ВИЕНСКО КОЛЕЛО
TRANSCRIPT
КАРОЛ НИКОЛОВ ● ВИЕНСКО КОЛЕЛО
2
КНИГИ ОТ СЪЩИЯ АВТОР:
По-близо до земята – 1963Защита – 1998Спомени от България – 2003Частен параклис – 2003Нощни делници – 2003Стародавни напеви – 2004Заложници на паметта – І издание, 2005Благодаря ти, Господи... – 2008Диагоналният юг – 2008Споделени пространства – 2009Болка – 2009Стихотворения – 2009Заложници на паметта – ІІ издание, 2009
© Карол Николов – автор© Петър Динчев – редактор© Издателство „Изток-Запад”
ISBN 978-954-321-631-4
3
КАРОЛ НИКОЛОВ
ВИЕНСКО КОЛЕЛО
Стихотворения
Издателство „Изток-Запад”
София, 2009
4
5
ЛЮБОВЕН МАНИФЕСТ
Вдигали сме паметници каменниза юнашки подвиг и войни,че не могат – времето без знамеи без спомен бойните ни дни.
Но кажете, вдигнал ли е някойпаметник от жива светлинатам, където влюбен е дочакали целунал първи път жена?
Вятърът е свирил в дървесатас нежна флейта – искреност и зов,за да се извършат чудесатана една единствена любов.
Този миг живота ни разделя,както изгрева – нощта от ден,ала често светлият му белегот необич бива заличен...
Затова елате с мене влюбени,храм на любовта да съградим.Разпилени в нежности, загубени,нека в красотата се сплотим.
Нека като старите поети,търсили към щастието брод,с любовта безсмъртна да засветимв огъня на живия живот.
Този храм е храм на свободата,на езическата простота,в който не канонът, а душатаще осъществява святостта.
6
Бързайте за подвига, приятели,с лудата си вяра да градимпаметник единствен на земята,от сърцето само защитим.
Време е. В душите ни присъстватмузика и бури с благослов.Има още много за покръстванев древната религия – любов.
7
НЕОБХОДИМОСТ
Подари ми своето време.Подари ми думите за красота – с луди пориви да ме обземе,да ме грабне във плен радостта.
Ето – имам някакъв повод:като светла надежда и стихв този свят – и добър, и отровен,неочаквано те открих.
Подари ми детството си – приказка златна,своя бърз и безгрижен вървеж,младостта си с един непонятен,но до болка почувстван копнеж.
Подари ми сълзите, с които си плакала –светли бисери, смях и тъга.Подари ми обидата, когато си чакаланежна дума под цветна дъга.
Подари ми своето време незримо.Подари ми своя безкраен святс моя глас зноен и зимен,с най-горчивия рай и с най-сладкия ад.
Подари ми върховете на моето круто възлизане,с разцъфтяване, с мъка и зов,с твоя образ в сърцето – изискан и близък.Подари ми дарбата да умра от любов.
Превърни тази възможност в необходимост,както навярно ще направя и аз.Подари ми моя живот – неповторимос теб изпълнен до сетния час.
8
СЪТВОРЕНИЕ
Не си ли ти неповторимата Венета,която ще отвори с тръпнещи ръцеписмото от „Радецки” на поета –обрекъл на Отечеството своето сърце.
Не си ли Мина Тодорова – Яворовкоято ще възпей в „Две хубави очи”и от любовно чувство ще направивълшебна музика и галещи лъчи.
Не си ли ти Звънчето, със коятоедин поет ще трябва да се разделии болката – в елегия изпята,по Дебеляновски и днес ще ни боли.
Не си ли ти – наистина не си ли,трагическият тласък пред смърттаи тайнството на тържествуващ прилив,осъществил духа чрез красота.
О, чувствам аз – нагорно във живота си,че може би и аз съм бил благословени с бурната защита срещу злотоот твоята душа съм сътворен.
9
ПРИЗНАТЕЛНОСТ
Отдаваме се, жалим се, жертвувамеживота си неповторим един за други в краткото си време тържествувамевъв смелостта на милости до тук.
Но ти ме изпреварваш, чувствам зряло,великата ти всеотдайност в нежносттав един живот светкавичен изцялода подаряваш кротко радостта
на истината с порив към доброто –неотменима същност на духа,в градивната опора на живота,в път стръмен на човечност към върха.
И от душата ти осъщественс възторжен култ към обич и издигнатостот твоята любов съм победен...И няма никога да те достигна.
10
ОЧАКВАНЕ
Пристигаш ли. Потръпват релсите на влакаи нещо във сърцето ми звъни.Аз пак съм тук сега и пак те чакамкато в началните далечни дни.
И пак така душата ми те исказа общия ни неизменен ход –такава неизмислена и близка,създадена за целия живот.
За да започва вечно от началовзаимността ни – безконечен миги чувството ни неделимо цяло да не угасва в образа си многолик.
Душата ми със порив те обгръща,владетелски те вгражда в своя святи моята чувствителност могъщаизпълва с теб живота непознат.
Пристигаш ли. Сърцето ми те искаи тържествува с цялата си мощ.Недопустимо е такава истинскада не пристигнеш в тая нежна нощ.
11
РОДИЛЕН ДОМ
Някъде далеч остана този денкато светъл миг в мечтание отроненв спомена за нежна обич съхраненкато родов белег в дните ни разклонен.
Двама бяхме претворени в любовта,а от тук нататък вече ще сме трима,ще ни свети всекидневно радостта,че живеем с грижа, че на свят ни има.
Ще се удивляваме на чудото незнайнокак от две души се появява трета,толкова понятно и необичайнов родовата памет дълголетна.
Като нас след време и синът нивдъхновен ще чака сам пред тоя вход,за да срещне вечно непокътнатотайнството, наречено живот.
12
ВИЕНСКО КОЛЕЛО
На по-високо или пò на нискона дните колелото се върти,сближава ни със личности изисканиили ни срива в бездна без да опрости
копнеж и поражение в живот различен,размесен между радост и тъга,във времената с образ динамиченот Сътворението досега.
Виенско колело. Въртят се дните,изправят ни пред праг и стръмнинаи във отвеса на годините откритони водят в неизвестна далнина.
