Из историята на нашето езиково строителство

Любомир Андрейчин

Любомир Андрейчин (“Народна просвета”, София, 1986)

Един и същ писмовен език за синца нас, българите, струва

много, той е безценен камък нам.

Ив. Богоров

Един нов дял от науката за родния език

Книжовният (литературният, стандартният) език е форма на националния език, която е еднаква за

целия народ и го обслужва в неговия културен, обществен и производствен живот. Книжовният

език се създава в процеса на общественото и културното развитие на народа, когато се налага да

бъдат преодолени диалектното многообразие и битовата ограниченост на народната реч. Това

става в резултат на интензивни и единни икономически, културни и обществени процеси, които

водят към по-тясно обединяване и смесване на населението от различните области на страната.

Книжовният език се изгражда върху основата на народните диалекти, от наличен в тях материал,

обаче функционално стои над тях и играе ролята на обединително звено, на типична,

представителна форма на целокупния народен (национален) език, на жив израз на националното

единство. Книжовният език е историческа необходимост и е най-висша форма в езиковия развой

на народа. Животът и напредъкът на една съвременна нация са немислими без високо и

всестранно развит книжовен език и без висока езикова култура на обществото.

Общозадължителните изисквания за единство в звуковата, граматичната и речниковата система

на книжовния език се наричат езикови норми. Нормите в книжовния език са необходими за

правилно и успешно протичане на процесите на общуване между различни хора и среди при най-

разнообразни обстоятелства. Заедно с установяването и поддържането на единни норми се

извършва и литературната обработка на книжовния език, изявена във формалното, смисловото и

стилистичното обогатяване, усъвършенствуване и диференциране на изразните му средства.

Изграждането на съвременния български книжовен език е било един от най-съществените

културни процеси през време на нашето Възраждане. Този сложен процес на културно езиково

строителство е завършил в основни линии към края на миналия век.

Книжовният език си има своя история, чието проучване е важен дял от науката за родния език.

Нуждата от специално проучване на историята на нашия книжовен език е отбелязана още през

1920 г. от Ст. Младенов: „Ние все още нямаме история на новобългарския книжовен език.

Наистина, не липсуват отделни по-малки или по-големи работи, които могат да се броят за

приноси към тази история, па има и доста много пръснати бележки, с които ще си послужи

навярно бъдещият историк на новия наш книжовен език. Ала трябва още много да се работи,

докато се сдобием с обширен и систематичен труд, който да ни покаже как постепенно се е

развила, обогатявала и усъвършенствувала нашата книжовна реч. Ние с нетърпение чакаме да ни

се разправи подробно как и с какви средства, с какъв домашен (диалектологичен) и чужди езиков

материал отделните новобългарски писатели са успели да създадат това дивно оръдие на

българската духовна и материална култура, което наричаме новобългарски книжовен език.” *1.

Младенов, С т. Към оценката на Вазовата дейност от езиковно-историческо гледище. Юбилеен

сборник Иван Вазов — живот и творчество. 1920, с. 136.+

От думите на Ст. Младенов се вижда, че той си представя историята на нашия книжовен език като

история на езика на художественото творчество (като история на езика на „отделните

новобългарски писатели”). В днешно време вече се знае, че „книжовен език” е по-широко и по-

основно понятие от понятието „език на художественото творчество”. Книжовният език се състои

от редица отделни стилове (неутрално-разговорен, популярен, художествен, научен,

публицистичен, административен), чието изграждане е твърде широк и равностранен процес. В

днешно време книжовният език се разглежда като дело и достояние на много по-широки среди.

По-късно нуждата от изучаване историята на съвременния ни книжовен език в по-широк план като

особено важно по функция и твърде сложно по състав комуникативно звено в целокупния и

разностранен живот на народа бе изтъкната и мотивирана в някои мои трудове. В течение на

двайсетина години в моята дейност се събраха и доста проучвания и материали от тази интересна

и важна област. Сега тези проучвания могат с редица допълнения и преработки да се съберат и

систематизират в една закръглена цялост, която, макар и още незавършена, вече може да

представи на вниманието на нашата културна общественост основните процеси и линия на

развитие и да свидетелствува за постепенното изграждане и узряване на един нов дял от науката

за родния език, който вече заема мястото си наред с другите ни езиковедски дисциплини.

Историята на българския книжовен език се развива у нас като самостоятелна научна дисциплина

главно след 9 Септември (разбира се, известни проучвания в тази област са правени и преди това).

Специфичната природа и функция на книжовния език налагат обособяването на неговата история

като отделна научна дисциплина, която и по предмет, и по методи и цели на изследването се

различава съществено от историческата граматика, изучаваща основното развитие на народния

език през вековете. Познавайки процесите на изграждане и развитие на книжовния език, ние сме

в състояние да се ориентираме по-добре и в съвременната сложна езикова действителност и

практика.

На първо място между събраните и подредени тук мои изследвания върху историята на

българския книжовен език стоят трудове и приноси, които разглеждат основни принципни

въпроси, като например въпроса за неговото възникване, за пътищата на формирането и

развитието му, за някои процеси на установяване и кодифициране на основните му норми, за

стилистичното му диференциране, за процесите на обогатяване на изразните му средства, за

методите на езиково строителство. Важко място тук заемат въпросите за диалектната основа

(първоначално западнобългарска, след това източнобългарска) и за отношението между живата

народна основа и книжовната езикова традиция (среднобългарска и главно черковнославянско-

старобългарска), която действува предимно в областта на лексиката, словообразуването и

стилистичното разслояване.

Друга група изследвания спират вниманието върху развитието на отделни граматически категории

или върху определени лексикални, фразеологични и стилистични средства в изграждането и в

системата на книжовния език. Тук могат да бъдат посочени въпроси, свързани с установяването на

някои фонетични, морфологични и синтактични особености и нововъведения, с употребата на

разказвателните наклонения, с изграждането на специалната (терминологична) лексика, както и

множество отделни по-малки въпроси.

Трета група изследвания разглеждат езика на отделни книжовници, писатели и публицисти с

оглед към ролята им за изграждането и развитието на книжовния език. По-обстойно са проучени

досега автори от Възраждането и отчасти от първите Десетилетия след Освобождението, които са

играли по-голяма или по-малка роля при изграждането на книжовния език, като например Паисий

Хилендарски, Петър Берон, Иван Богоров, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов и др.

Цялостен системен труд върху историята на съвременния български книжовен език още не може

да бъде създаден, обаче събраните тук изследвания и наблюдения ни дават вече възможност да

видим в приблизителен вид както проблематиката на тази нова научна област, така и процесите и

развитието в основните им конкретни линии и в известна цялост.

По-обширни библиографски данни за разработката на разглежданите тук въпроси читателите ще

намерят в обзора „История на съвременния български книжовен език” от Л. Андрейчин и В.

Попова в сп. Български език, год. XIX (1969), кн. 4—5, 402— 412.

* * *

В книгата има цитати и примери с графика, която вече не се използува в съвременната книжнина.

Навсякъде, където беше възможно, тази графика — църковнославянска и кирилска — се спази, но

по технически причини се наложи да прибегнем и до компромисни решения във връзка с

изображението на отделни букви.

Основни проблеми

Старобългарският книжовен език

През 869 г. е завършил жизнения си път в Рим, далеч от родната земя, един от най-великите

културни дейци на българския народ и изобщо на славянските народи — Константин Философ,

наречен още с монашеско име Кирил. Той е бил богато надарена и разностранна личност.

Получил високо образование в Цариград, младият Константин е бил наречен Философ заради

блестящите качества на своя ум. В житейското си поприще той се проявява като проникновен

тълкувател на християнското учение, като даровит мисионер и полемист, като езиковед —

познавач на различни езици и създател на стройна и дълбоко премислена славянска азбука, като

литературен деец — преводач на първите славянски книги и автор на някои поетически

произведения.

