П С И Х О Л О Г И Ч Н И И З С Л Е Д В А Н И...

Б Ъ Л Г А Р С К А А К А Д Е М И Я Н А Н А У К И Т Е

ИНСТИТУТ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО И ЧОВЕКА

П С И Х О Л О Г И Ч Н ИИ З С Л Е Д В А Н И Я

КНИЖКА 2, 2011

ψ

PSYCHOLOGICAL RESEARCHNUMBER 2, 2011

B U L G A R I A N A C A D E M Y O F S C I E N C E S

INSTITUTE FOR POPULATION AND HUMAN STUDIES

Формат 167×237Печатни коли 21,25Графичен дизайнер Димитринка Душанова

Печатница на Академично издателство „Проф. Марин Дринов“1113 София, ул. Акад. Г. Бончев, бл. 5

РЕЦЕНЗИОННА ПОЛИТИКАСп. ,,Психологични изследвания“ приема материали на български и английски

език от България и чужбина. Обсъждат се за публикуване само при условие, че са изключени всякакви по-ранни или текущи публикации на същия текст. Необходимо е да бъдат спазени всички изисквания за публикуване в списанието.

Статиите се приемат за публикуване след анонимно рецензиране по системата double blind, т.е. процедурата предполага двойна анонимност (на автор и рецензент). Това се прави с цел намаляване на субективния фактор, осигуряване на обективност на оценката и високо качество на публикуваните материали.

Като рецензенти на списанието са включени учени-авторитети от всяка психологи-ческа област от България и чужбина и са изключени членовете на редколегията.

Основните критерии, по които се оценяват качествата на статиите са: съответствие на тематиката на списанието; спазване на формалните технически изисквания; стойност на представената статия, сравнена със съвременната литература като значимост на представения материал, оригиналност на изследванията, експериментален дизайн, ка-че ство на данните, дискусия и изводи.

РЕЦЕНЗЕНТИ

Богдана Александрова, Наталия Александрова, Никола Атанасов, Красимира Байчинска, Диана Бакалова, Маргарита Бакрачева, Лидия Василева, Ангел Величков, Росица Георгиева, Енчо Герганов, Маргарита Дилова, Снежана Илиева, Пламен Калчев, Стойка Калчева, Виктория Недева, Ева Папазова, Маргарита Райчева, Максимка Рашева, Толя Стоицова, Ергюл Таир

PEER REVIEWJournal “Psychological Research” accepts materials in English and Bulgarian from

Bulgaria and abroad. The proposed materials are considered for publication on condition that excluded any previous or current publications of the same text. It is necessary to meet all requirements for publication in the journal.

The papers are accepted for publication after blind peer review in double blind system, e.g. the procedure presumes double anonymity (author and reviewer). This reduces the subjective factor, ensures the objectivity of the evaluation and the quality of published material.

Enlisted as journal’s reviewers are scholars- authorities of each psychological sphere from Bulgaria and abroad, and the members of the editorial board are excluded.

The main criteria for evaluation of the quality of the articles are: correspondance to the theme of the journal, respect to the formal technical requirements, value of the submitted article in comparison to the contemporary literature as a significance of the presented material, originality of the research, experimental design, data quality, discussion and conclusions.

REVIEWERSBogdana Alexandrova, Natalia Aleksandrova, Nicola Atanassov, Krassimira Baytchinska,

Diana Bakalova, Margarita Bakracheva, Lidiya Vasileva, Angel Velichkov, Rositza Georgieva, Encho Gerganov, Margarita Dilova, Snezhana Ilieva Plamen Kalchev, Stoyka Kalcheva, Viktoriya Nedeva, Eva Papazova, Margarita Raycheva, Maximka Rasheva, Tolya Stoitsova, Ergyul Tair

5

СЪДЪРЖАНИЕ

Социалните науки в обществата, основа-ни на знанието / 9Десислава Дамянова

Проблемът за прогностичната функция на социалните науки / 17Благовеста Николова

ЛИЧНОСТ И ОБЩЕСТВО

Свободата като споделена уникалност в психоаналитичната и литературоведска-та практика на Юлия Кръстева / 27Петя Тодорова

Субективно благополучие при студенти от Аржентина, България и Финландия / 35Ергюл Таир, Флоренция Сортейкс

Автентичност в съвременното общество / 43Надя Матеева

Психологически особености при предос-тавянето на информацията в телевизи-онните емисии новини / 57Мариян Томов

Съотношението между характеристики-те-роли и характеристиките-качества в психосоциалната идентичност / 73Боян Василев

Субективен и медиен идеал за тяло и не-гативни емоции към тялото: предвижда-ния на теорията за Аз- несъответствието / 81Анна Александрова-Караманова

Възприемане на заплахата и готовност за реакция в ситуация на повишена радио-активност / 91Петър Кърджилов

CONTENTS

Social Studies in Knowledge-Based Socie-ties / 9Dessislava Damyanova

The Prognostic Function Problem in the So-cial Sciences / 17Blagovesta Nikolova

PERSONALITY AND SOCIATY

Freedom as a shared idiosyncrasy in the psychoanalytic and literary practices laid out by Julia Kristeva / 27Petia Todorova

Subjective well-being in students from Ar-gentina, Bulgaria and Finland / 35Ergyul Tair, Florencia Sortheix

Authenticity in Contemporary Society / 43

Nadya Mateeva

Psychological Features in the Provision of Information on Television News Broadcasts / 57Mariyan Tomov

The corelation between characteristics-roles and characteristics-qualities in the psychosocial identity / 73Boyan Vasilev

Subjective and media body ideals and nega-tive emotions towards the body: Predictions of self-discrepancy theory / 81

Anna Alexandrova-Karamanova

Theаt Perception and Response Readines-sin High Radioactivity Crisis / 91

Petar Kardzhilov

6

ТРУДОВИ И ОРГАНИЗАЦИОННИ ПРОБЛЕМИ

Организационната култура в подкрепа на иновативната практика / 103Майяна Митевска-Енчева

Модерни подходи за подбор на персонал в съвременното управление на човешки-те ресурси / 115Вихра Найденова

Локусът на контрол и ролята му при из-биране на подходи за мотивиране на пер-сонала / 123Филип Филипов

Зависимост на синдрома бърнаут от со-циалните условия на работното място при работещите в сферата на социалното подпомагане / 133Стефка Дойкова

Роля на мрежите професионални кон-такти в кариерното развитие на докто-ранти / 141Виктория Недева

Корпоративната социална отговорност като технология на успеха / 149Вилиана-Мария Николова

Различия между поколенията по отно-шение на техните предпочитания към работата. Сравнителен анализ между две поколения на трудовия пазар в Бъл-гария / 163Мария Караиванова

Изследване и анализ на стреса в учител-ската професия, породен от двете работ-ни места на преподавателя – в училище и у дома / 173Христина Михалева

WORK AND ORGANIZATIONAL PROBLEMS

Organizational culture as an instrument of innovation economy / 103Mayiana Mitevska-Encheva

Modern methods in personnel recruitment in the contemporary Human resources management / 115Vihra Naydenova

Locus of control and its role in selecting ap-proaches for motivating the personnel / 123Filip Filipov

Relationship of syndrome burnout of social conditions of the job for working in the field of social support / 133Stefka Doikova

The role of professional networks in career development of PhD students / 141Viktoriya Nedeva

Corporate Social Responsibility:Technology of Success / 149Viliana-Maria Nikolova

Generational differences in work prefer-ences. A comparative analysis between two generations on the Bulgarian labor market / 163Mariya Karaivanova

Ssampling and analysis of stress in the teaching profession, due to both jobs of the teacher – at school and at home / 173Hristina Mihaleva

7

СОЦИАЛНИ И ПСИХОСОЦИАЛНИ ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВО

Сравнителен анализ на оптимизма и пе-симизма на студенти от България и Че-хия / 183Зорница Ганева, Мартина Растицова

Структурни компоненти на етническата идентичност / 193Есма Риза

Структуриране на времето и възприема-не на общуването във виртуалните соци-ални мрежи: качествен анализ на случаи / 201Диана Бакалова, Маргарита Бакрачева

Модели на ученици за статусно-ролеви профил на учителя / 213Надежда Калоянова

Педагогически и психологически аспе-кти на взаимоотношението: потребители на социални услуги (ПСУ) – персонал / 223Натали Досева

За „тъмната“ страна на социалните мре-жи / 231Соня Будева

Основани на доказателства психосоци-ални интервенции за работа с юноши, злоупотребяващи или зависими от пси-хоактивни вещества / 239Росица Рачева

Обществени неравенства и стратифика-ционни особености, видими в практики-те на планинския туризъм / 249Станислав Инчовски- Търнин

Научното изследване на проблема за без-домността / 263Мирослава Блаха

SOCIAL AND PSYCHOSOCIAL PROBLEMS OF CONTEMPORARY

Comparative analysis of optimism and pes-simism of students from Bulgaria and the Czech Republic / 183Zornitza Ganeva, Martina Rašticová

Structural components of ethnic identity / 193Esma Riza

Time structuring and communication expe-riencing in the social networks:Quality case analysis / 201

Diana Bakalova Margarita Bakracheva

Students` models of teachers` status-roles profiles / 213Nadezhda Kaloyanova

Pedagogical and psychological aspects of the relationship social services users (SSU) – staff / 223

Natali Doseva

For the dark side of social networks / 231Sonya Budeva

Evidence-based psychosocial interventions for treatment of adolescents with substance use disorder / 239Rositsa Racheva

Social inequalities and stratification, visible in mountain tourism practices / 249Stanislav Intchovski – Tarnin

Scientific research of the problem of home-lessness / 263Miroslava Blaha

8

Демографски и психосоциални детерми-нанти на решенията за раждане на пър-во и второ дете сред жените в България / 271Елица Димитрова

Социално-психологични характеристи-ки на извършителите на грабежи с убий-ство над възрастни хора / 281Любка Христова

Преносът на емоции при специалните събития / 289Оля Иванова-Мокуние

ИЗКУСТВО И ЛИЧНОСТ

Значението на музикалното знание и музикалното удоволствие, анализира-но чрез работата на музикалните групи Лаи бах и Мизар / 299Юлияна Жабева-Папазова

Значение на психологическия анализ на приказките / 309Ана Стефанова

Танцът като невербална комуникация / 323Надежда Петрова

Американското огнеходно движение и нестинарството в България - възможнос-ти за сравнителен анализ / 331Весела Ванчева

Demographic and Psycho-Social Determi-nants of Bulgarian Women’s Intentions for First and Second Birth / 271

Elitsa Dimitrova

Social and psychological characteristics of perpetrators of robberies that end up with murder against elderly people / 281Lyubka Hristova

Transfer of emotions by special events / 289Olya Ivanova-Mokwunye

ART AND PERSONALITY

The meaning of musical knowledge and musical pleasure analyzed through the works of Laibach and Mizar / 299Julijana Zhabeva-Papazova

The meaning of the psychological analysis of the fairy tales / 309Ana Stefanova

The dance as a nonverbal communication / 323Nadegda Petrova

American firewalking movement and nes-tinarstvo ritual in Bulgaria – comparative analysis / 331Vesela Vancheva

9

СОЦИАЛНИТЕ НАУКИ В ОБЩЕСТВАТА, ОСНОВАНИ НА ЗНАНИЕТО

Десислава Дамянова1

Вместо резюме ще предложим един ориентировъчен според нас стандарт за отчитане на значимостта на социалните науки. Инте лектуалният живот в социалната сфера представлява диалог между разумни хора, които са на различно мнение по някои фундаментални въпроси. Университетът и Академията са найзначителните научнообразователни институции, посветили се да насърчават тази дейност. В отвореното общество публичността има формата на натиск спрямо закритостта на основанията и безотговорните действия. Каква ще бъде силата на този натиск обаче, зависи от готовността на дадена общност да си създаде (произведе) повече права и свобода.

Ключови думи: социология на знанието, символен капитал, неолиберално производство на знание, академична власт, интелектуален пазар, стойност-та на социалните науки.

Диференциацията на знанието ни за социалния свят като: 1) модел за компетентност и 2) културна даденост, може да се подведе под схемата на У. Джеймс за т.нар. познаване отблизо (knowledge of acquaintance) и знаене на известното (knowledge about). Първото, обхваща сравнително тесен сектор на точно определено и непротиворечиво знание, не само като базисно „какво-и-как“ (knowhow), но и защо, т.е. квалифицираното раз-биране на специалиста. Всички останали сфери на познатост – апаратът, процедурата, предписанието, максимата на практическото поведение и пр., изхождат от т.нар. ,,нормален ход на нещата“, безвъпросната яснота на жизнената ориентация. Тази най-обща скица на идеално-типичните форми на знание може да варира у индивида, от един индивид/група към други и т.н. Маркерите на социалната идентичност имат отношение както към

Психологични изследвания, кн. 2/2011, София

1 Д-р Десислава Дамянова – докторант в ИИОЗ на БАНАдрес за контакти: [email protected]

10

Психологични изследвания, 2/2011

изследователя (от областта на социалните науки) в контекста на неговата житейска ситуация, така и към научната общност в целостта на нейната теория и практика.

По думите на А. Шютц „биографичното състояние определя спонтано-то дефиниране на ситуацията вътре в наложената онтологична рамка“ (Шютц, 1999: 216).

Т. нар. социология на знанието разчленява структурата на социалното знание на слоеве и поставя едни елементи в смислови взаимовръзки по между им, изключвайки други от обсега на анализа (като ирелевантни към възможностите за решаване на актуалните проблеми). Запасите от знание, по-известни като символен капитал, се разгръщат във вида на средства и цели, възпрепятстващи или подпомагащи спонтанната активност на ми-сълта и действието. В неолибералния модел стратегическите игри, фор-миращи ансамбъла знание-власт, се проявяват чрез конкурентни системи от проекти, преплитане на интереси, проблемни кръгове и възможности за тяхното осъществяване.

Проблемът за социалното разпределение и конкуренцията в изграж-дащите се общества, основани на знанието, изисква административно де-монополизиране на редица научни сектори – пространство за свободна инициатива и реализация на творческия потенциал. Междинните форми на „пропускливост“, съобразно експертния познавателен ресурс, поста-вят въпроса за откритите възможности, отворените процедури, реалните шансове и потенциалните рискове, налични при формално идентичните ситуации на конкурсната постановка. Съвременни социални феномени като неолибералното производство на знание трябва да намират адекватно обяснение в университетските аудитории и научните институти, а оттам получените резултати да се разпространяват в обществото. В контекста на подобни предпоставки следва да се търсят обяснения в атмосфера на дис-кусия около публичните разкрития за обвързаност на академични практи-ки с „приятелски кръгове“, „затворени общности“ и пр.

Съвкупността от тези многостранни взаимни препращания на власто-ви релации и социален капитал формира една, да я наречем „метасисте-ма“, която интегрира и същевременно фундира индивидуалните проекти така, че те да не се схващат като наложени отвън планировки. Текущият интерес движи ,,капилярното“ разпростиране на тази изключително фина и ефективна мрежа от обществени санкции така, сякаш тя произтича от мотивационната релевантност на самия деец.2 Същият този интерес под-

2 Т.нар. от Фуко ,,обществено присвояване на дискурсите“ показва, че образованието по принцип (както и всяка знаниева система) е политически начин за монополизиране на знанията и властта, която те носят със себе си. Социалните науки изследват интстру-ментализирания достъп до дискурса по ,,разломните линии“ на обществените различия, противопоставяния и конфликти, т.е. в пограничната зона между социално допустимото и неприемливото. Според Фуко ролята на традиционното образование е била да отговори на обществените изисквания – обучението да взема предвид бъдещата социална позиция на учащия. (Фуко, 1992: 21 и следв.). Това води до следното разминаване: от една страна,

11

тиква с „невидима ръка“ реализиращия се на попрището на социалните науки да избере определени елементи от предварително разчленения по гореописания механизъм свят, за да се впише в кодифициращата структура на системата. По аналогичен начин агентът филтрира наличния си запас от знания така, че да отговори на „обществената поръчка“ и да адаптира към степените на приемливост и адекватност на „интелектуалния пазар“.

Наред с разнообразните полета на дисциплинарните изследвания, сферата на социалното знание предполага съществуването на потенциално достъпен за всекиго запас от ориентири, изграден от емпиричния опит, тех-нологиите и научния сектор като легитимираща институция. Освен чисто процедурните правила, интерсубективният характер на знанието предпо-лага както неговото потвърждаване, така и евентуалното му опровергаване от другите. Личните компетенции на всекиго отпращат към постиженията на онези, с които се сблъсква, или от които черпи предварително подреден запас от проблеми с възможните средства за тяхното решаване.

В основата на всеки опит да се подведе конкретната ситуация към опре делена система от норми, лежи още една по-дълбока проблематика: ако законодателният принцип изобщо образува някаква система, не се ли състои тя по-скоро от един пълнеж от формулировки, които често са съвсем незадоволително разработени и не винаги са свързани помежду си в своя-та взаимовръзка? Тъкмо в тази ситуация става наложителен въпросът, какво всъщност е ценно да се знае, кои области на знанието заслужават изграждане чрез изследване, как науката посредством своето приложение подпомага живота и дори къде трябва да бъдат сложени граници на изслед-ването.

Тези предварителни зададености не образуват твърдо нормативно ста-тукво; поне частично те могат да се променят според фактическите инсти-туционални нужди. Но откъм тях могат да бъдат намирани съображения, които макар и да не са същински казуси, ограничават и стесняват полето на възможни решения. Социалната наука може да се присъедини към една своеобразна топика, в качеството на повдигаща ръководните питания на общността, които тепърва трябва да бъдат премервани и довеждани до ре-шения.

Проблемът с възможните начини за оценка на научната работа в го-респоменатите области предполага разбиране относно това: 1) къде следва да се търси стойността на социалните науки и 2) по-специфично, каква е задачата на учените в съответната област. Тези базисни питания пораждат

образователната система и наложените от нея ограничения, а от друга – актуалната инфор-мация и ситуацията, в която живеем днес. Следователно стандартите за модернизация на знанието включват една винаги отворена възможност за реализация, така че обучението да е в крак с времето и да позволява на индивида да се променя свободно и да е в постоянна готовност да се самообразова по колкото се може повече начини. Днес този принцип е застъпен в стратегията за учене през целия живот и за приложността на знанието – т.нар. учене-чрез-правене learning-by-doing (принципът за опитното познание, тръгнал още от Аристотеловата максима, че за да се научим да правим нещо добре, най-важната стъпка е самото практикуване).

Социалните науки в обществата, основани на знанието

12


серия частни въпроси относно мотивацията, ориентацията, методологията, инструментариума и комуникативността на занимаващите се с тези науки.

1. Как по принцип се оценява теоретичната (научната) работа в съвременното общество?

Оценява се чрез атестация, като последната може да бъде направена както от една по-малка общност, така в последен смисъл и от представи-телен орган на научната общност в цялост. Разбира се, при атестирането е необходимо прилагане на определени професионални критерии (за ком-петенции), т.е. стандартите в дадена област, очертани чрез изискването към един научен продукт за иновативност (авторска теза, изводи, приноси) спрямо фундаменталното знание в областта.

Тук все пак имаме меродавна ориентировъчна точка – за да не се пре-върне познавателната сфера в тясна самозатворена система, съществу-ва една по-голяма общност (а именно национална), която да разпознае и идентифицира научните критерии. Още повече, че по-големите общности са винаги открити към стандартите на метрополиите в научното мислене и оттук възниква дебатът за центъра и периферията на глобалната култура3.

За да изследваме корена на този проблем като история (подлежаща мо-тивация) и перспектива (актуални решения), трябва да обърнем внимание и на втория въпрос:

2. Каква работа извършва ученият-изследовател на социалната тематика?

При отговора на този въпрос не можем да оставим без внимание факта, че сме наследници на състезателна (агонална), вербална (съотв. писмена) и отворена култура, каквато е елинската. Ото Пьогелер неслучайно свързва топиката и изследванията на топосите с определени форми на философ-стването. Той изследва тезата, че реабилитираната днес практическа фило-софия е в методическо отношение топосна. Най-старите, погледнато откъм историята на развитието, съставки на тази топика очевидно са се занима-вали с гледните точки, които са се отнасяли до практически въпроси (като участието в общностния градеж). В това отношение Аристотел е класик; той е меродавният учител.

Според традиционното гръко-римско разбиране философията (като прототип на обществените науки) изпълнява четири вида дейност:

1. Изследва специфичния научен предмет. В Аристотеловата класифи-кация това начинание се нарича theoria;

2. Обучава (преподава). От времето на Платон насам това занимание се нарича paideia;

3. Има принос към функционирането на общността, доколкото всеки учен заема особено място в нея по силата на придобитите умения и авто-

3 „Болонският процес“ отхвърля бариерите и границите пред знанието, като си по-ставя една цел – чувство за съпричастност в цялата европейска територия на знанието и науката; доверие между системите, мотивация за по-конкурентноспособно образование и научни изследвания, сътрудничество с работодателите и създаване на прозрачност за цялото общество.

13

ритет – от гърците сме наследили и изкуството на активното гражданство, наречено politeia 4;

4. Приема специфични ангажименти, част от които могат да бъдат свързани напр. с финансирането на институцията, в която работи – съз-даването на проекти и консултиране (с аналог съветническата функция у Аристотел).5

Според неолибералния модел, добре приспособеното към обстоятел-ствата действие е рационално, а това на свой ред изисква максимален обем информация на всеки етап от стратегията за успешното му провеждане. Знанието, разбира се, никога не може да е съвсем цялостно, нито да бъде адекватно обобщено докрай, защото другите участват като елементи от си-туацията: центрове на собствена непредсказуема логика, която не (винаги) е разумно обоснована за всички. Фактори като социалното взаимоотно-шение и комуникацията са изключително важни за качеството на разпре-деление на знанието чрез механизмите на социално одобрение в някаква професионална общност. Правилността на нечии изследвания придобива допълнителна тежест, когато те бъдат приети от другите, смятани за ком-петентни в съответната област – по този начин те препотвърждават авто-ритета на даден социален учен чрез т.нар. „маркер за престиж“. Днес пове-че от всякога научното одобрение зависи от специализираното мнение на най-осведомените по дадена тема членове на общността като задължение и привилегия тяхното частно становище да получи статута на публична санкция.

Социалното възприятие за даден социум като общество, основано на знанието, определя цялостната структура на конкретната култура.6 Ако разгледаме квалифицирания деец като концептуална единица на социал-ната система, от анализа на системните взаимовръзки можем да заключим,

4 Феноменът на т.нар. „свръхактивни тинк-танкове“ се поражда при опита да се ли-берализират научните изследвания у нас, като се избягва широката публична дискусия и академичната общност реално бива изключена от участие в нормативния дизайн. Често участието на национални експерти в създаването на новите правни норми се подменя с псевдо-експертни оценки, гарантиращи тясно-групови привилегии, което деформира нор-мативно-институционалните принципи.

5 Съвременни измерения на проблема (в контекста на Лисабонската стратегия/Болон-ската декларация):

1. Пресичане на фундаментални и приложни науки;2. Разбираема и съпоставима система на висшето образование;3. Засилване на сътрудничеството в областта на оценяването на качеството;4. Увеличаване на мобилността и преодоляване на пречките пред свободното движе-

ние.6 Добре информираният гражданин в съвременното общество се намира на пресе-

чната точка на неопределен брой възможни координатни системи – той не търси убежище в предварително зададени цели и фиксирани линии на компетентност. Неговата нагласа, както отбелязва Шютц, е различна от тази на експерта, чието знание е ограничено от една-единствена система на релевантности, и от тази на човека от улицата, безразлична към самата структура на релевантност. Именно по тази причина той постоянно трябва да си изгражда аргументирано становище и да търси информация по всички интересуващи го въпроси.


14


че равните от обективна гледна точка възможности са неравни в строг сми-съл. Погледнато откъм жизнената ситуация на индивида, той не гледа на себе си само като на потенциален носител на подходящата за него позиция, а и като на агент, въвлечен в множество групови членства и идентичности, в които участва с част от своята личност. Озовал се в капана на различни, често несъвместими без вътрешно противоречие изисквания и потребнос-ти, на носителя на определени компетенции родител на малко дете напри-мер, му остава шанса да търси максимума реализация, която му позволява неговата персонална история и отговорност.

Ние често се оказваме не само центрове на спонтанна решимост (аген-ти), които се намесват и предизвикват промени в социалния свят, но и па-сивни реципиенти на събития извън нашия контрол, случващи се без наша намеса. Пазарният принцип включва и вероятността върху избора ни да бъдат наложени като релевантни ситуации и изисквания, които не са свър-зани с избраните от нас интереси, не произтичат от действия по собстве-ната ни преценка, а трябва да ги приемем безрезервно. Случва се да се чувстваме безсилни, да променим обстоятелствата чрез нашата активност по друг начин, освен чрез превръщането на „наложените“ отвън релевант-ности във вътрешно-приемливи, т.е. ако не произтичащи, то поне пряко свързани с нашите предначертани цели. В противен случай, ако продъл-жим да ги възприемаме като чужди, принудително избрани приоритети, те ще останат твърде неясни и неприемливи за собствените ни проекти.

Ако функционирането на обществените науки все повече бива схва-щано като ,,договаряне“ въз основа на неудовлетворителни условия и не-обезпечени основания, какво е бъдещето на социалните изследвания? Ако неолибералната терминология се въвежда, за да замъгли насищането на на-учната област с власт и конвенции, на практика не бихме били в състояние да схванем и разтълкуваме адекватно силите, които организират научния живот и тези, които ограничават възможността за развитието му. Увели-чаването на времето и енергията, които се отделят на борби за признаване и остойностяване, значително намалява творческата продуктивност. Нека да обобщим анализираните дотук процеси, за да изведем прогнозното със-тояние на проблема:

1) Отслабена автономия на някои социални науки и обезценяване на цели дисциплинарни области извън пряко приложните изследвания;

2) Трансформация на общностните научни механизми за самооценява-не и контрол в бюрократични проекти, подлежащи на пазарно остойнос-тяване;

3) Конституиране на социалния учен като „консуматор“, годен за упраж няване на административна власт и потенциално подлежащ на мар-гинализиране;

4) Легитимиране на управлението на науката по модела на бизнес-предприятие, търсещо непосредствена възвръщаемост на вложените сред-ства.

Конверсията на резултатите от работата в областта на социалните на-уки в артикули, които могат да бъдат потребявани, преформулира всеки

15

неприложен, фундаментално-научен въпрос в термините на пазара. Така проектът за идентифициране и осигуряване на ,,конвертируемо“ решение за всеки социално генериран проблем произвежда управленски стратегии за приспособяване на онова, което по принцип остава извън икономическа-та сфера, към императивите на остоковяването. Мисленето в рамките на problemsolving, т.е. чисто практически ориентираното „производство на определен тип субект и поведение с помощта на пазарни стимули и огра-ничения“ – (Браун, 2011: 259) превръща някои социални анализатори в проучватели и инициатори на ,,маркетингови стратегии“.

Когато преминем към специализираните научни занимания, се налага да приложим различни подходи и системи от знание, които често не само не са пряко свързани помежду си, но и не позволяват никакво формално съвместяване едни с други. Следователно, търсенето на смислена аргумен-тация в различни посоки, насърчаването на диалогичното разбирателство и създаването на работещи преценки за стойност, предполагат един открит хоризонт на критериите, а не тяхното недискутирано налагане отвън. За-това ангажиментът към научното дело не завършва с персоналната проду-ктивност, а включва отговорността, колегиалния принос към формира-нето стойността на социалните науки. Може би по тази причина подобен ангажимент е най-ясно заявен, освен в изследователската, и в преподава-телската дейност – като отговорност за онези, които идват след нас.

AbstractInstead of a summary, we will offer a tentative standard to render an account of the social sciences’ importance. Intellectual life in the social sphere takes form of a dialogue between reasonable people who may agree or disagree on some fundamental issues. The University and The Academy of Sciences are the most significant scientific and educational institutions dedicated to promoting this activity. In an open society publicity takes the form of a pressure, revealing the hidden grounds and preventing the irresponsible actions. What will be the strength of this pressure, however, depends on the willingness of a community to produce more rights and freedom.Keywords: sociology of knowledge, symbolic capital, neoliberal production of knowledge, academic power, intellectual market, the value of social sciences.

ЛИТЕРАТУРА

Аристотел. (1995). Политика. С., Отворено общество, 332.Браун, У. (2011). Отвъд толерантността и оскърблението. Бъдещето на политическата тео-

рия. Пловдив, Жанет 45, 307.Фуко, М. (1992). Генеалогия на Модерността. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 192.Шютц, А. (1999). Чужденецът. Структури на жизнения свят; Добре информираният граж-

данин. С., Лик, 228.


16


БележкиДжеймс, У. Прагматистката теория за истината и тези, които я разбират погрешно <http://www.litclub.com/library/fil/james/pragmatist.html> 28.04. 2011 Пьогелер, О. Топика и философия <http://grosni-pelikani.hit.bg/prevodi/poeggeler.htm> 20.02. 2010

Десислава Дамянова – Доктор по философия, докторант по Философия на културата, политиката, правото и икономиката (Изследване на религиите) в ИИОЗ на БАН, хон. лектор в СУ „Св. Кл. Охридски“. Области на интерес: Източна фи-лософия, цивилизация и култура, философия на религията, глобализация, между-културен диалог, католицизъм и др.

Dessislava Damyanova – PhD, doctoral student in Philosophy of culture, politics, law, economy (Study of religions). Area of scientific research: Eastern philosophy, civilization and culture, philosophy of religion, globalization, intercultural dialogue, Catholicism etc.

17

ПРОБЛЕМЪТ ЗА ПРОГНОСТИЧНАТА ФУНКЦИЯ НА СОЦИАЛНИТЕ НАУКИ

Благовеста Николова1

Практиката, в найобщ смисъл, изисква надеждно знание за бъдещето. Така прогностичната функция на социалните науки се превръща в сериозен въпрос във връзка с тяхната легитимност и ползи за обществото. Предусловие на всяко предвиждане е осмисляне на съвременната епоха, а последното е твърде сложно начинание предвид: 1) предметът на изследване на социалните науки и проблемът за рефлексивността; 2) процесите на трансформация в глобален мащаб и ускорената поява на нови фактори, касаещи бъдещето на социалната реалност; и 3) подборът на адекватни методи на изследване и последваща интерпретация. Въпреки гореизброените трудности, социалните науки трябва да обърнат внимание на онези места на регулярност, от които да произтече достоверно знание за бъдещето, с оглед нуждите на практиката, както и на възможните източници на системна непредсказуемост, обмислянето на които да подпомогне всяко стратегическо действие.

Ключови думи: прогнозиране, социални науки, непредсказуемост.

Няма нужда да бъде аргументирана необходимостта от предвиждане в областите, касаещи човешката активност. Отнасянията към бъдещето в различните им форми (пророчество, предсказание, прогноза, визия, стра-тегия, план и т.н.) могат да се охарактеризират като антропологична кон-станта. Рефлексът да се изгражда образ на предстоящото е нещо, което като че ли удържа текущия човешки опит в някаква последователност и му придава смисъл. Превръща го в част от дадена нишка от събития, а не от онтологично хаотично, постоянно начеване в света, от неуморно негово изграждане наново – без посока, без очакване, без цел или разочарование


1 Благовеста Николова – докторант в Института за изследване на обществата и зна-нието – БАН

Адрес за контакти: [email protected]

2

18


от разминаването с нея. Така малко гръмко и донякъде банално е и заклю-чението, че постоянно съпътстващата ни мисъл за бъдещето е белег на чо-вешкото, или поне на разумното у човека.

Областта на социалното е поле на действията на индивиди, групи, сис-теми, където всичко се случва с оглед на някакво разбиране за бъдещето, било то скрито (но като подплатяващо всеки акт съображение) или ясно заявено (чрез идеологеми, нормативни актове) като полагащо насоки на развитие. Сферата на човешките взаимодействия е изискваща предвижда-ния от различен характер (лични, пазарни, глобални, военни, политичес-ки) и в същото време изключително трудно поддаваща се на точни такива. Изглежда, че социалните науки са изправени пред сериозни предизвика-телства, когато е нужно да се прогнозира бъдещето на техния обект на из-следване (социалното). Параметрите на проблема за тяхната прогностична функция ще бъде темата на настоящето изложение.

Значимостта и актуалността на този въпрос са подразбиращи се от гледна точка на споменатото по-горе в рамките на отношението ,,социални науки – практика“.

От една страна, практиката, в най-общ смисъл е в ситуация, при която има нужда от надеждно знание, така да се каже, от „теоретична помощ“, предвид бързопроменящия се, сложен и трудноопределим свят, който оби-таваме. И ако приемем, че като действие тя е целенасочена, съзнателна дейност в пространството извън действащия субект, но касаеща други су-бекти, то нейно условие е изходно разбиране за същото това пространство. Необходимо е знание за него, което да задава ориентири, за да се съкрати пропастта между очакване за даден резултат и действителния такъв. Из-глежда, че тук е мястото социалните науки да предложат начини за ос-мисляне цялата сложност на процесите в нашето съвремие. Последното е и въпрос на прогнозиране, доколкото самото то се е трансформирало от дейност, претендираща да „предсказва“ в такава, която търси да изгра-ди що-годе надеждна, достоверна, но не и непременно точна картина на ситу ациите, които са негов обект. В последните години, занимаващите се с тази дейност очертават обхвата на реалните £ възможностите до схващане общия характер и направление на процесите2, но не и до предоставянето на ясна, фиксирана картина на бъдещето. В подобна ситуация, полезност-та на едно предвиждане се състои в подсилване механизма на вземане на решение и помощ при адаптиране към процесите на промяна, под формата на постоянно подготвително усилие за стратегическо действие. В съвре-менния свят на ускорени промени, последното не се свежда до прилагане на готов план за действие, а е гъвкаво, непрестанно преконфигуриращо дневния ред и маниера за справяне с проблемите. То е действие в незнание

2 Това е видно и от последния доклад на Националния съвет по разузнаване на САЩ – Global Trends 2025 (2008г.), чиято задача е да идентифицира основните движещи сили на промените и да посочи точки на възможна политическа интервенция с цел пренасочване траекториите на дадено развитие. Достъпен е на електронен адрес: http://www.dni.gov/nic/NIC_2025_project.html (посетена на 06.04.2011г.).

19

при един изключително динамичен контекст. Поради това прогнозирането търпи пренасочване към усилия за конструиране на образи на възможно-то, вероятното и желаното бъдеще.

Втората линия на размисъл през темата за практиката, ни отвежда към съмненията относно легитимността на социалните науки, не само предвид дебатите за това „що е научно“ по принцип и достатъчно „научни“ ли са социалните науки, но и с оглед техните публични функции и признанието на полезността им за и от публиката. Приносът към практиката ли е източ-ник на легитимност пред обществото, или вътрешнодисциплинарните, и в някакъв смисъл, езотерично артикулирани аргументи относно техните ос-нования? Към настоящия момент са доловими две основни нагласи. Спо-ред едната, „научното“ трябва да се осъществява под формата на незаинте-ресован анализ, т.е. от позицията на дистанция, на рефлексия, почиваща на спазването на строго разделение между обект на изследване и наблюдател, в търсене на максимално възможното приближение до истината. Другата, схваща научното в по-активно взаимодействие с публичното, в търсене на практически резултат – чрез постоянно ангажиране с хората, дори заедно с тях в едно съвместно изработване3 на решения на конкретни, частни про-блеми. Разбира се, трябва да се отчете, че тези две схващания са норма-тивни по същество и отразяват по-скоро стремежи, отколкото несъмнени положения за състоянието на обществените науки. Но са полезни за нашия анализ, тъй като са израз на това, което се очертава като предизвикател-ства пред познанието за социалното, особено в условия на неолибералния ентусиазъм за налагане на пазарния механизъм като единствен легитимен регулатор в сферата на човешките взаимодействия.

Въпросът за прогностичната функция на социалните науки се комен-тира в контекста на някакъв дефицит по отношение на научното. Разглеж-да се като една недостатъчност, която може да съставлява: а/ проблем на обществените науки с оглед статуса им на науки; б/ или като произтичаща просто от естеството на социалните науки, поради присъщите им специ-фични ограничения, касаещи и полето на възможни предвиждания.

Така при обсъждане, възможността за прогнозиране при дисциплини-те, имащи за свой обект областта на социалното, е допуснато едно изна-

3 Майкъл Гибънс е пример за ангажиран с определени положения относно какво трябва да бъде научното знание. Той говори за ,,нов договор“ между наука и общество, който да преосмисли предишните им отговорности и да отразява нарастващата комплекс-ност на съвременното общество, както и размитите демаркационни линии между универ-сална и индустриална наука, между фундаментално и приложно знание. (вж. Gibbons, M. Science’s New Social Contract With Society, In: Nature. 1999 Dec 2;402(6761 Suppl):C81-4.). Подобен подход е описан и в документи на Европейската комисия, касаещи проблемите на намиране на адекватни методи за прогнозиране. Предлагат се инкорпориране на научната експертиза в процеса на вземане на решение и по-широко гражданско участие в обсъжда-не възможните посоки на действие (вж. Schomberg, R., Â. G. Pereira & S. Funtowicz (2005). Deliberating Foresight Knowledge for Policy and Foresight Knowledge Assessment: A working document from the European Commission Services. Luxembourg, European Commission, 36p.; Miles, I., M. Keenan & J. Kaivo-oja (2003). Handbook of Knowledge Society Foresight. Dublin, European Foundation for the Improvement of Living and Working Conditions, 232p.).

Проблемът за прогностичната функция на социалните науки

20


чално недоразумение – тези въпроси да се разглеждат през сравнение на обществените с природните науки, без да се отчитат особеностите на пред-мета на изследване както на едните, така и на другите. Създалата се ситу-ация представлява трудност за социалните науки, тъй като са насилени в позиция, която изисква обяснение защо не са толкова точни като „точните“ науки. Подобно изходно сравнение е източник на объркване и доведено докрай по-скоро отрича адекватността си, отколкото да утвърждава пър-венство на природните науки като еталон за строга научност (Rosenberg, 2008: 19). Но при коментара на създалата се ситуация трябва все пак да се има предвид, че традицията на Просвещението има съществен принос за утвърждаване заниманията с регулярности и наблюдаеми закони в при-родния свят като „научното“ par excellence (Макинтайър, 1999: 104-105). Така като критерии за доближаване до истината се поставят характерните за изучаването на природните явления методи (наблюдение, експеримент). Те маркират, така да се каже, границата на научното от не – (или извън-) научното. Показателен за властта, която упражнява подобно мислене, е и изразът „социална физика“, който през XIX в. е използван за обозначаване първите стъпки на това, което днес наричаме социология.

Нужно е да се отбележи, че подобна логика е в основата на песимизма и дори на отчаянието на съвременни коментатори относно неспособността на обществените науки да достигнат надеждността на природните, което дава повод за отхвърляне не само на прогностичната им функция, но и на възможността за съществуване на социална наука въобще. Постструктура-листкото отношение към конструкта „наука“, във връзка с характерните за него анализи на категории като „власт“, „истина“, „идеология“, допълни-телно утежнява задачата на всеки опит за обосноваване на връзки между научно, социално и прогнозируемо.

„Съмнение“ е думата, която отразява отношението към социалните науки и на нивото на възприятията на пошироката публика, тъй като обикновено критерият, по който се оценяват постиженията им, е въпро-сът за приложението на постигнатото от тях знание в практиката. И тук природните науки са подвеждащата основа за съпоставка, тъй като мате-риализираното под формата на технология знание, и дори остоковяването му във вид на продукти в пазарния обмен, изглежда много по-близко до публиката, отколкото експертизата на обществените науки. То е осезаемо (уреди, машини) и надеждно (можем да ползваме неговите продукти без да сме запознати с научното обяснение как работят).

Тук е полезно едно уточнение. Гореизложеното не означава по не-обходимост ненакърнена прогностична функция при природните науки. Всъщност регулярни, затворени системи, при които предвиждането е по-стижимо и се характеризира с точност, са изключителна рядкост и в при-родния свят. Сложността на климатичната система или човешкото тяло са класически примери за това. Налице е едно недоразумение, което донякъ-де може да обясни разликата в публичните нагласи при двата типа науки. Истина е, че при природните и инженерните такива се наблюдава висока възможност за предвиждане. Но трябва да се подчертае, че това е валидно

21

за конструирани от тях затворени системи (артефакти, механизми, опит-ни установки), т.е. прогнозирането е силно при контролирани приложения на теоретичното знание. Опитите с Големия адронен ускорител на части-ци в близост до Женева е също контролирано приложение на теоретично знание, но запазва някаква степен на непредвидимост на резултатите, би възразил някой. Всъщност в случая не става дума за приложение, а за екс-периментално тестване на теоретични предположения. От казаното дотук изглежда, че прогностичната функция е проблем не само за обществените науки. Нейните възможности трябва да се анализират с оглед особености-те на обекта на изследване, независимо дали става дума за природния свят или социалната сфера. Дори в самите обществени науки съществува различна степен на предвидимост, в зависимост от това какви процеси изследват и доколко последните са стабилни (има разлика в надеждността на прогнозите на демографи и политолози например).

Когато се коментира въпросът за възможностите за прогнозиране в со-циалните науки, трябва да бъдат взети предвид следните негови измерения:

Първо, в много случаи не може да се разчита на човека като на стаби-лен обект на изследване в контекста на отношенията му със себеподобните. В качеството си на социално същество, той предприема или се въздържа от стратегии на действие, чиито мотиви не винаги са достояние на изследо-вателя. Проблем представлява отчитането на всички действащи фактори и тяхната интензивност (и като влияния от средата), които са значими за на-блюдаемите феномени и биха насочили към това, което може да се очаква в бъдеще. Последното силно утежнява съвременното прогнозиране. Но дори да сме привърженици на обяснението за свободната воля като източник на непредсказуемост в човешките дела, това не означава, че прогнозирането в сферата на социалното по презумпция е невъзможно. Просто е по-трудно, включително и поради неизбежността (ако сме съгласни с постструктура-листите) на идеологическия захват върху учените, който понякога не поз-волява да се види това, което е действително постижимо за изследователя. Така например, ако се придържаме към разбиране за разпад на всякакви времеви схеми, а всичко случващо се е единствено, уникално събитие, без да е част от някаква събитийна последователност във времето, много труд-но можем да говорим за регулярности в социалното и да идентифицираме онези точки, които могат да дестабилизират същите тези регулярности. Последното все пак е важно, защото по същество представлява задача на прогнозирането.

Второ, приема се, че човешкото поведение е целенасочено и като та-кова не е просто сбор от условни рефлекси, а съзнателно, обременено с предпочитания, ценности, мнения поведение (Mises, 2007: 96). При човека като обект на изследване изначално е заложена възможността да изнена-да наблюдателя. В качеството си на взаимодействащ с други себеподобни, често се старае да запази непредсказуемост, разбирана като осигуряваща му някакво пространство на свобода. Стремежът е част от него да оста-не невидима за всички останали – това, което е научил, новото, което е адаптирал, пътищата, които избира или ще избере измежду многото ал-


22


тернативни. За разлика от камъка, дървото, планетата, той има стратегии, които понякога могат да го отклонят и от императивите на приетото за рационално (напр. престъпници да дарят плячката си за благотворител-ност4). Изглежда, че от позицията на методологическия индивидуализъм, който изхожда в научното си обяснение от единицата, индивида, сферата на социалните отношения винаги ще притежава принципно висока потен-циална степен на непредсказуемост.

Трето, важен аспект на проблема за прогностичната функция на соци-алните науки е въпросът за рефлексивността. В сферата на социалното (там, където се срещаме и действаме не просто като биологични същества) прогностикът се сблъсква с, така да се каже, двойственост на причинност-та. От една страна, събитията са обясними не само по силата на дадени обективни, независими от участниците факти. Определено отношение към същите тези факти (под формата на мнение, интерпретация или дори психопатия!) сами се утвърждават като факти, а оттам – като основания за действия. Интерпретациите не са обективни, но предизвикват обективни последствия (теорема на Томас5). Тук става дума за рефлексивност, а не за рефлексия. Ако последната е размишление, което предполага дистанция от изучавания обект, за да бъде той адекватно отразен (reflected), т.е. вярно описан от съзнанието, то рефлексивността е постоянно отношение с обек-та на изследване, реагиране, рефлекс спрямо него, което променя изцяло първоначалната ситуация на субект и обект на изследване (Лаш, 2004, 44-45). На системно ниво, рефлексивността води до едно постоянно движение от вида <събития↔обратни връзки>, което силно увеличава непредсказуе-мостта, постоянно преконфигурира посоката на развитие и подрива телео-логичния характер на мисленето за бъдещето.

Четвърто, в сферата на социалното не могат да бъдат предложени условни научни предсказания (по израза на Карл Попър (Popper, 1959, 276-285), тъй като последните предполагат пълно знание за действащите сили в системата (т.е. кои условия до какви последващи събития водят), а това е практически постижимо, когато тя е изолирана, предоставя пълна видимост на случващото се за наблюдателя и информацията се запазва и потвърждава експериментално. Това е възможно в системи, които се характеризират със стабилност и повторяемост на процесите. Сложните, отворени системи са непредсказуеми, доколкото постоянно произвеждат нова информация. Когато предмет на изследване са процесите, протича-щи в тях, много трудно могат да се очертаят границите на наблюдаваната област. Външни влияния, както и не толкова значими събития, всъщност могат да доведат до значителни непредвидени последствия (което можем да илюстрираме с популярния от теория на хаоса ,,ефект на пеперудата“).

4 В такива случаи вероятно става дума за рационална стратегия, логиката на която е успяла да запази невидимост, и затова се случва като нещо непредвидено.

5 Гласи, че когато хората дефинират ситуации като реални, те стават реални в послед-ствията си.

23

Нужно е да се отбележи, че всяко изследване на подобни системи е условно, доколкото приема някакви граници на системата, за да е възможен все пак обектът на изследване, с всички произтичащи от това слабости на последващите констатации. В сложните системи не върлува това, което наричаме ,,чиста случайност“ като безпричинно, произволно и неочаквано осъществяване на едно или друго събитие. ,,Хаосът“ в тях не е онтологич-но състояние на безразборност и обикновено се разглежда като епистемо-логична недостатъчност. Тя се състои в практическата невъзможност на изследователя да проследи точната последователност от взаимоотношения и взаимодействия в нейната пълнота и цялост. Хаосът не е изначална не-детерминираност, а твърде сложна с оглед текущото състояние на изсле-дователските ни методи детерминираност. За наблюдателя са видими само определени точки от движението на компонентите, но не и самото движе-ние. Последното пък представлява проблем за изследователската стратегия на методологическия холизъм в социалните науки.

Пето, пред прогнозирането се очертава трудност от получилия се раз-лом между бързата поява на нови фактори, касаещи бъдещето на соци-алната реалност и липсата на еднозначна интерпретация за тях. С разви-тието на информационните и комуникационни технологии и укоряването на всички процеси, всеки текущ анализ от областта на социалното бързо остарява, както и дефинициите на обектите на изследване. Превръщане-то на знанието в производствен ресурс, нововъведенията като потенциал-ни дестабилизатори на социални регулярности, нестабилността на между-народната икономическа система, процесите на глобализация и световно медийно отразяване, промените в системата от международни отношения, антропогенното въздействие върху околната среда (земна и околоземна), ,,слепите“ рискове (Бек, 2001: 110) – всичко това допълнително проблема-тизира не само опитите за прогнозиране, но и за схващане и обяснение на съвременността. Обектите на анализ губят предишните си очертания и с това възможността да се разчита на доказали се в миналото обяснения за логиката на тяхното развитие, на основата на които се изготвят и предвиж-дания. Затова и понастоящем са известни твърде много и количествени, и качествени, и смесени методи за прогнозиране, със съответните модифи-кации. Обикновено се подбират в зависимост от конкретния обект на из-следване и изходната интерпретация (теоретични постановки) – в дадени случаи по-удачни са екстраполациите, отколкото методи на експертизата, и обратно.

Шесто, прогнозите в социалната област имат вероятностен харак-тер, който е свързан и с въпроса за времевия хоризонт. Така например, при използването на тренд-екстраполации краткосрочните прогнози са много по-надеждни. За дългосрочно прогнозиране на процеси с неясни ас-пекти пък са по-удачни методи на експертизата (брейнсторминг, Делфи, експертни оценки и т.н.). И тъй като експериментът в социалните науки е възможен в редки случаи (за разлика от природните), основен инструмент остава наблюдението. А това поражда редица въпроси относно какво е ви-димо за изследователя (за съответния времеви диапазон на прогнозата), до


24


каква информация има достъп (манипулирана или автентична), обременен ли е с идеологически предразсъдъци, около които да организира наблюда-ваните феномени и т.н.

На всички тези въпроси не може да бъде отговорено тук, но в заключение бихме могли да очертаем някакви реалистични задачи пред прогнози-рането в обществените науки, въпреки изложените до момента трудности, а именно:

• опит за схващане логиката и посоката на текущи тенденции, на доловими за изследователя регулярности в полето на човешките взаимо-действия;

• опит за идентифициране на възможни източници на непредска-зуемост с потенциал да дестабилизират известни вече на изследователя области на регулярност в социалното (откъде могат да дойдат изненадите и как да се подготвим за възможни последствия);

• опит за отграничаване действителната сфера на непредвиди-мост от това, което се представя като такава (напр. с цел маскиране ходове на властта), което изисква; и

• усилие да бъдем честни относно действителните възможности и неизбежните трудности при всеки акт на прогнозиране (на отнасяне към бъдещето).

AbstractPractice, in its most general sense, requires reliable knowledge of the future. Thus the prognostic function of social sciences is becoming a serious issue regarding their legitimacy and benefit for society. Precondition of any foresight activity is the contemplation of contemporary age, which is rather complicated undertaking in view of: (1) the research subject of social sciences and the problem of reflexivity; (2) the transformation processes on a global scale and the accelerated emergence of new factors concerning the future of social reality; and (3) the selection of appropriate methods and the following interpretation. In spite of the aforementioned difficulties, social sciences should pay attention to those loci of regularity, from which stems reliable knowledge of the future in terms of practice requirements, as well as to the possible sources of system unpredictability, the contemplation of which could help any strategic action. Key words: foresight, social sciences, unpredictability.


Бек, У. (2001). Световното рисково общество. София, Обсидиан, 272 с.Лаш, С. (2004). Критика на информацията. София, Кота, 264 с.Макинтайър, А. (1999). След добродетелта. София, Критика и хуманизъм, 326 с.Mises, L. (2007). Theory and History: An Interpretation оf Social аnd Economic Evolution.

Auburn, Alabama, Ludwig von Mises Institute, 384 p.

25

Popper, K. R. Prediction and Prophecy in the Social Sciences, In: Theories of History, Ed. Patrick Gardiner (1959). New York, The Free Press, 549 p.

Rosenberg, A. (2008). Philosophy of Social Science. Boulder, Westview Press, 272 p.

Бележкиhttp://www.dni.gov/nic/NIC_2025_project.html (посетена на 06.04.2011г.).

Благовеста Николова е докторант в секция „Социални теории, стратегии и прогнози“ при Института за изследване на обществата и знанието на Българска академия на науките. Подготвя дисертационен труд по проблемите на прогнозира-нето в съвременните общества, основани на знанието. Интересите £ са в област та на футурологията, политическата философия и космическото право.

Blagovesta Nikolova is a postgraduate student at the “Social Theories, Strategies and Forecasts” department in the Institute for Societies and Knowledge Studies at the Bulgarian Academy of Sciences. She is currently working on her PhD thesis on forecasting problems in contemporary knowledge societies. She is primarily interested in future studies, political philosophy and space law.


27

Личност и общество

СВОБОДАТА КАТО СПОДЕЛЕНА УНИКАЛНОСТ В ПСИХОАНАЛИТИЧНАТА И ЛИТЕРАТУРОВЕДСКАТА

ПРАКТИКА НА ЮЛИЯ КРЪСТЕВА

Петя Тодорова1

Юлия Кръстева е член на психоаналитично общество в Париж от 1980 г. Тази позиция й налага отговорност за преподаване и предаване на основните понятия на психоанализата, а нейните приноси в съвременните изследвания върху фундаменталните поня тия в тази област на хуманитарните науки са изключително плодотворни. Но целта на това изложение е далеч от идеята да проследи подробно тънкостите на тези особено богати и сложни теоретични разсъждения, а да изследва позадълбочено изработената от Кръстева концепция за психичния апарат и за лечението, тъй като тя излиза извън пределите на чисто психоаналитичната сфера. Тази концепция е определяща и за особения, характерен за самата нея начин за осмисляне на човешкото, както и за такива присъщи на човешката дейност понятия като създаването на произведения на литературата и на изкуството, женствеността, свещеното, политиката ...

Ключови думи: психоанализ, литература, преживяване, реч, език, интер-дисциплинарност.

В своя психоаналитичен опит, както и в различните модерни разклоне-ния на теорията за безсъзнателното, Юлия Кръстева поставя в привилеги-рована позиция едно, според нея, първично единство: безсъзнателното се намира на пресечната точка на нагона и чувството, на соматичното и пси-хичното. Важно следствие на това предположение се явява хетерогенност-та на означаемото, което, от своя страна, се намира на пресечната позиция между семиотичното и символичното – на сексуалността и на мисълта. Очевидно е в каква степен е радикална концепцията за двойственото без-

1 Петя Тодорова – Институт за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ) към БАН


28


съзнателно и езика, която набляга върху факта, че речевата човешка дей-ност е иманентна – тя е „висша същност“, определяна е от метафизиката като трансцендентна – като в същото време отхвърля изкуствено поставя-ната дихотомия между нагон и език.

Сам по себе си, подобен постулат подтиква към необходимостта от премахването на границите и влизането в интердисциплинарни отношения между психоанализата и лингвистиката. Той поставя теоретичните раз-съждения на Кръстева на граничните повърхности между схващанията на Фройд и на Лакан, както и респективно, на техните последователи в съвременната психоанализа. Въпреки че Фройд поддържа принципа за двойствеността на психичния живот, неговият първи закон дефинира без-съзнателното като чист нагон – с други думи, независим от първичното езиково обкръжение; а последното, според Кръстева, модулира най-ран-ното детско безсъзнателно в рамките на семейството и предаването през поколенията. Въпреки че поставя акцент върху характерната за психика-та двойственост, Кръстева се дистанцира от едно разклонение на съвре-менната психоанализа, което следва този закон и се доближава по-скоро до психиатрията, като измества психическото пространство към сферата на биологичното. Кръстева се отграничава и от концепцията на Лакан за безсъзнателното, „структурирано като език“. От една страна, тя признава на това становище огромната заслуга за отварянето на безсъзнателното към езика. Но от друга страна, тя критикува един негов недостатък, а именно, че това е възприемано само и единствено като езиков продукт, а по този начин се игнорира нагона и съвкупността от знаци, предавани чрез тялото.

Кръстева се интересува детайлно от нарцисизма и от ранните връзки на субекта с обекта – както в своите теоретични изследвания, така и в психоа-налитичната си практика. Тя поставя езиковата способност като изначална за човешкото същество: езикът е както в речта, така и в предезика от най-ранния детски, дори зародишен стадий. Като първична сублимация, преде-зикът е conditio sine qua non (абсолютно необходимо условие) за бъдещите модалности на значението – които се изграждат при развитието на детето, след което се стратифицират в последователните интерактивни слоеве при възрастния субект. Освен това в езика, разбиран в лингвистичната традиция и в неговото семиотичното измерение, съществува и неразделната двойка означаващо/означаемо, която изолира предезиковото състояние от нагона. Още повече, че формирането на предезика като процес, идентифициращ „сексуалното“ и „езиковото“, прави възможни впоследствие новаторските опити в областта на езика, каквито те се проявяват например в изкуството (и по-специално в литературното творчество) и в психоанализата.

Следователно преминаването от нагонното към символното, разбира-но от Кръстева в линията на Фройд – като специфично човешка способност за сублимация – се налага като процес, който е едновременно психичен и графичен. Това е причината, поради която Кръстева свързва трайно пси-хоанализа и литература в своите разсъждения върху човека, като настоява върху факта, че точно както лечението, така и писането е преживяване.

29

По този повод тя пише (Кръстева, 2001: 64): „През последните годи-ни се придаваше изключителна стойност на техническия или формалния аспект на литературата. И това не беше неправилно. Други подчертаваха установяването на литературата в социалния живот, фактът че тя отразява икономическите напрежения, класовата борба и т.н. Всичко това не е греш-но. Но това, което особено ме интересува, е да покажа аспекта на преживяване, във философския и мистичен смисъл на термина, ако може така да се каже, т.е. появяването в езика на нещо ново, което до този момент още не е назовано и което е вкоренено в осезаемото, страстното и архаичното, както и възможността да се даде смисъл на това разкъсване. Като мъчителен или озаряващ екстаз, който се стремя да огранича в онова, което може да бъде назовано и предадено.“ (Kristeva, 2001: 64)

В пресичането на семиотичното и символичното, естетическото пре-живяване представлява, през погледа на Кръстева, неизчерпаем извор за обогатяване както за теорията, така и за психоаналитичната практика. Ос-вен това, като се обръща към своите колеги психоаналитици, тя неотмен-но ги подтиква към четенето на литературни текстове. Впрочем, когато Кръстева говори за психоанализа, нейните референции са специфично ли-тературни. Например в Черно слънце. Депресия и меланхолия (1987), в една обширна част тя задълбочено разглежда поемата на Нервал El Desdichado – която и вдъхновява авторката за заглавието на нейното произведение. В други части са представени разсъжденията £ върху картината на Холбайн Тялото христово в гроба; върху почерка на страданието и прошката при Достоевски, върху страданието в творчеството на Дюрас. Les Nouvelles maladies de l’âme /Новите болести на душата/ (1993), също е развита в две части – първата, засягаща въпроси за клиничното изследване, а втората – представена от текстове, рефлектиращи както върху Библията, така и вър-ху произведения на Джойс и Мадам дьо Стал. Втората част на Pouvoirs de l’horreur. Essai sur l’abjection /Властта на ужаса. Опит върху абжекцията/ (1980) е посветена на творчеството на Селин. Психоаналитичните и литературните преживявания вървят редом и се влияят едно от друго. Литературният текст не е обикновен хетерогенен обект, върху който мо-гат изкуствено да се „залепят“ психоаналитични понятия. Докато проучва творчеството на Селин, Арто, Пруст или Колет, Кръстева подхожда към техните произведения и с характерното за психоаналитика вслушване в из-каза, като поставя въпроси, минаващи отвъд или недостигащи границите на засвидетелстваните им до момента значения, които тя нарича „le substrat insignifiant de la langue” („неозначаващ субстрат на езика“). Това са оне-зи раннодетски латентни съдържания от семиотичен порядък, които биха могли да бъдат четени и съответно – интерпретирани в литературния език.

Според Кръстева, при пресичането на биологичното и символично-то, намира място двойното изживяване на трансфер и контратрансфер в психоаналитичното лечение, което възпроизвежда фундаменталната двой-ственост на безсъзнателното. Присъединявайки се към Мелани Клайн и нейните последователи, и по-специално към Уиникот, Кръстева описва процеса на „вслушване“ на психоаналитика първо като плавно изоставяне

Свободата като споделена уникалност. . .

30


на нагонните и сетивните потоци, свързани с либидната идентификация с анализирания: осмотична комуникация, взаимно проникване от безсъзна-телно в безсъзнателно, от предпсихично в предпсихично, развиващо се в семиотичното, предезиково ниво. Това преживяване на сливане трябва да мобилизира реторичните способности на психоаналитика, за да му позво-ли да им даде такъв израз, който да подлежи на размяна с анализирания. Без да се придържа към стриктната формалност на означаващото, психо-аналитичното вслушване се разиграва всъщност най-близо до речта, до изказа на анализирания – както във вербален, така и в невербален план – и интерпретира неговите желания и афекти, неговите обектни връзки и неговите предобектни състояния както в трансфера, така и в контратранс-фера. Следователно се осъществява двойно движение – първо на сливане, а впоследствие – на дистанциране, необходимото отдръпване, което прави възможно, разделянето на представянето на нещата и на представянето на думите: в процеса на назоваване психоаналитикът фиксира представянето на думите в тяхната произволна символна автономия като оразличителни знаци на възприятията и на усещанията, споделени с анализирания в иден-тификация, която е също и либидна „дезидентификация“. Като се разгра-ничава от Лакан, Кръстева твърди, че е необходима такава вербализация на интерпретацията, която да цели точното назоваване, точното наимено-вание на лошите семейни и лични отношения, което трябва да позволи на анализирания да се разпознае в тези травми, вече изразени с думи и да се освободи от тях.

Интерпретативният изказ се оказва още по-необходим, предвид това, което Кръстева открива при своите пациенти, страдащи от „новите болес-ти на душата“, а именно че всички те изпитват изключителна трудност да представят своя конфликт, своята страст, своята драма или своето травма-тично състояние.

В Новите болести на душата (Кръстева: 1993, с. 19-20) нейното ста-новище по този проблем е представено по следния начин: „Психоанали-тик, който не открива във всеки един от своите пациенти нова болест на душата, не го разбира в неговата истинска уникалност. В следствие на това, занапред в класическите нозографии и техните необходими прера-ботки, новите болести на душата са трудностите или дори невъзможността за психическо представяне, които стигат до умъртвяване на психическото пространство. Това е сърцевината на аналитичния проект. Да се обновят граматиката и реториката, да се усложни стила на този или тази, който е поискал или която е поискала да ни говори, защото те вече не могат да не говорят и да не бъдат чувани (в смисъл на разбирани), нали това е въз-раждането, тази нова душа, която психоанализата си поставя за задача да открие?“ (Kristeva: 1993, p. 19-20)

Интерпретацията служи на символния закон, тя реорганизира хаоса на нагона, пораждащ тревога и води от чувството към желанието. Така тя дава възможност на пациента да стане свой собствен разказвач и по този начин да се прероди в откриването на нови връзки. При все това, наси-лието е присъщо за този етап на назоваване на нагона и на желанието.

31

Кръстева сравнява психоаналитика със скулптор, който „изрязва“ и извай-ва в продължителното либидо аналогии на перверзния полиморфизъм на пациента. Тя уточнява, че психоаналитикът наранява като налага своето собствено желание за назоваване и следователно за обект. Но именно това назоваване, което Кръстева описва с осезаема болезненост като „изрязване на знака в самото либидо“, споделено с пациента, му позволява да стане действително друг и по този начин да се осъзнае като субект. Кръстева настоява върху необходимостта психоаналитика да има винаги предвид са-домазохизма, който действа не само в аналитичната интерпретация, но и в естетическата реакция на пациента, който приема или отхвърля интерпре-тацията на своя психоаналитик. Такова разпознаване, според нея, трябва да фаворизира онова, което Фройд разглежда като оптималната съдба в предезиковия период на детето и за неговия перверзен полиморфизъм же-ланието за знание, което поддържа отворен и жив психическия апарат.

Следователно както речта на анализирания, така и слушането и интер-претацията на психоаналитика намират своите първоизточници в близост-та на полиморфизма, перверзията и на сублимацията. Преживяването при психоанализа провокира креативната способност – както на субекта, който чрез потапянето си в тайните на своята най-ранна детска памет, трябва да намери думите и дори да означи неназовимото и недостижимото от нагона и от афекта, така и на психоаналитика, който се впуска впоследствие в пре-живяването на трансфера и контратрансфера, за да достигне до уникалната оригиналност на изказа на другия (на анализирания), а и на своят собствен изказ. Оттук става ясно, защо Кръстева разбира аналитичния изказ като алхимия, която може да се сравни с литературното творчество. Преди как-вото и да било разбиране или рационализиране, обикновеният факт на на-зоваването на афекта, за да го върне обратно към другия-психоаналитика, е медиацията, която в процеса на комуникация смекчава еротичната или танатичната натовареност и я прави поносима. Кръстева казва, че е чувала от пациенти в кабинета си на психоаналитик „великолепни или посред-ствени късове литература“. Тази „литература“ не просто описва тревогата на пациента, но и създава естетическа наслада, споделена с психоанали-тика. Последният често става съратник и дори инициатор на това естети-ческо съ-преживяване – сякаш красотата е била необходимата съставка за психическото израстване и за раждането на мисълта. Подобно на общува-нето на майката с детето, психоаналитикът връща своите есета към техния отправител и по пози начин ги превръща в предмет на обмен – в игровия смисъл на думата. Далеч от разглеждането им като „идеи“ или „понятия“, интерпретацията привилегирова семиотичното измерение на думите в реч-та, толкова пропита все още от нагоните и усещанията, на които тя дава означаване. Подбуждайки пациента да играе самият той с речта, интерпре-тацията превръща думите в знаци-фетиши.

В откровеността, към която предразполага психоанализата и двой-ното преживяване на трансфер и контратрансфер се създават парадок-сална връзка, чрез която се осъществява садомазохистичната свобода на желание то. Тази връзка е конкретна, чувствена, „светска“ в смисъла, който


32


Хана Аренд влага в този термин; и който е разбиран от Кръстева като за-родиш на политическото. Тя помага на анализирания да се разпознае като субект в определена човешка общност – и по-конкретно в тази на семей-ството си, както и в тази на своя психоаналитик. Така, тази връзка е едно-временно реална, но и имагинерна, защото тя стимулира реактуализация-та на миналите преживявания, посредством паметта, и по-специално чрез травматичната памет. Освен това тя е и символична връзка, защото чрез изказа, психоаналитикът обработва нагона си, сублимира го и обобщава особеностите си като комуникира със себеподобните си. Във функцията си на друг, психоаналитикът е за пациента едновременно реално място – на неговата връзка с общността на хората, имагинерно място, към което се фокусират желанията му и място на символна забрана. Психическата дей-ност, която се осъществява от единия и от другия е също толкова реална и в контратрансфера.

Според Кръстева, психоанализата е единственото модерно преживява-не, което позволява на човека да покаже своята самостоятелност и свобода, в смисъла, влаган от Хайдегер: като разкриване на себе си в присъствието на другия, чрез определена реч, определен изказ. Психоаналитичната реч се възприема като перманентно поставящи се въпроси относно идентично-стите и ценностите. Това я прави еквивалентна на логиката на кастрацията – въображаемото е реализация на някаква липса, на несигурност и следова-телно – център на психическото разстройство. Това поставяне на въпроси без възможно разрешение на проблема открива на анализирания неговата непримирима конфликтност и му отнема всякакво желание за овладяване, за власт, за самоличност и дори за единност, за цялостност. Стигнал до края на своята психотерапия, който няма нищо общо с някакъв окончате-лен край, той трябва да е придобил такава психична гъвкавост, чрез която вече да бъде способен да премине отново преградата на изтласкването и да мобилизира отново останалата необработена или несублимирана част от своето желание или от нагона си. Тази останала несублимирана част е чувствителна към нови творчески дейности. Следователно, в бъдещите си преживявания в своето съществуване като субект, анализираният ще бъде способен като краен резултат на лечението на това, което Кръстева нарича révolte (пре-обръщане, въ-стание) и което, вдъхновена от етимологията на термина, но и от смисъла, който Пруст влага в него, тя дефинира като aller-retour (отиване и връщане) на чувството, което просветлява паметта и позволява обновяването, новото начало на психичния живот чрез процеса на постоянно възраждаща се инвенция на нови връзки.

Представена по този начин в психоаналитичното преживяване, на чо-вешката способност за постоянно пре-обръщане, въ-стание (révolte) по подразбиране очевидно се предава и политическо измерение. Това всъщ-ност е пътят на едно постоянно възраждане, което дава на субекта възмож-ността за освобождаването от норми и предразсъдъци, свързана с дости-гането до крайната фаза на трансцендиране и валоризация на многообра-зието от връзки с човешката общност, изработени в процеса на лечение. Разрушавайки фалшивите азове, фалшивите самоличности, изработени

33

като защита от натрапването на външния свят, психоаналитичното прежи-вяване реабилитира собствения за всеки човек креативен вътрешен мир. Последният остава винаги в състояние на постоянно претворяване, което върви заедно с дейността по интроекция отвън, което се упражнява и кое-то утвърждава свободата на субекта: свобода, която се налага в последна сметка като противоположна на тази, схващана от Фройд като съпротива на двата тирана, които съ-съществуват във всеки субект – инстинктивните желания и външната действителност.

Така Юлия Кръстева поставя край на един завършен анализ, на едно безкрайно, в иманентната си, същност изследване върху разкриването на свободата на желанията на индивида, не само като умиращи, но и като „раждащи се“.

AbstractJulia Kristeva is a member of a psychoanalytic society in Paris from 1980. Her standing requires an enormous responsibility in teaching and transfer of knowledge in the context of the basic concepts of psychoanalysis. Her influence on the contemporary studies of the fundamentals in this particular field of humanities is exceptionally fruitful. However, the scope of this study is far from probing comprehensively into the subtleties of these rich and complex theoretical reflections. It is rather aimed at the indepth concept of the psychic machine and treatment as it spreads and reaches outside of the pure psychoanalytic entity. This concept delineates her idiosyncratic approach to rethinking the human nature as well as other activities inherent to human behavior such as the creation of literary and art works, femininity, politics, the idea of the sacred, etc. Key Words: psychoanalysis, literature, experience, speech, language, interdisci-plinarity.


Кръстева, Ю. (1998). Черно слънце. Депресия и меланхолия. София, Оксиарт, 272 с. Kristeva, J. (2001). Au risque de la pensée. Editions de l‘Aube, Paris, 129 pр.Kristeva, J. (1993). Les Nouvelles Maladies de l’âme. Fayard, Paris, 351 pр.

Петя Тодорова е завършила специалност Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на секция „Знание и реалност: модели, методологии и евристики“ в Институт за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ) към БАН. Специализирала е „Социална и културна антропология“ в Белгия, „Семио-тика“ в Италия и „История на идеите от близкото минало“ във Франция. Доктор-ската £ дисертация третира методологическите проблеми на структурализма и постструктурализма с акцент върху теоретичните приноси на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева в хода на идеите на съвременната хуманитаристика. Научните £


3

34


интереси са в сферата културната и социална антропология, семиотиката, психо-анализата, митокритиката, литературознанието, както и на интердисциплинните им взаимодействия.

Petia Todorova has graduated with a major in Bulgarian Philology from the University of Sofia “St. Kliment Ohridski”. She is a member of the departmental unit of “Knowledge and Reality: Models, Methodology, and Heuristics” at the Institute for the Study of Societies and Knowledge (ISSK) at the Bulgarian Academy of Sciences. She has specialized in social and cultural anthropology in Belgium, semiotics in Italy, and history of the ideas of the recent past in France. Her doctoral dissertation dwells on the methodological problems of structuralism and post structuralism with a focus on the theoretical approach and analyses by Tsvetan Todorova and Julia Krusteva in line with the contemporary ideas of humanities. Her academic interests are in the field of cultural and social anthropology, semiotics, psychoanalysis, myths and criticism, literary analysis, as well as their interaction on an interdisciplinary level.

35


СУБЕКТИВНО БЛАГОПОЛУЧИЕ ПРИ СТУДЕНТИ ОТ АРЖЕНТИНА, БЪЛГАРИЯ И ФИНЛАНДИЯ

Ергюл Таир1, Флоренция Сортейкс

Настоящата работа се фокусира върху различни аспекти на субективно благополучие при студенти от Аржентина, България и Финландия. Резултатите представят, че найщастливи и удовлетворени от живота си са студентите от Финландия, а найнещастни и ниско удовлетворени тези от България. Не се констатират съществени различия в психичното благополучие на студентите от Аржентина и България, с изключение на идентификацията с групата, към която принадлежат в университета, която е посилна при аржентинските студенти.

Ключови думи: субективно усещане за благополучие, позитивни и нега-тивни емоции, удовлетвореност от живота, психосоциално благополучие, кроскултурни различия и др.

От столетия търсенето на щастие е основна цел за мнозина: от филосо-фи и мислители до обикновени хедонисти. Изследователският интерес да-тира от десетилетия, но атрактивността на темата нараства през последни-те години с установяване на позитивната психология като самостоятелна дисциплина (Seligman, Csikszentmihalyi, 2000) и извеждане значимостта на субективното благополучие както на индивидуално ниво, така и за обще-ството като цяло (Diener, Seligman, 2004; Veenhoven, 2004). Субективното благополучие се приема като един от трите възможни начина за постигане на високо качество на живот, наред с икономическите и социалните инди-катори (Diener & Suh, 1998).

Ако използваме обобщеното виждане на един от най-известните из-следователи в областта, можем да дефинираме субективното усещане за благополучие (СУБ) в термините на три главни дименсии: жизнена удо-влетвореност, позитивен и негативен афект (Diener, 1984). Удовлетворе-

1 Гл. ас. д-р Ергюл Таир – Институт за изследване на населението и човека –БАНАдрес за контакти: [email protected]

36


ността от живота представя когнитивния елемент и се отнася до общата оценка на личността доколко харесва или не своя живот (Diener, Suh, & Oishi, 1997). Позитивният афект предполага наличието на приятни, а нега-тивният, присъствието на неприятни емоции. Тази трикомпонентна струк-тура на СУБ от висока жизнена удовлетвореност и позитивни емоции в съчетание с ниски негативни емоции е потвърдена в редица изследвания (пр. Arthaud-Day et al., 2005; Lucas et al., 1996).

Кроскултурните аспекти в субективното усещане за благополучие провокират множество проучвания (пр. Diener, Helliwell, Kahneman, 2010; Diener, Suh, 1998; Graham, 2009). Според резултатите различията са по-ясно изразени при жизнената удовлетвореност, отколкото при емоциите. Въпреки добре документираните насоки, по които субективната оценка се променя през времето и културите, голямата разлика в оценките за жизне-ната удовлетвореност често се дължат на различия в жизнените обстоятел-ства, отколкото на различия в субективната оценка за тези обстоятелства (Diener, Helliwell, Kahneman, 2010).

През последните години, с увеличаване на интереса към психичното благополучие нарастват и теоретичните предложения за начините, по кои-то да се концептуализират и предсказват щастието и личното благополучие (Biswas-Diener, Kashdan & King, 2009). Налице е движение от възприемане на благополучието като изградено от субективно възприятие и удовлетво-реност от условията, в които личността живее към включване на различни аспекти от нейното психично и социално функциониране: автономност, участие в социален живот, качество на взаимоотношенията и др. (Huppert et al., 2009).

Поради тази причина, в настоящото изследване ще се използват раз-лични инструменти за измерване на благополучието, които проследяват субективни (Diener, 1994), междуличностни и социални аспекти (Ryff, Keyes, 1995; Keyes, 1998), и които са използвани и валидизирани в различ-ни култури.

Цел, задачи и хипотези на изследването

Целта на изследването е да се анализират различни аспекти на субек-тивно благополучие при студенти от Аржентина, България и Финландия.

Задачите на изследването предполагат:1) Установяване нивата на субективно усещане за благополучие при

извадка от студенти в трите изследвани страни. 2) Анализ на различията в отделните аспекти на благополучието, из-

мерени като психосоциално благополучие, взаимоотношения с другите и идентификация при студенти от Аржентина, България и Финландия.

Хипотезата на изследването предполага наличие на различия в субек-тивното благополучие на студентите от трите страни по посока на устано-вената културна норма.

37

Метод на изследването

В настоящото изследване се анализират резултатите на студенти от специалност психология/педагогика в три страни – Аржентина (ARG), България (BG) и Финландия (FI). От табл. 1 се вижда, че студентите в извадките са близки по възраст и като цяло преобладават жените. Почти всички студенти от България и по-голямата част от тези в Аржентина са несемейни, докато при финландските студенти съотношението семеен/не-семеен е почти поравно разпределено.

Таблица 1. Изследвани лица, възраст, пол и семеен статус при отделните извадки

Страна/специалност Лица Възраст (SD) Жени (%) Несемейни(%)

ARG Психология 89 22.8 (2.3) 76 (83.5) 85 (95.5)

BG Психология 100 21.6 (1.3) 78 (78.0) 77 (77)

FI Педагогика 74 24.7 (3.0) 69 (93.2) 31 (41.9)

За осъществяване целите на изследването бяха използвани няколко ин-струмента:

1) Удовлетвореност от живота. Използва се популярната 5 айтемна скала на Ед Динер (Satisfaction with life scale, Diener, 1994). С помощта на 7 степенна скала от 1 „напълно несъгласен“ до 7 „напълно съгласен“ всяко лице оценява усещането си за удовлетвореност от живота.

2) Позитивен и негативен афект (Scale of Positive and Negative Experience, SPANE, Diener, Wirtz, Tov, Kim-Prieto, Choi, Oishi, & Biswas-Diener, 2010). Скалата измерва афективните компоненти на усещането за субективно благополучие чрез списък от 12 прилагателни, описващи емо-ции и настроения с различна валентност и активация. Инструкцията задава изискване за честотна оценка на преживяваните позитивни и негативни емоции през последните четири седмици с помощта на 5 степенна скала от 1 „много рядко или никога“ до 5 „много често или винаги“.

3) Психосоциално благополучие (Psychosocial Flourishing, Diener, Wirtz, Tov, Kim-Prieto, Choi, Oishi, and Biswas-Diener, 2010). Скалата е кратък ин-струмент за измерване на отделни аспекти на психосоциално благополу-чие. Базира се върху налични скали, които оценяват позитивни социални взаимоотношения, усещане за компетентност и интерес (Ryff, 1989; Ryff & Singer, 1998). В настоящото изследване са използвани 6 айтема от ориги-налната скала, които се оценяват с помощта на 6 степенна скала от 1 „на-пълно несъгласен“ до 6 „напълно съгласен“. Примерни айтеми: „Отношенията ми с хората са подкрепящи и възнаграждаващи“, „Компетентен и умел съм във важните за мен дейности“.

4) Позитивни взаимоотношения с другите. Измерва се с помощта на кратка субскала от метода за психологично благополучие (Ryff & Singer, 1998). Лицата оценяват с помощта на 6 степенна скала от 1 „напълно не-

Субективно благополучие при студенти от. . .

38


съгласен“ до 6 „напълно съгласен“ предложените твърдения. Например: „Поддържането на близки отношения е трудно и напрягащо за мен“.

5) Идентификация с другите студенти от факултета. Използва се ин-струмент, при който трябва да се отбележи степента на съгласие с помощта на скала от 1 „напълно несъгласен“ до 7 „напълно съгласен“ (Roccas et al., 2008). Примерни айтеми: „Принадлежността ми към тази група е важна за мен“, „Ценя другите студенти от тази група“.

Резултати и дискусия

На фиг. 1 са изложени резултатите за субективно усещане за благополу-чие (СУБ) при студентите от трите изследвани страни. Студентите от Фин-ландия в най-голяма степен споделят преживяване на позитивни емоции (F=6.15; p=.001), а тези от България на негативни емоции (F=5.20; p=.001). Удовлетвореността от живота е най-висока при студентите от Финландия (F=5.02; p=.05). Няма съществени различия в резултатите на студентите от България и Аржентина.

По отношение на отделните аспекти на психичното благополучие се повтарят констатираните вече тенденции при СУБ (фиг.2). Финландските студенти в най-голяма степен са удовлетворени от взаимоотношенията си с другите (F=4.15; p=.05). Те демонстрират и в по-голяма степен усещане за компетентност и интерес в сравнение с българските студенти (F=3.70; p=.05), но няма значими разлики между тях и аржентинските им колеги. Аржентинските студенти имат най-силна идентификация с групата, към която принадлежат (F=10.03; p=.000) и като цяло и взаимоотношенията им с другите са позитивни и удовлетворяващи.

Следователно можем да обобщим, че сред изследваните студенти най-щастливи са тези от Финландия, които в най-голяма степен са удовлетво-рени от живота и социалните си взаимоотношения, преживяват позитивни емоции и усещане за компетентност (табл.2). Според резултатите българ-

0,00

5,00

10,00

15,00

20,00

удовл. от живота позитивен афект негативен афект

ARG

BG

FI

Фигура 1. Субективно усещане за благополучие при студенти от Аржентина, България и Финландия

39

ските студенти са най-нещастни. Те в по-малка степен са удовлетворени от живота си като цяло, преживяват повече негативни емоции, проявяват слаб интерес към света около себе си и не се чувстват част от групата, към която принадлежат. Аржентинските студенти имат най-силна идентификация с групата, към която принадлежат, удовлетворени са от взаимоотношенията си с другите, но имат по-ниска удовлетвореност от живота си в сравнение с финландските студенти. Доближават се до българските студенти по ниво на жизнена удовлетвореност и споделени позитивни емоции.

Таблица 2. Дескриптивна статистика и надеждност на скалите при отделните аспекти на психичното благополучие

Аржентина България Финландия

Променливи a M (SD) a M (SD) a M (SD) F

Благополучие .63 4.82 (.48) .76 4.73 (.67) .79 4.97 (.55) 3.70*

Удовл.от живота .68 4.67 (.89) .74 4.69 (1.07) .81 5.08 (1.02) 5.02*

Взаимоотношения .55 4.66 (.81) .65 4.68 (1.00) .46 5.01 (.66) 4.15*

Идентификация .80 5.30 (.94) .90 4.55 (1.40) .88 5.07 (1.08) 10.03***

* p<.05; *** p<.001

Констатираните резултати са в съответствие с установените при евро-пейското социално изследване по отношение на общата популация, където Финландия е над средното за Европа ниво по удовлетвореност от живота, щастие и здраве, докато България е под средното ниво и по трите димен-сии. Различията между България и Финландия са статистически значими, или финландците като цяло, са по-щастливи и удовлетворени от живота

Фигура 2. Аспекти на психично благополучие при студенти от Аржентина, България и Финландия

4,00

4,20

4,40

4,60

4,80

5,00

5,20

5,40

благополучие взаимоотношения идентификация

ARG

BG

FI


40


си в сравнение с българите (European Social Survey; Boyanova & Hautala, 2008).

Получените резултати за субективното благополучие на студенти-те могат да се разглеждат и през рамката на теорията за развитието, при която основ ната задача на късното юношество е преход към зрелостта (Chickering, 1969; Chickering, Reisser, 1993; цит. по Lounsbury et al., 2005). Едно от основ ните предизвикателства за младите хора е управление на емоциите и справяне с „токсични“ състояния като тревога, депресия, страх, гняв, вина и срам. Друг важен аспект е утвърждаване на идентичността и поставяне на цели, свързани с бъдещото им професионално развитие. Под-чертава се и важността на развитието на зрели междуличностни взаимоот-ношения (приятели, социални връзки) с другите студенти.

Следователно българските студенти в по-малка степен се справят успеш но с тази задача от развитието си в сравнение с финландските си колеги, ако имаме предвид споделените негативни преживявания и ниска удовлетвореност от живота. В същото време българските студенти не мо-гат да разчитат на своите социални контакти и връзки в групата (докладват по-ниски нива на идентификация с групата), за да снижат напрежението и безпокойството. При това положение не е учудващо, че тяхното психично благополучие е по-ниско в сравнение с това на студентите от Финландия. Вероятно българското общество не се справя успешно в задачата си да предложи на младите хора работещи позитивни модели, които те да из-ползват, за да изградят емоционална стабилност, здрави социални контак-ти и високи нива на субективно благополучие.

Разбира се, получените резултати не могат да се генерализират поради спецификата на извадката (ограничен брой изследвани лица, една специ-алност и т.н.), поради което си заслужава в бъдещи изследвания да бъдат включени и студенти от други специалности и университети.

AbstractThis study was purpose on different aspects of subjective wellbeing among students from Argentina, Bulgaria and Finland. According to results Finish students were the happiest and satisfied with life ones and Bulgarian students were the unhappiest and unsatisfied. There were no significant differences between Bulgarian and Argentinean students in their levels of wellbeing excepting identification with other students which was more representative for the Argentinean students. Key words: subjective well-being, positive and negative affects, life satisfaction, psychological flourishing, cross-cultural differences, etc.


Arthaud-Day, M.L., Rode, J.C., Mooney, C.H., and J.P. Near. (2005). The subjective well-being construct: A test of its convergent, discriminant, and factorial validity. Social Indicators Research vol. 74, 445-476.

41

Biswas-Diener, R., Kashdan, T.B., & King, L. A. (2009) Two traditions of happiness, not two distinct types of happiness. The Journal of Positive Psychology, vol.4, 208-211.

Boyanova, D. & T. Hautala. (2008). Subjective well-being and values of working people in Bulgaria and Finland. Paper presented in seminar of the Institute of Psychology – BAS.

Diener, E. (1984). Subjective well-being. Psychological Bulletin, vol. 95, 542-575.Diener, E. (1994). Assessing subjective well-being: Progress and opportunities. Social Indicators

Research, 31, 103-157.Diener, E., Helliwell, J.F., Kahneman, D. (eds.). (2010). International differences in wellbeing.

Oxford University Press.Diener, Е., Wirtz, D., Tov, W., Kim-Prieto, C., Choi, DW., Oishi, S., and Biswas-Diener, R.

(2010). New Well-being Measures: Short Scales to Assess Flourishing and Positive and Negative Feelings. Social Indicators Research, vol. 97(2), 143-156.

Diener, Е., Seligman, M.E.P. (2004). Beyond money: Toward an economy of well-being. Psychological Science in the Public Interest, vol. 5, 1-31.

Diener E, Suh, E.M. (1998). Subjective well-being and age: an international analysis. Annual Review of Gerontology and Geriatrics, vol. 17, 304-324.

Diener, E. Suh, E., and S. Oishi. (1997). Recent findings on subjective well-being. Indian Journal of Clinical Psychology, vol. 24, 25-41.

Graham, C. (2009). Happiness around the world: the paradox of happy peasants and miserable millionaires. Oxford University Press.

Huppert, F. A., Marks, N., Clark, A., Siegrist, J., Stutzer, A., Vitterso, J., & Wahrendorf, M. (2009). Measuring well-being across Europe: Description of the ESS Well-being Module and preliminary findings. Social Indicators Research, vol. 91, 301-315.

Keyes, C. L. M. (1998) Social Well-being. Social Psychology Quarterly, vol. 61, 121-140.Lounsbury, J.W., R.A. Saudargas, L.W. Gibson, & F.T. Leong. (2005). An investigation of broad

and narrow personality traits in relation to general and domain-specific life satisfaction of college students. Research in Higher Education, vol. 46(6), 707-729

Lucas, R.E., Diener, E., and E. Suh. (2005). Discriminant validity of well-being measures. Journal of Personality and Social Psychology, vol.71, 616-628.

Roccas, S., Sagiv, L., Schwartz, S., Halevy, N., and R. Eidelson (2008). Toward a unifying model of identification with groups: Integrating theoretical perspectives. Personality and Social Psychological Review, vol. 12(3), 280-306.

Ryff, C. D., & Keyes, C. L. M. (1995). The structure of psychological well-being revisited. Journal of Personality and Social Psychology, vol. 69, 719-727.

Ryff, C.D., & Singer, B. (1998). The contours of positive human health. Psychological Inquiry, vol. 9, 1-28.

Seligman, M.E.P, Csikszentmihalyi, М. (2000). Positive psychology: An introduction. American Psychologist, vol. 55 (1), 5–14.

Veenhoven, R. (2004). Happiness as a public policy aim: The greatest happiness principle. In: P.A. Linley and S. Joseph (Eds.) Positive psychology in practice. Wiley, Hoboken, NJ, 658–678.

Бележки

European Social Survey; ESS: www.europeansocialsurvey.org


42


Гл. ас. д-р Ергюл Таир – завършила е специалност психология в СУ ,,Св. Кл. Охридски“. През 2005 г. защитава докторска дисертация на тема ,,Личностни особености и възприемане на представяната от медиите реалност“. Член е на Де-партамент психология в Институт за изследване на населението и човека – БАН. Взела е участие в редица международни и национални конференции, автор и съав-тор на повече от 30 научни статии. Професионалните £ интереси са в областта на психология на личността, социални влияния, професионално и субективно благо-получие и др.

Флоренция Сортейкс – докторант във Факултет социални науки на универ-ситета в Хелзинки. Научните £ интереси са в областта на кроскултурни различия, ценности, психично благополучие и др.

Ass. Prof. Ergyul Tair, PhD has graduated the University of Sofia “St. Kliment Ohridski” in Psychology. She defended her PhD dissertation “Personality Traits and Perception of Mass Media Presented Reality” in 2005. Ass. Prof. Ergyul Tair is a member of the Institute of Population and Human Studies at the Bulgarian Academy of Science. She has participated in a number of national and international conferences and has worked out over 30 scientific papers. As a researcher she is interested in psychology of personality, subjective and job-related well-being, cross-cultural psychology, etc.

Florencia M. Sortheix – PhD student at Faculty of Social Sciences, University of Helsinki. Her research interests are in the area of cross-cultural psychology, values, psychological well-being, etc.

43

АВТЕНТИЧНОСТ В СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВО

Надя Матеева1

На обществото, в което живеем е присъща култура, копнееща за откровеност и искреност в отношенията между хората или с други думи – култура, жадуваща за автентичност между хората. Много често, общувайки с другите, било то с колеги, ръководители, приятели, близки роднини и т.н., ни се иска да научаваме малко повече за истината на техните преживявания, а заедно с това и малко повече за самите тях. Наред с това, много често изпитваме желание да бъдем посвободни да изразяваме, казваме, правим и показваме тази част от себе си, която отразява реалната ни същност. За съжаление, осъществяването на тези желания често е съпроводено от постоянното напрежение за това как изглеждаме в очите на другите и за това, какво останалите биха формирали като представа за нас у себе си. Този тип преживявания и факти провокират едновременно огромния ни респект и интерес към тяхното проучване и научно обяснение и са мотив за разработване на на настоящото проучване, като въведение към задълбоченото психологично изследване на конструкта ,,автентичност“.

Ключови думи: автентичност, личностно преживяване, междуличностни отношения, междугрупови отношения, общуване.

Въведение

Хилядолетия наред поети, художници, духовници, учени, философи, и преподаватели се стремят да дадат по-точно определение на това кои сме ние в действителност и каква е нашата същност. Описанията на ав-тентичното функциониране се срещат в множество научни и артистични дисциплини, работещи с понятието. Много от техните описания на автен-


1 Гл. ас. д-р Надя Матеева – Институт за изследване на населението и човека – БАНАдрес за контакти: [email protected]

44


тичността често са неясни, мъгливи и стигащи само до периферните еле-менти от по-голяма същност, и не достигат до по-последователна продъл-жителност към откриването на основната линия, обясняваща произхода на понятието. Много пъти тези ограничения, свързани с изследването на понятието, са свързани с недостатъчите възможности за изява чрез езикови форми, опитвайки се да намерят оправдание в теми от областта на етиката, благополучието, осъзнатостта, субективността, процесите на лично въз-приемане, социалните и взаимоотношенческите контексти, характеристи-ки на противоположното (или липсата на автентичност), понякога свърза-ни с препратки към неавтентични начини на живот, неоткровени към себе си поведения или самозаблуда.

Преживяванията и фактите, свързани с автентичността (или нейната липса), провокират огромния ни респект и същевременно интерес към тях-ното проучване и научно обяснение и са мотив за разработване на насто-ящото изследване.

Целта на работата е да идентифицира основните социални факти и фактори, които оказват влияние върху формирането и развитието на наше-то автентично отношение и поведение към себе си и другите.

За постигането на тази цел си поставяме задача да проследим основните области на социално влияние върху развитието на съвременните индивиди.

Постановка на въпроса за автентичносттаПреглед на философските проучвания на понятиетоСравнителните изследвания на автентичносттта в психологията про-

вокират огромен дебат, възникнал на базата на изследванията във филосо-фията. В областта на философията автентичността е разположена в сфери, изследващи метафизиката и онтологията, бегло докосва значими движе-ния като екзистенциализма или феноменологията и се свързва с имената на специфични автори като Сартр и Хайдегер. Историческият преглед на основните философски аспекти, проучващи автентичността, допринася за извеждането на няколко основополагащи посоки на изследване на поня-тието автентичност в психологията (Waterman, 1993). Те са свързани със следните основни области на функциониране, описващи главните характе-ристики на човешкото поведение в този контекст: • Себеразбиране;• Отвореност към обективно разпознаваеми факти (посредством из

следването на техните реално наблюдаеми аспекти);• Действия, насочени към междуличностни взаимоотношения;• Намерения, насочени към междуличностни взаимоотношения.

Прегледът на философските перспективи, свързани с понятието автен-тичност, потвържават неговата комплексност и сложност на изследване и разбиране. Тези перспективи провокират разнообразие от теми и подпома-гат по-доброто разбиране и развитие на понятието.

На първо място, автентичността влияе върху себе-разбирането. Докато Сократ приравнява себеизследването със съкровената стойност на човеш-

45

кото съществуване, други философи отчитат важността на себеразбиране-то в процеса на организиране на действията. По този начин се очертава и вторият аспект при изследване на автентичността, включващ поведения, основаващи се на себепознанието. Такива са напр. „търсенето на универ-салното добро“, постулирано от Аристотел; понятието на Хайдегер за би-тието и времето; същностното познание и субективната истина на Кирке-гор; интеционалността на Хусерл и т.н. Наред с това, в творбите на автори като Хюм и Ницше са описани някои специални действия, които отразяват човешките ценности, и влияещи се от автентичното поведение (Grosholz, 2003).

Функционирането на автентичността въздейства върху доброжелател-ността на хората, както и върху потенциала им за обективно познание и приемане на своите най-съкровени същностни аспекти. По този начин ав-тентичността влияе върху относителното наличие на себезаблуда и върху относителното наличие на непредубедено възприемане на себеотносната информация, включваща онтологични реалности (напр. обсъждането на фалшиви поведения със себе си, или предложението на Сартр за улеснява-нето и трансцеденталността).

Автентичното функциониране включва и някои специфични ориен-тации към другите, описани в работата на Хайдегер и представата му за Съществуването в Света.

Автентичното функциониране се отразява и върху други съвкупности от процеси. Тази идея е залегнала в трудовете на Киркегор и Сартр. Взети заедно, идеите на екзистенциалната философия разглеждат автентичност-та като възникваща в моментите, когато хората свободно избират да прине-сат себе си и да ангажират работата си като посредник, в процеса на себе-сътворяването на техния собствен начин на съществуване. В този смисъл, екзистенциалните перспективи върху изследването на автентичността сe потвърждават и в работата на Трилинг, описващ гръцкия произход на ду-мата автентичен “authenteo”, означаваща притежавам пълната сила. Ето защо, автентичността влияе толкова много върху индивидуалното същест-вуване или ,,майсторството върху управлението на собствената територия“ (Donahue, Robins, Roberts, 1993).

Като цяло, историческият преглед на автентичността във философски-те изследвания описва многообразието на умствени и поведенчески проце-си, които представят по какъв начин хората откриват, развиват и постули-рат същинския смисъл на личността си, и още повече по какъв начин тази личност се съхранява във времето и разнообразните житейски ситуации. Различните исторически мотиви и обяснения наблягат върху факта, че ав-тентичността включва пространството между мисленето и действието и обръщат внимание на това, доколко тези действия са инициирани от факти и фактори, вътрешни за личността, и доколко те са инициирани от вън-шните за личността социални очаквания, норми или натиск. Много от тези теми продължават развитието си и в психологичното изследване на поня-тието автентичност.

Автентичност в съвременното общество

46


Психологични аспекти в изследването на автентичносттаИзследвайки автентичността и причинните фактори, възпрепятстващи

нейното осъществяване и опосредстващи пълното £ разгръщане, психоло-зите установяват някои общи характеристики, влияещи върху проявите на автентичното поведение на повечето хора. Опознаването на тези фактори е от полза за преодоляването на страховете и ограниченията, които ни пре-чат да бъдем автентични в поведението си. Много често тези причини се крият в социалния натиск, в хората от нашето обкръжение или в личните ни убеждения, които също опосредстват това да бъдем автентични, и още повече от това да бъдем по-истински и откровени със себе си и другите около нас във всекидневните ни отношения.

На практика се оказва, че въпреки че повечето хора заявяват желание да живеят и да се държат по начин, съответен на техните най-съкровени желания, страсти и убеждения, много често не го правят. Една от причи-ните това да се случва е, че през целия си път на развитие – от деца до зре-ли иднивиди – сме възпитавани от своите родители, учители, партньори, приятели, колеги, политици, медии и др., че в нашето общество е много по-важ но да бъдем харесвани от другите и да отговаряме на техните изи-сквания и условия, отколкото да бъдем по-близо до тези, които наистина сме, т.е. да бъдем самите себе си. Заедно с това, много често ни се случва да предполагаме, че такива каквито сме по своята същност, не сме достатъчно „добри“ и това ни кара постоянно да се коригираме, или да се държим като други, които мислим, че са „по-добри“ от нас.

