1. Възникване и развитие на византологията.

Възникване и развитие - Византия е условно название, което се появява през ХVІ век. Така когато Константинопол пада под османска власт, империята започва да привлича вниманието на запада като много интелектуалци пренасят книги на запад, най-вече в Италия. През ХV век на запад започва да се изучава и гръцки език, като особен интереса към него проявяват Бокачо, Петрарка, папа Пий ІІ и редица други. Така в ренесансова Италия има една тенденция към универсализиране на древността т. е. обърнат е поглед назад, но всъщност идеализацията е на римската и гръцката древност. С името на Лоренцо Вала се свързва и създаването на понятието Средни векове като така се ражда и митът за Тъмното Средновековие, разделящо Античността от Ренесанса. Римските автори от този период обаче слабо познават гръцката литература. Византия обаче се явява посредник към гръцката литература и произведенията на Тукидид, Платон, Аристотел и други като чрез византийските ръкописи е запазена тази литература, например Никита Хониат постоянно цитира Омир. Но всъщност това не е интерес към Византия. Той се заражда през XVI век в германските земи като там се смята, че папството изкривява християнството. Сред привържениците на Лутер се създава мнението, че в православието християнството повече се е запазва в своя вид. Така Йеронимус Волф е наречен баща на византологията като той събира исторически съчинения. Смята се, че от него всъщност се изявява интереса към Византия. В Германия обаче идва и времето на религиозните войни. Така през ХVII век интересът се измества във Франция и белгийските земи като там се оформя школа, която се нарича еродитска и е съставена е от католици. Две причини могат да бъдат изтъкнати тук за зараждането на този интерес: френския абсолютизъм и френското присъствие на изток през Средновековието. Така Латинската империя се възприема като френска държава като тук се изявяват Монфокон и особено Ш. Дюканш, който е автор на „История на Константинополската империя” и „История на Латинската империя в Константинопол”. От своя страна ХVІІІ век не е много благоприятен за византологията като това е векът на разума. Така има хора например като Волтер, които усмиват Средновековието и от там така се възприема и Византия. Но все пас се заражда един интерес към прехода Античност- Средновековие. Така Кобон издава и книгата „Упадък и падение на Римската империя”, която е типичен представител за века. ХІХ век пък е времето на обособяването на същинската византология като наука.Тогава тя става академична наука като се събират и издават съчинения и житията на светци. Така във Франция най-деен е абат Мин и неговвите приближени, които издават огромни поредици църковни и исторически текстове, около 160 тома- „Patrologia Graeca”. Издават още и “Patrologia Latina” и “Patrologia Orientali”. В Германия пък се създава т.нар. Бонски корпус от гръцки и римски исторически съчинения. Все още обаче се намира в своя зародиш интересът към византийската нумизматика и сфрагистика, но все пак византологията започва да се еманципира като наука. Така започва да се преподава и история на Византия, отделно от другите дисциплини като първата катедра пък по византология е създадена в Мюнхен, Германия, от Крум Бахер - катедра по византийска литература. Такава е и тенденцията през ХХ век до Втората световна война. В Британия обаче византологията се разглежда като част от римската история

1

като във Франция пък насочеността е към политиката и ежедневния живот като Брехер издава книгата „Животът и смъртта на Византия”. През вт. пол. на ХХ век вече се наблюдава една по-голяма универсализация. Всъщност периодични издания започват да се издават още от късния ХІХ век като “Ravue des Etudes”,”Byzantion” и други. През ХІХ век византологията се развива бързо и в Русия, което всъщност е свързано с политиката като тя се смята за закрилница на балканските християни. Появяват се учени като Оспенски, Ондокоф и други. Издава се и „Византийски временник” като активна е и преводаческата дейност. Като най-голям център обаче на ХХ век се явява именно Dumbarton Oaks във Вашинктон, с най-голяма библиотека и печати, издавщ и годишник т. нар. “Dumbarton Oaks Papers”.

2. Видове извори за историята на Византия .

Извори за историята на Византия - за византийските императори империята започва с Август, но всъщност началото трябва да се потърси някъде в края ІІІ нач. на ІV век т.е. с императорите Диоклетиан и Константин. Така ранновизантийският период обхваща ІІІ-ІV век до нач. на VІІ век като е наречен още и късноримски период. Средновизантийският период пък започва от началото на VІІ век до 1204 г. като съответно той е разделен на няколко подпериода. От нач. на VІІ до нач. на ІХ век империята преживява и т. нар. „Тъмни векове”, през които се зараждат много проблеми от всякакво естество и се извършват трансформации. Така следва да се отбележи и македонският период от ср. на ІХ до ср. на ХІ век, наречен така по името на Македонската династия, при която може да се каже, че се забелязва известен възход на империята. От края на ХІ век до 1204г. е и Комниновият период, наречен така по името на династията на Комнините. От 1204 г. до ср. на ХV век се обособява и късновизантийския период, който от своя страна се дели на два подпериода. От 1204 до 1261 г. е периода на латинска власт и борбата за византийското наследство, а от 1261 г. до ср. на ХV век е т. нар. Палеологов период. Така за всички тези изброени периоди от историята на Византия, черпим сведения от изворите. Всъщност те са многобройни, защото империята привлича вниманието на мнозина хронисти. Освен от домашните извори черпим сведения и от латински, български, арабски и редица други източни от западните народи, които имат отношения с нея. Несъмнено от ранновизантийския период най-важен извор е Юстиниановото законодателство и Юстиниановите новели, свързани с търговията и данйците през този период. Прокопий Кесарийски също дава информация за това, както и за нападенията на славяни и други варварски племена през VІІ-ІХ век. Още за извори за тях са „Чудесата на свети Димитър Солунски”, „Стратегион” на Псевдомаврикий, Константин Багренородни и други. За иконоборческото движение пък сведения дава Константин V. За ІХ-ХІ век ценен извор е законодателството на императорите от Македонската династия. Така Ана Комнина дава информаация за борбите на Алексий Комнин срещу павликяните, писмата на патриарх Фотий до българския княз Борис и тези на Николай Мистик и Роман Лакапин до цар Симеон са също с голямо значение. От ІХ-Х век ценен извор е и Книга на епарха, от която черпим сведения за развитието на градското стопанство и различните

2

видове занаяти в Константинопол. За завладяването на Константинопол пък от латинска страна пише Жофруа дьо Вилардуен като Георги Пахимер пък дава информация за въстанието на селяните във Витиния през 1262 г. Още редица византийски автори дават полезни сведения на историческата наука като всъщност изворите за Византия са разнообразни както като тематика така и като жанров стил.

3

3.1 Реформите на Диоклециан (284-305) - административни, военни, стопански, религиозни. Тетрархията като форма на управление.

През 284-285 г. Диоклециан, който прави кариера в армията, идва на власт чрез гражданска война. Така той предприема реформи, които другите преди него не успяват да извършат. Всъщност управлението му в литературата се разглежда като един водораздел т.е. приема се, че след него започва домината. Така се поставят и основите на един ред, който продължава до VІІ век. Основните му концепции се състоят в това да се раздели цивилната от военната власт и да има контрол над много неща. Така той извършва административната реформа, която се състои в следното: империята е разделена на източен и западен дял, като двете половини си имат императори наречени августи и съответно свои помощници - цезари. Така Диоклетиан управлява източната част с помощник Галерий, а Максимилиан – западната, с помощник Констанций Хлор. Основният му мотив всъщност за този избор е, че има опасност по източните граници, като в източната част има повече население и градски живот т.е. повече данъци и хора в армията. Големият натиск през ІІІ век обаче е по Долния Дунав като Персия пък е единствената империя, с която се граничи на изток и това всъщност е големия враг. От своя страна пък Рим като град все повече започва да губи позиции и се превръща във формална столица. Така тенденция става източния август да се застоява по Босфора и Дарданелите, а западния т. е. Галерий си има Тесалоника и Сирмиум за резиденции като по този начин властта започва да се децентрализира. Тази форма се нарича тетрархия. Така старите провинции са ликвидирани, а най-големите единици са префектурите. Префектът всъщност е административно лице, което няма военни функции. Постепенно изчезват и легионите и войската е разделена на войнишко или гранично население и основни войски, които са подвижни и без траен център. Новите врагове обаче са най-вече конните народи като войската постепенно се варваризира. Целта всъщно е да не се повтори ситуацията като тази един провинциален управител да се обяви за император. Диоклециан прави още и опит за стопанска реформа като се опитва да сложи таван на цените. През 301 г. издава и едикт за цените, в който предлага стоки и услуги с препорачителна цена, но като мярка той е не е успешен. При Диоклециан се изгражда още и идеята за императорското семейство, т. е. цезарите се женят за дъщерите на августите като тетрарсите влизат в конфликт с някои религиозни общности, най-вече с християните. С декрета от 303 г. обаче започва и най-голямото християнско гонение, което по своята същност е политическо, като Диоклетиан и Гарерий се опитват да изчистят държавния апарат от тях. Около 305 г. Диоклециан обаче абдикира и предава властта на своя цезар.

4

3.2 Управление на Константин I Велики - вътрешна и външна политика.

Около 305 г. Диоклециан абдикира и предава властта на своя цезар. След смъртта на Констанций Хлор обаче в Британия войниците му обявяват неговия син Константин за август като това нарушаване на принципите води до верижна реакция. Така до 324 г. се наблюдава един период на гражданска война. През 308 г. обаче Диоклециан събира всички претенденти за властта в Карнунтум в един митреум и се стига до споразумението да има повече августи и почти да няма цезари. Така Константин е признат за август на запад, а на Апенините е Максенций, син на Максимилиан и единствен сериозен противник на Константин. През 312 г. обаче Константин навлиза в Италия, за да воюва с него. Пътувайки, както се разказва войската вижда хризма на небето и надпис „с този знак побеждавам”. По другата версия пък Константин сънува хризмата, като трябва да се има впредвид обаче, че във войската му има много християни. Така през 312 г. се състои и битката при Милвийския мост, където Константин побеждава. Сенатът обаче го приема хладно като той обаче се споразумява с Лициний, за който оставя префектура Ориент. Отношенията между двамата в един момент обаче се влошават. Така Константин се мести в Сердика, за да бъде близо до него като престоят му там е свързан и с първите ясни християнски закони - дават се големи права на епископите, възстановяват се земи, т.е. започва ясно да се толерира християнството. В периода 321-324 г. се води и последната гражданска война като при Адрианопол е решителната битка. След нея Лициний е заточен в Солун, а Константин става едноличен управител на цялата империя. Какво всъщност прави Константин? Като цяло той ликвидира системата на тетрархията, но продължава и задълбочава реформите. Решава да създаде и нова столица като изборът му пада на Византион - добро съчетание на стратегическо положение и контектна зона в културно отношение. В периода 324-330 г. градът е преустроен и се трансформира по модела на Рим като са изградени нови, константинови стени и са прехвърлени сенаторските семейства от Рим. На 11. V. 330 г. градът е официално открит като столица. Естествено тук трябва да отбележим още, че през 313 г. Константин издава и т. нар. Миланския едикт, с който дава равноправие на всички религии в империята. През 325 г. свиква и І-ят Вселенски събор като се приемат важни решения за църковната организация, която се приравнява с административната. Спорен остава обаче въпросът дали Константин е християнин. Всъщност той прави всичко по лични убеждения, но е и голям политически играч. За тази епоха като цяло е характерно християнството да се приема в края на живота на човека и Константин го приема именно на смъртния си одър. Така той се явява християнин в смисъла на ранното хистиянство и е типичен римски император. До голяма степен се явява и като продължител на Диоклециан. Проблем обаче остава въпросът за наследяването му. Всъщност той има трима синове Константин, Констант и Констанций, които си поделят империята, но и между тях се пораждат вражди.

