Чия е тази къща?Измислянето на българската възрожденска архитектура

Чавдар Маринов

„За възрожденската ни архитектура може да се каже, че е един от върховете в националното ни архитектурно наследство, това е нашият Ренесанс, който поради  историческите превратности и съдбата на цялото ни развитие се проявява много по-късно от европейския – в средата и края на ХIХ век. И именно българската народна къща е тази, която най-цялостно изразява строителния гений на народа ни”1. Днес не е никак трудно да се чуят подобни мнения, изказани било – както в случая – от професионални архитекти, било от различни наивни ентусиасти. „Възрожденската архитектура” и „възрожденската къща” представляват за нас саморазбиращи се очевидности, с които сме свикнали още от основното училище. От такава гледна точка, фактът, че тези понятия и горецитираното изказване биха били практически неразбираеми в България преди по-малко от век, е най-малкото неочакван.

1900-1910-те г.: по „турските сокаци” към средновековното величие и обратно

След 1878 г., строителите на съвременна България се мъчат да построят една наистина модерна страна. На мястото на „тесните” и „криви сокаци”, завещани от „турско”, те желаят да видят градове по европейски образец, с прави улици и архитектура като в „цивилизованите страни”. Случаят на София е показателен: лека-полека тя бива изчистена от наследената градска структура и постройки2, които например в Пловдив минават понастоящем за изключителна ценност като автентично и „типично български”. Дори и в Пловдив обаче, на първо време, хората са доволни да видят как един град с „криви, тесни и тъмни улици се преобръща във възроден и по правилата на съвременната архитектура на подновен красив град”3.

Учили във Виена, Прага, Мюнхен, Щутгарт, Карлсруе, Гент, българските архитекти от началото на XX век се стремят да придадат на новите градски центрове облика на централно- и западноевропейските. Всъщност, архитектурното образование като такова е все още далеч от родната почва. Когато днес слушаме патетично настроени коментатори да превъзнасят с носталгия завършилите на Запад стари интелектуалци и специалисти в техническата област, едва ли си даваме

В първоначален вариант тази студия беше написана в рамките на Europa Fellowship Program 2007-2008 на New Europe College в Букурещ. Искам да изразя благодарност на Ада Хайду-Щефануц, Александър Везенков, Димитър Бечев, Елица Станоева, Кармен Попеску, Махиел Кил, Стефан Дечев и Федерика Броило за техните коментари, критики, допълнения и предложения за подобряването на текста.1 „Арх. Станчо Веков: Трябва да съхраним и продължим традицията на българската архитектура от Възраждането”, Кафене.бг, 12 септември 2008.2 По въпроса – Бернар Лори, Съдбата на османското наследство в България. Българската градска култура 1878-1900 г., София: Amicitia, 2002, стр. 100-110.3 Андрей Гяуров, Кратки бележки за миналото и сегашното на град Пловдив, Пловдив: Дружествена печатница „Труд”, 1899, стр. 28.

1

сметка, че образованието в чужбина е признак по-скоро на неразвитост. В България, специалността Архитектура е основана едва през 1943 г. в рамките на създаденото две години по-рано Висше техническо училище в София (малко по-късно Държавна политехника). Първият випуск – състоящ се от шест човека – изкласява през 1947 г.

Все пак, именно благодарение на западната си школовка, още първите български архитекти започват да изследват строително-декоративните „традиции” на своя народ и да се вълнуват от специфичното в тях. Това не е случайно: последните три десетилетия преди Първата световна война са време на триумф на т.нар. национални и регионални стилове в европейската архитектура4. Такива се развиват в течение на XIX век в Англия, Шотландия, Скандинавските страни, Холандия, Белгия, Испания. Германия има своя романтичен Historismus, докато във Франция господството на еклектичния неокласицизъм на Ecole des Beaux-Arts е разнообразено през 1890-те от всякакъв род régionalisme (нормандски, бретонски, провансалски, баски). В Унгария се появява крещящо колоритен и силно ориентализиран сецесион, противопоставен на изчистения виенски. Още по-близо до България, в Румъния също се развива национален стил – синтез на влашки, молдовски, османски, венециански и др. елементи –, който в началото на XX век става официално-държавен и бележи местните градове с несгрешим облик5. Гърция избира вдъхновения от Античността неокласицизъм, а в Османската империя се появява неоотомански стил, съчетаващ всякакви ориенталски традиции, включително моголски от Индия. Още през първата половина на XIX век се развиват и стилове като руско-византийския и т. нар. псевдоруски6.

Успоредно на, но и като част от европеизаторските си усилия, архитекти като Петко Момчилов, Йордан Миланов, Пенчо Койчев, завършилият в Букурещ Наум Торбов и Фридрих Грюнангер (саксонец от Шесбург, дн. Сигишоара в Румъния) проектират първите постройки, претендиращи да представляват „българската строителна традиция”. Всъщност обаче, в този свой опит, те си служат тъкмо с неовизантийските решения, известни им от западноевропейски или руски контекст. На Запад те се прилагат в строежа на специфични обществени сгради, които са свързани, най-общо казано, с някакво ориенталистко въображаемо и именно затова включват византийски и други „екзотични” съставки: например, обществени бани. В Русия пък се използват предимно в строежа на църкви – поради православната принадлежност и претенцията за приемственост спрямо византийското величие. В България точно това са сградите, построени в национално-романтичен дух между 1900 г. и Първата световна война: става дума за преустроената в църква Св. Седмочисленици Черна джамия (Коджа дервиш Мехмед

4 По въпроса виж сборника статии: Carmen Popescu, Ioana Teodorescu (eds.), Genius loci: national et régional en architecture; entre histoire et pratique. National and Regional in Architecture; Between History and Practice, Bucureşti: Simetria, 2002.5 Относно румънския национален стил, популярно означаван като neoromânesc и neobrâncovenesc: Carmen Popescu, Le Style national roumain: construire une nation à travers l'architecture, 1881-1945, Rennes: Presses Universitaires de Rennes, 2004.6 Намерили особено развитие в Сърбия: Александар Кадијевић, Један век тражења националног стила у српској архитектури. Средина XIX – средина XX века, Београд: Грађевинска књига, 1997. В София се намира една от най-значимите руски неовизантийски реализации от началото на XX век: проектираната от Александър Померанцев катедрала Св. Александър Невски.

2

паша), Централната минерална баня в София, Духовната академия и Синодалната палата, Мавзолеят в Плевен, софийските Централни хали и др.

В тези случаи, широко разпространени в Европа архитектурни формули са прикрити зад декларативното позоваване на български строежи от средновековието: Плиска, Преслав, Търново, Бояна, (мислените за български) несебърски църкви7. На ниво идеология въпросните реализации са наистина далеч от ориенталисткия смисъл на техните аналози на Запад: тръгналата да се европеизира България желае да напусне по-скоро източната екзотика, която вдъхновява Европа. Именно поради тази причина архитектурата от османския период, особено жилищната, все още не се смята за национално наследство, още по-малко за надеждна основа на нов български стил.

Представителна за „експертните” нагласи в това отношение в началото на XX век е книгата Архитектурата в България, издадена на френски от арх. Янаки Шамарджиев8. Къщите от „турско” време са съвсем естествено поставени в същата рубрика като останалите постройки, „типични за тази епоха”: джамии, църкви, манастири, хамами, кервансараи, мази, дюкяни, ханове. Авторът не дава вид да смята жилищните сгради отпреди 1878 г. за особено ценни или за специфично български, и дори подценява църковното строителство от същата епоха. Същевременно, той възхвалява архитектурния „прогрес” след Освобождението –новите „солидни” и „трайни” здания. В отделни статии, водещи архитекти като Йордан Миланов подчертават „лошото” строене „в турско време” и успехите, отбелязани от самите тях в последните години9.

Ето и как през 1916 г. Богдан Филов оценява забележителната Кордопулова къща в Мелник: „Къщата е правена в 1758 година, обаче не е много солидна и не е интересна като постройка”10. Тази нагласа не се сменя радикално след Първата световна война. В своята История на българското изкуство под турско владичество, Филов се интересува само от паметниците на култовата архитектура като Рилския манастир. Що се отнася до „гражданската архитектура” (bürgerliche Architektur), големият археолог и историк на изкуството не изглежда ентусиазиран. Той посочва „примитивния” характер на българската къща от османския период: българските майстори си поставяли само „прости строителни проблеми” (nur einfache Bauprobleme zu lösen), несравними с големите начинания на западните архитекти. Освен това, турското влияние, особено в декорацията и интериора, било толкова силно, че е изключително трудно да се открои чисто българско ядро в този тип къщи (ist es besonders schwierig, den rein bulgarischen Kern bei ihm auszuscheiden)11.

7 Йордан Йорданов, „Характер на движението в България около 1900 г. за създаване на национален облик в българската архитектура”, Известия на ИГА, 10-11, 1957; Георги Арбалиев, Национални традиции в архитектурата, София: Техника, 1982, стр. 72.8 J. Chamardjieff, L’Architecture en Bulgarie, Sofia: Imprimerie de la Cour, Prošek frères, 1904.9 Юрдан Миланов, „Архитектурното дело в България през август 1912 година”, Списание на БИАД, 30-34 / 1912. Статията е илюстрирана с две противопоставени снимки – на „старите улици” и, съответно, на „новите”. Първата представя традиционен задънен „сокак” във Варна и вероятно трябва да внуши идеята за изостаналост и нестабилно строителство, в сравнение с представителната столична улица на втората снимка.10 Mелник. Манастир „Св. Богородица Спилеотиса”, София: НАМ, 1994, стр. 116.11 Bogdan Filov, Geschichte der bulgarischen Kunst unter der türkischen Herrschaft und in der neueren Zeit, Berlin und Leipzig: Walter de Gruyter, 1933, стр. 12-14.

3

В своя статия от 1927 г., писателят, художествен критик и архитект Чавдар Мутафов е също особено скептичен: той въобще твърди, че в „миналото ни” нямало „голяма архитектура”12. В средновековието Мутафов открива „могъщо владичество” на византийския стил, впоследствие пък – на османския, поради притегателната строителна сила на Цариград. Според него, „нашите стари майстори се школуват по чужди образци”, а новото което дават, е „само тяхната несръчност, известно варварство, някаква дива първобитност”. С тези характеристики той описва постройките в малките под- и надбалкански градчета. И десетина години след това изказване на Мутафов професионални архитекти твърдят, че „Близкият изток изобилства с подобни постройки”13.

Идеята, че „българската къща” от периода на османското владичество не е дотам българска, се споделя и от географа Анастас Иширков. Той определя паянтовите къщи, особено тези на два ката и с чардак, като „гръцко-ориенталски”, „южноевропейски”, „средиземноморски”14. Домовете в Копривщица по външен и вътрешен строеж били „вярно копие на бейски конаци от Цариград”15. Сред посочените от Иширков примери е и Каблешковата къща: оценка, която би била без съмнение шокираща за днешната българска публика, имайки предвид че става дума за жилището на национален революционер.

На фона на тези и подобни впечатления на специалисти, можем да си представим по-масовата нагласа към същото наследство. През 1902 г. арх. Пенчо Койчев отбелязва, че в „обществото на градовете владее една апатия към старите български живописни форми на жилището и ги характеризират всички с думата турско или селско”16. През 1920-те години, краеведът Лука Ослеков счита, че жилищните постройки в родната му Копривщица са строени „по типа на гръцките къщи, що са из пловдивските тепета”17. Някои от последните – като къщите на хаджи Панайот Лампша (Балабановата) и на хаджи Власаки Чохаджията – са сринати през 1930-те години, за да бъдат изградени наново няколко десетилетия по-късно. През 1930 г., старата архитектура на Горна Джумая (дн. Благоевград), заличавана с размах в центъра на града, е описана по следния начин от местен училищен инспектор: „... къщите бяха сè еднотипни – турска архитектура – с големи чардаци, с надвесени стрехи, като почти всички бяха паянтови леки”18.

12 Чавдар Мутафов, „Родна архитектура”, Архитект, 1927 / 1, стр. 19-23.13 Борислав Стоянов, „За родното в архитектурата ни”, Известия ДБА, 1936 / 14, стр. 4-5.14 Анастас Иширков, Характерни черти на градовете в Царство България, София: Печатница Ив. Божинов, 1925, стр. 5, 15.15 Анастас Иширков, „Град Копривщица” в Юбилеен сборник по миналото на Копривщица, София: Държавна печатница, 1926, стр. 261.16 Пенчо Койчев, „Къщата, в която е живял Цар-Освободител през 1877-78 г. в с. Пордим (Плевенско)”, Списание на БИАД, 1902 / 7-9, стр. 116. „Живописната форма”, за която става дума по-специално, е чардакът. Виж същия, „Художествените богатства на страната ни”, Списание на БИАД, 1907 / 1-2.17 Лука Ослеков, „Копривщица” в Юбилеен сборник по миналото на Копривщица, стр. 469.18 Васил Шарков, Град Горна Джумая. Минало и днес, София: Печатница на АВИФ, 1930, стр. 163. Показателно е, че самата дума „паянтов” (от персийски през турски payanda) вече се разбира не като название на определена строителна технология, ами в смисъл на „нездрав”, „нестабилен”, „разнебитен”.

4

Все пак, парадоксално или не, в същия момент постройките от османската епоха вече се възприемат и като ценно национално наследство, поне от някои професионални архитекти и историци на изкуството. Елементи от църковната архитектура от 1830-1870-те години са използвани в реализации като Духовната академия и Семинарията в София, а през Междувоенния период добиват особена популярност. Но и жилищната архитектура не е напълно пренебрегната. Вероятно първата имитираща я реализация е българският павилион на Световното изложение в Лиеж през 1905 г.: повод европейските архитекти да демонстрират „типично” националните си строителни традиции. Проектиран от Антон Торньов – един от радетелите на идеята за нов български архитектурен стил – павилионът претендира да представя „българска къща от Търновско”19. Строителни мотиви от жилищата от османския период се появяват в завършената през 1914 г. по проект на Пенчо Койчев резиденция Царска Бистрица в Чамкория (Боровец). Десетина години по-късно, старите къщи, видими в Трявна, Копривщица, Дряново, Габрово, Пловдив, влизат в албум на българското архитектурно изкуство, издаден пак от Койчев20.

Причините за тази преориентация са несъмнено комплексни. На първо място, българските интелектуалци следват дългогодишния интерес на европейските си колеги към „вернакуларното жилище”, което редом с църковната архитектура се утвърждава като основа за изобретяване на съвременни национални стилове. Интересът към собствената културна партикуларност е стимулиран и от определен антимодерен обрат, типичен за интелектуалните дебати през 1920-1930-те години както в Западна, така и в Източна Европа. В последната, търсенето на национална специфика във визуалните изкуства минава често през конструиране на една силно ориентализирана естетика, признавана или не като такава. Чрез нея източноевропейските художници и архитекти отстояват собствена идентичност спрямо доминантните стилове на Запада21. На Балканите в частност, румънските архитекти си служат с мотиви от османското строителство, особено в ред реализации в „ориенталската” Добруджа22. Освен това, в България архитектурното наследство от средновековието е бедно. Макар и измислянето на специфична средновековна българска архитектура да е в ход23, то – както се вижда от

19 Ирина Генова, Модернизми и модерност. (Не)възможност за историзиране, София: Ида, 2004, стр. 131. Павилионът е богато снабден с кьошкове и джамлъци, а върхът му всъщност възпроизвежда специфичната надстройка на правителствения конак във Видин, днес музей. Още преди това в серия статии Торньов апелира за строителство в български стил (Списание на БИАД, 1900 / 1-2, 12 и др.).20 Пенчо Койчев, Българското архитектурно изкуство, София: Държавна печатница, 1925.21 Настоявайки върху използване на български архитектурни мотиви, автор, подписан с „Тр” (арх. Трендафил Трендафилов ?), обяснява, че „модерната архитектура” се вдъхновявала вече от Близкия и Далечен Изток, а не от „германските вертикални форми” („Материали от национални архитектурни форми”, Списание на БИАД, 1923 / 6, стр. 89-90). Същият автор се позовава на „ония стари архитектурни консепции (така !), които тъй много изобилствуват в нашия полуостров и в Малаазия” (пак там, 1923 / 10, стр. 159).22 Подобни тенденции има и в другите балкански държави: виж Maximilian Hartmuth, “Negotiating Tradition and Ambition: A Comparative Perspective on the ‘De-Ottomanisation’ of Balkan Cityscapes”, Ethnologia Balkanica, volume X, 2006.23 Например Богдан Филов, Старобългарска църковна архитектура, София: Печатница П. Глушков, 1930; Александър Рашенов, „Византийска и българска архитектура”, Архитект, 1931 / 1; Стоян Попов, „Стилова чистота на славянобългарския сградостроителен дух”, Известия ДБА, 1936 / 12. След войната по темата се отличава Никола Мавродинов, „Византийска и старобългарска

5

песимизма на Мутафов – все още закъснява. Всички тези условия подхранват ревалоризиране на жилищната архитектура от османския период, гледана доскоро и дори все още като чужда и безинтересна. Процес, който все пак не е толкова гладък.

1920-те години: в търсене на родна архитектураАко етнографите описват и по-рано „традиционното” българско жилище,

неговата концептуализация като национален архитектурен феномен започва през 1920-те с работите на писателя и изкуствовед Андрей Протич24. В духа на господстващите в европейската етнография и история на архитектурата идеи, той привилегирова дървените къщи, все още видими в Елена и други градчета, като „автентичен” национален архетип. Протич дори съжалява, че в определен момент Трявна и Търново възприели паянтовата архитектура, която е третирана от него като „турска” или пък като обща за всички балкански народи25. Така „конашко-паянтените” жилища в Елена са обяснени не с друго, ами с „невероятното туркофилство” на местните чорбаджии, т.е. тяхната интерпретация е далеч от идеята за Национално възраждане26.

Ала и дървената къща, според Протич, осъществила „своето пълно развитие” в „просторната Турска империя”: по бреговете на Босфора и Мраморно море, в Кайро и т.н.27. Това все пак поставя под съмнение типично българския й характер. Прочее, писателят отхвърля цялата вътрешна декорация и дървена мебелировка на жилищата от османския период: за него, резбованите тавани – любимите ни днес „възрожденски слънца” –, вградените ниши и долапи, тежките врати и решетки на прозорците са турски.

