24 êîëåäíè ñòðàíèöè! · 14-27.12.2011 Год. 20 Брой 41-42 1,50 лв. 24...

14-27.12.2011 Год. 20

Брой 41-421,50 лв. 24 êîëåäíè ñòðàíèöè!

Ëèòåðàòóðíèòå ñúáèòèÿ íà 2011

Òåàòðàëíàòà 2011 Êíèãè íà ãîäèíàòà

Äåïåøèòå íà ËÂ

ËÂ æåëàå íà ñâîèòå àâòîðè è ÷èòàòåëè

ñâåòëà Êîëåäà è ÷åñòèòà Íîâà ãîäèíà!

Î÷àêâàéòå íè îòíîâî íà 11 ÿíóàðè 2012.

Êîëåäíî ÷åòèâî

Дафни дю Морие

Михал Вивег

Çà ïúðâè ïúò íà áúëãàðñêè

Ален Роб-Грийе, Четири дни в

България

Милан Кундера Животът е

другаде

Светислав Басара

Пламен Антов за Ана Карима

и Яворов

Милена Кирова за

Румяна Станчева

Ришард Криницки в разговор със

Силвия Чолева

2 Литературен вестник 14-27.12.2011

П Е Р И О Д И Ч Е С К О С П И С А Н И Е П О К А Н И

Сп. „Християнство и култура” стана на 10 години. Всеки юбилей е повод за равносметка, затова и изданието излиза със специален брой, в който събира някои от най-значимите си текстове, публикувани през годините. Така, с помощта на този „поглед назад” можете да препрочетете разговори с кардинал Валтер Каспер и митрополит Калистос Уеър, с отец Николай Нешков и епископ Христо Пройков, с митрополит Иларион Алфеев и Александър Кьосев. А също и текстове от Филип Димитров и Владимир Градев, от Цочо Бояджиев и Георги Каприев, от Светослав Малинов и Момчил Методиев. Броят завършва с проза от Теодора Димова, Деян Енев и Калин Михайлов и с фрагменти от „Каменна книга” на Борис Христов.

Да разсъждаваш върху на пръв поглед разбираемото е ненужно, понякога дори глупаво. На втори поглед обаче ти става ясно, че да пишеш за Боян Биолчев, си остава единствено опит. Опит в писането, опит в осмислянето на привидно ясното, опит в световете. ,,Континенталната” биография на автора, както сам я определя, би била ненужно допълнение към бъдещия текст поради нейната яснота за любопитния ценител на словесната култура. Езикът на Боян Биолчев е лесен, достъпен и закачлив. Усещанията на читателя ,,искат’’ да възприемат свободата на писателя, с частици от която той неминуемо желае да обдари всеки, докоснал се до споделяното от него. Очакваната читателска усмивка не закъснява, предоставена наготово от автора още от първата страница на книгата за Антарктида. За доброто ни настроение се грижи той през времевото случване на наратива. Дали романът е плод на писателското въображение, или реалити събирани спомени през изминалите десет години от последния му престой на Ледения континет, може да каже единствено пишещият. А може и да не желае. Защото няма нужда: у него въображаемото се докосва до реалния живот и преживяванията му, размествайки по един необичаен, хумористичен, а на моменти дори и назидателно критичен подход вече наложени модели на писане. Боян Биолчев налага други - свои си, неподражаеми. Книгата ,,Антарктида - окото на Космоса” припознава усмихнато своя създател като човек, играещ с реалност и въображение с естествена лекота. Реалността е условна необходимост за жанровото определене на книгата като реалити роман. В изкуството този жанр изисква всяка глава от дадено литературно произведение да бъде създадена от отделен автор. За щастие в света, който Боян Биолчев създава, подобни клишета в рамки липсват. Отказано им е място в мислите и в редовете. Книгата ,,Антарктида - окото на Космоса” е реалити роман, който ,,съшива” в успоредни светове минало и настояще, запазвайки достоверността на персонажите, които не само оживяват потвторно в книгата през погледа на автора, но и обитават пределите на

сегашното като негови приятели. Романът на Боян Биолчев припознава документалната

основа на реална експедиция до Антарктида, участник в която е самият автор. Героите са живи хора, негови приятели и активни участници в наративното случване на книгата. Тук е мястото да отбележим, че в нея не се поставя конкретен персонаж в центъра

на сюжетовото развитие. Авторът предоставя на всеки поотделно възможността да се осъществи като център на дадена глава или отделно комично случване. Тоест, ако приемем съществуването на въображаем център, то той неминуемо се измества през отделните герои, формирайки представата ни за една постоянна подвижност на текста, един непрекъсващ ритъм в наративното движение.Структурно романът е разделен на петнадесет отделни глави. Можем да приемем тази граница като условна, защото читателят възприема книгата като фикционален разказ, представящ в различни ,,сглобяеми” части отделни случки, преживявания и емоции, пресътворени както през паметта от изминалия времеви период от десет години, така и през погледа на писателя Боян Биолчев.Текстът не е рамкиран в затвореното пространство на авторовото въображение. Светът на наратива е умишлено отключен за читателя, предоставяйки личните наблюдения и на места неспестените, но съвсем уместни изобличителни изводи за българина, обитател на собствената си душевна граница, в постоянните си неуспешни стремежи да я напусне. Според Боян Биолчев единственият начин да разебреш личната си цел е да тръгнеш на път. Пътят не се съобразява с граници; той ги обезличава. Вероятно затова Антарктида не е място за „кофти хора“ според думите на писателя. Преминаващият пространства е всъщност премахващият границите на мисълта и именно такива са обитателите на Ледения континент, а впоследствие и реалити героите на романа ,,Антарктида - окото на Космоса”. Романът ,,Антарктида – окото

на Космос” надгражда авторовите преживявания на Ледения континент в някакъв особен вид ,,реалити притча” за живеенето въобще; за възможността да погледнем живота от друг, по-усмихнат ъгъл. В тази връзка можем да възприемем книгата на Боян Биолчев като книга съвет към широк кръг читателска аудитория, която, без да налага в крайности своите идеи, се опитва да провокира индивидуалния възприемателски светоглед. И успява. Посланието се прелива през отделните ,,истории”, разказани увлекателно и комично, ,,явявайки” като финал една, предполагам, цялостна философия за живеене. ,,По пътя” всеки човек пренася не само своите граници, но и личния си свят. Тоест ние, преносителите на светове, сме длъжни отговорно да предлагаме частици опит и познание. Само по този начин ще се приближим до вселенския смисъл, до второто космическо око.От друга страна, текстът за Антарктида вглежда отделните глави като през огледало за обратно виждане: от една страна, споменът губи смисловата си натовареност от миналото, преобразявайки героите от обитатели на художествена измислица в отминал времеви отрязък, в живи хора тук и сега, и от друга - обратното виждане е своеобразна метафора, препращаща към началото, което винаги е космическо. Неслучайно авторът е поставил подобно заглавие на книгата си. Окото на писателя вижда, помни и препредава преживявания, пречупвайки ги не само през огледалата на личното си въобржаение, но и разбира се, през читателското око. Именно възприятието през различни очи създава усещането за непрекъснатост в пространството и неограниченост на времето. Само тогава разтегливостта става синоним на безкрайност, видяна от Космическото око на Антарктида.Книгата на Боян Биолчев е също и роман за търсенето. Човечеството непрестанно прави опити в пътя, за да открие фрагменти смисъл за живота и живеенето. Опитът на писателя е с успешен завършек, без публично да заявява своето ,,откритие”. На Антарктида радостта от взаимната споделеност на преживяванията е почти нестихваща. Романът, дори и художествено въобразен и пречупен през писателската идея, успява да улови ,,реалити’’ моменти на един щастливо изживян период.

ЛОРА ДИНКОВА

Боян Биолчев, „Антарктида – окото на Космоса”, изд. „Стандарт”, С., 2011

За многоаспектността на един романП Р И П И С К И

Увиверситетска библиотека „Св. Климент Охридски”

ви кани

на юбилейната изложба „65 ГОДИНИ СПИСАНИЕ “ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА”.

Изложбата се открива на 13 декември 2011 г. и продължава до 15 януари 2012 г.Фоайе на Университетската библиотека

Магистърска програма „Преводач редактор”кани своите студенти, възпитаници, преподаватели и приятелина празнична вечер по случай том 2 на поредицата „ИСКАМ ШЕСТИЦА!”

15 декември 2011 г., 18 ч.Софийски университет „Св. Климент Охридски”, Зала на информационния център (срещу входа на ресторант „Алма Матер”)

КОНКУРС ЗА ФОТО-ХАЙГА “СЕЗОНИ”

Фотографско общество - Варна, ви кани на първия в страната ни конкурс за фото-хайга. Предайте специфичния дух на годишните сезони с помощта на фотографията и хайку. Очакваме творбите на всички фотографи, изкушени от словото, както и на всички пишещи, изкушени от фотографията.

• Всеки участник има право да изпрати до четири фото-хайги, отразяващи четирите годишни сезона, или само един от тях по свой избор. За участие се приемат и съвместни творби на двама автори.

• Изисквания към фотографиите:

- файловете да са във формат jpeg;- големина - не по-малки от 3000 pix по дългата страна и размер на файла до 5 мб.- Текстовете могат да бъдат както класическо хайку, така и свободни тристишия; задължително условие е да са вместени вътре във фотографията.- Начинът и мястото на разполагане на текста, а така също шрифтът и големината му са по преценка на автора.• Своите фото-хайги можете да изпращате от 1 ноември до 15 декември чрез формата за участие на адрес: http://sezoni.psv.bg Награди: Първа, втора и трета награда ще бъдат присъждани за всеки един от сезоните, както следва:

• Първа и втора награда - творба от проекта “Оризови полета” http://www.psv.bg/orizovi_poleta/index.htm и почетна грамота.

• Трета награда - почетна грамота.

Финалната селекция от всички номинирани творби ще бъде презентирана на фотографски и хайку форуми и събития в страната.

• Жури в състав Илиана Илиева, Детелина Тихолова, Владислав Христов и Пламен Михайлов ще обяви победителите на 20 декември 2011 г. Селекцията от наградени фото-хайги ще бъде публикувана в галерията на адрес: http://sezoni.psv.bg/

К О Н К У Р С

На 13 декември почина поетът ГЕОРГИ МАРИНОВ. Живееше в своя Перник, рядко идваше в София. От време на време пращаше стихотворения: талантливи, мъдри, истински. „Литературен вестник“ ги ценеше и периодично ги публикуваше, понякога на цели страници. А ние ги обичахме, радвахме се на книгите му и на редките ни срещи. Бихме искали да са били по-чести... Прощавай, Георги! Стиховете ти остават с нас.

Иван Теофилов, Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Георги Господинов

I N M E M O R I A M

3Литературен вестник 14-27.12.2011

П А М Е Т

Стефан Гечев

2 октомври 90

Мисля си напоследък, че нашият век (аз го покривам с изключение на двата му края) стана арена на борба (най-сериозната досега) между разума и инстинкта. Разумът изгуби борбата. Питам се защо и си отговарям: защото разумът се оказа много по-емоционален от инстинкта. Това е парадокс, но нали парадоксът най-често обяснява човешкото поведение, което в повечето случаи може да намери обяснение post factum.Разумът, който трябваше да организира новото общество и да легне като негова основа, дойде на власт чрез революция. А революцията изисква огромни емоционални енергии. Това е първият парадокс. Защото само силно емоционални личности могат да възбудят емоциите на тълпите, за да ги поведат към осъществяването на обществото на разума. Те са си мислили наивно, че след като унищожат чрез емоционалните взривове на тълпата стария ред, основан на инстинкта за траене в трите му аспекта (особено този за по-силния индивид), ще могат да ги укротят и да ги накарат да действат съгласно законите (или религията на разума – Робеспиер и неговата богиня на разума!). Разбира се, умните ръководители разбират веднага, че хората няма доброволно да се откажат от диктата на инстинкта, затова въвеждат диктатура, която би трябвало да бъде диктатура на разума, т.е. да принуди хората да се откажат от голяма част от емоциите си в полза на обществото. Но да изискват това от хората е не само неразумно. Това показва едно непознаване на човешката природа, което при дадени обстоятелства (революция и власт) може (и доведе) до фаталния край.

15 ноември 91

... Не бих искал, когато ме изпращате, да плачете и да се вайкате. Живях дълго и достойно (в повечето случаи направих част от това, което можех да направя, но го направих честно). За мене – ако не е нескромно – би важала онази чудна епитафия:

На път към вечността се тук отбих и преживях живот честит и тих.И ето – през вратите на смъртта потеглям пак на път към вечността.

18 октомври 92

Много неща се случиха през последните месеци: излезе Антологията на сюрреалистите, ще излезе Лотреамон, моя стихосбирка, фантастичните разкази. Взеха интервю за френското радио “Франс кюлтюр” и – вчера - за “Антен 2” на Френската телевизия. И двете благодарение на Гримо и Даниел (дипломати от Френския културен институт в София, б. р.). Хубавото на старостта е, че тушира до известна степен страха от Голямото пътуване...Освен това бях поканен на един симпозиум в Делфи. Там се запознах с много хора, защото им хареса това, което им казах. Бяха събрани гръцки интелектуалци от цял свят и преводачи. Най интересна беше срещата ми с една писателка от Делфи.(…)

29 януари 93, 12.30 през нощта

След като отболедувах 5 дни, дочаках началото на деня, когато съм роден (макар че е още нощ), за да изпия едно уиски и изпуша една цигара след седмица въздържание по принуда. Не

за собственото си здраве, а за да спазя традиция, която никога не съм спазвал.Ако живея още малко, за да свърша превода на Антология Палатина, ще бъда доволен, че съм извършил добро дело. Разбира се, зная защо си изброих онези неща, които съм направил и с които се утешавам, че ще живеят след мене. Нали аз формулирах теорията за ИТ. И все пак толкова е силен, че дори и мене ме подвежда. Мене, който го разобличих, смъкнах маската му! Чудесно. Благодаря му: все пак кара ме да усещам, че съм жив. Спомням си родителите, които надживях. Спомням си близки, които надживях. Бих искал да зная, дали това е някаква справедливост, икономия или случайност. Или и трите, или поне комбинация от двете: (тюхе и ананге) съдба и необходимост. Но дали тяхното общо действие не довежда като резултат справедливост (дикеосини); не бива да проявявам гордост – най-страшният ми недъг. Човек не трябва да бъде горд, нито двойникът на гордостта (по-страшен): смирението. Може би да достигне до атараксия (спокойствие, невъзмутимост?). Но не атараксията на смъртта, а тази на живия величествен камък.Честит ти рожден ден, бедни, нещастни човече!

1 март 93

И на мълчанието може да се вярва.

май 93

Човек започва да мечтае за рай на небето, когато се отчайва от рая на земята. А тези, които са още по-отчаяни (или уплашени) от рая на небето, се стараят да си създадат рай на земята, за себе си, по свой образ и подобие.(…)

9 януари 95

Днес е 84-ият ми рожден ден. Навярно затова днес си спомням за майка ми. Тя беше необикновена жена. Останала вдовица на 33 години с едно дете (аз) на 5 години и още неродена дъщеря. Сама, след една (първата) война, която беше причинила глад и мизерия, в Русе, сама, далеч от всички свои близки. С една нищожна учителска заплата. Могла е да се ожени, имало е свестни хора (спомням си за един Петър Чемурлийски), но не го е направила, защото не е искала да се раздели (временно) с мене. Кандидатът й настоял да ме изпратят да уча в Роберт колеж в Цариград. Животът й, откакто помня, беше невероятно тежък – и в Пловдив, и по-късно в София. Сутрин закуска за децата, в гимназията до обяд, връща се, наобядваме се и започват частните уроци до вечерта. След вечеря трябва да сготви за другия ден. И така ден след ден, в едно полумизерно съществуване. Но то не я сломи. Тя беше винаги готова да отстоява принципите, в които беше повярвала. Един от тях, който ми беше внушила от малък: ако не можеш да направиш добро, постарай се поне да не правиш зло. Беше социалистка по идеология. Стотици са учениците и комунистите, за които се е застъпвала. Борила се е много за добрите ученици, на които е издействала стипендии или е уреждала по друг начин по-добър живот. И при това въпреки умората, въпреки това, че в свободното й време идваха нейни познати и разказваха грижите, проблемите си. Тя ги изслушваше внимателно и винаги намираше да им подари съвет или утеха. Хората я обичаха и уважаваха. Четеше постоянно по своята любима материя – френска филология. Написа учебници и книги, между които и първата фонетика на френския език. Аз най-често съм усложнявал живота й. На 10-11 години два пъти бягах от къщи. След като влязох в Университета, започнах доста бурен живот: прибирах се късно, попийвах,

Философски дневник

момичета и т.н. Спомням си, на 21-ия си рожден ден бях с моята голяма (тогава) любов. Прибрах се доста след полунощ. На масата в стаичката си намерих писмо от мама. Пишеше, че ме чакала със сестра ми да отпразнуваме заедно пълнолетието ми. Надявала се, че сега, като напълно отговорен за себе си, ще си давам по-ясна сметка за живота, който водя. Завършваше така: „Да те благослови Бог”. На няколко места мастилото беше поразмазано.

30 април 95

Тази сутрин направих едно странно откритие: открих, че никога не съм се замислял за дълбоката същност на „Опознай себе си” (гноти се афтон) – то е било винаги една стрелка, сочеща посоката на усъвършенстване. Но какво значи? Какво ще рече да „опознаеш себе си”? Не значи ли това да съумееш да контролираш напълно мислите и чувствата си? Или просто казано – различните пътища, до които те води и заблуждава (най-често) инстинктът за траене? Или още по-просто – да стигнеш до степен на самопознание, когато престанеш да имаш подсъзнание? Добре, това е един етап, да речем. А после? Ще стане ли така, че след като опознаеш себе си и овладееш цялото огромно подземно царство, населено с чудовищата и красавиците - незаконните деца на изнасилване на съзнанието ти от инстинкта, ще изчистиш пътищата, които ще те доведат (или ще те отведат) до още по-великото знание, наречено „гносис” (познание)? И какво е то? Едновременното присъствие в миналото - или бъдещето? Или ще се изрази в познаване начините за преодоляване на някои закони на природата (гравитация, дематериализация)? И откъде са знаели древните тези неща? Аз лично съм на път да постигна първия етап благодарение на отказване от повелята на третия клон на инстинкта за траене – за по-силния индивид (амбиция да се издигнеш над другите – поне в дадена област), и то без да се унижаваш, нито да се възгордяваш от постиженията си. Но това ли е? И не е ли изрекъл Сократ онази отчайваща (но пълна с надежди) мисъл: “Ен ида оти уден

ида” (Знам, че нищо не знам).Защото и той не е знаел какво трябва да се прави, след като откриеш някоя истина по неговия метод. Може би той да е достигнал, както личи от смъртта му, макар че самоубеждаването в съществуване на живот след смъртта (“Федон” – диалог на Платон) възбужда у мене известни съмнения. . (…)

7 май 96

Тази сутрин се събудих с едно изречение: “Аз съм твоят Бог и да нямаш други богове освен мене”. И си помислих така: Тази заповед (първата) означава, че еврейският Бог (който е Отец на нашия) е знаел, че съществуват и други богове. И тъкмо за да запази пълната си власт, е издал тази заповед. А не означава ли това, че наистина съществуват много богове и всеки от тях си избира (или създава) един народ (една епоха), над която да владее. А това, че народи, вярващи и ръководени от различни богове, се опитват да наложат своя бог над другите, не е вина на самия бог, а на гордостта и самоувереността, които той с величието си е вдъхнал на избрания от него народ.(…)

30 януари 97

Човек не трябва никога да се залага целият в играта, наричана живот. Само така, въпреки загубите, може да остане цялостен.Щастието не може да научи никого на нищо. Само страданието, когато не е фатално.Един александрийски поет: „От нищото излязох и в нищото ще се върна”.Ако се замени думата „нищо” с думата „всичко”, той ще бъде прав.Но той не е знаел.

октомври 99

Всеки ден гасна малко по малко. Може би ще издържа до края на годината.Не се страхувам от смъртта, може би тя е врата към един по-добър свят.Благодаря на гръцкия посланик г-н Каракасис, на Янис и Дионисия – едничките ми приятели. Вечна благодарност към Тити!

ФОТОУВЕЛИЧЕНИЕ

Водещ на рубриката ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ

От брой 37

Ирина Пидова е родена на 26 ноември 1982 г. в София. Живее и работи в София, по професия е геодезист. От три години в свободното си време и за отмора се занимава с фотография. Вярва, че филмовата фотография е достатъчно романтична, забавна, изненадваща и затова я практикува неуморно, макар че все още има много да учи. В тъмната стаичка винаги е забавно, а след нея – още повече. Някои от фотографиите на Ирина могат да бъдат разгледани в нейния блог: www.irinapidova.blogspot.com. Специално за „Литературен вестник” Ирина Пидова представя серия от избрани свои фотографии.

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 14-27.12.2011

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Рубриката се издава с подкрепата на СТОЛИЧНА ПРОГРАМА “КУЛТУРА”

Сравнителното литературознание в България има здрави основи и добри постижения за периода, в който е културна действителност – започвайки с края на 19. век, когато излиза статия на Иван Шишманов с малко куриозното, особено за онова време, заглавие „Паисий и Русо”. То присъства в програмата на Софийския университет почти от самото начало на неговото съществуване, макар че дисциплината (много дълго време) е известна като Сравнителна

история на литературите. С нея свързват изследователската и преподавателската си дейност класически утвърдени представители на българската култура като Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Петър Динеков... Днес дисциплината е изгубила старото си название, така типично за мисленето и за историческите страсти на 19. век; на нейно място в много европейски и американски университети вече можем да срещнем по-кратки, по-прости, но и доста проблематични названия като например Европейска литература. Единственото число в този случай подсказва глобализиращите страсти на нашето съвремие по-скоро като пожелателна визия, отколкото като демократично изработена практика, защото „европейското” най-често се изразява в централизиращото и силно доминиращо присъствие на малък брой западноевропейски литератури.Изглежда, че все пак има някакъв изход извън единствения канон, даже ако го наречем европейски, щом „малките” литератури успеят да се обединят помежду си така, че да оформят ядра на значимост, нещо като регионални (контра)канони, употребими най-напред (с изследователска или дисциплинарна цел) вътре в държавите, с които са свързани. На този принцип съществува славянската литература, макар и като все по-хипотетична културна общност, както и възроденотото в своята употребимост напоследък понятие балканска литература. И ако се запитаме откога в България присъства желанието да се изследват две или повече балкански литераури в съпоставка помежду им, отново ще трябва да споменем Иван Шишманов с неговото изследване „Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи” от 1896 г.Със сравнителното литературознание, особено в неговите балканистични измерения, свързваме името на Румяна Станчева. От началото на 90-те години тя публикува книги и статии главно върху история на румънската литература, но с все по-засилваща се тенденция да превръща румънската литература в поле, на което си дават среща още няколко национални традиции, най-често българската (като своя, позната) и френската. Логично е да се запитаме защо точно френската литература става удобна като контрапункт на две съседни балкански традиции? Отговорът е лесен: защото тя винаги е била големият общ пример за подражание, достигнал неподражаема висота по времето на класическия модернизъм от началото на 20. век. „Среща в прочита” е книга, която представя и обобщава всички посоки, в които се е развивал научният труд на Румяна Станчева досега. В същото време тя е ключова за развитието на сравнителното литературознание (този термин се налага и разпространява

от 60-те години насам) в България, защото полага усилия да изясни и „разчисти” дисциплинарното поле, да въведе модерната му терминология в българска употреба, да концептуализира потребността от съпоставителност в литературното мислене извън лошата практика на йерархиите и каноноцентризма.Монографията започва с уводна глава, която представя накратко пътя на българските компаративистични усилия, след което дефинира сравнителното литературознание като наука, която „изучава литературите, като сравнява, преминава граници и си служи с модели” (с. 14). Тази дефиниция, повторена и в Заключението, вероятно няма да се стори достатъчно убедителна на някои специалисти в същата област; тя най-малкото изглежда минималистична, от една страна, и твърде категорично обвързана с идеята за модел, от друга страна. За Р. Станчева обаче тя работи много добре, тъй като й дава възможност да приложи последователно един конкретен модел, една концептуална схема, която побира и примирява често не твърде сговорчивите една към друга традиции и тенденции в развитието на българската и румънската литература. Наистина, не е трудно да видим, че тези литератури са близки най-вече в географско и донякъде в историческо отношение, но не се интересуват една от друга, рядко си приличат по интерепретация на конкретни теми и още по-рядко си влияят взаимно. За сметка на това обаче и двете поотделно имат разнопосочни и сложни отношения с френската литература като парадигматичен пример на европейска модерност между двете световни войни. Казано по друг начин, пред авторката очевидно е възникнал въпросът как да говори за някаква близост между две съседни литератури, които всъщност не са си близки, обаче имат силно желание за близост с една обща („централна”) литература-модел? От тази дилема възниква и специфичният, основополагащ за изследователския сюжет на книгата модел, който се въвежда във втората глава, „Границите”, и се прилага последователно оттам до края на книгата. Р. Станчева го определя като „триъгълен маршрут”, защото позволява да се обхождат отношенията между българската, румънската и френската литература, свързвайки ги в единна пътека на потребността от модерност. В същото време обаче този модел е приложим към голям брой тройни конфигурации на възможните отношения в схемата две балкански плюс една

„централна” европейска литература.Моделът може да бъде представен и чрез метафората на равнобедрения триъгълник. Всяка балканска литература ще бъде поместена в един от ъглите към основата, а горе, от върха, ще излъчва влияние в посока към тях „големият” пример. Този модел, разбира се, не внушава гордост и достолепие в национален и балкански контекст, но затова пък изглежда реалистичен, когато става въпрос именно за модернизъм и трябва да се отговаря на вечния и неразрешим въпрос свой или чужд, а още по-трудно на въпросите откъде/откога свой и доколко

чужд? Оказва се, че историческата парадигма на отношенията между румънската и българската литература е много подходяща, за да се приложи този модел именно заради липсата на така логичните „добросъседски” връзки, рядко и фрагментарно компенсирана от припламването на частни начинания по лични подбуди. И това изобщо не е изключение, а по-скоро правило за връзките между всички балкански

литератури. „Общуването в югоизтока, можем да прочетем, не предполага съществуването на съседски модел за следване. Информацията се разменя в спокойна атмосфера, близка до безразличието... Търсенето на новости се ориентира към отдалечените зони, смятани за централни. Така се оказва малко вероятно да се открие интертекстуалност между два текста, произтичащи от две литератури на югоизтока. Западът е започнал да играе ролята на модел от момента на включването на балканските култури в модерните процеси в края на 18. век.” Така описаният теоретичен модел на съпоставяне между три литератури се появява чак във втората основна глава на книгата. Неговото закъсняло място вече подсказва за разминаване с традиционната структура на един монографичен литературноисторически труд, който в обичайния случай започва с извеждането на теоретичен модел, а оттам нататък разгръща употребата му в някаква система от конкретни явления и процеси. Изследването на Р. Станчева съзнателно се е отказало от този модел и работи в един, метафорично казано, телескопичен режим. Вместо да има илюстративно-констативен характер по отношение на една основна теоретична идея, всяка от петте глави на работата се отваря наново в посока, която допълва представата за „триъгълния маршрут”, и така се оформят пет самостоятелни проблемно-теоретични ядра или звена, които могат да бъдат мислени като един модел само в тяхната цялост и едновременност. Това се отнася и до конкретните литературноисторически примери, върху които се изграждат съпоставителните твърдения. Всяка глава работи със своя основна двойка успоредени балкански примери, но в същото време се възвръщат и примери от предходни глави, преосмислени в новия проблемен контекст. Така се създава асоциативно поле, в което привидно разхвърлените и не особено сговорчиви помежду си явления на две балкански култури започват да работят в общи посоки, зададени чрез дирижиращото влияние на големия (френски) пример.Тук би трябвало да се отбележи и друга особеност: фокусът в употребата на конкретни текстове-примери на българската модерност между двете войни е изместен встрани от традиционо „важни” или канонични творби, за да бъдат актуализирани не така известни или забравени поради някаква причина произведения като „Изобретателят” на Борис Шивачев, „Слънцето угаснало” на Владимир Полянов или „Сърцето в картонена кутия” на Светослав Минков и Константин Константинов. За читателите на книгата ще бъде интересно и запознаването с румънски автори от онази епоха; слабата информираност за историята на тази съседна литература може да бъде разбрана и като оправдание за по-разказвателния подход в представянето на техните текстове.В третата глава на книгата, „Йерархии и образи”, е разгърнат един много любопитен проблем, който има не само компаративистично значение. Става въпрос за линията на балканизма в румънската литература през 20-те години на 20. век. Тя е представена с текстове на модерни за времето си творци като Матей Караджале, Панаит Истрати в белетристиката и херметичния поет Йон Барбу. Авторката убедително показва как румънските автори превръщат ориенталската, главно турска, екзотична образност в символен репертоар на своите модернистични идеи. Балканското, своето, в този случай се изразява чрез

Сравнителното литературознание –

Искам шестица! Преводи от възпитаници на магистърската програма „Преводач редактор”, СУ „Св. Климент Охридски”, съст. Амелия Личева и Дария Карапеткова, издание на Магистърска програма „Преводач редактор”, СУ „Св. Климент Охридски”, С., 2011Сборникът събира преводи на студентите в една от най-желаните филологически магистърски програми в Софийския университет – „Преводач редактор”. Включените текстове ни убеждават не само в преводаческите способности на нейните възпитаници, а и в умението им да подбират за превод важни и стойностни текстове. Разделена на две части – преводи на теоретични статии и на художествена литература – книгата е не само интересна, а и полезна за хуманитаристи и издатели. Тази добра инициатива е на път да се превърне в традиция, тъй като това е втори том с преводи на студенти от програмата след миналогодишния. Затова е важно да знаем, че цената на тома е 5 лв., а тези, които го купят, ще помогнат за издаването на третата част догодина.

