Младите русенски поети от 1962/1964 · 2015-04-07 · „требник“...

Брой 11

1,50 лв.

18-24.03.2015

Год. 24

11

Случаят

„Поетическо

вероизповедание“

Самиздатските книги

на Веселин Тачев

Поезия от 60-те:

• Здравко Кисьов

• Веселин Тачев

• Димитър Вятовски

Антония Велкова-Гайдаржиева за Петър Алипиев

В писмо до приятеля си Веселин Тачев от 2 декември 1963 г. Иван Цанев разказва как една вечер го приемат в КМПС „Димчо Дебелянов“ – кръжокът в софийския Студентски дом. Обсъждат и поезията му:

„А „тая вечер” беше 1 декември – годишнината на „Поетическо вероизповедание”. По повод на „Приказка за живота” 2-3 ме обвиниха в песимизъм, но останалите се опълчиха срещу тях, изразявайки нескрита симпатия към русенските „сърдити млади” хора.“

Паметта за случая „Поетическо вероизповедание” от 1962-а остава в основата на много жестове и текстове на действащите лица в него. Паметта за „Поетическо вероизповедание“ често мотивира отстояването на избора на почерк. Както пише в същото писмо Иван Цанев, „въпреки всичко, аз гледам оптимистично на бъдещето, продължавам да гладувам, да отсъствам от лекции и да не пиша стихове за Кремиковци“.Съхраняването на спомена за младежкия „бунт“ и превръщането му в място за поклонение пред собствената неосквернена автентичност предизвиква появата на своеобразен компенсаторен самиздат, реализиран от Веселин Тачев в Щръклево. Тъкмо той, който след разгрома на русенските „сърдити млади хора“ тръгва все по-навътре в себе си, из русенските междуселищни полета, поема ролята да удържи колективното тяло на тяхната младежка общност. След смразяващото посрещане на дебютната му стихосбирка от 1964 г. Тачев буквално е изхвърлен от поезията, по-скоро от нейната публична зона,

усвоявайки ролите на местен журналист и краевед, но и трупайки литературен лирически архив, от който личи, че независимото

поетическо слово си остава за него същностен избор чак до самоубийството му в края на 1991 г.Първо той „набира“ на пишеща машина и подвързва своя самиздатска книга „Стихотворения“ (1961–1964), после прави същото с ранното творчество на Иван Цанев – „Съчинения“ (1964), на Здравко Кисьов“ – „Монолози“ (1964), на Димитър Вятовски – „Повик“ (1964), на Димитър Горсов – „Признание“ (1964), а през 1966 г. и с поезията на Владимир Попов – „Вечерта над нас“. Днес екземпляри от тези самиздатски книги, съставени от Веселен Тачев, се съхраняват в Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе, а някои и в личните архиви на авторите. Възможно е Тачев да е направил подобни „подаръци“, които по същество са малки акции на независимост, и на други свои връстници и съратници. Така общността на „сърдитите млади хора“ продължава да живее, макар и в един по-тесен кръг от поети, които обаче опазват паметта за самите себе си. Това уж неформално и приятелско самоиздаване е способно да предизвика истински литературноисторически ефект. Вече се случи един такъв – с издаването на книгата „Ранни стихотворения. 1960–1967“ (2014) от Иван Цанев, в чиято основа е именно самиздатската му книга, направена през 1964 г. от Веселин Тачев.В един по-общ план случаят „Поетическо вероизповедание“ може би предотвратява нещо съществено – почерците на повечето от участниците и дори на пряко неучаствалите в събитията от 1962/1963 г. в Русе Йордан Палежев и Владимир Попов да не бъдат вписани в партийно-идеологическите и тематично-стилистичните модели на априлското поколение или в компенсаторните езикови жестове на т.нар. втора априлска вълна. Почти всеки от русенските поети скъсва с лирическите пози на размразяването, дистанцира се от партийния профил на политическата поезия, разработва език и метафорика, които по същество го отвеждат към нагласи за писане, характерни

за онова, което през 70-те години ще бъде маркирано като „тиха лирика“. Те преодоляват пряката площадно-стадионна реторика или клетвено-доверителното говорене на един младежки лирически Аз – „тръбач на комунизма“, чийто почерк по-отблизо или по-отдалече следва партийно-държавния календар, изпъстрен с „бележити дати“, „юбилейни годишнини“, „имена на вождове“, „конгресни дни“, „пускови срокове“, „обекти от национално значение“, „първи копки“, „равносметки“ и т.н. Осъзнато или не, те разбират, че дори и най-бунтарският патос на размразяването, трансформиран в ново политическо писане, почти винаги обслужва властта в НРБ и обезличава единичния глас.В малък спомен за Веселин Тачев Иван Радев ги определя като част от едно „пожертвано поколение“, вероятно сравнявайки ги с устремния социално-политически успех на априлското поколение и вписвайки ги в глухотата между две епохи – до и след 1989 г. Наистина авторите на „Поетическо вероизповедание“ като цяло не участват в овладяването на литературните институции – остават извън тях или по ниските им етажи. Но те избират да бъдат встрани от течението на официалната доктрина в НРБ, за да изградят друг тип политика на поетическия текст – етически фундирана политика на тишината, на углъбяването, на екзистенциализиране на политическото, изразено в присъствието на един тотален в хуманистичната си отдаденост лирически Аз, за когото публичният литературен бунт от 1962-а се разразява вътре в човека и расте постоянно във времето като битка със самия себе си.

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Още за случая „Поетическо вероизповедание“ в Русе от 1962/1963 г. и стихове от самиздатските книги, изработени от Веселин Тачев през 1964 г. – на стр. 9 – 16.

Самиздатът на Веселин Тачев като литературен архив

Веселин Тачев, Здравко Кисьов и Иван Цанев на

Празника на поезията в Стара Загора, 1965.

Младите русенски поети от 1962/1964

Морис Фадел за Девети като литературен обект

2

н o в о

Литературен вестник 18-24.03.2015

ПОРТАЛ „КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев, Даниел Смилов.

Вижте: Разговор с Диана

Андреева за съкращенията и

недоразуменията в културата.

Прочетете: 20 години без

Рашко Сугарев – неговите

последни текстове;

Себастиао Саолгадо през

погледа на Вим Вендерс.

Портал „Култура“ обявява годишни

награди за проза и хуманитаристика

Те са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас” и предвиждат раздаването на годишни награди в следните раздели:

- проза (сборник с разкази, повест, роман)- хуманитаристика - специална награда (дава се от журито за цялостно творчество или изключителен авторски принос в областта на прозата, поезията, драматургията и хуманитаристиката).

В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари - 31 декември 2014 г. Наградите се връчват на 1 ноември 2015 г., в Деня на народните будители.

2. Във всеки раздел се присъждат:

- I награда (в размер на 5000 лв.) - II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 31 март т.г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта (http://kultura.bg/web/).

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: София 1000, Център за изкуства и дебати „Червената къща – Андрей Николов”, ул. „Любен Каравелов” 15 - за конкурса на Фондация „Комунитас” – Портал „Култура“.

Н О В О

Ситуацията „след Шарли Ебдо” е в центъра на новия 98 брой на сп. „Християнство и култура”. Сред гледните точки по темата може да откриете коментара на проф. Владимир Градев De profundis за глупостта и мълчанието, както и малкият етически апостроф на отец Ангел Величков, допълнени със статията на в. „Ла Кроа” убийците имат ли Бог? и писмото до френските католици на кардинала на Париж Андре Вентроа. В интервю за броя заместник главният мюфтия Бирали Бирали размишлява над темата за религиозните общности, насилието и хумора. В рубриката „Християнска етика” можете да прочетете размислите на отец Венедикт Светогорец за предизвикателството на болката и скърбите и на К.С.

Луис за свидетелството на скръбта. А във връзка с обръщението на папа Франциск пред Европейския парламент в края на 2014 г. списанието се връща назад в историята към първото по рода си подобно обръщение – това на папа Йоан Павел II през 1988 г., който заявява, че Обединена Европа не може да се затвори в своя егоизъм. Рубриката „Съвременно богословие” е представена с текста на Романо Гуардини Да приемеш себе си и с парадоксите на паметта на митр. Филип (Осадченко), а християнската публицистика - с есетата на Малкълм Мъгърдидж Хора като богове и Живата вода. Темата „християнство и литература” присъства чрез есето на Калин Михайлов Вяра, живот и творчество и това на Фредерик Ебрар, посветено на служението на срещата. Броят е илюстриран с творби на Йоан Левиев.

Заповядайте на премиерата на книгата „Шантави истории или Грешката е неизбежна (ФФ – Фамилна фантастика)“ на 24 март (вторник) 2015 г. от 18.00 часа в Конферентната зала на Виваком в Централна поща

– София.

Коларови – Златимир, Валя и Калин. „Шантави истории или Грешката е неизбежна (ФФ – Фамилна фантастика)“, Жанет-45, Пловдив, 2015.

15 разказа с неочакван край, в които са намесени библейски личности, пусти селски къщи и едно софийско училище, което излита в Космоса... Провокативни сюжети с неочаквани обрати, ирония, тънък хумор и потрес пред тъмната страна в душата на най-висшето творение на Бога са отличителните черти на книгата на фамилия Коларови. Авторите поотделно са: Златимир

П О К А Н И

Съюзът на писателите-лекари в България „Димитър Димов” възобновява традиционния литературен конкурс на името на писателя. Ще бъдат връчени две награди – за поезия и за белетристика (керамична статуетка с металопластика). В конкурса могат да участват само автори с медицинско образование като представят адрес за кореспондеция, професионална и творческа

биография и 2 екземпляра от книга, публикувана в периода 2010/2014 г.

К О Н К У Р С

!КРИТИКА vs ЛИТЕРАТУРА

Мая Горчева и Палми Ранчевв разговор по повод книгата „Новите

български книги и успехът на обитаването“ от Мая Горчева

26 март (четвъртък) 2015, 19.00 ч.София, Steppenwolf, бул. Васил Левски №

150

Ще чуете отговори на въпросите:За какво разказват новите български

книги?Как да се говори за новите български

книги? Кой да говори?Чете ли литературата критика?

Разбира ли критиката литературата?

ОЧАКВАЙТЕ КНИГАТА НА ИЗДАТЕЛСТВО „ЧЕРНАТ“

„Моралният подвиг на поп Кръстю“

Този публицистичен сборник на издателство „Чернат“ е своеобразен „требник“ от мнения, становища, позиции за свещеник КРЪСТЮ НИКИФОРОВ от Ловеч (1838–1881).Десетилетие и половина измина откакто едно малко общество от автори, историци, публицисти и общественици се зае да разпръсне „черната легенда“ на клеветата около името на Поп КРЪСТЮ, съчинена преди повече от век от хора невежествени, със зли намерения и нисък морал. (Да не дава Бог подобна съдба никому!)Целите на Културно общество „Поп КРЪСТЮ“ не преследваха лични интереси, не бяха подбудени от роднински сантимент или местен патриотизъм. Стимул беше уважението към правдата, в която е вярвал и ловчанският свещеник, убеден, че „коги да е, тя (правдата) ще победи“.За просветените българи вече е ясно, че Поп КРЪСТЮ е неуморим труженик за нашето освобождение от социален, политически и духовен гнет; че е калéн характер на Вярата и е морален ориентир за днешните и бъдещите граждани на България.

П Р Е Д С Т О Я Щ О

Конкурс за участие в осмото издание на

Созополските семинари по творческо

писане (18-22 юни 2015) на фондация

„Елизабет Костова“.

Програмата включва интензивни

уъркшопове, неформални кръгли маси,

индивидуални консултации, лекции и

литературни четения.

Инструктори на писателските

уъркшопове:

Английски език: Елизабет Костова, автор

на романите Историкът и Крадци на

лебеди.

Български език: Георги Господинов, автор

на романите Естествен роман и Физика

на тъгата.

Лектори:

Клеър Месуд, писател, автор на романа

The Emperor’s Children, и Христо

Карастоянов, писател, автор на романа

Една и съща нощ. Дневник на един роман.

За участие в семинара могат да

кандидатстват писатели от България и

от англоговорящите страни. Ще бъдат

одобрени общо 10 участници, които ще

получат стипендии, покриващи такса-

участие, настаняване, храна и пътни

разходи.

Краен срок за кандидатстване: 20 март

2015 г., 22:00 ч. (UTC + 2:00, EET).

Информация за кандидатстване: http://

ekf.bg/sozopol/page/38/.

П И С А Т Е Л И - Л Е К А Р И

– лекар, ревматолог, професор, Валя – кинорежисьор, преподавател в НАТФИЗ и Калин – ученик в Първа английска гимназия в София, подложен на интелектуален и битов натиск от майка си и баща си, но не го приема на сериозно. Това личи и от последния разказ, чието заглавие с предисловието към първия разказ на баща му определят заглавието и на книгата.

включително. Книгите остават във фонда на Националния литературен музей. В конкурса може да се участва с повече от една книга. Срок за получаване на творбите – 30 април 2015 г. Наградите ще бъдат връчени в деня на рождението на Димитър Димов – 25 юни 2015 г.

Адрес за получаване на творбите:София – 1000, ул. Георги Раковски, № 138Национален литературен музейЗа конкурса „Димитър Димов”

3Литературен вестник 18-24.03.2015

Морис Фадел

Изследването на литературата се колебае между съсредоточаването в отделното произведение, дори в откъса от него и забравата за всичко извън обсега му и въвличането в широки схеми: творчеството на автора, жанра, епохата. Тук ще говорим за едно понятие, което привидно принадлежи към контекстуалисткия подход, но няма общо с него. Литературният обект подобно на жанра, мотива, историческата обстановка стои извън произведението, то реферира към него. Ала за разлика от жанра, мотива или „извънлитературния ред“ обектът никога не се интегрира в произведението, не се представя от него. „Едип цар“ е трагедия, в „Хамлет“ е налице мотивът на отмъщението. Това не може да се каже за литературния обект. Въпреки че текстът е обърнат към него и се съотнася с него, той не го включва в себе си. Всъщност тъкмо нерепрезантативността на обекта от произведението му придава обективност – нали обектът, за да бъде такъв, трябва да е независим както от средата, в която е, така и от възприемащите го.Девети септември, както и главният, международният празник в страните от съветския блок – седми ноември (именно седми ноември, а не двадесет и пети октомври, защото празникът става обект като седми ноември) обаче не са само литературни обекти. Те не принадлежат към някаква отделна сфера, те са център, в който се фокусират всички претендиращи за обществена значимост изказвания. Всяко публично твърдение в Народна република България, дори и да не иска, има отношение към девети септември, защото самата публична среда е поставила този ден като своя върховна ценност и източник - чрез него тя добива легитимност и идентичност – стреми се да бъде разпозната като социалистическа, като част от борбата на „прогресивното човечество“, а не от кроежите на империалистите и експлоаторите. Що се отнася до литературата, прави впечатление, че в антологиите „Десет години поезия: 1944–1954“ и „15 години българска поезия 1944–1959“, издадени юбилейно съответно за 10-годишнината и 15-годишнината от 9 септември, стихотворенията, посветени специално на празника, са малко1. Изглежда, че това не е само резултат от високите критерии на подбора. Сякаш не е имало достатъчно текстове, та се е наложило съставителите да включат едни и същи стихотворения и в двете книги (като „Великият ден“ на Людмил Стоянов и „9 септември“ на Асен Разцветников) – факт, който е озадачаващ на фона на обстоятелството, че сборниците са следствие от различни етапи на българския комунизъм: култовския и следкултовския.Описанието на деня също е оскъдно. В стихотворенията, които го представят, липсва официалният реализъм. Асен Разцветников следва алегоричния си стил от „Жертвени клади“. Стихотворението е лишено от историческа конкретика. Освен в заглавието – „9 септември“, – няма никакви времеви маркери. Пространството се разширява от „страната ни“ до „звън космически“ и „звездите“. Става въпрос за някакви митични „незнайни младежи“, които в някакъв върховен миг се спускат от планината, което води до празничното пробуждане на земята. „Образният език“ се движи между приказното (сърцата

1 Десет години поезия. 1944–1954. Подбор и

редакция Младен Исаев, Валери Петров, Емил

Петров. Издателство „Български писател”,

С., 1954; 15 години българска поезия 1944–1959.

Редакционен колектив Елисавета Багряна,

Ламар, Емил Петров, Никола Фурнаджиев.

Издателство „Български писател“, С., 1959.

Всички цитати в текста са от тези сборници.

на младежите са сравнени с ковчежета) и религиозното („всеки връх стана една Голгота“). Присъстват и същества от научната фантастика („той (тъмничарят – б. м., М. Ф.) им прати убийци и роботи“).Стихотворението на Багряна „Дъжд“, също така включено и в двете книги, е още по-абстрактно. Авторката не говори за нищо друго, освен за един напоителен дъжд. Че иде реч за алегория, се разбира само по необичайното за едно „природно“ стихотворение „военно“ сравнение в началото: „Като войнство – отвред обкръжиха небето“ и от последната строфа: „Да забравим беди и войни. Да прогледне / тоз народ, от вековно тегло потъмнял. / Весел пролетен дъжд, смий следите последни / и пробий пролом нов – към добра бъднина“. Конкретното значение на алегорията обаче е неразкриеваемо без тематиката на антологиите, от които е част стихотворението.Дъждът има едно свойство, което е присъщо обикновено на текстовете за Девети септември във въпросните книги – той е внезапен. Девети септември не навлиза в поезията като дълго подготвяна революционна промяна, а изведнъж. В стихотворението на Разцветников той е наречен „чудо“. Със същата дума е назован той и в христоматийното „България“ („Земя като една човешка длан“) на Джагаров: „И стана чудо“2. „Настъпи, друже, чаканият ден!“ – казва просълзеният старец в друго произведение със заглавие „9 септември“ – този път на Крум Кюлявков. Новината за приближаващата Червена армия нахлува като „огън картечен“ във „Великият ден“ на Людмил Стоянов. Както при Багряна, така и във всички тези текстове Девети септември няма причиняващ го субект – той се случва от само себе си. Просто идва, излива се като дъжд. Осъществява се като независимо от волята ни природно събитие. Извън логиката, а оттук и извън историята, разума, човешкото изобщо. Стихотворението на Л. Стоянов „Великият ден“ като че прави опит да излезе от обобщаващата сила на алегоричния език. Първата строфа носи спокойствието на пасторала – „изгряването на деня“, „окосените ливади“, „румените праскови“, деца и петли в двора. След това започва да се трупа конкретика чрез изсипване на най-различни елементи: „знамена като макове“, биеща камбана, изскачащи с песни и викове от участъка мъже, глави, които довчера са стърчали на върлини, партизански пушки, спомен за Ботев и „дните хайдушки“, два възгласа от командира за идващата свобода, безбройни катюши по пътя, думите „На Червената армия - освободителка“, вазовски жест в последната строфа: „И от Дунав до Странджа се вдигна народа…“ В действителност няма напускане на алегоричния език, няма стремеж към уникалността на събитието, за което се отнася произведението, а смяна на един модус на алегоричното „изображение“ с друг, на който обръща внимание Бенямин в „Произход на немския трауершпил“. Стихотворението не търси универсалното внушение на мита или природната картина, а камари фрагменти, без да се грижи за съчетаването им, като отвъд тях поставя скрития смисъл на алегорията, който им придава значение, макар и те сами по себе си да не изграждат цялост. Постмодерната поезия ползва близък до този похват. Тя обича да наслагва разнородни елементи. Но там водеща е случайността, а тук – подборът. Изброени са само фрагменти от официалната картина на Девети септември. Тях ги държи несвързани не желанието на автора за повече подробрости и автентика, за повече

2 Джагаров, Г. България, ЯмболСвят, www.

yambolnews.net, 27. 01. 2015.

