Пети национален конкурс за учители творци•

МНОГОТОЧИЕЗА БЪДЕЩЕ

БУЛВЕСТ 2OOO

Пети национален конкурс за учители творциМНОГОТОЧИЕ ЗА БЪДЕЩЕСборник стихове, разкази, есета

Съставители© Боян Асенов Биолчев, 2013© Валери Стоилов Стефанов, 2013© Бойко Панов Ламбовски, 2013

Графичен дизайн© Николай Йорданов Пекарев, 2013

Издатели© БУЛВЕСТ 2ООО, 2013© ИК „Анубис“, 2013

ISBN 978-954-18-0887-0ISBN 978-954-426-956-2

Пети национален конкурс за учители творци

Сборник стихове, разкази, есета

БУЛВЕСТ 2ОООИК АНУБИС

София, 2013 г.

Многоточиеза бъдеще

— 4 —

— 5 —

Уважаеми читатели!

За пореден път ние – издателите от „Анубис“ и „Булвест 2000“ – предоставяме на вашето внимание творческите постижения на българските учители. Уверявам ви, че за нас това е специална дей-ност, изпълнена с напрежение, с трепет и да – с мъничко гордост.

Защото става дума за учителя!За една спорна фигура от социалното ни ежедневие, която се

носи между утвърждението и отрицанието като перушинка. Меж-ду „да“ и „не“. Критикувана, отричана, недооценявана. Обичана, възвисявана, почитана. И фигурата, без която не можем. Ние, де-цата ни, спомените ни, чувствата. И нашето бъдеще.

Не можем без учителя!Неговите имена може да са различни. Може да се нарича наши-

ят учител Христос или Буда Шакямуни. Може да е онзи Петров, по литература. Всякак може. Но той винаги ще носи в себе си на-шето упование, нашата надежда за отговор, нашето утешение. И ще продължава да твори от децата ни същества на разума и на честта. На знанието.

Ще продължава да живее в душите ни, докато свят светува.Покрай другите си умения обаче нашият учител притежава и

качествата на Демиург. Той е склонен да създава – и създава – произведения на изкуството, които много често ни поразяват с проникновеността си. Защо го прави? Нима са му омръзнали произ-веденията на дядо Вазов и Дебелянов? Нима се надява да построи нови закони на красотата?

Защо?Защото учителят – този наш славен мечтател – не може да се

удържи в рамките на ежедневието, на бита. Той желае да поживее поне за малко в друга една реалност, тази на литературата. А както твърди покойната вече Вера Мутафчиева, литературният свят е поне с малко по-добър от действителността, която ни заобикаля. Хубаво е да поживееш в тишината и интимността на творческото усилие. Хубаво е да създаваш красота. Хубаво е да сътвориш един собствен свят и той да оживее пред очите ти.

А най-хубаво е да предадеш тази красота на малкия човек, сед-нал зад чина.

Което и правят нашите учители.А на нас нищо друго не ни остава, освен да сторим малък поклон

пред тези възвишени усилия. Малък поклон – тази чудна книга.

Николай Табаков

— 6 —

СТИХОТВОРЕНИЯ

Многоточиеза бъдеще

— 8 —

— 9 —

Дете и море

Палави боси крачетапо пясъка горещ тичат,водата обичат.Очите усмихнати греят,косите – вятър пилее.А ръчичките детски рисуват слънца – на пясък с вода.Слънчо в отплата щипва нослето,вълна закачливо пръска детето.Чува се врява и вик,чайка отвръща за миг.По хоризонта кораб минаваи малчугана капитан е тогава.

Анелия Георгиева е детска учителка в ЦДГ „Здравец“, гр. Горна Оряховица, обл. Велико Търново.

Анелия Георгиева

— 10 —

Размисъл

На Димчо Дебелянов

Какъв си бил ти някога, едва ли ще прозрем:без пукната пара, презрял стандартния ярем,в сърцето с крехка красота – тук вишни ронят цвят... Оставаш укор, стих, сълза от спомени излят.

В една от чуждите войни шинела ти съзрях,че мъртвият не ни е враг, от тебе май узнах.Светът с еснафска пустота и днес прозвънва кух.Навярно си смешник, глупак – за сметките му глух,

несретник, който няма дом, бохем скандално див. Пак чака те един куршум, ако сега си жив.

Анелия Янковска-Сенгалевич е начален учител в 73. СОУ „Владислав Граматик“, гр. София.

Анелия Янковска-Сенгалевич

— 11 —

Като изповед

Като бяла пчела мъдростта на соковете отпиваш, като сухар за гладния живот наливаш,като ручей до небето изригващ –в светлината узряваши с цветни фонтани в съня ми запяваш.Тичам и след ръба политам,без мяркав цветовете се вплитами утрото на колене се повдига.А всичко било ев старата книга.

Анка Манова е начален учител в 7. ОУ „Ильо войвода“, гр. Кюстендил.

Анка Манова

— 12 —

Слепият кон

Тази нощслепият конхукна след пресния дъх на кобили.Господ разкъса небесния ирис –рукна червен дъжд над къщите.Тази нощслепият консчупи ръждивите пранги и яслите.

Из съседните дворове плъзнаха слухове:„Нощем бродят безпътни коне.“

Анна Данаилова е старши учител по български език и литература в ПГТ „Макгахан“, гр. София.

Анна Данаилова

— 13 —

Антоанета Стоименова

ДенятКато капка денят издължено се спуска надолу.Насъбрал е умора и смях от животни и хора, натежал e от думи различни –и скверни, и мили.Още малко, достигнал земята, ще намери опора.

Антоанета Стоименова е учител по физика и математика в ОУ „Иван Вазов“, гр. Смолян.

— 14 —

Боряна Станева

*** На Ивайло Балабанов

Докосната, целуната от бог,душата на поета се разлисти.Дочули звуци от небесен рог,словата затанцуваха на пръсти.

Потече, осветено от печал,небесно мляко, гладен мрак захрани.Изникнаха от правековна калцветя и думи – да лекуват рани.

От болката си сътворило ден,сърцето на поета нажежи се.Безхлебен, безискусен, съвършен,стихът като звезда роди се.

Боряна Станева е учител по български език и литература в ОУ „Любен Каравелов“, гр. Свиленград.

— 15 —

Венета Ташева

Аромата на детствотоТъмно е. Притихнали са всички.През сънищата ги повеждам аз.Затуй съм Оле Затвори Очичкии всяка вечер идвам в този час.

На пръсти, с тихи стъпки приближавам,с чадърче чудно под звездици рой.Чадърчето си шарено разтварям, а в него има приказки безброй! Ще кажете какви – о, най-различни,но всичките са пълни с чудеса, загадъчни, и тъжни, и комични, най-хубавите приказки в света!

Повеждат ни в измислена реалност,във свят на красота и грехове,разкриват свойта неразкрита тайна,обхождат неизбродни светове.

Готови ли сте? Почват чудесата!Политайте в безвремието с мен!На детството да вдъхнем аромата,изчезващ безвъзвратно ден след ден!

Венета Ташева е музикален ръководител в ЦДГ „Таня Савичева“, гр. Пловдив.

— 16 —

Виктория Михайлова

СтигмаНаобратно разлято мастилобавно се стича към спомен от детството.Колкото по-иреален,толкова по-съкровено потаен.Спирам пътя на черните капкии рисувам усмихната трева,още топла от босите трепетина неуверени малки слънца.Ще се върнат със залеза,позлатил бледите им следи.Но след дълго очакваното завръщанене само треватане ще е онази трева...

Виктория Михайлова e старши учител по рисуване и моден дизайн в Професионална гимназия по лека промишленост, гр. Монтана.

— 17 —

Виолета Михова

По ръбче на залезаТи ли внезапно отвори прозорецаи остана до бурята с влажни очи.Аз ли нарекох си ледено камъче,жажда да бъде за идния ден.Ти ли оплете въже от светкавицаи от облак молитва спусна за мен.Аз ли поръбих ръбче на залезас единствена мигла на лятото в теб.Ти и аз ли написахме –любовта е тревата със стъпки пулсиращив теб и във мен...

Виолета Михова е начален учител в СОУ „Свети Климент Охридски“ и психолог в ДМСГД, гр. Кърджали.

— 18 —

Галина Иванова

юлина четките наклонът е към изгрев тогава цветовете са изящни и в сините нива на тишината загърбени са резките ъгли а всичките картини –прекроени във светлосенкимит... тъги вселенскивъздухоплавно в охра и кармин

понеже и стативът е невидимхудожникът картините раздаватака ще бъде дваж по-познаваем

в очите на поета и на Бога гозбите не ще горчат изобщонали оскъднимигом ги споделя

отвън изплакват хиляди цигулките сигурно са вид стихотворениявъв превод на дъждаот вехт санскритна всякакви езици елегични

а тук прехвръкват дивни състоянияприличат на прокъсани поличбиот бившите лета претърколенимакар да са били с душа

от грях

фиестаклонка

миг светопреливен...

— 19 —

художникът рисува лирисува

той не полага цветове за мракатова е от рояци суеверия

а иначе – какво

разкошен юлис отправна точка жегаили вятър

дори лехи с тинтявада просъхнатв платното

и глухарче да заклюмаразбридания делник все ще свърши

Вечерницата лека нощ ще кажев кашмирено замлъквайки отпослебез ни най-малко даже да загатнесюжета на долитащия сън

Галина Иванова е учител по английски език във ВМГ „Свети Николай Чудотворец“, гр. Варна.

— 20 —

Галина Чотова

Лунна разходка Тази нощ ще си сбъдвам желания! Тази палава дивна луна непрекъснато гони съня ми и не дава за миг да заспя.

Закачливо наднича в прозореца и рисува по мойто лице. Уморявам се денем сред хората, нощем тя ме довършва съвсем.

Затова ще играем на приказки. Тя ще бъде вълшебница – фея. Ще си бъда аз земно момиче и ще искам вълшебства от нея.

Да ми спретне вълшебна каляска от стотици блестящи звезди. И Кентавъра в нея да впрегне, после облаци да налови.

Рокля приказна с тях да ушие – знам, че има си сръчни ръце. Златни нишки по мен да увие и в косите ми тя да вплете.

И такава – по лунно красива със каляска от златни звезди ще пристигна при тебе, но тихо да не те будя, докато спиш.

— 21 —

Ще сваля свойта облачна рокля – да ти бъде юрганче от пух и когато покриваш се нощем, да усещаш, че още съм тук.

Ще сваля от косите си нишките, над леглото ти ще ги сплета. И във тъмното нощно затишие ще си имаш лъчи светлина.

Щом погрижа се с нежност за тебе, ще си тръгна обратно в нощта, не лунна, а обикновена, но дарила ти с обич съня.

И тогава луната щастлива ще се върне на свойто небе. Ще заспя със усмивка красива, че за миг се докоснах до теб.

Галина Чотова е детски учител в ЦДГ „Слънце“, гр. Пловдив.

— 22 —

Геновева Цандева

Отведи меИскаш ли да погледнемпрез ключалката на смъртта, любима? Ивайло Балабанов

Вече счупих ключа.И смъртта ще остане бездомна.Твойта риза постлах –да ни топли за петстотин зими.В огледалцето свое съзрях най-здравата стомнаот нашата пръст и вода с вълшебното име.Два ръкава ще литнат, отмерили звездния час –единия, помниш ли, някога ти подари ми –крилете на ангел пазител.И Бог ще е с нас.Взех перо.Ще изпишем „Любима“, „Любими“.Тази стара любов ще осмисли живота ни кратък.Тъй ще спрем кръговрата на нашите петстотин зими.А когато се слеем с птичия глас без остатък,ще сме въздух, и хляб, и вода.А сега – отведи ме!

Геновева Цандева е старши учител в ЦДГ „Лилия“, гр. Пловдив.

— 23 —

Гюлсер Мазлум

ГравитацияДа пиша поетично?!Сега не мога.За грубите метафори,читателю, прости.Ти знаеш –времето е прозаично.Тя – прозата –с пипалата сиви своикумирите ни светлибез жал, без свян руши.Отключва тя секретнитени брави и с нашетоимане честта ни позори.Всели се тя и в моя храмс изписани икони и куполанебесен до ръста ми сниши.

Как да възкреся духа на онзибезимен Майстор – иконописецвярата си в ярки багри скрил?Защо ли моят храм руши се,лющят се икони, а олтарът наДуха ми чезне в лепкав дим?

Заробена е душата ми навярноот блаженства земни и измамни,а творецът е Духът свободен,отстоял на гравитация и съблазни.

Гюлсер Мазлум е учител по български език и литература в СОУ „Св. св. Кирил и Мето-дий“, с. Самуил, обл. Разград.

— 24 —

Даниел Цокев

***Опитах се да видя... себе си!Поставих розовите очила.Погледнах се – покрит със белези.Дали заради напуканите им стъкла?

Свалих ги. Сложих други, черните.Не заради слънцето – бе в мене нощ!Рутинна мярка, но… за съжаление,отново не разбрах дали добър съм, или само лош!

Реших да се огледам в огледалотоот спомени и минали мечти. Хм… и там не беше мойто отражение,а бледо старче със разплакани очи!

Събудих се! Усетих как се стичасълза по необръснатото ми лице.Усмихнах се... най-сетне зърнах себе сипрез капките тъга на плачещото си сърце!

Даниел Цокев е старши учител в начален етап в ОУ „Васил Левски“, с. Бузовград, общ. Казанлък, обл. Стара Загора.

— 25 —

Даниела Енчева

Mайчино обещаниеЛятото го посвещавам на теб, мое момиче,ще ти приготвям палачинки,ще те науча да гладиш,ще се разхождаме край реката,ще бърборим, ще се смеем...та да можеш след години да се сгушваш в нашето лято,мила моя, прекрасна моя...

Даниела Енчева е учител по информатика в ПГСАГ „Пеньо Пенев“, гр. Русе.

— 26 —

Даниела Йорданова

Поезия

Стягат ме силно навивките – вече не смогвам да дишам!Половин оборот превъртанеи ще забравя да пиша!

А рони душата ми музика – зърната удрят клавишите…Светът – разграфена илюзия – не им прави място из нишите!

Умират в дланта ми стихове – измачкани, недоносени, ръцете ми огрубяват и яростно мачкат строфите...

Метафорите се раждат измежду плочника с грижи и зрели, пърхат от жажда, а времето спряло ги ближе...

Даниела Йорданова е учител по български език и литература в Професионална гимназия по транспорт и машиностроене, с. Градница, общ. Севлиево.

— 27 —

Детелина Тихолова

хайку***

неделя сутрин

мухата в стаята

реши че е време да ставам

***

токът спря

и улицата изчезна

вървя по млечния път

***

в ръцете на циганин

две ябълки

по-хубавата за коня

Детелина Тихолова е учител по изобразително изкуство в ПМГ „Проф. Ем. Иванов“, гр. Кюстендил.

— 28 —

Диана Николчева

Елегичен триптихДефиниции

Ще разтърся дървото с узрелите залезии ще капят слънца като ябълки сочни. После дълго ще скитам сама из квартала си,без да мога адреса си да посоча...

А нощта със мистични криле непогалении зеници от фрески на древни оброчища ще разчупи на залъци хляба на тялото, ще изпие духа като вино наточено.

Не-по-силна усмивка, ж(ела)на раздяла –за тъга дефиниции твърде неточни...И което си нямахме, сме го раздали –и което бленувахме, сме го отсрочили...

Вече всичко сме казали или премълчали – и обраснахме с крясъци, а крещим с многоточия...Затова, ела с мен при дървото на залеза –да откъснем значения като ябълки сочни...

По реката

Греби към изворите – тук водата е горчива от трийсетте нюанса на вечерната тъга по слънцето,от пожелания, в тръстиковата тишина приспивани,от сълзите на зимата по преждевременните кълнове...Греби към изворите – тук страстта е мълчалива...

Греби към изворите – тук са думите удавници,съблекли смисъла на своята сакралност. Утаени,обърнали кореми в тинестите и лениви граници,невнятни, разчленени, неми – с тях водата е вгорчена...За мостове не питам и не вярвам във пристанища...

— 29 —

Тук всеки бряг разпятие е – няма много бродове,тук дебне хищно минало и бродници са думите...Рискуваш да се гмурнеш два пъти в горчивото подводие.Към слънчевите извори на любовта греби – до дъното –и пий без дъх, преди да те погълнат водопадите.

Скок от стратосферата

От световния покрив, преди смелостта да изчезне, Изкусителю, чакам да предложиш, каквото има: океани от синя тъга и до въглен отчаяни безднис озонови дупки и следи от сълзи в психоклимата...

С наранена до синьо планета защо ме подвеждаш?Скокът не е земно завръщане, а космическо странстване,че ръбът равновесен така разредил е надеждата –тук не съм, нито имам – тук избирам да вдишам от хаоса...

Не ми трябва светът ти, нито снобската му гравитация,приковала човеци към вещи и вещо приземила душите.Като стар неолитен ловец гравирам в небето знации с очи на колобър меря пулса си по звездите...

А вселенската черна материя в писък отвъден ме вплита,и не питам за смисъл, не искам за смисъл да питам...

Диана Николчева е старши учител по български език и литература в СОУ „Христо Бо-тев“, гр. Враца.

— 30 —

Диляна Колева

АЗ и ТИ На Атанас

Костелив орех съм, знам,а ти си здрав камък.Аз съм душа без храм,а ти си храмът.

Аз съм медоносна пчела,а ти – пчелна пита.Аз съм дива река,ти – речно корито.

Аз съм огън игрив,а ти си огнище.Въглен съм полужив,а ти – пепелище.

Майка и дъщеря –аз съм съдбата си.Аз съм просто ЖЕНА, скрита в душата ти.

Диляна Колева е учител по български език и литература в СОУ „Алеко Константинов“, гр. Луковит, обл. Ловеч.

— 31 —

Дими Фильова

ДепресияНе сега, не тършувай из бухали,даже с крак не побутвай рояка им,няма нищо по-лошо от мухълазад фасада от сладки очаквания.Тежък грим е споил ветровете ми,честно, дребна монета е ролята.Надхитри ли пожара на действието,щом за опиум сложи отрова?Не помръдвай, мошенико мръсен,само крачка и ставаме измет.Еднояйчен близнак ми е спусъкът,а избраник – задгробният клисар.И защо ли? Скалъпи ми трилъри напъха стиха ми в намордник,ваксинира ми бяс против истина,облада ме и после засводничи.Лъжа нагло? А бърза ръката тида кълве от мъзгата на раните.Свалям картите, край на театъра,размених те за хапче Нирвана.

Дими Фильова е учител по английски език в Професионална гимназия по лека промиш-леност, гр. Монтана.

— 32 —

Екатерина Авджиева

***Аз съм шивач.Какво шия ли?Халата на живота си –от кръпки.Съшивам – начално, среднои други образования.Закърпвам дните си –от понеделник до петък.От аванс до заплата –все повече и повече кръпки.Кръпките са много,а халатът неудобен –голям ми е.Всички вие сте шивачи.Аз вече не съм.Да сте виждали птица в дреха?

Екатерина Авджиева e директор на ЦДГ „Зорница“, гр. Сливен.

— 33 —

Ели Видева

***Животът има вкус на див пелин и мирис на разгонена вълчица. Просветва с блясък ламаринени демонстрира силикон и трицепс.

Но е живот. И колкото да хапе, и както да ме гледа под очи,ще му намигне слънце, смешна шапка дъха на вятъра ще му скрои.

И аз ще спра горчилки да преглъщам и през сърцето си небето ще погледна, дори да носи облаци намръщени. Ще го живея. Като за последно.

Ели Видева е учител по математика и информационни технологии в ОУ „Шандор Пе-тьофи“, гр. Хасково.

— 34 —

Елка Крушарска

***Не мога зад лицемерна усмивкада скрия това, което е в мен.Искам от фалш да изчистявсяка нощ, всеки мой ден. Искам силна и чистада срещна всички мои зори,да се радвам, щом съм щастлива,да плача, щом ме боли!

Елка Крушарска е учител в 12. СОУ „Цар Иван Асен II“, гр. София.

— 35 —

Емилия Дякова

Ранено мълчаниеСъс неми сълзи болката си ще изплача,

ще бъда тихото пристанище в душата ти,невидима ще стъпвам с твойте крачки,

ще се прераждам със дъгата.

Ще бъда сянка – неподвижна, сива.Ще бъда ручей – бистър и чудесен.

Надежда – пролетна и жива.Родена от наивност песен.

Ще бъда камък – див, студен и мокър.И плач. И крясък. И страдание.

Ще бъда във очите твои – топло,ранено и недоизказано мълчание.

Емилия Дякова е специален педагог в ПУ „Стефан Караджа“, гр. Пловдив.

— 36 —

Жечка Стоянова

Ледена играЕдно парченце лед е влязло вътре в менто мъничко, но алчно е –превзема и нехае,капризничи, играе.Ах, ти парченце горделиво,не стопанисвам аз добре леда,че по природа пї обичам да горя!Палят ме думите нежни,цветни алеи, шум на море,мойте наивни надежди,че накрая всичко свършва добре!Паля се бързо и жаднотъй, че в жарава пак ми е хладно,всеки път, сякаш не знам,че ранена ще бягам от там,ще скитам, ще плача, ще моля...Виновна съм!Все не ми стига, ненаситна е моята воля,топлина ми е нужна, огън и плам,който обичам и мога да дам...Стихна. Притихна. Изгуби се някъде...Кратка почивка. Омая.Вдишвам и тръгвам по мойта пътека.Нека. Ледът ще бяга след мен.

Жечка Стоянова е старши учител в ЦДГ № 17 „Валентина Терешкова“, гр. Варна.

— 37 —

Златинка Вълева

СугестивностКато риби мълчим. Между нас е планктон и водата тежи – пресолена от вторници!И не знаем как в тая тегава ширглътка въздух да вземем свободно...

А светът се върти – без сигнали, без стоп.Прегоряват лета и се връщат простори.Пишем болни от стихове дневника строгна едно битие – съкратено до сложност.

По небесния плац, обозрим и висок,иде нашият бог. Чака химни и клонки.Все го викаме, търсим, но можем лида дочакаме глас, щом сме толкова долу?

През завеса от цифри и смог от враждикак да стигнем Другия бряг за спасение –полетим в кръговрат, а стоим на пети,закъснели длъжници от гара последна...

Вечер бродим из сънища, търсим мечтии се давим със сламки на плиткото –плуваш, не плуваш – все едно си едини избираш за пояс дяволски хитрото.

Ако си Ева – вземи си Адам. Двамав лодката без весла и кормчия. С куче, деца и хляба половин – бързай и яж,докато стигнеш земя, обявена за ничия.

Там колко щеш бъди чирак и майстор,че пак поглеж – започне ли се да живееш, ще дойде същият неугасим копнеж посоките да слееш до безкрайност...

Златинка Вълева е учител по български език и литература в ГПЧЕ „Ромен Ролан“, гр. Стара Загора.

— 38 —

Зорница Петрова

СрещаМорето се отдръпна смутенопри нашата среща.Знаеше, че го обичам безумно...Върна се пак, явно размисли.Предложи ми да заживея във него!Мой ред беше да съм смутена.Толкова много обичам свободата си,че не си го представям така – да съществувам в някого или чрез нещо!….Въздъхна и ме прегърна. За кратко.По лицето си усещам пръски солени. Страхувам се от тази зависимост.Потулвам страстта си във мене,загърбвам я, но зная, че пак ще се върна.

Зорница Петрова е психолог в ОУ „Райно Попович“, гр. Карлово.

— 39 —

Иван Бобев

Аве, Мария!Замръкваме от Кал и Вино сътворени... ...лицата ни приличат на икони...

Радосвета Миркова

Стояхме сами – обелиски на две катедрали – на сала, захвърлен сред бури на пясъчен бряг и чувах как хорът стогласен от морски корали се носи сред залеза кървав над нас – като знак... Плющеше дъждът. По телата ни падаше мракът. Деветият вал предвестяваше близката смърт и бичът над нас от сълзи като огнен отблясък в соления прилив изви се във дяволски кръг. Пошепна смъртта. И със хиляди песни стогласни сирени омайни пробудиха водната шир и в миг с пипалата си нежни безброй водорасли обвиха косите ни страстно за нощния пир... Любов и сълзи. И причастие – път в тишината – бе огънят, който запалихме с теб на брега; в горящите сенки познахме мъжа и жената и ада, във който, о, Господи, нас ни събра... Стояхме сами. Слепешком се потърсихме в мрака – децата на Бог – сътворени от вино и кал; с лица на икони – в огнището тайно от знаци на светло пиянство от грях, от любов и печал. Гореше нощта. И сред хиляди диви флигорни над нашия сал, прикован върху морския бряг, с вой храмът небесен се срути – останахме голи и „Аве, Мария!“ разтърси дъждовния мрак. Докоснахме устни. И зракът на светлото утро с карминен отблясък над нас затрептя като фар; душите ни – две катедрали с наклонени кули – отново се върнаха в нашите грешни тела...

Иван Бобев е учител по български език и литература във ВУИ „Н. Вапцаров“, гр. Завет, обл. Разград.

— 40 —

Иванка Гичева

Краят на срокаЦял час вече пишат,а аз търся смисъла:

държавни образователни изисквания,езиково-литературни компетентности,норми, правила и условия,обективни критерии...

Ако срещнат Тартюф,ще го познаят ли?

Иванка Гичева е учител по български език и литература в СОУ „Св. св. Кирил и Мето-дий“, гр. Смядово, обл. Шумен.

— 41 —

Йорданка Гецова

Загадъчен приливС едно предсказание само денят се смали. Съвсем неусетно покълна в душите ни есен. Удави се слънцето точно под тези скали и бризът се върна с носталгия чужда примесен.

Зовът на загадъчен прилив под синя лунае опит безсилен да върне надеждите скритив горещата тръпка, която не всеки призна,въпрос без ответ към безкрая: „Какво са звездите?“ –

прашец от илюзии в черния свод разпилян!Взривява косите си с блясък внезапен комета.Компас е сърцето, а всеки от нас капитан, утеха потърсил по топли, но чужди морета.

Прибоят на думите празни черупки влече, но перли узряват в плътта на ранените миди. По пулса ни срича гласът на тревожно щурчеи лято в очите ни влюбени всеки ще види.

Йорданка Гецова е преподавател по парково и ландшафтно проектиране в Професионална гимназия по архитектура, строителство и геодезия „Арх. Камен Петков“, гр. Пловдив.

— 42 —

Йорданка Господинова

Откраднати миговеСветът, онемял от почуда,задава въпрос след въпроси птиците сънени, лудисе втурват след вятъра бос.Лишихме от глупави мъдростиделата си, даже мечтите,но тихо осъмнахме в утрото,родено от погледи скрити.И всичко за нас бе учудващо,в нов свят, по-красив от мечти,а времето, странно и бързащо,не искахме с друг да делим.За миг, за секунда откраднатасе молихме с неми очи.Така преоткрихме земята,родена от жадни сълзи...

Йорданка Господинова e директор на ДМСГД, гр. Кърджали.

— 43 —

Лидия Димитрова

Само за литератори

Как искам да приседна в кафенетодо Кралича и до Смиона,

като Мичовата дъщеря да вярвам, че България ще е свободна...И до косачите да слушам

на Благолажа приказките чудни,със Лазовата обич да осъмвам в утрините ласкави и сънни.

И дядо Власю пръчката да скрие, че хубостта е божа дарба.

(И сторихме ли нещо на Албена, че толкоз хубост вече се не ражда.)

Но само притчите през времето долитати думите горчиви на Поета, че обичта не може да я има,

когато „свобода и хлеб“ ни „требва“.

Лидия Димитрова е учител по български език и литература в ПМГ „Екзарх Антим I“, гр. Видин.

— 44 —

Мариана Цветанова

Не съм забравена!Господ не ме води на отчет, знам.Че коя съм аз?Второразрядна „учителка-мъчителка“и о, ужас, пишеща… стихове.Но още знам, че Неговите хоране са ме забравилии стриктно си водят бележкив кой ден и час, и каксъм спазилаВселенския закон за човечност.Грее муцунката ми нараненаслед удар в асфалта.Щом съм цяла и ходя, и пиша,значи, все пак, Там горена Някого за менему „пука“!

Мариана Цветанова е учител по руски език в Професионална гимназия по строителство и архитектура, гр. Пазарджик.

— 45 —

Мариета Илиева

За тщеславиетоПрояви на болестта:Като начало –Наместване из вестникарската Мека.После трескаво търсене на причини за появи пред царицата Камера.Придружени, без видими причини,и за наша отврата от полюции по словесния чаршаф.Като венец –Кьорфишеци от летални изходи.

Мариета Илиева е учител по английски език в ПГИ, гр. Разград.

— 46 —

Мариола Огнянова-Витанова

Усещане

Светът наоколо се движи, сякаш кръжи. Иска дасе допре до мен, а аз не мога да се впиша в него. Нещо липсва – езикът.И така… Наблюдавам шум и доволни лица в… магазин. Не, не е в България. И това евътрешната болка. ЗАЩО е немият въпрос. Спокойствието по лицата контрира с опънатитечерти на сънародника, а жизнерадостният глъч трепти над безмълвието у нас. И вълната – гневно неспокойна – взривява.

Искам малко справедливост за моя народ. Искамусмивка на изтерзаното му лице. Искам… и пак наблюдавам – самотник сред хора.Това ли е усещането за дърво без корен?

Мариола Огнянова-Витанова е учител по български език и литература в ПГХВТ „Проф. д-р Г. Павлов“, гр. София.

— 47 —

Мария Мустакерска

Доброто и злотоОловностудена се спуска нощта,оплита ме с хиляди мрежи,разкъсва сърцето ми черна стрела,погубва мечти и копнежи.

Доброто и злото ръка за ръкаповели са яростна битка,умира отчаяно всяка мечта,отвред тишината ме вика.

Изгубена тичам в греховната нощ,спасение търся, но няма,злокобно над мене звездите в разкошвъвличат ме в някаква драма.

Не мога да стигна до другия бряг,далече от мен е зората,в душата ми само отровният мракразстила над мен пипалата.

Мария Мустакерска е учител по български език и литература в СОУ „Димитър Митев“, гр. Ловеч.

— 48 —

Мая Митова

Реката, която закъсня с вековеОтскоро тя пресича нашето градче –реката, дето няма я на земна карта. Разхожда шепот в нас, вълните си тъче.Разплисква ни в блаженство, но и понагарча.

За бреговете ни причина е за мост,а мостът повод нов е за намиране.Потънала в магията си – в полунощ,парчетата на сънищата ни събира.

Замръква под верандите ни в хладнина.Докосва ни пенливо, до диез разлива.Притваря плавно клепки сред мъглявина.Заприда светлина – от полети сетивни.

Пренася ни на хълм невидим – с макове.От себе си изчезваме и става тихо. Довява сладки звуци на цигулка – в такт,с лъка от вятър в най-дълбоко ни завихря.

Потегля с лодките на устните – в тъма. Отпива ги. Отнася ги с водици фини,там, дето сливат се на гребен на вълна,две векове не се открили половини.

Мая Митова е учител по български език и литература в СОУ „Св. Паисий Хилендарски“, гр. Кресна, обл. Благоевград.

— 49 —

Миглена Декова

ПсихеделичноВзират се скалите,навътре в морето.Гмуркат се чайки.Пръскат с криле.Давят сърцето ми.Чистят го с човки.Изсъхват в дланта ми.Пясъчни залези.

Миглена Декова е старши учител по български език и литература в ОУ „Васил Априлов“, гр. Исперих, обл. Разград.

— 50 —

Мила Велчева

Знам ли...Да ти пиша, знам ли, ти чу ли –в тази зима прокапа капчук.Привечер, януари, а юли – тук на прага. Тук-тук.

Отвисоко се спусна Някой, дето му знам деветте небета.И почука – тук-тук съм – вятър.И се роня – трохи е сърцето.

На тресчици дъха насечен – спомен за покрив – след лятна буря.Януари е, а се бях врекла,оня плач да остане в юли.

Мила Велчева е помощник-директор по учебната дейност и учител по изобразително изкуство в начален етап в ОУ „Бачо Киро“, гр. Велико Търново.

— 51 —

Милена Дачева

ХарактерВеселото ми настроениесе развали,щом разбрах, че отновоси сключил сделкасъс съседа на моя характер.

Нямам времеда напомням на преднитедиалектиката на нещата.

Съседът на моя характере топлият вятър,меката зима,влажната пролет.Нещата, които ги имам – те сасъседътна моя характер.

А туй, дето ти ми го даваш,дето на вяравзимам без мяра,а после с негосъвсем по съседски заплитам плетки,разплитам сплетни, оправям грешки.Човешки се усмихвам на всяка преиграна карта –туй е моят характер.

И ако някога те обидяи съвсем невнимателносе изсмея над твоята непохватност,не отговаряй – туй е моят характер!

— 52 —

Другата – меката – тя е утехата.Тя е съседа,дето вечно гледа, дето вижда.

Тя е грижата,която ти предпочиташ.

Милена Дачева е учител по български език и литература в ОУ „Никола Икономов“, гр. Разград.

— 53 —

Мирослава Дончева

***Водатаноси тайните сино ги споделямного бързонищо не є се разбираСкалите се поклащатлъв слон носорогсе оглеждатв отражениетоХълмът почервенявана залезА хиляди мушициискат да стигнатзахарния памукна небето

Мирослава Дончева е начален учител в ОУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Кюстендил.

— 54 —

Надежда Маринова

Рицар без кон Аз съм един обикновен рицарна петнайсет годинибез кон.На колелото даже са ми изпочупени спиците.Дядо продаде стария грамофонна един антиквар от съседната улицаи си купи три литра ракия.Баба по цял ден мърмори и се ядосва, че много пие.

Аз съм вече на петнайсет години,а наште трета година заработват в чужбина и

пращат пари.Не знам какво искам.Харесвам Мария от другия клас.Очите є са сини мъниста. Аз съм просто един

Атанас,на който му е счупено колелото.Ще я целуна, без да ми мигне окото.Иван вече си има гадже. Голям праз.Фукльо. И тя е от другия клас.Утре ще ме изпитват по физика,а аз пиша ли, пиша. Трябва да си изгладя и ризата. Скъсал съм най-горното копчеда мога да дишам.

Не ща да пораствам, напук на всички и всичко.Само искам да знам, че някой някъде ме обича.

Надежда Маринова е начален учител в 70. ОУ „Свети Климент Охридски“, гр. София.

— 55 —

Наталия Цветанова

на)(горене ме кани да идвам в твоя святотдавна съм дете на мъртви враниаз нося само кали малко вятър –вързопчета от гъстите ми рани

нощта умира в кривите стрелкипрез жълтите кръстовища изтичапрекършен мост от хилави дъскиса мислите с които те обичам

и всички думи пратени през майса минали край теб като снежинкище ме прегъне зиматадокрайи сгънато ще спрана половинки

с ожулена душакато детеза слънцето съня си ще отворянебето... няма сили да расте...под камъка не се расте нагоре

Наталия Цветанова е директор на ЦДГ № 6 „Слънце“, гр. Монтана.

— 56 —

Нина Чилиянска

Зеницата на птицатаКакво видях в зеницата на птицата:една недосъбудена любов,покълналото слънце във лозницитеи есенно-протяжен, тъжен зов.

Димеше сънно в ирисите птичитакава необятна самота.Очакван миг и отпечатък ничий,и къс небе с отплуващи ята.

Въпрос в очите птичи ненадеенме прикова на безпощаден кръст:Какъв е смисълът в Небето да се реем,щом после всички ставаме на пръст?

Притулих аз зеницата на птицата –във нея бе възторг и синева...И осъзнах, че сме като къртицата –в тунел живеем, а сънуваме крила...

Нина Чилиянска е учител по немски език в ПГЕХТ „Проф. Асен Златаров“, гр. Плевен.

— 57 —

Павлина Цалева

РазговорТой няма да си вдигне телефона.И сигурно е някъде далече.Навярно е със някоя, която...Е, всъщност няма никакво значение.

Аз луда ли съм – няма да му звънна!И аз си имам своето далече.И някого, с когото да съм някъде.Е, всъщност няма никакво значение.

Той си е там – на своята галактика.И аз живея в моята вселена.Но съм му трънче в мисълта понякога.А той – сълза в очите ми зелени.

Той няма да си вдигне телефона.И аз към моя няма да посегна.Душите ни обаче си говорят.И май че има някакво значение!

Павлина Цалева е учител по български език и литература и философски цикъл в СОУ „Алеко Константинов“, гр. Луковит, обл. Ловеч.

— 58 —

Пейчо Георгиев

ПомъдряванеКолко ли дълбоке онзи кладенец,

във който тъжно пускамененужната си, гузна съвест?

Колко ли високе онзи камък,

по който тайно хвърлямеобиди незаслужени и кал?

Колко ли студениса душите ни,

за любимите ни хора покрай насот глупости и излишна гордост?

Колко ли е дълъгсписъка на сметките,

които плащат грешнитена праведните и безгрешните?

Колко ли е нужновреме, за да разберем,

че мъдростта след всяка грешкае просто остаряване?

Колко ли въпросичакат отговори?

Пейчо Георгиев е учител по математика и директор на ГПЧЕ „Екзарх Йосиф“, гр. Разград.

— 59 —

Петър Брайков

ЕлаСпомни си случая, когатокатурнах вазата с цветя.Стоях виновно – глуповато.Строшен, кристалът заблестя.

Разбрах по погледа ти само,че спомен скъп те завладя.От дума, казана през рамо,и мен ме силно заболя.

Кристална ваза се купува.Било, каквото е било.Нима с душите се търгува?Нима и те са от стъкло?

Животът стане ли парчетаи почне дните да брои,не струва пукната монетадори на смърт да устои.

А колко време сме живели,едва ли мислим за това,и колко пътя извървели,навярно не един и два.

Че миг от минали годиние всяко цветно стъкълце,дълбало зрими драскотинив едно премръзнало сърце.

Ела, ела при мен тогава,нахвърляй съчки над жарта,защото зима се задава,а много дълга ще е тя.

— 60 —

Ела жадуваща и цяла,не стой унила и сама.Ела, макар и посребряла –ще бъде топло у дома.

Петър Брайков е учител по български език и литература в СОУ „Хр. Проданов“, гр. Карлово.

— 61 —

Петя Йошкова

Над мене ангелНапуканите длани на съняи мислите, угасващи без огън,така вървя по пътя на скръбтаи вечността е извор животворен.

Над мене ангел, спускайки крила,с въздишка тиха въздуха разтваряи аромата остър на смърттапо вените безумно пари.

Но аз съм извор чист и светлинаструи и покорява необята,в сърцето пада ангелска сълзаи грее недогаряща и свята…

Петя Йошкова е детска учителка в ЦДГ № 6 „Слънце“, гр. Монтана.

— 62 —

Радослав Георгиев

ЖивописноОбичам те в безкрайното синьо,галактика, събрана във ръце,усмивка в лента – нямо киноза двама със едно сърце...! Обичам те в изпепеляващо червено,прелюдия на нечовешка страстс огъня на всичко забранено,без дъх от пламъци  екстаз! Обичам те в унесено зелено,носталгия и спомен от витражза късче от една Вселенареална близост след мираж! Обичам те в оранжевото непослушнос дихание на топли плодове.Издигане в трептящото – въздушно,поклон във храм без богове! Обичам те и виолетово ревнив,магнитна буря от тревожност.Портрет случаен без мотив,абстрактно – неразумно сложно! Обичам те във цялата палитрав триптих – послание – милувкас античното мечтание – молитваза дълговечност във една целувка...!

Радослав Георгиев е учител по изобразително изкуство в Природоматематическа гимна-зия „Академик Методий Попов“ и ОУ „Константин Арабаджиев“, гр. Варна.

— 63 —

Рашел Леви

ТангоДенят започва с тих и стар рефрен.Тангото е надежда за самотници.Те имат само утрини и вечери,които толкова дълго ще изгарятзениците, събрали световетена думите, размесени от Боги от съдбата скитница навярно.Не кулата – светът да преобърне –доброто ще си търси все начало,а злото безначално – ще препъвасъня и крехкостта на всяко утро.

Танцува чернокож, а сякаш Богприпява ли, припява все рефрена...

Тангото – емигрантско е – все тъй.Сърцето – изначално – там, отвъд. Сърцето – изначално – там, отвъд.

Рашел Леви е учител по български език и литература в 18. СОУ „Уилям Гладстон“, гр. София.

— 64 —

Ренета Стоянова

Учителска есенЕсен е.Цветя и поздрави,а после шум във класни стаи.Започва се.Неумолимо,изтощително,забързано...и все пак хубаво.Млади усмивки,нови въпроси,стари проблеми...Есен е.Щурче пееи плаче за лятото.

Ренета Стоянова е старши учител по български език и литература в ОУ „Любен Кара-велов“, гр. Попово, обл. Търговище.

— 65 —

Рени Митева

АвгустАвгустовски дни – безкрайни, празни,с меки дъждове и твърдо слънце,с гръм иззад черешата,между съседските покриви – дъга близначка.И малки птици – стрелкащи се мисли...Безцветни облачни дипли – сиви и по-сиви въздишки...Искам да се качаи да сляза.Не знам къде...Не знам защо...Тук не живее реалността,а спят мечтите.И моята любов е скрита тук – сред зрели златни сънища,сред маргаритените къщички,сред тревните чадърчетаи едри хитри шипки с шапки,сред черните щурци във фракове,сред гъбения мирис на гората,с три тревни скакалци във шепаи пусната калинка(точка болна... с точки),сред редките мелизми на синигера,изгубил и последната си златна перушинкаот слънчевия вятър в самия край на лятото,сред сините пера на водни кончета,препускащи по синьо огледало,и сред настръхналите таралежни кестени...Любов!Горчива от пелина под краката ми,пияна от презрелите илюзии(къпини – черни, ронещи сеи боядисващи ръцете ми,посягащи да ги откъснат).Къпинено мастило за поезия...

— 66 —

Любов, неудушена още,но в кукувича прежда омотана,обраснала във троскот и вратига...Любов под камък...Като имане,което свети в синьосамо през един-единствен ден в годината...Любов, заровена от толкова години...любов, която ще намериши изровиш,когато се загубиш във гората,и уморен от жаждаще отпиешвода от много, многостранно място...В самия край на август...

Рени Митева е старши учител в ОДЗ с бази в с. Зверино, обл. Враца.

— 67 —

Росица Бакалова

Смокиново сладко Смокиново сладко втавата на мамапогълна очите на котката.  Сиропено, захарномърканеми преде на живота неделите,и сладко, и зърнестоправо в душите ни цели се. Канелена есенсе втурва в леглото ми,под езика си скрила е паяче, протяга се нежностдо карамелено сгушена,открила утеха в гнездото си.  Смокиново сладко втавата на мамапогълна очите на котката.И някак естествено, до ужас е есенно –сезонът, когато прощаваш...

Росица Бакалова e учител по български език и литература в ГПЧЕ „Васил Карагьозов“, гр. Ямбол.

— 68 —

Румяна Шишкова

Тъгата

Китарен звън събужда тишината.Просветва меко сред уюта в полумракаи стихва бавно в кадифето на тъгата.Тя няма име и адрес,но има дом, храна и дрешка. Погълнала нощта като погрешка,превърнала е „утре“ в „днес“.Със меки лапи от кожухче топлоносле потърква и като сита коткасе гали нежно, мърка кротко. Китарата я буди и променя –изчезват лапи, блесват нокти,очите като фарове раздиратна самотата тъмното чергилода търсят още, още, още... В танц снага извила, трепти,вилнее с пълна сила, до изнемога...

Нощ бледнее.На хоризонта поглед свела, мълчи луна двурога.

Румяна Шишкова е учител по пиано в НУМСИ „Хр. Морфова“, гр. Стара Загора.

— 69 —

Светлана Караколева

Между пръститенатрупаха се думитеедни и същикаквото могат ни оставяткаквото не – изтича между пръститес които твоята ръкакрепи безжичната ни връзкаи няма как да кацнатлястовичите ятав горчивата тъгаотново няма въздух от кой ли облак свил е Богза своята брада постеляизтърсва хората като трохисъбират пътя и попътно се разделятснежинките, които аз и типревърнахме в човеципоставихме им за очипо къс опушено сърцеи вместо с шалувихме ги с раздърпани куплети

Светлана Караколева е старши учител по задължително пиано в НУФИ „Филип Кутев“, гр. Котел, обл. Сливен.

— 70 —

Светлина Георгиева

ТамТам аз забравих нещо.Там аз пях безгрижни песни, дълго след като се настани удобно мракът.Там, където детските спокойни дни заспиваха един след друг необезпокоявани, аз забравих свободата на годините, аз заключих завинаги изгубеното някога.

Светлина Георгиева е учител по български език и литература в Американския колеж в гр. София.

— 71 —

Славка Зашева

Живот мой

Истина съм. Нереална.Небе съм изгряло.Порой съм. И рана.И ново начало.И песен, в която без думи се пее.Животи безброй съм.В един ги живея.

Славка Зашева е директор на ЦДГ „Звънче“, гр. Стамболийски, обл. Пловдив.

— 72 —

Станимир Власакиев

На всички васОставям стиховете голинаместо зидани стени,та ако някой го боли –с тях болката си да пребори...

Не мога друго да ви дам –аз нямам други ред уменияи само моите творенияна вас предлагам гол и ням...

Не знам това дали ви стигаили е постен този дар –предлагам го като другарна всеки, дето го достига...

И ако съм дарил усмивка,ако любов се ражда пакили сълза пролее „враг“–то всичко имало е смисъл!!!

30.11.2010 г.

Станимир Власакиев е старши начален учител в НУ „Св. Паисий Хилендарски“, с. Зим-ница, обл. Стара Загора.

— 73 —

Станислав Милев

***Захвърлена детска обувкае моето детство.Кракът на времетосе мъчида стъпи в нея.Пораснала е босата пета.Обувката е тясна.И – смешнадо модерните єгримирани сестри…И радостно ми е,и малко тъжно,Че вместо моятавъв нея стъпвана дъщеря мибосата

пета…

Станислав Милев е учител по български език и литература в Професионална гимназия по туризъм „Алеко Константинов“, гр. Банкя.

— 74 —

Станка Димитрова

Испанската българка

Ако се беше родила туксамо преди няколко века,той щеше да счупи десетина шпаги в коляното сив нейна чест,

щеше да свири под прозорците єсеренада вечер,алборада сутрин.Да разсича със свояcuchillo de cazadorнепрогледната нощнад Алмерєяи кой знаеоще какво.

Но тя е родена другаде, къдетосутрин съседското момче свирваше късо „фюйт“ под прозореца єс тайфата сина път към язовира.Вечер седяха на пейкатав най-тъмната уличкада си разказват„страшни истории“.Градски легенди.Така беше, така беше.

Сега тя е туки чисти прозорците на малък хотелсъс старинна фасада.Древната є косасе отразява

— 75 —

във водата на близката кофа.Кераца от Сунгурларе.Синът є се казва Рохелио като баща си.Дъщеря є се казва Кармен – може бикато нея.

Станка Димитрова е учител по руски език и философия в ПГХ и ХВТ „Д. И. Менделеев“, гр. Варна.

— 76 —

Стефан Узунов

Боси по пясъка

Ситният пясък с кристалчета малки жълтее край нас,летният ден уморен сред тропическа жега изтлява,навред от морето долита на вълните пенливия гласи загадъчна пълна луна в небето след миг засиява!Става на пустия плаж тихо като във храма,в мрежи на стари рибари чувствата днешни се вплитат,после сред късния час стъпките боси на двамабавно по пясъка топъл в мрака самотно се скитат!Някога с тебе съдбата ни срещна на морския бряг,колко ли време посоките наши сближавахме, мила,но ето че твоето тяло, очите със погледа благотново до мене искрят и вливат в сърцето ми сила!Боси по пясъка ситен крачим в минутите днешни,златна звезда на небето сочи ни пътя напреди праведни бяхме, любима, и толкова дяволски грешни,

— 77 —

редувахме в нас топлината с чувства, по-хладни от лед!Ръката ти малка и нежна, с тънките пръстчета твоидокосва ме плахо и в мрака лицата ни влюбено греяти само луната над нас край сините морски покоище гледа телата ни две прегърнати как ще се слеят!

Стефан Узунов е учител по български език и литература и по история в Професионална гимназия по селско стопанство „Боруш“, с. Крушето, обл. Велико Търново.

— 78 —

Стефка Попова

***Разбрах, че остарявам,когато трапчинките на бузите мизапочнаха да се превръщат в бръчки.Две извити чертичкиотстрани до устните ми – подписът на старостта.

Стефка Попова е учител по английски език в ОУ „Климент Охридски“, с. Драганово, обл. Велико Търново.

— 79 —

Тина Маринова

***Разхвърлям думи като върху пясък,изплъзват ми се, крият се в душата ми,потъват в тъмното и нищичко не значат,но знам, че всеки миг ще ме разплачат.

Засядат в гърлото като монети хладни,болят ме мислите за още думи жадни,дали ще мога будна да останасред танца луд на звуци замечтана?

Тогава ме понася прилив тих,прииждат думите и се преплитат в стих,горят, изстиват, губя ги, мълчатв молитва плаха, в таен самосъд.

Повярвах им и в себе си открихнадежда, тишина, прераждащ вик,в душата си ги скрих и съградихнебе и светлина, земя и стих.

Тина Маринова е учител по български език и литература в СОУ „Хр. Проданов“, гр. Карлово.

— 80 —

Тодорка Василева

В края на деняДенят заспива уморен на балкона,подпрял чело в холния праг.Само шосето скимти приглушенос клаксони от автомобилен впряг.Нетърпелива, душата ми в тъмното съблича дневния фрак,окъпва се в очите на ближнияи ляга до него с надеждатада възкръсне утре пак.

Тодорка Василева е възпитател в ОУ „Христо Ботев“, гр. Мездра.

— 81 —

Тодорка Цонева

Всеки път Раздялата – една малка смърт.Не помня кой го е казал.На смърт осъдена съм всеки път,когато те срещна. Не си забелязал.

Срещаме се все на път(пътят е среща-раздяла),но твоите чувства спят,а аз още не съм умряла.

Като казваш: „Довиждане, мила!“,аз чувам: „До другата смъртда си се възкресила!“.Това е лесно. Става всеки път.

