Брой 331,50 лв.

17-23.10.2012 Год. 21

Защо не разбираме Кафка

Мари Врина-Николов

Александър Хемон

Писма от Макао

Жузе Диаш де Мелу

Мария Калинова за Дария Карапеткова

Яница Радева за Оля Стоянова

Виолета Тончеваза Мишел Онфре

Бен Хътчинсън за Джордж Стайнър

Есенен салон на изкуствата и културата - Русе 2012 г.

Тази година Нобеловата награда за литература отиде в Китай. И за пореден път Нобеловият комитет ще трябва да обяснява защо дава приза на Мо Ян, а не на Харуки Мураками или на Филип Рот. Не че Мо Ян не е превеждан в чужбина, но той далеч няма популярността на споменатите автори. Нещо повече, не отговаря и на друг критерий, който шведските академици обикновено спазват – не е дисидент, не е борец за права, напротив, по-скоро е сред официозните писатели на Китай. Така изборът затвърждава усещането, че при Нобеловата награда за литература се калкулират не толкова талант и популярност, колкото географска принадлежност и неясни пристрастия. Разбира се, не искаме да подценяваме достойнствата на Мо Ян, неговата екзотичност, сравненията с Маркес и пр., но налагането на името му за пореден път поставя на дневен ред въпроса, който в настоящия брой на ЛВ обсъжда и Мари Врина. А именно – как една литература се представя навън, какви компромиси прави, особено ако е по-малка или пренебрегвана, рентабилно ли е отстояването на някакъв европейски стил или на „световната литература”, ако си послужим с прословутия термин на Гьоте, или напротив, навлизаме в свят, който започва да отхвърля глобализацията, поне на ниво култура. Отговорите като че ли изглеждат предопределени – след векове, в които се отстояват споделими ценности и се набляга на универсалното, идват години, в които в политически план нараства сепаратизмът, а в културен - интересът към различното и екзотичното. Дали това е за добро, е рано да се каже. Но при всички случаи опитът показва, че е добре да се внимава с тенденциозния вкус към преднамерена екзотичност и заличаване на общите граници.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

2 Литературен вестник 17-23.10.2012

П Е Р И О Д И Ч Е С К О С П И С А Н И Е

Проблемите на християнството и съвременността са тематичен център на новия 74 брой на сп. „Християнство и култура”. На тамплиерите, архонтите и масоните в България е посветена статията на Димитрина Чернева , която кореспондира с изследването на Цветомира Антонова за болшевишката революция в българския църковен дискурс в началото на 20-те години на ХХ в. В интервюта в броя проф. Владимир Градев и проф. Джовани Мария Виан настояват, че само с твърдост и прозрачност могат да се изчистят някои текущи скандали, в които е въвлечена Католическата църква. А пастор Цанко Митев изтъква, че адвентизмът в България все още е в очакване на религиозната свобода. В рубриката „Съвременно богословие” кардинал Жан Даниелу размишлява над дилемата хуманизъм и християнство, а Максим Лисак над Православието и неговите „големи въпроси”. Есетата на английския католически теолог Роналд Нокс са посветени на упадъка на догмата и опустяването на църквите, а на архим. Софроний (Сахаров) – на риска в духовния живот, национализма и всечовечеството. В рубриката „Нови книги” може да прочетете проповед на Майстер Екхарт, представена и преведена от проф. Цочо Бояджиев. Броят е илюстриран с малко познати творби на Албрехт Дюрер.

Êèòàéñêèÿò ïèñàòåë Ìî ßí å òàçãîäèøíèÿò íîñèòåë íà Íîáåëîâà íàãðàäà çà ëèòåðàòóðà. Îòëè÷èåòî ñå ïðèñúæäà íà Ìî ßí çà íåãîâèòå ïðîèçâåäåíèÿ, âäúõíîâåíè îò ðîäíèÿ Êèòàé è ñú÷åòàâàùè ñâîåîáðàçåí ìàãè÷åñêè ðåàëèçúì ñ ôîëêëîðíè ïðèò÷è, èñòîðèÿ è ñúâðåìåííîñò. Ìî ßí îñòàâè ñëåä ñåáå ñè íàé-ñåðèîçíî ñïðÿãàíèÿ ïðåòåíäåíò çà íàãðàäàòà Õàðóêè Ìóðàêàìè, êàêòî è èìåíà êàòî Ôèëèï Ðîò, Óìáåðòî Åêî, Ñàëìàí Ðóøäè, Èñìàèë Êàäàðå.

Ìèðîñëàâ Ïåíêîâ å íîâèÿò íîñèòåë íà íàöèîíàëíàòà íàãðàäà íà BBC (2012) çà êðàòúê ðàçêàç. Ïðèçúò ìó å âðú÷åí çà ðàçêàçà “Íà Èçòîê îò Çàïàäà”, ÷àñò îò åäíîèìåííèÿ ñáîðíèê (èçäàäåí îò „Ñèåëà” ïðåç 2011 ã.). Ïàðè÷íàòà ñòîéíîñò íà íàãðàäàòà å 15 000 ïàóíäà. Ïî èçêëþ÷åíèå â ÷åñò íà Îëèìïèéñêèòå èãðè â íàäïðåâàðàòà òàçè ãîäèíà èìàøå ìåæäóíàðîäíî ó÷àñòèå, êàòî óñëîâèåòî áåøå àâòîðèòå äà èìàò èçäàäåíà êíèãà âúâ Âåëèêîáðèòàíèÿ.

Îò 22 äî 28 îêòîìâðè â Êðàêîâ ùå ñå ñúñòîè òðàäèöèîííèÿò Êîíðàä ôåñòèâàë çà ëèòåðàòóðà. Èäåÿòà íà îðãàíèçàòîðèòå å äà ïðîâîêèðàò êúì ìèñëåíå íå ñàìî çà ñúâðåìåííîòî ïèñàíå, íî è çà àêòóàëíîñòòà. Ãîñòè íà ôåñòèâàëà ùå áúäàò Ç. Áàóìàí, Äæ. Óèíòåðñúí, Ï. Åñòåðõàçè, êàêòî è òåõíèòå ïîëñêè êîëåãè êàòî Ìàðåê Áèåí÷èê, Àíäæåé Ñòàøóê, Äîðîòà Ìàñëîâñêà è äð.

В И Д Е Н О И Ч У Т О

Наскоро в Лондон се състоя премиерата на английския превод на книгата на Виргиния Захариева „Девет зайци”. Преводът е дело на Анжела Родел и е осъществен с подкрепата на Фондация за подпомагане на българската литература «Елизабет Костова», Отдел за комуникационни стратегии към Министерството на външните работи на Република България, Българския културен институт в Лондон и на английското издателство Istros Books – в лицето на неговия Директор – Сюзан Кътис-Кожакович.Тук ви предлагаме някои отзиви за книгата:

Дубравка Угрешич: Книгата на Виргиния Захариева «Девет зайци» е вид «бележник», написан от женски представител на градското, пътуващо, образовано и еманципирано поколение на новите българи на средна възраст. Захариева спокойно води бележки за живота си: части от детството й, от нейната зряла възраст, професионалният и интимният й живот и нейните пътувания се леят нежно и без никакво усилие. Това, което прави тази книга изключително приятна, е енергията на Захариева, нейният невинен глад за живот, за всяка частица от него. Това е щастлива книга за щастлив личен живот.

http://bookoxygen.com/Reviewed by Siân Miles

Истрос, древното тракийско име на Дунав, също така е било избрано от предприемчива и иновативна издателска къща във Великобритания, специализирана в превода на английски език на литература от Централна и Югоизточна Европа. Както реката, тази независима къща бързо се превръща в също толкова заето международно направление за съобщаване на идеи от вълнуващи нови писатели, представящи страни и култури отвъд

нейните ранни, добре известни брегове.Ярък пример е работата на брилянтната българка

Виргиния Захариева, чиято книга „Девет зайци“ е неудържима смесица от жанрове и стилове, превъзхождаща чистата литература и доближаваща се до нова форма на изразяване. Традиционното европейско писане, в сравнение с тази напълно балканска работа, изглежда повече от уморено и неоригинално. „Девет зайци“ носи със себе си мощно усещане за истински загадъчно и екзотично, като разказвачът преплита собственото си диво пътешествие през различни култури, традиции и предположения. В същото време книгата празнува индивидуалното и универсалността на човешкия женски опит в авангарден стил.Написана в първо лице, творбата е разделена на две части, описвайки живота на героинята първо като дете в малък град на Черно море и после като усъвършенстван космополит, прекарвайки времето си между различни бляскави столици по света. Поразително, гласовете на двата персонажа са почти идентични: ако детето е баща на мъжа, тя също така е майка на жената и има движение, както и убедителна идентичност в тона между шест и четиридесет и шест годишния разказвач.Както „По следите на изгубеното време“ на Пруст, това е история, която разказва за раждането и проявата на призванието. В случая на Пруст е било изключително дарба на писател. Все пак също толкова близо до сърцето на разказвача е разбирането, че тя е човек, който съобщава, не непременно посредством самото писане. Окичена с награди и похвали и претрупана с научни степени и дипломи, тя се чувства способна за много професии, винаги отворени за нея:

пресичащи се и свързани помежду си, всички водещи до израз на радост в дар на живота. Първоначалната обстановка е България през 60-те години, под едновременната власт на съветската политика и бедната баба на героинята. Загубила собствената си майка, когато била на две и случила на злобна мащеха, която я принуждавала да работи от много ранна

възраст, Никула е тежко увредена личност, чиято обмислена жестокост към този, който й е поверен, е едновременно патологична и неизбежна. Семейните котета се сблъскват със същата кулинарна съдба, както домашните зайци във „Фатално привличане”, и наказанията включват бой с коприва до безсъзнание. Малкото момиченце усеща много силно кипящата ярост и негодувание на Никула, породени от яркия контраст между нейното положение и това на дядото на разказвачката, атрактивен човек, който може да работи много и различни неща и има голям успех сред жените и който почти постоянно отсъства, както и самотната работеща майка на героинята. Все пак от дълбините на своите ежедневни унижения, както физически, така и психически, тя се справя със забавно безразличие, изказвайки се за своята мъчителка. „Тя се взираше в тавана, където бяха написани указанията какво да прави с ужасните деца”.От дядо си героинята наследява дълбока любов и разбиране към природата, човека, ботаническото и животинското. Връзката й с флората и фауната е близка и инстинктивна, като се превръща в обединяващо звено на нейното по-късно интелектуално разбиране за начина, по който светът функционира. Чрез нейните невъзмутими детски очи наблюдаваме Пражката пролет, неочаквано, драматично разместване на съотношението на силите, което оказва земетръсни ефекти върху житейския път на семейството й.Втората част на „Девет зайци” описва в произволен ред събитията от

следващите четиридесет години от необичайно богатия живот на героинята. От малките остатъци от ранното си обучение запазва унизителния провал, за да запомни силуета си. Това се превръща в лайтмотив на едно последващо развитие, в което тя непоколебимо пише за себе си. Натъртеното и малтретирано тяло на детето, белязано от болка, също е способно да опише във вълнуващи чувствени детайли своята липса в свят, пълен до пръсване с потенциални удоволствия.Следваме движенията й през ясно отличителната академична кариера в литературата и психологията, през прекалено дългото и взискателно обучение по психотерапия, през брака, раждането, раздялата, развода и помиряването. Придружаваме я по време на пътуванията и временното й пребиваване в Лисабон, Москва, Виена, Париж, Осака, и навсякъде другаде, ставайки свидетели на постепенната поява и разпознаване на самородния поет, чиито житейски тайни са в дъното на постоянната й подвижност. Отново ние винаги имаме ясна представа за потенциално забавното в широкото разнообразие от ситуации и в компанията на голям брой персонажи. Преводът на Анджела Родел е колоритен и жив. Оформя средноатлантически акцент, в който хората са непоколебими и блъскат по главите на другите, докато в същото време, описани като сериозно незрели под въздействието на марихуана, действат като първолаци. Нещата, които може да изглеждат като залитания и противоречия в звученето, са имитация на същината и огромни географски и хронологически прескачания, направени от самия разказвач, който е преди всичко ненаситен слушател и колекционер на основни звуци.Книгата е обсипана с рецепти, чиято неяснота на приготвяне предизвиква експериментиране и щастливо тайно споразумение. Ако е приготвено в „Albertines”, сладкото от цвят на роза е деликатно бледорозово превеждане на аромат в съдържание. Пробвайте го вкъщи.

Преведе от английскиЮЛИЯ ТОПКАРЕВА

A B R O A D

3Литературен вестник 17-23.10.2012

Тази година, подобно на редица други български градове, Русе предлага на своите жители и гости разнообразни културни прояви, свързани с кандидатурата на крайдунавския град за Европейска столица на културата 2019. Есенният салон на изкуствата и културата включва богата програма от фестивали, които предлагат множество събития в духа на най-добрите съвременни културни проекти. Първият от поредицата бе провелият се в периода между 21 и 30 септември фестивал за градска култура „Аз, градът”. Мащабен и амбициозен като замисъл, той успя да обедини в себе си различни гласове, езици и концепции, използвайки репрезентативните възможности на основните видове изкуства - сценично майсторство, музика, литература, пластични и аудио-визуални изкуства. Едно от несъмнените достойнства на този фестивал бе умелото вплитане на градските пространства с тяхната специфична история, архитектура, социални специфики и всекидневни практики в изявите на участниците. Сред най-интересните и колоритни събития на фестивала бе „Римски пазар на Сексагинта Приста” - възстановка на римски пазар от I в. на територията на античната крепост Сексагинта Приста. Събитието беше организирано по инициатива на Русенския исторически музей като целта му бе да пресъздаде в максимално автентичен вид бита и всекидневието на римляните, живели по тези земи. С оглед на това пазарът представи демонстрации на боеве, представления на площадни артисти, обредни церемонии, възстановка на пазар на роби, демонстрация на кулинарни практики и занаяти и т.н. Сред другите оригинални прояви на феста бе арт инсталацията “Танц в огледалото”, чиято идея бе да накара зрителите да изтанцуват емоцията, внушавана от 12-те огледала, подредени на централния площад на града, всяко от които отличаващо се със специфични рисунки и озвучено с музика. Културната програма на фестивала включваше също концерта на „Ака трио”, белязан от блестящите импровизации и непрекъснатата комуникация с публиката от страна на тримата музиканти - изключителният италиански китарист Антонио Форчоне, бразилският перкусионист Адриано Адеуале и сенегалският изпълнител на кора Секу Кейта. Пред русенските зрители те представиха своя проект Sketches of Africa, вдъхновен от природата и културата на черния континент. „Аз, градът” представи още много интересни събития - ситуационен театър, театрални импровизации, аудио-визуален спектакъл, литературен пърформанс, мултимедйна и музикална инсталация и др. Фестивалът бе разположен на осем открити сцени, пръснати из различни части на града, стремейки се да направи съпричастни жителите не само в централните райони, но и в крайните градски квартали. Накратко това бе един изключително успешен проект, съумял да достигне до наистина широка публика и да представи по най-актуален начин културните ресурси на града. Това кореспондираше изцяло със заявената от самите организатори цел на фестивала – заличаването на границите между творци и аматьори, между центъра и кварталите, между града и реката, между различните социални групи, етноси и поколения.Малко по-късно – в периода от 29 септември до 7 октомври – се проведе Литературният фестивал Русе 2012 – съвместен проект на международно дружество „Елиас Канети” и Община Русе. Той замести Пролетния литературен салон, организиран ежегодно от

дружеството през последните няколко години. 9-дневната програма на фестивала включваше разнообразнен набор от събития, сред които пърформансът 4x4 на четиримата млади български поети (Ясен Василев, Радо Чичев, Иван Димитров и Миро Христов), сценичното четене на чешкия автор Петр Колечко с участието на актьори от Русенския театър, поредица от литературни четения с гости от Австрия, Германия, Унгария, Чехия, Италия и България, два уъркшопа - за тийнейджъри и за малки деца, представяне на две книги - биографията на Милош Гавазов и международният литературен проект „Пътуване през Европа”, както и книжен базар. Самите пространства на фестивала – сградата на неремонтирания дом на семейство Канети и бившата Речна гара, осигуриха изключително подходящата за подобни събития атмосфера, едновременно артистична и старинна, носеща идеята за осъществяване на междукултурен обмен и комуникация. Изборът на текстовете, подбрани за фестивала, бе обвързан с неговия акцент – Новата

Европа – който като цяло ръководеше и проведените след четенията дискусии. Посетителите можаха да се насладят не само на интересни и актуални текстове, но и на интелигентни и стимулиращи разговори, свързани с актуалните проблеми на творческия процес и превода, а също и с широко разпространените теми за междукултурния обмен, съвременното общуване, промяната във формата на комуникацията, която води до промени и в социалния живот на хората, и много други.От 3 до 7 октомври в Русе се състоя и десетото издание на MitOst фестивала за културен обмен и неформално образование, чийто домакин бе отново МД „Елиас Канети”. Той приветства повече от 250 членове на сдружение MitOst от различни части на Европа. MitOst е името на международна организация със седалище в Берлин, основана през 1996 г. от някои от лекторите на фондация “Роберт Бош”. Всяка година тя организира фестивал в някой европейски град, избран на конкурентен принцип. Тази година Русе бе предпочетен за домакин, а сред останалите градове, в които се е провеждал фестивалът, са Печ (Унгария), Вилнюс (Литва), Вроцлав (Полша), Тимишуара (Румъния), Гьорлиц (Германия), Ушгород (Украйна), Гданск (Полша), Перм (Русия) и Ческе Будейовице (Чехия). MitOst фестивалът се проведе под патронажа на посланика на Германия в България Н.Пр. Матиас Хьопфнер и кмета на град Русе Пламен Стоилов. В основната програма бяха включени уъркшопове с различна тематика: междукултурен диалог, гражданско образование, екология, регионално сътрудничество, нови медии, мениджмънт на проекти. Целта на ораганизаторите бе осигуряването на обмен на знания и опит в областта на обществената, културната и образователната сфера, както и

установяването на нови контакти между участниците. Наред с уъркшоповете фестивалът включи още филмови прожекции, изложби, дискусии, литературни четения, концерти и туристически обиколки из областта. Сред най-интересните събития бяха танцово-музикалният пърформанс „Майстора и Маргарита“ на немски и руски артисти, вдъхновен от едноимения руски роман, четенето на австрийския автор Филип Вайс на пиесата му „По света“, прожекцията на документалния филм „Наташа“ за съдбата на една българка в Австрия, както и изложбата с фотографии “В

полета на танца”, в която фотографът Александър Нишков представи четирима от най-успешните стипендианти на международния проект “Танцова работилница”.Петите подред литературни празници, организирани от сдружение “Брод”, тази година се проведоха на 1 и 2 октомври и включиха поредица от интересни събития - литературно четене на свещи в Деня на поезията

и музиката, изготвяне на литературна карта на града, очертаваща местата, свързани с литературната история на Русе, представяне на новия брой на списанието за литература и култура „Брод”, както и изложба на русенски илюстратори на книги. В рамките на литературните празници беше организирана също акция за събиране на български книги, които да бъдат изпратени на българите, живеещи в Цариброд, Сърбия. Сред другите интересни инициативи на Есенния салон на изкуствата бе представлението на японския традиционен театър от XVI в. Кабуки, организирано в рамките на Дни на японската култура в България, както и двете гостуващи изложби, подредени в Русенската художествена галерия. Първата от тях, “Звезди във Венеция” представи в периода между 26 септември и 9 октомври малка част от архива черно-бели фотографии на компанията Аркивио Камерафото Епоке. Русе е един от 7-те града, в които се предвижда да бъде показана изложбата. Тя представя портрети на знаменити личности от различни области - кино, литература, изобразителни изкуства, музика и танц, гостували на Венецианското биенале и легендарния Венециански кинофестивал. Сред тях са фотографии на Игор Стравински, Ърнест Хемингуей, Хуан Миро, София Лорен, Пол Нюман, Хъмфри Богард, Салвадор Дали и др. Едновременно с това част от фотосите са запечатали и специфичния облик и атмосфера на града. От 1 до 21 октомври в централната градска галерия може да се види също и изложба в чест на 100-годишнината от рождението на известния чешки художник - Иржи Трънка, озаглавена „В услуга на въображението”. Тя е организирана със съдействието на Чешкия институт

- София и представя хронологично различните етапи и разнообразните полета на изява на автора. Трънка е универсален творец и се изявява не само в сферата на живописта, но също така и не по-малко успешно в областта на рисунката, дърворезбата, кукления театър, сценографията, анимацията, плаката, приложната графика и т.н. Предстоящите събития в програмата на салона включват още няколко важни културни прояви. Сред тях е ежегодният Flow festival, който се организира и координира от Института за Дунавския регион и Централна Европа във Виена по инициатива на австрийското Министерство на европейските и международни въпроси. Тази година фествалът ще се проведе в Русе със сътрудничеството на международното дружество „Елиас Канети”. Целта на този фестивал е да създаде мрежа от учени и артисти от страните по поречието на река Дунав: Австрия, Босна и Херцеговина, България, Хърватска, Унгария, Молдова, Румъния, Сърбия, Словакия и Украина. Flow festival ще се състои от 18 до 21 октомври като тазгодишната тема е „Активиране на пространства, активиране на хора чрез микровъображение”. Участници ще бъдат 60 млади хора от различни държави от дунавския регион. Освен уъркшопове, фестивалът ще включи също и културна програма, отворена за широката публика - изложба-вернисаж „Sofia Underground 2012”, театрално представление “P.O.Box: Unabomber”, два концерта с участието на групите „Котарашки”, „The Rain Dogs”, Space Dub Jammers и „Насекомикс”, аудио-визуалния пърформанс „DEKONSTRUKT” и др. От 14 до 19 ноември е предвидено да се проведе wфилмовият фестивал “Седмица на българските гласове по световните сцени”, който ще представи 8 оперни заглавия, сред които “Бохеми”, “Набуко”, “Борис Годунов” и др. Спектаклите са с участието на редица български оперни звезди като Александрина Пендачанска, Веселина Кацарова, Орлин Анастасов, Красимир Стоянов и Николай Гяуров. В програмата на Есенния салон влизат също честванията, посветени на 200-годишнината от рождението на Баба Тонка с тържествена заря проверка в центъра на града на 1 ноември - Деня на народните будители. Финалът на салона ще бъде поставен от Националната джаз среща на 23 и 24 ноември с участието на Йълдъз Ибрахимова и Боян Воденичаров. Есенният салон на изкуствата и културата 2012 г. представя Русе като град с богати културни традиции и възможности, който не само възпрозвежда, но и обогатява културните практики на съвременното българско общество. Именно затова, дори и в случай, че не спечели надпреварата за културна столица на Европа през 2019 г., Русе остава един от най-сериозните претенденти за тази титла.

