Вислава Шимборска · 2012-06-12 · стихотворението...

Брой 22

1,50 лв.

6-12.06.2012

Год. 21

Вислава Шимборска (1923–2012)

Бр

оят

се и

здава с

лю

безн

от

о с

ъд

ей

стви

е н

а П

олс

кия

инст

ит

ут в

Со

фи

я

Вислава Шимборска

Взаимност

Има каталози на каталозите.Има стихотворения за стихотворения.Има пиеси за актьори, играни от актьори.Писма в отговор на писма.Думи, които служат за обяснение на думи.Мозъци, заети с изследване на мозъците.Има тъги, заразителни като смеха.Хартия от преработена хартия.Видени погледи.Големи реки със солидно участие на неголеми.Гори, докрай изпълнени с гори.Машини, предназначени за правене на машини.Сънища, които внезапно ни будят от сън.Добро здраве в резултат на възвръщане на здравето.Стълби колкото нагоре, толкова и надолу.Очила за търсене на очилата.Вдишване и издишване на дъха.И нека поне от време на времененавист на ненавистта.Защото е краят на краищатанезнание за незнаниетои ръцете са наети да измиват ръце. Сп. Одра, Вроцлав, бр. 1, януари 2012 г.

Преведе от полски СИЛВИЯ БОРИСОВА

Сн. ©

Минист

ерст

во н

а в

ънш

нит

е работ

и н

а Р

епуб

лика

Полш

а

Бях се зарекла да не си позволявам да пиша за лични стихове. Колкото повече се занимавам с техния подбор, толкова

по-малко изпитвам желание и потребност от формулиране на поетичното кредо – твърде притеснително и... преждевременно ми изглежда. Бих се чувствала като насекомо, което по непонятни причини само пробива витрината и се забожда с карфица. Биологията определя човека като неподготвено същество, виждащо в това свойство гаранция за бъдещо развитие. Позволи ми, Скъпи Читателю, да храня малката надежда, че и аз съм неподготвена за поет, която не желае да се припише към каквато и да е единствена тема и единствен начин за изразяване по важни според нея въпроси. Която – о, ужас! – дори не съумява да каже, що е това поезия и с какво се отличава тя днес от художествената проза. С по-малкото използвани думи, нали? И нито римата е условие, нито ритъмът определя личността, нито явният субективизъм е неотменна привилегия. У привърженичката на традиционните раздели весела бъркотия и главоболна усложненост прогонват съня от клепачите. „Я, че колко края има сопата!“, рекъл навремето Монтен. Безразлично ми е дали го е казал в стих или проза. Излиза, че за свое учудване е намерил думи, които не могат да се забравят. Не, нямам никаква поетична програма... Имам само това мото – като недостижим възглед за писателското изкуство и непрекъснато желание да прекрача с мисъл очевидното.

ВИСЛАВА ШИМБОРСКА

Преведе от полски БОГДАН ГЛИШЕВ

Wislawa SZYMBORSKA, Poezje wybrane. WSW, Warszawa 1967, s. 5-6.

2 Литературен вестник 6.-12.06.2012

Писането

е интимно

занимание

Михал Рушински

Писането е занимание интимно. Нали винаги се пише в самота, насаме с листа, перото, екрана. Далеч от любопитни очи. Но и какво интересно може да има в самото писане? Вислава Шимборска в нобеловата си реч отбелязва, че работата на поета е „безнадеждно нефотогенична. Седи някакъв човек на бюро или лежи на канапе, гледа втренчено в тавана или стената, от време на време напише седем стиха, един от които след четвърт час задраска, и минава още един час, в който нищо не се случва. Кой зрител би издържал да гледа подобно нещо?”1

Можем да се ограничим само с това описание. Бих могъл да добавя най-много няколко подробности или детайла. Първо, едно тефтерче, вече твърде старо и износено, в което са записани идеи за стихове, отделни фрази или фигури. Второ, преди да се появи самото стихотворение, върху гърба на късчета от чернови се нахвърлят бележки (Вислава Шимборска изпитваше уважение към хартията, не разхищаваше нито едно парченце). Бележки, изписани със ситен почерк, който единствено самата авторка можеше да разчете. Всъщност никой не би могъл да надзърне в тях, защото докато се създаваше новото стихотворение, преписвано на машина, бележките биваха старателно накъсвани на малки парченца. Трето – да, именно, пишещата машина. Малка, подръчна пишеща машина. Когато започнах да работя за Шимборска, тя имаше гедерейска „Ерика”, която обаче след няколко години се развали напълно и на нейно място се появи полската „Лучник”. В машината се слагаха два пожълтели листа (няма защо да се купува нова хартия, щом старата може да се използува), с индиго между тях, за да има едно копие за всеки случай. Върху оригинала се нанасяха поправките. С обикновена черна химикалка BIC (тя не обичаше син химикал). Понякога имаше добавени думи, понякога стрелкички, а понякога, когато се решаваше на по-големи промени, изрязваше текста с ножичка и го лепеше по друг начин. Лепилото по вид беше предназначено за изработка на колажи-апликации. Получавах за преписване готовата версия. Уговорката ни беше да не говоря за новите стихове, за да не стигнем до конфликт. Преписвах и носех разпечатания текст, а ако имаше някакви съмнения – отивах с компютъра. Авторката разсейваше съмненията, нанасяше последните корекции, аз си позволявах най-много да предложа някакви промени в правописа (когато след това виждах в публикацията своята запетайка или точка, се чувствах наистина горд, защото това беше моят принос в полската литература). После разпечатвах беловата. Или по-точно няколко белови, въпреки че нямаше нужда от тях, тъй като в редакциите на литературните издания отдавна вече изпращах не напечатания текст, а прикачени файлове към имейла. По обикновената поща изпращах малки свои приложения до редакторите. На авторката ще й бъде приятно, ако редакцията публикува стихотворението, но няма да се обиди, ако редакцията не го публикува. В това, както се вижда, няма нищо ексцентрично, необикновено, фотогенично. Какво да се прави? Сещам се за една история, която разказа директорката на Полския институт във Вилнюс. Тя живее там от години и често води полски групи в дома на Мицкевич, така че познава мястото много добре.

Веднъж погледнала на бюрото на поета, в мастилницата – перо. Никога преди това не го била виждала! Да не би да е нова находка? Развълнувана, изтичала при охраната и попитала откъде се е взело, кой го е донесъл. Охранителят отговорил, че сам е оскубал гъската и е донесъл перото, за да изглежда по-хубаво бюрото.

Преведе РАДОСТИНА ПЕТРОВА

1 Цит. по: Шимборска, В. Поетът и светът. Реч при получаване на Нобеловата награда за литература (прев. от полски Силвия Борисова). // „Култура”, 2012, бр. 6, 17 февруари 2012. < http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/19362> (28 май 2012).

За подготовката на този брой ЛВ изказва

специална благодарност

на доц. Калина Бахнева, на Адриана Ковачева и

Маргрета Григорова, както и на преводачите Вера

Деянова, Антоанета Попова,

Силвия Борисова, Иван Вълев.

Първата спирка назад по житейската спирала е 1 февруари 2012 г. Следващата, до която не много жени са достигали, е Стокхолм през 1996 г. – за Нобеловата награда за литература, когато завършва недългата си реч с изречението „поетите винаги ще имат много работа”. Усмивката й е сякаш хитра, подобно на онази лисана, подарена на Блага Димитрова, за която тя си спомня в предговора „Загадката Вислава Шимборска” на сборника „Обмислям света”, една от трите книги, издадени у нас на поетесата. Усмивката й крие някаква съхранена радост от живота, но може би и „иронична прецизност” (каквато е една от мотивациите за Нобеловата награда) към същия този живот. И разбира се, тази ирония, караща читателя също да сложи усмивката на лицето си, устойчиво расте от стиховете на Вислава Шимборска.Първата спирка назад по творческата спирала е книгата “Wystarczy” („Достатъчно”), излязла съвсем наскоро в Полша. А докато допътува у нас, да повървим по спирала още назад до стиховете, преведени с внимание от Блага Димитрова и излезли през 1998 г. в спретната сбирка „Обмислям света”, включваща цикли от стихотворения от всички стихосбирки на поетесата: от ранни стихотворения от 1945 г. до стихове от 1996 г. Всички вълнения – към света и света на малкото, към космоса и космоса на растенията и пеперудите, са намерили отклик в стиховете на Шимборска, в това, както го нарича, „нефотогенично” занимание, изпълнявайки и изпълвайки значенията на „не зная”, защото „вдъхновението, каквото и да значи то, се ражда от вечното „не зная”... Поетът също – ако е истински – непрекъснато трябва да си повтаря „не зная”.Стихотворенията й се градят, както критиците й отдавна са забелязали и както Блага Димитрова отбелязва, от „елементи на „случка”, на „реален повод”, на „бегла повест”. А финалите почти винаги са непредсказуеми, пораждат изумление и възкликване, макар „кълнът” им постепенно да „прораства” от всяка следваща дума на стихотворението. В „Обмислям света” (1998) ще срещнете хуманност към животните и интерес към биологията („Автотомия”, „Експеримент”), а с това и към живота, внимание към космоса (например „Предупреждение” от по-късните творби на поетесата), което е внимание към света. А светът в поезията й не е локално място, а място, побрало всички пространства. В такъв аспект на прочит това е наднационална поезия. А посланията, чрез дълбочината си и със способността в неважната на пръв поглед тема да изкажат екзистенциални проблеми, съмнение, „че това, което уж е важно, е по-важно от неважното”, я правят пример за глобална поезия, в смисъл на поезия, разтваряща граници. Интересен е образът на музея, който присъства в творчеството на Шимборска. Този музей в никакъв случай не е от фукоянски тип, той не е хетеротопия, която е „идеята да се конституира място на всички времена, като самото то е извън времето и е защитено от него”1. Би могло да се каже, че за Шимборска музеят като място не е паметно, а безпаметно, в което загубваш себе си, забравяш се, потъваш в липси: „има съдове, но няма апетит”. Място, което сбира, но в сбирането разбърква собствения свят на човека, докато в същото време животът тече. Хербаризирано място. Затова за Шимборска музеят всъщност е празно място, място, което е запазило несъщностната част на живота, обвивката му, докато същностната част, живият, живеещ се живот настоява за „надбягване със роклята”, за следването на всеки миг, а не за изследването му в отломките. Музеят е място на не-желанието. Нестандартният поглед на поетесата може да бъде забелязан и в образа на театъра, едно от другите хетеротопични пространства на Фуко. Но ако трябва да говорим за хетеротопичност и тук, в представата за театъра, която Шимборска ни дава, тя е нещо различно. Тази представа е изместена. Театралното впечатление от едноименното стихотворение се гради не от очакваното – театралната игра, а от неочакваното – спускането на завесата, което е „наистина, възвишено”, заради ценената от поетесата искреност и естественост на нещата.А какво по-искрено и по-естествено от поетическото естествознание?! Така ми идва на ум да нарека чувството на Шимборска към живата природа, и най-вече към животните. Затова и едно от най-тъжните места е циркът: „Този ден лошо се развличах:/сипеха се щедро бурни ръкопляскания,

1 Мишел Фуко, �За другите пространства� � ЛВ, бр. 13, 02.04.2003.

въпреки че там ръката, издължена с бича,/ остра сянка хвърляше на пясъка” („Циркови животни”), а животното най за окайване, безспорно е човекът, чиито предимства, като например откритието на барута, са нищо друго освен негови недостатъци. А как говори Шимборска за любовта? Всъщност тя не говори за нея много и често. Но знае как да каже нещо ново

и тук. За поетесата говоренето за мъжко-женските отношения като че ли във всяка следваща стихосбирка прераства в говорене за междучовешките отношения, за срещите след време и за думите след време. От ранните стихотвория, в които любовта се явява в поетическото говорене именно чрез своята явност, до едни от зрелите й стихотворения като „Щастлива любов” можем да се удивляваме на авторовите й решения, а може би е по-правилно да кажем „вдъхновения”. Любовта в ранното стихотворение с показателното заглавие „Явност” (1952) в нейната всеоткритост,е явена на читателя в постепенно разкритие на вещите, забравени от влюбените, а не чрез самите влюбени. Стихотворението наистина започва като че ли със самите влюбени, за да побързва да ги скрие след първите два стиха: „Ето ни – сами и голи влюбени, / хубави един за друг, а то ни стига”. А след това – да очертае пътя към разкритието на тайните на любовната обител – уж тайна, а явна: „Аз не предусетих, ти не разгада,/ че сърцата наши в мрака светят”. Но като че ли най-неочаквано е стихотворението „Балада”. И дали наистина тази балада отговоря на жанра си? Разбира се, че не. Така както за стихотворенията на Шимборска полската критика казва, че не са точно стихотворения в онзи смисъл, по който сме свикнали да мислим стихотворенията, защото те не напомнят нито един от съвременните поети. А докъде се простира баладичното в споменатото по-горе стихотворение? „Балада” би могло да бъде четено като едно прекрасно стихотворие за любовта, без да бъде спомената, за убийството на любовта и последващото живеене без нея, със смъртта й, а всичко това е казано възможно най-лаконично и с наситена образност: „Има толкова// и слабости, и смешност, нетрудни да си изиграят.// Тя стана, както се от стола става.// И тя върви, тъй както се върви.// Дори запява, решейки косите си, които й растат”. Смешността на живота е като „непосилната лекота на битието”. Трудно е да понасяш смешността. Тя е въпрос на личен избор, на надмогнато страдание, и е същото, каквото поезията, за която Шимборска избягва да говори, може би защото е по-важно да я пише: „Предпочитам смешността да пишеш стихове/ пред смешността да не ги пишеш...” („Възможност”). Стихотворенията на Вислава Шимборска нямат мелодията, която очаква обикновено читателят на стихотворения. Те не са леки за превод, споделя нейната преводачка. Те са от онези предизвикателства на преводача, които го карат да се очарова от провокацията на “затруднения почит”, защото той разкрива “второто и третото дъно на текста... уж нехайни, недовършени изрази, а зад тях се раззиват психически бездни”. Именно такъв прочит, до всичките му дъна и бездни, заслужава поезията на Вислава Шимборска и без съмнение тя ще го получи и в България не само от своите преводачи, и не само в посветения на нейното творчество брой на „Литературен вестник”, а и занапред, от всеки изкушен от „незнанието” на поезията й, незнание изящно, като всяко очаровано от света слово.

ЯНИЦА РАДЕВА

Вислава Шимборска. Обмислям света. Изд. Свободно поетическо общество. Превод Блага Димитрова, 1998.

„Незнанието” на Вислава Шимборска

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

С П О М Е Н И

Редакцията на „Литературен вестник” и Полският институт в София канят сърдечно всички читатели

на представянето на специалния брой на „Литературен вестник”,

посветен на Вислава Шимборска и среща с нейната поезия в понеделник на 11 юни, от 18.00 ч., Полски институт в София,

ул. Веслец 12.

П О К А Н А Б Л А Г О Д А Р Н О С Т

3Литературен вестник 6-12.06.2012

Радостина Петрова: Каква е мисията

на полските институти в чужбина?Агнешка Кошчушко: Полските институти са звена към Министерство на външните работи на Полша и тяхната цел е популяризирането на Полша и нейната култура в чужбина. Те изпълняват също така ролята на центрове, които разширяват знанията за Полша и извършват информационно-образователна дейност. Така например ние в София провеждаме курсове по полски език, преводачески семинари, имаме и библиотека с книги на полски език и полски книги, които са преведени на български. И естествено, наша задача е да гарантираме присъствието на полската култура в културните среди в България.

Р.П.: Вашата дейност е насочена към българите, към чужденците изобщо?А.К.: Да, дейността на полските институти принципно е насочена към гражданите на дадената страна, защото целим именно запознаване с полската култура. Разбира се, една от задачите на института е и сътрудничеството с полските общности в чужбина и ние се занимаваме с това, но главната ни цел е да осигурим присъствието на полската култура в чуждата страна.

Р.П.: С кои български институции поддържа контакт Полският институт?А.К.: Стараем се да поддържаме много широки връзки. С Министерството на образованието, младежта и спорта – в момента работим именно върху нова програма за сътрудничество в областта на висшето образование. Наши партньори са както държавни институции, така и организатори на фестивали, културни институции – филхармонии, театри, библиотеки, музеи, галерии. Стараем се да работим и извън София, да поддържаме контакти с партньори в други градове. Наш естествен партньор са, разбира се, университетите, и най-вече филологическите факултети, славистичните катедри, в които работят полски лектори. Стараем се да поддържаме контакт със студенти, които учат полски език. Подпомагаме обмена на студенти, подкрепяме го от институционална гледна точка. Изпълняваме ролята на връзка между двете министерства или между университета и министерството. Наш естествен партньор са и организаторите на всякакви културни мероприятия, особено международни конкурси и фестивали, които се провеждат тук, в България. Стараем се на тях да присъства и Полша, полските творци. Сега например участваме в Sofia Design Week, имаме изложба, представяща полския дизайн, поканили сме един от водещите полски дизайнери от младото поколение Томек Ригалик. Започна и месецът на фотографията в София, в който вземаме участие с изложбата фотография на Зофия Ридет. Стараем се да вземаме участие и в София Филм Фест, представихме ретроспекция на филми на Анджей Вайда, полски филми участваха и в конкурсната програма. Така че се стараем полското присъствие да бъде силно, защото смятам, че имаме с какво да се похвалим и това е интересно за българите.

Р.П.: Отчитате ли силен интерес от страна на българските културни среди?А.К.: Да, разбира се. Радвам се, че толкова много хора идват в института, толкова различни поколения. От студенти – а някои посетители идват и с децата си, до възрастни хора, които идват тук от десет и повече години и знаят, че Полският институт има интересни оферти, че ако дойдат, ще видят нещо любопитно – изложба, филм, среща с писател.

Р.П.: Какви са най-важните постижения на института през последните години?А.К.: Мисля, че едно от най-големите ни постижения е това, че Институтът продължи да съществува, тъй като, както много хора знаят, трябваше да бъде затворен. Тук искам лично да благодаря на всички, които подкрепиха Полския институт. Пристигнаха стотици писма от цяла България – и от частни лица, и от институции. Получихме наистина огромна подкрепа и ясно се видя, че Институтът изпълнява важна роля и дейността му е необходима. Така че това беше важно постижение, свързано както с Института, така и с неговите посетители. Българите ще запомнят 60-годишнината на Полския институт, концерта на „Grupa MoCarta”, който привлече много любители на музиката, както и Шопеновия конкурс, организиран в България от Полския институт, който също се радваше на голям успех. А миналата година по време на полското председателство в Съвета на Европа организирахме концерт на MotionTrio и изложба на най-добрите полски сатирични рисунки, която обиколи цяла България и се радваше на голям успех. Самата изложба подарихме на Дома на хумора и сатирата в Габрово.

Р.П.: Имате ли вече определена стратегия за дейността на Института през следващите години?А.К.: Бих искала, както и досега, да продължим нашето сътрудничество с много партньори в България и в София, но се надявам и да осъществим общи проекти, тоест не само да организираме представяния, но и срещи на българи и поляци, които биха могли да осъществяват общи творчески проекти. Бих искала да работим по посока на съвременното изкуство, което заема важно място в Полша. Надявам се, че ще успеем да осъществим ново издание на съвременни полски драми, тъй като полските пиеси се радват на голям успех. В момента пет пиеси се играят на софийските сцени и се приемат много добре от публиката. Тази година имаме вече три театрални премиери. Бих искала и да се превежда съвременна полска художествена литература, както проза, така и поезия, да се превежда и показва това, което в момента е актуално в Полша.

Р.П.: Това означава ли, че дейността на Полския институт ще е насочена към младите хора?А.К.: Ще бъде насочена, разбира се, към всички, които проявяват интерес, но специално ще обърнем внимание на младите хора, защото те са най-креативната и активна група в града и се радваме да ги посрещаме колкото се може по-често. Стараем се да представяме и млади творци с мисъл именно за най-младата публика, за да могат те да видят какви проекти осъществяват връстниците им и да направят сравнение. Р.П.: Сеймът на Р Полша обяви 2012-а за Година на Януш Корчак. Какви събития планирате във връзка с неговата личност?А.К.: На първо място подготвяме няколко превода на книги на Корчак, свързахме се с издателства. Книгите ще излязат през есента. Подготвяме ново издание на „Крал Матиуш І” в превод на Пламена Баженова, ще излезе „Правото на детето да бъде уважавано” в превод на проф. Правда Спасова, „Как да обичаме детето?” и „Дневник” в превод на Благовеста Лингорска. Тези книги ще бъдат издадени в България, за да доближим българския читател до творчеството на Корчак, най-вече тази част от него, в която се засягат правата на децата, тъй като

той е основоположник на движението за правата на детето в Полша. Вече мина премиерата на чудесния спектакъл на театър „Алма Алтер”. Това е един авторски спектакъл, който представя Януш Корчак, но не толкова неговата биография, колкото приноса и възгледите му за детето. Спектакълът се нарича „Когато отново ще бъда малък”. Вече го гледах и го препоръчвам на всички – фантастично забавление, а също така и много затрогващ спектакъл, който позволява да се замислим и да погледнем по нов начин на децата. Така както ги възприема Корчак – не като сладки мъници, а като личности, които също имат свои възгледи и своя философия, свои права. Прекрасен е авторският текст, написан специално за този спектакъл от Николай Георгиев. Пиесата ще се играе от студенти до края на годината. Освен това в рамките на София Филм Фест показахме филма „Корчак” на Анджей Вайда. Имаме вече нова цифрова версия, която през есента ще покажем и в Института. Планираме да поканим преподавател по история на литературата и представител на Института за изследване на Холокоста, които да изнесат лекции на тема историята и реалиите на междувоенния период и историята на полско-еврейските отношения.Стараем се да подготвим и превод на биографията на Корчак от Йоанна Олчак-Роникер, която е много популярна в Полша, и бихме искали да поканим авторката тук. Искаме да организираме и повече мероприятия, насочени към децата. Вчера приключи конкурсът за детска рисунка, на който бяха представени илюстрации към детски приказки. През декември преди Коледа ще има изложба на детски илюстрации. Така че в Годината на Корчак искаме да организираме повече събития, свързани с децата. Възнамеряваме да организираме и полско-българска конференция, посветена на правата на детето.

Р.П.: Тази година Полският институт организира и Дискусионен клуб на книгата. Какви са целите на този клуб?А.К.: Исках да пренеса тук една инициатива, която е много популярна в Полша. У нас има много такива дискусионни клубове, най-вече в по-малките населени места, към библиотеките и домовете на културата. Аз самата организирах в Полша подобна акция, която се наричаше „Урок по четене” и беше насочена към учениците в средните училища. Този тип инициативи имат за цел да популяризират четенето, да развиват читателската култура. Те се стремят да насърчат хората не само да четат, но и да споделят своите впечатления от прочетените книги. Решихме да основем този клуб, тъй като имаме голяма библиотека, над 15 000 тома. Това е една от нашите дейности, насочени и към полската общност в България, защото четем литература на полски език и я обсъждаме на полски. Естествено, поканата ни не е насочена само към поляците, но това е една оферта за хора, които вече свободно използват полския език и могат да четат на полски.

Р.П.: Много хора ли се интересуват?А.К.: Да, но идеята за този клуб не предполага той да е голям. Това са едни по-интимни, лични срещи в библиотеката, на чай и сладки, в по-свободна атмосфера. Това не е среща с литературен критик или авторска вечер, а среща на самите читатели, които да споделят какво са прочели, дали им е харесало, дали ги е развълнувало, дали се отъждествяват с героите или не, дали оценяват, че си е струвало да прочетат книгата или смятат, че е най-добре да я забравят колкото се може по-скоро. И точно

това представляват нашите дискусии – споделяне на впечатления. Такава е функцията на нашия клуб – да оформи една малка общност, която да бъде част от библиотеката.

Р.П.: Какви са вашите впечатления от българската култура?А.К.: Имам много добри впечатления. Постоянно си давам сметка, че не съм успяла да видя някоя изложба или да отида на концерт, защото офертите са много. Не смятам, че се различава много от това, с което съм се срещала в Полша, дори понякога е по-интересна. В София има фантастични театри, към които се проявява голям интерес. Много хора ходят на театър и кино, дори ми се струва, че тук са повече, отколкото в Полша. Много се радвам, че съм в страна, която предлага толкова много културни събития, включително и международни. Съжалявам само, че не успявам да посетя всички.

Р.П.: Има ли много допирни точки между българската и полската съвременна култура?А.К.: Да, определено. Както казах, театралните постановки са много подобни, както и проблемите, с които се борят театрите, подобни са и темите, които се засягат в съвременните драми. Разбира се, някои теми са специфични, както за България, така и за Полша. Не всяка драма и не всяка книга може да бъде толкова добре разбрана от другата страна, тъй като се появяват влияния на историческото наследство и културните условия. Но не мисля, че е проблем да се разбираме и да опознаваме взаимно своите култури – както Полша, така и България. От разговорите с моите партньори виждам, че имаме много общи точки, общи теми и проблеми, сходен светоглед.

Р.П.: Познавате ли вече българската литература?А.К.: Да, чела съм Георги Господинов, много го харесвам. Чела съм и избрани български театрални пиеси. Има и още един автор, чиито разкази много харесвам – Деян Енев. С удоволствие чета съвременна българска литература, засега в превод.

Р.П.: Забелязвате ли прилики в съвременните ни литератури?А.К.: Литературата в наше време е много разнообразна – както полската, така и българската, така че е трудно да се открият допирни точки. Но това е хубаво – че всеки автор има свои теми и свой светоглед.

Р.П.: Как оценявате сътрудничеството с „Литературен вестник”?А.К.: Сега ще излезе броят, посветен на Шимборска. Бих искала във връзка с това да отбележа, че много се радвам на това чудесно сътрудничество с „Литературен вестник” и за поредното издание, след това, което посветихме на Милош. Много се радвам, че полската литература е толкова добре позната в България и че интересът към нея е голям. Смятам, че можем да продължим нашето сътрудничество, че можем да подберем много интересни предложения – както млади поети, така и класически поети и автори. Това е фантастично, много ми допада идеята за литературен седмичник.

Р.П.: Благодаря ви. А.К.: И аз ви благодаря и каня читателите да посетят Полския институт.

Разговора водиРАДОСТИНА ПЕТРОВА

Каква е мисията на полските институти в чужбинаРазговор с Агнешка Кошчушко, директор на Полския институт в София

М И С И Я

4 Литературен вестник 6-12.06.2012

Лабиринт

А сега – няколко стъпкиот стена до стена,по тези стълбички нагореили онези долу,а после малко вляво,ако не вдясно,от зид в дълбочината на зидадо седмото стъпало,отдето и да е, додето и да е,чак до кръстовището,където се срещат,за да се разминаттвоите надежди, грешки, поражения,намерения, опити и нови надежди.

Път след път,ала без връщане.Достъпно е това, което предстои.А там, за утеха,завой след завой,учудване след учудване,гледка след гледка.Можеш да избирашкъде да си или да не си,да прескочиш, да отскочиш,за да няма пропуск.

Защото оттам или пък оттам,а може би ей оттам,по чувство или предчувствие,според разума или ей така,на улуча – не улуча,на оплетени съкращения.

През някой от редовете на нещатакоридори, порти,бързо, че във времетомалко време имаш,от място на място, още много отворени,гдето тъмнина и сблъсък,разсъмване и съмване,гдето радост, но нерадост,малко до след малко,нейде другаде, тук-таме,там нейде и къде да е,щастие в нещастие,като скоби в скоби,готовност за това всичкото,изведнъж урва,урва, но и мостче,мостче, ала крехко,крехко, ала единствено.

Там нейде трябва да е изходът,това е повече от сигурно.Ала не ти го търсиш,той теб те търси,той от самото началое тръгнал да те дири и преследва,лабиринтът това енищо друго освен –твоето, до последна възможност,твоето, докато е твоебягство, бягство –

Локви

Добре си спомням този страх от детството.Заобикалях локвите,най-вече тези пресните, след дъжд.Бе може би една от тях без дъно,макар на вид приличаща на другите.

Ще стъпя, цяла ще потъна изведнъж,ще почна да летя надолуи още по-дълбоко и надолу в посоката на облаците отразениа може би и по-далеч.

А после ще изсъхне локвата.Ще се затвори цялата над мен,а аз завинаги залостена – къде –със недостигнал до земята вик.

Едва по-късно стигнах до разбирането:не всички лоши приключениясе вместват в правилата на светадори да искат,те не могат да се случат.

Катажина Кучинска-Кошани - литературовед, есеист, прозаик. Работи

в катедрата „Поетика и литературна критика” в Познанския университет.

Свързана е с Института по изследване на европейските традиции. Основни

теми на нейните научни изследвания са проблемите и рецепцията на

художествения превод, връзките между визуалните изкуства и литературата и

проблемите на поезията след Холокоста. Авторка е на книгите “Рилке и полските

поети” (2004), на първата монография за “Дуинските елегии” на Райнер Мария

Рилке - “Рицар и смърт” (2010), на кратки прози, събрани в тома “Зелен

лъч” (2006), съавторка на учебника “Старополските корени на съвремието”

(2004). Лауреатка на XV литературен конкурс „Кшищоф Камил Бачински” в

категория „Проза”. Членува в Rilke-Gesellschaft.

Съвсем личен календар

За първи път в училище прочетохме стихотворение от Шимборска в единадесети, а може би в дванадесети клас, т.е. през 1983 или 1984 година. Много добре си спомням, че това беше Minuta ciszy po Ludwice Wawrzyńskiej [Минута тишина в памет на Людвика Вавжинска]. Още по-добре помня самата героиня, уловена в забързаната реч на лирическото аз - учителка, която, спасявайки четири деца от пожар, сама - обгорена - умира. Нито едно от децата не е нейно. Това се случва през 1955 година. Не бих нарекла стихотворението идеологическо, нито ангажирано - още по-малко му приляга определението „посветено на” определен случай. Бих го нарекла вълнуващо. Също като Виетнам - творба, която чета всяка година със своите студенти и те винаги реагират по подобен начин. Усещат уплаха и почуда. Особено при последния отговор, даден във Виетнам, достигащ до най-дълбокия смисъл на войната и нейната агресия, които отнемат всяко знание, освен онова единственото - знанието, произхождащо от тялото; знанието, че да, това са моите деца. Тогава на мен - тринадесетгодишната - фамилията Шимборска не ми говореше нищо. По-скоро ме заинтригува нейното рядко име, речно име, свързано с Висла, както фамилията на Лесмян е горско. Само че фамилията може да се промени, да се усъвършенства, да се избере нова. Лесмян е всъщност само псевдоним без определено значение, създаден от два жеста. А откъде се вземат имената, които са поетически скроени от самото си начало? Щом като по-голямата сестра на Шимборска се е казвала Навоя, имената на тези дъщери най-вероятно са се взели от въображението на родителите. След това си спомням края на осемдесетте и ровенето по рафтовете с поезия в най-малката градска книжарница (в гълъбарника). И изнамирането на малкия том със стихове Хора на моста. А там - две стихотворения, които завинаги останаха с мен: Глас по въпроса за порнографията и Първата снимка на Хитлер. И двете създават особено интересен ефект на излъгани читателски очаквания. Започнах да уча полска филология, вече познавайки магичната Шимборска, фокусничката, поетесата на дискретната интелигентност. 1995. Бях завършила. От една година работех в Музикалното училище и водех кръжок за бъдещи филолози. Задължителен елемент от нашия есенен репертоар беше събиране, по време на което гадаехме кой ще е следващият Нобелов лауреат. Предходната година наградата беше присъдена на японеца Кензабуро Ое, затова обсъждахме двете му книги Личен въпрос и Футбол от ерата Манен. Прочетохме фрагментите, които най-силно ни вълнуваха. Предполагахме, че тази година наградата ще отиде при Самуел Хини. Започнахме да си говорим за поезия, за полска поезия и че тя е най-доброто, което можем да покажем на света - тук бяхме съгласни с мнението

Минута тишина в памет на Вислава

Шимборска (изпълнена със стихове)на Йосиф Бродски. Разказах на събралите се за тържеството по случай връчването на почетен докторат на Вислава Шимборска, което се беше състояло наскоро. Тогава поетесата показа какво означава феноменът внимание, непринудена скромност и умение да се измерва всяко слово, но не с аптекарска везна. Догодина може пък Нобелът да бъде за Шимборска? - така си гадаехме. (Учениците после ме питаха откъде съм знаела. Не знаех. Както много други, така и аз мечтаех.) А пък самата Шимборска, след като получила новината за наградата, се ужасила точно като Астрид Линдгрен. Шведската писателка не искала да бъде награждавана, защото “от това се умира” (и за пример давала биографията на Нели Закс). Шимборска говореше за “катастрофа”.От тогавашните четения с учениците от Музикалното училище най-добре си спомням прекрасното стихотворение Музей, което казва най-парадигматичната истина за самата идея за музейна памет (Пиер Нора би обобщил, че музеите принадлежат към категорията lieux de мémoire, за разлика от milieux de mémoire1):

Има съдове, но няма апетит.Има пръстени, ала взаимност няманай-малко от три столетия.