Пак в средата на 1920-те, време на усилено търсене на родното в изкуствата, арх. Антон Торньов се заема да демонстрира на колегите си и на широката публика истинската същност на българското национално строителство. Той открива българския гений в простия дюлгерин отпреди Освобождението и настоява, че именно зданията от това време трябва да се вземат за основа на български стил в съвременната архитектура. Торньов счита, че предшестващите опити за развитие на такъв стил посредством завръщане към паметници на средновековните български държави били по начало обречени на неуспех. Всъщност той демаскира

архитектура”, Архитектура, 1946 / 1, стр. 4-10; същият, Старобългарското изкуство, София: Наука и изкуство, 1959.24 Андрей Протич, Еленските чорбаджии и тяхната къща, София: Печатница „Художник”, 1925; същият, Къщата на копривщенци, София: Държавна печатница, 1927.25 Виж Андрей Протич, Денационализация и възраждане на Българското изкуство през турското робство от 1393 дo 1879 г., София: МНП, 1929.26 Протич разказва следната история: „По времето, когато Елена току-що била освободена, и в нея все още освобождаващата ни руска армия оставила своя малка военна част, един чорбаджия по чехли, с наметнато палто и с клюмнал на страни фес се затичва от къщата си до близката чешма, за да пие студена, прясна вода. Тъкмо вдигнал в наслада глава от чучура, един казак му катурва с лека ръка феса и казва добродушно усмихнат: „Долу феса, да живее свободна България!” Ужасеният и оскърбен чорбаджия едва успял да вдигне феса си, да стигне в къщи и извика на домашните: „Мене един казак да катурне феса!”, и пада и умира от разрив на сърцето.” (Протич, Еленските чорбаджии, бележка под линия 1). В по-новата литература пък се говори за „будният и самостоятелен дух” като характерна черта на еленските жители: Ана Бъчварова, „Характер и развитие на къщата в Елена” в Архитектура на Българското възраждане, София: БАН, 1975, стр. 178.27 Протич, Еленските чорбаджии, стp. 8.

6

архитектурата, която скоро започва да минава за специфично старобългарска и никаква друга: подобно на Мутафов, и Торньов смята, че нейните паметници следвали „чисто византийски модели” и нямали типично български отпечатък28. Обратно, църковната архитектура и „Българската къща” от периода на „робството” са посочени като най-важен източник на творческо вдъхновение.

Така и става: самият Торньов дава пример със собствените си проекти, най-важен от които е без съмнение храмът Св. Мъченица Параскева в София. В цялостното архитектонично-декоративно решение прави впечатление силната застъпеност на познатия от пловдивски и копривщенски къщи, както и от реализациите на уста Колю Фичето, гърбав фронтон, наречен кобилица. Предходно определен от Чавдар Мутафов като чужд – за него, това е „извива на турската дъга” –, този елемент ще се радва на успешно трийсетинагодишно бъдеще в по-нататъшното българско строително творчество. Освен него, няколко други „родни” архитектурни мотиви намират място по фасадите на строените през Междувоенния период обществени и жилищни здания: рустически балкони (отпратка към чардаците на старите къщи), дървени стрехи, еркерни надвесвания, специфични конзоли и первази. Сводове, имитиращи арките на църковни двери и колонади от османската епоха, се появяват дори по засилено строящите се през 30-те години в София и неособено щедри откъм форми кооперации.

Духът на времето, нуждата от измисляне на архитектура в български стил принуждава новото поколение архитекти да реабилитират първи едно наследство, което все още е в процес на разрушаване. Те се опитват и да спрат рушенето – например протестирайки срещу регулационния план на Трявна, заплашващ да заличи в голяма степен старата градска част29. Но един проблем е все още далеч от решението си: позитивното оценяване на българската къща от османската епоха изпреварва отговора на въпроса за чуждите влияния върху нея и, съответно, за степента й на национална специфичност.

Често авторите от Междувоенния период се мъчат да покажат, че въпреки „ориенталския” си характер, жилищата от XVIII-XIX век са някак си „родни”30. Торньов е по-категоричен: макар да открива византийски и „ислямски” влияния в тях, оригиналът си оставал пак български. Набиващото се на очи сходство между, от една страна, българските и, от друга, турските, гръцките, арменските или еврейските къщи отпреди 1878 г. е обяснено просто: последните също били градени от български майстори и, следователно, си били български като стил. Така без много увъртане и подробности, Торньов намира обяснението, което впоследствие ще се възпроизвежда с обезоръжаваща наивност от негови колеги.

28 Антон Торньов, Архитектурни мотиви из България, София: Печатница на АВИФ, 1925, стр. 7. Виж от същия автор „Нашата къща”, Списание на БИАД, 1924 / 22-23.29 Торньов е особено настоятелен в своя протест срещу унищожаването на създаденото от „нашия майстор”: виж Торньов, Архитектурни мотиви, стp. 55-57; същият, „Българският архитект и неговите задачи”, Архитект, 1927 / 1, стр. 2-4. Цялостно погледнато обаче, усилията на българските архитекти остават изолирани и не успяват да създадат съвременен национален стил по подобие на румънския, който често се сочи за пример. Още през 1927 г. Чавдар Мутафов е скептичен относно опитите за създаване на български стил въз основа както на църковната архитектура, така и на „малката провинциална къща”: Мутафов, „Родна архитектура”.30 Някои твърдят, че турското владичество оказало благотворно въздействие, изолирайки българската архитектура от чужди влияния и капсулирайки я в собствения й стил: Тодор Златев, „Периоди в българската архитектура”, Списание на БИАД, 1925 / 19.

7

Андрей Протич пък осветява другата посока на българската архитектурно-историческа мисъл, търсейки западноевропейски и най-вече италиански влияния в архитектурата от „турско”. Той, например, сравнява старите къщи на град Елена с италианските ренесансови палаци31.

Идеята за ренесансови влияния през XIX век е безспорно странна, но затова пък ще се окаже особено жизнена в българската изкуствоведска и архитектурна литература. Несъмнено, основна роля в кристализирането й играе историографската канонизация на отделна епоха на „Българското възраждане”. От една страна, названието Ренесанс означава „възраждане”, а от друга, започва да се предполага, че „Възраждането” – това е закъснелият Ренесанс на българите. Тъкмо като renaissance е преведено второто съществително във френското заглавие на книгата на Протич Денационализация и възраждане на Българското изкуство. Въпреки европейската си надменност към жилищата от османския период, Богдан Филов също открива ренесансови „духовни прояви” – в църковната и обществена архитектура, в приложните изкуства и живописта от 1830-та година насетне. Възраждането и Ренесансът са за него „две сродни по своята същност епохи”32. Архитектурата и останалите изкуства пък започват да играят чудатата роля на свързващи звена между два толкова различни контекста. Какви са всъщност основанията за подобен паралел?

Първо, в усилието си да включи българското историческо развитие в европейското, доминантната историография намира формални прилики между „възрожденската” и „ренесансовата епоха” (духовна обнова, усещане за Ново време), а ако не ги открива, ги измисля (скъсване със средновековната схоластичност и аскетичност, триумф на хуманизма и рационализма)33. Второ, изкуствоведите виждат в същия период едно впечатляващо развитие на занаятите, които те по твърде нерефлексивен начин възприемат като изкуства (строителство, резбарство, иконопис). В някои от тях наистина се проявява определена европеизация и трансформация в художествена насока: в края на периода се раждат светска живопис и историческа графика, повлияни от западния академизъм. Всичко това изглежда като качествено различен етап в сравнение с твърде „средновековния” характер на изкуствата „преди Възраждането”, драматично откъснати от западната културна еволюция. Просто, при българите Ренесансът настъпил по-късно, но и при тях като при всички европейци той все пак дошъл. Следвайки тази логика, историци на изкуството като Протич и (още по-решително) Филов налагат катастрофичната теза за цялостен художествен упадък и „денационализация” след турското нашествие, които били преодолени в епохата „след Паисий”.

Така, запазените стари къщи, повечето от които датират именно от нея, имат късмета да попаднат в период на „възраждане” на изкуствата. Това обстоятелство по необходимост ги прави „възрожденски” и „ренесансови”, по подобие на църквите, резбованите иконостаси и зографството.

31 В самото начало на века арх. Георги Козаров говори за ренесансови форми в българското зидарство и за Трявна като за българска Флоренция (Списание на БИАД, 1900 / 1-2, 1901 / 7).32 Богдан Филов, Възраждането на българското изкуство, София: Българска историческа библиотека, 1931, стр. 27.33 Повече по въпроса: Румен Даскалов, Как се мисли Българското възраждане, София: Лик, 2002, стр. 60-66.

8

1930-те – 1944 г.: към цялостна концепция за „българската къща”През 1930-те години е издаден и първият систематичен репертоар на

битовата архитектура от османската епоха в България: това са два тома на арх. Тодор Златев. Подобно на публикацията на Протич от 1929 г., Златев намира идеализирания прототип на българската къща – „истинската неповлияна от нищо” – в дървените постройки. Архитектът смята, че те се явяват продължители на жилищата от българското средновековие и посочва за пример тези в село Жеравна34. Целият първи том на неговото произведение е посветен именно на селската къща.

Насочвайки вниманието си на първо място към нея, Златев следва етнографските и архитектурно-исторически разбирания на епохата. Още в края на XIX век идеята за селската строителна „традиция” като съкровищница на неподправена национална автентичност намира израз в музеи, събрали под открито небе селски къщи (или техни реплики) от различни исторически региони на националната територия35. Все пак градските жилища от османската епоха не са забравени. Златев им посвещава втория том на произведението си, виждайки в тях не друго, ами еволюирали варианти на селски къщи36.

Цялостната концепция на Златев предизвиква оправдана критика заради твърде изкуственото за българския случай разделяне на архитектурното наследство от периода преди 1878 г. на селско и градско: в България я няма развитата градска традиция и архитектура на Запада, а същевременно има богати села, чиито къщи не се различават по нищо от градските37. Очевидността на този факт, както и тезата, че градската къща всъщност продължава селската, правят възможна една любопитна дългосрочна специфика на българското виждане за народна архитектура.

От една страна, както и в останалите европейски страни, в българското етнографско въображаемо именно селският бит се явява огнище на националния дух: днес виждаме елементите на този бит, парадоксално изложени в par excellence градски домове като този на Коюмджиоглу в Пловдив или на Курдупалос (Кордопулос) в Мелник. От друга страна, за разлика от Западна и Централна Европа, българската вернакуларна архитектура се разпознава предимно в градски контекст – ако не днес, поне в миналото презиран в другите държави като прекалено космополитен и инороден. Повечето квартали с „традиционни”

34 Toдор Злaтев, Българската къща в своя архитектоничен и културно-исторически развой, Книга I: Селска къща, София: Придворна печатница, 1930, стp. 39. Впоследствие и специалистът по средновековно българско изкуство Никола Мавродинов акцентира върху дървените къщи: Никола Мавродинов, „Българската дървена архитектура”, Архитектура, 1947 / 8-9, стр. 15-23. Мавродинов стига дотам да твърди, че дървените църкви в Трансилвания били продукт на българско влияние.35 Първият такъв музей е основан през 1891 г. в стокхолмския квартал Сканзен, чието название става синоним на тези своеобразни макети на родината. Следва етнографското село до Сентендре, недалеч от Будапеща, създадено през 1896 г. по случай маджарския Милениум. През 1936 г. румънският социолог Димитрие Густи създава аналогичен Музей на селото в Букурещ.36 Toдор Злaтев, Българската къща в своя архитектоничен и културно-исторически развой, Книга II: Градска къща, София: ПK Eдисон, 1937.37 Виж отзива на Александър Рашенов, „Dipl. Ing. Теодор Златев, архитект. – Българската къща в своя архитектоничен и културно-исторически развой. – Книга I. – Селска къща”, Архитект, 1930 / 5, стр. 9-22.

9

български къщи от XVIII-XIX век се намират в градове, макар и не толкова големи (с изключение, разбира се, на Пловдив)38.

Други решения на Тодор Златев ще предизвикват впоследствие повече възражения и критики. Например, описвайки характерните елементи на българската градска къща (еркерни надвесвания, дълги стрехи, специфични комини и пр.), Златев констатира в тях ред ориенталски приноси. Вградените долапи и дърворезбованите тавани са откроени като проявления на „силно арабско влияние”39. Копривщенската къща в частност представлява, според Златев, „грижливо копие” на „цариградската къща”, като в случая става дума тъкмо за османския Цариград (Истанбул). Подобно на Анастас Иширков, архитектът мисли, че някои образци като Каблешковата къща могат да се видят и в Мала Азия, а за кобилицата отбелязва, че е „погрешно схващана като присъщ елемент на българската архитектура”40. Толкова обичаният от бъдещи специалисти богат на чемшир „български възрожденски двор” е интерпретиран от Златев като вариант на турската градина41. Говорейки за „българския град” отпреди 1878 г., авторът не пропуска да посочи сходствата му с ориенталските градове (неправилна улична мрежа, множество задънени улици и т.н.). При това той изтъква и отражението върху градската среда на социалните, икономически и културни преобразувания в рамките на Османската империя през XIX век42.

Все пак арх. Тодор Златев придвижва напред концепцията за българска национална архитектура, в частност за жилищната. Колегата му Торньов все още не свързва последната с българското „Национално възраждане”, ами с епохата на „тежката петвековна робия на нашето племе под турското иго”43. Златев, за сметка на това, проговаря за „къща на българското възраждане”44. По всяка вероятност, той заимства от изкуствоведите Протич и Филов идеята за възраждане и / или Ренесанс на българското строителство. При това, архитектът отдава предпочитанията си на Протич, който вече е включил къщите в „ренесансовия” репертоар.

Ала, във всеки случай, типологията му се отличава от днешната: като „възрожденски” Златев вижда единствено дървено-паянтовия тип жилища, които различава най-вече в Трявна. Те били производни на българската „битова къща” и на „цариградската”. От тези два типа, първият бил характерен за източностаропланинския регион, а вторият за Пловдив и Копривщица: 38 Някои от „възрожденските градчета” всъщност не били толкова малки в епохата на своето кулминационно развитие. Освен това, жилищното наследство от османската епоха се е запазило предимно в места, маргинализирани след 1878 г. и губещи от модернизационния процес в рамките на българската държава. Последният затрива същото наследство в София, Варна и други по-големи градове. По въпроса – Александър Везенков, “How Sad Reality Became Cultural Heritage”, доклад от конференцията The Balkans and Globalization, CAS-Sofia, CPS-CEU, Будапеща, 4-6 юни 2004.39 Злaтев, Българската къща, II, стp. 34.40 Злaтев, Българската къща, II, стp. 13, 96.41 Злaтев, Българската къща, II, стp. 195.42 Златевото становище не е уникално за Междувоенния период. Говорейки за „тесните” и „криви” улици на Копривщица, Лука Ослеков я определя като „тип на източен град”: Ослеков, „Копривщица”, стр. 462. Пак Ослеков свързва строежа на богатите копривщенски къщи с настъпилата „по голяма сигурност за християните след издаването на Гюлханския Хатишериф на Абдул Меджида в 1839 год.” (пак там, стр. 469).43 Торньов, Aрхитектурни мотиви, стp. 6.44 Злaтев, Българската къща, II, стp. 8.

10

класификация, която понастоящем звучи, без съмнение, необичайно. Ако архитектурното наследство на тези (днес считани за образцово възрожденски) градове45 не попада в графата „възрожденско”, то все пак не е и напълно ориенталско. За Златев, „цариградската къща” е продължение на „къщата на италианския Ренесанс”. Също като Протич, той смята, че ренесансовото влияние си било пробило път през Влахия и Македония – в последната откъм Далмация. Цариград си оставал при това основният посредник на ренесансови повеи. В действителност, Тодор Златев изтъква твърде малко и най-вече твърде общи черти, които се предполага да са ренесансови – като например симетричния план на пловдивските къщи. Това обаче не му пречи да открие в същите и „барокови” елементи като използваната вече от Торньов и други архитекти кобилица.

С течение на времето, тези идеи придобиват все по-голяма гражданственост. В своята Българска национална архитектура от 1943 г. арх. Константин Джангозов препоръчва като основа за съвременно битово строителство именно „къщата на „възраждането”, както някои я наричат”46. Той се нахвърля срещу „безпощадното унищожаване” на старите здания, което било прекъснало една вече съществуваща архитектурна традиция. Тонът на Джангозов е силно традиционалистки и в духа на момента изявено антимодерен. Подобно на Торньов, той напада „сляпото” следване на Запада и желанието на всяка цена да се влезе във „времето на модерното”. Обратно, архитектът търси вдъхновение в „кривите тесни улички на старинните ни градове”. Изпада в сладка „нега” пред еркерите на старите домове, пред техните чардаци, паянти, примитивно сковани врати. Говори с трогателно умиление за дървените обшивки на ъглите, за надвисналите стрехи и, между впрочем, за турските керемиди47.

Несмутен от този и някои предишни термини, Джангозов съзира в „къщата на „възраждането”” продължение на „средновековната българска”, а свързващо звено между двете са, като у Златев, домовете в Жеравна, смятани за най-архаични. Историческият континуитет на българската жилищна архитектура е проследен чак до езическите времена на прабългарите – основен фантазъм на крайната десница от онова време48. Същевременно, Джангозов счита къщите отпреди 1878 г. за „ренесансови жилищни постройки”: „чисто” българската традиция е асимилирана с благородната западноевропейска, в частност с италианската.

