1

ФОКУС-БОКУС

2

HOCUS POCUSCopyright © 1990 by Kurt Vonnegut

All rights reserved including the right of reproduction in whole or in part in any form.

This edition published by arrangement with G.P. Putnam’s Sons, an imprint of Penguin Publishing Group, a division of Penguin Random House LLC.

© Ирина Васева, превод от английски© Дамян Дамянов, художник на корицата

© Сиела Норма АД

София 2018

ISBN: 978-954-28-2552-4

3

Ïðåâîä îò àíãëèéñêè Èðèíà Âàñåâà

4

5

Бележки на редактора

Авторът на тази книга не е разполагал със стандартна – било по формат, било по качество – хартия и е написал насто-ящите редове в една библиотека с около осемстотин хиляди тома, към които друг не би проявил интерес. Повечето книги дори не са били отваряни, пък и най-вероятно никой никога нямало да ги разгърне, затова той без всякакви угризения би могъл да откъсне празните им страници и да пише на тях. Но не го е сторил. Защо – не се знае. Но каквато и да е била причината, авторът е написал тази творба с молив върху всевъзможни по-паднали му листчета – от най-проста бакалска хартия до гърба на визитни картички. Необичайните линии, отделящи пасажите в различните глави, обозначават края на едното и началото на следващото листче. Колкото по-кратък е текстът, толкова по-малко е било листчето.

С основание някой би се запитал: а дали този автор не се е ровил в боклука за някоя хартийка с надеждата да му излезе име на тих и скромен човек или дори на луд, тъй като точно тогава му предстоял съдебен процес. Нищо чудно обаче да е за-почнал и съвсем спонтанно, без дори през ум да му мине, че от това ще излезе книга, да си драска разни криволици върху вся-ка попаднала му подръка хартийка, а по-сетне да се е увлякъл и да е продължил да изписва листче след листче, като да са бутил-ки, които трябва да напълни. Може пък всяко, по-голямо или по-малко, изписано листче да го е изпълвало със задоволство, че вече е изчерпал една или друга тема от край до край.

6

Всички листчета са номерирани, така че не може да има никакво съмнение относно тяхната последователност, както и че авторът им наистина се е надявал някой, когото неугледният им вид не би стреснал, да ги прочете като роман. И действител-но към края той все по-уверено споменава, че всъщност пише именно книга.

Има и няколко рисунки на надгробна плоча. Авторът е на-правил саморъчно само една. Останалите вероятно са копира-ни върху пилюр или паус срещу слънчевата светлина на прозо-реца на библиотеката. На всеки камък е изписал текст, а върху един – само въпросителен знак. Тъй като при отпечатването не успяхме да възпроизведем текста достатъчно добре, го оста-вихме в курсив.

Отговорността за изписването на някои думи с главни вме-сто с малки букви (както би препоръчал всеки педантичен ре-дактор) изцяло поема авторът. Както и за предпочитанието на Юджийн Дебс Хартке по неясни причини да не изписва числата с думи, а с цифри – с изключение на случаите, когато са в на-чалото на изречението, например не „две“, а „2“. Може да е считал, че представен с букви, смисълът им се размива и те губят от своето въздействие.

След дълго умуване означих почти всички непривични ав-торови средства на изказ с най-свещения в запаса на всеки ве-лик редактор знак, както веднъж го нарече друг един писател. И този знак означава „да остане“.

К. В.

7

Настоящата творба, изцяло плод на творческо въображение,

се посвещава на

ЮДЖИЙН ВИКТОР ДЕБС 1855–1926!

Докато има нисши, аз ще съм от тях.

Докато има престъпници, аз ще съм от тях.

Докато има дори единствена човешка душа зад решетки,

не ще съм свободен и аз.

8

9

1.

Казвам се Юджийн Дебс Хартке и съм роден през 1940-а. Кръстен съм така по волята на дядо ми по майчина линия, Бен-джамин Уилс – който бе Социалист и Атеист, и прост разсилен и се грижеше за игрището на университета Бътлър в Индианаполис, щата Индиана, – в чест на Юджийн Дебс от Тера Хота в същия щат. Дебс бил Социалист, Пацифист и Профсъюзен Активист, ня-колко пъти се кандидатирал за Президент на Съединените амери-кански щати и събрал повече гласове от всички кандидати, излъч-вани някога от втора ръка партии в историята на тази страна.