4. Християнството – официална религия на империята. Езичници и християни в ранна Византия.

5

5. Основни тенденции в развитието на византийското общество и държавата през IV-V в.

След внезапната смърт на Константин Велики на 22 май 337 г. в Константинопол започват безредици. Тримата му синове - Констанций, Константин II и Констант си разделят властта в империята като в крайна сметка обаче Констанций се установява като едноличен император. Така единството в империята изглежда възстановено, но религиозните борби продължават. Започват да се вземат строги мерки среу езичниците като през 325 г. е свикан и Първият Вселенски събор в Никея, който осъжда арианството. Борбите обаче не спират до тук. Констанций е убеден арианин, докато другите му братя поддържат решенията на Никейския събор. През 343 г. е свикан и нов събор в Серика, но източните и западните епископи не могат да стигнат до общи решения: така още от тогава проличават различията, които ще разделят Рим и Цариград и през следващити векове. След смъртта на Констанций на 3 ноември 361 г. император става Юлиан, който веднага започва реформи във финансовите и правни институции. Големият проблем обаче е свързан с религията тъй като той издава едикт за възстановяване на старите култове – възстановява християнството обявява свобода на съвестта и не закрива езическите храмове. След неговата смърт на военен съвет в Никея е избран за император Валентиниан, който от своя страна назначава брат си Валент за втори август на източната част на империята. Положението в източните провинции обаче се изостря още в самото начало на новото управление. Големият удар тук идва от север. През 376 г. част от западните готи под предводителството на Фритигерн са изтласкани от южноруските степи от хуните и Фритигерн иска разрешение от Валент да се настани в Мизия и Тракия като федерат. Той получава това разрешение, но тъй като готите са многобройни и им е трудно да живеят спокойно в ограничените територии започват грандиозно брожение към Марцианопол и на юг от Стара планина. Така Валент започва да воюва срещу готите, но 378 г. той умирама В крайна сметка западният римси император Грациан издига за император на изтока Теодосий (379-395), който поема управлението с намерение да ликвидира готската опасност. Така той е принуден да сключи с готите приирие срещу големи отстъпки. Осве това през 381 г. в Цариград е свикан втори Вселенски събор, който потвърждава решенията на Никейския от 321 г. – християнството е признато като единна държавна религия и всички други вероизповедания и най-вече езически култове са забранени. Теодосий умира през 395 г. като разделя империята между двамата си синове – Аркадий – изток и Хонорий – запад. Всъщност от края на IV век двете половини на империята тръгват по различен пол., стопански и икон. път на развитие. Така в западната половина доминира части – нестабилна е тук властта. От своя страна източната половина в нач. на V век също е зависима от тези варварски части, но до някаква степен тъй като тук имаме много градове – средна градска класа, която липсва на запад, т. е. на изток има добра бюрократична машина, която не дава на германските части пълна свободия. Така и времето на Теодосий II (408-450) г. ще се яви ключово по няколко причини: По негово време Константинопол се установява окончателно като столица и става все по-голям като по този начин има нужда от нови крепостни стени – Теодосиевата стена. Теодосий II е известен и със законодателството си – Теодсиевият

6

кодекс. По негово време е открита и школа в Константинопол. Също така той за пръв път прави опит да забрани езичството по юридически път. Така ако трябва да говорим за християнизирана история, то тя е именно при неговото управление. При Теодосий II обаче се появяват и първите сериозни проблеми в църквата, които ще окажат голяма влияние върху източните провинции. В крайна сметка през вт. пол. на V век източната империя успява да оцелее именно защото си купува мира, а не воюва. Окончателна стабилизация обаче тя ще получи едва при Анастасий (491-518) г. Така през ІV и V век политическата и социалната ситуация е всъщност една трансформация или битка на елити. Разслоява се прослойката на средната класа съответно на бедни и заможни като се формират и огромни имения с подчинено население. Като цяло на изток градовете са по-живи. На Балканите обаче има външни нашествия и натиск като част от градовете се превръщат във военно-административни или църковни центрове. От втората половина на ІV век се появяват и т. нар. защитници на града и неговите интереси, които постепенно се превръщат в малки диктатори. Градовете всъщност престават да имат политически и юридически статут. Най-важно е дали града е укрепен и как т. е. градовете започват да променят и своя външен вид като римският град постепенно си отива. Третата част от бюджета пък съответно отива за изхранването на по-големите градове като градът се явява един голям потребител. С промяната на градовете всъщност се променя и обществото. Ранносредновековният град произвежда и се храни. Това е трансформация на един тип общество към друго, от една култура към друга като трябва да се има впредвид още че средиземноморието преживява едно сътресение, от което ще се възстановява през VII и VIII век.

7

6 . Управление на Юстиниан Велики I (527-565) - вътрешна и външна политика. Законодателна дейност.

През 518 г. император Анастасий умира, оставяйки империята в добро финансово състояни като са стабилизирани и отношенията с Персия. Все още обаче Византия няма система за онаследяване. Така войската и сената спират своя избор на гвардейския началник от Тракия Юстин. Като млад всъщност той отива в Константинопол с племеника си Петър Симватий и прави кариера. През 524 г. привлича за съимператор Петър и го осиновява, като той приема името Юстиниан. Всъщност той е по-образован от Юстин и когато той умира през 527 г. Юстиниан става император. Така в началото на своето управление той води война с Персия на изток. През 532 г. избухва бунта Ника. В големите градове имаме организации т. нар дими като тези партии са античен феномен, групи от хиподромите, които имат цяла структура и организация. Така терминът дими в късната античност започва да покрива партиите. Започва обаче и гражданска война в Константинопол и Юстиниан заповядва да екзекутират някои личности. Така е убит префекта, а сините и зелените се обединяват в бунт, който се превръща в антикорупционен, срещу някои от близките на Юстиниан лица. След него Юстиниан ограничава властта на димите и налага автократичен режим като се смята се, че той иска да възстанови Римската империя. Насочва се и срещу Вандалското кралство в Северна Африка. Вандалите всъщност създават чудесен флот, който има и пиратски функции и затварят Средиземноморието. Начело на армията през 533-534г. е Велизарий. Битката е успешна и на практика Вандалската държава е ликвидирана. Така Юстиниан решава да удари и Остготското кралство в Италия. През 535 г. започва готската война, начело с Велизарий като е завладяна Сицилия, а през 536 г. войските влизат в Рим, където почти няма готи. Оттам стигат бързо до столицата на готите и я обсаждат. Войната трае още 20 г. като Велизарий е сменен от арменеца Нарзес. Нещата обаче се усложняват от голямата чума, която обхваща огромно прострнство и минава на няколко вълни до VІІ век като това е първата черна смърт в Европа. В 541 г. започва и в Египет и е разпространена по пристанищата като ударът в Константинопол е страшен. Юстиниан също се е разболял, но впоследствие оздравял. Особено силно всъщност е ударена Италия и военните действия спират. Така през 554 г. войната завършва, а през 555 г. Юстиниан възстановява имотите на сенаторите, отнети им от готите. Така към империята вече принадлежат Северна Испания, Апенините и Северна Африка. Всъщност Юстиниан е много активен не само във външната политика. Той създава и комисия за преглеждане на старото законодателство като през 30-те г. са актуализирани законите в Юстиниановия корпус, състоящ се от 3 части: 1) гражданско право; 2) тълкувания на законите т. е. как трябва да се изпълняват; 3) учебник по право. Още през VІІ век обаче този корпус престава да се спазва, но все пак той е кодификация на цялото римско право и се превръща в база на късносредновековното право. Освен това императорът се грижи и за благоустройството на градовете и фортификационните съоръжения като при него достига връх фортификационното строителство, като Прокопий пък му преписва изграждането на някои по-стари кастели. Църковното строителство също се развива. Всъщност „Света София” е най-известния паметник от времето на този император, като до началото на ХVІ век това е най-

8

голямата християнска постройка в света. Тя е и новото средище на религиозния, политическия и социалния живот. Всъщност императрица Теодора е много активна по това време и управлението на Юстиниан се дели на преди и след нейната смърт в 548 г. като след нейната смърт цялостното му поведение се променя. Той възстановява част от западната империя, но към 565 г. Италия и Балканите са обезкървени като удър преживява и Константинопол, където всъщност започват и проблемите с неговите наследници. Така империята изпада в криза и през VІІ век вече е съвсем различна.

9

7. Византия при наследниците на Юстиниан. Император Ираклий и войните с авари, славяни, перси и араби (610-641).