1996. Вече от три години всички четяхме нейния том Край и начало. Беше тънък като всички предишни и всички следващи. Заглавното стихотворение (така както Виетнам, но по друг начин) е стихотворение за войната. Но все пак го четяхме след събитията в Сараево. До ден днешен, като зрители на Три цвята на Кешловски, си пеем Любов от пръв поглед в тези редки случаи, когато успяваме да я познаем. Мислим за опита да се даде отговор на въпроса “какво е поезия”: „А аз не зная и не зная и в това се вкопчвам/ като в спасяващ ръкохват” (Някои обичат поезия) - това е отговорът на поетесата, изпълнен с дискретната красота на личната истина. В средата на този том - шедьовърът: Котка в опустял дом, който започва с думите, станали днес фразеологизъм: „да умреш - това на котка не се прави”. 21 февруари 2012. Изнасям цикъл лекции по съвременна поезия. Но днес лекцията е монографична, цялата посветена на Шимборска. Три седмици след нейната смърт. Бих могла да й бъда внучка. Говоря пред студенти, които биха могли да й бъдат правнуци. Не усещаме респект, а уважение. В моментите, които са посветени на карнавалното в поезията на Шимборска, често избухваме в смях. Смеем се на лимериците, московликите и подобреите. Всеки от изброените тук жанрове заслужава отделно внимание. Не само по време на академична лекция. Също и по време на часове по полски в гимназията и началното училище. Това е в чист вид “дар от смеха на думите” (по определението на Збигниев Бенковски)2.Лимериците са всъщност малко двусмислен и неморален жанр, който служи предано на пурнонсенса. Наименованието му произхожда от топонима на известна ирландска местност. Измислили я жителите на този ирландски град, на които им било ужасно скучно. Класическият лимерик е съставен от 5 стиха и 2 рими. Римуват се първият с втория и петия стих и третият с четвъртия. В първия стих винаги се представя героят и местността, в която той пребивава в момента.С най-голямо удоволствие Шимборска е писала своите лимерици по време на пътувания: Местностите, които минава по пътя, обикновено стават стимул за създаване на лимерик - затова и всякакви пътувания по море, с нощен експрес, по магистрали, и разбира се, със самолет - отгоре нищо не се вижда - отпадат. За лимерическото творчество най-полезни са пътешествията с автомобил по второстепенните, покрити с дупки и трапове, пътища; евентуално може и да се пътува с пътнически влак,

1 П. Нора, Когато паметта изяжда историята, прев. от фр. Хр. Буцев, Култура, бр. 34, 2007, с. 9-12. 2 Разглеждайки тези карнавални жанрове, използвам анализите на Тадеуш Ничек, Толкова много свят наведнъж. 27 х Шимборска, Краков 2005, с. 255-267.

който честно си върши работата и спира на всяка гара. В трудни моменти лимериците могат да се пишат и вкъщи, стига подръка да се намира атлас по география. Апартамент, в който няма атлас, трябва обезателно и незабавно да бъде напуснат3.

Нобеловата лауреатка подрежда лимериците в цикли - ето няколко примера:

Веднъж когато Моцарт в Прага бил,със сажди от комина цял се намърсил.Фактът, че по-късно само за половин частой омърсил графини четири завчас,от биографите му някак си се скрил.(из континенталните лимерици)

Млад (един) свещеник във Лозанаобичал да си ходи с расо разкопчано.Но щом той видел кардинала,угасвала фантазията му цялаи закопчавал се прибрано.(из лозанските (извинявам се за определението4) лимерици)

Московлики - това са пародии на куплети от песните на Райнолд Суходолски (който е починал на 27 години през 1831 година по време на Ноемврийското въстание5):

Който каже, че руснацитена нас поляците са братя,ще му обръсна аз мустаците,а сам не ще да патя.

Шимборска е авторка и на Римувана дисертация за превъзходството на сарматите над останалите нации или за справедливото наказание на упорстващите, които не споделят това мнение. Благодарение на иронията си московликите на Шимборска много успешно предпазват от национална мегаломания и са идеална противоотрова срещу ксенофобия. Ето няколко примера:

Който каже, че и чернокожипонякога се къпят със хавлия,той като хром ще се изложипод храм на Богородица Мария.

Който за евреите да каже дръзне,че имат Мириам роднина в рая,живота му на ад тълпата ще обърнена общата литургия накрая.

Подобреи - това е жанр, който Шимборска сама е измислила, а наименованието му е дал нейният секретар - Михал Рушинек (то идва от сравнителната форма на прилагателното добър). Този своеобразен кулинарен жанр се е развил и е узрял, докато те двамата четели меню, където с трепераща ръка до надписа “шкембе” някой добавил “ужасно”:

По-добре към пропаст марш с ботинки,отколкото пълнежа в тези палачинки.

По-добре е глад в килияот тукашната грахова яхния.

Много интересни ми се струват „подобреите със семеен акцент”:

По-добре е у дома свекърва със протеза,отколкото са тук яйцата с майонеза.

По-добре вуйчо рецидивистОт тази водка – спирт чист.

Отводки, също като подобреите, са стихове с вкус на предупреждение:

От много ракия те помислят за мастия.

От Бурбон - далак балон.

От абсента изпарява се талента.

3 В. Шимборска, Римуванки за големи деца. С колажи от авторката. Издателство a5, Краков 2003, с. 5. По-нанатък използвам съкращението РГД и номера на страницата.4 Алюзия към групата стихотворения от Адам Мицкевич - Лозански лирики, написани в периода 1839-1849 по време на пребиваването на поета в Лозана.5 Полско въстание против царска Русия между ноември 1830 и октомври 1831.

П Р И П И С К ИГ А Л Е Р И Я

Катажина Кучинска-Кошани


Бележка

Животът е единственият начинда се покриеш с листи,да лежиш като риба на пясъка,с крила да литнеш.

Да бъдеш кучеили да го галиш по топлата козина;

да различаваш болката от всичко, което не е;

да си вътре в събитията,да се изгубваш в гледките,да търсиш най-малката измежду грешките.

Възможност изключителназа кратко време да си спомняш,какво се е говорелона загасени лампи.

Веднъж поне да се препънеш в камък,да те измокри дъжд,да си изгубиш ключовете във тревата,със поглед да следиш искра във вятъра

и непрестанно нещо важнода не знаеш.

Похвала на сънищата

В съня сирисувам като Вермеер ван Делфт.

Говоря свободно на гръцкии не само с живите.

Карам кола,която ме слуша.

Талантлива съм,пиша велики поеми.

Гласове чувами не по-зле от достолепните светци.

Направо ще се изумитекак свиря виртуозно на пиано.

Политам, точно както трябва,от само себе си.

И падайки от покрива,успявам меко да се приземя в зеленината.

Не ми е трудно да дишам под водата.

Не се оплаквам:удаде ми се да открия Атлантида.

Радвам се, че преди да умра,все успявам да се събудя.

Веднага след избухването на войнатазаставам на страната на добрите.

Съм, но не трябва да бъдадете на епохата.

Преди няколко днивидях две слънца.

А завчера – пингвин.Съвсем реално.

Алтруитка - този жанр от своя страна е вдъхновен от социалистическия лозунг: “Щади работата на жена си,/ яж купешки козунаци”. За него Шимборска пише така:

Тази реклама произхожда от времето на късния Бейрут или ранния Гомулка. Това бяха времена, когато на потенциалния потребител не се препоръчваше нищо друго освен локомотиви и отрови за плъхове. Този строен лозунг ми се стори очарователен и реших да създам още няколко негови варианта. Въпреки това по-голямо внимание отдадох не толкова на обекта на реклама, колкото на нейната алтруистична (оттук и “алтруитка”) агитация: помогни някому…, отмени някого в работата му…И изведнъж изпитах откровение - та нали точно такава алтруистика е дала началото на полската писменост: „Уважаеми, дай ми аз да смеля малко брашно, а ти си почини”6. Само че моите алтруитки не са толкова порядъчни. Какво да се прави. Понякога самите рими дърпат авторката си към пропастта.

(РГД, 31)

Ето примери на алтруитки, написани от нобелистката:

Вместо да крадеш от крава мляко,по-добре издой си близък някой.

Краткия живот на плъховете удължи,от ъглите отровата им погълни (и умри самият ти).

Моята лекция завършва със сън за една рикша, която, носена от шарени балони, лети над Познан. Такъв сън сънувах точно след смъртта на Шимборска. Аз и моите деца летяхме от Познан до Курник. Броят на балоните, които сами се напомпваха, се увеличаваше. Някои балони гръмваха, но падане не ни заплашваше. Този сън също е добър материал за един подобрей, например такъв:

По-добре насън в балон със нея да летиш,отколкото за смърт на нобелистка да тъжиш.

Смехът не ни пречеше в скръбта. По-скоро приличахме на деца. Всъщност на онова дете, за което е мечтаел Виспянски, мислейки за своя гроб - “и нека едно от тях да се засмее”. Може би този мой странен, сюрреалистичен сън се беше взел от прочетеното някога, написано от Шимборска, Съчинение с елементи на разсъждение на тема “Море”:

Когато вървя към Площада по улица „18 януари” и улица „Кармелицка”, само с един жест от страна на моето въображение, започвам да летя над безкрайна вода. Или, за да си разнообразя маршрута, с мисъл се връщам милиони години назад и се възхищавам на гледката на отстъпващото море. Виждам плитък залив, в който се открояват дълги ивици суша. На оживеното кръстовище между „Кармелицка” и „Шевска” забелязвам странно същество, което пълзи по пясъка. Въпреки че червената светлина на светофара спира движението на пешеходците, това същество - нито риба, нито амфибия - съвсем спокойно се впуска под гумите на един камион, а след момент излиза непокътнато и в прекрасно настроение се отправя към водата. Какво щастие, мисля си, че тази сцена се разиграва извън правилата на класическото изкуство! Благословеното несъответствие на място и време спаси един от нашите прародители от пътнотранспортно произшествие…

(ВПСВ, 1457)

6 Daj, ać ja pobruszę, a ty poczywaj - това е най-старото изречение, написано на полски език, датира от около 1270 година.7 Цитирам по: А. Биконт, Й. Шченсна, Вехториите, приятелите и сънищата на Вислава Шимборска, Варшава 1997. По-нататък си служа със съкращението ВПСВ.

Интегрална и автоиронична

(или: допълване и класическо

триединство)

Няколко дни след смъртта на Вислава Шимборска разговарях с проф. Янина Абрамовска. И тя, много натъжена от смъртта на поетесата, употреби онова прилагателно, което без успех търсех. Интегрална поетеса. Кой е интегрален? Някой, който е в състояние да напише така съвършено стихотворение като Терористът, той наблюдава, което е в несобствена пряка реч и със същата ръка твори фриволни колажи от пощенски картички. Някой, който - както твърди проф. Михал Гловински - е автор на един от трите поетически шедьовъра, разказващи за Шоа - стихотворението Още8 (освен него бяха споменати Campo di fiori на Милош и Ballady i romanse на Брониевски). Това е същият този човек, който, нарушавайки етикета на Нобеловите тържества, убеди шведския крал да излязат заедно от тържествената зала за по една цигара и там да си побъбрят. Някой, който за своята памет (а може и за своето въображение) говори така:

Някога в един филм на Бунюел видях особена сцена. Фернандо Рей, любимият на Бунюел актьор, винаги с брада, винаги леко похотлив, върви по улицата, а край стената на една от отминаваните сгради седи старица с разпусната бяла коса. Тя държи тамбура, която е покрита с мокър от помия парцал. Хихотейки се с беззъбата си уста, с коприна от най-висока класа извезва лилии върху парцала. Ето, това е сцена, която оправдава съществуването на киното - повтарях на приятелите си. По-късно този филм го пуснаха по телевизията. Гледах го и какво - по улицата върви Рей, но няма никаква старица. Той среща млада жена, която на раменете си разстила сватбен воал. Тъй че предупреждавам - съвсем добросъвестно мога да разказвам неща, които никога не са се случили.

(ВПСВ, 30)

Това е някой с огромно чувство за хумор, гледащ на света от разстояние, но не с безразличие. Работейки в редакцията на краковски вестник за литература и култура, водейки там рубрика за млади таланти „Литературна поща”, на драматичното писмо на някой от дебютиращите „Въздишам като поет”, Шимборска отговаря: „Издавам стон като редактор”. (ВПСВ, 125-126).

Квинтесенция, тоест

Възможности

Смятам, че точно това стихотворение е манифест, написан от поетеса, която не пише манифести:

Предпочитам киното.Предпочитам котките.Предпочитам дъбовете над Варта.Предпочитам Дикенс пред Достоевски.Предпочитам се, когато обичам човека,отколкото когато обичам човечеството.Предпочитам да имам подръка игла и конец.Предпочитам зеления цвят.Предпочитам да не казвам,че разумът е виновен за всичко.Предпочитам изключенията.Предпочитам да изляза по-рано.Предпочитам да разговарям с лекарите за нещо друго.Предпочитам стара илюстрация на линии.Предпочитам да съм смешна, когато пиша стихове,отколкото когато не ги пиша.В любовта предпочитам не кръгли годишнини,а празнуваните ежедневно.Предпочитам моралистите,които нищо не ми обещават.Предпочитам хитрата доброта пред прекалено лековерната.Предпочитам земята цивилна.Предпочитам победените страни пред победителите.Предпочитам да имам забележки.Предпочитам ада на хаоса пред ада на реда.Предпочитам Братя Грим пред първите страници на вестниците.Предпочитам листа без цветя пред цветя без листа.

8 Стихотворение от стихосбирката Призив към снежния човек (1957).

Предпочитам кучета с неотрязана опашка.Предпочитам светлите очи, защото моите са тъмни.Предпочитам чекмеджетата.Предпочитам много неща, които тук не споменахпред многото също неизброени.Предпочитам нахвърляните нулипред подредените след някоя цифра.Предпочитам времето на мравките пред звездното.Предпочитам да чукна на дърво.Предпочитам да не питам още колко и кога.Предпочитам да предвидя дори възможността,че съществуването е основателно9. Може би двустишието “Предпочитам се, когато обичам човека, / отколкото когато обичам човечеството” прави силно впечатление, особено в контекста на признанията на самата Шимборска от 1991 година: “Принадлежа към поколението творци, които бяха повярвали. Аз повярвах. Изпълнявах своите “римувани партийни задачи” с убеждението, че постъпвам правилно. Това беше най-лошото преживяване в моя живот” (PRPS, 106). Разбирането на същността на идеологията е свързано с признанието на поетесата: „Предпочитам киното”.

В един от филмите на Чарли Чаплин има една сцена с приготвяне на багаж. Чарли сяда върху куфара, скача върху него, а когато най-накрая успява да го затвори, навън стърчат някакви ръбчета бельо, тиранти, затисната наполовина яка. Чарли взима ножицата и отрязва всичко, което стърчи извън куфара. Шимборска беше запомнила тази сцена и след години я припомни (…): “Така се случва с действителността, която задължително искаме да сместим в куфара на идеологията”.

(ВПСВ, 107)

Post scriptum (за Ардените и

витамините)

Никой не знае и сигурно никой няма да научи защо фразата “Вече гората във Вогезите свети” от стихотворението Сън в лятна нощ (от тома Призив към снежния човек, 1957) Шимборска беше променила с “Вече гората в Ардените свети”. Питал я е за това Станислав Балбус и получил единствено уклончив отговор, че поетесата била прочела в някакъв вестник как дърветата във Вогезите излъчват радиоактивни лъчи [ВПСВ, 151]. За тази метаморфоза на стиха може да се напише лимерик:

Една от Краков (и околието) поетеса лиричнаискала като Рембо (самия) тя да е психеделичнаи вместо Вогези видяла Арденикато фрагмент от въображаеми сценина пазара на рими ролята не е налична.

Защо повдигам този на пръв поглед маловажен мотив и еднозначно твърдя, че ако Вогезите са били облъчени отвън, то Шимборска е избрала Ардените, защото там облъчването е по-дълбоко, вътрешно (т.е. това е било родното място на Артур Рембо, поетът с може би най-голямо въображение). Този на пръв поглед маловажен мотив показва колко внимателна поетеса е Шимборска, колко важен е при нея всеки нюанс, а едновременно тя пише за най-важните и най-големите теми. Най-добре този феномен обяснява Михал Гловински, който през 1995 година казва:

Вислава Шимборска е поетеса на философията, така както Лесмян и Валери. Точно Пол Валери е казал, че поезията трябва да съдържа големите идеи така, както ябълката съдържа витамини. Ядем я за удоволствие или защото ни харесва, а от своя страна несъзнателно организмът си присвоява витамините. И точно така се получава с лириката на Вислава Шимборска, която е изключително богата на интелектуални витамини10.

Преведе от полски АДРИАНА КОВАЧЕВА

Стиховете преведе КАЛИНА ЗАХОВА

9 Стихотворение от стихосбирката Хора на моста (1986).10 M. Гловински, Становище относно поезията на Вислава Шимборска, в: „Poznańskie Studia Polonistyczne”: За Шимборска. „Seria Literacka” II (XXII), 1995, с. 13.

П Р И П И С К И Г А Л Е Р И Я

Преводе МАРГРЕТА ГРИГОРОВА


Данута Опацка-Валасек

В поезията на Вислава Шимборска е вписана особена чувствителност към времето. Често различните измерения на времето или думи и изрази, свързани с неговото семантично поле, изграждат метафорите в нейното творчество. Случва се времето да бъде лиричен герой, експониран още в заглавието, както е в творбата „Миг”. Пишеща в аурата на цивилизационната забързаност, нобелистката вгражда усещането си за надбягване с времето в метапоетичната рефлексия, осмисляйки парадоксите на поетическия език: думи, които са невъзможни, както се случва в стихотворението „Трите най-чудни думи” (Trzy słowa najdziwniejsze):

(...)Когато произнасям думата Бъдеще,първата сричка вече е в Миналото.1

Субектът на нейната поезия – това е човекът на двайсети век, белязан от бързането и „нестигащото време на живота“, в което все повече трябва да можем да вместим, да смогнем да направим, защото съвремието засилва скоростта и темпото на съществуването – по-силни са изживяването на екзистенцията и детерминантата на хроноса. В прочутото стихотворение на Шимборска „Живот на мига” (Życie na poczekaniu) знакът на забързаната действителност белязва още метафората на заглавието. То е едновременно остроумно и горчиво иронично, защото поставя диагноза на човешкия живот като осъден на несъвършенство – как може да бъде добро или обмислено нещо, което се прави „на мига“. Претворявайки фразеологичния израз, Шимборска (в духа на екзистенциализма) скицира живота като постоянно недовършен проект, чиято слабост допълнително се задълбочава от състезанието на човека с времето, с нарастващото темпо на събитията, които не оставят и миг за размисъл над себе си:

Лошо подготвена съм за почестите на живота.Наложеното темпо понасям с усилие(...)Характера като палто, закопчано в движение...Ето резултатът тъжен от всяка внезапност.

Да можех една-едничка сряда да преговоря,или един четвъртък само да се повтори!А ето петъкът е вече тук със непознат за мен сценарийНима това е в ред – аз питам(с хриптящ глас,дори да се изкашлям не успях зад кулисите).2

Лесно е да се забележи колко негативна роля за себеизграждането изпълнява тук времето, в добавка натоварено със синдрома на бързането, към което принуждават съвременните условия на живот („характерът като палто, закопчано в движение“). Ироничната духовитост на стиха, от една страна, се стреми към разтоварване от тревогите, към овладяване на времевостта като нещо неизбежно, което детерминира нас, хората, защото живеем във времето и благодарение на времето. Иронията подсказва, дори оправдава: не трябва да бъдеш съвършен, гонещото време не дава шанс за това. От друга страна, метафорите подсказват абсурда на съществуването, диктуват екзистенциалната философия. Не сме се поканили сами в този свят, а сме хвърлени в него от бездната и към бездната се стремим – звучи сякаш перифраза на Сартр. И все пак с познатото си упорство Шимборска припомня в този стих, опрян на извечния Шекспиров мотив „животът е театър“, че друга пиеса, друга роля в него няма да получим („Не познавам ролята, която играя./ Зная само, че е моя/ неизменна“). И макар че „за какво е пиесата, отгатвам направо на сцената“, понасям оговорност за нея. Защото животът, макар и изживян в бързане, е единственият и последен човешки спектакъл. Друг живот няма да има:За какво се отнася пиесата,отгатвам направо на сцената....Ох, няма съмнение,че е премиера.Каквото и да сторя,

* Текстът е откъс от книгата на Данута Опацка-Валасек „Мигове и еони” (Opacka-Wałasek D. Chwile i eony. Katowice 2005).1 W. Szymborska: Trzy słowa najdziwniejsze. W: Eadem: Chwila. Kraków 2002, s. 14. Nasuwa się wobec tego cytatu skojarzenie z dawnym wierszem Boileau w Liście III: �Le moment oщ je parle est dйjа loin de moi� (�Chwila, gdy mуwię, jest już ode mnie daleko�).Всички преводи на цитати от стихове са мои, М. Г. 2 W. Szymborska: Życie na poczekaniu. W: Eadem: Wiersze wybrane. Wybór i układ Autorki. Kraków 2001, s. 230-231. Цитираните в текста стихове са по това издание.

завинаги ще се превърнев това, което съм направила. На финала на стихотворението отново с пълна сила присъства времето с неговия незабавен и безвъзвратен скок, определящ всички човешки начинания. Бъдещето време на „каквото и да сторя“ става почти на мига „това, което съм направила“. Само „сега“: „правя“ е неуловимо в светкавично протичащото изживяване на времето. В монолога на лирическия субект при Шимборска, жителка на ХХ век, на прехода между хилядолетията, е вписано съзнание за време, внесено чрез познаването на собствената епоха. Творчеството на нобелистката е белязано от инспирации, идващи както от съвременните теории за времето, така и от хроноцентричните постижения на експерименталните науки. Например в нейния стих „Сто радости” (Sto pociech) времето на съществуването на Homo sapiens изглежда само миг в сблъсъка си с величината на звездните години:

И само още малко, макар и още миг, да бъде още миг от малката галактика!

Дългият миг в „Живот на мига” е определен като мяра за съществуването на Вселената или поне на нашата галактика:

Въртящата се апаратура от дълъг миг работи.Разпалиха се и най-далечните мъглявини.

Като миг, незабелязан от разсъдливата еволюция, обикновено предпазваща природата от проблеми и „вековечни шеги“, каквито тя „не иска да има и няма“ – така определя Шимборска времето на появата на човека:

Най-добре е,че е пропуснала как се е появил бозайникътсъс странно оперение - писалка във ръката си. „Томас Ман” (Tomasz Mann)

Многократно в нейната поезия целият човешки живот е назоваван миг. Така се откроява абсурдната недостатъчност на даденото ни време, неговото светкавично изтичане, натоварено със съзнанието за Хайдегеровото „битие към смъртта“, както и с „нестигащото време на живота“. Така говори Шимборска за времето на човешкото съществуване на земята:

За миг съм тук, за миг съм тук само,ще пропусна нататък, ще объркам оставащото. „Рожден ден” (Urodziny)

Защо да се питаме,под колкото звезди се раждаме,под толкова след кратък миг умираме. „Преизобилие” (Nadmiar)

Тъй щедро беше към звездите времето,протегнатата му към тях ръка, почти бе празна,и все едно че не си струва, бързо я отдръпваше.Още крачка и двекрай реката проблясваща,

що от тъмното извира и в тъмното изчезва.

Нямаше нито миг за губене(...) „Краткият живот на предците” (Krótkie życie naszych przodków)

В последния от цитираните фрагменти, най-интересни за проблематиката на времето, заключителната метафора е (както винаги при Шимборска) обемна по значение и иронична. В нея се дочува както забързаната суетня на живота, белязана от надбягването с времето („още крачка, още две“), така и наблизо стоящият, преизпълнен със съдържание миг, но изчерпан („твърде кратък, за да добавим нещо в него“) – дочуваме в поантата голямата агностична сугестия за дефинитивния край на човешкото време, идентичен с момента на смъртта. Долавя се горчива ирония, в която има привидно пренебрежение на „неважното“, защото краткото време на човека има второ дъно – и там е удивлението, примесено с жал. Характерните за стила на Шимборска „отличителни знаци – възторг и отчаяние“ тук придават ценност на „мига на живота“, в който, въпреки абсурдната детерминираност от твърде бързия край, така много и толкова сериозно може да се направи.А после – нищото. Защото реката на Хераклит, алюзийно отбелязана в текста, „от тъмното извира и в тъмното изчезва“. Само в краткото мигновение на човека тя е „проблясваща“. Очевидно това е мигът на живота, в който бързо (за да успеем) и внимателно (за да не потънем предварително) правим две-три крачки. Какво представлява времето на живота? Толкова кратък и така незначителен миг в перспективата на космическия хронос (а може би и на вечното), че повече нищо не може да ни бъде дадено в допълнение. За времето това е загуба на самото него. Времето е скъперник и твърде бързо

тече, за да обръща внимание на подробности. Както и казва Шимборска:

Дори и дълъг, животът винаги е кратък.Твърде кратък, за да допълниш нещо.

„Краткият живот на предците ни” (Krótkie życie naszych przodków)

Какво е за Шимборска смъртта след „мигът на живота“? Отсъствие от нашето човешко време. В „Елегична равносметка” (Rachunеk elegijny) задава такъв въпрос за мъртвите:

Колко от тях изскочиха от гонещото време,все по-трогателно изчезваха в далечината(ако си струва на перспективата да вярваме)(...)Колко след кратък или дълъг живот(ако за тях разлика съществуваше)(...)се озоваха на брега отсреща(ако са стигналии ако съществува)

Шимборска силно акцентува в своите стихове върху релативността на времето. И всички нейни измерения3. „Минутата мълчание към мъртвите/ до късна нощ понявга продължава” – пише в „Минута мълчание за Людвика Вавжинска” (Minuta ciszy po Ludwice Wawrzyńskiej). „На четиридесет е, но не във този миг“ („Завръщания”, Powroty). „Отпътуване повдругиден, т.е. шейсет години по-късно;/ заникъде вече, но затова пък точно в девет сутринта“ („Неподвижност”, Znieruchomienie). Цитатите могат да бъдат още много.В някои творби, които са нейна специалност, Шимборска сякаш показва слабостта, недостатъчността на антропоцентричната гледна точка, експонирайки чуждостта и отделността на стихията на времето, за което наистина нямаме същинско виждане. Ставайки наивни притежатели на времето в рамките на своя земен живот, сме се научили да казваме „нашето“ време. Разширявайки правото си на централно място в света на природата, обхващайки с мисъл нейните елементи, си мислим, че я владеем поне в познанието си. В същото време Шимборска казва:

Тече една секунда.Втора секунда.Трета секунда.Това са само наши три секунди.

Подобно пратеник със спешна вест притичва времето.

Това е само наше сравнение.Измислен образ, вменено му е бързането.А вестта е нечовешка.

Какво е тук времето, измерението на времето? Конструкция на човешкия ум, абсолютно условна категория, сътворена в „междучовешкото“. Времето е не-човешко, отделно от нас, не успяваме задълбочено да го опознаем, обхванем, „да разчетем съобщенията“. Също както когато не можем да разбием шифъра на зрънцето пясък, защото то ни предава „пясъчно съобщение“.Очевидно чуваме тук гласа на Шимборска екзистенциалистката, която обаче в друг стих, говорейки за живота, за времето, ще прекрачи „философията на отчаянието“. Защото последвалото преобръщане на перспективата, промяната на гледната точка (отново релативност, условност) позволява да се погледне на даденото на човека време като на „пауза в несъществуването“. Животът може да бъда видян като „пребиваване отвъд вечността, колкото и да е монотонна“, което все пак би могло никога да не се случи:Намерих се там някъде,от глава до пети сред планети,дори не помнех, че не можех да съм там.(...)И бръмбарът минава по пътеката в костюма на свидетел,че краткия живот ний дълго чакаме.

Така се случиха нещата, че при тебе съм.

3 Става дума за релативността не само на лирическото време и неговите психологически аспекти, но и на категорията време в научните теории на Айнщайн (общата и специалната теория на относителността), Вернер Хайзенберг (принципите на неопределеността), Макс Планк (квантовата хипотеза), Нилс Бор и и Ричард Файнман (квантово-корпускулярната теория). Всички тези концепции, дискутирани и размвивани последователно от физици, астрофизици, химици и космолози, се стремят към създаване на комплексна теория за Вселената, която революционизира знанието за времето и дава популярна гласност на това. (Вж. S. W. Hawking: Krуtka historia czasu. Od wielkiego wybuchu do czarnych dziur. Прев. П. Амстердамски. Warszawa 1990; M. Heller: Wieczność. Czas. Kosmos. Kraków 1996; M. Heller, J. Życiński: Wszechświat i Þ lozoÞ a. Kraków 1980.) Така идеята прониква в популярна форма в съзнанието на жителите на ХХ век.

„За миг съм тук, за миг съм тук само...“ Времето в поезията на Вислава Шимборска*

7Литературен вестник 6.-12.06.2012

И не виждам наистина нищо тукобичайно. „Нищото и за мен се обърна наопаки” (Nicość przenicowała się także i dla mnie)

Поантата на стихотворението е конструирана върху концепцията на разрушената изтъркана фразеологична връзка „нищо особено“ (обикновено нещо, нищо изключително), превърната в нейната противоположност „нищо обичайно“ (следователно нещо изключително, ценно). Тя подсказва да не се поддаваме на песимистичните мисли за крехкостта на човешкото съществуване, за неговата случайност, на екзистенциалното предусещане, че с всеки миг се приближаваме към смъртта, да видим в краткия миг на живота, чудото на съществуването. Да се радваме на шанса да изпитаме мигове, които биха могли изобщо да не се случат, така както е можело да не се случим и ние – хората. Хвърлени по случайност в съществуването, в земното време, подлежим очевидно на неговите закони: преходност, бързане, съзнание, че мигът на живота ще свърши. Тогава още повече си струва да опознаем нейния смисъл, казва Шимборска.Човекът от стихотворението на Вислава Шимборска е чувствителен към най-малките измерения на времето. За това говори отново стихотворението „Миг” (Chwilа)4. В него получаваме запис на изпитания от лирическия Аз наномомент5 и този проблясък на време е точно посочен:

Девет и трийсет е от локалното време

Моментното съществуване на мига –

един от тези земни мигове,които сме помолили да траят

е изразено главно чрез метафората на липсата („ако го нямаше...“, „ако не се преместваха тогава низините...“), а също и на техниката на контрапункта спрямо „макрокосмоса“ на далечното минало и бъдеще. Те съществуват тук по закона на явлението, което значи, не се случват в е ч е или о щ е, а са дадени в съзнанието на субекта като стоящи п р е д и и с л е д случването на мига. Същевременно, въпреки че в стихотворението са посочени три темпорални перспективи: минало, сегашно и бъдеще, те не конструират тук непрекъснатост на времето. Миналото и бъдещето са показани като така отдалечени от блясъка на наномомента, че субектът не го вижда процесуално: мигът се явява като изолирана частица от времето. Доисторическите „силур и камбрий“, а също и бездънната перспектива „от завинаги до завинаги“ и „во веки веков и амин“, представляват горният и долният хоризонт на мига в творбата. Те са периферията на наномомента, внесени в него от съзнанието на субекта и като такива се превръщат в изживяване на сегашното.Наномоментът присъства в няколко конструктивни линии на хронотопа. Най-първо чрез моделирането на категорията време с помощта на пространствени метафори. Този похват, съвършено познат в литературата6, има за една от своите отправни точки, закодирана в естествения език, говорещото пространство: стереотипни асоциации, фразеология, създадена чрез езикови пространствени метафори.В стихотворението на Шимборска характерът на изживяното време се превежда на езика на пейзажа, възприеман „тук и сега“ или въображаем. Временната мекота и статичност на пейзажа остава противопоставена на внезапното, мрачно пространство на геологичните епохи. В изживения миг няма обаче нито минали, нито бъдещи събития. Той изглежда като неизменно сегашен, изразява неподвижното траене на битието:

4 W. Szymborska: Chwila. W: Tejże: Chwila. Kraków 2002, s. 5.5 Служа си тук с категорията, въведена от Юзеф Банка в областта на философията на рецентивизма, която изглежда приложима към начините, по които функционира мигът в най-новата поезия. Етимологията на термина може да се изведе от гръцкото nanos =джудже – и – nyn = сега. Юзеф Банка разграничава за нуждите на епистемологията „наномомент“ и „ниномомент“, които в моето разбиране се сливат, за да обозначат наблюдаваните кратки мигове, противопоставени на времето в макроскалата на миналото и бъдещето. Служа си и с други ключови понятия за Юзеф Банка – „времето като събитие“ и „проблясък на моментната структура“. Опирам се на следните книги, поясняващи философията a recentiori, а именно: J. Bańka: Traktat o czasie. Czas a poczucie dziejowości istnienia w koncepcjach recentywizmu i prezentyzmu. Katowice 1991; J. Bańka: Czas i metoda. Rozważania o metodzie a recentiori. Katowice-Teresin 1993; J. Bańka: Czas w sztuce. Recentywizm i skok do królestwa bezpowrotnej teraźniejszości. Katowice 1999, t. 1 i 2. 6 Така пояснява същността на явлението Юлиян Пшибош: „Времето не може да се изпита без пространството. И то не само физическото време, но и вътрешното време на човека [...]. Истинското време в музиката, т.е. преживяното време, се свързва с фикционалното пространство на въображението, с неговата вълнообразна структура – полет нагоре, бягане в далечината и т. н.“ ( J. Przyboś: Czas liryki. В: Tenże, Zapiski bez daty. Warszawa 1970, s. 382). За моделирането на времето чрез пространствени метафори пише и Анна Раджинска, Вж. A. Pajdzińska: Dzieci Heraklita (Poeci o czasie). В: Kreowanie Świata w tekstach. Red. A. M. Lewicki, R. Tokarski. Lublin 1995.

Трева и цветенца в тревата.Като в картинка за деца.(...)Отсрещни хълмове се стелят в тишината.(...)Всичко на свойто място в привидно съгласие.(...)Додето поглед стига мигът владее тук.

