2013 юни 1

ЛОНДОН

Британската библиотека изследва темата „Власт и пропаганда” в изложба за държавната международна пропаганда през ХХ и ХХІ век. От 17 май до 17 септември.

е в р о п ей с ки б ел еж ник

БАЛЧИК

И Варна. Международен фестивал за късометражно кино „В Двореца“ – за единайсети път, от 29 юни до 6 юли.

ПАРИЖ

В музея Майол до 28 юли може да се види изложбата „Крехко– Мурано“ – затрадицията на майсторите стъклари от остров Мурано край Венеция и нейното включване в практиката на съвременни творци като Калдер, Кокошка, Сезар, Томас Шюте, Мона Хатум.

ВЕНЕЦИЯ

В центъра на изложбата на Едуард Мане в Двореца на дожите е картината „Олимпия”, напуснала за пръв път от 1890 насам Франция за среща с „Венера Урбинска” на Тициан. Около 70 творби на френския импресионист от музея „Орсе” и други световни музеи са представени в компанията на работи на италиански майстори. От 24 април до 18 август.

ХАМБУРГ

Кунстхале представя от 26 април до 7 юли изложбата „Паул Клее. Ангели”. Художникът рисува повечето (надхвърлящи осемдесет) образи на ангели между 1938 и 1940, в последните години от живота си, като размисъл над собственото си положение в онзи момент.

ВИЕНА

Виенски типажи от края на ХІХ век: клишета и реалност: изложбата в Музея на историята на град Виена е от 25 април до 6 октомври.

БАЗЕЛ

Art Basel от 13 до 16 юни – авторитетен панаир за модерно и съвременно изкуство.

СОФИЯ

Сфумато, от 26 юни до 5 юли. Работилница „Малък сезон”: ателие „Пулсиращият човек” (водено от Асен Аврамов и Мила Искренова), дискусия „Героят на нашето време” върху предмета и предназначението на театъра днес.

Вмоята лична класация гостуването на Марио Варгас Льоса (София, 17–18 май) се нарежда сред сюблимните срещи с писатели като Орхан Памук, Умберто Еко и Амос Оз, гостували в България. Освен че са изключителни ав-тори, те са умно говорещи, ерудирани, мъдри, космополити и с прибрано, но величествено излъчване.

В своето академично слово като доктор хонорис кауза на СУ „Кл. Охрид-ски” Льоса сложи акцент върху удоволствието и смисъла от четенето – за него, но и за онези мъже, които вечно му подават книги за автограф... но за жените, сестрите и дъщерите си. Те самите нямат време за четене и в задочен спор Льоса се опитва да им обясни какво пропускат. Защото перуанският писател помни по-добре книгите от детството си (естествено „Тримата мускетари”, но също списанията за деца без картинки, изписвани от Перу и Аржентина), от-колкото лицата на съучениците си. Защото да четеш е начин да живееш по-до-бре, да се спасиш, да избягаш – тъй силни импулси на младостта.

Не случайно наричат Льоса „животно в литературата”. Той с първичен ин-стинкт гради катедрали върху две теми: военните диктатури („Градът и куче-тата”, „Панталеон и посетителките”, „Кой уби Паломино Молеро?”, „Литу-ма в Андите”, „Празникът на козела”) и еротиката (същите романи, но още и „Леля Хулия и писачът”, „Възхвала на мащехата”, „Лудориите на лошото момиче”). Собственият му опит от обучението във Военната академия го е сблъскал с насилие, расизъм, мачизъм и злоба – но и с усещане за реалност.

Льоса е прозрял същността на диктатури-те, но срещу тях е възправил „литературата като действие” (по Сартр). Еротизмът за него е голяма революционна сила, дух на противоречие и бунтовничество, отхвърля-не на авторитета. Откъснат от тези харак-теристики, еротизмът би бил монотонен, абстрактен и какофоничен.

В срещите в България акцентът беше повече върху убежденията на писателя, отколкото върху литературата му (предпо-лагам, че посветената му научна конферен-ция на испанистите е компенсирала това). Но пък така Льоса се открои като прозор-

лив мислител, който отбеляза разпада на латиноамериканската идентичност, описа изчезването на ерата на диктатурите, но не и на критическата литера-тура като при Балзак, изрази опасенията си за политически коректното като замяна на едни предразсъдъци с други предразсъдъци, не прие еднозначно новите технологии и представи себе си като пътешественик, който изживява писането приключение.

У нас и са преведени, и са проникнали в културния живот повечето от него-вите романи, както и част от есетата му – при това равномерно през годините, с някои прекрасни преводи. Всъщност големият пропуск не е издателски, а драматургичен – така и недоумявам защо пиесите на Льоса не са познати на българската публика.

Специфичният му космополитизъм, начетеност и усет към магичното, мис-терията и детайла ни карат абсолютно да му се доверим и в страха ни от „Сен-деро Луминосо” в Андите, и в ужаса от Трухильо и неговата безпомощност в Доминиканската република, и в самотата за Кейсмънт в Конго, и в самобит-ността на племето мачигенга в амазонската селва, и във влюбването във въз-растни и грозни вещици... Льоса неизменно е разказвачът и писачът, но и онзи, който умее да слуша, вижда, забелязва, отсее, тъгува, страда, копнее... Колкото чувства и истории, толкова паралелни реалности ни поднася, ту отдалечаващи се, ту преплитащи се – неговата литература е досущ градина с разклоняващи се пътеки, каквато е традицията на най-доброто в латиноамериканската лите-ратура.

Петя АЛЕКСАНДРОВА

■ ЛИК в т о р а с т р а ниц а ■ ЛИК с ъ д ърж а ни е

4 ВОУГИНГ: 20 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Зрелищният феномен набира скорост – филми, книги,

компилации и една нова хаус сцена, вдъхновена от корените му, са

свидетелство за това

8 АКЦЕНТИ НА МЕСЕЦААскеер 2013 – Асен Константинов.

Нощта на литературата и Европейската нощ на музеите –

Вера ГеноваИзложбата „Горгони в депото или

Апокалипсис сега” в Софийска градска художествена галерия –

Демна Димитрова и Елина Сотирова

14 ДОБРЕ ДОШЛИ В УТРЕШНИЯ СВЯТ

Новите технологии ни превръщат в напълно предвидими същества

– коментари за тези и други следствия от цифровата култура

16 СБОГОМ, РЪКОПИСИ?Полемика около твърденията, че

умението да пишем на ръка става излишно, а обучението му – загуба

на време

18 ОСОБЕНОСТИ НА ГЕРМАНСКИЯ БЕСТСЕЛЪР

Преглед на заглавията, предизвикали най-голям читателски

интерес в Германия през последната година

22 КАТО СЪНОколо мемоарната книга „Момиче

от провинцията” на ирландската писателка Една О’Брайън

24 ВАЖНОТО Е ДА СЕ ЧЕТЕТим Уотърстоун, основател на

известната верига книжарници във Великобритания, се обръща към

електронните книги

26 КАРТОГРАФИЯ НА ЕДНО КНИГОИЗЛОЖЕНИЕ

Впечатления на Здравка Михайлова от Международния панаир на

книгата в Солун

28 ЖИВОТЪТ МЕ ИНТЕРЕСУВА САМО АКО ПИША

Мишел Уелбек издаде сборник поезия „Конфигурация на последния

пристан”

31 САМОТЕН ТРУД ВЪВ ВРЕМЕ НА МЕДИЕН ШУМ

Реставраторката Лозинка Койнова-Арнаудова пред Владимир Гаджев

34 ТEАТЪР ПЛЮС... Акцентите от Международната

програма на МТФ „Варненско лято” 2013 – Асен Терзиев

36 ВСИЧКО СИ Е СУПЕР, ХаХаХа Десислава Бошнакова представя

импровизационния театър ХаХаХа, гост на фестивала „Варненско

лято”2013

SOFIA CONTEMPORARY 2 38Кирил Прашков за втория Фестивал за съвременно изкуство

АТЕЛИЕТО КАТО ТВОРБА 41За книгата „Анселм Кифер – ателиета” на изследователката Даниел Кон и философията на германския художник и скулптор

AРТИСТ ИЛИ ХУДОЖНИК? 44Анкета сред художници, галеристи, реставратори, колекционери очертава картината на съвременната живопис

СПИРУ НА 75 ГОДИНИ 48Антон Стайков проследява пътя на емблематичното пиколо на издателство „Дюпюи”

ДА СИ ОБИТАТЕЛ НА „КОСМОПОЛИС“ 51 Даниела Радева разговаря с Красимир Терзиев по повод на изложбата му в галерия ИСИ – София

ЛЮТОСЛАВСКИ КВАРТЕТ В СОФИЯ 54Младите полски инструменталисти пред Ирена Гъделева

ЗЕЛЕНА ЕНЕРГИЯ 56Покана за танци-манци с „Джамирокуай” – Ивайло Кицов

ВИНАГИ СВОБОДЕН! 59Саймън Ратъл се сбогува с Берлинската филхармония през 2018 след изтичането на договора му като главен диригент

ПОДИР НОТИТЕ НА ВЕРДИ 62Историческо-музикално-туристическа разходка по местата, свързани с Джузепе Верди – Соня Александрова

СКАЗАНИЯ ОТ МУЗЕЙНИЯ ОСТРОВ 66Три изложби в Берлин припомнят блясъка на древноизточните цивилизации – впечатления на Нина Венова

КАН 2013 69Докосването на греха – Борислав Колев за филмите от основния конкурс.Убежището на културното изключение – Павлина Желева за фестивала с особен поглед

МАЧ В РАЯ 74Мишел Гондри създаде филма „Пяната на дните” по романа на Борис Виан

БИБЛИОТЕКА ЛИК 76„Алегро Черковника” от Дьорд Фердинанди

ПОСЛЕДНА СТРАНИЦА 80„Гълъбите” от Дилян Еленков

На корицатаАнселм Кифер, Shebirat Ha Kelim

Месечно издание на БТАГодина XLIII, брой юни 2013

Главен редактор:Ясен Атанасов

Редактори:Нина ВеноваПетя АлександроваВасилка Николова

Дизайн:Данаил Алексиев

Предпечат:Здравка Пентиева

Коректор:Людмила Райкова

В списването на този брой участват:Албена Шарбанова, Антон Стайков, Асен Константинов, Асен Терзиев, Борислав Колев, Вера Генова, Владимир Гаджев, Даниела Радева, Демна Димитрова, Десислава Бошнакова, Дилян Еленков, Елина Сотирова, Елияна Генчева, Здравка Михайлова, Ивайло Кицов, Ирена Гъделева, Калина Любомирова, Кирил Прашков, Мария Петрикова, Мартин Христов, Павлина Желева, Соня Александрова, Толя Радева

Снимки от EPA, Пресфото – БТА

юни 2013

© Б

ТА

69

10

31

51

66

16

34

© A

nsel

m K

iefe

r

4 юни 2013 2013 юни 5

>>

■ ЛИК култура

Зимата на 1993. По идея на Сали Съмър, специалист-ка по история на танците

и единствения критик, проявил интерес към нюйоркския но-щен ъндърграунд, първото из-дание на френския танцов фес-тивал Сюрен Сите Данс (Сю-рен е западно предградие на Париж) програмира за финала Pars is Burning. Документални-ят филм на Джени Ливингстън от 1990 вече е минал през мно-го фестивали и е носител на куп награди (от Сънданс, Берлин, Торонто...). Но малцина във Франция са гледали този апоте-оз на воугинга, показващ света на баловете (balls), които през уикенда събират афроамери-канци и латиноси в къщите (houses) с имена Нинджа или Сен Лоран. Черешката на тор-тата: Уили Нинджа, фантасти-чен танцьор, гениален имита-тор на манекенски пози и же-стове от кунг фу филми и един от героите на Pars is Burning, е поканен да представи фил-ма в Сюрен. Уили е и звездата на Scott, Queen of Marys, който Дъг Елкинс, хореограф, дошъл от хип-хопа, снима през 1994. Двата филма документират края на този славен епизод от уличната градска култура, бе-лязан от битки и съперничества между неговите основни фигу-ри, повечето от които биват по-косени от дрога и спин.

Двайсет години по-късно Елкинс, вече утвърдил се като един от най-атрактивните хо- реографи отвъд Атлантика, се завръща към този вълшебен спектакъл. Римейкът на Scott, Queen of Marys е блицилюс-трация на американския дух, експлозивна смес от хип-хоп, ирландски танци, почти кла-сически балетни фигури и во-угинг, навързани в едно с ви-сокоскоростна интелигентност в рамките на по-малко от един час. Оригиналният саундтрак на Мио Моралес прави оста-налото: редки са спектаклите, предизвикващи у публиката необузданото желание да за-танцува, в случая това става моментално и навсякъде – в театъра, на сцената или на ули-цата. Истински химн на тялото и движението, събрал в едно класически танци и клубна

култура. Уили Нинджа, за ко-гото първоначалният проект е бил предназначен, вече не е между живите, умрял е през 2006. Елкинс обаче успява да открие една нова перла: Хави-ер Нинджа, възприемащ себе си като духовен син на Уили. Той е неустоим в тази класика. Виртуозни движения на ръце-те, изумителна гъвкавост... Към които се добавя и едно друго предимство: умението да об-щува с публиката, което Хавиер владее до съвършество. Scott, Queen of Marys не е разказ за баловете въобще: звездата в него е един-единствен воугър, Уили, чиято роля изпълнява Хавиер. Въпреки това филмът

пресъздава съвършено атмос-ферата на онази сладка лудост. Този малък шедьовър на денс- културата, полят с модерен сос, беше показан на 21-то издание на фестивала Сюрен Сите Данс в края на януари, където Хави-ер Нинджа предизвика небивал фурор. Нещо, напълно нормал-но за една истинска „кралица” на нощта!

„Уили беше дете на улицата. Аз също идвам оттам. Повечето мои познати нямат представа какво е да си богат. Тези хла-пета не знаят за какво става въ-прос. Аз съм тук заради тях и други като тях. За да им попре-ча да затънат в дрогата и бан-дите – разказва Хавиер Нинджа

пред Inrockuptibles. – Воугинг е много лично изживяване, фан-тастичен свят.” Дъг Елкинс про-дължава: „Този танц има два ас-пекта: физически (пърформанс) и социален. В САЩ на парти-тата на заможните класи, както и на университетските балове, начинът, по който танцуваш, е и начин да изразиш себе си пред света. Воугинг е същото с тази разлика, че неговите герои са бедни, гейове, травестити или чернокожи.” Без значение дали става въпрос за бал (така воугърите наричат сбирките, на които се състезават помежду си), или за представление – по-следователността на фигурите и по-специално работата с ръ-цете, които са като умножени и невероятно гъвкави, те кара да пренебрегнеш социалното измерение. Когато обаче Ма-дона създава световния си хит, придружен от онзи зрелищен лъскав клип, голямата публика всъщност забелязва единствено пламъка. Или по-точно пайети-те. Малкълм Макларън, друг голям преследвач на тенден-ции, също създава една година по-рано Deep in Vogue – Уили Нинджа се появява в клипа към него. И за да бъде затворен кръгът, Хавиер Нинджа беше поканен от поп кралицата да

Воугинг: 20 години по-късноЕлегантни пози, луди състезания, свръхволтова денсмузика... 20 години след хита на Мадона Vogue воугингът е отново на върха... Обяснения на Хавиер НИНДЖА, най-талантливия воугър днес, и на близкия до движението хореограф Дъг ЕЛКИНС.

Хавиер Нинджа в римейка на Scott, Queen of Marys, photo Julieta Cervantes

Кадър от Pars is Burning

Уили Нинджа

© C

hant

al R

egna

ult

Като достоен негов духовен син – „или по-точно дъщеря” – Хавиер

постоянно засвидетелства почитта си към Уили. На ръката си е

татуирал Music is my drug. DJ is my dealer. Но спомена за Уили

Нинджа носи в сърцето си.

© E

vely

n P

ania

gua

Дъг Елкинс

© Y

i-Chu

n W

u

6 юни 2013 2013 юни 7

■ ЛИК култура

Картини от една дълга история Двайсет години по-късно воугингът за завръща, отново

благодарение на Мадона, но преди всичко на една нова хаус сцена, вдъхновена от корените му, пише електронният сайт Telerama.fr.. Канадците от Azari & III, автори на една сексу-ално двойствена и сластна денсмузика, са нейните най-ярки представители. Друг знак за това е тройната компилация, публикувана от лейбъла Soul Jazz, както и една книга за во-угинга, илюстрирана с великолепните фотографии на фран-цузойката Шантал Рено, направени в Ню Йорк между 1989 и 1992. Пристрастеният към клубната култура журналист Тим Лорънс написа предговора към нея: една дълга история на това толкова впечатляващо, но малко познато движение.

Трудно ли е било да я разкаже? „Да, защото голяма част от фигурите на това движение, създателите на „къщите” и ор-ганизаторите на баловете, бяха покосени от спин епидемията. Трябваше да се съберат разказите на хора, които са ги посе-щавали, или да се изровят стари интервюта от онова време...” Воугингът и хаус музиката са познати от началото на 80-те. Заедно ли пораснаха тези две движения? „Убеден съм в това. Воугингът изплува в разгара на диско ерата. За-това Love is the message на MFSB се превърна в негов химн. Хаус музиката се появи по-късно. Някои воугъри я използваха за допълнение към своя стил, сещам се напри-мер за едно заглавие, The Ha Dance на Masters At Work. Успоредно с историята на воугинга се пише и тази на хип-хопа и на брейка, станал впоследствие много по-популя-рен... „В САЩ винаги са били силно привлечени от мъжката култура, а брейкът определено е по-мъжествен от воугинга.” Малкълм Макларън, Мадона, Кевин Ейвиъс популяризи-рат жанра с хитовете си. Защо обаче той не успява да се задържи задълго на сцената? „Малкълм Макларън не направи нищо друго, освен да сърфира върху това ъндър-граунд движение, преди да се прехвърли на следващото, което да промотира. Мадона пък винаги е търсела млади продуценти и модни стилисти, които да й създадат нов имидж. Нейната артистична същност е оснавана върху идеята на промяната, затова беше повече от ясно, че тя няма да се задържи на воугинга за повече от една песен и едно турне. Кевин Ейвиънс (прочут като воугинг крали-воугинг крали- крали-ца) беше по-упорит, защото беше част от тази култура, но пък танцьорите не пожелаха да останат вечно с песните, в които се говори за воугинг. Просто нещата се изхабиха... Какво е мястото на воугинга днес? „Има една доста пред-ставителна ъндърграунд сцена в Ню Йорк, но тя няма оно-ва признание, което имаше движението от времето, когато Малкълм Макларън и Мадона се потопиха в него в края на 80-те и началото на 90-те.”

НачалотоИндианаполис, САЩ, 12

февруари 2012. Мадона излиза на сцената за полувремето на Супербоул, американското футболно събитие. Прозвучават първите тактове от Vogue, стар неин хит отпреди 20 години. Тогава, през 1990, поп дивата насочи прожекторите към ъндърграунда на нюйоркската клубна култура и един от нейните най-възбуждащи феномени – воугинга. За голямата публика това е откритие, за гей обществото – признание на един танц, зародил се в затвора Райкърс Айланд и прехвърлил се на травеститските балове в Харлем от 60-те години, върнали се на мода през 80-те. Това е времето, когато танцът е вдъхновен от модата, бизнеса и лукса (на първо място модната библия „Воуг”), на базата на които създава своя собствена граматика с характерни манекенски пози, съчетани с ъгловати, линейни и отсечени движения на тялото, ръцете и краката. Танцът се превръща в нещо като социален отдушник за гей обществата през 80-те години. На организираните от „къщите” (houses) и техните фенове балове (balls) присъстващите – главно чернокожи и латиноси – дефилират, преоблечени като жени. Избират се кралици, правят се състезания по танци, които са по-скоро жестоки денсбитки, в които оръжията са предизвикателно поведение, убийствени погледи, екстравагантен външен вид и манекенските пози, чрез които танцьорите искат да демонстрират своята женствена същност или пък лудост. Звездите на тези купони носят имената Уили Нинджа, Кевин Ейвиънс. Феноменът, превзел гей ъндърграунд сцената на Ню Йорк, оказва влияние върху поп индустрията и по-специално върху Мадона и Vogue. Впечатлен, Малкълм Макларън, бивш мениджър на „Секс Пистълс”, пръв яхва вълната през 1989 със заглавието си Deep in Vogue. Мадона е следваща с хита си Vogue през 1990. Воугингът предизвиква фурор в най-култовите дискотеки на града и по-специално в Саунд Фактори, където миксират диджей звездите Литъл Луи Вега и Джуниър Васкес. Така постепенно танцът, възникнал отначало като акт на самоутвърждаване, на гордост и търсене на идентичност, се смесва с хоп-хопа, R&B и дори с попа.

танцува по време на появата й на Супербоул през 2012.

Така жанрът продължава да впръсква своята омайна хорео-графска отрова. Недотам мейн-стрийм, какъвто е хип-хопът, той е част от течението, което в САЩ носи името ърбън денс и което включва елементи от хау-са и брейк денса.

„Баловете са нещо различно, участниците в тях не се нуждаят от външен свят, за да съществу-ват – казва Сали Съмър, авторка

на документалния филм Check Your Body at the Door, посветен на златния век на нюйорските хаус танцьори. Участие в него имат фигури като Уили Нинджа, Брамс „Браво” ЛаФортюн или Арчи Бърнет. – Нюйоркската сцена вече не е толкова луда, кол-кото преди двайсет години. Кой-то наистина желае да усети този дух, трябва да отиде в Атланта, където съществува голяма чер-нокожа общност, или в Маями, където има много гейове.”

Срещите, макар и непосто-янни, са истински моменти на побратимяване. „Съществува семейството, в което си се ро-дил, и това, което си си избрал. Това е хаус – споделя Хавиер Нинджа, който, подобно на много други като него, е бил пропъден от къщи. – Баловете, клубовете, състезанията са на-шият храм.” Най-важното не е да си тръгнеш оттам с не знам какво си отличие, а да докажеш, че си го заслужил. И че същест-вуваш.. „Има една категория, която е може би по-важна от останалите: Realness (автен-(автен-тичност) – потвърждава Дъг Елкинс. – Парадоксът е, че тя е стъпила върху илюзията. Но това е все същата голяма аме-риканска история, част от която е възможността да си избереш идентичност.”

Този невероятно елегантен танц, дошъл от негърската и ла-тино култура, е още един при-мер за присвояване от страна на доминиращия американски свят: „Навремето белите изко-пираха от черните минстрел шоу и водевила. Малцинствата винаги са били ограбвани, от-нема им се всичко стойностно. Така че в крайна сметка тан-цът е отвсякъде. Ние нямаме традиции, които да поддържа-ме живи, както европейците”, разсъждава Сали Съмър. Тя твърди, че днес курсовете по воугинг стават все по-популяр-ни, особено сред американци от азиатски произход. Които изоб- що не подозират, че жанрът, нашумял през 80-те, е бил съз-даден от гейове и травестити с тъмен цвят на кожата.

Днес воугинг е нещо много повече от зрелищно състезание, каквото е бил навремето. „Той може да бъде разчленен, да се изучава”, твърди Елкинс, който проявява жив интерес към суб-културата на „ърбън танца” и виртуозно миксира всички тези градски стилове. Хавиер пък е фен на стила Боливуд. С което предизвиква възхищението на Михаил Баришников… „Ако някой иска да разбере нашия свят, трябва да знае, че всеки в него е едновременно участник и зрител. И не забравяйте ни-кога, че вашето тяло е вашата сцена.” ■

Vogue

Малкълм Макларън

© W

arne

r Mus

ic

© W

arne

r Mus

ic

Книгата на Шантал Рено

През март 1990 големият хит на Мадона Vogue предизвиква небивал фурор: клипът към него, великолепен и реализиран от тогава почти неизвестния бъдещ филмов режисьор Дейвид Финчър, показва звездата, заобиколена от невероятни танцьори. Мадона обаче рециклира – както обикновено обича да прави, – една тенденция

8 юни 2013 2013 юни 9

■ ЛИК ■ ЛИК акцент на месеца

Дали е по-достойно да спе-чели „Хамлет” на Явор Гърдев от Народния театър, или пък „Майките” на Неда Соколов-ска в Червената къща, където показва своите спектакли Сту-диото за документалeн театър Vox populi? Разбира се, не това е било питането, пред което са се изправили членовете на журито, избиращи носители-те на Аскеер 2013. Най-малко-то защото във всяка категория опциите са три, а дилемата „Шекспирова драматургия или автентични интервюта” потъва като литературен повод за ар-тистичните постижения на от-делните творци на спектакъла. Коментаторите се мъчат да из-влекат тенденции от разнород-ната продукция на родния ни театър през годината, а задача-та на номиниращите и награж-даващи комисии към Академия „Аскеер” е била да забележи и открои ценното от сезона без оглед на по-глобалните кон-цепции. Въпреки това двете отличителни линии, с които ще запомним сезона, се отляха в

предложенията и се сблъскаха за призовете. Шекспир убеди-телно спечели с пет награди от шестте си номинации пред дру-гата червена нишка на театрал-ната година – документалния театър (а той заслужава отделен текст). „Хамлет” в Народния препотвърди хегемонията си от наградите Икар на Съюза на артистите и получи призовете за най-добър спектакъл, за ре-жисура, за главна мъжка роля и за сценография, а „Ричард ІІІ” на Теди Москов в Народния взе Аскеера за музиката на Анто-ний Дончев. В добавка извън-реден почетен Аскеер 2013 бе присъден на проф. Александър Шурбанов за новите му прево-ди на „четирите високи траге-дии на Шекспир”, между които е и този, ползван от Явор Гър-дев за неговия прочит.

Така предварително обя-веният Шекспиров сезон на българския театър бе увенчан с гилдийните награди, макар и само чрез най-ярката от мно-гото постановки през изтекла-та година. Другата не толкова

официална и кампанийна посо-ка, тази на автентичния доумен-тален текст, остана в сянката на вечните слова на страдфорд-ския класик, въпреки социал-ните и политически катаклиз-ми, разтърсили България меж-дувременно. Бихме сгрешили обаче, ако направим извода, че българският театър предпочита да остане в собствената си кула на чистото изкуство, да се са-монаграждава с консервативни отличия и да премира истори-чески продукции.

Всъщност Шекспировият сезон започна още с постанов-ките на „Зимна приказка” на Марагарита Младенова и пост Хамлетовата пиеса на Иван Добчев и Георги Тенев „Завръ-щане във Витенберг” в „Сфума-то”, както и с McBeth на Теди Москов в Младежкия театър – всичките номинирани и на-градени с Икари и Аскеери на предишни церемонии. Вълната продължи и в другите театри начело с Народния, но няма нищо общо с казионното чест-ване на кръгли годишнини или

със синдрома на българските проду-центи (във всички области) да копират конкурентите си, симулирайки повърх-ностни моди. Нито пък режисьорите търсиха в Шекспировите сюжети бяг-ство от безперспективната ни действи-телност в едно отдалечено театрално минало. Напротив, чрез пиесите на ан-гийския класик за властта българският театър показа философските, екзис-тенциалните и моралните кризи като продукт на политическия и етически разпад на обществото ни. В „Хамлет” на Гърдев отчуждението и нежелание-то на едно поколение да влзе в света на родителите/управляващите не успява да го спаси от работещата политическа машина – тя премазва и вече деформи-раните, които я обслужват, и отврате-ните, които се опитват да й убягнат. В предишната му мащабна постановка на голямата сцена на Народния театър преди седем години крахът на Наум Шопов като престарелия крал Лир бе песимистична житейска равносметка, а прелитащият от „Хамлет” лайтмотив на „разглобения век” се успокояваше меланхолично с циклите на слънчеви-те затъмнения, в които човечеството периодично привижда знак за апока-липсис. Сега младият Хамлет на Ле-онид Йовчев мъчително се съпротив-лява на „жребия си клет” да подрежда света, но не му е позволено, както на Лаерт, да метне раницата си на гръб и да отпраши към Франция.

В другия край на драматургичния спектър е влечението на сцената към интервюто като основа за спектакъл. Посоката се прояви ясно през този се-зон още преди закъснялото решение на медиите да дадат думата на „гла-са на улицата”. Масовите протести в края на зимата обаче сякаш санкцио-нираха интуицията на театъра да из-ползва директно пряката реч на днеш-ните българи, за да разкодира чрез нея усещанията, настроенията, мислите и проблемите, които терзаят публика-та, да ги подреди, свърже, да потър-си общия им корен, демонстрирайки аналитичната сила на театралното представление, толкова необходима за болезнено отсътващата ни саморефле-ксия. Достоен съперник на „Хамлет” за Аскеера за най-добър спектакъл между постановките, ползващи доку-ментален материал, щеше да е „Медея – майка ми” на Иван Добчев и Мар-гарита Младенова в съавторство с по-ета Стефан Иванов. В него интервю-тата с бивши възпитаници на домове за изоставени деца са композирани в сюжетна рамка и коментирани от ав-торски текст на външен за контекста

персонаж. Интелектуалният вътрешен монолог на скептичния и самоирони-чен европеец едновременно играе от-чуждаваща роля като зонговете ала Брехт в спектакъла, а в същото време е мост за зрителя, който може да се доближи и влезе в наглед далечните и частни драми само през по-общата гледна точка на съвременния градски човек. Дали заради лошия старт на постановката през декември, когато излезе на сцената на „Сфумато” неза-вършен, или за да не дублират Икара му за най-добър спектакъл, Аскеер го номинира само за музиката на Асен Аврамов. Един глас пък не е дос-тигнал на „Медея – майка ми”, за да влезе между трите номинации за дра-матургичен текст. Вместо него, наред с „Хамлет” и носталгично-горчиво-изповедния спектакъл „Търси се стар клоун” на тримата ветерани Марин Янев, Стефан Мавродиев и Илия До-брев, застана „Майките” под режису-

рата на Неда Соколовска. Необяснимо е защо Академията е избрала най-тривиалния като тема на изследване и незабележим като актьорско при-съствие от трите пърформанса на Vox populi, с които новата група съмишле-ници заяви сериозните си намерения в документалния театър за пръв път през тази година. „Етнографското” им представление за родопчаните „Яце форкаш” спечели Икар за драматур-гия, но Аскеер (според мен с право) не включи доста произволния монтаж от интервюта, прикрепени с лични из-поведи на изпълнителите, в списъка си с 25-те поставени през този сезон

нови български пиеси. Първият опус на Vox populi „Невидими 1”, посветен на хората с физически увреждания, си остана невидим за театралите, също както и „вносната” документална пиеса „Заполярная правда” на Юрий Клавдиев, събрала думите на болни от СПИН от руския град Нурилск, по която германският режисьор Георг Жено е направил изключителен пър-форманс пак в Червената къща.

Доколкото е имало състезание меж-ду „Хамлет” и „Майките” за най-добър спектакъл и режисура, изборът изглеж-даше предрешен. Наградите могат да се видят и като поредна победа на ин-ституционалния театър над независи-мите формации, на големите супрпро-дукции над малките представления със скромни бюджети, на центъра над пе-риферията. Струва ми се обаче, че след като всичките 24 номинирани за Аске-ер 2013 спектакъла не представляват и 10% от годишната продукция на бъл-

гарския театър, а останалите над 90% изобилстват от друг вид цели, задачи и стратегии за привличане на публика в салоните, по-скоро представленията, които произвеждат смисъл, като цяло са маргинализирани в актуалния кон-текст. Междувременно очакваме да ви-дим „Хамлет” на турне във Варна през юни, когато по думите на Явор Гърдев спектакълът ще бъде „съблечен” от впечатляващата си сценография и теж-ката театрална машинария, оставайки само „по актьори”. Като в „бедния теа-тър” по Гротовски. ■

Асен КОНСТАНТИНОВ

Аскеер 2013: Шекспир или документален театър?

Леонид Йовчев като Хамлет

Щастливата усмивка на Явор Гърдев

© К

алин

Ник

олов

/ Н

арод

ен т

еатъ

р „И

в. В

азов

© М

ихаи

л Ге

орги

ев

„Майките”,

10 юни 2013 2013 юни 11

ца „Цар Самуил“, превърналата се, казват, в улица на галериите.

Пред Археологическия хора стоят търпеливо, за да видят Вълчитрънското златно съкро-вище, маската на Терес, главата на Севт ��� – отблясъци от зага-��� – отблясъци от зага- – отблясъци от зага-дъчното време на траките. На

В бившия дворец картините на Георги Баев будят мечтание за море с дълбочината на синята му палитра. Малките танцьорки от студио Vaya тъкмо са при-ключили изпълнението си и се оглеждат, щастливи, в сияещата с нова позлата и огледала Бална зала. Блясъкът като че прониква в съседния салон и играе върху портретите на дами от висшето ни общество в началото на от-миналия век.

Топлата майска вечер сияе с милион усмивки. Цели семей-ства са тръгнали като на праз-ник. Носи се ухание на цъфнал бъз. Лястовици се стрелкат над покривите в лъчите на залязва-щото слънце. Е, можеше жълти-те павета да се опразнят от коли за пълно щастие… Бива ли най-централният площад на столи-цата да бъде паркинг?

Няма да успея да стигна до Историческия музей в Бояна. За някой друг ден ще остане и ули-

ните фантазии от хартия, събра-ни за биеналето на хартиеното изкуство. Селекцията наисти-на е под наслов „Послания от светлина“ и включва автори от Япония и Корея до Австрия и Австралия – тежката артилерия на ефирното хартиено изкуство.

А в Градската градина лят-ната вечер е набрала скорост: на зелената морава са се разполо-жили живописно компании – все едно някой е мултиплицирал с вариации сцената от „Закуска на тревата”. Настроението искри. Едни с решителен вид и бърза крачка са се впуснали да съберат 20 печата от музеи и галерии, за да получат за награда обещаната от Vivacom флашка. Други са се насочили към заинтригували ги изложби или пърформанси. Тре-ти просто са излезли да попият от настроението на майската ве-чер с вкус на изкуство.

Пред криптата на „Алексан-дър Невски“ се е извила опашка – много са желаещите да видят новите попълнения в колекция-та от икони и църковна утвар. Момченце с бяла риза и папи-йонка излиза със сериозен вид, оценило важността на момента.

Хартиеният Артфест е прев-зел и залата на Художествената академия: ренесансови костю-ми, яки, криле показват студен-ти от класа „Мода”.

ка за птици“ под егидата на сдружение „София: Поетики“.

В дъното на заговора е Чеш-кият център, въвлякъл в начи-нанието културните представи-телства на европейските страни.

Формулата се оказва успешна: тук е и предизвикателството на намирането, и тръпката от нес-тандартното занимание, и разпа-леното от чутия откъс любопит-ство, и наградата за събраните печати – истинска книга…

София чете! Предполагам, че в не по-малко празнична атмос-фера „четоха“ и Варна и Бургас, Пловдив, Велико Търново и Плевен, Русе, Габрово, Шумен и Перник.

А три дни по-късно над гра-довете на континента се спусна

Европейската нощ на музеите

Отново я преживявам в Со-фия. Започвам от Градската художествена галерия, където на фона на страховити образи от проекта „Горгони в депото“ 15-те самураи, както наричат с любов в Япония ансамбъла „Со-фийски солисти“, повдигат духа с Бах и Хендел, адажиото на Ко-рели и „Годишните времена“ на Вивалди, а накрая показват как звучат песните на бийтълсите в изпълнение на един класически оркестър.

В съседния салон потъвам в магия от светлина сред изящ-

Шомов, Светослав Нахум и Петко Недялков.

В уютно ъгълче на салона на Чешкия център в топлата свет-лина на настолна лампа топлият глас на Ицко Финци увлича съ-бралите се с хумора на „Отпъту-валата любов“ на Зденек Сверак, за да ги пренесе сред скритите в облаци кули на Пражкия храд, и на хората някак не им се тръгва, след като в последните редове „ниското налягане се отмести и японците дигитално си открад-наха паметника и си го отнесоха за вкъщи“.

В патиото на френската ме-диатека на фона на ромона на шадравана доминира „Гастро-номическият разум“ на френ-ския философ Мишел Онфре: Лайбниц обяснява теорията за мехурчетата на Дом Периньон с гласа на Александра Гюзелева.

В писмовния салон на Цен-тралната поща все още потраква печатът на гише 38, а Явор Ба-харов пренася насъбралите се в „Небето под Берлин“ от Рудиш. В подлеза пред университета Филип Трифонов чете „Врач“ от Ришави. В тишината на двора на Алма Матер звучи: „…и кога се чуло и видяло университетски професор да загуби контрол…“ – откъс от „Виенско колело“ на Клеменс Зец (спряган като наследник на Кафка), избор на Гьоте институт в прочит на Вес-ко Мезеклиев.

От седем години насам все повече градове на Стария конти-нент се включват в Нощта на ли-тературата. У нас това е второто й издание. Този път и съвремен-ни български поети четоха свои стихове в книжарницата „Клет-

Слушам как нобелистът Марио Варгас Льоса убеждава събралите се в аулата на уни-верситета, че „четенето на до-бра литература е важно, защото ни напомня, че има общност от човешки същества, към коя-то принадлежим“. И си мисля как видях това с очите си точ-но преди два дни по улиците на София. В топлата вечер хора бързаха, но не за вкъщи, не на купон… Въоръжени с нестан-дартни карти на града с означе-ни места по кьошета и улички, те имаха вид на „нещотърсачи“ от позабравените детски игри. Включвам се в приключението, обявено като

Нощ на литературатаВ чайна, придала аюрведи-

чески дух на тухлените стени на стара софийска фабрика на „Бенковска“, Деси Стойчева и дъщеря й Алиса, влезли по идея на Британския съвет в кожите на майка и дъщеря от „Последният от Хаусманови“ на Стивън Бе-ресфърд, са се впуснали в тем-пераментен диалог, думичките за който е намерила на българ-ски Аглика Маркова.

Недалеч, в декадентската ат-мосфера на бар „ДаДа“ съпро-вод на китара подчертава рими-те на Влада Урошевич, наричан от Левчев „един от последните чудотворци в световното цар-ство на поезията“, преведени от Роман Кисьов и изпълнени от Иван Калошев.

На сто стъпки в градинката зад Руската църква край памет-ника на Пушкин звучат стихове на млади руски поети в изпъл-нение на превелите ги Румен

■ ЛИК акцент на месеца

Нощи, в които градовете не спятДве майски нощи, в които градовете в България излязоха от привичния си ритъм, стъпките на хората по улиците се отклониха от всекидневните маршрути и барометърът показа необичаен рекорд на добро настроение в резултат на не толкова масов напоследък тоник – културата, преценява Вера ГЕНОВА.

екран, все едно от птичи поглед, се разгъва дигитална възстанов-ка на стара Сердика. Специално за тази нощ е подготвена изне-нада: какво са имали на трапе-зата си преди 2000 години рим-ляните.

Малко преди полунощ пред музея на Вапцаров още има дви-жение – български поети и жур-налисти четат свои стихове.

Къщата на Яворов, уви, този път не фигурира на картите. А

само преди година по стълбите към втория етаж, където поетът е живял с Лора, в мъждукаща-та светлина на поставените на всяко стъпало свещички стояха млади хора, говорейки шепнеш-ком в желание да не нарушат магията на проникване в ми-налото. Предстои неясно преу-стройство на сградата под пре-текст на наложителния ремонт и ме е страх да си помисля как ще изглежда след него този скъп спомен от историята на София. Ще го има ли изобщо? Ще оста-не ли тук духът на Яворов? Пак се сещам за Льоса: „Капитализ-мът задвижва механизми, които отприщват огромна творческа енергия и могат да създадат чу-деса, но опасността е в голямата пропаст, която дели богатите от другите. Спасението е в кул-турата: тук капиталът може да отговори на очакванията на хо-рата.“ Дано.

В галерия „Изток–Запад“, настанила се в запазена от стара София сграда на ъгъла на „Ра-ковска“ и „Московска“, студен-ти от класа на Андрей Даниел са окачили свои творби. Харесвам тази до входа: картата на света с опънати между градове и конти-ненти метри и заглавие „Близо. По-близо. Заедно.“ ■

В двора на университета

Хартиеният Артфест е превзел и залата на Художествената

академия: ренесансови

костюми, яки, криле показват студенти от

класа „Мода“

Малките танцьорки от студио Vaya събраха голяма публика в обновената Бална зала на двореца

Опашка за култура… пред Археологическия музей

Нощта на книгите…

В чайната се чете „Последният от Хаусманови“ на

Стивън Бересфърд…

Бар „ДаДа“ – в настроение за поезия…

В Чешкия център – топлият глас

на Ицко Финци в топлата светлина на

настолна лампа…

10 май 2013

© М

инко

Чер

нев

12 юни 2013 2013 юни 13

на галерията предлага особено пъту-ване на порастването и смаляването. „Алиси в страната на очите” (А. Васе-ва) се смаляват и уголемяват в търсене на своя реален размер в апокалиптич-но измерение. Някои от творбите дават конкретен императив за действие като „Изпий ме” на Стефания Батоева. Сто-манената кутия не обещава порастване или смаляване, само предполага транс-формация, подобна на Алисината, и възможността да те направи твърде малък или твърде голям за простран-ството, в което се намираш. Израства-нето е трудно в апокалиптично време. Неговата застиналост не е толерантна към промените. „Детска фигура” на Иван Русев е детето, повито така, че да не може да порасне, без да сгърчи и изроди тялото си. Повоите на едно вечно и мъчително детство превръщат фигурата в нечовешка форма на неосъ-ществения растеж.