Когато Юстиниан умира той надживява дори собствената си слава, а първите сериозни признаци на криза са на лице. След смъртта му възниква проблема за наследството и се прави опит да се установи някаква династия. В нач. на VII век обаче когато славяните и аварите се установяват трайно на юг от Дунава картагенският екзарх Ираклий (610-641) г. става водач на опозицията и се обявява за император. Той е подкрепен от сената и димите като през 610 г. влиза в Константинопол и е коронясан, а съответно старият император Фока е убит, като управлението му отчетливо поставя края на ранновизантийския период. Всъщност Ираклий заварва една много сложна ситуация. Войната на изток, която започва още при Фока води до повече победи за персите. През 614 г. е превзет Йерусалим и войната придобива нови идеологически измерения, като византийците я предсттавят като антихристиянска. През 619 г. пада и Александрия, а с нея и цял Египет - житницата на империята. През 20-те г. Долнодунавският лимес е окончателно разбит и аварите и другите племена правят каквото си поискат. По Адреатическото крайбрежие някои градове са почти напълно разрушени. На Балканите пък Византия губи своите позици. Така около 621-622 г. Ираклий решава да премине в контраатака. Прехвърля се в Мала Азия, събира войска и сключва съюз със Западнотюркския хаганат, докато персите са фактически пред Константинопол, а от другата страна градът е обсаден от авари, славяни и българи. Голяма роля за защитата тук изиграва Сергий, който е патриарх по това време. Градът обаче е нападнат от Златния рог, а след месец е спасен. Оттогава се смята, че Богородица е покровителка на града. След това славяните напускат района като те възстават в северните и западните територии на Авария и образуват държава, която просъществувала 30 г. - Аварският хаганат. Той претърпява няколко труса и всъщност престава да бъде основна заплаха за Византия. Така и на 12. 12. 627 г. настъпва пълно поражение за Персия като е подписан мирен договор. В Йерусалим светия кръст е възстановен на своето място като в този момент обаче идва арабския конфликт. Ключова е всъщност битката от 636 г., като в крайна сметка през 638 г. те завладяват Йерусалим. Скоро след тези събития и самият Ираклий умира като империята се свива в обичайните си граници. Арабското нашествие и последиците от него - така по времето на император Ираклий през 30-те г. на VІІ век се заражда т. нар. арабски конфликт като трябва да се има впредвид, че арабите са стари познайници на римската империя, като една част от тях дори живеят във Византия и по култура са ромеи. Друга категория са гранични араби, които пазят източния лимес и са автономни. Третата категория са арабите, които населяват Арабския полуостров като те се делят на уседнали, и вътрешни полупустинни - бледуини и иеменски като ролята на техен свещен град изпълнява Мека, поради скалния храм, който се намира там. Оттам всъщност се разпространява и учението на Мохамед като то намира почва в Средиземноморието след византийско-персийския конфликт. Всъщност Мохамед се смята за реформатор, а не за основател на нова религия. Според него светът е хаос, защото много се отдалечава от монотеизма. Така Мохамед се превръща и в политически водач, защото според него религиозния и

10

политическия водач трябва да е един и същ човек като създава цяла политическа концепция и набира много привърженици. Когато арабите обаче започват своите нападения срещу Византия Мохамед вече не е жив. Ключова е битката от 636 г., когато източната войска на Византия се изтегля на север като през 638 г. завладява Йерусалим, като се предпочита да се преговаря с местното население и епископите, а не с областните управите и военноначалниците. По време на управлението на Констант ІІ (641-668), през 654 г. флотът му е разгромен от арабите край бреговете на Ликия, като по-късно управлението на Константин IV съвпада с връхната точка на арабските атаки срещу Византия през VІІ век и по-голямата част от управлението му всъщност преминава в сражения с арабските войски на територията на Мала Азия. Още през 60-те години по-голямата част от териториите на централна, южна и югозападна Мала Азия са окупирани от арабите като през 669 г. те предприемат първата обсада на столицата, изразяваща се по-скоро в опит за превземане на града от движение и без сериозна подготовка. Византийските войски обаче отблъскват с лекота атаката. Всъщност периодът (669-674) преминава в усилена подготовка на арабите за пълномащабна обсада на византийската столица като подготвителни действия се извършват и от византийското правителство. Между (674-678) г. обаче градът е обсаден от арабски войски като трябва да се отбележи и фактът, че общо арабските армии наброяват над 100 хил. войници и имат многоброен флот. Атаките срещу града се водят през пролетта, лятото и есента, а през зимата арабските кораби се оттеглят да зимуват в пристана на град Кизик, на малоазийският бряг на Мраморно море. Липсата на съгласуваност при атаките на крепостта (войските от отделните области на Арабския халифат в нито един момент на обсадата не предприемат обща атака срещу града), свободата на действие на византийския флот, възможностите за снабдяване на града със зърно от славяните през зимата, особено важно – прилагането на гръцки огън, изобретен от сириеца Калиникос, срещу арабските кораби и не на последно място – организаторските способности и военен талант на Константин IV са основните причини за провала на обсадата. Така през есента на 678 г. арабският флот е разгромен, бягащите остатъци са пресрещнати край западния бряг на Мала Азия и са доунищожени и арабските армии започват отстъпление. Те са пресрещнати и от византийски войски в Централна Мала Азия и са окончателно разгромени. През 680 г. обаче Византия и Арабският халифат сключват мир. Междувременно обаче европейските територии на империята са нападани през 70-те години от българите като Константин IV организира мащабен поход на север от река Дунав, но е разгромен и Византия губи областта Мизия. Всъщност Константин IV е считан за един от забележителните византийски владетели, който спира арабската заплаха и укрепя мощта на държавата. През 717 г. обаче престолът е зает от Лъв ІІІ Сириеца (717-741) като междувременно арабите се опитват да овладеят Константинопол. Така Лъв ІІІ търси помощ от българския владетел Тервел и през лятото на 718 г. арабите понасят големи загуби и се приготвят за оттегляне като последната битка на суша всъщност те водят с българите. Падат множество убити араби като според едни сведения са 22 000 души, а според други 30 000. Така това се явява и последният опит на арабите да нахлуят в Европа през Босфора.

11

8 . Ранновизантийска култура ( IV-VII в.)

През този период културата представлява една по-нататъшна степен в развитието на културата на античността и в нея се чувства въздействието на гръцката, елинистическата и римската епоха. Византийците пазят особено грижливо писмените паметници - творби на философи, писатели, историци и други. Силно е влиянието на християнството и религиозния светоглед. като църковната идеология си пробива път в ежедневния бит, обществения живот, науката, изкуството. Всъщност рнновизантийската култура представлява смес от влияния на античната древност, християнската религия, азиатските и варварските народи. В областта на науката продължават своя живот големитте средища като Александрия, Антиохия, Атина и като нов център се оформя Константинопол. Известни успехи са постигнати при астрономията и математиката като голям интерес е проявяван и към географията. Голямата роля на религиозния светоглед намира отражение и в силното разпространение на богословието във всички негови клонове. Писатели - теолози от това време са например Василий Велики, Кирил Александрийски и други. Под влиянието на християнската религия пък философията постепенно загубва значението си като самостойна наука и се превръща в придатък на богословието. През ІV-VІІ век работят редица историци, чийто съчинения издават добри писателски дарования и са ценен извор за този период. Това са исторически съчинения и хроники. Византийската литература пък е типичен продукт на своето време като поезията е до голяма степен вече в услуга на църквата. Голямо разпространение получава и житийната литература като житията са съставяни обикновено от монаси и в тях се описват подвизите на различни светци. Разпростанена е и т. нар. апокрифна (тайна) литература, която представлява разкази с религиозна тематика. Целта на апокрифите всъщност е да допълнят или да видоизменят това, което се съдържа в официалните църковни книги. За разлика от Западна Европа обаче, където грамотността изчезва почти напълно през този период, във Византия се запазва значителен слой образовани хора. В редица градове и дори в някои села има училища, в които децата се обучават. В по-големите градски центрове като Константинопол и Александрия има и висши школи за получаване на по-специално и разширено образование. Що се отнася до византийското изкуство пък то е предназначено главно за задоволяване на вкусовете на господстващата класа като в оосновата му лежт гръко-елинистически и римски традиции, като силна роля играе и християнството. Архитектурата пък до голяма степен е в услига на църквата, като започва усилен строеж на храмове. Светското строителство от своя страна е свързано с нуждите на градските центрове като голямо е разнообразието и при изобразителното изкуство. За характера на живописта например може да се съди от миниатюрите, фреските, мозайките и изображенията върху различни тъкани. Чрез мозаичните изображения с религиозна тематика пък се създават и основите на монументалната иконография, която получава особено разпространение през следващите столетия. Скулптурата обаче не получава особено развитие. Продължава традицията да се правят барелефи върху колони и статуи на отделни императори като и отделни статуи на лица от „светото писание”. Силно развито в ранна Византия е бижутерийното изкуство като изработваните предмети са богато

12

декорирани със сюжети от „светото писание”. Историография – един от писателите на ранна Византия е Приск, който описва посещението на една делегация в лагера на Атила през 448 г., като между 474 и 480 г. съчинението му е продължено от Малх. Най-известният историк от времето на Юстиниан I е Прокопий Кесарийски, който възхвалява делата на императора в „История на войните: персийската, вандалската и готската война.” Той е автор и на труда „За строежите”, в който описва крепостите, издигнати или възстановени по заповед на Юстиниан I . Същевременно в „Тайната история” Прокопий опровергава всички възхвали, които сам отправя към Юстиниан, и обвинява него и императрица Теодора за злините , които се случват на империята по времето на тяхното управление – това е периодът, когато започват славянските нашествия на юг от р. Дунав. Наследникът на Прокопий в известен смисъл е юристът Агатий, чието съчинение е озаглавено „За царуването на Юстиниан”. Неговото дело пък продължава Менандър Протектор, който проследява събитията между 558 и 582 г. – „История”. Важно място в историографията на периода от IV до VI век заемат съчиненията на историците, които озаглавяват своите творби – „ Църковна история”. Пръв сред тях е биографът на Константин Велики Евсевий Кесарийски. Естествено трябва да отбележим още имена като Евагрий, Захарий Ретор, Йоан Ефески, и др. Най-известни хронисти - Йоан Малала, Йоан Антиохийски.

10 . Епохата на иконоборството.