Така проявяващата се същност на наномомента, проблясъкът на времето, субектът прави видима в опозицията спрямо долния хоризонт на мига:

Сякаш тук не е имало силур и камбрий,скали, ръмжащи помежду си,етажи раснещи от бездни,

никакви нощи в пламъции дни в кълба от тъмнина.

Сякаш не са се придвижвали тук низиниобзети от гореща треска,и тръпки ледени.

И сякаш нейде другаде морета разгневениса ръфали брега на хоризонтите.

Портретът на хроноса постига тук своята глъбина, темпорална и пространствена. На задълбочаването на времето (задвижването на неговата дихотомия) съответства задълбочаването и динамизирането на пространството. След контраста на неговите измерения „силур и камбрий“ спрямо мига, върви контрастът на пейзажа, символизиращ характера на хроноса. Същност на картината тук е темпоралността, променливостта във времето на елементите на лиричния свят.Миналото се проявява като мрачно, неговият хронотоп е изострен, вертикализиран и хиперболизиран спрямо идиличния пейзаж на наномомента. В пространството на меките и двуизмерни „като в картинки за деца“ хълмчета и възвишения се появяват „скали, ръмжащи помежду си“, „етажи раснещи от бездни“, „морета разгневени“. „Мъгливото небе синее вече“ и представлява актуалното лице на „нощи в пламъци и дни в кълба от тъмнина“. Изгледът, който се простира в тишината – това е „мигновеното“ явяване на мяркащите се низини, разкъсаните брегове на хоризонтите. Пространствените метафори моделират предчувствания бяг на времето по подобие на катастрофа. Последователно в стиха се появяват всички стихии – земя, вода, въздух, огън – освободени, задвижени, смесени.Мрачното настроение е подхранено от баталистичната метафорика. Тя се проявява в изразите, свързани със семантичното поле на битката: „скали, ръмжащи помежду си“, „нощи в пламъци“, „морета разгневени“. Ако добавим в този ред фразите, които формират геологичната история като военно действие – придвижващите се низини са подобни на придвижващи се войски, а дните в кълба от тъмнина като внушават образ на „кълба от дим“ – изразително се очертава агресивният образ на времето, внесен от съзнанието на субекта в идиличния миг. Драматургията на образа е засилена от метафорите, внушаващи асоциации със смъртта и мъката: „Гореща треска”, „ледени тръпки”. Изразителна е антропоморфизацията на пространството, символизиращо време, особено стройна в метафората на преминаващата „в боева линия“ „линия на болестта“. Фразата „морета разгневени са ръфали брега на хоризонтите“ налага асоциации с разкъсани брегове на тяло, с причиняването на рана. Тялото на земята, подложено на агресията на времето, страда, боледува, бори се.Цялата тази последователност, образуваща долния хоризонт на наномомента, е издържана в поетиката на отсъстващото. Анафората „сякаш“, подсилена от изключващите епитети („никакви“) и отрицанията („не е имало“, „не са се придвижвали“), изглежда че елиминира заплашителния образ на времето. Условното наклонение изразява удивление, на пръв поглед преодоляващо спокойствието на мига чрез контраст: все пак в него „всичко на своето място в привидно съгласие“.Всъщност обаче смисълът на метафората е ироничен, разклаща доверието в актуалния облик на времето. Спокойствието, излъчващо се от сегашния миг е поставено под въпрос като привидно или нетрайно.С ирония и недоверие е пропита метафората на „привидното съгласие“ на някога разпръснатите и антагонизирани елементи на пространството, символизиращо характера на времето. Мигът се представя на субекта като „привиден“ (układny), а следователно същевременно и като конвенционален, учтив („като в картинка за деца“) и „уговорен“, обект на преговор и споразумение, променлив (układowy).7 На времето не може да се има доверие. Долният, заплашителен хоризонт на наномомента се сблъсква с благоприятния recens на мига, прави явна протеевата природа на времето, криещо готовност за промяна. Субектът деконструира „театралността“ на времето, което в момента е облякло идиличен костюм:

7 Тук авторката на статията анализира спектъра от семантични оттенъци на думата �układny” в двете му значения (1. учтив, възпитан; 2. присторен, фалшив. Третото значение, което Опацка-Валасек въвежда, е на близката дума �układowy” със значение „уговорен“, „споразумян“. - Б. пр.

Гората се представя за гора (...)А горе - птици в полет в ролята на птици в полет.

На аналогична метафоризация на времето се опира неговият образ в стихотворението на А. Загаевски „Жестокият” (Okrutny). И тук се явява значима метафора на хроноса, който понякога скрива своята хищност под театрален костюм:

В парка нямаше много хищници,ако не броим времето, което се преобличашеот зима в зелена пролет и за моментоставаше голо, като актьор, хвърлящтуниката си в хладния гардероб.

Жестоко е, мислех си. (...)(...) Нима имаше избор –(...)Добро, благоприятно време (...)

В „Миг” не само протеевата природа на хроноса дистанцира субекта от красотата на момента. От самото начало на творбата демонстративната конвенционализация на пейзажа на мига е пропита с ирония. Твърде идилично, за да бъде истинско: сладки цветове (зеленеещо хълмче, синеещо небе – в причастни форми, зад баграта се вижда процесуалността, умалителност (цветенца, долинка, поточе). Това пространство, говорещо за изживяването на проблясъка на времето изкушава да повярваме в актуалния му образ: че е такова „открай време и завинаги“8. Изживяването на емпиричната действителност на наномомента влиза обаче в колизия със знанието за времето, внесена в мига чрез съзнанието на субекта. Следователно в изживяването на мига при Шимборска се сблъскват амбивалентни чувства, които се съчетават помежду си. Очароването, идващо от спокойствието

8 Коментирайки този стих, Мариан Стала формулира бележката, с която съвпадат и моите интерпретационни изводи: „В заглавното стихотворение на тома мигът е изпълнен с интензивно изживяване на притихване, успокоение, вътрешна хармония. Извор на това преживяване (...) е надарения с особени свойства пейзаж, който отвежда в идиличния край на щастието, където всяко нещо е сигурно по своята същност и стои на своето място (...) Дали в тази посока отива последното приживяване на мига, вписано в стиха на Шимборска? (...) Не е възможен утвърдителен отговор (...) началното успокоение се оказва по същността си изкушение да бъде отхвърлено знанието за света, а финалът на стиха (парафразирайки познатата формула от Фауст), прозвучава с изразителен сарказъм“. M. Stala: Pan Newton i mała dziewczynka..., s. 102-103.

на стр. 9


Миг

Вървя по склона раззеленен на хълма.Трева и цветенца в тревитекато в картинки за деца.

Мъгливото небе синее вече.Отсрещни хълмове се стелят в тишината.

Сякаш тук не е имало силур и камбрий,скали, ръмжащи помежду си,етажи раснещи от бездни,

никакви нощи в пламъции дни в кълба от тъмнина.

Сякаш не са се придвижвали тук низинив гореща треска,и ледени тръпки.

И сякаш нейде другаде морета разгневениса ръфали брега на хоризонтите.

Девет и трийсет е от локалното време.Всичко на своето място в привидно съгласие.

Поточето във долинката е поточе.Пътечката е с образ на пътечка открай време и завинаги.

Гората се представя за гора вовеки веков и амин.А горе - птици в полет в ролята на птици в полет.

Додето поглед стига, мигът владее тук.Един от тези земни мигове,които сме помолили да траят.

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 6-12.06.2012

Дивайзингът е комплекс от групови методи за изграждане на авторско представление при отсъствие на драматургичен текст в началото. Другото понятие, което се използва като синоним на „дивайзинг” е „колаборативно творчество”. Дивайзинг спектакъл е сценичното произведение, създадено чрез колаборативно творчество. Обект на внимание са документираните наблюдения на Съни К. Беернд и Тим Мос при създаването на две дивайзинг представления („Турне за рожден ден” и „Сватба в смъртта”) на британските театрални компании Пийпъл Шоу и Фолти Оптик. Съни К. Беернд присъства на работния процес на „Турне за рожден ден”, а Тим Мос на този на Фолти Оптик. Театралните изследователи и съставители на сборника „Да правиш съвременен театър: международни репетиционни процеси” Джен Харви и Анди Левъндър отбелязват, че всички по-важни фигури в съвременния театър използват някаква форма на дивайзинг. Според тях популярността на дивайзинга на световната сцена е свързана с промяната на статута му от маргинална сценична практика през 70-те години на 20-и век в „една от значимите дисциплинарни и институционални ортодоксии в първото десетилетие на двадесет и първи век.” Целта на предлаганата статия е да представи различни аспекти от създаването на два дивайзинг спектакъла, като разгледа в сравнителен план следните предпоставки и аспекти на сценичната практика: История, естетика и принципи на театралните компании; Творчески процес (Отправни точки и теми; Изследване и развитие на идеите; Структуриране на представлението).

История, естетика и принципи на театралните компанииПийпъл Шоу има над 40-годишна история и често е наричана най-старата дивайзинг компания във Великобритания. Създадена е през 1966 г. като фондация и до този момент има 121 авторски представления. В превод „пийпъл шоу” означава „народно представление”. Компанията е основана в резултат на творческата среща между Джеф Натал (поет, художник и скулптор), Марк Лонг, Джон Дарлинг, Сид Палмър и Лаура Джилбърт. Само един от петте члена, създали компанията (Марк Лонг), е в настоящия основен творчески екип от седем артисти на Пийпъл Шоу. Театралната компания разполага с мрежа от асоциирани артисти, които се включват за отделни проекти. Никой, дори от ядрото на Пийпъл Шоу, не работи изцяло за компанията. Всички са ангажирани в свои собствени проекти, като стремежът при общите им артистични акции е да се поддържа баланс между творческия принос/участието на дългогодишни членове на компанията и включването на нови лица. През 1966 г. основателите на компанията кръщават първото си представление Пийпъл Шоу № 1 и оттогава всеки спектакъл на Пийпъл Шоу има номер, заедно със съответстващото му заглавие. Разглежданият спектакъл „Турне за рожден ден” е № 118 и е базиран върху спектакъл № 117 „Рожден ден”, посветен на честването на 40 години от създаването на Пийпъл Шоу. Част от заглавията на предишни представления на театралната компания са Пийпъл Шоу № 9 „Майка”(1967/68 г.), Пийпъл Шоу № 64 „Шоуто на боксьора” (1976 г.), Пийпъл Шоу № 113 „Филмов клуб/ Бебе Джейн” (2003 г.), Пийпъл Шоу № 115 „Да се правиш на умрял” (2004 г.), Пийпъл Шоу № 114 „Некролог” (2005 г.).Базисна характеристика на Пийпъл Шоу е отсъствието на авторитарност като етичен и практически принцип. Това предполага отвореност към идеите и участието на всеки. Процесът не се води и подчинява от възгледите и намеренията на един човек. Решенията се взимат колективно въз основа на споделеното разбиране за създавания спектакъл. Критиката характеризира представленията на Пийпъл Шоу като подобни на сънища визуални, фантастични, дадаистични колажи от емоционални атмосфери.Фолти Оптик Тиътър ъф Анимейшън (накратко Фолти Оптик) е компания за куклен театър, в чиито представления освен кукли има и ЗD анимация, автомати и механични скулптури, физикъл тиътър и визуален театър. Компанията е основана през 1987 г. от Гавин Глоувър и Лиз Уокър в Холмфърт, Западен Йоркшир, има над 20-годишна история и разполага със собствена

база - едноетажна сграда, която им служи едновременно за работилница, репетиционна, склад и филмово студио. Някои от заглавията на предишните им представления са трилогията „Моето прасе говори латински” (1988 г.), „Мъртвият дом на гадния боклук” (1991-4 и 1999-2000 г.),

„Мъртвата херинга на Дарвин” (1993 г.), „Вкопан” (2003-4 г.), сравняван с театъра на Тадеуш Кантор, „Ад” на Данте и Бекет, „Облизан” (2004 г.), „Конска глава” (2005-6 г.). Спектаклите им биват характеризирани като куклен театър за възрастни, театър на кошмарните видения и ужасяващото. Друга отличителна черта на естетиката на Фолти Оптик е черният, често зловещ хумор. Основна тема на повечето спектакли (както подсказват и повечето от изброените заглавия) е смъртта. Разнообразните им творчески сътрудничества водят до създаването на произведения, принадлежащи към различни изкуства – театър, скулптура, кино.

1. Творчески процесОтправни точки и теми. За начало на процеса обичайно се възприема първия ден на репетициите, но често истинското начало е години преди това. Много дивайзинг компании имат зона на любопитство, към която постоянно се завръщат и по този начин между отделните представления се поражда асоциативна „родствена” връзка. Основна методологична характеристика на дивайзинга е неговата циклична природа. Отделният творчески процес поражда въпроси и търсения, които естествено преливат в следващия такъв. Често представленията директно ползват за отправна точка теми, персонажи, истории или дори цели предишни спектакли. Творческият процес представлява директно преосмисляне и преструктуриране на моменти, ситуации и образи от предишното им произведение, а основната тема и на двете представления е театралната биография на самата компания. Началото на наблюдението на Тим Мос на работния процес на Фолти Оптик през март 2006 г. е различно от същинското начало, което е 2-3 години по-рано, към края на 2004 г. Фолти Оптик са поканени от Норт Опера да вземат участие в честването на годишнина от премиерата на „Орфей” на Монтеверди. Първоначалното намерение на организаторите е да направят фестивал, фокусиран около темата за подземния свят. Идеята, над която започват работа Гавин Глоувър и Лиз Уокър, не е съвременен преразказ на мита за Орфей и Евридика, а по-скоро фантастично продължение на историята на двамата след смъртта на Орфей - една възможна повторна среща на нимфата и певеца в царството на мъртвите. Изследване и развитие на идеите. Важен фактор в развитието на идеите е трансформацията на пространството, в което се играят представленията, които в повечето случаи биват създавани като пътуващи спектакли. Други особености на дивайзинг репетицията е играта с предмети и материали, готовността да се използват всеки метод или техника, които подхождат на конкретния проект, готовността да импровизират около идеите и целенасочената отвореност на процеса, позволяща гъвкавост. Интуицията и инстинктът са основни понятия за дивайзърите, което проличава от честотота, с която използват тези думи в изказванията си описвайки начина, по който са взимали важни творчески решения. В този смисъл дивайзингът често представлява целево структуриране на ситуации, условия, стимули, включващи случайността в себе си. Пийпъл Шоу създава своите сценични произведения чрез импровизации на място, а не като предварително намислени решения. Водеща стратегия е да се започне от образ или жест и от тях да се развие последователност от действия. Дивайзърите се фокусират върху въпроса как да преминат от един образ към друг, от един момент към друг. Изследването се случва не през психологическа обосновка или мотивация на персонажи, а през „усещането” на дивайзърите за темпото, атмосферата и динамиката на сцената, през ритъм, действие и образ. След откриване на основния контур на определена сцена следва процес на напластяване и добавяне на действия и подробности.Участникът в творчески процес на Пийпъл Шоу трябва да има готовността да поеме отговорност за всеки аспект на представлението, включително товарене и строене на декор, като в основата на това е етичният и творчески принцип на театралната компания, че личното и детайлно познаване на цялостния процес, който включва изработване на осветлението, костюмите, звука, декора, движението и т.н., дава възможност на артиста да предлага интересни и предизвикателни решения. В рамките на репетициите участниците естествено поемат роли и отговорности, подходящи за личността или интересите им. Цялостният творчески процес е подчинен и воден от саморежисиращия се актьор/пърформър.Идеята за мъчителния спомен на Орфей, съхранил мига на обръщането назад и загубата на Евридика, бива развита в самостоен компонент на представлението. Паметта на Орфей е анимационен филм. Образът, превърнал се в емблема на спектакъла, е телевизор с ужасеното лице на Евридика в близък план и представлява повтарящият се спомен на Орфей за мига, в който, нарушавайки условието на Хадес, се обръща, за да я види, с което я изпраща

завинаги в царството на мъртвите. Анимацията показва стадион на олимпийските игри, на който Евридика е лице в телевизор на колела в лекоатлетическо състезание с препятствия с Орфей. Орфей диша тежко, докато прескача препятствията. Персонажът на Евридика като телевизор преминава с трясък през препятствията с израз на страх на лицето. Пресичайки финала, Орфей се обръща, за да види къде е Евридика, и тогава огромен червей от Хадес се хвърля към нея и се блъска в екрана на телевизора, унищожавайки образа с лицето на Евридика. Последната част от паметта на Орфей показва горящия димящ - потрошен телевизор - Евридика, която безнадеждно се отправя към царството на мъртвите.Структуриране на представлението. Театралният сценарий на Пийпъл Шоу е само партитура от задачи за структурирани импровизации и дава пространство на изпълнителите за техните идеи, принос и интерпретации. Персонажът, историята или мотивацията не се задават предварително, а се развиват като следствие от задачи, които произтичат както от абстрактни образи и концепции, така и като решения на прагматични проблеми. Пърформърите нямат персонаж, зад когото да се скрият и биват поощрявани да поемат личен и творчески риск, като поставят реалността на своите междуличностни отношения „на сцена”. Приплъзването между реалност и фикция, между персонаж и пърформър е отличителна черта и драматургичен подход на театъра на Пийпъл Шоу.Важен момент в творческия процес е намирането на „ключ”, който да удържа потенциалната структура на бъдещия спектакъл и да фокусира материала и различните интереси на отделните артисти. Всяко нещо, обединяващо усилията на творческия екип може да бъде този „ключ” - декор, реквизит, костюм, персонаж, пространствена структура, картина или предмети. След откриването му следва процес на инкрустация на големия образ с тела, думи и реакции, обогатяване и напластяване на сценичния материал.. При работата върху „Турне за рожден ден” създателите на спектакъла работят едновременно и паралелно по различни части на представлението, а всяка седмица провеждат общи сесии, в които всички (дивайзъри, продуцент, озвучител, сценограф, мениджър и асоциирани артисти) споделят, виждат и обсъждат създаденото към момента. Това за тях е и работа по изясняване на значенията в представлението и на активно предоговаряне на смисъла и структурата му. Често сцените и образите не означават едно и също нещо за различните членове на екипа. И тогава последователно всеки от артистите, работещи по представлението, разказва пред останалите своята версия за целия спектакъл. В рамките на тези обсъждания се откриват средства за изграждане на вътрешни връзки между иначе напълно самостойни театрални миниатюри. В „Турне за рожден ден” определени персонажи и предмети „странстват” из целия спектакъл, създавайки усещането за паралелни светове, съществуващи едновременно.В началото на наблюдението самите Глоувър и Уокър заявяват, че са любопитни да разберат как работят, тъй като никога не са се занимавали с обговарянето на своята творческа методология. Тим Мос описва процеса на Фолти Оптик като дълъг, сложен, понякога хаотичен, съпроводен с множество прекъсвания заради турнета или други ангажименти. Според Мос оцеляват само онези идеи на Фолти Оптик, които са в състояние да се адаптират към променящите се условия. До известна степен по-голямата продължителност на процеса е свързана с използването и изработването на технически иновации и механизирани скулптури като централни елементи на представлението. Глоувър и Уокър сами правят куклите за представленията си и работят без режисьор, като в определени моменти някой от тях слиза от сцената, за да погледне нещата отвън. Заключение. Обединяващи и за двата разгледани спектакъла са вариациите на тема „памет” - паметта за изкуството, побеждаващо смъртта (Орфей), паметта за „сътворението” на една опера и една театрална компания (честването на 400 години от премиерата на „Орфей” на Монтеверди и „рождения ден” на Пийпъл Шоу), паметта за самото творчество (40-годишната театрална история на Пийпъл Шоу), паметта като страдание (Орфей), паметта като идентичност („Действие 3” на Пийпъл Шоу) и отсъствието на памет (Евридика). Същностна характеристика на дивайзинг представлението е готовността му да се развива и променя и оттам - неговата непрекъсната метаморфоза. Така, без да се старае да имитира и подражава, дивайзинг спектакълът съдържа и изразява самата природа на живеенето – постоянството и неизбежността на промяната. И също „като в живота” изкуството преповтаря своите рождени дни, сватби и погребения или вечните цикли на раждане – живот - смърт, сътворение – развитие - разрушение.

КАЛИНА ТЕРЗИЙСКА

Два дивайзинг спектакъла: „Турне за

рожден ден” на Пийпъл Шоу и „Сватба в

смъртта” на Фолти Оптик


на момента се скарва с трезвото знание за природата на хроноса, който през епохите на „силур и камбрий“ е изявил своята хищническа природа. В поантата на стихотворението отеква ехото на Фаустовото „О, миг, поспри!“ – като меланхолична мечта за задържането на красивото време, въпреки несигурната му същност – в образа на „един от тези земни мигове“, идиличните. В тази „невъзможна молба“ се дочува носталгията на субекта по желанието му да обитава харесания миг, да се „срасне“ с recens.Това доказват езиковите форми, назоваващи три перспективи на темпоралността в творбата. Както миналото, така и бъдещето са изразени чрез неопределена дескрипция („камбрий“, „силур“, „открай време и завинаги“, „вовеки веков и амин“). Само сегашното, проблясъкът на наномомента, случването на времето в съзнанието, изразяват определена дескрипция – „девет и трийсет е по локалното време“. Според прагматичната стилистика неопределеността свидетелства за „незакрепяване, неустановяване на субекта във времето и пространството“9, а определената дескрипция говори за стремежа към намиране на себе си и своето място в действителността. В „Миг”-а на Шимборска не можеш да се заселиш. Проблясъкът на наномомента е твърде кратък. И макар че субектът може би иска да се поддаде на заблуждението, че „додето окото стига, мигът владее тук”, твърде голям семантичен контраст възниква при срещата на думите „владее – миг - траене”, за да повярваме на наивността на тази мечта. Мигът конотира в не-трайност, мигновеност, а пък владението, траенето – във времева разтегленост и стабилност.Единственият изпитан в културата от векове начин за задържане и утвърждаване на мига е затварянето му в произведение на изкуството, в поезия. Само в изкуството настъпва сепарация, отделяне на мига от времето, „спасяване“ на сегашното от неговото изчезване: „(...) по правило стихотворението е нещо самостоятелно и самодостатъчно. То именно моделира (и чрез това увековечава и утвърждава) момента, не просто го описва и пресътворява. По този начин то сякаш претендира за вечно съществуване (а стихотворната форма – вж. нейната мнемотехнична функция – представлява своеобразна гаранция за това вечно съществуване)10.Това „спасяване на мига“ изглежда естествено предразположение на поезията, която, въпреки че е подвластна на „своята история“ във времето“ и подлежи на историко-литературни промени, запазва в образа на сегашното това, което е успяла да утвърди11 отпреди много векове, макар и чрез конвенции, които с течение на времето са архаични или анахронични. Колко точно впрочем е уловил това Едуард Балцежан при обсъждането на „предложението/офертата за продължение“ към съвременната лирика:

„Като че ли времето на поетическото изкуство наистина не отговаря на времето на календара. Времето на календара – времето на живота – е необратимо. Първа и неотменима ценност в него остава сегашното. В живота можем да тъгуваме за това, което е било, но това, което е било, е по-лошо от сегашното, защото това, което е, е реално: миналото представлява небитие, нищо, празнота. За сметка на това поезията (времето на художествената култура) се отличава с о б р а т и м о с т .”12

И така, да напишеш стих за мига, това означава да го задържиш и увековечиш в поезията, която в своята променлива история съживява и актуализира стари конвенции. „Миналото на изкуството живее в сегашното“ – пише Балцежан. В похватите на старите конвенции „се намират щрихите на възможности, едва отбелязани, неизползвани напълно (...) това са стремежи, пракъснати по средата. Мисли – изискващи подемане и разгръщане. Потоци от образи – фрагментарни, скицирани, достойни за изпълване”13.Шимборска върви по този път. Тя не само пише стихове за случването на времето, утвърждавайки по този начин проблясъка на неговата мимолетност в поезията, но и надгражда в него допълнителни равнища на изкуството, за да задържи по-сигурно и по този начин времето. Конвенционализира изкуството в пейзажа „като в

9 Вж. бележките на Ромуалда Пенткова в статията „Тук и сега в литературния текст...“ Пенткова пише, че „неопределеността е често срещаща се категория в стиховете на Шимборска, води до ефект на незадържане, неустановяване на субекта във времето и пространството (...), парадоксално дава възможност за озоваване от перспективата на възприемателя в течаща действителност“, с. 170. Вж. R. Piętkowa: Tu i teraz tekstu literackiego – przestrzeń i czas w wymianirze paradygmatycznym. В: Kategorie paradygmatyczne w tekście literackim. Wstęp do stylistyki paradygmatycznej. Red. E. Sławkowa. Goleszów, b.r.w., s. 156-186.10 J. Lewin: Liryka w świetle komunikacji..., s.257.11 Своеобразно пътвърждение на тази теза е фрагмент от стихотворението на Кшищоф Лисовски, в който Мигът на Шимборска не само трае, но и направо се умножава: „за което ни информират очите сега/ (...) че Мигът на Шимборска се умножава/ и се превръща в много мигове на радост/ бягайки над потоците/ в слънчев следобед” (K. Lisowski: Idąc Sławkowska w kierunku Długiej. W: Tegoż: feng shui dla bezdomnych. Kraków 2003, s. 29.). 12 E. Balcerzan: Poezja polska w latach 1939-1965. Ideologie artystyczne. Część II. Warszawa 1998, s. 166.13 Пак там, s. 167.

картинка за деца“, посяга към схемата на идилията, създава алюзия към „Фауст”. Сякаш умножавайки силата на изкуството, което накрая се оказва безпомощно. Прави това, четливо показвайки шевовете, свързващи формите на красотата, и в същото време демонстрирайки начин на съхранение на мига. Преди години Шимборска написа гръмко стихотворение, даващо заглавие на цял том, „Хора на моста” (Ludzie na moście). Тази метаартистична творба, екфразис на графика, представлява интерпретация на метода на спиране на времето в творба на изкуството. Тя представя бунта на човека против времевостта, противопоставянето на изкуството на хроноса14:

Чудна планета с чудни хора на нея.Подвластни на времето, но не искат да признаят.Имат начини да изразят съпротивата си.Рисуват картинки, например като тази:(...)Това не е съвсем невинна картинка.Тук времето е спряно.Не се броят правата му.Лишено е от власт над обстоятелстватаи пренебрегнато и оскърбено е.

(...)Това бе дело на бунтовниканякой си Хирошиге Утагава(...)Времето се препъна и падна.

Дали обаче „отмъщението на смъртната ръка“ над времето е резултатно? В изкуството – понякога, защото, както задава въпрос Яцек Лукашевич:

„Времето на изкуството не е ли вид хашиш? Това не може да се отрече. Ако обаче е вид хашиш, то то притежава цена и доставя удоволствие, може да даде усещане за очистване. (т.е. изпълнява морална функция). (...) Jednocześnie jest to jednak próba ominięcia tego pożerającego czasu. Czas sztuki ma być ujarzmieniem zwykłego czasu. Същевременно това е опит за подминаване на всеядното време. Времето на изкуството трябва да бъде поробване/завладяване на обикновеното време.”15

В стихотворението на Шимборска Утагава „създание, което /отдавна и както подобава е отминало“, както другите хора „вярваше в своята дързост,/ че така трябва да бъде“. Поетесата с топла ирония, в която удивлението се смесва със снизхождение, издава своята присъда:

Може би това е номер без значение,игра в мащаба на едва няколко галактики.

В „Миг“, служейки си с проверения метод на художника, сама се опитва не без иронична дистанция да спаси светкавично чезнещото recens. Дали изобщо това е възможно? Левинас твърди, че само понякога. Защото затварянето във вечното „сега” на изкуството е същевременно лишаване на мига от неговата същност – замиране и отваряне към бъдещето. Философът казва, интерпретирайки статуята на Лаокоон:

[Той – б. а.] „обективизира парадокса на мига, който трае без бъдещето. М и г ъ т н е п р е д с т а в л я в а в д е й с т в и т е л н о с т с в о е т о т р а е н е . Н е с е п р о я в я в а т у к к а т о б е з к р а й н о м а л ъ к е л е м е н т н а т р а е н е – миг на проблясък (...)” В опитите за спиране на мига следователно не могат да бъдат прекрачени границите на парадокса: задържайки го, ние елиминираме това, което е неговата същност – мигновението и светкавичното отминаване на събитието. Затова всъщност дори и изкуството не

14 Виж интерпретационните бележки към това стихотворение в: A. Węgrzyniakowa: Nie ma rozpusty większej niż myślenie. O poezji Wisławy Szymborskiej. Katowice, b.r.w., s. 48-51.15 J. Łukasiewicz: Mieczysława Jastruna spotkania w czasie..., s. 286-287.

успява да улови мига. Може само да бъде спряна, да бъде записана носталгията по невъзможното. Парафразирайки Левинас, мигът, който иска да се осъществи бива заместен от действителното осъществяване на своята сянка16. Става така, защото:

„Оригиналът се представя чрез картина, все едно, че притежава дистанция спрямо самия себе си, че се оттегля, все едно че нещо в съществуването е закъсняло спрямо самото него. Съзнанието за отсъствието на предмета, което характеризира образа [е идентично – б. а.] с промяната на самото битие на прадмета, такава промяна, че неговите основни форми се явяват като дреха, която той отхвърля, оттегляйки се“17.

Мигът следователно не може да бъде представен, така както и не можеш да се заселиш в него. Възможен е единствено компромисът, с който си служат както Шимборска, така и Загаевски – също в стихотворение под заглавие „Миг” (Chwila). И в двете лирични ситуации се проявява не представянето, а присъствието на момента, сигнализирано в метафората. В двете стихотворения така силно се обтягат горният и долният хоризонт на мига (неговите времеви перифарии, внесени в „сегашното“ самосъзнание на субекта), че той започва да присъства между границите на миналото и бъдещето. Самата същност на мига е непредставима, и ако се позовем на думите на Бронислав Май:

Всичко, което наистина бешетози миг – останав него. Няма го в никое друго сега (...)„Всичко, което беше” (Wszystko, czym była...)

В опита си да представи отминаващата частица на времето поетът се оплита в привидността. Дерида пише:

„Привидността е израз на присъствие, което се мести и пренася отвъд себе си. Привидността няма свое същинско място, неизяваването й зависи от самата структура на привидността. Привидността отпраща не повече до това, което наричаме минало, отколкото до това, което наричаме бъдеще; конституира това, което наричаме сегашно именно чрез релациите спрямо това, което го няма, което абсолютно не е, дори не и спрямо миналото и бъдещето, разбирани като модифицирана сегашност.”18

Поезията, до неотдавна наричана „изкуство на красивата привидност“, не преодолява докрай философските спекулации на интелекта. Навярно ако поетът би искал да върви по дирите на философите, би написал философски трактат. Ако избира стихотворението, то той го прави в съгласие с възгледите на Елиът, застава на страната на „сливането между мисъл и емоция, [което] не е длъжно да анулира двата полюса”19 – поезията и философията.

Преведе МАРГРЕТА ГРИГОРОВА

16 E. Levinas: Rzeczywistość i jej cień. „Sztuka i Filozofia” 1990, nr 2, s. 227.17 Пак там, s. 229.18 J. Derrida: Speech and Phenomena, and other Essays on Husserl’s Theory of Sings. Ewanston 1973, s.142.19 A. van Nieukerken: Ironiczny konceptyzm. Nowoczesna polska poezja metafizyczna w kontekście anglosaskiego modernizmu. Kraków 1998, s. 71.

„За миг съм тук....от стр. 7



Някой, когото наблюдавамот известно време

Не приижда в голямо множество.Не се струпва в огромни тълпи.Не участва масово.Не празнува неистово.

Не извлича от себе сихорален глас.Не оглася към всички събрали се.Не твърди от нечие име.В негово присъствиене върви да разпитвашкой за, кой против,благодаря, не виждам.

Няма да откриеш главата му,там, дето е глава до главаи крачка в крачка, рамо до рамонапред към целта,с листовки в джобоветеи производно от хмел.

Там, дето само в началотое лирично и идилично,защото след миг едната тълпаще се вреже в другатаи не ще се разбере чии са, ах, чии са тези камъни и цветя, възгласи и тояги.

Неотбелязан.Непривличащ окото.Работи в Градската Пречиствалня.В бялото утроот мястото на разигралото сеприбира, изнася, изхвърля в контейнеритенабоденото с пирони към полуживи дървета,стъпканото в измъчената трева.

Разпокъсани транспаранти,разбити бутилки,изгорели чучела,огризани кости,броеници, свирки, презервативи.

Веднъж откри в храститеклетка за гълъби.Взе я със себе сии я държи в дома си,за да остава празна.

Има хора

Има хора, които изпълняват съвършено живота си.Сложили са ред в себе си и наоколо.Имат си начин за всичко и правилен отговор.

Отгатват веднага кой кого, кой с кого,с каква цел, кога.

Подпечатват единствените истини,хвърлят в мелачките непотребните факти,а неизвестните лица – в предназначените за целта сегрегатори.

Мислят дотам, докъдето си струва,нито миг по-нататък,защото зад този миг причаква съмнението.

А когато ги уволни битието,напускат теренапрез определените врати.

Понякога им завиждам- за радост и това ми минава.

Вериги

Горещ ден, кучешка колиба и кучето на верига.Няколко крачки по-нататък паничка с вода.Но веригата е къса и кучето не я стига.Да прибавим още един детайл към картинката:нашите, много по-дългии по-незабележими вериги,благодарение на които можем свободно по края да минем.