Тодорка Цонева е учител по български език и литература в СОУ „Ангел Каралийчев“, гр. Стражица, обл. Велико Търново.

— 82 —

Тотка Динева

По ЕньовденСлънчогледите ми намигат –знаят, слънцето ме обича,аз, с детелини закичена,по росата боса към тях тичам.

Жълто цялата ме залива,дъхави мащерки ме целуват,облак дантелен небето забулваи като самодива танцувам.

Приказка ли разказва небето,притча ли слънчогледите шепнат,но тази сутрин в полетоотново се случи Вълшебство.

Тотка Динева е начален учител в СОУ „Хр. Ботев“, гр. Павел баня, обл. Стара Загора.

— 83 —

Филип Кабакян

НовинаДа се търпим, когато друго нямаме;щом всяка власт все още спори с бога.И няма смърт, дори да отминаватсезонните реки от невъзможност.Но вече избелява като снимкаи сламената шапка на съседа ми. От днеска новината е съдбовна,почти като в съня на слънчогледите.Днес няма лястовици. Тръгнаха си снощибез драми, без парадно разтакаване.И нищо, че до вчера сме пресмяталипазарната цена на красотата си.Съседът ми не вярва в предсказания,а аз отдавна лятото намятам.Но той дори не казва за началото,за края – с морски пясък между пръстите.Какво, че този непокорен августсе цели в нас със лятната си прашка.Животът има само две посоки.

Заминем ли – там някъде ще се завръщаме.

Филип Кабакян е учител по български език и литература в ОУ „Хр. Смирненски“, с. Ново село, обл. Пловдив.

— 84 —

Цветан Михов

ЕсенноВ самотата на мокрия денесента ми подава чадъра.Шляпа в калните локви край менжълтоока, измъчена шума.

Умни щъркели с тежки крилесе сбогуват с гнезда почернели.Те отлитат. И знаят къде.Изкрещявам: „Вземете и мене“.

Те отлитат. Поредна мечта се изплъзва от моите длани.Пада гъста, злокобна мъгла,чувам траурен звън на камбани.

Странно. Губя познатия път.Скрита мъка от джоба наднича.Есента е поличба за смъртили сън на заспало кокиче?

Цветан Михов е начален учител в 3. ОУ „Иван Вазов“, гр. Берковица, обл. Монтана.

— 85 —

Яница Маринова

Песен

Има, има на света песничка една.Тя започва със запетая...,след нея вечно нещо шава.Сложното изречение е сложно, нали, когато в състава си има

две сказуеми. Помисли!Тра-ла-ла-ла-ли.

За да е пъстра конструкторската игра,епитет, метафора се раждат на света.Метонимията друг признак на предмета ще отреди, а градацията по сила тоновете ще подреди.

И сложните изречения са лесна игра,щом съюзните връзки преследват се като във борба.В лабиринта подчинено допълнително изречение се задава.С телескоп съюзните връзки че и да инспектор изречение –

проследява.

Щом която, което, които се появи,не е трудно да се определи, чеизречението е сложно по състав,а подчиненото е определително, всеки забелязва го от раз.

— 86 —

Когато лятото разказва за есента,преизказна форма на глагола е употребена ша-ля-ля.А щом някой заповеднически се държи, повелително е наклонението, нали?

Колко забавна е тази игра...,когато някой на момента говори, пряка е речта.Щом друг думите ще предаде – непряко ще е, момче!Има, има на света, песничка една!За вълшебството на българския език разказва тяна всички добри хора по света.

Яница Маринова е преподавател по опертивна програма ,,Развитие на човешките ресур-си“, учител по български език и литература, гр. София.

РАЗКАЗИ

Многоточиеза бъдеще

— 88 —

— 89 —

Незанемелите спомени

Тазгодишното пролетно равноденствие вече бе отминало и по не-писаните закони на природата сега всяка зора наклоняваше везните в полза на протяжността на деня и светлината.

На пръв поглед и тази сутрин бе обикновена като всички остана-ли. Жизнерадостно слънце надничаше иззад стъклата загадъчно, про-крадваше се през процепите на щорите и изпълваше стаята с лъчите на ново начало. Птичи песни се надпяваха с ранобудни автомобили и напомняха, че е май – месецът на зелени промени, сватбени фиести и стигащи до фантазност понякога планове за летни ваканции.

Анна обожаваше пролетните утрини – особено в почивните дни, ко-гато можеше да полежи до късно, да почувства „уюта“ на водното си легло. Това „водно скривалище“ бе от приумиците на съпруга є Виктор. Анна не се възпротиви на хрумването на своята половинка, защото и на нея сякаш є бе вродено да експериментира, а и впоследствие леглото се оказа не толкова удобно, колкото необичайно „обиталище“. Дъщеричката им Катя от малка обичаше „да се крие“ в него, а когато порасна, деликатно помоли за размяна на стаите, но безуспешно.

Трогателна и своеобразно уникална бе семейната идилия в продъл-жение на години. Бащата пътуваше непрекъснато, майката – амби-циозна, ерудирана, духовно силна и независима личност, се грижеше за детето и прехраната. Все по-рядко през последните години се удава-ше сгоден случай “the family”, както шеговито се изразяваше Виктор, да се събере за повече от десетина последователни дни, но въпреки това всички бяха щастливи. Катя не искаше друго семейство, както това правеха нейните връстници. Атмосферата и духовната бли-зост, изпълваща дома є, я правеха различна и много по-зряла за въз-растта є. Навярно затова 14-годишното момиче прие сравнително спокойно решението на баща си да се изнесе завинаги. Не му зададе въпроси, не го упрекна – щеше да го вижда и да прекарват следобеди и седмици заедно. Да, може би бе егоистично, но останалото бе про-блем на родителите є, на които тя вярваше безпрекословно. Особено на майка си, която (поне видимо) не показваше да е разстроена от раздялата...

Всъщност не би могло да бъде по друг начин. Анна прекрасно по-знаваше своя съпруг, знаеше, че той е авантюрист, човек на силните усещания, чийто живот губи смисъл без пътя, риска, новите хора и преживявания. Тя не желаеше да променя нито мъжа, нито детето,

Антоанета Караиванова-Павлова

— 90 —

които Виктор съвместяваше у себе си. Когато прие да се омъжи за него, прие и мисълта, че той не є принадлежи, че се венчава за ръково-дителя на експедиция “Full extreme”. Може би го обикна толкова силно именно защото съзнаваше колко свободолюбив и волен е духът му, кол-ко мигновено може да бъде присъствието му. Ако му наложеше око-вите на своите изисквания, ако го заставеше да слуша непрекъснати женски натяквания и да носи отговорност за насъщния, означаваше никога да не изживее миговете, които осмисляха дните є. За щастие Анна познаваше тънкостите на човешкото битие. Тя щателно бе изучавала източната философия и религия, бе вниквала години наред в мъдростта на вековете и знаеше не само какво иска от живота, а и цената, която трябва да се плати за притежанието. Да отрече Божието снизхождение и прекараните години блаженство с обичания човек, за нея бе не толкова проява на егоизъм и черна неблагодарност, колкото светотатство. Дъщеря на дългогодишен свещеник, Анна бе закърмена с вяра в провидението, отличаваше се със свръхестествена интуиция. Тази интуиция я обвърза доживот с Виктор, помагаше є в трудни моменти да запази присъствие на духа и усещане за идващо-то Добро. Житейският опит накара Анна да подаде приятелски и с усмивка ръка на съпруга си, да му пожелае „Късмет!“ в отношенията с другата. Болеше я, разбира се. Болеше я, но тя трябваше да понесе последствията на някогашния си избор с лъчезарно лице. Сега нямаше право на глас, защото всичко бе казано някога в местната квартална църква с едно невинно „Да!“ в отговор на Викторовото признание: „Аз не мога да бъда дълго с никоя жена! Да живея на едно място само с един човек – за мен е равносилно на смърт. Приемаш ли ме такъв?“. Тогава Анна не възропта. Днес бе повече от безсмислено. Трябваше да се смее през сълзи, да приема стоически раздялата и да търси начин да бъде щастлива...

Спомените никога не избледняват лесно, но щом не си губил пра-вилната посока, оставаш на верния път, продължаваш да се радваш на дребните житейски радости и да очакваш необикновените съд-бовни знаци... Прозрението остава заключено между думите: „Човек помни, ако иска, и забравя, ако може!“.

Придърпвайки все още сънено завивките, немирен лъч заигра из Ани-ните клепачи – тя доброжелателно му се усмихна. После полуотвори петроленозелените си очи, въздъхна и прегърна в блажена отмала въз-главницата. Беше време за ставане. Нямаше представа колко е часът, но инстинктивно долавяше, че ако иска да изпие сутрешното си кафе на верандата в компанията на ухажващо я слънце, трябва да побърза. Затова стана. Тананикайки си тихичко (за да не събуди Катя, която навярно все още спеше), Анна мина през банята, сложи кафеварката и провери електронната си поща. Имаше да напише няколко писма, но не беше спешно. Тази съботна утрин ангажиментите можеха да поча-кат. Прослуша телефонния си секретар: две обаждания от приятелки, от Жоро, който все по-открито започваше да я ухажва... „По-късно!

— 91 —

По-късно ще се обадя на всички“ – измърмори половинчато Анна, наля си чаена чаша кафе и се отправи към верандата.

Погледът є обходи познатия пейзаж, който винаги с нещо я уди-вляваше. Анна бе пътувала много, ала откриваше тайнствена сила най-вече в родното пространство, в свободното реене на погледа, кое-то тя определяше като „пътуване в Азовото битие“. Можеше с часо-ве да наблюдава една бреза и да не є се насити, да рисува една улица с месеци и да не я опише нито словесно, нито акварелно... тогава, за да се оправдае сякаш сама пред себе си, тя си казваше иронично: „Ех, че съзерцателна натура съм!“.

Тази сутрин, докато се любуваше на безоблачната синева, Анна долови жалостното мяучене на съседския котарак, който явно бе паднал от балкона и не знаеше какво да прави сам на улицата. Жалос-тива по природа, домакинята отиде до кухнята, взе един кренвирш и го хвърли на котарака. При добронамереното си деяние неволно закачи чашата с кафето и бледосиният є халат се оцвети в аромат-нокафяво. Анна прехапа долната си устна и се отпусна на стола. Слънцето светеше право в очите є, тя ги притвори, обезсилена от напора на спомена.

Незаглъхнали камбани оповестиха ранната утрин на 1989 година. Студентското кафене е малък Вавилон – размесени са не само ези-ците, но и интересите, специалностите... Какво да се прави – сесия, изпити... Анна току-що си е купила кафе и тръгва към масата, на която са нейните състуденти. Неочаквано някой се блъска в нея, чашата се изплъзва из ръката є и кафето попива в бледосинята є рокля. Готова да изругае, Анна вдига поглед към блъсналия я младеж и погледите им се сливат. Той протяга ръка:

– Съжалявам... Виктор...Нежна целувка накара Анна да се върне към реалността. Катя бе

станала и като видя халата на майка си, подигравателно нежно є смигна. Анна повдигна рамене:

– Случва се.– Искаш ли да ти направя ново кафе, мамо?– Благодаря, слънчице, не искам. – За мен не е проблем, само кажи. Пък и аз не съм пила все още

кафе.Анна се загледа в класическия овал на Катя, в кадифената є кожа

и правилните є съвършени черти, улови онзи поглед отпреди петнай-сетина години и се усмихна загадъчно:

– Не, Кате, направи кафе само за теб. Аз моето го изпих отдавна – а после добави като на себе си – Направи само на теб... И много внимавай да не го разлееш! Прокоба е...

Антоанета Караиванова-Павлова е преподавател по български език в ДЕСО към МУ, гр. Пловдив.

— 92 —

Бисерка Алексиева

Илюзии

За първи път след заминаването на Тончо Ставрева се оправи бързо. Е, и сега си поплака, че на Коледа синът є ще е далече, но хрумването – как да го задържи по-дълго край себе си – отми съл-зите є и тя взе да крои планове за бъдещето. Всъшност планът бе само един – да му намери момиче, че да не бърза да се връща в тази пуста Европа. И както отначало є се струваше прост, така пла-нът се оказа труден за изпълнение. Къде да намери момиче, което не само ще хареса сина є, без да го е виждало, но и ще го чака? Вяр-но, че Тончо е хубав, но е вятърничав. Все гони Михаля, затова на-пусна университета и хукна по света да си търси късмета. Колко нощи не спа, колко сълзи изплака, колко молитви изрече Ставрева, докато той се би в Сърбия. Смили се над него Богородица, запази го в оня пъкъл, но ум не му даде, та момчето отново заскита и горката му майка не смееше да мисли в какви каши се забърква синът є. И пак молитви… Дарение на църквата направи, когато Тончо почна работа в Белгия. Боядисва лодки, но кой би дал по-сложна работа на човек без образование. Ставрева беше щастлива и не слушаше мърморенето на мъжа си, че като е искал да боядисва лодки синът им, да си е стоял във Варна. Отначало се ядосваше на тия думи. После реши, че доцент Ставрев напълно е изкукал, щом не помни, че корабостроителницата не работи.

Три седмици мъдрува Ставрева. Прехвърля в ума си всички по-знати, които имат щерки. Вися на телефона. Дори парти за съсед-ките направи, но нищо не постигна. Най-сетне, когато съвсем се отчая, срещна Софка. Четвърт век не се бяха виждали. От дума на дума разбра, че Софка има дъщеря – няколко езика знаела, с баща си ходела из Европа, та да му превежда, докато той – Софкиният мъж де – правел там изложби. Да є се не надяваш на тая Софка – каква смотана беше като студентка, а какъв късмет извади – и мъжът є известен, и детето є образовано. А тя – вместо да се радва, се завайкала, че никой не купува картини и че дъщеря є си нямала приятел. Като чу това, Ставрева покани някогашната си позната на кафе. Подшушна є, че Тончо има близки в чужбина, които се интересуват от картини. Софка се хвана на въдицата и взе да я кани на гости. Ставрева само това чака и след два дни се отби у Софкини – хем вилата им да види, хем да разпита за момичето...

— 93 —

Пие кафе Ставрева, но кафето є горчи като пелин. Как няма да є горчи, като гледа как се е подредила Софка – китеници, картини, камина. Е, вярно – най-обикновена осаждена камина, но там плам-тят цепеници и мирише на смола. Откога Ставрева си мечтае за камина, ама нейният льохман едва събра пари да изплати панел-ката. Все є обещава да остъкли терасата, но парите не стигат. То със статиите, които той пише, и с уроците, които тя дава, не може да се подреди дом. Добре, че Тончо им праща по някое евро, та да не тръгнат по просия. Ако не бе той, никога нямаше да купят с доцентската заплата речници на Биба. Биба е дъщерята на Ставреви, учи в езиковата гимназия и мечтае да тръгне като брат си по белия свят. Нека си мечтае – вика си Ставрева, – то от мечти глава не боли, а пък бог си знае работата – няма да ги остави той да кукуват сами, щото сегашните млади не мислят за родителите си… Осланя се на бога Ставрева, но една мисъл не є дава мира –Господ дава, ама в кошара не вкарва. Затова сама тряб-ва да се погрижи за старините си. Ех, да ще момчето є да се върне! Няма да му е зле у Софкини. Вярно, вилата не е голяма, но гледа към морето. А Тончо е оправен, ще донесе някоя пара и ще завърти бизнес. Може хотел да направи или работилница за лодки – знае ли човек… И обнадеждена, Ставрева заразпитва за Софкината щерка. Сякаш съдбата се намеси, та това, което чу, изпълни сърцето є с надежди – момичето е умно, стихове пише – даже книжка издало. Само дето е затворено и си няма приятел. Такъв късмет не е за изпускане! И Ставрева взе да хвали сина си… Е, пропусна да каже, че бе воювал в Сърбия, а и чиракуването му в Белгия представи като учене, но то си бе учене – нали чираците учат занаят. И как-вато е оправна, постигна целта си – взе адреса за електронната поща на Софкината щерка.

После докато пътуваше към къщи, не знаеше да се радва ли, или да се притеснява. А то си бе за притеснение – как нейният Тончо, комуто правописът не е най-силната страна, щеше с писане да очарова момиче, дето си играе с думите. Но геният є отново не я изостави и Ставрева реши, че писмата ще измисля дъщеря є Биба и ще ги праща от името на Тончо.

Като на шега кореспонденцията тръгна в тройна комбинация: Биба пишеше вместо брат си, той одобряваше написаното и пре-пращаше писмото до непознатото момиче. Отначало Тончо се дър-паше. После шегата му хареса и даваше инструкции на сестра си какво да пише. И към Белгия запътуваха писма – пълни с дъх на лятно море. Не щеш ли, тия писма разтъжиха Тончо – стана му студено в чуждата земя и дори Криси (едра и позастаряла белгий-ка) не можеше вече да го стопли, затова той се обади на майка си и поръча да му кажат как изглежда това дяволско момиче и дали е хубаво като на снимката.

— 94 —

Припна Ставрева. Подреди къщата. Наготви като за празник. Изпрати мъжа си на село, та да не обърка нещо. Забрани на Биба да излиза, докато не огледа кандидат-снахата и не я опише на брат си. Малката се ядоса, че объркват плановете є, но от любопит-ството остана. А за да не се притесни гостенката, спретнаха цял спектакъл. Въпреки това девойчето седеше като на тръни, докато майка є Софка бъбреше ли, бъбреше.

Ставрева бе на седмото небе. Мислеше, че такива девойчета вече няма, а то – сам бог є го праща! Е, вярно – дребничко и мурга-вичко, но това не е кусур… И докато режеше сладкиша в кухнята, щастливката запя. Не бе пяла от години. Щерка є не бе я виждала такава и рече – майка ми, ти май прекали с пиенето.

В това време телефонът иззвъня. Тончо! И докато Ставрева сервираше сладкиш на гостенките, Биба обясняваше:

– Бате, тая е голяма селянка. И е по-грозна от Криси.Телефонът първо онемя. После изруга нищонеподозиращата гос-

тенка. Сетне с безразличие заповтаря – та-та-та. В кухнята Ставрева припяваше: „Жени има много красиви по

света…“.

Бисерка Алексиева е учител по български език и литература в ОУ „Петко Р. Славейков“, гр. Варна.

— 95 —

Иванчо

Знаете ли какво е да си третото момиче на баща, който цял живот е мечтал да има момче! Още повече – бащата е бивш вое-нен, за когото службата е била над всичко – след дом, семейство, деца! Знам, че такива са ценностите на всички истински хора с пагони. Моето уважение!

Но моето детство? Много случки си спомням сама, други през годините мама и тати многократно са разказвали при семейни и приятелски гостувания, така че са живи и досега пред очите ми.

Имам красиво име, нося буквичката на баба си Иванка, но за баща ми бях и си останах Иванчо. Споменаването на това име винаги пък е отприщвало вицовете с едноименния герой. Свикнах с „Иванчо“, обръщах се, като ме наричаха така. Някои по-далечни семейни приятели или роднини дълго време питаха расте ли му на момчето п..., което означаваше сърдечни поздрави за мен! Много по-късно или чак когато ме видеха, изненадани разбираха, че всъщ-ност съм момиче.

Възпитавана съм естествено при „строг ред и дисциплина“. Вкъ-щи често се провеждаше „строева подготовка“, за която запомних, че е „основа на висшата математика“. Толкова тренировки преми-нах по домашния килим, а математиката все ми е била чужда и трудна.

О, и аз си имах своята стратегия и тактика на действия вкъ-щи. Направя някаква беля, усещам как ще се развият семейните взаимоотношения и ...започва учение: маршировка с песен – изпра-вена, стегната, с прибрани ръце, както бях научена, започвам да марширувам из хола, пеейки любимата песен на баща си „Велик е нашият войник“. Минавам покрай него, козирувам, а той приема парада. Усмихнат, разтопен от удоволствие, казва „свободно“, „ела тук, на тати войничката“ и световният, т.е. семейният мир е спасен. Този ритуал служеше и за традиционните представления пред гости. Хората от моето поколение много добре знаят – за гордост на родителите трябва да изпееш, да изсвириш, да изтан-цуваш нещо. А като се има предвид, че повечето гости бяха колеги на татко...

А колко „политически“ прах сме чистили с мама вкъщи… Разказ-ваме тази историята като домашен виц. Обикновено в роля влиза

Валентина Райкова

— 96 —

мама: „Мъжът ми и досега много се пали, като гледа по телевизи-ята политически изказвания. Когато като малка дъщеря ми ми по-магаше в чистенето, си знаеше задължението – да почисти праха по мебелите. Като дойде ред на телевизора, се чуваше:

– Мамо, виж колко много е изцапан! Тати снощи пак плю по него.“Вече съм голяма, но не само за баща си често съм Иванчо. Иначе

казват, че съм мъжко момиче. Аз със сладост си спомням за онези „военни“ години.

Валентина Райкова е главен учител по български език и литература в 8. СОУПЧЕ „А. С. Пушкин“, гр. Варна.

— 97 —

С теб съм

В кафенето е мрачно и топло, въпреки студът навън. Аз съм разсеяна и не мога да се съсредоточа. Той ми говори познати неща и усещам как пропускам думите и едва схващам смисъла на каза-ното. Странно – думите са като парцалени кукли, които се разпа-дат от топлината на дъха му.

– Чуваш ли ме? – пита той.– Уморена съм – отвръщам аз с въздишка.– Да си ходим тогава?– Не, не ми се прибира вкъщи, още не – отговарям, но не знам

как да продължа и отново мълча.– Снощи бях в сайта за запознанства – казва той.– Така ли? – поглеждам го изненадана. – И какво правиш там?– Не в този, в който се запознахме... Забавлявам се – отвръща

той и замълчава.– Търсиш готина жена, така ли! Знам аз. И какво? – продължа-

вам да питам.– Една жена ми пише, че ме познава добре – отговаря след мъл-

чание той, без да ме гледа, – но аз не си спомням да съм се запоз-навал с нея.

– Сигурно си забравил – пускам наслуки аз. – Спомни си! Може да си се срещал с нея.

– Не съм – замислено отвръща той, – но тя казва, че ме познава добре. Тя нищо не пише за себе си.

Аз наистина не бях написала нищо, освен едно измислено име Ема.

– Тя ли ти писа първа, или ти? – продължавам да питам.– Не помня – казва той тихо и замлъква.Лъжеш, ти є писа пръв – щях да кажа, но се спрях. Играта ми

харесваше и трябваше да продължа.– Е, какво, определихте ли си среща? – продължавам да питам.– О, не, нямам намерение. – Той ме поглежда със сините си очи

и сякаш чак сега ме вижда. Аз го гледам усмихната, но той мълчи. Дали да му кажа, че тази Ема съм аз. И да се разделим. Беше на-писал в профила си, че търси жената, с която да бъдат едно цяло. Явно не беше я намерил. И самата аз какво правя тук?

– Извини ме за малко – казвам аз и тръгвам към тоалетната. Искам да остана сама. Вътре е тъмно и огледалото отразява син-

Валя Винчева

— 98 —

кава изкуствена светлина. Отново се появяват парцалените кукли с женски лица. Търся отражението си и виждам в огледалото умо-рена и тъжна жена като парцалена кукла. Коя е тя? Ема или аз?

– Защо ми каза всичко това? – питам аз по-късно, когато изли-заме от кафенето.

– Кое..? – пита той.– Ами за Ема, за жената.– Откъде є знаеш името?– Ти го спомена.– Не помня имена, но сигурно съм го казал. Ревнуваш ли?– Не знам, но защо го сподели с мен?– Защото си ми много близка – отговоря той кратко, сякаш се

разбира от само себе си.

Валя Винчева е учител по български език и литература в ПГЕХТ „Проф. Асен Златаров“, гр. Плевен.

— 99 —

Кътче от рая

Старата учителка, отдавна вече пенсионерка, стоеше приведе-на над масичката и рисуваше… Отдадена на своето любимо зани-мание, тя се пренесе в един свят, далечен, красив и мечтан, сякаш забрави за всичко и всички, и сладкодумно заразказва. Говореше бавно, като че премисляше всяка своя дума. Но най-странното е, че слушателят не се гневи, а чака търпеливо…

– Ех, младост! – въздъхна тя. Дългият житейски път беше ос-тавил своя отпечатък върху тялото є, побелелите є коси, но не и върху спомените и живите є очи.

Четката майсторски се движеше по повърхността на платно-то и запълваше празното пространство с фигури, които на мига оживяваха…

– Когато човек е млад всичко е различно.– Така е. Но децата все още те обичат и с интерес слушат

твоите приказки.– Децата – малки душички! Бях млада учителка. Разпределиха

ме на място, забравено от бога. Всички ми казваха, че няма да издържа и един ден. Нямах избор, работата ми трябваше, за да се издържам. Селцето се намираше в подножието на планината. Неповторимата му красота и очарование ме омагьосаха веднага. Въздухът бе чист и прозрачен. Вдишваш и прохлада, и свежест из-пълват цялото ти същество. Девствената природа стоеше като неповторим шедьовър на изкуството… Какво пък – и тук имаше слънце, вятър, птици… А хората – добрички, отзивчиви, гостопри-емни, ме приеха много радушно. Имаше някаква магнетична сила, която ме притегляше. Природата ли, хората ли…?

Месеците минаваха неусетно. В селото дойде инспектор – тя замълча и се замисли. Аз стоях търпеливо и чаках да продължи.

– Хм, сякаш принцът от приказките се появи. Стройната му фигура излъчваше респект и уважение; черната буйна коса, не-брежно отметната назад, постоянно падаше в красивите му сини очи. Очите – най-синьото синьо, което бях виждала. Сякаш море-то и небето се бяха слели в едно. Оглеждаш се в тях и потъваш, изгубваш се. А гласът… Гласът бе най-звънливата арфа на света. Слушаш и не можеш да спреш да чуваш звука… ха-ха – тя се засмя пресилено или може би неловко – сърцето ми спря за миг… Всичко

Величка Илиева

— 100 —

се завъртя в шеметен танц – музика, звук, красота… Навярно това е любов от пръв поглед…

– Ох, трябва да сменя водата, че доста се зацапа.– Дай, аз ще я сменя, а ти разказвай. Какво стана после?– После – въздишка се отрони от гърдите и сякаш нещо неизка-

зано остана в пространството.– Приятно ми е, Иванов – това бе най-топлата длан, която бях

докосвала. Тръпки преминаха по тялото ми…– Аз съм Елена.– Хубавата Елена! – повтори той името ми на глас.После се разходихме. Всичко наоколо беше чисто, бяло и невинно.

Девствената природа опияняваше с белотата си. Нощта бавно разсъбличаше властната си тъмна дреха. Небе и безброй звезди. Тишината се изпълваше с препълнено мълчание. Пространството сякаш се затвори за нас. Изпълни се с топлина и светлина…

Така живо си ги представих, сякаш ги наблюдавах тайничко и с любопитство очаквах какво ще се случи. Тя замълча и се загледа в рисунката.

– И после всеки по пътя си.– Как така по пътя си?– Така било писано. Пътищата ни се пресякоха за малко и тол-

кова.В това „толкова“ се четеше и болка, и тъга, неосъществен коп-

неж, неизживяна любов…– Времето си минаваше. Омъжих се в едно провинциално градче.

Хората бяха различни – лицемерно двулични, злобни и завистливи… Е, имаше и добри хора, но в този момент те просто бяха далеч от мен. Предложението за женитба ме завари неподготвена, но аз твърдо бях решила да приема. Заживях в шумния и студен град. Роднините на моя съпруг така и не се примириха, че съм от бедно семейство…

Старата учителка замълча. Болката є нарастваше и се надига-ше все по-нагоре. Стигна до ларинкса и сякаш я стегна… Водеше двубой със себе си, със спомените си. Искаше да надвие собствения си глас. Тя бе победена и този живот бе победител. Сега повече от всякога усещаше загубата… Лъчезарната є усмивка изникна от дълбините на наранената є душа и тя продължи разказа си.

– Та така. Никога не угодих на свекърва си. Все ми повтаряше: „то с хубост не се живее, иска и пари“. А аз от къде да ги взема? Останах без родители. Роднините помагат, но до време. Всеки си има свой живот, не им се сърдя. Родих две прекрасни деца. Те запълваха дните и нощите ми. Даваха ми сили за живот. И тези дечица в градинката – те топлеха сърцето ми…

– Но какво стана с инспектора?

— 101 —

– Инспектора принц? Беше изпратил писмо до селото. След го-дини се срещнах с моята колежка и тя ми го даде. Не знаела къде съм се омъжила.

– Писмо?– Да. Любовно писмо. Пишеше как се влюбил в мен от пръв по-

глед; как искал да ми разкрие чувствата си…, но тогава времената бяха други. И съдбата беше решила друго… След като си тръгнал, катастрофирал. Дълго време се лекувал. Не пожелал да ми пише, преди да се възстанови напълно. Изчаквал удобен момент…

– Който така и не дошъл?– Да… После се случи така, че мъжът ми замина за чужбина.

След години научих, че той и там има семейство. Естествено, разведохме се. И тогава съдбата ми даде втори шанс. Случайно се срещнах с принца от приказките, вече с прошарени коси, но с все същите живи и сини очи. Съдба.

– И какво се случи?– Видяхме се, поговорихме. Той все още не беше женен. Живееше в

страната на големите възможности. Имаше хубава служба, власт, пари… Предложи ми да замина с него – очите є се навлажниха, но тя продължи да се усмихва. Преглътна и сподавено продължи – не заминах.

В това „не заминах“ се усещаше съжаление, умора, отчаяние, тъга. Сякаш разумът бе надвил чувствата, а не, както обикновено се случваше, обратното. Изгубената младост, изгубената любов я изгаряха отвътре. Сърцето є виеше от болка. Гърдите я боляха от потисканото чувство на безпомощност години наред.

Кой беше виновен? Кой трябваше да плати за всяко унижение, за всяка погубена надежда? Тя обичаше още този човек, но се страху-ваше. От какво ли?

– Какво те задържа тук? – запита тогава господин Иванов. – Децата ли? Домът ли? Работата ли? Провинциалният град ли? Не разбирам! Децата утре ще пораснат, ще разперят криле и ще сви-ят свое гнездо, ще гонят свои мечти… Приятелите? – Разбираш колко са малко, когато изпаднеш в беда. А провинцията си е про-винция. Всичко ти е до болка познато – къщите, улиците, хората…

– Не си прав. Оставам тук при загубената си младост, при децата си в родния им град… Знаеш ли, казват, че когато господ раздавал земя на всички народи, българите както винаги били на работа и за тях нищо не останало. Тогава господ се смилил над тях и казал: „Давам ви кътче от РАЯ“.

– Така отново се разделихме. След време му писах, че синът ми заминава за Америка и ако може, да му помогне в началото. Отго-ворът му беше, ха-ха – тя гръмко се разсмя – още помня писмото наизуст „Задръж го в РАЯ. Аз го изгубих завинаги… Сега разказвам на децата, че има място, където за мен Слънцето не спира да грее; вятърът палавник слънчеви люлки люлее; птиците не спират да

— 102 —

пеят – грабват родените мечти и ги понасят в необятния прос-тор…

– Има място, където цари топлина, светлина и обич; където след тих или пороен дъжд изгрява красива цветна дъга от детски слънчеви усмивки…

– Има място, където те посрещат с обич, блага усмивка, носи се аромат на топъл роден хляб, щастие и радост…

– Има място, наречено България, където живее хубавата Еле-на… Едно КЪТЧЕ ОТ РАЯ.“

Тя замълча. Това е приказка с хубав край или може би не? Време-то и пространството са запазили любовта им чиста, неповтори-ма и необяснима… Колко от нас могат да се похвалят с подобна любов?!

Разказът є свърши неусетно. Тя се облегна назад уморена, но доволна и спокойна, и повтори: „кътче от рая“.

От платното ме гледаха Слънцето, вятърът, птиците, усмив-ките… Това бе РАЯТ, който тя нарисува за моите малчугани, по-жив от живота…

Величка Илиева е главен учител в ОДЗ „Слънчице“, гр. Велинград.

— 103 —

Разкази (Миниатюри)

***Разказвах на децата в детската градина приказка. И при едно

обръщане се видях в огледалото. Дебела, грозна, остаряла, с лоши дрехи. Хич не се харесах. А децата ме гледаха прехласнати. Усещах как им харесва всичко, което им разказвах.

И разбрах!В този момент те общуваха с душата ми, която беше преиз-

пълнена с желание да им достави радост.

***

Бебето лежеше в количка. Не беше красиво. Дрехите и завивките му бяха евтини и грозни. Количката беше стара и изтъркана. Баба му я буташе. Бабата беше облечена с евтини и износени дрехи.

Бабата буташе количката, вперила поглед в бебето. От сбръч-каното є лице се носеше сияние. Сияние на нежност, щастие и умиление! Това изражение беше толкова прекрасно!

Отминах и знаех, че от тази обич ще се родят най-красивите неща в душата на детето!

***Толкова време отмина, а тази картина е запечатана в съзнани-

ето ми и не мога да я забравя. И досега стои пред очите ми тол-кова ясна и жива, като че ли това става сега.

Прекрасна лятна утрин. Отивах при майка си. Близо до дома ни, в малката квартална градинка видях една гледка, която ме порази! Продължих бавно да вървя и не откъсвах очи от нея. На тревата имаше постелки. На тях седеше един млад, брадат цига-нин. До него стоеше едно 3–4-годишно момиченце. Явно бяха прено-щували тук и вероятно бяха баща и дете. Таткото придърпваше нагоре смъкнатия бял памучен чорапогащник на детето. От всяко

Венета Лукова-Кирова

— 104 —

движение и жест на бащата се излъчваше толкова гальовност и трепет. Двамата се гледаха и усмихваха един на друг с толкова обич и проста човешка радост! Бяха толкова красиви! И като че ли изпълнени с благодарност към Всемира. Обляни в утринна слънчева светлина.

Гледах ги като омагьосана! Погълнати всецяло един от друг, те не забелязваха нищо наоколо – нито градския утринен шум, нито преминаващите наоколо превозни средства.

Нищо си нямаха, а в този миг бяха най-богати – имаха всичко на света: слънце и обич!

Венета Лукова-Кирова е директор на ЦДГ № 6 „Чучулига“, гр. Плевен.

— 105 —

Тетрадката

– Не ми се разказва – каза тя. – Толкова истории, откъде да започне човек.

– Ами, отначало! – отвърнах аз.Намерих тетрадката, скрита под стари сметки за ток и ня-

какви фактури. Дядо си беше отишъл от този свят и беше оставил всички онези неща, които са изпълвали ежедневието му. Старото джобно ножче, тефтерче, разни бележки – стояха там, като че ли готови отново да му послужат, ако той се появеше отнякъде и ги потърсеше. Сега ги преглеждах, а баба ми стоеше отстрани и ме гледаше отнесено. И сърдито.

Бях закъснял за погребението. Сигурно щеше да ми прости. Ня-кога. Сега тъгата є се опитваше да се скрие зад раздразнението от тази моя грешка. Тя погледна към разтворената на масата тетрадка. Погледът є се зарея по дългите списъци с имена пред нея. Кориците бяха изтрити и охлузени, а стотината листа – из-писани от край до край. Ред след ред, имена, дати и по една-две думи на някои от редовете. Отначало не разбрах, но скоро осъзнах, че виждам пред себе си една зловеща хронология. Дните и нощите, когато тези хора са умрели. Регистър на мъртвите. График, по който смъртта се е появявала в това село.

– Ако я обърнеш, ще видиш, че има и други – промърмори баба ми.Обърнах тетрадката и отворих задната корица. Там отново

имаше имена. И отново цифри. Тук-там бележка срещу някои от тях. Този път бяха дати на раждане. По средата на тетрадката тези хора се срещаха, списъкът на живите и списъкът на мърт-вите. Срещаха се и се разминаваха. На гърба на всяка страница с имена на новородени имаше имена на мъртви.

– Защо си ги е записвал тези неща? – попитах аз.– Не знам, никога не съм го питала. Нали знаеш… Някои неща

са просто така. Не сме се питали за тях. Виждах го – изважда те-традката и пише нещо, когато чуехме, че някой е починал. После пак я прибираше в чекмеджето. Последните години дори му напом-нях, защото забравяше. Не съм го питала защо го прави.

– А новородените?– Тях започна да ги отбелязва по-късно. Сигурно му се видяха

прекалено много умрелите.

Гено Недялков

— 106 —

Разгръщах листите и погледът ми бягаше по разкривените бук-ви. Виждах хора, които някога са оживявали улиците наоколо, но вече са преминали през вратата към по-доброто място. Първо име, презиме, фамилия. Или просто прякор. И дата, но само една – когато е свършил животът. Зад тези подредени редове прозираха отминали години, шум, разговори, суета, пот, сълзи, бесове и вър-хове. Може би кротки бесове и ниски върхове в очите на общото човечество, но важни в техните отминали светове.

Някъде там, в това хартиено гробище, видях година и две думи – 1983 г. – почина Мама. Без име, без подробности. Върнах назад няколко страници, няколко години, стотина изгубени живота. На-мерих и другата бележка. 1980 – Тате. Отишли са си онези, които са били най-важни, и той е написал само това – мама, тате. Няма-ло е нужда от друго. Основите на неговия свят са се прекършили.

Последната страница беше почти разкъсана. Отгърнах я и там, накрая, видях неговото име. Дядото се беше записал сам при мъртвите.

– Това знаеш ли го? – обърнах се към баба.– Да, знам го. Чудех се дали ще го видиш. Написа си сам името.

И нищо не можах да направя. Не можах да го спра.– Защо го е направил? – недоумявах как му е хрумнало. – Кога е

станало това?– Скоро. Малко преди да си иде.– Може да е усещал, че краят му наближава.– Не знам. Май друго е мислел. Е… има история зад това. Вед-

нъж бяхме чули, че един човек, от другия край на селото, е почи-нал. Беше стар приятел. Чухме и той го записа в тетрадката. Ей така, за да не забрави по-късно. После се оказа, че човекът си е жив и здрав. Но само за няколко дена. Изведнъж нещо му стана, удар ли, какво ли, и си отиде. Този път наистина. И дядо ти си въобрази, че той го е убил. Сложил е името му сред умрелите и това го е изпратило там, при тях.

– Случайно е било. Съвпадение.– Не беше. Има и друго. Тук всичко се знае. Хората говорят, ко-

гато трябва и не трябва. Понякога може да излезе нещо добро от това, но в повечето случаи само гнусотии се раждат. Цялото село знаеше за една жена. Много тежко болна. Много се мъчи накрая. Знаеше се, че няма надежда. Но не свършва. Докторът беше казал, че є дава седмица-две. Да, но минаха тези седмици, минаха още толкова, а душата є още упорства. И ужасите стават все повече. От лежане по гърба є се отвориха рани. В тях – червеи. Изгнива жива. Една вечер си стояхме тук, вкъщи и си говорехме за нея. Ако можехме да направим нещо, да облекчим страданията є. Изведнъж, той стана, взе тетрадката, седна и написа името є. До края на вечерта повече не проговори. На другия ден чухме, че всичко е свър-шило. Жената си беше отишла.

— 107 —

– И той какво? Помислил е, че го е предизвикал?– Ами да! По този начин става, колкото и да не ни се вярва.

Прие го много тежко. Не можеше да се примири, че е отнел нечий живот. Дори и от състрадание.

Казах є, че това просто е било случайно, че жената е била много зле, че понякога се случват такива зловещи съвпадения.

– Не знам – продължи тя с някакъв горчив яд в гласа. – Мисля, че когато разбра, че е болен, той реши да направи същото със себе си.

Казали му, че ако се лекува, има шанс да се оправи. Но той не искал да чака. Записал и своето име в тетрадката. Нямало да има кой да го направи като умре, така казал. Два дни след това извед-нъж се влошил. И на третия ден си отишъл.

– Искаш да кажеш, че е имал още живот пред себе си.– Да, ама проклетата тетрадка го уби. Той я накара – тя се

обърна към вратата. – Махни я оттук! Хвърли я някъде! Изгори я! Прибрах тетрадката. Мислех си за всички хора в нея. Кой знае

какви истории се крият зад тези имена. Каквито и да са, няма да се забравят. Поне тези, които си струва да бъдат разказани.

Гено Недялков е учител по английски език в 4. ОУ „Кирил Христов“, гр. Стара Загора.

— 108 —

„O tempora, o mores!“Учителят трябва да бъде търпелив като вол, добър като агне и телесно здрав като битолски просяк.

Христо Ботев

Някъде в едно N-училище, в час по литература, в Република Бъл-гария. Време, когато учениците са се досъбудили вече и трябва да разредят енергията, насъбрала се в тях след изяждането на поредния хамбургер, изпитата кока-кола или енергийна напитка. Те са забранени според последните разпоредби на здравното минис-терство и не се продават в училищните лавки, но може ли някой да спре изгладнелите пубертети да изтичат извън двора и да си купят от всичко забранено от павилионите, обградили училището като приятелска армия.

Влизам в стаята и започвам с усмиряването на по-буйните с молбата да седнат на чиновете и да си извадят тетрадките и учебника по литература. Половината го правят, на половината на другата половина трябва персонално да им кажа, а последната половина просто нищо не носи. Част от момичетата са дошли с дамски чантички, а част от момчетата – с полупразни опърпани ранички.

„Милено – викам на момичето от първия чин, – защо си дошла без учебника по литература, нямаш и тетрадки!“. „Тежат много, господине, не мога да нося всичко, пък и слушах нашия министър, който каза, че и учебниците са тежки, и раниците са тежки, и учебните програми са тежки и че всичко трябва да бъде олеко-тено, за да не се мъчат децата и да не се изкривят физически и психически… и аз започнах да изпълнявам напътствията му“– ар-гументира се момичето. (Тя всъщност нищо не носи, в дамската є чанта има всичко друго, но не и учебници – най-много някоя те-традка по всичкология.) „Господине, не съм „Милено“, а Милена!“– сърдито ме поглежда госпожицата. Обяснявам є, че такава е зва-телната форма, така е правилно, ама тя и не иска да знае. „Разбра ли, Миленче!“– гледам да туширам напрежението. „А бе господине, не съм „Миленче“, вече съм голяма, обиждате ме!“ – натаралежи се ученичката. Не є се впрягам, явно е станала с дупето нагоре тая сутрин, а отчитам спецификата на възрастта є. Девизът ми през

Георги Сталев

— 109 —

годините се променяше и днес е железен: „Ученикът винаги има право!“. Нещо като лафа от казармените години за старшината.

Вратата се отваря и влиза Жеко, бузест, пухкав, всяко между-часие яде. Кимам му, той ме гледа като теле и мълчи. „Защо закъс-ня? – питам го. – Трети час е вече.“ Майка му не чула будилника и нямало кой да го събуди навреме. Казах му да се научи сам да чува будилника и да не тормози повече майка си. Питам го дали си носи тетрадките и учебника по литература. Отвръща, че мислел, че имали български език. „А знаеш ли съдбата на двете патки, дето много мислели?“– питам го. Знаел за първата, чеши се по главата, не знаел за втората. „Станала професор, Жекооо, Жекооооо!“– на-търтвам аз.

Отивам при Димо да му видя домашната работа. „Нямам, гос-подине, четох много, ама нищо не запомних, много съм тъп!“– са-мокритикува се момчето. „Не се тревожи, има по-тъпи и от теб!“– успокоявам го. Не е тъп, ами мързелив.

„Асене – обръщам се към едно от момчетата, които се опитва-ме да десегрегираме и интегрираме, – ти написа ли нещо за Йордан Йовков?“ „Не съм, бех на село при дедо, офсите се агнеха, та по-магах!“ „Добре, Асене, от тебе ще бъде чевермето за Гергьовден, а от мене тройката за годината!“– шегувам се, ама той е съгласен.

„Господине – вика ми Костадин от последния чин, който блести често с изключителни находки в областта на знанието, – вчера го гледах по телевизията!“ „Кого си гледал, Коце?“ „Йордан Йовков, господине, щял да участва на олимпиадата, много е як!“ Класът се залива от смях, смея се и аз от сърце… „Коце, Коцеее, пак удари десетката, гледал си Йордан, ама Йовчев, бе глупчо!“ – през сълзи му изяснявам грешката.

Спирам се при Иван и му казвам да прочете това, което е на-писал за баба Илийца. „Баба Илийца била много печена и отишла с внучето си в гората за гъби, но ненадейно пред нея изскочил един младеж, който є поискал хляб, но тя нямала и му дала гъби. Той бил облечен в светъл екип и тя му обещала да му донесе тъмна дреха. След това отишла в Бачковския манастир, където срещна-ла патриарх Евтимий, който нещо є се репчел, ама и тя не му останала длъжна, накрая гепила хляб и една дреха. След това тя, внучето, с ладията бързали за гората да се видят с младежа….“ „Стига, стига, Иване, а каква е съдбата на внучето?“– задавам по-следен въпрос. Иван продължава: „Внучето пораснало и след време станало рейнджър, ама сега къде воюва, не знам, господине, в Ирак ли, в Афганистан ли…“

Поглеждам към Дейвид, който е дете от смесен брак, ама много смесен: майка му е арменка от новодошлите, баща му е българин, едната баба е рускиня от белогвардейски произход, а другата ма-кедонка, но не от държавата Македония, за дядовците не можах да разбера… Дейвид също не е на ти с литературата, бях му казал

— 110 —

да се подготви и го попитах за „По жицата“. Започна уверено, като каза, че автор е Йордан Йовков и това доста ме обнадежди… „та, господине, той е бил на война и е загинал в бой на Източния фронт срещу немецких захватчиков!!!“ „Остави това, мойто момче, кажи за разказа, за случката, за героите…“ „ Ами имало един овчар, дето си пасял стадото и свирел с кавал и по едно време гледа, че към него идва някакъв човек, който се казвал Мунчо, и той го посрещ-нал, казал му да седне, да му посвири. Другоселецът взел да разпра-вя, че са тръгнали заради дъщеря си, да търсят в тоя край бяла врана, за да може тя да оздравее. Непрекъснато гледали жиците дали е кацнала нейде по тях, ама по едно време имало само стъл-бове, пък жици нямало. Тогава овчарят му рекъл, че много роми се завъдили тъдява и скоро жица могат и да не видят, ама дано срещнат нейде бялото животно. След това се сбогували и Серафим, така се казвал чобанинът, дълго плакал от все сърце… Ама такъв е животът, господине…“

Звънецът бие, облекчено въздъхвам и отивам да си изпия поред-ното за деня кафе…

Текстът е художествена измислица и всякакво съвпадение с дей-ствителни лица и събития е случайно – авторът!

Георги Сталев е учител по български език и литература в ОУ „П. Славейков“, гр. Димитровград.

— 111 —

В любовта страх няма

Месец септември. Недопито, кафето чернее в чашите като тра-урна лентичка в сърцето, когато си отива мама. Тони седи с при-ятелка. Ранният следобед звъни в падащите листа. Отсреща, в двора на училището детска гълчава запраща топката ту в едната врата, ту в другата посока. Последните летни дни са най-сладки. Тогава се появи той. Заоглежда масите с присвити очи. Един слън-чев лъч се отклони от траекторията си и го посочи.

Познавам го, но откъде? Тони вдигна рамене неопределено.Сигурно е някой артист – афишът пред очите напомни за пред-

стоящото вечерно представление. Тогава още не знаеше, че душата є го е познала. Сините очи

зад стъклата, сребреещи снопчета любопитство покрай бледото с добре поддържана брада лице, привидно спокойните широки рамене, високото открито чело излъчваха и доза суетност. „Професионал-ният навик да виждаш подробностите и да оформяш цялото дава предимството да си едни гърди напред“ – отбеляза на ум младата жена.

Месец по-късно Боян тичаше към нея и тя към него в случайни-те срещи. И се любуваха един на друг, на времето, на поредните си книги, на общите познати.

Тони работеше като учителка. Стройна и усмихната в себе си, в една бистра утрин тя бързаше за час, когато го видя отдалече. Косите є попиха от слънцето, кадифеният поглед доби цвят на горски мъх – как ли изглеждам? Спряха се, нетърпеливи. Говореха съвсем обикновени неща:

– Всеки ден ям по път ябълка и закуската ми свършва пред учи-лището. Изчислил съм го. Искаш ли да пием кафе? – Боян излъчваше свежест и увереност.

– Имам втори час, не мога.Парченце от ябълката беше останало по брадичката. За малко

да посегне да го махне. Не посмя. Може би за пръв път се притесни – искаше да го докосне.

Светлина се отърколи в пътеката им и я направи широка и златна. Все по-често погледите бягаха встрани, за да не подпал-ват. Напрежението постепенно се сгъсти. Няма въздух. Той мъл-чи… Веднъж точно се опитваха да водят разговор, който не касае

Диана Павлова

— 112 —

личните им взаимоотношения, в кафенето влезе момче в дънки, с бяла тениска, позавъртя се като манекен на подиум, едва забеле-жимо се усмихна на Боян и тръгна към вратата. Боян го посрещна и изпрати със замислен поглед. Дори се обърна след хубавото му дупе. А Тони, тя в това време беше обсебена единствено от ми-сълта: „Ако го попитам… магията ще изчезне ли?“. И реши да го направи чрез съобщение на мобилния телефон. Колко пъти писа и изтрива в нощите, когато самотата е най-самотна.

– Не, не можем да сме повече от приятели. – Боян видимо беше уплашен.

Тони сякаш потъна някъде и всичко с нея.Сняг скърца в стъпките. Така вече две години. Тони промени

визията си коренно. Не споделяше с никого. Обичта є стана мъдра и смирена. Търсеше отговори на въпросите сред природата. Чис-тото и необятно синьо на морето я зареждаше с позитивизъм. Отглеждаше своята светлина. И Бог даде втори шанс. Но за кого?

Слънцето засвети отново за двамата. Ухае цветната градина със славеевите трели... Същите места, познатите пътеки. Дока-то той пак не пусна стъклото пред себе си и нe се потопи в своя аквариум.

