://www.imdb.com/title/tt0316503/. 162 Житинский, Александр, Путешествия рок дилетанта, Ленинград, Лениздат, 1990 (2006).163 В ксерокопието на статиите, личат бележки, които Вълковски е правил в полетата. Коментарът

му е пълен с ирония.164 Вълковски, op. cit.

63

напъхани в общата графа „младежка самодейност” – в разбирането на автора дейност,

която не е администрирана и/или поне приета от съответните органи. Така обаче в един

кюп се оказват субкултури, екологични движения, клубове за авторска песен (в руския си

вариант „самодеятельная”, т. е. самодейна) и т. н.

Текстът на Овчинский е по-издържан, макар че авторът не е социолог. Докторът на

юридическите науки е и майор от милицията, което му позволява повече практически и

по-малко аналитичен поглед върху „неформалите”. Ценните неща в статията, отбелязани и

от Вълковски, са утвърждаването на регионалните специфики, отчитането на промени във

времето, и че се обръща внимание на нееднородния състав на т. нар. „неформални

обединения”. Но е допусната абсолютно същата слабост, както и в предходната статия: в

един и същи кюп са забъркани рокери, метъли, футболни фенове (хулигани?), екологични

движения, клубове за подкрепа на перестройката, организации за защита правата на

човека и дори Балтийският национален фронт.

Според мен далеч по-интересна е статията на психолога Владимир Данченко

„Контркультура”: Карать или жаловать?” (Контракултурата: да наказваме или да

приветстваме?). Публикувана е точно година преди резюмираните по-горе в същото

списание165. Предисторията на статията се състои в това, че известният съветски социолог

Игор Бестужев-Лада завява в телевизионно предаване по адрес на няколко субкултури

(току-що по телевизията е прожектиран студентския филм Стоит лишь тетиву натянуть

за хипита, метъли и т. н.), че а) всичко това идва в СССР от Запад и че той (Западът) преди

петнадесет години го е „предъвкал и го е изплюл” и б) че това е контракултура,

следователно – отрицание на културата. Критиката на Данченко се движи по няколко

линии. Първоначално атаката тръгва срещу определението „дошло от Запад”. Психологът

атакува социолога с твърдението, че по принцип почти всичко – от облеклото, през

христианството и марксизма идват в Русия от Запад. И че не подобава на известен

социолог такава критика. Второ, авторът отбелязва – и това е особено важно в тази статия,

- че не само на Запад, но преди 15 години и в Русия са предъвквали субкултурите и

контракултурата, но съветската социология е спала. И накрая Данченко осветлява

Бестужев-Лада относно същността на контракултурата, с която мастития социолог 165 Социологические исследования, № 2, 1988 г. Според издирване в Интернет е писана през

1987 г. Вж. например http://bookz.ru/authors/avtor-neizvesten/n20_17/1-n20_17.html,

последно посещение 04.01.2009.

64

очевидно не е наясно. Като психолог Данченко търси корените на субкултурното в

желанието на младите хора да се изявяват, а на руската контракултура в бунт срещу

скуката и пошлостта на съветското масово изкуство.

От тези ранни години, когато Съветския съюз все още съществуваше, количеството

текстове расте лавинообразно, като и включването на западни изследователи в

изследването на руските субкултури престава да бъде необичайно явление166. Ще откроим

няколко публикации, доколкото, както вече отбелязахме, количеството литература по

темата е огромно.

На първо място ще поставим блестящото изследване на Татяна Щепанская

„Символика молодежной субкультуры”167. Авторката е антрополог, преподавател в Санкт-

Петербургския държавен университет, като интересите й са разностранни. Във

въведението на книгата си тя отбелязва: “Ние нееднократно извършвахме експедиционни

пътувания по селата на Руския Север. Тук бяха открити проблеми, за разрешаването на

които архаичният материал се оказа недостатъчен. Например, вярванията в магия се

оказаха регулатор на някои микрополитически процеси като издигането на лидер или

изменението на структурата на задругата. Ритуалът може да се разглежда като средство за

превеждане на символиката в такова състояние, в което тя може активно да влияе на

социума. Това позволи да се постави въпросът за влиянието на символа върху социалната

реалност в по-обща форма. Обаче материал, който да ни позволи да съдим за подобни

влияния, нямаше достатъчно: ние не можем в днешното село, колкото и архаичен да ни се

струва понякога бита му, да наблюдаваме символа в неговия непосредствен социален

контекст. Ние можем, както показва нашия опит, да фиксираме отделни ритуали, още по-

често спомени... Но съвместно като система традиционният комплекс “ритуал-социум”

отдавна не съществува... Затова за връзките и зависимостите между тях може да се говори

само като реконструкция. Оттук е ясно защо беше необходимо обръщането към

съвременността, където можем да наблюдаваме тези връзки непосредствено, а символа не

като остатък от някаква отмряла система, а директно в момента на неговото кодиране и

действие”168. По-нататък Щепанская говори за интереса на антрополозите и културолозите

166 Вж. например Cushman, Thomas, Notes From Underground : Rock Music Counterculture in

Russia, State University of New York Press, 1995.167 Щепанская, Т. Б., „Символика молодежной субкультуры”, Санкт-Петербург, „Наука”, 1993 г.168 Ùåïàíñêàÿ, op. cit, стр. 11.

65

към обществата - “изолати”, в т. ч. социалните изолати: гетата, затворените религиозни

общини, субкултурите. Една от причините за това е наличието единствено на синхронни и

отсъствието на диахронни връзки169. И по-нататък: “Нашето изследване протича в зоната

на контакт между две реалности: знаковата и социалната... Тук се пресичат интересите на

семиотиката от една страна, и социалните науки от друга. Тази трета реалност - зоната на

преход на знаковото в социално - е неуловима само в рамките на социологията или само

на семиотиката. Нашето изследване е в пълния смисъл етнографско. Методите на

етнографията, изработени във връзка с изучаването на ритуала, се оказват добре работещи

в тази преходна зона...”170

Това, което Щепанская нарича “етнография” е всъщност културна и социална

антропология, и, по наше мнение, предлага най-добрата методика за изследване на

субкултурите. Този въпрос ще бъде разгледан по-подробно в следващия параграф и в

следващата глава. Защо обаче наблягаме на него? Откакто през 1983 година на руски език

излиза превъзходният сборник на Виктор Търнър „Символ и ритуал”171. В сборника изцяло

влиза най-известната книга на Търнър – „Ритуалният процес. Структура и анти

структура”172. По-нататък ще се спрем по-подробно на тази книга, тук само ще отбележим,

че за да илюстрира две от централните си понятия – лиминалност и комунитас, - Търнър

използва хипитата. Начинът, по който британският антрополог тълкува символите на

субкултурата хипи, се превръща в централен метод за Щепанская, която прави и доста

плътно описание на изследваната от нея Система173. Впоследствие Авторката доразработи

изследването си в по-разгърнат вид174.

169 Ibid.170 Ùåïàíñêàÿ, op. cit., ñòð. 9.171 Тэрнер, Виктор, „Символ и ритуал”, Москва, „Наука”, 1983. Малко по-късно през същата

година в същото издателство и серия излиза и „Структурная антропология” на Клод Леви-Строс,

като двете книги оказват голямо влияние върху развитието на социалните изследвания в СССР.172 Тэрнер, Виктор, „Ритуальный процес. Структура и антиструктура”, в: „Символ и ритуал”, стр.

104 – 265.173 Вж. по-горе бележка 28.174 Щепанская, Татьяна, Система: Тексты и традиции субкультуры, Москва, О.Г. И, 2004.

66

Друга книга, на която си струва да се спрем, е на Елена Омелченко – „Молодёжные

культуры и субкультуры”175. Книгата представлява разгърнат курс лекции по темата,

снабден с литература и с домашни задачи за студентите. Издадена е с външно

финансиране, като Научно-изследователският център „Регион” активно работи с

института „Отворено общество” на Джордж Сорос. По темата „субкултури” съавтор на

Омелченко е д-р Хилари Пилкингтън от Департамента по социология на Университета

Уорик в Англия, но, което е по-важно за нашата тема, тя идва от Бирмингам, където е

била директор на Центъра за руски и източно-европейски изследвания176. Пребиваването й

в Бирмингам явно до голяма степен определя и методиката на работа на Омелченко, макар

че тя се придържа и към парсонсианската традиция. Всъщност, ако може да се изразим

образно, тя така и не влиза в постмодернизма. Един поглед върху другите трудове на

Омелченко показва, че основният й интерес е насочен към употребата на наркотици и

превенцията, а в тази област повечето текстове са консервативни177.

Друг текст, който бих искал да отбележа е двутомника „Молодежные движения и

субкультуры Петербурга”. Първоначално той излиза като сборник материали на

студентския семинар "Молодежный Петербург: движения, организации, субкультуры",

осъществен с подкрепата на „Отворено общество”. Първата книжка е от 1997 г., втората –

от 1999 г. През същата година излиза и като самостоятелен том178. В сборника са

представени предимно студентски и аспирантски179 работи, които обхващат диапазона от

общо теоретични статии до case studies. Обръщаме им внимание, поради изключително

високото ниво на изследване и представяне. И ако за аспирантските работи това може да е

175 Омельченко, Елена, „Молодёжные культуры и субкультуры”, Москва, „Институт социологии

РАН”, 2000.176 http :// www 2. warwick . ac . uk / fac / soc / sociology / staff / academicstaff / pilkington /

hilarypilkington / , последно посещение 20.01.2009 г.177 Вж. например Blackman, Shane, Chilling Out. The cultural politics of substance

consumption, youth and drug policy, London, Open University Press, 2004; авторът е сред

най-големите критици на постмодернизма в изследванията на субкултурите.178 Костюшев, В. – ред., „Молодежные движения и субкультуры Петербурга (социологический и

антропологический анализ)”, Санкт-Петербург, „Норма”, 1999 г.179 В Русия все още съществува научната и образователна степен „Кандидат на науките”.

67

обяснимо, то студентските далеч надхвърлят на нивото на нашите магистърски дипломни

работи – в т. ч. и нашата.

Както казахме по-горе, текстовете са много. За някои от тях (Светлана Левикова,

„Молодежная культура” и „Молодежная субкультура”) открихме само описания в Озон

(руският вариант на Amazon.com), за други има отзиви и рецензии180. Считам за далеч по-

важна саморефлексията на руските субкултури. Оставям настрана факта, че за ранните

руски рок-групи, съответно за контракултурата, отдавна се издават книги. Достатъчно е

още веднъж да споменем книгата за руския рок на известния фантаст Александър

Житинский181. Любопитно е, че докато ранните му повести „Присън” и „Стълбите” са

изключитело добре приети от контракултурата182, то отношението му към руския рок е

изключително нееднозначно; с изказаното неодобрение към засилването на социален

елемент в текстовете на песните (а това е особено характерно за руския рок от началото на

80-те години), Житински по-скоро се доближава до мейнстрийма.

Саморефлексията на руската контракултура в постсъветския период почти изцяло

се пренася в Интернет пространството. Лично следя двата основни хипи портала –

http://hippy.ru и http://www.altruism.ru. И двата разполагат с големи бази от теоретични

текстове, създадени основно от членове и дейци на контракултурата. Има и такива, които

се изявяват и на други виртуални адреси183. Едновременно като книжно тяло и като

интернет издание съществува контракултурното списание Забриски Rider184. Смесването

на кирилица и латиница не е моя грешка, така е оригиналното заглавие, което вероятно

следва да изразява глобалност или най-малкото необвързаност единствено с Русия.

Впрочем, това заглавие е сглобено по заглавията на два култови – не само в Русия – за

хипи културата филма: Zabriskie Point (1970) на Антониони и Easy Rider (1969) на Питър

Фонда и Денис Хопър. Трябва да кажем, че виртуалното съществуване не е черта

180 Вж. например http://scepsis.ru/library/id_118.html, последно посещение 27.01.2009181 Житинский Александр, „Путешествие рок-дилетанта: Музыкальный роман”, Ленинград,

Лениздат, 1990182 Двете повести излизат на български в един том със заглавие „Стълбите” през 1982 г. и също

попадат сред любимите книги поне на хипарската субкултура.183 Мадисон, Андрей, Левый Лев: Толстой как хиппи, панк и анархист,

http://www.netslova.ru/madison/ll.html, последно посещение 30.01.2009 г.184 Вж. http://www.zabriski.ru/, последно посещение 01.02.2009

68

единствено на руската контракултура. Цялото пънк движение DIY съществува на базата

на интернет самоорганизация; на подобен принцип съществуват в САЩ големи хипи

портали, от които се получава информация за събития, научава се история на

субкултурата и се пазаруват книги, музика и дори облекло и аксесоари. В книгата си за

готите Пол Ходкинсън185 също описва значението на Интернет за самоорганизацията на

субкултурата. Тази виртуалност спомага за съществуването на съвременните субкултури

по-скоро като доста сложни хибриди, отколкото в техния чист вид.

& 3. РЕВИЗИРАНЕ НА ПОДХОДИ:

СЕМИОТИЧЕН, ЦЕННОСТЕН, ПО БУРДИЙО

Позволяваме си да доразвием няколко ъгъла, от които субкултурите се разглеждат -

и да експериментираме върху избраната от нас за обект на наблюдение субкултура: т. нар.

хипари от 70-те и 80-те години, както и върху някои по-нови български субкултурни

проявления. В известно отношение тезите, които ще изкажем, са нови, с цялото ни

уважение към цитираните учени, в редица пунктове противоречат на изложените по-горе

изводи, в други - ги допълват. В някои аспекти – в постмодерния “еклектичен” дух – на

места идеите на изследователите – както западни, така и руски и български – се използват

като основен инструментариум в нашето изследване.

I. СЕМИОТИЧЕН ПОДХОД

1. Преди всичко поне временно ще се откажем от вертикалното деление на културата,

което я представя чрез определено йерархизирани нива. От това произтичат две

последствия:

А. терминът “субкултура” губи своята иманентна семантика и от тук нататък ще го

използваме само за удобство и като общоприет. При така избраната форма на членение би

трябвало по-точният термин да е “маргиналии”; Както показахме по-горе, предложените

от постмодерните изследователи термини „жанр”, „сцена”, „лайфстайл” и „нео-племе” не

185 Hodkinson Paul, Goth: Identity, Style and Subculture, Oxford, New York 2002.

69

могат да обхванат цялото разнообразие на възможни форми и групирания, макар добре да

работят при отделни случаи.