В културната история на човечеството, на славянството и на българския народ Константин

Философ заема място преди всичко като създател на славянската азбука. Глаголицата, съставена

от него, се отличава с голямо съвършенство. Тя е по-богата от гръцката и латинската азбука и е

проникновено съобразена със звуковата система на славянската реч. Кирилицата, въведена, както

се смята, малко по-късно в българската писменост, всъщност не е нова или отделна азбука, а е

само знаков вариант на Кириловата глаголица, защото запазва поначало нейния вътрешен

фонологичен модел, като използува друг външен знаков материал. Приспособена към някои

съвременни технически изисквания, тази азбука продължава и днес да бъде основно културно

оръдие в живота на три четвърти от славянския свят.

Ала историческото културно дело на Константин Философ далеч не се изчерпва само със

съставянето на азбуката. Създавайки първите славянски книги с помощта на тази азбука, той е

изваял от славянската народна реч и първия славянски книжовен език — старобългарския, като е

вложил и тук забележителен усет и умение. Неправилно е да се мисли, че народната реч може

механически, без обработка, да се превърне само с помощта на буквите в книжовна реч. За да

постигнат верен превод на изисканите византийски текстове, Кирил и Методий са създали нови

думи и начини за изразяване, като не само са използували проникновено наличното славянско

народно словно богатство, разширявайки неговата смислова страна, а и подходящи

словообразувателни модели за умело словотворчество, подложили са простонародния славянски

синтаксис на богата разработка и така са дали с изключителна вещина облика на един нов

литературен език с велико предназначение, а също и насоката за книжовното развитие на

славянската реч в течение на много векове. *Вж. по-конкретно Мирчев, К. Константин-Кирил,

създател на старобългарския книжовен език. — Български език, XIII, 1963, кн. 3, с. 192 и сл.+

Поради неблагоприятните условия на чуждото иго малка част от езиково-творческото дело на

Кирил и брат му Методий е преминала направо в нашия съвременен книжовен език. Обаче по-

късно, чрез посредството на черковнославянския език, който не е нищо друго освен

старобългарски език, леко русифициран във фонетично отношение и обогатен през вековете

преди всичко от собствените си източници, в състава на новобългарския книжовен език, главно

през време на Възраждането, е проникнало богато кирило-методиевско наследство и в голяма

степен именно благодарение на него нашият днешен книжовен език въпреки трудните условия за

развитие в началото е успял за кратко време да си изгради богат и нюансиран речник,

разнообразни и гъвкави синтактични форми, да постигне голямо стилистично разнообразие.

Книжовният език, който е създал Константин Философ през IX в., се нарича от нашите учени и от

някои чужди учени – старобългарски. По времето, когато е възникнал този книжовен език,

славянските говори в югоизточната и отчасти в южната част на Балканския полуостров са

образували един цялостен езиков тип, към който безспорно е принадлежал (както принадлежи и

днес) и говорът на славянското население в Солунско, легнал в основата на най-стария книжовен

славянски език. Тогава този език се е наричал от народните маси „словенски език” (ѨЗЫКЪ

СЛОВНСКЪ), а по-късно е получил названието „български” (ѨЗЫКЪ БЛЪГАРСКЪ) във връзка с

установилото се ново народностно название „българи”. Не може да има спор, че съвременният

български език в своята териториална цялост е непосредствен исторически наследник на

старобългарския език. И затова с пълно основание ние наричаме езика на Кирил и Методий

старобългарски. Названието „старославянски”, разпространено в другите страни, има предвид

само славянския характер изобщо и общославянската книжовна функция на този език.

Делото на Константин Философ и брат му Методий в течение на цели единайсет века е пръскало

живителна светлина по историческия път на българския народ и на други славянски и несла-

вянския народи. То ще пребъде и занапред в нашия живот и в нашата история.

Новобългарският (съвременният български) книжовен език

Съвременният български книжовен език е изграден при особена историческа обстановка и

езикова ситуация. Процесът на Българското възраждане е налагал бързо създаването, на богата и

разнообразна светска литература, обаче българският народ в ус ловията на тежкото османско

(политическо) и фенерско (духовно иго не е разполагал с обработени езикови средства за тази

цел.

В течение на няколко века след създаването на старобългарската писменост от Кирил и Методий

българският език е имал две форми на съществуване: устна или народна и писмена или

литературна. Двете форми са се развивали във взаимна връзка, но и всяка със значително

своеобразие. Народният говорим език е претърпял през XII—XV в. големи промени в областта на

граматиката и фонетиката, запазвайки в значителна степен непроменено старото си словно

богатство, а книжовният старобългарски език, издигнат и обработен за литературна употреба от

братята Кирил и Методий, е продължавал докъм XV в. да се развива и да увеличава словното си

богатство, запазвайки в значителна степен старинните си черти в областта на граматиката и

отчасти на фонетиката.

След османското нашествие на Балканския полуостров (края на XIV и началото на XV в.)

книжовният живот в българските земи постепенно замира, а заедно с това запада значително и

книжовната езикова традиция.

Пренесен още през XI в. в Русия и там по-късно подложен на строга нормализация и леко

русифициране във фонетично отношение, старобългарският високо развит книжовен език

продължава да се употребява като език на богата религиозна писменост под названието

черковнославянски език, който упражнява силно влияние върху руския език.

Чрез печатните богослужебни книги нормализираният черковнославянски книжовен език се

пренася в българските земи от XVII в. насетне и става у нас език на „официална” грамотност,

разпространявана чрез богослужението и чрез килийните училища. В същото време се правят

опити да се създаде популярна религиозно-нравоучителна литература на народен език, обаче тя

остава ограничена тематично и несвързана с новите идейни веения.

Нашият съвременен (новобългарски) книжовен език се е изградил през миналия век върху

основата на живия съвременен народен език, от който е възприел своите граматични и звукови

особености, както и основната част на речниковия си състав. Така той е останал близък и достъпен

за широките народни среди, които тръгват през време на Възраждането по пътя на просветата и

бързото културно и обществено развитие.

Изграждането на новобългарския книжовен език е един от най-съществените процеси през

Българското възраждане, започнало в края на XVIII и продължило с нарастваща интензивност през

XIX в. Този процес е бил доста сложен и продължителен.

Съвременният облик на българския книжовен език е установен към края на миналия век. Като

система от норми той е синтез от някои характерни черти на различни диалектни групи (западна и

източна), които са въздействували на езиковата практика последователно в зависимост от хода на

основните исторически процеси.

Началните процеси на Българското възраждане се развиват в югозападните български области.

Във връзка с това в езика на първите български възрожденци намираме отражение на западно-

български говорни особености, някои от които се запазват в строежа на новия книжовен език.

През втората и третата четвърт на XIX в. главните процеси на Българското възраждане се

съсредоточават в централните райони на източните български области (централната балканска

област), в резултат на което в строежа на книжовния език се установяват някои характерни

особености на част от централните балкански говори.

След Освобождението на България (1878 г.) при окончателното изграждане (до края на века) и в

по-сетнешното развитие на книжовния език се наблюдават някои по-нови процеси на

взаимодействие между източната и западната говорна група, развиващи се във връзка със

смесването на интелигенция от източнобългарски и западнобългарски произход в културните

средища и особено в столицата, разположена в западната частна страната.

Съвременният български книжовен език има наддиалектен характер. По своя фонетичен и

граматичен строеж и лексикален състав той не се покрива напълно с никой отделен говор.