Напрежението между дете и въз-растен се изостря пред настоятелни-те детски погледи. То се превръща в конфликт между мъжко и женско, чо-вешко и чудовищно. Детските глави („Детска главичка” – Николай Шмир-„Детска главичка” – Николай Шмир-гела, „Детска глава” – Вергил Павлов) наблюдават от позиция, отвъд тази на възрастта. В тях няма присъщата на детството от рекламите невинност и безгрижност. Вкаменени от горго-ната в момента на своето нетипично

детство, те на свой ред петрифицират наблюдателя с ужасяващия си настой-чив поглед. Осъществяват насилие над него с парадоксално безоко гледане („Сестри” на Стефан Гацев). Разби- на Стефан Гацев). Разби-на Стефан Гацев). Разби-рането на детето като празнота, като предусещане за бъдещо превръщане в нещо дава свобода за експлоатация на този образ и изпълването му с безкрай-ни смислови съдържания. Погледът и отношението са тези, които превръщат обекта в дете. Неговата другост прово-кира желанието.

Желание, удоволствие, секс, власт и насилие са част от тематичното ядро на апокалиптичната експозиция. Като елементи на една жестока детска игра с неочакван край. В нея има роли, кои-то се разменят, разбъркват, но неизмен-но има печелещи и губещи. Празните детски погледи от едната стена на га-лерията са вперени в цикъла „Добрата, лошата и грозният” на Боряна Росса и този на Иван Мудов и Десислава Ди-мова Still life, разположени на отсрещ-ната стена. Сексуално-агресивните сцени провокират ролевите принципи на играта, като смесват желание, на-силие и удоволствие. Все елементи, които присъстват в различна степен и в същинската детска игра, а в тази на апокалиптичните деца от изложбата – съвсем експлицитно. Те имат особени занимания с обектите на своето вни-мание. Малко момиченце с пророчес-ки жест и невиждащи очи стои пред детска рисунка върху стъкло („Праз-ник – Асамблея”, Маргарита Пуева). Отчуждено от рисунката, то по-скоро гледа през нея, отвъд, в това, което тя се опитва да скрие. Друго дете си играе с конче („Момиче с кон”, Емил Попов), което всъщност представлява само изродената глава на животното. Детето също е не по-малко деформи-рано в тази плашеща зрителя игра. „Певица” на Бинка Вазова също става

част от тревожното преобръщане на детските занимания и от пеещо моми-че става участник в странен ритуал, в който ликът се изкривява в превръща-не не толкова във възрастен, колкото в чудовищна женска гримаса. Детските игри и тези за възрастни престават да се различават. „Войната на малките момиченца” на Ани Васева заиграва с медийно конструирания образ на слад-кото малко момиченце, като го въоръ-жава с тухли, бирени бутилки и го „мо-билизира” в една игра на еротика и на-силие. Въпреки агресията в сцените от цикъла фотографии сякаш остава едно закачливо намигване – все пак всички момиченца си скубят косите, незави-симо дали са малки, или „малки”.

Детето е мощен източник на на-трапчивото безпокойство, вписано в цялата образност. Това неясно на-прежение в много по-голяма степен е породено от липси, от отсъствия на човешко, на познато. Изображенията са застинали, вкаменени в нещо като неподвижното-неясно-кога. Времето няма място тук, защото то отсъства. „Времето преди началото и след края на света – което е едно и също време”, (А. Васева) е конституирано чрез мес-та, картини, без човешко присъствие, силуети, деца, погледи, разпадащи се фигури, аморфни тела, чудовища, животни. Всички те са застинали в своята другост, двойственост, в своето повторение. Ани Васева и Моника Ва-карелова мислят апокалипсиса в мно-жествено число, aпокалипсиса не като унищожително еднократно събитие, а повтарящо се или още по-заплаши-телно – постоянно. Образите са за-стинали в мига на разпада, но нищо не го предшества и не следва от него. В крайна сметка остава само допускане-то, че има възможност след него да за-почне изграждане. (Необяснимо – това също е тревожно.)

корирано” с подобия на хора („Париж”, П. Георгиев, „София, монотопия”, П. Балкански), или човешкото е само евентуална преходна форма, преди съв-купността от образи да нахлуе изцяло там, където са остана-ли само същества, чудовища и деца („Един мой сън или опит за летене”, Николай Майсто-ров, „Композиция ���”, Едмонд Демирджиян, „Изповед”, Ста-нислав Памукчиев).

Детският образ настоява за своето място в пространството на изложбата.

Детето на апокалипсиса е вечното дете. Не му се пораст-ва, то или е видяло разрухата, или тепърва ще я създаде. Има армия от чудовища и животни, то е получудовищно създание, което се разполага комфортно в останките от цивилизацията, в нищото. Наслаждава се на пус-тошта, защото самото то е праз-нота. Не се страхува от изверги-те, с които се обгражда, защото са сходни в природата си.

Секс, насилие, апокалипсис и чудовища са вкаменени от по-гледа на горгоните, за да напра-вят видим един свят на краи-щата и началата, Апокалипсис с happy ending. Пространството

изпълващи пространството с очи, с погледи, втренчени вътре в самата изложба.

„Напрежение с неясен източник” (А. Васева) е т(р)айното усещане, което пълзи из цялата изложба. Особена за-плаха наднича от притихналите образи на празни, лишени от човешко присъствие пейзажи („Трансплантация – Стъкленият кей”, В. Симитчиев, „Пейзаж с къща”, М. Маринов), от нощ-та, от тъмното („Нощен пей-заж”, Р. Гарашов, „Спомен”, Г. Баев, „Нощ – роден нефт”, Хр. Кръстев), от погледите на деца-та, от застиналите чудовищни изображения, от внезапно ско-ваната динамика на животните. Недиректната апокалиптична представа в работите на Боряна Росса и Олег Мавроматти „Ро-бот, революция, онанизъм!”, „Апокалипсис сега” на Георги Баев или „Бомбардирана Со-фия” на Цанко Лавренов про-вокират тази тревожност, те по-скоро я допълват. Напреже-нието се провира в страшната прикованост на образите, залеп- нали в своите (не)движения за плоски повърхности – вписани завинаги там. Отвъд релефа, зад него, в образите с „двойно дъно” (А. Васева и М. Вакаре-лова), зад ръба на света – такъв е модусът на гледане. Не от-странен, а неистово тихо извли-чащ напрежението, което „идва от „основата” на изображение-то, без да е изписано на повърх-ността му” (М. Вакарелова).

Константната заплаха, чув-ството за нея може да ужаси, да подлуди, защото апокалипси-сът е перманентен (А. Васева), защото той е почти безшумен, защото там е пусто, изоставе-но, защото човешкото е заличе-но и лъжливо напомня за себе си чрез призрачни тела и кухи страшни погледи („Квартално кино”, Ал. Жендов). Присъст-вието, остатъците от човешко са или безлицеви („Годеницата на Посейдон”, Андрей Лекар-ски), или са неясни силуети, сякаш пространството е „де-

„Земята е плоска, всяко дете го знае много добре – има ръб и зад този ръб дебнат животни, пълни с очи.”

Ани Васева

Това е третата изложба от проекта „Другото око” по идея на куратора Мария Василева. Нейни куратори са Ани Васе-ва (театрален режисьор), Бо-ряна Росса (художник) и Мо-ника Вакарелова (културолог). Предишните две издания бяха „Художник в депото” (2010) на Лъчезар Бояджиев и „По никое време” с куратор философът Боян Манчев.

„Другото око” е колажно око. Благодарение на това, че е друго, му е „позволено” да действа различно, според виж-данията си. Затова то може да наложи полумрак в галерията, да създава интензивни натруп-вания на смисли, ползвайки и свързвайки „откритото” в депо-то галерия – застинали, съхра-нявани, пазени, колекционира-ни, заклещени призрачни, силу-етни, чудовищни, безформени, нечовешки образи – вкамене-ните в скулптурна завършеност трофеи на горгоните.

Между мисленето за вкаме-няващия поглед на горгоните в текста към каталога на трите кураторки се промъква и идеята как те обединяват погледа си по „обърнато” подобие на сестри-те на горгоните – граи, които непрестанно прехвърляли една на друга единственото си око и един зъб. Нищо не можело да убегне на окото, а зъбът можел да разкъса всеки човек. Зъбът трябва да е защитавал окото, за-щото граите били безсмъртни. Окото тук обаче е отделено от зъба и остава уязвимо. Захвър-лено в света на образи, беззъбо-то око попада в странен поря-дък от изображения – страшни, пусти, изоставени, пълни с чу-довища и същества.

Сглобените, наситени смис-лови конструкции са притих-нали в своята образност, засти-нали са в пика на движението,

■ ЛИК акцент на месеца

Изложбата „Горгони в депото или Апокалипсис сега” в Софийска градска художествена галерия (от 30 април до 2 юни 2013), видяна от Демна ДИМИТРОВА и Елина СОТИРОВА.

Апокалипсиси, разказани за деца

© М

ариц

а К

олче

ва и

Гео

рги

Шар

ов

2013 юни 13

14 юни 2013 2013 юни 15

на развлечението ще е трансмедиа. А това поставя редица въпроси. Какво точно се нарича трансмедиа? Това са истории, написани едновременно по няколко медии: телевизията, социал-ните мрежи, мобилния телефон... Едно кликване с мишката и е възможно да изберете персонажа, който ще разкаже историята; едно движение на пръста по тактилния екран и се появява полицей-ско разследване, в което всеки може да пипне виновника; няколко удара по кла-виатурата и вече е възможно да се мон-тира филм, да се даде становище по об-ществена тема, да се спори със сценари-стите на сериал, да се избират актьори- те... Най-шантавите проекти вече са в папките. „Единственият общ знамена-тел, обяснява Борис Разон, отговарящ за пула „Нови сценарии” във Франс Телевизион, е промяната на ролята на телевизионния зрител. От пасивен той става активен участник.” Онези, кои-то са най-навътре в темата, вече не го-ворят за телезрител, а за потребител, не за история, а за преживяване, не за масова медиа, а за общностна медиа. „Трансмедиаторите” са като пионерите, поели през 1849 към американския За-пад – територии, които да разорат и къ-дето може би да открият злато. „Опия- няващо е – казва Александр Браше, про-дуцент в компанията Упиан, специали-зирана в уеб-документалистика. – За всеки автор, сценарист или журналист разработваме различни интерфейси, подходящи за тяхната история. Всичко трябва да се измисли.” Като него са мно-зина – около четирийсетте, – които го-ворят за интернет като за „пространство на взискателността и на качеството”. Движеща сила на този малък утопичен свят е една цифра: почти 75% от интер-нет потребителите използват втори ек-ран, когато гледат телевизия. „Този нов начин на използване се разви по-бързо,

отколкото способността ни да разказва-ме истории – обяснява Борис Разон. – Оценката за големите канали ще е спо-ред способността им да се адаптират.” В момент, когато публиката се разлива по безброй канали, облогът е огромен. Франс Телевизион побърза да създаде пул „Нови сценарии” с годишен бюджет от 4 милиона евро и екип от 12 души. За момента не се предвижда възвръщае-мост на инвестицията. Ала всички са си-гурни: до десет години трансмедиа ще е господстващият модел развлечение. А за момента? Точно тук нещата се ус-ложняват. За да може да се следи една трансмедийна история, е необходима магистратура за Туитър, докторат по приложни видеоигри и бакалавърска степен по съвременна история на ин-тернет. За човек, роден преди 1993, това е потискащо и губи време. „Нашата публика се състои от интернет потре-бители, фенове на вече съществуващи съдържания – обяснява Фабиен Фурке от Канал+. – Предлаганият свят тряб- – Предлаганият свят тряб-ва да е познат; в противен случай няма да бъде приет.” За сериала „Призра-ци” Канал + чака втория сезон, за да стартира трансмедийната си система. „Единственият начин да успеем засега е да експериментираме възможно най-много”, признава Борис Разон.

Влезте в игратаФранс Телевизион: Най-последната

история се нарича „Краят”. С три кли-ка можеш сам да композираш филм, създаден от Летисия Масон на тема обещание, като избереш своите пред-почитани теми. Скоро ще бъде активи-ран интернет сайт, посветен на пиесата „Театър без животни” от Жан-Мишел Риб. Той предлага повторения и пряко проследяване на спектакъла от кули-сите на парижкия театър „Рон-Поан”. Арте: Брюксел бизнес онлайн дава

възможност на интернет потребите-лите да влязат в кожата на европейски депутат. В дневния ред: проектозакон, подготовка на бюджети, дебати с гадни лобисти. Докато сериалът „Спирала-та” предлага на интернет потребите-лите да намерят откраднати картини. Канал+: Преди излъчване на епизодите от сериала „Брако” има интерактивни игри с неговите герои.

Феновете се намесватРазочаровани сте от „24 часа”? Ня- Ня-Ня-

мате търпение да видите продължени-ето на „Игра на тронове”? Искате още след последната страница на „Милени-ум”? Феновете намериха разрешение: продължават, допълват или кориги-рат писмено предпочитания си филм. Появили се в САЩ, фенфикшъните никнат като гъби в Мрежата от бли-зо двайсет години. Сериали, романи, филми, анимации, комикси и видео-игри се преработват от онези, които са ги гледали със затаен дъх в про-дължение на месеци. На сайта Fanfic-tion.net 21 000 текста са посветени на „Д-р Хаус”, 30 000 на „Междузвездни войни” и 207 000 на сагата „Здрач”. След като заразата вече е влязла в кръв-та ви, трябва да познавате всички фор-ми: драма, фентази, романс, авантюра, хорър. Разказите са класирани и според формата им: sequel (продължение), prequel (пролог), spin-off (заимстващ из-мисления свят на базисен опус), cross-over (смесица от няколко истории) и т.н. И продуцентите на някои сериали също си позволяват волности: „Аме-риканските продуцентски компании вече смесват епизоди от сериалите, събития, герои и т.н.” – отбелязва со-циологът Себастиен Франсоа, ав-тор на две книги за фенфикшъните. Във форумите се е организирала истин-ска мрежа за четене, препрочитане и корекция, публикации и критики. Все-ки автор има четец, който го напътства през цялото време на писането. След публикуване идва ред на коментарите, които редакторът чака с нетърпение. Един ден някои от техните автори – мнозинството са жени – се надяват да бъдат публикувани. Такъв е случаят с Франсоаз Сесил Дюкен, на 24 години, чийто роман „Четворно убийство на улица „Морг” б� издаден, след като ав-� издаден, след като ав- издаден, след като ав-торката чиракува във форумите на фе-новете на Дж. К. Роулинг. Точно в тези блогове в желанието си да пренапише „Здрач” Е. Л. Джеймс качи онова, кое-то се превърна в бестселъра „Петдесет нюанса сиво”. Дали британската ав-торка няма да прочете скоро фенфик-шъна на собствения си роман? ■

и Тома Бернс пък го определят като плодотворна парадигма. Под „нова алгоритмична уп-равляемост” те разбират една тенденция на властта – била тя политическа или икономическа: вече да се стреми да контроли-ра не пространството и наши-те физически тела, а времето и нашите цифрови двойници. Нашето поведение в Мрежата – веднъж запомнено, свързано и интерпретирано – очертава едно цифрово същество и въпросът е неговите постъпки и действия да се предвидят било заради маркетинга, било за сигурност-та. Предложението за наказател-но преследване на всеки, който посещава често и редовно сай-тове в интернет, възхваляващи тероризма, или изпращането на реклама за уикенд в луксозен хо-тел в Лондон на някого, който е качил коментар във форум, пос-ветен на джиповете Хамър, се подчинява на една и съща логи-ка. Според нея ние се свеждаме до статистическите комбинации на нашите навици. Това несъм-нено е най-голямата илюзия, поднесена от тези много научни вярвания.

Трансмедийната ераИнтернет коренно промени

начина, по който се разказват истории по телевизията. Каче-ни в социалните мрежи или на мобилните телефони, те вече не зависят от малкия екран и стават интерактивни А това е една вълнуваща революция. Заниманията на главните дейст- главните дейст-главните дейст-ващи лица в нея са трудни за произнасяне: „story архитекти”, „дизайнери на наратива“, „транс- медийни девелопъри”... Нейсе. Главното е другаде, а революция- та вече е в ход: добре дошли в трансмедийната ера – един нов начин на писане и изживяване на историите, за който интернет открива необятни хоризонти. Телезрителят става участник в онова, което гледа. Отнася се за всички области: игралното, до-кументалното кино, видеоигри-те. За аудио-визуалната индус-трия въпросът е да не пропусне шанса си. Франс Телевизион, Арте, Оранж, Канал + всяка го-дина инвестират милиони евро, за да развиват тези проекти от нов вид, убедени, че бъдещето

показват местата, където патрул-ните коли имат най-голям шанс да попаднат на свои „клиенти”. Неотдавнашно проучване по-каза, че може да се предвиди продължителността на една лю-бовна връзка, като се анализират репликите, разменени в Мрежа-та от участниците по време на свалката. Напоследък психоло-зите успяха да свържат нашето поведение онлайн (честота на изпращане на имейли, участия в чатове, продължителност на присъствие в посещаваните сайтове) с депресията. Анали-зът на поведението дава възмож-ност да се открият склонности към депресия още преди да се усетят симптомите на болестта. Любов, болест, престъпност следователно изглеждат пред-видими благодарение на маши-ните и на изобретателността на онези, които ги програмират. Ре-кламният бизнес потрива ръце: да предвидиш реакциите на ин-тернет потребителите означава да можеш да им продадеш оно-ва, което желаят, още преди да го пожелаят – всяка следа, която оставяме във Фейсбук, Гугъл и продуктите на Амазон, служи за това. Някои са обезпокоени. В „Общество на предвиждане-то” есеистът Ерик Саден виж-да в това тревожен симптом на времето след 11 септември. В статия в списание „Мюлтитюд” белгийските университетски преподаватели Антоанет Рувро

Анализирано и представено в алгоритми, нашето поведение в Мрежата ни рисува като на-пълно предвидими същества. Това е манна за рекламните агенции и за полицията. Трябва ли да се отнасяме с подозрение към тези нови статистически вярвания? Коментар на френски медии оносно тези и други след-ствия от цифровата култура.

Ще продължим ли да се по-диграваме на гадателите и ас-тролозите, които имат претен-цията да предсказват бъдещето ни? По неочакван начин новите технологии съживяват тази ста-ра амбиция, като мобилизират последните научни постижения. Техните инструменти са гигант-ските бази данни, огромната изчислителна мощ, сложните алгоритми. А областите на при-ложение са най-разнообразни. Знае се, че анализът на търсения- та в Гугъл вече позволи да се прогнозира разпространението на някои епидемии много по-точно, отколкото направените предвиждания от национални и международни институти. Американската полиция използ-ва в някои градове статистиките за извършените престъпления (обири, кражби на коли), за да открои повторенията (крадците, които правят успешни удари, са склонни да предприемат нови опити в същия квартал, в същия час с интервал от три-четири дни), и създава модели, които

■ ЛИК медии

Добре дошли в утрешния свят

Скоро ще стартира сайт, посветен на пиесата „Театър без животни” от Жан-Мишел Риб, който ще предлага повторения и пряко проследяване на спектакъла

Канал + ще стартира трансмедийната си система с втория сезон на сериала „Призраци”

16 юни 2013 2013 юни 17 2013 май 17

■ ЛИК особен поглед

Разбира се, все още се пише. Дори много, но все по-малко на хартия.

Нека се запитаме какво сме надраскали върху хартия през последните дни освен няколко набързо съставени списъчета за пазаруването (макар едно приложение за смартфон да върши по-добра работа), малки бележки, лепнати на хладил-ника, за да си припомним това или онова, и от време на време някое писмо (макар електрон-(макар електрон-макар електрон-ната поща да гарантира освен незабавно изпращане и по-лес-но четене и спестява купуване-то на пощенска марка и плик и отиването до пощенската ку-тия)? При подобно допитване във Великобритания 40% от гражданите заявяват, че не са писали на ръка от шест месе-ца. Изтъквайки закърнялата му употреба, някои прагматични

люде стигат до заключение-то, че вече няма никаква полза човек да усвоява писането на ръка. В САЩ 45 щата се готвят да го направят свободно изби-раем предмет още през 2014 г. ...и препоръчват децата да учат Word, а не безнадеждно старо-модното изписване на думи от слети букви.

За някои тази перспектива е стряскаща. Но веднъж по-ставен, проблемът заслужава да бъде проучен, както прави списание Point. Оказва се, че гробокопачите на ръкописното

разполагат с няколко убедител-ни аргумента. Първо, смърт-ната опасност. Седем хиляди американски граждани са из-ложени на опасността да загу-бят живота си, тъй като няма да могат да прочетат или раз-четат надрасканата от техния лекар рецепта. Малко трудно е за вярване, но акцентирането върху невинните жертви, посе-чени от писалката на олтара на хартията, помага да се печелят точки. Второ, сравнението. Да се научиш да яздиш е било ве-кове наред необходимост. Днес ездата е елегантен спорт, който помага за стягане на бедрата, но е хиляди пъти по-удобно да се качиш на колата или да вземеш трамвая, за да се придвижваш. Същото е и с писането на ръка. Има очарование, история, но който иска да изпрати бързо съ-общение, ще направи по-добре да го качи на електронната си поща. Трето, писането на ръка не е надеждно, изписването на буквите е спорно и разчитането изисква голямо старание. И на-края, има различни видове ръ-кописно писане и от учениците се изисква огромно усилие, за да научат да разчитат почер-ци. Нищо в реалния живот не прилича на писането на тяхна-та учителка в подготвителния клас.

Но както всеки път, когато някой масово използван ин-струмент е изместен от друг, носталгиците надават вой. Този жест, заявяват те, е наследство на нашата култура, той има го-ляма заслуга към човечеството и заслужава нашата почит. В ка-къв свят ще живеем, ако наши-те внуци няма да могат да четат писмата от нашата младост и дори последната ни воля, на-драскана, преди да предадем Богу дух? Те не пропускат да споменат колко приятно е до-косването до чистия лист, колко омайващ е шумът му при пипа- при пипа-не, колко красиво изглежда пе-рото, танцуващо по него. Писа-нето на ръка изразява чувства, от каквито е лишено писането на екран.

„В писането на ръка се чув-В писането на ръка се чув-ства онова, което тялото изра-зява, усеща се дали пишещи-ят е разгневен, щастлив или припрян. Четящият може да си представи лицето и да раз-познае по почерка в какъв емо-ционален контекст е написано писмото. Писането на екран отразява сдържаност, студени-сдържаност, студени-на” – заявява със съжаление Жак Жилбер, лектор по литера-тура в Сорбоната. Той признава обаче, че предпочита студенти-те да му предават заданията си принтирани. Тези съжаления не трогват поклонниците на кла-виатурата, сред които Ан Трю-бек, преподавател по писане в колеж в Охайо: „Писането на ръка гасне, защото е бавно и неефикасно. Когато се появя-ва нова технология на писане, старата винаги придобива ро-

мантичен ореол. За монасите печатането е било ненадеждно и единствено копието – вярно.” Бъдещето показа, че не са били прави. Но писането на ръка носи със себе си великолепие, знаци, символи, които машина-та не умее да пресъздава. Жак Жилбер съжалява, че в принти-раните работи “отсъства интер- интер-интер-текстуалността. Вече ги няма малките драсканици, цветчета-та, нахвърлените рисунки в по-летата. Машината преобразява жеста и го смалява.”

В известната си книга „Ин-тернет води ли към затъпява-не?” американският есеист Ни-кълъс Кар разказва за Фридрих Ницше, който си купил пише-ща машина. След като се на-учил да чука по клавишите, той можел да пише със затво-рени очи, използвайки само върха на пръстите си, така че мисълта отново можела да се излива върху страницата. Ала машината имала по-чувстви-телно отражение върху негова-та работа. Приятел на Ницше, композитор, забелязал промя-на в неговия стил на писане. Прозата му – която и без това била лаконична, станала още по-сбита, телеграфна. Благода-рение на този нов инструмент можеш да създадеш нов език, писал му приятелят и доба-вил, че в собствената му рабо-та неговите мисли за музиката и езика често се влияят от пе-родръжката и хартията. Имаш право, отговорил Ницше, на-шите инструменти за писане участват в избликването на мислите ни.”

© s

impl

escr

appe

r.com

Сбогом, ръкописи?

Относно твърденията, че умението да пишем на ръка става излишно, а обучението му – загуба на време. американски щати се канят да въвеждат децата в Word, вместо да ги учат да изписват буквите…

Усмивка

Задоволство

Скептичен, слисан израз

Тъжен, ядосан

Намигване Учудване, изненада

Голям смях

Емотикони

Писането на клавиатура, макар бързо и четливо, е лишено от емоция. Ако авторът не умее да изразява деликатно чувствата си, напечатаното послание може да доведе до недоразумения. Как да се усетят иронията, смайването, радостта или шегата в един SMS или мейл? За щастие писането на клавиатура роди смайлитата (ус-(ус-ус-михнатите човечета), създадени въз основа на типографски знаци. Тези фантастични символи с три знака прибавят към писмото ми-мика, наситена с емоции. Първото усмихнато човече е създадено от американския професор Скот Фалман през 1982, за да покаже на студентите си, че посланието му е шеговито. В западните „усмихна-ти човечета” различните изрази на лицето са концентрирани върху устата – усмивка, гримаса, цупене, пренебрежение, отворена уста, изплезен език и т.н. Японските пък пресъздават различни погледи.

Това схващане се споделя от всички – били те защитници на писането на ръка или обър-налите се срещу него. Прави ли го това обаче по-обосно-вано? По-зряло обмислен ли е текст, написан на хартия, от текст, начаткан набързо, като се знае, че може да бъде из-трит, пренаписан, коригиран, разместен с няколко команди? „Копипействането освободи писането от необходимостта да се обмисля отговорно. С клави-атурата се мисли по-лесно и по-леко – отбелязва Ролан Жуве, психиатър в Националния център за научни изследвания (CNRS на Франция). – Творче-). – Творче-ските инструменти на ума се усъвършенстват, но не могат да заменят таланта: Леонардо да Винчи вероятно би нарисувал Джокондата и с нещо, различно от четката.” С други думи, пи-” С други думи, пи- С други думи, пи-сането не означава мислене. И да пише по-бързо, човек мисли, но мисли различно, отклонява се, носи се насам-натам. След двайсет години един начален учител сигурно няма да може да удържи двайсет малчугани в клас да изписват буквите тънко и дебело, предрича ученият, но това не го натъжава. „Живеем в преходен период, който обхва-ща две-три поколения. Всички сме учили да пишем красиво и нашият мозък се е организирал на принципа на симулацията: при четенето той действа, ся-каш пише. Когато тракаме на клавиатурата, нашият мозък не симулира. Но той ще привикне към тази промяна.” Впрочем няма и избор. ■

Езикът на усмихнатите

човечета

16 юни 2013 2013 юни 17

18 юни 2013 2013 юни 19

както и бившият канцлер Гер-хард Шрьодер. В трите си части „Йохан Холтроп” описва възхо-да и падението на главния ге-рой, неговата алчност, неговите пари, неговата смърт.

В началото на романа е едно уволнение. Йоханес Холтроп, на 48 години, който властва над 80 000 души и годишен оборот от 20 милиарда, се разделя с ръководителя на един филиал в Източна Германия. „Твърде стар, изчерпан ментално”, чер-вена коса, силно парфюмиран, освен това има проблем с ал-кохола: от гледна точка на Хол-троп той няма бъдеще. Лесна жертва, с чиято оставка могат да се покрият редица злоупо-треби. Ала противно на очаква-нията, уволненият започва да се съпротивлява.

Във втората част Холтроп ни става странно близък: той не е просто западнал образ на преуспелия западен типаж в стила на Брет Истън Елис или Мишел Уелбек, а учудващо многостранна и понякога дори симпатична фигура, рядко сре-щана сред кариеристите. Човек с власт, който не се бори отчая-но за нея, а я спечелва с обмис-лени средства, за да я пропилее после по детински. Светът на героя е херметично организи-раният свят на мъжете с власт, в който жените играят реша-ваща роля – тъкмо защото ла-вират между ролите, които им вменяват шефските етажи: на овластени шефки, на плячка и

Хитлер само като чудовище – за да се чувстваме по-удобно.”

Все още никой не е открил причината защо голяма част от германците симпатизират на Хитлер, заявява Вермес. С об-раза на чудовището Хитлер се живее по-лесно, защото колко-то по-неустоимо е злото, тол-кова по-малко вина носят тези, които са му помагали. И обрат-ното: ако Хитлер не е абсолют-ното зло, внезапно става ясно, че много хора доброволно са го следвали. „В моята книга по-литиците формално не правят грешки, но накрая Хитлер е на-паднат от съвременни неонацис- ти. А който е малтретиран от неонацисти, не може да е лош човек, това е лесният извод. Нов Хитлер няма да се появи, но ние сме изложени на други форми на прелъстяване. Трябва да го приемем.”

„Йохан Холтроп” от Райналд Гьоц

Панорама на стремежа към власт и на загубата на власт-та, каква е действителността по шефските етажи в герман-ските концерни, където лите-ратурата не се осмелява да надникне.

Райналд Гьоц е сред съвре-менните немски писатели, кои-то черпят вдъхновение от досе-га с действителността и нейни-те герои. Години наред всички очакват от него тъкмо това: го-лям роман за Германия от най-близкото минало. За разлика от предишните си романи тук Гьоц не се захваща с културата, а със сферата, където през по-следните десетилетия се водят най-ожесточените битки: шеф-ските етажи на световните кон-церни. Панорамата представя системата на медийния бранш в началото на XX� век, прави диагноза на съвремието със средствата на сатирата. Чита-телите без проблем разпознават редица фигури от политиката и икономиката. Сред прототипи-те са Томас Миделхоф, бивш шеф на концерна Бертелсман,

Цайтунг” писателят. Романът е написан от първо лице един-ствено число. Вермес призна-ва, че не е имал задръжки пред перспективата да влезе в кожа-та на диктатора, напротив. На читателите, които си казват: „Отново книга за Хитлер”, той отговаря: „Имаме не прекалено много Хитлер, а много от все същия Хитлер. Все едни и същи обяснения, едни и същи гледни точки. И често възприемаме

страната, в която се появява, е цинична, жадна за успех и въ-преки десетилетията демокра-ция – напълно неспособна да се справи с демагозите.

Откакто се появи в края на миналата година, книгата поля-ризира мненията до крайност. Обикнаха я не само книготър-говците в Германия, но и чуж-дите издателства. Успехът й се дължи на първо място на кни-жарите, както и на пиара „от уста на уста”. В германските медии тя не намери съответно-то на успеха и съдържателната й висота внимание. „Хамбур-гер Абендблат” я определи като „успяла, но тягостна сатира на масовия убиец и масмедиите”. Според „Зюддойче Цайтунг” романът е политически наивен, оневиняващ, четивен и напрег-нат.

Тимур Вермес е роден през 1967, син на германка и избя-гал през 1956 унгарец. Следва история и политология, рабо-ти като журналист. Пише за „Абендцайтунг” и „Експрес” от Кьолн, както и за много списа-ния. От 2007 насам е публику-вал четири книги като писател в сянка, две все още са в разпрос-транение.

Може ли Хитлер да се раз-хожда из днешния Берлин? Може ли да попада в ситуа-ции, които са смешни? Да – ка-тегоричен е пред „Зюддойче

Този кратък преглед на най-високо оценените романи на Германия от последната годи-на се явява продължение на публикацията в миналия брой на ЛИК „Национални особе-ности на бестселъра”. Трябва да уточним, че предпочитани-те белетристични заглавия са различни за различните кла-сации: „Шпигел”, Amazon.de, Lovelybooks, Weltbild.de и др. Освен това ранглистите се про-менят и според това дали става дума за книга с твърди корици, джобен формат, или електронен вариант. Независимо от всич-ки различия обаче остава една закономерност: никой не може да планира литературния бест-селър. Непрекъснато се случва издатели и критици да отхвър-лят или подценяват даден текст, който впоследствие намира ди-ректен път към читателските сърца. Ето някои от изненадите през последната година.

„Той пак е тук” от Тимур Вермес

С продадени над 400 000 екземпляра и над 17 лиценза за чужбина. Дълго време огла-вява класацията на бестселъ-ри на „Шпигел”. Той е Адолф Хитлер, който се връща в днешното общество. Човекът зад тази странна идея е писа-телят Тимур Вермес, роден в Нюрнберг.

Адолф Хитлер се събужда на едно пусто място в центъра на Берлин. Няма война, няма я Партията, няма я Ева. Цари пъ-лен мир, навсякъде пъплят чуж-денци, а начело на държавата е Ангела Меркел! 66 години след своя край Хитлер се приземява в съвремието и против всякак-ви очаквания прави кариера… в телевизията. Този Хитлер не е герой от вицовете и тъкмо затова е стряскащо реален. А

2013 юни 19

■ ЛИК литература

>>

Хитлер през XXI век като телевизионна звезда; падението на съвременния мениджър; мечтаната автобиография на една писателка; историята на евреин, завърнал се в Германия след 1945; животът пред прага на смъртта и животът през очите на другите – ето някои от литературните изненади през последната година в Германия. По материали от немската преса.

Особености на германския бестселърукрашение. Романът не разказ-ва просто една история, а пред-ставя цяла епоха на алчност. И успява, макар и отчасти: кора-восърдечните герои понякога изглеждат твърде едностранчи-ви. Според „Цайт” те са по-бли-зо до новинарската емисия по телевизията, отколкото до Бал-закова галерия от образи. Все пак реалността е по-сложна от това, което Райналд Гьоц пред-ставя. Според „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” обаче ро-манът съдържа „някои от най-комичните сцени в немската литература”. Силата му се проя- вява в описанията на конкрет-ните отношения в този свят на мъже, облечени във власт. През 2012 романът е сред номинира-ните за Немската литературна награда, връчвана всяка годи-на по време на Франкфуртския панаир на книгата. Спечелва я друг роман, за който също ще стане дума.

Райналд Гьоц е роден през 1954 в Мюнхен. Следва исто-рия, театрознание и медицина. От 1976 публикува във вест-ници и списания, сред които е и музикалното списание Spex. Първият му роман „Луд”, раз-каз от една психиатрия, излиза през 1983. Решаващо влияние върху писането на Гьоц оказва появата на техно и хаус музи-ката. Той придружава диджей звезди по време на техните тур-нета и създава поредица широ-ко обсъждани текстове за техно и диджей културата. Днес Гьоц живее в Берлин.

„Хопе” от Фелиситас Хопе

Фиктивната автобиогра-фия на Фелиситас Хопе е вир-туозно литературно произве-Фелиситас Хопе

Райналд Гьоц

Тимур Вермес

© D

PA

20 юни 2013 2013 юни 21

между разказ, документация, есе и анализ, той се появява в момент, кога-то усилено се говори за кризата и дори за края на фикцията. Заслужено „Ок-ръжен съд” получи Германската лите-ратурна награда – живеещата в Берлин писателка предлага нещо повече от силна литература. Книгата й осъщест-вява онази справедливост, която е отка-зана на героя. Посвещава се не само на една индивидуална съдба, а на съдбата на едно поколение, проект, който не може да бъде изчерпан толкова лесно. Крехел вече работи върху трети роман за хората, откъснати из корен през Вто-рата световна война. Този път темата е принудителният труд в нацистка Гер-мания.

„Живот” от Давид Вагнер

От дете Давид Вагнер страда от опасна болест - автоимунен хепатит, и трябва да му се направи чернодроб-

на трансплантация. Няколко години по-късно в своя роман той прави рав-носметка. През март тази година „Живот” спечели наградата на Лайп-цигския панаир на книгата.

„Заздравей, мой черен дроб!”, пише пациентът. Две трети от черния му дроб са унищожени, той е на смърт-но легло и очаква донор. Отведен е в Бърза помощ, защото е получил кръво-излив. Описанията и езикът на разказ-вача са сдържани, но всяко изречение прозвучава като екзистенциална бом-ба: „Зная, ако този кръвоизлив не бъде спрян бързо, скоро ще съм мъртъв.” Или: „Дори в мирни времена, когато хвърлим поглед назад, животът ни се струва само оцеляване – цяло чудо е, че хората около нас още са живи.”

Давид Вагнер става известен през

2000 с дебютния си роман „Моите нощно сини панталони”, посветен на детството му през 70-те и 80-те годи-ни. Публикува разкази, поезия и есета, романът му „Четири ябълки”, както и другият „Говори детето” са номинира-ни за Немската литературна награда.

„Живот” смесва фикцията с автобио- графичната проза. Давид Вагнер е на-писал едно важно изречение: „Всичко беше точно така, но съвсем различно.” Книгата се състои от 277 номерирани миниатюри на екзистенциални теми: върху какво разсъждава един човек на смъртно легло; как се живее със стра-ха от скорошна смърт; какво те държи жив, когато тялото ти отказва? И още: колко убийствено скучно е да си в бол-ница. Вагнер протоколира протичане-то на една болест, която бавно разяжда пациента отвътре; протоколира него-вото спасение чрез трансплантация и мислите му; преминаването от депре-сия към еуфория и накрая към страх, че тялото може да отхвърли чуждия ор-ган. Ще се промени ли самият той след трансплантацията? И кой е човекът, на когото дължи живота си?

В болницата разказвачът мисли за детето си: то е пълната противопо-ложност на всички мъртъвци, които обитават тази книга: майката, приятел-ката, дядото, хората в болницата. Тук чуваме типичния саунд на Давид Ваг-нер: далечен, меланхоличен, спомен за отлетелите щастливи мигове: „Да се чуваш как разказваш – това означава, че още живееш.” Самоспасение чрез разказване и писане, вълнуваща и го-ляма литература, пледоария за живота, чийто смисъл е в смеха на едно дете.

Давид Вагнер е роден през 1971, израства в Рейнландия, следва лите-ратурознание и история на изкуството в Бон, Париж и Берлин. Дълго време живее в Рим, Барселона, Мексико, а сега е писател на свободна практика в Берлин.

„Квазикристали” от Ева Менасе

„Фатална жена, царица на дра-мите, интелектуалка”, житейският калейдоскоп на една жена, която пре-дизвиква спорове: така „Шпигел” оп-ределя експерименталния роман, поя-вил се в началото на 2013.

Книгата е структурирана като ква-зикристал, променя се като калейдос-коп. Всъщност такъв е всеки живот. Само погледът отгоре помага да се подреди. В 13-те епизода проследя-ваме житейския път на героинята: от младостта, докато става баба, през

любовта, професията, семейството. Погледът към нея се сменя във всеки от епизодите, сякаш наблюдаваме жи-вота й през прозорец: с очите на роди-телите, на най-добрата й приятелка, на странния наемодател или на един пра-возащитник. Само веднъж, в средата на книгата, героинята говори от първо лице, прави равносметка на преживя-ното дотогава. Необикновена книга – като език и стил, не е от романите, които се четат вечер в леглото. Ако все пак се случи, читателят ще трябва да заспи с проклетия въпрос: наистина ли сме тези личности, за които се смята-ме? Или пък сме това, което другите мислят за нас?

В немската литература рядко се сре-щат подобни експерименти със стила, които освен това се четат с удоволст-вие, смята критикът на „Цайт” Ийома Манголд. Темата за квазикристалите не е нова, но е режисирана страхот-но. Фрагментите функционират като квазикристали – създават решетка, която прилича на случайност, защото не можем да разпознаем нейната под-редба. Става дума за времето не като абстракция, а като конкретна среда, в която се движим. Едва чрез нея някои решения придобиват тежест, защото пропуснатите шансове не могат да се върнат. Лесно е да се каже, трудно е да се постигне в една история, тъкмо това е изкуство.

Ева Менасе е родена през 1970 във Виена, там следва германистика и ис-тория и започва да работи като жур-налист. По-късно става редактор във „Франкфуртер Алгемайне”. От 2003 живее в Берлин. Природена сестра на писателя Роберт Менасе. През 2005 първият й роман „Виена”, посрещнат положително в Германия и по-скоро критично в Австрия, се задържа месе-ци наред в класациите на бестселъри. ■

дение, което опровергава представа-та, че литературата трябва „да се преживее” или да казва на читателя нещо за действителността.

Интелигентен и комичен, този ро-ман е пародия на автобиография, той представя мечтаната биография на пи-сателката: канадско детство върху тън-кия лед, австралийска младост, пъте-шествия по море и бягство в Америка. Описанията на живота и пътуванията оформят трагикомично повествование, което разхожда читателя по света и после го връща обратно в германската провинция. История за напразни жела-ния, провалени сватби и неосъществе-ни кариери.

Фелиситас Хопе е родена през 1960 в Хамелн, следва в Тюбинген, САЩ, Рим и Берлин. Днес живее като писа-телка на свободна практика в Берлин. През 1996 излиза нейният дебютен роман „Пикник на фризьорите”, през 1999 след 4-месечно околосветско пътешествие на борда на контейнеро-воз се появява и романът „Пегафета”. Следват още романи, два се оттеглят в далечното минало – на легендарната Жана д’Арк и света на Артур.

През 2012 Хопе получи наградата Бюхнер, най-значимото немско лите-ратурно отличие. Тя се нарежда сред големите пътешественици в немската литература като Петер Хандке, Урс Видмер, В. Г. Зебалд. Заменила е тояж- ката и шапката с червено-бяла кари-рана раница, която е обявила за своя емблема: символ на едно поетично съ-ществуване, сменящо времена, прос-транства и идентичности.

В романа Хопе разказва за една дру-га Хопе. Очарователна и забавна, но същевременно сериозна и умна проза, както я определя критиката. Авторката си приписва живот в Канада и Австра-лия като хокеистка, музикантка, дири-гентка и писателка. Намесва предания и съвременни митове, история на пресе-ленията и мотиви от своето творчество. Чуват се фиктивни литературоведски и критични гласове, разиграва се завла-дяваща игра с действителността и фик-цията, реалността и поезията. Всичко това превръща книгата в романтична автобиография, виртуозна проза, чий-то постмодерен характер съжителства мирно с болезнената красота на стари-те копнежи, „поетичен и поетологичен манифест” („Франкфуртер Рундшау”).

„Окръжен съд” на Урсула Крехел

Безспорно литературно събитие на 2012, романът напълно заслужено

получи Германската литературна на-града – живеещата в Берлин писател-ка предлага нещо повече от брилянт-на литература. Тя разказва за края на 40-те и 50-те години в Германия, за отчаяните опити на един евреин, съдия по професия, да си върне поне част от предишния живот.