На летището

Тичат един към друг с разперени ръце,викат засмени: Най-сетне! Най-сетне!И двамата в тежки зимни дрехи –с дебели шапки,шалове,ръкавици,груби обуща – но само за нас.А един за друг – голи.

Принуда

Храним се с чужд живот, за да живеем.Самоубиец котлет с покойница зелка.Менюто е некролог.

Дори най-добрите людетрябва да гризат, да преживят нещо убито,та чувствителните им сърцада не престават да бият.

Дори поетите най-лирични,дори най-суровите аскетидъвчат, преглъщат нещо,което си е расло на воля.

Трудно ще съчетаеш това с добрите богове.Освен ако – лековерни,освен ако – прекалено наивни,не са предоставили цялата власт над света на природата.И тъкмо тя, дивата, ни натрапва глада,а там, дето има глад –край на невинността.

Към глада се присламчват тутакси сетивата –вкусът, обонянието, допирът, зрението,защото не е без значение какви са ястиятаи в какви прибори са поднесени.

Дори и слухът взема участиев ставащото,защото около масите винаги весело се разговаря.

Всекиму в даден момент

Всекиму в даден момент някой близък умира,принуден да направи окончателен избормежду да бъдеш или не.

Трудно ни е да приемем този банален факт,брънка от хода на събитията,в унисон с процедурата;

рано или късно идващ на дневен ред,вечерен, нощен или под бледо разсъмване;

и очевиден като името в индекса,като параграфа в закона,като първата случайнадата от календара.

Но такова е дясното и лявото на природата.Такова, на сляпа баба, е нейното omen� и amen.Такава е евидентността и омнипотентността.

И само понякогадребна любезност от нейна страна –изсипва в съня нинашите скъпи мъртви.

Ръка

Двайсет и седем кости,трийсет и пет мускула,около две хиляди нервни клеткивъв всяка възглавничка на петте наши пръста.Това е напълно достатъчно,за да напишеш Mein Kampfили „Мечо Пух”.

Огледало

Да, помня я тази стенав нашия сринат град.Стърчеше почти до шестия етаж.На четвъртия имаше огледало,огледало не за вярване –не разбито, пригвоздено здраво.

Не отразяваше вече ничие лиценичии длани, оправящи косите,никаква врата насреща си,нищо, което да наречеш местенце.

Беше като на ваканция –в него се оглеждаше живо небе,скитащи облаци сред див въздух,бляскави дъждове отмиваха пепелта,прелитаха птици, звезди, слънчеви изгреви.

И като всеки добре сътворен предметработеше безупречно,с професионална липса на удивление.

В полудрямка

Присъни ми се, че търся нещо,май скрито някъде или изгубено –под легло, под стълбище,под стар адрес.

Рових в скринове, кутии и чекмеджета,натъпкани с безсмислени вехтории.

Измъквах от куфарислучили се години и пътешествия.

Изтръсквах от джобоветепресъхнали писма и не до мен пратени листенца.

Пробягвах задъханапрез свое-чуждитебезпокойства, покои.

Затъвах в тунели от сняги безпаметство.

Оплитах се в бодливи храстии догадки.

Разгръщах въздухи детинска трева.

Опитвах се да успея,преди да е паднал ланшновечният мрак,резето и замълчаването.

В крайна сметка забравихкакво търсих така дълго.

Събудих се.Погледнах часовника.Сънят бе траял две и половина минути.

Ето какви номера е принудено да прави времето,откакто взе да уцелваоборени в дрямка глави.

Към стиха ми

В най-добрия случайще бъдеш, мой стих, внимателно четен,коментиран и запаметен.

В по-лошия случай –само прочетен.

Третата ти възможност –да си вече написан наистина,но след миг хвърлен в кошчето.

Можеш да се възползваш и от четвърта възможност –да изчезнеш ненаписан,мърморейки нещо на себе си със задоволство.

Карта

Плоска е като масата,върху която е сложена.Нищо под нея не трепваи не си търси изход.Над нея – моят човешки дъхне създава въртопи от въздухи оставя в покойцялата й повърхност.

Низините и долините й са все зелени,платата и планините жълти и кафяви,а моретата, океаните - с приветна синевакрай раздраните брегове.

Всичко тук е малко, достъпно и близко.Мога с върха на нокътя да притисна вулканите,да галя полюсите без топли ръкавици,мога с един погледда обхвана всяка пустинязаедно с реката, бягаща отстрани.

Девствените гори са маркирани с редки дръвчетасред които е трудно да се заблудиш.

На изток и на запад,над и под екватора –царствена тишина,а във всяко черно зрънцеси живеят хора.Масовите гробове и внезапни руинине са на тази картинка

Държавните граници са едва видими, сякаш се колебаят дали да ги има.

Обичам картите, защото послъгват.Защото не дават достъп на заядливата истина.Защото великодушно и с добропорядъчен хуморми разгъват на масата света,не от този свят.

Преведе от полски ВЕРА ДЕЯНОВА

Из: „Достатъчно”. Издателство а5, Краков, 2012Wisława Szymborska, �Wystarczy�Wydawnictwo a5, Kraków 2012 (премиера 20 април 2012)


Между света на измрелите неандерталци и света на четящите машини, между неизброимите черни дупки на света и микрокосмоса на насекомите се простира времето и пространството на тази незавършена книга

Ришард Криницки

Полската Нобелова лауреатка Мария Вислава Анна Шимборска издава през целия си живот общо 12 тома с поезия. Тринайсетият том, недовършен от поетесата, но събран от нейните приятели, излиза близо три месеца след смъртта й – на 20 април той е по книжарниците и тиражът бързо започва да не достига. Посмъртното издание съдържа 13 завършени стихотворения, но като обем те представляват по-малката част от книгата. По-голямата част са „щастливо запазените ръкописи“ и черновите, придружени от коментарите и хипотезите на редактора на тома – поетът Ришард Криницки1. Издателят добавя към тома факсимиле от недовършените стихове в ръкописен вид (в различни варианти и със записки по тях), което придава на книгата особен автентизъм, както при отварянето на архив или завещание.Стиховете в главната част от тома са подредени в хронологична последователност. Първо е стихотворението Някой, когото наблюдавам отстрани (Ktoś, kogo obserwuję od pewnego czasu), който поетесата предава на своя секретар Марчин Рушинек2 на 23.X.2010, а последното стихотворение е Карта (Mapa), то стига до неговите ръце на 2.XI.2011 г. Редакторът на тома Ришард Криницки, както сам признава, се е старал да следва подобна хронология и при подредбата на ръкописите. В началото са поместени тези ръкописи, в които има бележки към завършените стихотворения: Към собственото стихотворение/Do własnego wiersza, Признанията на четящата машина/Wyznania maszyny czytającej, На заспиване/W uśpieniu), после са тези, които Криницки допуска, че са почти завършени, като Насекоми/Owady, Материя/Materia, Поздрав към всички твои черни дупки/*** Pozdrawiam wszystkie twoje czarne dziury, Повест/Powieść, Хуморът и милостта са избрана двойка/*** Humor i litość są dobraną parą, а също и Защо не напишеш, че понякога си щастлив/ Dlaczego nie napiszesz, że bywasz czasem szczęśliwy. След това се намират свободни бележки към различни други стихове.Трябва да се обърне внимание на необичайно трудната работа при разчитането на стиховете, оставени във формата на ръкопис от поетесата. С това се заемат нейните приятели – Криницки и Рушинек. Коментарите на Криницки съдържат хипотези и допускания, някои от стиховете, като например Хуморът и милостта са избрана двойка, са намерени в два варианта. За реконструкциите и разчитанията помагат последните срещи и разговори с поетесата.Първото, което се набива на очи след прочита на тома, е, че той не съдържа заглавното стихотворение. Измежду всичките й 12 тома това се е случвало само в три: Двоеточие (Dwukropеk), Сол (Sуl), Призоваване на Йети (Wołaniе do Yeti). Както разбираме от послеслова на книгата, Вислава Шимборска е споменавала някога на своя секретар за две свои започнати и несвършени стихотворения, а което е по-любопитно – за едно незапочнато и завършено стихотворение. „...Помислих си, че това завършено и незапочнато стихотворение в новата книга трябва да бъде именно заглавното Стига“ – отбелязва Криницки. Нещо повече, той обръща внимание на факта, че сред намерените ръкописи, свързани органично помежду си, започнатите и незавършени стихотворения са повече от две и ако поетесата бе успяла да ги завърши, е щял да се получи том от 18 стихотворения, така както е в стихосборката Край и начало (Koniec i początek).Последният, посмъртен том на Вислава Шимборска е различен от останалите, най-вече от гледна точка на незавършените стихове и ръкописите. Благодарение на това читателите имат възможността да се запознаят отблизо с творческия процес при поетесата, защото

1 Ryszard Krynicki (р. през 1943 г.) – изтъкнат поет, издател и преводач. Принадлежи към поолението ‘68 (т.н. Нова вълна) Член е на опозицията, един от предвестниците на независимото издателско движение в Полша. Автор е на 9 книги със стихове, за свой дебют счита Акт на (Akt urodzenia), последната му поетична книга е Камък, скреж (Kamień, szron) от 2005r. От 1988 ръководи издателството a5, публикуващо преди всичко съвременна полска поезия, в това число и Вислава Шимборска.2 Михал Рушинек (р. през 1972 г.) – литературовед, преводач, писател. Завършил полонистика в Ягелонския университет и понастоящем работи в катедрата по Теория на литературата в същия университет. Секретар на Вислава Шимборска от годината на получаване на Нобеловата награда до смъртта и. Автор е на книгите Малкият Шопен (Mały Chopin), Лимерики (Limeryki), Провинциални криминални загадки (Prowincjonalne zagadki kryminalne) (с Антонина Турнау), Подръчна реторика. Или как да слушаме задълбочено и да говорим убедително (Retoryka podręczna. Czyli jak wnikliwie słuchać i przekonująco mówić(с Анета Залажинска), Между реториката и реторичността (Między retoryką a retorycznością).

добавените документи повдигат завесата над него. Може да се види старанието, влагано в стиховете, авто-редакторската работа, колко много е дописвала, променяла и как се е грижила за съвършенството на словото, за най-доброто съответствие.„Тази книга е сензационна – пише Марчин Рушинек, – защото показва работата на поетесата, тръгваща от

записките, доста нечетливи и направени само за себе си, през машинописа с ръчни поправки, чак до последната версия, до която са стигнали 13-те стихотворения.” След това добавя: „Посетихме пани Вислава заедно със семейство Криницки през октомври в Закопане. Тя започна да ни разказва за стиховете, които планира да напише за тома, а обикновено не правеше това. След нейната смърт бележките към тези стихове лежаха до фотьойла, на който седеше, когато работеше. Решихме

с пан Криницки, че ще се опитаме да разчетем тези бележки. Не за да ги публикуваме с правата на завършени стихове, а за да покажем как изглеждат зачатията на творбите и за да разкажем за темите, които трябваше да намерят място в този том.“Томът е изключителен не само заради добавените ръкописи, а и защото е последен, може да се каже прощален. Благодарение на него читателите имат шанса да преоткрият творческия силует на Шимборска от началото и дебюта до края. И да видят последното, което я е вълнувало, а също и проявлението на теми и мотиви, които са били важни за нея през целия й живот. Струва си да припомним, че „същинският“ дебют на Шимборска започва с третия й том Призоваване на Йети (Wołanie do Yeti) от 1957 г.3 Темата за прастарите епохи на човечеството, за архаичните предци и митовете за тях, която пронизва стихове и от други стихосбирки (напр. Краткият живот на предците ни/Krуtkie życie naszych przodkуw), се появява и в посмъртния том, в ръкописа на стихотворението за последния неандерталец. Стихотворението Материя връща идеята за „гардероба на вселената“, в който има много костюми-форми на съществуване и който се появява в Сред изобилието (W zatrzęsieniu), а Насекоми (Owady) обръща вниманието на Шимборска към една от всички други равноправни на нас форми на съществуване. Появяват се обаче и стихове, които виждат хищника в човека, както е в Принуда (Przymus), в които Шимборска казва: “За да живеем, чуждия живот изяждаме“. Второто стихотворение от тома, а именно

3 Първите два тома – Защо живеем (Dlatego żyjemy (‘52) и Въпроса, който си задаваме (Pytanie zadawane sobie ‘54) са подлагани на критика от гледна точка на присъстващия в тях дух на одобрение на ленинизма и сталинизма.

Признанията на четящата машина, отново връща опитите за дефиниция на душата, познати от Накратко за душата (Trochę o duszy). Тук могат да се открият и стихове, интерпретиращи обществено-политическата действителност, някои от тях са доста лични. В последното поместено в редакторските коментари стихотворение Шимборска изповядва, че поезията й се е храни само с тъга по нещо, че е вярвала в комунизма и че вярата й в него се е разколебала от това, че е знаела повече, отколкото е трябвало, че е дошъл поет от Запада, който е бил „мислещ“ и „неограничен“ от нищо... Редакторът счита това незавършено стихотворение за много лична изповед.„Между света на измрелите неандерталци и света на четящите машини, между неизброимите черни дупки на света и микрокосмоса на насекомите се простира времето и пространството на тази незавършена книга“ – обобщава към края на коментарите си Ришард Криницки, за да ни остави възможността да влезем в тази вечно отворена и незавършена вселена на възможностите, в която винаги Шимборска ни е канила да влезем.Тук са смъртта, любовта, тъгата, изворите на злото, времето, истината. Срещаме се с познатия прост и ясен език, постигащ внезапни сентенции, тук е иронията, втъкана в плътта на нейните светове, тук са изразителните поанти. В някои от стиховете се среща любимата й игра с езика. Тук е и нейният „стих за стиховете“ под заглавие Взаимност (Wzajemność) в който Шимборска показва, че винаги има нещо, което правим с помощта на същото това нещо, „думи, служещи за обясняване на думите“, или че в света съществува огледална съвместност и изоморфия. В Към самия стих (Do samego wiersza) иронично и шеговито представя съдбата на възникналия стих и криещия се

в него творчески заряд (тя обича да пише автотематични стихове). Припомняме нейния творчески манифест Радостта от писането (Radość pisania), където писането е представено като „радостта да увековечаваш” и като „отмъщението на смъртната ръка“.Спомените и сънищата, които познаваме от Трудно се живее с паметта (Trudne życie z pamięcią) и Похвала на сънищата (Pochwała snуw) и тук са част от поетичното огледало на Шимборска. Споменът присъства в стихотворението Огледало (Lustro), което припомня образа на следвоенната Прага. В Присънване (W uśpieniu) се срещаме с присъненото търсене на някого и нещо, което във вътрешното време на съня трае дълго и трескаво, а във

външното – само малко повече от 2 минути.Смъртта не чака наблизо и сякаш не присъства като неизбежен гост в този том, в който търсенето продължава. Но много отдавна, още в написаните в младостта стихове от споменатия том Призоваване на Йети, в стихотворението Измислям света (Obmyślam świat) Шимборска казва, че в нейното подобрено „издание“ на света смъртта е почти безболезнена, боли не повече от това да държиш роза в ръцете си и да видиш как листчетата й падат на земята. И още – смъртта идва насън. С това тя сякаш избира как да протече нейното тръгване от света, така както и става.

---Как ще запомним Вислава Шимборска? Този том със сигурност ще ни помогни да си отговорим на този въпрос и ще допълни познатия ни отпреди портрет на поетесата – смела и задаваща без страх трудни въпроси, даваща философски отговори, в които никога не липсва чувството за хумор. Като човек топла и сърдечна, необикновено скромна и чувствителна. Последната й, отворена и незъвършена книга е покана за среща с нея.

МАРТА ПИЛАТ

Преведе МАРГРЕТА ГРИГОРОВА

Завършено и незапочнато стихотворение

(За посмъртно издадения том на Вислава Шимборска Стига

Szymborska W. Wystarczy. Wyd. a5, Kraków, 2012)


Богуслава Латавиец

Потекохме от тъмното надолу като лист хартия, люлян от вятъра – така леко и неволно. Затова и идващата незнайно откъде нарастваща вибрация на двигателите, която усещахме върху дланите си, на подлакътниците на фотьойлите, беше удивителна. И после изведнъж кръвта ни удари в главите, колелата удариха в земята. Потъвахме в раздвижената от дъжда черна яснота на летището. За мен този сблъсък на черно и бяло, горе и долу, тишина и гръмовен шум на магистрала, се превърнаха в знак на декемврийския полудял Стокхолм. В приказка за възрастни. Автобусът беше претъпкан. Преди да тръгнем шофьорът каза нещо на пътниците по високоговорителя. Зазвуча фонетично обезформено името на Шимборска. Помислих, че съм се объркала, че вече имам Нобелова обсесия, но когато той престана да говори, всички обърнаха към нас усмихнатите си лица и започнаха да аплодират. Стокхолм посрещна, както щяха да говорят за нас по-късно, “свитата на Шимборска”. И това вече беше последният възможен момент да се ориентирам в какво участвам, какъв механизъм се е задвижил, кои колелца с кои ще се зазъбят и как този огромен часовник ще започне да тиктака, звъни и пее, отмерващ празничното време. Във вътрешността на този град, който светна отдалеч като огромен мокър фар, на всеки един от нас поотделно и на всички ни заедно се падаше строго определена роля. Не бяха предвидени никакви смущения. А всичко беше вече започнало преди няколко седмици и от самото си начало си имаше собствен сценарий. Измежду приятели, критици и поети Шимборска беше започнала да избира онези, които щеше да вземе със себе си. И се затъркаля онова знойно броене до десет (понеже точно толкова гости може да доведе всеки Нобелов лауреат) – тежко и не само според повелите на сърцето. Под замъка Вавел се създаваше представителна делегация, която едновременно трябваше да бъде еднообразна и разнообразна, достойна и все пак не твърде достойна, от всички поколения и едновременно с това професионална. Задача без шанс за решение! Едвард щеше да пътува като гост на Вислава, а мен щеше да ме финансира моето списание “Лист”, което се беше замечтало за репортаж от мястото на събитията.

Целият този процес на избиране ми припомни ученическата игра “кой избираш първо ти, правичката си кажи”. В детството ми, по време на големите междучасия, в двора на училището – под кестените – се хващахме за ръце и правехме кръг около някоя от съученичките си, която, когато беше избрана за принцеса, си слагаше елегантна розова шапчица. Вървейки около нея, чувахме шумоленето на есенните листа в краката си и пеехме. Песента започваше така: “Цар, царица, принц, принцеса – кого избираш ти, правичката си кажи”. Принцесата посочваше някого, правейки реверанс, за момент кръглото хорце замираше неподвижно, за да се завърти отново само след секунда: “на кого принцесата ще си подаде ръчицата”. По-нататък, доколкото си спомням, пеехме така: “на кого принцесата в поклон ще склони глава”; най-накрая зазвучаваше последната команда – “а кой от нас тя ще целуне във захлас” – която отличаваше победителя, защото избраният получаваше шапчицата, заставаше в кръга в ролята на следваща принцеса и играта започваше пак отначало.

Колко от ритуалите, в които като възрастни участваме, имат първообрази в детските игри? Може и да е истина, че в ежедневието си на възрастни, след като сме преминали през инициациите на детството и младостта, не преживяваме нищо ново? Още в самолета ни нападна внезапен страх, че багажът ни ще се изгуби. Ами ако тези наши костюми, придобити с огромни усилия, по-ценни и от театрални: фракове, ризи, папийонки (две за по-сигурно), колан за фрак, рокли, най-дребни реквизити, без които нашите тоалети щяха да са трагично непълни, полетят към Сингапур… Ами ако някой от нас вече при обръщалата на багажа вземе не своя куфар… И това – мислех си съвсем сериозно секунди преди кацането – щеше да създаде объркване в цялата организация на събитието. Всеки един от нас би трябвало да си има дубльор – толкова непредвидени неща можеха да ни се случат.

Този страх се оказа всъщност тъмно пророчество. Ева Липска беше забравила да вземе дълга пола, Едвард си изгуби декоративното

копче, професор Хшановски на бала в Замъка – своя Орден на Белия орел, с който беше предвидил да украси фрака си. На приема в ПЕН-клуба черното палто на Ришард Криницки остана подменено с износено яке. На другия ден сутринта палтото се намери, но цялото беше в перушина. Папийонката на Зомер изпадна някъде десет минути преди тръгване към Филхармонията, а Шимборска в последния момент беше почувствала внезапно пламнала неприязън към роклята, в която щеше да вземе Нобеловата награда, и се беше преоблякла в жълто-кафява, закъснявайки за официалната снимка със своята “свита”. Преживяхме множество схватки с предметите – интимните връзки между дрехите и техните носители се скъсаха. А как тези страхове се възземаха и набъбваха нощем, че чак до сутринта не ни хващаше сън. Никакви рационални успокоителни не помагаха. Ето в каква игра, без много да му мислим, се бяхме съгласили да участваме ние, старите деца. Затова пък всичко, което ставаше наоколо, течеше ритмично – сякаш че някой тактуваше с диригентска пръчка. Знаехме, ръководят ни ловко, понеже всичко, което се случва, е само повторение, ритуален танц около принцесата, всяка година – нова.

*

В стаята беше тъмно. През прозорците – нощна яснота. Водата в канала гореше на сребърни платна – отражения на прозорци и фенери. Във вълните се пръскаха и свързваха гирлянди от лампички, с каквито бяха обкичени корабите. Пуснали котви при тротоарите, те въздишаха тихо като бели китове, повдигаха се и се снижаваха, шумяха така, сякаш някой разкъсваше под тях огромни платна. Чайките падаха от тъмното и се запалваха като бели духове в светлината на хотела, току при прозорците – чак отстъпих – така близо до лицето ми минаваха техните криле. Когато “стихията на светлината” най-накрая беше събудена и гледката зад прозореца угасна, на бюрото видях факс. Няма никога да разбера дали това беше дар от съдбата, или знак, че Вислава помни моята журналистическа задача. Във всеки случай на мен ми се стори, че този уред се беше появил като че с докосване на магическа пръчка, след заклинанието: “сложи, масичке”. Моите думи, моите листове, превърнати в летящи килими, щяха да бъдат почти едновременно и тук, и там, щяха да бягат оттук-дотам непосредствено и веднага. Нямаше да има нужда да търся поща, да моля други журналисти да ми заемат своето оборудване или да ми позволят да се обадя. За да съм сигурна, че факсът не беше фатаморгана, го изпробвах веднага: зазвъня, запляска, прониза го вълна от зелено-оранжева светлина и – тръгна. Жив беше. И беше мой! На сутринта беззвучен асансьор, тих като увито в дърво живо парче въздух, ни понесе нагоре и спря на шестия етаж. Седми етаж нямаше, макар че имаше. Решетъчна врата, отваряна единствено с магнитна карта, ни открехна един последен завой от стъпъла. Погледнах през прозореца. Горе, над апартамента на Вислава, на покрива, в облаците, тиктакаше огромен часовник. Цербер. Следеше нея и времето, връзваше часовете в пространството и бутваше във водата изминалите минути: неговият металически звук, идващ отгоре, веднага се повтаряше някъде долу като сух плисък на зейнала вълна. Нещо като ехо между покрива и канала. Шев, бод в тялото на града. Един от многото. Затворена в ясно помещение (телефонът работеше само в едната посока – от нея към света) с изглед към стария град, сякаш зад стъклата висеше цветно пано, Вислава за щастие си беше същата, както винаги. Може би единствено ситното ланче на блузата й проблясваше като празничен знак. Но в позицията й – основната – нямаше промяна: в едната ръка държеше цигара, а в другата – чаша кафе или чашка коняк.

*

В нейния малък салон тиктакаха два часовника, но така различно, че човек можеше да повярва, че броят две съвсем чужди на себе си времена. Единят – стенен – от тъмно дърво, със златно-сребърен циферблат и махало като златно весло. Той със сигурност броеше Голямото Време, в което вече живееха стиховете на Вислава и самата тя: дребничка, с глава, наведена към дланта с цигарата, вгледана пред себе си, с внезапна тъга в очите. Направих й такава снимка – под часовника с римските цифри. Тази сутрин тя се отбраняваше нерешително от блясъка на светкавиците, сговорчиво ни позволяваше да се отдадем на нашата, както я наричаше, “фотографомания”. Другият часовник висеше над входната врата – електрически – пляскаше тихо, защото не тиктакаше, а се спъваше във времето. Под него беше закачена златна тенекийка с номера на стаята – 702 – по-надолу – копчета на климатик – регулатор на температурата и още някакъв сензор за дим. Цялата стена приличаше на стена на офис. Този часовник броеше времето на Вислава в Стокхолм, режеше го на парчета – по половин и четвърт час… Видях как по време на разговора с ъгълчето на окото си, изпод цигарата, поглежда със страх към неговите стрелки, към тяхното черно-бяло пътешествие. Може би броеше колко време ще й остане да отпочине между нашето излизане и следващото посещение или интервю? Този часовник, както и неговият двойник от покрива, й беше враг. Времето, което те отброяваха, беше изгубено и зле премерено – не пасваше към живота на Вислава. Време – капан. В Краков – заразказва, всмуквайки дълбоко цигарата – на никого вече не отварям. Само казвам през домофона: сестра ми я няма вкъщи. Страх ме е. Смених бравите и сложих верига. На пода стоят купища писма с молби за пари. А аз все още не съм ги получила. При мен се явяват различни хора, някои от тях са нахални, настъпателни.� А на улицата – питаме, – как се чувстваш на улицата? Разпознават ли те?� В магазина месарят се загледа в мен � засмя се тя със своя висок, все още момичешки смях � замря и започна механично да ми загръща месото в един, втори, трети, четвърти пласт хартия. Накрая му го дръпнах от ръката.

Журналистите след серия от половинчасови интервюта, които трябваше да даде за всички най-големи европейски вестници, измислиха най-различни определения за Вислава. В някои от тях проблясваше искрица истина: “Вислава като индиански мъдрец”, “Шимборска – по бащино име Моцарт – е Грета Гарбо на поезията”.

Засега на Вислава й беше наложена желязна дисциплина. Трябваше строго да следва хармонограма: изяви, гостувания, интервюта, участия в концерти, банкети, раздаване на автографи и т.н. На всеки няколко часа нейното лице, ръцете й, цялата тя беше хвърляна в светлините на всички телевизори по целия свят. Валеше като сняг по замъглените телевизионни екрани или гореше в многоцветие и според метеорологичната ситуация ту се губеше в електрическите трясъци на екранното премигване, ту в снежни бури или урагани. Заедно с нея през целия свят преминаваха нейните стихове. А може би беше обратното? В това празнично време тя самата беше превърната в стих, само че жив – от плът и кръв. Четяха я както се чете литературна творба, между редовете на държанието, между изреченията на интервютата, в думите на жестовете и пунктуацията на очите… Четяха я по израза на лицето, по броя изпушени цигари, четяха я невнимателно и задълбочено, следейки рисунъка на профила й, опитвайки се да разгадаят тайната на величието, затворена в крехкото й тяло, в нейния начин на живот, забавления, в игрите от детството и пълнолетните й години. Каталогизираха нейния живот, записваха го на листчета, подреждаха го по различни начини – според нейните мъже, приятели, семейство, нейните гледки, домове, вери, дрехи и чак накрая – книги. Използваха се наведнъж много ключове. Колко ще трае всичко това, си помислих, гледайки към нейното лице по време на закуската, докато тя за момент беше повярвала, че никой не я наблюдава. Дори в тази малка зала, където при шведската маса се бяха събрали само приятели, около нея цареше суматоха, глъчка, шум, взаимно надговорване – високо, шумно, за да може да запомни кой какво е казал. Оплака ми се тихо като уморено дете: � Вече съвсем не спя, дори след като взема таблетки � и лакомо всмука, примижавайки с очи, третата по ред, изпушена по време на тези няколко кратки мига, цигара. Цигарите бяха нейната единствена, неприсвоена от Нобеловата приказка собственост. Веднага след това я грабнаха, отвлякоха и плениха в някаква черна кола – веднъж и дваж.

Цар, царица, принц, принцеса – кого избираш първо ти?

Правичката си кажи

Сн. Михал Рушински


Случи се. Ден преди връчването на Нобела декорът започна да се люлее. Зад цветните букети в сапфирени топки, зад лимузините, блясъка на светкавиците, зад прожекторите се показа истинското лице на Вислава. Това никой не го беше предвидил. – Чак сега разбрах мита за Орфей, когото разкъсали влюбените в неговата музика вакханки – каза тя, прекарвайки длан по лицето си, сякаш се надяваше, че ще смъкне от нея тази матова, гъста маска. – Оказва се, че това въобще не е метафора.

Пиеше хладко кафе. Болеше я от гледането на хора. Видях, че се опитва да не забележи онези, които седяха няколко метра по-нататък, а също така и тези, които излизаха на “верандата” (така се наричаше залата за закуска с изглед към брега). Въпреки това го видя веднага. Телевизионен репортер. Беше летял до Стокхолм с нашия полет. Спомням си, че дремеше на летището във Варшава, стискайки с крака черен куфар, затворен с кодиран катинар.

