Юни 2017, година 14, брой 6 bg.mondediplo@gmail.com www.bg.mondediplo.com 8 стр.

стр. 4-5КАК ДА ВЪЗСТАНОВИМ СОЛИДАРНОСТТА?О

Н Л

А Й

Н

(На стр.2-3)

ОТ НЕСЪГЛАСИЕ КЪМ СЪПЕРНИЧЕСТВО – НЕВЪЗМОЖНА ОБЩА ПОЛИТИКА

Åâðîïà èçîñòàâà â èíäóñòðèàëíàòà âîéíàЗа първи път на 2 декември 2016 г. Комисията в Брюксел представи план за действие в подкрепа на отбранителните индустрии на Стария континент. Отпуснатите средства вероятно ще са към 5,5 милиарда евро годишно от 2020 г. нататък. Евро-пейската индустриална история обаче изобилства с обещания, които, колкото и скромни да са, никога не стават реалност.

ЖАН -МИШЕЛ КАТ Р ПО АН*

* Журналист, автор на „Алстом“, държавен скандал, Фаяр, Париж, 2015.

ЕВРОПЕЙСКАТА ин-дустриална полити-ка прилича на НЛО: много се говори за

нея, има подозрения, че съ-ществува, но никой не може да ѝ даде точно определе-ние. Онези, които вярват, че я има, я свеждат до едно име: „Ербюс“. Скептиците сочат индустриалните скелети, с които са осеяни складовете за скрап и старо желязо.

„Ербюс“ заедно с „Ариана-

спейс“ наистина изглеждат емблематични за успешно индустриално сътрудничество между европейски държави. Самото им споменаване играе ролята на Сезам. В края на 2016 г. италианската компа-ния „Финкантиери“ твърдеше например, че иска да създаде „Ербюс“ на корабостроител-ниците на мястото на фалира-лата южнокорейска компания STX в капитала на „Шантие дьо л'Атлантик“. През пролетта на 2014 г. „Сименс“ пък предложи на френското правителство „Ербюс“ на енергетиката и „Ербюс“ на железниците, за да се избегне продажбата на енергийния клон на „Алс-том“ на „Дженерал електрик“ (GE). А година по-късно, през март 2015 г., група френски депутати социалисти призо-ваха да се сближат „Алстом Транспорт“ и „Сименс“, за да се консолидира европейска-та ж.п. индустрия (1). Уви! „Алстом Транспорт“ предпо-чете да се съюзи с канадската „Бомбардие“. Истината е, че прекрасният успех на „Ербюс“ е изключение в Европа и някои (като се започне от хората, кои-то направляваха съдбините му) смятат, че подобен проект вече не може да се осъществи.

За да се разберат причините за това колективно безсилие, се налага да се върнем назад. Па-радоксално, но именно в индус-трията през 1951 г. се конкрети-зира самата идея за Общ пазар. Това стана чрез Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС), сформирана от Фран-ция, Федерална република Германия (ФРГ), Белгия, Хо-ландия, Люксембург и Италия. Като зародиш на Европейската икономическа общност (EИО) ЕОВС скрепи помирението между Франция и Германия, като обедини техните ресурси от въглища и стомана. Ставаше въпрос също за това да се сло-жи край на „малтусианството“ на френския капитализъм, затворен в себе си и своите колонии, като бъде накаран да възприеме англосаксонския модел, основан на свободната търговия и производителността на предприятията. Манната, на-речена „План Маршал“, също зависеше от спазването на тези принципи.

През 1957 г., все в духа на

ЕОВС, Европейската общност за атомна енергия (извест-на под името „Евратом“) си постави за цел да се поделят разходите за научни изследва-ния в ядрената индустрия. Ин-дустриалните институционни

(1) Вж. Olivier Faure, Rémi Pauvros, Philippe Duron, Gilles Savary, Pierre Serne и Jean-Yves Petit, „Pour un „Airbus“ du transport ferroviaire“ (За Ербюс на ж.п. транспорта), Ле з`Еко, Париж, 5 май 2015.

1966, ïëàíúò „Èíôîðìàòèêà“

ПРИ завръщането си на власт през 1958 г. гене-рал Де Гол се отнася с

недоверие към идеите на Жан Моне. Той приема Общия пазар, тъй като вижда в него средство за модернизиране на структурите на френския ка-питализъм. Де Гол схваща ЕИО като пространство за развитие на индустриални групи, които да бъдат движеща сила на една

независима от Съединените щати политика. Във въздухо-плаването Франция строи само-лета „Конкорд“ заедно с британ-ците (които заради френското вето още не са влезли в ЕИО). Тя развива самостоятелно свой собствен ядрен реактор – графитно-газов. В информа-тиката след изкупуването на „Бул“ от американската „Дже-нерал електрик“ (разгневило

сътрудничества обаче спират дотук. Целта на подписания на 25 март 1957 Римски договор, с който се основава ЕИО, е преди всичко да се създаде пазар без граници. Нейният митнически съюз пък предвижда „премах-ване на пречките пред сво-бодното движение на стоки, хора, услуги и капитали между държавите членки“. Затова малкото на брой примери за индустриално сътрудничество се осъществяват между прави-телствата извън брюкселските институции. Последните само ги наблюдават отдалеч, без да се намесват.

силно генерала) френското пра-вителство стартира през 1966 г. плана „Информатика“ и създа-ва Международната компания по информатика (CII). Всеки път държавата има думата дали дадени компании да бъдат на-ционализирани или не.

И от едната, и от другата

страна на Рейн дават прио-ритет на създаването на во-дещи национални компании. Германските индустриални групи се възстановяват: „Си-менс“, „Тисен“, „Даймлер“, БМВ, „Фолксваген“, както и наследниците на конгломерата „ИГ Фарбен“, който произ-веждаше смъртоносния газ „Циклон Б“ („Агфа“, БАСФ, „Хьохст“, „Байер“ и т.н.), си въз-връщат цялата мощ с благосло-вията на федералната държава. Заради статута си на победена страна обаче ФРГ не може да изяви амбиции в секторите на аеронавтиката и отбраната.

През есента на 1966 г. френ-

ското, британското и герман-ското правителство стартират проект за голям транспор-тен самолет — конкурент на „Боинг 747“. „Сюд-Авиасион“

продължава успоредно работа върху самолет за средни раз-стояния А300 („Ербюс 300“). Но тъй като индустриалците и компаниите не успяват да се споразумеят по спецификата на бъдещите машини, проек тите зациклят. Колкото до британско-то правителство, то не гори от желание да си бръкне в джоба.

След май 1968 г. Бернар

Езамбер, млад инженер, от-говарящ за индустриалните проекти в правителствата на Жорж Помпиду и Кув дьо Мур-вил, се среща с Анри Зиглер. Пре-зидентът на „Сюд-Авиасион“ му представя макет на А300, който „ще направи революция в авиацията“. Подобен проект обаче се нуждае от значителни инвестиции. Държавата приема да осигури финансирането, като се съгласява да си възвър-не отпуснатите средства само в случай на успех (принцип на възстановимите аванси).

PAOLO GRASSINO. – Серия „Обезболяване“, 2012Изложба в галерията за модерно изкуство „Анна Мария“ в Рим.

2ЮНИ 2017 - МОНД дипломатик

(От стр. 1)

ОТ НЕСЪГЛАСИЕ КЪМ СЪПЕРНИЧЕСТВО –

Åâðîïà èçîñòàâà â Президентът Пом пиду (1969-1974) дава на проекта евро-пейска перспектива. Дър-жавният глава, спомня си Езамбер, „смяташе, че за да се продават самолети на ев-ропейските компании, трябва да се привлекат техните индустриалци. На британци-те се предлага да построят крилата в замяна на участие. Те отказват, защото пред-почитат плащане в брой. Платихме и така спечелихме три години“ (2).

За двигателите френско-

британското съперничество е такова, че трябва да се потърсят други производители. Герман-ците вече не са компетентни. Така че Франция ще преговаря с Националното изследовател-ско и конструкторско друже-ство за самолетни двигатели (Snecma) и с „Дженерал елек-трик“. Съвместното френско-американско предприятие CFM International ще постигне бляскав индустриален успех. То не само ще произведе дви-гателите на различните групи „Ербюс“, но ще успее по-къс-но да се превърне в един от доставчиците на „Боинг“ на американския пазар.

Французите доминират

в „Ербюс“ и „Арианаспейс“: 70% от технологиите и от ноу-хауто са от Франция, ръковод-ният състав е също френски. Сложна юридическа структура обединява „Аероспасиал“, създадена в резултат на слива-нето на „Сюд-“ и „Нор-Авиа-сион – от Франция; „Дойче Аероспейс“ АГ (DASA), на-следник на „Месершмидт“ и „Дорниер“ – от Германия; и „Конструксионес Аеронау-тикас Сосиедад Анонима“ (CASA) – от Испания. Герман-ците, които виждат в „Ербюс“ начин дискретно да си възвър-нат области, в които смятат, че исторически имат превъзход-ство, не се дърпат за финанси-рането на проекта. След като „Бритиш Аероспейс“ (BAE) се присъединява към „Ер-бюс Индъстри“ през 1979 г., капиталът е поделен между „Аероспасиал“ и DASA (всяка с 37,5%), BAE (20%) и CASA (5%). В продължение на чет-върт век в областта на отбра-ната британците се колебаят между изцяло национална стратегия, с подкрепата на САЩ, Европейския съюз и съюзяване с германците, с цел да маргинализират Париж. Французи, германци и испан-ци създават сами през 2000 г. Европейската авиационна отбранителна и космическа компания (EADS) – холдинг, който контролира „Ербюс“ и „Астриум“, компании, от кои-то BAE излиза през 2006.