И с болка осъзнаваме незримо – животът ни е с устрем предрешен,и неизвестно как, неумолимоот външни сили е осъществен.
И все едно е ний дали доволни сме в изправената участ на човек,върти се колелото и гондолитезапращат ни в праха на тоя век.
Ала приели в дълбините мощ и сила,възземаме се пак във висини – с душата си небето сътворили...И тъй ще е до сетните ни дни.
13
ЕТЮДИ
Навярно те са скелети отдавнав развалините на града,лежали дълго водоравнов студени гробове-гнезда.
Но аз ги виждам в плът облечени,в движение – графичен щрих,върху керамиката – печенана вековечен огън тих.
Археолозите в градчето шетати с четчица почистват пакот стари амфори парчета,за да открият древен знак.
А те сияят в мислите им днешни,разкошни в свойта голота,велико-грешни и безгрешнипред любовта и пред страстта.
И ето – тя е коленичилапред него – повелител ням,с душа и жарка плът обкичилаживота му добър и прям.
А после той с ръка я хващаи хукват двамата навъндалеч от този гроб – изящнии безтегловни като в сън.
14
Но в порива им бърз и властентя се препъва, пада във несвяст.И той я вдига на ръце, изнася яот преизподнята без глас.
И двамата напускат свойто време,вървят забавено към нас.И ние чувстваме, че ни обземаедна могъща зряла страст.
Неумъртвена в бяг от вековетеи надживяла камъка студен,тя – дух и плът, и образ светъл,създала с обич днешния ни ден.
15
СЕМЕЙНА ВЕЧЕРЯ
Добър вечер, мое пристанище.Добър вечер от далечни земи.Моят кораб – денят, пряко вси разстояния,жив и здрав тука ме приземи.
Нося ви бързане, бързане, бързане.Надпревара с нещо, споделени съдби.Може би някакъв възел развързани начало на стих може би.
Здрави сме. Читави сме. И днесказаслужихме хляба и виното с труд,с думи ласкави или резкизаплатихме честно своя малък уют.
Слагайте масата, виното. Ние смена живота неспирен солта.Нека първата глътка отпиемза тази истина с простота.
Има още катерене, бързане ощепо следите на всички пред нас.Нека бъде сполука трудът им среднощен.Нека пием за тях в този час.
Като на помен чашите ще отлеемза изменниците на своя животи мълчаливо ще ги опеемза неродения от душите им плод.
16
Дано ни отмине такава орис.Дано ни забрави злото на такава съдба.Талантливи сме, казвам ви. Ще се борим.Имаме всичко за живот и борба.
Всеки ден ще ставаме все по-щастливи,макар че и сега ни е просто добре.Радостта ни е пълна и живаи не може никой напред да ни спре.
Но това е навярно много мъжко довериекъм деня, който идва във утринта.Беше хубава, хубава тази вечеря.Благодаря ви с обич за верността.
17
НЕЖНОСТ
Ти си възлизала по тазизеленоока тръпна планинаи твоят свят многообразенте е обгръщал с тишина.
И просната върху тревите,предчувствала си любовтане като болка и откритие,а като радост от света.
Затуй ли вече след годинити ме доведе тука с плам –под небесата влюбени и сини,мечтата ти да пресъздам.
И да се сливаме в тревата –два клона на едно стебло.И да помогнем на съдбатада сбъдне нещо не било.
18
ЗЕЛЕНИНА
Преди да свърши лятото напълнои есенна слана да прегоритревата по заоблените хълмове,шумаците и гъстите гори,
зеленината щедро се разкрива.С предчувствие за идващите дни,в които хубостта ù си отива,тя се простира с порив, зеленù
и озарява с трепетно сияниепространството и цялата земя.С дълбоко, отминаващо уханиепустее бавно привечер сама.
Но пак блести, блести от всеотдайност,с невидима и зряла светлина –велика, споделена и замаянаот обич и копнеж зеленина...
19
УЛИЦА В НЕДЕЛЯ
Ето улицата. Ето къщите в лятната вечер.Ето залеза с облаци – розово-бели.Ето хората с новите дрехи облечениза разходка семейна привечер в неделя.
И вървят, и вървят, и говорят за нещо.С достолепие видимо с някого спорят.Много важни дела, проектирани вещо,ги издигат в очите на другите... Хора.
Гасне бавно денят. Над къщята полъхва.Залюляват тополите гъвкави клони.Двама влюбени нежно и тъжно въздъхват.Едно русо момченце балона си гони.
В дълги тесни поли – карамфили изтеглени,отминават жените надолу към парка.Вечерта е спокойна и гаснещо бегла,а вечерната улица – светла и ярка.
И усещам с кръвта си: след много годинитази улица пак ще е същата. Рамо до рамодруги хора по нея в неделя ще минат,все едно ще ни има ли нас или няма.
20
ЖИВОТ
Идеите се раждат като хората.
Една душа изгрява в красотата.Живее като сянка мълчаливои ако паднем утре на земята,тя идва и ни вдига полуживи.
И ние се събуждаме за силата,за подвига и вярата в доброто,за радостта, която е родилачовешката ни обич към живота.
Една душа залязва в егоизма,в позора на фалшивите поклони,изпепелена в злобата навлизаи в подлостта, жестоко непреклонна.
И ние ужасени се стъписвамепред тъжните руини на душата.И бягаме от тежките си мислиза публичния грях на грозотата.
Идеите умират като хората.
21
ПРИЗНАНИЕ
В най-трудните ми дни, когато върху менесе сипеха вражди и клевети,до любовта в духа ми прислонена,оставаше непримирима ти.
И състрадаваше с отдаденост живота ми,с любовната си грижа – неизменно ти.И тази грижа ме изправяше пред злото,и май че само тя ме защити.
Очаквал съм да ме напуснеш уморенаи да не те заваря в къщи вечерта,но ти оставаше дори тогава с мене,когато бях най-сам – отречен от света.
Ти вярваше, че съм добър и свестенв най-черния ми и самотен час,че идва нещо светло, неизвестно,макар не винаги да вярвах в него аз.
Обичах те като сега красиво и тогава,но думите си влюбени пестях.От нежната утеха, до кораватазащита на живота ни привързан бях.
Сега изтича вече времето ни кратко,но и безкрайно във всемира ням.И знам, че беше хубаво и сладко,и истински животът беше... Знам!
