ÅÏÎÕÈ - bulgari-istoria-2010.combulgari-istoria-2010.com/booksbg/epohi_1_2016_v.pdf · ВТУ...

ÅÏÎÕÈИсторическо списание

Великотърновски университет“Св. св. Кирил и Методий”

Университетско издателство“Св. св. Кирил и Методий”

Велико Търново, 2016

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ:

Главен редактор:проф. д.и.н. Иван Тютюнджиев, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“

Зам.-главни редактори:проф. д-р Пламен Павлов, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“доц. д-р Николай Кънев, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“

Редакционен секретар:доц. д-р Стефан Йорданов, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“

Членове:акад. Васил Гюзелев, БАН и Асоциация на византинистите и медиевистите в Българияпроф. Димитриос Гонис, Атински университет – гр. Атина, Гърцияпроф. Мирослав Лешка, Лодзки университет – гр. Лодз, Полшапроф. д.ф.н. Татяна Леонтиева, Тверски държавен университет – гр. Твер, Русияст. н. с. I ст. д-р Дан Дана, Национален център за научни изследвания – Париж, Францияпроф. д.и.н. Милко Палангурски, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“проф. д-р Петко Петков, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“проф. д-р Румен Янков, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“проф. д-р Мария Иванова, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“

Отговорни редактори на броя:доц. д-р Николай Къневдоц. д-р Стефан Йорданов

© Авторски колектив, 2016© Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2016 гр. Велико Търново, ул. “Теодосий Търновски” № 2

ЕПОХИ

Историческо списаниена Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”

Книжка 1, 2016, година XXIV, ММXVI

EPOHIJournal of History

St. Cyril and St. MethodiusUniversity Press

Veliko Turnovo, 2016

St. Cyril and St. MethodiusUniversity of Veliko Turnovo

EPOHI

Journal of Historyof St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Turnovo

Volume 1, 2016, XXIV, MMXVI

EDITORIAL BOARD:

Editor-in-Chief:Ivan Tyutyundjiev, Prof., Dr. Hab., St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Turnovo

Deputy Editors-in-Chief:Plamen Pavlov, Prof., Ph.D., St. Cyril and St. Methodius University of Veliko TurnovoNikolay Kanev, Associate Prof., Ph.D., St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Turnovo

Executive Editor:Stefan Yordanov, Associate Prof., Ph.D., St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Turnovo

Editors:Acad. Vasil Gyuzelev, Prof., Dr. Hab., Member of the Bulgarian Academyof science and President of the Association

of Byzantinists and Medievalists in BulgariaDemetrios Gonis, Dr. Hab., Professor Emeritus of University of Athens (Greece)Mirosław Jerzy Leszka, Prof., Dr. Hab., University of Lodz (Poland)Tatyana Leontyeva, Prof., Dr. Hab., State University of Tver (Russia)Dan Dana, Chargé de recherche de 1ère classe, Ph.D., Centre Nationale de la Recherche Scientifique – Paris (France)Milko Palangurski, Prof., Dr. Hab., St. Cyril and St. Methodius University of Veliko TurnovoPetko Petkov, Prof., Ph.D., St. Cyril and St. Methodius University of Veliko TurnovoRumen Yankov, Prof., Ph.D., St. Cyril and St. Methodius University of Veliko TurnovoMariya Ivanova, Prof., Ph.D., St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Turnovo

Issue editors:Nikolay Kanev, Associate Prof., Ph.D.Stefan Yordanov, Associate Prof., Ph.D.

5

Списание Епохи / The Journal Epohi [Epochs] Том / Volume XXIV (2016), Книжка / Issue 1

СЪДЪРЖАНИЕ

СЪБИТИЯ. РЕДАКЦИОННИ МАТЕРИАЛИ

МАРКОВА, А. Международна научна конференция по случай 830 години отвъстанието на братята Петър и Асен, началото на Второто българско царство иобявяването на Търново за столица на България и 780 години от легитимнотовъзобновяване на Българската патриаршия, „Царевград Търнов иВторото българско царство в средновековния свят” .............................................................. 9

СТУДИИ

ЙОРДАНОВ, С. Чийфдъмът като феномен. I. Същност и място в анализа надържавообразувателните процеси. Въведение в проблематиката ....................................... 15

СТАТИИ И СЪОБЩЕНИЯ

МЛАДЕНОВ, М. Пропаганда и история в епохата на хан Крум ....................................... 49КУЗЕМБАЕВ, Н. Е. К постановке вопроса о роли и значении трудовсовременных болгарских ученых в кипчаковедении ............................................................. 57ДИМИТРОВ, С. Възникване, развитие и особености на лузо-испанската граница .......... 61НЕДЕЛЧЕВА, Н. Култови средища на мюсюлманите сунити вГерлово и Тозлука през XVIII – XIX в. .................................................................................. 70ГРИГОРЬЕВ, Д. В. Иосиф I и начало взаимодействия с русскойадминистрацией в Болгарии в 1878 году ................................................................................ 77ЙОРДАНОВ, Д. Руски планове за очертаване на границите наСанстефанска България на самия терен ................................................................................ 82ЛУПАРЕНКО, С. Деятельность частных инициатив по опеке,развитию и образованию детей в Галичине (первая половина ХХ столетия) ...................... 93ГАЛУНОВ, Т. Парламентарни избори и реформи в България (1944 – 1945 г.) ................ 102

КРИТИКА, РЕЦЕНЗИИ, КНИГОПИС

АЛЕКСАНДРОВ, О. Отзив за: ХРИСТОВ, И., ТОРБАТОВ, С.,ИВАНОВА, Б., ИВАНОВ, С., НИНОВ, Л. Светилище наТракийския конник край Состра. София: Издателство UNICARТ, 2013, 264 с. ................... 111МИХАЛЕВА, Т., ЙОРДАНОВ, С. Творческото наследство наЗахари Стоянов във фокуса на българската историческа илитературоведческа наука. В памет на Тодор Ташев (1928 – 2015) .................................. 116ЙОРДАНОВ, С. Нови книги на преподаватели отИсторическия факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”,публикувани в периода 2011 – 2015. Книгопис ..................................................................... 135

АВТОРИТЕ В БРОЯ .................................................................................................... .......... 144

6


CONTENTS

CHRONICAL. EDITORIALS

MARKOVA, A. International scientific conference on the occasionof 830 years since the revolt of the brothers Assen and Peter,the establishment of the Second Bulgarian Empire and the announcement ofTarnovo as capital of Bulgaria and 780 years since the legitimate renewalof the Bulgarian Patriarchate “Imperial city of Tărnov andthe Second Bulgarian Empire in the medieval world” ................................................................... 9

STUDIA

YORDANOV, S. Chiefdom as a Phenomenon. I. Nature and Role inthe Analysis of the State Formation Processes. Introduction to the Problems ............................. 15

ARTICLES AND COMMUNICATIONS

MLADENOV, M. Propaganda and History in the time of Khan Krum ............................... 49 KUZEMBAEV, N. E. Towards the question about the role and importance

of the contribution of modern Bulgarian scholars to Kipchak studies .......................................... 57DIMITROV, S. Emergence, development and peculiarities ofLusitanic-Spanish border .................................................................................................... ....... 61NEDELCHEVA, N. Cult centers of Sunni Muslims in Gerlovo andTozluka in the 18th-19th Centuries ............................................................................................. 70GRIGORIEV, D. V. Joseph the First and the beginning of cooperationwith the Russian administration in Bulgaria in 1878 .................................................................... 77YORDANOV, D. Russian Plans for outlining the Bulgarian Borderaccording to the Treaty of San Stefano ...................................................................................... 82LUPARENKO, S. Activities of private initiatives on children tutelage,development and education in Galichina (first half of the 20th century) ...................................... 93GALUNOV, T. Parliamentary elections and reforms in Bulgaria(1944 – 1945 years) .................................................................................................... ............ 102

CRITIQUE, REVIEWS, BIBLIOGRAPHY

ALEKSANDROV, О. Review of: HRISTOV, I., TORBATOV, S.,IVANOVA, B., IVANOV, S., NINOV, L. A Sanctuary ofthe Thracian horseman by Sostra. Sofia: Editory House UNICARТ, 2013, 264 p. ..................... 111MIHALEVA, T., YORDANOV, S. The scientific heritage of ZahariStoyanov in the focus of Bulgarian historical science and literary studies.To the memory of Todor Tashev (1928 – 2015) ...................................................................... 116YORDANOV, S. New books of the lecturers from Departmentof History of St Cyril and St Methodius University of Veliko Turnovo,published in period 2011 – 2015. A Bibliography....................................................................... 135

AUTORS OF THIS ISSUE .................................................................................................... ... 144

Списание ЕПОХИ Издание на Историческия факултет на

ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”

Journal EPOHI [EPOCHS] Edition of the Department of History of

St. Cyrill and St. Methodius University of Veliko Turnovo

Том / Volume XXIV (2016), Книжка / Issue 1

СЪБИТИЯ. РЕДАКЦИОННИ МАТЕРИАЛИ /CHRONICAL. EDITORIALS






МЕЖДУНАРОДНА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ ПО СЛУЧАЙ 830 ГОДИНИ ОТВЪСТАНИЕТО НА БРАТЯТА ПЕТЪР И АСЕН, НАЧАЛОТО НА ВТОРОТО

БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО И ОБЯВЯВАНЕТО НА ТЪРНОВО ЗА СТОЛИЦА НАБЪЛГАРИЯ И 780 ГОДИНИ ОТ ЛЕГИТИМНОТО ВЪЗОБНОВЯВАНЕ НА

БЪЛГАРСКАТА ПАТРИАРШИЯ „ЦАРЕВГРАД ТЪРНОВ И ВТОРОТОБЪЛГАРСКО ЦАРСТВО В СРЕДНОВЕКОВНИЯ СВЯТ”

Анелия МАРКОВА

INTERNATIONAL SCIENTIFIC CONFERENCE ON THE OCCASION OF 830 YEARSSINCE THE REVOLT OF THE BROTHERS ASSEN AND PETER,

THE ESTABLISHMENT OF THE SECOND BULGARIAN EMPIRE ANDTHE ANNOUNCEMENT OF TARNOVO AS CAPITAL OF BULGARIA AND 780 YEARS

SINCE THE LEGITIMATE RENEWAL OF THE BULGARIAN PATRIARCHATE“IMPERIAL CITY OF TÃRNOV AND THE SECOND BULGARIAN EMPIRE

IN THE MEDIEVAL WORLD”

Aneliya MARKOVA

От 26 до 28 октомври 2015 г. в гр. Велико Търново се проведе международна научна конференцияпо случай 830 години от въстанието на братята Петър и Асен, началото на Второто българско царство,обявяването на Търново за столица на България и 780 години от легитимното възобновяване на Бъл-гарската патриаршия, под обединяващото заглавие „Царевград Търнов и Второто българско царствов средновековния свят”. Конференцията беше най-голямото научно събитие през 2015 г. в страната вобластта на медиевистиката, организирано по случай на знакови за България исторически събития.Не случайно форумът, организиран от Историческия факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” иОбщина Велико Търново, събра елита на историческата наука, както и не случайно той беше осветени проведен под специалния патронаж на Негово Светейшество Българския патриарх и Софийскимитрополит Неофит.

В конференцията взеха участие над седемдесет историци, археолози и филолози от България,Македония, Сърбия, Румъния, Русия, Полша, САЩ, Казахстан. От българска страна бяха представениводещите български научни и академични институции – ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, СУ „Св.Климент Охридски”, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”, Шуменски университет „ЕпископКонстантин Преславски”, Югозападен университет „Неофит Рилски”, Национален археологическиинститут с музей при БАН, Институт за исторически изследвания при БАН, Институт по балканистика,Национален исторически музей – София, регионалните исторически музеи във Велико Търново, Шумен,Бургас, Силистра, Варна.

Пленарни доклади изнесоха корифеите на българската медиевистика акад. Васил Гюзелев, кой-то се спря на възобновяването на Българската патриаршия през 1235 г. в светлината на историческитеизвори, и проф. Василка Тъпкова-Заимова, която подчерта ролята на култа към св. Димитър в освобо-дителната борба на Асеневци.

* * *

9

10


Работата на участниците протече в две секции, съответно под надслов „Самият Търновград щеразтръби победите” и „Нашият нов Цариград цъфти и расте, укрепва се и младее”.

Основен акцент в работата на секцията „Самият Търновград ще разтръби победите” бешеисторическата интерпретация на освободителното дело на Асеневци и ролята на династията в историятана Второто българско царство. Проф. д.и.н. Петър Ангелов анализира образа на Асеневци във визан-тийската книжнина, а неговият колега проф. д.и.н. Христо Матанов разгледа детайлно въпроса завизантийското наследство във Второто българско царство. Върху значението на възстановителите набългарската държавност за формирането на българската историческа памет в края на XII – средатана XIII в. акцентира проф. д-р Милияна Каймакамова, докато Румен Йорданов проследи представатаза византийската власт над българите в историческата традиция на възобновеното българско царство.

Голям интерес предизвика докладът на доц. д-р Иван Лазаров, озаглавен „Цар Петър (1185 –1197) и върховната власт при възобновяване на българската държавност”. В контекста на разглежда-ните събития, свързани с възобновяването на Българското царство, доц. д-р Павел Георгиев предста-ви вижданията си по въпроса кога и защо Царевград Търнов се налага като център на освободителнотодвижение на Асеневци. Доц. д-р Георги Николов се спря върху личностите на Теодор-Петър, Асен-Белгун и Йоаница-Калоян и ги определи като обновители на Българското царство. В доклада си гл. ас.Николай Хрисимов се присъедини към тезата, че въстанието на Асеневци не е стихиен бунт, а добреобмислено от идеологическа гледна точка начинание. Докладът на големия руски българист проф.д.и.н. Дмитрий Поливянний очерта приноса на книгата на Фьодор Успенски „Образование ВторогоБолгарского царства” в проучването на епохата на Асеневци.

Върху проблемите около участието на власите във въстанието на Асеневци посветиха проучва-нията си доц. д-р Александър Николов, д-р Александру Маджару (Румъния) и доц. д-р Николай Марков.Представените мнения, базирани на различната гледна точка на българската и румънската историог-рафия, логично доведоха до оживена дискусия по проблема.

Силно впечатление на аудиторията направи аналитичният и до голяма степен новаторски обзорна проф. д-р Пламен Павлов върху второто поколение на династията на Асеневци. Въз основа напознанията за византийската рангова йерархия доц. д-р Николай Кънев обоснова тезата, че АлексийСлав не е получил от император Анри титлата деспот като почетно рангово отличие, а като еквивалентна титлата василевс, и следователно – като признание от страна на Латинската империя за правата мунад българския царски престол. Опит за съпоставителен количествен анализ на българо-латинскитевоенни конфликти от първата половина на XIII в. бе направен от проф. д-р Ивелин Иванов.

Немалка група доклади бяха посветени на отношенията на Българското царство с неговитесъседи. Първият междудинастичен брак, свързал Асеневци и Неманичи, беше обект на доклада нагл. ас. д-р Сашка Георгиева. Върху мястото на България в подписания през 1192 г. византийско-дуб-ровнишки договор бе акцентирано от гл. ас. д-р Елена Костова. Обзор на връзките на Асеневци сГенуезката република направи д-р Симеон Хинковски. Приносни щрихи към въпроса за ролята накуманите в историята на Киевска Рус, България и Византия през първата половина на XIII в. представидоц. д-р Нуркен Кузембаев в доклада си за потомците на хан Котян. Задълбочен преглед на отношениятамежду Видинското княжество и татарите в периода от края на XIII до началото на XIV в. направи д-рАлександър Узелац.

Интересен и задълбочен поглед върху Българското царство и сражението при Пелагония през1259 г. поднесе гл. ас. д-р Момчил Младенов. Личността на Константин Тих-Асен и неговото място всъдбините на България бяха очертани от проф. д-р Бобан Петровски. Лингвистичният анализ на иметоИвайло, направен в доклада на доц. д-р Стефан Йорданов, установи евентуален източнославянскиоблик на името. Византийските акции на Андроник III в Македония в навечерието на битката крайВелбъжд бяха проследени от проф. Тони Филипоски. Наблюдения върху един от актуалните проблеми,свързани със социологическите аспекти на войните, бяха представени от гл. ас. д-р Янко Христов,който проследи въпроса за отношението към военнопленниците на Балканите през XIII в., вариращо от„...отнесъл се към плененото множество човеколюбиво...” до „... които плени, сам по-късно посечежестоко...”. Доклад на тема „ Жената във властовите структури на Второто българско царство” изнеседоц. д-р Румяна Комсалова. Проф. д.и.н. Георги Атанасов обобщи наличните данни за флот в средно-вековната българска държава. Проф. д-р Валентин Плетньов представи нова добре обоснована тезаза понятието „Карвунска земя”.

11


Предмет на голяма група доклади бяха проблемите от историята на възстановената Българскацърква и нейната роля през вековете. Доц. д-р Бистра Николова очерта дискусионните въпроси визследването на историята на българската църква в периода до унията с папството през 1204 г. Д-рАнастасия Добичина насочи вниманието към политиката на пренасяне на свещени реликви в Търновопрез периода на възстановяване на Второто Българско царство (1185 – 1204). Проф. д.и.н. Илия Илиевизнесе доклад на тема „Въпроси на църковната организация в югозападните българските земи презпървите десетилетия на XIII век”. Гл. ас. д-р Анета Николова, основавайки се върху материали отстароруски църковни памети, установи, че църковният календар на Царевград Търнов почива на ох-ридски традиции. Проследявайки контактите на търновския митрополит Данаил с руския цар и неговиядвор през втората половина на XVII век, проф. д.и.н. Иван Тютюнджиев очерта големия авторитет,който Търновската църква запазва дори и векове след края на Второто българско царство. Детайлнопроследяване на руско-българските църковни връзки в историята и литературата от XVII – XIX в. бенаправено от проф. д.и.н. Татяна Леонтиева.

Основно място в работа на втората секция на конференцията заемаха приносите на археолозии старобългаристи.

Проф. д.и.н. Иван Йорданов аргументира отново тезата за наличие на монетна емисия на царТеодор-Петър. Доц. д-р Мирко Робов представи обзорен доклад на тема „Свети Димитър” – църкватана Петър и Асен”. Обстоен доклад върху археологическите проучвания в северната част на сред-новековния град Трапезица в периода 2007 – 2015 г. беше изнесен от проф. д.и.н. Константин Тотев. Д-рИван Чокоев приведе археологическо доказателство за използването на кадифе през XIV в. Доц. д-рОлег Александров представи в доклада си находки на антични сполии от средновековните строежи нахълма Царевец.

Темата за старопрестолния град беше продължена от докладите на проф. д.и.н. КазимирПопконстантинов и проф. д-р Хитко Вачев, които представиха надпис върху тухла с евангелски текстот средновековния манастир в местността Френкхисар, и на доц. д-р Йордан Алексиев – върху свет-ците покровители на столичния Търновград, по-конкретно – върху мощите на свети Иван Рилски исвета Параскева. Проф. д-р Хитко Вачев и Илиян Петракиев изясниха въпроса за локализацията набогородичните манастири в столичния Търновград през XII – XIV в. Доц. д-р Евгени Дерменджиевпроследи предстоличната история на Патриаршеския комплекс в Търновград. Докладът на ДианаКосева-Тотева беше посветен на стенописите от средновековна църква № 2 на крепостта Трапезицавъв Велико Търново. С духовната история на епохата на Второто българско царство беше свързан идокладът на проф. д-р Патрик Льокак, посветен на влиянието на художествения стил на светогорскитеманастири върху изображенията на Ивановските скални манастири от XIV в.

Археологическата тематика беше представена и от доклади, осветляващи с нови данни из-вънстоличния живот през епохата на Второто българско царство. Доц. д-р Бони Петрунова представисредновековни накити от Калиакра. Въоръжението от времето на въстанието на Асеневци в светлинатана находките от Пернишката крепост беше разгледано от гл. ас. Деян Рабовянов и Станимир Димитров.Доклад на тема „ Златен пръстен-печат от Късното българско средновековие с изображение на двуглаворел и монограм” изнесе доц. д-р Стела Дончева.

Венелин Бараков представи доклад на тема „ Крепостите на Асеневци в Централния Балканот края на XII – началото на XIII в. Д-р Игор Лазаренко подчерта някои специфики в циркулацията набългарските монети от XIII – XIV в. в района на средновековна Варна, а тенденциите в стопанскоторазвитие на Второто българско царство при управлението на Асеневци бяха проследени от доц. д-рДимитър В. Димитров. Разкопките на крепостта Урвич, представени от доклада на научния им ръко-водител, проф. д.и.н. Николай Овчаров, разкриват нови щрихи от динамичната история на падането наБългария под османска власт. Средновековни крепости в региона на Ловеч и Троян по данни от османскидокументи от XVI в. локализира проф. д-р Красимира Мутафова.

Историци и филолози старобългаристи посветиха усилията си върху проучването на духовнияживот и книжовното дело на Второто българското царство.

Д-р Кирил Маринов от Университета в Лудж (Полша) се спря на въпроса как Никита Хониатизползва топоси от Новия завет в пропагандата си против българското освободително движение. Докладна тема „Търновският сакрален пантеон и Асеневци” бе изнесен от проф. д-р Венелин Грудков, а проф.

12


д.ф.н. Димитър Кенанов представи отразяването на епохата на Асеневци в сборниците „Търновскакнижовна школа”. Проф. д-р Мария Спасова аргументира тезата за втори Златен век на българскатакултура, литература и книжнина при цар Иван Александър, въз основата на сведенията от българскисредновековни ръкописи, приписки и надписи. Цар Иван Александър и неговата държавническа грижаза манастирите в Парория разгледа директорът на РИМ – гр. Бургас, Милен Николов. На култа къмпатриарх Евтимий беше посветен докладът на доц. д-р Димо Чешмеджиев, а на този към св. ТеодосийТърновски и иконопочитанието в Търновград – докладът на гл. ас. д-р Пламен Събев. Историята наБдинската митрополия при царуването на Иван Срацимир (1356 – 1396) беше обект на новаторскианализ от проф. д.ф.н. Анчо Калоянов, а съдбата на митрополската църква „Въведение Богородично”във Видин след османското завоевание бе проследена от д-р Атанаска Стамболийска. Предизвика-телствата, които поставят пред духовенствата в Европа и България екстремни събития, като чумнатаепидемия от 1347 – 1354 г., бяха предмет на разглеждане в доклада на д-р Георги Ковачев.

Проблеми, свързани с мястото на Търновград и Второто българско царство в средновековниясвят и отражението им в литературата, разгледа една малка група доклади. Докладът на проф. д.и.н.Рая Заимова беше на тема „Памет и легенда за Царевград Търнов и Балдуин Фландърски в нововреме”. Симеон Антонов представи едно легендарно сведение от „Картлис цховреба”, засягащо смърт-та на император Алексий III при българския цар, а Лъчезар Кръстев представи нови данни за рода наШишмановци в Унгарското кралство.

* * *Конференцията беше част от програмата на националните чествания по случай 830-годишнината

от въстанието на Петър и Асен, организирани от Община Велико Търново, и беше проведена подпатронажа, освен на Негово Светейшество патриарх Неофит, и на господин Даниел Панов, кмет наВелико Търново, и професор д-р Христо Бонджолов, ректор на Великотърновския университет „Св. св.Кирил и Методий”. В Организационния комитет на конференцията участваха някои от най-големитеимена в българската историческа наука, а негов председател беше деканът на Историческия факултетна Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, проф. д.и.н. Иван Тютюнджиев, подпо-маган от екип преподаватели от ръководения от него факултет. За участници и гости бяха предвидениспециално издание на програмата „Звук и светлина” и посещения на най-важните археологическиобекти в града, където се запознаха с най-новите достижения в проучването им.






СТУДИИ / STUDIA






ЧИЙФДЪМЪТ КАТО ФЕНОМЕН.I. СЪЩНОСТ И МЯСТО В АНАЛИЗА НА ДЪРЖАВООБРАЗУВАТЕЛНИТЕ

ПРОЦЕСИ. ВЪВЕДЕНИЕ В ПРОБЛЕМАТИКАТА

Стефан ЙОРДАНОВ

CHIEFDOM AS A PHENOMENONI. NATURE AND ROLE IN THE ANALYSIS OF THE STATE FORMATION

PROCESSES. INTRODUCTION TO THE PROBLEMS

Stefan YORDANOV

Abstract: In this paper, an introductory hictoriographic study on the term chiefdom is offered, which withoutdoubt is necessary in Bulgarian historical scholarship. Topicality of the problem is predetermined by the central placethat this term and the socio-political reality, which it denominates, occupy in the terminological and theoretical apparatusthrough which the epoch of the so-called Politogenesis – i.e. the time of starting and development of State Formationprocesses, which led to the decline of the tribal potestary-political system and its replacement by a State potestary-political system – is described in historical studies.

In the first place, a brief analysis of the history of the formation and development of the term is presented. Inconnection with this, its gradual establishment in the analytic apparatus of the study of the Epoch of Prymary (Initial) andSecondary Politogenesis in all the regions of the world is emphasized, i.e. its gradual constitution as an universal historical term.In this respect is outlined the process of adoption of a term that has been born in the system of Political Anthropology (inRussian and Bulgarian scientific tradition known also as Potestary Political ethnography), in the system of the analysis ofhistorical studies of Antiquity and the Middle Ages as well as of the analysis of the Prehistoric Ages.

The second group of problems on the state of investigation of which an attempt to throw light is made, are theproblems connected with the differentiation of the term chiefdom into separate specific historical, typological and stadialversions. It is underlined that in spite of the sharp debatability of some of these problems their discussion all the sametransforms into a basis for an inside periodization of the epoch of politogenesis.

In the third place, it is emphasized on the necessity to clarify some problems connected to the character of thepotestary and political system of the so-called chiefdom. In this respect as a fundamental problem is indicated mostly therole in this system of the chieftains from the epoch of politogenesis – this eponymous for the term institution – thusoutlining one of the possible directions of future studies, and, if possible, the circle of problems, which eventually will beanalyzed in the next part of the present study.

Key words: chiefdom, Epochs of Prymary (Initial) and Secondary Politogenesis, State Formation processes

Чийфдъмът като феномен – място в анализа на държавообразувателните процеси. Во-енна демокрация, чийфдъм и ранна държава

В проучването на преходната епоха от родово-племенна организация към държава вече е пос-тигнат значителен напредък, натрупано е значително количество наблюдения, обнародвани във вечедоста обилна и едновременно обемна литература, и въпреки това редица от основните въпроси въввръзка с изясняването £ все още остават открити. Типологията на онези етно-културни обществено-политически организми, които през преходната епоха стават изходната среда за развитието на раннатадържава, са сред тези ненапълно изяснени въпроси. В това отношение продължава най-вече дискути-рането на проблема какви са били измеренията на тяхната потестарно-политическа система (по-нататък – ППС), кога и как старата родово-племенна организация на властовите им органи се променяи какъв вид приема тя в преходната епоха. Във връзка с това е изключително важно да бъде обсъден

15

16


и въпросът какво е представлявал т.нар. чийфдъм – едно понятие, което се налага напоследък влитературата, но което също не се радва на пълен консенсус по такива проблеми като евентуалнатаму универсалност и всеобща приложимост в анализа, адекватността между него като понятие и опис-ваната чрез него обществено-политическа действителност и т.н. Тъй като това понятие постепенноизмества понятието военна демокрация и тъй като проблемите на организацията на властовите инсти-туции са безспорно възлови в проучването на преходната епоха, един въвеждащ преглед за хода надискутирането му в съвременната литература несъмнено е необходим, като кръгът въпроси, които щебъдат засегнати в настоящото изложение, няма да надхвърля въпросите за същността му и евентуалносъотношението му с понятията военна демокрация и ранна държава. Разбира се, стремежът ми тук есамо да очертая състоянието на обсъждането на тези въпроси понастоящем и по възможност даоткроя някои насоки за решаването им. Пълното проучване на тези въпроси по мое мнение е въпрос набъдещи и конкретно-исторически, и теоретични изследвания.

Предварително – кратки бележки по съотношението на понятията чийфдъм и военна демокрация:Понятието военна демокрация, използвано в теоретико-понятийния апарат на бившите социа-

листически страни, както е добре известно, претърпява в тях една значителна идеологизация (вж. най-общо за понятието, с литература, у мен: [Йорданов, Ст. 2009, с. 96 – 98]). Във връзка с този проблемпотребно е да се подчертае, че на практика, както смятам, идеологизацията е дело не толкова натруда на Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата”, колкото на механич-ното и догматичното му използване през т.нар. тоталитарна епоха. Впрочем, известна идеологизацияна понятието е заложена още от създателя на тази концепция, Л. Х. Морган, у когото то действителносъдържа засилен акцент върху противостоенето между първобитното равенство, на което според неговоенната демокрация била онова отрицание, което довело до пороците на цивилизацията. Акцент, дъл-жим както на идеализацията на обществения строй на ирокезкото общество, внушена на Морган отинформаторите му ирокези, така и на прочита на съчиненията на Русо, които, както указва Ю. П.Аверкиева [1978, с. 16], изглежда че също са повлияли върху представите на американския етнолог.Може би именно битуването на понятието в силно идеологизиран вариант се оказва между водещитеподтици за един съзнателен отказ от него в съвременната литература. Но пък в някои случаи тозиотказ е по-скоро своего рода историографска мода, отколкото осъзната реакция спрямо идеологи-зирания му характер. Като цяло по такъв начин се стигна до отпадането на едно понятие не порадиоперативната му неизползваемост или концепцийната му неиздържаност, респ. неадекватност спрямообозначаваната с него реалия, и далеч не поради нелогичността му, а поради екстрасциентисткифактори. Разбира се, има известен резон и в оценката на Баландие за концепцията на Морган иЕнгелс, изтъкваща между другите причини за отказа от понятието военна демокрация и пределнообобщения характер на картината на тези общества [Balandier, G. 1969, p. 177 ff.], които се оказватпо-сложни по своята социално-икономическа и потестарно-политическа природа. Съображение, коетое в сила и по отношение на пълнотата на неговата картина на властовите механизми и институции;нещо, което вече съм отбелязал в една по-ранна моя публикация (вж. най-общо в заключението настатията: [Йорданов, Ст. 1987, с. 78 – 79]).

Но независимо че си отива, поради, така да се каже, научна „мода”, понятието военна демокрациявсе пак си отива и при липсата на „кодификация” на използването му, към него не прибягват дори иизследвачи, които не са убедени в необходимостта от отказа от него. Спорадичните случаи на съхра-няването на това понятие в теоретико-понятийния апарат на проучването на политогенезиса1 не променяттази картина. Отишло си по идеологически причини, заместено с новото понятие чийфдъм до известнастепен също по идеологически причини, замяната на понятието военна демокрация с новото понятиечийфдъм все пак е историографски факт. Следва да се отбележи обаче, че що се отнася до понятиеточийфдъм, в подтика да бъдат избегнати недостатъците на неговия натален период, в това число най-вече неговата сумарност, изследвачите, които го развиват, се принуждават да прибегнат към еднадетайлизация в концептуално отношение; детайлизация, която породи понятия като прост, сложен,

1 Вж. напр. при оценката на потестарно-политическата система на източните славяни в ранното средновековие:Пузанов, В. В. 2014; срв. Пузанов, В. В. 2012, с. 45 – 46, и др. Такова становище продължава старите трактовки,например у Корсунский, А. И., Гюнтер, Р. 1984, с. 201, на периода IV – VI в. у източните славяни като време навоенна демокрация, а периодът VI – VIII век – като време на преход от родово към класово общество.

17


суперсложен чийфдъм и т.н. Към такава детайлизация се прибягва, неосъзнато акумулирайкидостигнатото в проучването на преходните общества в съчиненията и на онези историографски школиот бившите социалистически страни, които обозначаваха този тип общества като военни демокрации.До известна степен интересът към тази проблематика беше индуциран от активното £ обсъждане вмарксистката историография и от желанието, позитивно или остро идеологизирано, да бъдат преодолянималформациите на типа идеологизация, властвал както в европейските и азиатските социалистическистрани до 1989 г., така и в средите на най-политизираната западна историография. Така старо и новопонятие си влияят и новото се ражда, вграждайки в себе си част от позитивните постижения на старото.Що се отнася до идеологизацията на понятията военна демокрация и чийфдъм, това е обширна проб-лематика, тема за отделно проучване, което не е моя цел в случая. Стремежът ми е да се спра висториографско-аналитичен план върху същностната характеристика на понятието чийфдъм с огледоперативната му пригодност да представи механизмите на политогенезиса и структурно-функционалниямодел на потестарно-политическата система на обществата от тази епоха.

Чийфдъмът като етносоциална и етнополитическа структура. Генезис на понятиетои изграждане на базисните представи за типологията и структурно-функционалния му модел

I. Теоретичното изясняване на т. нар. чийфдъм дължим на изследванията на редица автори2.Погледнато в историографски план, понятието се въвежда в активен научен оборот от Е. Сървис3,а погледнато откъм фактологическия материал, върху който стъпва най-активното му изучаване, товаса обществата от Африка и Океания (като изходни при изучаването и постулирането на феноменачийфдъм се посочват например чийфдъмите в страната на бамилеке в Африка и чийфдъмите в Поли-незия4), а напоследък най-активно се проучва чийфдъмът в трите Америки – на базата на богати иетнологически, и археологически данни (вж. измежду последните публикации напр. сборника: [Red-mond, E. M. (ed.), 1998]).

I. 1. Едно от най-кратките определения, например онова в енциклопедичния речник Le PetitRobert (s. v. Chefferie), дефинира чийфдъма като териториална общност (unité territoriale), поддържащаедна сакрална връзка със земята и с властта чрез ритуална инициация и други ритуални практики,общност, над която упражнявал властта си племенният вожд (chef de tribu). Понятието, отбелязва сев това определение, се ражда в хода на европейското колонизиране на Африка и Океания, сблъскало се

2 Проучванията върху държавообразувателните процеси като цяло са вече огромен брой и заслужаватотделно историографско представяне. Тук не е възможно то да бъде осъществено; ще отбележа единствено това,че в руската образователна система проучването на политогенезиса ляга в основите на отделна университетскаучебна дисциплина [вж. Берёзкин, Ю. Е. Становление цивилизаций...]. За чийфдъма като феномен и мястото му висторията на различни региони от света понастоящем също е натрупана огромно количество книжнина. Част оттази литература е отразена в историографската и библиографската справка у мен: Йорданов, Ст. 2009, с. 100–104(изложението на параграфи от IV.2.4. до IV.2.4.8.) и с. 136 – 137 (библиографията, приведена в параграф V.6.4.). Всредтази изключително обилна литература вж. напр. за чийфдъма в общотеоретичен аспект: Крадин, Н. Н. 1995; 2007;Ковлер, А. И. 2002; Мазарчук, Э. 2004; Кульчакова, М. Э.; Зайцева, В. О.; Тарасова, Н. С. 2014; Service, E. R. 1962;1971; 1975; 1978; Sahlins, M. D. 1968; 1972; Fried, M. H. 1978; Earle, T. 1987; 1997; Earle, T. (ed.), 1991; Campagno, M.2000; Abrutyn, S., and Lawrence, K. 2010; Croft, W. Social evolution… (кратка обобщителна справка); за историята напонятието: Bondarenko, D.; Korotayev, A. 2000, p. 154 sqq., с лит.; преглед на литературата върху основните историко-географски ареали, където чийфдъмът е проучен: Earle, T. K. 1987, p. 281 – 288; една „листа” на чийфдъмите с някоибазисни техни параметри: Wright, H. T. 2006; за чийфдъма в доколониалната история на Африка: Киселев, Г. С.1981, с. с. 91 – 92, 102 – 103, 200; 1985; 1987; Бондаренко, Д. М. 1995; за чийфдъма в обществата от Океания: Earle,T. 1978; 1987 a; Kirch, P. V. 1984; за чийфдъма в историята на политогенезиса в обществата от Новия свят: Беляев,Д. Д. Ранние вождества Мезоамерики…; Carneiro, R. L. 1981; Alcina, J. 1986 b; Earle, T. 1987 a; Drennan, R. D., andUribe, C. A. (eds.), 1987; Wilson, S. M. 1990; 1996; Pauketat, T. R. 2010; за обществата, които в историческото развитиена Древния Изток могат да бъдат категоризирани като чийфдъми: Stein, G., and Rothman, M. (eds.), 1994; PérezLargacha, A. 1995; за приложимостта на концепцията за чийфдъма към далекоизточните древни и средновековниобщества: Васильев, Л. С. 1983; 1995, с. 155 и сл.; Liu, L. 1996, и др.; за чийфдъма в историята на обществата отепохата на политогенезис през ранното средновековие в Евразийския ареал: Arnold, B., and Gibson, D. B. (eds.),1995, и др. В случая, естествено, това не е пълна, а само илюстративна библиографска справка; частичнибиблиографски справки вж. и по-нататък в настоящото изложение.

3 Вж. за това най-общо у Васильев Л. С. 1980, с. 182 – 183.4 Chefferie, in: IN Yahoo Encyclopédie…, pass.

18


с функционирането в местните общества на властова система, която могло да бъде използвана катопосредник в упражняването на колониалното управление5. Според историографския преглед на М.Банди6, понятието чийфдъм за пръв път е употребено от К. Оберг при описанието на социално-политическата система на някои общества от региона на Карибите [Oberg, K. 1955], а впоследствиеза същите цели и от Стюард в общата картина на етнологията на Южна Америка [Steward, J. H., andFaron, L. C. 1959, pass.]. У тези автори обаче терминът чийфдъм не служи за обозначаване на об-ществата от преходен тип (от родово-племенно общество към държава); за да ги категоризират катотакива, като общества от епохата на политогенезис, те използват окачествяването им като “форма-тивни”7. Пръв използва понятието чийфдъм като обозначение на етап в еволюцията на обществатакъм social complexity, като обозначение на преходния период от родово-племенно общество към раннадържава, Елман Сървис [Service, E. R. 1962], в което той следвал, според цитирания по-горе М.Банди, еволюционистите от XIX век и най-вече Лесли Уайт и Гордън Чайлд. Робърт Карнейро изричноотбелязва, че Обърг използва термина само да обозначи една структурна цялост („a structural typerather than as an evolutionary stage”), докато едва Сървис в книгата си от 1962 г. възвежда понятието вобозначение на еволюционен стадий от епохата на политогенезис [Carneiro, R. L. 2004, p. 276]. СледСървис терминът чийфдъм все по-активно се разглежда като обозначение за етапа, предшествувалформирането на раннокласовите държави [Flannery, K. V. 1972, p. 401, fig. 1; p. 402 – 403; Smith, M.G. 1964, p. 343 – 345; Spenser, C. S. 1987, p. 378; Earle, T. K. 1987, p. 279, и най-вече: Carneiro, R. L.1981; срв. Киселев, Г. С. 1981, с. 47 и сл., с лит.], т.е. той на практика се определя като обозначениеза социално-политическата организация на обществата през преходния формативен период на т. нар.първични държави (pristine states). Впрочем, силното влияние на по-развити държавни общества до-веждало до появата на т. нар. “вторични държави” [Fried, M. H. 1967, p. 240 – 242; Fried, M. H. 1978,

5 Chefferie, in: IN Yahoo Encyclopédie…, pass. Може би най-ранното определение за чийфдъма, онова на K.Oberg [1955, p. 484], non vidi, цит. по: [Hammerstedt, S. W. 2000, pass.], гласи буквално: “… multivillage territorialchiefdoms governed by a paramount chief under whose control are districts and villages governed by a hierarchy ofsubordinate chiefs. The distinguishing feature of this type of political organization is that the chiefs have judicial powersto settle disputes and to punish offenders even by death and, under the leadership of the paramount chief, to requisitionmen and supplies for war purposes.” Други определения за чийфдъма: „... чифдом – это доклассовое политическоеобразование, где а) господствуют территориально-родственные связи и намечающаяся социальная иерархия типа„правители – управляемые” основывается на иерархии родов (или скрыта под ней); б) правящий слой в экономи-ческом отношении не вполне отделен от массы общинников: ни дань, ни даннические подарки не являются систе-матическими; нельзя сказать, что этот слой живет целиком за счет отчуждения части прибавочного продукта; в)отсутствуют органы насилия; г) существуют средства интеграции населения чифдома: это наличие центральногоруководства, которое, однако, не имеет аппарата, и общая идеология, способствующая цементированию чифдома.”[Кочакова, Н. Б. 1986, с. 14] „… социальный организм, состоящий из группы общинных поселений, иерархическиподчиненных центральному, наиболее крупному из них, в котором проживает правитель (вождь). Последний,опираясь на зачаточные органы власти, организует экономическую, редистрибутивную, судебно-медиативную ирелигиозно-культовую деятельность общества.” [Крадин, Н. Н. 1995, с. 11]; „… одна із стадій еволюційного процесу,яка визначає перехід від ацефальних груп чи груп з контектуальним лідерством (поселення мисливців-збирачів іобщини землеробів і скотарів) до держави.” [Поліщук, О. С. 2012, с. 15, позовавайки се най-общо на книгата:Johnson, A. W., and Earle, T. 2000].

6 Bandy, M. Chiefdom and State…, pass. Практически идентична историографска справка: Мазарчук, Д. В.2005, с. 20 – 21; Claessen, H. J. M. 2014, p. 7. Ще отбележа един проблем по отношение „първенството” във форму-лирането на понятието чийфдъм – дали пръв Обърг го използва и от него го заема Стюард, или е обратното, или пъкдвамата го разработват паралелно и независимо един от друг. Проблемът възниква заради непълна историографскасправка от моя страна. Във всеки случай, L. Antonio Curet пише във връзка с това буквално: „First, while mostAmerican archaeologists have used the classificatory system developed by Service, many of his categories, particularlychiefdoms, were developed much earlier by Steward (1948) and Oberg (1955) using data that included Caribbean societies.”[Curet, L. Antonio. 2003, p. 5]. Цитираният от него труд на Стюард: Steward, J. H. 1948.

7 Двамата автори специално уговарят своето не-еволюционистко разбиране за понятието чийфдъм, заявявайкибуквално: “... the chiefdoms do not represent a developmental stage in any large scheme of South American culturehistory. They do not necessarily exemplify an early phase of cultural development in the Central Andes or a potentialdevelopment of the tropical forest farmers or the food hunters and gatherers” [Steward J. H., and Faron, L. C. 1959, p.178; цит. по: Bandy, M. Chiefdom and State…, pass.].

19


p. 37; Price, B. J. 1978, p. 179 – 184; Khazanov, A. M. 1978, p. 81 – 84]– процес, оприличаван от Прайсна процеса на раждане на племето, респ. на чийфдъма, под влияние на високоразвити в социално-икономическо отношение общества [Price, B. J. 1978, p. 179].

I. 2. Във връзка с последното от значение е да се отбележи една важна специфика на понятието.Понятието чийфдъм е изградено във връзка с осмислянето на потестарно-политическата система в т.нар. традиционни общества, т.е. онези общества, които са описани от етнографите в повече или по-малко архаично състояние. Преосмислено, за да обозначи и преходната формативна епоха, водеща допоявата на т. нар. първични държави, понятието е използвано и за назоваване на преддържавнитеобщества от европейската праистория, както и от ранната история на древноизточните и античнитеобщества. Това е следствие и от историографския факт, че „… сама шкала эволюции [к государству]все равно остается описанной языком антропологии даже там, где материалы получены тольков ходе раскопок” [Берёзкин, Ю. Е. 2012, с. 138; за съпоставимостта на преддържавните потестарно-политически реалии в ранносредновековна Европа и традиционна Африка вж. напр.: Tymowski, M.2008]. Така още в своя натален статус понятието се оформя като следствие от принципнатадопустимост на сравнително-историческата методика, вкл. най-вече онази, която е базиранавърху изясняването на данните от археологически или писмени извори посредством информацията отетнографски източници. В нашата литература понятието също започна да навлиза, и то тъкмо потакъв начин, без да се държи сметка за огромната сложност на подобен род сравнително-историческаметодика, при това такава, която в американската историография се обозначава като крос-културенанализ или като uncontrolled (sic!) comparison, респ. като кростемпорален анализ8. Това положение нанещата налага въвеждането на още два условни термина – на термина праисторически чийфдъм,който да обозначи онези чийфдъми, които са достъпни за изучаване само на базата на археологическиданни9, и термина исторически чийфдъм – за обозначаване на онези чийфдъми, за чието проучванеразполагаме с комплексната изворова база от археологически и писмени известия.

8 Може би най-ясно претенциите на археолозите да решават аналитичното осмисляне на материала безизползването на историко-етнографски аналогии, в случая по отношение на чийфдъма, намират израз у В. И.Гуляев [2014, с. 6]: „…Во-первых, по понятным причинам авторы, в большинстве своём, оперируют для выводовэтноисторическим источником, оставляя в стороне археологический материал; а во-вторых, их определения общегопорядка (что такое „ вождество”, что такое „государство”) выглядят в глазах археологов слишком абстрактными идалеко оторванными от милой нашему сердцу материальной археологической основы. Археологам хотелось бы,чтобы в этой дискуссии „высоких умов” из среды истории и социальной антропологии прозвучала какая-тоархеологическая нота. Вопрос стоит так: неужели важные проблемы, связанные с вождествами всех уровней и сранними государствами, нельзя (хотя бы частично) решать с помощью археологических данных (особенно, еслиучесть широкое внедрение в современную археологию методов естественных наук)?” Идентични проблеми очертаваи В. В. Пузанов: „Выведенная на этнографических материалах Океании, теория вождества логично объясняетпроцессы политогенеза в большинстве регионов Азии, Африки и Америки. Однако этнографические материалыв отношении европейского континента отсутствуют. Попытки выделения археологических критериев вождестввряд ли можно считать убедительными. Создается впечатление, что ученые ухватились за очередную „универ-сальную теорию”, вносящую методологическую стройность и упорядоченность в исторические сочинения, ноимеющую те же недостатки в плане применения к конкретному историческому материалу, что и другие „универ-сальные” теории. Понимая уязвимость такого „универсализма”, отдельные исследователи отказываются от ис-пользования теории вождества, а другие усматривают в вождествах лишь один из возможных путей политогенеза.”[Пузанов, В. В. 2012, с. 45 – 46, позовавайки се в това отношение и на Крадин, Н. Н. 1995, с. 13 – 15; подч. мое, Ст.Й.]. Историци и антрополози като „високи умове” vs. археолозите – несъмнено bene trovato! – но чрез тазизакачлива транспозиция авторът на първото цитирано наблюдение, В. И. Гуляев, добре очертава огромния проблемв анализа на археологическия материал, в случая засвидетелстващ материалните следи на чийфдъма – дали пълнотоосмисляне на материала е възможно без историко-етнографски аналогии, респ. дали анализът на праисторическатаепоха може въобще да се освободи от използването на етноложки термини. Огромна тема за анализ, според мендилемата е в умелото/професионалното vs. неумелото/непрофесионалното, добросъвестното vs. спекулативнотоизползване на кроскултурната и кростемпорална сравнително-историческа методика. Едно от проучванията, дис-кутиращо и методическите проблеми във връзка с използването на сравнително-етнографски данни при анализана праисторическите чийфдъми: Peregrine, P. N. 2004.

9 Въведено, за да окачестви потестарно-политическата действителност на Новия свят, позната по данни наетнологията, понятието чийфдъм е разпростряно след това върху социално-политическа действителност, чиитопараметри се опознават единствено по археологически данни, и така то „мигрира” към Стария свят, където да

20


I. 3. В историографията на бившите социалистически страни понятието чийфдъм получи граж-данственост в хода на едно не особено активно негово обсъждане. Пръв привлече вниманието къмтова понятие във връзка със своята критика на понятието военна демокрация А. М. Хазанов. Приемайкивоенната демокрация за строго специфичен неуниверсален път на политогенезис, той видя в чийфдъмаалтернативен втори път на преход към държавност редом с развитието от племе към племенен съюзи впоследствие към държава [вж. напр. Хазанов, А. М. 1979, с. 161]. Преди тази дискусионна статияединствено Ю. П. Аверкиева [1974, с. 217], спирайки се бегло върху понятието чийфдъм, използванов американската историография, предлага като термин, адекватен на термина военна демокрация,термина “управление на вождовете”. Малко по-детайлно понятието чийфдъм бе представено от Л. С.Василев, който изгради на негова база една своя концепция за хода на политогенезиса, илюстрираначрез материал от формирането на държавата в древен Китай [Васильев, Л. С. 1980; 1981; Васильев,Л. С. 1983, с. 32 – 49 (преповтаряне на изложението от статиите му от 1980 и 1981 г.)]. Впоследствиекъм това понятие насочи вниманието си в хода на проучванията си върху т. нар. потестарно-политическаетнография – т. е. онази теоретична дисциплина от системата на етнологията, която има за свой обекттъкмо занимаващите ни тук властови отношения в т.нар. традиционни общества – Л. Е. Куббел [срв.напр. Куббель, Л. Е. 1988]. Следвайки определението на Е. Сървис, Л. С. Василев окачествявачийфдъма като междинна политическа структура, в която вече е налице централизирано управление,наследствена статусна йерархия с изграден аристократичен ethos, съществува социално и имущественонеравенство, но още няма формален и още повече легализиран апарат за принуда и насилие. Такаваструктура много често имала теократичен облик и била възглавявана от обожествяван вожд-първос-вещеник [Service, E. R. 1975, p. 15 – 16; Васильев, Л. С. 1980, с. 182 – 183; срв. сходно определениеи у Першиц, А. И. 1986, с. 34 – 36]. В по-новата руска историография, най-вече онази след променитепри разпадането на бившия социалистически лагер, понятието чийфдъм (“чифдом”, но по-често –предавано чрез рускоезичната съответка “вождество”) също бе предмет на анализ в поредица оттеоретични проучвания върху преходната епоха и респ. върху т. нар. традиционни общества10. Редом

обозначи праисторически общества от различен тип и различни епохи. Както експресивно представя този истори-ографски процес – и респективно породилата го фактология – Р. Карнейро: „Look around the world during lateNeolithic and early Bronze Age times and you find hundreds of chiefdoms emerging.” [Carneiro, R. L. 2002, p. 90].Първенството в това отношение е на Колин Ренфрю – обичайно се указва, че именно той въвежда понятиеточийфдъм, за да категоризира изучаваните по археологически път древни общества от епохата на политогенезис[вж. Renfrew, C. 1976, pp. 170 – 174, 250 – 266 и др.]. Впоследствие се извършва и „обратната миграция” на понятиетокъм Новия свят, където то също започва да обозначава и праисторически, изучавани единствено по археологическиданни, общества. Интересно обобщение на белезите на праисторическите чийфдъми въз основа на сравнителенанализ на праисторически чийфдъми от Новия и Стария свят: Drennan, R. D., and Peterson, C. E. 2005; Drennan, R.D., and Peterson, C. E. 2006. Между вече многобройните примери за използване на понятието при категоризациятана степента на развитие на праисторически общества: европейските праисторически общества [вж. напр.: Gilman,A. 1995], и др.; в това число – халколитните чийфдъми от Триполието [вж. напр.: Drennan, R. D., Hanks, B. K., andPeterson, Ch. E. 2011]; обществата на т. нар. древноямна археологическа култура от бронзовата епоха [вж. напр.:Писаревский, Н. П. 2000]; обществата от бронзовата епоха в Приуралието и Западен Сибир [вж. напр.: Зданович, Г.Б. 1997; 2002, с лит.]; обществата от ранножелязната епоха в Предноазиатското Средиземноморие [вж. напр.: Tebes,J. M. 2003]; обществата от иранското плато през V хил. пр. н. е. [вж. напр. Wright, H. T. 1994, p. 51 sqq.; срв. Wright,H. T., and Johnson, G. A. 1975]; праисторическите чийфдъми от Хаваите [вж. напр. Weisler, M., and al. 2005], и др.

10 Вж. например сборниците с изследвания: „Ранние формы политической организации: от первобытностик государственности” [Попов, В. А. (ред.), 1995]; „Альтернативные пути к ранней государственности” [Крадин, Н.Н., Лынша, В. А. (ред.), 1995]; „Цивилизационние модели политогенеза” [Бондаренко, Д. М., Коротаев, А. В. (отв.ред.), 2002; две издания и на английски език: Bondarenko, D.; Korotayev, A. (eds.), 2000; Bondarenko, D.; Korotayev, A.(eds.), 2011]; „Раннее государство, его альтернативы и аналоги” [Гринин, Л. Е., и др. (ред.), 2006], и други, както иредица други публикации в периодика и други издания. Впрочем, ако се възползваме от справката, направена отГутнов [вж. Гутнов, Ф. Х. Политогенез…, pass.], в руската историография се срещаме със следните окачествяванияна социално-политическия облик на т. нар. чийфдъм: полития (почти в Аристотелевия смисъл), „которая централи-зованно организует население региона, исчисляемое тысячами” (Коротаев, А. В. 1996, с. 84); класическото племе,взето в социално-политическия му аспект [Маретина, С. А. 1995, с. 80, 81, 103]; централизирана организация насоциално-политическата интеграция от преходната епоха, различна от племето, представена от „вождества различ-ного уровня сложности”, образуващи редица „промежуточных форм, которые ... постепенно развивались изэгалитарных обществ и предшествовали ... примитивным государствам” [Лынша, В. А. 1997, с. 182]; форма на

21


с това понятието се превръща в активен елемент от теоретико-понятийния апарат за изследване наепохата на политогенезис. В рамките на изложените становища върху тази проблематика характерана дефиниция за понятието има например окачествяването на чийфдъма като “... специфическая формасоциополитической организации позднепервобытного общества, которая, с одной стороны, характери-зуется как система, имеющая тенденции к интеграции путем политической централизации, наличиемединой редистрибутивной экономики, единой идеологии и т.д., а с другой стороны, как система, имеющаятенденции к внутренней дифференциации, посредством специализации труда (в том числе уп-равленческого), к отстранению непосредственных производителей от управления обществом, форми-рованию элитарной и народной культуры” [Крадин, Н. Н. 1995, с. 17]. Изхождайки от постановкитена Л. С. Василев с корективите към тях на Л. Е. Кубел [Васильев, Л. С. 1983, с. 32 –40; Куббель, Л.Е. 1988, с. 153 – 156], Гутнов въвежда определение, също тъй сполучливо синтезиращо основнитечерти на чийфдъма, както е разбиран в руската историография: “… под чифдомом понимаетсяоснованная на нормах генеалогического родства, знакомая с социальным и имущественным неравен-ством, разделением труда и обменом деятельностью, с имевшей тенденцию к сакрализации властьюпозднепотестарная структура, главной функцией которой являлась административно-экономическая,отражавшая объективные потребности усложнявшегося коллектива. Чифдом являл собой тот этап, накотором правитель из слуги общества начинал становиться его господином.”11

Сходна е представата, която постепенно се обобществява от руската образователна система:чийфдъмът-протодържава (по терминологията на Л. С. Васильев) е представен като общество, преходноот родово-племенна към държавна организация. Това общество според Т. В. Кашанина се отличавалоот обществото, описано от Енгелс като военна демокрация, на смяна на която то идвало според някоистановища, по такива признаци, като: Първо, при вождеството (руският термин, предлаган вместотермина чийфдъм) вождът, опирайки се на зачатъчните властови органи, организирал икономическата,разпределителната, съдебната и религиозната дейност на обществото, като в това общество, за разликаот военната демокрация, народът бивал отстраняван от непосредственото управление. Второ, за разликаот военната демокрация, която била хоризонтална политическа структура, с три неподчинени един надруг управленски органа – предводител, съвет на старейшините и народно събрание, във вождестватасе проследявала отчетливо йерархия на селищата и тяхната централизация, както и силна стратификацияна обществото. Трето, във вождествата много по-силно се развила вътрешната структура на власттаи ставало по-отчетливо разслояването на аристокрацията на управленска, военна и жреческа. И чет-върто, във вождествата прозирала тенденция за сакрализация (а дори и обожествяване) на личносттана върховния управител, докато при военната демокрация могло да има оспорване на решенията му12.

Що се отнася до българската историография, следва да се отбележи, че у нас понятието чийфдъмнапоследък също се използва, но най-често по начин, който издава пълна теоретична неяснота задиапазона на реалното му понятийно съдържание [вж. напр. Кабакчиев, Ю. 2001, с. 99; Porozhanov,K. 2003, p. 190 – 191].

Терминът чийфдъм се превежда на руски език като “вождество” (в някои от другите славянскиезици – vodcovstvo в чешки език, wodzostwo – в полски език)13. Това е прецизен езиков превод исъобразно граматиката на българския език. При kingdom = царство, chiefdom би следвало да бъде

социално-политическа и властова организация на обществото в етапа на вече силно напреднали преходни отношения[Першиц, А. И. 1986, с. 34].

11 Вж. Гутнов, Ф. Х. Политогенез…, pass.12 Вж. Кашанина, Т. В. 1999, с. 28–29; цит. по: Пьянов, Н. А. 2001 [2005], pass.13 В литературата на испански език се използва терминът jefatura, представляващ пряка съответка на английск.

chiefdom или chieftaincy, френск. chefferie. Както отбелязва М. Кампаньо, терминът е в значителна степенсъответстващ на термина cacicazgo или на „más antiguo” señorío [Campagno, M. 2000, p. 138, n. 1]. В испаноезичнатаисториография, освен чрез прякото запознаване с теоретичните проучвания, понятието „чийфдъм” е представенои чрез преводни трудове като: Sahlins, M. D. 1977; Harris, M. 1978, и др. Статията на М. Кампаньо е едно от малкототеоретични проучвания в самата испаноезична историография [други такива проучвания, малко по-ранни: Alcina,J,, y Palop, J. 1985; Alcina, J. 1986 a; Wagner, C. O. 1990]. За сметка на това, обаче, в испанската историография каточийфдъми се окачествяват редица праисторически етно-политически колективи, от халколита до ранножелязнатаепоха, разкривани в Иберийския полуостров по археологически път (в това число – и изследване на току-щоуказания като автор на теоретичен анализ на понятието чийфдъм Карлос Вагнер, вж. Wagner, C. O. 1983, pass. –цитиран в изложението на параграф II. 2.).

22


именно “вождество”, срв. господарство, кралство, графство и други обозначения за конкретно-исто-рически териториално-популационни общности във властови взаимоотношения с длъжността, обозна-чена от мотивиращата дума на производните на наставката -ство. Аз бих предпочел като термин дабъде използвана именно думата вождество, но все пак смятам, че за обозначаване на социално-политическите организми от епохата на политогенезис в древността би било по-удачно да бъде изпол-звана английската дума чийфдъм като още една неизбежна чуждица в историческата ни термино-логия. Това се налага, първо, поради непривичността на думата вождество за съвременната българскаезикова практика (тъй като съвременникът не я асоциира с някаква конкретна реалност, то честоподменя нейния денотат, например с нейните конотати, на което се дължат неправилни преводи натермина, например превеждането му от съответния език като “вождизъм”14); второ, поради възмож-ността тя да бъде асоциирана и със съвременни социални реалии, както и да обозначи не само потес-тарната формация, но и институцията на вожда. Във връзка с терминологичните проблеми при анализана феномена вождество ще отбележа единствено необходимостта от употребата на по-непривичнотоза български език (не като граматична категория, а също като степен на активно използване в езиковатапрактика) прилагателно име “вождески”, с денотат “нещо, което се отнася до вожда, присъщо е навожда”; прилагателно име, представляващо буквален аналог на прилагателното име “жречески”.Несъмнено институцията ще трябва да бъде описана като вождеска (срв. жреческа), а не катовождова, нито пък чрез абсолютно неприемливото в случая прилагателно име “вождистка”. Впрочем,в англоезичната литература засега съм срещнал (без да съм правил специален преглед в това отноше-ние) само един случай на употреба на термина chiefdom за обозначаването на понятието “водачество”,т.е. на вождеската институция като такава [Eisenstadt, S. N. 1959, p. 206 – 207].

I. 4. С оглед едно по-пълно представяне на концепцията за чийфдъма, нека да приведа някоидефинитивни негови категоризации в западната историография – т.е. в историографията, къдетопонятието е формирано. Х. Класен например определя чийфдъма като преддържавна политическаорганизация със следните основни признаци: наличие на централна власт, развита в една или другастепен, но без права за политическите лидери да налагат своите решения, т.е. те не притежават ощеразпоредителната власт в обществото; липса на възможности у централната власт на чийфдъма дапредотвратява разпадането на подобно образувание; диференциация на населението на управлявани иуправляващи, но без непреодолимо различие между двете групи; базиране на тези различия единственовърху отношенията на родство, съпроводено от тенденция за развитие на привилегии, обусловени отбрачните връзки; наличие, но слабо развитие и рядко използване на институции за отчуждаване наприбавъчния продукт в полза на управляващите; данъците и данническите “подаръци” не са един-ствените източници за съществуване на управляващите; “племенните общества”, съставящи чийфдъма,имат обща за чийфдъма идеология [Claessen H. J. M., and Skalnнk, P. 1981, p. 491]. Както видяхме,определението на Сървис, следвано от Л. С. Василев, окачествява чийфдъма по сходен начин, акцен-тувайки върху липсата в подобни образувания на формален и още повече на легализиран апарат за

14 В превода на български език на едно от класическите съчинения по потестарно-политическа етнология –книгата на Ж. Баландие „Политическа антропология” – са допуснати грешки именно във връзка с необмисленотоот езиково и понятийно-терминологично гледище предаване на български език на френското chefferie. Вж. напр.Баландие, Ж. 2000, с. 55 (преведено е „традиционен вождизъм” вместо правилното „традиционното вождество”, т. е.потестарно-политическа структура начело с вожд), с. 85 (неправилен превод на понятието „сложно вождество“ спонятието „висш вождизъм”) и др. Впрочем и в руската историография се срещат примери на приравняване навождество и „вождизъм”, при което вторият термин е указан просто като съответка на първия [вж. напр. Голубцова,Е. С. 1998, с. 16]. В българската литература се среща и представяне на дискутирането на проблематиката, свързанас т. нар. чийфдъм, като обсъждане на същността и функциите на „първобитното царство” [Тепавичаров, В. 2000, с. 86].Независимо че авторът на цитираната работа също поставя термина „първобитно царство” в кавички, това непредпазва от опасността за механично и крайно неисторично осмисляне на същността на т. нар. чийфдъм,неправомерно представян дори не като предстепен на монархичната политическа структура на царството, а катонеин първобитен вариант. Може би най-сполучливото използване на термина в българската историография еонова на Б. Живков. Показвайки една висока библиографска осведоменост по въпроса, каквато в българскатаисториография другаде не се среща, той търси именно такава типология на държавността на хазарите, най-вероятноследвайки категоризацията като суперсложен чийфдъм на подобни номадски държавни образувания от страна наКрадин. [Вж. Живков, Б. 2010, с. 266 – 268].

23


принуда и насилие, но, от друга страна, привличайки вниманието върху теократичния им облик, детер-миниран от оглавяването им от paramount chief – обожествяван вожд-първосвещеник.

Едно друго определение на понятието чийфдъм, към което бих привлякъл вниманието, е онована Карнейро, в което чийфдъмът се представя като все още племенно общество, базирано върхусъответната система на родство и инкорпориращо редица по-малки единици, също основани на родово-племенна система на родство. Представлявайки автономна социополитическа единица, чийфдъмътобхващал известен брой кланове, обитаващи в седентарни поселища или номадски общини подводачеството на върховен вожд [Carneiro, R. L. 1981; срв. сред останалите му проучвания също иCarneiro, R. L. 1970; 1987; Карнейро, Р. 2000; 2006, и др.]. Сходна картина на чийфдъма изгражда иT. C. Lewellen [1983 [2003], p. 31 – 33]. Сред белезите на чийфдъма Фланъри [Flannery, K. V. 1972, p. 401,fig. 1, и поясненията: p. 402 – 403] изрежда: редистрибутивната (по организационна характеристика)икономика; йерархичните една спрямо друга родствени групи; наследственото водачество (leadership),като към тези белези по-късно се прибавяли и ендогамията за елита и специализацията в занаятите (ванглоезичната литература: full time craft specialization).

II. Твърде скоро след активното въвеждане на понятието чийфдъм западната историография сеоказва пред специфичната ситуация на използването му за категоризацията на общества, понякогатвърде различни по типология и по степен на развитието им. В литературата се отбелязва в товаотношение (в случая привеждам характеристика на понятието, вмъкната като интегрален елемент вцитираното по-горе синтезно негово определение), че чийфдъмите варирали от т.нар. голямо или раз-ширено семейство (famille étendue), обединено около един “патриарх”, до царство от феодален тип. Врамките на тази вариабилност се очертавал и един процес на историческа еволюция на чийфдъмите;вписвайки се по произход сред групите, организирани по родство, вследствие от разнообразнитедемографски, икономически и политически условия те често преживявали процес на групиране наняколко чийфдъма в по-значими и по-организирани цялости, какъвто бил примерът на царството Бамумв Африка15. Впрочем, тази аморфност при определянето на чийфдъма се отразява и в съвременнатаруска историография. Така в едно от историко-социологическо изследване и “простые вождества-чифдомы”, и “сложные вождества” биват отнасяни към по-общата категория “варварски общества”,като измежду техните “диагностични признаци” се посочва устойчивата властова йерархия, автономнаот полово-възрастовите различия, но още неотделима от отношенията на родство. Като примери сеуказват, от една страна, хуните, готите, германците и славяните от епохата на т. нар. Велико преселениена народите в Стария свят, и от друга страна, северноамериканските индианци от времето предиидването на европейците. Отбелязва се, че при разпадането на съвременните държави в ЦентралнаАфрика и Централна Азия обществата регресират, като правило, именно към „клановата структура навождествата”16. Казано най-общо, цитираните определения са пример за възможната крайност в не-историчното и еклектично представяне на феномена, констелирайки различни по стадиална принад-лежност общества и различни по типология и таксономичен статус потестарно-политически структури.Така понятието чийфдъм се оказва синтезно, сумарно понятие, което поради тази причина се налагада бъде стратифицирано. По този начин, по принцип прието за да обозначи потестарно-политическитеорганизми на преходната епоха на политогенезис, то ляга в основата на една специфична вътрешнапериодизация на тази епоха.

II. 1. Нека бегло да илюстрирам тази различна типология на обществата, обозначавани каточийфдъми. От една страна, като чийфдъми се определят общества, в които било налице развитие нанаследствена аристокрация и други белези на класово общество, налице бил процес на имущественаи социална диференциация, но редом с това обществото представлявало „вариант на племенна органи-зация”, липсвала единна политическа власт и функционирали много вождове [Guiart, G. 1967, p. 254 – 255;срв. Suret-Canale, J. 1967, p. 418 – 420]. Такива общества може да се определят като чийфдъми самодоколкото в тях все пак присъствува фигурата на вожда, но като цяло обществено-политическата имсистема много по-точно би била обозначена чрез понятието военна демокрация, стига да не ставадума за типични родово-племенни общества или съвременни изолати със същата типология на родово-

15 Chefferie, in: IN Yahoo Encyclopédie…, pass.16 Розов, Н. С. Общества, миросистемы и цивилизации…, pass.

24


племенната система и потестарната организация [срв. един характерен пример за такова използванена понятието независимо от липсата на paramount chief у Gausset, Q. 1998]. Примерът с категоризациятана подобни общества показва, че при проучването им от историография, в която понятието чийфдъм еводещо, съществува опасността, макар и в редки случаи, това понятие да бъде пренесено и върхуродово-племенни общества. Разбира се, много по-оправдано е окачествяването като чийфдъми наобщества от типа на някои племенни колективи от Антилите и Амазония, от Океания и др. [срв. за тях:Wilson, S. M. 1990; 1996; 1999; и др.; Hulme, P. 1992, p. 73 ff.; Roosevelt, A. C. 1996; Guiart, G. 1967,p. 254 – 255; и др.], както и онези от района на Мисисипи по археологически данни и респ. по етнографскиданни от „историческо време”. Но дори и в тези случаи, независимо че фигурата на един върховенсакрализиран вожд е понякога реално доловима по изрични и преки исторически свидетелства, тонеговата еволюция към върховна суверенна институция е донякъде sub judice и тези общества пазелиоще наталните белези на племенна конфедерация с многобройна класа на вождовете, което също гиродее с обществата, категоризирани като военни демокрации. На този въпрос при възможност ще севърна отново, тъй като се нуждае от допълнителен анализ.

II. 2. От друга страна, ако се съди по примерите, които С. Айзенштад дава като илюстрация зат. нар. централизиран чийфдъм – зулусите, нгони, свази, тсвана, бемба, ашанти, пондо и др. [Ei-senstadt, S. N. 1959, p. 210, с лит.; за ашанти вж. още: Попов, В. А. 1980; 1982; 1990; 1993; 1995] – то товаса раннокласови държави, или, ако се възползваме от специално разработеното понятие за обозна-чаване на държавите, отделени с къса историческа дистанция от родово-племенното общество, тепредставлявали ранни държави (early States). Фланъри указва като високо развити чийфдъми об-ществата от островите Тонга и Хаваите, натчезите, както и квакиютл и нутка от северозападнотокрайбрежие на Америка [Flannery, K. V. 1972, p. 401, fig. 1], но и това изброяване включва достаразлични по степента им на развитие общества, за част от които съществуват техни категоризациикато ранни държави, други пък е трудно да се категоризират като вождества независимо от значиматасоциална тежест на вождовете. Така се очертава една реална опасност от смесване на раннокласовидържави и преходни общества, налице, впрочем, още у създателя на концепцията – Е. Сървис [вж.напр. Service, E. R. 1971, p. 143 – 145]. При това Сървис окачествява като чийфдъми дори и the Kazakof Turkestan, смесвайки по този начин стадиално различни общества – раннокласовите протодържавици-чийфдъми и относително демократично управляващите се казашки общества на феодална Русия17.

17 Срв. за тях: Никитин, Н. И. 1986, с. 167 и сл.; мнение за казаците като stateless polities: Bondarenko, D.;Korotayev, A. 2000, p. 152 – 153. Предполагам, че все пак споменаването на казахите от Туркестан (?) вместо казацитее въпрос на объркване, тъй като казахите, независимо от някои демократични управленски форми в номадскитеим племенни общности представляват раннофеодални общества, чиито ханства при неисторичен подход би моглода бъдат окачествени като чийфдъми, при условие, че обществата от този регион на Средна Азия в историческовреме броят вече хилядолетия държавнополитически живот. Що се отнася до казаците като додържавно и товоеннодемократично общество, като че ли са налице всички необходими белези за такава категоризация: значителенобем устойчиви традиции на колективен производителен труд; войсково народно събрание („круг”, срв., впрочем,твърде симптоматичното съвпадение на този термин с окачествяването на военнодемократичното народно събраниекато Umstand у Енгелс); ограничени правомощия на военачалниците атамани вън от военновремеви ситуации ислаба социална диференциация с тънък пласт „домовито” казачество. Впрочем, този проблем е поставян в литера-турата, посветена на социално-политическата природа на казачеството, срв. напр. току-що цитирания Никитин, Н.И. 1986, с. 174 – 176. Срв. и приведеното пак там [с. 175 – 176, бел. 55] становище на Э. Берзин, че у част отадигейците в резултат от народно въстание в края на XVIII век била възстановена не просто политическата, а катоцяло обществено-политическата система на военната демокрация. Н. И. Никитин развива идеята, че подобнисоциално-политически форми са все пак известна регенерация на родово-племенните (първобитнообщинни внеговата терминология) отношения; идея, която едва ли е оправдана. Исторически късното „казашко издание” навоенната демокрация я представя пред нас в изчистените £ форми, „неусложнени” от типичните за родово-племенната епоха институции и елементи на социалното устройство. Това обаче не е връщане към родово-племенната епоха; подобно мнение неправомерно обвързва всяка демократична управленска система с родово-племенната старина. Без да се спирам по-детайлно на този въпрос, ще обърна внимание, че т. нар. класови формациисъщо познават демократични форми на управление и пред нас в случая е едно специфично „крепостническо”издание на демократичната управленска система, което обаче не преодолява напълно нито отношенията на частнасобственост в сферата на производствените отношения, нито успява да избегне развитието на социална диферен-циация в обществото от първоначално равни помежду си казаци. От друга страна, на тази трактовка противостоистановището, че „существовавшие в “вольных обществах” [в случая се имат предвид такива общества у някои от

25


Едва ли също тъй арабските бедуински „sheikhdoms” са на същата степен на развитие с африканскитеранни държави, при това те, подобно на казашките общини, представляват вторични образувания –изолати. Все със същия характер са определените като чийфдъми ирландски „кланове” или „kingdoms”[срв. за тях: Arnold, B., and Gibson, D. B. (eds.), 1995; Dodgshon, R. A. 1998, и др.18]. Така и вИрландия процесите на политогенезис се изясняват, използвайки понятието чийфдъм [най-скорошнотомонографично проучване: Gibson, D. B. 2012].

Впрочем, терминът получава приложение и при категоризацията на ранносредновековните„варварски” общества. Това е в сила най-вече по отношение на номадските общества от Евразия,като понятието се отнася преди всичко към т. нар. ранни номади, в това число и „праисторическите”ранни номади [освен проучванията на Николай Крадин, вж. още: Mapков, Г. Е. 1976, с. 14; Трепавлов,В. В. 2000; Писаревский, Н. П. 2000; Грищенко, П. Г., Захаров, С. В. 2012, и др.]. Германскитеплемена от времето на римското нахлуване също са определени като чийфдъми [срв. такава оценказа тях в някои западни изследвания, напр.: Arnold, B. 1991; Arnold, B., and Gibson, D. B. (eds.),1995]. Сред примерите е, да речем, оглавяваният от Ерманарих остроготски regnum, категоризиранкато чийфдъм, включително защото буквалното възприемане като „кралство” на окачествяването мув късноантичните и ранносредновековните извори би породило, по опасенията на някои съвременниисторици, асоциации с по-късни средновековни политически реалии [опасение, изведено още във въвеж-дащата анотация на проучването на Зиньковская, И. В. 2010, pass.]. Впрочем, заслужава в случаяпо-детайлен анализ въпросът доколко историко-стадиалните етапи в представите за развитие от пле-менен съюз към варварска държава в историята на средновековна Европа [Неусыхин, А. И. 1968, с.604 – 605] не представляват съответки на понятията от историко-стадиалната схема „(сложен) чийфдъм –ранна държава” [вж. за концепцията за т. нар. варварски държави в руската историография от съветскияпериод: Неусыхин, А. И. 1967; 1968; Колесницкий, Н. Ф. 1968; срв. също и историографскияпреглед на становищата у Горемыкина, В. И. 1982, с. 6 – 31]. Спирам се бегло върху евентуалнатаприравняемост на понятията „варварска държава” и „(сложен) чийфдъм”, доколкото в историческитепроучвания върху политогенезиса от последно време се въвеждат сходни по съдържание понятия –например понятието „двухуровневая (сложносоставная) „варварская государственность”, със заключи-телен етап, преходен към ранната държава, обозначаван като „дружинная государственность” [стигаправилно да предавам формулировката на Е. А. Шинаков, Е. А. [2009, с. 8], която той развива вуказаната монография и в други негови изследвания].

Като чийфдъми са определяни и някои ранносредновековни докласови общества, проучвани поархеологически път, например онези от крайбрежието на днешна Холандия от периода 600 – 1200 г. отн. е. [TeBrake, W. H. 1985;19]. Като complex chieftaindoms са определяни и обществата в средновековнаИсландия от XII – XIII в. [срв. Byock, J. L. 1988; цит. по: Байок, Дж. Л. 2000, с. 36]. Като complexchiefdom е определяна и ранносредновековна Алания [Вдовченков, Е. 2014, pass.]. Напоследъкпонятието чийфдъм бе използвано и в анализа на генезиса на феодализма у кавказките народи20, асъщо така и на славянските народи от епохата на ранното средновековие [напр.: Curta, F. 2001, p. 311sqq. (Ch. 7. “Kings” and “democracy”: power in early Slavic society); срв. в превода на книгата на българскиезик: Курта, Ф. 2009, с. 347 и сл.]. За отбелязване е, впрочем, че ранносредновековните славянскиетно-политически образувания са категоризирани като чийфдъми напоследък все по-често [вж. по

кавказките народи] порядки были не пережитками первобытно-общинных отношений, а результатом замедленногопроцесса классообразования после освобождения крестьян от власти аристократов” [Лавров, Л. И. 1978, с. 13 – 15,цит. по: Карпов, Ю. Ю. 2011, с. 119 – 120]. Още един, твърде специфичен пример на възраждане на егалитарността,възраждане, предизвикано от съживяването на определени традиции на икономическа кооперация и взаимопомощв условията на маргинализация и принизено социално положение в колониалните общества, дават маите в Ме-зоамерика от колониалната епоха. Срв. резервите на Morley, S. G., Brainerd, G. W. 1983, p. 225 – 226, срещупренасянето на тези късни данни върху обществото на цивилизацията майя, макар че тази вторична егалитарности егалитарността на додържавната епоха споделят общи социологически закономерности и механизми, именнокоето позволява съпоставителното им изучаване.

18 Вж. напр. Karl, R. Neighbourhood, hospitality, fosterage, and contracts…, pass., с направената там биб-лиографска справка.

19 Non vidi, цит. по http://www.clas.ufl.edu/users/abeltd/trobria3.htm.20 Вж. Гутнов, Ф. Х. Политогенез…, pass.

26


отношение на Великоморавия напр.: Macháček, J. 2009; детайлен историографски и проблемен обзор,донякъде и в отговор на повдигнати от Фл. Курта въпроси, включително по отношение типологията напотестарно-политическите системи на славяните в епохата на политогенезис: Алимов, Д. Е. 2013].Претендира за „применение политантропологических моделей „суперсложного вождества”, „ксенок-ратии”, „раннего государства к древнерусской государственности второй половины IX – середины X вв.” иВ. В. Каратовская [2011, pass.; срв. също: Ульянова, А. А. 2007; Котышев, Д. М. 2012]. Понятиетое придобило гражданственост и в украинската историография във връзка с оценката на потестарнатаприрода на Киевска Русия, респ. на нейния формационен преддържавен период; А. Ю. Дворниченкоотбелязва в това отношение, че широко разпространеното и в украинската историография понятие„вождество” „пытаются так или иначе синтезировать с традиционным представлением о „Древнерус-ском государстве” [Дворниченко, А. Ю. 2012, с. 270, препращайки към: Баран, Я. В. 2000; Моця,А. П. 1993, но вероятно би могло да се направят още редица препратки]. Ранносредновековна Полшаот епохата преди появата на държавата (IX – X век) също е категоризирана посредством понятиеточийфдъм [Tymowski, M. 2008; 2009; Lozny, L. R. 2013, и рецензията на тази книга: Бондаренко, Д.М. 2014; Sikorski, D. A. 2014, и др.]. Като чийфдъми са категоризирани и ранносредновековнитеетно-политически организми на балтските народи, оценявани като намиращи се в епохата на полито-генезис [вж. напр.: Šne, A. 2006; Ščavinskas, M. 2013, и др.]. И, което е от значение за българскатаисторическа наука, като „сочетавшим признаки простых и сложных вождеств” беше категоризиранаи Кубратова Велика България, както и Аспарухова България до времето на Крум и Омуртаг [най-вероятно – едва ли е единствен пример за такава категоризация статията: Васютин, С. А., Пугачев,А. Ю. 2009; такъв опит да се анализира ППС на Първата българска държава посредством понятията„чийфдъм” и „ранна държава”: Пугачев, А. Ю. 2005, и други проучвания на двамата автори; вж.също и Шинаков, Е. А. 2008].

Заслужава отбелязване и фактът, че дори и класическият пример в концепцията за т.нар. военнадемокрация – Омирова Гърция, след появата на понятието чийфдъм също е категоризирана катосъставена от little chiefdoms [вж. напр.: Donlan, W. 1985, p. 305; Ferguson, Y. 1991]. Процесите наполитогенезис в древния Рим напоследък също се обрисуват с помощта на понятието чийфдъм (вж.напр.: Коптев, А. В. 1992, pass.). Периферни древни общества – в историко-географски смисъл идонякъде с оглед по-късните (спрямо класическите антични страни) процеси на политогенезис в тях –също биват категоризирани чрез понятието чийфдъм, например Тартес в предримска Испания [вж.Wagner, C. O. 1983, p. 35, цит. по: Alvar, J. 1986, p. 165, и др.].

Разбира се, предложената историографска справка е просто илюстративна и естествено не епълна. Но тя ясно засвидетелства „настъплението” на едно понятие, родено като елемент от понятийно-терминологичния инструментариум на етнологията, към понятийния апарат на историческата наука,проучваща епохата на т. нар. политогенезис.