Б. отказът от вертикално деление предполага да се предложи ново деление, някаква

нова структура на културата и съответно намиране на мястото на субкултурата в тази

структура.

1. Хоризонтално деление на културата.

Това означава да разглеждаме субкултурите като маргиналии. Да използваме

метафора: субкултурата е по-късно избитият в стената шкаф, ниша - още по-добре - друго

помещение. С други думи – маргиналия;

2. Културата и субкултурата са пресечени кръгове.

3. Културата е код. В този случай субкултурата може да бъде:

А) същински код, различен от кода на голямата култура.

Според Умберто Еко186 код е “едно ПРАВИЛО, което свързва някои елементи от

системата (а) с елементи на системата (б) или на системата (в). Това правило установява,

че дадена серия синтактични сигнали се позовава на... дадена 'релевантна' сегментация на

семантичната система; или установява, че - след като бъдат свързани - както единиците на

семантичната система, така и единиците на синтактичната система съответстват на даден

отговор; или че дадена серия сигнали съответства на даден отговор дори ако не се

предполага, че се сигнализира някаква единица на семантичната система; и тъй нататък”.

В този случай субкултурата ще използва елементите на системата на културата, но

променя правилата на тяхното свързване (или, като минимум, на йерархичните им

позиции). Това е много близо до определенията, които изследователите от Бирмингамския

център и в частност Дик Хебдидж дават за субкултурите като бриколаж от елементи на

господстващата култура.

Това е много близо и до постановките на ст. н. с. Искра Велинова: в субкултурата

“вътрешно е заложен и друг аспект на бриколажната практика: разпадане и пренареждане

на избраните културни знаци и използването им в друг контекстуален ред”.

Б) субкултурата е s-код.

Умберто Еко предлага няколко определения за s-код:

186 Åêî, 1993, 62

70

a) “Една серия сигнали, управлявани от вътрешни комбинационни закони”.

Това е, което Умберто Еко нарича синтактична система и което ние използвахме по-горе,

за да определим същинския код;

b) “Една серия състояния... схващани като серия ДАННИ за състоянията..., които

могат да станат серия съдържания на една възможна комуникация... Ще наречем тази

серия съдържания СИНТАКТИЧНА СИСТЕМА”;

c) “една серия възможни ПОВЕДЕНЧЕСКИ ОТГОВОРИ от страна на

адресата”187.

Ако възприемем тази постановка - че субкултурата се явява s-код, - то тогава тя ще

представлява не смяна на правилото (т. е. бриколаж от съществуващи елементи на

системата), а смяна на елементите. Както ще видим малко по-долу при ценностния

подход, този вариант може да бъде приложен към различията в ценностните системи на

субкултурите и на доминиращото общество.

Ще си позволим да предложим следната постановка на проблема: хоризонтално

деление на културата, разглеждана като код, като субкултурите са пренареждане на

съставящите културата елементи, подреждане на културните образци в нови йерархии; с

други думи, субкултурите са нови кодове – същински или s-кодове.

Създаването на нови културни кодове – респективно на субкултури – има

функцията да внася динамика и по този начин да гарантира по един или друг начин

развитието на културата.

Изложените по-горе идеи изискват един нов модел на културата, в който отделните

й елементи – в т. ч. и субкултурите – да са хоризонтално разположени; модел, който ясно

разграничава културата от не-културата; и в който да личи цялостната структура на

културата. За такъв модел се загатва в статията на Ю. Лотман и Б. Успенски

“Семиотичният механизъм на културата” и тя прибавя още един полезен щрих към това,

което условно ще наречем нова теория на субкултурите. С оглед на по-голямата яснота

ще цитираме статията малко по-подробно.

“Културата се разглежда само като участък, затворена област на фона на не-

културата. Характерът на противопоставянето е променлив: не-културата може да се

проявява като непричастност към определена религия, знание, тип живот и

187 Åêî, 1993, 61-61

71

поведение (к/в мой - Р. Л.). Но културата винаги ще се нуждае от такова

противопоставяне. И именно тя ще бъде маркираният член на опозицията. Второ, цялото

многообразие от черти, разграничаващи културата от не-културата, всъщност се свежда до

следното: на фона на не-културата културата се проявява като знакова система”188.

Този текст спокойно би могъл да се отнася и до взаимоотношенията между

културата и субкултурите. Ненапразно културата счита, че е “деградирана” в

субкултурите, т. е. - че те не са култура. От друга страна, голяма част от субкултурите

интерпретират “доминиращата култура”189 като не-култура. В този аспект семантиката на

термина “контракултура” е пределно обоснована и изчерпателна. Отново ще припомним

няколко от характеристиките й, за да подчертаем казаното. На Майкъл Лърнър: “Терминът

“контракултура”, така както е приет сега и както аз го разбирам, се отнася до нормите и

правилата на поведение, до някои нови явления (като комуни и рок-фестивали), до

убеждения и художествени традиции, които се сливат в едно, за да се противопоставят на

културните шаблони на официалната култура”; според Ф. Слейтър (“В търсене на

самотата”): доминиращата (официалната) култура “предпочита правото на собственост

пред правото на личността, дава предимство на изискванията на техниката вместо на

човешките потребности, на конкуренцията вместо на сътрудничеството, на външните

социални норми вместо на самоосъществяването на личността”; според Боскин и

Розенстоун: “Трудно поддаваща се на определение, контракултурата превръща в свой

главен мотив изискването да се установят нови отношения между човек и човек, а също и

ново отношение на човека към самия себе си”.

По-нататък статията на Лотман и Успенски продължава:

“Показателно е, че смяната на културите (например в епохи на социални

катаклизми) обикновено е съпроводена с рязко повишаване семиотичността на

поведението (което може да се изрази в промяната на имената и названията), при това в

борбата със старите ритуали може да получи чисто ритуализиран характер”190.

За да се види връзката на горното със субкултурите, ще се върнем на многократно

цитираната к. ф. н. Искра Велинова:

188 Ëîòìàí, 1990, 236189 Âåëèíîâà, 99190 Ëîòìàí, 1990, 236

72

“Степента на метафоричност на субкултурните образци е много висока. Подборът,

пренареждането, преповтарянето и “сглобяването” на артефактите в нови културни вериги

е съзнателно и целенасочено и носи много силен комуникационен заряд... Субкултурите

притежават много от външните белези на митологичните форми. Ритуалите, свързани със

субкултурния живот, са алогични за външния човек, но са наситени с много значения за

участниците.Смисълът на дадена културна форма не е еднакъв за участниците, от една

страна, и за интерпретатора, от друга”191.

По-нататъшният коментар, струва ни се очевидно, е излишен. Нека обаче

продължим със статията на Лотман и Успенски, защото семиотичният подход на двамата

културолози предлага изключително интересен и продуктивен поглед към субкултурите.

“Културата изобщо може да бъде представена като съвкупност от текстове, но от

гледна точка на изследователя по-точно е да се говори за културата като механизъм,

създаващ съвкупност от текстове, и за текстовете като реализация на културата.

Съществена черта от типологичната характеристика на културата може да бъде

самооценката й по този въпрос. Докато на едни култури е присъща представата за тях като

съвкупност от нормирани текстове... то други се моделират като системи от правила,

определящи създаването на текстове. (Или иначе казано, в първия случай правилата се

определят като сбор от прецеденти, а във втория - прецедентът съществува само в случай,

че е описан от съответното правило.) Очевидно представата за себе си като за правилен

текст (съвкупност от текстове) е свойствена за културите, характеризиращи се предимно с

насоченост към израза, докато представата за себе си като за система от правила е

свойствена на културите, насочени предимно към съдържанието”192.

Едва ли е трудно да се забележи, че обикновено доминиращите култури (културите

на големите общества) са “култури, насочени предимно към съдържанието”, т. е.

схващащи себе си като система от правила, докато субкултурите се характеризират с

“насоченост предимно към израза” - иначе казано, моделиращи себе си като “сбор от

прецеденти”. Това, което Лотман и Успенски не допускат (или просто не споменават като

очевидно), е, че двата типа култури могат да съжителстват в рамките на една “голяма”

култура - като култура на съдържанието (доминиращата култура) и култури на израза

(субкултури). Дори е възможно и доминиращата, и подчинената култура да гледат на себе

191 Âåëèíîâà, 105192 Ëîòìàí, 1990, 245

73

си като на текстове; но и в този случай, независимо от това какво мисли доминиращата

култура за себе си, контракултурата винаги ще я разглежда като сбор от правила, които

следва да бъдат нарушени.

Странно е, че при цялата очевидност на хоризонталното деление в щрихирания в

статията модел, двамата големи съвременни културолози все пак говорят за йерархизация

на културалните обединения. Независимо от това, обаче, непредубеденият проглед може да

открие посоченото по-горе съжителство отвъд доминиращото и в статията “Семиотичният

механизъм на културата” вертикално подреждане на системата на културата. Към

хоризонтално разглеждане на културата ни води и

II. ЦЕННОСТЕН ПОДХОД

В почти всички изложени в предходния параграф определения се съдържа

извеждане на субкултурите като ценностна система, различаваща се именно по ценности

от мейнстрийма. Милтън Инджър определя, че контракултура се формира, когато група от

хора започне да отхвърля главните ценности на своето общество и се опитва да ги замени с

алтернативна мрежа от ценности, много от които са напълно противоположни на отхвърляните193.

Това много наподобява описваният по-горе при семиотичния подход s-код.

Проблемът е, че никой не посочва или определя точно нито основните

мейнстриймни ценности, които се пародират или атакуват, нито ценностите на

субкултурите и контракултурата. Това е забелязано още през 70-те години, когато Джеймс

Спейтс публикува статията Counterculture and Dominant Culture Values: A Cross-National Analysis

of the Underground Press and Dominant Culture Magazines194. В нея той също признава, че данни за

ценностите никой не е събирал. Анализът му показва изместване на ценностите на

контракултурата от експресивни към инструментални, а също и регистрация на факта, че колкото

по-дълго съществува една контра (суб) култура, толкова повече нейните ценности се доближават

до тези на мейнстрийма, като сред основните инструментални ценности, изповядвани от

контракултурата все повече се засилват политическите.

193 Yinger, Milton J., Presidential address: Countercultures and social change, in: American

Sociological Review, vol. 42, number 6, December 1977, pp. 833-853194 Spates, James, Counterculture and Dominant Culture Values: A Cross-National Analysis of

the Underground Press and Dominant Culture Magazines, American Sociological Review, Vol.

41, No. 5 (Oct., 1976), pp. 868-883

74

Самият факт, че за анализ на ценностите Спейтс използва печатни издания вече е

показателен, че истинско изследване по някоя от съществуващите методики не е правено, за да се

установи по какво ценностните системи на различни субкултури се отличават от ценностните

системи на обществото.

За да се разбере все пак срещу какво е бунтът, може да посочим думите на Карл Брунер

(писани по съвсем друг повод): „Повечето дискусии за ценностите и социалния порядък сякаш са

свързани с обща нишка. Това се проявява както в опитите за обяснения, така и в преразглеждането

на нормативните представи, произхождащи от това, че егоистичното поведение се явява най-

важната характеристика на всеки строй, основан върху пазарни отношения и частна собственост.

В множество работи, насочени срещу нормативния подход се утвърждава, че разпространението

на егоизма в западните общества е скорошно явление. През XVII и XIX век коментаторите от

консервативен тип се вайкат за това, че настъпва ерозия на традиционните ценности („ранг и

знатност”) под влиянието на разпространяващата се пазарна ориентация. Тази гледна точка все

още намира отзвук, макар и в известна степен в модифицирана и смекчена форма, сред

съвременните неоконсерватори... Неоконсервативното мислене в такива случаи тясно се

свързва с нормативна позиция, която отрежда на държавата ролята на охранител на морала: тя

трябва да стои на стража на установените рамки, извън които предпочитанията на хората не бива

да излизат.”195

Доколкото методиките за изследване на ценностите имат значение за изследване на

връзката субкултури – общество, ще изложим някои от тях. Понастоящем се използват няколко

модела на ценностни системи.

На първо място е моделът на Милтън Рокич. Според него ценностите са устойчиви

убеждения, че специфичен вид поведение или крайна цел на съществуването са личностно

или социално по-приемливи, отколкото противоположен или друг вид поведение или

крайна цел на съществуването. Ценностната система е устойчива организация на

убеждения, засягащи предпочитани модели за поведение или крайни състояния. Рокич

дели ценностите на два типа: терминални и инструментални. Терминалните ценности

определят целите на индивида и/или групата. Инструменталните са свързани с начините

на действие, т. е. че даден начин на действие или свойства на личността са за

предпочитане при всички житейски обстоятелства. Байчинска196 определя ценностите като

проект за качеството на самата жизненост, също така проект за качеството на нейният

195 Бруннер, Карл, Представление о человеке и концепция социума: два подхода к пониманию

общества, в: THESIS, 1993, вып. 3, стр.53

75

субект. Специално се обръща внимание на факта, че ценностите представляват само един

от възможните проекти на жизненост. От гледна точка на психологията на средната

възраст тя разграничава три типа проекти:

1. На резултатите на жизнедейността или цели на жизнедейност. Тези цели могат

да бъдат класифицирани от гледна точка на времето, което личността изисква за тяхната

реализация на кратковременни и дълговременни цели.

2. На операции или междинни цели.

3. На качеството на жизнедейност или ценности.

Пак според Рокич "Ценностите образуват система, в която са подредени от гледна

точка на тяхната значимост." (цит. по Байчинска 1994) Ценностната система, според

Рокич, има вертикален йерархичен характер. Ценностните обекти се подреждат по

критерия значимост в една линия от по-цени към по-малко ценни. Правят се три

допускания:

1. Постулат за еднолинейният характер на ценностната система.

2. Постулат за неравенството в значимостта на ценностните обекти.

3. Постулат за единният оценъчен критерий.

Но тези постулати са обект на критика. Преди всичко се оспорва, че методът на

ранжиране (използуван от Рокич) отразява особеностите на процеса на ценностния избор.

Заедно с това се оспорва и наличието на строг и единен критерии за оценка на

значимостта на ценностите обекти. Подлага се на съмнение и постулата за неравенство

(твърде силно допускане) в значимостта на ценностните обекти.

В следствие на критическият анализ на методиката на Рокич се появява

звездообразният модел. В него също се правят три допускания:

1. Тъждеството по отношение значимостта на ценностните алтернативи се изключва.