22
БЕЗСЪННА НОЩ
На Антония и Денислава
Сама. Сега. А може би дори отдавна,без нежни думи и без мъжка ласка – с износена надежда, разрушена явночовешка близост с недостойна маска.
Но вече няма маска и притворство,интимността със трясък се събаряи вместо нея, ражда се злосторство,което преживяното затваря.
В нощта за размисъл стрелките на часовникаразделят безпощадно времето на късове,което ни е дадено било не за отровни,а за щастливи мигове – без жал разкъсани.
Какво ще стане с нас и със детето,което без утеха ще живееи цял живот ли с болка ще ни светичужд огън и със милост ще ни грее.
Нима не бяхме истински и не заслужихметова, което имат всички във живота,и вместо смислен свят обзе ни ужасътна самота, несрещнала доброто.
Нощта преваля своя път тревожен,оттичат дни с неутолена жаждаи всичко нерешено е отложеноза друга нощ, живот и друго раждане...
23
МИГ
И ето, пра-правнучката – душица малка,спи в кошчето-гнездо – недосегаема,и пра-прабабата многострадалнакрай нея бди със поглед тих, неразгадаем.
Животът ù тече пред този поглед бавен:моминство, булчинство и дълго майчинство,живот на радост и тъга – неравен,по-малко драг и повече тревожен май че,
изпълнен с грижи, с болки и покруси,с изгубени надежди, с грубости и ощесъс черни кърпи и прискърбни устни,с изплакани очи в самотни нощи.
Живот! Огризан от сплетни и злоба,без обич, без признание и нежност,с омраза и презрение до гроба,с непоправимост във греха и неизбежност.
А ето, пра-правнучката във кошчето загнездена,ще порасте (дай Бог), а до тогаваживотът ще премине без възмездиеи все така несправедлив ще продължава.
24
ОРИС
Те се обичали и се прегръщали,оженили се бързо и живеливъв много стара романтична къща,щастливи и доволни – просто прелестни.
Той работил безспир като за трима.Пътували нерядко по чужбините,повярвали в духовното си ùманеи в любовта за двамата – родина.
А след това с любов дошли децата.Кръгът патриархално се затворил.Надвиснали над старостта позната,сватбували, добрували без корист.
И с внуците вървели на разходка,и с тях от клас във клас с тъга минавали,с единствената жизнена находка,че безнадеждно бързо остарявали.
И на финала техните отломкигробарят ще зарови при умрелите,и само близкият със болка ще си спомни,че и такива хора са живели...
25
БЛАГОСЛОВ
Ти, който гледаш от небетои мислиш за децата пак,и те наболва все така сърцетопри всеки наш неясен знак.
Ти в бащината си тревогадобро от зло ще отделиш,но грубостта във любовта си строгане би могъл навярно да простиш.
И във очите безпокойствотоза малката ти дъщеряще те изпълва пак – за тебе свойствено.А аз ще питам ти дали разбра
с каква човечност се обичамеи се щадим в живота си,и как по пътя криволичещот лошотия обич ни спаси.
И затова далеч от висините,като несменен и достоен часови,с душа, изтръпнала за нас и дните ни,отново с вяра ни благослови.
26
ЗАЩИТА
Най-после те са защитениот упреци и от брътвеж,от тия улици студени,от парка – цял потънал в скреж.
С другарско чувство и с разбиране,на кино тръгнал в тоя мраз,един приятел от квартиратаключа си даде им за час.
И любиха се те щастливи,додето падна пълен мрак.Но трябваше да си отиват,че филмът свършва се все пак.
И ето ги навън – обзетислед бурята от тишина,вървят прегърнати и светятс една неземна светлина.
27
ОГЪНЯТ
В старата ни къща, на огнището,огънят неистово пламти.С някаква възторженост отприщенахвърляш съчки в пламъците ти.
И беснее огънят – облизалчерните, опушени греди.Тръпнеш ти. Под бялата ти ризамладостта напира в твоите гърди.
Сън ли е това или действителност?В детството сама ли се всели?Аз ли те зова от дълбинитена душата си възвърната или
огънят и всичките стихии,връзвани на възел досега,лумнаха от някаква магия,от усмивка или от шега?...
Смесена със спомените, жива,от духа измислена не си.Нестинарка или самодива – над живота ми се извиси.
И остана в дните ми – прекрасна,като свята нощ и светлина,като нещо – прекалено ясно,за да мога да го обясня...
28
ПРИВЕЧЕР
Привечер е. От яслите се връщатжена ми и детето ми. Такае хубаво и искрено... Пред къщите спират и ми махат със ръка.
Прозрачно и ликуващо, и сладко,поникнало сред тоя свят зелен,детето вика отдалече: "Татко-о-о-о!"И се затичва тръпнещо към мен.
И няма миг на този миг подобен.Изправям се интимно занемял.Изфутболили целия следобед,момчетата се връщат у дома.
И вечерта, неподозирано смирена,покрива всичко с топъл полумрак,за да останем пак непроменении променени някак си все пак.
29
ЗЕМЯ И НЕБЕ
Отключвай ме с предусет. Аз съм музика.Небе над твоя свят за радостта.Разкошен миг на сбъдната илюзия.Бушуваща, безбрежна красота.
Забравени оркестри свирят в менес чувствителност, с отдаване и с мощ.Виелица, от нежност озарена,гради деня и светлата ми нощ.
Отваряй ме с надежда. Аз съм виноот корена на твоя светъл юг.Гореща пръст и лято за годините,когато няма вече да съм тук.
Огромна сила устремно напирав едно сърце – възторжен слънчев плод,и земна кръв, и риск неподозиранв неистовата жажда за живот.
Откривай ме със вяра. Аз съм вечност,безкраен свят за тебе сътворен.И океан, и кораб, и далечност,и хоризонт, от изгрев озарен.
Не ме отблъсквай с дума непростима.Аз съм добър и всеотдаен мъж.Откривай ме със обич, за да имашземята и небето наведнъж...
30
НАЙ-ХУБАВИЯТ ЧАС
Часът на моето среднощно бдение.Жена ми и детето кротко спят.Под лампата с любов и вдъхновениеминутите изстрадани текат.
