1

Смолянската крепост в местността Турлука – Средни Родопи1

Дамян Дамянов

Най-ранното строителство на крепости в Средните Родопи2 е археологически

датирано в края на късната бронзова и началото на ранната желязна епоха (Дамянов 2009а).3

Проучването на тракийските крепости при с. Страшимир, общ. Златоград и при с. Гела, общ.

Смолян показа, че те са изградени през ХІ-ІХ в.пр.Хр. (Дамянов 2009б, Damyanov 2009).

До завладяването на Родопите от Римската империя през І в., планинските крепости

представляват убежища без постоянни жители. Те са изграждани на трудно достъпни,

скалисти била и върхове. Винаги са разположени при скални пропасти, служещи като

крепостни стени. Важна предпоставка при избора на място за строеж е играело и наличието

на строителен материал – камък и дърво. Градежът на стената се е изпълнявал със зидария

от обработен, ломен и необработен камък. Зидарията е суха или със спойка от кал. Тази

техника на градеж не позволява изграждането на високи стени, затова вероятно над каменния

зид е била изграждана палисада (Дамянов 2009б).

Обр. 1. Карта на Смолянска област (Средни Родопи) с археологически обекти

в различен стадий на проучване и трите трансродопски пътя (Изготвил Ат. Киряков)

1 Статията е публикувана на хартиен носител в Известия на Националния археологически институт XL, 2012,

81-105. 2 Физикогеографски Средните Родопи заемат централната част от източните Западни Родопи.

Териториално, понятието Средни Родопи обхваща днешна Смолянска област. 3 Свидетелства за строителство на по-ранна крепост бяха открити при археологическите разкопки на крепостта

Беаднос при с. Беден, общ. Девин. Цялостното проучване на този обект вероятно ще промени началната дата на

крепостното строителство в Средните Родопи.

2

Завладявайки Родопите, Римската империя не строи крепости във вътрешността на

планината, тъй като тя през периода І-V в. няма военностратегическо значение, а и тук

липсват градски центрове, които да бъдат укрепени. Империята обаче, използвайки

познатите вече тракийски трасета, прекосяващи Родопите, изгражда пътните си комуникации

в тях, като прави възможно бързото им преминаване в направление север-юг. Така била

осъществена пряката връзка между двата трансбалкански пътя към столицата на Източната

римска империя: Централния (Диагонален) път – от Виндобона (дн. Виена) през Сингидунум

(дн. Белград) – Сердика (дн. София) – Филипополис (дн. Пловдив) – Адрианополис (дн.

Одрин) до Бизантион (дн. Истанбул) и южния, Егнациевия път (Via Egnatia), който от

Дирахиум (дн. Драч) през Тесалоника (дн. Солун) и Егейска Тракия достига до Хелеспонта –

за Мала Азия. В Средните Родопи са археологически регистрирани три главни пътя, които

свързват Тракийската низина с Беломорското крайбрежие, Обр. 1 (Дамянов 2007, 103-109).

Разделянето на Римската империя на Източна и Западна предопределя стремежът на

нейните владетели към обединението ù. Външната политика на византийския император

Юстиниан І (527-565), целяща териториалното възстановяване на някогашната Римска

империя, е свързана с дългогодишни войни за възвръщането на териториите в Северна

Африка, Италия, Пиренейския полуостров и Задкавказките области. Тя довежда до

намаляване на военните контингенти в европейските територии на държавата и до военното

ù отслабване. Това дава възможност на прииждащите от север племена (славяни, авари, хуни,

прабългари, херули, гепиди) първоначално на грабят тези земи, а по-късно да ги завладеят и

да се заселят в тях. Съществено значение при нахлуванията в европейските територии на

Византийската империя изиграват славянските племена.

Невъзможността на Византийската империя да води успешни военни действия на

своите европейски територии я принуждава постепенно да се реорганизира и да премине от

нападателни към отбранителни военни действия. За това свидетелства изграждането на

цялостна – гранична и вътрешна, тилова отбранителна крепостна система, и по-конкретно

възстановяването на съществуващите и изграждането на нови крепости. Започнатото при

император Анастасий І (491-517) изграждане на отбранителната система на концентричен

принцип, т.е. отбранителни пояси от периферията към центъра (столицата Константинопол),

при император Юстиниан І, прехожда към полицентричен, позволяващ възможността за

самостоятелна отбрана на отделни градски центрове или селищни агломерации.

Строителството на крепости във вътрешността на Родопите е следствие на нарасналото

военностратегическото значение на планината поради необходимостта да бъдат охранявани

и поддържани комуникациите между големите градове във Вътрешна и Беломорска Тракия.

Подобно на Римската империя, която за изграждането на пътната система през

Родопите използва познатите на местното тракийско население трасета през планината,

Византийската империя също се съобразява с физикогеографските и социално-

икономическите дадености. Тя изгражда свои крепости в близост до главните пътища и до

по-големи населени места. При случаите с подходящо местоположение, а и поради

наличието на строителен материал, са избирани старите тракийски крепости. Доказателство

за това са резултатите от археологическите проучвания, при които е регистрирано тракийско

присъствие преди построяването на византийските крепости при с. Беден (Дамянов 2009а), с.