ПЕТЯ АБРАШЕВА

Есенен салон на изкуствата и културата - Русе 2012 г.О Б М Е Н

4

В И Т Р И Н А П Ъ Т У В А Н И Я

Литературен вестник 17-23.10.2012

Симеон Хаджикосев, „Западноевропейска литература. Литература и култура на Средновековието и Ренесанса”, изд. „Сиела”, С., 2012, 754 с., 25 лв.Паралелно с издаването на новите книги от удивителната в своята мащабност „Западноевропейска литература” „Сиела” започва и преиздаването на вече изчерпаните начални томове. Читателите, които до този момент не са успели да се снабдят с откриващото историята изследване, ще имат възможност да си го купят и да се запознаят с литературата от епохите на Средновековието и Ренесанса.

Капка Касабова, „Вила Пасифика”, прев. от английски Лиляна Лакова, изд. „Сиела”, С., 2012, 247 с., 13 лв.Капка Касабова е едно от нашумелите имена на българи, които публикуват на чужд език (предимно английски) и печелят признанието на критиката по света, а и престижни литературни награди. За българския читател това ще е трета среща с авторката след романите й „Улица без име” и „Любов в земята на Мидас”, която ще представи Касабова в нова, непозната светлина, предлагайки едно увлекателно четиво с неочаквана тематика.

Миша Глени, „Darkmarket: киберкрадци, киберченгета и самият ти”, прев. от английски Александър Николов, изд. „Сиела”, С., 2012, 319 с., 15 лв.Миша Глени е познато име на българската публика и в качеството му на наблюдател на ставащото в Източна Европа, и като човек, ангажиран с конфликтите на Балканите и основно в бивша Югославия, и като автор на книги. Новото му изследване е посветено на киберпрестъпността, кибериндустриалния шпионаж и кибервойната и както го определя един друг познавач на мафията, макар и на

италианската, Роберто Савиано, ни помага да разберем света, в който живеем.

Лаконичност на изказа, подбор на най-необходимото, без излишества на описанието, герои алпинисти, герои сред планина, планински местности, села. Това са част от пунктовете на засрещане в двете най-нови книги с авторство на Оля Стоянова – „Какво сънуват вълците” и „Пътеводител на дивите места”. Двете книги, освен че са представени като събиращи места и разкази от повече от десетилетие, са и някак екологични. Целят да се потърсят възможностите за баланс на живеенето като хармонична цялост, а не рутинно задължение и там, където съществуването му е под въпрос, да го изнамерят (например едноименният разказ от сборника „Какво сънуват вълците”). „Пътеводител на дивите места” е първата книга на Оля Стоянова, създадена в съавторство – с Живко Джаков. Но ако не се лъжа, е втората й книга, общуваща чрез фотографията. Дебютът на Оля „Фотографии” (2000) бе прицелен в образите – села и кътчета природа, баби и къщи, които преляха и в „Прози” (2002). Неизменно читателят ще ги срещне и в текстовете от „Пътеводител на дивите места”, но тук фотографията е налична не само чрез словото, а и чрез образа. Книгата е богато илюстрирана от снимков материал с прилежащи му словесни маркери. Разбира се, цветни. Изказът е допълнен от внимателно подбраните пейзажни и архитектурни фотографии на Живко Джаков. Това в известна степен прави от книгата енциклопедия1 на малко

1 А енциклопедия на българските места, ако не се лъжа, не беше излизала от дълго време до миналата година. „Пътеводителят” се появава на книжния пазар по сходно време с „Голяма енциклопедия България”.

познатите места. Някои от тях с времето, а и чрез наложилата се употреба на интернет и като място, чрез което да споделяш и избираш местата за почивка, са добили повече популярност и са станали обект на по-широк туристически интерес – като например Черепиш, Лакатник, Камен бряг, Крушунските водопади. „Пътеводителят” е снабден и с речник, съвсем уместен за непросветените любители на планината, но подредбата на местностите не е азбучна, нито географска – тя е „нарочно неподредена”, както известява предговорът на книгата, а това безспорно е жест на лична номинация, собствен каталог на места, който държи да се заяви като такъв. Както казах в началото, текстовете са лаконични, внимателни към мястото, което трябва да заемат, а това не е случайно – част от тях са излизали във в. „Дневник”, затова не могат да си позволят да бъдат трудноразбираеми, неинформативни и неинтересни. Почти всяко място, освен своята географска положеност, е представено и от своята културна и (или) фолклорна

принадлежност. Текстовете не са пътеписи, макар да описват местата по пътя, не са и енциклопедични статии, макар част от тях да боравят с историята за мястото, посочват години и се позовават на имена и макар да личи внимателен подбор в събирането на фактологията. Те не са и разкази, защото се заявяват като „обходени” места, заявяват своята нефикционалност. Затова по-скоро са „животописи”, макар избраната фраза да напомня твърде много Плутарх. Текстовете на Оля Стоянова, илюстрирани от Живко Джаков, правят тъкмо това – стремят се да представят и човека, а не само мястото, в неговата житейска пълнота, затова не малко думи са отделени, за да презентират разговорите, анекдотите, дочутите реплики. Описаните от авторката герои не са големите на деня, а малки хора от малки местности сред малки случки. Обратно на Плутарховите образи от „Животописи”-те, в които проф. Б. Богданов разпознава „борещия се, действащ и неуспяващ човек” („Плутарх – биограф и моралист”), хората от „Пътеводителя” са намерили хармонията с мястото, Бога и историята. Те наистина са хора от една Друга

България и най-хубавото на тази книга е, че твърди, че тях все още ги има – а това е безспорно оптимистична визия към днешия ден, но и отговорност към един, целящ балансираност, разговор за утрешния.

ЯНИЦА РАДЕВА

Оля Стоянова, Живко Джаков, „Пътеводител на дивите места”, Жанет 45, 2011.

Къде и към кого води „Пътеводителят” на Оля Стоянова и Живко Джаков

Поезията е най-висшата форма на словото от древни времена, а Древна Гърция е дала поети, създали шедьоври. Произведенията им образоваха поколения гърци, а поетичната традиция оформи националното самосъзнание. Да не забравяме, че царете неизменно са имали в дворците си и пеещи поети. „Илиада” и „Одисея” са най-популярните поеми, преподавани не само в границите на Гърция, но и по целия свят. Гръцката поезия е била отправна точка за много чужди поети. Тази традиция продължила и през миналия век, когато дори и в селата са се продавали екземпляри на „Еротоктритос” и „Ерофили”.И докато поетите продължаваха да спазват традиционните правила на стихоплетството, представители на поколението на 30-те се опитаха да проявят новаторство. Започнаха да пишат без рими, а стихът стана по-свободен и по-богат смислово. Много стихотворения от този период бяха превърнати в песни, които станаха любими на публиката. Двете Нобелови награди за поезия допълнително популяризираха гръцката поезия. Поет се превърна в синоним на човек, заслужаващ уважение. И докато мислехме, че тази пролет в поезията ще продължи вечно, изведнъж тя се оказа маргинализирана както заради промяната в социалната структура и смъртта на големите поети, така и заради паралелното

развитие на романа. Вестниците и списанията престанаха да пишат за поезия или й отделяха едва по няколко колонки и така постепенно загубихме контакт с издаваните стихосбирки. Те продължиха да се печатат и да се издават, но вече в малък тираж и обикновено финансирани от самите поети.Днес издателите не се интересуват от поезия. Вярно е и че много са тези, които се занимават с писане на поезия, защото я смятат, напълно необосновано, за „лесна”. Като нещо, което без усилие се съвместява с останалите ежедневни задачи. Само че поезията дава на езика възможността да достигне своята най-висша форма. Поезията изисква всеотдайност, изисква дълги периоди на мълчание. И по издаването на стихосбирките на някои поети става ясно, че го правят само когато имат да кажат нещо важно.Към тази категория принадлежи и Юлия Толя. С писане започва да се занимава преди повече от двадесет и пет години, през 1987 г., и до момента има четири стихосбирки. Всяка от тях има свой смисъл и стойност. Но това, което ги откроява, е, че между издаването им има дълъг период – знак, че текстовете са писани с изключителна грижа. В новата си стихосбирка „Премеждията на един слепец” поетесата е бягала от късите самостоятелни стихове и се е

стремила към един цялостен поетичен разказ. Създава усещането, че ще отведе читателя до места, от които сама не знае пътя за връщане.Главният герой е сляп човек, чиято слепота му помага да се „почувства свободен, приемайки непредвидимото”. Има смътен спомен за цветовете, губи се в мислите си, но не се чувства в опасност. Спасява го желанието му да разговаря с хората. Иска да срещне любовта и мечтае за докосването на тялото на жена. Ще рискува... И ще разбере, че „скоро ще премине реката”. Защото знае, че край езерото, където в крайна сметка ще стигне, го чакат цъфтящи черешови дървета. В момент, когато Гърция върви по лоши пътища и когато вече няма оракули, които да развалят пророчества, поезията продължава да ни лекува от най-тежките болести. Чрез преживяванията на един слепец... пътуваме, следвайки компаса на Юлия Толя, и се учим какво е истинска поезия.

ЕЛПИДОФОРОС ИНДЗЕБЕЛИС

Преведе от гръцкиОЛГА АНДРЕЕВА

Преводът е направен по www.vakxikon.gr

П Р Е Л И С Т В А Й К И

Гърция изживява криза в поезията,или за истинската поезия на Юлия Толя

5

В И Т Р И Н АП Р О Ч E Т Е Н О Д Н Е С

Литературен вестник 17-23.10.2012

Миглена Николчина, „Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години”, изд. „Литературен вестник”, С., 2012, 215 с., 12 лв.За тази книга на Миглена Николчина се говори отдавна, знаеше се, че тя ще бъде публикувана в Америка, части от нея излязоха и в българския периодичен печат, но най-после тя е факт на български в цялостния си вид и във великолепния дизайн на Капка Кънева. Книгата връща към последните години преди промяната, задава въпроса езикът ли е този, който я предизвика, и опитва да покаже, че интелектуалните усилия и общности от онзи период са сред двигателите на българската „нежна революция”. Наред с това книгата поставя и много философски въпроси и отправя към актуални в момента дебати, разказвайки за начините, по които Изтокът и Западът се събират и разделят.

Да кажем, че преводът е опит, нещо, което се превежда и също се изживява: опитът е превод.

Жак Дерида, Вавилонски кули

Дария Карапеткова е проникновен критик и наблюдател на съвременната италианска литературна сцена. Благодарение на нейните преводи българските читатели могат да стигнат до книгите на автори като Джузепе Модрич, Елена Феранте, Изабела Албрици, Тициано Терцани. „Ботуша в българската литературна мода“ на Дария Карапеткова е изследване, в което опитът на внимателния читател и преводаческият талант сe обединяват, за да проследят рецепцията на италианската литература.Книгата проследява перипетиите по „вноса“ на Ботуша в България между 1878 и 1989 г. през преводаческите усилия на конкретни хуманитаристи, които превеждат и така въдворяват в българското публично пространство италианска литература – от високите европейски образци (творбите на Данте, Петрарка и Микеланджело) до съвременните „модни“ автори (Алберто Моравия и Умберто Еко). Подобна обща рамка прави залога на монографията двоен, доколкото засяга както тясно естетическите и лингвистичните (не)сполуки на превода, така и широкото поле на социокултурната динамика при италиано-българския трансфер. Това, което прави книгата толкова съблазнителна за читателя, е поднасянето или „преводът“ на теоретично- интерпретативна материя с едно невероятно леко перо. Вкусът към детайла на Дария Карапеткова, усетът й за конфликтни и дискусионни зони, критическият й поглед, който обвързва класичното и критическото, древното и политически актуалното, текстът и неговият контекст превръщат изследването в едно занимателно четиво. Книгата „отваря очите“ както за онези фини различия в преводаческите стратегии на един и същи текст, така и за съпровождащите ги сложни криволици на преход и пренос: особено що се отнася до затруднената идеологическа ситуация между 1945-1989 г.Основни агенти в „Ботуша в българската литературна мода“ са фигурите на (българските) преводачи и фигурите на (италианските) автори. Така в глави като „Италия в житейския атлас на Фани Попова-Мутафова“ или „Кирил Христов, Уго Фосколо и значението на индивидуалността“ на преден план се очертава тъкмо профилът на преводача. Професионалните преводачи от италиански като Константин Величков, Кирил Христов, Христина Стоянова, д-р Милко Ралчев, Фани Попова-Мутафова, Драгомир Петров, Иван Иванов и Любен Любенов, Ат. Драгиев, Ст. Петров, В. Даскалова, Вл. Свинтила са многоизмерно представени. Техните преводи са подложени на внимателен компаративистки и лингвистичен анализ, като под лупа са разгледани откъси от конкретните творби, така че ясно да бъде очертан стилистичният, лексикалният, формалният и ритмичният характер на оригинала при предаването на български. Едновременно с това изследователката открива онези тъмни и непреводими места от изходните текстове, които представляват казуси, главоблъсканици, проблематични пасажи. Имено те са изпитанията, през които още по-ясно се откроява преводаческият талант, ерудираност и интерпретативна сила. Особено изобретателен е похватът на Дария Карапеткова да събере в едно цяло отделни стихове от различни и

несъвместими преводи (като тези на Константин Величков и Кирил Христов върху „Ад“), взимайки най-доброто от всеки от тях. Тази добросъвестност е систематично отнесена към всеки коментиран текст – отбелязване на епифаниите и недостатъците на преводите не е направено през един хладен аналитичен език, а със стил едновременно въвлечен, пристрастен както към оригинала, така и към харизмата на отделните преводи. Зад по-видимата заслуга на изследването, свързана със задълбоченото вникване в италианските художествени текстове и метаморфозите на техните последователни преводи на български, е другата по-невидима нишка в книгата, която конструира същевременно и една интелектуална история.Естетическите качества на преводите са винаги съпътствани с проучване на критическата рецепция във времето на появата им в периодичния специализиран печат. Така към преводача и автора неотменно присъства и фигурата на критика и историка на литературата – от Иван Шишманов и Михаил Арнаудов през Георги Цанев и Георги Константинов до Никола Георгиев и Михаил Неделчев. В този ракурс може да мислим тринадесетте есета от „Ботуша“ като хетерогенни – те строят мостове не само между текстове, но и между контексти. Едновременно интерпретират обсъжданите художествени творби, усилието по тяхната (не)своевременна поява на българска почва и критическата рецепция, свързана с появата им. Тези „задкулисни“ сюжети – кой какъв превод е одобрил и кой заклеймил, разказват и за настъпващите промени в българския език – неговите моди и модни тенденции. Това, което прави книгата толкова увлекателна, е придърпването на древните пластове към съвремието ни и прякото им вписване в дебатите на деня. Така например заедно с преводаческите одисеи около Данте е вплетен дебатът в проекта „Поезия на стена“ от 2009 г. (трябва да се избере кой превод от „Ад“ да бъде сложен на стената на телефонната палата на БТК на ул. „Гурко”), коментиран е и слухът от 2011 г. за Ековото пренаписване на „Името на розата“. Чувствителността към куриозното съпътства текста и при представяне мимоходом на малко известни факти из живота на текстовете, техните автори и техните преводачи – как героят на Джани Родари бива кръстен Лукчо, как в първите си публикации от 1967 г. Любен Любенов е все още Любен Прангов, как на 6.04.1327 г. в Авиньон Петрарка за първи път среща своята Лаура, вече омъжена за местен благородник. Фактите из живота на творците са чудно примесени с терзанията на техните преводачи, устремени през превода да стигнат и прочетат именно тези загадъчни и титанични автори. Книгата може да бъде четена последователно, извайвайки различните аспекти в италиано-българското литературно пространство. За този

Преводаческите одисеи около Ботушапрочит насочват чудесният предговор от проф. Джузепе дел’ Агата, уводът и заключението, както и подробният именен показалец, които оформят образцовата структура на едно монографично изследване. Към другия тип прочит насочва нехронологичното, а парадигматично структуриране на книгата. Това е реенето с метода на Вавилонската библиотека по Миглена Николчина или приплъзването от „Алберто Моравия и несправедливото безредие“ към „Преводът на Марио Мариани, или българският прочит на италианската Лолита”. Така че книгата може да се чете и преживява, дарявайки различен опит и възможност за читателя да избира своя собствена одисея около Ботуша.

МАРИЯ КАЛИНОВА

Дария Карапеткова, „Ботуша в българската литературна мода. Преводите на италианска литература у нас от Освобождението до 1989 г.“, София, „Сиела”, 2012.

Кристин Димитрова, „Градината на очакванията и отсрещната врата”, изд. „Колибри”, С., 2012, 75 с., 12 лв.Една красива, силна и дълбока книга, която за пореден път разкрива нестандартния, но и разпознаваем в причудливостта си стил на Кристин Димитрова и в която ежедневието, чувствата, самото живеене са изправени пред неочаквани капани и обрати. Една книга за пътя към многоликостта на истината, без който никое събуждане, никое порастване и никой Аз не могат да се случат.

Уилям Тревър, „Танци за влюбени”, прев. от английски Иванка Томова, изд. „Сиела”, С., 2012, 361 с., 14 лв.Уилям Тревър е едно от емблематичните имена в областта на краткия разказ през ХХ в., независимо че е автор и на романи, пиеси, есета. Събраните в този том разкази са сред най-представителните за писането му, спадат предимно към разказите на състоянията, съчетават наблюдателност и ирония, вкус към детайла, но и към абсурда и са в чудесен превод на Иванка Томова.

Проектът е съфинансиран от Столична програма “Култура” 2012 г. на Столична община и се реализира в подкрепа на

кандидатурата на София за европейска столица на културата - 2019 г.

На 18 октомври 2012 г. (четвъртък) от 17. 30 часа във Възрожденското училище (гр. Кюстендил) ще се състои премиерата на книгата с фрагменти на Поли Муканова „Amor fati”.

Книгата ще представят Ваня Петкова (Институт за изследване на изкуствата) и Иван Сапунджиев (Народно читалище „Зора” - Кюстендил).

Институтът за балканистика с Център по тракология „Александър Фол”

има удоволствието да ви покани на

РАЗГОВОРИ ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ПОЛУОСТРОВА

„Разговорите за литературата и полуострова” са събитие, което тепърва ще създава и отстоява облик и присъствие в движението на мисли, идеи, етични и естетически принципи, в споделянето на интуиции и знания. Въпреки че смислов „пространствен” център се очаква да бъде Балканският полуостров в различните възприятия и интерпретации на участниците, всеки интелектуален и артистичен мост към други полуостровни култури тук би се радвал на особено добър прием. Литературата и литературността имат свое запазено място в разговорите, доколкото една от техните цели е да провокират размисли върху това какво за литературата са Балканите и какво за Балканите е литературата. „Разговорите за литературата и полуострова” са отворени не само за литератора. Техният най-желан гост и участник е на първо и последно място читателят.

ПРОГРАМА

16 октомври (вторник), 16 часаОткриванеСъс специалното участие на проф. Божидар Кунчев и Марин Бодаков

25 октомври (четвъртък), 16 часаРазговор със Силвия Чолева

29 октомври (понеделник), 16 часаРазговор с Азиз Таш

Събитията ще се състоят в сградата на Института за балканистика с Център по тракология (ул. „Московска” 45).

Организатор и водещ: Людмила Миндова

П О К А Н И

6 Литературен вестник 17-23.10.2012

Румяна Чолакова

На Сао, Ми и Мануела с благодарност и обич.

Н, вчера пристигнах тук и бях любезно посрещната, добре нахранена и настанена в общежитие, в което има всички удобства, бърз интернет включително. Първите впечатления от института и общежитието са много благоприятни—много цветя, усмихнати хора и чистота. Да не говорим, че навсякъде има хубаво кафе и още по-хубави португалски червени вина – Китай с кафе и червено вино е

Китай като за мен.Единственото, което ме притеснява, е, че работата, за която кандидатствах, е преподавател по междукултурна

комуникация и представите за Другия в отношенията между Китай и западните държави, а се оказа, че трябва да преподавам четири курса английски и два за китайско-западните взаимни недоумения и недоразумения. Интересно защо трябва да докараш специалист по еди-какво си от другия край на света, за да го накараш да преподава нещо съвсем друго. Моят пряк началник казва, че това е “The Famous Chinese Vagueness” (прочутата китайска неопределеност). Най-важната книга в китайската интелектуална традиция е “Книгата на промените”. Вселената в тая книга е в процес на непрекъсната трансформация и в нея липсва идеята за идеалния завършен свят отвъд света на формите, които неумолимо се разпадат. Всичко се върти непрекъснато, та може моите началници оттам да черпят вдъхновение.Неопределеността е свързана и с желанието да не се наранят чувствата на другия човек. Предполага се, че ако

му се каже нещо направо, той може да се засегне, затова не му се казва нищо направо—трябва да се сеща самичък и да се ориентира от контекста, в който неопределените изявления са направени. Ако човекът настоява да бъде обиден с ясни инструкции по някакъв въпрос, тогава събеседникът изключва телефона и не отговаря на имейлите, защото вероятно той се обижда от недосетливостта на любителя на точните изявления. Със срам трябва да ти призная, че аз съм особено комична в желанието си да си изясня нещата, защото, от една страна, дългогодишните ми занимания с китайска култура са ме научили, че в нежеланието да се уточнява и планира всичко в големи детайли има мъдрост, но от друга страна, не мога да се удържа да не се обяснявам и уточнявам непрекъснато.Ако използвам термини, които си спомням от кръжока по химия в гимназията, за да ти опиша битието си на преподавател по междукултурна комуникация, чувствам се като реакция, лакмус и анализатор на процеса едновременно. Прочела съм не една и две книжки, разказващи за преживяванията

на западни пътешественици в Китай, и знам, че желанието да се обяснява на домакините как точно те трябва да ти обясняват всичко, върви срещу същината на цялата тукашна евфемистична традиция и създава само конфликти и разправии. Да не говорим, че обратно на популярнитемистично-екзотични клишета за китайската култура, тукашният народ е по необходимост безкомпромисно прагматичен. Китай открай време храни една четвърт от световното население със седем процента от обработваемата земя в света, а тая работа с мистицизъм и екзотика не става. Прагматизмът върви с неопределеността, защото нещата се променят и само догматизмът може да е винаги ясен и “точен”. Смешното е, че въпреки теоретическата подготовка, някак си не мога да се удържа и непрекъснато задавам уточняващи въпроси, което докарва моя пряк началник до детинско поведение, като например преструвки, че не ме вижда по коридора.В клас обяснявам на студентите, че културата е като айсберг и ние осъзнаваме огромната й скрита маса едва когато се сблъскаме с друга култура, а извън клас

Актуално е съвременните изисквания към заобикалящия свят да се дефинират с понятието „качество на живот”. Обговаряно в широкия периметър от социалния и архитектурен контекст до поредния моден тренд в дрехи, прически, аксесоари, хранене и т.н., то търси своите обосновки повече във външната и видимата страна и по-малко във вътрешната потребност и философското осмисляне на нещата. Повърхностното говорене в масмедиите и социалните мрежи трудно допуска задълбочаване, но от друга страна, увеличеният достъп до информация смалява разликата между високото и ниското, стимулирайки желанието за сериозно знание. Разбира се, за този, който изпитва нужда от това.Балансът между двете тенденции би осигурил успех на всеки автор, особено ако той притежава провокативното мислене и философската многоизмерност на един Мишел Онфре. Неговият „Гастрономическият разум. Философия на вкуса” е доказателство за това колко оригинално и комуникативно може да бъде поднесена eдна сериозна философска материя. Подплатена с богата база данни от философията, етиката, естетиката, литературата, сценичните и визуалните изкуства, религията и какво ли още не, все с фокус върху гастрономията, книгата открива непознати за българския читател светове. Добре е, че това се случва, макар и години след издаването й (1995) и удостояването й с наградата на Академията на виното в Бордо, както и с приза „Литературна свобода” на Женева. С елегантността на френския bel esprit, искряща от находчивост и остроумие, иронична, критична, преднамерена и дори казуистична на места, „Гастрономическият разум. Философия на вкуса” демонстрира своята свобода на мислене. Основен е подходът към гастрономията като към цивилизационен знак: „Храненето е културен проблем – нищо не е приятно или отблъскващо само по себе си, а единствено по отношение на цивилизацията, в която се оформя преценката”. В този последователно защитен интерпретационен ключ книгата прокарва връзки между факти, тенденции и личности, които историографски проследяват зараждането и развитието на явлението. Без да е академично индиферентен към темата, която разглежда, авторът прокламира и своята позиция, като не пропуска и най-малката възможност да манифестира и препоръчва насладата от храната като житейски постулат. Неприкрит апологет на епикурейското и хедонистичното начало, Мишел Онфре не остава при тях, а прави нови прочити и надгражда смисли, които отвеждат храненето -

отвъд физиологическата необходимост и първичното сетивно удоволствие, към едно по-високо качество на живеене, към една осъзната философия на вкуса, както отбелязва и самото заглавие. Ерудирана, предизвикателна, разкриваща нови мисловни хоризонти, с лекота балансираща между научното и популярното, „Гастрономическият разум. Философия на вкуса” предлага едно много свежо интелектуално преживяване. Със сигурност това е книга, в която можеш да се влюбиш. Неслучайно за нейния автор, един от най-известните съвременни френски философи, се твърди, че слабостта му към научната провокация го държи постоянно във фокуса на публичното внимание, още от първата му книга „Коремът на философите” (1989). Любопитно е, че имиджа си на виртуоз на сцената на френския интелектуален театър той поддържа от дистанцията на родното си градче Аржантан, където в свободното време, когато не преподава в Университета на Каен, е написал своите над 50 творби, преведени на повече от 20 езика. В провокацията и комуникативността като основни стилови характеристики и на „Гастрономическият разум. Философия на вкуса” се дочуват сякаш нотки от ораторските умения на древногръцките философи. Силата на внушенията идва и от някои нескривани от автора биографични моменти, които придават на споделените от него тезиси стойност на изстрадано преживяване. Защото какво друго ако не личностен катарзис обръща израсналия в религиозен интернат младеж към атеизма и безкрайния свят на философските идеи извън Бога.