Михал Айваз, „Другият град”, прев. от чешки Добромир Григоров, ИК „Стигмати”, „Бохемия клуб”, С., 2011Книгите на един от най-значимите съвременни чешки прозаици Михал Айваз се появиха у нас с известно закъснение, но пък за сметка на това през тази година излязоха цели три негови творби почти наведнъж – „Другият град” се появява скоро след публикуването на „Петдесет и пет града” и „Пътуване на юг” (в превод на Маргарита Кюркчиева). „Другият град” е първият роман на Айваз, който го и прави известен, и е текст без съмнение представителен за новата чешка проза. За всички, които са почитатели на

литературните пътешествия из магични градове (каквато е тук Прага), тази книга е чудесно четиво за идващите коледни дни.

Ким Монзо, „Същината на нещата”, прев. от каталонски Ева Саблева, ИК „Колибри”, С., 2011Сред очевидната жанрова доминация на романа в последно време няколко добри книги с кратки разкази направиха впечатление през настоящата година. Към тях наскоро се добави и „Същината на нещата” на Ким Монзо. Без преувеличение можем да наречем този автор майстор на разказа, защото той очевидно владее нужните умения за това – ирония, способност за изграждане на повествование и поанта, въображение, което води историята към неочакван обрат.

5

В И Т Р И Н А


П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

естетическа идентификация с турското, осмислено в алтернативен (екзотика срещу ежедневие), стилизирано легендарен и донякъде носталгичен план. Този особен избор на турското-като-свое Румяна Станчева свързва със сравнително по-голямата свобода на Румъния през 19. век, с нейната нелишеност от собствена държава. Всичко дотук звучи убедително. Не ме убеждава обаче втората част в интерпретацията на проблема за екзотичния балканизъм, според която в българската литература от първите десетилетия на 20. век липсват подобни тенденции. Наистина, за да бъдат видени те, трябва да се имат предвид не само големите водещи тенденции в развитието на българската литература, но един по-широк спектър на литературноисторическите явления. В действителност краят на 19. – началото на 20. век в българската литература познава много ясно откроени и навремето си доста разпространени явления в областта на екзотичния неоромантизъм – и в поезията, и в прозата. Те имат корен в поемата „Зихра” на Вазов от 80-те години и се налагат с творби на Михалаки Георгиев, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Антон Страшимиров и други автори през следващите две десетилетия. И ако вълната на афинитета към екзотичната ориенталска стилистика се разгръща в румънската литература едва през 20-те години (поне оттогава са всички примери в дисертацията), ще можем да кажем, че в България тази тенденция се е наложила двайсетина години по-рано, още на границата между закъснял романтизъм и желание за модерност. Четвъртата глава на изследването, „Моделите в действие”, представлява своеобразна апология на моделите/моделирането в сравнителното литературознание. Авторката има ясна визия за това, че моделът може да бъде „както обобщено понятие”, така и „микро-форма (типаж, конкретно заглавие, един стих и пр.)”. Водещи примери са Бахтин с неговата теория за романа и Курциус, който превръща латинското Средновековие в епоха-мост, по която цивилизацията минава от античността в модерното време. Конкретно, в тематичния план на работата такъв голям модел за двете разглеждани балкански литератури е френският модернизъм. „Да живее Париж! – бихме могли да възкликнем заедно с пътешественика Алеко. – Ето града на градовете, ето пулса на човечеството!” Наистина, Париж реагира по-скоро хладно на този ентусиазъм. Преди няколко години Светлозар Игов предложи понятието „френска българофобия”, имайки предвид прословутата каратина на Салвадор Дали „Полиморфна перверзия по Фройд,

или българското дете, ядящо плъх”, в която се използва портретна снимка на младия тогава престолонаследник Симеон. С тази „българофобия” – повече или по-малко реалистична – Игов обяснява отсъствието на сюрреализъм в българската литература. Книгата на Румяна Станчева обаче внася нови акценти в това какво можем да наречем българска култура изобщо. Тя отделя внимание и на няколко художници, българи, които живеят в чужбина и изразяват тенденциите в европейския аванград между двете световни войни: Жул Паскин, Жорж Папазов и Николай Дюлгеров. Специално на Жорж Папазов са посветени доста страници в тази глава, а върху тях израства и дефиницията „личните контакти – модел в сравнителното литературознание”. Отношенията между българина Папазов и водача на френските дадаисти (от румънски произход) Тристан Цара задават фокуса, през който може да бъде осмислена продуктивността на голям брой лични връзки в българската, а и в румънската литература – очевидно много по-важни, дори понякога съдбоносни за балканските участници в тях. Като последователно изведена линия в целия труд, вече можем да обобщим, принципът на моделирането има както своите силни, така и своите слаби страни. Между силните трябва да поставим възможността да се обхванат, подредят и типологизират множество разхвърлени във времето явления и процеси, както и тяхното по-добро опознаване след дефинирането на един представителен – като централен за тях – проблем. Впрочем трябва изрично да подчертая, че самата авторка има ясно изразени несъгласия с принципа на прекаленото назоваване, или онези случаи, в които по-малко известни (т.е. български и румънски) автори са представени през авторитета на по-големи (разбира се, френски) писатели и поети. Бедите на моделирането, особено на моделирането, в което триъгълникът има един доминиращ и коригиращ бедрата ъгъл, идват с проблематизма на старите отношения между център и периферия, свое и чуждо. И макар че авторката има съзнание и дори говори за опасностите на този тип културно неравноправие (тя неслучайно се позовава на автори като Цветан Тодоров, Едуард Саид и Мария Тодорова), работата все пак ни оставя с известен дискомфорт около способността на изградения и последователно следван модел да улови и обясни сложността и спецификата на литературноисторическите процеси във всяка една от разглежданите балкански литератури. Когато маршрутът на литературоведската интерпретация се върти около един-единствен център, съзнанието на четящия започва

натрапливо да се пита за всичко онова, което се оказва изчезнало по обиколните пътища. Дори да забравим, че българската литературна модерност има свои – неподатливи на сравнение – исторически и културни причини, пак остава необходимостта да вземем предвид и влиянието на други големи примери върху него, например на руския или немския „горен ъгъл”. Любопитно би било да знаем дали руската и немската литература играят достатъчно голяма роля и в развитието на румънския модернизъм, т.е. можем ли и в тази посока да приложим вече изградения троен модел?Последната глава на книгата, „Тематологията и „добрият разбойник”, отваря пролука към друга важна зона на съпоставителното литературознание, известна като тематология. Макар и рядко практикувана у нас, тематологията „позволява свободно движение в диахронен и в синхронен план”; тя е „ценна с това, че не предпоставя йерархии”. Но тъй като темите обикновено са доста общи („например темата за войната или за морето, или за града...”), а това предразполага към изследване от каталогизиращ тип, Р. Станчева предлага всяка по-обща тема да бъде пресечена от един допълнителен ориентир, например из областта на поетиката („сонет, европейски роман, литература на модернизма...”). В така очертаната координатна система темите ще придобият не само „ширина”, но също така и дълбочина, и известна конкретност. Самата авторка ни предлага няколко свои решения на предложения подход, а те изглеждат предизвикателни и интересни. Сред тях са например „Екзотизъм и бохемство у ранните балкански модернисти” (става въпрос по-конкретно за поетите Йон Минулеску, Кирил Христов и Димитър Бояджиев) или „Танцът и фаталната жена” (в по-общия контекст на европейския модернизъм).В заключение още веднъж бих казала, че „Среща в прочита” е интересна и полезна книга в нашето най-ново литературознание. Тя предлага малко известни теоретични знания и прилага конкретни умения за съпоставителен анализ; демонстрира и илюстрира наличието на посоки, в които съвременната литературна компаративистика би могла да намери излази отвъд рутината на традиционния опит.

МИЛЕНА КИРОВА

Румяна Л. Станчева, “Среща в прочита. Сравнително литературознание и балканистика”, изд. „Балкани”, С., 2011

Георги Господинов, „Физика на тъгата”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2012За радост на (по)читателите на „Естествен роман” „Физика на тъгата” идва дванадесет години след него, за да отговори на очакванията както на тези, които искат да видят тук един познат Георги Господинов, така и на онези, които се надяват на един нов и различен Георги Господинов. Чудесно е, че романът се появява в навечерието на Рождество, защото това е книга - вместилище за всякакви истории, но и книга - хранилище за човешкото в неговата уязвимост и нужда да бъде помнено и разказвано, и по този начин – спасявано. Мощен авторски глас, поразително въображение, мяра и стил.

Даниела Ходрова, „Призоваване”, прев. от чешки Маргарита Симеонова, ИК „Стигмати”, „Бохемия клуб”, С., 2011Даниела Ходрова отдавна вече има свое място в българския културен контекст, както и свои български почитатели. „Призоваване” е шестата й преведена на български книга, която се появява у нас скоро след излизането си на чешки. Роман със сложна повествователна тъкан, изграден, както и предишните романи на Ходрова, върху представата, че както човешката идентичност, така и литературата са възможни само чрез паметта.

Чарлс Дикенс, “Оливър Туист”, адаптация Тоби Форуърд, илюстрации Ясен Гюзелев, изд. „Тодор Нейков”, С., 2011Ново предколедно (точно навреме) луксозно издание на класиката на Дикенс. Един от онези, който е съчинил Коледата за няколко поколения напред. Не казвайте, че вече сте чели книгата, защото едва ли е било през илюстрациите на Ясен Гюзелев (същият от Алиса...). А това вече е друго четене и гледане. Класическа, голямоформатна, истинска книга с твърди корици за дългите зимни нощи.

Книгата заема особено място в романовото творчество на Мигел де Унамуно. Тя не само поставя началото на нови естетически търсения, които ще изкристализират в оригиналната романова форма, наречена от писателя „нивола“, но и залага онези екзистенциални въпроси, които ще занимават неспокойния дух на испанския мислител през целия му живот и ще намерят своя завършен израз в неговото философско съчинение „Трагичното чувство за живота“.

Мигел де Унамуно “Любов и педагогика”, прев. Анна Златкова, изд. „Панорама”, С., 2011

Н О В О

един дългосрочен проект


Пламен Антов

Ако буквализираме метафората “В сянката на канона”1, Канонът в нашия случай е Яворов. Част от художественото творчество на Ана Карима – белетристика и драматургия – притежава известни достойнства (напр. в психологизма на женските образи), но те едва ли биха били достатъчни, за да удържат една интерпретация в рамките на чисто литературното. Още повече, че дори най-сполучените творби са силно тенденциозни, близки до руския “роман на идеите” от втората половина на ХІХ век (Чернишевски, Херцен, Тургенев); и главно с това днес могат да предизвикат интереса ни. Тоест само по себе си това творчество разтваря към отвъдхудожественото, и най-вече към фигурата на самата авторка. Сдобива се със стойност главно чрез включването си в по-тесни или по-широки, литературни или историко-биографични контексти.Въпросната фигура на писателката се появява в цялата си импозантност в един известен пътеписен очерк на Яворов от 1904 г. – “В тренът”. Най-физиономичното за този очерк е, че той целенасочено и на различни равнища активира интертекста “Бай Ганю”. Елементи на това са цялостният хумористичен тон, емблематичният сюжет “нашенци в чужбина”, още по-емблематичното пътуване с влак, че дори и пряката поява на Алеко в една реплика на разказвача (цитираща, но и значещо преобръщаща Алековото възклицание “Какво? Швейцария ли?!”), както и в пряката поява на един студентстващ образ, който през цялото време не престава с повод и без повод “да смишлява бай си Ганя” и в същото време сам да се изявява като такъв.Но освен “синът на Бай Ганю” очеркът разработва главно сюжета “Бай Ганю в рокля”, където в главната роля се подвизава една случайна спътница на разказвача, законспирирана под пейоративния псевдоним Жорж Занд, но нейната самоличност отдавна не е тайна за литературната история. С мащабната си физика и цялостното си доминиращо присъствие госпожата тенденциозно е изградена като реплика на Алековия герой: представя се пред спътника сърбин за “главна професорка в София”, без да е такава, похапва си начесто и със завиден апетит, като уж случайно все забравя да покани Яворов да опита “сладкђта й”, при първа възможност опва снага на цялата седалка в купето, а когато кондукторът идва и я потегля за нозете – ето ти, както казва текстът, “сръбско-български конфликт”. Спорът с кондуктора (в който по познатия безцеремонен начин е въвлечен за съюзник и разказвачът) е представен като специфична батрахомиомахия – като снизяваща пародия на Сливница, минаването покрай която малко преди това е предизвикало изблик на патриотически възторг у Яворовата съпътница, добре познат ни от пътуването на Бай Ганю за изложението в Прага. Всъщност двамата пътуват не за Прага, а за Женева (поне Яворов; за спътницата му не знаем; във всеки случай до Виена споделят общо купе). Но още на Пещенската гара между тях ще избухне някакъв конфликт (сам Яворов ще загатне за това в писмо до П. П. Славейков от 7 юни). Поетът решава да си отмъсти, като веднага след завръщането от двумесечната си командировка пише памфлета и го публикува в септемврийската книжка на “Мисъл”. В писмо до автора Ана Карима изказва огорчението и недоумението си с какво е предизвикала това озлобление.Разбира се, случаят съвсем не прави чест на Яворов. Освен всичко друго той разкрива дълбоко анадолския субстрат в неговия характер, и в частност – изцяло консумативното му (макар и в поетизиран план) отношение към жената, ясно демонстрирано при появата на едно македонско девойче във влака.Антагонизмът между Яворов и Карима е неизбежен. Що се отнася до жените, Яворов е съвършената еманация на онзи тип мъже, чийто ориенталски манталитет Карима разобличава непрестанно, включително и в най-стойностната си творба – “Ирина” (1935). Там, в гл. ХІІІ, по адрес на героя Слави авторката разгръща цяла филипика срещу всички мъже, които не са способни да оценят “новата” жена с нейния стремеж за собствена индивидуалност, да видят в нея “другарка на ума си”, ами търсят жената-дете, която да моделират по свой вкус; tabula rasa, по която да пишат (с. 46)2. Случаят с безсловесното македонско девойче в трена, по което мигом се прехласва поетът, изпълнен със злъч към интелектуалката Карима, е ясна илюстрация на това. Още по-ясно го показва Яворовата поезия, белязана от

култ към серафичната жена, към жената “о ангел, о дете”… Но за това – по-нататък.Очевидно жена от типа на Ана Карима, по това време вече изявена общественичка

и деятелка на женското движение, няма как да не предизвика антипатиите на Яворов с оглед цялостното устройство на характера му.В скоби казано, чест прави на Ана Карима, че по-късно тя като че ли забравя огорчението си от поета. Сянката на Яворов е възкресена от нея точно две десетилетия след смъртта му по един многозначителен начин. В друг роман – “Голгота” (1933), който на моменти приема мемоарен характер – Яворов е пряко въведен в текста като персонаж, при това в едно доста двусмислено сношение с героинята (у нейния интимен и идеен приятел в един момент се появяват признаци на ревност към отношенията й с поета). На абитуриентския си бал героинята рецитира стихотворението “Арменци” и това е поводът поетът да потърси запознанство с нея, за да й благодари. В дневника на героинята (чийто текст самият роман композиционно снема) това е представено с трепетното вълнение на влюбена ученичка: “Още една радост! Днес Далев [чичо на героинята – П. А.] дойде с – о, Боже! Не смея даже да произнеса името му! – с нашия днес поет на поетите, Яворов”. Ситуацията обаче, както казах, е твърде двусмислена; трепетно-любовна на повърхността, в дълбините си тя се разгръща като скрита баталия. В борческата натура на влюбената девойка се задействат еманципаторски контраинстинкти: “Осетих се, че би трябвало по-вече да го познавам и да не гледам на него като на Бог”, защото: “Каква боркиня ще съм, когато се смущавам като дете”. И тя задава на поета въпрос (защо пише за арменци, а не за Македония?), от който той “някак свенливо сведе глава”. Сега вече не тя, а Яворов е детето: “Много мургав, с много дебела долна почти синя устна, със снежно бяла яка на шията си, у него сега имаше нещо много мило, детинско. Поласкана, задето го накарах да сведе глава, аз победно зърнах Делев”. Любовното преклоннение, в което с много късна дата Карима се обяснява на Яворов, всъщност маскира една марциална ситуация, в която тя все пак запазва крайната победа за себе си. И все пак в общия национално-политически патос на романа, кръжащ около съдбата на Македония, този интимен момент е погълнат от общото дело: Яворов дръпва една нравоучителна тирада за Македония, като не пропуска да похвали и македонката, която здраво работи с пушка в ръка за свободата.3

В “Ирина” Яворовата тема отеква в един съвършено различен, декадентски тон – в дългата гл. ХІ, сцената на гробището, в която героинята се разкъсва между разума и чувството. Това раздвоение е представено чрез скрит цитат от стихотворението “Демон”, което тя си спомня, и желанието й да се идентифицира с фигурата на гълъбицата, бленуваща да бъде похитена от орела (с. 37). Можем да отидем и по-нататък, като в един надгробен паметник (на 20-годишната Мария Иванова), на който Ирина попада и който я навежда на екзистенциални размисли, привидим алюзия с Мина (всъщност Мария)

Тодорова, също умряла на 20 години – още повече в атмосферата на цялата гробищна сцена, която силно отпраща към “В полите на Витоша”.Макар да регистрира най-високите постижения на писателката Карима в психологически план, романът “Ирина” (да го наричаме така, въпреки скромния обем) демонстрира също така и основната слабост на творчеството й – странното съчетание на силна идейна тенденция и ужасяващ сантиментализъм. Сантиментализмът се лее както от саморефлексиите на героите, така и от обстановката около тях. Споменатата гл. ХІ – ключова за творбата, доколкото в нея героинята преживява уязвимостта на идеологията си, сблъсъка на разума с природния атавизъм на чувството – най-ясно, пряко демонстрира свързването на социално-политическата тенденция, на която Ирина е носител, с един абсолютно сецесионен кич в екстериора: пресен гроб, до гроба пейка, над тях върба е привела клони, а буците пръст върху ковчега ромолят като дъжд (с. 41–42).Всъщност това е една много значеща контаминация – контаминация, случила се около половин век по-рано, която творбата, макар и писана през 30-те, перфектно отразява.…Но да започна малко издалеч. Вече определих творбите на Карима като тенденциозна литература, влагайки смисъла, който д-р Кръстев въвежда в знаменитата си студия. Те са творби на идеите, близки до традициите на руската демократична литература от втората половина на ХІХ век. Творби, които не крият, че преследват ясни обществени и политически цели, почти винаги доминирани от една свръхкауза – еманципирането на българката. Ирина от едноименния роман е образцово проявление на един постоянен за Карима образ; както самата тя го нарича – “третия пол”. Това е типът на еманципираната интелигентна жена, чието украшение е не червилото, а умът (с. 48); която буди у мъжете повече уважение, отколкото сърдечни чувства (а когато такива все пак възникват, те задължително се пораждат от уважението). Тя, за разлика от “днешната младеж”, счита целувката за много сериозно нещо (с. 22) и в същото време е студена, неподдаваща се на изкушения от сърдечно естество. Любовта може да възникне само чрез разума и да е основана на равноправни, другарски отношения с мъжа на базата на взаимно уважение (както е с Ирина… но и не съвсем). Обладава, по думите на авторката, “вродена хладина към мъжа и трезв ум” (почти като съветски чекист) (с. 22).Отношенията на тези типични за Карима героини с мъжете задължително минават не през сърцето, а през понятия като “партия” и “борба” (с. 23). Те изцяло са подчинили интимния си живот на политически, социални каузи, живеят с обществени идеали. Те са в прекия смисъл на думата политически същества. Ирина пише

Ана Карима – Бай Ганю в рокля или Венера в кожи?

Сн. И

рина П

идова


Камък и скреж. Това е било преди нас. Преди хората. На тази планета. На земята. И вероятно това ще остане.

Така „разчете” заглавието на книгата си големият полски поет Ришард Криницки. Разговорът ни не започна, а завърши с това. Седяхме на пейка пред Народната библиотека след дългата вечер в чест на преводачите на Чеслав Милош четиримата – Вера Деянова, Ришард Криницки, Войчех Галонзка и аз. Въпреки умората се съгласи да даде интервю, в което за първи път ми се случи да участват двама преводачи – на и от полски. Беше от онези вечери в самия край на септември, в които поезията сближава. С Криницки бяхме се срещали вече, когато първата му книга на български „Магнетична точка” (1997), издадена от току-що прохождащото издателство „Стигмати” на Малина Томова, имаше премиера в София в Полския институт. След това няколко души разговаряхме дълго с него около една маса, на чаша червено вино. Криницки носеше и тогава, както и сега своята особена аура. Помня оттогава признанието му, че непрестанно променя и редактира стиховете си, което ми се стори странно, предвид лаконичността и съвършенството им. Това беше и първият ми въпрос.

С. Ч.

Ришард Криницки: Аз през цялото време търся прецизността. Опитвам се да изразя най-точно това, което ми се иска да кажа. Действително случва ми се да поправям своите стихове, дори които вече са публикувани. Тъй като възприемам света с очите си и едва когато стихът е публикуван, аз го виждам. Преди това, още в ръкопис само, аз не го виждам. Защото в този етап той все още е мой стих. Същото е, като да напиша писмо. А когато стихотворението е вече публикувано, то престава да бъде само мое. Що се отнася до моите ранни стихове, случва се, че човек чува чуждите мнения, освен собственото. Например някои говорят, че моите ранни стихове са били по-хубави от по-късните.

Силвия Чолева: Глобалната мрежа много промени вкусовете, промени и това, от което се интересуват младите хора. Къде е мястото на поезията в такова време?

Ришард Криницки: Мисля, че мястото на поезията не се е променило. То си остава, може би не съвсем същото, но това, което е било.

Силвия Чолева: Философ ли сте в поезията?

Ришард Криницки: Не. Ако бях философ, щях да упражнявам философията като професия. Аз съм само поет. Но не крия, че философските проблеми, рядко и идеологическите, много дълбоко ме вълнуват, обаче аз ги изразявам с различен език. Ако мога да говоря изобщо за някакво сродство, сходство с философията, някаква близка връзка, това би било с древногръцките философи, които са ми много близки, чието мислене впрочем се движи почти на границата на поезията и на философията.

Силвия Чолева: Близък ли ви е Далечният изток? Като мислене, като философия, като изразяване на света?

Ришард Криницки: Да, като усет за света, усещане за света. Това ми е доста близко. Както тази житейска нагласа, така и самото изкуство - например древнокитайското изкуство или древнояпонското, но преди всичко поезията. Не крия, че имам своите любими поети като Башо, но особено много обичам Кобаяши Исса, когото впрочем е чел и Чеслав Милош. Бях много радостен, когато за първи път разбрах това, четейки стихотворение на Чеслав Милош през 1979 г., напечатано в парижкото издание „Култура”, списание тогава за мен недостъпно, четох го с голямо закъснение в Берлин, в къщата на мои приятели, и това беше стихотворението на Милош „Четейки японския поет Исса”. Страшно ме зарадва фактът, че Милош също чете Исса.

Силвия Чолева: Искате да употребите в повечето от стихотворенията си възможно най-малко думи и да кажете най-много. Считате ли минимализма за присъщ на вашата поезия?

Ришард Криницки: Не знам какво имате предвид под минимализъм. Аз търся прецизността. Особено близки в поезията са ми всички видове гномични стихове, миниатюри. Гномичните стихове са кратки, но винаги засягат важни философски или метафизични въпроси. В полската поезия майстори на този вид гномична поезия са Мицкевич и Словацки, особено Мицкевич в „Изречения и бележки”. Така че гномичната поезия ми е близка, тази, която е в европейската традиция, но също така и хайку в източната, в японската.

Силвия Чолева: Кой е поетът, който последно прочетохте и ви впечатли?

Ришард Криницки: Така се случва в живота ми, че в последно време, а всъщност не само, това е Збигнев Херберт. Преди три години публикувах неговите събрани стихове и през цялото време общувах с тази поезия, а сега чета неговите разпръснати в различни места стихове и ги подготвям за печат. Тоест, ако ме попитате кого

най-много чета в последно време, то това естествено е Херберт, но разбира се, не само него. Последно откривам за себе си италианския поет Еудженио Монтале.

Силвия Чолева: Имате малко издателство, как се справяте във време на криза?

Ришард Криницки: В действителност не аз съм собственик на издателството, а то принадлежи на моята жена Кристина Криницка. А аз й помагам в тази дейност. Формално погледнато, издателството е на двама души, но всъщност тя изпълнява главната роля. Фактически това е издателство на човек и половина - тя изпълнява главното, а аз остатъка. Защото основната работа не е само редактирането на книгата и подготовката й за печат, а всичко останало - администрацията, счетоводството и връзката с печатарите, с които се разбираме добре. Особено с разпространителите отношенията не са най-добри и аз като принципен човек бързо бих докарал нещата до конфликт. Но жена ми е търпелива и съумява да разговаря с тях, а подозирам, че това е най-трудното в издателската работа. Не само на малкото издателство като нашето, но и в живота на големите издателства. Това е, най-големият проблем е дистрибуцията.

Силвия Чолева: Кога последно писахте стихотворение?

Ришард Криницки: Аз не пиша стихове, аз подреждам стихове. И записвам един вече подреден стих, вървейки. Голяма роля в моя живот играе ритъмът. Например ритъмът на ходенето. Или на колелата на влака, когато пътувам с влак. Просто ги подреждам. И се подреждат – един стих в лявото полукълбо, друг стих в дясното.

Силвия Чолева: Значи ли това, че не пишете седнал на компютър, а пишете като ходите, наум?

Ришард Криницки: Аз, разбира се, си служа с компютър, но главно като машина за преписване. Не за писане, а за преписване на това стихотворение, което се е появило. Когато стихотворението се роди в съзнанието ми, го записвам на ръка и после на компютъра. Пиша на компютъра други текстове, информационни.

Силвия Чолева: Щом толкова ви влияе ритъмът, влияе ли ви музиката повече от визуалните изкуства?

Ришард Криницки: Естествено, в моя живот музиката играе известна роля. Но музиката те завладява. Рядко слушам музика, когато пиша, защото тя е в състояние да те поведе в някаква неизвестна посока. По-сигурно се чувствам като човек, който гледа, който възприема нещата чрез погледа, като любител на образа. Гледането, съзерцанието изпълнява в живота ми много по-голяма роля.

Силвия Чолева: Чува ли светът поезията, или не я чува? Как вие го усещате?

Ришард Криницки: Ако кажем „свят”, това би било прекалено силно. Поезията влияе върху отделните хора. Защото поезията не е адресирана към цялото човечество, а към всеки отделен човек. Едни от тях искат да четат поезия, други не искат. Но има моменти, когато едно стихотворение на някой поет играе огромна роля в даден исторически момент. И така беше, това се случи в Полша, по времето на „Солидарност“ през 1980-81 година, по-късно, по време на военното положение... Особена роля изигра стихотворението на Чеслав Милош „Ти, който нарани”. Това стихотворение е гравирано в памет на загиналите гдански корабостроители. Така че се случват такива моменти, но както ви казвам, да се очаква от поетите и от поезията да промени нещо в света, това би било прекалено. Тя може да промени само нещо в живота на отделния човек. А това е най-важното.

Разговорът е излъчен по програма „Христо Ботев” на БНР

Към всеки отделен човекРазговор на Силвия Чолева с Ришард Криницки

трактат за “мястото на жената при новите условия в България”, обоснован, разбира се, материалистически (с. 23). Идеалът на героинята от разказа “В тинята” (който е публикуван заедно с “Ирина” в общо книжно тяло) е “да служи на тая страна, в която днес беснее тиранина” (с. 67). Тази константна героиня задължително е (или е била) студентка не къде да е, а в Женева: и Ирина, и героинята от разказа са такива.Да припомним, че през лятото на 1904 г. Карима и Яворов може би пътуват тъкмо за Женева. Но докато за Яворов това е повод да се сети за Алеко, за неговата спътница очевидно контекстът е съвсем различен. Както е обичайно за тенденциозната литература, всички тези “идеални” героини на Карима прокламират собствените й идеи, проекция са на собствения й образ. Очевидно следването в Женева е някакъв комплекс за Карима, който тя реализира чрез сублимирането му в героините си, защото биографичните справки за писателката не дават информация тя да е следвала в Женева.През втората половина на ХІХ век, особено за славянската емиграция, Женева е най-свободната територия в ретроградна Европа, скована от монархически маразъм – лаборатория на радикални революционни идеи. Самата Карима ннепрестанно смесва в творбите си тези революционни – социалистически и народнически – идеи със собствената си феминистка кауза.Всъщност писателката има пълно основание за това. Именно в средите на левите революционери от 60-те–90-те години на ХІХ век – нихилисти, народници, анархисти, социалисти, комунисти – и единствено там жената по това време реално е постигнала равноправието, което Карима проповядва. Единствено в тези среди тя не е безмозъчна кукла, жена дете, а личност с идеи, за чието осъществяване се бори наравно с мъжете, от които е възприемана напълно равноправно, именно като “умствена” другарка, както настоява Карима (“Ирина”, с. 46). Ето какво например пише в мемоарите си Пьотр Кропоткин, една от най-активните фигури в тези среди: “С известна суровост нихилистът би дал отпор и на “дамата”, която дрънка празни работи и се хвали с “женствеността” на маниерите си и с изискаността на тоалета си. Той би й казал направо: “Как не ви е срам да дрънкате глупости и да мъкнете перука от фалшива коса?” Нихилистът желаеше да види в жената преди всичко другаря и човека, а не куклата, не разглезената госпожица. Той отричаше абсолютно онези дребни признаци на външна учтивост, които се оказват на тъй наречения слаб пол. Нихилистът не скачаше от мястото си, за да го предложи на влязлата дама, ако виждаше, че дамата не е уморена и в стаята има и други столове. Той се държеше с нея като с другар. Но ако момичето, макар и съвсем непознато, проявяваше желание да се учи на нещо, той му помагаше с уроци и беше готов дори да ходи всеки ден до другия край на града. Млад човек, който не би си мръднал пръста, за да придвижи напред чашката чай на госпожицата, на драго сърце отстъпваше на момичето, пристигнало на курсове в Москва или в Петербург, единствения си урок и единствения си доход, при това казваше: “Няма защо да ми благодарите: мъжът по-лесно може да си намери работа, отколкото жената – това съвсем не е рицарство, а обикновено равенство.”4

Жената в тези среди не само се бори за участие в политическия живот, но и реално участва в него, понякога по доста радикален начин. През 1878 г. например една девойка – Вера Засулич – стреля в ген. Ф. Ф. Трепов, полицейски началник на Петербург, едно от най-бруталните и примитивни оръдия на свръхпатерналисткия руски деспотизъм. И с това тя предизвиква обществените симпатии в цяла Европа, дори на консервативните издания (именно под натиска на това обществено мнение е помилвана). Друга девойка – София Перовска – пък е пряк организатор на атентата срещу самия император Александър ІІ през 1881 г. и се превръща в първата жена, екзекутирана за политическа дейност.