� Ето го пак! Изгрев слънце. И вече се започва. Трябва да подпиша някакъв негов документ, защото шведите не му позволяват да снима. � Ти не си длъжна да се подчиняваш на никакво “трябва” � каза натъртено Едвард, слагайки ръка на рамото й � ти си Нобеловата лауреатка!За първи път тази сутрин очите й блеснаха, а на дъното им се запалиха две черни искри. � Няколко часа искам никого да не гледам, с никого да не говоря. Никого да не слушам. Иначе утре всичко ще объркам.Това, което каза, прозвуча неприветливо, твърдо. Когато взе лъжичката, в очите й не блесна светлината, отразена от сребърния прибор, а когато запали поредната цигара, в тях не светна пламъкът на запалката. Това бяха сълзи на гняв. Тя се намираше в капан. А такова положение Вислава не понасяше. Последната врата в дъното на хотелския коридор беше широко отворена. На бюрото, в правоъгълника на въздуха, като на блестящо, покрито с лак платно, седеше Мика – преводачката на Вислава. За момент се загледахме в нейната борба със заплетения кабел на телефона. Накрая слушалката й се изплъзна и започна ритмично да се удря в чекмеджето, а в това време тя, приклекнала на колене, събираше от пухестия килим жълти, самозалепващи се листчета. Сигналът на телефона монотонно бучеше. Мика не реагираше. Отворен телефонен указател, куп визитки, папка с покани.Вислава беше отменила всичките си участия – от сутринта чак до вечерта – а денят й е трябвало да изглежда така: Мика ни прочете програмата, върху която със златни букви бяха напечатани координатите на всички срещи. Само след няколко минути следваше раздаване на автографи в най-голямата университетска книжарница (Мика не може да се свърже с тях, най-вероятно в потока на приготовления също са си изключили телефона), после обяд с дейци на културата, след официалния обяд следваше банкет в Шведската академия на науките, а късно вечерта – в Поетическата естрада. Преди малко Вислава е била прегледана от лекар, който обяснил, че няма нищо сериозно, просто “нобелова болест”, както я наричат в Швеция. Всяка година някой се разболява от нея. В лечението й помага пълно спокойствие. Вислава трябва да бъде сама.Площад Hötorget и на средата му Филхармонията. Най-важното място. Това пространство утре вечерта ще бъде излъчвано на живо по цял свят. В спектакъла ще участват: уличните камъни, сградите, цветът на небето, стълбите. Засега Hötorget е обикновен пазар, пълен с портокали, които лежат на тезгяхите и светят, пътешестват в пазарските торби, удрят се в краката на жените. Видях слънцето най-напред върху плодовете, сякаш от тях струеше слънчев прах. Чак след това погледнах нагоре. Мъглата се вдигаше като огромна театрална завеса. Това беше невероятно. Филхармонията пламна – сякаш беше на сцена, обгърната от светлината на рефлекторите. Изглеждаше така, като че ли цялата сграда се повдига, снижава, диша. Сградата музицираше: огромен, слънчев инструмент. Участвах в спектакъл. Слушах партитури в тоналност мрак и блясък.При входа на Филхармонията – алегория на музиката – висока статуя на Орфей, който плува във въздуха гол като дим. Със страх гледа през рамо надолу към тълпата вакханки с протегнати към него ръце – към създадената от нас, съвременниците на двадесетото столетие, тълпа. Може пък въпреки истината на мита да успее да се освободи. Хвърчи право в слънцето.Сега знаех, че когато сутринта Вислава говореше за Орфей, е мислела за тази статуя. Сигурно вече няколко пъти я е огледала детайл по детайл. Имаше такъв навик, особено когато събираше материал за нови стихове. Този път обаче няма да напише никакво стихотворение. Държим я изкъсо между нас. И никакви разсейващи поетични възторзи! Сега е наша! Дори нейният гняв, съпротива и злост бяха вече включени в Нобеловата сметка. В името на утрешната финална сцена, в името на поклона, който ще направи утре към целия четящ свят, Мика сега покорно отменя един по един всичките й днешни ангажименти.На стълбите на Филхармонията ни обкръжи група

хора от друга пиеса, която се играеше едновременно с нашата на камерната сцена на театъра. Мъже, облечени в костюми на Дядо Коледа, млади и стари, с червени шалове и шапки с бели помпони, с халби бира в ръка – в чудесно настроение. Обясниха ни, че това е мъжкият клуб на дядо Коледовците. Всяка седмица, независимо от годишния сезон, се срещат под статуята на Орфей, за да празнуват. Правилата са лесни – паралелно със света на действителността се създава приказен свят, в който може да се влезе и да се повярва, че животът е прекрасен. Играейки своята роля на добрия старец в обикновен пазарен ден на площада, те подменят истината с фикция. Сложи си червена шапка с помпон – казваха усмихнатите им лица – и веднага ще се превърнеш в необикновен човек. Облечи костюм и ще станеш свободен. Целият живот е игра между декорите. Не се отнасяй към него със смъртна сериозност. Можеш да играеш различни роли. Те са за това. *През нощта се загледах в чернотата зад прозореца като в магически фенер. Ето – сред отблясъците на уличните лампи, сред искрите, бягащи по каналите, сред топките светлина от прозорците, автомобилните фарове и сред тлеещите сенки – градът строи декора за утрешната галавечер. В двете сгради, във Филхармонията и в замъка работата не спира. Сценарият на подготовката на тържеството ми беше познат от разказите на ежегодните негови участници.Цъфтят букетите, донесени от Сан Ремо. Сценичните работници ги закичват направо върху мрака и светлината на сцената, балконите, колоните. Карамфили, гербери, лалета се посипват, но не падат – приличат на неподвижни фонтани. Под органа с доста трудности закачват плат от атлаз, на който между две златни птици е извезана със злато главата на Нобел. Когато от органа зазвучи музика (точно трае репетиция), птиците като че ли отлитат, трепетът на крилата им е почти доловим, удрят се в балконите и дисциплинирано се връщат на мястото си, в бродираната клетка на плата. Синият килим със златната буква N в златен кръг, на който утре ще стъпят Нобеловите лауреати и кралят, е вече на сцената. Разпънат широко, дълбок като трева, а на дъното му, във вълнените му корени, стъпките на всички предшественици на Вислава са все още живи. Добре, че на края на Европа съществува такъв един помнещ килим, в чийто кръг един след друг всяка година застават хора, които после излизат от него променени. Ритуалът на игра на величие. Вижда се, че все още ни е необходим. След това пренасят на сцената рогатите хорди столове: отляво – червени за Нобеловите лауреати, отдясно – сини за кралското семейство, а над тях – редове столове за академиците, рецензентите, специалните гости. На земята поставят цъфтящи поляни, а от балюстрадите спускат потоци зеленина. А сега репетиция на светлините. Един след друг се запалват и изгасват: рефлектори, канделабри, продълговати светлини над сцената и кръгли над балконите, тлеещи светлинки по стълбите на всяка галерия. Накрая всички се запалват наведнъж. В празната театрална зала избухва изгрев. Самотен и огромен.На другата планета – в подземията на замъка и в замъка – работят при жив огън. Жив, а не електрически. В средата на двора вече е приготвено двуетажно огнище, което ще бъде запалено, когато утре тук влязат първите гости. На стените вече са поставени факли, които утре с река от огън ще повлекат нашите сенки към главния вход. Вътре статисти, облечени като стражи, с пламтящи факли в ръка, вървят по високите стълби към банкетната зала. Осветяват лицето на певицата, която повтаря все една и съща мелодия. Отгоре се сипе млечнорозов дим, който обгръща артистите. В него потъват две лъскави, изчеткани празнично, рижавобели шотландски колита. От време на време, все на различни места, сред дима се показват учудените им муцуни. (…) А всичко това се случва в безлюдната зала – в лицето на стотици още неподредени маси, в компанията на две хиляди и петстотин златно-сребърни сгъваеми стола, подредени на купчини около стените.Къде са складирани порцелановите и стъклени съдове за утрешното многолюдие? Самите чаши – може да се преброят: чаша за шампанско, за червено вино, за бяло вино, за коняк, общо 5 пъти по 2500 чаши. Ами че това е цяло езеро стъкло, планина от подвижна жар. Всяка една чаша поотделно – дъно, столче, вътрешната й част с бляскащата точка светлина – трябва да се излъска. (…)И така – упражнявайки своето въображение, създавайки бъдеще от миналото, гадаейки по виртуалното какво ще бъде истинското тържество, изпитвайки самата себе се по събрания през деня материал – стигнах до финалната сцена…(…)� Днес кралят ще ми поиска ръката, защото най-накрая се сдобих със зестра � каза по време на закуска Вислава. За нея, както и за мен, светът, който се издигаше зад гърба й, беше само продължение на някоя непрочетена докрай в детството приказка. Просторът на пространството, дълбочината на перспективата – от циферблата на часовника в нейната стая, през сградата на Филхармонията с бягащия към слънцето Орфей. Дали си беше помислила още веднъж за неговата тревога, за неговото светлинно и стрелисто като полет бягство,

когато най-накрая вечерта застана по средата на килима, в златния кръг с буква N, лице в лице с тълпата, загледани в нея хора?Колко ли кръга се бяха наложили един на друг в този момент – от детството й чак до самия връх на театъра, а кръгът около нея, на самата сцена?Секунда уплаха или секунда бунт? Приемайки от краля дипломата и медала, Вислава промени поредността на поклоните: „ на кого принцесата в поклон ще склони глава”…, вместо на членовете на Нобеловата комисия, тя се поклони на нас, читателите. Конфузна тишина – и изведнъж залата и сцената избухнаха в аплодисменти. Дали намерението й беше разбрано?Нейният поклон беше като анжамбман в стиха. Вислава изчезна, за няколко секунди се въплъти в собствения си текст, отдавайки му живота на тялото си. Ритъмът на кръвта й беше ритъмът на думите, блясъкът на очите, когато ги наведе, скланяйки глава, беше скрито в потока от значения, прекъснато наполовина начало на мисъл в обратен ред. След това тя сложи самата себе си в поантата на стиха, поглеждайки право в нас, след като се беше изправила бързо. Невъзвратимо разби патоса. Заблестяха нови значения. Просто беше преместила една запетая в стихотворението. Искрица ирония, палав блясък в очите, за щастие притъпен навреме смях, предизвикан от цялата тази изкуствена тържественост. Вдигайки ръце с чара на дете, поетесата изрази цялото свое разкаяние и цялата си безпомощност към изоставения ритуал.На следващия ден вестниците публикуваха на първите си страници снимка на Вислава, наведена в нисък поклон пред своите читатели.И се случи така, както става в световете, управлявани от магия, в ритъма на правене и разваляне на чарове – изглеждаше, че през 1996 година беше връчена само една Нобелова награда – за поезия.

*След като прочете първия, много по-обширен вариант на този текст1, Вислава Шимборска ми каза с разоръжаваща усмивка:– Благодаря ти, мила моя, но между нас казано, малко си пресладила. Тук щеше да е от полза и щипка сол.

Богуслава Латавиец (1939) – поетеса, прозаик и есеист.

През 1974-1982 е редакторка на дял поезия и литературна

критика в списание „Нурт”, от ноември 1991 до май 2003

е главна редакторка на списанието за култура „Аркуш”.

Нейни стихове са преведени на английски, френски, немски,

руски, унгарски, естонски и италиански език. Лауреатка на

множество награди за поезия.


1 Пълният вариант на текста в: Богуслава Латавиец, Гъстълак, „Twуj Styl”: Варшава 2001. Тук се публикува вариант, съкратен от авторката.



Едвард Балцежан

За прошка моля времето заради безброя недогледан свят в

секунда.

(…)

Големите въпроси нека малките ми отговори да простят.

Ти, истино, не ми обръщай твърде бдително внимание.

Сериозност, всепрощаваща към мен бъди.

(…)

Недей ме укорява, мой език, че вземам взаем патетични думи,

а после тежък труд полагам да изглеждат леки1.

Така завършва стихотворението на Вислава Шимборска, наречено Под една звездица – последното в стихосбирката Всеки случай, която беше публикувана преди почти четвърт век – през пролетта на 1972 година. Когато го четях, си мислех: трябва да имаш кураж, за да се извиняваш. Трябва да имаш кураж, за да се извиняваш – но за какво? За непрекъснатото несъвършенство на човешката натура, което Вислава Шимборска легализира в своята поезия, приютява го в стиховете си, отсрамва го и го приспособява към специфични артистични вълнения. Тук думата “извинявай” не звучи покорно, съдържа дискретна ирония, а колкото повече смирение изразява, толкова по-силно се застъпва за достойнството на твореца. За да се извиняваш с такъв майсторлък, досягайки толкова различни области на битието, трябва да имаш силна – “старомодна като точка със запетайка”2 – вяра, че поезията се нагърбва с непосилни задължения, които прекрачват собствените й възможности и може би точно това я отличава от не-поезията.Стихотворението Под една звездица приемах като точен, разбира се, свеж и раздвижващ въображението, но въпреки всичко, чужд поетически комуникат – не за точно моите проблеми. Но стиховете след години се връщат към читателя – променени. Дълго се таят в мрака, между кориците, забравени в блъсканицата на домашната библиотека, за да се обадят изведнъж и най-точно да дефинират нашето настояще.Така се случва и сега, когато имам честта да държа реч по време на връчването на почетна докторска степен на Вислава Шимборска. “Творчеството на Вислава Шимборска не се поддава лесно на натиска на критиците. По-полезно е да се чете, отколкото да се анализира” – предупреждава професор Марта Вика. Но понеже не мога да се скрия в закътано четене на нейните стихове, защото похвалното слово трябва да проговори с езика на литературния анализ, си повтарям наум – като заклинание – вече цитирания тук апостроф:

Сериозност, всепрощаваща към мен бъди.

(…)

Недей ме укорява, мой език, че вземам взаем патетични думи,

а после тежък труд полагам да изглеждат леки.

Големите въпроси нека малките ми отговори да простят. (Под

една звездица: 139)

Поезията на Вислава Шимборска е поезия на големите въпроси. Критиците намират в нея философски вдъхновения, при което това е философия без ограничения и стеснени значения, която не може да се сведе до екзегеза на езика и не може да бъде смалена до размерите на чиста игра на дефиниции; отворена е широко към метафизиката, подема спор за съществуването на света. Може би днес задаването на големи въпроси изисква екстравагантна наивност, допустима единствено в поезията. В стихотворението Заникът на века четем:

Как да живеем – с писмо ме попита някой,

когото възнамерявах да питам

за същото.

(…)

няма въпроси по-неотложни

от наивните вечни въпроси. (Заникът на века [Хора на моста,

1986]:181)

Какви други въпроси – освен “как да живеем” – се появяват в стиховете на Поетесата, която през 1954 година издаде своя втори том с лирика под заглавието Въпроси, задавани на себе си? В нейното творчество ще срещнем няколко важни текста, които са съставени почти само от въпросителни изречения: Тайни връзки с умрелите, Изумление, Елегична сметка, Може всичко това. Въпросителните знаци ограждат загадката на моменталността и случайността на живота, който не може да бъде разбран от която и да било “еднолична твар

1 Цитатите на стихове, освен ако не е посочено другояче, са в превод на Блага Димитрова: Вислава Шимборска, Обмислям света, София, 1998. Подавам заглавието на стихотворението, заглавието на стихосбирката и номера на страницата. 2 Надгробен надпис (Сол, 1962), с. 73.

от преходен човешки вид”3. Човекът има твърде малко време, за да се справи с множествеността на света, който му е дарен така щедро и затова е сигурен, че “едно ще прозяпа, а друго прецапа”4. Поезията на Вислава Шимборска – това е удивление от разнообразието на Бита, а също така и от онова, което Виткаци нарича Единично Съществуване, обречено, както сам определял духовито, на “таковост, а не онаковост”:

Защо ли тъй много на едного се дава?

На тоя, а не на оня? И аз какво тук правя?

(…)

И в кожа, не в люспи? С лице, не с листо трепетлично?

Защо ли веднъж само лично?

На тази тъкмо земя? Под малка звезда мижешком?

След толкова ери отсъствие първи път? (Изумление [Всеки

случай, 1972]:131)

Поетесата е заинтригувана от онова, което – както сполучливо казва професор Ева Вигант – “не подлежи на всекидневните ни навици и на конвенциите на научното знание. Според нея изключението не потвърждава правилото, а е правило. Такова изключение е феноменът на съществуването.” Научното разбиране на света предизвиква полемичната активност на Вислава Шимборска. Но полемика тук не означава безразличие. Дейностите и надеждите на учените й носят много (повече, отколкото на останалите съвременни поети) мотиви, теми и проблеми – за премисляне и разнищване – дори и ако след това от тях остане само нищото на съмнението. Нека си припомним стиховете Археология, Скелет на динозавър, Числото Пи или най-новия – Мълчанието на растенията. Ако от нейните книги се изтрият научните теми – полската лирика ще обеднее с множество чудесни творби! Авторката на Незадължителна литература е жадна читателка на трудове по история – съвременна и древна, по ботаника, зоология, съдопроизодство; добре познава професионални кодови азбуки и колекционира биографиите на великите мъже и на известните жени. Материал за нейната поетическа метафизика й предоставят както научните, така и подеманите в рамките на различни стилове на живот и художествени направления (от средновековното изобразително изкуство, Рубенс, японските релефи и древна музика до съвременна фотография) опити за намиране на смисъла на съществуването (не само човешкото).В своите стихове още от своя дебют в един от краковските вестници (отпреди половин век) Вислава Шимборска отдава повече място на видимия, отколкото на невидимия свят. Един нов аспект – внимателно проучван – на нейното творчество е религиозното измерение на метафизичното. Чак в края на нашия век Поетесата ще каже: “Бог накрая щеше да повярва в човека”5 (не ни е лесно на дъното на рационалното знание да виждаме нерационалната вяра). Поезията трябва да има пълна свобода да задава всякакви въпроси, а също така право да уравновесява патоса с ирония, сериозността – с шега, простолинейното – с игра. В най-новия том на Вислава Шимборска (Край и начало) ще намерим следния ред предположения (едновременно забавни и архисериозни):

Може всичко това

да се извършва в лаборатория?

Денем под една голяма лампа

и под милиарди нощем?

Може да сме опитни поколения?

От съдина в съдина пресипвани,

3 Реч в бюрото за намерени вещи (Всеки случай, 1972), с. 131.4 Рожден ден (Всеки случай, 1972), с. 132.5 Заник на века (Хора на моста, 1986), с. 180.

поразклащани в реторти,

наблюдавани от нещо по-едро от око,

всеки поотделно

хванат на вършеца на щипци. (Може всичко това [Край и начало,

1993]:216)

Тази упорита въпросителност определя атрактивността на лириката на Шимборска. Въпросителност, която произлиза от невярата й в завършени и идеални системи.Поетесата не вярва в тщеславни системи, които си узурпират правото да обяснят цялата сложност на света – с помощта на еднозначна система от ценности, където Добродетелта и Престъплението, Красотата и Грозното, Истината и Лъжата са получили веднъж завинаги своите места. Всяка доктрина – светогледна, идеологическа, политическа, образователна, битова – някогашна или възхвалявана като последен вик на модата – изисква ревизия, защото доктрината означава конвенция, а конвенцията е повторителност, докато човешкият бит – който никога не се случва два пъти – е неповторим.

Реалността понякога се оказва така хаотична и застрашително

неразбираема, че на човек му се иска да открие в нея някакъв по-

траен ред, да я подели на неща, които са важни и такива, които

са неважни, остарели и нови, пречещи и полезни. Това е страшно

изкушение, защото много често между света и прогреса се

набутва някаква теория, някаква идеология, която обещава да

обясни и подреди всичко. (…) Писателят не бива да използва

този инструмент, трябва сам да мери сили със света.

Така говори Вислава Шимборска в църквата „Св. Павел” във Франкфурт по време на тържеството по случай награждаването й с наградата „Гьоте” (28 август 1991). В началото на деветдесетте това беше израз на самостоятелен и оригинален поглед към нещата, защото тогава всички добре познавахме и помнехме как литературата служеше на идеологията – дори и тази идеология да беше благородна, антипартийна, антитоталитарна, отдадена на движението “Солидарност”, чиято цел беше да свали комунизма между реките Буг, Одра и Ниса. Затова пък днес – о, горчилка на първенството! – франкфуртското memento на Шимборска се е превърнало в общо благо, повтарят го почти всички интелектуалци. И въпреки всичко и този път великата индивидуалност си остава велика индивидуалност. Колко творци днес смятат, че независимостта от идеологията означава отказ от всякакви идеологически теми. Шимборска разбира, че тези процеси са неминуеми. „Културата е колективна памет”, казва Юрий Лотман. Културата, струва ми се, че добавя Шимборска, е също така процес на колективно забравяне и не трябва да се отчайваме, че след всеки исторически прелом:

Тези, дето знаеха

какво тук се е вършило,

трябва да отстъпят място на ония,

дето знаят малко.

И по-малко от малко.

И най-после на ония, дето – нищо. (Край и начало [Край и начало,

1993]:199)

За много от колегите на Шимборска е по-безопасно – в постмодернистичната бъркотия – “да знаят толково, колкото нищо”, да избягат от отговорност в районите на играта и авторекламата, които променят времето на културата в трясък на халтурата.Вислава Шимборска не е поетеса на бягството, по-скоро е поетеса на гонитбата. Тя вижда универсалните проблеми не само в универсума на човешката мисъл, но и с присъщата си вещина ги разпознава в нашето тук

Похвално слово



и сега, посвещавайки на най-новата история на Европа толкова проникновени поетически студии като Глас по въпроса за порнографията, Край и начало или Ненавист. Читателят на стиховете на Вислава Шимборска следи мислите й без проблем. Езикът на Сто радости и Край и начало е толкова ясен! Това е добре известният ни говорим език. И въпреки това трябва да сме внимателни! Поетическият език на Шимборска е пълен със скрити значения и маскирана красота.Най-трудно е – отбелязва проф. Михал Гловински – да се представи своеобразността “на нейното майсторство и оригиналност, защото това се отнася към неща неизмерими и неуловими. Всеки стих звучи с характерната за Поетесата мелодия – отличава се с неповторим словоред, в който се отразява нейната индивидуалност”. Пребиваването в света и езика на Вислава Шимборска въобще не прилича на безгрижна почивка. Почти всяко нейно стихотворение е епистемологична инициация: показва ни колко много още има за опознаване, поправяне, редактиране. Читателят ще трябва да направи ревизия на не една общоприета мисъл и да преобърне не един предразсъдък.Тоест: който е свикнал да се обръща към ближния с агресивния и протекционален въпрос “на кой свят живееш?”, ще изостави тази безсмислена практика, защото Шимборска ще му даде сигурен довод, че “Голямо щастие е/ да не знаеш точно/ на кой свят живееш”. Който досега е делил живота си на реалност и сън, който е мислел, че сънят е тайна, а реалността е очевидна, ще трябва – четейки Шимборска – да направи в своето мислене почти коперниковска революция, защото Поетесата твърди: “Явност означава наяве,/ то е по-голямата загадка. (…) Луди са не сънищата,/ явността е луда/(…) Сънища без нас не би могло да има./ Онзи, без когото явност не би имало,/ е незнаен”6. Който си мисли, че безпогрешността е дар, а грешките, които правим, са нещастие, ще ревизира и тази дихотомия, когато в стихотворението Грешка прочете, че вместо гордото Декартово “Мисля, следователно съществувам”, човек трябва с търпение да си казва: “Живея, следователно бъркам”. Който, след като е бил излъган от спекулациите на културата, е повярвал в истината на най-ниските, най-близките до тялото инстинкти, ще получи от Поетесата следното предупреждение: “инстинктът също бърка”.Ревизиите на стереотипите в поезията на Шимборска се извършват също така и в полето на ежедневните ритуали – например в тези на театралните зрители или на клиентите на паспортните бюра. Ако някой, попълвайки формуляр с лични данни или пишещ CV, до което прикрепя снимка, не вижда в това нищо друго освен банална административна принуда – след като прочете стихотворението Писане на автобиография – вече никога няма да намери спокойствие в който и да било отдел „кадри”. Стихът за писането на автобиография ще му осведоми целия фалш, който е резултат от прокрустовата логика, ограничаваща разнообразието на човешките съдби до една-единствена схема за всички. И още един пример – последен. Ако някой, общувайки с творби на изкуството се е научил да различава фикция от истина, след прочита на Театрални впечатления ще трябва да се замисли дали не е така, че в момента, в който актьорите се покланят на публиката, всъщност най-важният, шести акт на трагедията продължава. (Смесената реалност, в която заедно живеят гранични, противоположни битове – точно в това пространство поезията на Вислава Шимборска разцъфва най-пълно.)Размислите на Поетесата за поезията също се намират извън познатите конвенции. Ето как тя обяснява своя житейски избор:

Предпочитам да съм смешна, когато пиша стихове,

отколкото когато не ги пиша.7

Дали артистът може по-скромно и по-смело да изрази своето писателско кредо? Накрая ще си позволя да парафразирам този концепт.Прости ми, Виславо, че предпочетох недъга на говоренето пред недъга на неговоренето за Твоята знаменита поезия.

[1995]


Едвард Балцежан (1937) – литературен теоретик и критик,

поет, писател, преводач. Преподавал е в много европейски

университети. Автор и редактор на изследвания по теория

на литературата, теория на превода и монографии за

Владимир Маяковски, Бруно Яшински, Юлиан Пшибош,

Мирон Бялошевски, Тимотеуш Карпович. Инициатор на

връчването на „Доктор хонорис кауза” на Познанския

университет на Вислава Шимборска през 1995 година.

6 Явност (Край и начало, 1993), с. 204-206.7 Вислава Шимборска, Възможности, превод Искра Ликоманова. Срв. с Блага Димитрова “Предпочитам смешността да пиша стихове/ пред смешността да не ги пиша”. Вж. сравнителното изследване на преводите на това стихотворение и на стихотворението Луковица на няколко славянски езика Искра Ликоманова, Славяно-славянският превод: Лингвистичен подход към художествения текст, София 2007, с. 236-279.


Буфо

Първо – любовта ни ще мине,после ще минат сто, и двеста години,и после пак ще бъдем заедно след края:комедиант и комедиантка, на публиката любимци,ще ни играят.

Малък фарс и рима плоска,малко танци, много смешки,публиката е доволна, ръкопляска.

Ти със трико изтърканои с ревност без пощада,аз със сърце разпърхано,с корона, дето ми пада.

Срещи и раздели,спъване, политане, в залата – смях,скитаме, девет гори, девет реки си измислямеи потъваме в тях.

И не ни стигат болките и раните помежду ни,не стига, че едва дишаме,но се довършваме с думи.

Покланяме се. Фарсът свърши.Битова сценка – сполучлива.Публикатасълзите си от смях бършеи се разотива.Те си живеят чудничко, те – любовта саомилостивилии тя им е домашна,и тигърът им яде от ръката, и няма нищо страшно.

А ние сме си такива - какъвто си, каквато съм,шапките ни – със звънчета – варварските камбанки,най-сладкия ни звън.

Малки обяви

Ако някой знае къде се намираизгубено съчувствие (фантазията на сърцето),моля да бъде така милда информира:да го изпее с пълен глас, да маха, да тича, да скачакато откачили да устрои веселбапод бледата върба,която вечно плаче.

Давам уроци по мълчаниена всички езиципо метода на взиране в звездите нощем,в мандибулата на маймуночовека,в задните крачка на скакалеца,в нокътчетата на бебето,в падането на снежинкатаи още, и още...

Възстановявам любовта.Внимание! Важно –на миналогодишната тревав слънце до гърлото лежите,а вятърът вее(миналогодишният, който всеки път вънводеше танца на косите ви).Оферти на: Сън.

Търси да назначи някой с уменияза оплакване на старци,които умират в приюти.От този момент.Кандидатстване: без писмени заявленияв проза и рима –горните ще бъдат късанибез оправдателен документ.

За действията на мъжа си, койтовършеше измамичрез: цветовете на шарения свят, неговата глъчка,песен от прозореца, кучешки лай зад тънките стени,че: няма да бъдете самив мрак, в безсилие и в тишина –не нося вина.Нощ – вдовица на Деня.

Clochard

В Париж, от ранна утрин и до здрач...в Париж като в Париж, във който(о, пресвета наивност на простичкото описание, помагай!)в градината край каменната катедрала(която - не, не е градеж,а е летеж на звуците на лютня във небето)във саркофажна поза спи човек –клошарят, светският монах, отреклият отречен.

Дори и нещо да е имал – всичко е загубил,вече загубил, не иска да го върне.За битките за Галия му се полага плата?Прежалил я е вече, няма нищо!Май не му дадоха и двата гроша, дето позираше в 15-и вектам за разбойника отляво на Христос?това ли? верно! вече не ги чака.

Стриже кварталните псета срещу хляб и чаша винои спи през деняневиннобрадата си оставил на слънцето да избуява,спи - сякаш е изобретател на съня.

Раздвижват се във камъка си сивите химери (маймоци, смехуни, внезапчета, смръщери, плачи,криларки, пълзьори, ходещи глави,цялото всевъзможие – готическото allegro vivace)и го разглеждат с интерес,какъвто няма да изпитат към никого от нас,успешни Петре,дейни Михаиле,оправна Ево,Марино, Кларо.

Любезната тактичност на незрящите

Един поет чете пред публика незрящи стиховете си.Не беше предполагал, че ще е така трудно.Трепери му гласът.Треперят му ръцете.

Чувства как всяко изречениетук е подложено на изпита на мрака.И трябва да се справя сам-самичко,без светлините и без цветовете.

Опасно приключениеза всичките звезди във стиховете муи за сиянията, за дъгите, за облаците, за неоните и за луната,за рибата, която досега беше сребриста сред водите,за ястреба – летяща тишина – високо във небето.

И той чете - да не чете е вече късно –за едно момче във жълта дреха насред зеленото поле,за румените покриви в котловината, толкова ясни,че просто можеш да ги преброиш,за номерата на фланелките по стадиона,които тичат, скачат и играят своя мач,за голата внезапна непозната зад някоя открехната врата.

Поиска му се някак си да премълчи,въпреки че това е невъзможно,всички светии горе под купола на храма,прощалния жест зад прозореца на влака,онова малко стъкълце на микроскопа, проблясъка на пръстен,екраните, огледалата и албума със многото надничащи лица.

Но нищо - да –велика е любезната тактичност на незрящите,и съпричастното разбиране, и тяхното великодушие.Те слушат, слушат те усмихнати и ръкопляскат.Някой от тях дори се приближава,протегнал отворената книга на обратнои иска автограф,незрим завинаги.

Вермеер

Докато младата жена от Райксмузеумв цвета и формата на тихата вглъбеностмляко от каната в паницатаден подир ден налива,нечестно е спрямо Светасветът да свърши.

Преведе от полски АНТОАНЕТА ПОПОВА


Анна Биконт и Йоанна Шченсна

От България, където заминава през 1954 г. на първото си пътуване в чужбина, в рамките на културния обмен, Шимборска си спомня Самоков с дървените къщи на стария град, с чардаците, със стрехите и дъжда, и Бургас, където много намръзнала.– Зима беше – спомня си тя, – а българите смятаха, че като са южна страна могат да минат без отопление, от крана течеше само студена вода, на това отгоре в хотела лампата силно се разклати, а на рецепцията ми казаха: „Няма нищо страшно, мъничко ни разлюля.”За нея се грижи и я съпровожда Блага Димитрова, с която Шимборска се познава отпреди това от дома на писателите на ул. „Крупнича”. Тази поетеса, преводач и есеист през 70-те години принадлежи към творците от демократичната опозиция, а в свободна България става вицепрезидент. Своето пътуване с Шимборска тя описва след връчването на Нобеловата награда. „Тогава беше прието чуждестранните гости, които посещават страната ни, да видят колкото може повече и да не пропуснат и най-малките подробности. Вислава с една обезоръжаваща искреност обръщаше с главата надолу целия ни сценарий. Най-често пътувахме нощем с кола по тесни и неравни пътища. Спомням се как се заливаше от смях, жалвайки се от ония нощни приключения: „Кой ме излъга, че България е малка страна? Пътуваме, пътуваме, а краят й не се вижда. А може би в тая тъмнотия сме минали границата и сега се носим Бог знае накъде?” И постоянно питаше „Не стигнахме ли вече?” След нощното друсане в колата отсядахме в някакво сънено провинциално хотелче.”„Двуседмично пребиваване в България – програмата предвиждаше посещение на музеи, един след друг – пише тя по-нататък. – Междувременно, за разлика от другите чужденци, които не бяха толкова прями, Вислава заяви директно на една усърдна екскурзоводка в Археологическия музей в Пловдив „Вие не се преуморявайте!” Изтича навън, пое си дълбоко въздух и извика: „Стига музеи. Свят ми се вие от тия антики”. На нас Димитрова ни разказа, че е виждала как Шимборска е уморена до смърт от това разглеждане, но програмата си е била програма и нямало музей в България, който да не са посетили. – Затова, когато след години превеждах стихотворението „Музей”, веднага си припомних нашето съвместно посещение.

Има съдове, но няма апетит.Има пръстени, ала взаимност нямаНай-малко от три столетия.

Има ветрила – руменината где е?Има мечове – где е гневът?Даже лютнята по здрач не ще прозвънне,

Тук бракувани от вечността, са сбраниДесет хиляди прастари вещи.(...)Надживяла е короната главата.Проиграла е дланта пред ръкавицата.Десният ботуш е победил крака.

Но аз живея, вярвайте ми, моля!Продължава моето надбягване със роклята.А тя какво упорство проявява!А как тя иска да ме надживее! („Музей”, Сол, 1962)Заедно заминали при майката на Никола Вапцаров, български поет-комунист, разстрелян от хитлеристите. Ян Павел Гавлик, приятел на Шимборска, с когото са работили заедно в редакцията на в. „Жиче литерацке”, помни колко развълнувано му е разказвала за тази обикновена, селска жена и за нейната собствена къща, показвана като музеен експонат, за сблъсъка на формалностите и истинската трагедия. Години след това се роди стихотворението:

Да, много го обичала. Да, винаги е бил такъв.Да, край стената на затвора чакала тогава.Да, чула онзи залп. (…)Да, малко уморена. Да, това ще мине.Благодариш. Сбогуваш се, излизашИ под навеса се разминаваш с поредните туристи. („Пиета”, Презабавно, 1967)Година по-късно Шимборска заминава на писателска среща в Словакия, но за истинския Запад, за Франция пътува, когато разведряването повдига желязната завеса. Тогава посещава и Йежи Гедройч в Мезон-Лафит.Заедно с колегите от Съюза на полските писатели тя е настанена на остров св. Лудвиг в мизерния Hôtel d’Alsace. Нямат никаква програма. Всеки поема в своя

посока. От улиците на Париж, където пребивава и по-късно, в стихотворение попадат химерите на Нотр Дам:

В Париж от ранна утрин чак до здрач,В Париж, катоВ Париж, сред който(о, света наивност на описанието, помогни ми!) (…)В ковчежна поза е заспаледин клошар, калугер светски, отрешник. (…)Разкаменяват се възсивите химери(влечуги, хвърковатци, къртове, маймуни,Гризачи, ненадейци, самокрачещи глави –Многообразство, готическо алегро виваче)

И вглеждат се в клошара с любопитство, каквото не изпитват спрямо никого от нас. („Клошар”, Сол, 1962)Ян Юзеф Шчепански си спомня как Вислава Шимборска с ентусиазъм тича по магазините. По-късно в Незадължително четиво тя описва бижутерийните магазини на площад Vendôme. Тя самата разказва как заедно със Славомир Мрожек наваксвали пропуснатото и всеки ден ходели на кино, а особено добре се забавлявали с анимационни филми. Все пак трябвало да посещава музеи, галерии, изложби. Скоро след завръщането си в Полша тя помества в седмичника „Нова култура” цитираното по-горе стихотворение „Музей”. (...)През 1970 г. на Биенале на Поезията в Кноке, близо до Остенде, Шимборска заминава с Уршула Кожол. – Вислава имаше разточителния навик да оставя големи бакшиши на камериерките, а имахме само няколко мизерни гроша, колкото за пощенски марки – разказва Уршула Кожол. – Там се провеждаха различни мероприятия, гостува балетът на Морис Бежар, танцува Жан Маре, млад, красив и добре сложен. Вислава много се забавляваше. Когато рецитираха Сид, ние си спомнихме младополския превод на Виспянски и щяхме да умрем от смях. А после избягахме от конференцията и се разхождахме из Брюге, разглеждайки готическата архитектура и картините на старите майстори.– Накрая ми омръзна пътуването по конгреси на поетите – ни каза Шимборска. – Един поет, много добре, двама – добре, но сто поети – това е смешно. Отдавна отказвам да участвам в такива мероприятия.(...)– Вислава най-много обичаше да разглежда, разхождайки се по улиците, защото тогава се вглеждаше в живота – казва Марта Вика, литературен критик, която по време на дните на Полската култура във Фландрия през 1992 г. изнася доклад за поезията на Шимборска. – Нейният стил на пътуване – да си сложи халата в хотела, да извади хляб, нещо към него и да си приготви закуска или вечеря. Не зная как се е чувствала като почетен гост в Стокхолм.Марта Вика разказваше също как тогава в Гент на Шимборска й приготвили подиум, на него малка маса, а на масичката – свещи. Всичко това се случило в един беден държавен университет, затова масичката била обикновена, мъничка, кръгла. За да я поукрасят, обвили краката й със позлатена хартия. Поетесата седнала, погледнала надолу и започнала да се смее, защото видяла малката маса от свое стихотворение:

И дали не е по-добре на бос кракВместо с обувките на Хелмек,Потропвайки, поскърцвайкиВ нескопосно заместване на ангела –

Поне да бе по-дълга тая рокля, шлейфно да се влачи,И не от чантата да вадя стиховете, а направо от ръкава, (...)А там, на подиума, дебне вече масичкаКато за спиритически сеанс, с крачета позлатени,И върху масичката свещниче дими –

От което заключавам,Че на свещи трябва да чета това,Което писала съм на обикновена крушкаЧук-чук-чук на машината – („Вълнение”, Хора на моста, 1986)(...)„Няколко пъти Вислава Шимборска пребивава във Федералната република по моя покана. À propos – за да няма недомлъвки или неверни предположения – винаги с Корнел Филипович – ни писа Карл Дедециус, неин преводач на немски език. – Доколкото си спомням, придружавах госпожа Шимборска (с Корнел) до Хановър и Рейнска област. Какво сме посещавали? Може би музеи, може би кафе-сладкарници, може би кръчми? Кой знае? Но само с образователна цел. За да проучим къде кафето е по-добро и къде бирата”.От пътуването в паметта й обикновено остава някаква подробност, детайл, епизод, който задейства въображението – точно така, както го описва в стихотворението:

Самоков – само от целия градДъжд и нищо освен дъжда.