Дебс умрял през 1926-а, а това ще рече 14 години преди моето рождение.

Сега сме 2001 година.Ако всичко се бе развило, както мнозина смятаха, Исус

Христос трябваше отново да е сред нас, а Американското зна-ме да се развява на Венера и Марс.

Само че де такъв късмет!Ако не друго, поне краят на Света, очакван от мнозина с

трепет, ще настъпи. И то съвсем скоро, но не през 2000-та, ко-ято вече мина и отмина. Излиза, че Всевишният май не го бива много по Летоброене.

Дядо ми, Бенджамин Уилс, умря през 1948-а, 8 години след появата ми на бял свят, и преди да склопи очи, се постара да запомня дума по дума знаменитите слова на Дебс, а именно:

„Докато има нисши, аз ще съм 1 от тях. Докато има престъп-ници, аз ще съм 1 от тях. Докато има и 1-единствена душа зад решетки, не ще съм свободен и аз.“

10

Обаче аз, съименникът на Дебс, съм всичко друго, но не и състрадающ филантроп. От 21 до 35-годишна възраст бях професионален военен, действащ офицер от армията на Съе-динените щати. През тези 14 години, ако някой по-висш по чин ми наредеше, бих застрелял и самия Исус Христос независимо мъж ли е, жена ли е, каквото и да е. Неочакваният, унизителен и безславен край на Войната във Виетнам ме завари вече под-полковник, с 1000-и и 1000-и подчинени лично на мен.

Все си мисля, че през тази война, чиято едничка цел бе да посъживи военната промишленост, имаше известна, макар и крайно мижава вероятност да посрещна този завръщащ се Исус Христос с преграден огън от бял фосфор или напалмова бомбардировка.

Никога не съм искал да ставам военен, въпреки че се ока-зах добър професионалист, ако подобно нещо изобщо може да се каже за военен. Идеята да замина за „Уест Пойнт“ ме зава-ри толкова неподготвен, колкото и краят на Войната във Виет-нам – тъкмо завършвах гимназия. Акълът ми бе в Мичиганския университет, исках да запиша английски, история и политоло-гия и да сътруднича в студентския ежедневник, та да натрупам опит за по-нататъшна журналистическа кариера.

Точно тогава баща ми, който бе инженер-химик и разработ-ваше пластмаси с период на полуразпад 50 000 години, натъп-кани с всевъзможни фъшкии като коледна пуйка, съвсем из-невиделица рече и отсече, че заминавам за „Уест Пойнт“. Той самият не бе и помирисвал казарма. През Втората световна война бил незаменим химик и не си струвало да му надянат войнишка униформа, та за няма и 2 месеца и половина да го превърнат в малоумен убиец или самоубиец.

Вече ме бяха приели в Мичиганския университет, когато като гръм от ясно небе ми предложиха да отида във Военната академия на Съединените щати. Когато се появи предложение-то, работите на баща ми никак не вървяха и той като удавник за сламка се чудеше за какво да се хване, та да се перчи и да вземе акъла на простодушните ни съседи. А за тях да те приемат в

11

„Уест Пойнт“ бе небивала чест, все едно те вземат в професио-нален отбор по бейзбол.

И тогава той ми каза нещо, което по-късно във Виетнам и аз все повтарях на току-що слезлите от кораба или самолета новобранци: „Такава възможност не всекиму се отваря“.

Всъщност, ако светът ни бе съвършен, бих станал пианист и бих свирил джаз. Да, точно джаз. Не рокендрол. А онази му-зика, която всеки път звучи поновому и за която американските чернокожи отвориха очите на света. В гимназията за бели в Мидланд, щата Охайо, имах джазбенд от бели момчета и аз бях на пианото. Наричахме се „Търговци на души“.

Дали бяхме добри ли? Ами налагаше се да свирим популяр-ни сред белите мелодии, иначе никой нямаше да ни наема. Но мине не мине, току се отприщвахме на джаз. Другите май не правеха никаква разлика, но за нас тя бе огромна. Чувствахме се като богове. Като че политахме.