Такива са най-общо идеите за строителното наследство от османската епоха, утвърдили се в навечерието на установяване на комунистически режим в България. Позитивното възприемане на това наследство не предполага все още тотално отричане на османския му контекст, на „турски” и „ориенталски” влияния. Авторите от Междувоенния период дори посочват османския характер на някои 45 „Възрожденската Копривщица” е днес толкова естествено понятие, колкото и „възрожденският Пловдив”: Николай Генчев, Възрожденският Пловдив, Пловдив: Христо Г. Данов, 1981.46 Константин Джангозов, Българска национална архитектура, София: АБВ, 1943, стр. 27. Книжката е продължение на полемиката между него, Торньов и други автори относно „българския архитектурен стил”, разгоряла се на страниците на Известия на инженерно-архитектната камара (броеве 3, 4, 5, 9, 11 от 1940 г.; 23, 24, 25, 35, 36 от 1941; 2 от 1942).47 Джангозов, Българска национална архитектура, стp. 48, 57.48 Патосът на Джангозов кулминира в антилиберални лозунги, включително цитати от Хитлер. Позовавайки се на Volk-идеологията на Третия райх, българският архитект развива и свое виждане на тема „нация” (модерен и абстрактен продукт) и „народ” (автентична историческа реалност): Джангозов, Българска национална архитектура, стp. 49, 63-64.

11

архитектурни явления: чешми, градини, елементи от интериора, определени строителни технологии като паянтовата. Торньов приписва строежа на часовникови кули (saat kuleleri) на инициативата на местни турски бейове. Както обаче показва неговият пример, едностранчивата българизация както на часовниковите кули, така и на къщите, и въобще на архитектурното наследство от XVIII-XIX век е вече започнала. Тя минава на първо време през аналогии с архитектурата на Западна Европа – най-вече на Италия. Доколкото имплицитно се предполага, че българите са европейци, тези сравнения трябва да докажат поне частично неосманския характер на наследените постройки.

Виждат се вътрешните противоречия на концепцията в процес на изработване. Къщите от османската епоха се оказват продължение на родната средновековна архитектура и, едновременно с това, ренесансови здания (т.е. намиращи се в дисконтинуитет със средновековната епоха). Те са ту типично български, ту градени по италиански маниер, ту – все още – турски. Златев стига до странната теза за наличието на една хем ренесансова, хем истанбулска архитектура. Тази амалгама се дължи, от една страна, на възприетите паралели между „възрожденската епоха” и Ренесанса, а от друга – на ясната представа, че българските къщи се вписват в един общоосмански контекст. Скоро обаче при автори като Джангозов този контекст бива загърбен.

Сталинската епоха: триумфът на „възрожденската къща”Често идването на комунистическия режим в България се разглежда

единствено като радикално и драматично прекъсване на съществуващите интелектуални традиции. Това важи особено за сталинската фаза – 1944-1956 г.: време на чистки в академичните и културни среди, на забранени книги, време на кощунствено потъпкване на националните ценности, на „национален нихилизъм”. Но от гледна точка на архитектурното творчество тези оценки имат нужда от сериозно нюансиране.

Както вече стана дума, за пръв път архитекти завършват висшето си образование в България едва след Втората световна война, а голяма част от авторитетните им учители продължават да работят в новите условия. Монументалните сталински сгради в центъра на София са плод и на специалисти, утвърдени през Междувоенния период (Димитър Цолов, Иван Васильов, Станчо Белковски, Иван Данчов, Георги Овчаров). Едва комунистическата държава създава специализирано научно звено по история и теория на архитектурата (ИГА от 1949 г., после СТИГА и ИТИГА при БАН), а и толкова нужния институт за паметниците на културата (1957 г.). В тези учреждения намират място стари специалисти. Затова, не е чудно, че през 50-те години на миналия век българските архитекти продължават опитите си за изработване на съвременен национален стил.

Поръчката идва директно от партийния връх. По време на V-ия конгрес на БКП (декември 1948 г.), Вълко Червенков оповестява официалната Сталинова формула в областта на строителното изкуство: създаването на архитектура „национална по форма и социалистическа по съдържание”, в частност в предвидения нов център на София. Въпреки неяснотата на този лозунг, реализации в национален дух започват в Съветския съюз още през 1930-те години, а през 1950-те такива са в ход и в източноевропейските комунистически държави, от ГДР до Румъния. В същия момент и в България се развива нещо като „национално-

12

сталински стил”, който дори надминава постиженията в някои братски страни. „Национални форми” като дървени стрехи, ажурни дървени балкони и най-вече кобилични фронтони започват да се използват при изграждането на редица обществени постройки: от детски градини и пионерски лагери по Черноморието до ж. п. гари. Последното важи особено за подбалканската линия, която свързва редица средища на „Възраждането”. Кобилици и еркерни надвесвания се появяват и по новите жилищни сгради.

Прекъсване на установените преди 1944 г. схващания за традиционна архитектура няма нито в строителството, нито в архитектурно-историческата литература. Тодор Златев преповтаря повечето си тези от 1930-те в нова монография от 1948 г.49. През 1955 пък излизат първите два от четирите тома на неговата Българска национална архитектура50. Започват все пак и интересни еволюции. На първо време се забелязва определена тенденция идеята за ренесансови влияния в българската традиционна архитектура да еволюира в полза на барока.

Най-пламенният защитник на идеята за съществуване на „български барок” от XIX век е арх. Милко Бичев, чийто труд по въпроса излиза пак през 1955 г.51. Бичев критикува с основание аналогиите между жилищната архитектура от османската епоха и тази на италианския Ренесанс. Но, позовавайки се на турска и друга академична литература върху османския барок и свободно българизирайки този феномен, той стига до чудати заключения. Например, като архетип на пловдивската и копривщенска симетрична къща Бичев вижда... двореца Белведере във Виена. Аргументите му в полза на „българския барок” са наистина бедни и предимно на ниво „емоционално въздействие”. То било еднакво в Копривщица и в Белведере... Най-значимият „бароков” елемент се оказва всъщност кобилицата, обилно прилагана по същото време в новата „национална по форма” архитектура.

В последната видимо се открояват мотивите от османската епоха, вече реабилитирани през Междувоенния период: защо става така? Доколкото в новия политически контекст референцията към църковното строителство е неприемлива, жилищната архитектура започва да доминира в представите за български традиционен стил. „Манастирските” арки на балконите и прозорците на междувоенните сгради са заменени в новите реализации от дървените первази, характерни за вернакуларните жилища. А те са изключително от османския период. Къщата триумфира над църквата, тъкмо понеже комунистическата идеология налага понятие за „народна архитектура”, в което етническият смисъл е амалгамиран с класово-идеологичен. Авторите от сталинския период изтъкват също така, че майсторите-зидари отпреди 1878 г. били селяни или най-много хора

49 Тодор Златев, Българска битова архитектура, Книга I, София: Издание на Фонда „Научни цели” при ДП, 1948, стp. 40.50 Тодор Златев, Българска национална архитектура, том I: Българският град през епохата на Възраждането, София: Наука и изкуство, 1955; същият, Българска национална архитектура, том II: Българската къща през епохата на Възраждането, София: Наука и изкуство, 1955. Следват том III: Пространството в българската възрожденска архитектура, София: Техника, 1958 и том IV: Българските градове по река Дунав през епохата на Възраждането, София: Техника, 1962.51 Милко Бичев, Български барок. Принос към проблемите на българското изкуство през епохата на Възраждането, София: Наука и изкуство, 1955.

13

от „дребната буржоазия”, които по никакъв начин не принадлежали на „реакционните кръгове” на „едрата буржоазия” и/или чорбаджийството52.

Така “прогресивният” характер на жилищното архитектурно наследство е спасен, но по-сложно стоят нещата с етно-националния. Най-общо, новите политически условия налагат преосмисляне на съществуващите идеи за чужди художествени и строителни приноси. Позоваването на западни архитектурни стилове отстъпва – макар и в дългосрочен план никога да не изчезва напълно – и се заменя от идеята за чисто български характер на строителството от „Възраждането”. Тази линия тържествува още през 1953 г. на конференция на архитектурната секция на Съюза на научно-техническите дружества, посветена тъкмо на националната архитектура.

Всъщност на тази конференция се прокарват окончателно термините „българска възрожденска архитектура” и „възрожденска къща”. Изглежда, че основен поддръжник на последните бил идеологът на социалистическия реализъм арх. Александър Обретенов53. Настоявайки на тези обозначения, Обретенов желае да подчертае напълно автохтонния характер на реализациите от XVIII-XIX век. В резултат, „барокът” на Милко Бичев е отречен още преди публикуването на книгата му, която все пак излиза, както той твърди, след много спънки54. Фиксацията върху „родното”, типична за интелектуалния mainstream на предшестващата епоха – Междувоенния период и Втората световна война –, намира логично развитие в комунистическата с нейната политическа затвореност. „Буржоазният” интерес към „народните”, в частност архитектурни, „традиции” се прелива неусетно в комунистическото фаворизиране и конструиране на „народно творчество”, а кобилиците и чардаците прескачат безпроблемно в новия политически контекст. Така, поне що се отнася до жилищното архитектурно наследство, господстващите отпреди идеи се възпроизвеждат и затвърждават.

На същата конференция, доайенът на изследванията върху „традиционната” селска и градска къща Тодор Златев повтаря междувоенните апели за завръщане към националите особености, за да се поправи „погрешният път” на българската архитектура след Освобождението. Очевидно, антимодерните нотки на 1920-те и 1930-те също получават отглас в новата идеологическа противопоставеност на Запада. Но не стоят по-различно работите с Изтока: участниците в конференцията стигат до отричане не само на османските влияния или характер на наследеното отпреди 1878 г., но и на самата османска архитектура като такава. Турците само следвали византийски, а и български традиции55. За лош късмет обаче, не съществува българска терминология за голяма част от елементите на

52 Георги Кожухаров, Български къщи от епохата на Възраждането, София: БАН, 1953, стp. 16. Относно историографията от сталинската епоха и нейната трактовка на социалните категории – Даскалов, Как се мисли, стр. 167-176.53 Виж Емил Момиров (ред.), Проблеми на Българското архитектурно наследство. Сборник, София: Наука и изкуство, 1955, стр. 226. Той ги лансирал в своята студия Въпроси на архитектурата в светлината на трудовете на Й. В. Сталин, издадена през предишната година.54 „Грешката” на Бичев се състои именно в тезата, че пловдивската и други къщи от XIX век са продукт на чуждо влияние, в случая виенско: срв. Георги Кожухаров, „Към въпроса за характера на българската къща от епохата на Възраждането и за чуждите заемки и влияния върху нея”, Известия на ИГА, 10-11, 1957; Георги Кожухаров, Рашел Ангелова, Пловдивската симетрична къща, София: БАН, 1971, стp. 24.55 Проблеми на Българското архитектурно наследство, стp. 230.

14

„възрожденската” архитектура. Ето защо, участниците са призовани да помислят за такава, особено за да се заменят турски заемки като чардак, кьошк и др.56.

Въпреки че някои от архитектите все още се двоумят дали къщите в Пловдив и Копривщица са български по характер57, господстващата линия става все по-националистическа. При това, изглежда, архитектите изиграват основна роля в моделирането на масовите представи за строителството от османската епоха: в началото на 1950-те, българските историци все още говорят за него като за „левантинско” или като за смесица от турски, персийски и италиански мотиви58. Новото поколение историци на архитектурата не споделя подобна несигурност. Един от неговите представители – Георги Кожухаров – твърди, че „въпросът за чуждите влияния и заемки в къщата на Възраждането все още стои непроучен”, но не се двоуми да подчертае, че става дума за оригинален тип архитектура, който по никакъв начин не е пренесен от Мала Азия, Гърция, Австрия или другаде59.

След сталинската епоха, „възрожденската къща” се налага окончателно като основа за съвременни реализации в национален стил. Те или я имитират (особено в туристическите центрове), или си служат с нейни елементи в модерни планове (откритата през 1972 г. нова сграда на Българското радио или редица партийни домове с техните еркерни обеми, и пр.). В течение на 1970-те и 1980-те, строителното творчество се вдъхновява и от междувременно концептуализираната „старобългарска архитектура”. Но, съдейки от зачестилите през последните години хотели и частни жилищни комплекси с „традиционен” изглед, „възрожденският” жанр е безспорен победител в надпреварата за най-българско строително изкуство.

„Възрожденската архитектура”: поглед отблизоОще в изчерпателния регистър на Тодор Златев виждаме една от основните

обсесии на концепцията за „българска възрожденска архитектура”: тя се фокусира изключително върху регионални типологии и исторически периодизации. Златев разделя строителното наследство от османската епоха на „довъзрожденско” и „възрожденско”, прибавяйки и странната от аналитична гледна точка трета група, чиито паметници можели да принадлежат едновременно на първите две. Довъзрожденски са, според автора, джамиите, баните, кервансараите, безистените и синагогите60. Възрожденски пък са църквите, училищата, хановете и – твърде любопитно – конаците. Към третия, „смесен” тип се отнасят часовниковите кули, чешмите, портите и др. Концепцията за „българска възрожденска архитектура” се вписва, разбира се, в по-общата за „български възрожденски град” – понятие, отново разработено от Златев. Като определящ елемент на този град той посочва чаршията61.

56 Проблеми на Българското архитектурно наследство, стp. 243.57 Проблеми на Българското архитектурно наследство, стp. 233.58 Такъв е случаят на новата двутомна История на България (София: Наука и изкуство, 1954, 1955), написана според марксистко-ленинските канони.59 Кожухаров, Български къщи от епохата на Възраждането, стp. 15.60 Златев, Българска национална архитектура, I, стр. 56-84.61 Златев, Българска национална архитектура, I, стр., 21, 45-54. По-нови изследователи възпроизвеждат същата теза: Райна Гаврилова, Колелото на живота. Всекидневието на българския възрожденски град, София: Университетско издателство, 1999, стр. 36. Критика по този въпрос: Александър Везенков, „Защо и как бе измислен “балканският град”?”, Литературен вестник, бр. 38 / 22-28.11.2006.

15

Тезите на Златев изглеждат със сигурност изненадващи, и то от много гледни точки. Например, отделянето на търговско-занаятчийската зона (чаршия) от жилищните квартали, организирани на комунитарен принцип (махали), характеризира османския и ислямския град въобще: термините чаршия и махала са неслучайно заемки от турски (çarşı, mahalle)62. Гледайки списъка на довъзрожденските паметници, човек може да се запита дали през „Възраждането”, т.е. в XVIII-XIX век, не са се строили джамии и синагоги. Впрочем, по силата на тази своя класификация, Златев определя като довъзрожденска Байракли джамия в Самоков, която по-късно ще се превърне в любим възрожденски паметник на българските изследователи. Освен това, дали всички църкви, училища и ханове са били все български, след като са възрожденски? А защо хановете са възрожденски, а кервансараите не са? Какво ли пък толкова възрожденско има в правителствените сгради, известни на български като конаци – още една турска заемка? Наистина, големи майстори-зидари „от Възраждането” като Колю Фичето са строили ханове и конаци, но и джамии и синагоги...

Очевидно, Златев прави една доста проблематична селекция на османските паметници, резервирайки част от тях за инвентара на българското архитектурно наследство, конотирано от термина „Възраждане”. Резултатът внушава, че всичко което е ново, красиво и „прогресивно”, е българско. Обратно, османското, турското и въобще чуждото (синагоги) се приписва на изостаналата и мътна епоха преди „Възраждането”. Все пак, Тодор Златев не изключва напълно наличието на османско архитектурно и градоустройствено влияние. В някои случаи, той предлага макар и малко сравнения със здания и градове в други части на бившата многонационална империя. Скоро дори тези рудиментарни споменавания изчезват.

В малка студия от 1957 г. посветилият се на архитектурно-исторически изследвания арх. Любен Тонев атакува много от тезите на Златев. На мушка е взет фактът, че последният открива в „българските възрожденски градове” архитектурни форми, улична мрежа и градска структура, типични за „турския колониален град” и за „турската градоустройствена традиция”63. Едновременно с това, Тонев разширява списъка на паметниците, свидетелстващи за развитие на българско национално съзнание, прибавяйки към тях и мостове, чешми, часовникови кули и др. В течение на 1960-те години, изследователи като Георги Кожухаров и Рашел Ангелова подемат критиките както към Златев, така и към всякакви „остарели” разбирания. Новите концепции са формулирани през 1961-1965 г. в няколко издания на Кратка история на българската архитектура и в публикуваната през 1967 г. монография на Кожухаров Българската къща през пет столетия.

62 Ето как през 1892 г. Патриархът на българската литература характеризира структурата на град с преобладаващо българско население: „Мисля, че ще ви кажа всичко, като ви кажа, че Пещера е турски град, както всичките турски градове. Те са неизменни и все същи – било, че се викат Пещера, било Стамбул, било Коня в Анадол, било Казан – при Волга, било Бахчесарай – в Крим. Можеш да вземеш чаршията на този последния и да я туриш наместо чаршията на Пещера, без да измениш нито на косъм типичната физиономия на града, без да се познае размяната .” (Иван Вазов, В недрата на Родопите, глава XXXI).63 „За някои неизяснени въпроси от нашето градоустройствено наследство”, публикувано в Любен Тонев, По пътя на българското градоустройство, София: БАН, 1987.

16

На първо място, и двете публикации настояват на наличието на исторически континуитет между жилищата от Второто българско царство и тези от османската епоха. Кожухаров признава, че има „много малко данни” за вида на българските градове преди турското нашествие. Обаче това не му пречи да заключи, че същите имали „твърде живописен вид”. Тъй като през българското средновековие ги имало нужните „потребители”, имало и „развито жилищно строителство”64. Въобще, България през XIII-XIV век, както подчертава Кожухаров, съвсем не отстъпвала на „другите културни държави”. Едва ли е изненадващо, че за този автор идването на османските турци означава само опустошение и безмилостно унищожаване на средновековното българско наследство. Ала недостигът на ясни идеи за автентично българското в архитектурно отношение води и този, и други изследователи до парадоксални резултати.

Да започнем със заглавието на творбата на Георги Кожухаров: „петте столетия” на „българската къща” всъщност започват с османската епоха и покриват именно нея. Донякъде поради липса на познания относно сградите на средновековна България, донякъде поради омаловажаване на османското строителство, Кожухаров „открива” в градовете на Второто българско царство паметници, чийто избор е интересен. Най-напред това са отбранителни кули, с което се подразбира, че те са непознати на османската архитектура. Действителността обаче е по-различна – османците поддържат крепости с кули в стратегически важни зони, като дори българската дума кула е от турски произход (kule)65. На второ място, Кожухаров намира в България от XIII-XIV век обществени бани: елемент, типичен за ислямския град, но практически непознат във Втората българска държава66. Авторът отива дори по-далеч, виждайки в средновековните български градове неоткрити и до ден днешен безистени. Златев все пак предвидливо беше отнесъл този тип покрит пазар с турско-персийско название към довъзрожденските, т.е. неособено български паметници67. Цялостно погледнато, присвояването към „типично българското” на архитектурни феномени, предходно смятани за турски / османски, се задълбочава.