2. Предполага се, че оценъчният критерий с помощта, на който се извършва сравнението

на значимостта на две ценности, има относителен характер и зависи от съдържанието на

сравняваните ценности.

196 Байчинска, Красимира, Ценности, ценностен стрес, ценностна криза, София, АИ "Марин

Дринов", 1994 г. Последващият анализ може да се види и в дипломната ми работа „Рубик-куб

със страна N. Една евристична играчка в ролята на културен модел” от катедра „История и

теория на културата”, 1998, в която също се занимавам с ценностния подход към субкултурите.

76

3. Ценностната система има звездообразна структура. Всяка ценност може да бъде

"представена" като звезда с определена степен на яркост.

Хоризонтално - вертикалния модел на ценностната система е създаден "… в

резултат на критичният анализа на съществуващите модели, от една страна, и прилагане

на някои методологични принципи на диалектическата психология към конкретния

проблем, от друга." (цит. по Байчинска 1994) Теоретичните изисквания, залегнали в

основата на този модел са:

1. Изходна точка на теоретичният анализ на структурата на ценностната система трябва да

бъдат процесите на ценностно сравняване. Те могат да доведат като до установяване на

неравенство, така и на равенство в значимостта на ценностните обекти.

2. Модела на структурата на ценностната система трябва да е такъв, че да може да обясни

противоречивите характеристики (съзнателно - несъзнателно; едномоментно - с дълги

колебания) на ценностният избор.

3. Моделът на структурата на ценностната система трябва да отразява връзката на

ценностната система с Аз-образа на индивида.

4. Моделът трябва да синтезира характеристиките на съществуващите структурни модели

като едновременно с това покаже ограничеността на всеки един от тях.

Планетарният модел в началото се използува в точните науки. "В психологията

този модел засега не е използуван, но според мен неговите евристични възможности не

бива да се подценяват" (Байчинска, 1994). Той представлява специфична трансформация

на хоризонтално-вертикалния. Трансформацията се състои в своеобразно "центриране" на

хоризонтално-вертикалната йерархична структура. Теоретични допускания относно

взаимоотношенията между ценностите от енергетична гледна точка:

1. Интензивността на всяка ценност зависи от мястото й в структурата на ценностната

система – колкото по-близо до ядрото се намира слоя, на който е разположена дадена

ценност, толкова по-голяма е нейната значимост.

2. Интензивността на дадена ценност, т.е. мястото й в ценностната система, може да се

изменя в хода на функционирането на ценностната система.

3. Чувствителността на дадена ценност към измененията в нейният интензитет, зависи от

мястото й в структурата на ценностната система.

77

К. Байчинска прави предположението, че е възможно всеки един от описаните

четири модела на структурата на ценностната система да отразява определена

психологическа реалност. "Всеки от четирите структурни модела ще представя конкретен

тип ценностна система. Така например еднолинейният структурен модел, а също и някои

варианти на планетарния, адекватно ще представят структурата на ценностната система на

догматиците или фанатиците. Звездоподобният структурен модел ще е подходящ за

описанието на хора с нетвърдо фиксирана ценностна система, с неосъзнати или

недостатъчно диференцирани ценности. Хоризонтално - вертикалният модел от своя стара

ще е приложим към хора с относително динамична ценностна система" (Байчинска 1994).

„Относително динамична” е ценностната система на субкултурите. Тя съществува и се

реализира като постоянно напрежение между ценностите доминиращата (основна)

култура и тези на всяка конкретна субкултура. Макар ценностните модели на

субкултурите да не изключват привнасянето на нови елементи (ценности), то основното

различие е в ранжирането на ценности.

фиг. 1. Еднолинеен ценностен модел по Рокич

78

фиг. 2 Звездообразен ценностен модел

В любопитната книга на М. Стоилова и В. Попова "Ценностната система на

съвременния българин"197 на дефинирането на ценностите е отделена една глава от

двадесет страници. Тук ще прибегнем до пространно цитиране (или поне преразказ),

защото считаме, че от доказването на това, че ценностните йерархии по същество са и

йерархии на културни образци зависи структурната стабилност на предлагания от нас

модел, при който имаме хоризонтално деление на културата и така субкултурите се явяват

маргиналии.

"Американските социални антрополози... се интересуват от връзката между

културата и индивида и обосновават концепцията за определящата роля на културните

образци и модели (тук и по-нататък курсив мой - Р. Л.) за детерминирането на

индивидуалното мислене и поведение".

"В този ценностно-нормативен модел основното ядро е ЦЕННОСТНАТА

ОРИЕНТАЦИЯ (ЦО) НА ЛИЧНОСТТА. От нея се определя облика на социалната

система, на нейните структурни единици: действащата личност (ego), другите действащи

лица (alter) и "културните единици" символичните елементи на културната

традиция,идеи, вярвания и други ценностни образци".

"ЦО на личността се определя комплексно от сложна мрежа от влияния, по-

важните от които са:

- непосредственото социално обкръжение - семейството, формалните и

неформални групи, приятели, групи по интереси;197 Стоилова, Мая и Валентина Попова, "Ценностната система на съвременния българин",

София, „Микрокосмос”, 1994.

79

- социална принадлежност към определена професионална група,

прослойка, класа, политическа принадлежност или симпатия;

- действащите в обществото културни норми като система от

темпорално формирани социални кодове - образци, идеали, закони, конституция и пр.;

- културното наследство - традиции, обичаи, нрави, паметници на

културата, религия, историческо минало;

- междукултурни влияния и взаимодействия".

"Независимо дали отношенията между ценностите на макро, средно и микро нива

са конфликтни или хармонични, те винаги са разположени в някаква йерархична

структура. В тази структура определена група ценности са централни и

системообразуващи".

"Същественото тук е, че самосъзнанието и самооценката, ценностните аспекти на

съзнанието силно зависят от съдържанието на информацията, която индивидът получава

от другите във вид на знаци и символи. Самосъзнанието всъщност е самооценка на

собственото "Аз" от гледна точка на приетите в обществото еталони и културни образци.

То е словесно оформено и притежава важна функция - обезпечава самоутвърждаването и

самоуважението. Това обяснява ценностната му природа и зависимостта му от

културните стандарти и символи".

"В личността е заложен стремежът към избор - приемането или отхвърлянето на

съществуващи културни стандарти. Усвоената от личността система от ценности може да

има различна структура от тази на обществото или на социалната група, към която тя

принадлежи".

Едва ли е необходимо да продължаваме разсъжденията по-нататък. Всичко

изложено дотук относно ценностния подход още веднъж потвърждава тезата за това, че

субкултурите не са суб (под)системи на обществото, а се разполагат по неговата културна

граница.

III. КЛАСОВ И ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПОДХОДИ

В наличната литература двата подхода не се срещат заедно. Всъщност няма и

много психологически изследвания на субкултурата. Основният текст е на Ханс Себалд,

80

който в книгата си „Adolescence: A Social Psychological Analysis”198 отделя на проблема 90

странци. На практика изследването му не отива по-далеч от амбивалентността на

тийнейджърския статус, при който от младите хора се очаква едновременно да са

независими и да поемат отговорност и в същото време им се отказва правото да отговорят

адекватно на тези очаквания. Въпросът, който си поставих, беше защо тогава не всички

тийнейджъри влизат в субкултури и доколко това зависи от класова принадлежност или от

живот в тоталитарно общество?

В класовия подход се откриват елементи както на семиотичния, така и на

ценностния подход. Всички изследователи до постмодернизма обвързват субкултурите с

определени класи: за битниците и хипитата в Америка се подчертава, че произхождат от

средната класа, за британските тедс, модс и пънк – че са на младежите от работническата

класа. Оставяме настрана, че това не е точно така – чернокожите субкултури на

Великобритания (като рудис и растафари например) наистина са работническа класа, но

при тях ударението е върху расова и етническа основа, не класова. Модс включват както

младежи от работническата класа, така и от средната класа. При тях за първи път акцентът

е върху потреблението, като определени стоки (облекло, мотопед Vespa и т. н.) и услуги

(клубове, музикална и развлекателна индустрия, изобщо всичко, свързано със свободното

време) се фетишизира. Хипитата вече напълно се изпразват от класово съдържание – по

никакъв начин не би могло да се определи класовата принадлежност на който и да било

хипи, доколкото те съзнателно се отказват от всякакви социални стратификации; те са

аутсайдери – извънстоящи, т. е. извън обществото като система.

Доколкото и тук се намесват ценностите, според теоретиците се получава следното:

доминираща е ценностната система на средната класа; младежите и от нея, и от

работническата класа я отхвърлят. Ако хипита съществуваха единствено и само в

протестантските страни, това би могло да се прецизира като отхвърляне на целия

протестантски етос с неговия стремеж към успех на всяка цена, строг морал и аскетизъм.

Но хипита съществуват и в католически страни, и в страни с атеистична тоталитарна

система. С други думи проблемът се крие някъде другаде. Самият факт на съществуване

на разминаващи се гледни точки относно един и същ социален факт, независимо, че е

198 Sebald, Hans, Adolescence: A Social Psychological Analysis, Prentice-Hall, NJ, 1992, p.

226-332.

81

гледан през една и съща призма, вече е показателен. Така за Хебдидж и колегите му от

BCCCS британските субкултури от работническата активно отхвърлят и пародират

ценностите на доминиращата класа; но според Дайнов199 изравняването на средната и

работническата класа води просто до това, че младежите от последната отстояват старите

работнически ценности (това сякаш ги поставя в по-консервативна позиция, отколкото

доминиращата класа). В „Едноизмерният човек” един считаните за „бащи” на

контракултурата Херберт Маркузе отбелязва, че обществото на практика е станало

„безкласово”, доколкото се е превърнало в общество на потреблението, което задоволява

лъжливи потребности, внедрени в съзнанието чрез средствата за масова информация200. За

него няма подтиснати и управляващи, всички са жертви на една индустриална,

технократична система, която е „скрито тоталитарна”. Като фройдист и марксист

едновременно, Маркузе приравнява нацизма, болшевизма и американския консумеристки

капитализъм като три равностойни форми на “тоталитарната репресия”, “едномерността” на

човека. Почти същото за технологичното общество и неговата икономика е казано и от

Едгар Морен – „икономиката, която започна своя устрем през миналия век (XIX – бел. моя

– Р. Л.), се стремеше да произвежда най-търсените стоки, но не и най-необходимите”201.

Тиъдър Розак също поставя въпроса за технократичното общество: „Гневните дебати на

консерватори и либерали, радикали и революционери засягат всичко, но не и

технокрацията, защото тя не е изцяло схващана като политически феномен в

напредналото ни индустриално общество. Технокрацията заема мястото на огромен

културен императив, който е далеч от всякакви дискусии”202. Така според него се стига до

„технологичен тоталитаризъм” – на практика същата теза като тази на Маркузе. Години

по-късно Збигнев Бжежински ще представи теорията на технотронното общество –

концепция, съгласно която новите технологии и електрониката са решаващ фактор на

социално-икономическите изменения и социалния прогрес, за конвергенцията на различни

системи и предопределят навлизането на обществото в технотронната ера. Идеологията

199 Впрочем, Евгений Дайнов е завършил висшето си образование във Великобритания и

наблюденията му са „от първа ръка”, нещо повече – до голяма степен са плод и на включено

наблюдение.200 Маркузе, Херберт, „Едноизмерният човек”, София, ИК „Христо Ботев”, 1997, стр. 54-57.201 Морен, Едгар, „Духът на времето”, София, ИК „Христо Ботев”, 1995, стр. 175.202 Цитирано по Стефанов, op. cit., стр. 326.

82

губи своето значение, а основна движеща сила се явяват технократите. На практика, това е

реализация на най-големите страхове и на Розак, и на Маркузе, а ако погледнем

контракултурно – още на битниците като Робърт Пърсиг с двата му романа „Дзен и

изкуството да се поддържа мотоциклет” и „Лайла”203. Особено в последния роман, той е

категоричен, че идеята за управление на учени и експерти се е провалила и Втората

Световна война е доказателство за това. Но, въпреки провала, след войната отново се

тръгва към технократично общество. Само вече не науките, а технологиите са тези, които

обещават светло бъдеще. В резултат: „Младите хора, просто наблюдавайки как живеят и

какво вършат техните родители, още от най-ранна юношеска възраст непосредствено

осъзнават, че са попаднали в общество, което не заслужава тяхното най-елементарно

уважение – тъй като в него няма друг идеал, освен този на преуспяването, на

притежанието, на неограниченото удовлетворяване на житейските нужди. Разбира се, те

виждат, че родителите се грижат за тях до разглезване, че им осигуряват охолно и

препитанието и образованието; откриват, че и обществото ги желае като умни и

образовани хора; но същевременно те си дават сметка и за това, че перспективата, която се

разкрива пред тях, е тази на способни и дисциплинирани технократи, а не на

свободомислещи и бохемски настроени интелигенти. Ето защо подрастващото поколение

се дистанцира решително от това общество, в което сигурността, че няма да умреш от глад

не означава, че няма да умреш от липсата на свобода или от наличието на масова скука.

Затова те най-радикално се противопоставиха на духа на технократичното общество, като

практически се разграничиха от от начина на живот на своите родители”204. Това за коя

класа е казано? При положение, че войните са помели „безделническата класа”, описана

от Торстейн Веблен и обрисувана от Чарли Чаплин; че собствениците се превръщат в

„бели якички”, а работниците – в акционери. Тук не оспорваме делението на обществото

на класи, а това, че субкултурите са бунт на една класа срещу друга.

Всички, без изключение, изследователи са единодушни, че субкултурите и

контракултурата имат за своя база масовата култура. И Дайнов, и Стефанов отбелязват, че

тя е „антимодерна”. Но тя не е достояние на една класа – било тя работническа или

средна. Тя именно затова е масова, защото се потребява буквално от всички, като дори 203 Пърсиг, Робърт, „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет”, София, „Народна култура”,

1980; „Лайла”, София, „Хемус”, 1993.204 Стефанов, op. cit., стр. 327-28.

83

превзема пространства, считани за бастиони на елитарното: от изпълнението на рок

парчета от симфонични оркестри, през съвместни изпълнения на оперни и рок певци

(Павароти и приятели), та до „концерт за рок-група и оркестър” (Deep Purple, 1969 г. в

Роял Албърт Хол с Кралския филхармоничен оркестър) и жанра рок-опера, за връх на

която се счита Jesus Christ Superstar (1973) на класика на съвременната музика Ендрю

Лойд Уебър.