реализъм, а неявното алегорично внушение, което преминава между тях.Илюзорна раздяла с алегоричния изказ срещаме и в стихотворението на Крум Кюлявков „Девети септември“ от сборника „15 години българска поезия“. Става нещо, което нито абстрактно-универсалисткият, нито фрагментарно-конктретният подход към темата постига: разказ. Текстът описва преживяването на настъпването на Девети септември от група нелегални, сред които е и лирическият „аз“. В центъра е просълзяването на единия от персонажите – от радост, причинена от събитието, и от мъка по онези, които не са го дочакали.Четящият би се подразнил от русизма „старик“ в стиха „И мерне се старик с брада – на пост“. Но това не е изключение и не ще да е само поетически неуспех. Едно от стихотворенията на Димитър Полянов, с което се откриват и двата сборника, е „Великому Пушкину“. В „Гроб“ на Николай Хрелков четем: „Аз дадох всичко, всичко тебе / и падах в боя, и възкръсвах / во имя твое, свобода!“. Изразът „Во имя твое“ е не само на руски, но и на свързания с него църковнославянски богослужебен език. Всъщност обаче той е само на руски, тъй като произведението е антирелигиозно, а и руският има решаващо значение за антологиите. В тяхното начало е стихотворението на Димитър Полянов „Прослава на руския език“. Българският сякаш чувства своята недостатъчност, когато се обръща към високите теми, на които са посветени и двете книги, и намира опори в руския.Българският и руският образуват алегория, чийто буквален план е българският, а фигуративният – руският. Плановете са относително независими един от друг, ала фигуративният е по-мощен. Той е скрит и само понякога, когато не е възможно иначе, се показва. Така е и със стихотворението на Крум Кюлявков „Девети септември“. Случката с разбиращите за близката победа на „социалистическата революция“ нелегални е щрих на фона на голямото фигуративно значение. То не се разкрива, но присъствието му се чувства. Особено осезателно е то е в липсата на индивидуалности на нелегалните (те са просто „мъже петима и една жена“ и са с незнайни имена) или когато единният от персонажите просълзен казва „Чаканият ден“, без да се поясни кой и какъв е денят. Конкретното събитие е ефимерно, то предстои да изчезне във фигуративния план. В края нелегалните са окончателно обезличени, като са наречени

с метафората „железните“, типична за тяхната култура, водеща явно произхода си от името на вожда, и изчезват в „пазвата“ на нощта . Този преглед на стихотворенията за Девети септември в двата сборника установява скучния факт, че не само текстовете се повтарят, но и използват една и съща форма – алегоричната, макар и в различни нейни модификации. Това не е за подминаване в контекста на въпроса какво друго, освен Девети септември трябва да бъде главният предмет на литературата на Народна република България. Вярно е, че въпреки факта, че сборниците принадлежат на различни епохи на комунистическия режим, най-съществената промяна е изчезването на Сталин от „15 години българска поезия“ (стилистиката ще претърпи трансформации съвсем скоро, когато заяви себе си „априлското поколение“), но все пак еднообразието и бедното присъствие на Девети септември правят впечатление.Алегоричният изказ има една любопитна особеност. Неговото фигуративно значение остава скрито не защото така е решил авторът, а понеже то не може да бъде изразено от буквалното. Девети септември е „изобразен“ посредством алегорията, той не може да бъде представен другояче, по-точно непредставим е. Тази му непредставимост оспорва възможността да бъде разбиран като мит или идеологема. Митът и идеологемата без проблем намират място в литературата. Девети септември е друго. Той прилича на чашата, която може да бъде отлично нарисувана, но никога предметът от картината няма да е този на масата, защото чашите не са образи. В Девети септември има нещо от нерепрезентируемостта на обекта „чаша“. Никой от дискурсите за него не може да го постигне. Макар че той е доста желана цел, макар че тъкмо него честват антологиите. 9 септември е част от умението на комунистическата власт да обективира себе се, да населва света със свои предмети: статуите на Ленин и Димитров, червеният кът в училище, мавзолеят. И тази дата.

Текстът е включен в сложения под печат сборник „9 септември 1944: литература и политика“. Поредица „Литературата на НРБ: история и теория“ – Книга 9. Изд. „Кралица Маб“ и Департамент „Нова българистика“ на НБУ.

П Р Е Д С Т О Я Щ О

Девети като литературен обект

4

В И Т Р И Н А


В гимназията за древни култури и „мъртви“ езици немският особено ме привличаше с обстоятелството, че чрез него може да се общува в реално време с живи хора. Бойко Атанасов доста ни надъхваше в това отношение и дразнеше глада ни за споделяне. Имах честта, усилието и удоволствието да уча при хер Бойко фон Атанасов в годините на затвореност и застой на късния социализъм, когато контактът с чужденци беше рядкост. Затова преподавателят ни по немски често повтаряше: „Където и да срещнете германец, няма да го изпускате. Ако ви запита нещо например някой случаен турист на «Орлов мост», няма да се плашите, че не разбирате. Не бива да му отговаряте кратко и делово. Изпращате го натам, накъдето е тръгнал, и разговаряте с него колкото можете повече“. До ден днешен прилагам усърдно това правило, когато попадна в общество

I N M E M O R I A M

на чужденци. По тази причина понякога са ме определяли като „социално агресивен“. Учителят ни по немски много държеше на преодоляването на езиковата бариера, на прехода от пасивното разбиране към активната възможност за разговор. Когато се справяхме с превода на урок от немски на български, а пък след това се запъвахме като магаре на мост да кажем сами две изречения, високият ни учител се блещеше немилостиво през правоъгълниците на очилата си и питаше «А какво ще правиш, когато срещнеш изневиделица немеца на «Орлов мост?»Хер Бойко ни тренираше да не се плашим от непознатите думи. Когато се натъкнем на някоя такава, не да блокираме, а да я прескочим и да се съсредоточим върху общия смисъл. Той ни насърчаваше да извеждаме значението на новите думи от контекста, да търсим тяхната етимология, да ги сравняваме със сродни думи на други езици. Не признаваше

за препятствие пред превода, когато не знаехме някой глагол. Имаше железен подход за такива случаи – просто да си го преведем със съответната форма на „най-универсалния“ български глагол „таковам“ и смисълът веднага ще изплува.Вълнуваше го общуването не само във филологическия смисъл, но и във философския, в политическия. Държеше да говорим на немски не само граматически вярно, но и логически смислено. На 10 ноември 1989 г. цял ден имахме занятия с негова милост (бях профил «Немски език»). На 10 ноември Бойко бе особено възбуден и много повече време от обичайното ни оставяше да работим самостоятелно, докато той изчезваше в учителската стая.Караше трабант, натюрлих.

ЛЮБОМИР ГЕОРГИЕВ, НГДЕК, випуск 1990

Немецът на Орлов мост

На 5 март вечерта медиите се

надпреварваха да съобщят, че учителят

по немски в Класическата гимназия Бойко

Атанасов е припаднал по време на среща

с родители, дошли в сградата на НГДЕК,

за да разкажат какво са обсъждали

малко преди това в Министерството

на културата. А по-късно е починал в

линейката на път за болница

„Токуда“.

Така една неочаквана и

непредизвикана смърт за

няколко дни се превърна в

поредното оръжие в ръцете

на единия от лагерите в

спора дали единственото

средно училище в София, в

чиято програма са застъпени

латински, старогръцки и

старобългарски език, да

развива своите занятия в

ремонтирана за почти два

милиона лева сграда на ул.

„Баба“ в „Модерно предградие”,

или в сградата на запуснатото

13-то училище на ул. „Св. св.

Кирил и Методий“ насред

„Женския пазар” в центъра на

града. Спор, в който днешната

директорка на гимназията

Мариела Папазова не се посвени

да въвлече не само учителите,

но и родителите на учениците

и дори самите ученици.

Така смъртта на учителя

по немски далечно започна да

напомня за 83-ия и 84-ия стих

от „Опълченците на Шипка“.

Самият учител не беше

интересен на медиите, които

напоследък непрекъснато симулират

внимание към тази професия единствено

чрез почестите към учителя по физика в

Казанлък Теодосий Теодосиев и смятат,

че с това се изчерпва всичко добро, което

съсловието може да даде.

Бойко Атанасов обаче е един от онези

Немският като език на морала

СънПреди тридесет години сънувах, че учителят ми е умрял. На следващия ден отидох на училище с мисълта, че ще го видя жив и здрав. Казват, че като сънуваш, че някой е умрял, ще го видиш жив и той ще живее... И наистина – видях го все така ококорен зад огромните му очила. Зарадвах му се, дори му се усмихнах с думите – „Сънувах, че сте умрял, другарю!“ Не помня какво отговори. Сещам се, че пак се престори на строг.Щом влязохме в час, внимавах да не го ядосам отново с глупав въпрос и затова гледах умно – право в очите. А не знаех нищо. В такива моменти глупостта е заразителна като грип и обикаля главите, предпочитайки момчетата. Този грип не

се изразяваше в кихане и кашляне. Можеше да се проследи по лицето ми. По средата на часа, явно с кипнала глава от поредното незнание на съучениците ми, Бойко пиеше валериан или забиваше поглед в празен лист пред себе си. Сякаш плачеше. Но затова пък имаше големи очила, които скриваха всичко...Последната ни среща беше в градския автобус през 90-те. Бях завършил отдавна. Но и сега главата ми беше празна. Страхувах се да го погледна – да не би да разбере, че в нея няма ни една немска дума. Само поздравих и мълчахме. Дали сънят ми беше показателен?

РАФАЕЛ СМИРНОВ, НГДЕК, випуск 1990

Здравко Кисьов, „Рефлексии”, изд. „Авангард принт“, Русе, 2015, 160 с.Книгата-завещание на Здравко Кисьов, който ни напусна на 23 януари 2015 година. Състои се от кратки, много кратки миниатюри, афоризми, лирически

ситуации, изречения. В края на живота мисълта, без да губи от силата си, изтънява до най-важното, до аскетично прозрение, до една сричка – Бог. Тази книга може да я държите дълго на нощното си шкафче – за бавно четене, за препрочитане.

Радка Пенчева, „Лица и спомени (Критика, персоналии)”, изд. „Фабер”, Велико Търново, 2014, 188 с.Известна повече като един от най-тънките познавачи на

Емилиян Станев и на знакови присъствия от първата половина на ХХ век, в новата си книга Радка Пенчева играе само ролята на оперативен критик. Разбира се, това е условно различна роля, защото и тук тя посвещава отзиви предимно на литературноисторически изследвания, на мемоарни свидетелства и исторически четива, а в рецензиите си върху съвременни художествени творби демонстрира отново особен историографски аналитизъм, в който епохата предизвиква почерците, а не обратното. Книга, чиито текстове преди това са възниквали по-рядко по страниците на столични издания и по-често – в културната периодика, печатана извън София. Във всички случаи обаче имаме работа с оперативна критика надраснала провинцията, за да се включи в националния критически дебат.

Владимир Мигев, „Българските писатели и политическият живот в България – 2 (1971–1989 г.)”, изд. „Дио Мира“, С., 2014, 302 с.

Ето че 13 години след първата част „Българските писатели и политическият живот в България (1944–1970 г.)” Владимир Мигев издаде втората – за периода между 1971 и 1989 г. Няма да коментираме интерпретаторската безпътица. Само ще адмирираме важното изворово откритие на историка – той работи с архива, който се намира в Съюза на българските писатели и доказва, че този съюз наистина разполага с ценни документи по история на българската литература от епохата на НРБ и по-конкретно – от 80-те години на ХХ век. Факт, който окуражава и други изследователи.

наистина велики учители, които не бива

да остават като подробност в някаква

битка. За това могат да свидетелстват

почти 30 випуска на НГДЕК.

Но и читателите на историческа

литература знаят за него. Неговият

превод на историческата популярно

написана история на Нефертити и

големия опит за преминаване към

монотеизъм в Древен Египет е повлиял

на много момчета в края на 80-те години

да изберат историята за територия на

своите научни завоевания.

Бойко Атанасов бе един от редките, но

ценни автори на „Литературен вестник“.

Без неговото участие нямаше да бъде

осъществен един от добрите специални

броеве, посветен на австрийската

култура – той преведе за него голям цикъл

от не съвсем несложните фрагменти

на Витгенщайн, които след това не са

излизали повече на български.

Но Бойко Атанасов бе преди всичко

учител, който отлично знаеше как да

въведе в знанието – предизвиквайки

морала на учениците, настоявайки на

съвестността им. Затова не е странно, че

той бе сред най-ригоричните моралисти.

Непримирим към отвратителните

метастази на неизтребимия балкански

социалистически модел, нормално бе

да участва активно и в битката за

гимназията, с която е свързал живота си.

Преподаде ни уроци, които едва ли бихме

могли да забравим.

ЙОРДАН ЕФТИМОВ, НГДЕК,

випуск 1990

5

В И Т Р И Н А


Дългото чакане си струваше. Излязоха „Лица и събития от моето време”, том 1, и мога да кажа, че високата, образцовата мемоаристика има празник.Изчел съм всичко, излязло в книги, от Симеон Радев и доста от публицистичните му текстове. Затова сега съм щастлив, че в ръцете ми е този мемоарен бисер, който едни ще определят като сага нонфинито, а други ще приемат за биографичен роман.Ето как четох. Започнах с първите страници и текстът със своята проблематика и интрепретация ме грабна и не ме остави, докато не стигна до последната 532 страница. Така е при четене на Симеон Радев. Истински магьосник на словото. Пише увлекателно, ярко, пристрастно и завладяващо.В съзнанието ми изплуваха трите тома на „Строителите на съвременна България”, както и „Русия в началото на XX век”. Същият овладян, бляскав стил, познатото сладкодумие, неизменното пласиране на вкуса към детайла, куриозното и скандалното, но и присъщата коректност към читателя, облягането на творби и изказвания на очевидци и непозната за широката публика дипломатическа кореспонденция – с тези козове Радев винаги е печелил симпатиите ни.Впечатляващо е, че мемоарните текстове, представени в том 1 и обхващащи периода 1895–1901 г. са писани в най-мракобесното за България време (1952–1954), но в тях трудно ще открием концесия на режима, като изключим цитирането на Благоев и Ленин и доброжелателноито споменаване на интелекта на Васил Коларов, с който последният блести още като студент в Женева. Никакъв компромис към БКП, никакъв реверанс към силните на деня!Къртовска работа в познатия от „Строителите” и „Македония и българското възраждане през XIX век” коловоз, широко разгръщане на епичния мемоарен наратив, умело и вещо пресъздаване в нейното многообразие и пищност на епохата от края на XIX и началото на XX век. Радев е писал тези страници угнетен и

самотен, но с ясната мисъл, че те един ден ще се четат и ще се възприемат като атестат за неговата прозаична зрелост и като мерило за гражданското му съзнание.А фанатичният патриотизъм, който блика от „Лица и събития”, ни обагря с елмазен блясък и напомня само мъдрия разказвачески гений на Талев, който в същите тези години се завръща в голямата литература с „Железният светилник”, „Преспанските камбани” и „Илинден”.Винаги съм смятал Радев за избраник на съдбата. Но едва сега научих, че него е сочел екзарх Йосиф I за свой приемник и той е бил определен от Борис Сарафов за глашатай на македонската освободителна кауза с издавания в Женева вестник „L`Effort” (1900–1901)...Симеон Радев има интересен и вълнуващ живот, работата му като дипломат от 1913 до 1944 г. е друга епоха, но и тук в „Лица и събития от моето време” ми прави впечатление с какви фигури е общувал – от Плеханов, Георги Стаматов и Васил Коларов до екзарх Йосиф, Борис Сарафов и генерал Цончев...Как да се забрави сблъсъкът му с убиеца на Стамболов Халю през пролетта на 1901 г. или притеснената забележка на царица Елеонора в един по-късен период (1910), която моли от името на Фердинанд златното перо на „Вечерна поща” да преустанови работата си по „Строителите на съвременна България”, тъй като, догажда се Радев, рано или късно ще се стигне и до психологическия потрет на Фердинанд, а той може и да се окаже не съвсем приемлив за монархическите кръгове.От петте дяла в тома най-голям интерес предизвикват вторият – „Спомени от Македония и Цариград” (блестящ разрез на семейните отношения и обяснение в любов към родния Ресен) и особено петият – „Българските правителства през 1899–1901 г. и техните проблеми. Падането от власт на либералите”.В тази част усетих стихията на автора на „Строителите” с великолепните портрети на първите държавни мъже на България – д-р Васил Радославов, д-р Стоян Данев, Александър Радев,

Драган Цанков, Петко Каравелов, Тодор Иванчов, Рачо Петров, Димитър Греков, Борис Сарафов, на кадрови военни като ген. Цончев и ген. Паприков, прецизното разкриване на многоликата същност на Фердинанд, истинският медиатор и манипулатор на обществено-политическата сцена у нас, както и образа на щастливо изкачилия се като председател на ВМОК на 7 април 1901 г. Стоян Михайловски.И в същото време, деликатно и ненатрапчиво, Радев ни въвежда в началото на своята активна обществена дейност, започнала блестящо в „Славянска беседа” на 4 март 1901 г. със сказката „Македонският въпрос и България” и приключила (в рамките на изданието) с екстернирането му от България на 27 април 1901 г. в разгара на честванията на четвъртвековния юбилей на Априлското въстание при управлението на изтъкнатия демократ Петко Каравелов.Такива са били реалиите тогава – зависимото княжество е трябвало да предприема непопулярни мерки след прословутата „афера Михайляно”, започнала на 22 юни 1900 г., да сменя ръководството на Върховния македонски комитет, да разтуря стрелковите дружества, да арестува Борис Сарафов и да гони Симеон Радев от страната.Не търся аналогии с днешната ни действителност – те се налагат сами.Четенето на „Лица и събития от моето време” е изключително преживяване, „пир за духа“, отдавна чакана среща с проникновен сладкодумец и анализатор, чиито оценки и констатации понякога смущават със своята субективна категоричност, но които се следват в хипнотично упоение, защото срещата е с писател, общественик и мислител от много висока класа.

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Симеон Радев, „Лица и събития от моето време”. Том 1. Съст. Красимир Каракачанов и Цочо Билярски, изд. “Захарий Стоянов”, фондация ВМРО, С., 2014.

П Р И П И С К И

Мемоарите на Симеон Радев Владимир Башев, „Искам да те нарисувам… Избрани стихотворения за любовта“. Съст. Мариана Кирова, Балчо Балчев, изд. „Кралица Маб“, С., 2015, 86 с., 7 лв.Може би най-обещаващият от априлското поколение поети, загинал трагично в

катастрофа през 1967 г., сега е представен в подборка само от любовната си лирика. Отърсен от клетвена партийност и комсомолски устрем, в тази книга почеркът на Владимир Башев прелестно кръжи около любовните сантименти на младостта, вниква в света на 20-годишните отпреди петдесет години, за да го пренесе ненакърнен и споделен с днешните млади. Сякаш виждаме текстовете на недописаните софийски шансони от 60-те. Още повече, че изданието е изработено с удивителен вкус – рисунки от предишни книги на Башев и факсимилета от негови ръкописи превръщат книжното тяло в място за радостно мълчаливо четене.

Пламен Панчев, „Среднощен реверанс“, ИК „Еклесиаст“, С., 2014, 64 с.От дебюта си „Връхна нота“ (1987) до сегашната си седма стихосбирка Пламен Панчев запазва нещо, което остава характерно за поезията на 80-те години на

ХХ век – екзистенциалния скепсис. Едно горчиво усъмняване на градския човек в собственото му битие. Понякога – с неприкрит социален ангажимент, но по-често с усет за баналната неповторимост на всяка човешка болка, над която поетът бди, за да не се повтори наистина.

„Изкуство за промяна. 1985–2015“. Съст. Мария Василева, С., 2015, 384 с.Това всъщност е каталогът към едноименната изложба в СГХГ, която събуди много лични възражения, принципни несъгласия и културно-

исторически страсти. Тъкмо каталогът се опитва да разшири ограничения терен, върху който кураторката Мария Василева се опитва да вмести „експонатите на промяната“. Изложбата наистина бива дописана и от гласовете на Диана Попова, Боян Манчев, Георги Тенев, Александър Кьосев. Към тях интервютата със Светлин Русев, Недко Солаков и Лъчезар Бояджиев набавят гледни точки „отвътре“ на изкуството, сякаш за да мотивират допълнително собственото си присъствие във версията на Василева. Точно тук проектът се пропуква – думите на Светлин Русев например отглъхват твърде самолюбуващо се в документирането на късния му „протест“ от 1988/1989 г., а при Недко Солаков избива тон на самодоволна автоинтерпретация около неговото арт-признание за сътрудничеството му с Държавна сигурност. Не ще и дума обаче – каталогът е полезен документ.

Издаденият наскоро критически сборник „Хайка за вълци“ в българската литература и култура“ стана повод да бъдат проведени две подиумни дискусии – в София на 9 март 2015 г. в сцена-клуб „Максим“ на Театър „Българска армия“ и във Велико Търново на 12 март в Народна библиотека „Петко Р. Славейков“.В първата дискусия участваха проф. Николай Аретов, проф. Михаил Неделчев, д-р Йордан Ефтимов, Георги Мишев, Георги Гроздев, Иван Цанев и съпругата на Ивайло Петров – Офелия Петрова.Втората подиумна дискусия събра предимно преподаватели и студенти от Великотърновския университет, сред които бяха проф. Иван Станков, проф. Сава Василев, проф. Антония Велкова – Гайдаржиева, проф. Анчо Калоянов, доц. Димитър Михайлов, д-р Радка Пенчева, д-р Мая Ангелова, проф. Николай Димитров и др. Водещ на двете дискусии беше съставителят на сборника Пламен Дойнов.