Баща ми не биваше да ме праща в „Уест Пойнт“.Да оставим какво докараха на околната среда бионеразлага-

емите му пластмаси. Вижте мен до кой хал докара! Голям бунак беше, ей! Пък и майка ми, каквото той каже, тя тутакси се съгла-сява; двамата си бяха лика-прилика – безхарактерни глупаци.

Преди 20 години загинаха при нелепа злополука в 1 суве-нирен магазин на канадския бряг на Ниагарския водопад, или както го наричаха индианците от долината, „Гърмящия бобър“ – покривът се срутил и ги затрупал.

В тази книга, с изключение на „ад“ и „Бог“, нецензурни думи няма – това за успокоение на онези, които се опасяват някое невръстно хлапе да не зърне някоя мръсотия. Например вместо края на Войната във Виетнам, тук-там пиша „когато фъшкията гръмна климатичната инсталация“*.

Май единственото от поученията на дядо ми Уилс, което съм тачел цял живот, е, че ако сквернословиш и псуваш, всеки,

* Изразът е „силно книжовна“ калка на идиома When the shit hit the fan (букв. „Когато лайното удари вентилатора“), който означава „Когато настъпят големи неприятности“.

12

комуто неприятни неща не му се слушат, с пълно право може да затвори и уши, и очи за теб.

По-будните сред подчинените ми във Виетнам войници недоумяваха как така не са чули и 1 ругатня от устата ми, за разлика от всички останали в армията. Не бих се учудил, ако решат, че причината е моята набожност.

Бих им отговорил, че тук религията няма нищо общо. Всъщ-ност по убеждения съм по-скоро Атеист, подобно на майчиния ми баща, макар да не съм го споделял с никого. Защо да сриваш надеждите на едного или другиго за някакъв отвъден живот?

– Не ругая и не псувам – бих отвърнал, – защото и вашият, и животът на онези край вас може да зависи от това, доколко сте проумели какво точно ви казвам. Ясно? Ясно.

През 1975-а, когато фъшкията гръмна климатичната инста-лация, се уволних от войската и на връщане, без сам да знам, при 1 кратък престой във Филипините съм успял да направя 1 син. И през ум не ми мина, че оказалата се впоследствие майка – млада военна кореспондентка на „Де Мойн реджистър“, може да не се е осигурила със спирала.

И за пореден път сгреших!Накъдето свърна – все капани.Най-големият капан обаче, който съдбата ми устрои, бе 1

лична млада хубавица на име Маргарет Патън. Тя ми позволи да я ухажвам, а наскоро след като завърших „Уест Пойнт“, и да се оженя за нея, и ми роди 2 деца, без да ме предупреди, че в рода є по майчина линия от поколения се предава малоумие.

И така, първо се смахна тъща ми, която живееше с нас, а след време и жена ми се побърка. Най-лошото беше, че децата ни съвсем основателно си мислеха, че навлязат ли в години, и те може да откачат.

И двамата, вече хора на възраст, никога няма да ни простят, че бяхме тръгнали да се възпроизвеждаме. Ама че бъркотия.

Давам си сметка, че като сравнявам първата си и единстве-на съпруга с нещо толкова безчовечно, каквото е капанът за

13

диви зверове, рискувам да ме вземат за поредна маша адова. Но с други жени съм имал не просто лични, а и страстни връзки без никакви проблеми, при това интересът ми към тях далеч е надминавал обичайното любопитство и почти винаги са ме пленявали не само с любовните си ласки, но и със своята ду-шевност, интелект и житейски преживелици.

Но като се върнах от Войната във Виетнам, когато още нито Маргарет, нито майка є бяха проявили било пред мен, било пред децата или комшиите неопровержими признаци за вроденото си слабоумие, тандемът майка – дъщеря се отнасяше с мен като с досаден, но необходим домакински електроуред, примерно като с прахосмукачка.

Е, бивало е неочаквано и щастието да ми се усмихне, да речеш, „манна небесна“, но не толкова често, че животът ми да заприлича на букет от рози или поне на китка кукуряк. Точ-но след войната, когато нямах и представа какво да правя по-нататък на този свят, срещнах 1 свой командир от армията, който бе станал Президент на колежа „Таркингтън“ в Сипио, щата Ню Йорк. Бях едва 35-годишен и жена ми все още беше съвсем с всичкия си, а тъща ми само леко бе мръднала. Той ми предложи място на преподавател и аз приех.