Загадката застрашаваше да се превърне в мъчителен лабиринт, но съдбата реши да открехне вратата. Беше в Стария град, ко-гато звездите са сякаш кацнали на носа, едри и тежки в тъмно-синята плът на нощта. На масата приятели поети. Градусите държаха горна граница. Огледало като разперено ветрило правеше стаичката да изглежда по-голяма, но и уютна. В първия момент Тони разтърка очи – както є говореше нещо, Боян, зачервен от изпития алкохол, внезапно се обърна. Тони видя как отразената част от лицето и тялото му направиха недвусмислен жест – пока-на за интимност към един от мъжете. Видя и отговорът є дойде много. Изумлението се замени с обида, обидата – с отчаяние. При-родата ли си играеше страшни шеги?

Този път тя си тръгна без питане. Болката изтече в калдъръ-ма – като момиченце плака в тъмното. Времето не забърза своя ход. И я къса нещо тук вътре. Да го срещне ли?

Боян посещаваше психолог. От няколко години известната д-р Илиева работеше върху проблема му – трудно общуване с жените.

– Бояне, ще трябва да ти кажа нещо, което не бива да те шоки-ра. Много дълго преценявам споделеното в сеансите. Поеми дълбоко въздух и го задръж. Ти си хомосексуалист.

Мъж, прехвърлил Христова възраст, с един неуспешен брак и дъщеря тийнейджърка, не можеше да не изпадне в паника при това съобщение.

– Аз – гей… Аз – мека китка… Аз – п…Драмата беше голяма. Дълго се опитваше да смели тази инфор-

мация за себе си, дори посети гей клуб… Боян изчете всичко, което

— 113 —

откри. Последен си тръгваше от читалнята на Народната библи-отека, заспиваше пред монитора вкъщи.

Месеците се нижеха като броеница на монах – бавно и сигурно. Улавяше се често да шепне цитат от Библията: „1 Йоаново 4:18 В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха; за-щото страхът има в себе си наказание и който се страхува, не е усъвършенствуван в любовта“. Към кого да отправи молитва? – Бог знаеше проблема му. И се молеше на себе си за себе си. Не знаеше, че се моли на Бог, който си беше направил храм в сърцето му.

Навръх Нова година. Явлението „Синя луна“ правеше първата нощ брилянтна. Луната лесно откри тъжния прозорец и го обсипа със светлина. Надникна през широкото рамо на Боян. Върху бюро-то му – разтворена книга. Поезия.

БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ

Евнухът хвърля заровете с краки домът му е загадка.Гейовете се множат в семейства,а не могат да се размножават.Това изглежда като да ловишс въдица вратата сии да изпишеш: „Влез, за да излезеш“.Всъщност пътищата ни навън не са ликастрираното Его вътре в себе си?...

Накрая Боян реши. Ще опита. Така се стигна до онази вечер в Стария град. Колко изпи – не помнеше. Едно ясно разбра – загуби Тони. Тръгна след нея в нощта. Но залитна, спъна се в тъмното и падна. Така го свари изгревът – една човешка купчина в кривата уличка. Бездомно псе се беше свряло до него на топло.

Още същия ден Боян влетя в кабинета на д-р Илиева, грубо пре-късна някакъв сеанс. След него тичаше сестрата:

– Но моля Ви, къде така? Върнете се, недейте.Боян не се контролираше:– Аз не съм хомосексуалист, никой не иска да е такъв, никой –

той трепереше целият.Мина време, д-р Илиева роди следващата диагноза:– Бояне, твоята изолация е довела до патологично явление, ряд-

ко срещано – ти си автосексуалист.– Авто… какво? Но какво е това? – Боян не можеше да преглът-

не поредното предизвикателство.– Патопсихологията отчита напредващата нарцистична изола-

ция на индивида и сексуалната „себедостатъчност“, които водят до отклонение от хетеросексуалните контакти, до патологична автосексуалност.

— 114 —

Предстоеше продължително лечение, в което главно лекарство щеше да стане Тони…

Слънцето клони към залез. Тихото и кротко море се плиска в брега – вълните приплъзнат към пясъка, целунат го дълго и нена-ситно и попият в него. От удоволствие той беше поел от карми-новата багра на слънцето. В най-интимната си извивка плажът не е пуст. Два силуета допълват идилията на вълните с пясъка.

– Тук стоях, гледах залива и мислех за теб, а ето там – жената посочи кея, – там изгревът ме откриваше мокра и стихнала – Тони сияе.

Видимо същият, Боян е изцяло променен. Лицето му е озарено от осмисленото чувство. Преплетените пръсти потрепнаха. Боян привлече към себе си светналата от обич жена. Някъде в дълби-ните сред сребристите отблясъци на мидена пазва заби бисерно сърце.

Диана Павлова е учител по български език и литература в СОУ „Св. Климент Охридски“, гр. Пловдив.

— 115 —

Писмо с аромат на лимони

Всичко започна с едно писмо, което открих в пощенската си ку-тия. Малко е да кажа, че се изненадах. Отдавна не бях получавала истинско писмо! Кой ли ми пишеше? Романтично. Сантиментално. Странно? Непонятно, но същевременно и вълнуващо.

Внимателно разгледах плика. Съвсем обикновен пощенски плик. Липсваше подател. Нищо неестествено и необичайно. Вгледах се в печата – беше френски. От град Ментон.

Съвсем бях озадачена. Нямах никаква представа кой мой познат е в Южна Франция.

С вълнение отворих плика и зачетох писмото. Съдържаше кра-тък текст, написан на български с равен почерк. Няколко пъти прочетох тези редове:

„Здравей!След като получиш писмото, моля те, ела в Ментон! Ще те ча-

кам! Поздрави! И“Какво беше това! Не е за вярване! Какво значи това писмо?Започнах да се боря с първите си реакции – да захвърля този

лист хартия и да забравя, решавайки, че е грешка на пощенски служител или да се впусна във френското предизвикателство? Та-кава мозъчна атака последва в главата ми, че никакви новости във фармацевтиката не могат да є отвърнат. Какво да правя? Кой разбърква подредения ми спокоен свят? Защо точно на мен? Къде да хукна сега? Ами ако е клопка? Ако е пощенски тероризъм? Ааа! Ще се побъркам! Разумът ми казва: „Мисли трезво! Не допускай емоции! Те водят до грешки.“ Сърцето ми пък е почти в аритмия, лудо се блъска в тялото ми, сякаш стените едвам го удържат да не изскочи! „Тръгвай! Бързо! Грабни приключението!“

Излишно е да споменавам, че нощта ми беше безсънна и почти трескава. Рано сутринта, почти едновремменно с пукването на зората, изпих силно кафе и реших да се обадя на приятелите си, обнадеждена, че те ще ми покажат правилния път.

Не вярвах, че ще настане още по-голяма бъркотия. Една част от верните ми другари ме възпряха и абсолютно ми забраниха да предприема каквото и да е пътуване, защото би било лудост и безразсъдство. Другите ме настройваха да бъда авантюристка и да грабна мига на приключението. Третите ми казаха да реша сама и да направя своя избор. Ами сега? Чудничко. Графична схема

Евгения Георгиева

— 116 —

като в социологическо проучване. Какво се прави в такъв случай? Ако знаех!

След голяма главоблъсканица, няколко нурофена в комбинация с мента, глог и валериан, взех решение: отивам в Ментон. Все пак се познавах – ако не отида, ще се терзая до края на живота си. Изправям се пред многото въпросителни и тръгвам. Точка. Резер-вирах самолетен билет и нощувка в приличен хотел, без да зная какво в Южна Франция означава приличен.

Най-сетне дългоочакваният момент дойде. В началото на март красивата пролет в Ментон ме призова.

Адреналинът от очакването беше по-силен от дискомфорта на пътуването и се разминах само с гъделичкане в стомаха и преиз-пълнена с вълнение.

Още по-пленително се оказа озоваването ми в Ментон. Извед-нъж попадам на прекрасно място – слънце, слънце, слънце ме обгръ-ща отвсякъде. Усмихват ми се всички хора, които срещам, сякаш се познаваме от векове. Не мога да мисля дали това не е странно. Омагьосана съм от града! Прочитам транспаранта над главата си: „Около света за 80 дни“. Градът празнува! Част съм от Карна-вала на лимоните! Аз съм в центъра на събитието! Какво може да се направи от тонове портокали и лимони! Градините на свет-лината ме омайват с чудни скулптури от плодове, кораби на ви-кинги, фонтани, къщи, часовникови кули, чудесии! Сгради в охра и жълто ме прегръщат усмихнато и усещам топлината и аромата на карнавалното шествие.

Неусетно е изминал денят. Залезът е като окъпан в слънце порто-кал. Ощипах се, за да се уверя, че не сънувам. Изумена съм, че ми се случва всичко това. Истина ли е, или илюзия? Неусетно съм заспала в ухаещата на лавандулов аромат стая, упоена от сладката умора.

Събуди ме закачлив южен слънчев лъч, сякаш галантно да ми на-помни защо съм тук. Чак сега осъзнах, че никой не ме чакаше, както пишеше в писмото. Извадих от чантата си отново поизмачканото писмо. Прочетох няколко пъти редовете с равния почерк. Разгледах внимателно пощенския плик. Прокарах пръсти по грапавата хартия. Изведнъж погледът ми се впи в пощенкото клеймо, вгледах се в дата-та, на която е изпратено писмото и... ахнах от учудване. Беше из-пратено преди една година. В миг ми се зави свят. Миналата година в жилището ми живееше друга наемателка. Писмото е било за нея, не за мен. Секундното ми разочароване се разпръсна от радостните възгласи на празнуващите хора навън и сякаш като ударена от свет-кавична мълния, разбрах, че е трябвало да извървя този път, да пре-одолея страховете си, да следвам изпитанието, да открия нещо тук.

Евгения Георгиева е учител по български език и литература в Частна профилирана гим-назия с чуждоезиково обучение „Челопеч“, с. Челопеч, Софийска област.

— 117 —

Дъждовно време... (Няма нищо общо с едноименния турски сериал J)

Дъждът се впиваше по лицето и тялото ми, сякаш искаше да промие всичко черно, останало в мен. Дори и мислите ми... Дали щеше да успее? Беше студено. А това си е гадно – студени дъждов-ни капки да те шибат навсякъде. Дали да не се шмугна в първото заведение, за да изпия едно горещо кафе? Знам, че погледите на онези вътре щяха пак да се впият в мен с онзи натрапчив и глупав въпрос – тази защо е сама? Е... какво пък, интересът им щеше да бъде първите пет минути, после нямаше даже и да се сетят за мен, друга физиономия щеше да им попадне в полезрението.

Между първите глътки се сетих, че трябва да пропуша най-сетне – така някак си май не ми вървеше кафето. Пък и така опънатите ми нерви накъсаха опаковките от пакетчетата за-хар и начупиха пластмасовата бъркалка... Уж, свястно кафене, а пластмаса… ама нейсе, поне кафето е добро. Гледах през прозореца – дъждът беше се усилил... нямаше и намерение да спре, сякаш ис-каше да ми напомни да си купя чадър. Няма да стане де... просто не обичам да нося чадър.

Спомних си как на онези есенни ученически бригади, преди мноо-го години J, неочакваният дъжд ни веселеше – събувахме се боси и направо през локвите. Асфалтът беше мокър и... горещ.

Защо пък се сетих точно за това сега? Ами мисли... тях не мо-жеш да ги спреш – преминават от години в години, от настроение в настроение. Ето сега през главата ми заседна едно заглавие на Рей Бредбъри – „Смъртта е занимание самотно“. То като се зами-сли човек и раждането му е такова, че и животът му е такъв. Да си призная: най-истинска аз сякаш се чувствам, когато съм сама...

Симпатичната сервитьорка ми се усмихна мило – може би от съжаление, че бях една мокра самотница или щото така ги задъл-жаваха – да бъдат мили с клиентите... Пък може просто да си е едно мило младо момиче, на което още мислите не бяха толкова дъждовни като моите...

Ех, крайно време е да прецапам и този есенен дъжд... и да отида на някое слънчево място, където животът си продължава – някак си…

Женя Димитрова е главен учител в начален етап в ОУ „Добри Чинтулов“, гр. Варна.

Женя Димитрова

— 118 —

Терапия

Ако се чудите защо пиша, то е защото за изслушване се искат пари, поне за това, което е пред психотерапевта. Няма да ви казвам колко ми взеха само за един сеанс, но на втори не отидох, въпреки че обещах. Резултатът от терапията обаче щял да бъде нулев, ако не спазвам стриктно предписанията. И тъй като вече поех отговорността за собственото си его, сега си провеждам те-рапията сама. Хем ще избегна поредния фалит на отдавна фали-ралия си бюджет, хем ще се справя с лудостта. Аз съм и психото и терапевтката. Запомних и даже си записах основните предписа-ния на докторката. Не съм сигурна, че тя не е по-луда и от мен, но стриктно спазвам нейните инструкции, все пак колкото и да е психо, тя е професионалистката. В лудостта.

Говоря пред огледалото, нали все някой трябва да ме изслуша. Урок № 1: Важно е да осъзнаем проблема си. „Нали това правя,

осъзнавам го!“ – отговарям на огледалото аз. На прав път съм. Само че онази отсреща не ми казва нищо по-умно от това, което и сама си знам. Сменям тактиката. Вече си пиша. Имейли. До онази, непозната. Или до другото ми Аз. Пък и... нали трябва да сме в крак с виртуалните тенденции на съвремието. Не е важно на кого говориш, компютърът също може да изиграе ролята на събесед-ник, при неналичието на по-подходящ, а може дори да те свърже с някой мним субект, който също като теб се рее из виртуалното. Втълпявам си, че в тази интимна споделеност все отнякъде ще изникне решението за моите наболели житейски проблеми.

От zori_iav до zori_yav@... . Отварям имейла. Нямам спомен как-во съм си споделила късно след снощи. Връщам се назад като в хипноза. Чета:

Ден първи от моята самотерапия – необходима ми е промяна. Юпи-и-и! Ключовото понятие на моята бъдеща самотерапия е точ-но тази толкова жадувана ПРО-МЯ-НА!

Барът, както винаги претъпкан с досадно предизвикателни фи-зиономии и още по-досадно предизвикателни тела, не чака мен. Примирявам се с идеята да прекарам нощта в едно не чак дотам изискано заведение зад другия ъгъл. И тук клъвнаха. Двама. По-ин-телигентният е лесен за отказване. Като с рентген ме диагности-

Зорница Климентова

— 119 —

цира. Не иска да пропилее вечерта в сантименталности. Другият е лесен. Вече не само жените имат тази привилегия. Преобладава-щата част от представителите на силния пол отдавна са осъз-нали удоволствието от идеята да бъдат леснодостъпни, нещо по-вече – ласкаят се. „Ето го двойното острие на оръжието, наречено феминизъм“ – мисля си, докато придържам пияното боди на мъжа в асансьора.

Огледалото някак съсредоточено ме наблюдава. Какво ли очаква от мен? Извод: Упорита съм, но само в заблудите. Продължавам с терапията.

Ден 2-ри В инструкциите чета: Урок № 2 – Дайте воля на емоциите си. На път за там, дето си изкарвам никога недостигащите финан-

сови постъпления, насреща ми се изпречва тълпа. Рехава, но все пак тълпа. Двама юначаги запречват пътя ми. „Не съм подвластна на всеобщата лудост!“ – заявявам на себе си и колата ми изскимтява, докато онези, изненадани от моята неочаквана маневра, отскачат встрани. „Променям се!“ – заявявам им през стъклото аз. Тези от площада също скандират „Про-мя-на!“.

Ден 3-ти от моята успешна промяна. В имейла си до мен спо-делям:

Късметът подтичва пред усърдно препускащите ми токчета. Смаяно осъзнавам как извисявам осанката си пред очите на боса. Поверяват ми проект, от онези, скъпо финансираните. Не се за-блуждавам, фаворитката боледува, един съвсем навременен грип. В скромното ми убежище се появява вече бившият Мил, заедно с новата. Той очаква драма. Аз изигравам фарс. Отзивчиво помагам за багажа. Новата все още не можеше да повярва – сама се е пре-цакала.

Нов ден: Милият отново се появява. Настоява да изясним отно-шенията си. От посърналата му гримаса разбирам – другата съв-сем доброволно ми го връща, все пак, този е от породата еднодневки. „Отстъпвам те“ – щедро произнасям присъдата.

Ден... вече не помня кой по ред. Но е ден за почистване. Имейлът е кратък, но съдържателен: Изхвърлям боклука.

На следващия ден: Ровя в контейнера. Егоистично си повтарям: „Боклукът си е мой!“.

Още един ден: Защо ли се събуждам с чувството за омърсеност? Мазохизъм. В чиста форма. Отговорността за боклука си е моя! Онези от площада разнообразяват репертоара си с „Бо-клу-ци!“.

Ден... като всеки друг ден: На площада се вихри все същият митинг. Присламчвам истеричния си писък към дисонансния вой на недоволството. Ентусиазмът ми секва в мига, в който усещам пронизващото като пробождане на кинжал сръгване в ребрата, ед-новременно от двете страни. Гласът на недоволството става още

— 120 —

по-истеричен. От моя писък. Късно вечерта изливам собственото си недоволство в чаша огненостудено питие.

Ден пореден от моята промяна: Стриктно спазвам инстукции-те. Да направим нещо за себе си! Яхвам велоергометъра. Пия лепкав чай вместо кафе. Не се събуждам. Кафеварката спокойно ме чака. Знае си, ще дойде и нейният ред. Внушавам си, че забравям ухани-ето на кафе. Поне привидно. Пренебрегвам цигарата. Тя унило изт-лява до разлетите устни на пепелника. Диета? Как изкусително ми намигат онези сладурчета от бонбониерата!

В офиса изпълнявам и най-налудничавите капризи на шефското тяло. Безупречно! Шефът ме наблюдава. Озадачен. Все пак, не пов-дига онзи въпрос за заплатата.

Р. Р. Днес пренебрегнах тълпата.

Следва още един ден: Лечение чрез хиперактивност. Изразходвам стихийното бедствие в мен. Шефът е впечатлен. Впечатлена съм и аз. От самата себе си! Прилагам си работохоликотерапия. При това успешно, но не се справям с урок № ... пореден: Игнорирай дразнителя. Лесно ли е да игнорираш досадния шеф?! Оставам в офиса. В следработно време. Вечерта продължавам с хиперакция – алкохол и секс, без видео. Съвременната еротика ще мине и без мен. В електронния си дневник записвам: Амплитудата на народното недоволство рязко се насочи надолу „До-лу! До-лу“, но странно, с все по-затихващ заряд.

Ден пореден или може би отново Първи – поради неизменната цикличност на времето: Чакам всеки миг да настъпи промяната. Усмихвам се на огледалото. То май не ми вярва. Лудите. Те да са живи!

Площадът се оглася от лудостта на протестиращата еуфория.Един щастлив ден: Случва се чудо! Получавам имейл, но не от

самата себе си, а любовен. Като изключим подробностите – чове-кът живее в чужбина и е много женен – имейлът ми напомня онази отдавна забравена тръпка. Господин Напълно Непознат ще се върне, все някога, и... излишно е да споменавам какво нечувано щастие ме очаква. До онзи сюблимен миг на сбъднати очаквания връзката ни ще бъде виртуална. Вярвам му. Нали все в нещо човек трябва да повярва?!

Воят на тълпата ми напомня „Арията на въодушевлението“ от все още ненаписана опера.

Ден... Моят психохипнотичен сеанс продължава. Взирам се в огледалото. Тази там аз ли съм??? Извод – от тера-

пията няма ефект. Спирам терапията.И отново ден Първи: Онези от площада не се отказват. Не се от-

казвам и аз! Изскимтявам под стъпалото на един хипопотам. Но продължавам! Упорството е гаранцията за успех! Правителството

— 121 —

все някога ще падне – ако не сега, когато му изтече мандатът. Давам своя принос – крещя в изстъпление. Все някой ще падне – властта, тълпата или... аз.

Ден N-ти: Аз очаквам Непознатия. Тълпата все още скандира. Най-безсърдечно я подминавам. Така е, като не са минали през те-рапия.

31.07.2013 г.

Зорница Климентова е учител по английски език в СОУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин.

— 122 —

Милуш

Милуш лежеше на дървения одър в голямата стая и гледаше струйките вода, които се стичаха по прозореца. Навън продължа-ваше дълъг ред от тъжни и кални дни. Вятърът непрекъснато из-виваше и дъждът тихо ромолеше, като обръщаше в блато селото.

Милуш погледна към дъното на стаята, където се намираха дървеният шкаф и долапите, боядисани в синьо. Погледът му се плъзна по наредените на полиците – овчарска гега, десетина чана и тюмбелеци. Лицето му беше избледняло, а очите му хлътнали и загубили предишната сила и живост. Устата му горчеше от билките, които бе пил за лек. Дробовете му хъркаха задавено и проточено свиреха. Гърбът му бе като изгнил. Болката не му да-ваше покой. Вече не си спомняше кой ден беше легнал и кой идеше.

Буковите дърва пукаха в огнището и по тавана се отразяваха и гонеха сенки. Милуш отвори очи, загледа се в тавана и се унесе в миналото. Болката в гърдите не замъгляваше съзнанието му и спомените му бяха тъй чисти и хубави... В болното му съзнание изплува отново образът на стария. Такъв, какъвто си го спомня-ше – висок, вечно брадясал, със сини, много сини очи.

Овцете са издоени и прибрани в кошарата. Над Чернатица при-пада мрак и в синкава здрачина се губят нейните върхове и била. Двамата стоят край запаления огън, греят се и си говорят. Стою Сивков запалва лулата, всмуква жадно от тютюна и от-варя дума пак за овцете. Каквото му е на сърцето – това му е на устата. „Овчарлъкът, синко, е тънка работа – казва той... – трябва да караш овцете полека, да не ги подпираш и назорваш, кога пасат. Сами да си поемат пътя, сами да си лягат на пла-днишка. Сбъркаш ли ги, крият млекото и току-виж, че пет оки във ведрото по-малко си надоил.“ Догаря огънят, изчезва и ликът на Стою Сивков, който преди да умре, завеща овцете и малкото земя на Милуш едничкия син.

Наскоро след смъртта на стария Милуш повика Ташо Кисьов, направи го ортак и подкараха овцете към Петльов чукал. На-правиха егрек, оградиха и сая. На Петльов чукал паша колкото щеш, ама и много вълци се бяха навъдили тогава на това място.

Иван Христов

— 123 —

Милуш имаше големи каракачански кучета, без които не можеше крачка да направи. Но веднъж по бял ден вълк му отнесе коч и кучетата въобще не джафнаха.

Отдавнашна случка и сега вълнуваше сърцето на Милуш. Беше през една мартенска нощ. Затвориха овцете в саята, събраха дърва и накладоха огън. Постоплиха се. Ташо сух, но жилав и здрав човек, взе да се стяга за село.

– Отивам – казва – да пременя ризата на жената в село, пък ти варди да не изколи мечка овцете...

– Щом е такава работата, то върви със здраве – съгласи се Милуш.

Милуш остана сам. Нагледа овцете. Те лежаха вкупом и пре-живяха. След това се прибра в саята и уморен заспа в сеното. По едно време силен шум го събуди. Чу се тропане на вратата и пу-кане на дъски. Кучетата лаеха. Овцете се разшаваха и заблеяха. Милуш стана бързо, запали фенера, грабна пушката и отърча на-вън. Но какво да види? Натъркаляни двайсет брава овце. Вратата разбита. Дебелото дървено серкме, с което затваряше саята, бе пречупено. „Дръж Перчо!“ – викна сънено Милуш на най-хубавото куче. Но като се обърна, видя го да лежи проснато на земята. Мечката не бе пощадила и него. Подплашени се разбягаха и ос-таналите овце. Два дена след това ги търсиха и събираха с Ташо по камънаците. Намериха и една овца, заровена близо до саята в един мравуняк. Същата вечер на това място се появи голяма, рунтава и стара мечка, но когато започна да рови, Милуш, който познаваше хитростта на това животно, я причака и уби.

После я занесоха с Ташо в селото и я побиха на мегдана, за да я видят всички селяни.

На тоя мегдан в празник ставаше голямо хоро, по два-три ката, краят му се не вижда. В такива дни Милуш слизаше в село-то. Той слагаше големия овчи калпак на главата си, обличаше нова долама до коленете и се хващаше на хорото. Стройното му тяло, сините очи и мъжествените черти на лицето караха момите да се изчервяват, щом ги срещнеше с поглед.

На един такъв празник Милуш се глави за Севда – работно и здраво селско момиче. Наскоро след това вдигна сватба. Млад беше тогава Милуш, с буйна кръв. Нищо не можеше да го задър-жи вкъщи, когато овцете му пасяха по Петльов чукал. Един ден нарами торбата и тръгна пеш за Неврокоп, за да поръча чанове по мерак. След седмица се завърна с цяла дузина. Ама да видиш чанове! По три оки единият, а отвънка – изписани. Залюлееш ли ги, пеят като камбани...

— 124 —

Остра болка като с нож отново прободе гърдите му. Пред очи-те на Милуш се залюляват чановете, люлеят се боровете, цяла-та земя се люлее.

В стаята влезе на пръсти Севда, състарена млада жена с раз-плакани черни очи и заплетена до кръста коса. Тя пристъпи плахо, за да не безпокои болния. Притури дърва в огъня и се приближи до Милуш. Севда отметна халището и допря студените си пръсти до челото му. Болният спря да бълнува. Отвори очи и я погледна.

– Да хапнеш малко, Милуш – тихо продума тя, като едва скри-ваше сълзите си.

Милуш закашля сухо и като протегна треперещата си ръка към Севда, бавно заговори:

– Севдо, то се е видяло, че скоро ще ми се кратят дните... Ама ми се иска да умра с отворени очи. Извикай утре Ташовия син Никола да натовари чановете на две мулета и отиде при Ташо. Нека му каже да навърже чановете и прекарат стадото през Голо бърдо. Искам още веднъж да чуя песента на чановете... – като каза това, той отпусна главата си, загледа се в огъня и дълго нищо не продума.

На сутринта Севда изпълни заръката му и като се върна, видя, че Милуш е станал от одъра. За голяма изненада, той беше се пременил сам като за черква. Болният се чувстваше по-добре и тъпаше по стаята. Той вървеше бавно, с тежки къси стъпки, но главата си държеше изправена високо и гордо. Някаква невидима сила сякаш му помогна да се изправи на крака. Мисълта, че ще види отново стадото, го караше да се държи за живота.

Следобед овцете превалиха билото и се спуснаха през зелените поляни на Голо бърдо. Милуш беше седнал до прозореца и с ръце, облегнати на пармаците, гледаше натам, откъдето като бял об-лак се разточи стадото. Разстоянието не е много – половин хвър-лей на пушка. Очите на Милуш блясват, заиграва сърцето му в болните гърди. Той вижда добре. Най-напред върви еркичът и води стадото. На врата му се разлюлява най-големият чан. След него с равна крачка вървят другите два еркича. Чановете им бият като камбани – бодро и тържествено. След тях с бърз ход вървят кочовете, които разлюляват на шиите си тревожно каба чано-вете. След кочовете като широка река се люлее и точи стадото. Тук-там подскачат бели агънца около майките си и блеят. Куче-тата лаят отстрани. Най-отзад върви Ташо и размята гегата. Тази музика залива като вълна нивите и ливадите. Цялата земя кънти. Песента на чановете се люлее на талази и ехото я отна-ся надалече. Пред очите на Милуш се залюляват светли кръгове, люлеят се чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее...

— 125 —

Същият ден Милуш излезе сам отвън на двора. Болката като че ли го напусна. След малко Севда го намери край градината, опрян на оградата. Тя се приближи до него и тръпки я побиха. Севда погледна с въздишка, прегърна го, като че ли искаше да го задържи. Но Милуш все повече и повече изстиваше. Очите му бяха полуотворени и сякаш гледаха към Голо бърдо. Тогава тя скочи като луда, вдигна престилката към очите си, заплака и със зада-вен глас завика по двора.

Иван Христов е директор на ОУ „Св. св. Кирил и Методий“, с. Марково, обл. Пловдив.

— 126 —

45 минути в рая

Една седмица преди края на учебната година. Около 22.11 часа, новините по Националната телевизия: „Инцидент в гимназия в град А. По време на час ученикът И. В. извадил нож, забил ножа в бюрото, разклатил го и поставил ултиматум на учителя по мате-матика: „Пиши терца, докат са клати ножа, щот не знаам.“

Учителят Милев приключваше проверката на писмените изпит-вания на желаещите да повишат оценките си десетокласници по български език и литература. Изчетената от говорителката с чувство на злорадство новина натъжи вече започналия да побелява мъж. През последните няколко години това беше неговият кошмар – да не влезе като герой в новинарските емисии на електронните и печатните медии, които дебнат като лешояди и забиват клюнове в беззащитното тяло на българския учител.

Когато започна така наречената „промяна“, Борис Милев няма-ше още 30 години, завършил висше образование през последните то-талитарни години, преминал през школата на селските училища по процедурата „по разпределение“ и след конкурс започнал работа в едно от елитните училища на града. Като млад човек и учител с оптимизъм прие промяната. Не разбираше напълно притеснени-ята на по-възрастните си колеги от „демокрацията в училище“, очакванията им за ценностен хаос и „слободия“, които максимал-но ще объркат децата и ще ги превърнат в жертви. Почти вся-ко междучасие, години наред, се коментираха демотивацията на учениците, тяхната агресивност, незачитането на авторитета на учителя… Промяната към по-лошо си обясняваха с „объркания модел“, „заговора на американците да разбият образователната ни система“, некадърните чиновници в министерството, „разруша-ването“ на семейството и незаинтересоваността на родителите. Вероятно около 1992 година, след пореден колегиален дебат за де-мокрацията и свободата, гарниран с доста оплаквания от пове-дението на учениците, въпросът „Колеги, през последните години има ли бит от учениците учител?“ на мосю Варлюзел, гостуващ преподавател от Франция, стресна и постави в проблемна ситуа-ция колегията. Той не дочака отговор на реторичния си въпрос и обясни, че тези неща са „част от играта“ във френските училища и в случващото се в България през тези години няма нищо необи-чайно и трагично. Всички бяха объркани и не знаеха да се плашат

Йордан Милков

— 127 —

ли от това, което предстои, или да са доволни, че прословутата свобода по американски и европейски не е факт по нашите земи. Но след 20 години и ние сме като тях (защо не е жив Алеко, та да види, че и ний сме европейци) – и в нашите училища е като във Фран-ция, Германия… (учениците се бият и ръгат с ножове, ученици или родители бият учител/ка, учителка обира банка), слава на Бога, че не сме стигнали американците – да се гърмим в училищата с пистолети и автомати. След тази оптимистична и успокояваща мисъл учителят Милев написа отлична оценка на последната ра-бота, въпреки че до преди това мислеше, че на този калпазанин и петицата му е много, постави всичко в чантата си и напълно готов за утрешния ден на изпитания заспа като младенец.

Точно в 7.30, както вече 30 години, Борис Милев влезе в учител-ската стая, размени с подранилите колеги няколко от дежурните фрази като „Как сте? Днес май ще бъде горещо?“, усети напрежение в стаята и бързо се сети, че колегите му са започнали дискусия по снощната новина. Взе дневника на 10д, излезе в коридора и пусна кафе от автомата. Спомни си, че преди 5 години заедно с кафето запалваше и цигарка в стаята за почивка на учителите. Вече от 5 години не пуши, това решение беше отказване от поредното малко удоволствие или май от предпоследния порок, ако перифразираме онази прословута мисъл: „Не пия, не пуша… тез три порока ги нямам“. Звънецът за влизане в час го свари на последната глътка кафе. Пусна чашата в кошчето и влезе в класната стая.

Прието за нормално за първи час, учениците се влачеха 10 ми-нути след началото, недоспали след поредния купон или среднощ-но бдение над компютъра, сядаха и започваха сладка приказка с комшиите по маса. Учителят Милев започна да връща писмените изпитвания и да нанася годишните оценки в дневника.

– № 12, Иван, ще има за годината четворка, по милост, защото не съм видял очите му през половината учебна година.

– Как четворка бе, даскале? Ти знайш ли, че са ми обещали екс-курзия на Бахамите. Само ти се прайш на интересен, с твойта четворка ми разваляш успеха – стана и обърна масата.

Започнаха дюдюкания, подвиквания, тропане по масите… Милев забърка нервно в чантата си, за да извади останалите писмени работи и напипа някакво желязо. Извади го – пистолет, необясни-мо как се е озовал в учителската чанта. В следващия миг удари с пистолета по бюрото и привлече вниманието на учениците. На-сочи пистолета през отворения прозорец, дръпна спусъка – чу се оглушителен изстрел. Всички ученици в класната стая замръзнаха по местата си.

– Струпайте всички маси и барикадирайте вратата – с влас-тен тон издаде заповед учителят. Сядайте на пода и слушайте добре. Днес ще имаме час по изповед. Ще бъдем добри и ще учим в райското училище.

— 128 —

Учениците бяха спокойни, лицата им, озарени от ореола на дет-ската чистота и невинност. Иван първи започна с извинение към учителя своята изповед…

Бащинска усмивка се появи на лицето на Борис Милев и само като си представи, че сега вече звънят на 112, след минути вой на сирени ще огласи квартала и училищния двор… се почувства важен и необикновен. Най-после ще разберат кой кара влака… Най-после е в райското училище.

Обезпокоена от шума, директорката на училището отвори вра-тата на 10д клас – учителят не беше в учебната зала. За първи път в учителската си практика Борис Милев закъснява за учили-ще. Директорката звънна на GSM-а му и се изненада – отговори женски глас. През силния плач успя да разбере, че когато като всяка сутрин алармата засвирила „Върви, народе възродени“, съ-пругата му го побутнала да става… и с ужас установила… че е мъртъв.

Йордан Милков е директор и учител по български език и литература в ГПЧЕ „Васил Карагьозов“, гр. Ямбол.

— 129 —

Хляб за кучето

Като ученик не харесвах особено г-жа Бойчева. Тогава тя бе минала средната възраст, ходеше облечена само в строг костюм, с неизменна копринена лента, стягаща гъстата и кестенява коса на главата. Преподаваше ми български език и литература и го правеше толкова всеотдайно, че почти бях намразил предмета. В часовете тя се държеше изключително сериозно и изискваше от нас подобно отношение. Казваше, че езикът на един народ е най-важен от всичко. За четирите години, през които ми бе учителка в гимназията, не чух да излезе нищо смешно от устата є, нито видях усмивка на лицето є. Тя просто бе образец на консервативен учител, нещо, което не съм срещал от години вече.

Откровено казано, не бях от най-добрите ученици. Случвало се е да получавам двойки и шестици по някой предмет, без това да ме вълнува особено. Причина бе изключително услужливата ми памет, благодарение на която можех да прочета урока в междучасието и после да го разкажа за отличен. Бях си направо мързелив, но уроци-те и училището никога не са били проблем за мен. Това ми изигра лоша шега, когато се наложи да кандидатствам в университет. Разчитайки на природните си заложби, аз подцених приемните из-пити във военното училище и се класирах едва трета резерва. Мечтата ми от дете бе да летя, затова реших да стана военен пилот. Когато всички приети се записаха и дори първата резер-ва остана да подсмърча извън вратата на военното училище, се сетих, че успоредно с изпитите за летец бях правил компания на едно красиво момиче да кандидатства в института за учители. И тъй като тя кандидатстваше по специалността „Българска филология“, аз също бях подал документи и държал изпити по пред-мета. Резултатите вече бяха излезли, но понеже професията на учител изобщо не ми влизаше в сметките, дори не бях проверил дали съм издържал изпита. Прибрах се у дома и с учудване наме-рих известие, в което ме уведомяваха, че съм приет и до опреде-лена дата трябваше да се запиша за студент. Родителите ми не бяха особено възхитени от резултата на кандидатстудентските ми напъни, но предпочетоха да ме издържат и да уча за учител, отколкото да си губя времето с някаква посредствена работа за унизително ниска заплата. Така, някак случайно станах учител, ожених се за красивото момиче, с което заедно кандидатствахме,

Красимир Бачков

— 130 —

и създадох семейство, деца, а по-късно си купих и жилище. Вярно, че ще го изплащам, докато се пенсионирам, но така е, когато човек се отнася несериозно към собственото си бъдеще.

Напоследък забелязах неприятна промяна у себе си. Докато в първите години като учител ходех облечен предимно в дънки, кари-рани ризи и дебели, пъстри пуловери, сега започнах да нося костю-ми, при това сиви – цвят, който ненавиждам, откакто се помня. Отначало в уроците се забавлявах, шегувах се по всевъзможни по-води, а сега наблягах главно на учебния материал – строго, после-дователно и дори скучно. Не знам дали от възрастта, рутината или нещо друго, но все повече заприличвах на бившата си учителка г-жа Бойчева. Това ме дразнеше, защото си давах сметка, че систе-мата ме е победила. Аз също се бях превърнал в клише на консер-вативен даскал, нещо, което винаги бях презирал.

Така неусетно дойде и този 24 май. Облечен като сив мишок от някоя дипломатическа мисия, излязох от къщи, за да се присъединя към манифестацията в центъра на града по случай празника. Ут-рото на освободилата се от студа пролет бе пълно с чирикане на врабчета, весели възгласи на устремени към центъра деца и звуци на „Върви, народе възродени“. Не знам защо, но винаги съм смятал този празник за най-българския и съм му се радвал най-много. В приповдигнато настроение стигнах края на улицата и там, до контейнерите за смет видях... г-жа Бойчева. Някак се бе смалила от възрастта, лентата през вече побелялата є коса бе на петна, а избелелият от дългото носене старомоден шлифер си бе направо мръсен. Тя ровеше в контейнера, като събираше парчета хляб в една найлонова торба, също като клошар. Бях потресен! На връх професионалния си празник получавах неочакван подарък от съдба-та. Деградацията в българското образование се бе явила в образа на бившата ми учителка. Кой знае, не след дълго може би подобна участ очакваше и мен? Машинално спрях и поздравих:

– Честит празник, г-жа Бойчева!Бедната жена рязко се дръпна и изпусна торбата. Притеснено

събра разпилените по земята парчета хляб, надигна се и запита:– Подигравате ли се с мен?– В никакъв случай! Бяхте ми учителка, а сега сам работя като

учител. Тръгнал съм за манифестация.– Хм. Да-а-а...! Разбира се! – промълви тя. – А аз отдавна вече не

ходя на манифестации!... Свърши се тя!През мътните є очи премина за миг светлинка, после се сведоха

и като проследиха лекьосания шлифер и неуместно пълната с ог-ризки хляб торба, тя въздъхна:

– Събирам хляб за кучето. Пенсията не стига и...!– Разбирам! – бръкнах за портфейла си. – А ще позволите ли, по

случай празника да му купите малко месо?

— 131 —

Тя погледна с изкушение банкнотата от десет лева, която є подавах, преглътна сухо и рязко вдигна глава:

– В никакъв случай! Ако приема парите, ще се изравня с прося-ците! Може да съм зле, но... не чак дотам! Вървете си на празника, младежо, докато все още го имате!

Покрусен тръгнах за манифестацията. Кой знае защо, в главата ми се въртеше мисълта, че е добре да стоя и в родината си, дока-то... все още я има! Защото, както е тръгнало...!

Красимир Бачков е старши учител по технологии и изобразително изкуство в 7. СОУ „Найден Геров“ , гр. Варна.

— 132 —

Некролози

Има една книга на Уилям Сароян със същото заглавие. Това е сборник разкази с истории за познати на автора хора, чиито не-кролози са се появили във вестници или някъде другаде. Въпреки стресиращото заглавие, писателят разказва весели и оптимистич-ни истории, сякаш иска да ни каже, че некрологът не е краят.

І.Когато се появи некрологът на Гинчо, хора от квартала ни ре-

коха: „Абе той е млад, бе!“. Други им отговаряха, че вярно – млад е, скоро надхвърлил четиридесетте, ама много е пиел. А да се каже за някого от нашия квартал, че е пиел много – това значи наис-тина много, нещо достойно за Гинес или както се казва – като за световно. При такъв факт тюхкането и съжалителното цъкане с език ставаше безпредметно.

От некролога си Гинчо ни гледаше намръщен, мрачен и излъчващ омраза и някаква погнуса към гледащите го, а най-много може би към себе си.

Снимката му бе анфас, черно-бяла, сигурно за последната му лична карта. По лицето му се забелязваха всички следи от якото пиене, на което се бе отдал в последните си години: торбички под очите, надебелял нос, дълбоки черти по лицето от бръчки, но и от белези от побоища, в които често се забъркваше Гинчо. Такива му бяха аверите – пиеха, за да се сбият, или се биеха, за да се напият – не можеш да ги разбереш.

От години Гинчо не работеше нищо, но пари за пиене винаги имаше. В голямата къща, построена някога от родителите му, Гинчо вкарваше квартиранти – от кол и въже ги намираше, но винаги имаше мющерии. Ако не му плащаха – гонеше ги незабавно и се биеше с тях, ако искат да го замъкнат с неплатен наем. По-някога наемателите го биеха, но Гинчо не даваше никому аванта и „бизнесът“ му не пресъхваше, както и меракът му да се напива и да се бие.

Майка му, висока и кокалеста жена, живееше затворено, не об-щуваше със съседките и не се оплакваше от нищо. Но един ден тя не издържа гюрултиите, пиянските запои и побоища у дома є, съ-бра си багажа и се пресели в някакво село да живее при сестра си.

Гинчо даде още на другия ден стаята є под наем.

Любомир Петров-Пидов

— 133 —

ІІ.След немного време се появи втори некролог на Гинчо, сигурно за

четиридесет от смъртта му. Майка му се бе върнала вече у дома си, а наемателите, и без бой, един по един изчезнаха нанякъде.

Снимката на некролога е друга, цветна. На нея Гинчо е много по-млад – от времето, когато бе женен и имаше дъщеря. Снимка-та е направена, изглежда, на някакво семейно тържество. Гинчо, разположил се на канапе, с разкопчана риза и щастлива усмивка на успял тотомилионер, излъчваше самоувереността на победител, на доволен от силата си мъж, при това и хубавец.

Жена му бе чехкиня: слабичка, бледа като светица, послушна и тиха, дори името є комшиите не научиха изцяло, нито пък откъде е точно или какво е било житие-битието є, преди да я доведат в нашия квартал. Само се знаеше, че е чехкиня, която Гинчо е завла-дял на морето и я е довел за жена.

След смъртта на баща си Гинчо стана сайбията на дома, това бе нормално за всички освен за чехкинята, която изненадващо из-бяга от законния си „господар“ заедно с дъщеричката си.

След това Гинчо стана мрачен, започна да гледа презрително всички и да пие така, че да се напива до обезумяване.

ІІІ.Мина се време. Беше изтекла цяла година и се появи нов некро-

лог. На него Гинчо още по-млад, сигурно от абитуриенството си. Красив като бог на красотата, с бяло лице на ангел, с руса къдрава коса като на амурче и очи на киноартист от плакат на любовен филм. Красив, та дрънка, ще кажат някои.

В гимназията винаги го включваха в рециталите, стоеше обез-ателно в първата редица. В кварталното читалище го канеха да вземе участие в театрални постановки, но накрая все му се из-плъзваха ролите, за които го гласяха. Режисьорите хем го хвалеха, че е красавец, а все се отказваха от него накрая – не бил напускал кожата си, представял себе си, а не ролята на героя, подчинявал ролята и т.н. Въобще, трябвало да учи, ВИТИЗ бил за това и други неща.

Гинчо не стана артист, но бе сред най-красивите абитуриенти от своя випуск, ако не и най-красивият.

Започвам да чета текста под снимката. Дълъг е. Майчини вопли един след друг се редят. Леко ме стяга гърлото. Прескачам част от текста. Чета края. „Търся те. И вия, вия от мъка, чедо, защо-то не знам къде си. Майка ти.“

Любомир Петров-Пидов е директор на 156. ОУ „Васил Левски“, гр. София.

— 134 —

Чудесен ден

Часовникът звъни, та се къса. Асоциацията със звънец отдавна съм я отметнала, сега стига да отметна одеялото. Сякаш ми правят акупунктура на мозъка! Още една минута само, две, трич-ки-и-и. После просто ще вървя бързо – подтичвайки. Четири, пет, дванадесет... Ще броя като абитуриентите...

Вече е пуснато радиото в хола. И лампа свети даже. Николай отново прави нещо като утринна гимнастика. Детето ме засрам-ва поредна сутрин. Трябва да предприема нещо и аз, защото разпо-лагам с ефектни видими паласки. Друг път ще боря тая пресечена местност! Предстоят ми шест часа един след друг – български и английски, плюс събрание и една друга женска работа. Мъжът ми е нощна и ще дойде всеки момент.

Добре е, че се накъдрих преди седмица. Синът ми я определи като кошница новата прическа, мъжът – като каска, но те, раз-бира се, нищо не схващат от погалване на душицата и спестени сутрешни усилия. Масури поне няма да въртя. Просто тук-там ще мачкам с мокри пръсти и ефектът е почти задоволителен.

Кухнята ме зове като шаман. Прескачам полегналия на мокета Николай с обичайното: „Супер ден, маме!“ и продължавам. Закуска-та да бъде каква? Полезна. Значи-и-и... Без сутрешни блокове! Пус-кам канала с народна музика. Откакто видях обявата, че дъщеря поздравява майка си и баща си по случай успешно закланото прасе, тази телевизия ми е любима. „Не се бели, моме, не се църви...“ Това е по-добре от каканижещи лели и чичовци. За Николайчо – филия с кашкавал, за мен – кафе и... О, няма захар! Е, днеска є е ден. Ще купя.

– Мамо-о-о! Каква е тая филия, бе! Не стига, че ми викат очи-лат, ами ще ми викат дебел и очилат.

В мен се заформя явно негодувание, насочено срещу собственото ми дете.

– Ти, сине майчин, на филия с масло и настърган кашкавал ли ще се надуваш?

Че е дебел, дебел е, но какъв да е, като и двамата с баща му сме над нормата. Предполагам от лошата храна. Не може да е като тополка. Реакция – фръцване и тръшване на врата. В 7 без 25. Гла-ден да седи, за да му дойде акълчето!

Любомира Петрова

— 135 —

Мъжът ми все още не е вкъщи. Обажда се да каже, че има нова поръчка и трябва да включи допълнителна техника. Ще работи, докато шефът каже. Да не е ставал инженер! Е, някога беше модер-но, че даже и се гордеех с него... Остава да си подредя освен косата и главата отвътре и да продължа с мантрите. Денят е хубав, аз съм хубава... Всичко е ОК, докато Николайчо не го трансформира.

– При дебели родители аз каква вина имам! Дай 4 лева за фреш и зелен чай.

– Ники, ти няма, мамо, да отслабнеш с тия диети! 4 лева за фреш от портокали, които са немити и друснати в машината, та да ги пресова, няма да ти дам. Зеленият чай е оцветен и не е полезен. Ще си развалиш стомаха. Ти сега растеш. Де на мен да ми направи някой филия с настърган кашкавал!

Последното изречение е произнесено със специфична интонация, като особено наблягам на последните две думи.

– Аз тогава сам ще си изкарам парите! – заема Николайчо ата-куваща поза.

– Как? – питам.Измрънква нещо, докато е почти пред външната врата. Аз ще

го изпусна точно преди да ми каже как дете в пети клас си докарва нещо отгоре над джобните. Правя лек скок и го достигам – уж за да помогна с якето. Държа го малко по-силно за ръкава.

– Продавам домашни по 1 лев. Сега по 50 стотинки ще ги давам, за да подбия ония двамата чукачи от класа, ама те ще ме набият. Така ще имаш очилато, дебело и набито дете. Дано си щастлива!

Николайчо изхвърча, а аз съм нокаутирана като родител и учи-тел, като любител психолог и относително добра домакиня в 7 без 15. Светът е хубав, светът е чудесен, светът има нужда от моята песен.

Къде ми е чорапът? Търси, търси! Единият е читав, но други-ят – с бримка. Абе кой ще разбере, че е с бримка?! Да не би да ме събуват на работата! Докато пресичам на червено, е, някакви си там 15 секунди и коли няма, си мисля, че ако ме блъсне кола, всички в болницата ще разберат, че ходя на работа със скъсан чорап. Без произшествието да се е реализирало наяве, запъхтяна акостирам пред училищната порта. Надежда всяка тука оставете.

07.27 часа. Материалната книга ще почака. Аз се мятам в пър-вия час с 12. клас. Екстремното започва. Матурите чукат на вра-тата, но не са на дневен ред поне в този клас. Връщам тестове – твърде любопитни. Сали Яшар се е превърнал в Али Ръза, Шаки-ре – в Шакира, а Серафим е шестокрак ангел, който ще остане в аналите на историята с това, че си е дал парите за яке на една жена. Палтото на Йовковия герой на няколко места се видоизменя в балтон и шуба. Колко да им пиша? Угнетена ли съм, провалена, замислена, за кратко разсмяна, после малко тъжна, нереализирана,

— 136 —

кисела, огорчена? Някой да раздава работещи мантри? Моят Нико-лайчо дали си е продал домашните?

Втори час – пак с 12. клас. „Ще изпитвам!“ – обявявам страхо-вито. Спокойни са. Това е добре. Може би са подготвени, може би не мислят за бала, за роклята на оная грозотия от другия клас, за гаджето, за колата на гаджето на най-добрата приятелка, за оная по математика, дето ще им съсипе дипломата, за екскурзията в Бордо, щото в Турция е тъпо и за плебеи, за това, дали ще са свър-шили средногорките в павилиона. Къде съм аз?

– Какво цвете има между телата на Рада и Шибил?Стефан вдига ръка, ама така, че все едно се протяга по време

на йога практика.– Госпожо, настроен съм благотворително, ще ви кажа. Карам-

фил.Аз, да си призная, съм истински щастлива от отговора. Ей, ня-

кой ме чува, не всичко е провал, имаше смисъл да говоря надълго и нашироко, да анализирам опозиции, цветове, имена, художествени изразни средства, да търся под вола теле! Браво, Стефчо! Поглеж-дам отвисоко другите.

– Виждате ли, момчета, като се чете, всичко е ясно! И имате цяла точка на матурата.