От друга страна, този нов книжовен език е имал нужда от бързо обогатяване с нови думи, особено

в областта на отвлечените понятия, културния живот и научната терминология в различните

клонове на знанието. Долавяйки историческата ни общност и близост с черковнославянския език,

неслучайно нашите възрожденци са черпели изобилно от неговото книжовно словно богатство и

са използували широко книжовните му словообразувателни средства. Така по същество нашият

нов книжовен език се е обогатявал с плодовете на по-старото ни многовековно езиково

творчество, с богатството на древната ни книжовна традиции, запазена и в редките оцелели и

овехтели домашни стари ръкописи, а не само в получаваните от Русия печатни черковнославянски

книги за богослужението. По-сетне като посредник и понататъшен източник за обогатяване на

нашия език е послужил руският език, сам той обогатен също, дори в още по-голяма степен, от

изворите на черковнославянския.

По този начин при изграждането на съвременния български книжовен език се постига естествен и

плодотворен синтез от съвременната народна реч и старобългарската книжовна езикова

традиция.

Специфични въпроси при формирането на съвременния български книжовен език

Важно специфично обстоятелство в изграждането на новобългарския книжовен език е това, че

няма пряка приемственост между старобългарския книжовен език и новобългарския книжовен

език. Това се дължи както на извънезикови — исторически причини, така и на вътрешни езикови

причини.

От една страна, по време на многовековното иго, при отсъствието на самостоятелен държавен и

културен живот, българската писменост е обедняла значително и не е имало възможност нито да

се поддържа някаква устойчива писмена традиция, нито старият български писмен език да

еволюира постепенно съобразно с измененията в народния език. От друга страна, в самата

структура на българския език са настъпили такива големи изменения, каквито не е преживял

никой друг славянски език (изчезване на склонението, на инфинктива и на синтетичните форми за

степенуване на прилагателните имена; установяване на определителен член и на ново

разказвателно наклонение — преизказното). Поради това, когато през време на Българското

възраждане възниква нужда от национален книжовен език, той е трябвало да бъде изграден

наново върху единствено възможната съвременна народна говорна основа, разбира се, както

вече се каза, не без влиянието на нашата стара книжовна традиция. Това влияние е било дори по-

значително, отколкото обикновено се мисли. По-подробното проследяване на неговите прояви е

една от важните задачи на историята на съвременния български книжовен език.

* * *

Най-оживено се дискутира през последните 10—15 години въпросът за началния момент, когато

се заражда или оформя съвременният български книжовен език. Изказаните и поддържани в

повечето случаи и досега мнения и становища по този въпрос са твърде разнообразни и дори

противоречиви.

Вече отдавна е изказано схващането, че началото на нашия съвременен книжовен език трябва да

се търси в езика на дамаскините — паметници с религиозно-нравоучително съдържание, писани

на народен език през XVII и XVIII в. Представители на това схващане са Б. Цонев *1+ и Ив.

Шишманов *2+.

В последно време редица автори поддържат мнението, че за родоначалник на съвременния

български книжовен език трябва да се смята Паисий Хилендарски със своето произведение

„История славенсболгарская” (1762 г.). Представители на това схващане са Л. Андрейчин *3+, С. Б.

Бернщейн *4+, Е. Георгиева *5+ и В. Попова *6+.

През 1950 г. в Института за български език акад. А. Т.—Балан изказа становище, че началото на

нашия книжовен език се намира в Рибния буквар на П. Берон (1824 г.). По-късно това становище

бе изказано от Г. К. Венедиктов в статията му „К вопросу о начале современного болгарского

литературного языка” *7+. Авторът твърди лаконично, че историята на истинския литературен език

започва през 20-те години на XIX век.

Най-после, според Е. Дьомина началото на съвременния български книжовен език трябва да се

търси през 60-те и 70-те години и творчеството на писатели като П. Р. Славейков, В. Друмев, Л.

Каравелов, Хр. Ботев, Ив. Вазов, а езикът на писателите до това време принадлежи на

предисторията на съвременния книжовен език *8+.

За да се изясни по-добре въпросът за началото на днешния български книжовен език, би трябвало

всъщност първо да се набележи по-конкретно пътят на постепенното изграждане на съвременния

български книжовен език още от първите моменти на този процес и след това да се потърси

доколко се очертава някакъв по-ярък и показателен момент в този път. Важно е да се има

предвид, че различните изследвачи на този въпрос влагат доста различно съдържание в

понятието „начало” на един книжовен език, а това затруднява много взаимното разбиране и

изясняването на самия въпрос.

Общо взето, новобългарският книжовен език е резултат на един постепенен процес, продължил с

различна интензивност около един век, за разлика от старобългарския книжовен език, който е бил

създаден в твърде кратко време чрез книжовното дело на Кирил и Методий.

Започването на този процес трябва да се търси в началото на Българското възраждане, което

очевидно не е наследило от миналото една що-годе оформена и установена книжовна езикова

система, способна да се развива и да обслужва като средство за културно общуване и творчество

българското общество в процеса на изграждане и развитие на българската нация.

По необходимост и изграждането на книжовен език у нас е трябвало да започне от твърде

елементарни форми, които обаче с оглед на развиващите се исторически процеси са имали

голяма национална значимост и перспективност и това ги разграничава качествено от изразните

средства на дамаскините.

Поради ограничеността на своето жанрово и даже тематично използване, както и поради

диалектната си пъстрота и отсъствие на по-определена традиция езикът на дамаскините не е

могъл да послужи като начало при изграждане на съвременния книжовен език. От друга страна,

трябва все пак да се съгласим, че на простонародния език на дамаскините от XVII—XVIII в. не бива

да се отрича известна връзка с процеса на създаване на съвременния книжовен език. Би трябвало

да се приеме, че първите български възрожденски писатели са били улеснени в своята дейност от

езиковата практика на дамаскините, което значи, че въпросът за езика на дамаскините може да се

отнесе към предисторията на съвременния български книжовен език.

* * *

Първият специфичен въпрос в началния етап на изграждане на новобългарския книжовен език е

въпросът за съотношението между народната основа и книжовното езиково наследство, с което

нашите възрожденски писатели са били запознати по различни пътища — стара местна традиция

и черковнославянско-руска традиция, която бързо взема връх над домашната среднобългарска

традиция и над частично разпространената сръбска редакция. По този начин така нареченият

черковнославянски език в тесен смисъл на думата, т. е. частична порусената редакция на

старобългарския език, благодарение на своята книгопечатна техника и строга нормализираност до

голяма степен поглъща и нивелира влиянието на другите старинни редакции, възхождащи също

към старобългарската традиция. По-сетнешното обогатяване на българския книжовен език от

руски език е свързано също главно с възприемане на черковнославянско-старобългарски по

произход елементи, разбира се, в много случаи богато и творчески развити в руски език.

Черковнославянското влияние върху езика на българската възрожденска книжнина до средата на

XIX в. е разностранно. Различните негови прояви се срещат в различни съчетания и в различна

степен в езика на всички възрожденски писатели от началния период. То е характерно всъщност и

за езика на Рибния буквар на П. Берон (1824), въпреки че той обикновено се определя като чист

народен език. Черковнославянските елементи в езика на нашите възрожденци от този период не

трябва да се разглеждат механически. Те се намират в различно отношение към българската

основа на езика на отделните автори и играят различна роля ог гледище на обогатяването и

литературно-стилистичното издигане на българския народен език за книжовна употреба.

Авторът на „История славеноболгарская” — Паисий Хилендарски — съзнателно се стреми да си

служи с народния език вместо с официалния и авторитетния черковнославянски, макар и да не

успява напълно. В основата си езикът на Паисиевата история е новобългарски народен език, а не

черковнославянски, въпреки че е наводнен с твърде много черковнославянизми. Естествено,

издигането на народния език до литературна употреба не е можело да стане механически и

изведнъж. Паисий си служи размесено и успоредно с елементи от народния език и с

черковнославянски елементи. Той не е можел да не се влияе от богато обработената

черковнославянска езикова форма, тъй като тя е разширявала значително изразните средства на

народната реч и е притежавала стилната висота, необходима за книжовно творчество. В езика на

Паисий няма единство, почти няма последователна практика и норми. Падежни и безпадежни

конструкции съжителствуват най-често без никаква последователност. Също и други елементи,

например формите на личните местоимения. Отсъствуват последователно членните форми, но от

друга страна, последователната употреба на преизказното наклонение в историческия разказ

придава характерен български народен тон на неговия език и стил.