Пътешествието предпоставя въпросите на Ницше: „Познаваме ли моралните въздействия на храните? Съществува ли философия на храненето?” Отговорите започват с предисловието „Хранителна автобиография, следствие и още нещо”, разпростират се обстойно в осем глави: „Малка теория на балончетата”, „Гастрономическа култура и гастрономическа сцена”, „Пътища, които водят към гениталиите”, „Утроба, трюфел и философ”, „Кратка митология на възпитателните религии”, „Царството на кулинарните символи”, „Прослава на ангелския дял”, „Естетика на мимолетното” и завършват с епилога „За една разширена до тялото философия”. В структурата на книгата отделните глави анонсират своята тематика най-напред на символно ниво, след това я свеждат до историческа личност, вдъхновила автора за неговите размишления, а често има и второ посвещение, свързано с хора от научното и приятелско обкръжение на Мишел Онфре. Подредбата, освен яснота,

създава веднага и предпоставка за диалог на различни равнища.

Визиите от кориците с детайли от „Добре снабдена кухня” на Йоахим Брьокелер (1566) и от „Бакхус” на Караваджо (1595) също недвусмислено насочват към кулинарното пиршество и наслаждението от храната, известно като гастрономия (Архистрат), чревоугодничество (Рабле), наука за устата (Монтен), гастрософия (Фурие). Запълвайки празнотите в познанието ни по темата, Мишел Онфре последователно реабилитира вкуса, пренебрегван несправедливо в семейството на сетивата. След дългогишно историческо толериране на зрението и слуха заради връзката им с изобразителните и музикалните изкуства идва най-сетне редът за законна интронизация и на последното сетиво - вкуса. „Вкусът е призован”, както церемониално обича да се изразява авторът, придавайки аристократична изисканост на концепцията си за гастронома, за естета в гастрономическото изкуство, защо не и за постмодерния гурме-човек.Мишел Онфре очарова читателя, докато му разказва за прочутото шампанско „Дом Периньон” като за емблематичен барок или когато - сравнявайки желанието за опиване със стремежа за помиряване със себе си, прави връзка с такова изначално философско понятие като ентелехията. В своя неподражаем стил той прославя и свети Патрик с неговия аламбик, изпява дитирамби за ефимерния Ангелски дял в уискито; въздава дължимото на митичния Чен Нунг и „войнстващите напитки”, а щом се налага, въвежда в обращение и десета муза - Гастереа. Описвайки буржоазната кухня, иронизира архитектурните пристрастия на нейния основател Антонен Карем, който измисля кулинарни (подобно на архитектурните) ордери и напълно заслужава званието си „Паладио на френското сладкарство”. Дойде ли пък времето на Новата кухня, революционно отхвърля старите авторитети и пътем маркира близостта между провокативния реди-мейд на Марсел Дюшан и хранителния реди-мейд на Даниел Споери...Всички сюжети са поднесени подчертано драматургично и това намира своето

историческо, а и литературно основание в шекспировското разбиране на Гримо дьо Ла Рениер за кулинарната като за театрална сцена. Бащата на гастрономическата критика театрализира ритуала на хранененето и превръща масата в сцена, тялото в действащо лице, пише сценарии и създава сценографии за своите кулинарни спектакли. Тях Мишел Онфре съпоставя със съвременни явления от типа happenning или event, зад които - оказва се, наднича добре забравеното старо. Сред многото герои, на които „Гастрономическият разум. Философия на вкуса” отрежда полагаемите им се исторически роли, няма как да пропуснем и архитект Николай Дюлгеров - единствения българин в европейския модернистичен авангард в началото на XX век, чийто проект на специално пространство за помиряване на тялото и духа извежда докрай концепциите на футуризма. Четиво - еднакво привлекателно за театрали, пиари, акционисти и прочие концептуалисти, без да забравяме всички онези професионалисти, които се занимават с храненето като наука, практика и бизнес.Последователен в намеренията си, Мишел Онфре ни превежда от гастрономията, която първоначално има много тяло и малко дух, до съвременната гастрономия, която сериозно е компенсирала в духовната сфера и си е набавила завиден интелект. Кулинарията може вече да се мисли като музикална партитура или като изкуство на времето, или дори като изящно изкуство, както се случи на последната „Документа” в Касел. „Гастрономическият разум. Философия на вкуса” го предпостави. В заключение гастрономията у Мишел Онфре се поддава освен на икономически, социлогически, психологически и естетически подходи и на един по-задълбочен анализ, който я декодира като система от връзки между храната, тялото и духа. И още - като система от знаци и част от големия семиологичен проект за културата в широкия й смисъл като комуникативна система. В този философски дискурс авторът развива и извежда докрай изследователските си тези за темпоралните превъплъщения на хедонизма. Издигането на първичния хедонизъм до етически позволява постигането на телесна и душевна изтънченост в един дълбоко осмислен Carpe diem, който изкусният разказвач на истории Мишел Онфре обобщава с импониращата метафора „разширена до тялото философия”.

ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА

Мишел Онфре, „Гастрономическият разум. Философия на вкуса”, прев. Георги Ангелов, изд. ФРУВЕГ-ПЗП, Варна, 2011

Разширени до тялото

П и с м а о т М а к а о

П Р И П И С К И

И З Т О К

7Литературен вестник 17-23.10.2012

блъскам скритата част на моя айсберг в местните скрити части по доста болезнен начин. И проникновените анализи на ролята на собствената ми културна обусловеност в неудобните ситуации, за които съм в голяма степен отговорна, никак не ми помагат да не се набутвам в големи каши. На излизане от кашата си повтарям какво ми казваше един японски учител по калиграфия. Не знам дали знаеш, че японците имат проблем с произнасянето на “р” и “л”, та когато той критикуваше моята припряност на английски, се получаваше следното: “Сроули, Луми, сроули!”, което трябваше да значи “Slowly, Rumi, slowly!”. И аз така си викам, “Сроули, Луми!”, хората са трупали долната част на айсберга пет хиляди години, ти искаш да го премериш за петдесет. Отпусни се в неопределеността и виж какво ще стане.Всъщност, Н, мисля си, че светът изглежда оправяем само от западна гледна точка, в Азия неопределеността и безкрайните човешки множества удавят склонността към светооправство. Неслучайно един от най-популярните текстове в китайската традиция

учи, че оправянето на света почва от собственото сърце – ако него не можеш да го умириш, къде и какъв ред ще търсиш. Разбира се, много по-лесно е да подреждаш света, особено на маса, отколкото да се справяш с вътрешния си хаос, и китайската история също е пълна с примери за безобразници, които неуморно са се борили за по-добър ред. Но аз усещам как мъничкият диктатор в мен, който неспирно прекроява всичко наоколо, много се затруднява в местната неопределеност и кой знае защо, това започва да ми харесва.Н, това местенце наистина обещава да е много интересно. Моят апартамент е в лъскав квартал – повечето от големите казина са тук. Улиците се чистят, а и собствениците на магазини премитат често и старателно пред витрините. Витрините са в интересен ред – казино, ресторант, бижутерски магазин, аптека, ресторант, бижутерски магазин, казино, аптека... Почти всички полицаи, които виждам пред казината или в преминаващите полицейски коли, изглеждат като не китайци. Или белият човек обича да държи тоягата,

или местните босове предпочитат наемници за мръсната работа. Освен това китайците имат поговорката “От добър човек войник не става” и в традиционната китайска култура големият герой не е воинът, а образованият човек. Въпреки многовековното подчертаване на важността на хармонията, мекотата и отстъпчивостта във всички китайски учения, местните китайци са добре въоръжени с лакти, моторетки и коли.В тази много малка и най-гъсто населена държава в света изглежда много по-трудно да караш кола, отколкото да не караш, но мнозинството упорства. Мисля по тоя въпрос, докато една любезна колежка ме разкарва със спретната тойотка да ми показва разни магазини, пощата и двете кина.Докато тя се мъчи да намери място да паркира в миниатюрно паркингче около градинка, наречена “Свети Франциск”, споменава, че в Макао има много църкви. После тъжно добавя: “Пари, грях и църкви – това е Макао.”Разправям й за един мислител, който написал, че цъфтящата икономика върви заедно със седемте смъртни гряха и лежал в затвора за това. Без съмнение, пратен

там от праведниците, които редовно се черкуват. Понякога се чудя дали църквите също не вървят с парите и греха, за да могат да задушат и последните остатъци от съвест с помощта на служби и ритуали.Питам колежката някакви неща за Макао – хем е Китай, хем не е, и на мене ми е любопитно. Тя ми обяснява, че хората в Макао не са никак политични и добавя: “Аз също не се интересувам от политика. И аз като всички гледам да правя пари, като ми стигат парите, нищо не ме интересува. Каква файда да се трепеш да сменяш тоя политик с оня, щом всички са едни и същи нђлепи?”Отвръщам й, че и аз вече съм вдигнала белия байрак. След всички амбициозни планове да спасявам света и собствената си душа вече искам само да не полудея и винаги да имам джобни пари. Тя се засмива и ме успокоява, че тук с парите ще се оправя, но за полудяването не гарантира, защото мястото е наистина особено.

Бен Хътчинсън

Джордж СтайнърПОЕЗИЯ НА МИСЪЛТАОт елинизма до Целан

Още от първата му книга, „Толстой или Достоевски: есе за сравнение (1959), работата на Джордж Стайнър е дефинирана от опити за сравнение. Екстравагантно обширната същност на дейността му, простираща се в продължение на повече от петдесет години, отличното триезично възпитание и упоритата настойчивост на убедеността му в трайното значение на европейската висока култура са превърнали Стайнър в истинско въплъщение на следвоенното сравнително литературознание. Това положение има своите рискове: подозрения за самонадеяност и повърхностност понякога придружават неговата поразително обхватна компетентност. Все още има дълбока интелектуална смиреност в респекта на Стайнър към „традицията“, доловим в неговата настойчивост, че критиката е само пощальон, доставящ литература от поетите. Както твърди той в автобиографията си, „Errata“ (1997), „никое тълкуване не отговаря на обекта си“. Това, че подобна обща перспектива изглежда все по-тъжна, не е най-малката грижа на Стайнър. В епохата на специалистите амбициите на Арнолд да обхваща „най-доброто, което е помислено и казано“ рискуват да изглеждат демоде, ако не и наивни. При все това обаче в известен смисъл новата книга на Стайнър предава определението за култура на Арнолд със свои думи. За нея е приемливо, че най-важният термин в това определение е най-безвреден: каква тежест има съюзът „и“ в изглаждането на различията между мисъл и реч? Каква е силата на това съвпадение в западната традиция? Ако връзката между философия и поезия лежи в основата на работата на Стайнър, „Поезия на мисълта“ се бори с „и“ с главата напред“ на Арнолд. От Парменид и Херакъл до Сартър и Хайдегер, Стайнър очертава типична амбициозна дъга през историята на западната мисъл, твърдейки, че това, което формулира философията е колкото нейната форма, толкова и нейното съдържание.

„Поезия на мисълта“ представя кулминация в работата на живота „Въпросът за стила е основен проблем“. Много от предишните творби на Стайнър се въртят около този спорен въпрос, без да го засягат съвсем директно: пионерските теоретични спекулации върху превода в „След Вавилон“ (1975), облогът на метафизичния резонанс на изкуството в „Real Presences“ (1989), разликата между „измислица“ и „творба“ в основата на „Граматики на творчеството“ (2001). В този смисъл „Поезия на мисълта“

представя кулминацията на творбата на живота: едновременно във философията и литературата, твърди Стайнър, „стилът е съдържание“. Заглавието на книгата играе на приплъзване между субективния и обективния родителен падеж, пресъздавайки едновременно поезия, присъща на мисълта, и поезия за мисълта. В хода на книгата Стайнър установява широка гама стилистични аспекти, общи и за двете, от ритъм и повторение до диалог и афоризъм, от фрагмент и среда до нереални глаголни форми като подчинително наклонение и бъдеще време. Докато сравнителната методология му позволява да съпоставя френското минало предварително време с немските предлози, музиката на езика, убеждава Стайнър, е универсална: твърдението на Клод Леви-Строс, че „измислянето на мелодия е най-върховната мистерия на човека“ повтаря във всяко отношение творчеството на Стайнър, самият вид музикален мотив. Ако тази нова книга се отваря с компромиса, че езикът няма нито представителната сила на музиката, нито елегантната прецизност на математиката, то за Стайнър езикът е този, който определя човека. И така, общият преглед започва от древногръцкото виждане за човека като за „езиково животно“. Херакъл – въплъщение на традицията на „трудност“, високо ценена от Стайнър – мисли в парадокси и оксиморони, докато Парменид е определян от своя „ритъм“, а Лукреций – от това, което Симон Вейл би нарекла негова тежест (критичност). Тълкуването на Платоновите диалози и писма като „представителни литературни действия“ е преднамерено провокативно, определящо скандалното желание на философите да осъждат на изгнание поетите: остроумно твърдение на Стайнър е, че Платон може да бъде изопачен „в стремежа да се държи настрана най-важният драматург, създателят на митове и гениален разказвач в рамките на собствените му сили“. Влиянието на германската традиция може да бъде усетено по-специално в тези ранни глави, в Ницшевата настойчивост на Стайнър за раждането на мисълта от духа на трагедията (следващата част за Ницше е изключително кратка, тъй като неговото влияние е така осезаемо навсякъде). Кратка глава за жанра на диалога, съпоставяща употребата на формата на Абелар с тази на Галилео, Хюм и Пол Валери, е последвана от по-съществено разглеждане на съответните стилове на Декарт, Хегел и Маркс. По-особеното тук е, че Стайнър най-пълно развива една от второстепенните сюжетни линии на своето проучване, а именно степента, в която действието на един коментар може да се превърне в изкуство. Поезията на мисълта е също поезия на интерпретацията: тълкуването има собствена естетика. Подходът на Стайнър по същество е тълкувателен, напомнящ за възгледа на Ханс-Георг Гадамер, че литературата „носи своите

скрити истории през всяка епоха“. Не само че такива мислители като Шарл Пеги отговарят на подчинителното наклонение и миналото предварително време на Декарт, но също и поети като Дурс Грюнбайн (на когото е посветена книгата); не само че теоретици като Александър Кожев, Георг Лукач и Теодор Адорно развиват Хегеловата граматика на самосъзнанието, но също и драматурзи като Брехт и Бекет. Според техните обяснения философите се нуждаят, като генералите на Наполеон, да бъдат щастливи: ако политическата мисъл на Маркс е изпълнена с дълбока литературна чувствителност, то неговите коментатори трябва да формулират много от модерността. Все пак, както признава Стайнър, опасността е в това, че стилът може да засенчи същността, че поезията може да възпрепятства мисълта. Стайнър приема философията на Бергсон като служеща за образец, предполагайки, че тя е определена от „съществен парадокс: този на стилистичния талант, толкова забележителен и омаен, че логичната груба храна и плътност на философското съдържание страдат“. По същия начин се държи Фройд, който трябва да се изтърпи не като мислител, а като писател, появяващ се от особената традиция на австрийската философска литература: виртуозността на Фройд като „магьосник на митове” определя вид модернистичен фаустизъм, където голямата магия на лингвистичния стил заплашва да прегради метафизично значение. Това, че Валери – който във формулировката на Чоран „не прости на себе си, че не е философ“ – трябваше да напише Мон Фауст, беше, както отбелязва Стайнър, „виртуално предопределено“. Вероятно неизбежно концепцията на Витгенщайн за езиковите хитрости играе ключова роля в спора. Стайнър вижда в безсъюзния, афористичен стил на Витгенщайн обмислен опит за „контрареторика“ и предлага осветляващи страни на „устната“ природа на неговата философия и на значението от по-общо диктуване в историята на западната мисъл. Тук, както навсякъде другаде в книгата, Стайнър предполага стилистична опозиция между чистота и плътност на стила: където несъмнената традиция на картезианската чистота преобладава приемливо във френската (и англо-американската) мисъл, немските мислители като Хегел и Адорно превръщат концептуалната плътност в съставна част от техния синтаксис. Този контраст припомня провокативното твърдение на водещия дневници Хари Граф Кеслер, когато посещава Валери, че повърхностната яснота на френските интелектуалци прикрива вътрешен безпорядък, докато външният безпорядък на немските мислители контрастира с тяхната вътрешна яснота. Ако този сблъсък между концептуална и стилистична трудност лежи в голяма степен в основата на книгата, то това е сблъсък на по-буквален характер,

отколкото предполага неговата развръзка. Връзката между Хьолдерлин и Хегел за Стайнър представлява апогей на постелинистичната история на поезия и мисъл – и въпреки това именно тук аргументът прави изненадващ обрат. Като „елегия на онтологичната загуба“ поемата на Хегел Eleusis, адресирана до негов приятел поет, внушава, че метафизичното значение чрез езика е обречено на провал: „ровенето за думи“, както пише Хегел, е напразно. Следователно патосът се превръща в доминиращо настроение във финалните глави на Стайнър: там, където е планирал да приключи със сблъсъка между Хайдегер и Целан, тонът става нетипично колеблив, предпазлив едновременно за политическата нестабилност на Хайдегеровата мисъл и за мрачната потайност на Целановия речник. Докато Стайнър е внимателен при документирането на влиянието на философските неологизми върху стила на поетите, неговото заключение е белязано от поразително отдръпване от установената убеденост на предходните глави: въпреки че той е решен да се въздържа от това, което нарича върховната „мегаломания“ на Хегеловата „Феноменология на духа“, свършва не с победоносен гръм, а с тъжно хленчене. Следователно, ако книгата завършва с тълкуване на очевидното сбогуване, то не е – надяват се някои – с творчеството на Стайнър, а с традицията на западната философия, в която поезия и мисъл са свързани чрез общо отношение към стила, традиция, която Стайнър вижда като подронвана от ускорението на компютърната култура. Съпоставяйки стилистичния анализ на Стайнър със своя собствен, човек може да предположи, че това е неговото желание да защити умираща култура, която придава на неговата проза настойчивост и йерофантски ритъм: голямото изкуство се нуждае от голям проповедник. Несъмнено човек може да открие забележими пропуски в това изследване (метафизичните поети например); все пак би било невъзпитано да се оспорва обхватът на личната норма на Стайнър. Ако е видно, че тази норма е по-голяма от европейската философия, дълбоката европейска чувствителност на Джордж Стайнър рядко е по-убедителна, отколкото в тези епизоди на размисъл върху това, което Морис Бланшо нарича „тържествуващ антагонизъм“ между поезия и мисъл.

Преведе от английски ЮЛИЯ ТОПКАРЕВА

Бен Хътчинсън е университетски преподавател по модерна немска и

сравнителна литература в университета Кент в Кентърбъри. Сред неговите книги са W. G. Sebald: Die dialektische Imagination (2009) и най-новата „Модернизъм и стил“,

публикувана през 2011 г.