Приех го с чиста съвест, въпреки че единствената ми ака-демична титла бе нищо и никаква бакалавърска диплома от „Уест Пойнт“ – защото колежаните в „Таркингтън“ бяха или несхватливи, или просто глупави, заспали и лениви. И както ме увери едновремешният ми командир, каквото и да преподавам, все ще знам повече от тях, без да си давам зор.

Още повече, покани ме да водя часовете по дисциплината, по която в Академията нямах равен – физика.

Най-големият ми късмет, най-сияйният ми дар свише беше, че в „Таркингтън“ им трябваше човек да свири на Луцовия ка-рилион – на многобройната челяд от камбани навръх кулата на библиотеката на колежа, където пиша настоящите редове.

Попитах някогашния си командир дали бият камбаните с въжета.

14

Каза ми, че преди ги биели, но после ги електрифицирали и на тях вече се свирело с клавиатура.

– А като как изглежда клавиатурата? – запитах аз.– Като на пиано – отвърна той.Никога не бях свирил на камбани. Пък и на малцина се от-

варя такъв случай. На пиано обаче можех да свиря. Затова и рекох:

– Стисни ръката на новия си карилионер.Не ще и дума, никога не съм бил по-щастлив от времето,

когато всеки ден сутрин и вечер свирех на Луцовия карилион.В „Таркингтън“ постъпих преди 25 години и оттогава жи-

вея в тази приказна долина. Тук е моят дом.Тук учителствах. Известно време бях и Надзирател, след

като преди 1 година и 8 месеца, през юни 1999-а, колежът стана Щатско изправително училище за малолетни „Таркингтън“.

Сега сам съм затворник тук, но мога да обикалям свободно почти навсякъде. Още не са ме осъдили. Очаквам процес, кой-то май ще се състои в Рочестър, по подозрение за подстрека-телство във връзка с масовото бягство от Щатския нюйоркски затвор със строг режим за пълнолетни в Атина, ей там, отвъд езерото.

Оказа се, че имам и туберкулоза, а клетата ми превъртяла съпруга Маргарет и майка є изпратиха по решение на съда в 1 лудница в Батавия, щата Ню Йорк, след като аз така и не събрах кураж да го сторя сам.

Сега съм беззащитен и презрян и ако онзи Юджийн Дебс, на когото съм кръстен, бе още жив, току-виж най-сетне ме обикнал, поне мъничко.

15

2.

В онези по-безбурни времена, когато все още далеч не всеки си даваше сметка, че с отпадъците от собствената си изобретателност човеците съсипват планетата и че както и да го въртиш и сучеш, вече е започнал нов ледников период, нарекоха покритите конски каруци, с които товари и хора пресичаха прериите, превърнали се след време в Съедине-ните американски щати, и които накрая прекосиха и Роки Маунтинс, та стигнаха чак до Тихия океан, „конестоги“, по-неже първите такива каруци бяха измайсторени в долината Конестога в Пенсилвания.

Наред с останалите стоки гледаха пионерите да не оста-ват и без тютюн, та оттогава и до днес, през 2001 година, наричаме дългите тънки евтини пури „стоги“, което е съкра-щение от „конестога“.

Към 1830-а най-здравите, а и най-търсените каруци пра-вели в компанията „Мохига“, тук, в Сипио, щата Ню Йорк, край скършената талия на езерото Мохига – най-дълбокото, най-студеното и най-западното от източилите се като дълги човешки пръсти Фингър Лейкс. Та току-виж изтънчените пу-шачи престанали да наричат вонящите си димилки „стоги“ и започнали да им викат „моги“ или „хиги“.

Компанията за каруци „Мохига“ бе основана от Арън Таркингтън – блестящ изобретател и майстор, който въпреки това не умееше нито да чете, нито да пише. В наши дни биха

16

го диагностицирали като генетично обременен с вродена не-способност за ограмотяване, известна под името дислексия. За себе си разправяше, че и той, подобно на император Карл Велики, не можел глава да вдигне от работа, „та кога време да уча четмо и писмо“. Но все пак не минаваше вечер да не отдели 2 часа жена му да му чете. Имаше превъзходна памет и всяка седмица изнасяше пред работниците от фабриката лекции, изпъстрени с дълги-предълги цитати от Шекспир, от Омир, от Библията и откъде ли не.