Подвис (Бояджиев 2008), гр. Рудозем, с. Кошница и с. Могилица4. Разбира се има и крепости,

които са изградени на ново място. За това свидетелстват досегашните резултати от

археологическите проучвания на укрепленията при гр. Девин (Дамянов 1986, 148) и при гр.

Смолян (Дамянов 2007, 120-129). Така за кратко време в края на V в. и началото на VІ в. в

Средните Родопи са изградени множество крепости, обслужвани от военен контингент,

предоставящи при необходимост временно убежище на околното цивилно население.

Въпреки усилията и средствата, които влага във фортификацията на европейската си

територия Византийската империя, голяма част от крепостите са превзети и разрушени от

4 Теренни обходи на Д. Дамянов и Н. Бояджиев – археолози на РИМ – Смолян.

3

славяните, които през втората половина на VІ – началото на VІІ в. трайно усядат на юг от р.

Дунав. Присъединяването на Родопите към Българското царство, около средата на ІХ в. не

довежда до възстановяването и използването им за нуждите на новата държава. С връщането

на планината в пределите на Византийската империя (ХІ-ХІІ.) някои от крепостите са

възстановени и функционират през ХІ-ХІІІ в. Това са: Беаднос, Смолянската крепост и

Повисдос. От присъединяването на планината отново към Българското царство до

завладяването ù от Османската империя в края на ХІV в. в Средните Родопи продължават

съществуването си крепостите при гр. Доспат (Ваклинова, Найденова 1969), гр. Девин

(Дамянов 1986), с. Беден (Беаднос), с. Подвис (Повисд) (Ваклинова, Бояджиев 2008) и гр.

Рудозем (Танкова 2008).

Първите разкопки на Смолянската крепост провежда Петър Маринов прлез1936 г., но

днес липсва писмена документация с резултатите от тях. Той съобщава, че ясно се очертали

„крепостните зидове отъ камъкъ и хоросанъ, дебели близо два метра”.5 В своя рубрика във

вестник Красногоръ през 1937 г. Маринов изразява мнението, че това е крепостта Аетос

(Маринов 1937), спомената от византийския император Йоан Кантакузин (1347-1354) в

неговия труд „История” като една от крепостите в Родопите, предадена от императрица Анна

Савойска (1306-1359) на българския цар Йоан Александър (1331-1371) в замяна на помощта

му срещу самия Кантакузин (ГИБИ 1980, 362).

Обр. 2. План на археологическите разкрития и терена на крепостта „Калето” в м. Турлука,

северно от гр. Смолян (Изработил Ив. Саров)

Системно археологическо проучване на крепостта провежда Регионалният

исторически музей “Стою Шишков” – Смолян. То започва през 1998 г. с научен ръководител

Никола Дамянов и заместник-научен ръководител Дамян Дамянов. Прекъснато поради липса

на средства, проучването се подновява отново през 2004-2006 г. от екип: Дамян Дамянов –

научен ръководител и Николай Бояджиев – заместник-научен ръководител. През този период

са проучени цялостно южната стена с прилежащите ù вътрешни помещения, сектор от

източната стена и североизточният ъгъл на Смолянската крепост (Обр.2). Тя е разположена

5 Разкопките, проведени през 1936 г. най-вероятно са направени при вътрешното лице на северната страна на

крепостта, т.е. на най-високата част от археологическия обект. Те не съвпадат с проучванията през 1998-2006 г.,

предмет на настоящата статия.

4

на източния от трите скалисти рида на м. Турлука, намираща се северно от град Смолян.

Известна е сред местното население с името „Калето” („Кальота”), а също и като Аетос.

Надморската й височина е 1482,2 м, а площта й - 4,5-5 дка. Тя заема два скалисти върха,

свързани със седловина. Теренът ù е с общ наклон на изток. Дължината на оградената ù площ

е от 80 м до 100 м, а ширината – 30-50 м. От нея на юг, югоизток и запад се открива гледка

към долината на р. Черна, край която е разположен днешният град Смолян (Обр. 3).

Обр. 3. Изглед от запад на м. Турлука и долината на р. Черна, в която е разположен гр. Смолян

(Елипсата горе вляво указва местонахождението на крепостта.) (Сн. Д. Дамянов)

В геоложко отношение м. Турлука е изградена от олигоценски седиментни и

вулканични скали: брекчоконгломерати, пясъчници, андезити, туфи и риолити. Най-важни в

случая са риолитните скали, които заемат около 60% от площта на местността и от които е

изградена крепостта. Характерна особеност на риолитите е тяхната наплоченост, формирана

от гъсто разположени, успоредни контракционни пукнатини на застиване. В района на

крепостта наплочеността преминава в призматична напуканост, при която 2-3 системи

контракционни пукнатини са формирали вертикални призматични блокове (Обр. 4). Като

здрави, плътни и устойчиви на изветряне скали, риолитите изграждат добре изявени,

позитивни морфоложки – зъбери, куполи и др., често пъти ограничени от стръмни до

отвесни стени по периферните части на риолитовите покрови. Един от тези зъбери е

послужил като удобно, естествено укрепено и недостъпно място за изграждане на крепостта

(Тахчийски, Господинов 2007).

