"Дипломацията" на Хенри Кисинджър

Автор RValtcheva

29 Aug 2006

Биография на Хенри КисинджърД-р Кисинджър е роден в Фюрт, Германия. Пристига в Щатите през 1938 г. и получава американско гражданство през 1943 г. Служи в армията от 1943 до 1946 г. Завършва Харвард през 1950 г. със summa cum laude. От 1954 до 1969 г. е преподавател в Харвардския университет. От 1952 г. до 1969 г. е директор на Международния харвардски семинар.

Хенри Алфред Кисинджър полага клетва като 56-и държавен секретар на САЩ на 22 декември 1973г. и остава на този пост до 20 януари 1977 г. Съветник е на американския президент по въпросите за националната сигурност от 20 януари 1969 г. до 3 ноември 1975 г. Известен като човека, който разигра “китайската карта” срещу Съветския съюз, д-р Кисинджър получава Нобелова награда за мир през 1973 г. за личния му принос в прекратяването на Виетнамската война.

В тази монументална и полемична книга, д-р Кисинджър отговаря на въпроса какво е дипломацията. Започвайки с всеобхватен исторически преглед, пречупен през собствените му очи и стига до впечатления от личните си разговори с мнозина от световните лидери, Кисинджър сочи пътищата, по които изкуството на дипломацията и баланса на силите са създали света, в който живеем. Той разкрива как американците, закриляни от могъществото и изолацията на страната си, а и от собствения си идеализъм и недоверие към Стария свят, са търсили уникална външна политика, основана не на това какъв е светът в действителност, а на това какъв трябва да бъде. Рисувайки портрети на световните лидери – Дъо Гол, Аденауер, Никсън, Джоу Енлай, Мао Дзедун, Рейгън, Горбачов – Кисинджър анализира отликите в националните стилове на дипломация, като посочва американците, които от самото начало клонят към дипломация, основана на идеализма.

В глава 1, Новият световен ред:

Според Кисинджър нито една страна не е влияела върху международните отношения така решително, но и същевременно така двусмислено както САЩ. Също така нито една нация не е била по-прагматична във всекидневното водене на своята дипломация и по-идеологизирана в преследването на историческите си морални убеждения. Кисинджър описва две противоположни отношения към външната политика. Първото е, че Америка служи най-добре на своите ценности, усъвършенствайки демокрацията у дома си и се превръща в пътводен фар за останалите държави (изолационистки подход). Второто е, че ценностите на Америка и налагат задачата да ги разпространява по света (мисионерски подход). И двете мисловни нагласи са продукт на американския опит и налагат един глобален международен ред, основаващ се на демокрацията, свободната търговия и международното право, който реално не е съществувал, утопичен е. Според Кисинджър САЩ притежават най-добрата система за управление и останалата част от света може да постигне мир и благоденствие само възприемайки американското

преклонение пред международното право и демокрацията. Главни международни споразумения доказват това – Общество на народите, пакта Келог – Бриан, Харта н Обединението нации и Заключителния акт от Хелзинки. Американските схващания за международната политика се сблъскват с евопейските дипломатически традиции на Парижката конференция от 1919г. европейските лидери се стремят да възстановят старата система и методи, докато американците смятат, че Голямата война е избухнала заради порочните европейски методи на действие. Кисинджър посочва 14-те точки на Уилсън, в които ясно се очртава, че международната система трябва да се основава не на равновесието на силите, а на етническото самоопределение, а дипломацията трябва да бъде направлявана от явни споразумения. Американците приписват бедите на европейците на тяхната система на равновесие, а пък европейците на американците - за тяхната глобална реформаторска политика. Фактически и двата подхода към външната политика са продукти на собствени, уникални условия. Баланса на силите е охранявал американската сигурност, а рухването му води до въвличане на Америка в международната политика. Европа е била тласната към политиката на баланс на силите тогава когато мечтата за световна империя рухва и израстват множество държави. Системата за равновесие на силите е замислена да ограничава възможностите на държавите да доминират една над друга, целта й е стабилност и умереност. Концепцията за баланса на силите отразява възгледите на всички големи политически мислители от епохата на Просвещението – Вселената съществува в резултат на взаимодействие на взаимноуравновесяващи се рационални принципи (Адам Смит – невидимата ръка, всеобщо стопанско благоденсвие). Концепциите за разделение на властите и за контрол и балансиране са внедрени в Американската коституция с цел да се избегне деспотизмът. Същите принципи се прилагат и към международните дела. Въпреки това 19 в. Европейската система на равновесие на силите се завръща към принципите на силова политика – сплашването на противника се превръща в стандартен метод на дипломацията. Дотогава Америка не е участвала в системата на баланс на силите – преди световните войни извлича полза от принципа на действие. По време на Студената война специфичният американски подход към външната политика е особено подходящ за посрещане на възникващи изпитания, притежава пълен набор от политически, икономически и военни средства за защита на некомунистическия свят. След Студената война относителната военна мощ на САЩ ще намалява.