Сътрудничеството в „Ер-бюс“ и „Арианаспейс“ функ-ционира, но то се проваля в информатиката. Идеята да се

Ôðåíñêî-ãåðìàíñêèòå ðàçíîãëàñèÿ

ВСЕКИ път САЩ из-вличат полза от френ-ско-германския анта-

гонизъм. През 80-те години национализираната френска компания „Томсон“ предпоче-те да продаде медицинския си клон (Компанията по радиоло-гия) на „Дженерал Електрик“. През 2014 г. същата „Джене-рал Електрик“ пое енергий-ните сектори на „Алстом“. Както винаги, американците обещаваха да запазят работ-ните места и обектите, докато сливанията между европей-ски компании механично за-вършваха със съкращения на персонал, като целта бе да се увеличат пазарните дялове, но и да се рационализират произ-водствата.

Още един фактор, този

път идеологически, обяснява провала на европейското ин-дустриално сътрудничество. През 80-те години с правител-ствата на Маргарет Тачър във Великобритания и на Роналд Рейгън в САЩ започна нов икономически цикъл. Това бе реваншът на пазара над дър-

жавите: свободна търговия, свободна конкуренция, прива-тизации, дерегулация. Така се появи двойно различие между Франция и Германия, между две схващания за европейско-то изграждане: силна Европа или Европа, отворена за вся-какви ветрове. Илюстрация на това противопоставяне е ин-дустриалната политика. Фран-цузите искат да възпроизведат в европейски мащаб модела, приложен през „30-те славни години“: създаване на водещи национални предприятия с публични и частни капитали в големите стратегически отра-сли, подпомогнати от големи проекти, направлявани от държавата. Тази колбертистка колбертистка политика, вертикална и с ясно определени цели, позволи на Франция да се възстанови много бързо, благодарение на въвеждането на държавен капитализъм, заел мястото на загубилия престиж през вой-ната фамилен капитализъм.

Историята на Германия я

насочва да даде предимство на друг подход. Големите ѝ

компании се развиха по вре-мето на Бисмарк, опирайки се на втората индустриална революция – тази на електри-чеството. Така създадените мощни компании трябваше да заложат на износа, тъй като страната почти няма коло-нии. От онова време датират меркантилизмът и стремежът към високи постижения на германската индустрия, които са се запазили и до днес. За Берлин ролята на държавата не е да избира отрасли, в които да инвестира, а да осигурява на големите си компании възмож-но най-добрата среда (образо-вание, обучение, данъци), за да допринесат те за националния просперитет. Тези конгломе-рати се поставиха в услуга на Адолф Хитлер, но след пора-жението големите германски индустриалци престояха в за-твора за кратко. Американците подпомогнаха завръщането им в ръководството на компа-ниите, чиито заводи понесоха по-малко щети в сравнение с гражданските обекти. За тях главното бе Бон бързо да се възстанови пред лицето на съветската заплаха.

ФРГ възприема принци-

пите на бисмарковата поли-тика и на ордолиберализма (6). Банките, по-специално провинциалните, финансират предприятията и стабилизират акционеритеакционерите. Те изцяло съ-действат на хилядите средни предприятия, които успешно провеждат политика на ин-дустриалните ниши. Тъй като военните разходи са намалени до най-простата им форма, традиционните индустрии се ползват от максимум ресурси. В същото време Франция от-деля значителна част от своя бюджет за отбрана (за войните в Индокитай и Алжир, и за ударната сила). Сблъскват се два подхода за индустриал-на политика. Германия дава предимство на отраслите от втората индустриална рево-люция. Франция се интересу-ва повече от тези от третата: електроника, информатика и днес цифровизация.

Разпространението на не-

олибералната идеология през 80-те години и растящото влияние на британците в Евро-пейската комисия постепенно маргинализират френските идеи в Европа, която между-

временно се разширява. Пора-жението става факт в края на 80-те години. През цялото де-сетилетие Франсоа Митеран се опитва да убеди европейците да водят волунтаристка поли-тика в технологиите от третата индустриална революция – в областта на информатиката, роботиката и електрониката за широката публика, където доминираха японците, като се премине през професионал-ната електроника и телекому-никациите. Париж предлага създаване на специализирани европейски агенции, отваряне на публични пазари на базата на преференции за общността, големи общи инфраструктурни проекти. В Брюксел мненията са разделени. Макар дирек-ция „Индустрия“ да откликва на френските тези, главната дирекция „Конкуренция“, която обединява германски и британски функционери, е напълно против.

В резултат на това през вто-

рата половина на 80-те години френските амбиции са сведе-ни до минимум. През 1986 г. подписаният под влиянието на председателя на Европейската комисия Жак Делор Единен европейски акт си поставя за цел „да дооформи вътрешния „да дооформи вътрешния пазар“пазар“: дерегулация, прива-тизации. През 1988 г. влиза в сила Директивата за свобод-ното движение на капитали. Накратко, Франция малко по малко се интегрира към новия световен икономически ред, очертан от Вашингтонския консенсус (7). Министерство-то на финансите, привлечено от неолибералните идеи, се налага над хората, които искат да развиват индустриите.

През краткото си премиер-

ство през 1991 г. Едит Кресон се опитва да обърне хода на нещата, като предлага евро-пейска индустриална полити-ка и създаване на „общност на електрониката“, но без-успешно. Налага се кредото, дефинирано от германския комисар, отговарящ за външ-ната търговия и индустрията Мартин Бангеман: „Глав-ният въпрос се отнася до условията, които трябва да са налице, за да се увеличат оптимално ресурсите на паза-ра“ (8). Нататък всичко е ясно. Преминавайки от думи към дела, Европейската комисия

(2) Вж. Bernard Esambert, Une vie d’influence. Dans les coulisses de la V-e République (Живот под влияние. Зад кулисите на V-та Република), Фламарион, Париж, 2013.

(3) През 1970 американската компания „Ханиуел“ замени „Дже-нерал Електрик“ в капитала на „Бул“.

(4) Двата частни инвестито-ра в CII са Главната електрическа компания и „Томсон“. Вж. Jacques Jublin et Jean-Michel Quatrepoint French Ordinateurs. De l’affaire Bull à l’assassinat du plan Calcul (Френски компютри. От аферата „Бул“ до убийството на плана „Информати-ка“), Ален Моро, Париж, 1976.

(5) Вж. Alstom, scandale d’État („Алстом“, държавен скандал), Фаяр, Париж 2015.

(6) Вж. Пиер Рамбер, Рашел Кнебел, Франсоа Денор, „Герман-ският либерален ред – желязна клетка за Стария континент, Монд дипломатик, август 2015, http://bg.mondediplo.com/article1401.html.

(7) Вж. Moisés Naim, „Avatars du „consensus de Washington“ (Пре-въплъщения на Вашингтонския консенсус), Le Monde diplomatique, март 2000.

(8) Martin Bangemann, Les Clés de la politique industrielle en Europe (Ключовете на индустриалната по-литика в Европа), Париж, 1992.

създаде европейски първенец в информатиката се заражда още през 1966 г. с лансиране-то на плана „Информатика“ и създаването на CII от Фран-ция. Париж предлага най-на-пред (но безуспешно) съюз на холандската „Филипс“, после – на британската ICL. Лятото на 1971 г. започват преговори със „Сименс“. Накрая, на 1 февруари 1972 г., е подписано тристранно споразумение. CII и „Сименс“ ще имат по 42,5%, а „Филипс“ – 15%, в компа-нията, която ще се нарича „Юнидата“. Целта ѝ е пряко да конкурира IBM, като предлага съвместими компютри както на европейския пазар, така и на трети пазари. Меденият месец обаче не продължава дълго. Враговете на „Юнида-та“ са много: IBM естествено, а също „Ханиуел-Бул“ (3), без да се броят частните акционе-ри на CII, чиито интереси са разнопосочни (4).

През 1974 г. противниците

на „Юнидата“ се заемат да убедят новия френски дър-жавен глава Валери Жискар д`Естен, че CII накрая ще бъде погълната от герман-ската „Сименс“, която пък ще се съюзи с холандската „Фи-липс“. Те препоръчват сбли-жаване на CII с „Ханиуел-Бул“. Как да се обясни, че политически ръководители, които се обявяват за убедени европейци, правят подобен избор? Чрез историята. На-времето част от френските елити продължават да смятат германците за противник. „Сименс“ и Главната елек-трическа компания (CGE)

участват в картел за износ при строги правила (International Electrical Association) (5). CGE се опасява, че чрез „Юнида-та“ „Сименс“ може да навлезе във френския ѝ периметър.

Провалът на „Юнидата“

ще има тежки последици за европейския индустриален пейзаж. „Сименс“ и CGE господстват в енергетиката, железниците, медицинската сфера, телекомуникациите и информатиката. Все области, където европейските страни можеха, както направиха с „Ербюс“, да създадат първо-класни предприятия срещу американците. Разбира се, през 80-те години „Сименс“ бе приобщена към проекта за ядрена централа трето поко-ление (европейски водо-воден реактор EPR) чрез минори-тарно участие във филиал на „Фраматом“, предшест-веник на „Арева“. Първият реактор от този тип – EPR, инсталиран във Финландия от двойката „Сименс“–„Арева“, се оказа финансова и дори технологична катастрофа. В крайна сметка „Сименс“ е изключена от капитала на „Арева“ през 2009. Скритата враждебност между двете страни се потвърди през 2001. След интензивно лобиране пред Европейската комисия „Сименс“ успя да предотвра-ти сливането на „Шнайдер“ и „Льогран“, двете френски компании, специализирани в електрооборудването. Тя обаче не успя да спъне плана на френското правителство за спасяване на „Алстом“ през 2003.