Едно от най-интересните явления във Византия е иконоборството, чието начало се поставя от император Лъв ІІІ (717-741). Всъщност то предизвиква големи сътресения във византийското общество като в него са съчетани религиозно-философски, социални и политически елементи. В основата на иконоборството лежи убежданието, че да се почитат икони е в разрез с библейската забрана да не се правят комири и че по същество това е изява на идолопоклонство. Така борбата на култа към иконите се обявява като борба за отчистване на християнството от езически белези. Много преди да започне иконоборческта политика на византийските императори обаче съществуват възгледи, враждебни на иконопочитанието. Времето, предхождащо Лъв ІІІ е наситено с иконоборчески заряд. Така първият период на иконоборческата политика е (726-787) г. Първата стъпка тук са враждебните изказвания срещу иконопочитанието направени от Лъв ІІІ през 726 г. По думите на Теофан императорът подбуждан от иконоборчески настроени малоазиатски духовници започва "да говори срещу иконите". Така последват и конкретни мерки, а именно - издадена е наредба да се свалят иконите от стените на храмовете и да се подлагат на унищожение. Тези мерки от своя страна предизвикват остра съпротива във византийската столица сред различни обществени среди като

13

бружението обхваща и други краища на империята, дори се стига до бунт в Елада и егейските острови. Начело на този бунт застава Козма, който потегля с флота към Константинопол, но Лъв ІІІ успява да се справи с него. Патриарх Герман и папата в Рим обаче също вдигат глас на недоволство. Лъв ІІІ обаче доказва, че е не само върховен, светски, но и върховен религиозен ръководител. На свикания по нареждане на него събор в Константинопол Герман бил свален от патриаршеския пост, а на негово място бил поставен Анастасий, привърженик на иконоборческия курс и верен изпълнител на волята на самодържеца. Лъв III намира подкрепа в една доста широка социална основа. Главни подръжници били влиятелни темни управители в Мала Азия. Голяма част от духовенството споделя иконоборческите възгледи. Политиката на императора срещала удоборнение и спред по широки слоеве в селото и града. Лъв III привлича към себе си и павликяните. Стигна се до един рядко срещан във византийското общество компромис между еретици и православни пред лицето на общ враг. За монашеството преклонението пред " светите образи " се счита за една от най - важните изяви на християнко благочестие. Те разнасят мълвата за появата на разни изключителни по произхода си икони приготвени уж без намеса на човешка ръка и пристигнали по тайнствен начин в манастирите. Така при тях се трупали суеверни хора, които щедро дарявали манастирите, с надежда че ще намерят изцеление от болести и грижи и че ще си осигорят небесното царство. Опозиционно настроени са голяма част от духовенството и отделни представители на константинополската аристокрация, които не желаели или не можели да разберат мотивите, породили действията на императора и насвързаната към него иконоборческа групировка. Силно негодование срещу политиката на Лъв III проявявали и много жени. Папа Григорий III свикал събор, който съдил действията на Лъв III като отстъпник от правата вяра. На престола се качва сина на Лъв III, Константин V Копроним ( 741 - 775). Новият император решава да доведе нещата докрай и да разгроми всички, които се противопоставят на неговата политика. Той написал няколко съчинения, отричащи не само почитта към иконите, но и към мощите на светците. В началото на 754 г. той свиква църковен събор, на който взели участие 338 епископа подбрани из групата на иконоборците. На него са взети решения изцяло в духа на желанията на Константин Копроним.Трябвало да бъдат унищожение всички икони и били анатемосани и главните привърженици на иконопочитанието. Константин V нанесъл и удар върху монашеството като "изобощо не оставил в своята територия нито един човек, облечен в монашески дрехи ". При неговият наследник Лъв IV Хазарски (775 - 780) се наблюдава видимо намаляване на страстите и преминаване към една по-умерена фаза в провеждане на иконоборската политика. И след краткотрайното царуване на Лъв IV на престола се възкачил през 780 г. малотеният му син Константин VI, развоят на събитията взел да клони вече подчертано в полза на един очакван от иконопочитателите обрат. Властта преминала в ръцете на Ирина,която все по-ярко изявявала своето желание да се сложи край на продължителния раздор. В Никея през 787 г.е свикан църковен събор. На него присъствали около 350 духовници и монаси.На патриаршеския стол е поставен верния служител на Ирина - Тарасий. Главната цел на събора е да се възстанови култа към иконите. Отвърдена била постановката, че почитта към иконата няма нищо общо с покланянето на идоли, тъй като тази почит не се отнася към самия "предмет"

14

(дърво,платно, багри), а към лицето,което е изобразено на нея. Позициите на иконоборците били все още силни особено сред представителите на висшата военна прослойка. Направени били два пъти опити за заговор срещу Ирина, но те завършили безуспешно. Тя ослепила собствения си син, когото обвинила че сътрудничи на враговете и. През 790 г. застава като едноличен василевс на константинополския трон. Голям брой имоти били конфискувани и дадени на редица манастири. Вторият период в иконоборчческата политика е 787-843 г. През 802 г. чрез преврат Ирина е свалена и император става Никифор I Геник (802 - 811). Връх взема отново иконоборчески настроената прослойка. През 811 г. император Никофор I Геник умира в битката при Върбишкия проход. На престола се възкачва Лъв V Армеец. През 815 г. бил свикан църковен събор в църквата "Света София", който потвърдил решенията на събора от 754 г. Навлиза се във фаза на подем на иконоборкста политика. В този момент идва голямо събитие,което разтърсило дълбоко византийското общество и поставило пред управляващите слоеве един нов важен проблем отколкото борбата "за или против" иконите. Това е бунта на Тома Славянина. Създал се общ фронт, което по същество означавало,че е настъпил краят на онова своеобразно сътрудничество между "православни " в лицето на иконоборците и "еретици " в лицето на павликяните и че занапред на привържениците на павликянството изхождащи предимно из средите на огнетяваните слоеве в селото и града ще се гледа вече не благосклонно, а като на най опасни противници не само на църкавата, но и на установените обществено - политически порядки. На църковния събор през 843 г.,когато на престола бил малолетния Михаил III (842 - 867) г., а регентка майка му Теодора се сложило край на борбата "за и против " иконите. Логичен край в смисъл, че продължилите години наред и преминали през различни перипетии и борби на тази тема били загубили вече някогащната си острота и пред заплахата на ново надигане на народното недоволство двете враждуващи групировки са се обединили в общ фронт на запазване на своите позиции, с ясно подчертана класова насоченост, и то под лозунга за запазване на чистотата на православната вяра. Така Теодора и нейните приближени насочили ударите си към главния враг - павликяните. Загинали около 100 000 души павликяни,а цялото им имущество било конфискувано от държавата и това бил действително един от най жестоките и кървави епизоди в многовековната борба на византийкста светска и църковна власт срещу „еретическата зараза „. Законодателство на Сирийската династия – през 726 г. от императорската канцелария излиза сборник със закони известен като Еклога. Той не отменя Юстиниановото законодателство, но го променя в зависимост от настъпилите значителни изменения в ромейското общество. Той се състои от 18 титула – глави като в него отсъства старото римско деление на правото, засягат се отделни проблеми от обикновения живот, брака, покупката и др. Друг важен законов сборник е Земеделския закон. Той пресъздава един преходен етап – няма колони и парици. Успоредно с Еклогата и Земеделския закон са издадени още няколко законови сборника, които имат допълващ характер: Военният закон (41 статии), Мойсеевият закон (70 откъса от стария завет плюс 10-те божи заповеди) и Морският закон известен още като Родоски. Като цяло може да се каже че по дух законодателството от VI-VIII век е повече гръцко, отколкото римско, доколкото пресъздава реалностите в Мала Азия и на

15

Балканския п-в. Тенденцията от IХ век нататък в Еклогата и съпътстващите я закони пък са доближени по смисъл и звучене до Юстиниановото право.

9+11 тема. Византия при Македонската династия(11тема) и арабската експанзия 7-8в.(9тема).

С Василий I се поставя началото на най-дълго задържалата се владетелска династия от средновизантийския период или това е т. нар. Македонска династия. Всъщност тя се свързва с възхода на византийската култура и се нарича така, защото нейният основоположник – Василий I е от Адрианопол т. е. от тема Македония. Така от един коняр в императорската конюшня той бързо се издига първо като кесар, а след това през 867 г. и като император. Всъщност Василий I успява да спре арабската експанзия както в Мала Азия, така в Южна Италия. По това време патриарх е Фотий като между Константинопол и Рим настъпва първата голяма схизма. Така с цел да я предотврати Василий сменя патриарх Фотий с Игнатий. През 870 г. е свикан и VIII Вселенски църковен събор, на който българската църква е обявена за самостоятелна архиепископия под върховенството на гръцката, като по този начин се запазват добри отношени с България. В общи линии Василий следва политиката на своя предшественик Михаил. Също така той прави съимператори своите синове като е наследен от сина си Лъв. С името на Лъв VI Философ ( 886-912 ) г . се свързва най-вече фактът, че той успява да ликвидира остатъците от античното общество (премахнати са последните права на синклита, на градското общество) като Византия се превръща в типична средновековна държава. Все пак обаче за разлика от Западна Европа тук по-важното е каква длъжност се заема, а не толкова какъв е произходът. Така от времето на Лъв VI датират и две важни съчинения – „Книга на епарха”, с която се регламентират правата на гилдиите и „Тактиконът” на Лъв. Натискът на арабите обачеотново се засилва като през 904 г. те дори успяват да превземат Солун. Империята окончателно губи и остров Сицилия. Неуспешни са и военните действия, коти води срещу България. Междувременно избухва и конфликт между императора и настоящият патриарх Николай Мистик. За да се сдобие с наследник той се жени за четвърти път, което напълно се забранява от църковните канони. В Крайна сметка обаче се приема правото за багренородният (порфирогенет) син. През 912 г. обаче Лъв VI умира и временно е наследен от брат си Александър. Той обаче отказва да плаща данък на българите, което води до нов сблъсък между двете държави. Когато Симеон застава обаче пред стените на Константинопол Александър вече не е между живите като императрица Зоя и Николай Мистик са вече регенти на малолетния Константин. Така българския цар получава императорска благословия и обещание, че Константин ще се ожени за неговата дъщеря. Това обаче не се спазва и се стига до битката при Ахелой на 20 август 917 г., където византийците са разбити. Междувременно в Константинопол расте влиянието на командващият флотата Роман Лакапин, който омъжва дъщеря си Елена за Константин и се обябява за съимператор през 920 г. Така през първите години от неговото управление военните действия на българите продължават. Те са прекратени обаче през 927 г. заради смъртта на цар Симеон като наследващата година е сключен мирен договор с новия български цар Петър. Междувременно възползвайки се от отслабването на арабския халифат византийската войска успява да завладее редица градве в Мала Азия и Месопотамия. През 944 г. населението на Константинопол

16

организира преврат и най-накрая на престола се възкачва Константин VII. Той обаче се придържа към политиката на Роман Лакапин като по това време се появяват и маджарите. Така Константин е наследен от сина си Роман, който се жени за Теофано – дъщеря на кръчмар. Тъй като Роман умира през 963 г., за да заздрави позициите си тя се омъжва за прочулия се с военние си победи над арабите Никифор Фока.

17

12. Възход на Византия при Никифор Фока, Йоан Цимисхи и Василий II .