Международната система на 21 в. ще бъде белязана от привидно противоречие – от една страна фрагментация, а от друга – растяща глобализация. Новият ред ще наподобява европейска държавна система 8 –19 в. Той ще включва 6 мощни сили – САЩ, Европа, Китай, Япония, Русия, Индия. За Америка съчетаването на различни ценности и на разноликия исторически опит на страните със сравнимо значение ще представлява ново изпитание и отдалечаване от изолацията й през миналото столетие. Европа единствена в модерния свят е функционирала в многодържавна система и е изработила концепциите на националната държава, суверенитета и баланса на силите. Русия – империя отвъд мащабите на която и да било европейска страна, никога не е била национална държава (обитавана от населения от 3 културни сфери – Азия, Европа и мюсюлмански свят). Русия винаги е играла роля в европейското равновесие, но никога не се е възприемала като част от него; поддържала огромни армии, с размери, несъизмерими с никаква правдоподобна заплаха. Трябва да преоцени своята идентичност. Китай – също се сблъсква с нов световен ред. Концепцията за суверенно равенство между държавите е непозната за Китай. Япония е живяла откъсната от външния свт. По време на Студената война Съветския съюз е главната заплаха за сигурността на Япония. Тя ще стане по-чувствителна към азиатския баланс на силите, външната й политиката ще стане по – независима и по – самоуверена. Индия – млада национална държава, сега се утвърждава

като велика сила в Южна Азия, външната й политика е последната следа от зенита на европейския империализъм, обогатена с традициите на една древна култура. Същност нито една от основните страни, които трябва да изградят новия световен ред не притежавт опит с оформящата се многодържавна система. Никога не се е налагало нов световен ред да бъде изграждан с толкова различни възгледи или с толкова глобални мащаби. Двете международни системи, оказали се най – стабилни – на Виенския конгрес и доминираната от САЩ след Втората Световна Война – притежават предимството на единство в концепциите. Държавниците във Виена са аристократи, виждащи затрудненията по един и същ начин и постигат съгласие по основните проблеми. Американските лидери произхождат от интелектуална традиция с изключителна споеност и жизненост.

Редът, който се формира, трябва да бъде изграден от държавници, представители на разнородни култури. Лидерите се издигат благодарение на качествата, не непременно съответстващи на нуждите на управлението и неподходящи за изграждане на международен ред. Освен това провалът на предишните международни системи – от Вестфалския мир до наши дни – е единствения наличен опит, за да се разберат изпитанията пред съвременните държавници. Изследването на подхода на държавниците към проблемите на световния ред не е краят на разбирането на съвременната дипломация, но може да е негово начало.

Глава 31, Новият световен ред: повторен поглед

20 в. моралната съпротива срещу комунизма се е сляла геополитическата задача за оказване на съпротива срещу съветския експанзионизъм. Отсъствието на сериозна идеологическа и стратегическа заплаха позволява на народите да провеждат външна политика, основана на националните им интереси. Америка отново обявява намерение да построи нов световен ред, прилагайки собствените си ценности към целия останал свят. Световният ред би трябвало да се реализира чрез примиряване и балансиране на съперничещи национални интереси.

Кисинджър си задава три въпроса: 1) Кои са основните единици на международния ред? 2) Кои са средствата им за взаимодействие? 3) В името на какви цели си взаимодействат?Международните системи са преходни. Всеки световен ред изразява стремеж към дълготрайност, но съставните му елементи са непрекъснато в движение. (стават все по-кратки, роденият от Вестфалския договор ред трае 150 г.). Когато единиците съставляващи международната система променят характера си, неизменно настъпва смутно време (30 год. война до голяма степен изразява прехода от традиционното феодално общество към модерната държавна система, основана на raison d`etat). Европейската нация от 19 в., основана на общ език и култура, осигурява оптимална рамка за сигурност, икономически растеж и влияние върху международните събития. Част от смутовете, свързани с появата на новия световен ред, идват от това, че взаимодействието е между поне три типа страни, които се наричат нации, но притежават твърде малко от историческите атрибути на нациите държави (като наследничките на бивша Югославия и на Съветския съюз). Те са обременени от многовековен стремеж за идентичност, а международният ред надхвърля интересите им. При следколониалните нации границите са административно очертани от империалистическите сили. В такива условия често държавата – (армията) се оказва единствената национална институция (чести граждански войни). Държавите от континентален тип (които най-вероятно ще представляват основна единица на световния ред) като Индия, която е възникнала в