Терминологичната и концепцийна неяснота и непрецизираност на понятието чийфдъм се усложняваи от факта, че като чийфдъми биват третирани и някои съвременни традиционни общества [срв. напр.:Costa, A. A. 2000, с посочената там лит.]21. Следва да се отбележи, че по този начин се смесват

21 В цитираното от А. А. Коста становище на Каролин Хамилтън се съдържа почти дефинитивно пояснениекакво се разбира при определянето на традиционното африканско управление, а именно: “The key concepts […] ofnative administration were patriarchal command and a strong centralized government”. При което това разбиранеизхожда от примера на “чийфдъма” на зулуския владетел Чака, чието държавно образувание понякога биваокачествявано и като чийфдъм – един от характерните примери за смесване на чийфдъм и ранна държава. Редомс това обаче като чийфдъми (респ. като chefferies, когато става дума за традиционните институции в държавите отбивша френска Африка) биват определяни не само исторически образувания от миналото на африканскияконтинент, но и съвременни политически формирования на племенен принцип. Вж. напр.: Van Rouveroy, E. A. B.1987; Abba, S. 1990; Mback, Ch. N. 2000; Adjovi, E. V. 2003; и редица други. Срв. също така и следните определения напонятието chefferie: 1. [… chez les Vietnamiens et Indonésiens] Lieu de résidence et d’autorité d’un grand chef(“administratif”). […] 2. [ … chez les Mélanésiens] … Dans la société kanak, unité abstraite mise en place par des accords,une concertation, avec un texte fondateur, qui rassemble des tribus, des individus… La chefferie est une unité trèssoupledont les limites sont aisément transformables par de nouveaux accords. […] (цит. по: www.bibliotheque.refer.org/html/ caledoni/lexique/chefferi.htm, accessible – January 2004); 1. (Dans le Burundi traditionnel), subdivision administrativedu royaume à la tête de laquelle se trouvait un chef. “Le Burundi était une monarchie divisée en plusieurs chefferies etsous-chefferies, toutes dépendantes du Mwami.” […] “[...] avant la période coloniale, les chefferies ne portaient pas denom géographique.” […] “[...] les chefferies dont les plus importantes étaient confiées aux fils de Rugamba devinrent

27


различни стадиални и диахронни модели; едните – колониален консерват, другите – различни степенина развитие на преходните общества в диапазона до ранна държава, и то в различни историческиепохи. Впрочем, добре личи и какво поражда твърде широкия диапазон на обществата, определяникато чийфдъми; един недостатъчно последователен по отношение на изискванията на исто-ричността подход, който центрира вниманието върху фигурата на вожда, лесно би смесилшейха на арабските племена и бедуините, казашките атамани и хановете на тюрко-мон-голските народи с вождовете на родово-племенните общества. Изследванията на Салцманнапример, анализиращи вождовете на ерзац-племената от Средния изток, могат да бъдат приведеникато класически проучвания за ролята на вождеската институция в общества на границата на модернотои традиционното [вж. сред многото му публикации: Salzman, Ph. C. 1974]; несъмнено анализът на тазивластова институция представлява едно от важните предметни полета на научната дисциплинапотестарно-политическа етнология (в западноевропейската и англоамериканската хуманитарис-тика – политическа антропология), а отчасти и на историческата етнология. Феноменът чийфдъмобаче има други измерения, макар да споделя някои общи характеристики с традиционните общества,включително по отношение на ролята на вождеската институция.

Това поражда съмнения доколко разнообразието от общества позволява да се извеждаттипологии, в това число и тази на чийфдъма, и по какво, ако се отиде към теоретична разработка натипологията на различните чийфдъми по образеца на К. Ренфрю, да бъде отличаван “чийфдъм Type32a или чийфдъм Type 32b” [Tainter, J. A. 1978, p. 116 – 11722]. Че типологията на евентуалнитеподтипове на т. нар. чийфдъм, каквато се стреми да разработи Ренфрю, е действително несигурна итрудна за реализиране, това е вярно, но личи, че възраженията в случая са не по същество, а по-скороса израз на методологически анти-(нео)еволюционистки позиции. Така за Ковалевски концепцията зачийфдъма е полезна, но той все пак е обезпокоен, че “millennia of change and variation are often subsumedunder one typological concept” [Kowalewski, S. A. 1990, p. 54; срв. Plog, F., and Upham, St. 1983, p.200]. Също от анти-(нео)еволюционистки позиции се детерминира критиката на Хърбърт Люис, споредкогото Елман Сървис, един от създателите на тази научна парадигма, логически я изгражда „accordingto what should exist between the tribal and state levels, then joined it with the specific model of Polynesianpolitical structure, and proposed this hybrid as a general evolutionary type” [цит. по: Lewellen, T. C. 1983[2003], p. 33]. Оценката е крайна – концепцията за т. нар. чийфдъм все пак не може да бъде обвиненав преднамерено и умозрително стъкмяване на еволюционна схема; и най-беглата историографскасправка показва, че появата на такава еволюционна схема е плодотворен, но донякъде – неизбежно! –противоречив резултат от продължителна аналитична работа над фактологията, описваща потестарно-политическите системи на т.нар. традиционни общества. Тези проблеми заслужават отделно дискути-ране. Като крайност по отношение оценката на чийфдъма се схващат обаче мнения от типа на мнениетона M. Shanks, and C. Tilley [1987, p. 149], според което такива типологични рамки системно изключватразликите и вместо това формулират идентичност; че независимо че всеки документиран чийфдъм

des entités à la fois administratives et militaires.” [..] 2. (A l’ép. colon.), entité administrative et militaire, intermédiaireentre la résidence et la sous-chefferie. […] “[Mwambutsa annonça] la suppression des anciennes chefferies et sous-chefferies et leur remplacement par des communes, ainsi que le prévoyait le décret intérimaire.” […] (цит. по:www.bibliotheque.refer.org/html/ burundi/lexique/chefferi.htm, accessible – January 2004). Впрочем, в един от френскитесайтове, засягащи тази проблематика, терминът чийфдъм се изяснява преди всичко върху материал от практическиколониална Африка (по отношение на Океания се отбелязва само, че там преобладавал „le type de chefferie а Bigmen”), като изрично се отбелязва, че те „ont toutes été affectées par la colonisation” и че от 1920 г. насетне технитепрерогативи били нормирани от централната власт в съответната колониална структура. Вж. Les systèmesd’organisation politique…, pass. Срв. също окачествяването на ранносредновековните общества от епохата на т.нар. Велико преселение на народите, северноамериканските индианци от времето преди идването на европейците,и регресатите, които възниквали при разпадането на съвременните държави в Централна Африка и ЦентралнаАзия, като чийфдъми, в руската историография [вж. напр. статията на Н. С. Розов, цитирана в бел. 16, по-горе].Напоследък испанският вариант на термина, cacicazgo, се използва и за обозначаване на аналогичната реалия вюжно Мексико от XIX в. [вж. напр.: Monaghan, J.; Joyce, A., and Spores, R. 2003]. Срв. за проблема за взаимоотно-шенията между колониалната власт и традиционните племенни структури с оглед ролята на вождовете: Балезин, А.С. 1986 и други.

22 Цит. по: Wason, P. K. 1995, pass., ползвано по електронното издание на статията: http://www.bates.edu/~pwason/Types.html, accessible – 03.5.2001.

28


или ловно-събираческа банда са различни от всеки друг чийфдъм или банда (bande), то в еволюционис-тките рамки тези различия биват подчинени и понижени до второстепенни или случайни. Всичко товакато подход представлявало „a reductionist search for the ‘essential’ ”.23 Становището на Шенкс и Тилисе самоопровергава чрез досадно показателната ситуация, че докато свръхскептицизмът отхвърляобозначаването на различаващите се по несъществени белези общества като чийфдъми, то едновре-менно с това те биват все пак категоризирани като чийфдъми. Подтекстът на едно такова възражениее, разбира се, друг – ако чийфдъмите са все пак твърде различни, то приложима ли е спрямо тяхевентуална еволюционна схема. Следва според мен да се има предвид, че понятието е научна аб-стракция и степента на адекватност между влаганото в него съдържание и неговия денотат (реалнотообществено състояние в преходната епоха, която то се стреми да опише) е въпрос както на усъвър-шенстване на самото понятие, така и на ясно дефинируемото му присъствие в научно-изследваческатапрагматика. При това едва ли може да бъде обвиняван в аналитичен волунтаризъм един от доайенитев проучването на епохата на политогенезис, Робърт Карнейро, когато пише: „The more we look atchiefdoms around the world – in the Southeast, the Circum-Caribbean, west, central, and east Africa, Polynesia,etc. – the more we are struck by the similarities in their structure. And this is true not only of their grossanatomy, but of their fine details as well.” [Carneiro, R. L. 2002, p. 96]

Разбира се, все пак разнообразието на типовете чийфдъми, за каквито се говори в литературата,е действително голямо. По изброяването на T. K. Earle [1987, p. 280, с лит.], това e типологизиранетои на тази база класифицирането на чийфдъмите като: теократични, милитаристични и чийфдъми оттропическите гори; групово или индивидуалистично ориентирани; стратифицирани и рангови; para-mountcies (буквално: „върховенства”), рангови и нерангови чийфдъми, и накрая – най-разпространенотоим типологизиране – като „прости” (simple, което според мен в случая е по-сполучливо да се преведене буквално, а като „ранни” или „първични”) и „сложни” (complex) чийфдъми. Но, разбира се, тазитяхна категоризация, отчитаща така или иначе голямото разнообразие в типологията на етнополити-ческите организми от епохата на политогенезис, най-често се подчинява на инцидентно формулиранеad hoc, без да се потърсят общи критерии в типологизацията и на тази база да се избегне големиятерминологичен разнобой, който несъмнено затруднява.

Освен това, вариабилността на типологията на обществата, обозначавани като чийфдъми, дейс-твително води до опасността трудно да бъде проведена разграничителна линия между тях иранната държава, което кара изследвачите да отбележат, че ако се вземат отделни полинезийски„сложни чийфдъми”, то би било трудно да се отсъди еднозначно дали са вождества или са вече раннидържави [Куббель, Л. Е. 1988, с. 156; Кочакова, Н. Б. 1991, с. 57; Кочакова, Н. Б. 1999, с. 10; вслучая повтарям частично библиографската справка у Гринин, Л. Е. 2012, с. 28]. Проблемът заясното разграничаване „вождество – ранна държава” е налице например и по отношение на цивилиза-циите Бенин, Ифе, Ойо, Дахомей в района на Гвинейския залив [вж. най-общо: Томановская, О. С.1973, с. 276 – 277, с лит.], при условие, че според големия руски африканист Н. Б. Кочакова тезиобщества са по-скоро ранни държави [вж. Кочакова, Н. Б. 1986; 1995, и др.]. За времето на Пяститев ранносредновековна Полша също са налице колебания дали става дума за сложен чийфдъм илиранна държава.24 Може би най-характерният случай в това отношение е категоризацията на обществотона Хаваите – приемано от част от създателите на концепцията за чийфдъма като класически примерза т. нар. сложен чийфдъм [вж. напр.: Earle, T. 1997, p. 34], от други автори това общество бивакатегоризирано като ранна държава [Seaton, S. L. 1978, и др.; срв. Латушко, Ю. В. 2004; 2006]. Такаочертаният проблем е често отбелязван в литературата. Така например М. Е. Смит пише, че чийф-дъмите често причинявали „безпокойство” на изследователите, заради големите колебания как дабъде категоризирана дадена етнополитическа общност – дали като висш, респ. сложен чийфдъм, иликато ранна държава, докато за М. Уеб чийфдъмът е еволюционна задънена улица, а чийфдъмите,

23 Становищата на Ковалевски, Шенкс и Тили привеждам отново по цитираната току-що (в предшестващатабел. 22) публикация на Paul K. Wason.

24 Пшемислав Урбанчик пише буквално във връзка с категоризацията на потестарно-политическата системаот времето на Пястите: „granica miêdzy rozwiniêtym wodzostwem a wczesnym pañstwem nie jest jednoznaczna.”[Urbaсczyk, Prz. 2008, str. 28 – 29; срв. Sikorski, D. A. 2014, str. 179 – 180].

29


които могло да се развият в държава, е по-добре да бъдат определяни като зараждащи се държави,“incipient states” [Smith, M. E. 1985, p. 97; Webb, M. 1975, pass.; цитирани по: Гринин, Л. Е. 2012, с. 79,бел. 16 (към текста на с. 28)]. Във връзка с това да привлека още едно становище, онова на ЕлманСървис, който отбелязва, че чийфдъмите могли да се превърнат в първични ранни държави, което седемонстрирало в случаите с Тонга, Таити, Хаваите и някои западноафрикански крайбрежни държави[Service, E. R. 1971, p. 145]. Но така неговата категоризация на съответните общества обхваща единисторически период с голяма продължителност, в рамките на който спокойно може да се отдели фор-мативният – защо не военнодемократичен – период от последвалия го период на ранната държава; впротивен случай терминът чийфдъм би припокрил и целия преходен период, като се започне от егали-тарното му стартово състояние, и по този начин биха били пренесени характеристиките на раннатадържава и върху този период. Сходни методически проблеми са донякъде в сила и за понятието„супер-сложен чийфдъм” – от интерес за българската историография освен заради теоретичната музначимост, и защото чрез него бива категоризирана имащата отношение и към българската среднове-ковна история етно-политическа формация на хуните [вж. за тях, както и за понятието: Крадин, Н. Н.2000, с лит.], а и на хазарите25. Въз основа на конкретно-исторически материал, неоперативността напонятието чийфдъм в това отношение е отбелязвана, тъй като твърде общият му характер споредизследвачите не отразява процесите на историческа еволюция в хода на политогенезиса [срв. напримерFrangipane, M. A. 2001, p. 416, според която понятието е simplistic term за постоянно усложняващатасе ситуация в северна Месопотамия в епохата на политогенезис в този регион]. С оглед на необходимияисторически подход към изучаването на преходната епоха, такава сумарност на понятието чийфдъмводи до опасността чрез включването в него както на общества, които по-скоро представляват раннидържави, отколкото преходни общества, така и на общества, представляващи „simple chieftainships”,да бъде заличено реално съществуващото различие между тях. Това на свой ред би означавало надодържавните chieftainships да се припишат социално-икономическите параметри на исторически по-зрелите общества, т.е. на т.нар. ранни държави. По този начин на родово-племенните общества бимогло да се припишат всички белези на държавата, като в такива крайни представи последната ще евъзникнала само чрез количествено нарастване при обединението на отделните чийфдъми в специфичнасубординация. При такъв подход видим за анализа става единствено количественият ръст на въпросниясамоуправляващ се колектив, разрастващ се от родово-племенната община до значителна по територияранна държава, която съсредоточава управлението в единен административен център. Оттук и малкоподвеждащата формулировка за централизацията на властта при формирането на държавата, отра-зяваща твърде общо и несъдържателно процеса на историческо развитие на дихотомията „местна –централна власт”. Тук няма да се спирам на въпроса доколко една подобна методическа несъобразностдействително се наблюдава в някои проучвания и доколко тя не се опира върху т. нар. патриархалнатеория за държавата.26 В подобен методически неправомерен подход към анализа се откриват рецидивиот една твърде обобщена социологическа представа за държавата като самоуправляваща се общностнезависимо от нейната типология. И в родово-племенната епоха, и в епохата на държавност и класовообщество човешките общности се самоуправляват чрез съответните властови системи; представлявайкиспецифични системи на „управление на благата” (Сървис) и на регулиране на обществения живот, властовитесистеми на двете последователни исторически епохи обаче са с различна типология. Отъждествяванетоили уподобяването им заради общосоциологическите закономерности, застъпени и в двете, би замъглилосъщността на развитието от родово-племенно общество през чийфдъм към формирането на държава –методически подход, който към днешно време би трябвало да се смята за преодолян.

25 Вж. за тази категоризация на държавата на хазарите препратките към изследванията на Николай Крадин уБ. Живков, цитиран по-горе, в бел. 14.

26 Към патриархалната теория – с нейния античен праобраз в представите на Аристотел за раждането надържавата като съвкупност от обединили се в полис отделни села (в състав от патриархални семейства) – сеприближава според мен както определянето на чийфдъма у Р. Карнейро като „автономно политическо образувание,обединяващо няколко села под постоянния контрол на върховния вожд” (в случая – цитирано по: Дмитрий Беляев,в: Електронен форум Historica < <http://historica.ru/> > от 28.07.2005, http://www.historica.ru/index.p hp? s=fe 3f69cf2576574244c7a1e3391cc782&showtopic=2367&st=90&p=126813&#entry126813, достъпно – декември 2009), така и по-ранната категоризация на чийфдъма у К. Оберг (приведена в бел. 5, по-горе) като „multivillage territorial” общностиначело с върховен вожд, под чийто контрол се намирали „districts” и села, управлявани от йерархия от подчиненивождове. Въпросът се нуждае от допълнителен анализ.

30


Разбира се, отделни негови рецидиви могат да се срещнат в литературата и към днешна дата,но следва да се отбележи, че в процеса на разработването си теорията за т. нар. чийфдъм преодоляваедин такъв неоснователен подход на практика напълно. Така, от една страна, редом с общосоциологи-ческата категоризация на родово-племенната потестарна система като „протодържавна” организация,която послужи като база за някои опити да се очертае еволюцията на родово-племенните институциикъм държавни [срв. в това отношение например: Lowie, R. H. 1962; Генинг, В. Ф., Павленко, Ю.В. 1984], изследвачите, изправени пред сумарността на понятието чийфдъм, пристъпват към очер-таването на неговите типологични варианти, стигайки много скоро до идеята, че те са не простотипологически, а историко-типологически варианти. От друга страна, съсредоточавайки вни-манието върху една от институциите на властовата система, в конкретноисторическите и теоретичниразработки на концепцията бе постигнато едно по-цялостно обрисуване на структурно-функционалниямодел на потестарно-политическата организация на т.нар. чийфдъми, респ. бе очертана тяхната ево-люция в хода на процеса на раждане на държава при трансформацията на родово-племенното общество.По този начин се пристъпва към едно формулиране на производни историко-стадиални варианти нафеномена чийфдъм, очертавайки мястото им в една схема на прогресивното им историческо развитиекъм конституирането на т.нар. ранна държава.

III. Еволюцията, очертаваща развитието през преходната епоха, се представя по различенначин у отделните изследвачи. Като цяло за нейна изходна отправна точка се приема егалитарнотоплеменно общество, усложняващо се в етапа на т.нар. първичен чийфдъм (simple chiefdom), преживя-ващо по-значими социално-икономически и политически преобразования в етапа на т.нар. комплексенили сложен чийфдъм (complex chiefdom), за да прерасне в т.нар. ранна държава (early state). В някоислучаи схемата се представя във вида: група – племе (голяма група) – чийфдъм (още по-голяма и по-добре организирана група) – ранна държава (“кралство”), т.е. без диференциране на понятието чийфдъм[Service, E. R. 1971; 1975; Orme, B. 1981, p. 137; най-ранно формулиране на концепцията за такаваеволюция: Sahlins, M. D. 1960, p. 37; схемата „band – tribe – chiefdom” следва и Krader, L. 1968, pass.;едно от последните обобщения на представите за такава еволюционна схема: Claessen, H. J. M.2014, p. 11 sqq.]. У други автори схемата задължително включва двуетапно развитие на т. нар. чийфдъм –развитието вървяло от acephalous band-type societies през етапите на племената (tribe у Фланъри идруги автори, segmentary tribe у Айзенщад), на simple tribal chieftainships и на more complex “centralizedchieftainships” of an almost proto-feudal nature chieftainships към етапа на формиране на етнически имултиетнически държави [вж. напр. Pearson, R. 1974, pass., цит. по: Rowlett, R. M. 1984, p. 193–194;за термина segmentary tribe: Eisenstadt, S. N. 1959, p. 206 ff.]. Тази схема бе приета и в рускаталитература – Л. С. Василев представя протодържавата-чийфдъм като изживяваща еволюция от простикъм сложни съставни чийфдъми [вж. напр. Васильев, Л. С. 1983, с. 32 и сл.]. В това отношениевлияние оказва идеята, базирана върху наблюдения главно от етноисторическо естество, за прев-ръщането на простия чийфдъм в усложнен такъв чрез подчиняването от един чийфдъм на другичийфдъми [срв. напр. Carneiro, R. L. 1978; Carneiro, R. L. 1981, p. 69]. Както видяхме по-горе, влитературата действително се говори за много варианти на чийфдъма, но така или иначе постепенносе налага като най-активно използвано именно това тяхно категоризиране, в рамките на така очертанатаеволюционна схема, на „simple” и „complex” чийфдъми. В крайна сметка се наложи представата заедна тристепенна еволюционна схема в развитието на т.нар. чийфдъм, респ. и на епохата на политоге-незис. Така в литературата тези три еволюционни степени на чийфдъма се обозначават като, първо,първични (simple), второ, сложни и, трето, суперсложни, или по терминологията на Р. Карнейро – първични(simple), компаундни и консолидирани [Крадин, Н. Н. 1995, с. 24 – 25; Карнейро, Р. 2000, с. 91–94; вслучая заемам библиографската справка от Беляев, Д. Д. Ранние вождества Мезоамерики…, pass.] 27.

Според мен в така разработената терминология може да се въведе незначителен коректив, из-ползвайки вместо термина „прост чийфдъм” (което би било не особено удачен буквален превод на ан-глийското simple chiefdom) термина „първичен (или ранен) чийфдъм”, а в някои случаи редом с термините„сложен” или „комплексен чийфдъм” е по-точно да се използва терминът „развит (или зрял) чийфдъм”.

27 Хубаво описание на идеята за механизма на еволюция от прост към сложен чийфдъм и респ. от прост къмт.нар. компаунден чийфдъм вж. у [Карнейро, Р. 2007, с. 361 и сл.]; същият текст: [Карнейро, Р. 2000, с. 90 и сл.];същият текст в изданието на английски език на сборника: [Carneiro, R. L. 2000, p. 90 ff.]. Робърт Карнейро отбелязва,че тази идея се е породила у него под влияние на една статия на Чарлз Хъдсън (конкретно: [Hudson, Ch. 1988]).

31


III. 1. Принципната допустимост на постулирането на така представената еволюция следва отясно проследимото по археологически данни развитие от „примитивен” обществено-икономическибит през стадий на complexity (базисен термин в съвременната западна етнология за обозначаване напромените в обществото след неолитната революция28) към етапа на т.нар. стратифицирано общество,респ. на занимаващия ни чийфдъм, а така също и от обрисуваната от етнологическите данни картина,в която сакрализираният вожд на чийфдъма има добре проследима еволюция от родово-племенниятип вожд. Картината на сложния, комплексен чийфдъм явно не е картина на извечно съществуващиреалии, следователно историчността като подход изисква изричното установяване на еволюцията,която е довела до формирането му.

III. 2. В хода на обсъждането на еволюцията на потестарните структури на преходната епохаособено място заема становището, че чийфдъмът могъл да се развие без предшестващото звено наеволюцията, племето, или пък че, от друга страна, племената могли да се развият от разпаднали сечийфдъми, формирайки племена от типа на йеменските племена. Така приемат Дм. Бондаренко и А.Коротаев [вж. напр., с лит.: Bondarenko, D.; Korotayev, A., 2000, p. 153 – 154; срв. също: Коротаев,А. В., Оболенков, А. А. 1989]. Тази концепция изхожда от неточна представа за племето, представа,която не отчита обстоятелството, че арабското племе още от времето на Ранното средновековие еобщност, твърде различна от типичното за родово-племенната епоха племе в състав от екзогамниродове.29 Съвкупността от патрилинейни генеалогии, организирана в квазиродове и квазиплемена съоб-разно произхода £ от някогашни същински родови структури или просто по териториален признак,представлява общност, която би могло и да бъде регенерирана и именно такава общност би следвалода се очаква да се развие като самоуправляващ се човешки колектив след разпадането на даденаполитическа структура от Средновековието, а дори и от ново време.

28 В литературата като най-точно определение на понятието комплексност се приема онова на РобъртКарнейро [Carneiro, R. L. 1970 a, p. 833 – 871]. Между характеристиките на социалната комплексност се сочатнапример: по-голямото социално и икономическо неравенство; по-развитата титулатурна йерархия; по-големиятразмер на максимално организираната потестарно-политическа единица (polity); по-широката сфера на вождескатавласт, и по-големият брой административни равнища. Едно такова определение за комплексността обаче визирацялата съвкупност от промени след неолитната революция, от простия чийфдъм до сложния и респ. супер чийфдъма,без ясно очертаване на процесуалната последователност при назряването на конкретните промени в хода наисторическото развитие. За понятието “комплексни общества” вж. още: [Porter, B. W. Major Statement: ComplexSocieties…, pass.].

29 Върху този въпрос ще се спра по възможност отново в бъдещо проучване. Тук ще отбележа само, че попринцип при оценката на племето като форма на социално-политическа организация историци и етнолози серазделят на две групи и съобразно тези различни методологически позиции, твърде често априорни, анализираттипологията на преходните етносоциални организми, в това число и на праисторическите етносоциални организми,познати ни главно по археологически данни (срв. прегледа на проблематиката и историографската справка в товаотношение у [Haas, J. 1982, p. 9 ff.]). Според част от изследвачите племето представлява същинската „аборигенна”форма на социално-политическа организация – становище, поддържано от Е. Сървис, Салинс и др. [Service, E. R.1971; 1971 a; Sahlins, M. D. 1968]. При това, приема се че класическите форми на племето като етно-потестаренорганизъм се формирали именно в преходната епоха [Куббель, Л. Е. 1982, с. 140, с лит.] и че племето като форма насоциално-политическа организация получавало в епохата на класообразуване преобладаване над рода и общината[Хазанов, А. М. 1975, с. 123 – 124]. Друга част, представена в теоретично отношение от концепцията на М. Фрид,приема племето за форма на социално-политическа организация, извикана към живот от контакта с по-високораз-вити общества, като рефлексия на част от първобитните общества на мощното влияние, изпитвано от тях в контактнитезони между цивилизация и първобитна периферия [Fried, M. H. 1967; 1968; 1975]. Следва да се има предвид, чеМортън Фрид обосновава становището си въз основа на примера на исторически късното племе на колониална исъвременна Африка – етнополитическа формация, която основателно може да се окачестви като „политическиорганизирано подразделение в състава на голяма етническа или политическа общност”, начело на която стои вожд[съгласно определението например на Mair, L. 1967, p. 12, цит. по: п’Битек, О. 1979, с. 30]. Проблемът, койтоочертава така представеното разминаване в методологическата нагласа по отношение на същността на племетокато етнополитическа формация и респ. по отношение на мястото £ в епохата на политогенезис, се състои в това – нещо,на което съм имал възможността да обърна внимание [Йорданов, Ст. 1990, с. 159 = Йорданов, Ст. 2009, с. 253] – дали можеда се критикува Моргановата концепция за племето по материал за африканското племе от XIX и началото нанашия век, както постъпва освен цитирания по-горе М. Фрид, и A. W. Southall [1970].

32


Двамата автори се базират върху идеята на Карнейро, която, както те я резюмират, представялаизрастването на чийфдъмите като резултат от политическата централизация на много общини, безпредшестващ ги племенен етап. Те се позовават на неговата идея за един етап на „a big-man villagecommunity with much pronounced inequality and political hierarchy”, от който развитието вървяло към„authoritarian village community with a very powerful chief” (пример за каквато давали индианците отсеверозападното крайбрежие на Северна Америка), едва след което възниквали същинските чийфдъми.Две са опасностите при такъв подход към проблематиката. От една страна, не се представя точноконцепцията на Карнейро, в която все пак чийфдъмът се категоризира като общество с родово-племенноустройство (вж. по-горе, параграф I. 4. от настоящото изложение). От друга страна, добре видимо епротиворечието, получавано при липсата на точни критерии за понятието чийфдъм – индианците отсеверозападното крайбрежие на Северна Америка, приемани от Фланъри като високоразвити чийфдъми(вж. по-горе, параграф II. 2. от настоящото изложение), в представите на Карнейро са в етап на развитие,предшестващ развитието на същинските чийфдъми. Редом с това, ако те бъдат категоризирани самопосредством примера на техните селищни общини, то в такъв случай няма да се види мястото на тезиобщини в цялостните общества, на които те били базисни единици, а също така ще бъде изгубенавсякаква представа за сложната социална система на тези общества – типичен пример за оновавзаимопреплитане на родово-племенна (и то в повечето случаи матрилинейна) организация, полово-възрастова стратификация и поселищно дислоциране в хетерогенни общини, което според мен е типичноза такива общества; един въпрос, нуждаещ се от отделно дискутиране.

III. 3. Представянето на концепцията за така обрисуваната еволюция не може да избегнеилюстрирането £ чрез съпоставка между различни по степен на complexity традиционниобщества, подредени във възходяща градация. В това отношение са възможни редица корективи и влитературата често ги правят.

Даден тип общество може да е оптималният етно- и стопанско-културен тип за дадените еколо-гични условия и това да не предполага съществена еволюция в продължение на хилядолетия. Попринцип тази е причината за формирането на общества стагнати. Но сами по себе си благоприятниекологични условия предполагат и процес на необратима и перманентна еволюция, което се доказва,както от високата степен на развитие, достигната от общества изолати (някои райони в Океания,Великденският остров), така и от картината на прогресивно развитие, проследима по археологическиданни и в райони, които не се отличават с благоприятни – в абсолютен смисъл – екологични условия заобществен прогрес. Опасностите на крос-културната методика на работа обаче така или иначе саналице. Ето защо от значение е прилагането на онзи коректив, който, най-общо казано, представлява т.нар. controlled comparison. Това се оказва отчасти възможно само за онези региони от света, за коитоби могло да бъдат установени и двата типа чийфдъми – и т. нар. прост, респ. ранен (респ. първичен)чийфдъм, и комплексния съставен (респ. развит или зрял) чийфдъм. Полинезия например се приема заилюстрация на всички етапи в развитието на социална диференциация; на единия полюс били хавайскитеаристократи-арики, изключени не само те, но и приближените им, от производителен труд, а на другия –участващите в производителния труд вождове от островите Пукапука или Футуна, с междинни ти-копийски, самоански, тонгански варианти [Куббель, Л. Е. 1988, с. 125, с лит.]. Но това се оказвавъзможно в още по-голяма степен за онези региони от света, където в края на проследимата покомплексни данни еволюция стоят преддържавни образувания от типа чийфдъм, за които се разполагас информация, достатъчна по обем, за да бъде обрисувана типологията им и едновременно – исто-рическото развитие, довело до тази типология. Полинезия и респ. Океания въобще е пример и в товаотношение, някои райони от Африка – също, а показателен и детайлно подложен на анализ материал втова отношение предоставят и американските чийфдъми. В този смисъл конкретно-историческитепроучвания на феномена, обозначаван като чийфдъм, несъмнено ще подпомогнат много аналитичнотому осмисляне.

* * *Прегледът показва много активно използване на понятието чийфдъм – тръгващо от „класи-

ческите” примери на cacicazgos в Карибския ареал, както и на ранните и сложни чийфдъми в Океания,донякъде и от примера на чийфдъмите в доколониална Северна Америка, понятието преминава вСтария свят, навлиза в теоретико-понятийния апарат на праисторическите изследвания, за да обозначи

33


етнополитическите организми в процес на политогенезис – от халколита до Ранното средновековие, аи в по-късни епохи при т. нар. традиционни общества.

Заемащо все по-важно място в теоретико-понятийния апарат на историческия анализ с предметепохата на политогенезис, понятието чийфдъм явно се очертава като нуждаещо се от допълнителноизясняване по редица съществени страни на съдържанието му.

Направеният частичен преглед определено изявява необходимостта да бъде допълнителноизяснено съотношението на властовата система на чийфдъма с властовите органи и социалнатаорганизация на родово-племенната епоха, респ. до каква степен родово-племенните властови органипредставляват елементи и от неговия социално-политически облик. В този смисъл се нуждаят от по-детайлно обсъждане повдигнатите от Леонид Гринин и Андрей Коротаев въпроси за т. нар. от тях„аналози на чийфдъма”, които те откриват в „poleis, autonomous towns and complex village communities,cast-clan systems, non-hierarchically organized territorial groups and federations of villages, certain types oftribal systems, and so on” [Grinin, L. E., and Korotaev, A. V. 2011, pass.; срв. също: Гринин, Л. Е. 2008;Grinin, L. E. 2007; 2009; Гринин, Л. Е., Коротаев, А. В. 2012; Маретина, С. А. 1995; 1995 а;Берёзкин, Ю. Е. 1995;30 1995 a; 1997; 2000; 2014, както и обобщителната му публикация: Берёзкин,Ю. Е. 2013; също: Berezkin, Apa Tanis..., и др.]. Според мен несъмнено се нуждае от анализ и одиознатафигура на вожда и мястото £ в потестарно-политическата система на чийфдъма, при условие че понепростите, респ. ранни чийфдъми, не познават феномена на суверенната разпоредителна функция навождовете и са своего рода демокрации, защо не – военни демокрации. В това отношение, пък и въввръзка с проблема за т.нар. „аналози” на чийфдъма, заслужава да бъде припомнена една бележка наЗданович, която звучи почти като критичните бележки на някои автори спрямо неоправданото споредтях търсене на универсалност на т.нар. военна демокрация. „Другой причиной – пише Зданович –заставляющей некоторых исследователей видеть вождества даже там, где не удается обнаружить ниявной элиты, ни самой фигуры вождя, является историцистский (в терминологии К. Поппера) подход квождеству с позиций исторической предназначенности, целевой установки и универсальной необхо-димости. И в отечественной, и в зарубежной литературе широко дано представление о вождестве какоб универсальной ступени исторического развития. В таком случае становится понятным отнесение ккатегории вождеств всех социальных образований, которые занимают промежуточное положение междупервобытностью и государством и которые мы предпочитаем называть “среднемасштабными общест-вами”.” [Зданович, Г. Б. 1997, pass., главата „Среднемасштабные общества и проблема вождества”;подч. мое, Ст.Й.]. В същата насока, отбелязва се освен това, че „…M. Sahlins [1963, p. 288 – 300]dichotomy of Melanesian big men and Polynesian chiefs is nowadays regarded as stereotyping and his examplesnot typical anymore of the ‘type’ of social and political system they were thought to represent […]”, и че „…the equation of chiefdoms with hereditary power and big men with achieved power is seen as anoversimplification.” [Kienlin, T. L. 2012, S. 20, позовавайки се в критиката си към Маршал Салинс на:Godelier, M. 1986, p. 188, и на Roscoe, P. 2000, p. 84 – 87]. Ясно е в такъв случай, че една представаза структурно-функционалния модел на чийфдъма, прецизно изградена и адекватна на изучаванатадействителност, е необходимост с оглед точното му място в теоретико-понятийния апарат, използванпри изучаването на епохата на политогенезис.

Свързана с този кръг проблеми е и следващата група въпроси – доколко стратифицирането на чийф-дъма на историко-стадиални и структурно-функционални варианти може да опише адекватно и пълно епохатана политогенезис, както и доколко очертаването на неговите историко-стадиални варианти подава достатъчноясни критерии за отграничаването на епохата на политогенезис от епохата на ранната държава, респ.самия чийфдъм от вече формираната държавна потестарно-политическа система.

30 В библиографската информация в моята книга „Проблеми на потестарно-политическата и историческатаетнология. Библиография, историографско и проблемно-теоретично проучване. Част първа. Въведение впроблематиката” [Йорданов, Ст. 2009, pass.] е допусната грешка в посочването на точните страници, върху коитое публикувана статията на Берьозкин в сборника „Ранние формы политической организации: от первобытности кгосударственности” [Попов, В. А. (ред.), 1995, с. 62 – 78]. Грешката е механична, тъй като този сборник е напълнодостъпен по интерактивен път и не става дума за указване по библиографски път на данните за статията на Ю.Берьозкин.

34


Частичен отговор на тези въпроси бих могъл да дам предварително. Понятието чийфдъм никоганяма да бъде докрай (!?) изяснено – то ще се доизяснява в процеса на проучванията и в крайна сметкаможе – също като понятието военна демокрация – да бъде изместено от друго понятие. Впрочем,добре видимо е, че вместо „отговор” всъщност описвам добре познатия път на изследване на истори-ческите феномени и процеси – от конкретно-историческите изследвания се върви към обобщения,раждащи и съответните понятия, които по-нататъшните проучвания разколебават, за да се пристъпикъм ново обобщение и нови понятия и т. н. Но понятието чийфдъм вече има добре формулиран струк-турно-функционален модел и въпреки колебанията по отношение на някои негови характеристики, тозиструктурно-функционален модел се вписва в ясно окачествена типология с богатата гама на нейнитеинварианти. Именно характеристиките на тази типология заслужават да бъдат предмет на едно бъдещопроучване.

ЛИТЕРАТУРА / REFERENCES

Аверкиева, Ю. П. 1974 – Ю. П. Аверкиева. Индейцы Северной Америки. Москва, 1974 [Yu. P. Averkiyeva.Indeytsy Severnoy Ameriki. Moskva, 1974].

Аверкиева, Ю. П. 1978 – Ю. П. Аверкиева. У истоков современной этнографии (К столетию выхода в свет“Древнего общества” Л. Г. Моргана). – СЭ, 1978, № 1 [Yu. P. Averkiyeva. U istokov sovremennoy etnografii (Kstoletiyu vykhoda v svet “Drevnego obshchestva” L. G. Morgana). – SE, 1978, № 1].

Алимов, Д. Е. 2013 – Денис Е. Алимов. Потестарная организация в славянском мире в IX – X вв.: в поисках„простого вождества”. – В: Попов, В. А. (ред.). Ранние формы потестарных систем. Санкт-Петербург, 2013, 133 – 163[Denis YE. Alimov. Potestarnaya organizatsiya v slavyanskom mire v IX – X vv.: v poiskakh „prostogo vozhdestva”. – V:Popov, V. A. (red.). Ranniye formy potestarnykh sistem. Sankt-Peterburg, 2013, 133 – 163].

Байок, Дж. Л. 2000 – Джесси Л. Байок. Наложницы и дочери в Исландии XIII века: Вальгерд Йонсдоттир иСольвейг, Вигдис Гисльсдоттир и Турид. – В: Другие средние века. К 75-летию А. Я. Гуревича. Москва – Санкт-Петербург, 2000 [Dzhessi L. Bayok. Nalozhnitsy i docheri v Islandii XIII veka: Val’gerd Yonsdottir i Sol’veyg, VigdisGisl’sdottir i Turid. – V: Drugiye sredniye veka. K 75-letiyu A. Ya. Gurevicha. Moskva – Sankt-Peterburg, 2000].

Баландие, Ж. 2000 – Жорж Баландие. Политическа антропология. ИК Женифер – Хикс, 2000 [Zhorzh Balandie.Politicheska antropologiya. IK Zhenifer – Hiks, 2000].

Балезин, А. С. 1986 – С. А. Балезин. Африканские правители и вожди в Уганде. Москва, 1986 [S. A. Balezin.Afrikanskiye praviteli i vozhdi v Ugande. Moskva, 1986].

Баран, Я. В. 2000 – Я. В. Баран. Суспiльний лад та соцiальнi вiдносини. – В: Давняя iсторiя України. Т. 3:Слов’яно-Руська доба. Київ, 2000 [Ya. V. Baran. Suspil’niy lad ta sotsial’ni vidnosini. – V: Davnyaya istoriya Ukraїni. T.3: Slov’yano-Rus’ka doba. Kiїv, 2000].

Беляев, Д. Д. Ранние вождества Мезоамерики… – Д. Д. Беляев. Ранние вождества в юго-восточнойМезоамерике. – В: Месоамерика глазами русских первопроходцев < http://www.mesoamerica.ru/indians/maya/vozhdes.html > [D. D. Belyayev. Ranniye vozhdestva v yugo-vostochnoy Mezoamerike. – V: Mesoamerika glazami russkikhpervoprokhodtsev < http://www.mesoamerica.ru/indians/maya/vozhdes.html > ].

Берёзкин, Ю. Е. 1995 – Юрий Е. Берёзкин. Вождества и акефальные сложные общества: данные археологиии этнографические параллели. – В: Ранние формы политической организации: от первобытности к государствен-ности. Москва, 1995, 62–78 [Yuriy YE. Beryozkin. Vozhdestva i akefal’nyye slozhnyye obshchestva: dannyye arkheologiii etnograficheskiye paralleli. – V: Ranniye formy politicheskoy organizatsii: ot pervobytnosti k gosudarstvennosti. Moskva,1995, 62–78].

Берёзкин, Ю. Е. 1995 a – Юрий Е. Берёзкин. Модели среднемасштабного общества: Америка и древнейшийБлижний Восток. – В: Альтернативные пути к ранней государственности. Владивосток, 1995, 94 – 104 [Yuriy YE.Beryozkin. Modeli srednemasshtabnogo obshchestva: Amerika i drevneyshiy Blizhniy Vostok. – V: Al’ternativnyye putik ranney gosudarstvennosti. Vladivostok, 1995, 94 – 104].

Берёзкин, Ю. Е. 1997 – Юрий Е. Берёзкин. Америка и Ближний Восток: формы социополитическойорганизации в догосударственную эпоху. – Вестник древней истории, 1997, № 2, 3–24 [Yuriy YE. Beryozkin. Amerikai Blizhniy Vostok: formy sotsiopoliticheskoy organizatsii v dogosudarstvennuyu epokhu. – Vestnik drevney istorii, 1997,№ 2, 3–24].

Берёзкин, Ю. Е. 2000 – Юрий Е. Берёзкин. Еще раз о горизонтальных и вертикальных связях в структуресреднемасштабных обществ. – В: Альтернативные пути к цивилизации. Под ред. Н. Н. Крадина, А. В. Коротаева, Д.М. Бондаренко, В. А. Лынши. М.: Логос, 2000, 259 – 264 [Yuriy YE. Beryozkin. YEshche raz o gorizontal’nykh ivertikal’nykh svyazyakh v strukture srednemasshtabnykh obshchestv. – V: Al’ternativnyye puti k tsivilizatsii. Pod red.N. N. Kradina, A. V. Korotayeva, D. M. Bondarenko, V. A. Lynshi. M.: Logos, 2000, 259 – 264].

35


Берёзкин, Ю. Е. 2012 – Юрий Е. Берёзкин. Археология, этнография и политогенез. – В: Ранние формыполитических систем. Составитель и ответственный редактор: В. А. Попов. Санкт-Петербург, 2012 [Yuriy YE. Beryozkin.Arkheologiya, etnografiya i politogenez. – V: Ranniye formy politicheskikh sistem. Sostavitel’ i otvetstvennyy redaktor:V. A. Popov. Sankt-Peterburg, 2012].

Берёзкин, Ю. Е. 2013 – Юрий Е. Берёзкин. Между общиной и государством. Среднемасштабные обществаНуклеарной Америки и Передней Азии в исторической динамике. (Kunstkamera Petropolitana). СПб.: МАЭ РАН,2013, 256 с. [Yuriy YE. Beryozkin. Mezhdu obshchinoy i gosudarstvom. Srednemasshtabnyye obshchestva NuklearnoyAmeriki i Peredney Azii v istoricheskoy dinamike. (Kunstkamera Petropolitana). SPb.: MAE RAN, 2013, 256 s.].

Берёзкин, Ю. Е. 2014 – Юрий Е. Берёзкин. Варианты политогенеза в догосударственную эпоху и подходы ких изучению. – Антропологический форум, № 20, 2014, 187 – 217 [Yuriy YE. Beryozkin. Varianty politogeneza vdogosudarstvennuyu epokhu i podkhody k ikh izucheniyu. – Antropologicheskiy forum, № 20, 2014, 187 – 217].

Берёзкин, Ю. Е. Становление цивилизаций... – Берёзкин, Ю. Е. Становление древних цивилизаций Америкии Евразии. – 2000 ИДПО „Европейский университет в Санкт-Петербурге” < http://www.eu.spb.ru/ethno/courses/et_p6.htm > [Beryozkin, Yu. YE. Stanovleniye drevnikh tsivilizatsiy Ameriki i YEvrazii. – 2000 IDPO “YEvropeyskiyuniversitet v Sankt-Peterburge” < http://www.eu.spb.ru/ethno/courses/et_p6.htm > ].

Бондаренко, Д. М. 1995 – Д. М. Бондаренко. Вождества в доколониальном Бенине. – В: Попов, В. А. (ред.).Ранние формы политической организации: от первобытности к государственности. Москва, Наука, 1995 [D. M.Bondarenko. Vozhdestva v dokolonial’nom Benine. – V: Popov, V. A. (red.). Ranniye formy politicheskoy organizatsii: otpervobytnosti k gosudarstvennosti. Moskva, Nauka, 1995].

Бондаренко, Д. М. 2014 – Дмитрий М. Бондаренко. Раннесредневековое общество сквозь призму социальнойантропологии. – Средние века, Т. 75, 2014, № 1 / 2, 481 – 491 [Dmitriy M. Bondarenko. Rannesrednevekovoye obshchestvoskvoz’ prizmu sotsial’noy antropologii. – Sredniye veka, T. 75, 2014, № 1 / 2, 481 – 491].

Бондаренко, Д. М., Коротаев, А. В. (отв. ред.), 2002 – Цивилизационние модели политогенеза. Отв. ред Д. М.Бондаренко, А. В. Коротаев. Москва: Центр цивилизационных и региональных исследований РАН, 2002 [Tsivili-zatsionniye modeli politogeneza. Otv. red D. M. Bondarenko, A. V. Korotayev. Moskva: Tsentr tsivilizatsionnykh iregional’nykh issledovaniy RAN, 2002].

Васильев Л. С. 1980 – Л. С. Васильев. Становление политической администрации (от локальной группыохотников и собирателей к протогосударству-чифдом). – НАА, 1980, № 1 [L. S. Vasil’yev. Stanovleniye politicheskoyadministratsii (ot lokal’noy gruppy okhotnikov i sobirateley k protogosudarstvu-chifdom). – NAA, 1980, № 1].

Васильев, Л. С. 1981 – Л. С. Васильев. Протогосударство – чифдом как политическая структура. – НАА,1981, № 6 [L. S. Vasil’yev. Protogosudarstvo – chifdom kak politicheskaya struktura. – NAA, 1981, № 6].

Васильев, Л. С. 1983 – Л. С. Васильев. Проблемы генезиса китайского государства. Москва, 1983 [L. S.Vasil’yev. Problemy genezisa kitayskogo gosudarstva. Moskva, 1983].

Васильев, Л. С. 1995 – Л. С. Васильев. Древний Китай. Том 1. Предыстория, Шан-Инь, Западное Чжоу (доVIII в. до н. э.). Москва, 1995 [L. S. Vasil’yev. Drevniy Kitay. Tom 1. Predystoriya, Shan-In’, Zapadnoye Chzhou (do VIIIv. do n. e.). Moskva, 1995].

Васютин, С. А., Пугачев, А. Ю. 2009 – С. А. Васютин, А. Ю. Пугачев. Тюрко-болгары, Византия и славяне вконце VII – VIII веке: Модель военно-политической адаптации кочевников в полупериферийной зонеземледельческой цивилизации. – Славяноведение, 2009, № 4, 3 – 16 [S. A. Vasyutin, A. Yu. Pugachev. Tyurko-bolgary,Vizantiya i slavyane v kontse VII – VIII veke: Model’ voyenno-politicheskoy adaptatsii kochevnikov v poluperiferiynoyzone zemledel’cheskoy tsivilizatsii. – Slavyanovedeniye, 2009, № 4, 3 – 16].

Вдовченков, Е. 2014 – Евгений Вдовченков. Экзополитарная модель политогенеза: случай донских сарматов. –Преподаватель XXI век, 2014, № 4, 252 – 262 [YEvgeniy Vdovchenkov. Ekzopolitarnaya model’ politogeneza: sluchaydonskikh sarmatov. – Prepodavatel’ XXI vek, 2014, № 4, 252 – 262].

Генинг, В. Ф., Павленко, Ю. В. 1984 – В. Ф. Генинг, Ю. В. Павленко. Институт племени как орган зарождающейсяполитической надстройки. – В: Фридрих Энгельс и проблемы истории древних обществ. Киев, 1984 [V. F. Gening, Yu.V. Pavlenko. Institut plemeni kak organ zarozhdayushcheysya politicheskoy nadstroyki. – V: Fridrikh Engel’s i problemyistorii drevnikh obshchestv. Kiyev, 1984].

Голубцова, Е. С. 1998 – Е. С. Голубцова. Община, племя, народность в античную эпоху. Москва: Издательство„Наука”, 1998 [YE. S. Golubtsova. Obshchina, plemya, narodnost’ v antichnuyu epokhu. Moskva: Izdatel’stvo “Nauka”,1998].

Горемыкина, В. И. 1982 – В. И. Горемыкина. Возникновение и развитие первой антагонистической формациив средневековой Европе (Опыт историко-теоретического исследования на материале варварских королевствЗападной Европы и Древней Руси). Минск, 1982 [V. I. Goremykina. Vozniknoveniye i razvitiye pervoy antagonisticheskoyformatsii v srednevekovoy YEvrope (Opyt istoriko-teoreticheskogo issledovaniya na materiale varvarskikh korolevstvZapadnoy YEvropy i Drevney Rusi). Minsk, 1982].

Гринин, Л. Е. 2008 – Л. Е. Гринин. О некоторых особенностях политогенеза в кочевых и варварских обществах. – В:Монгольская империя и кочевой мир. Книга 3. Ответственные редакторы Б. В. Базаров, Н. Н. Крадин, Т. Д.

36


Скрынникова. Улан-Удэ: Издательство БНЦ СО РАН, 2008, 58 – 92 [L. YE. Grinin. O nekotorykh osobennostyakhpolitogeneza v kochevykh i varvarskikh obshchestvakh. – V: Mongol’skaya imperiya i kochevoy mir. Kniga 3.Otvetstvennyye redaktory B. V. Bazarov, N. N. Kradin, T. D. Skrynnikova. Ulan-Ude: Izdatel’stvo BNTS SO RAN, 2008, 58 – 92].

Гринин, Л. Е. 2012 – Л. Е. Гринин. Ранние государства и их аналоги в политогенезе: типологии и сопостави-тельный анализ. – В: Ранние формы политических систем. Составитель и ответственный редактор: В. А. Попов. Санкт-Петербург, 2012, 9 – 98 [L. YE. Grinin. Ranniye gosudarstva i ikh analogi v politogeneze: tipologii i sopostavitel’nyy analiz. –V: Ranniye formy politicheskikh sistem. Sostavitel’ i otvetstvennyy redaktor: V. A. Popov. Sankt-Peterburg, 2012, 9 – 98].

Гринин, Л. Е., Коротаев, А. В. 2012 – Л. Е. Гринин, А. В. Коротаев. Вождества и их аналоги: к типологиисреднесложных обществ. – В: Политическая антропология традиционных и современных обществ. Владивосток:Дальневосточный федеральный университет, 2012, 92 – 123 [L. YE. Grinin, A. V. Korotayev. Vozhdestva i ikh analogi: ktipologii sredneslozhnykh obshchestv. – V: Politicheskaya antropologiya traditsionnykh i sovremennykh obshchestv.Vladivostok: Dal’nevostochnyy federal’nyy universitet, 2012, 92 – 123].

Гринин, Л. Е., и др. (ред.), 2006 – Раннее государство, его альтернативы и аналоги: Сб. ст. Отв. ред. Л. Е.Гринин, Д. М. Бондаренко, H. H. Крадин, А. В. Коротаев. Волгоград, 2006 [Ranneye gosudarstvo, yego al’ternativy ianalogi: Sb. st. Otv. red. L. YE. Grinin, D. M. Bondarenko, H. H. Kradin, A. V. Korotayev. Volgograd, 2006].

Грищенко, П. Г., Захаров, С. В. 2012 – П. Г. Грищенко, С. В. Захаров. Политическая организация кочевниковевразийских степей через призму концепции „чифдом”. – Межвузовский вестник, 2 (19), 2012, 30–33 [P. G. Grishchenko,S. V. Zakharov. Politicheskaya organizatsiya kochevnikov yevraziyskikh stepey cherez prizmu kontseptsii „chifdom”. –Mezhvuzovskiy vestnik, 2 (19), 2012, 30 – 33].

Гуляев, В. И. 2014 – В. И. Гуляев. Введение. – В: На пороге цивилизации и государственности (по археоло-гическим и иным источникам). Москва, 2014, 5 – 8 [V. I. Gulyayev. Vvedeniye. – V: Na poroge tsivilizatsii i gosudars-tvennosti (po arkheologicheskim i inym istochnikam). Moskva, 2014, 5 – 8].

Гутнов, Ф. Х. Политогенез… – Гутнов, Ф. Х. Политогенез и генезис феодализма на Северном Кавказе. –Vestnik IC III. (http://www.inci.ru/vestnikiii/vest01.html, accessible January 2004) [Gutnov, F. Kh. Politogenez i genezisfeodalizma na Severnom Kavkaze. – Vestnik IC III. (http://www.inci.ru/vestnikiii/vest01.html, accessible January 2004) ].

Дворниченко, А. Ю. 2012 – А. Ю. Дворниченко. „Государство Киевская Русь” как историографическийфеномен. – В: Ранние формы политических систем. Составитель и ответственный редактор: В. А. Попов. Санкт-Петербург, 2012, 235–278 [A. Yu. Dvornichenko. „Gosudarstvo Kiyevskaya Rus’” kak istoriograficheskiy fenomen. – V:Ranniye formy politicheskikh sistem. Sostavitel’ i otvetstvennyy redaktor: V. A. Popov. Sankt-Peterburg, 2012, 235 – 278].

Живков, Б. 2010 – Борис Живков. Хазария през IX и X век. София: ИК Гутенберг, 2010 [Boris Zhivkov.Hazariya prez IX i X vek. Sofiya: IK Gutenberg, 2010].

Зданович, Г. Б. 1997 – Г. Б. Зданович. Синташтинское общество: социальные основы “квазигородской”культуры Южного Зауралья эпохи средней бронзы. Челябинск, 1997 < http://www.kladina.narod.ru > [Zdanovich, G.B. 1997 – G. B. Zdanovich. Sintashtinskoye obshchestvo: sotsial’nyye osnovy „kvazigorodskoy” kul’tury YuzhnogoZaural’ya epokhi sredney bronzy. Chelyabinsk, 1997 < http://www.kladina.narod.ru > ].

Зданович, Г. Б. 2002 – Г. Б. Зданович. Аркаим – краткая характеристика. – „Академия Тринитаризма»,Москва, Эл № 77-6567, публ.10154, 16.12.2002 [G. B. Zdanovich. Arkaim – kratkaya kharakteristika. – «AkademiyaTrinitarizma”, Moskva, El № 77-6567, publ.10154, 16.12.2002].

Зиньковская, И. В. 2010 – И. В. Зиньковская. „Regnum” Эрманариха: Лингвистический и историческийанализ. – Вестник ВГУ. Серия: Лингвистика и межкультурная коммуникация, 2010, № 1, 215 – 219 [I. V. Zin’kovskaya.„Regnum” Ermanarikha: Lingvisticheskiy i istoricheskiy analiz. – Vestnik VGU. Seriya: Lingvistika i mezhkul’turnayakommunikatsiya, 2010, № 1, 215 – 219].

Йорданов, Ст. 1987 – Стефан Йорданов. За универсалността на понятието военна демокрация. – Историческипреглед, 1987, кн. 6, 67 – 79 [Stefan Yordanov. Za universalnostta na ponyatieto voenna demokratsiya. – Istoricheskipregled, 1987, kn. 6, 67 – 79].

Йорданов, Ст. 1990 – Стефан Йорданов. Още веднъж по дискусията за т. нар. азиатски начин на производство. – В:Съюз на учените в България, клон Велико Търново. Сборник трудове от юбилейната научна сесия, посветена на 45-годишнината на съюза на учените в България и 25-годишнината на Великотърновския клон. Част I. Велико Търново,1990, 156 – 161.

Повторна публикация без промени, в: Йорданов, Ст. 2009, с. 252 – 255.[Stefan Yordanov. Oshte vednazh po diskusiyata za t. nar. aziatski nachin na proizvodstvo. – V: Sayuz na

uchenite v Balgariya, klon Veliko Tarnovo. Sbornik trudove ot yubileynata nauchna sesiya, posvetena na 45-godishninatana sayuza na uchenite v Balgariya i 25-godishninata na Velikotarnovskiya klon. Chast I. Veliko Tarnovo, 1990, 156 – 161].

Йорданов, Ст. 2009 – Стефан Йорданов. Проблеми на потестарно-политическата и историческата етнология.Библиография, историографско и проблемно-теоретично проучване. Част първа. Въведение в проблематиката.Велико Търново: Изд. ИВИС, 2009 [Stefan Yordanov. Problemi na potestarno-politicheskata i istoricheskata etnologiya.Bibliografiya, istoriografsko i problemno-teoretichno prouchvane. Chast parva. Vavedenie v problematikata. VelikoTarnovo: Izd. IVIS, 2009].

37


Кабакчиев, Ю. 2001 – Юрий Кабакчиев. Наблюдения върху тракийския социум от предримската епоха.[Summa Thracologiae, 2]. София, 2001 [Yuriy Kabakchiev. Nablyudeniya varhu trakiyskiya sotsium ot predrimskataepoha. [Summa Thracologiae, 2]. Sofiya, 2001].

Каратовская, В. В. 2011 – Вера Валентинова Каратовская. „Норманнская проблема” и опыт ее интерпретациина основе сравнительного анализа историографии древнерусского и болгарского политогенеза (1990-е – 2000-е гг.).Специальность 07.00.09 – Историография, источниковедение и методы исторического исследования. Авторефератдиссертации на соискание ученой степени кандидата исторических наук. Томск, 2011 [Vera Valentinova Karatovskaya.„Normannskaya problema” i opyt yeye interpretatsii na osnove sravnitel’nogo analiza istoriografii drevnerusskogo ibolgarskogo politogeneza (1990-ye – 2000-ye gg.). Spetsial’nost’ 07.00.09 – Istoriografiya, istochnikovedeniye i metodyistoricheskogo issledovaniya. Avtoreferat dissertatsii na soiskaniye uchenoy stepeni kandidata istoricheskikh nauk.Tomsk, 2011].

Карнейро, Р. 2000 – Р. Карнейро. Процесс или стадии: ложная дихотомия в исследовании истории возникно-вения государства. – В: Альтернативные пути к цивилизации. Москва, 2000, 84 – 94 [R. Karneyro. Protsess ili stadii:lozhnaya dikhotomiya v issledovanii istorii vozniknoveniya gosudarstva. – V: Al’ternativnyye puti k tsivilizatsii. Moskva,2000, 84 – 94].

Карнейро, Р. 2006 – Р. Карнейро. Теория происхождения государства. – В: Раннее государство, его альтерна-тивы и аналоги: Сб. ст. Отв. ред. Л. Е. Гринин, Д. М. Бондаренко, Н. Н. Крадин, А. В. Коротаев. Волгоград, 2006, 55 –70 [R. Karneyro. Teoriya proiskhozhdeniya gosudarstva. – V: Ranneye gosudarstvo, yego al’ternativy i analogi: Sb. st.Otv. red. L. YE. Grinin, D. M. Bondarenko, N. N. Kradin, A. V. Korotayev. Volgograd, 2006, 55 – 70].

Карнейро, Р. 2007 – Р. Карнейро. Процесс или стадии: Ложная дихотомия в исследовании истории возникно-вения государства. – В: Антропология власти. Хрестоматия по политической антропологии. В двух томах. Том 2.Политическая культура и политические процессы. Сост. и отв. ред. В. В. Бочаров. Санкт-Петербург: ИздательствоС.-Петербургского университета, 2007, 354 – 365 [R. Karneyro. Protsess ili stadii: Lozhnaya dikhotomiya v issledovaniiistorii vozniknoveniya gosudarstva. – V: Antropologiya vlasti. Khrestomatiya po politicheskoy antropologii. V dvukhtomakh. Tom 2. Politicheskaya kul’tura i politicheskiye protsessy. Sost. i otv. red. V. V. Bocharov. Sankt-Peterburg:Izdatel’stvo S.-Peterburgskogo universiteta, 2007, 354 – 365].

Карпов, Ю. Ю. 2011 – Ю. Ю. Карпов. Вождь и народ: Горско-кавказская редакция отношений. – В: Теорияи методология архаики. Лидерство в архаике: условия и формы проявления. Санкт-Петербург, 2011, 118 – 129 [Yu.Yu. Karpov. Vozhd’ i narod: Gorsko-kavkazskaya redaktsiya otnosheniy. – V: Teoriya i metodologiya arkhaiki. Liderstvov arkhaike: usloviya i formy proyavleniya. Sankt-Peterburg, 2011, 118 – 129].

Кашанина, Т. В. 1999 – Т. В. Кашанина. Происхождение государства и права. Современные трактовки иновые подходы: Учебное пособие. Москва: Юристъ, 1999, 333 с. [T. V. Kashanina. Proiskhozhdeniye gosudarstva iprava. Sovremennyye traktovki i novyye podkhody: Uchebnoye posobiye. Moskva: Yurist”, 1999, 333 s.].

Киселев, Г. С. 1981 – Г. С. Киселев. Хауса. Очерки этнической, социальной и политической истории (до XIXстолетия). Москва, 1981 [G. S. Kiselev. Khausa. Ocherki etnicheskoy, sotsial’noy i politicheskoy istorii (do XIXstoletiya). Moskva, 1981].

Ковлер, А. И. 2002 – А. И. Ковлер. Вождества: конфликт личного и коллективного интересов – § 3. от: ЧастьП. Становление “человека юридического”, Глава 4. Человек “общинный” и “государственный”. – В: Ковлер А. И..Антропология права: Учебник для вузов. Москва: К 86 Издательство НОРМА (Издательская группа НОРМА –ИНФРА • М, 2002, 171 – 181

Електронна публикация: http://4i5.ru/uchebnik/vojdestva-konflikt-lichnogo-kollektivnogo-31865.htm.[A. I. Kovler. Vozhdestva: konflikt lichnogo i kollektivnogo interesov – § 3. ot: Chast’ P. Stanovleniye “cheloveka

yuridicheskogo”, Glava 4. Chelovek “obshchinnyy” i “gosudarstvennyy”. – V: Kovler A. I.. Antropologiya prava:Uchebnik dlya vuzov. Moskva: K 86 Izdatel’stvo NORMA (Izdatel’skaya gruppa NORMA – INFRA • M, 2002, 171–181].

Колесницкий, Н. Ф. 1968 – Н. Ф. Колесницкий. К вопросу о раннеклассовых общественных структурах. – В:Проблемы истории докапиталистических обществ. Книга I. Москва, 1968 [N. F. Kolesnitskiy. K voprosu o ranneklassovykhobshchestvennykh strukturakh. – V: Problemy istorii dokapitalisticheskikh obshchestv. Kniga I. Moskva, 1968].

Коптев, А. В. 1992 – А. В. Коптев. Античная форма собственности и государство в древнем Риме. – ВДИ,1992, № 3, 3–28 [A. V. Koptev. Antichnaya forma sobstvennosti i gosudarstvo v drevnem Rime. – VDI, 1992, № 3, 3–28].

Коротаев, А. В. 1996 – А. В. Коротаев. От вождества к племени? Некоторые тенденции эволюции политическихсистем северо-восточного Йемена за последние две тысячи лет. – ЭО, 1996, № 2 [A. V. Korotayev. Ot vozhdestva kplemeni? Nekotoryye tendentsii evolyutsii politicheskikh sistem severo-vostochnogo Yyemena za posledniye dve tysyachilet. – EO, 1996, № 2].

Корсунский, А. И., Гюнтер, Р. 1984 – А. И. Корсунский, Р. Гюнтер. Упадок и гибель Западной Римскойимперии и возникновение германских королевств (до середины VI ст.). Москва, 1984 [A. I. Korsunskiy, R. Gyunter.Upadok i gibel’ Zapadnoy Rimskoy imperii i vozniknoveniye germanskikh korolevstv (do serediny VI st.). Moskva, 1984].

Кочакова, Н. Б. 1986 – Н. Б. Кочакова. Рождение африканской цивилизации. Москва, 1986 [N. B. Kochakova.Rozhdenie afrikanskoy tsivilizatsii. Moskva, 1986].

38


Кочакова, Н. Б. 1991 – Н. Б. Кочакова. Вождество и раннее государство (подходы к изучению и сравнительныйанализ). – В: Ильин, Ю. М.; Попов, В. А.; Следзевский, И. В. (ред.). Племя и государство в Африке. Москва: Ин-тАфрики РАН, 1991, 51 – 64 [N. B. Kochakova. Vozhdestvo i ranneye gosudarstvo (podkhody k izucheniyu i sravnitel’nyyanaliz). – V: Il’in, Yu. M.; Popov, V. A.; Sledzevskiy, I. V. (red.). Plemya i gosudarstvo v Afrike. Moskva: In-t Afriki RAN,1991, 51 – 64].

Кочакова, Н. Б. 1995 – Н. Б. Кочакова. Размышления по поводу раннего государства. – В: Ранние формыполитической организации: от первобытности к государственности. Москва: РАН, 1995 [N. B. Kochakova. Razmys-hleniya po povodu rannego gosudarstva. – V: Ranniye formy politicheskoy organizatsii: ot pervobytnosti k gosudar-stvennosti. Moskva: RAN, 1995].

Кочакова, Н. Б. 1999 – Н. Б. Кочакова. Раннее государство и Африка (аналитический обзор публикацийМеждународного исследовательского проекта „Раннее государство”). Москва: Институт Африки РАН. 1999 [N. B.Kochakova. Ranneye gosudarstvo i Afrika (analiticheskiy obzor publikatsiy Mezhdunarodnogo issledovatel’skogoproyekta „Ranneye gosudarstvo”). Moskva: Institut Afriki RAN. 1999].

Коротаев, А. В., Оболенков, А. А. 1989 – А. В. Коротаев, А. А. Оболенков. Родовая организация всоциальноэкономической структуре классовых обществ. – СЭ, 1989, № 2 [A. V. Korotayev, A. A. Obolenkov. Rodovayaorganizatsiya v sotsial’noekonomicheskoy strukture klassovykh obshchestv. – SE, 1989, № 2].

Котышев, Д. М. 2012 – Д. М. Котышев. „Русская земля” в конце X – начале XI в.: от вождества к раннемугосударству. – В: Восточная Европа в древности и средневековье. Миграции, расселение, война как факторыполитогенеза. XXIV Чтения памяти члена-корреспондента АН СССР Владимира Терентьевича Пашуто. Москва, 18 – 20апреля 2012 г. Материалы конференции. Москва, 2012, 143 – 147 [D. M. Kotyshev. „Russkaya zemlya” v kontse X –nachale XI v.: ot vozhdestva k rannemu gosudarstvu. – V: Vostochnaya YEvropa v drevnosti i srednevekov’ye. Migratsii,rasseleniye, voyna kak faktory politogeneza. XXIV Chteniya pamyati chlena-korrespondenta AN SSSR VladimiraTerent’yevicha Pashuto. Moskva, 18 – 20 aprelya 2012 g. Materialy konferentsii. Moskva, 2012, 143 – 147].

Крадин, Н. Н. 1995 – Николай Н. Крадин. Вождество: современное состояние и проблемы изучения. – В:Ранние формы политической организации: от первобытности к государственности. Москва, 1995 [Nikolay N. Kradin.Vozhdestvo: sovremennoye sostoyaniye i problemy izucheniya. – V: Ranniye formy politicheskoy organizatsii: ot pervo-bytnosti k gosudarstvennosti. Moskva, 1995].

Крадин, Н. Н. 2000 – Николай Н. Крадин. Имперская конфедерация хунну: социальная организация супер-сложного вождества. – В: Ранние формы социальной организации. СПб., 2000, 195 – 223 [Nikolay N. Kradin.Imperskaya konfederatsiya khunnu: sotsial’naya organizatsiya superslozhnogo vozhdestva. – V: Ranniye formy sotsial’noyorganizatsii. SPb., 2000, 195 – 223].

Крадин, Н. Н. 2007 – Николай Н. Крадин. Вождество по данным археологии и этнологии. – В: Антропологиявласти. Хрестоматия по политической антропологии. В двух томах. Том 2. Политическая культура и политическиепроцессы. Сост. и отв. ред. В. В. Бочаров. Санкт-Петербург: Издательство С.-Петербургского университета, 2007,393 – 411.

Препечатка, със съкращения, на: Крадин, Н. Н. 1995.[Nikolay N. Kradin. Vozhdestvo po dannaym arheologii i etnologii. – V: Antropologiya vlasti. Hrestomatiya po

politicheskoy antropologii. V dvuh tomah. Tom 2. Politicheskaya kulytura i politicheskie protsessay. Sost. i otv. red. V. V.Bocharov. Sankt-Peterburg: Izdatelystvo S.-Peterburgskogo universiteta, 2007, 393 – 411].

Крадин, Н. Н., Лынша, В. А. (ред.), 1995 – Альтернативные пути к ранней государственности. Под ред. Н. Н.Крадина и В. А. Лынша. Владивосток, 1995 [Al’ternativnyye puti k ranney gosudarstvennosti. Pod red. N. N. Kradinai V. A. Lynsha. Vladivostok, 1995].

Куббель, Л. Е. 1982 – Л. Е. Куббель. Этнические общности и потестарно-политические структуры доклассовогои раннеклассового общества. – В: Этнос в доклассовом и раннеклассовом обществе. Москва, 1982 [L. YE. Kubbel’.Etnicheskiye obshchnosti i potestarno-politicheskiye struktury doklassovogo i ranneklassovogo obshchestva. – V:Etnos v doklassovom i ranneklassovom obshchestve. Moskva, 1982].

Куббель, Л. Е. 1988 – Л. Е. Куббель. Очерки потестарно-политической этнографии. Москва, Наука, 1988 [L.YE. Kubbel’. Ocherki potestarno-politicheskoy etnografii. Moskva, Nauka, 1988].

Кульчакова, М. Э.; Зайцева, В. О.; Тарасова, Н. С. 2014 – М. Э. Кульчакова, В. О. Зайцева, Н. С. Тарасова.Вождества – первые ранжированные сообщества в истории человечества. – В: Актуальные вопросы и достижениясовременной антропологии. 17 декабря 2014. Материалы V международной научной конференции. Новосибирск,2014 [M. E. Kul’chakova, V. O. Zaytseva, N. S. Tarasova. Vozhdestva – pervyye ranzhirovannyye soobshchestva v istoriichelovechestva. – V: Aktual’nyye voprosy i dostizheniya sovremennoy antropologii. 17 dekabrya 2014. Materialy Vmezhdunarodnoy nauchnoy konferentsii. Novosibirsk, 2014].

Курта, Ф. 2009 – Флорин Курта. Създаването на славяните. История и археология на Долнодунавския регионок. 500 – 700 г. София: Унив. изд. .Св. Климент Охридски, 2009, 446 с. [Florin Kurta. Sazdavaneto na slavyanite. Istoriyai arheologiya na Dolnodunavskiya region ok. 500 – 700 g. Sofiya: Univ. izd. Sv. Kliment Ohridski, 2009, 446 s.].

39


Лавров, Л. И. 1978 – Л. И. Лавров. Историко-этнографические очерки Кавказа. Ленинград, 1978 [L. I. Lavrov.Istoriko-etnograficheskiye ocherki Kavkaza. Leningrad, 1978].

Латушко, Ю. В. 2004 – Ю. В. Латушко. Раннее государство на Гавайях. – В: Материалы VIII Дальневосточнойконференции молодых историков. Владивосток: Изд-во ДВГУ, 2004 [Yu. V. Latushko. Ranneye gosudarstvo naGavayyakh. – V: Materialy VIII Dal’nevostochnoy konferentsii molodykh istorikov. Vladivostok: Izd-vo DVGU, 2004].

Латушко, Ю. В. 2006 – Ю. В. Латушко. Проблемы интерпретации политической организации Гавайскогообщества. – Россия и АТР, 2006, № 3, 123 – 132 [Yu. V. Latushko. Problemy interpretatsii politicheskoy organizatsiiGavayskogo obshchestva. – Rossiya i ATR, 2006, № 3, 123 – 132].

Лынша, В. А. 1997 – В. А. Лынша. Рец. на: Ранние формы политической организации. Москва, 1995. –Восток, 1997, № 5 [V. A. Lynsha. Rets. na: Ranniye formy politicheskoy organizatsii. Moskva, 1995. – Vostok, 1997, № 5].

Мазарчук, Э. 2004 – Эмiцер Мазарчук. Тэрмiн “дзяржава” i праблема палiтагенезу. – В: Гiстарычны Альманах,том 10 / 2004. [Камунiкат. Беларуская Iнтэрнэт – Бiблiятэка] < http://kamunikat.fontel.net/www/czasopisy/almanach/10/20.htm > [Emitser Mazarchuk. Termin “dzyarzhava” i prablema palitagenezu. – V: Gistarychny Al’manakh, tom 10 / 2004.[Kamunikat. Belaruskaya Internet – Bibliyateka] < http://kamunikat.fontel.net/www/czasopisy/almanach/10/20.htm > ].

Мазарчук, Д. В. 2005 – Д. В. Мазарчук. Теория вождества и современная социальная антропология. – В:Лістападаўскія сустрэчы. 5. Праблемы старажытнасці і сярэднявечча: Зборнік артыкулаў па матэрыялах Між-народнай навуковай канферэнцыі ў гонар акадэмікаў М. М. Нікольскага і У. М. Перцава (13 – 14 лістапада 2003 г.,Мінск). Навук. рэд. В. А. Фядосік і І. А. Еўтухоў. Минск: БДУ, 2005, 20 – 22 [D. V. Mazarchuk. Teoriya vozhdestva isovremennaya sotsial’naya antropologiya. – V: Lіstapadaўskіya sustrechy. 5. Prablemy starazhytnastsі і syarednya-vechcha: Zbornіk artykulaў pa materyyalakh Mіzhnarodnay navukovay kanferentsyі ў gonar akademіkaў M. M.Nіkol’skaga і U. M. Pertsava (13 – 14 lіstapada 2003 g., Mіnsk). Navuk. red. V. A. Fyadosіk і І. A. YEўtukhoў. Minsk: BDU,2005, 20 – 22].

Маретина, С. А. 1995 – С. А. Маретина. К проблеме универсальности вождеств: о природе вождей у Нага. –В: Попов, В. А. (ред.). Ранние формы политической организации: от первобытности к государственности. Москва:Наука, 1995 [S. A. Maretina. K probleme universal’nosti vozhdestv: o prirode vozhdey u Naga. – V: Popov, V. A. (red.).Ranniye formy politicheskoy organizatsii: ot pervobytnosti k gosudarstvennosti. Moskva: Nauka, 1995].

Маретина, С. А. 1995 а – С. А. Маретина. Вожди и вождества. – В: Кюнеровские чтения, 1993 – 1994 гг.: Крат.содерж. докл. СПб., 1995, 92 – 94 [S. A. Maretina. Vozhdi i vozhdestva. – V: Kyunerovskiye chteniya, 1993 – 1994 gg.:Krat. soderzh. dokl. SPb., 1995, 92 – 94].

Mapков, Г. Е. 1976 – Г. Е. Марков. Кочевники Азии. Структура хозяйства и общественной организации.Москва, 1976 [G. YE. Markov. Kochevniki Azii. Struktura khozyaystva i obshchestvennoy organizatsii. Moskva, 1976].

Моця, А. П. 1993 – А. П. Моця. Населення пiвденно-руських земель IX – XIII ст. Київ, 1993 [A. P. Motsya.Naselennya pivdenno-rus’kikh zemel’ IX – XIII st. Kiїv, 1993].

Неусыхин, А. И. 1967 – А. И. Неусыхин. Дофеодальный период как переходная стадия развития от родо-племенного строя к раннефеодальному. – Вопросы истории, 1967, № 1 [A. I. Neusykhin. Dofeodal’nyy period kakperekhodnaya stadiya razvitiya ot rodo-plemennogo stroya k rannefeodal’nomu. – Voprosy istorii, 1967, № 1].

Неусыхин, А. И. 1968 – А. И. Неусыхин. Дофеодальный период как переходная стадия развития от родо-племенного строя к раннефеодальному (на материале истории Западной Европы раннего средневековья). – В:Проблемы истории докапиталистических обществ. Книга I. Москва, 1968 [A. I. Neusykhin. Dofeodal’nyy period kakperekhodnaya stadiya razvitiya ot rodo-plemennogo stroya k rannefeodal’nomu (na materiale istorii Zapadnoy YEvropyrannego srednevekov’ya). – V: Problemy istorii dokapitalisticheskikh obshchestv. Kniga I. Moskva, 1968].

Никитин, Н. И. 1986 – Н. И. Никитин. О происхождении, структуре и социальной природе сообществ русскихказаков XVI – середины XVII века. – История СССР, 1986, № 4 [N. I. Nikitin. O proiskhozhdenii, strukture i sotsial’noyprirode soobshchestv russkikh kazakov XVI – serediny XVII veka. – Istoriya SSSR, 1986, № 4].

п’Битек, О. 1979 – Окот п’Битек. Африканские традиционные религии. Религии Африки в освещении западныхи африканских ученых. Москва, 1979 [Okot p’Bitek. Afrikanskiye traditsionnyye religii. Religii Afriki v osveshcheniizapadnykh i afrikanskikh uchenykh. Moskva, 1979].

Першиц, А. И. 1986 – А. И. Першиц. Вождество. – В: Свод этнографических понятий и терминов. Социально-экономические отношения и соционормативная культура. Москва, 1986 [A. I. Pershits. Vozhdestvo. – V: Svodetnograficheskikh ponyatiy i terminov. Sotsial’no-ekonomicheskiye otnosheniya i sotsionormativnaya kul’tura. Moskva,1986].

Писаревский, Н. П. 2000 – Н. П. Писаревский. О государственности у ранних скотоводческих племен степии лесостепи Евразии. Проблемы теории в свете археологических памятников древнеямной культурно-историческойобщности. – Вестник Воронежского государственного университета. Серия 1, Гуманитарные науки. 2000. № 1, 98–113 [N. P. Pisarevskiy. O gosudarstvennosti u rannikh skotovodcheskikh plemen stepi i lesostepi YEvrazii. Problemyteorii v svete arkheologicheskikh pamyatnikov drevneyamnoy kul’turno-istoricheskoy obshchnosti. – Vestnik Voronez-hskogo gosudarstvennogo universiteta. Seriya 1, Gumanitarnyye nauki. 2000. № 1, 98–113].

Поліщук, О. С. 2012 – О. С. Поліщук. Поняття вождівства в політичній та економічній антропологіїл – ВісникХНУ імені В. Н. Каразіна, серія „Питання політології”, № 1007, 2012 [O. S. Polіshchuk. Ponyattya vozhdіvstva v

40


polіtichnіy ta yekonomіchnіy antropologіїl – Vіsnik KHNU іmenі V. N. Karazіna, serіya „Pitannya polіtologії”, № 1007,2012].

Попов, В. А. 1980 – В. А. Попов. Ашантийский оман как вариант племенной организации. – В: Африка.История, историография. Сборник статей. Москва, 1980 [V. A. Popov. Ashantiyskiy oman kak variant plemennoyorganizatsii. – V: Afrika. Istoriya, istoriografiya. Sbornik statey. Moskva, 1980].

Попов, В. А. 1982 – В. А. Попов. Половозрастная стратификация в этносоциологических реконструкцияхпервобытности (Вместо ответа оппонентам). – СЭ, 1982, № 1 [V. A. Popov. Polovozrastnaya stratifikatsiya v etnoso-tsiologicheskikh rekonstruktsiyakh pervobytnosti (Vmesto otveta opponentam). – SE, 1982, № 1].

Попов, В. А. 1990 – В. А. Попов. Этносоциальная история аканов в XVI – XIX вв. Проблемы генезиса истадиально-формационного развития этнополитических организмов. Москва, 1990 [V. A. Popov. Etnosotsial’nayaistoriya akanov v XVI – XIX vv. Problemy genezisa i stadial’no-formatsionnogo razvitiya etnopoliticheskikh organizmov.Moskva, 1990].

Попов, В. А. 1993 – В. А. Попов. Историческая динамика общественного расслоения и тенденции классогенезав параполитейных обществах (на материале доколониальных аканов). – В: Ранние формы социальной стратифика-ции. Москва, 1993 [V. A. Popov. Istoricheskaya dinamika obshchestvennogo rassloyeniya i tendentsii klassogeneza vparapoliteynykh obshchestvakh (na materiale dokolonial’nykh akanov). – V: Ranniye formy sotsial’noy stratifikatsii.Moskva, 1993].

Попов, В. А. 1995 – В. А. Попов. Политогенетическая контроверза, параполитейность и феномен вторичнойгосударственности. – В: Ранние формы политической организации: от первобытности к государственности. Москва,1995 [V. A. Popov. Politogeneticheskaya kontroverza, parapoliteynost’ i fenomen vtorichnoy gosudarstvennosti. – V:Ranniye formy politicheskoy organizatsii: ot pervobytnosti k gosudarstvennosti. Moskva, 1995].

Попов, В. А. (ред.), 1995 – В. А. Попов (ред.). Ранние формы политической организации: от первобытностик государственности. Москва: Наука, 1995 [V. A. Popov (red.). Ranniye formy politicheskoy organizatsii: ot pervobytnostik gosudarstvennosti. Moskva: Nauka, 1995].

Пугачев, А. Ю. 2005 – А. Ю. Пугачев. Потестарно-политическая система Первого Болгарского царства и ееэволюция в контексте социальной антропологии. – В: Россия. Культура. Будущность. Ч. 1. Челябинск, 2005 [A. Yu.Pugachev. Potestarno-politicheskaya sistema Pervogo Bolgarskogo tsarstva i yeye evolyutsiya v kontekste sotsial’noyantropologii. – V: Rossiya. Kul’tura. Budushchnost’. Ch. 1. Chelyabinsk, 2005].

Пузанов, В. В. 2012 – В. В. Пузанов. Образование древнерусского государства в восточноевропейскойисториографии. Учебное пособие. Ижевск: Издательство „Удмуртский университет”, 2012 [V. V. Puzanov. Obrazova-niye drevnerusskogo gosudarstva v vostochnoyevropeyskoy istoriografii. Uchebnoye posobiye. Izhevsk: Izdatel’stvo„Udmurtskiy universitet”, 2012].

Пузанов, В. В. 2014 – В. В. Пузанов. „Посла ны Дєрьвьска зємлg…” К проблеме типологии «летописныхплемён». – Ученые записки Казанского университета, Серия Гуманитарные науки. Том 156, кн. 3, 2014, 44 – 54 [V.V. Puzanov. „Posla ny Dєr’v’ska zєmlg…” K probleme tipologii „letopisnykh plemyon”. – Uchenyye zapiski Kazanskogouniversiteta, Seriya Gumanitarnyye nauki, Tom 156, kn. 3, 2014, 44 – 54].

Пьянов, Н. А. 2001 [2005] – Н. А. Пьянов. Происхождение государства и права. – Сибирский юридическийвестник, 2001, № 1 < http://law.edu.ru/doc/document.asp?docID=1116985 , accessible January 2005 > [N. A. P’yanov.Proiskhozhdeniye gosudarstva i prava. – Sibirskiy yuridicheskiy vestnik, 2001, № 1 < http://law.edu.ru/doc/docu-ment.asp?docID=1116985 , accessible January 2005 > ].

Розов, Н. С. Общества, миросистемы и цивилизации… – Розов, Н. С. Общества, миросистемы и цивилизации:синтез парадигм и структуры истории. – www.nsu.ru/ (accessible January 2004) [Rozov, N. S. Obshchestva, mirosistemyi tsivilizatsii: sintez paradigm i struktury istorii. – www.nsu.ru/ (accessible January 2004)].