The Tmes Literary Supplement, 28 март 2012

Големият проповедник на голямото изкуство

на стр. 16

П Р И П И С К И

И З Т О К

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 17-23.10.2012

Поне за моя зрителски опит (тъй като е редно да призная, че не се интересувам особено от куклен театър) ходенето на куклен спектакъл за възрастни винаги е било свързано с чувството за риск. Много рядко съм попадал на добре улучен баланс между сериозно съдържание (което прави представлението трудно за деца) и неизбежния наивизъм и инфантилизъм на куклената театрална условност (които го правят досадно за възрастни). Най-новата премиера на Столичния куклен театър се нарежда сред добрите изключения. Странното заглавие „Свят/о” (работното заглавие на проекта е било „Свещен”) посочва един от основните тематични лайтмотиви и едновременно подсказва ексцентричната театрална фантазия, която бива освободена на сцената, и каквато, уви, рядко срещаме на българска сцена (и тук далеч нямам предвид само кукления театър). Именно богатият театрален език и въображение са основната сила на представлението, чийто скрит двигател е много оригиналният и популярен артист Дуда Пайва, едновременно автор, режисьор и хореограф. Роден в Бразилия, след 1996 година той се установява плътно в Холандия, където след няколкогодишни занимания с танц при едни от най-известните имена в съвременната хореография (напр. Ицик Галили), постепенно открива своя интерес към предметите, и се посвещава изцяло на създаването на свои собствени, фантастични светове, населявани от танцуващи и странни кукли. Понастоящем Дуда Пайва притежава своя собствена компания (www.dudapaiva.com), чиито представления се радват на международна популярност. И безспорно смелото решение на Столичен куклен театър да направи своята първа премиера за сезона с идващи извън България артисти (сценографията е на Яка Иванц от Словения, а куклите на Джим Барнард от Великобритания) заслужава аплодисменти, и силно се надявам да послужи за пример и на други театри.Оригиналният театрален почерк на Дуда Пайва е задвижван от онези сумрачни зони на възприятията и съзнанието, така активни в детството, които ни карат да присвояваме всички предмети наоколо и да ги превръщаме в проекции на своите собствени страхове и тревоги. Той връща към онази възбуда и вълнение, които са ни помагали да вярваме, че в телевизора живеят хора и вещици или че в тъмнината под леглото, дишат тайни и непознати същества. В гротесковите изражения

„Свят/о” в Столичния куклен театър – фантастична приказка за възрастни

на куклите от каучук, запазена марка на неговите спектакли, и в играта с техните мащаби и движения – от миниатюрни човечета и създания, губещи се между пръстите на актьорите до истински гиганти, изпълващи цялото сценично пространство, проблясва силата на въображението, което изкривява нещата от света в своята собствена перспектива. „Свят/о” е покана да се надникне в един много интимен свят, и ако той изглежда на пръв поглед странен, то е точно защото е много истински и личен. Спектакълът се заиграва много насериозно с две класически за театралната меланхолия теми – остаряването и самотата, но го прави по много индивидуален начин и всмуква зрителя в ритъма на своите съноподобни картини. Въпреки че прилича повече на интензивна поредица от вълнуващи в своята непредсказуемост съновидения и кошмари, случващото се на сцената увлича и в свой собствен разказ, чиято логика, също като в сънищата, се крепи единствено на няколко разпознаваеми ситуации и персонажи, а не на някаква логически свързана история. Ребека, във великолепното изпълнение на Цветослава Симеонова, е аристократично изглеждаща стара дама, живееща самотно със своя иконом (Иван Райков). Действието на спектакъла се върти около нейния рожден ден, за който пристигат двете й дъщери (Ивет Лазарова и Мариета Петрова) със съпруга на едната (Димитър Тодоров), и целият съвременен хаос от егоистични темпераменти и взаимоотношения агресивно нахлува в монотонния и замислен свят на майката. Като че ли вече сме гледали (или чели) подобно нещо хиляди пъти; заставаме вътрешно нащрек в очакване на предъвкваните щампи за бездната между поколенията, и се надяваме, този път поне, да не става дума за някое наследство. Наистина обаче тук не става дума за никакво наследство и след като гостите насядат на голямата, празнично подредена маса действието потегля в изцяло сюрреалистичен коловоз. Над масата по средата на сцената виси огромна старинна рамка на картина, която се оказва екран, през който ставащото на сцената изведнъж оживява в неочаквана детайлност и едри планове, улавяни от демонстративно извадената видеокамера, която в ръцете на изпълнителите е като още една кукла. През нейното око миниатюрните гумени кукли придобиват илюзорно реалистични размери, а жестовете и израженията на актьорите - кинематографична експресивност. Изкривените в различни гримаси и гънещи се на всички страни кукли са като продължения на героите, причудливи персонификации на техните болки, инстинкти, страхове и желания, на онези усещания, чрез които неназовимото и несъзнаваното работи. Гротескността на техните лица и форми се стреми към въздействие, което да може да се долови почти на физическо равнище – самата визия на голото и безобразно изкуствено тяло е приковаващо погледа зрелище, което напомня още по-силно на живата плът за самата нея, за нейната тленност и нетрайност. Тъкмо силната изразителност на показваното спасява

„Последната от Хаусманови” от Стивън Берсфорд

Национален театър, Лондон, Програма NT Live

Британски съвет България, Програма “Световен театър в София” на Международен театрален фестивал “Варненско лято” и Столична община продължават да срещат българската публика с някои от най-интересните нови премиери на Националния театър в Лондон, които чрез сателитна връзка се представят и в Cinema City в София и в други градове на страната.На 11 октомври тази година софийските зрители станаха част от световната публика на най-новата продукция на театъра – новата пиеса на Стивън Берсфорд “Последната от Хаусманови”. Режисьор на спектакъла е Хауърд Дейвис, сценограф Вики Мортимър,

осветителен дизайн Марк Хендерсън и звук Кристофър Шът. Ролите изпълняват Джули Уолтърс, Рори Киниър, Хелън МакКрори, Изабела Лафленд, Матю Марш.

Очаквайте в един от следващите ни броеве нашия отзив за спектакъла.

„Панаир на младите”, Младежки театър

От 8 до 15 октомври в Младежкия театър се състоя поредното шесто издание на полезната и набираща скорост инициатива на театъра “Панаир на младите”, предназначена да даде възможност на дебютиращи и млади актьори, режисьори, художници и драматурзи да покажат първите си опити пред публика.

ат първите си опити пред публика.

“Зазиданите” от Ясен Василев, режисьор Тея Сугарева.

Програмата на „Панаир на младите 2012” включваше спектаклите:

“Зазиданите” – първа пиеса на поета Ясен Василев и професионален дебют на режисьора Тея Сугарева. В спектакъла участват Йордан Ръсин, Деница Петкова, Яна Бобева и Христо Ушев.

„Живак” – комедиен авторски моноспектакъл на Димитър. Режисьор е Димитър Стефанов, а музиката е на Мартин Каров.„А-за-мен” – интерактивен танцов спектакъл на танцьорите Александър Манджуков и София Георгиева, дигиталната художничка Албена Баева и сценографката Петя Боюклиева (създателки на платформата “Runabout project”).

„Анданте” – от Людмила Петрушевска, дипломен спектакъл на актьорския клас на проф. Маргарита Младенова в НАТФИЗ, режисьор Стилиян Петров и Албена Георгиева

„Бит” – по Иван Хаджийски, спектакъл-реконструкция на известното представление на доц. Възкресия Вихърова със студенти от Нов български университет

„Ромео и Жулиета” по Шекспир, режисьор Мария Атанасова, ДТ-Сливен

„Червената шапчица - Презареждане” – на режисьора Иво Игнатов-Кени, Театър „Хенд”, ПловдивMеждународното участие включва Петар Милошевски (Лондон) с моноспектакъла си “Hope” и гръцката актриса Деспина Сарадейду с “Касандра” (stand-up tragedy in broken english).

В програмата на фестивала бяха включени и музикални концерти, традиционният вече конкурс за нова пиеса от млад автор (до 35 г.), поетичният пърформанс на Дана Белева и Васил Балев “Падам си по тебе, Ема Бовари!” и др.

Очаквайте в следващите ни броеве отгласи от фестивала

Т Е А Т Р А Л Н И А К Ц Е Н Т И Н А С Е Д М И Ц А Т А

Рубриката се поддържа с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура”

спектакъла и в някои по-предсказуеми и банални сцени, когато той като че ли напуска своите оригинални и автентични пейзажи и залита в обобщаване или сантиментализъм. Той остава най-интересен там, където е най-вълнуващ и най-труден за обяснение. Ребека се задавя в спазми и „повръща” странна синя жена; разрязва тортата и намира вътре човек в инвалидна количка – метафоричността на сцени като тези е лесно четима (вероятно синята жена символизира остаряващата Ребека; вероятно човекът в инвалидната количка е починалият й съпруг), но защо под масата й се крие някакво странно и лакомо животно, нещо средно между жаба и хамелеон? Миговете, в които представлението се отваря към фантастичното и странното, осветяват свещения и свят свят, който то се опитва да нарисува и сподели.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

Сцени от спектакъла

9Литературен вестник 17-23.10.2012

Добър животАлександър Хемон

Александър Хемон е роден през 1964 г. в Босна, а от 1992 г. живее в Чикаго. Носител на множество престижни награди, автор на романа „Проектът

„Лазар”. Сборникът с разкази „Любов и препятствия”, който на български е издаден от

„Сиела”, представлява осем свързани истории, публикувани за първи път в „Ню Йоркър”. Тук ви

представяме една от тях.

Едно време, когато беше войната в Босна, аз преживявах в Чикаго, като продавах абонамент за списания от врата на врата. Шефовете ми смятаха, че босненският ми акцент, очевиден продукт на ничията земя на „другите култури“, е необичаен и следователно стимулиращ за пазарните инстинкти на американците от предградията. По онова време бях отчаян от войната, отчуждението и прочие, така че безсрамно експлоатирах и най-беглия намек за съчувствие от страна на самотните домакини и сърдитите пенсионери, които ми отваряха вратата. Много от тях се вълнуваха от самата ми поява на прага на техните домове, защото бях живо доказателство за американската мечта: ето ме, преодолял враждебните житейски обстоятелства в една нова страна, точно като предците на бъдещия абонат, който в момента подписваше чека и с копнеж разказваше сагата как неговият собствен род беше пристигнал в Америка.Но драматичният ми чуждестранен акцент беше твърде силен за тучните абонаментни поля на северните предградия, където хората, изискано затрупани от ведрината на богатството, редовно четяха списание „Нумизматика“ и си купуваха доживотен абонамент за списание „По-дълъг живот“. Вместо това ме изпращаха в работническите предградия, на границата със стоманолеярните комплекси и градските сметища, където местните хора, за разлика от жителите на северните предградия, като цяло не смятаха, че мечтая за онова, което имат те, общо взето, защото и те не мечтаеха точно за него.Най-добрата ми територия беше предградието Блу Айлънд, далеч надолу по авеню „Уестърн“, където номерата на улиците бяха с пет цифри, сякаш предградието беше някъде в края на опашката, която чакаше да влезе в рая на центъра. Разбирах се доста добре с жителите на Блу Айлънд. Те бързо се досещаха за това, че работата ми поначало е гадна; предлагаха ми храна и вода; веднъж за малко да правя секс. Тези хора не си губеха времето да разсъждават за смисъла на човешкия живот; годините им минаваха така, както се разказва дълга история: бавно и постепенно, все по-близо до неизбежния край. Междувременно единственото, което искаха от живота, беше да живеят, мъдро да изразходват малкото любов, която бяха успели да натрупат, и да устояват на света с обезболяващото съдействие на телевизията и списанията. А по една случайност аз отивах в техния квартал точно за да им предлагам списания.Над предградието като църковна камбанария беше надвиснал коминът на пещта за боклук, от който дори хвърчаха искри към небето. Може би това беше причината широколистните дървета в Блу Айлънд да губят листата си толкова изобилно и красиво, а улиците да бъдат плътно покрити с килими в жълто, оранжево, охра и ръждивочервено. Един ден преминах по сух килим от листа с цвят на пчелен мед, за да стигна до прашна веранда, обсипана със стари купони за намаления, почти превърнати в прах. Една черна котка с настръхнала козина не помръдна, когато минавах покрай нея; дървена статуетка на Дева Мария сковано висеше до звънеца. Някой извика „Влизай!“, преди да успея да позвъня, и аз влязох – в просторна сумрачна стая, изпълнена с вонята на вкиснато мляко и свещи от пчелен восък. На дивана в центъра на стаята седеше един дребен свещеник – в пълно снаряжение от тържествена роба, бяла якичка и сребърно разпятие – а крачетата му, мънички като на кукла, едва достигаха пода. Лицето и плешивото му теме бяха белязани от червени петна и обелена кожа. В дясната си ръка държеше чаша със скоч, а полупразната бутилка беше на масичката пред него, обградена от купища вестници и опаковки от чипс. На издутия му корем, около кръста, се виждаха трохи от чипса.– Какво ще обичате? – попита ме той и се оригна. – Извинете. Какво ще обичате?Той ми посочи креслото от другата страна на масичката и аз седнах.Работата на продавача се състои основно в безмозъчното повтаряне на предварително подготвени фрази. И така, аз му предложих голям избор от списания, които покриваха всички сфери на съвременния живот. Имаше списание за всеки, независимо дали се интересуваше от астрономия, самоусъвършенстване или градинарство. Освен това бях в състояние да му предложа и голямо разнообразие от заглавия за съвременния християнски читател: „Християнството днес“, „Християнски професионалист“, „Божието слово днес“...

– Откъде си? – попита ме той и отпи голяма глътка от чашата си.Цветът на скоча се римуваше с листата навън.– От Босна.– „Не забравяйте гостолюбието – каза той, като заваляше думите – понеже чрез него някои, без да знаят, са приели на гости ангели.“Кимнах и му предложих още няколко списания, които биха отворили нови хоризонти за него в археологията, медицината или популярната наука. Той поклати глава, като се мръщеше, сякаш не можеше да повярва в съществуването ми.– Загубил ли си някой близък във войната? Някого, когото обичаш?– Няколко души – отговорих аз и наведох глава, за да подскажа за силна душевна болка.– Сигурно ти е трудно.– Не е лесно.Той рязко извърна глава към тъмната врата в дъното на стаята и се провикна:– Майкъл! Майкъл! Ела да видиш един човек, който наистина страда. Ела да се запознаеш с едно истинско човешко същество.Майкъл влезе в стаята, като закопчаваше ризата си – беше безупречно бяла и скриваше гладки обезкосмени гърди. Беше рус и синеок, абсурдно красив в сивотата на Блу Айлънд, с квадратната челюст на американска кинозвезда.– Този млад човек е от Босна. Знаеш ли изобщо къде е Босна, Майкъл?Майкъл не отговори, а с небрежна походка се доближи до масичката, като отмяташе раменете си, сякаш крачеше по моден подиум. После изрови една цигара от купищата боклуци по масичката и си излезе, като остави след себе си вълна от гняв.– Пуши – оплака се свещеникът. – Разбива ми сърцето.– Пушенето е вредно – съгласих се аз.– Но пък много тренира – продължи свещеникът. – Макар и с духа си да не е сред нас, телесно е.Казах му, че разполагам с голям избор от списания, подходящи за Майкъл. „Мъжко здраве“, „Форма“, „Същност“, „Тяло и дух“ – всички те покриваха широк спектър от интереси: тренировъчни режими, съвети за добра форма, диети и прочие.– Майкъл! – провикна се свещеникът. – Искаш ли абонамент за „Тяло и дух“?– Да ти го начукам! – изкрещя в отговор Майкъл.Свещеникът довърши скоча си и тромаво се избута от дивана, за да стигне до бутилката. Изкушавах се да му помогна.– Ако имаше списание „Егоизъм“ – изръмжа той, – Майкъл щеше да бъде главен редактор.Той отново си напълни чашата и се оттегли в дълбините на дивана. Почеса се по кубето и в орбитата му запърха цяло ято снежинки от пърхот.– Майкъл иска да стане актьор, нали разбираш. В него няма нищо друго, освен суета и отегчение – обясни свещеникът. – Но засега успява само да си намери работа в някой и друг порнографски филм, където поддържа ерекцията на истинските актьори, докато пуснат камерата. А да ти кажа честно, не виждам голямо бъдеще в това.Беше време да си ходя. Вече имах достатъчно опит, за да разпозная началото на едно доброволно самопризнание. Беше ми се случвало да стана и да си тръгна по средата на изповед – което несъмнено беше накарало изповедника да се разплаче още по-силно, – защото това беше най-благоразумното, което можех да направя в онзи момент. Но този път не можех да си тръгна – може би защото конфликтът беше толкова вълнуващо неразрешим, или пък защото свещеникът беше толкова дребен и слаб,

а от челото му се отлюспваха цели пергаменти. След като толкова често бях в ролята на човека, към когото изпитват жалост, сега се наслаждавах на възможността да съчувствам на някой друг.– Познавам Майкъл още от малко момче. Но сега той си мисли, че може да продължи сам. Не е добре за човека да бъде сам, не е добре.Майкъл се показа от стаята в дъното, косата му беше безупречно сресана, но продължаваше да трепери от раздразнение. Той профуча покрай нас и излезе от къщата, като затръшна вратата след себе си.Свещеникът довърши скоча в чашата си на една голяма глътка.– Всички падаме като листа през есента – каза той и хвърли чашата си към масичката.Чашата се приземи върху боклуците, изтърколи се от масичката и изчезна от поглед. Беше време да си тръгвам, понечих да се изправя.– Знаеш ли кой е бил свети Тома Аквински? – попита ме той, като вдигна пръст, сякаш се канеше да започне проповед.– Да, разбира се, че знам – отговорих аз.– Когато бил млад мъж, семейството му не искало той да посвети живота си на църквата, затова изпратили една красива девойка да го изкуши, за да не го направи. Той я прогонил с факла.Свещеникът ме изгледа много продължително, сякаш очакваше да потвърдя, че го разбирам, но това така и не се случи – разбирането не влизаше в работата ми.– „Не ставай чрезмерно праведен“ – каза той, като завали думата „чрезмерно“. – Никога не съм държал факла.Вратата рязко се отвори и Майкъл нахълта обратно. Свих се на стола, докато той се приближи до свещеника и се надвеси над него, като го сочеше и размахваше пръст, а челюстта му стърчеше настрани от гняв.– Искам да ти кажа само едно нещо, шибан извратеняк – каза му той; няколко косъма бяха залепнали на потното му чело. – Само още едно нещо искам да ти кажа.Зачакахме в надвисналата тишина, свещеникът затвори очи в очакване на удара. Но Майкъл не успя да измисли още едно нещо, което да каже, така че в крайна сметка не каза нищо, а се обърна на пета и излезе с маршова стъпка, като този път дори не си направи труда да затръшне вратата. Свещеникът сграбчи една възглавница от дивана и се зае да я удря в челото си, като виеше и съскаше от болка. Използвах тази възможност да се изнижа към отворената врата.– Чакай! – провикна се той. – Искам да се абонирам. Искам абонамент. Почакай малко.И така, аз му продадох два сочни двугодишни абонамента. Казваше се отец Джеймс Макмеън. Цяла вечер след това обикалях из квартала и разправях на всички – възрастни дами, млади майки, раздразнителни пенсионирани полицаи – как отец Макмеън току-що се е абонирал за „Американски дърводелец“ и „Добър живот“, представяте ли си? Някои от тях ме питаха как е той и аз им отговарях, че е имало голям скандал с младия му приятел. Те въздъхваха и казваха „А, така ли?“, а после намръщено се абонираха за „Творческо плетене“ и „Семейна забава“. Това със сигурност беше най-успешният ден в кариерата ми като продавач на списания. И в края на смяната, докато чаках да ме вземе началникът на моя район, аз гледах потрепващите светлинки на телевизорите зад прозорците и звездите, които искряха на небето, и си мислех: мога да живея тук. Мога да остана тук завинаги. Това място е добро за мен.

Преведе от английски БОГДАН РУСЕВ

10 Литературен вестник 17-23.10.2012

Габриел Йосиповичи

На 23 септември се навършват сто години от написването на забележителния разказ „Присъдата”. Навярно сега не сме по-близо от неговите съвременници до разбирането на този текст или на което и да е друго произведение на Франц Кафка, нито очакваме да бъдем. Изброените книги ни помагат да разберем защо. Осемнайсет месеца по-рано, на 26 март 1911 г., Кафка записва в своя дневник: „Лекции по теософия на доктор Рудолф Щайнер, Берлин”. След като коментира реторичната стратегия на Щайнер да се отнася с подобаващо внимание към възгледите на своите опоненти, така че „слушателят да мисли всяко опровергаване за напълно невъзможно и да бъде особено доволен от беглото описание на възможността за защита”, той продължава: „Продължително вглеждане в дланта на протегната ръка. – Пропускане на точката. Като цяло, произнесеното изречение започва своя път с главната си буква, извива се по своя път, доколкото може, достигайки до своята публика, и се връща чрез точката при своя говорител. Ако пропуснем точката обаче, тогава изречението, останало без контрол, се стоварва върху слушателя с пълна сила”.Само Кафка може да усети езика в такава дълбочина и да изрази своя отклик по такъв странен, поразителен начин. Два дни по-късно той отново се връща към Щайнер в своя дневник – за друга или за същата лекция, която продължава да перифразира безучастно, разнообразявайки записките с някои коментари: „Доктор Щайнер е обсебен от своите липсващи последователи. Така по време на лекцията мъртвите се тълпят около него. Глад за знание? Но дали те наистина имат нужда от него?... Леви Саймън, търговец на сапун в Ке Монсе, Париж, получи най-добрия бизнес съвет от него... Съпругата на Хофрат по тази причина е записала в тетрадката си – Как човек постига знание за по-висши светове? У Леви Саймън в Париж.”