Почти постоянно в ежедневието ни се случва да се въздържаме от това да казваме или правим неща, за които имаме желание, само защото се при-тесняваме от това, което другите биха си помислили за нашето изказване или действие. И най-важното, това поведение се осъществява не защото имаме желание да излъжем или заблудим околните по някакъв открит или злонамерен начин (въпреки че понякога и това ни се случва), а по-скоро главно защото сме възпитани в това, да казваме и правим неща, които си мислим, че другите очакват от нас да направим или по-общо, които смя-таме че биха били „подходящи/възпитани“ за дадена ситуация. По този начин се оказва, че ние изначално сме „програмирани“ да не можем реално да бъдем себе си и да го постигаме в живота си, защото смятаме че ситуа-циите не ни го позволяват.

Когато става дума за автентично поведение, повечето хора се държат по начин, който ни говори за това, че на практика те се страхуват да го пра-вят. Причината е, че ние не желаем да се занимаваме с това, което си пред-ставяме че би било последствие от автентичното ни поведение, а именно оценките и критичните реакции на други хора, нашите страхове и съмне-ния за възможни провали или отхвърляне и затова това, което правим е просто да се въздържаме от това да отстояваме себе си, и се опитваме да се приспособяваме, така че да сме удобни на другите.

Следователно, оказва се, че за да бъдем откровени със себе си, се изис-ква повече кураж, отдаденост и самоосъзнаване. Затова и много често ня-

47

маме желание да правим необходимото, за да живеем живота си (спон-танно), да работим, творим, общуваме с другите, да създаваме връзки и отношения, и да се вглеждаме по-дълбоко в себе си с истинско чувство за автентичност и откровеност. Дори в моментите, когато се опитваме да го правим, това може да се превърне в прекалено уязвимо и застрашаващо за нас преживяване, заради което след това да ни бъде трудно да преценим дали всъщност е било по-скоро вредящо, или подпомагащо – за нас и окол-ните.

Изследването на понятието автентичност, от гледна точка на психо-логическите възгледи, се извършва в няколко аспекта, застъпени в основ-ните школи и течения в психологията: • Конфронтиране и трансформиране на страховете – психоаналитич

ни концепции; • Пълно и открито изразяване на себе си – психодраматично разбира

не; • Директно справяне и ефективно разрешаване на конфликтите – КПТ; • Поемане на рискове и осъществяване на същинските желания – общо

психотерапевтично разбиране;• Поддържане на общата житейска перспектива.

Автентичността е процес, който продължава да ни ангажира през це-лия живот. Автентичното поведение, като изразяване на любов, здраве, сме-лост, осъзнатост, търпение и др. е по-скоро идеал, към който се стремим, от който се вдъхновяваме и който би следвало да опитваме да упраж няваме във всеки момент от ежедневните ни житейски преживявания. Способнос-тта ни да бъдем истински и откровени би била по-задълбочена, когато си даваме сметка за това, впускайки се в обичайните си преживявания. Пре-връщането в тези, които наистина сме, е процес, който продължава вечно (Kernis & Goldman, 2002).

Автентичността в ежедневието може да се възприема или интерпрети-ра по погрешен начин и това може да се дължи на няколко причини: • всеки човек има лично и уникално обяснение и преживяване на автен

тичността, което я прави потрудна за извеждане към общо, универсално определение;

• знанието на всеки от нас за понятието автентичност е нещо, което се променя в живота ни, по пътя на израстване и развитие;

• във връзка с комплексната природа на същинската автентичност, много често се отказваме от пооткровен поглед към себе си, имайки предвид затрудненията и ограниченията, които си налагаме, за да погледнем пооткрито към истината за себе си – тези съпротиви са основани на фактори като страх от излагане, социални очаквания, морални норми и др.

Фактори за формиране на автентичносттаОще от момента, в който се появяваме на този свят, ние започваме да

бъдем обучавани. Лекари, родители, други членове на семейството и всич-


48


ки останали, които срещаме още през първия ден от живота си, започват да полагат грижи за нас и в същото време да проектират върху нас и да ни налагат собствените си правила, процедури, мнения, убеждения и идеи за това, което според тях движи света, и за начина, по който нещата е правил-но да се случват според тях. Повечето хора оправдават тези свои поведения с факта, че неполагането на грижи за малките същества може да води до опасността те да не оцелеят. Именно тук се открива основната човешка дилема, която осветлява един от същинските конфликти, с които всички се сблъскваме – от къде научаваме/разбираме (знаем) какво означава да бъдем тези, които наистина сме, когато начинът, по който учим за живота е изпълнен с възгледите на хората, които ни отглеждат и от културата, в която живеем (Deci & Ryan, 2002).

Заедно с това, тренингът по оцеляване, който получаваме от деца до зрели индивиди, много често се разминава с нашите желания и възможнос-ти да бъдем автентични. Пряко и косвено, по всякакъв начин с внушенията от околните, в нас се интегрира убеждението, че не трябва да си помисляме „да стъпваме в страни от указаните правила“, нито на думи, нито в мислите си, нито на дела. В нашата култура има прекалено много социални фактори и илюстриращи примери, които потвърдждават тези твърдения. Някои от най-значимите примери на тези влияния от страна на обществото, както и начинът и причините, поради които те въздействат върху това да можем да бъдем самите себе си, могат да бъдат групирани в следните области:

Семейна средаБез значение дали произхождаме от семейства, които смятаме за

здравофункциониращи или дисфункционални, повечето хора не се науча-ваме да бъдем автентични вкъщи. Точно обратното, в повечето случаи у дома ние се научаваме именно на това, как да бъдем неавтентични. Защо се случва това – защото повечето хора от нашето собствено семейство не отделят време за това да бъдат автентични, точно както и повечето хора по света. Заедно с това, повечето семейства (дори здравофункциониращи-те) имат прекалено много нерешени проблеми, конфликти и неизразени емоции, които оказват индивидуално влияние върху всеки член от семей-ството, както и върху функционирането на цялото семейство като система, (отрадено във възгледите на системния подход). Това ни провокира да съз-даваме определена динамика в семейството си, в която всеки от нас изпъл-нява точно определена роля, базирана на дългогодишно функциониране на несъзнавани мисли, чувства и поведения. Много често тези несъзнавани роли предизвикват болка и неудовлетвореност в нас и в останалите от се-мейството, и като цяло не са продуктивни за това, да можем да разбираме повече за това, което в действителност сме (Robins & Beer, 2001).

Много от важните житейски избори, които правим като тези къде да живеем, какъв професионален път да си изберем, каква духовна или рели-гиозна принадлежност да следваме, с кой да бъдем в по-близки, романтич-ни отношения и кой да бъде нашият брачен партньор, дали и колко деца да

49

имаме, по какъв начин да организираме финансовите си разходи, за кой да гласуваме на изборите, по какъв начин да се грижим за себе си, и много др., са значително повлияни от членовете на нашето семейство, без значение на каква възраст са те, и дали сме в постоянна връзка с тях, колко отдале-чено живеят от нас, и дори в някои случаи – дали са все още живи или не.

Много хора следват неотлъчно ценностите и убежденията на семей-ствата си, докато други пък категорично отхвърлят вярванията на семей-ствата си и демонстративно се държат по начин, по който всички да раз-берат, че те сами са автори на постъпките си. Въпреки наличието на този широк спектър от възможни влияния, в които откриваме себе си, е очевид-но, че семейството играе огромна роля върху нашите способности и неспо-собности за това да бъдем автентични. Повечето от нас вземаме базисни решения, които несъзнавано преценяваме, задавайки си въпроса: „Какво ще си каже семейството ми за това?“. Това е така, защото изначално всички се нуждаем от базисните потребности от любов, признание, приемане от семействата ни, за да можем да оцеляваме докато растем и да се развиваме като деца и тийнейджъри, а по-късно много от нас продължават да използ-ват тези механизми и в поведението си на зрели индивиди, без да си дават сметка, че те вече не са необходими. Други се отказват от тези си потреб-ности много по-рано и се придържат към стил, който е противоположен на субективните ни възгледи за мненията и ценностите в нашите семейства.

Много от нас, пораствайки и развивайки се, се научават да се разгра-ничават от семействата, от който произхождат – родители, братя и сестри и т.н., но по-късно отново се въвличат и ангажират в процеса на отношенията си с брачни партньори и собствени деца. Оказва се, че става дума за същия феномен, но този път с различни роли и участници. С други думи, когато изпълняваме тези действия, дори без да знаем за това, ние не мислим и чувстваме и оставяме реалните или възприеманите очаквания на другите да определят кои сме ние, какво можем да правим, и какви мислим, че трябва да бъдем (идеи, отразени разбирането на теориите за развитието на психоанализата).

Давайки си сметка за това, ние правим първа стъпка към придобива-нето на мощ за това да бъдем повече тези, които сме в действителност. Нашето семейство е първата и често най-мощната сила, която позволяваме да оказва влияние върху живота ни като заличава гласа на нашата автен-тичност и същинската ни енергия. В повечето случаи семейството ни от-правя преки и косвени послания за това как да не бъдем себе си, а да бъдем такива, каквито то има желание да бъдем, или най-малкото – да не бъдем такива, каквито бихме били затруднение за тях.

Училищна средаУчилищното обучение е много важна част от нашето развитие като

зрели индивиди и повечето от нас имаме желание да бъдем успешни в об-разователната система, за да бъдем по-свободни в живота си. За съжаление обаче, повечето от нас имаме преживявания със съучениците си, както и


4

50


с възрастните, които ни се отразяват неблагоприятно както на мисловно (съзнателно), така и на емоционално ниво. Повечето образователни систе-ми пропускат моментите, в които могат да подпомагат нашето умствено и емоционално развитие. Нещо повече, въпреки че повечето учители и ро-дители имат най-добри намерения за развитието на децата си, на парктика се получава разминаване на желания и действия. Повечето от нас, анга-жирани в образователните общности (както и повечето хора по принцип), правят опити те самите да бъдат автентични просто чрез ежедневно наблю-даване на възрастните или другите деца около тях, което ги развива като неавтентични индивиди още в училище (Swan, 1983).

Нещата на повърхностно ниво изглеждат добре, и всички се грижат за важните материални придобивки като обзавеждането на стаите, добра-та храна, физическите упражнения, огромните количества информация, които като ученици сме принудени да запаметяваме – които са обезпечени дълбоко в училищната програма (на базата на съответните държавни обра-зователни стандарти), но за съжаление, следвайки тази програма, умстве-ното и емоционалното благополучие, креативността, житейските уроци и т.н., остават на заден план.

Оказва се, че всъщност общуването в училищна и в домашна среда е базирано на методи като дисциплина, обучение, правила за сигурност и т.н. Повечето от тези методи са основани върху страха и са управлявани от егоцентризма на възрастните, влияещи върху нас посредством неокуража-ването ни да мислим повече за себе си, за това как да изразяваме действи-телните си емоции, вместо да ни предлагат необходмите инструменти, по-средством които да изразяваме себе си, желанията си, мечтите и идеалите си – това са неща, за които рядко има от къде да научим.

Като цяло, съвременната образователна система не е проектирана с тези цели, поради което на практика очакваме да получаваме социално-емоционалното си образование вкъщи. Но повечето от семейните системи функционират неефктивно и дори дисфункционално, основно заради нара-стващия финансов натиск, принуждаващ съвременните семейства да рабо-тят повече часове от денонощието и да оставят децата си на други. Затова училището става все по-влиятелно с годините, в контекста на развитието на психичното и емоционалното благополучие на децата и тийнейджърите. Оказва се, че времето прекарано в образователни институции във вързаст-та между 3 и 18 г. – общо 15 г., по180 дни в годината, по 6 ч. на ден или общо над 16 000 ч., т.е. 2 пълни години от живота ни, докато приключим средно образование, което е много повече, отколкото си представяме.

Независимо от актуалната ни възраст, повечето от нас получаваме голяма част от житейските си познания по време на училищния период, независимо дали става дума за времето, прекарано в класната стая, или извън нея. Въпреки, че образователната система е лишена от много от ефективните инструменти, развиващи ни в посока на това как да мисим, да чувстваме, да изразяваме същността си, да се справяме с действителния живот, повечето от нас се научаваме да опростяваме налаганите правила и да преобразуваме информацията в удобен за нас вид, както и да усво-

51

яваме множеството социални норми, независимо дали ги приемаме, или отхвърляме. На практика се оказва, че това което усвояваме като знания и умения в училище, не ни дава много в посока на това, да можем да изразя-ваме същинските си потенциали и да живеем живота си автентично (Reis & Patrick, 1996).

Религията, когато е задължениеДругата мощна институционална сила в сървеменните култури, която

би могла да оказва негативното си влияние върху способността ни да бъ-дем себе си, е приемането на вероизповедание по задължение. Всеки от нас е изградил за себе си съкровеното си отношение към Вярата и Религията, и Божествената роля в живота си, и за повечето от нас тези убеждения са източник на страхопочитание към институцията на Религията. Дори тези, които не вярват в Господ, не са свързани с никакви религиозни убежде-ния и дори никога не са били в Църква, Синагога, Джамия или духовна общност от какъвто и да е тип, със сигурност са повлияни от правилата на религиозните принципи, залегнали в официалното вероизповедание, раз-пространено в тяхната култура (Barber, 2002).

Нашето дълбоко убеждение е, че всички пътища водят до Господ и Божествената му изява, но заедно с това се оказва на практика, че органи-зираната задължителна религия като институция може да носи вреди на хората, особено когато става дума за автентичност.

Религията по своята същност би могла да бъде много красиво изразя-ване на духовността, общността, любовта и услугите. Много от най-добри-те неща, които хората правят едни за други в съвременното културно обще-ство по света, са основани на груповите убеждения на ниво Вяра. В същото време обаче, начинът по който е организирана официалната институция на Религията, със своите правила, ограничения и догми, често заглушава на-шата спонтанност и креативност, нашето изразяване и всъщност – нашата автентичност. Идеалите и намеренията на повечето официални Религии са прекрасни и много важни в живота. Но за съжаление, кривото им разбира-не и съприкосновението на много хора с тях по задължение оказва влияние в посока, която се оказва не до там подкрепяща за справяне с предизвика-телствата в съвременното общество и за постигане на по-високо ниво на изява на собствената най-съкровена същност и автентичен живот.

Политическо влияниеПолитическият апарат на практика е поредната институция, която

усилва и илюстрира с примери неавтентично поведение в обществото. Посланията, които получаваме ежедневно от тези, които ни управляват, е че в действителност не можем да казваме откровено на другите това, което наистина си мислим. Това се налага, защото в повечето случаи това, което политиците казват на другите се обуславя от това, което те знаят, че се очак ва да бъде чуто от тях. Това е свързано и с интересите на хората, които са гласували за определени фигури, като гласоизбирателите, корпоратив-


52


ните лобита, политическите партии, медиите и др. Оказва се, че повечето политици идват на власт, за да се сдобият с повече власт и влияние, а не това, заради което са избрани – да служат на своите държави и народи, което за съжаление опосредства модела за демонсриране на автентично поведение и на по-високо, политическо ниво (Berzonsky, 2004).

Медийно влияниеИмайки предвид огромната структура на съвременните медии, на

практика се оказва, че те могат да бъдат най-големият виновник за липсата на автентичтност в съвременното общество. Медийното влияние, на кое-то сме подложени ежедневно под ралични форми, се излъчва от новини, жълти събития, безкрайни скандали, политически възгледи, базирани на ежедневните събития и страха, както и множество негативни послания за това, което не е както трябва по света, другите хора, и самите нас.

Рекламната индустрия като отделна област реализира огромни финан-сови печалби, постоянно показвайки ни, че не сме добри в това, което сме. Целта е да купуваме продуктите им, което да ни помогне да се чувстваме, изглеждаме и бъдем по-добре. Развлекателните програми, жълтите списа-ния, сайтовете на популярните личности, заедно с постоянно заливащите ни водещи новини и сензации на деня за конфликти, зависимости и скан-дални теми, карат много хора да обръщат по-голямо внимание на информа-циите, които се представят по различните медии (Edwards, 2002).

Медиите като цяло, не изглеждат ориентирани към достоверната ис-тинност, на събитията, а свеждат всичко до зрелищност, сръх-изявеност, драматичност, противопоставяне и опростяване на всяка цена. От друга страна, продължителността на вниманието ни е кратка, на фона на мно-жеството налични канали или сайтове в интернет-пространството. Всичко това предизвика повече борба за висок рейтинг и последващи високи при-ходи.

Въпреки че сме наясно, че не всички, занимаващи се с рекламен и ме-диен бизнес, са вдъхновени от подмолни намерения, със сигурност усеща-ме влиянието на подобни намерения върху това, което виждаме, чуваме и научаваме от техните канали. Когато това се свърже с нашите възможности (или понякога невъзможности) да бъдем автентични, агресивните посла-ния, които получаваме от медиите постоянно ни внушават, че реалността е това, което възприемаме, че трябва да се доверяваме на нещата, които чуваме и че трябва да се чувстваме щастливи и успешни за това.

Заключение Изводите от това проучване отново потвърждават факта, че сме под-

властни на влиянията на нашите култура, семейство и всичко останало, с което сме били принудени да се съобразяваме в миналото, или което все още ни напомня за себе си в настоящето. Оказва се, че повечето от нас зна-ем за тези влияния, живеем с тях и потвърждаваме актуалното им значение за нас, като по този начин носим отговорността си за това, по какъв начин

53

присвояваме посланията от обществото и доколко допускаме негативното им въздействие върху автентичността ни.

Описвайки влиянието на основните обществени фактори, въздейства-щи върху проявите на нашите автентични поведения в различна среда, си даваме сметка, че сме изправени пред редица трудности и предизвикател-ства.. Влиянието на културните и обществените норми, които усвояваме и интернализираме чрез правилата в собственото си семейство, допринася за това да изграждаме личността си по неаветнитечн начин, постоянно да развиваме високите си нива на себекритичност и да се страхуваме от всич-ки възможни негативни очаквания, които сме си изградили във времето. Те са базирани на заплахите и санкциите, които получаваме постоянно от всички около нас, което безспорно е пряк фактор, блокиращ нашата автен-тичност.

Възможността да се справяме по-успешно с тази ситуация е като си да-дем сметка за това и поемем отговорността за всички външни и вътрешни фактори в живота ни, които ни изглеждат застрашаващи и затрудняващи нашата автентичност. Когато се опитваме да се изправим директно пред тези факти, да ги разберем и овладеем, да се помирим с тях, бихме могли да бъдем способни да продължим отвъд това, което ежедневно ни възпира по-често да постигаме и бъдем себе си, и да живеем живота си автентично.

Идентифицирайки основните принципи за постигане на автентичност, много по-лесно можем да откриваме пътя, водещ до такъв тип преживява-не. Пъвата стъпка, свързана с известна степен на себеопознаване изисква определен кураж, за да стигнем до по-дълбоко разбиране на това кои сме ние в действителност. Отдадеността ни към личностното ни израстване чрез допускане на външна подкрепа, чрез откровена обратна връзка, за нас е от ключово значение за постигане на по-дълбоко собствено себепозна-ние. Заедно с това, автентичното поведение в живота винаги е свързано с известни страхове и в това емоционално преживяване няма нищо лошо, а тъкмо обратното – това е едно от базисните човешки емоционални пре-живявания. Проблемите настъпват тогава, когато ние започваме да го от-хвърляме, да го пренебрегваме или да се защитаваме от него. Когато сме способни да признаем, примем и изразим страховете си, добиваме способ-ност, мощ и енергия за това да ги трансформираме и да ги мобилизираме в положителна за нас посока. Предприемайки подобни действия и изпра-вянето лице в лице с нашите страхове ни позволява повече да се доближа-ваме към собстветната си автентичност. Следващата стъпка по този път е свръзана с пълно и откровено изразяване на собствените преживявания в различни ситуации. Когато имаме смелостта да сме открити с другите и да изразяваме емоциите си, които преживяваме с тях, ние получаваме повече енергия за това да бъдем истински както с другите, така и по принцип в живота. Постигането на подобна откритост, често изглежда като проява на слабост, но на пракитка се оказва, че ни доближава до това да живеем, творим и осъществяваме контакти по много по-автентичен начин. Всичко това изисква определена смелост и кураж, но от друга страна, ни връща обратно възможността да живеем живота си със страст и желания. Това от


54


своя страна, ни осигурява възможността да бъдем по-близо и наясно със себе си и действителните си желания и стремежи, и от там – по-лесно да ги осъществяваме, и с това да бъдем по-полезни за себе си и за другите. Наслаждавайки се на собствената си същност чрез приемане, осъзнаване и притежаване на всички свои качества и характеристики – както на свет-лите, така и на тъмните си страни, ни дава възможност да се развиваме в посока на това наистина да бъдем себе си, да бъдем щастливи и ефективни в живота си и да се справяме по успешен начин с предизвикателствата на съвременното общество.

Направеното въвеждащо в темата проучване се явява основа за задъл-бочено емпирично изследване на конструкта «автентичност» и връзката му с други психологически концепции и променливи.

Abstract The contemporary society we live in, may be characterized with a culture, thirsting for sincerity and honesty in human’s relations, or culture wishing for authenticity. In many cases, in which we communicate with others – colleagues, managers, friends, relatives and etc., we want to know a little bit more about their experiences, and a little more about theirselves. Together with these, we often have a desire to be more free in our expressions, words, actions, and relations and with these to be more near to our actual self. Unfortunately, making these desires in a reality is accompanied with many scares and efforts for how we imagine we look like in others’ eyes and what vision have they formed about us.

Experiences and facts like these provoke at the same time our great respect and interest for their scientific investigation, and are a motive for developing the present work, which pretends to be a kind of introduction to a more deep psychological investigation of the construct “authenticity”. Key words: authenticity, personal experience, interpersonal relations, intergroup relations, communication


Barber, B. K. (2002). Reintroducing parental psychological control. In B. K. Barber (Ed.), Intrusive parenting: How psychological control affects children and adolescents. Washington, DC: American Psychological Association.

Baumeister, R. F. (1987). How the self became a problem: A psychological review of historical research. Journal of Personality and Social Psychology. 52, 163- 176

Berzonsky, M. D. (1988). Self theorists, identity status, and social cognition. In D. K. Lapsley & F. C. Power (Eds.), Self, ego, and identity: Integrative approaches. New York: Springer.

Brunstein, J. (1993). Personal goals and subjective well-being: A longitudinal study. Journal of Personality and Social Psychology. 65, 1061 – 1070.

Donahue, E. M., Robins, R. W., Roberts, B. W., & John, O. P. (1993). The divided self: Concurrent and ongitudinal effects of psychological adjustment and social roles on selfconcept diferentiation. Journal of Personality and Social Psychology. 64, 834 – 846

55

Edwards, J. R. (2000). Multidimensional constructs in organizational behavior research: An integrative analytical framework. Organizational Research Methods.

Cramer, P. (1990). Defense mechanisms in psychology today: Further processes for adaptation. American Psychologist.

Fenigstein, A., Scheier, M. G., & Buss, A. H. (1975). Public and private self-consciousness: Assessment and theory. Journal of Consulting and Clinical Psychology. 43, 522 582

Goldman, B. M., & Kernis, M. H. (2002). The role of authenticity in healthy psychological functioning and subjective well-being. Annals of the American Psychotherapy Association.

Feldman Barrett, L., Williams, N. L., & Fong, G. T. (2002). Defensive verbal behavior assessment.Personality and Social Psychology Bulletin. Kernis, M. H., & Goldman, B. M. (2005). From thought and experience to behavior and

interpersonal relationships: A multicomponent conceptualization of authenticity. In A.Tesser, J. V. Wood, & D.

Stapel (Eds.), On building, defending and regulating the self: A psychological perspective. New York: Psychology Press.

Kernis, M.H., Goldman, B.M. (2004) Authenticity, social motivation, and well-being. In J.P. Forgas, K. D.

Williams, & S. M. Laham (Eds.), Socialmotivation: Conscious and unconscious processes. Cambridge, United Kingdom: Cambridge University Press.

Meeks, B. S., Hendrick, S. S., & Hendrick, C. Communication, love, and relationship satisfaction. Journal of Social and Personal Relationships.

Robbins, M. (2009). Be Yourself, Everyone Else is Already Taken. In Wiley Imprint, San Francisco, CA.

Tice, D. M., & Wallace, H. M. (2003). The reflected self: Creating yourself as (you think) others see you. In M. R. Leary & J. P. Tangney (Eds.), Handbook of self and identity. New York: Guilford Press.

Д-р Надя Матеева е главен асистент в секция по „Социална, трудова и ор-ганизационна психология“ към Департамент „Психология“ на ИИНЧ- БАН. За-щитила е бакалавърска, магистърска и докторска степен по Психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Темата на дисертационния £ труд е свързана с изследване на психологичските разбирания за символа и символизацията в техните индивиду-ални, групови и културни аспекти. Научните £ интереси са свързани с изследване на междуличностните, междугруповите и меджукултурните взаимоотношения на хората на съзнателно и несъзнавано ниво. Автор е на публикации и проекти, свър-зани с изследване на символите и автентичността в общуването между хората. Тя е дипломиран психодрама директор, треньор по групово-динамичен психотре-нинг и регистран психолог в Дружество на психолозите в България.

Nadia Mateeva, Ph. D., is Assist. Prof. at “Social, Work and Organizational Psychology” division, Department of Psychology – Bulgarian Academy of Sciences, Institute for Human and Population Studies. Dr. Mateeva has acquiered her Bachelor, Master and Ph. D. degrees in Psychology, at Psychological Scientific Council of Sofia State University “St. Climent Ochridski”. Her doctoral dissertation is in the field of psychological research of symbols and human symbolization in their individual, group


56


and cultural contexts. Her scientific interests are focused on interpersonal, group, and cultural aspects of human relations on conscious and unconscious level. Nadia Mateeva is author of many projects and publications in the field of authenticity and symbols in human relations. She is a Certified Psychodrama director, Trainer of Group-dynamics psycho-training and Registered psychologist at Bulgarian Psychological Society.

57

ПСИХОЛОГИЧНИ ОСОБЕНОСТИ ПРИ ПРЕДОСТАВЯНЕТО НА ИНФОРМАЦИЯТА

В ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ ЕМИСИИ НОВИНИ

Мариян Томов1

Изследването обхваща централните информационни емисии на Българската национална телевизия, (БНТ1), като обществен доставчик на медийни услуги, и търговската телевизия bTV. Мониторингът е проведен в период от две години (19/28.03.2010 г. и 19/28.03.2011 г.). Следователно, в историческата времева скала са се състояли тъждествени събития от заобикалящата ни действителност. Те от своя страна, са отразени количествено и качествено, спрямо редакторската политика на съответната медия, психологическите нагласи и очаквания на зрителите, творческото виждане и професионализъм на журналистите или не присъстват в рамките на централните емисии новини. На базата на получените и обработените данни от проучването е разработен общовалиден теоретичен модел, който следват медиите при предоставянето на данните. Направени са генерални изводи и обобщения.

Ключови думи: емисии новини, електронни медии, психология, изследва-не, мониторинг

Новините са този социален рефлектор, който в голяма степен отразява интересите, представите и очакванията на широк диапазон от аудиторията, сегментирана по пол, възраст, местообитание, социален статус и групова принадлежност, като засягат нейните чувства на състрадание, патриоти-зъм, ненавист. Това се дължи на тематичното разнообразие и плурализма на мнения, които по презумпция се предполага, че присъстват в новинар-ските емисии. Неслучайно, социологът Бернард Рошко отбелязва, че нови-ните се отнасят до специфични неща, които са станали известни току-що и които имат отношение към текущите интереси и възгледи на хората, но

1 Мариян Томов – докторант в СУ „Свети Климент Охридски“Адрес за контакти: [email protected]


58


до този момент са били неизвестни или частично известни на общество-то (Roshco, 1975, с. 12). Всички тези фактори обуславят изключителната значимост на новините в сравнение с останалите медийни формати. Това твърдение е подкрепено от проведено изследване на Българския хелзински комитет (2009). Изводите от него са, че основната причина да се гледа те-левизия от повечето хора е желанието да се информират (52,8%), следвано от желанието за забавление (30,8%) и навикът (10,5%).

Технологията за подбора на новините, тяхното количество и качество, обхват, значимост и начин на представянето им на аудиторията, безспорно са основните категории, чрез които средствата за масова информация се стремят да достигнат висок рейтинг, икономически дивиденти, да изградят положителен публичен образ и влияние. Същевременно възникват въпро-сите дали са покрити обществените потребности от разнородна и изчерпа-телна информация? Защитен ли е интересът на малките референтни гру-пи? Отделя ли се достатъчно внимание на културни събития и на достойни за подражание примери, най-вече от подрастващите?

Настоящото изследване цели да изясни каква информация предоста-вят водещите български медии в емисиите новини, кои теми са приоритет-ни, какъв процент от новинарското програмно време се отделя за търговско слово и самопромоции.

Методика на изследването

Изследването е фокусирано върху централните информационни еми-сии на Българската национална телевизия, каналът БНТ1 и bTV. Базира се на извършен мониторинг за периода 19/28 март 2010/2011 г. Наблюдението обхваща близо 2 400 минути новини.

За начало и край на новинарските емисии се счита периодът от показ-ването на телевизионната шапка (например въртящ се глобус на света с отличителен образно-музикален сигнал), до началото на следващото пре-даване.

Поради необходимостта от аналитичен подход са диференцирани 20 категории: Самопромоции, реклами, спорт, времето, здраве, престъпления/криминални, наука/технологии, бизнес/икономика, вътрешнополитически новини, международни новини, светски/шоубизнес, държавна админи-страция, инциденти/катастрофи, Европейски съюз, протести, PR, религия/чествания, култура, трафик и разследване. За да се причисли дадена ин-формация към съответната категория, са анализирани нейния цялостен те-матичен и смислов характер.

Времетраенето на новините е изчислено в минути.

Дискусия и изводи

Анализът на данните от проведеното изследване налага теоретична обосновка на обществените ценности, които до голяма степен определят подбора на новините. В тази насока, още Уолтър Липман пише, че медиите

59

са длъжни да се отнасят с уважение към гледната точка на купуващата ги публика, защото се създават именно за такава аудитория и без нейната под-крепа те не могат да оцелеят (Lippmann, 2001, с. 261). През 1965 г. Йохан Галтунг и Мари Руге развиват тезата на Липман и определят дванайсет фактора, които превръщат събитието в новина (Galtung, Ruge & Holmboe, 1965).

Изследвайки природата на новините, д-р Мария Попова отчита, че тех-ният подбор в новинарските емисии се осъществява чрез използването на различни социологически и маркетингови изследвания. Посредством тях, членовете на аудиторията са запитвани какво съдържание искат да видят и как желаят да го получат. Медиите от своя страна, приемат това влияние в процеса на вземане на решение за информацията, която поднасят. Според Попова, това e по-скоро положителна промяна, защото чрез нея, медийни-те публики могат да оказват по-голямо влияние върху нормите, по които се подготвя новинарското съдържание, а също спомага на медийните компа-нии да си изградят популярност пред аудиторията и съответно да завоюват по-голям пазарен дял и печалба (Попова, 2009).

По повод на тези разсъждения, възникват няколко съществени въпро-са: Какъв ще е крайният новинарски продукт, ако резултатите от проведе-ния сондаж покажат, че минимална част от аудиторията се интересува от международни новини? Трябва ли обществените доставчици на медийни услуги да спазват този пазарно-ориентиран модел при условие, че тяхната функция е да информира не само големите обществени групи, но и раз-нородните по численост, етнос и социален статус? Не трябва ли търгов-ските медии да изпълняват социална роля, като защитават обществената ценностна система?

Проблемът, който се поражда е многомерен. Необходимо е емпирич-ното социологическо изследване да отговаря на следните характеристики – представителност, достоверност, обем, подходящ за изследването метод. Ако разглеждаме радио или телевизия с национален обхват, един от най-подходящите методи за провеждане на проучването е стратифицираният подбор. Генералната съвкупност трябва да е стратифицирана според мес-тоживеенето от една страна, и според възрастта, от друга. Налице са че-тири страти: живеещи в столицата – 14%, в областен град – 28%, в малък град – 25%, в село – 33%. Обемът на извадката е 1000 (представителна за Република България). Тогава тя ще съдържа 140 души от София, 280 от об-ластни градове, 250 от малки градове и 330 от села. Необходимо е и дифе-ренциране по възрастови групи, защото предпочитанията и ценностите на хората, техният мироглед не са устойчиви, а изменчиви величини с течение на времето.

Детайлно Христо Катранджиев е систематизирал и обобщил най-чес-то използваните показатели за сегментиране на телевизионната аудитория (Катранджиев, 2005). Той предлага четири индекса – географски/геодемо-графски, демографски, психографски и поведенски. Всеки от тях се състои от конкретни сегментационни показатели. Може да се твърди, че изведени-те от Катранджиев индикации сегментират не само телевизионната ауди-

Психологични особености при предоставянето на информацията в. . .

60


тория, но в генерална степен са валидни и за ползвателите на останалите средства за масово информиране – печат, радио, интернет, новите комуни-кационни и информационни технологии.

Значителна роля за представителността на извадката имат още въпро-сите, които са зададени (дали са подвеждащи, объркващи, сгрешени или неправилно зададени), къде е извършено самото проучване – на улицата, по интернет, в дома на реципиентите. От значение е дали някой не оказва влияние върху интервюирания, каква е неговата възраст, пол, образование, социален статус. Друг фактор, необходим за акуратността на сондажа е дали фирмата извършваща изследването се ползва с утвърдено реноме в сферата на този тип услуги, дали има нужния опит, персонал и съответни-те технически възможности. При представянето на данните трябва да се включи и границата на допустимост на извадковата грешка в стандарти-те за рутинно представяне на информация при публикуване на сондажи. Това е прилагана практика от Американската асоциация за изследване на общественото мнение и Националния съвет за обществени допитвания в Съединените американски щати от 1969 г. (Crespi, 1996, с. 136).

Професорът по журналистика Джордж Галъп твърди, че заедно с из-вадковата грешка читателят трябва да помни, че формулировката на въпро-сите и практическите трудности при провеждания на изследвания могат да доведат до грешка или изкривяване в резултатите от сондажите на общес-твеното мнение (Crespi, 1996, с.138).

От гледна точка на предпочитанията на обществените групи като част от аудиторията, няма да е погрешно да се твърди, че различните групи предпочитат да следят медията, която най-добре им пасва на изградените до момента установки и стереотипи (Ноел-Нойман, Липман). Често тези стереотипи се свеждат до все по-опростенчески модели от медиите, в стре-межа си да обяснят събитията на възможно най-елементарния език, с цел съобщенията да бъдат достъпни за масовата аудитория. Един от най-ци-тираните съвременни социални психолози Робърт Чалдини обяснява, че автоматизираното, стереотипно поведение преобладава в повечето човеш-ки действия, защото в много от случаите то е най-ефикасната форма на поведение. В други, е просто необходимост. Ние живеем в изключително усложнена от гледна точка на стимулите среда, може да се каже най-бързо променящата се комплексна среда, която някога е съществувала на земята. За да се справим с нея, имаме нужда да съкращаваме процеса на взимане на решение. Не можем, а и никой не иска от нас, да разпознаваме и анали-зираме всички аспекти по отношение на даден човек, събитие и ситуация, на които се натъкваме дори в един и същи ден. Според Чалдини, ние няма-ме нито времето, нито енергията, нито компетентността за всичко това. В замяна се налага много често да използваме нашите стереотипи, набързо да определяме нещата, както можем, съобразно няколко ключови харак-теристики и да реагираме, без да се замисляме, когато се задейства някоя активираща черта (Cialdini, 2005, с.24-25).

Следователно, може да се обобщи, че въпреки хетерогенния характер на аудиторията, като цяло тя не се интересува до толкова от коментарите

61

(анализите, допълнителните факти) около даден спор, а от събитието само по-себе си. Представянето на новините, базирани именно на тази осно-ва, съобразени с масовите обществени тенденции и нагласи (формати като инфотеймънт, бързи, действени новини, новини базирани на свидетели), сподпомагат процеса описан най-точно от Улрих Бек – за „конвергенцията на културните символи и жизнени форми“ (Beck, 2002: 77). Те се подчиня-ват на уеднаквените критерии на масовата и пазарно-ориентираната култу-ра и ценности.

Всичко това обяснява точно защо интересното заглавие в интернет или печатните издания и сензационият начин на съобщаването на „горещите новини“ по радиото и телевизията имат такъв успех в привличането на значителна част от аудиторията. А именно, защото веднага в съзнанието на реципиентите се заражда дадения стереотип за съответното събитие, трансформиран в масовото съзнание от установените и все повече нала-гащи се глобални и пазарни стойности. Колкото по-близък е този стерео-тип до представите на хората, толкова по-устойчив става, затвърждава се и същевременно с това се засилва доверието на отделните реципиенти към медията която разпространява тези ценности. Това обяснява налагането на т.нар. „бързи новини“ („По света и у нас в 100 секунди“ по БНТ1). В тях се разглеждат най-важните теми от деня в рамките на 1-3 мин. Съобщават се фактите без анализи, становища и гледни точки.

Форматът рационализира времето на зрителите, които се информират накратко за основните акценти от деня. Той е насочен към когнитивни-те способности и възприятия. Човек е устроен да помни най-важните и емоционални сведения, изведени на преден план в новината. Латентни в съзнанието му остават маловажните събития, тези които не са успели да привлекат вниманието му. В интернет и печатните издания, потребителите най-често прочитат изцяло темите, които пряко или косвено имат отноше-ние към тях, свързани са с техните установки, емоции, нагласи.

Ето защо, масовата практика на аудиторията е да избира медията, коя-то прави очевидни изводи, популяризира говоренето или писането на дос-тъпен за тях език, вместо да им представя обширни анализи, експертни мнения и коментари. До този извод стигат Майкъл Гюревич и Джей Блум-лър в своето изследване на общественото мнение и политическата кому-никация (Gurevitch & Blumler, 1990, с. 287). Авторите онагледяват стерео-типизацията с думите на генералния директор на американската телевизия NBC, който се изказва относно изборите в САЩ през 1984 г. „Единствено-то нещо което зрителите желаят да знаят за тези избори е кой ще победи“.

При изследването на комуникацията, редица автори (Елизабет Ноел-Нойман, Реймънд Бауър, Брус Смит) твърдят, че въздействието на масо-вите средства се обуславя повече от качествата на публиката, отколкото от съдържанието на средствата.

Приема се, че една и съща комуникация ще има различно въздействие в зависимост от възрастта, пола, интелигентността на получателя, от поли-тическите установки, социалната ситуация, например от фактическата или желаната принадлежност към определени групи, от знанията, представите,


62


очакванията, ценностните системи, психическата стабилност, от настрое-нието – спокойно или възбудено.

Налага се изводът, че качеството на новините за модерното общество представлява показател за неговата социална организация. В най-добрия случай пресата е слуга и страж на институциите. В най-лошия тя е сред-ство, чрез което неколцина използват социалната дезорганизация, за да по-стигнат обществените си цели (Lippmann, 2001, с. 292).

Тези тенденции са в състояние да навредят на демократичните прин-ципи, по които се ръководи съвременното общество. Именно медиите са каналът, който не само сподпомага за формирането на общественото мне-ние, но и е в състояние да го насочва в определена насока. Защото преобла-даващата част от аудиторията получава точно такава информация, каквато медията £ предостави. Възприема информация единствено за онези съби-тия, които репортерите са отразили и по начина, по който те са го направи-ли, а редакторите, от своя страна, обхванали в емисията новини. От друга страна, от начина, по който се представят новините зависи как хората ще разберат дадени процеси и как ще реагират на тях. Автори като Ласуел, Шрам, Де Фльор твърдят, че медиите не само имат социална роля, но и те всъщност представляват инструменти за контролиране на обществената температура. Медиите могат до говорят за дадени проблеми и да премъл-чават за други. Точно това ги превръща в нов тип власт.

Насоките от своя страна се формират от определени зависимости, в които се намират медиите в условията на демокрация. Те варират в край-ностите: обществен, държавен интерес – частен, частнопубличен интерес.

Ето защо, извършеният мониторинг се фокусира върху информацион-ните емисии новини на държавната телевизия БНТ1 и на търговската bTV. Изследването предоставя благоприятна възможност за обективен анализ на едни от най-гледаните телевизионни канали не само в дадена зона на доминиращо влияние (Area of Dominant Influence), но и на територията на Република България като цяло (Schultz, 1991, с.409-411).

Резултатите от мониторинговото проучване показват, че за 2011 г. bTV и БНТ1 са отделили най-много време за международни вести, съответно 10,47 мин. и 11,6 мин. Към тези събития се отличават военните действия в Либия срещу управлението на Муамар Кадафи, революционните процеси в Северна Африка, разрушителното земетресение в Япония и последствия-та от него. Това са и водещите теми в централните информационни емисии новини. Данните за 2011 г. са в тотална опозиция с тези от предходната година, когато интензитетът и значимостта на международните действия не е толкова голям. През 2010 г. търговският оператор е излъчил едва 3,47 мин. средно информации с подобен характер, докато държавната медия 6,13 мин.

Няма да е грешно да се твърди, че националната аудитория не обръща сериозно внимание на събития, случващи се в отдалечените краища на све-та, извън страната в която живеят и от теми, които пряко или косвено не за-сягат техния начин, стандарт и стил на живот. При неочакваното избухване на международен конфликт, извършването на терористичен акт или нача-лото на военни действия, при които са въвлечени или касаят гражданите на

63


Фигура 1. Средна аритметична продължителност на информационните емисии новини на bTV в минути, за категориите с различна тематична насоченост, в периода 19/28 март 2010/2011 г.

– 2010 г. – 2011 г.

– 2010 г. – 2011 г.

Фигура 2. Средна аритметична продължителност на информационните емисии новини на БНТ1 в минути, за категориите с различна тематична насоченост, в периода 19/28 март 2010/2011 г.

64


трета страна, аудиторията започва да следи с особен интерес събитията, да изразява мнение, да реагира по определен начин. Това се случва предимно под влиянието на чувствата и емоциите предопределени от националната съпричастност, състрадателност, тревога, ненавист към агресора, желание за справедливост, за мъст.

Като цяло, пазарно-ориентираните медии отделят повече време в но-вините си на franchise news (избрани новини, местни новини), при които информационните емисии се фокусират върху местни новини (или такива предоставени от местната общност) с цел привличане вниманието на мест-ните зрители, най-често в комбинация със слогани като „новините, които може да видите“ или „в осем на твоя страна (на твоето място). Тематични-ят акцент се поставя върху популярни области като здравето, търговията, родителски проблеми, домашни животни, забавление, криминални новини (Попова, 2009, бр. 2).

Ако този медиен модел е нарушен през 2011 г., то през предходната година (когато на международната сцена е относително спокойно), bTV е изпълнявала ролята на пазарно-ориентирана медия, докато БНТ1 е ин-формирала близо два пъти зрителите по разнородни международни теми. Въпреки некомерсиалния характер на международните вести, редактор-ската политика на държавната телевизията се стреми да е в защита на об-ществения интерес, на отделните социални групи, които се интересуват и търсят подобна информация. От друга страна, ниският процент на между-народните хроники на bTV за 2010 г. е следствие от старателно изучената от медията сегментация на аудиторията и нейните предпочитания. Затова търговският оператор отделя повече време в сравнение с БНТ1 на новини с вътрешнополитически характер, на събития случващи се главно на тери-торията на Република България, предимно с пазарна насоченост. Такива, които пряко или косвено засягат живота на населението, предизвикват чув-ствата и любопитството на зрителите, съдържат сензационен характер или са с развлекателна тематика. Подобни сведения разгледани в централните емисии по bTV са: „Шест хиляди лева заплата искат лекарите“, „Тангото и политиката“, „Арестувани хулигани след гей протест“, „Депутатите си определиха датите за Великденската ваканция“ и др.

От съществено значение обаче е не толкова разликата в стойности-те между двете медии, а дали общественият интерес е защитен, отсъства ли съществена, актуална информация и по какъв начин е интрепретирана. Предполагаем пропуск на значима обществена новина с конфликтен ха-рактер, или нейното изкривено представяне могат да тушират социалното напрежение и да не предизвикат остри реакции от страна на гражданското общество по съответния проблем. Това пък ще е признак, както доказва со-циологиът Райнер Гайслер, че медиите са окупирани от определени елити. Другата вариация, която дава Гайслер е, че се е създала аполитична масова култура, с помощта на пазарни и икономически механизми (Живановски, 2009, с. 39).

Съществено разминаване, през двете календарни години, се наблюда-ва и при икономическите новини. Както е видно от хистограмите (фиг. 1 и

65

фиг. 2), финансовите вести за 2010 г. преобладават в сравнение с остана-лите теми от деня. От 60 мин. новини bTV е показала средно по 9,76 мин., свързани с финансова информация, докато за 54 мин. новини БНТ1 е из-лъчила 7,76 мин. от същата категория. Въпреки че през 2011 г. световната финансова криза не е приключила и пазарът остава динамичен, двата дос-тавчика на медийни услуги са отделили за тази категория 5,71 мин. (bTV) и 2,18 мин. (БНТ1).

Трябва да отчетем, че по-ниският времеви показател относно икономи-ческите вести на медиите, до голяма степен се дължи на високия процент на актуалните световни събития и криминалната хроника. Последният тип новини са привлекателни, нерядко сензационни и способни да предизви-кат редица човешки реакции, чувства и емоции като страх, ненавист, тре-вога, отмъщение, желание за защита. Базирайки се на тези категории, през 2010 г. редакторите на bTV са излъчили средно 8,01 мин. вести с изразен криминален характер, докато стойността на БНТ1 е 4,90 мин. За 2011 г. тези стойности се покачват следователно до 10 мин. и 7,09 мин. Разликите от предходната година могат да се обяснят с безпрецедентния за България опит за въоръжен обир в банкова институция в град Сливен, както и пос-ледвалата заложническа криза. Действията се развиваха в продължение на две денонощия. Това се оказа централна тема в няколко поредни новинар-ски емисии.

В Съединените американски щати криминалните новини имат специ-ално наименование, дадено от продуцента на отдел „Новини“ на локалната телевизия WCCO (Минесота) Джон Лансинг. През 1994 г. той ги нарича „семейно прочувствени новини“, англ. family sensitive news (Silcock, Heider & Rogus, 2007, p. 61). Това е породено не само от факта, че те (криминал-ните деяния) често се случват в модерното общество, а и за това, че някои чисто човешки качества правят престъпленията значително по-привлека-телен материал в сравнение с други теми. Медиите следват практиките: Колкото по-сериозно е правонарушението, толкова по-голям е шансът да се появи в новинарските емисии. И ако няма много новини се отделя по-голямо ефирно време за криминалната хроника (Апостолова, 2010). Спор-но е обаче, дали тази практика отразява реалните цифри на извършените престъпления, дали събитията не се изопачават и хиперболизират, за да се привлече вниманието на аудиторията (Bordiga, Federico & Sullivan, 2009, p. 277–299).

Освен с атрактивното отразяване на криминалните деяния чрез т.нар. „кърваво начало“ (bleed to lead), този тип новини са основание и за теми с продължение. Те най-често се представят на зрителите като самопромо-ции. Значителният им дял може да се възприеме като накъсваща цялостта на новините практика, предизвикваща досада у зрителите. Въпреки това редакторите са изучили детайлно общественото мнение и знаят ефекта на самопромоциите. Те копират добре познатия ни модел на механичния смях по време на забавните сериали, ситкомите. Той също е неприятен за мно-зина, но играе ролята на „социално доказателство“ (Cialdini, 1984). Когато аудиторията се смее (макар и изкуствено записан смях) се предполага, че


5

66


моментът е смешен щом и други го възприемат като такъв. От своя страна, самопромоциите по време на новините задействат любопитството на чове-ка. Със сигурност съществува и корелация свързана с психологията на ди-ференцираната медийна аудитория. Когато се промотира важно за нацията събитие, значимо журналистическо разследване или касаещо дадена соци-ална обществена група, особено ако не е излъчено в подробен репортаж по време на емисията новини, то със сигурност ще привлече вниманието на обществото. Самопромоциите са средството, чрез което се задържа внима-нието на аудиторията към съответната медия и след края на новините.

В тази връзка, от хистограмите прави впечатление средноаритметич-ният сбор на самопромоционалните обявления. Отразените стойности на времевите скали са наполовина по-малки в сравнение с 2010 г. За сметка на това обаче, тези на рекламите и на двете медии за периода 19/28 март 2011 г. са се покачили. Ако условно съберем средните стойности на рекламите и самопромоциите на bTV и БНТ1 с тези на категориите Спорт и Прогнозата за времето ще се получи, че двете телевизии отделят значително време за тях. Сборът им е равен на 20,54 мин. по bTV и 15,38 мин. по БНТ1. Тези не-съответствия се дължат главно на рекламните ограничения за държавните оператори, регламентирани в Закона за радио- и телевизия (чл.89 – чл. 92).

Подобно изследване, проведено в Лос Анжелис, САЩ на 1000 часа местни телевизионни новини дава подобна картина. От 30 мин. за новини средно има 8,30 мин. реклама, 2,30 мин. самопромоция, 3,30 спорт и вре-мето. Останалите 15 мин. се разделят по равно за местни и други вести. Между тях водят хрониките за престъпления (Kaplan & Hale, 2010).

След представянето на резултатите на обществото, американският медиен регулатор взе решение да обсъди доколко спектърът се използва в обществен интерес, каква е ролята на лицензиите и защо се наблюдава засилена медийна консолидация. По този повод членът на американския медиен регулатор FCC Майкъл Копс заяви: „Пазарът продължава да казва „по-голяма печалба, по-голяма печалба“. Така че ако сте на 15% печалба тази година, трябва да достигнете до 20% догодина. Ако пък направите 20% през следващата година, вие се нуждаете от 25% или 30% през след-ващите години или вашият медиен остров ще бъде купен и поставен на сушата на големите консолидирани медии. Какъв ще е резултатът? Рязко намаляване на редакционния екип, уволняване на репортери, затворени журналистически бюра. Знаете ли, че повече от половината наши щати не разполагат с един акредитиран репортер от Капитолий? Как тогава може да се поеме силна отговорност? Разследващите журналисти са застраше-ни видове, и често развлекателните реклами (инфотейнмънт) са наистина необходими за хората, гледащи новините. Някои компании правят това с удоволствие, други с нежелание, но резултатът е един и същ – малко нови-ни и информация, което е сериозно нямо дъно на демократичния диалог, намалена гражданската ангажираност, както и липсата на значим общест-вен контрол и интерес“ (FCC commissioner Michael J. Copps remarks to the future of media workshop public interest in the digital era in Washington, DC, 04.03.2010).

67

С едно от последните изменения на Закона за радио и телевизия в Ре-публика България отпадна забраната за реклама в новините. Според чл. 86, ал. 2 от медийния закон „Филми, създадени за телевизията (с изключение на отделни серии, сериали и документални филми), кинематографични произведения и новинарски предавания могат да бъдат прекъсвани от ре-клама и/или пазар по веднъж за всеки период с програмирана продължи-телност от най-малко 30 минути“ (ЗРТ, чл. 86, ал. 2, Обн., ДВ, бр. 138 от 24.11.1998 г.; изм. и доп., бр. 12 от 12.02.2010 г.). Заличена е предходната норма, че „не се прекъсват за реклама новини, политически и икономиче-ски коментари и анализи, документални филми и детски предавания“ (ЗРТ, чл.83, ал. 2, Обн. ДВ. бр.138 от 24.11.1998 г., изм. ДВ. бр.41 от 22.05.2007 г.). Тази законова норма може да се счита като нарушаваща цялостта на но-вините и съдържанието в тях. Това е поправка, която безспорно гарантира интересите на частния медиен сектор.

Същевременно е необходимо да се отчете и друга тенденция в редак-торската политика на двата доставчика на медийни услуги. Тя е свързана с потребността на аудиторията от културни теми. Акцентът пада предимно върху популярни области като криминалните и международните новини, икономиката, докато минутите за култура за 2010 г. са, съответно за bTV 1,27 и за БНТ 3,21. За 2011 г. медиите показват още по-малка заинтересова-ност към този тип съобщения (bTV 0,82 мин. и БНТ1 2,48 мин.). Отделен е проблемът със значимостта на културните вести, които селективно ни съобщават новинарите.

От изследователски интерес са и данните от категорията Вътрешно-политически новини. През 2010 г. bTV е излъчила 5,41 мин., докато БНТ1 3,85 мин. Телевизиите са си разменили ролите през следващата година (bTV – 2,53 мин., БНТ1 – 6,25 мин.).

Действията на вътрешнополитическата сцена от предходната година, (2010), пораждат по-скоро любопитството на аудиторията. Те са с изразен сензационен и развлекателен характер. Основните щрихи, които журнали-стите са разгледали по време на емисиите новини са: „Шест хиляди лева заплата искат лекарите“, „Тангото и политиката“, „Депутатите си опре-делиха датите за Великденската ваканция“, „Импийчмънт на президента Първанов“ и други. В другата крайност са събитията от 2011 г. Обобщено, те корелират с напрегнатата ситуация в Либия и позицията на България, като член на НАТО и Европейския съюз, относно конфликта.

Еднозначен отговор в случая може да се окаже подвеждащ. Факт е, че редакторите на bTV са предпочели да се концентрират основно към воен-ните действия в Джамахирията, а не толкова да търсят какви ще са евенту-алните последици за България от конфликта.

В сравнителната хистограма прави още впечатление, че bTV използ-ва повече финансови, ресурсни средства и време за журналистически раз-следвания (0,17 мин. за 2010 г. и 2,02 мин. за 2011 г.). В сравнение със своя пазарен конкурент, търговската медия по-добре изпълнява функция си на регулатор на властта.


68


Причините за тези тенденции могат да се търсят в следните обстоя-телства:

- Разследващата журналистика изисква значителен финансов, човеш-ки и технологичен ресурс, професионализъм, време, за да се проучат всички факти около даден казус;

- Силният натиск, който упражняват част от засегнатите лица, срещу които е насочено разследването;

- Централните емисии новини не са основните предавания на двете те-левизии, в които се провеждат журналистически разследвания, но са водещи, особено при съобщаването на обобщените резултати от на-правените разкрития.Може да се обобщи, че моделът на подбор на новините по търговската

телевизия bTV и по обществения оператор БНТ1, (както и медиите в гло-бален мащаб), следва точно определени закономерности. Те са интегрира-ни в човешките потребности, които играят ключова роля за развитието на човешките ресурси и мотивация. Още през 1954 г. американският психо-лог Ейбрахам Маслоу дефинира своята пирамида (йерархия) на човешките потребности (Simons, Irwin & Drinnien, 1987). Тя се състои от пет нива: 1. На най-ниското ниво са физиологическите нужди: за въздух, вода, храна, сън и основните изисквания за поддържане на живота. 2. Нуждата от безо-пасност, сигурност и спокойствие. 3. Социални потребности от одобрение, привързаност и любов. 4. Потребност от уважение, социален статус, при-знание и самоуважение. 5. Потребност от себеутвърждаване (себеактуали-зация) – най-високото и абстрактно ниво в пирамидата.

Маслоу вярва, че потребностите от по-ниските нива са по-силни от тези от по-високите и че всяка потребност от по-ниско ниво трябва да бъде срав-нително добре задоволена, преди да се появи потребност от по-високо ниво.

От свой ред, медиите условно обръщат пирамидата на човешките потребности, дефинирани от Маслоу (фиг. 3). В подредбата на темите в емисиите новини, връх в пирамидата (най-често отразяваните теми) взе-мат събитията, свързани с най-необходимите човешки нужди – основните изисквания за поддържане на живота и здравето или тяхната липса. Това трансформира актуалността на новините в сензационни, от които аудито-рията се вълнува. Защото това касае тяхното собствено оцеляване (пряко или косвено са въвлечени в тях) и/или поради факта, че пораждат човешко-то любопитство и чувства.

В горните две нива на пирамидата попадат международните и вътреш-нополитическите новини, криминалните теми, икономическите вести, информация свързана с трафика, протести, държавната администрация, Европейският съюз. След като са обърнали сериозно внимание на тези ка-тегории, медиите се интересуват от принадлежността на индивидите. Тук се включват репортажи за родовите традиции, празниците и обичаите, от-разяват се събития от обикновения живот на гражданите.

В най-ниските нива на пирамидата медиите се интересуват от успели личности, допринесли за развитието и престижа на страната си – учени, творци, политици, икономисти. Те предават събития на аудиторията, свър-

69

зани с културния и образователния живот на страната, с развитието на нау-ката и технологиите, духовните измерения на обществеността.

Тези закономерности са в зависимост от степента на демократично развитие на страната, стандарта на живот, общовалидните норми. Следо-вателно, колкото по-неразвито и бедно е дадено общество, толкова повече медиите ще разглеждат теми, свързани с човешките потребности от върха на пирамидалната структура, и обратното.

В допълнение, новините на bTV и БНТ1 могат да се определят като силно комерсиализиран продукт, не само поради присъствието на множе-ството новини за престъпления, но и поради обстоятелството, че те отделят значителен процент от времето в емисиите новини за реклами, самопромо-ции, спорт и информация за времето. Единствено рекламните ограничения за държавните доставчици на медийни услуги са причина за по-ниските рекламни стойности на обществената телевизия (Закон за радио- и теле-визия, 2010).

Получените резултати дават основание за продължаването на изслед-ванията за следващи периоди, в които да се проследят още по-пълно тен-


Фигура 3. Политиката на медиите е да отразяват събития, свързани с липсата на най-низ-шите човешки потребности

70


денциите при предоставянето на информацията в телевизионните емисии новини. Това обуславя необходимостта от изработването и прилагането на редица регулативни мерки, чрез които телевизионните новини да гаранти-рат основното право на всички референтни обществени групи от плурали-зъм и обективна информация.

AbstractThe research covers the primetime television broadcasts of the Bulgarian National Television (channel BNT1), public provider of media services, and the commercial Bulgarian television bTV. The monitoring has been carryed out for a period of two years (19/28.03.2010 and 19/28.03.2011). Consequently, the same events took place during the above mentioned period. The events, in turn, are either covered by qualitative and quantitative indices, according to the editorial policy, psychological attitude of the spectators, the creative vision and professionalism of journalists or not covered at all.

The findings of the research enabled to work out a theoretical model which media follow in provision of the news broadcasts. General conclusions have been drawn.Key Words: News Broadcasts, Electronic Media, Psychology, Research, Monito-ring


Алексиева, С. (2008). Пъблик рилейшънс. София, Нов български университет Живановски, Н. (2009). Научни трудове на Русенския университет. Русе, том 48, серия 5.2Катранджиев, Х. (2005). Критерии и показателите за сегментирането на телевизионната

аудитория. София, Годишник на УНСС, Том 2 Креспи, Ъ. (1996). Обществено мнение, сондажи и демокрация, София, Ласуел, Х., Шрам, У., М. Де Фльор & др. (1992). Комуникацията. София, Университетско

издателство „Св. Климент Охридски“Липман, У. (2001). Общественото мнение, София, ЛИКМирчев, М. (2005). Енциклопедичен речник по социология. София, АССА-ММихайлов, С. (1996). Енциклопедичен речник по социология. София, БАНОгилви, Д. (1999). Изповедите на един рекламист. София, Princeps Пенев, В. (1996). Общественото мнение между медиите и властта, между европейските

модели и българските реалности В: Българско медиазнание, 1, СофияРайков, З. (2003). PR – технологията на успеха. София, Дармон Райков, З. (2004). Корпоративен гражданин. София, ДармонСтойков, Л. Пачева, В. (2005). Връзки с обществеността и бизнескомуникации. София,

УНССТай, Л. (2000). Бащата на манипулацията. София, Рой комюникейшънсУайт, Р. (1992). Морално допустими и морално недопустими пропагандни техники, В:

Психотехника на убеждаващото въздействие, София. Чалдини, Р. (2005). Влиянието. Психология на убеждаването, София, Изток-Запад Boorstin, D. (1992). The Image: A Guide to Pseudo-Events in America. New York, Peter Smith

Pub Inc

71

Bordiga, E. Federico, C. & Sullivan, J. (2009). The Political Psychology of Democratic Citi-zenship. Oxford, Oxford University Press

Cotter, C. (2010). News Talk, Investigating the Language of Journalism. Cambridge, Cambridge UniversityPress

Gans, H. (2004). Deciding what’s News. Northwestern University Press Schorr, A. Campbell & Schenk, M. (2003). Communication Research and Media Science inEurope. Berlin, Die Deutsche BibliothekShramm, W. (1973). Men, Messages and Media. Look at Human Communication. New York,

Harper & Row; First Edition

БележкиЗакон за електронните съобщения, Обн. ДВ. бр.41 от 22.05.2007г.; изм. ДВ. бр.27 от 09.04.2010 г.Закон за нормативните актове, Обн. ДВ. бр.27 от 03.04.1973г.; изм. ДВ. бр. 46 от 12.06.2007 г.Закон за радио- и телевизия, Обн., ДВ, бр. 138 от 24.11.1998 г.; изм. и доп., бр. 12 от 12.02.2010 г.

Мариян Томов е редовен докторант по Връзки с обществеността във Фа-култета по Журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са свързани предимно с изследване на имиджа, формите и комуникацията в рамките на най-малката социална единица – семейството; ме-дийната регулация; новите информационни и комуникационни технологии. Авто-рът работи върху дисертационната тема: „Имиджът на българското семейство и социалните медии“. Има публикации (на английски и български език) в научното списание „Медиите на 21 век“. Член е на европейската програма за сътрудничест-во COST.

Mariyan Tomov is a regular PhD student in Public Relations in the Faculty of Journalism and Mass Communications at the Sofia University “St. Kliment Ohridski”. His main research areas are: Family – image, new forms, communication between its members; Media regulation; ICTs. Currently he is working on the PhD dissertation: “The Image of the Bulgarian Family and Social Media”. The author has review publications (in English and Bulgarian) in an online magazine Newmedia21.eu. He is a member of the COST (European Cooperation in Science and Technology), ISO906 “Transforming Audiences, Transforming Societies”.


73

СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ ХАРАКТЕРИСТИКИТЕ-РОЛИ И ХАРАКТЕРИСТИКИТЕ-КАЧЕСТВА

В ПСИХОСОЦИАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ

Боян Василев1

В доклада е застъпена тезата, че водеща характеристика на психосоциалната идентичност е преживяването на чувството за принадлежност към найзначимата за субекта група (групата на връстниците, професионална общност, етнос, нация). Чрез емпирично изследване, обхващащо 62 студенти от I, II и IV курс, специалност Психология в Пловдивския университет, са измерени ранговите тегла на 15 различни характеристики, отнасящи се към идентичността. Установява се повисока субективна значимост на характеристикитероли в сравнение с характеристикитекачества. Същевременно високата рангова позиция на характеристиката „Аз съм верен на своите приятели“ преценяваме като потвърждение на нашата изходна теза. Съотнесени с концепцията на Дж. Маршиа за статусите на идентичността, емпиричните данни хипотетично говорят, че сред лицата от изследваната извадка преобладават статусите на „дифузия“ и „предрешена идентичност“ в сравнение със статусите „мораториум“ и „изградена идентичност“.

Ключови думи: психосоциална идентичност, принадлежност, характерис-тики на идентичността, роли, качества.

Класическото разбиране за идентичността

Терминът ,,идентичност“ обединява теориите на дълбинната психоло-гия, когнитивната психология и психологията на Его то. Ранният фрой-дизъм игнорира важната роля на Его то, което Ериксън счита за „избира-телно, интегриращо, последователно и упорито, играещо главна роля във

1 Боян Василев – студент в СУ „Св. Климент Охридски“ Адрес за контакти: [email protected]


74


функционирането на личността /Ериксън, 1964, цит. по: Байчинска и др., 2009/. Концепцията за идентичността обхваща психологията, социология-та и историята. Имайки предвид сложността на проблема за идентичност-та, Ериксън дава многозначно определение.

Ериксън разглежда следните аспекти на идентичността:1. Индивидуалността е съзнателното усещане на собствената уникал-

ност и собственото отделно съществуване; 2. Тъждествеността и целостта е усещане за вътрешна тъждественост,

за връзката между това, което човек е бил в миналото и това, което би след-вало да стане в бъдеще; усещането за това, че животът има съгласуваност и смисъл.;

3. Единството и синтезът е усещане за вътрешна хармония и единство, синтез на собствените образи и детски идентификации в осмислено цяло, което поражда усещането за хармония;

4. Социалната солидарност е усещане за вътрешна солидарност с иде-алите на обществото и подгрупите в него, усещане за това, че собствената идентичност има смисъл за уважаваните от дадения човек хора и че тя съответства на техните очаквания и възприятие.

Също така Ериксън подчертава, че развитието на чувството за иден-тичност има както психологически, така и социален аспект.

5. Развитието на чувството за идентичност е основано в частност на вярата в тъждествеността и целостността на мирогледа на други хора, чие-то мнение за определения човек е съществено и той го споделя;

6. Независимо от това, че многото аспекти на търсене на идентич-ността се отнася към съзнателните процеси, водеща роля може да играе и несъзнателната мотивация. В такъв случай острото усещане за ранимост може да се смени с внезапна надежда за успех;

7. Усещането за идентичност не се развива без определени физиче-ски, психически и социални условия (описани от Ериксън). Появата на чувството за идентичност не трябва да се забавя, тъй като развитието на следващите стадии зависи пряко от него. Психологическите фактори могат да удължат кризата в този период, когато човек се опитва да приспособи своите уникални способности към съществуващите в обществото възмож-ности. Социалните фактори и историческите изменения също така могат да отдалечат възникването на зрелостта;

8. Затвърдяването на чувството за идентичност зависи от събития в миналото, настоящето и бъдещето. Първо, още по време на своето детство човек трябва да придобие ясно усещане за идентификация. Второ, избо-рът на възрастния човек на професионални идентификации трябва да бъде реалистичен и да съответства на съществуващите възможности. И накрая, възрастният човек трябва да бъде уверен, че избраните от него роли ще бъдат жизнено способни в бъдеще, независимо от неизбежните промени както в самия човек, така и в заобикалящия го свят /Ериксън, 1980, цит. по: Байчинска и др., 2009/.

„Да бъдеш такъв, „който може да ходи“, става една от многото стъпки в детското развитие, която чрез съвместното осъществяване на физическо-

75

то усъвършенстване и културния смисъл, на функционалното удоволствие и социалното признание допринася за реалистичното самоуважение“ /Ериксън, 1996, с. 76/.

Прохождащото дете започва постепенно да добива представа за себе си благодарение на промените, случващи се с него. Макар и на такава крехка възраст, детето осъзнава значимостта на събитието, осъзнава, че то го прави част от един по-голям свят, светът на ходещите, свят, в който му предстои да живее и да се развива. Отъждествявайки се вече като един от тях, детето доизгражда, макар и все още крехката и недостатъчна пред-става за себе си, и поетапно започва да формира своя образ, представящ го сега и занапред пред другите. Това ясно показва, че формирането на идентичността започва още от ранна детска възраст именно чрез чувството за принадлежност. Да бъдеш част от групата на ходещите и да разбираш, че другите те отнасят към тази група изглежда като първа стъпка към са-моосъзнаването и изграждането на психосоциална идентичност у малкото дете.

В миналото голяма част от децата са приемали ролите на своите ро-дители и по този начин са добивали техните навици, отношения и функ-ции много рано. Професията и призванието са се интегрирали в живота на семейството. В наше време ценностите и социалните роли непрекъснато се изменят. Децата не само не наследяват ролите на своите родители, но и самите ролеви модели в живота на възрастните постоянно се изменят. Юношеските идентификации и детският опит са явно недостатъчни за раз-решаването на задачи, свързани с избора на кариера и професия.

Ериксън подчертава, че усещането за позитивна и негативна иден-тичност могат да се смесят. Негативната идентичност може да включи по-ведение и отношения, за които човек е бил наказан или са предизвикали чувство за вина. Например, това може да бъде интегрирането на образа на чичото или приятеля, който минава за алкохолик или неудачник.

Ериксън също така концептуализира идентичността в психосоциален план, отбелязвайки ролята на историческата, културната и социал ната сре-да, както и на биологическите възможности и индивидуал ните потребно-сти на индивида /Ериксън, 1996/. На социално рав нище чувството за иден-тичност свързва индивидуалните избори във функционално единство. В индивидуален план психосоциалната идентичност означава реалистична Аз-концепция, която включва физическо, емоционално, когнитивно и со-циално овладя ване на средата и същевременно с това признание от стра-на на социума. Индивидите с изградена идентичност се саморефлексират като свързани с другите и същевременно с уникална индивидуал ност /Сил-гиджиян, 1998/.

За да изгради идентичността си, тийнейджърът трябва да пре мине пе-риод на изпробване на нови начини на мислене и поведе ние, различни от тези през детството, които да му помогнат да на мери мястото си в социума. В процеса на проблематизиране се пра ви изборът на ценности и възгледи и юношата се самоопределя. Юношите с изградена идентичност имат ви-сока самооценка и до статъчно ресурси да се справят с поставените задачи.

Съотношението между характеристиките. . .

76


Дифузията на идентичността означава, че юношата е изпробвал различни възмож ности, но не е направил своя избор или още не е изследвал възмож-ните алтернативи. Лицата в дифузия са с ниска самооценка и соци ални умения. В някои случаи, дифузията на идентичността може да намери из-раз в изграждането на „негативна идентичност“, която представлява со-циално нежелано самоопределяне. Ериксън посоч ва, че всеки човек има и негативна идентичност — това е сборът от всички идентификации и фраг-менти на идентичността, които по тиска в себе си като нежелани

Емпиричните изследвания на идентичността

Ериксън не предвижда идентичността да бъде изследвана емпирично и поради това не операционализира понятието. Американският изследова-тел Джеймс Маршиа създава концепция, която позволява да бъдат органи-зирани и осмислени емпиричните данни. В своите изследвания той прила-га метода на полуструктурираното интервю. Маршиа разширява концеп-цията на Ериксън, добавяйки една втора дименсия, отразяваща процеса на търсене и из пробване на алтернативи. Така вече се разграничават четири статуса на идентичността: предрешена идентичност, изградена идентич-ност (те се характеризират с висока определеност), мораториум и дифузия на идентичността (те се характеризират с ниска или липсваща определе-ност) / Байчинска и кол., 2009; Бакрачева, 2009/.

М. Бакрачева предлага оригинален замисъл: да бъде приложен чети-ристатусният модел на Дж. Маршиа и при операционализирането и оце-няването на психосоциалното развитие и в следващите по-късни стадии на епигенезата, да бъдат съотнесени статусите на идентичността с равнището на психично благополучие при юношите. По този начин би могло да се диагностицира не само постигнатият успех от дадения субект в разрешава-нето на възрастово-личностните кризи, но и да се типизира дадената зряла личност по дименсиите лична активност и ангажираност срещу пасивност в зряла възраст и всичко това да се положи в основата на психотерапевтич-на програма /Бакрачева, 2009 /.

Нашият изследователски подход се основава на следното: при описа-нието на преживяването на идентичността си, субектът може да прибегне към различни свои характеристики. В известния текст на М. Кун и Т. Мак-партланд „Кой съм аз“ се разграничават и оценяват два вида отговори-ха-рактеристики: роли и качества. Авторите на теста приемат характеристи-ките-роли за проява на по-ниско равнище на самопознание (те обикновено или по-често са социално предрешени) и поради това ние считаме, че таки-ва отговори свидетелстват за по-неопределените модуси на идентичността (мораториум и дифузия). Докато отговорите-качества можем да считаме за продукт на целенасочено самопознание, за признак на неговото по-висо-ко равнище и ще приемем, че те свидетелстват за постигната (изградена) идентичност /по: Kuhn, McPartland, 1954/.

77

Изследване на съотношението между характеристиките-роли и характеристиките-качества

Целта на емпиричното изследване е да установим субективната зна-чимост на различните характеристики в структурата на психосоциалната идентичност, като съотнесем мястото на характеристиките-роли и харак-теристиките-качества в нея, чрез субективната оценка, която им дават из-следваните.

Основната изследователска задача е установяването на статусите на идентичност, изведени от самооценъчните отговори на изследваните лица.

Организация и методика на изследването

Изследвани са 62 студенти от I, II и IV курс, специалност Психология в Пловдивския университет. В създадена от нас специална анкетна карта /Василев, Василев, 2010, с. 445/ са представени 14 различни характерис-тики, имащи отношение към идентичността (в табл. 1 те са в реда, в кой-то са ги ранжирали изследваните). Изследваните трябва да ги оценят чрез приписване на рангово тегло от 1 до 10, което е количествен израз на пре-живяването на тези характеристики. Получените резултати (усреднените рангови тегла) са представени в табл. 1.

Резултати

От табл. 1 ясно се вижда, че изследваните лица придават повече тежест на отговорите-роли, отколкото на отговорите-качества. Както вече споме-нахме, отговорите-роли говорят за по-ниско равнище на самопознание и анализ на идентичността. Сред тях най-високо рангово тегло притежават именно тези, които са биографична даденост, не изискват почти никакъв анализ, а са зададени по-скоро сами по себе си (мъж-жена, роден в..., жи-вея в...). Наблюдава се известна тенденция на, първо място, изследваните да посочват принадлежността си към най-голямата от групите – тази на техния пол, после следва националната група, тази на населеното място и т. н. Това потвърждава твърдението, че изследваните студенти избягват по-задълбо-ченото анализиране на своята идентичност, придавайки тежест на очевид-ните и сигурни факти. Което можем да интерпретираме като свидетелство, че изследваните от нас млади хора пребивават в „статичните“ или „пасив-ни“ статуси на идентичността – дифузия и/или предрешена идентичност.

Отговорите-качества от своя страна имат по-ниски субективни оценки, което показва, че изследваните лица все още не са преживяли тези страни на своята идентичност, не са ги анализирали и респективно не са ги вклю-чили в състава на идентичността си. Въпреки по-ниските рангови тегла на отговорите-качества, сред тях има един отговор, който значително превъз-хожда другите и това се наблюдава особено при първокурсниците. Това е отговорът „Аз съм верен на приятелите си“. Високата позиция на този отговор показва, че сред по-стойностните отговори – отговорите-качества, на водещо място е чувството за принадлежност.


78


Таблица 1. Усреднени рангови тегла

Отговори – роли Отговори - качества I курс

II курс

IV курс ∑ I

курс II курс

IV курс ∑

Аз съм мъж/жена

9,1

10

9,3

9,3

-

-

-

-

Аз съм българин/турчин/албанец и др. 8,2 9,2 8,9 8,6 - - - -

Аз съм роден в...,живея в.... 8,5 8,3 8,4 8,4 - - - -

Аз съм гражданин на Р. България 7,5 8,0 8,6 8,0 - - - -

Аз съм студент от 1/2/3 група на...курс, спец. Психология

7,8 7,1 8,3 7,8 - - - -

Аз съм студент/ка в ПУ 7,7 7,9 7,6 7,7 - - - -

Аз съм висок/нисък, слаб/пълен 7,8 7,7 7,0 7,5 - - - -

Аз съм верен на приятелите си - - - - 9,3 9,0 8,7 9,0

Аз съм честен - - - - 8,4 8,1 8,4 8,3

Аз умея да отстоявам интересите си - - - - 7,9 7,2 7,7 7,7

Аз съм умен - - - - 7,6 7,2 7,7 7,6Аз разчитам в живота главно на себе си - - - - 7,7 6,7 7,5 7,5

Аз съм бъдещ известен психолог - - - - 7,0 6,1 5,9 6,5

Аз съм бъдещ известен ръководител - - - - 6,2 6,3 5,7 6,0

∑ 56,6 58,2 58,1 57,3 54,1 50,6 51,6 52,6

Х 8,1 8,3 8,3 8,1 7,7 7,2 7,3 7,5

Тези данни се съгласуват с мнението на Е. Ериксън, че успешният из-ход от кризата на юношеския период е свързан с придобитото положително качество вярност (според Ериксън това е „способността на подрастващия да бъде верен на своите превързаности и обещания въпреки неизбежните противоречия в неговата система от ценности. Така верността се оказва крайъгълен камък на юношеската идентичност /Хьелл, Зиглер, 1997/.

Обобщение

1. Данните, получени в емпиричното изследване, потвърждават наше-то очакване (без претенциите за общовалидност), че изследваните студен-

79

ти не проявяват активност в търсенето или изграждането на психосоциал-ната си идентичност, намират се в своеобразна изчаквателна позиция (най-близка до статуса дифузия), като се описват преди всичко със зададени характеристики (напомнящи за статуса предрешена идентичност).

2. Открояващата се висока рангова стойност на отговора „Аз съм ве-рен на своите приятели“ свидетелства, че в генезиса на личностната иден-тичност чувството за принадлежност по един своеобразен начин изпълня-ва ролята на водещ механизъм във формирането на останалите аспекти на идентичността.

Abstract In this report the main thesis that a leading characteristic of psychosocial identity is the experience of a sense of belonging to the most important group for the subject (the group of the peers, professional community, ethnicity, nation). Through empirical study involving 62 students of I, II and IV course, specialty Psychology in the University of Plovdiv, were measured the ranks weights of 15 different characteristics relating to identity. It establishes a higher subjective importance of the characteristicsroles compared to the characteristicsqualities. However, the high rank position of the characteristic «I am loyal to my friends” we estimate as a confirmation of our initial thesis. Correlated with J. Marshia’s concept of identity statuses, empirical data suggests that among the studied persons dominates the status of «diffusion» and «foreclosed” compared to the status “ moratorium” and “axchieved identity”, which will be empirically studied.Key words: psychosocial identity, belonging, identity characteristics, roles, qualities


Байчинска, Кр., М. Бакрачева, С. Савова /2009/. Статуси на психосоциална и национална идентичност, ценности и психично благополучие в юношеска възраст. С., Акад. изд. „Марин Дринов“.

Бакрачева, М. /2009/. Идентичността в три стъпки (Статуси на идентичност и интимност, удовлетвореност от живота и щастие в зряла възраст). С., „Парадигма“

Василев, В., Б. Василев /2010/. Психосоциалната идентичност като теоретичен проблем на психологията, нахуманитаристиката и като проблем на възпитателната практика. – Приложна психология и социална практика. Научна конференция. Варна, Универ-ситетско издателство на ВСУ „Черноризец храбър“

Ериксън, Е. /1996/. Идентичност: младост и криза. С., „Наука и изкуство“.Силгиджиян-Георгиева, Х. /1998/. Аз-концепция и психосоциална идентичност. Жизне-

ният преход към зрелостта. С., Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“. Хьелл, Л., Д. Зиглер /1997/. Теории личности. С.-Петербург, „Питер“.Kuhn, M. H., T. S. McPartland /1954/: An empirical investigation of self attitudes. – American

Sociological Review, Vol. 19, N. 1.


80


Боян Василев e завършил бакалавърска степен по психология в ПУ „Паисий Хилендатски“. В момента следва магистратура Детско-юношеска психология в СУ ,,Св. Климент Охридски“. Интересите му са в областта на личностовата про-блематика и по-точно психосоциалната идентичност. Участвал е в научни конфе-ренции и има две публикации.

Boyan Vasilev had his bachelor‘s degree in psychologie in the university of Plovdiv “Paisiy Hilendarski”. He is having his master’s degree in developmental psychology in the university of Sofia “The St. Clement of Ohrid”. His interests are in the field of personality problems, mostly in psychosocial identity. He has participated in scientific conferences and has two publications.

81

СУБЕКТИВЕН И МЕДИЕН ИДЕАЛ ЗА ТЯЛО И НЕГАТИВНИ ЕМОЦИИ КЪМ ТЯЛОТО: ПРЕДВИЖДАНИЯ НА ТЕОРИЯТА

ЗА АЗ-НЕСЪОТВЕТСТВИЕТО

Анна Александрова-Караманова1

В последните години, литературата върху образа за собственото тяло все повече акцентира върху значителния потенциал на теорията за Азнесъответствието (Higgins, 1987) да обясни механизмите на формиране на негативен образ за собственото тяло и механизмите на влияние на медиите върху образа за тялото. Докладът представя резултати от изследване с 308 момичета и 299 момчета в юношеска възраст. Анализирани са несъответствията между актуално възприето тяло и субективен идеал за тяло и между актуално възприето тяло и медиен идеал за тяло, и връзките на тези несъответствия със специфични негативни емоции към собственото тяло според предвижданията на теорията за Азнесъответствието (неудовлетвореност, срам и неудобство от собственото тяло).

Ключови думи: образ за собственото тяло, медиен идеал за тяло, негатив-ни емоции, теория за Аз-несъответствието.

Образът за собственото тяло е мултидименсионален конструкт, кой-то включва перцептивен и атитюден компонент и обхваща възприятието и мислите, чувствата и действията на човека към собственото му тяло, най-вече към (привлекателността на) външния му вид (Cash & Pruzinski, 1990; Grogan, 2000). Образът за собственото тяло е важна част от Аз-идентичността и самооценката (Jade, 2002). Социокултурната перспектива към образа за собственото тяло разглежда привлекателността като цен-ност на културно равнище, което влияе върху приемането й за ценност на индивидуално равнище. Характеристиките, които дефинират тялото като привлекателно, се определят от културата. Доминиращите идеали за тяло варират между културите, както и в рамките на една култура между раз-личните подгрупи и според историческото време (Jackson, 2002). В съвре-менните благоденстващи западни култури, доминиращият идеал е слабо


6

82


женско тяло, с акцент върху слаби бедра и ханш (често с поднормено тегло) и не много пълно (мезоморфно) мъжко тяло с добре развита мускулатура (понякога постижима само с помощта на анаболни стероиди) – мускулеста фигура с формата на „V“, с акцент върху големи бицепси, широк гръден кош и рамене, и с тънка талия (Grogan, 2000, 2008; Jackson, 2002; Morrison, Morrison, & McCan, 2006).

Нереалистичността на стандартите за привлекателност е причина те да не могат да бъдат постигнати от по-голямата част от индивидите, кое-то е свързано с преобладаваща неудовлетвореност от собственото тяло и вероятно ангажиране с поведения, насочени към промяна на теглото и формата на тялото. Основните социокултурни източници на влияние са семейството, връстниците и медиите, като особено внимание се отделя на ролята на медиите като ключов фактор в комуникирането и подкрепя-нето на културните стандарти за красота (Thompson, Heinberg, Altabe, & Tantleff-Dunn, 1999; McCabe & Ricciardelli, 2001; Gleeson & Frith, 2006). Неудовлетвореността от собственото тяло се счита за нормативна при момичетата и жените (Rodin, Silberstein, Striegel-Moore, 1985; Levine & Smolak, 2002). При тях най-честите поведенчески стратегии са спазването на диета за отслабване (също считано за нормативно), както и по-екстрем-ни практики, насочени към редуциране на теглото, като приемането на хап-чета за отслабване или слабителни, гладуването, предизвиканото повръща-не (свързани с хранителните разстройства анорексия и булимия нервоза) (Александрова-Караманова, 2008; Grogan, 2008; McCabe & Ricciardelli, 2001; Newmark-Sztainer et al., 1999). При момчетата и мъжете най-чести-те поведенчески стратегии са физическите упражнения (вкл. развиването на зависимост от физически упражнения), прилагане на специални храни-телни режими, приемането на хранителни добавки (например протеини) и анаболни стероиди (свързани със злоупотреба с анаболни стероиди, с психичното разстройство мускулна дисморфия) (Grogan, 2008; Cafri, van den Berg & Thompson, 2006; McCabe & Ricciardelli, 2001; Newmark-Sztainer et al., 1999).

Общите процеси на глобализация, на уестърнизация и особено на глобалното проникване на западно медийно съдържание са в основата на разпространението на западните идеали за тяло и свързаните с тях пове-денчески практики в глобален мащаб (в развитите общества) (Nasser, 1997; Swami et al., 2010; Becker et al., 2002; Frederick et al., 2007).

Теорията за Аз-несъответствието (Higgins, 1987) се фокусира върху несъвместимостта на различни убеждения за Аз-а и произтичащите от тях специфични емоционални реакции. Според Хигинс съществуват три ос-новни области на Аз-а – актуален Аз, идеален Аз и Аз, какъвто трябва да бъде, които могат да бъдат разглеждани в зависимост от гледната точка на Аз-а и от гледната точка на значим друг (родители, връстници, роман-тичен партньор). В резултат на комбинацията на трите области на Аз-а с двете отправни точки се получават шест типа репрезентации на състояни-ето на Аз-а, като актуален Аз/собствена гледна точка и актуален Аз/гледна точка на значим друг представляват Аз-концепцията. Останалите четири

83

репрезентации Хигинс нарича „Аз-насоки“ (self-guides) – ръководещи Аз-а стандарти или придобити указания за съществуване. Според теорията за Аз-несъответствието, хората са мотивирани да постигнат състояние, в кое-то Аз-концепцията съответства на релевантните за личността Аз-насоки. Несъответствието между актуалния Аз и идеалните Аз-насоки поражда чувства на тъга, разочарование, обезкураженост (в регистъра потиснатост/депресия). Несъответствието между актуалния Аз и трябва Аз-насоките поражда чувства на изнервеност, напрегнатост, тревожност (в регистъра възбуда/тревожност). Интензивността на съответните емоции зависи от степента на несъответствието. Релевантни на изследванията в областта на образа за собственото тяло са несъответствията между актуален Аз/собст-вена гледна точка и идеален Аз/собствена гледна точка (несъответствието актуално тяло-субективен идеал за тяло) и между актуален Аз/ собствена гледна точка и идеален Аз/гледна точка на значим друг (несъответствието актуално тяло-идеал за тяло според родителите, връстниците, медиите). Несъответствието актуален-идеален Аз от собствена гледна точка е свър-зано с емоциите разочарование и неудовлетвореност, а несъответствието актуален Аз/собствена гледна точка и идеален Аз гледна точка на значим друг – с емоциите срам и неудобство.

От теорията за Аз-несъответствието произтичат силуетните методи за изследване на образа за тялото, чиято основна функция е оценка на възприетото актуално тяло и идеалното тяло, като несъответствието меж-ду тези две измерения се интерпретира като мярка за изпитваната неудо-влетвореност от собственото тяло (Grogan, 2008; Gleeson & Frith, 2006; Thompson & Gray, 1995). Използвахме „Скала за ранжиране на силуети“ (Thompson & Gray, 1995), която включва 9 фигури, вариращи по ниво на пълнота, при момичетата, и 12 изображения от компютризирания тест за образа за тялото „Соматоморфна матрица“ (Gruber, Pope, Borowiecki, & Cohane, 1999), които варират едновременно по 3 степени на пълнота и 4 степени на мускулатура, при момчетата. В проучването участваха 607 уче-ници от три столични училища на възраст 11-19 г., 308 момичета (50.7%) и 299 момчета (49.3%), които оцениха силуетите във връзка с възприетия от тях медиен идеал за тяло (най-често срещани в медиите мъжки и женски тела), субективния им идеал за тяло и възприетото актуално тяло. Емоциите „неудовлетвореност“, „срам“ и „неудобство“ по отношение на собственото тяло са изследвани като част от субскала „Афект“ на Скала „Загриженост за теглото и формата на тялото“ (Davis, 1996) (напр. „Чувствам се неудобно от теглото или формата на тялото си“); неудовлетвореността е изследвана и самостоятелно като самооценена удовлетвореност от собственото тяло.

Целта на изследването е да провери доколко несъответствието меж-ду възприетото актуално тяло и субективния идеал за тяло е свързано с чувството на неудовлетвореност от собственото тяло, и доколко несъот-ветствието между възприетото актуално тяло и медийния идеал за тяло е свързано с чувствата на срам и неудобство от собственото тяло; също така, доколко споменатите несъответствия са предиктори на специфичните емоции, както предвижда теорията за Аз-несъответствието. Очакваме да

Субективен и медиен идеал за тяло и. . .

84


установим силна връзка между чувството на неудовлетвореност от собст-веното тяло и несъответствието между актуално и идеално тяло – тази за-висимост е аксиоматична за литературата върху образа за собственото тяло и е потвърждавана многократно в различни изследвания (специално във връзка с теорията за Аз-несъответствието от Kowner, 2004; Anton, Perri & Riley, 2000; Halliwell & Dittmar, 2006; Szymanski & Cash, 1995). По отно-шение на рядко изследваното несъответствие между възприетото актуално тяло и медийния идеал за тяло предполагаме връзката му с чувствата на срам и неудобство от собственото тяло така, както предвижда теорията за Аз-несъответствието. Чувството на срам от тялото е във фокуса на изслед-ванията на феминистичната перспектива за изучаване на образа за собст-веното тяло, като се счита, че то произтича от непостигането на културните стандарти за тяло (McKinley, 2002). Предполагаме обаче, че обратно на предвижданията на теорията за Аз-несъответствието, всяко от несъответ-ствията не е свързано само с конкретна специфична негативна емоция, а общо с преживяването на негативен афект по отношение на собственото тяло. Критики и емпирични доказателства за неспицифичност на негатив-ните емоции, свързани с дадено несъответствие, се срещат и в литерату-рата. Специално по отношение на образа на собственото тяло, Маккинли (McKinley, 2002) например, установява високи корелации между срама и неудовлетвореността от собственото тяло, като и двете емоции са свързани с непостигането на културните стандарти за тяло.

Проведеният корелационен анализ (табл. 1) показа, че при момичетата и двете несъответствия корелират в умерена или значителна степен и с че-тирите емоции, изпитвани към собственото тяло. Колкото по-голямо е не-съответствието между актуалното тяло и субективния или медийния идеал за тяло (колкото повече момичетата трябва да намалят теглото си, за да се доближат до слабия идеал), толкова по-силни са чувствата на неудовлет-

Таблица 1. Корелации между несъответствията актуално тяло – субективен идеал и акту-ално тяло – медиен идеал и чувствата на неудовлетвореност, срам и неудобство от собст-веното тяло

Неудовлетво - реност от те-глото или фор-мата на тялото

Самооценена удовлетво-реност от тялото

Срам от теглото или формата на тялото

Неудобство от теглото или формата на тялото

Несъответствие актуално тяло – субективен идеалМомичета –.396** .511** –.394** –.440**Момчета – пълнота –.140* .225** –.110 –.077Момчета – мускулатура .067 –.202** .144* –.037Несъответствие актуално тяло – медиен идеалМомичета –.334** .455** –.297** –.282**Момчета – пълнота –.221** .197** –.178** –.128*Момчета – мускулатура .143* –.167** .175** .049

** корелацията е значима при р<0.01; * корелацията е значима при р<0.05.

85

вореност, срам и неудобство от собственото тяло. При момичетата, връз-ките на емоциите с несъответствието актуално тяло-субективен идеал са по-силни. При момчетата, несъответствията също корелират и с четирите емоции, като наблюдаваните корелации са значително по-слаби, отколкото при момичетата. Чувството на неудобство от собственото тяло е значимо свързано единствено с несъответствието актуално тяло – медиен идеал по отношение на пълнотата (слаба корелация на ниво на значимост р=0.036), докато връзките на другите две емоции с несъответствията са значими във всички с изключение на два случая. Оказва се, че при момчетата по-силни са връзките на емоциите с несъответствието актуално тяло-медиен идеал.

Отнесени към теорията за Аз-несъответствието резултатите показват, че несъответствията между актуалното тяло и субективния идеал за тяло и между актуалното тяло и медийния идеал за тяло действително са свърза-ни с изпитването на емоциите неудовлетвореност, срам и неудобство към собственото тяло. Предвиждането на теорията за Аз-несъответствието за връзка на всяко едно от несъответствията със специфични негативни емо-ции обаче не се потвърждава. Интересен резултат е, че при момичетата негативният афект към собственото тяло е свързан в по-голяма степен с несъответствието на актуалното тяло със субективния идеал за тяло, а при момчетата – с несъответствието на актуалното тяло с медийния идеал за тяло.

Хипотезата, че дадено несъответствие поражда специфични негатив-ни емоции към собственото тяло, беше проверена с помощта на бинарен логистичен регресионен анализ, метод Enter (табл. 2).

За проверка на хипотезата сред момичетата бяха тествани четири мо-дела, в които независимите променливи са несъответствието между акту-алното тяло и субективния идеал за тяло и несъответствието между акту-алното тяло и медийния идеал за тяло при момичетата, а като зависима променлива във всеки един от моделите беше включена една от четирите изследвани емоции. И в четирите модела само несъответствието между ак-туалното тяло и субективния идеал за тяло значимо предсказва всяка една от четирите емоции. С нарастване на несъответствието между актуалното тяло и субективния идеал за тяло нараства и вероятността за изпитване на обща неудовлетвореност от собственото тяло, на неудовлетвореност от теглото или формата на тялото, на срам от теглото или формата на тялото и на неудобство от теглото или формата на тялото (несъответствието по отношение на пълнотата е отрицателна стойност, тъй като стремежът към идеала отразява намаляване теглото на актуалното тяло).

Аналогично, за проверка на хипотезата сред момчетата бяха тества-ни четири модела, в които независимите променливи са несъответствието между актуалното тяло и субективния идеал за тяло (поотделно по изме-ренията пълнота и мускулатура) и несъответствието между актуалното тяло и медийния идеал за тяло (поотделно по измеренията пълнота и мус-кулатура), а като зависима променлива във всеки един от моделите беше включена една от четирите изследвани емоции. И в четирите модела всяка една от четирите емоции е значимо предсказана от несъответствието меж-


86


ду актуалното тяло и медийния идеал за тяло по отношение на мускулату-рата. С нарастване на несъответствието по отношение на мускулатурата между актуалното тяло и медийния идеал за тяло нараства и вероятността за изпитване на обща неудовлетвореност от собственото тяло, на неудо-влетвореност от теглото или формата на тялото, на срам от теглото или формата на тялото и на неудобство от теглото или формата на тялото (не-съответствието по отношение на мускулатурата е положителна стойност, тъй като стремежът към идеала отразява увеличаване мускулатурата на ак-туалното тяло). Също така, неудобството от теглото или формата на тялото е предсказано и от несъответствието между актуалното тяло и субективния идеал за тяло по отношение на мускулатурата, като с нарастване на несъ-

Таблица 2. Влияние на несъответствията актуално тяло – субективен идеал за тяло и ак-туално тяло – медиен идеал за тяло върху чувствата на неудовлетвореност, срам и неудоб-ство от собственото тяло – бинарен логистичен регресионен анализ

Независима променлива

Зависима променлива В Sig. Exp (B)

МО

МИ

ЧЕ

ТА

несъответствие актуално – идеално тяло

самооценена удовлетвореност от тялото

–.991 .000 .371


неудовлетвореност от теглото или формата на тялото

–.727 .000 .483


срам от теглото или формата на тялото

–.895 .000 .409


неудобство от теглото или формата на тялото

–1.036 .000 .355

МО

МЧ

ЕТА

несъответствие актуално тяло – медиен идеал мускулатура

самооценена удовлетвореност от тялото

.425 .028 1.530

несъответствие актуално – идеално тяло пълнота

–.849 .030 .428


неудовлетвореност от тег-лото или формата на тялото

.434 .013 1.544


срам от теглото или формата на тялото

.331 .034 1.393

несъответствие актуално тяло – медиен идеал мускулатура неудобство от теглото или

формата на тялото

.453 .015 1.573

несъответствие актуално – идеално тяло мускулатура

–.475 .028 .622

87

ответствието между актуалното тяло и субективния идеал вероятността за изпитване на неудобство от тялото намалява. Самооценената неудовлет-вореност е предсказана и от несъответствието между актуалното тяло и субективния идеал за тяло по отношение на пълнотата, като с нарастване на несъответствието между актуалното тяло и субективния идеал за тяло вероятността за неудовлетвореност от тялото се повишава.

На основата на регресионния анализ можем да направим следните изводи: несъответствията между актуалното тяло и субективния идеал за тяло и между актуалното тяло и медийния идеал за тяло действително са предиктори на негативните емоции, изпитвани към собственото тяло. Като цяло размера на несъответствието (освен в един случай) определя интен-зивността на негативните емоции, изпитвани към тялото. При двата пола се наблюдава напълно различна зависимост между посочените несъответ-ствия и негативни емоции към собственото тяло. Докато при момичетата и неудовлетвореността (измерена по два начина), и срама, и неудобството от собственото тяло са предсказани единствено от несъответствието меж-ду актуалното тяло и субективния идеал за тяло, то при момчетата всички изследвани емоции са предсказани от несъответствието между актуалното тяло и медийния идеал за тяло по отношение на мускулатурата, а само не-удобството и самооценената неудовлетвореност са предсказани от несъот-ветствието между актуалното тяло и субективния идеал за тяло. Изглежда, че при момичетата негативният афект произтича от отдалечеността на су-бективно формирания в резултат на различни социокултурни въздействия идеал за тяло, докато при момчетата негативният афект е свързан по-ди-ректно с отдалечеността от медийния идеал за тяло (с влиянието на меди-ите), и то само по отношение на мускулатурата, която за мъжете е по-зна-чимото измерение на социокултурния идеал, тясно обвързано с мъжестве-ността.