Тепавичаров, В. 2000 – Веселин Тепавичаров. Политическата етнология / антропология през 50-те и 60-тегодини на XX в. – Минало, VII, 4 / 2000 [Veselin Tepavicharov. Politicheskata etnologiya / antropologiya prez 50-te i 60-te godini na XX v. – Minalo, VII, 4 / 2000].

Томановская, О. С. 1973 – О. С. Томановская. Изучение проблемы генезиса государства на африканскомматериале. – В: Основные проблемы африканистики. Москва, 1973 [O. S. Tomanovskaya. Izucheniye problemygenezisa gosudarstva na afrikanskom materiale. – V: Osnovnyye problemy afrikanistiki. Moskva, 1973].

Трепавлов, В. В. 2000 – В. В. Трепавлов. Бий мангытов, коронованный chief: вождество в истории поз-днесредневековых номадов Западной Евразии. – В: Альтернативные пути к цивилизации. Москва: Логос. 2000, 356 – 367[V. V. Trepavlov. Biy mangytov, koronovannyy chief: vozhdestvo v istorii pozdnesrednevekovykh nomadov ZapadnoyYEvrazii. – V: Al’ternativnyye puti k tsivilizatsii. Moskva: Logos. 2000, 356 – 367].

Ульянова, А. А. 2007 – А. А. Ульянова. Влияние ранних представлений о власти на традиции управления вКиевской Руси. – Троицкий вестник, № 2, 2007, 40 – 46 [A. A. Ul’yanova. Vliyaniye rannikh predstavleniy o vlasti natraditsii upravleniya v Kiyevskoy Rusi. – Troitskiy vestnik, № 2, 2007, 40 – 46].

Хазанов, А. М. 1975 – А. М. Хазанов. Разложение первобытнообщинного строя и возникновение классовогообщества. – В: Первобытное общество. Москва, 1975 [A. M. Khazanov. Razlozheniye pervobytnoobshchinnogostroya i vozniknoveniye klassovogo obshchestva. – V: Pervobytnoye obshchestvo. Moskva, 1975].

41


Хазанов, А. М. 1979 – А. М. Хазанов. Классообразование: факторы и механизмы. – В: Исследования пообщей этнографии. Москва, 1979 [A. M. Khazanov. Klassoobrazovaniye: faktory i mekhanizmy. – V: Issledovaniya poobshchey etnografii. Moskva, 1979].

Шинаков, Е. А. 2008 – Е. А. Шинаков. Сходство и различия в процессах русского и болгарского начальногогосударствогенеза. – Вестник Брянского госуниверситета, № 2 (2008), 66 – 74 [YE. A. Shinakov. Skhodstvo i razlichiyav protsessakh russkogo i bolgarskogo nachal’nogo gosudarstvogeneza. – Vestnik Bryanskogo gosuniversiteta, № 2(2008), 66 – 74].

Шинаков, Е. А. 2009 – Е. А. Шинаков. Образование Древнерусского государства. Сравнительно-историческийаспект. 2-е издание, исправленное и дополненное. Москва: Издательская фирма „Восточная литература” РАН, 2009[YE. A. Shinakov. Obrazovaniye Drevnerusskogo gosudarstva. Sravnitel’no-istoricheskiy aspekt. 2-ye izdaniye,ispravlennoye i dopolnennoye. Moskva: Izdatel’skaya firma „Vostochnaya literatura” RAN, 2009].

Abba, S. 1990 – Souleymane Abba. La chefferie traditionelle en question. – Politique Africaine. No 38, Juin 1990.Le Niger: Chronique d’un État, 51-60 < http://www.politique-africaine.com/numeros/pdf/038051.pdf >

Abrutyn, S., and Lawrence, K. 2010 – Seth Abrutyn and Kirk Lawrence. From Chiefdom to State: toward anIntegrative Theory of the Evolution of Polity. – Sociological Perspectives, Vol. 53, 2010, Issue 3, 419 – 442.

Adjovi, E. V. 2003 – Emmanuel V. Adjovi. Chefferies traditionnelles au Bénin et politique; Bénin: Le multipartismedéstabilise la chefferie traditionnelle. – In: Les élites politiques et leurs relations locales. Programme franco-béninois decoopération pour la recherche universitaire et scientifique (CORUS), 2003 – 2005. EPIL (bulletin de liaison de l’équipe), n°7, mars 2003 (www.cean.sciencespobordeaux.fr/EPIL%20n%C2%B003%20%bibliographie.pdf, accessible January 2004).

Alcina, J. 1986 a – J. Alcina. El concepto de „jefatura” en el contexto de la evolución social. – Arbor, t. 123 (482),1986, 35 – 54.

Alcina, J. 1986 b – J. Alcina. El modelo teórico de „jefatura” y su aplicación al área andina septentrional norte. – En :Arqueología y Etnohistoria del Sur de Colombia y el Norte del Ecuador, Guayaquil, 1986, 265 – 288.

Alcina, J,, y Palop, J. 1985 – J. Alcina, y Palop, J. En torno al concepto de Jefatura. – En : Actas del II CongresoIberoamericano de Antropologнa, Las Palmas, 1985.

Alvar, J. 1986 – Jaime Alvar. Theron, rex Hispaniae Citerioris (Macr., Sat. L 20, 12). – Geriуn, 1986, nъm. 4, 161–175.Arnold, B., and Gibson, D. B. (eds.), 1995 – B. Arnold, and D. B. Gibson (eds.). Celtic Chiefdom, Celtic State. New

Directions in Archaeology. Cambridge: Cambridge University Press, 1995.Balandier, G. 1969 – G. Balandier. Anthropologie politique. Paris: PUF, 1969.Bandy, M. Chiefdom and State… – Bandy, Matthew. Society: primitive and civil, chiefdom and state. – http://

andean.kulture.org/bandy/dissertation/ – pass., accessible June 2003.Berezkin, Apa Tanis... – Berezkin, Yuri E. Apa Tanis and the Ancient Near East: an alternative model of complex

society. – In: The Development of Urbanism from a Global Perspective < http://www.arkeologi.uu.se/afr/projects/BOOK/berez.htm >, 22 p.; Berezkin, Yuri E. Apa Tanis and the Ancient Near East: an alternative model of complex society. –Uppsala University. Arkeologi och antik historia < http://www.arkeologi.uu.se/digitalAssets/9/9457_BerezkinAll.pdf >

Bondarenko, D.; Korotayev, A. 2000 – Dmitri Bondarenko, Andrey Korotayev. Family Size and CommunityOrganization: A Cross-Cultural Comparison. – CCR, vol. 34, May 2000, No 2.

Bondarenko, D.; Korotayev, A. (eds.), 2000 – Dmitri Bondarenko, Andrey Korotayev (eds.). Civilizational modelsof Politogenesis. Moscou, 2000.

Bondarenko, D.; Korotayev, A. (eds.), 2011 – Dmitri Bondarenko, Andrey Korotayev (eds.). Civilizational modelsof Politogenesis. Second edition. Saarbrьcken: LAP LAMBERT Academic Publishing, 2011.

Byock, J. L. 1988 – J. L. Byock. Medieval Iceland: Society, Sagas and Power. Berkeley and Los Angeles, 1988.Campagno, M. 2000 – Marcelo Campagno. Hacia un uso no-evolucionista del concepto de “sociedades de

jefatura”. – Boletнn de Antropologнa Americana, No. 36 (julio 2000), 137 – 148.Carneiro, R. L. 1970 – Robert L. Carneiro. A Theory of the Origin of the State. – Science, 1970, No 169 (3947).Carneiro, R. L. 1970 a – Robert L. Carneiro. Scale Analysis, Evolutionary Sequences, and the Rating of Cultures. – In:

Naroll, R., and Cohen, R. (eds.). A Handbook of Method in Cultural Anthropology. New York, 1970.Carneiro, R. L. 1978 – Robert L. Carneiro. Political Expansion as an Expression of the Principle of Competitive

Exclusion. – In: Cohen, Service (eds.). Origins of the State…Carneiro, R. L. 1981 – Robert L. Carneiro. The Chiefdom: Precursor of the State. – In: Jones, G. D. & Kautz, R. R.

(eds.). The Transition to Statehood in the New World. Cambridge – New York, 1981.Carneiro, R. L. 1987 – Robert L. Carneiro. Cross-currents in the theory of state formation. – AE, vol. 14, 1987.Carneiro, R. L. 2000 – Robert L. Carneiro. Process VS. Stages: A False Dichotomy in Tracing the Rise of the State. – In:

Alternative pathways to the civilization. Moscou, 2000, 83 – 94.Carneiro, R. L. 2002 – Robert L. Carneiro. Was the Chiefdom a Congelation of Ideas? – Social Evolution &

History, Vol. 1, No. 1, July 2002, 80 – 100.Carneiro, R. L. 2004 – Robert L. Carneiro. Can Anthropology be Made a Science? A Retrospective Glance. –

Ethnos, vol. 69, 2, june 2004, 268 – 288.

42


Chefferie, in: IN Yahoo Encyclopédie… – IN Yahoo Encyclopédie [Données encyclopédiques, copyright © 2001Hachette Multimédia]. – http://fr.encyclopedia.yahoo.com (accessible December 2001). S. v. Chefferie

Claessen, H. J. M. 2014 – Henri J. M. Claessen. From Incidental Leaders to Paramount Chiefs: The Evolution ofSocio-Political Organization. – Social Evolution & History, Vol. 13, No. 1, March 2014, 3 – 41.

Claessen, H. J. M. and Skalník, P. 1981 – H. J. M. Claessen and Peter Skalník. Ubi sumus? The Study of the StateConference in Retrospect. – In: The Study of the State. [New Babylon: Studies in the Social Sciences, 35]. The Hague –Paris – New York: Mouton de Gruyter, 1981.

Cohen, Service (eds.). Origins of the State… – Ronald Cohen and Elman R. Service (eds.). Origins of the State. TheAnthropology of Political Evolution. Philadelphia, 1978.

Costa, A. A. 2000 – A. A. Costa. Chieftaincy and Civilisation: African Structures of Government and ColonialAdministration in South Africa. – African Studies, vol. 59, 2000, No 1.

Croft, W. Social evolution… – Croft, William. Social evolution and language change. – http://lings.ln.man.ac.uk/Info/staff/WAC/Papers/SocLing.pdf

Curet, L. A. 2003 – L. Antonio Curet. Issues on the Diversity and Emergence of Middle-Range Societies of theAncient Caribbean: A Critique. – Journal of Archaeological Research, Vol. 11, No 1, March 2003.

Curta, F. 2001 – Florin Curta. The Making of the Slavs. History and Archaeology of the Lower Danube Region, c.500 – 700. Cambridge: Cambridge University Press, 2001, 463 pp.

Donlan, W. 1985 – Walter Donlan. The Social Groups of Dark Age Greece. – Classical Philology, Vol. 80, No 4 (Oct.,1985), 293 – 308.

Drennan, R. D., and Peterson, C. E. 2005 – Robert D. Drennan and Christian E. Peterson. Early ChiefdomCommunities Compared: The Settlement Pattern Record for Chifeng, The Alto Magdalena, and the Valley of Oaxaca. – In:Settlement, Subsistence & Social Complexity. Essays Honoring The Legacy of Jeffrey R. Parsons. Ed. by Richard E.Blanton. Los Angeles: Univ. of California, 2005, 119 – 154 < http://www.anthropology.hawaii.edu/People/Faculty/Peterson/pdfs/drennan_and_peterson_2005.pdf >

Drennan, R. D., and Peterson, C. E. 2006 – Robert D. Drennan and Christian E. Peterson. Patterned variation inprehistoric chiefdoms. – PNAS, 14 March, 2006, vol. 103, No 11, 3960 – 3967.

Drennan, R. D., Hanks, B. K., and Peterson, Ch. E. 2011 – Robert D. Drennan, B. K. Hanks, and Christian E.Peterson. The Comparative Study of Chiefly Communities in the Eurasian Steppe Region. – Social Evolution & History,10 (1), 2011, 149 – 186.

Drennan, R. D., and Uribe, C. A. (eds.), 1987 – R. D. Drennan, and C. A. Uribe (eds.). Chiefdoms in the Americas.London, Md.: University Press of America, 1987.

Earle, T. K. 1978 – Timothy K. Earle. Economic and Social Organization of a Complex Chiefdom: The HaleleaDistrict, Kana’i, Hawaii. Ann Arbor, 1978.

Earle, T. K. 1987 – Timothy K. Earle. Chiefdoms in archaeological and ethnohistorical perspective. – AnnualReview of Anthropology, 16, 1987, 279 – 308.

Earle, T. K. 1987 a – Timothy K. Earle. Specialization and the Production and Exchange of Wealth: HawaiianChiefdoms and the Inka Empire. – In: Brumfiel, E., and Earle, T. (eds.). Specialisation, Exchange and Complex Societies.Cambridge, U.K., Cambridge University Press, 1987.

Earle, T. K. 1997 – Timothy K. Earle. How chiefs come to power. Stanford, Cal.: Stanford University Press, 1997.Earle, T. K. (ed.), 1991 – Timothy K. Earle (ed.). Chiefdoms: Power, Economy, and Ideology. Cambridge etc., 1991.Eisenstadt, S. N. 1959 – S. N. Eisenstadt. Primitive Political Systems: a Preliminary Comparative Analysis. – AA,

vol. 61, 1959, No. 2.Ferguson, Y. 1991 – Y. Ferguson. Chiefdoms to City-states: the Greek experience. – In: Earle, T. (ed.). Chiefdoms:

Power, Economy and Ideology. Cambridge, Cambridge University Press, 1991, 169 – 192.Flannery, K. V. 1972 – Kent V. Flannery. The Cultural Evolution of Civilisations. – Annual Review of Ecology and

Systematics, vol. III, 1972.Frangipane, M. A. 2001 – Marcella A. Frangipane. On Models and Data in Mesopotamia. – CA, vol. 42, 2001, No 3.Fried, M. H. 1967 – M. H. Fried. The Evolution of Political Society. New York: Random House, 1967.Fried, M. H. 1968 – M. H. Fried. On the Concepts of “Tribe” and “Tribal Society”. – In: Essays on the Problem of

Tribe. Seattle, 1968.Fried, M. H. 1975 – M. H. Fried. The Notion of Tribe. Menlo Park, California: Cummings, 1975.Fried, M. H. 1978 – M. H. Fried. The State: the Chicken and the Egg; or, What Came First? – In: Cohen, Service

(eds.). Origins of the State…Gausset, Q. 1998 – Quentin Gausset. Double unilineal descent and triple kinship terminology: The case of the

Kwanja of Cameroon. – JRAI, vol. 4, June 1998, No 2.Gibson, D. B. 2012 – D. Blair Gibson. From Chiefdom to State in Early Ireland. Cambridge: Cambridge University

Press, 2012.

43


Gilman, A. 1995 – Antonio Gilman. Prehistoric European Chiefdoms. – In: Price, T. Douglass, and Feinman, GaryM. (eds.). Foundations of Social Inequality. [Fundamental Issues in Archaeology]. New York – Heidelberg – Berlin –Tokyo: Springer, 1995, 235 – 251.

Godelier, M. 1986 – M. Godelier. The Making of Great Men. Male Domination and Power among the New GuineaBaruya. Cambridge: Cambridge University Press 1986.

Grinin, L. E. 2007 – Leonid E. Grinin. Alternativity of State Formation Process: The Early State vs. State Anàlogues. –In: Bondarenko, Dmitri M., and Nemirovskiy, Alexander A. (eds.). Third International Conference Hierarchy and Power inthe History of Civlizations. June 18-21 2004, Moscow. Selected Papers. I. Alternativity in Cultural History : Heterarchyand Homoarchy as Evolutionary Trajectories. Moscow, 2007, 167–195.

Grinin, L. E. 2009 – Leonid E. Grinin. The Pathways of Politogenesis and Models of the Early State Formation. –Social Evolution & History, Vol. 8, No. 1, March 2009, 92–132.

Grinin, L. E., and Korotaev, A. V. 2011 – Leonid E. Grinin and Andrey V. Korotaev. Chiefdoms and their Analogues:Alternatives of Social Evolution at the Societal Level of Medium Cultural Complexity. – Social Evolution & History, Vol.10 No. 1, March 2011, 276–335.

Guiart, J. 1967 – J. Guiart. La chefferie en tant que forme primaire de l’État. – In: VIIme Congrès International desSciences anthropologiques et ethnologiques. Volume IV. Moscou, 1967.

Haas, J. 1982 – Jonathan Haas. The Evolution of the Prehistoric State. New York: Columbia University Press, 1982.Hammerstedt, S. W. 2000 – S. W. Hammerstedt. Chapter 1: Introduction – In: Characteristics of Late Woodland

and Mississippian Settlements in the Black Warrior Valley, Alabama. Unpublished MA thesis, Department of Anthropology,University of Alabama < http://www.personal.psu.edu/users/s/w/swh113/Ch1.pdf, accessible – Mars 2007 >

Harris, M. 1978 – M. Harris. Canibales y Reyes. Los origenes de las culturas, Barcelona, 1978.Hudson, Ch. 1988 – Charles Hudson. A Spanish-Coosa alliance in sixteenth-century north Georgia. – Georgia

Historical Quarterly, 72 (4), 1988, 559–626.Hulme, P. 1992 – Peter Hulme. Colonial Encounters. Europe and the native Carribean, 1492–1797. London and New

York, Routledge, 1992.Johnson, A. W., and Earle, T. 2000 – Allen W. Johnson and Timothy Earle. The evolution of human societies: from

foraging group to agrarian state. Second edition. Stanford: Stanford University Press, 2000.Karl, R. Neighbourhood, hospitality, fosterage, and contracts… – Karl, Raimund. Neighbourhood, hospitality,

fosterage, and contracts: Late Hallstatt and early La Tène complex social interaction north of the Alps. – In: DefiningSocial Complexity: approaches to power and interaction in the archaeological record 11–13 March 2005. Abstracts < http://www.arch.cam.ac.uk/~saw33/complexity/abstracts%20booklet.pdf >, accessible June 2005.

Khazanov, A. M. 1978 – A. M. Khazanov. Some Theoretical Problems of the Study of the Early State. – In: The EarlyState. Hague – Paris – New York, 1978.

Kienlin, T. L. 2012 – Tobias L. Kienlin. Beyond Elites: An Introduction. – In: Beyond Elites. Alternatives toHierarchical Systems in Modelling Social Formations. Teil 1, herausgegeben von Tobias L. Kienlin und Andreas Zimmer-mann. [Universitätsforschungen zur prähistorischen Archäologie. Aus dem Institut für Archäologische Wissenschaftender Universität Bochum, Fach Ur- und Frühgeschichte Band 215]. Bonn& Verlag Dr. Rudolf Habelt GmbH, 2012.

Kirch, P. V. 1984 – Patrick Vinton Kirch. The Evolution of the Polynesian Chiefdoms. Cambridge, 1984.Kowalewski, S. A. 1990 – Stephen A. Kowalewski. The Evolution of Complexity in the Valley of Oaxaca. – Annual

Review of Anthropology, 19, 1990.Krader, L. 1968 – L. Krader. Formation of the State, Englewood Cliff., 1968.Les systèmes d’organisation politique… – Les systèmes d’organisation politique. – www.reynier.com/Anthro/

Politique/pdf/Organisation.PDF (accessible December 2003).Lewellen, T. C. 1983 [2003] – T. C. Lewellen. Political anthropology: an introduction. Foreword to the first edition

by Victor Turner. South Hadley, MA: Bergin & Garvey, 1983; 3rd ed. Westport, Connecticut – London: Praeger; GreenwoodPublishing Group, 2003, xii + 262 pp.

Liu, L. 1996 – L. Liu. Settlement patterns, chiefdom variability, and the development of early states in North China. –Journal of Anthropological Archaeology, vol. 15 (1996), Article No 0010, 237 – 238.

Lowie, R. H. 1962 – Robert H. Lowie. The Origins of the State. New York, 1962.Lozny, L. R. 2013 – Ludomir R. Lozny. Prestate Societies of the North Central European Plains, 600–900 CE.

[Springer Briefs in Anthropology: Human Ecology]. New York: Springer, 2013, 96 pp.Macháèek, J. 2009 – Jiøí Macháèek. Disputes over Great Moravia: chiefdom or state? the Morava or the Tisza

River? – Early Medieval Europe, Volume 17, Issue 3, August 2009, 248 – 267.Mair, L. 1967 – L. Mair. An Introduction to Social Anthropology. Oxford, 1967.Mback, Ch. N. 2000 – Charles Nach Mback. La chefferie traditionnelle au Cameroun: ambiguïtés juridiques et

derives politiques. – Africa Development, Vol. XXV, 2000, Nos 3 & 4.Monaghan, J.; Joyce, A., and Spores, R. 2003 – John Monaghan; Arthur Joyce, and Ronald Spores. Transformations

of the Indigenous Cacicazgo in the Nineteenth Century. – Ethnohistory, vol. 50, winter 2003, No 1.

44


Morley, S. G., and Brainerd, G. W. 1983 – S. G. Morley and G. W. Brainerd. The ancient Maya. Rev. by Sharer R. J.4th ed. Stanford (Cal.): Stanford university press, 1983.

Oberg, K. 1955 – Kalervo Oberg. Types of Social Structure among the Lowland Tribes of South and CentralAmerica. – AA, Vol. 57, 1955, No 3.

Orme, B. 1981 – Bryony Orme. Anthropology for archaeologists. An introduction. London: Duckworth, 1981, x +300 pp.: ill.

Pauketat, T. R. 2010 – Timothy R. Pauketat. Carneiro’s Long Tirade. – Social Evolution & History, Vol. 9 No. 1,March 2010.

Pearson, R. 1974 – R. Pearson. An Introduction to Anthropology. New York, 1974.Peregrine, P. N. 2004 – Peter N. Peregrine. Cross-Cultural Approaches in Archaeology: Comparative Ethnology,

Comparative Archaeology, and Archaeoethnology. – Journal of Archaeological Research, Vol. 12, No. 3, September 2004,281 – 309.

Pérez Largacha, A. 1995 – Antonio Pérez Largacha. Chiefs & Chiefdoms in Protodynastic Egypt. – Journal ofAncient Civilizations, vol. 10, 1995.

Plog, F., and Upham, St. 1983 – Fred Plog and Steadman Upham. The Analysis of Prehistoric Political Organization. – In:Tooker, Elisabeth (ed.). The Development of Political Organization in Native North America, 1979 Proceedings of theAmerican Ethnological Society. Washington, 1983.

Porozhanov, K. 2003 – Kalin Porozhanov. Early State Organization and Civilization in Southeast Europe – Thraceand the Thracians (5th – 1st millennium BC). Theory and Practice. –In: Пътят. Сборник научни статии, посветен наживота и творчеството на д-р Георги Китов. София: Гео Прес, 2003.

Porter, B. W. Major Statement: Complex Societies… – Porter, Benjamin W. Major Statement: Complex Societies. –http://www.sas.upenn.edu/~bporter/Complex%20Society%20Statement.pdf (accessible January 2005).

Price, B. J. 1978 – B. J. Price. Secondary State Formation: An Explanatory Model. – In: Cohen, Service (eds.).Origins of the State…

Redmond, E. M. (ed.), 1998 – E. M. Redmond (ed.). Chiefdoms and Chieftaincy in the Americas. Gainesville:University Press of Florida, 1998.

Renfrew, C. 1976 – Colin Renfrew. Before Civilization. Harmondsworth, 1976.Roosevelt, A. C. 1996 – Anna C. Roosevelt. The Origins of Complex Societies in Amazonia. – In: XIII International

Congress of Prehistoric and Protohistoric Sciences. 17. The Prehistory of the Americas. Forlì, A.B.A.C.O. Edizioni, 1996.Roscoe, P. 2000 – P. Roscoe. New Guinea Leadership as Ethnographic Analogy: A Critical Review. Journal of

Archaeological Method and Theory 7, 2000, 79 – 126.Rowlett, R. M. 1984 – R. M. Rowlett. Archaeological evidence for early Indo-European chieftains. – JIES, vol. 12,

1984.Sahlins, M. D. 1960 – Marshall David Sahlins. Evolution: Specific and general. – In: Sahlins, M. D., Service, E. R.

(eds.). Evolution and culture. Ann Arbor: The University of Michigan Press, 1960.Sahlins, M. D. 1963 – Marshall David Sahlins. Poor Man, Rich Man, Big-Man, Chief: Political Types in Melanesia

and Polynesia. – Comparative Studies in Society and History 5, 1963, 285 – 303.Sahlins, M. D. 1968 – Marshall David Sahlins. Tribesman in History and Anthropology. New York, 1968.Sahlins, M. D. 1972 – Marshall David Sahlins. Stone Age Economics. Chicago, 1972.Sahlins, M. D. 1977 – Marshall David Sahlins. Las sociedades tribales. Barcelona, 1977.Salzman, Ph. C. 1974 – Philip Carl Salzman. Tribal Chiefs as Middlemen: The Politics of Encapsulation

in the Middle East. – Anthropological Quarterly, Vol. 47, No 2 (April, 1974), 203 – 210.Ščavinskas, M. 2013 – Marius Ščavinskas. Some notes on the Issue of the Development of Balt

society in the ninth to the 13th Centuries in the Context of the Socio-political structures of the Baltic region. –Archaeologia Baltica, 19, 2013, 82 – 101.

Seaton, S. L. 1978 – S. L. Seaton. The Early State in Hawaii. – In: Claessen, H. J. M., and Skalník, P.(eds.). The Aerly State: Models and Reality. The Hague: Mouton, 1978.

Service, E. R. 1962 – E. R. Service. Primitive social organization: an Evolutionary Perspective. NewYork, Random House, 1962.

Service, E. R. 1971 – E. R. Service. Primitive social organization: an evolutionary perspective. Second edition. NewYork, 1971.

Service, E. R. 1971 a – E. R. Service. Cultural Evolutionism: Theory in Practice. New York: Holt, Rinehart andWinston, 1971.

Service, E. R. 1975 – E. R. Service. Origins of the State and Civilization. The Process of Cultural Evolution. NewYork, 1975.

Service, E. R. 1978 – E. R. Service. Classical and Modern Theories of the Origines of Government. – In: Cohen,Service (eds.). Origins of the State…

45


Shanks, M., and Tilley, C. 1987 – Michael Shanks and Christopher Tilley. Social Theory and Archaeology.Cambridge: Polity Press, 1987.

Sikorski, D. A. 2014 – Dariusz Andrzej Sikorski. Počiatky poľského štátu v najnovších archeologických ahistorických výskumoch. – Forum Historiae, 2014, roč. 8, č. 2, 174 – 185.

Smith, M. E. 1985 – M. E. Smith. An Aspectual Analysis of Polity Formations. – In: Claessen, H. J. M.; van deVelde, P., and Smith, M. E. (eds.). Developments and Decline. The Evolution of Sociopolitical Organization. South Hadley,MA: Bergin & Garvey, 1985, 97 – 125.

Smith, M. G. 1964 – M. G. Smith. The Beginnings of Hausa Society. – In: Historian in Tropical Africa. London, 1964.Šne, A. 2006 – Andris Šne. The Economy and Social Power in the Late Prehistoric Chiefdoms of Eastern Latvia. –

Archaeologia Baltica, 6, 2006, 68 – 78.Southall, A. W. 1970 – A. W. Southall. The Illusion of Tribe. – Journal of Asian and African Studies, vol. 5, 1970.Spenser, C. S. 1987 – Charles S. Spenser. Rethinking the chiefdom. – In: Chiefdoms in the Americas. Lanham –

New York – London, 1987.Stein, G., and Rothman, M. (eds.), 1994 – G. Stein, and M. Rothman (eds.). Chiefdoms and Early States in the Near

East. Madison: Wisconsin, 1994.Steward, J. H. 1948 – J. H. Steward. The Circum-Caribbean tribes: An introduction. – In: Steward, J. H. (ed.). The

Circum-Caribbean Tribes, Handbook of South American Indians, Vol. 4 [Bulletin of the Bureau of American Ethnology,No. 143]. Washington, DC: Smithsonian Institution, 1948, 1 – 41.

Steward J. H., and Faron, L. C. 1959 – J. H. Steward and L. C. Facon. Native peoples of South America. New York:McGraw-Hill, 1959.

Suret-Canale, J. 1967 – J. Suret-Canale. Les sociétés traditionnelles en Afrique tropicale et le concept marxiste de“mode de production asiatique”. – In: VIIme Congrès International des Sciences anthropologiques et ethnologiques.Volume IV. Moscou, 1967.

Tainter, J. A. 1978 – Joseph A. Tainter. Mortuary Practices and the Study of Prehistoric Social Systems. – In:Schiffer, Michael B. (ed.) Advances in Archaeological Method and Theory. Volume 1. New York: Academic Press, 1978.

Tebes, J. M. 2003 – Juan Manuel Tebes. A new analysis of the Iron Age I ‘chiefdom’ of Tel Masos (BeershebaValley). – Aula Orientalis, 21 (2003), 63–78.

TeBrake, W. H. 1985 – William H. TeBrake. Medieval Frontier: Culture and Ecology in Rijnland. College Station:Texas A&M University Press, 1985.

Tymowski, M. 2008 – Micha³ Tymowski. State and Tribe in the History of Medieval Europe and Black Africa – aComparative Approach. – Social Evolution & History, Vol. 7, No. 1, March 2008, 171–196.

Tymowski, M. 2009 – Micha³ Tymowski. Tribal Organizations in Pre-state Poland (9th and 10th Centuries) in theLight of Anthropological Theories of Segmentary System and Chiefdom. – Acta Poloniae Historica, 2009, Vol. 99, No 1, 5–37.

Urbañczyk, Prz. 2008 – Przemys³aw Urbañczyk. Trudne pocz¹tki Polski. Wroc³aw: Wydawnictwo UniwersytetuWroc³awskiego, 2008.

Van Rouveroy, E. A. B. 1987 – E. A. B. Van Rouveroy. Chef coutumier: un métier difficile. – Politique africaine, No27 (Septembre – Octobre 1987), 19 – 29 < http://www.politique-africaine.com/numeros/pdf/027019.pdf >

Wagner, C. O. 1983 – Carlos O. Wagner. Aproximación al proceso histórico de Tartessos. – Archivo Español deArqueología, 56, 1983, 3–36.

Wagner, C. O. 1990 – Carlos O. Wagner. La jefatura como instrumento de análisis del historiador. Cuestionesteóricas y metodológica. – En: Espacio y organización social. Madrid, 1990, 91–108.

Електронна версия:https://www.academia.edu/313503/La_jefatu ra_como_instrumento_de_anál isisdel_historiador._ Cuestio

teóricas_y_metodológica, 21 p.Wason, P. K. 1995 – Paul K. Wason. Social Types and the Limits of Typological Thinking in Social Archaeology. – In:

Kradin, Nikolay N., and Lynsha, Valeri A. (eds.). Alternative Pathways to Early State [Russian Academy of Sciences, FarEastern Division Institute of History, Archaeology and Ethnology]. Vladivostok: Dal’nauka, 1995.

Revised Version: http://www.bates.edu/~pwason/Types.html, accessible –03.5.2001.Webb, M. 1975 – M. Webb. The Flag Follows Trade: An Essay on the Necessary Interaction of Military and

Commercial Factors in State Formation. – In: Sabloff, J. A., and Lamberg-Karlovsky, C. C. (eds.). Ancient Civilization andTrade. Albuquerque, NM: School of American Research Press, 1975, 155 – 210.

Weisler, M., and al. 2005 – Marshall I. Weisler, and al. Thorium – 230 coral chronology of a late prehistoricHawaiian chiefdom. – Journal of Archaeological Science, (2005), 21 July, 1 – 10.

Wilson, S. M. 1990 – Samuel M. Wilson. Hispaniola: Caribbean chiefdoms in the age of Columbus. Tuscaloosa:University of Alabama Press, 1990.

Wilson, S. M. 1996 – Samuel M. Wilson. The rise of complex societies in the Caribbean. – In: XIII InternationalCongress of Prehistoric and Protohistoric Sciences. Forlм – Italia – 8/14 September 1996. 17. The Prehistory of Americas.Edited by Thomas R. Hester, Laura Laurencich-Minelli, Sandro Salvatori. Forlм, A.B.A.C.O. Edizioni, 1996.

46


Wilson, S. M. 1999 – Samuel M. Wilson. Cultural Pluralism and the Emergence of Complex Society in the GreaterAntilles. – Paper, presented at the XVIII International Congress for Caribbean Archaeology, St. George’s, Grenada, July1999.

Wright, H. T. 1994 – Henry T. Wright. Prestate Political Formations. – In: Stein, Gil, and Rothman, Mitchell S.(eds.). Chiefdoms and Early States in the Near East. [Monographs in World Archaeology No 8]. Madison, Wisconsin:Prehistory Press, 1994, 41 – 77.

Wright, H. T. 2006 – Henry T. Wright. Atlas of Chiefdoms and Early States. – Structure and Dynamics: eJournal ofAnthropological and Related Sciences, Volume 1, Issue 4, 2006, Article 1, 1 – 17.

Wright, H. T., and Johnson, G. A. 1975 – Henry T. Wright, and Gregory A. Johnson. Prestate Political Formations. –American Anthropologist, 77, 1975, 267 – 289.






ÑÒÀÒÈÈ È ÑÚÎÁÙÅÍÈß /ARTICLES AND COMMUNICATIONS

ПРОПАГАНДА И ИСТОРИЯ В ЕПОХАТА НА ХАН КРУМ

Момчил МЛАДЕНОВ

PROPAGANDA AND HISTORY IN THE TIME OF KHAN KRUM

Momchil MLADENOV

Abstract: The paper present some moments of the political ideology of the Bulgarian state in firs half of 9th

century. According to the author‘s view khan Krum in his early years was connected with the Byzantine scholars andintellectuals. Thanks to them he learned Greek language and history of ancient Greece. Khan Krum used ancient characterswith a propaganda intentions for educated Byzantines. That is a part of political idea about the capture of Constantinopleand the rise of new Bulgarian empire.

Key words: Byzantium, Bulgaria, firs half 9th Century, intellectual life, ancient Greek traditions.

Управлението на хан Крум се разглежда преди всичко през призмата на военните триумфи иреформи в сферата на държавното строителство. В настоящите бележки ще потърся един по-различенобраз на този владетел, поставяйки въпроса за присъствието около неговия трон на образован, привързанкъм елинската древност елит. Вероятно за мнозина подобна насока на търсене ще прозвучи съмнително,защото в изворите най-малкото отсъстват сведения, които отчетливо да осветлят така формулиранияпроблем. Давам си сметка, че свидетелствата, на които се базирам, са крайно оскъдни, а трактовкатаим спорна. Но целта ми е по-скоро да провокирам нови виждания, въпреки съмненията и неяснотите.Ако приведените по-долу разсъждения и аргументи имат резон, то пред нас ще се очертае дворът навладетел, с особен интерес към гръкоезичната култура и древната история.

Произходът на хан Крум остава неясен и поражда редица дискусии сред изследователите. Някоиавтори предполагат, че той принадлежи на средите на т. нар. панонски българи, живеещи в рамките наАварския хаганат, но това остава недоказано. Без категоричен отговор е и въпросът за годината, презкоято той заема престола. Византийският хронист Теофан Изповедник съобщава, че през 796 г. бъл-гарският владетел Кардам бил в напреднала възраст, което подсказва, че наскоро след това той епочинал. Най-вероятно негов пряк наследник става хан Крум, без да е ясно дали той има родственавръзка със своя предшественик. Едно по-късно свидетелство, което дължим на Ана Комнина, внушавамисълта, че той е родоначалник на нова династия [Theophanes, Chronographia, – ГИБИ. ІІІ. с. 277(превод В. Бешевлиев, Г. Цанкова-Петкова); Annae Comnenae. Alexias. – ГИБИ VІІІ. с. 63 (преводМ. Войнов); Златарски, В. 1994, с. 247 – 248; Бешевлиев, В. 1984, с. 106; Божилов, И., Гюзелев, В.1999, с. 126]. Ако тази информация е коректна, пред нас изниква още един въпрос. Как въпроснатадинастия заема престола? С преврат, по линия на легитимната приемственост или в резултат на избор,плод на консенсус между прабългарските родове? Склонен съм да търся решението по линия напоследния вариант, защото изглежда, че в края на VІІІ век в Българското ханство не е имало по-подходяща личност, която да съвместява качествата на пълководец, дипломат и държавник. Цялотопоследвало управление на Крум, което минава под знака на мащабна териториална експанзия идържавни реформи, говори в полза на това виждане. Новият владетел енергично се заема да докаже,че при него Българското ханство навлиза в коренно различен период от своето развитие. От дистанциятана времето ние знаем, че той е оправдал надеждите за омиротворяване и обединяване на обществотослед кризата от втората половина на VІІІ век.






49

50


Имаме ли все пак сведения, които да дадат повод за разсъждения относно ранните години наКрум? За база в този случай ще ни послужат данните, според които негова сестра е била омъжена завизантийския поданик Константин Пацик [Рашев, Р. 2004]. Вероятно въпросният ромей е емигриралпо неизвестни причини в България и най-вероятно бракът е сключен преди Крум да стъпи на престола.Известно е, че след сватбата се ражда поне едно момче, което в 813 г. придружава Крум и неговияшурей при преговорите с византийското правителство под стените на Константинопол. Именно тогаваКонстантин Пацик и синът му са пленени от ромеите и техните следи се губят. Тези факти говорят, чеоще от ранни години бъдещият владетел е свързан с византийската среда и в частност с гръцкия език.Едва ли можем да се съмняваме, че Константин Пацик принадлежи на средите на ромейската арис-токрация, която поне на теория се отличава с високо образование и пиетет към елинската традиция.Въпреки културната депресия в епохата на иконоборството, интересът към древногръцката историог-рафия, поезия и белетристика не е заглъхвал изцяло. Ето защо смятам, че в лицето на КонстантинПацик, а и на други ромеи, Крум е имал ерудирани събеседници, които са посветили бъдещия владетелв гръцкия език, гръцката писменост и миналото на света. Изцяло в хипотетичен план предполагам, чеКрум е станал съпричастен към фундаментални творби на елинската древност и се е докоснал до най-известните исторически персонажи, които станали за него извор на вдъхновение и еталон на поведение.Не изключвам също така възможността бъдещият български владетел да е посещавал Константинополи да е бил повлиян от атмосферата на този световен център, където могат да се видят редица творбина античното изкуство. Разбира се, както всеки образован ромей, Константин Пацик е преди всичкохристиянин и логиката диктува той да се стреми да приобщи Крум към православната вяра. Освентова както в Западна Европа, така и във Византия, над езическата древност тегне присъдата наотрицанието и цялата култура и менталност на хората се формират от Светото писание. Следователнов една християнска среда, в каквато предполагам, че се движи Крум, би следвало да очакваме, че занего по-актуални ще бъдат например Псалмите, отколкото поемите на Омир. Но вярвам, че не бивада абсолютизираме негативизма към Античността през средновековната епоха, особено във визан-тийската традиция. През ІХ и Х век в империята се систематизират десетки антични ръкописи иголяма част от древногръцките текстове се преиздават. Въпреки че продължават да се дистанциратот езическата епоха, интелектуалците от тази период все пак гледат със своеобразен антикваренинтерес към нея. Наистина цялостното и аналитично прочитане на ключови произведения на елинскатамисъл става през ХІ и ХІІ век, но със сигурност началото на тази тенденция е поставено по-рано[Каждан, А. П., Епстейн, А. У.. 2001, с. 156 – 160].

Трябва да се направи още едно важно уточнение. Византийските компилатори и писатели от ІХи особено Х век, развиват алегорично тълкуване на темите в древногръцката литература, продиктуваноот техния християнски светоглед. Например напускането на острова на Кирка от Одисей е схващанокато копнеж на героя по небесния Йерусалим. Но за един езичник подобна интерпретация не би ималаоснование. Мисълта ми е, че отношението на Крум към езическата епоха ще е подчертано по-различноот отношението на християните-ромеи. Не изключвам също така възможността отделни образованивизантийци, да не са се придържали робски към споменатата християнска интерпретация и да сахранели дълбоко възхищение от древните образци. Ерудити с такъв мироглед могат да са чувстватпо-свободни в българския езически двор, който в началото на ІХ век се отличава с религиозна веро-търпимост [Рашев, Р. 1996, с. 42 – 43]. Ето защо смятам, че от сходна среда е бил повлиян и ханКрум, което предлага възможно обяснение за неговия подчертан интерес към гръцкия език и визан-тийската цивилизация в по-широк план. Показателен е фактът, че именно при Крум в България широконавлиза традицията да се изсичат надписи на гръцки език, а в неговия двор се охотно се приемат наслужба редица ромеи [Благоев, Н. 1924, с. 46 – 47, 51; Рашев, Р. 1998, с. 201; Рашев, Р. 2001, с. 108 –109]. С право най-заслужилият изследовател на домашните надписи от езическия период В. Бешевлиевакцентира на факта, че единствено гръцката и римската култура са оставили толкова значителноколичество епиграфски паметници на Балканите, преди идването на българите. По този повод същиятучен приема, че обичая да се изсичат надписи българите пренасят от старата си родина [Бешевлиев,В. 1992, с. 88 – 93]. Но в светлината на обстоятелството, че именно от времето на Крум и неговитенаследници датират най-внушителен брой надписи, дава основание да се допусне и друга възможност.Според мен налагането на въпросната тенденция се дължи по-скоро на личността на Крум и е плод нанеговия интерес към паметниците на миналото. Със сигурност в началото на ІХ век в българските

51


земи е можело да се видят десетки надписи на гръцки и латински език, които са били в състояние дапровокират интерес сред просветените съвременници. Експонирането на нови форми в писменатакултура представлява част от промените настъпващи в българската държава при Крум. Стремежътханството да се изравни с Византия и дори да бъде превзет Константинопол, изисква определен наборидеологически внушения в очите на българи и ромеи. По този път върви век по-късно цар Симеон, ноначалото е поставено от Крум. Последният се стреми да пропагандира имидж, призван да отхвърлипредставата за варварски владетел, който в очите на византийците е натоварен с негативизъм [Ангелов,П. 2011, с. 168 – 176]. Смятам, че в отделни надписи изсечени по нареждане на владетеля и неговитедействия на официално ниво, описани от ромейските автори, можем да проследим отглас от системана определени внушения. Тяхната цел е да демонстрира българския повелител в качеството му наопонент на василевса в плана на културното съревнование.

Нека започнем прегледа на свидетелствата в хронологичен план. За един от най-ранните първо-български надписи на гръцки език се приема, фрагментарният епиграфски паметник от Силистра.Съхранените части позволяват да се смята, че в него са визирани събития от периода 811 – 813 г.Според четенето на В. Бешевлиев, в текста се споменава митичното същество грифон, с което споредсъщия учен е сравнен император Никифор І Геник [Бешевлиев, В. 1981, с. 87 – 88; Бешевлиев, В.1992, с. 125 – 126]. Въпросът обаче се усложнява от обстоятелството, че грифонът се отличава сдвузначна смислова натовареност. В едни случаи се смята за зъл персонаж, а в други се осмисля катодоброжелателно същество [Аладжов, Ж. 1999, с. 20 – 29; Аладжов, Ж. 2003, с. 398]. По принципизображенията на грифони присъстват в художествената традиция в ареала на Българското ханствопрез Ранното средновековие. Смята се, че те са вдъхновени от паметници на металопластиката иизображения в ръкописи [Рашев, Р. 1990, с. 50; Дончева, Л. 1996; Рашев, Р. 2008, с. 326]. Трудно е дасе прецени как са осмисляни от съвременниците, особено от страна на „безмълвното мнозинство“,според сполучливия израз на А. Гуревич. Но поне за част от образованите кръгове, въпросните митичниперсонажи са познати от страниците на древните текстове.

Както е известно грифоните са същества с тяло на крилат лъв и глава на орел и са широкопознати през античната епоха. Ще обърнем по-голямо внимание на сведенията на Херодот, койтосъобщава, че те обитават северните части на Европа и пазят големи количества злато, от посегател-ствата на митичното племе аримаспи. Според „бащата на историята” още по на север от грифонитеобитават хипербореите [Шмид, Ж. 1995, с. 62; Hdt., ІІІ. 116; ІV. 13, 27]. Следователно в древнитепредстави грифоните най-общо се асоциират със северната посока. Не е излишно да напомним, че вдруг надпис от времето на хан Крум, по адрес на Византия се употребява названието „долната земя”[Бешевлиев, В. 1992, с. 116 – 117]. Налице е явна опозиция между северната (горна) земя, свързанас българите и южната, принадлежаща на гърците. Това позволява да се предположи, че с названиетогрифон в надписа от Силистра всъщност се визира българският владетел, който отбива нападение отюг и се явява за враговете си под формата на страшното митично създание. Във всеки случай при-съствието на занимаващия ни персонаж в официален, летописен надпис не може да се счита за плодна случайност. В конкретния случай можем да видим намесата на интересен „редактор“, личност сбогата книжовна подготовка в областта на древногръцката литература. На пръв поглед може дапомислим, че това е дело на гърците, които се смята, че работят в дворцовата канцелария. Засъжаление, не е известна ролята на владетеля в процеса на изготвянето на надписите [Бешевлиев,В. 1992, с. 87 – 88]. Но съдейки от факта, че повечето са съставени от името на хана, не е изключеноименно той лично да одобрява тяхното съдържание. На тази основа допускам, че чисто книжовното идонякъде антикварно за ІХ век позоваване на грифона в надписа от Силистра се дължи или на самиявладетел или на лице от неговото най-близко обкръжение. Показателно е, че в съдържанието на епиг-рафските паметници от времето на наследниците на Крум, не се срещат изрази, които да навяватантични реминисценции.

Впрочем, от числото на античните митологични персонажи в българска среда през Раннотосредновековие циркулира поне още един, а именно на горгоната Медуза. Нейни изображения се срещатсред рисунките-графити и върху амулети с подчертано апотропейно значение [Рашев, Р. 2007]. Далечсъм от мисълта, че редовият българин или славянин от епохата осмислят изображението на Медуза ина грифоните в контекста на древногръцката митология. Позволявам си само да предположа, че вограничен кръг от грамотни личности, близки до властовите центрове в Константинопол и Плиска, ебило запазено знанието за действителния произход на въпросните митологични същества.

52


Друго свидетелство, на което ще обърна внимание, се съдържа в надписите върху четиристраннаантична ара от с. Хамбарлий (дн. Маламирово), който е добре познат на специалистите и многократное коментиран. Ще акцентирам на заключителната част на текста, където се говори за „старикътимператор, плешивият”, който е обвинен в извършването на завоевания и нарушаване на клетви [Бе-шевлиев, В. 1992, с. 117]. Изследователите отдавна поставят въпроса за идентифицирането на въп-росния византийски василевс. На пръв поглед няма съмнение, че става въпрос за Никифор І Геник, закойто се знае, че е в напреднала за епохата възраст. Затруднението се дължи на обстоятелството, чев надписа той е наречен „плешив”, докато в т. нар. „Анонимен Ватикански разказ”, предаващ съби-тията от 811 г., същият владетел е наречен „гъстокос”. На това противоречие обръща внимание ИванДуйчев, който приема, че в епиграфския паметник, определението „плешив” е употребено в обиденсмисъл [Дуйчев, И. 1937, с. 152; Дуйчев, И. 1972, с. 217 – 218, бел. 18]. От своя страна В. Бешевлиевдопуска, че съставителят на надписа не познава лично императора и смята за даденост, че напредналатавъзраст е свързана със загуба на коса. Същия учен не изключва също така възможността Никифор Іда е с голо теме, но по тила и страните на главата си да има гъста коса. Ето защо може да се каже, чеедновременно е „плешив”, но и „с гъста коса” [Бешевлиев, В. 1992, с. 122]. Ние ще предложим по-различно виждане, основано на мисълта, че епитетът „плешив” в Хамбарлийския надпис не трябва дасе разбира в буквален смисъл. Понякога в античната белетристика с определенията „плешив” и„чипонос” се обозначават покойните. Ще се огранича да посоча за пример сатиричния диалог „Корабътили мечтите” на Лукиан (ІІ в. н.е.). В него един от героите използва цитираните епитети като специфичноопределение на мъртвите [Лукиан, 1986, с. 34, с. 212, бел. 34]. Без съмнение списъкът с примери втази насока може значително да се разшири. Следователно в Хамбарлийския надпис, датиращ от 813 г., еналице специфичен литературен похват, за дефиниране смъртта на император Никифор І. Не трябвада забравяме, че паметникът е съставен от името на хан Крум и изборът на реминисценция отдревногръцката писмена традиция не може да се счита за случаен. Той е своеобразен код, който епризван да произведе впечатление на образованите ромеи и да ги привлече още по-силно към българскиявладетелски двор.

В хода на нашите бележки не можем да подминем най-известния епизод, последвал разгромана византийската армия на 26 юли 811 г. Според Теофан след сражението българския владетел нареждаглавата на император Никифор да бъде отсечена и набита на кол. В течение на няколко дни тя епоказвана на идващите при кан Крум „езичници”, като знак за позора на ромеите [Theophanes, Chro-nographia – ГИБИ, ІІІ, с. 283]. В. Бешевлиев привежда редица примери за разпространението на тозизловещ обичай в Европа и Византия през Ранното средновековие и счита, че постъпката на Крум имаза цел да копира ромейските триумфални действия [Бешевлиев, В. 1926; Бешевлиев, В. 1958, с. 3 – 7;Бешевлиев, В. 1981, с. 114]. На пръв поглед този извод не буди възражения, но остава въпросът защоточно този обичай избира българският владетел, за да ознаменува своя триумф? Хан Крум може дадемонстрира победата си с множество други пропагандни ходове, които също са познати през епохата.Може би отговорът се крие в „Илиада” и в „История” на Херодот, на които В. Бешевлиев същообръща внимание, без да прави конкретна връзка със събитията от 811 г. Когато възпява двубоямежду Хектор и Патрокъл, Омир оповестява намерението на троянския герой да отсече главата напротивника си и да я забие на копие, за да служи за показ [Hom., Il., ХVІІІ, 175 – 176, цит. по: Омир.Илиада, 1976]. От своя страна Херодот приписва сходна постъпка на Ксеркс, след битката приТермопилите. Персийският владетел нарежда да бъде отсечена главата на спартанския цар Леонид ида бъде набита на кол. „Бащата на историята” подчертава, че това става в противоречие с персийскияобичай да се почитат смелите бойци и е сторено само поради силната ненавист на Ксеркс към неговияпротивник [Hdt.,. VІІ, 238 (Herodotus. 1996, pass.)]. Прави впечатление, че в двата цитирани случая,в ролята на жертва се явяват герои на древногръцката легендарна традиция и история. Следователноне е изключено, чрез прилагането на въпросния обичай спрямо василевса, хан Крум да внушава идеята,че врагът, който е силно вплетен в гръцката традиция, на практика е последвал съдбата на познати заромейската общност персонажи.

Според Теофан след споменатия знак на триумф, по нареждане на Крум, черепът на Никифор епочистен, обкован отвън със сребро и превърнат в чаша, с която българския владетел угощава сла-вянските вождове. Сведенията за това се потвърждават и от по-късните византийски автори, въпрекиче те внасят отделни изменения в основните данни [Theophanes, Chronographia. – ГИБИ, ІІІ, с. 283;

53


Златарски, В. 1994, с. 260, бел. 1]. Напоследък някои автори изразяват съмнения по отношение наданните по въпросните събития и смятат, че става въпрос за елемент от византийската пропаганда поадрес на българите [Николов, А. 2009, с. 45 – 59]. Ние обаче ще се придържаме към утвърденотостановище, че става въпрос за действителен акт на хан Крум. Превръщането на императорския черепв чаша е анализиран най-последователно от В. Бешевлиев, който го свързва с вярата на прабългаритев една невидима универсална сила (оренда), която се намира в кръвта и/или главата. В този смисълпиещият от черепа на мъртвия противник взема неговата сила [Батаклиев, Г. 1985, с. 81]. Ако отновопрелистим историята на Херодот, ще се натъкнем на интересни описания на същия обичай. Първо тойе отнесен към иседоните, които позлатяват черепите на покойници, превръщайки ги в реликви. Показа-телни са сведенията на древногръцкия автор за скитите, които превръщали в чаши черепите на „най-големите си врагове”. Най-богатите скити позлатявали отвътре черепа и пиели от него, а когато техниблизки идвали на гости, показвали своеобразната чаша като знак на победата си във война [Hdt., ІV,26, 65]. Прави впечатление, че Крум дословно изпълнявал въпросния обичай със славянските князе.Единствената отлика представлява обковаването черепа на Никифор І със сребро, а не със златокакто при скитите, но за това може да съществуват обективни причини и в случая въпросната отликане е от особено значение. Важно е още веднъж да подчертаем, че Крум използва специфичен моделза пропагандиране на своята победа. Със своите на пръв поглед шокиращи действия той се стреми давпечатли не толкова славянските първенци, колкото ромеите и главно да подхрани слуховете, че серъководи от примери почерпени от древността.

Тази тенденция намира продължение в някои от действията на Крум под стените на Константи-нопол през лятото на 813 г., описани от Теофан и неизвестен византийски автор (Scriptor incertus).Въпросните сведения са коментирани многократно с оглед езическата вяра на прабългарите и за товаще отделим внимание само на един елемент от тях. Според Теофан Изповедник българският владетелизвършил жертвоприношения и поискал от императора да забие копието си в Златната порта навизантийската столица, но последвал отказ и Крум се оттеглил в шатрата си [Theophanes, Chronogra-phia. – ГИБИ, ІІІ, с. 289 (превод В. Бешевлиев, Г. Цанкова-Петкова)]. Безусловно желанието на бъл-гарския господар е свързано с идеята за символичното превземане на Константинопол. С основаниеВ. Бешевлиев привежда редица примери за практикуването на споменатия обичай сред различнинароди, включително и споменаване за него от антични автори [Бешевлиев, В. 1981, с. 84; Бешев-лиев, В. 1984, с. 201, бел. 60а]. Особено внимание заслужават данните, че при стъпването си намалоазийския бряг, в началото на похода срещу Персия, Александър Велики забива копието си вземята и обявява, че боговете му предават Мала Азия [Diod., XVII, 17, 2 – 3 (Diodorus Siculus, 1963,pass.) ; Картлидж, П. 2005, с. 155]. Според мен именно въпросното предание иска да възпроизведеКрум под стените на Константинопол през лятото на 813 г. Основното внушение, което се преследва сискането на българския владетел да забие копието си в Златната врата е, че той се явява „новАлександър” за Византия, която е обречена на серия от военни поражения и ще последва съдбата наПерсийската империя. Наистина какво по-силно идеологическо внушение може да има от образа навеликия завоевател Александър, създател на нов свят и добре известен на ромейската публика? Товавпечатление се подсилва от точно определения избор на градска врата за извършването на символичнияакт. Златната порта всъщност е римска триумфална арка, издигната около 390 г. и по-късно станаланеразделна част от т. нар. Теодосиеви стени на Константинопол. Нейното название се дължи на златнитедекоративни орнаменти по конструкцията. Върхът на фасадата бил украсен със скулптурите на че-тири бронзови слона и две фигури на крилатата Нике, символизираща победата [Mango, C. 2000].Виждаме, че в Златната врата е налице подчертано присъствие на античната традиция.

Сред събитията от лятото на 813 г. ще отбележа още един интересен епизод, който смятам, чеима отношение към темата. Подложена на силен натиск от българите, византийската страна пристъпвакъм организирането на покушение срещу хан Крум, завършило с провал. Разгневен от действията наимператора, българският владетел нареджда да бъдат опустошени околностите на византийскатастолица. Хронистите отделят особено внимание на императорския дворец в квартала „Свети Мамант”,защото той силно пострадал. Този комплекс бил една от най-представителните и красиви императорскирезиденции, с хиподрум и фонтан (водоскок). От него българите взели някои трофеи, главно скулптурнитворби: меден или бронзов лъв от хиподрума, мечка и змей (хидра) от фонтана, мраморни статуи,

54


оловни предмети и мраморни колони. По всяка вероятност изброените произведения на изкуството етрябвало да намерят място в реконструирания след разрушенията от 811 г. владетелски палат в Плиска[Рашев, Р. 1997; Иванов, С. 2014, с. 577]. Отчитайки, че във Византия скулптурата не се развиваинтензивно като изобразително изкуство [Kazhdan, A. (ed.), 1991, Vol. 3, p. 1856 – 1857], смятам, чепосочените трофеи са представлявали антични творби. Може би става въпрос за римски копия надревногръцки статуи, защото множество подобни шедьоври са били пренесени от „стария Рим” в„новия Рим” – Константинопол [Иванов, С. 2014, с. 242].

В такъв случай какви персонажи са изобразявали скулптурите от „Свети Мамант”? Поне две оттях могат да се обвържат тематично с цикъла от подвизите на Херакъл. Във фигурата на медния илибронзов лъв от хиподрума може да видим Немейския лъв, когото древногръцкият герой удушил и сесдобил с кожата му, която стрелите не можели да пронижат, а главата му превърнал в шлем. Въвскулптурата на змея вероятно се различава образа на Лернейската хидра, чудовище с девет отровнизмийски глави, също поразено от Херакъл [Батаклиев, Г. 1985, с. 169 – 170; Шмид, Ж. 1995, с. 257].Статуята на мечката е възможно да се свърже с митологичния образ за нимфата Калисто, съблазненаот Зевс и превърната в мечка от самия него или от Артемида, в друг вариант на мита [Батаклиев, Г.1985, с. 81]. Благодарение описанието на Елада от Павзаний (ІІ век) е известно, че на Акропола вАтина и в Делфи е имало скулптурни творби, изобразяващи Калисто. Друга насока, в която можем датърсим тематичното единство на творбите от „Св. Мамант“ е по отношение отъждествяването имсъс съответните звездни конфигурации. Описаните митологични персонажи се отъждествяват с едниот най-добре познатите съзведия в Северното полукълбо – Лъв, Хидра и Голяма мечка. Те присъстватв каталога на съзвездията, съставен от Клавдий Птолемей, който е добре познат във Византия, къдетоинтересът към астрономията и астрологията никога не е заглъхвал. Ето защо е възможно скулптуритеот „Св. Мамант“ да са били тематична композиция, представяща сектор от нощното небе. Семантич-ното им осмисляне по тази линия вероятно е съхранено и след пренасянето им в България. Следователнона местна почва гръко-римските астрономически познания се вплитат в българските представи занебесните обекти.

Последният момент, на който ще спра вниманието си, е законодателството на хан Крум. Околонеговата историческа достоверност и съдържание се водят продължителни дискусии, които едва линякога ще доведат изследователите до консенсус [Найденова, Д. 2006, с. 167 – 180]. За изходнаточка за анализ може да ни послужи правилото, че едно от традиционните обвинения на византийскатаполитическа идеология спрямо варварите е, че те живеят в „беззаконие“. Пътят, за разчупването натази идеологема е да се оповести пред византийското обществено мнение, че български владетел еиздал закони. Във всички случаи не може да се счита за случайно, че във византийската енциклопедия„Суда“ именно хан Крум е представен в образа на владетел-законодател. Именно в този ракурс той есчитан от ромейския читател за добър и справедлив владетел [Венедиков, И. 1994, с. 103]. Не е литова следствие от целенасочения стремеж на Крум да пропагандира точно този имидж? И не е липочерпено отново вдъхновение от античната епоха? В литературната традиция на Древна Гърциязаконодателите са обвити в ореола на мъдреци, които предават опита на предходните поколения, но сесчитат и за строители на държавния живот [Фролов, Д. Э. 2004, с. 124]. Може би най-известен средмъдреците-законодатели е Солон, за когото значителен пласт информация дават Аристотел и Плутарх.Двама автори, познати на византийските образовани кръгове и присъстващи в каталога на библиотекатана Фотий [Kazhdan, A. (ed.), 1991, Vol. 1, p. 171; Vol. 3, p. 1687 – 1688]. Следователно името на Солон,като справедлив, мъдър реформатор и законодател, по литературна линия циркулира в ромейскатасреда и в началото на ІХ век. Това превръща атинския държавник, който остава езичник, в подходящза подражание еталон от страна на българския владетел.

Да обобщим. Идеята за съкрушаването на Византия и превземането на Константинопол, издиг-ната при управлението на Крум, се нуждае от силна идеологическа и пропагандна подкрепа. Резултатот съчетаването на тези две линии е твърде разнообразният образ на българския господар. В негоможем да видим законодател, реформатор на държавата, образован държавник, пълководец, но ижесток спрямо враговете завоевател. Вероятно в различните етапи от управлението на Крум са експо-нирани по-силно или по-слабо, различни от посочените аспекти. Но всички те са фрагменти от целена-сочената тенденция да се внуши началото на нова епоха в историята на българската държава, коятоизлиза от варварското си състояние. Не по-малка сила има и посланието към империята, която в

55


лицето на Крум има качествено различен противник. Противник, чийто единствен недостатък в срав-нение със василевсите е, че остава езичник.

В представения по-горе текст направих опит да осмисля по различен начин свидетелствата заепохата на хан Крум, неговата личност и обкръжение. Давам си сметка, че предложените вижданияса крайно несигурни и търпят критика. Ако не всички, то поне част от разгледаните свидетелствамогат да имат съвсем друго съдържание и да са подредени от мен в привидна последователност итрактовка. В крайна сметка аз предлагам един вариант за решение на пъзел, чиито съставки в голяматаси част липсват, а тези от тях, които са налице, могат да бъдат подредени и по друг начин. Затова щезавърша с напомнянето на една поговорка сред учените: „Ако се нуждаете от радикални теории,разпространете ги преди да се появят прекалено много факти“.


Извори

Лукиан, 1986 – Лукиан. Сатири и пародии. София, 1986. [Lukian. Satiri i parodii. Sofiya, 1986]Омир. Илиада, 1976 – Омир. Илиада. Превод Ал. Милчев, Б. Димитрова. София, 1976 [Omir. Iliada. Prevod Al.

Milchev, B. Dimitrova. Sofiya, 1976]Annae Comnenae. Alexias – Annae Comnenae Porphyrogenitae. Alexias, rec. A. Reifferscheid, I. Lipsaie, 1884

[ГИБИ VІІІ].Diodorus Siculus. 1963 – Diodorus Siculus. Diodorus of Sicily in Twelve Volumes, Vol. 8 (Books 16.66–17). Tr. C.

Bradford Welles. Loeb Classical Library, 422, 1963.Herodotus. 1996 – Herodotus. The Histories. Trans. A de Selincourt, rev. edn J. Marincola, London, Penguin, 1996.Theophanes, Chronographia – Theophanes, Chronographia. Ed. C. de Boor, I, Lipiae, 1883 [ГИБИ. ІІІ].

Публикации

Аладжов, Ж. 1999 – Живко Аладжов. Паметници на прабългарското езичество. София, 1999. [Zhivko Aladzhov.Pametnitsi na prabalgarskoto ezichestvo. Sofiya, 1999]

Аладжов, Ж. 2003 – Живко Алaджов. По три въпроса около Силистренския надпис. – В: Studia protobulgaricaet mediaevallia europensia. В чест на проф. В. Бешевлиев. София, 2003. [Zhivko Aladzhov. Po tri vaprosa okoloSilistrenskiya nadpis. – V: Studia protobulgarica et mediaevallia europensia. V chest na prof. V. Beshevliev. Sofiya, 2003]

Ангелов, П. 2011 – Петър Ангелов България и българите в представите на византийците. София, 2011. [PetarAngelov Balgariya i balgarite v predstavite na vizantiytsite. Sofiya, 2011 ]

Венедиков, И. 1994 – Иван Венедиков. Прабългарите и християнството. Стара Загора, 1994. [Ivan Venedikov.Prabalgarite i hristiyanstvoto. Stara Zagora, 1994]

Батаклиев, Г. 1985 – Георги Батаклиев. Антична митология. Справочник. София, 1985. [Georgi Batakliev.Antichna mitologiya. Spravochnik. Sofiya, 1985]

Бешевлиев, В. 1926 – Веселин Бешевлиев. Чаши от черепи у прабългарите. – ГСУ ИФФ, ХХІІ/ 3, (1926).[Veselin Beshevliev. Chashi ot cherepi u prabalgarite. – GSU IFF, HHІІ/ 3, (1926).]

Бешевлиев, В. 1958 – Веселин Бешевлиев. Византийски триумфални обичаи, акламации и титли у българитев ІХ в. – Известия на Етнографския институт и музей. 3 (1958). [Veselin Beshevliev. Vizantiyski triumfalni obichai,aklamatsii i titli u balgarite v ІХ v. – Izvestiya na Etnografskiya institut i muzey. 3 (1958)]

Бешевлиев, В. 1981 – Веселин Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. София, 1981. [Veselin Beshevliev.Parvobalgarite. Bit i kultura. Sofiya, 1981.]

Бешевлиев, В. 1984 – Веселин Бешевлиев. Първобългари. История. София, 1984. [Veselin Beshevliev.Parvobalgari. Istoriya. Sofiya, 1984.]

Бешевлиев, В. 1992 – Веселин Бешевлиев. Първобългарски надписи. (второ преработено и допълненоиздание). София, 1992. [Veselin Beshevliev. Parvobalgarski nadpisi. (vtoro preraboteno i dopalneno izdanie). Sofiya,1992.]

Благоев, Н. 1924 – Н. Благоев. Княз Крум. – ГСУ ЮФ, 19. (1924). [N. Blagoev. Knyaz Krum. – GSU YUF, 19.(1924).]

Божилов, И., Гюзелев, В. 1999 – Иван Божилов, Васил Гюзелев. История на средновековна България (VІІ-ХІV век). София, 1999. [Ivan Bozhilov, Vasil Gyuzelev. Istoriya na srednovekovna Balgariya (VІІ-ХІV vek). Sofiya, 1999.]

Дончева, Л. 1996 – Людмила Дончева. Митологични изображения от Българското средновековие. София,1996. [Lyudmila Doncheva. Mitologichni izobrazheniya ot Balgarskoto srednovekovie. Sofiya, 1996.]

56


Дуйчев, И. 1937 – Иван Дуйчев. Нови житийни данни за похода на император Никифор І в България. – Сп.БАН, LIV, (1937). [Ivan Duychev. Novi zhitiyni danni za pohoda na imperator Nikifor І v Balgariya. – Sp. BAN, LIV, (1937).]

Дуйчев, И. 1972 – Иван Дуйчев. Приноси към средновековната българска история. – В: Дуйчев, Ив. Българскосредновековие. София, 1972. [Ivan Duychev. Prinosi kam srednovekovnata balgarska istoriya. – V: Duychev, Iv. Balgarskosrednovekovie. Sofiya, 1972.]

Златарски, В. 1994 – Васил Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 1.Фототипно издание. София, 1994. [Vasil Zlatarski. Istoriya na balgarskata darzhava prez srednite vekove. T. 1. Ch. 1.Fototipno izdanie. Sofiya, 1994 ]

Иванов, С. 2014 – С. Иванов. В търсене на Константинопол. Пътеводител по византийски Истанбул иоколностите. София, 2014. [S. Ivanov. V tarsene na Konstantinopol. Patevoditel po vizantiyski Istanbul i okolnostite.Sofiya, 2014.]

Каждан, А. П., Епстейн, А. У.. 2001 – А. П. Каждан, Ан Уортън Епстейн. Византийската култура ХІ – ХІІ векпромени и тенденции. Велико Търново, 2001. [A. P. Kazhdan, An Uortan Epsteyn. Vizantiyskata kultura XІ – XІІ vekpromeni i tendentsii. Veliko Tarnovo, 2001.]

Картлидж, П. 2005 – П. Картлидж. Александър Македонски. Превод Д. Кутева, Ст. Стойчев. София., 2005. [P.Kartlidzh. Aleksandar Makedonski. Prevod D. Kuteva, St. Stoychev. Sofiya, 2005.]

Найденова, Д. 2006 – Д. Найденова. Историческа достоверност на лексикона „Суда“ като източник зазаконодателството на хан Крум. – Старобългарска литература, 35-36 (2006). [D. Naydenova. Istoricheska dostovernostna leksikona „Suda“ kato iztochnik za zakonodatelstvoto na han Krum. – Starobalgarska literatura, 35 – 36 (2006).]

Николов, А. 2009 – А. Николов. Хан Крум във византийската традиция: страшни слухове, дезинформация иполитическа пропаганда. – Анамнеза, 1 (2009). [A. Nikolov. Han Krum vav vizantiyskata traditsiya: strashni sluhove,dezinformatsiya i politicheska propaganda. – Anamneza, 1 (2009).]

Рашев, Р. 1990 – Рашо Рашев. За художественото и културно-историческо значение на рисунките-графити отІХ – Х век. – Проблеми на изкуството, 1 (1990). [Rasho Rashev. Za hudozhestvenoto i kulturno-istorichesko znacheniena risunkite-grafiti ot ІX–X vek. – Problemi na izkustvoto, 1 (1990).]

Рашев, Р. 1996 – Рашо Рашев. Бог и владетел преди Покръстването. – В: Бог и цар в българската история.Пловдив, 1996. [Rasho Rashev. Bog i vladetel predi Pokrastvaneto. – V: Bog i tsar v balgarskata istoriya. Plovdiv, 1996.]

Рашев, Р. 1997 – Рашо Рашев. Трофеите на хан Крум от двореца Свети Мамант. – История, 3 – 4, (1997), 49 –53. [Rasho Rashev. Trofeite na han Krum ot dvoretsa Sveti Mamant. – Istoriya, 3 – 4, (1997), 49 – 53.]

Рашев, Р. 1998 – Рашо Рашев. Мадарският конник – стари и нови въпроси. – Исторически преглед, 1998, кн.3 – 4 [Rasho Rashev. Madarskiyat konnik – stari i novi vaprosi. – Istoricheski pregled, 1998, kn. 3 – 4.]

Рашев, Р. 2001 – Рашо Рашев. Прабългарите и Българското ханство на Дунав. София, 2001. [Rasho Rashev.Prabalgarite i Balgarskoto hanstvo na Dunav. Sofiya, 2001.]

Рашев, Р. 2004 – Рашо Рашев. Византийците в България до Покръстването. – В: Civitas divino humana. В честна проф. Г. Бакалов. София, 2004, 151–162. [Rasho Rashev. Vizantiytsite v Balgariya do Pokrastvaneto. – V: Civitasdivino humana. V chest na prof. G. Bakalov. Sofiya, 2004, 151 – 162.]

Рашев, Р. 2007 – Рашо Рашев. Образът на горгоната Медуза в българските земи през Ранното средновековие. –Проблеми на изкуството, 3 (2007), 7–11. [Rasho Rashev. Obrazat na gorgonata Meduza v balgarskite zemi prez Rannotosrednovekovie. – Problemi na izkustvoto, 3 (2007), 7 – 11.]

Рашев, Р. 2008 – Рашо Рашев. Българската езическа култура VІІ – ІХ век. София, 2008. [Rasho Rashev.Balgarskata ezicheska kultura VІІ – ІХ vek. Sofiya, 2008.]

Фролов, Д. Э. 2004 – Д. Э. Фролов. Рождение древногреческого полиса. СПб., 2004. [D. E. Frolov. Rozhdeniyedrevnogrecheskogo polisa. SPb., 2004.]

Шмид, Ж. 1995 – Ж. Шмид. Речник по гръцка и римска митология. Плевен, 1995. [Zh. Shmid. Rechnik pogratska i rimska mitologiya. Pleven, 1995.]

Kazhdan, A. (ed.), 1991 – Alexander Kazhdan (ed.). The Oxford Dictionary of Byzantium. Vol. 1–3. Oxford, 1991.Mango, C. 2000 – C. Mango. The Trimphal Way of Constantinople and the Golden Gate. – Dumbarton Oaks

Papers, 54 (2000), 173 – 186.

Съкращения

ГИБИ – Гръцки извори за българската история [Gratski izvori za balgarskata istoriya]ГСУ ИФФ – Годишник на Софийския университет „Кл. Охридски“, Историко-Филологически факултет

[Godishnik na Sofiyskiya universitet „Kl. Ohridski“, Istoriko-Filologicheski fakultet]ГСУ ЮФ – Годишник на Софийския университет „Кл. Охридски“, Юридически факултет [Godishnik na

Sofiyskiya universitet „Kl. Ohridski“, Yuridicheski fakultet]Сп. БАН – Списание на Българската академия на науките. [Spisanie na Balgarskata akademiya na naukite.]






К ПОСТАНОВКЕ ВОПРОСА О РОЛИ И ЗНАЧЕНИИ ТРУДОВСОВРЕМЕННЫХ БОЛГАРСКИХ УЧЕНЫХ В КИПЧАКОВЕДЕНИИ

Кузембаев Н. Е.

TOWARDS THE QUESTION ABOUT THE ROLE AND IMPORTANCE OF THECONTRIBUTION OF MODERN BULGARIAN SCHOLARS TO KIPCHAK STUDIES

N. E. KUZEMBAEV

Abstract: The article discusses Bulgarian scholars who contributed a lot to the development of the research onKipchak tribes. Scholarly interest towards the Cumans in Bulgarian historiography is based on the fact that the Cumanbrothers Peter and Assen established the Second Bulgarian kingdom after the suspension of the Byzantine occupationwhich led the Cumans to settle down in the country, thus becoming an integral part of the Bulgarian people. Bulgarianscholars focused on various problems of historiography, role of the Cumans in the history of Bulgaria, Kievan Rus andthe Byzantine Empire, historical developments in the Balkans during the Mongol invasion, and Cuman onomastics.

Key words: Cumans, Kipchak tribes, development, Second Bulgarian kingdom

Посвящается светлой памяти выдающегося российскоготюрколога Сергея Григорьевича Кляшторного

Болгарские ученые внесли и продолжают вносить весомый вклад в развитие кипчаковедческихисследований. Интерес к куманам в болгарской исторической науке был обусловлен тем историческимфактом, что куманы братья Петр и Асень основали Второе Болгарское царство избавив болгарскийнарод от оккупации Византийской империей, а также тем, что куманы прочно обосновались на территориистраны, тем самым стали неотъемлемой частью болгарского народа. Поэтому изучение куманскойпроблематики в болгарской исторической науке шло в курсе изучения средневековой истории государ-ства. В этой связи, следует отметить таких исследователей как В. Стоянова, П. Павлова, Н. Илиева,А. Николова, Г. Н. Николова, К. Голева, которые разрабатывают вопросы историографии кумановедения,роли куманов в истории Болгарии, Венгрии, Киевской Руси и Византии, исторические процессы наБалканах в период монгольского нашествия, куманской ономастики, а также непосредственно историиВторого Болгарского царства.

Труды В. Стоянова посвященные изучению куманов можно условно разделить на два направления:первое, это реконструкция этнополитической истории и материальной и духовной культуры кипчакскихплемен, обращение к проблемам кипчакской этнонимии и антропонимики, социально-экономическойорганизации, военного дела1; второе, это разработка проблем историографии кумановедения или ку-

1 В 2004 г. В. Стоянов защитил докторскую диссертацию [Dr.phil.habil., D.Sc.] на тему «Куманология. Попыткаисториографическо-рециптивистического анализа исследований одного исчезнувшего народа» (Cumanology. AnAttempt at a Historiographical-Receiptivistical Analysis of the Researches on one Disappeared People).

57

58


манологии [Стоянов, В. 1997; 2000; 2003; 2006; 2009; 2011]. Работы историка отличает широта прив-леченного исторического материала, охват темы в целом и хорошее знание обширной историческойлитературы посвященной кипчакским племенам.

В. Стоянов поставил вопрос об элементах «огузоязычности» в тех куманских группах, которыенаходились в Восточной Европе и включали в свой состав часть печенегов и торков (узов), тогда какв «Поле половецком» кыпчакские черты куманского языка могли быть порождены в результате язы-ковой интерференции и воздействия «татаро-монголов», пришедших вместе с ними восточные кып-чакские группы над огузскими тюркскими идиомами Причерноморской степи. Возможная связь такназываемых «сир-ы (кыпчаки)» с более древние «сер-ы» (как элемент исседонов, тохаров и другиедотюркские индоевропейские группы Средней Азии) тоже одна из гипотез, поставленных ученым вкуманологии [Стоянов, В. 2006].

При разработке проблем историографии ученому удалось выявить вклад отдельных выдающихсяученых в разработку проблем кипчаковедения Г. Куна, В. Банга, Й. Маркварта, Д. Рассовского, К.Менгеса, Л. Рашоньи, С. А. Плетневой, А. фон Габен, Г. А. Федорова-Давыдова, В. Дримбы, Л.Базена, И. Мандоки-Конгура, Н. Баскакова, А. Палочи-Хорвата, П. Дьякону, О. Прицака, Л. Лигети, Я.Дашкевича, М. Молловой, П. Пламена, С. Г. Кляшторного, И. Вашари и П. Б. Голдена и других иссле-дователей. Не умаляя вклад выдающегося болгарского ученого, следует отметить, что увлечениеотдельными персоналиями не позволило ученому в полной мере дать целостную картину развитиякипчаковедения в болгарской и зарубежной историографии, а также выделить отдельные историогра-фические периоды в развитии кипчаковедческих исследований, как и показать перспективы кип-чаковедческих исследований в историографии столь необходимые для понимания развития куманологии.

Особого внимания заслуживает работа В. Стоянова «История на изучаването на Codex Cuma-nicus» [Стоянов, В. 1997; 2000]. В этих публикациях историографу удалось проследить не толькоисторию изучения этого замечательного исторического источника, но также показать тонкости фило-логического характера присущие работе того, или другого автора. При всем этом В. Стоянов проявилсебя как филолог, проведя сравнительный анализ спорных и трудных мест в письменном памятнике.

Крупный вклад в изучении проблем истории куманов внес болгарский историк П.Х. Павлов.Кандидатская диссертация ученого по теме «България, Византия и куманите (семедесетте години XI –началото XIV в.)» защищенная им в 1991 г. была специально посвящена истории куманов в Болгариии Византии [Павлов, П. 1991]. Историк на основе изучения болгарских, византийских, древнерусских,грузинских и мусульманских источников реконструировал проблему появления куманов на Балканах,проследил периоды в дипломатических отношениях болгар и куманов, роль кочевников в историисредневековой Болгарии, а также исторические судьбы куманов и их потомков на территории Визан-тийской империи. Обращает на себя внимание факт разработки проблемы кипчакской этнонимии впервой главе диссертации и попытки провести сравнительный анализ с целью выявления ареалов ком-пактного проживания кипчаков в западном Дешт-и Кыпчаке.

В последующие годы П. Пламен продолжает свои научные изыскания по изучению истории ку-манов в Болгарии и Византии, особо в поле зрения автора фигурирует проблема политических взаимоот-ношений куманов на болгарском престоле и представителей Византийской империи и Золотой Орды[Павлов, П. 1987; 1988; 1992; 1997; 2002; 2005–2009]. Труды историка создали прочную основу для даль-нейшей разработки проблематики историко-культурного наследия куманов в средневековой Болгарии.

Гармонично дополняет картину средневековой истории Болгарии монография историка Г. Н.Николова «Самостоятелни и полусамостоятелни владения във възобновеното Българско царство (краяна XII – средата на XIII в.)» позволяющая понять нюансы политического сепаратизма болгарскихземель в период правления куманских правителей [Николов, Г. Н. 2011].

Работы Н. Илиева посвящены отдельным вопросам болгарской истории, в частности венгерско-болгарским отношениям во времена правления царя Борила, средневековой истории г. Видина, куман-ской антропонимики в Болгарии [Илиев, Н. Ж. 1984; 2013]. Эти работы дополняют картину средневе-ковой истории куманских правителей в Болгарском царстве.

Проблема роли и значения куманов в истории Болгарии и Венгрии стала основой диссертационногоисследования А. Николова, в диссертации была рассмотрена проблема периодизации истории кумановв Болгарии и Венгрии [Nikolov, A. 1996, p. 78]. Обращает на себя внимание тема диссертации молодого

59


исследователя К. Голева посвященная монгольскому завоеванию территории стран Восточной и Юго-Восточной Европы2.

Таким образом, при постановке проблемы вклада болгарских ученых в мировое кипчаковедениенеобходимо иметь в виду, что в болгарской историографии куманы рассматриваются как неотъемлемаячасть национальной истории с осознанием важности роли куманов в истории болгарской государ-ственности, а не пришлый, чуждый и негативный элемент болгарской культуры. Не замыкаясь внутриисследований по национальной истории постоянно расширяя поле научных изысканий, болгарские ученыешироко привлекают в своих трудах работы зарубежных авторов и широко используют письменныеисторические источники на иностранных языках.

В настоящее время намечается положительная тенденция в налаживании и укреплении между-народных связей между болгарскими и казахстанскими учеными. В 2013 г. в г. Астане болгарскиеученые В. Стоянов, П. Павлов, Н. Илиев и К. Голев опубликовали свои статьи в рамках международнойнаучной конференции «Кипчаки Евразии: история, язык и письменные памятники, посвященной 1100-летию Кимекского государства в рамках Дней тюркской письменности и культуры», тем самым поз-накомили научную общественность Республики Казахстан с собственными научными изысканиямина ниве куманологии [Илиев, Н. Ж. 2013; Павлов, П. 2013; Стоянов, В. 2013; Голев, К. 2013]. В.Стоянов и К. Голев смогли лично принять участие в конференции и наладить научные контакты сказахстанскими учеными. Смею надеяться, что научное сотрудничество между учеными Казахстанаи Болгарии обогатит наши научные представления и позволит в дальнейшем приблизиться к целостномупониманию вклада кипчакских племен в мировую историю и культуру.

СПИСОК ИСПОЛЬЗОВАННОЙ ЛИТЕРАТУРЫ / REFERENCES

Голев, К. 2013 – К. Голев. Дешт-и Кипчак и Внешний мир. Типология контактных зон между кумано-кипчакской общностью и внешнего мира. – В: Кипчаки Евразии: история, язык и письменные памятники. МатериалыМеждународной научной конференции. Астана, 2013, 142–151. [Golev, K. Desht-i Kipchak i Vneshniy mir. Tipologiyakontaktnyh zon mezhdu kumano-kipchakskoy obshtnost’yu i vneshnego mira. – V: «Kipchaki Evrazii: istoriya, yazyk ipis’menniye pamyatniki». Materialy Mezhdunarodnoy nauchnoy konferentsii. Astana, 2013, 142–151].