МОНД дипломатик - ЮНИ 20173

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Мария Петрикова

НЕВЪЗМОЖНА ОБЩА ПОЛИТИКА

èíäóñòðèàëíàòà âîéíàсе противопоставя през 1991 г. на изкупуването на британ-ската компания „Де Хави-ланд“ от френско-италиански консорциум („Аероспасиал“, „Алениа“), който искаше да създаде европейски център за регионални транспортни самолети около ATR. Тогава канадската „Бомбардие“ заку-пува „Де Хавиланд“.

Европа е само обширен пазар, който ще бъде разширен възможно най-бързо, защото стратегическият интерес на САЩ го изисква и защото германците намират предим-ството в един възстановен в непосредствена близост до тях Hinterland (9). Техните индустриални компании из-насят производствата си, за да произвеждат евтино различни елементи, които сглобяват в техните заводи в западната част на Германия.

Според Луи Галоа, прези-

дент на EADS от 2006 до 2012 г., отговорността за тази липса на европейска индустриална политика е поделена. „Герман-ците не я искаха, обяснява ни той, защото тя противоречи на тяхната ордолиберална идеология и защото не се нуж-даят от нея. Но пък французи-те не проявиха необхо-димата настойчивост за прилагането ѝ. А това не интересуваше председателите на Ев-ропейската комисия, и по-специално Жозе Ма-нуел Барозу.“ В Брюк-сел дирекция „Конку-дирекция „Конку-ренция“ малко по малко ренция“ малко по малко премина под контрола премина под контрола на юридическата ди-на юридическата ди-рекция, която има една рекция, която има една единствена цел: да не единствена цел: да не бъде съдена от Евро-бъде съдена от Евро-пейския съд за незачи-пейския съд за незачи-тане на конкуренцията. тане на конкуренцията. През годините посте-пенно се наложи една крайно строга съдебна практика. Според Галоа „днес тя просто би забранила стартира-нето на проект като „Ербюс“.

Отсъствието на ин-

дустриална стратегия се дължи също на липсата на истинска външно-търговска политика. През 2002 г. САЩ ре-шиха за шест месеца да наложат мита до 700% върху стоманата, за да отговорят на китайския дъмпинг. Колкото до европейците, те разискваха в продължение на две години и в крайна сметка приложиха десет пъти по-ниски мита. Това равнодушно отношение на Брюксел може също да се обясни с излишъците на Гер-мания, главно в търговията с Китай и Съединените щати. Берлин успя да наложи своите технологични норми и стан-дарти в отраслите, които го

интересуват, и не се нуждае от задължителна европейска търговска политика.

Препятствията пред евен-

туалното сътрудничество мо-гат да бъдат отлично илюстри-рани с автомобилостроенето. Трите германски компании „Фолксваген“, „Даймлер“ и БМВ са конкуренти и парт-ньори. Конкуренти, защото продават коли на едни и същи пазари, и партньори, понеже не се колебаят да купуват части заедно. През 2015 г. те заедно се сдобиха с навига-ционната система на „Нокиа“ за оборудване на своите коли. Във Франция „Рено“ и „Пежо“ си остават съперници, които никога не си сътрудничат.

„Индустриална политика“,

прокудена през 90-те години от речника на Комисията, се появява отново в Лисабон-ската стратегия от март 2000. Тя цели да направи от Евро-пейския съюз „икономика на най-конкурентното и най-динамичното знание в света, способно да осигури устойчив икономически растеж заедно с количествено и качествено подобрение на заетостта и по-голяма социална сплоте-ност“. През годините обаче

се чуваха само празни думи и благопожелания: „Необходими са мерки за насърчаване на по-устойчиво производство и по-требление, с което да се засили европейската конкурентоспо-собност.“ И макар наистина да се споменава за „цифрова стратегия на Европа“ или за „индустриална политика в ерата на глобализацията“, конкретно, не се случва нищо

особено, тъй като идеологията си остава същата. Лисабонска-та стратегия е провал.

Влиянието на Франция

в службите на Комисията и на Европейския парламент с годините отслабва. Нейният държавен апарат ревностно се подчинява на правилата на общността. Елитите вече не вярват на индустриалния патриотизъм и не могат да си представят европейски патри-отизъм. За големите френски индустриални компании, по-специално онези от CAC 40 (котираните на френската фон-дова борса – бел.прев.), Европа не е нищо повече от пазар като другите. Някои се продават на онзи, който предлага повече, или преминават под контрола на англосаксонски инвестици-онни фондове (10). Притисната между англосаксонското гос-подство и германския ордоли-берализъм, френската индус-трия се срива, а заедно с нея и милиони работни места.

Това ново съотношение

на силите може да се открие в „Ербюс Груп“ (новото име на EADS), а също в „Ариана-спейс“, където влиянието на французите отслабва. Както признават в частни разгово-

ри някои високопоставени кадри, новият ръководител на „Ербюс Груп“, германецът То-мас Ендерс, „американизира все повече компанията“. Така през 2016 г. той постави на поста директор на научните изследвания и технологията американеца Пол Еременко, бивш ръководен кадър на Агенцията за авангардни изследователски проекти

(9) Hinterland (хинтерланд) – в смисъл на зона на икономическо влия-ние. Буквално този термин от нем-ския език означава „земята отзад“.

(10) Вж. Christakis Georgiou,

Les Grandes Firmes françaises et l’Union européenne (Големите френски фирми и Европейският съюз), 2017.

(11) Politiken, Копенхаген , 26 януари 2017.

(DARPA) на САЩ – държавен орган, който насочва креди-тите за научни изследвания и развитие главно в отбра-ната. Все едно „Боинг“ да наеме бивш ръководител на френската Главна дирекция по въоръженията. Трябва ли да припомняме, че „Ербюс Груп“ произвежда ракетите за френската ударна сила.

Същото става и в „Ариана-

спейс“. При извеждането в орбита на европейски спът-ници нейните ракети носи-тели системно се оказват в конкуренция с руснаците и американците. А те с подкре-пата на своите правителства подбиват цените. Германия избра американската „Спейс Екс“ (SpaceX) за три от спът-ниците си. Европейците обаче постигнаха успех с програмата „Галилей“ – система за гео-локализация чрез сателити, конкурентна на американската GPS. От стартирането на про-екта до завършването му през декември 2016 г. обаче измина-ха 18 години. Равносметката: най-малко шест години закъс-нение, удвояване на бюджета и безброй психодрами между страните участнички, някои от които се поддадоха на амери-канския натиск.

Във военната индустрия доста често сътрудничеството бързо се проваляше (какъвто бе случаят с френско-гер-манския танк). В областта на бойните самолети Франция

действа сама със самолета „Рафал“, докато германците и британците произвеждаха своя „Еврофайтър“. Двата самолета се конкурират при износа в някои европейски страни, сред които Великобритания, Ита-лия и Холандия, които дори предпочитат да купуват аме-риканския F-35, най-скъпия реактивен самолет в историята на въздухоплаването.

Най-болезнен обаче е про-

валът в областта на цифрови-те технологии. От тридесет години с мълчаливото съу-частие на повечето държави Брюксел системно блокира всеки проект за създаване на европейски водещи компании. Подобна незаинтересованост контрастира с предприетите от китайците, и дори от рус-наците, инициативи. Защо да се разработва европей-ско предлагане, след като GAFAM (Google , Apple , Facebook, Amazon, Microsoft) го прави вместо нас? ...

Много монополи се из-

плъзват от всякакъв контрол в областта на поверителните данни. Тази опасност като че ли започва да се осъзнава в Брюксел. Така през юли 2016 г. „Гугъл“ беше обвинена от Европейската комисия в нарушаване на конкурен-цията. Установилата се в Ирландия американска компания се ползваше от много изгодна данъчна система. Това наказание, широко отразено от меди-ите, обаче е само изолиран акт. И Дъблин, който при-лага специален режим, за да привлича чужди фирми, изрази голямо съжаление. Изкушението за подчи-нение на американските гиганти си остава голямо. В края на януари 2017 г. датският министър на външните работи Андерс Самуелсен обяви, че назна-чава „посланици“ на своята страна при GAFAM: „Тези компании се превърнаха в нови нации. В бъдеще нашите двустранни отно-шения с „Гугъл“ ще бъдат също толкова важни като онези, които поддържаме с Гърция“ (11). Ако тази нагласа, подобна на тази на Ирландия, която се изживя-ва повече от всякога като самолетоносач на амери-канските мултинационални гиганти, се потвърди, това ще е посегателство върху самия смисъл на европей-

ския проект.

ЖАН-МИШЕЛ КАТРПОАН

PAOLO GRASSINO. – Серия „Обезболяване“, 2012

4ЮНИ 2017 - МОНД дипломатик

КАК ДА ВЪЗСТАНОВИМ

Âîòúò çà Íàöèîíàëíèÿ ôðîíò Трайното настъпление на Националния фронт събра на едно място разнородни социални групи, привлечени не само от ксенофобската и антимю-сюлманската му фразеология. Това беше техният отговор на унизителната реалност – социална неси-гурност, страх от бъдещето, бедност и безработи-ца. Да гласуват за крайно десните им изглеждаше по-подходящо, отколкото да подкрепят левицата, присъстваща все по-слабо в непосредственото им обкръжение.

УИЛИ ПЕЛ ТИ Е*

* Координатор, заедно с Желал Може, на колективния труд Les classes populaires et le FL. Explication de votes (Народните класи и Национал-ният фронт. Обяснения за гласуване-то), Éditions du Croquant, coll. „Savoir/agir“, Vulaines-sur-Seine, 2016.