В заключение, потвърди се нашата хипотеза, че несъответствието между актуално и идеално тяло е свързано с изпитването на неудовлетво-реност от собственото тяло. Чувствата на срам и неудобство от собствено-то тяло корелират с несъответствието между възприетото актуално тяло и медийния идеал за тяло, но са предсказани от това несъответствие само при момчетата, т.е. втората ни хипотеза се потвърждава само частично. Както предполагахме, предвиждането на теорията за Аз-несъответствието, че определени несъответветствия по отношение на тялото пораждат и са специфично свързани с определени негативни емоции, изпитвани към собственото тяло, не се потвърди емпирично. Получените резултати раз-криват нови аспекти на сериозните различия между двата пола по отно-шение на образа за собственото тяло и насочват към необходимостта от различен, полово-диференциран подход при превенцията на негативния афект и разстройствата, свързани с тялото, при юношите.



88

Abstract The body image literature has accentuated in recent years the considerable potential of selfdiscrepancy theory (Higgins, 1987) to explain the mechanisms of negative body image development and the mechanisms of media influence on body image. This paper presents results from a study with 308 adolescent girls and 299 adolescent boys. The discrepancy between perceived actual body and subjective body ideal and the discrepancy between perceived actual body and media body ideal have been analyzed, as well as the relationships between these two discrepancies and specific negative emotions towards the body according to the predictions of selfdiscrepancy theory (body dissatisfaction, body shame and body discomfort). Key words: body image, media body ideals, negative emotions, self-discrepancy theory.


Александрова-Караманова, А. (2008). Образ за собственото тяло и контролиране на тегло-то. В: Л. Василева и др. Поведение и здраве при деца в училищна възраст: Резултати от представително изследване на българските ученици на 11, 13 и 15 г. – 2005/2006, София: РА Очи ЕООД, с. 71-78.

Anton, S., Perri, M. & Riley, J. (2000) Discrepancy between actual and ideal body images: Impact on eating andexercise behaviors. Eating Behaviors, 1 (2), 153-160.

Becker, A., Burwell, R., Herzog, D., Hamburg, P, Gilman, S. (2002). Eating behaviours and attitudes following prolonged exposure to television among ethnic Fijian adolescent girls. The British Journal of Psychiatry, 180, 509-514.

Cafri, G., van den Berg, P., & Thompson, J.K. (2006). Pursuit of Muscularity in Adolescent Boys: Relations Among Biopsychosocial Variables and Clinical Outcomes. Journal of Clinical, Child and Adolescent Psychology, 35 (2), 283-291.

Cash, T., Pruzinski, T. (1990). Body images: Development, deviance and change. NY: Guilford Press.

Davis, R. (1996). Development of the Concerns about shape and weight scale. Lakehead University, Thunder Bay, Canada.

Frederick, D.A. et al. (2007). Desiring the muscular ideal: Men‘s body satisfaction in the United States, Ukraine, and Ghana. Psychology of Men & Masculinity, 8, 103-117.

Gleeson, K., Frith, H. (2006). (De)constructing Body Image. Journal of Health Psychology, 11, 79-90.

Grogan, S. (2000). Body image, in Jane M. Usher (ed) Women’s Health: Contemporary International perspectives (356-362). The British Psychological Society.

Grogan, S. (2008). Body image: Understanding body dissatisfaction in men, women and children, 2nd edition. London & New York: Routledge.

Gruber, A. J., Pope, H. G., Borowiecki, J., & Cohane, G. (1999). The development of the somatomorphic matrix: Abi-axial instrument for measuring body image in men and women. In T. S. Olds, J. Dotman, & K. I. Norton (Eds.), Kinanthropometry (pp. 217–232), Sydney: International Society for the Advancement of Kinanthropometry.

Halliwell, E., & Dittmar, H. (2006). Associations between appearance-related self-discrepancies and young women’s and men’s affect, body satisfaction, and emotional eating: a comparison of fixed-item and participant-generated self-discrepancies. Personality and Social Psychology Bulletin, 32 (4), 447-58.

89

Higgins, E. (1987). Self-discrepancy: A theory relating self and affect. Psychological Review, 94 (3), 319-340.

Jackson, L. (2002). Physical Attractiveness: A Sociocultural Perspective, in Cash, T., Pruzinsky, T. (eds) Body Image: A Handbook of theory, research and clinical practice (13-21). NY: The Guilford Press.

Jade, D. (2002). Eating Disorders and the Media. National Centre For Eating Disorders, Great Britain.

Kowner, R. (2004). When Ideals Are Too “Far Off“: Physical Self-Ideal Discrepancy and Body Dissatisfaction in Japan. Genetic, Social, and General Psychology Monographs, Vol. 130, Nо 4, 333 – 364.

Levine, M., Smolak, L. (2002). Body Image Development in Adolescence, in Cash, T., Pruzinsky, T. (eds.) Body Image: A Handbook of theory, research and clinical practice (7482). NY: The Guilford Press.

McCabe, M. & Ricciardelli, L. (2001). Parent, peer and media influences on body image and strategies to both increase and decrease body size among adolescent boys and girls, Adolescence, 36 (142), 225-240.

McKinley, N.M. (2002). Feminist Perspectives and Objectified Body Consciousness, in Cash, T., Pruzinsky, T. (eds.) Body Image: A Handbook of theory, research and clinical practice (1321). New York: The Guilford Press.

Morrison, T.G., Morrison, M.A., & McCann, L. (2006). Striving for Bodily Perfection? An Overview of the Drive for Muscularity, in M. Kindes (ed.), Body Image: New Research (134), New York: Nova Science Publishers.

Nasser, M. (1997). Culture and weight consciousness. New York: Routledge.Neumark-Sztainer, D., Story, M., Falkner, N.H., Beuhring, T., & Resnick, M.D. (1999). Socio-

demographic and personal characteristics of adolescents engaged in weight loss and weight/muscle gain behaviors: who is doing what? Preventive Medicine, 28 (1), 40-50.

Rodin, J., Silberstein, L., Striegel-Moore, R. (1985). Women and weight: a normative discontent, in T. B.

Sonderegger (ed.) Nebraska Symposium on motivation, vol. 32, Psychology and Gender (267307), Lincoln: University of Nebraska Press.

Swami, V., et al. (2010). The attractive female body weight and female body dissatisfaction in 26 countries across 10 world regions: Results of the International Body Project I. Personality and Social Psychology Bulletin, 36 (3), 309-325.

Szymanski, M. L., & Cash, T. F. (1995). Body-image disturbances and self-discrepancy theory: Expansion of the Body-Image Ideals Questionnaire. Journal of Social and Clinical Psychology, 14(2), 143- 146.

Thompson, J. K., Heinberg, M., Altabe, M., & Tantleff-Dunn, S. (1999). Exacting beauty: Theory, assessment, and treatment of body image disturbance. Washington, DC: American Psychological Association.

Thompson, M., Gray, J. (1995). Development and Validation of a New Body-Image Assessment Scale. Journal of Personality Assessment, 64 (2), 258 – 269.

Анна Александрова-Караманова – Докторант, магистър по психология. Работи в Научен център „Психология и здраве“. Научни интереси: образ за собст-веното тяло и свързани разстройства, образ за собственото тяло и медии, медии и личност, медии и юношество, индивидуални характеристики и здраве, социален контекст и здраве, здравни поведения и здравни последствия, юношеско здраве, женско здраве, здраве на работното място, профилактика и промоция на здравето. Автор на 13 публикации в областта на образа за собственото тяло.

Субективен и медиен идеал за тяло и

Anna Alexandrova-Karamanova – PhD student, master of psychology. Works in Health Psychology Research Center. Research interests: body image & related disorders, body image & media, media & personality, media & adolescence, individual characteristics & health, social context & health, health behaviours & health outcomes, adolescent health, women’s health, occupational health, prevention & health promotion. Author of 13 publications in the area of body image.

90

91

ВЪЗПРИЕМАНЕ НА ЗАПЛАХАТА И ГОТОВНОСТ ЗА РЕАКЦИЯ В СИТУАЦИЯ НА ПОВИШЕНА

РАДИОАКТИВНОСТ

Петър Кърджилов1

Предмет на доклада е информираността и очакваната готовност за реакция на населението в ситуация на повишена радиоактивност. Апелът за опасност е убеждаващо съобщение при риск и кризисната комуникация, целящо да предизвика известно чувство на страх у хората, като описва плашещите последици, които могат да настъпят, ако не се следват препоръките на убеждаващия. Разширеният модел на паралелен процес помага да си обясним защо някои апели за опасност успяват, а други се провалят. С помощта на този теоретичен модел и чрез емпирично проучване за информираността и възприемането на риска, ще опитаме да предвидим готовността за реакция на населението в случай на авария и отправен сигнал за повишена радиоактивност. Възниква въпросът дали изобщо съществува в България отправен от отговорните институции апел за опасност, свързан с риска от авария или инцидент с освобождаване на радиоактивни частици.

Ключови думи: предкризисна комуникация, апел за опасност, повишена радиоактивност, възприемана заплахa, възприемана ефикасност, готовност за реакция

Предкризисна комуникация, апел за опасност и риск от повишена радиоактивност

Кризисната комуникация, като част от академичната дисциплина кри-зисен мениджмънт, се осъществява предимно от специалистите по връзки с обществеността, когато кризата вече е факт. Представата за кризисната

1 Петър Кърджилов – катедра ,,Комуникация и връзки с обществеността“ към Фа-култет по журналистика и масова комуникация на СУ ,,Св. Климент Охридски“,

Адрес за контакти: [email protected],


92


комуникация, в повечето изследвания и в практиката, е ограничена с концен-трирането £ предимно върху планирането и действията на PR с цел защита на репутацията на организациите при кризисна ситуация, и витализиране на представата за тях (имиджът им) след криза. Риск комункацията, по дефини-цията на Националния изследователски съвет на САЩ, е „интегративен про-цес на обмяна на информация между индивиди, групи и институции, който включва многократни съобщения за естеството на риска и който изразява отношения, мнения и реакции към съобщенията за риска или към легалните и институционални мерки за управление на риска“ (Петев, 2009: 34).

Според Кумс (Кумс, 1995), кризисният мениджмънт и комуникация могат да бъдат разделени на три етапа: предкризисен, отговор на кризата и следкризисен. (Coombs, 1995) При това деление, предкризисният етап кореспондира с управлението на риска и риск-комуникацията. Тук органи-зациите и институциите трябва да комуникират, за да създадат съзнаване на риска (Хийт и О’Хеър, 2009: 14) да предоставят информация чрез аргу-ментирано познание, да предложат подходящи становища и да препоръчат действия за ограничаване на възможността рискът да се прояви като криза. (Heath, O’Hair, 2009)

Предкризисната комуникация предвижда дискусии и практически тре-нинги според различни сценарии, по които може да се развие дадена криза. Обсъждането и отиграването на различни кризисни сценарии може да за-стане в основата на написването на подходящ апел за опасност – една прак-тическа техника на риск комуникацията за оцеляване при тежки индус-триални аварии и природни бедствия. Повишената радиоактивност (ПРА), при сериозна злополука или умишлени терористични действия, може да създаде изключително сериознa заплаха за здравето и живота на населени-ето и стабилността на околната среда за десетилетия напред. В началото на 2011 г. най-сериозните бедствия в историята на ядрената енергетика, ран-гирани в най-високата 7-ма степен по Международната скала за ядрените събития (МСЯС), станаха две – аварията в Чернобил и поредицата аварии в АЕЦ „Фукушима Даичи“, Япония2. Последиците от авариите в Япония тепърва започват да се установяват, предвид все още продължаващата кри-за там. Радиоактивното замърсяване при аварията в Чернобилската АЕЦ „Ленин“ – най тежката в историята на ядрената енергетика, според руски изследователи (Яблоков, Нестеренко, В. и Нестеренко, А., 2009: 238) при-чинява общо във всички замърсени страни смъртта на повече от 985 000 души между 1986 и 2004 г. (Yablokov, Nesterenko, V. & Nesterenko, A., 2009) Според официални изчисления, около 500 смърти случая са регистрирани в България, вседствие на ракови заболявания, причинени от Чернобилска-та радиация; в област Плевен е регистрирано значително нарастване на вродените малформации – заболявания на сърцето и централната нервна система, както и многобройни аномалии3.

2 Black, Richard. „Fukushima: As Bad as Chernobyl?“ BBC News. 12 April 2011:<http://www.bbc.co.uk/news/science-environment-13048916>3 Пак там. (с. 130, с. 164)

93

В България съществуват поне три отделни стационарни съоръжения, при всяко от които е възможно да се случи авария или инцидент, който да предизвика ситуация на ПРА. Това са АЕЦ „Козлодуй“, Постоянното хра-нилище за радиоактивни отпадъци в Нови Хан, Изследователският реактор на БАН в Ядрената научно експериментална база на VII км, ж.к. Младост, съхраняващ 74 касети отработено гориво от 1989 г. Освен стационарните съоръжения, за България съществува риск от ПРА и при евентуални ин-циденти в такива съоръжения в съседни страни. Националният институт по метеорология и хидрология към БАН е създал „Система за прогноза разпространението на радиоактивно замърсяване в случай на крупна яд-рена авария“, която показва, че заедно с АЕЦ „Козлодуй“, пряк риск за територията на страната, при евентуална сериозна авария в тях и трансгра-ничен пренос на радиоактивни частици, представляват централите в Черна вода, Румъния и Запорожие, Украйна4. Отделен, още по-сериозен проблем за България до скоро представляваше намерението на правителството да придвижи в изпълнение високорисковия по отношение на безопасността проект АЕЦ „Белене“, площадката на който е разположена върху сеизмич-на област. В края на август 1990 г. е публикувано изследването от 400 стра-ници на 85 учени и специалисти от различни институти на БАН със загла-вие: „АЕЦ “БЕЛЕНЕ“ Изследвания и становище на Българската академия на науките“ (Кърджилов, П., 2011)5.

За да се реагира адекватно при такава криза и да се минимизират нега-тивните последици от нея, стигаме до извода, че на правителствено ниво и в компаниите оператори са нужни професионални риск и кризисни кому-никатори, които трябва да изпълняват следните задачи:

1. Да запознаят обществеността с реалната възможност да се стигне до ситуация на ПРА, да информират за всички възможни негативни последи-ци от кризата.

2. Да предоставят периодично на обществеността изчерпателна инфор-мация относно всички възможни действия и мерки за опазване на живота и здравето, като използват всички необходими комуникационни канали.

3. Да убедят обществеността в сигурността и ефикасността на предла-ганите от учени и експерти мерки за защита, и да уверят хората в собстве-ната им способност да предприемат препоръчаното от институциите пове-дение в случай на криза с ПРА.

Тези три задачи трябва да бъдат интегрирани в специално съобщение, наречено апел за опасност и адресирани периодично към всички потенци-ални носители на риска, за да бъдат те готови да се защитят, ако този риск се прояви в криза с ПРА. Апелът за опасност е убеждаващо съобщение

4 <http://info.meteo.bg/ews/>5 Изследване на грешките в правителствената комуникация по АЕЦ ,,Белене“, след

авариите във Фукушима преди година, може да се разгледа в статията от автора „Авариите в АЕЦ „Фукушима 1“ и казусът АЕЦ „Белене“: поглед към риск и кризисната комуника-ция“, достъпна тук:

<http://www.newmedia21.eu/analizi/avariite-v-aets-fukushima-1-i-kazust-a/>

Възприемане на заплахата и готовност за реакция в . . .

94


при риск и кризисната комуникация, което цели да предизвика известно чувство на страх у хората, като описва сериозните последици, които могат да настъпят по време на кризисна ситуация, ако не се следват препоръки-те на убеждаващия. Един основен проблем на изследването е дали такъв тип съобщение за този вид криза изобщо съществува у нас. Емпиричното проучване чрез анкетна карта – по модела на Уит, показва, че такова съоб-щение по-скоро не съществува.

Разширен модел на парелелен процес (постановка на изследването)

За основа на изследването ни служи Разширеният модел на парале-лен процес (РМПП) на Ким Уит (фиг. 1), представен в статията на Антъни Роберто, Катрин Гудъл и Ким Уит от 2009 г. ,,Алармиране и успокояване на страхове: възприемана заплаха и ефикасност по време на риск и криза“ („Raising the Alarm and Calming Fears: Perceived Threat and Efficacy During Risk and Crisis”). Моделът на Уит обхваща ефектите на възприеаманата за-плаха и ефикасността на съответната промяна в поведението. Възприема-ната заплаха (Роберто, Гудъл, Уит, 2009: 286) се състои от възприятията на индивида за уязвимост и сериозност. Възприеманата уязвимост се от-нася до вероятността заплахата да се случи, а възприеманата сериозност е свързана с тежестта на последиците от заплахата. Възприеманата ефи-касност включва възприятията на човек за ефикасността на общоприетата реакция и за лична му ефикасност. Ефикасността на реакцията засяга възприеманата сигурност и ефективност на препоръчаното поведение, докато личната ефикасност зависи от това дали човек има необходими-те умения и ресурси да се включи в препоръчаното поведение. (Roberto, Goodall, Witte, 2009) В изследването си авторите дават пример с различни-те нива на възприемане на четирите променливи и съответните реакции на поразените от урагана „Катрина“ през 2005. Ние взимаме примера с ПРА и доразвиваме модела.

Целта на настоящото изследване е да погледне към това какви са тенденциите в България относно възприемането на заплаха и готовността за адекватна реакция на отделни членове на обществото при кризисна си-туация с повишена радиоактивност. Задачите за постигането на тази цел са: 1) адаптиране и развиване на психологическия РМПП спрямо конкретния тип възможна кризисна ситуация, също и според наичието или липсата на достатъчно информация в обществото; 2) мониторинг на медии и институ-ционални интернет страници за установяване на наличие или отсъствие на отправен апел за опасност от отговорните институции; 3) провеждане на емпирично проучване – анкетна карта, създадена по адаптирания и развит от нас психологически модел, за установяване на тенденциите в инфор-мираността, психологическите нагласи и практическата подготвеност на обществото, свързани с конкретната опасност.

Три са възможните резутати в зависимост от индивидуалното ниво на възприемане на заплахата и на ефикасността: 1) отсъствие на реакция:

95

промяна в поведението и съответна реакция не се случват, когато възпри-еманата заплаха е ниска; 2) контрол на страха: реакция, която се случва, когато възприеманата заплаха е висока, а възприеманата ефикасност е нис-ка; 3) контрол на опасността: реакция при високи нива на възприемана заплаха и на възприемана ефикасност.

Когато използваме РМПП, за да създаваме съобщения за риск кому-никация трябва да определим целта (или препоръчваната реакция) и да установим заплахата (или какво мотивира препоръчаната реакция). За да илюстрираме трите възможни резултати при РМПП, ще си представим, че развиваме съобщение за риск комуникация за хората, живеещи предимно в София. Като имаме предвид, че такова съобщение би трябвало вече да е развито и комуникирано, поради внезапното случване на авариите в атом-ните електроцентрали. Например, препоръчаната реакция (или целта) е да накараме човек да предприеме стъпки, за да се подготви в случай на авария с изпускане на радиоактивни елементи (което е заплахата). В този случай можем да допуснем, че „предприемането на стъпки за подготов-ка“ изисква познаване на мерките, обявени от ГД „Гражданска защита“ и АЯР. За хората от 30-километровата зона това означава да бъдат запознати с мерките за първите часове след аварията и с тези при сигнал за ева-куация. В следващите примери ще разгледаме трите различни реакции, които човек може да има в зависимост от нивата на възприемана заплаха и ефикасност.

Когато възприеманата заплаха е ниска, имаме отсъствие на реакция към съобщението на риск комуникацията. Това се случва, ако субектът не вярва, че е уязвим от заплахата (напр.: „Не е възможно да се случи авария в нашата АЕЦ“) или ако вярва, че заплахата няма да има сериозни последици (напр.: „Ако се случи авария при нас, то тя едва ли ще има сериозни по-следици“). В тези случаи реципиентът няма да бъде мотивиран да обърне

Компоненти насъобщението

лична ефикасностефик. на реакциятауязвимостсериозност

Възприемана заплаха

Възприемана ефикасност

Невъзприемане на заплаха – отсъствие на реакция

СТРАХ

Мотивация за предпазване

Защитна мотивация

Адаптивни промени

Контрол на страха

Контрол на опасността

Неадаптивни промени

Фиг. 1. Разширен модел на паралелен процес


96


внимание на съобщението и затова най-вероятно няма да реагира. В тази ситуация усилието на риск комуникацията да бъде повишена възприемана-та заплаха е провалено. За да бъде висока преценката на субекта за запла-хата е важно и възприеманата уязвимост, и възприеманата сериозност да бъдат високи.

Ако възприеманата заплаха е висока, а възприеманата ефикасност е ниска или нулева, субектът ще бъде въвлечен в контрол на страха или ще изпадне в паника (Фиг. 2). Това се случва когато субектът вярва, че е уязвим от заплахата за ПРА (напр.: „Възможно е да се случи авария в АЕЦ“) и вярва, че заплахата от такава авария е сериозна (напр.: „Повише-ната радио активност ще има сериозни последици“).

Ако по време на преценката на ефикасността, личността не вярва, че препоръчаната реакция е ефективна (напр. „Ако се изолирам вкъщи и спаз-вам високо ниво на хигиена, това няма да ми помогне“), или ако не вярва, че е способна да се ангажира с препоръчаната реакция (Напр.: „Нямам вре-мето и/или средствата да предприема такива мерки“), тогава нивата на въз-приеманата ефикасност ще бъдат ниски. Високото оценяване на заплахата води до неловко чувство на страх, което мотивира субекта да предприеме действия, за да отстрани неприятното чувство. Адаптивният начин за спра-вяне с този проблем би бил да се следват препоръчаните действия. Обаче, тъй като възприятията за ефикасност са ниски, единственият начин човек да се справи с проблема е да опита да контролира страха си, вместо реал-ната опасност. Три обичайни стратегии за контрол на страха са защитно избягване (напр. игнориране на информацията), отричане (напр. отказ да се повярва, че рискът е реален) или съпротивление (напр. отхвърляне на съобщението като манипулативно). В тези случаи съобщението за риск ко-муникация не е произвело високи възприятия за ефикасността (Стефън-сън, Уит, 2001). С други думи, въпреки че субектът възприема заплаха, той

Компоненти на съобщението

Важно е да бъдем подготвени в случай на висока радиоактивност

СТРАХ

Контрол на страха

Възприемана заплаха = висока – Възможно е да се случи авария в АЕЦ – Повишена радиоактивност ще предизвика сериозни последици

Възприемана заплаха = ниска – Ако съм подготвен това няма да ми помогне – Нямам времето или средствата, за да се подготвя – Не зная как да се подготвя! (слаба комуникация)

Защитна мотивация/ Неадекватно поведение

Неадаптивни промени защитно избягване, отричане съпротивление

паника

Фиг. 2. РМПП: Поведение при висока заплаха и ниска (или нулева) ефикасност

97

не възприема осъществима възможност, за да я ограничи. Затова, съобще-нието за риск комуникация може да се провали или да има обратен ефект. (Stephenson, Witte, 2001)

Очевидно, за да бъде висока преценката на субекта за ефикасността, трябва да бъдат високи и ефикасността на реакцията, и личната ефикас-ност. Ако човек с високо възприятие на заплахата не е запознат с правилата и мерките при сигнал за авария в АЕЦ (т.е. възприеманата ефикасност е нулева), заради отсъствие на апел за опасност или при лошо комуникира-не на съобщението, или на самите правила и мерки, то най-вероятно, при реална опасност, ще има неадекватно поведение и ще изпадне в състояние на паника. Така, виждаме нуждата да доразвием модела, като прибавим към него състоянието на неконтролируем страх – състоянието на паничес-ка реакция6. Контролът на страха или неконтролируемият страх, от своя страна, предпоставят възможността за масово неадекватно поведение. Христов посочва, че груповото поведение като мярка за правилност може да предизвика състояние на масово неведение – ефект, който до голяма степен е огледален образ на ефекта на емоционална зараза, който тълпата продуцира в екстремни ситуации. В подобни ситуации е възможно населе-нието изобщо да не реагира тревожно, защото „всеки вижда другия, който не реагира тревожно на опасното събитие и остава с впечатление, че всич-ко е нормално“ (Христов, 2008: 52). Същият модел на масово поведение е възможен и в случай на заразителна паническа реакция.

Когато възприеманата заплаха и възприеманата ефикасност са високи, според РМПП настъпва контрол на опасността. Това е предприемането на реалните мерки и правила, които ограничават вредните въздействия в си-туация на ПРА – субектът е убеден, че опасността е възможна и сериозна, знае как да се предпази и е уверен в целесъобразността на предложеното му поведение, както и в собствената си способност да предприеме нуж-ните мерки. В този случай се предполага, че е създадено адекватно и пре-цизирано съобщение за опасност, което се разпространява периодично от риск и кризисните комуникатори.


6 Паниката (от гръцкото πανικός – неудържим страх, произлиза от древногръцкия бог Пан, който имал силата да плаши добитъка и хората от отворени и пусти места) е пси-хологическо състояние на внезапен страх, предизвикан от реална или въображаема запла-ха, който надделява над трезвата мисъл. Може да обхваща както само един човек, така и група. Обикновено е придружавана от неконтролируемо желание за бягство. Паническите реакции на хора в кризисна ситуация са често опасни, например при евакуация на сграда тълпата стъпква или задушава падналите и по-бавните.

<http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0>

(74% от респондентите в анкетата не разпознават самостоятелните мерки при ПРА и мерките при допълнителен сигнал на институциите –евакуация и приемане на калиев йодид. Повечето от тях заявяват, че при сигнал за авария и ПРА ще предприемат сами евакуация от населеното място, което, предвид спецификата на кризата, най-вероятно ще увеличи негативните последици за здравето на хората.)

7 <http://www.gdgz.mvr.bg/Azbuka_oceliavane/default.htm>

7

98


Резултати и обсъждане от проучването на възприеманата заплаха и ефикасност при ПРА

За да се проследи доколко населението е запознато с отправните точки и с детайлите на предлаганото от институциите поведение, по адаптирания от нас РМПП е подготвена анкетна карта за попълване в интернет, в която са включени отворени въпроси за изброяване на конкретни мерки за защи-та. По този начин може да се верифицира и конкретизира проблемтиката на двата основни въпроса, засягащи ефикасността на реакцията и лична-та ефикасност. Например, ако респондентът не е запознат с предлаганите мерки за безопасност или се сеща само за една до две такива, той не би могъл адекватно да оцени ефективността и сигурността на предлаганите мерки, и да вземе отношение към тяхната приложимост. Като резултат, въз-приеманата ефикасност ще е ниска или, в най-лошия случай, няма да бъде възприета изобщо. Затова, като следваме зависимостите при РМПП, мо-жем да предположим, че в реален случай на ПРА и сигнал за тревога, може да се стигне до паника или състояние на контрол на страха.

Поглед към интернет-страницата на ГД „Гражданска защита“ към МВР ни води към раздел ,,Азбука на оцеляването’7, позициониран обаче едва на осмо място от общо 13-те раздела на сайта. Преди него са позиционирани разделите ‘Новини’, ‘Информационен бюлетин’, ‘За нас’, ‘Дейност’, ‘До-кументи’, ‘Презентации’ и ,,Фотогалерия“. В ,,Азбука на оцеляването“ са представени мерки за защита при 10 възможни кризисни ситуации – шест природни катастрофи и четири типа кризи, причинени от човек. Шестте природни катастрофи са: гръмотевични бури, снежни виелици и лавини, наводнения, смерч и силни ветрове, свлачища и земетресения. Четирите извънредни ситуации, причинени от човек са катастрофи, пожари, про-мишлени отрови и повишена радиоактивност.

Мерките за защита и правилата за поведение на населението в ситуа-ция на повишена радиоактивност са обособени в два отделни пасажа:

I. Поведение на населението в 30 – километровата зона на АЕЦ, в първите часове след аварията, както и: При получаване на сигнал за евакуация;

II. Поведение на населението извън 30-километровата зона на АЕЦ, както и на населението в зоната, в случай че не е наложително извършването на евакуация.В първия пасаж са посочени 12 конкретни мерки и препоръки за по-

ведение, като 4 от тях са при сигнал за евакуация. Във втория пасаж са изложени 35 конкретни мерки, разделени в направленията: лична хигие-на, опазване на жилището, престой на открито, обработка на хранителни продукти и вода, опазване на животните и селскостопанската продукция. Като сериозен недостатък в сайта на „Гражданска защита“, за разлика от Департамента по национална сигурност на САЩ и Американския червен кръст, може да се посочи отсъствието в инструкциите на семеен план за комуникация в случай на извънредна ситуация8.

8 <http://www.dhs.gov/files/programs/citizens-preparedness.shtm>

99

Анкетната карта е организирана в 4 основни въпроса по РМПП и 1 контролен отворен въпрос за определяне познаването на мерки за защита при ПРА:

1. До колко е възможно да се случи повишена радиоактивност в мястото, където живеете? (възприемана уязвимост);

2. Какви, според Вас, биха били последиците за здравето и околната сре-да при радиоактивно облъчване?

3. Моля, избройте мерките за защита (за които се сещате), препоръчани от специализираните институции в случай на инцидент с повишена радиоактивност в двете групи: 3.1. Самостоятелни мерки, 3.2. При сигнал на институциите;

4. Според Вас, сигурни (и ефективни) ли са препоръчаните от институ-циите мерки за реакция при повишена радиоактивност?

5. Имате ли необходимите умения и ресурси, за да предприемете препо-ръчаното от институциите поведение?Отговорите на четирите основни въпроса са ситуирани в 5-степенна

скала от положителен към отрицателен. Като критерий за сравнително адекватна реакция при сигнал за тревога приемаме посочването на над 5 или 3 – 5 конкретно посочени мерки за защита, както и различаването на самостоятелни мерки и мерки при допълнителен сигнал на специализира-ните институции – евакуация и приемане на таблетки калиев йодид. Ан-кетната карта е попълнена от 100 респонденти, предимно от София, 51 мъже и 49 жени, повечето на възраст от 16 до 45 г. 81 от респондентите са с висше образование, 38 работят като журналисти и в сферата на комуни-кациите. Последните данни имат отношение към представителността на емпиричното проучване, тъй като се предполага, че журналистическата и други професии в областта на комуникацията (каквито имат над 1/3 от рес-пондентите) са едни от най-информираните хора в обществото.

Отговорите на първия въпрос, засягащ възприеманата уязвимост, по-казват 58% възприемана и 42% невъзприемана уязвимост. Възприемащите я респонденти отговарят, че да се случи ПРА в тяхното населено място е ,,50:50% възможно“ – 27%, ,,по-скоро възможно“ – 13% и ,,твърде възмож-но“ – 18%. Неосъзнатата уязвимост се открива в отговорите ,,по-скоро не-възможно“ – 40% и ,,напълно невъзможно“ – 2%. При втората променлива на възприеманата заплаха – въпросът за възприеманата сериозност, не се откриват никакви отклонения, т.е. никой от респондентите не описва по-следиците от ПРА като ,,незначителни“ или ,,минимални“. Отговорите се разпределят между ,,много сериозни“ – 68%, ,,значителни“ – 25%, ,,значи-телни, но поправими“ – 7%. Отвореният контролен въпрос за изброяване и различаване на мерките за защита показва много слабо или никакво по-знание на повече от 1/3 от отговорилите. 16% не посочват никакви мерки за защита, 6% посочват неадекватни мерки или иронизират своя отговор, а 13% посочват само една. Най-голям дял, 36%, дават 2 до 3 мерки за защи-та, 22% изброяват 4-5 и едва 7% цитират над 5 различни адекватни мерки. Малко над ¼ от анкетираните – 26% различават самостоятелните мерки от тези при допълнителен сигнал на институциите. Всички останали не


100


правят това разграничение. Следвайки резултатите от отворения контро-лен въпрос, логично получаваме твърде ниски стойности на възприема-ната ефикасност при вторите два основни въпроса. Едва 19% определят препоръчаните от институциите мерки за реакция като ,,по-скоро сигурни“ или ,,напълно сигурни“. 32% определят мерките като ,,по-скоро несигур-ни“ или ,,съвсем несигурни“, почти половината отговарят с ,,не мога да преценя“. На въпроса дали разполагат с нужните уменния и ресурси, за да предприемат препоръчаното поведение, 31% отговарят с ,,да“ или ,,по-скоро да“, 38% отговарят с ,,не“ или ,,по-скоро не“, а останалите 31% се затрудняват да отговорят.

Резултатите от това проучване, както и направеният мониторинг на на-ционални медии и страници на институции в интернет, посочват отсъстви-ето на координиран, ясен и периодично повтарящ се апел за опасност, кой-то да влияе положително върху психическата устойчивост и да повишава възприеманата ефикасност на носителите на риска, а оттам и способността им да се защитят при кризисна ситуация с ПРА.

Изводи

1. Резултатите от това проучване, както и направеният мониторинг на национални медии и страници на институции в интернет, посочват отсъс-твието на координиран, ясен и периодично повтарящ се апел за опасност, който да влияе положително върху психическата устойчивост и да пови-шава възприеманата ефикасност на носителите на риска, а оттам и способ-ността им адекватно да се защитят при кризисна ситуация с ПРА.

2. Въпреки изпитаната криза с повишена радиоактивност от 1986 г. и актуалните аварии на АЕЦ в Япония, отговорните институции в България и медиите не предприемат комуникационна програма за запознаване на на-селението с възможните средства за предпазване в ситуация на повишена радиоактивност.

3. Резултатите от емпиричното проучване посочват твърде вероятно следване на „контрол на страха“, при евентуална авария или инцидент с ПРА, според РМПП, по-конкретно изпадане на много от гражданите в със-тояние на паническа реакция.

4. Необходимо е провеждане на допълнително емпирично проучване сред населението в по-виско рисковата 30-километрова зона на АЕЦ „Коз-лодуй“.

5. Наложително е актуализиране и прецизиране на информацията за защита при такъв тип криза, както и периодичното £ разпространяване сред населението чрез всички необходими канали в комплексен апел за опасност – от професионални риск и кризисни комуникатори.

AbstractThe subject of this paper is the knowledge and expected response readiness of lay audience in high radioactivity crisis situation. A fear appeal is a persuasive

101

message that aims to scare people by describing the frightening things that may happen to them if they do not follow the persuader’s recommendations. The Extended Parallel Process Model (EPPM) helps explain why some fear appeals succeed and others fail. Based on EPPM and through empirical survey on knowledge and perception of risk, this research is trying to foresee the response readiness of Bulgarian citizens in case of high radiation emergency. In the course of the study, appears the question if a fear appeal within responsible institutions’ public communication about nuclear risks exists at all. Key Words: pre-crisis communication, fear appeal, high radioactivity, perceived threat, perceiver efficacy, response readiness


Бондиков, В. Съпоставимост на емпирични изследвания., С., 1997Петев, Т. Комуникационната спирала. Аскони-издат, С., 2009.Райков, З. Корпоративен гражданин. Печелившият бизнес. Дармон, С., 2004.Христов, Ч. Убеждаване и влияние. Сиела, С., 2008. Alexey V. Yablokov; Vassily B. Nesterenko; Alexey V. Nesterenko. Chernobyl: Consequences

of the Catastrophe for People and the Environment. (Annals of the New York Academy of Sciences) – Wiley-Blackwell, 2009.

Coombs, W. T. Choosing the right words: The development of guidelines for the selection of the “appropriate” crisis response strategies. – Management Communication Quarterly, 1995.

Roberto, A., Goodall, C., Witte, K. Raising the Alarm and Calming Fears: Perceived Threat and Efficacy During Risk and Crisis. In R.L Heath & H.D. O’Hair (Eds.). Handbook of Risk and Crisis Communication (pp. 5–29). – New York, NY: Routledge, 2009.

Stephenson, M.T., & Witte, K. Creating fear in a risky world: Generating effective health risk messages. In R.E.Rice & C.K.Atkin (Eds.), Public communication campaigns (3rd ed., pp. 88–102). Thousand Oaks, CA: Sage., 2001.

БележкиКърджилов, П. Авариите в АЕЦ „Фукушима 1“ и казусът АЕЦ „Белене“: поглед към риск и кризисната комуникация. // Newmedia21.eu. Медиите на 21 век: Онлайн издание за из-следвания, анализи, критика, 12.05.2011. <http://www.newmedia21.eu/analizi/avariite-v-aets-fukushima-1-i-kazust-a/> (07.04.2012).

БлагодарностиАвторът изказва специална благодарност на своя научен ръководител доц. др-р Чавдар Христов за неговото търпение, за важните съвети и точните насоки в научната работа в сферата на кризисната комуникация.

Петър Кърджилов е докторант във Факултета по журналистика и масова ко-муникация на СУ. Изследванията на автора засягат създаването, комуникирането и избягването на индустриални рискове и кризи, свързани с опасноти за околна-та среда и човешкото здраве. Първите му научни публикации са изследвния на


102


публичната комуникация в България при казуса „АЕЦ „Белене“ в контекста на атомните кризи във Фукушима и Чернобил, също при спорната технологията хи-дравлично разбиване за проучване и добив на шистов газ.

Petar Kardzhilov is a doctoral student in Sofia University, Faculty of Journalism and Mass Communication. Author’s researches concern the establishment, communica-tion and prevention of industrial risks and crises, which impose threats to environment and human health. Author’s first scientific publications are researches on the public communication in Bulgaria about the NPP “Belene” case in the context of Fukushima and Chernobyl nuclear crises, as well about the controversial technology hydraulic frac-turing for shale gas exploration and extraction.

103

Трудови и организационни проблеми

ОРГАНИЗАЦИОННАТА КУЛТУРА В ПОДКРЕПА НА ИНОВАТИВНАТА ПРАКТИКА

Майяна Митевска-Енчева1

Изследването е свързано с процеса на клъстеризация в България и изграждането на организационна култура, ориентирана към иновациите. Клъстерите се приемат като инструмент на иновативност и значим елемент на комуникацията университет, общество и бизнес. Организационната култура се разглежда като сигурен начин да се обясни, онова, което се случва в организационната действителност на индивидуално и групово, и организационо ниво. Практическият смисъл на предлаганато изследване произтича от повишената роля на организационната култура като важна предпоставка за ефективна дейност в съвременните условия на изграждане на общество, основано на знанието.

Ключови думи: клъстери, организационна култура, иновации

Изследователският анализ е ориентиран към установяване на динами-ката на организационната култура в променящата се външна среда и връз-ката £ с научноизследователската дейност. Това е направено както с оглед да се констатират видовете организационна култура, така и да се установи дали промените в организационната култура са провокирани от процеса на създаване на иновативни клъстери. Анализира се по какъв начин видовете организационна култура варират в иновативен клъстер и неклъстерни ор-ганизации, съизмерими със средата, териториалното разположение и отра-съла на дейност на клъстерните.

Изследваната проблематика придобива актуалност и значимост във връзка с повишеното значение за ролята на иновативните клъстери като нов тип организационно коопериране в условията на глобализация. В по-следно време тенденцията на клъстеризация се включи и в сферата на на-

1 Гл.ас. д-р Майяна Митевска-Енчева – Университет по библиотекознание и ин-формационни технологии


104


учните изследвания и разработки. Така в действителност конкурентното предимство ще бъде в зависимост от разработването и внедряването на уникални продукти и услуги.

Целта на изследването е да се разкрие взаимното влияние на коопери-рането в иновативен клъстер и изграждането на организационна култура, ориентирана към иновациите. Един от най-значимите доводи за изслед-ване на организационната култура е, че тя обяснява процесите и разкрива същностните характеристики на организационното поведение и очертава отличителните признаци на една организация от друга (Илиева, 2006).

Реализирането на поставената цел е постигнато с решаването на след-ните задачи: да се разкрие процесът на коопериране в иновативни клъсте-ри и да се анализира настоящото състояние и възможни перспективи за развитие на организационната култура в изследвания клъстер.

Допуска се, че иновативните организации са с доминираща инова-ционна култура, предвид спецификата на работата – да бъдат конкуренто-способни с внедряването на иновационни продукти и услуги. Тази хипо-теза може да бъде подкрепена и от факта, че се прибягва до формирането на гъвкави научно-изследователски обединения към основната организа-ционна структура за изпълнението на определен тип задачи. Иновационна-та организационна култура е подхоходяща за подобен тип работа, тъй като съответства на разпределението на труда, на необходимостта от насърчава-не на инициативността и личната отговорност. Иновационният вид култу-ра се характеризира и с изявена насоченост към прилагане на нови методи за управление и производство като в същото време предполага гъвкавост и адаптиране към изискванията на ситуацията.

Използван е апробиран диагностичен инструментариум за изслед-ване на организационната култура FOCUS (De Witte, 1996), адаптиран за българските условия от С. Илиева. Данните са обработени със стандартния пакет статистически програми SPSS-16. За променливи на настоящето из-следване се считат: културата, ориентирана към правилата, към подкрепа-та, към иновациите, към целите.

Изследваните лица са 138, предимно участници в научноизследова-телски колективи, включени в иновативните организации от клъстера. В обхвата на изследването са включени организации от сродни отрасли и от един и същ регион. Те служат като контролна група на изследвания инова-тивен клъстер. Базирайки се на хипотезата на изследването, а именно, че видовете организационна култура варират в зависимост от типа организа-ция – в клъстер или извън него, са изследвани и други 474 лица от висо-котехнологични малки и средни предприятия. За целта на изследването са използвани същите въпросници.

Резултатите от изследването подтвърдиха основни различия между иновативния клъстер и неклъстерните организазии по отношение на ино-вационният тип организационна култура. Те са установени чрез много-факторен дисперсионен анализ. Предполага се, че в неклъстерните ор-ганизации ще съществува по-висока ориентация към спазването на прави-лата и процедурите. Допуска се, че клъстерната мрежа като нова форма на

105

структуриране ще е по-отворена към динамично променящата се външната среда. Клъстерът по принцип се приема като иновационна форма на орга-низация. Освен влиянието на типа организация, се изследва и влиянието на факторите пол, възраст, общ трудов стаж и равнище в йерархията, като се према, че тези демографски променливи определят различията в начина, по който се възприемат спецификите на даден вид организационна култу-ра. Следователно, очакванията са насочени към регистриране на различия при мъжете и жените както в ориентацията към иновациите и целите, така и в търсенето на подкрепа и доверие. Заеманото йерархично ниво също би оказало влияние на възприемането на организационната култура. Очаква се по-високите нива да придадат по-високи стойности на всички типове доминиращи ценности.

При изследване на различните доминиращи организационни ценности между клъстерни и неклъстерни структурни форми се установи, че няма съществени статистически различия с изключение единствено на инова-ционните ценности. Другите типове организационни ценности нямат ста-тистически значими различия в двете организационно структурни форми. Като причина за тези резултати се приема общият политически, социален и културен контекст. Данните от изследването са потвърждение за значи-мостта на външните фактори в ролята си на определящи формирането и изграждането на доминиращи ценностни ориентации, валидни за предста-вителите на едно общество. Този резултат е в синхрон с междукултурната традиция в изследването на организационната култура. Според нея основ-ната ориентация на организацизационните норми не се отличава и корес-пондира с общонационалните ценности, които са се формирали от поко-ление в поколение, както исторически, така и провокирани от ситуация-та. Към страните със силно избягване на несигурността спада и България (Силгиджиян, Карабельова, Герганов, Генов, 2002). В общества със силна степен на избягване на несигурността културите могат да се характеризи-рат като по-тревожни и съпротивляващи се на промяната. Регистрирана е тенденция за синхронизиране на конкуриращите се ценности на културата на подкрепата и културата на целите (пазарна култура). Това се приема за недобър индикатор при изграждане на продуктивна организационна кул-тура, а тя е един от основните фактори за ефективност на организацията.

Намалява склонността да се поеме риск и да се търсят нови управлен-ски решения. Логични са по-ниските стойности на ценностните ориента-ции към културата на иновациите – тя е на последно място. Типа органи-зационно структурна форма оказва статистически значимо влияние върху три от изследваните четири типа култура: култура на целите (F = 10.948, p<0.001), култура на иновациите (F = 2.334, p<0.05), култура на подкрепата (F = 6.697, p<0.01) (табл. 1).

Получените резултати сочат, че именно близките по стойност на спо-менатите две организационни култури са характерни и за неклъстерните организации съответно култура на подкрепата (х = 4.2071; sd = 0.9632) и на целите (х = 4.2126; sd = 0.5284). Това са и най-високите стойности за ценностната ориентация.

Организационната култура в подкрепа на . . .

106


Таблица 1. Дескриптивна статистика на видовете организационна култура в клъстерни и неклъстерни организации

Видове организационна култура

Структурни форми х Sd F р

Култура на правилатаклъстерна форма 4.302 .758 3.201 .074

неклъстерна форма 4.176 .7244 3.201 .074

Култура на иновацииклъстерна форма 4.241 .7997 2.334 .057


Култура на целиклъстерна форма 4.394 .6903 10.948 .001


Култура на подкрепаклъстерна форма 4.455 1.071 6.697 .010


Независимо от типа организация обаче, най-силни са ценностните на културата на подкрепата и културата на целите. Вероятно обяснение за тези резултати може да се потърси в придаването на по-голяма тежест на стабилността и контрола, спазването на формалните правила и процедури, както и със силната фигура на лидерите.

Установи се също така, че факторите на външната среда предоставят повече предизвикателства пред иновативния клъстер. Като ключ към ус-пеха са приети новаторските инициативи и производството на нови про-дукти и услуги, разчитайки на научноизследователската дейност. Гъвка-востта и адаптивността се приемат като необходими качества. Органи-зационната култура е съвкупност от разнородни характеристики, които определят уникалността на дадена организация по отношение на друга. Корелационният анализ е използван, за да се установи степента на свър-заност и взаимновлияние между отделните типове организационна кул-тура: култура на подкрепата, култура на иновациите, култура на правилата, култура на целите – където *** р < 0.001 е с висока значимост; ** р < 0.01 – средна; * р <0.05 – слаба. Данните показват, че са водещи средна степен на риск и изграждането на дългосрочни перспективи на планиране (табл. 2).

Таблица 2. Взаимозависимост между видовете организационна култура

Видове организационна култура

Култура на правилата

Култура на иновациите

Култура на целите

Култура на подкрепата

Култура на правила 1.000 .753** .887** .811**

Култура на иновации 1.000 .753** .697**

Култура на цели 1.000 .802**

Култура на подкрепа 1.000

107

Културата, ориентирана към целите е в по-висока положителна взаи-мовръзка с културата на правилата в сравнение с останалите видове култу-ра. Изискванията на организациите за спазване на формално наложените правила и придържането към строги стандарти при изпълнение на задачи-те, се обуславя от основните характеристики на дейността на организация-та и стремежа към конкурентоспособност в динамичната външна среда.

Въз основа на резултатите може да се твърди, че атмосферата на вза-имно разбиране, съпричастност и толерантност в сравнително висока сте-пен корелират с културата, ориентирана към иновации. Лична ангажира-ност и отговорност на екипите и ръководителите за прилагане на съвре-менни методи на работа и удовлетворяване потребностите на клиентите с нови продукти и услуги. Успоредно с това върви изискването за спазване на формално наложените правила, легитимността на властта и характерни-те за този тип култура ценности като прецизност, рационалност и точност. Логично следствие за този вид организации е и значителната взаимовръзка на придържането към строги стандарти при изпълнението на работата и стремежът към насърчаване на високи резултати.

Неклъстерните организации могат да бъдат описани като по-консер-вативни спрямо клъстерните, защото реагират значително по-бавно при въвеждането на иновации. Ориентирани са предимно към стабилността и контрола, към следването на правилата и процедурите и поддържането на интеграцията и координацията в рамките на организацията. Традицията и лоялността са водещи ценности фактори. Привързаността към живота в организацията е силна. Възрастта и позицията в йерархията също опреде-лят различия в иновационния вид култура като иновационните ценности се споделят и приемат от по-младите и от представителите на високите позиции в йерархията.

При изследване на различните доминиращи организационни ценности между клъстерни и неклъстерни структурни форми се установи, че няма съществени статистически различия с изключение единствено на инова-ционните ценности. Данните от изследването са подтвърждение за значи-мостта на външните фактори в ролята си на определящи формирането и изграждането на доминиращи ценностни ориентации, валидни за пред-ставителите на едно общество. Регистрирана е обаче тенденция за син-хронизиране на конкуриращите се ценности на културата на подкрепата и културата на целите. Това се приема за добър индикатор при изграждане на продуктивна организационна култура, а тя е един от основните фактори за ефективност на организацията. Намалява склонността да се поеме риск и да се търсят нови управленски решения. Логични са по-ниските стойности на ценностните ориентации към културата на иновациите. Типа органи-зация оказва статистически значимо влияние върху три от изследваните четири типа култура: култура на целите, култура на иновациите, култура на подкрепата.

Получените резултати сочат, че културата на подкрепата и на целите са характерни за неклъстерните организации. Това са и най-високите стой-ности за ценностната ориентация. Така се набляга на предсказуемостта,


108


стабилността и по-голямата сигурност. Независимо от типа организация обаче най-силни са ценностните на културата на подкрепата и културата на целите. Вероятно обяснение за тези резултати може да се потърси в придаването на по-голяма тежест на стабилността и контрола, спазването на формалните правила и процедури и със силната фигура на лидерите. Различия в ценностните предпочитания при клъстерните и неклъстерните организации (по средноаритметични стойности от еднофакторен диспер-сионен анализ) са посочени на фиг.1.

Същевременно в изследваните организации типът на организационно структурната форма – клъстерна или неклъстерна влияе върху ценностната ориентация. Потвърди се допускането, че в клъстерните форми се придава по-голямо значение на иновационната култура. «Възпитават се» ценности насочени към поемането на риск, търсене на нови пазари, разработването на нови продукти и услуги.

Без съмнение, тези ценности са резултат от динамичните условия на пазарната среда, в която търсенето и предлагането зависят до голяма сте-пен от иновационни продукти и технологии. В случая те пряко зависят от ефективната работа на научноизследователските колективи, включени в дейността на клъстера. В този смисъл се отчитат потребностите на клиен-тите и на постиженията на конкурентите са фактори за оцеляване и успех.

Липсата на различия в останалите видове организационна култура в клъстерните и неклъстерни форми подкрепя възгледите за значимостта на националната и социална среда при характеризиране на организационната култура. Открива се споделяне на общи ценности и норми за пазарната ориентация, целите и тяхното постигане чрез фокус върху стъпки, водещи до конкурентно предимство. Работата в екип и лоялните междуличностни отношения се възприемат като базисни предпоставки за функциониране на организацията.

Фигура 1. Различия в ценностните предпочитания при иновативен клъстер и неклъстерни организации

3.9

4

4.1

4.2

4.3

4.4

4.5

клъс

терн

аф

орма

некл

ъсте

рна

фор

ма

клъс

терн

аф

орма

некл

ъсте

рна

фор

ма

клъс

терн

аф

орма

некл

ъсте

рна

фор

ма

клъс

терн

аф

орма

некл

ъсте

рна

фор

ма

култура на правилата култура на иновациите култура на целите култура наподкрепата

109

Но съществуват и други фактори, които обуславят различията в ино-вационните ценности на двата типа организации. Тези фактори се отнасят до размера, структурата и времето на съществуване. По-дългогодишната история е предпоставка за консерватизъм и затвореност спрямо въздейст-вията на външната среда. В повечето случаи тези организации са по-голе-ми по размер и имат висока структура с повече равнища в йерархията. За разлика от тях организациите, кооперирани в клъстер са «нови», създадени в последните 10-15 години. Те са малки и средни по размер, имат плоска структура с малко управленски нива. Това се смята за съществена причина за гъвкавост и адаптивност към бързо променящата се външната среда. Те са с иновационен «характер» и отворени към нововъведенията.

Направен е дисперсионeн анализ с цел да се установи спецификата на различните видове организационна култура и статистически значимите различия. Въз основа на резултатите са извеждани различия в зависимост от позиция в йерархията, общ трудов стаж, образователна и научна степен, брой на членовете в колектива, възраст и пол (табл.3).

Няма статистически значими различия според пола на служителите от неклъстерните организации, а иновационните ценности варират според възрастта и нивото в йерархията в организацията. Различията са сла-би, но очертават определена тенденция. Инициативността и новаторството доминират при изследваните лица до 25 години (х = 4.259; sd = 0.6352) и намаляват при лица до 45-годишна възраст (х = 4.1504; sd = 0.7855). При изследвани лица над 45-годишна възраст ценностната ориентация към прилагане на нововъведения и търсене на нови решения има по-високи стойности в сравнение с предходните възрастови групи (х = 4.1364; sd = 0.74903), но като цяло остава по-ниска.

Таблица 3. Различия във възприятията на вида организационна култура според възрастта Вид култура

Вариации Култура на правила

Култура на иновации

Култура на цели

Култура на подкрепаВъзраст

до 25 г.х 4.2595 4.2557 4.2624 4.4190

Sd .67097 .63522 .51423 .93012

от 26 до 35 г.х 4.1716 4.1027 4.2400 4.1716

Sd .74510 .75763 .57586 .98066

от 36 до 45 г.х 4.1445 4.1504 4.2405 4.1630

Sd .84930 .78556 .62769 1.10621

над 45 г.х 4.2591 4.1364 4.2832 4.3364

Sd .65809 .74903 .59401 .95627

Може да се допусне, че тенденцията за намаляване на предприемчи-востта с течение на времето и напредване на възрастта се дължи и на вли-янието на организацията (табл.4).


110


Таблица 4. Различия по признак позиция в организацията

ПозицияКултура на правилата

Култура на иновациите

Култура на целите

Култура на подкрепата

висша х 4.3140 4.2320 4.3738 4.5080Sd .72026 .76624 .58645 1.00546

средна х 4.2268 4.1749 4.2712 4.3508Sd .73558 .78995 .59149 .99156

изпълнители х 4.1802 4.1397 4.2298 4.1906Sd .73469 .70126 .56234 .98667

В началото на трудовия стаж има желание за нови предложения и но-вовъведения, но евентуалната липса на проактивно лидерство води до раз-очарования и спад в инициативността.

Най-високите позиции в йерархията, следвайки логиката на описаните данни, са ориентирани да поемат риск, да въвеждат и прилагат нови техно-логии (х = 4.2320; sd = 0.7662). Колкото по-ниско се намират в йерархията служителите, толкова повече намалява инициативността и предприемчи-востта съответно за средно ръководство (х = 4.1749; sd = 0.78995) и за из-пълнители (х =4.1397; sd = 0.70126).

В иновативния клъстер обаче съществуват различия, които са опре-делени от пола, заеманата длъжност и образователния ценз. Мъжете в клъстерните организации в по-висока степен оценяват организационната култура като ориентирана към подкрепата и иновациите, за разлика от не-клъстерните организации, където и четирите вида култура не са достатъч-но изразени.

Сравнително силно застъпено е възприятието и при двата пола за иновационна организационна култура, въпреки че жените и в двата типа организационни форми изразяват по-слабо своята доминираща ценност-на ориентация. Като цяло установените различия във възприемането на организационната култура според пола са повлияни от доминирането на мъжете при заемането на по-високи позиции в организациите, което обяс-нява и демонстрираната по-изразена перцепция на мъжете по отношение на организационната култура.

В иновативния клъстер по-изявено се застъват иновационните нагла-си. Подкрепят се инициативността, личната ангажираност към работата и използването на съвременни методи за управление, независимо от поло-вите различия. Резултатите са закономерни, имайки предвид желанието за утвърждаване в работата, съобразявайки с новаторските постижения и на-учноизследователските търсения. Също така, организационната ситуация предполага подчертана ангажираност към дейността. Институцията влага значителни средства в нови електронни, компютърни и роботизирани тех-нологии, които опростяват ежедневните операции и повишават качеството на услугите им. Създават се условия за развитието на високо технологична база. Залага се на продължаващото обучение. Това вече е знак за изграж-

111

дането на нова организационна култура. Клъстерната организация се пре-връща в място на създаване, съхранение, разпространение и реализация на знание.

Високите равнища на йерархия в клъстерните организации в по-ви-сока степен отчитат наличието на организационните ценности на прави-лата и процедурите на работа и ролята на властта и авторитета. В неклъс-терните организации основно от високата позиция, но без да има големи разлики с другите равнища се поддържа убеждението за необходимост от спазване на йерархията, реда и стабилността. Единството в нарежданията се подплатява от идеята за това, че този начин на приемане на формалната комуникация е фактор за ефективност.

В иновативния клъстер наличието на правила е съобразено в по-го-ляма степен с очакванията за икономически резултати. Това създава адап-тивност и гъвкавост на предпочитаните задачи. Изборът на действие за-виси както от решаването на задачата, така и от стандартите и процедури-те, които варират според динамиката на външната среда. Фокусът е върху компетентността, високата степен на експертната власт с по-голяма сила, отколкото върху личността. Културата в организацията е възприемана като динамична и гъвкава, което се счита за ценност и при включените научно-изследователски екипи.

От статистическите данни следва, че изгодите, които предоставя ино-вативният клъстер улесняват достъпа до пазари, стимулират развитието на наукоемки услуги и подкрепят изследователската активност и инова-тивност, което от своя страна ясно очертава развитието на организационна култура, ориентирана към иновациите и знанието. Анализът показа, че са характерни атмосферата на взаимно разбиране, съпричастност и толерант-ност и по-ясно се очертават иновационните нагласи, инициативността и личната ангажираност. Организационната култура е възприемана като ди-намична и гъвкава, съобразена в по-голяма степен с очакванията за иконо-мически резултати.

Изводи

Посредством съпоставителен анализ на организационната култура на иновативен клъстер и неклъстерни организации се установиха основ-ни различия по отношение на иновационния вид организационна култура между иновативния клъстер и неклъстерните организации – иновационна-та култура е характерна за иновативния клъстер. Идентификацията с ра-ботното място и колектива в неклъстерните организации, която се дължи предимно на индивидуалните особености, отколкото на организационните цели и ценности, а идентификацията с организацията протича в случай, че културата е насочена към стабилността на външната среда и към реализа-цията на индивидуалните и организационни цели.

Диапазонът на изявата на иновационната култура е твърде широк – от създаване на условия за ефективно използване на иновационния по-тенциал (личност – организация) до реформи, свързани с изграждане на


112


общество, основано на знанието. Иновационният капацитет и конкурен-тоспособността са свързани най-вече със сътрудничеството с други ор-ганизации, напр. технологични центрове, университети и доставчици на бизнес услуги, което е причина за кооперирането в клъстери. От значение е достъпът до знание като отправна точка за продължаващо развитие. При-оритетните аспекти, формиращи иновационния капацитет на клъстерите са иновационната култура, иновационният мениджмънт, работата в мрежи и мрежови структури, работата с клиенти, актуализирането на стратегията за развитие. Клъстерите изобщо и иновативните клъстери в частност дават възможност на региона да стимулира и да осигури конкурентоспособност-та си в бъдеще, като основна роля играят малките и средни предприятия – посредници между изследователските структури и генератори на нови идеи. Знанията и развитието на експертни умения осигуряват конкурент-ни предимства на клъстера, което води до инвестиции за усъвършенстване на производствените процеси. Процесите на създаване и поддържане на клъстери се задълбочават и намират широко разпространение чрез навли-зането на нови високотехнологични иновативни територии.

Поддържането на подходяща организационна култура предполага изграждането на адекватни организационни мрежи, които трябва да ин-формират служителите за целите и стратегиите на фирмата. Това може да се осъществи чрез създаването на гъвкави програми за утвърждаване на водещи организационни ценности, промяна към адекватност в цялостния организационен контекст, както и подкрепянето на програми за професио-нално развитие и задълбочаване на комуникативните умения, работата в екип, управлението на конфликтите.

Необходимостта от изграждане на организационно поведение с визия към иновациите се определя като основа за създаване на конкурентно пре-димство и усвояване на нови ресурси, насърчаване на творческата дейност на личността, групата, гъвкавостта и адаптивността като необходими ка-чества на организациите. Наличието на иновационна организационна кул-тура не е гаранция за успешно осъществяване на иновационна дейност, но е необходимо условие за това. Клъстерите по своята същност създават среда за разпространение на знание и нови практики, както и за развитие на национален иновационен потенциал и капацитет, повишаване на конку-рентоспособността.

AbstractThe subject are engaged in research on process of business clusters in Bulgaria and forming a innovative culture. This is a study of clusters as an instrument of innovation in aspect of economy, based on knowledge. The hypothesis lei at the root of researching an organizational culture in a business clusters and on expectation that a new communication creates a innovative culture. Organizational culture has been regarded as a sure way to explain what is happening in the organizational reality at an individual and group level. The research results could find application in the organization of various forms of

113

scientific research teams, innovating organizations, state institutes in the system of tertiary education.Key Words: business clusters, organizational culture, innovation


Ванев, Б. (2008). Клъстери и иновации – възможно парадигма на обновлението, Иноваци-ите – Европейски, национални и регионални политики., Фондация ПИК.

Георгиева, Т. (2008). Изграждане на иновационна култура – съвременни измерения и пре-дизвикателства пред българския бизнес. // И н о в а ц и и т е: европейски, национални и регионални политики. – София : Фондация „ПИК“, с.114-141.

Илиева, С. (2006). Организацинна култура. – София: Унив.изд. Св. Кл. Охридски.Карабельова, С (2004). Управление и развитие на човешкия потенциал. – София : Класика

стил.Карабельова, С. (2000). Динамика на мотивите за труд в научната дейност.// Г о д. СУ,

Филос. Фак., 87 88, с. 313-336.Митевска-Енчева, М. (2010). Автореферат на дисерт. труд Иновативни клъстери и орга-

низационна култура, С.Митевска-Енчева, М. (2009). Изследване на организационната култура и конфликти в на-

укоемки организации // Международна научна конференция на младите учени, Пл., с. 203-205.

Силгиджиян, Х., Карабельова, С., Герганов, Е., Генов, Ю. (2002). Подобни и различни рам-ки на българската култура. Резултати от представително изследване на ценностите и културните практики в България. 2002 . // Г о д. СУ «Св. Климент Охридски», кн. Психология. Т. 95. С. «Св. Климент Охридски».

De Witte, K., Van Muijen, Koopman, P., De Cock, G., at al. (1996). The FOCUS-instrument for measuring organizational climat and culture n nine euronean languages. 14th Newsletter of the International Research Group FOCUS.

Гл.ас. д-р Майяна Митевска-Енчева е асистент по организационна психо-логия в Университета по библиотекознание и информационни технологии. Член е на съюза на учените в България, секция ,,Психология и педагогика“. Научните £ интереси са в областта на организационната психология.

Mayiana Mitevska-Encheva – phd, assistant of Organizational Psychology in UBIT. Mitevska-Encheva is a member of SUB. The subject are engaged in research on process of Organizational Psychology.


8

115

МОДЕРНИ ПОДХОДИ ЗА ПОДБОР НА ПЕРСОНАЛ В СЪВРЕМЕННОТО УПРАВЛЕНИЕ

НА ЧОВЕШКИТЕ РЕСУРСИ

Вихра Найденова1

Докладът разглежда модерните и найчесто използвани в практиката методи за подбор на персонал в управлението на човешките ресурси в България и в европейски контекст. Представени са методи като интервюта, тестове за подбор и центрове за оценка, както и възможността и необходимостта от тяхното приложение в повече организации в България. Дискутират се предимствата и недостатъците на отделните методи. Разглеждат се някои от практиките за подбор на персонал на една интернационална компания в България, както предимствата и областите за развитие на тези практики.

Ключови думи: подбор на персонал, методи и процес на подбор, УЧР, пси-хология на подбора.

Въведение

Ролята на специалистите и мениджърите по управление на човешки ресурси в съвременните организации става все по-важно и значимо за ефективността и успеха на компаниите. Все повече се говори за необхо-димостта от паралел между дейността на специалистите човешки ресурси и нуждата от промяна в организацията. Успешните компании стават все по-адаптивни, склонни на бърза промяна и силно ориентирани към кли-ентите. Мениджърът/специалистът човешки ресурси като професионалист трябва да се превърне в стратегически партньор, като комуникатор меж-ду организацията и служителите, както и като носител на промените. Все по-често в съвременните организации се наблюдава необходимостта

1 Вихра Найденова – Практикер ЕООД, ръководител Подбор на персоналАдрес за контакти: [email protected]


116


от качествен подбор на персонал, доколкото подборът е тясно свързан с резултатите от представянето на служителите и успеха на компанията чрез човешкия фактор. Подборът е също така свързан и с обучението и разви-тието на таланти в модерните организации.

В основата на психологията на персонала е анализът на работата, който предлага цялостно разбиране на длъжностите. На качествения ана-лиз на работата стъпва и качествения подбор на персонал като важна част от управлението на човешките ресурси в организационен контекст, тъй като разходите за ,,погрешни служители“ са значимо повече от разработва-нето на добри програми за набиране.

Много западноевропейски и американски автори подчертават важ-ността на ролята на качествения подбор на персонал за успеха на органи-зациите (Schwind et al., 2007, Cooper, Locke, 2000, Taylor, 2000).

Фактори за професионален успех и подбор на персоналПрофесионалният успех на личността зависи от множество социал-

ни, икономически и семейни фактори. Също така образованието предпо-лага по-нататъшното развитие и успех. Общественото и икономическото развитие на държавата също влияе върху професионалното развитие на ли-чността. Успехът може да се измери чрез постиженията, статуса, удовлет-вореността, както и чрез психологическото и физическото благополучие на личността.

Когато една организация търси най-подходящия кандидат за дадена позиция е много важно така обективно да бъде представена позицията и работата, и както и самата компания, така че да бъде спечелен най-добри-ят и подходящ кандидат, който да донесе успех. Обикновено изборът, от страна на компанията по отношение на даден кандидат, се насочва към очакваните постижения и успехи, които той би допринесъл в бъдеще. Спо-ред някои немски изследователи е добре също така организацията да вземе предвид при избора си и фактори като удовлетвореност и здраве на потен-циалните кандидати (Schuler, 1995).

При подбора е добре да се избегнат подценяването и надценяване-то и да се осигури развитието на компетенции, свързани с работата. Така подборът на персонал може да бъде видян като компонент и източник на данни за развитието на персонала. Основа за едно успешно и дългосрочно сътрудничество между кандидата и компанията е честността и взаимната полза в отношенията.

При успешния избор на кандидат следва да се вземат предвид методи-те за анализ на работата и изискванията на длъжността, както и средствата за диагностика на способностите. Потенциалът за удовлетвореност е не-обходимо да се сравни с интересите и нуждите на личността, за да се пре-цени доколко личността ще се чувства добре в организацията и ще остане по-дългосрочно в нея (вж. табл. 1, по Schuler, 1995).

117

Таблица 1. Сравнение между дейност и работа при вземане на професионални решения

Дейност ЛичностИзисквания

Потенциал за успех

Промени

Способности, знания, умения

Интереси, Потребности, Ценности

Потенциал за развитиеОбщи черти свързани с успеха

Професионалните решения не се взимат само на старта на кариерата и при първоначалното встъпване в дадена организация. Например, в даде-на организация се налагат непрестанни промени на изискванията, вслед-ствие на технически промени или поради преструктуриране – тук от важно значение са квалификацията и интересите на служителите за промяна и адаптация.

Кратък исторически обзор на диагностика и първите стъпки в подбораДиагностика на чертите като метод за подбор, най-вероятно започва

по-структурирано края на ХІХ в. (Hermann, 1966) и е свързана с имената на Бине и Галтон. Въпреки това различни източници показват, че е съществу-вала диагностика и структуриран подбор още преди хилядолетия в древен Китай, където са избирали висши управленски служители посредством „тестове“, които са съдържали задачи по аритметика, физически и ментал-ни умения (DuBois, 1972).

В Гърция са описвали успешните и горди ръководители не само по-средством поведението им, но и посредством начина им на походка и фи-зическа осанка (Welsch, 1982, Schuler, 1995).

През началото на ХХ в. започва развитието на икономическо-психоло-гическата диагностика на способностите, тъй като едва тогава се импле-ментира психологическият подход в професионалната сфера и констру-ирането му върху психометричните принципи. Тогава в Германия профе-сионалната диагностика се използва при избора на държавни служители, служители за индустрията и за железниците (Schuler, 1995).

Личностни тестове се използват за първи път в САЩ за избор на про-давач консултанти, биографични въпросници в края на века за избор на застрахователи, а тестове за интелигентност за подбор от 1917 г. (Greif, 1995).

Още Тейлър подчертава важността на правилния подбор на служи-тели за нуждите на производството и индустрията. Изборът може да се осъществи чрез запитване на кандидатите относно различни техни спо-собности и таланти, които биха били от полза на предприятието (Taylor, 1977). По това време се развиват и диагностични методи като „изпробва-не на работата“.

Модерни подходи за подбор на персонал в. . .

118


В края на века започват да се използват и други методи за подбор, които са актуални в последните десетилетия. Такива са интервюто и био-графичните въпросници при подбора на персонал.

Като комбиниран метод, който включва и тестови елементи, и интер-вю, и „изпробване“ , започва да се развива и методът, който днес е познат като Assessment Center, или т.нар. Център за оценка, който бива използван основно при подбора на висши управленски позиции.

Един от първите известни случаи за приложението на Център за оцен-ка, който също така е научно изследван, се осъществява 1956 г. а в Аме-риканската телефонна и телеграфна компания посредством Management Progress Study описана от Bray, Campbell and Grant, 1974. При това изслед-ване се прави избор на управленски кадри чрез голям брой психологически тестове и задачи (,,упражнения“), които и до днес са популярни като части и методи на Центъра за оценка – т.нар. упражнение „пощенска кутия“, ико-номическа игра и групова дискусия.

Като модерен метод за подбор днес се използва компютърната диаг-ностика, която съдържа палитра от тестови и симулативни диагностични елементи.

Основни видове подбор на персоналНай-общо, подборът на персонал в модерните организации се дели

на вътрешен и външен подбор. Ето и техните основни характеристики и различия:

• Вътрешен подбор – когато бизнесът търси за вакантната позиция човек от самата организация

• Външен подбор – бизнесът търси да наеме подходящ кандидат из-вън организацията

И двата вида подбор имат своите предимства и недостатъци. Основно предимство на вътрешния подбор е, че е по-евтин и бърз, както и мотиви-ращ, а избраните служители познават добре организацията и процесите и не е необходимо дълго обучение. Предимствата на външния подбор се състоят главно в това, че външните кандидати могат да донесат нови идеи и нов по-богат опит, „поглед отвън“, възможността за по-голям избор на кандидати и за подбор на най-качествения.

Примерен процес на подбора на персоналПроцесът на подбор в организациите може да се състои от няколко

стъпки в зависимост от типа организация, структура, както и от вида на позицията. По-долу е посочен пример за основните стъпки на подбора в голяма интернационална компания в България, които също така зависят от позицията, за която е предназначен подбора (вж. граф. 1). Организацион-но подборът започва от публикуването на обява, след като е направен анализ на работата на търсената вакантна длъжност, с нейните основни отговорности и изисквания. В България най-често използвани са интер-нет обявите в популярните сайтове като Jobs.bg, Jobtiger. Bg, Karieri.bg и други. Ако фирмата има фирмен сайт, обявата би могла да се публикува и

119

на него. Следва, като втора стъпка получаването на кандидатури на фир-мения имейл и първоначалната селекция по документи – автобиография и мотивационно писмо. Много компании изискват и изпращането на снимка с първоначалните документи. Като трета стъпка, от най-добрите по доку-менти кандидати, се избират най-подходящите такива, за следващите ета-пи на подбора, които в зависимост от спецификата на търсената позиция могат да бъдат:

- Интервю/та- Тестове- Център за оценкаСлед провеждането на селекцията въз основа на тези диагностични

методи се обсъждат кандидатите, които са се представили най-добре и са най-подходящи за длъжността. В зависимост от типа позиция решение-то може да бъде взето от прекия ръководител, представител на човешки ресурси и по-висш мениджър. Накрая се прави обобщение на избора и се отчита крайният резултат, като се прави предложение за работа на най-подходящия кандидат.

Графика 1. Основни стъпки на подбора в голяма интернационална ком-пания в България

1. Изготвяне и публикуване

на обява

2. Получаване на кандидатури

3. Селекция и

провеждане на интервюта и тестове / АС

4. Вземане на

решение

5. Отчитане на

резултати


120


Особено важна е структурата на интервюто. По-долу са посочени ня-колко типа въпроси, които могат да се зададат по време на интервюто за дадена позиция:• Въпроси, които предразполагат кандидатите• Въпроси, целящи определяне на ефективността от обявите• Въпроси, изясняващи опита и образованието на кандидата• Въпроси, изясняващи личностните и професионалните качества на

кандидата• Въпроси, изясняващи мотивацията на кандидата• Представяне на кандидата на информация за компанията, специфи

ката на работата, работното време• Приканване към задаване на допълнителни изясняващи въпроси от

страна на кандидата към интервюиращия. Допълнителни въпроси.• Приключване на интервюто

Други методи за привличане на кандидатиОсвен чрез обявите в интернет сайтовете за работа, много организа-

ции използват и други методи за привличани на квалифицирани служители (Ригио, 2006), такива са:

1. Стратегически програми за набиране2. Обяви за работа3. Интернет и медии4. Кариерни центрове5. Стажове6. Агенции7. ПрепоръкиВнимание заслужават препоръките на кандидатите. Според изследва-

нията, препоръчаните от вътрешни служители кандидати, са по-качестве-ни и по-лоялни (Saks, 1994).

В заключение, най-добрият и надежден подбор на персонал в органи-зациите се осъществява чрез комбинацията на няколко метода, които могат да покажат способностите, уменията и потенциала на личността.

AbstractThe article presents the modern and most used in the praxis methods for personnel recruitment in Bulgaria and European context. Introduces are methods as interviews, different tests, assessment center and the possibility and the need of their implementation in more organizations in Bulgaria. Discussed are advantages and disadvantages of different methods. Introduced are some of the practices in personnel recruitment of an international company in Bulgaria.Key words: Personnel recruitment, recruitment processes and methods, human resources management, personnel selection

121


Ригио, Р. (2006). Въведение в индустриалната/организационната психология, 4 изд. Дилок, София.

Bray, D.W., Campbell, R.L.&Grand D.L. (1974). Formative years in business: A long-term AT&T study of managerial lives, NY, Wiley.

Cooper, C., Locke, E.(2000). Industrial and Organizational Psychology. Linking Theory and Practice. Blackwell Publishing Inc.

DuBois, P.H. (1972). A history of psychological testing, Boston, Allyn and Bacon.Herrmann, T. (1966). Zur Geschichte der Berufseignungsdiagnostik, Archiv fuer die gesamte

Psychologie, 118, 253-278.Greif, S (1995). Geschichte der Organisationspsychologie. In Schuler (Hrsg) Lehrbuch Organi-

sationspsychologie, Bern-Huber, 15-48.Saks, A.M. (1994). A psychological process investigation of the effects of recruitment source

and organization information on job survival. In: Journal of Organizational Behavior, 15, 225-244.

Schuler H. (1995). Psychologische Personalauswahl, Verlag fuer Angewandte Psychologie, Goettingen.

Schwind, H.F. et al (2007). Canadian Human Resource Management, 8 ed., McGraw-Hill Ryer-son Higher Education.

Taylor, F.W. (1977). Die Grundsaetze wissenschaftlicher Betriebsfuehrung. In Volpert W. & Vah-renkamp R., (Hrsg.) Weinheim: Beltz.

Taylor, S. (2000). People Resourcing, Chartered Institute of Personnel and Development, Lon-don.

Welsch,F (1982). Judging people. A guide to orthodox and unorthodox methods of assessment, McGraw-Hill, London.

Д-р Вихра Найденова – завършила е Психология в СУ „Св. Климент Охрид-ски“. Защитила е дисертация в университет Бийлефелд, Германия във Факултет по здравни науки. Има над 20 публикации в областта на УЧР, стреса, психичното здраве и качествени методи в социалните науки. Съставител е на христоматията „Качествени методи в социалните науки. Въведение“ на Университетско издател-ство „Св. Климент Охридски“, Участвала е в няколко международни научноиз-следователски проекти.

Хоноруван преподавател по Организационно поведение, Трудова и организа-ционна психология и Управление на Човешките Ресурси в Софийски Университет „Св.Климент Охридски“.

Vihra Naydenova, PhD – graduated MA in Psychology in Sofia University. She has a PhD degree from University of Bielefeld, Germany, Faculty of Health sciences. She has published more than 20 articles in the fields of stress and mental health, human resources management, qualitative methods in social sciences. She is editor of the book „Qualitative methods in social sciences. Introduction.“, Sofia University press. Initia-tor and participant in several international scientific projects.


123

ЛОКУСЪТ НА КОНТРОЛ И РОЛЯТА МУ ПРИ ИЗБИРАНЕ НА ПОДХОДИ ЗА МОТИВИРАНЕ НА ПЕРСОНАЛА

Филип Филипов1

Изследването има за цел да намери допирните точки на процеса на мотивиране на персонала с теориите за социалното учене и поспециално с теорията на Джулиан Ротър. За такъв вид изследване основание дава разбирането, че мотивацията не би следвало да се разглежда единствено като последствие от активните действия на мениджмънта на дадена организация, но и като способност на служителите да разбират, научават и перманентно да повтарят желано поведение в трудовата си дейност. Използването на набор от мотивационни и когнитивни променливи биха довели до придвижване към дадена цел или отдалечаване от нея, като фокусът е поставен върху това, кое поведение веднъж научено, ще се появи отново в определена ситуация.

Ключови думи: мотивация, социално учене, локус на контрол

Една от основните задачи на персоналния мениджмънт е да съумее да мотивира хората към ефективна работа чрез използване на индивиду-алния потенциал. Ето защо, познаването на различните виждания за меха-низмите и начините за мотивация, характерът на протичане на процесите на подбудата са важен елемент от работата на ръководители и специалисти по управление на човешките ресурси. Наличието на разнообразни концеп-ции и възгледи по този въпрос е свидетелство за изключителната сложност на проблема за мотивацията на личността. Върху основата на съответните идеи трябва да се разработват умения и интуиция за действие при конкрет-ни обстоятелства от практиката на стопанската организация.

Психиката на личността е в тясна връзка с нейната дейност. В своята същност, дейността е единство между двете форми – външна и вътрешна, които са във взаимна връзка и зависимост. Външната форма се реализира

1 Филип Филипов – докторант в Института за изследване на населението и човека при БАН



124


благодарение на вътрешната (психичната), а реализирането на вътрешната е възможно въз основа на външната.

Мотивацията като личностна характеристика, която оказва съществе-но влияние върху поведението и активността на индивидите е проблем, който се изследва задълбочено от психологията. Мотивацията се отна-ся към процесите, които подчертават включването на хората в различни дейности. Мотивацията е невидим, вътрешен и хипотетичен конструкт, който не може да бъде видян или измерен директно (Pinder,1998 цит.по Ambrose&Kulik,1999). Понеже тя не може да бъде наблюдавана директно е изключително трудно да бъде изучавана. Можем единствено да правим за-ключения за мотивите или като наблюдаваме целенасочено поведение, или като използваме техники за психологично измерване (Ригио, 2006). Моти-вацията описва процесите, които се включват в енергетизацията и опреде-лянето на насочеността на действията (Диси,Райън,1992). От позициите на организационната психология проблемите на мотивацията и нейното влияние върху човешкото поведение се разглеждат в контекста на психо-логичните закономерности, които въздействат на мотивите за трудовото поведение. Ефективността на индивидулните дейности в организацията са свързнани със силата на мотивите за осъществяване на конкретна трудова задача от отделните работещи (Ригио,2006). В крайна сметка, това опреде-ля ефективността на цялата организация и може да се твърди, че е основен фактор за оценка на ръководството.

Недооценката на съдържателната страна на мотивацията води до от-ричане на определящата роля на съзнанието, а по този начин до ограни-чаване възможностите за въздействие върху мотивационната сфера и съз-нателното развитие на личността (Русинова,1984). Това е съществена теза и върху нея е необходимо да се обърне специално внимание. В научната литература процесът на мотивация на персонала принципно се представя като еднопосочен акт на въздействие от мениджмънта към служителите. Ръководителите в организациите като използват теоретични мотивационни модели или такива разработени от самата практика, оказват влияние върху подчинените си с оглед постигане на фирмените цели. Дали това влияние е реализирано се съди по резултата, и ако той отговаря на заложените пред-варително критерии се счита, че служителите са мотивирани успешно. Разбирането, че отношението към хората трябва да бъде като към пасивен обект на въздействие едва ли е най-правилно. От значение са и трябва да се отчитат процесите, които настъпват в личността под влияние на различните стимули. Процесът на мотивация е акт на взаимодействие между менидж-мънт-персонал-организация, където има въздействие от страна на мени-джърите чрез механизмите за мотивиране, междуличностно взаимоотно-шение, което води до социално познание и което в последствие се включва в ,,опита“ на организацията за достигане на икономическите цели.

Социалните теории за ученето са в състояние да дадат обяснение как-во се случва в психиката на индивида след като той бъде подложен на опре-делени стимули. Същността им се състои в това, че те са фокусирани върху формирането на личността в резултат на взаимодействията със социалната

125

среда, постулират ,,социалното учене“ като механизъм на социализацията и поставят основен акцент върху социалния контекст при конструиране на индивидуалното поведение в различни ситуации. Според тези теории ин-дивидът постоянно се учи, придобива нови модели на поведение и по този начин постоянно се променя и развива.

Всяка една организация по своята същност представлява и социална среда, където хората прекарват значително време, подложени са на най-различни въздействия, в голяма степен тя влияе върху социализацията им и изграждането на модели на поведение, отношение, взаимодействие, въз-приемане на околния свят. От тази гледна точка, хората подложени на мо-тивиране, се ,,научават“ да бъдат мотивирани, трупат социално познание и изграждат критерии за това как трябва или не трябва да бъдат мотивирани, кой начин се е доближил най-близко до техните вътрешни изисквания и е успял да ги мотивира в най-голяма степен. Тези модели така добре се заучават, че стават част от съзнателен конструкт за предпочитан вид моти-виране и при смяна на работното място например, в новата организация се търси точно същия или максимално близък тип стимулиране. Разбирането на този механизъм е от значение в ежедневната работа на управленските кадри и би довело до добри изводи при търсене на нови и по-плодотворни методи за работа с персонала.

Джулиан Ротър обосновава теория за социалното учене. Той счита, че хората взаимодействат със значимата за тях обкръжаваща среда. Реак-цията на човека на събитията от обкръжаващата го среда зависи от зна-чението или важността, която той преписва на тези събития. Ротър пред-полага, че човешкото поведение произтича от взамодействието на факто-рите от обкръжаващата среда и личностните характеристики. Съгласно теорията на Ротър, личността е единна в своята основа, притежава от-носителна стабилност, но нейните свойства не се явяват установени или определени в някой конкретен период от развитието, а напротив те могат да се променят или модифицират дотогава, докато човек е способен да се учи. Натрупаният предишен опит е изходна точка на действията, но той не е постоянна величина, а се изменя под влиянието на новите впечатле-ния, които въздействат на възприятията във всеки момент. Личността се формира по пътя на научаването (Феърс,1998). На основа горните съжде-ния, Дж. Ротър построява своята теория за личността, която се стреми да предскаже човешкото поведение като се предполага, че достатъчно точно предсказване на човешкото поведение в конкретна ситуация може да се направи като се анализират четири променливи: поведенчески потенциал (вероятността за реализация на дадено поведение в конкретна ситуация), очаквания (мнението на човека затова дали ще получи подкрепление), ценност на подкреплението (предпочитанието, което човек дава на опре-делено подкрепление) и психологическа ситуация (субективно отразява-не на обкръжаващата среда, която е значима за човека и определя инди-видуалното поведение).

Едно от централните понятия в теорията се явява личностната про-менлива локус на контрол – обобщените очаквания на човека в каква сте-

Локусът на контрол и ролята му при избиране на. . .

126


пен подкреплението зависи от неговото собствено поведение (интернален локус) и в каква се контролира от външни сили (екстернален локус). Ло-кализацията на контрол отразява степента, до която хората се възприе-мат като основен източник на причинност при определяне на събитията (Lefcourt,1982). Лицата с вътрешна локализация на контрола разчитат на себе си за успех и реализация в работата в по-голяма степен в сравнение с лицата с външна локализация на контрола, които вярват, че въздействие-то на външните фактори за успеха е определящо (Величков,1989). Заради това, вярата в екстерналния или интерналния контрол може да се разглежда като черта на личността в смисъла на индивидуалните различия. Но от тук не следва, че интерналите и екстерналите са типове личности, поради при-чината, че всеки има характеристиките не само на своята категория, но и в някаква степен на другата. Конструктът следва да се разглежда като конти-нуум, имащ от единия край ,,интерналност“, а от другия – ,,екстерналност“.

Сам по себе си локусът на контрол не може да определя поведението на индивида, тъй като той не е причина за дадено действие и има отно-шение само към генерализираните очаквания, научени от предишен опит конкретни реакции основани на убеждението, че след реализирането на определени действия ще последва позитивно подкрепление.

Следващото изложение е съобразено с принципите на теорията на Дж. Ротър и по специално с ролята на локусът на контрол в мотивирането на персонала.

Цел на изследванетоЦелта на представеното изследване е да се потърси и анализира взаи-

мовръзката между локусът на контрола и насочеността на мотивите за труд

Задачи:1. Да се определи влиянието на локуса на контрол върху мотивите за

труд в изследваната група лица2. Да се сравнят разликите в мотивите за труд между групи лица с из-

разена силно вътрешна и силно външна локализация на контрола

Хипотези1. Генерална: Предполага се, че постулатите на теорията за социалното

учене на Дж.Ротър са надеждна изходна точка за разбиране на механизми-те на вътрешната мотивация и използването им би довело до практическа полза в организиране на трудовата дейност.

2. Предполагаме, че локусът на контрол ще оказва статистически зна-чимо влияние върху мотивите за труд

3. Предполагаме, че видът локус на контрол и неговото влияние върху мотивите за труд ще спомогне за очертаване на мотивационния профил на изследваната група лица

127

Изследвани лицаВ проучването участват 335 души, работещи в държавна търговска

организация, оперираща в сферата на услугите, от които 184 мъже и 151 жени. От тях 144 са с висше образование, 149 със средно и 42 с основно.

Методики Приложени са следните методики: 1. Методика за изследване насочеността на мотивите за труд (съста-

вител Русинова В. и колектив). Състои се от 26 айтъма, разделени на 5 подскали, а именно:

– Съдържателна страна на труда, включваща твърдения като: рабо-тата да е престижна, работата да е сигурна, да не е еднообразна и монотон-на, да е отговорна, да е творческа и др.;

– Организация на работата се състои от определенията: заплащането да е добро, да дава възможност за повишаване на квалификацията, да дава възможност за израстване, да дава възможност за постижения в бъдещето и др.;

– Физически условия на труд: да е безопасна и да отговаря на хигиен-ните изисквания, технически да е добре осигурена;

– Взаимоотношения на работното място: да ме уважават на работ-ното място, да има добри взаимоотношения с колегите, ръководство, което да уважавам и др.;

– Отношения личносттрудсемейство: да отговаря на способности-те и квалификацията ми, да ми бъде интересна и др.

В зависимост от предпочитанието на анкетирания, отговорите се нана-сят по възходяща 5-степенна скала тип Ликерт, където по-високите стой-ности съответстват на по-високи мотиви, определени в дадената подскала.

Измереният коефициент на надеждност за цялата методика е .851

2. Методика за изследване локализация на контрола в професионал-ната дейност на Пол Спектър, модифицирана и адаптирана за българските условия от Русинова, В., Василева, Л., Жильова, С. Чрез теста се диферен-цират лицата с външна и вътрешна локализация на контрола. Съдържа 16 айтъми (напр.: това, което вършиш в работата си, зависи само от теб; да на-мериш желаната работа е преди всичко късмет; за да стигнеш висок пост, трябва да си късметлия; хората, които работят добре обикновено се възна-граждават и др.), със скала за отговори тип Ликерт от 1 до 6, като по-висо-ките стойности означават по-изразена външна локализация на контрола.

Измереният коефициент на надеждност за цялата методика е .633

Резултати и обсъжданеВ отговор на първа задача е направен регресионен анализ, от който да

се определи дали локусът на контрол влияе и върху кои конкретно подска-ли на методиката за изследване насочеността на мотивите за труд. Локусът


128


на контрол е разделен чрез средни стойности и стандартно отклонение на две групи крайно ляво (вътрешен локус) и крайно дясно (външен локус). Тези от изследваните лица, които не попадат в двете групи отпадат от ана-лиза. Резултатите са представени в табл. 1.

Таблица 1. Влияние на локуса на контрол върху мотивите за труд

Подскали на методиката за изследване на мотивите за труд

Локус на контрол Beta R² ΔR² р

Съдържателна страна на труда -.060 .004 -.008 .576Организация на работата -.122 .015 .004 .251Физически условия на труд .082 .007 -.005 .444Взаимоотношения на работното място -.255 .065 .054 .015Отношения личност-труд-семейство .324 .105 .095 .002

От този регресионен анализ се вижда, че локусът на контрол е предик-тор с почти добри стойности за подскалата отношения личност-труд-се-мейство. Коефициентът на регресия е умерен, в границите на статистиче-ската значимост. Повишава се външният локус на контрол, повишава се и мотивиращата сила на твърденията от дадената подскала.

Взаимоотношенията на работното място показват нисък отрицателен регресионен коефициент с локализацията на контрол. Резултатът е с по-ниска статистическата значимост, но все пак ако би следвало да се тълкува трябва да се отбележи, че засилването на вътрешния локус прави взаимо-отношенията на работното място по-мотивиращи.

При останалите три подскали локализацията на контрол не оказва ста-тистически значимо влияние.

В изследваната група лица локализацията на контрол е предиктор само по отношение на определени мотиви за труд.

В отговор на втората задача в табл. 2 са показани резултатите от Т-тест. Т-тестът показва значимост на разликата по някакво измерение – в слу-чая това са предпочитаните мотиви за труд и чрез него ще бъде потърсена значимост на разликите между групи лица с изразена силно вътрешна и силно външна локализация на контрола. На табл. 2 са показани колко от изследваните лица са с вътрешен и външен локус на контрол като двете групи са сравнени по отношение на всяка от подскалите на методиката за изследване мотивите за труд.

Със статистическа значимост са отново само две подскали – взаимоот-ношенията на работното място и отношенията личност-труд-семейство. В табл. 1 резултатите показаха, че локализацията на контрол не е предиктор по отношение на твърденията в три от подскалите: съдържателна страна на труда, организация на работата и физическите условия на труд.

Индивидуалните различия във възприемането и интерпретацията на източниците на причинност (външни-вътрешни), обуславят съществени различия в субективното възприемане на действителността, в организа-цията и протичането на когнитивните процеси, в развитието на лични-

129

те умения и диференцирането на вътрешната мотивация на специфични подбуди, както и използваните стратегии на поведение (Величков,1989).

При взаимоотношенията на работното място, служителите с вътрешна локализация на контрола определят твърденията в подскалата като по-мо-тивиращи в сравнение със служителите с външна такава. Хората, които разчитат на себе си и собствените личностни качества за постигане на це-лите е логично да отдават по-голямо предпочитание на взаимоотношения-та на работното място като на вътрешно-мотивационен фактор, отколкото като на външен стимул. В такъв случай, използване на методи за мотиви-ране чрез създаване на добър организационен климат, възможност за ко-муникация между ръководители и подчинени или справедлива оценка на труда предполага, че ще доведе до съзнателно изпълнение и висока степен на удовлетвореност от труда у дадения служител.

Твърденията, формиращи подскалата на отношенията личност-труд-семейство са по-мотивиращи за служителите с външна локализация на кон-трола. Лицата с вътрешна локализация, разчитайки на себе си и качествата си, не им придават такова значение за мотивирането. Балансирането между трудови и семейни задължения изглежда се отдава на фактори, излизащи извън контрола на индивида. Набор от редица социални придобивки в ро-лята на желано подкрепление биха били високо оценени. Мениджмънтът е необходимо да зададе ясни и точни правила за работа като по този начин се намали възможността за „лошо“ стечение на обективните обстоятелства. Несигурен в себе си служител трудно би дал всичко на което е способен, а това безсъмнено ще повлияе и трудовото изпълнение.

Според теорията за социалното учене на Дж. Ротър, служителите с екстернален локус в изследваната организация имат вярата в по-голяма степен, че успехите и неудачите им се регулират от външни фактори, таки-ва като съдба, късмет, щастлив случай, влиятелни хора и непредсказуеми

Таблица 2. Статистическа значимост на разликите по подскали на методиката за изслед-ване на мотивите за труд между групи с изразена вътрешна или външна локализация на контрола

Подскали на методиката за изследване на мотивите за труд

Локус на контрол N M SD t p

Съдържателна страна на труда вътрешен 38 28.947 1.999.561 .576

външен 52 28.461 5.046

Организация на работата вътрешен 38 33.526 4.7461.157 .251

външен 52 32.423 4.258

Физически условия на труд вътрешен 38 8.421 1.463-.768 .444

външен 52 8.615 .932Взаимоотношения на работното място

вътрешен 38 18.710 1.3332.476 .015

външен 52 17.673 2.315Отношения личност-труд-семейство

вътрешен 38 14.631 1.730-3.209 .002

външен 52 18.846 7.949


9

130


сили на обкръжението. При интерналистите генерализираното очакване е, че успехите и неуспехите се определят в по-голяма степен от собствените им действия и способности или вътрешно-личностни фактори. Също така те предполагат, че в голяма степен могат да влияят на подкреплението, за разлика от хората с екстернална ориентация на локуса на контрол. Това разделение обяснява твърдението, че подложените на въздействие на едни и същи мотивационни подходи, двете групи лица ще реагират по различен начин. В изследваната фирма е практика използването на групови техники за мотивация, едни и същи стимули, предложени по еднотипен начин, це-лящи да окажат влияние върху целия персонал на организацията. Ефектът от тези действия не е еднозначен и не би могъл да е с оглед на наличието на променливата локус на контрол. От друга страна, индивидуалният подход за мотивиране на персонала предполага използването на значителен ре-сурс, времеви, материален и при наличието на значителен брой служители той по-скоро би забавил процесите във фирмата. Локализацията на контро-ла е удачно средство, с помощта на което да се сегментира персоналът по този критерии и към всяка целева група да се подходи специфично. Осно-вание да се смята така дават резултатите от сравнението между групите с изразен вътрешен или външен локус, което потвърждава втората хипотеза.

Мотивирането е отговор на стимули от възприеманата обкръжаваща среда. Времето като период на въздействие на стимулите може да се ко-лебае от момент до продължителен период. Задача на мениджмънта е да създава поведенчески потенциал, условия за проявление на конкретен вид желано поведение, като чрез него се насърчава достигането на организа-ционните цели. Тези стимули формират конкретни очаквания у индивида, че чрез определено поведение ще се получи дадено подкрепление. Поведе-нието на човека се определя от неговите предпочитания относно възмож-ните възнаграждения и от ценността на подкреплението. Следователно, ефективното мотивиране на фирмения персонал е възможно да се опише така: създаване на благоприятна психологическа ситуация и богат пове-денчески потенциал, създавайки по този начин очаквания у служителите, че техните действия в трудовата среда, ще реализират индивидуалните им стремежи към удовлетвореност, както и потенциала на организацията за просперитет. Ако се вземе в предвид локусът на контрол, на хората с външен такъв трябва да се въздейства чрез създаване на сигурни и нама-ляващи неопределеността условия на заобикаляща работна среда. Да се затвърждава впечатлението, че са създадени всички условия за позитивно развитие и застрашаващите фактори за провал са елиминирани. При ин-терналистите е възможно да се даде по-голяма свобода при изпълнение на задълженията, самостоятелна преценка и оценка на ситуациите и избор на конкретни действия, поставянето на ръководни постове и др. Материално-то и нематериалното стимулиране трябва да бъде съобразено с генерализи-раните очаквания на двете групи лица.

В заключение може да се каже, че локализацията на контрола е въз-можно да бъде използван като критерий, според който да се изработят практични подходи за мотивация на персонала. Въпреки това ролята му не

131

следва да се абсолютизира, а да се има в предвид, че той е компонент заед-но с други променливи като: поведенчески потенциал, подкрепления и т.н., които също следва да се отчитат като фактор за ефективно мотивиране.