Илиев, Н. Ж. 1984 – Н. Ж. Илиев. Относно времето на потушаване бунта срешу цар Борил във Видин. –Известия на музеите в Северозападна България, т. 9, 1984, 85–94. [Iliev, N.Zh. Otnosno vremeto na potushavane buntasreshu tsar Boril vav Vidin. – V: «Izvestiya na muzeite v Severozapadna Balgariya», t. 9, 1984, 85–94].

Илиев, Н. Ж. 2013 – Н. Ж. Илиев. Десять половецких имен. – В: Кипчаки Евразии: история, язык и письменныепамятники. Материалы Международной научной конференции. Астана, 2013, 78–82. [Iliev, N.Zh.Desyat’ polovetskihimyon. – V: «Kipchaki Evrazii: istoriya, yazyk i pisymenniye pamyatniki». Materialy Mezhdunarodnoy nauchnoykonferentsii. Astana, 2013, 78–82].

Николов, Г. Н. 2011 – Г. Н. Николов. Самостоятелни и полусамостоятелни владения във възобновенотоБългарско царство (края на XII – средата на XIII в.). София, 2011. [Nikolov, G.N. Samostoyatelni i polusamostoyatelnivladeniya vav vazobnovenoto Balgarsko tsarstvo (kraya na XII – sredata na XIII v.). Sofiya, 2011].

Павлов, П. 1987 – Пламен Павлов. По въпроса за заселванията на кумани в България през ХІІІ в. – В: «Вторимеждународен конгрес по българистика. Доклади», т. 6. София, 1987, 629–637. [Pavlov, P. Po vaprosa za zaselvaniyatana kumani v Balgariya prez XІІІ v. – V: «Vtori mezhdunaroden kongres po balgaristika. Dokladi», t. 6. Sofiya, 1987, 629–637].

Павлов, П. 1988 – Пламен Павлов. Куманите във военната история на България (1186 г. – краят на ХІІІ в.). –Научни трудове на ВНВУ “В. Левски”, 1988, кн. 2, 179–185 [Pavlov, P. Kumanite vav voennata istoriya na Balgariya(1186 g. – krayat na ХІІІ v.). V: «Nauchni trudove na VNVU “V. Levski”, 1988, kn. 2, 179–185].

Павлов, П. 1991 – Пламен Павлов. България, Византия и куманите (седемдесетте години на ХІ – първитедесетилетия на ХІV в.). Кандидатска дисертация. Велико Търново, 1991, 302 с. [Pavlov, P. Balgariya, Vizantiya i kumanite(sedemdesette godini na XІ – parvite desetiletiya na XІV v.). Kandidatska disertatsiya. Veliko Tarnovo, 1991, 302 s.].

Павлов, П. 1992 – Пламен Павлов. Средновековна България и куманите. Военнополитически отношения(1186–1241). – В: «Трудове на ВТУ “Св.св. Кирил и Методий”», т. 27, кн. 3, История, В. Търново, 1992, 7–61. [Pavlov,P. Srednovekovna Balgariya i kumanite. Voennopoliticheski otnosheniya (1186–1241). – V: «Trudove na VTU “Sv.sv. Kirili Metodiy”», t. 27, kn. 3, Istoriya, V. Tarnovo, 1992, 7–61].

2 Личная переписка с Голевым Константином.

60


Павлов, П. 1997 – Пламен Павлов. Куманите във Византийската империя (1237 – първата четвърт на ХІV в.). –Епохи, 1997, кн. 1–2 (В памет на акад. Димитър Ангелов), 37–53. [Pavlov, P. Kumanite vav Vizantiyskata imperiya (1237 –parvata chetvart na XІV v.). – V: «Epohi», 1997, kn. 1–2 (V pamet na akad. Dimitar Angelov), 37–53].

Павлов, П. 2002 – Пламен Павлов. Кумани и алани във Второто българско царство (Някои паралели висторическото развитие на България и Унгария през ХІІ – ХІV в.). – В: Българи и унгарци – 1000 години заедно.Будапеща, 2002, 9–18. [Pavlov, P. Kumani i alani vav Vtoroto balgarsko tsarstvo (Nyakoi paraleli v istoricheskoto razvitiena Balgariya i Ungariya prez XІІ – XІV v.). – V: «Balgari i ungartsi – 1000 godini zaedno». Budapeshta, 2002, 9–18].

Павлов, П. 2005–2009 – Пламен Павлов. Половцы во внутриполитической жизни Византии и Болгарии ХІІІ–ХІV вв. – В: «Stratum plus», 6 (2005 –2009), 388 – 404. [Pavlov, P. Polovtsay vo vnutripoliticheskoy zhizni Vizantii iBolgarii XІІІ–XІV vv. – Stratum plus, 6 (2005–2009), 388 – 404].

Павлов, П. 2013 – Пламен Павлов. Куманы (половцы) в жизни Поздней Византийской империи XIII – XV вв. –В: Кипчаки Евразии: история, язык и письменные памятники. Материалы Международной научной конференции.Астана, 2013, 67–77. [Pavlov, P. Kumany (polovtsy) v zhizni Pozdney Vizantiyskoy imperii XIII – XV vv. – V: «KipchakiEvrazii: istoriya, yazyk i pisymenniye pamyatniki». Materialy Mezhdunarodnoy nauchnoy konferentsii. Astana, 2013,67–77].

Стоянов, В. 1997 – Валери Стоянов. История на изучаването на Codex Cumanicus. – Историческо бъдеще,1997, № 1, 42–91 [Stoyanov, V. Istoriya na izuchavaneto na Codex Cumanicus. – Istorichesko badeshte, № 1 (1997), 42 – 91].

Стоянов, В. 2000 – Валери Стоянов. История на изучаването на «Codex Cumanicus». Неславянски, кумано-печенежки антропоними в България през XV век. София, 2000 [Stoyanov, V. Istoriya na izuchavaneto na «CodexCumanicus». Neslavyanski, kumano-pechenezhki antroponimi v Balgariya prez XV vek. Sofiya, 2000].

Стоянов, В. 2003 – Валери Стоянов. За куманския етноним и неговата интерпретация. – В: Турция, Балканите,Европа: История и култура. Изследвания в чест на професор Дженгиз Хаков. София, 2003, 405–421 [Stoyanov, V. Zakumanskiya etnonim i negovata interpretatsiya. – V: Turtsiya, Balkanite, Evropa: Istoriya i kultura. Izsledvaniya v chestna profesor Dzhengiz Hakov. Sofiya, 2003, 405–421].

Стоянов, В. 2006 – Валери Стоянов. Куманология. Опити за реконструкция. София, 2006 [Stoyanov, V.Kumanologiya. Opiti za rekonstruktsiya [Cumanology. Attempts at Reconstructions], Sofiya, 2006].

Стоянов, В. 2009 – Валери Стоянов. Куманология. Историографически ескизи. Том 2. София, 2009, 512 с.[Stoyanov, V. Kumanologiya. Tom 2. Istoriografski eskizi. Sofiya, 2009].

Стоянов, В. 2011 – Валери Стоянов. Куманите в българската история. – В: Valeristica Polyhistorica. София,2011, т. 1, 341–378. [Stoyanov, V. Kumanite v balgarskata istoriya. – V: Valeristica Polyhistorica. Sofiya, 2011].

Стоянов, В. 2013 – Валери Стоянов. Драконы и эльбиры в куманско-кипчакском мире. Вариации по теместруктурирование жилого пространства. – В: Кипчаки Евразии: история, язык и письменные памятники. МатериалыМеждународной научной конференции. Астана, 2013, 37–47. [Stoyanov, V. Drakony i el’biry v kumansko-kipchakskommire. Variatsii po teme strukturirovanie zhilogo prostranstva. – V: Kipchaki Evrazii: istoriya, yazyk i pis’menniye pamyatniki.Materialy Mezhdunarodnoy nauchnoy konferentsii. Astana, 2013, 37 – 47.

Nikolov, A. 1996 – A. Nikolov. The cumanic settlement in Bulgaria and Hungary in the thirteenth century and itsconsequences. A thesis submitted to the faculty of the Medieval Studies Department in candidacy for the degree ofmaster of arts. Budapest, Hungary, 1996, 78.






61

ВЪЗНИКВАНЕ, РАЗВИТИЕ И ОСОБЕНОСТИНА ЛУЗО-ИСПАНСКАТА ГРАНИЦА

Слави ДИМИТРОВ

EMERGENCE, DEVELOPMENT AND PECULIARITIESOF LUSITANIC-SPANISH BORDER

Slavi DIMITROV

Abstract: The border between Spain and Portugal, known for centuries under the name of La Raya, appearedgradually during the Middle Ages, when the Kingdom of Portugal and other countries on the peninsula defined theirsovereignty. This process developed throughout the Middle Ages up to the beginning of the Modern Times. Eventoday, despite several contracts, which eliminate restrictions between the two countries, discrepancies in sovereigntyand legitimacy are common at some parts of the Spanish-Portugal border. After the accession of Portugal and Spain to theSchengen Agreement (25 June 1991) the situation at the border started changing.

Key words: border, La Raya, Lusitania, Reconquista, Schengen

Континентът Европа се характеризира не само със своята обща култура и история, но също и смногобройните си граници. Пъстрият исторически пейзаж, наследен от Средновековието, създавапрез XIX в. и XX в. европейски държави, повечето от които съществуват и днес, всяка със своеиндивидуално развитие. Малко държави имат толкова слабо променяни през вековете граници, какватое тази на Испания с Португалия – една от най-старите в Европа. В специализираната и в популярнаталитература в Испания и Португалия е придобил гражданственост терминът „лузо-испанска граница”и по тази причина в настоящата статия ще използваме именно този термин за обозначаване на португало-испанската граница.

Ролята и значението на държавните граници не са еднозначни във времето. В повечето от мина-лите исторически епохи те са променяни много често и сравнително малко са отрязъците от време,през които не са водени войни, чийто резултат в повечето случаи е промяна на тези граници, с което сепроменял и обхвата на националното географско пространство на една или повече държави. В тозисмисъл границите са представлявали политически бариери, разделящи често пъти враждуващи страни.В съвременния свят в резултат на дълго и мъчително развитие в много случаи те вече се превръщатв оси на добросъседство и сътрудничество.

Пример за плодотворно сътрудничество са държавните граници между страните от ЕС, коитовече имат почти символично значение с отпадането на граничния контрол, на митническите проверкии други функции изпълнявани доскоро между тях. И все пак тези граници запазват значението си наконтури на националното географско пространство на страните-членки, върху което съответната дър-жава упражнява свои суверенни права [Колев, Б. 2008, с. 73].

Пиренейският полуостров е най-големият, най-континенталният и най-слабо разчлененият оттрите южноевропейски полуострова с площ 585 000 км2. Известен е още като Иберийски полуостровпо името на най-старото му население – иберите. Свързва се с континента чрез Пиренеите, които са

62


разположени по северната му граница със Западна Европа. На запад се мие от водите на Атлантическияокеан – от Бискайския залив до Гибралтарския проток, на изток – от Средиземно море. На полуостровасе намират крайната западна (нос Кабу да Рока 9º31 ́з.ш.) и крайната южна точка (нос Тарифа 35º58´с.ш.) на континента.

В границите на Пиренейския полуостров се намират три държави – Испания, Португалия иАндора, както и британското владение Гибралтар. По билото на Пиренеите минава границата мeждуФранция и Испания, като две трети от площта на планината влизат в територията на Испания. Геог-рафското положение на полуострова като връзка между Европа и Африка има голямо историческо истопанско значение [Гловня, М., Благоева, Е. 1989, с. 181].

Заобиколен от море и изолиран от останалата част на Европа, Пиренейският полуостров е сопределен от географското си положение исторически път, особено през Античността, когато възмож-ностите на човека за избягване на неудобствата на природата са ограничени. При наличие на застра-шителното препятствие – Пиренеите, територията е сякаш осъдена да остане затворена в себе си,недостъпна за идващите от север културни влияния.

Ако разположението на Полуострова оказва значително влияние върху неговата история, същотоможе да се каже и за вътрешната му структура, подчинена на един насечен релеф, затормозяващсъобщенията чак до ХIХ в. За разлика от откритите за влияния отвън крайбрежни земи, Централнотоплато търпи продължителни периоди на изолация, блокирано от планинските вериги на Иберийскатасистема, Андалуските планински местности и върховете на Кантабрия и Галисия, възпрепятстващивръзките между север и юг, изток и запад. По своя релеф полуостровът е разделен на различни ге-ографски региони: Месета, Кантабрийски висок бряг, Галисия, долините на Ебро и Гуадалкивир, Ле-ванте, Каталония, които в хода на историята ще се превърнат в културно обособени райони [Кортасар,В., 2009, с. 10].

Границата между Испания и Португалия, известна през вековете с името Ла Рая, възниквапостепенно през Средновековието, когато се формира кралство Португалия, както и другите държавина полуострова. Реконкистата на Пиренейския полуостров, включваща усилията на тези християнскидържави, поставя началото на един дълъг процес на разширяване, преформулиране и консолидиране насухопътните граници, но невинаги линейно и като цяло непредсказуемо. Този процес се осъществявапрез Средновековието, достигайки до зората на Новото време. Дори и днес, въпреки подписването наняколко последователни договора, премахващи ограниченията между двете страни, несъответствиятаза суверенитета и легимността продължават по някои участъци от границата между Испания и Пор-тугалия. Такъв е например спорът по въпроса за принадлежността на град Оливенса [Limpo,Píriz,1983. P. 1989, p. 43].

Ла Рая изиграва много важна роля в определянето на границите на съответните сфери на влияниена полуострова между отделните кралства и в консолидацията на Португалия като самостоятелнокралство, което приключва този процес почти два века преди испанците. След като се консолидира иотстоява позициите си на границата, поради невъзможността да се разширява на изток, Португалия сеориентира към открито море, започвайки с понякога доста рисковани експедиции извън Европа1. Товае стратегическо решение, последствията от което водят да формирането на португалската идентичностсъс самочувствието на велика колониална сила. Това играе също така успешна роля в стремежа наПортугалия да запази своята независимост от силното кралство на Кастилия [Gaspar, J. 1985, p. 225].

Пиренейският полуостров е обитаван от най-дълбока древност. Открити са поселения още отстарокаменната епоха [Дойков, В., Дерменджиев, А., 2000, с. 16]. Още през I хил. пр. Хр. в областтамежду долините на реките Дору и Миню се заселват галисийците, които са племе с келтски произход,а по-късно се установяват и колонисти от Елада, Финикия и Картаген. Към IV – III в. пр. Хр. вцентралните полупланински части на днешна Португалия се настаняват лузитаните. Те населяватполуострова от VI в. пр. Хр. и произхождат от Месета – планинска и платовидна област, разположенав Централна Испания. Под натиска на келтите лузитаните мигрират на запад и се разполагат междупоречията на р. Тежу и р. Дору. В този географски район те създават държавно обединение, нареченоЛузитания, което е най-древното наименование на днешна Португалия [Попов, Н. 2010, с. 32].

1 Tоrres, J. M. C., 1960, р. 104. Пример в това отношение е и гибелната за португалския крал Себащиауекспедиция в Мароко през 1578 г.

63


През 218 г. пр. Хр. Пиренейският полуостров е завладян от римляните. Те срещат силна съпротивана лузитаните, които през 147 – 139 г. пр. Хр. вдигат въстание, водени от Вириат. То е потушено, аводачът им е убит. През 138 – 136 г. пр. Хр. цялата страна е завладяна и обявена за римска провинцияпод името Лузитания. Римските легиони построяват много крепости, селища, мостове. Такъв е напримервеличественият римски арков мост при днешния гр. Шавеш на р. Тамега. Столица на римската про-винция Лузитания е Бракара Августа (сега гр. Брага). По същото време възниква Аеминум (дн. гр.Куимбра), Фелицитас Юлия (дн. Лисабон), Скалабис (дн. Сантарей), Пакс Юлия (дн. Бежа).

През І в. започва да прониква християнската религия. От V в. датира нашествието на гер-манските племена алани, вандали и остготи и скоро Лузитания става част от Весготското кралство.

През периода 713 – 718 г. маврите (араби и бербери) завладяват земите на юг от р. Дору и къмсредата на века образуват своя силна мюсюлманска държава на полуострова – емират, по-къснохалифат, с център гр. Кордова в Испания [Димитров, С. 2008, с. 14].

Борбата на християнското население срещу арабите и берберите придобива широка социалнаоснова. В хода на този процес, наречен Реконкиста, възниква с португалската държавност. По товавреме на полуострова съществуват няколко отделни християнски държави като Астурия, Галисия,Леон, Кастилия, Каталуния, Навара, Арагон.

Първите писмени сведения за графство Портукаленш – люлката на днешна Португалия – сепоявяват в края на ІХ в. То е подчинено на кралство Леон и се разполага върху сравнително малкатеритория северно от р. Дору. Ето защо тази река се счита за първоначална политическа граница наПортугалия. Названието на графството произлиза от наименованието на неговата столица, приста-нищният град Порту (Порту Калиш – „пристанищна крепост”). Той е разположен в устието на рекаДору и е отвоюван от граф Вимера Переш през 868 г. В централната част на днешна Португалия същосе образува графство с главен град Куимбра [Попов, Н., 2010, с. 34].

През 1095 г. Анри Бургундски (Енрике) получава като зестра от краля на Кастилия и ЛеонАлфонсо VI територията, разположена на юг от Галисия, между реките Миню и Тахо, т.е. областитена Брага, Порту, Куимбра и Визеу, заедно с титлата граф на Порту. Мечтата на Енрике е да стане един-ствен господар на страната, но умира без да може да реализира амбицията си. Вдовицата му не я изоставяи подтиква неговия син и наследник Афонсу Енрикеш да я осъществи [Перес, Х., 2005, с. 60].

Същевременно нараства престижът на Кастилско-Леонското кралство и то се превръща в центърна обединителните процеси на полуострова. Кастилският крал Алфонсо VII предприема стъпки къмпремахването на вътрешните граници, които разделят християнската част на полуострова и отслабватполитическото му влияние. Затова той се стреми да подчини отделните кралства и графства на своятавласт, запазвайки им известна административна самостоятелност. През 1128 г. португалският графАфонсу Енрикеш оглавява бунт, насочен срещу Кастилия. Когато през 1135 г. се състои церемония поповод официалното обединение на Кастилия и Леон в едно кралство, сред владетелите на иберийскитедържави липсва само граф Афонсу I, което символизира зараждащата се независимост на Португалия.

Ето защо отношенията между Алфонсо VII и португалския владетел се изострят. За да бъдепреодолян този конфликт, в 1137 г. е подписан Туйският мирен договор, по силата на който АфонсуЕнрикеш отново става васал на краля [Попов, Н. 2010, с. 34–35].

След като през 1139 г. разбива арабите при Орика, Афонсу I увеличава значително своята силаи престиж и това му позволява да се обяви за крал на страната под името Афонсу I Енрикеш. Въпрекинежеланието си, кралят на Кастилия и Леон през 1143 г. е принуден от папа Целестин II да го признае. Стова на практика е санкционирана независимостта на Португалия. Договорът от Самора е в резултатот мирната конференция, проведена на 4 и 5 октомври 1143 г. между краля на Португалия Афонсу I икраля на Леон и Кастилия Алфонсо VII (фиг. 1). Той обикновено маркира датата на независимостта наПортугалия и началото на първата португалска кралска династия. Присъства и папският легат, кар-динал Гуидо де Вико. Афонсу I приема върховенството на папата [Saraiva, J. H. 1997, p. 41].

Столица на независима Португалия става Гимарайнш, наречен “люлка на Португалия”. Позаповед на крал Афонсу I Енрикеш е построена голяма крепост, запазена и досега. Четири години по-късно от владичеството на арабите са освободени Сантарей, Лисабон и провинция Алентежу.

64


Фиг. 1. Граници на Португалия според договора от Самора, 1143 г.

Римският папа Александър ІІІ през 1179 г. със своята Bula Manifestis Probatum признава оконча-телно независимостта на Португалия и потвърждава кралската титла на Афонсу I Енрикеш [Димитров,С. 2008, с. 14].

Така в периода 1095 – 1179 г. Португалия успява да извоюва своята политическа независимост.Създаден е един нов народ, който занапред не спира да се бори за своята индивидуалност и койтопродължава само отвоюването на това, което ще се превърне в днешна Португалия.

Така през епохата на Реконкистата в западната част на Пиренейския полуостров започва исто-рията на лузо-испанската граница. И португалското, и кастилско-леонското кралство ще бъдат про-дължени през следващите години на юг, на пръв поглед без ясно установяване на границите следновите завоевания (фиг. 2).

Фиг. 2. Иберийският полуостров през 1157 г.

Споровете в пограничните райони между християнските кралства на полуострова протичат спо-голяма или по-малка интензивност до края на Средновековието и дори след това, достигайки почтидо съвременността.

Така например през 1247 г. кралят на Кастилия нахлува в Португалия и се оттегля едва следполучаване на някои териториални отстъпки. През 1251 г. португалският монарх Афонсу III завладяваот Кастилия населените места Аронше и Арасена. След като територията на Португалия е разширенана юг с Алгарве, между Афонсу III и неговия братовчед – кастилския крал – е установено примирие,превръщащо р. Гуадиана в граница между техните територии.

Скоро конфликтът между двамата избухва отново и приключва едва когато на 16 февруари 1267 г. вБадахос е подписан договор, който установява окончателно границата между двете страни по течениетона р. Гуадиана от притока Кайа до океана. Алфонсо Х Кастилски се отказва от претенции за власттанад Алгарве и ги преотстъпва на португалския инфант Диниш, който се пада негов внук. В замяна

65


Португалия се отказва от всякакви претенции спрямо областите между реките Гуадиана и Гуадалкивир.Така, според това споразумение Португалия се отказва от областта Арасена, а Кастилия се примирявас мисълта, че е изгубила Алгарве. Очертанията на територията са много близки до настоящите граници[Saraiva, J. H. 1997, p. 45].

В Алгарве (с името Алграб маврите са означавали крайната западна част на мюсюлманскаИберия) дълго време се запазва мюсюлманското влияние, а провинцията има статут на кралстводълго след като е завоювана от португалците. Споменът за арабското владичество там и до днес сепази от множество архитектурни паметници [Лакост, Ив. 2005, с. 494].

По-късно към Португалия е присъединена Рибакоа – Сабугал, Кащелу Рудригу, Алмейда и др.територии, които са дадени от крал Фернандо ІV Кастилски на Диниш Португалски посредствомдоговора от Алканисес, подписан на 12 септември 1297 г. (фиг. 3). Така е установена окончателнатаграница между Португалия и Кастилия до края на Средновековието [Saraiva, J. H. 1997, p. 55].

Фиг. 3. Лузо-испанската граница според договора от Алканисес, 1297 г.Източник: Ribeiro, O. 1955, pass.

Както бе посочено по-горе, през ХII – XIII в. е определена лузо-испанската граница, която имавече повече от седем века история и е една от най-старите в Европа. Със своите 1234 километрадължина тя е и една от най-дългите. Тази граница е не само топографско понятие, но е преди всичкограница от исторически и културен характер.

Макар че участват заедно в Реконкистата срещу мюсюлманите (IX – XIII в.), португалцитеподдържат с испанците отношения на недоверие и подозрения в експанзионизъм и това не е случайно[Лакост, Ив. 2005, с. 490]. През 1336 г. испанците отново нападат Португалия, а между 1369 – 1371 г.следват няколко нови последователни нахлувания. Продължаващата борба и съперничество междухристиянските кралства на Полуострова забавя и дори застрашава окончателния триумф над сараци-ните, които се възползват от тези съперничества, реорганизират силите си и понякога дори възстановяватвластта си върху някои от загубените територии.

66


Така през Средновековието се зараждат недоверие и конфронтация между християнските крал-ства, което e една от отличителните черти на този дълъг период от историята на Пиренейския полуос-тров. Различните кралства напредват на юг, като паралелно с формирането на собствената им иден-тичност, започват да се оформят и съществуващите днес териториални граници между Испания иПортугалия. Религиозните граници, които хоризонтално разделят полуострова, са заменени от другивертикално подредени граници, в които отделните християнски кралства разширяват своето влияниена полуострова.

Последователните военни конфликти и териториалните пактове между християнските краледовеждат до генериране на баланса на силите, така че в края на тринадесети век, с подписването надоговора от Алканисес през 1297 г., лузо-испанската граница е определена почти в сегашните сиграници [Dos Santos Ramalho, C. J. 1992, p. 378].

По време на Реконкистата новите заселници издигат замъци от съображения за сигурност, възоб-новяват съществуващата инфраструктура и развиват самоподдържащ се икономически модел, възоснова на традиционното земеделие и животновъдство.

С течение на времето, новата граница се превръща не само в политическа и териториална, но ив потенциален източник на приходи от регулиране и контрол на търговския трафик. Още в края на XIII в. сеспоменава първият фискален регламент и се наблюдава създаването на нов данък (десятъка намитниците). Въвежда се граничен контрол, създават се митници, появяват се и наченки на меркисрещу контрабандата [Hinojosa M, J. 1988, p. 111].

Една от ключовите дати в историята на Португалия е победата срещу кастилската армия приАлжубарота, близо до Лисабон (14 август 1385 г.). С победата в битката при Алжубарота Португалиязащитава независимостта си за повече от два века [Бояджиев, В. 2005, с. 14].

Въпреки тази победа, конфликтът между испанците и португалците продължава, като следватсблъсъци през 1387 и 1388 г. След това през 1396 г. е нападнат испанският град Бадахос, а година по-късно, испанците на свой ред нападат португалската територия. Войната е отново подновена между1474 – 1477 г.

След смъртта на бездетния крал Енрике през 1580 г., испанският крал Фелипе II предявявапретенциите си за законен наследник на португалския трон. Неговият военачалник херцог де Албанахлува в Португалия, принуждавайки португалците да се подчинят на испанския крал. Така от 1580до 1640 г. Португалия е част от обширната империя на испанската корона. Португалската независимосте възстановена от въстанието, избухнало през 1640 г., което поставя на португалския трон крал Жуау IV(1640 – 1656) – основателя на династията Браганса.

Войната за независимост е изключително дълга (мирът с Испания е подписан чак през 1668 г.),което трайно нагнетява португалско-испанските отношения. Затова и не случайно дори и до днесновините за испанските инвестиции в португалската икономика понякога се съобщават с военни илиармейски термини – сякаш са поредното завоевание. На дипломатическо равнище днес отношениятамежду двете държави са изрядни. Окупираният от испанците португалски град Оливенса (7500 жители)дава обилен материал за пограничния спор между двете страни, но той е по-скоро теоретичен, превърналсе е направо във фолклор и няма отрицателни последици върху отношенията между тях.

Военни действия между двете страни се водят и през ХVІІІ в. Между 1702 и 1714 г. Португалиявоюва срещу Мадрид във Войната за испанското наследство. Въпреки това, през XVIII в. името„Хиспания”, проявило се в римската епоха, все още означава (например у Франсиско де Кеведо) целияполуостров, разделен между три корони – на Кастилия, на Арагон и на Португалия [Лакост, Ив. 2005,с. 261].

Последната промяна в конфигурацията на границата между двете страни се извършва следтака наречената „война на портокалите”. Според Договора от Бадахос, подписан на 6 юни 1801 г.,Испания окупира португалската територия на Оливенса (фиг. 4). Всички територии в Алентежу,завладени от Испания по време на Войната на портокалите (Ароншес, Кащелу де Виде, Барбасена,Кампу Майор, Журоменя, Порталегре и Огела) обаче се връщат на Португалия [Dos Santos Ramalho,C. J. 1992, p. 378].

67


Фиг. 4. Лузо-испанската граница според договора от Бадахос, 1801 г.Източник: Daveau, S. 1988, pass.

Съвместната граница на двете държави е окончателно утвърдена с договора от Лисабон, подписанна 29 септември 1864 г. Като цяло той потвърждава съществуващите граници между Португалия иИспания, от устието на река Рио Миню до устието на река Гуадиана при вливането на р. Кая, ноПортугалия получава за себе си суверенитета над така наречените „разпръснати” или „смесени”села2. Става дума за териториите около Камбеду, Сотелиню да Рая и Ламадаркош.

Договорът, подготвен от Хуан Хименес де Сандовал и Факуно Гони, представляващи испанскатакралица Исабела II (1833 – 1868) и от Нуньо Жузе Северу де Мендоса и Жасинту да Силва Менгу – отимето на португалския крал Луиш I (1861 – 1889) е ратифициран от двете страни през 1865 г. Договоръте официализиран на 23 юни 1868 г. в Сантяго де Компостела и е в сила от 5 ноември 1868 г. Имаспециално спаразумение, отнасящо се до трансграничната търговия и традиционната контрабанда.

Последното споразумение, касаещо границите между Португалия и Испания, е подписано на 29юни 1926 г. в Лисабон. То регулира териториите в граничните райони на двете страни, от устието на р.Гуадиана до р. Кункос, определени в Договора от 29 септември 1864 г. По този начин се определя яснограничната линия и статута на съседните гранични села [Medina, G, E. 2003, p. 233].

Дори когато португалският и испанският режим са идеологически много близки – диктатуратана президента Антониу де Оливейра Салазар в Португалия (1928 – 1968) и на генерал ФрансискоФранко в Испания (1939 – 1975), отношенията между двете страни остават хладни [Лакост, Ив. 2005,с. 491].

Ограниченията и забраните, войната и мир като цяло са били наложени от далечни мощни центрове,от съответните национални държави, но те не са успели да ограничат граничното население в неговитеежедневни контакти. Това касае сключването на бракове и разговорите на смесен език портуньол.

2 Села, в които някои от къщите са разположени по бившата испанско-португалската граница и не е ясноочертано към кого принадлежат.

68


Освен това взаимодействието в граничните райони изглежда намалява чувството за национална иден-тичност и е премахнало много от съществуващите стереотипи за другия. Затова и все още по отношениена границата се използват наименования като „Крайбрежие на плача”, „Завесата”, „Иберийската стена”,„Неразвитата граница” и др. [Pintado, G, A., y Barrenechea, E. 1972, p. 44]

В лузо-испанската граница езикът е ключов елемент за диференциация и това е така, въпрекифакта, че в някои анклави на границата има различни смесени езикови диалекти – барранкеньу, лафала, ел мирандеш, и т.н. На границата има и оригинални смесвания, както на португалски, така и накастилски език, въпреки че присъствието и този език портуньол няма равномерно разпределение въввсички области на границата, както и във всички слоеве на обществото. Донякъде е учудващо, че вЛа Рая, където често хората говорят и двата езика – испански и португалски, хората обикновено сасмирени и с ниско институционално образование.

Съответните национални истории [Bourdieu, P., y Passeron, J. V. 1977, p. 321] предоставятмножество препратки, подкрепящи националната идентичност, които естествено са свързани с крале,завоеватели, политически фигури, военни, писатели и др. Дават се като примери избрани факти за кралАфонсу Енрикеш, крал Алфонсо X Мъдрия, крал Диниш, католическите монарси Исабела и Фернандо,Енрике Мореплавателя, Христофор Колумб, Вашку да Гама, Луиш де Камойнш, Мигел де Сервантес идр. Историческите личности служат за укрепване на тяхната идентичност и за символично разграничаванеот другите и така нерядко се показват две противоречащи си картини на историческото минало.

След подписване на Шенгенското споразумение през 1985 г. и присъединяването на Португалияи Испания към него (25 юни 1991 г.) нещата се променят. Сега съществуващата граница е конфигуриранакато база за сравнение и опитите да се изгради една културна идентичност по цялата граница изглеждаабсурдно, тъй като има значителни вариации на идентичност от двете страни на една и съща границаи дори в рамките на едно и също населено място и сред едни и същи хора. Днес, за непредубедениянаблюдател е ясно, че лузо-испанската граница е не толкова линия на териториално разграничаванемежду две държави, а по-скоро обширна контактна зона на преход и взаимно проникване между двасъседни народа.


Бояджиев, В. 2005 – В. Бояджиев. Средновековната иберийска държавност и колониализъм – начало наглобализацията. – В: Год. на СУ Св. Климент Охридски, ГГФ, книга 2 – География, Т. 96, 2005, 5 – 17 [Boyadzhiev, V.Srednovekovnata iberiyska darzhavnost i kolonializam – nachalo na globalizatsiyata, – V: God. na SU Sv. Kliment Ohridski,GGF, kniga 2 – Geografiya, T. 96, 2005, s. 5 – 17].

Гловня, М., Благоева, Е. 1989 – М. Гловня, Е. Благоева. Физическа география на континентите. София., 1989.[Glovnya, M., E. Blagoeva, Fizicheska geografiya na kontinentite, S., 1989]

Димитров, С. 2008 – Слави Димитров. География на португалоговорещите страни. Велико Търново: Унив.изд. Св. св. Кирил и Методий, 2008. [Dimitrov, S. Geografiya na portugalogovoreshtite strani. Univ. izd. Sv. sv. Kiril iMetodiy, V. Tarnovo, 2008]

Дойков, В., Дерменджиев, А. 2000 – Васил Дойков, Атанас Дерменджиев. Португалия. Изд. „Фабер”, 2000.[Doykov, V., A. Dermendzhiev, Portugaliya. Izd. „Faber”, 2000]

Колев, Б. 2008 – Б. Колев. Националното географско пространство на Република България. София: Херонпрес, 2008. [Kolev, B. Natsionalnoto geografsko prostranstvo na Republika Balgariya, S : Heron pres, 2008].

Кортасар, В. 2009 – В. Кортасар. Кратка история на Испания. София : Рива, 2009. [Kortasar, V. Kratka istoriyana Ispaniya. S : Riva, 2009].

Лакост, Ив. 2005 – Ив. Лакост. Геополитически речник. София.: Труд, 2005. [Lakost, Iv., Geopoliticheskirechnik. S.: Trud, 2005].

Перес, Х., 2005 – Х. Перес. История на Испания. София.: Кама, 2005. [Peres, H., Istoriya na Ispaniya. Izd. S.:Kama, 2005].

Попов, Н. 2010 – Н. Попов. Политическа география на португалската колониална империя. София : Аскони,2010. [Popov, N., Politicheska geografiya na portugalskata kolonialna imperiya. S.: Askoni, 2010].

Bourdieu, P., Passeron, J. V. 1977 – P. Bourdieu, J. V. Passeron. La reproducción: elementos para una teoría delsistema de enseñanza, Barcelona, Laia, 1977.

Daveau, S. 1988 – S. Daveau. Portugal Geográfico, Lisboa, 1988.Dos Santos Ramalho, C. J. 1992 – C. J. Dos Santos Ramalho. O Reflexo das Rivalidades Luso-Castelhanas no

Espaço Raiano (1165 – 1580). – Revista de Estudios Extremeños. Tomo XLVIII, № II. Diputación de Badajoz, 1992.

69


Gaspar, J. 1985 – J. Gaspar. A fronteira como factor geográfico. – Actas de encuentos/encontros en Ajuda.Diputación de Badajoz, 1985.

Hinojosa M. J. 1988 – M. J. Hinojosa. El comercio en la península ibérica en los siglos bajomedievales. En Actasde los II Estudios de Frontera. Diputación provincial de Jaén, 1988.

Limpo, Píriz, 1983. P. 1989 – P. Limpo. Olivenza, entre España y Portugal: (un cataìlogo criìtico de la bibliografiìaespañola sobre Olivenza), 1989.

Medina, G. E. 2003 – G. E. Medina. Contrabando en la Raya de Portugal. Institución Cultural el Brocense. Cáceres,2003.

Pintado, G. A., y Barrenechea, E. 1972 – G. A. Pintado y E. Barrenechea. La raya de Portugal. La frontera delsubdesarrollo. Cuadernos para el diálogo. Madrid, 1972.

Ribeiro, O. 1955 – O. Ribeiro. Aspectos e problemas de expansão portuguesa, Lisboa: Fundação da Casa deBragança, 1955, p. 32.

Saraiva, J. H. 1997 – J. H. Saraiva. Portugal – A Companion History. Manchester: Carcanet Press, 1997.Tоrres, J. M. C. 1960 – J. M. C. Torres. Fronteras hispánicas: geografIa e historia, diplomacia y administración.

Instituto de Estudios PolÍticos. Madrid, 1960.






70

КУЛТОВИ СРЕДИЩА НА МЮСЮЛМАНИТЕ СУНИТИ ВГЕРЛОВО И ТОЗЛУКА ПРЕЗ XVIII – XIX В.

Невена НЕДЕЛЧЕВА

CULT CENTERS OF SUNNI MUSLIMS IN GERLOVO AND TOZLUKA INTHE 18TH-19TH CENTURIES

Nevena NEDELCHEVA

Abstract: The article presents the results of the personal terrain research conducted by the author in 2015. Theyprovide the opportunity to establish religious centers of Sunni Islam in the regions of Gerlovo and Tozluka in the 18th – firsthalf of the 19th century. The study focuses on particular cult centers and discusses their architectural plans, function andorigin. The mosques in the villages of Cherna voda, Mengishevo, Metodievo and Konevo are examined in detail.

Key words: Sunni Muslims, Gerlovo, Tozluka, mosque, minaret.

Установяването на османците на Балканите предлага всички условия за създаването и развитиетона една собствено османска култова архитектура. Редица са факторите, които допринасят за развитиетои оформянето на самостоятелна култура и изкуство, сред които тези от социално-исторически и иконо-мически характер имат основополагащо значение. Създадените от османците на Балканите и респек-тивно в българските земи след тяхното завладяване култови сгради и ансамбли, променят изцялооблика на тези територии, придавайки му един характерен ислямски отпечатък.

Сред множеството култови сгради, които османците привнасят в българските земи, с изключи-телно разпространение, с оглед практичните и асимилаторски нужди на завоевателите, се открояваджамията. Характерна архитектурна особеност на голяма част от джамиите в Герлово и Тозлука етяхната дървена конструкция, изключително разпространена в Североизточна България. Това до голямастепен се дължи на изобилието от дървен материал в тези гористи предбалкански региони, и особенов териториите на Тозлука. От друга страна, бързото им строителство, за което индикират паянтовитеконструкции, се обвързва с интензивните вътрешни миграции на населението от двете области, породениот различни причини – номадския характер на колонистите, периодичните чумни епидемии и пр. Катотип култова архитектура джамиите, изградени от дърво, не са изолирано явление, свойствено единственоза този регион, а се откриват и в други части на империята. В тази връзка са изследванията на Х.Юзкан [ÖZkan, H. 2010, pp. 63 – 80] и Е. Емине Наза-Дьонмез [Naza-Dönmez, E. Emine, 2008] в регионана Гюмюшхане и Самсун, където те изследват тяхното разпространение и архитектурни особености.

В историографията както българска, така и чужда, липсват достатъчно сведения и проучванияотносно произхода и появата на мюсюлманските култови обители в Герлово и Тозлука. Специализиранапубликация има единствено за джамията в село Плъстина, принадлежаща на Л. Миков [Миков, Л.2012] и за култово-образователния комплекс Хъфъз баба при село Врани кон от Орлин Събев [Събев,О. 2003, с. 375 – 399]. С това се изчерпват общодостъпните сведения за култовата топография в дватарегиона. В резултат на личните ни теренни проучвания, проведени през 2015 г., имаме възможност дадопълним картината от култови обители, свързани със сунитския ислям, в двете изследвани областиГерлово и Тозлука.

71


Характерът и спецификите в архитектурното решение на култовите обители, които намират ма-сово разпространение в изследваните от нас две области не позволяват представянето им въз основана отделни типове конструкции или планови решения. От друга страна, твърде ясно се долавятразличията в пространствената организация и в архитектурния облик на джамиите и месджидите ведната и в другата област. Ограниченият обем на настоящия доклад не ни позволява да разгледамевсички съществуващи към момента обители, свързани със сунитския ислям, в двата региона. Порадитова ще концентрираме вниманието си върху няколко култови средища, които са извадка на най-добритеобразци на този тип архитектура в Герлово и Тозлука, представяйки ги в най-общ архитектурен план,функции, възникване, историческо развитие и значение както за общността, която ги е създала, така иза разпространението на исляма в двата региона.

За един период от близо сто години (XVI в.), когато населението в покрайнините Герлово иТозлука все още е в етап на заселване, съпроводен от вътрешни миграции, е рано да търсим следи отмюсюлмански култови обители. Селата са малки – новоосновани, голяма част от тях изчезват още врамките на века, а други се обединяват и дават началото на едно селище1. Наличието на духовнилица, макар и твърде спорадично, които да проповядват правата вяра сред вярващите и сред неверниците,в едно не напълно уседнало към момента общество маркира процес, макар и едва в начална степен наустановяване и организиране на основните религиозни институции.

През XVII и особено през XVIII в. е времето, в което обособилата се и в по-голямата си часттрайно уседнала мюсюлманска общност излиза от рамките на „домашно“ изповядвания култ. Нарас-налата състоятелност сред многото лица със специален статут и масовото присъствие на потомци напророка, се изразява в строежа на култови обители в голяма част от селищата в Герлово и Тозлука.Редицата джамии, които носят имената на фондаторите си, сред които се открояват ходжи и сейди(Сейид Аби Бекир в Хуйван (дн. с. Иваново), Ходжа Хюсейн и Бербер Мехмед в Ашъклар (дн. с. Лю-бичево) и пр., Ayverdi, E. H. 1977 – 1982, IV, pp. 73 – 74, 108), потвърждават тези констатации.

Възможност за локализация на немалка част от култовите средища в двете изследвани областипредоставя каталогът на османските архитектурни паметници в България, Гърция и Албания, съставенот турския историк Айверди. Използвайки османски документи от XIX в., той каталогизира мю-сюлманските култови обители по административни региони. Сред вписаните от него селища към казитеОсман пазар, Ески Джума и Шумну, откриваме голяма част от джамиите, съществували в дветеобласти на границата на две столетия (XVIII – XIX в.). От района на Герлово това са джамиите,разположени в селищата: Чанакчълар (дн. с. Паничино) – Сейид Али джамия, Илбасанлар (неустано-вено) – Сейид Ахмед джамия и Мюслюманлар (неустановено), Евлия (дн. с. Величка) – Суфи МустафаАга джамия, Бекирли (дн. с. Конево), Чавуш (дн. с. Методиево), Хуйван (дн. с. Иваново) – Сейид ЕбуБекир, син на Юсуф джамия, Хъзърсипахи (дн. с. Угледно), Кайаджък (неустановено) – Чобан Секбанджамия, Кьолемен – Мехмед, син на Али Ага джамия, Муйтаблар (дн. с. Плъстина) – Ибрахим бейджамия, Кадемлер (дн. с. Българаново) – Хаджиоглу Ахмед джамия, Кара Ахадлар (дн. с. Врани кон) –две джамии, от които едната носи името Мемиш, син на Осман, Карагьозлер (дн. с. Чернооково), КараДемир (с. Виница, изчезнало2), Каяледжа (неустановено), Мурад Виран (неустановено), Муйтаблар(дн. с. Плъстина) – Ибрахим бей джамия, Съгърджък (дн. с. Рътлина) – Молла Хюсеин джамия, СаръЮсуфлар (неустановено), Суфилер (дн. с. Маломир) и Топузлар (дн. с. Топузево) [Ayverdi, E. H.1977–1982, IV, pp. 73 – 74, 108]. Интересно е споменаването на джамия на името на Шейх Ахмед всело Герилова, за което обаче изрично е отбелязано, че не е открито на картата [Ayverdi, E. H. 1977–1982, IV, p. 108].

Към другата изследвана област – Тозлука, бихме могли да откроим джамии в следните селища:Чъкръкчълар (дн. с. Малка Черковна), Доганлар-Доганджълар (дн. с. Ястребино и Добротица)3, ХасанФакъх (дн. с. Камбурово) – Осман, син на Сефер джамия, Ходжа (дн. с. Китино), Иляслар (дн. с. Панайот

1 Въпросите, свързани със селищната мрежа в Герлово и Тозлука през XVI – XVII в., са обстойно представенив: Неделчева, Н. 2014, 719 – 732.

2 Селището е заличено, а населението изселено. Днес землището на с. Виница се намира под язовир Тича.3 Двете селища отстоят само на няколко километра едно от друго, а вписването им заедно по всяка вероятност

показва, че са обслужвани от една джамия, която е задоволявала общите им религиозни потребности.

72


Хитово), Ашъклар (дн. с. Любичево) – Ходжа Хюсеин и Бербер Мехмед джамия, Кара Хъзърлар (дн.с. Моравка), Кара Исалар (дн. с. Поройно) – Узун Исмаил джамия, Касърга (дн. с. Трескавец),Кешкеджи (дн. с. Изворово) – Хаджи Хасан джамия, Кокарджа (дн. с. Язовец), Коваджълар (дн.с. Пчелно) – Курт Чавуш – Заде Муртаза Ага джамия, Местан-и кебир (дн. с. Долна Златица) –Абдурреззак джамия, Паласлар (дн. с. Малоградец), Тюрбе (дн. с. Капище) – Яхия, син на Абдуллахи Мустафа, син на Ахмед джамия, Тюркеше (дн. с. Шишковица), Яйланджълар (Змейно) – ШимширАга джамия и Яйла (дн. гр. Антоново), Турханлар (дн. с. Цветница) и Кулкаллар (дн. с. Коноп) –Хаджи Али джамия [Ayverdi, E. H. 1977–1982, IV, pp. 26, 73–74].

В преобладаващата част от селата, в които през XVII – XVIII в. откриваме служители на култа,населението носи спомена за наличие на стара джамия от XVIII в. По-често тя не се датира, номестното мюсюлманско население съхранява спомена за съществуването на стар храм, предшестващсегашния. Пример за това са селищата Горна Рътлина, Врани кон – в което има податки за две същест-вуващи джамии, едната разположена в Табак махала, а другата е част от комплекса от XVIII в.,Зелена Морава – с данни за две стари джамии в махалите на селото и пр. Сходна е ситуацията и всело Камбурово (Хасан факъх), където според местните жители4 е съществувала стара джамия, пред-хождаща сегашната. Тя е била разположена в североизточния край на двора, при сегашния вход задворното пространство на джамията. След като изгаря при пожар местното население изгражда днеш-ната обител. За съществуването на джамия в Камбурово говори и фактът, че сред имената на ре-лигиозните лица, отправили махзара до кадията на Осман пазар през 1766 г., се открива името на „Рабессейид Абдуллах – имам от село Хасан факъх“5.

Голяма част от запазените и до днес джамии в селища от двете области не са точно датирании липсват документи, потвърждаващи датата на тяхното строителство. Това, което установихме повреме на собствените ни проучвания е, че почти без изключение джамиите и месджидите в Тозлукаса от периода XVIII – първата половина на XIX в. Общото между всички тях е обстоятелството, че,с известни изключения, са претърпели някакви ремонтни или поддържащи дейности, в някои случаиоказали се „животоспасяващи“. Поради това е трудно да представим в пълнота оригиналния вид наедна част от тях и да открием следи от строителен надпис, който да спомогне за по-точното датиранена сградата.

Преобладаващата част от дървените джамии са от типа месджид, както допуска и Л. Миков[Миков, Л. 2012, с. 136], и са строени както в селата, така и в по-големите махали. Сходен типкултови обители са изграждани и по големи кръстовища, за да обслужват населението на няколкосела. Редица са примерите в района на Тозлука, сред които най-добър образец е джамията в селоЧерна вода. Тя е разположена на 1 км извън селото по протежението на местната река. Строена е катосредищен религиозен център, целящ обслужването на близките 5 населени места. Според легендата еиздигната от местен майстор, който се премества да живее там и на когото дължим вътрешнатаинкрустация върху елементите от дървен материал. Той е погребан в двора на джамията, в заднатачаст на обителта, в близост до издадената част на михраба. Там и до днес може да се види надгробенкамък, обозначаващ мястото, където е положено тялото.

Своеобразният комплекс се състои от 2 сгради – една по-малка, разположена от лявата странана входа и самата джамия, изградена във вътрешността на дворното пространство. Според местнотопредание първата постройка е служила като място за живеене на майстора, а впоследствие е използванаот имама и други религиозни лица за пренощуване по време на големи религиозни празници6. Саматаджамия представлява талпена сграда с паянтова конструкция. Интересен и масово срещан при култовитесгради в двата района е начинът на градеж, изключващ напълно метални елементи и конструкции.Отделните съставни части са свързани посредством големи дървени чопове. За разлика от повечетоджамии в района на Тозлука, които са ниски – между 2 м и 2,5 м, тази е сравнително висока – около4 – 5 м. Сградата има форма на правоъгълник, с размери 6,80 x 7,3 м. Покривът е четирискатен, а

4 Юбейдет Исмаилов, кмет на с. Камбурово.5 НБКМ, Ор. отд., Ф. 182, арх. ед. 11, л. 1 – 3, цит. по: Андреев, Ст., Калицин, М., Мутафова, Кр., 2009, с. 248,

док. № 36.6 Ниязи Ниязиев от село Черна вода.

73


таванът е плосък и дървен с голяма розета по средата, украсена с флорални мотиви. Корпусът емасивен и е прорязан от 9 прозореца, разположени на две нива. Централен елемент в молитвениясалон на джамията е михрабната ниша, разположена в центъра на южната стена, измазана с варовамазилка. Отдясно на нея е разположен минбарът, а отляво – кюрсът, богато украсени с флоралниелементи в синьо, червено и бяло. По сходен начин са декорирани и гредите, изграждащи балконнатачаст на джамията, представляваща обособено женско отделение. Освен това те се отличават и смного специфична инкрустация, характеризираща се с фини и миниатюрни елементи – розети, цветя ипр. Според местния имам украсата е дело на човека, съградил джамията. Самата декорация и изписванепоказват, че по различни причини тя е останала незавършена. Липсва и изградено минаре към джамиятаи няма спомен за използването на дърво за произнасяне на езана. Това би могло да се обясни сголямата £ отдалеченост от населените места и липсата на функционалност на едно такова съоръжение.Отсъствието на година, изрично отбелязваща времето на съграждането £, не позволява точното £датиране. Бихме могли да допуснем, съпоставяйки градежа и архитектурата £ с други сходни джамииот региона, притежаващи строителен надпис и година, че се е появила в самия край на XVIII в. или вначалото на XIX в.

Дворното място на повечето джамии в Тозлука, а и в Герлово е използвано за погребване кактона важни за мюсюлманския култ лица като имами и ходжи, така и за „обикновените“ мюсюлмани отселото. Масова практика е каменните надгробия на „обикновените“ мюсюлмани да са без обозначителеннадпис и със специфичните за региона природни форми (джамията край селата Вельово (Куру Вели) иТаймище (Каралар) и в махалата Румбаллар до село Свирчово в Тозлука; в село Бяла река в Герловои др.). Дворното пространство при джамията в село Великовци (Кара Вели) за разлика от останалите,не е място за погребване на служители на култа или обикновени мюсюлмани, а място за погребванеединствено на малки деца. Самите надгробия са малки, с природни форми, разположени сравнителноблизко едно до друго. Това е безпрецедентна по рода си практика, която регистрирахме единственотук и не се среща в останалите култови средища нито в Тозлука, нито в Герлово.

В дворовете на някои джамии от региона се срещат и пластично оформени каменни надгробия,със своеобразно оформена чалма в горната част на корпуса. Такива открихме при джамиите в селатаПанайот Хитово и Трескавец в Тозлука и Бяла река, Конево и Методиево в Герлово, които в повечетослучаи са от първата половина на XIX в. Едно от надгробията в Трескавец (Касъргъ) обаче е датиранов началото на XVII в. (1622 – 1623 г.) от Л. Миков [Миков, Л. 2012, с. 140], което го прави и единствениятоткрит надгробен паметник от това време както в Тозлука, така и в Герлово. Сградата на съществуващатаднес джамия в село Трескавец е била действаща култова обител през XIX в., както посочва и Айверди.Днес тя е основно обновена и обликът £ говори малко за османското £ минало. Две от стените £ сазапазени в автентичния им вид и показват дървената £ конструкция. Те притежават интересно отархитектурна гледна точка оформление, тъй като се свързват под ъгъл тип лястовича опашка.

Джамията в Трескавец е една от малкото в Тозлука, към които има изградено минаре. В него ебил открит строителен надпис, сега поставен над парадния £ вход, посочващ че градежът £ е от 40-тегодини на XIX в.7 Необичайното място на полагане на строителен надпис на цяла култова обител,заедно с други доводи, ни дава основание да допуснем, че това е датата на строеж на минарето, но неи на самата сграда. В основата на тези заключения стои фактът, че, от една страна, входът къмминарето е в преддверието на джамията, а не в същинската £ част. От самия му градеж ясно личи, чее строено по-късно от самата молитвена зала. На второ място разполагаме с махзара от 1766 г., вкойто сред имената на имамите от каза Осман пазар, сложили подписа си под него, е и това на „рабессейид Абдуллах – имам от село Касъргалар“8. Наличието на надгробия на служители на култа иулемата от местната мюсюлманска общност в дворното пространство около джамията, едно от коитое датирано от XVII в., също препраща към подобни съждения. Фактът, че тези изтъкнати лица сепогребват именно на това място още от XVII в., препраща към заключението, че е имало вечедействаща обител.

7 Според информация от Енвер Яхов, районен мюфтия в гр. Търговище, който е родом от село Трескавец.Тук е мястото да изкажа своята благодарност на г-н Яхов за съдействието и предоставената ми информация.

8 НБКМ, Ор. отд., Ф. 182, арх. ед. 11, л. 1–3, цит. по: Андреев, Ст., Калицин, М., Мутафова, Кр. 2009, с. 248,док. № 36.

74


Голяма част от дървените джамии, изграждани на границата между XVIII – XIX в. в Герлово, иматархитектурни решения, сходни с джамиите в Тозлука. Това, което обаче ги отличава е както по-големитеим размери, така и наличието и на друг тип джамии – каменните (в селата Бяла река и Плъстина ). Докатоджамиите в Тозлука са в преобладаващата си част малки и ниски сгради, то в Герлово, почти безизключение, са големи и богато декорирани, създаващи визуалното усещане за простор.

Отличаваща се със своята богата декорация е джамията в село Менгишево (Диване Кьопек).Джамията, разположена в Горната махала на селото представлява висока правоъгълна сграда с размери9 x 11,5 м. Изградена е от дървени талпи, а стената с михраба е от дялани каменни блокове. Стенописитеи декоративните изображения са полагани по едно и също време върху вътрешните £ стени. Товапоказва, че строежът £ не е от различни периоди. Към това заключение навеждат è някои архитектурниособености, като каменната основа, върху която са положени дървените талпи например. Градежът £показва, че тя е еднородно свързана с южната изцяло каменна стена. Според нас строежът £ е започналс идеята това да бъде каменна джамия, но впоследствие, поради неизвестни за нас причини, е завършенас дървен материал.

Покривът £ е четирискатен, а корпусът £ е прорязан от 11 прозореца. В оригинал според нас сабили 10, а този поставен над минбара е по-късно нововъведение. Двата правоъгълни прозореца, намиращисе на южната £ фасада, са симетрично поставени от двете страни на михраба, като в горната си частса завършени с арка. Към джамията няма изградено минаре. В тази връзка трябва да отбележим, чепри голяма част от дървените джамии, каквито се срещат масово в Герлово и Тозлука, липсват минарета.Функциите им обикновено се изпълняват от дървени съоръжения (каквито и до днес има запазени вселата Ловец и Бяла река в Герлово и Панайот Хитово в Тозлука) или от цели дървета. По време натеренните ни проучвания в двете области, ние констатирахме наличието на запазени дървета, които допострояването на ново минаре (най-често метална конструкция, поставена през втората половина наXX в.) са изпълнявали ролята на такова.

На южната стена на молитвената зала на джамията е обособена михрабна ниша, разположенацентрално срещу входа £. Тя е издялана в камъка и е покрита с варова мазилка и богато декорирана.Над нея е поставен сходно вдълбан в основата надпис, указващ годината на строеж на обителта –1214 (1799 – 1800) г. Надписът свидетелства, че джамията е завършена в самия край на XVIII в. Че ебила действаща култова обител в началото на деветнадесетото столетие потвърждава и един надпис,изписан на западната стена в балконната част. Той представлява посмъртно възпоменание на някой сиХафъз Абдул Хатиб, който е бил жител на село Софулар (дн. с. Маломир) и е принадлежал къмгрупата на пехотинците мухаджири9. Посочената година 1228 (1813 – 1814) г. би могла да се свърже сРуско-турската война от 1806 – 1812 г., завършила с погром за османците10.

От двете страни на михраба има издялани своеобразни колони с капители, над които симетричноса изрисувани два кипариса. За източните народи, сред които са и османците, вечнозеленото растениес форма на пламък се свързва с физическата смърт, но и с безсмъртието на душата. Смята се, чепритежава изключителни апотропейни качества и предпазва хората от зловредни влияния и болести[Миков, Л. 2005, с. 291]. Самите колони са украсени с цветя, поставени във ваза. Кюрсът и прозорецътна източната стена са оградени от имитация на пердета, изписани ръчно. Сходен детайл е изрисуван ив самата ниша на михраба, имитиращ своеобразен прозорец.

С резба са декорирани минбарът, кюрсът и колоните, поддържащи балконната част. Дървеният£ таван е апликиран в центъра с вдълбан навътре квадрат, украсен с геометрични форми. Сравнителнооскъдната дърворезба е компенсирана от богатата стенописна украса. Преобладаващите цветове встенописите са синият, зеленият, жълтият и червеният. Ръчно изписани са 11 надписа и повече от 20изображения. Те представляват молитви, отправени към Аллах. Шест от надписите съдържат именатана Аллах и Мохамед, както и имената на тримата праведни халифи: Абу Бекир, Омар и Осман. Те саукрасени в червени медальони, богато декорирани с флорални мотиви. Самостоятелните изображения

9 Мюсюлманите, които последвали ислямския пророк Мохамед в неговата хиджра през 622 г. В Османскатаимперия мухаджири са заселвани от правителството в стратегически райони с цел промяна на неблагоприятния затурския и мюсюлманския елемент етно-религиозен състав на местното население.

10 Тук е мястото да изкажа огромните си благодарности към М. Калицин за помощта при превода на тозинадпис.

75


са предимно растителни орнаменти – изображения на цветя, на цветя във ваза и диня. Своеобразношаблонно изображение е повтарящият се мотив в горната част на всяка стена, представляващ флораленкант, имитиращ бръшлян с малки цветни пъпки.

Друга характерна особеност на култовите обители в Герлово е, че докато повечето джамии вТозлука са недатирани и без следи от съществувал строителен надпис, в Герлово е точно обратното.Повечето култови обители имат изписана година върху различни архитектурни елементи – върху вратите,гредите или върху минбара, а в отделни случаи имат специално положена над входа или над михрабастроителена табела. Липсват и средищните религиозни центрове, обслужващи населението на няколкосела, които са масово явление в Тозлука. Това донякъде се дължи на равниния терен, върху който сепростират границите на Герлово и който предполага развитието на по-големи от демографска гледнаточка селища. Джамиите тук са строени в границите на селището и са обслужвали религиознитепотребности единствено на населението му.

Сред най-ранно датираните засега от нас мюсюлмански култови обители в Герлово са джамиитев Методиево (Чавуш) и Конево (Бекирлю). И двете села са основани в началото на XVI в. Споредтахрир дефтера от 1530 г. те са населени от съответно 5 и 3 домакинства [BOA, TD 370, с. 550, 552].

Трайното им усядане, потвърдено от неизменното им присъствие във всички османски документиот XVI – XVIII в., предполага и нуждата от изграждане на молитвен дом. По-стар според нас е комплексътв село Конево, който фигурира сред посочените култови обители и в каталога на Айверди [Ayverdi, E. H.1977 – 1982, IV, p. 108]. Той е съставен от две сгради като по-малката постройка е била използвана вминалото за училище и едновременно с това като място за вземане на абдес11. В нея открихме най-старото датиране на комплекса от сгради. То бе изписано върху северната £ фасада – 1128 г. (1715 –1716 г.). Сградата е изградена от дървени талпи, положени върху издигната каменна основа.

Самата джамия е изградена по сходен начин от камък и дърво. Северната и южната £ стена саизцяло дървени, събиращи се под ъгъл тип лястовича опашка. Останалите стени са с основа от дяланикаменни блокови, които са надградени с дървени талпи. Интериорът на сградата е изцяло обновен итова му състояние не позволява да добием представа за автентичния £ вид. Самата молитвена часте с правоъгълна основа с размери 7,60 x 11,10 м. На входа £, който е запазен в оригиналния си вид, наедна греда над вратата има изписан надпис и годината 1262 г. (1845 – 1846 г.). От естеството му ставаясно, че в тази година е укрепена джамийската сграда. Това е особено видимо от особеностите наградежа £. Самият вход, където е поставен и надписът, според нас е представлявал същинският входна джамията. Каменното преддверие по всяка вероятност е добавено по-късно, както посочва èнадписът. Градежът на дървените части на самата молитвена зала и на преддверието са поставени попо-различен начин и предполагат съвсем друг период на строеж. От друга страна, талпеният градеж намолитвената част, ритмично укрепен от дървени греди, наподобява архитектурния облик на по-малкатасграда. Съгласно това може да допуснем дата на градеж, сходна с тази от по-малката постройка. Джамиятае била изградена изцяло от дърво и впоследствие, след строежа на преддверието, частично укрепена.Тя има минаре, изградено в основата от камък, а във височина завършено с дървен материал.

Днес в Методиево има една действаща джамия и два месджида. Според кмета на селото –Мехмед Юсеин, в архива в гр. Върбица се съхранява документ, указващ годината на издигането £ –1750 г. Сградата на джамията е с внушителни размери – най-голямата култова обител, която регист-рирахме не само в Герлово, но и в Тозлука. Тя има правоъгълна основа с размер 11,20 x 16,50 м. Внушителните£ размери, въздействащи върху обикновените вярващи, имат и друга насоченост. Без съмнение тя е билаглавен проводник на новата религия сред християнското население, което през XVII в. се влива в селото.От вписаните 133 домакинства в него през 1641 – 1660 г. [BOA, TD 771, s. 191], 22 домакинства са на„синове на Абдуллах“, за високият дял на които важна роля е изиграла и култовата обител в селото.

Конструкцията на джамията е паянтова, изградена от дървени талпи, ритмично обособени отдървени пиластри. Към сградата има изградено сравнително ниско тухлено минаре, което в основатаси е каменно. Според местните хора оригиналното минаре било от кирпич, но се съборило и на неговомясто издигнали сегашното12. В преддверието на джамията има обособени две помещения – едното

11 Шабан Мехмедов, р. 1930 г., имам към джамията в село Конево.12 Мехмед Юсеин, р. 1964 г., кмет на село Методиево.

76


е стая за ритуално измиване, а другото е предназначено за религиозно училище. Тя е запазена вавтентичния си вид от края на XIX в. с чинове, боядисани в синьо и черна дъска.

Приведените няколко примера на обители от региона на Герлово и Тозлука, изградени в периодамежду XVIII и XIX в., показват най-добрите образци на този вид култова архитектура в двете области.Масовото разпространение на дървената конструкция сред джамиите и вътрешното декориране начаст от тях е в пряка връзка с местните естетически представи и възможности. Строежът им врегион, в който мюсюлманското население доминира, цели, от една страна, да задоволи неговитерелигиозни нужди и нараснала състоятелност, а от друга, служи като притегателен център за при-общаването на нови конвертити сред местното българско население.


Архивни източници

BOA – İstanbul, TD 370 – тахрир дефтер от 1530 г.BOA – İstanbul, TD 771/ГУА, ЦДА, кмф 10, инв. № 863/12 – авариз дефтер от 1641 – 1660 г.НБКМ, Ор. отд., Ф. 182, арх. ед. 11, л. 1 – 3.


Андреев, Ст., Калицин, М., Мутафова, Кр. 2009 – Ст. Андреев, М. Калицин, Кр. Мутафова. Извори за историятана град Омуртаг. Т. 1. Османскидокументи ХV–ХVІІІ в. Встъпителна студия, превод, коментар и показалци. В.Търново, 2009. [Andreev, St. M. Kalitsin, Kr. Mutafova. Izvori za istoriyata na grad Omurtag. T. 1. Osmanski dokumentiXV – XVIII vek.Vstapitelna studiya, prevod, komentar i pokazaltsi. V. Tarnovo, 2009].

Миков, Л. 2005 – Л. Миков. Изкуството на хетеродоксните мюсюлмани в България (XVI – XX век). Бекташии къзълбаши/алевии. София, 2005. [Mikov, L. Izkustvoto na heterodoksnite musulmani v Balgaria (XVI – XX vek).Bektashi i kazalbashi/alevii. S., 2005].

Миков, Л. 2012 – Л. Миков. Джамията в с. Плъстина, Омуртагско. – В: Миков, Л. Османска архитектура иизкуство в България. Избрани студии. Том 1. С., 2012. [Mikov, L. Dzhamiyata v s. Plastina, Omurtagsko. – V: Mikov, L.Osmanska arhitektura i izkustvo v Balgaria. Izbrani studii. T. 1. S., 2012].

Неделчева, Н. 2014 – Невена Неделчева. Тенденции в развитието на селищната мрежа в Герлово и Тозлукапрез XVI – XVII век. – В: Стандарти на всекидневието през Средновековието и Новото време. Том 3. Сборник сматериали от студентска кръгла маса (Велико Търново 12–23 май 2013 г. / 11 – 22 май 2014 г.). В. Търново, 2014, с. 719–732.[Nedelcheva, N. Tendencii v razvitieto na selishnata mrezha v Gerlovo i Tozluka prez XVI – XVII vek. – V: Standarti navsekidnevieto prez Srednovekovieto i Novoto vreme. T. 3. Sbornik s materiali ot studentska kragla masa (VelikoTarnovo12 – 23 mai 2013 g./ 11 – 22 mai 2014 g.) V. Tarnovo, 2014, s. 719 – 732].

Събев, О. 2003 – Орлин Събев. Документи от началото на XIX век за мюсюлманския култово-образователенкомплекс Текето „Хафъз баба“ до с. Врани кон (Кара охадлър, Кара атлар). – В: Град Омуртаг и Омуртагския край.История и култура. Т. 2. В. Търново, 2003, с. 375 – 399. [Sabev, Orl. Dokumenti ot nachaloto na XIX vek za musulmanskiyakultovo-obrazovatelen kompleks Teketo “Hafaz baba” do s. Vrani kon (Kara ohadlar, Kara atlar). – V: Grad Omurtag iOmurtagskiya krai. Istoriya i kultura. T. 2. V. Tarnovo, 2003, s. 375 – 399].

Ayverdi, E. H. 1977 – 1982, IV – E. H. Ayverdi. Avrupa’da Osmanlı Mimarı Eserleri. Bulgaristan, Yunanistan,Arnavudluk. Cilt I – IV, Istanbul, 1977 – 1982, IV kitap. Bulgaristan’da Osmanlı Mimarı Eserleri.

Özkan, H. 2010 – H. Özkan. Gümüşhane’de ahşap tavanlı camiler. – Sanat Dergisi. 2010.Naza-Dönmez, E. Emine. 2008 – E. Emine Naza-Dönmez. Wooden mosques ot the Samson region, Turkey from the

past to the Present in the light of Surveys Carried out in the years 2001 – 2003. BAR international series 1820, 2008.






77

ИОСИФ I И НАЧАЛО ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ С РУССКОЙ АДМИНИСТРАЦИЕЙ ВБОЛГАРИИ В 1878 ГОДУ

Д.В. ГРИГОРЬЕВ

JOSEPH THE FIRST AND THE BEGINNING OF COOPERATION WITHTHE RUSSIAN ADMINISTRATION IN BULGARIA IN 1878

D. V. GRIGORIYEV

Abstract: The article considers the question of the beginning of the Russian military administration in Bulgaria in1878. The author analyzes the appeal of the Exarch to the Russian Commissioner, which comments on the nature andcharacter of the Bulgarian Church Question. The text of the appeal testifies to the efforts of Joseph I in keeping nationalunity of the Bulgarians.

Key words: Bulgaria, Russia, Exarch Joseph I, Bulgarian Exarchate, Turkey.

После окончания Русско-турецкой войны и подписания сначала Сан-Стефанского прелиминарногодоговора, а затем Берлинского трактата, диоцез Болгарского экзархата распался на несколько частей.Первый общеболгарский институт, как законная гарантия национального единства, в 70-е гг. XIX в.,после войны, впал в кризисное состояние. Были разграблены и разрушены сотни храмов [Петков, П.2005, c. 24]. Целые области и части епархий Экзархата перешли под иностранное административное идуховное управление [Маркова, З. 1989, c. 243 – 249]. Среди высшего духовенства наступила расте-рянность. Многие задавались вопросами – сохранял ли еще свою силу Устав Экзархата от 1871 г. икак впредь будет управляться Болгарская православная церковь [Петков, П. 2005, c. 24]. Исходя изданной ситуации необходимо было вплотную заняться установлением более тесных отношений с рус-скими властями.

В этих условиях экзарх Иосиф I, находившийся с 1 июня 1878 г. по делам в Пловдиве, решилобратиться напрямую с конфиденциальной запиской к русскому императорскому комиссару в Болгариикнязю А. Дондукову-Корсакову с целью ознакомления князя с историей болгарского церковного вопросаи возможными путями его правильного и справедливого решения. Конфиденциальная записка Иосифа Iкнязю А. Дондукову-Корсакову – важное историческое свидетельство об идеологических и полити-ческих взглядах второго болгарского экзарха, а также о тех трудностях, которые сопровождали борьбупо сохранению единства болгарского народа в исключительно неблагоприятных условиях, сложившихсяпосле Берлинского конгресса 1878 г.

Записка экзарха Иосифа I князю Дондукову сохранилась в архиве профессора М. Дринова –управляющего отделом народного просвещения и духовных дел при Совете русского императорскогокомиссара в Болгарии [Петков, П. 2005, c. 25]. Документ не датирован, время его составления можноопределить приблизительно. Но, по ходу изложения, становится ясно, что Иосиф приступил к работенад ней в связи с решениями Берлинского конгресса, т.е. вскоре после его закрытия (1/13 июля 1878 г.) –летом или осенью того же года. С другой стороны, еще в начале записки экзарх отмечает, что конкрет-ный повод для обращения – это предстоящий приезд князя в Константинополь. После подписаниядоговора в Берлине, императорский комиссар дважды бывал в столице Османской империи – в августеи в начале ноября 1878 г. [Освобождение Болгарии…, 3, c. 292] Известно, что летом Иосиф I и

78


князь встречались в Пловдиве [Събев, Т., Темелски, Х. (изд.), 1992, c. 69]. По все вероятности,записка была написана в конце июля – начале августа, в то время, когда в Пловдиве находился экзархИосиф, профессор М. Дринов, Ст. Чомаков, Панарет Пловдивский, Натанаил Охридский. Здесь ониобдумывали возможности оказание помощи болгарским общинам в Македонии и Южной Фракии,оставшихся под властью Турции, а также обсуждали проект статьи 38 Конституции Болгарского кня-жества [Стателова, Е., Маркова, З. (съст.), 1979, c. 19 – 20]. В начале августа 1878 г. М. Дриновпредставил императорскому комиссару свою записку по церковному вопросу в связи с решениямиБерлинского конгресса. Конфиденциальное обращение экзарха к князю А. Дондукову-Корсакову пос-ледовало в то же время, вероятно после очередного обсуждения намеченного круга действий по цер-ковно-национальному движению. Дополнительные основания по определению времени составлениядокумента можно найти в дневнике Отделения церковных дел. 3 августа 1878 г. за входящим № 1131была зарегистрирована «Записка Болгарского экзарха от 2 августа Императорскому комиссару о греко-болгарской распре и ее перевод» [Петков, П. 2005, c. 26].

Обращение экзарха к российскому комиссару была пропитана духом искреннего патриотизма ибольшой личной озабоченности серьезностью проблем, вставших перед православной церковью врезультате изменившихся политических условий на Балканах. Факт, что документ конфиденциальный,свидетельствуют две вещи: во-первых, поставленная проблема слишком была деликатная и исключи-тельно важна для сохранения целостности болгар в неосвобожденных землях Македонии и ЮжнойФракии, разрешение которой не терпело отлагательств; во-вторых, Иосиф I изложил откровенно свойвзгляд на неутихающий национально-политический спор между Константинопольской патриархией иБолгарским экзархатом.

В ходе изложения, экзарх остановился на нескольких основных моментах: историческое развитиеболгаро-греческой церковной распри, значение наложенной в 1872 г. на Болгарскую церковь схизмы,возможность справедливого разрешения спора с Вселенской патриархией в условиях, создавшихсяпосле Берлинского конгресса.

Исторический анализ болгарской церковно-национальной борьбы в послании к русскому комис-сару в Болгарии Иосиф I начал с конца XVIII в., проследив поступательное развитие панэллинистическойполитики Константинопольской патриархии и, одновременно, отпор ассимиляторским тенденциям состороны болгар вплоть до 1878 г. Экзарх делал акцент на те моменты, которые подчеркивали наци-онально-политический характер борьбы. Не будучи историком по образованию, тем не менее, он точноопределил этапы массового общенародного движения эпохи Болгарского возрождения. Подробносообщил русской администрации об одном важном критерии – позиции султанской власти к болгаро-греческим церковным отношениям во второй половине XVIII – XIX вв. Подход, изложенный в адресрусских властей и лично князю, принимает во внимание особенности взаимоотношений между госу-дарством и церковью на православном Востоке, а также и то обстоятельство, что движение за незави-симость болгарской церкви зародилось и развилось вследствие государственно-политических решенийсо стороны султанской администрации, подстрекаемой греками, а не вследствие религиозно-догмати-ческих споров и противоречий между православными болгарами и Вселенской патриархией.

Перед русскими властями экзарх неоднократно подчеркивал, что возникновение церковного воп-роса связано с ликвидацией последней болгарской автокефальной церкви, включавшей в свой диоцезепархии с преобладающим болгарским населением. Султанский указ, согласно которому с 1767 г.Константинопольская патриархия получала право на управление ликвидированным Охридским архи-епископством, совершенно парализовал и без того ослабленные турецким господством силы болгарскогонарода. Используя как свое привилегированное положение в Османской империи, так и неканоническоеполучение прав на автокефальные болгарские церкви (Тырновскую и Охридскую), Константинопольскаяпатриархия стремилась «утопить болгарское население в эллинизме» [Маркова, З. 1976, c. 23]. Этаполитика активизировалась после образования самостоятельного греческого государства в 1830 г. ипровозглашения так называемой «мегали идеи».

Иосиф I убедительно доказывал, что начало организованного сопротивления политике Констан-тинопольской патриархии было положено около 1840 г. Начиная с этого момента, борьба против элли-низма приняла другие формы. В начале второй половины XIX в. повсюду в Болгарии и СевернойФракии в церквях и училищах стали распространяться церковно-славянский и болгарский языки. Новый

79


этап в развитии болгаро-греческого спора начался после 1860 г., так называемой Великоденской акции,(3 апреля 1860 г. в Константинополе в церкви Св. Стефана во время пасхальной службы бол-гарский епископ Иларион Макариопольский официально объявил об отделении болгарской церквиот Константинопольской патриархии) и продолжался 12 лет, до издания султанского фирмана обучреждении Болгарского экзархата в 1870 г. На первый взгляд покажется, что Иосиф допустил ариф-метическое несоответствие. Но это не была случайная ошибка. Отмечая перед русской администрациейзначение 1860 г., Иосиф I оставался последовательным в применении избранных им критериев перио-дизации. Не даже в Болгарии, не говоря о российских кругах, знали, на что хотел сделать акцентэкзарх. Говоря своими словами, он косвенно подчеркнул значение патриаршего собора, созванногосултаном в 1858 г. (т.е. за 12 лет до образования Экзархата), на котором болгарами в законной формебыли поставлены на повестку умеренные требования по церковному вопросу. По сути, фирман султана1870 г. узаконивал уже существовавшее к этому времени положение вещей, т.к. епархии, включенныев диоцез Болгарской церкви, давно «прервали всякие отношения с Константинопольской патриархией»[Ников, П. 1971, c. 143–146].

Далее, в своей записке, Иосиф I постарался как можно более доходчиво объяснить причиныобъявления в 1872 г. Экзархату схизмы. Согласно ему, фанариотское (т.е. греческое) высшее духовен-ство стремилось затруднить свободное развитие болгарской народности. Оно со всем основаниемопасалось, что получение болгарами своей национальной церкви создаст еще большие трудности пан-эллинистическим планам Вселенской патриархии. Поэтому путем объявления схизмы Константино-польская патриархия и подопечная «греческая церковь» пытались сплотить вокруг себя православныххристиан, признавших Экзархат и пресечь расширение Болгарского диоцеза по пути, предусмотреннымстатьей 10 султанского фирмана. Но даже угроза публичного церковного наказания болгарских иерарховне дала желаемых результатов. Напротив, в 1874 г. к Болгарскому экзархату присоединились еще двеепархии – Скопская и Охридская, а в ряде других большая часть населения неоднократно выражалажелание получить болгарских архипастырей [Маркова, З. 1989, c. 71 – 103].

В заключение своего экскурса по проблеме развития церковного вопроса Иосиф писал, что, всущности, это не религиозный или догматический спор, а проблема с ярко выраженным национально-политическим характером. Борьба против панэллинистической политики Константинопольской патри-архии и до, и после 1870 – 1872 гг. была справедливой как с исторической, так и с канонической точекзрения. Раскол произошедший в восточноправославном мире, был не в причине болгарских нацио-нальных требований, а в агрессивных ассимиляторских устремлениях Вселенской патриархии, исхо-дивших из гуманистического и духовного предназначения великогреческой шовинистической поли-тической доктрины. Этот, так называемый, «народный» характер болгаро-греческой распри аргумен-тировал еще в конце 60-х гг. XIX в. также известный деятель церковного движения Гаврило Кръстевич[Петков, П. 2005, c. 29].

После приведенных основных выводов, экзарх предлагал русской администрации конкретныепредложения возможного выхода из создавшегося положения. Но прежде чем приступить к заключи-тельной части своей записки, он проанализировал неблагоприятные политические изменения, насту-пившие в результате решений Берлинского конгресса. Иосиф I поделился с князем А. Дондуковым-Корсаковым относительно своего беспокойства, что кроме Княжества Болгария и Восточной Румелии,во всех других областях болгары напуганы ассимиляторскими планами тамошних властей. Также какв свое время М. Дринов и экзарх Антим I, Иосиф подчеркивал существование опасности роста униат-ского движения в Македонии и Южной Фракии. Он опасался, что именно потому, что болгары являютсябольшинством в этих областях, а также исходя из важности и значимости данных областей, болгарскоенаселение станет теперь непременно предметом постоянных манипуляций со стороны греков и ино-верческой пропаганды.

В конце Иосиф I указал единственно возможный вариант справедливо разрешить болгаро-гречес-кий спор, где России уделялась особая роль. По его мнению, интересы народа и православия обязывалисохранить права Болгарского экзархата над всеми епархиями, которые находились в его составе согласносултанскому фирману 1870 г. Кроме того, необходимо добиться облегчения назначения болгарскихиерархов в остальные епархии, которые единогласно выразили желание перейти под духовное управлениеЭкзархата. Только после этого можно было думать о «примирении с Константинопольской патриархией.

В целом, позиция экзарха была исторически обоснована и канонически правомочна. Она небыла максималистской и адекватно отражала преобладающее общественное мнение по рассматри-

80


ваемому вопросу. Но болгаро-греческий церковный спор всегда зависел от различных политических игосударственных интересов. Осенью 1878 г. даже официальная позиция России была не в пользу болгар.Она была недвусмысленно обозначена в инструкции императорскому комиссару в Болгарии князю А.Дондукову-Корсакову, который должен был ей неукоснительно следовать. Так, например, согласномнению Н. К. Гирса (зам. главы российского МИД), статья 62 Берлинского договора не распростра-нялась на Болгарский экзархат, т.к. он не был официально признан канонически самостоятельным иобъявлен схизматическим (в статье 62 говорилось, что в будущем на территории Османскойимперии не будет создано никаких препятствий для иерархической организации различныхрелигиозных общин, а также их отношениям с духовным руководством) [Освобождение Бол-гарии…, 3, c. 291 – 292]. А Иосиф I и М. Дринов обосновывали свои предложения по решению церковно-национального вопроса также исходя из данного текста договора, поскольку в ходе бесед с различнымиофициальными русскими представителями применимость данного пункта не ставилась ими под сом-нение [Събев, Т., Темелски, Х. (изд.), 1992, c. 76]. Правительство в Петербурге действительнобыло обеспокоено возможной активизацией иностранной религиозной пропаганды в Македонии и ЮжнойФракии. Но не было склонно противостоять этой тенденции путем укрепления болгарского элемента вданных областях (т.е. путем покровительства Экзархату и требования выполнения фирмана 1870 г.).Петербург настоятельно призывал болгар к компромиссу с Константинопольской патриархией и при-нятию ее условий – передача епархий в Македонии и Фракии в диоцез Вселенского патриархата,перемещение резиденции экзарха в столицу Княжества Болгария, взамен на снятие схизмы, признаниеканонической самостоятельности Болгарской православной церкви и восстановление восточнопра-вославного единства [Тодев, И. 1991, c. 77 – 90]. Против данных проектов выступило как болгарскоедуховенство, так и значительная часть болгарской общественности.

Непосредственная реакция на обращение Иосифа I в известной степени определялась неблагоп-риятными политическими обстоятельствами. Но князь А. Дондуков-Корсаков был впечатлен убеди-тельными доводами экзарха и аргументированными предложениями путей разрешения болгарскогоцерковного вопроса. Из доклада императорского комиссара русскому правительству стало ясно, чтоон, выражая свое отношение к церковно-национальному спору, почти солидарен с выводами Иосифа I,М. Дринова и Антима I. Даже после категоричной инструкции Н. Гирса не поощрять стремленияболгар к церковной самостоятельности без согласия патриархии, князь А. Дондуков-Корсаков продолжалотстаивать свой взгляд на данный вопрос. В докладе в российский МИД в конце декабря 1878 г. онписал: «Считаю своим долгом отметить, что рекомендуемый в этих инструкциях курс действий снашей стороны не приведет к ожидаемым результатам потому, что после того как я изучил подробноэтапы церковного раздора между греками и болгарами, я пришел к глубоком убеждению, что этассора никогда не завершится мирно и дальнейшее отстранение от нее с нашей стороны может привестик отходу от православия всего болгарского населения в Македонии» [Петков, П. 2005, c. 32].