Можем да посочим поне два неуспеха на класовия подход.

Първият от тях абсолютната неспособност да се даде обяснение на „Поколението

Х”. С този термин обикновено се обозначава поколението родено след бейби-бума, по

времето, когато в САЩ и Европа започва спад на раждаемостта. Отнасят го към хората

родени, между 1965 и 1980. По мое мнение, ако се съди по описанието, обхватът му е по-

скоро в горната граница (края на 70-те – началото на 80-те). Всъщност терминът е въведен

още през 1964 година (разцвета на британските модс, времето на конфликта им с по-

старата субкултура тедс, битките между скинхедс и чернокожите субкултури в Лондон) от

британската журналистка Джейн Дивърсън, на която женско списание възлага да направи

серия репортажи за юношите. Изводите, които Дивърсън прави от интервютата си, са, че

се е появило поколение от хора, които „правят любов преди брака, не вярват в Бога, не

обичат кралицата и не уважават родителите си”. Истински популярен терминът става,

когато през 1991 г. се появява книгата на Дъглас Коплънд „Поколение Х Приказки за

културата на акселерацията”205. От леката ръка на Коплънд тръгват няколко афоризма,

които трайно се свързват с Поколението Х: „McJob – нископлатена, непрестижна,

безперспективна работа в сферата на обслужването. Ползва се с репутацията на добър

кариерен избор сред хора, които не са и помирисвали тази работа”; „Poverty Jet Set206 -

социална група, за която е характерно хроничното пътешествие с цената на стабилна

кариера и постоянно местожителство. Представителите й са склонни към изключително

скъпи телефонни връзки с хора, които се казват Серж или Илиана. На партита обичат да

обсъждат отстъпките, които авиокомпаниите правят на постоянните си клиенти”.

205 Coupland, Douglas, „Generation X. Tales For An Accelerated Culture”, руско издание:

Коупленд, Дуглас, „Generation Икс. Сказки Для Ускоренного Времени”, Москва, АСТ, 2002.206 Непреводима игра на думи. Jet Set буквално означава „тесен кръг богати пътешественици”,

„постоянни клиенти на скъпи модни курорти, но Копланд го връзва с думата poverty, която на

свой ред означава „беднота”.

84

Това поколение е познато и с наименованията MTV generation, Dotcom generation,

Generation 13207. От тези наименования последното придобива най-голяма популярност. В

книгата си „Поколения” Уилиам Строс и Нийл Хоу го наричат така, защото отчитат

определен брой поколения след връстниците на Бенджамин Франклин. Те изброяват

няколко важни характеристики на поколението, притиснато между т. нар. „бейби-бумърс”

(поколението родено след войната, което изнася цялото движение на контракултурата на

гърба си) и „милениълс” (поколението родено около 2000 година, които за първи път в

историята достигат 4 000 000 живородени деца): недоволство от властта, пълно недоверие

към нея и институциите; огромна политическа индиферентност; огромен ръст на броя на

разводите; увеличаване броя на работещите жени – майки; нулев прираст на населението;

всеобща достъпност до перорални противозачатъчни; разногласия относно

образователната система и същевременно намаляване на бюджетното й финансиране,

както и затруднен достъп до студентски стипендии, субсидии и кредитиране; във връзка с

последното – повишени академични и интелектуални изисквания за развитие на

кариерата; проблеми на околната среда и екологията; създаването и развитието на

интернет и край на Студената война. Всички тези трудности се стоварват върху цялото

поколение – в еднаква степен върху средната и работническата класа. В телевизионното

предаване на Hoover Institution – „Uncommon Knowledge”, в брой, посветен на

Поколението Х и отношението му към политиката, водещият Питър Робинсън казва:

„Франклин Рузвелт въвежда социалното осигуряване през 1935 година. И когато 50

години по-късно Роналд Рейгън обеща на младите американци, че то все още ще действа,

когато се пенсионират, Поколението Х не му се върза”208. А в статията на Time “Proceeding

With Caution” за „иксърс” се казва: „Те се затрудняват да взимат решения. По-склонни са

207 Виж например http://en.wikipedia.org/wiki/Generation_X, както и статиите от списание Time:

Gross, David And Sophfronia Scott, “Proceeding With Caution”, in: Time Magazine,

16.07.1990, http :// www . time . com / time / printout /0,8816,970634,00. html , Stephey, M., “Gen-

X: The Ignored Generation?” in: Time Magazine, Wednesday, 16.04.2008,

http://www.time.com/time/arts/article/0,8599,1731528,00.html; Виж също и: Asthana,

Anushka and Vanessa Thorpe, „Whatever happened to the original Generation X?” in:

Observer, 23. 01. 2005,

http://www.guardian.co.uk/uk/2005/jan/23/britishidentity.anushkaasthana/print.208 http://www.hoover.org/multimedia/uk/3420651.html.

85

да катерят Хималаите, отколкото корпоративната стълба. Имат много малко герои, нямат

химни, нямат стил, който да нарекат свой собствен. Жадуват за забавления, но вниманието

им трае колкото едно запване с дистанционното на телевизора. Мразят юпита, хипита и

наркоманчета. Отлагат брака, защото се ужасяват от развода. Плюят на Рейндж

Роувърите, Ролексите и червените тиранти. Това, което ценят, е семейният живот, местния

активизъм, националните паркове и планинските велосипеди”209. Авторите на статията

твърдят, че казват това за 48 милиона млади американци на възраст между 18 и 29 години.

80-те и 90-те години раждат субкултури (ню уейв, многобройни разклонения на пънк и

особено гръндж, за която се казва, че е субкултурата на иксърс). Но все пак – 48 милиона

американци! Цялото поколение. Как тогава да го обясним с класовото разделение? Сред

множеството недоверия трябва да споменем и недоверието към родителите – към

поколението на контракултурата. Иксърс стават свидетели не просто на краха на

контракултурната утопия, но и на превръщането на бившите хипи и япи в юпи. Yippie

произлиза от YIP (Youth International Party) – Международна младежка партия. През 1968

година членовете й предизвикват страхотен скандал на конвенцията на демократическата

партия в Чикаго, като номинират за кандидат-президент прасе. „Те издигат кандидат,

който изяжда хората, ние издигаме кандидат, когото хората могат да изядат”210.

Протестиращите влизат в схватки с полицията и в резултат седем211 от тях са изправени

пред съда в Чикаго с обвинение в конспирация. Единият от тях – Аби Хофман пише в

затвора знаменитата анархистка „библия” „Открадни тази книга”212, която е открадната

209 Gross, David And Sophfronia Scott, “Proceeding With Caution”, in: Time Magazine,

16.07.1990210 http :// www . law . umkc . edu / faculty / projects / ftrials / Chicago 7/ Chicago 7. html , последно

посещение 03.02.2009 година; http://en.wikipedia.org/wiki/Chicago_Seven, последно

посещение 03.02.2009 година; http :// www . btsekov . com /? p =2 , последно посещение

03.02.2009.211 В действителност осем, но срещу Боби Сийл е образуван отделен процес.212 Hoffman, Abbie, Steal This Book, Da Capo Press, 2002; както отбелязва в Amazon.com

един читател, в края на 70-те тази книга е безнадеждно остаряла с нейната проповод за

употреба на насилие срещу системата. Виж също и: Raskin, Jonah, „For the Hell of It: The Life

and Times of Abbie Hoffman”, University of California Press, 1998. Когато пише книгата си,

Йона Раскин е университетски професор, но 30 години по-рано той е „министър на

образованието” в Международната младежка партия на Хофман.

86

дори от Библиотеката на Конгреса. С годините радикалната политическа идеология на

Yippie става все по-неприемлива за младите и на практика изчезва. Те не успяват да

преведат своя социален бунт на езика на 80-те и 90-те и постепенно деградират до

маргинална група, бореща се за легализация на марихуаната. Радикалният политически

език на Yippie е заменен от прагматичния речник на новите Yuppies (Young Urban

Professionals). Социалното мислене вече не играе – важно е да притежаваш повече скъпи

коли, жени, най-новата електроника. Политиката като идеология, като принос към общото

благо, като борба за социална справедливост не е интересна за младите юпита. За тях тя е

досадна отживелица. Важни са парите и кариерата. В крайна сметка хипита и япита се

превръщат в юпита213. Джери Рубин – един от Чикагската седморка и съратник на Аби

Хофман, автор на друга хипи и япи „библия” – Do It!, се превръща в класически тип

Yuppie214. „Разликата между едното и другото (Джери Рубин) описва в един радиодебат с

бившия си съидейник Аби Хофман. Щом чуеш ИРА (IRA), казва той, и първата ти мисъл е

за Ирландската Републиканска Армия, значи си yippie. Ако обаче, първо си помислиш за

Individual Retirement Account (Индивидуална пенсионна сметка) – значи си yuppie.

Всъщност още с раждането на термина yuppie, което най-често се приписва на популярния

колумнист Боб Грийн, употребил го в Chicago Tribune през март 1983 г, юпитата се

превръщат в нарицателно за поклонници на материалното. За дразнещ снобизъм, краен

егоизъм, алчност, социална безчувственост и дори безскрупулност. Някои се втурват и в

политиката, но от тях рядко се чуват клетви в политическа кауза, харизматични речи или

пък борба за социални реформи. За тях политиката е технология. Прагматизъм.

Продължение на бизнеса с други средства”215. Контракултурата се превръща в своето

отрицание. Което на свой ред поражда нова контракултура – пасивният, отрицаващ и ескапистки

бунт на Поколението Х. Може би най-точно „иксърс” са определени в популярния филм „Боен

клуб”: „Виждам целият този потенциал....И го виждам прахосан.Цяло поколение бензинаджии, 213 В един от епизодите на популярния комедиен сериал „Алф” е показано как двамата съпрузи

Танер са хипита, които се запознават на фестивала Уудсток. Но в момента, в който се развива

цялостното действие, те са типичното семейство от средната класа с две деца, къща в

предградията и всички останали атрибути. http://www.imdb.com/title/tt0090390/ 214 Заради книгата "Направи го! Сценарии на революцията", Джери Рубин е осъден на четири

години затвор за подбуждане на протести през 1968 г. След като присъдата е отменена, Рубин

става пазарен анализатор в брокерската фирма John Muir & Co.215 ; http :// www . btsekov . com /? p =2 , последно посещение 03.02.2009.

87

сервитьори, роби с бели яки. Работим служби, които мразим, за да купуваме боклуци, които не ни

трябват. Ние сме поколeнието Х на историята. Без цел и място. Ние нямаме велика война.Нямаме

голяма депресия. Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот.

Малко по малко разбираме това и то страшно много ни вбесява”216.

Друг голям неуспех на класовия подход е и невъзможността да бъдат обяснени

субкултурите, възникващи и развиващи се в социалистическите страни. Според

социалистическия „велик разказ” в социалистическата държава би следвало да има една

единствена класа, класата-хегемон – работническата. Следователно няма как да има бунт

и съпротива на младежта от една класа срещу друга. На това мнение са Клеър Уолъс и

Раймунд Алт, които в своя статия застъпват тезата, че класовото обяснение на

субкултурите, предложено от Бирмингамския Център за съвременни културни

изследвания не работи в условията на тоталитарен режим и в частност в

социалистическите страни217. Нека набележим няколко предпоставки: на първо място –

липсата на свободен избор. Всичко – от образование до месторабота – е предопределено.

Изключение – един относително тесен елит. Второ, не съществува принципа „което не е

забранено, е разрешено”; действащият принцип е точно обратният: „което не е изрично

разрешено, е забранено”. Но обхватът на разрешеното е силно стеснен. На второ място –

намеса на държавата в области, които са абсолютно извън нейната компетентност и

засягат частния и интимния живот на хората. Засегнати са самите структури на

ежедневието, което тотално се рутинизира. При протичащ процес на повсеместна

унификация всяко различие – например във външния вид – се инкриминира. Ако

определени елементи от облеклото могат да се възприемат като демонстрация на

материално благополучие и статус, то това в никакъв случай не може да се каже за

дължината на косата или наличието на брада. На практика се получава, че в

социалистическото общество пирамидата на потребностите на Маслоу е срязана и част от

най-висшите потребности (напр. самоактуализацията) фактически изчезват218.

Социализмът изисква това срязване. Или да вземем примера с т. нар. „социалистически

морал”. Ако искам приятелката ми да пренощува в моята квартира, това може да ми

216 http://www.imdb.com/title/tt0137523/.217 Wallace, Claire and Raimund Alt, Youth Cultures under Authoritarian Regimes: The Case of

the Swings Against the Nazis, Youth & Society, 2001, 32, p. 275-302, особено p. 296.218 За пирамидата на Маслоу вж. Маслоу, Абрахам, Мотивация и личность, Питер, 2008

88

навлече посещение от домоуправителя и кварталния, защото елементарното ми човешко

право на сексуален живот следва да бъде регулирано. В тази връзка Ивайло Дичев пише,

че комунистическият проект е повторно омагьосване на света (във Веберов смисъл).

Според проф. Дичев парадоксът на социалистическата култура се състои в това, че „от

една страна, тя модернизира, сиреч разомагьосва света и отношенията между хората,

развързва символични ирационални зависимости, освобождава аза от “онтологически

дългове” към богове, предци, властници, родители. От друга, за да се състои това

разомагьосване достатъчно бързо, за да се модернизира обществото в границите на едно-

две поколения, трябва да се концентрира невиждана политическа енергия, а за да стане това

отношенията трябва да се омагьосат по друг, модерен начин: мястото на родителя да заеме

партийният секретар, дългът към миналото да се препрати към Партията219. По-нататък

проф. Ивайло Дичев определя комунизма (социалистическото общество) като проект за

алтернативна модерност, включваща еманципация, консумация и мобилност, но без да се

плаща цената, срещу която вьстават западните субкултури и контракултурата като цяло –

отчуждение, загуба на смисъл, разкъсване на общностните връзки220. От тук и онази

същностна разлика на субкултурите и контракултурата на Запад и в България – на Запад

битката за възстановяване на скъсаните общностни връзки; на Изток и в частност у нас се

води обратната битка – за изтръгване от хватката на унифициращата масовост и за

връщане към индивидуалността. Що се отнася до консумацията, както казват Ериксен и

Нилсен, докато Западът произвежда телевизори, хладилници и розови кадилаци, Изтокът

произвежда ракети; накрая трагично изостава в производството и на едното и на

другото221. Затова на Запад бунтът е резултат от свръхизбор, до степен такава, че „когато

контракултурата роди нещо ценно, системата го задига и ти го продава обратно!”222; тук

има свръхбедност на избора – практически независимо от социалния ти произход. Това

обаче не винаги се отчита ясно. Често се е случвало през 90-те години в разговор с мои

гости от САЩ да се учудват, че хора, които наричат себе си хипита и принадлежат към

219 Дичев, Ивайло, „Културни превъплъщения на дара в модерната епоха”, хабилитационен труд,

София, 2002, стр. 105-106. Текстът е pdf, свален от сайта на автора.220 Ibid, стр. 106.221 Ериксен, Т. и Фин Сиверт Нилсен, op. cit., стр. 112.222 Дайнов, op. cit. стр. 91

89

контракултурата, гласуват за десницата. На тях им е трудно да схванат същността на

системата, чието отрицание са субкултурите в социалистическите страни.