AbstractThe survey aims to find common ground in the process of motivating staff with theories of social learning and in particular the theory of Julian Rotter. Reason for this type of study provides the basis understanding that motivation should not be viewed only as a consequence of the action of the management but also as the ability of employees to understand, learn and permanently to repeat a desired behavior. Using a set of motivational (reinforcement) and cognitive (expectations) variables would lead to a desired goal or away from it and the focus is on what behavior once learned, will reappear in a given situation.Кey words: motivation, social learning, locus of control


Величков,А. (1989). Личност и вътрешна мотивация.Психология на личния контрол,София.Диси, Е., Райън, Р. (1992). Съвременно развитие на мотивационните изследвания,Българско

списание по психология №4,СофияРигио,Р. (2006). Въведение в индустриалната / организационната психология,София.Русинова,В. (1984). Зависимост между съдържанието на мотивите за труд и някои лично-

стни характеристики.Психология на личността, колектива и труда, София.Феърс, Е. Дж. (1998). Теории за социалното учене. Енциклопедия по психология, ред. на

Р. Дж. Корсини, София.Ambrose, M. L. and C. T. Kulik (1999). “Old Friends, New Faces: Motivation Research in the 1990s.»

Journal of Management, 25(3)

Бележкиhttp://psych.fullerton.edu/jmearns/rotter.htm, The Social Learning Theory of Julian B. Rotter, 10.04.2012 г.http://www.questia.com/library/book/locus-of-control-current-trends-in-theory-and-research-by-herbert-m-lefcourt.jsp, 10.04.2012 г.

Докторант Филип Филипов – завършил е специалност Стопанско уп-равление в СА ,,Д.А.Ценов“, гр. Свищов. През 2008 г. придобива магистърска степен по Психология от университет ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр. Велико Търново. През декември 2009 г. е зачислен към Институт за изследване на на-селението и човека, департамент Психология, БАН като докторант на самосто-ятелна подготовка. Интересите му са насочени в областта на трудовата и орга-низационна психология.


132


PhD student Filip Filipov – Graduated Business management at the Academy of Economics «D.A. Tsenov», Svishtov. In 2008 got MS degree in Psychology at the Uni-versity «St. St.Cyril and Methodius», Veliko Tarnovo. Since December 2009 started his PhD study at the Institute for Population and Human Studies, BAS, Department “Psy-chology”, as a self-training PhD student. His interests are in the field of social and organizational psychology.

133


ЗАВИСИМОСТ НА СИНДРОМА БЪРНАУТ ОТ СОЦИАЛНИТЕ УСЛОВИЯ НА РАБОТНОТО МЯСТО ПРИ РАБОТЕЩИТЕ

В СФЕРАТА НА СОЦИАЛНОТО ПОДПОМАГАНЕ

Стефка Дойкова1

Представени са резултати от изследване в шест дирекции за социално подпомагане в област Хасково, проведено с извадка от 150 изследвани лица. Основната цел е да се изследват проявите на синдрома бърнаут и влиянието на отделните фактори от условията на средата върху синдрома като цяло и неговите скали – емоционално изтощение, дехуманизация и намалена работоспособност. Установи се, че емоционално изтощение, дехуманизация и намалена работоспособност – компоненти на синдрома бърнаут, са изявени сред работещите в сферата на социалното подпомагане от област Хасково. Параметрите на бърнаут синдрома са близки в дирекциите „Социално попомагане“ в Хасково, Димитровград, Свиленград, Харманли, Тополовград и Ивайловград, независимо от различието в контингента на обслужваните клиенти.

Ключови думи: социални условия на труд , синдром бърнаут, емоционал-но изтощение, дехуманизация и намалена работоспособност.

Увод

Психичните промени в личността, настъпващи в процеса на ,,отдава-не“ в професионалната дейност, са предмет на изследователски интерес през втората половина на ХХ в. Най-често те са свързани с позитивното из-граждане на професионалиста. Същевременно в процеса на тези изследва-ния се появяват нарушения по отношение на изпълнението на служебните задължения, които са се отразили негативно върху личността и поведе-нието на професионалиста, но нерядко и като рефлексия на негативното повлияване на същностни елементи от дейността върху личността. Такива

1 Стефка Дойкова – докторант в Института за изследване на населението и човека при БАН


134


елементи могат да бъдат: повишено напрежение в работата, риск и опас-ност при изпълнение на трудовите задачи, необходимост от вземане на решение при дефицит от време, осъзнаване на ограничените възможности на човека или постиженията на науката и техниката. Отговорността на професията на работещите в сферата на социалното подпомагане в един свят на сложни, противоречиви и динамични обществени, икономически и политически промени я прави особено трудна и рискова по своя харак-тер. В резултат на стресорите в социалните условия на работното място и на терена на работа могат да се появят редица психични, физически и поведенчески реакции като бърнаут, депресия и психични заболявания. Професията на социалните работници е една от подпомагащите професии в съвременното общество, чийто служителите попадат в категорията на застрашени от неблагоприятните последствия на професионалния стрес.

Проблемът за социалните условия на труд на работното мястоПсихолози, работещи в областта на трудовата и организационна пси-

хология, дефинират средата като относително обособена и устой чиво орга-низирана съвкупност от материални условия и установени на тяхна основа социални взаимоотношения. Тя предявява изисква ния към индивидите в нея да изразходват време, средства и други ресурси и предоставя опре-делени възможности да задоволяват лич ните потребности. Тази дефини-ция произтича от подхода за анализ на поведенческите обстановки, който е често използван метод в психологията на средата. В психологическите аспекти на условия на труд в организациите като параметри се включват физическите условия на труд, социалните фактори и организационните фактори които подлежат на анализ и контрол (Русинова, В., 2005).

Физическите условия на труд – Съществени параметри в тях са: рав-нището на шума, вибрациите, особеностите на микроклимата, лъченията, осветеността и др., т.е. физическите и химическите вредности на работно-то място.

Орга низационни фактори – От тях с най-изявена връзка с психично-то състояние на работещите имат режимите на труд, планирането и контро-лът, оценяването и стимулирането. Тези управленски функции се подчи-няват на определени изисквания, за да не създават психично напрежение, конфликти и неудовлетвореност.

Социални фактори – включват взаимоотношенията на работното място, стила на ръководство, конфликти и сътрудничество, степента на съвместимост и отговорност на екипите.

Разширява се обсега на факторите, които подлежат на оценка при анализ на ,,условията на труд“. Разширяват се и параметрите, върху които тези условия могат да окажат негативно въздействие. Разши рението се отнася предимно до психологични променливи. Крайно време е да се създадат нормативи и изисквания за техния контрол на работните мес та. Могат да бъдат оценявани въздействия върху психичното здраве, включва-що преживявания на стрес, депресия, работоспособност, липса на психи-

135

чен комфорт и удовлетвореност от труда; мотивацията за труд, включваща нагласи и отношения, ценности и мотиви за труд, трудова активност, иден-тификация с работата и работното място. Тези променливи са показатели за психично благополучие и за хуманизация на труда. Те имат пряко отно-шение, обаче не само към физическото здраве, но и към конкретните резул-тати, ефективност и качество на работата.

Същност на синдрома бърнаутТерминът ,,професионално изгаряне“ (“burnout”) се въвежда през

1974 г. от клиничния психолог Херберт Фройденберг. Социалният психо-лог Кристина Маслач през 1976 г. описва синдрома бърнаут и по-късно създава методика за изследването му. Синдромът на професионално из-гаряне „бърнаут“ е описан от Фройденберг за първи път при работещи в социални служби, които след около година работа проявявали деп ресивни характеристики, били емоционално изчерпани, нервни и раздраз нителни, цинични и подозрителни към хората, с които работели. Обобщено, този синдром бихме могли да опишем като състояние на физиологично, емо-ционално и умс твено изчерпване, характеризиращо се с хронична умо ра, чувство за безпомощност и безнадежност, разви тие на негативно себевъз-приятие и отношение към ра ботата, живота и другите хора. Най-често той се развива при работещите в различни сфери на здравеопазването, обра-зованието, обслужване, занимаващи се ежедневно и интензивно с пробле-мите на други хора. Работещите при такива условия са предразположени към емоционално изчерпване и застрашени от поява на риск от „бърнаут“. Фройденбергер анализира хората в помагащите професии като жертви на бърнаута. За да могат тези професионалисти да изпълняват служебните си задължения при подобни обстоятелства, те прибягват до един по-неутрален и гъвкав подход, с цел да се самосъхранят и да се предпазят от състоянията на силно напрежение. Те срещат трудност в желанието си да изпълняват добре служебните си задължения и да спазват изискванията свързани с тях, което е причина да не успяват да преодоляват състоянията на повтарящо се напрежение. Това води до възникване на явлението бърнаут, вследствие на което тези хора загубват позитивните си чувства, симпатията и уваже-нието към обслужваните от тях лица. У тях се появяват язвителност и жес-токост, което ги кара да гледат на обслужваните от тях лица като на хора, които заслужават проблемите си. Някои от тях проектират това си отно-шение на работното си място и в семейството. Обобщено, този синдром бихме могли да опишем като състояние на физиологично, емоционално и умс твено изчерпване, характеризиращо се с хронична умо ра, чувство за безпомощност и безнадежност, разви тие на негативно себевъзприятие и отношение към ра ботата, живота и другите хора. Най-често той се раз-вива при работещите в различните сфери на здравео пазване, образование, обслужване, занимаващи се все кидневно и интензивно с проблемите на други хора (здравословни, социални или психологически). Тази дейност често е съпътствана от отрицателни емоции – гняв, възмущение, страх,

Зависимост на синдрома бърнаут от социалните условия на. . .

136


отчаяние. Решаването на проблемите на хората (пациенти, безработни и социално слаби) не винаги е лесно достижимо, кое то прави ситуациите неясни и потискащи.

Цел, задачи и хипотези на емпиричното изследванеЦелта на направеното изследване е да се конкретизира влиянието на

социалните условия на работното място, на отделните фактори от услови-ята на работа, върху синдрома бърнаут като цяло и върху неговите компо-ненти – емоционално изтощение, дехуманизация и намалена работоспо-собност.

Задачи на изследването:1. Да се изследват социалните условия на работното място в дирекци-

ите „Социално подпомагане“ на област Хасково.2. Да се изследва степента на бърнаут синдрома при изследваните

лица и в дирекциите „Социално подпомагане“ в Хасковска област.3. Да се изследва зависимостта между конкретните параметри на ус-

ловията на работното място и тези на синдрома бърнаут. 4. Да се изследва влиянието на личностните и демографски характе-

ристики: локализацията на контрола, възрастовите особености, образова-телната степен, пола, трудовия стаж и социалния статус /ръководители и изпълнители/ на изследваните лица в дирекциите за социално подпома-гане в Хасковска област, върху преживяването на бърнуат в условията, в които работят.

Хипотези1. Предполага се, че социалните условия на работното място влияят

върху появата на синдрома бърнаут при работещите в сферата на соци-алното подпомагане в Хасковска област. Допускаме, че организационните фактори ще влияят на степента на бърнаут , по – лошите условия на труд ще определят по-висока изява на синдрома бърнаут.

2. Вероятно изследваните компоненти на бърнаут ще бъдат изявени в различна степен в изследваната група лица в шестте дирекции. Самата професионална дейност е стресогенна, свързана е с много контакти, създа-ващи психичен дискомфорт

3. Очаква се, че локализацията на контрола, като личностна характе-ристика ще оказва въздействие върху преживяването на бърнуат. Хората с външна локализация ще са с по-висока изява на синдрома, тъй като са с по-голяма зависимост от външни фактори. Хората с вътрешна локализация на контрола приемат, че постиженията им зависят от собствените им спо-собности и усилия и при тях по-слабо ще се изяви синдрома бърнаут.

4. Допуска се, че мъжете ще споделят по-малко, а жените ще говорят повече за проявите на бърнаут синдром, хора с по-дълъг трудов стаж и по-възрастните ще преживяват по-силно синдрома, с оглед изчерпаността след годините трудов стаж в сферата на социалното подпомагане.

137

5. Предполага се, че социалните работници, които работят в по-добри физически условия на труд, ще преживяват по-слабо синдрома бърнаут, тъй като този фактор няма да се преживява като стресогенен.

6. Вероятно работещите в по-добри социални условия на работното място ще преживяват по-слабо проявите на синрома бърнаут, поради по-доброто вписване в екипа.

7. Във връзка с разликите в оценките на организационните фактори на средата ще се наблюдава нееднаква степен на изява на бърнаут синд-рома при изследваните лица в област Хасково, тъй като организацията на работата в изследвани групи е специфична / не е нормативно определена.

Метод на изследванеИзследвани лицаОбхванати са 150 изследвани лица от Дирекция ,,Социално подпома-

гане“ /Д ,,СП“/ в област Хасково. Изследваните лица работят в три отдела – отдел „Социална закрила“, отдел ,,Закрила на детето “ и отдел ,,Хора с увреждания и социални услуги“. Възрастта на изследваните лица е от 23 до 59 години. Трудовият им стаж е от 1м. до 35 години. Изследваните служители са със средно, полувисше и висше образование, като професио-налната им квалификация е разнообразна.

Методики1. Методика за изследване на социалния климат на работното мяс-

то на Муус и Инсел, която е модифицирана и адаптирана за българските условия от колектив с ръководител В. Русинова.

2. Методика за анализ на организацията на работата и условията на труд с автор и колектив В. Русинова, А. Василева,С. Жильова.

3. Методика за изследване на бърнаут синдрома (Мaslach Bur-nout Inventory), разработена от Маслач и Джаксън.

4. Методика на изследване на честотата и силата на бърнаут, моди-фицирана от В. Русинова.

5. Методика на изследване на локус на контрола в труда на Пол Спектър, модифицирана и адаптирана от колектив Русинова, Василева, Жильова.

Резултати и анализИзследвана бе консистентната надежност на всички методики и въ-

просника. Получените резултати от апробиране въпросника МВI-KO1 за бърнаут по Маслач обработихме по формулата за общ бърнаут и за всяка от скалите. Емоционалното изтощение е най-силно изразена сред трите ска-ли, дехуманизацията е с най-ниски стойности, работоспособността не е намалена, това се доказава с получените резултати. При изследването раз-граничихме изявите на бърнаут в групи, диференцирани по пол, възраст, образование, трудов стаж и направление на дейности, заемана длъжност/месторабота/.


138


При мъжете, стойностите на бърнаут са по-високи от тези на жените в четири от дирекциите ,,Социално подпомагане“ в област Хасково. Пред-полагаме, че причина за тази разлика в стойностите на бърнаут при мъ-жете и жените, работещите в сферата на социалното подпомагане е свър-зана с факта,че мъжете споделят по-малко, не разговарят, не отработват натрупаната тревожност. Много от тях нямат хоби, не се занимават с други значими за тях дейност.

Най-високи положителни стойности на бърнаут дадоха 33- годишните и 24- и 40- годишните, след тях 26-годишните. Причината може да бъде потърсена в липсата на подходяща мотивация за работа, неудовлетворе-ност от труда или липсата на житейски и професионален опит при 26-го-дишните. Предполагаме, че при 40-годишните оказват влияние възрасто-вата криза и проблеми в семейството. Най- ниски стойности на бърнаут имат при 41-годишните и 48-годишните. Тук позитивно влияние оказва може би житейският опит и работата в социалната сфера помогнали им да намерят подходящите начини да изразяват чувствата и емоциите си, да организират работната среда на основата на модела работа –личности да релаксират по подходящ начин.

Четири групи оформихме по трудов стаж – първата от 1 до 5 г., втората от 6 до 10 г., третата от 11 до 20 г. и четвъртата над 20 г. Работещите в сфе-рата на социалното подпомагане с трудов стаж 5 г. имат най-високи средни стойности на синдрома бърнаут и го преживяват не по-силно от останали-те изследвани лица. Освен тях само работещите с трудов стаж 13 г. дават положителни стойности на бърнаут. Резултатите при работещите в сферата на отдел ,,Социална закрила“ социални работници е с 2,3 пъти по-ниско от тези на работещите в отдел „Хора с увреждания и социални услуги“ /ХУСУ/ и отдел „Закрила на детето“/ОЗД/. Предположението ни, че рабо-тещите в отдел ХУСУ и ОЗД ще преживяват по-силно синдрома на бърнаут беше обусловено от факта, че работата в двата отдела е свързана повече с неразрешими проблеми на клиентите и характеристиките на контингента клиенти. В отдел ХУСУ работата с клиентите с увреждания емоционално натоварва повече работещите в отдела.

Резултатите от първата и втората методика потвърдиха хипотезата, че по-лошите условия на труд определят по висока изява на синдрома бърна-ут при работещите в сферата на социалното подпомагане. Хората с външ-на локалицзация на контрола са с по-висока изява на синдрома бърнаут, тъй като са повече зависими от външните фактори в работата си.по-до-брите физически условия на труд подпомагат работещите да приживяват по-слабо синдрома бърнаут. Добрата екипна работа влияе положително въхру справянето с проявите на синдрома бърнаут. Получените резултати доказаха хипотезата. Компонентите на синдрома бърнаут са изявени в из-следваните лица в дирекциите „Социално подпомагане“ област Хасково. Предполагаме, че проявите на бърнаут синдрома при тях не са реакция на първия сблъсък с професионалните задължения и адаптация към реалнос-тта, а се обуславят от проявите на компонентите му при създаването на подходящи условия за това.

139

Предстои да се обобщят резултатите, получени от и методиката за чес-тота и сила на проявление на бърнаута. Ще използваме дисперсионен ана-лиз, корелационен анализ, регресионен анализ и Т- тест.

Обобщените на този етап резултати от изследването установиха ста-тическата значимост на проявата на компонентите на синдрома бърнаут при работещите в сферата на социалното подпомагане в област Хасково. Доказаха степента на тяхната изазеност при служителите от дирекциите в областта. Логично се появява необходимостта от профилактика, терапия или обучение за справяне с проявите на синдрома бърнаут, провеждани от специалисти, които ще подпомогнат работещите в сферата на социалното подпомагане да преживяват по-леко синдрома бърнаут.

AbstractPresented are the results of a study in six directorates for social assistance in Haskovo, conducted with a sample of 150 respondents. The main objective is to explore the manifestations of burnout syndrome and influence of individual factors on environmental conditions on the syndrome as a whole and its scales – emotional exhaustion, dehumanization and reduced performance. It was found emotional exhaustion and dehumanization disability – components of burnout syndrome are prominent among the workers in the field of Social Welfare Haskovo. The parameters of the burnout syndrome are similar in the ‚Social popomagane „in Haskovo, Dimitrovgrad, Svilengrad, Harmanli,Topolovgrad, Ivailovgrad, whatever the difference in the pool of custКeywords: social work, burnout syndrome, emotional exhaustion, dehumani za-tion and reduced performance.


Алхан Т.Ф. (2004). Бърнаута и учителската професия, Психологически изследвания кн.1 1001-114.

Пейчева М. (2004). “BURN FUT“ или синдром на „професионалното изпепеляване“, сп. Психология журнал, № 16, 17-19, В.

Русинова В. (2006). Психологически променливи и условията на труд, сб. Психологически аспекти на условията на труд в организациите, С.

Русинова В., Василева Л. (1995). Професионалния стрес теоретичен и експериментален модел на К.Л. Купър – Българско списание по психология №4, 39-48.

Русинова В. Василева Л. Жильова С. (1995). Оценка на професионалният стрес в трудови-те дейност, сб. 25години институт по психология, 137-147, БАН, С.

Русинова В. (2003). Причини за професионалния стрес в кроскултурен план, Сб. „Стрес“, Първа национална трипартийна конференция, С., КНСБ, 78-84.

Русинова В. (1980). Психологични фактори за ефективност на труда, С., Изд. БАН.Стаменкова Н. (2005). “Професионално изпепеляване “Burnaut“ сп. Психология журнал,

6-9, В.Ценова Б. (1996). Професионален стрес и психично здраве при учителите, І част Българ-

ско списание по Психология 4, 46-72, С.Ценова Бистра (2005). Организационни корелати на бърнаута, сб. ІХ Европейска конфе-

ренция на Е М О Р по Организационна психология „Психосоциални ресурси в сфе-рата на услугите, Дрезден.


140


Pepitone, A. (1976). Self, socialenvironment, and stress, in: M. H. Appley.R. Trumbull (Eds), Psychological Stress, New York: Appleton-Centrury-Crofts.Bussing, A., Bissels, T. (1998). Diferent forms of work satisfaction: Concept and gualitative

research, European Psychologist, 3, 209-218.

Докторант Стефка Дойкова – Завършила е Юридическа психология в ЮЗУ „Неофит Рилски“ гр. Благоевград и следдипломна квалификация по психология „Училищен, социален и бизнес психолог“. От м. юли 2009 г. е докторант (свобод-на докторантура) към катедра „Социална, трудова и организационна психология“ в департамента по Психология към Института за изследване на населението и човека при БАН. Основните й изследователски интереси са в областта на тру-довата и организационна психология. От четири години работи върху изучаване проявите на синдрома бърнаут в социалната сфера и влиянието на социалните условия на труд върху проявите на синдрома бърнаут при работещите в сферата на социалното подпомагане.

PhD student Stefka Doykova – Legal graduated in psychology from Southwestern University “Neophyte Rilski” Blagoevgrad and postgraduate studies in psychology ‘school, social and business psychologist. “From July 2009 PhD (doctorate free) to the Department of “Social, Work and Organizational Psychology” in the department of psychology at the Institute for Population Studies and Human BAS. Her main research interests are in occupational and organizational psychology. Four years working on studying the manifestations of burnout syndrome in the social sphere and social impact of working conditions on the manifestations of burnout syndrome among workers in the field of social assistance.

141

РОЛЯ НА МРЕЖИТЕ ПРОФЕСИОНАЛНИ КОНТАКТИ В КАРИЕРНОТО РАЗВИТИЕ НА ДОКТОРАНТИ

Виктория Недева1

Високо образовани, мотивирани и предимно млади хора, докторантите са сред основните носители на експертен трансфер на знания към бизнеспрактиката и следователно – значим фактор за изграждането на общество, основано на знанието. Специфичната важност на мрежите професионални контакти и развитието на умения за участие и изграждане на такива мрежи (networking skills) при докторантите са тясно свързани с необходимостта от постоянен обмен на нова и надеждна информация, с цел създаването на научна продукция с високо качество, която да бъде успешно приложена в бизнеса и социалната практика. В настоящия доклад е представен анализ на различни видове мрежи контакти като основа за констуиране на методика за изследване на предпочитаните мрежи контакти, свързани с кариерното развитие.

Ключови думи: мрежи професионални контакти, кариерно развитие, док-торанти.

Въведение

Приетата през 2010 г. Стратегия „Европа 2020“ – планът за растеж и развитие на Европейския съюз за следващото десетилетие, постулира идея-та за „интелигентна, устойчива и приобщаваща икономика“ (цит. http://ec.europa.eu/europe2020/index_bg.htm). Следователно и основният приори-тет на новата стратегия е формулиран като постигане на „интелигентен растеж, включващ изграждане на икономика с високи равнища на заетост, базирана на знания и иновации“ (цит. http://ime.bg/bg/articles/evropa-2020-kratyk-pregled/). Осъществяването на този приоритет е свързано с провеж-

Психологически изследвания, кн. 2/2011, София

1 Гл. ас. д-р Виктория Недева – Институт за изследване на населението и човека – БАН


142


дане на реформи в образованието, фокусиране на учебните програми вър-ху творчеството и предприемачеството, създаване на конкурентоспособен изследователски и научен капацитет и изграждане на ефективна връзка на-ука-бизнес. Въпреки ясно поставените цели в стратегията, от ключово зна-чение е най-вече тяхното изпълнение както на ниво Европейски съюз, така и на национално ниво. Всяка страна-членка е отговорна за разработването на национална стратегия за обучение и кариерно развитие на изследовате-лите (www.bas.bg/fce/001/0079/files/EURAXESS_IU_by_KA-1%5B1%5D.ppt).

Високо образовани, мотивирани и предимно млади хора, докторантите са сред основните носители на експертен трансфер на знания към бизнес-практиката и следователно – значим фактор за изграждането на общество, основано на знанието. Тяхното успешно кариерно развитие е важен фактор за постигане целите на описания ключов приоритет, заложен в Стратегия „Европа 2020“.

Специфична роля в изграждането на възходящ и удовлетворителен ка-риерен път за младите експерти имат мрежите професионални контакти и развитието на умения за участие и изграждане на такива мрежи (networking skills). Тези мрежи са източник на постоянен обмен на нова и надеждна ин-формация, с цел създаването на научна продукция с високо качество, която да бъде успешно приложена в бизнеса и социалната практика.

Мрежите професионални контакти – основни характеристики и видове

Данните, посочени в литературни източници, потвърждават безспор-ната важност на изграждането на мрежи професионални контакти за инди-видуалното кариерно развитие и успех. Тези мрежи са свързани най-общо със следните „ползи“: обмен на информация, ресурси, възможности, съ-трудничество, създаване на професионални обединения и фирми, придо-биване на знания и получаване на подкрепа (Linehan, M. & Scullion, H., 2008).

В сферата на науката, мрежите оказват съществено влияние върху ка-чеството и количеството на изследователската продукция. Например, бро-ят цитирания на определен автор е свързан с ефективността на мрежата, посредством която учените общуват помежду си, обменят своите идеи, от-крития, критики и коментари. В този смисъл, мрежите включват научни асоциации, специализирани издания (списания, сборници, книги) и техни-те редакционни колегии, организирани курсове, специализации, конферен-ции, семинари, работни групи, лични контакти и др. Участието в такива мрежи осигурява на изследователите възможност за общуване с по-голям брой колеги, със сродни професионални интереси. Следователно, може да се очаква, че мрежите оказват положително влияние върху популярността и репутацията на учените. Участието в „научни“ мрежи може да бъде и пасивно и да се изразява например в принадлежност към реномирана ин-

143

ституция или съавторство в публикация с популярен изследовател (Faria, J. & Goel, R., 2010).

Мрежите могат да бъдат разглеждани най-общо като формални (коле-ги, ръководители, институти, университети, фирми, институции) и нефор-мални (семеен и приятелски кръг) (Grandi, A. & Grimaldi, R., 2003).

Може да се говори за външни (извън организацията, към която при-надлежи индивидът) и вътрешни мрежи (в рамките на организацията) (Sawyerr, O., McGee, J. & Peterson, M., 2003).

Класификация, базирана на философията на Аристотел, разграничава три вида участие в мрежи, които не са взаимно изключващи се и могат да съществуват паралелно:

1) Участие в мрежи, основано на ползата – осъществява се с намерени-ето за получаване на икономически облаги, власт, сигурност, защита и др.;

2) Участие в мрежи, основано на емоциите – мотивирано е от положи-телно отношение към мрежата, към взаимоотношенията с участниците в нея или от гордост от принадлежността към конкретната мрежа;

3) Участие в мрежи, основано на добродетелите – включва безкорист-ни намерения от морална гледна точка към използваните средства и же-ланата цел. Изразява се в готовност към откликване на потребностите на другите хора или в принос към благородна кауза (Melé, D., 2009).

Участието в мрежите може да бъде реално (напр. посещение на съби-тия, членство в организации) или виртуално (напр. създаване на профил в социалните интернет мрежи, онлайн участие в групи, в зависимост от интересите).

Могат да бъдат изброени още много класификации на видовете мре-жи, но тяхното детайлно разглеждане не е цел на настоящата разработка.

Разбира се, участието в различни мрежи не гарантира успех в карие-рата, т.е. достъпът до разнообразна полезна информация не е от ключово значение. Важно е как в последствие тази информационна база се използва от индивида (Ng, I. & Chow, I., 2005).

Модел за ролята на мрежите професионални контакти в кариерното развитие – основа на предстоящо изследване

Уменията за участие в мрежи и вследствие на това – за изграждане на индивидуална мрежа от професионални контакти, се усвояват и подлежат на развитие. Тези умения могат да бъдат дефинирани като стратегически подход за създаване и поддържане на лични и професионални взаимоотно-шения, с цел формиране на ефективна система за информация, контакти и подкрепа (Friar, J. & Eddleston, K., 2007).

Взаимовръзката между описаните понятия е представена графично на фиг. 1.

Проучването на междинното звено от фигурата – мрежите професио-нални контакти, в които се включват хората и които стават част от тяхната индивидуална мрежа, дава информация за нивото на развитие на уменията им за участие и изграждане на мрежи, за областите, в които се справят

Роля на мрежите професионални контакти в. . .

144


ефективно и за онези, които могат да бъдат усъвършенствани, чрез допъл-нително обучение.

Именно този ключов елемент от посочения модел стои в основата на предстоящо изследване, сред извадка докторанти към Българска акаде-мия на науките, където са съсредоточени около 20% от всички докторанти в страната. Този факт определя и насочването на изследователския интерес към Академията като най-голям център за обучение на млади специалисти в различни области на науката.

Предвиденото проучване ще бъде проведено в рамките на следните етапи:

1) Създаване на Методика за проучване на ефективните мрежи професионални контакти при докторанти.

2) Изследване с Методиката за проучване на ефективните мрежи професионални контакти при докторанти – експертна оценка, с учас-тници докторанти (до 40 години), завършили своето обучение и получили докторска степен по специалност „Психология“ в БАН в рамките на по-следните 10 години.

3) Изследване с Методиката за проучване на предпочитаните мре-жи професионални контакти при докторанти – създадена въз основа на предходното проучване, с участници докторанти от различни области на науката в БАН.

4) Представяне на резултатите от проведените изследвания – уста-новяване на областите, в които е необходимо провеждане на специализи-рани обучения, с цел оптимизиране на нивото на развитие на уменията за участие и изграждане на мрежи професионални контакти.

5) Създаване на Програма за изграждане на умения за участие и създаване на мрежи професионални контакти – съобразена с характе-ристиките и потребностите на целевата група.

Методиката за проучване на ефективните мрежи професионални контакти при докторанти започва с въпрос, насочен към експертите-пси-холози, с указание да посочат, на базата на своя опит и компетентност, до каква степен мрежите професионални контакти (изброени след въпроса) са полезни за кариерното развитие на докторанти. Оценката на ефектив-ността на мрежите се извършва по 5-степенна скала, като се отчита дали лицето има опит със съответната мрежа по следния начин:

Умения, свързани с мрежите

професионални контакти

Участие в мрежи


Изграждане на индивидуална мрежа


Кариерно развитие

Фигура 1. Модел за ролята на мрежите професионални контакти в кариерното развитие

145

Посочените след въпроса мрежи професионални контакти са групира-ни в пет основни групи по следния начин:

Участие в мрежи в рамките на организацията (Институт при БАН)

контакт с докторантиконтакт с учениконтакт с ръководни кадри (ръководител на секция, директор)

Участие в мрежи в рамките на Българска академия на науките

контакт с докторантиконтакт с учениконтакт с представители на Център за обучение при БАН

Участие в мрежи в рамките на професионалната област в България

контакт с бивши колеги от университета контакт с докторанти извън БАН контакт с учени (извън БАН и университетите)контакт с преподаватели от университетиконтакт със студенти от университетиучастие в конференции и семинариучастие в допълнителни обучения (курсове по специалността, езици и др.) участие в проектичленство в научни организациипубликуване в списания и сборницирегистрация в български интернет сайтове за учениконтакт с представители на държавни институцииконтакт с представители на бизнесаконтакт с представители на неправителствени организации

Участие в мрежа

Имам личен опит, докато бях докторант и смятам, че:

Нямам личен опит, докато бях докторант, но смятам, че:

изоб

що

не б

еше

поле

зен/

на/н

о

по-с

коро

не

беш

е по

лезе

н/на

/но

не м

ога

да

прец

еня

по-с

коро

беш

е по

лезе

н/на

/но

беш

е м

ного

по

лезе

н/на

/но

изоб

що

не е

по

лезе

н/на

/но

по-с

коро

не

е по

лезе

н/на

/но

не м

ога

да

прец

еня

по-с

коро

е

поле

зен/

на/н

о

е м

ного

пол

езен

/на

/но

...

Фигура 2. Скала за оценка на ефективността на мрежите професионални контакти


10

146


Участие в мрежи в рамките на професионалната област в чужбина

контакт с докторантиконтакт с учени (извън университетите)контакт с преподаватели от университети контакт със студенти от университетиучастие в конференции и семинари участие в допълнителни обучения (курсове по специалността, езици и др.) участие в проекти членство в научни организации публикуване в списания и сборницирегистрация в международни интернет сайтове за учениконтакт с представители на държавни институцииконтакт с представители на бизнеса контакт с представители на неправителствени организации

Участие в други мрежи

контакт в рамките на семействотоконтакт в рамките на приятелския кръгрегистрация във виртуални социални мрежи (LinkedIn, Facebook, Twitter)

Фигура 3. Основни групи мрежи професионални контакти

Въз основа на получените резултати от тази методика, ще бъде кон-струирана Методика за проучване на предпочитаните мрежи профе-сионални контакти при докторанти, в която ще бъдат включени онези мрежи, които според експертите са „по-скоро полезни“ или „много по-лезни“ за кариерното развитие на докторанти. Към изследваните лица (докторанти) ще бъде оправен въпрос до каква степен използват тези мрежи професионални контакти. При тази методика участниците ще по-сочват своята оценка за честотата на използване на мрежите отново в 5-степенна скала.

Резултатите от предвиденото изследване се очаква да имат полезно практическо приложение, в посока оптимизиране и обогатяване на програ-мите за обучение на докторанти, съобразно техните актуални потребности, свързани с установеното ниво на развитие на уменията им за участие и изграждане на мрежи професионални контакти.

AbstractHighly educated, motivated and mostly young people, the PhD students are the basic agents of knowledge transfer to business practice and hence, the

147

main builders of the knowledgebased society. The particular importance of professional networks and the development of skills for participation and building up such networks (networking skills) for PhD students are close related to their need to constant exchange of recent and reliable information, in order to produce sustainable scientific products, ready to be applied successfully in business and social practice. In present paper an analysis of different kinds of networks is presented, as a base for the construction of a method for study the preferred networks, related to career development.

Keywords: professional networks, career development, PhD students


Faria, J. & Goel, R. (2010). Returns to networking in academia. Netnomics. 11, 103–117.Friar, J. & Eddleston, K. (2007). Making Connections for Success: A Networking Exercise.

Journal of Management Education. 31, 104–127.Grandi, A. & Grimaldi, R. (2003). Exploring the Networking Characteristics of New Venture

Founding Teams. Small Business Economics. 21, 329–341.Linehan, M. & Scullion, H. (2008) The Development of Female Global Managers: The Role of

Mentoring and Networking. Journal of Business Ethics. 83, 29–40.Melé, D. (2009). The Practice of Networking: An Ethical Approach. Journal of Business Ethics.

90, 487–503.Ng, I. & Chow, I. (2005). Does Networking with Colleagues Matter in Enhancing Job

Performance? Asia Pacific Journal of Management. 22, 405–421.Sawyerr, O., McGee, J. & Peterson, M. (2003). Perceived Uncertainty and Firm Performance in

SMEs: The Role of Personal Networking Activities. International Small Business Journal. 21, 269–290.

Бележкиhttp://ec.europa.eu/europe2020/index_bg.htm (09.05.2011)http://ime.bg/bg/articles/evropa-2020-kratyk-pregled/ (09.05.2011)www.bas.bg/fce/001/0079/files/EURAXESS_IU_by_KA-1%5B1%5D.ppt (09.05.2011)

Гл. ас. д-р Виктория Недева – Защитава дисертационен труд на тема ,,Же-ните мениджъри – стереотипи и междуличностни възприятия“ през 2007г. По-настоящем е главен асистент в секция „Социална, трудова и организационна психология“ в Институт за изследване на населението и човека – БАН. Основ-ните £ интереси са в областта на кариерното консултиране и уменията за съз-даване на мрежи професионални контакти. Взела е участие в 18 научни конфе-ренции. Автор е на 12 и съавтор в 8 публикации, от които 14 на български и 6 на английски език.


148


Research Associate Viktoriya Nedeva, PhD – PhD graduated since 2007, topic of thesis: “Women managers – stereotypes and interpersonal perceptions”. At present is a research associate in Department “Social, Work and Organizational Psychology” to the Institute of Population and Human Studies” – Bulgarian Academy of Sciences. Her main scientific interests are in career counseling and networking skills sphere. She has participated in 18 scientific conferences. Author of 12 and co-author of 8 publications – 14 in Bulgarian and 6 in English.

149

КОРПОРАТИВНАТА СОЦИАЛНА ОТГОВОРНОСТ КАТО ТЕХНОЛОГИЯ НА УСПЕХА

Вилиана-Мария Николова1

Растящите рискове за устойчивостта на света и кризата на доверие между бизнеса и групите за натиск правят концепцията за корпоративното гражданство поактуална отвсякога. Негативната репутация на корпорациите, фирмените скандали и фалити задълбочават причините за повишената социална чувствителност към бизнеса. Практиката на медиите, че „добрата новина не е новина“ допълнително влияе в тази посока. Ето защо докладът съдържа социологически проучвания за обществените нагласи към бизнеса; представя различни аспекти на процесите и факторите за оптимизиране на КСО с цел преодоляване кризата на доверие и успешното прилагане на модела „корпоративен гражданин“.

Ключови думи: корпоративна социална отговорност (КСО), успешна орга-низация, корпоративна репутация, corporate reputation; доверие, корпора-тивна социална инициатива, устойчиво развитие

Идеята за корпоративното гражданство се появява за първи път през 50-те и 60-те години на миналия век в САЩ във връзка със зараждащите се и набиращи мощ екологични движения и масови протести за зачитане гражданските и потребителските права на населението. Растящият общест-вен натиск за промяна на тогавашните бизнеспрактики бързо завладява за-падния свят и дава тласък на развитието на концепцията за корпоративната социална отговорност. Днес тя има глобални измерения, а новите рискове за устойчивостта на света и глобалната икономическа криза я правят по-актуална отвсякога.

Корпоративната социална отговорност (КСО) е концепция, според която приоритетна цел на всяка компания е не просто удоволетворяването


1 Вилиана-Мария Николова – докторант в СУ „Св. Климент Охридски“, Факултет по журналистика и масова комуникация


150


на собствения корпоративен интерес, а доброволното ангажиране с про-блемите на социалната среда. Това е бизнесидеология, комплекс от норми, принципи, ценностни ориентации, според които „съвременната успешна“ организация трябва да поеме социална, екологична и етична отговорност в името на един устойчив и по-добър свят. Компанията, също както отдел-ната личност, играе различни роли в социалното пространство – на произ-водител, работодател, икономически субект, участник в обществото. Тези корпоративни проявления имат твърде силно въздействие върху общество-то, икономиката, околната среда, за да липсва етика и прозрачност в дейст-вията на организацията .

Все повече корпорации избират да водят социално отговорна полити-ка. Това е дейност от взаимен интерес: бизнесът има възможност да спече-ли доверието на различните заинтересовани страни, да изгради позитивна репутация, да разчита на лоялността на своите служители и потребители и не на последно място предизвиква завишен медиен интерес и отразяване. Обществото получава стимули и инвестиции за устойчиво развитие и на-сърчаване на социалната и регионална кохезия.

В новите условия на ХХІ в. диференциацията на продукта, ценовата политика и дистрибуция вече не са жизнеспособни конкурентни страте-гии, нито са достатъчни за успеха на дадена организация. Днес показател за надеждността на компанията е интегрирането на социалната и екологич-ната проблематика в нейната дейност. Съвременната „успешна“ компания е тази, която съгласува своите ценности с тези на потребителите, а именно „екология и здраве“; разумна, а не прекалена експлоатация на ресурси; со-циална ангажираност; дейност в интерес на развитието на местната общ-ност; етика в деловите контакти; доверие и взаимноизгодно сътрудничест-во; доброволност и саморегулиране.

Каузата на социално отговорния и отворен бизнес е срещу отчужде-нието, защото обществото не може да се развива, ако липсва единение и консенсус между членовете му по определени норми и принципи. Корпо-ративното гражданство е бизнес на споделени морални измерения и добро-детели. Достигането до съгласие – социално, културно, екологично – със заобикалящата компанията социална среда, е съществен фактор за пости-гане и на корпоративните цели. Това определя ключовата предпоставка за стратегическо конкурентно предимство за компанията в условията на глобализацията – „публична позитивна репутация и интелект“. За всяка фирма днес е немислимо да се утвърди, да бъде призната и уважавана, ако е социално дезинтегрирана.

Глобалната конкуренция и разнообразието на стоки и услуги правят потребителя все по-взискателен към корпоративната философия за раз-витие, където социалната отговорност се възприема като „ангажимент на бизнеса да допринася за устойчивото икономическо развитие на органи-зациите, тъй като предпочитайки един артикул пред друг, хората се иден-тифицират не само с марката, но и с идеята, каузата, зад която тя заста-ва. Избирайки да бъде социално и екологично отговорна и да подпомага обществено значими каузи, компанията дава възможност на публиките да

151

участват в тази подкрепа. Така те заявявяват своята гражданска позиция, засилва се чувството на дълг и лична отговорност. Потребителят вече не е просто консуматор. С предпочитанията си към организацията „корпорати-вен гражданин“, той дава своя съзнателен принос към обществото и при-родата. Чувства се пряк участник в „правенето на добро“.

В голяма част от случаите, това което прави един бранд разпознаваем сред маркетинговото разнообразие, е корпоративната социална отговор-ност, която организацията заявява пред клиентите и обществото. Усеща-нето за съпричастност към корпоративните действия и социалната полити-ка, водени от организацията удоволетворява потребностите на клиента от най-високите нива на пирамидата на Маслоу – потребителят идентифици-ра своите желания или потребности чрез използването на продукта; иден-тифицира собствените си личностни ценности чрез своето взаимодействие с бранда; идентифицира своята принадлежност към социална група (при-знание и социално одобрение) чрез взаимодействие с марката; поддържа и проявява в своята дейност социалното и функционалното качество на бранда. По този начин се създава потребителска култура и лоялност към марката. Предлагайки емоция на публиките си, компанията създава прия-тели на бранда, които силно допринасят в осъществяването на технологи-ята на успеха.

Същност на концепцията корпоративна социална отговорност (КСО)

Съществуват различни интерпретации на термина корпоративна социална отговорност (corporate social responsibility – CSR), а авторите, които задълбочено изследват темата дават разнообразни дефиниции, които вза-имно се допълват. Организацията Бизнесът за социална отговорност оп-ределя корпоративната социална отговорност като „управление на бизнеса по начин, който отговаря или надвишава етичните, нормативните, търгов-ските и публичните очаквания, които обществото има към него“ (Цит. по Котлър, Ф., Лий, Н., 2011:3). Проф. Райков налага термина „корпоративен гражданин“, който „синтезира идеята за корпоративната социална и еколо-гична отговорност като антипод на „класическия“ бизнес-егоизъм“. (Рай-ков, З., 2004:41).

Корпоративното гражданство е тясно обвързано и с концепцията за устойчиво развитие, приета на Конференцията на ООН по околната среда и развитието в Рио де Жанейро през 1992 г. Тя обединява два основни стре-межа на обществото: постигане на икономическо развитие, осигуряващо нарастващ жизнен стандарт и опазване/подобряване на околната среда и за в бъдеще.

От началото на новото хилядолетие, концепцията за устойчиво раз-витие се възприема от все повече организации като единствен възможен баланс между интересите на бизнеса, обществото и което е най-важното – бъдещите поколения. Динамичното равновесие между екология, иконо-мика и социални процеси е условие за постигане на устойчив икономи-

Корпоративната социална отговорност като технология на успеха

152


чес ки ръст и рационално използване на природните ресурси в дългосро-чен план.

Възприемането на духа и принципите на корпоративното граждан-ство има глобално значение. Затова през 1999 г. на икономически фо-рум в Давос, ООН излиза с най-голямата КСО инициатива в световен мащаб – Глобалният Договор. Целта е да се ангажират повече компании в програми и проекти с екологична и социална насоченост. Инициативата призовава бизнесът да възприеме, подкрепя и прилага десет универсални принципа, разделени в четири основни категории: права на човека, тру-дови норми, околна среда и утвърждаване на антикорупционни практи-ки. В нея участват компании, които са официално заявили, че подкрепят: принципите на зачитане и подкрепа спазване правата на човека; гаранти-ране необвързване с действия, нарушаващи правата на човека; приемане на свободата на сдружаване и ефективно признаване правото на колек-тивно договаряне; премахване на всякакви форми на насилствен и при-нудителен труд; ефективно премахване на детския труд; премахване на дискриминацията по отношение правото на труд и на професия; подкре-па на превантивните подходи в опазването на околната среда; подемане на инициативи, стимулиращи поемането на по-голяма отговорност към околната среда; насърчаване развитието и разпространението на техно-логии, щадящи околната среда; подкрепа на антикорупционни инициати-ви и политика на прозрачност.

Ключови принципи на корпоративното гражданство са взаимопомощ, солидарност, уважение, както и:

– хуманистична ориентация на бизнеспрактиките – целта на предла-ганите на пазара продукти и услуги трябва да е подпомагане и улесняване живота на хората, а не единствено максимизиране на печалбите;

– доброволност и саморегулиране – екологичната и социалната ангажи-раност на компаниите зависи от собствените £ ценности и етични кодекси;

– взискателност в професионалното поле – партньорите също трябва да следват този модел на поведение;

– прозрачност на бизнес практиките – яснота и прозрачност, активна и честна комуникация с всички публики.

След като изясихме същността на корпоративната социална отговор-ност според критериите, заложени в ключови документи на глобално ниво и обединяващи организации, посветили дейността си на корпоративната социална отговорност и устойчивото развитие, нека обърнем поглед към това как обикновеният гражданин разбира корпоративната социална от-говорност. Според осъществена анкета (от август, 2011 г., публикувана на официалния сайт на CSR BULGARIA) относно потребителското възпри-емане на КСО и свързаните с нея инициативи в България, става ясно, че под обществено отговорен бизнес, 73,4% от анкетираните разбират „ан-гажиране със социални дейности в полза на обществото“. Най-често под тази дефиниция се разбира облагородяване на градска среда, ПР-дейност със социален ефект, например подпомагане на деца, възрастни хора или социално слаби.

153

61,7% приемат корпоративната социална отговорност като „ангажира-не в дейности с дългосрочен социален ефект“. Това са инвестиции в обра-зование и обучение, дългосрочно ангажиране на организацията с важен со-циален проблем и привличане на общественото внимание върху него. Този подход е най-характерен за големите международни организации, които вече имат традиция в следването на политиките и инициативите за КСО.

Според данните от проучването, гражданите все още не разграничават добре дарителство, спонсорство, благотворителност и дейности в полза на обществото. 57,4% от анкетираните разбират под „социално отгово-рен бизнес“ „грижа за персонала“. Този отговор може да включва много и различни организационни дейности, които са насочени към човешките ресурси във фирмата. Може да се направи извод, че оценката на външната публика относно отношението и грижата на работодателя за вътрешната публика има ключова роля за имиджа на корпорацията като отговорна.

Според две трети от анкетираните, с най-голямо значение са корпора-тивните отговорности по отношение предлагането на безопасни и качес-твени продукти. Като много значими се посочват и инициативите, въз-действащи върху екологичните фактори, особено отпадането на генерира-ните отпадъци в производството. Оказва се, че потребителите са чувстви-телни към разликата между дарителството, инициирано от компанията и даряването на средства за определена кауза, чиято сума е пряко свързана с размера на продажбите на даден продукт. Оказва се, че вторият марке-тингов подход има положително влияние върху размера на продажбите, т.е. колкото по-пряко и видно клиентът участва в каузата на компанията, толкова по-удоволетворен и мотивиран се чувства той.

Добавената стойност на корпоративната социална отговорност

Условията на съвременния свят предизвикват появата на новата идея за компанията, базирана на две измерения – резултат и цел. Измерването на краткосрочните резултати се допълва от мерки, обхващащи дългосрочното здраве, виталност и устойчивост на компанията. За големите организации вече не е достатъчно да бъдат известни с финансовите резултати, които постигат, но и с начина, по който го правят. В този смисъл можем да заклю-чим, че КСО не е какво правиш с парите си след като ги спечелиш, а как ги печелиш. Това налага промяна в основната идеология на организацията, която сега трябва да следва новите приоритетни линии на фокусиране:

– продуктите/услугите трябва да имат положителен и отговорен при-нос към устойчива човешка цивилизация;

– компаниите трябва да работят по начин, който се доближава до „не-утралното“ влияние върху околната среда;

– грижа за „собствените“ хора.Поставянето на първо място в тази приоритетна скала на продукта или

услугата е обусловено от факта, че компаниите са критикувани за произ-водството на стоки, които не са безопасни и водят до увреждане на общест-веното здраве. Те са подложени на постоянно преследване от страна на


154


неправителствени организации, обществени сдружения, групи за натиск, законови разпоредби. Това не само влияе на техния бюджет, но и често пре-дизвиква „криза на доверие“ в дадената организация. А това е нагласа, коя-то е твърде устойчива, разпростира се върху цялата брандова гама и много трудно може да бъде преодоляна или коригирана в последствие. Всичко това предизвиква все повече организации да признаят своята отговорност и доброволно да предприемат подходи за разрешаването на проблемите.

Пример: Стока на Проктър&Гембъл (Браун GmbH, Германия) доброволно из

тегля от пазара ограничен брой сешоаримаши от една производствена партида.

Моделът сешоари не отговаря на високите стандарти за качество на компанията. Установено е, че в някои случаи при употреба на дефектните сешоаримаши може да се получи разглобяване на дръжката, което евентуално може да изложи на риск потребителите, поради оголване на електрическия кабел.

Потребителите, закупили продукт от определената партида (обозначена с номер отпечатан върху дръжката на сешоара), могат да направят замяна на продукта. (Информацията е на Държавна Агенция за Метрологичен и Технически Надзор, „Новини“, www.damtn.government.bg )

На второ място, в скалата за фокуса на компаниите може да бъде по-ставена най-очевидната тема на нашето време колективното влиянието на човечеството върху околната среда. Екологичните ангажименти трябва да станат неизменна част от политиката на отговорните компании. За да се доближат до идеята за неутрално влияние върху околната среда, значи-телна част от корпоративните инвестиции трябва да бъдат насочени към екотехнологиите, опазването на водните ресурси, възстановяването на то-плинните загуби, електроенергията, възобновимите енергийни източници.

Пример: „Загорка“ АД реализира една от найактивните програми в страна

та за ограничаването на въглеродните емисии на пазара. През 2010 г. производството на „Загорка“ АД генерира около 10% помалко въглеродни емисии в сравнение с 2009. От 2010 г. се инсталират „зелени“ охладители, които изразходват 3540% помалко електричество. За последните пет години е постигната висока ефективност в използването на енергията и водата в производствените процеси, чрез поредица проекти за енергийна и ресурсна ефективност, сред които: изолиране на всички съдове от варилната инсталация, повторно използване на въздуха с високо налягане за издуване на РЕТ бутилките; рекупериране на водата и пр. В резултат на „зелените“ нововъведения за 1 hl пиво са използвани 32% помалко топлина, 27% помалко вода и 12% помалко електричество. (www.pivovari.com)

Третият аспект на модерната компания е начинът, по който управлява отношенията със служителите си. Това е частично свързано със заплаща-

155

нето в неговия традиционен смисъл, но включва още имиджа на компа-нията и „грижата“ за служителите. Условията на глобализацията създават ново образовано поколение с добра квалификация, което се чувства удобно в мултикултурни общества и може да избира между различните компании. Такива хора изискват повече и са по-търсени от отговорните работодатели. Определящият фактор е видът компания, за която искат да работят – тя трябва да е с корпоративен имидж, което означава, че влага време и ресур-си в обучението, доброто отношение и развитието на своите служители. XXI век е времето, в което корпорациите трябва да се отнасят към своите човешки ресурси като към истински капитал и активи.

Пример:Ваканционното селище „Дюни“ плаща заплати на 200 служители

през седемте месеца извън летния сезон, когато курортът не работи, за да задържи персонала на работа. Работодателят предоставя безплатни възможности за езикови курсове на служителите си, както и квалификационни: за сладкарство, бармани, сервитьори, камериери, шивачи и др. Дружеството осигурява безплатно настаняване и храна за голяма част от персонала, безплатен транспорт на останалата част, а на над 120 служители се поема сметката за телефонни разговори. (в. Стандарт, 30 ноември 2011, www.standartnews.com )

КСО е доброволен ангажимент на бизнеса – отвъд неговите законови задължения. За да се превърне в технология на успеха, тя следва да бъде осъществявана и поддържана, посредством повишаване на обществената информираност, относно дейността, постигнатите резултати и поставени-те цели на организацията. Това се осъществява чрез разпространение на добри практики, развития на сътрудничества и партньорства, предлагане на стимули и осигуряване на ресурси. Социалната отговорност следва да се разглежда като неразделен елемент от цялостната успешна стратегия за развитие на компаниите. Тя не е еднократен акт, а постоянен процес, който съдейства за балансиране на трите стълба на устойчивото развитие – ико-номически растеж, развитие на обществото и опазване на околната среда.

Социално и екологично отговорното поведение не е в конфликт с инте-ресите на бизнеса. То осигурява съвсем реални и сериозни икономически ползи и води до успешна реализация:

– повишаване на продажбите и пазарния дял;– по-силно позициониране на марката;– по-добър корпоративен имидж и влияние;– по-добро дефиниране на търговската марка;– по-добро управление на риска;– по-добра способност за привличане, задържане и мотивиране на слу-

жители;– повишен интерес от страна на инвеститори и финансови анализатори.„Успешната“ компания днес има мисия, която я отличава от конкурен-

тите и £, удължава живота на марката, прави бизнеса специален и различен. Клиентите също се чувстват „уникални“, когато могат да избират бранда


156


според активността и заеманата гражданска позиция на марката. Органи-зациите, които редовно информират обществото за своите инициативи за корпоративна социална отговорност и имат кредит на доверие със своите честни, правдиви и достоверни комуникации, постигат увеличаване на па-зарния дял. Маркетингът, обвързан с кауза, може да доведе до увеличава-не на продажбите с до 74% при определени категории потребителски стоки (според изследване на агенция Коун и Дюк Юнивърсити, Северна Каролина, www.technews.bg). 47% от участвалите в изследването потребители предпо-читат продукт, чиято реклама е била обвързана с кауза и само 27% – продукт, рекламиран по стандартния начин (според новия бюлетин на ICYGEN).

Основните проблеми, които хората искат да бъдат подкрепени от ор-ганизациите, са задълбочаващите се вътрешно-социални нужди. Те включ-ват икономическото развитие (създаване на работни места, повишаване на доходите, подобряване на условията на труд), здравето и болестите, раж-даемостта, околната среда, образованието, оказване на помощ и съпри-частност при бедствия. Когато една компания избере социални теми, които наистина я вълнуват, когато реализира инициативи, които вярва, че ще про-менят нещо към по-добро, когато покаже, че участието в благородни каузи е част от бизнес целите £, тя вече има лице. Човешко лице, което търси одобрение за своите действия, търси приятели, които да са съпричастни към нейните лични и граждански убеждения и позиции. Корпоративното гражданство означава, че компанията е не само производител на стоки. Тя вече е партньор, с когото потребителят участва в един общ процес.

Днес голяма част от младите хора смятат, че компаниите са морално задължени да допринасят за подпомагането на социални каузи. Фирмите могат само да загубят своите позиции, ако бездействат и не се съобразя-ват с новите изисквания на потребителите. Ако обаче успеят да въвлекат публиките в своите социални програми, те си гарантират лоялни клиенти и положителен имидж. 64% от младите хора казват, че биха се включили в социален проект, ако виждат реалния си принос в него (според изследване на Мениджър.news – www.manager.bg).

Стигаме до извода, че от особена важност при социално отговорните политики е измеримостта на резултатите, честната и прозрачната комуни-кация – хората искат да знаят това, което искат да знаят и мениджърите на организациите: постигнати ли са целите, оправдани ли са вложените средства.

Корпоративните социални инициативи – предизвикателства за организацията

В началото на 90-те години много компании са провокирани от нати-ска на обществото да „правят добро“ и реализират специфични инициати-ви, които най-често се изразяват в даряването на задоволителни суми за благотворителност. По този начин организацията си спечелва прозвището „корпоративен спонсор“, но до там се ограничават действията за интегри-ране и координиране на дарителските програми с останалите корпоративни

157

стратегии и бизнес направления като маркетинг, човешки ресурси и опера-тивна дейност. Друго предизвикателство пред мениджърите е синхронизи-рането на темите и партньорите в лицето на неправителствени организа-ции например, със стратегическите бизнес цели и задачи. Традиционният подход по отношение на оценката и количественото измерение на ползите за бизнеса или за социалната кауза остават недостатъчно прецизно и точно определими.

В ХХІ в. става все по-важно да се идентифицират въпросите, които най-силно вълнуват обществото, клиентите и служителите. Днес повече организации осъзнават предимството на това да се фокусират само върху няколко стратегически области, които най-добре съвпадат с корпоративни-те ценности. Наблюдава се тенденция, при която изборът на социални теми е в унисон с основните продукти и пазари на организацията.. Провеждат се кампании, които дават възможност за реализирането на маркетинговите цели и същевременно спомагат за изграждането на желаната идентичност на марката. Днес мениджърите поемат дългосрочни ангажименти и пред-лагат непаричен принос като експертна помощ, технологично съдействие, достъп до услуги. Личи желание за съвместна работа на партньори, спо-делящи обща кауза. Използват се съвместни канали за разпространение на данни. Все по-интензивно се интегрира подкрепяната социална тема в маркетинговата дейност, корпоративните комуникации, взаимоотношени-ята с общността. По-често сме свидетели на инициативи, в които служите-лите влагат време и усилия за доброволни ангажименти, свързани с кауза. Създават се стратегически съюзи с външни партньори – частни, публични, нестопански. Подходът на съчетаване на корпоративните цели със социал-ните ангажименти осигурява възможност за изпълнение на маркетингови-те цели – увеличаване на пазарния дял на компанията, пробив на нов пазар, изграждане и поддържане на корпоративен имидж.

Можем да обобщим, че резултатите на корпорацията са добри, когато предприетите действия са максимално полезни за обществото, околната среда и икономиката и се постигне максимална възвращаемост на види-мите корпоративни инвестиции в подобряването на качеството на живот.

В книгата „Корпоративна социална отговорност: примери от водещи световни компании“ Филип Котлър и Нанси Лий открояват шест основни социални инициативи като основни дейности, предприемани от една кор-порация, за да подкрепи обществена кауза и да изпълни ангажиментите си към КСО. Това са:

– популяризиране на кауза – подкрепа на социални каузи чрез популя-ризиране на спонсорства;

– маркетинг, обвързан с кауза – принос или даряване на процент от печалбата за определена кауза, основано на продажбата и използването на продукт;

– корпоративен социален маркетинг – подкрепа на програма за промя-на на поведението;

– корпоративна филантропия – пряк принос за благотворителност или кауза;


158


– доброволен труд за общността – осигуряване на доброволни услуги за общността;

– социално отговорни бизнес практики – възприемане и налагане на видими бизнес практики и инвестиции, които подкрепят социални иници-ативи. (Котлър, Ф., Лий, Н., 2011:29)

Изборът на инициатива зависи от социалната тема, която компанията е решила да подкрепи. Едни социални теми са по-подходящи от други в зависимост от природата на бизнеса на организацията. Няма универсал-ни подходи, които да гарантират най-правилния избор на социална тема, тъй като и организацията, и бизнесът, и публиките, и средата се развиват и променят изключително динамично. Много са изискванията, на които е необходимо кумулативно да отговаря избраната социална тема, за да се превърне в технология на успеха: да е в унисон с бизнес целите, мисия-та, ценностите на организацията; да е достатъчно значима и непреходна във времето; да е важна за ключовите заинтересовани страни – служители, клиенти, инвеститори, корпоративни лидери, акционери; да е свързана с основните продукти и пазари на организацията; да отличава организация-та от конкурентите; да дава възможност (ако се налага) за сътрудничество с други организации, обвързани с подобна кауза; да не провокира скандали и противоречиви реакции.

Публиките трябва правилно да разберат мотивите на организацията за предприеманите от нея действия. Това не е лесна задача, като се има пред-вид традиционния скептицизъм и подозренията дали КСО не прикрива неблагоприятни последствия от бизнеса (напр. върху околната среда или здравето), или не се прилага с популистка цел. Т.е ефектът на мултипли-циране може да се отрази както положително, така и отрицателно върху всички сфери от дейността на корпорацията.

„Оценяването на ефекта“ от провежданите социални политики или оценката на ползите както за организацията, така и за общството придо-бива все по-голяма важност. От една срана, това е свързано с граждан-ския натиска да се докаже какво добро е направено за обществото и как вложените ресурси са изпълнили предназначението си в името на каузата. Ползите за бизнеса от провеждането на политиката „корпоративен граж-данин“ и по-точно от подкрепата на корпоративни социални инициативи също трябва да имат конретна стойност за него. Оценка на ефективността на дадена програма означава не само прецизно изследване на резултатите и сравняването им с предварително поставените цели. В процеса на оценка се отчитат слабостите и пропуските, но и се разкриват фактори, влияещи на функционирането на организацията, осигурява се надеждна основа за актуални корекции и в корпоративната политика.

Каквито и ключови показатели за ефективност (често се наричат и ключови индикатори за изпълнение) да са избрани, те трябва да са в съот-ветствие с мисията на организацията и с нейните етични правила на пове-дение. Важно е да отразяват целите на съответната дейност, която корпо-рацията осъществява, както и да спомагат за реализирането на политики,

159

стратегии и инициативи, които се възприемат за успешното развитие на дадената организационна структура.

Примери за социално отговорни кампании

Големите компании в България започнаха успешно да прилагат соци-алния маркетинг чрез различни инициативи. Благодарение на обвързване-то си със социално отговорни дейности, те популяризират бизнеса си и привличат много лоялни клиенти.

От направено проучване върху корпоративните комуникации на голе-ми мултинационални компании с локации в България, може да се добие ясна представа как инициативите за социална отговорност се превръщат в позитивна история за самите компании, респ. стават част от технологията на успеха. Ето примери за това от сайтове на организации, които дават своя принос в общественополезни каузи:

Кока Кола България стартира иновативна програма „Бъдещи лидери“, която е насочена към откриването и задържането на таланти в компанията. Друга дългосрочна инициатива на компанията е „Моят зелен град“.

Банка Пиреос, съвместно с Уницеф България осъществяват съвместна инициатива за насърчаване на редовното дарителство и превръщането му в култура на поведение на клиентите на банката, чрез издаване на дарител-ски карти.

Нестле България АД с проекта „Живей активно!“ – ежегодна нацио-нална инициатива на компанията, която има за цел да популяризира и на-сърчава здравословния начин на живот и балансираното хранене.

Danone България отделя ресурси само за проекти, които се развиват във времето. Например детският футболен турнир „Данониада“, който тръгва от България и се разраства до единственото официално признато от ФИФА световно първенство за деца.

Мобилтел реализира мащабен проект „За хората“. Под формата на да-рения и доброволчески труд служителите на компанията успяват да дарят повече от 64 000 лева през 2011 г.

Майкрософт България „инвестира в знанието“, като създава образо-вателния проект – „Мрежа на учителите-новатори“. Чрез безплатната вир-туална мрежа всеки учител може да получи знания за приложенията на най-новите технологии в образованието.

Globul е известна със своята корпоративна политика за опазване на околната среда и поредно доказателство за това е програмата GLOBUL Green. За трета година компанията подкрепя инициативата на WWF „На-ционален ден на природните паркове.

Райфайзенбанк „инвестира в обществото“ чрез дарителската кампания „Избери, за да помогнеш“, разработена с цел оказване на реална помощ на устойчиви проекти от четири сфери на обществения живот – здравеопаз-ване, социална сфера, опазване на околната среда и култура и образование.

АсарелМедет дългосрочно инвестира в обществено значими проек-ти като приоритет остава подкрепата за община Панагюрище. Компанията


160


става „Инвеститор на годината, 2011“ в категорията „Зелена инвестиция“. Отново през 2011 г. дружеството получава национална награда за здраве и безопасност при работа.

Челопеч Майнинг избира Челопеч, Чавдар и кметствата Карлиево и Църквище за дарителската си програма, осигуряваща финансови средства за благоустрояване на инфраструктурни обекти и проекти с обществено значение. Дружеството е носител на наградата Енгейдж – за цялостен при-нос на служителите за обществено-полезни каузи.

Каменица АД осъществява „зелена“ оптимизация на производствената си дейност, чрез внедрената система за управление, част от която е опазва-нето на околната среда. Въведени са добри практики в бизнес-дейностите с цел постоянно подобряване екологосъобразността на продуктите и про-изводството.

Възприемането на корпоративното гражданство се превръща в ефек-тивна технология за просперитет, защото изразява мисията на организа-цията, като комплекс от цели, обществени отговорности, послания и дейст-вия, удовлетворяващи потребностите на социума. По този начин се осигу-рява най-печелившият ресурс: общественото доверие и признание.

Заключение

В контекста на съвременните реалности, за бизнеса вече е немислимо да присъства само в пазарното пространство. Той трябва да покаже свое-то „човешко“ лице и активно да участва в социалния живот на общество-то. Специално от частния капитал днес потребителите очакват честност и прозрачност, отговорно отношение към публиките и техните проблеми, способност за про-активна саморегулация на редица аспекти от бизнес-дейностите. В този смисъл, корпоративната социална отговорност се пре-връща в сърцето на компанията, представлява неговата индивидуалност. КСО е технологията, чрез която организацията доказва, че е социално чувствителна, че има „човешко лице“, че вярва в проектите, които подкре-пя, че е сигурна в успеха на каузите си, че заслужава доверие.

Днес публиките са чувствителни както към икономическата, така и към комуникационната етика на организациите. Това означава, че всяка компания трябва да разглежда продукцията си и комуникацията си като компоненти/критерии за формиране на общественото мнение. Преодоля-вайки проблемите на достоверността и зачитайки потребностите и изис-кванията на публиките, организациите ще се ползват с уважението им. Колкото по-позитивна е представата за корпорацията, толкова по-добри са нейните бизнес-резултати.

Повечето бизнес-лидери и главни мениджъри смятат, че участието на бизнеса в корпоративни социални инициативи носи предимства за органи-зацията. Оказва се, че поведението „корпоративен гражданин“ се възпри-ема позитивно от потенциалните потребители, инвеститори, финансови анализатори, бизнес партньори, в новините. Увеличават се и доказател-ствата, че се отразява добре както на марката и на крайните резултати, така

161

и на обществото. Обвързването с КСО става неизменна част от все повече организации. Това е така, защото никоя компания не може да бъде успеш-на, ако е част от неуспяло общество.

AbstractThe increasing risks for the sustainable development and the crisis in trust between business players and pressure forces modify the concept for corporate (responsible) citizen more topical than ever. The reasons to intensify the sensibility of the civil society towards business behavior appear because of corporate negative reputation, industry’s scandals and financial collapses. “The good news is not news“ is a media practice which additionally puts influence in that direction. In the said framework the report reflects the results of researches on social perception and attitudes towards business organizations; presents different aspects of the routes and factors which stimulate CSR good practice optimization, aiming to overcome the crisis in trust and the implementation of corporate citizen benchmark to be successfully done. Key words: corporate social responsibility (CSR), successful organization, corporate reputation, trust, CSR initiative, sustainable development.


Абаджимаринова, Р. (2006). Търговска марка – бренд. С., Сиела, 261 с. Котлър, Ф. (2003). Как да създаваме, печелим и управляваме пазарите. С., Култура и наука Котлър, Ф., Лий, Н. (2011). Корпоративна социална отговорност: примери от водещи све-

товни компании. С., Рой комюникейшън, 318 с.Кътлип С., Сентър А., Блум Г. (2007). Ефективен пъблик релейшънс. С., Рой комюникей-

шънс, 508 с.Паунов, М.. (1998). Организационно поведение. С., Сиела, 287 с.Райков, З. (2004). Корпоративен гражданин. Печелившият бизнес. С., Дармон, 459 с.Райков, З. (2003). PR. Технологията на успеха. С., Дармон, 225 с.Райков, З. (2001). Технология и техника на публичната комуникация. С., ДармонХристов, Ч. (2008). Убеждаване и влияние. С., Сиела, 203 с. Kotler, P, Lee, N. (2008). Social marketing: influencing behaviors for good, Sage Publications,Business & EconomicKotler, P., Cheng, H. (2011). Social marketing: global trends and success stories, , Jones &

Bartlett Learning

Бележки:csr.bg/common/523-analiz-na-potrebitelskoto-vylzpriemane-na-kso-i-kso-iniciativitewww.damtn.government.bg/index.php?option=com_content&view=section&layout=blog&id=3&Itemid=187&lang=bg www.manager.bg/news/kakvo-motovira-mladoto-pokolenie-da-uchastva-v-socialni-kauzi?www.bblf.bg/events/563/Годишни+награди+эа+отговорен+бизнес+2011


162


http://www.unglobalcompact.bg/www.standartnews.com/biznes/dyuni_s_priz_za_grija_kam_personala-124794.htmlwww.pivovari.comwww.technews.bg/info.php?id=10332World Business Counsil for Sustainable Development, „Corporate Social Responsibility“, http://www.wbsd.ch/;http://www.bsr.org/.http://www.csrwire.com/print. cgi/.официален сайт на Националния съвет за саморегулация – http://www.nss-bg.orgСтратегия за корпоративна социална отговорност 2009 -2013, Р България, Министерство на труда и социалната политикаДобри практики и протоколи за действие в европейските предприятия от хранителната промишленост, изд. на КНСБ,2008 г., 24 стр. Анализ на Икономическия и социален съвет по „Корпоративната социална отговорност – някои подходи и добри практики“ISO 26:000 Указания за социална отговорност, 2010 ISO/TR 14062:2002 Environmental management – Integrating aspects into product, design and developmentOECD Guidelines for Multinational Enterprises :Review, 2000

Вилиана-Мария Николова – Докторант в СУ „Св. Климент Охридски“, Фа-култет по журналистика и масова комуникация, катедра „Комуникация и връзки с обществеността“. Интересите £ са насочени към най-новите тенденции и процеси в развитието на корпоративната социална отговорност (КСО). Проучва системни-те връзки и обусловеността между различни фактори в социалното пространство, които оказват натиск върху бизнеса, за да работи той за разрешаването на акту-ални социални проблеми. Изследва условията за реализиране на организационни политики с цел идентифицирането на добри практики като технология на успеха за организациите и обществото. В тази област е съсредоточена и темата на докто-рантурата £: ,,Особености на формиране и реализация на концепцията за корпоративно гражданство (социална отговорност на бизнеса) в България“.

Villiana – Maria Nikolova – PhD student at Sofia University “St. Kliment Ohridski”, Faculty of Journalism and Mass Communication Department “Communication and Public Relations.” Her interests are focused on the latest trends and developments in the evolution of corporate social responsibility (CSR). Her studies are focused on: 1) examination of systematic relationships and the interstipulations between different factors in the social environment, which put pressure on the business to solve current social problems; 2) examination of the organizational policies’ conditions to identify the best practices as “a technology of success”. In that area is her doctorate thesis: “Specifics of Formation and Realization of the Corporate Citizenship Concept (Corporate Social Responsibility) in Bulgaria.”

163


РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ ПОКОЛЕНИЯТА ПО ОТНОШЕНИЕ НА ТЕХНИТЕ ПРЕДПОЧИТАНИЯ КЪМ РАБОТАТА.

СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ МЕЖДУ ДВЕ ПОКОЛЕНИЯ НА ТРУДОВИЯ ПАЗАР В БЪЛГАРИЯ

Мария Караиванова1

Настоящата работа представя резултатите от емпирично изследване, целящо да открие и сравни разликите между две поколения на българския трудов пазар в момента – поколението, навлизащо на пазара на труда и поколението в средата на своето кариерно развитие – по отношение на техните предпочитания към някои характеристики на работата, към някои организационни стимули и към някои резултати от работата. Представен е обзор на резултатите от подобни изследвания, правени до момента. След това са представени резултатите от проведеното емпиричното изследване. Направен е анализ на резултатите и са очертани основните разлики между двете поколения респонденти.

Ключови думи: различия между поколенията, предпочитания в работата, характеристики на работата, организационни стимули, резултати от рабо-тата, трудов пазар в България

Настоящата работа има за цел да проучи и сравни различията между две поколения в България, активни на трудовия пазар в момента, по от-ношение на техните предпочитания към работата на базата на емпирично изследване.

Доказаното съществуване на различия между поколенията би било значимо откритие за социалната практика и по-конкретно за работата на специалисти, занимаващи се с човешките ресурси в организациите, за ра-ботодателите, за специалисти от образователните институции и за всички, които в ежедневието си общуват или работят с представители на различни поколения.

1 Мария Караиванова – СУ „Св. Климент Охридски“Адрес за контакти: [email protected]

10

164


Резултатите от изследванията върху различията между поколенията, правени до момента, са противоречиви – някои изследвания доказват съ-ществуването на различия между поколенията в техните психологически характеристики, ценности и нагласи, но други изследвания отхвърлят раз-личията с твърдението, че те се дължат на възрастта или на житейския етап на изследваните лица, а не на тяхната принадлежност към едно или друго поколение.

По определение на Купершмид, поколението е „отъждествима група от хора, която споделя години на раждане, възраст и значими житейски събития в критични етапи от развитието си“ (Kupperschmidt, 2000, 66 по Macky, Gardner, Forsyth, 2008: 858).

Изследователите Смола и Сатън твърдят, че социалният контекст, в който се развива едно поколение, повлиява на неговите личностни харак-теристики и нагласи към авторитета, неговите ценности и вярвания в ор-ганизациите, неговата трудова етика и целите, които преследва в работата (Smola, Sutton, 2002, 363-82 по Wong, Gardiner, Lang, Coulon, 2008: 879).

От значение за този т.нар. поколенчески подход са основните проме-ни в социо-културната среда с течение на времето – забележителни съби-тия, които едно поколение преживява, а друго – не, или пък ги преживява извън критичните за своята социализация години (Twenge, 2000, 1007-21 по Macky, Gardner, Forsyth, 2008: 858). Тези забележителни социо-култур-ни събития са много – войни и последствията от войни, нови технологии, променящи живота и работата, промени в семейните и работните модели. Такива събития могат да предизвикат забележителни разлики между поко-ленията (Egri, Ralston, 2004, 210-20 по Macky, Gardner, Forsyth, 2008: 858). Често към влиянието на поколението се примесват и влияния на други фак-тори като социална класа, пол, етническа принадлежност или национална култура. Трудно е да се разграничи и влиянието на поколението от влия-нието, което оказва възрастта, степента на зрялост, етапа на кариерно или житейско развитие (Macky, Gardner, Forsyth, 2008: 859).

Настоящата разработка също се основава на становището, че различ-ният социален контекст и значимите исторически събития, съпътстващи житейското развитие на поколенията, обуславят и различията в нагласите на хората от същите тези поколения.

Според обзора на литературата по темата, изследвания върху различи-ята между поколенията до момента са правени най-вече в САЩ, Австра-лия, Нова Зеландия и някои европейски държави като Белгия и Великобри-тания. При споменаването на резултатите от тези изследвания трябва да се има предвид културния контекст, в който те са правени, особено при отна-сянето им към българска извадка. Възможно е поради културните различия не всички резултати от тези изследвания да важат за България.

Според някои от откритията, най-младото поколение на трудовия па-зар в момента (родените след 1980 г., наречени поколение “Y”) възприема работата като по-малко централна част от своя живот, цени повече сво-бодното време и има по-слаба трудова етика в сравнение с по-възрастните поколения. Представителите на поколение “Y” се характеризират като це-

165

нители на баланса между работа и личен живот. Поради по-слабата си ан-гажираност с организацията, по-младите служители в сравнение с по-въз-растните се характеризират с по-силна тенденция към напускане (Macky, Gardner, Forsyth, 2008, 903). Що се отнася до организационната сигурност, най-възрастното (родените в периода 1925 г.-1945 г.) и най-младото поко-ление £ придават по-голяма важност в сравнение с другите две поколения (Dries, Pepermans, de Kerpel, 2008, 907). По-младите имат по-силна ориен-тация към учене и по-ниска организационна включеност в сравнение с по-възрастните (D’Amato, Herzfeldt, 2008, 929). По-младите поколения са по-ориентирани към напредък в кариерата и по-афилиативни (Wong, Gardiner, Lang, Coulon, 2008, 886). По скала „Оптимизъм“ най-младото поколение бележи най-ниски стойности, т.е. то е най-песимистично настроеното.

Интересно е изследването на Дж. Туендж и С. Кембъл, в което се кон-тролира фактора ,,възраст“ (Twenge, Campbell, 2008, 862-873). Според от-критията им, представителите на поколението “Y” демонстрират по-висока самоувереност, нарцисизъм, както и по-висока тревожност и депресивност. Това поколение се характеризира с по-ниска потребност от социално одо-брение и по-ясно изразен външен локус на контрола (Twenge, Campbell, 2008, 862-873).

Предмет на настоящото изследване са различията между две поколе-ния на трудовия пазар в България по отношение на техните предпочитания към някои характеристики на работата, организационни стимули и резул-тати от работата. Тези променливи ще бъдат измерени с въпросник, разра-ботен специално за целта и проучващ предпочитанията на изследваните лица към различните аспекти на работата. Той се състои от девет скали с различен брой въпроси и измерващи следните характеристики на работата: автономия в работата, обратна връзка от ръководители, колеги и клиенти, гъвкавост на работното време; следните организационни стимули: социал-ни контакти в работата, възможности за учене в работата, възможности за издигане в кариерата и заплащане; както и следните резултати от работата: тенденция към напускане на организацията, баланс между работа и личен живот и обща удовлетвореност от работата.

Бяха поставени следните хипотези:Съществуват различия между по-младото поколение, тепърва навли-

защо и установяващо се на трудовия пазар в България (хората до 35 г.) и по-възрастното поколение в средата на своето кариерно развитие (хората над 35 г.) по отношение на техните предпочитания към следните аспекти на работата:

а) автономията в работата;б) обратната връзка от ръководители, колеги и клиенти;в) гъвкавостта на работното време; г) социалните контакти, които работата предоставя;д) възможностите за учене и развитие в работата;е) възможностите за издигане в кариерата;ж) заплащането;з) тенденцията за напускане на организацията или смяна на работата;

Различия между поколенията по отношение на. . .

166


и) балансът между работата и личния животк) общата удовлетвореност от работата

Представителите на по-младото поколение са хората до 35-годишна възраст включително, които навлизат или се установяват на трудовия па-зар, експериментират с различни професии и занимания и са в процес на търсене на своето място. Представителите на по-възрастното поколение са хората над 35-годишна възраст, които вече са преминали този етап и са из-брали своята посока на развитие. В средата на своето кариерно развитие те вече са постигнали определен етап на професионална реализация. Според повечето изследователи на жизнените стадии, средата на 30-те години в живота на индивида е важен преходен период, в който настъпват промени и се взимат значими решения. Според теорията на Даниел Левинсън за личностното развитие на възрастните (1978) периодът, в който личността навлиза в средата на 30-те години, се нарича „улягане“. През този период личността намира мястото, в което се чувства значима, създава си общест-вено положение и се старае да напредва.

От респондентите на въпросника 69 върнаха попълнени и годни за об-работка въпросници. Данните бяха обработени със софтуерна програма за статистическа обработка SPSS, версия 16.0.1. Табл. 1 представя демограф-ската информация за извадката.

Таблица 1 . Демографска информация за двете възрастови групи (поколения)

Респонденти до 35 г. включително %

Респонденти над 35 г. %

Пол:МъжеЖени

18 47,420 52,6

17 54,814 45,2

Занимание:РаботещиУчащиБезработниДруго (управители на фирми, ръководители на организации от публичния сектор)

28 73,79 23,71 2,60

26 83,80 -2 6,43 9,6

Завършено образование:Средно общоСредно специално или полувисшеВисше

3 7,92 5,3

33 86,8

2 6,58 25,8

21 67,7

Трудов стаж:0-1г.2-5г.6-10г.11-20г.Над 20г.

12 31,619 506 15,81 2,60 –

0 -0 – 3 9,79 2919 61,3

167

След това последва проверка на надеждността на скалите във въ-просника. Табахник и Фидел препоръчват стойността на алфа на Крон-бах ≥0.65, за да има добра надеждност на айтемите в скалите (Tabachnick, Fidell, 2001). Табл. 2 представя резултатите от анализа на надеждността.

Таблица 2. Полученият коефициент Алфа на Кронбах за всяка скала след анализа на надеждността

Скала Алфа на Кронбах

Автономия .631

Обратна връзка .599

Гъвкавост на работното време .522

Социални контакти .598

Учене и развитие .781

Издигане в кариерата .760

Заплащане .659

Тенденция към напускане .654

Обща удовлетвореност -

Една от скалите има слаба надеждност, при други две надеждността клони към средна. Останалите са със средна (3 скали) или добра (2 ска-ли) надеждност. Това означава, че резултатите от въпросника трябва да се интерпретират внимателно. Според класификацията на Табахник и Фидел най-добра надеждност имат скалите „Учене и развитие“, „Издигане в кари-ерата“, „Заплащане“ и „Тенденция към напускане“, т.е. тези, чиито стойно-сти по алфа на Кронбах са по-големи от или равни на 0.65.

Според средните стойности, за всяко поколение по всяка променли-ва хората до 35 г. придават важност на социалните контакти, заплащането и общата удовлетвореност повече в сравнение с хората над 35 г. Почти еднаква важност двете поколения придават на автономията в работата. Хората над 35 г. от своя страна, придават в сравнение с по-младите повече важност на обратната връзка в работата, на гъвкавото работно време, на възможностите за учене и развитие, издигането в кариерата и тенденцията към напускане. В табл. 3 са представени средните стойности и стандартни-те отклонения за всяка от 9-те скали по поколение.

За да се провери има ли статистически значими различия в предпочи-танията на двете поколения по отношение на различните аспекти на ра-ботата, бяха направени поредица от еднофакторни вариационни анализи (one-way ANOVA) за всички 9 скали и фактора „поколение“. В табл. 4 са представени резултатите от еднофакторния анализ на вариациите и статис-тически значимите различия между поколенията.


168


Таблица 3. Средни стойности и стандартни отклонения за всяка скала по по-коление

Скала ИЛ до 35 г. включително

Сред.ст. Ст.Откл.

ИЛ над 35 г.

Сред.Ст. Ст. Откл.

Автономия 16,763 4,036 16,827 3,433Обратна връзка 6,526 2,356 7,322 2,481Гъвкавост на работното време

6,162 2,254 6,935 2,581

Социални контакти 7,289 2,459 6,566 1,887Учене и развитие 7,108 2,065 8,741 3,366Издигане в кариерата 3,166 1,082 4,322 2,039Заплащане 4,297 1,745 3,967 1,642Тенденция към напускане

15,891 3,438 18,290 3,542

Обща удовлетвореност 3,105 1,157 3,066 1,311

Таблица 4. Резултати от one-way ANOVA (еднофакторен анализ на вариациите) между променливата „Поколение“ и всяка една от скалите

Скала F-критерий – стойностАвтономия 0.005Обратна връзка 1.858Гъвкавост на работното време 1.739Социални контакти 1.767Учене и развитие 6.022*Издигане в кариерата 8.726**Заплащане 0.634Тенденция към напускане 7.986**Обща удовлетвореност 0.017

*Статистическа значимост при степен на значимост p< 0.05**Статистическа значимост при степен на значимост p< 0.01df (between groups) = 1; df (within groups) = 66

Хипотезата, че съществуват различия между поколенията беше час-тично подкрепена, тъй като бяха открити някои различия между двете по-коления респонденти. Статистически значими различия между двете поко-ления имаше в техните предпочитания към възможностите за учене и раз-витие в работата, към възможности за издигане в кариерата, към тенденция за напускане и към баланс между работа и личен живот.

169

Оказа се, че респондентите над 35 г. имат посилни препочитания към възможности за учене и развитие в работата в сравнение с респондентите до 35 г. Повъзрастното поколение придава повече значимост на издигането в кариерата и има посилни предпочитания към работа, предоставяща възможности за развитие на кариерата. Изненадващо беше откритието, че хората над 35 г. са посклонни към напускане на организацията в сравнение с хората до 35 г.

Резултатите от някои изследвания сочат, че най-младото поколение на трудовия пазар в момента придава изключителна важност на организа-ционната сигурност – в значително по-голяма степен от предходните две поколения (Dries, Pepermans, de Kerpel, 2008, 921). Възможно е тази по-ниска тенденция към напускане при по-младите в България да е свързана именно с тези резултати – те да имат силни предпочитания към органи-зационната сигурност. Както вече стана ясно, по-възрастните ценят въз-можностите за учене и развитие в работата, издигането в кариерата и са по-склонни към напускане. Тези три променливи донякъде са свързани по между си – за да напредва в кариерата, човек трябва да търси възможности за развитие и да е склонен да напусне организация, която не му ги предос-тавя. Издигането в кариерата означава професионално израстване и често то е невъзможно в една-единствена организация.

Потвърди се очакването, че по-младото поколение придава по-го-ляма важност на баланса между работа и личен живот. В един от въпросите, респондентите бяха помолени да подредят по важност приори-тетите в своя живот (семейство, приятели, работа, свободно време, хобита и предизвикателства и възможности за развитие), за да се прецени какви са техните нагласи към баланса между работа и личен живот. Оказа се, че наистина работата не заема толкова централно място в живота на респон-дентите до 35 г., колкото в живота на тези над 35 г. По-младото поколение придава по-голямо значение на приятелите, хобитата, времето за себе си. При по-възрастните работата заема централна позиция в живота им и те £ придават повече важност в сравнение с други аспекти на живота като вре-ме за себе си и хобита.

Резултатите от направения Хи-квадрат тест показаха, че разликите между двете поколения по отношение на важността, която придават на различни аспекти от живота си, са статистически значими – при степен на значимост p < 0,001. Това означава, че по-младото поколение в България има по-силни предпочитания към добрия баланс между работата и личния живот, в сравнение с по-възрастното поколение.

Настоящото емпирично изследване има някои слабости и ограниче-ния, които са същевременно насоки за едно по-презицно бъдещо изследва-не. На първо място, е необходимо да се подобри надеждността на някои от скалите във въпросника. Необходимо е също да се повтори изследването сред по-голяма и по-представителна извадка. Едно от основните ограни-чения на това изследване, което е проблем при повечето изследвания на поколенческите различия, е напречно-срезовият му дизайн, който не раз-граничава ефекта на поколението от ефекта на възрастта или житейския


170


стадий. За да се отграничат тези ефекти, необходимо е да се направи лон-гитюдно изследване, което да проследи респондентите в няколко етапа от техния живот и така да се контролира променливата „възраст“ или житейски етап“.

На база получените резултати могат да се направят някои препоръки към мениджърите, занимаващи се с човешки ресурси, и към останалите практици в областта. Трябва да се подхожда към служителите индивиду-ално, а поколенческите различия трябва да се интерпретират внимателно. На колегите от по-младото поколение трябва да се осигурява добър ба-ланс между работата и личния живот, достатъчно свободно време, гъвка-ви работни графици. Добре е при наемането им да им се представи ясна и последователна визия за развитието им в конкретната организация, за да се отговори на тяхната потребност от сигурност и да се предотвратят неоправданите очаквания, които е възможно да има от тяхна страна. По отношение на колегите от по-възрастното поколение е препоръчително да им се предоставят достатъчно възможности за обучения и развитие на про-фесионалните квалификации, както и визия за това как могат да се развият професионално в дадената организация.

В заключение може да се каже, че различията между поколенията на-стъпват постепенно, а не изведнъж и трябва да се интерпретират внимател-но в контекста на социалните промени в обществото, които ги съпътстват. Разбирайки ги правилно, мениджърите човешки ресурси и другите специа-листи в областта ще могат да разработят и реализират по-успешно своите политики за управление и мотивиране на персонала, както и да повишат неговата удовлетвореност и продуктивност. За да се направят по-достовер-ни изводи за характериските и предпочитанията в работата на цяло едно поколение, които да са приложими в практиката, са необходими по-задъл-бочени изследвания в областта.

AbstractThis work presents the results of an empirical research which aims to discover and compare the differences between two generations currently on Bulgarian labour market – the generation now entering the labour market and the generation situated in the middle of its career development – in their preferences towards some job characteristics, organizational stimuli and work outcomes. First, there is a synopsis of the results of previous similar studies on generational differences. Then, the results of the empirical research conducted have been introduced. The results have been analyzed and the basic differences found between the two generations of respondents have been outlined. Key words: generational differences, work preferences, job characteristics, organizational stimuli, work outcomes, labour market in Bulgaria

171


Cennamo,L., Gardner, D. (2008). Generational differences in work values, outcomes and person-organization values fit – In: Journal of Managerial Psychology. Vol. 23, Issue 8, pp. 891- 906

D’Amato, A., Herzfeldt, R. (2008). Learning orientation, organizational commitment and talent retention across generations: a study of European managers –In: Journal of Managerial Psychology. Vol. 23, Issue 8, pp. 929-952

Dries, N., Pepermans, R. & de Kerpel, E. (2008). Exploring four generations’ beliefs about career: Is “satisfied” the new “successful”?, Journal of Managerial Psychology. Vol. 23, pp. 907-928

Egri, C.P., Ralston, D.A. (2004). Generation cohorts and personal values: a comparison of China and the United States” – In: Organization Science. Vol. 15, No. 2, pp. 210-20

Macky, K., Gardner, D. & Forsyth, S. (2008). Generational differences at work: introduction and overview – In: Journal of Managerial Psychology. Vol. 23, issue 8, pp. 857-861

Smola, K.W., Sutton, C.D. (2002). Generational differences: revisiting generational work values for the new millennium- In: Journal of Organizational Behavior. Vol. 23, SP1, pp. 363-82

Tabachnick, B.G., Fidell, L.S. (2001). Using multivariate statistics. London, Allyn & BaconTwenge, J.M. (2000). The age of anxiety? Birth cohort change in anxiety and neuroticism, 1952-

1993, Journal of Personality and Social Psychology. Vol. 79, No. 6, pp. 1007-21Twenge, J.M., Zhang, L. & Im,C. (2004). It’s beyond my control: a cross-temporal meta-analysis

of increasing externality in locus of control, 1960-2002 – In: Personality and Social Psychology Review. Vol. 8, No.3, pp. 308-19

Twenge, J. M., Campbell, S.M. (2008). Generational differences in psychological traits and their impact on the workplace-In: Journal of Managerial Psychology. Vol. 23, issue 8, pp. 862-873

Twenge, Jean M. (2010). A Review of the Empirical Evidence on Generational Differences in Work Attitudes – In: Journal of Business Psychology. Vol. 25 , pp. 201-210

Wong, M., Gardiner, E., Lang, W. & Coulon, L. (2008). Generational differences in personality and motivation:

Do they exist and what are the implications for the workplace? – In: Journal of Managerial Psychology. Vol. 23, pp. 878-890

БлагодарностиИскам да изкажа специални благодарности на проф. дпсн Ирина Зиновиева

от СУ „Св. Климент Охридски“ за подкрепата и ценните насоки при провеждане-то на това изследване и при написването на труда. Благодаря също на семейството си за подкрепата и разбирането, както и на Христо Христозов за вдъхновението.

Мария Караиванова – бакалавър-психолог и магистър по специалност ,,Трудови пазари и развитие на човешките ресурси“, катедра Социология, Фило-софски факултет, СУ ,,Св. Климент Охридски“. Стажант в дирекция „Човешки ре-сурси“ на Европейската Kомисия. Интересите £ са в областта на организационна психология, трудова психология, управление и развитие на човешките ресурси, организационна диагностика, кариерно развитие и консултиране, индивидуални различия, социология на труда, междукултурни различия


172


Mariya Karaivanova – a bachelor’s degree in Psychology and master’s degree in Labour Markets and Human Resource Development, Department of Sociology, Faculty of Philosophy, University of Sofiya “St. Kliment Ohridski”. Сurrent occupation: a trainee in DG “Human Resources and Security” of the European Commission; key areas of interest: organizational psychology, work psychology, human resources management and development, organizational diagnostics, career development and counseling, individual differences, work sociology, intercultural differences.

173


ИЗСЛЕДВАНЕ И АНАЛИЗ НА СТРЕСА В УЧИТЕЛСКАТА ПРОФЕСИЯ, ПОРОДЕН ОТ ДВЕТЕ РАБОТНИ МЕСТА

НА ПРЕПОДАВАТЕЛЯ – В УЧИЛИЩЕ И У ДОМА

Христина Михалева1

Стресът на работното място представлява едно от найголемите предизвикателства за здравето и безопасността, с което се сблъскват трудещите се в Европа. В България са налице множество проблеми в сферата на здравословните условия на труд, но обект на разглеждане в тази разработка е стресът на работното място, характерен за учителската професия. Актуалността на темата е предопределена от факта, че учителят има две работни места – в училище и у дома. Породената в такъв аспект проблематика не е широко застъпена в национални изследвания. В рамките на представената разработка е направен опит за проследяване на спецификата и зависимостите, характерни за стреса на работното място на учителя.

Ключови думи: професионален стрес при учители, работно място, условия на труд у дома и на работното място

Въведение

Проблемите на стреса на работното място са в основата на дейностите по осигуряване на безопасност и здраве при работа на организации като Европейска агенция за безопасност и здраве при работа – OSHA, Светов-на Здравна Организация – WHO, Международната организация на труда (МОТ), Професионални Браншови организации, Главна Инспекция по тру-да и др. Действията им са продиктувани от непосредствения ангажимент на Лисабонската стратегия за увеличаване на работните места и на произ-водителността чрез увеличаване на конкурентоспособността, което изис-ква двойни усилия от страна на всички участници, за да се подобрят резул-

1 Гл. ас. Христина Михалева – Университет „Проф. д-р Ас. Златаров“, БургасАдрес за контакти: [email protected]

174


татите по отношение на здравето и безопасността на работното място в ЕС. В чисто практически план, изпълнението на препоръките на Лисабонската стратегия може да бъде синтезирано в една основна тенденция – превен-ция на здравето. На първо място, всеки индивид е заинтересован сам за себе си да се грижи за здравето си максимално добре, защото доброто му състояние е „условие номер едно“ за дълъг пълноценен и качествен живот. Усилията от страна на обществото са в малко по различен аспект – „мно-го от проблемите в областта на безопасност и здраве на работното място са изключително скъпо струващи в човешки и във финансов план“ (До-клад на Европейска агенция за безопасност и здраве при работа за 2006 г., 2006 г.). От представеното дотук се определя и актуалността на избраната за разработка тема, а именно – психо-социалните проблеми като стреса по време на работа, изискват насърчаването и изграждането на култура на превенция на трудещите. От съществено значение за учителите е да останат годни както физически, така и психически, за да могат да се въз-ползват от възможностите, предлагани на трудовия пазар, но и за да се на-сладят на добър жизнен стандарт. „Това означава да се предотврати риска от болести и наранявания, причинени от лоши условия на труд, както и насърчаване на по-здравословен начин на живот.“ (Как искаме да остаря-ваме?, 2012 г.: с.1)

Стресът на работното място

Според европейската норма „Основа на ергономични съответно пси-хични натоварвания по време на работа“ – EN ISO 10075-1, дефиницията на понятието психично натоварване е следното: „Сборът от всички реги-стрирани влияния, чийто източник е външната среда и въздействат на пси-хиката на човека“ (Bernhard Badura, Martin Litsch, Christian Vetter, 1999, S.31). Това определение ни дава основание да търсим зависимост между стреса и заобикалящата среда и в случая условията, които предлага ра-ботното място. Характерно за учителската професия е трудовият ден да преминава в рамките на обучаващата институция, но особеност на този вид труд е, че много често изпълнението на ежедневните задачи изисква професионалните занимания и активности да продължат и у дома. Масо-вото обедняване на учителското съсловие принуждава преподавателите да извършват служебните си задължения (у дома) в среда, непригодна и край-но несъответстваща на каквито и да е изисквания за ергономичност, осве-теност и пригодност за здравословен труд. Не по различни са условията в образователните институции. Съвременното българско училище е строено и обзавеждано в края на 80-те години на миналия век. Към днешна дата бюджетът му е достатъчен в най – добрия случай за неотложни и козметич-ни ремонти, а за модернизиране на работната среда и подобряване на усло-вията на труд, не може и да се говори. Тези условия превръщат работното място на учителя в една силно стресогенна територия.

Актуалността на темата се доказва от множество проучвания и статис-тически изследвания, провеждани в световен мащаб. В доказателство на

175

това твърдение са представени данни от Европейска агенция за безопас-ност и здраве при работа OSHA: ,,Стресът на работното място представля-ва едно от най-големите предизвикателства за здравето и безопасността, с които се сблъскваме в Европа. Почти всеки един на четири работещи е засегнат от него, а проучванията сочат, че между 50 % и 60 % от всички из-губени работни дни, са свързани със стреса. Това представлява огромна за-губа заради човешкото страдание и нарушена икономическа ефективност.“ (Европейска агенция за безопасност и здраве при работа, 2012 г.)