На протяжении всего периода русской администрации в Болгарии князь А. Дондуков-Корсаковотносился с пониманием и сочувствием к проблемам Болгарской православной церкви. Вместе спредставителями Славянских благотворительных комитетов, он оказывал помощь в восстановлениихрамов и училищ во всех болгарских областях, но более всего в тех, которые согласно Берлинскомудоговору остались вне пределов автономного княжества [Стоянов, И. 1992, c. 75]. Императорскийкомиссар разрешил созвать архиерейское совещание в Тырново в начале 1879 г., но отказался одобритьи применять разработанные архиереями Временные правила епархиального управления в Княжестве.По его мнению, изменения в устройстве и организации Экзархата требовали обсуждения и принятияна общем церковно-народном соборе [Петков, П. 2005, c. 32].

Записка Иосифа I князю А. Дондукову-Корсакову выполнила свое предназначение в вопросеознакомления русского императорского комиссара о сущности и характере болгарского церковноговопроса. Благодаря ей данный вопрос стал известен более широким кругам русской общественности,представителям Славянских комитетов. Как исторический источник записка имеет важное значение,т.к. свидетельствует об усилиях второго болгарского экзарха в деле сохранения национального единствапутем укрепления прав, предоставленных Экзархату султанским фирманом от 27 февраля 1870 г.

Сам текст обращения экзарха Иосифа I от 1878 г. российскому императорскому комиссарув Болгарии наиболее доступен для ознакомления в работе П. Ст. Петкова «Записка на екзархЙосиф I от 1878 години върху историята на българския църковен въпрос» [Петков, П. 2005, с. 33 – 40].

81



Петков, П. 2005 – Петко Стефанов Петков. Записка на екзарх Йосиф I от 1878 години върху историята набългарския църковен въпрос. – В: Петко Ст. Петков. Историята като полифония. Изследвания по Нова история наБългария. В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирилл и Методий, 2005. с. 25 – 40. [Petko St. Petkov. Zapiska na ekzarh YosifI ot 1878 godini varhu istoriyata na balgarskiya tsarkoven vapros. – V Petko St. Petkov. Istoriyata kato polifoniya.Izsledovaniya po Nova istoriya na Balgariya. V. Tarnovo: Univ. izd. Sv. sv. Kirill i Metodiy, 2005. S. 25–40].

Маркова, З. 1989 – Зинаида Маркова. Българската екзархия 1870–1879. София, 1989. [Markova Z. Balgarskataekzarhiya 1870 – 1879. Sofiya, 1989].

Освобождение Болгарии…, 3 – Освобождение Болгарии от турецкого ига. – В Документы. В трех томах. Т. 3.Москва, 1967. [Osvobozhdenie Bolgarii ot turetskogo iga. Dokumentay. – V treh tomah. T. 3. Moskva, 1967].

Събев, Т., Темелски, Х. (изд.), 1992 – Български екзарх Йосиф I. Дневник. – В Под ред. проф. Т. Събев, текст,коментар и бележки к.и.н. Х. Темелски. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1992. 920 с. [Balgarski ekzarh Yosif I.Dnevnik.– V Pod red. prof. T. Sabev, tekst, komentar i belezhki k.i.n. H. Temelski. Sofiya : Univ. izd. Sv. Kliment Ohridski,1992. 920 s.].

Стателова, Е., Маркова, З. (съст.), 1979 – Спомени за Учредителното събрание от 1879 г. – В Съст.: Е. Стателова,З. Маркова. София, 1979. [Spomeni za Uchreditelnoto sabranie ot 1879 g. – V Sast.: E. Statelova, Z. Markova. Sofiya,1979].

Маркова, З. 1976 – Зинаида Маркова. Българското църковно-национално движение до Кримската война.София, 1976. [Markova Z. Balgarskoto tsarkovno-natsionalno dvizhenie do Krimskata voyna. Sofiya, 1976].

Ников, П. 1971 – Петър Ников. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения.София, 1971. [Nikov P. Vazrazhdane na balgarskiya narod. Tsarkovno-natsionalni borbi i postizheniya. Sofiya, 1971].

Тодев, И. 1991 – Илия Тодев. Граф Игнатиев и принципът за единство на православието. – В: Историческипреглед. 1991. № 7. [Todev I. Graf Ignatiev i printsipat za edinstvo na pravoslavieto. – V : Istoricheski pregled. 1991. № 7].

Стоянов, И. 1992 – Иван Стоянов. Славянските комитети и българското освободително движение след Ап-рилското въстание. София, 1992. [Stoyanov I. Slavyanskite komiteti i balgarskoto osvoboditelno dvizhenie sled Aprilskotovastanie. Sofiya, 1992].






82

РУСКИ ПЛАНОВЕ ЗА ОЧЕРТАВАНЕ НА ГРАНИЦИТЕ НАСАНСТЕФАНСКА БЪЛГАРИЯ НА САМИЯ ТЕРЕН

Драгомир ЙОРДАНОВ

RUSSIAN PLANS FOR OUTLINING THE BULGARIAN BORDER ACCORDINGTO THE TREATY OF SAN STEFANO

Dragomir YORDANOV

Abstract: The article deals with a rather poorly researched topic related to Russian plans for establishing aRussian-Turkish delimitation commission, which must had outlined on the ground the boundaries of Bulgaria, accordingto the statutes of Article 6 of the Treaty of San Stefano. The main driving force behind the idea about the commission wasCount Ignatyev who aimed at confronting the Western powers with a fait accompli thus hindering their eventualopposition with regard to the establishment of the newly emerged Bulgarian state. Unfortunately, the count’s effortswere not successful – the formation of the commission had been first delayed, and then, postponed indefinitely.

Key words: Treaty of San Stefano, boundaries of Bulgaria, delimitation commission, Count Ignatyev

Както е известно, след подписването на всеки един договор, в който се очертават нови държавниграници, се създава делимитационна (разграничителна) комисия (или комисии, ако се касае за границитена няколко държави) за тяхното детайлно очертаване на самия географски терен (т.е. на място). Заразлика от делимитационните комисии, създадени според Берлинския договор, тези, предвидени споредСанстефанския договор за определяне на границите на България и на останалите балкански държави,реално никога не са създадени. Но въпреки това е извършена сериозна подготвителна дейност затяхното сформиране, която не може да бъде пренебрегната. В настоящата статия ще бъдат разгледанируските планове за създаването на тези комисии (и в частност тези на автора на Санстефанскиядоговор – граф Игнатиев) с особен акцент върху комисиите, имащи отношение към очертаването награниците на Санстефанска България.

За пръв път за делимитационна комисия за границите на свободна България се говори още впредварителния проект за мирен договор, съставен и предложен на 12/24 януари 1878 г. от граф Игнатиевна Коронния съвет в Санкт Петербург, който е приет за основа на бъдещите преговори. В т. 5 надокумента се казва:

„Окончателните граници на българското княжество (за тяхна основа са взети границите, очертанина Цариградската конференция през 1876 г. – бел. на авт. Д. Й.) трябваше да бъдат определени отсмесената комисия, преди руските войски да напуснат Южна България. При това картата, подписанаот руските и турските пълномощници, сключващи мира, трябваше да служи за ръководство припрокарването на граничната линия” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 320].

Създаването на такава комисия е неизбежно, но фактът, че тя е специално упомената още впредварителния проект (в точките в него, касаещи Сърбия и Черна гора, подобни комисии липсват),недвусмислено говори за важността, с която гледа на нея неговият автор граф Игнатиев, а вероятно ируснаците въобще.

83


Написаното в точка 5 на проекта заляга в почти непроменен вид в чл. 6 на Санстефанския договор.Въпросният договор от 19 февруари/3 март 1878 г. изрично предвижда създаването на 5 различни де-

лимитационни комисии, имащи за задача да определят в детайли новите държавни граници на самия терен:1. Международна европейска комисия (на Великите сили) с участието на Черна гора и Османската

империя за очертаване на новите граници на Черна гора (според чл. 1 на договора).2. Сръбско-турска комисия (с участието на руски и български комисар), която да очертае гра-

ниците на Сърбия с Османската империя и България (според чл. 3 на договора).3. Руско-турска комисия за детайлно определяне и очертаване на място на границата между

България и Османската империя (според чл. 6 на договора).4. Руско-румънска комисия, която да уточни новата руско-румънска граница в устието на Дунав

(при размяна на Южна Бесарабия за Дунавската делта и Северна Добруджа) (според чл. 19 на договора).5. Руско-турска комисия за очертаване на новата граница между Русия и Османската империя

в Кавказ (според чл. 19 на договора).На базата на текста на договора може да се предположи създаването и на още 2 комисии, които

не са изрично упоменати:1. Българо-румънска комисия за очертаване на границата между България и Румъния в Добруджа

и по р. Дунав (при размяна на Южна Бесарабия за Дунавската делта и Северна Добруджа).2. Турско-персийска комисия за очертаване на новата граница в района на отстъпения от

Османската империя на Персия гр. Котур (според чл. 18 на договора).За България от значение са втората, третата и петата комисия. Реално обаче не се стига до

сформирането на нито една от тях преди Берлинския конгрес, тъй като Русия не е достатъчно настоя-телна в това отношение пред Османската империя, а и последната умишлено отлага изпълнението наСанстефанския договор, за да печели време.

Според чл. 6 на Санстефанския договор:„Окончателните граници на България ще бъдат установени от особена руско-турска комисия

преди изпразването на Румелия от руската императорска войска. Тази комисия ще държи сметка в сво-ите работи за измененията, които тя ще направи на местата, при общото очертаване на границата, заначалото (принципа) на народността на мнозинството от пограничните жители, съобразно с основите намира, както и с топографските изисквания и практически нужди за съобщенията на местните населения.

Размерите (пространството) на Княжество България са определени в общи черти върху при-лаганата към този договор карта, която ще трябва да служи за основа при окончателното определянена границата” [Кесяков, Б. 1925, с. 308 – 309].

От приложения цитат могат да бъдат направени следните изводи:1. Окончателните граници на България ще бъдат определени на самия терен по време на руската

окупация на страната от двустранна делимитационна комисия, състояща се само от руснаци и турци,т.е. без българско участие.

2. Тя ще осъществи своята дейност, използвайки като ръководство приложената към договоракарта с границите на България. Но несъмнено и текста на чл. 6 от договора, защото в записките сиграф Игнатиев недвусмислено посочва:

„Точното описание на границата прави малко вероятно недоразуменията при прокарването £ намясто” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 622].

3. Комисията ще има правото да извършва известни промени в някои гранични участъци, изхож-дайки от следните съображения:

а. Етническият състав на населението в пограничните зони (т.е. тя ще може да присъедини къмБългария погранични селища с преобладаващо българско население и да изключи от нейните границитакива с преобладаващо небългарско население).

б. Топографските нужди на граничните държави и особено тези на България (т.е. тя ще сесъобрази с необходимостта границата да следва естествени природни бариери като реки, била напланини и пр., което е от особено значение за отбраната на новосъздадената българска държава).

в. Съобщенията на местното население (т.е. комисията ще внимава границата да не прекъсваважни пътни артерии).

Много е важно да се отбележи, че граф Игнатиев предвижда възможността делимитационнатакомисия да извърши някои необходими промени в граничното трасе на самия терен. Той пише:

84


„Тази редакция на члена (чл. 6 на Санстефанския договор, определящ границите на България –бел. на авт Д. Й.) умишлено дава възможност да се направят много изменения при окончателнотоопределяне на границите” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 758].

Параметрите на възможните промени, които комисията има право да извърши на самия терен,за жалост не са изрично уточнени, но може да се предположи по аналогия, че би трябвало да са вдълбочина до няколко километра от двете страни на граничната линия, тъй като например по време назаседанието на Берлинския конгрес от 22 юни/4 юли 1878 г. е посочено, че при определянето на черно-горските граници по принцип могат да бъдат извършвани промени от 3 до 10 км [Берлински конгрес,Протоколи..., 1885, с. 131].

Това е само едно логично предположение, което обаче изглежда не се потвърждава, тъй като отдруги текстове на графа става ясно, че той всъщност има предвид много по-големи по размер корекции,обхващащи цели погранични области, за което ще стане дума по-нататък.

Макар да не е изрично отбелязано, може да се предположи, че промените би трябвало да бъдатизвършени въз основа на принципа на задължителната компенсация, т.е. присъединяването на даденоселище или група селища задължително да бъде компенсирано с отнемането на територия със същияразмер на друго място, за да се запази непроменена общата площ на всяка от граничещите държави.Това се практикува, за да не се стигне до ощетяване на едната от двете съседни държави.

За това можем да съдим по аналогия от следния цитат, посветен на границите на Черна гора:„... на руските пълномощници се наложи да се съгласят да предоставят на европейската

разграничителна комисия по-голям простор, отколкото мислеше Игнатиев, за изменение на първона-чалните очертания на границата, запазвайки си правото обаче, че тези изменения могат да станатсамо с цел да се установи спокойствието на границата и в интерес на двете държави.

Предвиждайки домогванията на Австро-Унгария да измени определената граница при прокар-ването £ на място, беше решено, по искане на руския пълномощник, че при намаляване на териториите,на Черна гора трябва да бъдат присъждани равностойни участъци, т.е. може да става само замяна наедин участък с друг, като съвсем не се намалява общото увеличение на черногорската територия”[Игнатиев, Н. П. 1986, с. 443 – 444].

Според граф Игнатиев:„Тези указания трябваше да послужат като основа на инструкцията, с която Министерството на

външните работи щеше да снабди нашия делегат в комисията, а също и за разговорите на нашитедипломати с другите кабинети” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 598].

От последния цитат става ясно, че руският делегат в черногорската комисия (а вероятно ируските делегати в останалите делимитационни комисии) ще бъде снабден с инструкция от Минис-терството на външните работи на Русия, което естествено е напълно в реда на нещата.

По време на преговорите си с турците в Сан Стефано граф Игнатиев им обещава, че при окон-чателното прокарване на границите на България комисията ще се съобразява с народността на по-голямата част от пограничното население. Графът пояснява, че с тази редакция се старае:

„... миролюбиво да даде възможност да се разграничат гърците от българите, като удовлетворипървите и осигури на България не спорна, а твърда и справедлива южна граница” [Игнатиев, Н. П.1986, с. 536].

Тоест, той явно предвижда отстъпки в полза на гърците за сметка на българите. Графът отбелязвав записките си че:

„Член VI от Санстефанския договор дава възможност при окончателното определяне на границитена България да се удовлетворят основателните претенции на сърбите и на гърците, както посочвах награф Андраши и на княз Горчаков, както и на всички, които се оплакваха от мнимото забравяне насърбите и гърците в полза на българите. Член VI умишлено бе редактиран така от мен, че да прекарамеграницата на България „вземайки под внимание принципа на народността на по-голямата част награничните жители, топографските условия и практическите нужди на местното население, относноудобствата на съобщенията и пр ” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 728].

От този цитат се вижда, че граф Игнатиев предвижда възможни отстъпки (при това наречени отнего основателни) не само в полза на гърците, но в полза и на сърбите за сметка на СанстефанскаБългария. Графът съветва сърбите да живеят дружно с българите и двата народа да не се карат и „дане се стараят да си откъсват един друг парчета земя”.

85


Игнатиев пояснява, че делимитационната комисия за сръбските граници:„... може да прокара гранична линия по справедливост, без да бърза със своите решения, но

вземайки предвид заявленията на заинтересованите страни” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 729].По-нататък графът продължава:„Завършил в основни черти определянето на границите с турците, договорът даваше пълна въз-

можност при прокарването на границата на място да се осигури подходящо удовлетворение на съпер-ничещите с българите гръцки и сръбски народи, вземайки под внимание смесеното разпределение населищата на единия и другия народ на пограничната територия” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 636].

Ясно е обаче, че в действителност сърбите и гърците ще предявят претенции не към своиизконни земи (каквито в Санстефанска България просто няма), а към български земи, както и дейст-вително става по-късно, що се отнася до сърбите по време на дейността на комисията, определящаграниците на Сърбия на самия терен съгласно Берлинския договор (ако тогава Гърция имаше общаграница с България, несъмнено и при нейното подробно очертаване щяха да възникнат подобнипретенции). Следователно, за да не изгуби симпатията на Сърбия и Гърция (разгневени от създаванетона обширна българска държава), тогава Русия е готова да пожертва в тяхна полза определени пог-ранични райони от територията на Санстефанска България, за които те претендират. Но за кои точнотеритории става дума в случая?

Що се отнася до територията от Санстефанска България, която графът е готов да отстъпи насърбите, в една своя статия, в която сравнява Санстефанския с Берлинския договор, той пише:

„Вместо полюбовно разграничаване от пограничната комисия „според болшинството от насе-лението”, от България направо се отне спорната земя (съгласно Берлинския договор, бел. на авт., Д.Й.). При разрешаването на въпроса, съгласно постановленията на Сан-Стефанския договор, Сърбия,запазвайки за себе си цялото западно пространство, отнето £ сега от Австро-Унгария, и възможносттаза постоянно, непосредствено и бързо съобщаване с Черна гора, Босна и Стара Сърбия, можеше даполучи още Враня, като премести малко на юго-изток границата, набелязана само в общи черти доокончателното разграничаване при нашето (руското) изключително посредничество” [Игнатиев, Н.П. 1915, с. 321].

Цитатът показва, че графът е готов да жертва в полза на Сърбия не само малки българскипогранични участъци, а гр. Враня с прилежащия му район, което е твърде голяма отстъпка (поне 1000кв. км.), надхвърляща съществено позволения „стандартен” лимит на отстъпки на една обикновенаделимитационнта комисия.

Това се потвърждава и от една друга информация. След завръщането на граф Игнатиев отВиена (след 20 март 1878 г.), където той води преговори с граф Андраши върху Санстефанския договор,с него се среща и разговаря сръбският представител в Петербург Милослав Протич. Сърбинът искадопълнителни придобивки за Сърбия, но получава съгласие само за гр. Враня. Протич пише до Белград:

„Относително Враня Игнатиев каза, че въпросът ще се поправи, щом се образува надлежнатакомисия (делимитационната, бел. на авт. Д. Й.). Щастие е, че в разговора си граф Игнатиев оставиедна врата, досежно нашите народни желания. Между това каза, че вината била на покойния князЧеркаски, който до смъртта си се борил да не се оставят на сърбите Пирот и Враня, защото сабългарски места и че за това помогнала и депешата за арестуването в Пирот от сръбските власти на14 видни българи, заедно с митрополита, за гдето се изказали в полза на България” [Билярски, Ц.(съст.), 2009, с. 90].

Най-вероятно в представите на граф Игнатиев делимитационните комисии е трябвало да прите-жават много по-големи правомощия от стандартните, позволяващи им да правят не само малки пог-ранични корекции, но и да отстъпват цели погранични области (например гр. Враня и Вранско), акотова е наложително.

По въпроса за Вранско логично възниква въпросът за точните граници на евентуалната отстъпка.На север и запад те естествено съвпадат със санстефанската граница. Възможно е на изток и юг теда съвпадат с границите на бившата Вранянска каза.

По онова време гърците симпатизират на Англия и графът явно се опитва да ги привлече настраната на Русия. Трудно е да се каже какви точно отстъпки е готов да им направи, но във всекислучай той не желае те да са за сметка на българския излаз на Егейско море. Може би набелязва за

86


пожертване територии в западната част на Егейска Македония, които за него са по-маловажни –например районите на градовете Костур, Острово и Воден (те са периферни, в тях има значителен про-цент небългарско население и не са от жизненоважно значение за новосъздадената българска държава).Тоест в случая Игнатиев вероятно е готов да отстъпи (както и в случая със сърбите) в тяхна полза (ноюридически на Османската империя, тъй като Санстефанска България не граничи пряко с Гърция)значителни части от Егейска Македония, а не само минимални по размер погранични участъци.

Графът пише:„Определянето на границите на България ще възбуди претенциите на гърците и ние трябва да се

опитаме да ги привлечем на своя страна, като им докажем, че техните интереси също са ни присърцеи съвсем не желаем да ги жертваме” [Билярски, Ц. (съст.), 2009, с. 695].

По повод споровете между балканските народи граф Игнатиев пише:„Руският пълномощник имаше предвид, че при тогавашните обстоятелства най-важното бе да

се накара Портата да отстъпи колкото се може по-голяма територия, населена от християни, за да гиизбави от турското иго съгласно обещанието на царския манифест, предоставяйки на нас в бъдеще данаправим сериозно и етнографски справедливо за всички единоверни народи разграничение не самомежду българите и сърбите, но и с гърците, живеещи в някои крайморски части на Македония. Товаразграничение можеше да бъде направено само полека-лека на място и затова ще се наложи безприс-трастно и задълбочено проучване от смесена комисия, съставена от делегати на всички заинтересованистрани под председателството и върховното ръководство на руския комисар, който единствен може ито с труд да примири народните страсти” [Билярски, Ц. (съст.), 2009, с. 514].

По принцип Русия се опитва да балансира между интересите на всички балкански православнинароди, за да не изгуби симпатиите на никой от тях. Но това е трудно изпълнима задача, простозащото създаването на Санстефанска България представлява съвсем видимо фаворизиране на бъл-гарските интереси. Това е така, защото Сърбия получава скромни по площ териториални придобивкина юг, а Гърция е още по-ощетена, тъй като е единствената балканска държава, която не получаваникакви придобивки. Само Черна гора има основания да се радва колкото българите, защото Сансте-фанският договор утроява нейната площ.

От цитата на графа става ясно, че Русия желае да изиграе ролята на арбитър за разрешаванетона възникналите сложни териториални спорове между балканските православни народи, която не еникак лека, но безспорно осигурява престиж и влияние. Вероятно Игнатиев смята, че само империятаможе да постигне желания компромис между спорещите народи, защото като главна православнадържава и велика сила тя се явява в известен смисъл техен ментор и е в състояние много по-лесно даим повлияе. Тя не иска те да са в конфликт помежду си, а да са в приятелски отношения, за да можепо-лесно да ги обедини и настрои (в общ фронт) срещу западните си противници. Естествено в случаякомпромисът предполага извършването на определени отстъпки.

Желанието на граф Игнатиев по онова време е границите на България да бъдат прокарани натерена бързо и на всяка цена, дори и ако се наложи заради това да бъдат направени определенитериториални отстъпки за сметка на българската територия в полза на сърбите и гърците. Защото,колкото и да са големи по размер, отстъпките едва ли ще бъдат фатални за българите (ще бъдатизгубени погранични райони с площ не повече от няколко хиляди квадратни километра, което изглежданезначително на фона на обширната Санстефанска България). Тоест изглежда за него тогава българ-ските загуби са допустими и приемливи.

Дали заради евентуалните си загуби на запад и юг България е щяла да получи някакви компен-сации в друга посока (например на югоизток), не става съвсем ясно. Но като се имат предвид протес-тите на турците срещу санстефанските граници, компенсиране на България в Южна Тракия едва ли бибило възможно, т.е. в случая най-вероятно се касае за орязване без компенсации.

В текста на чл. 6 на Санстефанския договор прави впечатление отсъстването на българскиделегат/делегати при определянето на границите на България в смесената руско-турска комисия. Внего на пръв поглед няма никаква логика, тъй като комисията е много важна за българите. То е ощепо-странно предвид факта, че такъв делегат е предвиден за комисията, натоварена с определянето награниците на Сърбия (която е по-маловажна за българите). Дали това е грешка, допусната по недог-леждане? Едва ли. Споменатото залегнало в договора положение означава, че руснаците се нагърбват

87


еднолично с отговорната задача изцяло да представляват и защитават българските интереси, вероятнобез дори да питат българите. Отсъствието на българи в комисията вероятно се дължи на опасениятана Русия, че те могат да провалят или забавят нейната дейност, тъй като ще бъдат в непрекъснатипререкания с турците – ще искат от тях присъединяването на допълнителни погранични българскиселища и същевременно ще отказват да отстъпят други селища от българската територия като ком-пенсация. А за руснаците тогава е изключително важно комисията да действа бързо и да приключидейността си в най-кратък срок.

Очевидно комисията има за задача да се занимава само с границата между България и Осман-ската империя. В договора нищо не е казано за смесена комисия за определянето на северната границана България с Румъния по р. Дунав и в Добруджа (ако се стигне до размяната на Северна Добруджа сЮжна Бесарабия), но такава безспорно също е необходима. Вероятно създаването £ е планирано отруснаците за по-късно, след приключването на дейността на приоритетната руско-турска комисия заюжната българска граница.

В чл. 3 на Санстефанския договор, посветен на Сърбия, се казва: „Една турско-сръбска комисияще установи окончателните граници на мястото в присъствието на един руски комисар, в разстояниеот три месеца и ще реши окончателно въпросите, които ще се отнасят до островите на Дрина. Единбългарски делегат ще се приеме да участва в делата на комисията, когато тя ще се занимава сграницата между Сърбия и България” [Кесяков, Б. 1925, с. 308].

В записките си граф Игнатиев пояснява:„Поради евентуалните оплаквания на българите от сегашната граница със Сърбия, лишаваща

ги от местности, признати за български на Цариградската конференция (тук става дума за районите наградовете Прокупле, Куршумлия, Лесковац и Ниш, дадени съгласно Санстефанския договор на сърбите –бел. на авт. Д. Й.), е уговорено участието на български делегат в комисията по границите, която щепрокарва на място границата между двете княжества и Турция” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 602].

Следователно графът очаква съпротива от страна на българите, която наистина е неминуемапри положение, че от тяхната новосъздадена държава се откъсват чисто български територии (особеноако става дума за целия район на гр. Враня).

Тук трябва задължително да се отбележи и фактът, че в европейската комисия за очертаванетона границите на Сърбия според Берлинския договор български представител изобщо не участва.

От приложения по-горе цитат от чл. 3 на договора става ясно, че срокът на работа на сръбско-турската комисия е 3 месеца. Като се има предвид двойно по-голямата дължина на южната българскаграница спрямо южната граница на Сърбия, може да се предположи, че очертаването на българо-турската граница ще трае поне 6 м. В действителност обаче граф Игнатиев дава на българскатакомисия същия срок – само 3 м. (приблизително от средата на март до средата на юни 1878 г.), коетопоказва, че тя трябва да действа възможно най-бързо. Графът посочва две основни причини да себърза – за да се избегне вмешателството на чужди държави, които биха могли да предизвикат стъл-кновения между българите и техните съседи [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 607], и за да се изправятзападните държави пред свършен факт преди началото на Берлинския конгрес [Игнатиев, Н. П.1986, с. 586].

Уточнението, че делимитационните комисии ще имат правото да извършват промени на самиятерен по свое усмотрение, фигурира при описанието на границите на всяка една държава в договора,т.е. то е неизменно повтарящ се текст. Коментирайки го по повод на руско-турската граница в Азия,граф Игнатиев добре изяснява своя замисъл:

„Такава уговорка даваше възможност на руските гранични комисари под различни предлозиоще да подобрят граничната линия, съобразявайки местните обстоятелства с интересите на рускотоуправление” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 555].

Вероятно казаното от него за Азия важи и по отношение на Балканите (по-скоро обаче в смисъл,че ще се подобрят например сръбската и черногорската граница, а не българската).

Гореспоменатото фигуриращо навсякъде уточнение по своята същност представлява легитимнооснование за ревизия на санстефанските граници. И очевидно е поставено съвсем съзнателно от графИгнатиев, който още предварително е бил готов да приеме (респективно да наложи) известни (повече или по-малко основателни) промени във въпросните граници. Защото той най-вероятно ги е смятал за неизбежни.

88


При анализирането на текста на договора прави впечатление фактът, че повечето делимитационникомисии са двустранни между граничещите държави (с неизменното участие на Русия в тях), катоединственото изключение е свързано с границите на Черна гора, които трябва да бъдат определени насамия терен не от двустранна, а от многостранна европейска комисия с участието и на представителина граничещите държави. Това в случая се дължи на факта, че Русия не иска да игнорира и разгневисвоя съюзник Австро-Унгария, който тогава проявява голяма чувствителност по въпроса за новитечерногорски граници [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 598].

Западните Велики сили не одобряват идеята за двустранни делимитационни комисии без тяхноучастие и поради този факт в Берлинския договор те са изцяло заменени с многостранни европейски(т.е. с комисии, в които участват всички Велики сили).

След подписването на Санстефанския договор граф Игнатиев и Сафет паша незабавно започватпреговори за изясняване на някои допълнителни важни въпроси. Един от тях е за определянето натурските комисари за прокарването на границите на България и Сърбия на самия терен. По този поводв донесение до княз Горчаков от 22 февруари/6 март 1878 г. граф Игнатиев изтъква:

„От наша гледна точка е желателно определянето на границите на Българското княжество дазапочне колкото се може по-скоро, предимно в ония местности, които най-много могат да дадат поводза спорове и недоразумения, от една страна, между Люлебургас и Одрин, а от друга – близо доКавала и Солун, където населението е най-смесено и където могат да възникнат пререкания междугърците и българите” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 576 – 577].

От цитата става ясно, че граф Игнатиев основателно предвижда бъдещи трудности по прокар-ването на границата, произтичащи от евентуалната съпротива срещу нея от страна на гърците и отдруги съседни на българите народи.

По нататък в документа графът уточнява, че полковник Боголюбов е определен да участва вкомисията за сръбско-турското разграничаване [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 577]. Андрей АндреевичБоголюбов (1841 – 1909) е офицер от Генералния щаб на Русия и експерт по Балканите, който участвав преговорите в Сан Стефано, в Берлинския конгрес и по-късно е руския делегат в международнатаделимитационната комисия, определила на самия терен границите на Княжество България съгласноБерлинския договор през 1878 – 1879 г. [Русия и българската държавност..., 2008, с. 400 – 401].

След подписването на Санстефанския договор граф Игнатиев връчва писмено на Сафет паша 6точки, които трябва да бъдат изпълнени незабавно от турците. Точка № 1 предвижда опразване оттурците на местностите, влизащи в състава на новото българско княжество (в Македония) и предаванетоим на руснаците, а точка № 4 изисква определяне на турските комисари, които ще участват в бъдещитеделимитациони комисии за очертаване границите на България и Сърбия [Русия и българската дър-жавност..., 2008, с. 641].

Особен приоритет за граф Игнатиев е прокарването на границата между България и Османскатаимперия. След подписването на договора той неколкократно подчертава необходимостта от бързотосформиране на делимитационната комисия за границите на България, но неговата настойчивост такаи не дава положителен резултат, най-вероятно поради съществуващите трудности. А те са главно две –руснаците не контролират цялата територия на Санстефанска България (Македония е под турскиконтрол) и западните държави се изказват твърде отрицателно за Санстефанския договор, което поставяизпълнението му под въпрос.

Голяма пречка за руснаците е фактът, че по онова време почти цяла Македония (с изключениена Горноджумайско) се намира под турски контрол. Затова граф Игнатиев изработва механизъм дей-ността на делимитационната комисия да се съчетае с постепенното предаване на македонските казиот турски в руски (респективно в български) ръце:

„Загрижен за по-лесното отстраняване на турските власти от местностите, преминаващи къмБългария и Черна гора и настоявайки за незабавното прокарване на южната, югозападната и югоиз-точната българска граница, Игнатиев се споразумя със Сафет паша да бъдат учредени незабавноновите местни власти на основание членовете на договора и щом границата включва дадена кааза,руският комисар трябва да се яви в тази местност, за да я приеме под свое управление от името нагенералния комисар, за да я предаде впоследствие на българските власти, а местната турска гражданскавласт и войска ще трябва да опразнят окръга (санджака) в течения на две денонощия” [Русия ибългарската държавност..., 2008, с. 585].

89


В Сан Стефано между пълномощниците е определен в писмен вид редът на постепенното предава-не на македонските кази и въвеждането в тях на ново управление [Русия и българската държав-ност..., 2008, с. 641].

В записките на Игнатиев фигурира информацията, че в Македония трябва да бъде разположен4-ти руски корпус, състоящ се от две дивизии. Неговият щаб трябва да е разположен в гр. Скопие, адвете дивизии да бъдат разквартирувани в градовете Битоля и Сяр [Русия и българската държав-ност..., 2008, с. 644]. Графът пояснява:

„За длъжността генерален комисар по разграничаването и приемането на областите, преминаващикъм българите от турските власти, Игнатиев предложи на главнокомандващия Имеретинския княз.Негово височество, като благоволи да се съгласи с това, възложи на Игнатиев да предупреди Имере-тинския княз, ако се срещне с него в Одеса. За граждански комисар в Македония беше назначенХитрово, който няколко години беше консул в Монастир (Битоля) и бе доста запознат с този край. ....Смяташе се на руския комисар, заминаващ за Македония, да се даде като конвой кавалерийска бригада,а след това натам трябваше да се придвижи Скобелев със своята дивизия и да завземе цялата област.Ако това бе изпълнено, то, разбира се, на Берлинския конгрес представителите на Англия и на Австро-Унгария щяха да бъдат затруднени в желанието си да разпокъсат създадената от Русия България”[Русия и българската държавност..., 2008, с. 585 – 586].

Съставена е и прокламация „Към жителите на Западна Румелия” (т.е. на Македония), подписанаот главнокомандващия. На 24 февруари/8 март 1878 г. главнокомандващият Дунавската армия великияткняз Николай Николаевич уведомява военния министър Милютин, че е решил да разположи три корпусав България, един от които в Македония. Кавалерийските дивизии във всеки корпус трябва да бъдатразположени на границите на България по усмотрение на корпусните командири [Христов, Хр. 1968,с. 182 – 183].

Подготовката на руснаците не остава незабелязана. Австроунгарският посланик в ЦариградЗичи пише до Виена:

„Русите бързат за урегулиране на границата и за предаване на частите от България в рускоуправление” [Христов, Хр. 1968, с. 183].

Скоро след подписването на Санстефанския договор граф Игнатиев заминава за Санкт Петербург.В гр. Одеса той се среща с Имеретинския княз и му съобщава за назначението му за главен комисарпо разграничението на България. Графът пише:

„Княз Дондуков-Корсаков беше извикан в главната квартира, тъй като бе назначен за императорскикомисар в България, а Имеретинския княз за комисар по определяне границата между Турция и Българияи за председател на комисията по границите. Игнатиев им обясни съдържанието на договора и опре-делените за България граници” [Христов, Хр. 1968, с. 593].

По-късно Имеретинският княз пристига в Цариград, където според Игнатиев започва да създаваинтриги срещу него, за да стане той новият руски посланик в турската столица, защото назначениетоза комисар явно не му се харесва:

„Имеретинския княз, сближил се още преди с някои дипломатически чиновници на служба приглавнокомандващия, дойде до заключението по всяка вероятност, че без затруднения може да станеруски посланик в Константинопол – една работа, която обещаваше известни удоволствия, докатоработата на пограничния комисар е къртовски труд, деликатен и неблагодарен” [Христов, Хр. 1968,с. 637].

Тук интерес представлява оценката на графа за работата на пограничните комисари по принцип.Няма съмнение, че тя е много точна – работата им действително е много трудна, отговорна, а същои рискована.

Създаването на делимитационна комисия за границите на Сърбия се оказва невъзможно, тъйкато тя трябва да действа за определянето на сръбско-българската граница изцяло в територии, оку-пирани и контролирани от сръбската армия (освен ако последната не се изтегли от заетите от неячасти от Санстефанска България, което тя определено не желае да направи), а тогава Белград катего-рично не одобрява северозападната граница на България и затова не е предразположен да допуснедейността на комисарите.

През април 1878 г. Русия (в лицето на Софийския губернатор) изисква от Сърбия да опразниградовете Трън, Пирот и Враня, за да бъдат включени те в състава на България. Сърбите отказват

90


под предлог, че тогава техните санстефански придобивки на запад (в Косово и Санджак) все още сенамират в турски ръце [Райкин, С. 2011, с. 371].

Сърбите не се съгласяват да се прокара санстефанската граница между тях и българите смотива, че тя е само временна и бъдещият конгрес може да я промени, давайки на Сърбия допълнителнипридобивки (както и действително става) [Райкин, С. 2011, с. 384].

В средата на март 1878 г. граф Игнатиев написва подробна обяснителна записка до Министер-ството на вътрешните работи на Русия, изясняваща произхода и значението на всеки един член на Сан-стефанския договор. Коментарът към чл. 6 на договора, посветен на България, започва по следния начин:

„Най-важното сега е прокарването на границата на княжеството на място да стане незабавно иколкото се може по-скоро. Нашият комисар по разграничаването трябва да има на свое разположениеняколко офицери от генералния щаб и топографи, както и няколко чиновници от Министерството навъншните работи, за да може да се разпредели работата между трите подкомисии, които веднагабиха пристъпили към работа: едната между Черно море и Родопите, а другата по посока към Солун итретата на западната граница на княжеството. Без тези мероприятия е невъзможно да се очакваокончателното разграничаване на такова разстояние да бъде направено за три месеца, както би биложелателно, за да се разреши успешно въпросът. А при това е абсолютно необходимо разграничаванетода не се проточи дълго време, защото всяко забавяне само ще стане благодатна почва за чуждитеинтриги, които ще се постараят да се възползват от предубежденията на гърците, албанците и ку-цовласите срещу българите. Особено внимание ще трябва да се обърне, за да се защити граничнаталиния на България от такива изменения, които биха откъснали княжеството от морето, а именно отзалива на Кавала, залива Орфано, устията на р. Карасу (Места, бел. на авт. Д. Й.) и особено на р.Струма, къдено несъмнено впоследствие трябва да бъде прокарана жп линия, която ще свърже Бъл-гарска Македония с морето; и накрая – от устието на р. Вардар и част от Солунския залив, който подоговора се отстъпваше на новото княжество” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 607 – 608].

Както става ясно от приложения цитат, граф Игнатиев планира разделянето на делимитационнатакомисия на 3 подкомисии, което е напълно логично с оглед на необходимостта тя да извърши своятадейност в максимално кратък срок:

1. Подкомисия за определяне границата в Тракия (между Черно море и Родопите).2. Подкомисия за определяне границата в Егейска Македония (вероятно от Централните Родопи

или от ез. Порто Лаго примерно до планината Грамос).3. Подкомисия за определяне западната граница на България (с турските владения Албания и

Косово – примерно от планината Грамос до точката на сливане на границите на Сърбия, България иОсманската империя в Поморавието).

За него българският излаз на Егейско море е от особена важност, поради което той не трябва дабъде засегнат от бъдещите гранични корекции.

В коментара си към документа граф Игнатиев допълва информацията за планираноторазграничение:

„Започнало през март, то трябваше да свърши през юни. Бързото осъществяване на разграни-чението беше единственият залог за постигане на целта и би предотвратило плачевните резултати наБерлинския конгрес. Игнатиев настояваше към разграничението да бъде пристъпено след ратифици-рането на договора от султана (24 февруари) (8 март по нов стил, бел. на авт. Д. Й.) и Скобелев споверения му корпус незабавно да заеме оная част от българската територия (Македония), която сенамираше извън демаркационната линия по примирието” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 607].

Той пише още:”Игнатиев се надяваше че комисарите по разграничаването могат да бъдат на място и да започнат

своята работа в средата на март, завършвайки прокарването на границата до свикването на Берлинскияконгрес, който тогава би загубил вредното си за нас значение” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 609].

Твърдението на графа за решаващото значение на разграничението е малко преувеличено. Дорида беше реално осъществено (успоредно със заемането на Македония от руските сили), то едва лищеше да премахне претенциите на Англия и Австро-Унгария за разпокъсване на Санстефанска Бъл-гария. В потвърждение на това трябва да изтъкнем факта, че в Берлин Русия е заставена да отстъпиобширни територии, заети и контролирани дълго време от нейната армия – цяла Източна Тракия и

91


част от Западна Армения. Но несъмнено тогава то би могло да донесе и някои ползи – напримеризвестно смегчаване на исканията на западните държави.

В крайна сметка заемането на Македония (и респективно разграничението) не е осъществено,защото някои висши руски дейци изтъкват, че това не е препоръчително предвид опасността от въз-обновяване на военните действия. Вероятно поради техните съображения главнокомандващият отменяиздадената по-рано от него заповед за навлизане в Македония [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 689].

Поради този факт през април 1878 г. граф Игнатиев отбелязва със съжаление:„Ако ние бихме могли да посочим на Европа свършени факти: цяла България, заета от наши

войски в границите, означени с договора и управлявана от поставени от нас власти, опразнени оттурците крепости и сформирана вече повсеместно българска войска – нашето положение по отношениена неприязненото настроение към нас би било несравнимо по-изгодно, отколкото сегашното” [Игна-тиев, Н. П. 1986, с. 685].

В края на март 1878 г., след като се запознава с възраженията на граф Андраши срещуСанстефанския договор, граф Игнатиев отбелязва в една своя записка:

”...ние трябва, поне колкото се може по-бързо и по-пълно, да изпълним Санстефанския договорна място, заемайки западната и южната граница на България при съдействието или дори без при-съствието на турски комисар, да овладеем всички крепости и да ускорим въоръжаването на българскиянарод и формирането на българска войска” [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 748 – 749].

Тук за пореден път проличава силното му желание да изправи западните държави пред свършенфакт (границите да се очертаят на всяка цена, дори и без турски представител!) и така да париратехните опити да разделят България.

В т. 5 на свой доклад от 16 април 1878 г., описващ възможните отстъпки от Санстефанскиядоговор, граф Игнатиев предвижда замяна на руско-турската делимитационна комисия за границитена България с европейска комисия. А в т. 6 на документа се казва че същото може да се направи и поотношение на комисията за определяне границите на Сърбия [Игнатиев, Н. П. 1986, с. 784 – 785]. Стози документ той само изпреварва събитията (проявявайки голяма прозорливост), защото на 24 юни1878 г. по време на 5-то заседание на Берлинския конгрес австро-унгарският представител графАндраши предлага руско-турската комисия за българските граници да бъде заменена с европейска.Впоследствие това е прието по отношение на всички делимитационни комисии, създадени по силатана Берлинския договор [Райкин, С. 2011, с. 425].

Въпросът за делимитационните комисии е много важен за западните държави и две от тяхпостигат съгласие по него още преди Берлинския конгрес. На 6 юни 1878 г. във Виена между Англия иАвстро-Унгария е подписано споразумение, в което те взаимно се задължават да отстояват исканетоБългария да се простира до Стара планина. В т. 4 на документа се посочва, че руско-турската комисия,натоварена съгласно чл. 6 на Санстефанския договор да определи на самия терен границите на Кня-жество България, ще бъде заменена с европейска комисия [Панайотов. И. 1968, с. 37 – 38].

От текста на Санстефанския договор и от записките на граф Игнатиев става ясно, че неговитевъзгледи относно делимитационните комисии (в обобщен вид) са следните:

1. Комисиите ще бъдат главно двустраннни (със задължителното участие на руснаци в тях), сизключение на тази за границите на Черна гора, която е европейска с турско и черногорско участие.

2. При осъществяването на своята дейност комисиите ще изхождат от текста на договора(описанието на границите на отделните държави в различните негови членове) и приложените къмнего карти (общо 4 – на Черна гора, Сърбия, България и Кавказ). Освен това специално рускитекомисари (но вероятно и тези на останалите държави) ще се ръководят още и от писмени инструкции,предоставени им от тяхното Министерство на външните работи. Комисарите ще имат на свое раз-положение офицери и топографи.

3. Комисиите ще могат да извършват при необходимост промени (корекции) в граничните линии,съобразени с етническия състав на населението, отбраната на държавите и комуникациите, които внякои случаи ще бъдат доста значителни по размер.

Като цяло възгледите на графа за дейността на комисиите се основават на тогавашните между-народни делимитационни практики, с които той е добре запознат.

Според Игнатиев комисиите са много важни и трябва да бъдат създадени бързо и да извършатдейността си в кратки срокове, за да поставят западните държави пред свършен факт.

92


От изнесените по-горе факти става ясно, че граф Игнатиев отдава голямо значение специалнона комисията за очертаване на границите на България и предприема сериозни подготвителни действияза нейното реално създаване (като той е главната движеща фигура за това). В редица документи тойподробно обосновава нейната важност и упорито настоява за това тя да бъде сформирана максималнобързо и да осъществи своята дейност в най-кратък срок. Подготовката за създаването на комисиятанапредва, като е определен срокът на нейната работа, обособени са подкомисиите и е избран рускиятглавен комисар в нея – княз Имеретински. Успоредно с това се действа и за комисията за границитена Сърбия, като е определен руският участник в нея – полковник Боголюбов. За съжаление усилиятана графа не се увенчават с краен успех, тъй като създаването на българската комисия първо е отложено,а после окончателно изоставено. Въпреки това от запазените документи ние получаваме ценни сведенияза нейната проекто-структура и за механизма на нейната работа.

Подготвителната дейност на граф Игнатиев във връзка с делимитационната комисия за границитена България е важна и в още един аспект – тя доказва, че дипломатът (а явно и поне част от рускитеуправляващи – най-малкото хората от обкръжението на графа, които са главно славянофили) съвсемне разглежда Санстефанска България като фикция, а като желана бъдеща реалност, за чието създаванеса предприети съвсем конкретни действия – действия, които поради определени обективни обстоя-телства в крайна сметка обаче не довеждат до желания резултат.


Игнатиев, Н. П. 1986 – Н. П. Игнатиев. Записки (1875 – 1878). София, 1986. [Ignatiev, N. P. Zapiski (1875 – 1878).Sofiya, 1986].

Игнатиев, Н. П. 1915 – Н. П. Игнатиев. Сан-Стефанският и Берлинският договори. – В: Българска сбирка,1915, № 6. [Ignatiev, N. P. San-Stefanskiyat i Berlinskiyat dogovori. – V: Balgarska sbirka, 1915, № 6].

Кесяков, Б. 1925 – Б. Кесяков. Принос към дипломатическата история на България 1878 – 1925. София, 1925.[Kesyakov, B. Prinos kam diplomaticheskata istoriya na Balgariya 1875 – 1925. Sofiya, 1925].

Панайотов. И. 1968 – И. Панайотов. Из дипломатическата подготовка на Берлинския конгрес. – Историческипреглед, 1968, № 2. [Panayotov, I. Iz diplomaticheskata podgotovka na Berlinskiya kongres. – V: Istoricheski pregled,1968, № 6].

Берлински конгрес, Протоколи..., 1885 – Протоколите на Берлинский конгрес със Сан-Стефанский иБерлинский договор. София, 1885. [Protokolite na Berlinskiy kongres sas San-Stefanskiy i Berlinskiy dogovor. S., 1885].

Райкин, С. 2011 – С. Райкин. Сан Стефанска България. Поява, триумф и трагедия на българската националнаидея. Т. 2. София, 2011. [Raykin, S. San Stefanska Balgariya. Poyava, triumph i tragediya na balgarskata nacionalnaideya. Т. 2, Sofiya, 2011.]

Русия и българската държавност..., 2008 – Русия и възстановяването на българската държавност (1878 –1885 г.). София, 2008. [Rusiya I vazstanovyavaneto na balgarskata darjavnost (1878 – 1885 г.). S., 2008.]

Билярски, Ц. (съст.), 2009 – Сръбските интриги и коварства срещу България (1804 – 1914). Дипломатическидокументи. Състав. Ц. Билярски. София, 2009.[Srabskite intrigi i kovarstva sreshtu Balgariya (1804 – 1914). Diplomaticheskidokumenti. Sastav. C. Bilyarski. Sofiya, 2009.]

Христов, Хр. 1968 – Хр. Христов. Освобождението на България и политиката на западните държави 1876 – 1878.София, 1968. [Hristov, Hr. Osvobozhdenieto na Balgariya i politikata na zapadnite darzhavi 1876 – 1878. Sofiya, 1968.]






93

ДЕЯТЕЛЬНОСТЬ ЧАСТНЫХ ИНИЦИАТИВ ПО ОПЕКЕ, РАЗВИТИЮ ИОБРАЗОВАНИЮ ДЕТЕЙ В ГАЛИЧИНЕ (ПЕРВАЯ ПОЛОВИНА ХХ СТОЛЕТИЯ)

Светлана ЛУПАРЕНКО

ACTIVITIES OF PRIVATE INITIATIVES ON CHILDREN TUTELAGE,DEVELOPMENT AND EDUCATION IN GALICHINA (FIRST HALF

OF THE 20TH CENTURY)

Svetlana LUPARENKO

Abstract: The present paper reveals the reasons for the appearance of the activity of private initiatives (publicorganizations and private individuals) on children tutelage, development and education in Galichina in the first half of the20th century, as well as their specific features. The activity of the biggest and most active public organizations, such asMari Druzhiny, Catholic Action, Ukrainian Catholic Unions, Ukrainian regional society of children protection and guar-dianship of young people, “Native school”, “Regional school union”, and “Enlightenment” is in the focus of the study.The main types of activities of private initiatives address various problems related to preschool education and expansionof the network of preschool establishments; tutelage and guardianship of poor, sick and disadvantaged children andorphans; funding of primary and secondary schools.

Key words: children, tutelage, development, education, private initiatives.

Галичина (также Галиция) – историческая область в Восточной Европе (конец XVIII ст. – перваяполовина ХХ ст.), которая соответствовала территории ряда областей современной Украины (Ивано-Фран-ковской, Львовской, западной части Тернопольской областей), Подкарпатского и большей части Малополь-ского воеводства Польши. Исторически эта территория делилась на Восточную Галичину, населеннуюпреимущественно украинцами, и Западную Галичину, где проживали поляки и украинские этносы.

На протяжении исследуемого периода территория Галичины находилась в составе разных госу-дарств. Так, до окончания Первой мировой войны Галичина была в составе Австро-Венгерской империикак полиэтнический край Королевство Галиции и Лодомерии с Великим Княжеством Краковским. В1914 – 1918 гг. были попытки создать независимое от Австро-Венгрии украинское государство. Однаков июле 1919 р. вследствие украинско-польской войны 1918 – 1919 гг. территория Галичины была оккупи-рована польскими войсками, а в 1923 г. Советом послов Антанты было принято официальное решение оприсоединении Галичины к Польше, в составе которой она пребывала до начала Второй Мировой войны.

Поликультурный характер развития системы защиты и образования детей в Галичине в первойполовине ХХ ст. определили общественно-политические (активизация национальной жизни всех этни-ческих групп, законодательная политика Австро-Венгрии, Польши и Галичины в отношении обес-печения нормативно-правовой базы системы образования) и экономические (развитие капиталисти-ческих отношений, модернизация производства, изменения в общественном устройстве) предпосылки.Нормативно-правовая база образовательной системы Галичины определялась австро-венгерским ипольским государственными законодательствами. В их основе лежали демократические принципыорганизации опеки и образования детей представителей разных этнических групп государства (однакочасто это носило формальный характер, а фактически происходили пропаганда и навязывание нацио-

94


нальной системы образования). Одновременно на территории Галичины действовало и краевоезаконодательство, которое большинству законов придавало формальный характер, но влияние пред-ставителей этнических сообществ на организацию и развитие систем опеки и образования детей былоограниченным, и это обстоятельство негативно сказалось на развитии образования разных этносов[Історія педагогіки, 2014, pass.; Культурно-духовне життя…, pass.].

В исследуемый период развитие системы образования, защиты и опеки детей в Галичине определялитакие документы: законопроект А. Аппони 1907 г. (устанавливал верховный контроль государства над всемишколами и осуществлял насильственную мадьяризацию невенгерского населения страны, см. Законоп-роект Аппони…, pass.]; распоряжение министра общественной опеки от 19 февраля 1920 г. о созданиислужбы опекунской помощи детям (ставил цель опеки бездомных детей и размещения их в опекунско-воспитательных заведениях); закон от 23 августа 1923 г. «Об опеке за детьми и молодежью» (регламенти-ровал опеку за младенцами, детьми и молодежью, особенно сиротами и полусиротами и заброшеннымидетьми, а также теми, кто попал под пагубное влияние среды); закон от 31 июля 1924 г. (вводил двуязычныешколы); закон от 11 марта 1932 г. (устанавливал монополию государства на образование); закон от 7 июля1932 г. «Про организацию системы образования» и др. [Бадора, С. 2000]

Среди основных факторов, которые повлияли на формировании идей и системы опеки, развитияи образования детей в Галичине, были такие [Дмитришина, Н. 2011]: а) неудовлетворительноеположение этносов в социально-экономической сфере; б) низкий уровень образования и культуры насе-ления; в) недостаточное количество учебно-воспитательных заведений с родным (для детей разныхэтнических групп) языком преподавания; г) возникновение идеи народности и зарождение национально-освободительного движения; д) потребность в образованном и национально сознательном молодомпоколении как силе, которая может конкурировать с национальной верхушкой.

Следует отметить, что на протяжении исследуемого периода приобрели распространения гума-нистические взгляды на детство и идеи свободного развития детей, которые предполагали учет педа-гогами факторов природного формирования ребенка; стремление взрослыми сохранить внутреннююгармонию ребенка, раскрыть его природные задатки и творческие способности; разностороннее вос-питание и обучение детей [Вдович, С. 1998; Дерев’яна, Л. 2000].

Вопреки сложным политическим, социально-экономическим и культурным условиям, которые сло-жились в этот период в Галичине, значительно оживилась культурно-просветительская деятельность частныхинициатив – общественных и церковных организаций, отдельных частных лиц. Стремясь поднять уровеньнациональной сознательности и духовной культуры людей, прогрессивная общественность и духовенствоначали основывать разнообразные объединения. Формами этой работы стали общественные объединения,общества, деятельность которых строилась на основе христианской морали и национальных ценностей,потребностей в материальной и моральной поддержке, опеке и образовании детей.

В первой половине ХХ ст. в Галичине действовали такие культурно-образовательные сообщества[Федорак, Н. 2009; Городиська, В. 2011; ЦГИАЛ Украины, ф. 179, оп. 2а, дела 98, 112, 132, 535,542, 544, 578, 604, 621; ф. 179, оп. 3, дела 213, 214; ф. 179, оп. 5, дело 107; ф. 321, оп. 1, дело 1; ГАЛО, ф.1, оп. 3, дело 423; ф. 1, оп. 4, дело 1648; ф. 1, оп. 8, дело 42; ф. 1, оп. 9, дело 330; ф. 1, оп. 52, дела 422, 723,2201; ф. 1, оп. 54, дело 1207; ф. 1, оп. 58, дело 478; ф. 2, оп. 2, дело 579; ф. 2, оп. 26, дело 1062; ф. 7, оп.4, дела 47, 114; ф. 110, оп. 5, дело 35, 42–а, 57, 78; ф. 257, оп. 2, дела 1094, 1133; ф. 277, оп. 1, дело 5; ф.Р 163, оп. 1, дела 2, 27, 61, 62, 63, 112]: Марийские Дружины (начало их деятельности в Галичинедатировалось еще ХVІІ ст.), Католическая Акция (с 1931 г.), Украинский Католический Союз (с 1931 г.),«Просвещение» (начало деятельности приходится на 1868 г.), Литературное общество им. Т. Шевченко(начало свою работу в 1873 г; с 1892 г. было переименовано в Научное общество им. Т. Шевченко),Общество им. М. Качковского (основано в 1874 г.), Русское педагогическое Общество (основано в1881 г.; с 1912 г. было переименовано в Украинское педагогическое общество; с 1926 г. – «Роднаяшкола»), Общество научных изложений им. П. Могилы (с 1908 г.), Общество галицких греко-католи-ческих священников (с 1816 г.), «Русская охрана» (с 1900 г.), Украинское краевое общество охраныдетей и опеки над молодежью (с 1917 г.) и другие. Охватывая широкие слои населения как в социальном,так и в возрастном аспекте, эти общества ставили себе задания нравственно-религиозного воспитания,повышения уровня образованности, воспитанности и гражданской зрелости не только своих членов, нои всего общества, а также расширение благотворительной деятельности. Вторая мировая войнапрекратила существование почти всех инициатив.

95


Охарактеризуем деятельность самых больших и активных обществ.Первыми среди организаций религиозной направленности на территории Галичины начали свою

деятельность Марийские Дружины. Они состояли из секций, каждая из которых имела свои функции.Так, евхаристическая секция занималась проведением и популяризацией религиозных практик, духовноюопекою над детьми. Члены рефератно-прессовой секции распространяли религиозную литературу, соз-давали читальни и библиотеки, основывали и поддерживали периодические издания. Заданиями членовблаготворительной секции были посещения бедных семей, предоставлении им материальной иморальной помощи, организация бесплатного питания, размещение сирот в приютах, организация курсовбезграмотных и др. Посещением больных в больницах, сбором для них денег, еды, организацией ихпереписки с родными занимались члены больничной секции. Участники харитативной секции занима-лись поддержкой бедной школьной молодежи, сирот, основывали так называемые «советчики матерей»,больницы, приюты, сады, ясли, создавали разного рода бурсы, специализированные мастерские, совет-чики по выбору профессий, предоставляли врачебную и денежную помощи.

Импульсом к активному созданию аналогичных обществ, быстрому росту количества их членовстала Католическая Акция. Общество действовало на основе слаженного сотрудничества разнооб-разных «апостольств». Среди них стоит отметить вступительное, апостольство духовного милосердия,группы харитативной деятельности, филантропической помощи, апостольство подготовки светскихпроводников и другие. Католическая Акция выступила инициатором создания Украинских Католи-ческих Союзов как своих подразделений, которые привлекали к членству широкий круг желающих иобъединяли представителей разных возрастных групп.

Другой культурно-образовательной организацией, которая занималась вопросами опеки, развитияи образования детей, была организация «Родная школа» (с 1881 г. Русское педагогическое Общество;с 1912 г. Украинское педагогическое общество; с 1926 г. – «Родная школа»). Сначала оно было местнымЛьвовским обществом, которое имело целью издание книг для школьной молодежи, исправление су-ществующих букварей. Позже оно издавало журнал для педагогов «Учитель», журнал «Звонок» длядетей, вносило петиции и мемориалы в защиту прав украинского языка обучения в школах, украинскихшкольных учебников и украинского деловодства в школах.

С 1891 г. согласно измененному уставу общество распространило свою деятельность на про-винцию и начало там основывать свои филиалы. Так, в 1900 г. в Галичине уже существовало 12 филиалов.Кроме того, общество открыло украинскую школу для девочек им. Т. Шевченко во Львове, основалобурсы и педагогические кружки. Уже накануне Первой мировой войны силами общества количествонародных школ возросло до 2496, т.е. почти каждое село имело свою школу.

После Первой мировой войны, когда территория Галичины оказалась в границах польского госу-дарства, общество расширило свою деятельность. На основе решения представителей всех украинскихцентральных обществ, учреждений и организаций и всех украинских политических партий с 1920 г.Украинское педагогическое общество стало руководителем всего украинского частного школьного идошкольного воспитания.

Важный вклад в реализацию идеи опеки, воспитания, обучения и защиты детей сделало Украинскоекраевое общество охраны детей и опеки над молодежью. Общество было создано в 1917 г. дляпредоставления помощи населению, которое пострадало во время военных действий. По решению Краевогошкольного союза 1918 г. Украинскому краевому обществу подчинялось спортивно-просветительскоеобщество «Пласт». Главной целью деятельности общества была охрана детей и молодежи украинскойнациональности. Среди заданий общества были такие: распространение идеи охраны детей и опеки надмолодежью в периодической прессе, организация профессиональных курсов и проведение конференций;создание филиалов и кружков, предоставление им материальной помощи; создание и содержание приютов,профессиональных школ; обеспечение контроля над работой заведений общества, которые занимаютсяопекой детей; регистрация детей, которые требуют опеки, выявление причин и предотвращение случаевзапущенности детей; налаживание связей с другими обществами, которые занимаются опекой детей; внесениепредложений в законодательство по вопросам опеки и воспитания детей и молодежи.

Общество имело 4 секции (опеки над молодежью, издательскую, библиотечную и помощи ма-терям), содержало амбулатории, 9 приютов, 2 бурсы, 9 лагерей, 5 библиотек, 1 молочную ферму. Взаведения общества принимали детей из бедных или нравственно деградирующих семей и военныхсирот в возрасте от 2 до 14 лет.

96


Военные действия приостановили деятельность общества, но в 1921 г. его работа была возоб-новлена. На то время общество имело разные комиссии: комиссия перестройки лагерей при Главномсовете занималась подготовкой летнего отдыха детей и молодежи, организовывала ремонт и консер-вацию старых и постройку новых лагерей; комиссия воспитательных домов и путешествий организо-вывала каждый год от 9 до 12 домов (лагерей) для детей.

Члены общества организовали 35 филиалов, но в 1930 г. 10 из них было закрыто польской властью.Своей деятельностью филиалы охватили опекой до 1800 детей разного возраста. Однако из-за нехваткиденег и отсутствия государственной поддержки помощь предоставлялась небольшому количествудетей, которые требовали охраны и опеки.

Накануне Второй мировой войны общество насчитывало 25 филиалов, которые объединяли 1200членов. Общество активно сотрудничало с другими подобными организациями. В круг обязанностейобщества входило [ЦГИАЛ Украины, ф. 321, оп. 1, дело 1, 1917 г., с. 9 – 10]: основывать и содержатьучреждения (приюты, консультации для матерей, библиотеки, врачебные амбулатории для детей, больницыи санатории, лагеря и школы для содержания и воспитания детей) и помогать уже существующим институ-циям; назначать генеральных опекунов; организовывать секции и органы для ведения надзора за детьми,которые требуют опеки; организовывать и вести опеку над младенцами, маленькими детьми и охрануматеринства; заботиться о воспитании детей дошкольного и школьного возраста и молодежи, котораябросила школу или другие воспитательные учреждения; отдавать детей на содержание и воспитание взаведения, семьи и вести контроль над способом исполнения ими своих обязанностей; стараться ликвиди-ровать плохие отношения, вредные для детей, и извещать о таких отношениях власть; вести статистикуукраинских детей и молодежи, которые требуют опеки, и в целом статистику, необходимую для целейобщества; распространять идею охраны детей словом, письмом, делом и организовывать с этой цельюсовещания и собрания; организовывать местные кружки общества и вести контроль над их деятельностью.

«Краевой школьный союз» был создан в марте 1910 г. с целью сопротивления польскойшкольной политике и правительству и направлял свои усилия на объединение всех просветительскихсил в одних руках. Задания организации были такие: «распространить образование среди широкихмасс нашего общества, чтобы привлечь в нее необходимое количество интеллигенции, а дальшесобирать фонды, от которых зависит размах первого направления» [ЦГИАЛ Украины, ф. 321, оп. 1,дело 1, 1917 г., с. 9 – 10]. В состав этой организации входили представители разных просветительскихобществ и политических партий («Просвещение», «Учительская громада», «Общество им.Т. Шевченко» и др.). «Краевой школьный союз» принял постановление, согласно которому заводиласьдолжность постоянного школьного инспектора, который должен был присматривать за частными шко-лами и давать учителям педагогические указания; занимался поиском учителей для частных школ;предоставлял стипендии студентам и учителям, которые готовились к квалификационному экзамену сусловием проработать в частных школах два года; принимал участие в разных народных манифеста-циях; организовывал в школах праздники.

Наибольшие средства организация тратила на украинские частные гимназии. Не имея возмож-ности удовлетворить эти потребности в государственных украинских средних школах, основаниюкоторых в необходимом количестве всеми средствами препятствовало польское правительство, укра-инцы вынуждены были взяться за учреждение частных средних школ [Хронiка, 1914, с. 61]. Например,на протяжении 1912 – 1913 гг. «Краевой школьный союз» опекал 8 гимназий, 2 учительские семинарии,несколько народных и других школ, а также подготовительными курсами к гимназии.

Большую роль в организации опеки и образования детей сыграло общество «Просвещение»,основанное во Львове 8 декабря 1868 г. В начале ХХ ст. это общество активизировало свою деятель-ность, начало издавать журналы, популярные книги для народа, во многих городах основало просветитель-ские общества. Однако эти филиалы не смогли широко развернуть свою работу: «одни из них были закрытыиз-за того, что не проявляли никакой активности, другие – за слишком активную работу, за вредноенаправление…» [З біжучого життя…, с. 57]. Деятельность тех филиалов, которые остались, вынуж-дена была немного приостановиться и иногда ограничивалась только представлениями и вечерами.

В конце 1912 г. общество имело такие результаты просветительской деятельности: 74 филиала,2468 читальни, 540 магазинов, 339 касс, 14 тысяч членов общества и более 120 тысяч членов-читателей,43 стипендиата, курсы для неграмотных, кассовые, торговые и хозяйственные курсы [Хронiка, 1914].

97


А в конце 1913 г. «Просвещение» имело уже 77 филиалов и 2648 читальни [см. Всеукраїнське това-риство «Просвіта»…, pass.].

Оккупация Галичины во время Первой мировой войны (сначала российская, потом польская)принесла значительный урон обществу. Были уничтожены читальни, библиотеки, репрессированы ак-тивные деятели. В 1918 г. деятельность общества восстановилась, но оно всегда находилось под дав-лением польской власти. В то же самое время, в течение пяти послевоенных лет количество филиаловобщества «Просвещение» увеличилось до 96, читален – до 2934.

Начатое польской властью в 1920 – 1930 гг. наступление на украинскую культуру привело кпечальным последствиям: значительно сократилось количество библиотек, читален и непосредственныхчленов общества, резко увеличился ее долг [Галай, М. 2012]. Но общество не сдавалось и в 1934 г.имело 3046 читален и около 500 тысяч членов. Были возрождены и открыты новые читальни; выпускалсянаучно-популярный ежемесячник «Жизнь и знание».

В середине 1930-х гг. деятельность общества улучшилась. Так, в 1936 г. «Просвещение» имело 83филиала, 3209 библиотек, 3210 читален, 2185 театральных кружков, 1115 хоров, 138 оркестров, 550 кружковсамодеятельности, 86 курсов для неграмотных и 262 кружка просвещения молодежи.

Однако в 1937 – 1939 гг. для общества наступили тяжелые времена: сначала польская властьзакрывала читальни; потом советская власть уничтожила в центральном доме общества его архив,ценные исторические документы, печатную продукцию (также поступили и с филиалами общества вдругих городах и селах); немецкая власть также не позволила возобновить работу общества «Прос-вещение». С тех пор оно существовало только за пределами Украины и лишь в 1980 – 1990 гг. возобновилосвое существование в Украине [см. Всеукраїнське товариство «Просвіта»…, pass.; Галай, М. 2012].

Таким образом, структура общественных организаций, демократический стиль работы создали соот-ветствующие предпосылки для эффективного творческого труда. Оригинальные формы и методы работыобществ обеспечивали интеллектуальный рост, формирование христианского мировоззрения и всестороннееразвитие всех участников. Тесная взаимосвязь организаций с церковью, наставничество известныхдуховных лиц обусловили четкое соблюдение христианских нравственных форм в их деятельности.

Поскольку образовательные потребности разных этнических групп государство полной меройне удовлетворяло, в Галичине усилиями культурно-образовательных обществ, религиозных организацийначалось формирование сети учебно-воспитательных учреждений частной формы собственности[Стинська, В. 2004, с. 14]. Это относилось ко всем типам учебных заведений (дошкольным, начальным,средним, внешкольным), а ведущими видами деятельности обществ были: решение разных вопросовдошкольного воспитания и расширение сети дошкольных учреждений; опека над бедными, немощнымии обездоленными детьми и детьми-сиротами; открытие начальных и средних школ и решение разныхвопросов образования детей.

Рассмотрим это более детально.Дошкольное образование. В начале ХХ ст. общественность Галичины начала обращать особое

внимание на проблемы дошкольного образования. Это объяснялось, во-первых, материальным кризи-сом, в котором пребывало на тот момент общество, что усилило потребность в специальных детскихзаведениях, в которых дети могут находиться, пока их родители заняты на работе; во-вторых, тем,что не существовало подобных учреждений для детей разных этнических групп. Поэтому интелли-генция и духовенство инициировали создание детских учреждений в городах и селах Галичины. Воснове дошкольного образования стояло общество «Украинская захоронка» (1902 г.). Церковь выступалаинициатором сотрудничества монашеских конгрегаций и светских обществ образовательно-воспита-тельной направленности. Она предоставляла материальную помощь организациям «Украинская захо-ронка», «Родная школа», «Общество народных школ» для создания образовательно-воспитательныхучреждений, поддерживала их функционирование, решала проблему обеспечения этих учрежденийквалифицированными кадрами (например, сестры Василианки, которые работали в учебных заведениях,проходили курсы повышения квалификации педагогических кадров в Германии, а опыт, полученный вовремя обучения, активно внедрялся в работу собственных образовательных учреждений).

Детские дошкольные заведения (сады) обычно посещали дети в возрасте от 3 до 7 лет. Крометого, существовали детские заведения для детей от 1 года до 18 лет. Как правило, сады посещалидети крестьян, рабочих, мелких купцов, трудовой интеллигенции и др. [ГАЛО, ф. Р163, оп. 1, дело 61]

98


Приобрели распространение дошкольные учреждения для детей разных этнических групп: ев-рейскими детскими садами занимались национальные общества «Kol a Kobiet zydowskich», «ZezesrenieKobiet zydowskich», «Wizo» и другие, польскими – «Ochronka» и другие, украинским – «Украинскаязахоронка» и другие [ГАЛО, ф. 1, оп. 52, дело 2201; ф. 110, оп. 5, дело 78; ф. Р163, оп. 1, дело 61;Блажкевичева, І. 1936].

При монастырях открывались приюты, детские сады, лагеря. Как правило, дошкольные учреж-дения имели отдельные помещения: спальню, столовую и учебное помещение. Основными заданиямиэтих учреждений были умственное, физическое и национально-патриотическое воспитание детей [Дмит-ришина, Н. 2011, с. 13]. У детей развивали необходимые хорошие навыки через положительныйпример взрослых, способствовали формированию сильного характера, приучали детей к общественнойжизни и коллективному труду, воспитывали народное сознание и культуру. Средства на содержаниедошкольных заведений преимущественно состояли из добровольных вкладов граждан.

Наиболее активными в деле дошкольного образования были такие монашеские конгрегации,как отцы Василианы и Студиты, сестры Василианки, Студитки, Служебницы, Иосифатки, Иосифитки,Мироносицы, сестры Милосердия, Фелицианки, Альбертинки, Доминиканки [ГАЛО, ф. 110, оп. 5, дело42-а; ф. 257, оп. 2, дело 1133; ф. Р 163, оп. 1, дело 61].

Среди трудностей в организации дошкольного образования исследуемого периода можно выде-лить такие [Мищишин, І. 1999; ГАЛО, ф. 2, оп. 26, дело 1062, с. 5 – 6; ф. Р 163, оп. 1, дело 61]:отсутствие единого органа, который бы осуществлял управленческие функции в сфере дошкольногообразования; отсутствие тесного сотрудничества между самими конгрегациями; недостаточное коли-чество дошкольных учреждений, что делало невозможным охват всех детей дошкольным образованием;недостаточное обеспечение детей едой в садах (в отчетах по детским садах говорилось: «Во всех …садах необходимо обеспечить детей хотя бы завтраком, поскольку их большая часть действительнокрайне бедна», см. ГАЛО, ф. 163, оп. 1, дело 61, с. 3); недостаточная обеспеченность детских дош-кольных заведений инвентарем (бытовым и учебным).

Таким образом, первая половина ХХ ст. стала периодом становления частного дошкольногообразования под опекой монашеских чинов. В дошкольных детских заведениях, которые возникали поинициативе общественных организаций и греко-католического монашества велась целенаправленнаяработа по национальному, умственному, религиозному воспитанию подрастающего поколения.

Опека бедных и больных детей, детей-сирот. Общественность Галичины глубоко осознавалапроблемы социальной защиты и опеки детей. С целью опеки детей в январе 1916 г. для предоставленияпомощи беженцам из зоны военных действий во время Первой мировой войны и ведения их учета былсоздан «Украинский Епархиальный комитет опеки над военными сиротами». Сначала деятельностькомитета ограничивалась территорией Львова, но с росток потока беженцев во многих уездах Галичиныобразовались уездные комитеты. 31 июля 1919 г. комитет прекратил свою деятельность.

Кроме того, на территории Галичины с 1917 г. действовало Украинское краевое общество охраныдетей и опеки над молодежью, целью которого была «охрана детей и молодежи украинской народности,особенно опека над украинскими военными сиротами» [ЦГИАЛ Украины, ф. 321, оп. 1, дело 1, с. 2].С этой целью общество реализовывало такие мероприятия [ЦГИАЛ Украины, ф. 321, оп. 1, дело 1,с. 2 – 3]: оно распространяло и развивало идею охраны детства и опеки над молодежью (через прессу,издание брошюр, организацию курсов, конференций, анкет, съездов, спектаклей, гуляний, концертов);открывало свои филиалы, местные кружки и другие организации для опеки и воспитания детей имолодежи и помогало материально и морально их деятельности; открывало и содержало заведениядля опеки и воспитания детей и молодежи, приюты, бурсы, сиротские гнезда, профессиональные идругие школы; организовывало условия, которые способствовали осуществлению опеки и воспитаниюсирот и запущенных детей и противостояли расточению сил в такой деятельности; осуществляликонтроль, надзор в границах, предусмотренных законом, за органами общества и лицами, от именикоторых осуществляется опека над детьми; следили за причинами и проявлениями запущенностидетей, успехом способов, используемых против этого, и вели статистику, необходимую для целей об-щества; искали и следили за детьми и молодежью, которые требовали опеки; старались добыть сред-ства для осуществления своих целей; взаимодействовало с центральными и другими органами власти,а также с организациями, которые имели подобные цели; вносило петиции в законодательные органы;

99


оповещало государственные органы о состоянии дел в опеке над детьми и молодежью; принималоучастие в конференциях и конгрессах, которые проводились по вопросам опеки над детьми и молодежью.

Значительный склад в развитие идеи опеки детей внесли: женское движение (объединялосьвокруг «Союза украинок», «Украинской захоронки», «Родной школы» и занималось вопросами социальнойзащиты, педагогической опеки и национально-патриотического воспитания); Украинская ремесленнаяи промысловая бурса (за минимальную плату или бесплатно ежегодно содержала несколько десятковсирот, которые получали моральную опеку и учились на ремесленников и торговцев – до 1920 г. быловыпущено около 200 воспитанников); «Украинская защита сирот» (цель – полное содержание и воспитаниесирот); другие национальные (еврейские, польские) общества.

В целом, к заведениям, которые решали опекунско-воспитательные задания, относились уч-реждения интернатного типа (сиротинцы, приюты и учреждения неполного дня – захоронки), ваканцион-ные дома, специальные заведения (для слепых, глухонемых, умственно отсталых и запущенных детей),«американские кухни» для бесприютных детей и др.

Следует отметить, что общественные организации стремились развивать альтернативную го-сударственной общественную систему внешкольного образования и опеки над детьми. Одной из формэтой работы было создание детских летних колоний и лагерей летнего отдыха для детей [ЦГИАЛУкраины, ф. 321, оп. 1, дело 8; ГАЛО, ф. 1, оп. 3, дело 423; ф. 1, оп. 9, дело 330; ф. 1, оп. 52, дело 422;ф. 2, оп. 26, дело 579; ф. 110, оп. 5, дело 35]. Также на протяжении исследуемого периода работало«Общество ваканционных домов», которое организовывало летнее оздоровление небогатых городских(преимущественно украинских) детей, количество которых было в пределах 150 – 220 человек. Крометого, в городах устраивались иорданские парки для детей (игровые площадки со всем необходимыминвентарем для игр).

Таким образом, благотворительный опекунский труд обществ и монашества был направлен напредоставление материальной и моральной помощи, заботу о социально обиженных, больных детях,сиротах. Однако из-за значительного количества таких детей, недостаточность финансирования учреж-дений интернатного типа не все дети имели возможность получить поддержку, заботу и воспитание.

Школьное образование. Начало ХХ ст. отличалось сложными условиями существования школь-ного образования, поскольку государственная система в Галичине не обеспечивала образовательныепотребности всех этнических групп. Галичину называли краем одно- и двуклассных школ, в городскихначальных школах вообще не изучались языки разных этносов. С принятием в 1907 г. закона А. Аппонипроизошла реорганизация школ в так называемые «смешанные венгерско-рутенские», которые во времяПервой мировой войны также прекратили свое существование.

Поэтому национальные общественные организации (в частности, «Научное общество им.Т. Шевченко», «Украинское педагогическое общество», «Просвещение», «Каревой школьный союз»,«Общество галицких греко-католических священников», монашеские конгрегации Василиан и сестерСлужебниц) пошли путем создания сети частных школ. Наибольшим было количество украинскихчастных школ. Так, в 1908 г. было основано четыре частных украинских гимназии в Копычинцах,Яворове, Городенке, Рогатине. Ряд частных гимназий работал без права выдачи аттестата.

Однако со временем ситуация изменилась: в Галичине стало появляться все больше и больше школ(на протяжении 1900 – 1912 гг. в Галичине количество государственных народных школ увеличилось на1594: 570 украинских, 1029 польских, закрыто 5 немецких; средних – на 31: 1 украинская, 28 польских, 3утраквистические, закрыта 1 немецкая школа [Стинська, В. 2004, с. 9]; количество начальныхгосударственных школ постепенно увеличилась с 4551 до 6249, а также работало 265 частных школ [Геник,Л. 2003], церковные школы пения, которые предоставляли начальное образование), и количествообучающихся в них детей выросло.

Характерными особенностями развития системы образования в Галичине были: разнотипностьшкол, практическая направленность школьного обучения, минимальное дозирование учебного материала;низкий уровень подготовки детей; отсутствие органической связи между начальной школой и другимиструктурными звеньями школьной системы [Стинська, В. 2004, с. 13].

С приходом в Галичину польской власти был взят курс на полонизацию учебно-воспитательногопроцесса. В результате этого увеличилось количество польских школ, значительно сократилось коли-чество школ других народов. Однако, это стало мощным стимулом для роста сети частных школ,которые существовали благодаря средствам общественных организаций и частных лиц. Важно отме-

100


тить, что в борьбу за национальную школу была втянута не только интеллигенция, но и селяне: «…при-ходит много известий о том, что во многих селах крестьяне бойкотируют польские школы и учителей-поляков» [Титаренко, С. 1912, с. 45].

Выразителем национальных интересов, оберегом от ассимиляционной политики правительствчужеземных стран, защитником языка, культуры, школы, воспитания, нравственности и духовностиоставалась церковь. В период польского правления в Галичине образовательно-воспитательной деятель-ностью занимались такие монашеские конгрегации, как сестры Василианки, Служебницы, Иосифатки,Иосифитки, Мироносицы, Милосердия, Пресвятой семьи, отцы Редемптористы, Студиты и др. Ог-ромный педагогический опыт монашества отобразился в создании им собственной частной системыобразования, которая была представлена разноуровневыми заведениями: начальными школами, гим-назиями, лицеями. Наряду с нравственно-религиозным обучением, в этих заведениях решались задачиумственного, эстетического, экономического, гражданского, трудового и физического воспитания по-допечных [Мищишин, І. 1999].

Сравнение учебных планов частной и государственной гимназии [ЦГИАЛ Украины, ф. 179,оп. 2а, дело 98, с. 37; ф. 179, оп. 2а, дело 621; ф. 179, оп. 3, дело 213; ф. 179, оп. 3, дело 214, с. 1]позволяет сделать вывод о том, что в частных гимназиях учебная нагрузка на ребенка была большей, чемв государственной за счет изучения дополнительных предметов (английский и французский языки,гимнастика, пение, предметы национального характера), которые не изучались в государственных гимназиях,и большего количества часов на изучение почти всех предметов. Это свидетельствует о более качественномобразовании и заботе о всестороннем влиянии на ребенка (его мышление, чувства и волю) в частныхучебных заведениях. Также в школах действовали кружки, в которых дополнительно изучались разныедисциплины. Так, в начальных школах г. Львова работали кружки польского языка, ручного труда, женскихработ, физического воспитания, естественно-географический, математический, технический и пр. [ЦГИАЛУкраины, ф. 179, оп. 2а, дело 535, с. 182 – 183, 192 – 193]

Что касаемо воспитательного процесса в школах, то он опирался на основы христианскойморали и ориентировался на физическое, нравственное, эстетическое и национальное воспитание детей[ЦГИАЛ Украины, ф. 179, оп. 2а, дело 132; ф. 179, оп. 2а, дело 542; ф. 179, оп. 2а, дело 604].

Для поддержки детей и обеспечения их обучения в школах им предоставлялась помощь (сти-пендии) школами или обществами. Существовали такие категории стипендий: стипендии для детейнебогатых сельскохозяйственных работников; стипендии, которые предоставлялись Львовским воевод-ством на постоянной основе; стипендии муниципального совета или городского местного муниципали-тета и другие стипендии из разных фондов институций или частных лиц [ЦГИАЛ Украины, ф. 179,оп. 2а, дело 112, с. 5 – 6].

В 1930-х гг. польским правительством был взят курс на денационализацию национальныхменьшинств, однако борьба разных народов за национальные школы и возможность обучения на родномязыке препятствовала окончательному уничтожению народной системы образования, позволиласохранить государственные учебные заведения с родным языком преподавания и укрепить частныеучебные заведения. Среди острейших проблем системы образования в Галичине были такие: полони-зация школ, недостаточное количество школ, оборудованных помещений и учебников для национальныхменьшинств, нехватка финансовых возможностей для развития национальной системы образования,недостаточное количество квалифицированных педагогических кадров.

Таким образом, политические и социально-экономические условия жизни в Галичине в первойполовине ХХ ст. стали главным фактором формирования и распространения систем образования австро-венгерского и польского образца, что обусловило активизацию движения за развитие национальнойшколы. Потребность национальных меньшинств в собственной системе опеки и образования детейспособствовало интенсивной деятельности частных инициатив в разных направлениях: опека и защитабедных детей, детей-сирот, развитие системы дошкольного и школьного образования.


Архивные источникиЦГИАЛ Украины – Центральный государственный исторический архив Украины, г. Львов, ф. 179; 321[Centralniy gosudarstvenniy istoricheskiy arhive Ukraini, g. Lvov, f.179; 321]

101


ГАЛО – Государственный архив Львовской области, ф. 1; 2; 7; 110; 257; 277; Р 163 [Gosudarstvenniy arhiv Lvovskoy oblasti, f. 1; 2; 7; 110; 257; 277; R 163]


Бадора, С. 2000 – С. Бадора. Теорія і практика опікунства в Польщі. – Івано-Франківськ. 2000. [Badora, S.Teoriya i practika opikunstva v Polshchi. – Ivano-Frankovsk. 2000].