Стефчо ми обръща усмихнатия ден наопаки. – Не, госпожо, нищо не съм чел, ама нали на умрелите им слагат

карамфили.Ами аз сега какво да кажа. Минавам на рок вълна.– Е, в клипа на Guns N’ Roses – „November Rain“, върху ковчега

има рози, калии.Намесва се оживено един мълчанко – Светлин:– Абе, к’во на чалгари ша им говорите за рок?Отзвукът е по-скоростен от снайперист:– Аз пък умен метъл не съм видял. Плюс т’ва Преслава да ти

запее – ни гънс, ни мънс.До края на часа остават 7 минути. Ами сега? То се завъди му-

зикантски спор. Как да ги уплътня тия 7 минути професионално? – Банда, как се пише: отвертка или отверка?Ивайло вдига ръка. Той е видна мълчанка... Май не съм сигурна

точно как му звучи гласчето.– И по единия начин да е, и по другия – няма значение. Накрая

всички ще умрем.Следва едно кратко и неопределено от класа: „Тоа па! Хейтър!“...Остават 6 минути. Влиза лелята със списък с наказания. Чета

го, давам за домашна последната задача от матурите, защото е много важна и с най-много точки. Тя впечатлява Атанас, който пита дали може да бъде искрен, докато пише. Кимам утвърдител-но, макар че това е коментирано многократно. Той заявява, че тогава матурата няма да я вземе. И звънецът бие. Очистително.

— 137 —

Четири часа – с единадесети и пак с дванадесети клас. Имам английски обаче – с по-специфични класове. Децата са на вълна преводи на песни на момчешки групи. Има и една-две почитателки на Адел. Малко тъжно, но английският по върви от българския. Класовете са с едни такива амбициозни хлапета, които успяват да засрамят другите или да ги увлекат. 90 процента искат да учат в чужбина. Не знам, но и ръце сега се вдигат, и шестици хвръчат. Така де, няма да си ги нося на оня свят! Даже получавам комплимент от едно момиче за прическата. Била малко накриво, ама иначе – хубава.

В 13 съм фрий до 14. И не съвсем. През това време навъртам два телефонни разговора. И мене ме търсят. Освен това съм дала два лева назаем, една прозрачна папка – завинаги, услужила съм с лепило и тиксо на моя клас и съм парирала два опита за обиди между подрастващи. И едно любовно терзание разреших. Тъкмо да се почувствам като добрата фея, телефонът ми звъни. А, бащата на Невена! Няма „здрасти“, няма „добър ден“.

– Госпожо, дали сте на моята нек’во червило...– О, господине, здравейте! Да, ама е чисто ново, не е използвано

– решавам да подчертая, да не би да си е помислил нещо друго. – И не е скъпо, не се тревожете, подърък ми е, а тя го хареса. Няма да го ползвам, защо момичето да не се...

– Ама госпо’о, как така си го позволявате! Тя, моята, да не е някаква такава. Червило пък чак ша є давате. Ми да я ожените поне! Аз в училище за т’ва не съм я пратил.

Успявам да кажа, че това просто е бледорозов гланц. „Но да, щом не разрешавате... Няма да се повтори. Съгласна съм с вас.“ Телефо-нът се затваря без довиждане и приятен ден. От негова страна.

Звъня аз на бащата на Сашко. Детето е от моя клас и като класен съм длъжна да кажа, че не учи, а учебниците му са под-вързани с вестник на хранителна верига. Някак не е естетично. Имат фирма. Не е социална аномалия. Атакувам.

Отговорът е леко стресиращ. И ми трябва мантра за след това. – Аз, госпожо, от Сашо повече от тройка не чакам. То не може

да са учени всички! Който иска, да учи! Ми не ми звънете за тия работи! Ако отсъства – тогава.

Дочуване. Дочуване. Слушам и изпълнявам. За подвързиите време не остана.

Третият разговор е свързан с една майка. Аз звъня и затварям, защото сметката за телефона ми изяжда други разходи. Тя звъни и затваря. Аз звъня и не затварям. Обяснявам, че събираме пари за театър. Дали Марина ще дойде? „Не, защото нямаме пари. Те-атърът не е задължителен. Какво толкова там ще видят, дето е по-различно от телевизора?“ И аз съм си добре, получавам заплата, пари за телефон все ще намеря. А тя от две години е безработна.

— 138 —

Явно съм є в черния списък на българските учители. Нищо де. Аз ще звъня. Искам денят да е хубав, да е чудесен...

Събранието ме държи слисана поне половин минута. Защото е изборно и защото виждам елементи, които не свързвам с нищо добро. Проверявам Николайчо, който, бащичкото, не ми вдига теле-фончето. Ще съм разярена довечера. Шивачката ми взима четири лева отгоре, защото не може да ми върне. Ама тя по някакви ста-ри цени ме таксува, подчертава, защото все пак пиша есетата на дъщеря є – студентката. Казва ми, че е видяла мъжа ми тая сутрин в техния квартал. Ле-е-еко ме шокира, защото друго знам от него, но пред нея ли да се издавам? Научавам две излишни сочни клюки за хора, които полупознавам. И обгазена от инфото и хито-вете на шивачката атакувам собствения си късен следобед.

И тримата сме вкъщи. Един мъж с обяснение за закъснение, една жена със съмнения и едно дете в особено състояние. Семей-ство! Со кротце, со благо. В рая ще отидат търпеливите, милости-вите, чистите по сърце...

– Таня те видяла в техния квартал. Нали нещо поръчка...Илиян ми отговаря твърде разсеяно. Да е жив и здрав! Това е

повече от морфин!– Аха, купихме едни части от магазина до тях. Ма много е

проста тая, що не спреш да ходиш при нея. За закуска утре ще ми направиш ли пържени филии?

– Ахъ. Лека смяна.– Лека вечер.Имам чувството, че сме колеги в таксиметрова служба. Илиян

е вън. Дори не е разговарял с Ники. Дебелото ми очилато момче...– Ники! Взела съм портокали, мамо. Да ти направя ли фреш?– Да бе! Твоите миришат на препарат за съдове. Нали ги обез-

паразитяваш.Ей, не забравя! Ами мия ги, да! С препарат за съдове. Все пак

му притоплям една мощна порция пиле с картофи. Чудесно е, че е зима! Сега е вече тъмно, ще погледам телвизия на загасена лампа. На спокойствие. Преди да заспя, ще проверя десетина есета. И край.

Детето нахлува в спалнята. Гузно обявява, че е омел чинията с вредното пиле. И има сили за сблъсък – видимо е.

– Мамо, крайно време е да си смениш работата!– Защо, бре!– В даскалото и хубаво да направя, и лошо, ама все викат: „Ми

така е – учителско дете!“Какво да му кажа?– Ти така не ми говори, че действително ще минеш само на зе-

лен чай! Принудително! И да спреш с тия пари и домашни и така нататък! Пари за диети и други глупости нямам. Ще ядеш това, което има, ще купуваш нормални неща и ще учиш. Каква друга ра-

— 139 —

бота имаш? А? И в училище... Ти за пример трябва да бъдеш! Това клише аз ли го казах? Аз така ли съм те възпитавала? Мрънкаш за щуротии!

– Ето пак! И ти си една майка! Заради вас с тате съм очилат, дебел и беден!

Пак тръшната врата, загасена лампа и работещ телевизор. Сърцето си усещам като бесен метроном... А денят беше хубав, беше чудесен... Дали утре ще имам сили за песен?

Любомира Петрова е учител по български език и литература в ПГСА, гр. Пазарджик.

— 140 —

От Батак-а съм, чичо (По Вазов – интервю с едно пораснало дете)

– Откъде си, момче?– От Батак-а.– Питам сериозно!– Оттам съм, както и да го погледнеш. От Батак-а съм, чичо.

Знаеш ли Батак-а. Хе там…– Натам е Орлов мост.– Те там, де. Малко е далече, след втория орел, вляво, после пър-

вата шахта. – И как преживяваш в шахта?!– Ами как – малко е студено, малко треперя, ама зима дойде

вече.– Ти семейство нямаш ли си? – А, аз съм си сирак. Нямам майка, татко. Татко го убиха баши-

бозушките данъци, безработицата, накрая – лъжливите банки. Не отговарял на европазара и – на дръвника. Все повтаряше милият: „Срещу властта не се скача“. Не се, ама вечер слагаше брадвата до леглото – „да е под ръка“. И тя не помогна, когато обраха гаража. Три дни в ареста лежа – напердашил крадеца. Правата му нарушил. Че го и глобиха. После дойде и оня, костюмарът, прилежно зализан и вулгарно мазен, съдия-изпълнителят де, с една сюрия униформени бабаити, наточени за кръв. Описваха, записваха… И след месец се оказахме на улицата. Такива ми ти нещица. И се занизаха тесни квартири, мрачни сутерени, студените мансарди. „Но пък близо до звездите“ – казваше мама. Аз само плачех. И тя плачеше – но-щем, когато мислеше, че спя, хлипаше на пресекулки от другата стая. Не спях – треперех. От студ ли, от страх ли, не зная. Все си мечтаех, като порасна, да викна, та ако ще без кръв да остана. Татко се пропи. Накрая толкова се сближи с чашката, че я пусна в сърцето си като първа любов. Какво да ти разправям?! Страх ще те съземе. Една нощ така се прегърнали, че на сутринта го наме-риха озъбен в парка, близо до денонощния. Пак зима беше. Мама, горкичката, я кръцна здравната система. С осигуровките го за-къса. Пари да си платим нямахме и ракът свърши останалото. Е, затова съм, чичо, аз сирак!

– А сега?

Мариана Дафчева

— 141 —

– Е, сега, пак в Батак-а. Оттатък втория орел, всъщност от-татък много орли… първата шахта, вляво. Малко е студено, мно-го е гладно и… самотно. Ама, като прегърна дръжката на татко-вата брадва и наметна мамината забрадка…

– Ами звездите?– Звездите ли?! Те са върху етикета на марковото уиски, което

отпива вечер оня костюмар, съдия-изпълнителят, и твори сираци.

Мариана Дафчева е старши учител в ЦДГ „Никола Вапцаров“, гр. Асеновград.

— 142 —

В замъка „Тан“на Саня

Моите мечти са в пижами... Това беше първото изречение, кое-то ми хрумна, когато прочетох на дъската заглавието „Една моя мечта“. Но после реших, че е бебешко, все пак съм вече в пети клас. Затова по-добре да ви разкажа за замъка „Тан“. Братовчедите на-ричат „Тан“ баба ми. Замъка е строил дядо, когато тати още не бил роден. Всъщност това си е обикновена къща на село, етаж и половина, със светлосиня грапава мазилка, тук-там с камъчета и проблясващи слюдички. Но градината е великолепна!

Притворя ли очи, си представям зеленото море на смокиновите храсти, а сред него виенското колело с една-единствена кабинка; хамака, огромния надуваем басейн, в който през лятото се къпем с Мими. Мими е сестричката ми, тя е на пет и се роди преди още татко да си тръгне... А под пъстрия чадър има градинска маса с няколко стола, където играем на шах и „Не се сърди, човече“. Когато с братовчедите ми се люлеем на виенското колело, над ло-зницата и гъстата корона на ореха се виждат само покривът и таванската стая под него.

Случва се в замъка да се съберем по тринайсет-четиринайсет души и през деня е шумно: всеки за нещо спори, доказва, сърди се. Но вечерите неизменно завършват със смях и игри в Голямата стая. Най-често играем на листчета. Знаете ли я тази игра? На-писваш име на известна личност и го лепваш с тиксо на челото на някого. И после всеки задава въпроси за себе си, докато не му отговорим с „не“: дали е реална личност, или герой от книга; жив ли е, с какво се занимава... Побеждава, който пръв отгатне кой е. Е, разбира се, можеш и да изхитруваш: да излезеш незабелязано в коридора, пред голямото огледало, и така да победиш всички. И да станеш част от – как го каза леля ми? – „несвършващата игра на вражда и обич“ в замъка.

Друг път по-голямата ми братовчедка Таня измъква старите рокли и шапки на Тан и така преоблечени, правим театър. Кос озвучава пиесите ни с цигулката или китарата си; пълни с вода стъклени чаши и звъни по тях със сребърните лъжички от бабиния сервиз. Като малък Кос го тормозили да свири на цигулка, но се разбунтувал и спрял да ходи на уроци. След няколко лета в домаш-

Марта Радева

— 143 —

ния театър обаче си върнал любовта към музиката и догодина ще кандидатства в Музикалната академия. Рафи е в Художественото училище, тя ни рисува декорите. Бате Ваньо вече е студент – тол-кова е умен и добър. Понякога с него тайничко се качваме на покри-ва и гледаме залеза на слънцето. Братовчедите ми са невероятни, винаги е весело с тях!

А лелките ми са пълни откачалки, но си ги обичам. И двете карат колелета, скитат по планините, пишат стихове. Все уж напускат работата си и заминават в чужбина, все нещо не им достига; разделят се с мъжете си, после пак се събират.

Виж, баща ми е друго нещо. Най-малкият в семейството сред две сестри. Любимият ми тате!... В края на всеки месец идва в Со-фия, но никога не нощува вкъщи… И само тук, през лятото, можем с Мими да се гушнем до него и да слушаме приказките му. „Тате има златни ръце и златно сърце!“ – казваше за него мама, когато бях малка и двамата се разхождаха по пижами из апартамента. Разказваха ми как се запознали по интернет, учудени от толкова съвпадения: че слушат една и съща музика, пораснали са с едни и същи книги, обичат да рисуват... А сега и мама, и тате не говорят един за друг пред нас, а когато се срещнат, не се гледат в очите... Аз вече свикнах, че родителите ми са разделени и ние – като много други деца, живеем при мама. И само понякога, когато чуя една пе-сен – „Слънце ме нарича татко,/месечинка ясна – мама,/ толкова е мило, сладко,/че не бързам да порасна...“, се скривам в стаята си да поплача. Но това се случва само в София. В замъка „Тан“ никой не може да остане дълго сам и да тъжи.

Там има толкова хора и толкова интересни неща! Дядо сънувал виенското колело и го направил, преди да се родя. Докато лелите ми били ученички, програмирал един грамофон (от онези старите, с големи кръгли плочи) точно в шест сутринта да започва да свири. „Така винаги ни събуждаше с музика за училище“, ми разказваха те. А тати, като бил студент, измайсторил мотоциклет и приказен лабиринт.

Не само талантите, и караниците – всичко си започва от дядо ни и Тан. Още от сутринта започват да спорят. Те са си такива: Тан е приказлива, а дядо – мълчаливец. Тан е царица в кухнята и обича гостите, пътуването, планината; има си дори имейл, а дядо даже мобилен телефон няма. Той работи в градината, сякаш потъ-нал в себе си, и само понякога кротките му тъмни очи настойчиво се вглеждат в мене. И разбирам, че го интересувам...

Когато сънувам, че съм в замъка „Тан“, винаги ми се случва нещо хубаво. Снощи го сънувах най-напред огромен, но постепенно така се смали, че се озова в средата на нашия софийски хол. Приближих се да го разгледам и в следващия момент се видях в Голямата стая, където с братовчедите ми правехме театър. Бях с огромна капела на главата. В съня си знаех, че е синя, но не я виждах. Изтичах в

— 144 —

коридора, за да се огледам в голямото огледало на стената, и то-гава забелязах петте букви на листчето, залепено на челото ми: „АМОД У“. Все повече се приближавах до огледалото, за да разчета надписа, докато влязох вътре и се събудих.

Заслушах се в неясните гласове, които долитаха през стената, и внезапно разбрах какво пишеше на листчето от съня ми! Скочих бързо от леглото и излязох в коридора.

През витражите на вратата видях в хола силуета на мъж в пи-жама. Отворих вратата. Наистина беше татко. А мама, също по пижама, подреждаше големия си куфар на колелца. До вратата вече бяха готови моята пътническа чанта и раничката на сестра ми.

– Саня, заминаваме! Събуди Мими – каза мама.– В замъка „Тан“, нали? – попитах тати и го прегърнах. После

целунах мама. Не познавам по-хубава жена от нея! Двамата се погледнаха усмихнати в очите....One of my dream. Не искам да се събуждам от тази мечта!

Марта Радева е учител по български език и литература в 1. ОУ „Христо Смирненски“, гр. Провадия, обл. Варна.

— 145 —

Утро след буря

След снощната буря зората беше спокойна и лъчезарна, като че ли нищо не беше се случило... Вятърът, напоен със силен мирис на мокра земя и пясък, галеше уморено острите листа на палмите. Между зелените наперени листа на портокаловите дръвчета с из-мити и блестящи личица надзъртаха стотици узрели портокали, търсейки първите слънчеви ласки. А Слънцето, все още сънено, то-ку-що изкъпано и блестящо, се надигаше от морското си легло, раз-давайки целувки на всичко живо. Буреносният нощен вятър беше измел плажа и пясъкът беше чист и девствен, без следи и стъпки – като в някаква непозната действителност – почти нереална.

Сухото долче, за което дори не подозирахме, че съществува, с невероятната мощ на водите си беше отнесло напред огромна част от пясъчната ивица, отваряйки си широко и удобно легло към солените морски води. В първите утринни часове поточето беше вече по-спокойно и все още леко размътено, слизаше радостно и свободно в своя бяг да омекоти със сладостта си солените морски води. Едно ято чайки се забавляваше, къпейки се в потока, оста-вяйки водите му да ги отнесат почти до морето, после се вдигаха в нисък полет и се връщаха отново на мястото, откъдето със сила изпод земята излизаше изобилното течение. Там те отново се оставяха потокът да ги отвлече към морето. Повтаряха мно-гократно своята игра, весели, шумни и не знам какво виждах пред себе си – чайки, патета или играещи дечица. В едно нормално утро е невъзможно да се види подобно нещо. Някои от чайките, уморени от играта, оставяха потока и сериозни и внимателни оправяха перушината си встрани на пясъка. И никой не ги притесняваше, бяха там сами – в своята собствена територия и естествена среда – свободни и щастливи.

Вятърът шушнеше сладко, рошеше косите ми и носеше аромат на сол и морски водорасли, изхвърлени от невероятното вълнение... Скрита зад една палма, бях единствената почитателка на неве-роятния спектакъл, който изнесоха чайките.

Брегът и плажовете на Бенидорм са пренаселени, но тази су-трин беше специална, беше утро след буря, която беше оставила в удобните топли легла десетките хиляди туристи и ранобудници-те, които обичат да се разхождат сутрин рано по плажа.

Маруся Атанасова

— 146 —

Бях сама на брега. Зад гърба ми – градът, все още тих, полу-заспал, a пред мен – разбушуваното море, чиито огромни вълни, зелени и шумни, се хвърляха безстрашно с главите надолу срещу пясъка. Те като че ли се състезаваха коя от тях да е по-хубава, с по-голяма и с по-разпенена грива, коя ще е с по-силен глас, за да я чуят по-надалече... И се връщаха отново и отново, хиляди пъти – без умора. Декларираха вечното си присъствие и любов към брега, изпълвайки ме с възхищение и покой.

Далече, при хоризонта, слънцето играеше на криеница сред бели-те кълбета на облаците и блестящите му лъчи се отразяваха от развълнуваната морска повърхност.

Два дни по-късно, на същото място, от поточето нямаше нито следа, леглото му беше покрито отново с пясък и плажната ивица беше изгладена от човешката ръка. Ятото чайки беше на същото масто, на своя роден бряг, може би търсейки и вслушвайки се в угасналата песен на сладките води на потока, погребан, скрит под пясъка... Не им оставаше нищо друго, освен да чакат следващата буря, за да могат да се порадват на забавните си игри и да се усе-тят поне за малко единствените прекрасни кралици на Западния плаж на Бенидорм...

Маруся Атанасова е детска учителка в ЦДГ „Синчец“, гр. Троян.

— 147 —

Малкият Париж

Фани седеше в новото кафене в центъра на града – хубава 30-го-дишна млада жена, приятна брюнетка. Даде си сметка, че хваща окото с невероятната си усмивка и непринуден чар. При все това и добре образована. Не беше дете на интелектуалци, но успя да се изучи солидно – завърши с отличие хуманитарната гимназия с чужди езици в малкото си родно градче Р. И последваха магистра-тури, следдипломни квалификации и прочее. Фани все още страдаше за столицата, където известно време успя да работи в частна фирма с представителство в чужбина. За зла участ, собственикът на въпросната фирма се самоуби и тя се вля в редиците на безра-ботните. Неволята я принуди да се завърне в бащиния дом, понеже едвам свързваше двата края с малкото частни уроци на все още мераклии за знания. То времената сега са други, ето – и без изпит те приемат, току се чу, че и матурите вече са достатъчна оценка за прием в елитни специалности. Впрочем Фани имаше зад гърба си един неуспешен брак с красив полицай, но изпепеляващата им любов угасна твърде бързо. Ревността съсипа иначе красивата и романтична връзка.

„Да, явно, че засега няма да започна работа с дипломите си“ – мислеше си Фани, отпивайки поредната глътка горчиво кафе. Изведнъж окото є фиксира проблясващата неонова табела на коз-метично студио „Beauty style“. Нещо трепна в нея и реши да прове-ри дали обявата от предишния брой на вестник „Всичко за всеки“ все още е валидна. Майка є често го купуваше, защото четеше с небивало любопитство готварските рецепти, местните новини, пък и кръстословица имаше. Та една обява я впечатлила и уж на майтап є подрече:

– Е, щерко, я виж – търсят козметичка в елитно студио! Ми то, мама, човек не знай. Виж съседката Рени и от нея се учи! Тя, милата, го раздава продавач-консултант в шикозен бутик в цен-търа на града.

И Ренито беше интересна птица. Изглежаше много млада, вечно накипрена с най-горещите модни трендове, поддържана мадама, и нали е консултант – компетентна и осведомена по всички въпро-си. Фани си припомни сцената с офертата на майка си и реши да попита какви са условията за работа във въпросното „Beauty style“ студио.

Надежда Кибритова-Енева

— 148 —

На вратата я посрещна собственичката – около 40-годишна, барната с вафлени от преса коси, с пърхащи изкуствени мигли и солидно количество руж. Лейдито демонстрираше с гордост голия си пъп на иначе поувиснал и обогатен с паласки корем.

– Ами, мацка, ако искаш да почнеш първо курсовете, че то сега вече и сертификати ти искат, пък после ще видим. Абе, ще те уре-дя аз тебе за 1000 лева да боцнеш едно сертификатче, че и клиенте-ла има, пари ще вадиш. Айде, след два дена се обади, че солариумът вече е готов и ме зове. Виж – няма месец май, а ние тук сме сякаш на „Какао бийч“! Ама истина ти казвам, нали знаеш, че на града ни му викат „Малкия Париж“?!

„Да, така значи...“ – замисли се Фани. То сега не можеше да се пътува по разбираеми причини, поне се информира, че живее в „Малкия Париж“.

В ушите є прокънтя побългарено английско изречение:– Хелоу, бейби, хелоу! Ама ела де, ела да се видим!Докато се усети, Фани се озова в магазина – тоест в бутика

на Ренито.– Виж, получих супер клинчета и модни туники! Виж Катето!

Тая блуза супер є стои! Даже ако придърпа презрамката, ще се види татусът є! То си е гот така! Нали, Кате? – Рени се обърна, очакваща потвърждение, към едно момиче, което смело пробваше прословутите рокли и туники.

Рени успя да убеди Катето, че шареният тюлен шал от 18 лева всъщност бил 25, но вече е промо и е изгодна покупка. А особено с бански как се връзвал!

Фани сякаш не чуваше веселия им кикот и брътвеж. Тя се усмих-на блажено и си повтори: „Малкият Париж!“. Е, няма Айфелова кула, но пък ще има сертификат и вафлени коси. Ще бъде бюти!

Надежда Кибритова-Енева е учител по немски и английски език в ПГСА, гр. Пазарджик.

— 149 —

Войнишки размисли

Обичате ли театъра? Не... не онзи, който посещавате, когато имате някой лев в джоба си и бързате да купите билет от каса-та на някой театър, окрилени от някаква вътрешна сила. Онзи... истинският... недоизказаният... онзи, чиито актьори сме ние са-мите. В този театър не те назначават на трудов договор, не ти плащат заплата, даже не те и пенсионират... В него си до живот – от детството до старостта. Само че и в него имаш силни роли. Даже се чудиш как директор Съдба е намерил начин да те назначи и колко ще е доволен от тебе, за да играеш ролята си по-дълго... Та аз, Симо Симов, ерген, неосъждан, малко вятърничав, повече влюбен в живота, по-малко мислещ, повече чувстващ, седя на терасата и пуша поредната цигара, загледан в мрака. Нищо не виждам, но усещам аромата на липата под моя прозорец. Отново пред очите ми изплува същата картина. Дюни, пясъци и аз тичам с автомата през рамо... Усещам смътно някаква тревога зад себе си, нещо ме кара да се обърна, но разбирам, че не бива да го правя... После гръм, безброй светлини и тъмнина. Събуждам се. В стаята няма никого. Образите на предметите около мене са замъглени.

В този миг идва леден ужас, който сякаш прониква до костите ми. Не мога да помръдна. Невидима ръка ме държи в железни око-ви. Искам да изкрещя, но нищо не излиза от устата ми. Тогава се раз буждам сякаш от кошмар и полека идвам на себе си. Това е най-страшният миг, защото разбирам, че не мога да ходя никъде и че трябва да очаквам нечия помощ. А чия помощ? Родих се неизвестно къде и неизвестно от коя майка. Разказваха ми в дома, че са ме намерили ревящ, целия омазан в лайна, докато съм лежал, неско-посно повит в парцали, край близката река. Понякога се чудя защо не са ме удавили, щяло е да бъде по-лесно. Хем нямаше да се мъча, хем никой нямаше да разбере, че липсвам. Бил съм на няколко часа. Друг път съм си задавал въпроса защо съдбата е отредила наис-тина да оцелея. Може би е имала нещо предвид, та затова казвам, че животът е театрална сцена, на която играем понякога много драматични роли в пиеси с неизвестен край.

Когато се завърнах от Мисията, не знаех накъде да поема. Квартирата ми бе недалече от поделението, за да ми е по-удобно

Надя Стаменова-Флорова

— 150 —

да притичвам, когато началството ме вика. Но сега това е без значение.

С желание се записах в армията. За мене да бъда войник си ос-таваше върховна цел, която с гордост мога да кажа, че постигнах. Не можех да проумея отегчените физиономии на новобранците. Хем военната служба не бе задължителна, хем застъпваха наряд, сякаш някой ги караше насила, а на родината такива войници не бяха нужни. Разликата в годините ни не бе толкова голяма, зато-ва оценявах факта, че им се живее, че им се иска да излизат вечер с момичета или да вкусят от топлите домашни ястия, но някак не го приемах... може би, защото аз нямах всичко това и никога ня-маше да мога да посетя „нашите“. Не знаех кои са, а и не исках да зная. Щом можеха да зарежат бебе на няколко часа, това не бяха хора. Моят дом до осемнадесетата ми година бе интернатът. Там спортувах, там дружах с връстниците си и можех да разгова-рям с тях дълги часове за живота ни. Имах прекрасен приятел – Ганчо. Той беше цигане, но с добро сърце и вечно усмихнат. Когато реших да поема към армията, ме последва. За него също нямаше друга цел, освен тази да прави нещо за хората и да бъде полезен за тях. Служихме заедно, на едно и също място, в едно и също сли-венско поделение. После животът ни завъртя и ние заедно успяхме да постъпим във Военната академия, където се и дипломирахме. Ганчо винаги ме гледаше право в очите с разбиране и ценеше всеки мой съвет. По душа бе повече поет отколкото войник, но това не му пречеше да бъде акуратен във всичко, което правеше, типично по войнишки.

Няма да забравя как една вечер, докато седяхме все още с уни-форми в старото кафе край Aкадемията и разговаряхме нещо по служба, към нас се приближи беден опърпан брадясал мургав мъж и чинно застана недалеч от нас, вперил поглед в приятеля ми. Ким-нах с глава към него и попитах приятеля си:

– Познаваш ли този човек?Ганчо се извъртя рязко, огледа мъжа и само вдигна недоумяващо

рамене. Човекът сякаш придоби повече смелост и се приближи до нас:

– Здравейте, младежи! Аз... такова...Човекът замълча и наведе глава. Ганчо бръкна в десния джоб на

куртката и извади дребни стотинки. Подаде ги на непознатия, ала мъжът само го изгледа с големите си кафяви очи и нищо не рече. Веднага се отдалечи, бързайки надолу по улицата.

Тази среща бе толкова чудата, колкото и случилото се след това. След няколко дни отново бяхме седнали с моя приятел и пи-ехме студена лимонада. Намирахме се в чудесно настроение и се смеехме по повод на една шега. Не забелязахме отначало седящия наблизо мъж. Обърнахме внимание на случващото се едва когато собственикът на кафето се развика:

— 151 —

– Хей, ти, мърльо, докога ще седиш тук без да консумираш нищо? Вониш безобразно! Гониш ми клиентите! Нито поръчваш, нито нищо... Само седиш и смърдиш.

Гневният кафеджия замахна и в този миг иначе хрисимият Ган-чо скочи рязко, изрита стола и хвана вдигнатата ръка.

– Ти пък какво се месиш! – процеди гневният собственик, а от очите му захвърчаха искри. – Тоя мръсен циганин всеки ден се на-върта и ми плаши клиентите!

– И аз съм циганин! Защо не ме удариш, а? – Ганчо се задави от гняв, сключи дебелите си черни вежди и видът му стана заплаши-телен.

Кафеджията се сащиса – дали от униформата или от нещо дру-го, но нищо не можа да каже. Само го изгледа и пусна ръката си. Бързо се скри навътре в помещението, а събралите се наоколо хора се разотидоха, като оживено коментираха случилото се.

Признавам, че нищо не направих. Всичко стана толкова бързо и неочаквано, но усетих мъничко завист. Бях възхитен от смелата постъпка на приятеля си, а и той май нямаше нужда от помощта ми. Приближих се към него и го подканих да си тръгваме, но той ми посочи с ръка булеварда:

– Тръгвай! Аз ще те настигна!Послушах го. Мисля, че ако се бях възпротивил, щях да го загубя

като приятел. Той имаше нужда да се почувства силен и го направи....Вечерта се прибра в квартирата, която обитавахме заедно,

много късно. Чух го как влиза в банята и усещах, че нещо твърде драматично се е случило. Шуртенето на водата не бе тихо като друг път, потропването на бръснарските принадлежности не бе толкова монотонно както предишните вечери. Всичко ми се стори по-различно от когато и да било. Честно казано по природа си бях любопитен. Едва издържах на изкушението да застана в рамката на вратата и да попитам какво се е случило. Разумът ми обаче надделя над интереса, затова реших да изчакам до сутринта.

Когато се събудих, все още бе тъмно. Включих лампата и погле-днах часовника. Не ми се спеше. Не исках повече да лежа, затова станах тихо, отидох на пръсти до банята и се изкъпах. Изпрах малкото бельо, което бях оставил от предния ден, и надникнах в стаята на приятеля си. Заварих го да седи до старата маса, облакътен на зеленикавия плот, и да пуши цигара. Погледът ми бе привлечен от железния пепелник, в който се мяркаха дузина фасове. Приближих се и сложих ръка на рамото на Ганчо. Потупах го, а той стреснато вдигна поглед към мене. Разбрах, че не бе ми-гнал цялата нощ. Разбирах и това, че нещо го мъчеше. Седнах, без повече да питам нещо, и зачаках. Той се вгледа в мене и дълбоко въздъхна.

– Знаеш ли кого съм защитил?

— 152 —

– Кого? – недоумявах аз.– Този бедняк, когото скоро пак видяхме, помниш, нали?Кимнах утвърдително. Лицето му се запомняше.– Този човек... е баща ми... Симо, и аз съм имал баща... – сълзи

задавиха Ганчо. Това бяха тежки мъжки сълзи. За първи път го видях толкова развълнуван, сякаш бе преживял някакво върховно чудо. Разказа ми какво се бе случило.

Ганчо бил второто дете в семейството. Обграждали го с много любов. Живеели бедно, но достойно. Баща му цепел дърва на село и ги разнасял по къщите, а майка му шиела. Изкарвали прехраната си с много труд. Когато Ганчо станал на две годинки, рак покосил майка му. Показа ми я на снимчица. Жълтеникава, изцапана с во-сък, но сложена в тънка рамчица.

След смъртта на майка му баща му започнал да пие. Изгубил всичките си клиенти и никой вече не го търсел да цепи дърва. Нямал друг избор освен да предаде децата на социалните служби. Много страдал, но предпочитал да бъдат сити и облечени, от-колкото да носят неговия позор и да страдат от неговата мъка. Животът го блъснал на дъното.

Веднъж случайно минавал покрай военното училище и съгледал Ганчо. Не повярвал на очите си. Момъкът приличал досущ на съ-пругата му. Решил да се увери дали наистина е той. Попитал пос-товите как се казва. Казали му. Нещо боднало сърцето. Имената на сина му били запазени. Никой не ги сменил, защото и никой не го осиновил. Така търсел начин да заговори Ганчо, но все не нами-рал смелост. Съдбата решила да ги срещне предишния ден по този начин. Много разговаряли и много плакали. Ганчо бе взел решение. Обърна се към мене и ми рече:

– Ще те попитам нещо. Ако ми откажеш, ще те разбера. Знам, че баща ми е виновен за много неща, но все си мисля, че бог е решил да ме подложи на изпитание, да провери що за птица съм. С тебе скоро заминаваме на мисия. Може ли да го оставя вкъщи? Хем ще пази къщата, ще му пращам малко пари, колкото да преживява и да не се изкуши отново да посегне към алкохола. Ще предплатя наема, така че да живее спокойно докато сме ... ТАМ.

Нямах колебания. За Ганчо винаги съм мислел като за свой брат. Неговото желание бе и мое желание. Разбирах вълнението, което го бе обзело. Сега, след като намери баща си, мечтаеше да намери и по-голямата си сестра. Реши да изчака до завръщането си от Мисията.

...Когато ни извикаха рано сутринта след два месеца, бяхме по-

спокойни. Ганчо се радваше повече от всякога, че сега ще може да мисли за близък човек, който му бе липсвал през целия живот. Аз пък бях обещал на баща му, че ще го закрилям и никога няма да го изоставям, че ще го върна жив и здрав у дома.

— 153 —

Споменът отново ме запокити на хиляди километри назад в базата. Онази сутрин на декември тръгнахме към дюните. Без-крайните пясъци ни потискаха и ни караха да мечтаем за зелени-ната на родината. Не знаехме, че неколцина ще оцелеем. Всички бяхме облечени в онези жълтеникави униформи, които ни сливаха с обстановката. Каските ни скриваха тревогата в очите. Придвиж-вахме се мълчаливо, без да издаваме присъствието си по какъвто и да било начин. Затова бяхме тренирали дълги години. Въпреки че смелостта ни бе голяма, знаехме, че сме в центъра на драматични събития. През времето, в което бяхме тук, постоянно наблюдава-хме мъка, страдание, смърт и ни бе ясно, че животът ни виси на косъм.

В някаква част от секундата сякаш светът замря. Смътно усетих опасността и дръпнах лекичко Ганчо, който се движеше на-пред прекалено бързо. Подадох знак с ръка на останалите да спрат. Всички замряхме в някакво очакване, което и сега не мога да си обясня как бях предугадил. Хрущенето на пясъка спря за секунди и в следващия миг се чу силен тътен на по-малко от километър от нас. Залитнахме, но успяхме да се задържим на нозете си. Не дадох заповед за оттегляне, но долових смътен страх. В този миг разбрах, че някой от нас ще си отиде. Съзрях приближаващата джипка и ми стана ясно, че в нея нямаше нищо друго освен поста-вена бомба. Бързо извиках на всички да се разпръснат на колкото се може по-голямо разстояние. Не разбрах как някой ме дръпна с все сила и ме захвърли сякаш на километри. Чух тътен и затичах, без да гледам никого около себе си. Крещях нещо, но вече не помня какво. После стана тъмно.

...Когато се събудих, не фокусирах нищо наоколо. Долавянето на

миризма от спирт ми подсказа, че съм в болница. Докато се опит-вах да повдигна тялото си, разбрах, че нещо не е наред. И досега не зная как успях да седна в леглото и ужасът, който изпитах, когато не видях нозете си под чаршафа. Животът ми бе спрял. Смисълът на моето съществувание си бе отишъл.

След два месеца лечение и умела психологическа намеса успях да приема неизбежното. Не се примирих единствено със смъртта на Ганчо, който ме бе изтласкал, а сам той попаднал пред колата с бомбата. Малко е да кажа, че споменът за него никога няма да избледнее.

Често вечер се опитвам да беседвам с Бог от своята тера-са, слушайки закачливите смехове на минаващите ми връстници. „Господи, кому искаше да докажеш, че на двадесет и седем години изкупуването на грехове може да стане само със саможертва? Или може би искаше да поиграеш с нас на обич и привързаност? Защо не пощади Ганчо, който най-после бе щастлив, а мене? Може би все още изпитанията не са свършили за инвалида Симо? А може би те-

— 154 —

атърът, в който участвам, не е приключил представлението... но тогава аз мога да изпълнявам само една роля – на сакатия войник, герой от една мисия някъде по света...“

И така моите дълги монолози не спираха. Те само ме караха да прозра, че животът е толкова непредвидим, колкото сме непредви-дими и ние, хората.

Сега всяка вечер седя на терасата и дълго се взирам в тъмнина-та, опитвайки се да видя пламъчето от цигарата на Ганчо.

Надя Стаменова-Флорова е начален учител в 41. ОУ „Св. Патриарх Евтимий“, гр. София.

— 155 —

Съдба

– Ало, госпожо! – изпищя гласът в телефона. – Там ли сте?Спокойна, без да трепне, с лека усмивка тя отговори:– Да, мила, тук съм.– Госпожо, ние сме се събрали да празнуваме. Завършихме, госпо-

жо! – продължи във весела истерия да пищи гласът.– Честито! Браво на вас! – усмихна се тя спокойно. Беше свик-

нала с тези истерии на радост. Беше свикнала и с изблиците на гняв, и с тропането на крак, и с тряскането на врати. Така беше свикнала, че є липсваха толкова силно, че гърлото є се свиваше болезнено. Беше познала този истеричен смях още от първия звук. Даже може да се каже, че почти го беше предчувствала, още преди да вдигне слушалката. Светла! Едната от нейните две Светли. Високата Светла. Такава си беше тя. Не се е променила. Приема-ше живота с отворено сърце и се радваше искрено на всичко. Не можеше много добре да контролира емоциите си – крещеше за вся-ко нещо. Но всички є бяха свикнали и не є обръщаха внимание. За разлика от малката Светла, която беше колкото малка, толкова тиха. Нея трудно можеше да я разбереш. И отвън, и отвътре беше крехка като порцелан и затова всички се отнасяха с нея като с порцеланова кукла – внимателно и нежно и с много любов.

– Госпожо, спите ли? Да не ви събудихме – добави се втори глас в слушалката. – Аз нямам безплатни и затова от Светлиния Ви се обаждам.

– Не се притеснявай, Дамяне, не си ме събудил, как ще спя, рано е още – усмихна се тя. – Телевизия гледам.

Когато гледаше нещо по телевизията, не заспиваше. Тя по прин-цип трудно заспиваше. Не че не беше с чиста съвест (нали казват, че само хората с чиста съвест спели спокойно), просто такава си беше. Откакто се помнеше, колкото и уморена да се прибираше от работа, не можеше да легне да подремне на обяд. „Хваща ме шава-та, като легна посред бял ден“ – казваше и се захващаше с някаква домакинска работа или чаткаше някакъв нов сценарий за поред-ното тържество. И вечер трудно заспиваше. Последно є се беше случвало няколко пъти да заспи, докато гледа телевизия. Свита на твърдия и разкривен диван, тя слушаше коментарите на сина си и на съпруга си, седнали в двата фотьойла от двете є страни, и

Севдалина Петкова

— 156 —

„шавата“ я пускаше, и се унасяше. След това отнасяше и някоя и друга шега за ЕГН-то и така.

Сега не є оставаше много време за сън. Но свикна и даже ня-какси това не є липсваше. Научи се да спи като делфините, както сама се шегуваше понякога, първо с едното око, после с другото. И това є стигаше. Други неща є липсваха. Тя се отнесе в мисли.

– Петрова, здравей! Иванова съм – стресна я друг глас и като с меча лапа я изтръгна от мислите є. – Децата завършиха успешно и им правим прощална – продължи режещият глас. – Ти как си? Добре ли си? На децата им е мъчно, че не си с нас. Но какво да се прави, такъв е животът… Ти да не плачеш сега…

Не, не – преглътна тя огромната буца. Това беше най-омразни-ят глас, който никога не е искала да чува.

Тя беше добър и кротък човек. Не се караше с никого, не клюкарс-тваше. Даже може да се каже, че никога през живота си не е мра-зила никого. Но сега в нея се надигаше нещо, което я караше да се чувства неприятно. Тя трябваше да бъде тази, дето да обяснява, че децата са завършили успешно. Но уви! В живота справедливост-та е толкова малко! Пък и като нямаш допълнителна клас-квали-фикация, за каква справедливост може да става дума. Сама си е виновна – да беше поучила още малко, пък то все пари няма, все време не достига... и така, годините минаха... нещата се промени-ха… няма компромиси… няма, ама тя е добра, тя работи, децата я обичат. „Плачеш ли..?“ Че тя кога е плакала? Никога. От малка се научи да стиска зъби и да продължава напред. Нямаше време да плаче. Даже когато почина майка є – единственото нещо, което можеше да направи, беше да заплаче – нищо друго. И не заплака. Толкова празна се почувства, когато є го съобщиха, че усети, че даже сълзи няма. Пак стисна зъби – то и нищо друго не можеше да направи.

А в слушалката продължаваха да се чуват весели гласове. Сипеха се поздрави, благодарности, смях и песни.

– Ти гинете1, копеля2? Пу исе? – чу се отпаднал глас от другата стая.

– Ерхоме3 – отговори тя, пусна слушалката, без да се усети, че я оставя отворена, и тръгна…

1 Какво става? Къде си?2 Девойка (В Гърция тази дума се използва за назоваване на всички жени, работещи в гръцките къщи като домашни помощнички.)3 Идвам.

Севдалина Петкова е учител по български език и литература и английски език в ПГХТБТ „Мария Кюри“, гр. Разград.

— 157 —

Заръки

Лельо, аз съм голям късметлия – заминавам за Австралия. Поже-лавам ти весело лято! Весели три лета, три есени, три зими и три пролети – няма да ме има три години… Снощи цяла вечер не съм спал – бързах да играя с играчките си. Като тръгваме, ще вземем само количката с дистанционното и пистата. Мама и тати там ще ми купят други. Ти знаеш ли, лельо, че в Австралия левовете не са левове, а долари? И че стотинките не са стотинки, а центове?

А пък баба по цял ден плаче, плаче – за мене. Казвам є, че ще ме вижда по Скайп-а. Аз ще протягам ръчичката си, а тя да си представя, че я гъделичкам. Да ми поливате костилката от прас-ковата, дето я посадих. Като поникне, няма да я пипате. Щом се върна, ще донеса една голяма пръчка от Ямача, два метра висока, да я подпирам. Когато късаш листове от календара, продължавай да ми правиш лодки и ми ги оставяй в бабиния шкаф. През вакан-цията направи торта, вземи парче от нея и отиди в Градската градина. Чакай да видиш едно момче с каска и наколенки – това е моят приятел Елизар, който се е върнал от Америка. Кажи му да дойде на почивка в Австралия и да ме намери там, за да видим кенгурутата. В океана няма да се къпем, защото има акули. И в езерата няма да влизаме – да не ни изядат крокодилите.

Снежана Белчева е учител по български език и литература в СОУ „Христо Ботев“, с. Караманци, обл. Хасково.

Снежана Белчева

— 158 —

Самодивска любов

Сенките на облаците лазеха по гърба на планината. Гората шу-меше напевно, потънала в размисъл. Слънцето ту се показваше, ту се скриваше зад сиво-сини небесни вълни. Покоят сред природния говор на птици, дървеса и щурци примамваше към уединение.

Горският вървеше направо, без да търси просека. Отдавна не бе оставал сам. Наметнал пушката на рамо, подсвиркваше с уста и шибаше ботушите си с една шибучица в такта на някаква песен. (...) Днес се усмихваше ведро и слушаше тайнствените говори на „Самодивското хорище“ – беше сам на това магьосано място и това преизпълваше със сладост душата му. Що приказки знаеше за сборището.(...) Ама на кого да ги разкаже? Сега се навъдиха вся-какви неверници.

– Е-еееее-ех! О-паааа – избликна от душата му.– Е-еееее-ех. Опаааа – отвърна ехото и той го прекъсна, като

се засмя с цяло гърло.– Е-е-ей, Горскияяя, пак се надвикваш с нищото – чу се глас наб-

лизо някъде в букаците.– Нямам мира от Вас, нямаааам... – викна Захари към мястото,

откъдето идеха секачите.– И от тебе няма мира, Горски. Въртим, сучим, нагоре-надолу –

все на тебе попадаме – рече Златил, като приближиха. – Ха живо, здраво!

– Тъй трябва да е, да не вземете да отсечете небелязаното – хвана ръката му Захари. – Живи и здрави!

– Незаконното вече го отсякохме, ей го – в торбите! – помайта-пи се Страхил и потупа по рамото Горския. – Добра стига, Горски! А ти накъде?

– Да нагледам Балкана, за туй ми плащат.– Добър ти ден и от мен. Коджа Балкан, сал’ша го обходиш, бате

Захари. След час и мръква. Да не те грабне някоя самодива! – дода-де присмехулно Младен.

– Смей се, смей, младежо. Мене ме познават. Пък и самодива ме люби. Гледай тебе да не грабне някоя, че не можем те отърва. Снощи ми рекоха – намигна на Страхил, – че търсят младоци за нощеска – рече, като наближи големия син на Златил.

– Тъй, тъй, рекли ти... – промърмори Младен и подпря секирата на близкото дърво.

Соня Келеведжиева

— 159 —

– Да починем за по цигара, викам, че да бързаме – ей го залез слънце наближава, пък и нещо тез’ черните, дето идат откъм изток, ме плашат – погледна към небето Страхил. – Дано не се изсипе някой град. Задухата голяма. Имаме още час поне до село, белким навреме се приберем – рече и хвърли торбата на земята, излегна се и изохка. – Ей, драга земя да усетя.

Насядаха по меката трева. Младен легна и замижа срещу слън-цето, което се прокрадваше между листите на букаците.

– Като сечете дърветата, посичате душата на гората, ама не сте виновни вий, я. Държавата хич я няма, правителствата – и тях. Никой, братче, не мисли, че Балканът оголя. Режат, изнасят, крадат, майка му мечка. После – на ти ветрове, на ти наводнения. Чували ли сте как плаче гората, кога вятърът откърши някоя вършина – не сте, знам. Щото не можете да чувате туй, дето се не чува.

– Айде пак, Захари, пак ни почна. Тц-тц... – зацъка с език Страхил. – Като зема да сека, и все мисля – отиде още една душа. Гората пак ще заплаче.

– Ще заплаче не, ами ще зареве от болка.– Ти нас не ни гледай, Горски, ами хайдуците дебни. Пак са се-

кли, дето сварят са орязали. (...) Чак мене ме заболя – рече Златил.– Видях още преди 2-3 дена. Знам ги аз кои са хайдуците, ама ще

ми паднат в ръцете. Коджамановите, те са. Знам аз. Предупредих в Управлението.

– Скачай, окъсняхме, приказваме си, ама гледай к’во са е нагро-чило – погледна Златил сина си и видя, че момчето за минути и вече задрямало.

– И по-рано да бяхме тръгнали, пак щеше да ни свари бурята в гората. Ей, усещате ли, мирише вече на дъжд. Буря, буря се задава, усещам душата є – рече Страхил. (...)

– Ако искате, останете при мене, в колибата – ей там е – посо-чи с ръка Захари. – В оня край на сборището е. Може и да я знайте – наистина притъмня. Гледай ти, лятна му работа. Летят си об-лаците и се гонят по небето, та който надвие. Ами Преображение – тъй е по туй време. Ха, виж, виж – облаците полазиха слънцето. Хоп, глътнаха го. Ааааааа, оставайте, оставайте тука.

Закапаха нарядко едри капки топъл дъжд. Голям оловен облак затули слънцето. Притъмня. Гората зашумя тихо. Засвири тъж-но един горски ветрец в листите. После се усили. Завъртя в кръг трънаците по поляната. Дъждът зачука по дърветата. Малката дружина тръгна след Горския.

Бяха виждали колибата му, ама отдалече. Нали е на Лесничея – не се пипа. Докато да влязат и дъждът заплющя. Заизлива се неканен. И потъна във вода „Самодивското хорище“, скри се от хорските очи. (...)

— 160 —

Въздухът вътре беше малко запарен, ама приятно, някак уют-но. На разни ченгели и куки от тел Захари беше закачил букети от всякакви треви, та ухаеше на пелин, на жълт кантарион и други билки.

– Ами добре сте дошли в горския ми рай – изправи се Захари. – Понякога тука нощувам. Сам човек, дето го свари нощта.

– Хубаво е тука, хубаво – гледай, гледай – ти си майстор, бре Захо. Вкъщи не се свърташ, ама тука в колибата си направил дом – погледна към дънерите Страхил и намигна.

– Далеч от света на човеците. (...) Пушката и тя до главата, дето се вика. Тука направих колибата, над „Самодивското хорище“, та да дебна самодивите. Ха-ха-ха. Ама не рачат да ме навестяват често. Долу играят, горе се не качват...

– Твойта самодива, знаем я ние, знаем откъде е.– Абе, знаете вие, знаете. И аз си знам, ама баща є не знае. Дума

не дава да се издума. Затуй със самодива нощем се любя, когато ме повика. – Думите му се разпиляха в колибата и отлетяха навън. Дали не го чуха, ама никой не го подкачи за самодивата и любовта му с нея. Умълчани слушаха дъжда. Плющеше по платнището, кам-шичеше земята. Някъде далече падна гръм и сподави тишината. Мъжете се размърдаха и занадничаха през входния процеп, завър-зан с тел. Гледаха как светкавиците раздират небето.(...)

– Уха, страшно бе – продума Младен. – Който го е страх от мечки, не ходи в планината, Младене

– насърчи страха на младока Захари и попритисна брезента от-страни с камъните. Извади цигара и запали. – На мен ми е драго тука. И гръмовете ме знаят мене.