Крепостта „Калето”, подобно на всички други крепости в Средните Родопи, е

построена на трудно достъпен терен с видимост във всички посоки. По-голямата част от

западната ù стена ползва скалните откоси на рида, които достигат височина 50 м. Това е

типично за всички крепости в планината: тракийски, византийски и български. По този

начин, а и вероятно поради липса на работна ръка, се е спестявало време за иззидването на

стените, тъй като е бил влаган по-малко строителен материал. В същото време добрата

видимост е позволявала наблюдение на прилежащите райони и осъществяването на визуален

контакт с други крепости-убежища. Разположението на труднодостъпни терени е

възпрепятствало достъпа на многоброен противник до крепостта, а също така и не

позволявал атакуването ù със стенобойни машини и тарани. Стесняването на фронтовата

линия е давало възможност по-малко хора да отбраняват крепостта и е обезсмисляло

5

строителството на отбранителни кули, които са необходими при защитата на крепостите в

равнината. Стръмният терен пред главния вход на Смолянската крепост например е

затруднявал и правел неефективно атакуването на портата с таран.Това правило и ненужно

строителството на бойна кула при главния вход. Такава е и ситуацията при североизточния

вход, който е бил достъпен само по тясна пътека отстрани, без възможност за фронтално

нападение и обстрел.

Обр. 4. Северният връх, в северозападния край на крепостта.

Вертикални призматични риолитни блокове, подходящи за строителен материал (Сн. Д. Дамянов)

Калето край Смолян е военна крепост (Динчев 2006, 33-44), в която е намирало

убежище населението от тогавашното селище, локализирано в м. Могилата в днешния град.

Тя е била поддържана от гарнизон, който е имал задачата да наблюдава и охранява

комуникациите по Централния път през Средните Родопи, свързващ Тракийската низина

(Филипопол) с Беломорското крайбрежие. За изпълнението на тази задача е допринасяла и

визуалната ù връзка с подобните на нея крепости – Повисдос при с. Подвис, отдалечена на 10

км на изток по права линия и тази при гр. Рудозем – 18 км на югоизток. Те от своя страна пък

са осъществявали контрол по Източния трансродопски път.

Смолянската крепост е един от многото кастели, които според сведенията на

Прокопий Кесарийски (летописец, съвременник на събитията), по заповед на император

Юстиниан І са поправени, възстановени и новопостроени в европейската територия на

Византийската империя. Вероятно поради това, че са новопостроени и по-малки по площ в

сравнение с градските крепости, имената на тези в планините и в случая в Средните Родопи

остават неизвестни за Прокопий. Поради това той не ги назовава поименно, а ги споменава

като „безбройно много кастели” (Прокопий. De aedif. IV.11). Тяхното изграждане има за цел

да се създаде мощна крепостна система за защита на границите (по р. Дунав на север) и

вътрешността на държавата (по Стара планина, Средна гора и Родопите) от все по-честите

нахлувания на славянските племена с цел грабеж и завладяване на нови земи, които в средата

на VІ в. достигат дори до град Солун и го подлагат на обсада.

6

Обр. 5а. Южната крепостна стена. Изглед от югоизток към западната ù половина – външно лице

(Сн. Д. Дамянов)

Обр. 5б. Южната крепостна стена. Изглед от югозапад към източната ù половина – външно лице

(Сн. Д. Дамянов)

7

Проучването на крепостта “Калето” показа съществуването на два строителни

периода. Първият е през VІ в., а вторият – през ХІ – средата на ХІІІ в. Стените на

юстиниановия кастел са широки 1,60 м. Те са изградени с гладко външно и вътрешно лице и

вероятно поради липса на време и достатъчно работна ръка, са основани без всичане в

скалния терен. Субструкцията е положена директно върху терена или върху варова подложка

на някои места. Тя няма обособен цокъл, с изключение на някои участъци с издадени малко

по-навън редове от камъни на външното лице (Обр. 5 a, b). Градежът (opus implectum) е

изпълнен от ломени и обработени (при входовете) камъни, споени с бял хоросан, между тях

емплектон от дребни камъни и хоросан с минимален примес от счукана тухла (Овчаров 1982,

64-68). До запазената днес височина (2-2,50 м) останки от сантрачи или легла от тях не са

открити.

Обр. 6. Изглед от северозапад на южната крепостна стена и прилежащите ù помещения

(Сн. Д. Дамянов)

Южната крепостна стена е долепена до западния скален откос, който с височината си

от 50 м играе ролята на крепостна стена. Тя пресича напряко рида и е най-лесно достъпна.