Навън вали снегът и ни затрупвас дълбоки преспи в сънна тишина,и ний сме стихнали като в хралупав студената му зимна светлина.
Просвирва с тънка бяла свирка вятъръти тръгват коледарите на пътвъв полунощния обход размятании аз очаквам да ни посетят.
Най-хубавият миг на мойто бдение!Зазидан съм във тоя непристъпен час,когато всички мои защитени саи техен страж в нощта съм само аз.
И чувствам как се ражда със трептениев бездънните простори на нощтанай-хубавото ми стихотворение,изпълнило душата с красота.
31
ДЪРВО
То цяла зима пазеше гнездата,загръщаше ги в голите си клонии чакаше южнякът с добротата систудените му нощи да прогони.
То искаше отново да накичикороната си с бели цветовеи да дочака толкова обичанитенезабравими птичи часове.
Но птиците, които го оставиха,бездомниците, скитници-пройдохи –през тази нова пролет го забравихаи в клоните му вече не дойдоха.
Живееше природата, ликуваше.Но весел цвят дървото не покри.Умираше то, страдаше, тъгуваше.А птиците не знаеха дори...
32
ЗАЕДНО
Ако все още мога да обичами да изтръпвам от докосване с ръка,ще тръгна пак на път с едно момиче,което ще ми вярва все така.
И все така до мене прислоненов очите ми ще вижда радостта,че точно то за мене е роденои точно аз съм всичко на света.
И без да се кълнем и да се вричамес религиозен някакъв екстаз,ще вярваме във своето привличане,в човешката и в земната си страст.
Така е хубаво, че пак сме заеднои Бог ни подарява още дни.Животът ни не ще да е безкраен,но близостта ни с жар ни пияни.
И ако все пак днеска ме попиташ:„Ще се ожениш ли, учителю, за мен?”ще знам, че сме запазили душите си съвсем като във първия ни ден.
33
СЕГА
И зная аз – животът ще отмине,и ще отминем ний от тоя свят,ала преди, преди да се разминемв любовния си светъл необят,
аз ще изпитвам пак така метежновеликата си радост, за да се вплетев глада за нежност, в ласките ни прежни,в копнежа да съм винаги със теб.
И тази жажда за живот и обичще сътворява с устрем висина,и от началото на дните ни, до гробаще бъде радостта на мъж и на жена.
От обич и от радост озарена,ти ще посрещаш дните си край мен.И аз ще съм щастлив, и за вселенаще имам любовта ти в оня ден,
когато под тепетата завинагис възхождаща любов ти обещахда бъда с теб през всичките годинии да те водя в пътя си без страх.
Направих го. И ето, че достигамедо пълното си сливане в едно – душа и тяло, падане, издигане...Наздраве казваме и чашите с вино
ще звъннат пак за празника отминал,болялото у нас ще преболи.И нищо няма в идните годинидо сетните ни дни да ни дели.
34
ОРЛИЦАТА
Ловецът-препаратор беше точен. Пречупи се орловото крило.И изстрелът – безжалостно нарочен,прекъсна царствения полет зло.Политна птицата като ветрило.Жестока болка в миг я преломии на скалите – виснала без сила,със счупено крило се приземи.А след това се втурнаха лисиците.И всяка беше гладна – да яде.Но мощен бе орелът – горда птица.И нямаше без бой да се даде.В кръга от зъби и вродена злобаза стари сметки на небесен цар,лисиците – предвидена прокоба,връхлитаха със страх на подъл звяр.И в този миг се появи орлицата,и захвърчаха кожи и пера,и бити, окървавени, лисицитепобягнаха към тъмната гора.Останаха орлите с препаратора,със пушката му – гибел, при нозе,на битката жесток инициатор –орловия живот едва не взел.Смутен и покорèн в душа от птицата,от любовта и жертвата в двубой,той завидя орелу за орлицатаи мислеше за нещо свое той...А тя орела наранен със писъкпонесе в небесата без предели въздухът свистеше като плисъкдалече от лисици и обстрел.
35
ПРИТЧА ЗА ОСТАРЯВАЩОТОДЪРВО И ДЪРВАРЯ
Дървари чистеха горатаот сухопад, за да растеи с тежки брадви по коратапочукваха елите те.
Сечаха сухите дърветаи ги товареха в коли.Между зелените просветвашенебето без да го боли.
Красиво, стройно и зелено,но остаряващо все пак,едно дърво усамотеновисеше едър гъст клонак.
Не беше още за отсичане,ала дърварят пожелаи вдигна брадвата пред всичкисрещу самотната ела.
Съвсем узряло за шегата,изтръпна старото дърво.Без предизвестие тъгатаго сграбчи здраво. За какво?
Нима не можеха да скрият,че старостта му е на път?Човещина е нужна и на тия,които брадвите въртят.
36
АНТИЧЕН ТЕАТЪР
На сцената на древния театър,във пловдивската нощ със влюбен вятър,под лунната антична светлина,в пиесата за мъж и за жена,със всеотдайни неизвестни строфи от древните творци и философи,от живия живот и вечността,играна драматично с радосттана войнствени герои и матрони,най-нежните си думи ще отроним.
И мраморните сенки на актьоритеще ни суфлират нещо чудотворно,сърдечно разбираемо чрез наси ще се вграждат с творчески екстазв разкошната ни нощ и с обич пълнище подражават на любовните ни мълниии ще взривяват с ямб и анапестна зрителите нощни оня жест,със който от душа са аплодиралипрез векове актьорите с разбиране.
От тая нощ в духа на Филипополис,вградили с обич своите Акрополи,ний ще блестим с възторг околовръст,изпълнили нощта със земетръс.И от страстта над тоя град, над Тракия,ще свети заревото на спектакъла,което ще допълва древносттас възторжения химн на любовта,с трептящите и нежни построенияна обич и антични вдъхновения.
37
И нека споделените тирадина радостта, когато бяхме млади,смълчат в духа на бъдния човек,и нека да остане само екот тази нощ – ще съществуваме във негос разтърсващия вик на свойто его,в неподражаемия миг – любовен дар,с възхождащо вълнение, с разгари със космичен звездолетен вятърв пиеса от античния театър.