Блажкевичева, І. 1936 – I. Блажкевичева. Громадянсько-суспільні завдання Жіночих Громад. – В: ЖіночийГолос. Ч. 3, 1936. [Blazhkevicheva, I. Gromadyansko-suspilni zavdannya Zhinochih Gromad. – V: Zhinochiy Golos. Ch.3,1936].

Вдович, С. 1998 – С. Вдович. Розвиток ідей гуманної педагогіки в Західній Україні (кінець ХІХ – початокХХ ст.). – Київ. 1998. [Vdovich, S. Rozvitok idey gumannoi pedagogiki v Zahidniy Ukraini (kinets XIX – pochatok XX st.). –Kyiv. 1998].

Галай, М. 2012 – М. Галай Освітня політика другої Речі Посполитої в сфері початкової освіти у 1932 – 1939роках (за матеріалами Тернопільського воєводства). – В: Гуманітарний журнал. № 2 – 3, 2012. [Galay, M. Osvitnyapolitika drugoi Rechi Pospolitoi v sferi pochatkovoi osvity u 1932-1939 rokah (za materialami Ternnopilskogo voevodstva). – V.:Gumanitarniy zhurnal. № 2 – 3, 2012].

Геник, Л. 2003 – Л. Геник. Релігійно-моральне виховання в українських навчальних закладах Східної Галичинив кінці ХІХ – на поч. ХХ ст. – Київ. 2003. [Genyk, L. Religiyno-moralne vyhovannya v ukrainskih navchalnih zakladahShidnoi Galichini v kintsi XIX – na poch. XX st. – Kyiv. 2003].

Городиська, В. 2011 – В. Городиська. Естетичне виховання учнівської молоді в системі освіти на західноукраїнськихземлях (др. пол. XIX – поч. XX ст.). – Дрогобич. 2011. [Gorodyska, V. Estetychne vyhovannya uchnivskoi molodi vsystemi osvity na zahidnoukrainskih zemlyah (dr. pol. XIX – poch. XX st.). – Drogobych. 2011].

Дерев’яна, Л. 2000 – Л. Дерев’яна. Формування творчих здібностей учнів у діяльності загальноосвітніх шкілГаличини (1900 – 1939 рр.). – Івано-Франківськ. 2000. [Derevyana, L. Formuvannya tvorchih zdibnostey uchniv udiyalnosti zagalnoosvitnih shkil Galichini (1900 – 1939 rr.). – Ivano-Frankovsk. 2000].

Дмитришина, Н. 2011 – Н. Дмитришина. Національне виховання в освітньо-виховних закладах українськогочернецтва Галичини (кінець ХІХ – 30-ті роки ХХ століття). – Рівне. 2011. [Dmitrishina, N. Natsionalne vyhovannya vosvitno-vyhovnyh zakladah ukrainskogo chernetstva Galichini (kinets XIX – 30-ti roky XX stolittya). – Rivne. 2011].

З біжучого життя… – З біжучого життя. – Світло. 1913, Кн. 2 [Z bizhuchogo zhittya. – Svitlo. Kn. 2, 1913].Мищишин, І. 1999 – I. Мищишин. Моральне виховання української молоді в процесі співпраці школи, греко-

католицької церкви і громадськості (Галичина, кін. ХІХ – 30-і роки ХХ ст.). – Тернопіль. 1999. [Mishchyshin, I.Moralne vyhovannya uкrainskoi molodi v protsesi spivpratsi shkoly, greko-katolytskoi tserkvy i gromadskosti (Galichina,kin, XIX – 30-ti roky XX st.). – Ternopil. 1999].

Стинська, В. 2004 – В. Стинська. Система шкільництва в Галичині (кінець XIX – початок ХХ ст.). – Івано-Франківськ. 2004. [Stynska, V. Systema shkilnytstva v Galichini (kinets XIX – Pochatok XX st.). – Ivano-Frankovsk.2004].

Титаренко, С. 1912 – С. Титаренко. За рідну школу. – Світло. Кн. 6, 1912. [Titarenko, S. Za ridnu shkolu. –Svitlo. Kn. 6, 1912].

Федорак, Н. 2009 – Н. Федорак. Діяльність українських громадських товариств у сфері соціального захисту і опікидітей і молоді в Галичині в міжвоєнний період ХХ ст. – Вісник Прикарпатського університету. Історія. Вип. 16,Івано-Франківськ, 2009. [Fedorak, N. Diyalnist Ukrainskih gromadskih tovarystv u sferi sotsialnogo zahystu i opiky diteii molodi v Galichini v mizhvoennyi period XX st. – Visnyk Prykarpatskogo universitetu. Istoriya. Vyp. 16, Ivano-Frankovsk, 2009].

Хронiка, 1912 – Шкільна хроніка. – Світло. 1912, Кн. 4. [Shkilna hronika. – Svitlo. Kn. 4, 1912].Хронiка, 1914 – Шкільна хроніка. – Світло. 1914, Кн. 5. [Shkilna hronika. – Svitlo. Kn. 5, 1914].

Интернет-источники

Всеукраїнське товариство «Просвіта»… – Всеукраїнське товариство «Просвіта» імені Тараса Шевченка< http://prosvitanews.org.ua/istor.html > [Vseukrainske tovarystvo “Prosvita” imeni Tarasa Shevchenka. < http://prosvitanews.org.ua/istor.html > ].

Законопроект Аппони… – Законопроект Аппони < http://digmoney.ru/zakonoproekt-apponi > [ZakonoproektApponi < http://digmoney.ru/zakonoproekt-apponi > ].

Історія педагогіки, 2014 – Історія педагогіки: курс лекцій. Київ. 2004. < http://www.info-library.com.ua/books-text-546.html > [Istoriya pedagogiki: kurs lektsyi. – Kyiv. 2004. < http://www.info-library.com.ua/books-text-546.html > ].

Культурно-духовне життя… – Культурно-духовне життя. < http://pidruchniki.ws/15640509/istoriya/kulturno-duhovne_zhittya > [Kulturno-duhovne zhittya. < http://pidruchniki.ws/15640509/istoriya/kulturno-duhovne_zhittya > ].






102

ПАРЛАМЕНТАРНИ ИЗБОРИ И РЕФОРМИ В БЪЛГАРИЯ (1944 – 1945 г.)

Тодор ГАЛУНОВ

PARLIAMENTARY ELECTIONS AND REFORMS IN BULGARIA (1944 – 1945 years)

Todor GALUNOV

Abstract: After the coup on September 9 in the country began transformations that gradually impose totalitarianpolitical model. Inthe first years in the country remains decor democratic institutions, albeit heavily eroded, according tothe decisive will of BRP (k). They are planned reforms in the political system and the restoration of the procedure of theNational Assembly. Partially is restored multiparty system, but only for “trustworthy parties.” Contrary to still formally inforce TC introduces the mandatory term and the age of eligibility is fixed at 23 years; It allows the distribution of ballotson the day of the vote. Elections for the 26 NSAs are prepared under the proportional system. However, the oppositionboycotted them and involve only the ruling Patriotic Front. So electoral experiments can actually be implemented.

Key words: parliamentarians, instruments, totalitarian, party, democracy, constitution, political, imperative, mandate,propagated

След преврата на 9 септември в страната започват преобразования, които постепенно налагаттоталитарния политически модел. ХХV ОНС е разпуснато. Новата власт обаче решава в първитегодини на преход към тоталитаризъм да запази декора на демократичните институции, макар и силноерозирани, съобразно решаващата воля на БРП (к). Планирани са реформи в политическата системаи възстановяването на дейността на парламента. Започва процес на политически промени, които реф-лектират и върху избирателната система.

Първата важна стъпка по пътя на реформите става на 12 октомври 1944 г. Решен е един отспорните моменти в дотогавашната ни правна практика – до каква степен жените да имат равни правас мъжете? Издадена е Наредба-закон за изравняване правата на лицата от двата пола. Този моментрефлектира и върху избирателната система като създава предпоставките за реалното приложение навсеобщото избирателно право. Избирателния корпус се удвоява около два пъти. На 16 октомври 1944 г. сеотменя и заварения от новата власт Закон за избиране на народни представители за ОНС. Така привидносе създава впечатление, че изборното законодателство в България ще върви към разширяване наизбирателните права. Много скоро обаче фактът, че България се оказа в съветската зона на влияниезапочна да променя нещата в друга посока.

През февруари и март 1945 г. доминиращата вече в българския политически живот Българскаработническа партия (комунисти) – БРП (к) бе формулирала основните параметри на изборния закон.Той трябваше да съдържа следните елементи: пропорционална избирателна система; задължителногласуване; издигане на кандидатите от околийските комитети на Отечествения фронт (ОФ), партиитев него и нефашистките обществени организации; лишаване на фашистите от пасивно избирателноправо, но при запазване на активното им; въвеждане на императивен мандат за депутатите. Презмарт на свой ред ОФ прави някои допълнения към препоръките на комунистите по-важни от които са:обща листа на ОФ и даване на изборни права на военнослужещите и милиционерите. Част от бъдещатаопозиция в лицето на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) – групата на Никола Петков,

103


през април се застъпва за увеличаване на възрастта за придобиване на активно избирателно право от21 на 25 г. Мотивът се търси в липсата на зрелост на лицата под 25 г. Текстът обаче е в противоречиес ТК и това би намалило избирателния корпус. През май николапетковистите решават да работят завъзстановяване на избирателните принципи на ТК, т.е. активното избирателно право да се получава на 21 г.

На 8 юни 1945 г. регентите Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов утвърждаватприетата от кабинета на Кимон Георгиев Наредба-закон за избиране на народни представители, коятода послужи за провеждане на изборите за ХХVI ОНС [ДВ, бр. 136, 15.06.1945]. За кратко време тяпретърпява и някои промени, което показва, че по принцип текстът не е юридически прецизиран [ДВ,бр. 140, 20.06.1945; бр. 145, 26.06.1945; бр. 152, 4.07.1945; бр. 169, 24.07.1945; бр. 184, 10.08.1945; бр.214, 14.09.1945; бр. 222, 24.09.1945; бр. 232, 5.10.1945].

На първо място в наредбата се планира разширяване на приложното поле на всеобщото избира-телно право. По-горе се каза, че избирателният корпус е удвоен де факто с даването на пълни права нажените. Сега броят на гласоподавателите се увеличава и чрез смъкването на възрастта за прилаганена активното избирателно право от 21 на 19 г. Този факт обаче е в пряко нарушение на ТК. Тя е ясна –активно избирателно право се дава на 21 г. Така една стъпка към разширяване на избирателния корпусе съпроводена с конституционно нарушение – нещо типично за новата власт, която не се съобразява сосновния закон.

Избирателният корпус де факто се увеличава косвено и с минимализиране на ценза за от-седналост. По принцип се приема, че гласуването се извършва по местожителството в съответнатаобщина. При положение обаче, че едно лице отсъства повече от две седмици и се намира в другаобщина то задължително трябва да се яви, най-късно две седмици преди вота, в общината, къдетопребивава, за да бъде записано в списъците. Видно е, че тук правото се превръща и в задължение.Ценз за отседналост на практика няма – нещо, което е безспорен плюс за разширяване на всеобщотоизбирателно право, но от друга страна, лицето е длъжно да се запише в изборния списък. Това енедемократична мярка, продиктувана от стремежа на управляващите за тотален контрол надполитическия живот и зорко следене на придвижването на гражданите.

Планира се на четири години изборните списъци да се преглеждат основно, а ежегодно само дасе коригират с изключените или получили избирателни права граждани. Съставянето на списъците начетири години е точно рамкирано и като дати. На 1 март предварителният изборен списък се обявявапублично. Той се съставя по азбучен ред на имената на гражданите и по азбучен ред на населенитеместа. Номерацията е непрекъсната, така че всеки гласоподавател получава свой изборен номер.Гражданите имат възможност да обжалват последователно: пред кмета на общината, общинскиясъвет, околийския съдия. Окончателното публично оповестяване на списъците става на 15 май. Лицата,получили или загубили избирателни права след тази дата, се отбелязват само в списъка, без да сепроменя неговата номерация. От наредбата не става ясно как се процедира спрямо лицата, навършващипълнолетие след тази дата и дали те на практика не се лишават от активно избирателно право. Наред-бата се придържа и към една утвърдена в годините традиция за снабдяване на всеки избирател сизбирателна книжка, в която се вписва името и номера му в списъка. Тя е документ, без който не можеда се гласува и в който има 16 листчета – за всеки евентуален избор по едно. Когато избирателятотиде да гласува комисията къса листчето, което е за предвидения вот. Тази процедура обаче дававъзможност за по-лесен контрол дали едно лице гласува, или не, с което в известен смисъл се нарушавасвободата на вота.

В наредбата закон се извършва важна промяна по отношение на възрастта за упражняване напасивно избирателно право – тя се смъква на 23, което е в разрез с ТК, предвиждаща навършени 30 г.Новата промяна разширява кръга на лицата, които могат да попаднат в представителните органи навластта, което по принцип разширява демократизма и приложното поле на всеобщото избирателноправо. Проблемът е, че отново се погазва конституцията.

Кръгът на лицата, притежаващи пасивно избирателно право, се ограничава с режима на канди-датиране на държавните и общински чиновници. Те може да упражнят това свое право само, ако всрок от 10 дни след насрочване на вота напуснат службата, която заемат. През юли текстът ставаоще по-рестриктивен и налага на чиновниците веднага след кандидатирането си да напуснат заеманатадлъжност. Идеята е позната – чиновниците да не се увличат в партийните битки, а да се концентрират

104


върху основната си работа. Както и да погледнем обаче текста, е ясно, че той де факто изключваголяма част от подготвената българска администрация от евентуално попадане в парламента. Задъл-жителното напускане на работа спокойно може да се замени с неплатен отпуск, за да се избегневъзможността за чиновнически натиск върху избирателя. Няма гаранция, че чиновникът ще е избранза депутат, а загубата на работното място ще остане в сила и след вота. От този режим са изключениминистрите, които може да се кандидатират без да напускат поста си.

Нов момент е възстановяването на активното избирателно право на военнослужещите, което в прав-ната рамка на аналогичната Наредба-закон от 1937-38 г. липсва. Така избирателният корпус се увеличава,гарантират се и правата на военните като граждани, но се създават условия за партизиране на армията.

В крайна сметка данните показват, че по отношение на активното избирателно право се вървинапред в количествен план. Данните показват, че притежателите на активно избирателно право заизборите за 26 ОНС са 4 558 332. За сравнение при изборите за 26 ОНС броят им е 3 235 968, т.е.получава се разлика от плюс 1 322 364 избиратели.

Важно ограничение на пасивното избирателно право се извършва с лишаването на лицата, коитоса имали „фашистки” прояви от правото да избират. Идеята е да се извърши дефашизация на полити-ческия живот. Проблемът е, че текстът може да се използва за произволни тълкувания и за фашисткипрояви да се обявяват действия на лица, които нямат нищо общо с фашизма. Подобен текст би билмного по-прецизен, ако попадне под понятието, фиксирано в чл. 86 в ТК, че от избирателни права селишават тези граждани, които „са лишени от граждански и политически правдини”. Лишаването трябвада стане по съдебен път и въз основа на ясна законова и документална база. Към момента на издаванена наредбата, както и по-късно, въпреки известни корекции на тази правна рамка, понятието „фашист”и „фашистки” прояви се тълкуват доста произволно от новата власт за дискриминиране на определениполитически фигури от опозицията и дори на съвсем обикновени граждани, нямащи нищо общо сполитиката. Пасивното избирателно право може да се упражнява от кандидатите без изискване заценз за отседналост. Всеки може да се кандидатира само в една околия, но без да има изискване даживее на нейна територия.

Важен момент е възстановяването на пропорционалната избирателна система, която последнобе приложена в парламентарните избори през 1931 г. Кандидатурите се оформят в изборни листи,които се представят в Областния съд в центъра на изборната околия. Листите се издигат по триначина: 1) От Областния съвет на ОФ; 2) От партии, регистрирани като юридическа личност и нямащифашистки прояви; 3) Инициира се от 10 грамотни избиратели, които удостоверяват действието си снотариално заверени подписи. Прави впечатление, че се осигурява доминация на партиите от ОФ.Извън тях може да участват в кампанията само тези, без фашистки прояви. Изискването отново епродукт на идеята за дефашизация, но в този момент се води силна кампания от управляващия ОФсрещу инакомислещите. Така че всяка неудобна формация се обявява за „фашистка”. Най-демокра-тичният елемент в издигането е опцията за възможността 10 избиратели да регистрират листа. Всичкотова е много добре, ако репресиите на режима не са толкова големи, че на практика да убият идеитеза политическо инакомислие. Реално могат да издигат листи само лица, които са свързани с новиярежим. За другите партии става все по-трудно. Кандидатите в листите могат да бъдат атакувани отизбирателите и партиите относно това дали отговарят на условията за упражняване на пасивноизбирателно право. Възможността за това е със срок 5 дни от публичното оповестяване на листите отОбластния съд.

Наредбата се придържа към практиката изборните бюлетини да бъдат бели. Идеята на подобнарегламентация е да се избегне традиционно цветовото гласуване от първите десетилетия на ХХ век. Вбюлетините обаче „може” да се постави името на партията или организацията, поставила листата.Ясно е, че текстът не е прецизен. За да няма неясноти, името на партията би трябвало ясно да се кажедали името на партията фигурира в бюлетината, или тя е изцяло бяла.

В организационно-технически план вотът се провежда в рамките на изборни колегии. За целтасъществуващите 9 области, съобразно големината си се разделят на няколко колегии. В крайна сметкасе формират общо 23 изборни единици. Областният директор, а за София министърът на вътрешнитеработи разделя колегиите на секции, като всяко селище, по-голямо от 500 души е една секция, а вголемите центрове секциите са от 2500 души. Броят на депутатите се определя на принципа: един

105


мандат на 25 000 жители. Така ТК отново е нарушена. В нея ясно се казва, че един депутат се избирана 20 000 души. Запазва се практиката, въведена през 1937 г., кандидатите за народни представителида се включват само в една изборна колегия.

Интересна е ситуацията с изборните комисии. Основната тежест пада върху бюрата в изборнитеколегии, всяко от които носи името „централно”. То се председателства от съдия и в него участватдвама учители. Секционните бюра пък се председателстват от учител и в тях участват двама грамотниизбиратели. Вижда се, че се прави опит да се възроди традицията от края на ХІХ век, когато върхуучителското съсловие често ляга отговорността за провеждане на изборната процедура. Поставянетона изискването пък за грамотност на членовете на секционните бюра дава възможност в тях даучастват лица, които притежават минимален ценз. Все пак към 1945 г. България е решила задоволителнопроблема с грамотността и е по-уместно да се постави по-голямо изискване за заемане на длъжността.Всички членове на двата вида бюро се избират по жребий, теглен в публично заседание, под ръковод-ството на околийския съдия. Членовете на бюрата са защитени от преместване и уволнение от работав периода от тегленето на жребия до приключване на изборния ден.

В изборния ден се позволява раздаването и размяната на готови бюлетини. Така се създаватусловия за агитации и напрежение в деня на вота. Интересна е процедурата по преброяването. Следкрая на деня председателят на бюрото назначава двама грамотни избиратели за преброители. Нямадруги изисквания и решението е на председателя след съгласие с бюрото. Те броят поотделно, заеднос по един член на бюрото и накрая съобщават резултатите. Ако има размиване в двете преброявания,то се записва в протокола. При разлика в броя на изборните листчета, откъснати от избирателнитекнижки и броя на гласувалите по списък, за меродавно се взема гласуването по списък.

Изборните листи са от категорията на твърдите. Не се позволяват никакви преференции. Пър-воначално в наредбата се казва, че всяко задраскване на име от листата или прибавянето на ново водидо недействителност на бюлетината. В края на юли обаче се променя коренно и се приема моделът,че задраскването на имена запазва валидността на бюлетината.

Важен момент в изборния и по-скоро в следизборния процес е, че за пръв път в българскатаполитическа практика се въвежда толкова рестриктивен модел на поведение на евентуално избранитенародни представители, което става с регламентирането на императивния мандат. Изрично се под-чертава, че в бъдеще ОНС ще може да отнема мандата на народен представител, дори и законноизбран, ако той измени грубо на идеите и програмата при които се е кандидатирал. Предложението сеправи само от ръководството на политическата сила и едва тогава ОНС отнема мандата. Подобнапроцедура на отзоваване води до нестабилност на депутата. Той трябва строго да изпълнява програматана партията, дори и тя да не отговаря на обективните потребности на обществото. От друга страна,така в българския политически живот се прави застраховка срещу евентуална подмяна на вота отдепутати, които веднъж попаднали в ОНС биха си позволили да напуснат парламентарната група илида изменят на идеите, за осъществяването на които са пратени в представителния орган. Отнеманетона мандата води до проблема за попълването състава на ОНС. По принцип се приема, че влизаследващият от листата. Ако обаче листата е изчерпана, се предвижда провеждането на частиченизбор в същата колегия. Текстът е непрецизен. Редовните избори се провеждат по пропорционалнатасистема, а частичният избор, както е регламентиран е /за един мандат и пропорцията тук няма място.Следователно изборът би трябвало да е мажоритарен, но никъде в закона това не се фиксира.

Наредбата закон привидно дава гаранции за свободното протичане на вота. Държавни и общинскичиновници, които се възползват от служебното си положение, за да заплашват избирателите или да имобещават облаги по повод гласуването, подлежат на наказание глоба от 1 000 до 15 000 лв. или строгтъмничен затвор до 1 г., съчетано с лишаване от граждански и политически права по Наказателниязакон. Тези правни норми на практика трудно могат да влязат в сила, поради антидемократичнияхарактер на установения политически режим. Те са поредното доказателство за неадекватносттамежду правната рамка и приложното £ поле в българската политическа действителност.

Мандатите се разпределят по изборни колегии, съобразно гласовете за пропорционалните листи.Прилагат се два, а при необходимост четири и повече метода за установяване броя на мандатите заосновните политически сили. Първата методика, която се прилага, е тази на Томас Хер, която действав България от 1923 до 1931 г. [Галунов, Т. 2008, с. 65 – 150]. При нея всички гласове, подадени за

106


партиите в колегията се сумират, а получената сума се разделя на броя на мандатите, предвиден заколегията [Нюланд, Р. 1993, с. 48 – 53]. Така получаваме изборният делител. Партиите, които няматгласове равни или по-големи от делителя, не получават мандат. Ето и пример:

За колегията са планирани 8 мандата. Изборният делител се получава като се раздели: 1115 600 : 8 =14 450. Партиите, които имат по-малко гласове от делителя, в случая четвъртата и петата листа нямада получат мандат. Ако всички партии имат по-малко число на гласовете от 14 450, тогава се прилагаметодиката на Хагенбах-Бишоф, действала в България от 1912 до 1923 г. Принципът е същият, самоче броят на гласовете се разделя на броя на мандатите, увеличен с единица. В случая щяхме даразделим 115 600 на 8 + 1, т.е., на 9. Тогава право на мандати щеше да има само партията или партиите,които достигнат това число. В случая това не се налага, тъй като има три партии, достигнали делителя.Наредбата допуска теоретично обаче, че и при първото, и при второто делене може никоя партия дане достигне делителя. Такава хипотеза е възможна при много фрагментиран модел на политическатасистема, при който в изборите участват голям брой малки партии, което води до разсейване на гласовете.Като трета методика се планира т.нар. „Императорска квота” при която броят на гласовете се дели на брояна мандатите, увеличен с два, т.е., делим на (8 + 2) = 10. Право на мандати получават само партиитедостигнали делителя. Това деление се извършва докато поне една партия достигне изборния делител.

При посочените числа още след деленето по Хер първите три листи достигат делителя.Мандатите се разпределят между тях, но вече се прилага методът Дондт. За целта гласовете натрите листи се подреждат една до друга и се делят последователно на: 1, 2, 3, 4 и т.н., за да се получатдостатъчно на брой частни, и да сме сигурни, че ако извършим още едно деление няма да има новоразпределение на мандатите. Сравняваме частните и първите 8 от тях дават и мандатите за конкрет-ните листи. Пример:

Числата в малките скоби до гласовете дават поредността на мандатите. Така партия I щеполучи 4 мандата, а останалите две партии по два мандата. Разгледаните методи на изчислениедават ясно предимство на големите партии. Липсата на агрегиране на гласовете на национално нивопък допълнително лишава малките партии от възможност за представителство, което прави систематанесъразмерна и на практика е отказ от пропорционалност.

След приемането на наредбата-закон нормативната уредба за изборите е готова. На 20 юни1945 г. регентите издават указ, с който изборите са насрочени за 26 август. Появява се обаче проблем.Оформящата се опозиция смята, че в страната няма условия за свободни и честни избори [Исусов,М. 2000, с. 120 – 121]. В такъв смисъл земеделската опозиция, подкрепяна от социалдемократите ирадикалите изпрати изложение до председателя на Съюзната контролна комисия в България, доРегентския съвет и до Министерския съвет (МС). Пледира се за международен контрол върху из-борната процедура. През август опозицията още повече се активира и успява да издейства намесатана представителя на САЩ в България Мейнард Барнс, който в две ноти до българското правителство

I листа II листа III листа IV листа V листа Общо

48 000 30 000 27 000 7 500 3 100 115 000

Делител A Б В

1 48 000 (1) 30 000 (2) 27 000 (3)

2 24 000 (4) 15 000 (6) 13 500 (7)

3 16 000 (5) 10 000 9 000

4 12 000 (8)

107


настоява за отлагане на вота. В същия дух е и нотата на британския представител Х. Бозуел. Вкрайна сметка изборите се отлагат за 18 ноември 1945 г.

Междувременно и НК на ОФ настоява инициира промени в изборното законодателство. Вземасе решение за създаване на Централна комисия за изборите, която да има своите поделения в колегиите[ЦДА на РБ, ф. 28, оп. 1, а.е. 169].

На 13 септември се извършват някои промени в наредбата-закон. Правителството явно отстъпвапред атаките, че под мотото за борба с фашизма се преследват инакомислещи партии и политици. Затова отпадна текстът, че кандидатски листи могат да издигат партии, които нямат фашистки прояви.Приема се, че щом партията е съдебно регистрирана, тя отговаря на българските закони и може даиздига депутатски листи. В тази връзка се промени и текстът, който лишава от пасивно право лицатас „фашистки прояви” с по-прецизния, в който се говори вече за лица „проявени като фашисти”. Така седава една по-голяма гаранция за правата, тъй като се стеснява рамката само за лица, които би трябвалода имат доказана фашистка дейност, а не просто проява, която може да се тълкува по-еластично ипроизволно.

Избирателят се улесни и по-отношение на възможността за близко и удобно гласуване. Дава севъзможност изборни секции да се създават и в селища с по-малко от 500 души, както и в санаториумии болници. Така се създават малко по-добри организационно-технически предпоставки за провежданена вота. Политическата обстановка в България обаче не е подходяща за нормална изборна борба[Знеполски, И. (ред.), 2009, с. 108 – 109]. По тази причина опозицията прави няколко нови опита заотлагане на вота, но те са неуспешни. В резултат на това опозицията решава да бойкотира вота.

В крайна сметка на 18 ноември 1945 г. вотът е проведен, но де факто ОФ се състезава със себеси. От 276 депутати ОФ печели всички места, като разпределението вътре в организацията по партиие следното: БРП (к) – 94 мандата; БЗНС – 94; Народен съюз (НС) – „Звено” – 44; Българска работ-ническа социалдемократическа партия (БРСДП) – 31; Радикална партия (РП) – 11; независими – 2. Въпрекипривидният ред опозицията обвинява правителството на ОФ в многобройни нарушения, като сеоткрояват заплахите и насилията в предизборната борба [СД на ХХVI ОНС, 1946, с. 103–115]. Визборите гласуват 3 853 097 души или 84,8% от имащите право на глас. По-висок е процентът наактивността само през „знаковата” 1923 г. когато се достига апогеят на изборната активност примногопартийна система в България. През април 1923 г., тогавашното правителство на АлександърСтамболийски успява да активира 86,48% от избирателите при вота за ХХ ОНС, а през ноември 1923 г. визборите за ХХI ОНС режимът на Демократическия сговор „изкарва” до урните 86,21% от право-имащите [Галунов, Т. 2008, с. 74 – 75].

Ясно е, че както в посочените два примера от 1923 г. и при изборите от 1945 г. активността епродукт на натиска от страна на властите да се гласува непременно. В това отношение правителствотона ОФ се явява продължител на най-лошите български политически традиции. Правителственитекандидати печелят 3 397 672 гласа или 88,18% от гласовете. Прави впечатление големият брой нанедействителните бюлетини – 455 425, които наблюдателите и по-късните изследователи причисляватпо-скоро към гласовете на опозицията. Великите сили оценяват по различен начин вота – докатоСССР смята, че всичко е нормално и изборите са минали успешно, то Великобритания и САЩ са ясни – вБългария демокрацията е потъпкана и изборите са поредното доказателство за това. В крайна сметкав България започна да се налага една антидемократична линия, която продължава във „възходяща”посока – линия на антидемократизъм и елиминиране на инакомислещите. Централната избирателнакомисия, начело с проф. Ст. Баламезов, фактически няма работа по изчисляване на изборните резул-тати и разпределение на мандатите по партии. Всички мандати отиват в листата на ОФ с изключениена двамата независими избрани кандидати. Комбинираната система от изчисляване на мандатите пометодите на Томас Хер и Виктор Донд остава неприложена и нейният ефект върху партиите не можада се проясни. В добавка приложението на пропорционалната система се оказа излишно и не се със-тоя. Нейната основна цел е да установи по-точна съразмерност между процента на партиите и тяхнотопредставителство в НС. Тук такъв синхрон нямаше как да се направи. България се сдобива със свояпърви ОФ парламент. Така изборната система е синхронизирана с политическия режим и на новотоХХVI ОНС се налага да работи в условията на липсваща опозиция.

108



Изследвания

Галунов, Т. 2008 – Тодор Галунов. Избирателни системи и парламентарни избори в България (1919 – 1939).Велико Търново, 2008. [Galunov, T. Izbiratelni sistemi i parlamentarni izbori v Balgariya (1919 – 1939). V. Tarnovo, 2008].

Исусов, М. 2000 – Мито Исусов. Политическият живот в България 1944 – 1948. С., 2000. [Isusov, M.Politicheskiyat zhivot v Balgariya 1944 – 1948. S., 2000].

Знеполски, И. (ред.), 2009 – История на Народна Република България. Под ред. на И. Знеполски. София, 2009.[Istoriya na Narodna Republika Balgariya. Pod. red. na I. Znepolski. Sofiya, 2009].

Нюланд, Р. 1993 – Р. Нюланд. Избирателни системи. София, 1993. [Nyuland R. Izbiratelni sistemi. Sofiya, 1993].

Архивни материали

СД на ХХVI ОНС – Стенографски дневници на ХХVI Обикновено Народно събрание. София, 1945 – 1946.[SD na XXVI ONS – Stenografski dnevnici na ХХVI Obiknoveno Narodno sabranie. Sofiya, 1945 – 1946].

ДВ – Държавен вестник, 1945 [DV – Darzhaven vestnik, 1945].ЦДА на РБ – Централен държавен архив на Република България, ф. 28, оп. 1 [TSDA na RB – Tsentralen

darzhaven arhiv na Republika Balgariya, f. 28, op. 1]






ÊÐÈÒÈÊÀ, ÐÅÖÅÍÇÈÈ, ÊÍÈÃÎÏÈÑ /CRITIQUE, REVIEWS, BIBLIOGRAPHY






Олег АЛЕКСАНДРОВ / Оleg ALEKSANDROV

О Т З И В / R E V I E W O F:

[Иван ХРИСТОВ, Сергей ТОРБАТОВ,Биляна ИВАНОВА, Стилиян ИВАНОВ, Лазар НИНОВ.

Светилище на Тракийския конник край Состра]1

HRISTOV, I., TORBATOV, S.,IVANOVA, B., IVANOV, S., NINOV, L.

The sanctuary of the Thracian horseman by Sostra

През 2013 г. излезе от печат изследване, посветено на материалите от светилището на тракийскияконник, намиращо се в близост до римския военен лагер Состра. Авторският колектив е в съставИван Христов („Предговор“; „История на проучванията“; „Разположение и културно-истори-ческа среда“; „Планировка“; „Стратиграфия и параметри на сондажите“), Биляна Иванова(„Вотивна пластика“), Сергей Торбатов („Надписи“; „Монети“; „Дребни находки“), СтилиянИванов („Керамичен комплекс“) и Лазар Нинов („Животински кости от светилището“). Още приизброяване на авторите и частите от книгата, по която са работили, прави силно (и то много добро)впечатление, от една страна, изследователският екип, съставен от утвърдени или утвърждаващи себългарски специалисти, а от друга – структурирането на самото издание, позволяващо постепенно дасе проследят етапите на проучване, запазената архитектура, стратиграфията на обекта, както и всичкинаходки, открити по време на работата.

Длъжни сме още в началото да подчертаем два много важни факта, които придават особенозначение на самото издание: първият е, че светилището е проучено чрез археологически разкопки през2012 г., т.е. неговата публикация идва само година след теренната работа, което от своя страна можеда бъде за пример сред цялата колегия. В действителност още в предговора на изданието е посочено,че изчерпателната публикация на резултатите и тяхната научна интерпретация е възможна благодарениена цялостното проучване на обекта, а оттам определянето на неговата датировка и планировка; вториятважен факт за самата публикация е, че тя е пълна билингва на български и английски език, което правиинформацията в нея достъпна до всички, интересуващи се от тази проблематика.

Важно място в своевременното обнародване на резултатите от проучванията без съмнениеимат научният ръководител на археологическите проучвания – доц. д-р И. Христов и неговите заместници –Б. Иванова и Ст. Иванов, както и научният консултант и редактор на самото издание – доц. д-р С.Торбатов. По отношение кратките сроковете на издаване вероятно принос имат и отбелязаните авторина карти и чертежи, художник и особено преводачи от български на английски език, към които обачепо-долу ще отправим някои критики.

В следващите редове ще си позволим да изтъкнем както безспорните качества, така и някоислабости на разглеждания труд. Първите няколко глави от него са посветени на кратките, но интензивнипроучвания на обекта. Още в самото начало (Глава І) е достатъчно добре аргументирана нуждата от

111

1 Издателство UNICARТ (2013 г.). Авторски колектив, 264 с.

112


методическо теренно изследване чрез археологически разкопки. Многобройният материал и опасносттаот иманярски набези първоначално провокира осъществяването на геофизично проучване в района напредполагаемото светилище. Във всички случаи трябва да отличим тази предварителна подготовкана екипа за предстоящата теренна работа, която в повечето случаи дава доста добри насоки, особено приизползване на един от най-предпочитаните към момента и то в световен мащаб геомагнитни методи.

В конкретния случай интерпретацията на получените от геомагнитните измервания резултатине получава своето потвърждение от последващите разкопки, поради което теренното изследванепродължава с последователното залагане на общо 22 сондажа. Големият брой сондажи е предпоставенот необходимостта да се установят пространствените параметри на проучвания обект и същевременнода се проучи вътрешността на светилището. Археологическите проучвания потвърждават интензивнатаиманярска намеса и почти пълното разрушаване в суперструкция на съществувалата в миналото архи-тектура. Въпреки тези затрудняващи работата характеристики, научният екип успява да проследицялостната планировка на светилището на Тракийския бог-конник край Состра.

Преди излагане на данните от теренната работа правилно е обърнато специално внимание наразположението на самото светилище и културно-историческа среда, в която то е разположено (ГлаваІІ). Култовото място се намира само на 750 м северно от кастела Состра, в близост до голямо античноселище (vicus). Коректно е отбелязано, че военният лагер всъщност се явява център на крайпътнаселищна агломерация, в чийто център се намира. На площ от около 4 кв. км тя включва общо няколкоселища, плосък некропол и такъв с надгробни могили, раннохристиянска базилика и гробници.Посочените обекти се датират най-общо към средата на ІІ – края на V в. Именно в тази епохасъществува и тракийското светилище. Намиращо се на изток от реката, то е свързано с ядрото населищната агломерация – кастелът Состра, чрез дървен мост, позволяващ преминаването през реката.В действителност през моста над р. Осъм е преминавал и пътят, идващ от Мелта и достигащ Состра,който е част от важната във военно-стратегическо значение пътна артерия между Ескуси Филипополис.Това наблюдение позволява на научния екип да направи важната констатация, че светилището наТракийския конник край Состра е с ясно изразен крайпътен характер.

Самата планировка е изложена в Глава ІІІ. Изследователският екип е проучил малък едно-пространствен храм, свързан с него ограден двор с два жертвеника (във формата на кръгли наземниогнища) и обширна павирана площадка, намираща се северно от жертвениците, предназначена задепониране на вотивните дарове. Проучвателите предполагат съществуването и на други помещения,но не и на околовръстен зид, който да огражда целия комплекс (с. 32, обр. 12). Близки негови паралелиса открити в светилищата на Тракийския конник край Велико Търново, Стрелча и Трявна (с. 40 – 42).Важно наблюдение е липсата на ясно маркиране на сакралното пространство, което по принцип ехарактерно за тракийските извънградски култови обекти. Оттук и констатацията, че култовото мястое съобразено с близко преминаващия античен път, което го характеризира като крайпътно светилище.Авторите на изследването дават редица примери за подобни крайпътни светилища от римската епоха(с. 30 – 31). За съжаление, много малка част от тях остават проучени по археологически път.

В Глава ІV е проследена стратиграфията на обекта, като това е направено за всички извършенисондажи. На пръв поглед изложението прилича на текст от задължителната археологическа докумен-тация във връзка с отчет и в този смисъл изглежда малко „тежък“, но именно в своята подробностможе да бъде много полезен. Към него е приложена пълна графична документация за всеки сондаж.Като цяло може да се отчете, че е регистриран изключително тънък културен пласт, достигащ самона определени места до 0,60 м в дълбочина. За съжаление, в резултат на интензивната иманярсканамеса и дългогодишна земеделска работа, находките в него са откривани без ясна стратиграфскапозиция и най-общо са датирани в периода ІІ – ІV в. Именно в прецизното анализиране на находките сесъдържат едни от най-големите достойнства на публикацията. На тях са посветени следващите главиот изследването (Глави V – ІХ).

По наше мнение Глава V представлява ядрото на коментираната публикация и не случайнозаема съществен дял в нея (с. 67 – 118). На това място е подложена на детайлен анализ вотивнатапластика от светилището. Тя се състои от общо 94 фрагмента, придобити в хода на проучванията илислучайно открити в предходни години. От тях изцяло запазени са само 4 оброчни плочки. Включени саи 5 релефа, произхождащи от същото място, които към момента принадлежат на частни колекции идруги 5, които са публикувани в предишни години. Към вотивната пластика са прибавени и 5 фрагментаот статуарни групи.

Обработката на материала показва, че оброчните релефи са изработени от мрамор с бял илисиво-бял цвят (в някои случаи с жълтеникави оттенъци). Вотивните плочки са четвъртити, като в

113


повечето случаи са леко трапецовидни (широката основа на трапеца е в долната част на плочката).На повечето от запазените паметници горната рамка е заоблена, полукръгла профилирана или дъговидна.Страничните рамки са тънки, а долната – широка. При някои от плочките е регистрирана квадратнаили правоъгълна форма, с дъговидно извита горна рамка.

Релефите от светилището са посветени на Тракийския конник. В един от тях е синкретизиран сАполон, което е видно от посветителния надпис (този вид синкретизация е твърде интересна за районаоколо Состра, тъй като е много по-характерна за източните части на тракийските земи). При харак-теристиката на материала са използвани типологичните групи, предложени от В. Хофилер и възприетиот Г. Кацаров. Запазените оброчни плочки са позволили на автора на тази част – Б. Иванова, даинтерпретира иконографските видове, а в някои случаи подвидове по класификацията на Д. Ботева.Към анализа е приложена и типологията на Т. Стоянов по отношение на женските фигури, предпочетенапред типологията, изготвена от М. Оперман. Обръщаме внимание, че изборът на класификационнисхеми и типологични групи не е случаен, а се предхожда в изложението от кратък историографскипреглед на проблема и то в неговото хронологично развитие, започвайки още от въвеждането (отстрана на A. Dumont) на наименованието Тракийски конник като terminus technicus (с. 70 – 71).

Последователно е обърнато внимание на иконографията на плочките от Тип А (Конник в спокоенход надясно или неподвижен), Тип В (Конник по време на лов), Тип С (Конник, завръщащ се от лов) ина нехарактерните фрагменти. Констатирана е като цяло доминацията на иконографската схема, прикоято Конникът е изобразен по време на лов (Тип В). Във всички основни типологически групи еизвършен прецизен анализ на иконографията и стила на изработка както на основните фигури – конникъти конят, така и на останалите образи от иконографската схема – дървото, олтарът, кучето, дивечът идр. Прави много добро впечатление, че е отделено специално място на женските изображения (внякои случаи в съчетание с аколит) (с. 72 – 73).

Направени са съществени обобщения по отношение на вотивната пластика (с. 82 – 85). Забелязаное, че при плочките от Тип А, на които Тракийският конник е неподвижен или в спокоен ход надясно,няма допълнителни животински изображения. При най-многобройните плочки от Тип В, на които Кон-никът е представен в галоп надясно, е характерно присъствието на животински образи. Най-често еизобразявано куче, като спътник на ездача, в бяг надясно, а в един случай и захапало глиган. От своястрана глиганът е най-често изобразяваното животно, обект на лов. Аколитът е чест спътник наКонника. Появата му са отнася най-общо към ІІ в., а към края на ІІ – началото на ІІІ в. се разпространяваи иконографската схема на аколит с две женски фигури. По това време се разпространява ииконографският тип на Конника, който се връща от лов и носи убито животно. Сред плочките отсветилището и сред фрагментите от вотивна пластика не се регистрира популярният иконографскитип, представящ Тракийския конник с вдигната нагоре дясна ръка в жест benedictio latina.

Всички наблюдения относно вотивната пластика от Состра са изложени на фона на общитетенденции в иконографията на Тракийския конник, протичащи между Дунав и Родопите, което правизаключенията още по-ценни.

Тази част от публикацията завършва с Каталог (с. 86 – 117). Каталогът съдържа информация завсеки отделен паметник: вид, форма, материал, размери, описание на сцената, място на откриване,полеви инвентарен номер и снимка. Считаме, че отделянето и представянето на паметниците в отделнакаталожна част (по подобен начин са разгледани и останалите находки в следващите глави) е най-правилният подход към коректно анализиране на материала, отделяйки по такъв начин обективнозапазените данни от субективната интерпретация.

Следващата VІ Глава е посветена изцяло на запазените върху оброчната пластика надписи. Пред-мет на анализ са общо 10 запазени части от гръцки и латински надписи. Анализът на епиграфския материалдопринася съществено за доизясняване аспектите на почитания в светилището край Состра култ.

Върху четири от надписите е запазено името на божеството. В три от тях Тракийският конник енаречен най-общо Херос в различни варианти ($Çñùò, $Çñùí, Ero). В един от надписите е споменат всинкретизация с Аполон и то с интересната и незасвидетелствана досега форма – $Eñùí. Засвиде-телствани са и епитетите кýñéïò и deus.

В шест от надписите са запазени имената на посветителите. Откриват се римските гентилниимена – Aelius, ’Éïýëéïò и ÁˆñÞëéïò. Вероятните тракийски имена, достигнали до нас фрагментарно –Èåéñ[—-]и [—]áðôõéò/Áðôõéò. Според проучвателите зад всички тези случаи стоят жители с местенпроизход. Като местен е определен и носителят на римските tria nomina – P. Licinus Romanus, аподобна възможност е предположена и за носещия гръцкото име Ìßëùíïò. Напълно сме съгласни, че

114


във всички разгледани случаи тракийският произход на посветителите е твърде възможен. Това важивключително за P. Licinus Romanus, зад който най-вероятно стои романизиран тракиец. Смущава ниединствено използваното в процеса на анализа определение „етнически римлянин“ (с. 133). Подобносъчетание според нас е на практика невъзможно. „Римлянин“ особено за епохата на Принципатаможе да бъде само културно, но не и етническо определение. Що се касае особено за времето наиздигане на конкретния паметник „римляни“ са всички жители на империята. Очевидно е, че вразглеждания случай авторите имат предвид италийски произход на посветителя, каквато възможностсъвсем обективно и категорично е отхвърлена. Считаме също, че използването на фрази като „широ-ките народни маси“ (с. 68) стои някак неактуално и малко архаично.

Що се касае за социалната и професионална характеристика на посветителите, данните са многомалко. Само в един от надписите става ясно, че посветителят е miles от cohors I Cisipadensium, коятое на лагер в Состра някъде в хронологическите граници от 198 г. до 254 – 255 г. За съжаление нямамедруги преки данни за този интересен проблем. Основна причина за това е малкият брой запазениепиграфски паметници. Причината за малобройността им са комплексни, като отчасти се дължат наниския социален произход на посветителите.

Малко са и надписите, даващи относително сигурни хронологически данни. Два паметника поз-воляват прецизация на тяхната датировка – единият е отнесен към първата половина на ІІІ в., а другияткъм третата четвърт на същия век и на практика представлява най-късното епиграфско свидетелствоот светилището. От друга страна, най-ранният надпис е отнесен в самия край на ІІ в. или началото наІІІ. Мнозинството от останалите надписи са датирани най-общо в първата половина на ІІІ в.

Заради фрагментарността на епиграфските сведения и заради появата за първи път на няколкоинтересни форми (създадени в резултат на латинско езиково влияние върху надписите на гръцки език – виж№ 6, а вероятно и № 4), при нашия преглед бяхме особено внимателни и всеки път търсехме справкас представените към каталожната част образи на оброчния материал. В тази връзка ще отбележим иедна малка неточност, която до известна степен забави този процес: позоваванията към каталожнитеномера отговарят на действителните, но не и препратките към образите – те изобщо не съвпадат.Най-вероятно това разминаване се дължи на факта, че авторът на частта за надписите – С. Торбатове ползвал работен и неокончателен вариант на списъка с образите, чийто автор е Б. Иванова.

Анализът на епиграфския материал е вероятно най-деликатната част от цялото издание. Спо-лучливо извлечените чрез него исторически данни отлично допълват и значително обогатяват ця-лостното проучване и интерпретация на светилището на Тракийския конник край Состра.

В Глава VІІ са разгледани откритите по време на разкопките монети (с. 141 – 188). Техниятброй е 66. Определени са като дарствени приношения. Отнасят се най-общо към римската и късно-римската епохи. Най-ранната от тях е отсечена в началото на управлението на император АнтонинПий (139 г.), но според автора на тази част от изследването – С. Торбатов, нейното депониране трябвада се отнесе след средата на ІІ в. Основание за това предположение е силното износване, коетосвидетелства за продължително участие в паричното обращение. Тази монета сочи най-вероятно иприблизителната дата на възникване на светилището. В действителност монетният материал очертавав общи линии и нормалното му функциониране до средата на ІІІ в. Отново на базата на монетите илипо-скоро на тяхната липса, очертаваща категоричен хиатус в монетната среда от времето на Гордиан ІІІдо Галиен, е предположено временно замиране функциите на светилището по време на масиранитеготски нашествия от средата на ІІІ в. Според проучвателите култовото място споделя съдбата навоенния лагер Состра, който по всяка вероятност излиза от функционална годност. Възстановяванетои възобновяването на дейността му може да се отнесе още във времето на Галиен. Монетната серияочертава обитаване до самото начало на V в. (най-късните регистрирани емисии са от 400 – 402 г. и395 – 408 г.). Авторът на тази част съвсем коректно отбелязва, че монетните находки не могат дададат отговор на въпроса докога продължава нормалната култова дейност в светилището и кога започватайното поклонничество пред неговите останки. Предположително краят на съществуването му еотнесен към началото на седмото десетилетие на ІV в. На това място (с. 157 – 166) е разгърнаташирока дискусия за възможностите на нумизматичния материал при установяване на горната хроно-логическа граница на съществуване на езическите култови места в тракийските земи. Застъпено емнението, че в повечето случаи наличието на монети от края на ІV и началото на V в. е свръхинтерп-ретирано и те не трябва да се свързват с нормалното и непрекъснато функциониране на светилищатадо тази късна епоха. Тезата е подкрепена със сигурни данни от други светилища, в които голяма частот монетния материал, датиран след втората четвърт на ІV в., лежи в „постсветилищен“ пласт и сесвързва с почитане на руините на вече унищожено светилище.

115


Правейки равносметка за тази част от изследването, без възражение може да заключим, чепрецизно и детайлно анализираните монети са позволили на проучвателите на светилището да уточнятв голяма степен долната и горната хронологически граници на съществуване, както и настъпилитесътресения по време на неговото съществуване.

В следващите глави (VІІІ – Х) е обърнато внимание на останалите находки от светилището: Ст.Иванов – „Керамичен комплекс“; С. Торбатов – „Дребни находки“; Л. Нинов – „Животинскитекости от светилището“. Без да се впускаме в подробности, ще отбележим, че и тези материали саразгледани с присъщата за проучвателския екип детайлност и прецизност. Макар и твърде фрагментирани състоящ се едва от 187 фрагмента, керамичният комплекс от светилището е определен като принад-лежащ към римската провинциална керамика, характерна за периода ІІ – ІV в. Част от керамиката еопределена като продукция на керамичните центрове край Бутово и Павликени, а друга част катоместно производство.

Дребните находки от светилището наброяват 38 предмета. Изследователите са на мнение, ченито един предмет не е принадлежал към светилищния култов инвентар и по тази причина тези находкиса отнесени към две категории: предмети с утилитарно-функционален характер (клинове, гвоздеи,кабари от обувки) и вотивни дарове (оръжия, украшения, ключове и др.). Най-късните сред сигурнодатираните паметници са отнесени към средата/третата четвърт на ІІІ в. Оттук се налага и изводът,че вотивите през късноримския период са предимно във вид на монети.

В последната глава е отделено специално внимание на придобитото по време на разкопките зна-чително количество животински костен материал (248 броя). Останките са интерпретирани от проучвателитекато извършени на място жертвоприношения или като депонирани в качеството им на дарове ловни трофеи.Прави впечатление, че едва 5% от костите се отнасят към представители на дивите животни (дивасвиня и елен), а всички останали към домашните (говедо, овца, коза и свиня). Материалът и резултатитеот неговия анализ са превъзходно илюстрирани в поредица от таблици и диаграми.

Длъжни сме да обърнем внимание и на английския текст на публикацията. Негови автори сатрима души, които са превели дословно текста от български на английски език. В него се откриватдребни, но доста често допускани неточности, някои от които представляват отклонения от възприетататерминология на английски език. По всичко изглежда, че са игнорирани правилата от Закона за тран-слитерация и така местни названия са изписани неточно. Към това ще добавим, че в редица случаитримата преводачи транслитерират по различен начин, а по отношение на самия превод лесно сезабелязва разностилие. Дословното превеждане на сегашноисторическото време вместо замяната мус минало свършено със сигурност ще изненада владеещите английски език. Всички тези неточностиотдаваме на външното изпълнение на тази, като цяло отговорна задача, както и на желанието вкратки срокове да се извърши много работа, за да бъдат публикувани своевременно резултатите.

Ще си позволим да отправим критика към още един аспект от публикацията, която може даотдадем отново на желанието за бързо обнародване на данните от проучването на тракийското свети-лище. Става въпрос за изготвения от „КартПроект“ООД картен материал. „Най-подходящ“пример за недобре извършена работа е картата на стр. 20 (обр. 6), върху която е сгрешен кактолинейният, така и числовият мащаб. Критики и препоръки може да бъдат отправени и към използванитеусловни знаци в легендата (която на въпросната карта дори липсва).

Няма да се спираме повече на тези наистина досадни подробности от иначе чудесната публика-ция. Отново подчертаваме, че посочените слабости са дело на външни за изследователския екипизпълнители. Убедени сме се, че тяхното допускане е в резултат на предоверяването към тяхнатаизработка, от една страна, а от друга на желанието на екипа да въведе в научно обращение резул-татите от своите проучвания колкото се може по-бързо след проведените археологически разкопки.

Не беше възможно да не отбележим тези малки недостатъци на публикацията, които по никакъвначин не омаловажават труда и прецизността на авторския колектив по отношение качественотодокументиране процеса на проучване,анализа на материалите и публикуване на резултатите.

В заключение отново ще подчертаем, че светилището на Тракийския конник край Состра е средмалкото археологически проучени и цялостно публикувани култови места на най-популярното презримската епоха в Тракия местно божество. В тази връзка може категорично да определим катоприносен характера на разглежданата двуезична публикация.

116






ТВОРЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО НА ЗАХАРИ СТОЯНОВ ВЪВ ФОКУСА НАБЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЧЕСКА И ЛИТЕРАТУРОВЕДЧЕСКА НАУКА.

В ПАМЕТ НА ТОДОР ТАШЕВ (1928 – 2015)

Тодорка МИХАЛЕВА, Стефан ЙОРДАНОВ

THE SCIENTIFIC HERITAGE OF ZAHARI STOYANOV IN THE FOCUS OFBULGARIAN HISTORICAL SCIENCE AND LITERARY STUDIES.

TO THE MEMORY OF TODOR TASHEV (1928 – 2015)

Todorka MIHALEVA, Stefan YORDANOV

[ … ] Пак ще спомена Захарий Стоянов. Това което го отличава от бихказал 90% от хората, които са ни управлявали през всичките тези години, е,че въпросът, който си е задавал на първо място, е бил какво е добро занарода ни, какво е добро за държавата. Това е била единицата мярка.

Валентин Танев, български актьор[Валентин Танев: Време е да свалим розовите очила!

С актьора от Народния театър Валентин Танев разговаря Виолета Цветкова. – в-к Труд, 03.03.2014 г.< http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=3485617 > ]

Захари Стоянов е знакова фигура в социалния, политическия и културния живот на България внавечерието на Освобождението през 1878 г. и в годините на изграждане и постепенен възход намладата българска държава. Според нас съвсем естествено е той да привлича вниманието – и нанедоброжелатели, които са се стремели да го поставят в забвение, и на почитатели и следовници,които са го ценели изключително високо. Нееднозначно е отношението към творчеството му и в днешнияден – едни негови текстове, съдържащи критика на политиката на царска Русия, охотно биват използвании много често припомняни от политически пропагандатори и от някои историци, докато на други неговисъчинения, най-вече на „Записки по българските въстания” и на биографиите на Левски и Ботев, а и нанякои негови публицистични статии, се вменява „вината” за митологизацията на възрожденската ниистория. Двамата автори на настоящия текст публикуваха една монография, в която повече или по-малко остро се дискутираше с някои неточни оценки за Захари Стоянов и неговото творчество. Защосе връщаме към нея – само за известна самореклама? Разбира се, грешни люде сме, ще се радваме,ако настоящото изложение послужи и като реклама за книгата ни, но основната цел е да припомнимподхода, към който се стремихме в нея – идеите в творчеството на Захари Стоянов да бъдат изясняваничрез по-плътно познаване и по-точно позоваване на писаното от него. Следователно с оглед на товабеше неизбежно да преоткрием азбучната истина за всяко историческо изследване – че колкото по-богата и по-добре позната е неговата първоизточникова база, толкова по-проникновено е то. Ето защо

117


толкова често ни се налагаше да се позоваваме на публикации на произведенията на Захари Стоянов,осъществени от един всеотдаен негов изследовател – Тодор Ташев.

Той, уви, не е вече между живите. Току-що отминалата 2015 година пренесе в един може би по-щастлив и по-безметежен свят този обаятелен човек, отдал, заедно със съпругата си Лиляна Ташева,живота си на проучването на живота и творчеството на Захари Стоянов. Първоначалният ни подтикбеше да изготвим обичайните думи in memoriam, но после осъзнахме, че Т. Ташев и в отвъдното ще серадва не на друго, а на още текстове, посветени на Захари Стоянов. Така и възприемаме предложенияпо-долу текст – чрез кратко представяне жизнения път на Тодор Ташев, да посветим още един текстна големия българин, Захари Стоянов. Редом с това, целели сме да подадем на читателя достатъчнообемна историографска справка по въпроса как е проучвано делото на Захари Стоянов у нас, и, разбирасе – какъв е приносът за това на Тодор Ташев.

* * *

Т. Ташев и Л. Ташева са може би най-приносните автори в една вече дълга традиция в проучва-нето на живота и творчеството на Захари Стоянов. Тази традиция се изгражда от трудовете на та-лантливи и ревностни изследователи на З. Стоянов като Аспарух Емануилов, Стефан Каракостов,Иван Попиванов, Стефан Чирпанлиев, Ефрем Каранфилов и др.

В случая с Асп. Емануилов като че ли времето е било решаващият фактор, за да не успее тойда довърши и да издаде започнатата от него биография на З. Стоянов. Вл. Свинтила при личното сиобщуване с автора се е запознал с този текст, който по-късно е влязъл в Архива на Института заистория към БАН, като към историците е отправено обвинение защо този ръкопис остава непубликуван(вж. Свинтила, Владимир. Захарий Стоянов. Опит за социобиография. София: Клио, 1996, с. 95 – 96) –обвинение, което в същността си прилича на обвинението към историка Димитър Страшимиров защое оставил непубликуван текста на „Превратът”. Но въпреки че основният му труд остава непубликуван –а той щеше да бъде първата биография на Захари Стоянов – Аспарух Емануилов все пак успява даположи началото на систематичното изучаване на живота и творчеството на Летописеца. Той публикуваедна много важна част от публицистиката на З. Стоянов, предимно от периода до Съединението.

Аспарух Емануилов е може би начинателят, след него задълбочени проучвания върху живота наЛетописеца създават Стефан Каракостов, Иван Попиванов, Стефан Чирпанлиев, Дончо Иванов и др.(вж. Приложение III), а върху оценката на творчеството му – Ефрем Каранфилов, Енчо Мутафов,Владимир Свинтила и редица други (вж. Приложение V). Но най-важното, както стана дума, АспарухЕмануилов поставя началото на събирането и публикуването на творчеството на Захари Стоянов,което, след изваждането от забвение на „Записки по българските въстания”, за което огромен е приносътна Александър Балабанов, ярко заблестява с живо, колоритно и вдъхновено слово на майстор-разказвач,за да бъде събрано неговото творчество в ново относително пълно издание едва през 1966 г. от Г.Боршуков. Не е бил лек пътят на словото на Захари Стоянов до публикуването му в корпусни издания.Например, въпреки че са известни, някои негови текстове не влизат в пълно издание на съчинениятаму и при това до голяма степен по вина на хората, които професионално би трябвало да са заинтересуваниот това – историците. Така, по данни на Надежда Станева, в един разговор Веселин Йосифов сеоплакал на Емилиян Станев „[…] от трудностите и спънките, които някои историци му създавали приредактирането на Захари-Стояновите съчинения. Той искал да включи цялата публицистика на Захари,както и “Чардафон Велики” и писмата му, но срещал отпор.” (Надежда Станева. Дневник с продъл-жение. Второ издание. София: Профиздат, 1981, с. 183). Впрочем, макар и минимален принос в пуб-ликуването на текстове на Захари Стоянов имат и историци, и филолози от ВТУ „Св. св. Кирил иМетодий” (вж. Приложение VI).

Не бихме искали да пренебрегнем никого от многобройните изследователи на живота и твор-чеството на З. Стоянов. Ако все пак се ограничим до изданията на неговото творчество, то почти вхронологична последователност трябва да споменем Александър Балабанов, Стефан Каракостов,Георги Боршуков, Йордан Палежев. Но най-значимо място сред тези имена несъмнено заема ТодорТашев. Приносът на отделните изследователи определено не може да се подложи на абсолютно из-мерване за величина и на тази база да се прави някаква градация, но ако по отношение на публикуванетона трудовете на З. Стоянов бъде направена такава градация, първото място е на Т. Ташев.

118


* * *

Тодор Лазаров Ташев е роден на 17 ноември 1928 в София. По образование юрист (завършваправо през 1950 г., работи като юрисконсулт, адвокат и журналист), той се изявява преди всичко катописател и изследовател на Захари Стоянов.

Няколко следва да бъдат основните моменти в едно кратко представяне на неговите приноси.Несъмнено на първо място трябва да се отбележи изготвената от него документално-публи-

цистична биография на 3ахари Стоянов, представляваща трилогия под общото заглавие „Животът наЛетописеца“: „Джендо“ (Част I, 1984), „Парго“ (Част II, 1985), „Захарий“ (Част III, 1989). Тази трилогияе ценна с това, че освен включването в научен оборот на нови документи за живота и творчеството наЗ. Стоянов, тя представя един по-интимен поглед към личността и твореца З. Стоянов. Т. Ташевсякаш се отъждествява със своя герой – силното съпреживяване се усеща във всеки ред. И неспециа-листът, и историкът са еднакво обогатени от срещата с тази книга – за първия тя съдържа увличащразказ, за втория – задълбочено изложение на важна, в това число – и нова научна информация.

Един от най-големите приноси на Т. Ташев е неговата работа по цялостната научна редакция иобнародване на такъв шедьовър на българската литература, като “Превратът от 1881 г. Историческивъзпоминания”. Т. Ташев с основание смята, че тази творба може да се разбере единствено прицялостна публикация, а не както са постъпили с произведението редакторите на изданието от 1966 г.,включили само една малка част от съчинението и по този начин осакатили целостта на творбата.Историкът ще очаква тук да направим преценка на стойността и качеството на работата на Т. Ташевпо публикуването на художествено произведение с характер на първоизвор, ние предпочитаме даилюстрираме работата на Т. Ташев с една негова оценка за писаното от З. Стоянов в този труд. Такавпрочем, ще илюстрираме точния и изразителен език на Т. Ташев:

„Може и да не ни хареса всичко в тоя ръкопис. Има и предлъжки равнини, които бихмеискали да преминем за минути; има и повторени от ехото проклятия, които се натрапваткато заседели се гости; има и хиперболизиране на злото, което носи преврата... но има ивърхове, които продънват небето; насечени, изострени и устремили се да стигнат бога насъвършенството.”

Език, който като че ли достига до съвършенството на езика на З. Стоянов; стил на човек, койтое грабнат от обекта на изследването – творчеството на З. Стоянов. Но едновременно с това поясни-телните думи на Т. Ташев за ръкописа, публикуван от него, съдържат всички изискуеми от изворовед-ческата работа технически данни.

Същите оценки могат да бъдат направени и за третия важен принос на Т. Ташев, осъществен отнего заедно със съпругата му – голямото извороведческо и животописно издание, окачествено отсъздателите му като документален летопис. Това издание наистина оправдава такова окачествяване – внего животът и творчеството на З. Стоянов са проследени по дати – не по години, а буквално по дни,и съставените от двамата автори многобройни информационни единици за дейността или писменатаработа на З. Стоянов през съответния ден са винаги снабдени с препратки въз основа на какви данни –архивни или от периодичния печат в съответния период, е съставена съответната информационнаединица. Така всяка такава малка информационна единица подава на ползващия изданието историкмного и то проверими данни. Вътрешната структура на изданието е на раздели по години, като средприносите на изданието, които бихме искали да подчертаем, е, че такава структура на представянетона житейското и творческото развитие на З. Стоянов позволява както да се набележат бъдещи насокина проучване, така и да се прецизират някои неправилни, но наложили се по конюнктурни причинипредстави за Летописеца. Самите автори например смятат, че съставеният от тях документаленлетопис прави несъстоятелна тезата за два строго разграничени периода в живота и творчеството наЗ. Стоянов. А редом с това просто поразява колко огромна работа е извършена от тях. При съставянетона Документалния летопис Т. Ташев и Л. Ташева са използвали архивни материали от фондове вСофия, Русе, Пловдив, Варна, публикации на самия З. Стоянов, публикации за него в българския ичуждестранен печат за периода 1880 – 1889 г. При това те посочват за пръв път като Захари-Стояновиоколо 200 публикации в българския и в чуждестранния печат и така включват в научен оборот новиизвестия за живота и дейността му.

„И все пак трудното начало е поставено – пишат те в предговора на изданието. – Можеби оскъдно, но опряно на достоверни първоизточници и документи на епохата. Върху него

119


бъдещите изследователи на Летописеца ще могат да градят, да допълват, да оборват с ново-открити факти.”

И сме съгласни, и не сме съгласни с тази самооценка на авторите. Действително, всеки следващизследовател на Летописеца с техния документален летопис на ръка е практически снабден с безценнопособие. Но не можем да се съгласим със скромната самооценка на делото им като „оскъдно”. Данодаде господ на всеки изследовател, независимо на какъв исторически проблем, събитие или личност,такова „оскъдно” пособие, в което едва ли ще се открие въпрос от живота и творчеството на Летопи-сеца, който да не е засегнат и разяснен повече или по-малко!

Много тъжно е, че последното начинание на Т. Ташев и Л. Ташева – поредното и засега най-пълно издание на творчеството на З. Стоянов в седем тома, остава незавършено приживе на Т. Ташев,тъй като към днешна дата са издадени само пет тома. Това издание на съчиненията на З. Стоянов, заразлика от изданието на Ал. Бурмов и Г. Боршуков през 1966 г., цели да издаде всички трудове наЛетописеца. Много по-пълно е представена в седемтомника на Ташеви например публицистиката; занея са отделени два тома – V и VI. Заслужава отбелязване, че при съставянето на разделите в тезитомове Ташеви не са се водели от някакви формални ограничения, а са подредили материалите, катоса следвали вътрешната логична връзка между отделните публикации на З. Стоянов. Още едно на-ходчиво решение е и това, че след всеки раздел е поместена рубриката “Казаното и неказаното отЗахарий”. В нея Т. Ташев дава израз на онова, което е привлякло вниманието му върху даден въпрос инабелязва насоки за бъдещи проучвания. Тези томове, издадени в софийското книгоиздателство “ЗахарийСтоянов”, достойно увенчават жизнения път на Тодор Ташев, представлявайки реализация на поредниямонументален труд на неговия живот – живот, отдаден с любов и преклонение на големия човек ибългарин, З. Стоянов.

Казаното дотук, както и библиографските приложения към настоящия текст, очертават възловотомясто на Т. Ташев в проучването на Летописеца. Тодор Ташев има малко на брой статии в периодичнинаучни списания, но за сметка на това всяко от така представените по-горе проучвания предполагагодини къртовски труд в архиви и библиотеки. Той не е бил сам в проучванията си, до него е била исъпругата му – съавтор на обемното монографично проучване „Документален летопис...”.

В библиографските приложения към текста съзнателно приведохме заглавията на трудове несамо на Т. Ташев, а и на редица други автори, занимавали се със З. Стоянов, за да се види как севписва Т. Ташев в проучванията за З. Стоянов. Сигурно по брой на публикациите някои автори гоизпреварват. Но пък Т. Ташев ги изпреварва с характера на проучванията си – те всички са моногра-фични, фундаментални, подчинени на добре проследима творческа стратегия за цялостно проучване ииздаване на З. Стоянов. Т. Ташев явно се е стремил да създава фундаментални трудове върху животаи творчеството на З. Стоянов. На З. Стоянов му е провървяло на вдъхновени изследвачи, а ако въобщее имало съревнование между отделните автори, то следва да се каже, че по наше впечатление, сърев-нованието е водено на рицарски начала, с благородни подбуди, като всеки автор се е стремил да дадемаксималното от себе си. И ако французите имат израз “Noblesse oblige”, то в нашата историографияавторите, проучвали З. Стоянов, сякаш негласно са следвали максимата “Захари Стоянов задължава”.Благодарение на което животът и творчеството на З. Стоянов са обгледани от почти всички възможнистрани и от почти всички възможни ракурси – едно отговорно дело, в което Т. Ташев заема водещо място.

Впрочем, ето какво споделя Тодор Ташев за преживените години на тежък изследователскитруд върху живота и творчеството на Захари Стоянов във въвеждащите „Бележки на съставителя”към петия том на подготвените от него събрани съчинения на Летописеца:

„При първите ни срещи със Захарий преди повече от четирийсет години не знаех с какво чудосе захващам: бунтовник, летописец, публицист, държавник... С какво ще го запомнят поколенията?

Четох, питах и разпитвах, но скоро вдигнах ръце и писах с немалко притеснение:„Захарий Стоянов е удивително явление в нашата история – изненадващ и спорен от

началото до края! И след края!”Нима не може да се каже и за Тодор Ташев същото – удивително явление в нашата историог-

рафия; учен, отдаден на проучванията си от началото до края. И ако живот като неговия има физическикрай, и „след края” плодовете от неговия всеотдаен труд ще останат завинаги начало – начало завсеки нов изследовател, заразен от магията на чутовния медвенец!

120


* * *

Освен приносите му в проучването на живота и творчеството на З. Стоянов, Тодор Ташевпосвещава и книга върху миналото на град Ихтиман. Той е и сценарист, но отново автор на сценарии задокументални филми на историческа тематика: „Невероятният Каблешков”. „Чуква Шести септември”,„Ние, долуподписаните” и „Служебен защитник” (в съавторство с проф. Дойно Дойнов), всичкиреализирани от режисьора Андрей Алтъпармаков. Тодор Ташев е и един от талантливите българскипоети – нека да споменем поне стихосбирките му „Трепетлики” и „Развързаното дяволче”, издадени вначалото на 1999 г. На тези негови занимания могат да се посветят още много редове. Но ние щезавършим, отново възползвайки се от силата на неговото проникновено слово. В добавка към въл-нуващия апотеоз на Захари Стоянов, създаден от унгарския българист Дьорд Сонди, със заглавие„Моят Захари Стоянов”, Т. Ташев отправя следните думи към него:

„Уважаеми г-н Дьорд Сонди,Гледах Ви с невярващ поглед, слушах Ви с отворени уста!Вие, чужденецът, си позволихте да “заграбите” българския Захарий Стоянов, да го на-

речете “моя Захарий Стоянов”! То е благородна кражба, г-н Сонди. И това е повече от всичко,което бихте могли да кажете за него!

А за творческия и съсипателен труд по превода на “Записките...” не само унгарскитечитатели, но и ние сме Ви много задължени. Дано да Ви остане време да преведете и биогра-фиите на Левски, на Ботев, Четите в България, великолепния Чардафон Великий, парещатапублицистика на Захарий Стоянов! Колко години живот ще поискате от Бога, г-н Сонди?”

За блаженопочившия Тодор Ташев ние ще поискаме повече, много повече – вечен живот засътвореното с много любов от него!

* * *Приложения:

Приложение I. Тодор Ташев. Изследвания върху живота и творчеството на З. Стоянов – подбранабиблиография

Ташев, Тодор. Около смъртта на Захари Стоянов. – Септември, 34, 1981, № 5 [Tashev, Todor. Okolo smartta naZahari Stoyanov. – Septemvri, 34, 1981, № 5]

Ташев, Тодор. Животът на Летописеца. Част I. Джендо. Пловдив: Издателство “Христо Г. Данов”, 1984, 293 с.[Tashev, Todor. Zhivotat na letopisetsa. Chast I. Dzhendo. Plovdiv: Izdatelstvo “Hristo G. Danov”, 1984, 293 s.]

Ташев, Тодор. Животът на Летописеца. Част II. Парго. Пловдив: Издателство “Христо Г. Данов”, 1985, 329 с.[Tashev, Todor. Zhivotat na letopisetsa. Chast II. Pargo. Plovdiv: Izdatelstvo “Hristo G. Danov”, 1985, 329 s.]

Ташев, Тодор. Раждането на публициста. – В: Захари Стоянов и Съединението. Доклади и научни съобщения.Русе, 1986, 54 – 63 [Tashev, Todor. Razhdaneto na publitsista. – V: Zahari Stoyanov i Saedinenieto. Dokladi i nauchnisaobshteniya. Ruse, 1986, 54 – 63]

Ташев, Тодор. Животът на Летописеца. Част III. Захарий. Пловдив: Издателство “Христо Г. Данов”, 1989, 342с. [Tashev, Todor. Zhivotat na letopisetsa. Chast III. Zahariy. Plovdiv: Izdatelstvo “Hristo G. Danov”, 1989, 342 s.]

Ташев, Тодор. Животът на Летописеца [Захари Стоянов]. София: Вулкан-4, 2000, 920 с. [Tashev, Todor. Zhivotatna Letopisetsa [Zahari Stoyanov]. Sofiya: Vulkan-4, 2000, 920 s.]

Второ издание на книгата, посветена на З. Стоянов, публикувана в първо издание в три части (1984 – 1989).Ташев, Тодор. Няколко думи за ръкописа. – В: Стоянов, Захарий. Превратът през 1881 година. Исторически

възпоминания. Редакция, послеслов и бележки Тодор Ташев. Първо издание. София: Издателство Български писател,1994, 8–21 [Tashev, Todor. Nyakolko dumi za rakopisa. – V: Stoyanov, Zahariy. Prevratat prez 1881 godina. Istoricheskivazpominaniya. Redaktsiya, posleslov i belezhki Todor Tashev. Parvo izdanie. Sofiya: Izdatelstvo Balgarski pisatel, 1994,8–21].

Ташев, Тодор. Захарий Стоянов на везните на историята. – В: Захарий Стоянов и нашето време. Доклади инаучни съобщения по повод 150-годишнината на Летописеца. Народно събрание на Република България. София,2000, 19 – 32 [Tashev, Todor. Zahariy Stoyanov na veznite na istoriyata. – V: Zahariy Stoyanov i nasheto vreme. Dokladii nauchni saobshteniya po povod 150-godishninata na Letopisetsa. Narodno sabranie na Republika Balgariya. Sofiya,2000, 19 – 32].

121


Ташев, Тодор. Един неутрализиран противник или неочакван съюзник при Съединението! – Известия наДържавните архиви, Брой 89 / 2005, 24 – 30 [Tashev, Todor. Edin neutraliziran protivnik ili neochakvan sayuznik priSaedinenieto! – Izvestiya na Darzhavnite arhivi, Broy 89 / 2005, 24 – 30]

Ташев, Тодор (Съставителство и предговор). Ние, долуподписаните! : Най-хубавото от непознататапублицистика на Захарий Стоянов. София: ИК „Парнас-96", 1998, 215 с. [Tashev, Todor (Sastavitelstvo i predgovor).Nie, dolupodpisanite! : Nay-hubavoto ot nepoznatata publitsistika na Zahariy Stoyanov. Sofiya: IK „Parnas-96", 1998,215 s.].

Ташев, Тодор; Ташева, Лиляна. Захарий Стоянов. Документален летопис.1850–1889. Първо издание. София:Академично издателство “Проф. М. Дринов”, 1995, 465 с. [Tashev, Todor; Tasheva, Lilyana. Zahariy Stoyanov.Dokumentalen letopis.1850 – 1889. Parvo izdanie. Sofiya: Akademichno izdatelstvo “Prof. M. Drinov”, 1995, 465 s.].

Приложение II. Библиографии. Конференции. Колективни монографии и сборнициБодаков, Марин. Вазов и Стоянов: роженски екове. – в-к Култура, бр. 35, 8 септември 2000 г. [Bodakov, Marin.

Vazov i Stoyanov: rozhenski ekove. – v-k Kultura, br.35, 8 septemvri 2000 g.].Подробна информация за работата Кръглата маса „150 години от рождението на Захари Стоянов и Иван

Вазов”, председателствана от чл. кор. проф. д-р Милена Цанева, проведена в рамките на Общобългарския съборРожен 2000.

Захари Стоянов. Възпоменателен лист. По случай 50 години от смъртта на З. Стоянов. Урежда и издаваВичо Стоянов. Отг. ред. Т. И. Топчийски. София, 1939 [Zahari Stoyanov. Vazpomenatelen list. Po sluchay 50 godini otsmartta na Z. Stoyanov. Urezhda i izdava Vicho Stoyanov. Otg. red. T. I. Topchiyski. Sofiya, 1939].

120 години от рождението на З. Стоянов. Съставител Зл. Христова. София, 1971, 37 с. [120 godini ot rozhdenietona Z. Stoyanov. Sastavitel Zl. Hristova. Sofiya, 1971, 37 s.]

Захари Стоянов. Нови изследвания и материали. Редакционна колегия: Милена Цанева, Никола Георгиев,Катя Бъклова. София: Български писател, 1980, 296 с. [Zahari Stoyanov. Novi izsledvaniya i materiali. Redaktsionnakolegiya: Milena Tsaneva, Nikola Georgiev, Katya Baklova. Sofiya: Balgarski pisatel, 1980, 296 s.]

Из съдържанието:Никола Георгиев. Как разказва Захари Стоянов в „Записки по българските въстания”, 16 – 77.Иван Попиванов. Темпорална дистанция и трагикомично интерпретиране в творческия подход на Захари

Стоянов, 78 – 99.Стефан Чирпанлиев. Познатият и непознатият Захари Стоянов, 177 – 222.Дамянова, Румяна. Непубликувани писма на Захари Стоянов до Димитър Ризов, 282 – 297.Захари Стоянов и Съединението. Доклади и научни съобщения. Русе, 1986 [Zahari Stoyanov i Saedinenieto.

Dokladi i nauchni saobshteniya. Ruse, 1986]Материали от Научната конференция “Журналистическото и публицистичното дело на Захари Стоянов”,

посветена на 100-годишнината от Съединението 1885 г.Из съдържанието:Илчо Димитров. Към идейното и политическото развитие на Захарий Стоянов след

Освобождението, 5 – 26.Николай Генчев. “Записките по българските въстания” на Захарий Стоянов като историческа

публицистика, 27 – 41.Веселина Дюлгерова. За живота на Захари Стоянов в Русе (Из дневника на Никола Обретенов –

1878, 1879 г.), 46 – 53.Йордан Палежев. Художествено-естетическите възгледи на З. Стоянов, 64 – 70Евдокия Емануилова. Захари Стоянов в Пловдив, 71 – 77.Дойно Дойнов. Някои нови моменти за създаването и характера на БТЦРК и мястото на З. Стоянов

в тази дейност, 86 – 100.Елена Стателова. Захари Стоянов – идеолог на Българския таен централен революционен комитет,

109 – 116.Митко Иванов. “Борба” – главният апостол на Съединението, 117 – 124.Елена Табакова. Аспарух Емануилов като изследовател на Захари Стоянов, 176 – 185.

Захарий Стоянов и нашето време. Доклади и научни съобщения по повод 150-годишнината на Летописеца.Под ред. на Валентин Георгиев, Eмил Крепиев, Стоян Джавезов, Тодор Ташев [Народно събрание на РепубликаБългария]. София, 2000, 359 с. [Zahariy Stoyanov i nasheto vreme. Dokladi i nauchni saobshteniya po povod 150-godishninata na Letopisetsa. Pod red. na Valentin Georgiev, Emil Krepiev, Stoyan Dzhavezov, Todor Tashev [Narodnosabranie na Republika Balgariya]. Sofiya, 2000, 359 s.]

Из съдържанието:Дьорд Сонди, Моят Захари Стоянов, 37 – 46.

122


Марко Семов. И ний не можем без него, 47 – 52.Илчо Димитров, Двуликият Захарий, 53 – 66.Любомир Златев. Историзмът на Захарий Стоянов – сравнителен анализ между непубликувания

и публикувания вариант на “Предисловието” към т. 1 на “Записките...”, 67 – 74.Цонева Даниела. Захарий Стоянов за Габрово и габровци, с. 308 – 309, 312.

Тодоров, Дафин; Иванов, Митко; Чирпанлиев, Стефан. Захари Стоянов. Библиография. 1880–1984.Съставител-организатор проф. Дафин Тодоров. София, 1985, 197 с. [Todorov, Dafin; Ivanov, Mitko; Chirpanliev,Stefan. Zahari Stoyanov. Bibliografiya. 1880 – 1984. Sastavitel-organizator prof. Dafin Todorov. Sofiya, 1985, 197 s.]

Петрова, Р., Чирпанлиев, Ст. Захари Стоянов – библиографски указател. Сливен: Съюз на българскитеписатели, 1994 [Petrova, R., Chirpanliev, St. Zahari Stoyanov – bibliografski ukazatel. Sliven: Sayuz na balgarskitepisateli, 1994].

Sto¿nov, Zaharij (1850–1889). 069277850. Notice de type Personne. – In: IdRef. Le referential des autorités Sudoc< http://www.idref.fr/069277850 >

Кратка справка за личността на З. Стоянов, с библиография на негови трудове и на проучваниявърху живота и творчеството му.

Приложение III. Изследвания върху живота на З. Стоянов – подбрана библиографияБеловски, Иван. Отровен ли е бил Захари Стоянов? – В: Двата бука. Новини и старини от света на книгите

и литературата < http://dvatabuka.eu/отровен-ли-е-бил-захари-стоянов/ > [Belovski, Ivan. Otroven li e bil ZahariStoyanov? – V: Dvata buka. Novini i starini ot sveta na knigite i literaturata]

Бойков, Пано. Музи и юнаци край високото име Захари Стоянов. – в-к Сега, 18 май 2002 г. < http://www.segabg.com/article.php?issueid=9&id=00003.htm > [Boykov, Pano. Muzi i yunatsi kray visokoto ime Zahari Stoyanov. –v-k Sega, 18 may 2002 g.]

За рода на Захари Стоянов и за неговите съвременни родственици.Василев, Йордан. Видни българи, убити от българи: Захари Стоянов – отровен, Стефан Стамболов – съсечен. –

Труд, 25.04.2015 < http://www.trud.bg/Article.asp?Articleid=4731587.htm > [Vasilev, Yordan. Vidni balgari, ubiti ot balgari:Zahari Stoyanov – otroven, Stefan Stambolov – sasechen. – Trud, 25.04.2015]

Иванов, Д. Полемики за Захари Стоянов. София: “Агенция Балкан 94” АД, 2000, 200 с. [Ivanov, D. Polemiki zaZahari Stoyanov. Sofiya: “Agentsiya Balkan 94” AD, 2000, 200 s.]

Каракостов, Стефан. Подвигът и трагедията на З. Стоянов. – Литературен фронт, бр. 48, 25 ноември 1976 г.[Karakostov, Stefan. Podvigat i tragediyata na Z. Stoyanov. – Literaturen front, br. 48, 25 noemvri 1976 g.]