Запазената ù дължина е 38 м, а хоросановата подложка върху скалния терен подсказва, че е

била дълга поне 40 м (Обр. 6). Югоизточният ъгъл е напълно разрушен поради откъсване и

пропадане на неговата скалната основа. Куртината е съхранена до 2,50 м височина. По

средата ù е разположен главният вход на крепостта. Тук ширината на зида достига 1,70 м и

камъните на страниците са по-големи, с форма на грубо обработени квадри.

8

Обр. 7. Входа на южната крепостна стена – изглед отвътре (Сн. Д. Дамянов)

Главният вход на византийската крепост е широк 1,80 м при външното и 1,90 м при

вътрешното лице на куртината (Обр. 7). Разкриването на прага му показа, че е бил затварян

от двукрила врата. Прагът е изграден от два големи квадрови камъка, разположени с отстъп

(0,15 м) от външното лице на крепостната стена. Западният камък е много добре обработен, с

форма на паралелепипед и размери 0,80 х 0,50 х 0,23 м. Източният прагов камък е грубо

одялан и е сравнително по-неогладен в сравнение със западния. Той дори е леко разместен и

най-вероятно по-късно е заменил предишния при поправка на портата. Лошата му обработка

и по-неточното му поставяне и ориентиране свидетелстват за бърз ремонт на главния вход. В

крайните, външни ъгли на двата прагови камъка са запазени гнездата на осите на двете крила

на портата – широки до 0,90 м. Те мат формата обърнат пресечен конус с диаметри на

основите 80 мм долна, 120 мм горна и дълбочина 50 мм (Обр. 8). След прага, подът на входа

е от трамбована пръст, до вътрешното лице на крепостната стена, откъдето следва стълба от

четири ниски каменни стъпала, въвеждаща във вътрешността на крепостта. Стъпалата са

запазени само в западната половина на коридора след входа, което предполага

комбинирането на стълбище и гладка, наклонена рампа (в източната половина), която е

използвана за въвеждане на ездитни, товарни животни и други.

Необходимостта от бързото, а и лесно изграждане на кастела вероятно е една от

причините първоначално да бъде изградена само куртината. Затова тя е гладка, без бойни

кули, каменни стълбища или някаква конструктивна връзка с вътрешните помещения. Явно

невъзможността да бъде атакувана южната стена на крепостта по цялото ù протежение, както

и сравнително стръмния терен пред входа,са били достатъчно основателни причини да не

бъдат строени бойни кули. Количеството строителни материали от деструкцията на южната

куртина показва, че височината ù е била поне 7 м. Край вътрешното лице на южната стена са

разкрити шест помещения – по три на изток (№ 1-3) и на запад (№ 4-6) от главния вход (Обр.

9). Общото за тях е, че те са разположени верижно край стената и са долепени (на фуга) до

нея. По този начин вътрешното пространство на крепостта е било най-целесъобразно

използвано.

9

Обр. 8. Входа на южната крепостна стена – изглед отвън (Сн. Д. Дамянов)

Обр. 9. План на археологическите разкрития при южната крепостна стена (Изработил Ив. Саров)

Помещение № 1 е първото от изток на запад. То се намира в югоизточния ъгъл на

крепостта. Срутването на куртината и югоизточния ъгъл не позволява определянето на

точните му размери. От запад е ограничено от стена, съхранена до 0,60 м височина, дебела

0,50 м. Тя е зидана от камък и кал, долепена до вътрешното лице на куртината. Вероятно е

имала ролята на терасиращо стъпало и основа на дървена стена от навес в югоизточния ъгъл,

който е бил дълъг 13,50 м и широк поне 4 м. Подът е от трамбована пръст. Проучването до

стерилен пласт доведе до откриването на монета на император Юстиниан І при вътрешното

10

лице в основата на стената. Болшинството от керамиката, открита в деструкциите,

принадлежи към втория период в съществуването на крепостта – ХІ-ХІІ в.

Обр. 10. Помещение № 2, разкрито до подово ниво – изглед от изток (Сн. Д. Дамянов)

Обр. 11. Помещение № 3, разкрито до подово ниво – изглед от изток (Сн. Д. Дамянов)

11

Помещение № 2 е с вътрешни размери 2,85 м (изток-запад) на 3,70 м (север-юг).

Западната му стена е градена в основата си с камък и хоросан, а нагоре с камък и кал. Тя е

дебела 0,65 м. При куртината е запазена до1,60 м, а на другия край (на север) до 0,20 м

височина. При разчистването на деструкциите се достигна до пласт, примесен с въглени от

горяла дървена конструкция върху пода от пръст. Тук се откриха: фрагменти от два питоса с

приблизителна височина 0,50 м, фрагменти от стъклена чаша, железен боздуган, гвоздеи (6

бр.), две хлопки (Бояджиев 2007, 93, обр. 2), верига (с пет звена), монета на император

Юстиниян І. На западната му стена се разкриха стъпало и вход към следващото помещение

№ 3 (Обр. 10). Размерите на второто помещение, връзката му с помещение № 3, както и това,

че то е отворено към вътрешността на крепостта, т. е. подобно на помещение № 1 няма

северна стена, подсказват функцията му на преходно помещение – навес.