1 Текстът е представен на конференция под този наслов, организирана от Института за литература при БАН (27–28 окт. 2011 г., НБКМ).2 Цитатите от романа по-нататък са по изданието: Карима, А. Ирина. Библ. “Съвременни романи”, год. ІІІ, кн. 3. Безпл. приложение на сп. “Домакиня и майка”, София, [1935].3 Карима, А. Голгота. Роман. София: печатница И. Аргоети, 1933, с. 25–27. Тук е мястото да изкажа задължеността си към доц. д-р Людмила Малинова, отлична познавачка на творчеството на Карима – обемно, жанрово разнообразно, непреиздавано и в голямата си част разпиляно по ронещите се страници на старата периодика; нейният доклад на споменатата конференция ме насочи към още някои Яворови следи в него, важни за сюжета ми.4 Кропоткин, П. Записки на революционера. София: Захарий Стоянов, 2002, с. 388-389.

Следва в бр. 1/2012

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена


Есенното издание на утвърдилия се вече като амбициозен международен театрален форум в столицата “Световен театър в София”, което беше организирано от Британския съвет, България и Международния театрален фестивал “Варненско лято” с подкрепата на Столичната община се превърна в едно от безспорните събития на 2011. Афишът му включваше два спектакъла от най-гледаните и най-коментираните заглавия в сценичната продукция на Обединеното Кралство през отиващата си година – “В праха” на мъжката трупа за съвременен танц 2FACED Dance Company и премиерната постановка на Националния театър в Лондон на новата пиеса на Джон Ходж “Сътрудници” (“Collaborators”), осъществена на сцена “Котслоу”. Тези два спектакъла всъщност в максимално концентриран вид показаха пред столичната публика крайните точки на широкия и многообразен спектър на съвременния британски театър. 2FACED Dance Company след изключително силното си представяне във фриндж програмата на последните две издания на Единбургския фестивал днес са една от емблемите на най-интересното в областта на съвременния танц на Острова. Софийските зрители гледаха най-новата им постановка “В праха” веднага след шумния й успех през август в Единбург и последвалото го национално турне. Другото заглавие пък предостави възможност на българската публика да види образеца на традиционния театър, базиран върху драматургичен текст в Обединеното Кралство – Националния театър в Лондон с една от най-силните му постановки напоследък. Освен двата различни вида театър, широко присъстващи на британската сцена днес, включените в есенния афиш на “Световен театър в София” компании представиха и двете основни институционални форми на театър – независимия и субсидирания сектор. Общото между тях, което софийската публика безпогрешно разпозна и възторжено аплодира, беше изключителният професионализъм, артистичната мощ и съвременното актуално мислене.

“В праха” на 2FACED Dance Company се състои от три ярки и поразяващи с динамизма и виртуозността на изпълнението си танцови миниатюри (7.0, Subterrania и Politicking Oath), създадени от трима различни хореографи. Езикът на спектакъла е изобретателна смесица от брейк и съвременен танц, която във всяка една от миниатюрите намира различни съчетания, пропорции и форми. Изпълнителите Джони Отин, Нейтън Френч, Дан Лоуенстийн, Люис Уилкинс, Люк Джесъп, Джейк Нвогу, Матю Чеймбърс и Хю Стейниър са преди всичко танцьори със сериозна подготовка (обучение по съвременен танц, класически балет, постоянни тренинги в трупата и т. н.) и изградени атлетични техники и умения. Телата им разсичат едновременно енергично и с удивителна лекота пространството, постоянно поставяйки на изпитание законите на гравитацията и представите за човешките възможности.

Иницииращата тема на спектакъла е (както каза в срещата с публиката след представлението на 30 ноември в Младежкия театър хореографката и мениджър на трупата Тамсин Фиджералд) особено актуалното днес усещане за разпад и разрушение, което все повече ни се иска да изговорим и преодолеем. В трите миниатюри танцьорите по различен начин се стремят да изкрещят това

угнетяващо ги усещане чрез ожесточената “битка” на телата си с пространството. Накрая, укротили разбягващите се земетръсни енергии и движения, предизвикани от нея, те най-после постигат мечтания хармоничен покой.

Ненапразно спектакълът предизвика спонтанна възторжена реакция в публиката – от многото млади зрители до присъстващите в залата хора на и над средна възраст. Той демонстрира по максимално убедителен начин, че когато едно театрално представление открито и откровено рефлектира върху проблемите на съвременния човек и изрази тази рефлексия с майсторство и професионализъм, плод на упорит труд и високи артистични критерии, то бързо и лесно намира път към всяка публика.

Освен че притежаваше всички тези качества, спектакълът

“Сътрудници” на Националния театър в Лондон се превърна в силно предизвикателство за българската публика и с още един, съпътстващ, момент от своето гостуване в София. Това гостуване беше осъществено по сателит, като зрителите гледаха театралното

представление в киносалон – в

“Синема сити”. Така те за първи път станаха част от мащабния проект на Кралския национален театър наречен “National Theatre Live” (виж по-подробно: www.ntlive.com), който започва през 2009 г. със спектакъла “Федра” и се изразява в представяне на най-доброто от продукцията на театъра по сателит в киносалони в много страни по света. С представянето на “Сътрудници” на Джон Ходж и режисьора Никълъс Хитнър, художествен директор на театъра, България се включи сред 22-те страни, които гледат на живо представленията на най-представителната британска

сцена. “Сътрудници” е записан на премиерата в Лондон и веднага след това, от 1 декември 2011 г. започва едновременното му излъчване в рамките на няколко дни в над 700 киносалона по света. Следващата стъпка на проекта у нас ще бъде предстоящата премиера на Националния театър през март 2012 г. “Комедия от грешки” да се излъчи едновременно с протичащото представление в Лондон, като поради часовата разлика в София то ще започне в 21 ч.

Най-голямата грешка е да се очаква, че новите технологии улесняват създателите на театралния спектакъл, който освен че ще се играе на театралната сцена, в същото време и ще се излъчва “на живо”. Точно обратното – подобно съчетание е истинско изпитание за професионализма на целия екип и особено на актьора. Преди всичко той трябва виртуозно да владее както изпълнението пред камера, така и на сцена и едновременно с това да може да ги обедини и инкрустира едно в друго. Значителна част от безспорния успех на “българската премиера” на “Сътрудници” в “Синема сити” на 5 декември 2011 г. се дължеше именно на този нов вид комплексно актьорско присъствие на двама от водещите членове на националната трупа – Саймън Ръсел Бийл (в ролята на Сталин) и Алекс Дженингс (в ролята на Булгаков).

Изкушените театромани, киномани и специалисти както в Лондон, така и в София очакваха с любопитство появата на “Сътрудници” на Джон Ходж най-вече поради обстоятелството, че известният сценарист на филма “Трейнспотинг” (1996) по емблематичния роман на Ървин Уелш дебютира на театралната сцена с първата си пиеса. Допълнителна провокация в това очакване внасяше и фактът, че той започва да пише сценарий за Сталин, който впоследствие преработва в драматургичен текст. Пиесата, както и нейната сценична реализация от Никълъс Хитнър обаче далече надминаха това първоначално любопитство. Джон Ходж създава драматургичен текст върху известен исторически факт – в края на 30-те години на ХХ век Сталин, който много харесва и гледа 15 пъти “Бяла гвардия” на Булгаков, извиква писателя в Кремъл и го принуждава да напише пиеса за неговата революционна младост. Ходж прави респектиращо проучване на историческите факти и документи от този период на комунизма в Русия, демонстрира дълбоко познаване на творчеството и живота на Булгаков, както и на личността на Сталин и на репресивните методи и стратегии на неговия режим. След което, стъпвайки на сериозното познаване на документалния материал, той не прави документална пиеса, а създава актуална, много добре написана драматургична работа както за конкретните репресии над Булгаков в Русия по времето на Сталин, така и един (в случая определението е съвсем точно и на мястото си) общочовешки текст. Чрез великолепната си работа Саймън Ръсел Бийл в ролята на Сталин, Алекс Дженингс в ролята на Булгаков, Никълъс Хитнър и останалата част от екипа подчертават тази философска и естетическа мащабност на пиесата, създавайки един наистина “световен театър”.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

„Световен театър в София” –

два големи британски спектакъла в

столицата в края на 2011

“В праха”, 2FACED Dance Company,

Обединено Кралство

Плакатът на “Сътрудници” от Джон Ходж, реж. Никълъс Хитнър, Национален театър, Лондон

“Сътрудници” от Джон Ходж, реж. Никълъс Хитнър, Национален театър, Лондон


Галя Симеонова-Конах

Пътешественикът често избира пътищата, които отдавна съществуват в неговото съзнание и неумолимо го водят към нов човешки опит. Тази кафкианска зависимост дефинира (идеологически) и пътуването на Роб-Грийе през 1947 г. Младият Ален, тогава завладян от левия ентусиазъм на следвоенното поколение, прекарва няколко дни в България като бригадир на линията Перник - Волуяк. Автобиографичните Четири дни в България. 1947 са и разказ за изминаването на пътя и промяната на гледната точка, важен според мен в идейно-творческата биография на писателя (той многократно се връща към него и го цитира по различни случаи). Шестдесет години този текст остава непознат за българските читатели, но бих искала да подчертая, че неговата съдба във Франция е подобна. Роб-Грийе е имал проблеми с публикацията му, главно заради деконструирането на някои леви митове. За самата мен бе изненада, когато преди няколко години, в една хамбургска книжарница на брега на Алстер, попаднах на сборника с малко известни творби на писателя – Le Voyageur. Textes, causeries et entretiens (1947-2001). По това време работех над своята книга Постмодернизмът. Българският случай (изд. Изток-Запад, Факел, 2011), която неотдавна се появи на български език. Изследването на философските и естетическите корени на постмодернизма, на което посветих повече от пет години, ме водеше към авангарда на 20-те години и разбира се, към новия роман и Роб-Грийе. И така моето пътешествие също описа и завърши своята начертана някъде парабола. Вече бях оформила виждането си за нова таксономична система и за определени литературни явления в българската литература през 60-те години като за един неоавангард, разглеждан в контекста на „гибелта на буколическа България”. Артефактите и промените в прозата (литературата на малкото отечество, гротеската, абсурдът), съдържащи се в тази символна фигурация, са свързани с неоавангардното разграждане на стария код на родното, но са породени и от социотехническите и политически експерименти на сталинизма и социализма, от прекъсването на континуума в българската история, култура и литература. В книгата си отделям място на споменатото произведение на Роб-Грийе, което носи необременения поглед „отвън” върху българската действителност след 1944 г.Неговият български „пътепис” дава представа както за пропагандния характер на „народната демокрация”, така и за наивния и направляван „отгоре” ентусиазъм на бригадирското движение. Характерно свидетелство за истинското положение в държавата и раждащия се тоталитаризъм са епизодите и разговорите с българите (в софийското бистро, във влака за Перник и с бригадирите, когато не ги дебнат официалните преводачи агенти). Ален Роб-Грийе рисува една мрачна действителност, обособява нейните семиотически знаци – лозунгите, шаблонните портрети на Георги Димитров, преизпълнените проценти на плана, диверсантоманията, спекулациите с думата „свобода”… В предговора на Le Voyageur авторът отделя място на историята на текста, записан някога в ученическа тетрадка с пожълтели страници и мото – два стиха на Верлен. От мъглявината на странния и непознат пейзаж постепенно изниква истината за самия пътешественик, огледалният образ на реалността, неговата „бледа” сянка сред „пейзажите на душата”.

Роб-Грийе разполага Четири дни в България. 1947 дълбоко и във френския контекст. В определена степен автобиографичният разказ за интернационалната трудова бригада е иронична равносметка с адмирациите и флирта на френската лява интелигенция, както и на самия автор с „народните демокрации”. В заиграванията на френските интелектуалци с комунизма, след войната, изглежда, само Албер Камю остава доста резервиран към левицата, въпреки че е почти единственият, който има „работнически произход” и не боледува от западен етноцентризъм. Голяма част от нейните представители принадлежат към grande bourgeoisie, но това не им пречи удобно да проповядват комунистически идеи. През 50-те и 60-те години на ХХ век Камю многократно брани Роб-Грийе от неговите литературни и идейни врагове. Самият Камю през 1937 г. е изключен от Френската комунистическа партия за троцкизъм. След 10 години по същото обвинение, както и за „морално разложение”, Роб-Грийе е екстрадиран от България. По ирония на съдбата по-късно в родината си той става обект на подобни яростни критики – за „обида на обществения морал”. Роб-Грийе твърди, че Четири дни в България. 1947 е единственият му опит да предаде собствените си преживявания. В „пътеписа” се наслагват два изобразителни пласта, два свята: единият – това е българската следвоенна действителност, укритата насилническа същност и манипулативна природа на тоталитарната власт, репресивният механизъм на Държавна сигурност, псевдодоброволният характер на „бригадирското движение”, недоволството на хората, които смятат правителството на Отечествения фронт и Георги Димитров за малцинство интриганти на руска служба. Впечатляват сугестивните описания на следвоенна България, суровата поетика на текста, както и фактът, че някои неща от бита не са се променили – тълпите по улиците на София, алкохолът, цигарите, които се продават навсякъде и др.п. В описанието на Роб-Грийе остават положителни само вечните константи на българските образи – красотата на природата, „възхитителното” южно време, „еротизмът и фантастиката” на българските танци. „Българският свят” контрастира с „френския” и неговата гледна точка. Роб-Грийе описва няколко епизода с френските младежи, някои с леви убеждения, други, търсещи приключения или обикновени туристи, дошли за 4 дни (sic!) като бригадири на линията Перник - Волуяк. Французите могат да наблюдават всичко ставащо „отвън”, да водят дискусии за свободата и комунизма, да се оплакват от тежките условия в лагера…Но в крайна сметка, както пише авторът, „ние сме чужденци”, това, което става, не ги засяга, винаги могат да си тръгнат… И тук е заключена цялата съмнителна в етично отношение ситуация на западната левица, кокетирането, нейният ентусиазъм спрямо съветския режим и „народните демокрации”, както и трагичната съдба на „източноевропейците” след споразумението от Ялта. Свързващата брънка между тези два свята са така присъщите на европейското поколение след войната, както и въобще на младите хора, доверчивост, вяра и желание за промяна към по-добро бъдеще.„Пътеписът” Четири дни в България. 1947 е ценно свидетелство за ситуацията на българите и българската младеж след установяването на народната власт. Те не могат просто „да си тръгнат” като западните си връстници, остават в капана на оруеловската действителност, която Роб-Грийе нарича „непроницаема”. Сблъсъкът на гледните точки, на световете поражда различни читателски визии и емоции, но и непрекъснато напрежение, провокиращо размисъла за философията на историческите събития.

Българските пътешествия на Ален Роб-Грийе

„Ето ни, пристигнахме в България” – каза някой. Питам се, как точно е разбрал това, щом планините, които се издигат от двете страни на влака, от дълго време са все същите. След като напуснахме Прага, вече два дни и две нощи пътуваме непрекъснато и на всички им е омръзнало.През това време успяхме да се опознаем, стана ясно, че групата не е еднородна. Освен младежите от U.J.R.F.1, които се отличават не само по емблемите на дрехите си, но и по своята решителност, знаят точно къде и за какво отиват, има и няколко симпатизанти на комунизма, повече или по-малко ортодоксални, няколко дребни буржоа, търсещи приключения, и дори обикновени туристи. Момчета и момичета, не повече от стотина, дошли с желание „да помогнат на младата българска демокрация за възстановяване на страната”. Помежду ни цари разбирателство, наслаждаваме се на пътешествието.На границата влакът спира на гарата. Посрещането е възторжено, с духов оркестър и детски хор. Следват дълги речи, превеждани на части, в които едни и същи изрази се повтарят безспир, като лайтмотив. Това са първите думи, които научаваме на български: демократична младеж, икономически план, свобода, народна република. Името на Георги Димитров, споменавано стотици пъти, замества това на Тито.Нашата група застава на перона около френското знаме – с много лошо качество – купихме го в Прага. Подемаме Chant des partisants2 но повечето от нас знаят само два-три куплета, така че бързо я сменяме. После изпяваме “Млада гвардия”, “Марсилезата” и завършваме, струва ми се, с химна на младите комунисти. (…) След всяко изпълнение множеството ръкопляска. Накрая скандираме заедно имената на Сталин, Димитров, Торес и след виковете „Георги Димитров” се качваме обратно в нашия влак заедно с няколко местни персонажи, които много ни забавляват. Не ни върнаха паспортите заради някакви формалности. В София е вече нощ, когато пристигаме. Представители на младежкото движение ни чакат на гарата. Отново разговори на същите теми. Ние сме омаломощени от 48-часовото пътуване във влака с дървени седалки и имаме чувството, че не отговаряме на очакванията на домакините: дамите от Българо-френския комитет вероятно ни мислят за прекалено спокойни. Въпреки полаганите усилия дори младият ни шеф започва да губи гласа си. Той държи в ръцете си гладиоли и не спира да говори за демокрацията, за борбата срещу фашизма и за вечната българо-френска дружба. Изкрещяваме още няколко имена и завършвайки с мощно „ура”, нашата

колона се разпада под напора на младите българи, стараещи се да завържат разговор с нас, за радост – на френски. По някакви мрачни и прашни улички в предградията доста бързо стигаме до лагера, където ще пренощуваме. На нещо като покрита тераса ни настаняват да седнем, чакаме – неизвестно какво. На стената срещу нас са закачени портретите на Сталин, Димитров и други по-маловажни величия. От покрива над тях се спускат множество лозунги, които не разбираме, но разгадаваме с помощта на преводачите вече чутите думи: двугодишен план, строителни бригади, демократична младеж, свобода. Някои от групата заспиват върху масите. Нашите нови приятели ни черпят цигари с ориенталски вкус. Най-издръжливите, които още не спят, задават въпроси. Разпитваме за бъдещите ни задължения: ще участваме в изграждането на железопътна линия заедно с други бригадири от България, Полша и Румъния. Като че ли има младежи даже от Швейцария. Нашият лагер е охраняван от военни: на влизане забелязваме въоръжени мъже, питаме каква е причината за тяхното присъствие. Тя е проста – да ни пазят от диверсанти. Най-накрая ни носят хляб, много солено сирене и вода. Но преди всичко сме много изморени и затова с облекчение приемаме предложението да отидем в бараката, в която ще спим. При вратата стоят двама въоръжени с карабини пазачи.На следващата сутрин, след поглъщането на една чиния юфка за закуска, тръгваме със знамето напред да разглеждаме столицата, водени от нашите преводачи. Малък провинциален град, без някакви по-особени забележителности освен красивите градини, поддържани с много грижи, цветни, ухаещи, изключително свежи в южната жега. Времето е възхитително. Трамваите са препълнени с хора, също както и улиците. Жени с цветни рокли, селяни, идващи от околностите с кожени шапки и елечета, чиновници в бели костюми, цигани със своите каруци. Срещаме няколко младежи, облечени в сиво-сините бригадирски униформи. На централния площад големи пропагандни надписи прославят двугодишния план под победоносната сянка на мустаците на Георги Димитров. Нашите преводачи ни завеждат в Парка на свободата, който мнозина все още по навик наричат Борисовата градина, и за момент се спираме пред Братската могила на загиналите партизани. (…) Преводачите ни разказват

Четири дни в България 1947

на стр. 10

Ален Роб-Грийе


за българската съпротива, която, изглежда, е имала огромно развитие, щом надписът на паметника гласи: “Тоз, който падне в бой за свободата, той не умира”. В настъпилата “минута мълчание” се замисляме какво точно означава това. Продължаваме със знамето напред, но все повече се разпръсваме на малки групички. Все пак до обяда се стараем да останем заедно. В студентския стол получаваме супа, агнешко с ориз и сладко. На масата има само една чаша. С. деликатно намеква на българските ни спътници, че е трудно да се принуждават французите да участват в такива организирани разходки. Те не разбират: „Не сме ли доволни?”, „Какво искаме да правим?”. Всички искаме да се разхождаме сами из града: „Ще се загубите.” – “Не, разбира се, градът е малък.” - „Не говорите български.” – “Много хора в София знаят френски.” – “Нямате никакви документи.” Струва ни се, че не желаят да ни изпуснат от погледа си дори за един следобед. (…)Хората като цяло са доста скромно облечени. Мъжете са мургави, с големи мустаци, жените често пълнички. Боси деца просят нахално по улиците. В магазините не може да се намери нищо интересно, на витрините са изложени овехтели стоки, но навсякъде в изобилие се продават алкохол и цигари. Къщите са бели и не много високи, част от тях са унищожени от бомбардировките. На тротоарите пред някои от обществените сгради стоят въоръжени войници и не позволяват да се минава. На бара в едно бистро мъж пие сливова ракия и яде салата от краставици. Като вижда, че не сме в състояние да се разберем със собственика, ни се притичва на помощ. Говори немски, архитект е и не обича комунистите. „Руснаците вземат всичко. Хората живеят много по-зле отпреди. Двугодишният план е просто подигравка, но милицията дебне да няма опозиция. Ако наистина знаехте какво е комунизъм – подхвърли той, когато си тръгвахме – щеше да ви е страх от него като мен.” Прилича на Гручо Маркс, сигурен съм, че като ходи, си поклаща раменете.В една църква попадаме на около дузина наши другари, придружени от един преводач, и се чувстваме хванати на местопрестъплението: нашето поведение е ярка демонстрация на независимост. Потапяме се в съзерцание на иконите, приличаме на ученици, които се преструват, че не виждат учителите си. Събираме се за вечеря, след което се качваме на влака за Перник, град на петнайсетина километра от столицата. Навън е почти нощ, осветлението във влака не работи. В купето, в което се настанявам с няколко другари, седят мъже, най-вероятно работници, и си говорят помежду си. Изглежда, сме тема на техния разговор, понеже от време на време усещам натрапчивите им погледи. За да задоволят своето любопитство, един от тях най-сетне ни пита нещо, което тълкуваме като въпрос за нашата националност и се стараем да стане ясно, че сме французи и че ще работим в бригадите. Нашият отговор не буди ентусиазъм и дълго чуваме само шума на влака. След известно време мъжът продължава без особено въодушевление: „Торес? Торес? – Да, да!”. Разговорът отново замира, но ние се опитваме да го водим в същия дух с „Dimitrov, dobré?”, искаме да разберем дали е доволен от новото правителство. Съседът му прави жест на силно отвращение, неговият другар се изплюва на пода. После всички замлъкват.Може би лошо разчитаме жеста му, може би не разбираме знаците на поведение в тази държава, където клатят глава от дясно на ляво, за да кажат „да” и от горе на долу за „не”! Колкото за индивида в дъното на купето – може би е трябвало просто да се изхрачи. Кой знае? Унесен от монотонното тракане на дървените седалки в купето, задрямвам.Събуждат ме радостните викове на бригадирите, дошли на гарата да ни посрещнат. Бързо сваляме багажа си, в тъмнината се мъчим да видим дали не сме забравили нещо. Натоварваме се на няколко претъпкани камиона, които бавно се люшкат през мрачни предградия, железопътни линии, фабрики и табани от сгурия.Фаровете осветяват червения надпис върху бетонен стълб, забит в земята. Разпознаваме името на Георги Димитров и цифрата – 450%. Работниците са построили този мост четири и половина пъти по-бързо от времето, предвидено в плана. По-нататък на влизане в тунела забелязваме цифрата 500%. (…) От стените на сградите ни гледат мрачни, шаблонни портрети на Георги Димитров. Над пътя на уличните лампи са окачени лозунги с името му. Напускаме бавно града и спираме. След дългото пътуване слизаме схванати от неудобните пози в претъпканите камиони. Три момчета ме грабват и ме слагат на раменете си, прекосяваме една строителна площадка. Те се препъват по каменистата пътека, моля ги да ме оставят да вървя сам. Не разбират френски, продължават да ме носят и подхвърлят със смях. (…)

Още не съм се съвзел след това премеждие, когато изведнъж забелязвам, че моите похитители се отправят към огромен огън. За миг си

представям как ще ме хвърлят в него, ей така, на шега. Край огъня са се събрали всички бригадири, облечени в униформи. Сигурно има доста хора, съдейки по врявата, която вдигат. Виждат се само първите редове, осветени от пламъците. Всеки новодошъл е посрещан с викове и вдигнати за поздрав ръце със свити юмруци. И аз крещя и поздравявам по същия начин. (…)Моите другари са вече там – момичетата, момчетата и багажът са били транспортирани по същия начин. Всички пристигащи са посрещани с мощно „ура”. Изведнъж бурните ръкопляскания спират и началникът на лагера, по военному суров в сивата си униформа, червени пагони и плосък каскет, започва речта си, която превежда един от бригадирите. (…) Тя е безкрайна, непрекъснато се повтаря едно и също: двугодишният план и строежът на железопътната линия, доброволният труд, народната демокрация и Георги Димитров. Когато най-сетне свършва, нашият шеф отговоря: той както винаги се съсредоточава върху борбата с фашизма и българо-френската дружба. Тълпата пак се разкрещява оживено и продължително. Началникът на полската група, с униформа в цвят каки, също държи реч. С. отново взема думата и разказва за френската съпротива, но никой не го слуша. Питаме се защо всичко ни се струва толкова абстрактно и дали изобщо говорим за едни и същи неща. Огънят догаря. Гледаме осветената от прожектори част от лагера. По коловозите непрекъснато се движат вагонетки и монотонният шум на изкарваните железни отпадъци ни унася. (…) От време на време в тъмнината се мярка заплашителната сянка на пазач, облечен в дълга черна манта, който обикаля линията. Трябва да има много диверсанти по околните хълмове, ако се съди по броя на охраната.Когато церемонията по посрещането ни завърши, вземаме багажа си, увехналите вече цветя и се изкачваме към трите бараки, където щяхме да спим – две за момчетата и една за момичетата. Навеждам глава, за да вляза в първата постройка. Това е една проста, дървена барака, правоъгълна и просторна, с около двуметрови стени. Помещението е покрито с импровизиран покрив от бяло платно, в единия ъгъл е вратата, срещу нея – прозорецът. Гредите са украсени с портрети и лозунги, бельото върху няколко от дървените легла е мръсно.Изтощени сме от дългата разходка из София, така че повечето другари веднага лягат и се завиват кой както може. По-взискателните подбират леглата, някои пробват да спят навън, но ни съобщават, че това е забранено от правилника на лагера.Някои се подиграват с тези нежни души и подхвърлят обезкуражаващи шегички в лош стил, че това прилича на концентрационен лагер. Повтаряни полугласно – за да не шокират преводачите, които се настаняват заедно с нас в бараките, – тези зловещи изречения, заедно с невероятните истории за някакъв правилник, както и оформилите се групички създават атмосфера на съмнение и заговори. От време на време един българин се намесва в разговора ни, за да подчертае нуждата от дисциплина и примирение с трудните условия за успеха на плана.Преди да си легна за малко излизам навън. Луната е изгряла, нощта е прохладна и хубава. Около бараките няма никакви хора. Вървя малко по склона на хълма, търсейки скрито място, за да се изпикая. Изведнъж се приближава пазачка с карабина и ръце в джобовете. Момичето ми казва нещо, което не разбирам и посочва към другия край на лагера, където по тясна пътечка, криволичеща през стърнищата, непрекъснато се разминават забързани младежи, като на връщане си закопчават панталоните. Започвам бавно да се изкачвам. На голия връх на хълма, осветена от лунните лъчи, се издига широка дървена постройка. (…) Забелязвам стара непокрита вада, пълна с екскременти. (…)Сутринта ни събужда звукът на тромпет, който по всички краища на лагера повтаря пронизителна и алармираща мелодия, подобна на френските военни сигнали, но завършваща неочаквано с дълги, ниски звуци в декресчендо.През по-голямата част от нощта сме се борили с бълхите и дървениците, спахме много зле. Някои колеги се предадоха и отидоха да легнат на ливадата, въпреки сутрешната роса и виковете, за щастие неразбираеми, от страна на скандализираните пазачи. Те се върнаха с мокри завивки и обменихме някои наблюдения за начините да се преживее тази първа, безсънна нощ. Някои, видимо поради умората, дори се осмелиха да обвинят народната власт в лоша политика заради дървениците, но това бяха само ексцеси на една малка групичка. Излегнали се върху дъските на леглата, оценяваме с моя приятел шансовете си да видим от България нещо друго освен Дивотино (така се казва лагерът), когато изведнъж под съседната завивка някой се размърдва и се показва главата на един от преводачите – чул е целият разговор и започва да ни разпитва какво не ни харесва тук и какво бихме искаме да правим. Предишния ден вече разговаряхме с него. Като начало той ни заяви, че е евреин, което доста ни учуди, не знаехме защо направи това признание и дали произходът му има изобщо значение, поради това не го и коментирахме. Неговата намеса в разговора отново ни стряска, но понеже е добре информиран и интелигентен, го питаме защо от снощи усещаме в лагера атмосферата на някаква