Може би тук е мястото да направим едно психологическо отклонение, което ще ни

даде възможност да погледнем малко по-диференцирано на социализма и на отношението

му със субкултурите223. Ще разгледаме – макар и лапидарно – няколко изключително

известни експеримента в социалната психология.

След края на Втората Световна Война много хора си задават въпроса как е

възможно гражданите на една от най-развитите в културно отношение европейски страни

като Германния да участват доброволно в престъпленията на нацисткия режим. Серия от

експерименти в социалната психология дават плашещи резултати за хората като цяло, а не

просто за гражданите на тоталитарните общества. Още в първите години след войната,

през 1951 година професорът от Суортмор Колидж Соломон Аш провежда експеримент,

който измерва нивата на конформизъм и опитно доказва, че озовал се в малцинство, човек

е склонен да се нагоди и да приеме мнението на мнозинството, дори ако то противоречи

на убежденията му и истината. Точно десет години по-късно докторантът на Аш Стенли

Милгрем в един световно известен експеримент доказва, че у човека е вродена

склонността да се подчинява на авторитети, особено ако бъде освободен от отговорност,

по-точно, ако авторитетът (висшестоящият, началникът) поеме тази отговорност. В

конкретния експеримент мнозинството от изследваните доброволци охотно причиняват

страдание на други хора, след като водещият на експеримента им е обяснил, че Йейлският

университет поема цялата отговорност. По-късно Милгрем повтаря експеримента, като

съзнателно скрива участието на Университета, но въпреки това отново авторитетът на

учения сякаш хипнотизира участниците и те отиват далеч в скалата на причиняване на

болка. Същността на експеримента се състои в следното: доброволецът, който се подлага

на експеримента е „учител”; един актьор, асистент на Милгрем играе „ученик”. Той е

вързан на стол и към тялото му са прикрепени проводници. „Учителят” задава въпроси от

един списък и за всеки грешен отговор нанася на ученика токов удар, като при всеки

следващ грешен отговор увеличава волтажа. На „учителя” ясно е обяснено кой волтаж

каква болка причинява и на каква опасност подлага „ученика”. За изненада на Милгрем

223 Още веднъж следва да повторим, че в тоталитарните общества всяка субкултура е по

необходимост контракултура.

90

над 65% от доброволците участващи в експеримента достигнали до над 300 волта, при

положение, че предварителните очаквания на психолози и социолози не надхвърлят пет

процента224. И двата експеримента не са провеждани в социалистически страни. Сега вече

е късно да се правят225. Склонен съм да допусна, че нивата на конформност и на готовност

за подчинение биха били много по-високи, отколкото в страните, в които са провеждани

експериментите на двамата американски психолози. Причината е, че тоталитарното

общество изисква абсолютна конформност и пълно подчинение. Това може да бъде

налагано и силово, но по-вероятно именно върху тоталитарното социалистическо

общество могат да бъдат приложени идеите на Грамши за хегемонията (макар и не на една

доминираща класа) и на Алтюсер за всеобхватност на идеологията. В социалистическото

общество „Политическата целесъобразност до самия край доминира над правовия ред,

свободното настояще над свещеното минало, ползата над истината. В противоречие с

хилядолетната цивилизационна норма самите елити дават пример не на самоограничение

и подчиняване на закона, а на революционност, творчество, дръзновение или с други

думи, на произвол”226. Вярно е, че комунизма постоянно си играе с класова реторика.

Според нея би следвало работническата класа да е хегемон, а буржоазията – подчинена

(това е теорията, на практика – буржоазията е унищожена). Получава се общество, в което

има само елит и работническа класа. Средната класа не съществува. „Комунизъм, това е

опитът да се модернизират селски (“изостанали”) общества не по пътя на разкъсване на

дълговете и автономизиране на човека, а обратно, чрез едно ново персонализиране на

бюрократичния апарат. Става дума за модерност, основана не на договора, а на

224 За експериментите на Аш и Милгрем виж Хок, Роджър, „Секреты выдающихся экспериментов.

40 исследований, которые потрясли психологию”, Москва, „Олма-Пресс”, 2003; стр 388-394 за

експеримента на Аш, стр. 405 и сл. за ескперимента на Милгрем. Вж. също и Blass, Thomas,

„Obedience to Authority : Current Perspectives On the Milgram Paradigm”, Lawrence

Erlbaum Associates, Inc., 2000., както и http://wolf-kitses.livejournal.com/54271.html. 225 Любопитно е, че още в края на 70-те хипарската субкултура беше запозната с експеримента

на Милгрем. По това време едната от софийските хипарски групи, както и няколко „около-

хипарски” компании редовно посещаваха театър „Сълза и Смях”, където се играеха „Полет над

кукувиче гнездо” на Дейл Васерман (по романа на Кен Киси) с Марин Янев в ролята на

МакМърфи, пиеси на Сам Шепърд и др. В репертоара беше и пиесата на Георги Данаилов

„Съдията и жълтата роза”, в която експериментът на Милгрем се разиграваше на сцената.226 Дичев, op. cit., стр. 127.

91

тотализирания и превърнат в бюрократична норма даров обмен. Комунизмът е една

наново омагьосана модерност”227. В такава ситуация част от младите хора съзнателно или

не се поставят сред онези 35%, които не са готови сляпо да следват авторитети,

възприемат поведение на „Великия отказ” (Маркузе); било поради наследената бохемска

традиция и съхранени ценности на заличената средна класа, било чрез частично

възпроизвеждане на модел, достъпен им през силно стеснените канали на информация, те

се „организират” в субкултури, а субкултурите неизбежно се превръщат в контракултура,

доколкото не са готови на конформизъм. И когато Ивайло Дичев пише „Източният

братовчед на хипи-поколението се бори с милицията за няколко сантиметра коса в повече,

пише свободен стих, защитава младежкия бунт срещу еснафите-родители, възпява

любовта, без непременно да завършва творбите си с поанта за задачите на химизацията в

селското стопанство. Отвъд тесните граници на този скромен бунт той не отива: за твърде

свободна любов рискува да бъде интерниран на село, за изгаряне на повиквателната си

просто да изчезне без следа”228, то това не е, защото той е по-идеалистичен, а защото е по-

малко склонен към конформизъм, по-силен индивидуалист и „няколкото сантиметра коса

в повече” са белег на другост в унифицирано общество. А що се отнася до „неизлизането

отвъд тесните граници на скромния бунт”, до интернирането и изчезването, причината е,

че цялото социалистическо общество напомня на друг голям експеримент в психологията

– Стенфърдския затворнически експеримент229, при който психологът Филип Зимбардо

разделя на случаен принцип (по жребий) 20 студенти-доброволци на десет затворници и

десет надзиратели. Експериментът е трябвало да продължи три седмици, но е прекратен

на шестия ден, тъй като „надзирателите” – иначе нормални, симпатични и интелигентни

момчета – започват да проявяват садистични наклонности, а „затворниците” развиват

депресии, склонност към доносничество и изпадат в състояние на пълна зависимост и

227 Ibid, стр. 128.228 Ibid, стр. 133. Между другото, любопитно е, че с няколко малки изключения повечето

български хипи-поети пишеха в класически стих, но за това ще говорим в следващата глава.229 За Стенфърдския затворнически експеримент виж

http://www.psychology-online.net/articles/doc-660.html, http://www.prisonexp.org/, а също и

филма на Алекс Гибни The Human Behaviour Experiments (2006), в който са показани почти

всички освен този още експериментът на Милгрем и експериментът за разсейване на

отговорността.

92

подчинение. Защо привеждам тези примери? След като в началото на 80-те години един

отрядник (от т. нар. ДОТ – Доброволни Отряди на Трудещите се), без да разполага с

реална власт, може да ме заплаши с изпращане в лагер230 (по това време в България лагери

отдавна няма), или да бъда арестуван от милиционер по Черноморието, защото

притежавам касети, но не нося касетофон231 (!), то какво по-сигурно доказателство за

властта, под която се намират хората в тоталитарното общество? Като резултат хората от

субкултурите започват да се съпротивляват чрез демонстративен хедонизъм и чрез

бягство – придвижването на автостоп и дивото къмпиране са опит за изпадане от

всерегистрираща сила на система, назоваваща себе си с евфемизма „административно-

командна”.

Един вероятен подход, който ще ни помогне да схванем както отношенията на

субкултурата със социалистическата държава, така и някои психологически установки, е

когнитивният подход232. Съществено за когнитивната наука е интересът към това как

хората получават информация, съхраняват я, използват я или я забравят.

Сега да припомним, че самото понятие „субкултура” притежава множество неясни

определения, които го правят крайно нееднозначно. Повечето от тях се опират на различни, но

еднакво реални аспекти на феномена, затова е трудно да се определи едно от тях като по-точно от

другите. В добавка в постмодернистичните изследвания самият термин се поставя под въпрос.

Сред множеството разбирания за културата като цяло съществува и такова, което я

разглежда като набор от абстракции, задаващи определено поведение – това са представи, по

които членовете на дадено общество се ориентират, когато планират своите действия.

Когнитивната психология и антропология се опират на това определение и изучават културната

„компетентност” (competence), абстрактна теория за културата, която се съхранява в главите на

нейните представители, а не конкретните „изпълнения” (performance), в които се изразява тази

230 Реален факт от биографията ми, свързан с „употреба на алкохол на обществено място” и с

липсата на печат за месторабота в паспорта (т. е. аз попадам в графа „тунеядец”).231 Също реален факт.

232 Целият последващ анализ е по блестящия текст на Соколов, Михаил, „Субкультурное

измерение социальных движений: когнитивный подход”, в: „Молодежные движения и

субкультуры Петербурга (социологический и антропологический анализ)”, Санкт-Петербург,

„Норма”, 1999 г., стр. 9 – 22. Но е странно, че в изложението си Соколов подминава такъв

феномен като когнитивния дисонанс, още повече, че едноименната книга на Леон Фестингер е

издадена на руски и може да се намери и в ru-нета.

93

абстракция. Така че, за да се определи какво представлява културата на дадено общество (или

дадена субкултура), следва да се изброи всичко, което човек трябва да знае, за да съществува в

нея.

Отношенията между културата и субкултурите могат да се определят чрез механизъм,

приравняващ културата към съвкупността от всички ментални структури, придобити ако не от

всички членове, то поне от голяма част от членовете на изследваното общество. Следствие от тази

постановка е допускането, че субкултурите представляват възможните избори, които групи и/или

индивиди правят от общото цяло.

Ако погледнем на субкултурите от когнитивистка гледна точка, първо следва да

отбележим, че всяка човешка дейност изисква съществуването на представи – репрезентации, по

които той повече или по-малко съзнателно се ориентира, за да планира своето поведение. Като

метафора за когнитивните структури, които хората ползват, за да организират своите знания за

света и за да създават нови, в научната литература се употребява терминът „теории”. Повечето

„теории” обачележат в сферата на несъзнаваното и е изключително трудно да бъдат пресъздавани.

Еволюцията на „теориите” става за сметка на съхраняването на начини за мислене,

оказали се ефективни в „асимилацията” на нов опит и „акомодацията” на неефективни структури.

Раждането на една субкултура се случва поради факта, че нещо се променя в представите на

участниците в нея за социалния свят. Съществуването на субкултурите е неизбежно следствие

от културната дезинтеграция – ситуация, в която всеки може относително свободно да

избира измежду множество варианти на правила за мислене и поведение. Безспорно е, че

културата на всяко съвременно общество поне отчасти се намира в състояние на безпорядък и

всеки неин член е принуден от време на време да избира сред множество норми за ориентиране и

поведение. Понякога той има на раположение няколко „теории”, но понякога – при друга ситуация

– изобщо няма никакви указание и той трябва самостоятелно да запълва празнини. Когнитивният

подход към субкултурите включва постоянната битка за ясност и определеност, в която участват

всички хора. Всеки се стреми да разшири пределите на своята компетентност и към това

наличните му знания да се интегрират в компактна и непротиворечива структура. Но субкултурите

по принцип възникват като следствие от противоречия в „голямата култура”. Изискването за

непротиворечивост предполага, че всяка субкултура включва набор от правила, по повод

възможните избори – подхожда ли даден културен елемент за дадената група или не, и ако не – то

да се изобрети нещо ново и специфично. Затова и в описанията на изследователите от Бирмингам

толкова често се говори за „бриколаж” – „изобретява се” не нов елемент, а се задава нова функция

94

на зает от „голямата култура”. Според Соколов, системата от принципи, по които се

осъществява подобен отбор е най-важната характеристика на субкултурите.

Правдоподобното предположение е в това, че принципите, ораганизиращи

развитието на субкултурите, могат да се разглеждат като „сценарий” или „скрипт” –

когнитивна структура, организиращо поведение в някои типови ситуации. Типичният

скрипт – например, сценарий за посещение на ресторант – се описва като програма за

действие, в т. ч. ментално, изпълнявано автоматично, като нещо, разбиращо се от само

себе си233. Следвайки тази теория, можем да разглеждаме субкултурите като определени

от подобен скрипт, с тази разлика, че той регулира отношенията с нормите на голямата

култура. Част от тези норми се интериоризира, останалите се отхвърлят. Основната

разлика между субкултурите и голямата култура се състои в произволността на избора.

Човек не може да избира културата си, той се ражда член на една култура; инкултурацията

е несъзнателен процес. Но приобщаването към някоя субкултура изисква взимането на

съзнателни решения.