Ето, Париж от Лувър до краен пределЧезне в око, от перде замъглено.

От булевард Сен Мартен ми останаха стълби,Водят доникъде.

Нищо повече – мост и четвъртОт мостовития Ленинград.

Бедна ми Упсала –Само с отронък от голямата катедрала.

Клети софийски танцьоре – Фигура без лице. (…)Поздрав и прощаване – В поглед един. („Пътническа елегия”, Сол, 1962)От Виена Ева Липска си спомня възхищението на Шимборска от шантавата архитектура на Хундертвасер.В Упсала толкова я заинтересувал един просекториум от ХVІІІ в., че въздъхнала: „Съжалявам, че трябва да напусна”. (...)Приятелите й ни разказаха, че Шимборска никога не пътувала сама. Трябвало да има компания. Имала такава психологическа нагласа.

– Служех й като езиков щит и се примирявах с това – разказва Тереса Валас. – взискателна, малко капризна, когато разглеждахме нещо ми приличаше на пеперуда – тук ще кацне, там ще кацне. Липсваше й последователността на мравките. Разглеждаше така, както избираше четивото си. Интересуваха я куриозите и единичния бисер/перла, нейното собствено омагьосване от изкуството. Към пътуването Шимборска не се отнася с ентусиазъм, защото е типичен рак – твърди самата тя. „Може би някой ден ще успеем да отделим гена отговорен у някои хора за невъзможността им да седят на едно място – пише в Незадължително четиво върху бялото поле на книгата Сред канибалите. Пътешествията на необикновените жени. – При мъжете тази невъзможност се проявява по-често, при жените – по-рядко, но все пак се обажда. Що се отнася до мен, този ген у мен дълбоко спи, тъй като не обичам големите пътешествия.Един-единствен път изяви готовност да пътува, но не срещна разбиране. През 1971 г. фейлетонът за Кралица Бона, написан през 1971 г., завършва така: „Съюзът на полските писатели трябва да изпрати делегат в Бари с букет цветя на гроба на тази именита владетелка. Време е да й се извиним за романа на Крашевски Двете кралици, в който се явява като героиня в гладачница. Ако няма желаещи, аз бих могла да замина”.Веднъж преди едно от пътуванията, запитана дали е взела всичко необходимо за пътуването, тя отвърнала: „При пътуване е необходимо само едно – билет за връщане”. (...)През 80-те години Шимборска не пътува в чужбина, и дори не си подава документите да й издадат паспорт, защото се знаело, че по-скоро няма да го получи. (Когато през 1975 г. подписва протестно писмо във връзка с подготвяните промени в конституцията, тя става обект на специалните служби и те спират пътуването й до Айова Сити с писателска стипендия. Там ходят много полски писатели, спонсорите на програмата я убеждават да си подаде документите. Държавна сигурност обаче не успява да й попречи, както на 20 май 1976 г. докладва равнодушно един оперативен работник – „до този момент не е установено, лицето да е кандидатствало за това пътуване”.Тя самата ни разказа как един ден й се обадил по телефона някакъв служител от Държавна сигурност й и казал, че молбата й е удовлетворена, паспортът й е готов и поискал да се видят на кафе. Отговорих му: „О, знаете ли, имам ангажимент в Краков, така че въпросът не е актуален.” И не си взех паспорта. И не защото съм светица, просто не държах на тия пътувания.И дори когато границите се отварят след извоюването на независимостта, не се хвърля да пътува. Обикновено трябва дълго да я уговарят. Като например за пътуването за Прага, където посланик стана Яцек Балух, а секретар на посолството беше поетът Збигнев Мачей. (...)Като за носител на Нобелова награда с многобройните покани, които получаваше, пътуваше малко – веднъж, най-много два пъти в годината.„Когато получава интересна покана от някоя страна, но не иска да замине – разказва Рушинек1 – тя се извинява и казва: „Зная, че вие с удоволствие щяхте да отидете, но аз няма да се справя.”Дори през годината след получаването на Нобеловата награда, която в живота на всеки лауреат обикновено е богата на интервюта, изпълнена със срещи и пътувания, Шимборска само два пъти пътува в чужбина – веднъж да си получи Нобеловата награда и втори път до Франкфурт на Майн по покана на своя издател и преводач Карл Дедециус. (...)

1 М. Рушинек – литературовед, преводач, писател – секретар на

Шимборска.

П о е т е с а т а н а п ъ т , в С а м о к о в с а м о д ъ ж д



ИНТЕРВЮ С ДЕТЕ

Майсторът отскоро е сред нас.Затова се спотайва във всички ъгълчета.Закрива с длан лицето си и гледа през пролука между пръстите.Застава с лице към стената, после се обръща внезапно.

Майсторът отхвърля с отвращение абсурдната мисъл,че масата, изпусната от поглед, трябва да е маса непрекъснато,че столът зад гърба му си остава в своите очертанияи дори не прави опит да се възползва от случая.

Вярно, трудно е светът да бъде уловен в другост.Ябълката се завръща под прозореца, преди да мигнеш.Врабците, оцветени от дъгата, винаги навреме посивяват.Ухото на каничката долавя всеки шум.Нощното шкафче се преструва на заспало като гардероба.Чекмеджето се опитва да убеди Майстора,че в него има всичко, оставено там по-рано.Дори в книгата с приказки, отворена неочаквано,принцесата успява винаги да седне на картинката.

Усещат в мене пришълеца – въздъхва Майсторът – не искат да приемат чуждия в играта си.Защото, за да съществува всичко, което съществува,трябва да съществува само по единствен начин,в ужасно положение, без изход от себе си,без пауза и разновидност? В покорното оттук – дотам?Мухата в капана на мухата? Мишката в примката на мишката?Кучето, никога не пускано от скритата верига?Огънят, който не може да се реши на нищо друго,освен да изгори за втори път доверчивия пръст на Майстора?Дали това е истинският и окончателен свят:разпръснато богатство, невъзможно за събиране,безполезен разкош, забранена възможност?

Не! – крещи Майсторът и тропа с толкова крачета,с колкото разполага – с такова отчаяние,че не биха стигнали и шестте крака на бръмбара.

УТЕХА

Дарвин.За отдих четял романи.Но имал изискване:да нямат тъжен край.Когато попаднел на такъв,с ярост го хвърлял в огъня.

Дали е истина, или не?Иска ми се да вярвам в това.

Обходил с ума си толкова територии,толкова времена,нагледал се на толкова измрели видове,на победи на силните над слабите,на толкова опити за оцеляване,твърде често напразни,поне от фикциятаи от нейната микроскалатой с основание е очаквал happy end.

И така, непременно: слънчев лъч иззад облаците,любовниците отново заедно, родовете помирени,съмненията разсеяни, верността наградена,именията възвърнати, съкровищата изровени,съседите разкаяни за своята непреклонност,доброто име опазено, алчността порицана,старите моми омъжени за почтени пастори,интригантите заточени на края на света,фалшификаторите хвърлени от стълбището,прелъстителите на девици устремени към олтара,сираците приютени, вдовиците утешени,надменността унизена, раните зараснали,блудните синове поканени на масата,горчивата чаша излята в морето,кърпичките мокри от сълзите на помирението,всеобщи песни и весела музика,а кученцето Фидо,изгубено още в първа глава,отново да тича из къщии радостно да си лае.

ПЕРСПЕКТИВА

Разминаха се като непознати,без жест и без дума,тя към магазина,той към колата.

Може би от уплаха,или от разсеяност,или от забрава,че за кратко времесе бяха обичализавинаги.

Впрочем няма гаранция,че това бяха те.Може би отдалече така е,а отблизо изобщо не е.

Видях ги от прозореца,а който гледа отвисоко,най-лесно греши.

Тя изчезна зад стъклената врата,той седна зад воланаи бързо замина.Тоест нищо не се случи,дори ако се е случило.

А аз, само за моментсигурна във видяното,се опитвам сега със случайното стихчеда Ви внуша, Читатели мои,че това беше тъжно.

КАТАСТРОФА НА ПЪТЯ

Още не знаят какво се е случилопреди половин час на шосето.

Часовниците им показватобичайното време:следобед, четвъртък, септември.

Някой цеди макарони.Някой събира листата в градината.Децата пищят и се гонят около масата.Котката е позволила някому да я гали.Някой плаче – както обикновено пред телевизора,когато лошият Диего изневерява на Хуанита.Чува се чукане на вратата – нищо, съседката връща тигана.В далечната стая звъни телефонът – засега само във връзка с обявата.

Ако някой застане до прозорецаи погледне небето,би могъл вече да зърне облаците, довеяни от мястото на катастрофата.Вярно че те са разпокъсани и разпилени,но това за тях е в реда на нещата.

Преведе от полскиИВАН ВЪЛЕВ


В Италия Шимборска е била общо шест пъти. За последен път – през пролетта на 2009 г. – в Болоня и Удине.Пиетро Мархесани, професор по полска литература в Генуа, разказва пред в. „Газета виборча”: „Спомням си последната й поетична вечер в Болоня. Никога през живота си не съм виждам такова нещо. Почти хиляда и петстотин души, на първия ред седеше Умберто Еко, с когото постоянно се шегуваха. Необикновена атмосфера, почти всеки беше с книга в ръка. Нещо като религиозен обред. В Италия тя няма читатели. Тя има фенове, любители. От чуждестранните и италианските поети, тя е тази, която продава най-много стихосбирки. Стиховете й се цитират дори в политически речи. На първите две страници от последната книга на Антонио Табуки2, която бързо се разграби в тираж 400 000, бе коментарът към една от творбите на Шимборска. Строфи от нейни стихове често стават заглавия на книги на други автори.” (...)Скоро след завръщането си, Шимборска заявява на Рушинек, че повече няма да пътува в чужбина и той да не приема никакви покани. Рушинек: – Тя каза, че вече не иска да лети със самолет, че това я изморява. А не беше нито капризна, нито толкова придирчива. Напротив – беше рожба на ПНР, свикнала с несгодите. Спомням си пътуването ни през 2004 г. до Израел и обратно. Полетите са в някакви варварски часове на нощта, аз самият бях бесен и смазан, а тя малко придремна преди полета, в самолета свита на кълбо на седалката задряма, но от нищо не се оплакваше. Мисля си, че може би повече от полета я измъчваха всичките ритуали, формалности, минаването през гишетата и това, че трябва да се чака. И то без цигара. Не искаше да се възползва от положението на ВИП персона, за да се съкратят процедурите. Само веднъж пътува като ВИП персона – когато се връщаше от Стокхолм с Нобеловата награда. (...)През последните две години от живота си тя предприемаше само своите кратки ежегодни пътувания на юг – през лятото в Любомеж, а през есента в Закопане. Кой знае дали повече от всичко на света не е обичала пътуването с пръст по картата? Във всеки случай на такова пътуване тя посвещава едно от последните си стихотворения – „Карта”, от стихосбирката Wystarczy, 2012 г.:

Географска карта

Гладка като масата,дето е разстлана.Под нея нищо не тръгваи не се премества.

Дъхът ми жив над неяне завихря въздухаи нищо чистите й цветове не мъти.

Дори моретата й все са благосклонно синикрай разпокъсаните брегове.

Всичко е малко, достъпно и близко.Мога с крайчец на нокът да притисна вулканитеи полюсите да погаля без топли ръкавици,Мога с един хвърлен погледда обхвана всяка пустинязаедно с реките близки тук-таме.

Горите отбелязани са с няколко дръвчета,между които трудно е да се изгубиш.

На изток и на запад,над и под екватора,тишина като в гроб,

Във всяко черно зрънцеси живеят хора.Масови гробове и руини –те не са част от тази картина.

Границите на страните едва се виждат,все едно че се чудят – да бъдат или не.

Обичам картите, защото лъжат.Не са достъпни за стремителната истина.Великодушни са, с почтено чувство за хуморразстилат на масата ми света -не от този свят.

Превeде от полски МИРА КОСТОВА

Представеният откъс е от новата биографична книга за Вислава Шимборска Joanna Szczęsna, Anna Bikont Раmiątkowe rupiecie. BiograÞ a Wisławy Szymborskiej� Kraków. Znak. 2012

*стиховете са в превод на Блага Димотрова от стихосбирката „Обмислям света”, изд. „Свободно поетическо общество”, С., 1998* стихотворението Географска карта преведе Маргрета

Григорова

2 съвр. итал. писател.


Адриана Ковачева

Връзките на Блага Димитрова с полската литература са многопластови и разностранни, а тяхното значение за интерпретацията на нейното творчество все още не е детайлно описано. Поетесата преживява знойните трудове на превода, които са я съпътствали от самото начало на нейните творчески изяви, като интегрална част от своите интелектуални занимания. В едно есе, посветено на преводаческата дейност на Елисавета Багряна, Блага Димитрова пише, че “за поетесата превеждането не е <<занаят>>, не е от нужда за припечелване, не е бягство при творчески кризи, а неразделен спътник на собственото й творчество”1. До голяма степен тази оценка се отнася и за създадените от самата нея преводи. Като преводачка тя не се подчинява на конвенцията за невидимия медиатор на текста и често разказва за начина, по който чуждата творба оживява на български език. Метафората на Валтер Бенямин точно предава характера на преводите, направени от Блага Димитрова, защото поетесата съзнателно ги обдарява със собствения си живот и глас, а за тяхното създаване в съпътстващите ги предговори и послеписи често пише като за телесно преживяване:

Излязох от войната с един пръв, още зелен вариант на превода на шестте първи песни на поемата, която бе се сраснала с моята лична биография, а ще се осмеля да добавя – и с биографията на някои мои състуденти. […] Раздвоявах се между собствените стихове и този преводачески труд, изчерпващ силите и дъха на човека. Но всъщност пак нямаше раздвоение, а едно дълбоко душевно единение и равновесие, каквото по-късно вече не съм изпитвала.2

Преводът на Пан Тадеуш, направен от Блага Димитрова, е многократно коментиран и високо ценен3. Едновременно с това по-рядко се отбелязва емблематичното му значение като своеобразен акт на инициация в кръга на познавачите на полска поезия - от преводи на Мицкевич започва най-добрата предвоенна преводачка - Дора Габе4. По тях се оценяват преводаческите умения на неуспялата да достигне майсторството на предшественичката си Слава Щиплиева5. В ритуалната повторителност на жеста, с който изследователите и учителите дават на своите талантливи ученички (Боян Пенев на Дора Габе, Петър Динеков на Блага Димитрова) да превеждат оригиналите на Мицкевич, се съдържа символиката на приемствеността и традицията. В случая на Блага Димитрова обаче нейният превод на Пан Тадеуш има вече не само литературен баща, но и литературна майка. Може Петър Динеков да е редактор и коректор на превода, но Дора Габе е тази, която го легитимизира в общественото пространство6. Високата оценка, дадена от авторката на Сгъстена тишина на новия превод на полската национална епопея7, нарежда Блага Димитрова в редицата на най-известните български преводачки и я прави пряка приемственица на традициите, свързани с разпространяването и рецепцията на полската поезия на български език, датиращи още от междувоенния период. Блага Димитрова става и приемственица на високите изисквания на преводаческата школа на Боян Пенев и Дора Габе. Следователно поетесата познава изключително добре полския Романтизъм и е приобщена към творческите идеи и поетиката на най-изявените му представители. Съвсем съзнателно можем да търсим в ранните й творби следите от симбиозата между преводното и оригиналното й творчество, която води до чувствителност към романтическата образност и светоусещане8. Доколкото обаче следвайки класификацията на връзките между преводача и превеждания автор, направена от самата Блага Димитрова, тя превежда стиховете на Мицкевич по дълг - защото така е обещала на своя преподавател9, с творчеството на Шимборска започва да се занимава по любов.Поетесите неколкократно се срещат - в Краков и в София. Своите впечатления от техните разговори, разходки и

1 Б. Димитрова, По любов и по дълг, в: Майстори на превода. Творчески портрети на видни български преводачи, София 1984, стр. 208.2 Б. Димитрова, Моята работа върху превода на Пан Тадеуш, в: А. Мицкевич, Пан Тадеуш или последна саморазправа в Литва, София 1979, стр. 352.3 П. Динеков, Поемата “Пан Тадеуш”, в: А. Мицкевич, Пан Тадеуш или последна саморазправа в Литва. Шляхтишка история от годините 1811 – 1812 в дванадесет стихотворни книги, София 1959. П. Динеков, Адам Мицкевич в България, в: Септември, брой 10/ 1955; Б. Биолчев, Адам Мицкевич, в: Преводна рецепция на европейските литератури в България. Славянски литератури, София; К. Бахнева, Страници от историята на рецепцията на полската поезия у нас, в: Славянските литератури в България. Проблеми на рецепцията, София.4 Виж С. Кралева, Докосване до Дора Габе, София 1987, стр. 77.5 П. Динеков, Адам Мицкевич в България, в: Септември, брой 10/ 1955.6Това е поредното доказателство на тезата на Миглена Николчина, че Дора Габе успява да пренапише литературноисторическия наратив, а нейната стратегия за отстояване на собственото място в литературния канон се оказва особено успешна в полето на преводната литература. Виж М. Николчина, Родена от главата, София 2002. 7 Д. Габе, Пълноценен български превод на “Пан Тадеуш”, в: Пламък кн.4/ 1960.

8 Виж Д. Колева, Човекът в света на обществото и историята, в: Д. Колева, Блага Димитрова: Човек, общество, всемир, София 2003.9 Б. Димитрова, Моята работа по превода на…

пътувания Блага Димитрова описва в едно есе, посветено на Шимборска, публикувано най-напред като увод към изданието на избраните преводи на полската Нобелова лауреатка - Обмислям света10, а след това в сборника Отсам и отвъд (1992). В продължение на няколкото десетилетия, в които трае тяхното познанство, Блага Димитрова и Вислава Шимборска си разменят знаци на приятелство и взаимно разбиране - стихосбирки, преводи и кукли. По време на последната им среща онова, което особено силно ги свързва, е тяхното мълчание:

Видяхме се още веднъж в Краков през 1977-а - тежка година за мене, тежка и за нея. Тя дотича в хотела, седнахме в ресторанта. Гледах я в недоумение. Годините не бяха пречупили крехката й, девически тънка фигура, само около устните й неизменната иронична усмивка бе вдълбала следите на една надмогната горчивина. Не се оплакваше от нищо, не задаваше въпроси. Разбирахме се с бегли думи не на главната тема. […] Едва след подканяне от моя страна тя извади от “торебката” си тъничка като самата нея стихосбирка “Големият брой” и ми я надписа с думи, които винаги ме вълнуват, щом я отгърна: “На приятелката и поетката… много, много сърдечно”11.

С този епизод, освен че отбелязва нарастващия интерес към стиховете на Шимборска и симпатията си към нейния очарователен, независим характер, за които Блага Димитрова говори без патетизъм и натрапчива емоционалност, тя деликатно намеква за особената близост, която е усещала с краковската поетеса. Оказва се, че Шимборска е сред малкото хора, с които Димитрова може да сподели онова мълчание, запазено единствено и само за най-близките и по което се разпознават истинските приятели12.Ще оставя засега много от възможните отговори на въпроса на какво се дължи близостта между поетесите13, за да тръгна по следите на тяхното общо, пълно с разбиране мълчание. Теориите на Хюго Фридрих, Ихаб Хасан или Сюзан Зонтаг, служещи си с метафориката на тишината като с епистемологическа категория, описваща състоянието на съвременните изкуство и литература, не могат да обяснят спецификата на мълчаливите светове, за които пишат Шимборска и Димитрова. От една страна, тяхното поетическо слово не се саморедуцира, нито пък се разгръща в спонтанната стихия на артистичната, трансгресивна експресия. От друга - в тяхното творчество много по-често, вместо сугестивни експериментаторски жестове на мълчание, се появяват наративи за несъществуващото, в които мълчанието се превръща в някакъв вид говор, пък дори и изразен с помощта на отрицание:

Докосваш в словото не свят в наличност,а отсъствие на нещо насъщно, лично. (Тайнослов, в: Б. Димитрова, Между, София 1990)

Когато произнасям думата Тишина,унищожавам я. (Три най-странни думи, 231)

У двете поетеси непрестанната игра с това, което го няма и което, следователно, не говори, балансирането по тънката линия между живота и небитието, словото и мълчанието, Артур Сандауер описва като “поетика на негативното”: “Твърдейки, че даден предмет не съществува, ние всъщност създаваме възможност за неговото въображаемо съществуване и проследяваме процеса на неговото формиране в нашата имагинация. (…) По този начин се създава сложна игра на отраженията,

10 В. Шимборска, Обмислям света, превела от полски Б. Димитрова, София 1989. Всички стихове на Вислава Шимборска са цитирани тук по превод на Блага Димитрова според второто, разширено издание на Обмислям света от 1998 година. В скобите посочвам заглавието на стихотворението и страницата на стихосбирката.11 Б. Димитрова, Загадката Вислава Шимборска, в: В. Шимборска, Обмислям света, превела от полски Б. Димитрова, София 1998, стр. 17. Споменът за тази среща се е запазил и в дневниците на Петър Динеков: “Блага се е срещнала и с Вислава Шимборска. Едва я намерила по телефона; бояла се, че няма да я познае – виждали са се (…) преди повече от 15 години. Шимборска си спомнила веднага за нея и дошла в хотела, където разговаряли два часа. Питам я как изглежда сега, защото и аз я познавам от същия далечен период: външно непривлекателна (не може да се сравнява с карасотата на Блага, слабичка фигура, дълъг нос, който загрозява лицето – трябва да я гледаш под специален ъгъл, за да ... не се чете). Блага ми казва: продължава да бъде много мила жена, макар че е остаряла – (…). Блага се възхищава от поезията и таланта й. Виждам колко благоприятно се е отразило на Блага това кратко пътуване до Полша. Цяла е озарена от досега си с Полша.”, в: НБВК – БИА, ф. 904, ар.ед. 143, лист 36.12 На въпроса на Борис Роканов по какво познава своите приятели, поетесата отговаря: “По това, че с тях се разбираме от половин дума. Или от едно мълчание дори…” В: Б. Роканов, Блага Димитрова. Литературна анкета, Пловдив 2002, стр. 12. Специално внимание на мълчанието на Блага Димитрова обръща и Никола Георгиев, който я характеризира като много добър слушател и смята, че поетесата е била надарена с умението не да мълчи, а да премълчава. (Блага. Така я помним. Спомени за Блага Димитрова. Сборник, София 2006, стр. 111-114.)13 Сравнението на ранните им стихове показва една особена симбиоза, която Едвард Балцежан нарича семантично поле на поетически двойници. Това теоретично предложение в контекста на ювеналиите на Шимборска и Димитрова е актуално, защото взима под внимание случаи на прилика в поетиката и образността, които не могат да се обяснят като влияния или интерференции, възникнали на основата на съществуващ превод. За съжаление тук няма място за по-подробен коментар на предложената интерпретация. Бих желала единствено да посоча няколко заглавия на стихотворения, чието паралелно четене може да представлява интересен материал за бъдещи подробни сравнителни анализи: Семеен албум - Album; Вехтошар - Clochard; Уличен фотограф - Śmiech.

благодарение на която артистичното дело - релативизирайки се - включва в себе си онова, което е извън него”14. Или с други думи:

Единствено словото въплътява несъществуващотои така разширява обхвата на вселената.

И невъзможното става възможно - дословно.И всяка присъда над словото е условна.А ключът? Все по-явно е, че е тайна. (Тайнослов, в: Б. Димитрова, Между, София 1990)

По този начин Блага Димитрова и Вислава Шимборска в своята поезия създават място за съществата, които не могат да говорят и които битуват на маргинесите на човешкото реално. Изведнъж се натъкваме на разсъжденията и тревогите на котки (Черна котка в тунела, Касандра с опашка, Kot w pustym mieszkaniu), лемури (Tarsjusz, Преселение на зоологическата градина), бръмбари рогачи (Widziane z gуry) и сме изправени пред непреодолимата чуждост на камъни (Rozmowa z kamieniem, Ключов камък), пясъчни зърна и други органични и неорганични организми, които ни заобикалят и на които най-често не обръщаме никакво внимание15. Поетесите са свързани от особен вид емпатична памет, която бих нарекла биологична. Споменът за връзката между човека и не-човешките субекти не им позволява да забравят за множеството възможности, които като homo sapiens сме изгубили по време на еволюцията:

В родопските усойки из скални пукнатини, където камъкът сълзи, лилаво цвете никне и с мъхести фунийки изсмуква глътка небеса.

Незнайни сили крие сред пустоша безсмъртниче под древно име силивряк. На пъклен пек с години то може да изтрае в растителна клинична смърт.То времето владее в пресъхналите клетки, почти го спира да тече.Дори в хербарий сплескано, уж мъртво, а таи живот.И капне ли връз него жадуваната влага, по чудо разцъфтява пак.

А ние, беззащитни в многогодишни душни суши без нежност и любов, не можем времето да спрем.Душим гласа му само, зениците му пием, но времето във себе си не знаем да приспим.И само в полуслово си всаждаме душата с илюзии, че някой ден върху стиха ще капне една сълза наивна - отново да ни съживи. (Анабиоза, в: Блага Димитрова, Глас, Пловдив 1985)

В опасност холотурията се дели на две:едната се отдава да я изяде светът,а другата избягва.

Разпада се внезапно на погибел и спасение,на глоба и награда, на каквото беше и ще бъде.

Ако ли има справедливост - ето я.

Умираш колкото е нужно, без да прекаляваш.Отрастваш колкото ти трябва, от оцелелия остатък.

Умеем, ох, наистина, да се делим и ние също.Но само че на тяло и на скършен шепот.На тяло и поезия. (Автотомия, 133)

И Шимборска, и Димитрова гледат на света по начин, който ги освобождава от ограниченията на антропоцентризма и им позволява непрекъснато да съизмерват човека с останалите живи организми на земята. Тази екс-центрична перспектива Анна Легежинска нарича “екологично въображение”16. Благодарение на него поетесите виждат човека като узурпатор на права и отговорности, който няма основания за задоволство и добро самочувствие:

Тъй изглежда моят сън за зрелостния изпит:две маймуни оковани на прозореца седят,зад прозореца лети небетои морето с шум се къпе.

14 Artur Sandauer, Liryka i logika. Wybуr pism krytycznych, Warszawa 1969, s. 364.15 Тук трябва да обърнем внимание на една интертекстуална тематична поредица: “За прошка моля случая, че го наричам необходимост./ За прошка моля необходимостта, ако все пак греша.”; “При такава гледка винаги загубвам сигурност,/ че това, което уж е важно,/ е по-важно от неважното” (В. Шимборска) и “ Ако би могъл да се повтори някой ден/ от безчислените мои дни -/ кой ще избера?”; “Толкова скъпим времето си, че изпущаме най-скъпото на този свят.”; “…искам не аз, а случаят/ да избере вместо мен./ Само че случаят никога/ не е толкова натраплив/ да ме избави от отговорност” (Б. Димитрова). Подходящ коментар са думите на Циприан Норвид, за който склонността да се мисли за уж несъществени неща и нежеланието да се създават йерархии на ценностите са основните характеристики на романтичната ирония и произведенията, изградени на нейния принцип. Така Норвид пише за поемата Беньовски на Юлиуш Словацки: “Нейното съдържание - точно онова, което е второстепенно; форма така иронична, че нейната цел са скобите”, в: C. K. Norwid, O Juliuszu Słowackim w sześciu publicznych posiedzeniach, Париж 1861. 16 A. Legeżyńska, Wisława Szymborska (Czytani dzisiaj), Варшава 1996.

Второ издание на света под редакцията

на Блага Димитрова и Вислава Шимборска


Изпитът - по всечовешката история.Аз заеквам и затъвам.

В мене втренчена, едната иронично слуша,другата маймуна ужким дреме -ала след въпроса, щом мълчание настъпи,скришом ми подсказвас тихичко дрънчене на веригата. (Двете маймуни на Брьогел, 39)

В тяхното екологично поетическо въображение се крие съпротива срещу всякакви тоталитарни нагласи и лозунги, гласящи необходимостта природата да бъде подчинена от човека като най-висше същество. Детронацията на самозабравилия се човек, тръгнал да преобразува природата17, за Блага Димитрова и Вислава Шимборска означава също така отказ от вярата в само една-единствена истина или логика. Поетесите допускат възможността, напук на научните и политически декрети, че светът е непознаваем и тяхната поезия е отворена към въпроси, съмнения и множество гледни точки. Техният скептицизъм води до ентусиазирания им захлас от разнообразието на живота и до фундаменталната почуда, че индивидът въобще съществува:

Предишна и утрешна.Любопитно детеи обръгнала възрастна.Такава, каквато съми каквато исках да бъда.На път и в стаята.Далече, където съм била,с когото съм билаи сама със себе си.Особено често там,където никога не съм била.[…]

Как може самата безбройностда се побере в единицата?И цялата тази множественостда съществува едновременнов простото ази все да не си стига? (Едновременно, в: Блага Димитрова, Между, София 1990)

Нищото се преобърна също и за мене.То действително се превъртя на другата страна.Изневидело къде се озовах -от глава до ходила между планети,без дори да помня как ми е било, преди да бъда.(…)А на мен така се случи, че съм с тебе.И наистина в това не виждам нищообичайно. (***Нищото се преобърна също и за мене, 138)

Тази почуда ражда въпросителна поетическа интонация. В центъра на вниманието и на Блага Димитрова, и на Вислава Шимборска все по-често застава проблемът за онова време и пространство, което не може да се нарече живот, но което нито една от тях не назовава смърт. Скептицизмът относно лесните истини в живота напълно се отнася и към визиите за смъртта. Небитието е възприемано в тяхната поезия дословно като не-битие, т.е. като обратната страна на онова, което макар и само фрагментарно може да се преживее от човека: “В началото бе слово,/ а в края - безсловесие?”; “Колко ли трае вечният сън?”; “Къде отиват мъртвите ми приятели?/Къде ме оставят все по-сама?” (Б. Димитрова); “О, ти, мой тук срещнат, тук обикнат,/ вече само се догаждам с длан на твойто рамо/ колко пустота отвъд на нас се пада/(…) Вятърът сега или никога раздвижва облака,/ тъкмо вятърът е онова, което там не вее” (В. Шимборска).Белите полета на картата на човешкото познание се ширят почти до нетърпимост. Онова странно животно - каприз на еволюцията - с ръка, въоръжена с химикалка (Томас Ман), всъщност е толкова безсилно спрямо най-близките си родственици (останалите животни, хора и растения), колкото и към най-големите загадки на своето битие. Този скептицизъм в артистичните светове на Шимборска и Димитрова обаче не води до усещането за абсурд на битието, въпреки че философските послания на поетесите често са сравнявани с дилемите на Сартр18. Тук се налага да се върнем до дефиницията на поетиката на негативното, формулирана от Артур Сандауер. Според него произходът й трябва да се търси в романтическата ирония и нейните по-късни превъплъщения. Ако това е вярно, може би тук е и източникът на тайния, мълчалив код на разбирателство между Блага Димитрова и Вислава Шимборска. И двете, използвайки богатствата на литературните традиции, намират необходимата дистанция до фикционалния свят, който създават - дистанция, подплатена с ирония, с готовност за концептуални и литературни игри. Острието на тази ирония с романтически произход е насочено и към самите авторки, което води до множество автотематични остроумия:

Мирисен морски прибой,с теб ще се понеса -целият свят е мойдо върха на носа.Хайде, на вятър не стой!Разума здрав послушай!Без излишен въпрос.Хрема пак ще запуши

17 Виж напр. Д. Стефанов, Сталинският план за преобразуване на природата, София 1950, където се срещат цитати от Енгелс (Хората, станали най-сетне господари на собственото си битие, ще станат също и господари на природата) и лозунги от типа “да превърнем във възможно най-кратък срок нашата прекрасна родина в една независима от сушата страна”.18 Виж В. Андреев, Лабиринтите на себеоткриването. Екзистенциални мотиви в поезията на Блага Димитрова, в: Български език и литература, бр. 5/ 2000; A.Wiatr, Syzyf poezji w piekle współczesności: rzecz o Wisławie Szymborskiej, Варшава 1996.