Оттук нататък българският народен езиков материал ще се възмогва, ще се разраства и ще

стеснява употребата на черковнославянския елемент до границите, в които този елемент е

наистина необходим при изграждането на българския книжовен език. Това личи вече и в езика на

Софроний Врачански, а и в други произведения на още оскъдната тогава книжнина.

Съществен етап във формирането на новобългарския книжовен език представя езикът на Рибния

буквар на П. Берон от 1824 г. Това е първото произведение, в което българският книжовен език

става изцяло и последователно народен по своите структурни особености. Чрез някои книжовни

думи и словообразувателни модели (с големи възможности за употреба и извън сферата на

религиозните представи и понятия) Берон допълва и обогатява главно в лексикално, но също и в

словообразувателно и в стилистично отношение изразните средства на народната реч, която и

сама по себе си вече е издигната на известна литературна висота, без да прибягва към излишни

черковнославянизми с литературна цел. Това е един съществен момент в развитието и

изграждането на нашия съвременен книжовен език.

Покрай тази основна линия в оформянето на българския книжовен език до средата на XIX в.,

утвърждаваща все по-последователно народната му основа, се наблюдават и опити да се запази в

една или друга степен ролята на черковнославянския език. Тези опити обаче имат от историческо

гледище страничен характер, макар да са упражнили известно влияние на времето си.

* * *

Вторият специфичен въпрос в началния период на изграждане на съвременния български

книжовен език е въпросът за диалектната му основа. Както е известно, в езика на първите

поколения български възрожденци (Паисий, Н. Рилски, Хр. Павлович, К. Фотинов и др.) намираме

западна диалектна основа, която през втората четвърт на XIX в. постепенно се заменя с източна по

силата на определени исторически условия (по-бързо икономическо и културно развитие на

централните балкански области). Могат да се отбележат следните характерни особености и

отражения на този процес:

а) Измененията в диалектната основа на книжовния език през този период забавят изграждането

на по-определени и разпространени книжовни езикови норми (за което има и някои други

причини).

б) В структурата на книжовния език остават и някои характерни черти от западните говори, които

още от самото начало са намирали опора в историческата писмена традиция: запазване на

неударените гласни е, о, а без редукция в и ('ъ), у, ъ; запазване на непрегласено я (а) пред мека

сричка и след мека или шушкава съгласна: поляна — поляни, овчар — овчари (а не полени,

овчери, както в източните говори); окончанието -а (а не -ъ) под ударение в думи като главa, водa и

др.

в) В творчеството на писателите от източните области през третата четвърт на XIX в. се проявява

влиянието на различни източни говори (главно търновски, шуменски и копривщенски), така че

установяването на по-голямо единство идва по-късно.

г) В резултат на сложното взаимодействие между различни диалектни особености в старата

писмена традиция са се получили и някои своеобразни явления или изменения в характера и

обсега на някои явления в книжовния език, например употреба на две членни форми за мъжки

род: -ът и -а, обособена употреба на свършени причастия на -л, своеобразие в звуковия състав на

морфемите за образуване на възстановеното сегашно деятелно причастие (-ящ, -ещ) и др.

И така, като период, през който се очертават по-основните структурни особености на съвременния

книжовен език, може да се посочи втората четвърт на XIX в. Паисий Хилендарски е родоначалник,

а не създател на днешния ни книжовен език. Ако се потърси момент или период, когато новият

книжовен език се оформя по-пълно и обогатява своите функции, трябва да се посочи времето на

националноосвободителните борби между Кримската война и Освобождението или, иначе казано

— последните две десетилетия преди Освобождението. Ако пък потърсим времето на

окончателното му установяване като единна общонародна система, трябва да посочим

последните две десетилетия от миналия век, съвпадащи с първите десетилетия от творчеството на

Ив. Вазов, което е играло съществена роля в този окончателен процес.

* * *

Що се отнася до стилистичното изграждане на книжовния език, трябва да посочим следните

особености:

а) Изграждането на писмената форма на книжовния език предшествува изграждането на устната

форма. Това се обяснява с условията при чуждото иго, когато не е имало нито държавен, нито

културен център, който да създава и установява еталонна форма на устната езикова практика.

Устойчива и единна устна форма се развива много по-късно и може да се каже, че този процес

продължава и днес.

б) Изграждането на книжовния език започва главно в научнопопулярната книжнина.

Произведенията, чрез които става това, са главно учебници за светските училища (като се почне от

Рибния буквар) или книги с популярни знания и поуки за възрастни. Постепенно в тази литература

се утвърждават основните структурни особености на книжовния език, а заедно с това и

съответната лексика и фразеология. Важно място тук се пада на процеса на постепенно

изграждане на основната терминология в различни области на знанието, застъпени в училищата

(граматика, аритметика, геометрия, физика, география, история, зоология, ботаника, а по-късно и

други).

в) По-късно, през времето на националноосвободителните борби, се развиват художественият и

публицистичният стил.

г) Административният и научният стил се развиват след Освобождението. Обяснимо е, че за тях са

липсвали достатъчно условия преди Освобождението.

Бележки

1. Цонев, Б. Хиляда години български език. — Летопис на българското книжовно дружество в София, 1909, с.

129.

2. Шишманов, И в. Паисий и неговата епоха. София, 1914, с. 18.

3. Андрейчин, Л. Езикът на Паисиевата “История славеноболгарская” и началото на новобългарския

книжовен език. — Български език, XII, 1962. кн. 6, с. 490.

4. Бернштейн, С. Б. К изучению истории болгарского литературного языка. — Сб. Вопросы теории и истории

языка, Ленинград, 1963, с. 37.

5. Георгиева, Е. Наблюдения върху езика на Паисиевата Славянобългарска история. — Сб. Паисий

Хилендарски и неговата епоха, 1762—1962, с. 346.

6. Попова, В. Употребата на две падежни форми в езика на „История славеноболгарская”. — Български език,

XII, 1962, кн. 6, с. 534. Niektore problemy zwiazane z powstaniem bulgarskiego jezika literackiego, Sprawozdania. .

. Oddzialu PAN w Krakowie, 1966, s. 123.

7. Вж. Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР, № 43, История славянских литературных

языков, Москва, 1965, с. 16.

8. Вж. Демина, Е. И. Место дамаскинов в истории болгарского литературного языка. — Советское

славяноведение, 1966, № 4, с. 31.

Роля на народната диалектна основа

В народната основа, върху която се изгражда новият български книжовен език, се отразяват в

една или друга степен наред с общобългарските езикови особености също и конкретните

диалектни особености на народната реч от един или други български краища.

По исторически причини, както вече се изтъкна, Българското възраждане започва през втората

половина на XVIII в. в западните (по-точно — в югозападните) български земи. Поради това по-

голямата част от свързаните с тоя процес произведения на новобългарската книжнина през

началния период отразяват в езика си особености на западните български говори. Тези

особености личат в езика на Паисиевата история, в езика на първите негови последователи и в

езика на редица възрожденци—просветители от втората четвърт на миналия век, като Неофит

Рилски, Христаки Павлович, Константин Фотинов.