За романа и сборника

Появата на „Хайка за вълци“ в началото на 80-те години на ХХ век има шоков ефект. За първи път в художествена творба многоизмерно и дълбоко, с виртуозен стил и чрез изплитане на богата мрежа от ярки персонажи, е представена епохата на т.нар. „национализация“ на земята в българското село между 40-

те и 60-те години, като не е спестено изобразяването на политическото насилие, осъществявано от Комунистическата партия. Ивайло Петров постига това, въпреки намесите на предварителната цензура.Въпреки шумния си успех в края на НРБ, въпреки обилието от критически

отзиви и по-пространни студии до и след 1989, романът остава сякаш недопрочетен, непроявен тъкмо в своята алтернативност спрямо доминиращите и уж вече реформирани през 80-те години норми на социалистическия реализъм. Може да се каже и така: продължително време никой не забелязва или не смее да каже, че „Хайка за вълци“ всъщност категорично преодолява и отменя мимикриращия социалистически реализъм в българската романистика.Сборникът „Хайка за вълци“ в българската литература и култура“ събира част от докладите и есетата, прозвучали за пръв път на научната сесия, посветена на романа и проведена в рамките на националния научен форум по случай 90 години от рождението на Ивайло Петров, организиран от департамент „Нова българистика“ на НБУ и Института за литература към БАН, при домакинството на Унгарския културен институт в София на 22 ноември 2013 г., като същевременно представя в специални дялове големите дебати около първите две издания на романа – през 1982/1983 и 1986/1987 г. С него стартира новата издателска поредица „Алтернативният канон: Творбите“ към научноизследователската програма „Литературата на Народна република България (1946–1990)“, реализирана от департамент „Нова българистика” на НБУ.

С Ъ Б И Т И Я

Подиумни дискусии около „Хайка за вълци“ в София и Велико Търново

6 Литературен вестник 18-24.03.2015

Антония Велкова-Гайдаржиева

Творчеството на П. Алипиев е ярко разпознаваем лирически глас – поетическа емблема от 60-те години на 20. в. насетне. Петър Алипиев е сред поетите, които не се радват (може би за добро) на огромна аудитория – от появата на първата му книга „Лирика” (1961) та до днес. Творчеството му, колкото безизскусно, разбираемо да е на пръв поглед, крие най-загадъчните, неведоми чудеса на съществуването. Цялата поезия на Алипиев може да бъде четена като носталгия по Битието в неговата първозданност, свежест и чистота. Шумотевиците на идеологическото, интригите на делничното, суетата на светското не занимават поета, за когото, както би казал М. Елиаде, Космосът в своята цялост е едновременно реален, жив и свещен организъм. Такъв, какъвто е и поетическият му свят – единен, окръглен, фундаментален. Човекът и природата в П.-Алипиевата поезия трептят на едни и същи струни, взаимно се „превеждат” и изразяват. Опознавайки природата в нейните най-потайни глъбини, в нейните „метафизични” проявления, човекът на П. Алипиев се смирява пред чудесата й, без да спира да се учудва на загадките й. Част от анкетата с поета Светлозар Игов тематично озаглавява „Сезони”. Знаково там е признанието на П. Алипиев: „Обичах всички сезони през детството си. Всеки сезон бе радост за мене, както бе радост и целият живот”. Четирите сезона, всеки със своята неповторимост и магия, бележат голям обем от „Лирика”. Чрез отделните сезони естеството е уловено в различните му трансформации и преображения, но също така е изразена човешката природа в широк спектър от емоционални състояния, психологически настроения, философски нагласи.

ЗИМАКакто в „Сняг”, така и в „Снежно утро” зимата е видяна не като буря, вихрушка и хаос, а като бяла магия, като всемирен покой. Стихотворението „Сняг” е не обикновен зимен пейзаж, а копнеж по първозданността на битието, по белотата и неосквернеността на първообразите. Там, където властва първоначалното, силното, свещеното време. Но „Сняг” е и носталгията по „безвъзвратно изгубената изначална ситуация”, по света в неговата първична красота и величие: „От сутринта все пада, пада, пада.../ Приседнал на прогнилата ограда,/ усещам как потъвам в бяла бездна,/ но все стоя, все чакам, все немея,/ та белки с белотата му се слея/ и в чистотата му изчезна...”.Оградата между човека и мирозданието, между частно житейското и надвременно природното неслучайно е „прогнила”. Всъщност в П.-Алипиевото творчество тя е паднала. Човекът на поета е готов за най-блажената прегръдка между себе си и „бялата бездна”, за да се „разтвори” в „бялата тишина”, в първозданността на света.„Сняг” е творба на мечтанието на погледа и на зова на душата по абсолютното начало. Човекът на Алипиев избира да живее „оттатък” оградата – в чистотата на снежната утроба, в трансцендентността на „бялата бездна”. „Снежно утро” е Алипиевата реплика на

Лилиевото „Светло утро”. И в двете творби сребърните ефирни хоризонти повеждат към „онуй бяло и светло начало”, към „мрежата светлина” на трансцендентното. Алипиевите снежни кристали и Лилиевите затрептели изумруди

Н А Ф О К У С

изписват нежността, чистотата, доброто. „Снежно утро” е колкото зимна импресия, толкова и изповед на пречистената, упътената към сребърните сияния душа. „Снежно утро” е пробуждането, просветлението, прозирането за добротата. Несъмнено П.-Алипиевият пейзаж сам по себе си излъчва настроение. Но не по-малко вярно е, че самата същност на аз-а, колкото и дискретен да е той, е „акордирана” на вълните на това настроение. Тихото „разсъмване снежно” „сред поле и небе от сребро” отключва добротата у човека. Природният и човешкият свят се взаимоизразяват, отварят се един към друг: „Не съм виждал нищо по-нежно,/ по-спокойно, по-чисто, добро/ от туй тихо разсъмване снежно/ сред поле и небе от сребро”. Да, изобразеното само „говори” чрез собствената си предметна пластика, доброто като че ли извира от природата. Но и човешката душа е готова за добротата, тя е самото добро.

ПРОЛЕТ„Дими над дърветата” е сред най-често цитираните поетически шедьоври на П. Алипиев. В стихотворението по възможно най-ефирния, най-трепетния, най-съкровения и в същото време опосредстван начин е изповядан копнежът по живота. Но това не е духовногероическата воля за живот, а смирената изповед, светлата резигнация, знаенето, че смъртта рано или късно идва и все пак животът всеки миг увлича със своите малки чудеса: „Дими над дърветата/ бялата пара,/ лисицата малките/ вънка изкара,/ трепти синевата/ дълбока, дълбока/ и шушне в тополите/ и ясена сока,/ пчелата грижливо/ прашеца събира -/ не ми се умира,/ не ми се увира...”. Това не е животът в обективното, материалното и вещното, а е животът в битийните му основания. Тук е земята, която диша, и небето, което говори; цветята, които миришат, и пчелата, която „прашеца събира”. И вълчицата, и лисицата, и улулицата. Тук е целият космос във всичкото му многообразие – и сред него човекът – тленен, смъртен, преходен. Но до последния дъх и до последната пара дим той не иска да си отиде от живота, не иска да напусне магията му: „Цветенцата пукнаха/ първите пъпки,/ вълчицата тръгна/ по пресните стъпки,/ улулицата тъжно/ все вика и вика,/ все пее високата/ блатна тръстика,/ тревата зелена/ нагоре напира -/ не ми се умира,/ не ми се умира...”. Това не е крясъкът на ранения, не е поплакът на обречения. Това е „скритият вопъл”, въздишката на смирения със смъртта, но влюбен в живота мъдрец. Има тъга и просветление в тази тиха песен. Тя е прослава и сбогуване с живота, апология и елегия едновременно. „Дими над дърветата” е и съкровена молитва животът да продължи, макар и само още миг, да се изсвири още една мелодия, да заблести още едно сияние. „Дими над дърветата” е тихият диалог между човека и всемира. Двете дванадесетстишни строфи на този лирически шедьовър са побрали и интимно-изповедното, и мирогледно-философското, и битийно-първозданното, и трансцендентно-метафизичното начало. Рефренът в „Дими над дърветата” е израз не на лакомата жажда за живот, а на смирения копнеж по живота и знаенето за смъртта. Тържественото, мажорното, радостно приповдигнатото осмисляне на света звучи в стихотворението „Март”. В „Март” животът се ражда, започва ab initio с цялата възкресенска енергия на новото начало. Март въвлича в друг цикъл, в други космически ритми. Март е самата благодат на природата. Забележителна е динамизираната картина на мартенското обновление. “Март” е една от П.-Алипиевите космогонически визии, в която съществуването е белязано от енергия, живот и плодородие: „Със месеци тревите тука спаха,/ но ето, из снега пониква плаха/ копривата, бълбукат тънки вади,/ по пътя чер и в близките ливади/ сивеят кръгове, земята пуши,/ лалугер стопления въздух души,/ подскачат катерички, хвъркат врани,/ открили скрити семена от лани,/ лисици лаят,/ пъплят таралежи,/ изплитат паяци коварни мрежи,/ тържествено кълвача чука, чука,/ дарена с ласки гълъбица

гука,/ а благославящият всички Пан/ наднича от разцъфналия дрян”. Това е същинско renovatio, повторно сътворение, „чийто модел е космогонията” (М. Елиаде).Тържеството на природата, радостта от съществуването присъства и в „Крушова гора”,

където микро- и макрокосмосът са се слели във върховно единство: „В това бяло цъфтене/ тържествува април./ То разцъфва и в мене/ и затуй ми е мил”. Но дори когато празникът на цъфтежа е в своя апогей, П.-Алипиевият лирически човек тръпне в „смутно мълчание”. Крушовата гора е, от една страна, магията на „бялото сияние”, но, от друга, тъгата на „една бяла печал”. Лирическият аз е посветеният, този, който е узнал битийните тайни, който е „получил откровения от метафизичен порядък”. Оттук преживяването на света в неговата амбивалентност и пълнота – с изгрева и със залеза, с белия цъфтеж и с „белия мрак”, с радостта и с унинието.„Бяла, бяла, все бяла”, крушовата гора е пейзаж на душата, състояние на духа. Неслучайно Св. Игов синтезирано обобщава, че: „...частният биографичен опит в тази поезия не е пряко изповядан, а е изразен опосредствано, поетически универсализиран и образно опредметен”1.Бялата крушова гора спира дъха, ослепява погледа...Пролетта е и във „Великденче”, и в „Дъждовна седмица”, и в „Сините люляци”. Пролетта е възкресението, опиянението, хъсът за живот. Пролетта е светоусещане, умонастроение, готовност с две ръце да сграбчиш и да не изпускаш живота. Пролетта в П.-Алипиевото творчество е тържествен химн, прослава на живота.„Дъждовна седмица” е постигнатата пълна хармония между човешкото и природното, между духовното и физическото, между Естеството и Изкуството. „Дъждовна седмица” е възможно най-чистата, най-искрената възхита от божествения ред. „Дъждовна седмица” е човешкото удивление и признателност за даровете на живота. Тук „природата” и „културата” са постигнали удивително единство, „съвършена простота”. Не само защото в този лирически „етюд” се появява „Болерото” на Равел, той звучи като изпята на един дъх благодарствена песен. В творбата се чува самият ромон на дъжда, самият звън на капчука. В „Дъждовна седмица” се съприкосновяваме с „мира” на човека на духа, с неговия „рай на земята”: „и аз не зная в света дали/ днес има по-приятно от това,/ оставил книгата, до късно чел,/ да гледаш в двора ситния ръмеж,/ да слушаш „Болерото” на Равел,/ дъждът да пада чудно бял и свеж,/ да мие вече митите листа,/ проточено в капчуците да пей/ и да ти шепне все: „Живей, живей...”От една страна, е обективната природна картина – пролетният дъжд вали, вали, вали цяла седмица. От друга страна, е извиращата от дълбините благодарност за подарената земно-небесна, природно-духовна „идилия”. В „Дъждовна седмица” става дума за единение между субект и природа, за непобедима обич към живота. Животът като духовна радост и пълнота.

ЛЯТОЛятото у П. Алипиев не е толкова зноят на деня, жаркостта на слънцето, веселбата на детската глъч, а „лятната вечер”, „циганското лято”, „дъждът през юли”. От сезона на „горещниците” поетът е уловил онези моменти на преход, онези трансформативни състояния, които събират в себе си радостта и резигнацията, жизнелюбието и скептицизма, пълнотата на щастието и смирението на тъгата.П. Алипиев се интересува не от усилния труд на полето, а от вечерния полъх, нахлуващ в „душата на човека”; не от ярките слънчеви лъчи в зенита на деня, а от отблясъците им върху „гръбнака на Балкана”. Летните вечери са часовете на метафизичните унеси, на

* Публикацията е фрагмент от по-голям

текст.1 Игов, Св. Природата и мъдростта на битието. Поезията на Петър Алипиев. // Петър Алипиев. Литературна анкета. С., 1995, с. 18.

трансцендентните полети: „От покрива полъхва още зной,/ но вее хлад и като ласка мека/ нахлува във душата на човека/ най-чудния, най-сладкия покой...” („Лятна вечер”)„Циганско лято” е сред христоматийните П.-Алипиеви стихотворения. И тук лятото не е „разказано”, не е нарисувано само по себе си, а е видяно като закъснял подарък, като щедър „жест” на природата, като чудо и благодат. Циганското лято е поредното чудотворство на природата, „онова неопределено в календарите време между последното слънце и първия сняг” (Ив. Николов), когато скорци и гущери, бръмбари и комари „заиграват” танца на живота. Защото: „и над полето благодатно,/ под чистия и ясен свод/ май няма нищо по-приятно/ от подарения живот”. „Циганско лято” е истински славослов на живота, на дара да усещаш, че си жив. И тук, тръгвайки от конкретно природно явление, поетът стига до есенциално човешкото – има ли по-голямо благо от „подарения живот”? П.-Алипиевите „сентенциозни формули” „не звучат нито сухо рационалистично, нито дидактично, защото са изведени от емоционално-образната същност на съответните творби” (Св. Игов). Поетовият аз не просто наблюдава, той прозира живота на природата, прониквайки в дълбините на нейните закони, в мъдростта на божествената наредба. Дори „дъждът през юли” има своя смисъл – той идва да събуди надеждата, но и да покаже колко ефимерна е тя. Юлското лято е радост от живота, но и тъга за живота. Съществуването е благодат, но и покруса, щастие, но и болка: „По клоните покапа едър дъжд./ Цветята вдигнаха листа зелени./ Но облака отплава изведнъж -/ Остави всички натъжени” („Дъжд през юли”).В П.-Алипиевите творби има силно, непобедимо желание за живот и в същото време „битийна тъга”, „еклисиастова печал”: „Впиваш с тревога очи във безкрая,/ скрито тъжиш... За какво?” („Ето че стъпи на острова”). Дори когато мечтата е „постигната вече”, дори когато „вятърът игрив” „направи човека щастлив”, той не може да се отърси от скръбта и теготата. Защото е познал мимолетността, защото е прозрял преходността.

ЕСЕНВярно е, че: „У Петър Алипиев няма никакви определени предпочитания към един тип пейзаж, към избран кръг от природни обекти” (Св. Игов). И все пак, ако приемем понятието на Гастон Башлар тотално годишно време, то за П.-Алипиевата чувствителност и светоотношение това е есента: „Обичах тъгата на есента, нейното спокойствие. Отлитането на птиците, мъглите, събирането на гъби по баирите, струпаните на камара дини и зимни пъпеши, които ядяхме чак до Нова година. В душата си съм отнесъл уловени състояния от ранната и късна есен, които и досега ме вълнуват. За пролетта съм написал малко неща, но за есента – поне пет-шест. Обичах нейната златиста тишина”2.От всички сезони есента най-вече провокира към екзистенциалистки размисли, към елегични мелодии и житейски носталгии. Есента е „пожълтелите сетни листа”, „само пустош сред къра студен”, „само лист, като сламчица сух”. Тя е „златиста тишина”, но и „тъжна глухота”. Тя не е нито снежната вихрушка, нито знойното слънце. Тя е заходът, залезът на годишния цикъл. Есента е сезонът на равносметките и взирането „там”, „отвъд сребровъздушните стени на кръгозора”. Есента е самата „метафизика на елегичното време” (Г. Башлар), когато: „Глъхне всичко във краткия ден/ и тъй тъжно и бавно умира...” („Късна есен”).Есента не е смъртта, а умирането, чезненето, угасването. В „Жерави” по образно-емоционален път изключително проникновено е пресъздадена есенната тъга: „И когато чезнат от очите/ и се сливат с есенния здрач,/ нещо странно ляга на душите -/ като песен, като плач”. Наистина по неподражаем начин чрез летежа на птиците към юг поетът предава камерно-съкровеното, интимно-елегичното състояние на психиката и душата. Тук пътят на внушението, както в повечето

2 Игов, Св. Петър Алипиев. Литературна

анкета, с. 57.

8 5 г о д и н и о т р о ж д е н и е т о н а п о е т а

Сезоните на Петър Алипиев*

Рубриката се

поддържа с

финансовата

подкрепа на

Национален фонд

„Култура”.


случаи при Алипиев, е от природата към човека, от летежа на птицата към поплака на душата, от „дългия полет” на жеравите към умиращите надежди на човеците: „Като тях и ние сме готови/ да пътуваме на юг, на юг,/ но със грижи и надежди нови/ си стоим все тук, все тук...”В „Есен” не по-малко въздействащо е пресъздаден тихият драматизъм на аз-а, пред очите на когото не се разтваря синьото на небето, а, напротив, „тегне ниско небето сурово”. Есенното е в природата и в душата. То е „врани на черни ята”, „влага и хлад”, „глухота”, „страх”, „дребни грижи и мънички бури”. Лирическият субект на този поет преживява своите „мънички бури”, които едновременно го разтърсват и смиряват. Затова и екзалтациите му са приглушени, воплите му – „скрити”, победите му – „тихи”. Разбира се, че есенното не е само в творбите, тематизиращи есента. Есента е и опустяването, обезлюдяването, самотата. Есента е вглъбяването навътре и надълбоко в себе си, осезаването на болката на света, преживяната „червена печал” на битието: „Ти си само/ в света една печал червена,/ която като пламък лизва/ човешкото сърце” („Калина”). Есента е и „Залез”-ът, потъването на „пламтящото червено колело” „на запад някъде, далеко”. И в лирическата миниатюра „Залез” не залезът като самостоен природен феномен е тема на творбата, а неговото преживяване и осмисляне. Залезът като явяването на преходността, като обективизация на временното и тленното. Почти неизменно и напълно резонно критиката интерпретира интертекстуалните връзки между Алипиевото стихотворение „Залез” и Далчевото „Вечер”. Творбата на „тихия поет” обаче отпраща и към Яворовата боязън от „В часа на синята мъгла”. „Залезът” и „часът на синята мъгла” са времето за равносметки, за завещания. И двете творби визират смесването на онтологични (живот и смърт) и нравствени (добро и зло, чест и позор) стойности. Както Яворовата творба, така и Алипиевата звучи като драматична изповед, макар и много по-приглушена и смирена, на човешкото безсилие пред нерешимите философски дилеми и морални апории.У П. Алипиев обаче отново природата провокира размисъл върху нравствената проблематика. Защото природата при този творец е гледана с „човешки очи”, т.е. е „очовечена”, одухотворена: „И именно поради това Алипиев говори за природата – без да прави банални алегории – винаги с човешки категории – „доброта”, „красота”, „справедливост”, „чистота”3.

* * *На пръв поглед крехка, утихнала, прошепната, тази лирика носи в себе си фундаменталните закони на природното, основополагащите същности на човешкото. Мъдростта на П.-Алипиевите визии засяга най-важните основания на съществуването, най-загадъчните тайнства на мирозданието. При това мъдростта в тази поезия е не само в афориситично поднесените поанти или в есенциално звучащите рефрени, а е утаена в „тихата сила” на изреченото, в мекия, но драматичен тембър на гласа. Тихата мъдрост на тази поезия се чува в тайнствения зов на кълвача, във вечерната песен на щурците, в шепота на тополите... Но тя се и „вижда” – в сребърните жици на слънцето, в черните ята на враните, в бялото сияние на крушовата гора, в пламтящото червено колело на залеза... Това обаче, което прави П.-Алипиевата „Лирика” незаменим поетически свят, е изповяданата в нея тъга, но много повече радост от живота; внушената печал, но преди всичко жажда за живот – на човека и кадънката, на стареца и тревата, на детето и пчелата, която: ...грижливопрашеца събира –не ми се умира,не ми се умира...

Златистоесенната мъдрост на П.-Алипиевата „Лирика” е едно от вечните тихи пристанища на душата:

И когато чезнат от очитеи се сливат с есенния здрач,нещо странно ляга във душите – като песен, като плач. („Жерави”)

3 Игов, Св. Природата и мъдростта на битието. Поезията на Петър Алипиев. // Петър Алипиев. Литературна анкета, с. 26.