твоя световен нос. (Б. Димитрова, Светът до носа, Ранни стихове)

Музо, да не си боксьор, то значида не съществуваш ти съвсем.(…)Да не си боксьор, да си поет,носещ тежката си орис в самотаи поради липса на мускулатура да си дал обетти да демонстрираш пред светабъдещите школски четива- в най-добрия случай- (Авторска вечер, 72)

Едновременно с това иронията е освобождаваща. Благодарение на нея поетическото виждане на Димитрова и Шимборска е децентрализирано и хетереномично - прекрачва различни нива на комуникация. Техните стихове са интелектуални, логични, разбираеми, а едновременно с това многопластови като палимпсест, в който могат да се разчетат различни алюзии, пародийни парафрази, буквализирани фразеологизми, съпътствани от разнообразни постройки на поетическата форма (у Шимборска от сонет до парафраза на силабическото стихосложение; у Димитрова пък впечатлява разнообразието на жанровите практики, неминуемо опоетизирани). Поетесите с лекота прекрачват и преобръщат границите между действителност и фикция. Със своите автотематични жестове осъществяват - по думите на Сандауер - включването на онова, което е извън художественото произведение, в материята на лирическото слово и поетическата игра. И много често присъстващата, особено в късните им стихове, “реалност” остава премълчана - премълчана с обратен знак, приобщена по силата на едно снизходително, иронично намигване. Възлов за иронията и автоиронията на Шимборска и Димитрова е топосът, който ще нарека тук “редактиране” на света. Сред разновидните му реализации в различни периоди на тяхното творчество е и неговото обвързване със ситуацията на пишещия човек, разбирана като парадоксална. От една страна, всеки творец е в състояние да спре потока на преливащото време. От друга, обаче сам е безнадеждно потопен в неговия въртоп:

Странна планета и още по-странни хора на нея.Те зависят от времето, но не искат да го признаят.Имат си начини да изразят своя протест.Правят картинки като например тази:Ето, на пръв поглед нищо особено.Виждаш река.Виждаш един от нейните брегове.Виждаш лодка, мъчително плуваща срещу течението.Виждаш мост над реката и виждаш хора на моста.Хората ясно стъпката ускоряват,тъй като тъкмо от тъмния облакдъжд се засилва остро да шиба.

Там е цялата работа, че по-нататък нищо не става.(…)Тази картинка не е невинна.Времето тука е спряно.Тук с правата му са престанали да се съобразяват.Отнето му е влиянието върху развоя на съдбините.Подценявано е и оскърбявано.

Под въздействието на бунтовника,на някой си Хирошиге Утагава,(същество, което впрочемотдавна и както му се полага, си е отишло),времето се препъна и падна. (Хора на моста, 192-193)

Затова и когато се отдава на автотематични коментари, Шимборска съзнателно преобръща законите и правата на действителността - твори свой собствен, фикционален свят:

Обмислям света, издание второ,издание второ, поправено,(…)Първи раздел:Реч на Животни и на Растения,където за всяка породаси има съответния речник.Дори най-простото “добър ден”,изречено пътем от риба,тебе и рибата, и околнитеприживе да ободри.(…)Старостта да е само поукав живота на всеки престъпник.Ах, млади са всички!Страданието (Трети раздел)да не унижава тялото.Смъртта да настъпва,когато спиш.

А ти да сънуваш, че съвсем не трябва да дишаш,че тишината без дъхе хубава музика. (Обмислям света, 48-50)

Изреждайки всичко онова, което е възможно единствено в живота на сън, във фикцията на живота, Шимборска всъщност говори за това, което е невъзможно в действителността. Фактът, че поетесата, създавайки второто поправено издание на света, всъщност пише една пълна с насилие, безнадеждност и непонятни събития (дали случайни, дали неизбежни?) история на първото и единствено човешко битие, е дълбоко ироничен. Остава й единствено да възкликне в жест на непокорство:

Радостта да пишеш.Възможност за по-дълга трайност.Отмъщение на смъртната ръка. (Радостта да пишеш, 86)

Колко важен за Блага Димитрова е мотивът за богоборческата роля на всички редактори и преписвачи на света показва нейното решение да озаглави събраните стихотворения на Шимборска именно с инципита на Обмислям света19. Точно него ще повтори поетесата в пиесата Д-р Фаустина20:

Обмислям света и своето място в него.В този свят, все още мъжки…Цял живот се уча да живеябез страх - с достойнство,без хленч - с мълчание,без опиат - с болка,без сънотворно - с безсъница,без алкохол - с унес,без повод - с усмивка,без отклик - с любов.Само без едно не мога още -без въздух. (Б. Димитрова, Д-р Фаустина, София 1999:24)

А думите й от стихотворението Непоправимост могат да прозвучат като полемичен коментар и поредна реплика в диалога (спора?) за смисъла на поезията, който е също част от премълчаното между Шимборска и Димитрова:

Изминалият път не си отдъхва,извътре той ме изчегъртва цяла.И още е горещ от мойте стъпки,и още те кънтят вдън менесъс своята непоправимост.

И нищо там не се изтрива с гума.Да бих могла един-два мига самообратно да получа, да изтръгна,за да ги преработя и поправя.Сега ми е пределно ясно.

Усилие нищожно ще ми струва:една-две думи само да зачеркна,един-два жеста само да прибавя.И всичко би се променило.Но няма чернова животът. (Непоправимост, в: Б. Димитрова, Избрани стихотворения, Варна 1986)

Въпреки окончателното, формулирано без поетически украси твърдение, че животът и светът не подлежат на никакви редакции, което може да бъде интерпретирано като противоположност на игриво развихреното въображение на лирическия аз от Обмислям света, поетесите са единомисленици. Все пак Шимборска се усмихва през сълзи и в самото начало заявява, че нейното второ, поправено (и да добавим - разширено) издание на света може да послужи само:

за смях на идиота,на меланхолика за плач,за гребен на плешивия,на кучето за галош. (Обмислям света, 48)

Оказва се, че зад упорството да се пишат стихове (една съвсем неоснователна практика в днешния прагматичен свят) и да се задават най-трудните, вечни въпроси стои убеждението, че поезията е единственото поле на пълна човешка свобода. Самоироничното признание на Вислава Шимборска: “предпочитам смешността да пишеш стихове/пред смешността да не ги пишеш” носи смисъл, подобен до артистичното кредо, което Блага Димитрова изразява в Ars Poetica. Затова и, когато Адам Михник в едно свое есе за българската писателка твърди: „Беше деликатна, с мек характер и праволинейна - искаше й се да може да твърди: <<да-да>> или <<не-не>>”21, забравя, че поетесата е и преводачка на Шимборска. А това означава, че в мирогледа й е вплетена трудната житейска и творческа позиция на редакторка на света, която винаги има под ръка няколко негови варианта.

19 На полски, английски и немски език няма том избрани стихове с такова заглавие. Стихотворението Обмислям света е публикувано в стихосбирката Хора на моста (1986).20 Скритият цитат създава възможности за сравнителни анализи на различни нива на текста. Препратката към Шимборска се появява в контекста на автоцитати. Можем да заключим, че Блага Димитрова по този начин е подчертала неяснотата на границата между преводачка и авторка, чиито идентификации по време на превод са прекрачвани и променяни многократно. От друга страна, този цитат ни отвежда към стиховете Жена и Portret kobiecy. Не мога да се спра на езиковите и стилистични особености, които се повтарят у Шимборска и Димитрова. Струва ми се, че един такъв анализ ще обогати значително разбирането за поетиката на късните стихове на Блага Димитрова.21 A. Michnik, Wspaniała Błaga Dimitrowa nie żyje. Straciliśmy przyjaciela, в: Gazeta wyborcza бр.103/2003.


Анна Биконт, Йоанна Шченсна

„Шимборска и Милош станаха двойка по един естествен начин, а тези отношения бяха подети и замислени от Милош, Вислава не би се осмелила – казва професор Тереса Валас, полонистка и приятелка на двамата. – Не знам дали те биха нарекли приятелство това, което ги свързваше, но то със сигурност беше мил подарък на съдбата.”За първи път поетесата среща Милош на 31 януари 1945 година на поетично утро, което слага началото на литературния живот в току-що освободения Краков. Неотоплената зала на Театър Стари е претъпкана с хора. Те са навсякъде – в проходите, фоайетата, на стълбите. С палта, кожуси, в кожи, с шапки, шалове. Духат в премръзналите си ръце. Парата от устите им плува във въздуха. След встъпителното слово за литературния живот по време на окупацията на сцената един след друг излизат поети и четат свои стихове, актьори рецитират творби на отсъстващите. Всички биват изпращани с бурни овации. Накрая изгладнелите за поезия зрители нахлуват на сцената, прегръщат и целуват авторите, бутат им в ръцете саксии с цветя и парчета хартия за автограф. Шимборска наблюдава тази еуфория малко отдалече.„Най-силно впечатление ми направи Чеслав Милош – разказва ни тя. - Другите поети имаха ужасна дикция, бъркаха, заекваха, едва се чуваха без микрофони. И изведнъж излиза Милош, с осанката на гневен херувим, гласът му звучен, силен. Помня, че си казах: голям поет. Разбира се, не посмях да се приближа.”Шимборска описва тази първа своя среща с Милош и неговата поезия в „Стеснителност” така: „Имената на участниците ми бяха напълно неизвестни. Аз познавах горе-долу прозата, но за поезията не знаех нищичко. Гледах и слушах. Четенето не на всички се получаваше, едни рецитираха непоносимо патетично, на други им се късаха гласовете и им трепереха ръцете с листовете. В един момент обявиха някой си Милош. Той четеше стиховете си спокойно и овладяно. Все едно мислеше на глас и ни канеше да мислим заедно с него. О да, казах си, това е истинска поезия и истински поет. Положително бях несправедлива, там имаше още двама-трима поети, заслужаващи изключително внимание. Но изключителността има степени. Предчувствието ми нашепваше, че за Милош трябва доста нагоре да гледам.”Почтително плахото отношение към Милош владее поетесата и до днес. То прозира дори през нейното забавно двустишие от цикъла „Портрети на краковски писатели”:

Туй е Чеслав Милош - мрачен лик.С „Отче наш” клекни ти в миг.

Впрочем тя и в разговор се обръща към него с „Пророче”. Не се знае какво мисли Милош за това, забавлява ли го, ядосва ли го, разсмива ли го – не се знае, защото не е поискал да коментира. Но помни поетичното утро, разбира се.„Мислите ми бяха много далеч от въпроса какво впечатление съм направил тогава – така отговаря на въпроса осъзнавал ли е, че изпъква сред другите. – Всички бяхме някакви странни същества, изпълзели от дупки, облечени кой с каквото намери.”Милош минава набързо през Краков и още през 1946 година вече е на дипломатическа работа в Съединените щати. Обаче в паметта на Шимборска е останала още една среща, и то защото възхищението й е било подложено на тежък изпит. Пък и срещата е станала в истински ресторант, в какъвто се е озовала за първи път в живота си. Огледала се, и що да види!„На съседната маса седи с компания Милош и келнерът му носи пържола със зеле, а той нагъва с апетит. Помня, че видът на одухотворения поет, на херувима с парче свинска пържола в устата ме потресе. Знаех, че и поетите от време на време трябва да ядат, но точно такива ли прости неща? Не ми беше лесно да се примиря. Скоро след тази случка започнах усърдно да следя поезията, а когато прочетох „Спасяване” и неговите стихотворения в пресата, свенливостта ми порасна.”На въпрос кога е разбрал за съществуването на Шимборска, Милош твърди, че през пролетта на 1945-а на улица „Крупнича”: „Тогава ми показаха една поетеса от Клуба на младите като най-талантливата и май беше тя.” Но възможно ли е това? Наистина Шимборска дебютира тогава в „Дженник Полски” със стихотворението „Търся думата”, но за първите й опити в поезията дори критикът Адам Влодек (за известно време неин съпруг впрочем), който винаги я хвали, след години си спомня, че „с нищо особено не се отличаваха, нещо повече, направо бяха слаби”.

Стихотворенията й Милош прочита доста късно, днес не си спомня коя стихосбирка точно е привлякла вниманието му. Първата документирана следа от интереса му е от 1965

година. Тогава в антологията Postwar Polish Poetry, която съставя, излиза в негов превод стихотворение на бъдещата нобелистка от книгата „Сол”:

Твърде близо съм до него, за да ме сънува. Не летя над него, не му се изплъзвампод корените на дърветата. Твърде близо съм (…)Никога втори път няма да умра толкова леко,толкова извън тялото, толкова несъзнателно,както някога в неговия сън.

Милош обговаря този трепетен метафизичен еротик още преди отпечатването му със студентите му в семинара по превод, който води в университета в Бъркли.„Не можех да не включа Шимборска в тази антология – казва. – Вече познавах няколко нейни томчета, знаех и за мястото й в полската поезия.” И все пак тази антология е странна, свидетелства за сексизма на съставителя й. В нея има само две жени: Шимборска с „Твърде близо съм” и Уршула Кожол с Larum. „Книгите идваха с голямо закъснение от Полша – спомня си още той, - така че нека това ми послужи за оправдание.”И добавя, че възгледите му за йерархията в поезията еволюират. В третото издание на антологията през 1983 година е включил вече осем стихотворения на Шимборска.„Просто се сменяше перспективата ми – продължава Милош, - и се отървах от ужасните си привички на самец. Не знам дали Нобеловата награда промени много, но както се вижда, бях признал ранга на Шимборска доста преди нея.”Известно е, че той чете нейни стихотворения на английски на много литературни вечери в Америка, „а техният интелектуален блясък, под който се крие сериозно съдържание, беше приеман с овации от предимно младата публика”. Няколко години преди наградата, на среща в Бъркли, слушателите най-много харесват стихотворението й „Похвално слово за сестра ми”. Когато чули „Моята сестра не пише стихове/ едва ли вече ще започне да пише стихове”, така се смели, че заразили и него. „Започнах да подозирам, че най-малко половината присъстващи на четенето са опитвали да пишат стихове, затова им беше толкова забавно” – си спомня Милош в „Тигодник Повшехни”.„Моето отношение към поезията на Шимборска е отразено и чрез участието й в антологията „Извадки от полезни книги” – казва Милош, който от полските поети е подбрал още Юзеф Чехович, Ришард Криницки, Збигнев Махей, Бронислав Май, Тадеуш Ружевич, Анна Швиршчинска, Александър Ват и Адам Загаевски. – В раздела „Проблеми с описването на нещата” е стихотворението й „Пейзаж със зрънце пясък”, а в раздела „За природата” – „Похвално слово за лошото самомнение” и „Видяно отгоре”:

За да сме спокойни, с някак по-плитка смъртне умират, а издъхват животните.

Милош коментира: „Стихотворението на Шимборска е ирония за нашето безразличие към загиващите край нас дребни създания, за цялата наша асистенция в земния бит. (…) Приели сме някаква такава конвенция на разделяне на нас, хората, и всички останали, за да се крием зад нея като зад щит”.„Те и двамата са свръхчувствителни към въпросите на метафизиката – казва Ришард Криницки. – Само че Милош е директен, а тя се преструва, че това изобщо не я вълнува.”Достатъчно е да прочетем как Шимборска пише за смъртта в едно от последните си стихотворния – „Утре – без нас”:

Утрото се очаква да е хладно и мъгливо.От западще започнат да нахлуват дъждовни облаци.Видимостта ще бъде слаба. Шосетата хлъзгави.(…)Пореден денс очакване за слънце,макар че на живитеще им потрябва чадър.

Старостта, смъртта, умирането, задгробният живот – около тези теми се въртят и на Милош стихотворенията в последните две книги „Това” и „Второто пространство”:

Откъсва се душата от тялото и се издига,помни, че има възход.И има падение.Наистина ли сме изгубили вяра във второто пространство?И изчезна, изгуби се и Небето, и Адът.Шимборска никога не се осмелява да пише или да говори за поезията на Милош, макар в Краков да подхвърлят, че май нещо някога като че ли на самия автор казала за „Теологичски трактат”. Но няма начин да разберем

какво е било то. За самия поет пише само веднъж в споменатата вече „Стеснителност”: „За поезията на Милош в „Незадължителни четива”? Но тя е задължително четиво за всички хора, които са свикнали понякога да мислят, поне такава трябва да бъде. Така че тук ще говоря не за нея. Имам доста по-лоша идея: ще пиша за себе си, по-точно за своята стеснителност пред това творчество и неговия автор.”И пак няма смелостта да го заговори, когато през юли 1957 година го среща случайно в едно парижко кафене: „Той пресече кафенето между масите, явно имаше среща. Появи се случай да се приближа и да му кажа – сигурно щеше да му е драго да го чуе – че неговите забранени в Полша книги все пак се четат, преписват се от отделни екземпляри, вкарвани нелегално през границата. И че тези, които много искат, рано или късно намират достъп до тях.” Самата тя по това време вече е издала две стихосбирки.Не й достига смелост и през юни 1981 година, когато Милош, вече като Нобелов лауреат, пристига в Полша и се среща с колегите писатели в Съюза: „На „Крупнича”, където, препълнили салона, го чакахме, той се появи, почти незабележим всред рояка фотографи и журналисти със светкавици и микрофони. Когато изнемощял успя най-сетне да се измъкне, го начоколиха ловците на автографи. Нямах смелостта да го занимавам със себе си в тази блъсканица, да се представя и може би да помоля и аз за автограф.”Някъде другаде добавя, че го ожалила, защото изглеждал така, сякаш е нападнат от рояк оси.Двамата се запознават, когато Милош пристига в Полша за втори път, през 1989 година, за да получи през октомври титлата „Почетен доктор” на Ягелонския университет. Прекарва десет дни в Краков, изнася цикъл лекции за съвременната полска поезия (включително „С полската поезия против света”), има срещи в „Яма Михаликова” и „Пивница Под баранами”1, накрая дава вечеря в ресторант „Вежинек” на краковски писатели, сред които е и Шимборска. Има косвени доказателства, че именно тогава двамата минават на „ти”. Милош дава интервю на изданието „На глас”, в което заявява: „В момента полската литература е световна литература”. И на един дъх изброява Мирон Бялошевски, Збигнев Херберт, Тадеуш Ружевич, Вислава Шимборска, Александър Ват, Адам Загаевски.Поетесата веднага включва Милош в списъка на хората, на които изпраща прочутите си хумористични колажи изрезки2. Така той получава картичка с коледни пожелания от: келнери, италианци, Том Джоунс, хортензия, меден дракон, полски тийнейджърки, Аркадиуш Дибала3, маниак, Хрушчов, хусар, Яцек Жобро4, вратари, Долорес, Жорж Санд, птеродактил, прелат, Марко Мендоса, Фридерик, Яцек и Томек с Боженка, Мешко І, д-р Рохус Мумерт5, Жеромски. И от самата нея.Това е най-популярният вид колажи, може да се каже лентов, макар да се среща в най-различни варианти. Но поетесата дарява Милош и със специален колаж – разполовен лъв, чието тяло без главата е разположено върху голям надпис „Лъвска част”. Милош не оставя без внимание тези литературни, и недотам, закачки на Шимборска. Когато през 1996 година пишехме биографията на нобелистката, той ни разказа, че от няколко години й изпраща ту насекоми от пластмаса, ту снимки на животинчета. Не знаеше обаче дали тя ги използва в правенето на своите колажи. А когато през 1993-та става почетен гражданин на Краков и започва да прекарва там летните месеци, почва и да гостува на Шимборска, на нейните похапвания с томболи. Понякога занася предмети (например миниатюрен скрин), друг път сам печели нещо.Но все пак въпреки многото опити не се оставя да бъде въвлечен в писането на всевъзможни несериозни каламбури в рими, любими на краковската интелигенция. Това е видно от книжката „Либер лимерикорум”, подарена на проф. Валас от нейни приятели, в която под името „Милош” има празна страница със следния текст най-долу: „Лимерикът на Милош се среща в природата само в устна форма. (Авторът лично го декламирал пред Нейно кралско величество – а може и да е било импровизация.) Не искаме да нарушим това състояние и да вкарваме този единствен по рода си от предомировските времена неписан шедьовър в онтологическите клопки, които залага писането”.„Често завиждам на шеговитите стихчета на Шимборска – казва елегантно Милош. - Аз просто не умея да пиша такива неща, което едва ли означава липса на чувство за хумор.” И добавя, че Шимборска винаги поддържа забавния аспект на техните отношения. Когато нобелистът отива на гости при нобелистката, тя обикновено сервира зрази от шунка с каша от елда

1 Прочути литературни клубове с художествена програма, по времето на социализма средища на алтернативната антитоталитарна култура – Бел.пр.2 Шимборска беше майстор на подобни забавни игри и на жанра лимерик. – Бел. пр.3 Автор на шаради. – Бел. пр.4 Кабаретен артист. – Бел. пр.5 Основател на фондация за подкрепа на млади икономисти. – Бел. пр.

Стеснителността на Вислава Шимборска

Поетесата и Чеслав Милош


(тя по-скоро няма готварски амбиции, но в този случай, както сама казва, се изправя като балерина на палци). Тази традиция е от времето, когато Милош гостува в Краков от Калифорния и трябва да изпълнява ролята на полски акцент. Но си остава и когато Милош се завръща за постоянно в Краков (в допитването за стоте най-велики краковяни на ХХ век той заема петото място, а Шимборска – почетното второ, веднага след папата). Шимборска помни, че Милош е сред първите (по-точно вторият), които през октомври 1996 година я поздравяват с Нобеловата награда. Тъкмо слязла на обяд в Творческия дом „Астория” в Закопане и си сипва супа с копър, когато той се обажда.„Много се смя – разказва тя. – И ми каза, че ми съчувства, защото познава бремето, което вече ще се стовари на плещите ми.”Главният редактор на краковското издателство „Знак” Йежи Илг казва, че Милош се е чувствал като своеобразен патрон и собственик на полската поезия и прави много за популяризирането й в Щатите, затова е собственически горд с наградата на Шимборска.Изпраща прекрасен текст в „Тигодник Повшехни” със заглавие „Нали ви казвах”: „Нейната награда е колкото личен триумф, толкова утвърждаване на мястото на полската школа. Това е поезия на лекото докосване, толкова скептично усмихната, толкова игрива. Стихотворенията й изследват частни ситуации, но достатъчно обобщени, за да може тя да мине без признания. В известното й стихотворение за котката в изведнъж опустелия апартамент вместо вопли и жалби за отишлия си близък човек чуваме: „Да умреш – това не се причинява на котката”. Същата емоционална сдържаност виждаме и в друго стихотворение – „Сбогуване с изгледа”:

Приемам за сведение,че – сякаш си още жив – брегът на езеротоостава красив, какъвто беше.

(…)

С едно не съм съгласна.Със своето връщане там.Привилегията на присъствието –аз се отказвам от нея.

Сдържаността не е подходящо определение за поезията на Милош.

Ушите ми все по-малко долавят от разговорите, очите ми гаснат, ала всеса ненаситни.Виждам краката им в миниполички, панталони или ефирниматерии.Всяка оглеждам отделно, бедрата, дупетата, замислен, полюшванот видения порно

(…)

Не е моя вината, че така сме създадени, наполовина от невинносъзерцание, наполовина от апетит.Ако след края си попадна в Небето, там ще трябва да е като тука,само че без затъпелите сетива и натежалите кокали6.

Сравненията между двамата сами се натрапват. На въпроса на Тереса Валас за нейния път към Нобел и този на Милош поетесата отговаря: „Пътят на Милош беше невероятно труден, а моят напълно неочакван.”Подобни въпроси им задават и на творческа вечер в Кралския замък във Варшава. Шимборска отговаря, че Милош посреща първата атака от интервюта на журналисти в чужбина, та когато с връща в Полша е вече закален. Тя обаче трябва да поеме атаката на полските медии и разните почести веднага. И добавя, че я потискат очакванията за участие във всевъзможни чествания. Милош не се съгласява с нея, смята, че човек не може да прави само това, което му се иска и да си мисли, че продължава да има личен живот.Когато идва рецитирането, Шимборска предлага да се запази пропорцията между великото творчество на Милош и нейното – количествено скромно. Той обаче решително отказва да прочете и едно стихотворение повече от нея.Тереса Валас казва: „С цялото си държание Шимборска подчертава, че връзката между двамата е асиметрична: той е велик поет пророк, тя скромна поетеса, а тези асиметрични величини донякъде изкуствено са изравнени от Нобеловата награда.”Техните секретари Агнешка Кошинска и Михал Рушинек поддържат непрекъснат контакт. Случва се някой да реши да прави например филм за полските нобелисти, затова звъни на Рушинек и му казва, че е получил съгласието на Милош, а на Кошинска, че вече има съгласието на Шимборска.„Веднъж заедно с пани Вислава ходихме у Милош – разказва Рушинек. – Той донесе една тетрадка, където беше записал нови стихотворения, прочете няколко и я попита какво мисли за тях. Милош имаше постоянна нужда от колегиален коментар на творчеството си.”Подобна история разправя Тереса Валас: „На Шимборска

6 Из стихотворението „Честно описание на самия себе си на чаша уиски в аерогарата да речем в Минеаполис”, в: „Това”, С.2012, пр. С. Борисова

никога не би й хрумнало изведнъж да вземе и да прочете свое стихотворение, на Милош обаче си му хрумва. Помня една вечеря у семейство Блонски – малко преди да сервират десерта Милош вади тетрадката с черна мушамена подвързия, чете стихотворение и чака коментара на присъстващите. Не мога да си представя Вислава в такава ситуация. Тя не говори за творчеството си и мисля, че се притеснява, когато това правят в нейно присъствие.”„Колкото до участието в публични четения – казва Милош, - моята секретарка се обръща към секретаря на Шимборска, за да разбере какво смята да прави тя. Обикновено обаче знаем предварително кой как ще постъпи.”Двамата се появяват понякога публично или изявяват мнение по разни инициативи. Например общият им подпис може да се види под петицията до властите за запазване на нулевата ставка на ДДС за книгите, под отвореното писмо до интелектуалния елит в Русия да се противопостави на войната в Чечения, под апела към старите симпатизанти на Съюза на свободата да подкрепят партията в парламентарните избори или под протеста срещу строежа на супермаркет във Виланув7. „За Милош е естествено, голям поет е и отношението към него трябва да бъде съответстващо, при нея е обратното, тя страни от това, но пък си приличат в любознателността към света. Впрочем изобщо не са толкова различни, колкото би изглеждало на пръв поглед. В края на краищата и двамата са поети, родени под знака на Рака – казва ни Ришард Криницки, също Рак. – Странно, но симпатиите и антипатиите сред поетите нерядко са белязани от зодиакалните знаци. Милош високо цени Мирон Бялошевски8, а Шимборска често припомня публично за него. Бялошевски е Рак. Без да митологизираме впрочем астрологичния елемент, ще споменем, че когато тя се съгласява заедно с Милош да поеме патронажа над „Краков 2000”9, на приема по случай откриването отбелязва, че никога не е чувала някой Рак да е добър организатор.”Двамата обичат да говорят в един глас.„Милош е един от малкото, които могат да окажат на Шимборска натиск и той да даде резултат” – разказва Михал Рушинек. Неговите думи са за нея важен аргумент, макар и не решаващ. Поетесата си признава, че не може да откаже на Милош. Искала да се измъкне и да не пътува за Вилнюс на симпозиум, посветен на въпросите за идентичността, но като чула по телефона: „Виславо, искам да ти покажа моето Вилно”, веднага склонила. Но вместо да участва в дискусията, чете стихотворението си „Ненавист”.„Литовците искаха да организират среща на тримата нобелисти: Гюнтер Грас, Шимборска и моя милост – разказва своята версия Милош. – На мене ми се падна ролята да накарам Вислава да участва. Във Вилнюс живяхме в един и същи хотел и наистина й показах къщата на „Заулек Литерацки”, в която някога съм живял.”Рушинек разказва, че във Вилнюс Шимборска и Милош отиват заедно на разходка сами и никой не се осмелява да се присъедини към тях, дори Адам Буяк, който прави снимки за срещата.Милош дълго разказва за магическите места от детството и младостта си. Когато някой споменава, че от Вилно до Верек два пъти дневно са курсирали параходи, той казва имената им – „Куриер” и „Смигли”.Шимборска има съвсем различен тип памет, нелинеарен, без дати и часове, съсредоточен върху анекдота. Веднъж на вечеря у поетесата, на която имахме удоволствието да бъдем и ние двете, и на която бяха Милош и вече покойната му съпруга Карол, разговорът се завъртя около стихотворението на Шимборска „Малко момиче дърпа покривката”, печатан в „Зешити Литерацке”.Милош заяви, че това стихотворение повдига различни принципни въпроси, които измъчват философа Лев Шестов и Фьодор Достоевски в „Братя Карамазови”. Поетесата опита да възрази, настояваше, че това е само един разказ за дете, което открива законите на земното притегляне, призова за свидетел секретаря си Михал Рушинек да потвърди, че става дума за неговата дъщеричка, която наистина била смъкнала покривката от масата.Милош обаче само махна с ръка (видяхме!) и остана на своето, като по-късно разви своите тези в есето „Шимборска и Великият инквизитор”, публикувано в „Декада Литерацка” по случай кръгла годишнина на поетесата. (Това есе, преведено на английски, става предмет на полско-американски семинар, организиран в Краков от Университета в Хюстън с участието на американски поети и студенти.) В него доказва, че зад експеримента на малката героиня се крият фундаментални въпроси за божията воля, която направлява живота ни, за нейните абсолюти и ограничения. („Под невинното стихотворение се отваря бездна, в която можем да слизаме почти до края, някакъв тъмен лабиринт, който, щем не щем, изследваме през целия си живот.”)„Приятелство ли е това или познанство? – размишлява Ева Липска. - Приятелство не е най-точната дума за тези отношения. Но и познанство не е, защото то пък е прекалено хладно определение. Откакто получи Нобеловата награда, Милош е като паметник, който говори и към когото се стичат като на хаджилък, а

7 Изискан квартал в покрайнините на Варшава с голям дворец и парк на крал Ян ІІІ Собески. – Бел. пр.8 Поет (1922-1983), изтъкнат представител на полския авангард. – Бел. пр. 9 Тогава Краков е обявен за европейска столица на културата. – Бел. пр.

Вислава не е монумент.”Самата Шимборска почти изпада в паника, когато я питаме дали се чувства приятелка на Милош.„Не, не мога да кажа това – отговаря припряно, сякаш се бои някой да не я заподозре, че иска да се хвали или да парадира с близки отношения с тази прославена личност. – Но общо взето, се обичаме. Тоест надявам се, че той ме обича.”Когато през 1988 година разговаря с Ирена Груджинска-Грос по въпроса дали поетите изобщо могат да се обичат един друг, Милош отбелязва, че поетическите приятелства най-много са потребни на младите поети и той самият имал такова приятелство като млад във Вилно: „Когато поетът става по-възрастен, по-малко му трябват такива приятелства и много пътища се разделят. Младите си приличат, повече са като едно стадо. Но по-късно тези глигани се разделят и всеки си има свое царство.”Петнайсетината години на познанството си с Милош Шимборска обобщава така: (през тези години) „се промениха много неща, но в някакъв смисъл нищо не се промени. Наистина получих доста възможности да разговарям с него, да го срещам всред общи приятели, дори да участваме заедно в различни творчески вечери и заедно да се мъчим на официални мероприятия – но все така, до днес не съм открила начина да общувам с толкова Голям поет. Моята стеснителност пред него си остана голяма като преди. Нищо, че понякога си се шегуваме и се чукаме с добре изстудена водчица. И че веднъж дори ни се случи да си поръчаме едно и също в ресторанта – пържола със зеле…”В последно време разговарят по-често по телефона. „Ах, колко жалко, че Полша вече е свободна” – беше възроптал един наш събеседник. Видял изумлението ни, поясни: „Представяте ли си колко щеше да е фантастично, ако полицията записваше разговорите им, та след петдесетина години да можем да ги четем.”Наистина и Шимборска, и Милош в един глас твърдят, че всъщност не разговарят за поезия, но понякога все нещо „ще изтече” от техните разговори. Веднъж Милош бил доверил на Шимборска, че винаги започва да пише едно стихотворение от началото, от първия стих, а после „някак тръгва”. Тя пък му се реванширала с признанието, че понякога й хрумва последният стих и после „с усилие се изкатерва до началото на стихотворението”.„Колкото до нашите лични отношения – разказва Милош, - те са приятелски, но в частните си разговори почти никога не засягаме светогледни въпроси. В това отношение и двамата сме дискретни. От време на време обсъждаме качеството на разни поетически творби, но всъщност рядко.”Когато пътуват за Варшава на погребението на Збигнев Херберт с такси, Милош и Шимборска спират да пият кафе в някаква горичка край Келце. Шимборска се възхищава от боровете, какви са такива закривени и впити в пръстта, а Милош: „Борът не е дърво. Дъбът е дърво. Или букът.”„Цялото пътуване с връщането продължи към десет часа – си спомня Михал Рушинек. – Пани Вислава през цялото време гледаш да говори за леки и забавни неща, обаче Милош, наопаки, я насочваше към теми от типа „отношенията между Полша и Беларус” или „Беларус като полска Ирландия”. После разказа, че като влязъл веднъж в книжарница за истински поляци, купил няколко книги, прочел и разбрал: „Виславо, няма спасение за нас”.

Превeде от полски СИЛВИЯ БОРИСОВА

„Газета Виборча”, 17.01.2004 г.