Проучването на помещение № 3 показа наличието на два хронологически пласта, ясно

открояващи се един от друг. Горният пласт се датира в периода ХІ-ХІІ в. и има дълбочина от

1,00-1,30 м при крепостната стена до 0,10 м на север от нея. Долният пласт е от VІ в.

Западната стена на помещението е с дебелината на източната – 0,65 м и също е долепена до

куртината. В нея се разкри зазидан вход при северозападния ъгъл на помещението, широк

1,20 м, чиято северна страница е северната стена. Вътрешните размери на помещението са

4,55 м дължина (изток-запад) и 3,60 м ширина (север-юг). На дълбочина 1,40 м от

съвременното ниво при куртината се разкрива пласт от пръст, почерняла от пожар – горели

греди и покривни тикли. Дебелината на „горелия” пласт е 0,40 м. Разкопките до пода на

помещението разкриха вкопани в пръстта питоси (Обр. 11), подредени край стените (8 броя):

един в югоизточния ъгъл, друг в североизточния ъгъл, два при южната (крепостната) стена,

два край северната стена и фрагментирани питоси върху, около тях и в средата на

помещението, свидетелстващи за наличието на дървени полици разположени на северната

стена. Сред питосите бяха намерени фрагменти от гърне, кана, 16 бр. гвоздеи, халка, 2 бр.

панти , връх от стрела и една монета. Средновековният пласт в помещение № 3 също достига

дълбочина 0,50 м. Помещения № 1, 2 и 3 обособяват приземния етаж на вероятен дву- или

триетажен комплекс от помещения източно от входа, долепени до куртината (Обр. 12).

Обр. 12. Изглед от северозапад на помещения № 1, 2 и 3 при южната стена (Сн. Д. Дамянов)

12

На запад от главния вход, напречно на крепостната стена, се разкрива източната стена

на помещение № 4 (Обр. 9). Тя е с дебелина 0,60 м, дълга, 1,50 м, долепена до вътрешното

лице на куртината – застъпена от средновековния градеж. Входът към помещението е широк

0,90-0,95 м. Северната стена е изградена плътно край скалата и е с дебелина 0,60 м. Във

височина този вход леко се стеснява. След разчистване на деструкциите на дълбочина още

0,70 м се достига до пласта с горели греди в пръстта, т. е. до следите от пожара във

византийската крепост. Вътрешните размери на помещение № 4 са дължина 3,30 м (изток-

запад) и ширина 3,55 м (север-юг). Помещение № 4 е почти изцяло в земята – между

куртината на юг, помещение № 5 на запад и материковата скала на север. Стените му са

градени с камък и бял хоросан, вътрешните им лица са варосани. Вероятно всички приземни

помещения в крепостта са били варосани. На подово ниво бяха разкрити in situ 5 питоса,

подредени в югоизточния ъгъл и заровени до половината в пръстения под (Обр. 13),

фрагментирани гърнета, кана, стомна, хлопка, резе за врата, монета (фолис), тризъбец,

хромел.

Обр. 13. Помещение № 4, проучено до подово ниво – изглед от север (Сн. Д. Дамянов)

Подобно на помещение № 2, № 5 също няма северна стена. Голяма част от пода му е

настлан с риолитни тикли (Обр. 14). При разкопките до подовото ниво бяха намерени:

фрагментирана трапезна керамика (VІ в.), две ножчета, 2 бр. гвоздеи, 2 бр. халки, монета

(фолис), длето – изземка за дърворезба, две гърнета в югоизточния ъгъл – разтрошени върху

плочника. Западната стена на помещението е градена с камък и кал. Тя е долепена до

куртината на юг, а на север опира в скала. Преди разкриването на тикления под бе достигнат

пласт от покривни плочи, пръст и въглени. Тази археологическа ситуация свидетелства за

отворено, едноетажно помещение с дървен покрив, застлан с риолитни тикли. През

Средновековието то не е възстановявано.

13

Обр. 14. Изглед на помещение № 5 от запад (Сн. Д. Дамянов)

Обр. 15. Южната крепостна стена. Изглед от североизток на вътрешните помещения № 4, 5 и 6

(Сн. Д. Дамянов)

14

Помещение № 6 е последното при южната стена (Обр. 9 и 15). То също е отворено на

север, към вътрешността на крепостта. Дължината му е 4,80 м, а максималната ширина – 4 м.

При разкриването на подовото му ниво са намерени: три монети (фолиси) на император

Юстиниан І, железни гвоздеи, скоба, панта, халка, райбери, игла, три ножа, фрагментирана

стъклена чаша, трапезна керамика и тара.