„Как човек постига знание за по-висши светове?” е събуждащото напразни надежди заглавие на една от книгите на Щайнер. Все пак Кафка е достатъчно впечатлен, за да си уговори среща с него в хотела му. „В стаята се опитвам да покажа моето смирение, което не мога да усетя, търсейки някакво нелепо място, където да оставя шапката си. Слагам я на малка дървена поставка за боти с връзки”. Щайнер обаче е любезен и се опитва да разположи младия мъж, питайки го дали отдавна се интересува от теософия. Кафка продължава със своята подготвена реч: изглежда, че голяма част от неговото същество е устремена към теософията, но в същото време се бои от нея. „Изпитвал съм, сигурен съм, състояния (не много), които според мен напомнят твърде много на състоянията на просветление, описвани от вас, господин докторе.” Все пак той е наясно, че в такива периоди не успява да пише по най-добрия начин; тъй като „моето щастие, моите способности и всяка възможност да бъда полезен по някакъв начин винаги са се намирали в литературното поле”, той е разкъсван от противоречиви чувства.Никога няма да разберем какво е отговорил Щайнер на казаното от Кафка. Вместо това можем да прочетем следното: „Той слушаше много внимателно, без да поглежда към мен изобщо, напълно отдаден на чутото. Кимаше от време на време, което за него очевидно беше средство за пълна концентрация. Тормозеше го някаква хрема и не спираше да вкарва носната кърпа дълбоко в ноздрите си, с по един пръст във всяка ноздра.”И след този параграф Щайнер изчезва от дневниците. Джун О. Левит, която започва своята книга с този епизод, описва Кафка като „осмиващ” възгледите на Щайнер и „подлагащ на сатира” неговата физическа сила и провъзгласената от самия него мисия за просветена хуманност, определяйки последния параграф като „шеговит”. Все пак, твърди тя, „копнежът на Кафка към едно трансцендентално съзнание не утихва въпреки разочароващата му среща с Щайнер. През своя живот, твърди тя, Кафка е разкъсван между желанието си да пише и преживяването на състояния, по време на които се усеща отделен от тялото си – моменти, към които се стреми, макар и да се страхува от тях”.Това показва ясно как дори най-начетените и добронамерени литературни критици, ако не са достатъчно внимателни, започват анализите си с леко неразбиране и завършват с някои абсурди. Написаното от Кафка за лекцията на Щайнер и за тяхната среща следва модела, към който се придържат всички записки в дневика: той отбелязва всичко, което вижда и което му се случва с озадачаваща, педантична безпристрастност. Въпреки мнението на Левит той не осмива Щайнер или фрау Хофрат (или самия себе си за комедията с шапката), просто регистрира тези неща, сякаш се

опитва да проумее мистерия, бързо разгадавана от всички други, но не и от него.Със сигурност Левит е права да ни напомни за голямата

популярност на теософията и свързаните с нея идеи в Европа в края на 19. век. Не само Щайнер, но и мадам Блаватска1 отговаря на духовните търсения на много от мислещите хора в Европа, които са изгубили вярата си в институционализираната религия. У. Б. Йейтс, Морис Метерлинк, Василий Кандински и Пийт Мондриан – всички те са познавачи и привърженици на теософията в определени моменти от живота си, а Т. С. Елиът въвежда „прочутата прорицателка” в „Пустата земя”. Не е учудващ фактът, че Кафка е заинтригуван и е познавал добре теософията. Левит е права да допуска, че неговия интерес към еврейския мистицизъм, изследван главно през последните десетилетия, вероятно произхожда от познаване на християнски (и подправени) източници. Мадам Созострис на Елиът, разбира се, е на противоположния полюс спрямо Йейтс или Кандински. Къде стои Кафка? Той, както знаем, бързо се е увличал по всяка нова мания, излагал се е на природна терапия, диети със сурова храна и гимнастика, маздазанизъм, флечъризъм и какво ли още не. Левит внимателно изследва творчеството му, за да намери примери на мистични преживявания и състояния, в които духът е извън тялото, но нейната нечувствителност към контекста и нюанса расте с всяка страница от книгата. Тя изследва в детайли дългия, недовършен разказ „Описание на борбата”, написан около 1904 г. В него повествователят притежава дарбата да сбъдва неща, ако единствено ги пожелае. „И така, протегнах силно ръце, за да се насладя докрай на луната. И като правех движения, сякаш плувах, с моите копнеещи ръце, за мен беше лесно да се издигна без болка или затруднение... Главата ми лежеше в хладния въздух.” Това изглежда е пример за левитация и Левит, включвайки Щайнер и Блаватска, обяснява, че наблюдаваме „етерно тяло”, което е нашето истинското тяло, за разлика от физическото, което ни обгражда. Това би могло да бъде теософска доктрина. Все пак можем да размислим дали основната причина, поради която Кафка изоставя този разказ не е разбирането, че е твърде лесно да прави тези неща чрез фикцията: ако можеш да накараш тялото си да полети, единствено пожелавайки това, можеш да направиш всичко; в същото време ти не правиш нищо. Кафка търси форма, вярна на всички наши желания – включително и желанието ни да се отделим от тялото си, – и е готов да изследва тези желания. Ето защо когато най-накрая разрешава на Макс Брод да намери издател на ранните му творби, той пренебрегва дългия и сложен, но в същността си незадоволителен разказ „Описание на борбата” и избира вместо него малки фрагменти, които определя като „истински”.След това Левит разглежда един от късните разкази на Кафка „Ездачът на количката за въглища”, написан, след като най-сетне напуска Прага и заминава за Берлин с Дора Диамант, за да преживее една кошмарна мразовита зима сред ужасна оскъдица. „За да разберем обърнатата перспектива на разказа, казва Левит, е необходимо да проникнем отвъд повествователната фасада – нещо, което критиците на Кафка не правят.” Този тип изречения обикновено водят до пълно неразбиране и тъкмо това виждаме в анализа на този разказ. „Въглищата са изразходвани, количката е празна; лопатата – безполезна; от печката лъха студ, стаята е мразовита; трябва да намеря въглища; не мога да премръзна до смърт; зад мен е безмилостната печка, пред мен безжалостното небе.” Смразяващо пресъздаване на човешката нищета и отчаяние. Повествователят продължава: „...Седнах в количката с ръце на дръжките, най-простия вид спирачки, избутах се с усилие надолу по стълбите, но тръгвайки надолу, моята количка се издигна... И най-сетне се носех на невероятна височина над засводения зимник на търговеца на въглища.” Заинтригувана от идеята за летене, Левит продължава: „Мистичната логика допуска разширяване на перспективата отвъд концептуалната рамка на времето и пространството. Смятам, че повествователят

1 Елена Блаватска (1831-1891) е руска и американска писателка, авторка на мистична литература и пътеписи, известна с приносите си в езотеричната философия, съоснователка на организацията «Теософско общество». – Б. пр.

вече е премръзнал до смърт; той е безплътен дух. Повествованието се занимава с духа в криза”. Разказът завършва по следния начин: „И така, издигам се над Ледените планини и се изгубвам завинаги”. Левит се хваща за израза Nimmerwiederschen, буквално означаващ „няма да бъда видян повече”, и заключава: „Ездачът на количката за въглища се освобождава от жаждата за материални неща, за да мигрира в един по-висш свят”. Цялата болка на реалистичната история се разтваря в удобния мистицизъм, който може да донесе успокоение за някои, но е във вреда на болезнено честния писател.Нататък книгата става по-забавна. За жалост Левит защитава основателна, но твърде умерена позиция: интересът на Кафка към теософията и други форми на религиозни вярвания от края на 19. век го причислява към групата на много други изявени творци от този период; пренебрегването на тази тема, възгледът за персонално модно увлечение или поставянето на специален акцент върху еврейския мистицизъм изкривяват картината. Както често се случва в изследванията, посветени на Кафка обаче първоначалната проницателност е погубена от липсата на чувствителност за начина, по който езикът работи в текста, а също и поради подценяване на данните от дневниците, писмата и написаното в останалите му произведения. Стенли Корнголд се е наложил като доайен на изследователите на Кафка в САЩ. Предговорът на Рут Грос към книгата „Кафка през 21. век”, под редакцията на Корнголд и Грос, задава основните акценти в книгата. Идеята, обяснява тя, е „да се обединят изтъкнати изследователи на творчеството на Кафка от Северна Америка и Европа, за да изследват заедно начините, по които този изключителен писател, който толкова категорично формираше нашите схващания през 20. век, може да предложи успешни стратегии за справяне с 21. век”. Но кой изобщо си е представял, че писателите трябва да предлагат „успешни стратегии за справяне”? Тя продължава: „Как създаваме завършена и разбираема картина на личността, която е изградена от толкова много, често противоречиви аспекти?” Отново звучи добре, но какво, за бога, би могло в случая да бъде „завършена и разбираема картина”? Кога сме се стремили към това?Две от есетата „Кафка и израелската литература” и „Кафка и Италия” проучват онези писатели от Израел и Италия, които се занимават с „познати кафкиански теми като метаморфозите, екзистенциалния абсурд, кошмарите на бюрокрацията, маргиналността, властта и идентичността”. Може би някой се е надявал, че изследванията върху Кафка ще надмогнат това ниво, но очевидно това не се случва. Някои учени навлизат в интересни полета на изследване, но след това попадат в коловоза на обсесиите на Левит. Роланд Рус ни приканва да насочим вниманието си към ръкописите на отпечатани текстове; виждаме, че редакторите, макар и прецизни, са взимали решения, отрязващи възможни алтернативи, заложени в текста. Подобни дилеми не са, въпреки мнението на Рус, единствени по рода си и са интригуващо изследвани през последните десетилетия от работещите с ръкописите на Пруст и Джойс. Такъв по-специално е случаят с последните томове на „В търсене на изгубеното време” и с много от разказите на Кафка, които не са били публикувани, докато е бил жив. Текстът, който Брод нарича „Прометей”, е открит в „Осем октавни тетрадки”, изцяло зачеркнат. Заключителният параграф гласи следното: „Преданието се опитва да обясни необяснимото. Тъй като преданието извира от фундамента на истината, то трябва да завърши в необяснимото”2. Редакторите на изданието на „Фишер” (които първоначално заявили, че няма да включат и ред, който е зачеркнат, решават, че задраскването на цял текст е нещо друго и тихомълком го включват) отбелязват наличието на знаци за вмъкване в ръкописа в началото на текста и поставят там цитираните изречения – което е в противоречие с коментарите на Ханс Блуменберг, който основава цялостната интерпретация на текста в своята прочута книга „Работа върху мита” върху тяхното място в края на произведението. Все пак Рус предлага снимка на ръкописа, за да докаже, че в него има не един, а два знака за вмъкване, на различни места – къде всъщност трябва да се разположат тези изречения?Това по забавен начин ни напомня, че не можем да оценим онова, с което разполагаме в ръкописите, като „текст”, а като част от един процес. Рус не работи в своя полза, когато продължава с разглеждането на друг откъс, този път от ръкописа на „Ловецът Гракх”, който гласи: ich tot tot tot. Weiss nicht warum ich hier bin (аз, мъртъв, мъртъв, мъртъв. Не зная защо съм тук)3. Първите пет думи, отбелязва той (и отново ни дава доказателство) са на един ред, последните пет – на друг. Това предполага, че трябва да разглеждаме ich tot tot tot Weiss като едно цяло и да разчитаме последната дума като съществително, „белота, празно място”, а не като глагол „зная” – което ни отвежда към стиха на Маларме „Аз, [записана дума,

2 Прев. Надежда Дакова, Кафка, „Дневници”, София: ЛИК, 1993. В българското издание изреченията са в края на първия параграф на текста. – Б. пр.3 Във варианта на разказа, преведен на български и включен в сборника „Жозефина, певицата”, изд. Богомил Гологанов, С., 2003, прев. Людмил Люцканов, няма такова изречение. – Б. пр.

Защо не разбираме Кафка

11Литературен вестник 17-23.10.2012

черно на бяла страница] мъртва, мъртва, мъртва белота”. Отново се връщаме на територията на Левит. Джон Зилкоски е написал интересно есе за Кафка и влаковете, насочвайки вниманието ни към факта, че в началото на 20. век хората са били твърде напрегнати заради рисковете на това пътуване - тревога, която сега изпитваме, когато трябва да летим със самолет. Освен „неврозата, причинена от пътуването с влак” симптомите включват отслабване на зрението и преумора на очите, причинени от неестествената скорост на влаковете. Грегор Замза, търговски пътник, както научаваме в началото на разказа „Преображението”, вероятно усеща тъкмо това - разбира, че се е превърнал в насекомо, чието зрение отслабва с всеки изминал ден в резултат на неестествения живот, който трябва да води. Самият той се чуди дали случващото се с него не е просто „професионално заболяване на търговските пътници”. В края на разказа, пише Зилкоски, преминаваме от нехуманните влакове и онова, което могат да ни причинят, към „по-хуманния” трамвай, който откарва родителите на Замза и сестра му извън града, ins Freie4. Макар че въпросът дали този край е „позитивен”, както всеки от авторите на тези книги, изглежда, смята, или мрачен до крайност, както с право по мое мнение го определя Морис Бланшо (който, странно, отсъства от съвременния академичен дискурс върху Кафка), остава отворен. Същата “умереност” може да бъдат открита в есето на Ричи Робъртсън, разглеждащо нов поглед към писането, посветено на темата за бюрокрацията в края на 19. век, и начина, по който Кафка отразява тази тема, както и в есето на Дорийн Денски за Кафка и застрахователния бизнес. Все пак най-добрите моменти в книгата „Кафка през 21. век” ни връщат към детайли в неговия начин на писане, към отделни фрагменти и кратки откъси, които ни напомнят коя е основната причина да четем този автор. Ясно е, че до голяма степен силата на неговите текстове (както и при Елиът) се дължи на уникалната му чувствителност към теми като „отчаяние” или „отчуждение” – макар и тази чувствителност винаги да работи в интерес на цялото. И Кафка, и Елиът са взискателни към нещата, които публикуват. В дневниците си Кафка често недоволства, че току-що написаните от него текстове са твърде „вяли”, „безжизнени”; рядко той определя някои от тях като „пълни с живот”. Би трябвало да разберем кое е онова, което вдъхва живот на тези загадъчни текстове. Марк Хармън, който отбелязва, че в повечето произведения на Кафка съществува напрежение между неговата изумителна дарба да борави с езика и съмненията му относно възможностите на този език, цитира първия негов текст, който е стигнал до нас – написаното в момичешки дневник „Колко много думи има в тази книга! Предназначени са да съживяват спомени! Сякаш думите могат да си спомнят! Думите са слаби алпинисти и лоши миньори. Те не могат да свалят съкровище от планинските върхове или да го извадят от дълбините им”. Кафка е на 17 години, когато пише тези редове през 1900 г. Те ни напомнят, че от самото начало неговият невероятен талант върви ръка за ръка с дълбоки прозрения, които няма да му позволят да разгърне дарбата си с лекота. В друго интригуващо есе Ута Дегнер се вглежда отблизо в един малък фрагмент „Разсеян поглед навън” (Zarstreutes Hinausschaun, който Кафка включва в своя първи том, Betrachtung, 1913) и акцентира върху внимателното боравене и финия усет на Кафка към езика. Текстът разказва за „нас”, за „теб” - отиваш до прозореца и гледаш навън, когато слънцето залязва след сив ден и виждаш как то осветява лицето на малко момиче, „което просто се разхожда и разглежда наоколо”, но „върху него пада сянката на мъж, който идва забързан отзад. Мъжът го настига и отминава, а лицето на детето грейва отново”5. Мъжът, допуска Дегнер, „представя „линеарния” читател, който преминава бързо през текста; момичето следва по-спокоен темп на четене”, оставяйки съзнанието си да се рее, така както ние можем да кръжим над текста, забелязвайки отраженията и алюзиите, без да бързаме към някакви заключения. „Франц Кафка: призраци в машината” от Корнголд и Бено Вагнер е изданието, което се занимава предимно с последните произведения от творчеството на Кафка The Office Writings. Не сме изненадани, тъй като Корнголд и Вагнер (заедно с Джак Грийнбърг) са и редактори на тази книга (Princeton University Press, 2009). Това все пак не е твърде обичайно явление - все едно „Фабер” да публикуват „Събрани кратки бележки” на Елиът (макар и да нямам нищо против да прочета тази книга). Кафка, напомнят те, не е просто брънка от една голяма административна машина – той е юрист в Института за застраховки при трудови злополуки в кралство Бохемия. И както изясняват Корнголд и Вагнер, застраховките при трудови злополуки тогава са нещо съвсем ново – резултат от голяма промяна в мисленето за хората. Инцидентът, и по-специално инцидентът на работното място, е пресечна точка между отделната

4 На открито. – Б. пр.5 Прев. от немски Гергана Фъркова, Ива Иванова, Кафка „Завръщане у дома”, С.: Народна култура, 1993. – Б. пр.

личност и средностатистическия работник. Кафка, смятат те, се занимава с тази двойственост в литературните си творби. За нещастие проклятието на обичайния критически поглед взима превес. Книгата като цяло се спасява чрез десетте чудесни страници, на които той сравнява две описания на улични инциденти: началото на „Човекът без качества” на Роберт Музил и откъс от текст на Кафка за пътуването му заедно с Брод до Париж. При първия в „един прекрасен августовски ден на 1913 година” в сърцето на Виена тежък камион блъска пешеходец. „Събитието се разгръща като сблъсък между технологията и живота”, пише Вагнер. „Тълпата наблюдатели, докато разменят мнения, че шофьорът на камиона не е виновен, не са способни да предприемат някакво действие: единственото, което могат да направят, е да убиват времето, докато дойде спасителната служба. Тази замяна на човешкия инстинкт с технологичния процес се случва и в разговора между двама от наблюдателите – един джентълмен и една дама. Тъй като дамата изпитва „неприятно усещане в областта на сърцето и стомаха, което справедливо можеше да приеме за състрадание”6, господинът предлага помощ във формата на обяснение за техническите страни на случилото се, отдавайки инцидента на дългия спирачен път на тежките камиони. Инцидентите, обяснява той, са необходимо зло, цитирайки статистика за Америка, според която при пътни злополуки за година умират 190 000 души, а 450 000 са ранените”.Десет години преди Музил да започне своя велик незавършен роман Кафка описва в свой пътен дневник на датата 11 септември 1911 г. катастрофа на оживено парижко кръстовище, на която е станал свидетел: „Автомобилите по-лесно се управляват на асфалтова настилка, но също и по-трудно могат да бъдат спрени. Особено когато/ако господинът зад волана, възползвайки се от широките улици, хубавия ден, лекия си автомобил и уменията си на шофьор... в същото време лъкатуши с колата си из кръстовището, така както пешеходците се движат по тротоара. Ето защо такава кола, която се кани да завие в пряка до кръстовището и докато все още е на просторния площад, връхлита върху една триколка; колата елегантно спира, причинява малка вреда на триколката, стъпила само на пръсти, така да се каже”.„Музил използва жанра на романа, за да създаде – макар и децентрирана и флуидна – алегория на психологическата динамика на предвоенна Централна Европа”, пише Вагнер. „Неговият текст се насочва към отношението между фикция и реалност. Дневникът на Кафка ни отвежда отвъд това разделение.” В своя анализ на откъса Вагнер посочва как Кафка се придвижва от общото („автомобилите”) към конкретното, предавайки отделно събитие, макар че е трудно да кажем кога преминаваме от едното към другото – преходът се опира на двусмислеността на немското wenn, което може да означава или „когато, щом като”, или условното „ако”. Третото изречение ни отвежда към конкретен инцидент, макар че и той е „обгърнат” с генерализация. „Ето затова такава кола... връхлита върху триколка.” „В този момент сме, продължава Вагнер, близо до същината на писането на Кафка - едно непрекъснато осцилиране между реалното пространство на фактическото събитие и виртуалното пространство на възможното събитие.” И той разгръща концепцията си, проследявайки случващото се в описанието на Кафка: първо безмълвна реакция на инцидента, когато „собственикът на автомобила с вдигнати напред длани симулира приближаващ се автомобил”; събирането на тълпа от наблюдаващи хора; всеки от тях има свое виждане за това, което току-що се е случило; и най-накрая пристигането на полицая, който започва да пише рапорт за произшествието в бележника си. Кафка продължава така: „нещо не е наред със записките на полицая, и за известно време, в опита си да поправи нещата, той не забелязва нищо друго...” Надеждата на присъстващите, че фигурата на властта най-сетне ще въведе ред и ще изясни ситуацията, бързо се оказва напразна. Откъсът завършва със сцена, в която полицаят продължава да редактира и подрежда записките си. Това не е някоя от големите му истории, а един от първите откъси в пътния му дневник. Все пак много от елементите, характерни за писането на Кафка са налице. Разглеждайки този откъс с вниманието, което той заслужава, Вагнер ни помага да видим как начинът на писане на Кафка е в този кратък текст – от началото до края. Той продължава своя анализ, показвайки как желанието на читателя (защо не и на наблюдателите, които скоро стават участници в събитието) за постигане на яснота, за висша власт или за неин представител, някой, който да каже какво точно се е случило, с пристигането на полицая за момент е на път да се изпълни; но тогава вертикалата, така да го кажем, се включва в хоризонталата, тъй като произнасянето на преценка се превръща в едно безкрайно писане. Давид Сукоф в „Еврейските езици на Кафка: скритата отвореност на традицията” разполага с много по-малко материал за наблюдение, отколкото Левит, Зилковски и Вагнер: дълъг текст в дневника от 24 декември 1911 г., вече разглеждан от Дельоз и Гатари в изследване на малцинствени литератури; реч, посветена на природата на езика идиш, която произнася през февруари

6 Роберт Музил, „Човекът без качества”, С.: Атлантис-КЛ, 2009, прев. Любомир Илиев. – Б. пр.