МЕДИЙНАТА еуфо-рия, последвала избирането на Еманюел Макрон

за президент на републиката на 7 май т.г., попречи да се види най-главното – почти един на всеки четирима (22,4%) от включените в избирателните списъци гласува за Марин льо Пен на втория тур.

Тези 10,6 милиона не из-разиха единодушно съгласие със 144-те предложения на кандидатката. Мнозина по-сегнаха към нейната бюлети-на с чувството, че този жест може да изрази гнева им, да възстанови самоуважението им, да пробуди надеждата за по-добър живот, по-добро все-кидневие, по-добри трудови взаимоотношения и връзки с околните. Някои гласуваха без дори да познават програмата на Националния фронт (НФ), или без да я подкрепят напъл-но, понякога и без желание Льо Пен да дойде на власт.

Макар и поставен на позор-ната скамейка, НФ успя да обе-дини в изборния ден общест-вени групи, принадлежащи не само към доминираните, но и към онази онеправдана част от доминаторите, която също се чувства отхвърлена, непри-зната, порицана и лишена от благата на света, такъв какъв-то е или какъвто си отива (1). Тези разнородни обществени групи гласуваха за различни цели или с противоположни мотивации. За да доловим това, е достатъчно да изслушаме онзи 58-годишен собственик на авторемонтна работилница от Драгинян, чиято професионал-на съдба е протекла в редуване на върхове и провали: „три пъти избягване на фалита, с бачкане, бачкане и само бачка-не, без никой да ти помогне, като през цялото време пла-щаш на мързеливци, които не ги е грижа за нищо.“„Добре, че Льо Пен ще спре помощите за лентяите“, добавя той. Но „пенсионирането на 60 години не го разбирам, то значи да насърчаваш мързела“. Няма „нищо против чужденците“,

двамата му зетьове са алжирци и „въртят гаража, без тях сме загубени“.

Нужно е също да изслуша-ме и онзи 43-годишен надомен детегледач, бивш дългосрочно безработен („щом имам на-среща си шеф, атакувам го фронтално“), който обитава социално жилище с нисък наем в квартал Мулен Ру в Лаон и се горещи срещу „цялата тази паплач от младежи чужденци, които непрекъснато се съби-рат на стълбищата на блока, цяла нощ човъркат мотопеди на улицата, да не говорим за по-лошо, носят в семейството пари под формата на помощи, замърсяват всичко (…), а ние чакахме шест години за норми-рано жилище и помощи няма-ме никакви“. „Това, което куца у Марин льо Пен – смята той – е, че много отстъпва на ше-фовете: всичко принадлежи на тях, на теб – нищо, само изпълняваш“.

Добре е да бъде изслушан и онзи син на обеднели аристо-крати от Версай, заместник-директор на затвор, разведен с колумбийка („лекарка у тях, но у нас безработна, която издържах“): избрал да гласува „за Льо Пен, защото [Франсоа] Фийон е нечестен“, и смята, че „престъпници-

те са най-вече имигранти“. Същевременно „не му се ще НФ да спечели“. Твърди, че „да се откажеш от еврото и от промените в Трудовия кодекс със закона „Ел Комри“ е глупост“, но се обявява за „шок, който да накара чуж-денците да уважават Фран-ция, да ни уважават нас и да възстановим ценностите и величието на миналото“.

Ðàçïàä íà òðóäîâèòå êîëåêòèâè

МАКАР избирателите на НФ да са еднород-ни по състав, предим-

но не богати хора, не високо дипломирани, които не живеят в градовете, те се характеризи-рат със своята разпокъсаност и разделеност (2). Този кон-гломерат от гласоподаватели включва обществени катего-рии, чиито интереси в много отношения са антагонистични. Хора със свободни професии, принципни противници на социалните помощи и закрила, присъстват редом с наемни работници и служители, които критикуват „прекомерните“ помощи „за имигрантите“, но решително отхвърлят пре-махването им, тъй като собст-веният им живот зависи от тях. Собствениците на малки предприятия и занаятчиите, работещи на собствена сметка, които гласуват за Марин льо

Пен, гледат на заплащането, условията на труда и съкра-щенията по съвсем различен начин от хората на наемния труд. Същото важи за обез-щетенията при безработица или болест, за обществените услуги и др.

Един чисто политически и опростителски подход може да доведе до извода, че за да се победи НФ, е достатъчно да се разобличи неговата непо-следователност, ксенофобия-та и съмнителните „афери“ на ръководителите му, което би преобърнало мнението на заблудените избиратели. Това би било проява на идеализъм и интелектуализъм.

Изборният резултат на НФ няма да спадне, докато на работното място, сред обикновените хора, царят

(под различни форми, но пов-семестно) пълното недоверие към околните и изолацията на всеки поотделно. Чувството на безсилие, несигурността и съпътстващите ги обострени съперничества непрестанно подхранват избирателната ак-тивност в полза на Льо Пен.

Либералните „модерни-зации“ провалят кариерното развитие на хората, правят не-възможни плановете им за бъ-дещето. Те водят до разпад на трудовите колективи, затварят всеки човек в собственото му страдание и игнорират чуж-дото. В големите търговски вериги (3) мениджърите, обу-чени в търговските училища, превръщат супермаркетите в средища за максимална и незабавна печалба. Плаващи графици, постояннен начал-нически контрол иззад стък-лени прегради, насърчаване на клиентския надзор и до-носничеството между колеги, забрана на разговорите между съседни касиери – всичко това засилва недоверието.

Съвместно, но в изолация, работят различни групи от служители – студентки и ста-жанти, наети на краткосрочен договор, които не споделят нищо с по-старите касиерки, добили опит и устойчивост на призивите за всеотдайност, докато средното поколение се противопоставя на всички и на себе си, с надеждата за дребни предимства (предви-дим график, работа на щанд, премиални).

В заводите, на фона на липсата на свободни работни места, ускоряването на тем-повете и шантажирането чрез заплахи за уволнение, се раз-гарят конфликти между ста-рите „улегнали“ работници и временните или назначени по срочен договор, осъдени да демонстрират усърдие и по-корност, за да запазят трудно придобитата си работа. По-възрастните се чувстват неза-читани от новодошлите, които оспорват квалификацията им и провалят екипния дух и со-циалното общуване (4).

(1) За споменатия ефект на съвпадане на позициите, вж. Pierre Bourdieu, „La représentation politique“ (Политическото представителство), Actes de la recherche en sciences sociales, vol. 36-37, № 1, Париж, февруари-март, 1981.

(2) Вж. цит.изт. Les Classes populaires et le FN (Народните класи и НФ) и по-специално работите на Daniel Gaxie и Patrick Lehingue.

(3) Вж . Marlène Benquet,

Encaisser! Enquête en immersion dans la grande distribution (Да устояваш! Анке-та с потапяне в големите супермар-кети), La Découverte, Париж, 2013.

(4) Вж. Stéphane Beaud et Michel Pialoux, Retour sur la condition ouvrière. Enquête aux usines Peugeot de Sochaux -Montbéliard (Отново за условията на наемния труд. Анкета в заводите „Пежо“ в Сошо-Монбе-лиар), La Découverte, Париж, 2012 (1 издание: 1999).

DIANA ONG. – „Бумеранг“, 2008.

МОНД дипломатик - ЮНИ 20175

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Станимир Делчев

СОЛИДАРНОСТТА?

— áëèçúê áîé íà îñïîðâàí òåðåíВ миналото младите ра-В миналото младите ра-

ботници имигранти, и въобще ботници имигранти, и въобще колегите, се самоопределяха колегите, се самоопределяха като хора от „една черга“, като хора от „една черга“, го-тови да водят съвместна борба. Днес всичко е насочено така, че между хората на наемния труд да не се изгражда чувство за общ интерес. Разговорите стават обективно невъзможни, работният процес е непрекъс-нат, с минимални почивки. В тази вселена с неизвестен повелител всеки изпитва по-стоянна несигурност и не знае откъде може да дойде ударът, предшестващ уволнението. На-края всеки започва да се плаши от всекиго. В голямата си част гласовете за НФ са последица от тази витаеща на работното място враждебност.

Още повече че либерал-ните „модернизации“ ожес-точават съперничествата по отношение на социалните по-мощи. Държавните служители управляват недоимъка, който критикуват и срещу който яр-остно се опълчват засегнатите потребители.

Бюджетните ограничения намаляват социалните помо-щи, а децата на имигрантите, дискриминирани при търсене на работа, масово участват в разни стажове чрез бюрата по труда. „Именно това широко участие в структурите, пред-назначени да откриват ра-ботни места, подпомагани от държавата, подхранва усеща-нето, че държавните мерки в областта на заетостта (по-специално социал ните помо-щи) се усвояват все по-масово от имигрантите („Всичко отива при тях“)“, подчер-тават Стефан Бео и Мишел Пиалу (5).

Тази война на бедните срещу още по-бедните приема различни форми в зависимост от местните условия. Именно тя увеличава гласовете за Льо

Пен. Защото към конфликтите около заетостта се прибавят и междусъседските конфликти, те също засилват враждеб-ността в най-близкото обкръ-жение.

В т. нар. чувствителни квартали някои семейства успяваха да напуснат социал-ните жилища, да спестят пари и да се измъкнат. Децата им се „издигаха“. Сега, в условията на шестваща безработица, спадналите им доходите ги задържат в разнебитените сгради. Децата им отпадат от училище. Животът им се доближава до нивото, от което смятаха, че са се отдалечили (най-често нивото на ими-грантите), и се гордееха с това. Гласуването за Льо Пен е израз на крайна и символична съ-протива срещу това пропадане – то е знак за различаване от онези, които в действителност са най-близки до тях в социал-ната стълбица.