Стресът нарушава здравето и безопасността на индивидите, а също и здравето на организациите и на националните икономики. Той се среща във всеки сектор и в организации от всякакъв мащаб /хареактерен е съот-ветно за училището и учителската професия/. Стресът на работното място може да засегне всеки и на всяко ниво.

Стресът е на второ място сред най-отчитаните здравословни пробле-ми, свързани с работата и засяга 22 % (Европейска агенция за безопасност и здраве при работа, 2012 г.) от трудещите се в EС 27 (през 2005 г.). Освен това се очаква броят на хората, страдащи от състояния, свързани със стреса или влошени от фактори на работното място да се увеличи. Стресът засяга значително крайните резултати на организацията – „систематични отсъст-вия, голямо текучество на персонала, неспазване на срокове, проблеми с дисциплината, тормоз, намалена продуктивност, инциденти, грешки и уве-личени разходи за компенсации или здравеопазване“ (Европейска агенция за безопасност и здраве при работа, 2012 г.) Той може да бъде причина за сериозни физически и психически заболявания. Наред с това, стресът може да изложи на опасност сигурността на работното място и да допри-несе за появата на други здравословни проблеми, свързани с работата, като например сърдечно – съдови или мускулно-скелетни нарушения.

Стресът на работното място е ново явление в съвременното общество, тясно свързано както с начина на изпълнение на трудовите задължения, така и с начина на живот. Драстичните реформи, които настъпиха в усло-вията за труд през последните двадесет години в нашата страна оказаха влияние на почти всички професии – от учителя до мениджъра и от готвача до дизайнера.

Стресът на работното място се отразява в две посоки. Той засяга ди-ректно индивида, който е „жертва“ на неговото въздействие и съответно дава отражение върху работното място / организацията, в която се извърш-ва дейността. По отношение на личността, стресът е заплаха на първо място за здравето. Специализираните медицински изследвания показват, че постоянният стрес поразява имунната система и прави организма по-податлив на инфекции, рак и авто-имунни заболявания като ревматоиден артрит, заболяване на щитовидната жлеза и някои видове анемия. Логич-ното развитие в случаите на влошено здраве е намаляването на качеството на живот. Дългогодишната работа в условията на стрес, наред с незнанието и невладеене на способи и методи за редуциране нивото на стреса може да доведе и до психически заболявания. Изследване, проведено в четири западно-германски провинции показва, че средно 47% от учителите се

Изследване и анализ на стреса в учителската професия, породен от. . .

176


пенсионират преждевременно, поради неспособност да упражняват про-фесията в следствие на заболявания на психична основа (Kirchner – Liss K., Kretschmann R., 2008, S.14).

Освен в личен план, стресът се отразява и като цяло на дейността на организацията. Заплахите се изразяват в повишен абсентеизъм, т.е. подло-жения на стрес служител често отсъства от работа. Безспорен е фактът, че редовното отсъствие само на един учител ще разстрои чувствително из-пълнението на учебния план и програма. Служител, който има здравослов-ни проблеми и съзнанието му е заето основно с този си проблем, трудно може да бъде ангажиран с постигането на целите на организацията. Наред с отсъствията от службата такъв служител трудно получава удовлетворе-ност от работата и качеството £ постепенно намалява.

Редица изследвания показват, че учителската професия не е особено спокойно занимание. Обикновено в очите на обществото учителят се въз-приема като длъжностно лице, работещо на половин ден, разполагащо с чести ваканции, дълги отпуски, сигурни доходи и много свободно време, наред с това за широката публика остават неясни задълженията, отговор-ностите и постиженията, характерни за професията. Учителите обаче са на друго мнение. Те твърдят, че учителската професия е свързана с много интензивно умствено натоварване, а по отношение на работното време, не бива да се забравя, че работният ден много често продължава у дома – в подготовка за следващите учебни занятия или в проверка на ученически задания. В доказателство на това твърдение са данните от заключението на изследване, проведено с учители в 4 провинции в Западна Германия. В рам-ките на пет учебни часа, учителят се сблъсква със 75 възпитателни конфли-кта и му се налага да вземе 1 000 решения (Kirchner – Liss K., Kretschmann R., 2008, S.14). Херлоф и Ярхолм (Херлоф, Ярхолм, 1998 г.: с. 57) твърдят, че за учителската професия са характерни болестите на сърдечно – съдова-та система и смъртността в резултат на този вид заболявания, е значително по често срещана при учителите. (Herloff и Jarvholm, 1998, S. 57)

Емпирично изследване

Трудовият ден на учителя продължава много често у дома, в проверя-ване на класни, контролни, тестове, подготовка на материала за следващия ден, организация на празници, предстоящи събития и мероприятия. Този факт често бива подценяван както от обществото, така и от самите учители.

Те са на мнение, че това е ежедневието на учителя и тези „домашни“ занимания са просто част от учителската професия. Тази разработка няма за цел да категоризира труда на преподавателите като допълнителен или извънреден, а по скоро да прецени доколко самите учители оценяват (ако изобщо са се замисляли) условията на труд, с които разполагат у дома.

За да се добие някаква представа за преценката на това явление, бяха анкетирани 120 учители от училища в град Бургас и град Пловдив.

Проведеното изследване няма претенциите да бъде репрезентативно и данните трябва да бъдат приети като ориентиране в посоката на развитие

177

на този тип проблематика, а самото изследване може да се приеме за пи-лотно. Получените резултати биха дали основание или не за едно следващо по обширно и изпълняващо критериите за репрезентативност изследване.

Обект на изследването са условията на труд у дома при учителите.Предмет на същото са учители от средни училища от градовете Бур-

гас и Пловдив.

Графика 1 . Как оценявате вашето работно място у дома? (Достатъчно голямо ли е - удобство,ергономия, осветление?

Как оценявате вашето работно място у дома? Достатъчно голямо ли е,

удобство, ергономия, осветление?

Зле Немного Горедолу Мн.добре Отлично добре

40

35

30

25

20

15

10

5

0

Графика 1. Как оценявате вашето работно място у дома? (Достатъчно голямо ли е – удобство, ергономия, осветление?

Гра фика 2 . Как оценявате мебелировката на вашето работно място у дома - достатъчно рафтовелавици, място за помощните ви материалите?

Как оценявате мебелировката на вашето работно място у доба – достатъчно

рафтове, лавици, място за помощните ви материали?

ЗлеНе много добреГоре долуМн. добреОтлично

Графика 2. Как оценявате мебелировката на вашето работно място у дома – достатъчно рафтове, лавици, място за помощните ви материалите?


12

178


.

Как оценявате оборудването ви със съвременна техника? (личен компютър, интернет, скенер,

телефон, факс, принтер, копираща машина?40

35

30

25

20

15

10

5

0 Зле Немного Горедолу Мн.добре Отлично добре

Графика 3. Как оценявате оборудването ви със съвременна техника? (личен компютър, интернет, скенер, телефон, факс, принтер, копираща машина)

Целта на настоящото изследване е да се потвърди или отхвърли твър-дението, че условията на труд на учителите у дома са незадоволителни и могат да бъдат приемани като основание за поява на всекидневен стрес.

Графика 4. Променило ли се е вашето работно място за последните 5 години? (осъвременявамодернизиране)

Променило ли се е вашето работно място за последните 5 години?

(осъвременяване, модернизиране)

ДА

НЕ

90 80 70 60 50 40 30 20 10 0

Графика 4. Променило ли се е вашето работно място за последните 5 години? (осъвреме няване, модернизиране)

179

Основна задача: да се анкетират учителите от градовете Бургас и Пловдив.

Подзадачи на изследването:- Да се изготви анкета;- Да се проведе анкетиране;- Да се обработят данните от извършеното изследване;- Да се анализират получените данни;- Да се изведат изводи, свързани с потвърждаването или отхвърлянето

на основната хипотеза. На учителите беше представена за попълване анкета, състояща се от

два блока – демографски и тематичен. От 120 допитани 87% са жени и ос-таналите 13% са мъже. Най голям дял – 65% са на възраст над 45 години, а едва 5% са под 30 години. Останалите са на възраст между 30 и 45 години.

Анализът на данните от тематичния блок е съпроводен със седем съ-ответстващи на въпросите графики, за придобиване на по-голяма преглед-ност и бърза ориентация в тенденциите. 36% от отговорилите на първия въпрос оценяват работното си място у дома с „не много добре“, а едва 6% го окачествяват като отлично.

Обобщаващ е изводът, че повече от една трета от допитаните намират множество недостатъци на работното си място в посока ергономия, освет-ление, удобство и необходими размери. По втория въпрос, най голям дял – 31% имат учителите, преценяващи работното си място като задоволително по отношение на оборудването му с мебели, осигуряващи нормален рабо-тен процес, съответстващ на изискванията за учителския труд – секции, рафтове, удобна маса и т.н.

Изпълнява ли работната ви стая и други функции, например помещение за хоби или почивка?

90 80 70 60 50 40 30 20 10 0

ДА НЕ

Графика 5. Изпълнява ли работната ви стая и други функции, например помещение за хоби или почивка?


11

180


Можете ли да разчитате на уединение у доба – на работното си място?

ДА НЕ

60

50

40

30

20

10

0

Графика 6. Можете ли да разчитате на уединение у дома – на работното си място?

100 90 80 70 60 50 40 30 20 10 0

Другите (членовете на домакинството) знаят ли, че работите допълнително и у доба?

ДА НЕ

Графика 7. Другите (членовете на домакинството) знаят ли, че работите допълнително и у дома?

Прави впечатление, че 11% са го оценили със „зле“. Това обикновено са млади учители, които са семейни или живеят на семейни начала най вече в жилища под наем или две семейства в едно жилище. Това само по

181

себе си очертава тенденцията за малкото пространство и липсата на съот-ветното обзавеждане.

На въпрос № 3 учителите бяха поканени да оценят техническата обез-печеност на работното си място у дома. Интерес представляват две основ-ни тенденции. 63% от допитаните го оценяват като зле и не много добре. Едва 11% твърдят, че технически са отлично и много добре обезпечени.

В света на високите технологии и глобализация е трудно да се приеме, че две трети от анкетираните учители намират техническото си обезпеча-ване у дома като крайно незадоволително, при условие, че еднозначно зая-вяват, че има се налага да работят у дома. Останалите въпроси имат за цел да допълнят оформилата се тенденция и са предложени с отговори да и не.

Анализът показва, че осъвременяването и модернизирането на работ-ното място у дома не е било на дневен ред през последните 5 години при 88% от учителите. Наред с това, 87%, от анкетираните твърдят, че не разпо-лагат с кабинет, предназначен еднозначно да задоволи необходимостта от спокойно и усамотено място, където да продължат изпълнението на про-фесионалните си задължения. Независимо от липсата на кабинет за работа 57% от учителите успяват да намерят уединение у дома, което е характерно преди всичко за учителите от възрастова група над 45 години. Добрата но-вина е, че за разлика от обществеността близките и семейното обкръжение на преподавателите са запознати с допълнителните ангажименти и ги ува-жават


Анализът потвърди хипотезата, че условията на труд на учителите у дома са незадоволителни и могат да бъдат приемани като основание за по-ява на всекидневен стрес. В зависимост от жизнения цикъл на семейството на учителя се оформят няколко основни недостатъка, но общо за всички възрастови групи е характерно лошо техническо обезпечаване, остаряло обзавеждане и апаратура, малки пространства и трудност в жонглирането между семейни и служебни задължения.

AbstractStress at work is one of the greatest challenges to health and safety, which face workers in Europe. Bulgaria has many problems in the field of occupational health, but dealt with in this work is occupational stress inherent to the teaching profession. The topicality of the theme is predetermined by the fact that the teacher has two jobs – at school and at home. Posed problems in this aspect is not widely spread in national surveys. In the presented paperKeywords: Occupational stress in teachers, workplace, working conditions at home and the workplace


182



Badura,Martin Litsch,Christian Vetter, Fehlzeiten – Report 1999, Psychische Belastung am Arbeitsplatz: Zahlen, Daten, Fakten aus allen Branchen der Wirtschat, Springer Verlag, 1999, S.31;

Kirchner – Liss K., R. Kretschmann, Stressmanagement fuer Lehrerinen und Lehrer, Beltz Verlag Weinheim und Basel, 2008, S.14;

Herloff и Jarvholm, Encyclopaedia of Occupational Health and Safety: Chemical, industries and occupations, International Labour Organization, 1998, S. 57;

Как искаме да остаряваме?, European Commission, 2012. Catalogue number: KE-30-11-406-BG-C ISBN-13:978-92-79-22615-1 DOI: 10.2767/51185, S.1;

БележкиЕвропейска агенция за безопасност и здраве при работа, http://osha.europa.eu/bg/topics/stress/definitions _and_causes;Доклад на Европейска агенция за безопасност и здраве при работа за 2006г. „Добрата без-опасност и доброто здраве са добър бизнес“, http://osha.europa.eu/bg/publications/annual_report/2006;

Христина Михалева заема позицията на главен асистент. Основните обла-сти и интереси са в сферата на безопасните условия на труд, работна среда, оцен-ка на риска, системи за управление на безопасността и здравето при работа.

Hristina Mihaleva held the position of assistant professor. The main areas of interests are in the field of occupational safety, working environment, risk assessment, management of safety and health at work.

183

Социални и психосоциални проблеми на съвременното общество

COMPARATIVE ANALYSIS OF OPTIMISM AND PERSIMISM OF STUDENTS FROM BULGARIA AND CZECH REPUBLIC

Зорница Ганева1, Мартина Растицова

A comparative analysis by countries, gender and age of the level of optimism and pessimism of students from Bulgaria and the Czech Republic was made in the paper. It was measured by means of the lifeorientation scale (LifeOrientation TestRevised (LOTR) (Scheier, Carver & Bridges, 1994). 161 persons (89 Bulgarians and 72 Czechs; 85 boys and 76 girls, average age 21.9 years) were examined. The reliability of the scale applied was shown, too. The results show that, as a whole, the students from Bulgaria, both boys and girls, are more optimistically disposed in comparison with the group of the Czechs. Also, however, the boys of Bulgarian origin experience a higher level of pessimism in comparison with the boys from the Czech Republic.

Key words: optimism, pessimism, Czechs, Bulgarians

If this that we believe in something realises it, then actually the positive thinking would be a power. Almost every human being has experienced its strong points. Are they actually, however, real? Do people who think positively actually cope better and easier with life’s challenges in difficult situations? Do they actually, for example, recover faster after illness?

Scientific studies in this respect first paid attention to expectations related to a specific situation, but with time they extended their analysis and directed their attention to expectations as a whole, in a broader sense. The scholars are unanimous that expectations represent a considerable part of the individual and they remain relatively stable in time and environment. In this sense, optimism may be defined as an attitude that good things understood as opposite to bad ones will happen in one’s life in future or this is the expectation that individual’s future goals are reachable through overcoming problem life situations (Scheier & Carver, 1985).

1 Гл. ас. д-р Зорница Ганева – Факултет по Педагогика в СУ ,,Св. Климент Охридски“Адрес за контакти: [email protected]

184


The term optimism is directly related to the term “attributive style” and cognitive models of learned helplessness in humans (Carver & Scheier, 1981). According to them, people discover the reasons for their present and future ex-pectations in the power and influence of their past experience. The reason for their present feelings, thoughts and behaviour conceals the explanation they give of past events in their life. The trend to attribute to and explain negative re-sults with secure, general and internal reasons is preferred by the pessimists. The trend to explain negative events and worldly knowledge by means of insecure, specific and external reasons is chosen by the optimists.

Optimists and pessimists use different strategies in coping with stress (Carver et al., 1989; Scheier, Carver & Bridges, 2001; Scheier et al., 1986; 2001). The studies conducted in this respect show that optimists use more adaptive strategies, resort directly to actions to cope with problems, they are more direct when they face difficulties of life, direct their attention to efforts they make to cope with the stress situation they are in, perceive it more easily, try personally to grow through it and to derive positive experience from difficulties. The pessi-mists deny the existence of difficulties, try to avoid the solution of problems and more often give up by leaving the situation. The optimists, when coping with stress by resorting to their emotions, accept and consider the actual situation in its most favourable light. They try to develop themselves as individuals through difficulties they pass through. The optimists use mostly strategies to cope with stress, which are directed to solution of the problem, and the pessimists prefer strategies that are based on emotions, on denial of the situation and are related to a lower degree to reaching goals in the long term.

In the last years, optimism was a subject of analysis by many research-ers (Chang, 2001; Peterson, 2000; Snyder, 1994; Scheier & Carver, 1992). The results show that the values of optimism may influence various characteristics of people such as good mood (Weisse, 1992), achievements reached in the environment (Curry, Snyder et al., 1997), physical health (Scheier & Carver, 1987), lighter recovery process after illness or operative treatment (Scheier et al., 1989). The optimists offer more adaptive and stable strategies to cope with stress (Carver et al., 1989), maintain higher levels of psychological well-being during stress situations, accept more easily difficulties of life and adapt faster to life in university (Aspinwall & Taylor, 1992), have safer sexual behaviour (Morrill et al., 1996), have bigger success when participating in programmes to cope with alcohol addiction (Strack et al., 1987), have higher academic, sports, military, labour and political success (Peterson, 2000), have higher personal ef-ficiency (Bandura, 1997) and have higher levels of sense of hope (Snyder, 1994; 2002). There is a reverse relationship between the level of optimism as orienta-tion in life and neuroticism (Smith, Pope, Rhodewalt & Poulton, 1989), negative emotions, chronic anxiety and personal features such as self-doubt, emotional lability and uneasiness (Thompson, 2002). In comparison with pessimists, the optimists are liked more (Carver, Kus & Scheier, 1994), retain longer friendly relations (Geers, Reilly & Dember, 1998), have less negative social experience in the relations (Lepore & Ituarte, 1999), feel more socially supported in stress life situations (Park & Folkman, 1997; Dougall et al., 2001), adapt more easily

185

to important changes in life (Aspinwall & Taylor, 1992). Woman optimists who do not succeed in being artificially inseminated in vitro accept it easier in com-parison with the pessimists (Litt, Tennen, Affleck & Klock, 1992).

The most spread tool to take into account the individual differences in the degree of optimism and pessimism experienced by the person and understood as orientations in life is the Life Orientation Test (LOT) (Scheier, Carver & Bridg-es, 1994). The factor analysis made of the test shows two factors independent of each other, built by the questions about optimism and the questions about pessimism. A positive correlation dependence was established between the re-sults obtained and the tool for internal control and self-esteem, negative is the correlation with the scales of depression and loss of hope and it is relatively independent of the social desirability scale. The optimism measured through the test is perceived as relatively stable feature of the individual, which changes to a low degree in time even after difficult life situations experienced. Many au-thors report a test-retest correlation dependence of 0.79 for a period of 4 weeks (Scheier et al., 2001). There is a correlation dependence of 0.69 between the level of optimism and pessimism, measured in 3 consecutive years through the test with 460 healthy middle-aged women. The results remain relatively stable even after an accident suffered (Carver & Scheier, 1999). When examining the people who take care for 6 months of their relatives who have had an accident, the level of the optimism experienced by them decreases only by less than 1 point on 32-point scale. Although the scale has its big application in scholarly literature, it is not lacking in criticism (Smith et al., 1989).

The revised version, Life-Orientation Test-Revised (LOT-R) (Scheier, Carver & Bridges, 1994), consists of 10 questions that measure the individual’s expectations of achieving results in future: 3 items that measure optimism, 3 items that measure pessimism and 4 filter questions. It is shorter by 2 items than the original version. It is necessary that the persons examined show to what de-gree they agree or disagree with the statements from the scale offered.

The aim of this paper is to make a comparative analysis by countries, gender and age of the level of optimism and pessimism, measured by means of the life-orientation scale, Life-Orientation Test-Revised (LOT-R) (Scheier, Carver & Bridges, 1994), of students from Bulgaria and the Czech Republic.

Participants

The participants were 161 young people (85 boys and 76 girls; average age 21.9 years). In terms of self-chosen national label, the sample consisted of two national groups: Bulgarians (n=89; 45 boys and 44 girls; average age 20.9) and Czechs (n=72; 40 boys and 32 girls; average age 23.1).

Results

Reliability of the LifeOrientation TestRevised (LOTR) scaleIn order to investigate if the 6 items and the two subscales, optimism and

pessimism, form a reliable scale, the Cronbach’s alpha was measured. The relia-

Comparative analysis of optimism and persimism of . . .

186


bility of the whole LifeOrientation TestRevised (LOTR) scale (Scheier, Carver & Bridges, 1994) that consists of 6 items is 0.71 for the whole sample. For the group of Bulgarians and the group of Czechs, the reliability is 0.62 and 0.58, respectively. For the optimism subscale that consists of 3 items, the reliability is 0.72 for the whole sample. For the group of Bulgarians and the group of Czechs, the reliability of the optimism subscale is 0.69 and 0.65, respectively. For the pessimism subscale that also consists of 3 items, the reliability is 0.71 for the whole sample. For the group of Bulgarians and the group of Czechs, the reli-ability of the pessimism subscale is 0.74 and 0.71, respectively.

Comparative analysis by countries, gender and ageThe results of Life Orientation TestRevised (LOTR) (Scheier, Carver &

Bridges, 1994), distributed by countries of belonging, are presented in Table 1.

Table 1.Mean values of the Life Orientation TestRevised (LOTR), distributed by countries, gender and age

Life Orientation TestRevised scaleNational group Statistical

significance by countryBulgarians Czechs

Total 21.05 19.81 *

Boys 20.82 20.08 – Girls 21.24 19.47 *statistical significance by gender – –

Under 18 21.25 19.96 – Above 18 20.76 19.76 –statistical significance by age – *

Notes: The higher values of the figures show greater importance attached (for the whole scale, 6 – minimum value, 30 – maximum value); where there is a statistically significant effect (p<0.05) of the national group on the dimensions measured, an asterisk is placed in the respective column of figures; data has been processed with independent-samples t-tests.

There is a statistically significant difference for the arithmetic mean value for the total Life Orientation TestRevised scale between Bulgarians and Czechs: t(131)=2.08, p=0.04. The value of the effect is d=0.36, which according to Co-hen (Cohen, 1988) is a typical one.

By gender, there is no statistically significant difference both for the Bul-garians: t(59)= –0.46, p=0.65, the value of the effect is d= -0.12, which accord-ing to Cohen (Cohen, 1988) is less than the typical one, and for the Czechs: t(70)= 0.77, p=0.45, the value of the effect is d=0.18, which according to Cohen (Cohen, 1988) is less than the typical one.

For the boys, there is no statistically significant difference by countries: t(66)= 0.86, p=0.39, the value of the effect is d=0.22, which according to Co-hen (Cohen, 1988) is less than the typical one. For the girls, however, there is

187

a statistically significant difference by countries: t(63)= 2.12, p=0.04, the value of the effect is d=0.53, which according to Cohen (Cohen, 1988) is a big one.

By age, there is no statistically significant difference for the Bulgarians: t(59)=0.53, p=0.60, with a value of the effect d=0.14, less than the typical one ac-cording to Cohen (Cohen, 1988). For the group of the Czechs, however, a statisti-cally significant difference by age is observed: t(69)= 0.25, p=0.80, with a value of the effect d=0.59, less than the typical one according to Cohen (Cohen, 1988).

For the group of the younger (minors), there is no statistically significant difference between the two countries: t(60)=1.39, p=0.17, with the observed value of the effect d=0.36 being less than the typical one according to Cohen (Cohen, 1988).

For the group of the older (majors), there is no statistically significant dif-ference between the two countries: t(68)=1.21, p=0.23, with the observed value of the effect d=0.36 being less than the typical one according to Cohen (Cohen, 1988).

The results of the Optimism subscale, distributed by countries, gender and age, are presented in Table 2.

Table 2. Mean values of the Optimism subscale, distributed by countries, gender and age

Optimism subscaleNational group Statistical


Total 11.02 9.61 *

Boys 11.21 9.75 * Girls 10.85 9.44 *statistical significance by gender – –

Under 18 11.33 9.58 * Above 18 10.56 9.69 –statistical significance by age – –

Notes: The higher values of the figures show greater importance attached (for the whole scale, 6 – minimum value, 30 – maximum value; for the two subscales, 3 – minimum value, 15 – maxi-mum value); where there is a statistically significant effect (p<0.05) of the gender and/or age on the dimensions measured, an asterisk is placed in the respective column of figures; data has been processed with independent-samples t-tests.

There is a statistically significant difference for the arithmetic mean value for the total Optimism subscale between Bulgarians and Czechs: t(131)=3.79, p=0.01. The value of the effect is d=0.66, which according to Cohen (Cohen, 1988) is a big one.

By gender, there is no statistically significant difference both for the Bul-garians: t(59)= 0.61, p=0.54, the value of the effect is d= 0.15, which according to Cohen (Cohen, 1988) is less than the typical one, and for the Czechs: t(70)=


188


0.66, p=0.51, the value of the effect is d=0.16, which according to Cohen (Co-hen, 1988) is less than the typical one.

For the boys, there is a statistically significant difference by countries: t(66)= 2.65, p=0.01, the value of the effect is d=0.63, which according to Cohen (Co-hen, 1988) is greater than the typical one. For the girls, there is also a statistically significant difference by countries: t(63)= 2.79, p=0.01, the value of the effect is d=0.69, which according to Cohen (Cohen, 1988) is greater than the typical one.

By age, there is no statistically significant difference for the Bulgarians: t(59)=1.29, p=0.20, with a value of the effect d=0.33, mean or typical according to Cohen (Cohen, 1988). For the group of the Czechs, no statistically significant difference by age is observed, too: t(69)= –0.23, p=0.82, with a value of the ef-fect d= -0.05, less than the typical one according to Cohen (Cohen, 1988).

For the group of the younger (minors), there is a statistically significant dif-ference between the two countries: t(60)=3.11, p=0.01, with the observed value of the effect d=0.79 being much greater than the typical one according to Cohen (Cohen, 1988).

For the group of the older (majors), there is no statistically significant dif-ference between the two countries: t(35)=1.49, p=0.15, with the observed value of the effect d=0.39 being mean or typical according to Cohen (Cohen, 1988).

The results of the Pessimism subscale, distributed by countries, gender and age, are presented in Table 3.

Table 3. Mean values of the Pessimism subscale, distributed by countries, gender and age

Pessimism subscaleNational group Statistical


Total 7.97 7.81 –

Boys 8.39 7.68 * Girls 7.61 7.97 –statistical significance by gender * –

Under 18 8.08 7.62 * Above 18 7.80 7.93 –statistical significance by age – –

Notes: The higher values of the figures show greater importance attached (for the whole scale, 6 – minimum value, 30 – maximum value; for the two subscales, 3 – minimum value, 15 – maximum value); where there is a statistically significant effect (p<0.05) of the gender and/or age on the dimensions measured, an asterisk is placed in the respective column of figures; data has been processed with independent-samples t-tests.

There is no statistically significant difference for the arithmetic mean value for the total Pessimism subscale between Bulgarians and Czechs: t(131)=0.40, p=0.69. The value of the effect is d=0.07, which according to Cohen (Cohen, 1988) is a small one.

189

By gender, there is a statistically significant difference for the Bulgarians: t(59)= 1.21, p=0.02, the value of the effect is d= 0.45, which according to Cohen (Cohen, 1988) is a mean or typical one. There is, however, no statistically sig-nificant difference for the group of the Czechs: t(70)= -0.57, p=0.51, the value of the effect is d= -0.13, which according to Cohen (Cohen, 1988) is less than the typical one.

For the boys, there is a statistically significant difference by countries: t(66)= 1.23, p=0.03, the value of the effect is d=0.60, which according to Cohen (Cohen, 1988) is greater than the typical one. For the girls, there is no statisti-cally significant difference by countries: t(63)= –0.76, p=0.53, the value of the effect is d= -0.15, which according to Cohen (Cohen, 1988) is less than the typi-cal one.

By age, there is no statistically significant difference for the Bulgarians: t(59)=0.42, p=0.67, with a value of the effect d=0.11, less than the typical one according to Cohen (Cohen, 1988). For the group of the Czechs, no statistically significant difference by age is observed, too: t(69)= –0.59, p=0.56, with a value of the effect d= -0.14, less than the typical one according to Cohen (Cohen, 1988).

For the group of the younger (minors), there is a statistically significant difference between the two countries: t(60)=0.70, p=0.04, with the observed value of the effect d=0.58 being greater than the typical one according to Cohen (Cohen, 1988).

For the group of the older (majors), there is no statistically significant dif-ference between the two countries: t(68)= –0.25, p=0.80, with the observed value of the effect d= -0.06, being less than the typical one according to Cohen (Cohen, 1988).

Discussion of results and conclusionThrough the choice of the research subject, an attempt at a snapshot of

the Bulgarian reality in comparison with the Czech one was made. The young people from universities in the Czech Republic and Bulgaria were examined in order to add one more stroke in their psychosocial portrait because the needs of the next generation are more important than the vanity and problems of today. In Bulgaria as a newly emerging market economy from Eastern Europe, the eco-nomic revival and going out of the crisis remains more sluggish in comparison with the Czech Republic that is country that has experienced a non-persistent economic boom. The Bulgarians slowly and painfully go out of the recession, but this does not give satisfaction to them. The Bulgarian families are forced to considerably curtail their expenditures for consumption, they feel uncertainty in the future and this makes them try to increase their savings and reduce their consumption at the most. In Bulgaria, the unemployment level for 2010 reached more than 11%, with a visible growth in wage fund lacking. Nevertheless, previ-ous studies on the subject show that, as a whole, “the Bulgarian is an unsatisfied lucky man” (Baychinska al., 2009), and in comparison with the group of Roma, he has both more optimistic and more pessimistic attitudes (Ganeva, 2010). The


190


facts shown explain the higher levels both of optimism and of pessimism, which are observed in the results obtained for the group of the Bulgarians in compari-son with the group of the students from the Czech Republic.

As described by metacognitive theory (Wells, 2000), beliefs and expecta-tions about the world must be assumed to be actively construed and revised on the basis of internal rules and appraisals. People might hold different metacogni-tive beliefs about pessimism and optimism, and they might very well be able to differentiate between the two constructs in terms of the degree of adaptive cop-ing strategies that each reflects. People might, for example, believe that having a certain degree of optimism is adaptive, but they might also believe that having a certain amount of pessimism is also adaptive (e.g., because being pessimistic about the future might help prevent disappointments). These metacognitive be-liefs might influence how respondents answer a questionnaire such as the LOT-R.

В статията е направен сравнителен анализ по държави, пол и възраст на нивото на оптимизъм и песимизъм на студенти от България и Чехия. То е измерено чрез скалата за ориентация в живота LifeOrientation TestRevised (LOTR) (Scheier, Carver & Bridges, 1994). Изследвани са 161 човека (89 българи и 72 чехи; 85 момчета и 76 момичета на средна възраст 21.9 години). Отразена е и надеждността на приложената скала. Резултатите показват, че като цяло студентите от България, както момчетата, така и момичетата, са пооптимистично настроени в сравнение с групата на чехите. Също така обаче момчетата от български произход изпитват повисоко ниво на песимизъм в сравнение с момчетата от Чехия.Ключови думи: оптимизъм, песимизъм, Чехия, България

REFERENCES

Aspinwall, L. G., Taylor, S. E. (1992). Modeling cognitive adaptation: A longitudinal investiga-tion of the impact of individual differences and coping on college adjustment and perfor-mance. – Journal of Personality and Social Psychology, 63(6), 989-1003.

Bandura, A. (1997). Self-efficacy: The exercise of control. New York: Freeman.Baychinska, K., Bakracheva, M., Savova, S. (2009). Statuses of psychosocial and national iden-

tity, values and psychological well-being in adolescence. S.Carver, C. S., Kus, L. A., Scheier, M. F. (1994). Effects of good versus bad mood and optimistic

versus pessimistic outlook on social acceptance versus rejection. – Journal of Social and Clinical Psychology, 13, 138–151.

Carver, C. S., Pozo, C., Harris, S. D., Noriega, V., Scheier, M. F., Robinson, D. S., Ketcham, A. S., Moffat, F. L., Jr., & Clark, K. C. (1993). How coping mediates the effect of optimism on distress: A study of women with early stage breast cancer. Journal of Personality and Social Psychology, 65, 375-390.

Carver, C. S., Scheier, M. F., Weintraub, J. K. (1989). Assessing coping strategies: A theoreti-cally based approach. – Journal of Personality and Social Psychology, 56, 267–283.

Carver, C. S., Scheier, M. F. (1981). Attention and self-regulation: A control-theory approach to human behavior. New York: Springer-Verlag.

Carver, C., Scheier, M. (1999). Themes and issues in the selfregulation of behavior. Mahwah, NJ: Lawrence Erlbaum.

Chang, E. C. (2001). Cultural influences on optimism and pessimism: Differences in Western

191

and Eastern constructs of the self. – In: E. C. Chang (Ed.), Optimism and pessimism: Im-plications for theory, research, and practice (pp. 257-280). Washington, DC: American Psy-chological Association.

Curry, L. A., Snyder, C. R., Cook, D. L., Ruby, B. C., Rehm, M. (1997). Role of hope in academ-ic and sport achievement. – Journal of Personality and Social Psychology, 73, 1257-1267.

Dougall, A. L., Hyman, K. B., Hayward, M. C., McFeeley, S., Baum, A. (2001). Optimism and traumatic stress: The importance of stress and coping. – Journal of Applied Social Psychology, 31, 223–245.

Ganeva, Z. (2010). Social identities and psychological well-being (in Bulgarian, introduction in English by Martyn Barrett). Valdex, Sofia, Bulgaria.

Geers, A. L., Reilly, S. P., Dember, W. N. (1998). Optimism, pessimism and friendship. Current Psychology: Developmental, Learning, Personality, Social, 17, 3–19.

Lepore, S., Ituarte, P. (1999). Optimism about cancer enhances mood by reducing negative social interactions. – Cancer Research, Therapy and Control, 8, 165–174.

Litt, M., Tennen, H., Affleck, G., Klock, S. (1992). Coping and cognitive factors in adaptation to in vitro fertilization failure. – Journal of Behavioral Medicine, 15, 171-187.

Morrill, A. C., Ickovics, J. R., Golubchikov, V. V., Beren, S. E., Rodin, J. (1996). Safer sex: Social and psychological predictors of behavioral maintenance and change among hetero-sexual women. – Journal of Consulting and Clinical Psychology, 64(4), 819-828.

Park, C. L., Folkman, S. (1997). Stability and change in psychosocial resources during caregiv-ing and bereavment in partners of men with AIDS. – Journal of Personality, 65, 421–447.

Peterson, C. (2000). The future of optimism. – American Psychologist, 55(1), 44-55.Scheier, M. F., Carver, C. S. (1985). Optimism, coping, and health: Assessment and implications

of generalized outcome expectancies. – Health Psychology, 4 (3), 219–247.Scheier, M. F., Carver, C. S. (1987). Dispositional optimism and physical well-being: The in-

fluence of generalized outcome expectancies on health. – Journal of Personality, 55(2), 169-210.

Scheier, M. F., Carver, C. S. (1992). Effects of optimism onpsycho – logical and physical well-being: Theoretical overview and empirical update. – Cognitive Therapy and Research, 16(2), 210-228.

Scheier, M., Carver, C. S., Bridges, M. (1994). Distinguishing optimism from neuroticism (and trait anxiety, self-mastery, and self-esteem): A reevaluation of the Life Orientation Test). Journal of Personality and Social Psychology, 67, 1063-1078.

Scheier, M. F., Carver, C. S., Bridges, M. W. (2001). Optimism, pessimism, and psychological well-being. – In: E. C. Chang (Ed.), Optimism and pessimism: Implications for theory, research, and practice (pp. 189-216). Washington, DC: APA.

Scheier, M. F., Matthews, K. A., Owen s, J. F., Schulz, R., Bridges, M.W., Magovern, G. J. (1989). Optimism and rehospitalization following coronary artery bypass graft surgery. – Archives of Internal Medicine, 159, 829-835.

Scheier, M. F., Weintraub, J. K., Carver, C. S. (1986). Coping with stress: Divergent strategies of optimists and pessimists. – Journal of Personality and Social Psychology, 51, 1257–1264.

Smith, T., Pope, M., Rhodewalt, F., Poulton, J. (1989). Optimism, neuroticism, coping, and symptom reports: An alternative interpretation of the Life Orientation Test. Journal of Personality and Social Psychology, 56, 640-648.

Snyder, C. R. (1994). The psychology of hope: You can get there from here. New York: Free Press. Snyder, C. R. (2002). Hope theory: Rainbows in the mind. Psychological Inquiry, 13, 249-275.

Strack, S., Carver, C. S., Blaney, P. H. (1987). Predicting successful completion of an aftercare program following treatment for alcoholism: The role of dispositional optimism. – Journal of Personality and Social Psychology, 53(3), 579-584.

Thompson, S. C. (2002). The role of personal control in adaptive functioning. In C. R. Snyder & S. J. Lopez (Eds.), Handbook of positive psychology (pp. 202–213). New York: Oxford University Press.


192


Wells, A. (2000). Emotional disorders and metacognition. Innovative cognitive therapy. Chich-ester, England: Wiley.

Weisse, C. S. (1992). Depression and immunocompetence: A review of the literature. – Psychological Bulletin, 111, 475-489.

Гл. ас. д-р Зорница Ганева – От 2007 г. е доктор по педагогика от СУ ,,Св. Климент Охридски“, а от 2009 е европейски доктор по психология от Универси-тета на Страната на баските (University of the Basque Country), Испания. Печелила е изследователски стипендии Мария Кюри на ЕС (1 година) и на Министерството на външните работи на Испания (3 години). Участвала е в редица международни проекти в областта на социалната психология и интеркултурната педагогика. Ав-тор е на монографиите „Развитие на етнически стереотипи през детска възраст“ (2009) и „Социални идентичности и психично благополучие“ (2010) и на научни публикации в страната и чужбина.

Доц. д-р Мартина Растицова – е социален и организационен психолог. От 2004 г. е доктор по психология от Университета Масарик, Бърно, Чехия. По-късно работи като изследовател в Центъра за изследвания на развитието на личността и етносите във Факултета по социални науки в Университета Масарик, Бърно, Чехия. През 2006 г. печели изследователска стипендия от Университета Джордж Вашинг-тон, Вашингтон, САЩ. В момента оглавява Института по мениджмънт във Факул-тета по бизнес и мениджмънт в Техническия университет в Бърно, Чехия. Участ-вала е в редица международни проекти в областта на кроскултурната психология и различията между половете. Автор е на редица научни публикации в страната и чужбина. Член е на Международната асоциация по кроскултурна психология, Общество за психологията на жените (APA, Div 35) и Системи в преход.

Assis. Prof. Zornitza Ganeva – From 2007 is a Doctor of Pedagogy at the Sofia University, Bulgaria and from 2009 she is a European Doctor of Social Psychology at the University of the Basque Country, Spain (2009). She has been specialising at the University of the Basque Country, Spain, with a Marie Curie fellowship of the EU (1 year) and a fellowship of the Ministry of Foreign Affairs of Spain (3 years). She has been participating in different international research projects in the field of social psy-chology and intercultural education. She is the author of the books “Development of ethnic stereotypes during childhood” (2009) and “Social identities and psychological well-being” (2011) and of national and international publications.

Assoc. Prof. Martina Rašticová – is a social and organizational psychologist. From 2004 is a Doctor of Psychology at the Masaryk University, Brno, Czech Republic. Then she worked as a researcher in the Centre for Research of Personality Development and Ethnicity at Faculty of Social Studies of Masaryk University of Brno (gender stud-ies specialization), Czech Republic. She has been involved in several international co-operation and projects. In 2006 she received Associate Research Scholarship at George Washington University, Washington, DC. She is currently leading the Institute of Man-agement at Faculty of Business and Management of Brno University of Technology. Her professional research interest includes diversity management, cross-cultural psy-chology, and gender problematic in leadership. She is the author of many national and international publications, articles, and book chapters. She is a member of International Association for Crosscultural Psychology, Society for the Psychology of Women (APA, Div 35), and Systems in Transition

193

СТРУКТУРНИ КОМПОНЕНТИ НА ЕТНИЧЕСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ

Есма Риза1

Статията представлява опит да бъдат изведени структурните компоненти на етническата идентичност с цел понататъшното им операционализиране и съответно изследване на етноидентичността като общностно психично явление. Изведените структурни компоненти на етническата идентичност са приложими в мултикултурен контекст. Обособени са в три групи – когнитивни (самокатегоризация, социалногрупова самооценка и съзнание за споделена култура), емоционални (обвързаност и привързаност, приписване на ценност и значимост на етническата принадлежност, лична ангажираност със случващото се с етноса като цяло, чувствителност към предразсъдъци) и конативни (споделени нагласи към своята и към други етнически групи, лоялност към своята етническа група и нейните членове и потребност от предаване и приемственост на етническата култура между поколенията).

Ключови думи: Социална идентичност, етническа принадлежност, компо-нентна структура, етническа култура

Етническата идентичност най-общо се дефинира като аспект на соци-алната идентичност на личността, а именно като тази част от Аз-концеп-цията на индивида, свързана със съзнанието за членството му в етническа група, заедно с ценностната и емоционална значимост на това членство (Phinney, 1990: 500; Tajfel, 1981: 225).

Етносът като социална група обаче има редица специфики. Някои от тях са ключови за характера на идентичността, свързана с етническата принадлежност. Първо, етническата група е общност, която има реален или предполагаем общ произход, общи корени, т. е. тя е даденост. Човек не избира и не променя своя етнически произход, той се ражда член на етни-

1 Есма Риза – докторант в Института за изследване на населението и човека при БАНАдрес за контакти: [email protected]

Психологически изследвания, кн. 2/2011, София

194


ческа общност. В този смисъл етническата идентичност е винаги общност-на, до голяма степен предопределена, предзададена и изборът на личност-та се ограничава в приемането, утвърждаването или потискането на тази идентичност, в придаването на значение и ценност или в омаловажаването на принадлежността към етническата група. Второ, етносът е нещо като първичен носител на колективните културни ценности и вярвания, които са интегрирани в личността на всеки един член. Това са наслоявани с веко-ве социални представи (Moscovici, 1988: 211-250), които могат да се интер-претират по всякакви начини – като семейни ценности, като индивидуални особености или групова специфика, но които са формирани преди всичко в процеса на всекидневно общуване и социално взаимодействие (Moscovici, 1998; Бакалова, 2004) още през традиционните домодерни етапи на разви-тие на общността и характерни за всеки отделен етнос. Трето, етносът се характеризира с някои белези, които му позволяват да свързва отделните свои представители, едновременно с разграничаването им от „другите“, без дори тези членове да се познават – например езикът или дори специ-фичният акцент или регионален диалект. Родният език, освен че свързва хората, предопределя по своеобразен начин и самоусещането на отделния човек. Ние мислим на майчиния си език, вътрешният ни глас говори този език. Така че ние по някакъв начин носим етническото в себе си.

Наред с казаното дотук, добре е да се подчертае, че етносът не е офи-циализирана група на принадлежност, каквито са например националната, професионалната или други социални категории. Етносът няма свои леги-тимирани публично институции. Етническото под формата на ценности, норми и отношения е преди всичко споделяно консенсусно без необходи-мост от външна регулация и затова може би е по-интимно, по-трайно и неприкосновено.

За да разберем по-добре природата на етническата идентичност, трябва да се вгледаме в нейната структура. Психично явление като идентичност-та, още повече, когато става въпрос за социална идентичност, трудно може да бъде „разчленено“ на ясно обособени компоненти. Въпреки това обаче съществуват опити за извеждане на структура на етническата идентичност (Phinney & Ong, 2007; Cohen, 2009). В почти всички модели на структури-ране на етноидентичността се долавя известна условност, некатегоричност по отношение на посочваните компоненти, а понякога едно и също нещо се нарича и компонент, и аспект, и проялвение на етническата идентичност. Тези неясноти са разбираеми, предвид огромния масив от емпирични из-следвания на социалните идентичности, в т.ч. и етническата, провеждани от представители на най-различни научни области, и при които в дефини-цията, структурата, проявленията и аспектите на идентичността не винаги има съвпадение.

Настоящата статия представлява опит да бъдат интегрирани двата ци-тирани по-горе модела на структуриране на етническата идентичност с осо-беностите на етноса като социална група, като се изведат онези компонен-ти, които най-добре отговарят на спецификите на етноса като особен тип социална група от една страна, и на идентичността като психично явление

195

от друга. Преди това обаче е добре да бъдат направени някои уточнения. Пръво, необходимо е доколкото е възможно да се разграничат структурни-те компоненти на идентичността от факторите за нейното засилване, под-държане или демонстриране, както и от индикаторите за нейното наличие. Второ, трябва да се има предвид, че компонентите на идентичността не са от един порядък и може би е добре да се обособят в отделни категории.

Структурни компоненти на етническата идентичност

Едно възможно категоризиране на компонентите на етническата иден-тичност е в класическите три групи – когнитивни, емоционални и конатив-ни (насочени към поведението) компоненти. Разбира се, всяка „универсал-на“ структура на етноидентичността е недостатъчна сама по себе си, поне с оглед на конкретните изследвания. Би било най-добре някои от компо-нентите да се конкретизират, операционализират по различен начин, в за-висимост от спецификата на всяка конкретна изследвана етническа група.

Когнитивни компонентиСамокатегоризация Тя е свързана с чувството за принадлежност към етническата група, с

определянето на себе си като представител на етноса. Според Търнър тя често води до желание човекът да бъде типичен представител на етничес-ката общност, спрямо която се самокатегоризира, и до подчертаване на прототипните свои черти като групови, т.е. до някаква форма на самосте-реотипизиране и вътрегрупова деперсонализация (Turner, 1975; Turner & Onorato, 1999: 20-21).

Социалногрупова самооценкаСоциално-груповата самооценка е важен аспект на етноидентичност-

та, при това вариращ при отделните етнически групи. Тя може да се прие-ме за основен когнитивен компонент на етническата идентичност, защото промяната в етно-груповата социална самооценка предизвиква определени промени в характера и силата на идентичността – постигането на позитив-на (желана) или негативна (нежелана) идентичност, с произтичащите от това социално-психологически последствия (Tajfel & Turner, 1979; Tajfel, 1982).

Тук ще отворим важна скоба, свързана с двете психични нива на со-циално-груповата самооценка – индивидуалното и колективното. На инди-видуално равнище социално-груповата самооценка се изразява най-вече в самоусещането и самооценката на личността като член на дадена етниче-ска група. Тя може да бъде както утвърждаваща етническата идентичност, така и разграничаваща личността от етнически подобните £ други и от общността като цяло. Пример за такова едно разграничаване е ситуацията, в която отделната личност се сравнява социално с другите представители на своя етнос и се оценява по-високо спрямо тях. При колективната соци-ално-групова самооценка от друга страна, независимо от вътрегруповото


196


социално сравнение и производната личностна самооценка, се наблюдава една междугрупова, надиндивидуална самооценка. Няма тук да навлизаме в темата за последиците от едно или друго междугрупово социално срав-нение, но е важно да подчертаем, че именно тази споделена, колективна социално-групова самооценка на членовете на даден етнос приемаме за компонент на етническата идентичност.

Съзнание за споделена култура (предполагаемо историческо родство, предполагаеми общи светоглед, митове, ценности, вярвания)

Съзнанието за споделена култура всъщност е предполагането от стра-на на човека, че между него и хората със същата етническа принадлежност има много повече общи неща (ценности, вярвания, модели на поведение и др.), отколкото между него и хората от други етнически общности. Пред-полагаемите общи ценности, вярвания, светоглед имат отношение към сплотеността на групата, склонността към ендогамни бракове (като бра-кове между културно сходни хора), както и към своеобразното усещане за вътрегрупово сходство и външногрупови различия на общокултурно рав-нище, възприемани от повечето хора като до голяма степен непреодолими.

Емоционални компонентиОбвързаност и привързаностОбвързаността и привързаността се приемат за основен компонент на

етническата идентичност от редица автори (Tajfel, 1982; Phinney & Ong, 2007; и др.). Те имат отношение към чувството за принадлежност към ет-ническата общност, без което идентичността е немислима, както и към ценностната и емоционалната привързаност към това членство – нещо особено характерно за неинституционализирания, общностен тип иден-тичност, каквато е етническата.

Приписване на ценност, значимост на етническата принадлежностПриписването на ценност на етническата принадлежност, отдаването

на значимост на това да си представител на дадена етническа общност е също важен компонент на етноидентичността. Раждайки се представител на дадена етническа общност, всеки човек рано или късно се изправя пред необходимостта да придаде значимост или да омаловажи своята етническа принадлежност (нещо, което някои автори приемат за активно проучване, търсене и избор на идентичност). Именно приписаната ценност и значи-мост обаче характеризират наличието на положителна и устойчива социал-на (респ. етническа) идентичност.

Чувствителност към предразсъдъциТук, вместо предложената от Коен реакция спрямо предразсъдъците

(Cohen, 2009), засилваща етноидентичността, е предложена като струк-турен компонент емоционалната чувствителност към предразсъдъците. Чувствителността към предразсъдъци спрямо етноса в крайна сметка оз-начава, че личността приема предразсъдъка към общността като предраз-съдък към самата нея.

197

Лична ангажираност със случващото се с етноса като цялоВ този емоционален компонент се включват както надеждата, предло-

жена от Коен, така и етногруповото целеполагане, за което говори Т. Ив. Живков (Живков, 2001: 214). Известно е например, че негативните групови преживявания сплотяват повече общността. Говорейки за идентичността, може да кажем, че страховете и надеждите, свързани със своята етническа общност, присъстват като компонент на етническата идентичност. Това чо-век да е лично ангажиран със случващото се с етническата общност, неза-висимо какво е то, означава да приеме случващото се като нещо важно за него самия, т.е. да се идентифицира с общността.

Конативни компонентиСподелени нагласи към своята и към други етнически групиВътрегруповите и външногруповите етнически нагласи в повечето

случаи имат характера на споделеност, това са нагласи от името на група-та, още повече когато нагласата е насочена към някоя етническа общност като цялост, а не към определени нейни членове. Етническата идентичност предполага определено отношение към своята и към чуждите групи, което е базово от житейска гледна точка (Риза, 2010) – отношение, имащо соци-ално-групов, споделен характер, което е естествена част от самата иден-тичност.

Лоялност към етническата група и нейните членовеЛоялността към етническата общност и нейните членове като конати-

вен компонент на идентичността е свързана с възможна поява на опреде-лено поведение, с лоялността като отношение и своеобразна готовност за конкретно поведенческо действие. Лоялността към групата има отноше-ние към широко изследваното от теоретиците на социалната идентичност вътрегрупово фаворизиране (Tajfel et al., 1971). За разлика от условията на минималната групова парадигма обаче, тук става въпрос за етническа общност – много по-значима и много по-трайна социална група на при-надлежност. Затова и може да приемем лоялността като един от основните компоненти на етноидентичността.

Потребност от предаване и приемственост на етническата култураПотребността от предаване и приемственост на етническата култура

не е дефинирана като компонент в разработваните до момента структури на етническата идентичност. Етническата идентичност, както вече споменах-ме, е предимно общностно, надиндивидуално явление. Тя е до голяма сте-пен предзададена и промените в етноидентичността винаги са промени на надиндивидуално равнище. Ето защо потребността, етническата култура и традиция да бъдат предавани между поколенията, както и приемственост-та (която вече позволява известно развитие и промяна), са компонент, при това ключов, за всяка етноидентичност. Етническата култура е вплетена в дълбоките пластове на душевността на представителите на даден етнос, тя е родово и семейно поддържана, посредством общностните социализа-


198


ционни практики, доколкото тях все още ги има в съвременността. Тя се предава понякога и не дотам съзнателно. Но когато човек се идентифицира с етническата общност, когато етноидентичността е вплетена в неговия Аз-образ и в неговата личностна идентичност, тогава се появява потребността тази култура да бъде продължена, да бъде съхранена. Това е както свое-образен общностен инстинкт на самосъхранение, така и може би особена форма на времево и историческо самотрансцендиране. Поради всички тези причини може да приемем потребността от предаване и приемственост на културата като основен конативен компонент на етническата идентичност.

Предложеният модел за компонентна структура на етническата иден-тичност няма претенцията да бъде универсален, но би могъл да има обяс-нителна стойност, която е сравнително независима от конкретната култур-на специфика на дадена общност. При подходяща по-нататъшна опера-ционализация на отделните компоненти той може да бъде приложен при изследването на идентичността на различни етнически общности

AbstractThe article is an attempt at drawing the structural components of ethnic identity with the purpose of further operationalizing and respectively researching the ethnic identity as a communal psychic phenomenon. The structural components of ethnic identity that are discussed are applicable to a multicultural context. They are differentiated in three groups – cognitive (selfcategorization, social group selfesteem, and awareness of shared culture), emotional (commitment and attachment, evaluation and appreciation of own ethnic belonging, personal commitment to what happens to own ethnic group, vulnerability or sensibility to ethnic prejudice) and socialgroup components (shared attitudes towards own and other ethnic groups, loyalty to own ethnic group and its members, need of intergenerational transmission and succession of ethnic culture). Keywords: Social identity, ethnic belonging, component structure, ethnic culture


Бакалова, Д. (2004). Равнища на споделеност на социални представи за агресия, Непубли-куван дисертационен труд, Институт по психология при БАН.

Живков, Т. Ив. (2001). Етничният синдром, Пловдив.Риза, Е. (2010). Българи, турци и цигани в Лудогорието: житейски нагласи в етническото

многообразие, Изток-Запад, София.Cohen, E. (2009). The Components of Ethnic Identity: A Cross-Cultural Theory and Case Study

of Jewish Student Activists, Mandel Foundation – Israel, Keterpress, Jerusalem, Israel.Moscovici, S. (1988). Notes towards a description of Social Representations. -European Journal

of Social Psychology, WILEY, Vol.18, 211 – 250.Moscovici, S. (1998). The History and Actuality of Social Representations. –In: U. Flick (Ed.).

The Psychology of the Social. Cambridge, Cambridge University Press, 209-247. Phinney, J. & A. Ong (2001). Conceptualization and Measurement of Ethnic Identity: Current

Status and Future Directions, Journal of Counseling Psychology, Vol. 54, No. 3, 271-281.

199

Tajfel, H. (1981). Human Groups and Social Categories, Cambridge University Press.Tajfel, H. (1982). Social psychology of intergroup relations. Annual Review of Psychology, 33,

1-39.Tajfel, H., Billig, M., Bundy, R. P. & Flament, C. (1971). Social Categorization and Intergroup

Behaviour, European Journal of Social Psychology, 2, 149-178.Tajfel, H. & J. Turner (1979). An Integrative Theory of Intergroup Conflict, In: The Social Psy-

chology of Intergroup Relations, Ed. by Austin & Worchel, Monterey, CA:Brooks/Cole, 33-47.

Turner, J. (1975). Social Comparison and Social Identity: Some Prospects For Intergroup Behav-iour, European Journal of Social Psychology, 5, 5-34.

Turner, J., Onorato, R. (1999). Social Identity, Personality, and The Self–Concept: A Self–Cat-egorization Perspective. In: The Psychology of The Social Self, Ed. by Tyler, T. R., Kramer, R. M., John, O. P., 11-46.

Есма Риза е докторант по социална психология в департамент Психология на Институт за изследване на населението и човека при Българска академия на науките от 2010г. Публикациите £ – една книга и няколко статии, са предимно в областта на етнопсихологията. Нейните изследователски интереси са насочени към междуетническите отношения, социалната идентичност, социалните нагласи, стереотипи, дискриминация и др.

Esma Riza is a PhD student in Social Psychology at Psychology Department of Institute for Population and Human Studies – Bulgarian Academy of Sciences since 2010. Her publications – one book and severeal articles, are mainly in the field of ethnopsychology. Her research interests are focused on interethnic relations, social identity, social attitudes, stereotypes, discrimination, etc.


201

СТРУКТУРИРАНЕ НА ВРЕМЕТО И ВЪЗПРИЕМАНЕ НА ОБЩУВАНЕТО ВЪВ ВИРТУАЛНИТЕ СОЦИАЛНИ МРЕЖИ:

КАЧЕСТВЕН АНАЛИЗ НА СЛУЧАИ

Диана Бакалова1, Маргарита Бакрачева

Популярността на виртуалните социални мрежи ги превръща в голямо предизвикателство за останалите форми на медиирана комуникация, както и за реалните социални мрежи и общуването „лице в лице“. Това неминуемо насочва вниманието ни към спецификата на търсените и получаваните ползи (лични, социални, професионални) за епотребителите от посещенията им в мрежата. В статията се представят резултати от качествено изследване на начина, по който участници в социалната платформа Фейсбук възприемат виртуалното общуване във връзка с организацията на времето и дейностите им в мрежата. Дали и как честотата, продължителността и целта на посещенията им, т.е. структурирането на времето за престой в социалните мрежи, влияе върху начина на възприемане на общуването в мрежата и обратното? Отговорът на този въпрос ще ни даде възможност да изградим типология на начините на възприемане на виртуалното социално общуване в зависимост от организацията на времето при посещенията в социалната мрежа.

Ключови думи: виртуални мрежи, организация на времето, виртуална идентичност

Актуалност на проблема

Едно от практическите проявления на промените в съвременния свят е увеличаване на пасивността като нагласа и търсенето на лесни начини за удовлетворяване на личните потребности. Общуването в социалните мре-жи напълно отговаря на тази нагласа и на трите нива на индивидуално функциониране – когнитивно, емоционално и поведенческо, тъй като може да се осъществи лесно и без човек да става от компютъра. Въпреки че е в


1 Гл. ас. д-р Диана Бакалова – Департамент по психология, ИИНЧ-БАНАдрес за контакти: [email protected]

202


пасивна форма, общуването се възприема като реално удовлетворяване на потребността от общуване и вписване в социалния свят. Същевременно се осигурява значително по-голям кръг от лица, с които може да се осъ-ществи комуникацията. В този смисъл, виртуалните социални мрежи не са алтернатива или заместител – те предоставят всички ползи, свързани с реалното общуване. Същевременно са по-лесен за използване начин, осигуряват контакт със значително по-голям кръг хора, имат връзка и с личния, и с професионалния живот. Затова ги определяме като нова форма на пасивна включеност що се отнася до поддържането на личните връзки.

Замисълът на проекта ни е да се направи фундаментално изследване, което описва тенденциите в съвременния свят. Предполагаме, че бумът на ползване на виртуални мрежи днес е отговор на много дълго натрупващи се промени в социалния контекст. Изолираността, конкурентността и ин-дивидуализмът, поставянето на силен акцент върху Аз-а в постмодерното общество, свръхконсумацията, както и редица други фактори на социал-ната среда, намират изражението си в поведение във виртуалната среда, улеснено от предоставените технологични възможности. Потребностите и мотивите са универсални, но се пречупват през субективния начин на възприемане. Това намира отговор в продължаване на реалността с нови средства. Ние не определяме виртуалната реалност като различна от действителната реалност, а я разглеждаме като същия феномен, реализиран чрез различни средства и по различен начин. Съвременният свят днес потича в плоскостта на преплетени действителна и виртуална реал-ност.

Виртуалната активност се възприема като реална житейска актив-ност от е-потребителите. Друг фактор, който обуславя високата активност на ползване на виртуални социални мрежи е субективното усещане за си-гурност и контрол над ситуацията. В свят на динамични промени и усе-щане за вакуум и хаос Интернет предлага възможност за изграждане на чувство за ред и контрол –потребителите имат субективно усещане, че уп-равляват виртуалния си свят. Е-потребителят сам избира и моделира своя свят в мултимедийната плоскост – избира какви дейности да извършва и как да разпределя времето си в тях, как и колко информация да подава и получава, изграждайки и управлявайки своя собствена реалност.

Позицията, която застъпваме е, че дългогодишните промени днес са ескалирали в една нова форма, опосредствана от технологичните възмож-ности, чийто израз са виртуалните мрежи. Всичко се е запазило непроме-нено, освен формата на себепредставяне, себерализация и себеопределяне.

Изследвания за влиянието на социалните мрежи

Изследванията за влиянието на Интернет като цяло са до известна сте-пен противоречиви и динамични във времето. В по-ранни изследвания се акцентира върху негативите, свързани с Интернет и онлайн общуването, докато днес се обръща все повече внимание на свързаните с това ползи. В

203

началото се поддържа хипотезата за увеличаване на самотата и влошаване на личните връзки, създаване и поддържане на изкуствени взаимоотно-шения (Kraut et al., 1998). С масовизирането на Интернет, тази хипотеза е отхвърлена и се издига хипотезата за стимулирането – интернет кому-никацията стимулира установяването на връзки с непознати и подобрява качеството на връзките с познатите (Valkenburg & Petеr, 2007). Това се отнася основно до потребителите, които общуват с реални познати, а не с непознати хора онлайн (McKennа et al., 2002). Онлайн комуникация-та стимулира прерастването в офлайн общуване (Whitty, 2007; Whitty & Carr, 2006). Когато хората използват истинския си Аз онлайн за изгражда-не на стабилни онлайн връзки, те пренасят тези връзки и в реалния жи-вот. Тези е-потребители, които са по-тревожни и самотни, са по-склонни да изразят истинския си Аз онлайн, отколкото в реална среда (McKenna et al., 2002).

Според някои изследователи, ежедневното ползване на Интернет е свързано с понижаване на субективното психично благополучие. Това вли-яние е опосредствано от личностовите черти интроверсия, емоционална нестабилност и недобри социални контакти (Kraut et al., 1998; Ybarra et al., 2005). Но се допълва, че докато активното ползване на Интернет понижава психичното благополучие при интровертите, то при екстравертите го уве-личава (Kraut et al., 2002).

Интернет оказва влияние върху качеството на живот (DiMaggio et al., 2001), предоставяйки на уеб-потребителите предимства в различни жизне-ни сфери – социален живот, професия, свободно време. Удовлетвореността от различните сфери на живот влияе на начина на възприемане и оценката за живота като цяло (Leelakulthanit et al., 1991).

В контекста на 5-факторния модел, невротизмът се свързва с висока потребителска активност и комуникация и предоставяне на по-точна лична информация (Amichai-Hamburger et al., 2002; Butt & Phillips, 2008; Wolfradt & Doll, 2001). Докато интровертите проявяват склонност да възприемат действителния си Аз като представен онлайн, екстравертите виждат реал-ния си Аз офлайн. По тази причина интровертите са по-склонни да ползват социалните мрежи, защото са по-склонни да разкрият реалния си Аз он-лайн (Amichai-Hamburger et al., 2002). Откритостта към опит е свързана също със социалната стабилност и желанието за експериментиране с ал-тернативни начини за комуникация и с използване на Интернет (Marcus et al., 2006; Butt & Phillips, 2008; Fogel & Nehmad, 2009). Съзнателността е отрицателно свързана с ползването на социални мрежи (Butt & Phillips, 2008).

Две от заключенията, които ние споделяме са, че въпреки личносто-вите особености, с времето хората започват просто да общуват, без да се замислят за мотивите и без те да имат толкова водещо значение (Lewis & Fabos, 2005). Интернет потреблението влияе различно в зависимост от индивидуалните особености (McKenna & Bargh, 1998). Хората ползват Ин-тернет в зависимост от личностовите си особености и проявяват в различ-на степен адаптивно или неадаптивно поведение (Kraut et al., 2002).

Структуриране на времето и възприемане на. . .

204


Конкретно по отношение на сайтовете за социални мрежи (ССМ) като Facebook се разграничават три форми на себепредставяне в социалната мрежа, в зависимост от степента на тяхната индиректност и директност. Индиректната форма на себепредставяне включва снимките, които потре-бителите сами добавят, както и снимките и коментарите, добавени в про-фила им от други потребители. Повече от 1/3 от потребителите представят себе си сред приятели. Тази форма на себепредставяне се разглежда като проекция на Аз-а като социален актьор „Виж ме и ме опознай чрез прияте-лите ми, т.е. „повече показва, отколкото казва“. Друга форма на индирект-но себепредставяне включва разкриването на лични интереси и предпочи-тания. Тя е проекция на Аз-а като потребител „Виж какво обичам да правя/слушам/чета“ и др. Третата и най-слабо разработвана част от профила е директно вербално описание на себе си в секция „за мен“. Това описание или отсъства, или се предава в лаконична форма – кратки, закачливи и афористични изречения. Като цяло се наблюдава предпочитане на инди-ректни форми на себепредставяне, свързани със стремеж към изграждане на социално желателен образ, чрез представяне на групово ориентирана идентичност „Виж ме първо в контекста на групата и сред приятелите ми“. В този смисъл Аз-образите, които се проектират чрез себепредставянето в ССМ не са характерни нито за реалността, нито за други анонимни онлайн среди. Те са специфични за ССМ желани Аз-образи.

Екстравертите участват в повече групи в ССМ, но същевременно не се отличават със значимо по-голям брой приятели (Fogel & Nehmad, 2009). Потребителите с по-висока самооценка и по-висока откритост към опит добавят повече снимки в профила си, по-склонни са да демонстрират връз-ките си със знаменитости и използват повече думи за свободна себести-лизация. Те са по-склонни към положително себепредставяне и по-малко консервативни в управлението на Аз-образа си (Banczyk et al., 2008).

Според някои изследователи, ССМ обогатяват социалните умения и увереност единствено на по-самоуверени личности с екстравертна ориен-тация (Ofcom, 2008). Нарцисизмът корелира с по-високи нива на социална активност и по-голям брой „приятели“, както и със стремеж към по-пози-тивно себепредставяне (Buffardi & Campbell, 2008; Rosen, 2007).

Постановка на изследването

От цялостния проект, част от който е това изследване, сме избрали да изследваме групата лица над 30-годишна възраст, които са живели и във време без интернет технологии. При тях имаме възможност да наблю-даваме прехода и комбинацията на онлайн и офлайн общуване, особено когато става въпрос за предпочитане на виртуалното предреалното общу-ване. Наблюденията ни върху контролната група деца и тинейджъри, които не познават среда без мобилни комуникации показва, че там се поддържа своеобразен баланс, който се изразява и в по-различен тип възприемане на виртуалното общуване – като еднообразна и неделима част от цялостната включеност в социалната мрежа.

205

При групата над 30 години възприемането на виртуалната комуника-ция е далеч по-различно. Освен като лично предпочитание, ползването на социалните мрежи при голяма част от тези потребители е свързано и с упражняваната от тях професия. За да изчистим наблюденията си, се огра-ничихме освен върху групата над 30-годишна възраст, и върху предпо-читанията, свързани с използване на социалните мрежи единствено през свободното време. Ако не се внесе това разграничение, се получава из-кривяване по отношение на количеството време, прекарвано онлайн. При изследваните от нас журналисти и представители на някои други профе-сии например, Фейсбук е отворен през целия ден, тъй като комуникацията в мрежата е свързана и с професията, а идеално се съчетава и с тази за лични цели.

Поради тази причина се концентрираме върху онази част от свобод-ното време на лица над 30-годишна възраст, посветена на онлайн комуни-кация. Тук ще представим качествен анализ от изследване на потребители на Фейсбук. Изследвани са 103 лица (53 жени и 50 мъже на възраст 30 – 50 години).

Използвана е количествена скала за определяне на честотата на посещения и на средната продължителност на престоя в социалната мре-жа, както и полуструктурирано интервю с цел установяване на личните предпочитания за структуриране на времето в мрежата – предпочитаните дейности, които отразяват търсените ползи, т.е. начина на възприемане на комуникацията в ССМ.

Важно е да отбележим, че възприемането на общуването в социалната мрежи операционализираме от гледна точка на търсените лични, социални и професионални „ползи“ от общуването чрез различен тип взаимодействия в мрежата, т.е. от гледна точка на удовлетворяването на индивидуалните потребности, които лежат в основата на мотивацията за ползване на Фейсбук.

Резултати

Преди да представим обобщения портрет на изведените групи е-по-требители от гледна точка на търсените ползи чрез предпочитаните типове взаимодействие и времето, прекарвано в социалната мрежа, ще предста-вим някои от по-интересните наблюдения, които отчетохме, както и ня-кои от изразите, използвани от самите изследвани лица като представи-телни за техния начин на възприемане на общуването в социалните мре-жи. Като обща тенденция се отчете, че общуването в социалните мрежи до голяма степен се използва и като форма за сваляне на напрежението чрез общуване в неформална среда. Фейсбук дава възможност и за споде-ляне и кретивност, както и за намиране на социален статус и признание. Използва се и като форма на комуникация, изискваща минимални ресур-си и усилия. Така например 37-годишна жена сподели, че и е по-лесно, по-удобно и спокойно да изпраща съобщения, вместо да се обади по те-лефона или да отдели време за лична среща. Думите на 35-годишен мъж,


206


който освен това има социално активна професия, са: ,,Сега понякога ме мързи да изляза и го заменям с виртуално. Днес мъжете са пасивни, за-щото се чувстват сдухани и непълноценни в общия случай – дори да няма за какво.“

За голямата част от изследваните лица общуването в социалната мре-жа е паралелно с някакво друго занимание (гледане на телевизия, четене на книга, готвене. „Иначе аз, докато пиша тук, или редактирам някой текст, или пиша нещо, или чета някакви новини... това ще ми докара шизофрения и развалени очи накрая ;)“. Някои от изследваните лица споделиха опа-сения, че са развили онлайн зависимост. Един от мъжете – 33-годишен, сподели „Трябва да седя по-малко пред компютъра, че съм онлайн прис-трастен“. Друг (30 г.) сподели: ,,Аз от първи клас не съм станал пред ком-пютъра – мога да върша 80-90% от нещата си пред него“. Част от хората свързват нагласата си за ползване на компютър, включително и социални мрежи, с професионалната си „изкривеност“. Жена, 41 г.: ,,Но нали моята работа е с информацията и компютърът ми е станал като придатък на тяло-то“. Мъж, 38 г.: ,,И много неща не съм сигурен, че мога вече да правя без компютър и интернет: например като трябва да отида на някакъв адрес, първо го проверявам къде е с БГ мапс“. Жена, 34 г.: ,,като не знам някакъв термин, първо отварям wikipedia“. Жена, 43 г.: ,,някакви неща дори не се опитвам да ги запомня, защото знам, че мога да ги гугълна“. Попаднахме и на противници на виртуалното общуване – жена, 35 г.: ,,да, има си пре-димства, ама аз си мечтая за преди, когато ги нямаше тези неща, пак си се уговаряхме и виждахме (честно казано не мога да си представя как сме се намирали:), но имах идея за защита срещу всякакъв Интернет, но реших, че една такава кампания само бой ще ми докара“.

Едно обобщение на съвременното потребление на социалните мрежи има в следното изказване (мъж, 37 г.): ,,ами знаеш ли, виртуалността ти дава възможност да поддържаш лек контакт с много повече хора... щото на живо няма как да отделиш време на всички, дори и да са ти симпатични. Тук има поне запазване на лек, небрежен контакт. Ето, аз имам близо 700 човека във ФБ. На живо си контактувам с не повече от 20-30 от тях, но има риск контактите на живо да закърнеят изобщо поради мързел : ;)“.

Има интересен коментар и по отношение на изчерпването, свързано с по-дългото време, прекарвано в социалните мрежи (мъж, 45 г).: „а и нон-стоп си във връзка и това си те изсмуква; това с нон стоп онлайн контакта също е нож с две остриета: като да кажем гаджето ти е във Фейсбук нон стоп, имаш усещането, че едва ли не нон стоп си дишате във врата. И в един момент толкова свикваш, че като я няма, почваш да се притесняваш какво ли пък стана сега. И неусетно почваш да ставаш малко или много control freak :|. Иначе аз не гледам телевизия от години, предпочитам да си получавам инфото по други канали :)“.

По отношение на времето, отделяно за онлайн комуникция и профи-ла на търсените ползи от предпочитания тип взамодействие в мрежата, установихме няколко основни групи потребители, които метафорично на-зовахме:

207

1. „Консервативните“ – общуват само с реално познати хора, които включват като приятели във Фейсбук. Профилът е заключен, не се приемат заявки от непознати. Представителите от тази група използ-ват Фейсбук като разширение и допълнение на личните си контакти с избрани от тях хора. Отделят не повече от 15-20 мин средно на ден, в някои дни пропускат да влязат в профила си. Отдават предпочитание на лайф-срещите, които организират с избрани и поддържани прия-телства няколко пъти седмично. Предпочитаната дейност е изпращане на лични съобщения. Общуването е доверително и цели дълбочина на социалния контакт.

2. „Професионалистите“ – основно популярни личности (журнали-сти, политици, представители на шоу-бизнеса и др.), които обикно-вено имат повече от 500 контакта. Тази група проявява голяма степен на активност във Фейсбук (лично или чрез специално наети за под-дръжка и обновяване на профила им лица). Конкретно при тази група времето е малко плаващо, защото отчетохме, че при тях профилът е отворен денонощно поради спецификата на ползване и с информа-тивна, професионална цел. Проявяват активност и отделят средно по 1,5 часа от свободното си време на ден за онлайн срещи с почитатели, приятели и установяване на нови контакти. Предпочитаната дейност е изпращане на покани за събития, реклама, обновяване на собстве-ния профил (снимки, видео, коментари на стената) и чат. Търсят както социалните, така и професионални и комерсиални елементи в общу-ването в мрежата. Социалните взаимодействия са неангажиращи и поддържани с много хора.

1. „Пасивните“ – профилът е отворен, но сaмите потребители не са ак-тивни, а са концентрирани да наблюдават активността на контактите си. Представителите на тази група обикновено отделят около 30-40 мин на ден за преглед на профилите и активността на другите потре-бители. Имат ограничен кръг хора, с които поддържат реални връзки в ежедневието. Предпочитаните дейности са търсене и преглеждане на профили на „приятели“, и на техните „приятели“. Основна цел е соци-алното сравнение и себеутвърждаването, а не поддържане на значими социални контакти.

2. „Екстравертите експериментатори“ – отворени към нови контакти с цел забавление и търсене на многообразие. Това е групата на най-активните потребители на Фейсбук. Целта е разширяване на личната мрежа контакти, в много случи намиране на партньор и пренасяне на онлайн контактите офлайн. Прекарват средно 2,5 часа на ден от сво-бодното си време във Фейсбук. Предпочитаните дейности са търсе-не и разглеждане на профили на непознати, изпращане на „покани за приятелство“, добавяне „трупане“ на приятели“, изпращане на пока-ни за и участие в онлайн игри, ползване и изпращане на покани за различни приложения, коментари на чужди стени и публикации, чат. Общуването основно цели установяване на нови контакти, предимно повърхностни, за да се утвърди собствения статус. Търси се предимно


208


неангажиращо забавление и флирт. Когато коментират чужди публика-ции, е с цел да бъдат забелязани. Стремеж е включване на максимален брой контакти.

3. Потребители с фейк профили (или „фалшивите“), които компен-сират свои лични проблеми или са фиксирани върху опит за мани-пулиране и „наказване“ на бившо гадже, опит за „пързаляне“ на приятели или непознати. Въпреки, че групата на „фейк профил“ потребителите е малка в процентно отношение, тaзи група прекар-ва много време в използване на фейк профила за различни цели, които са основно компенсаторни. Отделят средно 1,5 часа на ден от свободното си време. Предпочитаните дейности са търсене и пре-глеждане на профили на познати и непознати, добавяне (,,трупа-не“) на приятели, участие в и изпращане на покани за онлайн игри, приложения, чат. Основна цел е анонимно общуване с максимален брой хора, трупане на ,,приятели“ и поддържане на неформални контакти с тях зад бариерата на измислен, компенсаторен профил.

4. „Креативните“ – това е и групата на хората, които са изключително активни в постването на стената си и търсят интригуваща и интерес-на информация и факти, които да споделят с другите или са активно заети с измисляне на собствени текстове или коментар по актуални теми. Целта е да бъдат забелязани, да открият дискусия по темата и като цяло да провокират по-силен интерес към себе си и своята лич-ност. Тази група прекарва най-голяма част от свободното си време за ползване на Фейсбук и това е свързано с основната мотивация при ползването – получаване на статус и признание, които виртуално се постигат по-лесно. Обикновено отделят средно по 2 часа на ден от свободното си време за онлайн общуване. Предпочитаните дейнос-ти са преглеждане и обновяване на собствения профил, коментари на собствени и чужди публикации. Търсят ефекта на себепредставяне и потвърждаване на собствения статус и са чувствителни към получава-нето на обратна връзка.

Обсъждане и заключение

Като обща тенденция се отчете, че общуването в социалните мрежи до голяма степен се използва като пасивен начин за освобождаване от стреса и проблемите чрез взаимодействие в неформална среда. Силен мотиватор е себепредставянето и намирането на социален статус и признание. Този вид комуникация е до голяма степен предпочитана, защото изисква мини-мални ресурси и усилия. Често общуването във Фейсбук протича пара-лелно с някакво друго занимание. Интересен момент е, че изследваните лица обърнаха внимание и на своеобразното ,,изчерпване“, свързано с по-дългото време, прекарвано в социалните мрежи, както и опасения относно пристрастеността им към мрежата.

Обобщените портрети отразяват връзката между времето, което е-по-требителите предпочитат да прекарват в онлайн общуване и дейностите,

209

които са предпочитани от тях. Предпочитаните дейности отразяват начина на възприемане на онлайн комуникацията, т.е. търсените лични, социални и професионални ползи и удовлетворени потребности, които карат е-по-требителите да ползват социалните мрежи.

Най-много време онлайн прекарват групите на „отворените към нови контакти“, ,,креативните“, ползващите фейк профили и групата на „профе-сионалистите“. Това означава, че удовлетворяваните потребности, за които е-потребителите отделят най-много време са: – възможността за социално сравнение с акцент върху конкурентността и себеутвърждаването, а не ус-тановяването и поддържането на значими социални контакти; измерване на собствената стойност чрез съпоставяне с информацията, предоставена в профилите на близки и познати; добро себепредставяне и повишаване на собствения статус и престиж чрез включване и поддържане на голям брой „приятелства“. Доминиращата тенденция е, че се търси не дълбочина на социалния контакт, а поскоро неангажиращо забавление и както социален, така и комерсиален елемент в общуването в мрежата.

За онлайн комуникация наймалка част от свободното си време отделят епотребителите, които възприемат общуването като доверително и търсят дълбочина на социалния контакт с помалко на брой, но позадълбочени взаимоотношения.

В заключение можем да отбележим, че нарастването на относителния дял на времето за общуване във виртуалните социални мрежи и масовизи-рането на тяхното използване като основно средство за комуникация сред по-голяма част от е-потребителите неизбежно води след себе си количест-вени и качествени промени във възприемането на общуването – многократ-но увеличаване на броя на социалните контакти, за сметка на доверител-ността и интензивността на взаимодействията. Основна цел е намиране и поддържане на многобройни неангажиращи контакти с по-голям брой хора и отделяне на основна част от свободното време за това.

AbstractThe popularity of social networking sites is challenging to all other forms of mediated communication and also to real social networking and facetoface communication. Hence, we are bound to focus on the characteristics of both sought and obtained benefits (personal, social, professional) to econsumers from their visits to virtual communities. In this article we discuss results of a qualitative case study on how users of Facebook perceive virtual communication with regard to allocation of their activities, i.e. time scheduling in the social network. Whether and how do frequency, duration and purpose of users’ visits to the social network determine their understanding of online social networking, and vice versa? The answer provides an opportunity to typologize econsumers’ understandings of virtual communication in Facebook with regard to time scheduling in the social network.Key words: social networks, time structuring, virtual identity


14

210



Бакрачева, М. & Бакалова, Д. Теоретична рамка за изследване на виртуалната идентичност като компонент от общата психосоциална идентичност на е-потребителя. Българско списание по психология (под печат

Amichai-Hamburger, Y., Wainpel, G., & Fox, S. (2002). On the Internet no one knows I’m an introvert:Extroversion, introversion, and Internet interaction. CyberPsychology & Behavior, 5(2), 125–128

Buffardi, L.E. & Campbell, W.K. (2008). Narcissism and Social Networking Web Sites. Personality and Social Psychology Bulletin, 34 (10), 1303-1314.

Butt, S., & Phillips, J. G. (2008). Personality and self reported mobile phone use. Computers in Human Behavior, 24(2), 346–360

DiMaggio, P. E. Hargittai, W. R. Neuman and J. P. Robinson (2001). Social implications of the Internet, EReview of Sociology, 27, 307-336

Fogel, J. & Nehmad, E. (2009) XInternet social network communities: Risk taking, trust and privacy concerns, Computers in Human Behavior, 25, 153-160

Kraut, R., Keisler, S., Boneva, B., Cummings, V.H., & Crawford, A. (2002) Internet paradiox revisited. The Journal of Social Issues, 58, 49-74

Leelakulthanit, O. R. Day & O. Waletrs (1991). Investigationg the relationship between marketing and overall satisfaction with life in a developing country, Journal of Macromarketing, 11(Spering), 3-23

Lewis, C., & Fabos, B. (2005). Instant messaging, literacies, and social identities. Reading Research Quarterly, 40(4), 470–501

McKenna, K. Y. A., & Bargh, J. A. (1998). Coming out in the age of the Internet: Identity ‘‘demarginalization’’ through virtual group participation. Journal of Personality and Social Psychology, 75, 681–694

McKenna, K. Y. A., Green, A. S. & Gleason, M. E. J. (2002). Relationship formation on the Internet: What’s the bog attraction? Journal of Social Issues, 58, 9-31

Valkenburg, P. M. & Peter, J. (2007). Preadolescents’ and adolescents; online communication and their closeness to friends. Developmental Psychology, 43(2), 267-277

Wolfradt, U., & Doll, J. (2001). Moptives of adolescents o use the Internet as a function of personality traits, personal and social factors. Journal of Educational Computing Research, 24(1), 13-27

Whitty, M. T. (2007). The art of selling one’s self on an online dating site: The BAR approach. In M. T. Whitty, A. J.

Baker, & J. A. Inman (Eds.), Online matchmaking (pp. 57–69). Houndsmills: Palgrave Macmillan.Whitty, M. T., & Carr, A. N. (2006). Cyberspace romance: The psychology of online relationships.

Basingstoke:Palgrave Macmillan.Ybarra, M. L., Alexander, C., & Mitchell, K. J. (2005). Depressive symptomatology, youth

Internet use, and online interactions: A national survey. The Journal of Adolescent Health, 36, 9–18. doi: 10.1016/j.jadohealth.2003.10.012

БележкиBanczyk, B. , Krämer, N. C. & Senokozlieva, M. N. (2008). The Wurst“ Meets££Fatless” in MySpace: The Relationship Between Self-Esteem, Personality, and Self-Presentation in an Online Community” Paper presented at the annual meeting of the International Communication Association, TBA, Montreal, Quebec, Canada. http://www.allacademic.com/meta/p232801_index.html (25.05.2009)

211

Ofcom (2008). Social Networking: A quantitative and qualitative research report into attitudes, behaviours and use. (27.05.2009)http://www.ofcom.org.uk/advice/media_literacy/medlitpub/medlitpubrss/socialnetworking/report.pdf

Гл. ас. д-р Диана Бакалова – главен асистент в Секция по социална, трудова и организационна психология, Департамент по психология, ИИНЧ-БАН. Участва в разработването и реализацията на редица международни и национални изследо-вателски проекти, приложни програми и обучения в областта на зависимостите, агресията и насилието, социалните представи и нагласи, психичното благополу-чие, медийната комуникация и виртуалната идентичност, рекламата и потреби-телското поведение, етно-националното разнообразие и др. Има повече от 18 на-учни публикации.

Ass. Prof. Diana Bakalova, PhD – Assistant professor at Social, Work and Organizational Psychology Unit, Department of Psychology, IPHS-BAS. She has participated in the development and implementation of a number of national and international research projects, applied programmes and trainings in the field of addictions, aggression and violence, social representations and attitudes, psychic well-being, media communication and virtual identity, advertising and consumer behaviour, ethno-national diversity, etc. She has more than 18 scientific publications.

Доц. д-р Маргарита Бакрачева –Секция психология на личността и мето-дология на психологичното измерване, Департамент по психология, ИИНЧ-БАН. Участва в разработването и реализацията на международни и национални изсле-дователски проекти, приложни програми и обучения в областта на криза на иден-тичнотта, виртуална идентичност, психично благополучие, медийната комуни-кация и др. Има публикувани 3 монографии и повече от 40 научни публикации.

Assоc. Prof. Margarita Bakracheva, PhD – Associated professor at Social, Work and Organizational Psychology Unit, Department of Psychology, IPHS-BAS. She has participated in the development and implementation of national and international research projects, applied programmes and trainings in the field of identity crisis, virtual identity, subjective well-being, media communication, etc. She has 3 monographs more than 40 scientific publications.


13

213

МОДЕЛИ НА УЧЕНИЦИ ЗА СТАТУСНО-РОЛЕВИ ПРОФИЛ НА УЧИТЕЛЯ

Надежда Калоянова1

Докладът представя два институционални модела за статусноролеви профил на учителя – модел на ученици от начален етап и модел на ученици от гимназиален етап. Теоретично, изследването се базира на предположението, че учителската професия е сложна мултистатусна цялост. Статус e аспект на учителя в професията, който се състои от професионални роли. Ролите формират специфичен ролеви сценарий. Сценарият е ефективен, когато ролите са изпълнени с адекватни функции. Моделите на учениците са изведени според представите им за статус и роли на учителя в професията, както и предполагащите ги функции. Откроява се както адекватността на изведените профили, така и нивото на „съвместимост“ между моделите на учениците и тези на учителите. Последните са вече изведени на база предходни изследвания. Изследвани са 200 ученици от начален етап и 200 ученици от горни класове на гимназиален етап. Изследователският инструментариум включва беседа, метода „фокусна група“ и есе по дадена тема. За анализ на резултатите е използван количествен и качествен контентанализ.

Ключови думи: статус на учителя в професията, професионална роля, ста-тусно-рoлево профил, институционален модел

Въведение

Изучаването на статусно-ролевата динамика на учителската професия, като предпоставка за оптимизиране на училищната образователна среда, поставя във фокуса на изследователския интерес ученика като институ-ционален субект. Основанията за това се отнасят до новата визия на учител-ската професия като мултистатусна деструктурирана система. Статус по


1 Гл. ас. д-р Надежда Калоянова – Университет „Проф. д-р Асен Златаров“, БургасАдрес за контакти: [email protected]

214


отношение на учителя в професията е аспект, изпълнен с професионални роли, който възниква и добива значение в конкретна педагогическа ситуа-ция. Той зависи от очакванията, поведението и отношенията между двата взаимодействащи си субекта – учителя и ученика, и при посредничество-то на учебното съдържание. Ролите, от своя страна, притежават функцио-нално съдържание. В рамките на определен статус те се преустройват и формират т. нар. ролеви сценарии. Характерно за функциите, като част от професионалната роля на учителя е, че те оценностяват или тривиализират ролевите сценарии в зависимост от плътността и адекватността, с която се отнасят до съдържанието на роля (Джонев, 1996; Калоянова, 2010; Калоя-нова и Иванова, 2010).

Отношението статусроляфункция е личностно и социокултурно (институционално) детерминирано. Осмислянето на институционалния характер на професионалните роли е от значение за тяхното личностно припознаване, тъй като той се отнася до актуалната обществена нагласа към статуса и ролите на учителя. Институционално признатите роли на учителя се групират по два критерия: субектно-обектното дидактическо отношение „учител-ученик-учебно съдържание“ и образователна пара-дигма.

Според субектно-обектното дидактическо отношение „учител-ученик-учебно съдържание“ могат да се обособят две групи роли:

– за директно наставничество и подръжка (напр. изпълнител, източник на информация, ръководител, авторитет, експерт, оценител и др.)

– за подкрепа (напр. медиатор, фасилитатор, тютор, ментор, координа-тор, консултант, съмишленик и др.).

Динамиката на ролите по този критерий се изявява в два взаимносвър-зани аспекта. В аспекта на субектното отношение „учител-ученик“ движе-нието протича относително линейно и правопропорционално на училищ-ните нива: в по-ниските степени водещи са роли за директно наставниче-ство и подръжка, които – с увеличаване на опита на учащите, постепенно се изместват от роли за подкрепа. За обектно-субектното отношение „учебно съдържание-учител-ученик“ обаче, е характерно нелинейно движение на ролите, което се определя от спецификата на учебния материал и нагласите на обучаемите към материята за усвояване. Ето защо нито ролите за ди-ректно наставничество и подръжка, нито тези за подкрепа биха могли на-пълно да се игнорират в определен образователен етап (Калоянова, 2010).

Институционално признатите професионални роли на учителя се ди-ференцират в две групи по критерия „образователни парадигми“:

– традиционни (авторитет, ръководител, изпълнител, източник на ин-формация, възпитател, обучител и др.)

– нови/нетрадиционни (настойник, координатор, фасилитатор, моде-ратор, медиатор, консултант, мрежов администратор и др.).

Обикновено образователните парадигми предлагат конкретни ролеви сценарии за учителя. В контекста на актуалните образователни парадигми преобладават роли от втория тип.

Динамиката на отношението статусроляфункция продуцира статус-

215

но-ролевите комплекси на учителя и определя качеството на педагогиче-ското взаимодействие в маркираните ситуации на образователната среда. Статусно-ролевите комплекси на учителя са съществено повлияни от уче-ника. Като субект на педагогическото взаимодействие, ученикът предявява претенции, изразява очаквания към статуса и ролите на учителя. Теоре-тичните предпоставки на предложеното изследване се основават на тезата, че учителят, изграждайки свой облик в професията, типизира ролевите си сценарии и действа по силата на професионалния стереотип. Статусно-ро-левите комплекси, които по своя характер са гъвкави, адаптивни и разви-ващи се системи – закостеняват. Така учителят не е готов да отговори на очакванията на „новия“ ученик, който е неконвенционален, фриволен. От друга страна, претенциите на ученика често са объркани, неясни и смуща-ват учителя. Възникващите ситуации са критични за баланса на образова-телната среда. По отношение на учителя те са определими като ролеви кон-фликт – състояние, при което учениците изискват от учителя изпълнението на роли, за които той се чувства неподготвен или които не приема (Джонев, 1996; Калоянова, 2010; Калоянова, 2010А; Калоянова и Иванова, 2010).

Тъй като ученикът не е професионален институционален субект, ка-чеството на педагогическото взаимодействие зависи в основна степен от управлението на учителя. Управлението не би могло да е ефективно без съ-управлението, споделянето на отговорността между двата субекта (Kaloyanowa, 2010). В този смисъл познаването от страна на учителя на представите, отношението и очакванията на учениците за статуса и ролите на учителя е предпоставка за оптимизиране на образователната среда.

Постановка на изследването

Предложеното изследване има за цел извеждането на институционал-ни модели за статусно-ролеви профил на учителя, основан на представите, очакванията и отношението на ученици от различни етапи на образовател-ната система. В конкретиката на изследването са представени модели на ученици на входа на училищното образование – ученици от начален етап и на изхода – ученици от гимназиален етап.

В изследването участват общо 400 ученика: 200 от начален етап и 200 от горни класове на гимназиален етап.

За целите на изследването са използвани беседа, методът на фокусна група и есе по релевантна тема. Описаните методи са приложени по целе-съобразност и според възрастовата специфика на респондентите. Учени-ците от гимназиален етап са изследвани с метода на фокусната група и есе на тема „Учителят е...“. Учениците от начален етап са изследвани, както следва: ученици от 1 клас – с метода беседа и ученици от 2, 3 и 4 клас – с метода на фокусната група и есе на тема „Какво прави учителят?“.

Изследването не претендира за изчерпателност и може да се приеме като маркиращо тенденции, които си заслужава да бъдат проучвани по-задълбочено.

Модели на ученици за. . .

216


Резултати

За анализ на резултатите е избран подход, според който моделите на учениците се извеждат след количествен и качествен контент-анализ на текстовете на есетата. Изведените модели се анализират според интерпре-тациите на учениците, откроени с помощта на целеви въпроси в рамките на беседа и/или фокусна група.

Модел на ученици от начален етап за статусно-ролеви профил на учителя

Категория за анализ в модела на учениците от начален етап е функ-цията като съставна част на професионална роля. Моделът се формира чрез определяне на честота на посочване на функция спрямо брой тексто-ве. Простотата и конкретността на текстовете даде възможност да се оп-редели и относителният ранг, който дадена категория заема в текста. За целта се установи средният брой фрази (смислови единици – разширени изречения или 1-2 изречения в смислова комбинация), който се прие за рангов показател. Установената средна стойност на смисловите единици в текстовете е 5,8. От представените в табл. 1 данни се вижда, че моделът на учениците от начален етап се основава на 10 категории-функции (табл. 1).

От модела са изключени функции, които могат да се определят като идеосинкретични, т. е. които не попаднат в смислово откроена група.

Най-масовата и откроена категория-функция е учи, обучава (табл. 1). С предни позиции, но с посочване около 50-те% са категориите пише и проверява. Възпитава е с втора по ранг позиция, но е посочена в едва 36% от текстовете.

Таблица 1. Честота и ранг на категории в модела на ученици от начален етап

КАТЕГОРИИ ЧЕСТОТА РАНГ

Учи, обучава 200 1,2Помага 157 4,4Грижи се 113 5,2Пише 103 2,5Проверява 96 2,8Изпитва 89 4,2Организира 85 5,1Възпитава 72 1,8Кара се, наказва 69 5,5Дава 64 3,4

Според интерпретациите на учениците, функциите се отнасят до след-ните роли:

217

Обучител- обучава по различни предмети (в 96% от текстовете);- учи децата (в 77% от текстовете); - приучва на поведение (в 26 % от текстовете).Контрольор, оценител - проверява тестове, контролни (в 43% от текстовете); - проверява домашните (в 47% от текстовете); - изпитва (в 45% от текстовете);- изпитва на дъската (в 38% от текстовете);- кара се, наказва учениците при провинение (в 35% от текстовете).Фасилитатор- подпомага ученето (в 75% от текстовете); - грижи се децата да знаят (в 48% от текстовете); Възпитател- грижи се за здравето, хигиената на децата; предпазва от болести, зара-

зи (в 36% от текстовете); - възпитава децата (в 32% от текстовете); - учи на добри постъпки (в 30% от текстовете); - учи да са добри/на добро (в 28% от текстовете); - учи на търпение (в 26% от текстовете); - учи на честност (в 25% от текстовете); Организатор - организира празници, забавления за децата (в 42% от текстовете);- организира екскурзии (в 40% от текстовете);- организира посещение на театър (38% от текстовете).

Описанията подчертават известно „преплитане“ в представите на уче-ниците между ролите обучител и възпитател, тъй като те са изпълнени със сходни функции. Това показва, че учениците от начален етап не нами-рат особена граница във функционалния строеж на двете роли. Послед-ното е индикатор, че началният учител съчетава успешно двете водещи традиционни роли – констатация, направена и в предходни изследвания (Калоянова, 2010В).

Ролята организатор учениците от начален етап свързват с много при-ятни моменти, в които виждат учителя като приятел и аниматор. В случая отново се наблюдава замъгленост на представата, тъй като функции, харак-терни за нетрадиционни роли за подкрепа, „се прехвърлят“ към роля, която е най-близко идентифицируема от малкия ученик.

Интерес представлява категорията пише, която – според представите на изследваните, се отнася най-вече до ролята администратор. Според малките ученици учителят пише: в дневника, в бележниците, на дъската, в документи, в големи книги или „вечно пише нещо“. Както показват данни-те, това е често наблюдавана функция, тъй като тя е посочена от над 50% от изследваните, които я описват на челни места в текстовете (табл. 1).


218


Самите учители информират, че ролята на администратори е една от най-непредпочитаните и натоварващите ги (Калоянова, 2010А).

На специален анализ подлежи категорията учи, обучава, която е припо-зната от всички респонденти. Данните, приведени в табл. 2, са показателни относно три тенденции.

Първата е неустойчивата представа на малките ученици за границата между обучението като даване на информация и обучението като констру-иране на познание. 154 от изследваните първоначално не успяват да кон-кретизират учи, обучава и го свързват с учителя като комплексен източник на информация.

Втората тенденция следва първата и логически, и структурно. След първоначалната неяснота в обясненията се проявява категоричността, с която учениците „виждат“ учителя като актьор, изпълняващ рутинни действия в рутинни учебни ситуации – изброени са почти всички области на знания и умения в начален етап, на които учителят „учи“ децата.

Таблица 2. Съдържание на категорията учи, обучаваУЧИ, ОБУЧАВА F Pнеопределени (на всичко, на много неща, на всякакви работи) 154 0,77писане 138 0,69четене 135 0,68смятане 131 0,66решаване на задачи 62 0,31поведение, качества (добро държание, търпение, честност) 52 0,26рисуване 48 0,24пеене 39 0,20преразказване 33 0,17да творим 32 0,16да играем 31 0,16на природа, околен свят 21 0,11

Третата тенденция подчертава значението, което учениците придават на ролята възпитател и интегритета £ с ролята обучител на учителя.