Александър Христов

Едно стихотворение1

в диалог с И. Д.

Всеки вторник, по една цигара – сутрин,докато се събира слънцето от далечината.Само по еднаи само тогава...Дано да са повечедъждовните вторници,за да напръскат капкитеонова,което изгаря,за да паля,докато гасне,отново и отновоонова,което ще стане на пепел...

Жажда

Ще седя край рекатаи ще чакам,докато все още има вода...

Ще посрещам есентав ранно лятозаради душите ни,полуделиот вкуса на кръвта.Когатовсичко потънев геран от мъртви дни – онзи геранв двора на къщата,която продадохме –ще помнякак поливахме раните със студена вода,как забравяхмеза реката през зимата –

ще помнякато одрана кожа,останала от тъпан...

Завръщане

Трябват минесмачкани листи,които да нагъна.Искамда си припомнякак се правятхартиени лодки – от онези,които попиват водапреди да потънат.Копнеяда намеря онази река,в коятопускахме лодкитеи се учехме да плуваме,в коятоне знаехмекакво представляваилюзиятаи свободатабеше свободнаот всичките ни идеи за нея...

1 Посветено на Д. М.

Имена

Не гоня вече Михаил,нали таканаричат вятъра..

И някой денв митична кръчма,себе сив три кани винода превърнеш,да те разлеятна една тайна вечеря,да потърсишчовека до теб – а пак да е вятър,все вятър – и ти да вярвашв нови архангели,да стоишкато грешники да не виждаш – че е вятър,пак вятъри все вятър...

Лица на смъртта

Mors ultima ratio

1.Нареждаме свещиза починалитев отделна кутияв църквата –както телата на мъртвитев земята.Сгъват се.Сливат се.Прегаряти като луна,която никога не залязва,остават в наси се топлятот новите пламъци.

2.Не носеше черни дрехи,но в онзи деня подсетиха да облече,да се скрие в тяхкато вълчица в орехова шума,и да чака,да чака куршум от тамян,да чака да заспивосъчният ден,докато мълчинад шепа студено жито.

3. Плачеха...А той беше събрал ръце в полумесец.Плачеха...А той не можеше.Искашеда изговори живота си,да изпиецвета на цветята,които му оставяха.Плачеха...А той ги слушаше.

Роля на ролите

Криле,които чакаттялото на женав съблекалнятана театъра,за да има смисълтяхното съществуване...Пера,отнети от други полети,които тя ще забравида свали от гърба си...

Но и с тяхне би могла да полети...

Писмо до В.

пропорции

Пристигам на гарата(на моя недошъл Ренесанс)в забравен-от-бога град,в началото на октомврис юлски билети се надявам,че съм се разминалс кондуктора време...

Сравнявам наум здравеца,непомръдналоткакто се помня, с цветето на живота...

Докатопрокарвам линии,виждам,че някой пакте е нарисувал в кръг,върху стенатана спрения вагон,виждам,че някой все още вярва...

Н О В И П О Е Т ИН А Ф О К У С

8

Редактор на страницата

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена


Режисьорът СТИЛИЯН ПЕТРОВ за българската премиера на 27 март 2015 г. в Драматичен театър „Стоян Бъчваров”, Варна на театралната адаптация на Кристофър Хамптън по романа на Шодерло дьо Лакло, превод Майя Праматарова, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, композитор Петя Диманова

„Опасни връзки” като идея за перфидната манипулация не е ли продължение на сладките сънища в твоята постановка „Канкун”?„Опасни връзки” има допирни точки с „Канкун”, доколкото и двата текста ползват модела на игрите, макар че „Опасни връзки” прескача много по-рисковано и непоправимо границите на всяка по правило поправима реалност на игра. Нашите „Опасни връзки” не се занимават толкова с механизмите на манипулацията, колкото с инстинкта за война в нас. Войната на катастрофалната страст. Войната като страшна и страстна драма. Съществуват изследвания, които обвързват половия инстинкт с бойния. Неслучайно богът на любовта е стрелец. Ние се занимаваме с еротиката на войната. Войнственят инстинкт и еротизмът са основно свързани.Любовта като завземане, обсебване, надмощие...Любовта като копнеж по онова, което ни ранява. Любовта като дълбокото ни, стихийно влечение към война.Философията за живота на западния човек, която изисква да се докажеш, като успееш непременно и на всяка цена ...Целият роман на Шодерло дьо Лакло, върху който е правена адаптацията на Кристофър Хамптън, е създаден през образа, мисълта, езика на войната. Действа се екстремно с атака, нападение, наказание, мъчение, неотстъпчиви стратегии, отбрана, объркване на противника, надежда и страх за врага, безмилостни отмъщения, власт, сила, смърт. Кредото на маркиза дьо Мертьой е „Победа или смърт”. Съзнанието не е романтично, по-близо е до садистичното. Алтернативата е да упражниш жестокост спрямо себе си или спрямо другия. Садистичното съзнание избира другия. То иска да бъде по-скоро престъпник,

отколкото жертва – по този начин е противоположно на романтичното. Романтикът се самонаказва, за да запази любимия обект, садистът го убива. Тази е настройката, садистична е вибрацията не само на царя и царицата (Валмон – Мертьой) в цялата тази опасна шахматна конфигурация. Затова и определяш постановката си като драма, а не като романтична драма, с каквато жанрова характеристика върви например филмът „Опасни връзки” с режисьор Стивън Фриърс и сценарист Кристофър Хамптън, спечелил 6 номинации и 3 награди „Оскар“. Да. Това е най-известната филмова версия на „Опасни връзки” с Глен Клоуз, Джон Малкович и Мишел Пфайфър по сценарий на Кристофър Хамптън, но преди сценария за филма Хамптън създава театралната адаптация по романа на Шодерло дьо Лакло, върху която и ние сега работим. На мен ми направи силно впечатление преводът на Майя Праматарова. Докато го четох, усетих една особена синтезираност и театрална насоченост. Думите сякаш са подбрани с мисълта, че казаното трябва не просто да се чуе, а да се изиграе на сцената. Това е третият театрален проект, който работим заедно с Майя Праматарова. Изключително силно държа на това партньорство. Гледам на превода както алхимиците са гледали на метала, преди да се превърне в злато. Добрият превод е алхимия чрез думи. Важна, определяща съставка за дълбоко театрално съединение. Майя е невероятен алхимик на езика, живите пулсации в текста, сърцебиенето зад думите.За това колко ефективен може да бъде творческият процес между режисьора и останалите членове на постановъчния екип говорят наградите АСКЕЕР за авторска музика на Петя Диманова и ИКАР за сценографията на Венелин Шурелов и костюмите на Елица Георгиева в твоята варненска постановка на „Канкун”, също наградата ВАРНА за целия екип и още една награда ВАРНА на Биляна Стоева за ролята на Ремей. Да, „Канкун” беше и продължава да бъде през представленията силна, вълнуваща среща на общи творчески вълни, общи импулси за театър, общо споделяне и усещане за смисъл.Да продължим с визията на „Опасни връзки”...Не сме в епоха. Отказахме се от тази идея. Костюмите следват по-скоро темата - строги, силно изчистени, те са като друга кожа на персонажа, без да го скриват, а обратно – дооткриват го. Графични, студени, сурови и поетични. Такъв е и самият образ на представлението. И после всички тези дълбоко промислени творчески цели на постановката трябва да бъдат преведени и

„Опасни връзки” или еротиката на войнатапредадени на актьорите, да бъдат приети, осъзнати и пренесени от тях до зрителите... Повече от месец продължиха репетициите на маса. Това беше един горещ, задълбочен и вълнуващ процес, който възбужда неимоверно следващия етап от нашата работа. Въвеждахме се в посоката, в поетиката на замисъла през различни провокации, дълги разговори, захранващи аналогии и примери от киното, музиката, картините на Шиле и други стръмни сюжети и образи от голямата литература.В киното всичко тръгваше от Роже Вадим, нали?Да. Интересен прочит, който изгледахме заедно с актьорите. Изгледахме също версията на Пина Бауш – чудовищен атентат на сетивата. Милош Форман също е заснел „Опасни връзки” по сценарий на Жан Клод Кариер. Киното продължава да се връща към тази история по различен начин – Русия, Франция, Белгия, Корея снимат своите версии и усещания.Един свят, който предизвиква създаването на толкова други светове. Оттам идва очевидно и идеята за изложба по темата, която ще предшества премиерата на „Опасни връзки” като допълнителен варненски вариант към провокацията „Опасни връзки”.Приветствам тази идея на Стоян Радев, който покани четири млади дами с отношение към театъра да нарисуват своята визия върху „Опасни връзки” – актрисата Савина Бързева, музикантката Надежда Гущерова, студентката по сценография Василена Ялъмова и възпитаничката на Студио „Театър” Славяна Иванова. Първите им творби вече могат да се видят в специалната фейсбук страница, посветена на премиерата на „Опасни връзки”, която ще представим на 27 март – Световния ден на театъра. Никакви промени в първоначалното разпределение...Не, всяка репетиция ме убеждава, че съм направил точно разпределение на ролите: Виконт дьо Валмон - Стоян Радев, Маркиза дьо Мертьой - Веселина Михалкова, Президентшата дьо Турвел - Екатерина Георгиева, Мадам дьо Воланж - Даниела Викторова, Сесил дьо Воланж - Гергана Плетньова, Кавалерът Дансьони - Стефан Додуров, Мадам дьо Розмонд - Юлияна Чернева, Виктоар - Гергана Арнаудова, Азолан - Адриан Филипов, Емилия - Цветина Петрова.От самото начало знаех, че искам да има още един, особено важен за мен, образ. Нарекохме го Певицата. Тя ще се появи в определящ за целия прочит момент в лицето на Даниела Димова.

Въпросите зададе ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА

Варна, 11 март 2015 г.

Продължение от миналия брой

Интервютата с артисти от циркова трупа „Ориент“ са се превърнали в много лична среща, шанс за истинско докосване, близък поглед към живота им в „Але, хоп! По високо опъната тел“. Както през 2013 г. екипът на „Вокс Попули“ беше на експедиция из Родопите и улови живите гласове на баби и дядовци от родопски села, усети човешката им същност, постигна взаимност с тях, след което създаде „Яце Форкаш“ – стойностен спектакъл за изчезването на автентичния български фолклор, то и „Але, хоп!…“ е реализиран след провеждане на специално театрално изследване. Неда Соколовска и актьорите й живеят десет дни с цирк „Ориент“, пътуват и разговарят с цирковите артисти, успяват да видят не само професионализма им, но да почувстват и отразят в спектакъла чисто човешката им страна. И в този си проект те са социално ангажирани и повдигат важни социални въпроси, извеждайки в диалога си с тях темите за нелеката съдба на цирковите артисти у нас, за безхаберието на държавата към цирковото изкуство, за трудното им съществуване и оцеляване на ръба на живота, живот буквално като по „високо опъната тел“. Всички тези трудности крият и опасността от постепенно изчезване на цирка, като спектакълът отчита и друг важен въпрос - липсата на приемственост, сякаш са все по-малко хората, които да предават занаята, а и интересът към него намалява. А какво се случва с животните в цирка…?Темата за животните в цирковите представления заема специално място в спектакъла. Мирослав Симеонов, жокей в цирк „Ориент“, оживен на сцената от актьора Петко Каменов с човешко разбиране и лична ангажираност, заявява: „Аз съм за спирането на животните в цирка!… Мечки, бели мечки… те са на изчезване… може ли бели мечки в цирка – да забавляваш децата…“ Изказване, което поставя важния въпрос за загрижеността, отговорността, която хората трябва да поемат спрямо животните, но има и безотговорни, жестоки гледачи на животни в цирковете. В цирк „Ориент“ обаче животните са „денонощно обгрижвани“, свидетелства дългогодишен шофьор на камион, работещ в него. А в много циркове животни вече почти няма, заради влязлата в сила от 1.01.2015 г. забрана за използване на диви

животни в циркови представления. По темата в „Але, хоп!...“ се изказва представител на фондация „Четири лапи“, както и Aлександър Балкански, директор на най-големия български цирк - „Балкански“. В интервю той нарича

закона „несправедлив“, защото „всички животни, които се дресират в цирковете, са родени в цирка“, а въвеждането му пречи на дресьорите да упражняват професията си. Екипът на „Вокс Попули“ изразява обичта си към животните и чрез запознаването ни с историята на първия дресьор на лъвове в България Александър Спасов, а Павел Ботев, цирков артист, който е и роден в цирка, допълва образа на този дресьор чрез превърнат във вербатим материал вълнуващ разказ/спомени. За реализирането на „Але, хоп! …“ екипът на „Вокс Попули“ се среща и разговаря със собственика на цирк „Ориент“ Цветан Димитров и съпругата му Кети Димитрова - дресьорка на кралски пудели, които сами си създават цирк и оцеляват през годините въпреки трудностите. „Проблемът е, че държавата се държи като мащеха с артистите, а на цирка не се гледа като на истинско изкуство“ – непримиримо и с болка заявява директорът на цирк „Ориент“ (въздействащо оживен от известния актьор Филип Трифонов). Запомняща се е и срещата с остроумните клоуни Даниела/Дада и Таки, които категорично заявяват в спектакъла: „Без цирка не мога!“, но обичта и отдадеността им са подложени на постоянно изпитание заради незаинтересоваността на държавата. Дада и Таки излизат на манежа пак и пак, и пак, и пак… с червени клоунски носове, прекрасни шарени костюми, винаги усмихнати… въпреки всичко… Виждаме ги в действие и по време на цирковото представление на „Вокс Попули“, оживени от Линда Русева (представяща и дресьорката на кралски пудели К. Димитрова) и Тони Карабашев – прекрасни актьори, отличаващи се с органично присъствие, чувство за хумор, свежи импровизационни „полети“ и общуване с публиката. Още помня артистичното каране на Тони Карабашев на моницикъл (едноколен велосипед), което прелива в страстен танц, запаметил се в съзнанието ми и заради смислово богатата движенческа партитура, стилен визуален разказ – хореография на Николина Тодорова. Отличава се и актрисата Мила Банчева, която с въздействаща жизненост представя личната история на цирковата артистка Дилайла Василева Романова – на 20 години, работеща в цирка от 9-10-годишна. Тя оживява и Адриана Митева – млада дресьорка на гълъби, която вече 18 години се подлага на голям риск, изявявайки се и като „жената-каучук“. Ценното е, че актрисата не само възпроизвежда разказа на Ади, а и самата тя показва красив цирков номер с дресиране на четири гугутки, което надхвърля актьорството – истински живо присъствие и ново лично умение, което Мила Банчева споделя.В „Але, хоп!...“ присъства и една от ветеранките на българския цирк Стела Кондова, която вече 40 години рискува живота си, ходейки със завързани очи върху стоманена тел, а сега с болка в гласа казва: „Боже, кой ще го прави…аз искам

да се продължи номерът, но как… няма кой да продължи…“ Нейният прототип е оживен на сцената от актрисата Елена Кънева, чието фино, емоционално, непринудено присъствие води до вълнуващо споделяне на интимни и по човешки въздействащи мигове. Получава се истински моноспектакъл, в който образът на Стела е драматургично изведен през обичта й към цветята - 40 саксии с цветя отглежда в цирка, който е неин дом, и се грижи/разказва за всяко едно цвете с искрена радост. С плам тя говори за професията си, за сложността на цирковия си номер, за дисциплината, усеща се и отдадеността й, обичта й към цирковото изкуство. Излезе ли на манежа, Стела всеки път е между живота и смъртта, но иначе всеки миг е готова да дари живот... Цветята също са живот, жив миг на взаимност, когато Стела Кондова/Елена Кънева споделя и с човек от публиката живо цвете – сподели и с мен, като ми подари саксия с цветенце, засадено пред всички нас, в реално време: „Имам едно с коренче, то е живo, ще цъфне скоро…“, и наистина – усещането е като за дарено късче „живот“. И надежда има, както подсказва поредният успешно въведен жив драматургичен ход на спектакъла – една от големите ценности на „Але, хоп! По високо опъната тел“ е участието на 15-годишния жонгльор Никола Бозаджиев и неговия учител Павел Ботев, които присъстват в пространството на жонгльорите (зала „Гъливер“) именно като „себе си“, с личната си взаимовръзка и изградена взаимност, предаване на занаята от учител на ученик/от майстор на чирак, който ще продължи и развие това ценно знание. Всеки път когато се представя „Але, хоп!...“, Никола жонглира с кегли, халки, топки в зала „Гъливер“, но и в Червена зала – по време на цирковото представление на „Вокс Попули“, и го прави по изключително успешен и артистичен начин. Заедно с Павел дават възможност и на зрителите да се включат в разнородни жонгльорски игри. И всичко е забавно, увличащо, запомнящо се… и създаващо взаимност. Затова и циркът ще продължи да съществува – докато има учители като Павел и ученици като Никола!Същото се отнася и за Центъра за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов“ – домът на независимите артисти у нас, принуден да затвори врати в края на 2014 г., за радост продължи дейността си през 2015 г. От значение е да съществува и занапред и ще съществува – докато има смели, социално ангажирани творци и мислещи хора/институции, които смятат за важно да подкрепят независимото изкуство и стремежа за свободни творчески „полети“ в България!

МИЛЕНА МИХАЙЛОВА

Але, хоп! По високо опъната тел“ - вълнуваща среща на документалния театър с цирковото изкуствои един важен апел: „Ходете на цирк!“


Пламен Дойнов

В края на 1962 г. около неколцина млади поети в най-големия български крайдунавски град Русе се завихрят събития, които могат да бъдат обособени като случая „Поетическо вероизповедание“. В центъра му стои едно литературно четене, организирано от тях на 1 декември 1962 г. от 20 часа в аулата на Висшия институт по машиностроене, механизация и електрификация на селското стопанство (ВИММЕСС1), но и съпътстващата четенето програмка (малка брошура от 22 страници), съдържаща кратък въвеждащ текст и по едно стихотворение от Веселин Тачев, Георги Черняков, Димитър Горсов, Димитър Вятовски, Димитър Бобев, Здравко Кисьов, Иван Цанев, Йордан Георгиев, Тодор Копаранов и Христо Владимиров.Десет поети, повечето от които на 20-22 или на 23-25 години, живеещи, учещи, работещи или просто пребиваващи в Русе, увлечени от шанса за по-активен публичен литературен живот, който им дават импулсите на размразяването. Техните групови изяви се осъществяват в близко съзвучие с множество подобни акции по това време. Както в съветска Москва, така и в българска София изобилстват малки колективни проекти, задвижвани от по няколко нови литератори. Рано е още за очертаване на единен образ на цяло поколение. Става дума предимно за групи от поети, свързани по темперамент, възраст или случайност, привлечени от магнита на рециталите пред публика, с обща негативна нагласа към статуквото от вчера, срещу сталинско-червенковските рецидиви и срещу новите еснафи, със симпатии към революцията в Куба, отдадени на изкусителната илюзия, че със стиховете си могат да предизвикват дела, ускоряващи сбъдването на комунизма през 1980 г. Техните акции са по-скоро прояви на групова идентичност, под която тлее все още неясно поколенческо самосъзнание на млади хора, които не са обременени от публична съпричастност към червенковизма, макар че част от тях нямат нищо против да станат литературни кадри на живковизма. Но това – утре. Днес, т.е. през 1962/1963 г., те се носят върху крилете на един шумно прокламиран младежки критицизъм, идеологически еклектичен, често съгласяващ в едно необуздания езиков радикализъм с примерното комсомолско поведение.

*Впечатлението за групиране сред младите русенски поети е донякъде подвеждащо. Десет души са твърде многобройна литературна общност. Събирането им на четения или в брошури усилва усещането за обща групова идентичност, но не я гарантира. По-скоро става дума за център от няколко поети – формиралите приятелско-поетическа „тройка“ Здравко Кисьов (1937), Веселин Тачев (1941), Иван Цанев (1941), с гравитиращите около тях Димитър Вятовски (1927), Димитър Горсов (1939), Тодор Копаранов (1939) и още неколцина, обединени от организационния ентусиазъм на Георги Черняков (1930), секретар на Клуба на културните дейци в Русе. Те разполагат и с още една институционална легитимация – Комсомолският кабинет при Окръжния комитет на ДКМС. Независимо дали са реална или имагинерна общност, младите русенски поети изглеждат силно повлияни от дочутите легенди за жестикулациите по стадиони, площади и огромни зали на руснаците Евтушенко, Вознесенски, Рождественски и пр. Облъчени са от българския пример на Левчев, Ст. Цанев и К. Павлов. Попадат във вихъра от политически и литературни събития, прорязващи 1962-ра с немислим довчера либерализъм. През есента на 1962-ра се провежда Ноемврийският пленум на ЦК на БКП, който изключва от партията Вълко Червенков, а отстранява от Политбюро и от ЦК на БКП Антон Югов и Георги Цанков. Веднага след пленума стартира VІІІ конгрес на БКП, който приема 20-годишна програма „за завършване на строителството на социализма и изграждане на комунизма“ в периода 1961–1980 г., а Тодор Живков се придвижва безметежно към поста министър-председател на НРБ. В Съветския съюз официозът „Правда“ публикува стихотворението „Наследниците на Сталин“ от Евтушенко, а в ноемврийския брой на „Новый мир“ излиза повестта „Един ден на Иван Денисович“ от Солженицин. Официалната парола – и в СССР, и в НРБ – е антисталинизъм, която при повечето млади поети върви с воля за себеутвърждаване и за нови форми на

1 ВИММЕСС е създаден на 12 ноември 1945 г. По-късно е

преименуван на Висше техническо училище „Ангел Кънчев“, а от

21 юли 1995 г. е Русенски университет „Ангел Кънчев“.