Помещенията при южната крепостна стена са приземни и явно са имали складови

функции. Такива със сигурност са № 3 и 4, в които са разкрити питосите за съхранение на

зехтин и други течности, съдейки по изцапаната им външна повърхност и мазната пръст

около тях след счупването им. Градежът на стените е здрав и над избените помещения

сигурно е имало и жилищни или пък такива за съхранение на оръжие и други пособия за

отбраната на крепостта. Много вероятно е до цялата вътрешна страна на куртината да е

имало и други обслужващи помещения, стълби към бойниците, дървени площадки и

парапети покрай зъберите. Денивелацията на терена и необходимостта да се икономисва

площ вероятно е принудила строителите да градят във височина, долепяйки всички

помещения до здравата крепостна стена (Обр. 16).

Обр. 16. Разрез силует на терена на крепостта и помещенията при южната ù стена – изглед от север

(Изработил Ив. Саров)

Обр. 17. План на археологическите разкрития по източната стена на крепостта

(Изработил Ив. Саров)

15

Източната стена е проучена частично, в рамките на два работни квадрата с обща площ

50 кв. м. Разкритият сектор от куртината (с дължина 10 м) показва, че състоянието ù е по-

лошо в сравнение с южната. Причината за това е много по-големият наклон на терена на

изток, както и лошото основаване на стената, които са улеснили разрушаването ù и

спускането на строителния материал надолу по склона. Техниката на градеж е същата (opus

implectum). Външното лице е запазено до около 1 м височина, а вътрешното до 0,50 м от

подовото ниво на помещението, долепено до стената (Обр. 17 и 18). Както при южната

стена, край вътрешното лице на източната също са били изградени приземни помещения със

складови функции. Там са намерени: две медни монети, две железни ножчета, ключ, кука за

огнище, два чифта ножици за стригане на вълна, гвоздеи, фрагменти от стъклена чаша.

Всички находки от проучените помещения се датират в VІ в.

Обр. 18. Изглед от север на източната куртина

и долепената до вътрешното ù лице междинна стена от избено помещение (Сн. Д. Дамянов)

Археологическите разкопки на север имаха за цел разкриването на северната стена, за

да бъде придобита максимално точна информация за площта на крепостта. Те доведоха до

разкриването на североизточния ъгъл на куртината и до намирането на втори вход към

вътрешността на крепостта, който е играел ролята на потерна (Обр. 19 и 20). Максималната

височина, до която е запазена северната стена, е 0,90 м при външното ù лице. Тя сключва тъп

ъгъл (130 градуса) с източната стена. Дълга е 16 м и на северозапад е захваната за отвесните

риолитни скали на северния връх от рида. И тук куртината е основана върху скалния терен

без всичане. Външното ù лице е гладко, без обособен цокъл на субструкцията. Изключение

прави най-долният ред от зидарията, който е издаден неравномерно навън под ходовото ниво

на пътеката край северната стена (Обр. 21). Теренът извън североизточния ъгъл и северната

куртина е скалист, с отвесни откоси и достъпът до входа е единствено по пътеката край

крепостната стена. Това обстоятелство, обясняващо и тук липсата на кули за отбрана на

входа, е позволявало ефикасната отбрана с по-малко защитници. Северният вход може да

бъде определен като потерна (таен вход), тъй като той е разположен на трудно достъпно и

16

Обр. 19. План на археологическите разкрития при североизточния ъгъл на крепостта

(Изработил Ив. Саров)

Обр. 20. Североизточният ъгъл на крепостта и северния вход – изглед от север (Сн. Д. Дамянов)

17

Обр. 21. Изглед на сектор от външното лице на северната стена, разкрито до скала (Сн. Д. Дамянов)

Обр. 22. Северният вход – потерна – изглед отвътре ( Сн. Д. Дамянов)

по-незабележимо място. Освен това той е и по-тесен от главния вход на южната куртина.

Освен като резервен вход и спасителен изход, северният вход е бил необходим още при

самото строителство на крепостта за внасяне на строителен материал. Ширината му е 1,25 м.

За прагови камъни са преизползвани части от голям хромел с диаметър 0,65 м и дебелината

0,20-0,23 м. Върху тях са издълбани легла за осите на двукрила врата, които имат диаметри

60-70 мм на дъното и 80-90 мм в горната си част (Обр. 22). Праговите камъни са положени

18

върху пръста, а не върху скалата от терена. Това подсказва, че двете крила на портата са

били сравнително леки (Обр. 23). От гледна точка на защитата на крепостта, таен вход би

трябвало да съществува и на западната стена, която е укрепвала седловината между двата

върха с отвесните им западни стени. Този трети вход е също е бил необходим още при

самото строителство, за доставяне на строителни материали. Неговото предполагаемо

съществуване обаче предстои да бъде установено при следващо проучване.

Обр. 23. Прагът на северния вход – изглед отвън (Сн. Д. Дамянов)

Проучванията на северната стена потвърдиха практиката на застрояване край

вътрешното лице. Западно от потерната се разкри складово помещение с вход на източната

му стена, запазена от 0,70 м при куртината до 1,60 м във вътрешността. То не бе проучено

изцяло поради растящите в близост дървета. Подобно на помещения № 3 и 4, в това също се

разкриват заровени в пода от пръст питоси за съхранение на течности, както и фрагменти от

плоско прозоречно стъкло, желязна „П”-образна скоба, гвоздеи, райбер, панта за врата на

долап, халка, кости от животни; други неидентифицирани железни детайли.