Вече самото описание на „възрожденския град” и архитектура изисква употребата на десетки думи от арабски, персийски и тюркски произход, навлезли в българския език от османския. Волю-неволю изследователите си служат обилно с лексика като следната: чардак (çardak), кьошк (köşk), джамлък (camlık), oдая (oda), хаят (hayat), мутвак (mutfak), долап (dolap), таван (tavan), оджак (ocak), дюкян (dükkân), комшулук (komşuluk), чешма (çeşme), асма (asma), чемшир (şimşir), калдъръм (от гръцки καλός δρόμος, но през турски kaldırım)68. Рашел Ангелова пише вдъхновено дори за „възрожденски мази” (mağaza), при това откривайки в тях само 64 Георги Кожухаров, Българската къща през пет столетия, София: БAН, СТИГА, 1967, стр. 14-15.65 Да не говорим за топонимите на основата на турската дума hisar (крепост). Виж Михаила Стайнова, Османски изкуства на Балканите XV-XVIII век, София: Университетско издателство, 1995, стр. 33-35.66 Второто българско царство не познава баните, за разлика от Първото, чиито средища имат добри водопроводи, детайлно проучени от археолозите. Подобна е тенденцията и във Византия, където в навечерието на османското нашествие данните за обществени бани почти изчезват: срв. Albrecht Berger, Das Bad in der byzantinischen Zeit, München: Institut für Byzantinistik und neugriechische Philologie der Universität, 1982.67 Повечето от тях са и разрушени след Освобождението: Лори, Съдбата на османското наследство, стр. 112.

17

германски и австро-унгарски влияния69. Обаче новите историци на архитектурата са всичко друго, но не и номиналисти. Според Кожухаров, фактът, че чардак е турцизъм, не значи, че и архитектурният елемент е турски: той си бил познат и преди идването на османците70.

Но, едновременно с това, Кожухаров признава, че традиционните домове на турското население в България не се различават по нищо от българските – освен по наличието на баня (хамам)71. Други изследователи често сочат и подялбата на жилищното пространство в турските домове на селямлък и харемлък. Не всички мюсюлмански къщи обаче имат ясно обособени части за посрещане на гости и, съответно, за жените и личния живот72. Иначе, техните планове, архитектурни обеми, детайли и декорация са в общи линии същите като на християнските.

Ала и решението на този проблем е вече намерено: Ангелова напомня, че именно турските къщи приличат на българските, а не обратно73. Издадената от БАН Кратка история на българската архитектура го казва експлицитно: българската архитектура „оказала влияние върху монументалното и особено върху жилищното строителство на турците”74. Георги Кожухаров дава повече подробности: турците възприели българския тип къщи, понеже те били изоставени от обитателите си вследствие на османското нашествие. Така средновековните български жилища станали турски, след като османците се нанесли в тях. В продължение на пет века българската къща търпяла процес на „потурчване”75. Обаче, както подчертава Кожухаров, турците не успели са променят по същество нито архитектурата, нито селищната мрежа по „българските земи”.

Наука или мистификация? Трудно е наистина да се разграничат двете в писанията на българските академични историци на архитектурата. Трудно е да се

68 Впечатляващ в това отношение е терминологичният речник на Николай Тулешков, Архитектурното изкуство на старите българи, том II: Османско средновековие и Възраждане, София: Марин Дринов, Арх & Арт, 2006, стр. 425-436. Относно странното патриотично звучене на редица турски думи в историографски и популярен контекст: Александър Везенков, „Парадоксалната употреба на турцизми в българския национален дискурс”, Литературен вестник, бр. 17 / 3-9.5.2006.69 Рашел Ангелова, „Възрожденските мази” в Архитектура на Българското възраждане, стр. 56-80.70 Георги Кожухаров, „Народната къща в долините на реките Струма и Места през втората половина на XIX век”, Известия на СТИГА, 19, 1966, стр. 42 (бележка под линия); същият, Българската къща, стр. 78. В този, както и в други случаи, не се дават много подробности: какво точно е познато, доколко е застъпено, типологически същото ли е като това, което наричаме чардак и т.н.71 Кожухаров, „Народната къща”, стр. 48-50. Според кратката история на българската архитектура от 1965 г., турските къщи имали различни същностни черти, дължащи се на различното „културно ниво”. Явно при турците то трябва да е по-ниско: Кратка история на българската архитектура, София: БАН, 1965, стр. 173.72 Очевидно, при по-бедните няма такива и двете пространства могат да са отделени с просто перде: Лори, Съдбата на османското наследство, стр. 122-123. Освен това, подобно функционално разделение се наблюдава и в християнски къщи.73 Рашел Ангелова, „Възрожденски къщи от Югозападните Родопи”, Известия на СТИГА, 19, 1966, стр. 152-153.74 Кратка история, стр. 195. Според Георги Кожухаров, „Перспективни задачи на българската архитектурно-историческа наука”, Известия нa СТИГА, 23, 1970, стр. 240, основната задача на архитектурните изследвания върху османската епоха се състои в проучването на българските традиции, но и на техния отпечатък върху монументалната османска архитектура по „българските земи”.75 Кожухаров, Българската къща, стр. 19-20.

18

повярва в сериозността на учен, който твърди, че османският период не донесъл съществени промени в числеността и характера на градовете76. Основанията да се постулира българско влияние върху османската архитектура са също бедни: те се свеждат предимно до многократно изтъкваната Байракли джамия в Самоков, строена (или само украсена) от български майстори. Друг важен „научен” аргумент, приведен от авторите на академичната Кратка история, е… Майстор Манол. Става дума за приказния зидар, който според български версии на тази балканска, анадолска и кавказка легенда, строил джамията Селимие в Одрин. Въпреки това неопровержимо доказателство, именно в изграждането на монументалната османска архитектура от класическия период християнските, в частност български, майстори нямат водеща роля. Те проектират по-късни – от края на XVIII век насетне – и по-скромни по размер строежи като самоковската джамия77.

Има ли все пак резон твърдението, че „възрожденската къща” е продължение на „средновековната българска” и че – съответно – османската жилищна архитектура е продукт на българска строителна традиция? Да започнем с най-старите запазени образци: те са от XVIII, най-рано от XVII век, и се намират в селища като Арбанаси и Банско. Първоначално, за българските автори е ясно, че село Арбанаси е основано от гърцизирани албанци от Епир. Също така, че болярски фамилии от Влахия (Кантакузино, Брънковяну, Филипеску) са имали там резиденции и че архитектурата на селото е не непременно българска78. Но най-новите изследователи вече се учудват и намират за „парадоксален” факта, че помещенията на арбанашките къщи носели гръцки названия79. Междувременно, благодарение на напредъка на „научните схващания”, влашките боляри са се превърнали в български, а домовете в Арбанаси са се оказали продължение на „строителни традиции” от Втора българска държава, по-специално на аристократични жилища от средновековния Търновград80.

Такъв е между впрочем и случаят на къщите в Банско: населено място, което практически не е засвидетелствано преди XVI век и чиито укрепени домове са свързвани от по-старите автори с албанските домове-кули (kulla), а по тази линия и

76 По време на османското владичество се създават много от днешните български градове, а някои „възрожденски селища” като Трявна са дори основани по инициатива на властта: Махиел Кийл, Хора и селища в България през османския период, София: Amicitia, 2005, стр. 17-96, 251-267.77 Махиел Кил, Изкуство и общество в България през турския период, София: Любомъдрие – Хроника, 2002, стр. 18; виж и увода у Machiel Kiel, Studies on the Ottoman Architecture of the Balkans, Aldershot: Variorum, 1990. Срв. Стайнова, Османски изкуства, стр. 33.78 Йордан Георгиев, Село Арбанаси. Историко-археологически бележки, София: Държавна печатница, 1903; Андрей Протич, „Арбанашката къща”, Списание на БИАД, 1925 / 3; Димитър Костов, Димитър Куцаров, Кратка история и водач за старините на с. Арбанаси, Горна Оряховица: Съгласие, 1946; Димитър Костов, Арбанаси, Научно-популярен очерк, София: Наука и изкуство, 1959. Тодор Златев счита архитектурата на Арбанаси за „инородна”, като „турската”: Златев, Българска национална архитектура, II. За Никола Мавродинов, турските архитектурни влияния са „явни в Арбанаси”: Мавродинов, „Българската дървена архитектура”.79 Десислава Николаиду, Гръцкото жилище и балканската архитектура XVII-XIX век, София: FDC, 2005, стр. 156.80 Например, Арбалиев, Национални традиции, стр. 162-166. Критика по темата – Кил, Изкуство и общество, стр. 84-89. „Аристократичната традиция” намира продължение в построената през 1975 г. резиденция на Тодор Живков.

19

с Арбанаси81. Но през 1967 г. Георги Кожухаров обявява, че банската къща представлява „изчезналата архитектура на феодалната класа от този край”82. Аналогията с изчезнала архитектура е несъмнено удобна: впоследствие, тя се възпроизвежда многократно и банските жилища се превръщат в продължение на болярски замъци от XIII-XIV век. Отново се правят и сравнения между наследството в Банско и в Арбанаси, но този път за да се обоснове „чисто българския” характер и на двете.

Същият е съмнителен в светлината на данните за чужди преселения и на нетипичните архитектурни мотиви, строителни планове и технологии: може да изглежда, че българските архитекти набързо маскират зад претенциите на научния авторитет недоказани хипотези за историческа приемственост. Изтъква се например, че къщите в двете селища имат характер на домашни крепости, пригодени за отбрана срещу нападения: но това е случаят и на албанските, и на влашките жилищни кули. Посочва се, че имат засводен входен вестибюл със зимник, както било в средновековни жилища в Ловеч и Търново83: ала тази схема е широко разпространена на Балканите84. И ако Арбанаси има шанса да се намира до столицата на Втората българска държава, трудно е да си представи човек какво са правели българските боляри два века, преди да се заселят в село Банско: неособено престижно място, имайки предвид, че през него не преминава нито един чужд пътешественик чак до края на 70-те години на XIX век85.

Арх. Маргарита Харбова обаче вече си го е представила като важен „комуникационен възел” през средновековието: то било точно на пътя от Виена за Цариград и през него минавали връзките между Видин, София, Търново, Кавала, средиземноморските пристанища и дунавските градове86. Очевидно трябва да приемем, че или никой не е минавал по тези пътища, или те не са минавали през Банско – което за предосманския период е твърде вероятно при липсата на сведения за такова селище въобще87. В интерес на истината, арх. Харбова има малко по-различна гледна точка за възникването на Банско: според нея, то било не болярско селище, ами войнишка твърдина, част от мащабна отбранителна система на средновековния Мелник. По такъв начин, изследователката стига до още по-силна теза: укрепените каменни ядра на банските къщи датирали от XIII-XIV век88.

81 Това е случаят на писателя и етнограф Ст. Л. Костов, „Стари къщи в Банско”, Известия на Народния етнографски музей в София, 1926 / 1-4. Обаче, в духа на 1920-те години, Костов вижда като техен прототип северноиталиански замъци.82 Кожухаров, Българската къща, стp. 47.83 Цветана Полихронова, „Средновековно наследство от жилищната архитектура на някои български селища”, Музеи и паметници на културата, 1979 / 1.84 Тулешков, Архитектурното изкуство, II, стр. 90.85 Bernard Lory, « Bansko, culture citadine ou culture rurale? » в Банско. Изследвания и материали, София: MНИ, ИФ при БАН, 1996, стp. 83. По-стари изследователи смятат, че Банско е „младо селище”, което вероятно „не датира по-рано от турско време”: Иван Батаклиев, Град Банско. Антропогеографски проучвания, София: ДУ Климент Охридски, 1929, стр. 12.86 Маргарита Харбова, Градоустройство и архитектура по българските земи през XV-XVIII век, София: БАН, 1991, стр. 108.87 В действителност, нито Via Egnatia, нито който и да е друг от големите традиционни пътища не се доближава до Банско, макар и в схемата, начертана от Харбова, траекторията на Via Militaris да е съзнателно изкривена, за да мине през селището.88 Виж и изказването на Харбова по време на дискусията „Архитектурата на банската къща”, публикувана в Музеи и паметници на културата, 1986 / 1, стр. 19-21. Рашел Ангелова обаче не

20

Арх. Лила Захариева направо твърди, че Арбанаси и Банско били оцелели средновековни селища от Втората българска държава. Аргумент в случая е наличието на определена строителна технология и на двете места: скрити в каменната стена дървени сантрачи89. Тази конструкция е характерна за Второто българско царство, но далеч не е уникална: тя се ползва навсякъде на Балканите при сравнително лоша обработка на камъка (при неспособност да се оформят правилни редове от каменни блокове, скритите дървени скари предпазват зида от рухване). Захариева пояснява, че приликата на Арбанаси и Банско със строителството на съседни народи не разклаща твърдението й за средновековния български характер на тези селища: тя се дължала на сходните „феодални” условия. От албанските преселници в Арбанаси идвали само по-късни добавки като заострянето на входните арки: очевиден ориенталски елемент.

Противно обаче на арх. Захариева, албанските жилищни кули, запазени до днес в Косово (Печ, Исток, Иснич, Юник), нямат заострени арки: напротив, входовете и прозорците им се отличават с полукръглите сводове, които виждаме в Арбанаси. Същото важи за каменните приземия на жилищните конаци в Южна Албания / Северен Епир, откъдето най-вероятно са дошли основателите на търновското село. На всичкото отгоре, домовете в Арбанаси свидетелстват за ранно влияние на истанбулската архитектура, и то както по отношение на декорацията, така и на вътрешния план със засводено скривалище90. Безспорно е странно, че в най-архаичните и „средновековно” изглеждащи сгради в България откриваме толкова ясен отпечатък на османския контекст, както и на строителството на съседни народи.

Но ако в случая континуитетът с българското средновековие е недоказан, то може би не всичко е загубено. Нима ще отречем, че „възрожденските къщи” са принадлежали на водещи българи, с които днес се гордеем – че те са декорът на епохата на нашата национална пробуда?

Приказният свят на „българската възрожденска къща”През 1960-те и 1970-те години, българската историческа наука постепенно

реабилитира „едрата буржоазия”, а до голяма степен и чорбаджийството от „епохата на Възраждането”91. С това отпадат и последните идеологически пречки пред включването в инвентара на народното строителство на домовете на важни нотабили и богаташи от XIX век. Понастоящем техните впечатляващи жилища са вписани в един сладникав разказ за „стопанската възмога” и „нарасналото самочувствие” на „възрожденския българин”.

споделя тази датировка на каменните ядра: според нея, и те са от XVIII век (пак там, стр. 15-18).89 Лила Захариева, „Средновековни болярски жилища от Втората българска държава”, Стефан Бояджиев и др., Изследвания върху архитектурата на българското средновековие, София: БАН, 1982.90 Тулешков, Архитектурното изкуство, II, стр. 92; „Като цяло в ранните арбанашки къщи декорацията има много повече паралели с Истанбул и Одрин, отколкото с Мизия” (пак там, стр. 96).91 Даскалов, Kaк се мисли, стр. 176-191.

21

Битът на първенците от XIX век обаче бил шокиращо османски92. Както е добре известно, животът им често нямал връзка – освен на противопоставяне – с българските национални борби, особено с революционните. Нещо повече: мнозина от тях дори не били българи. Всъщност, присъствието на небългарски жилища и населени места в репертоара на „българската възрожденска архитектура” не е изключение, напротив. От Несебър и Созопол на Черноморието до Мелник в Пиринско, от селата в Родопите до онези в Добруджа, обитаваните от различни съседни етноси домове съставляват значителна част от „традиционното българско” наследство. Да вземем за пример Пловдив: града с най-развития, най-сложния, „най-зрелия” тип „възрожденска архитектура”.

Първата монография върху архитектурното богатство на Стария град излиза едва през 1943 г., и то на немски и в Берлин. Авторът – Христо Пеев – изтъква ценността на това наследство и посочва важността му за едно бъдещо възраждане (Wiedergeburt) на българската архитектура93. Не липсват и препратките към италианския Ренесанс, стигнал до Пловдив през пристанищата на Цариград, Солун или Дубровник. Както стана дума, симетричните пловдивски къщи и особено техните кобилични фронтони са любимо вдъхновение за „националната по форма” архитектура от сталинската епоха94. Пеев възприема тезата за бароковия им характер, но подчертава, че западното влияние стига до Пловдив не директно от Централна Европа, ами през Истанбул. Издадената през 1960 г. негова нова монография съдържа специална глава за влиянието на османския барок и рококо върху пловдивските жилища95.

Но през 1963 г. по време на дискусиите около подготвяната Кратка история на българската архитектура, академичните изследователи търсят „народната” основа на старата градска къща в Пловдив и отхвърлят всякакви османски, ренесансови, барокови и др. влияния. На помощ против последните идва именно формулираната от Тодор Златев през 1930-те години теза, според която градската архитектура е всъщност усложнена вариация на селската. Решителната и окончателна демонстрация на това откритие, както и на „автентично българския” характер на старите пловдивски домове е извършена отново от арх. Георги Кожухаров и арх. Рашел Ангелова в тяхна обща публикация от 1971 г.

Задачата не е никак лесна. Импозантните и твърде градски пловдивски къщи са принадлежали често не на хора с българско самосъзнание, а на богати гърци и арменци, в по-малка степен на евреи. Сред собствениците на най-забележителните образци, описани от Христо Пеев, четем имена като Мавриди, Георгиади,

92 Ето едно описание в стил „българи от старо време” на всекидневието на копривщенските чорбаджии: „Представете си ги двамата събеседници, облечени в чохени шалвари и дънести потури, с тараболус поеси върху аладжените ентерии, с минтани или ачмалии аби, потънали в копринени гайтани, с часовници в форма на захлупци, дългите сребърни кьостеци на които са преметнати през шията; представете си ги да седат турски vis-a-vis върху шелтетата, да държат в ръцете си по един дълъг чубук или нергеле и да сърбат гъсто и сладко иеменско кафе” (Ослеков, „Копривщица”, стр. 468).93 Christo Peev, Alte Häuser in Plovdiv, Berlin: Florian Kupferberg Verlag, 1943.94 Пловдивската къща е специално препоръчана като модел от Тодор Златев, който явно преодолява първоначалните си съмнения относно българския характер на кобилицата (същият, „Нашата битова къща”).95 Христо Пеев, Пловдивската къща през епохата на Възраждането, София: Техника, 1960, стр. 62-76.