принуда. Той като че ли не ни разбра. Сменяме темата – дали може сами да си приспособим някакво местенце за физиологичните си нужди? Отговорът ни учуди: „Не сме тук да строим тоалетни, а железопътни линии”. До този момент не бяхме се замисляли, че тези две неща са несъвместими. (…)Небето е все така чисто, времето става все по-горещо от изтощителното августовско слънце. Лагерът се състои от бараки като нашата, разположени в три реда. (…) Пред тях, върху равен участък, покрит с изсъхнала и изпотъпкана трева, се простира волейболно игрище и сцената с огромен портрет на Георги Димитров, където вчера ни посрещнаха. Пред нея още се вижда пепелта от лагерния огън. Вдясно на малки групички са насядали бригадирите, които дробят хляб в канчетата с чая. Внасянето на храна в бараките е забранено.От високоговорителите гърми джазова музика, от близките поляни вятърът носи силната миризма на отпадъци. (…) На насипа, върху който се изгражда линията, работят непрекъснато групи на осемчасови смени. Въпросът с набирането на работници ни измъчва. Изоставяйки официалните преводачи, някои от нас успяват да поговорят с младите българи. Повечето в началото изобщо не искат, впоследствие дават откъслечни отговори, като между другото вметват, че нямат право на мнение нито за този лагер, нито за правителството. Един от тях обаче, като видя, че искаме само да разберем истината и не сме следени, подхвърля, че в действителност доброволците в лагера са много малко, както и комунистите в България са много малко. Но хората са били подчинени от едно малцинство интриганти на руска служба, истинските демократи са хвърлени в затвора, но така и не разбираме какво точно разбира под истински демократи. (…)Преводачите винаги се намесват в разговорите, които веднага поемат в друга насока, и затова французите вече не казват всичко, което мислят: сред нас се ражда едно съмнение дали преводачите не прекарват вечерите си, докладвайки всичко на командира на лагера. Това вероятно са само наши догадки, нямаме доказателства. Сигурното е, че техните нечовешки аргументи будят смут и оставаме с несигурното чувство, че си общуваме с наръчника на пропагандатора. Те само повтарят, че нашите концепции са анархистки и стерилни, техните – прогресивни. (…) Дори част от нашата група е убедена, че методите им са единствено правилни и ефективни, а след няколко месеца нови влакове ще тръгнат по железопътната линия и това ще допринесе за икономическото благосъстояние на хората. Някои мислят по друг начин: ако на всеки метър от новопостроената линия не отговаря едно парче извоювана свобода, то целият този труд е безсмислен, а успехът на плана не е победа, щом е осъществен с насилие.След като забелязва, че някои от нас започват да се съмняват в методите и целите на народната власт, ръководството на лагера ни събира на една малка политическа конференция. Повтарят ни, че всички бригадири са доброволци, никой от нас не каза нищо, защото това е аргумент, който не търпи възражения: „Ако намерите някой, който твърди противното, доведете го при нас”. Също така и обществената подкрепа за народната власт не може да се оспорва: 70% от избирателите били гласували за комунистите. Ако в лагера имало нужда от мерки за ред, то е, защото голяма част от бригадирите са много млади и се нуждаели от ръководство. Трябвало да разберем, че българският народ не е бил независим в миналото като френския, пътят към постепенно демократизиране изисквал по-различни методи и повече търпение. Правилникът на лагера, който така и не ни се предостави, не се изчерпвал с елементарни забрани, а бил много по-сложен на интелектуално и политическо равнище. С една дума – позволяват ни да спим навън и да се разхождаме извън лагера през почивките, разбира се, без да се отдалечаваме.Раздават ни униформи: сиво-сини къси панталони, ризи и мешки. С. получава червени пагони, както и свирка, която се опитва да не използва. Дават ни още цигари, алуминиеви прибори и войнишки канчета. (…) Понеже храната закъснява, някои от французите започват да тропат с лъжици в празните съдове. Звукът е неприятен, но пък така времето минава по-бързо. Струва ми се, че българите го приеха зле. „Супата” се състои предимно от домати, чушки и малко ориз. Не особено хранителна, но пък учудващо вкусна, макар че е прекалено лютива. (…) След обяда се отправяме към строителната площадка, смяната ни започва от един часа до девет вечерта. Нашата група се разпръсва по пътя край линията с вагонетките. Няколко души подемат песен, но неравната пътека им пречи да вървят в ритъм и млъкват. Става ужасно горещо. Всеки си е облякъл униформата, но я носим по различен начин – част от другарите са я преправили на истински бански костюм. Стигаме до изкопа, където босоноги момичета и момчета копаят с лопати и кирки или бутат вагонетките. Ровът, изкопан в жълтеникавата земя на склона на хълма е вече доста дълбок. От края на изкопа гледаме работещите, като им подвикваме за кураж. (…) На обекта има прекалено много хора, с нас става съвсем претъпкано, дори няма

Четири дни в Българияот стр. 9

11

Бележка от 1978 година

Описваните събития се разиграха в България, но те биха могли да си случат и другаде. Това бе моето второ пътуване в чужбина. Първия път ходих в хитлеристка Германия, за да крася лагера на S.T.O.3 В Дивотино бях заедно с двама други бъдещи френски писатели: Клод Олие и Даниел Буланже. След напускането на лагера и трудностите около получаването на паспортите ни (френското посолство отказа да ни помогне: нали сме комунисти, трябвало да се разберем с нашите приятели! Все пак имахме късмет: оказа се, че Олие е учил с втория секретар във Висшето търговско училище). И се впуснахме в обиколка на страната… От Рилския манастир до дивите плажове на Черно море, от лозята на Пловдив до накацалия по склоновете град Търново, всеки ден доброжелателни хора ни помагаха, развеждаха и приютяваха. Всички те ни разказваха най-страшни неща за режима. При завръщането си в София ни извикаха в Държавна сигурност, за да чуем доносите, които част от тези наши доброволни екскурзоводи бяха написали. Накратко експулсираха ни заради „морално разложение и троцкистка пропаганда”…, което не попречи на един министър да ни награди с почетна значка за заслуги към младата българска Народна република.На връщане преживяхме много неприятности. Една седмица премина в скитосване по планините на българо-сръбската граница, понеже нито една държава не искаше да ни приеме на своя територия. Буланже ни спаси от глад, просейки от местните селяни – прехранвахме се с домати и чушки. Разказът за четирите дни, прекарани в България и за бригадата – написан през октомври 1947 година, – е първият ми по-значителен текст. Освен пет поеми и многобройни писма до моето семейство и няколко приятели си спомням само за едно по-старо произведение – конвенционален разказ за една трудна любовна история, чието действие се развива в Брест преди евакуацията на съюзническите военни части и поражението от 1940 година. Следващият мой текст е Un règicide (Цареубиец), който започнах през 1948 година.Това описание е може би единственият ми опит да преразкажа действителността и собствените си преживявания (но една действителност определено неясна и честно казано, непроницаема). Разказът бе създаден за списание Esprit (Дух), но редакторите отказаха да го публикуват поради липсата на документална обективност! Все пак успях да го издам в някакво списание за инжeнери и индустриалци, което като че ли се казваше Production française (Френска продукция).

Преведе от френски ТЕОДОРА КОНАХ 1 U.J.R.F. (Union de la jeunesse rèpublicaine de France) – Съюз на

младите републиканци на Франция (1945-1956)2 Френският вариант на съветската песен “По долином и по взгорьям”.3 Le Service du travail obligatoire (Служба по задължителната

трудова дейност, изпращала работници на принудителна работа в Германия по време на Втората световна война).

Текстът се публикува с незначителни съкращения.


достатъчно инструменти за всички.Лежим на тревата. От всички страни ни заобикалят царевични и слънчогледови ниви, които в далечината стигат до планините. (…) Времето е прекрасно, на почивка сме. Лагерният правилник не ни засяга. (…) Въоръжените пазачи не ни засягат, както и бойният сигнал на тромпета. Ние не влизаме в сметката, ние сме чужденци. По пътя минава селянин с каруца, запрегната с волове, на главата си има кожен калпак.Най-накрая С. пристига с нужните инструменти. (…) Изяснява ни какво трябва да правим. Нашата задача не е трудна: земята от склона трябва да я изкопаваме с кирки, да я прехвърляме на купчини и да я товарим на вагонетките. (…) До мен работят двама типове от U.J., с които се заговаряме за това-онова. Откакто са пристигнали, всички са ги убеждавали, че в България има само комунисти, както и че България е една свободна страна, където всеки мисли каквото си иска. Разбира се, те знаели, че както навсякъде, има и фашисти, колаборационисти и истински капиталисти, които се стараели да дискредитират властта. Питам ги какво мислят за делото срещу Никола Петков, който е в затвора и според българските ни другари ще бъде осъден на смърт. Тези от U.J. го смятат за предател или за човек, поел по лош път, което било едно и също. Благото и сигурността на народа изисквали той да бъде обезвреден. Приличат на учители, малко мразещи самите идеи. (…) За тях е важно действието. Имената на Маркс и Енгелс са им познати, но като че ли не знаят, че са философи. Продължаваме да копаем в мълчание. (…) Още от сутринта имаме мазоли по ръцете. Става ужасно горещо и работим голи до кръста. Разказвам на съседите си как сутринта българите са ми казали, че щом ме интересува, нека попитам Д., нашата преводачка, дали има в лагера някой насилствено принуден да работи. Идеята не ми се стори много добра.Един бригадир минава с кофа вода, друг с черпак я сипва в канчетата ни. Много сме жадни, пием на воля. Момчето говори немски, вярно, доста лошо, но го разпитваме. Дали е дошъл и работи като доброволец? Въпросът го стряска. В началото заявява, че не разбира, после, че не може да ни отговори. Най-накрая, след като решава, че не сме комунисти, признава, че е доброволец само в „определен смисъл”. Не е принуден да работи, но ако не участва в бригадата, няма да може да се запише в университета през октомври, а ако не продължи да следва – ще му спрат купоните за храна. В резултат на това няма да има дори какво да яде.Типовете от U.J. изглеждат притеснени, но не и убедени. Българинът трябва да изясни как се провеждат приемните изпити и какви са предимствата на бригадирите. Младото момче си тръгва със загрижена усмивка, молейки ни да не повтаряме чутото дори на другите французи. След като се отдалечава, един от преводачите притичва към него, не разбираме какво му казва, но прилича на порицание. Той нищо не му отговаря. (…)Денят преваля. С настъпването на нощта идва и прохладата и някои, за да се сгреят, отново започват да работят. Най-накрая чуваме сигнала за събиране на инструментите, предполагам, за да бъдат преброени. Тръгваме бавно към лагера, в индианска нишка, всеки нарамил кирка или лопата. Вечерята е абсолютно същата като обяда. Единствената разлика е, че не можем да различим какво точно плува в канчетата ни. Тази вечер си лягаме бързо. Повечето от нас са слънчасали, всички сме отпаднали. Мнозина ще спят тази нощ на поляната под дърветата. (...)Неделя сутрин. Събужда ни звукът на тромпета, както вчера за закуска получаваме хляб и чай, но вече без сирене. Вероятно то е част от програмата за „добре дошли”. Броят на недоволните вероятно нараства. Много от нас са изпохапани от дървеници по шията и китките на ръцете. Други имат следи от полазване от някакво странно животно – големи мехури, особено по краката. Част от французите са получили уртикария. Има и настинали след нощта, прекарана навън, и слънчасването по време на работа. Особено момичетата не се чувстват добре – за някои единственото решение е веднага да се приберат във Франция. Неделя е официалният почивен ден, но ръководството на лагера е организирало разходка, задължителна за всички бригадири. Става въпрос за тържественото откриване на някакъв тунел, манифестация и речи. Мястото се намира на дванайсет километра, трябва да вървим пеша. Французите не са задължени да участват, но нямаме право да се отдалечаваме от лагера. Повечето от другарите ми искат въпреки всичко да стигнат някак си до Перник, където се надяваме да се изкъпем. Една част все пак се солидаризират с българските другари. (…) От този момент картите са свалени: на една страна застават тези, които смятат, че лагерът, комунистическото управление и правителството на Георги Димитров водят страната към истинската свобода, за другите – нищо не се е променило в България освен фракцията, окупирала властта.В същото време целият лагер се е събрал на една площадка пред бараките. (…) След малко младите хора

тръгват в редици по шестима, с равна, почти военна походка.Не отидох с тях. Поредното тържество няма да допринесе нищо ново. Разделяме се на групи от по два-трима човека и решаваме да избягаме от лагера през храсталаците. Попадаме на няколко пазачи, на нашите заплетени и доста хумористични обяснения те не реагират, но понеже сме французи, ни пускат. Вечерта се прибираме по същото време, както участниците в откриването на тунела. Заедно с тях ядем от познатата ни супа. Но между нас вече има пропаст – те са изпълнили своя дълг, ние - не. (…)В понеделник положението се изяснява. Повече от половината французи искат да напуснат лагера – поради неприемливите условия или спешните ангажименти в родината. Някои изобщо не посочват каквато и да било причина. (…) Д., чието търпение се е изчерпало, все още се старае да ни убеди, че правителството е избрано чрез демократични избори, че всички бригадири са доброволци и разбират участието си като дълг към народа и държавата. „Не знам какви странни концепции приемате – каза тя най-накрая, – но за нас свободата е успехът на двугодишния план.” Не отговаряме, защото това не е ясно. Би било вярно, ако всеки доброволно споделя тази идея. Продължаваме да работим на слънце. Мнозина като че ли са решили повече да не правят нищо: поради болките от спуканите мазоли или по някакви по-дълбоки причини. Някои спят в царевицата, други въобще не се появяват на работната площадка. Останалите копаят, без никакви указания, малко по собствено усмотрение, малко наслуки. Има и такива, които се стараят да налагат на другарите си своя начин на работа. Има и специалисти, които твърдят, че методът на планиране е грешен и не се строи железопътна линия по този начин – с толкова много хора. Материалите и инструментите на строежа също са разпределени неправилно, а с това темпо няма нищо да се постигне преди зимните снегове, които ще унищожат всичко.Може би целта не е да се построи нещо, а самата работа? Но е вярно, че мързеливците винаги ще измислят нещо, за да не работят.Към шест часа ни дават локум, за да се подсилим.Вечерта на връщане в лагера отдалеч чуваме изразителна и пулсираща музика, която ни привлича: край огъня четирима-петима младежи танцуват в буен ритъм под акомпанимента на някакъв вид кларинет. Местят краката си невероятно бързо, техните движения са за мен едно съчетание на еротизъм и фантастика. Оставаме да ги съзерцаваме, после изведнъж музиката спира, краката се успокояват, веригата се разкъсва.За вечеря пак получаваме яденето с чушки и компот. От високоговорителя се носи балада на Форе. След като се нахранихме, ни съобщават, че сме изпълнили 100% нормата, но това сигурно е шега. После ни раздават пропагандни брошури, преведени на френски: обвинителният акт на Никола Петков, историята на създаването на Отечествения фронт, биографията на Георги Димитров, структурата на организацията на демократичната младеж, двугодишният план… Преглеждам ги набързо и изведнъж случайно попадам на една фраза, завършваща речта на някакъв партиен деец:ДА ЖИВЕЕ СВОБОДАТА!На сутринта се присъединих към заминаващите. Много време размишлявах върху тези три думи.


Милан Кундера

Втора част или Ксавер1.

Все още чуваше от вътрешността на сградата врявата на междучасието, което след малко щеше да свърши; в класната стая щеше да влезе старият учител по математика и щеше да започне да тормози съучениците му с цифрите, изписани върху черната дъска; жуженето на някоя заблудена муха щеше да изпълни безкрайното пространство между въпроса на учителя и отговора на ученика… Но той, той щеше вече да бъде далеч оттам!Беше изминала една година от голямата война; беше пролет и грееше слънце; той крачеше по улиците към Вълтава, а после тръгна с бавна крачка покрай крайбрежната улица. Космосът на петте учебни часа остана далеч и с него го свързваше само малката кафява ученическа чанта, в която носеше няколко тетрадки и един учебник.Стигна до Карловия мост. Алеята от статуи над водата го приканваше да мине от другата страна на реката. Почти всеки път, когато бягаше от училище (а той много обичаше да бяга от училище и го правеше често!), го влечеше да отиде на Карловия мост, отиваше и минаваше по него. Знаеше, че и днес ще иде там, и днес ще спре на онова място, където под моста вече няма вода, а сух бряг и на брега – стара жълта къща; прозорецът на третия етаж беше точно на височината на каменния парапет на моста и само на един скок разстояние; обичаше да гледа този прозорец (който беше винаги затворен) и да гадае кой ли живее зад него.Този ден за първи път (навярно защото печеше ярко слънце) прозорецът беше отворен. Отстрани на него висеше клетка с птица. Той се спря, известно време наблюдава клетката в стил рококо, направена от декоративно извити метални пръчки, а после забеляза, че в полумрака на стаята се очертава фигура: виждаше я в гръб, ала все пак разпозна, че е жена, и закопня тя да се обърне и да може да види лицето й.Фигурата наистина се раздвижи, обаче в обратната посока; изчезна в тъмното. Но прозорецът си оставаше отворен и той бе убеден, че това е зов, тиха, дискретна покана за него.Не можа да устои. Скочи върху тесния зид. Между прозореца и моста имаше дълбока междина, застлана долу с твърди павета. Ученическата чанта в ръката му пречеше. Метна я през отворения прозорец в полутъмната стая и скочи след нея.

2.

Високият правоъгълен прозорец, на който скочи Ксавер, беше с такива размери, че с разперени ръце той докосваше вътрешните му стени, а с височината си го изпълваше целия. Огледа стаята, като започна от най-далечния й край и местеше поглед към себе си (като човек, който се интересува на първо място от далнините), така че съзря най-напред вратата отзад, след това вляво тумбест гардероб до стената, вдясно дървено легло с резбовани табли, а в средата – кръгла маса с плетена на една кука покривка, върху която бе сложена ваза с цветя; едва тогава видя и ученическата си чанта, която лежеше под него в украсения с ресни край на евтиния килим. Май точно в момента, когато съгледа чантата и понечи да скочи за нея от перваза, вратата в полутъмната задна част на стаята се отвори и в нея се появи жената. Тя го видя още в същия миг; и как не, след като в стаята цареше полумрак, а правоъгълникът на прозореца сияеше; сякаш вътре беше нощ, а от другата страна – ден; жената виждаше мъжа в рамката на прозореца като черен силует на блестящ златен фон; мъж между деня и нощта.Ако жената, заслепена от светлината, не можеше да различи чертите на лицето му, Ксавер беше в малко по-изгодна позиция; зрението му се беше адаптирало отчасти към полумрака и бе способно поне приблизително да регистрира мекотата на чертите на жената и меланхолията на лицето й, чиято бледност би светила надалеч и в най-дълбокия мрак; жената остана да стои на прага на вратата, поглеждайки към Ксавер; тя не притежаваше нито такава непринуденост, че да прояви гласно уплахата си, нито такова самообладание, че да го заговори.Едва след дълги секунди, през които всеки от тях се взираше в неразличимото лице на другия, Ксавер проговори:– Чантата ми е тук.– Чантата ли? – попита жената и, сякаш звукът на гласа на Ксавер я освободи от първоначалното вцепенение, затвори вратата след себе си.Ксавер приклекна на перваза на прозореца и посочи под себе си, където лежеше ученическата му чанта:– Имам в нея много важни неща. Тетрадка по математика, учебник по природознание и тетрадка, в която пиша съчиненията по чешки. В тая тетрадка ми е последното домашно на тема “Как пролетта дойде при

нас”. Много труд хвърлих и хич не ми се ще пак да се напъвам.Жената пристъпи няколко крачки

напред в стаята, така че сега Ксавер я видя по-добре осветена. Първоначалното му впечатление се оказа правилно: мекота и меланхолия. Видя върху неясното й лице две големи плаващи очи и му хрумна още една дума: уплаха; но не уплаха от ненадейната му поява, а отдавнашна уплаха, която се бе впечатала в лицето на жената като неподвижни големи очи, като бледност, като жестове, с които тя сякаш непрестанно се извиняваше.Да, жената наистина се извиняваше! – Прощавайте – промълви тя, – не знам как е могло да се случи, чантата ви да се озове в нашата стая. Та аз подреждах тук преди малко и не намерих нищо чуждо.– Да, обаче е истина – възрази Ксавер, клечащ в прозореца, и посочи с пръст надолу. – За моя голяма радост чантата е тук.– И аз много се радвам, че си я намерихте – каза жената и се усмихна.Сега стояха един срещу друг и между тях беше само масата с плетена на една кука покривка и стъклена ваза, пълна с цветя от разтегателна хартия. – Да, щеше да е много неприятно, ако не я бях намерил – отвърна Ксавер. – Учителят по чешки ме е нарочил и ако си бях изгубил тетрадката с домашните, можеше и да повтарям.Върху лицето на жената се изписа съчувствие; изведнъж очите й така се уголемиха, че Ксавер не възприемаше нищо друго освен тях, сякаш останалото й лице и тялото й бяха само техен съпровод, тяхна кутия; не знаеше дори какви са отделните черти на лицето й и пропорциите на тялото й, всичко това се запечатваше само по периферията на ретината му; впечатлението от фигурата й беше пак само впечатление от големите й очи, които бяха потопили останалото тяло в кафеникавата си светлина.Ксавер пристъпи към тези очи, заобикаляйки масата:– Аз съм стар повтарач – обясни той, докато прегръщаше жената през раменете (ах, рамото й беше меко като гърда!). – Повярвайте – продължи, – няма нищо по-тъжно от това, след една година да влезеш в същата класна стая, да седиш пак на същия чин…Видя как кафявите очи се повдигат към него и го заля вълна на щастие; Ксавер знаеше, че сега може да премести ръката си надолу, да докосне гръдта й, корема й и каквото поиска, защото уплахата, настанила се в нея като диктатор, я тласкаше, покорна, в прегръдките му. Но не го направи; продължаваше да държи в дланта си рамото й, това красиво обло връхче на тялото, и то му изглеждаше достатъчно великолепно, достатъчно изпълващо; не искаше нищо повече. Постояха малко така неподвижно, а после жената изведнъж се напрегна: – Трябва бързо да изчезнете! Мъжът ми се прибира!Нямаше нищо по-просто от това да грабне чантата, да скочи на перваза на прозореца и оттам – на моста, но Ксавер не го стори. В него се разливаше блаженото чувство, че жената е в опасност и че той трябва да остане с нея.– Не мога да ви оставя тук сама!– Мъжът ми! Вървете си! – умоляваше го жената, силно изплашена.– Не, ще остана с вас! Не съм някой страхливец! – възрази й Ксавер, докато откъм стълбището вече отчетливо се чуваха стъпки.Жената се мъчеше да изтика Ксавер към прозореца, но той знаеше, че не може да я изостави в момент, в който я грози опасност. Чу се как в дъното на апартамента се отваря врата. В последната секунда се хвърли на земята и се пъхна под леглото.

3.

Пространството между пода и тавана, образуван от пет напречни греди с провиснал между тях поокъсан сламен дюшек, не беше по-голямо от вътрешността на ковчег; но за разлика от ковчега пространството, в което се бе озовал Ксавер, беше благоуханно (ухаеше на слама), с много добра акустика (по пода се предаваха отчетливо звуците от стъпките) и пълно с видения (съвсем близо над себе си виждаше лицето на жената, за която знаеше, че не бива да я изоставя, лице, прожектирано върху сивия плат на сламеника, лице, прободено с три стебла слама, стърчащи от грубото зебло).Стъпките, които чуваше, бяха тежки, а когато леко завъртя глава, видя върху пода ботушите, които трополяха из стаята. После чу женски глас и го прониза леко и все пак режещо чувство на съжаление: гласът звучеше също тъй меланхолично, боязливо и мамещо, както преди малко, когато говореше на него. Ксавер обаче беше разумен и превъзмогна внезапния безпричинен пристъп на

ревност; досети се, че жената е в опасност и се опитва да се предпази с това, с което разполага: с лицето и с тъгата си.След малко Ксавер чу и мъжкия глас и му се стори, че този глас подхожда на черните ботуши, които бе видял да крачат по пода. А после чу жената да повтаря не, не, не, чу как двамата пристъпват с олюляване и влачещи се стъпки към скривалището му и как ниският таван, под който лежеше, се смъква още по-ниско и почти докосва лицето му.Отново се чу как жената казва не, не, не, недей, моля те, не, после Ксавер видя върху грубото платно на сламеника, на сантиметър над очите си, нейното лице, и му се стори, че това лице му споделя своето унижение.Искаше да се изправи в ковчега си, искаше да избави жената, но знаеше, че не бива да го прави. А женското лице беше толкова близо до него, привеждаше се към него, умоляваше го, и от него стърчаха три стебла слама, сякаш бе прободено от три стрели. Таванът над Ксавер започна ритмично да се друса и стеблата, пробождащи лицето на жената като три стрели, докосваха в същия ритъм носа на Ксавер и го гъделичкаха, докато накрая той ненадейно кихна. Внезапно всички движения отгоре престанаха. Леглото замря, не се чуваше дори ничий дъх, Ксавер също замръзна неподвижен. Едва след малко се чу: – Какво беше това?– Нищо не чух, скъпи – отвърна женският глас.Отново настана тишина, после се обади мъжкият глас:– А тази чанта на кого е?Чуха се тежки стъпки и се видя как ботушите прекосяват стаята.Я гледай, този дори не си е свалил ботушите, като си легна с нея, помисли си Ксавер и това предизвика негодувание у него; разбра, че е настъпил неговият миг. Подпря се на лакът и се измъкна изпод леглото толкова, че да вижда какво става в стаята.– Кой е при тебе? Къде си го скрила? – крещеше мъжкият глас и Ксавер видя над черните ботуши тъмносини бричове и тъмносиня риза от полицейска униформа. Мъжът оглеждаше изпитателно стаята, после се хвърли към гардероба, чиято тумбеста форма подсказваше, че вътре може да се крие любовник.В този момент Ксавер изскочи изпод леглото, тих като котка, гъвкав като пантера. Униформеният мъж отвори гардероба, пълен с дрехи, и започна да рови с ръка из тях. Но Ксавер вече се беше озовал зад него и докато мъжът отново и отново забиваше ръка между дрехите в тъмната вътрешност на гардероба, за да напипа скрития любовник, Ксавер го сграбчи изотзад за яката и грубо го блъсна навътре в гардероба. Затвори вратата, врътна ключа, пъхна го в джоба си и се обърна към жената.

4.

Стоеше срещу големите кафяви очи и чуваше зад себе си ударите по вътрешната страна на гардероба, шума и крясъците, но толкова приглушени от сурдинката на дрехите, че изричаните от мъжа думи не се различаваха сред грохота на ударите. Той седна при големите очи, обгърна с ръка рамото и едва сега, когато усети с дланта си голата кожа, си даде сметка, че жената е само по лек комбинезон, под който се надигат голите й гърди, меки и податливи.Блъскането продължаваше да отеква от гардероба, а Ксавер държеше с двете си ръце раменете на жената и се опитваше да възприеме определеността на техните очертания, която продължаваше да се губи в разводнеността на очите й. Говореше й да не се страхува, показваше й ключа като доказателство, че гардеробът е добре заключен, припомняше й, че затворът

Из романа „Животът е другаде”

Сн. Ирина Пидова


На церемонията по обявяването на десетия носител на най-значимата награда за

художествена проза у нас – „Хеликон”, ще гостуват и двама специални гости, носители на

големите награди в своите страни. Светислав Басара, който е носител на НИН-овата награда

за роман на годината в Сърбия за 2006 г., и най-големият македонски прозаик Александър

Прокопиев. Церемонията на „Хеликон” ще се проведе на

15 декември от 19 часа в Софийска градска художествена галерия.

На читателите сега предлагаме два коментара от редовната колонка на Светислав Басара в

сръбския ежедневник „Данас“.

С. А.