1912 г. преди литературно четене на идиш, изпълнено от приятеля му актьора Ицхак Леви; написаното в дневниците за историята на еврейската литература на иврит; късното му решение да учи иврит, наред с единственото му писмо на иврит, адресирано до негова бивша учителка при връщането й от Палестина. Сукоф изследва този материал с маниакално старание, но представя своите открития с език, който преминава от тромавост към неразбираемост: „Тук подобният на кучешки намордник (при описанието на театралната група, играеща на идиш, в кафе „Савой”), като онзи, който е пародиран в „Присъдата”, е цензурата, която осъжда всяка национална идентичност, разиграваща стереотипно представяне на самата себе си. Носенето на „намордник” тогава не служи за запушване устата на животното – закодирано като еврейско, африканско, ирландско или каквото и да е друго – а за трансформиране на кучешкия глас в една непоносима необичайност на формата.Коментирайки ужасния завършек на разказа „Присъдата”, написан през нощта на 22 срещу 23 септември 1912 г. - произведение, което според Кафка отбелязва момента, в който е намерил своя истински глас, - Сукоф пише: „Осъждам те на смърт чрез удавяне” определя финала на разказа като движение към живот, който отбелязва спасяването на смисъла на езика идиш от суровите израелски бащи на поколението на Кафка. Позицията на Георг между моста и реката по този начин определя траекторията на движението на Кафка към флуидността на мултилингвистичното въображение, което оживява неговата късна проза”. Той наистина казва интересни неща за „примесите” във всички езици, особено за начина, по който и Гьоте, и Якоб Грим, най-великият класически немски писател и първи историк на своя език, оценяват и използват тези влияния. Интересува се също така от дебатите около установяването на иврита като език на евреите в Палестина (учителката на Кафка по иврит Пуах Бентовим е дъщеря на Залман Бентовим, изтъкнат специалист по иврит, който също така е съсед в Йерусалим на Елиезер Бен Йехуда, бащата на съвременния иврит). Жалко е обаче, че иска да свърже всичко това с бедния Кафка. „Литературни паспорти”: създаването на литература на модернизма на иврит в Европа” от Шуар Пинскер не отделя голямо внимание на Кафка, тъй като той пише на немски, не на иврит или на идиш. Все пак книгата успява да представи нов поглед към неговото творчество. Пинскер е загрижен за „освобождаването” на писателите, пишещи на тези два езика в ранните години на 20. век, повечето от които са руснаци, от израелската проза, към която те обикновено биват причислявани. Вместо като предвестници на една бликаща от енергия израелска литература ние трябва да ги видим като представители на европейския модернизъм, като споделящи редица общи интереси и обсесии с техните съвременници в Европа. В първата от трите секции Пинскер изследва, с помощта на стари снимки, градовете и кафенетата, където тези писатели са се събирали – от Одеса до Уайтчапъл в Лондон. Този фокус върху кафене-културата в стара Европа изяснява как европейският модернизъм израства от усещането за липса на корени, но и за принадлежност към общности от приятели. Знаем това от живота на Пикасо и неговия кръг в предвоенна Европа, както и от интелектуалците във Виена; разширявайки географията на това познание, Пинскер посочва как кафенетата са в някакъв смисъл почва, върху която процъфтяват радикални движения. Неговата втора и трета част – посветени на сексуалността и проблематиката на традицията – са по-предвидими, но все пак достатъчно интересни. Те хвърлят нова светлина и върху Кафка, който също като Йозеф Хаим Бренер, Шмуел Агнон и Давид Фогел прекарва голяма част от времето в началото на писателската си кариера в литературните кафенета – разкъсван от противоречиви и объркващи сексуални импулси, опитващ се да определи отношението си към традицията. Това изследване изтъква уникалното присъствие на Кафка; занимавайки

на стр. 12

12 Литературен вестник 17-23.10.2012

се с често срещани теми и въпроси, той говори с глас, който винаги е единствено негов. Пинскер цитира откъс от ранна новела Misasiv le-nekuda, написана от Бренер, докато живее в Уайтчапъл през 1904 г., която никога не е превеждана. Персонажът в нея Якоб Абрамсон стои на мост с намерението да се самоубие и трябва да направи своя избор. Това е силен параграф и Пинскер осветява неговите библейски и кабалистични отеквания – все пак в него подходът към вътрешния свят на протагониста е твърде конвенционален. Този епизод ни напомня за друга самотна фигура, стояща на мост – от картината „Викът” на Едвард Мунк. Краят на разказа „Присъдата” също включва мост и самоубийство, но неговата сбитост, темпо, спокойствие и смущаваща странност, както и необичайното последно изречение го поставят в друга категория. „Заради нетърпеливост бяха изгонени от рая”, пише Кафка в един от своите афоризми, „заради немарливост не се връщат обратно”7. Най-големият грях на изследователите на Кафка е нетърпението, желанието им да разгадаят мистерията, с други думи, нуждата им да се придвижват през текста от началото до края, а не да стоят в него, да му се наслаждават, като бавно настройват погледа си на фокус. За да направим това, трябва преди всичко да разберем, че най-добрият подход към Кафка е не чрез идеите – Кафка и мистицизма, юдаизма, застрахователния бизнес или състоянието на съвременния свят, – а чрез уникалния начин, по който подхожда към своя материал. Да се върнем към епизода, с който започнах – визитата на Кафка у Щайнер: неговият тон, нито „ироничен”, както смята Левит, нито чисто описателен, би могъл да ни напомни за други откъси от негови текстове, в които авторитетната фигура е изследвана под лупа в опит да се разбере кой е източникът на нейната власт. „Писмо до баща ми” е класически пример, но тази особеност може да бъде открита навсякъде в творчеството му. През 1916 г. по време на престоя му в Мариенбад например той споделя с Брод в най-големи подробности впечатленията си от изненадващата визита на благочестивия равин от Белц, придружен от тежък антураж: „Той старателно инспектира всичко, но най-вече сградите; най-озадачаващи, незначителни неща привличат вниманието му. Задава въпроси, сочейки какво ли не. Цялото му поведение е белязано от възхищение и любопитство. Общо взето, от него чуваме маловажни коментари и въпросите на една пътуваща кралска особа, може би по някакъв по-детински и възторжен начин. Във всеки случай те свеждат размишленията на неговия ескорт до същото ниво. Лангър се опитва да открие или си мисли, че открива в казаното по-дълбок смисъл: смятам, че по-дълбокият смисъл се крие в липсата на смисъл и по мое мнение това е напълно достатъчно. Безусловно имаме случай на свещена привилегия, без абсурдността, която неадекватната база би могла да му придаде”.Нищо във външния вид или в действията на благочестивия равин от Белц не говори за святост; тъкмо напротив. И все пак точно това е плашещото и авторитетното у равина. Вдетинеността му е доказателство за пропастта, която лежи между него и нас.

Преведе от английски РУЖА МУСКУРОВА

June O. LeavittTHE MYSTICAL LIFE OF FRANZ KAFKATheosophy, Cabala, and the modern spiritual revival212pp. Oxford University Press. Ј40 (US $65).Stanley Corngold and Ruth V. Gross, editorsKAFKA FOR THE TWENTY-FIRST CENTURY286pp. Camden House. $75.Stanley Corngold and Benno WagnerFRANZ KAFKAThe ghosts in the machine273pp. Northwestern University Press. $34.95.David SuchoffKAFKA’S JEWISH LANGUAGESThe hidden openness of tradition267pp. University of Pennsylvania Press. $65.Shachar M. PinskerLITERARY PASSPORTSThe making of modernist Hebrew fiction in Europe487pp. Stanford University Press. $60.

The Times Literary Supplement, 5 септември 2012

7 Прев. Надежда Дакова, Кафка, „Дневници”. – Б. пр.

Мари Врина-Николов

В „Горчивата мътилка на опита” сръбският писател Данило Киш споделя: „У нас продължава да се пише лоша проза, анахронична по отношение на своята изразност и тематика, изцяло опираща се на традициите от XIX век, проза, която е плаха в експериментирането, регионална, местна проза, чиято местна колоритност всъщност най-често е просто опит да се запази националната идентичност в качеството й на есенция на прозата. […]. Колкото до света, той продължава да търси в нашите литератури повече или по-малко извънредното, местната колоритност или политическия памфлет, заменящи туризма и политиката”1.Редно е впрочем да положим тази изпълнена с разочарование констатация в нейната историчност, но при все това тя важи отчасти за българската литература и несъмнено за голяма част от балканските литератури (имайки предвид македонеца Старова, българина Дончев или албанеца Кадаре и техния откровен или относителен успех на Запад), склонни едновременно към екзотизация и към местна колоритност и утвърждаване на идентичност със съмнителен ефект, които могат да бъдат използвани от политиката и от прилагащите тази политика управници.В българската литература се наблюдава една интересна рязка промяна на парадигмата, започната от т.нар. поколение на 90-те, което експериментира с езика, формата и тематиката и което понечи да скъса с местната колоритност и да покаже на света, че тази литература е неразделна част от европейското и дори от световното наследство. Също така тези автори събудиха вечното напрежение между нас и другите, между родно и чуждо, между ориенталско, балканско и европейско, като това напрежение се превърна в обект на продължителни спорове през първото десетилетие на XXI век, така както беше и в основата на разрива между Млади и Стари при настъпването на XIX и XX век.От няколко години насам сме свидетели на възход на диаспоричното писане, както на български, така и на „езика на другия”, и можем да се запитаме как това писане удържа споменатото напрежение – възможно ли е то да го игнорира при допира с други култури, или напротив – го рефлектира по-осезаемо, отколкото „тукашните” писатели. И може ли като следствие от това да говорим за една различна поетика?Ще се опитам да дам аргументирани отговори на тези въпроси, опирайки се на две творби, които според мен са емблематични по отношение на представянето на себе си и другите – романът „Физика на тъгата” на Георги Господинов, написан на български и в България (2011), и сборникът с разкази „На Изток от Запада” на Мирослав Пенков, автор, който живее в САЩ от 2001 г. и е написал текстовете от книгата първо на английски (Ню Йорк, 2011), а после на български – неговия майчин език (София, 2011).

Напрежението между нас и другите, между българско и европейско през XXI векОт Възраждането българската литература е наследила двойствено отношение към Другия: от една страна, досегът на повечето значими възрожденски писатели до чуждестранните литератури има обогатяващи и формиращи функции – както непосредствено, така и чрез преводи, тъй като немалко от тях са превеждали (впрочем до голяма степен благодарение на „изпитанието на чуждото”2 българската литература се сдобива с модерните жанрове – проза, поезия и драматургия); от друга страна, датиращото отскоро масово нашествие на класически или популярни чуждестранни творби в превод на български плаши – дали тези творби няма да задушат (въз)раждащата се национална литература? И няма ли опасност тя да изгуби своята оригиналност?Това напрежение е в основата на сблъсъка между Млади и Стари в началото на XX век, който противопоставя модернистите от кръга „Мисъл” (и най вече поета и критик Пенчо Славейков) на Патриарха на българската литература Иван Вазов, един сблъсък, станал известен в историята на българската литература, тъй като е представен в прословутото изследване на д-р Кръстев „Млади и стари, критически очерки върху днешната българска литература”. Проповядвайки творческата свобода и необходимостта от една литература, която да съществува сама по себе си и сама за себе си, и стремейки се да помири чуждото и националното в името на универсалното, да надскочи колективните и народническите течения, съсредоточени върху родната земя, Пенчо Славейков порицава конюнктурния характер на творчеството на своите предшественици и съвременници, които са вглъбени в миналото или погълнати от заобикалящата ги глупост, и оплаква състоянието на литературата – според него в България има книжнина, но все още няма литература. Всяко произведение на Славейков, както поетическо, така и критическо, има за цел да внесе в българската

1 Вж. Kiš, D. Le résidu amer de l’expérience, entretiens, Paris, Fayard, 1998, p. 72; В оригинал: Kiš D., Gorkitalog iskustva, BIGZ, SKZ, Narodna Knjiga, Belgrade, 1990, 313 p. 2 Antoine Berman, L’Epreuve de l’étranger, Paris, Gallimard, 1984.

литература нови схващания и духовни ценности, които са смятани за универсални, за да я доближи до европейските литератури.Същото това напрежение се усеща в цялото творчество на XX век – в двете му крайности (европеизиране на българската литература/съсредоточаване върху родната земя и върху себе си) и в направените опити те да се помирят.Конфликтът Млади–Стари се възражда в прелома на XXI век, след 45 години тоталитарен режим, но обърнат наопаки: стремежът към превеждане носи идеята за износ на националните литературни ценности, като този път Старите обвиняват Младите, че се поддават на изкушението да подражават на западноевропейската и американската литература не само за да си върнат националната публика, която се е отвърнала от творчеството им след промените от 1989 г., но най-вече за да си спечелят присъствие в „Световната република на литературата”3.В крайна сметка тези изказвания са доста относителни и се свеждат не до поколенчески, а до политически и естетически различия: от една страна, поколението на 90-те години обнови из основи българската посткомунистическа литература благодарение на преоткритата свобода на словото чрез отказа си да слага в рамка и да форматира литературата, която заприличва на колекционерска сбирка на различни традиции, и чрез постмодерното заиграване с формите и думите. Това поколение е също така с либерални идеи и гледа благосклонно на сътрудничеството със силите на НАТО и на присъединяването към Европейския съюз. От друга страна, „старите” са по-близки до Българската социалистическа партия, произлязла от старата комунистическа партия, или са близки до националистическите среди; те ратуват за една „смислена” литература и непрекъснато упрекват „младите”, че пишат празни, лишени от смисъл текстове, че се подиграват със свещените традиции, че потъпкват традиционните български ценности и се опитват да подражават на Запада, без да имат истински талант или оригинални идеи.През януари 2008 г. критикът Владимир Трендафилов, университетски преподавател и специалист по английска литература, дава нов тласък на полемиката в седмичника „Култура” с една статия, озаглавена „Кризата, която обнадеждава: наследството от европеизацията”4. В нея се изтъква, че младото поколение (споменават се Георги Господинов, Емилия Дворянова и Теодора Димова – автори, превеждани и дори отличени с награди в чужбина) имитират „концепции и техники на френския постмодернизъм”. Парадоксалното според него е, че тези автори „се самоидентифицират с нещо ‘първо’, ‘първоосновно’, ‘зачинателско’, ‘оригинално’ въз основа всъщност на подражание на чужди образци”.Следователно можем да говорим за две жилки, пресичащи българската литература, като си послужим с думите на Данило Киш: една екзотизираща жилка, „плаха в експериментирането, регионална, местна”, която залага на местната колоритност, и една противоположна жилка, която не се свени да експериментира с темите и с формата, която отхвърля местната колоритност, екзотизма и цели „универсалността”.Впрочем, както ще забележим, и двете са представени по парадоксален начин в романа „Физика на тъгата” и в сборника с разкази „На Изток от Запада”, две творби, издадени в края на 2011 г.

„На Изток от Запада”, или екзотизацията на българскотоТози сборник, написан първо на английски, а после пренаписан на български от автора си, носи красноречиво подзаглавие в американското си издание от 2011 г.: A Country in stories. Това е първата издадена книга на един млад български писател. Заминал за САЩ през 2001 г., за да следва психология, понастоящем той преподава творческо писане в университета в Северен Тексас. Личният му уебсайт5 предоставя много интересна информация, която изяснява възникването на сборника. В интервю, дадено за Българската телевизия през декември 2011 г., той споделя, че още докато е бил в България е писал научнофантастични разкази, които по думите му са били „изцяло американизирани”, повлияни от любимите му автори. Но в САЩ осъзнава, че никой не се интересува от този род писане. По случайност неговият професор по история пише дисертация на тема „Еничарите на балканските земи”. Когато разбира, че Мирослав Пенков е българин, той го моли да направи резюме на едно известно изследване на българска историчка по темата. Така младежът се докосва до части от собствената си история, които не са му добре познати – от периода, когато българските територии са били под османска власт, от времето на т.нар. девширме, което се нарича „кръвен данък” в много балкански езици: става дума за практиката малки момчета християнчета 3 Pascale Casanova, La République mondiale des Lettres, Paris, Seuil, 1999.4 Владимир Трендафилов, «Кризата, която обнадеждава: наследството от европеизацията». http://www.kultura.bg/bg/article/view/137325 http://www.miroslavpenkov.com/

Екзотизация срещу европейскост:българското – поглед от България и от САЩ(„Физика на тъгата” и „На Изток от Запада”)

Защо не разбираме Кафкаот стр. 11

13Литературен вестник 17-23.10.2012

да се отнемат доброволно или по-често насилствено от родителите си, след което са били потурчвани и зачислявани във войската на султана, където образували отделен корпус.Силно впечатлен от тези истории, особено от това, че някои родители, загрижени за бъдещето на децата си, са давали съгласието си за тази практика и дори са се стремели към това, той прави паралел с личния си жизнен път и с факта, че родителите му са го подтикнали да си опита късмета в САЩ. В желанието си да оползотвори знанията си авторът ги вмъква в книгата си: една от новелите в сборника се нарича именно „Девширме”, в нея са преплетени личната история на един български емигрант в САЩ и тази на един еничарин, който за нещастие се влюбва в българка, и са използвани всички повествователни техники на разказа легенда: употреба на преизказно наклонение, което се среща в легендите и приказките, архаизиран речник, лингвистични структури от народното творчество.Носталгията по родната страна явно го вдъхновява и подтиква към желанието да запознае чуждестранните читатели с България и да напише своята книга (нека си припомним, че великият български национален роман „Под игото”, епичен и патриотичен, е написан по времето, когато авторът му е бил в изгнание в Одеса и е тъгувал по родината си). Всички обстоятелства около възникването на тази книга изясняват следния парадокс: този млад автор живее в чужбина и е в досег с друга литература и култура, но представя на публиката една творба, напомняща разказите на Николай Хайтов (1919-2002) или романите на Ивайло Петров (1923-2005) по своята съпричастност и чувството за хумор спрямо хората от българските села и техните достойнства и недостатъци, по стремежа към екзотизацията, към местната колоритност, дори по своеобразната линейност и „класическа” изработка. Разказът „На Изток от Запада”, откъдето идва и името на целия сборник, представя историята на едно момче, което е влюбено в братовчедка си Вера, но я вижда само по съборите на двете им села, тъй като тя живее от другата страна на Дунав и съответно – в друга държава: разказвачът е от социалистическа България, а Вера е от Югославия, където има дънки, маратонки и други потребителски блага, несъществуващи в България. Също както при Хайтов и Петров, регистърът наподобява говоримия, дори фамилиарен език по селата, архаичния речник, свойствен на историческите хроники („търкулнаха се пет лета”, „догдето” и др.). Театрализираната сцена (с благосклонен хумор), представяща идването на човека, който прекарва хора от единия до другия бряг, носи нарочно търсен екзотизъм:Ей така я прекосявахме:Бумтене над водата и кълбета дим. Михалаки пристига на своята лодка. Лодката е славна. Не лодка, ами сал с мотор. В единия му край Михалаки е заковал седалката на стар москвич, а после я е тапицирал с козя кожа. С косъма навън. На черни и бели петна и с мъничко кафяво. Ето го, седи на трона си – спокоен, страховит. Смуче лула с абаносов мундщук, а дългата му бяла коса се вее подире му като байрак.6

В духа на повествователните традиции в разказаните истории за селото и за потопената във водите на Дунав църква се сблъскват два типа „идеали” – идентичност срещу консуматорство:

Очите й помътняха. Не ги отвори дълго време. Разбрах. Мъчно й беше. А на мен ми беше хубаво. Тя си имаше и лъскави маратонки, и скъпи дънки. Можеше да си слуша западни групи. Но аз имах нещо, което на нея й бяха взели безвъзвратно.– Аз съм единственият българин тук - казах й.7

Същата съпричастност, на която не й липсва доза хумор, се усеща по отношение на една особена селска философия, предадена от баща на син:

– Ръцете ме болят – проплаквах. – Воланът много шава.– Носе8 – разправяше ми татко, – стига си хленчил. Не волан държиш. Живота за гърлото стискаш. Стискай, сине. Здраво се научи да го стискаш тоя гад, че тоя гад, сине, отдавна знае как тебе да стиска.9

Да се върнем към изпълнените с горчивина разсъждения на Данило Киш: светът, казва той, „продължава да търси в нашите литератури повече или по-малко извънредното, местната колоритност или политическия памфлет”. Начинът, по който се възприема книгата на Мирослав Пенков, явно потвърждава правотата му. Едва издадена в САЩ, където се появяват множество хвалебствени рецензии в големите вестници, творбата вече е обещана на 13 чуждестранни издания.10 За този успех допринася както литературният му агент, така и фактът, че книгата е излязла първо на английски. Като имаме предвид, че издателството „Елоиз д’Ормесон” е изявило намерението си да публикува сборника на френски език (вземайки за изходна точка оригинала на английски), можем да се запитаме как тази книга, изцяло съсредоточена върху българските традиции и дори фолклор би могла да бъде преведена от английски език на френски от преводач, който не знае нищо за българските традиции, история и култура... Но това е друг въпрос.Парадоксално е, че тъкмо в произведението на Георги Господинов, писател, който живее в България и

6 Пенков, М. На Изток от Запада, София, Сиела, 2011, с. 31.7 Пак там, с. 36.8 Разказвачът се сдобива с този прякор, след като братовчедка му му чупи носа.9 Пенков, М. На Изток от Запада, с. 33.10 Тази информация е достъпна на сайта на автора.

твори на български, откриваме експериментиране, „европеизиране”, както и стремеж към някаква универсалност.

„Физика на тъгата”: аз сме„Физика на тъгата” e написан отчасти в България, но също и в Берлин, където авторът е гост-писател със стипендия от DAAD за едногодишен престой. Това е вторият роман на Георги Господинов (роден през 1968 г.) след „Естествен роман”, издаден през 1999 г. и преведен на 18 езика. С първия си роман авторът се изстреля до предните позиции на българската литературна сцена и допринесе изключително много за превръщането на романа в доминиращ жанр за българската литература през XXI век (за сметка на поезията). Освен това той има два издадени сборника с разкази, две пиеси и две-три стихосбирки, имал е собствена седмична колонка във в-к „Дневник” и работи като редактор в „Литературен вестник” – „люлката” на постмодернизма и на обновяването на българската литература.Романът лабиринт „Физика на тъгата” се явява едно бавно и търпеливо узряло продължение/надхвърляне на търсенето на Аза, започнато в „Естествен роман”, което обхваща всички други „азове” още от самото начало на романа – в пролога разказвачът заявява:

Роден съм в края на август 1913 като човешко същество от мъжки пол. Не знам точната дата. Чакали са ме няколко дни да видят ще оцелея ли и тогава са ме записали. […]Роден съм 2 часа преди изгрев слънце като винена муха. Ще умра довечера след залез слънце.Роден съм на 1 януари 1968 като човешко същество от мъжки пол. Помня в детайли цялата 1968-а отначало докрай. Не си спомням нищо от годината, която сме сега. Дори не знам номера й.Винаги съм бил роден. Все още си спомням началото на Ледената епоха и края на Студената война. Гледката на умиращи динозаври (и в двете епохи) е едно от най-непоносимите неща, които съм виждал.Не съм роден все още. Предстоя. На минус седем месеца съм. Не знам как се брои това отрицателно време в утробата. […]Роден съм на 6 септември 1944 като човешко същество от мъжки пол. Военно време. След седмица баща ми заминал на фронта. […]Помня се роден като шипков храст, яребица, Гинко Билоба, охлюв, облак през юни (споменът е кратък), лилав есенен минзухар край Халензее, подранила череша, скована от късен априлски сняг, като сняг, сковал подлъгано черешово дърво... Аз сме.11

В лабиринта от истории, а също и в истинския лабиринт, този на Минотавъра – алтер его-то на разказвача, Георги Господинов стига много далеч в тази множественост на азове, която се проявява като екзистенциална във „Физика на тъгата” – толкова много неизживяно, пропуснато, отминато и изоставено има в един живот... „Тъжни сме не защото сме българи, а защото сме хора. Тъгата на Господинов е копнежът по изгубената цялост – цената, която сме заплатили, за да станем това, което сме.”12

Множество нишки от кълбото на Ариадна свързват частите на този непълен „аз” тук и сега с другите „азове” на различни места и по различно време – човешки същества, животни и растения, и го превръщат в един колективен, емпатичен „аз” или по-точно страдащ от „обсесивен емпатично-соматичен синдром”, чрез който азът пътува през вековете и се пренася последователно в различни истории и тела: на своя дядо в Унгария през 1945 г., на Минотавъра, на Георги Господинов в комунистическа и посткомунистическа България от 1968 до 2011 г., на муха винарка, на облак през юни, на яребица и т.н. С края на детството идва и краят на емпатията. Тогава азът започва да събира, да „изкупува” чужди истории, да капсулира времето. За да отложи края на света. За да не забрави. Онова, което обикновено се забравя – нетрайното, преходното, ежедневното, забравеното от „Голямата история”, Минотавъра. Защото възвишеното е навсякъде, дори в „архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно”. Защото миналото е единственото възможно бъдеще. За да се постигне една „архетипна памет”. За да могат хората, които ще се родят след Апокалипсиса, да открият този „комплект за оцеляване” и да си спомнят миналото.Струва ми се, че този стремеж към универсалното, въплътен във „Физика на тъгата”, се основава тъкмо на онова, което изследователят Иван Младенов нарича „припомнена чуждост” по повод на българската литература, обект на опит за концептуализация в неговия труд „Отклонена литература”13 и което според него стои в основата на универсалността на една литература, на един почерк: всичко, което една национална литература е натрупала, когато е влязла в контакт с други литератури и култури, цялата доза чуждост, запазена в паметта й и придаваща й дълбочина и универсалност.При Господинов митологията и препратките към известни места и личности от историята са неразделна част от „аза”, той ги интегрира в себе си и по този начин придобива универсалност. „Аз сме.” „Аз” съм другите. „Аз” е гражданин на света:

11 Господинов, Г. Физика на тъгата. София, Жанет 45, 2011, с. 13–14.12 Пенчев, Б. Господинов, тъгата и минотавъра. - Капитал light, 5/01/2012. 13 Младенов, Иван. Отклонена литература, София, Парадигма, 2011.