През IХ-Х век византийската темна аристокрация засилва своето влияние като се налагат две фамилии – Дука и Фока. Така женвайки се за Теофано Никифор Фока поема заължението да покровителства синовете и Василий и Константин, но на практика той си управлява самостоятелно от 963 г. Всъщност Никифор Фока е известен със своите морски победи – отвоюва Крит и Кипър, и след като става император продължава тази си политика в Мала Азия. От друга страна обаче се влошават отношенията му с България като той се стреми с чужда помощ – киевският княз Светослав, да смаже северния се съсед и същевременно да отклони погледа на русите от Кримския п-в. По-късно обаче уплашен от стремителното настъпление на русите на юг той подтиква печенезите да нападнат Киев. Така в тази сложна външнополитическа обстановка Никифор Фока започва да губи популярността си в столицата, още повече ако се вземе впредвид и фактът, че той ограничава властта на монасите и си навлича и гнева на църквата. Така Теофано си намира друг фаворит в лицето на Йоан Цимисхи, който през 969 г. организира заговор срещу Никифор Фока и го убива. Така първоначално Цимисхи се опитва чрез преговори да склони княз Светослав да напусне българските земи, на без успех. След това през пролетта на 971 г. византийците предприемат противоудар. На 14 април 971 г. е превзет Преслав, като се пленява българското царско семейство, а с княз Светослав, който се укрепява в Дръстър е сключено примирие като русите се оттеглят от българските земи. Така след действията си на Балканите Йоан Цимисхи обръща поглед и на изток. Освобдени са части от Сирия, Месопотамия и Палестина като самият император определя като крайна цел освобождението на Йерусалим. През 976 г. обаче той умира като се предполага, че най-вероятно е отровен от паракимомена, чиято роля заедно с тази на евнусите нараства постепенно в столицата. След като се справя със своите противници бъдещият император Василий II се възкачва на престола и предприема мащабен поход срещу България. Първоначално се опитва да превземе Средец, но не успява и на връщане е победен от Самуил в прохода Траянови врата на 17 август 986 г. Няколко години по-късно обаче – 1001, 1002, 1003 г. византийците превземат редица български крепости и градове като решаващо значение обаче има битката при с. Ключ през 1014 г. Така българските пленици са ослепени откъдето Василий остава в историята с прозвището Българоубиеца. Всъщност той приема България като изконна византийска територия, а българите като бунтовници-узорпатори и затова ослепява самуиловите войници. В крайна сметка през 1018 г. обаче България е окончателно завладяна като освен това Византия укрепява властта си над Далмация, а Хърватско е под васална зависимост. Като успешна се явява и завоевателната политика на Василий II и на изток, където завладява някои арменски и грузински княжества.

18

13. Византийското общество и държава в периода 1025-1081г.

След смъртта на Василий II през 1025 г. Македонската династия продължава да съществува формално още 30 години. Така запачва нав етап в развитиета на византийската империя. В традиционната литература този период се приема като политически и икономически упадък, свързан с нашествия на печенези, узи, нормани и селджукски турци. И вдействителност ги няма вече мащабните военни действия, както и активната външна политика. Всъщност има известна нестабилност на властта, защото от смъртта на Василий II -1025 г. до идването на власт на Алексий Комнин през 1081 г. се сменят редица императори т. е. има известна нестабилност в политическата власт. Освен това ХI век е раздиран и от борбата между столичната – чиновническа и провинциалната балканска аристокрация. Сред всички събития, от които е бялязан ХI век обаче се открояват две основни. Във външната политика на Византия най-важна е битката при Манцикерт от 1071 г., където византийската войска търпи тежко поражение. След нея настъпват и селджукските турци, които настъпват на широк фронт в Мала Азия. Така Византия губи своите богати и плодородни провинции като врагът се доближава и все по-близо до столицата. От друга страна по-същото време византийците губят и владенията си в Южна Италия. Другото важно събитие от този период е и „Великата схизма” от 1054 г. Всъщност между източната и западната църква от дълго време съществуват значителни различия като тук конфликтът обаче се поражда от спора между двете църкви за това към коя принадлежи властта в Южна Италия. Така между римския папа и константинополския патриарх Михаил Керуларий протича една доста остра кореспонденция. Патриархът е обвинен, че се опитва да подчини Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската патриаршии, (което всъщност е вярно) и папските легати, които пристигат в Константинпол през 1054 г. го анатемосват. Досега императорът Константин IХ Мономах стои в страни от разпрата, но идва момент, в който свиква църковен събор и папа Лъв IХ е анатемосан. Всъщнст обаче това не е краят на отношенията между източната и западната църква. Трябва да се има впредвид, че папа Лъв IХ анатемосва самият Михаил Керуларий, но не отрича константинополския патриарх изобщо. Вече през ХII-ХIII век отношенията между изтока и запада наистина се влошават и именно тогава се придава такава голяма стойност на събитието от 1054 г. Наред с всичко това е необходимо да се спомене още, че в новата литература все повече се налага мнението, че в културно отношение ХI век не е време на упадък, а напротив дори бележи някои постижения в сравнение с предхождащия го Х век. Виден интелектуалец от това време е Михаил Псел като по негово време се забелязва възраждането на интереса към античността, платонизма и неоплатонизма. В столицата дори се създава ново висше училище със специализирано обучение в две основни насоки: философия и право. Всъщност в своята книга „Византийската култура (ХI-ХII) век: промени и тенденции” Каждан отбелязва редица положителни промени в живота на византийското общество. Например градовете на Балканите се разрастват и просперират, а някои крепости прерастват в градове, като се активизира и строежа и възстановяването на църкви и манастири (през този период е построен Бачковския манастир). По-различна е обаче картината в Мала Азия, където много градове са разрушени или пък губят търговската и занаятчийската си функция като се превръщат предимно в селскостопански центрове. Така и Константинопол постепенно губи своя монопол в производството на стоки от най-различен характер. Гилдиите в столицата също изчезват, докато в провинциите се заражда корпоративен живот. Във Византия обаче започва да се налага и една нова форма на държавна собственост – пронията, като стратиотите постепенно губят значението си и се налагат прониарите. Така в крайна сметка не може да се твърди, че Х век е векът на абсолютния

19

упадък на византийското общество, тъй като градския живот и култура особено на Балканите продължава да се развива и отбелязва известни постижения.

14. Комнинов период. Византия и кръстоностните походи.

Комнинов период и първите три кръстоносни похода - през 1081 г. с идването на власт на Алексий I Комнин – империята започва нова фаза от своето развитие, като променя своя образ. Най-общо за този период може да се каже, че настъпва стабилитет в редовете на управляващата класа като се укрепва централната власт. Също така Комнините утвърждават и династичен принцип за предаването на властта от баща на син. За Алексий I Комнин можем да кажем, че той застава начело на империята в много труден за нея период, когато тя има изобилие от врагове – нормани, печенези, сърби. Той успява обаче да се справи с враговете си на Балканите като от гледна точка на управлението си се отличава от предхождащите го императори. Успява да приватизира властта и се превръща в домен. Наблюдава се превъзходство на доменнта аристокрация. Въвежда се нова йерархия на титлите и ранговете като някои стари висши титли изчезват или се омаловажават. За сметка на това се появяват нови, някои от които отразяват чисто роднински връзки с императора. Друга особеност на периода е че намалява делът на цивилната аристокрация, делът на евнусите също, а се създава прослойка от едри и средни собственици. Светската власт окончателно надделава над църковната. Отличителна черта на Комниновата династия е контактът със запада. За сравяне със селджукските турци Византия се обръща към Западна Европа като целта и е да си върне Мала Азия. Това до известна степен провокира и Първия кръстоносен поход (но Византия не иска кръстоносен поход). Кръстоносците се задължават да върнат на Византия териториите, които е владяла до битката при Манцикерт, но не спазват обещанието си. Все пак Алексий успява да извлече полза от Първия кръстоносен поход, да стабилизира властта и да изведе Византия от кризата. Важен извор за управлението на Алексий се явява „ Алексиадата” на дъщеря му Ана Комнина. Синът на Алексий Йоан Комнин (1181-1143) г. също бележи успехи на бойното поле. Времето на Мануил Комнин (1143-1180) г. е време на териториален максимализъм за империята. По негово време се осъществява Втория кръстоносен поход, който е неуспешен. Той има и два проекта – унгарски - да осинови Бела и италиански като става съюзник на папата– неуспешни. Мануил Комнин е наследен от синът си Алексий, но тъй като той е още малък му е назначено регенство. Народът обаче негодува срещу това регенство и издига за император Андроник Комнин (1183-1185) г. Той се опитва да сложи ред в данъчната, финансова и съдебна система, като цели да защити да от произволите на съдиите и бирниците обикновеното население. Естествено по този начин накърнява интересите на аристокрацията. Освен това се наблюдават и външно политически затруднения –унгарци, сърби и нормани. След смъртта на Андроник император става Исак (1185-1195), който принадлежи към династията на Ангелите, която е родствена с тази на Комнините. Той управлява империята в трудно време. По негово време се осъществява Третият кръстоносен поход. Това е най-добре организираният поход и е предвождан от най-изявените западни владетели – Фридрих I Барбароса, Филип II Август и Ричард Лъвското сърце. Целта на похода е освобождаването на Божи гроб в Йерусалим, но трябва да се има впредвид, че отношенията между кръстоносците и Византия са обтегнати. По времето на Алексий III Ангел имаме политически и морален упадък и така настъпва Четвъртия кръстоносен поход. В крайна сметка обаче трябва да се има впредвид фактът, че във Византия и особено по времето на Комнините не се наблюдава същински или по точно класически

20

феодализъм. По времето на Комнините имаме стремеж към феодализъм, но той не се осъществява тъй като имаме силна централизирана власт.

15. Четвърти кръстоносен поход и създаването на Латинската империя.