относително свободна изява. Публикации и публични четения – ето терена, върху който те се опитват да разположат своите рупори. Освен в местния официоз „Дунавска правда“, в началото младите автори в Русе печатат предимно в бюлетина на Комсомолския кабинет при ОК на ДКМС „Комсомолски глас“ (1960/1961), опитват с единични броеве на вестници – „Светлоструй“ и „Гласове“2, пласират текстове и в многотиражките, където някои от тях са редактори (Иван Цанев – в село Копривец, Димитър Горсов – в Бабово3, Веселин Тачев – в Щръклево). Чрез посочения Комсомолски кабинет или чрез Клуба на културните дейци те се представят на многобройни литературни четения в Русе и окръга, като дори четат творби в рамките на литературно-музикална програма „в едно от новооткритите кафенета („Москва“, по-късно ресторант „Гюргево”)“. От техни последващи самокритически обяснения узнаваме, че между декември 1962 и април 1963 г. са рецитирали пред „студентите от ВИМЕСС, работничките от ДИП „Арда“, кооператорите от Копривец, Щръклево, Сливо поле, моряците от Параходство БРП и много други трудови колективи“, или общо 115 четения4. За 150 дни – 115 изяви на живо пред публика. Звучи смайващо. Дали това внушително число е реално или малко раздуто, няма особено значение. По-същественото е, че дори и да са наполовина, толкова литературни четения катализират друг тип публичност, неподлежаща на строга цензура и реализираща пряко свободно общуване между автори и публика.Друга алтернативна публичност осигуряват отчасти провинциалните многотиражки, както и всякакви местни и ведомствени издания5, но най-силен е ефектът от една наистина нова форма на обнародване – т.нар. програмки за четенията, подобни на програмките за театрално представление, в които русенските поети специално печатат понякога по едно свое стихотворение, като „мостра“ преди публичната си проява. Това е не само трибуна, макар на пръв поглед точно в свободното публикуване да се състои прекият ефект. По-силното въздействие на този тип публикации идва от друго. От една страна, програмката е форма за конструиране на литературна общност, а от друга, книжно тяло, което може да бъде разпространявано и след края на четенето, заради което е отпечатано. Тъкмо програмката сравнително лесно може да се превърне в програма, т.е. в литературен манифест, предаван от ръка на ръка, както се случва с „Поетическо вероизповедание“. По този начин групата се сдобива с лице, което могат да видят повече хора.

*Най-болезнен опит от тях вече е понатрупал Веселин Тачев. През лятото на 1961 г. първо политическо торнадо пресича биографичната му траектория. Тогава той завежда Комсомолския кабинет към ОК на ДКМС, редактира бюлетина „Комсомолски глас“ и се готви да замине за София на обучение в Централната комсомолска школа – ковачница за млади номенклатурни

2 Вж. тези сведения в: Кисьов, Здравко. Обърни се с усмивка

назад! – Брод, бр. 11/ 2012, с. 177.3 Вж. тези сведения в: Цанев, Иван. Бяхме заразени от

еуфорията на тогавашните промени. – Брод, бр. 11/ 2012, с. 181.4 Вж. Писмо до редакцията: Почувствахме голямото сърце на

Партията. – Народна младеж, бр. 105, 6 май 1963, притурка

Пулс.5 За този вид заобикаляне на цензурата говори още през 70-те

години Атанас Славов по радио „Свободна Европа“, а после

през 1983 г. в Париж и през 1986 г. във Вашингтон издава тези

свои наблюдения в книга. Вж. българското издание, по което се

цитират тук: Славов, Атанас. С точността на прилепи. – В:

Славов, Атанас. Яворови до Елхови. Избрани произведения. Том

3, Сливен, 2003, с. 225.

кадри. Това би му осигурило относително предвидимо и възходящо кариерно развитие. Неочаквано обаче от родното му село Караисен, Великотърновско, пристига писмо, в което съобщават на ОК на ДКМС в Русе компрометиращи факти от биографията на покойния баща на Веселин Тачев до 9 септември 1944 г. Мемоарната памет съхранява един-единствен факт от епистоларния компромат – бащата бил секретар-бирник в селото6, т.е. предполагаем „народен изедник“, според официалния морално-исторически ценностен каталог в НРБ. Бирник или не, такова „петно“, колкото и в неподходящ момент да е лепнато върху биографията на В. Тачев, подлежи на изсветляване, защото просто маркира една чиновническа длъжност. По-вероятно е дори сведението да е дадено още в характеристиката, изпратена от народния съвет на Караисен при постъпването на Тачев на работа в русенския комсомол. Зад компрометиращия материал обаче от лятото на 1961-ва стои друг адресат – общинският комитет на ДКМС в Караисен, който още по-подробно осведомява работодателите на младия поет – бащата „е бил член на „Обществена сила“, деен привърженик на фашистката власт и участник в преследването на партизаните“7. Няма нито дума за бирничество. Но писмото донос и така звучи вече убийствено – принадлежност към формация, смятана за „фашистка“, с пряко участие в гоненията срещу „борците за народна свобода“. Това наистина е почти незаличимо политическо „петно“. От русенския комсомол командироват специален пратеник (Петър Ненчев), който на място в Караисен проверява фактите и „констатира, че това е истина“, а от отдел „Организационен“ на ОК на ДКМС предлагат В. Тачев да отпадне от планирания комсомолски курс в София и да се освободи от длъжността на завеждащ Комсомолския кабинет, като „му се предложи да премине на [друга] работа“. Бюрото на ОК на ДКМС освобождава Тачев „поради неподходящ за тази длъжност, считано от 1.ІХ.1961 год.“. На мястото завеждащ Комсомолския кабинет издигат Здравко Кисьов8.Този може би пръв травмиращ епизод накърнява социополитическото битие на Веселин Тачев и трайно променя житейските му перспективи, като го отпраща в ролята на поредния редактор на многотиражка – „Кооперативна трибуна“ в Щръклево. Но случката показва също и биографичната нееднородност на групата русенски поети. Част от тях имат потекло, което ги маркира като неблагонадеждни – с „лош произход“. Както посочва Стойчо Гецов в спомена си за Веселин Тачев, фигурата на „бащата-враг“, особен персонаж, наложен от социалистическия реализъм през 50-те години, може да бъде различена в биографията на не един от тях9. При сталинизма и червенковизма това предизвиква у синовете крайни състояния: дали да се разграничат с действия и творчество от бащите си, или да останат същностно верни на родовата си чест и памет. В юношеството

6 Вж. повтарящото се твърдение за това в: Кисьов, Здравко.

Първият удар по Веско беше през 1961-ва. – В: Памет за поета.

Веселин Тачев – поетът и приятелят. Съст. Нели Пигулева, Руси

Русев, Русе, 2012, с. 85; Донева, Мариана. Дипломна работа. – В:

Пак там, с. 148.7 ДА – Русе, ф. 283Б, оп. 2, а.е. 2, л. 282.8 Пак там, л. 282, л. 370.9 Ст. Гецов пише: „Врагове бяха бащите на Димитър Вятовски (баща полицай), на Иван Цанев (иска да бяга през границата), на Веселин Тачев (секретар-бирник), на Еберхард (майка немкиня, баща арменец), на Стойчо Гецов (николапетковист, „кулак“), на Росен Минев (свещеник), на Жерминал (анархист)…“ – вж. Гецов, Стойчо. Веселин Тачев в писмата си и във времето – В: Памет за поета. Веселин Тачев – поетът и приятелят. Съст. Нели Пигулева, Руси Русев, Русе, 2012, с. 135. Етикет на „враг“ е закачен върху образа на бащата и на друг млад поет от Русе – Владимир Попов.

Случаят Поетическовероизповедание

на стр. 10

В следващите страници представяме историята на случая „Поетическо вероизповедание“ от 1962/1963 г. и лирически

текстове от уникалната самиздатска поредица на Веселин Тачев (1941–1991), който между 1964 и 1966 г. сам изработва (съставя,

преписва на пишеща машина и подвързва) книги на своите връстници и приятели Иван Цанев, Здравко Кисьов, Димитър

Вятовски, Димитър Горсов, Владимир Попов, а може би и на други поети, чиито имена и издания тепърва ще установяваме.

Тъкмо самиздатското издание, направено от Веселин Тачев, стана повод и основа за появилата се в края на миналата година книга на

Иван Цанев „Ранни стихотворения. 1960–1967“. Сега публикуваме части от самиздатските книги на Здравко

Кисьов, Димитър Вятовски и на самия Веселин Тачев, които се пазят в Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе. Това са

не просто „неизвестни“ за публиката творби, а истински пробиви в младата поезия от 60-те години на ХХ век, които очертават

непознатия до днес феномен на поразителното алтернативно присъствие на младите русенски поети в литературата на

Народна република България.

Ìëàäèòå ðóñåíñêè ïîåòè îò íà÷àëîòî íà 60-òå

рис.

Цвет

ко Ц

вет

ков, „

Поет

ичес

ко в

ероизп

овед

ание“

, 1962


си някои от тях развиват сложно чувство за вина – от една страна, към „класата“, към повелите на „новото време“, заради това, че не са достойни с този свой „лош произход“, а от друга, към бащите и потеклото си, с разяждащото съмнение дали не ги предават, дали са достойни за името, което носят. В едно късно мемоарно есе В. Тачев почти изплаква това противоречие:

„Намирах в образа му [на Сталин – б.м., П.Д.] нещо близко с образа на баща ми. Дали в чертите или – страшно е да си помисля – обичта към баща ми е била прераснала в обич към „бащата на народите“. Но да, по примера на Павлик Морозов аз трябваше да принеса в жертва обичта към баща си в името на идеята, въплътена в Сталин… Не можех. Тогава стигах до самообвинението, че в мен има нещо, с което не заслужавам закрилата на Сталин, та обичта към баща ми винаги надделяваше и макар да го опитваха и обвиняваха в смъртни грехове, за мен той бе най-добрият човек на

света.“10

Такива вътрешни катаклизми обикновено подриват социалните устои, но изострят нравствените качества, а в случая в част от почерците на пишещите синове вграждат висока човешка мяра – нагласа за разбиране на другия, готовност да простиш, да проявиш милост, склонност към индивидуално, а не към колективно съпреживяване на света.Антисталинистките импулси от началото на размразяването дават шанс на тези поети да преодолеят биографичната травма с комсомолски устрем и колективно себеотрицание. Те обръщат критическите остриета на лирическите си текстове към всички „старци“ на сталинизма и червенковизма, прогласявайки нахлуването на съвсем нови хора, чиято биография е по-скоро в бъдещето, в комунизма, от чието име говорят и изискват. Те не реабилитират бащите си, но нямат търпение да изпратят в миналото техните палачи. В сърцевината си обаче, макар речевите им пози често да напомнят съветски и софийски „априлски“ образци, повечето от младите русенски поети се отличават със стремежа си да говорят от свое име, а не от името на колектив (поколение, партия или народ), изграждат основите не на някакъв нов героически Аз, а на интимно-изповеден лирически герой, проявяват черти на поетика, която тъкмо през 1962-1963 г. няма как да бъде високо оценена от официалната критика. Всичко това тогава трудно се откроява изпод общия поколенчески похлупак. Русенските млади поети са почти невидими – на крехка литературна възраст, с едва очертаващи се профили, някъде в провинцията. Те се въвличат в генерационните напрежения твърде рано – много млади и достатъчно встрани от центъра, за да останат после завинаги нащрек спрямо поколенческите формати през 60-те и 70-те години на ХХ в. Опит, който не само запомнят, но и спрямо който се обособяват отделните им литературни личности.

Млади и сърдити

Четенето на 1 декември 1962 г. в аулата на ВИММЕСС представя стихове, които преди това най-вероятно са звучали на други публични прояви. Освен творбите от програмката, със сигурност въздуха изпълват и думи камо тези:

Свобода – неутолима жажда за живот до гроб.Свобода – дано те има да ти бъда верен роб.

(Веселин Тачев, „Свобода – красиво слово…“11)

Скръбният Исус!В училище ми писаха двойка по вероучение.Той ми се скара.И се разделихме.На мястото му сложих иконата на другия.Той също беше християнин.От него се научих да отделям цветовете, макар че не бях далтонист.От него се научих да преследвам съседите си, когато носеха рубашки с незакопчани яки.От него се научих да стрелям в баща си.

Един ден реката придойде и ледовете разкъсаха трупа му.

О, мълчаливи пчели, превърнете в отрова восъка,

10 Тачев, Веселин. Синята сфера – Пламък, кн. 5–6/ 1992, с. 114.11 Тук и по-нататък цитираме стихотворения от 1960-1963 г.,

публикувани от В. Тачев в раздел Стихове от ония години. –

Светлоструй, бр. 1/1990, с. 70–84.

за да угаснат всички свещи!Добри и наивни дървета, не давайте непорочната си плът за рамки на иконите!

(Димитър Вятовски, „Повик“)

Кой ще спори с огняря от ъгъла?Кой ще каже, че лъже огняря!Нас векове са ни лъгали, затова не хващаме вяра.

(Димитър Бобев, „Епизод 1960“)

Вие, които продавате съвестта си и своето убеждение, Вие, които не знаете цената на нощното бдение,[…]

Но нас животът сурово по лицата ни бие, затова няма да станете вие никога ние.

(Здравко Кисьов, „Обръщение“)

В тези откъси от няколко най-ранни стихотворения личи всичко, което откроява русенските поети на 62-ра: високият залог на свободата е прогласен със страст по оксиморони и парадокси, като по този начин е и тънко иронизиран или дори самоиронизиран в изреченото желание на лирическия герой да бъде верен роб на свободата (В. Тачев); антирелигиозният патос с лекота изковава антисталинистка алегория (Д. Вятовски); усвоените от Вапцаров и Пеньо Пенев нонконформистки уроци водят до реабилитиране на автентичния работнически глас – на огняря от ъгъла, чрез когото проговарят недоимъкът и мизерията на целия социалистически бит (Д. Бобев); позата на нравствен максимализъм и антиконсумизъм чертае едновременно историческа и генерационна граница между „ние“ и „вие“, демаркационна линия, отсам която новото поколение търси морална легитимност (З. Кисьов). Същия ден – на 1 декември – съветският водач Никита Хрушчов посещава изложбата „Новата реалност“ на Манежа в Москва и в импровизирани и често нецензурни коментари заклеймява „педерастията в изкуството“ и се заканва да не даде „нито копейка държавни средства“ за „сложно изкуство“12. Точно тези изявления на Хрушчов нямат особено широка разгласа. За тях публиката по-скоро може само да се досеща от репортаж и уводна статия във вестник „Правда“. Докладът на секретаря по идеологията на ЦК на КПСС Леонид Иличов в края на 1962-ра произвежда по-силен смразяващ ефект, но и той, въпреки че е публикуван в българския печат, не блокира либерализационните процеси на юг от Дунава. Блокадата на размразяването в НРБ предстои през април 1963-та. Затова русенските поети още могат да се порадват на своите мимолетни успехи пред публиката и да видят по-трайните ефекти от отпечатаната програмка „Поетическо вероизповедание“.

*„Поетическо вероизповедание“ престава да бъде просто програмка веднага след края на четенето. Тези иначе толкова скромни 22 страници започват да се четат като брошура, сборниче и програма, като книга, обявяваща присъствието на нови поети, групирани около своя платформа. За това допринася и квазирелигиозната символика („вероизповедание“) в назоваването на „жанра“, въпреки че е заимствана от германския писател комунист Йоханес Бехер. Видима е претенцията на изданието, че представлява колективна поетическа изповед, съкровено кредо, оповестено на всеослушание. Целият му патос залага на „младежката карта“, разиграна от актуалните комунистически позиции на 1962-ра – от уводния текст, написан от Здравко Кисьов от името на всички автори13, до цитата от изказването на председателя на СБП Камен Калчев пред VІІІ конгрес на БКП, отпечатан върху задната вътрешна корица. Така книжката изглежда старателно опакована в партийна реторика. Уводните думи предвидливо се позовават на новия курс на БКП:

„Защото ти влагаш цялата си страст, целия си младежки темперамент за отстояване на нашите чисти позиции, за нашия нов морал, комунистическа нравственост и принципи.[…]Нашето място е там – в първите редици на големия фронт, който разкри пред нас Осмият конгрес на нашата славна

БКП.“14

12 Вж. повече в: Герчук, Ю. Кровоизлияние в МОСХ, или Хрущёв

в Манеже 1 декабря 1962 года, М., 2008, както и в: Рабичев,

Леонид. Манеж 1962, до и после. – Знамя, № 9/2001.13 Авторството на уводния текст се потвърждава както от В.

Тачев, така и от самия З. Кисьов. Вж. за това: Тачев, Веселин.

Нашето поетическо вероизповедание…, с. 64; Кисьов, Здравко.

Обърни се с усмивка назад!..., с. 179.14 Поетическо вероизповедание, Русе, 1962, с. 2.