В бедния селски свят, къ-дето преобладават гласовете за НФ, затварят врати училища, магазини, кафенета, пощен-ски бюра, църкви. Премахват се железопътни и автобусни връзки. В Пикардия например изчезват постепенно местните празненства и игри, оркес-трите, мажоретките, ловът на птици, пожарникарите добро-волци… Вътрешноселските поводи за общуване отпадат, а заедно с тях – и целият създаван от тях „капитал на самобитност“. Пристигат нови популации (инженери, по-из-дигнати кадри), които изку-пуват селските къщи и ферми на ниска цена. Новодошлите гледат отвисоко местните и предишния начин на живот. Единствената позитивна иден-тичност, на която тамошните хора могат да се позоват, е националната – „Ние сме си у дома“ (известен лозунг на Льо Пен — бел. прев.).

Вотът в подкрепа на Льо Пен нараства и в зоните с ед-нофамилни къщи. Обитават ги майстори, техници, собстве-ници, постигнали известна професионална реализация… и съпътстващото я чувство на неуспех и разочарование. От изявени работници са се превърнали в нисши кадри. Уменията им са пренебрег-вани от висшия мениджмънт, който ги унизява. Заплатите им не помръдват, а вноските по взетите заеми са високи. Децата им, по липса на унасле-ден културен потенциал, имат „среден“ успех. Гласували са и за левите, и за десните, без видим резултат. Вотът за Льо Пен е начин да изразят дълбокото си раздразнение от многообразното обкръжение, което ги поставя в неравнос-тойно положение.

Ако антирасистките или антифашистките акции не се насочат най-напред към тези социални причини, те ще убедят само предварително убедените (6).

До вчера левите партии обединяваха работници и слу-жители. Социалистическата партия се превърна в партия на ръководни кадри и про-фесионални политици (7). В Комунистическата партия, подчертава Жулиен Миши, „системата за обучение, даваща предимство на ра-ботниците-активисти от предприятията, отмира“ (8). В същото време в НФ, колкото повече расте броят на членове-те и на избраниците на партия-та, толкова повече тя предлага постове и услуги на растящ брой „клиенти“. Голям шум се вдигна в департамента Ен около случая с г-жа Мари-Жан Парфе, чистачка в кметство Марл, която на департамен-талните избори през 2015 г. победи кмета-социалист, сена-тор и председател на областния

съвет. Тя живеела в два стари железопътни вагона. Преди да стане член на НФ, в продъл-жение на две години се чудела как да изпрати внука си на медицински преглед в Париж. Постъпките ѝ пред политиче-ски партии останали напразни. Кметът на Вилие-Котере, от НФ, разрешил проблема. В Марл на втория тур на прези-дентските избори г-жа Льо Пен получи 59,3% от действителни-те гласове, а в близките селища Люни – 74,4%, Рони – 68,7%, Вулпе – 62,7%.

Гласовете в полза на НФ ще продължат да растат, ако в борбата срещу обявените либерални „модернизации“ (по-специално осигуровките за безработица) народните слое-ве бъдат оставени на грижата на НФ. Вярно е, че изграж-дането сред работниците и служителите на леви партии, които говорят техния език и им предоставят помощ, ще бъде продължителен процес. Меланшон спечели част от на-родния вот в градовете и край-градските зони, но по-малко в деиндустриализиращите се села и райони. Процесът на по-пълване на профсъюзите също ще бъде продължителен.

А е необходимо и да се действа спешно. Как да съ-будим отново общия интерес сред народа и да обособим нов поглед върху света – не на етническа и расова основа, а на основата на социалната идентичност? В самото начало на ХХ век по пътя между за-

вода и дома работниците вли-заха в бистрото и споделяха питиета и игри, разказваха си с огорчение или смях случки от работния ден, конфликтите с шефа, обменяха идеи как да намерят изход. Трябва да из-мислим отново тези заведения, допринесли за политизиране-то на народа в социален или либерален дух. Може би под формата на кафенета в кварта-лите, в селата и предприятия-та, пред бюрата по труда. Така би се възродила социалната солидарност, прекъснатите в момента прояви на прак-тическа солидарност. В тези кафенета и бистра ще започне отново да се проявява конкрет-на взаимопомощ – заемане на инструменти, споделяне на градини за самоосигуряване, правна и административна помощ, ще се зараждат и неподозирани приятелства… Понякога е достатъчно съвсем малко, за да се промени нагла-сата за гласуване. Тези места за срещи в близост до хората, гласуващи за Льо Пен, ще поз-волят да се разберат мотивите им. И да се стигне до обща диагноза срещу либералните реорганизации на труда, които внасят разкол в наемния труд, и срещу строгите икономии, които водят до затваряне на пощи, училища, медицински центрове, местни съдилища, социални жилища и гари, до ограничаване на субсидиите за местните органи на властта.

УИЛИ ПЕЛТИЕ

(5) Вж. Stéphane Beaud et Michel Pialoux, „Les ouvriers et le FN. L’exacerbation des luttes de concurrence“ (Работниците и НФ. Изострянето на противоречията в конкуренция-та), в цит. изт. Les Classes populaires et le FN,(Народните класи и НФ).

(6) Вж. „Mon voisin vote Front national“ (Съседът ми гласува за Националния фронт),Le Monde diplomatique, януари 2017.

(7) Вж. Rémi Lefebvre и Frédéric Sawicki, La Société des socialistes. Le PS aujourd’hui, (Обществото на социалистите. Социалистическата партия днес), Éditions du Croquant, 2006.

(8) Вж. Жулиан Миши, „Как партийният апарат се отдалечава от членската маса“, Монд диплома-тик в Дума, 4 януари 2015, http://bg.mondediplo.com/article1313.html.

ПРИВИДНО бурята премина, поличбите от Брекзита и избора на Тръмп са почти овладeни. Победата на Еманюел Макрон ентусиазира управляващите

кръгове на Европейския съюз. Един от техните заклети коментатори дори мъркаше от удоволствие и смяташе, че това е „първата решителна спирачка за популистката вълна“ (1). Човъркани от желанието да използват мо-мента, за да наложат силово неолибералната програма на Европейската комисия, новите френските ръководи-тели са взели на мушка Кодекса на труда. Все същата политическа ориентация ще бъде следвана и занапред в Париж от един по-млад човек, по-добре формиран и по-малко лишен от въображение и харизма в сравнение с предшественика си Оланд. Чудото на комуникациите и на „полезния вот“ позволява тази лека промяна да бъде представена като исторически скок, който отваря пътя за всяка дързост. Заличаването на разделението между ляво и дясно, което западната преса превъзнася до припадък заради новото дете-чудо, е също в областта на фантастиката. Левицата и десницата във Франция на практика водят една и съща политика още от 1983 г. От тогава насам цели части от двете се срещат в прави-

телството, а утре ще бъдат заедно в парламентарното мнозинство. Сега наистина има повече яснота, но това е всичко.

Вкопчването на испанската корумпирана десница във властта, победата на либералите в Холандия, новата възможност, обещана може би прибързано за британските и немските консерватори, внушават, че яростта, белязала миналата година, може би затихва поради липса на политически изходи. Изборът на Ма-крон на фона да знамето в синьо и златно, спешното му посещение в Берлин показват, че основните линии на политиката, провеждана от Ангела Меркел, ще бъдат следвани решително. За гърците това означава нама-ление на пенсиите с още 9%, експертите спорят само дали то е 13-то или 14-то по ред. Що се отнася до Тръмп, чиито внезапни пориви и самохвалство обезпокоиха за кратко западните администрации, нормализацията на управлението му е много напреднала, както и подготов-ката за евентуалното му отстраняване от власт в случай на нужда. И за да се гарантира пълното спокойствие на

кормчиите на Стария свят, остава само Матео Ренци да се върне на власт в Италия през следващите месеци.

През 20-те години на ХХ век, като констатира, че след

една епоха на стачки и революции в европейските държави, особено в Обединеното кралство и Германия, капитали-змът е възвърнал обичайния си ритъм, Комунистическият интернационал реши да признае „стабилизирането на капитализма“. За да не излезе обаче, че се предава, през септември 1928 г. той обяви, че това спокойствие ще бъде „частично, временно и несигурно“. Предупреждението прозвуча механично, дори бюрократично, беше времето на еуфория на имащите – Лудите години (2). Но „черният четвъртък“ на „Уолстрийт“ избухна година по-късно.

(1) Ален Дюамел, „Macron: première victoire contre le populisme“

(Макрон – първа победа срещу популизма), Либерасион, Париж, 10 май 2017 г.

(2) 20-те години на ХХ век – десетилетието, обхващащо периода от 1 януари 1920 до 31 декември 1929 година. В Канада и САЩ това време е известно като „Бурните двадесет“, в Европа – като „Златните двадесет“, а във Франция – като „Лудите двадесет“.

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Венко Кънев

СЕРЖ АЛИМИ

Лудите години

6ЮНИ 2017 - МОНД дипломатик

ПРОТИВНО на това, което ни внушава демократичният театър на всички избори, не толкова избирателите избират своите избраници, колкото политическите форма-

ции избират своя електорат. Изборите би трябвало да „обединят“ едно мнозинство от „граждани“ около важни за обществото теми. Партиите обаче на прак-тика целят да сумират различни дялове от демокра-тичния пазар – служители, държавни чиновници, кадри и т.н., така че да завоюват или задържат власт-та. С други думи, да постигнат едно коалиционно мнозинство (1). Как генералните щабове режат порции от този електорат и с какви средства успяват да ги мобилизират? Казано по друг начин, как пре-как пре-връщат част от населението в свой електорат?връщат част от населението в свой електорат?