Показателен е случаят с Неофит Рилски, който отразява особеностите на югозападните говори в

езика и в правилата на своята „Болгарска граматика” (1835), въпреки че родният му говор се

отнася към източните български говори. Така например в неговата граматика срещаме покрай

традиционните означения вѢра, грѢх също и вера, грех, които показват, че зад буквата +++ стои

последователно западнобългарският екав изговор. В граматиката на Н. Рилски се посочват също

така глаголни форми с окончание -м за 1 л., ед. ч., сег. вр., например пишем — пишеш, садим —

садиш *Вж. по-подробно Вл. Мурдаров, Диалектна основа на езика на Н. Рилски. — Български

език, XXII, 1962, кн. 1—2, с. 14—21.+. Такива и други западни говорни особености се срещат и в

езика на Христаки Павлович и Константин Фотинов. Неударените гласни в езика на тези

възрожденци запазват чистия си гласеж, което за тях е не само стара писмена традиция, но и

отражение на живия западнобългарски съвременен изговор.

През втората четвърт на XIX в , като се започне от Рибния буквар на Петър Берон, в езика на

българските възрожденци, чийто брой постепенно се увеличава, се появяват особеностите на

източнобългарските говори. Така например в езика на Рибния буквар, в езика на „Священное

цвѢтообрание” от Ан. Стоянович Кипиловски, в езика на Иван Богоров и в много други

произведения намираме якане, глаголни окончания -а, -я (пиша, садя или сада), членни форми -

ът, -ят, -а, -я и различни други източнобългарски говорни особености. Обаче в писмения език на

авторите от източните области обикновено не намира отражение редукцията на неударените

гласни. Източнобългарският изговор - на окончанието - при съществителни имена (главно от

женски род) също не се налага (за употребата на окончание -Ѫ покрай -а — главѪ, водѪ наред с

глава, вода — ще стане дума по-нататък).

Трябва да се обърне внимание, че източнобългарската говорна основа в езика на възрожденците

през този период е единна. Очертава се проявата на търновския в общ смисъл говор в езика на

значителен брой книжовници, но също и проявата на шуменския говор в езика на друга, по-малка

група книжовници. В началото намират отражение и някои по-специални особености на

котленския говор, а по-късно — и особеностите на копривщенския говор. За процесите на

унифициране на тези различия на източнобългарска основа ще стане дума по-нататък.

Пренасянето на процесите на нашето Възраждане в източнобългарските (по-точно — централните

източнобългарски) области се дължи на определени исторически причини, които трябва по-точно

да бъдат обяснени от нашите историци. За това действително положение говорят обективно факти

като следните. В „Атлас по българска история”, издаден от Института за история при БАН (1963), на

с. 33 са дадени две карти, които показват, че мрежата на училищата през Възраждането е била

най-гъста и разпространението на издаваните тогава книги е било най-голямо в тези области.

Други проучвания показват, че най-голям брой книжовници по онова време са произхождали от

същите краища.

В резултат на редица последователни процеси се стига към края на миналия век до съвременния

строеж на нашия книжовен език, който свързва органически различни особености на източните и

на западните говори. Разбира се, книжовният език отразява преди всичко общобългарските

особености на всички наши говори. Обединяваща роля играят и общите процеси на развитие в

самия книжовен език.

Роля на старобългарската и черковнославянската писмена традиция

Черковнославянският език не е бил досега предмет на особено внимание в славистиката.

Наистина, при сравнително-историческото изучаване на славянските езици науката разполага с

непосредните и много по-важни данни за старобългарския (Кирило-Методиевия) език от Х-XI в.,

обаче черковнославянският език, възприел и развил по-нататък голямото богатство на

старобългарския език, е изиграл твърде важна роля за изграждането и развитието на някои от

съвременните книжовни славянски езици, между които се намира и съвременниият български

книжовен език. От това гледище са нужни тепърва специални проучвания върху строежа и

лексикалното и стилистично богатство на черковнославянския език и върху сложните процеси на

взаимодействие между него и редица други славянски езици. Нуждата от такива проучвания стана

явна в последно време, след като бяха развити на по-широка основа специални проучвания върху

историята на книжовните славянски езици.

Въпросът за черковнославянското езиково влияние върху развоя на нашия книжовен език досега

не е бил поставян на специално разглеждане. Само в някои отделни статии, посветени на руското

влияние върху нашия книжовен език, се отбелязва, че то се свързва с черковнославянското, без да

се прави опит за разграничение помежду им. Проф. Б. Цонев е склонен да разглежда

черковнославянското влияние като руско, тъй като самият черковнославянски език е порусена

донякъде редакция на старобългарския език *1+. Трябва обаче да се прави разлика между

черковнославянско и руско влияние.

Черковнославянският език е играл роля във всички случаи, когато новобългарският народен език е

бил подлаган в една или друга степен на книжовна обработка. Конкретните изследвания върху

тези отделни случаи биха дали интересни данни за изучаването на многообразието в живота и

развоя на книжовните езици. Тук моята задача е да се спра по-конкретно главно върху процеса на

изграждането на съвременния български книжовен език през XIX в., а предшествуващите моменти

ще бъдат по-бегло отбелязани.

Въпреки обедняването на литературния живот все пак във връзка с религиозния живот е била

запазена в по-широка употреба известна лексика с книжовен, „културен” характер. Тук се отнасят

например думи като разпетие, възкресение, възнесение, създател, творец, вседържител,

мъченик, великомъченик, угодник, причестие, съпръг, ръпът, ърод, благоъхание, блъдница,

поръгание и т. н. Като цялост обаче езикът на традиционната религиозна книжнина (особено в

морфологично и синтактично, т. е. в граматично отношение) е бил вече твърде старинен, а и

значително нееднороден, така че не е могъл да бъде използуван като основа за нови книжовни

прояви, наложени от развитието на живота. Това обаче не значи, че в днешния български

книжовен език е невъзможно да се търсят по-старинни книжовни елементи (разбира се, из

областта на лексиката), запазени в непрекъсната употреба още от старобългарско време.

Лексикалното богатство на старобългарския книжовен език по пряк или косвен път е играло

значителна роля в изграждането на новобългарската книжовна лексика.

През XVII в. печатните черковнославянски книги, доставяни от Русия, се разпространяват в

българските земи и изместват употребяваните дотогава, преписвани на ръка религиозни текстове.

Тези печатни богослужебни книги имат значителни предимства. Те са можели да се набавят в по-

голямо количество екземпляри, и то напълно еднородни, и езикът им е бил строго нормализиран.

Важно е да се отбележи, че те отразяват с незначителни отклонения текста на старобългарските

преводи на богослужебните книги, така че в лексикално отношение не е имало съществена

разлика между тях и употребяваните дотогава у нас ръкописни текстове. Много думи обаче се

явяват тук в нова (руска) фонетична форма. Така например думи като поръгание, съпръг,

благоъхание, ътроба, ърод, блъдница, мъченик сега се явяват във форма поругание, супруг,

благоухание, утроба, урод, блудница, мученик, думи като разпетие, причестие, чедо сега се явяват

във форма разпятие, причастие, чадо, думи като ръпът, възкръсение сега се явяват във форма

ропот, возкресение и т. н. Тези форми не съществуват само в архаичния контекст на

черковнославянските книги, а постепенно проникват и се разпространяват и в българската реч.

Обикновено ние ги определяме като русизми, но това определение се нуждае от известно

уточняване. Тук имаме работа не с нови думи (нови лексикални единици), а само с нови — руски

(черковнославянски) — форми на тези думи, които и преди това са съществували непрекъснато в

българския книжовен (и народен в една или друга степен) език. Те не попадат в „празно

пространство”, не идват да обогатят българския културен живот с нови понятия, а се явяват само с

нова фонетична форма, така че в случая имаме фонетични, а не лексикални русизми. А имало е и

доста думи в черковнославянските текстове, които не са се различавали фонетично от съответните

думи в ръкописните среднобългарски текстове, например спасение, благодеяние, спасител,

благодетел, създател и пр. С течение на времето фонетичните русизми получават по-висша

стилистична отсянка, т. е. тяхната употреба довежда до известно стилистично разнообразие в

езика. Това се отнася изобщо до всички елементи от „черковнославянската” лексика, колто са се

различавали от тогавашната простонародна лексика.