Рихард Корницер, евреин изгнаник, се завръща след 1945 в Германия с на-мерението отново да стане съдия. Ро-ден е през 1903 в Бреслау (Вроцлав), юрист по професия, уволнен през 1933 заради еврейския си произход. През 1939 бяга в Куба, а през 1948 се връща в Берлин, но не е посрещнат с отво-рени обятия. Той търси своите права. За разлика от милиони други никой от близките му не е убит, но семейството му е разрушено от войната. Оженил се е през 1931 за Клер, самостоятелна за времето си жена, която ръководи фир-ма за кинореклама, тя е протестантка, но това не помага на съпруга й, както и на двете им деца. През януари 1939 шестгодишният Георг и тригодишната Зелма са отведени с организиран дет-ски транспорт в Англия, където трябва да намерят сигурност. Скоро след това Рихард получава виза за Куба, но не и Клер. Семейството се разпилява. Ри-

хард прекарва войната в далечните Ка-риби, Клер – в бомбардирания Берлин, после в мирния Линдау на Боденското езеро, а в Англия децата се озовават от едно приемно семейство в друго. Ни-кой не знае нищо за останалите. Ми-нават почти 10 години – травмите вече не могат да се компенсират. Единстве-ното, което според Рихард Корницер може да се компенсира, е принудител-ното прекъсване в професионалната му кариера. Бихме си помислили, че не е трудно. Но не е така.

Романът „Окръжен съд” не започва с уволнението на героя, а с неговото завръщане през 1948 в Линдау по мол-ба на съпругата му. Никой друг не се интересува от изгнаника и никой не го очаква освен нея. Той не може и да помисли за възстановяване на карие-рата си – няма свободни места, заети са от онези, които са служили вярно на Третия райх. Корницер разбира служ-бата си емпатично, той не иска само да раздава правосъдие, а да постига спра-ведливост. Скоро след основаването на Федералната република го назначават в окръжния съд в Майнц – нов опит за изгнаник като него, този път изгнаник в родината си.

„Когато бях малка, спомня си роде-ната през 1947 в Трир Урсула Крехел, във всеки дом имаше снимка на мъж в есесовска униформа и черна траурна лента. Това беше всичко, което може-ше да се разбере за войната.”

Непосредствено след 1945 Герма-ния страда от амнезия. Оцелелите про-дължават напред, професионалните пътища се възстановяват без проблеми, пенсиите се изплащат, стига да не си бил изгнаник, върнал се отдалеч, като Рихард Корницер. Корницер е реална личност, казвал се е другояче, но него-вият случай е реконструиран от писа-телката до най-малки подробности по документи от окръжния архив на Рейн-ланд-Пфалц. Изследвала ги е повече от 10 години, а после е работила 26 ме-сеца върху 500-те страници на романа. Маратон, който е издържала благода-рение на предишния си роман от 2008, разказ за евреин изгнаник в поделения между различни сили Шанхай. Още в него писателката се посвещава на съд-бите на завърнали се в Германия бежа-нци – при един такъв случай открива в архивите експертиза, написана толкова добре, че се заинтересувала от автора й. Той оглавявал окръжния съд в Майнц, но оттам не пожелали да й дадат ин-формация за починалия през 1970 съдия. Проявила упорство и започ- нала да рови из архивите.

Романът не признава границите © S

tefa

n O

lah

Давид Вагнер

© D

PA

■ ЛИК литература

22 юни 2013 2013 юни 23

■ ЛИК литература

Внушителна фигура в ир-ландската литература, Една О`Брайън издава на 82 години мемоари – нещо като литератур-но завещание, тъй като заглавие- то „Момиче от провинцията” препраща към заглавието на първата й книга „Момичета от провинцията”, публикуван през 1960. Изглежда, така се затваря

кръгът за писателката, чиито първи романи бяха забранени в Ирландия, а някои дори изгоре-ни, отбелязва Нели Каприелян в Inrockuptibles. Католическа-та, реакционна, назадничава и налагаща ограничения на жените Ирландия е люлка на нейните романи. В началото на „Момиче от провинцията”

Една О`Брайън описва прос-транно тази Ирландия, която я е подлагала на изпитания през собствения й живот. Спомня си за своето детство в ирландско-то село и после разказва поу-чителен епизод: родителите й посрещнали на нож факта, че отива да живее с мъжа, когото обича и за когото ще се омъ-жи – писателя Ърнест Геблър. Сцената наистина е стряскаща, когато един ден нахлули за-плашително в дома му, за да я приберат насила. Майка й, не-способна да освободи дъщеря си от принудите, налагани на самата нея, непрестанно я съди, без никакво съчувствие. Но бя-гайки от семейството си, Една О`Брайън попада в друг капан – на брака със себичен, подо-зрителен и затворен мъж, кой-то я следи с бинокъла, щом тя тръгне да се разхожда около къ-щата, и в крайна сметка й дава да разбере, че няма право да бъде по-добър писател от него. В началото на 60-те години в Ирландия и Англия мъжът все още може да тормози жена си със заплахи, че ще й отнеме децата... А тъй като „тайнство-то на писането е, че избликва от огорченията, от пристъпите на тъга, когато сърцето е из-тръгнато”, тя пише все пове-че и жъне все повече успехи. Към средата на книгата попа-даме в суингиращия Лондон. Една О`Брайън се е развела и й предстои да се срещне с почти всички големи имена (преди всичко на светските звезди) от културните среди по онова време, които сякаш до един ходят на вечеря в дома й – Роже Вадим и Джейн Фонда, Мариан Фейтфул, Шон Конъ-ри и Марлон Брандо, които я свалят, Пол Макартни, с кого-то преспива една нощ и който

влиза в стаята на синовете й и ги събужда, свирейки на китара... Списъкът е дълъг и доскуча-ва. А втората част на книгата, вместо да се превърне в ката-лог на нашумели личности, би трябвало да прикове интереса на читателя повече от първата с разказа за годините на село, Като истинско провинциално момиче, О`Брайън въпреки на-предналата си възраст сякаш не може да повярва, че е общувала с всички тези прочути хора. По-късно, след като заживява в Ню Йорк, тя организира голяма ве-черя, на която идва Ал Пачино. Но тя не ни казва нищо повече и трябва да открием дребния детайл, който разкрива всич-ко – затрогваща или поетична фраза. Изглежда, не е успяла да види или да запомни поч-ти нищо, бързайки да нанесе в бележника известните имена, за да напише един ден мемоа-ри. Тези хора сякаш са играли в театър на сенките, който за нея е бил животът й, но всъщ-ност тя не е участвала истински в него, а те не са се запечатали в съзнанието й, забързани да се върнат в реалния си живот. И накрая, пак в Ню Йорк, тя става най-близката приятелка на Джаки Онасис: „Онази вечер двете бяхме съвсем сами в ней-ния апартамент. Заговори за се-мейство Кенеди, за безспорния им наследствен магнетизъм и за техните слабости, с което на-мекна за изневерите им, но без да разкрие нищо конкретно. Г-н Кенеди баща не се свенял да докосва коляното й под масата. Срещата с Джак я „разбила” – в сърцето си знаела, че ако се омъ-жи за него, животът й ще стане огромно изпитание, но друга възможност била немислима.” Откровението стига дотук. Има и една прекрасна нощ с Робърт Мичъм. Да, Робърт Ми-чъм – с когото се запознала на соаре в Лондон в началото на 60-те години. Носел мека тъм-нокафява шапка. Разбутал тъл-пата и тръгнал право към нея: „Обзалагам се, че бихте пред-почели да съм Робърт Тейлър и се обзалагам, че никога не сте яли бели праскови.” И много бързо добавил: „Да тръгваме,... бейби.” Тръгнали да обикалят баровете, после отишли в дома

й. „Мълчалив в киното, той беше словоохотлив в живота, гордееше се с предците си по майчина линия – норвежки мо-ряци, и по бащина – работници. Баща му загинал в железопътна катастрофа в Северна Кароли-на. Никак не приличаше на ки-нозвезда – по-скоро беше като уличен поет, с неустоим чар.” Тя преживява любовни мъки, но не се задълбочава за тях в тек- ста, сякаш бяга от всякаква ре-троспекция и анализ. Но може би човек на 82 години разказ-ва точно така за живота си: без да го разфасова, само разказва, сякаш е низ от факти и случки. Резултатът е необичаен: звучи като живот, преживян от стра-ничен наблюдател.

Импресия, а не изповед„Момиче от провинция-

та” са мемоарите, които Една О`Брайън се бе зарекла да не напише никога, отбелязва лон-донският „Телеграф”. Но тъй като нейните истории сякаш размиват границата между фак-ти и фантазии, повечето от не-щата, за които разказва – бяг-ството от тиранията на църква-та в тиранията на брака, скока от безвремието на Ирландия в Англия на суинга през 60-те години, – са познати на читате-лите на нейните романи. Онези,

които очакват нови откровения от Богинята на любовта, ще бъдат разочаровани от неохо-тата й като автобиограф. Имала много любовни преживявания, но разказва твърде малко за тях. Страстта е една от теми-те й, но хората, които е оби-чала страстно, са споменати бегло в приказката. Спестила е дори името на могъщия по-литик, който разбил сърцето й. Стремила се е да напише им-пресия, а не изповед. Подобно на психоаналитик, О`Брайън следва логиката на свободни-те асоциации, вместо прави-лата на хронологичния разказ. Това превръща прозата й от самото начало в нещо като сън, като усещане за халюцинация. Въвеждащата глава започва със сън, в който тя се движи „по булеварда към Друзбъ-ро, къщата, в която съм се ро-дила, и тя е истински храм”. Приликите с началото на „Ре-бека” на Дафне дю Морие: „Снощи сънувах, че отново отивам в Мандерлей” – със си-гурност не са случайни: мемо-арите на О`Брайън са поднесе-ни в качествена литературна опаковка, а привлекателната сила на думите и писането е определяща в нейния живот. Родена е през 1930, майка й има скромен селски произход, докато баща й е издънка на го-лям земевладелски род, но се-мейното богатство е пропиляно на хазарт, когато тя се ражда. Тази двойствена наследстве-ност според нея се проявява в две посоки: тя е и купонджий-ка, и отшелница; независима в сексуално отношение, тя не проявява никакъв интерес към „сестринството”. Животът й е раздвоен между Англия, къде-то живее повече от 50 години, и Ирландия, от която се вдъх-новява в писането и към която постоянно се връща. ■

КАТО СЪНРазказ за младостта в суингиращия Лондон, където човек среща Шон Конъри, Мариан Фейтфул, Пол Макартни... Мемоарите на ирландската писателка Една О‘БРАЙЪН днес могат да звучат като каталог на светски личности. И нищо повече?

Цитати от Една О`Брайън

„Когато някой ме попита за ирландския характер, му казвам да погледне дърветата. Осакатени, оголени, разкривени, но свирепо издръжливи.”„В най-вглъбените си мигове казваме най-неуместните неща.”„Причината любовта да е толкова болезнена е, че тя винаги се свежда до двама души, които искат повече, отколкото двама души могат да дадат.”

„Гласуването на избори не означава нищо за жените. Трябва да бъдем въоръжени.”„Градовете в много отношения са най-добрите хранилища за любовна връзка. Когато човек е в гората или в царевичната нива, когато се разхожда край морския бряг и оставя стъпка след стъпка отпечатъци в пясъка, целувката или сговорът на думите се загубват в необятността и безразличието на природата. В града има места, които ни напомнят какво се е случило.”

Една О`Брайън в „Крайстчърч Колидж”, Оксфорд, през 2011

Пол Макартни, с когото писателката преспива една нощ

„Момиче от провинцията”

Една с децата си Карло и Саша Геблър, 1959

© R

ex F

eatu

res;

Ass

ocia

ted

Pre

ss

24 юни 2013 2013 юни 25

кова често съм писал по въпро-са!” Все пак склонил да опита, след като се отбил в стаята на дъщеря си. „Тя е на 19 години, учи в Оксфорд. Влязох и там буквално нямаше къде да стъ-пя от книги. А тя е абсолютно в час с всички технически но-вости... Затова й звъннах и я по-питах: „Защо са ти всички тези книги?” „Обичам с химикалка в ръка да си пиша разни бележки в полетата на страниците.” Ето затова за мен и двата вида кни-ги съжителстват мирно.”

Но ако хората разполагат с ограничен бюджет за книги? Ако дават еди-колко си британ-ски лири за електронни книги, не означава ли това, че тази сума няма да бъде похарчена в традиционна книжарница? И в какъв смисъл дори нови начи-нания като неговото доприна-сят за евентуалния край на оно-ва, което му е скъпо?

„Сложен въпрос, тъй като никой от нас в действител-ност не знае какво се случва. Сигурен съм, че ако повече хора придобият навика да че-тат, с времето ще четат все повече и повече. И ако след 50 години ще се четат само ди-гитални книги, тъй да бъде.” Важното е хората да четат. „И ще четат. Това е чудесно!” ■

повече и повече с този начин на пазаруване, като се започне от хранителните продукти и се стигне до книги от Amazon. Онзи, който твърди, че знае бъ-дещето, ще ви излъже грубо.”

Сред жертвите, падащи по главните улици, е и HMV, ком-панията за продажба на кни-ги, видеоигри, музика, която Уотърстоун купи в края на 90-те години и оглавяваше до 2001. „Уотърстоунс” влезе в HMV през 1998. „Тогава тези магази-ни имаха изключителен успех и се управляваха много добре. В следващото десетилетие обаче управата на HMV взе ужасява-взе ужасява-щи решения, просто бяха слепи за случващото се. С твърде муд-ни реакции, твърде бавно се из-правиха срещу истината. По въ-проса със свалянето на продук-ти – по-скоро реагираха след събитията, вместо да поемат инициативата и да се опитат да пробият. Много ми е тъжно като потребител. Имам деца на 18 и 19 години и те вече изоб-що не се интересуват от HMV. Всичката им музика е свалена от интернет. На този пазар не-щата се смениха много бързо.”

С продажбите на книги положението е по-балансира-но. От Amazon – мнението на Уотърстоун за тях не е едно-значно, той признава нараства-щата им роля в продажбите на книги в Обединеното кралство, но смята за възмутителни да-нъчните им трикове – твърдят, че продават повече електронни книги, отколкото печатни изда-ния. Като цяло обаче книгите на хартия все още доминират пазара и делът на електронните е 9 процента. Въпреки че броят на ползвателите на електрон-ни четци през 2012 се увеличи със 150 на сто, прогнозите са за намаляване на този темп. С други думи, революцията в ди-гиталното четене продължава, но по-постепенно, отколкото би могло да се очаква.

Когато преди около година му се обадил Робърт Макръм, бивш литературен редактор на „Обзървър”, да му съобщи, че пак подготвя нещо на тема „умира ли книгата” и да му предложи да се включи, първа-та реакция на Уотърстоун била: „За бога, хайде стига вече, тол-

наментите са достатъчно висо-ки, ще разполагаме с прилични суми”.

Не е чудно, че Уотърстоун има Kindle. Последната книга, която прочел на устройството, е „Облакът Атлас” на Дейвид Мичъл. Когато обаче за пър-ви път използвал електронен четец, буквално се вцепенил от страх. „Преживях истинска криза – дошъл ли е краят на „Уотърстоунс”, краят на тър-говията с книги? Изпаднах в жестока депресия. Престру-вах се, че не съм, но вътрешно бях ужасно зле и си мислех, че може би трябва да умра.”

Вече смята, че електронни-те и печатните книги могат да съжителстват, поне засега. Ала главните улици, където толкова много магазини все още носят неговото име, са в безпреце-дентна криза. Засега книжар-ниците „Уотърстоунс” може да са спокойни, но доста известни имена вече изчезват и бъдещето на града и градския център е за-булено в мъгла.

Никой не знае какво ще ста-не. Уотърстоун също е обезпо-коен, но в същото време е и оп-тимист. Наемите в центъра на града, обяснява той, най-сетне падат. Неговата верига книжар-ници се връща към идеята, че магазините „трябва да са теа-тър. Книжарницата трябва да е едно приятно място, където да отидеш в неделя следобед. Самото докосване до книгите и разглеждането им е изключи-телно приятно. Книжарниците са важна част от националната ни култура.”

Хората все по-трудно балан-сират с бюджета си и онлайн търговията е все по-примам-лива. „Всички свикваме все

ние. „Дори и в сборник, как да ги представиш? Трудно е с пе-чатните издания: парите отиват за производство и разпростра-нение и не остават достатъчно за промотиране. В дигиталния свят разходите за издаване са на практика нулеви, не се хар-чи нищо за разпространение и така остават повече възможнос-ти.”

Възнамеряват да публикуват и журналистически материали. Още не са съвсем наясно как ще се споразумеят с авторите, но както казва Уотърстоун, „ако сайтът тръгне добре и ако або-

дител на нов проект, наречен Read Petite. Това е онлайн аут-лет за електронни книги – крат-ки форми на художествена и нехудожествена литература, – чиито потребители ще плащат месечен абонамент („няколко британски лири”) и ще имат не-ограничен достъп до текстове в размер на около 9000 думи.

Уотърстоун уверява, че тази услуга гарантирано ще има висок стандарт. Предлаганите произведения ще са на автори, излизали в традиционна печат-на форма, и ще стигат до Read Petite чрез издател. „Отделният разказ например може и да не е бил отпечатван, но авторът ще е утвърден и публикуван. Целта е да се избегнат блудкави или слаби материали. Ще гаранти-раме качествени четива.”

Названието Read Petite е вдъхновено от класическото парче в стил ритъм енд блус Reet Petite на Джаки Уилсън от 1957. Едно от главните дейст-ващи лица, бившият редактор на Bookseller Нийл Дени, внася още яснота за проекта. Двамата разказват разпалено за възмож-ността да пуснат като поредица кратки художествени форми в стила на Чарлз Дикенс и отново да предложат на читателите от-давна забравеното изкуство на разказите сериали с неочакван край. Ентусиазирано споделят, че електронните книги сякаш са засилили апетита на читате-лите за кратки творби. Според „Ню Йорк Таймс” се наблюда-ва възраждане на разказа и от нови, и от утвърдени писатели.

„Голяма част от най-до-брите разкази така и не се раз-пространяват по подходящия начин, тъй като на издателите не им е изгодно”, смята Уотър-стоун. Докато е бил в книгораз-пространението, не могъл да постигне успех с разказите на Греъм Грийн, но подобни по-стижения са твърде рядко явле-

Къщата на Тим Уотърстоун в Холанд Парк, Западен Лон-дон, е кацнала на ръба на ис-тински клъстър от знакови за книгоиндустрията имена. Точ-но зад ъгъла е централата на Granta – издателство и литера-турно списание „Гранта”. Съв-сем наблизо се намира и луксо-зен клон на Daunt Books („Донт Букс”), компанията за продажба на книги с шест магазина, соб-ственост на Джеймс Донт, кой-то в момента е и управляващ директор на веригата, основана от Уотърстоун през 1982 и сега собственост на руския магнат Александър Мамут.

Уотърстоун – човек, кой-то излъчва спокойствие и от-критост, твърде различен от представата за голям играч на пазара – скоро ще навърши 74 години. След три неуспешни опита да откупи обратно вери-гата, носеща неговото име, той помогна за най-новата смяна на собствеността и макар участие-то му в момента да се свежда общо взето до обеди от време на време, той твърди, че верига-та е в „правилните ръце” и има много добър бизнес план.

Мамут, с когото той е рабо-тил по общ проект за продажба на книги в Москва, е „много културен, човек на литература-та – трябва да призная, че това е нещо твърде необичайно за руски олигарх”, казва той пред „Гардиън”. Сега Уотърстоун може да се съсредоточи върху писането – две новели са почти готови, четири са вече публику-вани. (От тях най-голямо вни-мание привлече In for a Penny, In for a Pound, посветена на преживяното от него в корпора-тивния свят.) Освен това той е и рисков капиталист – инвестира в магазини за хранителни сто-ки, в козметичната индустрия и издаване на списание.

Има намерение да се върне в бизнеса с книги като ръково-

■ ЛИК ■ ЛИК литература

Важното е да се четеТим УОТЪРСТОУН, основал преди трийсет години една от най-известните вериги книжарници във Великобритания, днес е готов да се впусне в ново начинание с електронни книги.

Тим Уотърстоун

© re

adpe

tite.

com

© s

coop

web

In for a Penny, In for a Pound

26 юни 2013 2013 юни 27

■ ЛИК ■ ЛИК литература

Картография на едно книгоизложение

От Александрия на Кавафис до поетиката на Балканите – Здравка МИХАЙЛОВА за събитието в Солун.

Изпълвайки 10 години ди-намично присъствие, тазго-дишното издание на Между-народния панаир на книгата в Солун има амбицията да пре-мине към нов етап за зрелост въпреки затрудненията, пре-дизвикани от кризата и про-блемите на неговия основен организатор – Гръцкия център за книгата (ΕΚΕΒΙ). От 16 до19 май книгоизложението отново събра професионалисти – над 200 издатели, 30 автори от чуж-бина, културни организации и стотици читатели, привлечени от широкия спектър заглавия. След обичайните приветствия от митрополита на Солун Ан-тимос и кмета на града Янис Бутарис Солунският държавен оркестър откри артистичната част с музика от английски ком-позитори (Б. Бритън, У. Бърд и др.) в чест на фокусната страна Великобритания. Книговезка работилница, сценични откъси от Шекспирови пиеси, нови из-дания на дипломатически архи-ви за Македония, фотоизложба, посветена на „поета на репор-тажа“ Р. Капушински, пътеки на електронното четене са само някои от щрихите на панаи- ра. Запомняше се и детската му секция; както всяка година тя бе цветно жужащо петно. В светлината на прожектора бяха автори от фокусната стра-

на като Джонатан Коу, Викто-рия Хислоп, Андрю Круми, Си-лия Рес и др. Двата пилона на панаира бяха видеопрожекции, дискусии, четения, докумен-тални филми и изложба, пос-ветени на 150-та годишнина от рождението на К.П. Кавафис, и Вторият балкански фестивал на поезията. С участници от 8 балкански страни: Р. Ризоевич, Босна; Р. Ванку, Румъния; П. Николова, България; З. Анчев-ски, Република Македония; А. Пепелник, Словения; М. Джур-джевич, Хърватия; М. Ченгиз, Турция; А. Гушо, Албания; и имена от Гърция като И. Нико-пулу, К. Сотириаду, М. Прати-какис, Пр. Маркоглу, Сп. Вретос и др. Поетичните четения изля-зоха извън панаирното прос-транство и продължиха вечерта с дъх на разцъфнал салкъм в бар „Газия“ в центъра на града. Тазгодишното издание на фес-тивала бе посветено на памет-та на поета Мимис Сулиотис (1949–2012) от Флорина, раде-тел на балканската идея, пър-вопроходник на поетичното об-щуване в Югоизточна Европа. Издаваното от него списание Asylum е давало подслон на не един балкански поет и на бъл-гарите Г. Борисов, Р. Баросов и др. Поет и прозаик, препода-вател по литература и творче-ско писане в университета на

Западна Македония, Сулиотис бе инициатор на литературни из-дания, основател на резиденци-алния център „Балканската пое-тична стряха“ (отшелническа обител за поети) в село Калитеа на брега на Преспанското езе-ро. Убеден в устната традиция на поетичното слово, в рамките на Солун – културна столица на Европа (1997), той организира „ударни групи“ от униформено облечени млади актьори, които нахлуваха в държавни служби, в градския транспорт и универ-сални магазини, рецитирайки стихове от известни поети. Изо- бретател е и на прочулата се в Гърция „бакалска хартия“ (с отпечатани върху нея извест-ни стихове, раздавани като ам-балаж на Централните хали в Солун). Организатор на т. нар Поетични щурмове на гръцката провинция, на конкурси и алтер-нативни прояви, кулминирали в зрелището „Балкански стъгда“ с музиканти и танцьори от всич-ки балкански страни, Сулиотис изковава понятието „Балкани-затор“, добило популярност и като заглавие на едноименния филм на режисьора Сотирис Го-рицас „Валканизатер“.

На откриването на Фестивала председателят на Съюза на гръцките писатели Димитрис Калокирис каза, че самоиронията, хуморът, сатирата, пародията, но и дълбокият лиризъм и епиграматичният тон на размисъл са някои от проявленията на многопо-сочния талант на Сулиотис. Калоки-рис цитира и емблематична в Гърция песен на Дионисис Савопулос „Тук е Балкан, не е шега работа.“ „Призова-ването на Балканите в нея ни поощ-ряваше към пробуждане, ако не и към сдържан бунт срещу тогавашната дик-татура на полковниците (1967–1974). Принадлежим към Балканите, както принадлежим към Средиземномо-рието, към Юга или към Севера, към културата на виното, на бирата или на водката (и колкото повече се отдале-чаваме от морето, културата на соле-ността му освобождава пространство за културата на пипера, след това на канелата и т.н.), зоната на емоцио-налността се отдалечава от зоната на осъзнатата самодисциплинираност…“, каза Калокирис. По думите му фести-валът имаше за цел да открои елемен-ти на взаимодействие „чрез размен-на монета красотата, чиято стойност надхвърля езиковите отстояния, както и да предизвика усещане за празник, като езиковите ни фойерверки присме-хулно се изплезват на всякакви кризи, които прекосяват границите, галопи-райки, непрестанно напомняйки на всички нас, че е възможно да настъпят усложнения и проблеми, но решения неизменно се намират чрез механизма на човешкото слово и разум (логоса)“. Тема на тазгодишния фестивал бяха общите балкански корени. Идентифи-цирайки Атлантида с острова на пое-зията, Патриция Николова определи чувството за география при поетите като никога конкретно или констант-но, тъй като е напълно духовно и дори съвсем въображаемо. Както знаем, в „Държавата” на Платон управляват философите – а поетите са излишни. „В която и да е държава поетът вина-ги е детето, което посочва, че царят е гол, а народът му е беден и страда. Но кой днес има необходимост да чуе гла-са на това дете?“, отправи риторичен въпрос българската поетеса. Тя завър-ши размислите си с утопичната гео-графия на руския поет и нобелов ла-уреат Йосиф Бродски: „Криволичещи

маршрути на духа (особено за поетите, родени и израснали на Балканите) до-казват отново тезата на Бродски – че поетът е обречен да живее в един из-мислен град, несъществуващ на никой глобус, в никой атлас. Това твърдение се отнася в пълна степен, ако не и с двойна сила, до поетите, имали особе-ния късмет да се родят на Балканите.“ 2013 е обявена за „година на Кавафис“, тъй като се навършват 150 години от рождението и 80 години от смъртта на поета. В своите „Есета” първият гръц-ки нобелов лауреат, поетът Г. Сеферис, казва, че според него „Кавафис изглеж-да “най-трудния” поет в съвременната гръцка словесност”. Не е случайно, че около само 154-те негови стихотворе-ния растат планини от несекващи сту-дии и критически отзиви. Твърде рано, още в началото на ХХ век, алексан-дрийският поет започва да осъзнава какво би означавал за литературата не-говият авангарден принос. Размисли-те му за съдбата на човека на изкуст- вото, за жертвите, на които се подла-га един голям творец, свидетелстват колко ярко и горчиво е разбирането му за очакващия и самия него дълъг и трънлив път към признанието и към постигане на индивидуален литерату-рен глас. „Изпълнен с премеждия” е бил и пътят, изминат от Кавафис към родната Александрия, където прежи-вява целия си живот и умира, дока-то тя се превърне за него в щастливо творческо откритие, в умален модел на света. Това откритие идва късно, след четирийсетата му година, след дълго-годишна и упорита борба със себе си и с този град. Едва тогава поетът откри-ва символичните възможности, които градът му предоставя, и се помиря-ва с неговата действителност. Така в „Итака” той ще свърже смисъла на човешкото съществуване с непресъх-ващата радост от познанието, с пре-даността към „мисълта висока”, която дава криле на пътуването през живота. Здраво стъпилият на Балканите, в ми-налото почти левантински град, срав-няван с Измир, Бейрут и Константино-пол заради облика му на пристанищен и търговски мултикултурен център, Солун има непрекъснато присъствие на Балканския полуостров в продъл-жение на 2500 години. Многонациона-лен до Втората световна война, „Йеру-салим на Балканите“ с неговата много-

бройна еврейска общност до депорта-цията й през 1943, „столица на гръц-ките бежанци“ от Мала Азия и Понт след Малоазийската катастрофа от 1922, „град на литературата“ за гръцки и чуждестранни писатели, той бе за-кономерното място за представяне на студията на историка Одет Варон-Ва-сар „Геноцидът на евреите: изплуване-то на една трудна памет“. Ползвайки подхода на Цветан Тодоров при ин-терпретиране на забравата и мълчани-ето, а впоследствие вербализирането в Гърция и в Европа на травмиращия спомен за Холокоста, изследването й отключва значими за съвременна Ев-ропа теми за расизма, ксенофобията, толерантността към другия, различ-ния. Места на паметта, институцио-нална памет, културна идентичност на еврейската диаспора, солунското еврейство, литература на Холокоста и лагерите, историография на геноцида и нейното музейно експониране са още някои аспекти, разгледани в студията. Проявите под егидата на Солунската община, посветени на 1150 години от Великоморавската мисия на солун-ските книжовници и просветители на славянството Кирил и Методий, са опит за отмахване прахта на забравата и от славянското камъче в мозайката на града. Асоциацията на издатели-те от Северна Гърция бе инициатор на мининаучна сесия за Солунските братя и приноса им за просвещението на славянските народи. Празникът на славянската писменост и просвета 24 май бе отбелязан с откриване на техен паметник, което ознаменува началото на честванията им през тази година.

Патриция Николова и Елена Хузури

2013 е обявена за „година на

Кавафис“, тъй като се навършват 150 години от

рождението и 80 години от смъртта на

поета

Проявите под егидата на Солунската община, посветени на 1150 години от Великоморавската мисия на солунските книжовници и просветители на славянството Кирил и Методий, са опит за отмахване прахта на забравата и от славянското камъче в мозайката на града

28 юни 2013 2013 юни 29

софтуера и сайтът ми изчезна. Вече съм сигурен, че електрон-ната книга ще свърши зле. Ня-. Ня-кой някога ще реши да не под-държа някои програми и всичко ще изчезне. Така че колкото и малко екземпляри да се прода-ват, все пак си струва да се пи-шат книги с поезия. Интернет като че ли е по-пригоден, тъй като истинското цяло е пое-мата не сборникът, но аз загу-бих доверие в способността на мрежата да поддържа нещата живи за дълъг период. Радвам се от провала във Франция на цифровата книга. Имах един iPad и го препродадох, защото ме отегчаваше. Малко срамно е да го казвам, но предпочитам да чета лоша книга на хартия, от-колкото добра в цифров формат. Вещаят изчезването на хартия-та, но аз изобщо не го вярвам. Освен това външният облик на книгата е много приятен. Това

Трогателно е, че този толкова из-вестен и награждаван автор може да чувства необходимост да се връща към един толкова малко четен жанр, но с който фактически дебютира през 1988.

В живота той е също толкова про- също толкова про-също толкова про-зорлив и духовит, както в романите си. Прозорливост, която може да го отведе до безнадеждност, ако за него нямаше един остров – миг щастие, споделено с другиго. Това е мисълта, която преми-нава от край до край в новата му пре-красна поетична сбирка, която излезе през април.

В „Конфигурация на последния пристан” Мишел Уелбек възпява един човек, следвайки го от началото на Х�X век до днес. За два века този чо-�X век до днес. За два века този чо- век до днес. За два века този чо-век овладява страха си на същество без корени, чувства се у дома в абсур-да и вече нито безкраят, нито разоча-рованията му причиняват болка. Поко-ление след поколениe, малко по малко ентусиазмът напуска живота му, който приема формата на голяма и удобна въпросителна, върху която би могло

да се изпише думата „досада”. Ала две неща като че ли въпреки всичко са оставили следи в ума му: красотата и любовта. Освен ако това не е тяхната отразена сянка. Нима красотата и лю-бовта са мъртви звезди или пък неви-дими, но живи принципи?

Поместени в пет раздела (Сивата шир, Удълженуикенд в зона 6, Мемо-арите на един пенис, Пространство-то на празнотата и Сцена), стихо-вете в „Конфигурация на последния пристан” сякаш извеждат типичната за Уелбек фраза (романтична, съвремен-на, къса, понякога брутална, непрекъ-снато жонглираща между ефектите на баналността, на посредственото всекидневие и лиризма) от формата на романа, за да я предложат по-до-бре за четене. Емоцията въздейства по-директно, чувствата се разкриват по-лесно, романтизмът се утвърждава по-естествено. Времето на едно непре-къснато подновявано търсене: възмож-ността за едно последно щастие преди смъртта.

С привичната си откровеност пи-сателят се разкрива в интервюта пред списанията Marianne и Inrockuptibles и разсъждава за литературата и живота, обяснява каква е разликата в нагласата на един творец, когато пише роман и когато съчинява поезия.

„За мен бъдещият роман изглежда като неясна маса, която трябва да при-добие форма и да се постави в ред. До-като поетичният сборник обема вече завършени по отношение на формата елементи, отделни малки нещица, ко-гато усетиш, че има смисъл да бъдат събрани. Относително лесно е да се завърши стихосбирка, в определен мо-мент разбираш, че не може да се от-крие някакъв по-висш ред. Докато вър-ху романа може да се работи безкрай-но и чак когато ти писне, решаваш, че е завършен.”

Защо това връщане към пое-зията? „Просто защото имах достатъчно сти-хотворения, за да направя сборник. В даден момент качих няколко в интер-нет, но Епъл престана да поддържа

Животът ме интересува само ако пиша

>>

е един от най-прекрасните произведени предмети. Биб-лиотека в апартамент направо изглежда красиво...” В негова-та все пак има повече романи. „Чета повече романи, отколкото поезия, но поезията никога не я хвърлям, докато има доста романи, от които гледам да се отърва. Тъй като предпочитам да чета посредствени романи, отколкото никакви, притежавам доста посредствени книги, а има и книги, които намирам на-право лоши и нарочно хвърлям, за да не ги чете никой. Няма да кажа имена, защото съм станал добричък! Все пак ще спомена едно: Бернар Вербер. Не знам защо, но Бернар Вербер ме драз-ни. Него бих хвърлил. Изоб- що не съм моралист и хората могат да четат и лоши книги, това не ми пречи. Все пак всеки е мъничко творец, като чете.”

Трябва ли поетичният сбор-ник да се чете като нещо цяло? Или читателят може да отдели една поема и дори стих от пое- ма, без да извърши предател-ство? „Смятам, че в литератур-ната история никой не се е сте-снявал да прави подбор... Но наистина стихотворението е ос-новна единица. Не би могло да се каже, че съм против „избра-ните откъси”. Например четох за пръв път „Клет- ниците” в light версия... Все пак Виктор Юго е много по-добър в съкратен вид...”

Какво се е променило в поезията му? „Повечето от поемите в този сборник биха могли да са част и от предишен. В две от тях все пак звучи едно ново при мен трагично оголване. Също така има по-малко поеми, които изискват здрав гръден кош във физическия смисъл на думата. Предполагам това е резултат от остаряването, изглежда, има връзка между възможностите на белите ми дробове и дължината на сти-ховете ми, тъй като си мърмо-ря, когато пиша, и съчинявам, мърморейки. Би трябвало да спра да пуша... Нямам обаче чувството, че откакто пиша по-езия, съм претърпял развитие. С първия стих от последната поема „Влюбеният господар

във фиктивно предизвикател-ство” наистина не знам какво съм искал да кажа. Това е една от интересните особености на поезията: има фрази, които не разбираш, но които са интерес-ни. Същото може да се случи и в живота: човек не разбира всичко, което става, но е задъл-жен да се интересува. Случва-. Случва-ло ми се е да гледам как хората се движат по улицата и да не разбера какво става. Както че-сто бива със сънищата: някои трудно могат да се изтълкуват, но пък ги намираш интере-сни. Само това би оправдало съществуването на поезията: присъствието на моменти или ситуации, които намираш ин-тересни, но в които няма залог. В сравнение с романа полето на поезията е едновременно по-широко, защото позволява нечетливостта, тоталната неу-местност, и по-ограничено, за-, и по-ограничено, за-щото има сюжети, които изоб-що не стават. Например нещо, пробвано от мен самия: пор-нографията. Дълго време твър-дях, че порнографските пое- ми на Верлен са добри, но като ги препрочетох, не ги намерих чак толкова добри. Пиер Луис, а в - тор на добри пор-

нографски романи, се опитва да пише порнография в со-нети в класическа форма, но изобщо не се получава.”

Поезията, из-глежда, променя някои от роман-тичните му пред-стави. Като че ли писателят не изразява съвсем същите идеи в романите си, сякаш смяната на регистъра води до смя-на на идеите. „Поезията е в силата си, за да отразя-ва моменти от живота, които са ся- ся-ся-

каш лишени от смисъл. Животът понякога направо изглежда неуместен, странен и тогава поезията встъпва в пра-вата си. Затова неразбираемото

„Конфигурация на последния пристан”

Мишел УЕЛБЕК се връща към първата си любов. Носителят на най-авторитетната френска литературна награда Гонкур за 2010 с романа „Карта и територия” и автор на помнещи се заглавия като „Елементарните частици”, „Възможност за остров”, „Платформата” издаде сборник поезия „Конфигурация на последния пристан”.

30 юни 2013 2013 юни 31

■ ЛИК ■ ЛИК литература

>>

е пò намясто в поезията (говоря за не-(говоря за не-говоря за не-разбираемото, което се ражда от неу-местното, не за неразбираемото, плод на „работа върху езика”, която винаги е трудоемка и скучна). Поезията също така има по-големи възможности да улавя неологизмите, технологизмите. Но самите ми идеи не вярвам да са се променили.”

Кои са авторите, оказали влияние върху поезията му? Нервал за някои думи, Ламартин за начина на изразя-ване на тъгата, Бодлер за предпочи-танието към александрина, Рембо за общата конструкция на сборника. А също Маларме. „И Верлен, Лафорг, Аполинер... Обожавам Верлен, при него наистина има уникални неща. Обичам и Рембо, започнах да го чета, защото се надявах да изпадна в пълна сетивна и умствена безпътица, а през същите седмици четох и Лотреамон. Лотреамон така се наложи, че оставих Рембо настрана и оттогава наистина не съм го чел много. Смятам, че съм се повлиял от целия X�X век още от самото му начало до неговия край, докато XX век ме оставя напълно равнодушен. Нека добавя, че за мен Пруст все още принадлежи към X�X век, той сякаш е неговият последен и възвишен апотеоз. Изразява неговите вкусове. Той например по превъзходен начин е почувствал значението на Ваг-нер, което е толкова важно и плодот-ворно във Франция през цялата втора половина на X�X век – почти толкова важно за поезията, колкото това на Шопенхауер за романа... Войните ос-котяват хората. Още след Първата све-товна война упадъкът вече се чувства. След Втората е направо страшно.” Споделя ли мнението, че след Холо-коста не може повече да се пише по-езия? „Не приемам този тип морали-заторски предписания, които тук по-чиват върху неразбиране на естество-то на поезията, която Адорно приема като „нещо, поръсено с розова вода”. Може да се каже, че след Холокоста повече е невъзможно да се мечтае. Сред мечтите има и кошмари. По-ско-ро мъчителната повеля за политическа ангажираност нанесе огромна вреда на литературата.”

Чрез някои стихове с провокативна острота Уелбек желае „да предизвика шок у читателя, да мобилизира спо-собността му да се бунтува, да се събу-ди. От тази гледна точка няма разлика между романите и поезия-та.”

„Конфигурация на последния прис-тан”, „Отсъствия с ограничена про-дължителност” – не е изневерил на влечението си към техническите фор-

мулировки. Припомня, че подобно на „Елементарните частици” романът „Теория на информацията” на Орели-ен Беланже е успешен въпреки техни-ческите пасажи и дори благодарение на тях. „Техническото съдържание се вписва по-трудно в един роман за раз-лика от положението с поезията, къде-то всеки речник върви, защого въпро-сът за разбирането не е толкова важен. Желанието да разбереш в един роман е истинско, докато в поезията думите са си думи. Научният речник наистина принадлежи на ХХ век. Символистите и декадентите, които се опитваха да ра-ботят с максимум езици, не използваха техническия. Докато мен този език ме кара да мечтая. В поезията думата не е в служба на нищо, нито на някаква ис-тория като в роман, нито на идея като в есе. Поезията позволява повече от ро-мана да се изразяваш интимно.”

Има ли впечатление, че е създал школа? „Това впечатление датира от няколко години. Наистина има общо увеличаване на социологическия реа-лизъм, което може да се припише на мен.”

През „Конфигурация” преминава от край до край въпросът за щастието,

за момента на пълното сливане между двама души. А лично той и щастието? „Имам едно-единствено качество, кое-то ми дава малко щастие: да правя чес-то едно и също нещо не ме отегчава. Но в основата си не съм много надарен за щастието.”

За какво ще съжалява най-много, ако научи, че му остава един месец живот? „Преди всичко ще бъда възму-тен. Ще съжалявам по-скоро за хора. Да, интересувам се от хората. И тъй като това не е очевидно, наложително бе да го уточня.”

Тринайсет години, от 1999 до 2012, Уелбек живее в Ирландия. Как вижда Франция след завръщането си в Па-риж? „Има неща, които вървят по-зле, други са двусмислени. Нараснала е несигурноста, истинската бедност. А онова, което чувствително върви по-зле, е недоверието на управляваните към управляващите. До такава степен, че вече няма друго решение, освен да се премине към пряка демокрация.”