резултат на британското колониално господство, обединява множество езици, религии и националности. Америка също е успяла да създаде отделна култура на базата на многоезично население. Всичко това води до радикална промяна в същността и методите в мащаба на международните отношения. Преди настъпването на модерната епоха отделните континенти преследват целите си изолирани един от друг. Досега никой международен ред не е бил изграждан от центрове на силата, държавниците не са били принудени да водят дипломация в условия, при които събитията могат да засегнат незабавно и едновременно както водачите, така и народите им. Поставя се въпроса на какви принципи трябва да се изгради този ред и дали уилсънианските концепции, като разширяване на демокрацията могат да служат за пътеводител на американската външна политика? Те създават проблеми – пренебрегва силовите отношения и дестабилизиращия ефект от подновяването на стари съперничества между етнически групи. Засилва се проблематичността за колективна сигурност, защото не е заложен механизъм в Обществото на народите. Победата в Студената война направи много по – трудно осъществяването на уилсънианската мечта за всеобща колективна сигурност. Уилсънианството приема за даденост, че Америка притежава изключителсно естество, изразяващо се в ненадмината добродетелност и ненадмината мощ. Кисинджър предвижда, че и следващия век най-вероятно Америка ще бъде водеща в икономическо отношение, но пук и равна с другите – primus inter pares. Въпреки това, все още не стават ясни принципите на бъдещия международен ред. Концепцията на Ришелъо за raison d`etat (държавните интереси оправдават средствата, използвани за постигането им) винаги е отблъсквала американците. Американските лидери винаги заявяват, че се борят за принципи, не за интереси. Американците ще имат нужда от помощ, за да запази равновесието в определени райони, чрез поддръжка баланса на силите. Международната система, която просъществува най-дълго време без сериозен военен конфликт е системата, създадена от Виенския конгрес. Тя съчетава легитимност, равновесие, споделени ценности и дипломация на баланса на силите. Разпространяването на демокрацията все така ще бъде основен стремеж на Америка. Както останалите народи през 21 в. Америка ще трябва да се научи да лавира между необходимостта и избора, между неизбежните положения в международните отношения и елементите, подвластни на волята на държавниците. Външната политика трябва да започва са някакво определяне на жизненоважните интереси. Америка е въвлечена в Студената война заади застрашителния съветски експанзионизъм. Както поведението спрямо съветската враждебност оформя американското отношение към глобалния ред – с перспективата на сдържането – така реформаторските усилия на Русия определят американското мислене за световния ред след Студената война. Американската политика се основава върху предположението, че мирът ще бъде запазен, ако укротената от демокрацията Русия съсредоточи вниманието си върху изграждането на пазарна икономика.

През 19 в. всички империи рухват, пораждат се два източника на напрежение: опити на съседите да се възползват от слабостта на имперското ядро и усилия на разпадащата се империя да възстанови авторитета си по периферията. И двата процеса се развиват едновременно в държавите, наследили бившия Съветски съюз. В името на мира Русия се опитва да установи попечителство, а Америка не противодейства. Това отчасти се дължи на факта, че Америка гледа на антикомунистическите и антиимпериалистическите революции като на едно и също битие, а същност насоката им е противоположна:– не всеки антикомунист е демократ и не всеки демократ се противопоставя на руския империализъм. Досега перспективите за демокрация в Русия са все още несигурни и не е ясно дали политиката на една демократична Русия ще допринася за международната стабилност. Преходът от централно планиране към пазарна икономика се оказва болезнен. Американските лидери се въздържат да приложат традиционните