Нарои 4 деца – 1 син и 3 дъщери, и всички изучиха четмо и писмо. Но и те носеха гена на дислексията, който щеше да препъне неколцина от потомците им по пътя към върховете на традиционната образователна система. Двама от наслед-ниците на Арън Таркингтън обаче се оказаха толкова наче-тени, че сами написаха книги, които аз прочетох чак сега, но друг едва ли дори ще разгърне. Единственият син на Арън, Елайъс, бе направил технически опис на строежа на канала „Онондага“, свързващ северния край на езерото Мохига с канала „Ери“ южно до самия Рочестър. А най-малката дъще-ря, Фелисия, бе написала роман, озаглавен „Карпатия“ – за вироглаво момиче от знатен род от долината Мохига, което се влюбва в 1 наполовина бял, наполовина индианец превоз-вач на шлюз по същия канал.

Сега каналът е запълнен и павиран и по него минава шосе 53, което се разклонява в началото на езерото, на мястото на едновремешните шлюзове. Единият път върви на югозапад през ниви и стига до Сипио. Другият води на югоизток през вечно мрачната дъбрава на Ирокезите – Национален парк, към голия връх на хълма, увенчан с бойниците на Щатския нюйоркски затвор със строг режим за пълнолетни в Атина, 1 селце точно срещу Сипио отвъд езерото.

Потрайте малко. Това е история. Опитвам се да обясня как тази долина, тази злачна затънтена дупка се превърна в онова, което е днес.

17

И 3-те дъщери на Арън Таркингтън се омъжиха в процъф-тяващи и предприемчиви семейства в Кливланд, Ню Йорк и Уилмингтън, щата Делауер, и така съвсем неволно превър-наха дислексията в епидемична заплаха за зараждащата се управленска класа от банкери и индустриалци, които по мое време до голяма степен бяха изместени от немци, корейци, италианци, англичани и то се знае, японци.

Синът на Арън Таркингтън остана в Сипио и пое бащи-ните си имоти, като добави към тях още пивоварна и първата в щата килимарска фабрика с парен двигател. В Сипио, до въвеждането на парния котел, все по-широкото използване на водната енергия за промишлени нужди се дължеше на ни-ската є цена и наличието на местни водоизточници, а не на изобретателността и високите критерии на вещи в занаята си люде.

Елайъс Таркингтън си остана стар ерген. На 54 годи-ни го раниха тежко като цивилен наблюдател при битката край Гетисбърг, както си бил с цилиндъра и всичко останало. Отишъл да види дебюта на 2 свои изобретения – подвиж-на полева кухня и пневматичен откатен механизъм за тежка артилерия. Така се случи, че след време полевата кухня, с незначителни изменения, бе въведена в цирка „Барнъм & Бейли“, а по-късно и в германската армия през Първата све-товна война.

Елайъс Таркингтън бе строен, кокалест мъж с бакенбар-ди почти до брадичката и висок като комин цилиндър. При Гетисбърг го простреляха вдясно в гърдите, но не смърто-носно.

Простреля го 1 от малцината войници на Конфедера-цията, стигнали граничната бразда на Съюза при атаката на Пикет. Същият този Джони Реб издъхна сред враговете си от щастлив по-щастлив, убеден, че е улучил Ейбрахам Линкълн. Тук, в едновремешната библиотека на колежа, сега библиотека на затвора, намерих 1 смачкана вестникарска

18

дописка, в която са цитирани последните му думи: „Вървете си у дома, синьодрешковци*. Старият Сатана е мъртъв.“

През 3-те ми години във Виетнам чух последните слова на сума умиращи американски пехотинци. Но нито 1 не си отиде от този свят с илюзията, че е сторил нещо достойно, принасяйки Висшата си Саможертва.

Веднъж държах 1 едва 18-годишно момче в последните му минути и то ми каза: „Мръсна, гадна шега“.

* Прякор на Съюзническите войски в Гражданската война.