Те се облягат първо на статистиките, следизбор-ните допитвания и проучванията на общественото мнение. Интересуват се от промените в условията на живот, показват общото във всички избори и сон-дират очакванията, предпочитанията и явленията, предизвикващи раздразнение. Таблиците им с числа правят разрез на обществото по пол, възраст, образо-вателно ниво, местоживеене, и най-вече професия и социално-професионална категория. Въпреки че са частични и не винаги неутрални, тези таблици дават представа за избирателите и за противоречивите интереси. Шофьорите рядко гласуват като висшите кадри, които возят. Партийните стратези знаят, че условията ни на живот ориентират нашите схваща-ния за света и влияят върху политическото ни съзна-ние, поради което отдават голямо, почти маниакално внимание, на тези проучвания. Данните обаче не казват как това съзнание се превръща в глас за опре-делен кандидат. Връзката между интересите на една група и гласа, подаден за партията, която претендира, че ги представлява, не е механична. Зависи много от нивото на политизация и от класовото съзнание. Те са силно изразени в заможните съсловия, но са много закърнели в народа. Бедните вече не гласуват масово за левицата, както през 1981 г. Тежестта на образователния ценз по отношение на гласуването се е увеличила значително, а отхвърлянето на поли-тиците е достигнало върхове. Така връзката между интересите и гласуването се осъществява често посредством разчленяване на темите и ценностите, за да се примами съответната аудитория.

По време на кампанията кандидатите се стремят да вкарат в публичните дебати своите тези (напри-мер, „задължителните вноски смачкват малките

ни предприятия“), с които да привлекат една точно определена публика (собственици на малки пред-приятия, занаятчии и търговци). Всяка проява, всеки тематичен митинг (за образованието, несигурността, икономиката и т.н.), провеждани в град – символ на проблема, предават послание към определен „сег-мент“ от населението и са изградени от думи като „Вашите интереси са и мои“. От средата на пър-вото десетилетие на ХХI век анализите установяват 6 главни теми, които структурират идеологическия пейзаж и очертават главните насоки на големите социални мобилизации. Две от тях са вдясно, две – вляво, и две са общи.

Първата тема е постоянна още от 1848 г. – на-

ционална идентичност, власт, закрила срещу ими-грантите, сигурност, семейство. Като неин носител се представя десницата на ценностите – Национал-ният фронт и класическата десница. Те се стремят да мобилизират ту католическата буржоазия срещу културния либерализъм, ту народните класи, за които се предполага, че се страхуват от исляма. Другата по-прозаична тема е свързана със собствеността, предприятието, данъчната система (представяна непременно като конфискация), личната отговорност (в противовес на „безплатната издръжка“ на лен-тяите). Това е десницата на интересите. Нейните послания идват от двете страни на политическата бариера, когато става въпрос да се привлекат ико-номическите шефове, големи и малки, имащите и, по-общо, данъкоплатците.

Две други съвсем различни теми се намесват в изборната борба. Едната засяга разнообразието, отварянето към света, толерантността, правата и свободите, с две думи – културния либерализъм. Тези въпроси изместват други, много по-основни в историята на работническото движение, като ра-венството или солидарността, изковани от общо из-страдания опит на потискане, които политическите дебати заобикалят. В икономическата и в социалната област проблемите за заплатите, трудовите условия, държавните услуги и социалната закрила могат да се припишат на левицата на интересите, която отхвърля политиката на строги икономии и дерегулациите. С изчезването на комунистическото движение идеите за одържавяване на средствата за производство и за премахване на режима на натрупване на капитал и

собственост съществуват само маргинално в поли-тическия спектър.

Изборите функционират като социално сито

Остават две групи въпроси, свързани с епохата. Едната изразява оптимизъм за преориентирането на икономическия модел към нови хоризонти, като еко-логичния преход, цифровизацията и универсалния доход, т.е. очертава едно отново желано бъдеще. Този елемент в програмите на Макрон, Амон и Меланшон се насочва с различни средства към онези хора, които искат да приключат с кризата, „без да се връщат към предишното“. Последната тема, лансирана и от десницата, и от левицата, критикува глобализа-цията, както и институциите, които я организираха в Европа. Там се изреждат понятията за валутна и бюджетна независимост, протекционизъм (по-общо казано, икономически протекционизъм), които са по-разбираеми за много хора след референдума за европейска конституция от 2005 г.

Социални групи, теми и изборни маневри, поли-тически стратегии – приложената таблица предлага да се свържат тези три елемента, за да се стигне до различните коалиции, такива, каквито се опитаха да ги създадат основните кандидати за президент на първия изборен тур. Тя не показва за кого гла-суват избирателите, а обратното – кои избиратели са ухажвани от кандидатите. Отляво са посочени социално-професионалните категории на френско-то население над 18 г. (пенсионерите са включени в професията, която са упражнявали), и към тях се прилага един показател за участие и политическа активност. Колонките вдясно отразяват усилията на кандидатите да мобилизират различни части от населението около определени проблеми, за да из-градят по този начин една мажоритарна коалиция. Когато речите, декларациите и програмите се целят в определена категория чрез една от споменатите шест теми, слагаме червена точка. Отсъствието на точка не означава, че съответната професионална категория не интересува кандидата, а по-скоро, че той посве-щава повече усилия, за да привлече други категории.

В кухнята на пазара за избориПИЕ Р РАМБ Е Р

1 183,4 206,5276,4

700,5

2 938,4 1 616,7

163,01 158,7

6 571,3 474,9493,9

1 112,8 2 739,8

1 749,9

9 825,3 3 154,7

2 075,1 1 887,7

2 707,8

11 969,2 2 531,2

562,73 135,1

2 091,7 3 648,5

9 497,7 2 768,6

1 272,2 2 305,5

3 151,4

502,28 217,5

2 053,3 5 662,0

.

2,40,40,61,4

5,83,20,32,3

13,10,91,02,25,53,5

19,66,34,13,85,4

23,85,01,16,24,27,3

18,95,52,54,66,3

1,016,4

4,111,3

ПРЕВРЪЩАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО В ЕЛЕКТОРАТТеми и залози

Национална идентичност, ред, сигурност, семейство (десница на ценностите)

Собственост, предприятия, данъчна система, отговорност (десница на интересите)

Многообразие, толерантност, културен либерализъм, права(левица на ценностите)

Заплати, условия на труд, общест-вени услуги, социална сигурност (левица на интересите)

Нови икономически, институционални, екологични и технологични модели(оптимистична визия за бъдещето)

Протекционизъм, монетарен и бюджетен суверенитет (за край на глобализацията) Дял на темите

в посланията

Социални коалиции, към които се стремят кандидатите

Амон Социалистическа

партия

Льо Пен Национален

фронтФийон

„Републиканците“Макрон „Напред!“

Меланшон „Непокорна Франция“

Обща численост на населението над 18 г.: 50 301 90099 400 заети, чиято професия не е известна, не са представени тук.Безработните, които вече са работили, са записани по последната упражнявана от тях професия.

Соци

ална

стр

укту

ра н

а ф

ренс

кото

нас

елен

ие н

ад 1

8 г.

през

201

5

Дял на населението над 18 г., в проценти Брой в хиляди Жени

Кадри, висши интелектуални професии Либерални професии

Кадри на държавна службаПрофесори, учени, работещи в IT сектора и развлекателния отрасъл

Административни или търговски кадри и инженери на предприятияПенсионери

Посреднически професииУчители, специалисти в здравеопазването, социалната сфера, в държ.служби

Административни и търговски посреднически професии в предприятияТехници, майстори, ръководители на бригади

Пенсионери

Служители Граждански служители и служители в държавната сфера

Полицаи и военниАдминистративни служители в предприятия,търговски служители

Персонал, обслужващ пряко частни лицаПенсионери

РаботнициКвалифицирани работници в индустрията и занаятчийството

Квалифицирани работници в областта на логистиката, шофьориНеквалифицирани работници в индустрията, занаятите и земеделието

Пенсионери

Неработещи (не пенсионери)Безработни, които никога не са работили

Ученици, студенти Други неработещи, жени домакини

Земеделски производители Едри земеделски производители

Дребни и средни земеделски производителиПенсионери

Занаятчии, търговци и ръковод.на предприятияЗанаятчии и търговци

Ръководители на предприятия с над 10 работнициПенсионери

Източник: Insee (Национален институт за статистика и икономически изследвания), Анкета заетост 2015.

Разчитане на таблицата: Според нашето тълкуване на програмите, основните теми, повдигнати от Франсоа Фийон по време на кампанията за първия тур на президентските избори 2017, целяха да се мобилизира една коалиция, съставена преди всичко от земеделци, занаятчии, търговци, ръководители на предприятия, квалифицирани кадри и хора, които упражняват посреднически професии в частния сектор, и с особено внимание към пенсионерите.

CÉCILE MARINPIERRE RIMBERT

Социална мобилизация, електорално участие

(1) Вж. Бруно Амабл, „Социално мнозинство, по-литическо малцинство“, Монд дипломатик, март 2017, http://bg.mondediplo.com/article1529.html.

(На стр.8)

МОНД дипломатик - ЮНИ 20177

(На стр. 8)

ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ ДО ВЪЗГЛАВНИЦАТА НА НАРОДНИЯ СУВЕРЕНИТЕТ

Ïàòîëîãèè íà äåìîêðàöèÿòàФункционирането на „народното управление, уп-ражнявано от народа за народа“, е подложено на все повече критики и съмнения. Анализиращите отклоненията и границите на демокрацията со-чат като основни виновници безпомощността на политиката или неспособността на гражданите. Означава ли това, че сме осъдени да бъдем упра-влявани или от олигархията, или от популизма?