Изявената структурно-логическа линия на изследваните текстове даде основание да се анализират зоните на присъствие на откроените категории. Чрез хоризонтален срез на текстовете се определиха две смислови зони. Количественият анализ показва, че в 85% от случаите в първата смислова зона попадат функции, приписани на традиционни роли за директно нас-тавничество и подръжка. Ранговият порядък според честотата и позиция-та, с която определена функция попада в тази зона, е следният:

1. Учи, обучава;2. Възпитава;3. Пише.Втората смислова зона е уплътнена с функции, характеризиращи роли

за подкрепа (в 78% от текстовете). Ранговият порядък е следния:

219

1. Помага;2. Организира;3. Грижи се.Резултатите потвърждават предимството на традиционни роли и функ-

ции на учителя, както и неумение да се изолират нетрадиционни роли и функции в модела на учениците от начален етап.

Модел на ученици от гимназиален етап за статусно-ролеви про-фил на учителя

Текстовете, върху които се изгражда скелето на модела на гимназисти-те за статусно-ролеви профил на учителя, са по-разнообразни както струк-турно, така и смислово. Обобщеният анализ даде основания да се форми-рат две групи категории за анализ: ролеви характеристики и качества на учителя.

В табл. 3 са представени данни за категорията ролеви характеристи-ки. Те са обобщени в проценти и валидират ролевия модел на учениците с позоваване на най-често приписваните функции на роля.

Таблица 3. Ролеви характеристики на учители според ученици от гимназиален етап

Роля ФункцииСъотношение

наизказвания

в %

Честота роля

възпитател възпитава 72 162 дава знания за живота/света 28 обучител образова, дава образование 59 127 учи на наука, нови неща 41 помощник Помага в ...

ученето 69 91 духовното израстване 17

решаването на проблеми 14 авторитет респектира, отнасяме се с уважение 86 83 провокира дисциплина, поведение 14 източник на информация

преподава, дава информация, знания 61 76 черпим/извличаме знания, добиваме опит 27

разпространява информация 12 образецПример за ...

поведение 52 69 действия 48

От приведените данни е ясно, че моделът на гимназистите се бази-ра предимно на традиционни роли, изпълнени с рутинни функции. Отли-чава се силното присъствие на функции, които са характерни за ролите авторитет и образец. Поведенчески изразеното желание на учителя да демонстрира превъзходство в този образователен етап е успешно уловено и описано от учениците [5, 6].

В модела на учениците от гимназиален етап напълно и точно се откро-ява разликата между ролите обучител и възпитател, като приоритет има ролята възпитател. Този факт е повод за сериозно преосмисляне от стра-


220


на на гимназиалните учители на статусно-ролевите им комплекси. В пре-дходни изследвания бе доказано, че възпитател е сред най-предпочитани-те роли от учителите, но описаната тенденция е характерна за началните и детските учители, докато гимназиалните учители сериозно неглежират тази роля (Калоянова, 2010В).

Ролята помощник е единствената в модела, която попада в групата на т. нар. нови роли за подкрепа. Тя е представена с доста широк спектър функции, които всъщност попадат в обема и на други нетрадиционни роли за подкрепа – фасилитатор, модератор, медиатор, инициатор и др. п. (табл. 3). Уместен е изводът, че гимназистите, макар и крайно неосъзнато, виждат учителя в нови, нетрадиционни статус-роли.

Вторият аналитичен пласт в текстовете касае качествата, които учени-ците от гимназиален етап приписват на съвременния учител. В тази катего-рия се диференцираха две подкатегории: позитивни и негативни качест-ва. Резултатите са представени в табл. 4.

Таблица 4. Позитивни и негативни качества на учителите според ученици от гимна-зиален етап

Позитивни качества Честота f Негативни качества Честота fумен, интелигентен 123 некомпетентен 98

възпитан 93 неудовлетворен 89 отговорен 82 дразнещ 67 отзивчив 78 безполезен 52

Качествата с най-ярко присъствие отново са свързани с традиционни роли на учителя – най-вече тези на авторитет и образец.

В текстовете на учениците от гимназиален етап присъства категорията длъжен, която не би могла да се впише в определена роля, тъй като е при-бавена към почти всички посочени от учениците роли. Учителят е длъжен: да бъде пример; да преподава; да бъде отговорен, възпитан, отзивчив; да дава знания; да се грижи за духовното израстване на ученика; да всява респект, уважение. Описаната категория недвусмислено противостои на наложения авторитет на учителя. Тя допълва логически картината на не-удовлетвореност, в която изискващият и получаващият уважение учител е некомпетентен, дразнещ, безполезен (табл. 4).

Налице е ролеви конфликт от нов тип, при който ученикът приема на-трапения авторитет на учителя, но и изисква в замяна оправданост на този авторитет. Предполагаемо, описаните негативни качества издават силна неудовлетвореност на ученика от учителя, който трябва (подчертано в немалка част от текстовете) да е авторитетен, умен и възпитан, но често разочарова с поведение, което не покрива тази представа.

Качеството отзивчив е пореден сигнал, че в модела на учениците от гимназиален етап се прокрадва новата визия на учителя. Непълнотата на описанията на качеството отзивчив обаче дава основание тази визия да се определи като неосъзната и хаотична.

221


Предложеното изследване е моментна илюстрация на представите на ученици от входа и изхода на средното образование за статуса и ролите на учителя в професията. Те са представени като цялостни модели, което освен че осигурява повече пригледност и използваемост, позволява да се проследи еволюцията на представите, нагласите и отношенията съобразно нивата на образователната система.

Обобщеният модел на ученици от начален етап показва, че учителят се възприема в рутината на училищното ежедневие с традиционните роли, които то диктува. Учениците трудно успяват да вникнат отвъд това ежедне-вие, където учителят често изживява себе си като „втори родител“, дизайнер на детската душа, катализатор, творец (Kaloyanowa, 2011). Тенден-цията е обяснима, предвид спецификата на изследваната възрастова група, което от своя страна оправдава присъствието на повече роли за директно наставничество и подръжка.

Обобщеният модел на ученици от горни гимназиални класове е проти-воречив. От една страна се наблюдава сериозно противостоене между въз-приемането на учителя такъв, какъвто е – безспорен, но трудно отстояващ себе си авторитет и такъв, какъвто трябва да бъде – адекватен професио-налист в динамична образователна ситуация. Гимназистите трудно виждат учителя в нови роли и съответно не съумяват да ги „изискат“ от него. Пак с позоваване на предходни изследвания, този стереотип би следвало да се промени, тъй като в гимназиален етап учителят все повече би следвало да демонстрира статусно-ролеви модели, базирани на нетрадиционни роли за подръжка (Калоянова, 2010А).

Макар и на границата на допустимост, може да се твърди, че моделите на учениците се развиват с нарастване на възрастта (респ. нивото на при-съствие в образователната система). В същността си обаче те остават неу-стойчиви и противоречиви. Това е недвусмислено послание към учителя, като мениджър на образователната среда, за необходимостта от обновяване на статусно-ролевите комплекси, така че да са по-познаваеми и близки до учениците. В допълнение – съобразени с очакванията и спецификата на всяко образователно ниво. Последното е реална предпоставка за оптими-зиране на училищната образователна среда чрез припознаване на ученика като субект на нейното реализиране и управление.

AbstractThe study present two institutional models of teachers` statusrole models – young pupils` model and highschool students` model. Theoretically the research is based on the presumption that the teachers` profession is complex multi status unit. Status is an aspect of teacher in profession that consists of professional roles. Roles form the specific role scenario. The scenario is effective when is filled with adequate functions. The students` models are derived according to students` notions about teachers` professional statusroles and involved


222


functions. The adequacy of the derived scenarios and the level of “compatibility“ between the students` models and teachers` models are outlined. The latter have been already derived on the basis of previous studies. 200 pupils from first stage of educational stages and 200 students from last high school classes were examined. Research tools include conversation, method of focus group and essay on a given topic. For analysis of the results quantitative and qualitative content analysis are used.Key words: teachers’ professional status, professional role, status-role com-plexes, институционал model


Джонев, С. (1996). Социална психология. Т.2. Общуване. Личност. София, СОФИ-Р, 129-147.

Калоянова, Н. (2010). Някои нетипични роли на съвременния учител. Предизвикателствата пред висшето образование и научните изследвания в условията на криза. Бургас: стр. 254-261.

Калоянова, Н. (2010А). Стресори в учителската професия – пилотно изследване. Академично списание „Управление и образование“. т. 6, кн. 3: стр: 96-102.

Калоянова, Н. (2010B). Учител-възпитател – статус и роли в учителската професия. Годишник на Университет „Проф. др Асен Златаров“, т. XXXIХ: стр. 198-203.

Калоянова, Н и Иванова, Т. (2010). Ключови компетенции и професионални роли на учи-теля. Академично списание „Управление и образование“, т. 6 кн.1: стр. 248-254.

Kaloyanova, N. (2010). Teacher-manager – status and roles in the teaching profession. Tracian Journal of Science, 8(1): pp. 358-364.

Kaloyanowa, N. (2011). Teacher: Facilitator Status and Roles in the Teaching Profession. IN: Academic Days in

Timişoara: Social Sciences Today, Chapter two: Education, § Process of Education. UK, CAMBRIDGE SCHOLARS Publishing, pp. 173-189

Гл. ас. д-р Надежда Калоянова – доктор по Педагогика, с научни интереси в областта на училищната дидактика, статусите и ролите на учителя в професията, професионалния стрес при учителите, интеркултурното образование. Автор на над 25 научни публикации, вкл. в чужбина. Представяла е доклади на междуна-родни конференции в Унгария, Румъния, Сърбия, Испания. В момента ръководи мултидисциплинарен екип, който изследва динамиката на учителската професия в аспекта на професионалния стрес при учителите. Изследванията се подкрепят от Синдикат на българските учители при КНСБ.

Nadezhda Kaloyanova has a PhD in pedagogy. She is currently working in the same university as an Assistant Professor. At the University she lectured didactics. Her experience includes also a teachers professional trainings. She has over 25 publication inc. international and has presented studies at international conferences in Hungary, Romania, Serbia, Spain. Her research interests include curriculum design, intercultural education, teaching as facilitation, problem-based learning at school, teacher’s professional status and roles in aspect of teacher professional stress. She is currently managing a multidisciplinary team researching dynamic of teacher’s profession.

223

ПЕДАГОГИЧЕСКИ И ПСИХОЛОГИЧЕСКИ АСПЕКТИ НА ВЗАИМООТНОШЕНИЕТО: ПОТРЕБИТЕЛИ НА СОЦИАЛНИ УСЛУГИ (ПСУ) – ПЕРСОНАЛ

Натали Досева1

За целта на настоящата разработка се изследва една затворена общност, където са настанени и живеят около 400 възрастни хора с различни соматични увреждания, следствие на старостта и с изявени личностови акцентуации, утвърдени битови и хигиенни навици. За да се постигне тяхната адаптация, интеграция и социализация, както и да се работи за максимален психологически комфорт и за двете страни – персонал и домуващи – е необходимо да се приложи психологически и педагогически подход. Новопостъпилите лица трябва да привикнат към новите порядки и да прие мат различната нова среда, в която са настанени, както и да се приобщят към новите персонажи, малките и големи социални групи на етажа, а в стаята – към новия съквартирант. Често ресурсите за справяне с подобни предизвикателства са изчерпани, необходимо е да се открие адекватното решение и стъпка по стъпка, както с малко дете, лицето да бъде поощрявано в неговите ежедневни действия и при необходимост – да бъде коригирано.

Ключови думи: трета възраст, емпатия, толерантност, адаптация, интегри-ране, активно слушане, дистанциране

При възрастните хора е осъзнато чувството за отсъствие на перспекти-ва, цели и стремежи за бъдещето, както и липсата на позитивно очакване на предстоящи събития. Много често има наслагване на соматични трайни увреждания, които правят самообслужването на домуващите твърде мъ-чително или невъзможно. Те търсят опора в религията, в близките си, в децата и внуците или се фиксират в спомени от миналото като постижения,


1 Д-р Натали Досева – психолог в Дом за стари хора (ДСХ) – кв. Дървеница, Сто-лична община


224


професионална и личностова себеизява. При старите хора реалната себе-представа рядко съответства на обективната актуална реалност. Ериксон твърди, че третата възраст е криза между интегритет и отчаяние (Erikson, 1963; Erikson, 1968; Erikson, Kivnik, 1986). Когато възрастните хора пре-живяват удовлетвореност на база своя минал опит, постижения и спомени, те са постигнали своя вътрешен баланс, имат усещане за завършеност на нещата, горди са от постигнатото в живота си и според Ериксън, заради всичко това те са помъдрели, осъществили са своя интегритет. При отсъст-вие на удовлетвореност от житейския път – отчаянието е силно изразено и болезнено. Разочарованието от всичко онова, което не е постигнато и от пропуснатите възможности – на фона на негативните перспективи и осъз-наване на предстоящите събития – прави старостта още по-мъчителна и нерадостна.

При тази изчерпана жизнена същност, хората от трета възраст са емоционално лабилни с повишена тревожност. Те са раними и чувстви-телни, имат егоцентрична насоченост, проявяват инфантилност, дребни-те битови проблеми много силно ги вълнуват, критични са към околните и едновременно с това им липсват самокритичност и обективна самоо-ценка. Търсят признание за стореното от тях, а не срещат емоционална и морална подкрепа от близките си. Често живеят с убеждението и очак-ването, че деца и роднини трябва да са им благодарни за всичко направе-но от тях, но не получават тази признателност и когато осъзнаят своята безпомощност и безполезност, разбират, че са в тежест на околните и се чувстват ненужни.

Според наблюдения и изследвания на немския психиатър Кублер Рос, хората от третата възраст изживяват пет фази на приемане на неизбежната смърт. През първия етап има отричане на предстоящото и неприемане на информацията за неизлечима болест и лоша прогноза. Вторият стадий е на ярост и гняв – „защо точно на мен?; „с какво съм го заслужил?“. На третия етап следва спазаряване с Бог и приемане на всякакви условия в името на живота, след което настъпва четвъртият етап, който се изразява в тежка депресия, на петия етап идва приемането на неизбежното (Kubler – Ross, 1969). Много често обитателите на социални домове за възрастни, още с постъпването в институцията са във фазата на депресия и отчаяние. Нега-тивната нагласа и неблагоприятните очаквания са противодействащи фак-тори за излизане от подобно състояние, ако отсъства емоционална връзка с близки и роднини, която да послужи като опора. Затова обитателите на старчески домове са като цяло негативни към всичко, враждебно се са-моизолират и подхождат с недоверие при проявено към тях добро отно-шение, желание за помощ, разбиране. Други се въвличат в дребни битови проблеми, с които да запълнят съществуването си или водят своите малки, но ожесточени войни с близки, роднини, със съседи по стая или легло, а дори и с персонала.

Значителният спад на когнитивните способности не е неизбежен про-цес на стареенето, ако човек е физически и емоционално здрав. Множество изследвания показват, че в третата възраст флуидната интелигентност по-

225

степенно намалява, докато кристализиралата интелигентност се увеличава с напредване на годините (Birren, Cunningham, Yamamoto, 1983; Campbel, Charness, 1990). Правени са паметови изследвания с хора от трета възраст и се установява, че те са много добри при тестове за семантична памет, процедурна памет и проспективна памет (Einstein, McDaniel, 1990; Mitchel, 1989), докато при тестовете за епизодична памет се получават по-слаби ре-зултати от тези на по-младите (Davis et al., 1990; Howard, Fry, Brune, 1991; Mitchel, 1989). Сенилността не е нормално и обичайно явление на старе-енето, тя е болестно състояние. Болестта на Алцхаймер е един пример на неврологично нарушение при възрастните хора, а статистиката регистрира чести проявления на атеросклероза, Паркинсонова болест. Остаряването би могло да се понася по-леко ако възрастният човек е в добро психическо и физическо здраве, но в обичайните икономически и социални условия, в които живее той, доброто здраве е рядко явление. Повечето възрастни хора са много увредени соматично.

Емоционалната лабилност и личностовите и поведенчески изменения на хората от трета възраст са определящи за формулиране на професионал-ни изисквания към работещите в социален дом за възрастни – да извърш-ват своята дейност със специален подход. Необходима е търпимост към различията на това поколение, наложителна е проява на толерантност към капризите и старческите изменения в характера и поведението, както и в битовите и хигиенните им навици. Трябва да се засвидетелства разбира-не и готовност за приемане на грешки и пропуски, както и да не се допуска остра критика, прояви на грубо отношение и на обвинения с рязък тон спрямо възрастния домуващ.

Хората от третата възраст очакват разбиране, човешко отношение и съчувствие, нуждаят се от емпатийно преживяване на житейските им дра-ми и вълнения. Те търсят и имат потребност от приобщаване към емоцио-налния живот, от споделяне на психичното им състояние, от сливане с емо-ционалното им преживяване. От друга страна, за да се получи това е нужно лицата от персонала да имат нагласа и умения за общуване с възрастни, посредством толерантност и емпатия.

Важен и неотложен акцент при взаимодействие с хората от третата възраст е психокорекцията след кризисното консултиране. Ако не мо-гат да бъдат приети от социалната среда някои погрешни поведенчески модели и схеми на мислене, задължително е да се приложи добронамерено въздействие, за да бъдат коригирани.

Дистанцирането от проблемите на обитателите на дома е необходи-мо, за да се съхрани личното пространство на всяко лице от персонала и да се избегне фамилиарност и емоционална зависимост. Когато лице от персонала е емоционално въвлечено в даден проблем, лична драма или междуличностов конфликт, неговата оценка често е субективна, от където произхождат неефективни решения за справяне със ситуации и обстоятелства. Това, от друга страна, налага екипна работа и групово те-матично решаване на отделните казуси, където се съчетават различен по-глед над нещата, обективност, приемане и разглеждане на няколко гледни

Педагогически и психологически аспекти на. . .

15

226


точки. Такъв микроклимат изисква персоналът да бъде включен в групо-ви и индивидуални техники за релаксация, както и обучение за работа с възрастни.

Важно и съществено при взаимодействието с възрастни хора е умението за ефективно общуване и прилагане на техники за актив-но слушане. При комуникация с тях трябва да бъдат окуражавани, да се демонстрира интерес към казаното, за да се стимулира диалога. След представената информация от страна на домуващия трябва да се изясни казаното чрез въпроси, които уточняват информацията. При наличие на обратна връзка, лицето е необходимо да получи перефразираната версия от нас, да му бъдат предадени неговите думи с нашата версия, за да чуе то как ние сме го разбрали. Важна стъпка в активното слушане е отразява-нето на чувствата на лицето, уточняване на това как го възприема слуша-теля чисто емоционално, след което се обобщават цялостно ситуацията и субективния проблем, от гледна точка на слушателя. Активното слушане е много ценен подход в работата с възрастни хора, защото дава възмож-ност на участниците в диалога да изгладят противоречията в общуването и гарантира успешно и правилно разбиране и от двете страни. Често дому-ващите имат своите когнитивни дефицити и соматични увреждания, след-ствие на които се забавят мисловните процеси, затруднени са възприятията и преработката на информация. Тези дефицити се компенсират с техниките за активно слушане.

Тъй като комуникацията е двупосочно въздействие между единия и другия участник в диалога, персоналът в своята съвкупност много често е повлиян по някакъв начин от това, което споделят възрастните обитате-ли. Основна цел на персонала е да подпомогне интегрирането, социализа-цията и адаптацията на възрастните хора от дома, за да се решат техните битови проблеми и конфликти, както и да се постигне максимален психо-логически и физически комфорт. Обитателите на дома, когато общуват с персонала на социалното заведение, често се представят като жертви и се поставят в една нереална и социално-желателна светлина, за да бъдат по-добре разбрани, за да намерят съчувствието и признанието, от което имат потребност. Те търсят помощ със своето умело и успешно манипулиране, въвличат емоционално в личните си драми и винаги са жертва на обстоя-телства и ситуации, без да осъзнават или признаят виновност и съучастие в проблема. Основният проблем на служителите на дома за медико-соци-ални грижи за възрастни хора е емоционално-психичният товар, който се поема при обслужването им. От изключителна важност е да съумеят да се дистанцират от всичко споделено, чуто и видяно, да потърсят другата гледна точка за конкретна ситуация или казус, с цел да сверят собствената и да осъзнаят необходимостта от съдействие на специалист за визирания конкретен случай. В подобни случаи възрастните обитатели трябва да се нсочват към консултация с психиатър, лекар, социален работник или пси-холог, а най-често това обслужване е комплексно и се налага екипна, съ-гласувана работа. Персоналът трябва да участва в тренинги за релаксация, визуализация, автогенен тренинг, медитация и др., за да съумее да се дис-

227

танцира от ежедневието и да се освободи от емоционално – психическия баласт на работното място.

Автономността на хората от трета възраст, които обитават социал-ния дом е приоритет за персонала. От изключителна важност е да бъде обучен и стимулиран да бъде самостоятелен и независим всеки един от постъпващите възрастни, по отношение на бита (хранене, физиологични нужди, самостоятелно придвижване). Необходимо е възрастният домуващ да повярва в собствените си сили и възможности и да се научи да се са-мообслужва. Много често възрастните хора проявяват капризи у дома при своите близки и ги заставят да ги обгрижват изцяло, което е вид наказание към роднините. В дома за стари хора обаче обективно без видими причини подобни лица могат да се самообслужват, освен ако това се изключва от на-личие на много тежки соматични увреждания (парези следствие на инсулт, травма или друго органично увреждане).

Освен постигане на максимална независимост от персонала по отно-шение на хранене, движение, личен тоалет, физиологични нужди, друг ос-новен акцент, който се поставя при взаимодействието на персонал с дому-ващите е привикването, научаването на новопостъпилия възрастен да оби-тава по подходящ и правилен начин това социално заведение. Адаптация-та към новите битови условия, средата и социалното обкръжение включва: зависимостта от персонала, поставянето в условия на нов режим, различен от домашния, опознаването на инфраструктурата на социалното заведение, спазването на вътрешния ред и съобразяване с всички нови изисквания. Изключително тежък период е специфичната, индивидуална адаптация към новите изисквания и условия, независимо от удобствата, предимствата и организираността на ежедневния ритъм. Често лицата страдат за близки-те си, не могат да свикнат с обстановката или новите хора, трудно приемат и новото съжителство в стаята, която обитават. В собствения дом човек е господар на себе си и е независим при вземане на решения, докато в ус-ловията на подобна институция е значителна и налагаща се йерархийната зависимост от персонала, налага се спазването на вътрешния ред и най-вече съобразяване приемане на нов съквартирант. Периодът на адаптиране налага често превантивно и понякога кризисно консултиране на новопос-тъпилите домуващи.

Възрастният потребител на социални услуги трябва да бъде интегри-ран в микроклимата на дома, в малките общности. Той трябва да бъде на-учен или стимулиран да се приобщи и вгради към тях. Това налага да бъде изведен от стаята според интересите и физическите му възможности.

Социализацията на ПСУ е вграждане в голямата социална общност. Персоналът стимулира и мотивира възрастните да се приобщят към среда-та и да бъдат изведени от самоизолацията. За целта се провеждат организи-рани групови посещения на културно – масови мероприятия, еднодневни екскурзии, участия в клубове по интереси при трудовия терапевт, прожек-ции на филми, организирани тържества и др. Идеята на тези мероприятия е да се мотивират и стимулират възрастните обитатели в зависимост от техните предпочитания, потребности и индивидуални възможности, за да


228


бъдат включени към изброените социални дейности. Обитаването на со-циален дом за стари хора е открита възможност за тях да бъдат включени в една общост със сходни интереси, нужди, предпочитания, някои дефици-ти и особености на възрастта. Възрастните хора имат вътрешна необходи-мост да бъдат социално включени и значими, да са полезни с това, което правят, въпреки ограниченията на заболявания с последващи когнитивни, поведенчески и двигателни изменения и дефицити. Те имат потребност от осмисляне на ежедневието, както и от малко естетика, красота и ангажи-раност с активна дейност. Битовите дребни проблеми, в които са потопени и непрекъснатите междуличностови конфликти трябва да бъдат изместени от социална и трудова заетост – достатъчно лека и приятна, без тежки фи-зически натоварвания – а в същото време да създава усещане за участие в нещо значимо и много емоционално зареждащо.

Потребността и необходимостта от включване към арттерапия често се конфронтира с отсъствието на мотивация за участие в подобни занимания. Домуващите не осъзнават ползата от арттерапия, но когато бъдат склонени да се присъединят към сесиите, остават особено очаровани и привлечени. Перманентен проблем е мотивирането на домуващите, те рядко вярват в способността да се справят, мислят си, че това е нещо твърде сложно за тях, че не виждат добре или ръцете им не служат вече така добре, а друга голяма част от тях не смятат за необходимо да се занимават с това и търсят спокойно, летаргично съществуване на чисто физическо ниво.

Арттерапията е част от програмата за рехабилитация според Ме-дицинския стандарт ,,Психиатрия“ (Наредба № 24 от 07.07.2004 г., ДВ 78/7.09.2004 г.) от Националната програма ,,Медицински стандарти в Ре-публика България“ (2001-2007 г.). Въпреки това, арттерапията не е широко разпространена в социални и здравни заведения, а тя би могла да окаже помощ на психологическите и медицинските екипи в грижата за психично-то здраве на населението. Прилагането £ в домове за стари хора е вярно ре-шение за профилактика на психичното здраве на обитателите, сред които инвалиди и здрави лица, депресивни, тревожни и психотични, дементни и т.н. Арттерапията прави възрастния човек по-уверен в собствените си уме-ния и възможности. Стимулира използването и съхраняването на личните ресурси. Осмисля ежедневието и дава един приятен момент на очакване на събитието. Създава усещане за социална включеност и значимост, както и личностова значимост, съчетани с осъзнаване на наличните ресурси и завишаване на самооценката. Развива се също фината моторика и се под-държат двигателните умения, двигателният и мускулен тонус. Възпитава се естетско чувство у възрастните. Дистанцира ги от актуалните проблеми; отнема стреса и напрежението; понижава високата тревожност, характерна за изчерпаната им жизненост. Много ползи могат да бъдат извлечени от включването в арттерапевтични дейности. Възрастните обитатели трябва да посещават тези занимания единствено за собствена полза и удовлетво-рение. Важен елемент в тази дейност е регламентираното присъединява-не и моделиране на начина – как точно да се внуши на лицата от третата възраст да посветят една малка част от дванадесет часовото им свободно

229

време именно на това занимание. Старите хора обаче често са отдадени на незначителни битови занимания като – гледане на сериали, клюки и сплет-ни по етажите и стаите, безгрижно съществуване, отсъствие на активност и включеност в полезна и значима дейност.

Когато човешкото съзнание не е ангажирано с активност, когато липс-ва мотивацията за посвещаване на нещо значимо и осмислено, се стига до екзистенциален вакум. При негативна прогноза и отсъствие на перс-пектива, възрастните потребители на социални услуги безволево влизат в сценария на края – физическо влошаване, легло в болничното отделение, докато „угаснат като свещица“. Защо това обезсмисляне на битието да не се изпълни със съдържание на завишена самооценка, смисъл, красота и създаване на нещо, което после ще удовлетвори и създателя му и наблюда-телите?!

Отговорите са в практиката и работното ежедневие на персонала в домовете, които предоставят медико-социални услуги за възрастни и ста-ри хора. Тези отговори е необходимо да бъдат наложени и възприети като идеи за професионално взаимодействие в изследваната микросреда. Затова настоящето представяне на дейността в дома, анализът и направените из-води съдържат покана за създаване на подходящ методологичен наръчник за работа с лица от третата възраст – в условията на социалните домове за изведените от семейната среда стари хора.

AbstractIn a closed community where about 400 elderly people are placed with various somatic disabilities due to aging and with sharp personality accents, established household and hygiene habits, it is necessary to apply psychological and pedagogical approaches to achieve their adaptation , integration and socialization, and to work for maximum psychological comfort for both parties – staff and residents. Newly arrived people have to accustom themselves to new habits and adopt a different, new environment in which they are housed, and to integrate with new characters, large and small social groups at the floor and in the room – with the new roommate. Often the resources to cope with similar challenges have been exhausted and it is necessary to find an adequate solution and gradually, as if dealing with a small child, the person should be encouraged in his daily activities and if necessary to be corrected.Кey words: elderly, empathy, tolerance, adaptation, integration, active listening, distancing


Birren, J., Cunningham, W., Yamamoto, K.1983. Psychology of adult development and aging. Annual Review of Psychology 34: 543-76.

Campbel, J. I. D., Charness, N. 1990. Age-related declines in working-memory skills: Evidence from a complex calculation task. Developmental Psychology 26: 879-88.


230


Davis, H. P., Cohen, A., Gandy, M., Colombo, P., VanDusseldorp, G., Simolke, N., Romano, J. 1990. Lexical priming deficits as a function of age. Behavioral Neuroscience 104: 288-97.

Einstein, G. O., McDaniel, M. A.1990. Normal aging and prospective memory. Journal of Experimental Psychology: Learning, Memory and Cognition 16: 717-26.

Erikson, E.H. 1963. Childhood and society. New York: Norton.Erikson, E.H. 1968. Identity: Youth and crisis. New York: Norton.Erikson, E.H., Erikson, J.M., Kivnick, H.Q. 1986. Vital involvement in old age. New York:

Norton. Howard, D. V., Fry, A. F., Brune, C. M. 1991. Aging and memory for new associations: Direct

and indirect measures. Journal of Experimental Psychology: Learning, Memory and Cognition 17: 779-92.

Kubler – Ross, E. 1969. On death and dying. New York: Macmillan. Mitchel, D. B. 1989. How many memory systems? Evidence from aging. Journal of Experimental

Psychology:Learning, Memory and Cognition 5: 31-49.

БележкиНаредба № 24 от 07.07.2004 г., ДВ 78/7.09.2004 г. от Националната програма ,,Медицински стандарти в Република България“ (2001-2007 г.).

Натали Досева – Доктор по психология, психолог към ДСХ, базов специа-лист към СУ ,,Климент Охридски“. Интересите на автора са в областта на ког-нитивната психология, геронтологията, психодиагностиката, психологическото консултиране и психотерапията. Авторът има 10 публикации в областта на психо-логията, отнасящи се до когнитивното развитие на децата в ранна детска възраст и психологически проблеми на третата възраст.

Natali Doseva – Ph.D. in psychology, a psychologist at home for elderly people, currently basic specialist at Sofia University. Scientific interests of the author are in the field of cognitive psychology, gerontology, psycho-diagnostics, psychological counseling and psychotherapy. The author has 10 publications in the field of psychology relating to the cognitive development of children in early childhood and psychological problems of the elderly.

231

ЗА „ТЪМНАТА“ СТРАНА НА СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ

Соня Будева1

Социалните мрежи са все попопулярна форма на общуване. Те вече не са малки лични или професионални мрежи, а големи и постоянно действащи обществени арени. Представеният материал поставя фокус върху негативните ефекти от комуникацията в киберпространството. Разглежда възможните рискове за физическото, психическото и социалното здраве на индивида. Авторът дава някои идеи във връзка с причините за злоупотребата при използване на виртуалните социални мрежи.

Ключови думи: социални мрежи, кибер-пространство, рискове

Ползата от онлайн социалните мрежи е голяма. Там статутът на потре-бителите е изравнен. Богатството, расата и полът вече не са така значими, географските граници се размиват. Всичко това дава възможност за достъп до неограничен брой партньори за общуване и подкрепа, което може да бъде от голямо значение за поддържане на добър психически комфорт за много хора.

Към момента около 500 млн. активни потребители има само във Фейс-бук, т.е. 1 от всеки 13 жители на Земята. 57% от потребителите на Фейсбук общуват повече онлайн, отколкото в реалния живот. Само за 20 мин. се споделят средно около 1 млн. връзки /линкове/, разменят се 1,5 млн. пока-ни, изпращат се 2,7 млн. съобщения, добавят се 1,3 млн. снимки, правят се 10,2 млн. коментара, 1,6 млн. съобщения се пишат на стената, отправят се около 2 млн. покани към приятели за присъединяване (La Ruffa, A., 2011/ 1). Проучване, направено в САЩ разкрива, че 56% от потребителите на социалните мрежи поне веднъж дневно проверяват какво се случва в мре-жата, а 12% правят това на всеки няколко часа. За 48% виртуалното прос-транство е от такова значение, го използват дори и през нощта или веднага, след като се събудят (Eisner, A., 2010).


1 Гл.ас. Соня Будева – докторант към СУ „Св. Климент Охридски“Адрес за контакти: [email protected]

232


Какво кара хората да предпочитат все по-често виртуалните социални мрежи пред тези в реалните /,,лице в лице“/?

Липсата на наблюдение върху невербалните отговори на другите по-требители дава възможност на потребителя да бъде по-освободен и да из-разява себе си без задръжки. Освен това онлайн-комуникацията повишава възможностите на човек да се свърже в повече социални мрежи и по този начин да добави елементи на разнообразие в ежедневния си живот. Като добавим и това, че голяма част от различията между хората, които биха могли да бъдат пречка пред общуването остават скрити, обяснява в някаква степен завишеното количество „любовни афери“.

Използвайки пирамидата на Маслоу, д-р Джон Шулер прави сравне-ние между реалния и виртуалния свят при задоволяване на личностните потребности. На дъното на йерархията са базисните нужди, вкл. нуждата от възпроизвеждане. Пълната анонимност във виртуалния свят дава въз-можност за по-освободено флиртуване и дори смяна на пола.

На второто ниво стои нуждата от признание, чувство за принадлеж-ност и междуличностни контакти. Мрежата е място, където всеки може да „отиде“ където поиска, да общува с когото поиска и да си „тръгне“, когато поиска. Възможността да имаш много необвързващи контакти е привлека-телна. Същевременно винаги има едно ядро с постоянни, редовни потре-бители, които винаги са готови за общуване.

Следващото ниво е нуждата от обучение, от самооценка, която се по-вишава при по-добри постижения и признание от страна на другите. Всяко действие във виртуалната мрежа е следвано от коментари и/или признание. Всеки може да види оценка за усилията, които е положил, за уменията и знанията, които има. Негативните взаимодействия, които се случват на тези сайтове, могат да доведат до негативи за самочувствието на потреби-теля. Например, ако са налице отрицателни реакции в профила на потреби-теля, то те ще окажат негативно влияние върху социалното самочувствие на потребителя, а това от своя страна може да повлияе върху социалния живот на човека.

Най-високо в йерархията е нуждата от самоактуализация. Това означа-ва да влезеш в ролята на уникален индивид, да се идентифицираш. Мрежа-та дава възможност на потребителя да реализира интереси, нагласи и аспе-кти от личността си, които до този момент са били скрити (Suler, J., 1999).

От това сравнение става ясно, че индивидите, които не могат да задо-волят потребностите си в реалния живот, много лесно намират подходящи-те условия за това в Интернет.

Най-общо д-р Джон Шулер определя следните потребности, които се задоволяват в кибер-пространството: потребност от секс, от промяна на съзнанието, от постижения, от принадлежност, от взаимоотношения и от самоактуализация.

Това в голяма степен може да обясни нарастващия брой потребители на онлайн социални мрежи, както и все по-продължителния престой в тях.

Комуникацията в кибер-пространството дава възможност на хората да изпитат нови преживявания като създаване на социални контакти, без

233

реално социално присъствие. Предимството на социалните мрежи пред другите съществуващи технологии за комуникация /телефон, поща, факс/ е, че културните норми на новите виртуални общности позволяват и насър-чават контактите с относително непознати хора. В днешното урбанизирано пространство и забързано ежедневие, където голяма част от хората живе-ят изолирано и самотно, мрежата може да стане заместител на социалния живот – важен източник на междуличностни контакти (King, S., 1996/ 3).

Социалните мрежи са популярна форма на общуване. Сайтовете за со-циални контакти са създадени да бъдат достъпни за всеки. Те се превърна-ха в една от най-добрите форми на комуникация, повече дори и от телефо-на. С предимствата на глобалната комуникация обаче, идват и рисковете и негативните ефекти.

Разпаднали се бракове, загубени работни места, съсипана кариера, на-пускане на училище – това е само малка част от последиците за зависимите към онлайн-общуването и Интернет като цяло.

Голяма част от това, което се показва/пише в социалните мрежи е пуб-лично достояние. Неприкосновеността на личния живот е поставена в риск.

Друг въпрос за неприкосновеността на личния живот е хакерството. Тъй като социалните мрежи не предлагат мерки за сигурност за своите потребители, много от компютрите, използвани в социална мрежа, са уяз-вими за хакери. Всяка частица информация в компютъра на ползвателя, е на разположение на тези „квалифицирани специалисти“.

Социалните мрежи са в голяма степен нецензурирани. Въпреки че това може да не изглежда като проблем, някои от снимките и езика, използван в социалните мрежи не са подходящи за деца. Тъй като мрежата е на разпо-ложение на всички, то тя е на разположение и на децата.

Заедно с личния живот и цензурата идва и въпросът за „кибер-хищ-ниците“. Социалните мрежи не проверяват потребителите си и няма обек-тивен начин да знаят за какво са използват мрежите. Социалните мрежи дават възможност в кибер-пространството за достъпен „лов“ на нищо не-подозиращи жертви от страна на „хищници“ с различни цели.

Много потребители се срещат с нови хора онлайн, за които никога не се знае дали са доброжелателни или не. Това е особено опасно за децата и юношите, които не са запознати с тези рискове и това ги прави изключи-телно уязвими и податливи на т.нар. „хищници“, които се представят като приятелски настроени в интернет.

Повечето сайтове на социални мрежи са отворени за всички, което оз-начава, че един тийнейджър може да бъдат изложен на различни форми на тормоз или сексуално сближаване. Кибер-тормозът най-често се извърш-ват от други тийнейджъри и може да бъде насочен и към двата пола. Той може да включва няколко форми: популяризиране на лични sms или e-mail-съобщения, изпращане на съобщения със заплашително съдържание, пуб-ликуване на снимки, целта, на които е да предизвика и унижение, разпрос-транение на слухове. В редки случаи този тормоз може да се прехвърли в реалния свят, но може да бъде причина за емоционален стрес за голяма част от пострадалите тийнейджъри.

За „тъмната“ страна на социалните мрежи

234


По-голямата опасност е, че тийнейджърите могат да застанат в при-цела на педофили. Анонимността на голяма част от сайтовете за социални контакти ги прави лесни за недобросъвестни и недоброжелателни хора. Лесно такива хора могат да се възползват да и привлекат децата за контакт в реалния свят, където опасността за тяхното здраве и живот нараства.

Един от най-негативните ефекти на социалните мрежи е върху социал-ни умения на ползвателите. По-стари поколения са се научили как да общу-ват и да си взаимодействат много преди да започнат да използват Интернет, но голяма част от по-младото поколение, не си взаимодействат социално освен в училище и на работното място, където социалното взаимодействие е добре контролирано и минимално. Социалните мрежи могат да доведат до сериозни нарушения в способностите на младите хора да общуват и да си взаимодействат един с друг.

Децата вече имат по-малко социални контакти и по-малко социални връзки по време на ключови етапи от тяхното физиологично, емоционално и социално развитие.

Децата вече не играят заедно, те създават и участват в онлайн-мрежи. Възрастните вече не желаят физически компания, вместо това те избират онлайн-мрежата и имат ограничен или никакъв физически контакт.

Стоенето с часове пред компютъра, напр. в чата, не води до подобря-ване на социалните умения. Хората стават зависими от технологиите и за-бравят как да си взаимодействат със света около тях.

Много работодатели откриват, че немалка част от младите хора не раз-полагат с необходимите вербални и социални умения, за да получат работа и да я изпълняват качествено.

Цяло поколение Интернет-потребители, които никога не са познавали един свят, където не можеш да сърфираш в Интернет, може да израсне с различен и потенциално опасен поглед към света и тяхната идентичност, се казва в предупреждението, направено от Dr. Himanshu Tyagi /Royal College of Psychiatrists/ [2]. Възможно е младите хора, които нямат опит със свят без онлайн-общества, да бъдат изложени на риск в реалния живот, може да станат по-уязвими към импулсивно поведение или дори самоубийство /Dr Himanshu Tyagi/.

Според д-р Sigman, социалните мрежи могат да увеличат риска от се-риозни здравословни проблеми (като рак и сърдечни заболявания), заради понижените нива на комуникация „лице в лице“, тъй нужна на хората. Той нарича този проблем ,,повишена изолация“, негативните ефекти от която включват промяна в начина, по който гените работят, нарушен имунен от-говор, хормонални нива и функции на артериите, дори нарушена умстве-ната дейност.

209 ,,социално регулиращи“ гени са били идентифицирани, включи-телно тези, които участват в имунната система, клетъчната пролиферация и реакциите на стрес. Тяхната дейност може да допринесе за по-високи нива на възпалителни процеси и други здравословни проблеми, наблюда-вани при социално изолирани индивиди (Sigman, A, 2009).

235

Социалните мрежи може да повлияят негативно на здравето. Колкото по-малко човек се движи, толкова по-малко калории са изгорени, докато стои пред компютъра, което често води до затлъстяване.

Малкото движение може да доведе до мускулна слабост, по-малко раз-витието на мускулите, а в някои случаи, загуба на костна маса. Болката във врата и в ставите съпътстват прекомерното използване на компютъра.

Отдавна е доказана вредата за очите, следствие продължителното на-прежение на зрителния мускул.

Пристрастяването към социалните мрежи и интернет пристрастяване-то, все още не са включени в Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM), но психиатрите и психолозите отдавна изучават влиянието на социалните медии и други комуникационни техно-логии върху поведението и психиката на индивида.

Според Dr. Michael Fenichel, динамиката на социалните мрежи е бла-гоприятна среда за развитие на пристрастяване. Рисковете за пристрастя-ване са резултат от редица фактори, които следват използването на инфор-мационни и комуникационни технологии (Fenichel, M., 2009). Социалните мрежи са се преместили от малки, лични и професионални мрежи (елек-тронна поща, текстови съобщения и т.н.), в големи и постоянно действащи обществени арени като Twitter и Facebook. Те подпомагат ексхибициониз-ма, воайорството, и/или търсачите на внимание, а често и комбинацията от трите.

Тези мрежи предлагат различни „награди“, често трудни за прене-брегване: незабавни съобщения, възможност за публикуване на снимки и видеоклипове, популярна психология и поп-култура, игри и викторини, следват мисли, идеи, решения и чувства, случайно идващи в многоброй-ните мрежи.

Много хора се обръщат към социалните мрежи, за да се справят с не-приятните усещания като стрес, самота, депресия и тревожност. Важен ас-пект за преодоляване на пристрастяването към виртуалните социални мре-жи е да се намери алтернативен начин за справяне с тези трудни чувства. Дори, когато използването на Интернет се върне към приемливи нива, бо-лезнените и неприятни усещания, които са били причина за патологично-то използване на Интернет, ще останат. Така че добре е да се помисли за алтернативи за справяне със стреса и ежедневните трудности.

Като рискови фактори се определят: Тревожност; Депресия; Съпът-стващо или предходно пристрастяване; Липса на социална поддръжка; Намалена социална активност /по обективни причини/; Стрес (Saisan, J., 2010).

Психиатрите често гледат на пристрастяването към социалните мрежи като симптом на други съпътстващи заболявания или нарушения, напр. са-мота, депресия, безпокойство и фобии. Последните няколко години мно-жество изследвания разкриват връзка между компулсивното сърфиране и депресията. Все още обаче няма яснота, кое е първичното – дали депресив-ните индивиди са склонни към пристрастяване към социалните мрежи или


236


социалните мрежи оказват негативен ефект върху психичното здраве на индивида? (Morrison et al., 2010).

Може да се фокусира върху два типа проблеми, свързани с използва-нето на мрежата. Първият се явява по-скоро първичен проблем, тъй като използването на Интернет става център /водещо/ в компулсивното поведе-ние. Докато вторият се явява вторичен, когато вече съществуващ проблем се задълбочава „благодарение“ на използването на мрежата (Greenfield, D.N., /7).

Използването на Интернет /в частност социалните мрежи/ променя на-строението. Приблизително 30% от потребителите признават, че използват мрежата, за да се справят с негативните си емоции, т.е. използват го като „дрога“ (Greenfield, D.N., /7).

Според Dr. David Greenfield, компютрите и най-вече Интернет, изглеж-да, в най-добрия случай водят до злоупотреба, а в най-лошия – до пристра-стяване. Комбинацията от стимулиращо съдържание, лесен достъп, удоб-ство, ниски разходи, визуална стимулация, автономност и анонимността, всички това допринася за по-силни психоактивни преживявания/опит. С други думи – тези технологии оказват пряк ефект върху начина, по който живеем и обичаме. А психологическите ефекти от използването им са по-скоро негативни, отколкото позитивни (Greenfield, D.N., /7).

Някои от потребителите постепенно стават социално по-неактивни, като бавно се оттеглят от срещите и общуването с приятелите и семей-ството си, започват да използват като основна точка на взаимодействие и комуникация само социалните мрежи.

Освен това, тези които са по-срамежливи и не могат лесно да създадат приятелства в реалния живот, лесно виждат в социалните мрежи страхотна възможност да се срещнат с други, използвайки компютъра като ,,защитна стена“, която да ги предпази от отхвърлянето на предложението за прия-телството. За съжаление, често такива хора стават още по-отчаяни, самот-ни и унили, тъй като виртуалния свят ги прави още по-малко социални.

По-широкото използване на интернет е свързано с намаляване на ко-муникация между членове на семейството, намаляването размера на соци-алният им кръг, и повишаване на техните нива на депресия и самота. Като следствие е социалното оттегляне и влошаване на настроението, ограниче-но общуване „лице в лице“, намалено качество на живот и влошаване на физическото и психическото здраве“ (Sigman, A, 2009).

Както всички друго, касаещо поведението на индивида, така и социал-ни мрежи могат да бъдат полезни при умерено използване. За съжаление, характеристики като „умереност“ и „норма“ не са привилегия на съвре-менното общество.

Социалната мрежа предоставя големи възможности за поемане на не-нужни рискове в личния живот, сигурността, социалните умения и здра-вето. В най-добрия случай приемаме, че се влошават социалните умения, което би довело до социален и психологически дискомфорт, а в най-лошия – прекалено голяма опасност за здравето и социалното и психическото раз-витие на подрастващите.

237

AbstractSocial networks are an increasingly popular form of communication. They are no longer little personal or professional networks, and large and permanent public arenas. The material presented focuses on the negative effects from communication in cyberspace. Discusses possible risks for physical, mental and social health of the individual. The author gives some ideas about the causes for abuse with virtual social networksКeywords: social networks, cyberspace, risks


Fenichel, M. (2009). “Facebook Addiction Disorder.” Fenichel.com. May 1, 2009.Suler, J. (1999). Healthy and Pathological Internet Use, CyberPsychology and Behavior, 2,

385-394.Sigman, A. (2009). Well connected? The biological implications of ‘social networking’,

Biologist, Volume 56, Number 1, February 2009.Morrison et al. (2010). The Relationship between Excessive Internet Use and Depression: A

Questionnaire Based Study of 1,319 Young People and Adults. Psychopathology, 43 (2).

Бележки1. La Ruffa, A., Infographic: Is The U.S. Obsessed With Facebook?January 14, 2011, http://www.onlineschools.org/blog/facebook-obsession/2. ‚Facebook Generation‘ Faces Identity Crisis, Medical News Today, Psychology/Psychiatry News, 04 Jul 2008 http://www.medicalnewstoday.com/articles/113878.php3. King, S. A. Is the Internet Addictive, or Are Addicts Using the Internet?, 1996 http://www.concentric.net/~Astorm/iad.html4. Saisan, J., MSW; Smith, M., M.A.; Robinson, L.; Segal, J., Ph.D., Internet Addiction. Signs, Symptoms, Treatment, and Self-Help, October 2010, http://helpguide.org/mental/internet_cybersex_addiction.htm5. Greenfield, D.N., Virtual Addiction: Sometimes New Technology Can Create New Problems, http://www.virtual-addiction.com/pdf/nature_internet_addiction.pdf6. Eisner, A., Is Social Media a New Addiction?, Retrevo Gadgetology Report, 03/15/2010, http://www.retrevo.com/content/blog/2010/03/social-media-new-addiction%3F

Гл. ас. Соня Будева – магистър по Социални дейности, докторант към СУ „Св. Климент Охридски“, Катедра „Социална, трудова и педагогическа психоло-гия“. В момента е главен асистент във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, Катедра „Организация и методология на социалните дейности“. Интересите й са насочени към девиантното поведение и особено към зависимостите, както и към социал-ните умения, използвани в помагащите професии. Има издадени 3 учебника и 1 помагало в съавторство, а също и над 20 самостоятелни доклади, статии и студии.

Ch. asst. prof. Sonia Budevа, Phd – Master of Social Work, Ph.D. in psychology. She is currently chief assistant professor in the University of Veliko Tarnovo “St. Cyril


238


and St. Methodius”, Department” Organization and methodology of social work“. Her interests are focused on deviant behavior and especially to addictions, as well as in social skills used in the helping professions. She has published over 20 reports, articles and studies and 4 books and a textbooks co-authored.

239

ОСНОВАНИ НА ДОКАЗАТЕЛСТВА ПСИХОСОЦИАЛНИ ИНТЕРВЕНЦИИ ЗА РАБОТА С ЮНОШИ, ЗЛОУПОТРЕБЯВАЩИ ИЛИ ЗАВИСИМИ

ОТ ПСИХОАКТИВНИ ВЕЩЕСТВА

Росица Рачева1

Докладът разглежда потенциала и ролята на психосоциалната помощ и подкрепа при проблемна употреба на алкохол и дроги в юношеска възраст. Анализират се резултатите от проучванията на основните интервенции, доказали своята ефективност при работата с тази възрастова група – кратки интервенции, мотивационно интервюиране, моделът 12стъпки, поведенчески и семейни интервенции, когнитивноповеденческа терапия. Обосновава се приложимостта на разгледаните интервенции в български условия и се очертава необходимостта от изследване на тяхната ефективност при използването им в работата с юноши, злоупотребяващи или зависими от психоактивни вещества, у нас.

Ключови думи: юноши, злоупотреба и зависимост, психоактивни веще-ства, кратки интервенции, мотивационно интервюиране, 12-стъпки, пове-денчески и семейни интервенции, когнитивно-поведенческа терапия

Проблемната употреба на алкохол и дроги в юношеска възраст е тема, която придобива все по-голяма популярност през последните години в Бъл-гария. Въпреки че се отчита значението на лечебната и рехабилитационна дейност сред тази възрастова група, все още специализираните програми за работа с юноши са рядкост за територията на страната ни. Юношите, които злоупотребяват или са зависими от дроги имат специфичен профил, който включва поведенчески проблеми, дефицит на умения, трудности в училище и в комуникацията с връстниците, семейни и социални пробле-ми и проблеми, касаещи психичното здраве. Подходите, които се прилагат

1 Росица Рачева – докторант в Института за изследване на населението и човека, БАН

Адрес за контакти: [email protected],


240


в процеса на лечението и рехабилитацията на младите хора, също имат своята специфика. Резултатите от изследванията и от клиничната практика сочат, че лечението на юношите е най-ефективно, когато освен на пробле-мите, свързани с употребата на психоактивни вещества (ПАВ), се обръща внимание и на множеството психо-социални проблеми, характерни за па-циентите през този период от живота им (Drug Strategies, 2002; National Institute on Drug Abuse, 1999 цит. по Riggs, 2003: с. 18).

Проучването на ефективността на психо-социалните интервенции в работата с юноши с проблемна употреба на алкохол и дроги бележи значи-телен напредък през последното десетилетие. Някои от тези изследвания са базирани на модалности, които са доказали своята ефективност в рабо-тата с възрастни и са модифицирани значително, за да станат подходящи при работа с юноши (Deas et al., 2000, Drug Strategies, 2002; Wagner et al., 1999 цит. по Riggs, 2003: с. 19). Целта на предлагания доклад е да анализи-ра основните модалности, чиято ефективност е подкрепена от значителен брой изследвания : кратки интервенции/ мотивационно интервюиране; моделът 12-стъпки; поведенческите/ когнитивно-поведенческите подходи и семейните интервенции.

Кратки интервенции (КИ) / Мотивационно интервюиране

Кратките интервенции могат да включват от една до пет сесии (Bien, Miller and Tonigan, 1993 цит.по Tevyaw and Monti, 2007: с. 64) и се пре-доставят от различни специалисти, сред които медицински сестри, лекари, консултанти, които работят в сферата на зависимостите, пробационни слу-жители, психолози. Те могат да се предоствят, условно казано, навсякъде – в спешните отделения, в кабинета на лекаря, в затвор или друго изпра-вително заведение, както и в кабинета на терапевта. Според Галантер и сътрудници, тези интервенции могат да служат за скрининг, предоставяне на информация, въвличане на членовете на семейството и, ако е необходи-мо, насочване към специализирани програми. Когато са предоставени от консултант по зависимости или от семейния лекар, кратките интервенции могат да мотивират както юношата, така и родителите да потърсят допъл-нителна професионална помощ (Galanter et al., 2007: с. 52).

Най-широко използваният метод от тази група интервенции е Мотив-ционното интервюиране (МИ). Теоретична база на МИ са клиент-цен-трираната терапия, теорията за социалното научаване и когнитивно-пове-денческата терапия. Според Милър и Ролник, терминът „Мотивационно интервюиране“ е свързан както със стила на обвързване с другите, така и с набора от техники, които улесняват този процес. Петте основни прин-ципа на метода включват емпатийна, необвиняваща позиция на интерве-ниращия, рефлективно слушане, развитие на противоречие, вървене със съпротивата и избягване на спор, както и подкрепянето на себе-ефикас-ността, като основен принцип на промяната (Miller & Rollnick 2002, цит. по Tevyaw and Monty, 2004: с. 64). Този метод се използва за повишаване на мотивацията на индивида да направи промени, свързани както с употре-

241

бата на ПАВ, така и с житейските ситуации, които могат да предизвикват или да поддържат употребата. Зависимостта и високо-рисковите поведения са основните цели на МИ (Miller and Rollnik, 2002, цит. по Deas, D., 2008: с. 351).

Мотивационните интервенции са обещаващи в работата с юноши поради следните причини: голяма част от юношите никога не попадат на вниманието на лечебните и рехабилитационни програми, въпреки факта, че много от тях покриват диагностичните критерии за злоупотреба или зависи-мост от ПАВ (Chung et al, 2000, цит.по Tevyaw and Monti, 2004: с. 65). Юно-шите могат да бъдат изключително отзивчиви към тези подходи, тъй като мотивационните интервенции не разчитат на диагностични определения и могат да бъдат приложени при индивиди с различна готовност за промяна. Същевременно МИ са лесно достъпни, тъй като могат да бъдат прилагани в разнообразни сетинги (Barnett, Monti &Wood, 2001 цит.по Tevyaw and Monti, 2004: с. 65). Друг фактор, свързан с потенциала на МИ за работа с юноши, са характеристиките на подхода, свързани с избягването на спора и враждебната конфронтация. Чрез приемането на юношите като индиви-ди, без да им се четат лекции или да им се казва какво да правят, специали-стите, които използват интервенции за повишаване на мотивацията могат да осъществят по-добра връзка с по-непокорните и опозиционни юноши и да предизвикат желание за промяна у тях. Важно предимство на този под-ход при работата с юноши е и възможността интервенциите да бъдат при-ложени в рамките на една-две сесии (Grenard et аl, 2006, цит по Sussman et al, 2008: с. 1813).

Емпиричните проучвания, които изследват приложението на мотива-ционното интервюиране в работата с юноши, злоупотребяващи или зависи-ми към вещества, демонстрират ефективността на този подход. МакКейм-бридж и Странг установяват, че при използване на подхода МИ, клиентите от тази възрастова група, подобно на възрастните, се повлияват положи-телно по отношение на употребата на проблемното за тях вещество, дори след провеждането на еднократна, едночасова сесия (McCambridge and Strang, 2003: с. 49). Подобни са и резултатите, получени при изследването на Уолкър и сътрудници, които изследват ефективността на две сесии МИ (Walker et al, 2006: с. 628). И в двете изследвания, авторите установяват, че при проследяването на (3 месеца след интервенциите) клиентите, при които е приложено МИ, са намалили употребата на ПАВ. Важен принос, свързан с приложението на тези интервенции е, че те достигат до юноши-те, които не търсят лечение. Друг принос е фактът, че от МИ се повлияват юноши, които са с най-проблемна употреба и които най-малко са се повли-яли от други интервенции (McCambridge and Strang, 2003: с. 49).

Моделът 12-стъпки се прилага както в резиденциални/ болнични, така и в извънболнични/ дневни програми и продължителността му варира от няколко седмици до няколко месеца. Фокус на този подход е въздържа-нието от употреба на ПАВ. Основна посока на работа в рамките на модела 12-стъпки е употребата на алкохол и наркотици и много малко внимание се обръща на свързаните с този проблем психиатрични състояния или ин-

Основани на доказателства психосоциални интервенции за. . .

16

242


дивидуални психосоциални фактори (Sussman et al., 2008: с. 1811). Според философията на този подход възстановяването е възможно, само ако инди-видът разбира, че употребата на алкохол/дроги е проблем за него и прие-мането, че няма контрол върху употребата на ПАВ е условие, за започване на процеса на възстановяване (Deas & Thomas, 2001: с. 184).

Галантер и негови сътрудници посочват, че приложението на моде-ла 12-стъпки в резиденциални/ болнични програми доминира в полето на лечение на зависимостите (Galanter et al., 2007: с. 53). Заедно с това, те об-ръщат внимание на факта, че неговото приложение и в нерезиденциални/ дневни програми се налага все по-широко през последните години, пора-ди своята икономическа ефективност. Aвторите посочват изследването на Уинтерс и колеги, които правят оценка на ефективността на приложението на модела 12-стъпки в амбулаторни и резиденциални условия и сравняват резултатите с контролна група от пациенти, които са в лист за чакащи за включване в лечение (Winters et al., 2000 цит. по Galanter et al, 2007: с. 53). Резултатите от изследването показват, че пациентите и от двете експери-ментални групи се справят по-добре от пациентите в контролната група и че допълнителните разходи, които се правят в резиденциалните програми не са обосновани, поради фактът, че резултатите от лечението в амбулатор-ни програми са сходни.

Приложението на модела 12-стъпки в работата с юноши, проблем-но употребяващи алкохол/ дроги бележи значителни промени през послед-ното десетилетие. Ако в началото на века този подход не е модифициран за работа с юноши (Deas & Thomas, 2001: с. 184), само няколко години по-къс-но изследователите установяват, че приложението му в групи в този възрас-тов диапазон дава много по-добри резултати (Kelly et al., 2005: с. 64). Кели и неговите колеги изхождат от принципите на функциониране на групите, ба-зирани на модела 12-стъпки, чиято цел е участниците да се подкрепят, чрез принципа на идентификация и формирането на чувството на принадлежност (Twelve steps & Twelve Traditions, 1953 цит. по Kelly et al., 2005: с. 64). Ав-торите посочват, че дори в случаите, в които юношите са мотивирани да участват в групите, доминирането на предимно възрастни пациенти в тези групи може да възпрепятства процеса на идентификация и да се превърне в бариера по отношение на устойчивото участие на по-младите и формира-нето на чувство на принадлежност у тях.

Емпиричните проучвания, които изследват ефективността на моде-ла 12-стъпки в работата с юноши установяват, че приложението на подхода повлиява позитивно посещаемостта на групите, възприемането на значе-нието на участието и се свързва с намаляване на употребата на ПАВ (Kelly et al., 2005: с. 63; Winters et al., 2007: с. 61). Уинтерс и сътрудници просле-дяват юноши, които са били включени в програми, базирани на модела 12-стъпки 1, 4 и 5,5 години след лечението и установяват, че онези юноши, които са завършили лечението си и са се включили в групи за по-ната-тъшна грижа показват по-добри резултати във времето (Winters et al., 2007: с. 68). Редуцирането на проявите на девиантно поведение, намаляването на контактите с връстници, употребяващи дроги и подобряването на връз-

243

ката с членовете на семейството, също се свързват с по-добри резултати (Winters et al., 2008: с. 115). Авторите обръшат специално внимание на фа-кта, че въпреки намалената честота на употреба на ПАВ от участниците в експерименталната група, въздържанието от употреба е рядко и диагнос-тични знаци на злоупотреба често са налице.

Поведенчески / Когнитивно-поведенчески подходи

Повечето автори представят поведенческите и когнитивно-поведенче-ските подходи в работата с юноши, които злоупотребяват или са зависими от ПАВ, като взаимосвързани и разглеждат когнитивните техники, като допълващи и надграждащи утвърдените поведенчески модели (Sussman et.al., 2008, стр. 1812, Waldron & Turner, 2008, стр. 241; Deas et al,., 2008: с. 352). Въпреки това ролята на когнитивните и поведенческите техники в психосоциалната работа с юноши е ясно разграничена. Диас разглежда двата подхода поотделно и очертава техните основни компоненти (Deas, 2008, стр. 352).

Поведенческата терапия (ПТ) разглежда употребата на ПАВ в конте-кста на средата на индивида. Подходите в ПТ са базирани на класическото и оперантното кондициониране. Тези интервенции включват идентифици-ране на поведения, които поддържат употребата на дроги и тяхното замест-ване с нови поведения, придобити чрез обучение в умения за избягване на рецидив. Ключови елементи на поведенческата терапия са функционални-ят анализ, обучението в умения и превенцията на рецидив. Функционал-ният анализ изследва факторите, които предизвикват употребата на ПАВ и тези, които ги поддържат. След като проблемните области са иденти-фицирани, пациентите се обучават в специфични умения за превенция на рецидив.

Когнитивно-поведенческата терапия (КПТ) разширява поведенче-ската терапия, като интегрира влиянието на когнитивните елементи в ра-ботата с употребяващи ПАВ. КПТ е базирана на теориите за социалното учене и обръща специално внимание на функционалния анализ, като раз-глежда употребата на ПАВ в контекста на причините и последиците. Ос-новен фокус на тази терапия е разпознаването на високо рисковите ситуа-ции и придобиването на умения за преодоляването им (Deas, 2008: с. 352). Галантер и сътрудници детайлизират влиянието на когнитивния елемент, като обръщат внимание на факта, че КПТ се фокусира върху промяната на вярванията на юношите, които допринасят за употребата на ПАВ и осигу-рява тренинг в умения за справяне, които могат да допринесат за успешно възстановяване (Galanter et al., 2007: с. 54).

Емпиричните проучвания свидетелстват, че поведенческата терапия е показала своята ефективност при работата с юноши по отношение на постигането на въздържание и подобряването на функционирането на младежите в други сфери от живота им – посещение на училище, работа, отношения в семейството, поведенчески проблеми и прояви на депресия (Azrin et al., 1994, National Institute on Drug Abuse, 1999 цит.по Riggs et


244


al., 2003: с . 20). През последното десетилетие все по-широко се прилагат поведенчески интервенции, които залагат на промяна на поведението на принципа на възнаграждението. Сред моделите, които са показали ефек-тивност в работата с юноши, са условният мениджмънт (УМ) (Contingency Management) и подходът на подкрепа в общността (ППО) (Community Reinforcement Approach). Резултатите от прилагането на ППО показват, че по-дългото задържане на юношите в терапия, дава по-добри резултати по отношение на употребата на дроги по време, в края на лечението и при проследяването (Garner et al., 2009: с. 261). Данните от приложението на УМ показват, че използването на този подход, в допълнение към стандарт-ното, дава по-добри резултати по отношение на задържане на юношите в лечението и въздържанието от употреба на марихуана, отколкото използва-нето само на стандартното лечение (Carroll et al., 2006: с. 955).

КПТ също е доказала своята ефективност в лечението на юноши с раз-стройства, свързани с употребата на ПАВ (Drug Strategies, 2002; Wagner et al., 1999 цит. по Riggs, 2003: с. 20). Въпреки, че ефективността на индиви-дуалната форма има по-широка емпирична подкрепа, изследванията през последните години предоставят данни за това, че приложението на групо-вата КПТ също бележи добри резултати (Kaminer et al., 1998, цит. по Riggs 2003: с. 20). Уалдрон и Каминер (2004) например, правят систематичен анализ на данните, получени от рандомизирани контролирани изследва-ния (RCT) и стигат до извода, че приложението както на индивидуална-та, така и на груповата КПТ се свързват с клинично значимо намаляване на употребата на вещества. Данните за ефективността на груповата КПТ представени от авторите са изключително важни, тъй като те са контра-пункт на широко разпространеното схващане, че събирането на проблемни младежи в групи се асоциира с ятрогенни ефекти. Въпреки положител-ните резултати от използването на КПТ при юноши, Уалдрон и Каминер обръщат специално внимание на факта, че рецидивите са проблем, който се наблюдава при проследяването на голяма част от юношите, които са по-стигнали ремисия в рамките на лечението (Waldron & Kaminer, 2004, стр. 93: с. 104). Няколко години по-късно Каминер и сътр. (2008: с. 141) устано-вяват, че активната грижа в периода след лечението на юноши, проблемно употребяващи алкохол, води до задържане на резултатите, постигнати в лечението при жените.

Семейни интервенции (СИ)

Семейните интервенции се основават на теорията на семейните сис-теми и споделят разбирането, че дисфункционалната семейна динамика допринася за формирането на разстройства, свързани с употреба на ПАВ и свързаните с тях проблеми сред юношите. В практиката клиницистите правят функционален анализ, за да идентифицират проблемни поведения и модели на взаимоотношения, към които след това се подхожда с интер-венции за преструктуриране. Родителите се учат на по-добри умения за мониториране и на основни поведенчески принципи, ориентирани към по-

245

добряване на поведението на юношите и намаляване на употребата на ве-щества, както и на стратегии за подобряване на цялостното семейно функ-циониране и на поддържане на постигнатите в процеса на терапията ползи (Drug Strategies, 2002; Wagner et al., 1999 цит.по Riggs, 2003: с. 20).

Диас определя семейните интервенции като най-задълбочено проуче-ните психосоциални подходи в работата с юноши, проблемно употребя-ващи ПАВ (Deas, 2008: с. 348). Остин и сътрудници (2005) правят сис-тематичен анализ на ефективните семейни интервенции при работата с юноши, проблемно употребяващи алкохол/ дроги. Резултатите от прегледа на литературата по темата показват, че лечебните компоненти на пет фа-милни подхода отговарят на по-голямата част от критериите за ефектив-но лечение – Кратката стратегическа семейна терапия (КССТ), Семейната поведенческа терапия (СПТ), Функционалната семейна терапия (ФСТ), Мултидименсионалната семейна терапия (МДСТ) и Мултисистемната те-рапия (МСТ) (Austin et al., 2005: с. 81).

Някои автори изследват ефективността на семейните подходи при работата с юноши, в сравнение с други психосоциални интервенции. Из-следване на Уалдрон и сътрудници, което сравнява различни терапевтични модалности установява, че семейните интервениции са по-ефективни от другите подходи по отношение на краткосрочните и дългосрочни промени, въпреки че всички изследвани модалности показват известна ефикасност (Waldron et al., 2001 цит. по Galanter et al., 2007: с. 54). Друг аспект, свързан със значението на семейството се проявява в изследване на Хог и сътруд-ници, което сравнява резултатите от приложението на семейна терапия (СТ) и на индивидуална когнитивно-поведенческа терапия в лечението на юноши, проблемно употребяващи ПАВ (Hogue, 2004: с. 90). Авторите ус-тановяват, че и при двете изследвани групи, успеха в лечението се свързва с въвеждането на теми, свързани със семейството по време на терапевтич-ните сесии, а не с участието на членовете от семейството в процеса на ле-чение. Друго проучване, което сравнява двата подхода, установява че при юношите, включени в СТ (и при техните родители) се наблюдава по-силна връзка с терапията и респективно по-добри резултати по отношение на на-маляването на употребата на ПАВ и продължителността на лечението, в сравнвние с групата, в която е приложена КПТ (Hogue et al., 2006: 126-127).


Разгледаните психосоциални интервенции и резултатите, получени при изследването на тяхната ефективност в клиничната практика, очерта-ват широкия спектър на предизвикателствата, свързани с процеса на лече-ние и рехабилитация на юноши, проблемно употребяващи ПАВ. Пробле-мите, характерни за хода на лечебния процес като въвличането в терапия на трудно достъпните юноши, минимизирането на отпадането от лечение и подобряване на лечебните резултати са сред основните предизвикател-ствата, пред които са изправени клиницистите в работата с тази възрасто-ва група. Направеният анализ на ефективните подходи в психосоциалната


246


работа с юноши, може да намери конкретно практическо приложение при подбора на интервенции за работа с тази възрастова група в нашата прак-тика. Проучването на ефективността на тези подходи в български условия е друга важна стъпка, която ще допринесе за прилагането на интервенции, основани на доказателства в психо-социалната работа с юноши, злоупо-требяваши или зависими от алкохол или наркотици.

AbstractThe present report discusses the potential and the specific implications of evidencebased psychosocial interventions in the process of treatment of alcohol and drugabusing adolescents. The main modalities that have shown to be effective in the treatment of this specific age group are analyzed – Brief Interventions, Motivational Enhancement Therapy (Motivational Interviewing), the 12step Approach, Behavioral and Family Interventions and CognitiveBehavioral Therapy. The possibility for implementation of these approaches among the Bulgarian drugabusing adolescents has been discussed as well as the necessity for research of the effectiveness of the interventions for this specific population. Key words: adolescents, abuse and dependence, psychoactive substances, short interventions, motivational interviewing, 12-steps, behavioral and family interventions, cognitive-behavioral therapy


Austin, A., Macgowan, M. & Wagner, E. (2005). Effective family-based interventions for adolescents with substance-use problems: A systematic review. Research on Social Work Practice, vol.15, 67-83

Carroll, K., Easton, C., Nich, Ch., Hunkele, K., Neavins, T., Sinha, R., Ford, H., Vitolo, S., Doebrick, Ch.&Rounsaville, B. (2006). The use of contingency management and motivational/ skills-building therapy to treat youngadults with marihuana dependence. Journal of Consulting and Clinical Psychology, vol.74 (5), 955-956

Deas, D. & Thomas, S. (2001). An overview of controlled studies of adolescent substance abuse treatment. The American Journal of Addictions, vol. 10, 178-189

Deas, D (2008). Evidence-based treatments for alcohol use disorders in adolescents. Pediatrics, vol.121, 348-354

Galanter, M., Glickman, L. & Singer, D. (2007). An overview of outpatient treatment of adolescent substance abuse. Substance abuse, vol.28 (2), 51-58

Garner, B., Godley, S., Funk, R., Dennis, M., Smith, J. & Godley, M. (2009). Exposure to adolescent community reinforcement approach treatment procedures as a mediator of the relationship between adolescent substance abuse treatment retention and outcome. Journal of Substance Abuse Treatment, vol. 36, 252-264

Hogue, A., Dauber, S., Liddle, H. & Samuolis, J. (2004). Linking session focus to treatment outcome in evidence-based treatments for adolescent substance abuse. Psychotherapy,vol.41(2), 83-96

Hogue, A., Dauber, S., Stambaugh, L., Cecero, J. & Liddle, H. (2006). Early therapeutic alliance and treatment outcome in individual and family therapy for adolescent behavior problems. Journal of consulting and clinical psychology, vol.74 (1), 121-129

247

Kaminer, Y., Burleson, J. & Burke, R. (2008). The efficacy of aftercare for adolescents with alcohol use disorders: A Randomized Controlled Study. J Am Acad Child Adolesc Psychiatry, vol.47 (12), 1405-1412

Kelly, J., Myers, M. & Brown, (2005). The effects of age composition of 12-step groups on adolescent 12-step participation and substance use outcome. J Child Adolesc Subst Abuse, vol.15 (1), 63-72

McCambridge, J .& Strang, J. (2004). The efficacy of single-session motivational interviewing in reducing drug consumption and perceptions of drug-related risk and harm among young people: results from a multi-site cluster randomized trial. Addiction, vol.99, 39-52

Riggs, P. (2003). Treating adolescents for substance abuse and comorbid psychiatric disorders. Science & Practice Perspectives, august, 18-28

Sussman, S, Skara, S. & Ames, S. (2008). Substance abuse among adolescents. Substance Use & Misuse, vol.43, 1802-1828

Tevyaw, T. & Monti, P. (2004). Motivational enhancement and other brief interventions for adolescent substance abuse: foundations, applications and evaluations. Addiction, 99 (2), 63-75

Waldron, H. & Kaminer, Y. (2004). On the learning curve: The emerging evidence Supporting Cognitive Behavioral Therapies for adolescent substance abuse. Addiction, vol.99 (2), 93-105

Waldron,H. & Turner, C. (2008). Evidence-based psychosocial treatments for adolescent sub-stance abuse. Journal of clinical child& adolescent psychology, vol.37 (1), 238-261

Walker, D., Roffman, R., Stephens, R., Berghuis, J. & Kim, W. (2006). Motivational enhancement therapy for adolescent marihuana user: a preliminary randomized controlled trial. Journal of Consulting and Clinical Psychology, vol.74 (3), 628-632

Winters, K., Stinchfield, R., Latimer, W. & Lee, S. (2007). Long-term outcome of substance-dependent youth following 12-step treatment. Journal of substance abuse treatment, vol.33,61-69

Winters, K., Stinchfield, R., Lee, S. & Latimer, W. (2008). Interplay of psychosocial factors and the long-term course of adolescents with a substance use disorder. Substance Abuse, vol.29 (2), 107-119.

Росица Рачева е завършила Клинична психология в Нов Български Уни-верситет и ,,Социални интервенции основани на доказателства“ в университета в Оксфорд. Работи като клиничен психолог, основно със зависими пациенти. Съосновател е на първата терапевтична общност за лечение на лица, зависими от психоактивни вещества в България. Има клиничен опит в работа със зави-сими пациенти включени в различни форми на лечение – болнична програма, дневен център, метадонова програма. Докторант е в Институт за изследване на населението и човека при БАН, секция ,,Психология на развитието и здравето“. Изследователските £ интереси са в сферата на изследването на ефективността на психо-социалните интервенции в работата с юноши и възрастни в норма и патология.

Rositsa Racheva has master degrees in Clinical Psychology (New Bulgarian University) and Evidence-Based Social Interventions (University of Oxford). She is working as a clinical psychologist, predominantly in the area of addictions. Mrs Racheva is a co-founder of the first therapeutic community for drug and alcohol addicts in Bulgaria. She has a clinical experience with abusing and dependent patients involved in different type of treatment settings – inpatient program, day-care center, methadone


248


maintenance treatment. Currently she is a doctoral student at the Institute for Population and Human Studies/ Bulgarian Academy of Sciences. As a researcher she is interested in studying the effectiveness of the psycho-social interventions for the well-being of adolescents and adults with or without psycho-pathology.

249

ОБЩЕСТВЕНИ НЕРАВЕНСТВА И СТРАТИФИКАЦИОННИ ОСОБЕНОСТИ,

ВИДИМИ В ПРАКТИКИТЕ НА ПЛАНИНСКИЯ ТУРИЗЪМ

Станислав Инчовски-Търнин1

България е с планински релеф. До столицата е разположена планината Витоша. Планинският туризъм е разпространена практика в свободното време. Изследването на различните форми на упражняване на планински туризъм като рекреационно занимание, позволява да се разкрият икономическите и социалните неравенства, които обуславят индивидуалния избор за определен вид туризъм. Чрез обобщаване на тенденциите стават видими политиките, които възпроизвеждат и поддържат неравенствата. Исторически обзор на движението планински туризъм показва основните идеологически доминанти през различните периоди.

Ключови думи: планински туризъм, стратификация, обществена промяна, политики, общности

Целта на настоящата работа е да се да се направи кратък и схематичен обзор върху основните етапи в историята на планинския туризъм с цел да се откроят и илюстрират социални тенденции и политики. Обемът не разрешава навлизане в дълбочина на разглежданите явления, нито богат илюстративен материал.2 Като изследователски подход са използвани ут-върдените в етнологията методи, а като източник на информация: архивни материали от ЦДА, периодични издания от началото и средата на ХХ в.3, теренни наблюдения, полуструктурирани интервюта, пътеписи, мемоарна литература, уеб-страници и др.

1 Станислав Инчовски- Търнин –докторант в Института по Етнология и Фолклор с Етнографски Музей.

Адрес за контакти: [email protected] Това е направено в дисертационния труд на автора, който е с тема: „Планинският

туризъм като модернизационна практика в българското общество“3 Български турист 1901-1938, Млад турист 1912-1941, Автомобилизъм и туризъм

1932-1943, Известия на български алпийски клуб и др. от хранилището на НБКМ


250


Чрез изследване културата и практиките на ежедневието се прави опит за разбиране на социални, исторически и политически процеси в българ-ското общество. Дискутира се концепцията за социално равенство и хомо-генност. Планинският туризъм има близо 120 годишна история в България4. Той е тясно свързан с творчеството на някои от най-значимите писатели5 и учени6, развитие на дейността на БРП/БКП7 и е служил за градиво в из-граждането на националната идентичност8. Въпреки значението му за бъл-гарската култура, история и идентичност, явлението почти не е изследвано с методите на културната антропология или етнологията, като ефект и дис-персия върху културата на ежедневието или влияние върху формиране на общности и групова идентичност9 и специфичните £ културни практики.

В световен план, туризмът е едно от най-доходните бизнес-направле-ния. За двата века, от които съществува като масово явление, се е диверси-фицирал в хиляди практики. Съществува широк спектър от рекреационни занимания от конгресен туризъм през кулинарен и секс туризъм до култу-рен туризъм, свързан с посещение на исторически, археологически и реги-онални забележителности.

Настоящият текст визира формите на планински туризъм в България и особеностите на съвместната им употреба.Акцентът на настоящата работа не е върху икономическите, демографските или психологическите ефекти на туризма, а върху културните и политическите процеси, генериращи и поддържащи групови занимания в свободното време, които са източник на идеология, престиж, квази-религиозни изживявания, групова принадлеж-ност и др.

Обществено (не)равенство

Средновековното европейско общество се характеризира с четири основни класи с минимална възможност за вертикална мобилност: ари-стокрация, духовенство, буржоазия (занаятчии, търговци, наемници) и селяни. Индустриалната революция, започнала края на ХVІІІ в. променя демографския облик и социалната карта на Европа, преразпределя влас-

4 За начало на организирания планински туризъм се счита изкачването на Черни връх, под въздействие на призивната статия „Покана“ на А. Константинов, отпечатана на 23 август 1985 във в. „Знаме“, бр.99, год. І/1895

5 Напр. Иван Вазов, Алеко Константинов, Кирил Христов, П.К. Яворов, Н.Хайтов и др.

6 Ал. Тодоров-Балан, Ив. Шишманов, М. Дринов и др.7 Учредителният конгрес на връх Бузлуджа, партизанското движение е ползвало

хижния фонд и маркировки на БТС и т.н.8 Гьотевият призив «Опознай отечеството, за да го обикнеш», което е и мото на

Шведския туристически клуб от 1875 г, и погрешно се приписва ту на Вазов, ту на Алеко, инициативата «100-те национални обекта», коята е с близо 100 годишна история и т.н.

9 С изключение на няколко доклада и статии на автора и научния му ръководител, останалите публикации се фокусират върху икономическите, географските, демографските, материално-техническите, здравословно-хигиенните и партийно-идеологическите ефекти на явлението.

251

товите и съсловни позиции (Бърк 1994; Гидънс 2006; Тофлър 1991; Фуко 2000). Вследствие на тази нова историческа обстановка, Маркс развива теорията за съществуването на две основни социални категории: експло-ататори (собствениците на средствата за производство) и експлоатирани – притежаващи единствено собствената си работна сила, която продават и за непримиримите различия между тези два категории, които могат да се разрешат само чрез социална революция. (Годалие 2001:22-48). В тази пре-делно опростена схема липсва място за интелигенцията, инженерите и спе-циалистите, които не принадлежат към нито една от тези две категории10, а селяните за удобство не се споменават. Независимо от тази фундаментална теоретична слабост, концепцията за класова вражда между двата основни антагониста става теоретична и идеологична обосновка за комунистиче-ската революция (Знеполски 2008; Калинова и Баева 2000; Иванов 2009 и др), целяща да премахне класата на експлоататорите, за да се стигне до утопично еднокласово общество на общото благоденствие.

Практически и теоретически затруднения среща комунистическата партия в Русия и България, в стремежа да легитимира социалните си ам-биции в в неиндустриализирано общество, в което работническото съсло-вие е малочислено. След като превземат властта, за теоритично удобство се въвежда нов категориален апарат, според който всички са работници: фабрични работници, селскостопански работници, но също така научни работници, партийни работници и т.н., т.е. едносъсловната социалната хо-могенизация е реализирана. От друга страна, форсираната индустриализа-ция с акцент върху тежката промишленост действително създава много ра-ботници и постепенно води до превес на градското население. (Богданова 1993; Мигев 1993; Марчева 1993 и др.)

Утопичната визия за социално равенство, лансирана от комунисти-ческата пропаганда намира благодатна почва и културна приемственост в българския манталитет, формиран в егалитерните условия на родово-об-щинен строй и задругарство с основен поминък самозадоволяващо се земе-делско стопанство (Вакарелски 1985; Георгиев и Трифонов 1994; Георгиев 1983; Георгиева 2006 и др). В традиционното българско село, открояващо различни са единствено свещенникът, учителят, кметът и чорбаджията, докато останалите живеят при сходни битови условия. За 60 години град-ската култура, развиваща се в освободена България успява да даде своите културни достижения, но не успява да се превърне в доминираща. (Геор-гиев 1983; Георгиева 2006; Хаджийски 2002; Якимова 2010 и др.). След 1944 г. интелитенцията и буржоазията попадат под репресивни мерки на

Обществени неравенства и. . .

10 Именно тази категория е с най-значимо и трайно присъствие сред организирания планински туризъм още от първото мероприятие, изкачването на Черни връх на 26.VIII. 1895 г., вж. „Невероятно, наистина, но факт: 300 души на Черни връх!“, отпечатана във в. „Знаме“, бр. 01, год. II, 31 август 1895 г., където са приведени статистически данни за изкачилите върха: „Его: 110 чиновници, 25 студенти, 15 учители, 20 ученици, 10 словослагатели, 10 търговци, 6 адвокати, 4 печатари, 6 офицери, 4 жени, 3 селяни, (.....) и множество без означени занятия.“

252


новата власт, която започва да лансира своя, социалистическа култура, а в последствие да толерира трансформираната „народна култура“ пренесени-те в новите градове стари селски привички. (Златева 1993; Знеполски 2006; Христова 1993)

Независимо, че в исторически план неравният достъп до блага, ресур-си и власт, неравното третиране пред закона остават непроменен истори-чески факт, съществува демократичен експлициран обществен консенсус за равен старт, равни права и възможности. Егалитарният дискурс е пуб-личен и институционализиран, с което дефинициите на реалността, схеми-те на възприятие и изразяване се еманципират и имплементират трайно. (Якимова 2010: 25)

Страти и история на туризма

При създавенето си, по времето на Алеко Константинов и Иван Вазов, планинският туризъм е занимание за градските елити: министри, дипло-мати, консули, доктори, архитекти, писатели са членовена БТС11. Царското семейство също ходи на планински походи, подобно на кралски особи от други европейски държави12. Изгражда се планинско царско село – Чамко-рия, където строят свои вили и къщи министри, банкери и индустриалци, в което почиват и обсъждат делата си и през лятото и през зимата.

По същото това време, комунистите организират походи с работни-ците, при което тръгват от селата с червено знаме, отиват сред природата, където се четат сказки и се укрепва класовото и партийно съзнание.(Дели-радев:1974:21)

Виден комунистически деец става член на управителния съвет на БТС, но поради идеологически неразбирателства се отцепва и създава Ал-пинистки клуб, (пак там, с. 33). По същото това време, (Царският режим след 1932 г.) под влияние на немската културна пропаганда (Кюлюмова-Бояджиева 1991), дворецът започва да протежира БТС, а ЮТС се влива в нацистката младежка организация „Бранник“ 13.

От тази кратка историческа справка се вижда, че различните социални категории упражняват различен вид планински туризъм и обслужват чрез това различна идеология. След 1944 г., роенето на туристически дружества се прекъсва. Лозунгът „Един народ – една партия“ намира израз и в Един туристически съюз14 Започва организирането на туристически комитети към новоизграждащите се заводи и предприятия със задължително ядро от партийни членове. БТС работи в тясно сътрудничество с ДКМС, ЦКС и профсъюзите (Везенков 2008: 290). Организират се „походи на Републи-ката“, Димитровски експедиции, „По бойните стъпки на Партията“, „По

11 ЦДА, ф. 544, оп.1, а.е.812 Вж. напр. Сп. „Български турист“ бр. 3. 1908, бр.8, 1912. бр.6 1932 и др13 Сп. «Млад турист» 1932, 33, 34 г.14 Окръжно писмо №1 от 15.ІІ.1945 се обявява сливането на всички туристически

дружества в единен Народен Туристически Съюз. ЦДА, ф. 544, оп.1

253

стъпките на партизаните“ и т.н.15, с което комунистическата партия черпи от символния капитал на масовото туристическо движение, като идеологи-чески присовява практиките му.

От средата на 60-те години планинарството се е установило като ма-сова практика, има изградени учебни станции в планината, академична дисциплина във ВИФ и секции „Туризъм“ във всички останали ВУЗ-ове. Построяват се нови хижи и почивни станции към големите предприятия. Прокламативната риторика намалява и започват да се изграждат летните курорти. С годините идеологическият натиск и партийният контрол про-дължават да отслабват.

Планинският туризъм е най-масовото движение в българската история. Към 1972 г. членовете на БТС са 2 000 00016. При обяснение на механизми-те на институционална трансформация, не може да се разделят процесите при планинския туризъм от другите обществени явления и промени.

Съвременност

И до днес, БТС продължава да е голямата организация, отговаряща за планинския туризъм, но вече са формирани и утвърдени освен много туристически дружества и много частни излетни форми. Близостта на Ви-тоша, със стаута на природен парк до столицата е предпоставка за честите посещения, особено през почивните дни.

По времето на пост-социализма в България, западното общество вече е минало през епохата на пост- модернизма и навлиза в информационната епоха (Ападурай 2006; Кастелс 2004). Големите наративи са в миналото, на мода е компаративизмът, релетивизмът и доминира консуматорското отно-шение, зеленото движение има 30-годишна успешна история и политичес-ки завоевания. (Кастелс 2006: 182-224)

Разрушаването на комунистическата политическа система, символно изразено в рухването на берлинската стена е свързано с крайна девалвация на старите структури, включинелно и БТС, членуването в който отдавна вече е символично. Продуктувият дефицит на социализма е развил и утвър-дил практики в планинския туризъм в пряка връзка с ЦКС-събирачеството. По време на излети се берат гъби, шипки, билки, коприва, боровинки и т.н., което подпомага „Бурканната икономика“(Райчев и Кънчев 2008) и из-гражда ресор в семейния бюджет особено полезен по времето на големите икономически и продуктови кризи 1990 и 1996 година. По същото време се преживява и възраждане на религиозността, включително и обогатяване на старите ралигии с вносни и агресивни алтарнативи като сектата на Муун, Еванглистите на последния ден, Петдесятници, Харе кришна и мн. др.

Едно от най-масовите нови религиозни движения е свързано много пряко с планината, това е Бялото братство или Дъновистите. Всеки уикенд


15 ЦДА, ф. 54416 ЦДА, ф.544, оп.1, а.е.34

254


организират магичен танц – Паневритмия на Витоша, а всяка година по средата на август, хиляди от тях го възпроизваждат при Седемте рилски езера. (Тончева 2008; Христова 2008 и др)

Поклонническият туризъм също се ревитализира, и освен Рилският манастир, традиционно добре посетена дестинация, се повишава интереса към Софийската света гора, скалните манастири и още много други мана-стири. Освен поклонническият туризъм се зараждат и развиват нови пла-нински туристически практики, на които поради ограничения в обема не може да се отдели място, и което просто ще бъдат схематично изброени.

Някои от разновидностите са:Летни и смесени форми: Излетен, хоризонтални преходи, вертикални

преходи (алпинизъм), скално катерене, пещернячество, екотуризъм, сел-ски туризъм, екскурзионно летуване, посещение на исторически места, посещение на сакрални места (поклоннически туризъм), събирачество, ориентиране, лагерен туризъм (организиран за младежи), къмпингов, лов, пейнтбол, велотуризъм, екстремно спуксане с велосипеди по склонове (да-унхил), рафтинг, делтапланеризъм, спа и балнео туризъм и др.

Само зимни форми: ски преходи, ски спускане, ледено катерене, сно-уборд, фристайл даунхил (спускане със ски или сноуборд извън писти по необлагородени и неохранявани територии)

По данни от 2005 г. планината се посещава годишно от 25 000 000 души, приблизително 35 00017 годишно са чуждестранните еко-туристи, в зимните курорти по официални данни на Националния статистически институт.18

Изброените видове практики са диференцирани с цел яснота на изло-жението. Теренните наблюдения, съчетани с интервюта показаха, че на-правеното разграничение върху дейностите може да се използва като ана-литичен инструмент, който не се съотнася напълно към действителната си-туация. Някои хора практикуват по няколко от дейностите едновременно с редуване, други започват с една и с времето се преориентират в зависимост от смяната на нагласата или предпочитанията си, а трети избират според предпочитанията на хората от моментното обкръжение. Освен преминава-не на хора от една форма на туризъм в друга се наблюдава и преминаване от принадлежност към една група в дадено занимание към друга. Акцент върху тази мобилност се поставя, за да се предотварти рискът от анализ на статична ситуация, която не отговаря на действителната обстановка. От друга страна, не бива да се създава и впечатление за постоянна динамика, водещо до хаотичност и без възможности за обобщение. Научната корект-ност изисква тези две уговорки, за да може обобщенията, правени в хода на изложението да се приемат с известна доза условност, релевантна с ем-пиричните данни.

17 www.europa.bg/htmls/page.php?id16231&category=5, http://www.dnevnik.bg/pazari/2008/08/12/537554_okolo_35_hil_dushi_poseshtavat_bulgariia_za/

18 http://www.nsi.bg/otrasal.php?otr=8&a1=954&a2=958&a3=2102#cont

255

Първоначалната хипотеза, формирана в хода на теренните наблюдения бе, че високата концентрация на хора в планината в точно определено време (уикендите), създава предпоставка за пресичане на териториите на различните направления туризъм, което води до сблъсък на интереси, до латентни напрежения и понякога до открити конфликти. В хода на изслед-ването, със задълбочаването на събраната информация се разкриха осно-вания за много по-сериозни конфликти, обвързани с борба между еколо-гични движения, олигархични групировки, държавни комисии, които са посредници и т.н. Темата на изследването нарастна и се задълбочи, стана необходимо да се изследват държавни постановления през годините, исто-рията на фирми и банки, решения на европарламента, публикации в печата на медиите и т.н., които не могат да бъдат представени тук, поради което в настоящото изследване ще се придържам към схематично отбелязване на проблеми, ракурси и гледни точки. Задълбоченото им познаване може да е цел на един по-голям и задълбочен труд19.

В хода на теренните изследвания се обособи не само наличието на различни туристически практики, но и присъствието на определена идео-логия, система от вярвания, схващания, ценности и митове, различни при различните практики. Те са обвързани с определен мироглед, отношение към света и заобикалящата среда, към другите хора, както и към другите видове туризъм. Идеологията е базирана на определени психологически, социални и исторически предпоставки, от което произтичат някои несъв-местимости. Например, практикуващите ски не се занимават със събираче-ство, тези които са почитатели на еротичния туризъм не са почитатели на екологичния, практикуващите спа туризъм не са пещерняци, пилигримите не са велосипедисти, а практикуващите излетен пикник не са катерачи и т.н. Не всички от изброените горе дейности са в опозиции, защото, както беше споменато по-горе има движение и пренасочване на някои участници от една форма на туризъм към друга.

От изброените планински занимания, ските и сноубордът се възпри-емат от участващите като елитарно занимание и престижно потребление, редом със делтапланеризма и рафтинга. Скиорите нямат изградена хомо-генна общност, въпреки че тяхното занимание се съвместява на ограниче-на територия. За сметка на това има ски федерации, асоциации, състезания и др. Независимо от отношенията по между им или липсата на такива, има враждебно отношение към сноубордистите. Сноубордистите изграждат неформални общности, като сходната възраст на учестниците е благопри-ятна предпоставка. Според И.М 48 г., инструктор по ски „Сноубордисти-те са неуспели скиори“, илюстрация на отношението на другата страна е уеб-порталът „Не на ските“, чието лого е забранителен пътен знак в който има стилизирано изображение на обесен скиор20. Враждата по пистите е


19 Резултати от проучването на тези напрежения и конфликти бяха представени на международна конфереция в Швейцария през ноември 2009 с доклад „Tourism – rise for conflicts? Clashes between various forms on mountain tourism in Bulgaria“

20 http://www.no-ski-crew.org/

256


разглеждана често, затова няма да се спирам подробно на нея21. Основно-то обяснение е, че дейността им се извършва на една и съща ограничена територия и си пречат взаимно в заниманията, привеждат се исторически, и състезателни аргументи и т.н.. Характерно и за двата спорта е, че за практикуването им се изискват специални условия, свързани едновремен-но с метеорологични и географски предпоставки, наличие на съоръжения (лифтове, влекове), наличие на екипировка и т.н. Може да се обобщи, че и двете зимни занимания са скъпи и адреналинови и в съзнанието на рес-пондентите е утвърдена преставата, че се занимават с престижна, елитарна дейност. Отношенията вътре в „групата на пързалящите се“ и това с дру-гите дейности може добре да се илюстрира от схемата на Евънс-Причард, илюстрираща племенните войни при Динка в Африка (after Evans- Pritchard in Marshall Sahlins, “The Segmentary Lineage: An Organization of Predatory Expansion.” American Anthropologist 63:332-45 Oxford University Press)

Това, че ски практиката е свързана с разходи на значителни суми, в сравнение с другите видове туризъм е предпоставка за известна сегрега-ция. Резултати от институционализиране на такова отношение се забеляз-ват в най-стария зимен курорт в България – Боровец, в който преди стотина години са почивали владетелите от сакс-кубург-готската и от савойската династии. В края на април и началото на май 2009 г., когато ски сезонът още не беше приключил, но имаше и условия за пешаходен туризъм, кабин-ковият лифт можеше да се използва само при закупуване на комбинирана дневна карта. Това е удобно за скиорите, но изключително нерентабилно за всички останали посетители на курорта и планината. Това ограничаване на възможности поражда напрежение и недоволство, и тъй като лифтените съоръжения са анонимна институция, негодуванието се проектира върху скиортие като причинители на неудобство.

Това изглежда невинен пример, но към него се добавя разликата в отношението, което имат към планината скиорите и туристите. Първите търсят в планината удоволствие, за което плащат скъпо, затова изискват очакванията им да се оправдаят и да има организация, която да се грижи за това. Те търсят не самата планина, а нейната окултурена версия, подгот-вена за точно определена употреба. Колкото по-подготвено е дадено място за точно тази употреба, толкова по- висок е неговият престиж в очите на потребителите. Обобщено, отношението им е консуматорско- клиентско.

Туристите ходят в планината, за да се наслаждават на конкретните и естествени специфики, които предлага конкретна местност. Те търсят и предпочитат естествената природа и непосредствения контакт с нея. Обикновенно дейността им не е свързана с големи разходи22. Ценят се и

21 За подробности около дебата ски/сноуборд и свързана литература вж. Дисертацията на Владимир Павлов «Неформални общности, формирани на бадата на екстремни спортове», НБУ, 2008 г.

22 Имам предвид българските пешаходни туристи. Не немските или английските, кои-то за 10 дневен екотуристически пакет заплащат около 1500€ (www.exodus.co.uk ). Годиш-но в България на екотуризъм идват около 35 000 чужденци, по данни на НСИ.

257

се пазят природните ресурси и забележителности. Цени се уникалността и самобитността на определена местност, явление. Търси се личен кон-такт с природата и планината. Колкото по-разнообразни гледки, растения, скали и маршрути предлага даден участък, толкова неговият „престиж“ е по- висок. Ако природата е усвоена от човека и уеднаквена от човешката дейност, тя е с по- малка притегателна стойност. Обобщено, отношението е съчетание на туристическо любопитство, естетизъм и екологичност.

Разликата в тези два светогледа продуцира множество разкази за дей-ствителни или измислени събития, които да илюстрират или оправдаят отрицителното отношение и напрежението между тези две туристически направления23.