– Ами смрачи се съвсем, май няма да си ходим, тате, а? – не му отвърна Младен, а се намести на един от дънерите.

– И да искаме, не можем изгази, сине. Тука замръкнахме, тука ще спим, а бати ти Захари ще разказва за самодивите. Нали, бре Захари? Страхиле, вади „отморката“ и к’вото дал Господ.

– Чувал съм, че никой не смее да замръква на „Самодивското хо-рище“. След залез слънце всеки бърза да слезе надолу, та да не срещ-не самодивите. Ти знаеш ли, Захари, убивали овчари, крадяли кавал-джии да им свирят нощем.(...) – рече Страхил и извади от торбата старо лимонадено шише с порцеланово топче, четвъртинка пита и бучка прясно сирене.

– Тъй е, ама самодивите нито ме гонят мене, нито ме плашат, не се и страхуват от горските, щото знаят, че т. нар. „горски“ и тях пазят – изпъчи гърди Захари. – Със самодивите сме побрати-ми, тъй да се каже. Ама те само с юнаци се побратимяват, дето им правят добрини. Ясно? Вас може и да ви подгонят. Хи- хи-и...(...)

– Тебе сигурно майка ти те е топила като младенец в самодив-ския извор, бати Захари – закачаше го Младен. – Затуй си корав, пък и обичаш букаците.

— 161 —

– Знам ли, може, може. Сигурно затуй обичам това място. Ко-гато оставам тука, сутрин ходя да се къпя на извора. Да ви раз-казвам ли, а? – и без потвърждение продължи. – Погледна на раз-виделяване – тревата на хорището изпотъпкана от самодивите, ама мене нощем не ме закачат. С магьосано биле ли ме упояват – заспивам, та не ги виждам. Понякога, да ви кажа, момите – са-модивите, ме викат на поляната, нали съм ерген... Ама к’во да ви говоря. То човек да вярва, че да му разкажеш. (...) Избирай мома, доде е време, Младене, да не останеш като мене стар ерген. Ей ма на – ходих, ходих, наскитах се. Сега, когато искам жена – баща є не я дава. Та тъй, ако Гергина не ми пристане, още ще се скитам и ще дебна тука самодивите...

– Брей, майка му мечка, като се съберат мъже – за какво да си говорят. За жени – рече Златил. Самодиви-самовили, Гергини-Пав-лини – к’ва ще да е, ама жена да е. (...)

– Вятърът свиреше в дупчиците на платнището. Странни шу-мове, непознати, долавяха ушите на секачите, но се уповаваха на Горския, пушката и секирите. Дъждът заваля по-кротко, ромолеше приспивно, макар че вятърът още надуваше платнището.

– Тука на поляната, на сборището, има стар дъб, одеве нали ви казах за него? – продължи сладко Захари. – Всяка нощ, когато изгре-ят звездите на небето, на поляната става светло, като да е огря-на от слънце. Как тъй се случва – не знам, честно да ви кажа, ама като да е по също пладне. Точно посред нощ се чува вой, дълъг вой, като да вие единак. И в тоз миг се разшумяват клоните на дъба – разтвори ръцете си да показва движението на клоните Горският, – гледал съм го, слушал съм го. Другите дървета кротуват, а пък дъбът се люлее, като да се скърши от корените... Страшно. После изведнъж, като с магическа пръчка, прибира листата си по клоните и утихва. И тогаз пак се чува вой – раздира гората, казвам ви. По-сле пак, още веднъж – дълъг протяжен вой, разцепва нощта. Като се чуе три пъти вълчият вой, и луната изплува изпод облаците. Тогаз по поляната долитат от всички страни самодиви. Като бели сенчици. Красиви, с дълги плитки, като смоци, виснали на гърдите им. И всяка с венец на главата. Понякога, както си играят, разпли-тат, пускат косите си и се кичат с китки. Робите им бели, толкоз бели – като първия сняг. Срещу Великден обличат цветни дрехи, като писани яйца – червени, сини, зелени, жълти... Като споменах празника – да знайте, че познават отдалече неверниците – душат с двете си ръце безбожници, ако минат по пътя. (...)

– Давай, давай нататък, Захари – рече Златил, – че ми стана интересно.

– Ами приказвах ви колко са хубави. Под дрехите самодивите – голи, ма както майка ги родила – честно. А пък коланите им – зелени, широки една педя, по тях – мъниста, съшити с конци от косите им и червени конци – виждал съм ги. Върху тях – зунка.

— 162 —

– Бре, бре, браво на теб, лъжеш, ама като дърт циганин, Захари. Виждал си ги ти... – рече Страхил.

– Лъжа, лъжа – много разбира главата ти. Истината казвам, човеко. Който момък се събуди със самодивски колан или зунка в ръцете, значи самодива го люби и трябва да чака да го повика ня-коя нощ.

– Ха сега, остава да ми речеш, че и ти имаш колан – намигна Страхил на Захари.

– Имам-нямам, аз си знам. Ма ти що мислиш, че тука ми е ко-либата, а?

– Като те люби самодива, що чакаш питомното да дойде при тебе, а? Ха, разказвай, де, стига сте се драчили със Страхила – рече Златил.

– Ако пак се засмейте и спирам да приказвам. Ха наздраве, че прижаднях. Хубава ти е ракийката – ууу, пали... На гърба на са-модивите – ангелски криле, ама почти невидими, като паяжина, нежни като коприна – продължи той. – Имат и було – тънко, ама тънко... Боси стъпват по тревата. От хралупата в дъба изваж-дат огън. Като факла го носи нависоко най-голямата, с голи ръце го носи и го слага насред поляната. И сестрите є тръгват да ходят. Тихо ходят, като че ли не стъпват по земята, около огъ-ня обикалят до три пъти. Звук се не чува, сякаш не ходят, ами летят като пеперуди. После се хващат за ръце и като заиграят самодивско хоро около огъня, та в два кръга се въртят. Играят, играят – дорде се уморят, свят да ти се завие. Сърцето разлудя-ват. Що не подадете шишето, бре! Наздраве! Уха! Огън, майка му мечка. Някой път сами си припяват и играят – рече Захари, поиз-кашля се и запя:

да видиш каквой е хубаво:ката ден с игри, с цигулки,ката ден хоро играйми,ката ден ядем и пием...– Ей, че глас, браво бе, Горски! Драго ми стана! Ха наздраве –

рече Златил и вдигна шишето! – Хайде де, продължавай, Захари, сладко пейш, сладко думаш.

– Еми, тъй е... Всяка нощ е тъй, кога звезди има – тука са са-модивите. Играят хоро, затуй и поляната се вика „Самодивско хорище“. И рано сутринта, дето са стъпвали, тревите изсъхнали. Истината ви казвам. После изведнъж пада росен дъждец и трева-та се изправя, ококорва се, като че никой не е ходил по нея. И следа няма от огъня. (...) Ама пък, ако самодива пожелае някой мъж – тя сама му пристава. Колана си ако остави при някого, значи докрай ще бъде с него. Казват, такава любов малко хора са познали. Ех...

Секачите запридрямваха под напора на тежката умора, унесени в горската приказка. Дъждът ромолеше по брезента приспивно. По-

— 163 —

наместиха се върху сухата шума и уморени се пренесоха в далечни неземни светове.

Само Младен не можеше да заспи. Мислеше за разказа на Захари. Горската магия сякаш се разливаше в кръвта му. Сърцето му лудо туптеше, умът му търсеше отговори на един единствен въпрос: „Истина ли са врелите-некипели на Захари?“ Как му се искаше да са истина, ама нали казват, че приказките са за „туй – само да услаждат душатата ти“.

Нощта отдавна бе легнала над „Самодивското хорище“. Запяха щурци. И тишина. Да я режеш на парчета. Сред щурчовия хор се чу странен звук и вой – дълъг, протяжен. Младен настръхна. Ог-леда се – всички бяха потънали в дълбок сън. Само Горският се поразмърда. Надигна се на лакета си. Ослуша се. И пак вой – дълъг и протяжен. Усети сърцето си в гърлото. И трети път, като в приказката на Захари. Стана и приближи входа на колибата. Дъ-ждът си бе отишъл, както и дойде. Миришеше на свежи треви, на зелено и чисто.

Небето – грейнало от звезди. Поляната – блеснала, капчиците като слюда намигат. Погледна нагоре – звезда прелетя и угасна в мрака. „Трябва да си пожелая нещо!(...) Нека ме обикне самодива!“ – промълви развълнуван.

Чу дълбок шум и погледна право към поляната – старият дъб виеше снага, като да се откърши от корен. Прималя, отдръпна се назад. Пак пристъпи напред и погледна крадешком през процепа към поляната. Бели сенки запрелитаха отвисоко, кацаха по рос-ната трева, завъртяха се в кръг, затанцуваха, запяха. Летяха красиви и волни над „Самодивското хорище“.

Една литна право към него. Долетя до самата колиба, хвърли му колана си, целуна го горещо и промълви:

– Смита ме думат... – усмихна му се гальовно, мигна с клепки и литна. После се понесе нависоко със сестрите си, към самите звезди.

По ръката на Младен полази огън, като жилнат от коприва. Попипа дланта си – коланът пулсираше като сърчице в нея. Излезе пред колибата и остана дълго загледан в светлините на небето. Едва когато очите му залепнаха от умора, легна до Захари.

На разсъмване главата му тежеше. Завикаха го да тръгват, че път ги чака до селото. Надигна се. Огледа се. Беше сам в колибата. Миришеше на треви и сухи билки. „От тревите, та главата ме носи“ – помисли.

Сънувал ли беше самодиви, сънувал ли беше горещата самодив-ска целувка? Със сигурност. Разтърси глава, поокопити се. Измък-на се лениво от шумата.

– Хайде, сине, окъсняхме. Гледай слънцето колко е високо!– Да не сънува самодиви, Младене? – подвикна Захари, докато се

миеше със студената вода от самодивския извор. Засмя се гърлено,

— 164 —

поразкърши едрото си тяло и тръгна към групата секачи. Като се приближи, погледна към Младен, за да го закачи за още нещо и очите му се залепиха върху лявата му ръка, на която висеше самодивска зунка. – Я, я гледай... Какво е туй на ръката ти, бре момче? – взе да пипа коланчето. – Ама туй е самодивски колан, бре Младене...

Секачите стояха като треснати. Замигаха, запипаха кончета-та, косите и мънистата – истински.

Синът на Златил се усмихна и промълви като на себе си: „Не съм сънувал, истина е било! Самодива, майко, ме люби...“

– Отивам да се измия на извора и тръгваме, тате – извика и хукна към животворните води Младен.

Соня Келеведжиева е старши учител по български език и литература в Гимназия с пре-подаване на западни езици „Захарий Стоянов“, гр. Сливен.

— 165 —

На север. По пътя(Преобърната съдба)

Тогава работех на Силистренската митница – започна разказа си моят събеседник. – Беше есен. Утрото – топло, меко и спокой-но. Много силистренци бяха тръгнали към Кълъраш. Кой по някак-ва своя работа, кой по търговия. Към обяд навалицата понамаля. А времето беше все тъй приятно.

Откъм пътя се зададе една жена. Най-обикновена жена. Около петдесетгодишна. Облечена скромно, както се носят жените на село. Придружаваше я млад мъж, който носеше в ръце две чанти с багаж. Попитах жената ще пътува ли. Тя отговори:

– Аз – да. Но синът ми – не. Той ми помага с багажа.– Тогава да видим какво носиш – казах. Жената започна да вади бавно съдържанието на чантите. Пър-

во показа един дълъг тъкан пешкир с красиви дантели по краи-щата, каквито имаше едно време над иконите в добруджанските къщи. Подържа го в ръце, помилва го. После един по един вадеше и другите предмети. Държеше ги като нещо свещено. Показваше ни ги и после пак бавно и внимателно ги сгъваше и ги прибираше обратно.

– Тези неща в чантите ми си имат история. Не бързам. Ще ви я разкажа. – За мое учудване, жената вместо да се разбърза към границата, седна и започна да разказва. – Аз съм от едно Добричко село. Живеехме до самата граница с Румъния. Родителите ни по цял ден бяха по нивите, а ние, децата, си играехме на поляната.

През един летен ден на 1940 година видяхме, че по пътя се за-дава каруца с чергило. Така се движеха каруците от циганските катуни. Когато ни доближи, човекът намали. Помислихме, че ще ни пита нещо. Но колко се учудихме, когато той се наведе, грабна бързо с яките си ръце двегодишното ми братче, сложи го в кару-цата, шибна коня и докато се осъзнаем, се изгубиха от очите ни оттатък границата. Виждаше се само пушек от прашния път.

Стоянка Павлова

— 166 —

Бяхме слисани. В първия момент не знаехме как да реагираме. Само се гледахме и мълчахме като онемели.

Едва после осъзнахме какво стана и започнахме да викаме. Аз плачех неутешимо. И другите деца се уплашиха. Хукнахме към до-мовете си. Нашите бяха на нивата. Не знам как стигнах дотам. Каква сила съм имала. Но там паднах в ръцете на мама. Казах им, че откраднаха братчето ми. После нищо не помня. Загубила съм съзнание.

Ходи баща ми при граничарите. Оплаква се къде ли не. Никой не ни помогна. Останахме си с мъката по брат ми.

Тати се срина. Пожълтя. Състари се. Бръчки прорязаха лицето му. Беше мъж планина, а за няколко месеца се стопи. Опората на семейството ни се превърна в сянка. Отчаянието впи нокти в сърцето му. Загуби равновесието си и рухна. Не издържа на мъ-ката. Нито потърси, нито намери нещо, в което да се вкопчи, да се задържи за живота. Заприлича на сухо дърво, което стърчи самотно сред полето и предизвиква само жал с черните си клони. Отиде си млад от тоя свят, без да се порадва на родния си син.

Много пъти съм си мислела какво щях да направя, ако пак срещна оня човек. Може би щях да го попитам кой му дава право да се прави на Господ и да обърква човешките съдби. Но веднага отхвърлях тази възможност. Знаех, че няма да разговарям с него.

Може би щях да го заплюя?... – И това нямаше да сторя. Не сме такива хора.

Щях само да отмина мълчаливо, с глава, обърната настрани. За да не видя пак очите. И ръцете му. Онези, с които извърши злината.

Втори път – не. Не исках да го виждам. Той ме лиши първо от брат, после от баща.

Горката ми майчица. Не приемаше мисълта, че брат ми не е при нас. Тъгуваше. Плачеше. И явно. И тайно. Но живееше с надеж-да, че кога да е, той ще се завърне. Не знам как и защо си го беше внушила. Но това я крепеше.

Вечер стоеше до късно. Като че ли не забелязваше тъмнината. Лете – навън, зиме – вътре. Сякаш още е пред очите ми. Поклаща се едва-едва, седнала на малко дървено столче срещу прозореца.

Стои. И гледа. Все в една посока. Към пътя, който се беше проснал сред напечената суха земя,

извиваше се между нивите и се губеше в далечината зад граница-та. Винаги прашен. И мълчалив.

— 167 —

Шарените дървени каруци подрънкваха. Хората приказваха, прибирайки се привечер от работа по домовете си. Птиците прех-връкваха между дърветата, пръснати тук-таме из полето. Вя-търът подухваше. Клоните прошумоляваха. Слънцето понякога немилостиво печеше, понякога се криеше зад облаци и носеше ту надежда за очакван дъжд, ту страх от градушка…

Само пътят виждаше всичко. И знаеше всичко. Но мълчеше. Ид-ваше от безкрая и сякаш потъваше в неизвестното нищо заедно с тайната за брат ми.

А изпосталялото тяло на мама се поклащаше мълчаливо на столчето си. Бавно и равномерно. Като махало на часовник. Сред призрачната светлина на луната. Понякога до среднощ. Понякога до зори. Нищо не можеше да я измъкне от този унес.

Едно и също… Всяка нощ…Нито лете чуваше щурците, които се пръсваха да пеят по

жътва. Нито зиме забелязваше, че от дървата в огнището отдав-на е останала само студена пепел, а скрежът бавно, но сигурно изплита причудливи, неземни цветя по стъклата на прозорците и коварно плъзга безбройните си, невидими пипала все по-навътре и по-навътре в стаята. Към столчето.

Душата є се гърчеше, но тя търпеливо чакаше. Все така – с лице, обърнато към пътя, който знаеше истината, но упорито мълчеше.

Сигурно си е мислела: „Оттам взеха детето ми. Оттам ще го върнат… От пътя…“

Понякога я забелязвах как стои отвън, до портата, и гледа след някого от връстниците на брат ми. Беше като в транс. Нито чува, нито вижда нещо. Стои и гледа. Права. Неподвижна. С изцък-лени очи. Сухи и празни.

А мозъкът є сигурно е прегарял от въпроси – Къде ли е сега ней-ното дете? Как изглежда? Колко е пораснало? Здраво ли е, или нещо го боли? Сито ли е, или гладно? Има ли постелка и завивка над гла-вата си? Топло ли му е, или зъзне в парцаливите си дрешки? Свито. Уплашено. Неприласкано. Плаче, необичано и самотно в някой ъгъл.

За нея… За мама… Обажда ли се бащината кръв? Кипи ли? Бунтува ли се в жили-

те… Срещу онова, неизвестното, което той още не знае какво е.Но дали някога ще научи… Навестява ли го в сънищата му споменът за родната къща?

Като лъч светлина в тъмна нощ. Като сянка на крило от птица в зноен летен ден…

Беше ми тъжно да я гледам, но нищо не можех да направя.

— 168 —

А времето течеше. Косата є без време побеля, кръстът є се преви, макар годините є да не бяха много.

Преди да почине, ме извика при себе си и ми каза:– Знам, че синът ми е жив. Където и да е сега. Сърцето ми

тъй го усеща. Затова съм приготвила ей този чеиз. Аз няма да го дочакам. Но ти му го дай, като дойде. „За спомен от мама“ – тъй му кажи. Почина. Без да види чедото си. А аз на гроба є плаках и за двамата. Мислех си: „Чудо трябва да се случи, че да се върне брат ми.“

Но чудото стана. Миналата година старата циганка, отгледала брат ми, също

се разболяла. Не знам съвестта ли заговорила пред прага на смър-тта, но му казала истината:

– Момче, ти не си наш син. Огледай се. Другите ми деца са мур-гави, а ти рус, със сини очи. На никого от нас не приличаш.

Беше на около две годинки, когато минахме с мъжа ми през ва-шето село. Той те хареса. Грабна те. Скрихме те под чергилото на каруцата и хукнахме насам. Донесохме те у дома, в катуна.

Ти плачеше за майка си. Търсеше я. Оглеждаше се за нея. Стряс-каше се насън. Не искаше да ядеш.

После свикна. Децата бързо свикват. Отгледахме те. Ти научи езика ни, обичаите ни. Ожени се за циганка, момиче от нашия миллет. Имаш пораснали деца.

Ако решиш да видиш своите, направи си паспорт и ги потърси. Все ще намериш някого в селото ви.

Брат ми, вече мъж над четиридесетте, гледал и не вярвал на очите си. Слушал и не вярвал на ушите си. Той – крадено дете. От друга държава. С други родители. Съмнявал се. Но се огледал. Наис-тина е различен от всички други. Не се оставил дълго съмнението да го гризе и си направил паспорт.

Дошъл в Силистра. Оттам в Добрич. Попитал за нашето село. Но циганката му казала старото име. Намерил се възрастен мъж, който го упътил.

Пристигнал брат ми на село. Влязъл в кръчмата. Седнал на една маса. Посрещнали го хората. Но той знаел само румънски. Намерил се човек, който да разбира езика и да му превежда.

Брат ми попитал дали са чували за изчезнало дете. Повечето били млади и не знаели нищо, но един по-възрастен мъж се сетил.

– А той, откраднатия, дали има живи братя, сестри? – попи-тал брат ми.

– Има една сестра, но тя се изсели в Добрич. Но тук живеят негови братовчеди. Съседи сме. Мога да те заведа.

— 169 —

Тръгнали. По пътя си говорели. Извикали навън братовчед ми. Съседът му казал:

– Доведох този човек. Пита за сестра си. – Тогава се обадил и брат ми. Попитал има ли в рода им загубено дете преди повече от четиридесет години. Братовчед ми отговорил:

– Не знам кой си, но ако си откраднатото дете на леля, имаш сестра, а тя има син. Живеят в Добрич. Довечера бъди наш гост, а утре ще те заведа да се видите.

Братовчед ми дори не ни знаеше адреса, но сутринта дошли в Добрич, как да е, издириха ни. Намериха ни. Извикаха на портата. Излязох. Погледнах ги. Единият – познат. Другият – не. Но защо ръцете ми се разтрепериха. И краката се олюляваха и сякаш ня-мах почва под тях. А сърцето ми запърха. Само дето не изскочи. Усещаше близостта на родната кръв. Братската.

Поканих ги вкъщи. Непознатият заговори. Попита ме имам ли изгубен брат. Разказах му всичко. Чак тогава, когато се увери в истината, той наведе глава и каза тихо:

– Аз съм онова, малкото ти братче, което са откраднали пред очите ти и за което майка ни е страдала до края на живота си.

Митничарят помълча и каза:– Жената стоеше превита над двете чанти и плачеше. Плачеха

и всички, които чуха историята. Когато се успокои, тя продължи: – Брат ми постоя няколко дена, погостува ми и си отиде. Разбрах-ме се да се срещаме, когато можем. Мина доста време оттогава. Близо година. Един ден получих телеграма. Канеше всичките си роднини на сватбата на дъщеря си.

Там отивам сега. На сватбата на племенницата си. А това, което нося в чантите, са дарове от баба є, моята майка. И май-ката на баща є. Усещала е тя, че ще се намерим и затова е при-готвила чеиз. А аз отивам да го занеса.

Митничарят каза:– Помогнах на жената да попълни декларацията си. Тя ми бла-

годари:– Макар да си поплаках, съм радостна. Отивам на сватба. От-

ново имам брат. Имам и племенница. – Пожелахме є весело изкар-ване и тя тръгна. Аз продължих работата си с другите пътници. Когато погледнах на север, жената не се виждаше. Беше се скрила зад завоите на пътя.

След една седмица пак бях на смяна. Бях седнал на тераската на митницата, тъй като нямаше движение. И както се бях зачел във вестника, нещо сякаш ме накара да вдигна глава. Към мен бав-

— 170 —

но се приближаваше възрастна жена. Беше същата. Онази, която отиде на сватба.

Зарадвах є се, сякаш виждах близък човек. Отидох да я посрещ-на. Не като служител митничар, а като човек. Обикновен човек, съпричастен към болката и радостта на една непозната жена. Попитах я какво стана, как мина сватбата. Тя пак седна и каза тихо:

– Да знаеш какви бяха сватбарите… – Друга наредба и обичаи. Други носии. Друга боя… Само нашето дете русо и хубаво като капка. Като цвете. Да беше жива баба є… Да я види. Да є се по-радва. Само дето се питам, щеше ли да се радва или да поиска да се върне в гроба си. Тя искаше единствено синът є да е жив. Господ изпълни молбата є – жив е. Незнайно защо є прати изпитание, но я запази да не види това, което аз видях.

Брат ми – женен за момиче от катуна. Племенницата ми – за момче от катуна. Пукне ли пролетта – и млади, и стари тръг-ват от село на село. Така, както са го правили векове. Обикалят, докато падне снегът и студ скове земята... Къде осъмват, къде замръкват, един Господ знае.

Майка ми навярно е предусещала със сърцето си, че дните на детето є са самотни и разпилени, там някъде – по чуждите, прашни и безкрайни пътища, пълни с неизвестност. Затова все към прозореца гледаха очите є… Чакаше… Изостреният є слух долавяше отдалече тропот на коне и звън на каруци. Лицето є трепваше. В такива мигове се променяше. Не виждаше и не чуваше нищо друго, освен това, което става на пътя.

После бавно се връщаше на столчето си.На следващия ден пак. И пак. Без умора.Каква беше тази надежда. Какво беше това чудо…Чакаше. До последния си час…Сестра съм. Но когато станах майка, я разбрах по-добре…Боли ме. Кръв ми са. Хубаво ми е, че ги видях… Но не им е там

мястото…– Поплака си още малко жената – каза митничарят. – После

дойде синът є да я посрещне. Тръгнаха бавно към автогарата. Щяха да вземат автобуса за Добрич.

Това не беше нетолерантност и нетърпимост към другите, различните. В сърцето си жената не таеше омраза. Не прокле ви-новниците за случилото се преди толкова години. Там някъде. До границата. Сред напечената от жаркото слънце напукана земя на безбрежното добруджанско поле. Не потърси отмъщение. Не поиска възмездие. Не се опря на закона, който беше длъжен да ги

— 171 —

защити. Не помоли и Господ. Сигурно се е уморила да го прави. И да го пита защо позволи на хората да се месят в делата му.

Тя страдаше по своему. И сигурно, сред тишината на дългите нощи, когато сърцето є кърви от мъка, си задава толкова много въпроси. Но един навярно пулсира в слепоочието є и не є дава да заспи. – Сега, когато брат є знае истината за себе си и за семей-ството си, дали разбира, че съдбата му е преобърната в друга посока? Обърната. И объркана. Сбъркана и разбъркана. Страда ли? Или е щастлив сред тези, които са виновни за това?.. Там някъ-де… Зад границата. В шатрата на своя катун…

И ако ги напусне, ще бъде ли по-щастлив?... Но ще може ли?... Ще има ли сила да отключи сърцето си?... Или голямата лъжа е пречупила волята му за нов живот?...– С много и различни случаи съм се срещал в живота си – завър-

ши разказа си митничарят. – За някои си спомням, за други – не. Но онази непозната жена от Добрич не мога да забравя. Образът є понякога ме спохожда. Тогава разказвам случката на приятели. Когато свърша, всички мълчим.

Може би защото понякога мълчанието е най-доброто съпричас-тие към човешкото страдание.

Стоянка Павлова е учител по български език и литература в ОУ „Св. св. Кирил и Мето-дий“, с. Нова Черна, обл. Силистра.

— 172 —

Ябълките

В градините на детството времето винаги е слънчево...

В градината на баба и дядо имаше две ябълкови дървета, които растяха едно до друго. Високото беше моето, а разклоненото, с по-легати клони – на сестра ми. Тя се изтягаше на най-ниския клон и очите є блестяха като на чеширския котарак, докато замисляше поредната лудория. Ние по цели безкрайни лета играехме в тази градина, която тогава ми се виждаше огромна. Нашите ябълки се превръщаха ту в къщи, ту в пиратски фрегати, ту в нещо друго, което развихреното ни въображение предлагаше. И винаги в убежи-ще, когато, направили някоя беля, баба ни погваше с ръжена. Тя не беше много едра, а пък беше пълничка и докато ни догони, ние се озовавахме в клоните на ябълките – защитени и опиянени, че сме се измъкнали. Баба кълнеше долу и ни заплашваше с какво ли не. Ние бяхме в безопасност и когато тя, примирена, се върнеше към обичайните си занимания, подемахме песни на два гласа – въоду-шевено, имитирайки духов оркестър.

По онова време баба имаше една любима рокля – бархетна, тъм-носиня на дребни бели точици. Аз много я харесвах. Гледах пра-вилните геометрични редички и се удивлявах на фигурите, които можеха да се образуват от тях. Най-много обаче харесвах шестте копчета на роклята. Те представляваха многостенни прозрачни призми. Сигурно бяха стъклени, но на мен ми приличаха на диа-манти. Знаех отговора, но винаги молех баба: „Моля те, дай ми ги“. Баба неизменно отказваше и смяташе, че това изчерпва въпроса... не и аз. Толкова много исках да имам тези „брилянти“, че в глава-та ми се зароди план. Един ден изчаках баба да си полегне за сле-добедна дрямка и въоръжена с миниатюрна ножичка за маникюр, тихичко влязох в стаята є. Внушителните є гърди се издигаха и спускаха, като изкарваха въздуха през царствения є нос с подсвир-кване. Започнах да режа конците, с които бяха пришити копчета-та. Поскърцването на ножичките ми се струваше оглушително, а времето между едно вдишване и издишване на баба – безкрайно. Сърцето ми биеше оглушително в ушите и след четвъртото копче – а-ха да се откажа. Дори не исках да си мисля какво ще направя, ако баба внезапно отвори очи. Както и да е, приключих акция-

Таня Цонева

— 173 —

та. После, вярна на приключенския дух от любимите си книги за Том Сойер и Капитан Блъд и за да прикрия всички следи, зарових копчетата в една кутийка от паста за зъби – жалко подобие на ковчеже за съкровища. Под ябълките, естествено. За всеки случай предвидливо се покатерих на дървото, където изчаках ставането на баба. То беше огласено от силен вик и последвали клетви. Удиве-ното семейство логично заключи, че аз съм единствената, която е имала интерес към копчетата и няма кой друг да ги е взел. Така упорито отричах, че колкото и да ме въртяха и разпитваха, на края ме оставиха, а мама заши нови копчета на роклята. Изобщо не можеха да се сравнят с „диамантите“. Загадката за изчезване-то на копчетата щеще да остане неразгадана, докато един ден – според мен след безкрайно дълъг период, но сега като се връщам назад, може да е било и на другия ден, аз сама разкрих всичко.

За да се насладя на съкровището си, аз го изравях от време навреме и страдах, че няма как то да блести на слънцето... да блести... това ме подтикна! Аз просто извадих копчетата и заедно с няколко други, които прецених, че заслужават тази чест, ги на-качих по клоните на моята ябълка, колкото е възможно по в края, за да блестят. Така цялата истина блесна на слънце.

Семейството дни наред се забавляваше с тази случка и така наказанието ми се размина.

Ябълките отдавна вече ги няма. Само в паметта ми пробляс-ват онези щастливи дни, защото в градините на детството вре-мето винаги е слънчево!

Всички герои и случки в този разказ са истински, нищо не е из-мислено J.

Таня Цонева e учител по музика в СОУ „Емилиян Станев“, гр. Велико Търново.

— 174 —

Докато пътуваме...

– Аз съм между бас и тенор.Момчето издаде дълбок плътен звук и хората в автобуса се

обърнаха да го видят. Бяха заели две двойни седалки. Три момчета и едно момиче.

– Представи си, пич, как ще взема властта. Обещавам на дър-таците това-онова. На другите – също там, че ще се грижа за де-цата им, а на тия като мен само ще смигна и те ще разберат за какво става дума. Печелим мнозинство в парламента и приемаме нова конституция. За две години страната ще стане нещо средно между Китай на Мао, Русия при Сталин и Германия при Хитлер. Управлявам аз самолично. Установяваме търговски връзки с Русия, щото руснаците са много тъпи, и започваме да варим ракия. Без дестилация, поне 80-градусова, понеже е по-хубава от водката. На-право ще полудеят по нас и ще ни затрупат със злато и калаш-ници. Оръжието ще изнасяме за арабите. Ще ги научим здраво да си бият хероин. Тотално дрогиране, пич. Циганите ще ги хванем да работят. Който не иска, ще го убиваме, който те дразни, ще го убиваш. От Куба ще внасяме ром, пури, наркотици и... кубинки.Полицаите ще носят розови сутиени и прашки, а полицайките ще бъдат голи. Само с пагони. Татуирани.

Момчето спря да си поеме дъх. Останалите мълчаха.– Тийчърса направо ще го взривим, пич. Там, където сега са сед-

ма и пета гимназия, няма да има нищо. Дупка. Голяма яма. Ти къде отиваш? – обърна се той към момичето, което се надигна от седалката.

– Ще слизам – каза тя. – Имам урок.Гласът є прозвуча извинително.– Ама не такъв, дето се учи. По пеене. Искам да кажа – без ноти

и разни глупости. Аз само пея.Автобусът спря. Изчака да слязат пътниците и да се качат други. После отново тръгна.

Теменуга Маринова е учител по английски език в НУИ „Добри Христов“, гр. Варна.

Теменуга Маринова

— 175 —

Баба Яга

Спомням си – бях на пет и заедно със сестра ми и моите роди-тели летувахме в Сандански. Обичах тези почивки, защото като дете от село там за пръв път видях „чудесата“ на градския живот.

Помня, че изпадах в умиление от постланата с дребни камъче-та пътечка в парка, от водоскоците алпинеуми и туристическото влакче… А въженото мостче не една не по-малко декоративна река предизвикваше у мен неописуем възторг и дивашкото желание да трополя по него цял ден – намерение, от което бяха в състояние да ме освободят едва след намесата на някой шамар…

И досега имам чувството, че всички приумици на градския ди-зайн всъщност са предназначени единствено и само за деца – как иначе да си обясним широките мраморни парапети, придружаващи ниски стълбища? Тяхното смислено оползотворяване може да се зароди единствено в главата на едно истинско „уважаващо себе си“ дете! То, както се казваше в една реклама, „знае защо“... и как! Останалата част от обществото – т.е. възрастните, могат само засрамено да отстъпят назад и да признаят, че най-голямото по-ражение над възрастта е загубата на въображение!

Възрастните са лишени от него – дай им кутия с надпис „Nescafe“ и те непременно ще сложат вътре кафе! Докато децата без усилие ще намерят всевъзможни приложения на въпросната кутия (особено ако тя вече се ползва за кафе)! Например: от нея би станала чудесна пясъчна кутия или пък кутия за буболечки и други съмнително полезни твари...

Ореховото дърво в техния свят е космически кораб, къща, цирк и... бомбено укритие. И при това едновременно! Диворастящият край изоставените селски дворове айлант някога беше най-тър-сеното и скъпо растение в детската ни тайфа. Заради него се водеха цели махленски войни! Той служеше за направата на вигвам – един или няколко. Понякога дори на цяло индианско село – в зави-симост от боеспособността на воинстващите индианци… Вярно е, че употребата му дава и някои странични ефекти, но какво са едни трайно „ароматизирани“ ръце пред удоволствието да нату-паш противника и да си осигуриш покрив?!...

Но ако разказвам всичко това, то е, за да се спра на онзи мо-мент, който най-много прикова вниманието ми тогава – в моето далечно петгодишно лято.

Теодора Тодорова

— 176 —

Веднъж, като се разхождахме в парка, забелязах кокоша къща на един крак, или може би е по-правилно да кажа: къща на кокоши крак? И тъй като бях „будно за годините си“ дете, запознато с ру-ския фолклор из основи – обстоятелство, дължащо се на една про-късана книжка, която ми четяха преди заспиване, аз моментално се досетих коя е обитателката на странната постройка. Разбира се, лошата Яга! Която, както е известно, много обича малки деца (главно като част от менюто си).

Тази представа по-вероятно да беше следствие от детския пси-хотрилър на братя Грим „Хензел и Гретел“, но по същество става въпрос за една и съща не особено приятна особа…

Помня, че най-ужасяващият момент от приказката им беше, когато злобната баба опипвала пръстчетата на Хензел, за да раз-бере дали се е угоил достатъчно…

Когато ми четяха приказката и чуех това, винаги тревожно поглеждах ръката си, вероятно защото се отличавах със завиден апетит…

Тази старица упражняваше невероятно влияние върху мен – в нейна чест пиех лекарства, лягах си на време и признавах „добро-волно“ всичките си бели… накратко – правех всякакви саможерт-ви, стига само да не ми се налага да я срещам и тя да опипва пръстчетата ми… все пак бях яшно дете!

Затова, когато за пръв път видях къщата на баба Яга, сърцето ми замръзна! Бях убедена, че тя е вътре – надвесена над своите зловещи котли и казани с клокочещи отровни смеси.

Случваше се да минем понякога покрай къщичката и тогава аз винаги здраво улавях ръката на майка ми и тръгвах кротко редом с нея, придавайки на лицето си възможно най-хрисимото израже-ние. Отчасти се утешавах с мисълта, че макар и с известни уси-лия, бих могла да се впиша в категорията „послушно дете“ – в края на краищата, винаги си „изпапквах“ всичко и не говорех много лъжи (хващаха ме още на първата)… Затова се надявах тази стара дама да не проявява голям интерес към мен и моите пръстчета.

Но в борбата между страхове и любопитство страховете тър-пят неизменно поражение – така става винаги в живота… А мо-ята неограничена любознателност ми е носила много главоболия (напук на всякакви поговорки, оказа се, че глава боли и от опит, и от знание!). Тогава обаче още не знаех този факт и понеже толкова много исках да я зърна как изглежда, веднъж загърбих своя страх и залепих око за дървената стена на къщичката. Между дъските имаше пролука и успях да видя (за голяма своя изненада), че вътре няма абсолютно нищо – нито баба, нито дядо Яго, никаква покъ-щнина, казани и котли!

След като поразмислих, реших, че тя навярно е излязла „на раз-ходка“ с метлата, а останалото е „обикновена магия“ – може би предметите ставаха невидими в нейно отсъствие?

— 177 —

Но въображението ми, веднъж освободено, не щеше да се при-мирява с разни там скучни логически мировъзрения! То рисуваше изумителни мистични картини, жадуваше загадъчност... накрат-ко – търсеше полагащите му се вещици или поне една – както се казва – „за цяр“! Бях вече убедена, че все някога ще я видя!... И тя не закъсня да ми се представи, за съжаление…

Случи се, когато един ден заваля проливен дъжд.Бяхме заедно с майка ми и се скрихме в преддверието на голям

ЦУМ, ГУМ или нещо такова. Имаше много хора, които също като нас чакаха да премине дъждът. Докато ги разглеждах разсеяно, внезапно Я забелязах.

Тя отговаряше съвършено на приказното си описание – облече-на в черно, прегъната на две старица с дървен масивен бастун. Лицето є беше грозно, набраздено от многобройни бръчки, с тънка присвита уста, подслонена под огромен закривен нос (нейната за-пазена марка), върху който дори цъфтеше една досущ „приказна“ брадавица!...Каква ужасяваща прилика!

В първия момент се скрих зад роклята на майка си и оттам, от укритието си, я заразглеждах. Но проклетото любопитство надделя и аз, като задърпах роклята, зададох фаталния въпрос:

–Мамо, мамо, това ли е баба Яга? Той можеше и да не бъде фатален, ако не го бях изтърсила тол-

кова силно. Хората наоколо се заобръщаха, похлеждаха мен, после бабата с

бастуна и незнайно защо, прихваха да се смеят. Майка ми, видимо притеснена, започна нещо да ми говори, но още преди да съм раз-брала какво ми казва, бабата Яга внезапно се оказа надвесила клюн над главата ми…

Последва нещо, което е трудно за описване – някаква страхови-та тирада, от която помня само финалната реплика: „…като те цапна с тоз бастун, довечера поп ще пее у вас!“.

В следващия момент се озовах отново под дъжда – майка ми вървеше бързо и на една нейна крачка аз правех две-три мои. Иска-ше ми се да я попитам. Погледнах я, но тя имаше толкова улисано изражение, че бързо се отказах.

Това, което не разбирах – макар и да напрягах всичките си мо-зъчни гънки, беше:

Защо на някакъв поп ще му се прище да пее песни точно пък у нас? Ами че като толкоз му се пее, да си пее вкъщи! В края на кра-ищата, имах съвсем различни планове за вечерта – с нетърпение очаквах да се приберем, за да си строя къща от пощенки картички.

Дори с досада си представих необичайната ситуация – непозна-тият поп, изправен насред нашата квартира, а ние четиримата, седнали на столчета в един ред (като за концерт), изпълняваме внезапно скимналото му желание да го послушаме как пее…

— 178 —

Нещо не се връзваше в тази картинка!... И то идеше от въпроса: ЗАЩО? ЗАЩО НЯКАКЪВ ПОП ТРЯБВА ДА ПЕЕ ВКЪЩИ?...

Не помня как разреших питанката, но ако другото не разбрах, едно със сигурност ми стана ясно: ИМА БАБА ЯГА!

А днес, от позицията на моя 33-годишен опит, смело бих добави-ла – И ДАЖЕ НЕ Е ЕДНА!...

А може би, като истинска вещица, тя приема всевъзможни пре-въплъщения – тя не винаги е баба, понякога ни се разкрива в образа на млада жена, не винаги е грозна – понякога е истинска красавица и… не винаги е жена!...

Но, когато и да я срещна, аз задавам все оня – по детски глупав въпрос, започващ така: „ЗАЩО Е НЕОБХОДИМО...?“ и винаги за-вършващ с излишната, банална констатация, че макар и да не го разбираме, злото все пак съществува!...

Или по-добре: макар и то да съществува, хубавото е, че още не сме остарели дотам, че да го разбираме „достатъчно“.

И слава богу!...

Теодора Тодорова e учител по български език и литература в ОУ „Васил Левски“, с. Средно село, обл. Велико Търново.

ЕСЕТА

Многоточиеза бъдеще

— 180 —

— 181 —

Азис Мурад

Пътят е ясен

– Колко много „учени“ хора – лекари, инженери, учители – из-лезнаха от това село! – гордо подвикваше в кафенето пред оста-налите мъже с гърлестия си глас Алекси, в отговор на думите на началния учител Ясен Хаджийски, че ако така върви, училище в с. Песнопой след някоя и друга година няма да има. Гласът на Алекси звучеше бодро, тъй като той бе доволен, че е успял да се пенсионира от рудника преди закриването му. Повечето от угри-жените и замислени съселяни на Ясен Даскала, вперили поглед в прашасалия телевизор, висящ над главите им в ъгъла на кафенето, следяха сутрешните препирни на политиците в юлската утрин, сърбайки от горещо поднесените им кафета в широки като леген-чета чаши без дръжки. Преди близо година от тука тръгна и бързо обиколи селото мълвата, че Царя е договорил за „поданиците си“ безпрепятствено пребиваване и разрешение за работа във втора-та му родина. Повечето от уволнените миньори видяха в този факт единствения изход от безнадеждната ситуация, тъй като не бяха свикнали да чакат помощи от „Социалните“, а да си изкар-ват с труд прехраната.

Широкоплещестият здрав родопчанин, с чуплива руса коса и гъ-лъбовосиви очи разширяваше вадичките на доматения разсад в гра-динката пред къщата си, когато директорът на училището му позвъни по телефона, без да каже за какво го вика, но Ясен се досе-щаще. „Колега, ако искаме да се запазим в същия педагогически със-тав, трябва да оформим 1-ви клас, макар и маломерна паралелка – напрегнато звучаха думите на шефа. – За да станат 10 бройките, трябва ни още едно дете. Прегледахме списъците в кметството и секретаря ми подхвърли за едно комшийско дете, току до фамилна-та Ви къща.“ Директорът не познаваше хората толкова добре, тъй като не бе местен, но си разбираше от работата и добре се сра-боти с общинската власт и Инспектората – смениха прозорците с нова дограма, подновиха покрива и поставиха външна изолация по европейските програми, та през зимата вътре студът не се чувстваше като преди.

Вечерта, малко преди смрачаване, Ясен почука с кокалестите си пръсти на дворната врата на комшиите и след малко отвори Сания, жената на Милко. Покани го вътре и му посочи дъсчената пейка под асмата, на която за трети път тази седмица щеше да

— 182 —

седи. Не след дълго чакане стопанинът на къщата се появи от обора, омърлушен и начумерен, влачейки натежалите си ботуши по гладките каменни плочи на двора. Наболата няколкодневна брада около свитите устни и стоманеният поглед на домакина подсказ-ваха на опитния педагог трудността на предстоящото.

– Защо си дошъл пак, Ясене? Нали ти казах, малка е още... – досе-щайки се за темата на разговора, миньорът сряза грубичко набора си, с когото седяха на един чин в училище навремето.

– Виж сега, Милко – подхвана отдалеч уплашеният за работата си начален учител – няма начин да не си чул, че тези от Минис-терството са решили вече на 4 годинки да задължат да тръгнат на училище, а твоята Стефани е на цели 5 години. Освен това тазгодишните първолаци са повечето 6-годишни, така че където шест – там и пет – убедително като изпечен политик заключи Ясен.

Наближаваше септември, а липсваше ведрото настроение, с кое-то Ясен вече 25-та година поред очакваше първия учебен ден. Не-яснотата около сформирането на 1-ви клас го плашеше много. „От загриженост по хорските деца не успя да се ожениш и да имаш свои!“ – натякваше горката му майка, която скоро си отиде от този свят, и оттогава чувството за самота се усилваше все по-вече. Ясен не можеше да си представи нито един следващ ден от своя живот без любимото училище, където се чувстваше значим, потребен, обществено ангажиран. Той не приемаше драстичното действие на неговите съселяни – да отведат неговите ученици надалеч, уж да „спасят“ децата си от недоимъка и им осигурят „бляскаво бъдеще“. Но често, отчаян за професионалното си бъде-ще, си мислеше, че имигрантите май са прави!

– Чуй сега пък аз какво ще ти кажа, наборе! – прекъснаха мисли-те му Милковите думи – голяма част от бригадата сме решили да заминем за Европа. То се видя вече за нас тука хляб няма, а там разправят, че дават хубави пари, ако бачкаш. А знаеш, ние от работа се не плашим! Децата растат и искат да си купят модерни телефони, да сменят стария компютър вкъщи, а аз какво да направя в случая? – „изплува“ почти риторично от омекналата душа на коравия подземен работник... На изпроводяк толкова бе разочарован, че с оклюмалата глава и безпомощно отпуснатите ръце в ръкавите на вехтото си сако Ясен не приличаше на себе си: „Историческото масово преселение на народите от Изток на Запад се заражда с нов импулс!“– премина като мълния през него изра-зът, който бе прочел през последните дни във вестника. Като си легна, мозъкът му работеше трескаво – въпреки умората от деня сънят така и не идваше! Изведнъж се върна в първите години на т.нар. „демократичен преход“, когато на общоселско събрание ня-колко човека го предложиха за временен кмет на селото в конкурен-ция със Сашо тракториста. Тогава се бе поласкал от думите на

— 183 —

Председателя на временния Изпълком, присъстващ на събранието: „Кметската работа могат да я вършат и двамата, но учителска-та – само г-н Ясен Хаджийски!“. Сашо продължаваше да е кмет на селото, докато неговият учителски стол се клати!

На сутринта, като се събуди и се готвеше да отиде за доклад пред директора, още чувстваше прималяване в областта на сто-маха не толкова от неизпълнената възложена задача, а от лип-сата на перспектива. Ясен вече бе преодолял неувереността си относно мисълта, която се въртеше отдавна в съзнанието му, но не допускаше да надделее – да тръгне с учениците си и техните родители за голямата Европа, пък там „каквото сабя покаже“. Готов за всякакви предизвикателства, жилавият планинец се виж-даше по строителните скелета на Европа редом с миньорите или като мияч на чинии в някой ресторант, или може би работник в комуналните дейности на някой мегаполис. Но си обеща, когато започне да си приготвя куфара, някъде между панталоните и пуло-верите да постави букварите и читанките за неговите сегашни и бъдещи ученици там, ако се наложи!...

Азис Мурад е учител по английски език в Професионална гимназия „Христо Смирненски“, гр. Ардино, обл. Кърджали.

— 184 —

Двата пътя

Два пътя. Единият – на страха, гнева и болката. Другият – на любовта, светлината и топлината. Всеки е избрал своя. Всъщ-ност те са двете страни на един и същ път – горния и долния. Целта на единия е забравата, на другия – да даде и намери нова възможност. Двата пътя се сливат в далечината. Това е опти-ческа измама на сетивата, но тя мотивира всеки бързо да върви към тази точка. Върви човекът и не мисли. На добър час, път-ниче!

Когато се умориш – поседни. Виж, пътя, успореден на твоя. Там също някой върви и ти се усмихва. Това си ти – другото ти аз. Успоредните пътища също се пресичат в една точка на хо-ризонта. Но и това е оптическа измама. Мисълта ти определя нещата такива, каквито са и не са.

Време е да се срещнеш със себе си. Готов ли си да разбереш кой си и кой не си? Готов ли си да разбереш накъде си тръгнал? Само трябва да скочиш от единия на другия път. Можеш – направи скок на мисълта. Промени матрицата и правилата.

Всеки играе своята игра и сам си измисля правилата. И аз имам правила:

Когато сгреша – да си призная.Когато съм наранила някого – да поискам прошка.Когато обичам – да обичам както себе си.Ето тук се срещат долният и горният път. Всички понякога

прескачаме от единия на другия и в това е магията на играта. Тя е вечна и никога не спира. Не спирай и ти да играеш.

Така двата пътя бележат спиралата на живота ни – духов-ното ни ДНК, което ту ни изстрелва в близост до небесното начало, ту ни връща в орбитата на земното притегляне. Играта спира, когато се върнем в изходната точка. За да започне от-начало. И всеки път е различна. Победеният става победител, а победителят – победен.

Когато си победител, не знаеш какво си загубил. Когато си загубил, не знаеш какво си спечелил. Всеки обича победителите. Аз обичам победените. Победените падат в обятията ми. Побе-дителите падат в краката ми. И тях обичам.

Албена Декова-Атанасова

— 185 —

Важното е да се осмелиш да обичаш, независимо победител ли си, или победен. Ако силно обичаш и се довериш на своята любов, това, което си загубил, отново ще те чака на пътя. А това, кое-то си спечелил, ще се умножи двойно. Само ако обичаш.

Албена Декова-Атанасова е педагогически съветник в НУ „Отец Паисий“, гр. Плевен.

— 186 —

Българска антиприказкаС почит към Станислав Стратиев

Българската приказка е българска работа. Което буквално си е кофти отвсякъде. И метафорично не е много възторжено. Един вид, да не се тества върху хора. Българската приказка всъщност е антиприказка. Сещате се: когато човекът е педя, а брадата му е лакът, царят е облечен, а поданиците – голи и слепи, юнаците не се борят с лами, а бозаят 25 години или цоцат до пенсия, смет- та струва сливи…, разни такива антиработи.

Българската антиприказка е едно от последните български неща в България. То у нас май само гадостите останаха българ-ски, останалото го внасяме. А което от българското става, самї бяга накъдето му видят очите.

Иначе и българската антиприказка започва с Имало едно време. Обаче! Че е имало нещо, не е сигурно, във Фейсбук няма качени снимки, социологическите агенции дават противоречиви резултати, а от уста на уста се споделя, че у нас никога нищо не е имало, а все е нямало и сме нямали. Това – първо. Второ, даже и онова, което обективно не може да не го е имало, историците така го пренаписват, че всъщност излиза, че, обективно погле-днато, го е нямало или е по-добре да считаме, че го е нямало. Отделно, у нас нищо не може да е едно, всяко „едно“ се разцепва, отлюспва, прави си парламентарна група или му вадят досието, че е бивш агент. Колкото до време, у нас на времето отдавна му е минало времето или още не му е дошло времето.