Ако сега се върнем към отношението субкултури – социалистическа

държава, ще видим, че в едно тоталитарно общество изборът на норми за

интериоризиране е свръхбеден, по необходимост по-голямата част от тях се отхвърлят и

затова в социалистическото общество субкултурите са по подразбиране контракултури. И

това няма нищо общо с класова или друга социална принадлежност234. Младите хора на

дадена социалистическа държава се включват в субкултура, тъй като изпадат в състояние

на когнитивен дисонанс235. Това е състояние, при което в съзнанието на индивида се

сблъскват противоречиви знания, убеждения и поведенчески установки236 относно даден

233 За теорията за скриптовете виж: http://www.jimdavies.org/summaries/schank1977.html,

http://www.jimdavies.org/summaries/schank1977-2.html,

http://tip.psychology.org/schank.html, 234 Това до степен такава, че дори синът на Милко Балев гравитираше около субкултури–

хипарски и рокерски, иначе трябваше да кара мотора си сам. Впрочем, той не е единственият

член на семейство от управляващата комунистическа върхушка, който се въртеше в субкултурни

среди и проявяваше субкултурно поведение; лично наблюдение (Р. Л.).235 За Теорията за когнитивния дисонанс вж. Фестингер, Леон, „Теория когнитивного диссонанса”,

Санкт-Петербург, Ювента”, 1999 г.236 В западната литература е прието вместо термина „установка” да се употребява терминът

„атитюд” (attitude). Установка е не съвсем точното съответствие на атитюд, въведено от

95

обект или явление. Така, когато от деца в главите на младите хора пропагандата и

учебната програма набива, че социализмът е най-справедливия строй и че дава най-пълна

възможност за изява на индивидуалните способности, реалността неминуемо ще доведе до

когнитивен дисонанс. Съгласно теорията за когнитивния дисонанс, на логически

противоречивите знания за един и същи предмет се приписва статусът на мотивация,

която трябва да обезпечи отстраняването на възникналото при сблъсъка с противоречията

чувство на дискомфорт. Това се постига за сметка на изменения в съществуващите знания

или социални установки. Така присъединяването към една или няколко субкултури се

дължи именно на тези изменения относно обществото. Прието е да се счита, че

съществува комплекс от знания за обектите и хората, наречен когнитивна система, която

може да бъде с различна степен на сложност, съгласуваност и свързаност. При това

сложността на когнитивната система зависи от количеството и разнообразието на

включените в нея знания. Няколко уточнения: Когнитивната система представлява

системата от убежденията на човек, възникнала в съзнанието му в резултат на неговия

характер (затова и не всички младежи изпитват когнитивен дисонанс и не всички се

включват в субкултури), възпитание, обучение, наблюдение и разсъждение за

окръжаващия го свят237. Въз основа на тази система човек си поставя цели и приема

решения за това как да действа в една или друга ситуация. Фестингер задава следните

постановки: 1. Възникването на дисонанс, пораждащ психологически дискомфорт, ще

мотивира индивида да намали степента на дисонанс и по възможност да достигне

консонанс.

2. В случай на възникване на дисонанс, освен стремеж към намаляването му, индивидът

активно ще избягва ситуации и информация, които могат да доведат до нарастването му238.

В резултат на това повечето момчета от българските субкултури активно се

стремяха да избегнат задължителната наборна служба в армията (въпреки битуващата

сред обществото максима „в казармата се става мъж”) и доколкото когнитивният дисонанс

е на границата между осъзнатото и неосъзнатото, те го прикриваха под „пацифистки

съвесткия психолог Узнадзе, който разработва теорията за установките. Тук употребявам този

термин, тъй като цитирам руското издание на книгата на Фестингер.237 Според теорията на Алберт Бандура всяко научаване е социално. Вж. Бандура, Альберт,

Теория социального научения, Санкт-Петербург, Евразия, 2000.238 Фестингер, op. cit., стр. 16

96

убеждения”. Когнитивният дисонанс в социалистическото общество обаче не е състояние

на една класа и опити да „се скатаят” от военна служба, правеха както децата на по-бедни,

така и на по-заможни родители.

Във връзка с когнитивния дисонанс може да посочим какво казва Питър Бъргър за

субкултурите.

Първо Бъргър говори за това как обществото ни детерминира и ограничава.

„Обществото е зидът на нашето пленничество в историята”239. Той обаче уточнява, че

въпреки това човек притежава възможности за свобода – като се почне от ролевата

дистанция, мине се през „социален саботаж” и се стигне до създаване на субкултури.

Всички те обаче се дължат на когнитивен дисонанс. Разминаването между системата от

знания, която обществото налага и личния опит неизбежно водят до възникване на някоя

от споменатите форми на съпротива или до трите едновременно. Да дадем пример:

Социалистическата държава изискваше от всеки пълнолетен гражданин, ако не е

ученик, студент или отбиващ задължителната наборна военна служба, да притежава печат

за месторабота в паспорта. Това, че всички членове на субкултурата имаха такива печати

съвсем не означава, че те действително са на работа там, откъдето е печатът. Това е

типичен случай на манипулация, дори на социален саботаж. Имаше и такива, които

действително ходеха на работа; там обаче се проявяваше ролевата дистанция. Сценичен

работник в театъра (много разпространена сред членовете на субкултурите професия)

прекарва повече време в барчето на театъра, отколкото зад кулисите, където би следвало

да строи декор.

Социалният саботаж, социалното разрушение, биха могли да бъдат наречени

„конструиране на непокорство”240. Това обаче невинаги е възможно. Тогава:

„Ако човек не може да трансформира или да саботира обществото, той може да се

оттегли от него навътре в себе си. Самоизолацията е метод на съпротива срещу формите

на социален контрол поне още от времето на Лао Дзъ и е превърната в теория на

съпротивата от стоиците. Личността, която се оттегля от социалната сцена в религиозен,

интелектуален или естетически свят собствено производство, разбира се, все още носи със

себе си в това самоналожено заточеничество езика, идентичността и запаса от знания,

239 Бъргър, Питър, Покана за социология, София, ЛиК, 1999, стр. 97.240 Ibid, стр. 136.

97

които са й били първоначално предадени от обществото241. Въпреки това е възможно,

макар често на висока психологическа цена, човек да изгради за себе си мисловен замък, в

който всекидневните очаквания на обществото могат да бъдат почти напълно игнорирани.

И когато човек постъпи така, интелектуалният характер на този замък е във все по-голяма

степен оформян от него самия, а не толкова от идеологиите на заобикалящата социална

система. Ако човек намери други, които да се присъединят към това начинание, то той

създава в най-буквалния смисъл едно контраобщество, чиито отношения с другото,

легитимното общество, могат да бъдат сведени до един дипломатичен минимум.

Съответно, в този случай психологическото бреме на подобна самоизолация може да бъде

значително намалено... Такива контраобщества, конструирани на основата на

отклоняващи се и дистанцирани определения, съществуват под формата на секти, култове,

затворени кръгове или други групи, които социолозите наричат субкултури. Ако искаме

да наблегнем върху нормативната и познавателна обособеност на подобни групи,

терминът субсветове би бил още по-подходящ. Субсветът съществува като остров от

девиантни значения в морето на съответното общество... Ексцентрична религиозност,

подмолна политика, неконвенционална сексуалност, незаконни удоволствия - всяко едно

от изброените може да бъде основа за изграждане на субсвят, внимателно защитен от

въздействията както на физическите, така и на идеологическите форми на контрол на по-

широкото общество. Така един модерен американски град може да съдържа собствени

нелегални светове, добре скрити от публичния поглед, светове на теософи, троцкисти,

хомосексуалисти или наркомани, говорещи собствени езици и изграждащи чрез тях

вселена, безкрайно отдалечена по значенията си от света на останалите им съграждани...

Всъщност анонимността и свободата за движение на модерния градски живот

многократно подпомага изграждането на подобни нелегални светове242”.

Ако класовият подход изобщо е приложим някъде, то е когато върху субкултурите

се прилага

IV. ПОДХОД ПО БУРДИЙО241 Ако следва да изкоментирам това място от цитата, когнитивният дисонанс предполага, че

точно този „запас от знания” е поставен под съмнение.242 Бъргър, op. cit. стр. 137-138.

98

Връзката на класовия подход и подходът по Бурдийо се корени в книгата на Пиер

Бурдийо Distinction243. В какво се изразява тази връзка? Да уточним първо каква е

постановката на Бурдийо. Според него синът на висш държавен служител има 80 пъти по-

голям шанс да влезе в университета, отколкото син на зает в селското стопанство и 40

пъти повече шанс от сина на работник, а тези шансове са два пъти по-големи в сравнение

с шансовете на държавен чиновник средна категория. А от друга страна той утвърждава,

че предопределеност не съществува, че човек може да се стреми към по-високи позиции и

да нарушава правилата на играта. Като изследва елитните училища, той установява, че

неравенствата в училищния успех имат връзка със социалния статус на родителите. Така

шансът да влезеш в елитен колеж зависи най-вече от статуса на твоите родители.

Определящо значение има не икономическият, а културният капитал на семейството.

Училището представя социалната съдба като личен избор – нямам нужда да уча в по-

горна степен, литературата (математиката) не са за мен и т. н. Държавата е създала

конкурсни изпити, на които гимназистите се изпитват по знание на математика и

литература и т. н. и демократизирането в образованието се проявява не в еднаквия достъп

до училището, а в нарастването на броя на състезаващите се и на обмена на нужния им

културен капитал. Така от година на година кандидат студентите трябва да знаят все

повече и повече и по този начин се създава нов вид благородничество – държавно

благородничество, твърди Бурдийо. И по този начин достъпът до властовите позиции е

запазен за тези, които са на власт. С други думи, училището създава неравенства. Така

може да се предположи, че непривилигированите, тези, които не притежават достатъчно

културен капитал, се защитават, като трупат „субкултурен капитал”. В сравнение с

„привилигированите” си връстници, те са „по в час” за най-новата музика, най-новите

танци и т. н. Това в известна степен се оспорва в книгата на Сара Торнтън Club cultures.

Music, Media and Subcultural Capital244. Сара Торнтън определя клубните култури като

243 Bourdieu, Pierre, Distinction: A Social Critique of the Judgement of Taste, Harvard

University Press, 1984.244 Thornton, Sarah, Club cultures. Music, Media and Subcultural Capital, Middletown, CT:

Wesleyan University Press, 1996. Текстовете се цитират по Омельченко, Елена, „Молодёжные

культуры и субкультуры”, където е поместен откъс от текста. Друг откъс в: Gelder, Ken/

Thornton, Sarah, eds. Subculture Reader, p. 184-192. Многобройни позовавания в: Pini, Maria,

99

„култури на вкуса” (taste cultures), т. е. култури, базирани върху споделени вкусове (най-

често музикални), и разграничава принципите и идеите на мейнстрийма от онова, което тя

нарича „гот” (hip). Мейнстриймът е онова, от което повечето (курсивът е на Торнтън – Р.

Л.) клубъри се защитават. Терминът субкултурен капитал Торнтън въвежда, за да покаже

какво и с какви смисли се противопоставят участниците в клубинга на мейстрийма.

Но наличието или (и) отсъствието на субкултурен капитал създава неравенства и

различия вътре в самата субкултура. Торнтън показва как бинарната опозиция „готини”

(hip) срещу другите (т. е. срещу мейнстрийма) се преобръща в „поп” срещу другите. Тя

разпознава скрити „елитарност и сепаратизъм” и посочва приликите и разликите между

света на изкуството и ъндърграунда на субкултурите. Според нея и светът на изкуството,

и субкултурите са настроени срещу масовата култура, но докато първият се страхува от

това да не се срине, то проблемът на ъндърграунд субкултурите е, че те са придърпвани

нагоре от мейнстрийма. Като се опира върху Бурдийо, Сара Торнтън противопоставя

субкултурния на културния и на икономическия капитал, като субкултурният е маркер за

това да си „гот, готин”. Освен това той поддържа бунта срещу родителите и авторитетите,

както и живота в един въобразен безкласов свят. „Множествената опозиция, която

изгражда Хебдидж – авангард срещу буржоазия, подчинени срещу доминиращи,

субкултура срещу мейнстрийм, - е един подреден идеал, който обаче се разпада, когато се

приложи към исторически специфични младежки групи”. За да се разбере социалната

логика на „субкултурния капитал”, следва да се обърне внимание върху класите и

Бурдийо. „Юношите с буржоазен произход, които са икономически привилигировани и

(временно) изключени от реалностите на икономическа власт, понякога изразяват своята

дистанцираност от буржоазния свят, който те не могат напълно да приемат, чрез отказ от

съучастие, чийто най-префинен избор е склонността към естетика и естетизъм.

Младежката култура се появява, тъй като действа като буфер срещу социалното

превръщане във възрастен – не срещу страха да пораснеш, а срещу страха от примиряване

със социалното си положение в едно силно стратифицирано общество”. Важният извод,

който Сара Торнтън прави е, че „Въпреки идеологиите както на ъндърграунда, така и на

op. cit.; Malbon, Ben, Clubbing: Dancing, Ecstasy and Vitality, Routledge, 1999; Jackson, Phil,

Inside Clubbing: Sensual Experiments in the Art of Being Human, Berg, 2003; множество

ревюта в Интернет; вж. например

http://aramsinnreich.typepad.com/aram_squalls/2005/02/thornton_s_1996.html.

100

множество изследвания върху субкултурите, куълтурната индустрия не само кооптира и

включва в себе си; тя генерира идеи и поражда субкултури”. И още: „Субкултурният

капитал се определя срещу противната достъпност на масовата култура”245.