И тъй, черковнославянските печатни книги не са обогатили българския език с нова лексика, а са му

придали известно формално и стилистично разнообразие. Същевременно те изиграват и друга,

особено важна роля, като стават по същество по-нататъшни носители на старобългарската

книжовна традиция. В този смисъл ще се разбира, без да се правят специални уговорки, въпросът

за черковнославянския език във връзка с по-нататъшната история на българския книжовен език.

Според проф. Цонев *2+ същинското начало на руското влияние върху българския народ и език

започва с въвеждането на руските черковни книги. Всъщност те са били руски не по език, а защото

са били печатани в Русия. А езикът им не е бил руски, а черковнославянски. Руското влияние,

което те носят, се състои само в някои руски особености във фонетичната форма на някои думи.

Началото на истинското руско влияние трябва да се търси там, където езикът ни започва да се

обогатява с нова лексика, заета направо от руски език.

Езикът на дамаскините е безспорно важна книжовна проява на българския език от времето на

новобългарския период от неговата история. Той представя един недостатъчно развит и заглъхнал

в условията на робството опит за създаване на популярна книжнина на народен, жив език. При

особените и неблагоприятни условия този опит не довежда до оформяне на народностен

книжовен език. Въпреки сравнителната бедност на езика на дамаскините, произтичаща от

ограничената тематика на съдържанието им и от елементарността на изложението, тук се

забелязва доста ясно едно основно явление, което се повтаря по-нататък в историята на

новобългарския книжовен език в много по-голям размер: в тъканта на народната реч тук се вплита

известно количество книжовно-черковнославянска лексика, която обогатява логически, формално

в стилистически простонародните изразни средства. Такива са например думи като учител,

писател, обладател, писание, сказание, повеление, спасение, изцеление, моление, привидение,

желание, поучение, поклонение, кръщение, житие, повелях, представи се, възиде (на небето),

сътворил, съзидуваше, премудрий, оружие, рука, голуб, муж, боголепна, благоразумнии,

всесилнии, кандиловъжегател и много други. За да се получи впечатление от мястото и ролята на

тази лексика в конкретния текст, ето някои извадки из Копривщенския и Свищовския дамаскин *3+:

„И тиа чюдеса что казахме блсвении христиане, това стори архггл Михаил; ами да скажем малко и

за архггла Гавриила и после щем сказа пак и за двата на едно что са сториле.

Казуват книги црковни, что са виделе и разумеле сти члци, сичко им е архггл Гавриил показал.

Пррку Даниилу тои показа видението что виде и тои блговести Иоакиму и Анни, и каза им како

щът да родят Мрия прстая бца, тои еи носеше ястие у црквата стаа стих, тои каза и Сахарию

прорку, как ще да им се роди Иоанн крстль, той и бци благовести и каза еи, как ще да породи

господа нашего Иис Ха, той рче Иосифу да пойме простаа бца да ю упази, тои и на онова време

кога се роди Хе и рче на пастирете да идут в Витлеем и да видат отроче, той рче Иосифу да бяга в

Египет, той му рче пак да се врати назад, той и на мироносците блговести въскрсение хво.” *4+

„И много болни, слепи, хроми, бесни и други какви да кажиш, въсесилная црца и живототочная о

нас исцелява и до днес, не туко живи ами мртви вскрсява. Тъи трябува да напишим неизриченнаго

бга оти из нея са е родил, тому подобава слава, чест и поклонение в веки амин.”

„В време егда црствова премудрии Леон имаши подружница твърдя добродетелна, имету и беше

Теофану, щоту пиши на синаxар на декемврие мсца на шестнадесетии дн. Докъто ни беше са

преставила стая, падна црю у болест тешка и неисцеленна толкос дето събраха от редом врачуви

да го исцелят.”

„И тутакси са избави и съвършено исцеля толкос, дето този час стана от одарот си дето лижеши и

сякаше чи ни бе лижал. Като видяха туй чудо, там щоту бяха сички са почудиха. И црю повеле на

сяко ляту на този ден да прави сбор престии бдци и прснодви Марии зам да са поменува таквози

благодеяние и да давами блгодорение на преславная владичица наша, оти из нея неизреченни

бгети роден, тому подобава слава и държава во веки веком амин.

На синаxар пиши у петук на обновление някои члк тврдя богат повдигна са от Солуна да иди на

черковата що са нарича живоприемнии източник. Сас много блгоговении зе сребро и злато

доволно да има при себе си да даде на черковата и да има за харч.”

„. . . и научи гу да пиши лукави думи, като как е проводил Йоан ду царя црюградскии рукописание:

Пиша аз, Йоан раб твои црю от Дамаск и ти давам поклунение да знаиш оти град наш услабна и

нема много бои да са опрът тебе макар и малко войска да проводиш а ти без ни един бои щеш гу

зе макар и ази ща ти помогна оти на моя ръка ети сичка држава. И други много лъжовни думи

уйдордиса лъствии цр. Напукон повеле другиму даскалу да написа друго рукописание царево. . .”

[5]

Тази лексика от книжовен произход в повечето случаи е ясна по форма и понятна по съдържание

(общо взето, това се забелязва и по-нататък). Нейната употреба в дамаскинските текстове показва,

че тя е била поне до известна степен позната на по-широки среди. Като се вземе предвид

историческият момент, когато се появяват и разпространяват дамаскините (ХVII и XVIII в.) и

черковнославянските печатни книги (от XVII в.), трябва да се приеме, че книжовната лексика в

дамаскините се дължи по-скоро на незаглъхнала още среднобългарска книжовна традиция. Това

се забелязва и в графиката (например при употребата на ъ и ь за означаване на гласна ъ). Обаче

наличието на думи с у вместо ъ (от стб. Ѫ) — премудрии, оружие, муж, рука — говори вече и за

черковнославянско влияние. Забелязва се влияние и от сръбската редакция на черковнославянски

език, но по същината си то не е различно от прякото черковнославянско влияние.

* * *

В книжовната дейност на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански (последната третина на XVIII

и началото на XIX в.) се разкрива вече по-друга езикова картина, която говори за пълно заглъхване

на среднобългарската традиция и за засилване на ролята на черковнославянския език като

източник на материал за книжовно оформяне на българския народен език. Това може да се види

от следните извадки из техните произведения:

„А кои нелюбат за свой род болгарски знати, но се обращают на чужда политика и на чужди язик и

не радат за свой язик болгарски, но се учат четати и думати по грчки и срамат се да се наречат

болгаре, — о неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по

свой язик и не думаш? Или не са имали болгари царство и господарство? 3а толико лета

царствували и били славни и чуени по сва земля, и много пути от силни римляне и от мудри грци

дан възимали, и давали им царове и кралеве свои царски дъщери в супружество, да би имели мир

и любов с цари болгарские.”

„Сей Сабин послал к цару просити мир, защо се убоял от грци. Болгари же видели, защо се убоял,

събрали ся и противили ся храбро. Видев же себе Сабин ненавидима от войнство и от поданих,

побегнал в град Замориа и от туду прииде в Цариград под защищение царя Копронима и отложил

почитание светих икон, що бил почитал в Болгарию. Болгари же поставили на царство Тагана.”

„Они Иванко отступил от гръци и събрал войска много; сътворил велика пакост гръком и погубил

много войнство их. Но грци прелъстили его хитро; он се обезумил и веровал. Пришел сам в

Цариград, они го метнули в едину мрачну темницу. Ту и конец въсприел окаяни и грди

цареубийца, Остал Митар, брат его, и много градове грчески обладал; въстал на Йоана Калимана с

войнство, призовал руси от Русиа на помощ себе, но Йоан Калиман отгнал руси паки в Русию и

победил Митара, и убил его на бою. Тако се разрушила сила Иванкова и Митарева, що чинили

много смущение между грци и болгари.” *6+

„Аз грешний в чловецех родихся на село Котел от отца Владислава, от матери Мариа, и положили

первое имямое Стойко. И като съм бил три лета, преставила ся мати моя, и отец мой поял другую

жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете. И токмо свое дете гледаше, а

мене все отритваше. И като бих девят години, подадоха ме книжное учение: понапреди не би

возможно да поиду на учение, почто повише болен и немощен бех.”