При самия североизточен ъгъл крепостната стена е съхранена в субструкция.

Проучването на деструкциите от VІ в. регистрира тънък пласт от пепел по ходовото ниво

както на входа, така и в избеното помещение, свидетелстващ за пожар. За евентуална битка и

опожаряване на крепостта при превземането ù говорят и счупените на прага на потерната

трапезни глинени съдове. Проучването до стерилен пласт и тук не даде доказателства за

съществуването на крепостни съоръжения от по-ранен период. Разбира се, макар и

малобройни, се намериха керамични фрагменти от желязната епоха и трако-римския период.

В североизточния ъгъл бе открита и най-ранната, но единствена монета, сечена по времето

на император Август (27 г.пр.Хр.-14 г.сл.Хр.). Все пак, откритите артефакти на този етап от

проучването не са достатъчни, за да се твърди, че е съществувала по-ранна крепост.

Вероятно проучването и на вътрешността на кастела ще даде доказателства в тази насока.

19

Логично е, ако при строежа на византийската крепост е ползван материал от по-ранна, т.е.

тракийска крепост, стените на по-късната да са разположени извън нея и по-ниско по терена.

Това би позволило камъните от по-старата крепост да бъдат придвижвани надолу към

основите на по-късната. Досега керамичният комплекс от VІ в. е стратиграфски категорично

отделен и чист. Това се дължи както на липсата на по-стар керамичен материал под подовите

нива на избените помещения, така и на пласта деструкции, който го отделя от

средновековния керамичен комплекс, датиращ от ХІ в. до средата на ХІІІ в.

При строителството на византийския кастел са допуснати някои „строителни

компромиси”, които говорят както за недостиг на време, така и за липса на достатъчно и

добри строители (архитекти). Затова леглото на основата не е изсечено в скалата, за да се

избегне подхлъзване на стената по наклонения терен. Не навсякъде основата лежи върху

хоросанова подложка, а на места дори зидарията е основана върху пръстта. Камъните са

грубо обработени и то само при входовете и ъглите на куртината. На места над основата са

вмъкнати каменни блокове с дължина 3-4 м. Изброените дотук „слабости” могат да се

обяснят и с наличието на по-ранна стена, разчистена само до ходовото ниво, върху чиято

основа е започнало строителството на новата крепост. Евентуалната липса на време и

материали принуждава строителите да градят сравнително тънка куртина, без усложняващи

строителството й съоръжения като бойни кули, каменни стълбища и др. За това вероятно е

приложена тази техника на градеж, позволяваща както пестене на време, така и на

строителни материали.

Обр. 24. Изглед от изток към южната стена на средновековното укрепление.

Вътрешното лице е запазено до 1-2 реда камъни (Сн. Вл. Киряков)

20

През втория си период на съществуване крепостта в местността Турлука край Смолян

е от съвсем друг тип. Стената се е състояла от широка каменна основа и дървена палисада.

При изграждането на крепостта деструкциите от византийския кастел не са разчистени

докрай, както е при крепостите Беаднос (Дамянов 2009) и Повисдос (Бояджиев 2008). Тук

стената на новото укрепление наследява само линията на външното лице, лягайки върху

ранната куртина и засипаните помещения. Този факт свидетелства не за планомерно, а за

инцидентно, бързо строителство. Това се потвърждава и от техниката на градеж – суха

зидария. Това укрепление е еднотипно с проучените досега в Средните Родопи тракийски

крепости, които са били използвани само като временно убежище при военни действия.

Съвсем логично стигаме до извода, че средновековното укрепление не е било военна

крепост, строена по заповед на византийския император или българския цар. Явно тук става

дума за укрепление, изградено от местното население за самозащита.

Обр. 25. Западната страна на средновековния вход, основана върху деструкциите от византийската

крепост (Сн. Д. Дамянов)

Основата на средновековната стена е широка 2,40 м. Нейните контури се очертаха

още при проучванията през 1998 г. (Обр. 24). Най-високо височината на каменната основа е

запазена при входа, който при строителството, извършено около пет века по-късно почти

съвпада с този от VІ в. От средновековния вход е съхранена само западната му страна. Тя е

висока 0,90-1,00 м и бе разкрита при разкопките западно от помещение № 3 (Обр. 25). При

разкриването на стената са намерени фрагменти от керамика – тара и кухненска от ХІ-ХІІІ в.