[Марков, Г.] Проф. Г. Марков: Захари Стоянов сътвори Съединението. – Интервю, FROG NEWS, Неделя, 5Септември 2010 < http://frognews.bg/news_26695/Prof_G_Markov_Zahari_Stoianov_satvori_Saedinenieto/ > [[Markov,G.] Prof. G. Markov: Zahari Stoyanov satvori Saedinenieto. – Intervyu, FROG NEWS, Nedelya, 5 Septemvri 2010]

Меджеделиев, Георги. Захари Стоянов във Варна и Варненско. – В: Литeратурна Варна. Сборник. СъставителЛиляна Ставрева. Варна: Сдружение на писателите, 1994 [Medzhedeliev, Georgi. Zahari Stoyanov vav Varna i Varnensko. –V: Literaturna Varna. Sbornik. Sastavitel Lilyana Stavreva. Varna: Sdruzhenie na pisatelite, 1994]

Палежев, Йордан. Приписки по Захария. – В: Захари Стоянов. Непознати страници. Материали от личнияархив на писателя. Поборници-държавници. Встъпителна студия и съставителство Йордан Палежев. София:Издателство “Мисъл” – Академично издателство “Марин Дринов” – Издателство “Денница”, 2005, 5–30 [Palezhev,Yordan. Pripiski po Zahariya. – V: Zahari Stoyanov. Nepoznati stranitsi. Materiali ot lichniya arhiv na pisatelya. Pobornitsi-darzhavnitsi. Vstapitelna studiya i sastavitelstvo Yordan Palezhev. Sofiya: Izdatelstvo “Misal” – Akademichno izdatelstvo“Marin Drinov” – Izdatelstvo “Dennitsa”, 2005, 5–30].

Попиванов, Иван. Захари Стоянов. Животописен очерк. Второ преработено издание. София: Издателствона ОФ, 1985, 345 с. [Popivanov, Ivan. Zahari Stoyanov. Zhivotopisen ocherk. Vtoro preraboteno izdanie. Sofiya: Izdatelstvona OF, 1985, 345 s.]

Радинска, В. Историята не започва от нас. Отново за съдбата на малката къща на Захари Стоянов в Русе. –Народна младеж, № 136, 10 юли 1979 г. [Radinska, V. Istoriyata ne zapochva ot nas. Otnovo za sadbata na malkata kashtana Zahari Stoyanov v Ruse. – Narodna mladezh, № 136, 10 yuli 1979 g.]

Свинтила, Владимир. Захарий Стоянов. Опит за социобиография. София: КЛИО, 1996, 187 с. [Svintila, Vladimir.Zahariy Stoyanov. Opit za sotsiobiografiya. Sofiya: KLIO, 1996, 187 s.]

Сиромахова, Ж. Захари Стоянов в Русе. – Дунавска правда, № 217, 18 септември 1964 г. [Siromahova, Zh.Zahari Stoyanov v Ruse. – Dunavska pravda, № 217, 18 septemvri 1964 g.]

Стоянова-Попова, Йова. Тя беше с българско сърце. Спомени на баба Йова, сестрата на З. Стоянов. Записалразговора Ст. Чирпанлиев. – Отечествен фронт, 131, № 8787, 13 януари 1973 г. [Stoyanova-Popova, Yova. Tya beshes balgarsko sartse. Spomeni na baba Yova, sestrata na Z. Stoyanov. Zapisal razgovora St. Chirpanliev. – Otechestvenfront, 131, № 8787, 13 yanuari 1973 g.]

123


Христов, Христо. Захарий Стоянов. Обществена и политическа дейност. София, 1948. [Hristov, Hristo. ZahariyStoyanov. Obshtestvena i politicheska deynost. Sofiya, 1948.]

Христов, Христо. Захари Стоянов (Биографичен очерк) [Дружество за разпространение на научни знания“Георги Кирков”: Новото в теорията и социалната практика. Исторически и военно-патриотични знания 2/1989].София, 1989, 53 с. [Hristov, Hristo. Zahari Stoyanov (Biografichen ocherk) [Druzhestvo za razprostranenie na nauchniznaniya “Georgi Kirkov”: Novoto v teoriyata i sotsialnata praktika. Istoricheski i voenno-patriotichni znaniya 2/1989].Sofiya, 1989, 53 s.]

Чирпанлиев, Стефан. Разговор с дъщерята на Захари Стоянов. – Литературна мисъл, 19, 1975, № 5, 132 – 134.[Chirpanliev, Stefan. Razgovor s dashteryata na Zahari Stoyanov. – Literaturna misal, 19, 1975, № 5, 132 – 134]

Чирпанлиев, Стефан. За рождената дата на Захари Стоянов. – Пулс, № 21, 7 октомври 1975 г. [Chirpanliev,Stefan. Za rozhdenata data na Zahari Stoyanov. – Puls, № 21, 7 oktomvri 1975 g.]

Чирпанлиев, Стефан. Медвенският размирник. Докум. повест за детството на Захари Стоянов. София, 1978,79 с. [Chirpanliev, Stefan. Medvenskiyat razmirnik. Dokum. povest za detstvoto na Zahari Stoyanov. Sofiya, 1978, 79 s.]

Чирпанлиев, Стефан. Някои недостатъчно изяснени моменти от биографията на Захари Стоянов. – Език илитература, 1981, бр. 4, 127 – 132 [Chirpanliev, Stefan. Nyakoi nedostatachno izyasneni momenti ot biografiyata naZahari Stoyanov. – Ezik i literatura, 1981, br. 4, 127 – 132]

Чирпанлиев, Стефан. Подробности около последните 30 часа на Захари Стоянов. – в-к Народна младеж, №29, 4 февруари 1981 г., с. 4 [Chirpanliev, Stefan. Podrobnosti okolo poslednite 30 chasa na Zahari Stoyanov. – v-kNarodna mlаdezh, № 29, 4 fevruari 1981 g., s. 4]

Чирпанлиев, Стефан. Загадките около една преждевременна смърт. – Литературна мисъл, Година XXXIII,1989, № 9, 138. [Chirpanliev, Stefan. Zagadkite okolo edna prezhdevremenna smart. – Literaturna misal, Godina XXXIII,1989, № 9, 138]

Чирпанлиев, Стефан. Захари Стоянов. Биография. София: Издателство “Народна култура”, 2002, 528 с., ил.[Chirpanliev, Stefan. Zahari Stoyanov. Biografiya. Sofiya: Izdatelstvo “Narodna kultura”, 2002, 528 s., il.]

Чолаков, Румен. Захари Стоянов като деец във въстанието. – Развитие, 1918, № 14, 420 – 428. [Cholakov,Rumen. Zahari Stoyanov kato deets vav vastanieto. – Razvitie, 1918, № 14, 420 – 428]

Приложение IV. Документални, мемоарни, публицистични свидетелства за живота и творчеството на З.Стоянов – подбрана библиография

Баев, Кръстю. Захари Стоянов и Отон Иванов (писма във Варненския архив). – Бълг. мисъл (София), 1939, №9 – 10. [Baev, Krastyu. Zahari Stoyanov i Oton Ivanov (pisma vav Varnenskiya arhiv). – Balg. misal (Sofiya), 1939, № 9 – 10]

Баев, Кръстю. Един неизвестен досега източник на материали за „Записки по българските въстания” от З.Стоянов. Писма на Захари Стоянов до Отон Иванов. – Известия на Варненското археологическо дружество, 1960, №11, 139 – 144. [Baev, Krastyu. Edin neizvesten dosega iztochnik na materiali za „Zapiski po balgarskite vastaniya” ot Z.Stoyanov. Pisma na Zahari Stoyanov do Oton Ivanov. – Izvestiya na Varnenskoto arheologichesko druzhestvo, 1960, №11, 139 – 144]

Бояджиев, Пирин. Непознат текст на Захарий Стоянов. – Литературен фронт, бр. 7 (430), 10.10. – 16.10.2000 г. <http://www.slovo.bg/old/litforum/007/pboyadzhiev.htm > [Boyadzhiev, Pirin. Nepoznat tekst na Zahariy Stoyanov. –Literaturen front, br. 7 (430), 10.10. – 16.10.2000 g.]

Статията „Благословена румънска земя”, отпечатана в броя от август 1886 г. на в-к „Телеграфул”.Дамянова, Румяна. Непубликувани писма на Захари Стоянов до Димитър Ризов. – В: Захари Стоянов. Нови

изследвания и материали. Редакционна колегия: Милена Цанева, Никола Георгиев, Катя Бъклова. София: Българскиписател, 1980, 282 – 297. [Damyanova, Rumyana. Nepublikuvani pisma na Zahari Stoyanov do Dimitar Rizov. – V: ZahariStoyanov. Novi izsledvaniya i materiali. Redaktsionna kolegiya: Milena Tsaneva, Nikola Georgiev, Katya Baklova. Sofiya:Balgarski pisatel, 1980, 282 – 297]

Емануилов, Аспарух А. Неиздадените съчинения на Захари Стоянов. – В: Захари Стоянов. Неиздаденисъчинения. Ред., увод и бел. от Аспарух А. Емануилов. Предг. Стефан Каракостов. София, Нов свят, 1943, 11–20.[Emanuilov, Asparuh A. Neizdadenite sachineniya na Zahari Stoyanov. – V: Zahari Stoyanov. Neizdadeni sachineniya.Red., uvod i bel. ot Asparuh A. Emanuilov. Predg. Stefan Karakostov. Sofiya, Nov svyat, 1943, 11–20]

Кузмина, Ел. 3. Стоянов и М. Е. Салтиков-Шчедрин (История на един непубликуван ръкопис?). – Известия надържавните архиви, 61, 1991, 259 – 273. [Kuzmina, El. 3. Stoyanov i M. E. Saltikov-Shchedrin (Istoriya na edin nepublikuvanrakopis?). – Izvestiya na darzhavnite arhivi, 61, 1991, 259 – 273]

Минев, Димо. Неиздаденият Захари Стоянов. – Литературен фронт, 13, бр. 45, 12.XI – 18.XI.1959 г., с. 2.[Minev, Dimo. Neizdadeniyat Zahari Stoyanov. – Literaturen front, 13, br. 45, 12.XI – 18.XI.1959 g., s. 2.]

Стойчев, Ив. Захари Стоянов. Неизвестни факти из неговия живот. – Утре, № 174, 15 септември 1939 г., с. 4.[Stoychev, Iv. Zahari Stoyanov. Neizvestni fakti iz negoviya zhivot. – Utre, № 174, 15 septemvri 1939 g., s. 4]

Стойчев, Ив. Странички от миналото. Неизвестно писмо на княз Александър до Захарий Стоянов. – Българскамисъл (София), 1942, № 10, 531 – 533. [Stoychev, Iv. Stranichki ot minaloto. Neizvestno pismo na knyaz Aleksandar doZahariy Stoyanov. – Balgarska misal (Sofiya), 1942, № 10, 531 – 533]

124


Христова, Злата. Добруджанската къшла на Захари Стоянов – дело на пионерите. – Литературен фронт,Година XXXIX, бр. 26, 30 юни 1983 г., с. 6. [Hristova, Zlata. Dobrudzhanskata kashla na Zahari Stoyanov – delo napionerite. – Literaturen front, Godina XXXIX, br. 26, 30 yuni 1983 g., s. 6]

Христу, Василе. Захари Стоянов до Замфир Арборе. – Литeратурен глас (София), 14, 1942, № 557. [Hristu,Vasile. Zahari Stoyanov do Zamfir Arbore. – Literaturen glas (Sofiya), 14, 1942, № 557]

Приложение V. Изследвания върху творчеството на З. Стоянов – подбрана библиографияАбазов, Т. Захари Стоянов: между възторга и гнева. – В: Освобождението 1878 и развитието на българската

литература. Съставители Боян Ничев, Елка Константинова, Иван Цветков, Лидия Велева. София: Български писател,1977, 160–167. [Abazov, T. Zahari Stoyanov: mezhdu vaztorga i gneva. – V: Osvobozhdenieto 1878 i razvitieto na balgarskataliteratura. Sastaviteli Boyan Nichev, Elka Konstantinova, Ivan Tsvetkov, Lidiya Veleva. Sofiya: Balgаrski pisatel, 1977,160–167]

Авджиев, Жельо. „Записки по българските въстания” – уникална мемоарна творба (Теми и герои, жанр истил). – Литературна мисъл, Година XXXIV, Кн. 8, 1990, 3 – 12. [Avdzhiev, Zhelyo. „Zapiski po balgarskite vastaniya” –unikalna memoarna tvorba (Temi i geroi, zhanr i stil). – Literaturna misal, Godina XXXIV, Kn. 8, 1990, 3–12]

Андроников, С. Журналистическата дейност на З. Стоянов в Русе. – Български журналист, 1959, № 7.[Andronikov, S. Zhurnalisticheskata deynost na Z. Stoyanov v Ruse. – Balgarski zhurnalist, 1959, № 7]

Антов, Пламен. Иван Вазов, Захари Стоянов и идеологическият модел на Българското през 80-те години наХІХ в. – Летописи, 1992, № 4, 101–114. [Antov, Plamen. Ivan Vazov, Zahari Stoyanov i ideologicheskiyat model naBalgarskoto prez 80-te godini na ХІХ v. – Letopisi, 1992, № 4, 101 – 114]

Препубликувано в: Стоянов, Захари. Записки по българските въстания. Съкратено издание [Поредица„Класиците в училище”]. Ред. проф. д-р Иван Радев. Велико Търново: Слово, 1996, 604 – 619.

Антов, Пламен. Как Захарий Стоянов написа Априлското въстание. – Литературен вестник, 15 – 21.10.1997,бр. 31, с. 9. [Antov, Plamen. Kak Zahariy Stoyanov napisa Aprilskoto vastanie. – Literaturen vestnik, 15 – 21.10.1997, br.31, s. 9]

Антов, Пламен. Проблем(атич)ната идентичност. – Литературен форум, бр. 5 (428), 26.09. – 02.10.2000 г. <http://www.slovo.bg/old/litforum/005/pantov.htm > [Antov, Plamen. Problem(atich)nata identichnost. – Literaturen forum,br. 5 (428), 26.09. – 02.10.2000 g.]

Статия от рубриката „Иван Вазов и Захари Стоянов. Общо и различно”.Антов, Пламен. Джендо, Захарий, играта. – Литературен вестник, 23 – 29.2.2000, бр. 7, с. 10. [Antov, Plamen.

Dzhendo, Zahariy, igrata. – Literaturen vestnik, 23 – 29.2.2000, br. 7, s. 10.]Антов, Пламен. „Записки по българските въстания” – между Българско и Друго. – Демократически преглед,

зима 2000 – 2001, кн. 45, 83 – 96. [Antov, Plamen. „Zapiski po balgarskite vastaniya” – mezhdu Balgarsko i Drugo. –Demokraticheski pregled, zima 2000 – 2001, kn. 45, 83 – 96]

Антов, Пламен. Българската палингенеза. Литература и Съединение. – Литературна мисъл, Година XLVII,2003, 1–2, 5 – 45. [Antov, Plamen. Balgarskata palingeneza. Literatura i Saedinenie. – Literaturna misal, Godina XLVII,2003, 1–2, 5 – 45]

Съпоставителен анализ на „Чардафон Великий“ на З. Стоянов и „Нова земя“ на Иван Вазов.Анчев, Панко. Захарий Стоянов и окончателното обуржоазяване на българския свят. – Литературен свят,

Публицистика, брой 39, април 2012 < http://literaturensviat.com/?p=55108 > [Anchev, Panko. Zahariy Stoyanov iokonchatelnoto oburzhoazyavane na balgarskiya svyat. – Literaturen svyat, Publitsistika, broy 39, april 2012]

Аретов, Николай. Всички се прекланят пред Захари Стоянов. – 24 часа, 27.02.2010 < https://www24chasa.bg/Article/395259 > [Aretov, Nikolay. Vsichki se preklanyat pred Zahari Stoyanov. – 24 chasa, 27.02.2010]

Балабанов, Александър. Един класик на българската проза. Захари Стоянов. – Пролом, I, 1922, № 11–12, 365 – 372.[Balabanov, Aleksandar. Edin klasik na balgarskata proza. Zahari Stoyanov. – Prolom, I, 1922, № 11 – 12, 365 – 372]

Други публикации: Захари Стоянов. Записки по българските възстания, разкази на очевидец, 1870 – 1876.С предговор от проф. Ал. Балабанов. София: Книгоиздателство Игнатов, 1928; Александър Балабанов. Студии,статии, рецензии, спомени. София, 1973, 275 – 286; Българска литературна критика. Том I. Велико Търново, 2000.

Електронна публикация с предговор от Цочо Билярски: http://www.makedonskatribuna.com/files/Balabanov128.pdf

Балабанов, Александър. Сол и пипер на главата на Захари Стоянов. – Мир (София), 14, № 11, 722, 1939 г.[Balabanov, Aleksandar. Sol i piper na glavata na Zahari Stoyanov. – Mir (Sofiya), 14, № 11, 722, 1939 g.]

Балабанов, Александър. Захарий Стоянов – класик на българската проза. – в-к Литературен глас, бр. 442(27.09.1939). [Balabanov, Aleksandar. Zahariy Stoyanov – klasik na balgarskata proza. – v-k Literaturen glas, br. 442(27.09.1939)]

Електронна публикация с предговор от Цочо Билярски: http://www.makedonskatribuna.com/files/Ba-labanov128.pdf ; Словото днес, бр. 37 (808), Година XIX, 3.12.2015, с. 1, 7, със съкращения < http://sbp.bg/wp-content/uploads/2015/11/br_37.pdf >

125


Благоев, Димитър. Нашите апостоли (Захарий Стоянов като публицист, революционер, апостол и патриот).София, 1886. [Blagoev, Dimitar. Nashite apostoli (Zahariy Stoyanov kato publitsist, revolyutsioner, apostol i patriot).Sofiya, 1886.]

Ново издание в: Димитър Благоев. Нашите апостоли. Съставителство Димитър Генчев. Редактор ТодорКоруев. [Поредица “Българска класика”. Под общата редакция на Иван Гранитски и Панко Анчев]. София:Издателство “ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ”, 2010.

Благоев, Димитър. За „Записки по българските въстания” от Захари Стоянов. – Наковалня, 1929, № 177.[Blagoev, Dimitar. Za „Zapiski po balgarskite vastaniya” ot Zahari Stoyanov. – Nakovalnya, 1929, № 177]

Боршуков, Георги. Възход, завои, падини на една жизнена публицистика. – В: Захари Стоянов. Съчинения –Том трети. Публицистика. София: Български писател, 1966, 5 – 42. [Borshukov, Georgi. Vazhod, zavoi, padini na ednazhiznena publitsistika. – V: Zahari Stoyanov. Sachineniya – Tom treti. Publitsistika. Sofiya: Balgarski pisatel, 1966, 5–42.]

Бурмов, Александър. Още за фалшификацията със Захари Стоянов. – Вечер, 1, № 76, 1939. [Burmov, Aleksandar.Oshte za falshifikatsiyata sas Zahari Stoyanov. – Vecher, 1, № 76, 1939.]

Бурмов, Ал. Захари Стоянов – писател-историк [Burmov, Al. Zahari Stoyanov – pisatel-istorik]Послеслов към седмото издание на: Захари Стоянов. Христо Ботйов. Опит за биография. – В: Захари

Стоянов. Съчинения в три тома. Том втори. Биографии. Четите в България. София: Български писател, 1965, 631 –635. [Zahari Stoyanov. Sachineniya v tri toma. Tom vtori. Biografii. Chetite v Balgariya. Sofiya: Balgarski pisatel, 1965, 631 – 635][Ръководител на редакционната колегия, подготвяща тома, Александър Бурмов почива, недочакал издаването му]

Други издания: Захари Стоянов. Христо Ботйов. Опит за биография. София: Издателство на БЗНС, 1976,410 – 415 [Zahari Stoyanov. Hristo Botyov. Opit za biografiya. Sofiya: Izdatelstvo na BZNS, 1976, 410 – 415]; ЗахариСтоянов. Съчинения в три тома. Том втори. Биографии. Четите в България. София: Български писател, 1983, 595 –599 [Zahari Stoyanov. Sachineniya v tri toma. Tom vtori. Biografii. Chetite v Balgariya. Sofiya: Balgarski pisatel, 1983, 595 – 599];Стоянов, Захарий. Исторически трудове. Съчинения в седем тома. Том III. София: Издателство “ЗАХАРИЙ СТО-ЯНОВ”, 2008, 919–925 [Stoyanov, Zahariy. Istoricheski trudove. Sachineniya v sedem toma. Tom III. Sofiya: Izdatelstvo“ZAHARIY STOYANOV”, 2008, 919 – 925].

Български писатели. Живот, творчество, идеи. Илюстр. лит.-ист. библ. Под ред. на проф. М. Арнаудов. Т. 1 – 6.Т. 4. Захари Стоянов. София, 1929. [Balgarski pisateli. Zhivot, tvorchestvo, idei. Ilyustr. lit.-ist. bibl. Pod red. na prof. M.Arnaudov. T. 1 – 6. T. 4. Zahari Stoyanov. Sofiya, 1929.]

Василева, Д. Библиотеката на Захари Стоянов. – Дунавска правда, № 113, 6 юни 1980 г., с. 4. [Vasileva, D.Bibliotekata na Zahari Stoyanov. – Dunavska pravda, № 113, 6 yuni 1980 g., s. 4.]

Векилов, Ст. Как Захари Стоянов написа своите записки. – Литературен фронт, 35, 5 май 1951 г., с. 3. [Vekilov,St. Kak Zahari Stoyanov napisa svoite zapiski. – Literaturen front, 35, 5 may 1951 g., s. 3]

Векилов, Ст. Как Захари Стоянов написа своите записки. – Народна младеж, № 1, 1 януари 1960 г. [Vekilov, St.Kak Zahari Stoyanov napisa svoite zapiski. – Narodna mladezh, № 1, 1 yanuari 1960 g.]

Велева, Лидия. Две епични виждания за живота и света у Иван Вазов и Захари Стоянов. – В: Иван Вазов:Колоквиум „Проблеми на българската литература”. Под ред. на Милена Цанева и Стефан Елевтеров. София:Министерство на Народната Просвета, 1987, 157–166. [Veleva, Lidiya. Dve epichni vizhdaniya za zhivota i sveta u IvanVazov i Zahari Stoyanov. – V: Ivan Vazov: Kolokvium „Problemi na balgarskata literatura”. Pod red. na Milena Tsaneva iStefan Elevterov. Sofiya: Ministerstvo na Narodnata Prosveta, 1987, 157–166.]

Велева, Мария. Захари Стоянов – историк (120 години от рождението му). – Векове, 1972, № 1, 30 – 41.[Veleva, Mariya. Zahari Stoyanov – istorik (120 godini ot rozhdenieto mu). – Vekove, 1972, № 1, 30 – 41]

Вълчев, Георги. Захарий Стоянов и символният капитал на Българското възраждане. София: Университетскоиздателство “Св. Климент Охридски”, 2010, 206 с. [Valchev, Georgi. Zahariy Stoyanov i simvolniyat kapital na Balgarskotovazrazhdane. Sofiya: Universitetsko izdatelstvo “Sv. Kliment Ohridski”, 2010, 206 s.]

Ганчева, Бистра. Публицистиката на Захари Стоянов. – Български журналист, 1990, № 2, 29 – 30. [Gancheva,Bistra. Publitsistikata na Zahari Stoyanov. – Balgarski zhurnalist, 1990, № 2, 29 – 30.]

Ганчева, Бистра. Моменти от фейлетонно-сатиричната традиция на Любен Каравелов у Захари Стоянов. –В: Любен Каравелов. Сборник по случай 150-годишнината от рождението му. София, 1990, 155 – 169. [Gancheva,Bistra. Momenti ot feyletonno-satirichnata traditsiya na Lyuben Karavelov u Zahari Stoyanov. – V: Lyuben Karavelov.Sbornik po sluchay 150-godishninata ot rozhdenieto mu. Sofiya, 1990, 155 – 169.]

Георги Цанев за Захари Стоянов. – Искам 6 < http://www.iskam6.com/novini/530-georgi-canev-za-zahari-stoyanov.html > [Georgi Tsanev za Zahari Stoyanov. – Iskam 6]

Електронна публикация с учебно-педагогическа цел на откъси от изследвания на Георги Цанев върхутворчеството на Захари Стоянов.

Георгиев, Любен. Захари Стоянов. Идеен развой и литературно творчество. – В: Любен Георгиев. Българскиписатели класици. София, 1978, 158 – 180. [Georgiev, Lyuben. Zahari Stoyanov. Ideen razvoy i literaturno tvorchestvo. – V:Lyuben Georgiev. Balgarski pisateli klasitsi. Sofiya, 1978, 158 – 180.]

126


Георгиев, Любомир. Захари Стоянов и Пловдивската областна библиотека. – Библиотекар, Год. 26, 1979, № 7 – 8,59 – 62. [Georgiev, Lyubomir. Zahari Stoyanov i Plovdivskata oblastna biblioteka. – Bibliotekar, God. 26, 1979, № 7 – 8, 59 – 62.]

В библиографския списък на цитираната литература в книгата: Михалева, Тодорка; Йорданов, Стефан.Медвенският гръмовержец в следосвобожденската публицистика. Аспекти на публицистичната и културно-просветната дейност на Захари Стоянов (1880 – 1885). Велико Търново: ИВИС, 2011, като автор на тази публикацияпогрешно е указан Лъчезар Георгиев.

Георгиев, Никола. Как разказва Захари Стоянов в „Записки по българските въстания”. – В: Захари Стоянов.Нови изследвания и материали. Редакционна колегия: Милена Цанева, Никола Георгиев, Катя Бъклова. София:Български писател, 1980, 16 – 77 [Georgiev, Nikola. Kak razkazva Zahari Stoyanov v „Zapiski po balgarskite vastaniya”. – V:Zahari Stoyanov. Novi izsledvaniya i materiali. Redaktsionna kolegiya: Milena Tsaneva, Nikola Georgiev, Katya Baklova.Sofiya: Balgarski pisatel, 1980, 16–77]

Препубликувано в: Никола Георгиев. Сто и двадесет литературни години, София: ИК “ВЕК 22”,1992. [Nikola Georgiev. Sto i dvadeset literaturni godini, Sofiya: IK “VEK 22”, 1992.]

Препубликувано в: Никола Георгиев. Сто и двадесет литературни години, електронно издание,Варна, ЕИ “LiterNet”. Второ издание, 2001 – 2002. ISBN 954-304-061-3 < http://liternet.bg/publish/ngeorgiev/120/zstoianov1.htm > [Nikola Georgiev. Sto i dvadeset literaturni godini, elektronno izdanie, Varna, EI “LiterNet”. Vtoroizdanie, 2001 – 2002.]

Гранитски, Иван. Излъчване на българския дух. – в-к Пулс, бр. 619, 11.09.1979 г., с. 10 [Granitski, Ivan. Izlachvanena balgarskiya duh. – v-k Puls, br. 619, 11.09.1979 g., s. 10]

Гранитски, Иван. Геният Захарий Стоянов. – в-к Дума, бр. 24, 29.01.2005 г. < http://old.duma.bg/2005/0105/290105/kultura/cul-4.html > [Granitski, Ivan. Geniyat Zahariy Stoyanov. – v-k Duma, br. 24, 29.01.2005 g.]

Препечатано под заглавие: “Манифестация на българския отечествен дух”, в: Иван Гранитски. Съчиненияв седем тома. Том 2. Великата национална душа. Критика. София: Издателство “Захарий Стоянов”, 2009, 45 – 54.[Ivan Granitski. Sachineniya v sedem toma. Tom 2. Velikata natsionalna dusha. Kritika. Sofiya: Izdatelstvo “ZahariyStoyanov”, 2009, 45 – 54.]

Дачева, Гергана. Семиостилистични особености на изразните средства за създаване на комичен ефект в„Записки по българските въстания“ от Захари Стоянов и „Преди да се родя и след това“ от Ивайло Петров (Лексикалнои фразеологично равнище). – В: Човек и време. Сборник с науч. изследвания в памет на Сабина Беляева. Състав. иред. Румяна Дамянова и Елка Трайкова. София: НБКМ, 1997, 215 – 223. [Dacheva, Gergana. Semiostilistichni osobenostina izraznite sredstva za sazdavane na komichen efekt v „Zapiski po balgarskite vastaniya“ ot Zahari Stoyanov i „Predi da serodya i sled tova“ ot Ivaylo Petrov (Leksikalno i frazeologichno ravnishte). – V: Chovek i vreme. Sbornik s nauch. izsledvaniyav pamet na Sabina Belyaeva. Sastav. i red. Rumyana Damyanova i Elka Traykova. Sofiya: NBKM, 1997, 215 – 223.]

Димитров, Ивайло. Захари Стоянов – проблемът за автомитологизацията. – Научни трудове на Русенскияуниверситет, том 50, 2011, серия 6.3, 92–95. [Dimitrov, Ivaylo. Zahari Stoyanov – problemat za avtomitologizatsiyata. –Nauchni trudove na Rusenskiya universitet, tom 50, 2011, seriya 6.3, 92 – 95.]

Димитров, Михаил. Захари Стоянов като биограф на Христо Ботев. – Известия на Института “Хр. Ботев”, т.1, 1954, 1 – 23. [Dimitrov, Mihail. Zahari Stoyanov kato biograf na Hristo Botev. – Izvestiya na Instituta “Hr. Botev”, t. 1,1954, 1 – 23.]

Димов, Георги. Захари Стоянов. Литературни позиции и художествен метод. – Литературна мисъл, 3, 1959,кн. 2, 58 – 86. [Dimov, Georgi. Zahari Stoyanov. Literaturni pozitsii i hudozhestven metod. – Literaturna misal, 3, 1959, kn.2, 58 – 86.]

Димов, Георги. Захари Стоянов – литературен критик. – Известия на Института за литература, т. 18 – 19, 1966,97 – 116. [Dimov, Georgi. Zahari Stoyanov – literaturen kritik. – Izvestiya na Instituta za literatura, t. 18 – 19, 1966, 97 – 116.]

Динеков, Петър. Захари Стоянов. Общественик и писател. – В: Петър Динеков. Литературни образи. София,1956, 200 – 218. [Dinekov, Petar. Zahari Stoyanov. Obshtestvenik i pisatel. – V: Petar Dinekov. Literaturni obrazi. Sofiya,1956, 200 – 218.]

Динеков, Петър. Пламенен революционер и народен писател. – Литературен фронт, № 3, 22 септември1949, с. 2. [Dinekov, Petar. Plamenen revolyutsioner i naroden pisatel. – Literaturen front, № 3, 22 septemvri 1949, s. 2.]

Дончев, Николай. От овчарската гега до председателското кресло в Народното събрание (Захари Стояновкато историк-мемоарист). – В: Дончев, Николай. Литературни и мемоарни етюди. София, 1978, 5 – 9. [Donchev,Nikolay. Ot ovcharskata gega do predsedatelskoto kreslo v Narodnoto sabranie (Zahari Stoyanov kato istorik-memoarist). – V:Donchev, Nikolay. Literaturni i memoarni etyudi. Sofiya, 1978, 5 – 9.]

Дроснева, Елка. Васил Левски в творчеството на Захари Стоянов. – История, Година 1992, I, кн. 5–6, 81 – 90.[Drosneva, Elka. Vasil Levski v tvorchestvoto na Zahari Stoyanov. – Istoriya, Godina 1992, I, kn. 5–6, 81 – 90.]

Емануилов, Аспарух. Захари Стоянов театрален критик. – Кооперативен бюлетин, октомври 1939, № 10.[Emanuilov, Asparuh. Zahari Stoyanov teatralen kritik. – Kooperativen byuletin, oktomvri 1939, № 10.]

127


Емануилов, Аспарух. От дряновата тояга до класик на българската проза. Отражение на домашната среда ивъзпитание върху характера, умствените, нравствените и душевни сили на Захари Стоянов. – Кооперативен бюлетин,1941, кн. 5/6, 7/8. [Emanuilov, Asparuh. Ot dryanovata toyaga do klasik na balgarskata proza. Otrazhenie na domashnatasreda i vazpitanie varhu haraktera, umstvenite, nravstvenite i dushevni sili na Zahari Stoyanov. – Kooperativen byuletin,1941, kn. 5/6, 7/8.]

Емануилов, Аспарух. Христо Ботйов и Захари Стоянов. – Литературен глас, г. XIV (1942), бр. 558. [Emanuilov,Asparuh. Hristo Botyov i Zahari Stoyanov. – Literaturen glas, g. XIV (1942), br. 558.]

Ескенази, Жак. Захари Стоянов и руското народничество. – Език и литература, 1980, кн. 4, 95 – 108. [Eskenazi,Zhak. Zahari Stoyanov i ruskoto narodnichestvo. – Ezik i literatura, 1980, kn. 4, 95 – 108.]

Иванов, Дончо. Полемики за Захари Стоянов. София: “Агенция Балкан 94” АД, 2000, 200 с. [Ivanov, Doncho.Polemiki za Zahari Stoyanov. Sofiya: “Agentsiya Balkan 94” AD, 2000, 200 s.]

Иванов, Иван. Социологическите и социално-психологическите възгледи на Захари Стоянов. – Социологи-чески проблеми, 1993, № 1, 99 – 105. [Ivanov, Ivan. Sotsiologicheskite i sotsialno-psihologicheskite vazgledi na ZahariStoyanov.– Sotsiologicheski problemi, 1993, № 1, 99 – 105.]

Илиев, Велизар. Захари Стоянов и Иван Шишманов за Г. Е. Лесинг. – Литературна мисъл, 25, 1981, № 3, 115 – 124.[Iliev, Velizar. Zahari Stoyanov i Ivan Shishmanov za G. E. Lesing. – Literaturna misal, 25, 1981, № 3, 115 – 124.]

Каракостов, Стефан. Захари Стоянов – упование, вяра, идеал. – Култура, № 1, 25 окт. 1939 г., с. 2. [Karakostov,Stefan. Zahari Stoyanov – upovanie, vyara, ideal. – Kultura, № 1, 25 okt. 1939 g., s. 2.]

Каракостов, Стефан. Захари Стоянов като биограф на Левски. – В: Стоянов, Захари. Васил Левски (Дяконът).Черти из живота му. Критично издание под редакцията на Стефан Каракостов. С историографски увод върхузамисъла и изпълнението на биографията, бележки и обяснения, според архива и печатни материали. Пловдив,1883 – София: Рила О. О. Д-во, 1946, 5 – 35. [Karakostov, Stefan. Zahari Stoyanov kato biograf na Levski. – V: Stoyanov,Zahari. Vasil Levski (Dyakonat). Cherti iz zhivota mu. Kritichno izdanie pod redaktsiyata na Stefan Karakostov. Sistoriografski uvod varhu zamisala i izpalnenieto na biografiyata, belezhki i obyasneniya, spored arhiva i pechatni materiali.Plovdiv, 1883 – Sofiya: Rila O. O. D-vo, 1946, 5 – 35.]

Каранфилов, Ефрем. Захари Стоянов между Бенковски и Волов. – В: Ефрем Каранфилов. Българи. София:“Народна младеж”, 1973, 32 – 48. [Karanfilov, Efrem. Zahari Stoyanov mezhdu Benkovski i Volov. – V: Efrem Karanfilov.Balgari. Sofiya: “Narodna mladezh”, 1973, 32 – 48.]

Каранфилов, Ефрем. Авторът на „Записките”. – Съвременник, 1976, № 1, 263 – 280. [Karanfilov, Efrem. Avtoratna „Zapiskite”. – Savremennik, 1976, № 1, 263–280.]

Каранфилов, Ефрем. Художникът Захари Стоянов. – Литературна мисъл, 20, 1976, № 1, 12–31. [Karanfilov,Efrem. Hudozhnikat Zahari Stoyanov. – Literaturna misal, 20, 1976, № 1, 12 – 31.]

Каранфилов, Ефрем. Най-българското време. Книга за „Записките” на З. Стоянов. София: Изд. „Българскиписател”, 1976. [Karanfilov, Efrem. Nay-balgarskoto vreme. Kniga za „Zapiskite” na Z. Stoyanov. Sofiya: Izd. „Balgarskipisatel”, 1976.]

Второ издание. София: Изд. “Български писател”, 1979, 358 с.Каранфилов, Ефрем. Книга за народната съдба – Записки по българските въстания [Поредица „В света на

литературата”]. София, 1983. [Karanfilov, Efrem. Kniga za narodnata sadba – Zapiski po balgarskite vastaniya [Poreditsa„V sveta na literaturata”]. Sofiya, 1983.]

Караславов, Г. Пристрастието на Захари Стоянов. – Изкуство и критика, 1939, № 2, 380 – 385. [Karaslavov, G.Pristrastieto na Zahari Stoyanov. – Izkustvo i kritika, 1939, № 2, 380 – 385.]

Константинов, Георги. Захари Стоянов като публицист и писател. По случай 100-год. от рождението му.[Изследване]. София, 1952. [Konstantinov, Georgi. Zahari Stoyanov kato publitsist i pisatel. Po sluchay 100-god. otrozhdenieto mu. [Izsledvane]. Sofiya, 1952.]

Константинов, Георги. Захари Стоянов. – В: Георги Константинов. Върхове. София, 1967, 63 – 68. [Konstantinov,Georgi. Zahari Stoyanov. – V: Georgi Konstantinov. Varhove. Sofiya, 1967, 63 – 68.]

Кръстева, Стефка. „Моите герои са... до безобразие българи”. – Литературен форум, бр. 1 (424), 29.08. –04.09.2000 г. < http://www.slovo.bg/old/litforum/001/skrasteva.htm > [Krasteva, Stefka. „Moite geroi sa... do bezobraziebalgari”. – Literaturen forum, br. 1 (424), 29.08. – 04.09.2000 g.]

Материал от рубриката „Иван Вазов и Захари Стоянов. Общо и различно” на в-к Литературен форум.За критиката от страна на З. Стоянов върху „Митрофан и Дормидолски” на Иван Вазов.

Кузьмина, Елена Анатольевна. Россия в публицистике Захария Стоянова. Автореферат диссертации насоискание ученой степени кандидата исторических наук. Раздел 07.00.00 – Исторические науки. Специальность07.00.03 – Всеобщая история. МГУ им. М. В. Ломоносова, Исторический факультет, Кафедра истории южных изападных славян. Москва, 1991, 25 с. [Kuz’mina, YElena Anatol’yevna. Rossiya v publitsistike Zakhariya Stoyanova.Avtoreferat dissertatsii na soiskaniye uchenoy stepeni kandidata istoricheskikh nauk. Razdel 07.00.00 – Istoricheskiyenauki. Spetsial’nost’ 07.00.03 – Vseobshchaya istoriya. MGU im. M. V. Lomonosova, Istoricheskiy fakul’tet, Kafedraistorii yuzhnykh i zapadnykh slavyan. Moskva, 1991, 25 s.]

128


Кьорчев, Д. Захари Стоянов, Иван Вазов, Пенчо Славейков. – В: Кьорчев, Д. Избрани съчинения. Т. 1.София, 1933. [Kyorchev, D. Zahari Stoyanov, Ivan Vazov, Pencho Slaveykov. – V: Kyorchev, D. Izbrani sachineniya. T. 1.Sofiya, 1933.]

Мочуров, Атанас. Захари Стоянов и... психологическата история на българския род. – Родна реч, 2001, бр. 7< http://www.slovo.bg/old/rrech/rr20010714.htm > [Mochurov, Atanas. Zahari Stoyanov i... psihologicheskata istoriyana balgarskiya rod. – Rodna rech, 2001, br. 7]

Мутафов, Енчо. Прекъснатото Възраждане. Чардафон във възела на две епохи. – Литературен форум, Брой17 (440), 19.12. – 25.12.2000 г. < http://www.slovo.bg/old/litforum/017/emutafov.htm > [Mutafov, Encho. PrekasnatotoVazrazhdane. Chardafon vav vazela na dve epohi. – Literaturen forum, Broy 17 (440), 19.12. – 25.12.2000 g.]

Материал от рубриката „Иван Вазов и Захари Стоянов. Общо и различно” на в-к Литературен форум.Мутафов, Енчо. Захари Стоянов и българската култура. София: Вулкан–4, 2001, 376 с. [Mutafov, Encho. Zahari

Stoyanov i balgarskata kultura. Sofiya: Vulkan–4, 2001, 376 s.]Натан, Жак. Идеен и социологичен разбор на “Записките” на Захарий Стоянов. – Исторически преглед,

1945, кн. 2 – 3, 117 – 137. [Natan, Zhak. Ideen i sotsiologichen razbor na “Zapiskite” na Zahariy Stoyanov. – Istoricheskipregled, 1945, kn. 2 – 3, 117 – 137.]

Натан, Жак. „Записките” на Захарий Стоянов и „Под игото” от Иван Вазов. Идеен и социологически разбор.София, 1949, 96 с. [Natan, Zhak. „Zapiskite” na Zahariy Stoyanov i „Pod igoto” ot Ivan Vazov. Ideen i sotsiologicheskirazbor. Sofiya, 1949, 96 s.]

Никитов, Н. Захари Стоянов. София, 1938, 32 с. [Nikitov, N. Zahari Stoyanov. Sofiya, 1938, 32 s.]Палежев, Йордан. Х. Т. Бъкл и Дж. Ст. Мил – идеи и епиграфи. Към предисторията на „Искендер Бей” и

„Българският Кавур”. – Литературен форум, бр. 16 (439), 12.12. – 18.12.2000 г. < http://www.slovo.bg/old/litforum/016/yopalezhev.htm > [Palezhev, Yordan. H. T. Bakl i Dzh. St. Mil – idei i epigrafi. Kam predistoriyata na „Iskender Bey” i„Balgarskiyat Kavur”. – Literaturen forum, br. 16 (439), 12.12. – 18.12.2000 g.]

Материал от рубриката „Иван Вазов и Захари Стоянов. Общо и различно” на в-к Литературен форум.Палежев, Йордан. Приписки по Захария. – В: Захари Стоянов. Непознати страници. Материали от личния

архив на писателя. Поборници-държавници. Встъпителна студия и съставителство Йордан Палежев. София:Издателство „Мисъл” – Академично издателство „Марин Дринов” – Издателство „Денница”, 2005, 5 – 30. [Palezhev,Yordan. Pripiski po Zahariya. – V: Zahari Stoyanov. Nepoznati stranitsi. Materiali ot lichniya arhiv na pisatelya. Pobornitsi-darzhavnitsi. Vstapitelna studiya i sastavitelstvo Yordan Palezhev. Sofiya: Izdatelstvo „Misal” – Akademichno izdatelstvo„Marin Drinov” – Izdatelstvo „Dennitsa”, 2005, 5 – 30.]

Предварителна публикация, със съкращения: Палежев, Йордан. Приписки към Захария. Из творческаталаборатория на писателя. – Литературен форум, бр. 11 (434), 07.11. – 13.11.2000 г. < http://www.slovo.bg/old/litforum/011/yopalezhev.htm > [Palezhev, Yordan. Pripiski kam Zahariya. Iz tvorcheskata laboratoriya na pisatelya. – Literaturenforum, br. 11 (434), 07.11. – 13.11.2000 g.] (Материал от рубриката „Иван Вазов и Захари Стоянов. Общо и различно”на в-к Литературен форум).

Пондев, Петър. Книга за народната съдба. „Записки по българските въстания” на З. Стоянов. София, 1963,135 с. [Pondev, Petar. Kniga za narodnata sadba. „Zapiski po balgarskite vastaniya” na Z. Stoyanov. Sofiya, 1963, 135 s.]

Пондев, Петър. Българска художествена проза. Част първа. София: Български писател, 1967, 517 с. [Pondev,Petar. Balgarska hudozhestvena proza. Chast parva. Sofiya: Balgarski pisatel, 1967, 517 s.]

Разгледано е и творчеството на Захари Стоянов.Попиванов, Иван. Черти от образа на Захари Стоянов. – В: Иван Попиванов. Светоглед, идейност, творчество.

София, 1970, 199 – 226. [Popivanov, Ivan. Cherti ot obraza na Zahari Stoyanov. – V: Ivan Popivanov. Svetogled, ideynost,tvorchestvo. Sofiya, 1970, 199 – 226.]

Попиванов, Иван. С дълбока обич към народа и родината. – Сливенско дело, № 139, 2 декември 1971 г.[Popivanov, Ivan. S dalboka obich kam naroda i rodinata. – Slivensko delo, № 139, 2 dekemvri 1971 g.]

Протохристова, Клео. Личността на Ботев според Захари Стоянов. – Родна реч, март 1974, кн. 3, 1 – 6.[Protohristova, Kleo. Lichnostta na Botev spored Zahari Stoyanov. – Rodna rech, mart 1974, kn. 3, 1 – 6.]

Ракьовски, Цветан. Гледната точка на „Записки по българските въстания” и ценностите на Историята. –Български език и литература, 2002, № 5. [Rakyovski, Tsvetan. Glednata tochka na „Zapiski po balgarskite vastaniya” itsennostite na Istoriyata. – Balgarski ezik i literatura, 2002, № 5.]

Други издания: Български език и литература (електронна версия), 2003, № 5; Електронно списаниеLiterNet, 04.03.2004, № 3 (52) < http://liternet.bg/publish4/crakiovski/glednata.html >

Роглева, Стоянка. Творба-епопея. – Родна реч, Година XXXI, ноември 1987, кн. 9, 12 – 13 [Rogleva, Stoyanka.Tvorba-epopeya. – Rodna rech, Godina XXXI, noemvri 1987, kn. 9, 12 – 13]

За „Записки по българските въстания”.Русев, Руси. Захари Стоянов и Ботев. – Литературен глас (София), 6, № 230, 15 април 1934, с. 4. [Rusev, Rusi.

Zahari Stoyanov i Botev. – Literaturen glas (Sofiya), 6, № 230, 15 april 1934, s. 4.]Русев, Руси. Захари Стоянов и Чардафон. – Българска мисъл (София), 9, 1934, № 6 [Rusev, Rusi. Zahari

Stoyanov i Chardafon. – Balgarska misal (Sofiya), 9, 1934, № 6] .

129


Русев, Руси. Езикът на Захари Стоянов. – Известия на Института за български език, XIX, 1970, 513–522.[Rusev, Rusi. Ezikat na Zahari Stoyanov. – Izvestiya na Instituta za balgarski ezik, XIX, 1970, 513 – 522.]

Русков, Иван. Понятията позор и слава в „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. – Пловдивскиуниверситет „П. Хилендарски”. Научни трудове, т. 30, кн. 1, 1992, 153 – 161. [Ruskov, Ivan. Ponyatiyata pozor i slavav „Zapiski po balgarskite vastaniya” na Zahari Stoyanov. – Plovdivski universitet „P. Hilendarski”. Nauchni trudove, t.30, kn. 1, 1992, 153 – 161.]

Русков, Иван. Профилът на лъва и скицата на биографа. (Несвоевременни размишления) – Предговор към:Стоянов, З. Чардафон Великий. Биографическа скица в профил. [Анот. изд.: предговор, послеслов и бележки –Русков, И.] Пловдив, Хермес, 1995, 5 – 23. [Ruskov, Ivan. Profilat na lava i skitsata na biografa. (Nesvoevremennirazmishleniya) – Predgovor kam: Stoyanov, Z. Chardafon Velikiy. Biograficheska skitsa v profil. [Anot. izd.: predgovor,posleslov i belezhki – Ruskov, I.] Plovdiv, Hermes, 1995, 5 – 23.]

Русков, Иван. И винаги напред, и всякога надиря… (Риториката срещу поетиката в “Чардафон Великий”) –Послеслов към: Стоянов, З. Чардафон Великий. Биографическа скица в профил. [Анот. изд.: предговор, послеслови бележки – Русков, И.] Пловдив, Хермес, 1995, 257 – 276. [Ruskov, Ivan. I vinagi napred, i vsyakoga nadirya…(Ritorikata sreshtu poetikata v “Chardafon Velikiy”) – Posleslov kam: Stoyanov, Z. Chardafon Velikiy. Biograficheskaskitsa v profil. [Anot. izd.: predgovor, posleslov i belezhki – Ruskov, I.] Plovdiv, Hermes, 1995, 257 – 276.]

Русков, Иван. Функции на библиогемите в “Записки по българските въстания”. – В: Библия. Фолклор.Литература. Велико Търново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 1996, 114 – 122. [Ruskov, Ivan.Funktsii na bibliogemite v “Zapiski po balgarskite vastaniya”. – V: Bibliya. Folklor. Literatura. Veliko Tarnovo: Universitetskoizdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 1996, 114 – 122.]

Русков, Иван. Словото в четвероевангелието на Захарий Стоянов. – В: В памет на Петър Динеков. Традиция.Приемственост. Новаторство. Ред. К. Косев. София: БАН, 2001, с. 366 – 377. [Ruskov, Ivan. Slovoto v chetveroevan-gelieto na Zahariy Stoyanov. – V: V pamet na Petar Dinekov. Traditsiya. Priemstvenost. Novatorstvo. Red. K. Kosev.Sofiya: BAN, 2001, s. 366 – 377.]

Русков, Иван. Часовникът с кукувица и махалото на смисъла в Записките на З. Стоянов. – В: Интериорът въвфолклора, литературата, изкуството/културата. Отг. ред. Д. Чавдарова. Шумен: Университетско издателство „ЕпископКонстантин Преславски”, 2007, 150–159. [Ruskov, Ivan. Chasovnikat s kukuvitsa i mahaloto na smisala v Zapiskite na Z.Stoyanov. – V: Interiorat vav folklora, literaturata, izkustvoto/kulturata. Otg. red. D. Chavdarova. Shumen: Universitetskoizdatelstvo „Episkop Konstantin Preslavski”, 2007, 150 – 159.]

Русков, Иван. Дявол на кантар. Приписки към Записките. Велико Търново: Фабер, 2009, 147 с., ISBN 978-954-400-121-6. [Ruskov, Ivan. Dyavol na kantar. Pripiski kam Zapiskite. Veliko Tarnovo: Faber, 2009, 147 s.]

Русков, Иван. Цялостна научна редакция и бележки (с. 333 – 334) към: Захарий Стоянов. Записки побългарските възстания. Т. 1. Велико Търново: Фабер, 2009, ISBN 978-954-400-112-4. [Ruskov, Ivan. Tsyalostna nauchnaredaktsiya i belezhki (s. 333–334) kam: Zahariy Stoyanov. Zapiski po balgarskite vazstaniya. T. 1. Veliko Tarnovo: Faber,2009]

Русков, Иван. Цялостна научна редакция и бележки (с. 255 – 256) към: Захарий Стоянов. Записки по българскитевъзстания. Т. 2. Велико Търново: Фабер, 2009, ISBN 978-954-400-113-1. [Ruskov, Ivan. Tsyalostna nauchna redaktsiya ibelezhki (s. 255 – 256) kam: Zahariy Stoyanov. Zapiski po balgarskite vazstaniya. T. 2. Veliko Tarnovo: Faber, 2009]

Русков, Иван. Цялостна научна редакция и бележки (с. 223 – 224) към: Захарий Стоянов. Записки побългарските възстания. Т. 3. Велико Търново: Фабер, 2009, ISBN 978-954-400-114-8. [Ruskov, Ivan. Tsyalostna nauchnaredaktsiya i belezhki (s. 223 – 224) kam: Zahariy Stoyanov. Zapiski po balgarskite vazstaniya. T. 3. Veliko Tarnovo: Faber,2009]

Русков, Иван. От единия поглед до липсващата точка – В: Стоянов, З. Записки по българските възстания. Т.3. Велико Търново: Фабер, 2009, 237–255, ISBN 978-954-400-114-8. [Ruskov, Ivan. Ot ediniya pogled do lipsvashtatatochka – V: Stoyanov, Z. Zapiski po balgarskite vazstaniya. T. 3. Veliko Tarnovo: Faber, 2009, 237 – 255]

Русков, Иван. Текстът в интернет. Пренаписване на „Записките”. – В: ПУ „Паисий Хилендарски” –Филологически факултет. Научни трудове. Том 47, кн. 1, сб. А, 2009, с. 219–240, ISSN 0861-0029. [Ruskov, Ivan.Tekstat v internet. Prenapisvane na „Zapiskite”. – V: PU „Paisiy Hilendarski” – Filologicheski fakultet. Nauchni trudove.Tom 47, kn. 1, sb. A, 2009, s. 219 – 240]

Русков, Иван. Часове и време в Записките... на Захарий Стоянов – В: Стоянов, З. Записки по българскитевъзстания. Т. 3. Велико Търново: Фабер, 2009, 225 – 235. [Ruskov, Ivan. Chasove i vreme v Zapiskite... na ZahariyStoyanov – V: Stoyanov, Z. Zapiski po balgarskite vazstaniya. T. 3. Veliko Tarnovo: Faber, 2009]

Сапронова, Н. Т. Захарий Стоянов как историк и политический деятель. Автореферат диссертации насоискание степени кандидата исторических наук. Воронеж, 1954. [Sapronova, N. T. Zakhariy Stoyanov kak istorik ipoliticheskiy deyatel’. Avtoreferat dissertatsii na soiskaniye stepeni kandidata istoricheskikh nauk. Voronezh, 1954.]

Сапронова, Н. Т. З. Стоянов о Христо Ботеве. – Труды Воронежского университета, 1955, т. 42, вып. 3, 45 – 47.[Sapronova, N. T. Z. Stoyanov o Khristo Boteve. – Trudy Voronezhskogo universiteta, 1955, t. 42, vyp. 3, 45 – 47.]

130


Сапронова, Н. Т. Апрельское восстание 1876 года в Болгарии в отражении З. Стоянова. – В: Славянскийсборник. Вып. I. Воронеж, 1958, 73 – 82. [Sapronova, N. T. Aprel’skoye vosstaniye 1876 goda v Bolgarii v otrazhenii Z.Stoyanova. – V: Slavyanskiy sbornik. Vyp. I. Voronezh, 1958, 73 – 82.]

Свинтила, Владимир. Захарий Стоянов. Опит за социобиография. София: КЛИО, 1996, 187 с. [Svintila, Vladimir.Zahariy Stoyanov. Opit za sotsiobiografiya. Sofiya: KLIO, 1996, 187 s.]

Семов, Марко. Душевност и оцеляване. Размисли за характера на нашия народ. Из творчеството на ЗахариСтоянов и Иван Хаджийски. Пловдив, 1982, 332 с. [Semov, Marko. Dushevnost i otselyavane. Razmisli za haraktera nanashiya narod. Iz tvorchestvoto na Zahari Stoyanov i Ivan Hadzhiyski. Plovdiv, 1982, 332 s.]

Семов, Марко. Страсти и пристрастия на Захари Стоянов. Ч. 1 – 2. – Литературен фронт, № 31, 4 август 1983г., с. 1, 4; № 32, 11 август 1983 г., с. 5. [Semov, Marko. Strasti i pristrastiya na Zahari Stoyanov. Ch. 1 – 2. – Literaturenfront, № 31, 4 avgust 1983 g., s. 1, 4; № 32, 11 avgust 1983 g., s. 5.]

Семов, Марко. И ний не можем без него. – В: Марко Семов. Когато сами си сваляме гащичките. София, 2000,246 – 248. [Semov, Marko. I niy ne mozhem bez nego. – V: Marko Semov. Kogato sami si svalyame gashtichkite. Sofiya,2000, 246 – 248.]

Препечатка на статията със същото заглавие в сборника: Захарий Стоянов и нашето време. Доклади инаучни съобщения по повод 150-годишнината на Летописеца. Народно събрание на Република България. София,2000, 47 – 52. [Zahariy Stoyanov i nasheto vreme. Dokladi i nauchni saobshteniya po povod 150-godishninata naLetopisetsa. Narodno sabranie na Republika Balgariya. Sofiya, 2000, 47 – 52.]

Семов, Марко. Захари Стоянов. – В: Марко Семов, Георги Бакалов, Дойно Дойнов. Будители народни.София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2001, 273 – 276. [Semov, Marko. Zahari Stoyanov. – V:Marko Semov, Georgi Bakalov, Doyno Doynov. Buditeli narodni. Sofiya: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski”,2001, 273–276.]

Сонди, Дьорд. Моят Захари Стоянов. – Литературен форум, Брой 4 (427), 19.09.–25.09.2000 г. < http://slovo.bg/old/litforum/004/dsondi.htm > [Sondi, Dyord. Moyat Zahari Stoyanov. – Literaturen forum, Broy 4 (427), 19.09. – 25.09.2000 g.]

Материал от рубриката „Иван Вазов и Захари Стоянов. Общо и различно” на в-к Литературен форум.Прочетено в Пампорово на кръглата маса по повод 150-годишнината на Ив. Вазов и З. Стоянов.Друго издание на статията, със същото заглавие – в сборника: Захарий Стоянов и нашето време.

Доклади и научни съобщения по повод 150-годишнината на Летописеца. Народно събрание на Република България.София, 2000. [Zahariy Stoyanov i nasheto vreme. Dokladi i nauchni saobshteniya po povod 150-godishninata naLetopisetsa. Narodno sabranie na Republika Balgariya. Sofiya, 2000.]

Стаматов, Георги. Апостоли или агенти. – Български език и литература, 2005, № 1. [Stamatov, Georgi. Apostoliili agenti. – Balgarski ezik i literatura, 2005, № 1.]

Други публикации: Български език и литература (електронна версия), 2005, № 1; Електронносписание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67) < http://liternet.bg/publish10/gstamatov/apostoli.html >

Ролята на Иван Вазов и Захари Стоянов във формирането на облика на българскитереволюционери в българското самосъзнание.

Стаматов, Георги. „Чардафон Великий” – историята през призмата на хумористичната фамилиарност. –Български език и литература, 2005, № 4. [Stamatov, Georgi. „Chardafon Velikiy” – istoriyata prez prizmata nahumoristichnata familiarnost. – Balgarski ezik i literatura, 2005, № 4.]

Други публикации: Български език и литература (електронна версия), 2005, № 4; Електронносписание LiterNet, 25.10.2005, № 10 (71) < http://liternet.bg/publish10/gstamatov/cardafon.html >

Стаматов, Георги. Проблеми на идеологическото съвместяване в биографичната книга за Ботев от ЗахариСтоянов. – Български език и литература, 2006, № 4. [Stamatov, Georgi. Problemi na ideologicheskoto savmestyavane vbiografichnata kniga za Botev ot Zahari Stoyanov. – Balgarski ezik i literatura, 2006, № 4.]

Други публикации: Български език и литература (електронна версия), 2006, № 4; Електронносписание LiterNet, 23.09.2006, № 9 (71) < http://liternet.bg/publish10/gstamatov/problemi.html >

Стаматов, Любомир. Някои наблюдения на Захари Стоянов върху характера на българина. – Литературнамисъл, 27, 1983, № 8, с. 3. [Stamatov, Lyubomir. Nyakoi nablyudeniya na Zahari Stoyanov varhu haraktera na balgarina. –Literaturna misal, 27, 1983, № 8, s. 3.]

Стоянов, Людмил. Овчар и мемоарист. – В: Людмил Стоянов. Литературни очерци за български и рускиписатели. София, 1968, 56 – 80. [Stoyanov, Lyudmil. Ovchar i memoarist. – V: Lyudmil Stoyanov. Literaturni ochertsi zabalgarski i ruski pisateli. Sofiya, 1968, 56 – 80.]

Стоянов, Людмил. Захарий Стоянов. – В: Библиотека “Български писатели”. Живот – творчество – идеи. Т.IV. Под ред. на М. Арнаудов. София: Факел, 1929. [Stoyanov, Lyudmil. Zahariy Stoyanov. – V: Biblioteka “Balgarskipisateli”. Zhivot – tvorchestvo – idei. T. IV. Pod red. na M. Arnaudov. Sofiya: Fakel, 1929.]

Електронно издание: Библиотека “Български писатели”. Живот – творчество – идеи. Т. IV. Под ред. на А.Вачева. Варна: LiterNet, 2003. (http://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/4/). – http://liternet.bg/publish5/lstoianov/zstoianov.htm, достъпен – октомври 2010.

131


Стоянова, Радка. Захари Стоянов като биограф на Ботев. – Във: В памет на акад. Михаил Арнаудов. София,1974, 371 – 394. [Stoyanova, Radka. Zahari Stoyanov kato biograf na Botev. – Vav: V pamet na akad. Mihail Arnaudov.Sofiya, 1974, 371 – 394.]

Стоянова, Радка. Захари Стоянов за смъртта на Христо Ботев. Из „Захари Стоянов като биограф иа ХристоБотев”. – В: Четата на Христо Ботев. Сборник изследвания. Съставител и редактор Николай Жечев. София: Издателство„Наука и изкуство”, 1985, 159 – 175. [Stoyanova, Radka. Zahari Stoyanov za smartta na Hristo Botev. Iz „Zahari Stoyanovkato biograf ia Hristo Botev”. – V: Chetata na Hristo Botev. Sbornik izsledvaniya. Sastavitel i redaktor Nikolay Zhechev.Sofiya: Izdatelstvo „Nauka i izkustvo”, 1985, 159 – 175.]

Страници за Захари Стоянов. Творчеството на писателя в българската литературна критика. [Библиотека„Страници за... ”]. София: Параф, 1992, 155 с. [Stranitsi za Zahari Stoyanov. Tvorchestvoto na pisatelya v balgarskataliteraturna kritika. [Biblioteka „Stranitsi za... ”]. Sofiya: Paraf, 1992, 155 s.]

Тодоров, Д., Иванов, М. Публицистът Захари Стоянов. – В: Проф. Дафин Тодоров, доц. Митко Иванов,Стефан Чирпанлиев. Захари Стоянов. Библиография. 1880–1984. Съставител-организатор проф. Дафин Тодоров.София: СУ “Климент Охридски”, 1985, 1–29. [Todorov, D., Ivanov, M. Publitsistat Zahari Stoyanov. – V: Prof. DafinTodorov, dots. Mitko Ivanov, Stefan Chirpanliev. Zahari Stoyanov. Bibliografiya. 1880 – 1984. Sastavitel-organizatorprof. Dafin Todorov. Sofiya: SU “Kliment Ohridski”, 1985, 1 – 29.]

Тодоров, Николай. Захари Стоянов и идеята за Балканска федерация. – Исторически преглед, 1977, кн. 2, 59 – 62.[Todorov, Nikolay. Zahari Stoyanov i ideyata za Balkanska federatsiya. – Istoricheski pregled, 1977, kn. 2, 59 – 62.]

Тотев, Петко. З. Стоянов като литературен критик. – Сливенско дело, бр. 139, 2.12.1971 г. [Totev, Petko. Z.Stoyanov kato literaturen kritik. – Slivensko delo, br. 139, 2.12.1971 g.]

Тотева, Лиляна. Непознатият Захари Стоянов. – Библиотекар, Год. 26, 1979, бр. 3, 39 – 41. [Toteva, Lilyana.Nepoznatiyat Zahari Stoyanov. – Bibliotekar, God. 26, 1979, br. 3, 39 – 41.]

Тотева, Лиляна. Захари Стоянов и библиотеките. – Библиотекар, Год. 27, 1980, бр. 2, 43–45. [Toteva, Lilyana.Zahari Stoyanov i bibliotekite. – Bibliotekar, God. 27, 1980, br. 2, 43 – 45.]

Трендафилов, Христо. Вяра и история в два епизода от „Записките”. – Литературен форум, бр. 18 (441),26.12. – 08.01.2001 г. < http://www.slovo.bg/old/litforum/018/htrend.htm > [Trendafilov, Hristo. Vyara i istoriya v dvaepizoda ot „Zapiskite”. – Literaturen forum, br. 18 (441), 26.12. – 08.01.2001 g.]

Материал от рубриката „Иван Вазов и Захари Стоянов. Общо и различно” на в-к Литературен форум.Унджиев, Иван. Захари Стоянов – първият биограф на Христо Ботев. – В: Захари Стоянов. Христо Ботйов.

Опит за биография. София: Издателство на БЗНС, 1976, 403–409. [Undzhiev, Ivan. Zahari Stoyanov – parviyat biografna Hristo Botev. – V: Zahari Stoyanov. Hristo Botyov. Opit za biografiya. Sofiya: Izdatelstvo na BZNS, 1976, 403–409.]

Хаджов, Иван. Захаристояновото издание на Ботевите стихотворения. – Изкуство и критика (София) 5, 1942,№ 5 и 6. [Hadzhov, Ivan. Zaharistoyanovoto izdanie na Botevite stihotvoreniya. – Izkustvo i kritika (Sofiya) 5, 1942, № 5 i 6.]

Христов, Христо. Отношението на Зах. Стоянов към българското народно-революционно движение исоциализма. – Исторически преглед, 1947/1948, кн. 2, 155 – 176. [Hristov, Hristo. Otnoshenieto na Zah. Stoyanov kambalgarskoto narodno-revolyutsionno dvizhenie i sotsializma. – Istoricheski pregled, 1947/1948, kn. 2, 155 – 176.]

Христов, Христо. Идейната еволюция на българските революционери след Освобождението. – Историческипреглед, 1948/1949, 3 – 4, 418 – 460. [Hristov, Hristo. Ideynata evolyutsiya na balgarskite revolyutsioneri sledOsvobozhdenieto. – Istoricheski pregled, 1948/1949, 3 – 4, 418 – 460.]

Христов, Христо. Захари Стоянов за Христо Ботев. – Литературен фронт, № 14, 7 януари 1949, с. 6. [Hristov,Hristo. Zahari Stoyanov za Hristo Botev. – Literaturen front, № 14, 7 yanuari 1949, s. 6.]

Христу, Василе. Захари Стоянов – първият български ботевовед. – Литeратурен глас (София), 12, № 442, 1939г. [Hristu, Vasile. Zahari Stoyanov – parviyat balgarski botevoved. – Literaturen glas (Sofiya), 12, № 442, 1939 g.]

Христу, Василе. Захари Стоянов – патриот, мемоарист, публицист и оратор. – Лекционна пропаганда, 1965,бр. 3, 62 – 64. [Hristu, Vasile. Zahari Stoyanov – patriot, memoarist, publitsist i orator. – Lektsionna propaganda, 1965, br.3, 62 – 64.]

Цанев, Георги. Захарий Стоянов. 1850 – 1889 – 1939. – Изкуство и критика, 1939, № 7, 365 – 379. [Tsanev,Georgi. Zahariy Stoyanov. 1850–1889–1939. – Izkustvo i kritika, 1939, № 7, 365 – 379.]

Нова публикация в: Георги Цанев. Писатели и проблеми. София, 1965, 329 – 344. [Georgi Tsanev.Pisateli i problemi. Sofiya, 1965, 329–344.]

Цанев, Георги. Захари Стоянов. – В: История на българската литература в 4 тома. т. 3. Българската литератураот Освобождението 1878 до Първата световна война. София, 1970, 229 – 246. [Tsanev, Georgi. Zahari Stoyanov. – V:Istoriya na balgarskata literatura v 4 toma. t. 3. Balgarskata literatura ot Osvobozhdenieto 1878 do Parvata svetovnavoyna. Sofiya, 1970, 229 – 246.]

Цанев, Георги. Мястото на Захари Стоянов в мемоаристиката и историческата белетристика. – В: ГеоргиЦанев Историческият роман в българската литература. С., 1977, 104 – 108. [Tsanev, Georgi. Myastoto na ZahariStoyanov v memoaristikata i istoricheskata beletristika. – V: Georgi Tsanev Istoricheskiyat roman v balgarskata literatura.S., 1977, 104 – 108.]

132


Цанов, Страшимир. Митологизацията на историческата личност в “Христо Ботйов. Опит за биография” отЗ. Стоянов (Ботев като Ботев). – Литературна мисъл, Година XLVIII, 2004, № 1, 115 – 133. [Tsanov, Strashimir.Mitologizatsiyata na istoricheskata lichnost v “Hristo Botyov. Opit za biografiya” ot Z. Stoyanov (Botev kato Botev). –Literaturna misal, Godina XLVIII, 2004, № 1, 115 – 133.]

Цонев, Звезделин. Още за Велико Попов и ботевият биограф Захари Стоянов. – в-к Труд, № 219, 19 ноември1968 г. [Tsonev, Zvezdelin. Oshte za Veliko Popov i boteviyat biograf Zahari Stoyanov. – v-k Trud, № 219, 19 noemvri 1968 g.]

Чирпанлиев, Стефан. Ботев през погледа на Захари Стоянов. 135 г. от рождението на Христо Ботев. – Народнакултура, № 4, януари 1983 г. [Chirpanliev, Stefan. Botev prez pogleda na Zahari Stoyanov. 135 g. ot rozhdenieto naHristo Botev. – Narodna kultura, № 4, yanuari 1983 g.]

Чирпанлиев, Стефан. Медвенският гръмовержец. – Студентска трибуна, бр. 39, 21.06.1983 г. [Chirpanliev,Stefan. Medvenskiyat gramoverzhets. – Studentska tribuna, br. 39, 21.06.1983 g.]

Чирпанлиев, Стефан. Захари Стоянов в лондонския „Таймс”. Откритието на Ричардс. 38 депеши за еднаседмица. – в-к Поглед, № 24, 13 юни 1983 г., с. 9. [Chirpanliev, Stefan. Zahari Stoyanov v londonskiya „Tayms”.Otkritieto na Richards. 38 depeshi za edna sedmitsa. – v-k Pogled, № 24, 13 yuni 1983 g., s. 9.]

Чирпанлиев, Стефан. За неподписаните публикации на Захари Стоянов. – В: Проф. Дафин Тодоров, доц.Митко Иванов, Стефан Чирпанлиев. Захари Стоянов. Библиография. 1880 – 1984. Съставител-организатор проф.Дафин Тодоров. София: СУ “Климент Охридски”, 1985, 146 – 159. [Chirpanliev, Stefan. Za nepodpisanite publikatsii naZahari Stoyanov. – V: Prof. Dafin Todorov, dots. Mitko Ivanov, Stefan Chirpanliev. Zahari Stoyanov. Bibliografiya. 1880–1984. Sastavitel-organizator prof. Dafin Todorov. Sofiya: SU “Kliment Ohridski”, 1985, 146 – 159.]

Чирпанлиев, Стефан. Захари Стоянов – издател на Каравеловите съчинения. – в-к Литературен фронт, бр. 2,10.01.1985 г., с. 2. [Chirpanliev, Stefan. Zahari Stoyanov – izdatel na Karavelovite sachineniya. – v-k Literaturen front, br.2, 10.01.1985 g., s. 2.]

Чирпанлиев, Стефан. Захари Стоянов и спомоществователството. – Макове (Сливен), 8, № 3, 26 март 1987 г.[Chirpanliev, Stefan. Zahari Stoyanov i spomoshtestvovatelstvoto. – Makove (Sliven), 8, № 3, 26 mart 1987 g.]

Чирпанлиев, Стефан. Захари Стоянов – редактор и сътрудник на в. “Работник”. – Литературна история,1991, № 20, 79 – 85. [Chirpanliev, Stefan. Zahari Stoyanov – redaktor i satrudnik na v. “Rabotnik”. – Literaturna istoriya,1991, № 20, 79 – 85.]

Чолаков, Румен. Литературното дело на Захари Стоянов през погледа на Боян Пенев. – Бълг. мисъл (София),8, 1933, № 4. [Cholakov, Rumen. Literaturnoto delo na Zahari Stoyanov prez pogleda na Boyan Penev. – Balg. misal(Sofiya), 8, 1933, № 4.]

Янев, Симеон. Захари Стоянов сред българския живот в 1876 година. – В: Симеон Янев. Корени. Литературниесета. София: Издателство на ЦК на ДКМС – “Народна младеж”, 1976, 86 – 131 и 140 – 141 (бележки към текста).[Yanev, Simeon. Zahari Stoyanov sred balgarskiya zhivot v 1876 godina. – V: Simeon Yanev. Koreni. Literaturni eseta.Sofiya: Izdatelstvo na TSK na DKMS – “Narodna mladezh”, 1976, 86 – 131 i 140 – 141]

Leger, Louis. Un patriot bulgare. Zacharie Stojanov. – In: Louis Leger. Russes et Slaves. Études politiques etlittéraires. Serie II. Paris, 1896, 93 – 189.

Приложение VI. Изследвания на възпитаници и преподаватели от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” върхуживота и творчеството на З. Стоянов– подбрана библиография

Бурмов, Ал. Захари Стоянов – писател-историк [Burmov, Al. Zahari Stoyanov – pisatel-istorik]Послеслов към седмото издание на: Захари Стоянов. Христо Ботйов. Опит за биография. – първият

биограф на Христо Ботев. – В: Захари Стоянов. Съчинения в три тома. Том втори. Биографии. Четите в България.София: Български писател, 1965, 631 – 635. [Zahari Stoyanov. Hristo Botyov. Opit za biografiya. – parviyat biograf naHristo Botev. – V: Zahari Stoyanov. Sachineniya v tri toma. Tom vtori. Biografii. Chetite v Balgariya. Sofiya: Balgarskipisatel, 1965, 631–635.] [Ръководител на редакционната колегия, подготвяща тома, Александър Бурмов почива,недочакал издаването му]

Други издания: Захари Стоянов. Христо Ботйов. Опит за биография. София: Издателство на БЗНС, 1976,410 – 415 [Zahari Stoyanov. Hristo Botyov. Opit za biografiya. Sofiya: Izdatelstvo na BZNS, 1976, 410 – 415]; ЗахариСтоянов. Съчинения в три тома. Том втори. Биографии. Четите в България. София: Български писател, 1983, 595 –599 [Zahari Stoyanov. Sachineniya v tri toma. Tom vtori. Biografii. Chetite v Balgariya. Sofiya: Balgarski pisatel, 1983, 595 – 599];Стоянов, Захарий. Исторически трудове. Съчинения в седем тома. Том III. София: Издателство “ЗАХАРИЙСТОЯНОВ”, 2008, 919 – 925 [Stoyanov, Zahariy. Istoricheski trudove. Sachineniya v sedem toma. Tom III. Sofiya:Izdatelstvo “ZAHARIY STOYANOV”, 2008, 919 – 925].

Гърдев, Борислав. Ученикът и неговият опонент. – Литературен форум, Брой 15 (499), 16.04.2002 – 22.04.2002 г.[Gardev, Borislav. Uchenikat i negoviyat oponent. – Literaturen forum, Broy 15 (499), 16.04.2002 – 22.04.2002 g.]

Гърдев, Борислав. Превращенията на Захарий. – Електронно списание LiterNet, 29.12.2004, № 12 (61), http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/istoria/zahari.htm (достъпен януари 2011). [Gardev, Borislav. Prevrashteniyata na Zahariy. –Elektronno spisanie LiterNet, 29.12.2004, № 12 (61).]

Статията има и други интерактивни публикации.

133


Гърдев, Борислав. Вазов и Захарий Стоянов – между преклонението и завистта. – Публикувано на 16.02.2014/ 19:51 Афера БГ < http://afera.bg/вазов-и-захарий-стоянов-между-прекл.html > [Gardev, Borislav. Vazov i ZahariyStoyanov – mezhdu preklonenieto i zavistta. – Publikuvano na 16.02.2014 / 19:51 Afera BG]

Димитров, Николай. Езикът на страха в „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. – Проглас,год. XX, 2011, кн. 1, 206–211. [Dimitrov, Nikolay. Ezikat na straha v „Zapiski po balgarskite vastaniya” na Zahari Stoyanov. –Proglas, god. XX, 2011, kn. 1, 206–211.]

Михалева, Тодорка. Захари Стоянов – посредник между читателя и книгата. – В: Книга и комуникация – отидеята до интерпретацията. Национална кръгла маса по случай петдесетгодишнината на Университетско издателство“Св.св. Кирил и Методий”. Велико Търново, 24–25 април 2007 г. Велико Търново: Университетско издателство“Св.св. Кирил и Методий”, 2008, 154–164. [Mihaleva, Todorka. Zahari Stoyanov – posrednik mezhdu chitatelya iknigata. – V: Kniga i komunikatsiya – ot ideyata do interpretatsiyata. Natsionalna kragla masa po sluchaypetdesetgodishninata na Universitetsko izdatelstvo “Sv.sv. Kiril i Metodiy”. Veliko Tarnovo, 24–25 april 2007 g. VelikoTarnovo: Universitetsko izdatelstvo “Sv.sv. Kiril i Metodiy”, 2008, 154–164.]

Михалева, Тодорка. Следосвобожденски нрави в борбите при суспендирането на конституцията в районана Русе, Разград и Попово (по данни от „Превратът” на Захари Стоянов). – В: Поломието. Находки. Събития.Личности. VII и VIII национални научни конференции. Велико Търново: Фабер, 2015, 325–337. [Mihaleva, Todorka.Sledosvobozhdenski nravi v borbite pri suspendiraneto na konstitutsiyata v rayona na Ruse, Razgrad i Popovo (podanni ot „Prevratat” na Zahari Stoyanov). – V: Polomieto. Nahodki. Sabitiya. Lichnosti. VII i VIII natsionalni nauchnikonferentsii. Veliko Tarnovo: Faber, 2015, 325–337.]

Михалева, Тодорка; Йорданов, Стефан. Медвенският гръмовержец в следосвобожденската публицистика.Аспекти на публицистичната и културно-просветната дейност на Захари Стоянов (1880–1885). Велико Търново:ИВИС, 2011, 235 с. [Mihaleva, Todorka; Yordanov, Stefan. Medvenskiyat gramoverzhets v sledosvobozhdenskatapublitsistika. Aspekti na publitsistichnata i kulturno-prosvetnata deynost na Zahari Stoyanov (1880–1885). Veliko Tarnovo:IVIS, 2011, 235 s.]

Михалева, Тодорка; Йорданов, Стефан. Френският език в публицистичната и обществената дейност наЗахари Стоянов. – В: Научни изследвания в чест на доц.д-р Иванка Попова-Велева / Mélanges en Hommage а IvankaPopova-Véléva. Велико Търново: Издателство „ИВИС”, 2013, 365–382. [Mihaleva, Todorka; Yordanov, Stefan. Frenskiyatezik v publitsistichnata i obshtestvenata deynost na Zahari Stoyanov. – V: Nauchni izsledvaniya v chest na dots.d-rIvanka Popova-Veleva / Mélanges en Hommage а Ivanka Popova-Véléva. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo „IVIS”, 2013, 365–382.]

Петрова, Ефросина. Народовед, историк и художник. – в-к Нука и труд (Орган на ВТУ „Св. св. Кирил иМетодий”), бр. 15 (99), 30.XII.1971 г., с. 3. [Petrova, Efrosina. Narodoved, istorik i hudozhnik. – v-k Nuka i trud (Organ naVTU „Sv. sv. Kiril i Metodiy”), br. 15 (99), 30.XII.1971 g., s. 3.]

[ За Захари Стоянов ]Попов, Страхил. Личност и художествен образ: Опит за психо-социология на авторовата личност - художествен

характер в „Житието” на Софроний Врачански и „Записките” на Захари Стоянов. – В: Захари Стоянов. Новиизследвания и материали. Редакционна колегия: Милена Цанева, Никола Георгиев, Катя Бъклова. София: Българскиписател, 1980, 154–176. [Popov, Strahil. Lichnost i hudozhestven obraz: Opit za psiho-sotsiologiya na avtorovata lichnost -hudozhestven harakter v „Zhitieto” na Sofroniy Vrachanski i „Zapiskite” na Zahari Stoyanov. – V: Zahari Stoyanov. Noviizsledvaniya i materiali. Redaktsionna kolegiya: Milena Tsaneva, Nikola Georgiev, Katya Baklova. Sofiya: Balgarskipisatel, 1980, 154–176.]

Попов, Страхил. З. Стоянов. „Записки по българските въстания”. – В: Литературни анализи в помощ научениците от Х клас. Велико Търново, 1992, 23–30. [Popov, Strahil. Z. Stoyanov. „Zapiski po balgarskite vastaniya”. –V: Literaturni analizi v pomosht na uchenitsite ot H klas. Veliko Tarnovo, 1992, 23–30.]

Преиздания: 2. изд. 1993; 3. изд. 1994; [4.] изд. 1996; [5.] изд. 1998.Радев, Иван. “Записки по българските въстания” и историографската същност на “Кървава песен” от П. П.

Славейков. – Език и литература, 1980, № 2, 29–39. [Radev, Ivan. “Zapiski po balgarskite vastaniya” i istoriografskatasashtnost na “Karvava pesen” ot P. P. Slaveykov. – Ezik i literatura, 1980, № 2, 29–39.]

Радев, Иван. Бачо Киро – Захари Стоянов. От “летописанията” към “Четите в България”. – В: Турскитезавоевания и съдбата на балканските народи, отразени в историческите и литературните паметници от 14–18 век.В. Търново, 1992, 424–429. [Radev, Ivan. Bacho Kiro – Zahari Stoyanov. Ot “letopisaniyata” kam “Chetite v Balgariya”. – V:Turskite zavoevaniya i sadbata na balkanskite narodi, otrazeni v istoricheskite i literaturnite pametnitsi ot 14–18 vek. V.Tarnovo, 1992, 424–429.]

Повторна публикация в сборника: Иван Радев. Литература и култура на Възраждането. I. Личностии явления от “втория ред”. В. Търново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2008, 339–343 [IvanRadev. Literatura i kultura na Vazrazhdaneto. I. Lichnosti i yavleniya ot “vtoriya red”. V. Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo

134


“Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2008, 339 – 343], с незначителна промяна в заглавието, гласящо: “От Летописа на Бачо Кирокъм “Четите в България” на Зах. Стоянов”.

Радев, Иван. Бенковски. Предпоставки за конгениалния му портрет в „Записките”. – Литературен вестник,Год. 25, Брой 14, 6 – 12.04.2016 г., с. 9, 10–11. [Radev, Ivan. Benkovski. Predpostavki za kongenialniya mu portret v„Zapiskite”. – Literaturen vestnik, God. 25, Broy 14, 6 – 12.04.2016 g., s. 9, 10 – 11.]

Радева, Пенка. Някои особености при употребата на фразеологизми в “Записките” на З. Стоянов. – Българскиезик и литература, 1975, № 5, 3 – 11. [Radeva, Penka. Nyakoi osobenosti pri upotrebata na frazeologizmi v “Zapiskite”na Z. Stoyanov. – Balgarski ezik i literatura, 1975, № 5, 3 – 11.]

Радева, Пенка. Захари Стоянов и езикът на неговите “Записки”. – Родна реч, 1975, № 3. [Radeva, Penka.Zahari Stoyanov i ezikat na negovite “Zapiski”. – Rodna rech, 1975, № 3.]