За да илюстрираме по-ясно тази теза, ще хвърлим едно око на мое интервю в

онлайн изданието „Всеки ден”246, във въведението на което аз съм наречен „може би най-

легендарната фигура на поне две поколения”. Ако такава „легендарност” действително

съществува, то е защото се предполага, че аз притежавам в достатъчна степен субкултурен

капитал. В цитираното въведение към интервюто журналистката казва за мен, че „Той е

поет и скитник, скандалджия и революционер. Обиколил е на стоп България на длъж и на

шир. Познава хиляди хора и места”. Точно това познание „на хиляди хора и места” е

субкултурният капитал247. Предположително, аз посещавам (до ден днешен) повечето

хипарски места, познавам хипарската история и мога да разказвам множество случки,

разполагам с информация за повечето действителни хипарски легенди и поддържам

контакт с тях, а ако в момента нямам номера или и-мейла, със сигурност знам от кого да

ги взема. Що се отнася до „готиността” (hipness), за която говори Торнтън, пак в

цитираното интервю се казва, че „Ако някога сте на купон и изведнъж градусът започне да

затихва в малките часове, кажете името Роберт Леви – ще се окаже, че всеки има какво да

разкаже – и добро, и лошо, но никой няма да остане безразличен”. Далеч съм от мисълта,

че действително съм толкова легендарно субкултурен (от една страна, журналистката е

моя приятелка, от друга е трябвало да оправдае избора на интервюиран за празника

„Джулай Морнинг”) и ако приведох тези цитати, то е, за да поясня термина „субкултурен

капитал”. Тяната от Варна, човек, който е наистина „легендарен”, и който измисли и дълги

години организира същият този празник, натрупва това действие като субкултурен

245 c.f. Jancovich, Mark, Cult Fictions: Cult Movies, Subcultural Capital And The Production Of

Cultural Distinctions, In: Cultural Studies 16 (2), 2002, 306 - 322.

246 http :// www . vsekiden . com /? p =33776 , последно посещение 15.02.2009 г. Подобно е и

определението за мен в броя на в-к „Телеграф” от 10.01.2008 г., където се казва, че „Роберт

Леви е най-старият хипар в България (?). Няма бунт без него”. Привеждам тези цитати, не за да

се изтъкна, а да покажа какво практически означава да „притежаваш субкултурен капитал”.247 Любопитно е, че в конкретната ситуация той съвпада с друга социологическа реалия –

социален капитал.

101

капитал, който продължава да работи за него, дълго след като Тяната не само е напуснал

субкултурата, но е изоставил и субкултурното поведение.

Книгата и тезата на Торнтън са критикувани от Фил Джаксън в книгата му Inside

Clubbing: Sensual Experiments in the Art of Being Human248. Той казва, че ако определим

музиката като вид „субкултурен капитал”, това я свежда до набор от знаци и символи,

използвани като алтернативна форма на културно знание. Но музиката е това, само ако я

считаме за мода, отличителен признак, способ за „демонстрация на готиност (hip,

hipness)”249. Джаксън счита, че по този начин се проявява „клубен снобизъм”,

систематизацията, включваща различни форми на субкултурен капитал изкривява

отношението на клуберите и им пречи да станат пълноценни участници в партитата250.

За Фил Джаксън централната, заета от Бурдийо идея, е тази за хабитуса. А според

Бурдийо, хабитусът е възпроизводство на външните социални структури, маскиращи се

като вътрешни структури на социалния агент.

Преди да разгледаме тезите на Фил Джаксън, нека видим какви са самите идеи на

Бурдийо. Първо, той предлага социалните разграничения и менталните схеми да се

разглеждат като структурно хомологични, тъй като са генетично свързани. Менталните

схеми са резултат от въплъщаването на социалните разграничения. Хабитусът е

съвкупност от исторически впечатани в индивидуалните тела отношения под формата на

ментални и телесни схеми на възприятие, оценка, действие251. Хабитусът е структуриращ

механизъм, който действа вътре в социалните агенти, въпреки че нито е строго

индивидуален, нито само той да определя поведенията252. За да се разбере последното,

следва да се разгледа понятието на Бурдийо „поле”, но за него малко по-нататък.

Хабитусът е трайна и преносима система от схеми на възприятие, на оценка и действие,

произтичащи от институирането на социалното в телата.253. Сред най-важните неща, които

Бурдийо казва, е че хабитусът е отворена система, която е трайна, но не и неизменна254.

248 Jackson, Phil, Inside Clubbing: Sensual Experiments in the Art of Being Human, Berg, 2003249 Jackson, Phil, op. cit. p. 25250 Ibid, p. 96251 Бурдийо и Вакан, op. cit. стр. 11, 13.252 Ibid, стр. 15.253 Ibid, стр. 76.254 Ibid, стр. 81.

102

Още в началото на книгата си Фил Джаксън цитира Бурдийо: „Хабитусът – това са

генеративни принципи на определени и отличителни практики: храната на работника и

особено неговото поведение на масата, неговите развлечения, неговите политически

възгледи и способите за тяхното изразяване систематично се отличават от съответните

видове деяности на фабриканта. Но хабитусът – това са също класифициращи схеми,

принципи за классификация, принципи на възприятие и разделение, разнообразни

вкусове. Те прокарват граница между доброто и злото, правилно и неправилно, изискано

и вулгарно...”255 Заради хабитуса, казва Фил Джаксън, едни неща изглежда верни, а други

не, някои неща изглеждат естествени, а други странни. Хабитусът съществува като сфера

на безусловно знание, създадено от смесица от практики и емоционални модели, които

ние въпъщаваме, докато се придвижваме от детството към по-голяма възраст в културата.

Заради него явления като хомосексуализма дълго се възприемат с дълбоко вкоренено

чувство на нравствено отвращение, което днес ни се струва смехотворно, макар все още да

има хора, които казват, че нямат нищо против хомосексуализма, но изпитват силен

дискомфорт, когато срещнат прегръщащи се мъже. Хабитусът представлява не просто

идея, а телесно състояние, свързано с идея, придаващо й чувствена сила и безусловен

статус. Реална социална промяна може да се случи тогава, когато хабитусът се променя на

телесно равнище. Идеята може да бъде първа стъпка към такава промяна, но докато идята

не се въплъти, не придобие материален статус, тя си остава единствено и само на равнище

език. Участието в клубни култури генерира силни чувства и това създава алтернативно

тяло, в което структуриращите рамки на хабитуса временно се изтриват и на тяхно място

възниква алтернативен социален свят. Това е непредвидимото следствие от употребата на

наркотици, от танците и пребиваването в тълпата. Въздействието на такъв опит върху

опит върху хората нараства в същата степен, в която въплътеният клубинг променя телата,

завещани на хората от собствената им култура, като така променя и тракториите на

движението им в социума, както и отношението им към символичните и идеологически

рамки, очертаващи този социум256. По-нататък Джаксън цитира интервю със своя

информантка, която споделя как участието й в клубната субкултура я е подтикнало да

255 Jackson, Phil, Inside Clubbing: Sensual Experiments in the Art of Being Human, p. 4256 Ibid, p. 5

103

започне да упражнява сексуални практики, които преди това, по силата на възпитание –

ако щете на хабитус – са й се стрували неприлични, дори табу257.

Онова, което прави впечатление както при Сара Торнтън, така и при Фил Джаксън,

това е, че и двамата насочват своя поглед към хора, които вече са членове на някакви

субкултури. Нищо не казват относно самото формиране на субкултурите, за процеса на

инкултурация в алтернативните групи. И ако в случая със Сара Торнтън можем (с

известни уговорки) все пак да приемем, че участието в субкултурата е необходимо

условие за натрупването на субкултурния капитал, то по отношение идеите на Фил

Джаксън съществува проблем. Ще го поясним с пример. По-горе на няколко пъти казахме,

че в корените на българските субкултури стои една продължаваща във времето бохемска

традиция. Именно в следствие на нея, когато през 60-те години в едно тоталитарно

общество, произвеждащо силно ограничени хабитуси, се появяват първите субкултури,

ние вече имаме млади хора, чийто хабитус е разколебан. Разколебан е до степен, че

„структуриращите рамки на хабитуса” се изтриват не само временно. Всъщност това

„изтриване” не се случва в субкултурите. Моята теза е, че за да възникне субкултура (а в

тоталитарното общество по необходимост – контракултура), вече имаме

неудовлетвореност както от структуриращите рамки, така и – като следствие – от

хабитуса. Впрочем, това може да се каже не само за тоталитарните (социалистически и

други) общества. Банален пример е светската държава Израел, в която обаче основните

културни и идентичностни рамки се налагат от религията (макар да съм юдаист и да нося

еврейска фамилия, в Израел не биха ме сметнали за евреин, поради потеклото на майка

ми). Там се развива изключително разюздана екстрийм-метъл сцена258, а не по-малко

любопитен е и яростният израелски пънк259. Друг пример: Според една история, разказана 257 Ibid, p. 117258 Виж например Harris, K., „An Orphaned Land?: Israel and the Global Extreme Metal

Scene”, in Harris, K (ed), New Voices in Jewish Thought: Volume 2, Limmud Publications,

London, 1999, pp1-21259 Любопитно изследване, което показва, че пънк е музиката и на евреите от Ню Йорк, известни

със своята ортодоксалност, е Beeber, Steven Lee, The Heebie-Jeebies at CBGB's: A Secret

History of Jewish Punk, Chicago Review Press, 2006, където се казва, че пънкът е апотеоз на

еврейската културна традиция, намерила върховния си израз у поколението, родено след

Холокоста.

104

ми от американския актьор X. B., книгата, най-силно повлияла на американската

контракултура, е Coming of age in Samoa; a psychological study of primitive youth for western

civilisation на Маргарет Мийд. Тогава, в началото на 90-те години, това ми се видя странно

– книгата излиза за първи път през 1928 година, т. е. трябва да минат 15-20 години, за да

се окаже тя влиятелна. Но в действителност, още с публикуването си Coming of age in

Samoa се превръща в бестселър и влиянието й действително нараства с годините. Защо?

Защото показва, че младите самоанци, които имат сексуална свобода и нямат

ограниченията, наложени на американските им връстници от пуританска Америка, са

щастливи. Счита се, че това е книгата, изиграла огромна роля за сексуалната революция, а

това е ни повече, ни по-малко, а драстична промяна в хабитуса. Да припомним, че първите

забележими субкултури (битниците) се появяват в първите години след войната, а

поколението, дошло на бял свят в тези години и което ще изнесе на гърба си

контракултурния взрив на 60-те, е известно като бейби-бумърс, т. е. поколение, родено

при бум на раждаемостта. С други думи, ако приемем историята на X. B. за вярна, ролята,

която Coming of age in Samoa е изиграла, е да разколебае хабитусите на младите

американци (или поне на онази част от тях, които са имали подготовката и нагласата да

четат специализиран антропологически труд).

Прави впечатление, че както Торнтън, така и Джаксън не споменават едно друго

централно понятие на Бурдийо – „поле”. За Бурдийо, хабитус, капитал и поле са

неразривно свързани, така че, когато се говори било за субкултурен капитал, било за

променен в/от субкултурата хабитус, това не се случва в „обществото изобщо”. Бурдийо

отрича, че обществото образува монолитна цялост, „обединена от систематични функции,

обща култура, взаимнопресичащи се конфликти или общ авторитет, а представлява

съвкупност от сравнително автономни сфери на игра, които не биха могли да бъдат

сведени до една единствена социетална логика”260. И хабитусът и полето представляват

ядра от отношения, като полето е съвкупност от такива отношения, вписани в някои

форми на власт или на капитал. Всяко поле е пространство на конфликти и конкуренция, в

което социалните агенти си съперничат за специфичния действащ капитал: „културния

авторитет в художественото поле, научния авторитет в научното поле, духовническия

260 Бурдийо и Вакан, op. cit. стр. 14.

105

авторитет в религиозното поле и т. н.261” Отношението между хабитуса и полето е

отношение на обусловеност. Полето структурира хабитуса, който е продукт на присъщата

на това или на съвкупност от повече или по-малко съгласувани полета необходимост.

„Несъгласуваностите могат да бъдат в основата на разделени, даже и разкъсани

хабитуси (курсив мой – Р. Л.). Но това също е отношение на знание или на когнитивна

конструкция: хабитусът допринася за конституирането на полето като значещ свят,

притежаващ смисъл и ценност, в който си струва да влагаш своята енергия262”.

Съществуват ли случаи, в които възниква „несъгласуваност” между полето и

хабитуса? Категоричният отговор е да. Ако погледнем западната средна класа, например,

която във Великобритания формира модс, в Съединените Щати – хипи (макар и двете

субкултури да заличават всякакви класови разлики), следва да припомним казаното от

Торнтън за „юношите с буржоазен произход, които са икономически привилигировани и

(временно) изключени от реалностите на икономическа власт”. Но те не само са

„временно изключени”, те пребивават в едно поле, което е структурирано от пуританизъм

и „протестантска етика” (във Веберов смисъл). Наложеният им индивидуалистичен начин

на живот, съчетан с известна доза аскетизъм (да не забравяме, че има щати, където

пълнолетието се достига на 21 години) плюс непопулярна война, която хвърля все повече

младежи в една месомелачка (големият бунт започва, когато повиквателни за Виетнам

започват да получават и студенти) – всичко това влиза в противоречие със самата

психология на възрастта263.

По различен начин стоят нещата в тоталитарното и в частност – в

социалистическото общество. На първо място там броят на полетата е ограничен, освен

това всички те са, така да се каже, похлупени от едно поле – политическото, в което са

концентрирани почти всички видове капитал. Освен това хабитусите не могат да участват

в конституирането на полето, в което са включени. Нещо повече – има разминаване между

когнитивните конструкции на хабитусите и полетатата (вж. по-горе за когнитивния

дисонанс). Взаимната обусловеност между хабитуса и полето не съществува – има опит

полето едностранно да се наложи над хабитуса. Една малка аналогия – говорейки за 261 Ibid.262 Ibid, стр. 77.

263 Sebald, Hans, Adolescence: A Social Psychological Analysis, Prentice-Hall, NJ, 1992, p.

233-235.

106

академичното поле Бурдийо нарича студентите „жертви”, тъй като „без специални

диспозиции, т. е. без специално да бъдат непокорни, те са обречени... на вечно закъснение

за истинската наука”264. Ако прехвърлим това към други полета, то младите хора, особено

при социализма, ако не са непокорни, са обречени на вечно закъснение за истинския

живот. Последствията от което се наблюдават 20 години след падането на социализма. И

не напразно Бурдийо споменава възможността за незаинтересуваност, за безразличие към

полето и уточнява, че това е както аксиологическо, така и познавателно (когнитивно)

състояние, в което човек не е в състояние да направи разлика между предлаганите

залози265. Така структурните характеристики на хабитуса действително се оказват

разколебани до степен, че дори скриптовете (за теорията за скриптовете на Шанк вж. по-

горе) започват да се разминават с интернализираните в социума. Основният

„ресторантски” пример за скрипт търпи сериозни различия в различни ситуации,

доколкото в сферата на обслужването основен принцип се предполага да е „клиентът

винаги има право”, но действителността се оказва точно обратната.