Дали работи върху нов роман? „Не истински. Но онова, което осъзнах на-последък, е, че животът ме интересува само ако пиша. Звучи патетичо, но е така.” ■

■ ЛИК дискусионно

Орелиен Беланже (р. през 1980), един от

най-емблематичните последователи на Уелбек

сред трийсетгодишните френски писатели, автор

на книгите „Уелбек, романтичен писател” и

„Теория на информацията

Масовият българин наисти-на е апатичен и немарлив към своето културно наследство, освен ако – както се случва напоследък! – не става дума за някое тракийско златно съ-кровище, превръщано в шум-на медийна сензация, а не в научно откритие. Свикнали да търсим вината винаги извън нас (справка с днешния ни по-литически живот), по инерция и заради удобството тази не-заинтересованост като прави-ло се оправдава с греховете на завоевателите ни, но никога с лично нашите. Макар приме-рите в това отношение да са твърде многобройни, дори все-кидневни. Като неми свидетели те укоризнено призовават към по-голяма самокритичност и смирение. Отидете във Велико Търново например, за да раз-познаете по оградите на някои старинни къщи дялани камъни, отмъкнати за домашно ползва-не преди повече от век от двор-цовите и храмовите руини на Царевец и Трапезица. Частни-кът и някога, и сега продължава да се ръководи от онзи хищни-чески инстинкт, според който „моето си е мое, а държавното

също е мое”. Този манталитет е повсеместен. Не е чужд и на чиновническото съсловие, та дори и на клириците, издигна-ли се на ръководни постове. За потвърждение се позоваваме на някогашното решение на софийската община (1906) за разчистване на терена с руини-те на базиликата „Св. София”. Така символът на столицата ни можеше и да не съществува, ако не се намесва големият герман-

ски учен проф. арх. Корнели-ус Гурлит със застъпничество пред княз Фердинанд и по този начин спасява от небитието този безценен паметник. С при-мерите може да се отиде още по-високо в административната йерархия, особено след Втората световна война, та чак до днес. Ще си ги спестим, за да предос-тавим това право и задължение (!) на индивидуалната истори-ческа памет на читателя. Ще се задоволим само с нелице-приятната констатация, че още от времето на Освобождението българският гражданин припоз- нава държавата си по-скоро като мащеха. Което определя и поведението му към нея, ви-наги дистанцирано и винаги с подозрение.

На целия този сгъстен и на-бързо нахвърлян фон някак не-забелязано, в ъгъла на общата картина, са се сгушили умения-та и трудът на реставраторите. В Художествената академия от няколко десетилетия същест-вува катедра „Реставрация”, която подготвя необходимите кадри за опазване и поддържа-не на културното ни наслед-ство. Което очевидно не е било известно на „експертите”, под-готвили преди десетина години

– Вие сте най-близо до историята, госпожо, за да знаете по-добре от всички, че масовият български манталитет не поощрява внимание и грижовност към знаците на миналите епохи – все едно дали материални, или нематериални.

Така започва разговорът на Владимир ГАДЖЕВ с реставраторката Лозинка КОЙНОВА-АРНАУДОВА в тихата утрин, последвала Нощта на музеите. В момента тя продължава работата си по южната фасада на храма „Св. Преображение господне” в едноименния манастир край Велико Търново, дело на двамата майстори Димитър Софиялията и Кольо Фичето. В навечерието на 200-годишнината от рождението на Захарий Зограф (1810–1853) тя напълно обнови знаменития му стенопис „Колелото на живота”. Първоначално го прави в екип с вече покойната си сестра Светла Койнова-Мечкуева, а сега продължава с Даниела Евгениева. Практически към момента това е единственият обект у нас, в който текат реставрационни работи.

Самотен труд във време на медиен шум

Лозинка Койнова – по-голямата част от нейния професионален живот преминава в църквите, където реставрира безценни стенописи и икони

Захарий Зограф –Колелото на живота,

Преображенски манастир

Гениалната меланхолия на УелбекУелбек неведнъж е заявявал, че приживе ще стане свидетел на смъртта на поезията. Във всеки

случай той е последният съвременен поет на широката публика. Прозорливостта му е изключи- Прозорливостта му е изключи-Прозорливостта му е изключи-телна, а репутацията – превъзходна. Особено силно е влиянието му сред младежите. Томчето с негови стихове присъства в библиотеките на много тийнейджъри, там където винаги са били Бодлер и Рембо, често пъти сред стари книги за Хари Потър и Юго от учебната програма. По странен начин той често измества романите на ужаса. Именно това е едно от очарованията на поезията на Уелбек: меланхолията му е зрелищна. Това е също свободна поезия. Тя въздейства. Има рими и александрин, нормални думи, понякога сцени или разкази. Човек разбира нещо. Приятно е, защото това изобщо не вреди на поетичните ефекти – напротив, дори ги подсилва. В поезията на Уелбек човек намира онова, което харесва във вариететната песен, което представлява безгранична пое-тическа волност. Прости неща и чувства. Жестокост и нежност. Антидепресанти и прошка. Уелбек е човекът, който успя да направи така, че съвременната поезия се продава в супермаркетите. Изку-шавам се да предложа следната хипотеза: тезата за залеза на поезията не може да издържи, тъкмо обратното, поетичното слово заедно с триумфа на езика на рекламата изживява някаква форма на апотеоз. Критичното чувство замлъква, логиката се разхлабва, истината е прогонена; продуктът е представен като тотално сетивно изживяване, търси се музикалността на слоганите, описва се един пречистен и мирен свят, говори се за удоволствия, които ще бъдат напълно удовлетворени едва в един друг свят. Елементарната нужда от поезия щеше да бъде напълно удовлетворена от рекламното предлагане, ако не съществуваше едно незначително неудобство. В действителност малко марки са способни да предложат наистина тотално поетично изживяване – с изключение може би на туроператорите. Но биха останали неотразени чувства като злобата, самотата или страха от смъртта. И точно тук се намесва Уелбек.”

32 юни 2013 2013 юни 33

■ ЛИК ■ ЛИК дискусионнокласификатора на професиите в България. В него дейността „реставрация” е поставена ре-дом с „ноктопластика” (!), т.е. чиновниците от Министерство-то на труда и социалните грижи са приравнили грижите за сте-нописите в Боянската черква с маникюра на манекенките. В края на 2011 е направена при-емлива поправка и професията „консерватор/реставратор” по-пада в раздела „Скулптори, ху-дожници и сродни на тях” (код 2651). Този термин, макар и по-приемлив, е компромисен, тъй като един и същ специалист в англоезичните страни се нарича „консерватор”, а в останалите държави – „реставратор”.

И като стана дума за Бо-янската черква (Х, ХІІ и ХІІІ век), автоматично се налага да припомним 20-годишната рес-таврационна работа на Лозинка Койнова в този най-престижен наш и световен паметник, по-ставен още от 1979 под закрила-та на ЮНЕСКО. Под заглавие-то „Земен рай” в швейцарския вестник Neue Zurcher zeitung (19.08.2011) Томас Везер пуб-ликува очерк за работата на се-стрите Койнови в храма. Той е първият (пак чужденец!), който казва очевидната, но услуж-ливо премълчана у нас истина – имената на реставраторките липсват в мемориалната плоча, монтирана до входа на Боянска-та черква. Независимо от много високите оценки за деликатния им, отговорен и безкористен труд, давани от професионал-ната гилдия. За сметка на това присъстват около дузина нико-му неизвестни фирми. Един-ствените две фамилии, „заслу-жили” честта да бъдат изписани на плочата, са на доскорошен премиер и на хлевоуст „служе-бен историк”, който, попаднал в коридорите на властта, се раз-порежда като слон в стъкларски магазин за довършване на рабо-тата от друг специалист. Пра-вилото „всичко започва от нас” (да не забравяме и следващото го по петите „след нас и потоп”) не подминава да бележи и най-ценния културен и християнски паметник на България.

Лозинка Койнова научава от нас за тази публикация. И макар повече да не е стъпвала в Боян-

ската черква, с мъдро всеопро-щение добавя: „Тази плоча все някога ще бъде махната от-там.”

Нейното име се свързва и с други обекти на световното културно наследство, което не-двусмислено говори за висо-кия й професионален автори-тет. Такъв обект е тракийската гробница с кариатидите при с. Свещари (ІV–ІІІ в. пр. Хр.), включен в списъка на Светов-ното културно наследство през 1985 година. Той е завършен и вече социализиран. „През този археологически сезон предсто-ят много интересни откри-тия – споменава г-жа Койнова. – Помните ли как през есента на миналата година Диана Гер-гова откри ковчеже със златно съкровище току до входа на гробницата? При предстоящо-то разкриване и проникване в старината се очакват още по-богати находки.” Казва го с радостта на учения, с трепе-та на висококултурния човек в очакване на нови артефакти от историята, била тя българска, римска или тракийска. Оттам-насетне – уви! – се трупат разо-чарованията, които не са спес-тени на всеки що-годе интели-гентен българин.

И всичко започва от она-зи сграда на арх. Константин Йованович в София, която е фокус на незрелите български политически страсти. Приетите досега закони и ЗИД (Закон за изменение и допълнение) в об-ластта на културата са толкова неадекватни на новите условия, колкото анахронична е и систе-мата за управление. Ролята на държавата в системата на опаз-ването е много слаба, с което се

различаваме и отдалечаваме от високо цивилизованите стра-ни. Съществуващият натиск от посоката на различни интереси – нелегални разкопки, трафик на ценности, незаконно строи-телство, частно колекционер-ство и пр. – продължава да бъде много голям. Общата филосо-фия на законите, ако въобще може да се говори за такава, не е свързана с равнопоставе-ността на държавната, общин-ската и частната собственост. И съответно с разпределение на ангажиментите от държав-ното до частното равнище, до собственика. Закъснялата ре-форма в тази област ни прави консуматори на последиците. Една от тях е неосъществено-то още GIS-картографирането на културно-историческите зони. Ние не сме го направили дори за задължителното според изискванията на ЮНЕСКО GIS-картографиране на 7-те български обекта на Световно-то културно наследство.

А логиката на реформата е ясно формулирана още от Атинската харта (1933), Вене-цианското споразумение (1964)

и всички следващи международни до-говорености, сред тях и четири евро-пейски, които в крачка допълват пра-вилата в новите условия. Чрез своята историческа последователност те ясно очертават еволюцията на критериите, принципите, методите и технологии-те за опазването. Документът от Нара (1994) за автентичност продължава да бъде приоритетен, срещу което се нареждат примерите за нарушаване-то му у нас все заради онези парве-нюшки амбиции да се преизграждат и довършват паметници, изчезнали или в руини. Тези примери започват още от Царевец преди повече от три десетилетия и продължават днес на Трапезица и в Созопол. Виждаме ги в черквата „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново, административ-но решено (!) да се превърне в панте-он на българските царе. Съзираме ги и в набиращата популярност идея за възстановяване (?) на Голямата бази-лика в Плиска. Тази зараза е плъзнала по цялата територия на България, все в името на туристите и хипотетичния все още зародишен културен туризъм. Порочна и безотговорна практика, коя-то специалистите с висок граждански морал традиционно онагледяват с вече анедоктичната възможност да се въз-становят липсващите ръце на Венера Милоска.

Освен всички международни доку-менти и договорености, ратифицирани и от България, съществува и по-нова-та стратегия за „интегрална консерва-ция”, развита в Ла Валета (1992). Чрез нея се координират археологическите проучвания, консервационно-рестав-рационната дейност и устройствената политика. Регламентират се и ефикас-ни инструменти за регулиране на об-ществения и частния интерес със стро-ги правила и режими, които изключват субективизма и корупционните прак-тики. “Ние отдавна не участваме в конкурси, а в търгове, при които се

отдава предпочитание на най-евти-ния проект. Лицензионните режими са толкова относителни, та с тази дейност се занимават всевъзможни хора ” – споделя Лозинка Койнова. –Превръщаме се в предприемачи, от които се иска да разбират от строи-телство, ВиК съоръжения, ел. инста-лации и какво ли още не.” И илюстри-ра порочната практика с пример от Арбанаси, където фирма за строеж на язовирни стени организира търг за реставрационни дейности. Добавя и проекцията на субективния вкус, ви-наги нисък, конюнктурен или матери-ално мотивиран, какъвто се наблюда-ва в пловдивския храм „Св. Марина” (грубо лакирани изящни дърворезби и тапети вместо стенописи) и в мелниш-ната църква „Св. Антоний” (липсващи редове от иконостаса, плетени покрив-чици и вазички с изкуствени цветя).

Лозинка Койнова е работила дълго време в Мелник и дори има издадена книга „Икони от Мелнишкия край” (1980). По-голямата част от нейния професионален живот преминава в църквите, където реставрира безцен-ни стенописи и икони. Поради което в свободния ни разговор отново се връщаме към изпълнението на зада-чата в църквата „Св. Преображение господне”. Темата е важна, защото засяга ктиторството и даренията от гражданството, които имат дълбока традиция още отпреди Възраждането. Г-жа Койнова разказва за проекта на семейство Василеви, към който е при-съединен и британският гражданин Дейвид Арчър. Не крие възхитата си от мениджърските умения на главата на фамилията, който с неприсъщо за днешната практика съчетание от дело-витост и висока морална отговорност ръководи проекта. Всъщност идеята е на фондация „Интелектуални про-екти” и датира от 2003. Реализацията му, както личи, се развива бавно, но неотклонно и системно. Което идва да подскаже на свикналата да мрънка и да се оплаква интелигенция, че при вся-какъв недоимък и индустриални кризи съществуват различни възможности за набавяне на така необходимите фи-нансови средства. Дори Българската национална телевизия е разбрала това, отваряйки дарителска сметка за спа-сяване на стенописите в катедралния храм „Св. Александър Невски”. Което е друга тема в нашия разговор.

„Периодът, в който е изписван „Св. Александър Невски”, е период на залез в стенописното изкуство. Това е т. нар. fi n d� �iecle, който в Бълга-fin d� �iecle, който в Бълга-, който в Бълга-рия, естествено, закъснява. По храма

са работили много художници, всеки от които с различна представа за ползваните технологии. По тази при-чина фреските са в окаяно състояние, ронят се като мъртвите клетки на пърхота и за спасяването им е необ-ходима дългосрочна програма с гаран-тирано финансиране. Едно е безспор-но – тези фрески са най-ценното нещо от сакралното изкуство на българ-ския ХХ век и отношението към тях е направо срамно.”

Тези думи на г-жа Койнова автома-тично извикват спомена за проблемите и пренията около позлатяването на ку-полите, както и при реставрирането на смалтовите мозайки над входните вра-ти. А също така и нерешения още най-актуален казус за собствеността върху „Св. Александър Невски”. От което по веригата следва порой въпроси без от-говори, един от които е за мястото на доскорошния НИПК (Национален ин-ститут за паметниците на културата), преименуван неотдавна в Национален институт за недвижимо културно на-следство. Със смяната на абревиатура-та сякаш приключва и ангажиментът на държавата. „Както вървят неща-та, съдбата на института е сякаш предрешена. За последните две десе-тилетия непрекъснато се отнемат големи части от неговите изначални функции, което го обрича на доизжи-вяване. Пък и авторитетът му, все повече административен, непрекъс-нато спада.”

И тук ще си позволим една ре-троспекция, която най-красноречиво подсказва каква е ролята на интели-генцията и интелектуалците при опаз-ване на културното наследство. Преди няколко десетилетия общинската уп-рава на Виена решава да събори Дом Витгенщайн и за целта докарва тежки-те машини. Новината бързо стига до просветените умове на австрийската столица – архитекти, инженери, писа-тели, актьори, музиканти и др., – които се свързват по телефона, събират се, превземат къщата и се барикадират в нея. Разрушителните работи спират. Кметът и общинските съветници се принуждават да преразгледат въпро-са и под увеличаващия се натиск на общественото мнение отменят първо-началното си решение. Точно в този момент българската държава хвърля спасителен пояс, купува Дом Витген-щайн и по този начин спасява от гибел паметника, тясно свързан с големия австрийски философ.

Въпрос с повишена трудност за чи-тателя: можете ли да си представите същото нещо да се случи в София? ■

Работа по пластичното решение на официалния герб на страната

Гробницата в Свещари – световен

обект

34 юни 2013 2013 юни 35

Театър + смяна на перспективата

„Буря” на Градския театър в Лю-бляна и режисьора Йерней Лоренци е най-мащабният спектакъл в тазго-дишната програма, който транспонира класическата пиеса на Александър Ос-тровски в съвременна тоналност. Ори-гиналната постановка облича руските нрави в съвременни елегантни костю-ми и ги разполага сред впечатляващ декор, в който сякаш извън времето се наслагват едни върху други жестове, костюми, аксесоари и предмети от сти-ла на живот на руската заможна класа от времената на царска и социалисти-ческа Русия. Майсторската режису-

ра, изключителната актьорска игра, ефектната, стилизирана сценография и музикалните изпълнения на живо превръщат спектакъла в едно от съби-тията на словенския театрален сезон и по време на най-големия фестивал на словенския театър Borštnikovo srečanje той отнася цели 9 награди, вклю-чително и за режисура и най-добро представление.

Бурята е не само природно явление – буря бушува в сърцата на онези, кои-то искат да живеят според собствените си разбирания. През ХІХ век в руските провинции това не е било леснопости-жимо. Пиесата е емблема на драматич-ния сблъсък между закостенелите и посредствени обществени порядки и желанията на сърцето и душата.

Театър + радио, филм, комиксВестник „Гардиън” определя компа-

нията Forced Entertainment като „най-великата експериментална компания на Обединеното кралство” и това не е пресилено. Основана през 1984, тя вече повече от четвърт век има репутацията на новатор в съвременния световен те-атър. Нейни спектакли са представяни на всички водещи европейски и све-товни фестивали, а историята и стилът й се изучават в училищата по изкуство. Като във влакче на ужасите техният

спектакъл „Празна история” след-ва двама комиксови герои, изпаднали в беда. Ким и Джаксън – две безпо-мощни същества, попадат в антиуто-пичен кошмар. Губят апартамента си и се опитват да избягат от въо-ръже-ните специални части в подземните канали. Нападат ги пчели убийци, скриват се в боклука, после се озова-ват в хотел, обитаван от призраци, и нещата отиват на все по-зле… Стра-ховити градски пейзажи, обири, пре-стрелки, преследвания... Изгубени в пустошта, в съмнителни и потайни лунапаркове, двамата герои пъту-ват към сърцето на дълбоката нощ, в която не се виждат никакви звезди. Forced Entertainment представя мрач-ната и комична съвременна приказка в уникално съчетание между филм, теа-тър и анимация. Актьорите седят пред микрофони, прелистват страници, оз-вучават на живо стрелбите, дъжда и смущенията в телефонните линии. На сцената нахлуват видеообрази – кадри от една невъзможна филмова версия на безподобния сценарий на Тим Етчълс. Някъде между живия диалог, звукови-те ефекти и колажните образи е мяс-тото, където тази „празна история” се случва в действителност.

Театър + танц„Завръщане” е емоционална

танцова история, в която се срещат две от най-известните имена в съвременния испански танц, театър и кино. Страстта на актрисата Марта Етура към танца и интересът на хореографа и танцьор Чеви Мурадай към думите ги събира заедно в този спектакъл. С езика на съвременния танц двамата разказват една история за превратността на човешките взаимоот-ношения. Етура и Мурадай се впускат в опасна и поетична игра, опитвайки се да разберат естеството на любовта и слож-ността на отношението към другия. Компания Losdedae е основана през 1997 от хореографа и изпълнител Чеви Мурадай и днес е една от най-значими-

те танцови компании на Испания. Самият Мурадай е отличен с Националната на-града за танц през 2006, връчвана еже-годно от Министер-ството на културата на Испания. За спек-такъла „Завръщане” той кани звездата на испанския театър и кино – актрисата Марта Етура, носи-телка на междуна-

родни филмови награди и многократно номинирана за националния филмов приз „Гоя”, който печели през 2009 за ролята си във филма Celda 211.

Чеви Мурадай учи балет в Escuela de Carmen Senra, след което продължа-ва в Ню Йорк. Успешно се представя на танцовите награди в Мадрид през 1992 и печели стипендия за Центъра „Лабан” в Лондон.

Марта Етура се нарежда сред нови-те големи имена на испанския театър и кино. Още в Театралното училище започва да се занимава и с танц. Про-фесионалната й кариера започва в ки-ното, но тя жъне успехи и на театрална сцена, сред които е номинацията и за „най-добра актриса” на Театро де Ро-хас за ролята й на Офелия в постанов-ката „Хамлет”. През 2011 е избрана за вицепрезидент на Испанската филмова академия. По повод на нейното госту-ване в България Институтът „Серван-тес” организира и безплатна прожек-ция на филма „Тъмносиньопочтичер-но” с нейно участие на 8 юни от 19.00 ч в Младежкия театър в София. ■

Чешкия център и Италианския културен институт, а в София се представят с любезното съ-действие на Столична община.

Театър + музика и кино

„Една нощ в киното” на Самуел Финци е оригинален театрален концерт върху му-зика и мотиви от класическото и ново световно кино. Самият Финци е не само един от най-обичаните актьори в България, но и от най-ценените в Герма-ния. Преди повече от 20 годи-ни той започва своята кариера на немска сцена и през 2011 заедно с режисьора Димитър Гочев и актьорите Алмут Цил-хер и Волфрам Кох става носи-тел на престижния театрален приз на Берлин. Независимо дали на сцената, или на екра-на, Самуел Финци неизменно пленява със своя артистичен талант. Той може да бъде всич-ко – и актьор, и музикант, и танцьор… Или с други думи, – автентичен джазмен на из-куствата. В концертното шоу „Една нощ в киното” той съби-ра в експлозивно цяло страстта си към театъра, киното и музи-ката. Негови партньори са из-ключителният джаз музикант Георги Дончев и младият нем-ски композитор на театрална и филмова музика Даниел Реген-берг. Тримата организират му-зикално филмово пътешествие с импровизации по класически песни, композиции и монолози от ленти на Чарли Чаплин през Уди Алън до Дейвид Линч и Дейвид Финчър. От театрал-ната сцена те споделят своята вяра, че: „Има филми, които така се запечатват в съзнание-то ни, че понякога една исто-рия, няколко музикални тона или просто едно намигване са достатъчни да извикат отново пред очите магията на техните образи”.

венецианската компания „Ил Посто”, гостуваща специално и единствено за официалното от-криване на фестивала на 1 юни във Варна. Останалата част от програмата може да бъде про-следена паралелно във Варна и София, като пълната инфор-мация по дни, места и часове може да бъде намерена на www.theatrefe�t-varna.org. Всички спектакли са с осигурен превод на български език. Гостувания-та на международните спектак-ли са осъществени с любезното партньорство на Британския съвет, Института „Сервантес”,

Задачата на международна-та програма на МТФ „Варнен-ско лято” и „Световен театър в София” е да развива и разши-рява театралните хоризонти на очакване. Да ги провокира с вълнуващ и необикновен теа-тър – в разнообразни форми и жанрове, каквито най-малко сме очаквали и там, където не сме подозирали. Тази годи-на тя започва не на сцената, а във въздуха, върху покрива на емблематичната необарокова сграда на Драматичния театър и опера на Варна с вертикал-ния танц „Бяло действие” на

■ ЛИК ■ ЛИК варненско лято

И през юни 2013 двата най-мащабни театрални форума у нас – МТФ „Варненско лято” (1-12 юни) и „Световен театър в София” (3-8 юни) представят за първи път в България качествения и иновативен театър от цял свят. ЛИК вече помести материал за документалния спектакъл „Облаци”, ето и останалите акценти от международната програма, представени от Асен ТЕРЗИЕВ.

„Завръщане”

Тeатър плюс...

36 юни 2013 2013 юни 37

Дора Рускова. Към тях се присъединя-ват Алиса Атанасова и Диляна Георги-ева, както и Драгомир Симеонов.

В рамките на традиционното пред-ставление актьорите импровизират по зададени от публиката теми и думи, но следвайки правилата на предварително избрани игри. Игрите са много, а воде-щият обяснява на публиката какви са те и взема от тях основните участни-ци, място, тема или друго, за да могат актьорите да имат в рамките на какво да импровизират. В импровизационния театър публиката играе изключителна

роля. Тя не просто е в залата и наблю-дава, а активно участва в създаването на сюжета, в развитието на историята и нерядко хора от публиката участват в разказването на историята.

И понеже импровизацията е нещо, присъщо на всеки – броят на хората, които посещават представленията на ХаХаХа, расте. Въпреки че самите ак-тьори не ги наричат представ-ления, а ИмПро и ги номерират. Към момента на писане на този текст вече са стигна-ли до #115. Играят на различни места: Модерен театър, Микстейп *5, Учебен

театър на НАТФИЗ, като тяхно посто-янно място за момента е кино „Влайко-ва”. На 1 април 2013 ХаХаХа стартира свой нов формат „4D филм”, чието пър-во представление събра над 300 души зрители. За първи път на сцената се импровизира цял филм, като към него се прибавиха интервюта с актьорите и режисьора, изиграни бяха отпаднали кадри и други любопитни сцени. При-състващите станаха участници и зрите-ли на първия подобен формат у нас.

На излизане мнозина не вярваха, че всичко се е случило импровизирано. Дълго разговаряха и спореха. Факт е, че когато импровизираш добре, риску-ваш мнозина да не повярват, че импро-визираш. С тренировки обаче можете да развиете въображението си и уме-нията си да импровизирате.

Мнозина от публиката на пред-ставленията се вслушаха в думите на Шекспир и си дадоха сметка, че изпъл-няват главната роля в представлението на собствения си живот. Осъзнати, те се насочиха към импровизационния театър. Първият ИмПро клас, воден от актьо-рите Ивайло Рогозинов и Тони Карабашев, стартира през 2010. Съби-рат се банкери, програмисти, адвокати, бранд мениджъри, студенти, бизнесме-ни, социални работници и други. Екс-периментът се оказва толкова успешен, че няколко месеца по-късно се появява още един ИмПро клас. Най-отдадените от двата класа днес са заедно и са Пър-вата непрофесионална група за импро-визационен театър „3мпро”.

Импровизационният театър изисква преди всичко въобръжение и кураж. Импровизационният театър развива въображението и ви зарежда с кураж. Все едно дали сте на сцената, или сте в публиката. Важно е да импровизира-те и да помните, че историята няма да се получи, ако не прилагате принципа „Да, и…”. ■

„Животът е сцена, а всички ние сме актьори в нея”, е казал не някой друг, а Уилям Шекспир. Животът е една им-провизация, в която всеки един от нас импровизира, търсейки най-доброто за себе си, и без да го осъзнава, се превръ-ща в актьор в представлението, което е собственият му живот.

Замисляли ли сте се как импровизи-рате?

Давате ли си сметка колко често ви се налага да импровизирате в работата, в кухнята, в личните отношения, в биз-неса? Човек няма как да оцелее, без да импровизира. А някой учил ли ви е да импровизирате?

Знаете ли колко често импровиза-циите ви се получават? Умеете ли да се проваляте в импровизациите си? Или се страхувате от провала?

Умеете ли да общувате? Или винаги сте войнствено настроени?

А какво ще си помислите, ако ви поканя на театър, като ви кажа, че не знам какво ще гледаме. И не защото не съм се поинтересувала, а защото дори самите актьори до края не знаят точно какво ще изиграят.

Точно в този момент е добре да спра с въпросите и да ви отправя покана да надникнем в един малко по-различен импровизационен спектър, където се крият интересни истории с неочакван край. Ако обичате да играете или да разказвате истории, то това непремен-но ще ви хареса.

Ако ми се доверите, няма да съжа-лявате. Ще надникнем в света на теа-търа, но не този театър, който всички познават. Представлението, което ще гледаме, няма да се повтори никога по-вече, въпреки че е възможно актьорите и публиката да се съберат отново.

А досега гледали ли сте импровиза-ционен театър?

За тези, които не са, ще кажа, че в него няма сценарий и предварително зададени роли. Актьорите изпълняват много и различни роли. Често им се налага да влизат от една роля в друга изключително бързо и неочаквано. На сцената няма реквизит, не се използ-ват костюми. Каквото и да се случи, се случва само веднъж, само пред публи-ката и само заради публиката. Буквал-но. Oпитват се да не правят смешки, а да разказват истории. При това исто-

рии, в които публиката взема активно участие. В импровизационния театър няма „аз“, има „ние“. Всеки играе за другите и за това те да могат да разви-ят своя образ и да го направят по най-добрия начин.

Най-важният принцип, на който се базира философията на импрови-зационния театър, е „Да, и...“. Съгла-сяваш се, каквото и да ти сервират на сцената. „Да, и...” е принцип, който подпомага разказването на история. Този принцип е изключително важен в комуникацията по принцип. Фило-софията, че една идея не може да се развива с отрицание, а само чрез при-емане и доразвиване, е в oсновата на успешната импровизация.

Според мнозина импровизационни-ят театър развива умения за общуване, развива креативното мислене, умения-та за работа в екип и за вземане на ре-шения, както и подобрява способнос-тта на хората да реа-гират в неочаквани ситуации. Умения, които са важни, с каквото и да се занимавате, дори и да е изключително различно от театъра. Поради тази причина много училища и университети по света включват в про-грамата си часове по импровизационен театър.

Под една или друга форма импро-визацията присъства във всяка човеш-ка дейност. Означава ли това, че всеки може да го прави? Разбира се, че да. Но също така всеки може да се научи да бъде по-добър импровизатор.

И така, водени от желанието всичко да си е супер, през 2009 петима млади актьори решават да се посветят на този различен театър. След упорити трени-ровки в паркове и апартаменти (защото при импровизациите няма репетиции) и след плах показ пред най-близки приятели групата решава да направи своето първо представление ХаХаХа ИмПро #1. Датата е 19 декември 2009. Мястото – читалище „Славянска бе-седа“. След тази дата нещата тръгват стремглаво нагоре. Трупата участва на различни форуми и фестивали като: Беглика, TEDxBG, Busk�rs Play �n, Ржана, Горичка, София диша, Възду-хария, Варненско лято...

Играят и на открити места като Бо-рисовата градина, парка на Военната академия и пред Народното събрание.

Постепенно към групата се присъ-единяват още професионални актьори. Други си тръгват. Всички актьори в Ха-ХаХа ИмПро Театър днес са завърши-ли НАТФИЗ. Ивайло Рогозинов, Тони Карабашев и Владислав Виолинов са състуденти от последния клас на про-фесор Крикор Азарян. Петър Мелтев и Александър Митрев са възпитани-ци на професор Снежина Танковска, а Васил Бовянски и Константин Лунгов завършват актьорство за куклен театър при проф. Боньо Лунгов. Живко Джу-ранов е кукловод от класа на проф.

■ ЛИК варненско лято

Всичко си е супер, ХаХаХа

Десислава БОШНАКОВА представя импровизационния театър ХаХаХа, който е сред гостите на фестивала „Варненско лято”.

© Д

есис

лава

Бош

нако

ва

38 юни 2013 2013 юни 39

ше зрителя да се държи спрямо изкуството там, както обикно-вено спрямо цигарите и алкохо-ла в истинската продавачница, тук отношенията са се проме-нили. Носещата собствен сми-Носещата собствен сми-съл връзка между продавач и купувач с едно изместване към местната реалност се превръща във връзка между вдигащия се на пръсти и приклякащия, а от-там метафорите са безброй.

При Домашен арест на Ева Котяткова вдигането на пръсти не бе достатъчно – там стъп-ването на табуретка отвежда главата на зрителя в отвора на обърнат пресечен конус с над-виснали полици, изпълнени с учебници. Усвоени твърдо или полузабравени, стъпилият „върху“ тях се оказва затворен под ключ. Просто това се осъз-нава дълго след поглъщането им. Обширната мистификация Гавазов и неговото време на Вера Млечевска и Димитър Шопов е игра с разравяне на роден ъндърграунд. Бих казал, че „археологията“ им впечат-лява най-вече в полето на ви-зуалното – заетата от ранните опити на експерименталното кино идея за филм, свещената сфера/футболна топка/северно-корейски спътник от тротоарни плочки... Това поле у нас обаче е доста бедно откъм изходен материал и за разширяването му винаги се е налагала отбив-ка – към историята/историите, каквито в България има повече от достатъчно. Но дори офици-ално разказваното за страната ни, за миналото и сегашното й е дотолкова манипулативно само по себе си, че се получава ма-нипулация на манипулацията. А тогава разликата между ън-дър- и не-ъндърграунд изчезва.

Радикални посвоему ре-шения по отношение на пари-те (и капитализма като цяло) предостави в представянето

то на прочутата инсталация на Иля Кабаков Човекът, излетял в Космоса от стаята си не от-менят една от вечните мечти на човечеството – безсмъртието. Разбира се, човечеството (или поне част от него – може и ху-дожниците) трябва първо да го обясни...

Предложението за каба-ретна вечер в Swinging Hall на Десислава Димова събра кръг от четящи, свирещи, рисува-щи във въздуха, разиграващи публиката автори, любителски бъркащи, така да се каже, в чужди полета на изява. Толкова по-трудна се оказа работата на журито, раздаващо награди на кабаретните „артисти“ – члено-вете му трябваше да изиграят сами себе си, което никога не е било лесна работа. Странич-ният поглед разкрива често не-различими за привикналото око неща. За разлика от не един и двама чужденци, стъписани пред т. нар. клекшопове в гра-да ни, Ахмет Огют реши да открие свой с работата си За-гадъчната хоризонталност на един клекшоп. След „Клек-арт“ проекта на Яра Бубнова, който показваше видео в мазе и кара-

ще му се наложи да запише къде точно е вдигнал главата си нагоре, какво точно е виждал до този момент и после да напра-ви справка по картата на града. Посоката се оказва непредви-дима и в други случаи – като в Яздене на бик, 2012, на Самуил Стоянов. Бикът, механичен или не, си остава, особено ако стои наблизо до банка, символ на борсата, и кога и къде точно ще ви хвърли от хлъзгавия си гръб като цяло малко зависи от уме-нията ви.

Създателят и собственик на мрежата e-fl�x Антон Видокле – едно от най-известните лица, участвали във фестивала, пока-за пърформанса си Космическа-та енергия е неразрушима. На фона на кадри от пресичана от далекопроводи степ разиграни-ят текст отпраща към филосо-фията на Николай Фьодоров за възкресяване на предците, не-изчезващата им енергия, „скла-дирана“ около Земята, връзка-та й с идеите за овладяване на Космоса. Намигането чрез спо-мен за загиналия летец – баща на автора, включените части от поемата Безумният вълк на Ни-колай Заболоцки, споменаване-

Попитай художника. Подобни форми на директно общуване са и важни, и нужни, но разби-раемо усложниха графика и на зрителите, и на организаторите от Столична община и Фонда-ция „София за култура и изку-ство” – част от платформата на сп. „Едно”. Пърформансът е нещо, което не чака, случва се и се стапя като захарния памук по засадени „дървета“ от Общи блага за колективно добро, 2013, на Искра Благоева, колко-то авторката и да ги захранваше с материал. Или изтръгнатият от Ахмет Огют нощен миг от Истанбул, когато, привлечен от бумтенето на мотоциклет в тъмна уличка, авторът открил, че шумотевицата е заради фара, осветяващ през прозорче рабо-тата на бръснар, пресъздадена в Another Perfect Day. Някой от елементите на един пърфор-манс – дали захарта, дали бен-зинът, винаги свършва и остава само споменът. По същия начин отлита строгата, сочеща „на-пред“ стрелка, влачена от мо-торен парапланер в небето над София във Future Idea, 2013, на Камен Стоянов. За да си при-помни това „напред“, на човек

мието „тук“ и „там“ чрез цели и език, адекватни на живота в неокапиталистическия град, диалогични спрямо публиката и едновременно предизвика-телни и спрямо нея, и спрямо неанализираното ни минало. За следващата кураторка Овюл Дормушоглу с нейното разби-ране в Близо, по-близо, заедно – уроци по съжителство темата за своеобразието на софийската художествена сцена е отпрате-на като вече решена. Няма как днес да стоиш сам, встрани. Особеността или неуловимост-та на една или друга проява не се приемат като проблем на ху-дожника, а по-скоро на зрителя, който по презумпция трябва да се вглежда, вслушва, разсъжда-ва. Животът и работата на ку-раторката в центрове като Ис-танбул, Виена и Берлин разпоз-нават публиката като наднацио-нален съучастник – запозната с днешните понятия в изкуството и съставка на един фестивал. А ако съучастието не й е по сили-те или не съответства на жела-нията й – убеждението е, че има къде да потърси онова, което я привлича.

Споменах за заети по-об-ширни територии на местна-та сцена, защото в основа на проявата се превърна не много популярният у нас пърформанс – независимо дали в чист вид на художническо действие, като лекция или срещи за разговор с даден автор по програмата

Времето на втория фестивал за съвременно изкуство Sofia Contemporary изтече в деня на изборите. Започналата на 19 април поредица от акции прак-тически съвпадна с месеца на най-провокативни „активис-тки“ действия на местните по-литически конкуренти. Не че това пречи на фестивала – на-против. Политическото битие е изсипвало и продължава да сипе материал, който предиз-виква разравяне и изследване чрез художествените практики. И немалко куратори и художни-ци директно или индиректно се интересуват от него – особено, бих казал, в наши дни. За щас-тие стъпките им в основата си са доста по-морални от „ориги-нала“. Именно така си позволих да тълкувам пърформанса на Лиз Меджик Лейзър The Digital Face, 2012. Жестовете й повта-. Жестовете й повта-рят движението на известни по-литици пред камера, превръщат образа им в „пръстов“ – какво-то е и първоначалното значение на дигитално, и най-важното – карат публиката да се усмихне на портретиращата пантомима, след като придружаващите я иначе тежки заявления са све-дени до догадка. Доста актуал-но за България прозвуча и Про-цесът, 2010, на Росела Биско-ти. От високоговорителя идват пледоарии от италиански съд от 1970-те; равният глас на при-състващата преводачка, симул-танният, с вероятни отклонения превод; удивително наподобя-ващата с тракането си картеч-ница пишеща машина – запис, с наслагващи се отклонения на превода. С една дума, – съд...

Макар второто издание на фестивала да заработи доста скоро след първото – на едва по-ловин година дистанция, тери-торията, която подобни иници-ативи са способни да покриват, стана очевидно по-обширна. През октомври–ноември 2012 проектът Сегашно продължи-телно на Яра Бубнова настоява-ше на обвързаността на съвре-

■ ЛИК изобразително изкуство

>>

Кирил ПРАШКОВ за втория Фестивал за съвременно изкуство.

Росела Бискоти, Процесът

Ева Котяткова, Домашен арест

Лиз Меджик Лейзър, The Digital Face

Ахмет Огют, Another Perfect Day

Камен Стоянов, Future Idea

Sofia Contemporary 2

40 юни 2013 2013 юни 41

в Айндховен, философа Боян Манчев, куратора Катрин Ром-берг и други лектори изисква подобна на Sofia Contemporary конструкция. Христов-Бакър-джиев разказа за представата си за художника като свидетел – волен или неволен, още спящ, когато вместо него наблюдават технически средства, – залегна-ла в основата на най-големия й проект. Еше говори за Модер-низъм и съвременизъм, след като не зачита постмодернизма като достойно течение и смята, че промяната след епохата на

модернизма все още предстои. Нищо общо. Политика и из- куство в епохата на ликвида-цията бе тема на Манчев, кръс-тосала се с Любителството на Ромберг, която базира изслед-ването си на развитието и по-следствията от провокативната акция Чужденците вън на вече покойния Кристоф Шлингензиф

Парадоксални форми на обмен Чезаре Пиетроюсти. Въпросът е в директното превръщане на банкноти в произведение при преминаването им през въз-действие с киселина или на ос-нователно сдъвкване. Пътят на остойностяването им може да бъде дори през човешки храно-провод, осигуряващ доволство-то от съдържане, макар и вре-менно, например на 500 евро. Готов съм да споря, но именно възгледът на Пиетроюсти по-твърди убеждението ми, че по-гледът на художниците тук е обърнат към миналото, докато на други места – към бъдещето, колкото и нелицеприятно да е то. Впрочем логично е италиа-нецът да е привърженик на пра-вата перспектива, а българинът – на обратната. Поне така сочи традицията.

Гюлсун Карамустафа показа в градинката пред някогашния Кристал познатото си триканал-но видео Плачещи мъже, 2001. И в трите откъса от стари фил-ми мъжете плачат по „небалкан-ски“ – за жени, в годините на вече отминалата си горда мла-дост, като европейци. Всички се променяме – няма как, макар приказката „а дядо ми на него-вите 70...“ още да се чува тук-там. Нестройно, но така и тряб-ва да бъде, прозвуча работата на Хива К – художник с опит от тоталитарен режим, събиращ в различни места групи за изпъл-нение на песни за „мечтите, про-валените утопии и свободата“. Съмнявам се доколко е ставало дума за свобода в Моя страна, моя България... да се върна... или във Вземи във оня хубав ден една българска роза от мен..., но думите на тези хитове днес създават усещането за пълно несъвпадение на значенията. И ако в помощ на плачещите мъже светът е създал виаграта, то в този случай оправия няма.

Лекциите посвоему се ока-заха най-забележима част на фестивала и заслужават отде-лен материал. Възможността да изслушаме един след друг куратора на dOKUMENTA (13) Каролин Христов-Бакърджиев, макар всеки да се е надявал да я види тук преди тази най-прочу-та в света изложба да се състои Чарлз Еше, директор на музея

■ ЛИК

Ателието на художника ома-гьосва. От хамбара във Вал-дюрн-Хорнбах до халето в Бу-хен, от тухларната в Хьопфинген до бубарницата в Баржак или до склада в Кроаси-Бобур – от че-тирийсет години Анселм Кифер завзема все по-обширни индус-триални или полски целини. Изследователката Даниел Кон, философ и специалист по есте-тика, прекрачва прага на всички ателиета, отмервали творческия път на германския художник. В блестяща книга с богата иконо-графия тя предлага нов поглед към подхода и творческата про-дукция на Кифер, изхождайки от тези пространства, които той вае и преизвайва до безкрай, като им отрежда така статут на пълноправна творба.