Светислав Басара

Въздушна параболаПропадането, особено ако е в спирала и това е известно, без значение дали е механично или психологическо, предизвиква световъртеж, т.е. дезориентация, което затруднява излизането от негативната спирала. Онова, което е отгоре, изглежда като онова, което е отдолу, лявото ни се струва дясно, изобщо настава голямо объркване. Когато това се случи с някой самолет и когато машината влезе в т.нар. свредел, опитните пилоти знаят, че паническите действия не помагат. От свредела се излиза като всички командни уреди се върнат в неутрално положение и се помолите на Господ.И ако сравним Сърбия с летателна машина, което само на пръв поглед изглежда пресилено сравнение, ще видим, че става въпрос за много странен самолет, на чието командно табло липсват повечето важни инструменти, а дори и онези от тях, които присъстват на таблото и „функционират“, показват грешни параметри.За да бъде още по-зле, някои инженери и втори пилоти нарочно настройват инструментите така, че да показват още по-неверни резултати. Идеята на инженерите и вторите пилоти е пилотът, или изобщо хората, които паралелно се опитват да управляват таратайката, да бъдат поведени по неверен курс, за да могат по уредбата да обяснят на ошашавените пътници, че пилотът, т.е. пилотите нямат представа как се управлява самолет и че най-добре ще бъде те – инженерите и вторите пилоти - да поемат командването.Такива смени понякога стават реалност. Новият екипаж сяда пред командното табло, само за да установи, че предишният допълнително е повредил и без това развалените уреди с едничката цел да затрудни полета на новите. Един свил изкуствения хоризонт, друг откраднал ръчката на газта, трети счупил компаса, но не че това е кой знае каква щета, защото компасът е по-странен и от самия самолет. Той, разбира се, показва, четири курса, в четирите различни посоки на света, което изобщо не пречи на летателния екипаж, надъхан със “сръбски инат“, щедро да натиска газта и да се опитва да лети в четири различни посоки едновременно. Което, поне според мнението на шашнатите пътници, му се удава.Ала все забравям следното – пилотите нямат представа от професията, нямат и разрешително за летене, но затова пък всички носят символите на статуса на пилота – часовници Брайтлинг и очила Рей-Бан, което вдига авторитета им пред стюардесите и подлудените пътници до небесата. Парите за гориво намаляват, снабдителите прекратяват доставките, но тук се намесва „сръбската находчивост“. В пробитите резервоари се сипва гориво от газови лампи, и Мишко1 някак се дотътря до небето над Ягодина. И тогава отеква командата: „Полетът ще чака, ще правим показно!“

Учението на дон УинстънВинаги става така – търся една определена книга, но попадам на друга, която вземе, че ме заинтригува, и ето че изоставям търсенето, отпускам се във фотьойла и започвам да чета. Този път се натъкнах на „Втората световна война“ от Уинстън Чърчил (в няколко тома), труд, за който той, ако не се лъжа, получава Нобелова награда за литература. И това не е един от пропуските на Академията, поне не от големите - Чърчил бил човек на перото, а бога ми, имал е и какво да каже.Ако имахме поне малко акъл, това четиво щеше да бъде задължително в Сърбия за всеки, който се занимава или възнамерява да се занимава с политика. И то не задължително в смисъл да го вземеш от библиотеката и да го прелистиш, а да го изучиш и да се явиш на държавен изпит! И едва след като вземеш изпита, си връзвай вратовръзка и си слагай „Вашерон Константин“2 на ръката!Та какво, значи, биха могли да научат нашите политици от мемоарите на Чърчил? Всичко. На първо място, че в сериозните държави политиката е сериозна, къртовска работа, а не лъжлива метафизика, естрада, превземане, безплатно плюскане и чукане на амбициозни блондинки.С основание се смята, че и сър Уинстън не е странял от земните удоволствия, но той, изглежда, им се отдавал така между другото, в почивките от кървавия труд. А работата му наистина била кървава. Паднало му се да бъде британски премиер в неблагодарното време на Втората световна война. Вермахтът е на върха на силата си! Луфтвафе владее небесата! Европа е на колене. Само сър Уинстън и другарят Тито оказват отпор. Сталин все още стои на страна. Вярно, на другаря Стари3 му било малко по-лесно, защото воювал по шубраците и то part time, тъй като основната му грижа била текущата революция и хич не му пукало за разрушения, цивилни жертви и прочее. И така, германските орди се устремяват към Англия. Лондон гори, припасите свършват, доставките са несигурни – конвоите от братска Америка не пристигат редовно – потапяли ги немските подводници. И сега, уважаеми читатели, стигаме до поантата! Мислите ли вие, които не сте чели Чърчил, че сър Уинстън седнал да се оплаква, да се жалва за несправедливостта, или пък да се позовава на историческите права на Англия? Не! Спокоен, блестящ, студен като лед в чаша уиски, в последната минута намира ефикасни решения, измисля коварни ходове, и накрая с четири пъти по-малко самолети от Германия, нанася първото поражение на Лудия Макс, пардон – на Хитлер.Колко по-различно от прозата на нашите политически оплаквачки, които като се натъкнат на, признавам, големи, но не и нерешими проблеми, не успяват да измислят нищо по-умно от това да ни призовават към „национално единство“ и да се оплакват от Запада. Някога се пееше: „В Америка и Англия ще властва пролетариaт!“ При нас пролетариaт властваше, но за жалост ние не си извлякохме никаква поука от това.

Преведе от сръбски СОНЯ АНДОНОВА

1 Герой от сръбския игрален филм „Кой пее там“, превърнал се в нарицателно име за шофьор – Б.пр.2 Вашерон Константин – марка скъпи швейцарски часовници.3 Другарят Стари е едно от партизанските имена на Тито.

на съпруга й е дъбов и че затворникът не може да отвори вратата нито с голи ръце, нито с лост. После започна да я целува (все така държеше меките й голи рамене, тъй безгранично любовни, че той се боеше да спусне ръцете си по-ниско и да докосне гърдите й – да не би да се окаже недостатъчно силен и да се поддаде на тяхната главозамайваща мощ), и пак му се стори, че допирайки устни до лицето й, се потапя в безбрежни води.– Какво ще правим? – чу гласа й.Галеше я по раменете и й говореше, че няма за какво да се тревожи, че сега тук им е добре, че е щастлив, както не е бил никога преди, и че блъскането в гардероба го интересува колкото звук на буря от грамофонна плоча или колкото джавкане на куче, привързано към колибката си в другия край на града.За да й покаже, че държи под контрол ситуацията, стана и се огледа вещо из стаята. После се засмя, защото видя оставена на масата черна палка. Хвана я, пристъпи към гардероба и отговори на разнасящите се отвътре удари, като удари няколко пъти с палката по вратата на гардероба.– Какво ще правим? – попита го отново жената, а Ксавер й отвърна:– Ще заминем.– Ами той? – попита жената, а Ксавер отговори:– Човек издържа без ядене от две до три седмици. Като се върнем тук след година, ще намерим в гардероба скелет, облечен в униформа и ботуши. Отиде пак до бумтящия гардероб, удари по него с палката, разсмя се и погледна жената – жадуваше тя да се засмее с него.Но жената не се засмя, а попита:– И къде ще отидем?Ксавер й заразказва къде ще отидат. Тя му възрази, че в тази стая си е у дома, докато там, където Ксавер иска да я заведе, няма да има нито свой шкаф за бельо, нито птица в клетка. Ксавер отвърна, че домът не е нито шкаф с бельо, нито птица в клетка, а присъствието на човек, когото обичаме. Каза й още, че той самият няма дом, или, иначе казано, домът му е в неговите крачки, във вървежа му, в пътищата, по които върви. Че домът му е там, където се отварят непознати хоризонти. Че може да живее само ако преминава от един сън в друг, от един пейзаж в друг, и че ако остане дълго сред един декор, ще умре, също както ще умре мъжът й, ако остане повече от четиринайсет дни в гардероба.При тези думи внезапно и двамата осъзнаха, че гардеробът е замлъкнал. Тишината бе толкова крещяща, че ги накара да дойдат на себе си. Беше като затишие пред буря; канарчето в клетката запя, а от прозореца се лееше жълтата светлина на залязващото слънце. Беше красиво като приканване да тръгнеш на път. Беше красиво като опрощение от Бог. Беше красиво като смъртта на полицая.Сега жената погали Ксавер по бузата, докосна го за първи път; и за първи път Ксавер я видя неразмита, с трайните й очертания. Тя му каза:– Да. Ще заминем. Ще заминем, където поискаш. Почакай малко, само да си взема няколко неща за из път.Погали го още веднъж, усмихна му се и тръгна към вратата. Той я гледаше с внезапно умиротворени очи; виждаше крачката й, провлачена и плавна, както би крачела вода, превърната в тяло.Изтегна се върху леглото и се почувства прекрасно. Гардеробът беше тих, сякаш мъжът вътре бе заспал или се бе обесил. Тишината бе изпълнена с простора, който влизаше тук през прозореца с плискането на Вълтава и с далечната врява на града, тъй далечна, че напомняше шумове на гора.Ксавер чувстваше, че отново е пълен с пътища. А няма нищо по-красиво от мига преди да се отправим на път, мига, когато утрешният хоризонт идва да ни посети и да ни каже обещанията си. Ксавер лежеше върху измачканите покривки и всичко за него се сливаше в едно великолепно цяло; мекото легло, подобно на жена, жената, подобна на вода, водата под прозорците, която той си представяше подобна на течно ложе. После успя още да види как вратата отново се отваря и жената влиза в стаята. Беше облечена в синя рокля. Синя като водата, синя като хоризонтите, в които той щеше да се гмурне на другия ден, синя като съня, в който Ксавер бавно, но неудържимо пропадаше.Да. Ксавер заспа.

5.

Ксавер не спи, за да събере сили за после, когато ще е буден. Не, монотонното махало сън – будност, което за една година се разлюлява триста шейсет и пет пъти, му е непознато. За него сънят не е обратното на живота; сънят е за него живот, а животът – сън. Преминава от сън в сън, сякаш преминава от един живот в друг.Мрак е, черен мрак, но някъде отвисоко внезапно се спускат конуси светлина. Те идват от улични фенери; в кръговете, изрязани от мрака, се виждат гъсти рояци падащи снежинки.Той влетя във вратата на една ниска сграда, бързо претича през залата и излезе на перона, където имаше готов за отпътуване влак със светещи прозорци; покрай него вървеше старец с фенер и затваряше вратите на вагоните. Ксавер скочи бързо във влака и ето че старецът вдигна високо фенера, от другия край на перона се чу протяжен звук на тръба и влакът потегли.

Преведе от чешки АНЖЕЛИНА ПЕНЧЕВА

Предстои романът да бъде публикуван на български от ИК „Колибри”.


Коледно

четиво

Дафни дю Морие

Трудно й беше да повярва, че най-сетне е пораснала. Беше очаквала този момент през целия си живот

и ето че най-сетне бе настъпил. Дребните детински притеснения завинаги бяха останали зад гърба й. Край с френския, край с омразното обикаляне на Лувъра, край с мадмоазел възпитателката, край със седенето около масата в petit salon със скришом подпъхнат английски роман под дебелия учебник по история.Сега животът в пансиона й се струваше смътен и съвсем нереален. Детето, което заспиваше разплакано, понеже мадмоазел го е погледнала свъсено, вече й беше непознато, превърнало се бе в чезнеща сянка. А бърборенето на момичетата, жестоките дребни случки от ежедневието, някога толкова важни, й изглеждаха смътни спомени, празни и лишени от съдържание. Беше пораснала. Прекрасните неща в живота тепърва я очакваха: да говори каквото си иска, да ходи където пожелае, да стои на танци до три сутринта, може би дори да пие шампанско. Вече беше позволено до къщи с такси да я отведе младеж, който да опита да я целуне (тя, разбира се, щеше да му откаже), а на следващата сутрин да й изпрати цветя. О, и щеше да има толкова много нови приятели, нови занимания, нови лица. Няма само да ходи на театър и на танци, естествено, знаеше го. По-късно трябваше сериозно да се заеме с музиката си, но за известно време искаше да я изпълни топлият и блажен прилив на вълнение – толкова нов, толкова трепетен, щеше да танцува и да пее като, безгрижна литнала в майска сутрин пеперуда.„Пораснах! Пораснах!“, отекваха в ушите й думите, а тракането на влака поде темата и я изпълни гръмовно отново и отново. „Пораснах! Пораснах!“Замисли се за посрещането, което я очакваше. Мама, изискано облечена и по-красива от всякога, по-прелестна, отколкото тя самата можеше да се надява да стане, я прегръща безгрижно и разрошва косата й: „Скъпа, приличаш на пухкаво кутре – върви да си играеш!“. Този път обаче мама няма да може да го каже, понеже тя толкова се беше източила от последната ваканция, а и беше ондулирала косата си и сега лицето й изглеждаше съвсем различно. Освен това имаше нова рокля и съвсем мъничко червило на устните. Мама най-сетне щеше да се гордее с нея. Как щяха да се забавляват, винаги да ходят заедно навсякъде, да правят едно и също, да се срещат с хора. Може би това бе очаквала най-жадно през живота си – да бъде с мама. Щяха да станат близки приятелки. Скъпата мама беше толкова щедра, толкова безнадеждно разточителна, че наистина имаше нужда някой да се грижи за нея. Щяха да бъдат като сестри.Разбира се, там щеше да бъде и чичо Джон... Вечното присъствие. Всъщност не им беше роднина, но все едно беше. Май се запознаха с него във Фринтън, когато тя беше още малко момиченце и се къпеше с мама на плиткото... Обаче това се случи много отдавна. Чичо Джон вече от години беше част от семейството. Беше полезен в безброй отношения. Чичо Джон отговаряше на писмата вместо мама и спореше с търговците, когато сметките бяха прекалено големи. Чичо Джон осигуряваше билетите за пътуванията и резервираше стаи в хотелите. Макар всъщност да не живееше в къщата, почти винаги се хранеше там, а когато го нямаше на обяд или на вечеря, значи беше завел мама на ресторант или на театър. Тъкмо чичо Джон накара мама да купи толкова много нови коли по различно време, но той, разбира се, шофираше прекрасно.Да, чичо Джон беше полезен на мама и й бе много скъп – макар да беше доста възрастен, всъщност над четирийсетте. Горкият чичо Джон! Какво каза едно момиче от пансиона за него, когато минаха през Париж през лятото на път за Кан? „Това ли е домашният котак на майка ти?“ Какъв хубав израз! Домашен котак. Може би чичо наистина много приличаше на котарак, на мил, безобиден тигров котарак, който кротичко мърка в ъгъла, никога не вади нокти и блажено лочи мляко от паничката си. Е, той щеше да им носи палтата, да ги води на театър и да им партнира в танците – щяха да са много щастливи – тя, мама и чичо Джон.Вече беше толкова развълнувана, че не я сдържаше на едно място. Няма значение, че беше студено и тъмно и че в спалния вагон беше задушно. Влакът наближаваше гара „Виктория“. Сърцето й биеше до пръсване, вената

на слепоочието й пулсираше. Силният и дружелюбен грохот на Лондон, боботенето на автобусите, жълтите светлини

на магазините, които направо преливаха от коледна украса – ако това означаваше да пораснеш, значи тя бе по-млада, отколкото когато и да било през живота си, млада заради родената от неопитността надежда, заради онова сияние вътре в нея, ярко като невиждан рай. Когато влакът влезе на гара „Виктория“, настъпи върховният миг, невероятен и ненадминат. Слезе на перона нетърпелива и поруменяла, с блеснали сини очи и килната на една страна барета. – Мамо, скъпа мамо! Толкова съм щастлива, страшно съм щастлива да се върна!Обаче нещо се беше случило, нещо не беше наред. Мама я изгледа удивено, почти невярващо, сякаш беше ядосана, сякаш се уплаши.– Скъпа, какво за бога... – поде тя, но гласът й заглъхна несигурно, а после тя се засмя прекалено весело, прекалено ведро. – Нещо си променила във външността си, нали? – Внезапно промени тона си и заяви рязко и нехайно: – Сигурно имаш страшно много багаж. Върви да се оправиш с това, Джон. Умирам от студ. Ще чакам в колата.Момичето я проследи с поглед как се отдалечава, със свито от разочарование сърце, после се обърна към мъжа, който чакаше до нея с шапка в ръка и вперен в лицето й поглед.– Здравей, чичо Джон! Ама защо я зяпаше така? Предишното сънливо изражение беше изчезнало и бе заменено от ново, напрегнато, странно.

Оказа се различно от очакванията й. Трепетното очакване, което я оставяше без дъх, беше отлетяло,

на вместо него се бе настанило ужасяващо усещане за застоялост, почти за скука. Чувстваше се самотна и се затвори в себе си. Беше заради мама. Мама не се чувстваше добре. Откакто тя се бе върнала от училище, мама се държеше студено, лесно се дразнеше, беше рязка с нея.А тя толкова се стараеше да зарадва мама. Грижеше се за външния си вид, носеше новата си рокля, която много й отиваше, бъбреше и се смееше с приятелите на мама, все едно „излизаха“ от години. Те се държаха очарователно с нея и много често я канеха на танци, на уикенди, на забави по домовете си, въобще осигуряваха й развлеченията, на които се бе надявала във влака. Обаче всичко се развали, понеже мама не беше доволна.От самото начало се държеше студено с момичето. Първата сутрин, когато излязоха да купят вечерната рокля, както обикновено придружавани от чичо Джон, тя поиска прелестната рокля от прасковено кадифе с гол гръб. – Мило дете, не бъди такава глупачка, още си много малка за подобна рокля – пренебрегна мама плахия й въпрос. – Не, Луиз – каза тя на продавачката, – нещо по-семпло, бяло. – А после се обърна към чичо Джон раздразнително: – А ти какво зяпаш? Сигурно умираш от желание да видиш детето издокарано като уличница!Никога преди не беше чувала мама да говори така. Прошепна бързо и засрамено:– Да, ще взема бялата, изглежда много хубава. – Всъщност я намрази до мозъка на костите си: коланчето в кръста, дебелите презрамки като на ученичка, обаче беше готова да облече каквото и да е, ако това ще промени изражението на мама – сурово, с бръчки от раздразнение в ъгълчетата на устата.После, когато мама не ги гледаше, чичо Джон прошепна в ухото й:– Много жалко, да му се не види! Щеше да изглеждаш прелестно с кадифето, прелестно! – усмихнато я потупа той по ръката, сякаш бяха съюзници, сякаш тайно бе минал на нейна страна, като съучастник. – Ако ти трябва нещо, обръщай се към мен – каза й той по-късно същия ден, като я дръпна в ъгъла и надзърташе през рамо към открехнатата врата. – Не притеснявай майка си, обърни се към мен. За миг я досмеша – той толкова приличаше на домашен котак, лъскав и охранен, мъркащ тихичко и леко извил гръб. – Благодаря ти, чичо Джон, голяма душичка си – каза и го целуна импулсивно, но за нейно учудване той целият пламна, поколеба се за миг и също я целуна.– Ще бъдем приятели, нали, скъпа? – попита той и стисна ръката й.– Но ние винаги сме били – отговори тя и за пръв път

през живота си се почувства неловко и се смути, като че ли той беше някой непознат.Дните, които би трябвало да са изпълнени с радост и с нови занимания, се влачеха бавно, съвсем като някогашните ваканции от училище, и въпреки промяната тя се чувстваше като дете от пансиона. Мама все намираше някакво извинение, за да отказва на многобройните покани, които получаваха: „Може би по-късно“, увърташе тя, а после отиваше само с чичо Джон, а нея караше да звънне на приятелка от училището и да отиде да похарчи половин крона в „Плаза“. Коледа прекараха с баба в провинцията както обикновено: обилен обяд, последван от разходка под дъжда следобед, а на следващия ден се разнообразиха с цирка и с посещението на една братовчедка за вечеря. Обаче седмицата до Нова година се проточи скучно. Нищо ли не можеше да се случи, за да прекрати това? Странното настроение да напусне мама, чичо Джон да си стане същия като преди? В „Савой“ щеше да има голямо тържество само в нейна чест, на което всички щяха да разберат, че вече е пораснала, че вече не е дете. Горещо се молеше тържеството да премине успешно и мама да си стане предишната: безгрижна и любяща, горда с дъщеря си като с по-малка сестра. А тя щеше да облече новата си рокля, нищо че е твърде натруфена, твърде детинска. „Моля те, Господи, дано всичко да бъде наред“, шепнеше тя преди лягане и се олюляваше на колене, отдадена на пламенна вяра. После отиваше до прозореца, дърпаше завесите и виждаше на небето ярка звезда, която блестеше така, както щеше да блесне самата тя в новогодишната нощ – по-ярко от другите. Мама си легна рано вечерта преди тържеството. Поръча да й занесат вечерята на поднос. Чувствала се изморена, без капчица сила. Надявала се утре да е по-добре, но ако не се оправела, щяло да се наложи да отложат тържеството дори ако малката ще се разочарова. Било за предпочитане, отколкото цялата къща да се зарази с „грип“. Не било излишно човек да е предпазлив по това време на годината. Дъщеря й я целуна за лека нощ и се оттегли безутешна в салона.Седна на пианото и засвири тихо, за да не смущава мама. Нямаше да се окаже грип, не и толкова внезапно, не и точно вечерта преди тържеството. Понякога се питаше дали мама не се държи така нарочно и по някаква нелепа и неизвестна причина не желае момиченцето й да бъде щастливо. После вратата се отвори и в стаята влезе чичо Джон. Изглеждаше позачервен и доста превъзбуден – повика я загадъчно.– Ела – каза той, – не ми отказвай. Когато котката я няма...Беше ходил на коктейл и дали не бе прекалил с пиенето? Горкичкият чичо Джон.– Какво има? – попита тя. – Мама си легна, не се чувства добре.– Знам, разбира се, и точно затова съм тук. Ще те изведа на вечеря.Тя се втренчи изумено в него, после се усмихна. Всъщност беше много мило от негова страна да я изведе сама. Досещаше се, че Коледа е била провал за нея, и сега идваше да я вземе, издокарана с вечерна рокля и всичко останало, понеже я съжаляваше. Освен това сигурно щеше да му е много скучно, понеже би могъл да излезе с толкова много хора, вместо по принуда да излиза с нея и да понася празното й дърдорене.– Къде ще отидем? – попита тя внезапно щастлива, внезапно развълнувана. – Може ли да си облека новата рокля? Дали да не отидем на театър?Хукна горе, но се сети да мине на пръсти пред вратата на мама. Наистина изглеждаше доста добре – помисли си тя, докато се оглеждаше във високото огледало, и с трепереща ръка начерви устните си малко силничко. Чичо Джон, който повече от всякога приличаше на домашен котак, я чакаше в коридора. Определено замърка доволно и подръпна късия си мустак.– Ах ти, хитрушо! – възкликна той. – Понаучили са те на това-онова в Париж, а? – Същото продължи да й намеква и през цялата вечер, твърдеше, че е научила доста неща, насърчаваше я да му се довери.– Не, честна дума, никъде не сме ходили – увери го тя за десети път. – През цялото време имахме лекции и уроци.– О, не ми говори... – възрази той и доля чашата й. – По очите ти познавам, ти си съвсем променена.Колко глупаво изглеждаше той, ухилен като онзи чешърски котак от „Алиса“! Да му разкаже ли историята за домашния котак? Може би щеше да го засегне, а той се държеше толкова мило, толкова

любезно, беше й устроил най-щастливата вечер, откакто се бе прибрала у дома.В резултат на шампанското тя се разкикоти, разприказва се прекалено, но той явно нямаше нищо против. Смееше се силно, каквото и да му кажеше тя, и все повтаряше „Знам, разбирам. Красиво момиче като теб

Домашен котак

15

завиждаше на младостта й, а той, сладкодумен и неверен, кроеше планове за нов съюз.Значи това означава да пораснеш: да се оплетеш в мрежа от долни, сложни и злостни интимни взаимоотношения. Няма красота, няма романтика. Самата тя на свой ред щеше да живее така, да се държи неискрено и сурово, да надене същата маска като майка си. Остана сама в салона. Те се бяха качили горе. Мама говореше високо, пронизително като продавачка на риба, вулгарна за пръв път. Чичо Джон звучеше умолително, протестираше, дърпаше я за рамото с безрезултатни ръце.

– Честита Нова година! Честита Нова година!Ръце я дърпаха, гласове звучаха в ушите й,

оркестърът свиреше силно и весело. Тържеството й беше триумф, същинска гала, невероятен успех. Накъдето и да се обърнеше, се натъкваше на усмихнати лица, каквото и да чуеше, бяха хвалби за нея.– С всеки изминал ден все повече заприличваш на майка си. Не е ли чудесно и за двете ви – досущ като сестри сте!Беше почти дванайсет и старата година скоро щеше да издъхне. В ресторанта се разлетяха хартиени лентички: сини, оранжеви и зелени; възрастни мъже с хартиени шапчици замерваха със симпатични малки, жълти топки хората на съседната маса; подът беше осеян с цветни хартии, увити около краката на буйните блъскащи се двойки. На пода нямаше празно местенце, тела се притискаха до други тела, разгорещени, потни, подскачащи нагоре-надолу, облегнати на масите, смеещи се през рамо. Шумотевицата беше оглушителна, врявата на Вавилон. Мъжете крещяха и подсвиркваха, жените пищяха истерично. Приличаха на плъхове на потъващ кораб.– Честита Нова година! Честита Нова година!– Не е ли прекрасно? Харесва ли ти? – кресна някой в ухото й. Тя се помъчи да отговори, помъчи се да се усмихне. Ала усещаше, че всяка усмивка е насила и всяко послание – неискрено. Тези хора знаеха, те знаеха за мама и за чичо Джон. Знаеха от години. Кимванията, усмивките, приглушеното мърморене, всичко показваше, че те разбират. А сега очакваха следващия ход в играта: първия завистлив поглед, първите признаци на съперничество. – Колко прелестна си станала! – А закрили уста с ръка шушнеха: „Разбира се, той е и с двете“.Стояха в кръг, хванати за ръце: мама, тя и чичо Джон. „За старата любов“ – гласът му се извисяваше над останалите и той се усмихваше на мама, угоднически и мазно, истински домашен котак.– Честита Нова година, скъпа – каза той. – Честита Нова година. – А после, когато кръгът се разпадна, чичо Джон се обърна към дъщерята: – Всичко е наред. Успокоих я, вече вярва на историята ни. Двамата с теб ще успяваме някак, малката. Но да знаеш, че трябва да я караме бавно, много бавничко...

Преведе от английски НАДЕЖДА РОЗОВА

Разказът е включен в сборника „Куклата” на Дафни дю Морие, който ще бъде публикуват през януари 2012 г. в порецицата Vintage на издателство Enthusiast.


иска да се забавлява и защо не? В днешно време момичето може да прави каквото си иска, знаеш го, нали, миличка? И аз ще се погрижа да стане така въпреки...“ Той обаче не довърши изречението си, а млъкна рязко и отклони поглед.Когато си тръгваха, й се струваше, че всички им се усмихват. Знаеха, че е дъщеря на мама, спираха чичо Джон и го молеха да ги запознае. – Помня те като мъничка. Каква прекрасна млада жена си станала!Може и да й се струваше доста смущаващо и прекалено, но все пак беше любезно от тяхна страна, и много мило.– Приятно ли ти е? – попита я чичо Джон и тя му се усмихна поруменяла и развълнувана.– Вечерта е прекрасна. Само мама да беше тук!Той я изгледа глуповато, със зяпнала уста и леко наклонил глава на една страна. После реши, че тя явно се шегува, и избухна в шумен смях.– Бих казал, че си доста недосетлива за младо момиче, наистина!Тя обаче не го слушаше, а се оглеждаше, очите й шареха, попиваха новите гледки и звуци, а мислите й вече бяха на километри от него, насаме с някой друг, с някой нов, с някой млад. Колко беше забавно да седи на третия ред в партера, след като за последен път бе гледала представление от тясна ложа заедно с мадмоазел и с други момичета – гледаха „Скъперникът“ и ядяха шоколад, представете си! Колко противно, колко детинско! В сегашната пиеса обаче имаше музика, имаше танци, имаше златокосо момиче, което правеше пируети на фона на звездите, имаше слабичко мургаво момче, което пееше песен за морето, а през всичко това се прокрадваше безумната треперлива мелодия, прошепната от цигулка, която завладяваше паметта упорито и незабравимо.О, боже, усещаше всичко твърде надълбоко, помисли си тя, не можеше да продължава така – толкова много красота и романтика! Така се зарадва, че двамата се събраха в края на представлението, след онази жестока кавга във второ действие! Сега звучеше „Бог да пази краля“ – скръбно, трогателно. В гърлото й се надигна ридание и тя си каза, че като нищо е готова да умре за страната си. Ала само след минута всичко приключи, беше забравено. Изсипаха се от театъра в едно такси, запроправяха си път през движението на площад „Пикадили“, озарен от електрически надписи и мигащи реклами, а после спряха рязко, когато облеченият с морава униформа портиер на нощния клуб им отвори вратата.Какво си мърмореше чичо Джон? Май че след Париж тук е много скучно. Ама че е упорит! Направо е досаден. Сигурно заради възрастта. Понеже тя цялата пламна от нетърпение, щом оркестърът засвири песента, която цяла вечер си тананикаше мислено, и сякаш стотици лица засияха към нея от претъпканите с хора маси – голи ръце, сребристи рокли, тъмни очи, бели нагръдници, такова оживление, шумотевица и смях. Ето че най-накрая танцуваха на приглушената светлина, а тя извръщаше глава наляво и надясно и се взираше в лицата на околните двойки.Един младеж й се усмихна над рамото на партньорката си – заразително, весело. Тя му се усмихна в отговор. Явно и двамата си мислеха едно и също: „Защо не танцуваме заедно?“. Не можеха да откъснат поглед един от друг – той я следваше, помъкнал партньорката си, унесен в мечтание. Тя дори не чу как чичо Джон й прошепна в ухото: „Трябва много да внимаваме, малката, ако тя заподозре, че между нас има нещо...“

Разбира се, рано или късно дойде краят. Тя не знаеше, че е станало три-четири часа – беше изгубила представа

за времето и можеше да продължи да танцува вечно. Стоеше в дневната у дома и се сбогуваше с него, твърде доволна, твърде щастлива, за да говори. Той се озадачи от мълчанието й и току й мяташе тревожен поглед. – Какво има? Сърдиш ли ми се? Разочарована ли си?Глупавият чичо Джон! Изглеждаше толкова смирен, изпълнен с такова желание да ти угоди, че понякога ставаше направо сантиментален.– Ти ми подари най-прекрасната вечер, която съм прекарвала през живота си – каза му тя.Изведнъж горе се затвори врата и на площадката на стълбите се разнесоха стъпки. Чичо Джон се сепна, пребледня, после се извърна и я сграбчи за раменете. Изражението му се промени неузнаваемо. Изчезнаха веселите и загладени бръчки от носа към брадичката, изчезна любезната усмивка, светлината в кръглите, подобни на мъниста очички. По изражението му се разля потайност, нещо лукаво и подмолно, устата му се разкриви, очите му се попритвориха. Заприлича на котарак, на лукав и дебнещо притаен котак, приклекнал самичък до тъмна и влажна стена. – Чула ни е – прошепна той. – Слиза долу. Каквото и да се случи, трябва да я заблудим. Не бива да се досеща за нас, ясно? Трябва да лъжем, та ушите ни да плющят, трябва да съчиним някаква история. Ти мълчи, остави на мен. Тя го изгледа смаяно. – Но защо изобщо мама би имала нещо... – започна тя, но той я прекъсна нетърпеливо, вперил поглед към вратата.– Не ми се прави на толкова невинна, по дяволите. Прекрасно знаеш, че положението е ужасно. О,