И българската антиприказка, както си му е приказният фол-клорен ред, се разпространява по площади и кафенета, социални мрежи и средства за масова информация в полуустна (и полу-малоумна) форма. Което леко сдухва народа, защото едното е по-скоро жълто, а другото – определено черно. Половината мас-медии наднича в чуждите гащи, другата е многотиражка на гро-бищата. Едната половина обича да мрази, другата – мрази да обича. Справка: пуснете си телевизора или разгърнете вестник. След консултация с лекар – влезте и в някой форум. Но това е нормално за страна, в която повечето решения се вземат не

Албена Тодорова-Радионова

— 187 —

само постфактум, но най-често и постмортем. Гръмне газова бутилка, срине се детска катерушка или мина, палне се влак или автобус, покрие се някое кръстовище с некролози като след Балканската – айде проверки, айде комисии. А близките като в края на Шекспирова трагедия изнасят труповете и плачат по телевизията. В страните с нормални приказки е иначе: всеки от мизансцена просто си върши работата както трябва и когато трябва, фаталностите са изключение, а краят винаги е щастлив. В българската антиприказка не просто е обратното, то е някак неразбираемо извратено.

Принцът вместо да целуне принцесата, ближе задните части на баща є, краля, даже не за да му даде кралството, а така, по навик. Злата мащеха се оказва всъщност род(и)ната майка. Хензел и Гретел (бивши Иванчо и Марийка) живеят вдън чужбин-ските гори тилилейски и не искат да се връщат. Хензел хаква тилилейските банкомати, Гретел е отворила еднолично заведе-ние с консумация; като полусираци получават социални помощи, с които издържат мащеха си и цялото село. Баба Яга, понеже обича деца, управлява Министерството на младежта и прави учебните програми. Хитър Петър и Настрадин Ходжа са си поделили евро-фондовете. Крали Марко е виден партиен функционер с чутовно големи доходи. Шапките невидимки са серийно производство и всеки Келеш ги получава лично и с уважение от българската пра-вораздавателна система. Грозното патенце не си губи времето да се превръща в лебед, а с пластична операция става едрогърда фолккокошка, пропява, прави двама-трима футболисти баджана-ци, жени се за няколко бизнесмени и живее персоналната си при-казка като Златното момиче.

В българската антиприказка „Дядо вади ряпа“ ряпата е внос от Китай. Дядото митингува в София в защита интересите на българските репопроизводители, бабата е на контрамитинг на производителите на салами, внучето вади ряпа в Испания, ку-чето се е записало рейнджър в армията на бездомните псета, котката е осиновена от англичани и живее в къщата им в Долно Уйно, мишката е под закрилата на природозащитници и като така е изяла ряпата.

В антиприказката „Болен здрав носи“ след намесата на Ми-нистерството на здравеопазването и на Здравната каса здрави въобще няма, а болните гледат да се оправят сами и никой да не ги носи, че понесат ли ги, не отиват на хубаво място…

Баба Марта в българската антиприказка се сърди не защото братята є са є изпили винцето, те отдавна всичко са є изяли, даже и повишението на пенсийката за години напред, дори не за-

— 188 —

ради великанските сметки за ток и парно, дошли от съвсем друга приказка, не, единственото, което още гневи Баба Марта, е, че на Първи март българите се поздравяват с „4estita baba marta“.

Българската антиприказка не завършва с щастлив край. Не и тази приказка, не и сега. Може би някога. Единственото сигурно е, че край ще има. Народът се топи с бесни темпове и със сигур-ност българите ще свършат. Даже преди да свърши приказката за тях.

Впрочем, приказките не целяха ли да ни подготвят за живота? Егаси живота!

Албена Тодорова-Радионова е учител по български език и литература в СОУ „Христо Ботев“, гр. Русе.

— 189 —

Есето на живота ми

• Не искам просто да живея – искам първо да обичам, а между другото да живея.

Зелда Фицджералд

(Точно ти ли, жено, се намери да го казваш?)

Страшно е да си необичан. Толкова е страшно, когато си необи-чан вече. Безсилие. Висш пилотаж сред болките. Корозия на сърце-то. Ерозия на душата. Обезлесяване на мисълта. Глобално засту-дяване. Пробив в Млечния път. Озоновият слой се опва по-голям от всякога. Затъмнение на северното сияние. Слънцето е покрусено. Звездите свенливо свеждат поглед. Свенливо-виновно.

• Цялата магия на първата любов се състои в това, че все още не знаеш, че след нея ще има втора.

Бенджамин Дизраели

Какво ми остана след теб:1. Еднооко плюшено мече, спечелено на стрелбище2. Всичко красиво, което няма с кого да споделя...3. Спомени, които заливам с белина и търкам, но... остават...4. Най-дългото, трогателно и забавно любовно писмо на света...5. Неизползван билет за Рая6. Книга за мравките7. Бъдещето ми – благодаря!8. Усещането, че ти така и не ме разбра...9. Бутилка с горчилка – все още не съм я изпила докрай!Т.Ъ.Г.А.Какво не успяхме да направим заедно: 1. Да събираме в кошница среброто от косите си.2. Да посрещнем нови оптимистични изгреви и песимистични за-

лези.3. Да си до мен, а аз до теб, когато е трудно.4. Да преобразяваме дъжда в преживяване, само защото сме за-

едно.

Антония Атанасова

— 190 —

5. Да ми носиш чай, когато съм болна. Чай с любов – любимият ми, знаеш!

6. Да се смеем, смеем, смеем...7. Да намерим кой е пътят.8. Да оставим стъпки в пясъка.9. Да оставим стъпки на земята – две стъпки!10. Да докажем вечността.Б.О.Л.К.А.Какво боли:1. Любовни песни – и всякакви песни – та ти си целият музика!2. Празници3. Делници4. Домът5. Всичко красиво, което няма с кого да споделя...6. Времето7. Лятото8. ТишинаПомня:1. Тениската ти с Титаник J2. Как ухаеш3. Как прекръстваш крака по женски и маниерничиш с цигара в

ръка, а къдриците ти треперят, треперят сред облачета дим4. Почеркът ти5. Дързостта ти6. Не многоКакво изхвърлих или Кошче, пълно с душевни остатъци:1. Четката ти за зъби – паметник на самотата, извисяващ

се в банята ми! Еднокрака твар, която яде цялото ми същество! Умри гадино!

2. Всичко друго пазя...Трябваше:1. Трябваше да ми кажеш, трябваше.2. Да бъдем приятели, трябваше. Липсваш ми.3. Да се бориш.4. Да не сме такива деца...P.S. Съпругата ти е прекрасна!

• Времето отмива всичко, времето отнема всичко и накрая има само мрак. Понякога намираме другите в този мрак, а понякога ги губим в него.

Стивън Кинг

Антония Атанасова е учител по английски език в Eзиково училище FORCE, гр. Перник.

— 191 —

Училище мое, спомен мой… моя съдбаГодината бе 1963-та! Седемгодишен тръгнах на училище със

свито като на птиче сърце. Моята първа учителка, другарката Маркова, ме хвана за ръка и с топла усмивка ме въведе в класната стая. Седнах на втория чин, в средата… Нашата класна умееше да поднася всеки, и най-трудния, урок така, че всички я гледахме в унес. Разнообразяваше ни с акордеона и песните си. Пееше хубаво. Любимата є песен беше „Свири, хармонико!“. Пееше я в класната стая, пееше я в двора на училището, пееше я в „Горичката“ над Градската градина, където ни водеше на излет – да се наиграем на въздух и простор. В тези моменти тя излъчваше много топлина… Очите є грееха щастливо… Строги, но добри и нежни очи!

Веднъж, след час по рисуване, оплескани с акварел до ушите, останахме в класната стая и се скарахме за нещо дребно. Сбо-ричкахме се и започнахме да се цапаме с бои. Нашарихме се като индианци. Загубили чувство за мяра, по детски диви, изпоцапахме цялата стая. Полудели, не усетихме кога на вратата на класната стая се бе появил Бай Кольо – байчото на училището. Подгони ни с дръжката на метлата и с гръмогласни шамари сипеше попръжни по адрес на близките ни, докато ни изрита отвън, в училищния двор. Съкрушен и пребит се прибрах у дома. Там отново изядох пердаха…

На сутринта, както винаги, бързам, но пак закъснях. Отварям вратата на класната стая, а там, до стената стърчат моите приятели от вчерашния бой, с подпухнали бузи и горящи уши. Пред тях стоеше другарката Михова – директор на училището, с пръч-ка в ръка… Класната мълчеше засрамена до катедрата. Застанах в средата на групата, между момчетата и момичетата. Бях лю-бимец не само в игрите! Учителите ни гледаха с обич и… с болка. Бяхме прекрачили прага… Бяхме еднакво виновни… Оказах се в клопка, почервенях от срам и буца заседна в гърлото ми, корава като камък. Тогава, надживял шока, изпуснах чантата си на пода, протегнах напред ръце, готов да понеса ударите на пръчката. Това беше не само опит за извинение, вик за справедливост, съжа-ление или друго, а всичко това заедно. Това беше отговорност за стореното! Не последваха удари… Но, думите, които чуха ушите ми, ме шибнаха по-болезнено от пръчка:

Веселин Хаджигеоргиев

— 192 —

– Никога не съм очаквала подобна постъпка от теб, Веселине, моя най-добър ученик!... Чувствам се безкрайно огорчена!... Разоча-рована съм!

Двете напуснаха класната стая. Настъпи неловко мълчание. Думите звучно кънтяха в ушите ми. Разтреперих се от болка и срам. Очите им все още ме гледаха строго… Загубих доверието на добрия човек, на учителя си! Единственото, което можех да напра-вя в този момент, бе да заплача и аз заплаках горчиво, с цялото си разбито момчешко сърце… Това беше урок, не само за мен, но и за целия клас – първият ни урок по педагогика! С цялото си същество разбрах, че думите могат да нараняват по-силно от удар, но и това, че по-справедливо от тях няма! Никога повече не разочаро-вах моите учители.

Времето отмина, но годините ме връщаха често назад в топ-лите спомени… Беше 24 май! Срещнах своята класна. Бе остаряла и много болна. Беше обречена, но нежните є очи гледаха все така любящо и всеотдайно. Онази пленителна усмивка не слизаше от лицето є и с иронията, с която ни гледаше и тогава – нас, нейния незабравим клас! Поднесох є цветя, тя се просълзи… Ръцете є се разтрепериха, когато поемаше букета. А аз пламтях в червенина, изричайки:

„...Скъпа учителко, благодаря ти, че отвори очите ми за света! Благодаря ти за уроците по честност, скромност и трудолюбие. За всичко! За доброто, на което ме научи! За красотата на всички години, прекарани с теб. Благодаря! Обичам те! Поклон пред твоя всеотдаен труд!... Дълбок поклон, учителко моя!...“

Съхраних пленителни спомени за моите учители и днес още ги пазя в сърцето си. Те оставиха светли дири в живота ми. На зад-ната страница на тетрадките ни имаше изписани няколко прави-ла за ученика. Не помня дали е имало правила и за нашите учители, но ако е имало, то те са били точни и ясни, железни, непоклатими, неподатливи на настроения и лични капризи. Правила – покрови-тели на детската душа. Никакво делене по признак „привилегия“, никакво потупване по рамото и самонадеяност в очите. Любов и всеотдайност към работата, отговорност и велико търпение в името на единствената цел – простота и естественост в преки-те задължения…

Поех и аз по трудния учителски път! Преди десет години влязох в клас… като класен на моите първи ученици. С неописуема радост и огромно очакване! Заобичах ги като свои и те ми отвърнаха… Всички!... Пак бях закъснял… Други професии отнесоха младостта на живота ми, но тази дойде като пролетен полъх, като среща след дълго очакване… За да даде отговор на всички въпроси, зада-вани и незадавани. За да отключи непознати усещания, очаквани и неочаквани! За да спечели сърцето ми – още веднъж и… завинаги!

— 193 —

И ето, десет години обучавам и възпитавам младежи. Срещнах различни характери, всеки със своите черти, с добрите и лошите! Шарен свят! Колкото им дадох, толкова и взех. Човек се учи цял живот! Развитието ни е двустранен процес, при който подраства-щият се влияе не само от родителите си. Той се възпитава от средата в училище, на улицата, а отношенията ни винаги предпо-лагат взаимно приспособяване. Развитието ни е процес на даване и вземане и отдавна остаряла е теорията, че само ученикът като „питомец“ трябва да се адаптира към средата. Напротив! Учи-лището е среда, където протича взаимовъзпитаваща връзка – от учителите към учениците и обратно. Само така бихме формирали хармонични и балансирани личности, когато слизаме на нивото на учениците си, в опита си да им помогнем да достигнат нашето. Ето защо учителят няма право на грешки, няма право на слабо-сти, няма право на излишна емоция. Той е в ролята си на скулптор, когато насочва младежа към формиране на физически, интелекту-ални и личностни качества. Изгражда се нова Аз-концепция! Това е важен за младия човек момент от живота, когато навлиза в социалните взаимоотношения и стартира своето относително са-мостоятелно функциониране на личността. Учителят е неговата основна подкрепа – алфата и омегата на тези първи стъпки. Ето защо педагогът трябва да е не само добре образован, разностранно подготвен, но и личност – обаятелна, силна, въздействаща. Защо-то няма нищо по-лошо от тези педагози, които са навлезли малко в науката, а си въобразяват, че знаят много. Такива хора се гордеят с делегираната им възможност за изява и императивно, а понякога и с жестокост „преподават“ своето невежество.

Започнах своя разказ емоционално, а ето, че неусетно преминах към назидателен тон… Професия!? Нека учението бъде игра. Мла-дите искат похвали, но трябва да бъдат и мотивирани, за да не намразят учебните занимания, преди да са ги обикнали, защото заниманията имат също своята младост. И както порастването ни е започнало от млякото и люлката, така и бъдещата ни завър-шена личност да бъде последователна, да служи на принципи и да бъде за пример на другите в обществото… Така, както ни учеха и възпитаваха нашите Учители.

Веселин Хаджигеоргиев e учител по философия и психология в ПГЕЕ „М. В. Ломоносов“, гр. Горна Оряховица.

— 194 —

За мотивацията

Винаги, когато се почувствам демотивирана, винаги, когато ми дотежи, винаги, когато ми писне от простотии, се опитвам да се хвана за сламка, за да се оттласна от дъното, на което съм стъ-пила.

Вероятно всеки колега, който работи в нашата система, тази, която наричаме „образователна“, се сблъсква ежедневно с хиляди причини за отчаяние и много малко поводи за радост. Така и аз...

Работата в професионална гимназия не е лесна. Само тези, кои-то работят в такава, вероятно ще ме разберат. Първо ще започ-на с това, че повече от 30 години работя като преподавател по български език и литература в такъв вид училище. Отначало това беше СПТУ по облекло, по-късно стана Техникум по облекло, а след сливането ни с другия техникум в града ни се превърна в Професио-нална гимназия по селско стопанство и лека промишленост. Едва ли ще кажа нещо ново с това, че учениците, които постъпват при нас, са деца от различни етноси с не много висок успех и това е не само предизвикателство, но и сериозна трудност за учителите. Едва ли ще е нещо ново и това, че с навлизането на делегираните бюджети навлезе и неграмотността, а на учениците се гледа като на привилигировани, докато учителите са хора „втора ръка“ от всяка гледна точка – и от тази на родителите, и от тази на об-ществото, и от тази на самите ученици (понякога), че и ние май взехме да се възприемаме като такива. Аз обаче не мога да се при-миря с това, а и не искам.

Често ми идва да се откажа от професията си, да кажа „баста“ на цялата система, която ни товари с ненужни и безмислени ан-гажименти, и то до такава степен, че не можеш да си погледнеш основната работа, която е свързана с духовност, с творчество, с личен пример, с една или с две думи – с човешката личност. И ко-гато стигна до такъв момент, се сещам за един случай от моята практика, който ми дава сила да продължа напред, въпреки всичко.

Преди десетина години, по време на летния ми отпуск, звънна телефонът. Тъкмо беше отминал рожденият ми ден и си помислих, че някой закъснял приятел иска да ме поздрави. Вдигнах. Непознат женски глас ме попита за името ми. Отговорих, че съм аз и жена-

Веселина Янева-Иванова

— 195 —

та отсреща ми се представи като бивша моя ученичка, за която (честно казано) не се сетих веднага. Помоли ме за среща и тъй като бях свободна, се уговорихме да се видим след около час в едно кафене. Когато отидох, веднага я познах – Катя. Тя беше в СПТУ-то и завърши преди 5-6 години. Имах много хубави впечатления от нея – старателна, четяща и най-вече мислеща. Знам, че с удоволствие я изпитвах и че є писах шестицата с чиста съвест.

Здрависахме се, разцелувахме се. Не знаех нищо за нея. Не бях я виждала, откакто беше завършила и затова я попитах какъв е по-водът за нашата среща. Младата жена ми отговори леко смутена, че има сериозна причина да се видим. Последва една изповед, която ме накара да се почувствам като най-специалния човек в нейния живот. Ще я предам почти дословно, защото помня и досега всяка нейна дума:

„Госпожо, Вие сигурно ще се изненадате от това, което ще Ви кажа, но аз отдавна търся възможност да Ви видя и да изкажа искрената си благодарност към Вас. Когато дойдох в СПТУ-то, бях с диплома около четворка. До завършването на 8-ми клас всички ми повтаряха, че от мен нищо няма да излезе, а най-страшното беше, че това го чувах най-много от майка си, която смяташе, че по-малката ми сестра се справя много по-добре от мен. Няма да крия, че когато постъпих в новото училище, се страхувах от всич-ко – нови съученици, нова обстановка, нови учители. Но всички вие ни приехте много добре, а класът ми се оказа страхотен и много бързо си намерих и приятелка – едно момиче от морето – Боряна. Вие не се поинтересувахте с каква оценка идвам, а направо ми да-дохте възможност да кажа това, което мисля, и още първия път ми писахте шестица. Това ми даде крила... Заобичах литературата заради Вас... Исках винаги да сте доволна, да усетя одобрението Ви и затова четях всичко, което ни давахте, пишех и се стараех... И така през трите години. Разбрах, че и по другите предмети имам шанс да повиша оценките си, така завърших с отличен. Когато ни раздаваха дипломите, си бях приготвила два букета – един за клас-ната и един за Вас, но Боряна не се беше подготвила и ме помоли да є дам единия букет да го подари на класната, така се получи тогава... След това кандидатствах с български език и литература в Пловдив. Приеха ме. Завърших. А сега съм Ваша колежка. Пазя все още тетрадките си по литература и даже използвам Вашите пла-нове в работата си, но все още съм Ви длъжница, защото тогава дори не Ви подарих цветята, които бяха за Вас...“

Естествено, аз се бях просълзила, защото дори и не си бях пред-ставяла, че нещо, което за мен е ежедневие, а понякога и рутина, за някой друг е било провокация, стимул и смисъл.

— 196 —

Поговорихме си. Поразсъждавахме върху случилото се. Припом-нихме си случки и хора. После се разделихме, но и до днес се вижда-ме, вече като колеги. Поддържаме връзка.

И така... Когато съм готова да захвърля всичко, да се откажа, защото губя вяра в себе си и в другите, се сещам за това момиче, което ме потърси след толкова години, за да ми каже просто „БЛА-ГОДАРЯ“ и тогава си казвам: „Дори само на едно дете да покажа пътя, дори само един ученик след време да се сети с благодарност за мен и за другите като мен, си струва да продължавам.“ Струва си да си учител. Няма как – без нас просто не може.

Веселина Янева-Иванова е учител по български език и литература в Професионална гим-назия по селско стопанство и лека промишленост, гр. Карнобат.

— 197 —

Не-споделени мисли или

не чети тези думи...

Наскоро една приятелка ми сподели възхищението си от книга със заглавие „Не пипай тази книга“. Та, в духа на онзи автор, с многомилионния си многоезичен тираж, си позволявам да кажа: Не чети тези думи! Освен ако не си готов да ме чуеш...

ЗА ПРИЕМАНЕТО...Защото точно за това иде реч – да позволиш на другите да

живеят според собствените си разбирания и да съществуват на нивото на съзнание, което са достигнали. И ако ти СИ ГОТОВ да приемеш тази мисъл като своя, как да живееш сред хора, които НЕ СА?! И трябва ли да виниш тези, вторите, които винаги са убедени в своята правота? Или пък да кориш себе си, загдето си прекалено слаб и не можеш да проявяваш разбиране към инакомислещите във всичко и по всяко време. Сиреч, днес да изпращаш на всички без из-ключение мисли, изпълнени с любов и хармония, а утре отново да се предадеш на страховете и невярата си.

А идвало ли ни е на ум, че режимът на мислене е много по-важен от всякакви диети и физически упражнения! Изпращаме мисли на неудовлетвореност и непълноценност или се концентрираме върху някой свой недостатък, и точно това намираме в живота си. Така твърдят мъдреците. Не стига обаче само да им повярваме, на тези светли глави. Трудното идва след това – на мисловна дисци-плина не учат в нито едно училище по света, а последователният позитивизъм е кандидат за Червената книга. И тъкмо приемане-то на различно мислещите хора е първата стъпка в обучението по човеколюбие. Впрочем, и на доброто настроение – също. Приема-ме и не съдим, и се изненадваме колко по-лесно ни е да се живеем на този свят. Освобождаваме се от отрицателното отношение към себе си и бързо успяваме да премахнем от живота си необхо-димостта да съдим другите. По-често се вслушваме в сърцето си и в притихналия си ум. И никога не забравяме, че на света няма такова острие, което да не нарани своя собственик. И че всички ние сме родени за Любов!

Виолета Банева

— 198 —

ЗА СТРАХА...Когато се страхувам, не съм себе си... Сърцето забързва ход, ми-

слите се объркват и светът се превръща в опасно и несигурно мяс-то. Разумът се изпарява и мястото му се изпълва със сива мъгла, лепкава и тежка. Най-коварен е страхът за близките, за децата... В мига, в който той се стовари върху мен, наистина преставам да бъда себе си. Усещам студ и абсолютна самота. Ангелите пърхат около мен, безсилни да пробият стената от отчаяние. Някъде, много дълбоко в себе си, за миг сякаш ги усещам. Но не успявам да ги поздравя – твърде слаба съм. А може би, всъщност, точно в тези моменти съм самата себе си – все още...

ЗА ИСТИНАТА И ПРОШКАТА...Всеки от нас има своя истина, която цял живот се опитва да

отстоява. А тя, истината, всъщност е самостоятелна единица, независимо дали някой я разбира, или не. Когато победиш в един спор, нима смяташ, че ТЯ автоматично става твоя собственост? А доколко можеш да є се насладиш, след като цяла вечност си се карал с някого, за да я докажеш?! Не се ли усещаш опустошен и неспособен да се радваш на победата, след толкова усилия, тежки думи и болка...

Всички сме били наранявани в личния си живот. Всички носим стари рани от детството, юношеството или недалечното минало. През целия си живот намираме да виним някого за нещо, което не е НАШАТА истина. Съдим и обвиняваме, обявяваме някого за „лош“. И, в крайна сметка, измъчваме себе си, защото гневът, който изпращаме към този „лош“, като бумеранг се връща към нас и ни поразява. Едва когато намерим сили в себе си да му простим или просто да приемем, че всеки има право на своята истина, можем да се освободим от непосилния товар на обидата. И заедно с това от чувството за вина, което ни преследва през целия ни живот като наказание за нашата неспособност да приемаме и обичаме истински.

Виолета Банева е помощник-директор и учител по руски език в ОУ „Любен Каравелов“, гр. Пещера.

— 199 —

Не някога, сега

Понякога сме толкова обзети от мисълта само за себе си, че за-бравяме другите. Тези, които ни обичат. Тези, които са готови да осъмнат с нас, ако имаме нужда от приятел. Тези, които плачат, щом ние плачем, смеят се, когато ние се смеем. Предлагат ни рамо, когато имаме нужда от подкрепа, и се отдръпват, когато усетят, че сме щастливи и нямаме нужда от тях. Тези, които винаги знаят кога да кажат „Обичам те! С теб съм!“, въпреки че те самите са тъжни, самотни и нещастни. Понякога! А всъщност много често си мислим, че нашите проблеми са най-големите и единствените. И не се замисляме, че докато оплакваме уж нещастната си съдба, приятелят срещу нас може да е неизличимо болен, може да умира или просто да има нужда от едно „Как си? Кажи какво ти тежи.“ Понякога сме такива егоисти, че не виждаме по-далеч от носа си и трябва някой да ни извика: „Ей, хора! Събудете се! Ехоооо! И ние сме тук! И ние имаме нужда с някого да поплачем, с някого да помълчим.“ Тогава се обръщаме и търсим кой вика. А там няма никого. Всички са си отишли и са ни оставили. И от-ново сме сами. Вече имаме време да мислим само за себе си. Вече имаме време да плачем за това, колко е несправедлив животът към нас, колко сме нещастни, тъжни, самотни, отчаяни. И въобще не се замисляме: Колко пъти не видяхме протегнатата за помощ ръка? Колко пъти не избърсахме сълзите на човека до нас, които ние му причинихме? Колко пъти казахме „Обичам те!“ просто така, за да накараш някого да се усмихне? Колко приятели ни останаха? Дадохме ли толкова, колкото получихме? Защо чуждите хора са видели тъгата в очите на хората, които уж обичаме, а ние не сме? Бяхме ли истински приятели?

Понякога? Не, винаги имаме нужда от приятели и трябва да ги ценим. Всеки един от тях, независимо дали е за цял живот, за година, месец, или просто преминава през живота ни, оставя някаква следа у нас. И ние трябва да я съхраним. Тези следи, колкото и малки да са, ще ни направят по-добри, по-щастливи и по-малко самотни. Малко ли е?

Нека се обичаме сега! Нека си помагаме сега! Нека бъдем по-човечни и по-добри сега, когато сме потребни някому, когато ни има. А не, ко-гато се превърнем в легенда.

Галина Георгиева е начален учител в СОУ „Свети Климент Охридски“, с. Камен, общ. Стражица, обл. Велико Търново.

Галина Георгиева

— 200 —

Българи с приспана или будна съвест

Михаил Белчев пееше искрено и не на шега, че младостта си отива на един автостоп, и ние вярвахме, че нейната покоряваща енергия остава като вечен и завладяващ пример на жизнерадост. Остана ли само минало тази вяра, след като по последни данни от анализ на Евростат за структурата на населението в ЕС-27 през 2011 г. България е с най-нисък процент – 13,2%, млади хора до 14 г. от страните на ЕС?

Нека се замислим дали в очакване на преодоляване на икономи-ческата криза и удовлетворяване исканията на протестиращите всички възрастни не затънахме до гуша в разстройство на между-личностните отношения помежду си, а също и с децата и младе-жите? Свикнали да даваме пример повече, като взимаме, вместо да даваме, с естественото обяснение, че това е последица от всеоб-щия материален упадък, без да си даваме сметка за духовния срив, ние пренебрегнахме възпитанието, образованието и подготовката на младите хора за живота. Така се стигна и до обезверяването на децата и младежите, стресови състояния, междуличностни кон-фликти и насилие в училище, стремеж, превърнат в ценност, да се напусне България за учене и труд в чужбина с цел по-добър живот.

Примерите, които политическата класа, а и самото общество дава повсеместно, са усилие да се наложиш над останалите, да властваш и успяваш с цената на всичко, без оглед на средствата, най-вече с корупция, като безочливо демонстрираш добре поддър-жано самочувствие вследствие на материално благополучие, без признаци и наличие поне на някаква елементарна култура. И защо ни е култура, когато простотията и глупостта налагат своите норми много по-лесно и тържествуващо. Може би някой има инте-рес от това състояние на нещата, се питат все повече българи. Спомням си болезненото признание на писателя Антон Дончев, който в едно интервю наскоро заяви, че думите, словото, самият ни живот се обезсмислят неусетно и невъзвратимо.

Привързаността ни, естествените ни потребности от любов и доверие във всички по-големи или малки общности са накърнени дотам, че забравихме необходимостта от добре поддържано сми-рение и търпение, от добре поддържана лична душевна хигиена и култура, любов, вяра и упование, позитивно мислене, основано на конкретни промени в настоящето. Нима не проумяха всички, че

Димитър Иванов

— 201 —

без образование, подсигурено от гарантирани доходи и здравеопаз-ване, няма обществен напредък и култура?

Очевидно е, че сме разединени и ни липсва съгласие в общест-вено-политически, икономически, културен и духовен аспект как да използваме различията помежду ни в многообразието от идеи за национален просперитет, а такива, очевидно, ние можем, но не успяваме да реализираме. Най-тежкият удар на демографската криза вече се осъзнава от мнозина, но тепърва всички българи ще плащаме за неправилното управление на държавата.

Корените на образованието, основа на всяко човешко благополу-чие, са горчиви, но плодовете му са сладки, твърди древен мисли-тел. Не разбрахме ли след толкова прахосани години и пропуснати ползи, че са нужни много повече средства, воля, енергия, труд и желание за успех в лицето на цялото общество – правителство, парламент, обществени организации и учреждения, родители, учи-тели, ученици? Всички необходими усилия за промяна наистина са горчиви, защото целият човешки ресурс трябва да се обедини и да познае нуждите на образованието и кръвно свързаното с него просвещение, които целят с придобиването на знания да изградят и личности с характер, трудно постижима, но не и невъзможна мечта на XXI век.

Всички заедно трябва да подкрепяме децата и младежите да се интегрират успешно в обществото, защото те искат да кажат какво мислят, държат да покажат какво чувстват, питат се как-во желаят, но много малко са ония, които не само ги чуват, но и правят усилия да намерят взаимноприемливи решения на техните нужди и проблеми.

Най-голямото зло днес е безразличието, безучастието, отчужде-нието към жизненоважните ни потребности от образование, про-свещение и култура. Всички овластени държавни институции и политици, изтъкващи загриженост и съпричастие към техните проблеми, остават такива само на приказки, но не и на дела.

Не всички българи обаче са с приспана съвест, защото, заредени от вдъхновение и целеустременост, са будни и вярват в успеха на България, виждайки пътя, който ще ни изведе до национално бла-годенствие – качествено, достъпно и равнопоставено образование за всички млади хора, грижи и реални действия за културното ни и нравствено очовечаване. Неслучайно Достоевски ни уверява: „Ние всички, особено аз, сме отговорни за всичко и за всеки.“

Димитър Иванов е учител по български език и литература в ОУ „Стоян Михайловски“, гр. Пловдив.

— 202 —

Бай Ганьо се завръща, но дали някога си е тръгвал?

Сто и двадесет години са безкрайно дълго време в рамката на един човешки живот.

Сто и двадесет години са нищо в безкрая на вечността.Сто и двадесет години са показателни в границите на една на-

ционална история и култура, които претендират за самоопределе-ние, уникалност и развитие.

Преди повече от век Алеко открива за българската литература и националната ни съвест образа на Бай Ганьо. Изправя го в цял ръст пред погледа на читателя си с надеждата да го разсмее и събуди, да го накара да го разпознае и отрече. Светла надежда на един български интелектуалец, който вярва, че „Идеали трябват и те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч.“ Тази надежда го записва в историята на националната ни литера-тура като Щастливец, както сам себе си нарича, неуспял да види, че самотността на неговия герой не разделят само Гочоолу, Дочоо-лу, Гуньо Адвокатина и Данко Харсъзина, а и други съвременни бъл-гари, потомци на мрачното българско самоотричане – Бай Ганьо.

Какви ли не оценки и интерпретации преживява Алековата кни-га, за да остане и до днес препъникамъкът на българското лите-ратурознание, което все още се лута в откриването на закодира-ните в художествения є текст смисли. Във вековното търсене на отговорите на сложните въпроси, пред които се изправят, лите-ратурните теоретици като че ли забравят, че Бай Ганьо е факт, за съжаление не само литературен, в българския свят. Роден от краха на българските възрожденски илюзии в края на XIX век, Але-ковият герой и до днес остава „един съвременен българин“, главен герой на множество „невероятни разкази“, за пореден път объркал свободата със свободията и пътя към Европа с лесния път към келепира. Факт, който всички признаваме, име с което се самоо-плюваме и разнищваме при съизмерването си с другите. Но факт, който никой не приема за себе си в качеството му на самоопределе-ние и е най-нежеланото име, с което някога би приел да е назован. Кое толкова ни плаши в Бай Ганьо, че с лекота го налагаме като мярка към другите, но никога като мярка към себе си?

Добринка Станкова

— 203 —

В Испания Сервантес създава образа на безумния рицар Дон Кихот, неуспял да извърши нито едно добро, и той се превръща в една от емблемите на испанското самочувствие. В Англия Шекспи-ровият меланхоличен Хамлет завещава неразрешимия и налудничав въпрос за човешкото съществуване, но Англия не се страхува да уед-накви с него духовната си аристократичност. Отричайки лицеме-рието на Тартюф, Молиер го атакува със силата на здравия разум. Френският дух обаче не се персонифицира с Тартюф, а с Молиеровия смях над лековерието. Защо ние не се оглеждаме в Алеко, а прозираме националната си същност единствено чрез оглеждане в неговия ге-рой? Толкова ли сме далеч от широко скроения по дух Алеко? Толкова ли сме близкo до агресивната арогантност на Бай Ганьо, за когото „всички са маскари“ и разбойници? Докато повтаряме философията на Бай Ганьо, ще го носим в себе си. Той ще бъде част от нас, която няма да признаваме, но ще сме безсилни да скрием.

Лесно е да онагледим завръщането или присъствието на Бай Ганьо в съвременния свят с простака, който ни прережда на опашката; със съседа, който подслушва по вратите; с „туриста“, който разказ-ва за цените и пътищата, които „имат хората“; с политика, който забравя, че „Съединението прави силата“; с българина, живеещ във вицовете с името Бай Ганьо. Трудно е да го посочим като цялостен и завършен модел, както присъства в Алековата книга. Трудно е да го видим в себе си, когато говорим за тринадесетвековната си история и едновременно с това се наричаме „ганьовци“. Съзнаваме ли, че така все повече заприличваме на Бай Ганьо и все повече, и без-крайно се отдалечаваме от Алеко? Разбираме ли, че Алековата книга е предупреждение, че блъскането в гърдите и викът „Булгар! Булгар!“ е криворазбрана национална гордост, а не българско самочувствие; че викът „Българи юнаци“ е мигновена еуфория, равна по смисъл на диалога между „Да живее!“ и „Долу!“; че Алековите думи „Европейци сме ний, ама все не сме дотам“ са не пророчество, а Алекова сълза, изплакана по една несбъдната българска мечта.

Сто и двадесет години са достатъчна мярка за жизнеността на една художествена творба. Ако се съхрани – значи е вечна. А това значи, че е нужна. Нужна на всеки българин, който ще съзре първичността от позицията на Алековата всеопрощаваща интели-гентност. Нужна като анализ-предупреждение за българския свят, в който не бива да взема превес антигероят на времето, подчинил на волята си най-тъмните стихии на българската нравственост.

Сто и двадесет години са достатъчно време за завръщане... ако изобщо е имало тръгване. Достатъчно време за национален катар-зис и прераждане, за които всеки един от нас трябва да намери сили най-напред в самия себе си.

Добринка Станкова е учител по български език и литература в Четвърта езикова гим-назия „Фредерик Жолио-Кюри“, гр. Варна.

— 204 —

За страховете, надеждата и… още НЕЩО

Тъмно е. Взирам се в мрака и попивам с поглед невидимото. Виж-дам нещо, което ми прилича на сянка. Но не е. В мрака не може да има сянка. За да я има, е нужна светлина. Няма светлина. Само Нещото. То е мъничко. Но колкото пo се вторачвам в него, толкова повече се уголемява. Нещото расте пред очите ми. Увеличава се в заплашително големи размери! Плaши ме. Страхувам се. „Очите на страха са големи“ – казват хората. И моите са големи. От страх. Какво е това Нещо, което ги уголемява?

Взирам се в Нещото. Не го разпознавам. На помощ идва въоб-ражението. О, то е още по-голямо! Извиква някакви непознати об-рази. Разбира се, нали е въображение. Непознатото ме плаши. Как може да ме плаши нещо, което не знам какво е? Ами да, незнанието е несигурност. А несигурността винаги ме плаши. Не съм човек, който не обича риска. Напротив! Рискувала съм. Дори безразсъдно. Но тогава бях по-млада. Възрастта ли ме прави несигурна? Не би трябвало. Нали с възрастта помъдряваме?! А мъдрият не се стра-хува. Значи все още съм млада. Или може би не... Ако бях млада, щях да съм безразсъдно смела (каквато всъщност бях някога).

Всъщност възрастта има ли значение? Ако съдя по гротескния образ в огледалото... да. Но духът не остарява с възрастта. Той може да остане млад и при сбръчканата старица, която с лекота прескача оградата, за да премине на отсрещния тротоар. Но може и да бъде твърде стар и немощен в един объркан, отчаян от скука тийнейджър, за когото светът е една сива празна кутия. Не съм нито сбръчкана бабичка, нито скучаещ тинейджър. Аз съм жена на средна възраст. Да, на прага съм между две възрасти – младеж-ката и пенсионерската. Средната възраст ме плаши. Отговорно е. Не, не ме плаши отговорността. Но ТАЗИ отговорност – на средната възраст, е страшна. Защото от теб се очаква много. На младите и на възрастните им е простено. Едните не са доста-тъчно зрели, а другите са прекалено уморени. Предполага се, че аз трябва да съм достатъчно зряла, но все още не твърде уморена... Съм! Може би. Дали? Не знам. А това, че не знам, като че ли ме успокоява – явно все още съм млада. Но се плаша. Страхувам се от Нещото в мрака. Какво е То?

Дора Димитрова

— 205 —

Когато бях дете, се страхувах от насекоми, влечуги и гризачи. Но в тъмното не мога да ги видя. Значи не се страхувам от тях. Поне не в този момент. Всъщност... като се замисля, май този страх ми е останал от детството – само че сега се страхувам от едни други влечуги, насекоми и гризачи: хората. Подмолните змии и гущери, жилещите оси и досадните конски мухи, подлите плъхове... Да, плашат ме! И не защото не мога да се изправя срещу тях. А защото детето ми все още се учи как да ги игнорира и подминава. И да, страхувам се, че уча детето си именно да ги игнорира и по-дминава, а не да ги унищожава. Как бих могла да възпитавам сина си в унищожение?! Напротив! Винаги съм му казвала, че трябва да е градивен. А в отношенията си с хората да внимава – да подбира събеседниците си и да попива само позитивизма. Но моето момче все още е хлапе. Страхувам се за него...

Когато бях дете, се страхувах от духове... Въобразявах си, че ще ме сграбчат в тъмното и ще ме замъкнат в техния свят. Но запомних думите на мама: „Не от мъртвите трябва да се страху-ваш, миличка, а от живите. Мъртвите нищо няма да ти направят.“ И беше права. Явно съм прекалила с видеофилмите за зомбита. Но срещнах стотици зомбирани хора в живота си – живи мъртъвци, бездушни, движещи се, но немислещи същества. Да, страшни са! И до ден-днешен ме плашат. Живите мъртъвци. Но не за себе си се страхувам. А за детето си...

Когато бях дете, се страхувах от жестокостта – от физиче-ско нараняване, не от психическо. Може би психиката ми е била твърде силна, за да се страхувам, че някой може да я нарани. Но съм виждала как момчетата от нашия квартал хващаха улично коте и му палеха опашката или го одираха живо... Беше страшно! Жестоко! Плачех и се молех да престанат, но те изпадаха в ис-теричен смях и не ме чуваха. Пораснах с този ужас, запечатан в съзнанието ми (явно психиката ми не е била достатъчно здрава). Сега виждам още по-неописуема жестокост – човек убива и раз-фасова друг човек. Децата не играят с пластмасови пистолети и дървени ножове, а с истински... Страх ме е. Но не за себе си, а за детето ми...

Когато пораснах, се страхувах за здравето си. Осъзнах, че най-важното нещо на света е здравето. Но разбрах това, едва когато започнах да го губя. Тогава се вкопчих в живота и благодарих на Бога за всеки ден, който Той ми дарява. И оцелях! Благодарение на вярата си и на силния си дух! Започнах да ценя всяка глътка въз-дух, попивам всеки миг, дишам не само с дробовете си, а с всяка фибра от тялото си... И ми се живее! Научих се да искам да живея! Защото се научих да ценя здравето. Уча и сина си на това. Но се страхувам. Не за себе си. А за родителите си...

Когато пораснах, се страхувах от загубата. Страх ме беше от провал в училище, после в университета, по-късно в професията.

— 206 —

Но запомних думите на татко: „За да печелиш, трябва първо да се научиш да губиш!“. Научих се да приемам неуспехите и да се изпра-вям бързо на крака, за да продължа напред, към нови върхове. Нау-чих се да губя, за да печеля. Но ме е страх. Не от провала. Страх ме е от загубата на близки хора...

Вторачвам се в мрака. Моля се на въображението си да ми под-скаже кой от всичките ми страхове се крие зад Нещото. Но мо-зъкът блокира. А очите се уголемяват все повече и повече... Като зениците на котка в тъмното. Ще се пръснат... колко по-големи могат да станат от това?...

Развиделява се. Нещото добива тънки очертания. Виждам и сян-ката му. И с ужас осъзнавам: Нещото е Утрешният Ден за детето ми, а сянката му е Моето Минало. Моите страхове са се вкопчили в бъдещето на още непорасналото ми момче. Но са много по-голе-ми! Много по-страшни! Много по-ужасни!

Докосвам с длан спящото личице на рожбата си – искам да го предпазя. Но не знам как... Само майчината сила ми е останала. Но дали ще е достатъчна?

Съмна се. Първите лъчи погалиха сетивата ми. Стоплиха ме. Утро е. Светло е. А заедно със слънцето изгря и усмивката на де-тето ми. И стана още по-светло!

Нещото се изгуби в светлината на надеждата.

Дора Димитрова е старши възпитател в СОУ „Ангел Каралийчев“, гр. Стражица, обл. Велико Търново.

— 207 —

Метафизика на блаженството

Щастието не е изначалната субстанция на живота, още по-малко на света. След големия взрив, задал отправните точки за време и пространство, във Вселената имало само водород и хелий... Серотонинът – сложната биохимична съставка на блаженството, е плод на милиони години еволюция, деструктивни влияния и слу-чайни грешки, органичен синтез, културно-исторически детерми-низъм и още куп неразкрити до днес чудеса. Интегралният подход в науката няма да ни доближи до отговора на въпросите: „Можем ли да сме..., защо сме... и какво означава да сме щастливи?“.

В крайна сметка, щастието ни със сигурност не се определя по биохимичен път, нито по какъвто и да било друг природен крите-рий. То не би могло да се мисли също като съвкупност от ясно оп-ределени ценности, балансирано съчетани с липсата на беди. Като екзистенциална форма щастието има изцяло социокултурен харак-тер, при това определящ се не от равнището на благополучие, а от нашата гледна точка към собствения ни живот. Категорично не искам това да прозвучи като предисловие към поредната защита на така нареченото „позитивно мислене“. В гледната точка няма как да се наместим, следвайки алгоритъма, предложен от експерт, пророк или приятел. А всички възможни слънчеворозови инструмен-ти, предназначени за оцветяване на сивотата вътре и вън от нас, действат точно толкова ефективно, колкото чуждите очила, ако сме си изгубили своите.

Невероятно приключение е да изучаваш „географията на бла-женството“ не само за да научиш по колко различни начина хората могат да са щастливи. Споделих с Ерик Уайнър1 изследователската тръпка да открие и съпостави разноликите модели „щастие“ в няколко различни географски точки от Холандия до Индия, добавих пъстри щрихи от собствените си пътешествия през годините в стари и нови светове, на изток и на запад. Но нито доловеното от сетивата, нито статистиката в цифри, нито дори убедителните за всички показатели за качеството на живот на хората могат да разкрият природата на феномена щастие.

Познанието за човешкия свят и различията му, възможността да ги отразиш и да се сравниш, завърнал се в най-уютното убежи-

1Ерик Уайнър. География на блаженството. изд. „Фабер“, 2012 г.

Екатерина Бояджиева

— 208 —

ще – това на собствения ти дух, създава истинските богатства на човека, спасява го от ограничения себичен инстикт за някакво дребно, но видимо щастие за еднократна употреба. Географското пътешествие е само предисловие към дългия и сложен път на пре-одоляване, себенадмогване и познание, който бих нарекла „метафи-зика на блаженството“.

Щастието, за разлика от тъгата, не е газообразно2. Макар и неуловима, плътността му изпълва цялата ни човешка вмести-мост – духовна и телесна. Не ние сме в него, а то е в нас. И понеже смятам, че духовната ни субстанция е безкрайна като потенциал, но възможностите за разрастването є изцяло се определят от познанието и хоризонта на културата ни, е трудно да разберем можем ли да го измерим обективно, или това да сме щастливи, си е само субективно усещане. В известен смисъл двете неща не си противоречат. Има закономерност между работата по душата и работата на душата. Колкото по-дълбоко животът дълбае в нея, колкото повече от богатствата є успеем да извадим, да сублими-раме, да дарим, толкова повече може да побере тя. Всичко – по-знание, мъдрост, печал, търпение и щастие. „Да, това е една от най-големите тайни на живота: умението да лекуваш душата си с преживявания и да оставиш душата ти да те лекува от преживя-ванията“ – казва остроумният ирландец Oскар Уайлд. Само че не всяка душа го може, би отвърнал някой. С право, защото душата има способността да се разширява, моделира и усъвършенства, да дава и лекува, стига ние да сме го пожелали. Стига да сме я научи-ли, което ще рече – образовали. Познанието носи радост и пълнота, а посветеността на нещо, което обичаш, е истинска благословия.

За разлика от тъгата, щастието не ни връхлита внезапно, мно-го по-трудно е да те завладее чуждото щастие, отколкото чуждата тъга. Затова пък можеш да помогнеш на едно дете, на някой отча-ян, заблуден или отегчен човек да прогледне за него. Можеш да го да-риш, при това на много хора, като в резултат на даването твоята способност за разпознаване и понасяне на щастието се умножава.

По въпроса „Щастливи ли са българите?“ скорошно проучване показва интересен факт. В индивидуален план се определяме като по-щастливи, а в по-общ план – като по-нещастни. Според изслед-ването3 тази необичайна зависимост между колективното и инди-видуалното щастие показва, че смятаме за нещастни не толкова себе си, колкото хората около нас, т.е. българите. Какъв ли далечен

2 „Тъгата е газообразна, няма собствен обем и форма, а заема формата и обема на съда или пространството, което обитава. Гравитационото є поле е пренебрежимо малко, от което следва, че около нас витаят невидими фронтове, циклони и антициклони тъга... Понякога ме връхлита внезапна тъга, която не би следвало да е моя...“ Г. Госпо-динов „Физика на тъгата“, изд. „Жанет 45“, 2012 г.3 Проучване на фондация „Credo Bonum“, 2012 г.

— 209 —

архетип за колективната ни обреченост довежда до това съзнател-но стесняване на духовните ни убежища? Вместо да се оглеждаме непрестанно в другите и да се затваряме в някакъв съмнително защитен наш свят, колко по-хубаво би било да можем заедно да раз-ширяваме духовните си пространства, поставяйки се в готовност да причиним на другия това, което желаем и за себе си.

Достоевски твърди, че: „Човек предпочита да брои проблемите си, а не радостите си. Ако ги брои, както би трябвало, ще види, че за всички има достатъчно щастие!“. Разбира се, няма да постиг-нем бленувания баланс в разпределението на благото по формулата за Брутното Национално Щастие, реализирана като политика в Бутан. Нито пък лесно ще привикнем със спокойствие и усмивка да приемаме крещящата противоречивост на света, както го пра-вят индийците. По-лесно ще ни е навярно да се заловим с нещата, които обичаме и умеем, споделяйки насладата от това с повече хора, подобно онзи англичанин, който от своето домашно студио в едно българско село, всеки ден, вече четири години предава новини, споделя рецепти за местни гозби и разпалва интереса към нацио-налния ни фолклор на 2,5 млн. слушатели на пет континента4.

Но алгоритъм няма. Има възможности в избора на гледна точка към собствения ни живот. Освен това, реална е перспективата, ако престанем да се вторачваме само в него и в бленуваните оп-редметени блага, които да го съпътстват, гледната точка да прерасне в хоризонт, от който да прозрем, че щастието е самата метафизическа същност на споделения свят, който само ние сме способни да създадем.

4 Радио Долна Кремена на дългогодишния журналист от ВВС Боби Мартин работи от 2009 г. в едноименното село, близо до Мездра.

Екатерина Бояджиева е преподавател по философия в ГПЧЕ „Ромен Ролан“, гр. Стара Загора.

— 210 —

Българското училищеКакво е училището за човека? Територията, на която се е фор-

мирал като личност. Мястото, където се е превръщал от дете в мъж или жена, в личност, онова сакрално пространство, в което е изградил начина, по който ще живее занапред, отношението си към света и околните, характера, който ще проявява нататък.

Всеки от нас помни, колкото и неподозирано дълбоко да са скри-ти тези спомени: класните стаи, чиновете с надрасканите по тях имена, състави, рисунки, черните (вече бели) дъски, съучениците си, с които е имал и радостни, и тъжни моменти (може би зато-ва са толкова вълнуващи и срещите след години!), учителите си: онези, първите, оставили отпечатък (не винаги осъзнаван) върху поведението, стила ни на изказване, почерка ни, върху това как изписваме цифрите, как се обличаме дори. И онези, които са ни впечатлявали и са ни учили на човечност; пък и онези, които са ни донесли вкуса на горчилката от неуспеха и поражението, срама – кога заслужен, кога не съвсем – от несправянето с понякога неясна задача, понякога свързан с мързел и нехайство, на които все нещо никога няма да простиш (защото не са те харесвали достатъчно или са били по-строги и несправедливи, отколкото е трябвало).