Цитатът от Камен Калчев е подбран така, че изразява някакъв нов младежки протекционизъм:

„Нашите младежи, които сега се формират като писатели, усилено се стремят да бъдат и нови, и оригинални… Често пъти в този стремеж те изпадат в заблуждения и грешки… Наш дълг е да излезем пред тях, а не да стоим настрана, а понякога и подире им, и в позата на строги съдници да ги критикуваме с неоправдано менторство и високомерие. Ние сме решили да им помагаме внимателно и другарски, за да насочат правилно своите усилия към овладяване метода на социалистическия реализъм, като насърчаваме в тях и новаторството, и смелите експерименти и търсения…“

Думите на председателя на СБП имат стойността на солидно алиби. С тях русенските поети предварително се застраховат срещу евентуални негативни критики и сякаш проявяват готовност да усвояват „метода на социалистическия реализъм“, оставайки новатори и експериментатори. Аранжировката на текстовете изглежда почти безукорна за края на 1962-ра. Почти.Защото младите поети все пак правят една грешка при манифестното си представяне. Грешка, оказала се решаваща, както показва последвалата атака на централната и местната власт срещу тях. В уводния текст към програмката те се самоназовават „сърдити млади хора“. Самоназовават се при това нееднократно, настоятелно, с концептуална упоритост: „Колко е хубаво да бъдеш сърдит! […] Колко е трудно да бъдеш сърдит! […] Колко е важно да бъдеш сърдит!“. Фразата има силен програмен ефект, който очевидно отвежда не към престижен съветски пример, а към британската литература, където именно нови автори като Джон Осбърн, Алън Силитоу, Харолд Пинтър, Кингсли Еймис, Филип Ларкин, Джон Брейн, Джон Уейн, Колин Уилсън, Дорис Лесинг, Арнолд Уескър, Айрис Мърдок, Малкълм Бредбъри след средата на 50-те години са маркирани като поколение на „сърдитите млади хора“. Радикализмът и дори анархистичният бунт на тези писатели в Англия е насочен срещу социалните противоречия, неравенствата, бездните на отчуждението и лицемерието, подчертавайки междучовешките и обществени отношения като катаклизми, породени от всеобщата лъжа и неразбирането. В една плуралистична културна среда такава тенденция в писането се превръща в събитие на изкуството, но резонният въпрос към всеки млад автор в НРБ в началото на 60-те години би бил: Можеш ли да бъдеш „сърдит“ на системата? На какво точно си „сърдит“? Колко „сърдит“ можеш да бъдеш?Макар и левичарски, близки до комунистическите постулати, идеите на английските „сърдити млади“, пришити дори като абстрактни формулировки към българската ситуация, се обръщат срещу самото статукво в НРБ, затова няма как да бъдат възприети позитивно от официалната критика. Подобно на английските си колеги, русенските поети изживяват усещането за поколенчески разрив в обществото, за постоянно бягство от истината, за недостиг на чистота в отношенията, за социална криза. Пренебрегвайки класово-партийния подход при оценката на събитията, те заявяват копнежа си по някакво „съвременно изкуство на младите“ изобщо – и на Запад, и на Изток, обединени от „свободна и трезва мисъл, непримиримост към язвите в нашия обществен и личен живот, здраво чувство за сатира и себеотрицание в борбата с противника“. Противникът също е идентифициран като некласов образ, с ярко негативни нравствени черти:

„Противника?Това е преди всичко новият еснаф, двуличникът, мижитурката, кариеристът и всички ония сенки от миналото, които протягат пипалата си, за да спрат

нашето движение напред, там, където няма място за тях.“

Тези думи обещават битка, дори революция. „Това не е ли революция?“, питат направо към края на уводния си текст русенските поети. Проблемът е, че след 1947-1948 г. комунистическият режим не предвижда революции. Всяка подобна идея звучи вече опасно. Декларацията на русенските поети вкарва в обращение фрази и понятия, които с основание тревожат статуквото. Някои конкретни стихотворения в програмката – още повече. През призмата на формулата „сърдити млади хора“ всички творби в изданието зазвучават като подбрани стихове на протеста. Протест срещу еснафския бит и празните стандартни забавления, срещу социалното спокойствие и дежурния оптимизъм, срещу затварянето на очите пред истината и липсата на памет за важните неща. Дори най-интимните стихове в изданието – на Димитър Бобев („Отговор“) и на Христо Владимиров („Равносметка“) – отглъхват като любовен протест. Сякаш във всеки текст лирическият глас е взел един висок тон на полемичност и отказва да отстъпи в по-ниски регистри. Веселин Тачев в „Синьо“ настоява слушателите/читателите да изберат между „два сини цвята:/ на синилото за пране/ и изкуственото око/ на Гео Милев“. Сравнението е драстично, на ръба на добрия вкус, но самият морален императив на достойното осмислено

Случаят „Поетическо вероизповедание“ от стр. 9


съществуване го изисква. Отново е син цветът и в съседното стихотворение – „Рапсодия в синьо“ на Георги Черняков. Въпреки какофонията от образи и персонажи, изпъква фигурата на „бохема Гершуин“, който дирижира рапсодията на прогреса, в която танцуват Ян Хус, Галилей, Колумб, Айнщайн и дори „като балерини танцуват космическите кораби“ заедно с космонавтите Николаев и Попович. Този танц в небето е противопоставен на „някакъв стандартен джаз“, който танцуват долу в ресторантите. Лирическият герой гори от нетърпение и пита защо го бавят, корабът му къде е. В „Неделна литургия“ Димитър Горсов представя скрито полемична ситуация на едно богослужение, внезапно пронизано от звуците на съвременността. Димитър Вятовски изгражда в ярки звукови и цветни метафори необичайно антивоенно стихотворение – „Произшествие при един неочакван залез“: накрая едно дете тика количката си срещу „събудените оръдия“. Най-впечатляващите с алегорическия си критицизъм стихотворения принадлежат на Здравко Кисьов и Иван Цанев. Текстът си Кисьов озаглавява именно „Алегория“ и предпоставя неговото разночетене:

Аз съм младото биче, което няма нужда от тореадор.Щом се впусна с табуна и ето влизам с някакъв цвят във спор.Ала тоя цвят не е наметало за примамка игрива, уви, а стена сред блато застояло, във която се чупят глави.Аз на тая борба съм осъден и в предсмъртния миг на брегазнам,викът ми последен ще бъде:„Майко, раждай моите братя с рога!”

Младият лирически персонаж няма нужда от дразнител, за да влезе в истинска битка, да започне спор с цветовете, които обаче никога не се огъват, не трептят от вятъра, а напротив – израстват пред него като непробиваеми прегради. Лирическият герой влиза в обречена битка със стената – с всичко онова, което затваря съществуването в кръга на познатото и ограничава пътя пред свободния човек. Впрочем, ако направим по-драстично допускане, трябва да отбележим, че Берлинската стена вече е вдигната на първи строеж през лятото на 1961-ва. В образа на застоялото блато бързо можем да разпознаем инертното битие в НРБ. На финала се прокламира необходимостта от нови непримирими борци с рога – носители на младежка упоритост срещу всяко статукво, което блокира движението, промяната. Разбира се, бунтарската алегория на Здравко Кисьов би могла да бъде тълкувана в детайлите си и иначе, но отново бихме усетили опнатия зад образната й система социален нерв.В „Приказка за живота“ Иван Цанев предлага друга, присмехулно-саркастична гледна точка към вероятното проектирано съществуване на собственото му поколение:

Живей навярно нашата присъдав сигнал на влак,в писък на трамвай,след който безразлично ще ни бъдедали ще е септември или май.А ние се усмихваме и правимот всеки миг едно стихотворение,и всеки Д р у г доиме като кравав очакване да пусне настроение.Ще продадем последната си риза,за да отложим с някой ден смъртта.Ако не се отровим с оптимизъм,ще надживеем края на света.

Стихотворението отеква като изпълнено с реторическа лекота обобщение за пътя на съвременните млади хора, които в случая не са толкова „сърдити“, колкото язвително умни, усмихнато издевателстващи над лесните предсказания за онова, което ще се случи с тях и със света. 21-годишният Иван Цанев демонстрира богатство от техники и асоциации. Отиграва интертекстуалното намигване на един всекидневен човек към Гео-Милевия стих „Септември ще бъде май!“, превърнат вече в класика на социалистическия реализъм. После преминава с бръснещ полет над самовлюбените

усилия на съвременните поети да пишат по всеки повод стихотворение и да го натрапват на слушателите/читателите, изисквайки от тях добро настроение, бодрост, оптимизъм. Надсмива се над готовността на човека да стори всичко, само и само за да оцелее, да поживее още мъничко, за да дойде поразяващият финал, който е изящна гавра с предвещавания край на света в реториката на „борбата за мир“ и прочее идеологически кампании, заредени с гибелни предупреждения и пропагандна вяра. По индиректен начин „Приказка за живота“ отстоява правото на песимизъм през 60-те години на ХХ в., надсмивайки се в дълбочина над принципа на „историческия оптимизъм“ – един от базисните постулати на социалистическия реализъм. Разбира се, това не е нито цел, нито съвсем осъзнато езиково поведение на младия поет, но по същество се проявява в полисемантичния ефект от текста – свободен да произвежда още и още значения.Тези няколко стихотворения са достатъчни, за да превърнат „Поетическо вероизповедание“ в малка книга на свободата, създадена от енергията на недоизяснената младост на група автори в североизточния край на НРБ. След като вече стиховете са ги чули слушателите в Русе, книгата поема към други градове и села, където се предполага, че ще срещне отзивчиви читатели.

*По всичко личи, че младите русенски поети имат съзнание за силата и стойността на издадената програмка, защото активно се опитват да я разпространят, искат да стигне не само до по-широка публика, а по-възможност и до професионални читатели.Още привечер преди четенето на 1 декември, което – нека напомним – започва в 20.00 часа, Георги Черняков отнася на русенската гара екземпляри от изданието, за да ги раздаде на пътуваща за Съветския съюз българска младежка делегация от „тридесет души млади писатели по някаква културно-туристическа линия“, чийто влак чака на митницата15. Дали Черняков е действал сам на гарата или с още няколко сподвижници, не е сигурно, но очевидно създава впечатление за провеждане на своеобразна акция. Много е възможно да са били няколко души, които несъмнено предварително знаят, че във влака пътуват техни софийски колеги, между които Цветан Стоянов, Атанас Славов, Иван Пауновски.Атанас Славов ги запомня едва ли не като конспиративна група, която полулегално разпространява своите лирически позиви:

„И тогава ги видях как притичват през релсите: група млади момчета и момичета с яки вдигнати срещу острия вятър, с голяма купчина брошури под мишница. Пръснаха се по протежение на влака и започнаха да се катерят по вагоните.Веднага изскочих в коридора. Цветан Стоянов вече беше там с една от брошурките в ръка, прелистваше я и конската му усмивка се разливаше по лицето му. Не помня как изглеждаше момчето, което обикаляше нашия вагон. Взех и аз една от брошурите и се оказа, че това е мъничка стихосбирка. На корицата не стоеше името на никакво издателство. Нямаше го нито отзад, нито вътре. Беше неавторизирано издание на Русенския студентски културен

клуб.“

Славов пише за това събитие години по-късно в емиграция, изцяло по спомени, без да има книжката пред очи. Затова греши „издателската марка“ – програмката излиза от името на Клуба на културните дейци – Русе. Но този лапсус на паметта е без особено значение. По-съществен е силният емоционален ефект от акцията, в която погледът на мемоариста различава „момчета и момичета“, които се катерят по вагоните, за да разпространят словото си. Някакъв самиздатски фурор витае в мразовития въздух на русенската гара. Славов бързо улавя главното послание на изданието – „да си сърдит на нашето общество заради уеснафяването му и приспособленчеството му пред авторитетите на деня, което се издига като висш принцип на моралност; да търсиш нови пътища да го обновиш и подобриш, да запазиш обществената си съвест жива и активна“. Това изтръгва неподправено възхищение:

„Всички знаехме тези принципи, защото стояхме зад тях. Но ето ги за пръв път напечатани по най-откровен начин пред очите ми от младите бунтари! Те направо го казваха, между другото: наричаха усилията си „Повик за революция“.[…] това беше основното излъчване на тази стихосбирка: отхвърлянето на всяка цена на захаросания

фалш на официалната литература.“

Така „Поетическо вероизповедание“ достига до реномирана публика, в която среща и разбиране, и симпатия. Някои от стихотворенията на русенските поети, като „Приказка за живота“ на Иван Цанев, дори трайно се врязват в съзнанието на Славов. Същевременно не бива да си правим илюзии, че книжката е приета от всички пътуващи за Москва адмиративно. Макар и да не разполагаме със списъка на командированите лица, делегацията със сигурност е разнородна, включва фигури, които не харесват антиофициозността на изданието и острите послания на творбите. Вероятно именно чрез тях „Поетическо вероизповедание“ стига и до фактори,

15 Славов, Атанас. С точността на прилепи…, с. 223.

които само след месеци ще инспирират наказателната кампания срещу русенските поети. Цветан Стоянов пръв вижда потенциалната опасност за младите автори. Атанас Славов предава думите му:

„- Тези момчета ще си имат неприятности![…] Това са чудесни момчета, не се съмнявам. Но не виждаш ли, че всичко се разпада? Вдигнахме малко шум в столицата и те ни изчакаха да се сядем един друг и да се разпаднем. Но не мисли, че ще позволят на някого да се будалка в провинцията!“16

Такова предвиждане, направено вечерта на 1 декември, се оказва точно. Но все още предстои да се сбъдне. За няколко месеца „Поетическо вероизповедание“ печели симпатии сред младежите с неординерно мислене. Славата е съвсем неофициална, като след април 1963 г. придобива привкус и на скандална.

Нахокани и гонени

В младежката културна делегация, пътуваща през декември 1962 г. за СССР е включен и Боян Трайков в ролята си на „специален кореспондент на вестник „Народна младеж“. Той или някой друг отнася екземпляр от „Поетическо вероизповедание“ на новата звезда на съветската поезия Евгений Евтушенко и му взема интервю, което на 21 януари 1963 излиза в притурката за литература и изкуство „Пулс“ на младежкия всекидневник. Впрочем интервюто с Евтушенко е анонсирано на първа страница, горе, до главата на „Народна младеж“ – със снимка на поета и с превод на негово стихотворение, удивително напомнящо за подривните алегорически ходове на русенските автори. В него двусмислено се съветват младежите да не вярват на ромеите. И ако по протежение на текста зад номинацията „ромеи“ по-скоро бихме доловили сенките на някакви подли врагове от чужбина, представящи се за приятели у нас, финалните два стиха сякаш рязко разполагат ситуацията в собствената ни страна:

…дано с уют не ви подкупят, дано не ви подмамят с власт.

Очевидно съветът на Евтушенко към младите бунтари е да внимават да не се продадат за уют и власт, които им предлагат силните на деня у нас – в СССР, в НРБ, в друга социалистическа държава, – съвет, който самият той в следващите месеци и години няма да изпълни. Но в началото на 1963-та в българска среда тези стихове отекват окуражаващо.Интервюто обаче отзвучава по-скоро обезкуражаващо, особено в пасажа му за „сърдитите млади“ от Русе. Най-вероятно Боян Трайков изпълнява конкретна поръчка, когато задава въпроса:

„Много западни вестници наричат Вас и Вашите другари като Вознесенски, Рождественски и други „сърдити млади хора“ и влагат в това изгодния за тях смисъл, че Вашата поезия е отрицание на съветската действителност. А на път за Москва млади български поети от Русе ни подариха своя колективна стихосбирка, в предговора на която те, явно повлияни, се наричат „сърдити млади хора” в смисъл: сърдим се на всички пороци и грешки, на тунеядците, бюрократите, подмазвачите и т.н., които тук-там се срещат в нашия прекрасен живот.

Какво бихте казали за „сърдитите млади хора“?“17

Въпросът на Трайков се опитва да дирижира отговора. Евтушенко ловко е заставен да се разграничи от твърденията, че поезията му е „отрицание на съветската действителност“. Но той не спира дотук. Чел, нечел или недопрочел „Поетическо вероизповедание“, съветският автор не просто се разграничава от незнайните си български колеги, но даже показно се изумява от етикета „сърдити млади хора“. Ето целия отговор на Евтушенко:

„Наистина при моите посещения в западни страни доста често ми прикачваха този етикет: „Сърдит млад човек“. Евтина работа. На Запад обществено-икономическите условия наистина създават причина младите хора да се сърдят. Но това механично да се пренася у нас, където такова нещо няма и не може да има, е и нелепост, и злоумишленост. Още по-лоша дума бих употребил за тези хора, които по този начин тълкуват моята поезия. Първо – да критикуваш Иван не значи да отричаш свети Иван, и второ – да критикуваш не значи да се сърдиш, а значи горещо да обичаш. И как мога аз да отричам съветската действителност? Съветският живот – това е моят живот! Не съм луд да ставам самоубиец.Любопитно е това с вашите русенски поети. „Сърдити млади хора“ – защо? Те вероятно не само критикуват,

16 Пак там, с. 224–225.17 Гласът на младия поет и писател – искрен, честен. Интервю

на Евгени Евтушенко пред специалния кореспондент на

в. „Народна младеж“ Боян Трайков. – Народна младеж, бр. 17,

21.01.1963, притурка Пулс.

на стр. 14


Окръжният комитет на БКП свика на 27 май т.г. в Дома на културата съвещание с партийния актив и дейци на литературата и изкуството в окръга. Присъстваха членовете на бюрото на ОК на БКП, изпълкома на ОНС и др. В работата на съвещанието взеха участие другарите Васил Иванов – завеждащ отдел „ПА” при ЦК на БКП, Александър Райчев – секретар на Съюза на българските композитори, Васил Колевски – литературен критик и поетесата Лиляна Стефанова – от Съюза на българските писатели.Доклад за състоянието на литературата и изкуството в Русенски окръг в светлината на речта на др. Тодор Живков „Комунистическата дейност – висш принцип на нашата литература и изкуство” изнесе др. Петко Йорданов – секретар на окръжния комитет на БКП. Доклада и изказванията поместваме с известни съкращения.

ДОКЛАДЪТ

[…] Речта на др. Т. Живков се посрещна с голям интерес и задоволство от всички трудещи се в Русенски окръг и особено от дейците на културния фронт. По нея станаха оживени разговори във всички културни институти и комсомолски организации. В преодоляващото си мнозинство културните дейци от окръга задълбочено и с разбиране вникват в проблемите, поставени от др. Т. Живков.Мерките, които ЦК на Партията взема за изправяне на някои увлечение в киното, телевизията, радиото и естрадата, вече дават положителни резултати. По някои канали, какъвто е например международният туризъм, не само няма да се ограничат, но и ще се разширяват. Русе, като граничен град, твърде много чувства влиянието на този фактор. През Русе минават десетки хиляди курортисти и туристи от капиталистическите страни. Мнозина от тях идват с конкретната задача да насаждат буржоазното влияние, а някои да подтикват към противонародна дейност враждебно настроени, неукрепнали политически хора. Мнозина от тия туристи-недоброжелатели пренасят порнографска и друга упадъчна литература, плочи и магнетофонни записи на извратена музика, сочат образци на модни танци, прически и тоалети, които се приемат безкритично от някои младежи, от някои дейци в културните институти. Това налага да се работи много повече за правилното възпитание на младежта в дух на патриотизъм и национална гордост, да се възпитават у нея любов към българското и здрав вкус. В някои младежки среди, особено в средните училища и най-вече в музикалната гимназия, намира различни проявления убеждението, че България била изостанала страна, с много примитивизъм и ориенталщина в бита и културата, и следвало в това отношение да се учим от „цветущия” „Запад”. А на какво всъщност такива младежи се учат от „западния начин на живот”? – на аполитичност и бягство от всякакви обществени задължения, на разпуснатост и бохемство, на живот без каквито и да е светли идеали.Какви са проявите на буржоазното влияние в областта на литературата и изкуството в нашия окръг?Най-характерна черта на литературата и изкуството в нашия окръг през последните няколко години са настъпилото оживление и положителните резултати от него. […]Активизираха се и литературните дейци. В продължение на три години издадоха книги Атанас Ценев, Мила Доротеева, Здравко Кисьов.[…]Обаче тези и много още постижения съвсем не ни дават основание да омаловажаваме и да си затваряме очите пред някои слабости и отклонения на някои културни институти и творци в нашия окръг от правилния път на развитие.

ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ В ОБЛАСТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА

През последните няколко години в Русе израснаха надеждни литературни дейци, които превъзмогнаха наивното любителство и написаха талантливи работи. За много свои творби темите и сюжетите те са взели от живота на народа, от неговата епохална борба за социализъм. В тях възпяват истинския герой на нашето време. От тях блика вярата във великото дело на социализма и комунистически оптимизъм.Но това, което характеризира поезията на немалка част от нашите млади творци в последно време, са сериозните отклонения от социалистическия реализъм.Модни увлечения и буржоазно влияние, каквито др. Тодор Живков посочи в речта си пред дейците на културата, когато говори за най-новата българска поезия и белетристика, се срещат, за съжаление твърде много и в опитите на русенските млади поети и писатели. Оформи

се група, която започна да пише „новаторска” поезия. По повод на едно литературно четене във ВИММЕСС тази група отпечата

програма, която излезе във формата на малка книжка със заглавие „Поетическо вероизповедание”. В предговора на тази книжка 10 наши поети изложиха своята програма, своя манифест на „сърдити млади хора”, както те се нарекоха. И с поместените стихотворения искаха да покажат поетическо осъществяване на тази си програма.Още в самото начало на своя манифест те пишат: „Версията, за „сърдитите млади хора” е вече синоним на дръзновение, доказателство за боевия дух на съвременното изкуство на младите”. Защо те така предизвикателно заеха позата на „сърдити”? Чели-недочели, чули-недочули, както казва народът, и ето, че те си приписаха този етикет, като механически го взеха от буржоазния Запад. Но когато на Запад някои млади творци демонстративно се наричат „сърдити”, то тяхната позиция има обществено оправдание, доколкото тя се явява своеобразен бунт срещу неправдите на угнетяващата буржоазна действителност. Но какво обществено оправдание може да има в условията на нашия социалистически строй такава поза? На кому и за какво те се сърдят.Струва ни се, че в основата на този манифест лежеше техният стремеж бързо и леко да спечелят голяма слава, и те решиха да се покажат „нови”, „оригинални”, „модни”, едва ли не неповторими.Тяхната платформа говори за политическата им изостаналост, за липсата на верен критерий към обществените явления, за преклонението им към модното.И затова те си спечелиха не особено радваща известност и то не само в границите на нашия окръг.Тъй като в тази твърде претенциозна програма беше прокламирано, че да бъдеш сърдит, това означава „непримиримост към язвите на нашия обществен и личен живот, здраво чувство за сатира и себеотрицание в борбата с противника”, би следвало да се очаква, че при поетическото й осъществяване, ние ще видим силни стихотворения, отразяващи големи социални проблеми. А какво представляват поместените в тази книжка стихотворения?Голяма част от тях са на незначителни теми, с неизяснен идеен замисъл, със смътни образи, с незавършена художествена форма.В тях не се виждат ония „сенки на миналото”, каквито безспорно у нас има, срещу които поетите си поставят задачата да бъдат непримирими.За „новаторската поезия” на русенските поети са характерни безпочвеният песимизъм, отчаянието, безизходицата и безперспективността. Да прочетем стихотворението на Иван Цанев „Приказка за живота”, поместено в споменатата по-горе книжка:

Живей навярно нашата присъдав сигнал на влак,в писъка на трамвай,след което безразлично ще ни бъдедали ще е септември или май.А ние се усмихваме и правимот всеки миг едно стихотворение,и всеки друг доиме като кравав очакване да пусне настроение.Ще продадем последната си риза,за да отложим някой ден смъртта.Ако не се отровим с оптимизъм,ще надживеем края на света.1

Чудно ти става като четеш това стихотворение, как може млад човек да стигне до такова душевно състояние, че да говори така пренебрежително, с такова безразличие за живота. Нищо ботевско или вапцаровско не живее у него. Откъде идва този животински страх от смъртта, откъде идва този песимизъм, това мрачно настроение?Песимистични, упадъчни настроения, чужди на патоса на нашето героично време, има и в някои стихотворения на Здравко Кисьов, Веселин Тачев, Димитър Вятовски и др.Понякога авторите на такива стихотворения, когато им се отправи критика, възразяват, че не това са искали да кажат. Но читателят съди от творбата. Той не пита какво е било намерението на автора, а какво е казал.Бягството от живота и отстъплението от социалистическия реализъм у някои поети се проявява и в

1 Тук и по-нататък предаваме цитираните стихове, както са

представени в „Дунавска правда“, въпреки очевидни грешки и

неточности при цитирането им. (Бел ред.)