„И като поидох аз на Цариград, роднини мои повече разграбиша домовния вещи и сокриша ги. И

приидоша должниците стриини със судиа турецкий да преписуват домовния вещи и мало що

наидоша. И мнеша, како см ги аз скрил. И повеле судиа да мя бият на фалага.”

„Всякоя неправда и всекое грабление неправедное зло и мерзостно ест Богу, и на премудрии

праведнии человеци ненавистно ест, слишатели мои; ала най више, що са вамиши; они много

грабят с неправда чужди вещи! Каквот по горието аслани и медведи от другии звери повише

свирепи и люти сут; тако и в градех и странах вамишите от другии человеци повише оболгатели,

неправедни и лукавнейшии сут. Человеконенавистний грех ест грабление неправедное, и на

доброе приятелство сопротивен свет на темнота, и бело и черно ест; тако и вамиш на заповеди

божии противен ест, понеже утеснява сиромаси. Вамиш с другии вещи не може да убогати себе,

токмо со сиромашеския слези.” *7+

Може да се каже, че езикът на Паисий и Софроний не стои в приемствена връзка с езика на

дамаскините. Той се намира под засиленото влияние на черковнославянския език, което се

чувствува и в областта на граматиката (употреба на падежни форми, черковнославянски глаголни

окончания и др.). Това може да се обясни с по-голямата книжовна (преди всичко

черковнославянска) подготовка и начетеност на Паисий и Софроний, но трябва да се приеме, че

дамаскините са били особен род популярна литература, създадена на по-опростен (доближем до

народния) език с особено предназначение, а не обикновена за онова време проява на книжовен

живот и книжовен език. В областта на езика наследената от миналото традиция, свързана и с

религиозните текстове, е имала по онова време твърде голям авторитет и се е налагала с голяма

сила в практиката въпреки стремежа на книжовниците да пишат на “прост” български език.

Трябва да се вземе предвид и това, че новите елементи в съдържанието на техните произведения

налагат по-широко използуване на книжовна лексика, а тъкмо черковнославянската лексика,

макар и свързана с религиозни текстове, има много по-широко културен характер.

Прави впечатление, че и двамата книжовници, родоначалници на Българското възраждане,

избягват употребата на члена, като чувствуват навярно, че той е присъщ на друг, простонароден, а

не книжовен стил на изказване. В езика на Паисий и Софроний още не се забелязват никакви

установени норми и правила. На пъстрота и противоречивост в тяхната практика се натъкваме

твърде често. Народното и черковнославянското начало образуват пъстра смесица, в която могат

да се намерят основите на всички по-сетнешни езикови школи.

* * *

През втората четвърт на XIX в. въпросът за отношението на езика на новобългарската писменост

към черковнославянския език назрява вече за теоретическо разглеждане. Възникват трите

борещи се помежду си течения („школи”) — черковнославянско (смятано от своите представители

за старобългарско), славянобългарско и новобългарско.

Всъщност нито едно от трите течения не изключва напълно черковнославянското влияние при

изграждане на новия български книжовен език. Разликата помежду им е в това, че всяко от тях го

приема в различна степел и форма.

Черковнославянското течение се опълчва срещу естественото развитие на българския език. Без

никакво чувство за реализъм неговите представители (К. Фотинов, Хр. Павлович и др.) застават на

традиционни и съвсем консервативни позиции, като се опитват да поставят черковнославянския

език в основата на българския книжовен език. Те държат за запазване не само на лексиката, но и

на фонетичните и морфологичните особености на черковнославянския език в българската

книжовна практика, което довежда до отрицателно отношение към такива типични

нововъведения в развоя на българския език, като гласната ъ, членната форма и др.

Умереното славянобългарско течение (с най-виден представител Неофит Рилски) застава на

еволюционни позиции, признавайки правата на живата народна реч. Разбира се, книжовниците от

това течение използуват широко черковнославянската лексика за попълване на българския

книжовен език с думи, които му липсват. В това отношение то е на правилен път. Но и то не

намира докрай правилно разрешение на въпроса за мястото и характера на черковнославянското

влияние в изграждането на новия книжовен език. Тук материалът от черковнославянския език се

привлича в някои случаи механически като критерий за намиране на изход от диалектното

многообразие на народния език.

Новобългарското течение (Берон, Богоров, Априлов и др.) застава на най-правилни позиции. То

признава напълно правата на народната реч в областта на граматическия строеж, основния

речников фонд и звуковия състав и допуща в широка степен обогатяване на книжовния език от

изобилните лексикални източници на руския и черковнославянския език. Безспорно е, че руското

влияние около средата на XIX в. е вече твърде силно и черковнославянското влияние на практика

не се чувствува като отделен фактор. Влиянието на руския език е твърде разностранно, като се

преплита с влиянието на черковнославянския език по такъв начин, че е твърде трудно в много

случаи да се определи къде свършва едното и откъде започва другото. Множество книжовни

думи и термини, съставени от разбираеми за всеки българин елементи, са били приети в нашия

книжовен език, без да се схващат като чужди, например усърдие, постоянен, сложен, сказка,

състояние, заявявам, принадлежа, отчуждавам и много други. Знаменателни са думите на автора

на първия учебник по физика Найден Геров, който изтъкв а в предговора на учебника, че борейки

се с трудностите на терминологията, е възприел и някои руски термини, които „идат добре и на

български” *8+. Поради това че в руския език има доста много такива думи, които „идат добре и на

български”, съвременният български книжовен език е могъл да се ползува в по-голяма степен от

помощта на руския език в периода на своето изграждане и бързо да достигне високо развитие при

доста неблагоприятни условия през миналия век. (Разбира се, това е само най-типичният случай. В

действителност процесът е по-сложен и за възприемането на една или друга дума влияят редица

други обстоятелства.)

Но много от книжовните елементи, с които се обогатява българският език през това време,

съществуват и в руски, и в черковнославянски. Част от материала от една и съща категория е

преминавала в български от черковнославянски, а друга част — от руски. Така например

отглаголни съществителни, свързани с религиозния живот, като спасение, поклонение,

изкушение, или деятелни съществителни, като учител, създател, спасител, хранител, са възприети

в нашия съвременен книжовен език от черковнославянски (който всъщност, както видяхме, става

на наша почва носител и на нашите среднобългарски книжовни традиции), докато съществителни

като допълнение, наклонение, отклонение, съприкосновение, деятел, председател, показател,

издател и много други са възприети от руски. В много случаи обаче такова разграничение може да

се направи трудно и изисква сложни проучвания, които засега са невъзможни. Ала въпросът за

черковнославянското влияние в случая се свежда не само до установяване точно кои отделни

думи са от черковнославянски, а не от руски произход, но също и до установяване на ролята на

черковнославянския езлк като важен посредник за възприемане на руските елемента в нашия

език. Словното богатство на черковнославянския език е било в немалка степен познато на

грамотните среди у нас през време на Възраждането, а в него са се съдържали образци от почти

всички категории думи, които са били след това възприети в масов размер в нашия език от руския

език. По този начин се стига до възприемане не само на отделни думи, но и до внедряване на

цели словообразувателни категории, които стават и продуктивни на българска почва. Достига се и

до възприемане на някои морфологически категории.