38
НЕСЕБЪР
Разбираш ли Несебър – този храмна древността и старите изкуства?Аз съм при теб и мога да ти дамзавинаги най-светлите си чувства.
Но профилът на чакащи жени,които гледат с болка към морето,ще превъзхожда всичките ми днис богатствата си, скрити във сърцето.
Не сме ли с тебе тук от вековена този бряг приседнали случайно,да въведем с антични гласовеморето и звездите в свойта тайна?
За нас ли е създаден този свят?За нас ли са се молили светците?И химнът им, тогава недопят,ще прозвучи ли с обич във душите ни?
Разбираш ли Несебър – този градс душа на птица, литнала в простора,с безкраен вятър и далечен граки с къщи, спрели като древни кораби?
Разбираш ли душата му сега,когато пием гъстото му винои ни обзема дива есенна тъгапо туй, което в спомена е минало?
Под звездното небе на есента,над срутената вече катедрала,молитвено се ражда песентаза нещо безвъзвратно отлетяло.
39
НОЩУВАНЕ В СОЗОПОЛ
Денят ще излинее като дрехаот пек на полуострова скалист.И в мрака – още сив и леко рехав,ще ме настигне образът ти чист.
И всичко във Созопол ще се сбъдне.Като бъбрива циганка нощтаще ни предскаже с древна безразсъдностдълбоки, неизпитани неща.
О, във Созопол всичко ще се смеси:море и остър звън на боен меч –и профилът ти мек ще се надвесинад мене като фреска отдалеч.
И всичко ще се сбъдне, ще се сбъдне.Едно предесенно смокиново листов стъклото ще наднича целомъдренои жълто любопитно ще е то.
А утрото – превърнато във споменна старостта за белите гори,разтворено пред изгрева огромен,с море и обич ще ни озари.
40
ЕДНОДНЕВКИ
Кръжат, издигат се, танцуватв часа на своята любов.Замират тръпнещи, ликуват,създават се без благослов.
С една неосъзната щедростте изживяват само в мигбезкрайността на тоя ведърживот – възвишен и велик.
И се отдават с луда нежности с шемет тих на любовта,и се опиват безнадеждноот утринта до вечерта.
Но пак се търсят и се любят –та своя род да продължат.Кръжат изваяни и хубавии над блатата се зоват.
И ние гледаме смутеникак си отиват с вечерта.И тръгваме с едно съмнениеза свойта трайност на света.
41
АТЕЛИЕТА
Ателиетата на старите художници,прикътани под покривите на града – страноприемници на весели безбожници,на птици-скитници – запустени гнезда.
Там дим се вие – смях и шумен говорв нощта на воля с виното ечи.Обречен свят – тъга и глад за новостсуши душите, жадните очи.
И пак налей, налей и пий и днес назаем,и не мисли за дом и за имот.Изкуството е страшно и безкрайно,а крайна е надеждата-живот.
Ателиетата на старите художници – звънарни във сърцето на нощта,недостижими кули за заложницина устрема, възторга и страстта
да се рисува с бяс, да се изтръгваот дарбата безсмъртие в аванс...Джокондите облечени си тръгватслед сбирката на голия таван.
И пак димът над всичко се издига.Над тоя нощен свят звънарната звъни.И нещо хъшовско и скитнически-циганскопрепълва с болка идващите дни.
42
ЗИМА
Снегът вали, вали, вали.От седмица затрупва всичко.Навън останало самичко,едно врабче изпърполи.
И на прозореца: "Чук, чук!"Заудря точки и тирета.След него второ, трето, ето – и другите дойдоха тук.
Аз пиша бавно своя стих,от тоя сняг под карантина,и върху зимната картинананасям с мъка щрих.
И изведнъж като че липочувствах остро, че несретатасближава хора и врабчета,а щастието ги дели...
43
ВЕНЧАЛЕН ПРЪСТЕН
Пръстенът венчален на ръката –орбита за целия живот,от пиринч, от примеси, от злато,от надежда – с брод или без брод.
Пръстенът венчален – вързан в кърпаот вдовишки пръсти – спомен и тъга.Мъжки образ – канара откъртена,първа нощ и вярност досега.
А нощта е вила като единачкав лудо време с длани за любови била е може би на крачкаверността пред властния ù зов.
Но къде ще идеш в този свят съдбовен,сътворен от дълг, от нежности, от грях,от деца... Виновен, невиновенв мисълта и в болката за тях.
И полека-лека времето изтича.Неусетно идва старостта.И животът – минал със едно момиче,разделен на две – завършва с вечността.
Свалят пръстена пред пътя към отвъднотои духът отлита примирен.Може би е скъдно, може безразсъдно,но светът така е устроен.
И човекът, свършил на земятавсичко, за което е дошъл,получава пълна свободата,заменила мъжкия ни дълг.
44
Свободата цялата, коятонякак си прилича на затвор,без ад и рай, без обич и приятелство,без тясна къща и простор.
Самата тя – присъда без отсрочка,по-тежка и по-страшна от смъртта...Венчален пръстен – лъч в нощта оброчнаи вик в просторите на радостта.
45
СВАТБА
Дойде ли време вече да оженвамедецата си във възраст за любов?Ний сватове да срещаме засмении да гърмят младежите с пищов?
Дойде ли време пак да си припомнимлудешки северняшките хора – как пиехме ракията със стомнии виното пенливо със ведра?
Сега е друго – ние сме бащите.А млади са годините напред.И пàри нямо питане в очите:Какъв ще бъде техният късмет?
Ах, мили мои, вярвайте в доброто.Като разръфани самарски знаменагодините ни вяха над живота.Но бяхме хора с мъжки имена.
Налейте пак. Виното да опива.Щастливият – сега да е щастлив.Кой вика дрезгав в ъгъла: "Горчиво!..."Не! Сладко е след всичко да си жив.
46
РАЗХОДКА С ВНУК
Вечерта завършва с приказка желаназа юнака храбър и злодея лош."Лека нощ!" ни казва някой от екрана,за деца и старци – кротка, лека нощ.
Сутринта ще станем рано отпочинали.Слънцето ще свети, блеснало в захлас.Сянката на птица трепетно ще миненад къщята будни в утринния час.
И ще ни обземе радостта голямада вървиме двама в тоя вечен град,свързани навеки като в зряла памет –старостта разумна и животът млад.