При такава ситуация променените, несъгласувани със съществуващите полета

хабитуси се „оттеглят”, формират ново поле, което условно можем да наречем

субкултурно поле. В него също има конкуренция и битки за използване на съответния

капитал (известните битки между тедс и модс през 70-те във Великобритания могат да

послужат за пример), има разпределение на ресурс, но онова, което е важно, е че

отношението на обусловеност между хабитусите и полето действително е взаимно.

V. СУБКУЛТУРИТЕ И АНТРОПОЛОГИЯТА

Ако се изхожда от основните понятия на антропологията – култура, другост и

адаптация, - то няма нищо по естествено от това субкултурите да са неин обект. Но в

петтомната Енциклопедия по антропология на субкултурите е отделена около страница266

(страниците са разделени на две колони, така че това е доста условно). В тази статия

препратките са към Чикагската школа и Бирмингамския център. И двете институции

264 Бурдийо и Вакан, op. cit. стр. 166. Курсивът в текста е на Бурдийо.265 Ibid, стр. 68.266 Birx, H. James (Editor), Encyclopedia of Anthropology, Sage Publications, 2005, p. 2138-

2139.

107

трудно биха могли да бъдат наречени „антропологически”, макар в „История на

антропологията” на Ериксен и Нилсен да се казва, че изследванията на Чикагската школа

представляват „градска антропология във време, когато антропологията е синонимна с

изследвания на малки, за предпочитане „отдалечени” общности”267. Единствената

спомената субкултура е тази около гангстерския рап и то във връзка с превръщането му в

продаваема стока. Признава се обаче, че от Чикагската школа насам етнографското

описание е основен метод за изследване на субкултурите. За етнография се говори още в

Resistnace Through Rituals268.

Когато става дума за субкултури и антропология, най-често споменаваното име е

това на Виктор Търнър. В своята книга „Ритуалният процес”269 той обръща внимание на

хипитата като прилага към тях методиката на своето изследване на африканското племе

ндембу; и по-точно методиката на изследване на rites de passage. За него най-интересната

фаза от rites de passage, така, като са описани от Арнолд ван Женеп, е т. нар.

„лиминалност”. Търнър я свързва с въведения от него термин „комунитас”. Ще ги

поясним с няколко думи.

Според Арнолд ван Женеп “всички rites de passage преминават през три фази:

разделение, граничност (или, limen, което на латински означава “праг”, “граница”) и

съединение. Първата фаза (разделение) включва в себе си символическо поведение,

означаващо откъсване на личността или групата от заеманото по-рано място в социалната

структура или от определени културни обстоятелства, или и от двете едновременно. По

време на промеждутъчния “лиминален” период особеностите на ритуалния субект са

двойствени; той преминава през тази област на културата, която притежава много малко

или въобще няма свойствата на миналото или бъдещото състояние. В третата фаза

(възстановяване или ново присъединяване) преходът завършва”270.

Именно втората фаза - лиминалността - и свързаната с нея комунитас са детайлно

изследвани от Виктор Търнър. Хората, оказали се в тази фаза, “се извъртат и измъкват от

класификационните мрежи, които обикновено разполагат “състоянията” и положенията в

културното пространство. Лиминалните същества са нито тук, нито там, ни риба, ни рак; 267 Ериксен, Т. и Фин Сиверт Нилсен, op. cit., стр. 98.

268 Resistance Through Rituals, p. 81, 119.

269 Òýðíåð, Виктор, „Символ и ритуал”, Москва, „Наука”, 1983 г.270 Òýðíåð, 1983, 168, 169

108

те са в промеждутъка между положенията, предписани и разпределени от закона, обичая,

условностите и церемониала. Затова техните двусмислени и неопределени свойства се

изразяват с голямо разнообразие на символите в многочислени общества, ритуализиращи

социалните и културните преходи... Лиминалните същества... могат да се представят като

непритежаващи нищо. Те могат да се маскират като чудовища, да носят само парцали или

даже да ходят голи, демонстрирайки, че, бидейки лиминални, те нямат статус, имущество,

отличителни знаци, секуларно облекло, указващо тяхното място или роля, положение в

системата на родство, накратко нищо, което може да ги отличи сред другите неофити или

иницируеми”271.

Да обърнем внимание на горните думи. По-нататък посочваме ситуация, в която

хипарите демонстративно пият на публично място, скандализирайки обществото и

превръщайки един площад в центъра на София в “невидимо пространство”. Те сякаш

изразяват “нямането на статус”. Ще обърнем внимание и на факта, че хипарите са активни

нудисти – заличаване на различията между тях и отново демонстрация на липса на статус.

Единствено и само в лиминалния период може да се наблюдава един модел на обществото

“като неструктурна или рудиментарно структурна и сравнително недиференцирана

comitatus-община или даже общност на равни личности, подчиняващи се на върховната

власт на ритуални старейшини”272. Търнър нарича тази община комунитас. Разликата

между структура (обществено) и комунитас не е просто обикновената разлика между

“секуларно” и “сакрално”. Обществото е статусна система, комунитас – не е. Комунитас е

лиминалност, по-горе вече беше отбелязано, че лиминалните личности не притежават

обществен статус. По-нататък Търнър представя различията между лиминалност и

структура в духа на Леви-Строс с езика на бинарните опозиции. Между тях ще отбележим

няколко, като спазваме реда, в който ги е разположил самият Търнър:

тоталност ↔ частичност

комунитас ↔ структура

равенство ↔ неравенство

анонимност ↔ номенклатурна система

голота или еднакви дрехи ↔ разлика в облеклото

свеждане на половите различия до минимум ↔ разлика в пола

271 Ibid, 169272 Ibid, 170

109

небрежно отношение към външния вид ↔ грижа за него.

Виктор Търнър казва, че този списък може да бъде съществено увеличен273. За

целите на нашето изследване и изброените по-горе са достатъчни.

По-нататък ще видим, че в българската хипарска субкултура личността е поставена

по-горе от групата. Но личността, както също ще бъде отбелязано, е лишена от статус.

Както казва Търнър, “комунитас принадлежи на настоящето, структурата се корени в

миналото и се разпространява на бъдещето посредством езика, законите и обичаите”. Отново ще

го цитираме:

“Това (хипитата - Р. Л.) са “студени” представители на тийнейджърски групи (неползващи

се от преимуществата на националните rites de passage), които са “изпаднали” от статусната

социална система и са получили клеймото на копелета, обличащи се като бродяги, с навици на

скитници, привърженици на “народния стил” в музиката и наемащи се за най-мръсната случайна

работа. Те слагат акцент не върху социалните задължения, а върху личните отношения и

разглеждат сексуалността като полиморфен инструмент за незабавно достигане на комунитас, а не

като основа за здрава структурна социална свързаност (семейството - Р. Л.)”274.

Както ще видим в следващата глава, това е съвсем близо до една характеристика на

българската хипарска субкултура. При нея инструментът за достигане на комунитас е купонът.

Купонът е комунитас, а сексуалността е част от него.

Търнър различава три вида комунитас: 1) екзистенциална или спонтанна комунитас; 2)

нормативна комунитас; 3) идеологическа комунитас. За нас най-важният тип е

екзистенциалната комунитас. Самият Търнър я определя така: “приблизително това, което

хипитата днес биха нарекли “хепънинг” (курсив мой - Р. Л.)275.

Изключително любопитно е, че Търнър косвено (без да го споменава и вероятно без да има

такива намерения) критикува термина „субкултура”. След като вече е определил хипитата като

лиминални и като „комунитас” (а надали някой се съмнява в твърдението, че хипитата са

субкултура), той изрично посочва, че става дума за принципи или хора, които се намират в

пространствата между социалните структури или в покрайнините на културата276. „Комунитас се

промъква през цепнатините на структурата в лиминалността, през покрайнините й – в

маргиналността”277. За мен това е директно указание на това, че „суб” е твърде е несигурен

273 Ibid, 179274 Òýðíåð, 1983, 185275 Ibid, 202276 Ibid, стр.196.277 Ibid, стр. 198.

110

префикс, когато става дума за тези формирования, които сме свикнали да наричаме „субкултури”.

Търнър прави още един важен извод: че комунитас (респ. субкултурите) може да бъде разбрана

само чрез отношението й със структурата и че тя със своя неструктурен характер е необходима за

самото функциониране на структурата. Това в мой превод означава, че обществото и културата

имат нужда от своето „отрицание”, от своите субкултури и контракултура.

Спряхме се толкова подробно на Търнър, тъй като той служи за основа на два

други текста.

“The Hippie Gheto” на Уилиам Партридж е тъничка книжка (88 страници) и,

доколкото може да се съди от Google.Books, представлява магистърската му теза278. От

коментарите и изключително кратките откъси, които открих, става ясно, че като прекарва

една година в хипи-комуна, базирана в университетско градче, Партридж използва

методиките на Търнър за изследване, описание и тълкуване на ритуала, за да изясни

употребата на наркотици и секса в комуната.

Другата книга е на Татяна Щепанская, но по-горе вече я представихме по-

подробно. Тук само ще припомним, че тълкуванието на символите в руската „система” не

се отклонява много от методиките на Търнър.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ КЪМ ГЛАВА 1

Както посочва Робърт Мъртън, теорията за субкултурите е „междинна”, теория от

среден ранг (intermediate theory), която се разполага някъде между „големите наративи” и

приземения ежедневен живот279.

Макар предметът на изследване да е в общи линии ясен, има сериозни

разминавания както в неговото дефиниране, така и в позиционирането на субкултурите в

рамките на социума. По този повод първата критика идва, колкото и да е странно, от

средите на Бирмингамския център, откъдето Пол Уилис атакува, че „Не съществува

изчерпателен анализ на статуса на културата, на която субкултурите са предполагаемо 278 Относно докторската му дисертация вж. Kimball, Solon T. and William L. Partridge, “The

Craft of Community Study. Fieldwork Dialogues”, University of Florida Monographs, Social

science Number 65, 1979.279 Blackman Shane, ”Youth Subcultural Theory: A Critical Concept, its Origins and Politics,

from the Chicago School to Postmodernism”, Journal of Youth Studies, Vol.8, No.1, March

2005, p. 2.

111

„суб”. Понятието предполага относително позициониране, което придава цялостен и по

условие неверен статус на абсолютност и доминатност на основната култура”280.

Както вече видяхме, различните изследователи с различните си подходи дават не

само различни определения. Те и разполагат субкултурите на различни позиции в

обществото – било като „суб”, т. е. субкултурите са подсистеми в обществената структура

и това вече предполага верикално членение на културата; било като „лиминалност” или

„маргиналия”, което пък прави допускане за хоризонтално членение. Проблемът е, че тези

различия се проявяват и при определяне самите граници на предмета, носещ различни

наименования, но най-често и най-общо, понякога само по силата на научна традиция,

назоваван субкултура. Тези граници могат пределно да се свиват, както прави например

Крис Дженкс, за когото субкултурите са фрагментиране на социалното, отклонение от

норми, което всяко общество следва да спазва; или пък какъвто е случаят с Ханс Себалд,

който определя осем критерия, на които трябва да отговаря всяка субкултура:

Сравнително уникални (или еднозначно подчертани) стойности и норми; групов жаргон,

несподелен с по-голямото общество; ясни канали за (масова) комуникация, несподелени с

или зависими от не-членове на групата; уникални стилове и увлечения (включително

външен вид, облекло, жестове, и другите поведенчески модели), най-често проявявани в

субкултурни ритуали; чувство на солидарност и esprit de corps, изразено в мислене от

гледна точка на "ние" вместо "мен и тях" (или просто непоколебимостта на чувствата

вътре в групата за сметка на тези извън нея); критерии за статус, които са узнаваеми и към

които членовете се придържат. С други думи, съществуването на действителен ред на

обществени позиции -- като минимум яснота какво е нужно за престиж, ръководство, и

последователи; влиянието и властта на лидери се крепят на повишаване на идентичността

и солидарността на общността; Това е харизматичното измерение; Удовлетворение на

специфични потребности, които по-голямата обществена структура не успява да осигури.

Значението на този елемент е субкултурното институционализиране на изпълнението на

потребностите281. Не е трудно да се убедим, както от общо-теоретичните изследвания, така

и от изследванията на отделни субкултури, че субкултура, която строго и еднозначно да

отговаря на всичките осем критерия най-вероятно не съществува, или това е просто 280 c.f. Blackman Shane, op. cit., p. 6281 Sebald, Hans, Adolescence: A Social Psychological Analysis, Prentice-Hall, NJ, 1992, p.

227-228.

112

специфичен случай, открит някъде (най-вероятно в литературата, доколкото авторът е

психолог, който не прави теренни проучвания) от Себалд.

Възможно е обаче границите на термина да са пределно широки. Още през 60-те

години се правят опити към субкултурите да бъдат отнесени национални (т. нар. чиканос

– мексиканското малцинство в Северна Америка) и религиозни малцинства (например

амишите в САЩ); но също и професионални и локални общности – още Милтън Инджър

обръща внимание, че някои изследователи говорят дори за субкултура на факултетите.

Съвременният модел включва т. нар. организационна и корпоративна култура, вътре в

която се оформят субкултури. Например, ако в една корпорация има група, която иска

експанзия, и друга, която е на мнение, че сега трябва просто да се удържат позиции, то те

се определят като субкултури. И този пример е взет от петтомната енциклопедия по

антропология! Но ако се тръгне по тази линия, теорията за субкултурите престава да бъде

теория от средно ниво и се превръща в метанаратив, тъй като се оказва, че в нея може да

се напъха практически всеки сегмент на обществото и на културата.

Въпреки тези противоречия и въпреки често разгорещения дебат (нео-марксисти

срещу постмодернисти, феминисти срещу традиционни изследователи и т. н.), научният

дискурс за субкултурата се развива плавно, в него няма резки епистемични прекъсвания,

за които говори Фуко. Развитието му може да се определи от серия скевоморфи 282. Както

видяхме в предишните параграфи, той ту се засича със собствено историята на

субкултурите, ту се разминава с нея; понякога се появява разминаване между

субкултурния дискурс и дискурса за субкултурите (това е очаквано, като се има предвид

спецификата на теренната работа, за което ще говорим по-нататък), но резки сривове не се

наблюдават.

282 Скевоморф е характеристика на модел, която вече е нефункционална, но отвежда към

характеристика, която е била функционална в по-ранен период. Идеята за това развитие дължа

на Хейлз, Катрин Н., Как ние се превърнахме в постчовеци, София, ИК Сема РШ, 2005.