Четвъртият кръстоносен поход е организиран през 1200 г. във Франция. Историческият му водач е Бонифаций Монфератски, а папа по това време е амбициозният Инокентий III. Планът на кръстоносците е първо да се отправят към Египет, а след това към Йерусалим. Тъй като обаче събраните рицарски войски не разполагат със флот те сключват договор с венецианеца Енрико Дангло, който ги снабдява с флот. В замяна на това венецианците обаче им искат огромни суми като се стига до решението те също да участват в похода и да си върнат град Зара, който дотогава е в унгарска територия. Когато стигат о-в Корв раководителите на похода се срещат със сина на Исак II Ангел Алексий, който ги моли да му помогнат да си върне трона, като от своя страна той им обещава голяма парична сума. Така в крайна сметка голяма част от кръстоносците обещават, че ще му помогнат като походът се отклонява и се насочва към Константинопол т. е. тук виждаме византийската намеса към обръщането на похода. Положението на Алексий III обаче е отчайващо тъй като той няма флот и е със слаба военна подкрепа и затова той бяга заедно със семейството си. Така на престола се възкачва Алексий IV, който обаче не е в състояние да плати огромната обещана сума, тъй като хазната е празна. Затова той започва да вдига данъците, за да плати на кръстоносците, но от друга страна пък си навлича гнева на народа. Така под напора на общото недоволство се извършва преврат и за император се издига Алексий V Дука. Той обаче също не може да се справи с всеобщото недоволство, а кръстоносците си чакат обещаното възнаграждение. Така и този император виждайки сложността на ситуацията бяга, а от своя страна на 13 април 1204 г. кръстоносците опожаряват и превземат Константинопол. Така те смятат също, че Бог е решил те да останат тук и така създават Латинската империя. За император те избират Балдуин Фландърски, а за патриарх венецианецът Томазо Мерозини. Скоро латинците завладяват и принадлежащите дотогава на Византия територии в Тракия и Македония, а в Солун като върховен владетел се установява Бонифаций Монфератски. Латинците бързо завладяват и Епир, Тесалия, Бестия, Атика, Пелопонес, а в ръцете на венецианците пък падат много от византийските острови- Наксос, Тера, Евбея, Корв и Крит. Така недоволството на местното население срещу чуждите завоеватели води до сключването на съюз между българи и гърци. Стига се до битката при Одрин през 1205 г., където латинците са разгромени, а Балдуин Фландърски пленен. По-късно пък Бонифаций Монфератски у убит като до смърта на цар Калоян българите си връщат редица крепости в Тракия. И в крайна сметка трябва да стане ясно едно: основният виновник за Четвъртия кръстоносен поход са византийците, а не папата както се смята в по-старата литература. Първоначално основната цел на кръстоносците е Египет – сърцето на ислямския свят тогава, но византийския император Алексий III обръща похода именно към Константинопол . Обещава парична сума, която така и не изплащ като по-късно и неговите наследници не могат да я изплатят като по този начин превземането на Константинопол през 1204 г. и създаването на Латинската империя са вече безспорен факт.

21

16. Византийската култура (7-12в.)

След разделянето на империята през 395 г. въпреки настъпилите изменения, тя си остава една антична държава като културата запазва основно своя градски характер някъде до VІ век, като вече след VІІ век византийската империя добива облик, различен от този от предишните векове. Така данните от нумизматиката дават основание да се смята, че през вт. пол на VІІ и през целия VІІІ век натуралното стопанство става основополагащо. Археологическите данни пък свидетелстват за изоставянето на множество провинциални градове от ср. на VІІ век нататък, като забележително е и прекъсването в областта на литературата. Освен това от VІІ век нататък, до VІІІ век намалява чувствително и ролята на занаятите и търговията. През първата пол. на ІХ век обаче нумизматичните данни свидетелстват за определени тенденции към икономическо възстановяване най-вече в Константинопол и по егейското крайбрежие. Към 800-та г. започва да се възстановява и културния живот като изнамирането на нов, по-бърз и ефикасен начин на писане посредством мунускулното писмо представлява един от най-ясните признаци за съживяване в областта на културата. Това културно възстановяване се осъществява обаче в една преимуществено манастирска среда, като именно подемът в тази манастирска култура представлява реакция на иконоборството, движение, което продължава във Византия от 730 до 843 г. През ІХ-Х век в Константинопол е налице и развито градско стопанство – Книга на епарха. Всъщност от този период може да кажем, че забелязваме една систематизация не само на интелектуалния, но и на целия икономически и социален живот в империята. От Х век нататък обаче започват да се развиват два важни процеса, които променят изцяло облика на империята, а именно това са: възстановяване и разрастване на провинциалните градове и появата на полуфеодална аристокрация. От Х до ХІІІ век се наблюдават едни различия в развитието на отделните райони на империята, но като цяло икономическите условия се подобряват навсякаде. Забелязва се един просперитет на провинциалните градове, като вече виждаме едно прехвърляне на икономическата активност през ХІ-ХІІ век от столицата към провинциите, както в областта на строителството, така и в керамичното производство и различните видове занаяти. Интересно е да се отбележи обаче, че Константинопол остава монопол в производството на предмети от лукса – стъкло, бронзови отливки, мозайки. От своя страна масовите забавления стават по-малко зрелищни и в по-малка степен официализирани, като на мястото на игрите започват вече да се практикуват карнавали. Освен всичко това през ХІІ виждаме как в литературата започва да прониква и говоримата реч, виждаме още и как монашеството получава развитие различно от Запада и предишните векове като се регистрира един индивидуализъм. През ХІ век се забелязва и една тенденция към абстрактност в изобразителното изкуство. Също така виждаме как нараства и ролята на произхода и родословието т.е наблюдава се един преход от малкото семейство към разширената фамилия. Всъщност възстановяването на градския живот, свързано със съживяването на византийските провинции през ХІ и ХІІ век допринася за появата на децентрализаторски тенденции в държавата. В областта на културата това се отразява най- добре чрез навлизането на популярни и масови елементи особено в изоб. изкуство литературата и забавленията. От своя страна пък ценностите на новоформиралата се военна аристокрация започват да доминират в обществения живот, прониквайки дори в образа на самите императори.

22

17. Епир, Никея и Трапезунд в борба за византийското наследство ( 1204-1261 ) г.

При условията на подчертаната политическа разпокъсаност, характерна за вътрешното състояние на Византия още в края на ХII век и в обстановката на започващата съпротива срещу латинците-завоеватели се обособяват в началото на ХIII век три отделни гръцки държавни образувания – Трапезундската империя, Епирската държава и Никейската империя.Най-рано възниква Трапезундската империя, още преди завладяването на Константинопол от кръстоносците през 1204 г. Създадена е от внуците на Андроник I Комнин – Давид и Алексий, които бягат от Константинопол след 1185 г., когато е свален от престола дядо им. Възползвай ки се от суматохата, която предизвикват кръстоносците те завземат град Трапезунд на южния черноморски бряг и се обявяват за самостоятелни владетели.Сведенията за Епир са доста оскъдни, но през 1205 г. вече е формиран като държава от местния аристократ Михаил Дука Комнин. Към тази държава скоро се присъединява и населението от северозападна Гърция. По-късно е прибавена и областта Дукля – Черна гора, а новият наследник Теодор Комнин завладява и северна и средна Македония, както и цяла Албания. През 1224 г. завзема дори и Солун.Вторият център на съпротива срещу латинците в Мала Азия е Никейската империя, с главен град Никея. Началото на това държавно образувание е поставено веднага след завладяването на Константинопол през 1204 г. от видния константинополски аристократ Теодор Ласкарис. Латинското настъпление в Мала Азия е спряно и фактически почти цялата територия остава под негова власт. Скоро той подчинява и Трапезунд. Неговият наследник е зет му – Йоан III Дука Ватаци, който изтласква латинците от Мала Азия (те задържат сама Никомедия) и си връща някои от егейските острови.Така следва да отбележим, че основни претенденти за византийската корона се явяват Йоан III Дука Ватаци и Теодор Ласкарис като след възкачването на престола на Иван Асен II България също започва да играе важна роля в събитията в Европейския югоизток. Макар че Йоан III Дука Ватаци и Теодор Ласкарис имат една и съща цел, те се приемат като съперници, защото всеки един от двамата смята, че единствен той има право да заеме константинополския престол. Така през 1225 г. и двамата се отправят към Латинската империя, но вместо да се обединят между тях назрява конфликт. От друга страна се влошават и отношенията между епирския владетел и българския цар, което води до започването на неочаквана война с България. Така след битката при Клокотница на 9 март 1230 г. Епирската държава е разбита и владените от нея територии се включват в пределите на българската държава. Иван Асен II обаче назначава брата на Теодзор Комнин - Мануил Комнин за полунезависим владетел с център Солун като по този начин Епирската държава продължава да съществува, но като второстепенна сила.Йоан III Дука Ватаци остава единственият претендент за константинополския престол. Така между него и Иван Асен II е сключен съюз през 1235 г., скрепен с династичен брак, насочен срещу Латинската империя. Опитът да бъде превзет Константинопол, предприет от съюзниците през 1235 г. се оказва неуспешен, което води до оттеглянето на българския цар. След смъртта на Иван Асен II обаче обстановката на Балканите значително се изменя - България бавно отслабва, Латинската империя е омаламощена и с неголяма съпротивителна сила, Епирската държава е раздробена на три оделни части – Солунското, Тесалийското и Епирско деспотство, като първенствуващ фактор се явява Никейската империя.

23

Йоан III Ватаци се насочва към Епирската държава и замладява Солунското деспотство, но не успява да сломи съпротивата на Тесалийското. Никейската империя се насочва и към България – това по времето на Михаил Асен и завладява голям брой селища в Македония и Родопите. Точно когато се готви да превземе Константинопол обаче Ватаци умира. При неговият наследник Теодор II Ласкарис противоречията между Епир и Никея се изострят още повече като продължават и военните действия срещу България. След смъртта на Теодор II Ласкарис управлението трябва да поеме Йоан Ласкарис, но тъй като той е малолетен за негов регент е назначен Михаил VIII Палеолог. Както често се случва той съсредточава в ръцете си цялата власт, а скоро се обявява за съимператор и поема командването на войската. Главния враг и съперник на Никея отново е Епир като през 1259 г. близо до Битоля Михаил VIII Палеолог се справя със своите противници – завладява столицата Арта, като вече има възможност да насочи усилията си към осъществяването на основната цел – прогонването на латинците от Константинопол.