Радева, Пенка. Наблюдения върху лексиката на “Записки по българските въстания”. – Трудове на ВТУ.Филологически факултет 1974 – 1975, том XII, кн. 2. Езикознание. София, 1977, 147 – 194. [Radeva, Penka. Nablyudeniyavarhu leksikata na “Zapiski po balgarskite vastaniya”. – Trudove na VTU. Filologicheski fakultet 1974 – 1975, tom XII, kn. 2.Ezikoznanie. Sofiya, 1977, 147 – 194.]

Радева, Пенка. Моносемантичните глаголи в Записки по българските въстания. – В: Аспирантски сборник.Т. 5. Велико Търново, УИ „Св. св. Кирил и Методий”, 1979, 43–51. [Radeva, Penka. Monosemantichnite glagoli vZapiski po balgarskite vastaniya. – V: Aspirantski sbornik. T. 5. Veliko Tarnovo, UI „Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 1979, 43 – 51.]

Радева, Пенка. Глаголната лексика в Записки по българските въстания от Захари Стоянов. Дисертационентруд. Велико Търново, 1979, 322 с. [Radeva, Penka. Glagolnata leksika v Zapiski po balgarskite vastaniya ot ZahariStoyanov. Disertatsionen trud. Veliko Tarnovo, 1979, 322 s.]

Радева, Пенка. Глаголната лексика в обрисовката на персонажа в Записки по българските въстания. –Български език и литература, 1980, № 6, 22 – 32. [Radeva, Penka. Glagolnata leksika v obrisovkata na personazha vZapiski po balgarskite vastaniya. – Balgarski ezik i literatura, 1980, № 6, 22 – 32.]

Радева, Пенка. Изразни средства на комичното изображение в “Записки по българските въстания”. – В:Захари Стоянов. Нови изследвания и материали. Редакционна колегия: Милена Цанева, Никола Георгиев, КатяБъклова. София: Български писател, 1980, 100 – 109. [Radeva, Penka. Izrazni sredstva na komichnoto izobrazhenie v“Zapiski po balgarskite vastaniya”. – V: Zahari Stoyanov. Novi izsledvaniya i materiali. Redaktsionna kolegiya: MilenaTsaneva, Nikola Georgiev, Katya Baklova. Sofiya: Balgarski pisatel, 1980, 100 – 109.]

Радева, Пенка. Изображения на природата и природните явления в “Записки по българските въстания”. –Родна реч, 1981, № 2, 10 – 18. [Radeva, Penka. Izobrazheniya na prirodata i prirodnite yavleniya v “Zapiski po balgarskitevastaniya”. – Rodna rech, 1981, № 2, 10 – 18.]

Радева, Пенка. Типове н повествувание в „Записки по българските въстания” от Захари Стоянов. – В:Маайстори на българското художествено слово (10 клас). София – Велико Търново, 1995, 102 – 118. [Radeva, Penka.Tipove n povestvuvanie v „Zapiski po balgarskite vastaniya” ot Zahari Stoyanov. – V: Maaystori na balgarskotohudozhestveno slovo (10 klas). Sofiya – Veliko Tarnovo, 1995, 102 – 118.]

Радева, Пенка. В художествения свят на „Записки по българските въстания”. – В: Пенка Радева. Езиковедскиетюди върху творби на българската литература. Велико Търново: Издателство „ВЕСТА”, 2011, 37 – 76. [Radeva,Penka. V hudozhestveniya svyat na „Zapiski po balgarskite vastaniya”. – V: Penka Radeva. Ezikovedski etyudi varhutvorbi na balgarskata literatura. Veliko Tarnovo: Izdаtelstvo „VESTA”, 2011, 37 – 76.]

Преиздание на: Радева, Пенка. Типове на повествувание в „Записки по българските въстания” от ЗахариСтоянов. – В: Майстори на българското художествено слово (10 клас). София – Велико Търново, 1995, 102 – 118[Radeva, Penka. Tipove nа povestvuvanie v „Zapiski po balgarskite vastaniya” ot Zahari Stoyanov. – V: Maystori nabalgarskoto hudozhestveno slovo (10 klas). Sofiya – Veliko Tarnovo, 1995, 102–118]; Радева, Пенка. Глаголната лексикав обрисовката на персонажа в Записки по българските въстания. – Български език и литература, 1980, № 6, 22 – 32[Radeva, Penka. Glagolnata leksika v obrisovkata na personazha v Zapiski po balgarskite vastaniya. – Balgarski ezik iliteratura, 1980, № 6, 22 – 32]; Радева, Пенка. Изображения на природата и природните явления в “Записки побългарските въстания”. – Родна реч, 1981, № 2, 10 – 18 [Radeva, Penka. Izobrazheniya na prirodata i prirodnite yavleniyav “Zapiski po balgarskite vastaniya”. – Rodna rech, 1981, № 2, 10 – 18].

Стоянов, Иван; Георгиев, Лъчезар; Златев, Любомир; Билчев, Т. Захари Стоянов – редактор и издател.Документален сборник. Съставителство, предговор и бележки. Велико Търново, 1999, 174 с. [Stoyanov, Ivan; Georgiev,Lachezar; Zlatev, Lyubomir; Bilchev, T. Zahari Stoyanov – redaktor i izdatel. Dokumentalen sbornik. Sastavitelstvo,predgovor i belezhki. Veliko Tarnovo, 1999, 174 s.]

Mihaleva, T., et Yordanov, St. Zahari Stoyanov et la langue et littérature françaises. – In: Теория и практика напревода. Сборник в памет на Даниела Петрова. Международна научна конференция 24 – 25 ноември 2011 г. ВеликоТърново / Théorie et pratique de la traduction. Actes du Colloque en homage à Daniela Petrova. Colloque international24 – 25 novembre 2011. Veliko Tarnovo, 2012, 201 – 214.






135

НОВИ КНИГИ НА ПРЕПОДАВАТЕЛИ ОТ ИСТОРИЧЕСКИЯ ФАКУЛТЕТНА ВТУ „СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ”, ПУБЛИКУВАНИ

В ПЕРИОДА 2011 – 2015 г. КНИГОПИС

NEW BOOKS OF THE LECTURERS FROM DEPARTMENT OF HISTORY OFST CYRIL AND ST METHODIUS UNIVERSITY OF VELIKO TURNOVO, PUBLISHED

IN PERIOD 2011 – 2015. A BIBLIOGRAPHY

Праистория, антична археология, история на древността

Александров, Олег. Етнически и социален състав на римската армия. Велико Търново:Издателство „Фабер“, 2013, 442 с. ISBN 978-954-400-969-4 [Aleksandrov, Oleg. Etnicheski i sotsialensastav na rimskata armiya. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo „Faber“, 2013, 442 s.]

Жеков, Ж. Хоплити и пелтасти – проекции в историята. Велико Търново: Университетскоиздателство „Св. св. Кирил и Методий” Велико Търново, 2014, 475 с., ISBN 978-954-524-940-2 [Zhekov,Zh. Hopliti i peltasti – proektsii v istoriyata. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo „Sv. sv. Kiril i Metodiy”Veliko Tarnovo, 2014, 475 s.]

Тодоров, Иван. Енциклопедичен справочник по Стара история. Велико Търново: Издателство„Фабер“, 2012, 408 с. ISBN 978-954-400-672-3. [Todorov, Ivan. Entsiklopedichen spravochnik po Staraistoriya. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo „Faber“, 2012, 408 s.]

Чохаджиев, Стефан (в съавторство с Н. Михайлова). Smyadovo Prehistoric Cemetery 2005–2008. Sofia, 2014 ISBN 978-619-7171-02-0 [Chohadzhiev, Stefan (v saavtorstvo s N. Mihaylova). SmyadovoPrehistoric Cemetery 2005–2008. Sofia, 2014]

Средновековна история и археология

Борисов, Борис. Полски Градец. Археологически проучвания, т. 1. Велико Търново: Издателство„Фабер“, 2013, 576 с., 232 илюстр. + 16 цв. прил., ISBN: 978-954-400-995-3 [Borisov, Boris. Polski Gradets.Arheologicheski prouchvaniya, t. 1. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo „Faber“, 2013, 576 s., 232 ilyustr. + 16 tsv. pril.]

Димитров, Димитър. Византия между Изтока и Запада. София: Издателство „Изток – Запад“,2014, 235 с., ISBN 978-619-152-422-8; [Dimitrov, Dimitar. Vizantiya mezhdu Iztoka i Zapada. Sofiya: Izdatelstvo„Iztok – Zapad“, 2014, 235 s.]

Димитров, Димитър. Св. Климент Римски. Две послания до Коринтяните (превод отстарогръцки език и коментар). София: Синодално издателство, 2012, 217 c., ISBN 978-954-8398-71-8[Dimitrov, Dimitar. Sv. Kliment Rimski. Dve poslaniya do Korintyanite (prevod ot starogratski ezik i komentar).Sofiya: Sinodalno izdatelstvo, 2012, 217 c.]

Димитров, Димитър (в съавторство с В. Тъпкова-Заимова и П. Павлов). Византия ивизантийският свят. София: Издателство “Просвета”, 2011, 474 с., ISBN 978-954-01-2427-8 [Dimitrov,Dimitar (v saavtorstvo s V. Tapkova-Zaimova i P. Pavlov). Vizantiya i vizantiyskiyat svyat. Sofiya: Izdatelstvo“Prosveta”, 2011, 474 s.]

Иванов, Ивелин. Градове, катедрали и университети в средновековна Европа. Велико Търново:Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2014, 279 с., ISBN 978-954-524-976-1 [Ivanov,

136


Ivelin. Gradove, katedrali i universiteti v srednovekovna Evropa. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo“Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2014, 279 s.]

Иванов, Ивелин. Войната и мирът в кралските саги на Снуре Стюрлюсон. Велико Търново:Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2014, 290 с., ISBN 978-954-524-967-9 [Ivanov,Ivelin. Voynata i mirat v kralskite sagi na Snure Styurlyuson. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo “Sv.sv. Kiril i Metodiy”, 2014, 290 s.]

Кънев, Николай. Византинобългарски студии. Велико Търново: Университетско издателство“Св. св. Кирил и Методий”, 2013, 326 с., ISBN 978-954-524-928-0. [Kanev, Nikolay. Vizantinobalgarskistudii. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2013, 326 s.]

Лазаров, Иван (съавтор). Кой кой е в средновековна България. Трето допълнено и основнопреработено издание, София, изд. Изток – Запад, 2012, 716 с. ISBN 978-619-152-012-1 [Lazarov, Ivan(saavtor). Koy koy e v srednovekovna Balgariya. Treto dopalneno i osnovno preraboteno izdanie, Sofiya, izd.Iztok – Zapad, 2012, 716 s.]

176 статии, подписани И. Л.Павлов, Пламен. Векът на цар Самуил. София: „Изток – Запад”, 2014, 232 с., ISBN 978-619-

152-507-2 [Pavlov, Plamen. Vekat na tsar Samuil. Sofiya: „Iztok – Zapad”, 2014, 232 s.]Павлов, Пламен (в съавторство с Й. Андреев и И. Лазаров). Кой кой е в средновековна

България (Трето основно преработено и допълнено издание). София: Издателство „Изток – Запад“,2012, 720 с., ISBN978-619-152-012-1 [Pavlov, Plamen (v saavtorstvo s Y. Andreev i I. Lazarov). Koy koy ev srednovekovna Balgariya (Treto osnovno preraboteno i dopalneno izdanie). Sofiya: Izdatelstvo „Iztok –Zapad“, 2012, 720 s.]

Павлов, Пламен (в съавторство с В. Тъпкова-Заимова и Д. Димитров). Византия ивизантийският свят. София: Издателство “Просвета”, 2011, 474 с., ISBN 978-954-01-2427-8 [Pavlov,Plamen (v saavtorstvo s V. Tapkova-Zaimova i D. Dimitrov). Vizantiya i vizantiyskiyat svyat. Sofiya: Izdatelstvo“Prosveta”, 2011, 474 s.]

Павлов, Пламен (съставител, отговорен редактор, съавтор). Бележити българи. Т. І–Х.София, “Световна библиотека”, 2012, 10 тома, всеки по 160 с. [Pavlov, Plamen (sastavitel, otgovorenredaktor, saavtor). Belezhiti balgari, t. І–H. Sofiya, “Svetovna biblioteka”, 2012]

Павлов, Пламен (съставител, отговорен редактор, съавтор). Българска национална исто-рия, Т. ІІ (Древните българи, Старата Велика България и нейните наследници в Източна Европа презСредновековието). В. Търново, „Абагар“, 2013, 448 с., ISBN 978-619-168-060-3 [Pavlov, Plamen (sastavitel,otgovoren redaktor, saavtor). Balgarska natsionalna istoriya,tom ІІ (Drevnite balgari, Starata Velika Balgariyai neynite naslednitsi v Iztochna Evropa prez Srednovekovieto). V. Tarnovo, „Abagar“, 2013, 448 s.]

История на османския период и на българското Възраждане

Георгиева, Гергана. Арбанаси през XV–XIX век: социално-икономически профил. Варна:Издателство „Стено”, 2014, 190 с., ISBN 978-954-449-733-0 [Georgieva, Gergana. Arbanasi prez XV–XIX vek: sotsialno-ikonomicheski profil. Varna: Izdatelstvo „Steno”, 2014, 190 s.]

Мутафова, Красимира. Религия и идентичност (християнство и ислям) по българските земи восманската документация от ХV–ХVІІІ век. Велико Търново: Издателство „Фабер“, 2013, 376 с.,ISBN 978-619-00-0009-9 [Mutafova, Krasimira. Religiya i identichnost (hristiyanstvo i islyam) po balgarskitezemi v osmanskata dokumentatsiya ot XV–XVІІІ vek. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo „Faber“, 2013, 376 s.]

Мутафова, Красимира (в съавторство с М. Калицин). Подбрани османски документи заТърново и Търновска каза. Изследване и превод на документи, терминологичен речник, показалец нагеографските имена. Отговорен редактор Ст. Андреев. Второ преработено и допълнено издание. ВеликоТърново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2012, 476 с., ISBN 978-954-524-871-9 [Mutafova, Krasimira (v saavtorstvo s M. Kalitsin). Podbrani osmanski dokumenti za Tarnovo i Tarnovskakaza. Izsledvane i prevod na dokumenti, terminologichen rechnik, pokazalets na geografskite imena. Otgovorenredaktor St. Andreev. Vtoro preraboteno i dopalneno izdanie. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo “Sv.sv. Kiril i Metodiy”, 2012, 476 s.]

Павлов, Пламен (в съавторство с Х. Вачев). Арбанаси и църквата „Рождество Христово”.София, „Борина”, 2013 ISBN 978-954-500-281-6 [Pavlov, Plamen (v saavtorstvo s H. Vachev). Arbanasi itsarkvata „Rozhdestvo Hristovo”. Sofiya, „Borina”, 2013]

На бълг., англ., рус., френски, нем., итал. и исп. ез.

137


Стоянов, Иван. Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски. ВеликоТърново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2012, 231 с. ISBN 978–954–524–850–4 [Stoyanov, Ivan. Novi shtrihi varhu ideynite vazgledi i deynostta na Vasil Levski. Veliko Tarnovo:Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2012, 231 s.]

Стоянов, Иван. Първият биограф на Апостола. Велико Търново: Издателство „Астарта”, 2013,101 с. ISBN 978-954-350-164-9 [Stoyanov, Ivan. Parviyat biograf na Apostola. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo„Astarta”., 2013, 101 s.]

Стоянов, Иван. Каравелов и Левски. Истинският прочит. София: Издателство „Златен Змей”,2014, 271 с., ISBN 978-954-776-029-5 [Stoyanov, Ivan. Karavelov i Levski. Istinskiyat prochit. Sofiya: Izdatelstvo„Zlaten Zmey”, 2014, 271 s.]

Стоянов, Иван. Московският славянски комитет и Българското опълчение. Велико Търново:Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2014, 125 с., ISBN 978-954-524-986-0 [Stoyanov,Ivan. Moskovskiyat slavyanski komitet i Balgarskoto opalchenie. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo“Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2014, 125 s.]

Стоянов, Иван (автор и съставител). Европейските измерения на Васил Левски. София:Издателство „Златен Змей”, 2011, 136 с. ISBN 978-954-776-013-4 [Stoyanov, Ivan (avtor i sastavitel).Evropeyskite izmereniya na Vasil Levski. Sofiya: Izdatelstvo „Zlaten Zmey”, 2011, 136 s.]

Стоянов, Иван (автор и съставител). Апостолът на българската свобода. София: Издателство„Златен Змей”, 2011. 136 с. [Stoyanov, Ivan (avtor i sastavitel). Apostolat na balgarskata svoboda. Sofiya:Izdatelstvo „Zlaten Zmey”, 2011. 136 s.]

На осем езика – немски, ISBN 978-954-776 -019-6; френски, ISBN 978-954-776-016-5; испански,ISBN 978-954-776-017-2; италиански, ISBN 978-954-776-018-9; английски, ISBN 978-954-776-015-8;унгарски, 978-954-776-020-2; норвежки, 978-954-776-014-1, руски.

Тютюнджиев, Иван. История на българския народ ХV–ХVІІ в. Велико Търново: Издателство„Ровита”, 2015 [Tyutyundzhiev, Ivan. Istoriya na balgarskiya narod ХV–ХVІІ v. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo„Rovita”, 2015]

Нова и съвременна история

Андреев, Андрей Д. Руските славянски комитети и българското възрожденско общество (1857 –1858). В. Търново, 2014. ISBN 978-619-168-109-9 [Andreev, Andrey D. Ruskite slavyanski komiteti ibalgarskoto vazrozhdensko obshtestvo (1857 – 1858). V. Tarnovo, 2014]

Григорова, Л. Конституционният въпрос в България 1946–1947. Велико Търново: Издателство„Фабер“, 2013, 464 с., ISBN: 978-954-400-905-2 [Grigorova, L. Konstitutsionniyat vapros v Balgariya 1946–1947. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo „Faber“, 2013, 464 s.]

Иванов, Ивелин А. Латвия и латвийците. Кратка история. Велико Търново: Университетскоиздателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2015. ISBN 978-619-208-012-9 [Ivanov, Ivelin A. Latviya ilatviytsite. Kratka istoriya. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2015]

Йорданов, Стефан (в съавторство с Т. Михалева). Медвенският гръмовержец в следосво-божденската публицистика. Аспекти на публицистичната и културно-просветната дейност на ЗахариСтоянов (1880–1885). Велико Търново: Издателство “ИВИС”, 2011, 233 с., ISBN 978-954-8387-93-4[Yordanov, Stefan (v saavtorstvo s T. Mihaleva). Medvenskiyat gramoverzhets v sledosvobozhdenskata pub-litsistika. Aspekti na publitsistichnata i kulturno-prosvetnata deynost na Zahari Stoyanov (1880 – 1885). VelikoTarnovo: Izdatelstvo “IVIS”, 2011, 233 s.]

Калчев, Калчо. Българо-турски военнополитически отношения (1915 – 1918 г.). Велико Търново,2011, 344 с. [Kalchev, Kalcho. Balgaro-turski voennopoliticheski otnosheniya (1915 – 1918 g.). Veliko Tarnovo,2011, 344 s.]

Лечев, Велико. Движение в Добруджа за защита на Съединението 1885 г. Велико Търново,2011, 260 с., ISBN 978-954-400- 494-1 [Lechev, Veliko. Dvizhenie v Dobrudzha za zashtita na Saedinenieto1885 g. Veliko Tarnovo, 2011, 260 s.]

Мишев, Радослав. История на страните от Изтока и Латинска Америка в ново време. ВеликоТърново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2011, 238 с., ISBN 978–954–524–

138


793-4 [Mishev, Radoslav. Istoriya na stranite ot Iztoka i Latinska Amerika v novo vreme. Veliko Tarnovo:Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2011, 238 s.]

Мишев, Радослав. Исторически ескизи. Велико Търново: Университетско издателство “Св.св. Кирил и Методий”, 2012, 342 с., ISBN 978-954-524-843-6 [Mishev, Radoslav. Istoricheski eskizi. VelikoTarnovo: Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2012, 342 s.]

Палангурски, Милко. По българските парламентарни избори 1894 – 1913 г., В. Търново, 2011,Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 371 с. ISBN: 978-954-524-789-7 [Palangurski,Milko. Po balgarskite parlamentarni izbori 1894 – 1913 g., V. Tarnovo, 2011, Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv.Kiril i Metodiy”, 371 s.]

Палангурски, Милко. Нова история на България, I. Княжеството.1879 – 1911, С., Сиела, 2013,360 с. ISBN:.978-954-28-1370-5 [Palangurski, Milko. Nova istoriya na Balgariya, I. Knyazhestvoto.1879 –1911, S., Siela, 2013, 360 s.]

Палангурски, Милко. Учредителите.Участниците в Учредителното народно събрание вТърново 10.II.-16.IV.1879 г. Енциклопедичен справочник, София: Сиби, 2014, 327 с. ISBN:.978-954-730-877-0 [Palangurski, Milko. Uchreditelite.Uchastnitsite v Uchreditelnoto narodno sabranie v Tarnovo 10.II.-16.IV.1879 g. Entsiklopedichen spravochnik, Sofiya: Sibi, 2014, 327 s.]

Петков, Петко Ст. Българската православна църква и държавната власт в Княжество/ЦарствоБългария 1878 – 1912 г. (Институционални отношения). Велико Търново: Издателство „Фабер“, 2012.568 с. (с илюстрации и карта). ISBN: 978-954-400-821-5 [Petkov, Petko St. Balgarskata pravoslavna tsarkvai darzhavnata vlast v Knyazhestvo/Tsarstvo Balgariya 1878 – 1912 g. (Institutsionalni otnosheniya). VelikoTarnovo: Izdatelstvo „Faber“, 2012. 568 s. (s ilyustratsii i karta).]

Спиридонов, Валентин. Германия през XIX век: от съюз към империя. В. Търново: „I & B”,2015, 291 с., ISВN 978-954-9689-91-4 [Spiridonov, Valentin. Germaniya prez XIX vek: ot sayuz kam imperiya.V. Tarnovo: „I & B”, 2015, 291 s.]

Симеонов, Симеон, А. Европа и българската перспектива в Ново време. Велико Търново:Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2012, 208 с., ISBN 978-954-524-833-7. [Simeonov,Simeon, A. Evropa i balgarskata perspektiva v Novo vreme. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo “Sv.sv. Kiril i Metodiy”, 2012, 208 s.]

Симеонова, Юлия Й. Образователната система в Търново (1878–1912) . Велико Търново:Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2015. 307 с., ISBN 978-619-208-014-3 [Sime-onova, Yuliya Y. Obrazovatelnata sistema v Tarnovo (1878 – 1912) . Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo“Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2015. 307 s.]

Общоисторически изследвания и справочници

Димитров, Димитър (в съавторство с П. Павлов). Бележити българи, том I: Световни именаот нашите земи. Издателство София: Световна библиотека, 2012, ISBN 978-954-574-081-7 [Dimitrov,Dimitar (v saavtorstvo s P. Pavlov). Belezhiti balgari, tom I: Svetovni imena ot nashite zemi. Izdatelstvo Sofiya:Svetovna biblioteka, 2012]

Игнатова, Анка. Националното документално наследство и българските музеи (1878–1989 г.).Велико Търново: Издателство „Фабер“, 2013, 219 с. ISBN 978-954-400-906-9 [Ignatova, Anka. Natsional-noto dokumentalno nasledstvo i balgarskite muzei (1878 – 1989 g.). Veliko Tarnovo: Izdatelstvo „Faber“, 2013,219 s.]

Калчев, Калчо. История на историческия факултет (на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”).Обзор върху миналото му. В. Търново, 2013, 164 с., с илюстр. [Kalchev, Kalcho. Istoriya na istoricheskiyafakultet (na VTU „Sv. sv. Kiril i Metodiy”). Obzor varhu minaloto mu. V. Tarnovo, 2013, 164 s.]

Лазаров, Иван (съавтор). Стопанска история на България. Велико Търново: Издателство„Ровита”, 2011, ІSBN – 978-954-8914-25-3. [Lazarov, Ivan (saavtor). Stopanska istoriya na Balgariya. VelikoTarnovo: Izdatelstvo „Rovita”, 2011]

Павлов, Пламен. Пловдив – хилядолетният град. София: “Борина”, 2012 ISBN 978-954-500-248-9 [Pavlov, Plamen. Plovdiv – hilyadoletniyat grad. Sofiya: “Borina”, 2012]

На български, руски, английски, френски, немски, испански, италиански език.

139


Павлов, Пламен (в съавторство с Д. Чешмеджиев, В. Канжева и А. Ханджийски). ВисокиЗападни Родопи: Батак – Девин – Доспат. София: „Борина”, 2015, 159 с., ISBN 978-954-500-303-5 [Pavlov,Plamen (v saavtorstvo s D. Cheshmedzhiev, V. Kanzheva i A. Handzhiyski). Visoki Zapadni Rodopi: Batak –Devin – Dospat. Sofiya: „Borina”, 2015, 159 s.]

На български и английски език.Павлов, Пламен (в колектив). Българска национална доктрина. София, 2015, 275 с., ISBN

978-954-621-248-1 [Pavlov, Plamen (v kolektiv). Balgarska natsionalna doktrina. Sofiya, 2015, 275 s.]Павлов, Пламен (в съавторство с Пламен Абаджиев и Надя Петрова). Всичко българско

и родно (Христоматия). Русе: „Парнас”, 2014, 239 с., ISBN 978-954-8483-30-8 [Pavlov, Plamen (v saav-torstvo s Plamen Abadzhiev i Nadya Petrova). Vsichko balgarsko i rodno (Hristomatiya). Ruse: „Parnas”,2014, 239 s.]

Павлов, Пламен (в съавторство с Г. Атанасов и В. Вачкова). Българска национална история,т. III. Първото българско царство (680–1018). Отговорен редактор Пламен Павлов. Велико Търново:„Абагар”, 2015, 811 с. ISBN 978-619-142-6 [Pavlov, Plamen (v saavtorstvo s G. Atanasov i V. Vachkova).Balgarska natsionalna istoriya, t. III. Parvoto balgarsko tsarstvo (680 – 1018). Otgovoren redaktor PlamenPavlov. Veliko Tarnovo: „Abagar”, 2015, 811 s.]

Проданов, Николай. История на Юридическия факултет [на ВТУ „”Св. Св. Кирил и Методий].Велико Търново, 2013, ISBN 978-619-00-0010-5 [Prodanov, Nikolay. Istoriya na Yuridicheskiya fakultet [naVTU „”Sv. Sv. Kiril i Metodiy]. Veliko Tarnovo, 2013]

Спиридонов, Валентин. България и Германия в Ново и Най-ново време (Исторически пара-лели). Велико Търново: „I & B”, 2015, 289 с., ISВN 978-954-9689-88-4 [Spiridonov, Valentin. Balgariya iGermaniya v Novo i Nay-novo vreme (Istoricheski paraleli). Veliko Tarnovo: „I & B”, 2015, 289 s.]

Стойчева, Виолета (в съавторство с Тютюнджиев, Ив., Лазаров, Ив., Костов, Ал., Пав-лов, Пл., Русев, Ив.). Стопанска история на България. Велико Търново: Издателство „Ровита”, 2011,ІSBN – 978-954-8914-25-3 [Stoycheva, Violeta (v saavtorstvo s Tyutyundzhiev, Iv., Lazarov, Iv., Kostov, Al.,Pavlov, Pl., Rusev, Iv.). Stopanska istoriya na Balgariya. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo „Rovita”, 2011]

Автор на текста от с. 105 – 160.Тютюнджиев, Иван. Стопанска история на България. Велико Търново: Издателство „Ровита”,

2011, ІSBN – 978-954-8914-25-3 [Tyutyundzhiev, Ivan. Stopanska istoriya na Balgariya. Veliko Tarnovo:Izdatelstvo „Rovita”, 2011]

Научен редактор на изданието и автор на частта „Стопанско развитие на българскитеземи през ХV – ХVІІ в.” (с. 41 – 68).

Етнология и културология

Иванова, Мария. Традиционна култура на балканските народи. Велико Търново: Университетскоиздателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2014, ISBN 978-954-524-958-7 [Ivanova, Mariya. Traditsionnakultura na balkanskite narodi. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2014]

Карамихова, Маргарита. Динамика на свети места и поклонничества в постсоциалистическаБългария. Велико Търново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2014, 370 с.,ISBN: 9789545249426 [Karamihova, Margarita. Dinamika na sveti mesta i poklonnichestva v postso-tsialisticheska Balgariya. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2014, 370 s.]

Географски науки

Агаларева, Маринела. Структурно-геоморфоложки черти на Искърско-Янтренското блоковостъпало. Велико Търново: Издателство “ИВИС”, 2013, 248 с., ISBN 978-954-2968-62-7 [Agalareva,Marinela. Strukturno-geomorfolozhki cherti na Iskarsko-Yantrenskoto blokovo stapalo. Veliko Tarnovo:Izdatelstvo “IVIS”, 2013, 248 s.]

140


Дерменджиев, Атанас. Теоретико-методологични аспекти на обществената география. ВеликоТърново, 2012, 370 с. (електронна версия) [Dermendzhiev, Atanas. Teoretiko-metodologichni aspekti naobshtestvenata geografiya. Veliko Tarnovo, 2012, 370 s.]

Дерменджиева, Стела; Дерменджиев, Атанас. 100 национални туристически обекти наБългария. София: Издателство Световна библиотека ЕООД, 2011, 255 с., ISBN: 978-954-574-065-7[Dermendzhieva, Stela; Dermendzhiev, Atanas. 100 natsionalni turisticheski obekti na Balgariya. Sofiya:Izdatelstvo Svetovna biblioteka EOOD, 2011, 255 s.]

Дерменджиева, Стела; Събева, Петя; Димитрова, Б. Урокът по география. Велико Търново:Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2012, 260 с., ISBN: 978-954-524-870-2[Dermendzhieva, Stela; Sabeva, Petya; Dimitrova, B. Urokat po geografiya. Veliko Tarnovo: Universitetskoizdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2012, 260 s.]

Дойков, Васил; Дойков, Мартин. Белгия. Силистра: Издателство „Ковачев“, 2011, 72 с., ISBN978-954-8198-22-6 [Doykov, Vasil; Doykov, Martin. Belgiya. Silistra: Izdatelstvo „Kovachev“, 2011, 72 s.]

Дойков, Васил; Дойков, Мартин. Русия. Силистра: Издателство „Ковачев“, 2012, 134 с.,ISBN 978-954-8198-42-4 [Doykov, Vasil; Doykov, Martin. Rusiya. Silistra: Izdatelstvo „Kovachev“, 2012, 134 s.]

Дойков, Васил; Дойков, Мартин. Италия. Силистра: Издателство „Ковачев“, 2013, 134 с.,ISBN 978-954-8198-52-3 [Doykov, Vasil; Doykov, Martin. Italiya. Silistra: Izdatelstvo „Kovachev“, 2013, 134 s.]

Дойков, Васил; Дойков, Мартин. Япония. Силистра: Издателство „Ковачев“, 2014, 162 с.,ISBN 978-954-8198-67-7 [Doykov, Vasil; Doykov, Martin. Yaponiya. Silistra: Izdatelstvo „Kovachev“, 2014,162 s.]

Парашкевов, Пламен. „География на кръстопът“ – Черноморският регион между Изтока иЗапада. Велико Търново: Издателство “Фабер”, 2013, 220 с., ISBN 978–954–400–902–1 [Parashkevov,Plamen. „Geografiya na krastopat“ – Chernomorskiyat region mezhdu Iztoka i Zapada. Veliko Tarnovo:Izdatelstvo “Faber”, 2013, 220 s.]

Събева, Петя. Електронен модел за обучение по география и икономика в прогимназиаленетап. Велико Търново: Издателство “ИВИС”, 2014, 300 с., ISBN 978-954-2968-84-9 [Sabeva, Petya.Elektronen model za obuchenie po geografiya i ikonomika v progimnazialen etap. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo“IVIS”, 2014, 300 s.]

Тодоров, Никола (в съавторство с А. Велчев, Р. Пенин, М. Контева). Ландшафтнагеография на България. София: Издателство „Булвест 2000”, 2011, ISBN 978-954-18-0782-8 [Todorov,Nikola (v saavtorstvo s A. Velchev, R. Penin, M. Konteva). Landshaftna geografiya na Balgariya. Sofiya:Izdatelstvo „Bulvest 2000”, 2011]

Янков, Румен. Популационна динамика и проблеми в развитието на Северна България. ВеликоТърново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2014, 183 с., ISBN 978-954-524-961-7[Yankov, Rumen. Populatsionna dinamika i problemi v razvitieto na Severna Balgariya. Veliko Tarnovo:Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2014, 183 s.]

Dermendzhieva, S., Dermendzhiev, Аtanas. Bulgarien – 100 nationale touristische objekte. София:Издателство Световна библиотека ЕООД, 2013, 256 с., ISBN: 978-954-574-116-6

Учебна и помощна литература

Алексиев, Георги; Агаларева, Маринела. Терминологичен речник по геоморфология. ВеликоТърново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2011, 160 с., ISBN 978-954-803-0[Aleksiev, Georgi; Agalareva, Marinela. Terminologichen rechnik po geomorfologiya. Veliko Tarnovo:Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2011, 160 s.]

Андреев, Йордан; Стателова, Елена; Мутафова, Красимира; Петков, П. Ст.; Мишев,Т. История и цивилизация. Учебник за задължителна и профилирана подготовка за единайсети клас.София: Издателска къща „КРЪГОЗОР”, София, 2002 [Andreev, Yordan; Statelova, Elena; Mutafova,Krasimira; Petkov, P. St.; Mishev, T. Istoriya i tsivilizatsiya. Uchebnik za zadalzhitelna i profilirana podgotovkaza edinayseti klas. Sofiya: Izdatelska kashta „KRAGOZOR”, Sofiya, 2002]

Последно обновен и одобрен от МОН, 2012, 360 с., ISBN 978-954-771-281-2.

141


Георгиева, Виолета. Методически аспекти на обучението по история – електронен курс заспециализанти, обучаващи се за учители по история и цивилизация. Център по квалификация на ВТУ„Св. св. Кирил и Методий”, 2011 – http://www.cet-vtu.com/frame.jsp?cid=10527 (консултиран на20.12.2013).(е-вариант, CD) [Georgieva, Violeta. Metodicheski aspekti na obuchenieto po istoriya – elektronenkurs za spetsializanti, obuchavashti se za uchiteli po istoriya i tsivilizatsiya. Tsentar po kvalifikatsiya na VTU„Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2011]

Георгиева, Виолета. Велико Търново – музей под открито небе. Педагогически гид. София:Парадигма, 2015 (преработено и допълнено издание) ISBN 978-954-326-202-1, 106 с. [Georgieva, Violeta.Veliko Tarnovo – muzey pod otkrito nebe. Pedagogicheski gid. Sofiya: Paradigma, 2015]

В съавторство с К. Котларска; автор: 5–6, 15–18, 34–44, 50–88, 99–100.Същото на английски език: Stoycheva, V.; Kotlarska, K. Veliko Tarnovo – an open air

museum. Pedagogical guide. Sofia: Paradigma, 2015, 100 p., ISBN 978-954-326-250-2м.Дерменджиев, Атанас. География на културата и цивилизациите. Велико Търново, 250 с.

(електронна версия) [Dermendzhiev, Atanas. Geografiya na kulturata i tsivilizatsiite. Veliko Tarnovo, 250 s.]Дерменджиев, Атанас; Дерменджиева, Стела; Димитрова, Боянка; Симеонов, Димитър;

Събева, Петя. География. Учебно помагало за държавен зрелостен изпит по география и икономика.София: Издателство „Сиела”, 2011, 266 с., ISBN: 978-954-28-782-7 [Dermendzhiev, Atanas; Dermendzhieva,Stela; Dimitrova, Boyanka; Simeonov, Dimitar; Sabeva, Petya. Geografiya. Uchebno pomagalo za darzhavenzrelosten izpit po geografiya i ikonomika. Sofiya: Izdatelstvo „Siela”, 2011, 266 s.]

Дерменджиева, Даниела, Виолета Стойчева и др. Обединени в различието. Учебниматериали за учителя. Велико Търново: Европейски информационен център, 2011, 149 с., ISBN 978-954-91864-4-4 [Dermendzhieva, Daniela, Violeta Stoycheva i dr. Obedineni v razlichieto. Uchebni materiali zauchitelya. Veliko Tarnovo: Evropeyski informatsionen tsentar, 2011, 149 s.]

Виолета Стойчева, автор на текста на с. 5–7, 11–30.Дерменджиева, Ст.; Пенерлиев, М.; Владева, Р.; Станкова, С.; Ченкова, Н.; Владев,

Д..География на България. Тренировъчни тестови варианти за кандидат-студенти. Велико Търново:Издателство “ИВИС”, 2012, 132 с., ISBN: 978-954-2968-15-3 [Dermendzhieva, St.; Penerliev, M.; Vladeva,R.; Stankova, S.; Chenkova, N.; Vladev, D. Geografiya na Balgariya. Trenirovachni testovi varianti za kandidat-studenti. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo “IVIS”, 2012, 132 s.]

Второ преработено и допълнено издание, 2013,136 с., ISBN: 978-954-2968-57-3Дерменджиева, Ст.; Пенерлиев, М.; Станкова, С.; Владев, Д.; Владева, Р.; Ченкова,

Н.; Шефкъ, Л.; Георгиева, И.. Тренировъчни тестови варианти по география за кандидат-студенти.Шумен, 2014, 87 с., ISBN: 978-954-452-028-1 [Dermendzhieva, St.; Penerliev, M.; Stankova, S.; Vladev, D.;Vladeva, R.; Chenkova, N.; Shefka, L.; Georgieva, I. Trenirovachni testovi varianti po geografiya za kandidat-studenti. Shumen, 2014, 87 s.]

Жеков, Ж. Антична Македония – възход и падение. В. Търново: Университетско издателство„Св. св. Кирил и Методий”, 2015, 400 с., ISBN 978-619-208-033-4 [Zhekov, Zh. Antichna Makedoniya –vazhod i padenie. V. Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo „Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2015, 400 s.]

Жеков, Ж. Античното военно дело в Елада и Рим. Велико Търново: Университетско издателство„Св. св. Кирил и Методий”, 2011, 204 с., ISBN 978-954-524-799-6 [Zhekov, Zh. Antichnoto voenno delo vElada i Rim. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo „Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2011, 204 s.]

Жеков, Ж. Римската империя в дати. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св.Кирил и Методий”, 2012, 416 с., ISBN 978-954-524-877-1 [Zhekov, Zh. Rimskata imperiya v dati. VelikoTarnovo: Universitetsko izdatelstvo „Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2012, 416 s.]

Иванова, Ваня – Виолета Стойчева. History Project 2006. Да преподаваме с удоволствие –Устната история в класната стая. Ръководство за учители. Парадигма, първо коригирано издание,2013, 106 с., ISBN 978-954-326-202-1 [Ivanova, Vanya – Violeta Stoycheva. History Project 2006. Da prepo-davame s udovolstvie – Ustnata istoriya v klasnata staya. Rakovodstvo za uchiteli. Paradigma, parvo korigiranoizdanie, 2013, 106 s.]

Виолета Стойчева, съавтор: с. 9–17, 104–105: автор: 22 – 32, 47 – 50, 63 – 68, 87 – 103).Същото на английски език: Ivanova, Vanya – Violeta Stoycheva. History Project 2006. Enjoying

Teaching – Oral History In The Classroom. Teachers’ Guide. Paradigma, S., 2013, 107 р., ISBN 978-954-326-203-8; Violeta Stoycheva, (co-author: pp. 9–17, 105–106; author: pp. 22–33, 48 – 51, 64 – 69, 88 – 104.

142


Карамихова, Маргарита. Въведение в изучаването на етнокултурни групи. Цикъл лекции. Ве-лико Търново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2014, 183 с., ISBN: 9789545249556[Karamihova, Margarita. Vavedenie v izuchavaneto na etnokulturni grupi. Tsikal lektsii. Veliko Tarnovo:Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2014, 183 s.]

Карамихова, Маргарита. История и теория на етнологията. Електронно помагало за дистан-ционно обучение. Велико Търново, 2014, 148 с. [Karamihova, Margarita. Istoriya i teoriya na etnologiyata.Elektronno pomagalo za distantsionno obuchenie. Veliko Tarnovo, 2014, 148 s.]

Карамихова, Маргарита. Увод в етнологията на Европа. Електронно помагало за дистанционнообучение. Велико Търново, 2015, 150 с. [Karamihova, Margarita. Uvod v etnologiyata na Evropa. Elektronnopomagalo za distantsionno obuchenie. Veliko Tarnovo, 2015, 150 s.]

Карамихова, Маргарита. Историческа демография, Електронно помагало за дистанционнообучение. Велико Търново, 2015, 151 с. [Karamihova, Margarita. Istoricheska demografiya, Elektronnopomagalo za distantsionno obuchenie. Veliko Tarnovo, 2015, 151 s.]

Карамихова, Маргарита. Етнология на съвременността, Електронно помагало за дистанционнообучение. Велико Търново, 2015, 160 с. [Karamihova, Margarita. Etnologiya na savremennostta, Elektronnopomagalo za distantsionno obuchenie. Veliko Tarnovo, 2015, 160 s.]

Карамихова, Маргарита. Етнотуризъм, Електронно помагало за дистанционно обучение. ВеликоТърново, 2015, 145 с. [Karamihova, Margarita. Etnoturizam, Elektronno pomagalo za distantsionno obuchenie.Veliko Tarnovo, 2015, 145 s.]

Мончев, Николай; Димитров, Слави; Петров, Галин; Лаков, Пламен. Атлас. Европа.Велико Търново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2013, 50 с. ISBN 978-954-524-899-3 [Monchev, Nikolay; Dimitrov, Slavi; Petrov, Galin; Lakov, Plamen. Atlas. Evropa. Veliko Tarnovo:Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2013, 50 s.]

Нешкова, Диана. Защита на населението от бедствия и опазване на околната среда. ВеликоТърново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2011, 243 с., ISBN 978-954-524-785-9 [Neshkova, Diana. Zashtita na naselenieto ot bedstviya i opazvane na okolnata sreda. Veliko Tarnovo:Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2011, 243 s.]

Петров, Галин. Практикум по ландшафтознание. Велико Търново: Университетско издателство“Св. св. Кирил и Методий”, 2011, 170 с. ISBN 978-954-524-792-7 [Petrov, Galin. Praktikum po landshaft-oznanie. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo “Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2011, 170 s.]

Симеонов, Димитър. География на общественото здраве в България. Социални аспекти. Варна:Издателство „СТИКЕРИ-БЕ”, 2014, 204 с., ISBN 978-619-90173-1-9 [Simeonov, Dimitar. Geografiya naobshtestvenoto zdrave v Balgariya. Sotsialni aspekti. Varna: Izdatelstvo „STIKERI-BE”, 2014, 204 s.]

Стойчева, Виолета; Котларска, Кина; Платникова, Милена. Дванадесет нови примернитеста за зрелостен изпит по история и цивилизация. София: Регалия-6, 2014, 271 с., ISBN 978-954-745-234-3 [Stoycheva, Violeta; Kotlarska, Kina; Platnikova, Milena. Dvanadeset novi primerni testa za zrelostenizpit po istoriya i tsivilizatsiya. Sofiya: Regaliya-6, 2014, 271 s.]

Събева, Петя. География на Африка – интерактивна мултимедийна обучителна система(електронна книга). Велико Търново: Издателство “ИВИС”, 2014, 136 с., ISBN 978-954-2968-85-6 [Sa-beva, Petya. Geografiya na Afrika – interaktivna multimediyna obuchitelna sistema (elektronna kniga). VelikoTarnovo: Izdatelstvo “IVIS”, 2014, 136 s.]

Тодоров, Никола (в съавторство с А. Велчев). Ландшафти на България – пространственаструктура. Велико Търново: Издателство “ИВИС”, 2014, ISBN 978-954-2968-97-7 [Todorov, Nikola (vsaavtorstvo s A. Velchev). Landshafti na Balgariya – prostranstvena struktura. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo“IVIS”, 2014]

Тютюнджиев, Иван (в съавторство с Ив. Лазаров, Р. Михнева, М. Палангурски, ЛъчезарСтоянов, Виолета Стойчева). История и цивилизация. Велико Търново: Издателство „Слово”, 2011[Tyutyundzhiev, Ivan (v saavtorstvo s Iv. Lazarov, R. Mihneva, M. Palangurski, Lachezar Stoyanov, VioletaStoycheva). Istoriya i tsivilizatsiya. Veliko Tarnovo: Izdatelstvo „Slovo”, 2011]

Янков, Румен; Симеонов, Димитър. География на населението (общ курс). Велико Търново:Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2013, 143 с. ISBN 978-954-524-702-6 [Yankov,Rumen; Simeonov, Dimitar. Geografiya na naselenieto (obsht kurs). Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo“Sv. sv. Kiril i Metodiy”, 2013, 143 s.]

143


Янков, Румен (в съавторство). Тестове по география на България. София: Издателство „Сиела”,2012, 380 с., ISBN 978-954-28-1094-0 [Yankov, Rumen (v saavtorstvo). Testove po geografiya na Balgariya.Sofiya: Izdatelstvo „Siela”, 2012, 380 s.]

Изготвил: доц. д-р Стефан Йорданов

144


АВТОРИТЕ В БРОЯ

АЛЕКСАНДРОВ, ОЛЕГДоцент, д-р, преподавател в катедра „Археология” при Историческия факултет на ВТУ „Св. св.

„Кирил и Методий”. Научни интереси: антична архелогия, религиозни култове в римската армия. Авторна две монографии и на десетки статии и студии в българския и чуждестранния научен печат.

ГАЛУНОВ, ТОДОРПрофесор, д.п.н., преподавател в катедра „Политология, културология и социология“ при Фило-

софския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Автор на книгите: „Мажоритарната система ипарламентарните избори в България от възстановяването на българската държавност до началото надеветдесетте години на ХХ век“; „Избирателни системи и парламентарни избори в България (1919 –1939“; „Третият държавен съд (български министри на подсъдимата скамейка)“; „Четвъртият държавенсъд 1913 – 1923 г“.

ГРИГОРЬЕВ, ДМИТРИЙ ВАЛЕРЬЕВИЧДоцент, д-р, преподавател в катедрата по чуждестранна история в Башкирския държавен уни-

верситет – град Уфа, Русия.

ДИМИТРОВ, СЛАВИДоцент, д-р, преподавател в катедра „География ” при Историческия факултет на ВТУ „Св. св.

Кирил и Методий”. Научни интереси: география на Пиренейския полуостров, проблеми на икономо-географските региони в Португалия.

ЙОРДАНОВ, ДРАГОМИРДокторант в катедра „Нова и най-нова история на България” при Историческия факултет на

ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” (катедра „Нова и най-нова история на България”). Научни интереси:Формиране и очертаване на границите на България в Ново време.

ЙОРДАНОВ, СТЕФАНДоцент, д-р, преподавател в катедра „Стара и средновековна история“ при Историческия

факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Автор на книгите: „Тракийският воин. Проучвания върхувоенната и социалната история на древна Тракия”; „Проблеми на потестарно-политическата иисторическата етнология. Библиография, историографско и проблемно-теоретично проучване. Частпърва. Въведение в проблематиката”; „Из етническата история на древна Тракия”; „Медвенскиятгръмовержец в следосвобожденската публицистика” (в съавторство с Тодорка Михалева) и на учеб-ното пособие „Въведение в историята на религиите. Курс лекции. Част I. Религията като културно-исторически феномен”.

КУЗЕМБАЕВ, Н. Е.Доцент, д-р, преподавател в катедра по история на Казахстан и на задграничните страни на

Павлодарския държавен педагогически институт – град Павлодар, Република Казахстан. Научниинтереси: история на степните народи през средновековието.

ЛУПАРЕНКО, СВЕТЛАНА ЕВГЕНЬЕВНАДоцент, д-р, преподавател в Харковския национален педагогически университет „Г. С. Сковоро-

да”. Научни интереси: история на образованието, проблемът за детството в педагогическата мисъл(социално-културни и психолого-педагогически аспекти).

145


МАРКОВА, АНЕЛИЯРедовен докторант в катедра „Стара и средновековна история” при Историческия факултет на

ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Научни интереси: история на средновековна България

МИХАЛЕВА, ТОДОРКАМагистър по българска история, изследовател на свободна практика. Научни интереси: История

на Българското възраждане, нова история на България, живот и дело на Захари Стоянов, културнаистория на Европа и българските земи в ново време (епохата на романтизма). Автор на монографичноизследване върху публицистиката на Захари Стоянов (в съавторство със Ст. Йорданов), на исто-риографско-библиографски проучвания върху българското и световното обичайно право (в съавторствосъс Ст. Йорданов и Й. Петров), на проучвания върху живота и творчеството на З. Стоянов и др.

МЛАДЕНОВ, МОМЧИЛДоктор по история, преподавател по средновековна българска история в катедра „Стара и

средновековна история” при Историческия факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Научниинтереси: проблеми на културната и политическата история на средновековна България.

НЕДЕЛЧЕВА, НЕВЕНАРедовен докторант в катедра „Стара и средновековна история” при Историческия факултет на

ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Научни интереси: българска история в периода XV – XVIII в.;религиозни и етнически общности на Балканите; етнодемографски и селищни процеси в българскитеземи; култова архитектура на Балканите.

146


ИЗИСКВАНИЯкъм оформяне на материалите за публикуване в списание “Епохи”

1. Студии до 120 000 знака, статии до 45 000 знака, съобщения до 18 000 знака, рецензии и отзивидо 12 000 знака, напечатани едностранно. Материалите се предават в разпечатан и електронен вариантна адреса на редколегията или на електронната поща на редколегията – [email protected] или [email protected] (редакционен секретар).

2. Заглавието се изписва с главни букви, центрирано, без съкращения, с размер 14 pt, Вold.

3. На следващия ред се разполагат името и фамилията на автора (авторите) без съкращения.Имената да се изписват с главни и малки букви, 14 pt, Bold.

4. Ако материалът е на български език, през един празен ред се изписва заглавието в превод наанглийски език с малки и големи букви, 14 pt, Italic.

5. На следващия ред се изписват на латиница имената на автора (авторите) с малки и големибукви, 14 pt, Italic.

6. През един празен ред се разполага резюме (Abstract) на английски език (50-100 думи) с размери стил на шрифта 12 pt, Italic.

7. На следващия ред се изписват ключовите думи (Key words) на английски език с размер истил на шрифта, както на резюмето.

8. Ако докладът е на чужд език, заглавието, името на автора (авторите), резюмето и ключовитедуми да бъдат на български език.

9. През един празен ред следва основният текст на материала с подравняване Left.

10. Страниците на предлагания за публикуване материал да не се номерират.

11. Обяснителните бележки към текста се обозначават с горен цифров индекс в последователнаномерация и се внасят в текста посредством опцията footnote [ Reference Insert]. Обяснителнитебележки се набират посредством опцията footnote [ Reference Insert]; при публикуването настатията в списанието те остават под линия на съответната страница.

12. Цитирането в текста се извършва посредством т. нар. Оксфордска система, чрез препраткикъм цитираните заглавия посредством съкращения на заглавията и указание за цитираното в тях място,поставени в квадратни скоби в текста. Ако е необходимо цитиране и в обяснителните бележки, то сеизвършва по същия начин.

13. Съкращенията на цитираните заглавия се оформят по следния начин:

13. 1. Фамилия на автора, инициали на личното/личните име/имена, заглавие, място на издаване,издателство, година на издаване на труда, например:

– на статия в списание:Иширков, А. 1923 – Анастас Иширков. Областното име Загорье или Загора в миналото и

сега. – Известия на Народния етнографски музей, 3, 1923, с. 80–88.

147


Woudhuizen, F. C. 2006–2007 – Fred C. Woudhuizen. Traces of Ethnic Identities in EtruscanOnomastics (Supplementum Epigraphicum Mediterraneum 30). – Talanta, XXXVIII–XXXIX (2006–2007),259–276

Georgiev, Vl. I. 1978 – Vladimir I. Georgiev. Thrakische Etymologien. – Балканско езикознание/ Linguistique Balkanique, XXI/1, 1978, с. 5–20

Тъй като различните списания отбелязват по различен начин елементите на периодичносттаси – година на издаване, календарна година на издаването, брой/книжка, в библиографското описа-ние на списанието, материал от което се цитира, да бъде следван начинът, по който съот-ветното списание е отбелязало тези елементи в заглавната си страница.

Примерно цитиране в текста:... както установява Анастас Иширков в проучването си за областното име Загора [Иширков,

А. 1923, с. 88]или... редица други палеобалкански имена, сравнявани, впрочем, с упоменатото етруско име

[например от Woudhuizen, F. C. 2006–2007, p. 264].илиКойлалетите действително не се радват на добро изворово засвидетелстване [практически

пълно привеждане на известията на изворите вж. у Georgiev, Vl. I. 1978, S. 15].

– на статия в сборник:Сакъзов, И. 1933 – Иван Сакъзов. Областното име Загора по нови документи. – В: Сборник

в чест на Анастас Т. Иширков по случай 35-годишната му професорска дейност. София, 1933.Golden, P. 2006 – Peter Golden. The Khazar Sacral Kingship. – In: Pre-Modern Russia and Its

World. Essays in Honor of Thomas S. Noonan. Edited by Kathryn L. Reyerson, Theophanis C. Stavrou, andJames D. Tracy. Wiesbaden: Harrassowitz Verlag, 2006, 79–102

Примерно цитиране в текста: ... както се установява в проучването на Иван Сакъзов[Сакъзов, И. 1933, с. 88]

Както пише П. Голден, „… the Türk Qağanate was grosso modo a dual Kingship…” [Golden, P.2006, p. 87].

– на книга:Селищев, А. М. 1981 – Афанасий М. Селищев. Очерки по македонской диалектологии.

София: Наука и изкуство, 1981.Pritsak, O. 1955 – Omeljan Pritsak. Die Bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren.

Wiesbaden, 1955Примерно цитиране в текста:

... както се установява в проучването на Афанасий Селищев [Селищев, А. М. 1981,с. 88] …

или… съгласно предположението на Омелян Притсак [вж. Pritsak, O. 1955, S. 56] …

– на интернет-базирана публикация:Porter, B. W. Major Statement: Complex Societies… – Porter, Benjamin W. Major Statement:

Complex Societies. – http://www.sas.upenn.edu/~bporter/Complex%20Society%20Statement.pdf (достъпен:януари 2005).

Примерно цитиране в текста: ... осветляването на проблемите на т. нар. социална комплексностпозволява тя да бъде представена със следните характеристики [вж. Porter, B. W. Major Statement:Complex Societies…, pass.]

Особености на този тип цитиране:1. В приведения пример е използвано съкращение на пълното цитиране, защото интернет-

базираният материал не съдържа информация за годината на публикуването му в електронен вид. Акообаче интернет-материалът съдържа информация за годината на публикуването си, той може да бъдецитиран в текста по следния начин: Porter, B. W. 2005, pass.

148


2. Много често цитирането на интернет-базирания материал става само чрез указване наелектронния му адрес, което редколегията смята за неприемливо и го приема само като изключение –такива изключения в редки случаи се налага да се направят. Но повечето от интернет-базиранитематериали имат указани автор и заглавие, и в такъв случай оформянето на цитирането да става пореда, възприет за цитиране на материал от списание, само че в този случай на мястото на данните засписанието се поставят данните за съответния интернет-източник: неговият електронен адрес и времетона ползването му.

Когато цитираната книга или статия в сборник или списание имат и интернет-базиранапубликация, е препоръчително това да се отбелязва, например:

Van Rouveroy, E. A. B. 1987 – E. A. B. Van Rouveroy. Chef coutumier: un métier difficile. –Politique africaine, No 27 (Septembre – Octobre 1987), 19–29 < http://www.politique-africaine.com/numeros/pdf/027019.pdf , достъпен: август 1990 >

илиWagner, C. O. 1990 – Carlos O. Wagner. La jefatura como instrumento de análisis del historiador.

Cuestiones teóricas y metodológica. – En: Espacio y organización social. Madrid, 1990, 91–108.Електронна версия https://www.academia.edu/313503/La_jefatura_como_instrumento_de_

análisis_del_historiador._Cuestiones_teуricas_y_metodolуgica, 21 p., достъпен: август 1991.

Когато от даден автор (или съавтори) е цитирана повече от една публикация от една и същагодина на публикуване, в съкращението това се отбелязва чрез буквени знаци в азбучна после-дователност, следващи годината на издаване, например:

Добрев, А., Коев, И. 1998 а – А. Добрев, И. Коев. Действията на турски войскови частикато съюзник на Трета българска армия в Добруджа през Първата световна война – В И Сб. 1998, № 2.[Dobrev, А., Iv. Koev. Deystviyata na turski voyskovi chasti kato sayuznik na Treta balgarska armiya vDobrudzha prez Parvata svetovna voyna – V I Sb. 1998, № 2].

Добрев, А., Коев, И. 1998 б – А. Добрев, И. Коев. Награждаването на заслужили офицерис български и турски военни отличия през Първата световна война – В И Сб. 1998, № 2. [Dobrev, А.,Iv. Koev. Nagrazhdavaneto na zasluzhili ofitseri s balgarski i turski voenni otlichiya prez Parvata svetovnavoyna – V I Sb. 1998, № 2].

13. 2. Съкращенията на цитираните публикации се оформят и чрез кратко изписване назаглавието, подбирайки най-важната част от него, след което се указва цитираното място. Това сеправи само когато публикацията е без година на издаване, или пък когато се цитира интернет базиранапубликация, несъдържаща информация от библиографски характер за възпроизвеждано издание нахартия, например:

Гутнов, Ф. Х. Политогенез… – Гутнов, Ф. Х. Политогенез и генезис феодализма на СеверномКавказе. – Vestnik IC III. (http://www.inci.ru/vestnikiii/vest01.html, достъпен: януари 2004)

Примерно цитиране в текста: ... Гутнов изяснява процесите на политогенезис и генезиса нафеодализма в Северен Кавказ [вж. Гутнов, Ф. Х. Политогенез…, pass.].

13. 3. Съкращенията на цитираните публикации се оформят и чрез кратко изписване назаглавието, сведено до абревиатура (което се прави най-често при цитиране на корпусни издания илина архивни източници), например:

БАСВ – Българската армия в Световната война 1915-1918, Т. VIII; Т. IX. София, 1943.ГИБИ – Гръцки извори за българската историяЦДА – Централен държавен архив

Препоръчително е при корпусни издания на изворите от типа на „Гръцки извори за българскатаистория” да бъдат указвани година, издателство и място на издаване на съответния цитиран том ощев рубриката съкращения на раздела ЛИТЕРАТУРА / REFERENCES.

13. 4. Ако в описанието на цитираната публикация се използва съкращение на заглавието насписанието, където тя е публикувана, това съкращение се внася в списък на съкращенията, дори

149


съкращението да е общоприето за установилата се практика на цитиране в дадена страна. В българскиусловия това се отнася до съкращения като: ИПр, ВИСб, BHR и др. За българския специалист тезисъкращения са добре познати, но списанието е задължено да дава яснота за съдържанието на подобниабревиатури и на евентуалния чуждестранен читател. В случая в приведения пример са използваниследните абревиатури:

ИПр – Исторически прегледВИСб – Военно-исторически сборникBHR – Bulgarian Historical Review

Когато в списъка на съкращенията се внасят заглавия на списанията, след представянето насъдържанието на абревиатурата е препоръчително да се указва поне мястото на издаване на списанието,например:

BHR – Bulgarian Historical Review. SofiaRHR – Revue de l’Histoire des Religions. ParisCSSH – Comparative studies in society and history. Cambridge

14. След основния текст, през два реда се изписва с главни букви, 14 pt, Bold – ЛИТЕРАТУРА/ REFERENCES и се привежда цялостният списък на цитираната в материала литература, 12 pt,Single, подредена според азбучния ред на българската азбука (за заглавията на кирилица), съгласностандарта. В приетите в този списък съкращения с цел цитиране в текста имената на авторите сеизписват в bold.

Например:



Хаджиниколов, В. 1980 – Веселин Хаджиниколов. Общи въпроси на етнографската наука. – В:Етнография на България. Т. І. С., 1980, 53–59. [Chadjinikolov, V. Obshi vaprosi na etnografskata nauka. –V: Etnografia na Bulgaria. T. I. S., 1980, 53-59].

15. Всички заглавия, цитирани в литературата на кирилица (на български или руски език), да сеизписват и в транслитерация на латиница в големи квадратни скоби непосредствено следкирилицата. Например:

Хаджиниколов, В. Общи въпроси на етнографската наука. – В: Етнография на България. Т. І.С., 1980, 53–59. [Chadjinikolov, V. Obshi vaprosi na etnografskata nauka. – V: Etnografia na Bulgaria. T. I.S., 1980, 53–59].

16. След края на подредените азбучно заглавия на кирилица на нов ред се започва изписванетона ползваните заглавия на латиница, подредени азбучно, според латинската азбука. Заглавията налатиница не е необходимо да се изписват и на кирилица.

17. Ако са ползвани освен публикации на книги и публикации в списания и сборници, още ипубликации на писмени извори и архивни документи в корпусни издания, както и на интернет-базираниизточници, в списъка на литературата се оформят отделни рубрики, като във всяка рубрика се спазваазбучната последователност. Рубриките се подреждат по следния ред:

– Архивни източници / извори

– Публикации

150


– Интернет-базирани източници

– Съкращения

18. След основния текст и списъка на ползваната литература авторите добавят своя адрес завръзка, телефон, е-поща, както и кратка анотация за себе си: научна степен, звание, месторабота,научни интереси.

19. Изображения се прилагат в края на текста във формат JPEG или TIFF, а на необходимотомясто в текста да е указано (fig. 1).

20. Със самия акт на изпращането на своите материали за публикуване в списание„Епохи”, авторите доброволно приемат техните текстове да бъдат публикувани не самона хартиен носител, но и в електронната версия на списанието. Така те дават съгласието ситекстовете им в електронен вариант да бъдат в режим на свободен достъп за ползване от всичкичитатели на електронната платформа на списанието. Публикацията в списанието не се заплаща,а материалите, постъпили за публикуване, не се хоноруват.

Приложение:

Образец за изготвяне на материал за публикация в сп. “Епохи”[Образецът е откъс от статия, под печат в списанието]

ПРИШЪЛЦИТЕ: ДИНАМИКА НА МИГРАЦИИТЕ, СОЦИАЛЕН СТАТУС И АДАПТАЦИЯ(НА ПРИМЕРА НА ОСМАНСКИ РЕГИСТРОВИ ДАННИ ОТ ХVІ–XVII В.

ОТНОСНО НИКОПОЛСКИ САНДЖАК)

Красимира Мутафова

PRISHALTSITE (THE NEW-COMERS): DYNAMICS OF MIGRATIONS, SOCIAL STATUSAND ADAPTATION (ACCORDING TO OTTOMAN REGISTER DATA FROM

THE 16TH–17TH CENTURIES REGARDING THE SANCAK OF NIKOPOL)

Krassimira MUTAFOVA

Abstract: The presented study is an attempt for a multifaced research the registered prishaltsi (out-comers) in theOttoman tax inventories – one of the most important indicator of the occurred demographic, ethno-religious, economicand even political changes during 16th – 17th cc. The author’s observations are mainly focused on unpublished and justpartially published Ottoman register material about sancak of Nikopol, while in the quantitative and statistical analysis isprimarily used data from the detailed registered defters of 1516/17, 1541–45, 1579 ( 1613/14) and 1642/43–1646. One of thehighlights is put on the reasons for the preservation of the authentic form of the word prishalets – prishelets (ЃСФбМ),in the Ottoman registration practice, synonyms of which in Bulgarian language are preselnik (immigrant), chujdenets(foreigner), drugozemets (from another land), immigrant and others. One of the starting concepts in the study is thatwhen registered in such manner they are clearly recognizable – for the local population, as well as for the Ottoman taxofficers and clerks – as new settlers compared to permanent residents of the respective town or village. The outlinedcommon characteristics of the discussed by the study prishaltsi, give grounds at least several key aspects of their roleand place in the Bulgarian society during 16th – 17th cc. to be pointed out. First of all the so-called prishultsi are within themost important indicators of the demographic situation and the dynamics of migration processes for the period considered.The complex study of the data about them in the context of a number of other explanatory entries (ethnonyms andnicknames such as: surf/serb (serbian), vlach/eflyak, rum/grak (greek), latin, arbanash/arnavut, etc.; annotations,locating the departure points of the migration; so called “escapes by the taxpaying population (reaya)” and other) givesa real opportunity the basic parameters of the migration processes to be outlined. They mark the intensity of migrationprocesses during 16th – 17th cc. that had led to the depopulation of entire regions and destabilization of the Orthodox

151


community, but along with it had provided the constant “mechanical” growth and economic boom of a number of majorurban centers in the Bulgarian lands. The high concentration of prishaltsi in Kazgan Banara (today’s town of Kotel), forexample, as evidenced by the adduced register data, clearly marks the stages of the enlargement of the town and itstransformation into one of the centres of the Bulgarian Revival movement. Among the outlined summaries the conclusionthat deserves attention is that the so called prishaltsi are far from belonging to the marginalia of the society – neither atcity level nor at village one. The summarized entries on taxes in all the commented registers from the 16th and 17th centurydo not detect any difference in taxation compared to the rest of the population, even when the prishaltsi are listed withinthe categories of population with special status and obligations to the central government. Furthermore, many of themare among the prosperous social classes in Bulgarian society throughout the whole period considered, and even afterwards.

Key words: Ottoman period, Ottoman tax inventories, sancak of Nikopol, Bulgarian society during 16th – 17th cc.,prishaltsi, demographic processes, dynamics of migrations.

Представянето на така дефинираната от мен тема на основата единствено на лаконичния „език”на османската документация е твърде амбициозна задача. Достатъчно е да посоча, че в българскатакултура и литература образът на пришълеца е повече от знаков. На ненадминатото перо на големиябългарски писател Йордан Йовков дължим най-хуманното и най-поетичното представяне на другия,на чуждия за даден град или село. Много от героите на Йовков са „отнякъде” [Султанов, С. 1971;Игов, С. 2000], може би защото най-одухотвореният български разказвач и един от световните май-стори на разказа има подобна съдба. Едва ли българин би могъл да си представи света на Йовковитегерои без образа на другоселеца, неизменен персонаж в няколко цикъла разкази, емблематично въплътилдругостта като социален феномен и социална присъщност.

Макар и не така емблематична, османската документация от първите столетия на османскотовладичество е незаменим източник за изследването, разбирането и интерпретациите на българския ибалкански свят. Зад лаконичния „език” на финансово-административните документи е заложена можеби най-богатата и изчерпателна информация както за регистрираните селища, така и за обитателитеим. В най-голяма степен казаното се отнася за регистрите от вида муфассал (подробни). Подробнитеданъчни описи – основният изворов материал в настоящото изследване, включват сведения за селищ-ното и административно устройство, топонимията, данъчното облагане и социалния статус на данъко-платците, стопанската характеристика и пр. Поименното вписване на данъкоплатците, от друга страна,предоставя богат набор от антропонимични данни – самите те индикатор не само за традиции вименуването. Именно този тип извори, все още само частично публикувани, дават възможност замногоаспектно изследване на пришълците – един от важните показатели за демографското състояниеи динамика на миграционните процеси в българските земи през разглеждания период.

Разбира се, в рамките на една статия едва ли би било възможно да бъде коментиран в детайлицелият масив от разнородни османски документи за ХVІ–ХVІІ в. Наблюденията ми се ограничаватнай-вече върху няколко османски регистри за Никополски санджак от този период:

– подробен (муфассал) регистър на тимари, зеамети и хасове във вилаета Нийболу (Никопол),съставен през 922 (5. 02. 1516–23. 01. 1517) г. по времето на султан Селим I (1512–1520)1. Добрезапазен и ясно датиран, регистърът съдържа разнообразна и компактна информация, подходяща застатистическа обработка;

– подробен (муфассал) регистър на тимари, зеамети, хасове, мукатаи, чифлици и вакъфи натериторията на казите и нахиите Нийболу, Зищови (Свищов), Рахова (Оряхово), Чибре (каза с центърс. Долни Цибър), Лофча (Ловеч), Излади (Златица) и Търнови от 1 шеввал 947 – 29 шеввал 951 (29.01. 1541–13. 01. 1545) г.2;

– подробен (муфассал) регистър на тимари, зеамети, хасове, мукатаи и чифлици на територията насанджак Нийболу от 1022 (21. 02. 1613–10. 02. 1614) г.3 Съществуват предположения за по-ранна датировкана отразената в него информация, която според част от авторите, и лично според мен, отговаря на регис-трацията, направена през 1579 г. Те обаче противоречат на факта, че регистърът включва хасове насултан Ахмед І (1603–1617) [Радушев, Е., Ковачев, Р. 1996, с. 30–31 (№ 26)]. В изложението обоз-начавам описа с най-ранната и най-късна възможна дата на съставянето му – 1579 (1613/14) г.

1 BOA – İstanbul, Maliyeden Müdevver № 11. Около половината от този регистър се съхранява в Истанбул.Направеният съпоставителен анализ от М. Кийл, а по-късно и от Р. Ковачев, показва, че фрагмент от същия муфассалдефтер се намира в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в София (под сигнатура

152


ТН 31/10). Публикуван е в поредицата „Турски извори за българската история” [ТИБИ, т. 1, с. 21–60]. Сравнението междудвата фрагмента разкрива, че този от София (12 л.) е къс от липсващата част от съхранявания в Истанбул (324 л.), тъй катов тях, както изтъква Р. Ковачев, няма регистрация на един и същ обект [Kiel, M. 1991, p. 503–505. Вж. BOA – İstanbul,Maliyeden Müdevver № 11, с. 280a; Ковачев, Р. 1996, с. 222].

2 BOA – İstanbul, TD 416. В Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в Софиясе съхранява аналог на този регистър под сигнатура ОАК 4/57. Първоначално 6 л. от него са публикувани от Б.Цветкова, датирани в кр. на ХV в. [ТИБИ, т. 2, с. 335–354]. Впоследствие регистърът е убедително предатиран от Ст.Андреев, който измества хронологическата граница към 40-те години на ХVІ в. – преди 1548 г., въз основа наподатки от палеографско и историческо естество [Андреев, С. 1992, с. 167–168. Вж. по-подробно: Калицин, М.,Мутафова, К. 2012, с. 232–233, бел. 1]. В изследването е използван описът, съхраняван в Истанбулския архив.

3 BOA – İstanbul, TD 718. Използваме описа, съхраняван в Истанбулския архив.


Публикации:

Андреев, С. 1991 – Стефан Андреев. Муфассал дефтерите от ХV–ХVІ век. (Палеографско, дипломатическои извороведско проучване). София, 1991 (хабилитационен труд). [Stefan Andreev. Mufassal defterite ot XV–XVІ vek.(Paleografsko, diplomatichesko i izvorovedsko prouchvane). Sofiya, 1991 (habilitatsionen trud)].

Андреев, С. 1992 – Стефан Андреев. За датировката на подробните османски регистри (муфассал дефтерите)от ХV–ХVІ в. – ИП, 1992, № 1–2. [Stefan Andreev. Za datirovkata na podrobnite osmanski registri (mufassal defterite) otXV–XVІ v. – IP, 1992, № 1–2].

Андреев, С., Калицин, М., Мутафова, Кр. 2009 – Стефан Андреев, Мария Калицин, Красимира Мутафова.Извори за историята на град Омуртаг. Т. 1. Османски документи ХV–ХVІІІ в. Встъпителна студия, превод, коментари показалци. В. Търново, 2009. [Stefan Andreev, Mariya Kalitsin, Krasimira Mutafova. Izvori za istoriyata na gradOmurtag. T. 1. Osmanski dokumenti XV–XVІІІ v. Vstapitelna studiya, prevod, komentar i pokazaltsi. V. Tarnovo, 2009].

Геров, Н. 1977 – Найден Геров. Речник на българския език. Фототипно издание. Т. 4. София, 1977. [NaydenGerov. Rechnik na balgarskiya ezik. Fototipno izdanie. T. 4. Sofiya, 1977].

Грозданова, Е., Андреев, Ст. 2000 – Елена Грозданова, Стефан Андреев. За вътрешните миграции на българитепрез ХVІІ в. – ИП, 2000, № 3–4. [Elena Grozdanova, Stefan Andreev. Za vatreshnite migratsii na balgarite prez XVІІ v. –IP, 2000, № 3–4].

Грозданова, Е., Андреев, Ст. 2003 – Елена Грозданова, Стефан Андреев. Бежанци на родна земя. – В: Контрастии конфликти „зад кадър” в българското общество през ХV–ХVІІІ в. София, 2003. [Elena Grozdanova, Stefan Andreev.Bezhantsi na rodna zemya. – V: Kontrasti i konflikti „zad kadar” v balgarskoto obshtestvo prez XV–XVІІІ v. Sofiya, 2003].

Иванова, С. 1993 – Св. Иванова. Градовете в българските земи през ХV в. – В: Българският петнадесети век.Сб. с доклади за българската обща и културна история през ХV в. София, 1993. [Sv. Ivanova. Gradovete v balgarskitezemi prez XV v. – V: Balgarskiyat petnadeseti vek. Sb. s dokladi za balgarskata obshta i kulturna istoriya prez XV v. Sofiya,1993].

Игов, С. 2000 – Светлозар Игов. Българската литература през XX век. София, 2000, ISBN 954-90563-2-5. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=295&WorkID=11481&Level=1 > [Svetlozar Igov. Balgarskata literatura prezXX vek. Sofiya, 2000].

Кабрда, Й. 1937 – Й. Кабрда. Рая. – ИИД, кн. 14–15, София, 1937. [Y. Kabrda. Raya. – IID, kn. 14–15, Sofiya, 1937].Калицин, М., Мутафова, К. 2012 – Мария Калицин, Красимира Мутафова. Подбрани османски документи

за Търново и Търновска каза. Сборник с документи. Встъпителна студия, превод, коментар и показалци. Отговоренредактор Ст. Андреев. Второ преработено и допълнено издание. В. Търново, 2012. [Mariya Kalitsin, KrasimiraMutafova. Podbrani osmanski dokumenti za Tarnovo i Tarnovska kaza. Sbornik s dokumenti. Vstapitelna studiya, prevod,komentar i pokazaltsi. Otgovoren redaktor St. Andreev. Vtoro preraboteno i dopalneno izdanie. V. Tarnovo, 2012].

Ковачев, Р. 1996 – Р. Ковачев. Новопостъпили османотурски описи като извор за социално-икономическото,историко-демографското, военноадминистративното и поселищно развитие на Никополски санджак през ХVІ в. –В: Българският шестнадесети век. Сборник с доклади за българската обща и културна история през ХVІ в. София(17–20. Х. 1994). София, 1996. [R. Kovachev. Novopostapili osmanoturski opisi kato izvor za sotsialno-ikonomicheskoto,istoriko-demografskoto, voennoadministrativnoto i poselishtno razvitie na Nikopolski sandzhak prez XVІ v. – V: Balgar-skiyat shestnadeseti vek. Sbornik s dokladi za balgarskata obshta i kulturna istoriya prez XVІ v. Sofiya (17–20. H. 1994).Sofiya, 1996].

Мутафова, Кр. 2013 – Красимира Мутафова. Религия и идентичност (християнство и ислям) по българскитеземи в османската документация от ХV–ХVІІІ век. В. Търново, 2013. [Krasimira Mutafova. Religiya i identichnost(hristiyanstvo i islyam) po balgarskite zemi v osmanskata dokumentatsiya ot XV–XVІІІ vek. V. Tarnovo, 2013].

153


Недков, Б. 1972 – Б. Недков. Османотурска дипломатика и палеография. Т. 2 (документи и речник). София,1972. [B. Nedkov. Osmanoturska diplomatika i paleografiya. T. 2 (dokumenti i rechnik). Sofiya, 1972].

Радушев, Е., Ковачев, Р. 1996 – Е. Радушев, Р. Ковачев. Опис на регистри от Истанбулския османски архивкъм генералната дирекция на държавните архиви на република Турция. Ред. Ст. Андреев. София, 1996. [E. Radushev,R. Kovachev. Opis na registri ot Istanbulskiya osmanski arhiv kam generalnata direktsiya na darzhavnite arhivi narepublika Turtsiya. Red. St. Andreev. Sofiya, 1996].

Султанов, С. 1971 – Симеон Султанов. Йовков и неговият свят. София, 1971. [Simeon Sultanov. Yovkov inegoviyat svyat. Sofiya, 1971].

Тютюнджиев, И. 1994 – Иван Тютюнджиев. Казашки военни акции по Българското черноморие през първатаполовина на ХVІІ в. – В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. 3. В. Търново, 1994.[Ivan Tyutyundzhiev. Kazashki voenni aktsii po Balgarskoto chernomorie prez parvata polovina na HVІІ v. – V: Balgaritev Severnoto Prichernomorie. Izsledvaniya i materiali. T. 3. V. Tarnovo, 1994].

Kiel, M. 1991 – M. Kiel. Hrazgrad – Hezargrad – Razgrad the Vicissitudes of a Turkish Town in Bulgaria (Historical,Demographical, Economic and Art Historical Notes). – In: Turcica, T. XXI–XXIII, 1991

Pãrveva, S. 1991 – Stefka Pãrveva. Migration à l’interieur du pays de la population bulgare à partir de la fin duXVIIe jusqu’à milieu du XVIIIe s. – BHR, 1991, № 3

Съкращения:

ГУА, ЦДА – Главно управление на архивите. Централен държавен архив. София [Glavno upravlenie naarhivite. Tsentralen darzhaven arhiv. Sofiya]

ИП – Исторически преглед. София [Istoricheski pregled. Sofiya]Македонски историски речник… – Македонски историски речник, Институт за национална исторjа. Главен

съставител д-р Стоjан Киселиновски. Съставители: д-р Александар Стоjановски (од 1371 г. до краjот на ХVІІІ в.).Скопje, 2000 [Makedonski istoriski rechnik, Institut za natsionalna istorja. Glaven sastavitel d-r Stojan Kiselinovski.Sastaviteli: d-r Aleksandar Stojanovski (od 1371 g. do krajot na XVІІІ v.). Skopje, 2000]

Ор. отд. на НБКМ – Ориенталски отдел на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” [Orientalskiotdel na Narodnata biblioteka „Sv. sv. Kiril i Metodiy”]

Персидско-русский словарь. Т. 2… – Персидско-русский словарь. Т. 2. Москва, 1983 [Persidsko-russkiyslovar’. T. 2. Moskva, 1983]

ТИБИ, т. 1 – Турски извори за българската история. Т. 1. (Серия ХV–ХVІ). Съст. и ред. Б. Цветкова, В.Мутафчиева. София, 1964 [Turski izvori za balgarskata istoriya. T. 1. (Seriya HV–HVІ). Sast. i red. B. Tsvetkova, V.Mutafchieva. Sofiya, 1964]

ТИБИ, т. 2 – Турски извори за българската история. Т. 2. (Серия ХV–ХVІ). Съст. и ред. Н. Тодоров, Б. Недков.София, 1966 [Turski izvori za balgarskata istoriya. T. 2. (Seriya HV–HVІ). Sast. i red. N. Todorov, B. Nedkov. Sofiya, 1966]

BHR – Bulgarian Historical Review. SofiaBOA – İstanbul – Başbakanlık Osmanlı Arşivi – İstanbul

154


Етични правила, които се съблюдават по отношение на научните публикациив сп. „Епохи“:

Списание „Епохи“ има за своя основна цел да допринася за научното развитие в областта наисторическото познание, като в същото време е стожер на спазването на общоприетите и според насзадължителни на науката етични правила и критерии. Във връзка с това Редакционната колегия насписанието се е ангажирала с ясна политика на придържане към установени етични принципи и норми,отнасящи се до ангажираните към издаването на сп. „Епохи“ страни: автори, рецензенти, гл. редактори редакционна колегия, издател.

Основните етични принципи, чието спазване е задължително за всички страни, участващи впроцеса на публикуване и издаване на списанието, са следните:

1. Коректност и почтеност по отношение на данни, резултати, методи, процедури и правилаза публикуване;

2. Непредубеденост и обективност при анализа и интерпретирането на данните от из-следванията;

3. Недопустимост на всякакъв вид фалшифициране на данни, включително чрез манипу-лирането им за получаване на желани резултати или чрез предоставяне на измислени и неис-тински резултати;

4. Отговорност за публикуване на материали, които допринасят за напредъка на наукатаи образованието, а не единствено за трупане на „кухи“ публикации от авторите и за развитиетона собствената им кариера;

5. Пълен отказ от проява на лично отношение или предубеденост към хора, научни тези,идеи и данни;

6. Уважение към интелектуалната собственост, съобразяване с авторските права и не-търпимост към плагиатството във всичките му форми (включително чрез използването наидеи, резултати и др. подобни, които принадлежат на автори, чието авторство не е посочено);

7. Ненамеса на финансови или други интереси;8. Конфиденциалност по отношение на лични, фирмени и други данни и информация,

нормативно попадащи под режим на закрила;9. Не се толерира наличието на конфликт на интереси при изпълнение на задълженията,

водещ до необективност, злонамереност или пристрастие поради несъвместимост на личнитеи професионални интереси;

10. Не се допуска публикуването на материали, които са несъвместими с изискваниятаза научност, безпристрастност и спазване на езиковите норми;

11. Не се толерира дублирането на публикации в различни списания, издания или форумиот страна на авторите и съответно такива дублиращи се публикации няма да се приемат в сп.„Епохи“.

Етичните правила са приети от Редакционната колегия на списание „Епохи”. Те са постояннодействащи норми и тяхното спазване е задължително от всички страни в процеса на публикуване ииздаване на списанието.

СписаниеЕПОХИ

Книжка 1, 2016

Езиково-стилов редактор и коректор Цветанка РашковаТехнически редактор Силвия Панева

Формат 60х84/8Печатни коли 19,50

Предпечатна подготовка:Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2016

гр. В. Търново, ул. „Теодосий Търновски“ № 2

ÅÏÎÕÈ - bulgari-istoria-2010.combulgari-istoria-2010.com/booksbg/epohi_1_2016_v.pdf · ВТУ...

Documents