Защо са я заинтригували ателиетата на Анселм Кифер? „Посещението на ателието в Баржак беше откровение за мен – споделя тя пред списание Beaux Arts. – Проумях, че към Кифер трябва да се пристъпи от гледна точка на простран-ството, а не от гледна точка на времето. Че за да се прозре въ-просът за паметта и забравата, трябва да се тръгне от въпро-сите за заемането на простран-ството (било то на ателиетата или на местата му за излагане), да се тръгне също от въпроси-те за самата пространственост на неговата живопис. Струва ми се, че начинът на Кифер да решава проблеми, свърза-ни с травмите от германска-та история, е да работи в едно

пространство, където „прави” нещо. Той си остава художник, а художникът, творецът в края на краищата има само два ин-струмента: пространството и материята.”

Защо около ателието на ху-дожника и до днес витае тако-ва очарование? „Когато бутнеш вратата на ателието, където художникът работи, вече не си просто възприемащ спрямо твореца, осъзнаваш времето на творението и материалността на творческата дейност. Да ви-диш как работи Кифер означава да осъзнаеш физичския аспект на занаята на художника. Той е там със своите огромни кофи с боя, с четките, с мистрии- те си… Свидетел си на истин-ска битка с платна с гигантски формати.”

Книгата е богато илюстрира-

на и – изненада – много снимки са направени от самия Кифер… „Малцина знаят, но Анселм Ки-фер отдавна се занимава с фо-тография, още от младостта си. Прави снимки от пътуванията си, снима ателиетата си, както и пейзажи. Изкарват го метафи-зичен художник, но всъщност повечето от произведенията му изхождат от едно улавяне на реалното. При подготовката на голямата си картина за излож-бата за Германия в Лувъра беше наизвадил много стари снимки, които е правил някога по брего-вете на Рейн. Прожектираше ги върху платното и работеше въз основа на тези образи. Така че Герхард Рихтер не е единстве-ният, който го прави!”

Има ли някаква специфика на ателиетата на Кифер? Тяхна-та монументалност например? „Безспорно, те са винаги огром-ни. Първо, защото Кифер рабо-ти в големи формати, но също и защото в ателието, където по-стоянно живее, има потребност да се допитва до миналите, се-гашните и в известен смисъл бъдещите си работи. Той не обича да смята произведенията си за завършени, непрестанно ги подема и продължава.”

АТЕЛИЕТО КАТО ТВОРБА

Изследователката Даниел Кон е посетила различните ателиета на Анселм КИФЕР. И им посвещава книга, в която показва как тези монументални места са едновременно произведения на художника, автопортрети, складове и утаени пластове на неговото творчество. Докато самият творец разкрива своята философия.

преди години във Виена. Изоб- Изоб-Изоб-що и двете части от фестивала – Публични лекции и Попитай художника – сгъстиха разбира-нето за Близо, по-близо, заедно.

Паралелно течащата във ��-��-�ACOM Art Hall, изложба Нови гледни точки в китайското съ-временно изкуство на куратора Син Донг Ченг, демонстрира промени в мисленето на цял пласт художници от огромната страна. Промени, които дори и да ни изглеждат близки по собствения ни преход, означа-ват непознат мащаб, налагащ нови мерни единици в целия свят. Тази изложба също пред-полага отделен текст, което не е лесна задача. Неописани оста-наха и други лекции и работи от разпрострялата се и като време, и като места из София проява.

Справянето на организа-торите с изолационизма по отношение на съвременното изкуство, царящ до голяма сте-пен през последните години в страната, премина през акти-визиране на всички, способни да предизвикат идването на влиятелни фигури, не само с поканата на чуждестранен ку-ратор. Погледът отвън буди не по-малко интерес от погледа навън. Фестивали като Sofia Contemporary осигуряват и два-осигуряват и два-та. Осигуряват и възможност за завръщане поне с работата си на немалкото напуснали стра-ната ни художници. И най-ва-жното – създават международ-на атмосфера, която ни е абсо-лютно необходима. Набирането на скорост, започнало с първото издание на фестивала, продъл-жи. Имайки предвид, че след година предстои трети рунд, натрупването изглежда особено важно. ■

Ателието в Баржак

„Седем небесни дворци”

Анселм Кифер. Работил десетилетие и половина в Баржак, Южна Франция, където е създал своя „дворец на паметта”. Днес германският художник и скулптор се поделя между парижкия квартал Маре и ателието си в Кроаси в района на столицата

Гавазов и неговото време

Гюлсун Карамустафа, Плачещи мъже

Хива К, Момчетата от Чикаго

■ ЛИК изобразително изкуство

>>

42 юни 2013 2013 юни 43

■ ЛИК

За четирийсет години Ан-селм Кифер е заемал много различни места. Дали структу-рата и атмосферата на местата променят природата на произ-веденията? „Творбата има свое самостоятелно разгръщане независимо от ателието и все пак в картините несъмнено личи присъствие на местата. В началото на творческия си път в Германия Кифер много е рисувал хамбара във Вал-дюрн-Хорнбах. Тухларната в Хьопфинген му е служила по-скоро като място за разполага-не и за излагане на работите. В Баржак той взема късчета от пейзажа, цветя, които отглежда и които внася в картините си.”

Какъв е статутът на ателие-то: място за сътворяване, мяс-то за показване или за утаява-не, рециклиране, инсталация? „Всичко това едновременно. Фактът, че Кифер променя при-родата на местата всеки път, ко-гато ги заеме, превръща ателие-то в неразделна част от твор-чеството му. В Баржак, имот от 35 хектара, той буквално е преобразил пейзажа. Напра-вил е оранжерии и двайсетина къщички от каменни блокове, където излага работите си. Из-дълбал е подземни галерии и пещери, които свързват всички постройки и на свой ред прию-тяват творби. В Кроаси-Бобур, където вече се е настанил в ня-когашен склад от 40 000 кв. м на магазина „Самаритен”, също не се е сдържал да не присъеди-ни външната среда. Посадил е цветя и различни растения, раз-пръснал е творби под открито небе.”

Кой населява ателието за-едно с него? „Заобиколен е от екип майстори, пръснати в дърводелски и железарски ра-ботилници, цехове за електро-лиза… Цял един изкусен свят, който той ръководи. И после я има неговата самота пред плат-ното. Кифер снове между шума и тишината, между гъмжилото и уединението.”

„Картините ми трябва да остареят”

Анселм Кифер е един от най-славените и високо оценя-вани съвременни художници,

ухажван от музеи и колекцио-нери от цял свят. Преследван от образа на Холокоста, той първо изравя болезнената памет на Германия. После се впуска в го-лемите митове на човечество-то. Картините му, натежали от материя и осеяни с препратки, изследват основите на същест-вуването. В нашата хаотична епоха техният отзвук е само още по-необикновен.

Преди да се установи в Па-риж и да заснове между квартал Маре и ателието си в Кроаси-Бобур в района на френската столица, Кифер работи петнай-

сет години в Южна Франция, недалеч от Ним, в Баржак. На-станява се там през 1993, след като напуска Германия. Прави езера, издълбава километри тунели, издига петдесетина по-стройки, които приютяват твор-бите му. Създава невероятно място, изгубено сред природа-та, което нарича свой „дворец на паметта”. И пожелава да го предостави на френско-герман-ска фондация и да го отвори за публиката. Идеята му хрум-ва, когато през 2008 получава заедно с Кристиан Болтански наградата „Дьо Гол–Аденауер”, присъждана на личности със забележителен принос за сбли-жаването на двете страни. Два-мата министри на културата по-сещават Баржак и започва да се работи по идеята. Символично това е много важно за него.

Но пред проекта за френ-ско-германска фондация, коя-то да осигури управлението на Баржак, изникват бюрократич-ни спънки. „Германците бяха съгласни, французите го нами-раха за по-сложно, въпреки че Кифер смяташе редовно да про-дава творби, за да подпомага финансирането”, обяснява Да-ниел Кон. Тогава Кифер реша-ва да превърне Баржак в място за пребиваване на художници. Волфганг Лайб работи там вече от няколко месеца. Следващият обитател без съмнение ще бъде Ричард Сера. Мисълта ателието да не е вече място за творчест-во е непоносима за Анселм Кифер.

„Роден съм през март 1945, месец преди края на войната, в мазето на една бомбардирана болница – разказва художникът пред Expre��. – Нямам споме-ни от нацизма, но историята на Германия е моя история и дъл-боко ме е наранила. Като млад, през 60-те години, бях обсебен от думите на Теодор Адорно: „Да се пише поезия след Ауш-виц е варварство.” Аз също съм се питал възможно ли е да се твори след Холокоста. Обико-лих впрочем художествените училища, за да призова студен-тите да престанат да рисуват. Накрая почувствах прекалено силен натиск. За да оцелея, трябваше да се изразявам.

Капитулацията на Германия не подобри състоянието на света, оттогава се занизаха диктатури и ужасът продължи. Днес све-товните равновесия са в бурно сътресе-ние. Творецът тряб-ва непрестанно да си задава въпроси нарав-но с философа.

Не съм песимист, не съм затънал в отчаяние. Какъв е смисълът на живота? Никой не може да отговори. Кои сме ние? Откъде идваме? Какво ще стане с нас? Това са фундаментални въпроси. Човекът е микрокос-мос в макрокосмоса, не можем да го забравяме. Лично аз съм убеден, че съм запазил споме-ни отпреди съществуването си на Земята. Имам чувството, че паметта ми се връща до епоха-

та на динозаврите. В опитите си да разбера изучих различни вярвания: египетската, месопо-тамската, ацтекската митоло-гия, после будизма, индуизма, юдаизма.”

Спътниците му са много. Повече писатели, поети, фи-лософи, отколкото художници. Той ги извиква в творбите си, понякога осеяни с техни ци-тати. Необикновена привър-заност към думите… „Винаги съм имал силно влечение към литературата и особено към по-езията. Обичам Селин, Рембо, Маларме, Жьоне… За мен сти-хотворенията са като шаманду-ри в бездната: плувам от едно

до друго. Без тях съм изгубен. Чета впрочем всяка су-трин, това е пър-вото, което правя. Слизам в библио-теката си и вземам някоя книга, почти на сляпо. Можех да стана и писател.”

Наистина ли е нужна искра, за да се започне една работа?

„Това е несъзнателен акт. Аз боравя с цветовете, с материа-лите, без да знам точно какво правя, подчинявам се на няка-къв вътрешен тласък. След из-вестно време се озовавам пред нещо, което още не е картина, но с което мога да се съизме-ря. Тогава в главата ми започва борба: как да продължа? Вина-ги има безброй възможни пъти-ща.

Случва се да свърша за един ден, но е рядкост. Защото пове-

чето от картините ми трябва да остареят. Обикновено се обръ-щам за помощ към природата: изнасям ги навън, излагам ги на слънцето, на дъжда, на снега. Оставям ги да се променят, да понесат поражения и после ги затварям. В ателието в Кроаси и другаде трябва да имам вече към 120 контейнера, пълни с платна, някои от които датират от началото на 70-те години. Но аз имам великолепна памет. Може изведнъж да се сетя за някое и да поискам да го завър-ша.”

Картините му са натежали от материя: цимент, слама, ке-рамични фрагменти, парчета стъкло, изсъхнали цветя… „Не правя нищо случайно. Някои материали препращат към спо-мени, като тухлата. Като дете нямах играчки, затова събирах тухли из развалините около нашата къща и строях. По пра-вило използвам материали, в които се съдържа някаква идея, някакъв дух. Като гностиците вярвам, че искрици от небето са паднали в материята. А оло-вото открих случайно. Живеех в една стара къща в Германия, чиито тръби бяха оловни. Вед-нъж се наложи да повикам во-допроводчик за поправка и ос-танах запленен от материала. По-късно научих, че оловото е било първият етап в опитите на алхимиците да получат злато. Алхимиците не правят нищо повече от природата, която разгръща геологичното време върху милиони години, но го правят по-бързо. Цял символ. А и когато използвам олово, ос-тавям да работят времето, дъ-ждът: атмосферните влияния го рисуват. ■

Биографични ориентири

Март 1945. Анселм Кифер се ражда в До-науешинген, Герма- ния.1980. Представлява Германия на биена-лето във Венеция. Участието му пре-дизвиква скандал, но бележи началото на международната му кариера.1993. Установява се в Баржак, недалеч от Ним в Южна Фран-ция.2007. Открива в Париж програмата Монумента, която всяка година предос-тавя обширно прос-транство в Гран Пале на един съвременен художник.

„Парсифал ІІІ”: В началото на творческия си път в Германия Кифер много е рисувал хамбара във Валдюрн-Хорнбах

В една от оранжериите на имението-

ателие в Баржак, на петдесетина

километра от Ним, Южна Франция

Монумента в Гран Пале

(горе)

Обложката на „Анселм Кифер – ателиета” от Даниел Кон (ляво)

„Лилит в Червено море”

■ ЛИК изобразително изкуство

44 юни 2013 2013 юни 45

се предполага, че са вложени в тяхната изработка, историчес-ката им легитимност и фактът, че са единични екземпляри (за разликата от фотографията, гравюрата и част от скулпту-рата), оправдават тази цена без гаранция, че тя ще расте при препродаване на творбата. И още по-малко – при остаряване. Оттук и смущаващи пазарни изкривявания. Например „Бяло кану” на шотландския худож-ник Питър Дойг е купена от ук-раинския индустриалец Борис Иванишвили за над 8,5 милио-на евро през 2007, докато из-ключителна картина зрителна измама от майстор от Х�ІІ век е продадена на аукцион в Сот-бис за 85 000 евро през 2010, да не говорим, че маслена жи-вопис от анонимен ренесансов художник, достойна за голе-мите музеи, може да се открие от експертно око за около 7000 евро...

6. Не е модно да се определяш като художник

ДА. Малка е вероятност-та да чуете някой да казва, че е „художник”. Днешният език предпочита по-общото „ар-тист”, звучи по-нахакано и има предимството да означава както „начин на живот”, така и „иден-тичност”, а не просто занаят. Макар да излагат картини, ре-дица художници предпочитат да не се афишират като такива, а да се определят по-широко и необвързващо като „пластични или визуални артисти”. Първо, защото повечето се занима-ват наред с рисуване – ако не и най-вече – с други неща (ви-део, скулптура...), а и защото им е по-удобно да оставят за художниците „истинските” въ-проси, свързани с живописта, – онези, които вдъхват страх и са заобикаляни отдалеч от „пластиците”, засягащи ме-диума, неговите ограничения, перспективи, приключения и изпитания. Нищо че „пластик” може да въведе в заблуждение, че сте специалист по производ-ство на пластмаси. Проблемът с етикета не е маловажен и из-дава истинско неудобство при дефинирането и отграничава-нето на една творческа практи-ка. Макар да се отнася пряко и

техните протагонисти с млади чернокожи. Немският худож-ник Даниел Рихтер извлича от символизма топлата палитра и насечените хоризонти на по-следната си серия творби. Във Франция Тиери Брюне използ-ва пародийно и гротескно жи-вописни препратки. Та може да се каже, че днешната живопис понякога страда дори от пре-кален диалог със самата себе си. Но не задължително, нали Пикасо вече всичко е погълнал, смлял и преизобретил...

4. Художниците вече не търсят красотата

ДА. Най-малкото ако кра-сотата се разбира като хармо-нична идеализация на формите за омая на погледа и избор на приятни мотиви. От тази глед-на точка Курбе и Мане вече са разчупили линиите от 50-те години на ХІХ век. Все още съ-ществуват застъпници на „кра-сивото рисуване” и загладения гланциран стил на един Михаел Бореманс очевидно се родее с тайствения чар на художници-те от Х�ІІ век или скандинав-ските майстори от ХІХ век. Но по-общо канонът, търсенето на точното съответствие или дели-катната имитация на природния изглед на красивото (при пей-заж, лице...) вече се приемат за овехтели. Оттам и твърдения като казаното от Марсиал Рейс, че „красотата, това е лошият вкус”...

5. Съвременната живопис е твърде скъпа

ДА. Това е свръхскъпа ко-лекционерска страст и произ-веденията на един утвърден художник достигат понякога 100 000 евро в галерия... Часо-вете работа и уменията, които

аспекта: единият се отнася до техниката и сръчността на ръ-ката, другият – до материала и неговото владеене. Несъмнено старата живопис изисква да се покрие високата норма за ака-демично майсторство – сигурна ръка и остър поглед за точен щрих, – разчупена през ХХ век (постдадаизъм, сурово изкуст-во), така че днес е възможно да претендираш за статута на голям художник, без непремен-но да си виртуоз. Но нормата продължава да съществува. Достатъчно е да се обърнем към омайващия хиперреализъм на Жерар Шлосе и Чък Клоуз. И най-вече трябва да се отчете необикновено сложният мате-риал, с който работят днешни-те художници, които изнамират собствени начини и суровини.

3. Днешните художници не познават историята на изкуството

НЕ Е ИСТИНА. Заблужда-ват се онези, които непременно искат да си представят съвре-менните художници като враго-ве на традицията, безразлични към миналото. Нещо повече: не е забранено да се съжалява, че днешните художници всъщ-ност познават толкова добре историята на изкуството. Да отминем тези, които направо пишат солидни проучвания по темата (впечатляващото „Тайни знания – изгубените техники на старите майстори” от Дей-вид Хокни), за да отбележим широкото присъствие на кла-сическото изкуство като мотив в днешната живопис. Например американецът Кихайнд Уайли си присвоява творби на Рафаел, Веласкес и Мане, подменяйки

на тази година един непоканен артист пробил дупка в стена на сграда и добавил следния над-пис: анонимен артист, 20 000 г. пр. Хр./януари 2013, живо-пис, смесена техника (дърве-та, атмосфера, автомобили, мъже, жени и т. н.). Идеята му е проста: всеки прозорец, всеки отвор в стена е рамка, която от-граничава картина от делника. Следват резултатите (накрат-ко) от разследване, с което сп. Beaux Arts оборва упорити кли-шета. Анкетата сред съвремен-ни художници, галеристи, рес-тавратори, колекционери очер-тава една много по-нюансирана картина.

1. Живописта е мъртва НЕ. Наистина Марсел Дю-

шан, гениален провокатор и силен в шаха, но посредствен с четката, още през 1912 обя-вява по време на изложение по аеронавтика: „Живописта е мъртва. Кой би могъл да напра-ви нещо по-добро от тази пер-ка?” Наистина бялото платно е било символично прострелвано (Ники дьо Сен Фал), нацепва-но (Лучо Фонтана) и омърся-вано по всевъзможни начини. Но фактите са налице: немалко великолепни творци по света са избрали живописта за свое из-разно средство. Сред тях има, разбира се, свещени чудовища, някои на достопочтена възраст – Герхард Рихтер, Анселм Ки-фер, Дейвид Хокни, Ед Руша, Пиер Сулаж..., чиито излож-би привличат всички публики. Към тях няма как да не се спо-менат имената на художници в разцвета на силата си като Люк Тюйманс, Кристофър Ул, Пи-тър Дойг, Марлен Дюма, Елиза-бет Пейтън, Карен Килимник, Микаел Бореманс, Нео Раух, Джонатан Мезе... Е, какво, свършено ли е с живописта?!

2. По отношение на техниката днешната живопис стои по-ниско от класическата

НЕ. Техниката обхваща два

стените!” И единият, и другият имат право. Живописта, която критиците обявиха за мъртва още през 70-те години на мина-лия век, остава в колективното съзнание и в художествените практики изразът, самата иден-тичност на изкуството. А не е така. Защото не само артисти-те се изразяват чрез различни средства (от видео до пър-форманс), но най-вече защото свеждането на изкуството до една живописана повърхност е все едно да го обявиш за пред-мет, а то е начин на мислене и съществуване. Затова живопис-та не престава да се обновява и да ни изненадва. По време на панаира в Делхи в началото

„Когато някой, който не е от „средите на изкуството”, ме пита с какво се занимавам в жи-вота, отговарям, че съм худож-ник... макар никога да не съм рисувал! Защото когато преди казвах, че съм „артист” и обяс-нявах, че правя „инсталации”, в най-добрия случай мислеха, че ги баламосвам, а в най-лошия изразяваха съмнение, че това може да бъде изкуство. За хора-та да си артист означава худож-ник! Работа с четката и толкоз!” Тези думи на един признат ар-тист, не пожелал името му да бъде цитирано, са предадени от главния редактор на Beaux Arts Фабрис Бусто. Както и следно-то мнение на Даниел Бюрен: „Всъщност от Средновековието нищо не се е променило в из-куството: от векове огромното мнозинство артисти правят кар-тини, предназначени за колек-ционерите, да си ги окачват по

■ ЛИК

>>

или художник?

Какво е състоянието на съвременната живопис и изобщо има ли място за нея?

Марсел Дюшан, „Фонтан”, 1917

Дейвид Хокни, Garrowby Hill, 1998

Чък Клоуз, Портрет на Лу Рийд

Питър Дойг, Бяло кану, 1991

Уейд Гайтън, Untitled, 2010, Lamay

Pho

to/C

ourte

sy th

e A

rtist

and

Pet

zel,

New

Yor

k

■ ЛИК изобразително изкуство

артист

46 юни 2013 2013 юни 47

момент и развиват кариерата си като футболисти, рентабилизирайки крат-косрочно своята продукция.” Какво ги интересува състоянието на творбите им след триста години, трябва да оп-тимизират подходящия момент! Жил Барабан от Изследователско-реставра-ционния център към френските музеи отбелязва: „Ролята на реставратора на съвременно изкуство до голяма степен се свежда до предпазване от рискове-те.” Проблемите са многобройни: от-съствието на лак (и следователно на защита срещу агресиите на околната среда); лошото сцепление при матова-та живопис; недоброто изсъхване на смеските; небрежност към качеството на подложката... Творби на художници като Оливие Дебре и Жан-Пол Риопел изискват непрекъснат надзор. Други са изложени в много по-малка степен на опасност, понеже майстори като Сулаж и Коне са запалени по консервацион-ните техники.

13. За да те забележат, действай в стил траш или провок’

ДА. Дръзката поза на невчесани мърлячи и маргинали е успешна, та ху-дожници периодично биват изкушени от нея. Течението Bad Painting, появило се в Ню Йорк през 1978 на едноименна-та изложба, деформира фигурите, пред-почита биещи се цветове, внася техни-ката на графитите и саркастично ком-бинира позовавания на високата и на популярната култура. Само че общест-вото, институцията, колекционерите накрая канализират това непочтително поведение, замръзнало в пънк мание-ризъм, както доказва програмираният (от рекламиста Саачи) шум, вдигнат от лондонската излжба Sensation през 1990. Е, тогава какво е мръсно в живо-писта? Какво шокира през 2013?

14. Френските художници са задминати и в живописта

ДА. Големите представители на френската живопис не са се сменили на международната сцена от двайсет

години насам. Чуждестранните по-гледи се обръщат неизменно все към Даниел Бюрен, Бернар Фриз и Пиер Сулаж. Защо? Има хиляди причини за тази липса на видимост. Защото ху-дожниците от 90-те години на ХХ век едва сега започват да бъдат признати в собствената си страна, след дълго пре-косяване на пустинята, което отчасти се дължи на успеха на релационната естетика (или естетиката на отношени-ята, формулирана от френския критик Никола Бурио през 1995, която оценя-ва художествената творба съобразно взаимоотношенията, които представя, произвежда или предизвиква), на раз-витието на пластичната фотография и появата на видеоизкуството. Та тези художници почти трябваше да се из-виняват, задето рисуват. Нито англи-чаните, нито германците, нито амери-канците са се сблъсквали с подобна спънка. Днес във Франция едва започ-ват да признават на художниците пра-вото да бъдат артисти наравно с всички останали.

15. Американските художници продължават да доминират световната сцена

НЕ. По всички етажи на художест-вената среда навлизат артисти от пе-риферни в миналото сцени. Живопи-ста не прави изключение. След прито-ка на художници от Източна Европа, след захаросаните манга платна от тима Мураками хоризонтът се разши-рява към Китай.

16. В художествените училища вече не се учи живопис

НЕ Е ИСТИНА. В Художестве-ната академия не само се преподава живопис, но студентите се учат да разсъждават какво включва или пред-полага рисуването, какви са залозите и границите на тази практика.

17. Живописта вече не интересува галеристите

НЕ Е ИСТИНА. Ако вече няма галерии, които да показват само живо-пис, няма и такива, които никога да не я показват.

18. Художниците работят сами в своите ателиета

НЕ. Романтичният модел на про-кълнатия художник, зъзнещ в ман-сардата пред статива, е само кратък епизод в практиката на разделението на работата в ателието на художника. Рембранд, Рубенс, Рафаел в миналото, Уорхол и неговата Фабрика, Мураками и неговата Кайкай Кики Корпорация, Джеф Кунс и армията му асистенти... Само няколко примера измежду мно-гото.

19. Художествената критика пренебрегва днешната живопис

ДА. Или по-скоро това е само от-части вярно. Ако напоследък във Франция никнат специализирани издания за съвременните практики в областта на рисунката, звука, фо-тографията, изложбата, то е, защото това са относително бели полета за специфична критическа интерпрета-ция. Докато да пишеш за живописта изисква огромен багаж, познаване на чудовищна библиография, което може да внуши на новите тълкуватели, че всичко вече е казано и че са закъс-нели с появата си. Художествените критици са дезертирали от размисъ-ла над самата същност на живописта несъмнено и поради това, че подобно на зрителите са изгубили определена култура в сравнение с времето, когато живописта е била на първо място сред изящните изкуства. ■

напълно за рисуването, използването на думата „художник” за означаване-то на тази дейност е подозрително, страда от дефицит на модерност, от някаква смътно реакционна конотация за ексклузивност, затвореност спрямо другите форми на изразяване. За срав-нение, не е срамно да се наречеш прос-то „фотограф”... От тази гледна точка един Герхард Рихтер е художник и не се страхува да го каже.

7. Абстрактното уби фигуративната живопис

НЕ. И не защото не са правени опи-ти! Още в началото на ХХ век абстрак-ционизмът помпа мускули, откривай-ки нова ера в историята на изкуството. Със самочувствието на носител на модерността има намерение да натика фигуративното изкуство, като твърде сантиментално, в килера на традиция-та и да го заключи там. Художниците, които редовно се опитват да разбият ключалката, връщайки се към рису-ването на човешко лице, дълго време биват набеждавани за назадничави поддръжници на стария ред и тради-ционните форми. Та цяла потомствена верига, от Франсис Пикабия до Люк Тюйманс или Джон Кърин, минавай-ки през Зигмар Полке и Алекс Кац, комично и иронично обиграват марги-налната позиция, която модернисткият догматизъм отрежда на фигуративната живопис. След привидно снишаване последната ще се обнови в звучен из-блик на смях! Например с поредицата си автопортрети с колкото носталгич-но, толкова и саркастично название „Скъпи художнико, нарисувай ме”

Мартин Кипенбергер обявява „завръ-щането към живописта” (фигуративна-та живопис) – всеки портрет го показ-ва в смешна ситуация, препъващ се по улицата или по бански със спасителен пояс. От друга страна, самата абстракт-на живопис се взема за фигуративна. Това се нарича „намерена абстракция”. Намерена къде? В логото на търговски марки (от швейцареца Франсис Бодьо-вен), в рисунката на автомобилно тра-се (от американеца Блеър Търман) или в къс архитектура (от Елсуърт Кели, откривател на already-made абстрак-цията). Сякаш абстрактната и фигура-

тивната живопис са били орисани да съществуват съвместно, за добро или лошо.

8. Всичко вече е нарисуваноНЕ. Неоснователно и глупаво твър-

дение, понеже историческото развитие непрекъснато предлага нови сюжети. А и множество художници имат ам-бицията да са зорки наблюдатели на своето време и да го изобразяват с ед-новременно критично и естетическо око.

9. Класическите жанрове са изчезнали

НЕ. Наистина традиционната йерар- хия на жанровете (в снижаващ се ред: сюжети от вековната история, свеще-на или митологична; пейзажи; жан-рови сцени; натюрморти) не устоява пред разрушаването на академичните структури през ХІХ век и по-късно при раждането на абстракционизма. Художниците, пропити с концептуална култура, ги е грижа повече да завър-шат конкретна творба, отколкото да се

специализират в категории, които из-глеждат овехтели... Но дали наистина са чак толкова овехтели? Днес някои художници методично изследват кла-сическите жанрове или се посвещават „да рисуват живописни сюжети”, както обявява Ронан Баро. През 1999, 26-го-дишен, той показва серията си Vanitas (поджанр на натюрморта), преди да продължи с „Пейзажи” през 2002. Има и специалисти по отделен жанр: Елизабет Пейтън и Ян Пей-Минг са смятани за портретисти, Джорд Шоу е пейзажист. На особена почит е исто-рическата живопис. Докато Люк Тюй-манс рисува под сурдинка портрети, пейзажи и натюрморти, а филигранно – историческа живопис, помнеща съ-битията на века.

10. Живописва се с четка и туби боя

НЕ. Нито четките, нито тубите, нито гърнетата, нито палитрата са за-дължителен атрибут на живописта. Още през 60-те години на миналия век художниците предпочитат да из-ползват на пръв поглед непригодни ин-струменти: горелка за „Огнената живо-пис” на Ив Клайн, аерозолна туба при Мартин Баре; Кадзуо Ширага рисува с ходилата си, Брайс Мардън – с върха на клонка. Да се освободиш от тради-ционните сечива означава да разши-риш средствата си и обсега на дейст-вие, да изпробваш техническите ино-вации. Уейд Гайтън днес рисува, като оставя своя принтер да плюе мастило върху платното; Джейкъб Каси използ-ва индустриален химически метод, та без да го докосва, да получи сребристо монохромно платно с огледален ефект; докато покачен върху столче, Джон Армледер излива кофи метализирана корабна боя.

11. Колекционерите предпочитат инсталации и фотография пред живописта

НЕ. Колекционерите не са загубили интерес към съвременната живопис. Доказателство са такива мастодонти като Саачи и Пино.

12. Съвременната живопис е трудно съхраняема

ДА. С появата на индустриални ма-териали през ХІХ век живописта губи от своята трайност. Още повече че сре-щата с вечността не е основна грижа. Музеен директор сравнява съвремен-ните художници със спортисти от висо-ко ниво: „Немалко избират да създават обекти по вкуса на пазара в определен

■ ЛИК ■ ЛИК изобразително изкуство

Алекс Кац, Black Hat (Bettina), 2010

Оливие Дебре, Kyoto, 1990

Виктор Ман, Untitled, 2012

48 юни 2013 2013 юни 49

Спиру е един от малкото измислени персонажи, които принадлежат на издателя, а не на създателя им. Приключения-та му са публикувани в еднои-менното списание и в повече от 60 албума. Червената унифор-ма, която не съблича никога, е на пиколо от хотел „Мустик”. Многобройни са авторите, кои-то рисуват и следват приключе-нията му. От първия – Роб-Вел (1938), през Жиже и Франкен, до Йоан, Велман и Шварц през ХХІ век, около двайсет художници са рисували разка-зите за Спиру и приятелите му. В годините преди Втората све-товна война скаутското движе-ние е популярно в цяла Европа. Популярни са и рисуваните истории. През оживените прис-танища на Белгия проникват американски и италиански ри-сувани герои. Издателят Жан Дюпюи след успешен опит с издаването на вестници замис-ля ново издание за млада пуб-лика. Заедно с героя, вдъхновен от пиколо спасител в истинско корабокрушение, идва и името – Спиру на валонски диалект е катерица, но и хитър или дя-волит. Какво по-забавно за де-цата! През 1938 „Списанието на Спиру” се настанява в къ-щите на белгийските домоша-ри. Създаден под режисурата на самия Дюпюи от художника Роб-Вел и съпругата му Давин, пиколото още в първия епи-зод среща риска в лицето на Бил Мъни, а той го отвлича на приключение. Помощник също се намира – катерицата Спип!

■ ЛИК ■ ЛИК изобразително изкуство

>>

След военната мобилизация на Роб-Вел рисуването се поема от нови екипи. По време на нем-ската окупация през 1940 героят се поема от Жиже. През 1943 Propaganda Abt�ilung, нацистка-та организация, натоварена да следи пресата, предлага на Дю-пюи да вкара немски цензор в издателството. Следва възмутен отказ и спиране на изданието. В паралелна история в друг вест-ник се появява Фантазио, оттук нататък неразделен приятел на Спиру. Екипът се увеличава, приключенията продължават. През 1946 талантливият Жиже

решава да пътува по света и предава персонажа на един млад автор като горещ картоф, по средата на епизода („Сгло-бяеми къщи”), даже без ука-зание какво да следва. Андре Франкен не се стряска, рисува в същия стил и е още по-изо-бретателен в геговете, разноо-бразието на ракурси и графич-ните открития. Талантът му се развива заедно с приключения- та на героя, за да го утвърди като един от символите, заед-но с Ерже, Морис и Пейо, на белгийския гений в комикса. Франкен е генератор на идеи и герои. Появяват се Паком Егезип Аделар Ладислас дьо Шампиняк, граф и миколог на своята страна, подлецът Цан-тафио (престъпен братовчед на Фантазио), гениалният мега-ломан Зорглуб, фаталната Се-контин. А симпатичното живо-тинче с толкова дълга опашка, Марсупилиами е от далечната Паломбия. Франкен създава ус-пореден свят, донесъл на комик- са, заедно с „Тентен” на Ерже, непозната преди достоверност. Няколко от епизодите на „Спи-ру” като „Рогът на носорога”, „Гнездото на Марсупилиами”, „Затворникът на Буда”, „З като Зорглуб” се превръщат в хрис-

томатийни за комикса в Европа. Ситуации и отделни изрази от тях влизат във всекидневния език. През 60-те години в „Спиру” се нанасят нови герои – „Бул и Бил” на Роба, „Смърфовете” на Пейо. Списанието се продава в над 200 000 броя седмично, полигра-фията е все по-добра. Златният период на „Спиру” свършва в края на 60-те. През 1966 Жиже рисува „Танги и Лавердюр” за френския „Пилот”. През 1968 Делпорт също напуска списа-нието и предава редакторското място на Тиери Мартенс. Про-дажбите на седмичника започ-ват да падат и става наложител-но да се подновят сериите и да се намерят нови. Лансирането на „испански” сюжети и „Съ-дията Ди”на холандеца Фриц Клоцеман по Роберт ван Хюлик отдалечават списанието от ти-пичния френско-белгийски дух. Но след 1969 списанието нами-ра отново формулата за продаж-би – с „Джес Лонг” на Пиротон, „Наташа” на Франсоа Валтери, „Йоко Цуно” на Роже Льолуп и „Изабела” на Уил. Следват завладяващите „Сините туни-ки”, „Сами”, „Агент 212” и т.н. Новите редактори търсят млади имена – и в рубриките за дебю-танти правят първи стъпки из-вестните днес Берковичи, Макс Харди, Ян, Макио.

През 1976 в специална вложка на „Спиру” Франкен рисува макабрените „Черни идеи”, които продължава по-сле във френското „Флуид гла-сиал”. Вложката „Илюстрован тромбон” излиза само 30 пъти,

но не успява да достигне по-възрастната публика. Като че ли Белгия държи на познатия сатиричен стил, изграден още преди войната. След 1978 ге-роите Спиру и Фантазио се поемат последователно от Ник Брока, Ив Шалан, Том и Жанри, които им осигуряват плавна приемственост. През 2005 из-лиза 3500-ят брой (вече в тираж само 4000), а след 2008 прочу-тият Фредерик Нифле като ре-дактор модернизира дизайна и добавя приложения. През 2006 Спиру и Фантазио пътуват до Япония, а албумът съдържа и епизод в стил „манга”, нари-суван от Ошима. На кориците на японски списания се чете: „Спиру! Добре дошъл в стра-ната на мангата!” За героите се издават неколкократно пощен-ски марки в Белгия и Франция.

Професия журналист

Освен авантюрист Спиру е преди всичко журналист. Като други знаменити комикс герои – Супермен и Лоис, Тентен и ку-ченцето Милу. Журналисти са и

приятелите на Спиру – Фанта-зио, чаровната Секонтин и ви-наги залутаният Гастон Лагаф. Те се борят с бита на професия-та (закъснение с плащанията, глоби, орязване на текстовете) и с тях заживяваме в типичната редакция. Три циркови майму-ни, донесени от Гастон, са ув-лечени в работа: на телефона, зад пишещата машина, пре-прочитат текстове, избират фо-тографии. И най-вече пакостят. Групата журналисти е с раз-нообразни качества: любопит-ство, бързина, находчивост. Героите се справят с различни возила – кола, мотор и самолет, учат за часове екзотични диа-лекти. И естествено, се борят за сензационна фотография. В „Затворникът на Буда” Фан-тазио пред лицето на смъртта възкликва: „Да не забравяме професията”, и вади апарат: „Ще направим зашеметяващ репортаж!” Комиксовите жур-налисти помагат на полицаи и на американски шерифи. И все пак Спиру е журналист по неволя. С костюма си на пиколо той се откроява – а не може да скрие и прямия си ха-рактер. Верен и морален, поня-кога сякаш не е от професията... Но той обича приключения-та! Като рисувания си конку-рент Тентен. Фантазио води разследванията и му помага в правописа и фотографията. Но и не протестира, когато се от-правят заедно на най-опасните места – в южноамериканската джунгла или сред режими на диктатори. От „Радарът робот” (1947) Спиру разбира самата същност на репортажа: един вестник ви изпраща по неясна причина в някаква безинте-ресна дупка в провинцията и се намирате противопоставен

Спиру на 75 години

Емблематичното малко пиколо на издателство „Дюпюи” прекосява с червения си костюм цялата втора половина на XX век и се променя заедно с обществото – по време на война, икономически кризи и развитие на нови технологии за разпространение на образи. Пътят му проследява Антон СТАЙКОВ.

Изложбата, посветена на 75-годишнината на Спиру в Белгийския център на комикса, Брюксел

„Списанието на Спиру”, бр. 9 от 1938

Малкият пиколо на Роб-Вел и този на Франкен

50 юни 2013 2013 юни 51

■ ЛИК българите■ ЛИК изобразително изкуствоо

>>

на побъркан учен и луд робот. А не трябва да избягате. Дали всички журналисти са такива? И Фантазио има качествата на голям репортер: жив, холерик, спортен, смелчага. Името му по букви започва с „Ф” като фантазьор, „А” като артиле-рия... Той прави всичко: ан-кети, репортажи, интервюта, фотографии. Когато „Мустик” го наема да донесе репортаж от Инкогнито Сити, където живеят звезди и милиардери, преработва лулата си на фотоа-парат. Дегизира се като горила, за да доближи големите майму-ни и да ги снима за пръв път. А неговата гордост? След като му е отказана статия, се де-гизира и прави фалшив обир на магазин – но кой истински журналист не е флиртувал с не-законното? Единственото мяс- то, на което не се спра-вя, е офисът – там е вечни-ят неудачник Гастон Лагаф. Никой, като се започне от него самия, не знае зашо, от кого и кога е нает да работи в редакцията на Спиру. Един-ственото му журналистичес- ко качество е търпението. Ко-гато Спиру го пита на пър-вата среща „какво правиш тук”, той отговаря „чакам”. Лагаф е смело офис момче, кое-то накрая получава прес-карта. След като напълни мастилни-ците и привърши с фотокопи-ята. Както казва Спиру, „това момче е пълно с добра воля и е честно”. Коя редакция няма нужда от един тип, който вина-ги е готов да отиде до пощата, за да пусне писмо, да направи покупки за пенсионирането на служител, да поправи парното по спешност, да лъсне паркета в приемната и да пожелае „ЧНГ” на читателите, докато всич-ки още спят (1 януари 1969). Може да се каже, че неговата наивност, неговата алергия към усилията, неговият идеали-зъм и липсата на критичен дух са несравними в професията на журналиста. Понякога все пак проявява забележителни рефлекси. Да видим епизода, когато Фантазио се заклещва между етажите на вестника: преди да го освободи, Гастон предлага да направи снимка. Секонтин, истинското й име е

Софи, още с първата си анкета („Рога на носорога”) се развива непрестанно. Секонтин озна-чава „работа, работа, работа”. Командарка, упорита, нахъса-на, анекдотично организирана и в най-лудите приключения. Тя пише добре, но е и дързък оратор. Фантазио й казва един ден „заминавам за Луната, за да не ви виждам повече”, а тя отговаря светкавично: „Ще ви придружа, едно такова пътува-не не може да мине без добър репортер.”

Последният комиксНай-новите приключения

са подписани от Йоан и Вел-ман. Спиру и Фантазио попа-

дат в лапите на безскрупулен милиардер. Нищо не върви вече във вестника, фирмата е пред фалит. Жил Кьор Ваян, известният детектив изследо-вател, застаряващ герой, който е обичал Спиру в младостта си, идва да спаси фирмата. Той запознава Спиру и Фантазио с ВИПЕР, финансова империя, която ще помогне на списание-то срещу тотално заробване. Но Спиру се справя по друг начин. Автори са Йоан Шивар и Фа-биен Велман, наети през 2009 от издателството „Дюпюи” за „Спиру и Фантазио”. Йоан е ученик на Франкен, знае всич-ко за персонажите. Фабиен Велман е еклектичен сцена-рист, работи еднакво добре реалистичен, хумористичен и абсурден комикс. Двамата авто-ри се допълват като героите си. Последната авантюра на Спиру и Фантазио е много актуална. Сценаристът показва, че пер-сонаж, роден преди 75 години, има мястото си и днес. Спи-санието се подава над водата в един не толкова добър за ко-микса период и продава 40 000 книжни броя на седмица. А за-едно с това – и приложения за таблет. Новата стилистика идва с технологиите на ХХІ век. Спиру на 75 изглежда учудва-що млад. ■

В текста са използвани ма-териали от „Фигаро”, списа-ние „Спиру”, биографията на Жан Дюпюи, „Енциклопедията на комикса” на Гомон и др.

Какво означава „Космопо-лис”?

– Не съм сигурен, че в мо-мента мога да възпроизведа дефиниция или етимология на думата, но ми хареса препрат-ката, която тя съдържа като за-главие на изложбата – а именно това състояние на гражданство/гражданин на полиса, но на един полис, който вече е при-добил космически размери. По-лис вселена. Това ми се стори като перфектния ключ, с който може да се гледа изложбата.Няма ли връзка с филма „Космополис“ на Кроненбърг, в който също като в твоите работи става въпрос за паза-рите и финансовата криза?