Анна Венгжиняк

За Нобеловата лауреатка от поречието на Висла – Вислава Шимборска, авторка на тринайсет тънки стисхосбирки, – обичам да мисля на галено – „Виселка”. Така се обръщаха към нея единствено приятелите й, но все пак ми се струва, че тя сама би позволила тази фамилиарност. „Радостта от писането/четенето” на Шимборска ме съпътства още от шейсетте години. Възхищавам се на стила й - както на поетическия, така и на житейския, добре описван с думите: елегантност, иронична дистанция, топла усмивка и мъдри щуротии. Авторка е на над 350 стихотворения и фейлетони, поместени в томовете „Четива - повече от задъжителните” (Lektury nadobowiązkowe), а също така и на забавни колажи и стихотворения за деца (лимерици, московлики, лепеи). Тя е остроумна, дискретна, пазеща самообладание при изразяване на мнение и чувства, не е привърженичка на доктрини (естетически или политически), избягва патоса и утопията, недоверчива е към „научните” теории, не обича „големия брой” (статистическите данни и стадното поведение), уронва престижа на абсолютните истини и стремежите към съвършенство.От стихосбирката „Призив към снежния човек” (1957) нататък Шимборска се съмнява, пита, с голямо удоволтсвие използва условно наклонение: „Колко от тия, които познавах/ (ако наистина съм ги познавала)/ (...) вече прекрачиха онзи праг/ (ако това е праг)/ претърчаха през онзи мост” („Елегична сметка” от стихосбирката „Край и начало”, 1993)1. Тя повтаря многократно убеждението си, че на големите философски въпроси, а също и на много други нямаме сигурни отговори, като допълва, че именно тази незивестност подхранва любопитството и мотивира човешкия стремеж към познание. По различен начин поетесата изразява своето възхищение – в тъга, възторг или мъка. Нейното иронично учудване ражда чудесни артистични ефекти, особено в любовните й стихове, които неусетно подхранват философския размисъл. В едно от най-хубавите й стихотворения „Нищото се преобърна също и за мене...” (от стихосбирката „Всеки случай”, 1972), с което могат да се конкурират единствено еротичните стихове на Лешмян – двуликата ученичка на Жан-Пол Сартр (философа на разочарованието) представя чудото на живота като „почивка от вечността”, като небитие, преобърнато на страната на Битието. Това, че ни се е случила тази любов, „че съм с тебе”, тук съм и „в това не виждам нищо/обичайно”, казва поетесата, е невероятно и необикновено. А „нищо обичайно” – благодарение на преобърнатата употреба на обикновената фраза – означава просто необичайност, необикновеност. Силата на Шимборска е именно в такива игри на думи, в идейните преобразувания на клишета, в актуализиране на значението, в преобръщане „на лицевото и опакото” на смисъла, за да може по този начин да компрометира познатия стереотип, да постави под въпрос това, което е сякаш очевидно. Цитираната поанта на любовното стихотворение „в това не виждам нищо обичайно” изразява нейната основна „философия на познанието”. Така да се опознават нещата, че чрез това, което изглежда очевидно и обикновено, да се достига до скритото и необикновеното. Тук съм, в тукашното пространство и време – това звучи банално. Но всяка от тези категории има своята опозиция: ТУК – т.е. в космоса („от глава до ходила между планети”) – и ТАМ (т.е. къде? – извън космоса, в безкрайността, „в непространството”), някой/нещо Е (като събитие, съществуване) или НЕ Е (като възможност или липса). „Тъй много има вред от Всичко, че Нищото изцяло е добре закрито” („Действителността изисква” от стихосбирката „Край и начало”, 1993). В разговорната реч повтаряме думите „всичко” и „нищо” автоматично, без да се замисляме, докато Шимборска проверява тяхната „тежест”. Когато са написани с главна буква, означават нещо повече от всеобщо прилагания квантификатор. Превръщат се в знаци за това, което Е и това, което вече Е БИЛО или ЩЕ БЪДЕ. НИЩОТО винаги остава извън обсега на нашето внимание, защото светът е възголям „свят, струпан от всички страни на света” („Рожден ден” от стихосбирката „Всеки случай”, 1972). Не сме в състояние да обхванем ВСИЧКО. Винаги гледаме в някаква посока, накриво или направо, но заобикалящият ни свят е около нас, „от всички страни едновременно”, не може да се обхване, затова го гледаме

1 Всички цитати от стихотворения са цитирани на български език (освен ако не е посочено друго) по В. Шимборска, «Обмислям света», прев. Б. Димитрова, София, 1998. Подчертаните фрагменти са подчертани от авторката. - Б. пр.

във фрагменти, в безразборен ред. Тази поетическа „теория на познанието” очевидно кореспондира със съвременното навлизане на „фрагментаризма”.С фразите на Шимборска се мисли, седят в съзнанието и се активират в различни ситуации. Когато слагам рокля с деколте, си припомням стиха: „Деколте произхожда от деколло,/ деколло значи шията отсичам” и изведнъж изплува цялото стихотворение „Обезглавяване”, чак до поантата: „една подробност непоклатима”. Стоя пред огледалото и слушам какво си мислят, какво могат да си мислят – по едно и също време, преди екзекуцията – палачът и жертвата, героините на цитирания стих, двете кралици – английската Елизабет от династията на Тюдорите и шотландската Мария Стюарт. Конкретният епизод от хрониките на Тюдорите, но също и алюзията към драмите (на Словацки и на Шекспир) допринасят за алегорично тълкуване на текста, защото непрекъснато, в различни житейски ситуации, влизаме в ролята ту на палача, ту на жертвата. Сцената преди екзекуцията е така

оскъдно описана, че в съзнанието на читателя остава картина, която се нуждае от коментар. Призованите герои се различават по мислите и облеклото си (яката е на палача, а деколтето - на жертвата), затова трябва да се разтълкува разликата. Шимборска се ограничава до въздействието на бялата колосана рокля на англичанката, която контрастира с окървавената риза на шотландката. Екзекуцията е трудна и за двете - осъждащата лекува гузната си съвест с мисълта, че е постъпила правилно, а осъдената на гилотина преминава от другата страна, „дето няма нищо”. Читателят е заплетен в няколко различни контекста (история и политика, мода, театрализиране на живота, психология, метафизика). Мотивът за кралицата отпраща към други стихове на Шимборска (например „Сянка”2). Обезглавяването, споменато още в заглавието,

2 Пак там, s. 58. Струва си да допълня, че в лириката от този

кореспондира с постоянно присъстващия тук мотив за смъртта, а поантата („една подробност непоклатима”) ни отвежда към многократно подчертаната стойност на самостоятелното: „Аз съм еднократна чак до костния си мозък” („Опит”), „Неизчерпаеми, необятни,/ a с подробности чак до косъм, / чак до пясъчно зрънце, до капка вода / – изгледи” („Пътническа елегия”), и човек „За тежкото детство при стадни условия –/ не лошо е вече различен” („Презабавно”). Избрах стихотворението „Обезглавяване”, за да покажа колко измамна е простотата на тези стихове, които неусетно въвеждат множество алюзии и контексти. От единичната нишка се оплита сложната тъкан на ВСИЧКОТО – на необятния свят, необхватен за сетивата, възприеман само във фрагменти и само тогава, когато се гледа/мисли. „И за излишък, и за недостиг –/ все с едно извръщане на врата” – четем във финала на „Пътническа елегия”. ВСИЧКО и НИЩО – тези трудни за дефиниране категории, са ключови за поезията на Шимборска. Постоянен обект на нейната рефлексия е човекът, който получава подарък – „вездесъщия свят” („Рожден ден”, „Панаир на чудесата”), изкусителен с красотата и тайнствеността си. Притиснат от богатството на това предложение, „вечният ученик” в „училището на света” – непредвидимо същество, стремящо се към истината и съвършенството, – трябва да се справя с излишъка, да направи своя избор и да го впише в граматиката на културата, а най-вече да успее в собственото си време. „Няма такъв живот,/ който поне за миг/ да не е бил безсмъртен. // Смъртта/ за този миг винаги закъснява” – четем в поетическото размишление „За смъртта без преувеличение”. От тази страна на живота има излишък, има всичко, а от онази – извън обхвата на нашето съзнание – НИЩО. „Нищото”, разбирано като отрицание на това, което е; НИЩОТО, използвано с удоволствие от философите екзистенциалисти, се появява много често в лириката на Шимборска. Понякога бива определено от епитет, например нищо „красиво” или „даром”. В стихотворението „Три най-странни думи” Нищото се появява като дума, наред с думите „бъдеще” и „тишина”: „Когато произнасям думата Нищо,/ създавам нещо, невместимо в никакво небитие”.Сякаш всичко е такова, каквото трябва да бъде – нито повече, нито по-малко. Както каза веднъж един млад човек на лекция по литература: „Коментарът е излишен”. Действително така ни се струва на пръв поглед (или на първо четене). Логична, Декартова, уважаваща тенденцията за икономия на езика, поетесата иска да бъде комуникативна. Не прекалява с метафорите,

не усложнява синтаксиса, грижи се за логичната яснота на своите стихове, които обаче (ако започнем да следим мисълта й), като в добро есе, ни задават трудни въпроси, разкриват сложното, неясно устройство на най-добрия от световете. Успехът на нейните стихове се дължи на това, че задават въпроси, на които няма лесен отговор. Какво е човекът? Откъде произлиза? Докъде смята да стигне? На какви основи гради човешкото в себе си? Какво го свързва с „по-малките му братя”? За какво му е изкуството? Какво знаем за любовта, смъртта,

историята...? На кого принадлежи животът – на човечеството, на отделния индивид, на планетата? Простите, фундаментални въпроси Шимборска повтаря в различни конфигурации като коментар на ежедневни, дори банални ситуации, но неизменно с въпросителен. Поетеса на екзистенцията, тя винаги е имала „проблеми със съществуването”, но днес, когато погледнем нейното творчество отзад напред, през призмата на последния й том „Достатъчно” (2011)3, по-силно

период (особено в стихосбирката „Сол”) Шимборкса много дискретно – избирайки женски образи (кралица, Офелия, морска краставица) – разказва, а по-скоро криптира собствената си любовна история. За раздялата със съпруга си разказва изключително елегантно, с класата на кралица и мъдростта на шегаджия: „През прозореца кралицата протегне шия,/ шутът долу скача от прозореца завчас”.3 W. Szymborska, Wystarczy, Krakуw 2011. Всички цитати от тази стихосбирка цитирам в мой превод. - Б. пр.

За поезията на Вислава Шимборска,

или „за лицевото и опакото на природата”Проф. дфн Анна Венгжиняк е литературовед,

преподавател, ръководител на Катедрата по полска литература и култура в Техническо-хуманитарната

академия в Биелско Бяла. Работила е 30 години в Катедрата по теория на литературата в Шльонския

университет (Катовице) и е една от основателките на Хуманитарно-обществения факултет към

Техническо-хуманитарната академия. Голяма част от творчеството на Анна Венгжиняк е свързано с

литературна критика на съвременната поезия и проза. Автор е също на редица изследвания върху

гранични проблеми от теорията на литературата и културологията. По-важни книги: „Няма по-

голям разврат от мисленето. За поезията на Вислава Шимборска” (Nie ma rozpusty większej niż

myślenie. O poezji Wisławy Szymborskiej, Katowice 1996), „Екзистенциално и метафизично. От Лешмян до Май” (Egzystencjalne i metafizyczne. Od Leśmiana do Maja, Katowice 1999), „Чета, значи съществувам.

Студии, интерпретации, глоси” (Czytam, więc jestem. Studia, interpretacje, glosy, Bielsko-Biała 2004), „Аз, имитаторът на гласовете на света. Студии

за поезията на Юлиян Тувим” (Ja głosów świata imitator. Studia o poezji Juliana Tuwima, Katowice

2005). А. Венгжиняк е главeн редактор на научното списание Świat i Słowo за филология, обществени

науки, философия и теология, основано през 2002 г. и излизащо два пъти годишно.



прозвучава елегийният, тъмен тон на тази лирика. В последните стихосбирки вечно присъстващата ирония променя качеството си - става горчива и болезнена. Поетическият език на Шимборска „посивява” и се доближава до прозата, а на мястото на фините концепти се настанява хладната логика и прецизността на изказа. Светът се замазва, липсват възторг и сетивни подробности, появяват се някакви тревожни сънища. Все пак остават умереният оптимизъм, равновесието, спокойствието на духа (въпреки всичко), устояването под напора на тъгата, разбирането на човешките слабости и бунтът срещу законите, според които е устроен светът – т.е. урок по хуманизъм по метода на Шимборска, който се провежда без митове или религиозни улеснения. В постоянно променящата се картина на света поетесата отрежда решаваща роля на диалога с културните текстове. Дори в стихосбирката „Тука” (2009) се появяват нейните две най-големи вдъхновения: „разпятата” Ела Фицджералд и гениалният Йоханес Вермеер. Шимборска отдава чест на автора на картината „Млекарката” с едно изречение екфраза, което идеално предава „метафизиката на ежедневието”. В стиха, като на платното на нидерландския живописец, една обикновена жена тихо и внимателно налива мляко. Артистът е увековечил небикновения момент на обикновената, ежедневна дейност, която е неизменна част от живота. Млякото се лее „ден след ден”, а пренесеният във вечността момент на изкуството е вечен. Животът все още продължава – не само на картината – и точно заради това е жалко да се умре. Въпреки недостатъците и жестокостите, „Светът не е заслужил/ края на света” – така елегантно възрастната Дама се отбранява срещу личния си апокалипсис. В стихосбирката „Достатъчно” обаче, когато любопитството към света гасне, а интересът към културата е ограничен по обхват, мястото на литературата и изкуството заема чудото на епохата на цифровизацията - машината, която, въпреки че има обширни знания за съществуващите и древните култури, среща огромни трудности с обяснението на “чувствата”, “душата” или на думичката “съм” („Изповедите на четящите машини”). В стихосбирката „Презабавно” Шимборска все още гледа с топло иронично снизхождение на „израждането на кристала”. Там възхищението от богатството на природата и от изобретателността на човешката ръка, сраснала се с химикалката, се уравновесява с тъгата и безпокойството. В стихотворението „Длан” („Достатъчно”) Шимборска издава иронична касова бележка на ръката, която е в съответствие с биологично-счетоводната прагматика на нашата епоха. Посочва броя на костите (7), на мускулите (35), нервните клетки (около 2000) и пръстите (5) и завършва с думите, че „Това е напълно достатъчно,/ за да се напише Моята борба/ или Мечо Пух”. За това, на което е способен човек в еднаква степен свидетелстват, както действията на лудия престъпник, така и тези на нейния любим писател – а такова заключение ни подтиква към антропологически разсъждения.От „Призив към снежния човек” до „Карта” („Достатъчно”) поетесата обхваща нашата планета и нейните обитатели с гальовен поглед: човека, животните, растенията, капките дъжд, песъчинките, облаците. Този поглед се характеризира с всеопрощаваща мнителност и привидно, замаскирано с насмешка или шега съгласие със света, който е подчинен на независещите от нас закони на природата, на трудно разпознаваемите механизми, на историята и статистическия закон „на голямия брой”.Мигът и Вечността, Миналото и Бъдещето, Битието и Небитието, Всичкото и Нищото, Случайността и Необходимостта, Природата и Историята – това са ключовите двойки понятия, означаващи главните нишки на вечната екзистенциална рефлексия. Шимборска все пишеше за съществуването, все задаваше същите изконни въпроси, на които митовете, религията и науката дават различни отговори. Реторическите конструкции, които придават на тази лирика отворена, въпросителна форма потвърждават сполучливата автохарактеристика: „аз съм въпрос във отговора на въпроса” („Небе” от стихосбирката „Край и начало”). Подобна функция изпълняват оксимороните и игрите на думи, премахват противоречията, които човек приписва на природата. В лирическото произведение „На всекиго някога” (от стихосбирката „Достатъчно”) четем: „На всекиго някога някой близък умира,/ измежду това да бъде или не/ е принуден второто да избира”. Няма да коментирам препратката към думите на Хамлет, защото тя предизвиква поредица интертекстуални връзки и автоцитати. Казваме „принуден съм да избера”, но може ли да се избере небитието? Смъртта като „принудителен избор” е оксиморон, защото в този случай няма избор. Тя от шеги не разбира („За смъртта без преувеличение” от стихосбирката „Хора на моста”), но поетесата може да се пошегува. Като приема смъртта за „банален факт, съгласуван с процедурата” (според законите на природата), добавя още няколко концепта, като обяснява с присъщото си чувство за хумор, че:

…такова е лицевото и опакото на природата Така напосоки се цели нейното „omen amen”.Такава е нейната неоспоримост и нейното всемогъщество. „На всекиго някога” („Достатъчно”)

Следващото споменато по-горе стихотворение „Карта” е прекрасно сбогуване със света, който се е сплескал дотолкова, че да се побере на лист хартия. В стихосбирката „Достатъчно” отново се повдигат някогашни теми, повтарят се реторически конструкции и характерни отрицания: „Не идва наведнъж./ Не сбира се накуп./ Не участва масово./ Не обикаля шумно” („Някой някого наблюдава от някакво време”, „Достатъчно”). В крайна сметка от самото начало силата на Шимборска е в еднократните концептуални изказвания, видимо прости и комуникативни – както при последния стих за картата, в който без усилие разпознаваме почерка на авторката. Защото само тя, винаги разпознаваема, невъзможна за имитация, майсторка на оригиналните и преобърнатите сентенции, умее така елегантно да се сбогува с живота. В „Карта” предмет на описването е именно картата – плоският образ на земната повърхност; вещ, необходима на пътешественика. Някой я разгъва на масата, вглежда се в линиите и цветовете, а по начина на разчитане можем да разберем в какво пътуване се впуска. „Обичам картите, защото лъжат” – казва „пътешественикът”. Изкуствеността и плоскостта му допадат – благодарение на тези черти не вижда истината за света. Картата – плоска схематична картинка – не казва нищо за жестокостта на природата и историята, „[разпростира] на масата свят/ неземен”. Поредният прочит на стихотворението е добре да започне от края му – от поантата „неземен”. В тази лирика той (светът) се радва на известен успех в различни контексти и варианти. Ако приемем съществуването на два свята: „този” и „онзи”, в зависимост от ситуацията можем да им вменяваме различни значения. В обсъждания стих „този” предполага Земята: морета, вулкани, ледници и гори, а „онзи” – всичко останало, което липсва в картинката, т.е. „масови гробове и ненадейни развалини”, всичко, което е от другата страна на света – „отвъдното”.Макар че в „Карта” не се появява думата смърт, ясно усещаме нейния „полъх”. Към света, сплескан на картата гледа човек, физически свързан със Земята (с четирите стихии), който усеща незначителността и преходността на живота и сравнява своя „човешки дъх” с „въздушните вихри”; с живия си нокът „притиска” вулкана (сигурно за да не изригне), гали ледените полюси (без ръкавици!), с един поглед обхваща пустини и реки. В по-малък мащаб целият свят изглежда на една ръка разстояние. Такава разходка по картата прилича на детска игра, но игривите жестове само маскират тъгата на човека, ужасен от това, което на картата остава невидимо. В лириката на Шимборска ролите на мъдреца и шегаджията винаги се допълват, защото е добре трудното знание да се поднася в по-лека форма, без патос, с елегантността на чувствителната ирония.Ясно е, че на полюсите е студено, вулканите изригват, хората грешат, изгубват се и изчезват. Но къде е „другият бряг” (ако изобщо съществува) – не е ясно. Отсам или отвъд?В „Карта” първата забележима черта е плоскостта. В буквален и очевиден смисъл плоскостта е елемент,

характерен за всяка рисунка, картина, идеограма. В преносен смисъл – много по-важен от буквалния – плоскостта е опакото на перспективата. Когато чета стиховете на Шимборска, си припомням нейните предишни коментари и уговорки, като тези от стихотворението „Преди пътешествието”, които поставят под въпрос възможността да се дефинира „пространството”. Тук наблизо се намира свят, който пасва на човека, но там се разкрива някакво пространство, за което може да се мисли само с парадокс: „празно и пълно”, „плътно затворена, макар и отворена” - каква? „Надута до безкрай?/ Защото ако има край,/ с какво по дяволите граничи?” Влизайки в позорното „пространство” на стихотворението „Карта” от самото начало – от първото изречение – се разбира, че става дума за някакво „плоско” пътешествие, без перспектива, още повече, че очакваме „обкновена концепция”, т.е. еднократна асоциация на най-честите опозиции. „Пътешественикът”, изследващ разпънатата на масата карта, се намира в затворено пространство, мисли за света, без да го вижда. Неговият сякаш наивен поглед забелязва това, на което може да се основе похвалата на света: постоянство, непреходност на формите, чисти цветове (напр. приласкаващия морски лазур), тишина и неясни, изтрити граници на страните. „Всичко тук е малко, достъпно и близко”, т.е. познато, приканващо, достъпно за всички. Би било добре, ако е така, обаче знаем, че не е. Такова разчитане на картата е всъщност често огласяваната от поетесата възхвала на света „наопаки”. За да можем действително да разберем това стихотворение – на пръв поглед лесно, а всъщност сложно – не трябва да забравяме за това колко майсторски Шимборска владее изкуството на автоцитата, за функцията на реториката в нейното творчество и за ролята на любимите й мотиви. Това сбогуване със света така ясно отпраща към по-ранните й стихове, че се превръща в сбогуване със собственото й творчество. Поетите се прощават с думите „довиждане” или „лека нощ”, а Шимборска – винаги е харесвала „сивите”, ненатрапващи се концепти – казва просто „СТИГА” и поставя заглавието „Достатъчно”. Кратко и съдържателно, прикривйки тъгата и копнежа, напускайки света казва, че вече й е достатъчно. В стихосбирката „Всеки случай” се извинява на „случая” за това, че го бърка с „необходимостта” („Под една звездица”), а сега избира необходимостта! Като се пренася в друго измерение, в територията „на вечното изкуство”, неуверено разчита на това, че ще продължим да разговаряме с нея. Тази надежда долавям в скромния завет „До собствения ми стих” („Достатъчно”). Заглавието „Достатъчно” пък се превръща в собствената си противоположност – преобръща се „от лицевата на опаката” си страна (или обратното – това са само категории в съзнанието ни), защото никога няма да спрем да четем стиховете на Шимборска. За мен броят прочити никога няма да е достатъчен.

Преведе от полски ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА


РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. “Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Амелия Личева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

23 март 1993г., следобед, Полският институт в Лондон. След авторската вечер на Вислава Шимборска, в която

са участвали Станислав Баранчак1 и професор Йежи Пиетркиевич2, с поетесата разговарят Кристина Хвин - с

магнетофон в ръка - и съпругът й Стефан Хвин. Записът започва в залата на партера, след това продължава в

коридора и в асансьора.(шум от гласове, климатична инсталация, записът трещи,

въпросът от залата не се чува)Вислава Шимборска:… струва ми се, че литературата с артистични амбиции, които стигат по-далеч например от самата фабула, се старае да скочи извън очевидното. Един скача по-високо, а друг по-ниско, но във всеки случай се опитва да се изтръгне от онова, което на всички им е горе-долу известно… Така ми се струва… Мисля си, че другите изкуства също се втурват извън очевидното. Ако нещо се получава, тогава винаги го има онзи скок извън реалността…Но нищо повече не мога да кажа, защото не зная… Не, не става въпрос за тайни - не, нямам никакви тайни: по-добре е да не се знае твърде много, да не се анализира прекалено…(въпросът не е записан)В.Ш.:… в годините 1955-1956 в мен настъпи някаква промяна в стила на писане: друго отношение към поетическата материя - промяна на стила от всяка гледна точка. След като този период премина, може би това е лошо, но не съм изпитвала нужда да променям поетиката си. Нищо не искам да променям, защото ми се струва, че започнах да бъда себе си. Може да съм съвсем скучна като човек, но пиша според това, което чувствам и мисля, и всъщност не преживявам никакви промени или така наречените творчески етапи. Понякога, разбира се, ми е малко по-тъжно, но това зависи от житейските обстоятелства. Понякога имам периоди на по-силна еуфория, но това не изисква никаква смяна на стила, поне така го усещам. Разбира се, критиците могат да твърдят, че това е лошо, което е напълно възможно, само че аз не съм литературен критик. Ценя хората, които непрекъснато търсят нови изразни средства, преместват ги, прелистват… Това е много необходимо… На критиците, на читателите. Но преди всичко на поетите. Само че това не е точно моят случай…(въпросът не е записан)В. Ш.: ... много често преводачите избягват римувани стихотворения - а и защо да си създават такива грижи…А Баранчак, обратно - той се занимава с такива стихове с някакво садистично удоволствие. Това се усеща. Освен това много често може да се разбере дали преводът е добър или лош - познава се по въпросите, които преводачите задават. На него това не му беше нужно. Но съществуват преводачи, които трябва да попитат автора за някои неща, защото разчитат някакъв идиом, някаква история…По качеството на тези въпроси може да се познае дали се отнасят към превода сериозно, или не… дали го възприемат като работа за половин час… Това също се забелязва веднага…(въпросът не е записан, пукот на климатичната инсталация, шум от улицата)В. Ш.: … трябва да кажа, че историята ми помогна да помъдрея. Аз исках да избавя човечеството чрез онзи строй, някога, да… И после изведнъж разбрах, че не човечеството трябва да бъде избавяно и не човечеството трябва да бъде обичано, а отделните хора. Трябва да харесваш хората. Тогава започна моят друг живот.Стефан Хвин: Може би това е бил моментът, в който е изчезнала вярата, че светът може въобще да бъде спасен, поправен?В. Ш.: …не, не. Промени се моето разбиране за това как се поправя светът. Така ми се струва. Разбира се, че светът някак си се поправя, макар че едновременно с това се влошава - гледан от друг ъгъл. От една страна, се поправя, от друга - не… Вие записвате ли какво говоря? Това, което казвам, е толкова несъвършено, неточно… Най-голямата промяна, която преживях… Когато се появиха всички тези факти… И освен това, знаете ли, човек, който иска да вярва в нещо - казвам това от името на поколението, поколението на Ворошилски - вярва. Този жизнен опит не бих отдала на никого и за нищо. С. Х.: Въпреки всичко?

* Кристина Хвин - поетеса, издателка, съпруга на писателя Стефан Хвин. Семейство Хвин са създатели на гданското списание за литература и култура “Заглавие”. Съавтори са на много интервюта, публикувани в това списание - напр. с Чеслав Милош, Станислав Баранчак, Ян Кот.1 Станислав Баранчак (1946) - поет, един от създателите на поетическата формация Нова Фала, преводач и литературен критик, дисидент. След фалшив съдебен процес е осъден условно на една готина затвор. В началото на 80-те заминава за САЩ, където е преподавател по полска литература в университета в Харвард. 2 Йежи Пиетркиевич (1916-2007) - поет, прозаик, преводач. След края на Втората световна война емигрира в Лондон, където защитава дисертация и професура. Преподавател в Лондонския университет. През 1986 публикува студията Полската литература в европейска перспектива. Автор е на осем романа, писани на английски език. Едва през 80-те години неговото творчество се появява в превод на полски език на страниците на официалните литературни списания.

В. Ш.: Да! Защото сега разбирам до каква степен някой може да бърка и колко дълбоко може да е заслепен. Разбирам това. Очевидно никога не съм била особено борбена натура - моят темперамент не е такъв. Ако бях по-борбена, сигурно щях да бъда някоя Егерия, нали, в Комсомола или в нещо такова? Но знам как е, че всъщност още тогава човек чуваше всички аргументи - че това е така, а това по друг начин, но въпреки всичко се търсеха контрааргументи и желанието да се повярва беше голямо…С. Х.: … това не оставя ли все пак горчилка, която от своя страна ражда ирония? Тук ли са изворите на иронията?В. Ш.: Не зная, мисля, че аз просто… (Вислава Шимборска запалва цигара. Съскане на кибритена клечка. Изведнъж в сградата на Полския институт започва да вие противопожарен сигнал. До Вислава Шимборска се приближава служител на охраната и казва: “Не можете да пушите тук! Тук пушенето е забранено!”. “Включи се алармата!” В залата цари нервност и уплаха, събралите се зрители бързо излизат.) А къде пушенето е позволено, дали там някъде не мога да пуша? Някъде отстрани?С. Х.: … след падането на комунизма не се появи онази радост от 1918 година…В. Ш.: А знаете ли, че аз задавах същия този въпрос на татко си, когато започнах в училище да уча за 1918 година. Питах го: тате, какво е било тогава, трябва да си спомняте, сигурно всички са танцували от радост… А моят баща отговори: ами, да, ние всички много се радвахме, само че изведнъж върху нас се изсипаха толкова много нови тревоги, че всъщност нямахме време да изразяваме тази радост… и сега е по същия начин, нали?... Също имаме много нови проблеми и нямаме време да оценим това историческо събитие.(Женски глас, може би Людмила Марианска3) Не усети ли един такъв момент на огромно поемане на въздух, че изведнъж можеш да дишаш широко?В. Ш.: (…) Усетих, да, усетих. Естествено. Но това е много декларативно, но, разбира се, че се усещаше. Само че веднага се питахме какво ще стане занапред. Как ще се живее? Какво ще се случи? Когато ние извоювахме независимост, все още не се знаеше какво ще се случи в Съветския съюз, непрекъснато имаше напрежение… И човек нямаше време - това дори Милош го написа. Има такова стихотворение - че трябва да бият камбаните, че трябва да се изпее Te Deum… А какво - няма време, няма време, няма време…Кристина Хвин: “Забравихме да изпеем Te Deum” - така написа Милош…В. Ш.: Да, да… Написа красиво стихотворение… Множество задачи, неотложни. Но това е важно, това е животът, така изглежда животът - гъста тъкан, тук една чудна нишка - но тук, тук са някакви възелчета, там нещо друго се разнищва…С. Х.: Поетите тогава носеха в себе си мечтата за “златния век”. Сега изгубихме ли тази мечта?В. Ш.: Така ли мислите? Не, знаете ли, аз съм скептик. Скептикът обикновено е много любезен с хората, но не е особено борбен. Като скептик виждам, че с хората не върви на добре. Защото това, което ни заобикаля, не е особено хубаво и всъщност понякога могат да ни нападат черни мисли относно въпроса дали въобще Нomo sapiens е излязъл сполучливо. И дали ще се спаси от инстинктите си, които не може да удържи? Нали?С. Х.: Напоследък се потвърждава, че по-скоро не…В. Ш.: Че не, наистина… Всъщност Нomo sapiens се е освободил от две неща. И това е постижение, за което почти не се мисли. Освободил се е от канибализма и кръвосмешението е станало табу. Но убийството на друг човек? Ааа! Тук нямаме никакво табу. Това все още не е влязло в паметта на нашата порода. Докато убийството не стане табу, дотогава всъщност ще бъде тежко.


Kwartalnik artystyczny, брой 1 (73), 2012, с. 85-88.

3 Людмила Марианска (1923-2005) - поетеса и преводачка на английска литература. Особено високо се ценят нейните преводи на Емили Дикинсън, Уолт Уитман и Уилям Бътлър Йейтс.

“…сполучлив ли е въобще Нomo sapiens?”с Вислава Шимборска разговарят Кристина и Стефан Хвин*

1. Познавате ли българските преводи на Вислава Шимборска?2. В коя традиция поставяте писането й?3. Поезията й оказала ли е влияние върху Вас?

Кристин Димитрова:1. Честно казано, не. Чела съм Шимборска от английските й преводи.2. Не съм сигурна, че мога да я поставя в някаква традиция. Тя със сигурност пише много различно от Херберт, който уви, не получи нейната нобелова видимост. Шимборска ми напомня на джорджианските поети: Уолтър де ла Мар, Робърт Грейвс, пък защо не и Стиви Смит. Това не означава, че е в тяхната традиция.Струва ми се, че думата “традиция” има за цел да улесни тълкуването на дадено индивидуално постижение, а мен тези улеснения малко ме тревожат. Сякаш главите на високите трябва да се смачкат, а на имитаторите - да се въздигнат, до получаването на общ порой.3. Не. Късно научих за нея. Но се радвам, че я има.

Мария Липискова:1. С поезията на Вислава Шимборска се срещнах в края на 90-те години чрез преводите на Блага Димитрова. Срещата беше неизбежна, защото поезията на Шимборска стана известна тогава, когато през 90-те години тя получи Нобелова награда за литература (1996). В такъв смисъл - поезията й в личната ми памет е свързана с поетиките на 90-те години. 2. Разбира се, исторически погледнато, поезията на Шимборска се пресича със стиховете на Чеслав Милош и Збигнев Херберт. Особена е близостта на Вислава Шимборска като поет и Збигнев Херберт. Рецептивна, поето-логична близост, която е и извънисторическа.3. Пряко не мога да из-кажа влиянието на Шимборска върху мен, но поезията на Вислава Шимборска е част екзистенциалното ми време - моето време за четене на поезия и за писане на поезия. Така и присъствието на поезията на Шимборска е неизменно – случващо се в поетологичното време и в ежедневието ми на поет.

Цвета Софрониева1. Да, освен това съм свидетел на раждането на някои от преводите на Шимборска, тъй като Блага Димитрова ми разказваше за проблемите и търсенията си, когато превеждаше нейни стихове.2. Не поставям нейното творчество в никаква традиция.3. Дълго носех в себе си някои думи, чиято дълбочина се усеща най-силно в нейното творчество, например „преблизко”.

Красимира ДжисоваТрябва да съм прочела първите преводи на Шимборска в „Литературен вестник“, някъде в началото на миналото десетилетие. Няма как иначе да си обясня целенасоченото търсене на стихосбирката „Обмислям света“, с преводи на Блага Димитрова, която намерих в „Нисим“. И вероятно съм прекалила с четенето на българското им издание, понеже след известно време се появи едно стихотворение, което може би съм харесвала в първите пет-шест дни от написването му. Първоначално дори не си давах сметка, че съм го озаглавила по приблизително същия начин като книгата, а именно „Обмислям на глас“. Това е все едно да кажеш на някой „И аз те обичам“, макар той никога да не ти е казвал, че те обича. И то с неговия собствен глас. Това е особен вид плагиатство. Мисля, че поезията на Шимборска е твърде разнообразна, за да се отнесе към определена традиция. Самата аз се затруднявам да избера какво предпочитам: стихотворенията, в които множеството образи те отвеждат с привидна лекота до някакво стъписващо и незаличимо откровение, или онази, по-абстрактна и аскетична поезия, в която губиш увереност в езика и думите се отърсват от своята обичайност.

Сн

. М

иха

л Р

уши

нск

и

обмен

Вислава Шимборска · 2012-06-12 · стихотворението...

Documents