И ще те вълнува силно всяко нещо.Ще извикват в теб въпрос подир въпрос:сладоледът "леден", лятото горещои врабецът, който ще подскача бос.
И ще питаш ти, ще питаш пак наверно:птиците защо се раждат със крила,мравката защо е мъничка и черна,за какво се носят тъмни очила.
Ще те слушам кротко и ще отговарямна въпроса детски с отговор узрял.Както ти ще знаеш истините старинякога, когато бъдеш остарял.
Някога, когато и да искаш ощеда ме питаш нещо – неотгатнал сам,няма да съм тука, за да мога в лош ден,отговора верен бързо да ти дам.
47
Преродени сякаш в миг от друго време,ти ще бъдеш дядо – внукът ще съм аз.В спомена безкраен пак ще ни обземерадостта да крачим двама в утринния час.
И ако тогава в тебе или в мененещо под сърцето остро заболи,значи че и в тази утрин озаренадвамата щастливи дълго с тебе сме били.
48
МИНАЛО
Как исках като приказна принцесав разкошна къща да те въведа.Но истинските принцове къде са –със селски стъпки крачат за града.
Превиват се в мазета и тавани,додето ревматични изпълзятв панелните си кòтурки призванина каменния под деца да създадат.
О, селски синове – самотни принцове,с корави длани, чисти за любов,сънувахте ли своята провинцияв панелния си сън, в живота нов.
Ще си припомним ли, любима, своето начало.На шест квадрата гледахме детеи под едно дебело селско одеалонадявахме се бързо да расте.
А след това строихме дом припряно,защото бързаше животът ни припрян.Със домоткани черги дюшемето бе застланои за легло – прост нар от талпи прикован.
Но беше дом за чудо и за приказ,и смислен беше нашият живот,и радост избуяваше и бликаше – самата тя безценна придобивка и имот.
49
Къде отиде радостта ни, Обич моя,децата ни далече отлетяхаи ние двама в спомена упòендвамуваме под старата ни стряха.
Но нека се обичаме, Любов, като тогаваи даже повече в самотните си дни.Животът ни осъжда на забрава,но любовта ни грее в златни старини.
50
ЛИЦЕ
Защо се снимат хората, защозапазват спомена за своето лице,в което неуморното длето на времето е работило с варварски ръце.
Какво е станало с овала чисти жизненост в момичешките дни.Бездарен и брутален пейзажиств лицето е дълбал вдлъбнатини.
И веселите слънчеви очи –дълбоки кладенци на радостта,какви били са вече не личи,размътени от здрач във старостта.
Цветът на преживяната тъгаобезкръвявал е с оттенък сивв годините оттекли до сегалицето като в мътен негатив.
Остава смътната утеха, че лицетоще се повтори някога в детеи времето неумолимо, и ръцете му,ще го пожалят, ако порасте.
51
ЗИМНА ВЕЧЕР
Тя пак ще дойде зимно монотоннасъс бисерния сняг и тишината...И ние с теб – на радостта поклонници,ще изживеем пак любовно светлината.
И ще говорим пак за нещо, а ще мислимза своето далечно приближаване,и като бягство от загадките надвисналинад битието ще си спомним за тогава,
когато в пролетната нощ ти ми написакрасивото си трепетно посланиес такава чистота и кротка искреност,с неподражаемо очарование
на чувството ти пламнало внезапно,но спотаено дълго неоткритов сърцето като непокътнат записи споделено с женствена решителност.
О, разкажи ми пак за своето признание,така вълнуващо и съдбоносно,обвързало с великото познаниена любовта мечтите високосни.
52
КАМИНА
Тази вечер ще запалим огъня само за нас,не буен, както го искат децата,но дълголетен и тих в полунощния час,както го носим отдавна в сърцата си.
Ще се вглеждаме в него с разбиранена нетърпението му да озарипреживяното в нас, от което се сбирахастари болки и нови искри.
Отпусни се до мен в тоя час, не тъжи.Може би точно огънят е направил хората хора,без измяна и грях, без притворни лъжи, с оня вътрешен пламък, сияйно просторен
и с присъствието на топлина и хармония в него,с осъзнатата болка на спомена тих,със саможертвата, с радост и нега,която толкова загадъчно прилича на стих.
Ето огъня, моя любима и нежна жена,моята мъжка и твоята женска жарава,която ни изпълва с неугасваща светлинаи стои като щит срещу забравата.
53
ЗАЛЕЗ
Ела до мен, седни и нека залезътда ни изпълни с нежна доброта –от любовта ни някога запалена,от стария пожар на младостта.
Далече някъде денят потъваи изтънява светлината като дим,и гребенът на планината се огъва,и става синкаво необясним.
И от отблясъка вечерен озарени,ний се преливаме във залезния час,и той, завършил своето движение,със нещо се прощава като нас.
И от предчувствие, възхождащо след залеза,пред входа предстоящ на вечерта,и пред безбрежието на всемира ален,ще те прегърна както в младостта...
54
СПЛИН
Той идва винаги неосъзнато,просмуква се в духа и в мисълта,нахлува като плесен във душата,в света и в порива на радостта.
Като в мъгла потъваш във тъгата,какво кълни и зрее в тебе неразбрал,текат известното и непознатотобез бряг и път, без порив и финал.
И сякаш няма край за безначалната муи безнадеждна горда самотана разрушената му и печалнанеутолена обич към света.
Отричам тази скръб неумолимана дух, потърсил изхода самсии вярвам с вяра неопровержима,че само любовта ще го спаси.
55
КАФЕНЕ
И пак така във края на деня, сантиментално, в привечерния час, когато си отива и този ден на времето в архива,ще те очаквам сам във кафененцето квартално.
И до прозореца на кръгла масичка,додето пуша първата цигараще си припомня пак една далечна гара,където се изпращахме изтръпнали от щастие.
Където влакът мина и заминав мига неотразим и нежно-предан,а аз стоях пред теб и продължавах да те гледам,тогава и през всичките години.
Навън вали снегът, от осветлението цветени снежен вятър надалече го отнасякъм всичко вече минало, със тласъккъм краткия живот – измамно дълголетен.
И със снежинки във косата ти в безредати ще стоиш усмихната пред мене,и в тази вечер зимна и студенадушата ми със обич ще те гледа.