– Всъщност гледах филма в момент, когато работите бяха на-правени и вече мислех за офор- мянето на изложбата, заглавие-то и т.н., та трябва да призная, че заглавието дойде именно от филма на Кроненбърг. В също-то време както сюжетно, така и визуално няма почти нищо общо между филма и работите в изложбата ми. Така че Кро-ненбърг просто ми помогна да назова по най-точния начин онова състояние, чийто израз търся в изложбата.Също така има ли връзка между идеята за космическо-то пространство и финансо-вите събития на Земята?

– Сега, за да отговоря, тряб-ва да уточня вече какво е това място „Космополис“, което е централно за изложбата. Всич-ки работи са израз на онова па-радоксално състояние, в което се намираме благодарение на комуникационните техноло-гии, виртуализацията на чо-вешкия опит и глобализацията (колкото и изтъркан да е този термин). А именно състояние-то, в което нещата в света са интимно близо, на една ръка разстояние, на един клик на ек-рана, и едновременно на недос-тижими, на космически дис-танции, в които личният опит изглежда немислим.

Та това може да е и връзката

между дистанциите между мен като земен жител, като зрител и такива отдалечени светове като финансовите пазари, Луната, далечния Космос. Светове, кои-то без съмнение съществуват, но които имат повече виртуал-ни измерения.

Т.е. аз научавам всеки ден какво се случва на пазарите – подеми, спадове, катастро-фи. Получавам усещането, че знам за тези неща, но в също-то време нямам шанс да про-бия абстрактната и комплексна повърхност на събитията, да достигна до логиката, която стои зад случващото се. В тази логика дойде и работата „Паза-рите са...“ – надпис от трептя-

да си обитател на Поредната самостоятелна изложба на Красимир ТЕРЗИЕВ с название „Космополис“ се проведе от 22 март до 4 май в галерия ИСИ–София. Без да е направена с намерението да е ретроспективна, изложбата изнася на преден план развитието на някои от най-характерните за художника теми за работа – безкрайното пространство, дигитално-аналоговата природа на художественото произведение, мултиплицирането и/или модифицирането на понятието „свят“. Изложбата „Космополис“ установява нови връзки (или възли) между дългогодишно разработвани идеи на Красимир Терзиев. За запознатите с неговото творчество гледането на новите работи протича паралелно със сравняване и преосмисляне на изтеклото време. За друга част от публиката може би ще е интересно да види и проследи историята на някои от работите в изложбата. Заради това и разговорът по този повод продължи под формата на картографиране на творческата биография на автора. Това беше провокирано от неговия начин на работа да схематизира идеи, мисли и художествени действия под формата на работи на изкуството – Даниела РАДЕВА.

Велман и Йоан

Специалното издание за годишнината

Карта на произведенията на Красимир Терзиев

Монумент на изтеклото време, 2013, 30х33х27 см., лаптоп, гравирана

рисунка

космополис

52 юни 2013 2013 юни 53

во материалност, повърхност, резултат на любопитство (какво ако се обърне всичко наопаки) и след това всички политичес-ки текстове, които изникват в резултат на преобръщането. Нейната физическа позиция в изложбата също има значение, защото ако се върнем към дис-танцията на погледа, е важно да спомена, че картата е поставена хоризонтално, ниско, така че погледът към нея е поглед от-горе, от позицията на сателит. Но всъщност, понеже релефът е обърнат, това е по-скоро поглед от земното ядро към повърх-ността – отвътре навън.Можем ли вече да използваме свободно определението „ди-гитален оригинал“?

– Не знам дали имам доста-тъчно основания, но от извест-но време съм си втълпил, че проблематизирането на диги-талните технологии и култур-ните ефекти от повсеместното

■ ЛИК ■ ЛИК българите

щи LED диоди, който съобщава „пазарите са нервни“. Просто съобщение, подобно на съоб-щението, което направих на фестивала Sofia Contemporary миналата година, което гла-сеше „Бог да пази пазара“. Това вероятно обяснява ри-сунките „Синхронно реене”, „Семейство” и тапетът „Без название“ (и трите от 2013) – извънземните сюжети и ри-суването на ръка и с боя след дългогодишния ти опит с ди-гитални изразни средства. – Това беше някакъв не особе-но осъзнат импулс, докато ра-ботите се появяваха една след друга. Но в един момент, като ги видях в изложбата, си дадох сметка, че присъства някакво желание да се излезе от фор-мата на мигащите картинки на екран и да се потърси някаква материалност на работите, та оттам формата на рисунката, участието на ръката, обектите.

Защото именно мигащи-те мимолетни образи на екран създават това състояние на ин-тимно близко и недостижимо далечно.„Карта на маршрути между световете“ (2010) е най-ран-ната работа в изложбата. Виждам „света”, който се на-нася три пъти, и тази гъста мрежа от линии и се опитвам да ги проследя, за да хвана логиката на движение, но се изгубвам...

– Да, това е най-старата ра-бота в изложбата, от 2010. Въ-обще исках малко да променя начина, по който съм правил изложби досега – проектен принцип на кохерентно цяло, създадено специално за случая.

Та този път, освен че връзките между работите са много по-ус-ложнени и не толкова кохерент-ни, присъстват и множество различни техники и материали, има и микс между по-стари и по-нови работи. Беше ми важно да видя и аз за себе си как ми е протичал интересът към комен-тираните феномени през годи-ните.

Та картата, освен че е най-старата работа в изложбата, е и може би най-непрозрачната, но пък, надявам се, това има свои преимущества – изискването възприемащият да направи из-вестно усилие не е за подце-няване. Все още ми се ще да правим разлика между индус-триите на забавлението и ху-дожествената сфера. В нея има игра между образа на световна-та карта, повторен три пъти във фриз, и векторите на маршрути-те, които свързват на свободен принцип точки от различните получени копия на континен-ти: Америка 1 с Австралия 3, Азия 2 с Европа 1, и т.н. Надявам се така да се получа-ва парадокс между мултипли-цирането на света, ускорено с развитието на комуникациите и виртуализацията, и същевре-менно ограничеността на света не само като материалност, но и като образ.

Има ли политически подтекст в „На чисто“ (2013)?

– Разбира се, в известен смисъл обръщането на картата на България с гръб и гледането на негативна бяла релефна по-върхност има политически за-ряд, но това е само на някакво метаполитическо ниво. А и при мен никога не се получава така, че предварителна стратегия да се превърне в завършено про-изведение при следването на рационален интелектуален про-цес. Така че бялата карта е пър-

им проникване не е задължи-телно да се прави с дигитални средства. Изложбата излезе именно като аргумент в тази посока. Всяка една работа ре-ферира към или ползва някакви образи, достигнали до мен он-лайн, но ги превежда в друг вид. Този мъртъв компютър напри-мер, който показвам като „Мо-нумент на изтеклото време”, ми се струва, че е много по-силно твърдение като мъртъв черен екран, на който гравирам (суха игла) автопортрета си, откол-кото ако правя нещо с неговия функциониращ интерфейс.

Нещо като опит да фик-сирам най-сетне трептящите ефимерни изображения на дис-плея, които е възпроизвеждала машината в краткия си живот, в образа, който в крайна сметка е имал най-трайно присъствие през всичкото онова време на опресняване на екрана – втрен-ченото лице на юзъра, прекар-

ващ все по-дълги периоди от време пред този екран.В изложбата има носталгия към аналоговия свят, но в същото време май има нос-талгия и към дигиталното, или онова пространство, кое-то може да се разширява във всички възможни посоки.

– Ами, да, малко носталгич-но се получи, и за мен е стряс-кащо, защото не е носталгия, поне не на съзнателно ниво, към някакво конкретно минало. И затова се чудя дали пък пробле-мът не е, че вече възприемаме всяко търсене на телесна топли-на единствено като носталгия. А също ми се струва важно да уточня, че работите в изложбата не са плод на влечение, както ти казваш, към пространство, кое-то се разширява. Не са плод на някаква позитивистка програма. По-скоро те отчитат това разши-рение като случило се, и се оп-итват отново да търсят опорни точки, на които да се захванат в нулевата гравитация. Светлана Куюмджиева беше писала във в. „Култура”, че търся Kосмоса като единствено възможно мяс-то, където могат да се срещнат произведение и зрител. Докато моята логика е, че по-скоро реа-гирам на някакви процеси, които усещам, че се случват или са се случили вече. Не мечтая за мяс-тото Космополис, а ми се струва, че вече живеем в него. То ми се струва проблемно, ветровито, изплъзващо се, пълно с мито-ве. С работата си се опитвам да дам израз/образ на онези па-радоксални моменти, свързани с обитаването на такова място. Има една сцена в „Космополис” на Кроненбърг, в която годени-цата на главния герой – мул-тимилиардер, занимаващ се с финансови спекулации, го пита (цитирам свободно по памет): „Чудя се какво работиш. Ти зна-еш неща, това е твоето занима-ние.” Та, в моя „Космополис“ аз по-скоро вкарвам себе си в състояние на някой, който нищо не знае. Не знае, че релефната карта се гледа откъм лицето, не откъм гърба, не знае, че екранът на компютъра се ползва за ви-зуализация на изображения, а не за гравиране на такива, не знае, че в Космоса семейства не може да има и т.н. ■

Семейство, 2013, рисунка, 40 х 50 см (нерамкиран размер), черен

акварел, хартия

Тридесет и девет години по-късно, 2011, рисунка, 52/82 см (рамкирана), черен туш и акварел на хартия, текст, рамка

На чисто, 2013, 96 х 71 см, релефна

карта

Без название, 2013, тапет, 280 х 345 см., мастиленоструен печат, хартия

Карта на маршрути между световете, 2010, 60 х 260 см., пигментен печат, хартия

54 юни 2013 2013 юни 55

съставите на Националния музикален форум – голяма и важна институция във Вроцлав, която събира под един покрив Вроцлавската филхармония и няколко камерни групи, сред които и нашия струнен квартет. Патрон на Филхармонията също е Лютославски. Това е една от причините. А другата е, че всеки от нас обича неговата музика. Тя е нещо много, много специално. Той е създал удивителен струнен квартет.

Мачей: Само един, но наистина не-вероятен квартет. Може да звучи раз-лично всеки път, така че Лютославски все едно е създал повече творби.

Вероятно няма място по света, къ-дето камерната музика е лесно занима-ние и лесно препитание. Тук, в Бълга-рия, има само няколко активни квар-тета и в повечето случаи е въпрос на ентусиазъм от страна на музикантите, които поддържат огъня. На вас кой ви помага да оцелявате?

Мачей: Всъщност, като се замисля, това е много странно. Защото камерна-та музика е по-лесна за възприемане – не е толкова силна като звук, но в наши дни хората предпочитат симфоничната музика. За разлика от публиката в пре-дишните епохи – през Х�ІІІ век напри-мер е било обратно.

Артур: Хората се впечатляват, кога-то има 120 човека на сцената – звукът е силен и въздействащ. В симфониите на Малер може да има 8 корни…

Марчин: Но трябва да признаем, че има велики творби, създадени за го-лям оркестър – не е въпрос на сила на звука. Аз мисля, че имат значение тра-дициите на всяка нация. Ако живееш в Германия или в САЩ, или в Англия, там има огромни традиции в камерно-

то музициране – свири се по домовете, дори от аматьори. Адвокати и лекари се срещат в събота вечер, пият вино и свирят квартети от Моцарт или Мен-делсон. От друга страна, можем да видим, че най-много камерна музика в световната литература е създадена в Германия. Ако погледнем полската му-зика, там също няма чак толкова мно-го пиеси за квартет, а хубава музика за клавирно трио направо липсва. Това се дължи на традициите.

Артур: Всичко трябва да започне с образованието в училище. В Полша целта винаги е да се създават солисти. В академията, а дори и в училищата ви учат: Иди на конкурс, спечели конкурс! Упражнявай се усилено, свири концер-тите от Виенявски, от Паганини!

Мачей: При пианистите в Полша всички са обсебени от Шопен. Свирят концертите му, соловите пиеси, а дори нямат идея, че Шопен е писал за кла-вирно трио. Но сега границите се от-варят и хората могат да смесват лесно културите, да отидат да учат където пожелаят и да открият какво голямо удоволствие е да изпълняваш камерна музика.

Артур: И все пак е въпрос на из-бор – някои хора не харесват камерна-та музика и толкова много искат да са сами на сцената, да са солисти. А като се замислим – не е възможно за всич-ки. Не са много хората, които са дотам талантливи, пък и психологически трябва да си напълно подготвен да бъ-деш солист. Не всички го могат и не са щастливи, затова имат нужда да седнат в оркестъра. Получава се така, че няма нужда да има толкова много солисти.

Марчин: В САЩ, ако отидеш в Джулиард Скул, там има солисти, като например Ицхак Пърлман – той знае, че ще бъде страхотен солист, но трябва да премине обучението си и по камер-ната музика, защото е важно. Докато в Полша, в академията свириш един квартет на година и учиш камерна му-зика само две години. Когато учех в Бостън, там по време на цялото обу-чение трябваше да премина през шест различни камерни състава – разликата е огромна. И когато си преминал през такова обучение по камерна музика, а после станеш оркестрант, слушаш по-внимателно останалите около теб и така оркестърът също свири по-до-бре. Това вече не е група от солисти. В съзнанието на музиканта не е заседна-ла мисълта, че има да работи концерт на Виенявски, а се налага да седи във втори цигулки и да свири симфония от Моцарт. Хората започват да се наслаж-дават на работата с други музиканти.

Често за професионалните кварте-ти се разказват истории – за това, че музикантите не се харесват, не искат да отсядат в един и същ хотел и да си контактуват по време на пътувания-та. Предполагам, че за Лютославски квартет още е рано…

Марчин: Струнният квартет е като брака – в определен смисъл трябва да се обичаме, но не можем да избягаме от различията.

Артур: Толкова е тънка границата между любовта и омразата… А кой разказва вицовете за вио-листа?

Артур: Аз нямам проблеми с вицо-вете за виолисти.

Мачей: Аз също нямам проблеми с вицовете за виолисти (бурен смях).Марчин, вие сте и композитор.

Марчин: Даа, да, хората така каз-ват.Разкажете ни за творбата, която представихте в София.

Марчин: Определено е най-слаба-та творба в програмата.

Мачей: Не е вярно! След концерти-те често идват и ни казват, че харесват музиката на Марчин. Зависи от хората, които слушат и какво очакват.Ето, има я любовта във вашия квар-тет, сега я усещам.

Марчин: Никога не съм учил ком-позиция. Винаги съм знаел, че не ис-кам да уча тази специалност... и не мога да говоря за моите произведения. Опитвам се да разработвам различни мотиви в минималистичен стил. Ня-колко прости интервала само в два мо-тива за 14 минути – това е.

Мачей: Но не е толкова скучно, колкото звучи, когато той го разказва.

Марчин: Една от темите ми е заим-ствана от пиеса на Шимановски.А кой полски автор освен Лютослав-ски най-много обичате да изпълня-вате?

Артур: Много харесвам Пендерец-ки, но засега не свирим нищо негово. Ще се поправим.

Мачей: Наскоро завършихме запи-сите на интеграл с квартетите на Гра-жина Бацевич за Naxos. Предстои мон-таж. Беше уморително.

Марчин: Аз вече споменах, че много харесвам Павло Микетин. В музикален смисъл той е нещо като на-следник на Лютославски, негов про-дължител.

Мачей: Преди месец излезе албу-мът ни The Bridge, в който са Вторият квартет на Шимановски, Третият на Шостакович и Квартетът на Марчин Маркович, който представяме и в Со-фия. ■

В София квартетът пристигна с променен състав – примариус беше Шимон Кшешовец, който замени ли-дера Якуб Якович. Другите трима титуляри: Марчин Маркович – вто-ра цигулка, Артур Розмислович – виола, и Мачей Млодавски – чело, от-кликнаха на поканата ми да разговаря-ме за мястото на Полша на световната камерна сцена.Какво трябва да знаем за вашия ан-самбъл?

Артур: Най-основното за нас е, че се срещнахме в Музикалната академия във Варшава, така че се познаваме от дълго време. Тогава още не знаехме, че

ще свирим в квартет професионално. Всеки от нас замина в чужбина като продължение на обучението си – Ма-чей учи в Германия, Марчин – в САЩ, аз – в Лондон. След години всички се срещнахме във Филхармонията на Вроцлав – ние сме там оркестранти, но сформирахме този квартет.

Марчин: Интересното за нашия ансамбъл е, че всеки от нас води свой, различен от останалите музикален жи-вот. Свирим във Филхармонията и в камерни състави, ходим на различни фестивали, а нашият първи цигулар Якуб Якович има солистична кариера. Така че не сме от онзи тип квартети,

които работят всекидневно, през ця-лото време заедно. Това, по наше мне-ние, запазва свежестта. Понякога не се виждаме по цял месец и повече.

Мачей: Хубавото е, че свирим раз-лични стилове и жанрове музика – така ни е по-интересно и се забавляваме.

Марчин: И се стараем да програ-мираме концертите на квартета по същия начин, например в София зала-гаме на класиката – Бетовен, но освен това имаме Квартета на Лютослав-ски, който звучи много съвременно, нищо че е писан преди 50 години, и една моя творба, която пък не звучи чак толкова модерно като Лютослав-ски, въпреки че е създадена преди 4 години. В нашия репертоар има произ-ведения на Павло Микетин – един от големите полски композитори в наше време. Той също написа квартет преди 4 години, а музикалният му език е тол-кова модерен – не може да се сравни с нищо друго. За догодина предвиждаме още нови творби на съвременни авто-ри. Така че се стараем да съчетаваме нещата и все пак да сме в нашето вре-ме.Важно е, че представяте съвремен-ната полска музика. Може би това ви прави още по-интересни за пуб-ликата в чужбина.

Артур: Надяваме се да е така, но не се съобразяваме – не свирим тази музика, за да сме интересни. Свирим, каквото ни харесва – хубавата полска музика е част от това.

Марчин: Ние сме късметлии, за-щото ХХ век е наистина много силно време за полската музика. Имаме ня-колко икони: Лютославски, Пендерец-ки, Гурецки и Шимановски преди тях. Всъщност Шимановски слага начало-то в първата половина на миналия век на велика полска композиторска шко-ла. Затова ние свирим тази музика по света. Поне опитваме.

Мачей: И разбира се, защото тя е най-близо до нас – все пак това е род-ната ни култура. Музиката на Микетин и на нашия колега Марчин е съвремен-ното продължение. А 2013 е година на Витолд Лютославски – отбелязваме неговата 100-годишнина, така че всич-ки искат от нас да свирим неговата му-зика.Защо избрахте точно него за патрон на квартета?

Марчин: Нашият квартет е един от

■ ЛИК ■ ЛИК музика

Лютославски квартет в София

2013 е официална година на Витолд Лютославски в Полша в чест на 100-годишнината от рождението на бележития композитор. Четирима млади поляци, членове на Филхармонията във Вроцлав, имат привилегията да бъдат в центъра на тези чествания – техният струнен квартет носи името на Лютославски. Полският институт в София, който пренася честванията и на българска сцена, покани квартета за концерт в рамките на Европейския музикален фестивал – с музикантите разговаря Ирена ГЪДЕЛЕВА.

© S

ande

r Buy

ck

© L

ukas

z R

ajch

ert

56 юни 2013 2013 юни 57

му е португалец, с когото синът така и не се запознал, но твърди се, и до ден днешен носи снимката му в паспорта си. Не е забравил и разказите на май-ка си, че любовта му към бързите коли и бесните скорости е наследствено ка-чество по бащина линия.

„На колите може да се разчита пове-че, отколото на жените – не спорят с теб, не ходят да пазаруват; но трябва да си призная, че не мога да живея без жени”, казва вокалистът, прочут с колекция-та си от тузарски лимузини. Пурпур-но Ламборгини Диабло SE-30; черно Ферари 355; две други ферарита; две беемвета; два мерцедеса; един Астон-Мартин; малък мотоциклет Дукати; мотоциклет Хонда 50 Мънки; и няколко мерцедеса GE 300, взети просто „за да си обикалям имението”, Порше Карера 911 RS... За сведение на посрещачите: вашият човек може да дойде и по въз-дух – Джейсън е горд собственик и на хеликоптер – Robin�on R44 Raven 2, с който се вихри във видеото към актуал-ното си парче White Knuckle Ride. „Една от любимите ми коли е Ferrari 250 GT California Spider, с къса колесна база. Дали я притежавам? Не, нямам си – в

момента една такава струва между 1,5 и 1,8 милиона лири, а за съжаление пари-те ми не стигат чак дотам. За да съм чес-тен, дори аз не харча чак толкова много за автомобили – това е колкото да си купиш къща някъде другаде. Е, нямам и нужда от кола, която да бутам, това е сигурно. А какво ми е необходимо ли? Няколко мили думи, само това. „Боже, изглеждаш чудно с тези обувки... Боже, искам да те чукам с тези обувки!” , смее се Джей Кей.

Той отдавна е изкушен от гъстата емоция на спийда. Не, не става въпрос за амфетаминови съединения, а точно за високата скорост. Тя е зверски нар-котик, за който са необходими: фера-ри, прав участък и скъпоплатена кур-ва, която да ви духа, докато давате на 180, 190, 200, 210... и така до вечността. Класици, избичващи лудостта докрай: Роби Уилямс, Били Айдъл и разбира се, нашият човек.

Воден от изключително необузда-ната си енергия, Джей Кей напуска дома едва 16-годишен и изключително успешно се запилява по улиците. Тан-цува брейк и кара скейтборд. Живее по всевъзможни изоставени складо-

ве и гаражи, без електричество; спи в спален чувал; парите си изкарва къде с дребни кражби, къде с разнасяне на пици и други такива, с които човек обикновено се захваща, когато не се сеща за по-умен начин да изкара кинти за насъщния. Приятелите на чешита са „странстващи” художници на графити и всякакви други подобни представите-ли на уличната флора и фауна. Тогава логично музикалните му интереси са свързани предимно с хип-хопа. Свиде-тели на онези му години пазят в тайна дали още тогава Джей е носил, нахлу-пена над очите си, някоя от онези из-родски шапки (доста често по-големи от главата му), с които ще се свързва видът му след време. По онова време Джей Кей се явява и на конкурс за пе-вец на „Бренд Ню Хевис”. Но след като не успява да стане част от тази банда, събира свой проект. Името на групата си – „Джамирокуай” – взима от едно индианско племе, което е част от наро-да на ирокезите. За тях са характерни вярата в земните сили и убедеността, че всяко нещо, всеки предмет има дух. Логото на шайката, което още тогава си избира (човече с доста голяма рогата шапка), изобразява индианско украше-ние с рога на бик. Всичко това много добре пасва на „еколога”.

„Ако не я нося тази шапка, приятел, никой няма да ме разпознава”, обяснява с остъклен поглед колоритът.

Джейсън създава „Джамирокуай” в Лондон през 1991 заедно с Тоби Смит (кийбордист и съавтор на повечето парчета), китариста Саймън Катц, ба-рабаниста Дерик Макензи и басиста Стюърт Зендър, припознаван по едно време и като съкреватник на бонбона Мила Йовович. Първият запис, който бандата издава, е сингълът When You Gonna Learn. На пазара той е пуснат през 1992 от инди компанията Acid Jazz, за която се говори, че дала име на музикалното течение – едно от най-популярните в края на 90-те, де-финирано от групи като „Инкогнито”, „Джеймс Тейлър квартет” и „Бренд Ню Хевис”.

В онези години интервютата на Джей Кей били доста объркани, теми-те най-често се въртели около Земята, небето, звездите и всички проблеми на разбитата ни планета. Още оттогава музикантът се слави като човек, който трудно си затваря устата. Затова и след време британската преса ще го наре-че „човека с голямата уста и голямата шапка”. Навремето критиката определя вокалния стил на Джей като доста по-влиян от Стиви Уондър. На което той отговаря: „На мен винаги ми казваха,

центство, отново зае фронта на купонджийския саунд.

Днес Джей Кей живее в 80-акрово старо английско име-ние в Бъкингамшир, в мазето си има студио, но невинаги е било така. Роден е в индустриалния Манчестър на 30 декември 1969. Майка му Карен Кей е джаз пе-вица, която се изявява в различ-ни нощни клубове по света вся-ка нощ и навсякъде води малко-то си момченце. Тя е страстен почитател на Ела Фицджералд и Дайна Уошингтън. Класически-те джаз заведения, със задимена и изпълнена с музика атмосфера са основата за Джей Кей. Баща

доброто старо диско. И за кой-то основната дума е „вдъхнове-ние”. Вдъхновение от светлина-та на живота. Но и вдъхновение от тъмнината на денсклуба, където и по света да е отворил той. Въпросът е купон да става. Или Let The Good Times Roll, ка-зано на чист български J. Оба-че! Нека не забравяме първите седем и да изчистим след нас в края на веселията, приканва Джей Кей, когото посветените свързват и с екологичните му позиции, обобщени в неговата любов към природата и Земята по принцип. Събраните отпадъ-ци – сортирани разделно. Парти, което не изхвърля вредни газо-ве, а наздравици и денс с мисъл за парниковия ефект. И, моля, без спиртни злоупотреби.

„Аз съм един от малкото бели артисти по „черните” те-левизии; списанията за черна музика ме търсят, а те никога не са имали бял на кориците си. Кой всъщност съм аз?.. Аз съм един твърде объркан пич”, с такива разсъждения тръгна британецът в началото на 90-те, когато другият бял изпъл-нител от кориците за „черна музика” – американецът Еми-нем, все още не бе поднесъл иг-лата на грамофона към първия винил в живота си – титанич-ния сингъл на Айс-Ти Reckless. „Животът започва на 40, кли-шето е вярно – и се чувствам привилегирован и късметлия все още да съм в играта. Това е важно за мен. Пътят е мно-го, много дълъг. И без значе-ние кой какво казва, трудната част е в началото, на живо, на първите концерти, които те карат да продължиш нататък. И каквото и да се е случило в миналото – грешно или вяр-но, – да си все още в играта е фантастично”, обяснява ори-гиналът към днешна дата. Въ-преки че той обяви оттеглянето си от сцената през 2007, след излизането на диска Dynamite (2005), възнамерявайки да се занимава единствено с проду-

Добре дошли на планета Фънк!

Но не се събувайте! Пове-лява го не толкова доброто въз-питание, колкото алармата на самосъхранението, която пиука: ще ви изпотъпчат! Защото в све-та на „Джамирокуай” се танцу-ва. Много се танцува. Предимно се танцува – и от всички. Тоя зноен фънк пали свещ под зад-ника (маратонките) дори на оне-зи с полумухлясало самочувст-вие, дето на парти принципно обират паяжините по ъглите на хола, като ги преобразява в ку-понджийски зверове. Те са там, за да започнат да се забавляват. И да спрат да не се забавляват.

А „там” този път е столична-та зала „Арена Армеец”, където легендарната британска фънк/�йсид джаз група „Джамиро- куай” на 28 юни свири сбор на българските фенове. За втори път. Родните й почитатели – обитаващи най-различни възра-сти, се надяват да бъдат компли-ментирани за дългогодишната си меломания. И очакват тотален реванш от гостите, чиято изява в Разлог се провали – точно преди две години (и четири дни), след като фронтменът и едноличен лидер на формацията – Джейсън Кей, навехна глезен. (Не знам дали не беше от танци-манци...) С 20-годишна кариера и безброй хитове в дискографията си, не е никаква изненада, че този сце-ничен спектакъл от свежа му-зика, калпазанливи маратонки и емоционален коктейл с блес-тящи плодови тонове пленява публиката навсякъде по света и до момента. Освен най-популяр-ните си парчета музикантите ще представят у нас и песни от своя последен, седми студиен албум Rock Dust Light Star, издаден през ноември 2010.

„Джамирокуай” е историята на едно момче и неговата гру-па, която минава през стени и музикални стилове със скорост-та на спортна кола. Британците станаха лице на един саунд за забавление, носещ корените на

■ ЛИК

>>

■ ЛИК музика

Покана за танци-манци с „Джамирокуай” през юни – от Ивайло КИЦОВ

ЗЕЛЕНА ЕНЕРГИЯ

© M

ax V

aduk

ul

© A

ndre

w C

row

ley

Скоростта е зверски наркотик…

Албумът Rock Dust Light Star

58 юни 2013 2013 юни 59

че съм... Стиви Уондър и затова не мога да бъда себе си. Аз обаче съм нищо в сравнение с него. Не мога да свиря на клавири, не владея барабаните. Аз не мога да правя тези шибани рабо-ти! Просто използвам устата си, за да „изкарвам” нещата навън.” През 1993 „Джамирокуай” са вече достатъчно по-пулярни и подписват договор с гиганта Sony и първият сингъл за този каталог е Too Young To Die. Музикантите усе-щат, че са напът леко да вкарат крак във вратата на съдбата. Това наистина се случва през март 1993, няколко месеца след като пускат и дебютния си албум Emergency On Planet Earth. Неговият класически фънк удиви ухото със звуци на електрическо пиано и латино перку-сии, а и с цветни партии на любимия на Джей Кей диджериду – традиционен аборигенски духов инструмент, който неизменно присъства и в следващите проекти на формацията.

Дебютът веднага влиза в класации-те под номер едно, а конкуренцията е мощно отвята от големия вентилатор на хитсинглите Too Young To Die и Blow Your Mind, които се класират в Tор 10 на Острова. Две години след дебюта формацията издава втория си проект The Return Of The Space Cowboy. Той надхвърля по продажби Emergency Оn Planet Earth и носи слава на групата дори в Япония. С този албум музи-кантите тотално заличават границите между стилови и културни традиции. В парчето Half The Man Джей Кей пее като типичен черен соул и джаз изпъл-нител; в Space Cowboy е развилнял се бял уличен тип, който демонстрира класическите си „кръстосани” стъпки и движения и сякаш символично прес-кача стени. Пуританите пък подрипват и искат преработка на този клип зара-ди „джойнт” намеците в него. Какъв ти намек, то си е жив натвърдък! Ще при-помня, че в няколко кадъра на видеото

се виждат мънички, светещи и летящи листчета канабис. „Чист съм вече! От всичко! Просто минах най-лошото и трябваше да спра. На 34-я си рожден ден си помислих, че ставам твърде стар за това, то ми вреди и хората си мислят, че щом стана сутрин от легло-то, почвам да се друсам, което въоб-ще не е така. Взимах може би веднъж или два пъти седмично. Сега пийвам по някое и свивам джойнт от време на време, но мога да си живея спокой-но без него. То и без това не си стру-ва, понеже качеството е ужасно. Бих убил да си намеря малко истинска яка тревичка. Не мога обаче... Пазарът на ямайска трева в Бъкингамшир явно не е голям”, дедраматизира с присъщото си чувство за хумор фронтменът,който ще навърши 44 в края на 2013.

През 1996 британците намират свои привърженици и в Съединените щати и следващият им диск – Travelling Without Moving, става платинен там, печелейки и Грами. Останалото – да пробутам клишето, е история и суха статистика, вторачена в челото на кла-сациите. Но все такава заразителна ме-лодика, видяна със сърцето.

Rock Dust Light Star излиза през но-ември 2010 с логото на нова звукоза-писна за бандата компания – Mercury Records. А човекът с рогата (и все по-често с перата) не е сменил матри-цата на възприятията. 12 парчета по формулата Jay Kay. Стар, но проверен саунд с младо ухание. Точно за оне-зи почитатели, които още навремето са се черкували под високия свод на музиката за интелигентно парти. Дъл-ги пасажи, които биха се вписали в легендарните соул лейбъли Motown и Stacks, преемоционален бял алтър-натив на черните ритми, запълващи смислено пространството на танцу-валния стил. С думички, измерващи разстоянието между реалността и

мечтата. Естествено, фънкът е осно-вен мотив; ейсид джазът – лесен ети-– лесен ети- лесен ети-кет. Просто едно момче и неговата група си казаха: Let‘s Funk The Planet! И по дяволите, успяха... Трите син-гъла – Blue Skies, Lifeline и White Knuckle Ride, излетяха подобно ядре-ни глави (с насочване) и паднаха като водородни бомби, давайки камертон на поредния купон. (Че и рима се по-лучиJ.) White Knuckle Ride щурмува клубовете с убийствен ремикс на име-нития британски продуцент и диджей Сиймъс Хаджи. Той е поредният, из-кушен да препипа парче на „Джами-рокуай” по каноните на модерната електроника. И да се строи във фен-клуба на фронтмена наред с такива грандове на пулта като един от бащи-ците на нюйоркския хаус Дани Тена-лия, Дейвид Моралес и Мед Профе-сър, сред най-влиятелните реге и дъб съвременни продуценти, който често кани Джей Кей на гости в своето про-чуто студио Ariva.

Електронните дрехи наистина много тичат на фънка на британците, просто звучат страшно хубаво, притег-ляйки впечатление за нещо истински космическо – точно като за личните сай-фай пристрастия на Джей Кей. А също и като перфектния фон, на който да направи още едно кръгче с някое от фераритата си...

Добре. Щом толкова много оби-ча природата, защо са всичките тия коли, питаме се. Защо не ползва ав-тобуса? „Айде ти ползвай градския транспорт в моето положение! Дори не знам къде минават автобусите тук. Когато си публична фигура, физиче-ски не е възможно да се метнеш на рейса. Винаги има някой, който идва и иска да ти каже нещо, и разни та-кива. Не е добре за сигурността ми... пък и предпочитам да си удрям носа във волана.”

■ ЛИК ■ ЛИК музика

И така, Саймън Ратъл няма да е повече главен диригент на Берлинската филхармония след 2018. Каквито и да са мотивите за оттеглянето му, следва да се припомни, че още с идването на сър Саймън в Берлин през 2002 стилът и личността му предиз-викваха безкрайни дебати.

Макар засега да отказва да обясни причините за решение-то си, той признава, че може би то ще улесни нещата през след-ващите шест години и дори ще му даде възможност да пре-мине към нов етап. Разговорът му с „Диапазон” изпреварва новината и е своеобразна рав-носметка – след десет години начело на един от най-престиж-ните оркестри на планетата – на човек, опиянен от музиката, поставил си за цел да я предаде на другите. Страстен, свободен, непрекъснато нащрек, катего-рично неспокоен, човек, който не възнамерява да се вкопчва в трона си и който е решен да продължи борбата срещу зако-стенелите навици. И след 2018. – можем да бъдем сигурни.

Как той и оркестърът са се

променили от тези десет годи-ни съвместна работа? „Берлин-„Берлин-ските филхармоници са уника-лен ансамбъл. Нашата връзка си остава силна, вълнуваща и изпълнена с ентусиазъм. Но нещата никога не са прости. Главното ми удовлетворение идва от това, че музикантите бяха спътници в развитието на оркестъра в много направле-ния и дух на откритост. Далеч отвъд въпросите, свързани с репертоара, начина на свирене, отношението към пресвятата традиция – теми на постоянни дебати в колектив като нашия, организиран по демократичен начин. Освен това оркестърът вече се вписва по-дълбоко във всекидневния живот на града.

Да се поддържа готовността на всички е предизвикателство на висотата на много силните индивидуалности, от които е съставена тази формация. Тях-ното желание, ангажираност и енергия никога не отслабнаха. Канализирането на тази енер-гия е невероятно трудна битка, която изисква време и често на-лага болезнени компромиси.

Показателно е как музи-кантите възприеха принци-па на дигиталната концертна зала (Digital Conc�rt Hall). Ако през 2008 сам бях тръгнал да развивам проекта, хвалейки им безкрайните възможности за разпространение, родени от техническия напредък, и предупреждавайки ги, че това няма да донесе печалби, щяха да ме вземат за луд. Икономи-ческият модел впрочем още не е осигурен. Ала това световно

Винаги свободен!

Новината взриви блогосферата:

сър Саймън РАТЪЛ няма да продължава

своя договор с Берлинската

филхармония след 2018.

Ще опустее ли Филхармонията без Саймън Ратъл?

>>

Джей Кей в кръстосани стъпки

• Джейсън имал брат близнак, който починал съвсем малък.

• Вокалистът е един от първите артисти, поканени за участие в популярната поредица Late Night Tales. Тя е дете на новото хилядолетие и предлага на меломаните компилации с най-доброто според най-добрите. Серията е дело и идея на лондонския независим лейбъл Azuli Records. Всяко от тези издания представя утвърдени имена от алтернативната елек-тронна (и не само) сцена със задача да съставят албума на мечтите си – „музиката, която ги е вдъхновила да бъдат музиканти”.

• Известният филмов композитор Дейвид Арнолд избира „Джамирокуай” за основната тема в саундтрака към филма за Джеймс Бонд The World Is Not Enough, но в последния момент товари с тази задача „Гарбидж”, тъй като Джей Кей настоял част от парчето да бъде документален запис от рали между него и съседа му.

• Певецът дарява приходите от австралийското турне на формацията в помощ на жертвите, пострадали от атентата в Бали през 2002, и семействата им.

• Джей Кей е печелил в категорията за най-стилно обле-чена поп звезда на списание Elle.

• Между 1998 и 2001 фронтменът имаше връзка с бри-танската актриса, певица и тв водеща Денийс ван Отен. Джейсън: „Аз бях този, който искаше да предизвика раз-дялата ни, защото нещата не вървяха. Не знаех обаче как. Аз съм джентълмен, не говоря за това… А и в нашия случай: влизаш в местната бензиностанция и виждаш 17 списания с нея на корицата, разказваща как всичко между нас трябва да приключи. Денийс имаше любов с таблоидите, докато аз – не. Не бих излизал пак със знаменитост. Дали е вярно, че ми е наложила забрана за секс, понеже е трябвало да става рано за The Big Breakfast (сутрешното шоу на BBC, което Денийс водеше)? Доколкото съм информиран – не, ама беше трудно да получиш нещо от нея, понеже си лягаше още в 3 следобед.”

„Денийс имаше любов с таблоидите, докато аз – не.”

60 юни 2013 2013 юни 61

■ ЛИК ■ ЛИК музикаприсъствие ни донесе послания отдалеч, някои напълно неочак-вани. Предпочитаното от мен е снимка, изпратена от най-голе-мия индиански резерват в Ми-несота. Обитателите му бяха проследили изпълн�нието на Симфония № 2 на Малер, про-жектирано върху екран от бяло платно... Невероятно! Симфо-ничният оркестър е една много елитарна институция. Дигитал-ната концертна зала събаря сте-ните.”

През този сезон ще бъдат излъчени концерти в киноса-лоните на близо седемдесет и пет германски града... „Това ще проработи само при много ши-рока аудитория и облогът още не е спечелен. В една пълна зала публиката има усещането, че е част от нещо, че споделя. В киното е различно. Ако из-

лъчването интересува трийсет души, нашите шансове са огра-ничени. Трябва да сме търпе-ливи и да оставим времето да помогне на интереса да се за-твърди.

Лично аз съм убеден в необ-ходимостта всеки да има въз-можност за достъп до музика-та, независимо дали тя му гово-ри, или не. Това е смисълът на многобройните инициативи по адрес на младата публика, на възпитателните програми, на които придавам голямо значе-ние. Наш дълг е да заразим слу-шателите с този вирус. А после да се надяваме, че заразата ще е неизлечима!

Животът и усещанията ни се променят много бързо, пред очите ни:се създава нов свят: трябва да се намерят нови пъти-ща за комуникация. Визуалното

измерение е нещо, което говори на зрителя. То издигна изпъл-нението на Матеус Пасион на Бах, поставено от Питър Селърс със светлина и картини, до неза-бравимо изживяване – от онези, които наистина променят жи-вота на човека. Възнамеряваме да представим Страданието по Йоана (Евангелие от Йоана) догодина, а след това – Пелей и Мелизанда. Дебюси мечтаел Мелизанда да умре сред цигул-ките, а музикантите да са като дърветата в гората...”

Да се раздвижат оркестърът и певците, да се смесят със со-ловите инструменти е смайва-що предизвикателство. Каква е реакцията на публиката ... и на музикантите?

„Селърс извърши нечува-на работа с певците и Хора на Берлинското радио. Той си даде

През 2018 Саймън Ратъл ще е на 64 години. ... Ще е останал шестнайсет години начело на Бер-линската филхармония. Преди това осемнайсет години беше гла-вен диригент в Бирмингам.

Саймън Ратъл е роден в Ливър-пул и това ни подсеща за Бийтъл-сите: „Ще се нуждаеш ли от мен, когато стана на 64?” (When I’m 64?) Време е някой друг да поеме прекрасното предизвикателство, наречено Берлинска филхармо-ния. Оркестърът заявява, че го уважава, че съжалява за това „лич-но решение” и желае да отдаде по-чит на извършената от главния ди-ригент работа. „С изключителната си музикалност и креативност той печели нови слушатели всеки ден и оформи националния и между-народния облик на оркестъра”, заяви Мартин Хофман, генерален директор на фондацията, която управлява Берлинските фил-хармоници.

След един ХХ век, белязан от две продължителни царува-ния на немски диригенти – Фуртвенглер и Караян, после от демократичния преход, олицетворен от Абадо, Ратъл въве-де Берлинската филхармония в XX� век – ансамбъл, винаги толкова пищен, виртуозен, по-свободен отпреди и глобален както никога с концертната зала в интернет. Застраши ли той легендарната „златна звучност” на Берлинските фил-хармоници – тема на всички спорове и фантазии? Някои полемици обвиниха в това английския диригент – музи-кант, отворен към музикантите от своето време и към ста-рите инструменти прекалено много за вкуса на някои нос-талгици.