24

18.Възобновяване на легитимната империя. Михаил 8 Палеолог (1261-1282). След смъртта на Теодор II Ласкарис управлението трябва да поеме Йоан Ласкарис, но тъй като той е малолетен за негов регент е назначен Михаил VIII Палеолог. Както често се случва той съсредточава в ръцете си цялата власт, а скоро се обявява за съимператор и поема командването на войската. Главният враг и съперник на Никея отново е Епир като през 1259 г. близо до Битоля Михаил VIII Палеолог се справя със своите противници – завладява столицата на Епир - Арта, като вече има възможност да насочи усилията си към осъществяването на основната цел – прогонването на латинците от Константинопол. Ясно е обаче, че главният крепител на латинците е Венецианската република, която поддържа флота. За да я неутрализира Михил VIII Палеолог сключва през 1261 г. договор с главния съперник на Венеция – Генуа. По силата на този договор Генуа се задължава да подпомага никейския император със своите кораби по море, като в замяна на това генуезките търговци са освободени от всякакви мита и получават правото да търгуват безпрепятствено из цялата територия на страната. Този договор е наречен Нимфейски, по името на град Нимфейен и е важна крачка в готвения план за унищожаването на Латинската империя. Така Михаил VIII започва да се готви за последен и решаващ удар, но нещата се развиват неочаквано бързо, без да се стига до каквото и да е сражение. Така на 25 юли 1261 г. Константинопол е освободен като Михил VIII Палеолог е тържествено коронясан като император, а законният наследник – Йоан Ласкарис е ослепен.Така с този император се поставя и началото на династията на Палеолозите, която управлява Византия до самия и край.Управлението на Михил VIII Палеолог (1261-1282) г. преминава под знака на почти непрекъснати войни в една твърде сложна обстановка. Успешни за Византия са войните с Епир и Балгария като единствено войната в Пелопонес срещу Морейското княжество на латинците е неуспешна. Междувременно се подписват и два нови договора с Венеция и Генуа и макар че византийският император се опитва да се възползва от съперничеството помежду им тяхното влияние застрашително нараства. Така докато вниманието на константинополските управници е насочено към събитията на Балканите, то в Мала Азия вече се чувства опасността от постоянно нарастващия брой на турците. Настанили се на територията на отслабналия Иконийски султанат те започват да упражняват натиск към границите на Византия, водени от жаждата за плячка. Вместо да положи повече грижи по укрепяването на източната граница, увлечен от събитията на запад, императорът заповядва дори да бъдат отнети части от парите и имотите на граничните войници. Това още повече отслабва положението на византийските гарнизони, като някои от тях дори минават на страната на турците. От своя страна турците успяват да овладеят почти цяла Кария и Пафлагония. Но и положението на запад е достатъчно сложно и напрегнато. Срещу Византия се образува нова мощна коалиция, в която водеща роля заема новосформиралата се държава на о-в Сицилия, оглавена от Карло Анжуйски, който заедно с последния латински император Балдуин II и с благословията на папата, сключват договор, според който заедно ще се борят за възстановяването на някогашната Латинска империя. Владетелите на все още съществуващите в югозападните Балкани малки държавици също се присъединяват към тази коалиция. Съгласие за участие дават и българският цар Константин Асен и сръбският крял Урош III. Така периодът от 1267 г. до самата смърт на Михил VIII през 1282 г. преминава под знака на поредица от действия – дипломатически и военни, отбранителни и нападателни – с цел да разкъса вражеския обрач около него. От своя страна той сключва съюз с унгарскя крал Стефан V, скрепен с династичен брак. Освен това поддържа добри отношения с татрския вожд Ногай и успява да склони татарите да навлязат и да опустошат българските предели.

25

Така на Михаил VIII Палеолог му остава да се справи с най-опасния си враг – Карло Анжуйски. За тази си цел той решава да се сближи с римската курия. Така подписва спогодба с тогавашния римски папа Григорий IХ, според която папата е признат за глава на цялата християнска общност и за притежател на върховната юрисдикция във всички християнски страни. Това е т. нар. Лионска уния от 1274 г. В крайна сметка по настояване на папата Карло Анжуйски е принуден да се съгласи на примирие с византийците. Избавил се от непосредствената заплаха императорът вече е с развързани ръце за действия срещу тесалийския севастократор Йоан, а също така и срещу венецианците, които владеят някои острови. Оставо обаче един тревожен въпрос и той е свързан с Лионската уния, срещу която се обявява широк кръг от монашеството като следва на места жестока разправа с противопоставилите се монаси. Така от настъпилото брожение се възползват враговете на империята и подновяват настапателната си политика. Михаил VIII Палеолог не може вече да се радва и на подкрепата на римската курия, тъй като новият папа Григорий ХI се оказва покорно оръжие на Карло Анжуйски. Така той обявява Лионската уния за недействителна, а императорът за схизматик. Карло Анжуйски подготвя нова нападателна акция срещу Византия, която обаче благодарение на далновидната византийска политика не се осъществява. Така в края на своето управление Михаил VIII Палеолог успява да се справи с външните си противници.

26

19. Византия – второстепенна политическа сила ( 1282-1354 ) г.+ 20. Граждански Войни, социални трусове и религиозни спорове.

Управлението на сина на Михаил VIII – Андроник II Палеолог (1282-1328) г. е изпълнено с множество събития от вътрешно и външнополитическо естество. Андроник окончателно обезсилва сключената с Рим уния и дава амнистия на всички преследвани от предишния император нейни противници. Така настъпва спокойствие сред византийското общество. Затихват постепенно и загубват предишната си острота и плановете на западните владетели за възстановяването на някогашната Латинска империя.Далеч по-многобройни и значими са обаче несполуките съпътстващи царуването на Андроник и довеждащи Византия до големи сътресения. Един от главните удари идва от страна на Сърбия, България, Венеция и Генуа, но най-опасно за Византия се оказва нашествието на турците в Мала Азия. Без да срещнат сериозна съпротива те навлизат в провинциите – Витиния, Фригия, Мизия и Лидия като се установяват в тях. Пасивното отношение на Андроник води до опити на местното население да се организира само и да се противопостави на нашественика. Георги Пахимер дава сведения за българина Ивайло, който се опитва да организира подобна съпротива. В края на ХIII век обаче обстановката в Мала Азия е вече коренно изменена – започват да възникват турски емирства. В началото на ХIV век турците вече владеят почти цяла Мала Азия и техните кораби започват да нападат околните византийски острови. Тъй като Византия не е способна да се справи с положението, защото флотът и е силно отслабен, в Константинопол пристига водача на каталанските наемни дружини – те са съставени предимно от обеднели испански рицари, Роже дьо Флор. Той предлага помощ на Андроник за прогонване на турците, но в един момент се оказва, че срещу тези наемни войски са просто жадни за плячка. Така Андроник организира заговор като Роже дьо Флор е убит. По този начин се предизвиква гнева на каталанските дружини, като Византия губи територии и влияния в Мала Азия, Тракия и Македония, а също така и в Средиземно, Егейско и Черно море. Същевременно избухва и конфликт между двамата Андрониковци – дядо и внук, при което внукът се стреми да заеме престола. Вътрешното състояние на империята също не е цветущо – държавата има нужда както от парични средства, така и от доставки в натура. В крайна сметка Андроник II сключва мир с внука си през 1325 г., който е обявен зя съимператор, но фактически почти цялата власт е в неговите ръце. Управлението на Андроник III Палеолог (1328-1341) г. не донася нито вътрешен, нито външнополитически мир. След неговата смърт на престола се възкачва малолетният му син Йоан V Палеолог. Съставено е обаче регенство, което включва майката – Ана Савойска, константинополският патриарх Йоан Калека, видният столичен аристокат Алексий Апокавк и аристократът Йоан Кантакузин. Не след дълго обаче между регентите започват раздори, като се образуват две вражески групировки- едната начело, на която застава Апокавк, а друга с Йоан Кантакузин, който се провъзгласява за император. По този начин през 1341 г. избухва и гражданска война. На пръв поглед възстаналият народ подкрепя Апокавк и се изправя срещу узорпатора, но всъщност той се противопоставя на богатите местни аристократи. Така групировката на Алексий Апокавк печели все повече привърженици. Виждайки собствения си неуспех Йоан Кантакузин търси помощ от Сърбия – Стефан Душан. Апокавк обаче също повежда преговори с него и успява да го привилече на своя страна. Тогава Йоан Кантакузин се съюзява с емира Ушурбег, с който всъщност смазват и дружината на българина Момчил. Скоро след това обаче е убит и самият Алексий Апокавк, но с това гражданската война не приключва. В Солун зилотите укрепват позициите си и дори издават редица наредби, насочени главно срещу духовенството, монашеството и богатите граждани. Междувременно Кантакузин укрепва позициите си

27

в Тракия и се готви за удар срещу Константинопол. Той си намира съюзник в лицето на владетеля на твърде силната вече Османска държава – Орхан. От своя страна патриархът и Ана Савойска търсят съюз със селджукските турци. Така чрез действията си константинополските управници спомагат за засилването на позициите на турите на Балканския п-в. Въпреки всички опити обаче на 3 февруари 1347 г. Йоан Кантакузин влиза като победител в Константинопол и е провъзгласен за император. Така той вече се насочва към зилотите в Солун, превзема града, като се утвърждава нова социална прослойка и всички конфискувани имоти на монашеството и висшия клир си връщат. Въпреки това положението на Кантакузин на престола не е стабилно тъй като увеличава размерите на някои мита и данъци и предизвиква недоволство сред народа. От друга страна неуспешно се бори и срещу нарастващото влияние на Генуа.При всички тези обстоятелства размириците във Византия пламват отново – този път между Йоан Кантакузин и Йоан Палеолог. Във вътрешните работи на империята се намесват и други народи – венецианци, сърби, българи и османски турци. Така с помощта на османските си съюзници Кантакузин надделява отначало, но с помощта на Генуа през 1354 г. Йоан Палеолог се утвърждава като едноличен владетел. В крайна сметка в този период на слаба централна власт и политическа разпокъсаност империята е принудена да се изправи срещу настъпващите от изток турци.

21. Първи период на османската експанзия на Балканите – ( 1352-1402).

Първи етап - началната стъпка на османското настъпление в балканските земи е окупирането на крепоста Цимпе, в Галиполския п-в през 1352 г. Така въораженият отряд на Сюлейман е изпратен там по молба на Йоан Кантакузин в помощ на борбата му срещу Йоан Палеолог. Скоро обаче става ясно, че турците нямат никакво намерение да напускат крепостта, като дори завладяват и някои околни селища, а през 1354 г. нахлуват в южна Тракия на територията на българската държава. По това време както Византия, така и България и Сърбия са значително отслабени. Териториите им са разделени на по няколко части и са управлявани от самостоятелни владетели. Освен това балканските държави не съумяват да се обединят срещу общия враг. Така виждайки, че не може да очаква подкрепа от България и Сърбия Йоан V Палеолог обръща поглед на запад и решава да потърси помощ от римската курия, но без успех. Междувременно укрепнали позициите си в източна Тракия през 1359 г.османските турци нападат Константинопол и макар че не успяват да го превземат ясно демонстрират завоевателните си планове. Така през 1369 г. в ръцете на османците пада и Одрин, където султан Мурад премества и своята резиденция. Вече пред непосредствената заплаха от завладяване за пръв път балканските владетели се обединяват под водачеството на самостоятелните владетели в Македония – братята Вълкашин и Углеша. Но в битката при Черномен на 26 септември 1371 г. християнската войска е разбита. След тази битка следва устремено настъпление в източна Тракия, Родопите, а след това и в Македония. Във васална зависимост изпадат местни аристократи в Македония, цар Иван Шишман и константинополските управници. Положението на империята се влошава още повече и от въстанието на сина на императора – Андроник, който се стреми да стане едноличен василевс. В крайна сметка империята се разпада на 4 части: в Константинопол управлява Йоан Палеолог, в южна Тракия – Андроник, в Солун – втория син на императора – Мануил, а в Пелопонес – третия син – Теодор. Все пак османският султан Мурад решава първо да завладее земите на българи и сърби и продължава настъплението си в тази посока. В битката при Плочник през 1386 г. обединените сили на сърби, българи и босненци