дипломатически спирачки пред руската политика от опасения да не предизвикат предполагаемите националистически опоненти. Руско – американските отношения се нуждаят от сериозен диалог по външнополитическите въпроси. Приобщаването на Русия е ключова задача при новопоявяващия се световен ред. Тя има две съставки, които трябва да се балансират: влияние върху руското поведение и участие в руските пресмятания. Американската политика към Русия трябва да бъде настроена към постоянните интереси, а не към руската вътрешна политика. Също така ако Русия иска да стане сериозен партнъор в изграждането на новия световен ред, тя трябва да е готова да приеме дисциплината на стабилността, включително и по отношение на придобивките си. Американската политика спрямо съозниците от Атлантическия съюз най – пълно се доближава до общоприетото разбиране за жизнени интереси. Една от причините за упадъка на най-жизненоважната някога американска политика е, че на НАТО се гледа като на нещо подразбиращо се и естествено. А НАТО е основната институционна връзка между Америка и Европа. Предпоставките, в името на които са основани НАТО и ЕС, са силно разклатени от рухването на Съветския съюз и обединението на Германия. Докато НАТО се нуждае от приспособяване към рухването на съветската военна мощ, ЕС е изправен пред новата реалност на обединена Германия.

Световния ред след Студената война изправя Северноатлантическия съюз пред три групи проблеми: вътрешни отношения в традиционна съюзна структура, отношението на атлантическите нации към бившите сателити на Съветския съюз в Източна Европа; отношението на страните – наследнички на Съветския съюз и най-вече отношението на руската федерация към членките на НАТО и към Източна Германия. Спорът повтаря конфликта между Ришелъо и Уилсън: между външната политика като балансиране на интереси и дипломацията като утвърждаване на съществуващата хармония. Но интегрирането на обединена Германия със Запада и отношенията на Атлантическия съюз към Русия не могат да бъдат решени чрез буквално прилагане на държавническите постулати нито на Ришелъо, нито на Уилсън. Подходът на Ришелъо поощрява национализма на отделните европейски страни и води към разпокъсването на Европа. Уилсънианството би отслабило европейското чувство за самоличност. Така или иначе и ЕС и Атлантическия съюз са незаменими градивни елементи на новия и стабилен световен ред. Според Кисинджър страна като Америка не може да основава политиката си на баланса на силите като единствен критерий за нов световен ред, но трябва да знае, че равновесието е основна предпоставка за постигане на историческите й цели. В Американската традиция предобладават универсалните истини, а не националните особености, предпочитат многостранния пред националния подход. Възникващата международна система е по-сложна от всички, които американската дипломация познава. Външната политика ще се води в политическа система, която изтъква непосредствените проблеми и не обръща особено внимание на дългосрочните инициативи. Realpolitik несъмнено не е панацея. Балансът на силите е заздрявяван от чувството за споделени ценности. Националната консолидация на европейските държави ограничава броя на световните участници и способността да се заменя с дипломатически комбинации прилагането на сила, а изчезването на общото чувство за легитимност подкопава моралните устои.

САЩ все повече навлизат в свят, който в много отношения напомня Европа от 19 в., но този път с глобален обхват. Според Кисинджър можем да се надяваме, че ще се появи нещо подобно на Метерниховата система, в която балансът на силите ще е подсилен от споделените ценности (демократични). Да но в съвременния свят демокрацията далеч не е универсално наложена. Щом не е възможна уилсънианската система, основана върху

легитимността Америка ще трябва да се научи да действа в система на баланс на силите. През 19 в. съществуват два модела на системи за балансиране на силите: британският – намеса само в случая, че баланса на силите е застрашен пряко и на Бисмарк – стреми се да предотвратява заплахите чрез установяване на близки отношения с колкото може повече страни, изграждане на припокриващи се военни съюзи и вторично въздействие за смекчаване на съперническите претенции. Бисмарковия подход е по-съзвучен с традиционният американски подход към международните системи.

Най-съзидателното решение е да се изградят припокриващи се структури: едни на базата на икономически и политически принципи както на Западното полукълбо, втори общи принципи на сигурността както в Атлантичската област и трети, основани върху икономическите връзки както при отношенията с Югоизточна Азия.

Всяко американско обвързване с Realpolitik трябва да държи сметка за основните ценности на първото в историята общество, създадено в името на свободата. Традиционният американски идеализъм трябва да се свърже с внимателна оценка на съвременните реалности, за да се създаде приложимо определените на американските интереси. Осъществяването на амриканските идеали ще трябва да се преследва с търпеливо натрупване на частични постижения. Преследването на някогашните уилсънински цели – мир, стабилност, прогрес и свобода на човечеството – ще бъде безкрайно пътуване.