боже! – Той се извърна и несръчно затършува за цигара с треперещи пръсти. Момичето чу гласа на майка си пред стаята.– Ти ли си, Джон? Какво правиш тук долу? Имах ужасна вечер. Не успях да заспя...Застана на прага и огледа и двамата: мъжът пафкаше цигарен дим и я наблюдаваше с ъгълчето на очите си, а момичето стискаше детинската си розова вечерна чантичка и я въртеше между пръстите си.Мама си беше наметнала халат върху нощницата и го придържаше хлабаво с една ръка. Лицето й беше маска от пудра, положена небрежно, твърде набързо. Към устата й се проточваха бръчки, очите й бяха подпухнали. В този момент не бе останала и следа от хубостта й. Беше просто жена на средна възраст, която не беше спала добре. Момичето забеляза това още от пръв поглед и се засрами заради нея, адски неприятно му стана някой да я вижда толкова изнурена и измъчена.– О, мамо, извинявай! Събудихме ли те?За миг се възцари мълчание, напрегнато и плашещо, после мама се засмя – изкуствен и ужасен звук, а лицето й пребледня като лицето на чичо Джон. – Значи съм била права през цялото време – каза тя, – не съм си го въобразявала. Всички тези скришни погледи и шептенето по ъглите. Откога продължава тази история? Откакто се върна от Париж или още от миналото лято? Бързо действаш за дете на твоята възраст, а? Можеше поне да проявиш приличието да отидеш другаде, а не да го правиш в моята къща.Чичо Джон побърза да се намеси и занарежда на пресекулки:– Скъпа моя, уверявам те... нищо лошо... попитай малката... умоляваше ме да я изведа, дожаля ми за детето... исках да остана с теб... изобщо не ми е хрумвало... пълен абсурд... – Кратки, плахи, накъсани изречения, напълно неубедителни, звучащи като поредица лъжи дори на момичето, което стоеше до него.Обаче жената не го слушаше. Не можеше да остави дъщеря си просто така. Малката беше виновна, тя лъжеше, тя действаше срещу нея – мъжът не беше нищо, просто сянка. – Как смееш! – нахвърли й се тя. – Как смееш да ми се връщаш от Париж и да се държиш като евтин парцал от улицата? Още щом се прибра, се досетих какво се опитваш да направиш: прочетох го в очите ти. О, но ти действаше подмолно, не го правеше показно! Беше твърдо решена да го пипнеш обаче, нали така? Него и никой друг. На всяка цена трябваше да е той. Чувала съм, че така правят момичетата на твоята възраст. Държат да докопат мъжа на друга жена. Да не мислиш, че ще го деля...?Момичето не отговори. Просто стоеше, вперило поглед в майка си, физически наранено от ужас и срам, а осъзнаването на случилото се прогори съзнанието й като дамга. Мама и чичо Джон. Мама и чичо Джон във Фринтън преди десет, дванайсет години. Мама и чичо Джон в Лондон, Париж, Кан. През всичките тези години, докато той купуваше билети, караше колите, уговаряше се с търговците, плащаше сметките, многократно се хранеше в къщата, ден след ден, нощ след нощ. Мама и чичо Джон.Този дребничък, пригладен и дундест мъж с неговите мустачки, който им носеше чантите до гарата, подаваше хляба и маслото, докато пиеха чай, вдигаше телефона и актуализираше ангажиментите им, който потриваше доволно ръце, усмихнат, раболепен, смирен – чичо Джон. Вече всичко й се изясни. Мама, изгубила красотата си, уплашена и ревнива жена, която

Сн. И

рина П

идова

16

Коледно

четиво

Михал Вивег

Смрачаваше се бързо. Четири следобед е, а е тъмно като в рог – тогава какво сте се прехласнали всички по тая Коледа?, помисли си Ернесто. Понякога правеше така: повтаряше си наум или полугласно чешки изречения, които бе дочул някъде същия ден. По улица Масарикова в двете посоки се носеше плътна река от хора. Чадъри, найлонови торбички, кашони, пакети. Достатъчно беше да погледаш малко лицата на минувачите, за да видиш цялата скала емоции: от радост през изнервеност и раздразнение до чист гняв. На мен от Коледата вече направо ми се драйфа. Празникът повече от всякога му напомняше представление в театър на абсурда. Нищо чудно. Събираше решимост да си плати сметката и да се слее с обзетата от пазарна треска тълпа, но вместо това повика сервитьорката и си поръча втора грапа. По навик бе оставил търсенето на подаръци чак за следобеда на двайсет и трети декември, което издаваше доста за самочувствието му: той изобщо не допускаше, че находчивостта, емпатията (безотказно уцелваше вкуса на приятелката си много по-успешно от съпруга й) и способността му да взима бързи решения могат някоя година да го издънят. Дори преди да тръгне на обиколка из магазините, успяваше всеки път да седне в любимото си кафене и без да бърза, да изпие едно еспресо и една грапа – само че тази година седеше в кафенето вече над два часа и усещаше, че все още не му се тръгва оттам.Обстановката беше чак прекалено приятна. Колко много светлина и топлина, помисли си Ернесто. Съвсем като през лятото, когато човек тъй лесно се поддава на илюзията, че светът е дружелюбен. Мракът и мразът са несъмнено по-честни. Замисли се за баща си, който бе умрял през октомври, три месеца след като му бяха поставили диагнозата. Когато се върна последния път у дома, баща му не можа вече да го разпознае. Той разбърка на сестрите и на майка си мартини и излезе да се разходи. Майка му бе пийнала повечко, бе се прехвърлила през страничната преграда на специалното медицинско легло на бащата и бе заспала до него, с глава върху изцапаната възглавница. Ернесто си внушаваше, че когато наистина реши да плати сметката си, никой и нищо няма да му попречи – нито двамата му сънародници, които тъкмо влязоха и се здрависаха с него, нито самотната късо подстригана брюнетка на съседната маса. Тя не беше негов тип, но в нея имаше нещо. Fascino silenzioso e inascoltato. Тихо, нечуто обаяние, преведе си тутакси фразата. Студеният дъжд навън се усили и кафенето постепенно се напълни. Под закачалката, отрупана с ония грозни спортни якета (Ернесто в краткотраен прилив на гордост отбеляза за себе си, че е навярно единственият сред присъстващите мъже, който притежава качествено зимно палто), бяха накамарени няколко кашона с битова електроника. Той ги изгледа презрително: микровълнова фурна, DVD, тостер. Смъртта на баща му бе превърнала множество вещи във вехтории без всякаква стойност. Изведнъж се притесни, защото за първи път допусна вероятността, че може да не успее да купи коледен подарък на Рената, с която имаше тайна среща на другия ден. Веднага си представи как разочарованието и злобата щяха да променят лицето й. Това щеше да е само за част от секундата, а после върху това лице щеше да се върне тъй интимно познатото му изражение, и все пак мимолетната визуална представа развали настроението му. Той не я познаваше такава. Поръча си трета грапа и започна да рови из паметта си, искайки да натрупа и други доказателства за егоистичното отношение на Рената към връзката им. Междувременно в кафенето сред бурно веселие преминаваше от човек на човек разопакованият филийник за тъщата, който подпийналият му собственик бе решил да покаже на сътрапезниците си; когато уредът стигна до чернокосата жена, тя отначало отказа да го поеме, накрая все пак го хвана и намусено го предаде на Ернесто. – Мога ли да ви почерпя? – попита той, щом тостерът най-после се върна в изходната си точка, и посочи празната й чаша.– Не, благодаря.По някаква неясна причина не му се искаше да се предава. На вид жената беше на около трийсет години, може би на малко повече.– Не ме разбирайте погрешно. Виждате ми се тъжна, това е всичко.След единайсет години, прекарани в Бърно, говореше вече почти без акцент, но сега нарочно едва забележимо

го подчерта и дори направи умишлена езикова грешка. Надяваше се, че жената ще го попита откъде е и така ще улесни вече многократно изпробваното

завързване на разговор: детство в околностите на Тоскана, най-малкият от три деца, единствен син, организирана от гимназията екскурзия до Прага, за която се записал в деня на отпътуването, първа любов, университет в Пиза, други пътувания до Чехия. И така нататък. Толкова бе пошло, че бе противен на самия себе си.– Тъжна ли? Защото не ме разсмя филийникът за тъща?Върху лицето й бе изписано явно несъгласие и тя гледаше Ернесто право в очите, но явно нещо в неговото изражение накрая отслаби неприязънта й. – Уморена съм – промълви почти извинително. – Уморена съм до смърт.Една чаша изпадна от подноса на келнерката и се строши. Брюнетката леко театрално затвори очи.– Ами добре, да си поговорим тогава за тъгата и за смъртната умора – предложи невъзмутимо Ернесто.Умееше да преценява ситуацията. Изчакваше. Дисплеят на мобилния му телефон светна. Ернесто му хвърли бегъл поглед.– Това е благодатна тема – додаде.Дисплеят угасна.– Добре – съгласи се неохотно жената. – Обаче имам едно условие: да не се запознаваме.Ернесто кимна.– Нито ще събираме масите. Никакви такива. И двамата седяха с лице към прозорците на кафенето. Ернесто вдигна ръце в знак, че се предава. С удоволствие си представи как белите маншети на ризата му ще се покажат от ръкавите на сакото. Естетически детайл, към каквито той имаше слабост открай време. – Други условия? За да се чуват, трябваше да се навеждат един към друг. Това беше неудобно и забавно едновременно.– Да. Ще се придържаме към темата.Келнерката се поинтересува ще поръчват ли. Въпреки че продължаваха да седят на отделни маси, тя вече ги обозначи като двойка. Ернесто долови неизреченото несъгласие на чернокосата.– Какво ще пиете? – попита я.– Каквото и да е.– Две мартинита, ако обичате.Келнерката се отдалечи. Музиката изпълваше салона на кафенето чак до тавана и Ернесто за миг се поддаде на илюзията, че цветните островчета на чадърите плуват по улица Масарикова в нейния ритъм. – Е, започвайте – обади се жената нетърпеливо, но безучастно. – Убедете ме, че сте оправомощен да водите дебат за тъгата.Едновременно с тези думи поклати глава.– Преди месец почина баща ми – довери й той, без да се поколебае и за секунда. – Разбира се, давам си сметка, че това ми дава несправедливо, може би дори евтино преимущество.Чернокосата го гледаше недоверчиво.– Ами в някакъв смисъл това е нечестно, все едно да криеш асо в ръкава си – поясни Ернесто.– Чешкият ви нещо задобрява от минута на минута – отбеляза хапливо жената. – Такова нещо се среща рядко.– Езиците ми се отдават.И двамата замълчаха.– Продължавайте.– Семейството ми живее в околностите на Тоскана. Спокойно, това е по темата. Баба ми – майката на татко – още е жива. Радва се на крепко здраве. През цялата следваща година ще ходи в черно, както и майка ми и сестрите ми. А пък аз ще кисна в бърненските кафенета, на хиляда километра от тях.Жената сви рамене. Онова, което бе предизвикало невероятната му искреност, е взаимното безразличие, хрумна му. Грапата и безразличието.– Вие сте единствената, на която съм казал за смъртта на баща си.Излага мъката си на показ, произнесе мислено на чешки. И все пак беше вярно. Не беше го казал дори на Рената.

Замириса на изгоряло. Той се обърна и видя пушек. От включения тостер на отсрещната маса изскочи обгорял портфейл. – Какво изобщо правите тук? – попита чернокосата, когато гръмогласният смях утихна.– Да се придържаме към темата.Тя се усмихна за пръв път. Келнерката с кисела физиономия отвори прозорците, за да проветри. В помещението нахлу студен и влажен въздух.– И от какво сте уморена?– От женените мъже. И по-специално от един.Колкото и да е странно, от думите й му стана неприятно.– Не дойде на срещата – направи гримаса жената. – Не успял да изчисти с прахосмукачката и да купи шарани.– Аз пък ходя с омъжена жена – информира я Ернесто.Тя изпухтя.– Свикнала съм вече. Това ми е третият женен. Май ги привличам с нещо.Ернесто кимна.– Той е хирург. Не му звъня, мога само да му пиша. Нямам никакви претенции, влизам му в положението. Направо съм идеалната любовница.Келнерката постави пред тях чашите с мартини. Ернесто се опитваше да разчете по изражението на компаньонката си дали е по-скоро щастлива или по-скоро нещастна в живота. Никога преди не бе правил това. Брюнетката вдигна чашата си и без да се усмихне, се чукна с него.– Да, обаче е Коледа, мамка му! – извика.Ернесто не се бе чувствал толкова самотен дори тогава, преди единайсет години, когато бе пристигнал тук от Италия. Не проумяваше защо този ден нещата се извъртяха така. Животът, събран в един миг, помисли си.– Да, в такива ситуации Коледата е много тъпа – съгласи се.– Като е Коледа, човек го усеща по-силно. Това е.Ернесто мислеше за баща си.– Разбира се, на Бъдни вечер съм у нашите – продължаваше да говори жената. – Преструваме се, че всичко е наред. Взимам си от салатата, а татко казва: „Да изчакаме и майка ти да седне да вечеря с нас, какво ще кажеш?”По радиото зазвуча коледна песен – „Merry Christmas”. И двамата се засмяха. – На мен от Коледата направо ми се драйфа – обади се Ернесто. – Вие май не вярвате много в рождеството на Христос?– Не вярвам.– И аз не вярвам. – Понякога ми се иска да вярвам, обаче... Не става. Просто не ми се получава. – Neither me – изръси той машинално, апатично.– Ами макетите на яслите! – натърти тя насмешливо. – Не ви ли се струват детински? Всички тези фигурки?Докосна за миг ръката му. Неговото изражение издаваше, че е съгласен с нея и че му е забавно. Но в същото време се почувства разочарован. Нещата се случваха някак прекалено бързо. Обаянието й не беше тихо. Магията бе отлетяла.– На всичкото отгоре не ми сглобиха шкафа за обувки – проговори пак след малко жената. – От Икеа е, знаете как ги продават оттам, на части... Всеки от трите ми женени гаджета първо ми обеща да го сглоби, пък после, като видя колко винтчета има, се измъкна. Суета, хрумна му. Суета и нищо друго.– И така две години държа кашон в антрето си. Животът ми е един несглобен шкаф за обувки.Прозвуча така, сякаш бе пияна.– Сметката – подвикна той към келнерката.Започна да барабани с нокти по масата, може би за да не изтърве ценния миг на решимост. Може би ще успее да купи поне един парфюм. По очите на чернокосата личеше, че се е засегнала. Тя изправи гръб. Ернесто се сбогува с нея, кимна за довиждане на сънародниците си, облече си палтото и излезе на улицата. Трябваше да си взема чадър, помисли си. Течащата като река тълпа ускори решението му в коя посока да тръгне. Някои магазини вече затваряха. Пристъпи към най-близката ярко осветена витрина и едва не стъпка едно петгодишно дете.– Гледай къде вървиш! – разкрещя му се майката на детето.Ернесто й се извини. Започна да мръзне, но напук остави палтото си разкопчано. Сбърка, че не си замина за Коледа у дома. Сега вече бе късно. Отиде до сводестия безистен на отсрещната сграда и постоя там, без да знае какво да прави. Който има за какво да живее, ще се справи с всяко „как”, помисли си саркастично. Заобиколи сградата и се върна в кафенето. Жената го забеляза почти веднага. Цялото му лице беше мокро. Той сви рамене.– Ciao. Здравей.Тя му посочи мястото до себе си и след малко проговори:– И все пак в Коледата явно има нещо.

Преведе от чешки АНЖЕЛИНА ПЕНЧЕВА

Все пак в Коледата има нещо


Сн. Ирина Пидова

17

ЕКАТЕРИНА ЙОСИФОВА, поетеса

За мене годината има и ще има едно назоваване: Малина.Цялата тя. Цял живот със и във литературата. Какво повече?Последният й подарък: стиховете на Ришард Криницки.Пристрастена съм към полската поезия, от отдавна досега; тази година пък е (световно) на Чеслав Милош; за мене – и на Криницки, пак чрез Малина (и пак Вера Деянова, преводач и на общите им Херберт и Милош).Току-що, преди час, дочетох: “Физика на тъгата”, Георги Господинов. Прекрасно, тъжно и не, като разбиращ човек. Настръхващо и спокойно. (2012 се очертава май като територия на говорене за две книги. Другата е, разбира се, “Възвишение” на Милен Русков. Но аз съм сега в 2011), Малина. До мене е купчинка от хубави поетични книги, тазгодишни. Броя ги: дванадесет. Подреждам ги по демократичния азбучен ред – от Аксиния Михайлова до Яна Пункина. Великолепно различни, всякак. В моята азбучна купчинка Катерина Стойкова от Америка се пада до Иван Сухиванов от Бургас: бяло и черно; най-мъжката ярост на Румен Леонидов е до най-мъжката сдържаност на Марин Бодаков. С Малина (кога беше? къде?) откривахме (ли?) странна сила: самоподреждането?

За Малина бих измъкнала от купчината “Лулу”, от най-най-младата Петя Кокудева. За радост. На душата.

СИЛВИЯ ЧОЛЕВА, поетеса, редактор в БНР

Тази година за мен ще остане под знака на смъртта на Малина Томова и на нейния „Жизнен опит”. И Маша Вирхов я няма.Другото:Покланям се на Иван Теофилов за „Вселената на яйцето”!Двете най-добри стихосбирки за годината: „Наивно изкуство” от Марин Бодаков и „Четири” от Илко Димитров.Двата най-добри романа за годината: „Физика на тъгата” от Георги Господинов и „Възвишение” от Милен Русков.Книга с разкази: „Солено” от Леони Ходкевич.Радвам се за излизането на „Събрано” на Ани Илков.И на последния брой на „Факел” – колко дълго удоволствие за четене.Важно беше пристигането у нас на двамата големи писатели – Орхан Памук („Други цветове”) и Ришард Криницки („Камък, скреж”). Съвсем в края на годината срещнах отблизо и Горан Петрович („Разлики”).Какво няма да мога да изброя – многото добри преводни книги – благодаря ви, преводачи! Благодаря и на ЛВ, вече двадесетгодишен…

МАРИН БОДАКОВ, поет, литературен редактор на в. “Култура”, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски”

Ще отбележа две прекрасни книги от „малката” литература на 2011 г.„Да прогониш мрака с песен” от Керълайн Удуорд в превод от английски на Надежда Радулова (издателство „Тодор Нейков”) – ентусиазираща поема за деца, в която малко момиченце си припява на път към училищния автобус, за да отпъди страха от тъмнината.„През 9 локви в 10-а” от Виктор Самуилов (ИК „Жанет 45”), в която тъжният майстор неподправено общува с децата. И не ги лъже за света ни.Тези книги са в слаба пазарна позиция, защото съдържат поезия. Книгите за деца отдавна не предизвикват рецензии, бидейки и в слаба медийна позиция. Имаше ли подобаващ отзвук размечтаващото белетристично „Пътешествие в страната на дърветата” на Льо Клезио, преведено от Силвия Вагенщайн (ИК „Колибри”). Ако не отдадем заслуженото внимание на тези детски книги днес - и сами по себе си, и като на стартова площадка за „възрастната литература, - кой след 10-15 години ще посегне книгите на 2011 г.?Към „Събрано”-то на Ани Илков, „Вселената на яйцето” на Иван Теофилов, „Възвишение” на Милен Русков, “Физика на тъгата” от Георги Господинов? - всички те на „Жанет 45”, ако се огранича само в книгите от български автори. Кой въобще ще посегне?Маша Вирхов и Малина Томова вече знаят отговора.

с есета и спомени “Вселената на яйцето”; двутомникът на проф. Александър Шурбанов (отново на “Жанет-45”) и особено вторият том “Приписки”, с нови прекрасни есета; тържеството за философа-поет проф. Цочо Бояджиев в аулата на Софийския университет “Св. Климент Охридски” и съпътствуващите го издания; конференцията за литературното семейство проф. Надежда Драгова-Първан Стефанов; паметните събития и публикации за поетесата Малина Томова и подготвеният от Иван Цанев том с нейни стихотворни творби “Жизнен опит”, “избрани страници от книга на познанието”; чествуването на шестдесетгодишнината на така безвреме отишлия си Веселин Сариев на мемориалния Седми хълм до Джумаята в Пловдив с издадения негов двутомник, поезия и проза; тържеството за поета Иван Груев в музея “Гео Милев” в Стара Загора и издаденото томче с избрани стихотворения “Пречупване на светлината”. Тук добавям като големи литературни събития и срещите на българските писатели и интелектуалци с турския нобелист Орхан Памук, конференцията на Нов български университет за 1 9 2 5 година от поредицата “Годините на литературата” (през годината от тази поредица излезе от печат сборникът “1910 г.”). И още: чествуването на Чеслав Милош с издания и публикации, с тържеството в Полския институт, както и петият поетически Никулден в памет на Николай Кънчев във Френския институт. Събитие бе и издаването пак от “Жанет-45” на с ъ б р а н о т о на Ани Илков и на “Няма такава книга и други разкази” на Людмил Станев от “Ателие 89”. 2011 г. се оказа плодотворна година за есеистиката: литературните, изкуствоведски и философски есета на Емилия Дворянова в книгата “Освен литературата”; политическите есета на Георги Лозанов от “Мое дясно”; интердисциплинарната мъдра книга на Борис Минков “Град. Междинни полета”; сборниците на Любомир Канов “Стрела от тръстика” и на Венцислав Константинов “Гоблен, изплетен от дяволски опашчици”; новите книги с библейска старозаветна проблематика на проф. Милена Кирова и на проф. Мони Алмалех. Публикувана бе в голямата поредица на Института за изследване на близкото мннало (ръководен от проф. Ивайло Знеполски) фундаменталната монография “Българският соцреализъм. 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ” на доц. Пламен Дойнов и бе обгрижена по съответен начин. Тя се яви в обкръжението на важните документални изследвания на Пламен Дойнов “Инкриминираният Иван Динков” (в неговата авторска

ЛВ анкета Вашето литературно събитие на 2011

ИВАН ТЕОФИЛОВ, поет

Годината беше изобилна на литературни факти, но ще наблегна на един, който, струва ми се, надмогва останалите: новият роман на Георги Господинов „Физика на тъгата”. Още в представянето му като ръкопис на „Аполония” усетих сериозен еволюционен скок в творчеството на автора, а след прочита му в ръкопис усещането ми напълно се потвърди.Често съм си мислил дали е възможно и как би изглеждало произведение, анализиращо множествеността у нас. И ето един любопитен, при това категоричен опит, основаващ се на т.нар. от Сократ „даймонион” (вътрешен глас), а от Бергсон „интуиция”. Като психографски документ романът е силно впечатляващ със саркaстично заострените акценти, с контрапунктуалния взрив на словесния изказ и с мощния си критически скалпел. Доминира автобиографичният запис, но не на регистрационен принцип, а като метeорно преминаващи случки, преживелици, спомени в постъпателното саморазкриване на собственото му, растящо в потока от събития битие.Авторът разиграва в множество варианти, преминаващи в смели метаморфози мита за Тeзей и Минотавъра. Тръгващ от индивидуалната рефлексия, есеистичният му изказ приема в ново време онази консолидираща функция в различните сфери на живота и културата, която в древността е изпълнявала митологията. Авангардният металогизъм в културата на ХХ век, присъщ на значителни творци като Кафка, Джойс, Бекет е известен. Произведението на Георги Господинов се основава на семантични аналогии и паралели, пресъздаващи ярко психодрамата на века, достигнала почти до апокалиптичти измерения, а не толкова на романовите практики на сюжетна или логическа последователност. Сам авторът в тъжен ироничен възклик съобщава, че всичко в този роман е почерпил из „своя си потоп”. Убеден съм, че „Физика на тъгата” съвсем скоро ще се превърне в бестселър. И не само у нас. Внушението му е феноменално.

Проф. МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ, литературен историк и критик, председател на Сдружение на български писатели, НБУ

Годината се оказа важна за мен с множеството юбилеи на връстници или на по-възрастни, или на по-млади писатели, с които съм бил в близко литературно общение през десетилетията. В повечето случаи юбилеите се превърнаха в ярки литературни празненства; бяха издадени по тези поводи представителни нови книги. Изброявам: Иван Теофилов с прекрасния празник в театъра на Пловдив и издаденото от “Жанет-45” томче

на стр. 18Литературен вестник 14-27.12.2011

18

засега поредица “Черно на бяло. Литературен архив на НРБ”, след миналогодишните “Принудени текстове. Самокритика на български писатели. 1946-1962” и “Беседи с младите”) и на изключителния том “Другият Тютюн” (представен и обсъден на голяма презентация в Чешкия институт. Впрочем в много добре композирания “полски” брой, №. 21 от 2011 г. на сп. “Литературни Балкани” писателят Георги Мишев е публикувал една до издевателство остроумна пиеса, която зад шаржово измислените имена на персонажите визира сюжетите и героите на с л у ч а я “Тютюн”.)В областта на прозата: дългоочакваният втори роман на Георги Господинов “Физика на тъгата”, поразилият литературното въображение на толкова колеги нов котленскоезичен роман на Милен Русков ”Възвишение”.Поезия: сбирките “Четири” на Илко Димитров, “12 часа Санторини” на Бина Калс, “Наивно изкуство” на Марин Бодаков, “Стени и мостове” на Рада Панчовска, “Изкривяване” на Цветанка Еленкова, “В процепа на хоризонта” на Палми Ранчев, “Чернови на млечен път” на Роза Боянова. Както и поемата “Разходка из Стария Созопол” на Едвин Сугарев от кн. 2 на сп. “Страница” (и двата броя на “Страница”, излезли досега през тази година, са отлични).Преводна литература: томчето с “Питийски оди” на Пиндар (направено отново с вдъхновение и с изключителна вещина и филологическа цялостност от Яна Букова, след томчетата със стихотворните текстове на Сафо и Катул, всичките на “Стигмати”); “Мандарините” на Симон дьо Бовоар (в превод на Росица Ташева); “Йов. Романът на един обикновен човек” на Йозеф Рот (превод Гергана Фъркова); четиритомника на Чеслав Милош (превод Вера Деянова, Галина Белецка; представителното издание е подготвено от книгоиздателство “Балкани” и от Полския институт в София).И литературно наследство: започналото да се осъществява в Бургас десеттомно издание на Петко Росен (досега – три тома); нов ръкопис на Симеон Радев, представен от Цочо Билярски (след третия том на С т р о и т е л и т е и след публицистичния сборник “Русия в началото на ХХ век”) - портретите в “История и личности”, както и стотина документи. Очакваме в края на годината юбилейната научна конференция на НБУ за седемдесетгодишнината на поета Иван Цанев...

БОЙКО ЛАМБОВСКИ, поет

Бих могъл да изброя куп писатели, които са ми симпатични, и куп книги, които съм харесал. Смятам все пак, че те не се вписват безапелационно в думата “събитие”, даваща заглавие на анкетата.Затова отговорът ми е - събитие няма. Има продължаваща тенденция на шеметна дифузия, при която писаната ни словесност се разлива към три области - академичните центрове, пресягащи се от интерпретацията към собствената закачка с фикшъна; към сценарното в най-общ вид, с оглед ефективна визуална реализация на писмената; към публицистико-есеистичното, с оглед повече обществена значимост из блогосфери и печат.Има много автори, които работят успешно, вкл. през последната година: Деян Енев, Калин Терзийски, Милен Русков, Галин Никифоров, Пламен Дойнов, Едвин Сугарев, Алек Попов, Кристин Димитрова, Георги Господинов, Васил Балев, както и такива от по-възрастните - Георги Константинов, Екатерина Йосифова, Калин Донков... мнозина пропускам неизбежно, дано не се засегнат.Смятам все пак, че много интересното предстои, чакам го.

Проф. НИКОЛАЙ АРЕТОВ, литературовед и издател, Институт за литература на БАН

Литературното събитие на годината явно е „Възвишение” на Милен Русков. Въпросът изглежда лесен, дори скучен, особено ако си чел предимно други неща. За мен тази литературна година бе особено любопитна с няколкото опита, повечето успешни, да се създаде събитие от някоя българска книга. Нищо ново, но тази година усилията като че ли се открояваха по-ясно, а и аз се докоснах (бях докоснат) от тях, наистина, само по допирателната. Вероятно другаде ще се опитам да направя следващата крачка, тук ще спомена, че книги с

различни качества бяха лансирани агресивно от авторите им (и/или от хора около тях) в интернет. След това същото лансиране, представено като

спонтанно читателско възхищение, бе използвано като аргумент, например, при номиниране за награди. За мен границата бе премината, когато една подобна книга („Медальонът” на Галина Златарева) се опита, а май и успя, да използва поизтънелия авторитет на Института за литература. Романът е от 2010, но сюжетът се разигра през 2011.Лансирането на романа „Лудост”

на Калин Терзийски (автор с много и съвсем реални почитатели) вървеше нормално, подсилено от наградата, която получи предишната му книга „Алкохол”. Приблизително по същото време излезе и една критична рецензия във в. „Култура”. Тя, по-скоро нейното тиражиране в блога на автора й (Ангел Игов) и във Фейсбук, предизвика нехарактерна със своята масовост реакция у хора, които, вероятно с основание, твърдят, че не четат „Култура”, но следят внимателно написаното от (явно – и за) Кайо, както те наричат популярния белетрист. Тези реакции, много от тях неадекватни, показаха нещо хубаво, в което бях почнал да се съмнявам – българските автори имат своя публика. При това такава, каквато заслужават.Тази публика е печелена с различни целенасочени действия на авторите. Един от тях например (Златко Енев) обяви конкурс за най-добра рецензия за собствената си книга. Наградата е... впрочем, който се интересува, да пита Гугъл. Пошегувах се добронамерено с този факт и реакцията не закъсня. Тя бе и частично препубликувана в „Либерален преглед”, допълнена с пространни разяснения на автора и с, меко казано, назидателен коментар на Румен Леонидов, един от участниците в журито.Кой би казал, че литературният живот тук и сега не е интересен?