22

Ставриди, Бирдас, Мардас, Клианти, Николаиди, Павлити, Антониади, Коюмджиоглу, Кендинденоглу, Артин Гидиков, Степан Месробович, Киркор Месробович, Киркор Топрабашиян, Ованес Степанян, Степан Хиндлиян, Филибос Нишанян, Верен Стамболян, Агоп Папазян, Бедрос Басмаджиян, Елиезер Калев, Персиядо Юда Коен... Централният хълм на Стария Пловдив – Джамбаз тепе – или поне един от най-представителните му дялове е познат на българите от XIX век като „гръцката махала”96. Под нея пък започвала „ерменската махала”97. Вярно е, че – както неизменно подчертават българските автори – в голямата си част пловдивските гърци били потомци на гърцизирани „етнически българи” (а и на армъни и албанци), които обаче в повечето случаи били женени за „етнически гъркини”98. Така или иначе, става дума за личности, които трудно можем да свържем с идеята за „Българско национално възраждане”99.

Трябва да се признае, че Кожухаров и Ангелова установяват „сходства” между пловдивската къща и архитектурното наследство в съседни страни, включително в Турция100. Но сходства не значи влияния: за тях, пловдивската къща е продукт на еволюцията на една напълно местна традиция – по-специално на родопската къща. Архитектурата на големия град се оказва частен случай на строителните навици в села (в най-добрия случай малки градчета), от които идват някои от пловдивските дюлгери101. Авторите априори изключват обратната възможност – селската къща и по-специално родопската да е сама по себе си адаптация на градски архитектурни модели. Със своята обяснителна логика те успяват да докажат предпоставеното: доколкото по традиционна етнографска рецепта националната автентичност се търси – и неизбежно намира – в безпаметната „вечност” на селото, постулирането на влияние единствено от селото към града гарантира „типично българския” характер на пловдивските домове102.

96 Виж Михаил Маджаров, Спомени, София: Дамян Яков, 2004, стр. 155-157.97 А структурата й е описвана като „остатък от стар турски град”, с „къщи една на друга, улици до такава степен тесни, щото свободно може да се зима и дава помежду две противолежащи една срещу друга къщя” (Гяуров, Кратки бележки, стр. 32).98 За един по-задълбочен анализ на етническите категории в Пловдив, по-специално на гърчеещите се „гудили”: Raymond Detrez, “Relations between Greeks and Bulgarians in the Pre-Nationalist Era: The Gudilas in Plovdiv”, Dimitris Tziovas (ed.), Greece and the Balkans: Identities, Perceptions and Cultural Encounters since the Enlightenment, Burlington: Ashgate, 2003.99 Ето какво ни казва за Георги Мавриди един негов съвременник: „... баща му х. Атанас бил българин, а той гърчолей се и при всичко, че е руски поданик, преди 26 годин ведно с тогавашнийт грък митрополит Хрисанта и Цукалата, за да затворят Българското главно в градът училище, наклеветили пред правителството учителят г-на Н. Герова като бунтовник...” (Константин Моравенов, Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, Пловдив: Христо Г. Данов, 1984, стр. 29). За Аргир Коюмджиоглу: „при всичкото си българско произхождение гудилееше се до смърт” (пак там, стр. 51). За Христаки Георгиади: „какъв е бил баща му, се не знай, но като е бил страшен гонител на народността ни, съмнявам се, че ще е бил от тестото на нашите гудили” (пак там, стр. 32).100 Кожухаров, Ангелова, Пловдивската симетрична къща, стp. 89-90.101 Родопските строители обаче не са единствените, което се признава от Николай Генчев: „би било смешно да се отрича участието на майстори, архитекти и зидари от други народности” (Генчев, Възрожденският Пловдив, стр. 440-441).102 Още през Междувоенния период критици на Златев считат, че „в повечето случаи селската къша е само примитив на градската, е стремеж към постигане на градската”, и дори се съмняват, че първата може да се сметне за творчество: Рашенов, „Dipl. Ing. Теодор Златев”. Впрочем, някои от най-импозантните жилища в Родопите са мюсюлмански, но това, разбира се, не е проблем за

23

Така се анулира възможността пловдивската архитектура да изразява вкусове, дошли от космополитни османски центрове. От височината на Родопите, Кожухаров и Ангелова вземат на прицел внушенията за чужди влияния, съжалявайки при това, че рамките на работата не им позволявали да покажат колко „необосновани” са съмненията в българския характер на пловдивските къщи103. Някои техни критики на предходни интерпретации са вероятно оправдани. Внимание заслужава настояването, че прословутата кобилица – един твърде рудиментарен мотив – може да се открие и в редица отдалечени от барока контексти. Но Кожухаров и Ангелова отново изключват всякакви паралели с небългарско наследство в полза на съмнителни сравнения с българско: кобиличният фронтон дошъл не от другаде, ами от Боянската църква. Подобен обаче намираме в павилиона на Осман III в двореца Топкапъ104, а и над най-известната врата в Османската империя: Високата порта.

Източник на толкова фантазми на тема „Италия”, „Ренесанс” и „барок”, симетричният план на пловдивските жилища е типичен и за богати османски мюсюлмански домове със симетрично разделение на селямлък и харемлък. Без да споменават експлицитно това обстоятелство, Кожухаров и Ангелова отричат възможността за османски архитектурен отпечатък в Пловдив, изтъквайки очевидния факт, че симетричен план на сгради има и в страни, които не са били под османска власт или под гръцко културно влияние. Подминават обаче факта, че той е, цялостно погледнато, нехарактерен за „българската възрожденска къща”, като Пловдив и тясно свързаната с него Копривщица се явяват изключения на общия фон.

Против тезата, че пловдивската затворена симетрична къща е саморазвила се селска, говори популярното й название „султан япия” (т.е. sultan yapısı = султанска постройка), както и фактът, че я намираме именно на места, поддържали оживени контакти с Истанбул. Пловдив е основна спирка по минаващия на север от Родопите път от османската столица към Белград, където намираме симетрични конаци с издаден напред централен еркер от началото на XIX век. На юг от Родопите пък минава другият основен път – за Солун: допълнителна причина срещаният и в родопската къща симетричен план да е продукт именно на градско влияние105 и на строителна мода от Цариград106.

Кожухаров и Ангелова обаче напомнят твърде „високото” културно развитие на средновековна България и „изостаналия” характер на турските нашественици. Положение, което явно трябва да изчисти и последните дилеми дали българска къща може да представлява адаптация на османски модели. Гръцкият и арменски контекст е също изчистен. За по-сигурно, днес масовата

българските архитекти. Още през 1940-те години се налага тезата, че това са домове на ислямизирани боляри: Панайот Калчев, „Битовата ни архитектура в проблемите на Камарата на народната култура”, Архитектура, 1946 / 1, стр. 27-29; същият, „Родопската къща”, Архитектура, 1946 / 2, стр. 22-23.103 Кожухаров, Ангелова, Пловдивската симетрична къща, стp. 33.104 Maurice Cerasi, “The Formation of Ottoman House Types: A Comparative Study in Interaction with Neighboring Cultures”, публикувано в Gülru Necipoğlu (ed.), Muqarnas XV: An Annual on the Visual Culture of the Islamic World, Leiden: E.J. Brill, 1998, стр. 137-138.105 Точно това твърди Арбалиев, Национални традиции, стр. 177.106 Това е изводът на Михаила Стайнова (Османски изкуства, стр. 54), която вижда като прототип „европеизираната представителна и дворцова архитектура на империята”.

24

публика не е чувала за дома на Мавриди, а за „Ламартиновата къща”: марката на западноевропейски писател, отседнал там за три дена, е очевидно по-престижна, а и по-безопасна от името на собственика.

Далеч от това да анализират неудобните детайли, българските историци на архитектурата придават на своя дискурс наукообразност посредством сложни и подробни регионални типологии. „Родопският”, използван от Кожухаров и Ангелова, е един от традиционно разграничаваните типове къщи, но техният списък варира почти от автор на автор. Така например „откритата” от Златев още през Междувоенния период „пиринска къща” е през 1960-те години отречена и добавена към областта на „родопската”107. Всъщност, в България, както и в други страни, типологиите на вернакуларната архитектура са колкото наука, поне толкова и политика.

Българските изследователи виждат по-специално „родопската къща” не само в Пловдив и в Пиринско, но и доста пò на запад и на юг. Тази архитектурна разновидност е установена от тях и в Солун, и в Охрид108, като някои я определят по-директно като „южнобългарска”109. Така, благодарение на играта на типологии, архитектурата от османския период на географска Македония намира „научно доказаната” си принадлежност. Прочитът на понятието „южнобългарска къща” е едновременно достатъчно широк (покривайки и цяла Македония) и достатъчно тесен (става дума именно за българска къща, не друга), за да позволи проектирането на националната идентичност далеч от актуалните държавни граници. В крайна сметка, регионалната архитектурна типология получава откровено иредентистки характер, вписвайки се в историко-лингвистичните спорове, в които от 1960-те години насетне България е вплетена с най-южната югославска република. Ала, за лош късмет, идентичността на архитектурното наследство дори само на Пиринския край не е неоспорима, както показва примерът на Мелник.

Считан понастоящем за „крепост на българщината” още от времето на деспот Алексий Слав, Мелник всъщност не фигурира в първите публикации, посветени на българската къща. Едва след Втората световна война, наблюдавайки рухналите сгради на най-малкия град в страната, някои автори се питат: „Не са ли това нашите стари къщи от Копривщица, Елена и Трявна...”110. Това късно „преоткриване” на архитектурното богатство на Мелник има своите причини. Днешни изследователи вярват, че „компактната маса” от населението на града преди неговото „освобождение” от османско владичество била българска111. Но в началото на XX век, българският учен Васил Кънчов открива там 4330 души, от които българите са само 500. Мелник е същевременно обитаван от 2650 гърци, 950

107 Виж Кожухаров „Народната къща”; Ангелова, „Възрожденски къщи”. Наистина, класифицирането на отделна „пиринска къща” изглежда странно, при положение че Златев вижда образците й единствено в Разложко и дори най-вече в Западните Родопи – Якоруда. Същевременно, останалите традиционни жилища в Пиринско не спадат към нея, като дори в Разлога има изключение от „пиринския” тип – Банско. Може само да се гадае до каква степен и някакви политически съображения не са изисквали отписването на отделен пирински тип къща през 1960-те. 108 Koжухаров, Българската къща, стр. 132.109 Иван Вангелов, „Архитектурното наследство на Благоевградски окръг”, Архитектура, 1979 / 1, стр. 5-6.110 „Мелник – градът, който умира”, Земя и хора, 1946 / 1, стр. 14.111 Соня Георгиева, „Средновековният Мелник”, Mузеи и паметници на културата, 1979 / 3, стр. 6.

25

турци, 200 цигани и 30 власи112. Кънчов констатира, че градът „има днес гръцка физиономия” и че не само на улицата, но и по домовете се говори гръцки език113.

Ако Пловдив наистина има и своя български възрожденски контекст, Мелник не участва нито в българското просветно движение, нито в българските църковни и революционни борби114. Нещо повече: местните граждани им се противопоставят, основавайки гръцки националистически дружества и съдействайки всячески на андартите, дошли от Елинското кралство и от Крит115. В резултат на „освобождението” си през Балканските войни, Мелник е напуснат от своето население. Впоследствие, неговото архитектурно богатство е в огромна степен унищожено, и то именно в рамките на българската държава: първо, от населението от околните български села, по-късно от настанените в един вече полуразрушен град бежанци от Егейска Македония116. Отчитайки тези факти, епитетът „възрожденски” със сигурност не подхожда особено на Мелник. Но днес, след важната „изследователска” работа, извършена от български историци, етнографи и архитекти от комунистическата епоха насам, той минава именно за такъв.

Вероятно най-забележителната му сграда от „Възраждането” – и единствена, чийто интериор е относително запазен – е Кордопуловата къща. Навремето толкова незначителна за един Богдан Филов, в наши дни тя е дори считана за най-голямото българско възрожденско жилище. Плоча, поставена до входа й, услужливо ни го напомня и ни информира, че последният й собственик се наричал... Манол Кордопулов. Името със славянска наставка –ов се вижда и в много туристически брошури. Кънчов обаче нарежда членовете на семейство „Куропало” сред осем мелнишки фамилии, които според него нямали въобще българско потекло117. „Кордопал” били гърци и според Любомир Милетич118. Също като в Пловдив, домът на една гръцка фамилия минава за образец на „българска възрожденска

112 Васил Кънчов, Македония. Етнография и статистика, София: Марин Дринов, 1996 (първо издание 1900), стр. 189-190.113 Васил Kънчов, Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница, публикувано в Избрани произведения, том I, София: Наука и изкуство, 1970 (първо издание 1894-1896), стр. 142.114 Някои „модерни” откъм понятиен апарат публикации признават, че Мелник бил с преобладаваща гръцка култура и съзнание, но все пак твърдят, че населението му си било българско (Виолета Борисова, „Общностна мобилност и културни влияния” в Граничната идентичност на малкия град, Благоевград: Университетско издателство, 2000, стр. 86). Ала единствените известни исторически личности-българи от града – учителят Емануил Васкидович и активистът на ВМОРО Иван Анастасов-Гърчето – са самите с гръцко потекло.115 По въпроса: Theodoros Vlachos Die Geschichte der byzantinischen Stadt Melenikon, Thessaloniki: Institute for Balkan Studies, 1969; Κωνσταντίνος Tσώπρος, Αναμνήσεις. Μελένοικο-Θεσσαλονίκη, Θεσσαλονίκη: Ίδρυμα Μελετών Χερσονήσου του Αίμου, 1992; Γεώργιος Φουρτούνας, Ευδοκία Φουρτούνα, Μελένικο. Η πορεία του ανά τους αιώνες, Σιδηρόκαστρο: Σύνδεσμος Ευελπίδων Μελενίκου Σιδηροκάστρου, 2002; Αντώνης Κoλτσίδας, Ιστορία του Μελενίκου. Η διαχρονική πορεία του Ελληνισμού, Θεσσαλονίκη: Εκδοτικός Οίκος Αδελφών Κυριακίδη, 2005.116 Опустошението е наблюдавано от български учени като Любомир Милетич („В полуразрушения Мелник”, Македонски преглед, 1924 / 2) и Васил Златарски (Мелник. Манастир „Св. Богородица Спилеотиса”, стр. 117).117 Кънчов, Пътуване по долините, стр. 142-143.118 Името е познато в различни варианти, но най-точна изглежда да е формата Курдупалос. Къщата се нарича и Цинцарова по името на собственика си след присъединяването на града към България.

26

къща”. Той даже се оказва „зряловъзрожденски” – при положение че е строен в средата на XVIII век119. Това обаче не е единствената му интересна страна.

Жилището е наистина впечатляващо, особено с толкова нехарактерните за България два реда прозорци, горният от които от цветно стъкло, украсено с геометрични и растителни елементи. Същите прозорци обаче откриваме и по богатите жилищни конаци (αρχοντικά) на градове като Сятиста, Верия и Касторя (Костур) в Гръцка Македония: центрове, които в късната османска епоха нямали значимо славянско/българско население или въобще нямали такова120. Въпросният архитектурен елемент съществува и в Тесалия, Епир, в Южна Албания (Гирокастра). Българските изследователи често преекспонират ролята на „родните дюлгери”, които градили жилища на представители на други народности. Но забележителният образец на Кордопуловата къща свидетелства за активността на епирски и югозападно-македонски майстори, които освен славяни са включвали без съмнение и (а може би най-вече) власи, албанци, гърци121.

Но това не е всичко. Идеята, че в случая става дума за българска строителна традиция, е допълнително разколебана от факта, че схемата с два реда прозорци, от които горният витриран (т.нар. revzen, içlik, tepe penceresi), е типична за османско-турската архитектура. Освен в джамии, това решение може да се види и в множество дворци и къщи, намиращи се в Истанбул, а също и в Мала Азия: на първо място султанския дворец Топкапъ, но и палата Айналъкавак, някои резиденции по брега на Босфора (yalı), т. нар. къща на Мурад II в Бурса и т.н.122. Да не говорим за вътрешната украса и уредба на къщата: същите оджаци, шарени вградени долапи и типичния османски декоративен мотив във формата на кипарисови дървета виждаме, например, в павилиона на Мехмед IV в Топкапъ.

Ако специалисти си дават сметка за този контекст на „възрожденското жилище”, и по-специално на „най-голямото” запазено, то на масовата публика се сервира едно напълно изчистено от османски примеси наследство. Туристът, който посещава днес Кордопуловата къща, намира в нея вместо хамам... сауна. Местният исторически музей, разказващ на посетителите хилядолетната история на един напълно български Мелник, се помещаваше доскоро в бивша мюсюлманска къща – Бейската (Пашовата). Трудно е обаче да си представим по какъв начин едно турско жилище е допринесло за възрожденското „будене”.

119 Стефан Стамов, Българската жилищна архитектура (XV-XIX в.), София: БАН, 1989, стр. 89. Явно причината за тази недомислица се заключава в твърде импозантния и градски вид на сградата: българските фамилии ще имат домове с подобни размери след около век. От този пример се вижда до каква степен разграничаването, при Стамов и при други автори, на ранновъзрожденски, зряловъзрожденски, но и довъзрожденски, че и различен от него предвъзрожденски период, е напълно изкуствено. То обаче се налага от хипертрофията на понятието за „възрожденско”.120 Според Кънчов, първото е случаят на Верия (Бер) и на Костур, а второто на Сятиста (Сачища): Кънчов, Македония, стр. 143, 265, 274.121 Срв. Алкивиадис Препис, „Роженският манастир през периода XVI – началото на XX век”, Palaeobulgarica / Старобългаристика, 1987 / 2.122 Николай Тулешков признава, че епирските, тесалийски и южномакедонски αρχοντικά имитират дворцовата архитектура и богати мюсюлмански домове в Истанбул: същият, Архитектурното изкуство, II, стр. 98-107. Повече за прозорците при Ömür Bakırer, “Window Glass in Ottoman Vernacular Architecture”, публикувано в Machiel Kiel et alii (eds.), Proceedings of the 11th International Congress of Turkish Art, Utrecht - The Netherlands, August 23-28, 1999, Electronic Journal of Oriental Studies, volume IV, 2001.