Всеки помни своите училища. Трепетите, поривите да се дока-жеш – не само в междучасията, а и в часовете по български или по математика, красивата учителка по биология или по химия (или пък по музика – някогашното „пеене“, по география или история), строгия математик или физичката, преди часа на които всич-ки треперят, безкрайно симпатичния, но взискателен господин по физическо, разбира се – класната! (или класния!), дори и онзи (или онази) смешния (или смешната) с вечно налудничавите си реплики, за когото (която) на всички събирания всички си спомнят и ими-тират, респектиращия директор (или директорката).

Моето училище – сградата, покрай която винаги преминавам с трепет и тъга, мястото, където съм се учил да обичам и да мра-зя, където за пръв път смътно съм усетил какво искам да правя, когато порасна.

Училището е храмът на нашето детство, паметникът на юно-шеството ни, съкровищницата на несбъднати и сбъднати мечти

Емил Капитанов

— 211 —

и копнежи, на преживявания, на натрупан разнообразен опит, на спомени за досадни и тежки, но и на щастливи моменти. Учили-щето е неизменна частица от всеки от нас, която носим винаги в себе си!

И е неприятно и смешно-тъжно да виждаш емигранти, които не само получават акцент след няколко години в новата си „родина“, но и чиито деца не говорят, а и не разбират вече български!

Нашето училище – дестинацията, към която отправяме деца-та си с тревога и надежди, с подозрение и вълнение, но и винаги с не съвсем осъзнаваното, но осезателно чувство на облекчение, защото подсъзнателно сме наясно, че не сме сами в отговорната задача да ги опазим и да им помогнем да станат хора.

И когато училището се превърне и в работно място, когато си усетил нервността и изпотяването на дланите преди първата среща с новите си възпитаници; когато си преживял разочаровани-ята и ядовете, досадата от несвършващата бумащина, досадните изисквания – понякога конструктивни, но и стягането на гърлото, в моментите, когато изпращаш поредния випуск (а какво да ка-жем за първия?!), гордостта от това, че Твоите ученици са поели уверено по пътя и си спомнят за теб с любов и уважение, тъгата и умилението, когато те спрат на улицата, вече попораснали, вълнението, когато те поздравяват с 24 май – тогава разбираш, че за теб това е двоен и единствен дом. Защото у всеки истински учител живее и някогашният ученик с дяволитостта и младеж-кия му плам, с чувството му за хумор и неизменния стремеж към справедливост, толкова присъщ на децата, с желанието за победа и непримиримост. Но всичко това вече е съчетано с упоритостта и търпението на възрастния, с подредеността и отговорността, с примирението, че нещата няма как да се случат ей така, из-веднъж, но и с вечния донкихотовски оптимизъм. И това е за цял живот. Защото – както казва една мъдра жена, майка ми – бивш учител няма. И привързаността към каузата, към идеята, оста-ват завинаги.

Нашето училище – последната крепост, в която (макар да се свеним) се чувстваме продължители на делото на Кирил, Методий, Климент, Горазд, Сава, Ангеларий, Наум, Паисий, Вазов и Христо Ботев. Оцеляло след преходи, полубезумни и съвсем безумни рефор-ми; гърчещо се в лапите на чалгаполитиката и чалгакултурата, с извити ръце и принудено да послъгва заради делегирани бюджети; хулено и външно недооценявано; заставено да не може да спре на-шествието на чалга „образованието“ (без двойки от 1. до 4. клас!). Но продължаващо да съществува в наше лице, лицето на безимен-ния български учител – унижаван и мачкан, без самочувствие, леко

— 212 —

налудничав (понякога), малко наивен (почти винаги) според обще-ството, но опитващ се с достойнство да възпитава младото по-коление, да го учи и окриля, да го формира и насочва, да му помага и да го окуражава.

За да я има (все още) България!

Емил Капитанов е учител по български и руски език в СОУ „Аргира Жечкова“, гр. Сливен.

— 213 —

Бюро „Загубени вещи“Не им хареса, помислиха, че се шегувам с тях или пък от яд съм

казала първото, което ми е дошло на ума. Само че аз бях съвсем сериозна, излях си най-после душата и си признах какво ми тежи вече от толкова дълго време. Нито мъжът ми, нито децата обаче не казаха една добра дума, не ме подкрепиха в изпълнението на детската ми мечта. Не съм била вече първа младост, къде ти ще ходя тепърва да ставам пак студентка, пък и… да завърша – точ-но мен ли ще вземат на работа, когато има толкова много млади хора, квалифицирани и с новаторски идеи. Въобще… къде сега извед-нъж съм решила да ставам „даскалица“. Че какво ми има – не съм стара, а само зряла, квалификация ще добия в университета, а за новаторските идеи – и на мен ми се намират няколко, малко дори се пообидих. И желанието ми да уча педагогика не се е появило из-невиделица, вследствие на криза на средната възраст, а е решение, взето след дълго и внимателно обмисляне. Винаги съм чувствала една празнина в мен, която нито успешната ми кариера на мени-джър, нито красивият ми съпруг, нито добрите ми и възпитани деца не можаха да запълнят. Не, не ме разбирайте погрешно, оби-чам съпруга си и боготворя децата си, но…. искам още. Затова и се обърнах към детската си мечта да стана учителка. Децата са най-чистото нещо на този свят, като бели снежинки сняг, изпра-тени от самия Господ, които още не са се докоснали до мръсната земя и затова са още неопетнени. Затова и техните мечти и же-лания също са най-светли и сакрални. Това е, което искам и за себе си – искам да съм сред тези снежинки, да летим към земята и по време на шеметния си бяг да откриваме заедно света.

Реших и… се записах в университета. Четири години се старах да съм хем добра съпруга и майка, хем и да съм сред първенците в курса си. Макар че тази дума „първенец“ като че ли вече не се използва. Затова пък има цял куп други, нови и неразбираеми за мен – „адското“ вече не означава нещо зло и пъклено, а точно обра-тното, използва се да изразиш възхита и силни емоции; „мишка“ не е дребен гризач, враг на всяка добра домакиня, а обозначава глупо-ват и непохватен човечец; „кифлата“ не се яде, а е кръшна девой-ка, и още много други. В началото беше трудно, странно и често

Женя Илиева

— 214 —

конфузно. Сред другите двайсетгодишни студенти изпъквах като пате сред лебеди, но както мама казваше, имам силна воля (ма-кар от нейната уста да звучеше по-скоро като „Инатиш се като магаре на мост“), напрегнах сили и се приобщих, намерихме общ език с другите колеги. Че дори и на дискотека отидохме заедно, а там нещата не са се променили много от моето време – всеки се старае да се покаже такъв, какъвто му се иска да е, а не какъвто е всъщност. „Мишки.“

И ето че дойде апогеят на обучението ми – заветната прак-тика в началното училище. И затова стоя сама зад прозореца в този тъй ранен час. Навън е още тъмно, къщите тихо спят. В изстиналите си ръце стискам чаша горещо кафе. С надеждата, че топлината му ще достигне до сърцето ми и ще разтопи тази буца лед, която го притиска и ми пречи да дишам. Дъхът ми ос-тавя следи по стъклото, в които с показалец изписвам тирета и точки… Толкова дълго мечтах за този момент, толкова нощи не спах, за да уча за изпити, толкова празници и рождени дни про-пуснах, докато се подготвях за този ден, а ето че сега загубих кураж и вяра в себе си. Опълчих се на цялото си семейство, за да стигна дотук, а сега не мога да се преборя с неувереността си. Представях си как, подобно на моята учителка в първи клас, ще застана пред учениците, ще се усмихна сърдечно и слънцето на тази усмивка ще приласкае децата в топла прегръдка. А после уверено ще ги хвана за ръка, за да ги преведа по трудния път на израстването. Тя как се справяше, как успяваше винаги да изглежда толкова уверена и мъдра, в детските ми очи тя беше свръхчовек, титан, който може само с едно движение на ръката да премести планина (най-вече планина от нашия детски учени-чески мързел). А сега аз треперя, в мен е студ и мраз. Главата ми е сякаш празна, всичко научено с толкова труд сякаш е било изтрито с магическа пръчица. Влизам в класната стая на 2. „б“ клас, а сърцето ми бие толкова силно, че ударите му карат уши-те ми да заглъхват. Струва ми се, че от връх Шипка може да се види как ми треперят ръцете. Как ли ще ме приемат децата, какво ли ще кажат, как ще реагират… Няма вече връщане назад, каквото сабя покаже. С усилие на волята (моята, магарешката воля) вдигам поглед от посинелите си пръсти, с трепет поглеж-дам детските личица пред себе си. И ооооо… Навън вилнее студен февруарски вятър, но тук, в тази класна стая, греят тридесет слънца. Тридесет чифта детски очи гледат с обич и разбиране, с любознателност и доверие към мен. Точно това безрезервно и без-условно доверие в мен ми дава отново крила. И разбирам, че искам завинаги да остана тук, с тези деца, празнината в мен е запъл-

— 215 —

нена от тридесет детски сърчица, които бият в унисон с моето. Вече не съм в бюро „Загубени вещи“ в живота, защото намерих мястото си, което толкова дълго е стояло празно в очакване най-после да дойда. А мястото ми е в класната стая.

Женя Илиева е учител по философия в Професионална гимназия по туризъм „Проф. д-р

А. Златаров“, гр. Бургас.

— 216 —

Човекът като семиотично животно

Аз съм човек. Разбрах го скоро. Едва когато ми се наложи да се погрижа за друго

същество (животно?!/човек?!) като мен. Ето как се случи:Живеех спокойно в топла и влажна среда. Прекарвах времето си

в покой и безгрижие. Изведнъж всичко се промени. Като реакция на психическа самозащита забравих как точно стана промяната. Имам само подсъзнателно усещане за нещо тягостно и същевремен-но доста страшничко.

Както и да е. Следващият ми спомен е за трескава суматоха около мен. Открояваше се само една фигура, която запазваше са-мообладание и която другите сякаш не забелязваха. И, дали ми се струваше, или не – дори минаваха през нея. През него – беше мъж, странно облечен мъж.

Заговори. Не зная дали разбирах думите му и това разбиране беше на съзнателно или на подсъзнателно ниво, но ще се опитам да ги възстановя почти буквално.

Каза, че бил Платон – бащата на философията, и че двамата си приличаме – първооткриватели сме. Всеки на своя свят. Обеща да ме води и насочва, макар и досега никой да не се е нагърбил да каже категорично кое от всички неща около нас какво е.

След това ме остави сам. Такъв си беше – появяваше се, заливаше ме с поток от думи и ме оставяше още по-объркан. Огледах се и се ослушах. Сетивата ми бяха изострени, но се чувствах уютно – сух, на топло, меко и тихо място, с приглушена светлина. Заспах. Събу-ди ме неприятна миризма, съчетана с леко гъделичкащо усещане в стомаха. Но почти веднага се появи мама (?!), която ме почисти и нахрани. Тя се появяваше винаги, за да се погрижи за премахването на неприятните ми усещания.

Платон ми се присмиваше: „Сетива и инстинкти, сетива и ин-стинкти, животинчето ми...“

Веднъж мама се забави. Тогава открих силата на плача. Това стана „нашият сигнал“.

Платон беше впечатлен: „Ти направи първата крачка. Вече не се доверяваш само на инстинктите, а можеш мислено да симулираш света, изградил си първата житейска стратегия.“

Разплаках се, а още не беше дошъл часът за хранене. Бях в нача-лото на сложния семиотичен процес – процеса на означаването, на

Захаринка Куцева

— 217 —

осъзнаването на значенията. Подреденият ми първосигнален свят рухна.

Още по-страшно стана, когато от устата ми излезе странна-та смесица от звуци: „ма-та-та-ма“. Освен суматохата и сълзите от мама и от тате (?!), последва първата по-дълга лекция на моя водач и покровител: „Силата на логоса, момчето ми, е в това, че той е основното оръжие на комуникацията. А комуникацията от своя страна е основният семиотичен процес на размяна на езикови системи и значения. Но внимавай – вдигна заплашително пръст Платон – езикът може да бъде твой приятел и помощник, но и твой враг.“ Той продължи още дълго в този дух, но това беше основното, което запомних, защото през годините имах възможност да се убе-дя в правотата на думите му.

Усвоих множество знакови системи – цветовете, музиката, па-рите, изкуствата и телевизията. Дълго мислих да включа ли теле-визията в изкуствата и дали тя може да е система предвид хаоса в структурирането на програмите.

Училището като единство на много знакови системи ме обърка. Присвоените значения на много от символите, иконите и индексите си противоречаха с проявленията им в училище. Там никой не доо-цени оригиналното ми и творческо мислене. Освен това системата за оценяване на знания и умения по необясним начин се намеси в стройната система на семейните ни взаимоотношения. Извън учи-лище пък системата на паричните знаци се оказа най-конвертиру-ема и отново по странен начин зависима от системата за оценява-не в училище и следващите я по петите семейни взаимоотношения. И венец на училищното ми битие стана нарушената комуникация между мен и възрастните във всичките им социални роли. Имах „дълъг език“, както казваше баща ми. Реагирах спонтанно и ряз-ко, подбирах най-цветистите изрази в споровете си с учителите и родителите ми. В резултат наруших крехкото равновесие в три устойчиви знакови системи – успеха в училище, отношенията вкъ-щи и джобните пари.

Не исках да слушам и Платон с вечните му сложни философски тиради. Добрият човек се сбогува с мен и на тръгване ми остави куп книги, завързани с панделка. Заръча ми да не разбърквам реда им и в трудни моменти да разгръщам тази, която следва в купчин-ката. Най-отгоре стоеше Декарт.

Прекарах първата от поредица безсънни нощи. Сутринта имах готово решение – рационализма. Бях разбрал, че

всичко зависи от самия мен. Аз можех да бъда създател и владетел на подреден и организиран по мои закони свят. Анализирах познати-те ми знакови системи, подредих ги и намерих мястото си в тях. Благодарих на Декарт.

— 218 —

Прекарах известно време в рационализирания ми свят. Отново ми беше уютно. Знаех кой съм, познавах себе си и мястото си в плетеницата системи и отношения.

Докато една сутрин се събудих с усещането, че съм разкъсан на три части. Не мръднах от леглото, а вечерта се довлякох до купчината на Платон. Следваше Фройд. Докато си оправях възглав-ницата, за да ми е удобно да чета, намерих снимка на момичето, което напоследък предизвикваше странни трепети и нови чувства у мен. Една от трите ми части беше откъснала тя. А тъкмо бях подредил всичко.

Прекарах втора безсънна нощ. Този път с Фройд. Сутринта знаех кои са орелът, ракът и щуката, дето дърпат ко-

лата ми в три различни посоки – егото, суперегото и онова странно То, което ми напомняше за палячото от книгата на Стивън Кинг и звучеше точно толкова непознаваемо, непредвидимо, необяснимо и страшно, колкото споменатият герой. Суперегото, обременено от условностите на света около мен, си искаше своето; от онова странно То не знаех какво да очаквам, а егото ми беше обсебено от нея – любимата. Какво ли пък знаеше Фройд, заровен в книжата си, за либидото и комплексите?!

Сега ми трябваше стратегия, за да спечеля момичето на моите мечти и да уравновеся баланса между трите ми части. Минаха много дни, а не успявах. Пак си спомних за Платон. Дали пък не би могъл да ми помогне Ницше, който следваше в поредицата книги, подарени ми от мъдреца?!

На сутринта изтерзаното ми сърце имаше това, от което се нуждаеше – броня. С помощта на Ницше я бях създал, а бях изградил и нова стратегия. Ницше ми разкри важността на езика. Отдавна я съзнавах, но не подозирах, че може да послужи и за конструиране на цяла система от измами. Чувствах се свръхчовек, способен да манипулира дори собствената си съдба. Оплетох обекта на моята любов в мрежите на логоса, чиито закони владеех и чиято сила впрегнах в своя услуга. Тя не устоя на чаровника и поетичния инте-лектуалец, който я убедих, че съм. Загубих интерес. За сметка на това реших да реализирам свръхчовека у себе си. Посветих следва-щите години на интелекта си, зарових се във философията, отдадох свободното си време на изкуствата... Умножиха се безсънните ми нощи, но бях възнаграден. Зад гърба ми се шушукаше: „Каква богата култура има този човек! Боже, какъв интелект и ерудиция!“ Владеех няколко чужди езика и бях щастлив от това, че с опознаването на нови и нови знакови системи разширявах света, правех го познаваем, близък, мой. Бях овладял своя познавателен апарат, бях си подсигу-рил всички необходими условия, за да достигна Познанието.

В килера ми прахът се слягаше върху Кант и неговата „Критика на чистия разум“. А аз, въображаемо щастлив, носех гордо етикета си „интелектуалец“. Пак се чувствах уютно. Бях подредил и неща-

— 219 —

та, и хората, бях ги систематизирал и етикетирал. Чувствах се като пред добрия ми стар компютър – знаех какво стои зад всяка икона, владеех лентите с инструменти.

И един ден срещнах Нея – Жената. Без етикет, извън класифи-кациите ми.

Разбрах няколко важни неща – човекът (жената?!) не е стройна и устойчива знакова система; цялата позната наука е безсилна в градежа на междуличностните отношения, а всеки сам трябва да напипва правилата и законите им; имаше един важен език, който не бях изучил – езика на икономическия обмен – парите.

Културен ли?! Бях пропуснал другите аспекти на понятието „култура“ освен език и изкуства, а именно – развитието на органи-зацията на труда, икономическия обмен и родовите връзки.

Изгубих почвата под краката си. Нищо не беше вече същото. Огледах се – хората около мен бяха скъсали етикетите си и ми се усмихваха като на равен, градът се беше изпълнил със знаци и сим-воли, които не разбирах.

Качих се на колата. Исках да избягам далече, в планината. Да потърся покой на място, където никой не ме познава, където живо-тът си течеше, свободен от класификации, етикети и условности. Бързах. Пред погледа ми се мярна табела „Стоп“...

Спомних си! Спомних си усещанията от раждането ми. Изживях ги отново. Заедно със суматохата наоколо ми. Бях станал жертва на подредения свят. Системата на пътните знаци беше овъзме-здила високомерието ми. Засмях се пресилено на семиотичната си констатация. Ослушах се. Долових: „Какъв нещастен случай!“. Още един етикет. Огледах се – всички в черно, горят свещи, огледалата в стаята ми са покрити, мама се кръсти до леглото ми...

Според класификатора на знаковите системи някой (аз?!) е (съм?!) мъртъв.

Докато се колебая как да реагирам, виждам стар познат – Пла-тон. Повежда ме нанякъде и по пътя ми обяснява, че Те (?!) са ми оказали огромното доверие да се погрижа за един млад живот, да бъда учител и покровител на един бъдещ човек, такъв като мен. Стигаме до една детска стая. Ипълнена е със суматоха и хора, които сякаш минават през мен. Платон ми пъхва някакво листче в ръката и изчезва. Разгъвам листчето, там пише: „Светът така, както го възприемаме, е производен на културата, през която го съзерцаваме, и вместо да търсим вечни истини за духа и матери-ята, тя се ограничава да предлага логически издържани възгледи за функционирането на знаковите системи, от които зависим.“

Усмихнах се, както си мислех, че само Платон умее, поех малка-та ръчица и пак се почувствах уютно...

Захаринка Куцева е учител в Професионална гимназия за приложни изкуства, гр. Смо-лян.

— 220 —

ОгледалотоНякога хубавото ми лице се отразява в огледалото.Бледото копие на предишния ми образ, се усмихва самоиронично

насреща.Какво пък, може вече да не съм хубава, но си се харесвам.Намигам носталгично на безвъзвратно отлетялата ми социа-

листическа младост.Загърбвам огледалото и тръгвам към своя нов, свободен и демо-

кратичен делник.Включвам служебния компютър и се захващам със задачите за

деня.„Виртуални задачи“, които трябва да изпълня и да изпратя

като прикачен файл чрез електронната си поща.Задачите са толкова много, че могат да ми отнемат цялото

работно време.Добре, че са проблемите, за да ме откъснат от време навреме

от компютъра.Отсъстващ болен учител, когото като начало трябва да за-

мествам поради недостиг на средства в бюджета.Размяна на смените на хора от персонала, които не могат да

се споразумеят без моя намеса.Доволен родител, дошъл да ми благодари за професионализма на

учител от детската градина, на която съм директор.Недоволен родител, дошъл да се оплаче от несправедливо отно-

шение към детето му.Протекъл покрив.Спукана тръба.Счупен прозорец.И нова „виртуална“ задача. Срокът е вчера.Краят на работния свободен и демократичен ден.В огледалото в коридора на семейния апартамент се отразява

някога стройното ми тяло, което определено изглежда различно.Какво пък, може вече да не е стройно, но си го обичам.Време е за вечеря. Семейството се събира около трапезата.Някога, по време на моето социалистическо детство, бяхме че-

тирима: мама, татко, аз и сестра ми.После станахме трима. Аз, съпругът ми и детето ни.Сега сме само двама. Аз и съпругът ми.

Иванка Динкова

— 221 —

Детето ни вечеря в друга компания. Тази на своето дете и лю-бимата си жена.

Пускам телевизора.Гражданското общество скандира: „Оставка!“.Защо ми звучи познато?!Напомня ми за моята постсоциалистическа, новодемократична

младост, изпълнена с надежди.Какво се е променило оттогава?Поглеждам огледалото и търся отговор в отражението на ня-

кога хубавото ми лице.Огледалото ми нашепва: „Младостта си отиде...“Какво пък, моята младост си отиде, но предстои тази на осем-

месечния ми внук.

Варианти за финал:1. Песимистичен: без последното изречение.2. Оптимистичен: с последното изречение.Аз избирам втория. А вие?

Иванка Динкова е директор в ОДЗ „Детски свят“, гр. Враца.

— 222 —

Улови мига ...

Всяка секунда, през която живеем, е но-ва и неповторима за Вселената, миг, който няма да се върне...

Има моменти, в които бързата реакция гарантира спомен за цял живот. Това обаче може да го разбере само човек, усетил неуло-вимото движение на времето. А времето не може да се овладее или да се спре. Както знаем, то тече като пълноводна река само в една посока – от миналото към настоящето и от него – към бъдещето. Не познава застоя, нито връщането назад. Но това, за което ще стане дума, няма общо с философията, а по скоро с изкуството – за усета към красотата в заобикалящия ни свят и за духовната необходимост от съприкосновението с нея.

Без красотата (във всевъзможните є измерения и проявления) животът би бил скучен и монотонен. Аз съм търсач на красота. Откривам я навсякъде, в най-дребните и незначителни неща. Това придава цветна нотка на живота ми и екзотичен привкус от неве-роятни аромати. Взирам се в чашата с кафе и о, чудо! На дъното є откривам цял един Космос. Съзвездия, пътища, форми ...красота! Възприемам малките черни точици като праобраз на хармония-та, която цари в пространството. Или... поглеждам към небето и пухкавото бяло облаче намига добродушно, а синевата около него заслепява. Присвивам очи от щастие. Какво красиво небе! Извед-нъж нещо се удря в лицето ми и аз протягам несъзнателно ръка. Усещам леко и галещо докосване – перо от птица! Вглеждам се в малкото сиво перце и си мисля, че единствено природата може да сътвори такова изящество. Човекът само се учи от нея или є подражава.

Природата е неизчерпаем източник на естетически и емоцио-нални преживявания, които задоволяват необходимостта ни да се радваме на красотата всеки път, когато я съзрем. Това чувство или го имаш, или го нямаш. Е, то може да се и възпита, ако по-паднеш на подходящи учители, но най-добрият учител е самата тя – природата… Всеки прекрасен и вълнуващ миг е като извор, пълен с жива вода. От него пием с шепи, стига да го съзрем – той е невидим за простото око. Защото: „Най-добрите и красиви неща на света не могат да бъдат видяни, нито докоснати... те се усещат

Йорданка Калистрина

— 223 —

в сърцето“ (Хелън Келър). По този начин и лишените от зрение „виждат“ и опознават прекрасното в живота.

Но какво е мигът и колко трае един миг? На този въпрос не може да се отговори еднозначно. Важното е да усетиш мига, да го съзреш, да го грабнеш, защото, пропуснеш ли го – той никога не се връща. Губи се емоцията, желанието... А изгубеното във времето не се възстановява. Може да има много следващи мигове, но те няма да са вече същите – ще бъдат свързани с други състояния, с друго време, с други хора, които ще провокират в теб желанието да запечаташ мига в снимка, в стих или просто като спомен в някое свободно кътче на паметта.

Последният миг, който усетих и преживях осезателно, ме заре-ди с положителна енергия за дълго време. Още съм под влияние на преживяното. Ето го! Мигът, пресътворен от спомена и въображе-нието, изплува от паметната ми кутия!

Стоя пред планинско езеро – водата се мята неистово, развъл-нувана от скорошната буря, и сякаш се гневи на цялата Вселена... Вълните на талази яростно удрят брега. Но... изведнъж утихват (сякаш стихията спира за кратък отдих) и за един момент всич-ко се променя. Езерото се превръща в идеално гладко огледало. В бездънната плоскост на това необикновено явление се отразява цялата природа: небето, все още намръщено, върхът и скалите, с оскъдна растителност по тях. Виждаш цялата околност обър-ната наопаки, но толкова ясно, че в един момент се чудиш: кой е истинският и кой – огледалният образ. Облаците, паникьосани от промяната, бързат да избягат нанякъде. Синева, синева... На-веждам се и виждам собственото си лице, гротесково ококорено, изкривено от незатихнала още вълничка. Усмихвам се на себе си и на целия преобърнат, прекрасен, изумителен свят!

В следващия миг въображението ми улавя сигнал! Най-големи-ят от сипеите се отразява във водата като гигантска пеперуда. Едното є крило е на склона, а другото – отразено в безкрайната дълбочина на езерното огледало. Отразената част от брега е гла-вата и тялото на пеперудата. Идеална пропорция! Стоя очарована и стъписана пред това чудо, което човешка ръка или ум не могат да сътворят! Грабвам фотоапарата и запечатвам картината на лентата. Незабравим миг!

За секунда поглеждам в дисплея и искам да направя още една снимка. Вдигам очи, но... видението изчезва и повърхността на водата се набраздява от коварния вятър. Деформираният ми об-раз се стопява. Вятърът ли го отнесе? Поглеждам небето, но уви, синьото е изчезнало и отново цари мрачна сивота. Само фотоапа-ратът в ръката ми напомня, че и този път успях да уловя мига.

Защото можех да не погледна към езерото и да не видя промяна-та в него. Едно мимолетно разсейване на вниманието и... мигът е отлетял безвъзвратно. Отново се чувствах невероятно щастлива,

— 224 —

защото се докоснах до красотата в нейното неочаквано проявле-ние. Щастлива съм и днес, когато си спомням за преживяното.

Природата по вълшебен начин създаде пред очите ни своя ше-дьовър и го предостави за кратко на тези, които могат да го ви-дят, оценят и... имат сърце, да го съпреживеят. Като божествена симфония от звуци, багри и... тишина. Миг след това! – като с магическа пръчка изтрива всичко, за да сътвори нова, още по-ве-личествена, но страховита картина: ниски черни облаци и неочак-вано студен вятър. Бледи слънчеви лъчи се опитват да пробият падналата гъста мъгла. Тя покрива околността с влажна пелена. Изчезва върхът, не се вижда вече и езерото. Къде се криеше до сега тази млечнобяла мъгла? Но това е нов сюжет и друго настроение. Миг на почуда и преклонение пред силата, красотата и чудато-стите на природните явления. Нещо, което разумът може да обяс-ни, а действителността е така магически нереална! Цялото ти същество изживява върховно блаженство, а ръката... иска, но не може да го опише, нито да го нарисува...

И ако трябва пак да се запитам колко продължава един миг, бих си отговорила с оксиморон: Най-краткият красив миг е вечен!

Йорданка Калистрина е учител по български език и литература в Професионална гим-назия по селско стопанство и туризъм „Алеко Константинов“, гр. Банско.

— 225 —

Тайни от класната стая:работата на Страхотния учител

Неведнъж всеки един от нас е попадал в класна стая. Там, къ-дето светът изменя своите параметри и ти позволява да бъдеш какъв ли не – стига да имаш очи и смелост.

Да бъдеш добър в това, което правиш, зависи от теб самия, но и от житейските уроци, които ще научиш по пътя, а зад всеки един от тях стои по един учител.

Връщайки се назад във времето, всеки може да посочи поне едно име на добър учител, от когото е научил много, но разлики между добрия и страхотния учител съществуват и те не са без значение.

Безспорен факт е, че преподаването изисква учене и за да бъдеш перфектен в своята работа, особено когато тя е свързана с човеш-кия фактор, се изисква да се самоусъвършенстваш всеки ден. Това е максимата на страхотния учител, той обича ученето и съзнава добре ползите му. А ако към това прибавим няколко шепи любопит-ство и ентусиазъм – комбинацията си заслужава.

Страхотният учител знае, че не всички ученици са еднакво умни, способни, знаещи и можещи, но въпреки това им дава равни шансове. Той започва от самото начало, сее семената на знанието и целта му е да изгради у децата система, която да преопредели развитието на способностите им. Това, безспорно, изисква труд, усилия и от двете страни, много работа и желание. Желание, кое-то се ражда с магията на учителското преподаване, защото без нея сме за никъде.

Страхотният учител е търсач на знанието. Не се спира пред никакви прегради и знае, че зад всеки проблем стои решение, зад всеки въпрос има отговор. Той не се страхува да се спусне в дъл-бините на непознатото и да бъде наш водач през препятствията на живота и винаги носи факлата на просветлението, запалена и високо вдигната.

Страхотният учител не приема нито „Не“, нито „Да“ за от-говор. Той умее да задава въпроси за същината на нещата. Една сричка никога не би му била достатъчна, макар и изпълнена със смисъл. Важно е да се отговори на въпросите: „Защо?“ и „Какво още?“. Скучните монолози са негов враг, той не се страхува от

Мариана Пенчева

— 226 —

тишината, а я използва като пространство, в което всички пре-биваваме и най-важното – мислим.

Страхотният учител винаги търси причините за събития-та, ровичка надълбоко и се фокусира върху скритото, върху смисъ-ла на всичко. Той задава само посоката, която да следваме, защото добре знае, че ученето не може да бъде предложено на тепсия. Важно е ученикът да бъде част от процеса, да бъде главен герой в класната стая. Да има поле за изява и развитие, да намери себе си и да се докаже. Да повярва, че знанието винаги е от полза, стигай-ки до тази теза по емпиричен път.

Страхотният учител е избягал артист, готов да изследва света отвъд пределите на видимото. Вълнува се с постиженията на своите ученици и винаги е готов за приключения. Той умее да работи във всякакви условия, но често сам ги създава. Целта му е да научи децата да мислят, само тогава чутото и видяното ще им бъде от полза.

Страхотният учител не толерира клюките и е готов да се бори срещу тях. За него достоверността стои на първо място. Показва, че честността и истината са силно оръжие и всеки ден работи за създаването на сплотен екип, сред който клюките и слуховете са недопустими. Изграждането на среда, подобна на се-мейната, е важна стъпка към успеха му. Важна стъпка към създа-ването на пълноценни личности.

Страхотният учител владее успешно театралното изкуство и си служи с неговия език. Той умее да влиза във всякаква роля и е наистина добър в това, което прави. Той е едновременно разказвач на приказки и ловец на мечти, които превръща в реалност. Има нещо необикновено в начина, по който говори, а в очите му греят звезди и усмивката му не спира да вълнува. Той е пример за подра-жание и се раздава всеки ден.

Страхотният учител е бунтовник. На него не му стига да върви по утъпканите пътеки и да скланя глава. Той се гордее с всеки свой ученик и му дава поле за изява. Поставя го в ситуации, които го провокират и го предизикват да мисли по начин, различен от този досега. Малките спечелени битки винаги са важни за него. Той умее еднакво добре да губи и печели и винаги си вади поука и си учи добре урока.

Страхотният учител говори вашия език. Той не просто се опитва да ви обясни материала по даден предмет по най-лесния начин. За него е важно да знаете, че е готов да ви подкрепи. Този тип учител не е над нещата, а напротив – умее да покаже, че и той е бил един от вас някога и не е забравил деството, че знае, че има какво още да учи, а защо не и от собствените си ученици.

Именно затова страхотният учител учи цял живот. Неумо-рим е, душата му е винаги търсеща. Не се спира пред пречките, не губи ентусиазма си, а го увеличава и го раздава, без да се замисли.

— 227 —

Вярва силно, надява се на щастлив финал и достоен живот за всеки един, който е излязъл през годините от класната му стая и има едно голямо сърце... способно да обича и да дава.

Задавате ли си вече въпроса: Кой е вашият страхотен учи-тел?

И има ли такъв?

* Вдъхновено от Лоуръл Шмит и нейните духовни търсения.

Мариана Пенчева е учител по история и информационни технологии в ОУ „Васил Апри-лов“, с. Гостилица, обл. Габрово.

— 228 —

Караджа

Според Ботевата балада, когато Хаджи Димитър е в предсмърт-ното си време, той е посетен от три самодиви. По моему те са трите небесни съпруги на умиращия юнак. Едната го лекува – с билки „върже“ раната му, другата го освестява – пръсва го с „вода студена“, третата го целува по устата „бърже“ – „а той я гледа – мила, засмена.“ Това е любовната целувка на смъртта. Усмихва-щата се, която слага края на болката и помага за пренасянето на душата. Усмихващата се е и образ на собствената му душа, която си отива блажена. Защото душата му е живяла, както е ис-кала. Защото се е венчала и бракосъчетала със Свободата. Защото душата на безбрачния юнак си отива от света брачна, събрала се със Свободата като с невеста.

Хаджи Димитър поръчва на последната си небесна невеста да търси духа на Караджата: „Кажи ми, сестро, де – Караджата?/ „Де и мойта вярна дружина?“

Умиращият/неумиращ юнак вече е устремен (за последно) към своя човек, към мъртвия побратим. „Дружина“ нова повтаря ста-рата – от земята в небесата. „Вярна дружина“ отново се създава и тя е небесна дружина.

„Малък Стефан“ е бил наричан забележителният български юнак заради дребния си ръст. Веднъж обаче, когато трябвало да залови един турчин, той толкова гъвкаво скочил на коня му, завързвайки ръцете му отзад, че тези, които го гледали, рекли: „Малък Стефан, ти като караджа скочи.“ Караджа на турски означава сърна. Зри-телите на този скок са станали кръстници на юнака.

В отвъдното малък Стефан също е скочил като Караджа.Така че, когато пита за духа на Караджата, Хаджи Димитър

всъщност пита за сърната. Той е знаел „тайното име“ на своя човек. Както го е знаел и Ботев.

Мария Димиева е учител по български език и литература в ПМГ „Акад. Иван Гюзелев“, гр. Габрово.

Мария Димиева

— 229 —

Мартен Калеев

За кожата на един даскал Или колко крака ще има куче, ако наречем опашката крак?

Ейбрахам Линкълн е имал твърде прозаична цел, когато е попи-

тал иронично: „Колко крака ще има куче, ако наречем опашката крак?“. И си е отговорил: „Четири. Наричайки опашката крак, ТОВА не я прави крак!“. Репликата едва ли е плод само на преднамерено търсена „ярка риторичност“.

В България обаче открай време се упражняваме в подобни напъ-ни да признаем, поне словесно, че учителят заема достойно място в системата от ценности на обществото ни. Но това едва ли го доказва грубата и непочтителна реалност, въпреки обилната словесност? Опашката (разбирай „Учителят“!) не ще и не ще да стане „крак“, колкото и както и да го наричаме, а затъна в почти подигравателното „даскал“! И продължава да чака… момента за отрезвяване на обществото ни, което го е вкарало почти в изгна-ние в собствената му страна.

Досега никой не е успял да докаже колко наистина „струва“ ко-жата на един „даскал“, колко е неговата социална цена! Ако беше ловец на глави от уестърн, шансът му да получи ясна оценка поне в края на филма, наистина съществува като хипотеза. Но даскалът не е герой от мелодраматичен екшън, макар да е подложен на „пу-шечен обстрел“ от явни и прикрити критици и критикари! Незави-симо че даскалът днес е единственият все още действащ фактор за нравствена застраховка срещу пошлостта и простотията, не е пощаден от язвителни, дори ехидни подмятания и преднамерено скалъпени изводи. Даскалът, макар да възпитава цели поколения в човешка проницателност, някак все не може да преодолее ролята си на гастарбайтер в родната си страна. Уж работи за социална-та справедливост и демокрация, а те неестествено и нелогично го правят социално незначим и пренебрежително несъществен!

Та колко от другите професионални гилдии ежедневно и еже-часно се оглеждат и се „претеглят“ в очите на потомците? А потомците не винаги са великодушни. Те „логично“ са обсебени, притиснати, увлечени от възхода на тираниите с различен геном – чалгата, модата, медиите с натрапваща и шокираща кресли-

— 230 —

вост, луксозното двуличие, пагубния личен пример на управляващи (пък и не само техния!), мръсната дума, която е… белег на успех и непукизъм. Ако не вярвате, вижте абитуриентските балове! Или гледайте/четете новините… Те са крещящо доказателство колко е трудно да убедиш младия човек с „проклетите“ научни и школски постулати. Ученикът на даскала ли да вярва, или на „Ролекс“-а, по-даващ се през стъклото на мощния джип, от който трябва да се пазиш не само на пешеходната пътека…

И някак „всите даскали“ стават не причина, а следствие от със-тоянието на социума. Вече болезнено се усеща провалът на редица идеи и обещания. Крахът на ценностите и на държавността вече не е толкова далеч, но е тотален. Всички усещаме повея от раз-зинатата му паст. Ужасно е дори да си представим, че провалът може да е „твърде подходящ“ за декор на всеобщ бъдещ кошмар. Политици и тарикати неуморно трупат девизи като „Купувам, следователно съществувам!“. А подире им… унили лица, които с празни очи и с още по-празни изражения очакват новата вълна на моловете, на новите варвари или на който каквото си иска. Макар „Покупко-продажбата“ да се е състояла, удовлетворението безпо-мощно писука някъде в ъгъла на душите.

Даскалът ежедневно се бори за преодоляване на процеса „от-далечаване от книгата“. Е, и не само той. Но процесът на това пагубно отдалечаване е започнал като тих масов убиец. Обхваща цялата ни нация като пандемия. Не са много убедителни социо-логическите данни, че българинът се завръща към книгата. Коя книга? Откъде се връща, ако изобщо се завръща? Кога се очаква да пристигне? Някога китайските императори са съдели за нараства-нето на населението по количеството сол, което се е продавало по пазарите. Ама как да приемеш за вярно, че броят на книгите е признак за съживяване на интелекта. Ако една нация подцени кни-гите, то тя непременно рано или късно заплаща с историята си, в която белезите на цивилизованост ще са оскъдни или ще липсват.

А няма по-естествен тандем от… „даскал – книга“. Но за него трябват пари, пари, пари в ръцете на умен държавник. И този държавник някак си да бъде „сертифициран“ през времето, че е честен и почтен!

Професията учител направи човека-даскал заложник на трудо-вото поприще. И макар да се опитваме да избегнем емоционалния абсолютизъм, можем да докажем, че някак обществото ни допуска заменяемостта на учителя. Който и да е учител срещу който и да е друг учител? К’во толкова?!? Ако системата, медиите, общест- вото като цялост „отстрелят“ еди-кой си даскал, то едва ли съ-щото това общество ще изпадне в паника. За разлика от спира-нето на извозването на боклука например. А у нас, ако наистина застрелят учител, то това не би било по-вълнуващо от новината

— 231 —

„Човек ухапа куче!“. Което доказва, че даскалът е по-незначим и от сметовозите, и от кучетата…

Но ако се вгледаме в историята, ще видим, че с „Учителю“ са се обръщали към онези, които са неизличими върху златните и безсмъртни страници на човечеството. Всички са им сторвали уважение. А днес?

Само един пример. Ако някой изобрети ръчка, с която, ако я дръп- неш, светът може да загине. И ако я сложиш в кое да е училище, и дори до нея да изпишеш с огромни букви „Не пипай! Опасно за чове-чеството!“, и дори край нея десетки даскали да дежурят нон-стоп и да я пазят, повече от сигурен съм – тази ръчка няма да изкара дълго време читава! Не вярвате ли? Елате при нас, даскалите! Кол-кото и самоотвержено да охраняваме тази ръчка (или подобни на нея!) в пряк и в буквален смисъл, все по-често я намираме счупена. Въпросът е докога има смисъл да се упражняваме в това?!? И кой друг прави същото, кой ни подкрепя?

Днес, във време на универсална и дирижирана измама, да казваш истината е повече от опасно. Учителят го прави. И е наясно, че сигурно знайни и незнайни недоброжелатели все ще готвят в тъм-ното „джепане“ срещу него. Наясно е, че кожата му, в период на ценностна инфлация, не струва кой-знае колко. Че мнозина пишман елитари и разбирачи ще продължават да упорстват и да наричат опашката крак.

Учителят продължава да носи наивната и крехка вяра, че тряб-ва да върши своето дело. Даскалът всеки ден „слиза в Ада“, яхнал собствените си език и нерви. Дори се връща, за да „слезе“ на след-ващия ден отново. Даскалът отдавна се е превърнал в кълбо от нерви, през които протича високото напрежение на семейството и на обществото. Макар и почти изпепелен „гръмоотвод“, той про-дължава да работи. Все още!

Обезвери ли се, откаже ли се, спре ли дори за ден – загива Бъл-гария.

Защото, за да възтържествува злото, достатъчно е даскали-те да не правят нищо! А тогава и да се разиграва екшънът „За кожата на един даскал“, може да се окаже, че тя е по-ценна и от Златното руно!

Но никой няма да може да я намери!

Мартен Калеев е директор в ПТГ „Юрий Гагарин“, гр. Монтана.

— 232 —

Моника Петрова

Слънцето и СлънчогледаЕдин ден Слънцето се събуди и сънено разтърка очи. Не му се

ставаше толкова рано, но бе обещало да помогне на Деня да надвие Нощта, затова пропусна излежаването и се зае със сутрешния си тоалет. Взе прохладен душ, изпи набързо чаша кафе и тичешком излезе. Навън го посрещна непрогледна тъмнина, но Слънцето не се уплаши и безстрашно се гмурна в нея. Постъпката му предизвика завист у Мрака и той така се наду, че се пръсна от яд. В този миг Небето просия и наоколо се развидели.

Слънчо започна да работи. Първо изгаси Звездите. После издърпа Луната до креватчето є и я сложи да спи. Постави шапка неви-димка на Венера. Закри влюбения Юпитер с воал. Накрая разроши косите на Облаците, провря се през тях и усмихнато изгря над хоризонта.

Денят се появи по-сияен от всякога.Слънцето остана доволно от свършеното, поспря за миг и раз-

пръсна над света благодатната си Светлина. После се качи в не-бесната колесница и тръгна да обикаля Земята. Всеки ден то над-зърташе къде ли не и си мислеше, че е видяло и чуло всичко. Затова лесно се поддаде на обхваналата го скука, отпусна се в креслото си и престана да се интересува от гледката под себе си. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще задреме. Точно тогава погледът му бе привлечен от яркожълто петно, което се полюшваше сред една запустяла нива. Какво ли е това – запита се Слънчо – да не би да е отражението ми или някой се опитва да изглежда като мен? И понеже не можа да си отговори веднага, продължи да гледа с интерес към непознатото, а то най-неочаквано направи реверанс и му се поклони. Чак тогава Слънцето разбра, че жълтушкото е Слънчоглед. Огледа го добре. Имаше дълги крака и артистични ръце. Лицето му бе осеяно с хиляди черни очички, гледащи право към него. На главата си носеше корона от златисти плюшени ли-стенца. Светилото бе впечатлено от красотата на цветето, но за него най-важното бе, че то приема господството му, затова му обърна гръб и продължи по пътя си. Самораслекът не се от-чая. Той търсеше вниманието на извънземното същество отдавна и продължи да се стреми към него, въпреки реакцията му. През целия ден успяваше да го следва, като се извърташе така, че да гледа огненото кълбо в очите. И понеже искаше да бъде забелязан, от време навреме пляскаше с листовидните си длани и се смееше.

— 233 —

Отначало Слънчо не се интересуваше от действията на Слънчо-гледа, но втренченият в него поглед възбуди любопитството му. Той реши да провери доколко силно е влиянието му върху цветето. Скри се зад облаците, почака малко, а после изскочи на небосклона, като тичаше насам-натам. През цялото време наблюдаваше дали съществото го гледа. Резултатът бе изумителен. Жълтушкото не само го търсеше непрестанно, но порастваше всеки път, щом го зърваше, и се свиваше, когато дори за миг го изгубеше от взора си. Слънцето не можа да устои на безграничната любов, която стру-еше от златокосото земно творение и му се усмихна. Личицето на Слънчогледа грейна, а всичко наоколо заблестя.

Денят се изтърколи неусетно за двамата нови приятели. Нощ-та се спусна и те заспаха с надеждата, че на другия ден отново ще се открият сред големия свят.

На сутринта Слънцето изгря в обичайния час, а Слънчогледът го съзря и се ококори, сякаш изобщо не беше заспивал. Усмихнаха се един на друг и започнаха да играят „Намери ме“.

Скоро влюбените станаха неразделни и прекарваха колкото се може повече време заедно. Слънчо галеше цветето по коронката, а то пърхаше радостно с черните си мигли. Бяха толкова щастливи, че не помисляха за Есента, когато Слънчогледът щеше да узрее и да се разсипе по земята, нито пък за Зимата, която Слънцето щеше да проспи. Всичко това оставаше някъде далеч. А и бяха чу-вали, че понякога стават чудеса. Може би моментът на раздяла-та им никога нямаше да дойде. Затова продължаваха да се радват на живота и да даряват света с магическата си топлина.

Моника Петрова е учител по информатика и информационни технологии в Професио-нална гимназия по подемна, строителна и транспортна техника „Н. Й. Вапцаров“, гр. Ямбол.

— 234 —

Пенка Близнакова

Родопското одеялоНастана хладна есенна вечер. Подухна вятърът и отрони ня-

колко изжълтели листа. Те паднаха безшумно върху пъстрия килим от полуизсъхнали листа. Оттам ги грабна, завъртя ги във вихър и ги понесе право към прозореца на стаята ни. Те се разпиляха като ветрило по стъклото, после се полюшнаха като в люлка няколко пъти и нежно докоснаха земята.

Обзеха ме студени тръпки. Майка ми накладе огнището и запа-ли огъня. Той обхвана сухите дървета и те запращяха под алените езици. Наоколо се разнесе боров аромат, преплетен с оттенъци на смола. Захвърчаха искри и сякаш светулки озариха стаята с мека топлина. Потърсих родопското одеяло, взех го бързо и се сгуших на канапето до майка ми, в топлата є прегръдка. Колко е приятно! Да и още по-хубаво е, когато тя ми разказва различни интересни истории. Тази вечер сладкодумните є разкази ме отве-доха сред омаята на балканската природа, сред масивните фигури на родопските къщи, сред задушевната атмосфера, създавана от българката.

Като че ли цялото това многообразие се е събрало в пъстрия свят на моето одеяло. Жълтото, взело от баграта на зрялата ръж, се преплита с оранжа, който изгрява като утринно слънце, за да се слее с аленочервеното, превърнало се в смирен огън, стоплящ сърцето. Тази топлина ражда светлозеленото, което засиява в мас-линени оттенъци, оградено в рамка от черното. То не е толкова мрачно и потискащо, дори е някак си покорно на другите окрас-ки. Най-ярък от всички втъкани цветове е небесносиният, напом-нящ величието на планинските върхове, който е и фон на цялата изкусно подбрана плетеница от багри. Багри, събрали цялата си нежност и царствено великолепие в ресните на родопското одеяло, които сега сякаш са заприличали на детска въртележка.

Може би точно тук се крие покоряващата красота: в сръчност-та, в умението на ръцете, в способността им да съчетават така цветовете, че от тях да се роди картина с душа и сърце. Славата за златните ръце на балканската жена, за светлия є мироглед и морална чистота ще живеят вечно чрез родопското одеяло.

Неусетно навън беше настъпила нощта със своята величест-вена тишина. Хиляди звезди блещукаха като скъпоценни камъни и хвърляха разноцветни отблясъци върху черната небесна коприна.

— 235 —

През открехнатия прозорец се чуваше само лаят на съседските кучета, за да ни напомни колко добри пазители са на къщата. Едва доловимо до мен достигаше нощният повей на балканския вятър и колкото повече се вслушвах в тези монотонни звуци, клепачите ми натежаваха. Неусетно ме обгърна сънят в своята мека и топла прегръдка. Придърпах по-близо до себе си родопското одеяло и не-говото романтично обаяние завладя тялото и духа ми, предавайки им своята прелест, вдъхновение и красота.

Пенка Близнакова е начален учител в ОУ „Захари Стоянов“, гр. Пловдив.

— 236 —

Пенка Славчева

Вързано кучеПонякога му нося хляб, то върти опашка и го яде със стръв.Вързаното куче – това е по-страшно от бездомно куче, защото

последното има свободата. Може да гладува, да студува, но то броди, обикаля селото и винаги е по-добре от вързаното куче.

Нарекохме го Найден, защото нашият дядо го беше намерил на улицата и го доведе в двора, върза го за бараката, където държим дървата. Искаше да го отгледаме, да порасне, за да пази стадото овце.

Толкова е жално да гледаш вързано куче, че сякаш нищо не съ-бужда повече съчувствие. Нямаше толкова храна, колкото трябва-ше да се нахрани, и то постоянно скимтеше от глад и от студ. Странно, че понякога беше жадно за ласка. Аз го гладех по врата, а то, нещастното, изоставеното, въртеше опашка от радост. А колко малко беше радостта в живота му. Ние, хората, го бяхме наказали да обитава само един кръг от два метра и нищо повече. Ние, хората, от позицията на силата, му отнехме свободата и се гаврехме с него. Вглеждах се в малките му жълти очи, които шареха щастливо, когато го милвах. Естествено беше да бъде при-вързано към мен по кучешки.

Иначе го чувствах като брат. И него го болеше душата, както мене ме болеше, когато някой ме стреляше с обидна дума.