(Бояджиев 2009). Оказа се, че средновековната стена е основана върху развалините с 1,40 м

по-високо от основата на византийската куртина (при южния вход). Разкопките на запад

показаха, че стената е затиснала помещения № 4, 5 и 6 (Обр. 26). Разкриването на външното

лице на южните стени показа, че входът на средновековното укрепление е изместен на изток

и застъпва на половина входа на византийския кастел (Обр. 27). Разкрива се само западната

21

Обр. 26. Етап от разкриването на помещение № 4. Вижда се средновековната стена,

която е застъпила източната стена на помещението (Сн. Д. Дамянов)

Обр. 27. Южните входове – изглед отвън. Средновековният е застъпил късноантичния

(Сн. Д. Дамянов)

22

му стена. Южната е напълно разрушена. Дебелината на западната стена на средновековния

вход е 3 м в субструкция при основата. Тази археологическа ситуация свидетелства за

инцидентното и бързо изграждане на средновековното укрепление. Керамиката, датираща от

края на Х-началото на ХІ в. до края на ХІІ – първата половина на ХІІІ в. доказва, че

средновековното укрепление е българско. Намирайки се в земите на българската държава,

Родопите в началото на ХІ в. са превзети от Византийската империя, чийто император

Василий ІІ Багренородни (976-1025) води войни за връщането на бившите си европейски

територии. Местното население построява това укрепление със собствени сили, тъй като

Българското царство в това време не може да помогне на своите поданици. При

превземането ù средновековната крепост също е опожарена, съдейки по пласта пръст,

примесена с въглени. Подобно на всяко временно укрепление, тя вероятно е използвана само

при необходимост от защита на местното население през периода ХІ-ХІІІ в., т. е. не

изпълнява функциите, които е имал византийския кастел през VІ в.

Археологическите проучвания на Смолянската крепост недвусмислено доказват, че тя

не може да е носела името Аетос. С това име не е известен нито византийският кастел, нито

българското укрепление през ХІ-ХІІІ в. Самото сведение на император Йоан Кантакузин

(1347-1354) се отнася за важна родопска крепост със стратегическо значение, която е

съществувала през ХІV в. През ХІV в. обаче крепостта на Турлук, северно от Смолян, на

практика не съществува.

Библиография

Бояджиев 2007: Н. Бояджиев. Късноантични и средновековни оръдия на труда от фонда на

Исторически музей – Смолян. – Известия на регионалния исторически музей – Велико

Търново, 2007, 22, 93-103.

Бояджиев 2008: Н. Бояджиев. Момчиловата крепост в светлината на новите археологически

проучвания. – Родопи, 2008, 1-2, 45-49.

Бояджиев 2009: Н. Бояджиев. Средновековна керамика от крепостта Калето край гр.

Смолян. – В: Eurika in honorem Ludmilae Donchevae-Petkovae. София, 2009, 107-113.

Ваклинова, Бояджиев 2008: М. Ваклинова, Н. Бояджиев. Археологическо проучване на

ранновизантийската и средновековна крепост над с. Градът, община Смолян. –

Археологически открития и разкопки през 2007 г. София, 2008, 712-716.

Ваклинова, Найденова 1969: М. Ваклинова, В. Найденова. Археологически проучвания при

с. Доспат, Смолянски окръг. – Родопски сборник, 1969, 2, 227-241.

ГИБИ 1980: Гръцки извори за българската история, 10. София, 1980.

Дамянов 2007: Д. Дамянов. Археологически проучвания на територията на община Смолян.

– Rhodopica, 2007, 1, 99-136.

Дамянов 2009а: Д. Дамянов. Ранновизантийска и средновековна българска крепост при

Беден – Средни Родопи. – В: Laurea in honorem Margaritae Vaklinova, 1. София, 2009, 111-128.

Дамянов 2009б: Д. Дамянов Тракийско светилище-крепост при с. Страшимир – Средни

Родопи. – В: Есенни четения – Сборяново. Предизвикателството на теренната работа, 6.

Варна, 2009, 119-143.

23

Дамянов 1986: Н. Дамянов. Разкопки на Девинското градище, Смолянски окръг. –

Археологически открития и разкопки през 1985 г. Велико Търново, 1986, 147-148.

Динчев 2006: В. Динчев. Ранновизантийските крепости в България и съседните земи (в

диоцезите Thracia и Dacia). – Разкопки и проучвания, 35. София, 2006.

Маринов 1937: П. Маринов. Смоленъ и околията въ своето близко и далечно минало.

Градиво за историята на Родопската областъ. 3. Старини, селища, крепости и пр. въ

Смоленска околия. – в. Красногоръ, 1937, бр. 14, с. 2 и 3.

Прокопий. De aedif. IV.11: Прокопий. – В: Извори за старата история и география на Тракия

и Македония. София, 1949, 446.

Овчаров 1982: Д. Овчаров. Византийски и български крепости – V-Х в. София, 1982.

Танкова 2008: Ж. Танкова. Средновековната крепост „Козник”. – Археологически открития

и разкопки през 2007 г. София, 2008, 710-712.

Тахчийски, Господинов 2007: А. Тахчийски, Г. Господинов. Геоложка характеристика на

Смолянска община. – Rhodopica, 2007, 1, 7-18.

Damyanov 2009: D. Damyanov. Thracian Sanctuary-fortress at the Village of Strashimir – the

Middle Rhodopes. – In: Thracia, 18, 2009, 451-467.