27

В началото на 1960-те години е все още възможно да се открият в българската литература аналогии между мелнишките домове и тези в други части на Османската империя, както и по-балансирани схващания относно строителното наследство от XVIII-XIX век. Арх. Георги Репнински отчита приликата между Кордопуловата къща и ред постройки не само на Балканите, но и в Мала Азия. Той изтъква османския контекст на „възрожденската архитектура”: от една страна, бившата империя пренасяла „ориенталското изкуство” в „покорените страни” (явно става дума за балканските немюсюлмански), а от друга – те влияели върху архитектурата на източните провинции. Така той обяснява „голямото сходство” между жилищата на Балканите и в Анатолия123. Наивни или не, към края на същото десетилетие и тези отпратки изчезват от историята на българската архитектура, за да отстъпят място на далеч по-проблематични интерпретации.

Кули на мечтитеРазбира се, архитектурният образец на къщите не е единственият проблем.

Вътрешната декорация, която през 20-те години на миналия век впечатлява Андрей Протич с „турския” си и „ориенталски” характер, минава вече за проявление на „любовта на българина към орнамента и многоцветието”124. Вътрешните дворове и градини, гледани от Тодор Златев през 1930-те като адаптирани турски, свидетелстват вече и те за „любовта към яркото и жизнерадостно многоцветие” като „характерна черта на българина”, за обичта му към природата, за чувството на българката за естествена хармония и пр.125. Смята се, че строежът на чешми, толкова характерен за ислямския свят, се изисквал от „християнския морал” (?)126. „Родни” се оказват и обществените бани, макар и някои автори да признават, че турският „култ към водата” останал чужд на българското население127. Мостовете, които се градят от мюсюлмански майстори навсякъде в Османската империя и със сигурност преди „Българското възраждане” (например, известният образец от XVI век в град Мостар, Херцеговина), били „едно от най-характерните строителни съоръжения на Възраждането”128.

123 Георги Репнински, „Мелнишката къща”, Архитектура, 1963 / 6, стр. 21-22.124 Kратка история, стp. 344.125 Рашел Ангелова, Прогресивни тенденции във възрожденската жилищна архитектура, София: БАН, 1979, стр. 48-85.126 Kратка история, стp. 375. Виж по въпроса Стайнова, Османски изкуства, стр. 43-49. След Освобождението, „възрожденските” чешми са запуснати на много места: Лори, Съдбата на османското наследство, стр. 113.127 Харбова, Градоустройство и архитектура, стр. 91-92. Банскалии дори унищожили топлите извори над селото, за да не се заселят и при тях турци като в Добринище и в Баня: виж Молба от банските граждани до XVII OНС за преместване околийският център в Разлошка околия от Мехомия в гр. Банско, 1914, стp. 7. След 1878 г., баните в България западат: Лори, Съдбата на османското наследство, стр. 111-112.128 Георги Стойков, Майстор Алекси и майстор Колю Фичето. Епоха. Личност. Творчество, София: Септември, 1976, стр. 20. Арх. Стойков допълва, че „възрожденските мостове” преодолявали препятствия по прокарани „из страната” пътища с „военно-стратегическо предназначение”: интересно коя страна и за чии военностратегически цели, при положение че България не съществува? Впрочем, след нейното създаване и мостовете са занемарени. Вазов неслучайно критикува: „... осъдителната наша черта да се отнасяме с немарение към запазването общеполезни постройки. Само турците бяха способни да ги ценят и правят жертви за подобни неща. Обичаят на хаират е една от първите техни граждански добродетели. Безбройни и великолепни обществени сгради: джамии, мостове, чешми, които вред у нас наумяват за

28

Българските изследователи обичат дори повече един друг тип „възрожденски паметници”: часовниковите кули. Те са интересни в не едно и две отношения. Първо, изглеждат европейски – такива има на Запад, от Италия до Англия и от Чехия до Испания. Изглеждат модерни, отмервайки новото светско време. Те са и сред малкото вертикални акценти на „българския възрожденски град”, доколкото многобройните минарета са нежелани в него. Така, часовниковите кули му придават мечтаната едновременно европейска и национална идентичност.

Всъщност обаче тези впечатления са или неверни, или само частично верни. Първо, часовниковите кули (saat kuleleri) не са, както се твърди, „самобитно архитектурно явление на Възрожденската епоха”129. Също като мостовете, чешмите и баните, те се появяват в Османската империя доста преди „Възраждането”: а именно през XVI век и то в преобладаващо мюсюлманските градски центрове на Босна и Македония130. Освен това, макар и да се разпространяват от запад на изток и да представляват в някакъв смисъл европейска и модерна иновация, тяхното предназначение е свързано с ритъма на чаршийското всекидневие, а също и с ислямския култ131. Непосредствено след Освобождението българите са наясно с това: в столицата София, колоритната saat kulesi, чието съществуване е засвидетелствано през 1709 г., е срината през 1882.

Но през Междувоенния период, в общата преоценка на архитектурното наследство от османската епоха, се появява и определен интерес към кулите-часовници. Вече Антон Торньов жали за тяхното разрушаване. След Втората световна война, през 1947 г., списание Архитектура публикува специална статия по въпроса на Петър Карасимеонов132. В нея се споменава, че часовниковите кули „се смятат за „турски”” от българите и се признава, че са строени и от османски първенци. Въпреки това, решително им се придава българска идентичност. Понеже били градени от български майстори, „старите сахати” били „първият характерен белег на нашето възраждане” и дори проява на антитурска съпротива. Турците почнали по-късно да ги строят и така ги „потурчили” в паметта на народа.

„Правилната” интерпретация е обаче още в процес на структуриране. В книгата си от 1948 г., Тодор Златев определя часовниковите кули, подобно на обществените чешми, като елементи на „колониалния турски град”. Решителната стъпка към окончателното им включване в чисто българското наследство е направена през 1952 г. от Любен Тонев в монографията му Кули и камбанарии в

пребиванието на турците, свидетелствуват за тая истинна хуманна черта в тяхните нрави. Самите християни оставят безпечно да се разсипват тия постройки, гдето турците там отсъствуват, или, по бедност немогат да ги поддържат.” (Вазов, В недрата на Родопите, глава XXI).129 Стойков, Майстор Алекси и майстор Колю Фичето, стр. 20.130 В Скопие Саат-кулата е вдигната до Хюнкяр (Султан Муратовата) джамия и датира от периода 1566-1573 г., когато мюсюлманите са около 77 % от населението на града: срв. Mehmet İnbaşı, “The City of Skopje and Its Demographic Structure in the 19 th Century”, Turkish Review of Balkan Studies, volume VIII, 2003.131 Ето как завършва османският надпис на шуменската saat kulesi (1740 г.): „Животът й да бъде гладък, като датата на „Йетеми”, та да разглася пет пъти на правоверните времето за молитва” (Минко Пенков, „Турски каменни надписи от Коларовград”, Известия на Народния музей – Коларовград, том II, 1963, стр. 76).132 Петър Карасимеонов, „Kулата в Банско и кулите-часовници в нашите земи”, Архитектура, 1947 / 6-7.

29

България до Освобождението. Както се вижда от заглавието, два типа постройки са идентифицирани и асимилирани една с друга: часовниковите кули се смятат за принципно същата архитектурна поява като църковните звънарници133.

В действителност, съществува един единствен случай на подобно съвпадение: това е камбанарията на църквата Св. Троица в Банско, която носи и часовник. През 1920-те години този факт все още изглежда странен: географът Иван Батаклиев подчертава, че: „У нас кулите за часовници са от турско време и нямат нищо общо с черквите и камбанариите”134. Ала след публикациите на Карасимеонов и на Тонев, часовникът-камбанария на Банско се превръща от изключение в модел. Вместо да се види като резултат на адаптация на османски архитектурен феномен, тя служи за неговото „християнизиране” и българизиране.

Тук пътят е подобен на този с къщите: деосманизацията минава на първо време през аналогии със западни архитектурни контексти, най-вече с Италия. Вече Златев вижда „старите сахати” и като продукт на италианско влияние през Далмация. Тонев съзерцава в кулата в Банско една „ренесансова чистота”. Заедно с тази в Ботевград (бившото Орхание), тя представлявала „народна монументална архитектура”, облагородена от ренесансови и барокови повеи. Кулите-часовници като цяло били символи на национално съзнание и гордост, доминиращи „българските възрожденски градове”135.

Тази интерпретация обаче показва странна липса на кохерентност: говорейки за „прекрасните наши часовникови кули”, Тонев дава обилни сведения за тяхната поръчка от страна на османската администрация. Той изтъква по-специално желанието на местни управители да въведат ред в работното време на градските „учреждения”. От 21 изброени часовникови кули от османската епоха, само в случая на три Тонев не споменава турско участие (тези в Банско, Севлиево и Бяла). Същевременно, огромното мнозинство се оказват поръчани от османски велможи, споменати в надписи на турски по фасадите: това е случаят на сахатите в Берковица, Златица, Елена, Килифарево, Свищов, Нови Пазар, Карлово, Карнобат, Шумен, Пещера, Разград, Ботевград, Дупница136. Относно някои като тази в Шумен, Любен Тонев уточнява, че са вдигнати до джамия и то по случай нейното изграждане; карловската пък била преустроена във формата на минаре. Кулата-часовник в Пещера била дори компенсация спрямо местните турци, ядосани от построяването на църква... Пак според Тонев, орханийският часовник бил част от модернизаторската урбанистична програма на дунавския валия Мидхат паша137.

133 Любен Тонев, Kули и камбанарии в България до Освобождението, София: БАН, 1952. Всъщност, Тонев прибавя към тях и още един тип сгради, чието идентифициране с предходните, особено с камбанариите, е учудващо: кулите-жилища на османски управители, запазени например във Враца. Вече обаче съществува легендата, че техните обитатели турци били потомци на ислямизирани болярски фамилии. Същата ще се тиражира по-нататък. В Румъния куп легенди са свързани с аналогичните кули в Олтения, които дори се считат за наследени от даките: Ioan Godea, Culele din România. Tezaur de arhitectură europeană, Timişoara: Editura de Vest, 2006, стp. 12-26.134 Батаклиев, Град Банско, стp. 25.135 Виж и Любен Тонев, Градоустройството в НРБ, София: Teхника, 1984, стp. 105.136 Някои са градени по инициатива на турски и/или български еснафи (Tрявна, Карлово). При други Тонев констатира паметни плочи на турски, но не дава подробности (Етрополе, Габрово, Ракитово и най-старата – кулата от XVII век на Сахат тепе в Пловдив).137 Toнев, Kули и камбанарии, стp. 206-215.

30

Същата непоследователност характеризира и Кратката история на българската архитектура от 1965 г. Часовниковите кули били типично български феномен, носещ отпечатъка на Ренесанса: кулата в Банско, до която е показателно добавена и тази във Велес, напомняли италианските кампанили. Едновременно с това се признава, че са строени в населени места с „важна турска администрация” и за нуждите на „турски чиновници”138. Ако през 1967 г. Георги Кожухаров е съгласен, че „в отделни случаи турската власт дава средства за построяване на часовникова кула”139, десет години по-късно колегата му Георги Арбалиев не дава шанс на подобни твърдения. За него, изграждането на сахат кули сочи единствено нарасналото национално самосъзнание на българското население140. Те били резултат от икономическото възмогване на българите, което, разбира се, вървяло ръка за ръка с развитието на национална идентичност. Тази интерпретация използва една основна референция на възражданеведската историография: занаятчийските гилдии, обозначавани с турския термин от арабски произход еснаф, които в случая се явяват основен инициатор на градежа на часовникови кули. Естествено, еснафите са сметнати само и единствено за български.

Една неотдавнашна публикация довежда тази обяснителна логика ad absurdum141. Неочаквано на мушка е взет... Любен Тонев, в чиито тези зейват непатриотични моменти. Според авторката, часовниковите кули не били въобще утилитарни постройки, а само и единствено демонстрация на националната гордост на българина. Те приличали не само на църковните камбанарии, а и на средновековни български крепостни кули. Часовникът в Орхание вече не е инициатива на османската власт: той бил вдигнат, за да маркира българска територия. Признава се, че в Разград, Самоков, Пещера и на други места сахатите са изградени по средата на мюсюлманските (понякога и на еврейски) квартали, до най-важните джамии. Но това било именно защото трябвало да играят ролята на противовес, на съпротива, на предизвикателство към османското господство. Въобще, те били знаме, вдигнато срещу ислямизацията142.

При това положение е интересно все пак, че кулите-часовници са част от амбициозна програма за модернизиране на градския пейзаж, която се разгръща в Османската империя в края на XIX век143. По поръчка на Абдул Хамид II saat kuleleri се появяват във всеки значим османски град, включително в арабските провинции. Между впрочем, там те още се смятат за символ на турското господство – точно както в България преди около век.

„Възрожденска” или османска архитектура?

138 Kратка история, стp. 356.139 Кожухаров, Българската къща, стp. 69.140 Георги Арбалиев, Строителни и художествени традиции на българската архитектура, София: Teхника, 1977, стp. 70-71, 410-412.141 Aнна Антонова Рошковска, Българските майстори и паметниците на исляма у нас, София: Аб, 2003, стp. 100-101.142 Вероятно като последица от подобно възприятие, макар и да се намират до главните местни джамии, кулите-часовници в Прилеп и Битоля носят понастоящем кръстове (които не се виждат на по-старите снимки).143 Fatma Acun, „A Portrait of the Ottoman Cities”, Etudes balkaniques, Académie des sciences de Bulgarie, 2001 / 4, стр. 137. Относно анадолските: Hakkı Acun, Anadolu saat kuleleri, Ankara: Atatürk Kültür Merkezi, 1994.

31

Както видяхме, за около трийсет години българската архитектурна мисъл променя коренно някои свои гледища. Едно наследство, което в началото се счита за тъжна последица от турското владичество, се превръща в мощно проявление на българска национална пробуда. Трябва да се отбележи, че макар този процес да е съвременен на подобни тяснонационални интерпретации в съседните на България страни, той в някаква степен ги изпреварва, а някои от тях е със сигурност надживял. Класическите монографии на Седад Хакъ Елдем, който вижда като архетип на къщите на „Българското възраждане” старата тюркска юрта, и на Георгиос Мегас, който чертае техния континуитет още от древногръцкия дом, се появяват едва след Втората световна война144. Днес в Гърция същият тип къщи се определя често като „балкански”145, с което явно не се настоява на уникална гръцка принадлежност. В Румъния въпросната жилищна архитектура определено минава за балканска. И в Сърбия няма популярна идея за чисто сръбския й характер: до голяма степен поради факта, че подобно на Румъния, част от националните земи (Войводина и др.) имат напълно различна архитектурна и градоустройствена традиция146.

Затова пък в България обществената вкорененост на представите за „възрожденска архитектура”, създавани от архитектурно-историческата литература и тиражирани от училищно и университетско образование, от безброй популярни издания, медийни материали и приказки на възторжени екскурзоводи, е изключителна. Тези представи са резултат и на целенасочена държавна политика, особено по време на силно националистичния комунизъм от 1960-те години насетне. Резултат на тази политика са десетки архитектурно-етнографски комплекси: освен вече споменатите, могат да се посочат Етъра край Габрово, „Вароша” в Ловеч, в Благоевград и т.н. Преминали през усилена модернизация на градското пространство, в края на 1970-те и през 1980-те, селища като Плевен и Шумен получават обратно по една „възрожденска” уличка с няколко къщи – музеи и механи (meyhane) в „битов стил”. Жители на неотдавнашния Толбухин си спомнят как зад социалистическите им блокове ненадейно изниква „възрожденският” Стар Добрич. Като свидетелство за успеха на предшестващите държавни усилия, днес вече имаме и първия частен „възрожденски” архитектурен комплекс: открития през 2001 г. стар квартал на Златоград.

144 Sedad Hakkı Eldem, Türk Evi Plan Tipleri, İstanbul: İ.T.Ü. Mimarlık Fakültesi, 1954; Γεώργιος Μέγας, Η Ελληνική οικία. Iστορική αυτής εξέλιξις και σχέσις πρός την οικοδομίαν των λαών της Βαλκανικής , Αθήναι: Υπουργείον Ανοικοδομήσεως, 1949.145 Βαλκανική παραδοσιακή αρχιτεκτονική, Αθήνα: Μέλισσα, 1993.146 Сръбските автори акцентират чуждите – в частност, „турските” – влияния и „балканския” характер на старата жилищна архитектура в страната си, като дори изтъкват, че се среща и в Мала Азия: Бранислав Којић, Стара градска и сеоска архитектура у Србији, Београд: Просвета, 1949, стр. 48; Ранко Финдрик, Народно неимарство, Старо село – Сирогојно, 1994. Най-големият поборник за използване на елементи от „старата сръбска къща” в съвременното строителство – арх. Божидар Петрович – критикува заглавието на собствената си книга Старе српске куће као градитељски подстицај по следния начин: „… нису само Срби такве куће правили, оне су израз балканског поднебља”, http://www.srpskekuce.com/projektanti/bozidar_petrovic/bozidar_petrovic.html. Като особеност на сръбската идея за народна архитектура могат да се изтъкнат честите (и проблематични) отпратки към византийско строително наследство, които по разбираеми причини не виждаме в българската литература.

32

Тази политика на наследството не може да се оценява еднозначно: от една страна, няма как да не се признае фактът, че са спасени множество ценни постройки. От друга, често зад претендираната им „автентичност” се крие определен инженеринг (вдигнати са вече несъществуващи или никога не съществували здания, някои са преместени от другаде, повечето са „разхубавени” до неузнаваемост, интериорът им е подменен и т.н.), за който масовата публика не си дава сметка. И ако това е било практика и в много други страни, опазването или по-скоро конструирането на наследството в България става и днес с цената на една все по-анахронична идеология на националната специфичност. Добричлии иначе помнят, че „възрожденският” квартал с новопостроена часовникова кула преди бил „турско гето”...