Най-трудното ще е да му се намери приемник, който да не е нито въплъщение на „връщането към”, нито залог за приемственост. Ако си представим списъка на претенденти-те сред диригентите, редовно гостували на Филхармонията, на първо място идва името на Кристиан Тилеман, берлинча-

нин по рождение, капелмайстор по традиция и върховенство. Но този „консервативен” избор би бил рискован, а и Тилеман неот-давна пое Дрезденската държав-на капела. Даниел Баренбойм ще бъде ли отново на линия? Той е свързан до края на живота си с Берлинската държавна капела, а и стана генерален музикален ди-ректор на Държавната опера... до 2022. Без да говорим за неговия израелско-арабски западно-изто-чен Диван оркестър, нито за въз-растта му – 76 години през 2018.

Рикардо Шайи, който тази го-дина ще навърши 60, е една от възможните кандидатури, като се има предвид, че този италиански диригент е в свои води в герман-ския репертоар и че вдъхна нов живот на Концертгебау (Холан-(Холан-Холан-дия) и на лайпцигския Гевандхаус.

Неговият наследник в Амстердам латвиецът Марис Янсонс, който е и музикален директор на Оркестъра на баварското радио, е с деликатно здраве и е вече на 75 години, което не е малко. Но пък неговият ученик и сънародник Андрис Нел-сонс няма и четирийсет – прекрасна възраст! А и притежава впечатляваща ръка, интелигентност и репертоар. Да не про-пускаме от неговото поколение венецуелското чудо Густаво Дудамел, чието медийно присъствие и популярност са уни-кални, или пък руския диригент на Лондонския симфоничен оркестър Владимир Юровски. Малко по-възрастният Да- ниъл Хардинг не се ползва с единодушно одобрение, но той бе асистент на Ратъл в Бирмингам и на Абадо в Берлин, а това му е създало връзки. И накрая да не забравяме един зрял диригент композитор – финландеца Еса-Пека Сало-нен, който през 2018 вече ще е изкарал десет години с лон-донския оркестър „Филхармония”. В британската столица някои вече виждат хлапето от Ливърпул да наследи през 2016 Валерий Гергиев начело на Лондонския симфоничен оркестър.

Изненадата

време да ги убеди един по един. Накрая бе запомнил името на всекиго! Още при първата ми репетиция с хора вълнение-то бе осезаемо. То достигна апогея си на концертите. Питър ни отведе отвъд въпросите за стил, изпълнение със или без вибрато, състав... Ние бяхме толко-ва запленени, пътуването, на което той ни канеше, беше толкова разтърсващо, че от значение бе единствено дълбоки-ят смисъл на произведението. За малко да се запитаме защо изобщо е трябвало да се композира музика след Бах!”

Друг новаторски експеримент са късните нощни концерти, които за-почват в 22,30 след някои концерти по абонамент. „Исках да променя цере-

мониала, да експериментирам по-къс формат, да заинтересувам друга пуб-лика... а и да бъда по-ексцентричен, отколкото мога да си позволя на нор-малните концерти! Публиката от пред-хождащия концерт има право на без-платен достъп. Успоредно с това це-ната на билетите – 10 евро – привлича нови слушатели за Филхармонията.”

По-млади, нощни птици? „Да, фе-нове на джаз клубовете... и не само. Много абонати приемат този сблъсък на светове, към който не биха подхо-дили спонтанно. Това се отнася до из-вестна степен и до самите музиканти, тъй като участието им е на доброволна основа. Being Beauteous (Прелестно

създание от „Озарения” на Рембо), кантатата на Ханс Вернер Хенце за со-прано, арфа и четири виолончела, коя-то изпълнихме през декември с Бар-бара Ханигън, е не само шедьовър, но и идеална музика за този късен час... Вложих цялата си енергия, за да убедя всички – късните концерти да станат редовни. В началото се плашеха. Фил-хармонията е традиционен ансамбъл, част от изпълнителите са твърде кон-сервативни. Понякога трийсетгодиш-ните са дори по-консервативни от пет-десетгодишните. Изкушението да се мисли, че нещата са неизменни, е една забавна черта от отношението на гер-манците към културата. ■

„Дигиталната концертна зала събаря стените”

Караян с Берлинските филхармоници

62 юни 2013 2013 юни 63

на Верди и оперният театър с неговото име. В предишната му сграда „лебедът на Бусето” се изявява на 15 години, ди-рижирайки своя симфония, с много овации преди представя-нето на „Севилският бръснар”. Местните жители решават да построят нов театър, на което Верди, който им е ядосан, че ко-ментират личния му живот (жи-вее 12 години без брак с разде-лена от мъжа си жена), се про-тивопоставя, защото „е много скъпо и ненужно за в бъдеще”. Отхвърля и предложението на кмета театърът да се нарече на негово име. С това си навлича нови критики. При откриването му през 1868 с „Риголето” не е поканена спътницата и музата на Верди сопраното Джузепина Стрепони, а самият композитор

на Верди, стените й са слуша-ли първите му композиции и изпълнения, видели са ражда-нето на любовта му към Мар-гарита, дъщерята на Бареци. Тъстът благодетел окуражава композитора в трудни моменти (ранната смърт на Маргарита и на двете им деца), става за него „баща, благодетел и приятел”. В последните мигове от живота на „господин Антонио”, както Верди винаги го нарича, той му свири на запазеното пиа- но Va pensiero от „Набуко” и умиращият промълвява: „Моят Верди, моят Верди.” Обхваща ме вълнение, когато влизам в салона с оригиналните мебели. В следващите зали са съхране-ни ценни автографи и докумен-тация за живота и кариерата на маестрото – от младостта му в дома Бареци до смъртта му, портрети на негови изпълните-ли. Между многото предмети се запомнят първият портрет на младия Верди, правен с въглен от сина на Бареци; писмото, с което композиторът посвещава „Макбет” на покровителя си; масата, на която Верди и Мар-гарита обядват в деня на сват-бата си; вестници от епохата, обявяващи смъртта на Верди; съболезнователни телеграми; две палки – на Артуро Тоскани-ни и на Рикардо Мути, дирижи-рали Вердиеви опери в театъра по повод негови годишнини.

Срещу музея са паметникът

Виждайки страстта и спо-собностите на сина си, бащата му подарява спинет втора ръка, поправен безплатно от орга-нист „заради доброто желание на младото момче да се научи да свири на този инструмент”.

Прозорливият баща, който иска да образова Верди, „за да не се занимава с ръчна работа”, го изпраща на пансион да учи в гимназията.

Тя е в Бусето – градче на из-куството и културата с минало, богато на история и традиции, следващ етап от моята обикол-ка. Там са събрани многоброй-ни и ценни свидетелства за ком-позитора, почитан всяка година през октомври с фестивал, пос-ветен на него.

Слизам от влака и тръгвам по главната улица, за да стигна до централния площад, където е къщата музей Бареци, която за Верди има съдбовно значение. Над надарения младеж бди Ан-тонио Бареци, богат търговец на ликьори, който, снабдявай-ки семейство Верди в Ронколе с тях, обръща внимание на та-лантливото дете. Именно той подсказва на бащата да продъл-жи образованието му. Стипен-дията за гимназията не стига и е допълнена от благодетеля Бареци, почитател на музика-та, основател и президент на Филхармоничната общност в Бусето. На следващата година след завършване на гимназия-та Верди се преселва в къщата на Бареци, където дава уроци по пеене и пиано на дъщеря му, негова бъдеща съпруга. Не може да си позволи универ-ситета в Парма, но Бареци му помага икономически, за да „перфекционира музикалното си изкуство” в Миланската кон-серватория. През 1832 Верди тръгва за Милано, придружен от баща си. Поради различни обстоятелства и въпреки че спе-челва изпита по композиция, не е приет в Консерваторията. Пак Бареци му плаща престоя и частните уроци в Милано по контрапункт.

В музея има богата колекция от предмети и документи, свър-зани с отношенията на ком-позитора със семейството на търговеца. Къщата е свидетел на първите музикални стъпки

етаж е бил кръчма, докато на първия е живеело семейството. Туристите вътре свещенодейст-ват, тишината е задължителна, младо момиче с гордост и удо-волствие отбелязва детайли от живота на Верди. Той никога не забравя произхода си: „Бях, съм и ще бъда винаги селянин от Ронколе.” Този надпис е на-всякъде из селцето, наброява-що хиляда жители. Върху брон-зовия паметник пред къщата не липсват свежи цветя.

Музеят гледа към църквата „Свети Архангел Михаил” от другата страна на площадчето. В нея Верди е кръстен ден след раждането си; тук едногодиш-ният Бепино успява да се спаси от руските войски, скривайки се с майка си в камбанария-та, както разказва поставената плоча. От най-ранна възраст камбани и улични музиканти омайват детето. Майката раз-казва: „Когато минаваха стран-стващи музиканти или латерни, беше невъзможно да го задър-жиш.” Църквата помни първите органови уроци и изпълнения на шестгодишния Верди. Един път той, омаян от органа, ос-тава глух за зова на водещия лигургията капелан, който го изритва. Ядосаният Бепино му пожелава да го удари гръм, кое-то след години се сбъдва. През 1822 Верди, само 9-годишен, е органист в църквата със запла-та. В малкия музей под органа са събрани Вердиеви реликви: копие от кръщелното, едно от пианата му, копия на партиту-ри. Сладкодумният възрастен свещеник може да те държи часове и да те залива с подроб-ности за живота на най-видния гражданин на Ронколе.

ните от оперите си пари в заку-пуване на терени.

Къщата става национален музей в 1901, един ден след смъртта на Верди. Реставрира-на е през 2001 по случай 100 години от смъртта му. Основна-та покъщнина в нея (мебели) е строга, оставена в естествения си вид. Има за цел само да въз-креси атмосферата, която е ди-шал композиторът: приземният

Свидетел и пряк участник в Рисорджименто и обединение-то на Италия, неговият живот е пълен с радости и болки. Артис-тичната му дейност трае над 70 години. Композитор, политик, земеделец и благодетел, Верди се ражда в епохата на коня и умира в тази на двигателя, до-косвайки с ръка многобройните достижения на техниката и на науката: телеграфа, железница-та, електричеството, автомоби-ла, радиото, фонографа и др.

Местата на Верди не са само тези, в които се намира, но най-вече онези, които трансформи-ра. Опитах се да разбера защо композиторът, който е и добър гастроном, внимателен към градския и естествения пейзаж, към приложното изкуство, е свързан точно с тях.

Маршрутът из родните места на Верди спазва хронологичния принцип. Началото е в Ронколе Верди, където на 10 октомври 1813 в осем часа вечерта в стая-та на родителите си – баща кръч-мар и майка предачка, е роден Джузепе Фортунино Франческо Верди. Неговото кръщелно е на френски (тогава Ронколе е част от Наполеоновата империя). Родният дом на Верди е скромна селска къща от тухли, запазена в оригинал. Тук той прохожда и прекарва първите десет години от живота си, тук влага спечеле-

■ ЛИК ■ ЛИК маршрути

>>

Подир нотите на Верди

Историческо-музикално-туристическата разходка по местата, където е живял или минал Джузепе Верди, е удоволствието, което Соня АЛЕКСАНДРОВА си позволява в чест на 200-годишнината от неговото рождение.

Бронзовият паметник пред родната къща на Верди в Ронколе

Родната къща на Верди в Ронколе

Църквата „Свети Архангел Михаил” в Ронколе, в която малкият Верди свирел на орган

Театър Верди в Бусето

Вила „Палавичино” в Бусето, която от

2009 е седалище на националния музей

„Джузепе Верди”.

62 юни 2013

64 юни 2013 2013 юни 65

Сред тях са негов бюст върху второто пиано, по-модерно, из-ползвано до края на живота му; най-често разгръщаните книги до леглото му. Влиза се в сту-диото, където Верди поддържа счетоводството на терените си. В гардероба под витрина са копията на всичките му опери (оригиналите са собственост на издателя Рикорди). В други две витрини стоят лични вещи на композитора – шал, ръка-вици, табакера, очила, чадър и шапка, документи, свърза-ни с политическия му живот. Обикновено Верди музицира в своята стая на приземния етаж, просторна, пълна със светлина и въздух. Прозорците и стъкле-ните врати гледат към гради-ната, за да може всеки момент да излезе сред природата. Как композира Верди разказва съ-пругата му Стрепони: „Веднъж започнал работата, той й се отдава с трескава жар и нищо не може да го откъсне. Това е природата на неговия талант.” Екскурзоводката допълва, че Верди е писал прав пред стой-ката за ноти, оставена тук, без да изпитва нужда да се докосва често до пианото. „В нощната тишина от тази стая тръгват резки хармонии, бълвани от та-ланта на гения”, пише свидетел на времето.

Вилата в Санта Агата е за Верди най-приятният престой. В пет часа сутринта той е сред алеите на парка, посещава по-лета и ферми, забавлява се с

ство предмети. Започва се със спалнята на Стрепони, в която почти всичко е непокътнато: мебели, картини, (рисунки на любимите куче и папагал), скулптури (бронзов бюст на Верди), фотографии я изпъл-ват и обогатяват. Надниква се и в съблекалнята на Джузепи-на, където са съхранени някои нейни дрехи, тоалетката й, пре-парираният папагал Лорито, едно от пианата на Маестрото. Следва стаята на Верди, също пълна с мебели и предмети.

лите, най-търсеният и най-ос-порваният. И като последствие – най-щедро платеният. Компо-зиторът мъдро администрира финансите си. В спокойствието и творческата свобода на Санта Агата са родени „популярната трилогия” „Риголето”, „Труба-дур” и „Травиата” и последните ноти на „Фалстаф”, минавайки през върхове като „Бал с мас-ки”, „Силата на съдбата”, „Дон Карлос”, „Аида” и Реквием.

Практичността на Верди е видна в архитектурата на ви-лата, в избора на мебелите, във всичко, което издава вътрешния ред в семейството. Обстановка-та е хубава, проста и елегант-на, съответства на удобството. Жилището е достойно за един артист, в какъвто се превръща този господин със своите опе-ри и изобретателност. Вилата на Верди задоволява неговото желание да намери постоянен дом в спокойствие и самота. На свой приятел той пише: „На-писах всичките си опери, с из-ключение на първите, в „Санта.Агата”, без да нарушавам мо-ите самотни и селски навици. Тук нищо не може да ме разсее. Възстановявам се, като излизам сам сред моите земи, занима-вайки се с огромно желание със селско стопанство.”

И днес вилата е обитава-на от наследниците на Вер-ди, поради което могат да се видят само пет от 13-те зали. Те съхраняват оригинална ме-белировка и огромно количе-

отсъства в знак на протест. Така и не вижда как на тържествена-та вечер дамите са облечени в зелено (v�rdi – на италиански зелени), а господата са със зе-лени вратовръзки. Верди нико-га не стъпва в този театър.

С отекващите в ушите ми познати арии го напускам, за да поема по алея с тополи, коя-то отвежда към чудесната вила „Палавичино”, седалище от 2009 на националния музей „Джузепе Верди”. Пътуването из обновената експозиция чрез епохата и оперите на Верди, построено от история, музика, романтична атмосфера, е ори-гинално и емоционално. 21 зали следват хронологията и придру-жават Верди, артиста и човека, чрез представянето на всички-те му 27 опери. Сценографът режисьор Пиер Луиджи Пици възпроизвежда техните ориги-нални сценографии според из-дателската къща Рикорди чрез музика, картини, костюми, тъка-ни и мебели от епохата. В това пътуване главното действащо лице е музиката. С изключение на първата зала „Милано” и 19-а „Салонът” (възпроизвежда са-лона на Верди) останалите 19 са посветени на Вердиевите опери и носят техните имена.

С Бусето Маестрото има отношения на любов и омраза през целия си дълъг живот. Той остава свързан с града, макар да живее в прекрасната вила „Верди” в Санта Агатa, после-ден етап от пътуването ми. Без нейното посещение е невъз-можно да се разбере истински-ят свят на Маестрото. Купува я през 1848 след завръщането си от Париж, но се премества окончателно в нея през 1851 с Джузепина Стрепони. През ос-таналите 50 години от живота си той практически не се разде-ля с вилата.

Далеч от хорските клюки, в нея посреща малко и отбра-ни гости, може да си позволи да „живее в по-голяма свобо-да” и да съгласува музиката със селскостопанските си ра-боти. Двете вървят в изключи-телна симбиоза. Веднага след „Набуко” (1842) Верди става най-обожаваният италиански композитор, най-обичаният от тълпата, импресариите, издате-

■ ЛИК ■ ЛИК маршрути

малкото корабче в езерцето, което лично управлява. За да си почине от музиката, Верди при-бягва до поезията; за да уравно-веси силните емоции от едното и от другото, се скрива във фи-лософията и историята. Няма област от човешкото познание, на която неговият неспокоен ум, жаден за култура, да не се нахвърля.

Безкрайното любопитство на Верди към изкуство, пое-зия, агрономство, икономика и политика е видно от много-бройните периодични изда-ния, на които е абонат и част от които са изложени. Истори- ческо-литературната му биб-лиотека заема цяла зала, в нея е най-хубавото от класическата и модерна култура, италианска и европейска – от спомените на Казанова до Платон и Шо-

пенхауер, от Балзак до Зола, от Паскал до Дарвин, за да се стигне до театрални текстове на Есхил, Дюма, Юго, Сарду, многобройни издания на Шек-спир. Музикалната книжнина е в съседната стаичка. До лег-лото му, подръка, са партитури на Бах, Хендел, Керубини, Шу-берт, Берлиоз, Брамс, Вагнер, млади композитори от итали-анската и френската школа.

Сред запомнящите се екс-понати са гипсовите отливки на ръцете на Верди и Стрепо-ни, сухите цветя от гроба на Алесандро Манцони, ръкави-ците, използвани при дири-жирането на Реквиема в памет на писателя, пътната чанта, с която е пътувал до Петербург с партитурата на „Силата на съдбата”.

От студиото се влиза в по-следната малка стаичка, в която са запазени мебели и предмети, пренесени от миланския хотел, в който е издъхнал Верди.

Визитата продължава навън в част от огромния, повече от 6 хектара, парк с над 100 расти-телни вида от цял свят. Всичко в него – дърветата и цветята, езерото във форма на ключа сол, проектира талантливата практичност на Верди, в която се преплитат буйната му фанта-зия с неговия жив и раздразни-телен темперамент. Спирам се пред паметника на погребаното тук куче Лулу с надписа „В па-мет на един истински приятел”, стигам до езерото, пещерата, ледницата (пълнена през зима-та с лед, формирал се от езеро-то, за да се съхраняват храните през лятото), мазето и гаража с файтоните. Те са шест, един от друг по-оригинални, използва-ни от Верди по различни слу-чаи в зависимост от сезона и разстоянията, които трябва да се изминат.

Моята разходка подир ноти-те на композитора ми откри и човека Верди с неговата рани-мост, който иска на всяка цена да раздели работата от личния си живот. Местата, скъпи за Маестрото, ми помогнаха да опозная неговия характер, да си създам малък свят около ли-чността на безспорно най-лю-бимия на италианците компо-зитор. ■

Вила Верди в Санта Агата, в която Верди създава повечето от големите си опери

Пианото на Верди в къщата музей

Бареци

Вход на националния музей „Джузепе Верди”

Зала Риголето в националния музей

„Джузепе Верди”

66 юни 2013 2013 юни 67

живот остава неизвестна.Опасването на града с ма-

сивна градска стена се при-писва на полулегендарния цар Гилгамеш. Трябва наистина да е бил владетел на Урук около 2700 г. пр. Хр., но стига до нас като герой на доста по-късен епос, отнасян към най-древни-те литературни творби на чо-вечеството. Изправяме се пред колосална статуя на героя (гип-сово копие на оригинал от края на �ІІІ в. пр. Хр., което събуж-да в съзнанието разхвърляни спомени за неговите подвизи). Теракотени релефи разказват епизоди от епичните му битки и търсенето на безсмъртие, за дружбата му с Енкиду и отно-шенията му с богинята Ищар...

Отделна зала е отредена на най-значителния (със сигур-ност) принос на Урук към све-товната култура: началото на писмеността. Първата писмена система се развива от пиктогра-ми и фонетични символи, от-печатани върху глинени плоч-ки, до клиноообразно писмо. Присвоено от администраци-ята, то бързо започва да се из-ползва за запис на литературни, религиозни и научни (астро-номически, медицински, мате-матически...) текстове и дори за размяна на дипломатически ноти! Няма как да не изпитваме страхопочитание, взирайки се в изложените образци.

По стълбището към Ислям-ския раздел на музея Пергамон преодоляваме хилядолетия, за да се озовем в ІХ век сред на-

В центъра на експозиция-та голям дигитален макет дава нагледен урок по изобретява-нето на рационално и мащабно планиране на градския живот. В края на І� хилядолетие пр. Хр. е установен (вероятно) пър-вият голям градски център в света с комплексна структура за обществен живот и управле-ние, както и обезпечаване на нуждите на многобройното на-

Ирак. Освен като земята, къ-дето е покълнала и достигнала висок стадий на развитие град-ската организация на живот, това е люлка на първата писме-ност и родно място на легенда-та за Гилгамеш. Изложбата се разгръща по тези три оси, от-кроявайки „революционните” аспекти и нововъведения, не изгубили значението си до днес. „За първи път представяме три-измерни модели на внушител-ната монументална кирпичена

архитектура на ранния Урук, открита в лошо състояние при разкопките. Моделите са гене-рирани от Германския архео-логичен институт на базата на последните научни резултати, включващи и сателитни образи с висока резолюция” – обяс-нение на Маргарете ван Ес, научен директор на Източния департамент на Германския ар-хеологичен институт.

Опашките пред големите музеи станаха нещо обичайно и са като барометър за успеха на всеки туристически сезон. В Лондон Британският музей вече е обсаден от нетърпеливи-те да се потопят във всекиднев-ния живот на Помпей, преди да е бил погребан под лавата (вж. миналия брой на ЛИК). В Бер-лин музеят Пергамон и Нови- и Нови-и Нови-ят музей отгръщат обвеяни от легенди страници от прастари времена, от блестящи цивили-зации на Древния изток. Из-ложбата „Урук – 5000 години мегаполис” за първи път пред-ставя пред широка публика, и то в цялостен образователен разказ, резултатите от разкоп-ките, откритията и изследва-нията на германски археолози, започнати преди сто години в земите от Библията, през зима-та на 1912/1913. Разположена в Пергамон от 25 април до 8 сеп-тември, изложбата ще се пре-мести в Манхайм, в музейния комплекс „Райс–Енгелхорн”, за периода от 20 октомври до 21 април 2014. Най-новите науч-ни резултати за Урук захранват международен научен колокви-ум.

След ритуалното изкатерва-не по стъпалата на внушител-ния Пергамски олтар на Зевс, след дължимото възхищение пред великолепието на вави-лонската Порта на Ищар Алея-та на процесиите ни извежда до Урук под зоркия поглед на кра-чещите редом с нас лъвове.

Урук е един от най-големи-те градове в древна Месопота-мия, споменат в Библията като Ерех при изброяване на наро-дите (Битие 10:10), владение на Нимрод в земята Сенаар (където са разположени също Вавилон и Акад). Днес мястото е познато като Варка в Южен

■ ЛИК ■ ЛИК маршрути

Сказания от Музейния остров

селение. Водоснабдяване, дос-тавка на храна и всекидневно оборудване, разпространение на „вносни” стоки и знания са сред основните функции на полиса. Погледът спира върху реконструкция на внушителни-те храмове на покровителите на града, бога на небето Ану и дъщеря му Ищар. Разцветът на града, в продължение на три хиляди години разпростирал влиянието си не само върху Древния изток, но и върху ели-нистичния свят като културен, научен и религиозен център, е показан чрез великолепни сви-детелства – експонати, събрани за случая от германски и чуж-дестранни сбирки, като тези на Лувъра и Британския музей. Прави впечатление обаче, че докато развитието на архитек-турната, научната, икономичес-ката и административната ми-съл (характерните цилиндрич-ни печати, чието разгърнато изображение поема наниз об-рази, церемониалните вази…) е материално документирано, не откриваме свидетелства за домашния бит. Монументална-та архитектура говори за силна власт, съществуват белези на дълбоко разслоение в общест-вото, но при разкопките не са разкрити жилищни квартали, така че рамката на обикновения

ходки от археологическите раз-копки на град Самара, могъща столица на абасидския хали-фат, разположена по бреговете на Тигър на 130 км северно от Багдад. С изложбата „Самара, център на света” до 25 май се отбелязва годишнина (101 годи-ни) от откриването на древните останки от немския археолог и

Урук, реконструкция на зигзагообразна мозайка от градската архитектура

Дигитална реконструкция на Урук

Самара, порцеланова

купа със зодиакална декорация

Самара, фрагмент от стенна облицовка

© G

eorg

Nie

derm

eise

r

© G

eorg

Nie

derm

eise

r

>>

67 юни 2013

Три изложби в Берлин предлагат гмуркане до главозамайващи дълбини на човешката история: обединявайки разпръснати и непоказвани досега съкровища, сглобяват археологически находки и научни открития в разказ за цял цивилизационен пласт. Впечатленията си от едно пътуване из минали светове се опитва да подреди Нина ВЕНОВА.

© S

taat

liche

Mus

een

zu B

erlin

68 юни 2013 2013 юни 69

■ ЛИК ■ ЛИКмаршрути

>>

ориенталист Ернст Херцфелд. Експозицията дава представа за развитата урбанизация – най-цялостно запазен план на град с гигантски дворци, джамии, ограден ловен парк, терени за конни надбягвания, който се простирал на дължина 41,5 км в посока север–юг и на широчи-на между 4 и 8 км. Фрагменти от дворцови стенни орнаменти и живопис, дървени облицов-ки и мозайки, предмети, бижу-та, бронзови статуи, порцелан, керамика, гравирано стъкло... – находките, свидетелство за ар-хитектурното и художественото великолепие на града, обявен от ЮНЕСКО за „център на света”, са ситуирани с помощта на кар-ти и макети и почти оживяват на исторически снимки от раз-копките, правени от Херцфелд, които са запечатали не само пейзажа, но и ежедневието на работниците.

Под знака на столетие е по-ставена и изложбата „В свет-лината на Амарна” – сто годи-ни от откриването на бюста на Нефертити, символ на непре-ходната красота. В храмовата атмосфера под купол на Новия музей, царстваща в средата на

кръгло празно пространство, във фокуса на мека светлина и на очаровани погледи Нефер-тити подканя към обожание. За случая берлинските музеи вадят невиждани досега находки (при разкопките на Амарна били открити между 7000 и 10 000 обекта, 5000 от които се нами-рат в Берлин, като голяма част от тях и до днес не били проуче-ни и реставрирани), подкрепе-ни със заемки от чуждестранни открития и музеи (включително и от нюйоркския Метрополи-тън), за да се позволи по-добро вникване в историко-културния контекст. Да се разкаже неразбу-лената докрай история на крат-ковременния блясък – с разцвет на ново изкуство – на древно-египетския град Ахетатон (днес известен с арабското си име Тел ел-Амарна), въздигнат само за няколко години като велико-лепната нова царска столица на фараона реформатор Аменхотеп І� (1351–1334 г. пр. Хр., приел

името Ехнатон със забраната на култа към бог Амон) и неговата съпруга Нефертити. Градът с пищни дворци и храмове на но-вия култ – към единен върховен бог на духовното слънце Атон – бива изоставен след завръща-нето към старите религиозни традиции с Тутанкамон. Про-дължението е тъжно – до болка позната история за религиозна нетърпимост, гонения и разру-шаване на изображения.

Изложбата може да се види до 4 август. А по всяко време заслужава да се разгледа ар-хитектурното постижение на Дейвид Чипърфийлд (отличе-но през 2011 с наградата Мис ван дер Рое), успял да съживи пострадалата тежко от бомбар-дировки по време на Втората световна война сграда на Новия музей (строен 1843–1855). Той бе открит наново през 2009 и дълго време беше трудно да се попадне там без предварително записване. ■

Самара, стенна ниша от дворец,

фотография от разкопките,

1911–1913, Ernst Herzfeld

Гилгамеш, колосална статуя на герой, гипсово копие

Нефертити подканя към обожание

© O

laf T

essm

er

■ ЛИК кино

Тя е феята със сините коси. Но не феята на Пинокио, а една много еротична фея, която пре-дизвиква взривове от чувства в сърцето на 15-годишно момиче. И двете заживяват заедно. Щаст-ливо като в приказка – поне на първо време. Преплетените кра-сиви тела на момичетата плам-тят от страст и екстаз. И някои вероятно го намират за грях. Но и Мария Магдалена е блудница за едни, докато за Бог не е.

„Животът на Адел“ на френ-ския режисьор от тунизийски произход Абделатиф Кешиш съдържа някои от базовите теми в основния конкурс на таз-годишния Кан – съзряването, любовта, семейството, избора. Филмът отива отвъд екзотиката на хомосексуалната връзка, не спекулира евтино с деликатна-та тема, а навлиза в дълбочина. Приемаш го като завладяваща любовна история, без да се ин-тересуваш от пола на влюбени-те. Актьорският дует Леа Сей-ду–Адел Екзарчопулос е из-ключителен. Специално Сейду, с излъчването си на жена дете, е неустоима – чувственост на ръба на поносимото.

Зад канделабъра на шоубизнеса

На „обратна“ връзка е пос-ветен и „Зад канделабъра“ на Стивън Содърбърг, по истинска-та история на пианиста виртуоз от 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век Либераче (Майкъл Дъглас). Либераче се залюбва с младия провинциалист Скот (Мат Деймън). Това е Пигмали-он в съвременен гей вариант – Либераче е в ролята на скулпто-ра, Скот е неговото творение. В буквалния смисъл – пианистът прави така, че обичливият сел-ски младеж чрез хирургическа интервенция да заприлича на самия него като млад... Но ако не ставаше въпрос за гей връз-ка, историята едва ли щеше да излезе от линията на банал-ността въпреки „Пигмалионо-

Докосването на грехаБорислав КОЛЕВ за любовта и насилието, семейството и съзряването във филмите от основния конкурс.

вата“ перверзия. Загадка е защо Содърбърг не акцентира върху творческата уникалност на Ли-бераче, с която се превръща в икона на американския шоу-бизнес, а упорито се занимава как Дъглас и Деймън се сноша-ват в кадър. Това отдавна не е интересно. В сериозното кино далеч по-защитено художестве-но са го правили в по-ново вре-ме Анг Лий с „Планината Бро-удбек“ и много, много преди в Холивуд дори да им мине през ума за такова нещо – Фасбин-дер с „Керел“.

Глава от историята на шоу-бизнеса в Америка присъст-ва и „В съзнанието на Луин Дейвис“ на братя Коен. Героят е измислен, но не и духът на щатската фолк сцена, излъчила

герой като Боб Дилън. Дейст-вието се развива през 1961 и проследява няколко дни от жи-вота на талантлив, но неуспял фолк певец. Той тъне в мизерия. Оцелява с помощта на прияте-лите си, което не означава, че им е благодарен. Отношенията му с тях са белязани с малки и големи предателства от негова страна. Грешен е отвсякъде. А филмът е обагрен с прослову-тия черен хумор на братя Коен, чиято жертва този път е road movie естетиката – емблема на 60-те. Лее се и доста музика. Ако човек си пада по американ-ски фолк, ще бъде доволен. Ако ли не, добре е да се абстрахира от него, за да се потопи в чис-то филмовото майсторство на Коен. И тук то е в изобилие.

Кадър от „Животът на Адел“ (горе)

Режисьорът Абделатиф Кешиш („Животът на Адел“)

Майкъл Дъглас в ролята на Либераче („Зад

канделабъра“)

Режисьорът Стивън Содърбърг („Зад канделабъра“)

70 юни 2013 2013 юни 71

те не се познават. Онова, което ги обединява, е дълбоката неу-довлетвореност от действител-ността и тяхната непригодност към нея. Икономическият прос-перитет на Китай според тезата на автора е съпроводен от криза на морала и духа. Във филма обаче има прекомерно насилие и натурализъм, а и разказът се разводнява от желание да се ка-жат прекалено много неща.

Мексиканският „Ели“, на-против, е фокусиран върху една история, която е изградена перфектно в най-малкия сюже-тен и психологически дейтайл. Вероятно това накара журито да присъди на Амат Ескаланте наградата за режисура. В този мрачен разказ за аутсайдери в днешно Мексико темите за се-мейството, съзряването и наси-лието се преплитат. Човешкият живот няма никаква стойност. 12-годишно момиче е отвлече-но и изнасилено от бандити, след като преди това баща му е убит, а брат му (главният герой Ели) изтезаван пред очите му. В нейния случай съзряването е равносилно на преждевремен-но остаряване, съдбата й е пре-кършена. Натурализмът и жес-токостите в кадър обаче идват в повече.

Истинска вакханалия на на-силието, населена с килъри и курви, е „Само Бог прощава“ на датчанина Николас Виндинг Рефн: режат се уши, вадят се очи, транжорната работи с пъл-на сила. Американец (Райън Гослинг), забягнал в Тайланд, защото е преследван в Амери-ка зарази престъпен бизнес, тръгва да отмъщава за смъртта

тялото си, за да оцелее. В нея се влюбва сакато момче, което въпреки недъга си е изключи-телен танцьор. Тя е бременна от друг, но той й предлага да създадат семейство и да ста-не баща на детето й. Макар че живеят в ужасяващо бедна и враждебна среда, двамата не се предават, борят се за своето право на малко щастие. Вярно, че сюжетът не е оригинален, но на фона на измислените, псев-доекзистенциални филми от претенциозни автори от богати държави „Григри“ има особе-но очарование със своите коп-неж и искреност при целия си наив.

Несломима жестокост

Много грешници – момиче, което търгува с тялото си, как-то и цял отбор убийци (някои – физически, други – духовни) – обитават китайския „Докосва-нето на греха“. Проследяват се историите на четирима души от различни части на Китай. Исто-риите са самостоятелни, герои-

Плътта като търговия и изкупление

В „Млада и красива“ фрацу-зинът Франсоа Озон регистри-ра първите пожари на плътта у 17-годишно момиче, които след сбогуването с девствеността ескалират в откровена прости-туция. Няма сериозни причини в биографията на девойката, които да я тласкат към порока. Просто я влече. А съзряването й е единствено в трупането на солиден сексуален опит, който неясно каква визия чертае за бъдещето й. Това оставя филма на повърхностно равнище.

В проститутка, но не по собствен избор, а насилствено се превръща героинята на Ма-рион Котияр в „Имигрантката“. Тя отива от Полша в Ню Йорк през 20-те години на миналия век, за да сбъдне американската си мечта, но попада в ада. Ре-жисьорът Джеймс Грей се опит- ва да сътвори класическа мело-драма, вдъхновен по собствено-то му признание от творчест-вото на холивудския корифей в жанра Дъглас Сърк. Грей обаче не успява да намери сплавта между езика на киното в епо-хата на Сърк и съвременните филмови реалности. Всичко в „Имигрантката“ е ултрами-норно, прекалено на сериозно, разминава се с модерното кино, където все пак би трябвало да има и малко чувство за хумор в цялата ужасно кахърна история. Това влияе и върху актьорската игра на Котияр и партньора и Хоакин Финикс, която е обре-чена да е еднопланова.

Друга „свята уличница“ има в „Григри“ на режисьора от Чад Махамат-Салех Харун. Тя меч-тае да стане модел, но продава

■ ЛИК кино

ОСНОВНИТЕ НАГРАДИ

Златна палма„Животът на Адел“, реж. Абделатиф Кешиш, ФранцияГран при„В съзнанието на Луин Дейвис“, реж. Итън и Джоел Коен, САЩ РежисураАмат Ескаланте, Мексико, за „Ели“Награда на журито„Какъвто бащата, такъв и синът“, реж. Хирокадзу Корееда, ЯпонияСценарийЦзя Жундзе, Китай, за „Докосването на греха“Женска роляБеренис Бежо, Франция, за „Минало“, реж. Асгар ФахрадиМъжка роляБрус Дърн, САЩ, за „Небраска“, реж. Александър ПейнПризът на Международната критика (ФИПРЕССИ)„Животът на Адел“, реж. Абделатиф Кешиш, Франция

на брат си. Майка му (Кристин Скот Томас) има зловеща роля в цялата история, в която мис-териозен тайландец раздава правосъдие – разбирай трепе на поразия по най-жестокия начин. А в свободното си вре-ме пее тъжни песни. Това може би е някаква препратка към древногръцкия хор, ако се съди по разни умни разсъждения на Рефн. Според него главният герой влиза в битка със самия Бог, а филмът му е построен по законите на античната траге-дия. По моето скромно мнение режисьорът говори за някакъв друг филм, който е само в не-говото съзнание. Онова, което

представи в Кан, бе откровена издънка – абсолютно безвкус-на, псевдофилософска, само-целно брутална.

Фалшива красота

Друг филм с големи претен-ции е „Великата красота“ на италианеца Паоло Сорентино. В зимата на живота си светски лъв, някога обещаващ писател, осъзнава, че е извършил грях спрямо собствения си талант. Отдал се е на външно ефектно, но кухо съществуване, в което няма място за истинската лю-бов. Стремежът на Сорентино е да създаде сатира на римско-то хайлайф общество, както и на изпразнената откъм съдър-жание и потънала в пороци

църковна институция. И уж е крясък срещу подмяната на ис-тинските ценности с лъскави фалшификати, но по ирония самият филм стои като неу-мел фалшификат на блестящи оригинали – „Сладък живот“ и „Рим“ на Фелини. Претрупан е от предъвкани мъдрости, не-нужни сюжетни повторения, досадни визуални и музикални орнаменти. Тежък, лепкав кич.

Кръвни и духовни връзкиВ „Минало“ на Ашгар

Фахради една жена (Беренис Бежо) е на кръстопът – между миналото си с един мъж и на-стоящето с друг. Семейната й

ситуация е крайно сложна, а въпросите за любовта и съмне-нието, истината и лъжата, отго-ворността към себе си и други-те (особено към децата) нямат еднозначен отговор. Така както и моралът понякога се оказва нещо относително, зависи от гледната точка. Темата за съз-ряването също присъства чрез образа на 16-годишната голяма дъщеря на главната героиня, която не може да се примири с любовните връзки на своята майка, защото те я откъсват от нея.

„Минало“ е дълбоко екзи-стенциален филм, с прецизно изграден разказ, психологи-чески изпипан, нюансиран и в най-дребния детайл. Препраща

към жалонни творби на Анто-ниони и Бергман. Класата му е наистина респектираща. Но не хваща сърцето. Разбираш дра-мата на героите, обаче това ста-ва на рационално равнище, не на емоционално.

В „Какъвто бащата, такъв и синът“ на японеца Хироказу Корееда след 6 години две се-мейства научават, че при ражда-нето синовете им са разменени. Завръзката е като от сапунка, но развитието на историята води до сериозен размисъл за кръвната и духовна връзка. Без дидакти-ка, без присъди се защитава по-зицията, че да бъдеш родител не е просто биологична функция. Във филма има и чувства, и ху-мор. И много любов към децата.

Темата за семейството и ро-довите корени е изведена в най-чист вид в черно-белия „Не-браска“ на американеца Алек-сандър Пейн, съчетал в едно ко-медия, драма и road movie. Ста-рец, който страда от деменция (Брус Дърн), си е внушил, че е спечелил един милион долара от лотария. Тръгва на дълго пъ-туване с единия от синовете си (Уил Форте), за да си прибере „печалбата“. Озовава се в род-ното си градче в Небраска. Въз-кръсват спомени, стари прия-телства и вражди. Пари няма, но има нещо много по-ценно: баща и син се преоткриват. Изключи-телно човечен, топъл, носталги-чен филм. Едновременно сме-шен и тъжен. Пречистващ. След него ти се иска да станеш по-добър. Поне за малко. Въпреки докосването на греха. ■

Кадър от „В съзнанието на Луин Дейвис” на братя Коен

Кадър от „Ели” (Амат Ескаланте)

Режисьорът Амат Ескаланте („Ели”)

(долу)

Брус Дърн в „Небраска” (реж. Александър Пейн)

72 юни 2013 2013 юни 73

■ ЛИК ■ ЛИК кино

Павлина ЖЕЛЕВА за фестивала с особен поглед.

И тази година фестивалът в Кан успя да озари хоризонта на киното с екзотични и чувствени истории от различни кътчета на планетата. Мек-сико се срещна с Китай, Япония – с Холандия, Сингапур – с Австралия... Главозамайващ филмов коктейл, както се полага на най-престижния форум на изкуството, което често наричаме „седмо“.

Близо петте хиляди критици се над-преварваха да гледат и описват мак-симален брой филми от официалния конкурс, от допълващия го „Особен поглед“, а също и от придружаващите ги „Петнайсетдневка на режисьорите“ и „Седмица на критиката“. Много-бройните търговци търсеха най-добри-те сделки с вече завършени филми, но също с такива, чиито трейлъри „зари-бяват“ бизнеса доста преди готовите произведения да са видели бял свят. Търговията на „зелено“ отново деб-неше героите на киното в аванс, като например култовия руснак Александър Сокуров, който след като засне уникал-ния си „Руският Ноев ковчег“ в Ерми-тажа, сега смята да настани неистовия

си талант в друг световноизвестен му-зей – този път в парижкия Лувър.

И тази година „красивото чудови-ще“ Кан не изневери на собствения си образ!

В същото време, не само заради нео-бичайния дъжд, въздухът на фестивала се оказа наситен с напрежение. Минис-терства, сдружения, авторитетни име-на: Франция успя да мобилизира всич-ките си налични сили, за да се опита да обедини международната общност, така че да не се допусне „културното изключение“ да се превърне в жертва на предстоящите търговски преговори между Европа и САЩ. Когато на офи-циалната церемония на закриването в зала „Люмиер“ точно преди обявяване-то на наградите „кралят на киното“ и председател на тазгодишното между-народно жури Стивън Спилбърг заяви, че „културното изключение е важно, защото на него се крепи разнообрази-ето в киното“, публиката го дари с бу-рни аплодисменти.

Но какво се беше случило? На 12 февруари стана известно, че се подгот-вя старт на преговори за Трансатлан-тическо търговско и инвестиционно партньорство между Щатите и Европа. На 13 март Европейската комисия по-

лучи предварителен мандат за прего-ворите, предвиждащ либерализиране на търговските отношения. Стана без-надеждно ясно, че аудио-визуалният сектор ЩЕ БЪДЕ част от тях. Това пре-дизвика силни брожения в цяла Евро-па, а и извън нея и фактически предо-предели дневния ред на тазгодишния фестивал в Кан.