Вече знам. Не искам да преживея повторно никое от така наречените събития в собствения си живот – нито онова първо събитие на раждането, нито последното, което ми предстои, и двете еднакво неуютни. […] Нищо не е окончателно, нищо още не ми се е случило. Цялото време на света ми предстои.14

И тук, както и в „Естествен роман” се забелязва отворена, събирателна структура и фрагментарен почерк, който съчетава много различни типове повествование и обвързва „аза” не само с историята на един народ, но и със световната история. Защото разказвачите на Господинов са обсебени не от страха от края на „аза”, нито пък на родната му страна, а от страха от Апокалипсиса, от края на света. Стремежът към наподобяване на структурата на лабиринта е подчертан чрез „спирките” и подзаглавията, наречени „странични коридори”:

Място за спиране Нека изчакаме тук душите на разсеяните читатели. Някой може да се е изгубил в коридорите на тези различни времена. Върнаха ли се всички от войната? А от панаира през 1925-а? Да не сме забравили някого на мелницата. Накъде да поемем сега? Писателите не бива да задават такива въпроси, но като най-колебливия и несигурен сред тях, ще си го позволя. Дали да свърнем към историята на бащата, или да вървим напред, което в случая е назад, към минотавъра на детството... Не мога да предложа линеен разказ, защото никой лабиринт и никоя история не е линейна. Събрахме ли се всички? Тръгваме пак.15

В предишна своя статия, посветена на творчеството на трима писатели от български произход, които живеят извън страната, направих следния извод: приносът към българската литература на тези писатели, които стоят настрани от националния „канон“, защото пишат на чужд език, не се състои в нова естетика (тя е съществено обновена от някои съвременни автори в България), а в една по-дистанцирана гледна точка най-вече към всичко онова, което сформира митологията на националната идентичност, и в призива към прекрачване на тесните граници на националното, за да достигнем до гледната точка на граждани на света. „На Изток от Запада” на Мирослав Пенков ни изправя пред друг случай на писане зад граница – при него търсенето на корените не е съпътствано от дистанцирана гледна точка, а от съпричастност към всички елементи на местната колоритност и от желанието на автора да покаже на света страната от детството си – една от членките на Европейския съюз, за които със сигурност се знае най-малко. Това предразполага към екзотизиране на писането, напомнящо за стила на приказките, хрониките и традиционните народни легенди. За сметка на това във „Физика на тъгата” на Георги Господинов откриваме една от „обсесиите” на автора – отделният „аз” има смисъл само в качеството си на брънка от една голяма всеобхватна верига, която го свързва с цялото човечество. Тази идея е изразена не чрез линейност на почерка, а чрез фрагментарно писане, криволичещо подобно на лабиринт, изтъкано от пролепсиси и аналепсиси, събиращо различни истории и измерения на „аза”. Писане, което същевременно съответства на втората част от изказването на Данило Киш:

[...] докато съвременни теми и похвати за изразяване, новаторски дух и склонност към експериментиране, модерността – ето това може да създаде връзка с днешния читател, независимо от неговата култура и национална принадлежност.16

Преведе от френски ЕЛИЦА ЗАХАРИЕВА

14 Господинов, Г. Физика на тъгата, с. 291.15 Пак там, с. 53.16 Вж. Kiš, D. Le résidu amer de l’expérience, entretiens, p. 72. Или оригинала: Kiš D., Gorki talog iskustva.

14 Литературен вестник 17-23.10.2012

Жузе Диаш де Мелу

Преди около година на страниците на „Литературен вестник” за първи път заговорихме за азорска литература

в тесните рамки на португалската литература и в по-широките рамки на португалоезичната литература.

Представянето тогава съсредоточихме в размишления върху центростремителността и центробежността на

азорския литературен текст по отношение на неизбежния притегателен център – континентална Португалия.

Конфликтността на двете посоки бе разрешена в полза на полифоничността на творческите общества, установявайки

представа за един по-скоро португалоезичен, а не просто португалски литературен израз и изказ. Контекстуалната

загриженост преди година изведе на преден план името на съвременния азорски поет Вашку Перейра да Коща, чиито

стихотворения от стихосбирката Земи създадоха представа за конкретността на предметния инструментариум на

изказа и универсалността в размаха на тематичния израз на литературната продукция от атлантическия архипелаг.

Опорните думи “остров”, “море” и “земя” в текстовете обобщиха калейдоскопическия екзистенциализъм на

преживелиците и усещанията. Устремът да бъде достигнат, да бъде докоснат Другия за островната ограниченост,

Другия отвъд необятността на морската шир, подчерта размитата граница между земята и морето, между

конкретността на “по-малкото” и универсалността на “повечето”.

Белязан от същата привлекателна конфликност между екзотичния (за нас, българските читатели) азорски

инвентар на описанието и широкия отглас на посланието е и текстът на Жузе Диаш де Мелу, който сега предлагаме на вашето внимание. Авторът, роден на азорския остров

Пику през 1925 г. и застигнат от смъртта в Понта Делгада, административната столица на архипелага, през 2008 г.,

започва литературния си път през 50-те години на миналия век със стихосбирка, озаглавена Мелодии от морето и земята.

Широка известност получава след излизането на романа Черни камъни, първата творба от трилогия, включваща

още Яркочервено море и Море пред носа на кораба. Дори и във времената на политическите преследвания срещу него

не изоставя учителската работа и писателската дейност. Освен поезия и романи, подписани от Диаш де Мелу са и

новели, хроники, монографии и изследвания в областта на етнографията. В творбите му остават запечатани именно

специфичните културни черти на азорския живот, като отчетливо място заемат емигрантските преживявания. Ясно различим в Черни камъни според Урбану Бетенкурт,

друг азорски автор, е животът на острова през XIX в., заключен между емиграционния порив към Северна Америка,

личностното израстване в контекста на ожесточена конкуренция, отслабването на човешкото и натрапването на самотата, материалния успех за сметка на загубата на

човешка дълбочина. Вамберту Фрейташ, с чието обобщение преди година пристъпихме към азорската литература,

подчертава социално-политическата и икономическата проблематика, застъпена в текстовете на Диаш де Мелу

за живота на острова. В творбите на автора пулсира емпатията му със социално незащитените хора и жертвите

на всесилните и неконтролируемите природни сили. За Крищовау Агиар, още един литературен глас от Азорските

острови, Диаш де Мелу остава “символ на мъжа на морето”. За приноса си към португалската литература Диаш де Мелу е удостоен с Орден на инфанта от бившия президент Мариу

Суареш. Въпреки че климатичното затишие в горещото

тазгодишно лято вероятно предвещава поредната зима без есен, поканата в следващите минути е за отдаване на една Зима без пролет. Фаталната прекъснатост на

цикличността на годишните времена, която заглавието подсказва, поставя рамката на една кротка меланхолия на дома, както текстовия, така и нашия собствен, където

насред обичайните есенни емоции на първия учебен ден ние, някогашните ученици, бихме могли да поспрем за миг, за да си

спомним, да усетим, да признаем и с радост да потвръдим, че примерът на нашите учители е присъствие, от което

никога не се откъсваме. Дали посланието от далечния азорски бит е толкова далечно, колкото прилагателното настоява,

оставяме на вас да прецените.

ИЛИЯНА ЧАЛЪКОВА

Стара учителкаСтарата Учителка пак обгърна в скръбен поглед чинията с бадеми на карето, изпънато върху овалната масичка срещу канапето и плетеното кресло в ъгъла, направи няколко спънати, несигурни крачки, усещайки с немощното си тяло влажния вечерен мраз, и застана права, с лакти, подпрени на перваза от вътрешната страна на затворения прозорец. Календарът вече сочеше началото на пролетта, но времето продължаваше да е зимно – люто, сурово, свирепо, студено, много студено, толкова люто, толкова сурово, толкова свирепо, толкова студено, че чак асмите се изтягаха по каменистата почва на лозята, черни като ръце на старчески трупове с изкривени пръсти и сбръчкана кожа, а от цветята, които за ден разцъфваха бели и уханни като малки звездици, увиснали сред зелените листа на питоспорума1 при дувара на двора, на следващата сутрин оставаха само трохички мечти, които нощната виелица беше надвила и пръснала по земята. И смокиновото дърво, засадено при пирамидaта2, на едната вечер с крехки листенца, разпукани в краищата, на другата пак с голи, сиви, бледни клонки, каквито несъмнено са били някога клонките на смокинята, на която се е обесил Юда. Старата учителка загръщаше тънката си шия и тесните си рамене с кафявото шалче от мерино, гледаше градината, където насадените картофи дори не бяха успели да покълнат, гледаше тъжно изсъхналите асми, голото смокиново дърво, питоспорума без листа, в далечината, в дъното на пейзажа, в мъждивото небе, във формата на триъгълник се очертаваше огромното бяло петно на планината, от чиито била се спускаше снегът и стигаше до ливадите, квасеше разположените най-високо къщи и обработваеми земи. Морето не можеше да го види от онзи прозорец, но чуваше рева му и стенанията на вълните, които прескачаха дивите скали при близкия бряг.Усещането за безутешност, което тегнеше върху Острова, тъй тъжен, тъй мрачен сега, когато вече трябваше да се гизди с пищните премени на свежите зеленини, с пъстротата на цветята, с празничната симфония на канарчетата и чинките, подскачащи по клоните на бразилските дъбове, между върховете на пирамидите, в чупките на стените, болезнено туптеше по кожата й, в плътта й, в кръвта й, в костите й, така както болезнено туптеше в душата й теглото на живота.Без съмнение онази година зимата се беше настанила на скалистия Остров, за да остане много повече от желаното, ако изобщо имаше някого, който да го желае – тя, старата Учителка, се ужасяваше от нея, свряна там без никого, сама, както винаги е била, между четирите стени на къщата, която беше наследила от предците си. Навремето беше превърнала училището в свой дом, а ученичките в свое семейство особено, след като почина първо баща й, после майка й, а племенниците й, които беше взела под крилото си и беше възпитала след изчезването на брат й при нещастен случай с кит по канала и преждевременната смърт на погубената й от рак снаха, когато пораснаха, бяха отишли да дирят късмета си на край света. Но въпреки че вече беше сама, почти не забелязваше зимата, почти не усещаше празнотата и самотата около себе си – имаше си училището, имаше си ученичките, те й помагаха да забрави напълно зимата, изпълваха изцяло празнотата й, населяваха изцяло самотата й. Всичко обаче се промени в деня, когато след като прекрачи границата на законната възраст за изпълнение на каквато и да е обществена служба, я изпъдиха безцеремонно като безполезно псе от училището, и я разделиха с тридесетте и няколко деца, на които преподаваше в началния курс – дъщери и внучки на някогашните възпитанички, които в хода на изминалите ни повече, ни по-малко от петдесет години беше учила, възпитавала и всяка година през юли беше водила в градчето за тържественото събитие на изпита след четвърти клас, развълнувана досущ като майка, извеждаща дъщеричката си при сватбения олтар. Водеше ги, дори след като един от законите на фашистката диктатура беше наложил като задължително само образованието до трети клас – закон, който за нея сякаш не съществуваше, не беше нищо повече от съзнателна нелепост и злополучно верую. „Сложиха край на пети клас, сега четвърти става по избор, рано или късно ще сложат край и на четвърти клас. Наистина искат да превърнат тази страна в рай на неграмотниците, за да може богатите да експлоатират хубавичко и на воля невежия народ, казваше и отсичаше, но докато това не се случи, ще пусна моя ученичка да си отиде вкъщи само с положен изпит след четвърти клас”.Така мислеше, така действаше, прекарваше времето, без да съзнава, че времето минава, но след като беше принудена (с най-грубата и най-циничната безцеремонност) да напусне училището, да се раздели с ученичките си, всичко се беше променило, ужасно се беше променило, и тя се почувства като разбит кораб без рул, без компас, без водач, без посока, плаващ в едно несигурно и непознато море. В кулата на църквата на едната страна на малкия площад в центъра на общината камбаната, насочена към безбрежността на океанските хоризонти, разливаше върху земите и солените води, върху хората и предметите петте строги и горчиви бронзови удара, приканващи към молитва, а в същото време черен облак, надвиснал над белия сняг, едрееше, окръгляше се, издуваше се, за да покрие най-сетне планината, да се разстели по небето. Още по-присвита, още по-настръхнала, още по-измръзнала, старата Учителка се отдръпна от прозореца, седна на плетеното кресло в ъгъла, намести възглавничката под кокалестото си седалище и възглавницата зад изпития

1 Вечно зелен храст, силно разпространен в средиземноморските страни. (Б. пр.)2 Пресечена пирамида, изградена от вулканични камъни, характерна за азорския остров Пико. (Б. пр.)

си гръб, загърна по-добре слабата си сбръчкана шия и отпуснатите си тесни рамена с кафявото шалче от мерино. Пред нея, на карето, изпънато върху овалната масичка, чинията с бадеми... в очакване...Календарът сочеше началото на пролетта и нощта мигом щеше да нахлуе през стъклата на затворения прозорец – зловещата зимна нощ, която я плашеше, която изпълваше дома й и душата й с ужас... Първите сенки, тихи и чезнещи като призраци, започваха да се прокрадват в стаичката, където се намираше, да обгръщат окачените по стените снимки, снимки от други времена, снимки на племенниците й като малки, на майка й като девойка, на баща й като юноша, на брат й, ловък ловец на китове, предал се на повляклото го рибарско влакно3 и удавил се във вълните, снимки от училищните тържества, които беше организирала, на класовете от ученички, които беше имала... безжизнени късчета от изминалия живот...Училищни тържества... От най-трогателните, които повтаряше, но винаги по различен начин, всяка година на Цветница, когато училището затваряше врати за Великденските празници: украсяваха класната стая с перести клонки и ярки цветя, първите пролетни клонки и първите пролетни цветя, имаше песни, рецитали, забавни сценки, ръкопляскания, смях, а помежду ръкоплясканията и смеха, и песните, и рециталите, и сценките имаше бадеми, пакетчета с бадеми, които тя, старата Учителка (тогава не беше стара), раздаваше на всички деца...Носталгия... А с носталгията старата Учителка си беше спомнила... Със сигурност някогашните ученички нямаше да пропуснат да дойдат в онази празнична събота, за да си припомнят с нея за мъничкото тържество...Коства й толкова много да отиде до магазина, да отиде и да се върне, влачейки мъчноподвижните си крака по разбитите улици, за които Общината отделяше средства само за ремонта на пътищата до летните вили на някои господа... а тя беше само един безполезен човек, беше само една стара пенсионирана учителка... но е била – и там готовички чакаха бадемите, оставаше само те да дойдат, да дойдат някогашните ученички...Все така тихите, по-гъсти, по-ледени, по-тежки сенки в зимната нощ пълзяха по проснатите на дюшемето избелели килими, виеха се около наредените от години по един и същи начин мебели – масичката за радиото и радиото отгоре, малката етажерка с книги (Жулиу Диниш, Камилу, Еркулану, Гарет, Виейра, Бернардеш, Камойш, Бернардину Рибейру4, заедно с Макс дьо Вьози, Анри Ардел, Мадам Дели), писалището от дъбово дърво с инкрустации от махагон и китова кост (бяха й го подарили две дами, сестри и нейни приятелки от Фаял5) – цял живот часове наред в дългите нощи, без да обръща внимание колко време е минало или кое време е станало, на него беше поправяла и подготвяла хиляди упражнения, преди изобщо да има електричество (скорошно явление), на светлината на газената лампа под абажура от лист тъмнозелен креп, изпънат на рамка от дълги пръчки...Нямаше да пропуснат да дойдат, нямаше да отсъстват от часа, скъпите ученички на старата Учителка – всички те все още деца в сърцата си, нямаше да пропуснат да дойдат, за да получат великденските бадеми помежду песни и смехове, ръкопляскания и рецитали, а също и забавната им сценка, както някога... както някога...Нощта, абсолютната нощ най-накрая изпълни и то изцяло стаята, къщата, душата на старата Учителка, седнала на стола в ъгъла сама, напълно сама, погребана в мрака... в нощния мрак, от който тя така се боеше... в нощта, пропита с ужаса от онази зима без пролет...

Някогашна ученичкаВ старата кухня с опушени стени седяхме около голямата борова маса пред каменното огнище6, червените пламъци горяха кротко в ъгъла под поставения върху скарата чайник, котаракът Мързеланко се беше свил на кравай до топлото – седяхме около голямата маса от загладено от дългите години на ползване борово дърво на светлината на запалената в средата лампа с китова мас и онази вечер заговорихме за училищните времена, за началното училище, защото сме бедни и не можахме да учим повече, за тогавашните съученици, за игрите, за учителките. Ти вдигна глава, остана за миг с увиснали във въздуха ръце, без да продумаш, погледна ме със своите големи, черни, дълбоки очи.– Така е, на мен... ми липсва моята учителка – каза ти след миг и сведе глава, главата с правите черни коси, наскоро нашарени от сребърни нишки, ръцете ти се отпуснаха в дрехата, която държеше в скута си, ти продължи да кърпиш... да кърпиш и да говориш. – Често си спомням за нея, за нея и за момичетата, с които ходехме на училище, някои вече умряха, други заминаха за Канада, за Америка... Помня нея и нещата, на които ни научи – не на друго, а на това как да станем хора със собствени усилия. Не че не ни преподаваше това, което трябваше да ни преподава, дължа й всичко, което съм научила, и колкото и малко да е то, все е било нещо... дори е много, сравнено с това, което чувам от онези момчета и момичета, които днес учат в гимназии и които във ваканциите започват да демонстрират знания главно за книги и писатели. Освен това тя никога не ни оставяше да напуснем училище преди тринадесет-четиринадесетгодишна възраст, а дори и след това ни търсеше, заемаше ни книги, които обсъждаше с нас, когато отидем да й ги върнем... – Така говореше ти с ясен, напевен

3Рибарско влакно: тук се има предвид въже с дължина от около 600 м и с диаметър от около 1 см, което се намотава около две ведра, връзва се за края на харпуна и захваща пронизания с него кит за лодката. (Б. а.)4 Португалски класици. (Б. пр.)5 Един от Азорските острови. (Б. пр.)6 Каменното огнище е типично за стария португалски селски бит. Представлява каменна плоча, най-често в единия ъгъл на помещението, на по-високо равнище от пода, където се пали огън за готвене и топлене на вода. (Б. пр.)

ЗИМА БЕЗ ПРОЛЕТ I

15Литературен вестник 17-23.10.2012

Димитрина Димитрова

…Аха, да го пази... А знаете ли за скалния господар? Той живее в планината, в пещера? Подхвана едно от другите хлапета. Тая пещера е много нависоко. В нея живеят орли. Тези орли не са обикновени, те са пазители на планината. Когато кръжат в небето, следят дали всичко е наред и ако някъде има беда, бързат да съобщят на господаря си. А той живее в тая пещера и ако иска се превръща в човек, ако иска става на орел. Крилата му са мощни, а очите остри. Нищо не му убягва.Живеел той в тая пещера от незапомнени години. Неговите братя птици кръжали навред из небесата, за да дирят храна и нови приключения за своя господар. Той бил прочут навред със сила и храброст и всеки орлов крясък носел славата му. Дори и най-храбрият мъж се сепвал щом видел в небесата да се рее някоя от величавите птици. Негов дълг бил да опази планината от разруха и терор. Веднъж във владенията му престъпил човек. Смелчага бил и безразсъден, защото не се спрял пред реещите се орли. Знаел той, че там живее господар, по-чуден и богат от всеки друг. И не искал да се върне преди да го съзре с очите си. Вървял човекът и вдигал шум с нозе, пляскал с ръце и пеел силно. Щом орлите взели да кръжат, все по-близко се поспрял. Кажете на владетеля си, че съм тръгнал да го диря, провикнал се към тях. Искам да го видя с очите си и да взема едно от перата му за спомен! Орлите закряскали възмутено, завихрили се над човека, щели да го изкълват. Най-старият от тях им проговорил, рекъл им да оставят човека да върви. Щом един от тях е дошъл, казал им, и друг ще дойде. Литнете над горите и полята и потърсете другарите му. Тези, на които ще покаже перото. Като ги намерите, върнете се при нашия господар и му разкажете, що сте видели и чули. Аз сега ще ида да му кажа, що за гост му иде. Рекъл орелът и се понесъл като вихър към високата пещера. Човекът видял как птиците се разлетели отведнъж навред и се засмял. Дано не е измислица този цар, помислил той и тръгнал пак към върха на скалата. Вървял дълго и се уморил. Малко преди да стигне до пещерата, полегнал да си отмори. Наблизо ромоляло поточе. Неговата песен така го успокоила, че човекът неусетно заспал. Присънило му се същото място, на което поспрял да си почине и наяве. Причуло му се, че поточето ромоли и пее песен с човешки глас. Като се поогледал, съзрял нещо да блести сред дърветата близо до водата. Тръгнал бавно натам и що да види - млада жена пеела насред гората, обляна в светлина. Като сребро блестяла дрехата й, а кожата й била като мляко, косата дълга, руса. Толкова светла, че чак очите се насълзявали от блясъка й. Красотата й оставила човека без дъх. Не можел да откъсне очи от нея, а тя пеела и разресвала косата си, пеела и не поглеждала назад. И както пеела така, рязко се изправила и се хвърлила във водата. Мъжът се втурнал след нея и в този миг се събудил. Сепнал се и отведнъж разбрал, че освен ромоленето на потока, чува още нещо. Някой извикал за помощ. Хукнал към водата и ето там се мярнала тънка бяла ръка. Посегнал да я хване, но потокът отведнъж станал буен и отнесъл момичето със себе си. Човекът се уплашил, хукнал по брега, искал да спаси красивата девойка от съня си. Дълго тичал покрай потока, взирал се в разпенените води. Накрая грохнал от умора, се свлякъл до стар дънер и горчиво заплакал. Не виждал ни следа от удавницата, дори се усъмнил дали не се е втурнал след видение. Паднала нощта и човекът се покатерил на чворесто дърво да е далеч от зверовете и да е скрит от зорките очи на планината. Ще намеря този цар и ще нося едно от перата му на гърдите си, зарекъл се човекът. Сънят затворил очите му. И ето го насред клонака, а до него седи жената от потока. Реши косите си и пее. Цялата грее като обсипана със звезди. Пее и не поглежда към него. Разресва дългата си златна коса и я разстила над нощта. Човекът не смее и да гъкне. Не иска да я стресне и тя да избяга. Отведнъж тя млъква. Сякаш нещо я тревожи. Ето, че се оглежда и го вижда. Той стреснато протяга ръка, а тя му се усмихва. В сърцето му се врязва тая усмивка, опива го и го привлича. Не може да спре да я гледа, очите й сякаш му се усмихват и го канят. Толкова тъмни и толкова сияйни. Погали косите ми, му казва глас като дихание и след миг е покрит от рус водопад. Да ти помогна ли да ги разрешеш, пита той. Не, погледай как ще ги сплета, му отвръща тя. И както му го казва тъй и почва да плете косата си, пръстите й бляскат като кристали, плете и плете, не спира цяла нощ. Така мъжът спал непробудно, а като се събудил, чувствал се добре. Усмивка греела на лицето му и тръгнал пак да дири планинския цар. Така и не го намерил. Лутал се сред планината ден след ден, все не намирал пътя. Все на едно и също място стигал. Така и не могъл да се завърне. Погинал нейде в планината, в плен на самодивска мрежа. А онези, що го чакали, разбрали от случаен пътник, че другарят им се е погубил. Паднал от върха на скалата, където казвали живеел някакъв планински цар. Така другарите му не го и потърсили. Тръгнали си по живо по здраво и не видели как странникът полита в небесата и надава крясък към братята си орли.