28

нанасет голямо поражение на османската войска. Това обаче не спира настъплението им - Иван Шишман, който е обсаден в Никопол е принуден да спазва васалната си зависимост, а след битката при Косово поле през 1389 г. Сърбия вече не е в състояние да се противопостави на турския натиск. През 1354 г. новият султан Баязид обсажда Константинопол с твърдото намерение да го превземе. По това време император е вече Мануил II Палеолог (1391-1425) г. Този път обсадата е много по-добре организирана, като продължава няколко години, но остава без успех. Докото трае обсадата на Константинопол настъпват и последните дни на българската държава. След превземането на Никопол Баязид не се колебае да насочи ударите си и на север към Влашкото княжество. Средноевропейските държави също се оказват застрашени от османското нашествие. Затова под егидата на унгарския крал Сигизмунд се обединяват значителен брой войски, които потеглят по течението на р. Дунав. През 1396 г. обаче кръстоносната армия е разбита, а скоро след това е слажен и окончателен край на Видинското царство. Османските отряди нахлуват в средна Гърция и Пелопонес, но главната цел на Баязид е столицата. Обсадата продължава и когато вече не се вижда никакъв изход за византийците османската граница на изток е пряко застрашена. В Мала Азия нахлуват татарски орди и Баязид е принуден да се оттегли от Константинопол. В битката при Анкара обаче през 1402 г. войската му е сразена, а самият той умира. Така настъпва известно спокойствие за Византия, докато сред синовете на Баязид избухват междуособици. Така Мануил II Палеолог се намесва в тях като се стреми да извлече максимални ползи за Византия. С налагането на Мехмед като султан обаче междуособиците са прекратени и с това приключва първият етап от османската експанзия на Балканите.

22. Втори период на османската експанзия и гибелта на Византия (1402-1453/1461г.)

Втори етап – след смъртта на Мехмед I на престола се възкачва синът му Мурад II като положението на Византия след кратък мир се влошава отново. Всъщност през 20-те год на ХV започва и вторият етап от османската експанзия на Балканите. Така Мурад II обявява война на Византия и през 1422 г. започва нова обсада на столицата, но отново без успех. Една година след това те правят опит да превземат и Солун, но също без успех. От там се насочват на юг и опустошават средна Гърция, като достигат и Пелопонес. През 1421 г. Мануил II умира и на престола се възкачва синът му Йоан VIII. По това време почти целият Балкански п-в е под властта на турците, а финансово империята е напълно изтощена – доказателство за това е фактът, че владетелите спират да секат златни монети. Йоан VIII обаче управлява заедно със своите братя – Андроник – в Солун, Константин, Теодор и Тома в Пелопонес. Главната цел на османците вече е Солун. И така през 1430 г. Мурад II се отправя към града и след кратко настъпление го превзема. Завладяването на втория по значение град на империята води до голяма паника. Така император Йоан отправя поглед на запад и потегля с голяма делегация към Рим с надеждата да сключи нова уния. Така през 1439 г. тя е сключена, но на практика папата не е в състояние да помогне на Византия. Неговата помощ се ограничава до благословията, която той дава на изградилата се нова антиосманска коалиция, начело на която застава унгарският крал Владислав III Ягело. В коалицията влизат още – трансилванският воевода Януш Хунияди, сръбският деспот Георги Бранкович и воеводата на Влашко – Влад Дракул. Походът има успех като през юли 1444 г. е сключен мир, който обаче е краткотраен. Така възползвайки се от вътрешните противоречия по това време в османската държава европейските владетели организират

29

нов кръстоносен поход, който обаче завършва с пълно поражение за кръстоносците при Варна. През 1451 г. обаче на престола идва Мехмед II, който си поставя за цел да ликвидира окончателно остатъците от Византия. Така той започва да се готви за нова обсада на Константинопол като през това време византийския император Константин ХII Драгаш сключва поредната уния с Рим, която обаче не носи никакъв успех на византийския народ. Така през 1453 г. султан Мехмед II успява да превземе окончателно Константинопол. През 1456 г. една огромна турска армия се насочва към средна Гърция и превзема Атина. 1460 г. е покорено и Пелопонеското деспотство. 1461 г. е подчинена и Трапезундската империя като през следващите години са завладени и другите балкански държави – Сърбия, Босна, Албания и Черна гора. Така в края на ХV век целият Балкански п-в е в турски ръце.Всъщност за загиването на Византийската империя могат да се посочат следните причини: 1. разпокъсването на империята на части, процес който започва още в началото на ХIII век; 2. засилващото се влияние на италианските градове-държави, поради което Византия губи предишното си положение на важна морска сила; 3. политически, военен и стопанси упадък през последните десетилетия на ХV век; 4. невъзможността на балканските владетели да се обединят за борба срещу общия враг; 5. характера на османската държава, построена на военнофеодални начала.

30

23. Центрове и тенденции в Късновизантийска култура ( Х III -Х Vв .)

Византийската култура през ХIII-ХV век отразява сложността в общественото и политическо развитие на империята през този период. Историография - един от най-видните историци по това време е Георги Акрополит – „Кратка хроника” – исторически очерг, който засяга събитията до 1261 г. т. е. до възстановяването на Цариград като византийска столица. Малко по-възрастен съвременик на Акрополит е Георги Пахимер. Неговото съчинение има за цел да представи събитията от времето на Михаил VIII Палеолог и сина му Андроник II. Епохата на Палеолозите намира широко отражение и в „Римската история”- в седем книги на Никифор Григора. Негов съвременик е и император Йоан Кантакузин. След като се отказва от властта през1354 г. той се оттегля в един от атонските манастири, след което пише мемоарите си озаглавени „История”, в която разглежда периода от 1320 до 1364 г. Историкът Дука пък, чието кръстно име не е известно пише „История” в 45 глави. Трябва да отбележим още и имена като Критовул, Йоан Кананос, който живее през първ. пол. на ХV век пише разказ за неуспешната обсада на Цариград от турците през 1422 г. Йоан Анагност пък съставя повествование за падането на Солун под османска власт през 1430 г.Хронография - има няколко хроники от ХIV-ХV век, но повечето оттях са анонимни. Известни са две хроники на Георги Сфранцес наречени „Голяма” и „Малка” хроника – като се предполага, че „Голямата” хроника не е негово произведение. Има и местна хроника – Морейска от ХIV век. Многобройни са и т. нар. „Кратки хроники”.Литература – във всички периоди от византийската история се създават многобройни литературни произведения, различаващи се по оригиналност и значение.Епос – във Византия той няма значително развитие. Първоначално той се разпространява като устно предание, макар че още между ХIV-ХV век има записани някои епически творби. Известната балада за Амурис достига до нас в ръкопис от ХV век. Поемата на Велизарий е по ръкопис от ХVI век, а епопеята на Дигенис Акритас е известна от 6 ръкописа, най-ранният от които е от ХIV век. Интересно явление в балканската култура през ХIII-ХIV век е интересът към Омиравия епос.Роман – византийският роман е познат от ХII век, но от ХII-ХIV век той съдържа много приказни елементи. Романист от това време е Евматий Макремволит.Ораторска проза – Теодор Метотих, Йосиф Ракендит – „Реторика” , от ХV век Георги Гемист Плетон.Сатира – най-известна сатирична творба на ХV век е „Пребиваването на Мазарис в ада”, която разказва за „слизане” в подземния свят и по този алегоричен начин критикува съвременното общество.Видни представители на византийската култура от това време са Теодор Метохит и Георги Гемист Плетон, които вече не смятат византийската цивилизация за единствена и не разглеждат залеза на империята като космическа катастрофа, а само ката залез на една от многото световни империи.Трябва да се отбележи и фактът,че носителите на културата през този период освен монаси са и юристи, лекари, сановници, представители на императорската власт и роднини на императора. Освен това през този период книжовното дело намира най-богата изява във философията и теологията.Естествено представителите на византийската интелигенция, които наричаме диаспора се изтеглят главно към Италия, когато османската вълна залива провинциите на империята и подчинява главните средища на късновизантийската култура. Емиграцията

31

се засилва особено след падането на Цариград, но общуването със запада започва по-рано, по време на Палеолозите.Исихазъм – най-големите противници на униатството във Византия са исихастите. Исихазмът се оформя като течение в нач. на ХIV век, но той има далечни корени във византийския Изток. Началото му трябва да се търси в някои мистични възгледи на монаси, подвизавали се в сирийските „пустини” още през IV-V век. Учението е доразвито от Симеон Нови Богослов, който живее в края на Х век и който утвърждава положението, че човек може да достигне познанието за Бога чрез самовглъбяване. Главен теоритик на исихазма става и Григорий Синаит, а най-виден проповедник – Григорий Палама. В ср. на ХIV век обаче започва идеологическа борба между исихастите и дошлият от Запад Варлаам.След 1261 г. изкуството във Византия определено като ренесансово или предренесансово носи много черти, които го сближават с Италия.Архитектура - през ХIII-ХIV век продължава строителството на църкви като освен тези с кръстокуполен план се строят и куполни базилики. Появяват се и множество камбанарии в Трапезунд и Мистра, които са близки до западните образци от онова време.Изкуство - неговият разцвет е най-голям като често в него се вижда новото „ренесансово” начало. Византийският стил се обогатява с нови черти, а главните тенденции в развитието му се изразяват в засилването на светските елементи, постепенно оттегляне от монументализма на предишните епохи, засилена индивидуализация. Връзката с античното изкуство става изключително силна. Така и фреските постепенно изместват мозайките като запълват цялото пространство на храма. Все по-важна роля в интериора играе и иконата. Увелечават се многофигурните композиции, като същевременно се усложнява иконографията - навлизат сцени от апокрифната литература и християнизирани антични теми. Най-съвършено явление във византийската живопис са фреските и мозайките от църквата на манастира „Хора”. От столичните паметници близки до живописта на „Хора” са мозайките на църквата „Св. Мария Памакаристос”. Центрове - като един от водещите центрове на културата и изкуството през ХIV-ХV век изпъква Мистра. Важна роля през ХIV век играе и Солун, който е тясно свързан с близките атонски манастири. Интересни паметници от това време има и в Охрид – център на архиепископията на България.Византийското изкуство има силен отзвук и в България, особено в знаменитата Иван-Александрова скална църква карй Иваново. Също така и в Сърбия – манастира „Грачаница”, ред паметници в Македония и особенно в Русия. Тук работи прочутият Теофан Грек, византийски удожник, който идва в Русия в края на ХIV век. Византийското изкуство има и сериозен отглас в Италия, за което съществуват много изследвания, търсещи връзка с Италианския ренесанс.

32