Мерките, насочени към задоволяване очакванията на скиорите имат фискална възвращаемост, което създава предпоставка заради финасови ин-тереси да се ограничат алтернативните форми на туризъм. Зимните спор-тове привличат интересите на крупни инвеститори в посока приватизиране на части от планините и превръщането им в ски курорти за сметка огра-ничаването на другите форми на туризъм и дори в разред с екологични резпоредби.24

Процесът който се наблюдава при усвояване на обитаемите ниски час-ти на планината- превръщане на бившите села Бояна, Драгалевци, Симео-ново, Горна Баня в луксозни жилищни зони с ограничен достъп се повтаря и във високите части на планините: в курортите Пампорово и Боровец, имат вили и хотели, лица с негативна популярност. Банско, се превърна в луксозен зимен курорт на световно ниво, в който се проведоха повече от 3 световни първанства. Тези събития и процеси водят до изтласкване на всички останали видове туризъм. Независимо от еко протестите, подкре-пящи доводите си с клаузи от европейското и националното законодетел-ство, разширяването на зимните курорти продължава.


23 Митотворчеството при планинския туризъм съм разгледал в друга моя статия24 «Липсват данни за наличната мрежа от зимни пешеходни пътеки и тяхното полз-

ване. Няма данни, кои лифтове ще бъдат ползвани през лятото за туризъм и за планинско колоездене, ще бъдат ли подходните кабинкови лифтове използваеми за превозването на велосипеди, както и за цялостното приложението на предвидените подемни съоръжения през летните месеци. За съжаление може да се заключи, че предложеният Специализиран ПУП на Туристическа и ски-зона „Алеко“ е насочен само и единствено към зимните спор-тове. Това е недалновидно, неефективно и ще засегне сериозно пешеходния и вело тури-зъм, силно развити в планината. Не са описани детски съоръжения и летните атракции. Не е обсъден и социалния елемент, задължителен за подобно предложение: С замислените нововъведения и с оглед очакваната ценова политика на „Витоша Ски“ АД негативната тенденция за ограничаване достъпа до планината на цели групи от населението ще получи своята пълна реализация. И сега действащите цени на билетите са непосилни за пенсио-нерите, за които отпадна безплатното возене всяка първа събота на месеца. Цени за едно качване от порядъка на 10-20 лева (каквито са действащите цени в другите зимни курорти) напълно ще ликвидират възможността инцидентни туристи да посетят планината и да се приобщят към нейната красота и възможностите за рекреация. Това е престъпно отноше-ние към населението на София».

17

258


По отношение на туристическите практики към запазване или усвоява-не на природните ресурси може да се направи една схематично класиране:1.Еко-туристи, представители и защитници на екологични каузи, които

наблюдават и се грижат за запазване на видовото разнообразие. (обик-новено млади и образовани);

2.Излетуващи на пикник – често семейни групи или близки познати, които си носят храна и съчетават разходките с обща трапеза, понякога правят и барбекю, понякога си събират отпадъците.(обикновено сред-на възраст + деца);

3.Събирачи- комбинират излета с бране на гъби, билки, диворастящи плодове. Дейност, забранена със закон, който рядко се прилага (обик-новено възрастни хора и пенсионери);

4.Къмпинг, лагер, лов, алпинизъм, екскуризионно летуване, поклонни-чески туризъм- намеса, но не драстична в природният цикъл;

5.Велотуризъм- прокарване на пътеки, ерозия на почвата, случайно на-раняване на храсти, дървета и хора (обикновено млади от мъжки пол);

6.Зимни спортове – промяна на ландшафта при изграждане на съоръже-нията, обезлесяване, химическа интервенция (системи за изкуствено поддържане на лед и сняг) застрояване, разширяване на пътища, би-ологически и битови отпадъци, използва се голямо разнообразие от транспортни средства (обикновено млади и средна възраст с добро финансово положение, престижна работа, потребители на дигитални технологии и модни продукти).В множеството туристически практики намират израз много идеоло-

гии, които е генерирала западната цивилизация: търсене на единение с бо-жественото в сюблимно възхищение пред природното величие; източник на физическо здраве и добро настроение, прокламирани от позитивизма; планината като източник на поетическо и писателско вдъхновение (Вазов, Алеко Константинов, Емилиян Станев, Николай Хайтов и др); възможност за преодоляване изпитанията на природата в условия на материална аскеза и физически усилия, подчинени на постиженията и естетическото прежи-вяване – алпинизъм, катерачество, пещернячество; място за емоционална терапия и укрепване на нуклеарното семейство; място за крепко развитие на духа и тялото при формирането и израстването ва младите – скаутски лагери, пионерски лагери, ученически екскурзии; търсене на еуфорични, адреналинови преживявания, за които се плаща – рафтинг, делтепланери-зъм, даунхил; индустриалната концепция, че природните ресурси трябва да се използват в полза на човека и за генерирането и увеличаването на капитала- зимните курорти.

В заключение може да се каже, че още от своето зараждане планин-ският туризъм обхваща различни социални категории от такива, които из-ползват естествените природни ресурси в помощ на прехраната, или сто-панството си през работниците, които не могат да си позволят задгранични екскурзии или летен курорт, интелигенцията, която лобира за национали-зъм или глобализация според историческия момент до финансовия елит, който потребява планината като рафинирано и скъпо удоволствие.

259

При своята поява в България планинският туризъм се практикува най-активно от интелигенцията, елита и градската администрация, чиито иде-али са близки до възрожденските и националистичните. В своята дейност те се стремят към популяризиране на тези практики и занимания. Мла-дежкото туристическо движение, представено от ЮТС е по-мащабно и е насърчено от държавна политика в областта на детското здраве и хигиена (Коцева 2009). Влиянието на етатизма се повишава при царския режим и сюблимира след 1944 г., хомогенизирайки туристическите практики под идеологически императив.

В съвременността се наблюдава развитие на нови планинско-турис-тически форми, като често изборът на практикуващите е продиктуван от финансовите им и физически възможности, което засилва фрагментари-зацията на различните направления и води до тяхното противопоставяне, което е колкото мирогледно-идеологическо, толкова и стратификационно обусловено. Държавните структури и организации, както и печатните ме-дии по-често застават на страната на финансовите групировки, които поня-кога лансират бизнес-стратегиите си под благовидни предлози.

Очертаването на горната опозиция е донякъде подвеждащо, поради ком-плекса от въздействия и възможности, значението за развитието на средата и инфраструктурата, с което е свързано провеждането на едни или други политики, амбивалентността ценност на позициите. Изследването на тази тематика надхвърля параметрите на статията, но отваря път за по-нататъшни дискусии.

Не е възможно в обема на настоящата работа да бъдат подробно разгле-дани сложните процеси на генериране и проециране на социалните напре-жения и неравенства, характерни за съвременното общество. С настоящето се привлича вниманието към слабо изследваната област на културата на планинския туризъм като феномен, способен при внимателна аналитична обработка, да създаде микро-модели на междугрупови отношения, в които индивидите участват и чиито ценностни модели възприемат или споделят, и те да бъдат от полза при наблюдаването и разбирането на комплексната сложност на съвременните обществени процеси в градската култура.

AbstractBulgaria is a mountainous country. The capital is situated near to the Vitosha mountain. Mountain tourism is common practice in a leisure time. The study of different forms of exercise such as hiking recreational activity, allows to reveal the economic and social inequalities, that determine individual choices for a particular type of tourism. By summarizing trends become visible policies that maintain and reproduce inequalities. Historical overview of the mountaineering movement, shows the main ideological dominants in different periods.Keywords: Mountain tourism, stratification, social change, policy, community


260



Ападурай, А. (2006). Свободната модерност – културни измерения на глобализацията. Со-фия, ИК „ЛИК“

Атали, Ж. (2003). Братствата – една нова утопия. София, ИК„КХ“Баева, И. (2001). България и Източна Европа. София, ИК „Парадигма“, Беновска-Събкова,

М. (2001). Политически преход и всекидневна култура. София, АИ „Проф. Марин Дринов“

Бърк, П. (1997). Народната култура в зората на модерна Европа. София, ИК „Кралица Маб“

Везенков, А. (2008). Властовите структури на Българската комунистическа партия 1944- 1989. София, ИК „Ciela“

Георгиева, Б. (2006). Градските развлечения в миналото. София, ИК „Парадигма“Гидънс, А. (2003). Социология. София, ИК „Прозорец“Годалие, М. (2001). „Тяло-Родство-Власт“ СУ, СофияДинев, Л. , Борис НИКОЛОВ и Васил ПЕТРОВ – „България-страна на туризма“, „Меди-

цина и физкултура“, София, 1977 г.Дъглас, М. (2004). Как мислят институциите. София, ИК „41Т“, дьо Серто, М. (2002). Из-

обретяване на всекидневието. София, ИК „ЛИК“Елиаде, М. (1997). История на религиозните вярвания и идеи. Т 1, София, ИК „Христо

Ботев“Знеполски, И. (2008). Българският комунизъм – социокултурни черти и властова траекто-

рия. София, ИК „Ciela“Иванов, Д. (2009). Възход и падение на социализма в България 1944-1989. София, ИК

„Millenium“ Калинова, Е., Баева, И. (2000) Българските преходи 1944-1999. София, ИК „Тилиа“

Кастелс, М. (2006). Силата на идентичността- Информационната епоха: икономика, обще-ство, култура. София, ИК „ЛИК“

Колева, Д. (2003). Биография и нормалност. София, ИК „ЛИК“Константинов, А. (1989). Събрани съчинения в сва тома, т. ІІ, съст. И ред. Илия Тодоров и

Тихомир Тихов, София, изд. „Български писател“Кюлюмова-Бояджиева, Е. (1991). Германската културна политика и България 1919- 1944.

София, СУ «Кл. Охридски»Манхайм, К. (2002). Студиии по социология на културата. София, ИК „Златорогъ“ сбор-

ник „Социализмът: Реалност и илюзии – Етнологични аспекти на всекидневната кул-тура“ ЕИМ-БАН, София – 2003 г.

Райчев, А., Кънчев, С. (2008). Какво се случи? СофияТофлър, А. (1991). Третата вълна. София, ИК „Пейо Яворов“Фуко, М. (2000). Анормалните – цикъл лекции 1974-75. София, ИК „ЛИК“Фуко, М. (2003). Трябва да защитаваме обществото – цикъл лекции 1975-76. София, ИК

„ЛИК“Хаджийски, И. (2002). Бит и душевност на българския народ. София, ИК „Изток-Запад“Якимова, М. (2010). София на простолюдието (С тарикатско-български речник). София,

ИК „Изток-Запад“

БележкиСп. „Български турист“Сп. „Млад турист“Известия на Български алпийски клуб

261

В-к „Знаме“В-к „Автомобилизъм и туризъм“

ДисертацииКоцева, В. (2009) Хигиена на българите (Етноложки аспекти) Дисертация за присъждане на образователната и научна степен „доктор“. Етнографски институт с музей – БАН.Павлов, В. (2006) Неформални общности, формирани на бадата на екстремни спортове. Дисертация за присъждане на образователната и научна степен „бакалъвър“. НБУХристова, Е. (2009) Ритуални практики в бялото братство. Дисертация за присъждане на образователната и научна степен „доктор“ НБУТончева, С. (2008) Новите религиозни учения. Дисертация за присъждане на образовател-ната и научна степен „магистър“. СУ

АрхивЦентрален държавен архив, ф., 522, 532, 544

Интернет сайтовеwww.europa.bg/htmls/page.php?id16231&category=5 , http://www.dnevnik.bg/pazari/2008/08/12/537554_okolo_35_hil_dushi_poseshtavat_bulgariia_za/http://www.nsi.bg/otrasal.php?otr=8&a1=954&a2=958&a3=2102#conthttp://www.no-ski-crew.org/www.exodus.co.uk

Станислав Инчовски-Търнин е докторант в Института по Етнология и Фолклор с Етнографски Музей. Основните му интереси са в областта на социал-ните и културни явления на съвременността, както и в културата на ежедневието. Има 1 академична награда от БАН и Японското посолство, 2 публикациии в меж-дународни издания и 3 в български научни списания.

Stanislav Inchovski-Turnin is a doctoral student at the Institute of Ethnology and Folklore Studies with Ethnographic Museum, BAS, and guest lecture in scientific presentation skills. His main research interests are in the field of contemporary cultural phenomena and in everyday culture. He has an academic award from the Bulgarian Academy and Sciences and Japanese Ambassy, two publications in international issues and three publications in Bulgarian scientific magazines.


263

НАУЧНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ПРОБЛЕМА ЗА БЕЗДОМНОСТТА

Мирослава Блаха1

Статията разглежда приноса на социалната антропология към научните изследвания на проблема за бездомността. Придобитото от антрополозите знание за живота на улицата има огромен потенциал за прилагане в социалната практика.

Ключови думи: бездомност, социална антропология, маргиналност, стра-тегия за оцеляване

Темата за бездомността, разпозната като социален проблем в послед-ните десетилетия, е изучавана преди всичко от социолози, социални работ-ници, психолози, лекари и антрополози. Бездомността е разглеждана като отклоняващ се от нормата социален феномен, феномен на маргиналност и неадекватна социализация, описван в теориите на социалното изключване. „Да бъдеш бездомен или с лоши жилищни условия е сложен процес, едно-временно причина и следствие на маргиналността и социалното изключ-ване“, отбелязва Блан (Блан 1995: 35). Бездомните остават извън социал-ните мрежи, загубили връзките с обществото. Чрез адаптация към живот на улицата придобиват други ценности и тези особености стават препят-ствие за връщане към нормален живот. Бездомните общности са обект на изследване на антропологията, чийто фокус са стоящите встрани от реда на нормалността човешки феномени. Социалните антрополози Гласер и Бриджман отбелязват: „Силите, предложени собствено от антропология-та…демонстрират нашето желание да схванем света чрез вътрешна гледна точка, нашата способност да прозрем проблемите в световна перспектива, нашите аналитични качества на разбиране на причините на бездомността, и нашето дисциплинно посвещаване на дългосрочни и дълбинни изследва-ния“ (Glasser & Bridgman 1999: 113).

1 Мирослава Блаха – докторант в секция „Антропологически изследвания“ на ИИОЗБАН



264


Защо в едни от най-напредналите и технологично развити общества се наблюдава бездомност под различни форми? Защо докато международни документи прокламират правото на дом на всеки, в световен мащаб без-домността нараства?

Социалната харта на Съвета на Европа, подписана през 1961 г. с цел опазване на социалните и икономическите права, допълва Европейската декларация върху правата на човека и цели подобряване на стандарта на живот и социалното благоденствие. Член 1 е върху правото на работа и доход, осигуряващ почтено съществуване, член 31 – върху правото на жи-лище. Член 30 посочва, че „всеки има право на протекция срещу бедност и социално изключване. Всеки има право на дом“ (Levinson 2004: 753).

Резолюцията на програмата на Обединените нации от 2003 г. върху правото на жилище е международно споразумение от XXI век. Там е от-белязано, че 1.1 милиарда хора живеят в неадекватни условия на живот в градските среди, които са както несигурни, така и застрашаващи здравето им. „Измежду изчислените 100 милиона бездомни хора по света, налични-те данни предполагат, че нарастващите пропорции са тези на жени и деца“ (Levinson 2004: 756).

Резолюцията върху подходящото жилище като компонент на правото на адекватен стандарт на живот на Комисията за човешки права от 2003 г. призовава всички държави да дадат пълно признание на правото на жили-ще, включващо развитие на социалната политика от страна на правител-ствата с международно подпомагане и сътрудничество, като се дава при-оритет на жени и деца, и общности, живеещи в крайна бедност. Изтъква недопустимостта на дискриминацията и апелира към разрешаване на про-блемите на социално изключване и маргинализация на хора, които страдат от дискриминация. Несъмнено наложително е създаването на адекватни социални програми, насочени към нуждите на бездомните общности, а ве-роятно и законово утвърждаване на правото на дом2.

При проблема за бездомността се наблюдава тясна обвързаност на теория и практика. Научното изследване на бездомността се поражда от нуждите на социалната реалност и то следва да служи за решаване на социален проблем. Проблемът за научното изследване на бездомността в САЩ възниква вследствие на борбата с бедността през 60-те години на миналия век. Социално-политическият проблем на бедността се превръ-ща в научен.

Проблемът за бездомността в социалната антропология се разглежда през моделите на бездомност, причини за която са явления като алкохо-лизъм, безработица, крайна бедност (Glasser & Bridgman 1999). Изследва

2 „Правото на дом, право, предоставено от държавата ли е?“ (Дели 1995: 21) пита Дели в изследване, основано на Третия доклад на Европейската агенция за бездомни хора от 1994 г. Правото на дом съществува конституционно само във Франция и Великобрита-ния, докато в другите страни на ЕС „е установено недиректно изискване за жилищно оси-гуряване по силата на законодателството и социалната практика“ (Дели 1995: 22). Оказва се, че правото на дом е идеал, „стандарт, към който трябва да се стремим“ (Дели 1995: 26).

265

се оцеляването при живот на улицата и пътищата към възстановяване на живота у дома чрез анализ на резултатите от теренна работа с бездомни общности и бедни субкултури. Проблемът в САЩ е схващан като резултат от социална политика, негарантираща минимален стандарт на живот, а в Канада – страна на универсални социални програми – бездомността е ста-нала проблем отскоро и за решаването му се създават иновативни проекти.

За западните нации исторически бездомността се свързва с миграци-ята от селото към града, с алкохолизъм, със злоупотреба с опиати, с де-институционализиране на психично болни хора и с намалената държавна подкрепа за социално настаняване. Описват се моделите на бездомност и така възниква дискурс на създаване на бездомността като социален про-блем. През 80-те години на ХХ в. в САЩ религиозни и доброволчески организации започват проекти по осигуряване на храна и подслон с мотото „Да нахраним гладните и да приютим бездомните“ (Glasser & Bridgman 1999: 40). Това е период на благотворителност, но не като заместител на социални програми, а като първичен източник на подпомагане. След 80-те години икономическото неравенство, расизмът и недобре платената работа за непрофесионалисти, както и финансовата невъзможност за настаняване в подходящо жилище предизвикват нова вълна от бездомни. Този модел се наблюдава и през 2004 г., отбелязва Дейвид Левинсън в Енциклопедия на бездомността (Levinson, 2004). Бездомността е проблем и „когато бъде разгледан интеркултурно, се превръща в още по-сложен въпрос“ (Levinson 2004: xxi). В развитите държави бездомните семейства, предимно емигран-ти, са основен проблем. В развиващите се страни това са жени и деца, младежи и мигранти от селото към града.

„Бездомността е един от най-слабо разбираните социални проблеми. Публичният образ на бездомността и публичното възприятие на природата и причините на бездомността имат малка връзка с реалността на ситуа-цията“ (Levinson 2004: xxi). Гражданите нямат или имат бегъл контакт с бездомните, като осъзнаването на такива срещи бива изтласкано. Бездом-ните нямат съществуване в техния социален и физически свят. Социалната нищета на бездомното съществуване е огромна. Както С. Христова наблю-дава: „Ако има степени в маргиналността, бездомниците са в най-ниската точка, въплъщавайки крайната представа за отхвърленост. „Бездомникът“ е по-трагична фигура от „чужденеца“. Културологичният статус на чуж-денеца се корени в напрегнатата опозиция с „познатото общество“, което непрекъснато го държи под око. Бездомникът е лишен дори от това враж-дебно внимание. В този смисъл, да си „без дом“ е по-тежко, отколкото да си „без родина“, защото чужденецът е потенциално „свой“ някъде в няка-къв „друг свят“, докато бездомникът е „чужд“ навсякъде, именно защото е чужд в своето общество, или което е дори по-лошо: той просто е изключен от него. В някакъв смисъл, бездомникът не съществува за обществото, а това значи, че се намира в състояние, по-близко до небитието, отколкото в живота“ (Христова 1995: 51). Но устоите на подслоненото съществуване не са гарантирани за никого: бездомният, когото отбягвам, мога да бъда потенциално самият аз по силата на непредвидени обстоятелства. Затова

Научното изследване на. . .

266


задача на изследването на бездомността е да коригира неточните концеп-ции върху фигурата на бездомния „и убежденията от миналото като оси-гури… разбираемо, точно и актуално описание на бездомността в ХХІ в.“ (Levinson 2004: xxii). Ето защо се налага теоретичното изследване на реал-ния социален проблем.

Темата за бездомността извиква вниманието на специалисти от раз-лични дисциплини – социолози, антрополози, икономисти, историци, про-фесионалисти от социалните науки, специалисти по анализ и планиране на социалната политика и администрация на социалните програми, физици, социални работници и адвокати, журналисти – и изисква от тях изработ-ване на единна дефиниция или критерий за бездомност. Концептуализация на бездомността е направена от Питър Роси, който разграничава бездо-мен, без никакъв достъп до подслон и маргинални временно подслонени бездомни (Glasser & Bridgman 1999: 2-3). Дефинициите на бездомността са конструирани със социална цел, не са неутрални, а „програмни“, с цел влияние върху социалните действия. В САЩ съществува т.нар. федерална дефиниция на бездомност, която обаче е „буквална“ дефиниция: подслон, непригоден за човешко обитаване, спешно настаняване в приют или вре-менно жилище по социална програма. С това определение е стеснен кръ-гът на групите бездомни (Levinson 2004: 234)3.

„Чрез използване на разширена полева работа, холистичен подход и междукултурни перспективи антрополозите се опитват да разберат какво подтиква индивидите към живот на улицата и в приюти, и какво им пречи да си осигурят постоянно и сигурно жилище“ (Glasser & Bridgman 1999: 6). Резултатът от тяхната работа е създаването на етнографии. Етногра-фиите като собствено антропологичен метод са „описания на социални и културни практики“, начин на навлизане и опознаване на една култура. Те са „изследване на значенията и интерпретациите, които хората приписват на събития в живота си“ (Glasser & Bridgman 1999: 7).

Водени от парадигма на културен релативизъм, антрополозите по-стигат дълбочина на разбиране, наречена „плътно описание“. Подходът им е на „insider“, на този, който е част от общността. Наблюдават света през погледа на бездомните и описват перспективата на самите бездомни. Освен метода на етнографиите използват т.нар. холистичен метод, който

3 Учени социолози от БАН към изследователския проект „Бездомните в България“ отбелязват нюансите в дефиницията за бездомност. „Наред с явната бездомност, същест-вува и т.нар. скрита бездомност – това са всички форми на принудително съжителства-не. Според европейските стандарти, а и според българското законодателство например животът на навършилите 18 години деца, живеещи при родителите си, се счита също за феномен на скрита бездомност“ (Дандолова & Николаев 1995: 83). Лошите или несигур-ни условия на живот или уязвимото положение и податливостта към бездомност на ими-грантите също спадат към т.нар. скрита бездомност. Абсолютна и относителна бездомност е разграничение, опиращо се на определението за бездомност на Обединените нации от 1987 г. – в първата категория попадат живеещите на улицата и жертвите на природни бед-ствия, а във втората – тези, чиито жилищни и социални условия са под обичайния стан-дарт (Дандолова 1995: 9).

267

като основен антропологичен метод е метод на разбиране на цялостната човешка ситуация, вземане под внимание на всичките £ аспекти. Психо-логия, социология, здравеопазване споделят тенденцията да разглеждат бездомността от перспективата на „личната патология“, да дават обясне-ния преди всичко чрез психични болести или пристрастявания. Антро-полозите разширяват рамката до социален и културен контекст, имайки предвид всеки възможен – вътрешен или външен – фактор, допринасящ за състоянието на бездомност. Междукултурната перспектива дава раз-бирането за „бездомността като конструкт, който много се различава от култура до култура“ (Glasser & Bridgman 1999: 11). „Забележете, че в страни като Индия терминът за живеещите неподслонено е „без покрив над главата“, термин, който не имплицира перспективата на социална па-тология, която толкова често се свързва с думата без-домен“ (Glasser & Bridgman 1999: 11).

Обясняването на бездомността в антропологията и търсенето на при-чините на този феномен се осъществява чрез холистично изследване на социални и културни условия. Гари Морз например, създава екологичен модел с няколко нива – културно /културни отнасяния към раса, етнич-ност, психични болести, пристрастявания/, институционално /програми за социално настаняване и подпомагане, правна система/, комунално /политика на общините и активност на обществото/, организационно /изисквания за настаняване и получаване на услуги/, индивидуално /ха-рактеристика на бездомните и адаптация към бездомен живот/ (Glasser & Bridgman 1999: 45).

В контекста на социалните практики и културните ценности се на-блюдава връзка между бездомността и домашното насилие над жени. За жени, подложени на домашно насилие, „домът е по-скоро място на страх отколкото благословия“ (Glasser & Bridgman 1999: 56). Изследване, осно-вано на работата на Томас и Дитмар показва, че бездомността не е точно проблемът, формулиран от обществото. Напротив, пребиваването в дома в страх може да бъде проблемът и бездомността – решението му. „При таки-ва обстоятелства концепцията за дом като сигурно място се разпада. Домът е затвор, място, което става по-опасно от всяко друго“ (Glasser & Bridgman 1999: 56). Страхът да не бъдат наранени, подтиква тези жени към бездом-ност, това е техният начин на оцеляване.

Оцеляването на улицата е същността на бездомното съществуване. „Домът е твоята крепост. Това е място, където можеш да положиш глава...където се чувстваш уютно. Това е твоето място...Какво означава бездомен? Бездомен означава да нямаш нищо, да оцеляваш на улицата...“ (Glasser & Bridgman 1999: 58) – така е предаден смисълът на бездомността от млад бездомник от Торонто в интервю с Бриджман.

„Вероятно най-големият принос на антропологията към знанието ни върху бездомността е описанието и разбирането на методите на адапта-ция и оцеляване в живота на улицата и приютите“ (Glasser & Bridgman 1999: 58). Антропологията разглежда улицата метафорично като едно от местата на различните видове адаптация за живот на някои бездомни. За


268


човек, загубил личното пространство на дома и чийто живот е изложен на публичност „мобилността се превръща в начин на живот. Скитникът е на вечно пътешествие и то е по-важно от дестинацията“ (Glasser & Bridgman 1999: 64). Понятието „мобилност“ в качеството му на практическа страте-гия за оцеляване на бездомните се схваща широко, от миграция до промяна на местонахождението. „Очевидно е, че опитът на бездомността не може да бъде разглеждан извън опита на движението“ (Levinson 2004: 391). Мо-билността е въпрос на оцеляване, „служи като адаптивен механизъм на справяне, начин да се избегне стреса“ (Levinson 2004: 393). Позитивна е с това, че представя определена степен на автономност. Сноу и Андерсън отбелязват обаче, че за бездомните от кратко време мобилността само за-дълбочава тяхната дезориентация, докато за адаптиралите се към живот на улицата това е вече начин на живот (Levinson 2004: 393). Мей уточнява различните значения на мобилността, от бездомност като временно със-тояние до ситуация на възприемане от хората на мобилността като изцяло естествена, като невъзможност да имат дом, който да е тяхна изходна точка към света (Levinson 2004: 394).

Домът е център на координатна система за ориентация в света (Шютц 1999: 24). Лишените от дом оцеляват в свои бездомни системи на ориента-ция, в които пространството и времето носят различен смисъл. Забелязва се „контраст между линейното време, при което хората правят дългосроч-ни планове и кръговото, циклично време, свързано с целите на оцелява-нето“ (Glasser & Bridgman 1999: 84). Бездомните не разполагат със своето време в модуса му на възможност за създаване на жизнен проект, липсва възможността за гледане на собствения живот в перспектива. Конструкци-ята „за – да“, която осмисля всяко човешко действие като проект, насочен към бъдещето, тук е редуцирана до целите на оцеляването. Променя се системата от ценности на човека, както и възприятието за себе си, като преобладават чувствата на безпомощност и безнадеждност, разрушаването на способността за доверие и смисъл.

В търсене на пътища за избавление от живота на улицата антрополо-зите систематизират доказано успешните в социалната практика програми и стратегии. Как огромното изследване на културите на бездомните е при-ведено в действие, осигуряващо им безопасно жилище?

„Резултатите на някои от най-интересните и ефективни проекти, които са имали положително влияние върху живота на бездомните“ (Glasser & Bridgman 1999: 90) показват, че приютите в САЩ и Канада не са ефек-тивни към извеждане на бездомните към постоянно настаняване; успешни са стратегии, които отчитат значението на социалните мрежи за хората на улицата (Glasser & Bridgman 1999: 92); и стратегии, които инвестират в ръководството и труда на бъдещите обитатели.

Превенцията на бездомността в САЩ и Канада, Гласер и Бриджман виждат в адекватното финансово подпомагане на крайно бедните и пуб-личното настаняване на уязвимото население. Изследването на бездом-ността от антропологията не заема централно място в социалната полити-ка и практика, докато то носи огромен потенциал за справяне с проблема.

269

Инициативите, които могат да бъдат предприети, могат да бъдат значител-но обогатени от систематичната преценка на изследователите, която дава конкретна насока на развитие на бъдещи стратегии. Пред антрополозите стоят открити възможностите за споделяне на трудно придобитото знание от улицата с изследователски екипи и общински организации, които рабо-тят върху превенцията на бездомността. Предизвикателството е „антропо-лозите да станат част от диалог за социална промяна“ (Glasser & Bridgman 1999: 113).

AbstractThis article examines the contribution of social anthropology to the research of homelessness. The knowlegde of life on the streets gained by anthropologists has a great potential in applying into social practice.Key words: homelessness, social anthropology, marginality, survival strategy


Блан, М. (1/1995). От социалното изключване до гражданството: бездомните в Европей-ския съюз. Социологически проблеми, 33-41.

Дандолова, И. (1/1995). Понятието бездомен. Социологически проблеми, 3-17.Дандолова, И., & Николаев, Х. (1/1995). Младите и достъпът им до жилище. Социологи

чески проблеми, 77-85.Дели, М. (1/1995). Правото на дом, правото на бъдеще в Европейския съюз. Социологиче

ски проблеми, 18-32.Христова, С. (1/1995). Без дом в България. Социологически проблеми, 51-57.Шютц, А. (1999). Завръщащият се у дома. От А. Шютц, Чужденецът (стр. 23-35). София:

ЛИК.Glasser, I., & Bridgman, R. (1999). Braving the street. The Anthropology of Homelessness. New

York – Oxford: Berghahn Books.Levinson, D. (2004). Encyclopedia of Homelessness. Thousand Oaks – London: Berkshire

Publishing Group.

Мирослава Блаха е докторант в секция „Антропологически изследвания“ на ИИОЗ-БАН. Има изследователски интереси в областта на философската антро-пология, психоанализата и история на философията, и три публикации в научни издания.

Miroslava Blaha is a PhD student at Anthropological Studies Department of The Institute for the Study of Societies and Knowledge at BAS. Her research interests are in the fields of philosophical anthropology, psychoanalyses and history of philosophy, and she has three scientific publications.


271

ДЕМОГРАФСКИ И ПСИХОСОЦИАЛНИ ДЕТЕРМИНАНТИ НА РЕШЕНИЯТА ЗА РАЖДАНЕ НА ПЪРВО И ВТОРО ДЕТЕ

СРЕД ЖЕНИТЕ В БЪЛГАРИЯ

Елица Димитрова1

Целта на изследването е да представи влиянието на различни психологически и социалнодемографско фактори върху решенията на жените в България за раждане на първо и второ дете. Анализът е базиран на данни от изследването „Взаимоотношения между половете и поколенията“ (2004 г.). Въз основа на два логистични регресионни модела е тествано влиянието на възрастта, образованието, етническата принадлежност, партньорския статус, икономическата активност на жената и нейния партньор, образованието и етническата принадлежност на партньора, типа на населено място, в което жената живее и удовлетвореността £ от качеството на отношенията с настоящия партньор. Резултатите показват, че възрастта, образованието и икономическият статус на двамата партньори имат определящо влияние върху преходите към майчинство и второ раждане, а за последния също така и удовлетвореността от взаимоотношенията в семейството.

Ключови думи: раждаемост, намерения за раждане на дете, първо ражда-не, второ раждане

След 1990 г. в България настъпват съществени изменения в демограф-ските тенденции. Тези изменения са свързани най-вече с промяна в повъз-растовия модел на раждаемостта, и по-точно с отлагане на прехода към първо и второ раждане, постепенно налагане на еднодетния модел като нов репродуктивен стандарт и релативизиране на връзката между сключването

1 Гл. ас. д-р Елица Димитрова – Институт за изследване на населението и човека – БАН



272


на брак и раждането на дете. (Белчева, 2003, Сугарева и Лилова, 2011, Ди-митрова, 2011)

От психологическата литература е добре известно, че между ценнос-ти и поведение съществуват множество опосредяващи елементи, които влияят върху не/осъществяването на определени действия, свързани с ре-продуктивните планове на индивидите. Намеренията за раждане на дете (fertility intentions) са елемент от тази връзка, който изразява степента на готовност и планирането на определени действия с цел реализацията на даден фертилен преход в жизнения път на индивида. (Ajzen 2002; Ajzen 2005; Коцева и Димитрова 2009) Настоящият анализ ще има за цел да изясни преходите към първо и второ раждане от гледна точка на проце-са на взимане на решение (fertility-decision making) и неговите демограф-ски и психосоциални детерминати.

Данни, методи и променливи

За тази цел ще използваме данни от първата вълна на изследването „Взаимоотношения между половете и поколенията“ (2004 г.). С помощта на два бинарни логистични регресионни модела ще изследваме факторна-та обусловеност на решенията на българските жени за раждане на първо и второ дете в близка или по-далечна времева перспектива.

За да изследваме факторите, които влияят върху намерението за раж-дане на първо дете или отказа от прехода към родителство, ще ограничим анализа до под-групата на жените, които са били на възраст от 18 до 45 на-вършени години към момента на наблюдение и които все още нямат деца2. От анализа са изключени респондентките, които са бременни или към мо-мента на интервюто са заявили, че страдат от безплодие.

За изследване на факторите, които влияят върху намеренията за раж-дане на второ дете, извадката на изследването е ограничена до групата на жените, които имат първо дете, които са на възраст между 18 и 45 години, не са бременни и не са стерилни.

В изследването „Взаимоотношения между половете и поколенията“, намеренията за раждане на дете са регистрирани чрез два въпроса. Пър-вият се отнася до плановете на една жена да стане майка в близките три години, предшестващи момента на наблюдение (2004 г.) и е формулиран по следния начин:

„Възнамерявате ли да имате дете/още деца през следващите три годи-ни?“ Отговорите са: „определено не“, „вероятно не“, „вероятно да“, „опре-делено да“.

В случай, че респондентката е дала отрицателен отговор на горния въ-прос и е заявила, че не планира осиновяване на дете в близко бъдеще, е зададен въпрос за репродуктивните £ намерения в по-далечна перспекти-

2 Долната граница е определена от начина на конструиране на извадката на изслед-ването. То включва мъже и жени на възраст от 18 до 79 навършени години.

273

ва. Намеренията за раждане на дете в по-далечно бъдеще са регистрирани чрез въпроса:

„Възнамерявате ли изобщо в бъдеще да имате деца (още деца)?“ Отго-ворите на този въпрос са: „определено не“, „вероятно не“, „вероятно да“, „определено да“.

Намерения за раждане на първо дете vs. избор на бездетния модел

Ако обединим лицата, които са дали отрицателен отговор („опреде-лено не“ или „вероятно не“ ) и на двата въпроса за намеренията за раж-дане на дете в близка или по-далечна времева перспектива, ще получим категорията на жените, които възнамеряват, т.е. съзнателно избират или поради други обстоятелства, напр. липсата на партньор, напреднала възраст и пр., заявяват, че ще останат бездетни или само с едно дете. (таб. 1)

Таблица 1. Жени, който планират или не да имат първо или второ дете

Планират да имат първо дете Планират да имат второ дете

Брой ПроцентКумул.

процент Брой ПроцентКумул.

процентДа 1077 90.43 90.43 486 39.77 39.77Не 114 9.57 100 736 60.23 100Общо 1191 100 1222 100

Източник: ,,Взаимоотношения между поколенията и половете“ (2004 г.), собствени из-числения.

Те са 9.6% от всички изследвани лица. (таб.1) От таб. 1 става ясно също така и че лицата, които не планират да имат второ дете, са 60.2% от респондентите в селектираната група.

Следващата стъпка на анализа се състои в конструирането на регре-сионен модел, в който е тествано влиянието на индивидуалните характе-ристики на жената и нейния партньор върху намеренията и плановете £ за раждане на или отказ от появата на първо или второ дете в семейството.

Резултатите показват, че коефициентът на възрастта, повдигната на квадрат е статистически значим при ниво 0.1%. (таб. 1, Модел 1) Това озна-чава, че той трябва да остане в модела, тъй като е налице нелинеен ефект на възрастта на респондентката върху намеренията £ да остане без-детна или да осъществи прехода към родителство. Положителният знак на коефициента на възрастта, повдигната на квадрат, заедно с положител-ната стойност на линейния ефект показват, че намеренията за окончателно бездетство значително нарастват в по-късните репродуктивни възрасти. С други думи, жените, които прекалено дълго отлагат раждането на първо дете, след определена възраст адаптират фертилните си планове и намере-ния към избора на бездетния модел.

Демографски и психосоциални детерминанти на. . .

18

274


Таблица 2. Логистични регресионни модели на намеренията за раждане на първо и второ дете сред жените в България

Модел 1: Съзнателно бездетство vs раждане на

първо дете

Модел 2: Еднодетен модел vs раждане на

второ дете

Лог

арит

ъм

на ш

анса

exp(

B)

Знач

имос

т

Лог

арит

ъм

на ш

анса

exp(

B)

Знач

имос

т

Възраст 0.13 1.14 *** 0.20 1.23 ***Възраст^2 0.01 1.01 ** 0.00 1.00 *Образование на жената Висше -0.80 0.45 ** -0.73 0.48 **Средно -0.59 0.55 ** -0.25 0.78По-ниско от средното образование/учи 1 1 Етническа принадлежност на жената Българка 0.09 1.09 -0.47 0.63Друга 1 1 Партньорски статус В съюз (брак/кохабитация) -1.10 0.33 -0.37 0.69Без партньор 1 1 Икономически статус на жената Работи -0.61 0.54 ** 0.31 1.37 *Безработна/ икономически неактивна 1 1 Икономически статус на партньора Работи -0.70 0.49 * -0.36 0.70 *Безработен/ икономически неактивен 1 1 Тип на населеното място, в което Р. живее Град -0.37 0.69 0.20 1.22Село 1 1 Етническа принадлежност на партньора Българин 0.49 1.63 0.37 1.45Друго 1 1 Образование на партньора Висше 0.42 1.52 -0.88 0.41 *Средно 0.54 1.72 -0.45 0.64По-ниско от средното образование 1 1

275

Тип на жилището Собствено -0.08 0.92 -0.02 0.98Друго 1 1 Удовлетвореност от жилището Удовлетворена 0.46 1.58 * 0.15 1.17Неудовлетворена 1 1 Удовлетвореност от отношенията с партньора Удовлетворена 0.49 1.63 1.56 4.76 **Неудовлетворена 1 1 Удовлетвореност от разделението на домакинския труд Удовлетворена -1.16 0.31 * -0.20 0.82Неудовлетворена 1 1 Удовлетвореност от начина на споделяне на грижите за децата с партньораУдовлетворена 0.53 1.71 *Неудовлетворена 1 Здравен статус Лошо -1.24 0.29 *** -0.26 0.77Добро 1 1Константа 0.02 1.02 -0.20 0.82

Източник: ,,Взаимоотношения между поколенията и половете“ (2004 г.), собствени из-числения.Бележки:

1) *** p≤0.01; ** 0.01<p≤0.05; * 0.05<p≤0.102) Модел 1: Съзнателно бездетство vs. раждане на първо дете. Жени на възраст 18-45 г.,

нестерилни, не са бременни, без деца.3) Модел 2: Намерения за раждане на второ дете vs. еднодетен модел. Жени на възраст

18-45 г., нестерилни, не са бременни, с едно дете.

Респондентките със средно или висше образование е по-вероятно да планират раждането на дете в близка или по-далечна перспектива в срав-нение с тези с образование по-ниско от средното (референтна група). Този резултат означава, че сред посочената категория жени, въпреки че адапти-ра в низходяща посока фактическата си раждаемост, съзнателното бездет-ство не е желан и планиран модел на поведение.

Икономическата активност също упражнява силен ефект върху реше-нието за раждане на първо дете сред жените в България. В сравнение с лицата, които са безработни или икономически неактивни (болни, с увреж-дания, пенсионирани по болест и пр.), тези, които имат постоянна работа, е по-малко вероятно да изберат бездетния модел.

От индивидуалните характеристики на партньора, икономическият статус има най-силно влияние. По-точно, вероятността за избор на съзна-


276


телното бездетство е значително по-малка сред жените, чиито партньори работят, спрямо тези, чиито партньори са безработни или икономически неактивни.

Моделът показва, че типът на жилището – собствено или под наем, в което жените живеят не влияе върху плановете и намеренията им за раж-дане на дете. Психологическата удовлетвореност от жилищните условия обаче има значение. Жените, които са недоволни от жилищните условия, в които живеят, е по-вероятно да посочат бездетния модел като завършек на своя репродуктивен път.

Качеството на партньорските отношения е от същество значение при планирането на раждането на първо дете. Жените, които са удовлетворе-ни от разделението на домакинския труд между партньорите, е по-мал-ко вероятно да решат да останат бездетни.

Анализът показва още, че здравният статус е една от най-важните детерминанти за прехода към родителство. Лицата, които определят здра-вословното си състояние като лошо, е по-вероятно да посочат бездетсвото като завършек на репродуктивния си път. Влиянието на здравния статус показва, че „биологичните съображения“ в значителна степен допринасят за избора на бездетния модел в България, а не толкова засилените пред-почитания към т.нар. „свободен от деца“ жизнен стил. Този резултат по-твърждава, че и понастоящем преходът към родителство остава силно же-лан и почти универсален сред българските жени.

Намерения за раждане на раждане на второ дете vs. отказ от вто-ро майчинство

Резултатите от модела за намеренията за второ раждане разкриват следните зависимости. (таб. 1, Модел 2) Коефициентът на нелинейния ефект на възрастта е положителен и статистически значим, т.е. той по-добре отразява връзката между възрастта и намеренията за раждане на второ дете. При отчитане на положителния знак на коефициента за ли-нейна връзка става ясно, че намеренията за второ раждане силно намаляват в по-късните възрасти на фертилния живот на жената.

Високообразованите респондентки е по-малко вероятно да изберат ед-нодетния модел в сравнение с нискообразованите им сънароднички. Този резултат отново показва, че сред образованите жени в България е налице силно изразен процес на отлагане на второто раждане, но не и цялостен отказ от двудетния модел.

Икономическият статус на жената отново се очертава като една от главните детерминанти на намеренията за отказ или раждане на второ дете. Лицата, които работят е по-вероятно за изберат еднодетния модел в сравнение с двудетния. Този резултат внушава наличието на трудности при съчетаването на майчински и професионални задължения сред жените у нас и изисква специално внимание.

Наличието на партньор, който има постоянна работа обаче, редуцира вероятността една жена да предпочете еднодетния модел, макар че ефектът

277

на икономическия статус на партньора не достига границата на статисти-ческата значимост.

За сметка на това, образованието на партньора има силен ефект върху решението и намеренията на жените за второ раждане. Респондентките, чиито партньори са високообразовани, е по-малко вероятно да предпочетат еднодетния пред двудетния модел. Тъй като образование и доход са силно корелирани, този резултат отново потвърждава, че икономическият статус и на двамата партньори, т.е. финансовата стабилност на семейството е от първостепенно значение за реализацията на фертилните намерения на же-ните в България за раждане и отглеждане на второ дете.

Моделът разкрива и друга интересна зависимост, според която рес-пондентките, които не са удовлетворени от отношенията с настоящия си партньор, е по-вероятно да се откажат от раждането на второ дете. Влошените семейни отношения имат негативен ефект върху осъществява-нето на този жизнен преход. Това означава, че качеството на партньорските отношения е важна детерминанта на репродуктивните планове и намере-ния на жените в България.


Резултатите от анализа показват, че възрастта е един от най-важни-те предиктори на плановете и намеренията на жените в България да имат (още едно) дете. С напредването на възрастта репродуктивните на-мерения отслабват. Причината за това може да се търси в биологичния и социалния ефект на тази променлива. От една страна, намалява биологич-ната възможност на жените за зачеване и раждане на дете. От друга страна, под натиска на съществуващите норми, свързани с „възрастовия“ стандарт за раждаемостта у нас, който фаворизира ранния преход към родителство, респондентките в „напреднала“ репродуктивна възраст коригират плано-вете и намеренията си по посока на отказ от раждане на първо или второ дете.

От социалните характеристики, чието влияние моделирахме, обра-зованието и икономическите характеристики на двамата партньори имат най-силно влияние върху намеренията за раждане на (още едно) дете. Ефектът на образованието показва, че високообразованите жени в България имат „по-амбициозни“ репродуктивни планове. Сравненията с анализите на поведенческите различия в прехода към първо и второ раж-дане разкриват обаче, че тази категория жени желаят и планират по-го-лям брой деца, отколкото реално реализират. Това разминаване може да се обясни с по-голямата им склонност да отложат или да се откажат от раждането на (още едно) дете в случай, че не са налице достатъчно добри възможности за отглеждането му.

Поради необходимостта от материална сигурност, двойките с по-добро финансово положение и стабилни позиции на пазара на труда имат по-голям шанс за реализация на репродуктивните си планове по от-ношение на първото раждане.


278


Докато наличието на постоянна работа от страна на партньора има положителен ефект върху намеренията за раждане на второ дете, то ра-ботещите майки в България в условията на икономическа несигурност и символичен характер на държавните помощи за раждане и отглеждане на дете, са по-склонни да предпочетат еднодетния модел.

Причините са отказа от второ раждане сред работещите жени в Бъл-гария може да се търси в следните посоки: трудности при балансирането между семейни и професионални задължения, поради по-патриархалния характер на разделението на ролите между партньорите в семейната сфе-ра; нарастващата несигурност и конкуренция на пазара на труда; по-силни ориентации към кариера и професионално израстване сред жените в Бъл-гария; проблемите със социалната инфраструктура и по-точно с детските градини, липсата на политика за гъвкаво работно време за работещите май-ки в България. Всичко това показва, че необходимост от по-диференцира-на социална политика, която да посрещне техните нужди и да осигури възможността за появата на така желаното „второ дете“ в семейството.

Друг интересен аспект, който анализът разкрива, е свързан с влияние-то на отношенията с партньора върху решението на жените за ражда-не на (още едно) дете. Високата удовлетвореност от качеството на парт-ньорските отношения е предпоставка за появата на още едно дете в семей-ството. В една по-традиционна фамилистична среда, раждането на дете в подобен случай би могло да има смисъла на събитие, което стабилизира семейния съюз и заздравява връзката между партньорите. Очевидно е оба-че, че българките са по-автономни в подобна ситуация и се стремят към по-егалитарни отношения в частната сфера.

AbstractThe study aims to reveal the influence of the different psychosocial and demographic determinants on Bulgarian women’s intentions to have first or second child. The analysis is based on data from the first wave of Gender and Generation Survey (2004). In two binary regression models we test the impact of age, education, ethnicity, economic activity of the woman and their partners as well as partnership status, place of residence and respondents’ satisfaction with the relations with their partners. The results show that age, education and economic status of the partners are the most important factors for the decision to have first or second child. The satisfaction with the relations in the couple is also important factor that can stimulate or discourage women from taking the decision to have a second child. Key words: fertility, reproductive intentions, first birth, second birth


Белчева, М. (2003). Състояние, тенденции и проблеми на раждаемостта в Република България. София:НСИ.

279

Димитрова, Е. ( 2011). Промени в раждаемостта в България – поведенчески и ценностни измерения. София: Акад. Изд. „Проф. д-р Марин Дринов“.

Коцева, Т.., Димитрова, Е. (2009). “Репродуктивни намерения в близка и далечна перспек-тива“. Население, кн. 1-2, стр. 67-89.

Сугарева, М., Лилова, К. (2011). Демографско възпроизводство в европейските страни след Втората световна война. София, Акад. Изд. „Проф. Марин Дринов“.

Ajzen, I. (2002). Perceived behavioral control, self-efficacy, locus of control, and the theory of planned behavior. Journal of Applied Social Psychology, 32, 665-683.

Ajzen, I. (2005). Attitudes, personality, and behavior (2nd. Edition). Milton-Keynes, England: Open University Press: McGraw-Hill.

Гл. ас. д-р Елица Димитрова е социолог по образование. В момента работи в Институт за изследване на населението и човека към БАН. Научните £ интере-си са съсредоточени в областта на раждаемостта, семейството и методология на социалните науки. Автор е на монографията: „Промени в раждаемостта в Бъл-гария – поведенчески и ценностни измерения“ (2011). Понастоящем е член на изследователски екип, работещ в областта на изследванията на раждаемостта и семейството.

D-r Elitsa Dimutrova is an assistant professor in Sociology in Institute for Population and Human studies, Bulgarian Academy of Sciences. Her research interests are focused on fertility and family studies as well as methodology of social sciences. She is an author of the monograph “Changing Fertility in Bulgaria: Behavioral and Value Aspects” (2011). Recently, she is a member of a team working on projects in the field of fertility and family studies.


281


СОЦИАЛНО-ПСИХОЛОГИЧНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ИЗВЪРШИТЕЛИТЕ НА ГРАБЕЖИ С УБИЙСТВО

НАД ВЪЗРАСТНИ ХОРА

Любка Христова1

В последните години се забелязва увеличаване на насилствените престъпления спрямо възрастни хора. Едни от найтрудни за разбиране са грабежите, завършващи с убийство, при които е проявена особена жестокост към жертвата. Важна роля по пътя на криминалното разследване на този род престъпления има изучаването на самото деяние, жертвата и извършителя. Посредством анализ на реални случаи от практиката, ще се изследват индивидуалните и ситуативни фактори, обуславящи динамиката на престъпната мотивация и поспециално на причините за ескалация на агресията в престъпния акт. Наред с това, ще се очертаят основни социалнопсихологични характеристики на извършителите на този вид престъпления.

Ключови думи: насилствени престъпления, възрастни хора, грабежи, аг-ресия

Анализът на случаите от практиката сочи, че извършителите на гра-бежи на възрастни хора, приключващи с убийство са млади хора, които нямат голям престъпен опит. Те стигат до крайности, тъй като изпадат в ситуация, в която не могат да контролират събитията и жертвата, действат импулсивно в състояние на високи нива на стрес и паника. Не са малко случаите, в които нападателите нанасят многобройни удари върху свои-те жертви, стига се до извършване на убийство по особено жесток начин. Нещо повече, агресивните действия надхвърлят необходимостта жертва-та да бъде убита, а в редица случи ударите и нараняванията са нанесени постмортално. Това са случаи на патологична проява на агресия, в които

1 Н.с. ІІ ст. Любка Христова – Институт по психология – МВР, Сектор ,,Криминална психология“


282


поради липсата на криминален опит, извършителят изпада в състояние на неадекватност и стига до крайности. Трябва да се отбележи, че зад тези поведенчески прояви стоят моделите, които се утвърждават в обществото като цяло. Липсата на ценности, бедния социален репертоар, отсъствието на интернализирани норми и правила, както и чувството за безнаказаност сред младите хора са основните причини, които формират антисоциални и агресивни нагласи. Невъзможността за пълноценна социализация от една страна, и стремежът към себеутвърждаване и идентификация от друга, ре-зултатират в избор на дейности, на практика криминализиращи личността. Голям процент на извършителите на грабежи на възрастни хора, завършва-щи с убийство са от ромски произход. Това се обяснява именно с липсата на достатъчно култура и ниво на образование сред повечето ромски общ-ности, в които растат и се възпитават техните деца. Според Уиникот, когато едно дете е депривирано от съществените характеристики на нормалната семейна среда, то започва в една или друга степен да проявява „комплекс на лишеното“. Поради своята неприспособимост, такова дете започва да формира и проявява антисоциални тенденции в поведението, поради което може да се стигне до неговото институционализиране в специални домове за малолетни правонарушители. Всъщност несъзнавано, младият човек се стреми да накара някой да се погрижи за него – някой да му обърне вни-мание.

Тук основна превантивна задача се явява осигуряването на възмож-ности за обучение на младите хора, което да е предпоставка за тяхната интеграция в обществото и адекватна личностна и професионална реали-зация. По-конкретно е необходима специална грижа за деца с антисоциал-ни тенденции, която да им даде възможност да преработят и сублимират агресивните и разрушителни импулси и да разгърнат индивидуалните си потенциали в посока на положителна връзка с околните и света.

В МВР се полагат системни усилия за предотвратяване на грабежите и убийствата на възрастни хора, които включват увеличаване на ресурсите за повишаване на разкриваемостта на тези престъпления, увеличаване на контактите с кметовете на населените места и засилване на полицейското присъствие.

През последната година в Институт по Психология – МВР се работи по редица случаи на грабежи над възрастни хора, приключили с убийство. В зависимост от вида на заявката на разследващите органи се изготвяха профили на неизвестни извършители на този род престъпления, провеж-даха се полиграфски изследвания и психологични беседи с оперативно ин-тересни лица. С помощта на информацията, събрана по всеки един от слу-чаите, събрани данни за извършителя, самото престъпление и жертвата, вниманието ще бъде насочено към извличане на характеристики на извър-шителите и жертвите, връзката между нападател и жертва, контекстът на престъплението, начинът на действие на извършителя, стресови фактори и типа на извършените действия.

283

Извършители

Извършителите на грабежи над възрастни хора, приключили с убий-ство са значително по-млади от жертвите. В по-голямата част от случаите, това са млади мъже, чиято възраст по време на извършване на престъпле-нията е дори под 20 години. Това се потвърждава и от по-мащабно изслед-ване на грабежите в периода 1998-2003 г. (К.Китанов, 2005), което показва, че извършителите на грабежи са мъже (95.8%/; преобладава делът на не-осъждани лица, като най-честият преход към грабеж започва с кражба. В настоящото проучване, над 80% от тях са необвързани и нямат деца. Те са с ниска степен на образование и обща култура, като около 50% са с основно образование. Събраните данни относно семейната среда сочат, че всички извършители са израснали в нестабилни семейства, които се характеризи-рат с конфликти, неразбирателства, тормоз и малтретиране както между партньорите, така и към децата. В такава среда не се стимулира положи-телното отношение към близките и света, формират се нагласи за инстру-ментално и като цяло негативно отношение към другите. Това означава, че децата възприемат околните единствено като източници за задоволява-не на индивидуалните нужди, без да се интересуват от преживяванията и потребностите дори на своите близки. Прави впечатление, че повечето от извършителите са от ромски произход. Този факт може да бъде обяснен със специфичната културална среда, в която се намират подрастващите от тази социална група – бедност и недоимък, криминални прояви на родителите и връстниците, липса на възпитание, образование и на адекватни модели за подражание.

Тези закономерности са в потвърждение на правените до момента изследвания на извършители на насилствени престъпления, чиито данни показват, че съществен фактор във формирането на личността на извър-шителите са отношенията в семейството и въздействията, на които са под-ложени в детството. Когато се коментира обусловеността на престъпното поведение от семейната среда, трябва да се посочи, че в никакъв случай не може да се твърди, че проблемното детство в семейството с нарушени взаимоотношения и структура формира криминални нагласи, но от дру-га страна, такава тенденция се констатира при почти всички насилници. (Н.Стойчев, 2005)

Емпиричните психологични изследвания върху затворническата попу-лация показват, че при извършителите на убийства е налице генерилизра-на агресивна диспозиция, която е повлияна от обременения със страхове слаб „Аз“. Това е свързано с преживяването на ситуации на явна и скрита хиперпротекция или емоционално отхвърляне, съчетано с физическо мал-третиране. (Маджаров, 2006) Така развитието на детето в среда на неясни, амбивалентни, застрашаващи физическото оцеляване отношения, фор-мира тенденция на невротично развитие, което лесно може да премине в асоциално поведение в късните етапи на съзряването. Тези деца преживя-ват хронично отчаяние и заплахи, неразбиране и пренебрежение, ограни-чаване на личната свобода и правото на избор, фрустрирани са от неудо-

Социално-психологични характеристики на. . .

284


влетворяването на базисни екзистенциални потребности, поради което се формират като неуверени и непълноценни личности. Семейната среда при такива деца се характеризира с авторитарен стил на възпитание, нарушени семейни отношения, противоречиви изисквания и непоследователност в подкрепата или санкциите, свръх опека от страна на майката и отсъствие на ясен ролеви модел на поведението на бащата. (Величков, 2001).

Става ясно, че съществува пряка връзка между антисоциалната тен-денция и депривацията в развитието. Лишаването на детето от такива ба-зисни потребности като емоционална близост в семейството, позитивни връзки и примери, е причина за продължително травматично преживяване, което генерира негативни и малоценностни комплекси. Проявата на първи-те антисоциални тенденции можем да разпознаем в симптомите на депри-вираността при детето – ненаситност, алчност, разрушителност, стремеж за налагане на личните нужди, независимо от ситуацията.

Стойчев (2005) посочва, че когато се разглежда индивидуалното раз-витие на личността на извършителите на убийство, се открояват два факто-ра – доминиране на фантазния живот и история на персоналните нещастия и несполуки (малтретиране, обиди, лошо отношение).

Фантазиите по своето съдържание, са предимно агресивни или са-дистични и обикновено са свързани със собствения опит на жертви. Чрез своите фантазии те правят опит за психологична защита от жестокото ежедневие, в което търпят насилие, неуспехи и подигравки, като създа-ват измислен свят с измислени персонажи, в които се чувстват значими и властни и преработват травмата като конструират ментални модели на агресия и отмъщение към въображаеми герои. Всъщност преносът, който често правят извършителите на убийства, от реалния виновник за техните страдания и неблагополучия към виктимизирания субект, е психологичен механизъм на отреагиране на травмата от детството. Може да се каже, че нарушената социализация и непреработени травматични преживява-ния в ранните етапи на формирането на личността имат значима роля за проблемите, които извършителите на убийства срещата при социалната си адаптация в по-зряла възраст. Заедно с това те се формират или по сте-чение на обстоятелствата попадат много често в средата на маргинални и асоциални групи, в които бързо и безкритично усвояват модели на прес-тъпно поведение.

Жертви

За целта на настоящтото изследване са избрани за анализ случаи, при които жертвите са възрастни хора над 59 години. В над 70% от случаите, жертвите са от женски пол. Всички жертви са от български произход; поч-ти всички (в 90% от случаите), са самотно живеещи, чиито партньор (ако е имало такъв) е починал; живеят изолирано, с малък брой социални кон-такти, голяма част от тях не подържат връзки дори с близките си. В 60% от случаите, това са възрастни хора над 70 години, които имат затруднения в придвижването, трудно се обслужват и имат степен на инвалидност.

285

Възрастните хора, предвид начина им на живот (нямат връзки с крими-нално проявени лица, не се занимават с рискови дейности), могат да бъдат определени като ниско рискови жертви. Същевременно те са изключително уязвими, особено в малките населени места, където хората живеят в къщи, отдалечени едни от други и липсват средства за комуникации. Възрастни-те хора са физически и психически слаби, съответно съпртивителните им възможности са ниски. Въпреки това трябва да се обърне внимание, че нанесените травми спрямо тях са значителни и надхвърлят многократно необходимото, за да бъдат сломени жертвите.

Утвърдено е схващането, че съществува вързка между престъпността, криминологичния субект и криминологичната роля на жертвата на престъ-пление. При голяма част от престъпленията жертвата има важна роля за протичането на самия престъпен акт, тъй като с действията или бездейст-вието си оказва влияние върху поведенческите реакции на извършителя. Криминолозите сочат, че жертвата трябва да се разглежда като фактор, влияещ върху престъплението.

Нападение

Място. Във всички случаи жертвите са нападнати в собствените им домове, като в 80 % от тях – това е къщата, където живеят постоянно, а в 20% – това е вила, в която жертвата често пребивава. В 90% от случаите, нападението е извършено в тъмната част от денонощието. Прави впечатле-ние, че този род престъпления са характерни за по-малките населени места и основно за селата.

Отношения. По-голямата част от жертвите биха разпознали човека, който ги е нападнал, тъй като живеят в едно и също населено място. Из-вършителите са наясно, че жертвата е самотноживееща и уязвима, което намалява степента на поетия риск при нападението.

Употребено насилие. Най-важната характеристика на нападенията е нивото на употребено насилие спрямо жертвите. По-голямата част от нападателите са увредили сериозно жертвите. Видно е, че при тези прес-тъпления е била употребена много по-голяма сила и ярост, отколкото биха били налице, ако целта е била само да се установи контрол и надмощие над жертвата. Ясно е, че първоначалният мотив е бил користен – вземане на вещи и ценности, които са били притежание на жертвата. Впоследствие обаче употребената прекомерна физическа агресия, нанасянето на много-бройни удари в областта на горната част на тялото и главата, може да се интерпретира изцяло като неорганизирани действия от страна на извърши-теля. По този начин, той би могъл да остави много улики, които да доведат до разобличаването му (може да се изцапа с кръвта на жертвата или да останат негови следи по жертвата). Тези обстоятелства са показателни от гледна точка на това, че извършителите са изпаднали в състояние на загу-ба на контрол, още повече че в общия случай това са млади и физически здрави мъже, които принципно лесно биха могли да овладеят съпротивата на жертвата.


286


Начин на действие. Нападението над жертвата не е планирано и най-често жертвите са били атакувани с множество удари, които са концентри-рани в областта на главата и горната част на тялото. От една страна, извър-шителят няма изградени умения за решаване на конфликта по социално приемлив начин, а от друга, притежава опит или фантазия за решаване на конфликти чрез различни модели на агресия и насилие.

Голяма част от извършителите споделят, че са употребили алкохол преди извършване на престъплението. Извършители, които са направили самопризнания за този род престъпления, в общия случай споделят, че са изпаднали в състояние, в което не са могли да контролират агресивните си импулси: „удрях, докато разбрах, че е спряла да мърда“

Намерение. За цел на нападенията, извършителите посочват желание-то да ограбят жертвата. Интересен е фактът, че в повечето случаи първона-чалното намерение на извършителят е свързано с това да окраде жертвата, т.е. да се промъкне в къщата й, докато тя спи или да влезе в дома й, докато я няма. В тези случаи, извършителят познава жертвата, живее в близост – съседна махала, улица, дори в съседна къща. Той не очаква жертвата да го забележи и изпада в паника, когато се почувства „хванат“ и разобличен. В това състояние се стреми да си осигури контрол над ситуацията и убийство-то се явява като акт на елиминиране на евентуален свидетел на престъпле-нието. Ето защо, във всички случаи, оръжието на престъплението е нещо, което е взетото от мястото на извършване на пестъплението, дори често това е вещ, собственост на жертвата – напр., крак от стол, парцал, забрадка. В малък процент от случаите може да се каже, че извършителите планирано измъчват своите жертви, с цел те да им кажат къде крият ценностите си. Не се установяват сексуални действия спрямо жертвата или ако има такива, те са били израз на агресия и установяване на контрол над ситуацията.

От направения до момента анализ става ясно, че възрастта е фактор, определящ възрастните хора като уязвими. Още повече, когато са жертва на нападения с користни мотиви, те стават обект на изключително агресивни и брутални действия от страна на техните нападатели. Тази закономерност, макар на пръв поглед да няма логично обяснение, има своето психодина-мично тълкование. От психоаналитична гледна точка, възрастните хора символизират авторитетна фигура, която нападателят иска да контролира. Често жертвите биват възприети от техните нападатели като проекция на първични образи, на която искат да отмъстят или която искат да накажат. В такива случаи, проявените агресивни действия се превръщат в средство, чрез което могат да бъдат изразени натрупания гняв, ярост и разочарова-ние, средство, чрез което нападателят може да контролира унижи, нарани жертвата. Това е акт на агресивно себеутвърждаване, целящо компенсация на чувството за непълноценност, което изпитва насилникът.

Всичко това потвърждава сложността на представения проблем и ос-новава необходимостта от по нататъшни изследвания и дискусии. Още по-вече, че по-задълбоченият психологичен и поведенчески анализ на грабе-жите на възрастни хора има своето практическо приложение при работа с този род престъпления.

287

AbstractThere is an increase in the number of violent crimes against elderly people in recent years. It is difficult to comprehend why the majority of the cases are robberies that end up with murder, characterized by outstanding cruelty exercised towards the victims. An important component in the investigation of this kind of crime is the careful examination of the perpetrator, the victim and the act itself. Through analysis of real case studies, a study will be conducted, considering the individual and situational factors determining the dynamics of the criminal motivation and the reasons for the escalation of aggression in the criminal act in particular. In addition, an outline will be made, demonstrating the basic socio-psychological characteristics of perpetrators of such crimes.Кey words: violent crime, elderly people, robbery, aggression


Антисоциалното повдение – теория и практика. Сборник. (2008), Издател Център за пси-хосоциална подкрепа

Китанов, К.(2005). Грабежите, МВР, НИКК, С.Маджаров, Е. (2006). Психологическо портретиране на правонарушителите, Издателство

Сиела. С.Стойчев, Н. (2005). Психологично профилиране на извършители на убийство, Парадигма,

С.Стойчев, Н. (2009). Приложение на психологичното профилиране в криминалното раз-

следване, Годишник Институт по психология-МВР. С.

Любка Христова е н.с. ІІ ст. в Института по психология – МВР, Сектор ,,Криминална психология“

Liubka Hristova is a research fellow at the Institute of Psychology – Ministry of Internal Affairs, section “Forensic Psychology”.


289

ПРЕНОСЪТ НА ЕМОЦИИ ПРИ СПЕЦИАЛНИТЕ СЪБИТИЯ

Оля Иванова-Мокуние1

Специалните събития са уникален вид комуникационна технология, целенасочено планирана и организирана. Нейната същност се състои в събиране на хора в определено време, място и с определена цел. При събитийния комуникационен модел от съществено значение са фактори като предварителните установки за събитието на реципиентите и комуникатора, очакванията от комуникацията, полето на общ интерес и полето на реална комуникация. В полето на реална комуникация протичат голям брой комуникационни процеси на различни нива между комуникатор и реципиенти, между реципиентите, между реципиенти и комуникатор.Един от важните фактори за нормалното протичане на събитието и неговия успех е протичащото взаимодействие между реципиен тите(представителите на публиката на събитието). То оформя синергитичния облик на събитието(комуникативна синергия). Взаимодействието е многостепенно, но един от найизползваните му аспекти е преносът на емоции между членовете на публиката. Чрез преноса на емоции, познат в психологията и като индукцията на емоции или още като „емоционална зараза“, което се среща единствено при специалните събития, организаторите им полесно и побързо успяват да постигнат стратегическите си цели.

Ключови думи: специални събития, комуникационна технология, рецепи-ент, комуникатор, поле на реална комуикация

Към днешна дата, специалните събития са една от най-ефективните комуникационни технологии, които не само превръщат публиките си във верни почитатели на определена марка, услуги, продукт или кауза, но и

1 Оля Иванова-Мокуние – докторант във ФЖМКАдрес за контакти: [email protected]


19

290


подготвени креативно и професионално могат със сравнително малко средства да изкарат от кризисни състояния малкия и среден бизнес, увели-чавайки доверието на клиентите и респективно печалбата. Това е възмож-но благодарение на специфичните характеристики на събитията, които ги отличават и им дават значителни предимства пред останалите комуника-ционни техники.

Специалното събитие носи характерните особености както на масова-та, така и на междуличностната комуникация.

Именно междуличностната комуникация и умението на комуникатора да и влияе, превръщат събитието в едно специално изживяване. Това става възможно благодарение на преноса на емоции в публиката на събитието, който е от съществено значение за неговия успех. Съществуват определени похвати, с които си служи комуникаторът за увеличаване на емоционал-ното „заразяване“ на публиката, което да доведе до постигане на неговите комуникационни цели.

Събитиен комуникационен модел

Събитияният комуникационен модел носи характеристиките на масо-вата и междуличностната комуникация.

Масовата комуникация се изразява с комуникацията, осъществявана от преките канали между комуникатора, организатор на събитието и пуб-ликата, която се възприема като множество от индивиди.

Междуличностната комуникация се проявява тогава, когато посла-нието на комуникатора достигне до реципиентите по различните канали- обект на събитието, място на събитието, повод, отношение на комуника-тора към обекта на събитието, забавно-развлекателна програма, храна и напитки, стил и други.

Комуникаторът

В центъра на събитийния комуникационен модел е комуникаторът (К). Той осъществява комуникация със своите реципиенти под формата на пра-ва връзка.

Именно на комуникатора се пада ролята да задейства личния интерес на реципиентите в публиката на събитието. Този интерес трябва да е общ за всички индивиди от аудиторията, за да се превърне в колективен.

Реципиенти

Всеки един реципиент е равноправен участник в комуникационния процес, затова образно реципиентите са подредени в кръг около комуника-тора, на равни разстояния от него.

Успоредно с комуникацията от комуникатора към реципиентите, се осъществява комуникация между реципиентите. Това е междуличностна-

291

та комуникация, която съществува наравно с масовата комуникация от комуникатора към реципиентите.

Чрез стимулиране на взаимовъздействието на индивидите в аудитори-ята се постига определно ниво на емоциално и рационално въздействие. Емоционалното въздействие е на база на заразавянето с емоции и настро-ения, като се изхожда от способността на отделния индивид да се иденти-фицира по определен признак с друг индивид или група от индивиди. Той е способен да възприеме емоциите, настроенията или идеите на индивиди само в случаите, когато те са в унисон с неговите лични интереси и цели.

Посланието на комуникатора е „влязло“ в сферата на междулично-стното общуване между реципиентите, които пък от своя страна го раз-глеждат, допълват, анализират, преживяват помежду си и го „препращат“ към комуникатора под формата на обратна връзка. Тя се явява индиректна форма на комуникация и нейни проявления са поведението и емоциите на реципиентите.

Преносът на емоции при. . .

Фиг. 1. Събитиен комуникационен модел

K

Общо поле на интерес

реципиенти

Предварителни установки за обекта на събитието

Поле на комуникация

Взаимовъздейст-вие между реципиентите (междуличностна комуникация)

Права връзка

Очаквания от комуника-ционния процес(съби-тието)

Комун

икац

ионн

а си

туац

ия

Обратна връзка

292


Поле на комуникация

Този сложен обмен на информация между комуникатора и реципиен-тите, помежду реципиентите и обратният поток от реципиентите към ко-муникатора се осъществява в полето на комуникация.

В полето на комуникация се осъществява активиране на определени потребности у индивида, които са общи и за другите индивиди и се пред-ставя алтернатива за задоволяването им.

Образно представено това комуникационното поле, изградено в мо-мента на събитието, то е реално, има релни рамки – стартира от момента на началото на събитието и приключва с неговия край.

Поле на общ интерес

Под общ интерес в случая разбираме полето на пресичане на интере-сите на комуникатора и на всички реципиенти, съставляващи публиката на събитието.

То е абстрактно и е пряко свързано с две основни категории, в рамките на които се осъществява комуникационният процес- предварителните ус-тановки за обекта на събитието и очакванията от събитието.

Предварителни установки за обекта на събитието

Абстрактното поле на предварителните установки, в случая се има предвид и на реципиентите и на комуникатора, е формирано преди мо-мента на събитието, а след неговия край то продължава да се оформя и доизгражда. Тук имаме предвид както съзнателните, така и несъзнател-ните установки на реципиенти и комуникатор, получени преди събитието по различни канали и пряко или косвено свързани с обекта и предмета на събитието. Именно те влияят пряко върху протичането и развоя на комуни-кационния процес.

Поле на очакванията от събитието

Полето на очакванията от събитието е свързано пък с предварителния мислен анализ на потребностите, които събитието може да удовлетвори от страна и на реципиенти и на комуникатор.

Комуникационна ситуация

Универсалната рамка на цялостния комуникационнен модел е комуни-кационната ситуация, от която зависят всички описани компоненти на ко-муникацията. Комуникационната ситуация включва всички променливи и постоянни, външни и вътрешни фактори, които влияят(могат да променят) върху цялостния процес на комуникация, като се започне от установките и очакванията, полето на общия интерес и се стигне респективно до полето на реалната комуникация.

293

Комуникационният модел е универсален за всеки тип специално съ-битие.

Нужни са усилия да превърнем публиката в емоционално стадо. Кому-никаторът, като централна фигура в събитийния модел има великия преро-гатив, наречен – Управление на преживяването, т.е. той е в състояние да въздейства върху емоциите, настроенията и преживяванията на публика-та. Това въздействие, разбира се, е целенасочено, използват се определени похвати, част от които са посочени по-надолу.

Управлението на преживяването стартира с изграждането на посла-нията на комуникатора на база на общи ценности за всеки представител от публиката. Тези ценности биват задействани с общи асоциации и мета-фори, за да придобият емоционален заряд, който да бъде разпрострян сред аудиторията на събитието. Професионалният комуникатор се ръководи от основните правила, че събитието трябва да предоставя функционални и емоционални ползи, и че събитийните послания биват запомнени само в контекстта на емоциите, с които се асоциират.

Един от основните фактори за постигане на целите на специалното събитие е „събуждането“ на емоции у реципиентите и осигуряването на възможност тези емоции да бъдат транслирани между отделните членове на публиката. Събуждането на емоции е процес, който протича между ко-муникатора и реципиентите. За да поднесе своето послание комуникаторът в повечето случаи преплита рационални и емоционални механизми.

Чрез използването на символи, знаци, метафори или други типове из-разни средства, комуникаторът събужда определени спомени и асоциации в съзнанието на реципиентите, като по този начин създава определен тип настроение, което влияе върху тяхното моментно поведение.

Процесът на „пренасяне“(транслиране) и обмен на емоциите и настро-енията, познат още като ефект на емоциите е доста по-сложен. Той е вза-имовлиянието между реципиентите на емоционално-поведенческо ниво, което взаимовлияние се осъществява само в полето на комуникация, т.е. в реалното време от началото до края на събитието.

Емоционалната зараза – ново поле за изследване при груповата психологи. Един от първите изследователи на „емоционалната зараза“ като основен психологически процес в групата е Джон Какиопо. Профе-сорът по психология я определя като тенденция автоматично да се ими-тират и синхронизират изражението на лицето, звуци, пози и движения с тези на друг човек като така се достига до определена емоционална близост на хората в дадена група. По-широко и задълбочено определе-ние на явлението съставя Сигъл Барсад, според който емоционалното заразяване е „процес, при който човек или група влияе на емоциите или поведението на друг човек или група със съзнателно или несъзнателно предизвикване на емоции и определени поведенчески нагласи“. Ефек-тите са постигане на взаимна съпричастност и споделяне и въздействие върху личния социален опит. В контекстта на събитийния комуникацио-нен модел, емоционалното заразяване се формира в две направления: „за-разяване“ между комуникатор и реципиенти, при което комуникаторът


294


„предава“ своите чувства и емоции на реципиентите. Те му ги „връщат“ чрез обратната връзка, което води до взаимно сближаване; между реци-пиентите- когато те взаимно се повлияват от „внесените“ от комуникато-ра емоции и настроения.

Чрез множество експерименти на поведението в групата е установе-но, че в природата на човека е приемането и имитирането на емоциите на околните. Според италианския учен Виторио Галесе, отговорни за това са т.нар огледални неврони, намиращи се в мозъчната кора. Тези неврони способстват за намаляването на отговорността, при наблюдаване на други хора, които осъществяват дадена дейност. Това е признак, че хората раз-бират определените емоции, чрез изразяването им от околните. И тъй като невербалните знаци са в основата на заразяването с емоции, от първосте-пенно значение е междуличностният контакт.

Съвременните психолози твърдят, че част факторите, от които зави-си емоционалното заразяване са валентността на емоциите и степента на енергийното поле, което може да ги увеличи и транслира.

Трябва да отбележим, че най-бързо се осъществява индукцията на емоциите с положителен заряд. Затова повечето събития акцентират вър-ху празничната конотация. Неслучайно, голяма чест от събитията се провеждат именно под формата на празници. Празничното послание на комуникатора(организаторът) може да е съпроводено и с други типове пос-лания, в зависимост от общия интерес на комуникатора и реципиентите. То може да бъде отправено от комуникатора към реципиентите чрез повода и мястото на събитието, музиката, храна и напитки, забавно-развлекателната програма и други.

Празничното послание на комуникатора достига до реципиентите по различните канали и тогава стартира фазата на индукция на емоциите меж-ду реципиентите. Така емоционалният заряд на преживяванията бива до-пълнително мултиплициран.

Психолозите обаче правят разлика между постоянно и временно зара-зяване с емоции.

Под временно се схваща „емоционалната зараза“, която възниква за кратък момент от време на база на мимолетни реакции на имитиране на жестовете на другите. Учените установяват, че хората са склонни лесно да подражават на физическите движения, определяйки явлението като „мо-торна мимикрия“.

Трайното заразяване с емоции настъпва, когато е активиран личният интерес на човека и са взети под внимание негови потребности. Трайната зараза на емоционална основа почти винаги протича паралелно с т.нар за-разяване с идеи, или влиянието на когнитивно-съзнателно равнище.

Чрез преноса на емоции, публиката се превръща в реален създател на комуникационния акт, тя вече е престанала да бъде анонимен наблюдател. Човекът вече е вътре в действието, той го проектира и съпреживява, той му оказва влияние чрез емоциите, довели до определено поведение.

Любон забелязва нещо в тълпата. Густав Любон засяга някои от тези социални процеси в книгата си „Психология на тълпите“. Част от на-

295

блюденията му са свързани именно с прехвърлянето на настроения между членовете на една организирана човешка маса.

Според него, състоянието на един човек се предава на друг като ин-фекциозно заболяване(той е първият, който формулира явлението с термин от медицината). Този процес на пренос е неизбежен при всяка психоло-гическа (организирана) тълпа. Именно процесът на „заразата“ спомага за постигането на психологическото единство, тъй ценно за постигане на це-лите на събитието.

В разрез с теориите на Любон за „претопяване“ на личността в психо-логическата маса, стоят твърденията на специалисти, че именно предава-нето и взаимодействието на база емоции, пробужда и засилва индивидуал-ните потребности и цели на индивида. Въздейства върху неговите строго индивидуални асоциации и ги придвижва в определена посока. „Контек-стът, включително насоките, е от критично значение за асоциативното и стратегическо извличане“ (Залтман, стр.207).

Наблюденията на Любон са изключително валидни за революционни обществени събития, които имат за цел смяна на политическата и общест-вената система – Френската революция, социалистически митинги и де-мострации и др.

Те са валидни и за специалните събития в древността като гладиатор-ски борби, „хвърляне“ на лъвовете или публични церемониални екзекуции и други.

Тълпата и психологическите процеси на „заразата“ в нея са били до-пълнително стимулирани от организаторите на събитието.

Специалистът по специални събития Синиша Зарич твърди, че един от ключовете за създаване на ефективно емоционално наситено специално събитие е да се даде възможност на представителите на публиката да осъ-ществят този пренос на емоции и настроения помежду си.

Той го определя като „даване време на публиката“, но по скоро тук говорим за създаване на условия за провокиране на тази емоционална индукция.

Това може да стане например, чрез специфичната архитектура на декора на събитието. Освен използването на емоционални призиви, орга-низаторите на цитираните по-горе събития са ползвали архитектурни съо-ръжения, наподобяващи днешните стадиони, на които долу в центъра се е извършвало основното действие, а публиката е разположена по възходящ ред, кръгообразно на арената. Това е давало възможност на публиката като „на сцена“ да наблюдава реакциите на хората от другата срещуположна страна и така да повишава своя емоционален заряд. Подобна е била идеята и на амфитеатралната архитектура, образуваща елипсовидна форма око-ло сцената, където са изнасяни театрални или музикални представления. На подобен принцип днес залагат и мащабните специални събития, чието място на провеждане са футболните стадиони.

Наблюденията на Макдаул за груповото поведение. „McDougall обяснява тази завладяност на индивидите от общия поток с особеното, емоционално заразяване(principle of direct induction of emotion by way of


296


primitive sympathetic response – с принципа на пряката индукция на емоци-ята посредством елементарния симпатетичен отговор).

Факт е, че наблюдаваните признаци на афектно състояние са способни автоматично да предизвикат у наблюдателя същия ефект. Това автоматич-но принуждаване е толкова по-силно, колкото повече са лицата, при които едновременно се наблюдава проявата на същия афект. Тогава замира кри-тичността на личността и човек се отдава на афекта.

Но при това той повишава възбудата у онези, които са му повлияли, и по такъв начин афектният заряд на отделните лица се повишава чрез вза-имна индукция. При това несъмнено възниква нещо като нужда да се под-ражава на другите, да се остава в съзвучие с „множеството“. По-грубите и елементарни чувства имат най-големи перспективи да се разпространяват в масата именно по такъв начин“(Фройд, стр.73).

Не случайно някои корпоративни празници или пък събития, пред-ставящи продукти, услуги или определена дестинация, сами наемат и плащат на малка група от хора, които се веселят и излъчват щастие, и които се смесват с останалата, същинска публика, за да „подгряват“ на-строението и.

Според Маслоу става въпрос за потребност от социализация, при-вързаност, приобщаване. В изводите от психологическите изследвания, преобладават две основни тези: от една страна, под влияние на емоциите и настроенията, идващи от обкръжаващата го среда се задействат определе-ни центрове в мозъка на човека, които отговарят за събуждане на емоциите и тяхното адаптиране спрямо изскванията на средата.

От друга страна, се задейства именно стремежът към социализация и приобщаване към масовите настроения в конкретния комуникационен момент. В този смисъл отговорът на въпроса: Как се чувствам в момента? е пряко свързан с отговора на „Как близките ми и хората около мен се чувст-ват в момента? Тази зависимост се проявява предимно на подсъзнателно ниво, като водещ е мотивът за приобщаване към сформиралата се група.

Популярният изследовател на човешките потребности – Ейбрахам Маслоу е поставил групата на социалните потребности в средата на своята прословута пирамида на потребностите. Потребностите от социализация включват стремежи към принадлежност и интеграция в дадена общост. В случая става въпрос за интеграция на едно лице в общността, която се фор-мира като публика по време на събитието.

Комуникаторът (организаторът на събитието) е наясно, че колкото по-изолирано емоционално от болшинството хора от публиката е едно лице, толкова по-далечна му е каузата и обекта на самото събитие.

Московичи потвърждава, че емоциите и настроенията са заразни, че ако един индивид е в състояние на несигурност, вероятно и безразличие или неопределеност на настроението, той би бил подвластен на настрое-нието и емоциите, идващи като сигнали от обкръжаващата го среда. Следо-вателно, податливостта на човек към емоциите на другите от една страна, представлява форма на себеоценка на индивида, на „сверяване на часовни-ка“ с другите, на себеутвърждаване в групата.

297

От друга страна, е израз на потребността към социализация и интегра-ция на индивида в конкретната група. Събитията обаче функционират на принципа на засилено внимание върху отделната личност, като се стремят да не я причисляват към образуваната маса. Въпреки това, публиката на събитието е подложена на множество психични влияния, които целят пос-тигането на определените цели на организатора. Разбира се, стремежът е тези цели да съвпадат с общите цели и потребности на публиката.

Чрез стимулирането на междуличностната комуникация се създават предпоставки за пораждане и придвижване на емоции, настроения и по-ведения в желаната от организатора посока. Те могат да бъдат подсиле-ни чрез насищане на енергийното поле на събитието. Колкото по-силна е емоцията, толкова по-ценна се смята информацията, която се транслира, независимо от нейното съдържание.

Емоциите и настроенията подпомагат и фазата на задържане на ин-формацията. Паралелно с това се появава и споменът за преживяването по време на събитието, който именно превръща публиките в „приятели“ на комуникатора (организатора). Преносът на емоции подпомага превръща-нето на посланието в общо поле на интерес както за комуникатора, така и за реципиентите.

Емоциите въздействат и на въображението, а въображението помага за начина, по който се възприема общуването и събитието като цяло, т.е. на-чинът, по който то ще въздейства, за постигане на комуникационните цели.

Благодарение на преноса на емоции сред група от хора в едно време и пространство, който не се осъществява при никой от другите типове ко-муникационни технологии, специалните събития се превръщат в мощен генератор за постигане на целите на комуникатора.

AbstractThe special events are an unique kind of communication technology, which is planned and organized to achieve an aim. Their essence is in gathering people at a certain time, place and with a specific purpose.

In the communication model of the special events, essential factors include a beforehand agreement about the event between the recipients and the communicator, the expectations from the communication, the field of common interest and a field of real communication. On the field of real communication, a large number of communication processes go down on different levels: from the communicator to the recipients, among the recipients and from the recipients to the communicator.

One of the most important factors for the smooth execution of the event and its success is the interaction among the recipients (the audience) of the event. They comprise the synergetic image of the event (communicative synenergy). The interaction goes down on a number of stages, and one of its mostpopular aspects is the transfer of emotions among the members of the public. With the transfer of emotions, known in psychology as emotional induction or also as


298


“emotional contamination“, which is encountered only by the special events, the organizers manage to reach their goals more easily and faster.Key Words: special events, communication technology, recipient, communicator, field of real communication


Братанов, Пл. (2003). Модели на социалната комуникация, УИ „Стопанство“, С.Густав, Л. ( 1995). Психология на тълпате, Университетско издателство „Св. Климент Ох-

ридски“, С. Градев, Д. (2000). „Социална психология на масовото поведение“, Уни-верситетско издателство „Св. Климент Охридски“, С.

Залтман, Дж. (2006). Как мислят потребителите, ИК Класика и стил.Московичи, С. (2007). Ерата на тълпите , исторически трактат по психология на масите,

издателство „Дамян Яков“, С.Николов, Ел., Синейдика., (1999). Обща теория на комуникацията, София.Харис, Т. (2002). Добавената стойност на Пъблик рилейшънс, Тайното оръжие на интегри-

рания маркетинг, Рой комюникейшънс.Фройд, З. „Тайната на живота“, Eurasia academic publishers, 1993 c/o Jusautor, SofiaКаверина 2008: Каверина, Е. (2008). Создание событий:гуманитарныe технологии в кор-

поративных коммуникациях.Санкт-Петербург.

БележкиBarsade Sigal S. “The ripple effect: emotional contagion and its influence on group behavior”

Оля Иванова-Мокуние работи като независим консултант по връзки с об-ществеността и маркетинг. Има и няколкогодишен журналистически опит в из-вестни медии. Докторант е във ФЖМК и темата на дисертацията и е „Специални събития и тяхната интеграция с останалите маркетингови комуникации“. Инте-ресите и са в областта на специалните събития, имиджмейкинг, медиа планиране и други в областта на PR.

Olya Ivanova-Mokwunye is an independent PR and marketing consultant. She has a few years of experience as a journalist in popular media. She is Ph D student in Sofia university, Faculty of journalism and mass communication. Her dissertation thesis’s title is “Creative aspects of special events and their integration with the other marketing communications”. She is specialized in the field of special events, image making, media planning and other communication tools.

299

Изкуство и личност

ЗНАЧЕНИЕТО НА МУЗИКАЛНОТО ЗНАНИЕ И МУЗИКАЛНОТО УДОВОЛСТВИЕ, АНАЛИЗИРАНО

ЧРЕЗ РАБОТАТА НА МУЗИКАЛНИТЕ ГРУПИ ЛАИБАХ И МИЗАР

Юлияна Жабева-Папазова1

През последните две години направих две изследвания на кавър композиции и албуми: песента Бяло Море на Мизар и третия албум на Nouvelle vague 3, допълнен с техния концерт на живо в Белград (12.2009). Моята основна цел беше подобре да разбера значението на музиката като познание не само, както аз лично го разбирам и пиша за това, а да се направи поясно разделение между конструктивното знание (възможност за композиране, аранжимент, изпълнение) и знанието, което се получава чрез слушане (да се коментира за музиката, да се разпознават различни звуци и техните културни конотации и социални функции). Във второто разделение всъщност принадлежи и моментът на наслада или естетическо удоволствие, което се получава при слушане на някой албум или на някой концерт на живо.В този текст са анализирани и представени значенията и знанието, които се получават чрез слушането на определена музика Това се представи чрез анализ на две ковер части: албума Kunstderfuge на Лаибах и песента Бяло море на Мизар. Основен подход на анализ бе използването на метода на музиколога Ф. Таг IOCM, който включва група от информатори, а основни теми за коментари бяха: първи асоциации и впечатления, коментари за музикалната структура, мигове на наслада и удоволствие, съотношение на кавър /оригинал и допълнителни коментари.

Ключови думи: музикално знание, музикално удоволствие, Лаибах, Мизар

1 Юлияна Жабева-Папазова – докторантка в Институт за изследване на изкуствата-БАН, София


300


1. Теоретичен достъп

Музикално знание, знание за музиката и музикално удоволствиеВ текста, озаглавен „Text and Context as coroquisites in the popular

analysis of music“, Таг говори за по-елаборирани видове музикално зна-ние, разделени като: музикално знание и знание за музика. Към първата група, принадлежат конструктивното знание (възможност да се композира, аранжира, изпълнява) и знание, което се получава чрез слушане (да се ко-ментира за музиката, да се разпознават различни звуци и техните културни конотации и социални функции). Вторият вид, преминава в областта на популярното, защото по-голямата част се случва между индивидуалиста и социалната активност по отношение на музиката и нейното слушане. Във втората група, знанието за музиката се постига чрез словесна денотация. Този тип знание е разделен на музикален метадискурс (музикален анализ, теория на музиката) и контекстуален метадискурс (музиката и връзката и с културата и обществото, където се създава и тук се използват проучвания от другите науки като психологията, антропологията, социологията, биз-нес – изследвания и т.н.). (Таг, 2002: 11-13). Като допълнение към анализа на музикалното знание ще бъде и проучването на момента на наслада или естетичното удоволствие, което се получава при слушане на някой албум или на някой концерт на живо. Това ще се представи чрез анализ на две ковер части: албума Kunstderfuge на Лаибах и песента Бяло море на Мизар.

В този текст ще бъдат анализирани и представени значенията и зна-нието, които се получават чрез слушането на определена музика. Тъй като основният интерес на работата ми е алтернативната музика в Югославия през 80-те години и нейното влияние на днешната алтернативна сцена в екс-Югославия, бяха избрани две групи от тази музикална сцена – Лаибах от Словения и Мизар от Македония, които и до днес все още работят и издават албуми. Лаибах е една от по-редките групи от територията на екс-Югославия, които непрекъснато свирят и записват албуми и на Запад, дока-то действията на Мизар са на регионално ниво. Музикалният стил на тези две групи е различен. В музиката на Мизар се комбинират повече стилове: старославянско пеене, македонски фолклор, византийска традиция и дарк звук. За Лаибах се казва, че е индустриална група. (Јањатович, 2001:114). Но Лаибах не може да се разглежда само като музикална група. Лаибах е част от НСК (Neue Slovenische Kunst), основана през 1984 г., организира-на културна политическа кампания за възстановяване на Словенското на-ционално изкуство на европейско ниво, стриктно планирана позиция на автентично културно пространство на кръстовището между изток и запад, с отрицание на слаба духовност и изразено нападение на културния моно-пол на Запада. (Монро, 2005:32). Сходството в работата на Мизар и Лаибах може да се свърже с това, че и двете групи са черпили вдъхновение от тях-ната страна Югославия и по-късно Словения и Македония. Или те правили рекапитулация на различни исторически периоди. И двете групи в нача-лото на тяхната работа не са били приети от официалните политически и културни структури. На Мизар им е било забранено техните клипове да се

301

появяват в националния телевизионен канал, а също така им е било забра-нено да заснемат първия албум на македонски език. Също така и Лаибах в началото на работата си са били нападани, че използват фашистки еле-менти в работата си. Лаибах за музикално вдъхновение са обръщали към световната история- тоталитаризма, национална и художествена история, индустрия, пропаганда, глобализация, докато Мизар обикновено са инспи-рирани от историята и политиката на територията на Македония. (Жабева, 2009: 1,2).

Често можем да прочетем, че артистите твърдят, че интуицията, а не знанието дава солидна основа за създаването на едно произведение на из-куството. Разбира се, че интуицията е неизбежна в изкуството, но тя тряб-ва да бъде допълнена със знание, ако артистите искат да преминат през интуитивните бариери в нова област на художествено изразяване. Като дефиниция удоволствието включва всички ситуации и чувства на щастие, удоволствие, наслада, красота. Често то се представя като контраст на чув-ствата за болка, страдание, лошо чувстване. (Станфорд енциклопедия по философия). Западните философи говорят и за съществуване на естетиче-ско удоволствие, което е специален вид удоволствие или вкус, който е неза-висим от основните емоции във връзка с преживяването. За тези философи същността на изкуството е, че то не служи за някаква специална цел и че същността на удоволствието от изкуството е над биологичните удоволст-вия. Изследванията от невропсихологията показват, че има голям брой на дискретни центрове на удоволствие в мозъка и че има хиляди нерви, хор-мони, които са вплетени в преживяването на удоволствието. David Huron, който изследвал типовете музикално удоволствие предлага три вида: фено-мен на хубаво преживяване от публиката, анализ на сцената от публиката и ефект на прогнозиране. Но това са само три примера на многобройните удоволствия, причинени от музиката, които могат да се намерят в различ-ни ситуации. В по-нататъшната дискусия Huron заключава, че няма син-гъл измерение на удоволствието, а по-скоро сред чувствени удоволствия, социални удоволствия, познавателни удоволствия и други. Тези плурални музикални удоволствия Huron нарича „hedonic plentitude“. (Хърон, 2005: 1-12). Музиката заема важно място в личните опити и действия и при ко-лективната култура и това не може да се постигне и без включването на биологията на удоволствието. В българската етномузикология в областта на изследването на популярната музика Р. Стателова разработва интересна теза, чрез която се разкрива значението, преживяването на популярната му-зика фигуративно представена като обърната пирамида. Най-ценното – вър-ха и е на дъното (обратно към върха на пирамидата при високата музика).

.....„То се намира ,,отвъд културата» (Блекинг), в ,,подземните“ скрити от погледа и затова заплашителни начала на суровината на звукоритмично организираната телесно-двигателна дейност, която поражда специфична възбуда на непосредно дадения ни усет за виталност.“...(Стателова, 1993: 87).

Като водещ метод на изследване бе използван методът на Филип Таг, наречен IOCM (Inter Objective Comparison Material). Един от ключовите

Значението на музикалното знание и. . .

302


моменти е разработване на устен диалог за музикалната структура и това се осъществи с група от информатори или слушатели. Всеки един от ин-форматорите и в случая на Лаибах, и в случая на Мизар, бяха помолени да запишат своите първи впечатления, включително и първите асоциации с други песни, групи или стилове, след това коментари на музикалната структура, моменти на наслада или удоволствие, съотношение ковер / ори-гинал и допълнителни коментари. Повечето от информаторите бяха музи-канти- музиколози, етномузиколози, пианисти, музикални журналисти, но бяха включени също и социолози и археолози от повече държави: Македо-ния, Сърбия, Хърватска, Словения, Босна, САЩ, Белгия, Великобритания, Финландия. С включването на тези информатори, изследването получи контекстуален характер. Така че, говоренето на слушателите за музиката създаде динамика в целия изследователски процес. Част от информаторите бяха запознати с творчеството на Лаибах или Мизар, а част от тях за първи път слушаха музикалните примери.

2. Анализа на албума Kunstderfuge от Лаибах

Албумът Kunstderfuge е обработка на композицията Die Kunst der Fuge от Й. С. Бах, издаден 2008 за Mute records.

Първи впечатления и асоциации: Първите впечатления и асоциации на двамата информатори бяха насочени към Дадаизма. Тяша направи срав-нения с делото на L. Russolo Macchina Tipografica, а Иван в същото време отиде в посока на Wendy Carlos (и евентуално Жан Мишел Жар), интели-гентно инкорпорирайки двете в Лаибахов контекст. Юхана също спомена работата на Карлос и филма Clokwork orange и работата на Tangerine dream, но все пак смята, че най-голяма част от въздействията пристигат от истори-ята на електронната музика още преди да премине в мейнстрим, когато ма-шините били скъпи за покупка, а потребителите били образовани музикан-ти или композитори. Първите впечатления на Янинка били насочени към Лаибаховото редефиниране на музиката като феномен и техните въпроси за музикално наследство, музикалните връзки с ежедневието, природата, философията, акустиката. За Доналд този въпрос бил труден за отговор, защото той чул няколко различни варианта на живо преди албумът да бъде готов, което му дало идея какво да очаква. В крайна сметка си спомня, че се наслаждавал от компактдиска повече, отколкото очаквал. Първите впе-чатления на Питър, докато слушал албума, преди да посети концерта на Лаибах в Гент е, че Лаибах самите се пресъздават. Музиката го накарала да мисли за репетативните моменти, когато слушал „An Antology of Noise and Electronic Music“. Същото му напомнило и Einsturzende Neubauten и Aaron Frank и делото As Venetian Snares. Томица беше единственият от всички информатори, който ми отговори, но не и на въпросите, които му поставих, а ми изпрати текст с мнение за цялостната работа на Лаибах и как той ги преживявал в различни етапи от живота си.