ЕВЕЛИН ПИЕЛ Е Р

ДЪЛГО време демо-крацията се смяташе за идеал, прогрес, за-воевание. Днес в най-

добрия случай подозираме, че тя се е отклонила от правия път, а в най-лошия – че просто не може да бъде постигната. При всички положения изглежда, че не изпълнява обещанията, че рискува да се превърне в имитация или просто в измама. Към такива изводи води и един скорошен сондаж, според кой-то 57% от французите смятат, че демокрацията функционира зле; а 77% – че функционира все по-зле. И една интересна подробност: 32% мислят, че има и други също толкова добри системи (1). Данните дават храна на коментаторите, изследователите и политиците, които се страхуват, че Просве-щението ще помръкне. И е вяр-но, че пламенните призиви за „демократично пробуждане“ пред заплахата от Националния фронт намират все по-малко последователи.

Много трудове, анализи-

ращи тази загуба на доверие-то на гражданите, определят начина им на разсъждение по въпроса за суверенитета като национален суверенитет и суверенитет на народа. И в двата случая обаче диагнозата е една и съща. В зависимост от това на кое се придава важност и какви решения се предлагат,

се заключава, че съществува объркване на традиционните ценности – лявото и дясното разбиране на понятието „су-веренитет“ понякога съвпадат. Никой анализатор не поставя под съмнение, че суверени-тетът на нациите е пропукан поради подчинението им на наднационални инстанции като Европейския съюз и по-ради това, че „глобалният капитализъм е неутрализирал националните демокрации“, както резюмира дискусията Волфганг Щреек (2). Всички помнят искрената декларация на Жан-Клод Юнкер, председа-теля на Европейската комисия, по повод победата на СИРИЗА в Гърция: „Не може да има де-мократичен избор срещу вече ратифицираните европейски договори“ (Фигаро, 29 януари 2015). Натискът на либера-лизма върху суверенитета не винаги е така силно разобли-чаван. Ален Бадиу например твърди, че „демокрацията винаги е свързана и отдадена изцяло на капитала“. Дори Марсел Гоше, ревностен за-щитник на демокрацията и често обвиняван, че легити-мира либерализма, заявява, че „в нашите общества демокра-цията е само дума, само едно призрачно понятие“, което прикрива една „ефективна, прекалено голяма“ власт на „финансово-икономическия комплекс“ (3).

Âðåìåòî íà àóòñàéäåðèòå

НО имало и други грани-ци, дори такива, които разширяват човешките

права. Марсел Гоше заявява, че „Всичко, което увеличава периметъра на изразяване на правата на индивидите и на свободните връзки между тях, като ограничава пери-метъра на колективната власт, върви в посоката на демократичния прогрес (...). Така идея та за демокрация-та, като отхвърля вертикал-ното водачество, се смесва с идеята за едно политиче-ско пазарно общество“ (4). Това засилващо се искане за признание на правата на различните „малцинства“, което ще намали суверени-тета на нацията като носител на общата воля и ще превърне гражданите в индивидуални клиенти, изразява отхвър-лянето на гражданина като абстракция в името на кон-кретната личност.

Това търсене на различ-ност, неделимо за някои хора от капиталистическата идео-логия и от позива ѝ да се разрастват способностите и личните желания, води до отхвърляне или маргинализи-ране на универсализма, така скъп на представителната де-мокрация. Макар той да дава вид, че легитимира възмож-ността за една политическа колективност, основана върху обща човечност, споена от способността си да разсъжда-ва и отсъжда. С други думи, нацията вече не е носител на общата воля, а на смесица от лични желания. Това съответ-ства на едно заглъхване, дори опорочаване на колективните борби, които трябва да бъдат спечелени, за да се изпълнят обещанията на демокрацията, особено по отношение на ра-венството – едно от имената на еманципацията. Така за философката Нанси Фрейзър

„индивидуалистично либе-ралните концепции за прогре-са изместват концепциите за еманципацията“, като дори „не става въпрос да се влее различност в йерархиите на този свят на предприятия-та, а те да бъдат премах-нати“ (5).

Тази дискусия за ролята

на исканията за конкретни права се води в името на една гледна точка, която не забравя съществуването на социал-ните класи. Следователно тя влиза в противоречие с други анализи, които претендират, че са от една лява... левица. Жан Клод Мишеа, който не е привърженик на либералната модерност, осъжда „идеалис-тичното и нереално схва-щане за правото и разума“ и смята, че трябва „универ-салното да се разбира като резултат от общи действия и споделени ситуации“. Бит-ката се води според формула-та на „последния Маркс“ за „възраждането в по-висша форма на един архаичен со-циален тип“ (6). Невидимият комитет, често смятан за свързан с групата на Тарнак и Жулиен Купа, приветства, че сред раздробяването във всички области на нашия свят се ражда аспирация за „рес-титуцията на всички частни особености, за провала на индивидуалното в общото и на абстракцията“. Вярно е, че този комитет постановява, не без да припомни старите хвалби на родното място: „Няма аз и светът, аз и дру-гите, има аз съм със своите, и това малко парче от света, което обичам безкрайно“. Тъй като „основният, неза-бравим житейски опит“ е придобит в „общността“ (7). По дяволите тогава смър-тоносните въздушни кули на демокрацията, на нацията, на човечеството или на класово-то разделение...

Всички тези разностран-ни анализи отчитат два важ-ни елемента на кризата на демокрацията – наложените ограничения на националния суверенитет, което означава безпомощност на политиката, и второ – изчезването на някои основополагащи ценности, което води до недоверие в сис-темата. А това повдига въпроса за ефективността на народния суверенитет и за правилността на този принцип. Един призрак тревожи повечето споменати изследователи – популизмът или дори фашизмът. Дали това не е едно зло, свойстве-но на демокрацията? Или то произтича от неправилното ѝ функциониране, което може да се поправи?

Фактите са ясни. След ня-

колко десетилетия на любезна двупартийност, склонна на компромиси и враждебна към „крайните“, се увеличават въз-държалите се и именно тези „крайни“, които отхвърлят двупартийността в политиката и прибягват до противопос-тавяща реторика: кастата и народа, „те“ и „ние“, онези горе и тези долу, една олигар-хична власт и една фиктивна демокрация. Голяма част от народа вече не се доверява на

обичайните си представители от лагера на умереността и избира аутсайдери, някои от които изглеждат опасно „ан-тидемократични“.

Защо хората забравят да

гласуват или гласуват толкова зле? Това явление се обяснява по различни начини. Както ни напомня Иван Кръстев, „про-гресът на индивидуалните свободи и на разпространение-то на човешките права върви заедно с едно ограничаване на възможностите на гражда-нина да смени чрез гласуване не само правителството, но и политическата ориентация“ (8). Стопяването на основните различия между левицата и десницата води до уеднаквява-нето им в очите на общество-то... Защо тогава да се избира едната или другата? Според Нанси Фрейзър това е основен компонент на проблема: „Ли-берализъм и фашизъм са двете дълбоко свързани насоки на световната капиталистиче-ска система“ – либерализмът претендира яростно, че е в центъра, тъй като е „прогреси-вен“ в моралните стойности, но е винаги безмилостен в икономическата и социалната област...

(1) „Les Français, la démocratie et ses alternatives“ (Французите, де-мокрацията и нейните алтернативи-те), допитване на Ipsos-Sopra Steria за Le Monde, 6 ноември 2016.

(2) Wolfgang Streeck, „Le retour des évincés“ (Завръщането на изгонените), в Heinrich Geiselberger (съставител), L’Âge de la régression. Pourquoi nous vivons un tournant historique (Епохата на регре-са. Защо живеем в един исторически завой) Premier Parallèle, Париж, 2017.

(3) Alain Badiou и Marcel Gauchet, Que faire? Dialogue sur le communisme, le capitalisme et l’avenir de la démocratie (Какво да се прави? Диалог за кому-низма, капитализма и бъдещето на демокрацията), Gallimard, coll. „Folio le Forum“, Париж, 2016.

(4) Marcel Gauchet, Le Nouveau Monde. L’avènement de la démocratie (Новият свят. Възкачването на демокрацията), IV, Gallimard, coll.

„Bibliothèque des sciences humaines“, 2017.

(5) Nancy Fraser, „Néolibéralisme p rog re s s i s t e con t r e popu l i sme réactionnaire“ (Прогресивен неолибера-лизъм срещу реакционен популизъм), в Heinrich Geiselberger (съставител), L’Âge de la régression, op. cit. Виж също Nancy Fraser, „Égalité, identités et justice sociale“ (Равенство, идентичност и социална справедливост), Le Monde diplomatique, юни 2012.

(6) Jean-Claude Michéa, Notre ennemi, le capital (Нашият враг - ка-питалът), Climats, Париж, 2017.

(7) Comité invisible, Maintenant (Невидимият комитет,Сега), La Fabrique, Париж, 2017.

(8) Ivan Krastev, „Le retour des régimes majoritaires“ (Завръщането на авторитарните режими), в Heinrich Geiselberger (съставител), L’Âge de la régression, op. cit.

PINO REGGIANI. – „Мъже“, 1960-1980.

8ЮНИ 2017 - МОНД дипломатик

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Венко Кънев

Директор проф. д.ф.н. Венко КЪНЕВ Отговорен редактор Юрий БОРИСОВ Редактори

Дора ЧичковаПавлина Колева

„Монд дипломатик“започва да излиза на български език през

ноември 2004 г. под името „Свят и дипломация“. От ноември 2005 г. българското издание носи сегашното си име. От януари 2010 г. до 2 април

2015 г. „Монд дипломатик“ излизаше като приложение на в. „Дума“.