Когато бях до него, чувствах, че не е случайно, че сме се срещна-ли. Той, Найден, има нужда от мен, както аз от него. Сродна душа.

Пенка Славчева е учител по български език и литература в Природоматематическа гимназия „Академик Никола Обрешков“, гр. Бургас.

— 237 —

Петя Янева

Чудото ДъмбалаЗа втора поредна година посещавам Дъмбала – магнетично мяс-

то в сърцето на Източните Родопи, с неповторима екзотика и омая. Озовеш ли се в прегръдките на планината, забравяш земното си битие и жалките човешки страсти. Замисляш се за преходнос-тта в живота и изведнъж у теб избуява желанието да си в едине-ние с майката Природа.

За тези, които не са чували името „Дъмбала“, ще поясня, че това е връх в Родопите, в околностите на Момчилград, известен с лечеб-ната сила на водата, която капе от скалите. А според легендата, в нощта срещу Гергьовден водата придобива магическа сила.

На 6 май от години тук празнуват и християни, и мюсюлмани – Гергьовден е за едните и Хъдърлез – за другите.

Местните разказват, че тук е имало християнски манастир, а след това – алианско теке. Мястото е свещено. От години двете религии тук съжителстват мирно.

Според някои предания точно в нощта срещу Хъдърлез на това място се събрали алианските светци Кърклар, които вършат само добрини, и седнали на софра кая (каменна трапеза). Оказало се оба-че, че наблизо няма вода за пиене. Тогава Яран баба ударил с юмрук скалата и от нея бликнала вода. Стреснал се той, че ще удави близ-кото село Летовник (Язла), грабнал серна вълна и запушил извора. „Като не тече, нека поне да капе“ – изрекъл той. А капка на турски е „дамлъ“. Оттам и името на върха.

И до днес водата капе от скалите. Местните са направили чеш-ма, но идващите тук на 5 май вечерта пълнят съдове и от капки-те, стичащи се по камъка.

Това, което се случва тук в нощта срещу Гергьовден, е достойно за сюжет на холивудска продукция. Тук местните мюсюлмани се срещат със свои близки и роднини, изселници в Турция, с които не са се виждали от години. Трогателни срещи предлага Дъмбала. Чес-та гледка са хора със сълзи в очите да се радват на близък човек, когото са срещнали случайно, и да го гледат с умиление.

Тук научих и за щастливата среща на бивши състуденти (христи-янка и мюсюлманин, изселник в Истанбул), и за голямата им любов.

От подножието, където всички оставят колите си, до самия връх, хората се извозват с високопроходими автомобили, осигурени от община Момчилград. Отношението на местните към желаещите

— 238 —

да се доберат до върха, е пример за толерантност между религиите. Никой не те пита какъв си и от коя партия си. Водачите на въпрос-ните автомобили те канят любезно и ти обясняват какво трябва да направиш, когато стъпиш на върха. Някои от тях говорят бъл-гарски с акцент, но това не им пречи да се държат човешки с теб.

А когато стигнеш заветния връх, онемяваш от гледката пред очите си. В планината горят десетки огньове, вода се стича от скалите, а лъчите на слънцето трудно си пробиват път през гъ-стите дървета. И хора, хора! Насядали на групи по земята, изва-дили от чантите кой каквото носи, похапват сладко в очакване на чудото, което ще се случи в полунощ. Чува се всякаква реч – турска, българска, гръцка, а с голямо учудване доловихме и италианска. И добиваш усещането, че си на друга планета или най-малкото, че участваш в свещен езически ритуал.

Тази година на 5 май беше и християнският Великден. Останах удивена от това как в едно турско семейство, чийто огън беше близо до нашия, си подаваха червени яйца и похапваха сладко. „Гле-дам и не вярвам на очите си“ – би възкликнал проф. Вучков. „Не, ама да!“ – казвам аз.

Тук всеки се опитва да услужи на другия с каквото може. Дока-то ние се суетяхме в размисъл за това откъде да си вземем дърва, комшиите ни донесоха.

С наближаването на нощта придвижването от едно място на друго става все по-трудно. Автомобилите изсипват нови групи на върха, а пеша идват и много хора от близките села. Чакащите да си налеят вода от чешмата са толкова много, че игла да пуснеш, няма къде да падне.

А минутите непосредствено преди полунощ са заредени с неве-роятно очакване, с някаква магия. Около малкия басейн е пълно с народ. Някои от по-големите дечица, които са идвали и друг път, започват да надават глас. Горе на върха понякога времето е хладно, но местните разказват, че не е имало случай дете да се разболее, след като е било изкъпано в студените води на Дъмбала. И... точно в полунощ писъци огласят Родопа планина. Пищят децата, когато родителите им ги потопят в студената вода за здраве. Веднага след това много детски дрешки увисват по дърветата, за да оста-не болестта там и да не се върне при детето.

А чудото на Дъмбала е може би тъкмо в това – да обединява хората и да им помага без значение на тяхната религиозна, етни-ческа или партийна принадлежност. Да погледнеш на света отвисо-ко, да се убедиш във величието и силата на майката Природа и да забравиш за дребните ежби. И... пречистен от огъня и водата, да се върнеш там, откъдето си дошъл.

Петя Янева е учител по български език и литература в ОУ „Д-р Петър Берон“, с. Овощ-ник, обл. Стара Загора.

— 239 —

Радалия Касърова

Продавачката на мартенициТя продаваше мартенички.Седеше на прага, на малко столче, в краката на хората, които

даже не забелязваха кашона с изплетена ръчно покривчица, с по-легнали върху нея усукани червени и бели конци. Бързаха към онези големи сергии с надменни продавачи и мартеници, навярно израбо-тени някъде в Азия.

Тя продаваше мартенички.Беше намерила най-бялата прежда. Като оня сняг, който пом-

неше в детството си. Още я боляха ръцете от избелването на платната, които преди това сама тъчеше. А после шиеше дрехи. От малка трябваше да помага на майка си да изхрани семейство-то. Баща є беше загинал на фронта.

Тя продаваше мартенички.По Коледа успя да намери и Червения конец. Онзи цвят, който

те грабва още докато го зърнеш. Като Голямата любов – такава като нейната. И два живота още да имаше, щеше да ги преживее само с мъжа си. Толкова много се обичаха... За жалост, Господ ги дари само с едно чедо, при това твърде късно. Дариха му от тях-ната обич, а с това тя самата сякаш се увеличи.

Тя продаваше мартенички.Беше вплела в тях частица надежда. За това как всяко утре да

е по-добро от днес. Как винаги след най-лошото, трябва да имаме вяра, че ще дойде нещо хубаво. Не помнеше колко години караше само с една рокля – вечер я переше, просваше на въжето, а сутрин я обличаше. Но си построиха дом. Година след това мъжът є по-чина.

Тя продаваше мартенички.Заши в тях и по мъничко щастие. Искаше хората да са щаст-

ливи и да се усмихват. Много добре знаеше, че за това те трябва да бъдат и силни. Синът израсна, ожени се, родиха им се деца. А после той се пропи. Жена му го напусна заедно с децата. На нея є остана да се радва на хорските деца. Всички съседки є се чудеха

— 240 —

на силата, която крие усмивката є. На силата, която има, за да се усмихва.

Тя продаваше мартенички.А очите є бяха изпълнени с толкова доброта. Преди години съ-

бориха къщичката им. На нейно място построиха кооперацията. Дадоха є едно жилище с две стаи. Стигаха им – на нея и сина є. Него или го нямаше, или спеше на кревата след поредния запой. А тя имаше цялото време на деня, за да помага на новите съседи – на коя ще погледа детето, на коя ще полее цветята. Даже някои є поръчваха да сготви. Така се чувстваше полезна.

Без малко да я подмина и аз. Бях полетяла в последния момент да купувам мартеници. От големите сергии. Погледът є и благата усмивка ме накараха да се спра. Разбрах, че нейните са истински.

Радалия Касърова е помощник-директор в СОУ „Любен Каравелов“, гр. Варна.

— 241 —

Рангел Мрянов

Проблеми с преводаОт доста години той работи като детски учител. Не че хората

свикнаха да го приемат без учудване. Но като поработи известно време на дадено място, началното недоверие се замества с изне-нада, че се справя. Имаше голям интерес и желание от страна на родителите децата им да са при него. Стажът му започна с разпределение в кърджалийския край. Поради обстановката тогава и забраната да се говори на чужди езици – почти не научи турски думи. Как се стекоха събитията, че след години отново попадна в населено място със смесено по етнос население. Обикновено роди-телите научаваха децата си на основните думи, които ще им по-магат в общуването в детската градина. Наложило му се да научи една дума, за да успокоява новопостъпило дете, докато свикне. Ко-лежката му знаела турски език и му обяснила какво казва детето:

„Ане геледжек!“, означавало: „Мама да дойде!“ (че иска майка си). И как трябва да го успокои: „Геледжек, геледжек. Ане геледжек.“ („Ще дойде, ще дойде. Мама ще дойде.“) Това помагало – детето се успокоявало…

Колежката имала самочувствието, че знаенето на езика е голя-мо предимство. Когато един ден дошло ново дете, незнаещо бъл-гарски, тя му казала: „Сега да видим как ще се справиш!“. Понеже в други ситуации се справял безпроблемно, не се притеснил много. С малкото познания в езика, с внимание и такт успял да помогне на детето да се отпусне, да посвикне. Даже колежката се учудила, че следващите дни то започнало да плаче и да търси колегата. Иска-ло „агаджик“ (батенцето)… Та се оказало, че дори без знанието на езика или с минимални познания човек може да общува…

Но се случват и проблеми, когато си недоучен. След време пак в малка група му довели ново дете на три години, което не зна-ело български и не било се отделяло от къщи… За радост, то не плакало, като го оставили. Било доста спокойно в началото. По едно време започнало да нервничи и да казва: „Ка-ка…“ Решил да го успокои: „Кака геледжек!“. Като си мислел, че му казва: „Ще дойде кака ти!“… Мислел си, че вече знае „вълшебната дума“! Детето станало още по-неспокойно и заплакало: „Ка-ка, ка-ка-а-а…“. Взел го на ръце, друсал го – мислел, че го успокоява: „Кака геледжек, ге-леджек кака…!“. Детето заревало още по-силно!... После поплакало, поплакало и спряло. И нещо замирисало – познато, но неприятно…

— 242 —

Лелята го преоблякла. На обед, като предавал групата на ко-лежката, є обяснил, че има ново дете, че в началото е било спокой-но, но после…: „Абе рева за тая кака, рева за тая кака… и накрая се наака!“.

Колежката започнала да се смее, защото „Ка-ка“ означавало „ака“! То това казвало през цялото време детето, а той какво го е успокоявал…

Оттогава вече знае важните думи, но дали е достатъчно да не става за смях?!...

Рангел Мрянов е старши учител в ОДЗ „Родина“, с. Устина, обл. Пловдив.

— 243 —

Роза Янкова

Райска ябълкаТя е все там – зад оградата, край която минавам всеки ден на

път към училище. Усещам я като близък, с когото ме свързват денят и нощта, лятото и зимата, мъката и радостта. Обожавам листата є през пролетта – сочни, твърди, с прекрасен тюркоазен цвят, обхванали като бухлат облак стройното стъбло. За плодо-вете, надничащи като детски личица между тях, търся и досега точни названия. Повечето са известни – портокал, слънце, балонче. Аз обаче искам нещо друго, само мое, както са само мои студените сутрини, в които се разминавам с ранни кучета, сънливи клошари и дядовци, тръгнали към още неотвореното кафене. Примамливите плодове обаче не ме изкушаваха – знаех, че имаха странен вкус, различен от познатите ябълки. Още като малка бях чувала за тях, но в бабината градина не растяха – там имаше нар, също нещо странно, свързано с Бога и неговите тайни селения.

Учениците, които виждам всеки ден… В първия коридор на завоя има врата, заключена и някак недостъпна, макар видима добре. Напомня ми Далчевите зазидани балкони – искаш да излезеш, но нещо те възпира, част от теб, но не съвсем, тайна, внезапно раз-крила лика си. Най-вероятно е вход към хранилище, така, така… Ето защо понякога ми се иска да пристъпя вътре, да видя нещо, което не осъзнавам, когато съм отвъд.

Училищният шум, подканящият звънец, Те – шумни и притих-нали, любопитни и апатични, отчуждени и търсещи разбиране. И аз сред тях – самотен бродник, изследващ собственото си при-съствие.

Животът ми е бил кодиран да мине в училище. Самият живот е училище, а аз го гледам отвътре, от класните стаи, през погледи-те им, през жизнените им пулсации. И още в ранна възраст го усе-тих – желано и не толкова, привличащо, но и будещо боязън – това пространство на съмнения и близост, с любимия ми книжен дъх. Така го мислех. И беше така, и не съвсем. Като ябълката – свежа и ярка пролет и черна и изсъхнала зиме, като Йовковите бели рози, вариращи от бухлат облак, надвиснал над каменната ограда до бодливия знак на тръните, внушаващ задушаваща тъга.

Година след година ябълката ме предизвиква. Както те – същи-те и различни, открити и скептични, търсещи разбиране и избяг-ващи контакта.

— 244 —

В Едем ябълката е забранена. Оранжевият є цвят привлича, но излъчва и някаква заплаха. И древната Ева изпитва сладостния и тръпчив вкус на изкушението. Трябва да си плати за това, всъщ-ност за какво? Че е надникнала в непозволени територии, в сфери извън човешкото. В писмените съчинения, които чета вече втори ден, забраненият плод се оглежда в зениците на съвременните Еви и Адамовци почти по същия начин – нещо далечно и безкрайно въл-нуващо, мамещо и изкушаващо в библейската си загадъчност. А то в живота е толкова… Вечерно кино с този от горния клас, с когото вече е била приятелка, скришно чатене по нета с познати, а по-добре с непознати, купуване на ненужни, но толкова сладки нещица с парите за закуска… И какво толкова с това сакрално число 40 – преход, та преход… И часът е 40 минути – насила стаяваният смях избухва още в коридора, понася се на вълни, за да затихне в следващия кабинет.

„Моята“ ябълка е зад оградата, но понякога я чувствам съвсем близо – да протегна ръка, ще усетя гладката повърхност на плода. В градината е полутъмно, мамещо, прохладно и мистично, отделе-но от шума на дневната улица. И както в сънищата мога да пре-летя безпрепятствено. Там ще се чувствам освободена от всичко, но дали ще ми е достатъчно? Закодираният първороден грях веро-ятно ще ме подгони към оградата с ябълка в ръка, чийто вкус ще усетя отвъд Рая, в познатите училищни коридори, обратния път към дома, уютния мирис на книгите…

Роза Янкова е учител по български език и литература в Търговска гимназия „Княз Си-меон Търновски“, гр. Стара Загора.

— 245 —

Румен Димитров

Среща с високите технологии в слънчев ден

Обикновено начало с телефонен разговор в късния петъчен сле-добед, когато вече съм вкъщи и мисля само за почивка. Приятният глас от ръководното ниво не търпи никакво възражение. Разбрах, че ще водя ученици на посещение в извънучебно за тях време. Гла-сът обяснява и нарежда – стана набързо, в последния момент ни се обадиха, но всичко е уредено и класът е предупреден, и хората ще ви очакват. Срещата с учениците е след два дни в подлеза на метрото. Записвам си часа на срещата и телефонен номер за връз-ка. По правило не обичам пожарникарските работи.

Понеделник сутрин е. Пристигам малко преди десет, но децата са ме изпреварили и ме чакат. Наричам ги деца, макар да са вече в десети клас. Отварям си тефтера и броя, малко над половина-та са дошли. Момчетата са сериозни, а момичетата – красиви и нетърпеливи. Даяна непрекъснато задава въпроси и се налага отново да обяснявам накъде сме тръгнали и какво ще правим. Докато чакаме да стане десет, ги карам да въртят телефоните. Тръгваме когато е съвсем сигурно, че групата няма да се увеличи. Удобно нещо е метрото и след голям подземен полукръг приближа-ваме последната станция – „Джеймс Баучер“. Питам децата кой е Баучер. Споглеждат се, усмихват се, но не намират никакви дос-товерни данни по памет. В суматохата при слизането споменавам как този британски кореспондент на „Таймс“ упорито защитавал българските интереси преди повече от сто години. Май никой не ме чу. Излизаме на светло и отново броя, няма изгубени. Приятно напича майското слънце и леки облачета се чудят и маят накъде да поемат. Ние си знаем посоката и в този момент телефонът ми звъни. Казвам, че сме наблизо и след пет-шест минути ще се видим.

Посрещат ни вкупом професор, доцент и студент, който е пред завършване. Налага се да обясня какви ученици водя, от какво учи-лище сме и как сме се озовали при тях. Почти невидимо смущение преминава през лицата на нашите любезни домакини, заради което решавам в подходящ момент да разговарям насаме с професора или доцента. Въпреки това ни представят плана на срещата – ще се запознаем с последните постижения при лазерните технологии

— 246 —

и прилагането им на практика. Първо ще отидем в един салон за кратка лекция, а след това ще посетим няколко лаборатории. Тръгваме – доцентът напред, аз след доцента, децата след мен. С професора и студента ще се видим по-късно. Вървим по стълби-ща, минаваме през врати и накрая спираме по средата на дълъг и тесен коридор, който е украсен с табла, показващи графики и таблици, пълни с научни резултати. Телефонът на доцента звъни и се оказва, че салонът е зает от студенти, чието занятие скоро няма да свърши. По тази причина лекцията за лазерите започва в коридора. Доцентът говори, сочи графики и данни, а децата се облягат на стените и гледат към мен. Аз гледам към доцента. Минават десет-петнадесет минути и момичетата сядат на пода. Предупреждавам ги, че ще настинат, но те не ми обръщат вни-мание. Момчетата стоят прави. По едно време Даяна се изправя, приближава се до мен и тихичко ми шепне: – What happens sir? Never again, never again ...1 Явно скучае и затова є поставям задача – да си извади айфона, да хване безжичния и да въведе името на доцен-та. Добре се справя, много е бърза. Гледаме заедно екрана – сери-озен човек е нашият лектор. Още като ученик има три награди от национална олимпиада, после стипендии у нас и в чужбина, докторска степен в престижен задокеански колеж. Разбира много от нелинейна оптика, свръхбърза фотоника и твърдотелни лазери. От време навреме се включвам в беседата, като пояснявам какъв материал са изучавали децата до момента.

Когато накрая лекцията свърши, се разделяме на две групи. По-веждам момичешката група към лабораторията за практическо приложение на лазерите. Вървим, вървим и стигаме до една барака. Отдясно на входа є лежи черно куче, което се протяга и ни удос-тоява с кратък поглед. Явно е виждало и други като нас. Влизаме и в сумрака и прахоляка наоколо различаваме една машина за рязане на ламарина. Рязане, ама с лазер. Много точно и при висока тем-пература. Лаборантът предложи да ни изреже нещо за спомен, но се оказа че изборът не е голям. След десет минути всички моми-чета държаха в ръцете си по едно ламаринено зайче. На излизане кучето въобще не ни погледна. Сменихме си местата с другата група – момчетата се наредиха на опашка за зайчета, пък аз по-веждам момичетата към изследователската лаборатория. Бяха ни обещали предпазни очила, но ни дават само найлонови търлъци, да не внасяме прах отвън. Доцентът пак дойде, показа ни няколко лазерни инсталации и една презентация. Децата разбраха колко е важно да учат, за да успеят в живота, въпроси нямаше. Събухме си търлъците и се озоваваме отново на светло. Обедното слънце напича по-силно, а облачетата все така се лутат по синьото небе.

1 (англ.) Какво става, господине? Никога повече, никога повече...

— 247 —

Най-накрая успявам да остана насаме с доцента. Неусетно бяха изминали два часа и лека досада се четеше на лицето му. Очаквал подбрани преварително деца с интерес към науката, които така да се запалят допълнително, че след година-две студенти при тях да дойдат. Няма спор – хубава идея. Обяснявам, че моите деца въ-обще не са подбрани, учат се добре, но имат други интереси и лазе-рите по план ще ги изучават догодина. С една дума не са точните деца. Настъпи кратко неловко мълчание, с което се разбираме на-пълно. Бяхме си свършили работата. Нямаше нужда да се виждаме с професора и студента, който беше пред завършване. Преди да си вземем довиждане, си направихме снимка за спомен.

Момичетата и момчетата ме наобиколиха. Били вече много гладни и отидоха в „Макдоналдс“. Аз отказах, като ги предупредих за тези мазни и нездравословни храни, с които се тъпчат. Май отново никой не ме чу. Прибрах се сам и на следващия ден дадох отчет за свършената работа. Коментарът беше – ама, как така подбрани деца,... е, нищо..., важното е, че са видяли нещо. Съгласих се, че е точно така.

Румен Димитров е старши учител по физика и астрономия в 96. СОУ с изучаване на чужди езици „Л. Н. Толстой“, гр. София.

— 248 —

Славка Тодорова

За литературатаХудожествената литература е един въображаем свят, който

създава илюзията, че е истински и успява да омагьоса четящия да го пренесе в оня, другия свят, който авторът е видял и с кой-то завладява съзнанието. А може би литературата е истинският свят, пречупен през погледа на писателя, и колкото по-образно нанася щрихите си писателят художник, толкова по-силно оживя-ват картините и образите в сърцето на читателя... Уж да разви-ем кълбото, а то се оплете – истински или измислен е светът на литературата!?

Вероятно магическата истина се крие в творящата сила на словото, защото „В началото бе словото и словото бе у Бога, и Бог бе словото“... „Бог бе словото...“ – нима не е това разковничето, което дава силата на художествената литература! Бог е словото и светлината, защото думите имат силата да творят светове, да правят чудеса, да променят тъмнината в светлина. Думите изграждат космоса и носят просветление в душата. Те са тези, които могат да творят в различни цветове и нюанси, но могат и нови цветове да създават. Словото може да накара очите да видят дъгата и да се разтворят в нея. Думите могат нежно да докосват душата и да галят, могат да създават усещане за топлина и спо-деленост, но те са и тези, дето могат като змии да се извиват и хапят или да плющят като камшици и люти рани да оставят с белези, които с нищо не се изличават. Те са тези, дето могат да накарат обонянието да усеща аромати, а ушите да чуват музика, било в пълна тишина или сред оглушителен грохот. Словото има силата да убива и да възкресява. Щом думите имат тази неверо-ятна магическа сила, то излезли изпод перото (май се обърках – из-под клавишите) на майстор творец, познаващ тяхната мощ, те са способни да създават и литература, която да гради светове – но дали ще са истински тези светове – разбира се, защото словото има творяща сила и за добро, и за лошо.

Истинският творец познава пътищата, пък и малките пъте-ки, по които би могъл да поведе читателя, така че да го накара да усети уж измисления свят като свой, да се слее с героите, да поиска да живее с тях в техния свят. Това е велико тайнство, в което всеки човек пристъпва по различен начин. Четящият човек всеки път открива наново тайнството или го преоткрива, по-

— 249 —

тапяйки се в света на литературата, който е станал част от неговия собствен живот. Но тайнството може и да не се случи. Често в литературата е нужен водач като Вергилий, а защо не и като Беатриче, който да показва пътя. В необятния свят на ли-тературата всеки си има свой собствен път – може пътят да е утъпкан и прав, но всеки вижда своите гледки и картини в този уж еднакъв за всички свят, усеща своите трепети и вълнения, които са винаги само негови. Всеки има собствено тълкуване на тези светове, има свой собствен поглед, прозрения, надежди и мечти, породени от литертурата. Така водачът трябва само да показва посоката, да пали огъня и осветява пътя, оставайки в сянката, за да може четящият да погълне предлагащия му се свят, да го пречупи в себе си и да изпита необходимост от покоряването на нови литературни светове.

Така и аз, влюбената в литературата, добрият филолог и езико-вед, в работата си като учител често изпадам в ролята на Верги-лий. Защо Вергилий ли? Защото често литературата за учениците е като пътуване през Ада и Чистилището. Малките ученици са непосветените души, които трябва да усетят сладкия вкус на литературното пътешествие, да го преживеят като приключе-ние, за да останат в магическия свят на словото и да пожелаят отново да се върнат. А големите ученици – с тях си заслужава и в Мефистофел да се превърнеш, защото те вече са пристъпили пра-говете на различни светове и дори не искат да чуят за класическа литература, когато си имат света на фентъзито, например. В работата си с тях ми се налага, а и се оказа, че дори е интересно да разменяме ролите си – те да бъдат водачите. Така аз взривих мнението на колегите, които не отстъпват от своето – ама как така, моля ви се, ще се чете за вещери и върколаци?! Това също е литература и аз заедно с учениците преминах през приказния свят на Сапковски, например. Докато аз четях фентъзи и хоръри, нашумели съвременни жанрове, на учениците им се налагаше да четат за света на Елин-Пелиновите герои, например, за да могат да сравнят този свят със света на хобитите... Освен, че не без труд и усилия, разбира се, от тяхна страна прочетоха български-те автори, то за мен беше полезно да установя, че децата четат. Всеобщото мнение, че не се чете масово, бе развенчано, за радост. И дори на мен, опитния учител водач в света на литературата, ми хареса да работя така – светът на литературата наистина се оказа магически, той показа, че ценностите могат да бъдат в различни книги, жанрове, автори, мечтите и желанията на хората за по-добър и богат свят, за любов и човешко щастие са еднакви... Видях как горят очите на учениците, когато защитават любими-те си книги и техните светове, и останах доволна. Магията се беше случила. Въпреки учебните програми... Те приемаха света на

— 250 —

литературата като истински, говорейки за постъпките на герои-те и техните съдби, те съпреживяваха...

Литературата дава познание за нови, пък дори и за стари све-тове; тя трупа в нас знание, изпитва емоциите ни и ги обогатява; литературата е култура, дава богатство на речта. Колкото и да си на Ти с нея, то винаги има какво ново да научиш или проумееш за себе си – за учениците ми беше урок по общуване, паднаха ба-риерите помежду ни, за мен беше прозрението, че литературата крие в себе си и златното ключе на доверието, защото децата ми се довериха, спечелих сърцата им. Литературата стана нашият общ истински свят. Тя е вълшебство и всеки с нейна помощ може да се превърне във вълшебник.

Славка Тодорова е учител по български език и литература в ОУ „Св. Паисий Хилендар-ски“, гр. Горна Оряховица.

— 251 —

Цонка Христова

Робинзон Крузо и цивилизационният избор

Спомняте ли си онзи обичан от детството роман „Робинзон Кру-зо“? Приеман предимно като четиво за развлечение и поучение, той, с духовната неразчленимост на мита и приказката, с лекота „прескача“ векове. Простичката му философия с течение на годините кристали-зира в система от правила и норми на поведение, отношение, етика и морал, която надживява дори такива устойчиви системи като ре-лигиите, идеологиите и социално-политическите доктрини, опитващи се да управляват или поне да обясняват това, което днес наричаме „цивилизационен избор“. Стъпил здраво на трите стълба – фундамент на западния културен модел: трудолюбие, вяра в историческия опит на част от човечеството, смятащо себе си за стожер на цивилизаци-ята, и упование в Бога, по „правилния начин“, който диктуват Лутер и Калвин – Робинзон се осъзнава след първоначалния шок от неизвест-ното и стъпка по стъпка превръща природата в култура. Един нов Адам, изгонен от Рая заради непослушанието си и любовта към аван-тюрата, героят постепенно преосмисля никому неизвестното дев-ствено парче земя насред морето в територия на човека – в държава, с всички съпътстващи я атрибути – модел на управление, икономика, архитектура, изкуство и дори съответен народ, идентифициран чрез своя представител – Петкан. Нека си припомним кратък цитат от срещата между тази уникална и знаменателна двойка в световната литература: „Аз му се усмихнах, гледах го доброжелателно и го подка-нях да се приближи още повече. Накрая той стигна до мене, при което отново падна на колене, целуна земята и като се прилепи о нея, улови единия ми крак и го сложи върху главата си – изглежда, така ми да-ваше да разбера, че се заклева да бъде винаги мой роб. Изправих го на крака, за да го успокоя и направих всичко възможно, за да го обнаде-ждя... Не след дълго започнах да му говоря и да го уча да ми отвръща. Най-напред му обясних, че името му ще бъде Петкан, защото спасих живота му в петък – нарекох го така за спомен от този ден. НАУЧИХ ГО ДА КАЗВА „ГОСПОДАРЮ“, А СЛЕД ТОВА МУ ОБЯСНИХ, ЧЕ ТОВА МИ Е ИМЕТО...

Не случайно акцентирам върху фразата с ИМЕТО, защото е симп-томатична за първоначално сложилите се отношения между нашите герои. Всъщност малко анализатори обръщат внимание върху факта,

— 252 —

че Робинзон Крузо е притежател на плантация, в която братята и сестрите на Петкан работят усърдно, смятайки, че това е нещо естествено и „цивилизационно“ обусловено, и че причината предприем-чивият и типичен за класата си англичанин да тръгне на рисковано пътешествие е да си набави още роби, които да му осигурят удоб-ство, смятано от него самия и от английския начин на живот за нещо естествено и в реда на нещата. Очевидно за просветения бри-танец (а изобщо и за просветения европеец от началото на XVIII век) човечеството се разделя на две: на хора, които изповядват ценно-стите на Просвещението и на „други“, които не са запознати с тези ценности, но които е вероятно и възможно да ги приемат. Разбира се, тук като задължителен елемент трябва да присъства избраникът – медиатор, който с постоянство и упоритост (и поставен в очевидна безизходица), активирайки силите и опита си, е способен да приобщи „другите“ към това, което той смята за алфата и омегата на цивили-зацията. В тези наченки на междукултурен диалог априори е ясно, че единият е господар (както и да му е името), другият е роб (без дори да знае, че трябва да има име). Ще се върна малко по-късно на този роман, защото Даниел Дефо в далечния век на Просвещението гениално поставя (без дори да подозира) един въпрос, ключов за развитието на европейската цивилизация векове по-късно – как да съвместим несъв-местимото? Как, чрез модела на господаря и роба, може да се обяс-нят последващи исторически противопоставяния на нации, задаващи дневния ред на цивилизацията, и тези, „другите“, които трябва да ги догонват, метафорично казано, макар че може би от гледна точка на библейския договор между човек, природа и Бог вероятно са и по-на-преднали от тях, но не са актуални, не задоволяват изискванията на деня по отношение на „цивилизационния избор“...

Днес Европа и производните є държави – САЩ и в по-малка степен Канада и Австралия, са на кръстопът, раздвоени между две социални теории – тази на Фукуяма – за „краят на историята и последният човек“, и на Хънтингтън, за „сблъсъкът на цивилизациите“. Духът на съзиданието, здравият разум и вярата в това, че добрите намерения са достатъчно основание да бъдат победени различията, за пореден път се сблъскват с етнорелигиозните особености и културните ню-анси на отделните нации и групи хора, самоидентифицирали себе си и категоризирали другите като цивилизовани или кандидат-цивилизова-ни. Фукуяма проповядва нещо като бъдеща Цивилизация на духа и та-ланта в комбинация с почти неограничени от държавния монопол па-зарни отношения – една свръхлиберална идея, която още Атинската демокрация е формулирала чрез принципа „Всекиму своето“. Нищо ново, като се има предвид, че и току-що отминалият ни комунизъм също втълпяваше тази фраза под формата на лозунга: „От всекиго според потребностите – всекиму според способностите“. Теорията би била универсална, ако Фукуяма отчиташе човешкия фактор и в качеството му на Робинзон, и в битието му на Петкан. Впрочем самият Фукуяма

— 253 —

се автокоригира в статията си „Бъдещето на историята“, където пише следното: „...Не е възможно да се достигне до тази точка обаче, без предварително да се направи някаква сериозна и състоятелна критика на голяма част от корпуса на модерната неокласическа икономика, започвайки с фундаменталните постулати за суверени-тета на индивидуалните предпочитания, както и това, че целокуп-ният обществен доход е точна мярка на националното благосъстоя-ние. Тази критика би трябвало да посочи, че доходите на хората не представляват по необходимост техния истински принос за общест- вото. Но тя би трябвало да отиде и по-надалеч, и да признае, че дори и ако пазарите на труда биха били справедливи, естественото разпределение на талантите не е непременно справедливо и че ин-дивидите не са суверенни единици, а същества, в значителна степен оформяни от обществата, които ги заобикалят...“.

Хънтингтън на свой ред залага на Цивилизацията на корените. Според него историята не само няма да изчезне, но и ще победи във вековната битка, която бъдещето и миналото водят за спечелване на настоящето. В резюмето към третата част на своята книга авторът твърди следното: „Възниква нов световен ред, основан на цивилизационен принцип: обществата, които имат културни сход-ства, си сътрудничат; опитите да се прехвърли дадено общество от една цивилизация в друга са неуспешни; страните се групират около водещите или основните страни от своята цивилизация.“ А на финала на четвъртата част препоръчва: „Оцеляването на Запада зависи от преутвърждаването на западната идентичност на аме-риканците и от нагласата на страните от Запада да възприемат западната цивилизация като уникална, а не като универсална...“

Разбира се, това са само две от ключовите социално-икономически теории, които днес се опитват да трасират някакъв Нов път и Нов ред за развитието на човечеството. Те не са първите, нито ще бъдат последните. В тези теории има много верни и точни констатации, както обаче и много неизяснени пунктове, които като малките камъ-чета, както казваме ние, „преобръщат колата“. Ако съотнесем посоче-ните гледни точки към симпатичната литературна двойка Робинзон и Петкан ще установим, че в техния контакт има много повече смисъл и здрав разум, отколкото в която и да е съвременна идеоло-гема. Нещо повече – в парадигмата на вечните човешки отношения между роба и господаря, човека на бъдещето и човека на миналото; врага и приятеля, ближния и чуждия, и, в крайна сметка – доброто и злото, но не в библейския, а в социалния и институционален смисъл, в смисъла на „цивилизационен избор“, Робинзон и Петкан с един замах решават вековнонаслоените противоречия, позовавайки се по-скоро на инстинкта на оцеляването, отхвърляйки всичко, което може да им попречи – религия, традиции, култура и всякакви други товари на ци-вилизацията. Към конкретния момент това е единствено реалното и разумно решение и Дефо, който е гениален писател, придава на своите

— 254 —

герои именно онези качества, които съвместяват различията и пома-гат за взаимното им оцеляване.

Днес България за пореден път е по улиците – бедна, гладна, обър-кана, раздесеторена – един Петкан, доверил са на Робинзон, който успява да го научи на десетина европейски фрази, да го накара да по-оправи мръсните си тесни улички, да го пооблече малко „по-така“, но от това Петкан заприличва единствено на карикатура на Робинзон – нов Бай Ганьо, с вълчи апетит към властта и парите, с мутренско лице и чалгаджийско поведение, с псевдосамочувствие на псевдоелит, който се гордее с псевдобогатството си и псевдоизвестността си. Днес ние живеем в продължението на романа, но Даниел Дефо почива в мир, векът на Просвещението отдавна е история, ала Робинзон и Петкан са по-живи от всякога. Това продължение обаче е с неизвестен (поне на читателя) автор и се налага да си задаваме въпроси. Напри-мер защо България в частност и Балканите като цяло се оказаха от-ново в ролята на канибала Петкан, който чака да бъде „цивилизован“ от Робинзон, и както се вижда, поне моето поколение няма да дочака този „върховен жест“ на „откровение“, на преобразяване от „дивак“ в „цивилизован“ човек? По-скоро ще се уморим, ще се примирим и е твърде вероятно да изчезнем от политическата карта на света за пореден път – след византийското и османското „присъствие“ – но този път доброволно, лишени от интелектуалния си опит, от чове-щината и съпричасността си, заслепени от необоснованата си нео-митологичност, уморени от толкова много напразни надежди и вяра в кралимарковци, бели лястовички и месии, в лицето на „специалисти“, „професионалисти“, „интелектуалци“, „нови“ и не съвсем „нови“ царе и политици – всичките те – с претенциите на местни Робинзоновци, но лишени от трудолюбието, разума и вярата на героя не само в Бога, но и в собственото му кредо. Защо за нашите управници е недостъпна простичката истина, че за да бъдеш господар, преди всичко трябва да победиш себе си; че не можеш да си владетел на проскубани поляни и чукари, в които живеят само планински кози и скални орли, защото държавата изисква преди всичко наличието на общност, на народ, който – добър или лош – е единственият народ, с какъвто разполагаш и от отношението ти към него зависи доколко ти си Робинзон или просто Петкан, понаучил две-три европейски фрази, облечен в скъп костюм, но обут в цървулите на дядо си?...

В студията си „Феноменология на духа“ Г. В. Хегел разглежда про-блема за генезиса на робството, като обръща внимание, че „робство-то е антипод на свободата, но то е и форма на съгласие“, защото „всеки може да бъде победен въпреки неговата воля, но никой не може да бъде направен роб въпреки неговата воля“. Тезата, че робството е наложено чрез насилие, по своята същност устройва роба, защото, осъзнавайки неспособността си да бъде достоен човек, той се опитва да се самооправдае не чрез истината за себе си, а чрез една измислица за другите. Това по своята същност е теза на роб, който се стреми

— 255 —

да легитимира публично положението, в което сам се е поставил или не е успял да избегне, поради липса на политическа култура и ниска самооценка. Печална, но вярна констатация, особено приведена към днешния ден в контекста на оцеляването и разширяването на Евро-пейската общност. Аз няма да се спирам върху това защо „робският комплекс“ е толкова актуален и днес за България, пък и не само за нея. По-скоро ми се ще да поразсъждавам върху това, че европейските цен-ности като „човешко достойнство, свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона и спазване на човешките права“, заложени в Лисабонския договор, не се постигат с господарските методи на Ро-бинзон, нито с раболепието на Петкан. Ключовите думи според мен тук са „интерес“ и „любопитство“. Именно те подтикват Робинзон да презре удобството и добрия тон и да се впусне в пътешествие. Имен-но те карат Петкан да презре вида си и навиците си, да се довери на непознатото, но мамещо със своята другост същество. Може би е редно всички да преосмислим собствения си интерес, но не по логи-ката на господаря и роба, а на две цивилизации, които по силата на интереса се налага да гледат заедно в една посока. Не е задължително това да изнервя едните или да превръща другите в пародия на собст-веното им его... Нашите любими литературни герои са срещнати от провидението, но остават заедно по собствена воля, потискайки пър-воначалния импулс за унищожение на врага. На полето на безизходица-та и чуждостта разумът и инстинктът се изравняват и желанието да опознаеш, да приобщиш, ако щеш – да опитомиш, по думите на Малкия принц, надделява над импулса да отречеш, да отхвърлиш, да унищожиш. Робинзон можеше да убие Петкан, но щеше да остане от-ново сам и излишен. Нямаше да има кого да цивилизова и животът му щеше да мъждука, лишен от цел и смисъл. Най-накрая вероятно щеше да подивее и постепенно да загуби не само цивилизационната си об-вивка, но и човешкия си облик. Петкан можеше „да обядва“ с Робинзон, но на свой ред той скоро щеше да стане храна на някой себеподобен, който няма да хареса присъствието му около себе си или просто ще е гладен. В тази съдбовна среща и двамата се променят. Принудени от страха и целесъобразността, първоначално те мимикрират един към друг, но постепенно, когато опасенията изчезват и се поражда доверието, двамата са вече свободни: Робинзон – от своите скрупули и желанието на всяка цена да налага дребнобуржоазния ред и Калви-нистката си философия повсеместно и върху всички; Петкан – от своите корени, които му предлагат единствено волността на дивак или уютността на роб.

Нашата „среща“ на европейско равнище, независимо от подписа-ните договори и споразумения, от „отварянето“ и „затварянето“ на глави и редица други бюрократични процедури, всъщност още реално не се е състояла. За съжаление, очевидно западните ни съседи нямат обичая да си четат и препрочитат класиката, защото това, което българите единствено запомниха най-вече от словесния поток, който

— 256 —

ги залива в посока Запад-Изток, е, че на изложбата на Давид Черни, по времето на чешкото председателство на ЕС, страната ни беше представена като „турска тоалетна“, че сме били най-мръсната и ко-румпирана държава в света, че трябва да сме толерантни и да си ин-тегрираме малцинствата (въпреки че понятието „малцинство“ стана познато в България едва след като Европа изтика по нашите земи, къде елегантно, къде брутално, всички „непотребни“ според нея божии създания, които є развалят въздуха и рахата, и това не є е за първи път. Да си припомним ситуацията с османското „присъствие“ и кръс-тоносните походи.) „Цивилизацията свършва там, където започва Православието“, възкликва гореспоменатият Хънтингтън, забравяйки (може би защото е американец), че ако го нямаше Православието, ня-маше да я има и Европа. Друг е въпросът доколко Европа въобще позна-ва Православието. Ако го познаваше, нямаше да твърди, че западната култура е индивидуалистична, а балканската – стадна. Всъщност е точно обратното. Православието винаги е възпитавало индивидуален път към спасение, толерантност към различието и велико търпение, благодарение на което поне България досега е успявала да оцелее и да се съвземе от поредния „цивилизационен избор“, който исторически удобно є е бил предлаган от днешните є „приятели“. Ако Даниел Дефо бе накарал своя просвещенец да се отнесе към Петкан по начина, по който днешна цивилизована Европа се отнася към Балканите, то със сигурност, в интерес на достоверността и реализма, Робинзон начаса щеше да бъде опечен и изяден и това щеше да е краят на историята. Наративът обаче, който великият автор създава, е универсален, по-ради което – вечен. Вярно е, че прекаленото вторачване в историята (или по-скоро в това, което си мислим, че е историята) ни лишава от едно прилично настояще и от качествена визия за бъдещето, но поуките от миналото трябва да се помнят и предават от поколения на поколения, така както поуките от приказките, които четем на децата си преди заспиване. Налага се Западна Европа да си припомни онзи великолепен век на Просвещението, в който шепа гениални умове я изтеглиха от блатото на неграмотността и феодализма в най-рет-роградния му и дехуманизиращ вид. Налага се България да си припомни онзи великолепен век на Национално възраждане, в който шепа гениал-ни умове възвърнаха на роба чувството за собствено достойнство и способността да мечтае, и най-вече – посяха в душата му семената на бунта срещу традиционното схващане на Аристотел, че човек се ражда господар или роб едва ли не по природа.

Цивилизацията на корените или цивилизацията на духа? А защо не и двете...

Цонка Христова е учител по български език и литература в БТЛ „В. Левски“, гр. Кишинев, Молдова.

— 257 —

Съдържание

СТИХОТВОРЕНИЯАнелия Георгиева

Дете и море . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 9

Анелия Янковска-СенгалевичРазмисъл . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 10

Анка МановаКато изповед . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 11

Анна ДанаиловаСлепият кон . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 12

Антоанета СтоименоваДенят . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 13

Боряна СтаневаДокосната, целуната от бог... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 14

Венета ТашеваАромата на детството . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 15

Виктория МихайловаСтигма . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 16

Виолета МиховаПо ръбче на залеза . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 17

Галина Ивановаюли . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 18

Галина ЧотоваЛунна разходка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 20

Геновева ЦандеваОтведи ме . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 22

Гюлсер МазлумГравитация . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 23

Даниел ЦокевОпитах се да видя... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24

Даниела ЕнчеваMайчино обещание . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 25

Даниела ЙордановаПоезия . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 26

Детелина Тихоловахайку . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 27

— 258 —

Диана НиколчеваЕлегичен триптих . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28

Диляна КолеваАЗ и ТИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30

Дими Фильова Депресия . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 31

Екатерина АвджиеваАз съм шивач... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 32

Ели ВидеваЖивотът има вкус на див пелин... . . . . . . . . . . . . . . . . . . 33

Елка КрушарскаНе мога зад лицемерна усмивка... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 34

Емилия ДяковаРанено мълчание . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 35

Жечка СтояноваЛедена игра . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 36

Златинка ВълеваСугестивност . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 37

Зорница ПетроваСреща . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 38

Иван БобевАве, Мария! . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 39

Иванка ГичеваКраят на срока . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40

Йорданка ГецоваЗагадъчен прилив . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 41

Йорданка ГосподиноваОткраднати мигове . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42

Лидия ДимитроваСамо за литератори . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43

Мариана ЦветановаНе съм забравена! . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 44

Мариета ИлиеваЗа тщеславието . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 45

Мариола Огнянова-ВитановаУсещане . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 46

Мария МустакерскаДоброто и злото . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 47

— 259 —

Мая МитоваРеката, която закъсня с векове . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 48

Миглена ДековаПсихеделично . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 49

Мила ВелчеваЗнам ли... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 50

Милена ДачеваХарактер . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 51

Мирослава ДончеваВодата... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 53

Надежда МариноваРицар без кон . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 54

Наталия Цветанована)(горе . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 55

Нина ЧилиянскаЗеницата на птицата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 56

Павлина ЦалеваРазговор . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 57

Пейчо ГеоргиевПомъдряване . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 58

Петър БрайковЕла . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 59

Петя ЙошковаНад мене ангел . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 61

Радослав ГеоргиевЖивописно . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 62

Рашел ЛевиТанго . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 63

Ренета СтояноваУчителска есен . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 64

Рени МитеваАвгуст . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 65

Росица БакаловаСмокиново сладко . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 67

Румяна ШишковаТъгата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 68

Светлана КараколеваМежду пръстите . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 69

Светлина ГеоргиеваТам . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 70

— 260 —

Славка ЗашеваЖивот мой . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 71

Станимир ВласакиевНа всички вас . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 72

Станислав МилевЗахвърлена детска обувка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 73

Станка ДимитроваИспанската българка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 74

Стефан УзуновБоси по пясъка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 76

Стефка ПоповаРазбрах, че остарявам... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 78

Тина МариноваРазхвърлям думи като върху пясък... . . . . . . . . . . . . . . . . 79

Тодорка ВасилеваВ края на деня . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 80

Тодорка ЦоневаВсеки път . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 81

Тотка Динева По Еньовден . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 82

Филип КабакянНовина . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 83

Цветан МиховЕсенно . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 84

Яница МариноваПесен . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 85

РАЗКАЗИАнтоанета Караиванова-Павлова

Незанемелите спомени . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 89Бисерка Алексиева

Илюзии . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 92Валентина Райкова

Иванчо . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 95Валя Винчева

С теб съм . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 97Величка Илиева

Кътче от рая . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 99Венета Лукова-Кирова

Разкази (Миниатюри) . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 103

— 261 —

Гено НедялковТетрадката . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 105

Георги Сталев„O tempora, o mores!“ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 108

Диана ПавловаВ любовта страх няма . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 111

Евгения ГеоргиеваПисмо с аромат на лимони . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 115

Женя ДимитроваДъждовно време... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 117

Зорница КлиментоваТерапия . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 118

Иван ХристовМилуш . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 122

Йордан Милков45 минути в рая . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 126

Красимир БачковХляб за кучето . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 129

Любомир Петров-ПидовНекролози . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 132

Любомира ПетроваЧудесен ден . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 134

Мариана ДафчеваОт Батак-а съм, чичо . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 140

Марта РадеваВ замъка „Тан“ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 142

Маруся АтанасоваУтро след буря . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 145

Надежда Кибритова-ЕневаМалкият Париж . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 147

Надя Стаменова-ФлороваВойнишки размисли . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 149

Севдалина ПетковаСъдба . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 155

Снежана БелчеваЗаръки . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 157

Соня КелеведжиеваСамодивска любов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 158

— 262 —

Стоянка ПавловаНа север. По пътя . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 165

Таня ЦоневаЯбълките . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 172

Теменуга МариноваДокато пътуваме... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .174

Теодора ТодороваБаба Яга . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 175

ЕСЕТААзис Мурад

Пътят е ясен . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 181

Албена Декова-АтанасоваДвата пътя . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 184

Албена Тодорова-РадионоваБългарска антиприказка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 186

Антония АтанасоваЕсето на живота ми . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 189

Веселин ХаджигеоргиевУчилище мое, спомен мой… моя съдба . . . . . . . . . . . . . . . 191

Веселина Янева-ИвановаЗа мотивацията . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 194

Виолета БаневаНе-споделени мисли или не чети тези думи... . . . . . . . . . 197

Галина ГеоргиеваНе някога, сега . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 199

Димитър ИвановБългари с приспана или будна съвест . . . . . . . . . . . . . . . 200

Добринка СтанковаБай Ганьо се завръща, но дали някога си е тръгвал? . . . . 202

Дора ДимитроваЗа страховете, надеждата и… още НЕЩО . . . . . . . . . . . 204

Екатерина БояджиеваМетафизика на блаженството . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 207

Емил КапитановБългарското училище . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 210

Женя ИлиеваБюро „Загубени вещи“ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 213

Захаринка КуцеваЧовекът като семиотично животно . . . . . . . . . . . . . . . . 216

— 263 —

Иванка ДинковаОгледалото . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 220

Йорданка КалистринаУлови мига ... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 222

Мариана ПенчеваТайни от класната стая: Работата на Страхотния учител . . . . . . . . . . . . . . . . . 225

Мария ДимиеваКараджа . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 228

Мартен КалеевЗа кожата на един даскал Или колко крака ще има куче, ако наречем опашката крак? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 229

Моника ПетроваСлънцето и Слънчогледа . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 232

Пенка БлизнаковаРодопското одеяло . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 234

Пенка СлавчеваВързано куче . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 236

Петя ЯневаЧудото Дъмбала . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 237

Радалия КасъроваПродавачката на мартеници . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 239

Рангел МряновПроблеми с превода . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 241

Роза ЯнковаРайска ябълка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 243

Румен ДимитровСреща с високите технологии в слънчев ден . . . . . . . . . . 245

Славка ТодороваЗа литературата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 248

Цонка ХристоваРобинзон Крузо и цивилизационният избор . . . . . . . . . . . 251

Пети национален конкурс за учители творциМНОГОТОЧИЕ ЗА БЪДЕЩЕТОСборник стихове, разкази, есета

Съставителипроф. Боян Биолчев

проф. Валери СтефановБойко Ламбовски

РедакторДаниела Кръстева

Графичен дизайнНиколай Пекарев

КоректорЯна Червенова

Българска. Първо издание Формат 70х100/16. Печатни коли 16,5

ИздателиБУЛВЕСТ 2OOOИК „Анубис“

Печат„БУЛВЕСТ ПРИНТ“ АД