Социализираният с представите за „типично българската” архитектура „от Възраждането” би останал слисан от вида на не едно и две места на Балканите: като Берат и Гирокастра в Албания, които изглеждат като двойници на Търново или на Мелник. В тези случаи е възможно да си представим българско културно влияние – местата са близо до български terre irredente –, но нещата стоят по-скоро по обратния начин. Най-великият архитект на „възрожденската епоха” – уста Колю Фичето – се учи на каменно строителство при майстори от Корча. Прословутите тайни дюлгерски езици са на основата на албанския – например, мещерският на брациговските строители (от албанското mjeshtër = майстор) – като включват и множество армънски, гръцки, и, разбира се, турски думи147.

Още по-шокираща обаче е гледката на места като Сафранболу или Амася в Турция. Въпросните градове се намират горе-долу в централен Анадол, а изглеждат така „български”... Свръх това, архитектурата на християнските и на мюсюлманските им квартали е идентична и не може да се каже, че хубавите им къщи са принадлежали само на гърци и на арменци148.

За небългарските и не непременно турски специалисти е ясно, че в най-общите й черти къщата, която наричаме „възрожденска” (дървено-паянтов градеж, надвесени стрехи, симетричен или несиметричен план с hayat или sofa, два или три етажа, еркерни обеми, наречени çıkma, cumba, şahnişin, чардаци, кьошкове и т.н.), е разпространена на доста по-широка територия от съвременната или традиционно претендираната България. Този тип жилище обхваща по-голямата част от Балканите, но и цяла Западна и Северна Анатолия. Източната граница на неговата основна зона на разпространение тръгва от североизточния ъгъл на Турция и минава през Ерзурум, Сивас, Коня, и стига до Анталия. В зоната попадат северните егейски острови, Тесалия, Епир, но не и Средна и Южна Гърция. На запад границата минава през Албания, оставяйки извън османския тип йонийските острови и адриатическото крайбрежие, обхваща Босна и завива на изток, включвайки по-голяма част от днешна Сърбия, България, Югоизточна Румъния (Добруджа, но не само) и дори Южна Бесарабия. В ядрото му попадат Македония, Тракия, но и земите около Мраморно море и част от Черноморието149.

Ясно е също, че този тип жилище не може да се проследи преди XVII век. Оттам насетне много неща са спорни и трудно доказуеми: например, до каква

147 Признато с уговорки от Тулешков, Архитектурното изкуство, II, стр. 241.148 Godfrey Goodwin, A History of Ottoman Architecture, London: Thames & Hudson, 1971, стр. 429-457.149 Виж географската карта у Cerasi, “The Formation of Ottoman House Types”, стр. 129.

33

степен има историческа приемственост спрямо византийската къща, ако такава е съществувала въобще като обособен тип150. Трудно е да се прецени приносът на отделни народи и традиции, както и в каква степен вернакуларната „народна” архитектура влияе на градските и дворцови строежи, и в каква тя самата е тяхно подражание. При всички случаи обаче редица традиционни вярвания на българските учени не държат на критика и могат да се отхвърлят с минимални рискове за причинена несправедливост. Тези вярвания образуват две взаимнопреплетени интерпретационни решетки.

Според първата, османската архитектура е в основата си българска. Тук спада многократно изтъкваната теза, че „примитивните” османци се учели от „високоразвитото” българско средновековно строителство. Наистина, центровете на Първата българска държава се отличават с монументални строежи и много добро каменоделство, за чийто произход са изказвани разнообразни хипотези (сасанидско, кавказко, късноантично / ранновизантийско, „специфично” прабългарско и т.н.). По мнение на изкуствоведа Махиел Кил, иначе обвиняван в „антибългарска” тенденциозност, сградите в Плиска и Преслав „вероятно силно са впечатлявали византийците”151. Но завареното от османците строителство на Второто българско царство е далеч по-примитивно: добрата обработка на камъка е по-скоро изключение, постройките са малки, а декорацията им бледнее в сравнение с архитектурата на съседните държави. Този дисконтинуитет и завой към по-лоша строителна техника е признаван с горчивина от някои български специалисти152. Освен това, при завоеванието на българските земи, турците със сигурност не са неофити в монументалната архитектура. Строеният столетия наред царски дворец в Търновград не надминава по площ един селджукски кервансарай от XIII век, а замъкът в Червен заема по-малък терен от османски хан от началото на XIV век. Османски бани и джамии от същото столетие вече имат кубета с диаметър 17-20 метра, докато най-големите куполи от средновековните Търново и Червен са с

150 Изследователи на византийската жилищна архитектура твърдят, че проучването й е трудно, а археологическите данни – ненадеждни. Повечето късновизантийски домове били малки, построени некачествено, с евтини материали, използвани за втори и трети път: Charalambos Bouras, “Aspects of the Byzantine City, Eighth-Fifteenth Centuries”, Angeliki Laiou (ed.), The Economic History of Byzantium: from the Seventh through the Fifteenth Century, Washington: Dumbarton Oaks Research Library and Collection, 2002. Цитирайки една класическа монография на Джелал Арсевен (Celâl Esad Arseven, L’Art turc depuis son origine jusqu’à nos jours, İstanbul: Devlet Basımevi, 1939), арх. Тулешков твърди, че според автора й османците „били принудени да заимстват заварените типове” жилищна архитектура и че именно на Балканите се оформило новото османско жилище, различно от строителните варианти на юртата (Тулешков, Архитектурното изкуство, II, стр. 85). В случая обаче става дума или за лошо владеене на френски, или за тенденциозно изкривяване на текста. Арсевен наистина говори, най-общо, за продължаване на местни строителни традиции, но в духа на кемалистката идеология ги свързва най-вече с хетите. В действителност, той акцентира разликата между османския и византийския дом, пренебрегва всякакви византийски влияния върху османската архитектура и не казва нищо за „Балканите”, освен че възприели турското жилище.151 Кил, Изкуство и общество, стр. 160-161.152 „През периода XII-XIV в. е прекратено монументалното строителство, практикувано в Плиска и Преслав. Няма ги вече дяланите каменни блокове и строителната система „биндер-лойфер”.”: Тодор Овчаров, „Строителни материали и строителна техника в средновековния Търновград (XII-XIV в.)”, Средновековният български град, София: БИД, 1980, стр. 193.

34

диаметър 5 м. В една турска баня от XV век биха се побрали три църкви като патриаршеската на Царевец153.

Очевидно, по отношение на монументалната архитектура, българските учени „превеждат” на свой език тезите за влиянието на византийската върху османската архитектура, заменяйки „византийска” със „старобългарска”. По такъв начин те възпроизвеждат множество клишета, от проблематични правейки ги абсурдни, и дори не се колебаят да тиражират откровени легенди. Нужно ли е да се напомня, че често експлоатираният в популярни и академични писания Мимар Синан не е българин от Широка лъкa? Вярно е, че българските майстори (с уговорки прибавяйки към тях и тези от Македония) са сред най-забележимите строители на Османската империя от края на XVIII век насетне. Но е твърде съмнително, че техните реализации маркирали османската архитектура с българска традиция.

В началото, християнските майстори са прости изпълнители, подчинени на мюсюлмански архитекти. Едва след класическата османска епоха статусът на първите се променя и българските дюлгери от XIX век влагат свой вкус в (някои от) строежите. Т.е. това става след като те вече са усвоили едно османско архитектурно койне, не преди това, и след като собственият им вкус е формиран от него154. Легендата за Майстор Манол свидетелства преди всичко за включеността на българите и на техните зидари в османския културен контекст: в румънската версия, Meşterul Manole строи църква, не джамия. А и през XIX век българските първомайстори, „послушни и трудолюбиви хора”, често били изпълнители на планове на архитекти и на инженери-чужденци на османска служба: „едни вадели камъни и плочи, други гасели вар, трети събирали пясък, четвърти правели тухли и керемиди”155. В Истанбул и Одрин те минавали за калфи156.

Що се отнася до жилищната архитектура, континуитетът на „възрожденското” спрямо средновековното българско жилище е далеч от това да е доказан. Най-старата относително запазена жилищна постройка в България очевидно не е от дървено-паянтов тип: става дума за т.нар. „Болярска къща” в Мелник, която по всяка вероятност датира едва от втората половина на XV или дори от началото на XVI век157. Въпреки това, използването на дърво в средновековното строителство е извън всякакво съмнение. Археолозите, разкопали Търновград, Червен и другите средновековни български селища, предполагат, че

153 Кил, Изкуство и общество, стр. 178-179.154 Maurice Cerasi, “Late-Ottoman Architects and Master Builders”, Oleg Grabar (ed.), Muqarnas V: An Annual on Islamic Art and Architecture, Leiden: E.J. Brill, 1988, стр. 90-91.155 Дабко Уста-Генчев, „Принос към живота и дейността на Уста-Генчо Кънев”, Списание на БАН, Книга XXVI, 1923, стр. 132. „По-изкусните” извършвали „по-тънката работа”: „дялали камъни и ги споявали с хоросан...” (пак там).156 Тулешков, Архитектурното изкуство, II, стр. 242, 245.157 Nikolaos Moutsopoulos, « La seigneurie de Melnik », Първи международен конгрес по българистика, том I / I / I: Българската държава през вековете, София: БАН, 1982; Stefan Boyadjiev, “The Great House. Melnik, Bulgaria”, Slobodan Ćurčić, Evangelia Hadjitryphonos (eds.), Secular Medieval Architecture in the Balkans 1300 – 1500 and Its Preservation, Thessaloniki: Aimos, 1997. В началото паметникът е известен като дом на гръцката / армънската фамилия Бамбура (Фламбурас) или като „Византийската къща”. През 1970-те години се налага названието „Болярската къща” и, без каквито и да било аргументи, започва да се внушава, че принадлежала на средновековен български аристократ (Алексий Слав, Драгота или друг).

35

незапазените надземни етажи на по-големите жилищни постройки често имали паянтови конструкции. Освен греди, в тях широко били използвани плетове от пръти, обмазани с глина.

Тръгвайки от тези данни, специалисти твърдят, че богатите домове на Втората българска държава изглеждали досущ като големите „възрожденски къщи”. Като пример се сочи Г-образното болярско жилище, чиито основи са разкрити на север от царския дворец в Търново. Археологът Янка Николова предлага хипотетична възстановка, на която жилището има вид на симетричен конак от османската епоха, с чардак и еркерно надвесване158. Тя заключава, че пловдивските и другите симетрични „възрожденски” домове са коренно българско явление, а не пренесено от Цариград или Италия. И досега археолози вярват, че Г-образното жилище на Царевец е „първообраз на българските възрожденски къщи”159. Консенсус по въпроса обаче няма. Авторът на използваната от Николова графика – архитект Теофил Теофилов – смята за по-вероятна друга своя възстановка, на която зданието има каменен горен етаж, без никакво еркерно издаване над приземния160. Така картината съществено се променя: твърде дебелите стени на приземието (1,10-1,15 м) едва ли са носели лека паянтова конструкция. Всъщност, такава може и да е имало, но тя е добавена именно през османската епоха. Това поне е мнението на други архитекти161.

Освен това, въпреки наличието на дървени конструкции, не може категорично да се твърди, че средновековните български здания са имали фасадно решение като това на „възрожденските”: например, немският Fachwerk се строи по сходна технология, но има чувствително различен вид. Нещо повече: засега е сигурно, че средновековните домове в Търново, Червен, Шумен и т.н. не са изглеждали като „възрожденските”. Пак според археолози, не са открити следи от измазване с хоросан и от варосване нито при „масовите”, нито при болярските и царските жилища162. Имайки предвид гъстото застрояване в селищата на Втората българска държава, фасадите едва ли са се отличавали с еркерни обеми, а стрехите са били къси163. Не е открита мебелировка, а твърде рудиментарният вътрешен план (едноделен, по-рядко двуделен, още по-рядко триделен) силно се отличава от този

158 Янка Николова, „Жилището в Търново през XII-XIV в.”, Царствуващият град Търнов. Археологически проучвания, София: Наука и изкуство, 1985.159 Иван Петрински, „Раннобългарските масови жилища са строени само за един ден”, Сега, 19 февруари 2009.160 Теофил Теофилов, „Гражданска сграда на Царевец”, Музеи и паметници на културата, 1979 / 2. Теофилов смята за „особено трудно да се обоснове разглеждането на сградата като случай на симетрично композирано жилище или като първоидея на симетричната къща, разпространена у нас през епохата на Възраждането” (пак там, стр. 36).161 Захариева, пак там, стр. 215. Според Захариева, паянтовата конструкция и хоризонталното членение на фасадата били в разрез с архитектурното оформление на болярските домове. Същите имали изцяло каменни фасади с малки отвори – като най-старите къщи в Арбанаси, а и като търновски домове в подножието на Трапезица, засвидетелствани на снимка от началото на ХХ век. Ала Янка Николова възразява, че каменните жилища в Търново и в Арбанаси били от османската епоха и нямали връзка с болярските домове (Николова, пак там). Българските архитекти и археолози явно имат диаметрално противоположни мнения по въпроса. Впрочем, една Г-образна сграда в южната част на Царевец била преустроена със сигурност през османската епоха в къща с дървено-паянтов етаж: Царевград Търнов, том V, София: БАН, 1992, стр. 166.162 Тодор Овчаров, Археологическа характеристика на Второто българско царство, Велико Търново: Университетско издателство, 2004, стр. 86, 91-93.

36

на градските къщи от османската епоха. Т.е. със сигурност грешим, ако си представяме „автентичните” български домове като „възрожденските”.

Строителството на последните едва ли може да се окачестви като типично българска традиция: през XIX век, в редица села на Северозападна и Средна Северна България населението живее все още в т.нар. „уземни къщи”, подобни на средновековните полувкопани жилища. Част от родопчаните пък чак до комунистическата епоха обитават дървени колиби с блоков градеж, твърде различни от пловдивските домове, които ужким били вдъхновени от „родопския стил”164. Строителят на домовете на Коюмджиоглу и Георгиади – Георги Хаджийски – е неслучайно наречен Стамболията, а не Родопчанина: той идва в Пловдив след дълъг стаж в Цариград, а не директно от родното си село Косово. Въобще, постройките на българските селяни не приличали непременно на „възрожденските къщи” на сънародниците им, търгуващи с Истанбул.

Според втората интерпретационна решетка на родните учени, българските архитектурни реализации от XVIII-XIX век са възрожденски, че дори и „ренесансови” по характер. Тук идва старата теза за зидарското творчество като част от „възраждане” на изкуството, последвало няколко века упадък. Ала след османското нашествие българското църковно строителство не преживява особена драма и, ако изглежда грубо и неугледно, такова е то и през Второто българско царство165. Противно на катастрофичната си теза, автори като Протич дават множество примери за развитие на занаятите, свързани с църквата, през „предвъзрожденския период”. Това, че имат „средновековен характер”, не значи, че го нямат и през XIX век: какво толкова модерно и светско има в дърворезбата или в това, че се градят по-високи църкви? Действително, от четвъртото десетилетие на XIX век насетне настъпват съществени промени: българите строят по-добре, строят и нови неща (например, часовникови кули), но тези постижения не могат да се разберат правилно, в случай че се възприемат като художествен Ренесанс или възкресяване на блестящи традиции. Архитектурата всъщност най-добре свидетелства за промененото положение на християните в Османската империя след 1830-те години: новите строителни реализации са именно негова последица166.

163 Виолета Димова, „Градоустройство и архитектура на цитаделата на Червен през XIII-XIV в.”, Средновековният Червен, том I: Цитаделата на града, София: БАН, 1985, стр. 95. Авторката все пак твърди, че местният замък имал дълги стрехи.164 Талпено-спонцовата техника на жеравненските къщи също се различава от дървено-паянтовата конструкция на „възрожденските” и в този смисъл е наистина архаична. Същевременно, визуално сходните черноморски къщи в Несебър, Поморие, Созопол и др. градове са най-близо до късната истанбулска мода: външна дъсчена обшивка на паянтова конструкция. Въпреки това, българските автори твърдят, че те запазили „облика на най-старите сгради от времето на Първата българска държава”: Иван Иванчев, Несебър и неговите къщи, София: Наука и изкуство, 1957, стр. 93. При това, става дума за градове с преобладаващо гръцко население.165 Богдан Филов (а след него и цялата българската архитектурна история) приписва на „тежките условия” на турското владичество отговорността за това, че през XV-XVIII век, преди „Възраждането”, българите не изграждали монументални здания, в частност храмове. Но Филов сам констатира, че малките „църквици” от този период „възпроизвеждат оня скромен църковен тип, който намира широко разпространение още в време на второто българско царство, а именно типа на еднокорабната засводена църква, без купол” (Филов, Възраждането на българското изкуство, стр. 5). Повече по въпроса: Кил, Изкуство и общество, стр. 157-180.166 Наистина, от Филов до Генчев, българските изследователи споменават промените в империята, но те са сведени до фон на родното „духовно и културно Възраждане”. Относно Танзимата като

37

По подобен начин стои въпросът със западните строително-естетически повеи, предполагани от понятия като Ренесанс и Възраждане. Християнски (но не непременно български) строители са сред основните медиатори на европейски влияния: достатъчно е да се спомене арменската династия Балян, османски придворни архитекти в края на XVIII и през XIX век. Но тези влияния се разпространяват от Истанбул към перифериите на империята, включително към западните, не обратно. Откриваме едно своеобразно, но все пак османско по характер строителство в Пловдив, който е силно свързан с османската столица и отворен за европеизирани вкусове и хибридни форми, появили се в нея около век по-рано167. Елементите на европейския архитектурен език не достигат практически до никой български майстор директно от Запада. Освен в Истанбул, те се усвояват в близкия контекст на Влахия и Молдова: това е случаят и на Колю Фичето, и на не по-малко значимия Генчо Кънев168.