подбора на незначителни, периферни, нищожни откъм обществената си значимост сюжети, теми и герои.Те, не без влияние от другаде, издигнаха като платформа тезата, че поезията, в която пряко е изразен патосът на нашето време, в която пряко се изразява комунистическата идейност, е поезия декларативна, плакатна, остаряла.Отказът от голямата тема, от героя на социалистическото и комунистическото строителство е бягство от изискването за партийност и народност, в никакъв

случай не е аполитичност, особено в нашето силно време на остра идеологическа борба между двата свята.Някои наши автори проявиха особено предпочитание към теми от борбата против култа към личността, против някои явления в обществения живот от онова време, против вредните остатъци от тях. Но, както подчерта др. Н. С. Хрушчов, тази тема е трудна и отговорна. Тя е нож с две остриета. Опитите на някои наши поети стопроцентово илюстрираха тази мисъл на Н. С. Хрушчов. Здравко Кисьов написа няколко стихотворения с такива теми. Да се спрем на едно от тях, озаглавено „Алегория”, поместено в „Поетическо вероизповедание”.

Аз съм младо бичекоето няма нужда от тореадор.Щом се впусна с табуна,и ето,влизамс някакъв цвятв спор.Ала тоя цвятне е наметалоза примамка игрива,уви,а стенасред блато застояло,в която се чупятглави..Аз на тая борбасъм осъдени в предсмъртния миг на брега,знам,викът ми последен ще бъде:“Майко,раждай моите братяс рога!”

В това стихотворение авторът си служи със символи, които в редица случаи твърде изопачено предават нашата действителност. Какво иска например да каже със символа „блато застояло”? Ясно – сегашното общество. Ако допуснем, че „блатото застояло” е символ на всичко отрицателно, което ние наричаме с общото име култ към личността, ще трябва да подчертаем, че това е крайно невярно и неправилно. Такава представа за нашето общество, макар и в тежкото време на култа към личността, е невярна. Нашият строй е безкрайно жизнен. Уродливите прояви на култа към личността не са могли да отклонят или спрат неговото развитие. Те само са го забавили, изпречвали са по победоносния път на Партията и народа излишни трудности. И още нещо, стихотворението е написано през 1962 г., т.е. 6 години след Априлския пленум, който смело осъди и разобличи култа към личността, набеляза и предприе редица неща за отстраняване на култовщината и нейните последици. Самият Централен комитет оглавява борбата срещу остатъците от култа. Това осигурява нейния безусловен успех. Следователно представата, че тази борба е тежка, смъртоносна, че в нея ще се чупят глави, е невярна. Да се критикуват и разобличават в художествени произведения остатъците от култовщината и всички други недостатъци, слабости и язви е не само позволено, но и много необходимо. Но да си припомним какво казва др. Живков за сатирата в своята реч. Винаги трябва да се критикува от партийни позиции. Творецът никога не трябва да забравя, че той е войник на партията, въоръжен с най-острото оръжие, че той е призван да отдава цялото си сърце и всичкия си ум за всекидневните победи на новото, за пълната победа на комунизма. Това е основното изискване на най-важния принцип на нашето изкуство – партийността и народността. От партийни позиции да твориш и с всяка своя творба, с всеки неин ред и стих да воюваш за победата на партийната линия, която е тъй хуманна и възвишена, тъй прекрасна и поетична, че е неизчерпаем източник за вдъхновение и творчески полет.Стремежът към един усложнен поетичен израз, към мъглява поетическа образност, към маниерност доведе някои млади поети до пълна отчужденост на тяхната поезия от хората.Кафенета и ресторанти, задушливи интелигентски кръгчета, това е светът, който най-вече ще срещнете в „модерните” стихотворения. Къде са новите заводи

Литературата и изкуството – в служба на народа, на комунизма


и кооперативни стопанства, къде са работниците и кооператорите, къде са научните лаборатории и дейци? И затова не съвсем убедително прозвуча декларацията на „младите сърдити хора”, че тяхното място е там – в първите редици на големия настъпателен фронт, който разкри пред нас VІІІ конгрес на нашата славна БКП. Истината и тревогата за тяхното бъдеще на творци изисква определено да им кажем, че те все още стоят настрана от това място.В своите увлечения част от младите поети стигнаха дотам да отхвърлят поезията на бележити наши поети от по-старото поколение..Истинското новаторство изисква да се продължи и развие революционната линия на Ботев, Смирненски и Вапцаров, да се развива изкуството на социалистическия реализъм. Посредством този метод единствено могат да се създадат действително новаторски произведения. Примерът на големите съветски писатели е особено красноречив. Колко нов, жив и действен е например романът на Н. Островски „Как се каляваше стоманата”. Чак в далечна Куба днес той е едно от мощните оръжия в антиимпериалистическия идеологически арсенал.Не можем да не отбележим и тази отрицателна черта на нашите млади творци, че те позабравиха съветската литература. Евтушенко не е достатъчен, нито съвсем сполучлив другар и учител. Така мислят и работниците от Западна Германия.Какви са причините за тези увлечения и отклонения на нашите млади литературни творци?Най-напред ще отбележим лошото влияние на някои литературни среди в София. То се осъществяваше по два начина.Първо, редакторите на някои литературни издания със своя вкус към упадъчното, към песимистичното, неясното и мъглявото ги насочваха към такова творчество. Да се взрем в развитието на Здравко Кисьов. Талантливо започна той. В редица вестници бяха отпечатани хубави негови стихове, в които той свежо и със свой глас възпява строителите на социализма на село, нашите славни граничари. И в първата му книжка има хубави стихотворения, от които диша убедителен патриотизъм. Поезията му беше здраво свързана с живота. Но както знаем, счита се за сериозно признание, ако стихове на даден поет излязат в литературните списания и вестници. И естествено беше той да изпраща в тези редакции. Но там реалистичните и оптимистични стихотворения нерядко се характеризираха като „обикновени”, „непоетични”. Изпращаше ли неясни, поместваха му ги.Второ, влиянието идваше чрез личните връзки с някои млади поети от София. Най-съществената причина да се поддадат на чуждото влияние в поезията е слабата им идейна, а в някои случаи и общообразователна подготовка. Те не изучават марксизма-ленинизма, не се запознават системно с политиката на нашата партия, с успехите на Съветския съюз и другите социалистически страни, с международното развитие, с великите класови битки. Нима не е показателно, че такива силни неща, като борбата на кубинския народ, героизмът на Глезос, подвигът на Гримау не вдъхновяват нашите млади поети и не намират отклик в тяхното творчество?Откъснатостта им от живота на хората, от тяхната трудова дейност също създаде предпоставки за буржоазното влияние.Може би някои ще кажат: но защо с такова закъснение се спираме на тези им грешки? Истината не е такава. След като научихме за излизането на „Поетическо вероизповедание”, в окръжния комитет на партията се проведе среща с всички млади писатели от кабинета. Присъстваха представители на обществените организации. Направи се остра критика на тяхната платформа, на тяхната поезия. Някои от творците взеха правилно отношение към отправената критика. Но за съжаление други не си направиха необходимите изводи и продължиха да творят в същата насока. Това наложи да проведем втора, трета среща с част от тях. На думи уж даваха уверение, а на практика нещата не се изменяха. Немалко затруднения ни създаваха и някои редактори от литературните издателства. Ще ви посочим такъв пример: ние критикувахме Веселин Тачев за неговото стихотворение „Синьо”, напечатано в „Поетическо вероизповедание”. Тачев се отнесе резервирано към нашите бележки, защото тази творба била включена в стихосбирката му, която варненското издателство подготвя за печат.Критика търпи и редакцията на вестник „Дунавска правда”. Редакторите проявиха политическа зрялост и не даваха място на такива упадъчни стихотворения, но редакцията и нейният културен отдел забравиха, че вестникът е не само пропагандатор, но и организатор. След като в редакцията се получеха стихове с упадъчни тенденции, с авторите им рядко се беседваше. Не се разкриваха по-дълбоко грешките им.Уверени сме, че сега критикуваните млади литератори добре ще разберат критиката, ще се помъчат още по-дълбоко да вникнат в грешките си, да си направят пълни изводи от тях.Техните изявления във в. „Народна младеж” по повод речта на др. Тодор Живков показват, че първата стъпка е направена.[…]

Дунавска правда, 1 юни 1963.

Здравко Кисьов

Здравко Кисьов (1937–2015) е роден в гр. Завет, Разградско. После се премества в Русе и остава там до края на живота си. Водеща фигура сред групата

от десет русенски поети, които през 1962 г. издават книжката „Поетическо вероизповедание“ и на 1

декември провеждат публично четене в тогавашния ВИММЕСС (днес – Русенски университет). Сам

пише въвеждащите думи към книжката.По-късно Здравко Кисьов е председател на

Дружеството на писателите при СБП в Русе от неговото създаване през 1976 г. до 1991 г.; главен

редактор на литературния алманах „Светлоструй“ (1982–1991). Член на Съюза на българските

писатели (от 1970) и на Съюза на преводачите в България (от 1974). Автор на двадесетина книги с поезия, сред които – дебютната „Откровение“

(1962), „Вътрешен пейзаж“ (1976), „Зрение“ (1984), „Тайнопис. Любовна лирика“ (1987). „Канон. Избрани

стихотворения“ (2002), „Обратно време. Избрани стихотворения“ (2007) и др. Превежда поезия и проза – предимно от полски и от езиците на

прибалтийските страни.През 1964 г. Веселин Тачев издава в машинопис

книгата на Здравко Кисьов „Монолози“. Две години по-късно под същото заглавие – „Монолози“

Държавно издателство – Варна публикува втората стихосбирка на Здравко Кисьов. Официалното издание на варненското издателство съдържа

едва 12 от общо 25 творби, от които се състои неофициалния самиздатски вариант.

Тук поместваме стихотворения от самиздатската книга „Монолози“ (1964), които до този момент не

са публикувани в книга на Здравко Кисьов.

ПРОЛОГ

МикеланжелоБуонароти,аз те търся навсякъде.Аз съм рожба на твойто длето.Аз съм живият твойМ о й с е й.

Но не искам да бъдамузеен експонат,паметник на мълчание.

И те търся навсякъде.Знай,че в своите дничакам грубата ласка на чук,чакам страстния зов:“Говори!”Чакам своя творец,чакам тебе –МикеланжелоБуонароти.Ти,който вярвашв красотата на моето тяло,не вярваш ли в красотата на моите мисли?...

ПОЕТИи с т и н а

О, мой свят,ти си много богатс красота и романтика луда,ала даже и днесимаш своя пилати приятел подкупен –Юда.

Те намигат с очи,те потриват ръце -чакат своята плячка богата.Само ние вървими с кървящо сърцетърсим своя Исуспо земята.

ТРИЪГЪЛНИК

О, моя страшна,неизбежна участда бъда връхна тая проста фигураи пътищата ми да бъдатп р а в и,които ме извеждатпак до връх,чието съдържаниее ъгъли той е неизбежноостърили тъп!...

ОБРЪЩЕНИЕ

Нас животът сурово по лицата ни бие,затова няма да станете вие никога ние.

Вие, които закнижвате свойте прозорцида не ви избеляват лете пердетата,Вие, които си поръчвате цветни калъфида не ви мърсим при сядане канапетата,Вие, които си купувате телефони бели,подхождащи на цвета на ръцете ви,Вие, които си купувате кресла с облегалки високида са здрава опора за гърбовете ви,Вие, които облепвате стаите си с тапетида умъртвяват живота, който иде отвън през стената,Вие, които продавате съвестта сии своето убеждение,Вие, които не знаете ценатана нощното бдение,Вие, които добре помнитецвета и формата на парите,но забравяте какво се криена едно зърно под корите.Вие, които притежавате ключовеотварящи сърцата на непристъпни дами,Вие, които знаете думи,откриващи съкровищата на много сезами,Вие, които се обръщате при разговорсъс оглед на хората с “Вие”, –зная, че вашата мисъл винагинякаква корист крие.Вие, които спускате плътнона прозорците всички щорида не чува от съседите никойкакво всеки от вас говори,Вие, които за свойте словатъй старателно се боитеда не разкрият пред някого неочакванокартите ви и боите.Вие, които запушвате ушите си,когато часовникът бие,Вие, които при разговорвинаги казвате: „НИЕ”…

Но нас животът сурово по лицата ни бие,затова няма да станете вие никога ние.

ПРИКАЗКА

Ти бягаше, ти бягаше от менкато кошута от ранен елен…

Тъй след кошутата еленът тичаше,ала кръвта мув шумата изтичашеи вълците по прясната му кръвсе спуснаха след него с бясна стръв.Във някакъв усоен дол сегабелеят само кости и рога.Кошутата по чудо се спасии своята гора и днес краси.Във ранна утрин и във късен часелени я преследват с див захлас,но търси тя със поглед натъженсред тяхпоне един ранен елен.

Здравко Кисьов, 1965

Из самиздатската книга

„Монолози“ (1964)


т.е. не само се сърдят. В нашия и вашия социалистически живот най-вече преобладава хубавото и те, надявам се, със своите стихове го възхваляват и утвърждават, т.е. повече се радват. В такъв случай не е ли било по-логично младите русенски поети да се нарекат „радващи се млади хора“? В другото наименование усещам неприятната миризма на

модата.“18

Това е знак, че дори да са се надявали на някаква солидарност откъм размразения сектор на съветската поезия, русенските поети вече трябва да се откажат да я чакат. Компромисните ходове на Евтушенко тепърва ще доизясняват позициите му на автор, който няма намерение да се самоубива и ще си спечели етикета „антиконформисткият конформист“ (по думите на Георги Марков)19. Но в случая не става дума просто за отказ на изразяване на солидарност. Отговорът на Евтушенко съдържа основните идеологически схеми, чрез които различните говорители на властта в НРБ в следващите месеци се заемат да разгромят русенските поети.Впрочем интервюто на кореспондента Трайков с Евтушенко пряко кореспондира със статията на Димитър Методиев в същия брой на притурката „Пулс“, озаглавена „Щастливи творци“20. Тя директно изговаря какви млади поети са нужни на НРБ литературата – само не и „сърдити“. Ето как, без да се превръща в централна тема, „Поетическо вероизповедание“ влиза във фонда на негативните примери, давани в хода на полемиките и кампаниите през първата половина на 1963-та.

*Както се полага за „сърдити млади хора“, русенските поети са взети най-отблизо на критически прицел отново в притурката на националния младежки вестник. Там на 4 февруари излиза отзивът на Григор Марков „Манифест и реализация“, който изпълнява главната роля при публичната оценка на „Поетическо вероизповедание“. Пак прозвучава отработеното вече отхвърляне на заимствания от Англия етикет, неподходящ за „социалистическия строй“ и неговата литература:

„Когато на Запад някои млади творци демонстративно наричат себе си „сърдити млади хора“, подобна тяхна позиция има известно обществено оправдание, доколкото тя се явява своеобразен бунт срещу неправдите на угнетяващата буржоазна действителност. Обаче такава поза (твърдо съм убеден, че това е именно поза, а не същност в поведението на младите русенски поети) в условията на нашия социалистически строй просто няма

обществено оправдание.“21

Рецензентът се опитва да разграничава творбите и авторите в книжката. Споменава с добри думи Димитър Горсов, Йордан Георгиев и особено Тодор Копаранов, за да посочи с неодобрение Веселин Тачев, Георги Черняков, Здравко Кисьов, а за Дим. Вятовски отсича, че „направо провокира чувството ни за нормална човешка поезия“. Изненадващо обаче не отронва нито дума за Иван Цанев и неговата „Приказка за живота“. Като цяло натежават общите обвинения в „неумели литературни „открития“ с твърде късна дата“, във „формалистични приумици“ и в „псевдомодерна словесна еквилибристика“22. Отзивът е някак непрецизен, дежурен, разчита на предварително изпитани в предишни години идеологически квалификации. За провинциалната публичност и местната власт в Русе обаче той е напълно достатъчно основание (материал в централния младежки всекидневник!), за да се предприемат ответни действия спрямо младите поети. Свикват ги в Окръжния комитет на БКП, за да направят „остра критика на тяхната платформа, на тяхната поезия“, като някои се вслушват, в забележките, но други – не. Затова с част от тях провеждат и „втора, трета среща“23. Иван Цанев си спомня как за една от срещите, поради падналия голям сняг, автобусите били спрени и трябвало да се придвижи от Копривец до Русе в един камион с телета. Всички тези предупредителни или „профилактични беседи“ с младите поети очевидно трудно дават резултат.Разбира се, в речта си от 15 април Живков изобщо не

18 Пак там.19 Вж. например: Марков, Георги. Компромисът – В: Марков,

Георги. Задочни репортажи за България, С., 1990, с. 181.20 Методиев, Димитър. Щастливи творци – Народна младеж,

бр. 17, 21.01.1963, притурка Пулс.21 Марков, Григор. Манифест и реализация. – Народна младеж,

бр. 29, 4.02.1963, притурка Пулс.22 Пак там.23 Вж. сведенията за тези срещи в доклада на секретаря на ОК

на БКП Петко Йорданов от 27 май 1963 г. в: Литературата

и изкуството – в служба на народа, на комунизма. Съвещание

с партийния актив и дейци на литературата и изкуството в

окръга. – Дунавска правда, 1.06.1963.

им обръща внимание; той е фокусиран върху централни и софийски примери. Случаите от провинцията са оставени на местните окръжни партийни комитети.

*След речта на Живков русенските поети са подложени на силен натиск, за да се покаят публично. Особено смятаните за най-влиятелни сред тях и пряко застрашени от уволнение (Здравко Кисьов, Георги Черняков, Веселин Тачев) вероятно изпитват цялата мощ на раздразнения апарат.Първоначално отблъскват придумванията да си направят самокритика. Веселин Тачев дори се отнася „резервирано“ към бележките на партийните секретари и инструктори, изтъквайки, че критикуваното стихотворение „Синьо“ е включено в стихосбирката му, „която варненското издателство подготвя за печат“. Пред местните партийни инстанции позоваването на авторитета на литературни институции понякога може да е ефективно, но не и през пролетта на 1963-та. Съпротивата пада на 6 май, когато в притурката „Пулс“ на „Народна младеж“ излиза „писмо до редакцията“ със заглавие „Почувствахме голямото сърце на Партията“, под което се различават осем от десетте имена в „Поетическо вероизповедание“. Не става ясно защо липсват имената на Димитър Горсов и Йордан Георгиев. Също не се разбира кой и как е написал текста покаяние и дали наистина е подписан от тези, които са посочени след него. Безспорно обаче поне част от младите поети са осведомени, че такова писмо ще се появи в пресата; то изцяло преповтаря модела на самокритика от това време – маркиране на „грешката“, която се представя като самоподвеждане и се състои предимно в отдалечаване от народа и прекалена естетизация или формализъм; позоваване на речта на Тодор Живков, на нейната „мъдрост“ и на „помощта“, която тя оказва на младите автори; клетвени декларации за вярност към партията и народа:

„Във ВИМЕСС излязохме с доста претенциозна поетическа програма, нарекохме се дори „сърдити млади хора“. Четохме и стихове, които смятахме за воюващи, дръзки, с оригинално виждане. Но тъкмо тия стихове бяха посрещнати хладно. Ние разбрахме: нашият патос беше искрен, но обобщенията са били пресилени, неточни, поетическите ни истини не достигнаха до сърцата на хората. На практика се оказа, че опитите ни не са излезли извън един тесен „естетски“ кръг, както много точно се изразява в речта си на срещата с дейците на културния фронт другарят Тодор Живков. Периферните теми и проблеми, а плюс това и повърхностното им претворяване не са постижение за нас, не са път за нас. […]В този изключително важен за нас момент думите на другаря Тодор Живков са навременни, подкрепящи и необходими. В тях почувствувахме голямото и грижовно сърце на Партията. Ние трябва правилно да разбираме нашата действителност. В битката към комунизма трябва да сме воюващи, но воюващи на фронта срещу врага. Ние сме синове на своя народ и никога никой не ще ни откъсне от него. Служейки на Партията, ние служим на народа, ние служим на безсмъртното дело на комунизма! На

това ние ще посветим всичките си сили.“

Този текст служи за откуп, който младите русенски поети плащат публично на изискващите самокритиката инстанции, за да продължат да бъдат именно поети и за да получат нов шанс за осъществяване. Разбира се, всеки разбира по различен начин този нов шанс. Едни от тях самокоригират почерците си до степен на крайна или частична политическа коректност, други – на практика напускат лириката, трети – се изтеглят в ниши на публичността, в които се опитват да съхранят езиковото си поведение, но с цената на трайна социална изолация, четвърти – изковават своя нова поетика, за да се превърнат в истински алтернативни поети. Но това се разгръща малко по-късно. През май 1963-та те все още са заедно и ги заставят да завършат ритуала на покаянието в тържествена обстановка.