Изданието продължава временно само онлайн.

Във Франция вестникът се издава от SA Le Monde diplomatique,

в което акционери са SA Le Monde, Асоциация Gunter Holzmann и Асоциацията на приятелите на Le Monde diplomatique.

ДиректорSerge HALIMI

Главен редакторPhilippe DESCAMPS

Основател: Hubert BEUVE-MÉRYПредишни директори:

François HONTI (1954–1972), Claude JULIEN (1973–1990),

Ignacio RAMONET (1990–2008)

За контакт с българската редакция:e-mail: lmdbg@press.bg;

bg.mondediplo@gmail.comwww.bg.mondediplo.com

Четете „Монд дипломатик“ на адресwww.bg.mondediplo.com

Вестник „МОНД дипломатик“

(От стр. 11)

(От стр.6)

ДОСТА аналитици по-ставят ударението вър-ху „страстите“, които

са предмет на многообразни схващания. „Народът“, т.е. гражданите, често се осветлява като подчинен на емоциите си, особено когато гласува извън общоприетото в обществото.

Как тогава да направим така, че народът да се чувства представен, без да се налага да предпочетем една „нели-берална демокрация“, ако използваме израза на Виктор Орбан, министър-председа-тел на Унгария, пред нашите либерални режими и пред лип-сата на реални заместители? Как да върнем суверенитета на народа? По тези въпроси понякога изследователите ни изненадват.

Философката Шантал

Муф, твърде уважавана от испанската формация „Поде-мос“ и от „Непокорна Фран-ция“, цитирана също от някои френски социалисти като Бе-ноа Амон, използвайки в раз-мишленията си Карл Шмит и Антонио Грамши (9), твърди, че е необходимо да се изгради едно „ние“ и едно „те“, така че да се води битка за ис-тинско прилагане на етично-полическите принципи на либералната демокрация. За-щото, както казва тя на Иниго Ерехон, съосновател и стратег на „Подемос“, „днес всеки, който приема демокрацията като равенство и народен су-веренитет, е отстранен от хегемонията на либера лизма“ (10). С цел да се промени

съотношението на силите и да се даде истинско предста-вителство на „осиротялото недоволство“ на гражданите, трябва да се създаде едно кон-фликтно публично простран-ство, където да се изказват различията, антагонизмите, несъгласията в рамки, съв-местими с демократичния плурализъм. За да се обединят ефикасно неудовлетворението и борбите срещу различните видове подчинение, отвъд разделението ляво – дясно, е крайно необходимо да се разработи един „символен арсенал“, който да допринесе за съгласието между засегна-тите социални групи, което да кристализира евентуално око-ло харизматичната фигура на един водач. Не става въпрос да се елиминира представи-телната демокрация, а да се радикализира.

Въоръжена с утвърдената стратегия на „левия попули-зъм“, захранвана също с битки от културен характер, Шантал Муф, в насоката на трудовете си, заедно с Ернесто Лакло, предлага едно съживяване на демократичната представител-ност. Но най-забележимото в тази идея е може би значение-то, което се приписва на „афек-тите“. Модерната теория за де-мокрацията дълго време беше асоциирана с упражняването на разума, но тя според Шантал Муф е „неспособна да признае, че страстите са основната двигателна сила на полити-ката“. За да се изгради едно прогресивно различие между „ние и те“, трябва да има една реч, която да предложи „иден-тичности, които да изпълнят със смисъл“ това различие. Не можем да не се опасяваме от ефекта на съблазняването.

ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ ДО ВЪЗГЛАВНИЦАТА НА НАРОДНИЯ СУВЕРЕНИТЕТ

Ïàòîëîãèè íà äåìîêðàöèÿòà

Ãðàæäàíè, ïîä÷èíåíè íà ÷óâñòâàòà ñè

В такъв случай е добре суве-ренният народ да бъде сложен в рамки. Както казва журналис-тът и писател Давид Ван Рейб-рук (11), когато се гласува един конкретен проблем, „който малко хора разбират наисти-на“, не може да не се стигне до катастрофални резултати. Сле-

дователно, по-добре е „да се посочи наслуки един малък брой хора и да се гарантира пред народа, че те владеят доста-тъчно добре проблемите, кои-то ще трябва да решават, и че са способни да вземат разумни мерки“. По-късно, разбира се, ще се узнае на кого ще се окаже доверие да ръководи тези хора, определени от жребия. Пиер Розанвалон също е скептичен по отношение на възможнос-тите на народа: „Гражданите имат склонност да съдят като еднакво оправдани мне-нията, породени от настрое-нията, и мненията, основани на знанията и дори на алтер-нативните факти“ (12). Да вярваме тогава, че предста-вителите на елита обичат да мислят, както казва историкът икономист Йозеф Шумпетер в „Капитализъм, социализъм и демокрация“, че „когато един обикновен гражданин се намесва в политиката, той слиза на едно по-ниско ниво на мисловна дейност“...

Не е забранено да се ми-сли, че сегашните изопачава-ния на демокрацията, такава каквато я познаваме, не са породени от емоциите и не-достатъците на гражданите, а от изобретателния неоли-берализъм, който дълго вре-ме успяваше да представи като привлекателни и желани своите ценности и решения, особено пред онези, които облагодетелства. В същото време той подтикваше да се вярва, въпреки че така отри-чаше собствената си реалност, че в крайна сметка моралът е по-важен от политиката и социалната област... А бър-зината на разрухата не ни ли кара да мислим, че народното „недоволство“, отбелязано от множество автори, се дължи преди всичко на неизпълнени-те обещания на демокрацията и предателството ѝ?

ЕВЕЛИН ПИЕЛЕР

(9) Chantal Mouffe, L’Illusion du consensus (Илюзията на консенсуса), Albin Michel, Париж, 2016.

(10) Chantal Mouffe et Íñigo Errejón, Construire un peuple. Pour une radicalisation de la démocratie (Да изградиш един народ. За една ради-кализация на демокрацията), Éditions du Cerf, Париж, 2017.

(11) David Van Reybrouck, „Cher président Juncker“ (Скъпи председателю Юнкер), в Heinrich Geiselberger (съста-вител), L’Âge de la régression, op. cit.

(12) „Pierre Rosanvallon: „Nous vivons une rupture historique de la démocratie“ (Ние изживяваме едно историческо падение на демокрация-та), L’Obs, Париж, 6 април 2017.

За всяка политическа програма е по-ставено по едно цветно триъгълниче в началото на всяка колонка – то отго-варя на основните теми, развивани от кандидата.

Тази таблица представя една при-

близителна, непълна и доста механич-на картина въз основа на социалния статус. Тя пренебрегва някои важни характеристики, като възрастта или опозицията между столицата и за-сегнатите от кризата териториите. Същевременно обаче показва и малко срамната връзка в политиката между убежденията и предизборните сметки. Докато ораторът възпламенява и убеж-дава, стратегът пресмята и събира. Ако се разгледа внимателно тази таблица, ще се види циничната гледна точка на изборния маркетинг. Ще излезе наяве и една характеристика на представи-телната демокрация – че изборите не превръщат автоматично социалното мнозинство от служители, работници и членовете на ниската средна класа в политическо мнозинство.

Защото превръщането на едно население в електорат по време на избори функционира като социално сито. През 2012 г. делът на чужден-ците (лишени от право на глас),

незаписалите се и неизменните „въз-държали се“ беше 10,7% в интелек-туалните професии, срещу 39,5% при строителните работници и чистачите. „Вярно е, че сред активното населе-ние работниците са по-многобройни от висшите чиновници, но в крайна сметка тежестта на вторите е по-голяма“, твърди социологът Ка-мий Пьони (2). Един втори филтър неутрализира населението с по-малка „политическа компетентност“ и под-силва относителната изборна сила на по-компетентните в политическо отношение (3).

Тази неравномерно разпределена „компетентност“ включва разчи-тането на пояснителните таблици, познанието за криволичещата исто-рия на партиите, за кодовете на този свят, способността да се ориентираш в изборното пространство и накрая да сравниш темите, лансирани от кандидатите, с интересите, които те обективно обслужват. Тази „компе-тентност“ се влияе значително от образователното равнище. В края на 70-те години 83% от висшистите определяха лесно политиците по скалата ляво-дясно, срещу 31% от недипломираните. Със спадането на социалния статут спада и логиката в оформянето на политическата по-

(2) Camille Peugny, „Pour une prise en compte des clivages au sein des classes populaires. La participation politique des ouvriers et des employés“ (Проучване на различията в народните класи. Политическо участие на работниците и служи-телите), Revue française de science politique, vol. 65, No. 5-6, Париж, октомври - декември 2015.

(3) Вж. Daniel Gaxie, Le Cens caché. Inégalités culturelles et ségrégation politique (Скрият смисъл. Културни неравенства и политическа сегрегация), Seuil, Париж, 1978; Pierre Bourdieu, La Distinction. Critique sociale du jugement (Разли-чието. Социална критика на съждението, Les Éditions de Minuit, Париж, 1979.

зиция по даден въпрос. Хората с по-ниско образование по-често прие мат противоречащи си предложения, като подсилване на социалната сигурност, от една страна, и намаление на внос-ките, от друга. И така гласовете им се разпиляват. Силното повдигане на образователното ниво от четири десе-тилетия насам би трябвало да уравно-веси тези пропорции, но западането на организациите, които внедряваха политическата култура сред народни-те класи, и растящото отвращение от издигнатите класи неутрализираха това очаквано последствие. Така че, когато се броят бюлетините, да не се учудваме, че малцинството се е пре-върнало в мнозинство. ПИЕР РАМБЕР

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Венко Кънев

В кухнята на пазара за избори