ПЛАМЕН АНТОВ, писател, литературовед и литературен критик, Институт за литература на БАН

Преди всичко – поредната тъжна раздяла. Този път с Малина.…Що се отнася до “събитието”, мисля, че това е твърде патетична дума за равнинния и все по-отявлено комерсиализиращ се ландшафт на родното литературно производство. Ландшафт, в който лично на мен т. нар. бърза литература започва да ми идва малко в повече, дори в немногото случаи, когато е добре направена и успява, оставайки формално в параметрите на “бързото”, да прекрачи отвъд него (напр. отделни разкази в “Какво сънуват вълците” на Оля Стоянова).Признавам, че по тази и други причини интересът ми към съвременната българска литература в момента е леко притъпен. От онова, което съм успял да забележа, ще отделя сборника с разкази “Караманци” на Пламен Тушков. Грапава, неравна и на моменти неугледна, но мощна проза. Нелитературна и автентична. Толкова отдавна чакаме тази преколоритна фигура най-после (отново) да се превърне в автор, след като от доста време се подвизава главно като персонаж на чужди стихове, разкази и вестникарски халтурки (от които сигурно би могло цял сборник да се събере). Но мястото на Тушков в литературата е от другата страна. Още преди няколко години в същата анкета на ЛВ бях, струва ми се, споделил, че личното ми читателско събитие през годината (не помня коя) бе прочитът на ръкописа на “Караманци”, който бях получил на ръка. Радвам се, че вече мога да го прочета и пременен като книга. Повече хора да го прочетат.…Тук все пак ми се налага да изпадна в баналност и да посоча и последните романи на Милен Русков “Възвишение” и на Георги Господинов “Физика на тъгата” (и двата на ИК “Жанет-45”, разбира се). Една хитра проза, която успява да е умна, без да е скучна и да е четивна, без да е елементарна.Сред хуманитаристиката (родна и преводна) категорично, мощно, смазващо се откроява цялостната продукция на изд. “Изток–Запад”; заглавията събития са толкова много, че самото им изброяване би девалвирало понятието “събитие”.

Проф. АЛБЕНА ХРАНОВА, литературовед, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”

Тъй като наистина не познавам достатъчно литературната продукция на 2011 г., ще спомена само романа на Георги Господинов „Физика на тъгата”, който прочетох преди няколко дни. Не зная дали е редно да го спомена сега или по Коледа догодина, тъй като щемпелът на книгата е 2012 г. При положение, че героят и читателят са привидяни от текста като постапокалиптици, налице е наистина събитие – постапокалиптици предварително четат 2012 г. Не се осмелявам да кажа дали това е събитие на физиката, или събитие на тъгата, но при всички случаи е литературно.

ЮЛИАН ЖИЛИЕВ, литературен критик

Стогодишнината от рождението на Чеслав Милош несъмнено бе и голямо литературно събитие с едновременната поява на няколко негови заглавия; тук ще спомена само избраната му поезия “На брега на реката” в превод на Вера Деянова. Гостуването на Ришард Криницки и разширеният подбор из поезията му в “Камък, скреж”, представен на български също от Вера Деянова; Пиндар на Яна Букова с “Питийски оди” и Димитрис Аллос с “От само себе си опасно” (“не ни чети за удоволствие”); стихотворения на Рьоне Шар, преведени от Златозар Петров (в сайта на “Литклуб”), са някои от имената и заглавията с ценно място във времето на панпреводимостта.В поезията ни – “Събрано” от Ани Илков; “Стихотворения” от Йордан Палежев, представен от Здравко Недков и Божидар Кунчев; “Изкривяване” – с

този загадъчен, почти заклинателен шепот на Цветанка Еленкова на езика на предметите и цветята към друго “аз”/свое “ти”.В прозата – “Оксиморонният свят” на Пламен Асенов, книга, улавяща с езиково-визионерска опитност и “нонсенсциалистка” виртуозност духа на постмодерността (не се разпространява, вероятно въздържайки се от мечти да се натиска по рафтовете с жанетки и сиелки, или защото художник на книгата е ревнивата към текстовете му

Цвета Марова). “Възвишение” на Милен Русков; през 2004 г. Пламен Антов показа драматико-комически златните възрожденски залежи с пиесата си (народна игра) “Смъртта на авторите (Записки по българските и прочия)”, оставаше някой да ги превърне в романов залог. Някой писател, разбира се, като Милен Русков, който за съжаление на идващите след него автори бая славно е изчерпил, дето ся вика, возвишените револуционно-поетически ресурси на предосвобожденската епоха. И книгата с разкази “Летен следобед” от Александър Чобанов.От критическите заглавия – “Литературноисторическата реконструкция” на Михаил Неделчев; “Словото – начин на живот” на Руси Русев; “Александър Солженицин. Класика срещу канон” на Владимир Донев; сборникът “Лъчезар Станчев: от 30-те до игото на Париж и “Усмивката”. Няколко книги на изд. “Критика и хуманизъм” – “Смисловото изграждане на социалния свят” от Алфред Шютц (прев. Кольо Коев), “Нихилизъм и еманципация” от Джани Ватимо (прев. Кристиан Кацори, Тодор Петков), “За конституцията на Европа” от Юрген Хабермас

(прев. Стилиян Йотов).

АНГЕЛ ИГОВ, литературен критик, писател, преводач

Събитията биват такива по две противоположни причини: или защото са дългоочаквани, или защото никой не ги очаква. Към края на тази година ни сполетя по едно литературно събитие и от двата вида. Първото е прясно излезлият роман на Георги Господинов “Физика на тъгата”: очевидно събитие от първия вид, защото го чакахме 12 години. Едва ли има български читател, който да

ЛВ анкетаВашето литературно събитие на 2011


19

е чел “Естествен роман” и да не е любопитен какво ще представлява вторият роман на същия автор. Новосттаму не ми позволява да го коментирам, но със сигурност тази книга няма да остане без коментари. Неочакваното събитие също е роман - “Възвишение” на Милен Русков. Не защото някой може да е страшно изненадан, че Милен Русков е написал нов роман. Но “Възвишение” е много едра крачка напред от предишните му две книги: те също бяха добри, но новата бележи ясно отграничимо израстване. От Късното средновековие на Европа Милен Русков премина през Ренесанса и изведнъж скочи в Българското възраждане, любимата територия на митотворци и миторушители. Изненадата от това си е за наша сметка: тъкмо този свят подхожда на Милен Русков, защото Възраждането е в много смисли най-постмодерният период от българската история. И защото тъкмо той предоставя на автора възможността да продължи със своята запазена марка: пречупен през игрова призма авантюрно-пикаресков сюжет, нещо, което рязко го отличава от преобладаващите тенденции в новата българска литература.

ЯНИЦА РАДЕВА, писател, литературен критик

Безспорно литературното събитие на 2011 г. бе юбилейната 20-годишнина на “Литературен вестник”, без което литературното пространство не би било това, което е, най-вече като място за отзвук и случване на съ-бития. Тъй като споменатият литературен юбилей се случи в аулата на Софийския университет, това ме подсеща за друго събитие – гостуването на нобеловия лауреат Охран Памук. Споменаването на нобеловите призове ми припомня да отбележа друг литературен факт, а именно преводите на Чеслав Милош, които излязоха през тази година на достъпна цена и в четири добре изглеждащи тома. А относно книгите, излезли от български автори през тази година, трудно е да се каже сега, но надявам се сред тях има такива, които ще бъдат събитията за следващата.

КРИСТИНА ЙОРДАНОВА, литературен критик, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”

2011 е богата откъм издания литературна година. Ето защо ще формулирам моята субективна читателска класация за книги. Откъм преводните заглавия ще посоча “Мандарините” на Симон дьо Бовоар. Класически по своето писане роман, който историзира проблема за едно лично и травматично справяне с миналото (в случая времето във Франция след Втората световна война). Въпреки дистанцията във времето, с която този текст излиза на български, той е своевременен, доколкото според мен тук липсва подобен роман, който да направи дълбока, съдържателна, интелектуална и цялостна ревизия на нашето собствено комунистическо минало. На второ място ще посоча превода на “Питийски оди” на Пиндар от Яна Букова след чудесните й преводи на Сафо и Катул. И тук, като допълнение, тези преводи от старогръцки достигат до читателя в прекрaсни откъм естетиката си издания на „Стигмати” и с чудесни предговори. Истинско удоволствие. Откъм теория и есеистка ще посоча две много различни книги, всяка със своя етос. Уенди Браун с “Отвъд толерантността и оскърблението: Бъдещето на политическата теория” - умна и провокативна книга; и Емилия Дворянова с “Освен литературата” - текст на междината литература - есе - философия. От българските ще изброя четири чудесни прозаически книги - награденият с националната литературна награда „Елиас Канети” роман на Галин Никифоров “Къщата на клоуните”; романът „Възвишение” на Милен Русков - личен стилов фаворит; “Бонбониерата” на Яница Радева - обещаваща книга за бъдещето на младата авторка и новият, за мен дългоочакван роман на Героги Господинов “Физика на тъгата”.

МИТКО НОВКОВ, литературен критик, публицист

Събитието на 2011? – Разказът, завръщане(то му). Тези, които най ме радват: „Бонбониерата“ (Яница Радева, „Парадигма“) – филигранен разказ на границата на романа; „Надморската височина на любовта“ (Йорданка Белева, „Славена“) – меланхолично разказване на границата на поезията; „Чекмедже за единични неща“ (Гергана Пожарски, „Ерго“) – сюрреалистично разказване, по-реално от реалността, „Пеперуди в рогата“ (Венцислав Божинов, „Жанет 45“) – реалистично разказване, красиво като разказ. Разочарованието – „Има ли кой да ви обича“ (Калин Терзийски, „Жанет 45“) – сантименталистки клишета, подквасени с ексхибиционистични уклони. Вътрешното жури, предпочело неговите разкази пред романа „Възвишение“ на Милен Русков, или нищо не разбира от литература, или изобщо не е имало предвид литературата.

Два романа – бъдеща класика (да са им живи и здрави авторите): споменатият „Възвишение“ („Жанет 45“) и дългоочакваният втори на Георги Господинов „Физика на тъгата“ („Жанет 45“). Вторият иска да събере всички истории на света, първият се концентрира в единствената история в/на света. Абсолютно различни по трудност повествователни похвати, но издържани със съвършено

майсторство и в двата случая. 2011 ще бъде паметна година в историята на българското романово писане, убеден съм. Разочарованието: изборът на журито на конкурса на Фонд „13 века България“ за роман на годината „Лятото на неудачниците“ („Сиела“) на Галин Никофоров. Изглежда някак че добричкият автор е абониран за отличие във всеки конкурс, чийто член на жури е проф. Милена Кирова. Не че той пише лошо, но при роман като „Марма, Мариам“ („Сиела“) на Теодора Димова изборът е най-малкото странен. Марица Колчева и „.ластици“ („Жанет 45”) – поетическата книга на 2011. И „Злак“ на Васил Балев („Факел експрес“). Втората – режещата меланхолия на загубата, първата – уязвимата жестокост на присъствието. Както и „Наивно изкуство“ („Жанет 45“) на Марин Бодаков, обединяваща едното с другото. Разочарованието – Ани Илков издаде „Събрано“ („Жанет 45“) и обяви, че е скъсал с поезията, уви! Но той може да си го позволи. Истинското разочарование – все по-малкото поезия всред вулгаризацията на медиите. И подмяната й в жълтите вестници.Галя Симеонова-Конах „Постмодернизмът. Българският случай“ („Факел“/“Изток-Запад“) – литературоведското събитие на 2011. Издържана, експертна, ерудирана, четивна, увличаща, професионална. Това отвън към България, а от нас към света – „Давид, Великия“ („Сиела“) на проф. Милена Кирова. Издържана, експертна, ерудирана, четивна, увличаща, професионална.Най-печалното събитие – ЗАГУБАТА НА МАЛИНА. Но и убеждението – ТУК Е ТЯ, НЕЗАБРАВИМА: Когато загубиш нещо, разбираш какво си имал…Когато загубиш някого, разбираш с кого си бил…Все повече (се) разбираме, Малина…

Проф. ЦВЕТАН РАКЬОВСКИ, литературовед, Югозападен университет „Неофит Рилски”

Чак пък събитие... Литературната 2011 г. не беше високосна, що се отнася до изключително явление. Ще отбележа, че пропуснахме да си спомним за велики пера като Макс Фриш или Хемингуей. През 2011 г. Галин Никифоров взе Голямата награда на Дарителския фонд „13 века България”; пак през тази година се появи един странен със своя ефектен език роман (странен, гледан откъм 2011 г.) – „Възвишение” на Милен Русков. Но се появиха и впечатляващи преводи на творби от Филип Рот, Милан Кундера... Иначе какво друго: доживяхме до един невъзможен преди години факт - Умберто Еко да се продава като преоценена стока (справка „История на красотата”).Книжарниците са претъпкани с книги, но между „книги” и „литературно събитие” има огромна празнина. Тя все още чака да бъде запълнена. И може би така е по-добре: да се очаква събитието, защото регистрацията му ще отнеме енергията и дързостта на автора. Далече съм от мисълта, че събитие и състезание трябва да станат заменяеми думи. Но похвален е интересът на издателствата към българската литература. А когато институцията на издателството работи съвместно с интуицията и фантазията на автора, тогава и събитията предстоят.

ТОДОРКА МИНЕВА, главен редактор на издателство СОНМ, председател на секция „Художествена литература” при СПБ

Преди броени дни на сайта на Министерството на културата бе публикуван http://mc.government.bg/files/1185_Project_Strategiq_30.11.2011.pdf „Проект на национална стратегия за развитието на културата”. Аха, рекох си, ето че мениджърите и експертите в Министерството са съзрели необходимостта тъкмо от стратегия, а не от временни решения когато за каквото може... И тогава се натъкнах на следната фраза (правописът е оригинален): „Чувствителното изоставане на Република България в областта на творчеството и иновациите спрямо останалите държави-членки на Европейския съюз изисква да се постави точния (sic!) размер на творческите усилия в сектора на културата”... Как се изостава в областта на творчеството и иновациите не ми стана ясно, в бележка под линия е записано кратко, че става дума за 25 индикатора, кои са те – документът не съобщава.

Надали има по-несправедлива констатация, що се отнася до българската литература през 2011 г. В самото начало на годината се появи „Дишащият хълм” на Бети Файон, краят й бе белязан от „Възвишението” на Милен Русков и „Физика на тъгата”, вторият роман на Георги Господинов, Марин Бодаков ни трогна със своето „Наивно изкуство”, а Валентин Дишев дискретно разпрати до приятели и познати ярките си нови стихове, сбрани в „Ортелий”. Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” начена поредицата „Отминалото. Неизвестно за известните”, чието първо томче „Път през годините. Неиздадени спомени” съдържаше забележителните записки от архива на преводача, писателя, яркия интелектуалец Константин Константинов. Пламен Дойнов ни предложи първото цялостно изследване на българския литературен социалистически реализъм – „Българският соцреализъм 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ”, а Албена Хранова ни представи двутомника си „Историография и литература. За социалното конструиране на исторически понятия и големи разкази в българската култура – XIX-XX в.” Българските преводачи отново запълваха лакуни и представяха на българския читател големите имена в световната литература. Вера Деянова, Силвия Борисова и Камен Рикев ни представиха своите талантливи поетични прочити на стиховете на Чеслав Милош. Буквално преди дни излязоха „Питийски оди” от Пиндар, забележителен превод от старогръцки на Яна Букова. Иглика Василева преведе „многогласния” „Дневник на една лоша година” от Дж. М. Кутси, за което спечели заслужено голямата награда за превод „Кръстан Дянков” на фондация „Елизабет Костова”. Прочетохме антологията „Съвременни италиански разкази” със съставител Марино Бионди в прецизния превод на Дария Карапеткова. Годината бе добра и за възраждането на българския комикс. Благодарение на личните усилия на художника и проникновения познавач на изкуството на комикса Антон Стайков и художниците около някогашното списание „Дъга” в галерия „Дебют” бе организирана изложба на един от най-ярките български рисувачи на комикси, рано напусналия ни Стоян Шиндаров, бе отпечатан негов неиздаван комикс, а последвалият уъркшоп в Националното училище по изкуства „Илия Петров” показа живия интерес на публиката към „осмото изкуство”. Заслужава да се отбележи и специалният брой на „Литературен вестник”, посветен на българския комикс.

Проф. ЯНИ МИЛЧАКОВ, литературовед, Шуменски университет „Епископ Константин Преславски”

Наистина не мога да направя своя избор между десетината книги българска художествена литература и хуманитаристика, които ме впечатлиха, ето защо за мен събитие на годината е гостуването на Орхан Памук през май. На първо място, защото - въпреки неизбежната суетня около всеки литературен нобелист - българското участие в диалозите с писателя беше достойно и с учудващо широк публичен отзвук. Второ - защото тези разговори - покрай всички балкански “конфликти на малките културни разлики” - ясно показаха как като писателски, интелектуален и граждански тип “балканските нобелисти” критично универсализират вечните дилеми на региона и пластично “балканизират” големите въпроси на живота. И защото все още очакват в своята престижна (в световен) и задушевна (в комшийски) смисъл компания и българския си колега.

ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, преводач

„Многоликият столичанин” от Владимир Свинтила (изд. „Изток-Запад”) е книга, която два пъти е извън времето си: събрана е след години наред трупан материал, а излиза сега, дълго след написването й. Затова няма да е странно да посочим като едно от многото събития на благодатната литературна 2011 година това археологическо откритие от златоносните разкопки на премълчаните, потиснатите, по ред причини неживели във времето си великолепни български текстове. Макар че книгата е безкомпромисно модерна – освен заради пълнокръвните столични „евъргрийн” типажи, така и заради трезвата и точна интелектуалност на езика на Владимир Свинтила – пример за най-добри практики в жанра.

Вашето литературно събитие на 2011


на стр. 20

20

ГЕРГАНА РАЧЕВА, редактор в изд. „Ентусиаст”

И така – в края на 2011 мога да направя моята лична класация за литературни радости… Разбира се, че „Това не е краят на книгите” – изданието на „Ентусиаст” на разговора на двамата големи, си е истинско откровение за всеки книгоман. Преводът е на Силвия Колева, а диалогът между Еко и Кариер за мен си е впечатляващо откровение…Не мога да отмина „Непорочните самоубийства” на Джефри Юдженидис на „Жанет 45” – превод на Невена Дишлиева-Кръстева, много хубаво, че този автор вече има верни почитатели у нас! Както има и Ерик Еманюел Шмит – „Леге Артис” издаде неговия първи – отличен и отличѓн роман, „Сектата на егоистите”, преводач Зорница Китинска…Иглика Василева пък преведе „Между действията” на Вирджиния Улф и тази книга не може да бъде отмината с мълчание. Яна Букова преведе Пиндар, „Питийски оди” трябва да е част от всяка добра библиотека – издание на „Стигмати”! Преизданието на „Рапорт пред Ел Греко”, като част от поредицата на „Ентусиаст” – „Винтидж” задава нов живот в прекрасно книжно тяло на една велика книга и това пък е друга заявка за ново интригуващо битие на творбата, в отличния превод на Георги Куфов. За мнозина заглавието на Калин Терзийски „Има ли кой да ви обича” вече е близко, а за мен сборникът, издаден от „Жанет 45”, означава само, че преоткриването на една книга понякога е отдалечено във времето от нейното излизане и понякога минава през една награда. Какво пък – важно е, че това превърна книгата в събитие точно тази година. И накрая да отбележа наистина специална книга – и като издание, и като послание – „Дневници” на отец Александър Шмеман – на Фондация „Комунитас”!

МЛАДЕН ВЛАШКИ, преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, гл. редактор на сп. „Страница”

В личен план за мен събитие е, че предизвестената по финансови причини смърт на списание „Страница” не се състоя – нещо повече - в два броя (втори и трети за 2011) чрез текстовете на 33 български автори списанието успя да направи обзор в движение на днешната добра българска литература. Подобно събитие бе и двайсетгодишнината на „Литературен вестник”. В наше време оцеляването на свободните литературни територии си е събитие. В широк план ще се запомни като събитие публикуването в рамките на три месеца на няколко романа от възлови играчи на това поле в днешната българска литература – Милен Русков „Възвишение” ( “Жанет 45”), Елена Алексиева, „Нобелистът” (“Сиела”) и Георги Господинов „Физика на тъгата” (“Жанет 45”) – тежки дни очакват журито в следващото издание на конкурса за български роман на годината (стартирал впрочем в 2011г.). През 2011 г. много ме зарадва и изборът на две издателства и начинът, по който те издадоха две преводни книги: „Бялата богиня” на Робърт Грейвс (“Изток – Запад” 2011) и разговора между Умберто Еко и Жан Клод Кариер - „Това не е краят на книгите” (“enthusiast” 2011). Зарадваха ме, понеже са част от онзи фонд за четене, без който не се става поет или писател.

КРАСИМИР КАВАЛДЖИЕВ, преводач

Бих посочил “Сбогом, Брюксел” на Леа Коен и “Възвишение” на Милен Русков.

Проф. ИННА ПЕЛЕВА, литературовед, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”

Сред събитията (негативните) на 2011-а ще спомена „Панихида за мъртвото време”. И малката извадка от тома носи проблема на цялото, затова ето: книгата показва и някакъв гуляй (в манастир) – героят е на специално обучение във великата съветска страна, – на който гуляй хайверът бил „черен като предчувствие”. Тоест, докато през 70-те разчитахте на учрежденските

столове и хабер нямахте какво предстои, аз хем хайвер плюсках, хем вече знаех (понеже съм най-умен), че социализмът ще умре, и в душата ми беше сложно и страдалческо. Как тези

страници съчетават самодоволство, кич и дебелоочие – това наистина ме порази.Е, 2011-а има и други лица (през годината ме е интересувала най-вече българската проза).Искрено уважение например заслужава Иво Милев заради „КБ” – тук няма особен опит в подобен тип разказване.И браво на „Възвишение”! Да прегърнеш в борба (като на Яков с Ангела) и с обич странното прекрасно чудовище, наречено Българско възраждане, и да победиш по точно този начин – да живейш сто години, Милен Русков! Само при второто издание нека бъдат коригирани онези 2-3 места, където вместо правилните именителни се появяват винителни форми („Димитра рече” и др. под.), Възраждането не прави такива грешки. Това обаче е дреболия; на тази книга се радвах така, както отдавна не ми се е случвало да се радвам на текст. Благодаря на автора. И щастлива 2012-а за всички ни!

СТЕФАН ИВАНОВ, поет

„Наивно изкуство“ на Марин Бодаков, Маркес и Kазандзакис отново на български, „Възвишение“ на Милен Русков, „Други цветове“ на Орхан Памук и срещите с него, „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, „Събрано“ на Ани Илков, томовете с Чеслав Милош, „Камък, скреж“ на Ришард Криницки, „Между действията“ на Вирджиния Улф, томовете с есета на Капоти и Стайнбек, „Вселената на яйцето“ на Иван Теофилов, „Шейсет разказа“ на Дино Будзати, тетралогията на Морис Бланшо, „Бартълби и компания“ на Енрике Вила-Матас, „Ластици“ на Марица Колчева, „Четири“ на Илко Димитров, „Пясъчен часовник“ на Данило Киш, „Завети и предателства“ на Милан Кундера, „Град – междинни полета“ на Борис Минков, „Кратка повест за срама“ на Ангел Игов. Също и множеството разнообразни събития, четения, събирания – „София поетики“, „Безпризорните в неделя“, „Памет за Рупчев“, „Световно поетическо четене“...

ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ, писател, фотограф

Несъмнено най-голямото литературно събитие за мен е излизането на романа на Милен Русков “Възвишение” един, бих го нарекъл, липсващ в българската литература роман. Сигурен съм, че с времето българският читател все повече ще осъзнава стойността и значението на тази книга. Други събития, които мога да отлича през 2011 година, са гостуванията на двама от големите световни майстори на кратката проза - Етгар Керет и Давид Албахари за представяне на техните книги съответно - “Момичето на хладилника” и “Кравата е самотно животно”. Като става въпрос за проза, не мога да не спомена и излизането на книгата с разкази на Дана Белева “Надморската височина на Любовта“, една дълго чакана, но напълно оправдаваща високите очаквания книга. Що се отнася до поезията, много приятно впечатление ми направи дебютната книга на Радослав Чичев “От прашинката на деня “ – книга, пълна с живот и сладост, поезия без маниер и претенции и точно поради това казваща много.

Проф. МАГДАЛЕНА ПАНАЙОТОВА, литературовед, Югозападен университет „Неофит Рилски”

Когато посочва едни събития и изпуска други, очевидно човек прави своя избор, ако разбира събитието като съ-битие. В този смисъл показателна беше конференцията, организирана от СУ „Събитие и безсмъртие в литературата, езика и философията”. Изборът е

ЛВ анкета


Вашето литературно събитие на 2011

изключително труден, защото 2011 беше изпълнена с много литературни и културни събития година. Едно от събитията на 2011 година е книгата на Георги Господинов „Физика на тъгата”. Романът се появи дванадесет години след успеха на „Естествен роман” и едва ли ще разочарова читателите си. Чакането си е струвало. Водещ в книгата е дискурсът на спомена, на отсъствието, мотивът за невъзможното завръщане, за разпадналите се връзки между думите и нещата. Това е роман-лабиринт, изтъкан от колебания, от хлъзгави граници, които непрекъснато биват преминавани. “Разомагьосаният свят” поражда копнежа за създаване на книга от първоначала, в която частиците история, детство, тъга, омесени по невероятен начин, ни отпращат към минотаврите, които дремят вътре в нас. Другото ми пристрастие е към книгата на Любомир Канов „Стрела от тръстика” – отново една книга за тъгата, за депресията на обществото, за копнежа по непознаваемото, която обаче парадоксално не оставя чувството за потиснатост, а поглежда към копнежа по непознаваемото с някаква мъдра ирония.Бих отбелязала новата книга на Милена Кирова „Давид, Великия”. Тя се насочва очаквано към темата за историята и представите за мъжественост в Еврейската библия. За целта изследователката тръгва от сбития разказ на една културна история на изследванията върху мъжествеността с много подбрана библиография върху проблемите за мъжката идентичност, доказвайки, че тази проблематика, първо, не е запазена марка за мъжете и, второ, ако перифразираме Хегел - много добре познатото е също толкова зле познато като… невидимото, поради неговата изпъкналост на преден план. Не на последно място сред събитията на 2011 бих искала да изтъкна и дискусията за културната периодика, която организира вестник ”Литературен вестник”, за това как тя оцелява във време на криза и как функционира въобще в културната среда днес – една тема, която несъмнено се нуждае от продължение.

ЛОРА ШУМКОВА, литературен критик

Въпреки кризата (или поради нея?) българската литературна 2011 г. беше твърде богата и пъстра, за да се опише в няколко реда. Няколко тенденции и примери (в произволен ред):1. Градът беше централната тема в българската литература и хуманитаристика. Ще спомена само „Многоликият столичанин” от Владимир Свинтила и „Пътеводител на Забравена София”, който японката Юмико Хаясака написа на български език.2. „Деград” на Васил Георгиев и „Няма такъв булевард” на Стоил Рошкев (с уговорката, че имам да наваксвам с четенето).3. Литературата зае достойно място в градската култура на София. Сред многото места, четения и фестивали най-силно ме развълнува „Ретро София фест”.4. Благоевградското издателство „АРС” се утвърди като най-успешния инкубатор за дебютанти. Свалям шапка на Валентин Дишев, Dictum и Кръстопът!5. Четящите (и пишещи, и издаващи) българи взаимодействат все по-добре с новите медии. Три примера: Радослав Парушев представи „Животът не е за всеки” в YouTube, инициативата на БНТ „Малкото голямо четене” протече предимно онлайн, мегарекламната кампания на „Аномалия” от Людмила Филипова включваше професионално направен трейлър.6. „Книголандия” е на 13-о място в класацията на най-влиятелните български блогове (към 7 декември).7. Наградата „Хеликон” навършва 10 години.0. И едно антисъбитие: „дебатът” във Facebook между (феновете) на А. И. и (феновете) на К. Т. И двамата заслужават да бъдат запомнени с по-добро през 2011 г.

21

1. Кои са според вас събитията на театралната 2011?2. Кои са според вас най-слабите представления и главните проблеми в театралния живот в България през 2011?3. Какво бихте пожелали на българския театър за 2012?

С тези три въпроса се обърнахме към 10 театрални критици. Ето и техните отговори:

ЗОРНИЦА КАМЕНОВА

1. - Представяне на спектакъла „Относно омара” от Дейвид Фостър Уолъс, реж. Иван Пантелеев, със Самуел Финци и Сър Хенри в програмата на МТФ „Варненско лято”- Първо излъчване life на представление - „Сътрудници” на Британския Кралски театър, част от програмата Световен театър в София- Среща на театралните мениджъри по линия на IETM (международна мрежа за съвременни сценични изкуства) в София- 90 годишният юбилей на Съюза на артистите в България, на който бяха посветени Награди ИКАР и „Софийски театрален салон” 2011 г.

2. Задълбочаване на кризата в театралната ситуация, породена от желанието за промяна, но недостатъчният ресурс, идеи и добри практики.