Същите не само нямат образованието, но и не си поставят за цел да пренасят западни стилове и да правят ренесансови, барокови и подобни градежи: тяхното майсторство се състои несъмнено в иновации, но и в поддържане на установените представи за „занаята” (zanaat) на „дюлгерина” (dülger), на „устабашията” (usta başı). Макар и някои техни реализации да са несъмнени шедьоври, би било анахронично да асимилираме социалния им профил към този на хора на изкуството в смисъла на западните или на по-късните български архитекти. Противно на „възрожденската” теза, майсторите-зидари остават вписани в традиционния свят на занаятчията от османската епоха, като в свободното си време работят друг занаят (например, абаджийство) или са земеделци169. Не е изненадващо, че след 1878 г. те

негово условие за възможност: Александър Везенков, „Очевидно само на пръв поглед: „Българското възраждане” като отделна епоха”, Балканският XIX век. Други прочити, София: ЦАИ / Рива, 2006. Трябва да се отбележи, че в българското изкуствознание и историография има и по-нюансирана интерпретация, според която, въпреки „разрухата” и „непоносимите условия”, през XV-XVII век българската култура и изкуство си се развивали. Съществува и изкушение да се аргументира едно все по-ранно „Възраждане” (като в съчиненията на Христо Гандев от 1939-1943 г.). В тази интерпретация, османският контекст на промените през XIX век изчезва също толкова безследно, колкото и в катастрофичната: вследствие на фалшива логическа предпоставка, всичко „възрожденско” се оказва продължение на средновековни традиции. Все пак, антитурският патос на безспорни авторитети продължава да налага катастрофичната теза (особено по отношение на култовата архитектура), а с нея и – макар в по-критичен вид – аналогиите между „Възраждането” и Ренесанса: Николай Генчев, Българската култура XV-XIX в., София: Университетско издателство, 1988, стр. 134-137, 173-181, 195-197, 246-254.167 Същевременно, граничещата с Хабсбургската империя, но дълбоко консервативна Босна отхвърля новите строителни тенденции и остава вярна на класическия османски стил.168 Уста-Генчев, „Принос към живота и дейността”, стр. 134-135.169 „Впрочем, на архитектурата у нас, дори и до най-ново време, никога не се е гледало като на едно истинско изкуство. Тя се е считала като обикновен занаят, който е трябвало да удовлетворява предимно чисто практически нужди, а не да разрешава някакви особни художествени проблеми.”: Филов, Възраждането на българското изкуство, стр. 10. Но подобно е положението и в другите „възрожденски изкуства”, оценени по-високо от Филов. Желаейки да постъпи в Петербургската художествена академия, „ренесансовият живописец” Захари Зограф се интересува „дали там би имал възможност да научи, как се изработват огледала, предмети от лакиран картон и табли за сладко! Нищо друго не е в състояние да ни покаже така добре, до каква степен Захари Зограф е свеждал изкуството до един обикновен занаят, както тези негови въпроси.” (Филов, Възраждането на българското изкуство, стр. 14).

38

не могат да отговорят на европейските архитектурни изисквания на младата българска държава170.

„Възрожденската” перспектива, в която се възприемат майсторите, има и още един проблем. Днес те са включени в един епичен исторически разказ и се вярва, че „будели” националното самосъзнание, рамо до рамо с „възрожденските даскали” (впрочем от гръцкото άσκαλος), църковни дейци и революционери. Но, въпреки тази художествена и историографска митологизация, устабашиите не са непременно народни „будители” и в този смисъл „възрожденци”. Те не се числят към новата национална интелигенция: знаят необходими за работата им езици като турски, гръцки и румънски, но често не владеят четмо и писмо или се справят на съвсем елементарно равнище. Макар някои от тях да вземат участие в националноосвободителното движение, огромното мнозинство не са известни с подобна активност. Това важи и за най-прочутите като Колю Фичето и Генчо Кънев171. Фактът, че вдигат църкви и училища, не е достатъчно основание да се считат за национални деятели: в крайна сметка това са хора, които градят и джамии, османски правителствени конаци, казарми и ред други съоръжения за османската армия. В това пък, че строят къщи за българи, турци, гърци, арменци и евреи, едва ли има нещо особено „възрожденско”.

170 Генчо Кънев изпълнява във Варна чужди проекти, а Колю Фичето – както се изразяват двама автори – „с отвращение отхвърля всеки опит за приспособяване и прави единственото, на което е способен – той умира” (Маргарита Коева, Николай Тулешков, Първомайстор Генчо Кънев, София: Техника, 1987, стр. 46). Всъщност, драмата на Фичето след Освобождението се дължи на това, че губи целия си авторитет, трупан през и благодарение на османската епоха.171 В спомените на техни роднини и в по-стари публикации се признава, че майсторите нямали бунтовен характер и стояли настрана от революционното дело, но изследванията от комунистическата епоха насам им приписват какви ли не геройства. Внушава се, че Колю Фичето само „привидно стои настрана”, но всъщност „търпеливо чака да вземе със своето изкуство дейно участие” в борбата (Стойков, Майстор Алекси и майстор Колю Фичето, стр. 112). И дочакал: според арх. Стойков, Колю Фичето заявил дръзко на Мидхат паша, че ще построи Беленския мост за 700 000 гроша, а „Ако не го направя, вземете ми главата”. Стойков продължава: „При тези думи ние трепваме и спираме дъха си. В недоумение сме – кой в същност стои пред гордия и всесилен управник, кой е вдъхнал тази нечувана дързост пред големия реформатор, но и същевременно суровия до жестокост управител?... Защото главата на майстора ще падне, но заедно с нея ще падне и моралния престиж на народа, за който се води такава непосилна борба...”. В този момент, Фичето „се издига със страшна нравствена сила, за да брани достойнството на своя народ... Ние днес имаме пълно основание да се чувстваме горди в нашата национална принадлежност като българи. Защото тази самоувереност у майстор Колю Фичето, отлята в тежките оловени форми на словото, е повече от геройство – тя е саможертва, която граничи с безсмъртие” (пак там, стр. 113). Далеч от направо невероятните преувеличения и инсинуации, ето го и преразказания оригинал: „Пашата влиза в работната стая на майстора и като вижда приготвения модел, остава смаян от направеното и умението на майстора. Запитва го: „моста колко ще стори?” Когато Уста Колю отговорил, моста няма да стори повече от 700,000 гроша, Пашата добавил: „наемаш ли се да го направиш за тия пари?” – Фичето натъртено му отговорил: „ако не го направя, главата ми вземете!” Мидхат паша доволен от всичко, потупва майстора по гърба и засмян му казва: – „майсторе, ти ще правиш моста, затова почвай и казвай каквото ти трябва”.” (Георги Козаров, Трима майстори – трима великана, три мъченика на българското строителство и стопанство – Уста Колю Фичето, Добри Желязков Фабрикаджи и Уста Тодор Карахристоолу , София: НК при БДЖ и пристанища, 1933, стр. 26). Едно усмихнато потупване по гърба по-късно се препредава като варварска жестокост, под чиято заплаха майсторът проявява един нечовешки героизъм и безмерен патриотизъм...

39

Всички тези обстоятелства поставят под сериозно съмнение съществуването на „българска възрожденска архитектура” и, в частност, на „българската възрожденска къща”, която е в центъра й. Това е концепция с прекалено много дефекти, за да й вярваме. За едни и същи паметници се казва, че продължават средновековното строителство и че са ренесансови. Че са отколешни и модерни. Че са типично български и италиански, родни и барокови. Като се окаже, че ги има къде ли не в Османската империя и че в самата България не са поръчвани само от българи, се посочва, че са произведения на български майстори. Ако същите майстори учат занаята в Истанбул, се твърди, че те са все пак носители на европейски дух. Като стане ясно, че не са такива, се подчертава, че са национални активисти. Ако пък лъсне фактът, че не са и такива, вероятно ще се заяви, че наивността им доказва самородния български характер на техните строежи, с което ще се завърти пак същото колело от неверни предпоставки към неверни заключения.

Като много по-реалистичен се налага изводът, че „българската къща от Възраждането” не е задължително българска, а османска или, казано с по-точен, но неприложимо тромав термин, османска балкано-анатолийска172. Да поясним: под османска жилищна архитектура не се има предвид непременно турска в тесния етнически смисъл на думата173. Забележителни образци като пловдивските къщи принадлежали предимно на християнски фамилии. Турските селища в Югоизточна Анатолия имат друг тип жилищна архитектура и градска структура – сходни с тези на арабския Близък Изток или на Кавказ. Освен това, едва ли може смислено да се възрази против окачествяването на български къщи като „български”, когато са наистина такива – за разлика от Кордопуловата, например. Но да се смята, че последната и всички други образци от Балканите и Анатолия представлявали една типична и само българска архитектура, е горе-долу толкова оправдано, колкото да се твърди същото за панелното строителство. В случая с османската къща става дума за продукт на многовековното и иначе неособено хармонично съжителство на различни народи в бившата империя – общата политическа, социално-икономическа и културна рамка, направила възможна хибридизацията на различни традиции и вкусове, самите те винаги в процес на конструкция.

Този процес се отразява дори на най-свързания с предосмански традиции тип паметници: църквите и въобще християнската култова архитектура, особено нейната декорация. На мястото, запазило в най-пълна степен византийския дух – атонските манастири –, намираме осмоъгълните шадравани и сините плочки от Изник, които ще видим и в големите султански джамии в Цариград, Одрин и пр. И в българските църкви от османската епоха ще открием редица части и мотиви, дошли от османско-турски традиции: женски отделения с дървени решетки, островърхи арки, ъглови еркери, овални османско-барокови отвори на прозорци, даже цветни прозорци тип revzen (църквата на Роженския манастир) и др.174. Да не

172 Същото важи и за традиционната градска структура: срв. Везенков, „Защо и как бе измислен”.173 Дори Михаила Стайнова, едно изключение на фона на българските историци на изкуството и архитектурата що се отнася до трактовката на османското наследство, протестира против термина „османска къща”, понеже същата можела да е и сръбска, гръцка, българска и т.н. (Стайнова, Османски изкуства, стр. 55).174 Въпросът е засегнат от специалисти като Стайнова и Тулешков. По тази тема обаче се разсъждава най-често по анахроничен начин: например, казва се, че със своите чардаци и план Рилският

40

говорим пък за другите паметници на „възрожденската архитектура”: часовникови кули, мостове, ханове, чешми и т.н. В тях просто няма нищо специфично българско и, ако са градени и от българи, то е тъкмо понеже последните обитават един османски административен и културен контекст.

Видяхме, че от 1920-те години насам тъкмо този контекст прогресивно изчезва от българската архитектурно-историческа книжнина. В резултат, изследванията, посветени на „възрожденската архитектура” и в частност на „възрожденската къща”, звучат все по-селективно, стилизирано и сладникаво, все по-догматично и същевременно наивно. Османските аналогии се набиват на очи дори и за непрофесионалисти, правейки така, че доминантната интерпретация изглежда неубедително, даже комично175. Най-новите български изследователи явно си дават сметка за това: техните публикации изглеждат по-информирани в областта на османската архитектурна история в сравнение с твърде сбитата аргументация на Георги Кожухаров и на Рашел Ангелова. Едновременно с това, те се опитват да затвърдят тезата за „възрожденския” характер на жилищната и друга архитектура от XVIII-XIX век, и то по един наистина неочакван начин: включвайки обратно в конструкцията... османския контекст.

Епилог: най-нови постижения на българската архитектурна историяПоследният опит в това отношение принадлежи на арх. Николай Тулешков,

автор на множество изследвания, включително на фундаментална монография по българска архитектура история в три части, публикувана през 2006 г.176. Изследователят не споделя остарялата катастрофична теза за упадъка на българското изкуство след турското нашествие и дава подробни и ценни информации за вековното развитие на османското строителство, включително на мюсюлманското култово. Ала, при все това, целта му е да „нормализира” османското наследство в рамките на една тъкмо българска архитектурна история. Османските паметници от XV-XVII век се оказват просто част от „късното средновековие” на българите, след което пък най-нормално си идва „Възраждането”. Българизирането на цялото това наследство изглежда трудна задача, но Тулешков завърта стария вълшебен ключ: българските майстори-дюлгери.

Именно те са в центъра на изследването, чийто трети том е единствено регистър на имена и „школи”. При това Тулешков си служи виртуозно с две техники, заучени от българската архитектурна и друга история, особено от най-нови медийни авторитети: преекспониране на своето и представяне на чуждото като свое посредством недоказани хипотези, внушени като очевидни факти. Накратко, всички албански, влашки и/или гръцки строители са представени като поалбанчени, повлашени и погърчени българи: такива са и учителите на Колю

манастир напомнял царския дворец в Търново (Царствуващият град Търнов, стр. 50-51). Т.е. при всички случаи се залага на твърде хипотетични възстановки на средновековни строежи, вместо на темпорално и стилово близкия османски контекст, запазен в стотици паметници.175 „Опитите да се сведе пловдивската къща само до местните архитектурни образци, като се отрекат външни влияния или се признават само като несъществени архитектурни елементи, са научно абсурдни, сантиментално наивни и прекалено патриотарски”: Генчев, Възрожденският Пловдив, стр. 442.176 Авторът е директор на архитектурно-историческата секция на Центъра по архитектурознание при БАН, приемник на СТИГА и ИТИГА.

41

Фичето, а корчанската школа е чисто българска177. Мюсюлманските майстори са, разбира се, потурчени българи.

В чисто архитектурен план този максимализъм би бил неудържим: затова архитектът свободно прибягва до неверни езикови етимологии и до географски карти като голямата лингвистична България на езиковеда Стефан Младенов от 1929 г.178. Както в последната голямото българско петно, заляло Балканите, не оставя място за други народи и езикови малцинства, така и архитектът не дава шанс на небългарско строително наследство в рамките на заплютото пространство. Тулешков решително и безапелационно отхвърля понятия като „балканска къща” и „балканска архитектура”: тя „представлява всъщност съвкупността от произведения на българската възрожденска архитектурно-строителна школа”179.

Ала „българската къща” е разпространена не само на Балканите. Проблем няма: караманлийските майстори – и те са българи, по-специално, разбира се, прабългари, заселили се преди векове в Мала Азия. Същата е пълна с българско наследство, защото анатолийските градове, изглеждащи като „възрожденски”, са строени от българи180. Странно обаче, в подробния списък от 724 строители от османската епоха, изготвен от Тулешков, виждаме едва неколцина, отишли отвъд Проливите: дори за някои от тях няма данни какво и къде са градили181. В частност, не е ясно дали са участвали в строежа тъкмо на „възрожденския” тип паянтови къщи или на по-значими здания и в този случай – под ръководство на чужди професионални архитекти и инженери.

Наистина, авторът не изключва напълно чужди влияния, като в духа на традиционната архитектурна история те са предимно от Европа: „Възраждането” е по-специално третирано в главата „Възвръщане към европейското начало”. Тук най-неочаквано е реабилитиран „българският барок” на Милко Бичев от 1950-те. Но това не е всичко. За разлика от дилемите на предишни изследователи, Николай Тулешков не вижда проблем „възрожденската архитектура”, по-специално църковната, да е хем барокова, хем ренесансова, хем дори класицистична. Решението не е в смисъл, че тя е еклектична и белязана от индивидуални иновации. Тъкмо напротив. Попивалият вещина във Влашко самоук уста Генчо Кънев бил

177 Тулешков, Архитектурното изкуство, II, стр. 131-160.178 Авторът неправилно смята, че армънски думи като noapte („нощ”) идват от български. Той не допуска, че понякога е точно обратното: например, съществителното луна е от латински произход (lunã на армънски). Същото важи за албански и / или гръцки думи като фустан. Съвсем аматьорско е извеждането на названието на планината Грамос от името на „Перун Гръмовержец”: виж Тулешков, Архитектурното изкуство, II, стр. 141. Относно пък езиковите карти като символна и пропагандна конструкция: Росица Генчева, „Видими митове: българските езикови карти през втората половина на XX век”, Критика и хуманизъм, 2001 / 3.179 Тулешков, Архитектурното изкуство, II, стр. 232. Дали под влияние на българската литература, някои днешни македонски учени също виждат османската жилищна и дори монументалната мюсюлманска култова архитектура изключително като дело на „етнически македонци”: Архитектурата на почвата на Македонија, Книга IX-X, Скопје: МАНУ, 2000. Това е особено случаят на Сотир Томоски, Македонска народна архитектура, Скопје: Технички факултет, 1960, обилно цитиран от Тулешков. Терминът преродбенска (възрожденска) се среща обаче спорадично.180 Тулешков, Архитектурното изкуство, II, стр. 228-232.181 Срв. Николай Тулешков, Архитектурното изкуство на старите българи, том III: Османско средновековие и Възраждане, София: Марин Дринов, Арх & Арт, 2006, стр. 11-69. Не е дори ясно дали всички са българи, имайки предвид имената и родните места на някои от тях.

42

основоположник на цяла неокласицистична школа182. Нещо повече: в издаденото и от БАН произведение на арх. Тулешков, се говори за съществуването на българска възрожденска... неоготика. По-специално майстор Лило от село Славине, Пиротско, бил основал местна неоготическа школа183. Доводът за подобно твърдение е честото използване от майстор Лило на мотиви във формата на триъгълник. Явно те би трябвало да напомнят оживалните готически арки.

Полетът на българската архитектурно-историческа мисъл обаче не спира дотук. Започналата преди десетилетия тенденция на присвояване на мюсюлманската култова архитектура към репертоара на българската също дава „обнадеждаващи” резултати. Една вече цитирана публикация от 2003 г. твърди, че джамиите и текетата са част „от нашето наследство... от нашата история... нашата художествена култура”184. Ясно в какъв смисъл: мюсюлманските храмове били „труд и умение не на турци”. Градени от родни дюлгери, те също се оказват проява на българска национална пробуда... „Български възрожденски джамии”, наредени до „възрожденски готически катедрали”? Някому това може да звучи абсурдно, но то е най-логичният завършек на очарователната легенда за родната ни архитектура от Възраждането.

182 Тулешков, Архитектурното изкуство, II, стр. 219-222.183 Изцяло по въпроса: Николай Тулешков, Славинските първомайстори, София: Арх & Арт, 2007.184 Рошковска, Българските майстори, стp. 6, 10, 24.

43