56
ИГРА
Искаш ли да бъдем пак любовници.Аз ще звънна пръв от свойта стаяв тази вечер есенно дъждовнаи тъгата за да оправдая,
ще предложа рандеву във близко време,в кафененце, гдето с теб сме бùли,чувство истинско ще ни обземе,ще ни изпълни с порив млад и сила.
И ще бъде привлекателна и нежнав спомен съхранена тази среща,с тиха радост, с обич безметежна,с кротко обещание за нещо.
С твоя телефон от твойта стаяти ще отговориш, че си ангажирана,после изведнъж ще се разкаеш,че отказа толкоз резервирано.
И на свой ред – нежно ще предложиш,ако срещата е пò към вечер,сигурно все пак ще е възможна,стига мястото ù да не е далече.
Вдъхновени някак от играта,ще се срещнем в хола без да се владееми ще се познаят в тъмното телата ни,устните ни с обич ще се слеят.
57
След това на светло вече чаша виноще изпием с теб преобразени.Любовта от младите годинище ни върне в дните осветени.
Нещо хубаво със жар ще ни обгърне.Няма да сме вече толкова сами.Може би за дълго нещо ще се върне...Нощ е. Истина е. Есен е. Ръми.
58
ОТЛОМКИ
Когато мисля често за живота ни,аз си припомням случки и събития,които са изпълвали с охотаили с терзания света и дните ни.
Припомням си сега как идвах в болницатас едно мече за теб – да те зарадвам,бях някакъв захласнат своеволник,готов пред тебе да се изповядвам.
Припомням си едно горещо лятокрай язовир до селото, къдетоти обрисувах пълно и богатоживота ни със обич във сърцето.
А чувството в душите ни се вмествашеи в оня ден, когато край Марицати казах озарен, че ми харесваш,и мислех, че ще литна като птица.
И по-нататък ти, когато бивашевъв София при мен, на път за някъде,такава сладка, жива и лъжлива –неприемлива може би за някого.
О, колко мило беше и значимоза нас и за живота ни предречен –да съм любим и ти да си любимаи заедно да бъдем с тебе вечно…
А после как без думи се променяхаи се разместваха за нас нещатаи радостите в тебе и във менесъс грижите си сменяха местата.
59
И идваше смълчаната тревогав душите ни оголено надвиснала,и аз потиснат чувствах, че не могада променя живота обезсмислен.
Звучаха нагли гласове в годините,самодоволници доволно имашеи малкият ни свят – от тях по-инакъв,се бранеше с тъга неустоимо.
Стопли сърцата ни, любов човешкав безкрайността на тежкото ни бреме.Животът бе навярно лоша грешкаи грешка бе бездарното ни време.
60
ЧУВСТВО
Преди да се обичахме възторжено,ще можехме ли с теб да понесемживота си понякога каторжени неговия яростен ярем.
Преди да бяхме влюбени по старомодномукато живелите отдавна преди нас,ще можехме ли дебнещата подлостда гледаме с презрение в лош час.
Преди душите ни с любов да се прегръщаха,когато ни отричаха лъжци,ще можехме ли честно и могъщода вярваме във песен на щурци.
Преди да бяхме в пътя си обречениедин за друг до края на света,обвързани с най-светлата човечност,ще знаехме ли как изглежда радостта,
когато след мъчителна раздялакато подарък срещата ни бе,в душите ни със обич възсиялакато просветнало след бурята небе.
Аз питам себе си – Кажи поете,причината коя е с радосттавъв себе си възторжено да светими като ласка да ни гали нежността.
Душите ни назад от преживянотоса вземали надежда за възход,за да останат светло дебеляновскис богатствата на целия живот.
61
ПИСМО
Вие, които произхождате от любовтана двама непоправими оптимисти,наши мили деца – далечни и близки,благословени бъдете във радостта.
Нашият свят възниква от работата.Все още утоляваме жаждата си за труд,цяло едно поколение – луд до луд, луд до луд,атавизъм някакъв, неизживяна слабост.
И се страхуваме само, че когато се видимще се изненадате, че не сме вече същите,както ни виждахте когато тука се връщахтеи промяната ни ще бъде някак обидна.
Другото, което правим, са вечерите,когато изпращаме с озарение залезаи се откриваме в образа огледаленна нещо отдавна отминало вече.
О, вечерите, вечерите са нашето друго време.Когато сънят ни не ни навестяваи преживяното като на филм преминаваи си мислим за някои неща преждевременно...
А инак, какво? Добре сме. Държим сеза живота си като за сламкаи очакването да се видим – примамка,ни изпълва с надежда. Тешим се....
62
ЗЛАТНА СВАТБА
Наближава златната ни сватба.И дано все пак да я дочакаме.Нещо непредвидено ни радваи смутени сме като че някак.
Хубаво ще е. Край нас децата сигурно и те ще са щастливи.Мисълта ни странно непонятнаще трепти с наслада, че сме живи.
И животът в нас ще преминавас бурите и миговете тихи,с паметта – подвластна на забрава,цяла в спомени, любов и стùхове.
Миналото ще се е стопило,преживяното във нас ще чезне,а сегашното със нова силаи тъга без милост ще ни резне.
Цялата ни дълга одисеяот сърцата с обич ще извираи в една сълза сега от неяще се видим в златно патинирани.
И ще бъде всичко златно сякаш,придошло от прежните години,толкова красиво, както някога,но за нас завинаги отминало.
63
МОЛИТВА
О, пощади ме, Господи, да не стареяза дом, деца и за жена любима,за труд, любов и радости от нея,за да съм тук и още да ме има.
Ако замина в този миг отвъд,животът им ще продължи, ала едва липо техния голям и непредвиден пътза болките им някой ще ги жали.
Ще ги обича предан до полуда,и за душата им главата си в торбаготов ще е да сложи – мъжко чудо,и мъжка длъжност, роля и съдба.
Къде без тях и те на път без мене,така върховно свързани в едно –като един за друг в света родени,за да останем заедно... Дано.
И ако няма изход, Боже, прероди мев душата на човека отреденда ме замести с личното ми имеи да прилича винаги на мен.