3. Отваряне към нови идеи в естетически и практически смисъл.

ВЕНЕТА ДОЙЧЕВА

1. Бих откроила едно радостно явление, свързано с усилията на младите, независими театрали. Обединената енергия на личности и независими компании с различен почерк успя да доведе до успешното провеждане през есента на 2011 г. на тяхната инициатива – Фестивал на свободния театър. Отбелязвам това събитие, защото ми се иска да го разглеждам като симптом за явяването на ново поколение и като доказателство за способността на младите в театъра да се самоорганизират и да заявят чрез директен и категоричен жест своята воля да работят в полето на българския театър. Дори и да не остане като постоянен ежегоден форум, това събитие показа, че има идеен, творчески и организационен потенциал в разнообразните самостоятелни търсения на театралите от ново поколение, които се обединиха и показаха своето интересно лице.

2. Ще се въздържа да отговоря на първата част от въпроса (не че такива представления липсват). Проблемите са в сферата на мъчителните реформи, които откровено стимулират комерсиалния поток, пренебрегват необходимостта от художествен риск и експеримент и насочват държавната субсидия в посока на издръжка на лесния театър, който залага на изпитани стандартни формули. В незабавния си резултат този подход може и да дава успокояващи Министерството на културата резултати (публиката откликва, билетите се продават...), но в перспективата на бъдещето тази политика отглежда зрители, които се възпитават в духа на клишето. Истинският театър е винаги рисков и в интерес на цялата ни култура е да застава в подкрепа на по-сложното, по-богатото и по-неизвестното в изкуството. В противен случай се случва това, което вече започва да се наблюдава като тенденция: отстъпление в професионален план от високи позиции, каквито българският театър е натрупвал в продължение на десетилетия. 3. Пожелавам борбеност и устойчивост. Настъпи време, в което трябва да се води битка за правото на истинския професионализъм и талант да определят актуалните визии за театъра.

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ

1. В началото на годината излезе яркият спектакъл на Маргарита Младенова върху Шекспировата „Зимна приказка” в “Сфумато”, който вдигна високо естетическата летва. Пак там през октомври се появи графичната постановка на Иван Добчев върху неговата съвместна адаптация с Георги Тенев „Завръщане във Витенберг”. Тази програма, фокусирана върху Шекспир,

заслужава да бъде отбелязана. Ще ми се да посоча и един немски спектакъл с преобладаващо българско участие – „Относно омара” по Дейвид Фостър Уолъс с режисьор Иван Пантелеев и с изключителното изпълнение на Самуел Финци (спектакълът гостува през юни в България по време на „Варненско лято”). През есента, поради отсъствието ми от София, не съм гледал доста неща – между тях „Едно малко радио” на Стефан Москов с Мая Новоселска, за което чувам добри отзиви...

2. Основният проблем е загубата на естетическите и философските хоризонти в търсене на публика на всяка цена. В около 80% от случаите това води до слаби, дори нелепи постановки в афишите на публично субсидираните театри. В същото време подкрепата за свободните трупи и проекти, откъдето могат да дойдат нови, интересни идеи, е символична. А сред репертоарните театри липсва истинският лидер или няколкото лидери, които да развият наличния режисьорски и актьорски потенциал и да наложат нови тенденции. Всичко, което се случва, е много ситуативно, дори хаотично, без ясна визия и стратегия.

Търпение, за да види как ще завърши поредната реформа в сектора... А който има самочуствие, че има какво да каже на хората извън евтините забавления, фалшивия патос и лесносмилаемите мелодрами, просто да го направи по най-добрия възможен начин.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

1. Българският театър не ме изненада с нищо през 2011 г. и не бих откроил нито едно представление като „събитие”. Но и да мислим за събитията само през представления е също вредна инерция. В този смисъл значимото театрално събитие за мен е излизането на том IV на „История на българския театър” – „Театърът между двете световни войни”, издание на Института за изследване на изкуствата към БАН. Толкова увлекателно, смислено и професионално изследване българският театър отдавна заслужаваше. 2. Слабите представления за съжаление са толкова слаби и толкова много, че не искам да ги коментирам. В момента не виждам смисъл в това. Проблемите също са много, но двата най-важни според мен са, първо, неясната културна политика, която тласка театрите към все по-голяма комерсиализация и депрофесионализация и второ, силният консерватизъм и затвореност на самата театрална мрежа и съсловие. Мисля например, че е абсурдно в афиша на втория по големина театър в страната – Театър „Българска армия”, да има спектакъл като „Магията на Ненчо”. Мога да посоча още много примери, но сега се сещам за този.

3. Да се огледа наоколо.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

1. Театралната 2011-а не е наситена със събития. Точно обратното. Затова още по-ярко се открояват няколкото впечатляващи спектакъла и важни театрални прояви, случили се през нея. За мен те безспорно са

първият Фестивал на независимия театър в България, много силното тазгодишно издание на “Световен театър в София” на Международния театрален фестивал “Варненско лято”, Британският съвет и Столичната община със забележителното представление “В праха” на британската трупа за съвременен танц “2FaceDance Company” и изключителната премиера на Кралския национален театър в Лондон (излъчвана по сателит едновременно в много страни по света) на пиесата на Джон Ходж “Сътрудници”, “Зимна приказка” на Маргарита Младенова и “Завръщане във Витенберг” на Иван Добчев от програмата “Шекспир” на “Сфумато”, авторският спектакъл на Теди Москов и Мая Новоселска “Едно малко радио” в ДСТ, “Както ви харесва” на Красимир Спасов в ТБА и независимият проект “Праехидно” на Здрава Каменова и Гергана Димитрова.

2. Основният проблем на театралния живот в България и тази година продължава да бъде все още неизяснената културна политика в областта на театъра. От него в немалка степен произтичат и многото слабости на сценичната практика.

3. Бих му пожелала една по-добра, по-радваща, по-творческа Нова година!

АЛБЕНА ТАГАРЕВА

1. Като театрално събитие на 2011 г. определено се откроява раздвижването в полето на танцовия и независимия театър като цяло. Тук трябва да се отбележи и случилото се през ноември първо издание на АСТ Фестивал за свободен театър. С нарастването на продукцията на независимите артисти се появиха и нови пространства, в които да се случват, като галериите (галерия „Снежана”, студио “Suspacios”). Сценичните премиери на български текстове през изминалата година също би трябвало да бъдат отбелязани като събитие. Те, разбира се, варират в двете противоположности – камерни текстове, поставени предимно в неконвенционални пространства, и силно комерсиални, предназначени за голяма сцена и главно за забавление и веселие на „народа”.

2. Американският сезон в НТ „Иван Вазов”, започнал през 2010 г., но продължил и през 2011 г. представя няколко от много слабите постановки, сред които „Смъртта на търговския пътник”, реж. Борислав Чакринов, и „Август в Оклахома”, реж. Ясен Пеянков. Моноспектакълът на Мая Новоселска и Теди Москов „Едно малко радио” в Сатиричния театър е спектакъл, който според мен е по-скоро изпитание за публиката. Оказва се, че държавните сцени, благодарение на нововъведението, наречено делегирани бюджети, започват да приличат повече на тоукшоута. Директорите подбират заглавията в репертоара според моментната нагласа на зрителите – това, което би се харесало, което ще се продаде до последното място. От друга страна, се оказва, че (според гореизброените спектакли, а и не само) режисьорите не се стремят да развиват изразните си

Каква беше театралната 2011?

Боб У

илс

ън


на стр. 22

22

средства, а разчитат на вече установените такива. В резултат на което сме свидетели на безкрайно повторение. Сценичното пространство не се разработва и развива, същото се отнася и за осветлението. Българският театър не приема тези компоненти на спектакъла като важни и смислообразуващи.

3. На първо място, да не подценява своята публика, като й предлага спектакли с първосигнално чувство за хумор. Би било добре през следващата година българският театър да обърне повече внимание на това как изглежда той във виртуалното пространство, как достига информацията до зрителите. И не на последно място пожелавам на българския театър да отгледа и да започне да използва театралните мениджъри.

РОМЕО ПОПИЛИЕВ

1. Струва ми се, че изключителното отсъства. Наистина добрите представления са малко. Бих посочил от софийския афиш например “Завръщане във Витенберг” (на “Сфумато”, реж. Ив. Добчев), “Както ви харесва” на ТБА (реж. Кр. Спасов), “Едно малко радио” на Теди Москов в Сатиричния театър, “Праехидно” на Гергана Димитрова (свободна продукция). Вероятно пропускам някои заглавия и след един месец този списък със сигурност ще бъде малко по-дълъг. В т.нар. провинция като твърде навременен и интересен спектакъл се появи миналия месец “Танго” на Мрожек във Враца, с реж. Н. Поляков. 2. Слабите спектакли са достатъчно много, но не те са проблемът. Всъщност “най-слабите” дори би трябвало да заслужават своеобразна награда, защото евентуално надхвърлят сивотата, която в театралната ситуация е основният бич - една дума, която активно се използваше преди време. Липсата на яркост, смелост и неочакваност на режисьорските решения се очертава като най-големият проблем. Сякаш така широко възпяваната “нормализация” на живота, при това въпреки икономическата криза - макар от същинска творческа позиция да е твърде глупаво животът да е нормален, - убива в зародиш свежите намерения. За реформата е рано да се говори, но като че ли тя повече стимулира клишетата и ленивите нагласи на публиката; нейните представи са щастливо покривани в голям брой от представленията. Нужна е по-голяма съпротива от страна на театъра. 3. Здравословно творческо боледуване.

АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА

1. Открояват ми се важни процеси в няколко посоки и повечето се случват в независимата сцена. Събитие е, че тя се организира по собствена мяра и начин за първия АСТ Фестивал за свободен театър и продължи дебата за значението на независимия сектор в изпълнителските изкуства. Сравнително нови международни инициативи

като фестивала за съвременен танц и пърформанс Антистатик и Sofia Dance Week придобиват всички шансове да се превърнат в устойчиви културни събития

и при по-добра програмация (свързана и с по-добри условия за тяхното реализиране) - в значими както за артистичните среди, така и за развитието на нови публики. Театралният афиш на столицата вдига качеството на международното си измерение с все по-регулярната програма „Световен театър в София” на МТФ „Варненско лято”. През такива събития българската сцена може все повече да се (само)наблюдава като част от обемни процеси в по-широк контекст, с които да поддържа диалог. И като си мисля за диалог, се сещам и за може би най-сериозното представление, което гледах през тази година - „Завръщане във Витенберг” в ТР „Сфумато”. То ми беше важно именно заради актуалния диалог и рефлексията, които предизвиква върху европейското днес и неговата криза; съдържателен и силен спектакъл. 2. Това, което ми прави тревожно впечатление в представленията, които гледам, а в последно време се фокусирам най-вече върху малко или много свободната сцена, е натрапчивото усещане за занимаване с театър от една много (само)изолирана позиция, осъществяването му като „домашна продукция”. Проблем е недостатъчното му възприемане като фактор в обществения живот въобще както от страна на практикуващите, така и от страна на управляващите го. 3. Културна стратегия и закон, които да съответстват на позитивните съвременни обществени (а не толкова конкретно пазарни) процеси, по-устойчива и разнообразна културна среда, която със сигурност ще даде възможността за силни срещи с изпълнителските изкуства.

МИРОСЛАВА МАРИЯНОВА

1. Едно от най-отчетливите събития през 2011 г. е обособяването на свободната сцена като феномен в театралния живот, основаващ се на различни механизми

за организиране и финансиране на творческия процес. Тези свободни проекти, които създават паралелна естетическа и политическа среда, започнаха постепенно да се преборват за своето различие и видимост, като върховният жест в тази посока беше инициирането на Фестивал на свободния театър тази година. В рамките на фестивала се проведе една от регулярните срещи на членовете на IETM, което положи каузата на свободната сцена в България в полезрението на интернационалната аудитория. Струва ми се, че този акт на еманципация и на заявяване на себе си беше важен както за самите му автори, така и за цялостния театрален контекст, който е време да се освободи от силния захват на тотализиращия репертоарен модел.

2. Мисля, че най-слабите представления са сред тези, които не съм гледала. По-големият проблем е, че не съм гледала и „най-доброто”. Тази година ме направи свидетел на едно средно множество. А един от главните проблеми, принципно валиден според мен, е липсата на алтернатива в театъра – липсата на различни естетики, различни сцени - всяка със собствен облик, липсата на възможности за различно организиране на творчески процес, освен поставянето в репертоарен театър, с всичките обвързаности, които това предполага. 3. Бих му пожелал кураж и въображение! МИХАИЛ БАЙКОВ

1. За съжаление трудно бихме могли да говорим за събития в театралния ни живот в онзи смисъл, в който нямаше спектакъл, чието случване да провокира особен вид творческа енергия, а тя от своя страна да създаде дебати около себе си. По-скоро бяхме свидетели на едни добри актьорски или режисьорски изпълнения, чийто труд обаче съвсем не надскача онова, на което са способни авторите им. В този ред на мисли една крачка пред останалите излиза работата на Александър Морфов в „Полет над кукувиче гнездо”, тази на Явор Гърдев в „Ръкомахане в Спокан”, макар по същество спектакълът да няма онази мощ на „Козата...” и „Бащата” на Йосиф Сърчаджиев в Народния театър. Любопитни и в някакъв по-интимен план, струва ми се, важни са и реализациите на „Зимна приказка” на М. Младенова в “Сфумато”, „Откат” на Стайко Мурджев в ТБА и „Формата на нещата” на Мартин Киселов в театър „София”. Тук ми се ще, уж в скоба, да спомена Учебно-драматичния театър на НАТФИЗ, който, макар да е едно гранично пространство между професионалната и учебна сцена, се оказва, че дава заглавия като „Пътуване на Запад” на дипломантите от класа на проф. Сн. Танковска или „Криминале 2D” на Мартин Каров със студентите на проф. А. Атанасов, които според мен спокойно могат да бъдат наредени до големите театрални премиери на сезона.

2. Сред основните проблеми и през тази година остава липсата на силна, интересна драматургия. На нови сценични форми, които да намерят място в театралните ни пространства или да търсят нови такива за своето случване. Традиционният дефицит на мощна режисура, която да те ангажира, както и на оперативна критика, която да сигнализира, остават сред хроничните заболявания на българския театър.

3. През 2012 г. ми се ще театърът да се отвори още повече към събития като Фестивала за свободен театър например. Да протегне ръка на независимите театрални трупи, да даде шанс на танцовия театър да стъпи по-уверено на сцените ни. Иска ми се да видя и нова, българска драматургия, не само написана, а и поставена.

Анкетата подготви КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Каква беше театралната 2011?

Пина Б

ауш

Гж

егош

Яж

ина


23

Иван Теофилов, “Вселената на яйцето”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2011Възхитителна книга, в която фрагментът и споменът надхвърлят своята жанрова граница и се събират в един поток на езика, който увлича всичко в едно изящно цяло. Книга с особена светлина, като преминаване на лъч през

стъклена фруктиера. Книга за начина, по който можем да се обърнем назад – с изящество. Книга за възвишеното, което е навсякъде.

Албена Хранова, „Историография и литература. За социалното конструиране на исторически понятия и големи разкази в българската култура ХIХ–ХХ век“ в 2 тома, ИК „Просвета”, С., 2011 Книга, която не може да се побере само в рамката на тази

година, а ще се чете и разгъва в следващата и в по-следващите. Защото дълбае, преобръща, пита и проблематизира радикално тукашната релация историография-социология-литература. Ако средата е още жива, може да очакваме дебат, дискусия, априлски въстания в поне три науки.

Съвременни италиански разкази. Антология, съст. Марино Бионди, прев. от итал. Дария Карапеткова, изд. „Фабер”, Велико Търново, 2011Великолепно оформеният том събира разказите на някои от най-емблематичните имена в съвременната италианска проза. Сред тях са Стефано Бени, Алесандро Барико, Елвира Семинара, Антонио Паскале, Микеле Сера и др. Книгата е снабдена с впечатляващ предговор от

съставителя Марино Бионди. В него той не просто успява да представи различните имена и предлаганите от тях истории, концентриращи се около усещания, обикновени случки и неща от живота, но и съумява да покаже мястото на разказа като жанр и нуждата от реабилитирането му. Отлична работа и на преводачката Дария Карапеткова.

Галин Никифоров, „Къщата на клоуните”, изд. „Сиела”, С., 2011„Къщата на клоуните” е красиво написан роман, дело на едно от най-обещаващите имена в съвременната българска литература Галин Никифоров, който тази година спечели две от най-престижните литературни награди у нас. Романът майсторски прекрачва граници, говори за преходите между живота и смъртта, за връзките между реалното

и сюрреалистичното, за смисъла, същностите, любовта и изкуството.

Изборът

на ЛВ Книгите на 2011 година

Милена Кирова, „Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската библия”, кн. 1, ИК „Сиела”, С., 2011С тази книга Милена Кирова продължава своето изследване върху Библията, започнало преди няколко години с монографията „Библейската жена”. Компетентен, дълбок прочит, който не се колебае да интерпретира онова, което е многократно коментирано и което

мислим, че познаваме добре. И точно заради това е независим и иновативен. Научната тежест на тази книга освен това не й пречи да бъде четивна и увлекателна, затова е добре, че посочването „книга 1” към заглавието ни обещава и продължение.

Яница Радева, „Бонбониерата”, изд. „Парадигма”, С., 2011

Един впечатляващ дебют в прозата, забелязан и оценен от критиците през отиващата си година. Овладян почерк, умела работа с жанра на краткия разказ, циклизиран обаче тук в по-голяма повествователна цялост, способност за напластяване и нагнетяване както на значенията, така и на емоционалния ефект. Книга за трагичното, за катарзиса, за понякога възможното, а друг път непостижимо просветление.

Ани Илков, „Събрано“, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2011 Поезията на Ани Илков от „Любов към природата“ (1989 г.) до „Мала АЗиЯ на душата“ (2004 г.) е събрана в едно красиво книжно тяло, стихотворенията са подредени хронологично, организирани в части със заглавията на публикуваните книги. Подобен том обаче не толкова историзира, колкото чертае кривите, зевовете и преображенията на едно от най-ярките пера след 1989 г., задавало

водещите тенденции в поезията ни през последните 20 години. И така ги прави проследими. Възможността да препрочетем Ани Илков е и възможност да препрочетем и осмислим насоките на съвременната ни поезия.

Милен Русков, „Възвишение”, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2011Уникален по замисъл и направа, оспорващ и преобръщащ високите идеологии, третият роман на Милен Русков е събитие за българската литература. Главният герой на книгата е езикът, което продължава и развива творческия проект на автора от предишните му две книги – „Джобна енциклопедия на мистериите” и „Захвърлен в природата”, като обща остава и демиургичната страст по сътворяване на нови контексти

и емпатично преселване в цели епохи. Старият-нов език на романа снове между предишни и сегашни значения, между възрожденския узус и съвременната норма, а разминаването помежду им придава на четенето аурата на комичното.

Марин Бодаков, „Наивно изкуство”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2011Тази книга вкаменява поезията в чисти, до съвършенство шлифовани форми, тя главозамайва и „ужасено привлича” със своето наивно, но пряко и рисково стоене пред смъртта. Думите са изстинали, втвърдени, прорязват с минимални движения. Всяко стихотворение е абстрактен натюрморт, застинал живот, оголващ от мястото на тайната.

Пиндар, „Питийски оди”, превод Яна Букова, ИК „Стигмати”, С., 2011След чудесните преводи от Яна Букова на поезията на Сафо и Катул пред българския читател е обемистото томче с одите на Пиндар. Този автор е най-добре запазеният старогръцки поет и неговото творчество може да се види в пълнота и обем, каквито досегашните спорадични преводи на отделни стихотворения в антологии и учебници не са позволявали. Пиндар е известен като автор на хорова лирика, писана в чест на победителите

в четирите общоелински празника – Олимпийски, Немийски, Истмийски и Питийски. Задълбоченият предговор, индексът и бележките към изданието откриват част от тъмните места и сложните митологични препратки на Питийските оди. Книгата е притегателна не само за тесните специалисти, но и за всички, които разчитат старогръцката лирика като вдъхновяващо съвременното поетическо въображение, а класическото наследство като неделима част от европейската култура.

Стоил Рошкев, „Няма такъв булевард. Посткомунистически разкази”, ИК „Жанет-45”, ПловдивЩе го повторим, за тези, които не са разбрали: През 2011 г. Стоил Рошкев стигна до сборник с разкази, в които разказа играта на реализма. Как? Чрез самото оголване на похвата за вкарване на реалност в текста. Всеки разказ крещи от улична, медийна, политическа и прочее реалности, но докарани до ръба на собствената им пустота, в ситуации, пронизани от смислова

нищета и понякога отиграни в иронически езиков колапс. Посткомунистическото в тези разкази се излъчва от самото похотливо тяло на Държавата, продължаващо да наднича почти отвсякъде – в разлигавеното омесване между частен и „държавен” живот, в битовото бездарие на българската политика, в слепотата на медийните привидности и в крехкото безсилие на човека, който отмалява пред „нормалността” на безсмисления си живот. Най-безпощадната политическа проза, която имаме днес.

Михаил Неделчев, „Литературноисторическата реконструкция”, изд. „Просвета”, С., 2011Ето я новата теория на литературната история. Без абстрактни претенциозности, а конкретно работеща с текстове и присъствия, едновременно демонстрационна, самопреценяваща се и отдадена изцяло на своите обекти. Това не е просто манифестен жест на контрадеконструкция, а параболично завръщане

към литературната история, която знае, че след деконструктивистките и археологическите практики вече не може да бъде същата. Чрез вдъхновено постдеконструктивистко усилие Михаил Неделчев успява така да реорганизира потулени и подценявани сюжети, изграждайки нова литературноисторическа цялост – не колажирана, съчленена, а сякаш избликнала от недрата на миналото, претворена. Паметна книга, проявила се постепенно през годините като последователност от практики, овладени от индивидуални и колективни публични акции. Голямата литературоведска книга на 2011 година.

Ваш

ата

книг

а


РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи Българияe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.comwww.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Äî Äÿäî Êîëåäà

Ñ ïðèñêúðáèå ñëåäâà äà Âè óâåäîìèì, ÷å â êëàñàöèÿòà çà Äÿäî Êîëåäà íà ãîäèíàòà ñ óáåäèòåëåí ðåçóëòàò ïå÷åëè Áîéêî Áîðèñîâ. Ïîäîáíè ðåçóëòàòè ñå ïîëó÷èõà â êëàñàöèÿòà çà ïîäîïå÷íèòå Âè Ñíåæàíêà è Äæóäæå íà ãîäèíàòà.

ËÂ

Ä å ï å ø è ò å í à Ë Â

Äî Õðèñòî Ñòîè÷êîâ – Êàìàòà,äîêòîð õîíîðèñ êàóçà íà Ïëîâäèâñêèÿ óíèâåðñèòåò

Ä-ð Ñòîè÷êîâ,Íàøàòà ðåäàêöèÿ âè ÷åñòèòè êåôà, êîéòî ó÷åíèÿò ñâÿò âè íàïðàâè òàç ãîäèíà è êîéòî êåô çàñòàâëÿâà âñè÷êèòå ïåäàãîãè äà ñå ïîðàçìèñëèì è äà ñå óáåäèì, ÷å íà÷àëîòî íà ïðåìúäðîñòòà å òîÿãàòà. Ñàìî êàê íå íàìåðèõòå íÿêîé ôóòáîëåí ñïåöèàëèñò äà ãî íàðèòà â òîïêèòå òîâà ñîöèîëîã÷å, êîåòî ñè ïîçâîëè äà ïèøå îòêðèòè ïèñìà, ÷å è äà íàïóñêà Ïëîâäèâñêèÿ óíèâåðñèòåò. Ïðîñòà, ïðîñòà òúïîòèÿ, äà ðàçâàëÿò òúé êåôà íà ðåêëàìíîòî ëèöå íà ÃÅÐÁ. È îò êàêâî ñå áðàíè òîÿ Òîìîâ? Îò ãàðãèòå. Ñàìî òîðìîç çà òàêèâà áîêëóöè. Òîðìîç, ìàìèöàòà âè øè èáà. Íå ðàçáðàõòå ëè, ÷å è ñðåùó Ñòîè÷êîâ äà òðúãíåòå äà áÿãàòå, ïàê íÿìà äà ãî ñòèãíåòå? ËÂ

Äî ïðîô. Àíòîíèî Åðåäèòàòî,ðúêîâîäèòåë íà åêñïåðèìåíòà „Îïåðà” íà CERN

Ïðîô. Åðèäèòàòî,×óõìå, ÷å íà 22 ñåïòåìâðè âèå è âàøèòå ÷èðàöè ñòå çàëîâèëè íåóòðèíî ñ ïðåâèøåíà ñêîðîñò. Àìè ÷å ïóñíåòå ãî äå, íàëè òîâà ñúùîòî íåóòðèíî å â ñïèñúêà ñ äàðèòåëèòå íà CERN. Íå ìîæå ñåãà çàðàäè âàøèòå òàì çàíèìàíèÿ äà òóðÿìå ïîä ïå÷àò íîâè ó÷åáíèöè ïî ôèçèêà, ÷å è äà îìàñêàðèì Àéíùàéí è Ñòèâúí Õîêèíã, òàìàí èì çàïîìíèõìå èìåíàòà. Òå, ôàíòàñòèòå, ñàìî òîâà ÷àêàò, äà èì ïîâÿðâà íÿêîé ëóä, ÷å ìîæåì äà ñå äâèæèì ïî-áúðçî îò ñâåòëèíàòà, äà êîíòàêòóâàìå ñ èçâúíçåìíè, äà ñå âðúùàìå â ìèíàëîòî (òî ïúê åäíî ìèíàëî èìàìå)... Êîé çíàå êàêâè íîâåëè ùå íàïèøàò ñ âðåëè-íåêèïåëè, ÷å ùå òðÿáâà äà èì ãè ïóñêàìå è â íàøèÿ âåñòíèê. Ìèíàëî íàïðÿêî òîâà íåóòðèíî, êàêâî òîëêîç? Ïóñíåòå ãî, ÷å èäàò ïðàçíèöè, âñåêè ãðåøè, íå å ñòàíàëî íåùî êîé çíàå êàêâî...

ËÂ

Äî áúëãàðñêèòå ïèñàòåëè

Àâòîðè íà øåäüîâðè!Âñåäúðæàòåëè íà íàöèîíàëíè íàãðàäè!Óòðåøíè íîáåëèñòè!Ãîðäîñò íè èçïúëâà, êàòî ãëåäàìå êàê ñå ìíîæèòå. ×èòàòåëèòå íàìàëÿâàò, íî âèå ðàñòåòå. Äîãîäèíà – íà åäèí ÷èòàòåë ùå ñå ïàäàò ïî òðèìà ïèñàòåëè. Áúëãàðñêèòå 500 ÷èòàòåëè ùå áúäàò íàé-çàäîâîëåíèòå â ñâåòà. Äà ìó ìèñëÿò îíåçè, äåòî íå ÷åòàò – áåç ïèñàòåëè, ùå òúíàò â ñàìîòà. Íî âèå ãè îòìèíåòå ñ áëåñòÿùà èðîíèÿ è ïèøåòå! Ðàçáèéòå äðóãèòå íåáúëãàðñêè ïèñàòåëè! Âçåìåòå âñè÷êè åâðîïåéñêè íàãðàäè, íàé-âå÷å îíåçè, êîèòî ãè äàâà æóðè îò áúëãàðè, çàùîòî êîè äðóãè àêî íå èñòèíñêè áúëãàðè, ìîãàò äà âè îöåíÿò! Íîìèíèðàéòå ñå çà Íîáåëîâàòà íàãðàäà è âå÷å ïèøåòå áëàãîäàðñòâåíèòå ðå÷è, çàùîòî ïðåç 2012 òÿ å íåèçáåæíà êàòî ñìúðòòà íà Ïåí÷î Ñëàâåéêîâ ïðåç 1912. Äîãîäèíà ùå ÷åñòâàìå è òîâà – âå÷å 100 ãîäèíè áúëãàðñêè ïèñàòåë ïîëó÷àâà Íîáåëîâà íàãðàäà.Âäúõíîâåíà Êîëåäà!

Îò êëóá „Íîáåë” ïðè ÑÁÏ Äåïåøèòå áèõà Ì. Ê., Ï. Ä. è Ã. Ã.

Äî îòèâàùèÿ ñè ïðåçèäåíò Ãåîðãè ÏúðâàíîâÊîïèå: Äî àãåíò „Ãîöå“

Ãîñïîäèí áúäåù áèâø Ïðåçèäåíò!Íàé-ïîñëå! Íå çíàåì êàê óñòèñêà äåñåò ãîäèíè ïîä ïðèêðèòèå. Íî óñïÿ – âëåçå â èñòîðèÿòà. Åäèíñòâåíèÿò àãåíò íà êîìóíèñòè÷åñêè òàéíè ñëóæáè ñ äâà ïðåçèäåíòñêè ìàíäàòà! Ïîâåëèòåë íà òàéíèòå – ðåêîðäüîð íà ìàíäàòèòå! Äèàëåêòèêà.Ñåãà ïúòÿò ïàê å ñâåòúë. Íàçàä êúì ÁÑÏ è íàïðåä êúì ïðåìèåðñêèÿ ïîñò! Ãîíèì íîâ ðåêîðä. Åäèíñòâåíèÿò àãåíò íà êîìóíèñòè÷åñêè òàéíè ñëóæáè ñ äâà ïðåìèåðñêè ìàíäàòà!Áîã äà íè ïàçè!Âåñåëà Êîëåäà!

Îò èíèöèàòèâåí êîìèòåò „Áúëãàðèÿ çà Ãîöå“

24 êîëåäíè ñòðàíèöè! · 14-27.12.2011 Год. 20 Брой 41-42 1,50 лв. 24...

Documents