Анализ на музикалната структура: Тяша посочи елементите на силен ритмични пулс. От друга страна, Тяша осъзнава и проблем в Контрапункт

303

№ 2, като през слушането, напрежението на песента се губи заради инстру-менталната електронна алтерация и репетицията на алтерацията. Така зна-чението на композицията на Бах чрез аранжимента става много униформе-на. От друга страна, Янинка изтъкна сравнението между първия и втория контрапункт. Вторият контрапункт, бил антигравитация на контрапункта № 1, където чуваме темата за първи път и където музиката е макро-вселе-на, но го сравни с продължителността на времето: първият е 3 минути, а вторият 20 минути. Янинка разбрала, че като цяло музикалната структура има две части, първата част е от 1-8 контрапункт, който е повторение на фугата на Бах, а от номер 9 до края Лаибах изследвали свой свят на фугата фуга = бягане. На Иван му харесала идеята, че няма човешко присъствие (мисли за вокали, свирене на инструменти), в същото време бил хуморис-тичен и страшен с геометрични фигури на триъгълници и правоъгълници срещу кръговете на Бах. Доналд разбира структурата на албума като кла-сическа музика, интерпретирана от музиканти, които използват знанията си за електронна музика. Питър не вярва, че Лаибах могат да бъдат и ам-биентна промишлена група, но Кунстдерфуге доказва обратното. Лаибах доказват, че много стари композиции още повече може да се превърнат в ценни, създадени от съвременни инструменти.

ИнформаториИме Професия НационалностДоналд уеб дизайнер ВеликобританияТяша музиколог Словения,Янинка пианист Македония, Питър журналист БелгияЮхана техник, ФинландияИван журналист ХърватскаТомица журналист Босна

Съотношението между ковер / оригинал и различни музикални жанрове: Иван е единственият, който коментира старите обработки на Лаибах и направи сравнение с Kunstderfuge. Той подчерта обработките на Opus „Life is Life“ Status Quo „In the Army now“ и на Еurope „Final Countdown“, които Лаибах създали с брутален звук (неокласически / маршов / армей-ски) и параноичен (техно). В песента Across the Universe (The Beatles) според Иван, Лаибах направили по-добро асоцииране към Бах, отколко-то към Kunstderfuge, тъй като имало отличен баланс между поп музиката (Бийтълс) и класическа музика (Бах). За Иван отношението класическа / електронна музика значи, че двете са дисциплинирани музикални поле-та (напр. обработката на Баланеску квартет в класически аранжимент на електронната музика на Крафтверк). Размишлявайки за съотношенията между класическата и електронната музика Юхана мисли, че компютрите със сигурност събудили някои хора да се занимават с композиция. Най-стар пример е Ada Lovelace, която в периода на ХІХ в. в Англия създава теория за компютърни генерирани музикални композиции. Чрез този албум Питър


304


се запознава и с фугите на Бах. И след слушането на творчество на Бах, той намерил прилика между „punctus-contra punctus“ стила и минималисткия промишлени стил на днешните творци.

Моменти на удоволствие: Въпреки че не слушал албума на концерт, Иван предполагал, че концертът би бил статичен по отношение на изпъл-нение и визуална презентация. За него самият албум дава място за въобра-жение като виртуално показване от бъдещето. На Янинка специално впе-чатление и оставил контрапункта номер 8, който е прекрасна игра с при-родата. Доналд слушал този албум много пъти и заключил, че е идеален, докато се работи на компютър. За Юхана моментът на удоволствие го кара да мисли за музикалната история. И се пита дали това е носталгичен опит? Може би не, защото имало и други коментари, по-очевидни от видяното и чутото на концерта в Хелзинки. Петър казал, че се наслаждавал на кон-церта на Лаибах в Гент със стилната проекция, която била в „post – metal” продукция, но може би и в пост- индустриален жанр.

Екстра коментари: За Тяша, Лаибах винаги желаят да представят днешно време или ситуация, в този случай чрез музика на Кунстдерфуге. На Иван му харесва иронията на цялата концепция, а идеята, че на Лаибах може би им втръснало от философията на Бах, създавана от много други. В критиката за концерта в Гент, Петер казал, че Лаибах връщат феновете не само към авангардните корени, но и преди това.

3. Анализ на песента ,,Бяло море“

Вдъхновението за създаването на сингъл и видеоклип ,,Бяло море“, според Чаповски (лидер на Мизар), е отказът Македония да стане член на НАТО през май 2008 на Букурещкия самит, преди всичко поради спора с името между Македония и Гърция. С тази песен Мизар отново се връща към своите корени с комбинация на готик/рок звучене, църковно-визан-тийска музика и фолк музика. Мелодичната база е взета от фолклорната песен ,,Бяло море“, която произхожда от Егейската част на Гърция. Упо-требени са класически етно-изрази: ,,О Господи, о съдба“. В текста има и определена амбивалентност, като например използване на първо и трето лице (което е типично в рок музиката), използване на два термина за едно море Егейско/Бяло море, хорово/солово изпълнение на двете строфи, кои-то отварят определена символика, като например за травмиращи последи-ци от миналото и настоящето, или за индивидуалното срещу масата хора. Литераторът Тоше Огнянов казва, че текстът може от една страна, да се разбере като копнеж по изгубения дом (който присъства и в ,,Тъга за юг“ от К. Миладинов). Също така може да се разбере и като ангажирана пое-зия, която иска да представи страданията на хората в Егейска Македония или пък като общо търсене на човешката душа на своите корени в съвре-мения отчужден свят. За пръв път, вокалната част на Мизар е отредена на мъжки хор Хармосин (основан 2005 г.). За това сработване, членовете на Хармосин заявиха, че песента ,,Бяло море“ не трябва да бъде тълкуване с дневно-политически подбуди, тя се отнася към страданието на един народ

305

в историята и сега има метафизическа метафора. Горазд Чаповски прежи-вява тази песен като лично вдъхновение, иска тази песен да бъде чута по света, особено при македонската диаспора, при което направи сравнение с U2 и тяхната ангажираност за ирландското общество в САЩ. За него е най-важно да звучи поетично чрез проста музкална форма. (Богдановска, 2009:14-17). Видеото съдържа архивни снимки от МРТВ-Скопие, от Граж-данската война в Гърция (1946-49).

От чуждестранните информатори, само един потърси превод на текста. Пет информатори слушаха тази песен за пръв път, което на някакъв начин бяха предимство, понеже им беше по-лесно да дадат своите първоначални коментари или впечатления.

Първи впечатления и асоциации: Отнасят се до първи впечатления, а това е съвременна версия на църковно пеене и култов призвук от Кейт, ви-зуализация на определен обществен проблем от Мая, дежавю, фрустрация и малодушност от Никица, свързаност със сегашното политическо обкръ-жение в Македония от страна на Велика и Мими, идеологическо значение, а не музикално от Алма, инспиративен фолклор и тъжно геройско посла-ние при Нахро. Това тъжно, а съшевременно геройско послание при Нахро се покирва с употребата на минорни тонове и дълбок вокален регистър. За Нахро простичката мелодия и народните инструменти звучат прекрасно и какъвто и да е допълнителен инструмент би нарушил динамиката на пе-сента.

ИнформаториИме Професия НационалностКейт етномузиколог САЩ Алма етномузиколог СловенияНахро етномузиколог ВеликобританияНикола редактор СърбияВелика етномузиколог Македония Мая социолог Македония Никица археолог Македония Миряна музиколог Македония

От всички 8 информатори само Алма, Кейт и Никола направиха опре-делено сравнение. Алма, политическият ангажимент на песента заедно с главните характеристики на песента, а това е присъствието на македонски фолклор, ритъм 7/8 и мъжкия хор, свърза с някои песни от хърватския пе-вец Марко Перковик-Томпсън (Бойна Чавоглаве) и косовския бенд Или-рет (Згьоху Косове). И двата споменати примери се опитват да създадат емоционална реакция на база национално самосъзнание. Кейт свързва-ше ,,Бяло море“ само с Томпсън. Според нея ,,Бяло море“ може да стане Томпсънова песен, ако се прибавят няколко католически препратки. Част от неговите песни имат почти идентична структура като ,,Бяло море“ – проста мелодия, привлекателен ритъм, фолк инструменти. За Кейт е ин-тересно как тези мелодични кратки линии са ефектни и имат влияние не


20

306


върху интелектуалния, а върху емоционалния национализъм. При първото слушане, Никола имал впечатление, че слуша Анастасия, а не Мизар. Въ-веждащата китара го подсеща на песента 10-15 Saturday night от The Cure. Но, за Никица не съществува никакво сравнение или асоциация, песента не постига целта музикалният продукт да пренесе послание и въпреки сце-ните на страдание, етно елементите.

Анализ на музикалната структура: За Велика, формата на песента ,,Бяло море“ е класическа сглобка със строфа и припев. Кейт дефинира структурата на песента като примордиален стил на изразяване с комбина-ция на религия, фолк и модерен звук. На Мими особено впечатление оста-ви въведението на песента, което се състои най-напред от инструментално движение в интервали октава, септима, секста и квинта, което всъщност е въпрос, а отговорът идва с включването на вокалния дял и изговаряне-то на ,,Бяло море“. Мелодичното движение в началото на първата стро-фа и тоновете ц, б, ц, д, ес, алудират на йонийски модус, а това модусно съзвучие дава асоциации на нещо старо, традиционно. Това е допълнено с употреба на народните инструменти: бордун, който асоциира на нещо, което трае, зурла, която напомня на народ и писък. И Велика направи срав-нение на народните инструменти зурла и барабани, които символизират страданието на един народ. Всички информатори свързват вокалната част на песента с ортодоксалност, допълнена с още няколко информации. Кейт свързва вокалната част с изказване на определена мъжественост, отборна или футболна сила, а ритмическата база според нея дава определен военен ефект. Чрез мъжкия хор и солото Алма вижда определено търсене на хомо-генизация на македонския народ. Коментар на значението на текста дадоха Мими и Кейт. За Мими припевът е направен със синтактичен разбор на думите, например: къде си ми (както в народните песни ,,дойди ми, елай ми“). Въпреки че не потърси превод на текста, Кейт сама дойде до заклю-чението, че в текста се споменават думи, които са свързани с “earthy sound“ или присъствието на някакви „earth“ и „land“ препратки в текста, които и наистина съществуват, като например в стиха: ,,Каде си ми ти о судбино беломорска земьо“. Никола даде коментар само за ритмическия елемент и на него лично малко му пречел постоянния ритъм, който в Сърбия нари-чат „сватбарски“. Въпреки че извлича корени от етно музиката, все пак му липсвали повече експериментални промени. Никола е единственият, който даде коментари за аранжимента на песента, който според него е направен с добра аранжиментна постановка и прогресия.

Видеото и моменти на удоволствие – сравнение между песента „Бяло море“ и водеоклипа направиха Велика, Алма и Мими. За Велика, видеото относно използването на архивните снимки отговаря на музикалното съ-държание на песента. За Мими, слушането на песента „Бяло море“ чрез видеоклипа добива по-различна функция и по-горе споменатите музикал-ни елементи добиват функция на трагичност и болни емоции. Употребата на архивните снимки на видеото за Алма допринасят да се увеличи емо-ционалната реакция на националното самосъзнание (в течение на изслед-ването на музикални видеоклипове на Косовски певци през 1998/99, които

307

съдържали снимки от войната, Алма заключила, че тези клипове са прежи-вяни от по-голям брой слушатели като отражение на лош вкус). (Жабева-Папазова, 2010:127-133)


В края на текста може да се заключи, че съотношението между знани-ето и удоволствието не е постоянно или обективно, а е на няколко равни-ща и от етнографски аспект се насочва към комуникативен или физически аспект на взаимодействие със значението на феноменологията – сензация, идеали, субективността в участието на определено събитие. От гледна точ-ка на публиката, музикалното удоволствие може да се опита с/или без му-зикално знание и това няма основна роля в различните удоволствия, пре-живени на някой концерт или слушане на някой албум

Музикално знание и знание за музиката

типове коментари1. знание чрез слушане първи впечатления и

асоциациимежду по-голямата част от информаторите

2. музикален метадискурс музикален анализ Тяша, Мими,Велика, Яанинка, Алма, Кейт

3. контекстуален метадискурс музиката и врьзката и с културата и обшеството

Иван, Никола, Мая

Музикално (естетично) удоволствие

типове коментари1.прогнозирание Иван2.наративно Яанинка, Питьр3.удоволствие и практически елемент Доналд,4.удоволствие и визуализация Велика, Мими5.емоционална реакция на национално самосьзнание Алма, Кейт6. моменти на удоволствие и първи впечатления и асоциации

Нахро, Кейт

AbstractIn the last two years J did two research’s in which the main subject were cover songs and albums: Mizar song White sea and the last album of Nouvelle Vague 3, and their live performance in Belgrade (2009). One of my main purpose was to understand better the meaning of music as knowledge not only how J experienced and write about it but to shape more clearly the main divisions of constructional competence (ability to compose, arrange and perform) and receptional competence (ability to respond to music in culturally competent manner that is ability to recall and recognize different musical sounds as well as their culturally specific connotations and social functions). In the area

308


of receptional competence lay down the pleasure moment while somebody is experience the album through the live performance or through the CD or LP listening. The text content is present through the analyze of meaning and knowledge received through the listening of music examples. That was presented with two covers: Laibach album Kunstderfuge and Mizar song White sea. The basic method of research was the method of Philip Tagg called IOCM. The idea is to establish InterObjective Comparison Material of album Kunstderfuge and the song White sea associated to by a group of informant listeners. The general directions for comments were: first impressions and associations, music structure, cover/original relationship and gender relationship, pleasure moment and extra comments. Кeywords: musical knowledge, Musical pleasure, Laibach, Mizar


Богдановска Ј. С. (2009). Интервју со Горазд Чаповски. Life магазин, Скопје, бр.34, 14-17Жабева-Папазова, Ю. (2010). Новият сингъл на Мизар Бяло море в контекста на политиче-

ската и културно-естетическа сцена в Македония. В Изкуство и контекст, текстове от петта младежка научна конференция, Хасково, 2009. София, Институт за изследване на изкуствата-БАН, 127-133

Стателова Р. (1993). Обърнатата пирамида. София, Едем 21, 87Huron D. (2005). The Plural Pleasures of Music. In Proceedings of Music and Music Science

Conference. Stockholm, Royal Institute of Technology, 1-12Janjatović, P. (2001). Ilustrovana Yu Rock Enciklopedija 1960-2000. Novi Sad, Prometej, 114 Monroe A. (2005). Interrogation Machine. Laibach and NSK. Cambridge, Massachusetts, The

MIT Press, 32

Бележки Stanford encyclopedia of philosophy – Music pleasure, www.plato.stanfrod.edu/entries/pleasure (изследвано на 8.01.2010)Tagg Philip.(2002). Text and Context as Corequisites in the Popular Analysis of Music. Conference on Musical Text and Context Cremona, 11-13 Zhabeva-Papazova, Julijana. (2009). Music, Place and Identity through Laibach and Mizar Works. Annual Conference of the British Forum for Ethnomusicology. Liverpool, John Moores University, 1,2

Юлияна Жабева-Папазова е задочна докторантка на Института за изслед-ване на изкуствата-БАН, София, група етномузикология, популярна музика. Док-торската дисертация ,,Алтернативната рокмузика в Югославия през 80-те години“ бе представена на няколко международни конференции.

Julijana Zhabeva-Papazova a part-time PhD student at the Institute of Art Studies-BAS, Sofia, ethnomusicology group – popular music studies. Her PhD thesis Alternative rock music in Yugoslavia in the 80’s was presented at several international conferences.

309

ЗНАЧЕНИЕ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКИЯ АНАЛИЗ НА ПРИКАЗКИТЕ

Ана Стефанова1

Инициацията е многоетапен процес с архетипна природа, която се изявява в различни форми на човешкото творчество. Една от тях е приказката. Чрез теоретичния апарат на аналитичната психология могат да бъдат очертани етапите на този модел, който е заложен в структурата на приказката и чиято динамика се открива и в обреда, и в психотерапевтичния процес. Разказвачът на приказки е мана личност, гради една условна реалност, разказната ситуация. Тя е отражение на обективната, с възможности за въздействие над нея, но със свои характеристики и закономерности. Там се осъществява преобразуването на участниците. Наред с възможността за осъществяване на инициацията, приказката притежава и други функции. Психологическият анализ на приказката е значим не само за терапевтичния процес, но също и в етнологията и фолклористиката, където описва различни форми на творчество и човешка дейност, в педагогиката, в изкуствата от индивидуалния тип култура.

Ключови думи: аналитична психология, вълшебна приказка, инициация, обред

Приказките са част от разказната приказна фолклорна проза (включва-ща приказки, анекдоти, вицове), една от най-разпространените прозаични фолклорни форми. Към неприказната разказна проза се отнасят предания, митове, легенди и устни разкази, като границата между категориите е мно-го подвижна.

Според определението на Йоханес Болте, приказките са разкази или чудни истории, необвързани с условията на реалния живот, съдържащи поетични и магически мотиви, които се слушат от представителите на раз-


1 Ана Стефанова – докторант в ИЕФЕМ – БАН, секция ,,Историческа етнология“ Адрес за контакти: [email protected]

310


лични възрастови и социални групи. Михаил Арнаудов ги определя като ,,един род творчество, крайно популярно навред, в зависимост от психика-та на обществата, които участват в създаването и пропагандата му“, с което подчертава значимостта на този жанр и за психологията, като творение и отражение на психиката. Арнаудов дефинира като същински приказките, наричани още фантастични, вълшебни или чудесни като: ,,Малки повес-ти или новели, в центъра на които по правило стои един герой (героиня), хвърлени в разни авантюри с техните опасни завои и техния щастлив за-вършек“ (Арнаудов, 1996: 7-8, 61).

Приказката дълго е била подценявана като предмет на народоведски и литературно-естетически интерес. Тя има технически по-свободна форма от другите видове ,,поетическа традиция у народа“, по-подвижна и измен-чива. Това предствлява интерес за сравнителния фолклор, за изследване на генезиса на митовете, за литературата, както и за психологията (за наро-допсихологията, психологията на определени етнически и социални гру-пи). Психологическият подход към анализа и изучаването на приказките спомага за разкриване на психичната динамика в личен план, която те отразяват и индуцират: ,,В приказките се съдържат и митични теми, които могат да се разбират като етапи на и напътствия за поддържане на равнове-сие и във вътрешния, и във външния свят“ (Естес, 2001, 148). Те задействат описаната от Юнг трансцендентна функция.2 Приказката задава и готови модели на отношения и за справяне в дадена ситуация, както и морални норми, утвърдени в контекста на дадена култура.

Глъбинната психология извежда общ произход от безсъзнателното на сън, симптом и творчество. Тези форми на изява на безсъзателното, имай-ки общ произход, са в тясна обвързаност помежду си. Вълшебната приказ-ка притежава архетипна природа. Природата на архетипа се изявява в мно-гообразността и неизчерпаемостта на символния смисъл. Символът дава почти неограничено богатство от насоки за тълкуване, надхвърляйки въз-можността за едностранна формулировка. За него е характерна играта на вътрешни полярности, вътрешно напрежение, обусловено от амбивалента му същност. Архетиповете се унаследяват и са универсални, това обясня-ва и възможността за ,,превод“ на приказките във време и пространство. Архетипната природа обуславя и терапевтичното значение на приказките.

Емоции и когниции съответно се съпреживяват, изграждат и диферен-цират при комуникация със символите. Символът е обект за проекции и интроекции, а общуването с него е творчески акт, то преобразува. Всяка форма на култура, в това число и приказката, осигурява такова взаимо-действие. ,,Създаването на приказки е фундаментално творчество. В терминологията на Толкин това е създаването на вторичния свят на при-

2 Трансцендентната функция, дефинирана от Юнг като “,,най-важен фактор в психо-логическия процес“ (Самюелз и др.,1995, 184), осъществява свързване на противополож-ностите, между реално и образно. Тя ,,има възможност да надхвърли деструктивната тен-денция да се клони към едната или другата страна“, с цел избягване на едностранчивостта, давайки възможност за един нов синтез. Тази функция стои в основата на културата.

311

казката – вторичен по отношение на действителния, първичен свят на фактическата реалност“ (Денкова, 2002, 5) – така Лидия Денкова извежда идея за припокриване на тези светове в приказката и за трансформиращо-то значение на преживяването на психичния факт: човек ,,просто вижда другояче единственото си битие, което има, а именно като осветено извътре“ (Денкова, 2002: 10). По този начин човекът става творец, без значение дали той измисля приказката или съпреживява творчеството на ,,друг“: на безсъзнателно ниво; в ,,света на архетиповете“, различия между индиви-дите няма. Клариса Естес3 споделя следното за творчеството на cantadora4: ,,разказвачката никога не знае какъв ще е краят и това е поне половината от въшебството на разказа“ (Естес, 2001, 32), с което очертава една творческа традиция, сходна с лечителските и гадателските практики. Това е пример за следване на унаследен модел, който често е неизвестен на съзнание-то: както отбелязва Юнг, архетиповете не се създават, а се откриват. Не-посредственото преживяване на приказката или мита е възможно поради универсалния компонент в символа, той е ,,мост“ между индивиди, време и пространство. Приказката не е рационално описание на света, но в нея са заложени архетипни образи и динамика, присъстват и универсалните етапи на инициация; в същото време тя е и средство за въздействие върху тази динамика – един процес, в който вярата и познанието нямат значение. Чрез нея се преживява ,,чудото“ – архетипът на трансформация, това оп-ределя и терапевтичната функция, както и първичния възторг от ,,играта“ (Хьойзинха, 2000, 51) – също архетипно преживяване. В този смисъл зна-чението на приказката не може да се сведе и само до естетическо – както постулира Юнг, символът не е обвързан с естетиката.

Концепцията на Юнг за инициацията (Самюелз и др., 1995: 76-77) е в основата на разбирането за различни общностни феномени, в това число и на приказките. Инициацията се осъществява, когато човек се осмели да действа срещу природните инстинкти и си позволява да се придвижва към осъзнатост. Най-общо, следвайки Юнг, етапите могат да се изведат като: 1. Регрес на съзнанието; 2. Доброволна жертва; 3. Интегриране на противоположности; 4. Трансформация; 5. Прогрес на съзнанието; 6.Зак-репване на ново, по-високо ниво. Инициацията може да бъде отнесена към групата архетипове на трансформацията, която Юнг дефинира като неперсонализирани конструкти, отнасящи се до ситуации, начини, сред-ства за трансформация; осигуряват развитие, промяна, те са ,,изразени в много от ситуациите, местата, оръдията и събитията, отразени в нашите сънища и ръководят кореспондиращи мотиви във фолклора“ (Корсини, 1998, 81). Отделните етапи са условно изведени, с цел яснота и удобство при разглеждането им. Често отдиференцирането им в даден феномен е трудно и некоректно, тъй като се припокриват и ,,преливат“ един в друг,

Значение на психологическия анализ на приказките. . .

3 Д-р Клариса Пинкола Естес (Clarissa Pinkola Estés) (р. 1945) е американска поете-са, последовател на Юнг, специалист по посттравматичен стрес, използва в практиката си почти изчезналите устни и етнически традиции.

4 Разказвач на приказки, магьосник, лечител..

312


психичната динамика е цялостен процес, а многоаспектността на символа е такава само по отношение на съзнанието. Психичната динамика в кул-турно-исторически план намира своите проекции в конкретни дейности и символни системи: ритуал, легенда приказка, танц, драма, психодрама, изкуство, религия.

В интимното, ,,отделно“ от реалността времепространство на разказ-ната ситуация се осъществява ,,танцът на архетиповете“ (термин на Юнг), противопоставяне и интеграция на несъзнавани съдържания, намерили из-ява в символи. Тази ситуация притежава редица сходства с терапевтична-та, която Юнг сравнява с алхимичния vas, съдът, в който се осъществява преобразуването на дух и материя. Инициацията е общ структурен и функ-ционален модел както за приказката, така и за обреда, както за разказната, така и за обредната ситуация (алхимичната пещ, с гадателската шатра, с нестинарската поляна, temenos или tempulum5), притежава аналогии с те-рапевтичната ситуация. Единството в обред, мит и приказка и заложеният в тях единен модел на инициация е обект на изследване и на Владимир Проп (Проп, 1995: 34-35). Макар в своите изводи той да определя първо-основата му в производствените отношения, въпреки това отбелязва, че ,,за обясняване генезиса на приказката трябва да се използват и формите на първобитното мислене (Проп, 1995: 35), т.е. в ,,танца на архетиповете“. Сходства се разкриват и с дуги общностни феномени, със същата форма и динамика, но с различно съдържание6. Тази ситуация е свързана с прежи-вяване на символи и в този смисъл невербалната комуникация е не по-мал-ко значима от вербалната. Тери Гюнел7 цитира немския таетровед Ман-фред Пфистер, отбелязвайки значимостта на паузите, жестовете, вариаци-ите в употребявания диалект, стоежът или седежът на разказвача, изразът, облеклото, аксесоарите, заобикалящата реалност, ароматите – невербално послание, оцветяващо вербалното (Gunnell, 2006, 11). Всичко това допри-нася и за изграждането на естетиката на разказа; разказването на приказки, както и сходните общностни феномени, е социална дейност. Тези факти разграничават и различията във формата на консумация, които се отразя-ват и в изграждането на разказна ситуация: има значение дали приказката се чете или разказва и дали това прави някой друг пред някаква аудитирия

5 Полето за наблюдение, което древноримските гадатели са очертавали с очакване на него да се появят знаци-знамения от боговете; то се превръща в небесно пространство, сакрално, извън профанното времепростраство.

6 ,,Триъгълна драма“ Павики Антола нарича църковното богослужение, състоящо се от „служба-свещеник-акт на говорене“ (Antola, 2006, 78). Към този триъгълник могат да се добавят още и слушателите, и Бог. В богослужението, както и в разказната и обредна ситуация, също се изразяват вярвания, мироглед, морално-етични правила. Тя е пример, а така също и структурен и функционален онто-, фило-, и космологичен модел (от гледна точка на Елиаде това са характеристики на мита – т.е. е митологично базирана). В матери-ала се отбелязва и възможостта проповедта да въздейства, оформя и променя възгледите и съответно – живота на участниците в нея (Antola, 2006: 71), с което тази аналогична на разказната ситуация също се очертава като трансформираща/инициираща.

7 Професор по фолклористика и антропология в Исландския Университет.

313

или читателят самостоятелно, за себе си. Различията във възприемането са свързани и с размера на аудиторията – по-интимен кръг или по-голяма група, т.е. важно е кой, къде, кога, пред кого и как разказва. Разказвачът може да е един и същ (както в драмата и концерта има различни предста-вления на едно произведение, изпълнено от един или група изпълнители), но всяко събитие е излючително индивидуално, именно защото разказната ситуация съдържа много повече от думи и повече от еднопластов смисъл (,,просто текст“). Така задълбоченото изследване е в състояние да извади детайли за дадена ситуация8, епоха, социум, народопсихология, бит, ис-торически и природни превратности, защото фолклорният наратив е като огледало: ,,външното“ въздейства и променя разказната ситуация навлиза в нея; ,,вътрешната“ динамика (определена от ,,танца на архетиповете“, енергетичният им статус, на ниво индивид) – също. Поради ,,външни“ и ,,вътрешни“ причини всеки акт на създаване на такава ситуация е индиви-дуален, творчески, и това прави възможно, а и необходимо, консумирането на една и съща приказка отново и отново, преживяването, ,сътворяването“, слой след слой. Стоянка Бояджиева описва разказната ситуация така: ,,в рамките на наративното събитие, разказвачът и слушателите заедно съз-дават поле на идентификации, в което се проверят и прилагат съществу-ващите и се установяват нови знания, представи, стереотипи“ (Бояджиева, 2002, 54). Целта на тази психична динамика е изравняване на либидото и осъществяване на трансцендентната функция, предпоставя се възможност за индивидуация. На съзнателно ниво всяко ,,репродуциране“ на митично-архетипните модели се осмисля като очакване за добруване на индивид и общност; има значение на нормиране – утвърждаване чрез възпроизвежда-не на определени ценности и представи, възпитание и обучение в култура-та на дадена общност, участие в цикъла на живота, интеракции между ин-дивидите – поддържане на интегритет на групата, терапевтични функции, естетическо преживяване, забавление.

Терапевтът в терапевтичната ситуация, е също аспект от образа на разказвача. Инициационният процес, разкриващ се в приказката, е симво-

8 Колективното съзнание е в тясна взаимовръзка с всички останали компоненти от психиката. В приказките се отразяват не само характерните особености на дадена епоха, но и преходите към нещо ново: ,,Съществувал е обичай старците да бъдат убивани. Но в приказката се разказва как един старец, когото трябвало да убият, не е убит (...). Имало е обичай девойката да се принася в жертва на реката, от която е зависело плодородието. Това е ставало в началото на сеитбата и е трябвало да помогне за израстването на семе-ната. Но в приказката героят идва и освобождава девойката от чудовището“ (Проп, 1995: 29). Проп отбелязва също, че мотива, свързан с диалог между героя и животно-дарител (когато животното е заловено и моли за живота си, а героят го пуска срещу някакъв дар), в по-древните варианти е свързан с постигане на договор, а в по-близките до съвремието ни – състрадание: ,,Можем да предположим, че тази форма – формата на състрадание към животните – е по-късна. Приказката не познава състраданието. Ако героят пуска животно-то, той не го прави от състрадание, а на определени договорни начала“ (Проп, 1995: 152). От аналитичнопсихологическа гледна точка това е израз на комуникация на съзнание с безсъзнателно; състраданието е рационализация на мотивите, християнските представи заменят тотемните, но различните съдържания се отнасят до един архетип.


314


лен израз на биографията на разказвача и способства и за идентификация между разказвач, приказен герой и консуматор. ,,Историите не са прос-то истории. По своята най-истинска същност те са нечий живот. Именно тайнството на живота, фактът, че ако човек лично е преживял тази история, тя се превръща в лекарство“ (Естес, 2001, 472) – това разкрива значение-то на трансцендентната функция, осъществяваща архетипа в реалността и подсилва вярата. Разказвачът ,,пише“, пренарежда историята, достигайки до illo tempore. Разказвачът и прикзаният герой (а в процеса на консумация на приказката се приобщава и консуматорът9) изграждат единство – персо-нифициран образ на колективната родово-историческа памет и на света на героите, принадлежащ както към профанния свят, така и към идеализира-но, възвеличано минало10, изграждащ и пътя към бъдещето. Това единство е средоточие на Времето и моделира едно отделно Пространство. Разказ-вачът е мана личност, медиатор между светове, свой и чужд; изразител е на героико-народностно светоусещане, носител на историческо съзнание и мъдрост. В образа ,,на епическия герой и културологичния ,,портрет“ на неговия носител съществува своеобразен идеологичски и семантичен син-кретизъм, вследствие на който самият носител съдържа някаква духовна общност със своя герой“ (Захариева, 1987, 190) – така творец, творение11 и консуматор се интегрират в единство. Всеки акт на разказване на приказка е нейно пресътворяване, творчески акт; инициацията е модел, пресътворя-ващ в единство индивид, общност и космос, интегрирани в разказната или в обредната ситуация. В приказката консуматорът се идентифицира с героя (отнасящ се до личния комплекс12) и този на разказвача и се континуира в архетипа. Така консуматорът интроецира героя и разказвача и уеднаквя-

9 “La invitada” – ,,гостенката“, т.е. свободният стол, който по един или друг начин присъства във всяко разказване. Понякога по време на приказката душата на един или повече слушатели идва и сяда там, защото изпитва потребност. Макар, че може да имам внимателно обмислен материал за цяла вечер, аз променям плана си, за да помогна, изле-кувам или поиграя с усещането за духа, седнал на свободния стол. ,,Гостенката“ говори за нуждите на всички“ (Естес, 2001: 457). В много от случаите приказките са лекарство по конкретен повод и за конкретен човек. Кръгът се затваря само при истинското въвеждане на консуматора в разказната ситуация.

10 ,,Много важно е да получим изрично разрешение да разказваме чужда история, както и да съобщаваме източника, защото така запазваме генеалогичната пъпна връв – в единия край сме ние, в другия е животворната плацента“ (Естес, 2001: 472). Авторката отбелязва и особености в структурирането и разказването: посочването на „майката, баба-та и т.н.“ на историята е само по себе си съвкупност от предистории, като предястие към чудесен пир (Естес, 2001: 473). Тази дълга линия, базирана на авторитета на ,,голямото ро-дово тяло“ (термин на М. Бахтин), свидетелства за достоверност и е похват за сближаване с архетипа, преживяване на сакралност, благодарение на ,,колективното“.

11 Светлана Захариева цитира Лихачов, който споделя същите характеристики и за изкуството на Средновековието: ,,когато жанрът на произведението изисквал то да се произнася на глас, когато бил преднзначен за четене или пеене, образът на автора съвпадал с образа на изпълнителя – също както съвпада във фолклора“ (Захариева, 1987: 190).

12 Комплексите, според Юнг, са ,,откъслечни психики“, констелират се, влизат в игра и се придружават от афект; те са архитект на сънищата и via regia към безсъзнателното. Комплексите се персонифицират (Самюелз и др., 1995: 88).

315

ва и единява своето с време-пространството на приказката. Във времето, което приказката предоставя, се осъществява трансформация посредством сливането на субективното време с ,,другото“, ,,приказното“, ,,голямото и колективно“ време, в което се осъществява динамиката на архетиповете. Това ,,сливане“ дава възможност за трансформация по индукция – проме-ните в героя, сътворени от разказвача да станат субективни. В митологич-ния тип мислене тези представи се базират в идеята за единство на мик-ро-, мезо- и макрокосмоса. Като творец и медиатор, психопомп, образът на разказвача често се припокрива с този на Трикстера, като Демиург, про-вокиращ, подвеждащ, заблуждаващ и разясняващ; водач, създател и разру-шител на ситуации, разказващ и участвщ в историята. Юнг отбелязва, че Трикстерът е израз на колективната Сянка (Юнг, 1999, 276). В този смисъл мана личността, чийто функции са да поема проекциите върху себе си в хода на инициацията, ,,улавя“ и преобразува Сянката на неофита/консума-тора. Магичната сила на словото води хората към нови, по-високи етапи на развитие. Словото, като символ, т.е. единяващ сакрално и профанно, гради една условна реалност, отражение на обективната, с възможности за въздействие над нея, но със свои характеристики и закономерности (как-то и игровата ситуация). Различни обредни ситуации притежават същи-те характерни черти. Във фолклорната култура съществува синкретично единство във функции, смисъл и художественост – музика, песен, история, поука, нравственост, естетика и културни модели са слети в единство. Ова-тите, друидите и бардовете при келтите, например, са носители именно на този синтез на художествено-изпълнителска и поетчиеска дарба, мъдрост, историческо познание и магически умения. При балтийските народи бар-довете са и ясновидци, и шамани (тулисони или лигашони). Те са екстати-ци и магьосници, сходни с азиатските шамани. За тях Мирча Елиаде пише, че ,,вероятно към края на ,,погребалните угощения“ те отвеждат душата на мъртвия на оня свят“ (Елиаде, 2009: 37), т.е. че участват в обредни практи-ки, осъществяват медиацията между световете, така както и лечителят, и разказвачът на приказки водят душата. Това са жречески касти, предствите-лите на които са мана личности – съществува дълбока обвързаност между екстатични преживявания и приказно творчество, а мана личността, уни-версално в различните култури, е водач между световете и разказвач. Йо-хан Хьойзинха обобщава този образ, интегриращ многобройни фунции, с термина vates (Хьойзинха, 2000: 179). Клариса Естес описва, че curanderas, cantadoras и cuentistas (лечители и разказвачи) в нейната култура са сходни, историите разказани от тях са преживени, те са белези върху кожата им (Естес, 2001: 472), това са инициирали се хора, както шаманите, с които притежават често общи функции или се припокриват напълно.

Клариса Естес отбелязва и традиция за размяна на приказки като даро-ве (Естес, 2001: 471) – това разкрива както тяхната голяма ценност, така и разказвачеството като занаят-призвание. В някои култури тя се предоставя-ва за използване срещу разрешение, именно както се пре-предоставя дара. Разглеждането на приказката в концепцията за дара също я сближава с об-реда. Приказката сама по себе си е дар. Даруването изгражда връзки, твори


316


и разрушава, интегрира аспекти, осъществява обмен на мана, свързан е с правила. В този тотален социален акт нещо се отдава и нещо се получава, на всички хомоложни редове на мирозданието. Дарът е средство за участие в живота, заявява собствена позиция, регламентират се отношения, статут, партньорство и задължения, зависимости. Определен е от Мос като ,,игра и изпитание“. Дарът, както и приказката, имат отложен ефект – структу-рират целия живот, градят бъдещ невидим и видим свят, очаквания. Те са ресурс, който се използва и ситуира човека в профанния и сакралния свят. Връзката на приказката с линията на предците, традиционното предаване я определя като плод на творчество, дар, принос от и за цялата общност. Приказката, както дара, имат апотропейна функция, това потвърждава и факта, че тя се разказва предимно в тъмната част от годината и деноно-щието, в ситуации на лиминалност. Тя е в тясна връзка с идеята за Съдба, гради и описва съдби13. Тя инициира нов цикъл. Приказката трансформи-ра – „скъсява“ времето, и в психичен план, осигурявайки инициация, и в буквално-практически смисъл, тъй както с разказване ,,времето мина-ва по-бързо“; тя осигурява растеж (най-често във фолклорната традиция приказки се разказват на малките). За дадена общност те изграждат общи културни стълбове: общи символи, имена и случки, устойчиви форми – познатост и единство; универсалността у различните народи изгражда мо-стове на взаимност и оразличаване. Приказката обещава и прави възможна инициацията. Значението на инициационната динамика на приказката е разгледано от различни автори.

Жан-Франциска Крус Ван Делден, последователка на Юнг, опреде-ля приказката като ,,повествование за мистериите“ (Ван Делден, 2002: 7). Това съответно предполага и паралели в психологичен план с инициацион-ните ритуали. Тя е ,,ясно и точно изграден разказ за духовно посвещение, за извечния копнеж на душата да се завърне към своя изначален Бащин дом (изгубената връзка с монадата) или да осъществи мистичния съюз, Unio Mystica – мистерийното съчетание на Аза с неговия Висш Аз“ (Ван Дел-ден 2002: 9). Авторката открива паралели между приказка, сага, легенда, мит, с общ знаменател MYTHOS в смисъла на ,,архесимвол, съществуващ в съзнанието на всеки човек и следователно – в колективното съзнание“ (Ван Делден, 2002: 8). Тя разпознава архесимвола в сънища, видения, със-

13 В своята книга ,,Кодът на душата“ Джеймс Хилман изгражда теория, наречена «acorn theory» (жълъдова теория). Базирайки се на мит на Платон, който използва поня-тието парадигма, равнозначно на съдба, откривайки го у различни народи – в Кабала, при Мормоните, в Западна Африка, при будистите, при хиндуистите (като карма), при север-ноамериканските индианци (но не и в съвременната американска психология), авторът изгражда идеята, че призванието на всеки от нас е вродено и че животът се формира и изявява както дъбът от жълъда. Джеймс Хилман (James Hillman, 1926-2011) е американски психолог. Учи в Института Карл Густав Юнг в Цюрих и развива архетипната психология. Неговата архетипна психология е една от трите постюнгиански школи, очертани от Анд-рю Самюелз. Според Хилман егото не е друго, освен психологична фантазия, принадле-жаща към голяма група такива. Вторът се фокусира върху фундаменталния дълбок слой, психе или душа.

317

тояния на транс, в рисунката и живописта – сфери на интерес на Фройд и Юнг (Ван Делден, 2002: 8). За авторката мит, легенда, сага, митология, са жанрове от миналото, които не се създават днес, за разлика от създаването на приказки. Това е схващане, несподеляно от всички автори. Ван Делден определя, че приказката ,,трябва да бъде изградена на езотерична основа и тълкувана от езотерична гледна точка“, като уточнява – не окултна, защото според нея окултните сили са свързани с материята, а приказката ,,живее не в материалното, а в духовното“, където всичко е възможно, както и в съня. Сходството на приказка и сън е възглед, споделян също и от Арнау-дов. Но докато за Арнаудов сънят е нещо неясно и без смисъл, Ван Делден го определя като предупреждение или предсказание.

Копнежът на душата, според Ван Делден, е присъщ на иморалния, а не на аморалния човек, с което разграничава психологически типове. Ав-торката свързва приказката с нравствеността. Аморален човек според нея е този, способен да изпитва само чувство за вина, но не и за грях. Иморал-ният човек съответно изпитва чувство за грях, има и възможност за пока-яние. Човекът не греши неосъзнато. ,,Грях“ е определение на база духовно познание, осъзната оценка, която, когато е лична, води и до изкупление. Юнг също разглежда вината „culpa“ (в този пример със смисъл именно на осъзнат грях) като предпоставка за динамика, за развитие на човека: felix culpa (щастлива вина) за човека е като „вина, без която никога не би успял да постигне своята цялостност“ (Юнг, 1994: 122). Въз основа на раз-делението на аморален и иморален тип хора, Ван Делден определя и харак-терни за съответния тип процеси: на еволюция или инволюция. Описва ги съответно като издигане на духа над или слизането му в материята. Тези разделения съответстват на способността за постигане на ,,ниво на готов-ност“, която, следвайки авторката, изглежда съдбовно предпоставена, вро-дена. Вътрешните битки у човека тя определя като водени между ,,искам“ и ,,пожелавам“. При напреднал етап на еволюция тя определя покаянието като толкова силно (освобождаване от греха, опрощение, изкупление), че е способно да надмогне страха от наказание. Това е човек вече ,,готов да поеме обратния път, водещ към бащиния дом“ (Ван Делден, 2002: 10). Това е момент на осъзната готовност – доброволна жертва, етап от инициацията. На базата на тези нейни изводи може да бъде определено, че ,,нивото на го-товност“ за инициация, водещо до еволюция, е достъпно за иморалния чо-век и е непостижимо за аморалния. Според авторката в приказките образът на по-големия брат въплъщава аморалния човек, което отговаря на това, че ,,по-старата раса се намира на по-ниско стъпало по стълбата на духовната еволюция, отколкото по-младата раса“ (Ван Делден, 2002: 10). В светлината на инициационната динамика това съответства на закрепване на по-високо от ,,предишното ниво“, на архетипа на еволюцията (отнасящ се до личност, общност и природа, субектното и обектното се разгръщат едновременно). Джоузеф Камбъл също предоставя материал, поддържащ такива изводи14.

14 Джоузеф Камбъл, разглеждайки легендите за Граала, за Ной, за Великият Ю, също се спира на факта, че добродетелта на по-младите рицари, които са изцяло идентични


318


Мари-Луиз фон Франц, доктор по философия, тридесет години съ-трудник на Юнг, представя задълбочено психологическо тълкуване на приказките. Според Юнг, архетиповото преживяване (трансформиращата емоция) е единственият лекуващ фактор в терапията. Само безсъзнател-ното изпраща този ценен дар – архетиповото преживяване, а терапевтич-ните техники подпомагат човек да се отвори към него. Това е един ,,акт на благоволение, който не можем да насилваме“ (Фон Франц, 2001: 7). Спра-вянето с архетиповия материал в терапевтичния процес, разпознаването му, разбирането на неговата дълбочина с цел готовност за правилна реак-ция – това, според Фон Франц, са причините в аналитичната терапия да се практикува тълкуване на вълшебната приказка. Този процес е аналогичен с ,,разширяването на съзнанието“, разгледано от Ван Делден; ,,безценния дар“ може да се приеме за идентичен на помощта от Висша сила, отразена в приказките. Така терапевтичният процес и сюжетната динамика се сли-ват в единна линия.

Авторката разглежда сагите като нещо много сходно с преживяванията на нуминозум и до днес: ,,сагата е разказ на съзнаващото човешко съще-ство, което има нуминозно преживяване на несъзнаваното“ (Фон Франц, 2001: 9), в нея се осъществяват срещи на нашия съзнаван свят с несъзна-ваното, с архетипа; преминава се някакъв праг, след който понякога след-ва страхливо бягство назад. С вълшебните приказки, според Фон Франц, се работи много по-трудно. Тя определя разказвача в тях като ,,един Аз, който говори за танца на архетипове в несъзнаваното“ (Фон Франц, 2001: 10-11), единственият Аз в приказката. Героят в приказките е предствен в много схематична форма, не е нормално човешко същество, няма човеш-ки реакции, ,,изобщо няма психология“; приказният герой е чисто архети-пова фигура. Фон Франц съветва подходът към вълшебните приказки да е като на естествоизпитателя: колкото се може по-обективно, ,,сякаш се наблюдават риби или дървета“, без да се проецира собствена психология и лични преживявания на аналитика в тях. Защото ,,несъзнаваното, леку-ващият процес на несъзнаваното, никога не върви по прав път. Той винаги прави неочаквани завои“ (Фон Франц, 2001: 12). ,,Какво казва приказка-та извън моето мнение? Това е основното нещо за практикуване и учене“ (Фон Франц, 2001: 13). Не съществува пълна обективност и човек вижда това, което знае. Но въпреки всичко той ,,може да се бори с тези много примитивни форми на проекция и да прави усилия в тази насока“ (Фон Франц, 2001: 13). Авторката се спира на митични представи очертаващи етапите на инициация: интегриране на противоположности и преобразява-не до ново, по-вискоко ниво, т.е. обновяване. Илюстрация е следния при-

с нейната чистота и възвишеност, е само компонент от духа или същността на по-въз-растните (бащи, предци); същото се отнася и до браковете съответно на по-старото и по-младото поколение (Камбъл, 2007: 600), (Камбъл, 2004: 402-403). Раненият крал постига оцелостяване в лицето на идващия след него; на краля и неговият наследник са съответни символите на луната и слънцето – луната е ,,ранена“ поради осветяването от слънцето. Моделът в психичен план може да бъде потърсен като изразяващ Аз-а, защитните механи-зми, континуирането му и процеса на оцелостяване.

319

мер. Още в класическата античност се смята, че еленът притежава тайната на себеобновяването, поради смяната на рогата, приемана като частична смърт, а поникването на нови – като подмладяване, възвръщане към нов живот. ,,Елиан разказва история, според която, когато еленът остарее и се измори и започва да губи рогата си, отива в пещерата на най-жестокия си враг, отровната змия. Там той поглъща змията, която го ухапва, след което съответно я изхвърля и му става още по-зле. Почти умира, но се обновява. Това показва, че тайната на възраждането е да интегрираш собствената си противоположност. Отровната змия е пълната противоположност на елена. Като поглъща своята противоположност, еленът може да се обнови и да разкрие тайната на новия живот“ (Фон Франц, 2003: 174).

Юнгиански подход към българските народни приказки, по-скоро – ,,българските женски приказки“, представя Красимира Байчинска в кни-гата си ,,Златното момиче. Пътят на вътрешните съкровища на жената“. В нея тя изследва процеса на психично оцелостяване, отчитайки че в при-казките то е представено в най-чист вид. Красимира Байчинска също отбе-лязва значението и динамиката на инициационния процес: ,,архетиповите енергии, които стават достъпни с помощта на вълшебния разказ, могат да изменят психичния баланс и това води до съществена промяна в психиката и поведението на ,,читателя“ (Байчинска, 2009: 41). Тя свързва мит, сън и несъзнавани процеси като едно цяло – с един общ език, езикът на симво-ла и образа. Авторката поставя акцент върху женския принцип, според нея, подценяван в европейската култура. Чрез анализ на народни приказки тя набелязва път към по-задълбочено разбиране на процесите на трансформа-ция, което е предпоставка за достигане на по-голяма осъзнатост на женския принцип и неговото инкорпориране в културния живот. Анализът, сам по себе си, както и преживяването/консумирането на приказката, е принос към постигане на баланс, с подход към и на рациото. Той също носи промяна на колективното съзнание, а на ниво индивид – предпоставка за индивидуация.

Връзката приказка, инициация, шаманизъм, както и мит и инициация и мит и шаманизъм разглежда и българският учен Анатол Анчев. Бази-райки се на концепцията на Юнг, авторът намира в някои български ер-генски и момински обреди и обичаи (коелдуване, лазаруване и др.) еле-менти на инициация, а в други (нестинарство, калушарство, русалийство, лечителския обред в неговата цялост, случаи на борба с демонологични същества, гадателски практики и т.н.) – елементи на шаманизъм (Анчев, 2006: 327-329). Анатол Анчев прави юнгиански анализ „на изключително популярния у нас сюжетен тип ,,Братчето еленче“, намиращ се под номер 450 в каталога на българските фолклорни приказки (Даскалова – Перков-ска и др., 1994: 156-160) (Анчев, 2006: 350-359). В приказката той нами-ра основен смисъл в архетиповата същност на братчето еленче, като символ на обновяването (подчертаването и курсивът на Анчев). Авторът допълва, че за фолклорното мислене незачитането на елена като символ на обновяването води до негативни, дори фатални последици за общността, с което изследва връзката между психология и фолклор, както и терапевтич-ното, оцелостяващо въздействие на приказките върху човека. И тъй като


320


безсъзнателното може да бъде изследвано само косвено, различните фор-ми на човешката култура обогатяват психологическото познание, носейки информация за психичните структури и техните взаимодействия посред-ством наблюдаемата им изява в дейността.

Приказката се преживява и въздейства непосредствено, благодарение на универсалния компонент в символа, и неговия поливалентен смисъл. Той е ,,мост“ между индивиди, време и пространство. Приказката не е ра-ционално описание на света, но сама по себе си го представя много точно и в пълнота, поради заложените в нея архетипни образи и динамика. Тя, както и обреда, и други общностни феномени (гадаенето, алхимията, ис-торията) отразява и възпроизвежда универсалните етапи на инициация, тя е средство за въздействие върху тази динамика, синхронизираща я у лич-ност и общност, осъществява трансцендентната функция. На ниво емоции може да бъде носител на естетическо удоволствие, да удовлетворява нуж-дите от разтоварване на импулси чрез смях, страх и изграждане на надеж-да. Заедно с това приказката притежава и чисто рационални функции, като обучение в дадена култура, тя е средство за възпитание и интроециране на норми. Тези характеристики са универсални, за всички епохи и народи, с многобройни форми, развиващи се и до днес. Вълшебната фолклорна приказка предоставя ясен и чист достъп до архетиповете и взаимодейст-вията им, тъй като времето и множеството ,,автори“ са я освободили от наслоенията на личните проекции. В нея няма нищо „случайно“. Едино-душни за нейната значимост са както различните психологически школи, така и различните науки. Всеки подход предоставя свой ценен принос към изучаването на многобройните аспекти на символната сиситема, ключът за успешното интегриране (съпреживяване, осъзнаване, разбиране, отразява-не) на която е именно изчерпването на всички ,,щрихи“ – безкраен процес, неизчерпаем като живота и познанието, които приказката отразява, прена-ся във времепространството и осъществява.

AbstractThe initiation is a multistage process with an archetypical nature, which finds expression in different forms of the human activities. One of them is the fairy tale. Through the theoretical apparatus of the analytical psychology, its stages could be outlined and found in the structure of the fairy tale. Its dynamic could be seen in the ritual and in the therapeutic process, as well. The storyteller is a Manna person, who creates a conventional reality – the storytelling situation. It is a reflection of the objective reality, with possibilities to influence it, but with its own characteristics and regularities. In it the transformation of the participants happens. Along with the initiational opportunity, the fairy tale has other functions, too. The psychological analysis of the fairy tale is important not only about the psychotherapeutically process, but also about the ethnology and folklore studies, where describes different forms of human activities, in the pedagogy, in the arts of the individual kind of culture.Key words: analytical psychology, initiation, fairy tale, ritual

321


Анчев, А. (2006). Неизразимото слово на лудостта в тялото на българската традиционна култура. София. Етнографски институт с музей при БАН. 327-329, 350-359.

Арнаудов, М. (1996). Очерци по българския фолклор. София. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“. 7-8, 61.

Байчинска, К. (2009). Златното момиче. Пътят към вътрешните съкровища на жената. Плевен. Издателтво „Леге Артис“. 41.

Бояджиева, С. (2002). Локализиране при разказването. – Български фолклор, № 3-4, 48-58. Ван Делден, Ж.-Фр. К. (2002). Символика на приказките. Плевен. Издателство „Леге Ар-

тис“. 7-10.Даскалова-Перковска, Л., Добрева, Д., Коцева, Й. и Мицева, Е., (1994). Български фол-

клорни приказки.Каталог. София. Издателство на БАН. 156-160.Денкова, Л. (2002). „Най-невероятното“ във вторичния свят на приказката (По

Дж.Р.Толкин)“ . – Български фолклор, № 3-4, 5-10. Елиаде, М. (2009). История на религиозните идеи и вярвания. Том III. От Мохамед до епо-

хата на Реформацията. София. Издателство „Сонм“. 37.Естес, К. П. (2001). Бягащата с вълци. София. Издателска къща „Бард“. 32, 148, 471-472.Захариева, С. (1987). Свирачът във фолклорната култура. София. Издателство на БАН.

190.Камбъл, Дж. (2004). Маските на бога. Източна митология. София. Издателство Рива. 402-

403.Камбъл, Дж. (2007). Маските на бога. Творческа митология. София. Издателство Рива.

600.Корсини, Р. (1998). Енциклопедия по психология. София. Издателство „Наука и изкуство“.

81.Проп, В. (1995). Исторически корени на вълшебната приказката. София. Издателство

„Прозорец“. 34-35.Самюелз, А., Шортър, Б. и Плаут, Ф. (1995). Критически речник на аналитичната психоло-

гия. Плевен. Издателство ЕА. 76-77, 88, 184.Фон Франц, М-Л. (2001). Котката. Приказка за избавлението на женското начало. Плевен.

Издателство „Леге Артис“. 7-13.Фон Франц, М.-Л. (2003). Архетипови мотиви във вълшебните приказки. Плевен. Издател-

ство „Леге Артис“. 174.Хьойзинха, Й. (2000). Homo ludens. София. Издателство „Захарий Стоянов“. 51, 179.Юнг, К. Г. (1994). К.Г Юнг. Избрано. Книга трета. Плевен. Издателство ЕА. 122.Юнг, К. Г. (1999). Архетиповете и колективното безсъзнателно. Плевен. Издателство ЕА.

276.Antola, P. (2006). Electronic Journal of Folklore Vol. 33. The modern genre of Finish mass

sermon. Estonian Institute of Folklore.Tartu. 71-84.Gunnell, T. (2006). Electronic Journal of Folklore Vol. 33. Narratives, space and drama: essential

spatial aspects involved in the perfornace and reception of oral narrative. Estonian Institute of Folklore.Tartu. 7-25.

Hillman, J. (1996). The Soul’s Code: On Character and Calling. New York. Random house, 1996Pfister, M. (1988). The Theory And Analysis of Drama. John Halliday (trans.). Cambridge:

Cambridge University Press.


21

322


Ана Стефанова – докторант в ИЕФЕМ – БАН, секция ,,Историческа етноло-гия“. Работи в областта на обредността и приказната проза. Използва методите на аналитичната психология. Брой публикации – 4.

Ana Stefanova – PhD student in IEFSEM – BAS, in the section of Historical Ethnology. She works in the field of the rituals, fairytales prose. She uses the methods of the analytical psychology. Number of publications – 4.

323

ТАНЦЪТ КАТО НЕВЕРБАЛНА КОМУНИКАЦИЯ

Надежда Петрова1

В доклада се отстоява тезата, че комуникацията е неделима част от обществото и основен начин за предаване и приемане на информация. Чрез нея се пренасят и обменят мисли и чувства, идеи и послания. Танцът, като вид изкуство, се отнася към групата на пластичните изкуства, при който средства за създаване на художествен образ са движението и положението на човешкото тяло. В настоящия доклад е направен опит да се разгледа спецификата на невербалната комуникация като елемент от информационния процес и танцът, като начин за предаване на невербални художествени послания в процеса на комуникация. Проучват се найчесто използваните комуникационни средства, етапите и начините за обратна връзка. Специални акценти се поставят върху жестовете и ситуирането на тялото в пространството.

Ключови думи : комуникация, изкуство, танц, послание, култура, жест, език на тялото

Танцът е многоаспектно изкуство, с множество проявления. Той може да бъде разглеждан като продукт на културата, като вид спорт, като сред-ство за терапия или възпитание и т.н. Чрез танца могат да бъдат предста-вени различни послания, чувства и настроения. Многофункционалността на танца и разнообразното му приложение се дължи в голяма степен на не-говата същност. Според Марта Греъм, една от пионерите на съвременния танц, танцът е скрития език на душата. Той говори чрез езика на тялото, а той от своя страна има силно и незабележимо влияние върху човека. Затова и въздействието, което един танц може да има върху публиката, би могло да бъде силно и дълбоко. Но най-важна остава идеята, целта, посланието на всеки танц – неговата мисия. Когато е налице ясна идея и послание подготовката, реализацията и изпълнението на танца се случват с лекота в рамките на една стройна система.


1 Надежда Петрова – докторант в СУ ,,Св. Климент Охридски“Адрес за контакти: [email protected]

324


Ето защо в настоящата статия ще бъде разгледан танцът в качеството му на невербална комуникация.

1. Комуникацията – The art and technique of using words effectively to impart information or ideas

Комуникацията е процес, при който се извършва предаване и обмен на информация между два или повече субекта, участващи в процеса. Субектите – участници в процеса, най-общо наричаме подател /субектът – изпращач на съобщението/ и адресат /обектът, за който е предназначено съ-общението/. Комуникационният процес протича в четири основни етапа:

– Кодиране на съобщението - подателят на съобщението избира и об-работва информацията, която иска да бъде получена от адресата;

– Предаване на съобщението – кодираното съобщение се изпраща към адресата посредством комуникационен канал;

– Декодиране на съобщението - получаване и разчитане на изпратено-то съобщение от адресата;

– Обратна връзка – от адресата до подателя.Според средствата, използвани в процеса на общуване, комуникацията

се дели на два типа – вербална и невербална комуникация. При вербалната комуникация носител на съобщението са думите, изразени в устен или в писмен вид, в директен диалог или чрез помощта на технически средства. При невербалната комуникация съобщението се изразява чрез езика на тя-лото – положението на тялото в пространството, положение на ръцете и краката, вида на стойката, жестовете, мимиката на лицето, погледа, усмив-ката и т.н. След направени изследвания на проф. Албърт Михръбиън от Калифорнийския университет в Лос Анджелис се установява, че съобще-ние, предадено в директен контакт се възприема по следния начин:

Обективно, невербалната комуникация е първичната комуникация в човешкото общество. Тя се е зародила още в древността, преди възниква-нето на речта и езика. Тогава общуването между хората се е осъществявало именно чрез жестове, звуци, мимики и действия. За разлика от вербалната

кодиране предаване

обратна връзка

съобщение съобщениеие

съобщение

подател адресат

Фигура 1. Модел на комуникационния процес

325

комуникация обаче, езикът на тялото изпраща своите послания непрекъс-нато, независимо дали са те преднамерени (съзнателни) или не. Човешкото тяло отразява емоционалния свят на човека, неговите мисли, идеи, чув-ства, страхове, притеснения и др. В процеса на комуникация езикът на тя-лото може да подсили значението на думите и да им придаде по-голяма задълбоченост, да ги отрече или да ги подложи на съмнение. Това се дължи и в голяма степен на факта, че докато човек съзнателно възприема и ос-мисля, подлага на анализ и критика вербалната част от съобщението, то невербалните сигнали се възприемат подсъзнателно от човешкия мозък, на безусловно равнище.

2. Танцът като изкуство – Dance can embody or express ideas, emotions or tell a story

Танцът е вид изкуство, спадащо към групата на пластичните изкуства, при който средства за създаване на художествен образ са движението и поло-жението на човешкото тяло. Танцът е едно от най-старите изкуства, познати на човечеството. Корените си води още от древността, когато е бил възпри-еман не като продукт на изкуството, а като част от религиозен или друг вид общностен ритуал. Чрез танца хората са изпращали послания до боговете, отбелязвали са значими събития от живота си като раждане, сватба, победа и т.н., и са давали израз на своите мисли, чувства и емоции. Танцът е използ-ван дори и като средство за отбрана и самозащита, която съчетава в себе си едновременно бразилско бойно изкуство и танц, за започване на битка и т.н.

Всеки танц може да включа в себе си следните елементи: хореография, музика и драматургия.

Хореография – тя представлява поставяне на даден танц, т.е. съчета-ване на определени стъпки, движения, акробатики и позиционирания на тялото, характерни за съответния танцов стил .

Музиката – сама по себе си като вид изкуство тя предава настроения чрез комбиниране на звуковете. В зависимост от тяхното съчетание в даде-

Фигура 2. Графика на усвояване на съобщението, предадено чрез различните канали на комуникация

0

10

20

30

40

50

60

voice - 38 %gesture - 55 %

words - 38 %

Танцът като невербална комуникация. . .

326


на мелодия, тя може да звучи мажорно /приповдигнато/, минорно /тъжно/, алегро /весело/, стакато /насечено/ и т.н.

Драматургия – тук се включва умението на хореографа и/или на тан-цьора да разкаже история по време на танца.

От горепосочените елементи постоянен е само първият елемент – дви-жението на тялото в пространството, тъй като той отразява същността на танца като културен феномен. Според българския тълковен речник, танцът е: „ изпълнение на съгласувани по ритъм и по форма пластични движе-ния на тялото и краката в такт с музиката, както и самата музика“ [1]. Но обективно погледнато, танц може да има и без музика (а само с ритъм), и въпреки това той да бъде завършен продукт на човешката креативност. Останалите два елемента – музиката и драматургията допринасят за пъл-ноценното представяне на танца, за пълното разкриване на неговия потен-циал и по-ефикасното предаване на неговото послание. Всеки един елемент сам по себе си носи емоционален заряд, който може да бъде целенасочено използван за подсилване на дадено чувство, провокация, предизвикване на положителни или отрицателни емоции и т.н.

3. Танцът като начин на общуване – Dance is the hidden language of soul [2]

С развитието и прогреса на човешкото общество се развиват и ус-ложняват и посланията, които се влагат във всеки един танц – тези пос-лания са резултат от променливи, зависещи от потребностите и динами-ката на обществото. В наши дни танцът съществува самостоятелно или в комбинация с друг вид изкуство като по този начин може да бъде по-стигнат различен ефект, в резултат на краен продукт, създаден според съ-ответно задание или потребност. Танцът може да бъде част от театрална постановка, филм, концертно изпълнение или видеоклип, реклама и т.н. Комуникацията чрез танца може да бъде разгледана в два аспекта:

– Комуникация между танцьора/танцьорите и публиката – Комуникация между самите танцуващи

3.1. Комуникация между танцьорите и публиката. – „Да гледаш велики танцьори или танц от найвисока класа, които да те развълнуват, без да знаеш точно защо, е найвисшият вид комуникация.“ – Луис Хорст [3] В съвременното динамично общество танцът задържа високи позиции

на популярност сред все по-голяма част от обществото. Като социален фе-номен той събира хората в общности по интереси, социализира, изразява социални послания и т.н. До голяма степен това се дължи на свободата на танца – той е променлив и адаптивен, няма строги правила, има големи възможности за импровизация, и не се нуждае от специална подготовка, за да бъде разбран. Освен това танцът, както и песента, са способни за кратък интервал от време да предадат значимо послание към дадена ауди-тория. Днес възможността за пренос и разпространение на тези послания

327

се увеличава многократно от електронните медии – телевизията, интернет, социалните мрежи.

Комуникацията между танцьорите и публиката е съзнателна и пред-намерена комуникация. Обикновено танцовия пърформанс не е ограничен във времето, но социалните рамките, които са се наложили днес, опреде-лят модерните танцови форми да бъдат с кратка продължителност /до 3-5 минути, когато се изпълнява върху песен или микс от песни/, а класиче-ските с продължителност в размер до 90-120 минути /когато се изпълнява стандартно балетно произведение/. Предизвикателство пред хореографа и танцьорите е в този отрязък от време да бъде представена история с въве-дение, кулминация и развръзка, която да бъде разказана само чрез езика на тялото. Тук важна роля играят, освен хореографията, избора на музиката, декора, костюмите, грима и осветлението. Те могат да пресъздават роли, да рисуват маски, да променят възприятия, играейки с цветове, форми и обеми. Именно тук проличава и границата между хореографията и дра-матургията в танца. Танцът може да бъде завършен и без драматургия, а само с хореография – по този начин в него ще бъдат съчетани техника и музика, способността на танцьорите да пресъздават музиката, чистотата на движенията, усета за ритъм, техните възможности. Когато обаче в танца се съчетаят хореографията, музиката и драматургията, тогава вече можем да говорим за изкуство, с мисъл, идея и послание. Танцът може да преда-ва картини от действителността, да напомни някакво преживяване или да внуши емоция, която зрителят да доразвие сам за себе си въз основа на личния си опит, въображение и потребности.

3.2. Комуникация между танцуващите в двойка – When marimba rhythms start to play dance with me, make me sway [4]Езикът на тялото е показател за състоянието на човек в даден момент

и ситуация. Затова комуникацията между танцуващите в двойката е не-съзнателна комуникация. Невербалната комуникация е по-силно развита при жените, отколкото при мъжете. Това е така, защото условно можем да наречем вербалната комуникация „комуникация на разума“ /т.е. мъжка/, а невербалната – „комуникация на чувствата“ /т.е. женска/. При танца в двойка партньорите комуникират по няколко начина:

– Чрез контакта – сила, начин на захват, телесна температура и дис-танцията между телата;

– Чрез погледа;– Чрез мимиките и жестовете.Наблюдавани в неформална обстановка / на парти, в клуб, дискотека

и т.н/, по начина по който танцуват партньорите в двойката, може да се получи достоверна информация за характера на техните отношения /прия-телство, флирт и др./, за емоциите и настроенията, които изпитват в насто-ящия момент спрямо човека отсреща /радост, умора, досада, удоволствие, надменност и т.н./, както и за степента на близост между двамата /дали се познават отдавна или преди малко са се запознали на дансинга/.


328


Физическият контакт в двойката и разстоянието между телата на партньорите е първият източник на информация. Колкото по-голямо е раз-стоянието между телата, толкова по-слабо се познават танцьорите един друг. Това е причината да не се допускат взаимно да навлизат в личното си пространство. Тук трябва да бъдат отчетени също и линиите на ръцете и стойката на телата – колкото по-меки и заоблени са тези линии, толкова по-малко напрежение има между партньорите. Именно поради тези при-чини в голяма част от социалните танци са се обособили два типа хват – отворен и затворен /близък/. Характерът на социалните танци залага те да бъдат сравнително лесни и достъпни за по-голяма част от обществото /отколкото състезателните и класическите танци/ и да социализират хо-рата. Затова, когато човек иска да танцува той може да избере как да го направи и с това да покаже на партньора си как го възприема и какви са чувствата му спрямо него.

Зрителният контакт дава информация за заинтересоваността и вни-манието на партньорите един към друг по време на танца. Ако танцуващи-те „комуникират“ с очи почти през цялото време , то можем да говорим за флирт и романтични чувства. Ако зрителният контакт не липсва, но и не е доминиращ, тогава можем да говорим за приятелски отношения в двойка-та. Ако през голяма част от времето единият танцуващ гледа през рамото на партньора си или оглежда останалите танцуващи и/или публиката, тога-ва може да се направи извода, че този човек танцува, за да привлече внима-нието на околните, а човекът , с който танцува в момента му е безразличен или го отегчава.

Жестовете и мимиките са третият източник на информация – усмив-ката или липсата на такава по време на танца, отпуснатите ръце, прегър-бената стойка – всички те изразяват състояния, идентични с тези по време на разговор.

Пространственото разположение на танцуващата двойка на дансин-га също не е без значение. Ако двойката танцува в центъра, тя демонстрира самоувереност и желание да бъде забелязана от околните, а танцуващите са сигурни в уменията си и искат да покажат какво могат. Ако двойката танцува в периферията на дансинга, можем да говорим за желание на тан-цуващите да останат „извън блясъка на прожекторите“, дължащо се или на несигурност в уменията им, или на желание за усамотение и сближаване по време танца.

В заключение може да се отбележи, че танцът е достоверен и надеж-ден източник за получаване на информация и канал за предаване на съ-общения. Предадено чрез него, посланието се възприема безусловно, на подсъзнателно ниво, и достига до по-широк кръг получатели, без да бъде подлагано на критика и анализ. Танцът като невербална комуникация може да бъде предпоставка за развитие и на вербалното общуване между учас-тниците в комуникационния процес, за социална интеграция, за отправяне на социални послания и мн. др.

329

AbstractThe report asserts the idea that the communication is an integral part of the society and the major way of transmitting and receiving information. It shall carry and exchange thoughts and feelings, ideas and messages. The dance as an art form refers to the group of plastic arts where motions and the position of the human body are instruments for creating artistic images. The present report is an attempt to examine the specificity of nonverbal communication as a part of the information process and the dance as a way to transmit non – verbal artistic messages in the communication process. The most commonly used means of communication, stages and methods of feedback are explored. Special emphases are put on the gestures and the body positioning in the space.Keywords: communication, art, dance, message, culture, gesture, body language


Борисова, Г. (2011). Танцови представи и артистични предпочитания, С. Кюнке, Е. (2008). Езикът на тялото for Dummies, С. Стойков, Л. (2006). Култура и медии, С.

Бележки[1] Цит. по: Танц // Български тълковен речник. Available from: http://www.t-rechnik.info/t.php?page=3&[2] Цит. по: http://en.wikipedia.org/wiki/Martha_Graham[3] Цит по: Борисова, Г. Танцови представи и артистични предпочитания, С. 2011, с . 32[4] Цит. по: http://www.elyrics.net/read/p/pussycat-dolls-lyrics/sway-lyrics.html

La danse moderne, Plusiers auteurs http://www.livrespourtous.com/e-books/detail/La-danse-moderne/onecat/Livres-electroniques+Livres-divers+Art-et-culture+Danse/0/all_items.htmlhttp://izkustvo.freebg.eu/ http://www.uwlax.edu/urc/jur-online/pdf/2005/peick.pdfhttp://www.desertraindance.org/Articles/Language_as_dance.htmlhttp://ethiopiques.refer.sn/spip.php?article165http://www.persee.fr/web/revues/home/prescript/article/lgge_0458-726x_1968_num_3_10_2551http://techs-mobile.blogspot.com/2011/01/blog-post_06.html

Надежда Петрова е бакалавър по „Педагогика“ и „Социални дейности“ на Факултета по Педагогика и магистър по „Електронни медии“ на Факултета по журналистика и масова комуникация в СУ „Св. Климент Охридски“ . От февру-ари 2010 г. тя е зачислена като редовен докторант към катедра „История и тео-рия на журналистиката“ в СУ с научен ръководител проф. д-р Любомир Стойков. Научните £ интереси са в сферата на риалити шоуто като медиен феномен и тан-цът като медиа и като вид изкуство.


330


Nadezhda Petrova has Bachelor Degrees in “Pedagogic” and “Social sciences” from the Faculty of Education and a Master Degree in “Electronic media” from the Faculty of Journalism and Mass Communication at Sofia University “St. Kliment Ohridski “. Since February 2010 she has been assigned as a PhD student at the department of “History and theory of journalism” under the supervision of Prof. Dr. Lubomir Stoykov. Her research interests are in the field of the reality shows as a media phenomenon and the dance as a form of media and art.

331

АМЕРИКАНСКОТО ОГНЕХОДНО ДВИЖЕНИЕ И НЕСТИНАРСТВОТО В БЪЛГАРИЯ – ВЪЗМОЖНОСТИ

ЗА СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ

Весела Ванчева1

Американското огнеходно движение и българското нестинарство са два феномена, максимално отдалечени във времето и пространството; всеки от тях притежава своя история на възникване и утвърждаване, свои форми на съществуване и устойчив вътрешен смисъл. Настоящият доклад представя съпоставка на двете явления, като разглежда основните прилики и разлики между тях, извеждайки уникалните особености на всяка практика, търсените ефекти и постигнати цели, както и специфичните им обяснения за липсата на изгаряния у участниците. Анализът предлага вникване в психологическите аспекти на субективното преживяване при двете практики и обръща особено внимание на терапевтичния смисъл, приписван на огнеходния елемент.

Ключови думи: Американско огнеходно движение, нестинарство, огнеход-ни семинари, обредни практики

Американското огнеходно движение е един от ритуалите на „ню ейдж“ вълната от 80-те, насочена към постигането на себе-реализация и духовна трансформация с цел еволюиране на човешкото съзнание (Данфорт, 1989 : 260; Едуардс, 1998 : 98) (Danforth; Edwards). Посредством ходене по жара-ва, участниците в този ,,социален ритуал“ се стремят да разширят осъзна-ването си, да преодолеят страховете си и да се освободят от ограничаващи себе-представи (Едуардс, 1998 : 98) (Edwards).

Нестинарството в България е обредна практика, включваща танц в жа-рава, разпространена в миналото на територията между Царево в Бълга-рия, Люлебургаз и Мидия в европейска Турция (Фол, 2005 : 52). Ходенето и танцуването по жарава е само част от „цялостна мирогледно-религиозна


1 Весела Ванчева – докторант в Институт за изследване на населението и човека при БАН


332


система“, която включва почитане на определени християнски светци, из-вършване на специфични обредни действия с иконите на светците, посе-щаване на свещени извори, принасяне на жертвени животни като курбан с цел благоденствие и здраве, и изпълняване на точно определени фолклор-ни мелодии по време на обредните действия (Фол, Нейкова 2000 : 13).

История на възникване

Ходенето по жарава първоначално е една от техниките за личностна трансформация, използвани в семинарите на Толли Бъркън за реализиране на човешкия потенциал през 1979 г. в Америка (Tolly Burkan). През 80-те Бъркън създава първия четиричасов уъркшоп по огнеходство, имащ за цел да „помогне на хората да преодолеят страховете и ограниченията си“ и да ги научи „как да интегрират духовност и просперитет“ (Данфорт, 1989 : 261, 262) (Danforth). През 1984 г. се появяват обучителни тренинги за ин-структори по огнеходство в Европа и Америка, а през 90-те години Антъни Робинс (Anthony Robbins) превръща огнеходните семинари в средство, с което мениджърите на американските компании да стимулират служите-лите си да бъдат по-изобретателни и уверени, по-амбициозни и готови да рискуват. В началото на XXI в. огнеходните семинари вече са популярни в цял свят и в различни обществени сфери.

Корените на нестинарската обредност се губят в легенди и хипотези за връзката £ с тракийски ритуални практики (Фол, Нейкова, 2000 : 27; Фол, 2005 : 60). Фол смята, че коренното население на Странджа е тракийско и е практикувало „орфико-Дионисова обредност“, в чиято основа лежи почи-тането на Великата богиня майка и нейния Син-слънце. Населението успя-ва да запази непроменени през вековете обредите и вярата си, включително огнените си обичаи. Нестинарската традиция се съхранява в гръко-езични и българо-езични села и минава през период на популяризиране през 20-те и 30-те години на XX в., докато постепенно започва да отмира през 50-те, когато е забранена от държавната власт и целенасочено сведена до турис-тическа атракция (Георгиева, 2005 : 5). През 90-те години и началото на XXI в. обредността все още се извършва с тенденция танцът в жарава да се превърне в кулминация сам по себе си (Фол, 2005 : 51; Фол, Нейкова 2000 : 158).

Форми на съществуване

Американското огнеходно движение е единно в основните си идеи за трансформиращата и стимулираща сила на ходенето по жарава, но при-ема различни семинарни форми. Първите семинари на Бъркън целят по-добряване качеството на живот на участниците в професионален, личен и здравословен план и използват като подготовка медитативни упражнения, музикален съпровод на традиционни инструменти, монотонно пеене на мантри и др. (Burkan, 1984). По-късно Антъни Робинс използва огнеход-ството за повишаване мотивацията на хората в бизнес средите, развиване

333

на професионалния им потенциал и засилване на увереността им в успеха (Robbins, 1986). При тези семинари инструкторите се придържат към офи-циален стил на поведение, повече обяснения, базирани на научни факти и прилагат метода на невролингвистично програмиране (Данфорт, 1989 : 264) (Danforth). Огнеходните семинари на Кен Кадиган са насочени към интегриране на „нови форми на взаимодействие с огъня“ като танца върху жарава, които заимства от традиционния гръцки обред Анастенария (Дан-форт, 1989 : 265) (Danforth). Целта е чрез фокусиране върху мистични и религиозни аспекти на танцуването в огън да се постигне лечебен ефект у участниците – главно психологически, изразяващ се в преодоляване на фобии, тревожност, нефункционални семейни отношения и др.

Нестинарството в България преминава през трансформации, свързани с разселване на населението, забраната на обреда от светската власт и пре-следването му от църквата. Като резултат се обособяват две основни фор-ми – традиционна нестинарска обредност, извършвана главно в с. Българи и някои села с преселници като Ново Паничарево през 70-те г. на XX в. и Стоманово в началото на XXI в. (Георгиева, 2005 : 8; Ренучи, 2005 : 89), и популярната в туристическите райони атракционна форма – ходене върху жарава (Радойнова, 2005 : 47). Паралелното съществуване на двете форми продължава десетилетия и е закономерен резултат от процеса на профани-зиране на обреда (Шаранков, 1947 : 41; Фол, Нейкова 2000 : 164; Георгиева, 2005 : 13). Обредното нестинарство се характеризира с дълбока и искрена вяра и религиозна екзалтация. Танцът в жарава е само едно от многото обредни действия, без което традицията може да съществува. Отличава се от танца на огнеходната форма по по-голямата си продължителност, специ-фичното тъпкане върху жарава до пълното £ изгасяне, отказ да се приема заплащане, но най-вече по проявите на пророческа дарба у танцуващите (Арнаудов, 1934 : 668-670; Фол, Нейкова 2000 : 157,158).

Вътрешен смисъл

Създателите на американското огнеходно движение наричат ходенето по жарава „идеалната метафора, която поставя под съмнение традицион-ните вярвания на хората за физическата реалност, за това кое е възможно и кое не“ (Бъркън, 1984 : 204) (Burkan). Огнеходството е превърнато в сред-ство за преодоляване на ограничаващи вярвания и начин за постигане на лични цели, които са били считани за недостижими. В основата на семина-рите е идеята, че огънят може да превърне „страха в сила“ и да предизви-ка „лечебни преживявания“, които ще спомогнат за личностно развитие и духовно израстване на индивида (Бъркън, 1984 : 137; Робинс, 1986 : 182) (Burkan, Robbins). Според някои изследователи, участниците в семинари-те са водени от потребността активно да изживеят вътрешна трансформа-ция, нещо невъзможно в ролята на зрител, която традиционните религии и западната култура им отреждат, както и да се докоснат до липсващото в културата им „концентрирано, емоционално взаимодействие с други хора“ (Едуардс, 1998 : 111) (Edwards).

Американското огнеходно движение и. . .

334


Изследователите на нестинарската обредност в България строго дис-танцират нестинарството от интерпретирането му като „лечебна терапия с музика и песни“, чиято задача е да интегрира социално отхвърлени (по-ради болест или нисък статус) жители на нестинарските села в местната общност (Фол, Нейкова 2000 : 15). Вътрешният смисъл на обреда се търси във възприемането му като „действие-дълг“, което може да приема фор-мата на игра в огъня, транс-подобно състояние на прихващане, вричане на светец или присъствие на дадено фиксирано от обреда място и има за цел да измоли здраве, закрила и благополучие за конкретното село и дори целия свят (Фол, Нейкова 2000 : 131). Според Валерия Фол (Фол, 2005: 57) нестинарството цели чрез ритуалните си, действия строго спазвани и предавани през вековете, да хармонизира отношението Човек-Общество-Космос.

Специфични особености

Американското огнеходно движение е „ритуал на участване“, в който всеки наблюдаващ е и участник в ходенето по жарава наравно с другите членове на публиката (Едуардс, 1998 : 98) (Edwards). Ключов за ритуала е т.нар. механизъм на „всеобщо вживяване или преструване“, при който участниците се съгласяват, ако не напълно да повярват, то поне да се „прес-труват, че вярват във фиктивна реалност, създадената чрез консенсуса на групата“ (Едуардс, 1998 : 110) (Edwards) . Всеобщото вживяване или прес-труване помага на участниците да се сближат помежду си и да формират чувство на принадлежност към групата, да игнорират общоприетите вяр-вания и нагласи, че ходенето по жарава е непостижимо и невъзможно без изгаряния. Преструването създава „нетрайна илюзия“, която може лесно да бъде разрушена, което обяснява защо присъствието на скептици препят-ства „извършването на чудеса“ и осъществяването на процес на вътрешна трансформация у участника (Едуардс, 1998 : 112) (Edwards).

При нестинарството публиката е основно самата нестинарска общност на дадено нестинарско село и е много важна част от обреда. Тя не участва в танца върху жарава, а само го наблюдава, но е активна в извършването на други обредни елементи като почитането на свещените извори и ико-ни, принасянето на курбан и др. Без нея обредът не е възможен, тъй като тя осигурява, чрез силно емоционално съпреживяване и вяра, изразено уважение и подкрепа към нестинарите, нужния психологически климат за случването на ритуала. Нестинарската общност е организирана според „нестинарския закон“ – определени правила и норми на правилно поведе-ние, свързани с вярата-обредност, и спазва строг ред при извършване на обредните действия, отреждайки на всеки член точно определена функция. Всяко нарушение на правилата води до прекъсване на ритуалните действия и разрушаване на обредната реалност, затова търпи строго наказание и се избягва на всяка цена (Фол, Нейкова, 2000 : 42). .

Участниците в огнеходните семинари преминават през предварите-лен етап на подготовка, в който чрез лекции по позитивно мислене и са-

335

мовнушение се настройват за ходенето по жарава. Състоянието им често е близо до това на хипнотичен транс. Някои семинари включват период на „барабанене на някакъв вид ударен инструмент подобен на тарамбука или тъпан, форма на медитация и медитативна разходка“ (Едуардс, 1998 : 103) (Edwards).

Готвещите се да станат нестинари преминават през период на психиче-ска и физическа подготовка, който възниква спонтанно (или следва тежка болест, понякога лична трагедия и психологически проблеми) и включва психическо напрежение, видения, сънища, халюцинации, физическа от-падналост с прилошаване, понижаване на телесната температура и проро-куване (Шаранков 1947 : 29-35; Гарвалов 1995 : 320-386; Фол, Нейкова 2000 : 156, 157). Дни преди и по време на нестинарските празници нестинарите навлизат в особено състояние на унесеност, наричано „прихващане“, което се усилва (и обуславя) от специфичната музика на тъпан и гайда, които ускорявайки темпото, предизвикват видима кулминация на емоционално-то състояние. Влияние оказват и прекадяванията с тамян, повтарящите се ритуални действия, изпълнени със символизъм, присъствието на иконите и молитвите. (Шаранков, 1947: 85-97; Фол, Нейкова 2000 : 155-158).

Търсени ефекти и постигнати цели

Огнеходството е отнасяно към „извършването на чудеса“ (Едуардс, 1998 : 99), заедно с практики като психичната хирургия, неуязвимостта към ухапвания от змии и др. (Edwards). Според Едуардс оздравителните ефекти на тези практики не могат да бъдат научно доказани, но са пряко свързани с постигането на силна емоционална приповдигнатост и възбуда у публи-ката и участниците и по-конкретно с биохимичните реакции в човешкия организъм в следствие на тази възбуда. Според Данфорт (Данфорт1989 : 266) два процеса са стимулирани при огнеходството – „овластяване и тран-сформиране“ (Danforth) и двата се случват благодарение на изключително силното емоционално преживяване на въодушевление и чувството за лич-но постижение. Надскачането на личните граници освобождава огромно количество творчески потенциал у участниците, който им позволява да се самоопределят по нов начин и да повярват, че невъзможното е постижимо.

Изследователите Фол и Нейкова са категорични, че нестинарите не танцуват в огъня, за да преминат някакво изпитание и не просто пресичат жаравата, а се пречистват телом и духом чрез въздигане към Бога, като изтъпкват и погасяват жаравата, за да погорят всички болести и злини и да посредничат между хората и природния космос (Фол, Нейкова 2000 : 133). Макар целите на обредността да са свързани с поддържането на един унаследен закон-вяра, за който се смята, че крепи реда в природата и об-ществото, основен съпътстващ ефект на нестинарството е лечителската и пророческа функция на нестинарите. (Шаранков 1947 : 213-215; Фол, Ней-кова 2000 : 157).


336


Обяснения за липсата на изгаряния

Успешното ходене по жарава при огнеходните семинари е обяснявано чрез теории като Лайденфрост ефекта и лошата термична проводимост на дървото (Лайкинд и Маккарти, 1985) (Leikind & McCarthy). Лайденфрост ефектът е научна теория, която свързва липсата на изгаряния с образува-нето на защитен слой пара около ходилото в резултат на изпаряването на потта по кожата на стъпалата. Теорията за лошата топлопроводимост на дървото се базира на факта, че дървото, за разлика от метала и камъка, е слаб проводник на топлина и дори при достатъчно висока температура на нагряване не може да причини изгаряния. Екстатичните емоционални състояния, съпътстващи ходенето по жарава не се смятат за причина за липсата на изгаряния.

Медицински проучвания на неуязвимостта към изгаряне при нестина-рите установяват, че кожата на стъпалата на повечето е нежна и въпреки различната по продължителност игра в огъня (не по-малко от 10 мин), не се получават никакви следи от изгаряне (Шаранков, 1947 : 143-203, Гарва-лов 1995 : 365-369). Смята се, че особеното психическо състояние, в което изпадат нестинарите, може да обясни нечувствителността към болка, но не и фак тът, че изгаряне изобщо не настъпва. Самите нестинари не могат да дадат обяснение за способностите си, но ги приемат като дар и са убедени, че силата им идва от силната им вяра и упование в покровителстващите ги светци.

Психологически аспекти на субективните преживявания

Голяма част от преживяванията на участниците в семинарите на Аме-риканското огнеходно движение са индуцирани посредством елементите на ритуала (монотонно пеене, молитва, медитиране, танцуване, барабанене и др.), както и чрез директни вербални инструкции от типа повтаряне наум „освободи ума си и виж какво ще откриеш“, повтаряне на глас „бъди всичко, което можеш да бъдеш“ (Данфорт, 1989 : 267; Едуардс, 1998 : 107) (Danforth; Edwards). В основата на субективните преживявания на огнеходците стои хипнотичната внушаемост или податливостта на внушения и самовнуше-ния. При някои семинари инструкторът избира най-податливите на хипно-тични внушения и ги въвежда в дълбоко състояние на хипноза, за да ги под-готви да бъдат „водачи на останалите участници“ и да показват на другите как да преминат през огъня, мотивирайки ги да повярват в успешния изход на начинанието (Едуардс, 1998 : 106) (Edwards). В състояние на хипнотичен транс водачите преживяват своеобразна форма на „шаманско магическо пъ-туване“, загубвайки представа за истинската си самоличност и преживявай-ки ярки слухови халюцинации (Едуардс, 1998 : 107) (Edwards).

Субективните преживявания по време на нестинарските обреди и в частност при състоянието на прихващане, което кулминира в танца вър-ху жарава, са свързани с някаква степен на промененост на ежедневното състояние на съзнанието. Описанията на изследователите свидетелстват за

337

необичайно състояние на съзнанието, характеризирано като унес поради външните белези на самовглъбеност, некомуникативност и пребледнялост. Самите нестинари определят състоянието си при прихващане и игра в огън като болест – липсва обичайната съзнателност за заобикалящия свят и за самия себе си; неспособни са да проследят мислите си или да ги обяснят логично и едва като „се освестят“ в ретроспекция могат да говорят за пре-живяното (Шаранков, 1947 : 143-204 ; Нейкова, 2005 :112-121; Фол, Ней-кова 2000 : 157).

Терапевтичен смисъл на огнеходния елемент

Огнеходството е пряко обвързано с „духовното лекуване“, което е един от ефектите на преживяването на чудеса (Едуардс, 1998 : 100) (Edwards). Постигането на някакъв вид излекуване се основава на действието на пси-хологически фактори като съзнание, емоции, нагласи и е обяснявано с пла-цебо ефекта, където неутрални субстанции и фактори водят до излекуване при наличието на силна вяра и убеденост в целебното им действие. Според Данфорт участниците в американските огнеходни семинари много рядко са хора с реално проявено заболяване, като в повечето случаи става въ-прос за сравнително леки хронични заболявания и житейски проблеми. Тези хора целят главно личностна трансформация, която „ще им помогне да бъдат по-удовлетворени в личния си живот и по-успешни в професио-налния“. Това, което намират в огнеходството е „силата да се променят“, „мощен емоционален тласък, който превръща невъзможното във възмож-но“ (Данфорт,1989 : 266) (Danforth).

Присъединяването към нестинарската общност за нестинарите винаги е свързано с преживяване на някакво травматично събитие (смърт, тежка загуба, заболяване) и невъзможност за излекуване или възстановяване след него (Арнаудов, 1934 : 683-686, Георгиева, 2005 : 13). Целителният процес винаги започва със сънища или видения, в които на страдащия се явява да-ден светец и се дават наставления за излекуване, изискващи жертването на домашно животно и игра върху жарава за радост и почит на светеца. Игра-та върху жарава не е еднократен акт от целителния процес. Страдащият се обрича на многогодишно служене на светците чрез ежегодна игра в огън и става член на нестинарската общност за цял живот. В много случаи играта в жарава води до намаляване на симптомите и изчезване на заболяването, но въпреки оздравяването своеобразната компулсивност ежегодно да се играе в огън на нестинарски празник се запазва и препятстването £ често води до ново заболяване под формата на психическа затормозеност, която води до соматизации (Шаранков, 1947 : 86-100).

Огнеходните семинари и нестинарската обредност, макар и макси-мално отдалечени като история, прояви и смисъл, осигуряват на своите участници достъп до ритуални реалности, в които се извършва мощна трансформация на субективни преживявания и представи за света. И двете практики използват сложни набори от метафори и символика, за да преве-дат участниците от обичайното ежедневие към състояние на себе-надхвър-ляне, себе-разширяване и себе-оживотворяване.


338


AbstractAmerican firewalking movement and Bulgarian Nestinarstvo are two phenomena extremely distant from one another in terms of time and space; each of them has its own history of genesis and development, its own forms of existence and stable internal meaning. This paper presents a comparison of the two phenomena and discusses the main similarities and differences between them, describes the unique characteristics of each practice, the desired effects and achieved goals, as well as the specific explanations of the fire immunity which the participants in both practices demonstrate. The analysis offers understanding of the psychological aspects of the subjective experience during both practices and focuses on the therapeutic importance attributed to the firewalking element.Кeywords: American firewalking movement, nestinarstvo, firewalking seminars, ritual practices


Арнаудов, М. (1934). Очерки по българския фолклор. София, Държавна печатница,Гарвалов, Д. (1995). Социална психопатология (психични епидемии) Т 2. Истерични пси-

хози. София, изд. Тилиа, 249 – 386.Георгиева, И. (2005). Нестинарството между двете световни войни. Български фолклор,

(4), София, Акад. изд. Марин Дринов, 5 – 27.Радойнова, Д. (2005). Нестинарството между двете световни войни. Български фолклор,

(4), София, Акад. изд. Марин Дринов, 37 – 50.Ренучи, М. (2005). Нестинарство: един български обред в състояние на транс. Български

фолклор, (4), София, Акад. изд. Марин Дринов, 82 – 92.Шаранков, E. (1947). Нестинарството. Същност и прояви. Психофизиологичен и патофи-

зиологичен поглед върху огнеходството. София, изд. Лекоп.Фол, В. и Нейкова, Р. (2000). Огън и музика. София, Акад. изд. Проф. М. Дринов, Тилиа. Фол, В. (2005). Завръщат ли се старите богове. Български фолклор, (4), София, Акад. изд.

Марин Дринов, 50 – 67.Burkan, T., & Rosen, M. B. (1984). Dying to live. Twain Harte, CA: Reunion Press.Danforth, L. (1989). Firewalking and Religious Healing – the Anastenaria of Greece and the

American Firewalking Movement. Princeton, New Jersey, Princeton University Press.Edwards, E. (1988). Firewalking: A Contemporay Ritual and Transformation, TDR, 42 (2), The

MIT Press, 98 –114.Leikind, B. J., & McCarthy, W. J. (1985). An Investigation of Firewalking. The Skeptical

Inquirer, 10 (1), 23–34. Robbins, A. (1986). Unlimited Power. New York, Fawcett Columbine.

Весела Ванчева – магистър по клинична и консултативна психология и док-торант по обща психология. Интереси в областта на променените състояния на съзнанието, трансперсоналната и крос-културната психология. Автор на три пуб-ликации, свързани с изследване на нестинарството в България.

Vesela Vancheva – нolds a MA in Clinical and Counseling Psychology, and is a PhD student in Psychology at IPHS, Bulgarian Academy of Science. Areas of interest include altered states of consciousness, transpersonal and cross-cultural psychology. Has published three articles on research of nestinarstvo fire dancing ritual in Bulgaria.

Изисквания за публикуване в сп. ,,Психологични изследвания”

В сп. ,,Психологични изследвания” се публикуват оригинални научни статии – теоретични, експериментални и приложни, от български и чуждестранни автори, на български и английски език.1.Статиите се предават на CD и разпечатка в редакцията на списанието: Институт за изследване на населението и човека, София, 1113, ул. ,,Акад. Г. Бончев”, бл.6, ет.5, стая 512, адресирани до главния редактор или по е-поща ([email protected]); тел. за контакти: + 359 (0) 2 9793048;2.Авторските права на публикуваните материали принадлежат на списанието; 3.Ръкописите се предават на шрифт Times New Roman, Size 12, Line spacing 1,5; във формат .doc за Windows XP; по стандарт А4, 30 реда на страница, 60 знака на ред. Максималният обем на статиите е до 20 стандартни страници;4.Заглавието на статията да се изписва с малки букви на български и английски език; 5.Под заглавието, на български и английски език, се изписват двете имена на автора/авторите така, както са известни в научните среди: без съкращения, с титли, степени и звания; кратко указание за институцията, към която принадлежат; под името се изписва и е-поща на всички автори и телефон на водещия на статията автор, отговорен за кореспонденцията; кратък текст с всички титли, степени и звания на всички автори на материала, заемани длъжности в момента, основни интереси и области, брой публикации – на български език и английски език (до 10 реда);6.Под тях се изписват: резюмета на български и английски език (до 200 думи) и ключови думи (до 6 на брой) на български и английски език;7.Допълнително в края на 1-а стр., под черта може да бъде включен източникът на финансиране на представеното изследване;8.Фигурите, графиките и таблиците се разполагат в текста. Фигурите и графиките се надписват отдолу, а таблиците – отгоре; Таблиците и графиките, ако има такива, се предоставят в готов вид в .doc файла на съответните места. 9.Цитиране – в текста авторите се цитират в скоби (фамилно име, година, страница). Цитираните автори в текста се изписват на кирилица, а в края на изречението в скоби, в оригинал.10.Литературата се изписва по азбучен ред, без номерация, като първо се подреждат авторите на кирилица, след тях тези на латиница. Последователността на изписване е: фамилно име (,), първа буква от собственото име (.), а ако са повече автори по същия начин отделени със запетая. Преди последния се се пише (и) или (&) на латиница. Следва годината на публикуване в скоби (.). Заглавието на източника (.) Град (,) издателство (,) страници. В литературата да се включват литературни източници с гарантирана достъпност!11.След литературата се изписва списък, означаван като ,,Бележки” (“Notes”), size 10. В тях се подреждат документи с ненаучен характер – политически документи, резолюции, отчети, доклади, комюникета и др.12.Интернет-източници. По правило не се препоръчва включването в литературата на уеб-сайтове, тъй като информацията не е с гарантирано научно качество, а често сайтовете не са с дълъг живот. Ако все пак се прецени, че трябва се цитират в ,,Бележки” (“Notes”) с изричното посочване на датата, когато тези уеб-страници са отворени.13.Материалът може да има последен раздел, ако има нужда от него - ,,Благодарности”. Тук се посочват имената на личности и институции, които са допринесли за успешния завършек на проведените научни изследвания. Често тези изследвания са били подпомагани финансово и съответният проект с финансиращата организация непременно трябва да бъдат посочени тук.14.На авторите и рецензентите не се изплащат хонорари.15. Статиите се приемат за публикуване след анонимно рецензиране по системата double blind, т.е. процедурата предполага двойна анонимност (на автор и рецензент). Ръкописи на статии, които не са приети за печат, не се връщат.

П С И Х О Л О Г И Ч Н И И З С Л Е Д В А Н И...

Documents