Диана Балашевич (Русия)

***

Вървиш напред,

Гледаш насам,

Но ти си сам.

Което забравиш,

Което напускаш –

Изпускаш.

Що ще намериш,

Какво те чака? –

Тъне в мрака.

Твоят живот,

Тази загадка,

Е кратка.

Ако ти спреш,

Ще си загубен.

Светът е чуден.

Без пътя си нищо,

Без пътя си празен:

Опасен.

Върви напред,

Ела насам.

Ти не си сам.

БЪЛГАРИСТИ В ДЕЙСТВИЕглас като водите на горския извор, като пенливите, кротките и белите вълни, които се изтъркулват на брега, и продължаваше – Виждах я преди месеци. Бях тръгнала нататък, към границата, и се отбих в дома й. Боже мили, какво прави времето с тварите...! Ни помен от това, което беше! Вярно, че е прехвърлила осемдесетте... Домъчня ми. А и отчаянието, в което живее... Отчаяние... несгода... самота... Тъжна история... Заслужаваше по-добра съдба в старините си. – В ъгъла на огнището замираха уханните пламъци на цепениците от бук, питоспорум, лаврово дърво и пирен. – Обаче това, което най-ясно си спомням за учителката си... – Ти се изправи, отново сведе очи към бода, който правеше с иглата между тънките си и дълги пръсти. – Веднъж ни заръча на следващия ден да носим два твърди листа с тридесет и пет реда. Баща ми тъкмо беше починал в онзи проклет нещастен случай с кит, аз и братчетата ми, още деца, бяхме останали само и единствено под крилото на майка си, благодарение на господ никога не сме гладували, ходехме боси, с кърпени дрехи, стигали сме до там да няма нито какво да обуем, нито какво да облечем на празници, имало е дни, в които сме имали само болу ду тижолу7 за обяд, вечеря и преди лягане, но чак да сме прекарвали глад, истински глад, не е било. – Светлината на лампата в средата на масата трепти. – Когато се прибрах вкъщи, майка ми работеше не си спомням с кого. Винаги се притичваше на помощ на всеки, който я повика. Плащаха й, ако изобщо й платят, с уем царевица, осминка боб, шепа картофи, няколко парцала... пари малко, да не кажа изобщо никакви, то в ония времена нямаше много, но и малкото пари майка ми ги прибираше там, – вдигаш глава, сочиш с брадичка – на края на рафта. – Черен рафт, закован за насрещната стена над нощвите. – Не се заседяваха за дълго там черните медни монети, мигом отиваха в кръчмата да погасяват големите ни вересии. Големи... Жълти стотинки. Но за нашите възможности бяха големи. А двата листа струваха два гроша, което за нас беше цяло състояние. Знаех го. Въпреки че бях малка, го знаех така добре. Дори се изкуших да преровя рафта, преди да си дойде майка ми... Почувствах в себе си онова, което най-вероятно чувства крадецът при първия си обир, и не се осмелих. Зачаках... – котаракът Мързеланко мъркаше сънен на кравай в пепелта. – Майка ми се прибра на свечеряване, носеше, между другото го помня сякаш беше вчера, мариновани свински кожички, нещо, което след смъртта на баща ми в нашия дом не се виждаше дори на най-големия празник – че как щяхме да си купим прасенце за угояване...? Претоплихме кожичките на тиган, седнахме на масата, на тази маса, аз толкова обичах кожички... а не докоснах и късче от тях. Исках да кажа на майка си... да кажа ли... да не кажа ли... накрая си легнах, без нищо да успея да й кажа. А нощта, онази безкрайна нощ, прекарах, въртейки се в леглото, без да мигна. – Между пръстите ти иглата влизаше и излизаше, отново влизаше и отново излизаше неспокойна, тревожна с конец, захванат за парчето нов плат, което пришиваше към вехтата дреха. – Два гроша... бяха два гроша...– Отмина нощта, дойде утрото на новия ден, а аз... – Майка ти чула думите ти, майка ти усетила как хлипаш, чула, усетила със сведена глава, без нищо да каже, без нищо да види, устремена към насрещната стена с вдигнати ръце, за да повдигне, да претърси с ръце, да прерови крайчеца на рафта... и обратно при теб, ти си я чакала на входната врата с платняната торбичка, в която си редила книги, тетрадки, камъчета, притиснала платняната торбичка към телцето си, „нито стотинка, дъще“, казвала майка ти сякаш признавала ужасен грях и извъртала глава, за да скрие лицето си, крачила из кухнята, влизала във вътрешната стая боса по хладните дъски на дюшемето, облечена в дрипавите траурни дрехи, които се въртели около слабото й тяло, така и не свалила траура след смъртта на баща ти в нещастието с кита, а ти – Беше зима, валеше суграшица, все едно сечеше босите ми крака, но на път за училище не леденото утро ме гнетеше, не то! Другите момичета носеха двата твърди листа с тридесет и петте реда, които учителката беше заръчала да купим, само аз... Не! Не исках никой да ме вижда да плача, дори и учителката! Гордост ли? Болка ли? Или бунт срещу унизителната ни немотия? И днес не сме богати, но все пак се справяме, винаги можем да извадим някоя паричка, когато е нужно да се появи паричка, докато в ония времена... Не исках! Не! Не исках да плача! – Гледах те пред себе си със застинала игла в неподвижните ти, отпуснати върху боровата маса ръце... – Не исках да плача, но не издържах, когато в училище дойде моят ред Учителката да ме попита за двата твърди листа с тридесет и пет реда – ... неподвижни бяха и очите ти, втренчени далеч... много далеч... – А тя... Учителката... – Учителката, ръцете на Учителката по черните ти коси, по пламналите ти страни, по удавените в плач очи, „успокой се... няма значение“, казвала Учителката и бършела с бяла ленена кърпичка сълзите ти, които се стичали, „ще пишеш... ето, ще пишеш на тези листи“, двата листа, които изваждала от чекмеджето на бюрото и слагала на писалището пред теб, „после“ (жестът, постъпката на Учителката ти – жест и постъпка на човек, който не иска да подхвърли на дете унизителното подаяние от няколко сухи корички хляб), „после, когато можеш... когато майка ти може...“, и ръката на Учителката обгръщала крехките ти рамена, притискайки невръстното ти тяло, „важното“, настоявала тя, „е човек да се учи... да напредва с науките... изтрий сълзите... не плачи...“, пръстите, ръцете, думите на Учителката ти разстилали по теб човешка топлина, облекчаваща болката ти, „не плачи повече, дъще моя!“. Огнището в ъгъла на стаята, котаракът Мързеланко, който дреме в пепелта. – Това си спомням най-добре за Учителката си, това, най-вече този жест, тези думи, дъще моя!Това каза ти онази вечер, когато заговорихме за училищните времена, за тогавашните си съученици и съученички, за Учителките си... Това каза ти на светлината на лампата с китова мас, която огряваше черните ти коси, нашарени вече от сребърни нишки, смуглите тъжни страни, големите черни, дълбоки очи, по-големи от живота, по-черни и по-дълбоки от морето...

Преведе от португалскиЙОАННА ГЕОРГИЕВА,

МП „Преводач-редактор” към ФСФ на СУ „Св. Кл. Охридски”

Редакция на преводаИЛИЯНА ЧАЛЪКОВА

7 На португалски bolo do tijolo – традиционен за Азорските острови хляб, който се приготвя в глинен тиган директно на огъня. Освен типичните за хляба съставки, съдържа и сладки картофи и за разлика от повечето видове хляб, не е нужно да втасва. Може да се консумира с всякакви ястия или да замества ястия, като се яде само със сирене или смокини. (Б. пр.)

Н О В А Б Ъ Л ГА Р С К А

„Котки под колите” е втората двуезична книга на Лада Галина, една авторка, която има зад гърба си солидна биография, много отпечатани книги, опити в най-различни жанрове и която от 1996 г. живее и пише в САЩ. Разказите от сборника, в превод на Мариета Брадинова, са обърнати към актуалното, обсъждат проблемите на съвременните хора, които не признават границите, но на които не им става по-леко от това и са принудени да извървяват трудния път на привикването. В книгата се преплитат много националности, много езици, с вкус към суровата истина се обсъжда битието на емигрантите. Не липсват и автобиографичното, и детайлите, които онагледяват трудностите, но всичко като че ли е подчинено на идеята за свободата, защитавана от тези разкази и като житейски избор, и като стил на писане.

Н О В О

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. “Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Амелия Личева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Н, в миналото Макао си е спечелило репутацията на азиатското гнездо на порока, дори и Холивуд се е заигравал с тая тема. Тук за пръв път виждам по улиците да се валят снимки на полуголи момичета с телефонните им номера. Няма съмнение какво предлагат. Интересно е, че видях една много прилична на вид, но малко обрулена китайска женица на около петдесет да хвърля такива снимки, докато няма полицай наоколо, защото сводничеството е официално забранено. В никакъв случай не изглеждаше като “мадам” от холивудски филм, по-скоро приличаше на тъкачка ударничка от соцреалистическото кино. Същите полуголи хубавици се усмихват от плакати по стените, а един ден като се разхождах около някакви барове, видях огромен плакат със снимки на красавици, които не са китайки.Доближих се и зачетох: “Наташа от Русия”, “Соня от Узбекистан”, “Мария от Украйна” и т. н. Брех, докъде я докарахме ние, строителите на светлото бъдеще! Заменихме една пошлост с друга и видяхме такъв зор, докато осъществим промяната, че от девет кладенеца вода носим, за да се убедим, че сегашната пошлост е по-хубава от предишната.Ходих да се подстрижа и като влязох в малкото спретнато салонче, видях на един от столовете да седи силно гримирана руса красавица, увита в найлони за сложна фризьорска процедура. След като я намазаха с вонливи препарати, я оставиха да усвои разхубавяващите отрови и тогава телефонът й звънна. Като проговори внезапно на руски, блондинката вамп се оказа девойче на не повече от осемнадесет, което жално питаше баба си защо дядо й се сърди и не иска да говори с нея. Дядото така и не се обади, така че подробностите по изпращането на финансова помощ бяха уговорени с бабата.Един от охранителите в нашия институт е много сърдечен филипинец, който имал приятел българин, летец в Манила, и се отпусна да говори с мен повечко, като му рекох, че съм българка, а баща ми е бил летец.Сподели, че се е преместил да работи при нас от един хотел, въпреки че парите са по-малко, но не можел да издържа там по ред причини, едната от които е, че му се налагало да носи проститутки до болницата след визити от садисти. Рускинчето до мен се засмива, докато говори, и виждам, че зъбките му са мънички съвсем като на дете. Сетих се как видях зад един от прочутите местни хотели млада и миловидна проститутка да улавя под ръка доста мазен и неприятен чичка, а той я блъсна, без дори да я погледне, и много се помолвам това дете до мене да се размине поне със садистите.Н, интересното е, че проституцията, казината и цялата въртележка около тях като че ли изобщо не засягат моите студенти. Трябва да ги уча да пишат параграф на английски и ги накарах за начало да напишат по няколко изречения за себе си—как виждат собствените си недостатъци и качества, например. Донесоха ми такива неща, че се слисах. Съвсем искрено са си написали какво ги мъчи. Четейки нещата им, се сетих, как обяснявах на моя професорка в Щатите, че културата ми се вижда като патина и ако я остържеш, ще видиш, че всички много си приличаме, а тя много хубаво ме прекъсна при думите “Ако я остържеш…” и довърши: “…Ще видиш, че всички кървим”.Моите дечурлига си направиха унищожителни самоанализи. Повечето се ядосват, че са мързеливи и неорганизирани и отлагат всичко за последната секунда, някои страдат, че непрекъснато вземат решения да се самоусъвършенстват, но свършват, дремуцайки пред телевизора, а една част се оплакват, че са се отдали на изкушенията на консуматорството, въпреки че осъзнават неговото безумие. “Не мога да спра да пазарувам дрехи – беше написало едно елегантно миньонче от вечерния курс – напълнила съм къщата, имам много повече, отколкото ми е необходимо, но като видя нещо хубаво, не се удържам. Сигурно е така, защото вкъщи сме три сестри и сме расли в жестока бедност, докато навършим пълнолетие и трите. Сега имам нужда да си доказвам, че мога да си купя всичко и това вече ме плаши.”Едно друго красиво момиче е описало надълго и нашироко как семейството й загубило богатството си. До петнадесетата си година расла в разкош, защото баща й бил един от най-богатите хора тук, но той загинал в катастрофа и майка й загубила имането, следвайки съветите на алчни и безскрупулни роднини и приятели. Момичето, както повечето деца от нейното поколение, не е чело много, но е завършило съчинението почти по същия начин, по който един прочут китайски писател е описал детството си: “Ако искаш да видиш истинското лице на хората, трябва да загубиш всичко.” Научих, че имам едно момче, което е отгледано само от майка си, работи на две места и учи и му е много мъчно, че няма време да се занимава с калиграфия. Дядо му е бил известен калиграф и мъдър човек и моят студент вярва, че това е път за постигане на духовно равновесие, но няма как да избяга от мелачката на бизнеса и да отдели

време за рисуване. Мечтае да се пенсионира.Бях тук на едно безумно “мероприятие”? – не знам как да го нарека, защото беше комбинация от модно ревю, рокконцерт и калиграфска демонстрация. Най-добрият местен калиграф се беше съгласил да рисува върху шлейфовете на манекенките, които представяха дрехи, вдъхновени от модата на династията Танг. Бях се срещала с калиграфа преди и много ми хареса не само калиграфията му, но и мекото, спокойно излъчване на човека, наредил студио с калиграфски образци и отворил вратите му за всеки, който иска да погледа. Само че “мероприятието” се оказа голямо недоразумение, защото организаторите оглушиха всички присъстващи с музика, която може и да е била хубав рок, но аз, въпреки любовта ми към рока, нищо не чух, защото се бях съсредоточила да преборя страха, че ще ми потече кръв от ушите, поради силата на звука – просто ми трепереха всички вътрешности.На калиграфа също му затрепериха ръцете, докато рисуваше – той очевидно се беше съгласил да участва от желание да покаже на младите хора една алтернативна реалност, която им принадлежи културно, но те предпочетоха да останат глухи. Ще трябва да заведа моя студент при него някой ден поне за един час.

Н, не съм ти писала от много време, но усилията да приключа тоя семестър, без да се смачкам от умора, ме изцедиха. Културният шок понякога трае години. Аз се надявах да се справя по-бързо, но тук наистина има невероятна мешавица от култури на много мъничко пространство. Започнах лека-полека да разбирам как да работя с тукашните студенти, но още ми е много криво, че отпуските ни са толкова кратки. За да си спестя време от обичайното тичане по доктори и зъболекари в България, реших да направя няколко рутинни изследвания тук преди месец. Една седмица след тестовете, от болницата се обадиха да кажат, че резултатът от цитонамазките ми не е нормален и трябва да направя туморен маркер. Уж запазих спокойствие, но се оказа привидно, защото след час така ме заболя стомахът, че лежах почти цял следобед свита на кълбо. Мислех да не казвам на никой, освен на хората, които трябва да ми дадат практическа информация за доктори и болници, но не издържах и казах на неколцина приятели. Всички първо ме поглеждаха стреснато, а после ми разказваха куп истории за лекарски грешки – интересното е, че говорих с българин, португалка и китайка и всички се държаха по един и същи начин – приятно ми беше да усетя такава междукултурна загриженост и съчувствие.Трябваше да се чака една седмица, докато излезе резултатът от туморния маркер. Карах я на трезви разсъждения с напъни за самоирония и работа през деня и хаотични полузапомнени сънища през нощта. Събуждах се невероятно уморена и докато си правех кафето, се опитвах да си спомня защо така каталясвам насън. Натрупаната умора от мъчителната адаптация, страховете, че загубвам самоуважение, защото съм крайно неадекватен преподавател за местната студенция и мъките на алиенацията и от труда, и от дома, и от всичко, с което съм живяла първите тридесет години, така се преплетоха с тревогата да не би да съм се разболяла от рак, че действителността започна да се изкривява неудържимо. Изпаднах в странно състояние, в което ми се струваше, че от една страна, всичко и всички около мене са в зловещ заговор да ме изядат, а от друга страна, имах усещането, че постигам някакво ново, по-дълбоко усещане за действителността и разбирам значимостта и важността на всяка секунда. Една сутрин видях огромна хлебарка в мивката. С погнуса хвърлих няколко салфетки върху нея, после ги сгънах, набутах ги в опразнената опаковка от кафе, смачках я, сложих опаковката в някаква кутия, която също смачках и чак тогава хвърлих всичко в боклука.И внезапно, без никаква мисъл за Кафка, ме хвана за гушата усещането, че аз съм също толкова уязвима, колкото тая хлебарка, и някаква сила, чиято сянка може да се улови от туморния маркер, може да ме сграбчи и размаже по същия начин. Чувството беше толкова силно, че едва се удържах да не разровя боклука, да измъкна хлебарката изпод всички хартии и да й поискам прошка – всъщност спря ме само убедеността, че съм я размазала. В тоя момент ме споходи усещане за светостта на живота и значимостта на всичко съществуващо - с хлебарките барабар. В продължение на няколко часа ми се струваше, че най-после разбирам справедливостта и неизбежността на всичко случващо се и осъзнавам, че всичките ми вопли срещу несправедливостта на живота са резултат от липсата на внимание в дълбок екзистенциален смисъл, от нежелание да поема отговорност за собствените си постъпки и дълбоко невежество по отношение на истинската природа на нещата. Струваше ми се, че никога вече няма да мога да живея както съм живяла преди и много ще се срамувам да казвам “аз” и “мое”. Всъщност при мисълта за “аз” и “мое”, потрепервах колко е грешно това и до какви

ужасни последствия води, защото усещах свободата и красотата на света, в който няма такива мисли. “Сроули” стана единствено възможният начин на движение, просто нямаше за къде и за какво да се бърза, защото всичко беше навързано в една неописуемо сложна и прецизна верига, в която нямаше нито йерархии, нито напрежение.После се обадиха от болницата да ми кажат, че резултатите от туморния маркер не дават никакви основания за притеснение и този разговор парадоксално ме върна обратно към обичайните тревоги, с които е просмукан животът. Седмица след това така ме беше завъртяло ежедневието с нормалните дребни глупости и нормалните дребни радости, че преживяването, отключено от хлебарката, започна да изглежда като сън. От будистка гледна точка всъщност май пак съм заспала, за да мога да продължа да си върша работата. Дългогодишният ми опит с капитализма ме убеждава, че тази система има нужда от големи количества непробудени и тревожни граждани – колкото по-тревожни, толкова по-добре – за да може да се пакетира и продава дори будистка медитация. И как не, като има пазар за ново удоволствие, при това духовно! Иначе може да се навъдят граждани като Хенри Дейвид Торо, който твърдял, че има пълна собственост над всичко, до което стига погледът му. Какво можеш да му продадеш на такъв?Важното е, че “аз” пак се забързах насам-натам, защото ме натисна страх, че ще си загубя работата, ако не се стегна, че ако си загубя работата, няма да мога да си купя лекарства, а ако не мога да си купя лекарства, как ще си лекувам страничните ефекти от лекарствата! Мдааа...Нейсе, дотам ми е стигнал куражът, дотам съм разбрала, то разбирането май повече от кураж идва, отколкото от ум. Но поне учителят по междукултурна комуникация в мен е доволен, защото най-после започна да осъзнава поновому защо индивидуализмът винаги се е смятал за опасен в китайската култура. Досега това ме дразнеше неудържимо, защото свързвах критиката на индивидуализма само с деспотичната традиция и жестокостта, с която се смазват дисидентите, но сега ми се отвори и друга възможност да го осмисля. Да не се уплашиш, че ще стана маоист, няма, Мао е бил много пї догматик от западните си вдъхновители. Просто някои от парадоксите, които ми се виждаха смехотворни преди, сега добиват интересен смисъл.Веднъж обяснявах на студентите, че всяка култура е модел на света, затова не могат да се подреждат йерархично и едно от момичетата заяви, че няма как китайците да не усещат културно превъзходство, защото никоя друга култура не е съществувала пет хиляди години. Впрегнах се, разбира се, но понеже знам от опит, че няма кой да ми слуша теориите за равнопоставеност, реших да ги помоля всеки да каже две думи, които според него най-точно описват същността на тяхната култура. Започнах от момичето, което твърдеше, че китайската култура превъзхожда всички останали, и тя без никакво колебание описа същността на културното превъзходство с думите: “Скромност и смирение.” Разсмях се от сърце, но никой друг в стаята не подхвана – изглежда само на мен ми се видя смешно.Едва напоследък започвам да се догаждам, че това твърдение не е толкова идиотско, колкото изглежда. Както и да е, ще ти пиша повече нататък, сега съм малко заета, защото плюс всичко останало открих, че имам и една португалска душа. Толкова близки ми се виждат тия хора по дух, че изобщо не разбирам защо говорят на различен език. Освен това, като говорят за политика, разбирам всичко, въпреки че не знам нито една дума! Та сега ще си взема португалската душа и ще ида да пия порто с приятели, почитатели на унгареца, който твърди, че откак свят светува има само една форма на управление – “кретенокрация”. Кое не му се разбира?

Писма от Макаоот стр. 7

И З Т О К