Покаяли се и различни

На 27 май 1963 г. ОК на БКП свиква в Дома на културата съвещание с партийния актив и дейци на литературата и изкуството от Русенски окръг. Форумът е част от подобни огледални срещи, пленуми и съвещания, които във всеки окръжен град свеждат тезите от речта на Т. Живков до равнищата на местните творчески общности. Гости на русенското съвещание са секретарят на Съюза на българските композитори Александър Райчев и пратениците на Съюза на писателите Васил Колевски и Лиляна Стефанова. Почти всички от десетимата автори на „Поетическо вероизповедание“ са в салона. И това е очаквано. В доклада на секретаря по идеологията на ОК на БКП Петко Йорданов най-обширно място е отделено именно на техния случай. Думите му просто трябва да бъдат изтърпени:

„Оформи се група, която започна да пише „новаторска” поезия. По повод на едно литературно четене във ВИММЕСС тази група отпечата програма, която излезе във формата на малка книжка със заглавие „Поетическо вероизповедание”.[…]Защо те така предизвикателно заеха позата на „сърдити”? Чели-недочели, чули-недочули, както казва народът, и ето, че те си приписаха този етикет, като механически го взеха от буржоазния Запад. […]Струва ни се, че в основата на този манифест лежеше техният стремеж бързо и леко да спечелят голяма слава,

и те решиха да се покажат „нови”, „оригинални”, „модни”, едва ли не неповторими.Тяхната платформа говори за политическата им изостаналост, за липсата на верен критерий към обществените явления, за преклонението им към модното.И затова те си спечелиха не особено радваща известност и то не само в границите на нашия окръг.“24

Най-често обстрелваните мишени на съвещанието са Иван Цанев, Веселин Тачев и Здравко Кисьов. Тъкмо на Кисьов е възложено произнасянето на самокритическа декларация – от името на „сърдитите млади хора“. Изборът е логичен – той е „най-високопоставеният“ от младите поети, щатен служител в местния комсомол, ръководител на Комсомолския кабинет, автор на книга, но и автор на уводния текст към „Поетическо вероизповедание“. Точно той е избран да оттегли радикалните думи назад и по този начин ритуално да разформирова групата. Здравко Кисьов извършва ритуала сдържано, пестеливо. Казва, че „русенските поети, участвали в програмата „Поетическо вероизповедание”, през изминалите шест месеца си направили строга равносметка, проверили себе си: годни ли са да вървят по-нататък по трудния път на творчеството“. Затова написали и писмото до „Народна младеж”. Констатира, че „не са им достигали сили да осъществят идеите, които са ги вълнували, щом стиховете им не са разбирани от читателите“, а накрая изразява увереност, че „искреността на младите творци, тяхната пламенност и устремност ще ги изведат на верен път“.Това е достатъчно за местните комунистически водачи. На финала на съвещанието рекапитулация прави първият секретар на ОК на БКП Петър Данаилов, който „говори за бащинските грижи на окръжния комитет на БКП към младите русенски поети, голямото желание да им се помогне да намерят правилния път“25.Желанието на властта е налице. Въпросът е кой и как от младите поети може да отговори на него – вече всеки поотделно, не като група. Защото, както усещат всички, след съвещанието „фактически групата на русенските поети бе разпръсната“26. През следващите месеци или близки години повечето от авторите на „Поетическо вероизповедание“ се изтеглят от Русе – в разни посоки. Към столицата – Иван Цанев, Георги Черняков, Димитър Горсов, към русенските села (Щръклево) – Веселин Тачев, към Варна през 1965 г. – Тодор Копаранов, след завършването си студентите също се разбягват. Здравко Кисьов остава в Русе, но напуска ОК на ДКМС и отива да прави многотиражката на БРП (Параходството).Дори останалите в Русе и околностите му поети по същество са прогонени – от своя град, от своите младежки идеи за ново писане и поведение, от пространството и възрастта на естественото си осъществяване.

*Случаят „Поетическо вероизповедание“ показва, че не е възможна реална децентрализация на литературния живот до края на Народната република. Едва проходилите две издателства в провинцията (в Пловдив и Варна), както и появяващите се по места притурки и самостоятелни периодични издания за литература и култура (алманасите например) не могат да компенсират тоталната държавна структура на книгоиздаването и струпването на ключовите литературни и продуциращи култура институции в центъра София.Литературните групи по генерационен принцип извън столицата не могат да бъдат трайни образувания, защото противоречат на монистичната система на социалистическия реализъм, в която единният и единствен Съюз на писателите доминира в литературното поле и нивелира различията между писатели и поетики. В отделни градове като във Велико Търново, по-точно около неговия университет, за момент в края на 60-те и началото на 70-те в рамките на една нова генерация има струпване на повече имена, които с късна дата биват назовани „търновска вълна“ в поезията, но това е кратковременна и изолирана тенденция, колкото да се разтвори в по-широката формула с национален формат „тиха лирика“. Натискът отдолу по места за осигуряване на повече възможности за изява в литературната публичност е особено силен през 70-те и 80-те години, но той се овладява чрез контролираното създаване на регионални алманаси за литература и изкуство, ведомствени издания и административни формирования като местните дружества на писателите към СБП. Примерът на русенските млади поети от 1962-ра за извършване на публични акции без надзор, за нецензурирано печатане на собствени текстове, за свободна волеизява на групова и поколенческа идентичност остава изолиран, или почти изолиран. Тук-там този пример сякаш инцидентно се реактуализира от студенти и младежи в провинциални университети и градове. Разбира се, те също биват блокирани от властовите инстанции. В Народната република между началото на 60-те и края на 80-те години на ХХ в. няма място за друго поколение в литературата, освен за априлското.

24 Литературата и изкуството – в служба на народа, на комунизма.

Съвещание с партийния актив и дейци на литературата и

изкуството в окръга…25 Пак там.26 Тачев, Веселин. Нашето поетическо вероизповедание…, с. 64.

Случаят „Поетическо вероизповедание“ от стр. 11


Веселин Тачев

ЕПИЛОГ

И аз стоях на пост до оня бюстсмирен и неподвижен…И край менесветът бе станал безразлично-пуст,а слънцето – студено…

Мълчаха хората и чакахамълчанието траурно да свърши.И като че ли никойне заплака…Защо мълчаха?

Та нали наредс портрета на „другаря Сталин”под знамената се усмихва бледубития в гората партизанин!

А майката като преди минавадо късата тревясала пътеканад гроба му да се повайка…Плачът йнарушава тишинатаи се разнася надалеко…

„Кажете йда не оплаква своя син!Кажете й,сега за друг скърбиме!Кажете й,това го искам аз,споен от малък с клетвата войнишкаи с алената пионерска връзка!”Мълчаха хората…А някои смутено късахаот знамената дълги, черни нишки…

НА БАЩА МИ

И само ти единствено бе искрен…Подсмърчаха скърбящите край мен.Небето се приведе много нискои стана тежък тоя зимен ден.Не исках да разбирам, че те няма,а само вярвах – всичко е лъжа!И в своята добра самоизмамаНе можех като всички да тъжа…Не можех като теб да бъда искрен,Когато зина оня подъл гроби като гавра с паметта ти чистаопелото проточи жалък поп…И аз видях как в тая скръб нелепана хризантеми и студенинаедна сълза на мъртвите ти клепкитрептеше с толкова горчивина…

БЕЛИЯТ НЕГЪР

Аз съм белият негър.Вече всички ме знаят.Вече всички крещят:„Линч за белия негър!Ние вече го знаем.Той прилича по раса на нас,но вътре е черен!Линч за белия негър!”

ЧАСТ ОТ ИДЕОЛОГИЯТА МИ

Вие стоите в своите топли кабинетии измисляте своята студена кибернетикаили доволно бляскате с очиланад творба, която дълго ви е мъчила…

Вие не можете без вашите меки мебелии обстановката, която с години сте гледалисе е сраснала с вас, както въздухът с кожата ви…Без тая обстановка вие не можетеда се появите, да си живеете и умрете.И на това отгоре вие умеетеда разплаквате или да разсмивате хората,да ги водите на разходка из гората,да ги влюбвате, да ги развеждате,да ги създавате и убивате неведнъж…А представете си, те не знаят това!Те живеят някакъв друг живот,в който всичко не е чак толкова просто.Те се любят и се развеждат често,те се раждат и после раждат, те умират и се погребват,едни плачат, други се смеят, трети лежат по гръб.За тях вие сте нищо, макар че незабележимоса намесени във вашето житие-битие.Защото все пак те са ви кърмили,надявали са се, радвали са се, милите,че когато отскочите над главите им,ще ги обичате, ще ги закрилятеили най-малко – няма да се гнусите от тях.Понякога лоши шеги си прави животът…Не, лоша шега е вашата нечовешка отплата…!Окнижнили всичко живо и очебийно жизнено,вие дебнете героите ви да не са по-герои от ваша милост,стъпквате всяка тяхна постъпка и всяка обикновена дума,бъркате винаги безцеремонно на човека в душата,когато оня отвори в наивността си сърцето си,месите се с невъзмутимо нахалство в житейските сцении от височината на бюрото си симулирате гениалност…Ония, които режат с трион това бюро, истинските гении,вие замеряте отгоре с храчки и камъни,вие истерично виете и ги примамвате, и ги подкупвате,а когато упорстват ги самоубивате.После хитро откривате тяхната стойност и ги величаете,за да оберете изкусно каймака от славата им.Не ви мразят. За тях вие сте мъртъв още приживе.Няма нищо по-мъртво от мъртвец, който живее!

КАНДИДАТ – ЧЛЕН

Как мога да те забравя,родно селце,мое сърцев сърцето на равнината!?Тук слънцето по-незлобиво печеи патките по-грациозно се клатят,и калта е по-лепкаваи по-черноземна –да зашляпаш с удоволствие в нея!...

Шаря с очи.Крача напред вдъхновенои ми иде да пея.

Но не пея.Спомените горчати ме спохождат, колкото и да ги пъдя. Тук искаха да ме убедят,че калта е моя произход,а безпътицата –моето бъдеще,че аз съм човек,излязъл от тъмнотои съвестта ми не е чиста,че съм способен да тръгнана позора към дъното,камо ли по пътя на комуниста.И се мяркат пред менпак със същата яснотаподозрителните погледи,недоверието,съчувствиетои учтивостта,която не трогва…

И кънти във ушите мипак същия глас,дето боли като цирейи като кошмар ме стряска:„Баща ти бешесекретар-бирник,а ти сега сиредактор на многотиражка!”

Как мога да те забравя,родно селце,щом ти още не си ме забравило?!Ето, протягат се нечии ръцеи усмивка по лицата пробягва:– Как си? Работиш ли?– Браво! На село ли?…– Добре.Значи си същия…– Само с момите, с момите по-смело,че да се свъртиш и ти вкъщи!?

Ех, бригадире, исках и азтук да забия корен, но…случи се, като дойда при вас,тежко ми е някак и болно…– Карай, Веско! Дето и да е, тознам аз, че си потребен.Викат нашите: „Добро бе момчето.” –Кога се сетят за тебе…И все разправятза „дългия реди късата мотика”.Нали на памука ти излезе напредИ се надпреваряхте с Мика…?

Аз мълча.Дявол знае защо мълча,а сърцето ми бие ли бие…Иска ми се да заличавсичките тия…Иска ми се да закрещя,чуждия глад да пропъдя:– Знайте, хора!Черноземът е моя баща,а пътищата –моето бъдеще!...

ИЗПОВЕД

Помня добресвоето собствено раждане!Изпитах родилните мъкина своето собствено раждане.Беше секунда,когато усетих:“Започвам!”Затъркалях се –ръбест отломък отвръх планината.Очуках,изгладих,шлифовахпо-долулицето си.Години лежах –малахитова брошкав зелената тучна полянасред камбанки, лалета и макове.Години лежах.И ти ме намери.Бий ме със своите тежки мазолести лапи,живот,слагай плесници по моето женско лице,вкарай ме в пътя!Триста шейсет и пет пъти в годинатааз те наричах пастрок.

Из самиздатската книга „Стихотворения“ (1961–1964)

Веселин Тачев (1941–1991) е роден в с. Караисен, Павликенско. Завършва гимназия в Русе. След военната си служба се установява в крайдунавския град, постъпва на работа в ОК на ДКМС. Завежда бюлетина на Комсомолския кабинет. След

получено писмо от родното му село („сигнал“ за „фашистко минало“ на баща му) е отстранен и „пренасочен на друга работа“. Бил е редактор на многотиражките

„Кооперативна трибуна“ (Щръклево) и „Благоевско знаме“ (АПК – Русе). От 1981 г. завежда музея „Светлоструй“ в Щръклево, създаден по негова инициатива.

Отдава се на разностранна краеведска дейност.Автор на книгите „Стихове“ (1964), повестта „Малолетния“ (1980, в

съавторство с Добри Жотев), сборника с есета и миниатюри „Спасяването на храма“ (1986) и стихосбирката „Болка“ (1991). Съставител и редактор на

документалния сборник „Светлоструй“ (1991).Самоубива се на 25 декември 1991 г.

В началото на 60-те Веселин Тачев издава в машинопис книгата си „Стихотворения“, поставяйки две години на титулната й страница (1961–1964).

През 1964 г. Държавно издателство – Варна публикува първата книга на В. Тачев – „Стихове“, където са включени няколко текста от неофициалния самиздатски

вариант – някои от тях преработени и цензурирани.Тук поместваме стихотворения от самиздатската книга „Стихотворения“

(1961–1964), които ги няма в официалното издание на държавното издателство.

Вес

елин Т

ачев

със

съпргу

гат

а с

и В

еличка

на

екск

урзи

я п

рез

60-т

е. З

ад т

ях

е З

дравко

Кись

ов

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Пламен Дойнов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Димитър Вятовски

Димитър Вятовски (1927–1986) е роден в с. Вятово,

Русенско. Завършва средно образование в Разград. Бил е

редактор на ведомствените издания „Поливно земеделие“

и „Дунавски фар“ в Русе. Не успява да дебютира със

самостоятелна авторска книга. В архива му остават

ръкописи на стихотворения, на сборници с разкази, на

повести и роман… Пише кино и телевизионни сценарии,

исторически очерци за русенски предприятия. Умира на 5

юли 1986 г.

През 1964 г. Веселин Тачев издава в машинопис книгата

на Димитър Вятовски „Повик“. Тук поместваме

стихотворения от тази самиздатска книга.

АВТОБИОГРАФИЯ

Когато станах юношаотидох при шивача.Поръчах си костюм.Уши го той след седмица- но бе с ръкави къси.Шивачът ме изгледа,А после ми отрязаДо лактите ръцете- да не грозят костюма.

Когато станах юноша,подирих обущаря.Скрои ми той обувки,но бяха доста тесни.Да не грозят обувките- три пръста от кракататой сръчно ми отряза.

Когато станах юноша,отидох при шапкаря.Той шапка ми направи,но беше изкривена.Тогава най-спокойноглавата ми отряза- да не грозя пред хоратаушитата ми шапка.

Потомственици мои!Пазете се!Шивачът,обущаряти шапкарятСА ОЩЕ ЖИВИ!

СЕЛЯНИН

Вечер умореният ден ме блъскас юмруци по главата.Тогава забравям кой съм.И сънувам.Една тревясала пътекаме отвеждав някогашната моя нива.И аз отново ставам селянин.Усещам тръпчивия мирисна двата вола.Влажният дъх на чернозема.Дочувам песен и жалби.

Вечер умореният ден ме прегръща.Тогава сънувам.Един трактор влизав някогашната моя нива.Аз лягам в браздитепод лъскавите му вериги.

Вечер умореният ден ме приспива.

Тогава една тревясала пътекаме извеждадо белия камък на моя гроб.Аз спирам натъжен.Искам да заплача за нивата си,за зелените звезди,за чучулигите.Искам да заплача за смъртта си.Искам!Но не мога!

ПОВИК

Винаги обещавах да бъда послушен,но му обръщах гръб,когато крадях нафора.

Скръбният Исус!

В училище ми писаха двойка по вероучение.Той ми се скара.И се разделихме.На мястото му сложих иконата на другия.Той също беше християнин.От него се научих да отделям цветовете,макар че не бях далтонист.От него се научих да преследвам съседите си,когато носеха рубашки с незакопчани яки. От него се научих да стрелям в баща си.Един ден реката придойдеи ледовете разкъсаха трупа му.

О, мълчаливи пчели!Превърнете в отрова восъка,за да угаснат всички свещи.Добри и наивни дървета!Не давайте непорочната си плътза рамки на иконите!

СЛУЧАЙ НА САМОИЗМАМА

Затичах се към пункта за доброволци.И се събудих.Снарядите се пръскаха в съседната стая –една магнетофонна лента навиваше гнездото си.По очите ми лепнеха споменитеот незавършения сън.Съквартирантите танцуваха, танцуваха, танцуваха.Танцуваха и ми се смееха,защото влязох по пижама.Почувствах делириума на живия човеки зацелувах откровено всички –които ненавиждах и обичах,познати и незнайни.Целувах ги,целувах ги със топли устни.Накрая извиках опиянен:„Простете ми!Аз мислех, че е дошла най-страшната нощи водопадите на музиката взех за изстрели…” И се прибрах.После започнах да пригласям ритъмана магнетофонната лента,която развиваше гнездото на радосттав съседната стая.

МЕТАМОРФОЗА

Аз бях славей.Пеех и танцувахсъс цветята.

Преродих се в папагал –изговарях думите на господаря.

После се превърнах в лешояди сърцето си човешко изкълвах.

Искам да се смеяи да плачасъс цветята.

ВЪПРОС

Дървото се опълчи срещу вятъра,зелените си платноходки опна,за да спаси цветята.

Но той се втурна из засадаи го пречупи като кост.

Ти кой си?

Вятърътилидървото?

ПОЗИЦИИ

Ти ми носиш цигари „Слънце”.Аз не съм пушач и ги връщам.- Искам слънце!Очите ти набъбват от почуда.Устните ти стават тебеширени.- Слънце?!- Слънце!И се разделяме.И ставаме брегове на една река.Аз виждам извора.Ти – делтата.

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ЕДИН ЧАСТЕН СЛУЧАЙ

Ти, който го гледашес очите на астматик.Ти, който излъга детето му,че е умрял от рак.Ти, същият!Някогаи двамата носехте партийни билети.Той беше съвестта.Ти беше силата.Ти, същият!С партийния билет,по който е засъхнала кръвтана убития.Когато минавашкрай могилата на моя брат,не оставяй цветятана разкаянието си!Ний сме силни!Ний ще издържим!Ний презираме безшумните криле на прилепа.Ний ненавиждаменевиждащите очи на къртицата.

СЛЕД МНОГО ГОДИНИ

Вероятно тогава ще ме попиташ:- Помниш ли?Аз ще затворя очи и ще кажа:- Не! Паметта ми е отслабнала.Ти ще мислиш за нещо важнои няма да забележиш лъжата ми.

Дали помня?Дали помня кладенците на безсънието.Саждите на деня.Дали помня подлеца,на когото прелях кръвта си,когато твърдеше, че е наш.

Ти ще мислиш за нещо много важно,а ще забравиш въпроса си.И сигурно в тоя моментдъщеря ми ще влезе,за да ни изведе на слънце.

ОТКРИВАНЕ

Ти казваше, че съм в цветята.Тогава аз се навеждах.И дълго гледах в чашките им…Но виждах само теб.

* * *Слънцето е винаги еднакво.Въздухът е винаги еднакъв.Хората са винаги еднакви.Всичко покрай тебе е еднакво,ако ти си винаги еднакъв.

Из самиздатската книга „Повик“ (1964)

Снежни фигури от Денчо Ножаров, Русе, 40-те години на ХХ в.

Младите русенски поети от 1962/1964 · 2015-04-07 · „требник“...

Documents