Организаторите трябваше да ре-агират по същество. Те трябваше максимално да използват и да се въз-ползват от медийната слава на фес-тивала. С всички сили трябваше да отстояват постигнатия преди дваде-сет години статут на „изключение“ за киното в споразумението ГАТТ. И да напомнят, че Конвенцията за опазва- не и насърчаване на многообра- зието в културното изразяване на ЮНЕСКО от 2005 все пак е ратифи-цирана от 148 страни!

Нямаше как фестивалът в Кан да не се намеси в драматична ситуация като тази, когато „културното изключение“ (а това ще рече протекция и държавни помощи) вече се бе превърнало във въ-проса на въпросите.

Още повече че преди откриването на Кан вече валяха прояви на съпро-тива. Беше тръгнал процес на безпре-цедентно мобилизиране на уважавани кинематографисти, утвърждавани през годините именно от и на фестивала в Кан, начело с Люк и Жан-Пиер Дарден от Белгия, Михаел Ханеке от Австрия, Кенет Лоуч и Стивън Фриърс от Ан-глия, Марко Белокио от Италия, Джейн Кемпиън от Нова Зеландия. Те органи-зираха международно движение, с кое-то алармираха общественото мнение за заплахата над авторското кино. Над 5000 изявени творци подписаха кате-горична петиция, изискваща от Евро-пейската комисия „да не се поддава на либерален натиск“. В медиите заваляха спомени от времето на 1945, когато в замяна на финансови задължения ня-колко европейски държави се съглася-ват да прекратят ограничителните кво-ти за разпространение на американски филми. „В резултат на тези решения Белгия не успя да изправи на крака националното си кино до началото на 80-те“ – напомниха вестниците. И продължиха: „Ами Южна Корея, един от големите производители на кино в света, която през 2010 (под натиск) подписа договор със САЩ и в резултат „успешно“ намали броя на национал-ните си филми с 25 процента?” Засег-натите филмови автори предложиха да бъде използвано правото на вето. Как-то винаги, Франция застана начело и

обяви, че ще упражни това си право „в синхрон с културните си традиции“.

Стана така, че точно преди Кан на едната страна на вез-ните се озова великият амери-канец Спилбърг, създателят на любимия на всички „Извънзем-ното“, а на другата – недовол-ните европейски режисьори, опасяващи се за свобода на творчеството си. В тази ситу-ация мегафестивалът имаше само един избор – да използ-ва престижа си и да събере представителна част от онези, чиито кариери безрезервно бе защищавал през годините. За щастие, американският отбор се оказа силен: Стивън Содър-бърг, Джим Джармуш, Алек-сандър Пейн, Робърт Редфорд, Джеймс Грей... А и французите нямаха намерение да отстъп-ват с по-известните си Фран-соа Озон и Арно Деплешен, но също и с френската италианка Валерия Бруни Тедески, с ту-низиеца от Ница Абделатиф Кешиш, с иранеца в Париж Асгхар Фархадир. Така, вол-но или неволно, тазгодишният Кан обилно насити състезани-ето си с американски, френски или подпомогнати от Фран-ция авторски филми. Диало-гът между тях, естествено, се съсредоточи върху необходи-мостта от спешна и безрезерв-на подкрепа на „културното разнообразие“ в киното.

Ето как държавата фар, трасирала пътя на всички ев-ропейски директиви и норми за протекция на националното кино, не изостави собствения си фестивал и в този решите-лен момент. Министерството на културата и прилежащият му Национален филмов център (разполагащ с 500 души на щат и още 700 експерти) свършиха огромна работа. Те успяха да обединят ВСИЧКИ сродни ев-ропейски институции в защита на културната кауза на киното. Организираха и проведоха (20 май) впечатляваща конферен-ция на тема „Укрепване на кул-турното изключение в Европа на бъдещето“. Този път мега-институционалното събитие в Кан не бе поредно формално събиране на чиновници. Дока-за го емоцията на директора на

Убежището на културното изключение

„Какъвто бащата, такъв и синът“

Беренис Бежо във филма „Минало“(реж. Асгар Фахради)

Китайският режисьор Цзя Жундзе (и съпругата му) с наградата за сценарий за филма „Докосването на греха“

френския Национален филмов център Ерик Гарандо, който заяви: „Нека го кажем просто, без „културното изключение“ нямаше да има национални институции за кино, нямаше да го има и фестивалът в Кан!“ Резултатът не закъсня: 27-те филмови центъра на страни-те членки, но също и този на Хърватия, която на 1 юли вече ще е пълноправен член на Ев-росъюза, застанаха зад евро-каузата на страната домакин. Министърката на културата Орели Филипети също успя да привлече за каузата достатъчен брой страни. За щастие Бълга-рия не се оказа в списъка на отсъстващите, където впрочем и до този момент продължават да се намират Великобритания и Холандия.

В Кан Филипети обясни, че „14-те държави, в които жи-вее и работи голяма част от населението на Съюза“, са се съгласили да подпишат писмо до Европейската комисия и до ирландското председателство, с което се противопоставят на

търговската либерализация в полза на могъщата американ-ска аудио-визуална индустрия. „Тези, които си мислят, че Франция е самотна в тази бор-ба грешат. Става дума за общ интерес! – това каза Филипети в Кан.

Именно заради това по вре-ме на фестивала френските ме-дии масово информираха, че между официалната позиция на комисарката по въпросите на културата на ЕС Андрула Василиу и изявленията на мас-тития американски продуцент Харви Вайнщайн няма разли-ка. На еврофорума в Кан той бе поканен по инициатива на

Мишел Хазанависиус, френ-ският режисьор на спечелилия Оскар „Артистът“ (Вайнщайн � американският разпространи-тел на филма). Така Кан отново се доказа като идеално място за лобиране. Провокиран от собствения си опит, Вайнщайн категорично защити съхраня-ването на „културното разноо-бразие“, „защото то е по-добро за бизнеса“. „Когато в един момент в Италия започнаха да правят едни и същи филми, никой не искаше да ги купува. Нека режисьори-те правят фил-ми, които са свързани с техните култури и идентичности“ – каза култовият продуцент в Кан.

Явно тук някъде се крие и причината, заради която тази година в Кан бяха пристигнали повече и по-качествени амери-канци. Те бяха там, защото в този момент фестивалът имаше нужда от тях.

Затова, когато Спилбърг обя-ви, че „Златната палма“ се при-съжда на френския „Животът на Адел“, и то в лицето на ре-жисьора Кешиш и на двете му актриси едновременно, публи-ката стана на крака. Този акт на журито се възприе като символ на естетическа, но и на полити-ческа подкрепа. Далеч не зара-ди еднополовата любов между две жени с красиви лица и тела, а най-вече заради правото на създателите на филми да правят киното, което искат.

Така, „Адел“ се превърна в една от най-красивите победи на „културното разнообразие“ в Кан. Вярно, засега най-вече морална, защото окончателно-то решение още не е взето. На 14 юни страните членки на ЕС ще трябва да се обединят около окончателна позиция. А дото-гава споменът от филмите на тазгодишния Кан и мечтите по предстоящия ще продължават да вълнуват много хора по света. ■

74 юни 2013 2013 юни 75

използвал „много зрителни измами, които са по-въздействащи от дигитал-ните ефекти”.

Тайните на снимачната площадкаГондри се срещнал с романа на Бо-

рис Виан още като юноша, по съвет на брат си: „Трудно ми е да кажа какво ре-ално си спомням от този първи прочит. Може би една картина: мелето и трупо-вете на пързалката... Както и усещане-то, че книгата се вписва в традицията на любовните романи, в които любимото същество си отива завинаги. И навярно кинематографичната идея, родила се в главата ми, преди да стана кинорежи-сьор: как цветът постепенно отстъпва пред черно-бялото.”

Идеята за екранизиране на романа дошла от продуцента Люк Боси. Той предложил първия вариант на сцена-рия. Гондри: „Заедно го преработихме, но запазихме идеята да покажем още в началото на филма ателието, в което книгата се изработва. Искахме да дока-жем, че книгата не може да се заобико-ли. Тя е желязна, неразрушима. В нея е всичко, написано предварително. Кога-то четем „Пяната на дните”, си даваме сметка, че историята се движи сякаш по релси, завладява ни чувството за неиз-бежност.” Люк Боси добавя: „Мнозина мислеха, че книгата е неподходяща за екранизиране. Във всяко изречение има игра на думи. Ала много от главите на романа са естествено кинематографич-ни, защото Борис Виан е чедо на поп културата, повлиян е от киното, от на-учната фантастика, от джаза.”

Тъй като атмосферата на романа е богата и оригинална, режисьорът ре-шил да не се отдалечава от образите, появили се в съзнанието му при първия прочит на книгата. А екипът предпочел да не се придържа буквално към вселе-ната, описана в романа, за да се съсре-

доточи върху детайлите. Мишел Гондри е известен със своята свръхкреативност и през цялото време използвал таланти-те си на изобретател.

Въпреки че действието на филма не се развива в определена епоха, пре-пратките към седемдесетте години на миналия век са многобройни: Мишел Гондри и художникът на филма Стефан Розенбаум са израснали тъкмо в това кинематографично десетилетие.

Думи на режисьора: „Опитвах се да избегна носталгията, но от техноло-гична гледна точка именно в тази епоха всичко ми е ясно... Не ми се искаше да покажа в отрицателна светлина ателие-то, в което книгата се създава по доста странен начин, защото всеки работник пише едно и също изречение. Когато уволняват Колин, колегите му го под-крепят. През седемдесетте години на миналото столетие баща ми изработва-ше високоговорители в едно ателие (...) и аз пазя свеж спомен от онова време.

Фактът, че предметите са почти тол-кова живи, колкото и хората, съответ-ства на начина, по който възприемам света. Като дете ми се случваше да гле-дам на тях като на живи същества, дори да си мисля, че искат да ми навредят.”

Мишел Гондри не крие удоволст-вието си да променя предназначение-то на предметите. В неговите филми визуалното е вездесъщо. Ромен Дюрис обяснява какви трудности са срещнали

актьорите, докато намерят точното си място. „Не се опитвахме да засенчим зрителния ефект, щеше да бъде преси-лено. Но и не биваше да го оставяме той да ни засенчи.”

Техническият екип създава повече механични специални ефекти, откол-кото дигитални, което според Гондри е много по-трудно от това да се снима на зелен фон. Във филма той използва анимацията като естетичен ефект (на-пример ястията, приготвени от Никола (Омар Ши), но и като източник на вдъх-новение (за да изобрази прословутия джаз танц лудисон, измислен и описан от Борис Виан). „Предпочетохме кра-ката да не се подчиняват на танцьора, също като в музикалните анимационни филми на Дисни от трийсетте години, когато аниматорите повтарят движе- нията до безкрайност и създават впечат-ление за кошмар.”

Завръщане към изворитеТака Гондри, навлязъл в петото

си десетилетие, определя „Пяната на дните”. Основа на неговия филм е тек-стът на писателя, когото поставя най-високо в личния си пантеон. Останал е верен на думите и идеите в текста, неот-клонно подкрепян от изпитани съмиш-леници. На първо място от музиканта Етиен Шаи, приятеля пънк от гимназия-та. „За мен беше важно – казва Гондри – да работя с композитор, който да не е повлиян от Дюк Елингтън. Не желаех да джазира мелодиите, защото филмът би звучал старомодно.”

Зад облика си на вечен юноша ре-жисьорът прикрива тъмната си страна: болезнената си стеснителност, която по собствените му думи споделя с Борис Виан. Мишел Гондри има и комплекса на самоук в занаята и изпитва силна неприязън към критиците, отнесли се отрицателно към първите му филми. Той влага и лично преживяване (когато се е грижил за болната си приятелка) в героя си Колин, карайки го да изпитва известен срам от това, че не може да стори нищо повече за болната си съ-пруга, освен да осигурява материално лечението й.

Гондри ни вълнува най-много, ко-гато в своите странни творения върху най-неочакваните сюжети изразява сър-дечните си терзания. Дали документал-ният анимационен филм, който тъкмо е завършил, върху теорията на Ноам Чомски за езика, няма да се окаже най-вълнуващ?

Засега режисьорът не възнамерява да се връща в Съединените щати. „Нуж-дая се от повече свобода.” ■

парадоксално много крехка, и много силна”. Редом с нея Ро-мен Дюрис е „мъжествен, но и уязвим”.

Мишел Гондри предизвик-ва възхищение и с избора на актьорите за второстепенните роли. Ролята на Никола, вярна-та дясна ръка на Колин, е пове-рена на Омар Ши, който напра-ви фурор в „Недосегаемите” и който според Гондри придава „невероятна човечност” на своя герой. Гад Емалех играе Шик. „В него има нещичко от Питър Селърс, но с френски привкус, затова го обожавам”, твърди ре-жисьорът.

Фактът, че Гондри е решил да екранизира роман на Виан, не бива да ни учудва, защото всеки, запознат с творчеството му (включително и с видеокли-повете за певицата Бьорк), знае, че голяма част от „неговата ху-дожествена вселена е директно повлияна от произведенията на Виан”. Гондри споделя, че е пуснал в ход въображението си, за да „създаде предмети и атмосфера в съзвучие с рома-на”, и по време на снимките е

философа Жан-Сол Партр (раз-бирйте Жан-Пол Сартр), посте-пенно ги напускат.

Филмът очарова с вярното пресъздаване на романа. Откри-ваме много от предметите и съ-ществата, родени от въображе-нието на Виан: пианококтейла; ножичката за рязане на клепа-чи; мишката, обитаваща живия, стесняващ се и разнебитващ се апартамент, символизиращ жи-вота и връзката между Колин и Клое; змиорката, която се пода-ва от крана за студената вода, защото много обича ананас; во-дната лилия; сърцеизтръгвача...

Гондри предпочита не ди-гиталните, а оптичните и меха-ничните ефекти, които създават поезията и вълшебството на филма. Визуалните му находки са толкова вездесъщи, че на мо-менти засенчват историята. Но това не й пречи да е добре раз-казана. Фокусирана е върху Ко-лин и Клое, наситена е с поня-кога трудноразбираемите диа- лози от романа, ала това е без значение, щом не се изгубваме, понесени на крилете на филма.

„Пяната на дните” е успех и заради отличния кастинг. В цен-търа е актьорският дует Одри Тату и Ромен Дюрис. Според Гондри „Одри Тату се наложи безапелационно, макар че във въображението на Виан герои-нята е русокоса”. Режисьорът бил привлечен от „актрисата с характер”, от жената, която може да бъде „едновременно и

След като се поддаде на из-кусителните песни на амери-канските сирени и засне в Съ-единените щати „Зеленият Хор-нет” (The Green Hornet) и „Ние и аз” (The We and The I), Мишел Гондри се завърна във Франция, за да развихри необузданото си въображение в „Науката за съ-нищата” (La Science des rêves) и „Превъртете лентата назад, ако обичате” (Rembobiner s’il vous plaît). Новият му филм „Пяна-та на дните” е екранизация на романа от 1947 на Борис Виан, писател, с когото се родее. Мнозина нареждат творбата, превърнала се в култова, сред стоте най-добри романа на ХХ век. Тя описва въображаем пое-тичен свят с безброй сюрре-алистични препратки.

Смайващите образи на Виан са майсторски пренесени на екрана. Пред зрителя се раз-гръща необуздано поетичната история за младия идеалист изобретател Колин, влюбен в Клое, родена сякаш от блус на Дюк Елингтън. Радостта от идиличната им сватба се вгор-чава, когато Клое се разболява: в белия й дроб започва да рас-те водна лилия. За да плаща за лечението й, Колин е принуден да работи във все по-абсурдни условия в някакъв фантасмаго-ричен Париж. Прекрасният им апартамент започва да овехтява и се стеснява, а приятелите им – талантливият готвач Никола и Шик, пламенният почитател на

■ ЛИК ■ ЛИК кино

МАЧ В РАЯМежду режисьор и писател. Мишел Гондри създаде филма „Пяната на дните” по едноименния роман на Борис Виан. Френските медии аплодират.

Новият филм на Мишел Гондри „Пяната на дните” е екранизация на романа от 1947 на Борис Виан, писател, с когото се родее

Кадър от филма

© B

rio F

ilms,

Stu

dioC

anal

, Sco

pe P

ictu

res

Ромен Дюрис е „мъжествен, но и уязвим”

Актьорският дует Одри Тату и Ромен

Дюрис

76 юни 2013 2013 юни 77

■ ЛИК ■ ЛИК библиотека

1

Помня, и в своето детство хлапе като мен се сблъскваше с не една трагедия. Но най-голямата измежду всички беше, ко-гато сериозни, възрастни хора се отричаха един от друг. Всяко идващо от разтрогнато семейство дете добре знае за какво го-воря. Има обаче нещо по-ужасно и от предателството на роди-телите: тогава, когато божият слуга, този свят човек, изостави поверените му мъничета в беда.

Неотдавна енориашеството от детските ми години, църк-вата във Фелшьо-Кристинаварош, беше възстановено. Отидох да видя резултата. Ремонтът трябва да е бил оскъден, в парак-лиса нищо не се беше променило. При вратата на изповедал-нята, където за първи път признах греховете си, още личаха следите от военновременните шрапнели.

Но тези рани сега извикаха в паметта ми не въздушното нападение, което още преди покайвам се и съжалявам сложи край на първата ми света изповед. От водовъртежа на мина-лото изникна образът на един млад свещеник, първият ми об-разец за подражание, на когото се уповавах, докато наоколо бомбите правеха родния ми град на пух и прах.

Казваше се Янош Шарди, ето, сетих се и за името му. Ви-сок, прегърбен млад мъж, потната му коса лепнеше за черепа му. Гласът му бе прегракнал, като на пушач, ръцете му танцу-ваха, потреперваха на амвона.

Главното е, че моят образец за подражание немного след това, както се казва, окачи расото на гвоздей. Още през есента на четирийсет и четвърта, по време на бомбардировките.

По-късно, разбира се, човек проумява много неща. Защото за кого ли днес свещеническата кариера още е привлекателна! В тропиците, където живея, професиите не се раждат. Тук от памтивека внасят свещениците от Испания. И така е добре! – обичат да повтарят местните. Внуците на конкистадорите трудно биха понесли кореняк свещеник.

Е, да. Оттатък, в Стария свят, земята се наследява от най-големия син, а да се запишеш във войската е скъпо удоволст-вие. За другите остава само свещеническа кариера.

В Щатите, разбира се, всичко е различно. В Севера – как-то е знайно – търсенето се определя от предлагането. Вярно, професии не се раждат и тук, но е срамно в пуританска среда в

семейството да има педераст. Та какво ти пазарно стопанство! Цяло щастие, че духовните семинарии ги приобщават.

Казват, не е лесно и на положилите клетвата. Които са се озовали в яйцето. Но това вече си е тяхна работа. Вече не е моя- та история. Защото тези, за които ще стане дума тук, искат да се поправят. Вярват, че животът може да се започне отначало.

Фернан, дижонският бакалин, пуска кепенците, затваря магазина. Жената вече е сготвила супата, Фернан обича теж-ките вина с подправки.

Всяка вечер след вечерята пеехме. Грегориански песни, респонсории и псалми. Сегиз-тогиз цинично се подсмихвах-ме, аз – там, дето се припяваше visibilium. Но въпреки всичко не се подигравахме, изобщо не. Бакалинът се просълзяваше след някое добре сполучило Tantum �rgo или след триумфал-ното възвание на Christus vincit. Той никога и никъде не де-зертира. Беше обикнал малката закръглена женичка и семи-нарията премести в магазина. Казват, че по-късно искал да се завърне и че го приели повторно. Според други се обесил. Но за тези неща аз вече не знам.

Когато още пеехме заедно, бяха хубава двойка. Сърцата им почти се разтапяха от доверие. След вечеря женичката си лягаше, а ние продължавахме да се дерем. Също както оцеле-лите от диктатура пеят маршове. Отървали сме се и въпреки всичко! Това беше за нас младостта. Лагерът за принудителен труд и духовната семинария.

А в крайна сметка вярата и надеждата бяха толкова краси-ви! Толкова красиви бяха работническите песни!

Дали пък най-добре не постъпи онзи, който не захвърли расото? Който – щом обстоятелствата вече са се стекли така – извървя започнатия път докрай? Изживях живота си, без да мога да реша.

Когато Алегро Черковника поиска съвет от мен, обещах, че ще му помогна.

2

Това се случи след раждането на сина ми, долу в тропици-те. Вече бяхме купили люлката, не беше дори люлка, а голяма плетена кошница, подплатена с вата. Но детето – как да кажа – дойде на света неочаквано, не ни остана време да набавим

дори пеленки и пудра.Снежанка беше съставила списък, намерих го в мойсее-

вата кошница. Когато донесох покупките вкъщи, се оказа, че трябва и шкаф: не мога да държа хигиенните пособия на пода.

Така купих и един скрин. Току-що се бях прибрал, когато ме изненада Алегро Черковника. Идваше тъкмо навреме, на-последък трябва да сглобяваш мебелите вкъщи, а аз винаги обърквам различните елементи.

С една дума, седнахме на земята, в стаята с панорамния балкон, и завинтихме винтовете на шкафа с чекмеджета. До-като свършим, стана тъмно. Прибрахме вътре пеленките и ето на, моля! Детето можеше вече да си идва.

Алегро беше слаб, сериозен младеж, мълчалив, с очила. Неотдавна напуснал свещеническата служба, съпругата ми го познаваше още от енориашеските му години. От всяка негова дума и от всяко движение личеше, че идва отдалече. Мирисът на самотата се вгнездява в самотниците. Имаше у него извест-на прусашка твърдост. Нещо кисело и задушливо. Някаква чуждост.

– Кога ще ги прибереш? – попита.Отворих бутилка каталонско вино. Още навремето, при

семейството на тъща ми, Алегро обичал да пийва. По-късно, когато се появих и аз, господин пасторът вече беше захвърлил расото. Наследихме го ние, Снежанка, аз и детето.

Дотук всъщност всичко би било наред. Алегро искаше се-мейство, дете. Лошото е, че сменяше поредността. Например изпитваше патологичен страх от жените. – До една са бестии! – само повтаряше. – Да ги знаеше какви са!

– Виж! – казвах му. – Само тук, в квартала, живеят най-малко петстотин. Самотни майки, възпитаващи децата си без чужда помощ.

Напразно му говорех.– Знам ги аз! – махваше с ръка приятелят ми.Беше изповядвал десет години местните. Освобождавал ги

от греховете им, Господ ще ви прости, но колко странен е чо-век! Самият той не беше простил прегрешенията им.

– Ти си късметлия! – само повтаряше.Задето съпругата ми била девствена.– Девствеността – опитвах се да го накарам да проумее, –

нали разбираш, не е физическо състояние.Разбираше какво искам да кажа, не беше глупав. Но за него

съвкуплението и зачатието, връзката между двама души, бяха нечисто дело, което Господ осъжда.

Изпихме виното, Алегро тръгна към стаичката под наем, където живееше. Стоях в коридора и гледах след него. Напраз-но носеше дънки и напразно бе увесил на носа си слънчеви очила, дали не го правеше четинестата му, късо подстригана коса? Походката му, както повдигаше крак или както измерва-ше – от долу на горе – хората с поглед? Пишеше му на челото, че е испанец и че има свещенически сан. Че не е раждан тук, в тропиците.

Понякога повдигаше ръка до устата си. Асансьорът тъкмо потегли, когато стигнахме до него, и той мушна пръста си в пролуката. На мен обикновено ми спираше, но него машината го прищипна. За миг ръката му подпухна като втасал хляб.

– Карай да върви! – рече през смях и вече крачеше надолу по улицата. Само дето не носеше свещеническо расо на ра-менете си или някое министрантче не развяваше подире му кадилницата.

3

– Търси работа! – каза една вечер Снежанка.Да, за капак и това. Латинската начетеност можеше да

си я окачи в рамка, както обичат да казват, а да преподава

катехизис на оттеглил се свещеник не беше разрешено. В семинарията обаче друга квалификация не даваха. Самоот-лъчилите се започваха работа в книгоиздаването, един стана помощник-книжар, друг поправяше ръкописи по редакции.

Поради липса на по-добро Алегро завърши някакъв ве-черен курс. Стана психолог, с една дума, вече изповядваше за пари.

Приятелка обаче така и не си намери. Жените неизмен-но му казваха „отче“, той често посещаваше предишните си другари духовници. Тогава се случи племенницата на жена ми да се пресели обратно в островния свят.

– Ще ги запознаем! – каза Снежанка.Мойра тъкмо се беше развела някъде в Севера.Ето как първата жена, с която горкият Алегро се запоз-

на, дори не беше непорочно момиче, а отлъчена от църквата поради смъртен грях. Всъщност не беше лесно да завоюваш Мойра. За мъже не искаше и да чуе, за късмет кършещият ръце душелечител не беше особено мъжествен.

Беше хубаво момиче, двайсетгодишна млада госпожичка. Ходехме на морето всяка неделя, ровеше дупки в пясъка, до-като Алегро зяпаше синия безкрай, а аз прегръщах жена си в бушуващите вълни.

Съзнателно или не, постепенно се сближиха. Трябва да призная, че Снежанка си разбираше от работата. Мойра и Алегро държаха сина ми над кръщелния купел. Стояха с но-вороденото там, пред светената вода, като двама младожен-ци.

После започнаха спънките. Брака на Мойра някак още успяха да разтрогнат. Не е консумиран! – твърдеше младата госпожичка, което значи единствено че първата брачна нощ – юридически – се е отложила във времето. Срещу пет хиля-ди долара Светият престол не се възпротивява на подобни изявления.

Опрощаването на годеника обаче вече не беше проста ра-бота. Работодателят му го беше отлъчил и като такъв повече не можеше да изповядва светите тайнства. Костваше им го-дини – и цяло малко състояние, – докато анатемата на църк-вата бъде отменена и черната овца можа да сключи брак.

За тяхна чест дочакаха го. Консумирането за тях не беше спешно. После дойде и сватбата. Господин пасторът смиг-на на сватовниците и там, в собствената си енория, изрече ощастливяващото „да“.

– Ред е на брачната нощ! – прошепнах в ухото на Снежан-ка, а тя ме плясна по ръката, защото седяхме на първия ред, другаде все пак не биваше.

В онези времена малцина островитяни бяха по-щастливи от тях. Наеха двустаен апартамент, скъсваха се от работа и изплащаха вноските на Светия престол.

Добрият Господ обаче им натри носа още веднъж, като за последно:

– Дочакахте ли? Много ви бива да чакате!И се заинати с мъжката рожба, за която отдавна копнееха.Мойра навлизаше в трийсетата си години, Алегро също

отдавна бе чукнал четирийсетте. Обикаляха частните кли-ники за изкуствено оплождане и сега вече на тази, другата индустрия плащаха месечните вноски.

Налага се да кажа, че горкият ми приятел не познаваше живота. Знаеше, разбира се, че там вън, в света хората неу-морно блъскат, докато в енорията той монотонно напяваше псалми. Сега обаче беше като обсебен! Работеше денем и но-щем, без спиране. Напразно му казвах да се опита да пожи-вее. Знаеше едно, целта в живота е работата. Изкуплението. А не любовта.

Какво мислеше Мойра за всичко това, не зная. За щастие на осмата година дългоочакваното отроче се роди.

Дьорд Фердинанди (р. 1935, Будапеща) е унгарски писател, поет, критик, литературен историк, университетски преподавател. Носител е на наградите Атила Йожеф (1995), Шандор Мараи (1997) и др. Член е на Съюза на френските писатели и на Международното унгарско филологическо дружество. Напуска Унгария след потушаването на революцията от 1956, емигрира във Франция, живее дълги години в Пуерто Рико и САЩ. Разказът е от книгата му „Самотна гургулица”, която предстои да излезе на български от издателство „Ерго”.

Алегро ЧерковникаДьорд Фердинанди

>>

78 юни 2013 2013 юни 79

■ ЛИК ■ ЛИК библиотека4

Беше хубаво, кръглолико момченце. Кръстиха го Габриел, очевидно на архангела, вече предиз-вестил друго, отдавна състояло се зачеване.

Черковникови купиха една миниатюрна прис-тройка в предградията. Приятелят ми гордо зая-ви, че трийсет – да, трийсет! – години ще изпла-ща вноските. Тогава вече беше държавен служи-тел, посещаваше болни по домовете им.

– Всъщност съм следовател! – обясни.Изобличаваше мнимите болни.– Повечето, които получават болнични – каза,

– работят и надомно. Този-онзи печели съвсем прилично.

Тук, при нас, човек ляга в леглото само за да умре. На тропиците лежащо болният е бяла вра-на.

– И? – попитах. – Докладваш ли ги?– Провеждам – отвърна – оглед на място. По-

пълвам въпросниците.Добре, хубаво, трябва да се живее от нещо.

Но мен, признавам, ме побиха тръпки от това. Не толкова заради работата му. Но поне да не беше толкова горд с нея!

– Семинаристите е трябвало да долагат един за друг! – каза Снежанка. – Честта там е изисква-ла така.

А и впрочем на свещениците не се полагаха нито болнични, нито отпуски по болест. Алегро явно смяташе помощите за излишно великоду-шие.

Добре, но да предположим, че някой като него, петдесетгодишен, напусне отбора. И тогава се окаже, че работодателят не му е плащал осигу-ровките. Работил е без обезпечение, може да пук-не като животно, ако, не дай боже, изпадне в беда.

Тези ясни като бял ден неща приятелят ми научаваше едва сега, стъпка по стъпка. И ето че изпадна в паника. Едва беше изплатил дълговете си и започна да обсажда застрахователните дру-жества.

От този момент нататък само за това разказ-ваше. За колко милиона е сключил застраховка срещу наводнение и пожар, също срещу болест и нещастен случай, и каква огромна полза биха из-влекли от тези удари на съдбата Мойра и детето.

Плати даже и следването на Габриел. Сина си впрочем никога не виждаше. Излизаше в ранни зори, а вечер, когато се прибереше, детето отдав-на спеше.

Така живееше. Както се казва, опъваше каи-ша. Когато се опитах да го разубедя, отвърна, че на мене ми е лесно. Аз не съм започнал живота си на петдесет. Имаше едничка страст, пушенето, и сега отказа дори цигарите.

– С Мойра какво става? – попитах една вечер.– Виж – каза Снежанка. – Първият й мъж я

лъжеше подпът и надпът. Този поне е сериозен човек.

– Сериозен като смъртта! – отвърнах, но жена ми не се засмя.

Който живее така, рядко има приятели. Дру-гарите му духовници се изгубиха, от старите остана само един негов земляк. Хасинто също

бил свещеник, и той окачил расото. Но взе за жена една монахиня, селска девойка от Бургос, която липсата на църковен брак ни най-малко не безпокоеше. Така че младото семейство изпла-щаше месечните вноски не на Светия престол. Направиха това, от което разбираха: отвориха ресторантче. Тук, в тропиците, хората обичат испанската кухня.

Всяка неделя Хасинто канеше Черковникови. Добрата кръчма няма нужда от фирма, къщата на Синтови скоро стана сборище на весели компа-нии. В неделните дни свещениците и спътнич-ките им коренячки припяваха в хор пикантните испански песни.

Алегро нямаше музикален слух, но по-го-лямата беда беше, че не умееше и да разговаря. Всяка неделя изброяваше на колко места плаща застраховка живот, после просто сядаше в ъгъла и мълчеше. Случваше се и да се катурне от стола. Друг път вземаше сина си на колене и го питаше: колко обичаш татко? На което детето трябваше да отговори: много-много. Иначе не го пускаше от коленете си.

Имаше три такива фрази, тях повтаряше цял следобед, докато с мрачно отчаяние надигаше бу-тилката ром. Когато малкият Габриел се разприп-ка, ги поканих на спортната площадка. Моят син също тогава започна да играе баскетбол.

– Ела! – казах му. – Играй със сина си. Поти-чайте!

Но приятелят ми тогава вече едва стоеше на крака, а да играе може би никога не е можел. – Ден и нощ – смънка – за тях работя!

Не можах да го убедя, че да играеш баскетбол е по-важно.

5

Дали прав не беше онзи, който не захвърли расото дори и само на инат? Който и без вяра, и без надежда изброди започнатия път? Такъв чо-век беше другият образец от ранното ми детство. Тогава, след войната, такива свещеници блуж-даеха навсякъде. Преподобният учител водеше литургията по гуменки, на оцапаните си крака не бе обул дори чорапи. Основното му занимание беше да ухажва майка ми: заедно съпровождаха в провинцията групите с деца. В областите Толна и Бараня немските семейства подслоняваха сто-личани.

По-късно, когато това вече не беше необхо-димо, на изхранване ни посрещнаха и Холандия и Белгия. Помня, в скута ми седеше девойче с плитки. Бяхме опрели носове в прозореца, вла-кът препускаше с нас към Виена. Учителят ни преподобен е хубав като слънце! – пееха моми-ченцата. – Цветя никнат накъдето се обърне. Има коса блестящо къдрава, като на захарен младенец лъскава!

Преподобният, Ищван Борошка, се спомина трийсет години по-късно във Виена.

Да, и така може също. Който успееше да на-прави себе си полезен, понасяше съдбата си по-лесно. Църквата обаче не възпитаваше семи-наристите в резултатност. Когато небесната про-

повед замлъкна, Алегро можеше да разчита само на себе си.

От слабия, сериозен младеж дотогава бяха оста-нали само очилата. Приятелят ми напълня, по ду-ховнически, в лицето. Промени се дори походката му. Виждах го рядко, най-вече само у Хасинтови, в неделите. Добре си спомням деня, когато баща му почина. Може би защото този ден пи повече и от обичайното.

– Кога тръгваш? – попитаха го свещениците.А Алегро изброи колко и колко струва само-

летният билет. По памет за всяка една отделна въздушна линия. – На него вече му е все тая! – не спираше да повтаря. – А аз ще получавам дневно с четирийсет долара по-малко! Така и не отиде на погребението. Уби в себе си и човека, не само све-щеника.

Имаше страшно голям късмет, все пак съм длъ-жен да го кажа. Можеше да разчита на Мойра във всичко, наистина във всичко.

С годините хубавата, ведра жена се бе превър-нала в строга матрона. Тя го подкрепяше до вкъщи, не позволяваше да му се присмиват, ако се наквасе-ше. Защото по онова време безразборно плещещият, подпийнал свещеник трябваше да се отбранява и от другарчетата на Габриел.

Дойде денят, когато Хасинтови вече не покани-ха Черковникови. Това беше началото на края, това предателство. От себе си го отблъсна последната чо-вешка общност. Алегро остана толкова потресен, че отказа дори пиенето.

Късно. Една сутрин, казват, докато отивал на ра-бота, в главата му се пукнало едно капилярче. А той настъпил газта и помел една след друга, като плочки от домино, спрелите край пътя коли.

Научихме това вече оттатък, във Флорида. Бях се пенсионирал, роднините на Снежанка се преселиха и ние също ги последвахме. Алегро единствен оста-на на острова. Имаше малка градинка, садеше лимо-нови дръвчета. Стана онзи, който щеше да бъде, ако не се беше намесила семинарията.

Мойра обаче знаеше, че не би издържала дълго сама с него. Продаде къщата и тя също купи жили-ще в латинския квартал на Маями. Тук, във Флори-да, може да се намерят евтино селски къщи. Алегро би могъл да обработва градинката си. За това обаче – има такива необясними пропуски – жената дори не беше помислила.

Когато се връщах от Стария свят, им отивах на гости. Мойра възторжено ме посрещаше. Алегро също беше в стаята, но като че ли отсъстваше. Се-деше пред компютъра, гъстата му четинеста коса бе посивяла. Отново беше същият като на младини. Слаб, с очила и мълчалив. Може би само тилът му се беше променил: сякаш преходът между черепа и гърба му бе заличен.

Не отговаряше на поздрава ми. Вглъбено натис-каше копчетата на клавиатурата.

– Всяка сутрин води службата! – каза Мойра.Е, да. На стари години дезертиралите свещеници

наново отслужват литургии. Дали и той би пял на латински, както онзи другият? Но да пее Алегро не умееше.

Превод от унгарски Мартин ХРИСТОВ©

Дан

аил

Але

ксие

в/Fe

llini

80 юни 2013

■ ЛИК ■ ЛИК

2013 април 81

■ ЛИК ■ ЛИК последна страница

Понякога знаеш какво трябва да правиш. И татко го правеше. Всяка вечер, всяка сутрин, всеки ден и всяка нощ. Тогава, преди 4 години. Татко беше там, беше при него. Татко удължи живота на дядо ми с поне 10 години. Може и с 15. След онова падане и всичко останало представете си 86-годишен човек, падащ от 4 метра, и какво се случи с него. Няма да обяснявам. Ребра и такива неща... от 4 метра, 86-годишен човек... баща ми отиде да живее там, кой друг щеше да отиде? Другите ми роднини нехаеха, само чакаха парата, докато татко броеше и делеше хапчетата, слагаше ги в малки бели хартийки с надписи от 1 до 7 – дните на седмицата, които режеше с една ръждясала ножица, сортираше ги по цветове и часове, по дати и смелост, пишеше с молив разни неща по тях, защото и той забравяше, и нито се примиряваше, нито се прибираше. Сменяше памперсите на човек, който някога е скачал с парашут, за да пази задниците ни. И явно се е справял, макар че до последно се съмнявах дали се гордее с мен. Той беше най-едрият от всички роднини, за които знам. Все казваше „яж повече, виж се какъв си слаб”. После ме потупваше по рамото с едната ръка, докато с другата трополеше с пръстите си по масата. И се разбирахме. Докато беше жив, така и не се ожених, нито почнах някаква продължителна и „стойностна” работа. Мисля, че това не беше проблем за него, той схващаше тия неща; освен другото, ако съм виждал в рода си човек с чувство за хумор, това беше ТОЙ. Защото имаме поне двама-трима самоубийци сред клоните. Въжета,

пушки, и такива работи. С часове седяхме на терасата и ми разказваше истории. За елата, растяща на няколко метра пред нас, как я засадил, когато построили блока, как тогава малката еличка била едва 50 сантиметра, и сега, после, винаги гледахме високо нагоре, към върха на елата, която беше по-висока от блока; гледахме, докато ни заболят очите, докато се просълзим. Въпреки че това се случваше често и се повтаряше при гостуванията ми, никога не усещах досада; винаги накрая гледахме нагоре, към върха на елата, и очите ни сълзяха, без значение дали бяха опечени от слънцето или намокрени от дъжд. Изтривахме мълчешком сълзите си, после се прибирахме вътре. С татко си тръгвахме. След това дядо падна от четирите метра и просто чакахме смъртта. Беше ужасно. Винаги се чудех дали ще го видя отново жив.

Месеци наред не стана от леглото. И една сутрин просто седнал на ръба на дивана и казал на татко: добре съм. И това беше. Това било, аз не бях там. Това е чудото за мен. За много от нас. Подновихме разговорите си на терасата... за войната, за елата, понякога, по-рядко, за баба. Струваше ми се като сън. Той беше прав, стоеше до мен, този едър и силен човек, вярно, прегърбен от тежестта, но още вдъхващ респект. Обичах го. Може би егоистично, като последната ми връзка към детството.

Татко се прибра в къщи. Въпреки това всеки ден ходеше д му носи ядене, а от време на време и аз ходех да сготвя нещо топло на място. Дядо седеше на масата и се усмихваше, приказвахме си. В един момент забелязахме нещо

интересно – колкото и да метяхме, колкото и малко хляб да ядеше дядо, целият под в кухнята ВИНАГИ беше покрит с трохи. Баща ми, явно по-наивен от мен, поне в този момент, все се караше, измиташе трохите и казваше „бъди по-внимателен”. Това продължи доста дълго.

И в един момент разбрахме.Онази сутрин отидохме с баща ми

по-рано да занесем разни неща, дядо още спеше; влязох в кухнята и видях над 10 гълъба с ОТРЯЗАНИ КРИЛЕ, всички в кухнята – по масата, в умивалника, по пода, ох, навсякъде. Вратата на терасата беше широко отворена. Разбрах. Казах им тихо: хайде, милички, излезте за малко... избутвах ги с ръце, навън, те не можеха да летят, бяха като кокошки, като кокошките, които дядо някога е отглеждал на село... заболя ме, не исках да казвам на татко, затова един по един хващах гълъбите и ги пусках през терасата, не им стана нищо, бяхме на втория етаж; изметох трохите и всичко беше „наред”, направих пилешка супа, после дядо дойде, не каза нищо, хапна от супата и отиде да легне. Не след дълго си тръгнахме.

Дядо почина преди 2 години. Татко беше там. В кухнята било пълно с трохи. И с гълъби с отрязани крила. Каза ми, че изглеждали напълно опитомени. Не се плашели изобщо. Да, да. Самотност, опитомена. Старост, опитомена.

Наложи се да продадем апартамента. И досега хората, живеещи там – една приятна лелка с внучката си, ни казват как през април терасата им се изпълва с гълъби, повечето без крила... седят на перваза, и чакат.

Дилян Еленков e роден през 1978 в София. Завършва педагогика на обу-чението по изобразително изкуст-во в СУ „Св. Климент Охридски”. Следва магистратура „Библиотеч-но-информационни науки и култур-на политика” в същия университет. Изпълнител и автор на текстове и музика в група „Кака Сяра”. Пише поезия, проза, сценарии. Филмът по

негов сценарий „5 метра коридор” печели награда за най-добра анима-ция на Филмово предизвикателство Sofia Short Challenge 2. Публикувал е в „Капитал Light”, „Литературен клуб”, „Кръстопът”, „Литернет”, „Преса”, „Антимовски хан” и др. През 2011 излиза първата му сти-хосбирка „Ципове, копчета, дни” (Арс).

ГълъбитеДилян Еленков

VALIDTHRU