64
ОСЪЗНАВАНЕ
Благодаря ти, Господи, за моите страдания.За болките и мъките във мен. Благодаря.За безпричинните ненужно показни изгнанияи за един живот ожесточен. Благодаря.
И няма да се питам повече защо наказан съм,за болката защо избран съм аз. Благодаря.Защо между тъга и злост дамгосан и белязанживях като изгнаник на Парнас. Благодаря.
Как иначе без нежности и дълги изпитанияще разбера, че вече съм човек. Благодаря.Как без сърдечния ми свят – покрит с дълбоки рани,би ми открил лика на тоя век. Благодаря.
Дали ще имам сили с горда обич да изкупявините на света и да простя. Благодаря.Човешките безумия от векове натрупани,греха да заменя със доброта. Благодаря.
Благодаря ти, Господи, че в мене си повярвал,че мога самота да понеса. Благодаря.И с безприютен, безнадеждно тъжен грак на гарванда известя, че има чудеса. Благодаря.
65
МЕЖДУ ДВА ИНФАРКТА
Каквото е било – било.Оттук нататък стига.Дошлото тука е дошло,за да ни свърши мигом.
Но случват се и чудесана тоя свят тревожен.На умирачката часаза днеска е отложен.
И смачкани като тестоще продължим живота,ала живот ли ще е тоза труд и за охота?
Полуживот, полулюбови в път полуразкриване.Горчив е този жребий нов,горчив и примитивен.
Но трябва да се примиришс невярната си участ.Страхът все пак ще те мори,ще вие като куче.
Но ти не слушай тоя глас.Живей! Търси опора!Помни: и в смъртния си часе нужно да сме хора.
66
ВДОВИЦА
Ти му дължиш това напомнянеза същността му на човек.Все още в теб като бездомени безприютен бегъл ек,
той те напуска сам, отделя сев пространството, в безкрайността.От всичко негово обелена,изтръпваш в свойта голота.
И потреперваш, и наливашс напитки чашите. Мълчиш.А ние пием мълчаливои те изпиваме с очи.
Но ти смиряваш хубостта си,жизнеността – да не цъфти.И браниш своето нещастиеот мъжкия ни поглед ти.
Дълбоко, искрено и цялото те изпълва и краси.И над страстта на твойто тялов душите ни те извиси.
67
ПРИЯТЕЛИ
Когато от смъртта опечалени,смутени от последния ми ден,в минутите отдавна предрешени,ще стъпвате на пръсти покрай мен,
не се отпускайте и не скърбете,потиснати от горест и тъга.Ако понякога четете стиховете ми,ще си говорим както досега.
Ще чукнем чашите си за наздравица,ще ни изпълни с радост близосттаи от работни думи ще направимчовешко продължение в смъртта,
която зла или добра ще браниживота ни от жребия нелеки ще остави в нас наместо ранитревожен спомен за един човек.
68
СВОБОДА
Ти не си свободна, ти не сив края на живота си вакантна.Смъртната раздяла покосилюбовта ни светла и брилянтна.
Някъде, далече от небето,ще те виждаме със твоя Бог.Болката ти, бризнала в сърцето,ще гори завинаги без срок.
В сетните си дни ти пожелахда опиташ и да ме прежалиш.Толкова мъже... С един от тяхогънче отново да запалиш.
Хубава си, млада си – не бивада зачерниш всичките си дни,в името на дните ни щастливиново чувство да те осени.
Ала ти от себе си не сив този миг докрай освободенаи страданието извисив спомена душата ти ранена...
Не-е-е-е! Не давам те! Не вярвай тина прощалните слова – приумица.И вселената ще прокънтистресната от мъжките ми думи.
69
Някъде далеч от тука – сътворенс обич от душата ти велика,ще те чакам луд и озаренс чувството си устремно избликнало.
И тъгата в твоите очище ме връща с нежност без забрава,и животът смъртен ще ечии безсмъртен в теб ще продължава...
70
ЕПИЛОГ
Какво красиво място е Копривщица,за да живееш в него дълги днии твоята чувствителност отприщенада те замайва чак до старини.
А щом завърши времето за тебеживотът следващ да те погребесъс чувството, че пак ще си потребен на героичното копривщенско небе.
Но не зад паметника Дебеляновот всекидневни хора отделèн,а горе – на високата поляна,край пътя за събора озвучен.
Да ме събуждат с песен гласоветена българската непреходна слава,която носих цял живот в сърцето сии да ме бранят с обич от забравата.
Да ме пречиства вятърът бунтовени да ме вдига звън камбанен през априлна щурм и бой по дълг синовен –живота ми с борбата приобщил.
И със духа велик на свободата,със знаме и със клетва пред кама,с безсмъртната повеля на душата,на моята единствена земя.
71
СЪДЪРЖАНИЕ
Любовен манифест / 5Необходимост / 7Сътворение / 8Признателност / 9Очакване / 10Родилен дом / 11Виенско колело / 12Етюди / 13Семейна вечеря / 15Нежност / 17Зеленина / 18Улица в неделя / 19Живот / 20Признание / 21Безсънна нощ / 22Миг / 23Орис / 24Благослов / 25Защита / 26Огънят / 27Привечер / 28Земя и небе / 29Най-хубавият час / 30Дърво / 31Заедно / 32Сега / 33Орлицата / 34Притча за остаряващото
дърво и дърваря / 35
Античен театър / 36Несебър / 38Нощуване в Созопол / 39Еднодневки / 40Ателиета / 41Зима / 42Венчален пръстен / 43Сватба / 45Разходка с внук / 46Минало / 48Лице / 50Зимна вечер / 51Камина / 52Залез / 53Сплин / 54Кафене / 55Игра / 56Отломки / 58Чувство / 60Писмо / 61Златна сватба / 62Молитва / 63Осъзнаване / 64Между два
инфаркта / 65Вдовица / 66Приятели / 67Свобода / 68Епилог / 70
72
КАРОЛ НИКОЛОВ
ВИЕНСКО КОЛЕЛО
Стихотворения
Българска, първо издание
Редактор – ПЕТЪР ДИНЧЕВПредпечатна подготовка – АННА НИКОЛОВАКоректор – ПАВЛИНА ГАЛИНОВА
Формат 16/60/90, п. к. 4.50Издателство „Изток-Запад”София, 2009 г.
73
74