Бележки

1. Срв. Езикови взаимности между българи и руси. В памет на проф. А. К. Медведев, Руско-български

сборник, София, 1922, с. 35—51, също и Руско-български паралели, I, сп. Славянски глас. I, кн. 1, с. 20—29, II.

Пер. сп. на Бълг. книж. д-во, кн. XIV, с. 249—259; История на българский език, т. II (посмъртно издаяие),

София, 1934, с. 338—353.

2. Езикови взаимности между българи и руси, с. 37.

3. Графиката и правописът са осъвременени. Подчертани са само по-характерни книжовни елементи.

4. Копривщенски дамаскин, библ. Български старини, кн. II, 1907, с. 49-50.

5. Свищовски дамаскин, библ. Български старини, кн. VII, 1921, с. 148, 149, 153.

6. Паисий Хилендарски. История славеноболгарская, издадена по първообраза от Й. Иванов. 1914, с. 5-6, 20,

40—41.

7. Софроний Врачански. Избрани съчинения. — Библ. Българска книжнина, 1925, с. 11, 12—13, 43.

8. Извод от физика, Бялград, 1847, стр. 2 на Предисловието.

Взаимодействие между народен език и книжовна традиция

Изтъкна се вече, че съвременният (новобългарският) книжовен език е изграден върху основата на

съвременния български народен език. Това положение е безспорно, но все пак изисква някои

уточнявания, тъй като процесите и факторите при изграждането на нашия книжовен език са били

по-сложни, отколкото сме склонни обикновено да мислим. Всъщност всеки книжовен език,

особено в периода на своето изграждане, не може да не търпи едни или други влияния от по-

стари книжовни езици, познати на неговите строители и носители.

Значително е влиянието на класическите европейски езици — старогръцки и главно латински —

върху формирането и развитието на западноевропейските (романски, германски и някои

славянска) книжовни езици, а косвено и върху останалите славянски и други европейски езици.

Подобно е било влиянието и на книжовния арабски език върху тюркските езици.

Функциите на книжовния език са несравнено по-сложни от функциите на народната реч, върху

която е изграден. Книжовният език, създаден на народна основа, получава значителна обработка

не само в смисъл на нормализация, но и в смисъл на количествено и функционално обогатяване.

Източниците за обогатяване могат да бъдат различни. Най-често тук имаме работа с пряко или

косвено влияние от други книжовни езици. Влиянието може да се прояви по различни начини и

пътища: заемане на готов езиков материал (най-често лексикален и лексикално-фразеологичен),

заемане на езикови модели и конструкции, калкиране, семантични заемки, а също така и по-

своеобразно оформяне на някои особености в резултат на взаимодействието между народния

език и някои книжовни влияния.

Също и у писателите, които си служат с регионален език (пишат на диалект) се наблюдават покрай

диалектната основа и отражения от нормите, а също и от лексикалното и синтактичното богатство

на книжовния език. Такъв е случаят у нас например с регионалния език на Т. Г. Влайков. *1+

Съвременният български книжовен език е възприел следните по-важни структурни особености от

народната реч:

В областта на фонетиката — рефлекси на ятовата гласна, изговор на групите ър/ръ, ъл/лъ между

съгласни, характер на мекостта, система на ударението и др.

В областта на морфологията — всички типични особености на новобългарската реч: при имената

— отсъствие на падежни форми, наличие на член, особена форма на бройно множествено число в

мъжки род, характерен строеж на относителните местоимения и наречия (със словообразувателна

морфема -то: който, когато и пр.). степенуване на прилагателните с предпоставени частици по- и

най- и др.; при глаголите — отсъствие на инфинитив, богата темпорална система, преизказно

наклонение, особено несвършено причастие на -л от основата на имперфекта и др.

В областта на синтаксиса съвременният български книжовен език се характеризира с най-

съществените особености на народната реч — аналитизъм, т. е. безпадежно и предложно

изявяване на синтактичните отношения на съществителните имена в изречението, употреба на

лични глаголни конструкции („да-конструкции”) на мястото на старобългарския инфинитив;

характерен строеж на изречението във връзка с употребата на някои глаголни и местоименни

енклитики.

Речниковият материал на българската народна реч заедно със своята словообразователна система

е преминал като основа на речниковия състав на книжовния език. Заедно с него са проникнали в

книжовния език и някои думи от чужд — главно от турски (респ. турско-арабски и турско-

персийски) и гръцки произход, които са били употребявани в народната реч, например таван, боя,

ракия, дюшек, чакъл (тур.), акъл, бакалин, халва, джоб (араб.), бостан, гердан, чаршаф, чешма

(перс,), креват, трапеза, тиган, хартия, молив, стомана, стомах, харесвам, евтин (гръц.) Забелязва

се обаче още от самото начало стремеж към ограничаване на турцизмите и простонародните

гърцизми в книжовния език.

От друга страна, не случайно българският книжовен език е проявил в процеса на своето

изграждане значителен афинитет към езиковото богатство на старинната книжовна езикова

традиция, водеща началото си още от делото на Кирил и Методий, представена през XVII, XVIII и

XIX в. главно чрез езиковото богатство на черковнославянската религиозна книжнина. Макар и

претърпяла значителни структурни изменения в течение на вековете, съвременната народна

българска реч е могла да бъде най-естествена среда, в която намират отново място значително

количество народни елементи, плод на езиковото творчество на нашия народ през много векове,

но временно забравени от народа в мрака на робството.

В нашия съвременен книжовен език най-богато е представено въздействието на старата книжовна

традиция, макар и по околен път, в областта на речника.

Широко разпространен и продуктивен тип в книжовния ни език са станали старобългарските

(изчезнали в новобългарските говори, обаче преминали по книжовен път в черковнославянски и

руски и оттам отново в български) съществителни за деятелни лица с наставка -тел, като учител,

деятел, създател, мислител, слушател, владетел, мечтател и мн. др., в днешно време и за

предмети — предпазител, разпределител, усилвател и т. н. Днес този тип думи са много повече от

народните с наставка -ач в нашия книжовен език. Някои отделни такива думи са били запазени и в

домашната традиция, но тук става дума за силно активизиране и количествено увеличение на този

словообразувателен тип от XIX в. насам.

Също много разпространени и отчасти продуктивни в книжовния ни език са станали през време на

Възраждането и отвлечените съществителни с наставка -ние, минали по същите пътища, например

знание, сведение, събрание, смирение, поведение, намерение, престъпление, наказание,

нападение, спасение, умение и т. н.

Твърде разпространени и продуктивни днес в нашия език са и прилагателните от старобългарски

по произход тип с наставка -те-лен (-тел-ен), например спасителен, поучителен, допълнителен,

определителен, повторителен, разпределителен, подготвителен и пр.

Получили са разпространение в нашия съвременен език по приемственост от по-стария език и

прилагателни с наставка -им, -ем (която някога е служила за образуване на сегашни страдателни

причастия, изчезнали като морфологична категория в народния ни езих), например любим,

нетърпим, несъкрушим, уязвим, непреодолим, неузнаваем, изменяем и др.

Увеличена е значително (в сравнение с положението в народния език) в резултат на същите

книжовни влияния през Възраждането и категорията на сложните думи в книжовния ни език.

Размерът и силата на старобългарско-черковнославянското влияние в тези и в някои други случаи

не може да се определят само чрез количеството на думите, тъй като много от тях са възникнали

по-късно, а дори и в наше време. Много съществено обаче е, че в случая имаме възприемане и

активизиране на самите словообразувателни средства и типове. Това говори, че влиянието на

нашата езикова старина е по-дълбоко и че тя по този начин се слива и преплита здраво с

материала от съвременния ни народен език.

Между морфологичните явления в нашия книжовен език, отразяващи влияние на старата

книжовна традиция, трябва да се посочи преди всичко възстановяването на формите за сегашно

деятелно причастие на -щ в глаголното спрежение: четящ, ходещ, гледащ и т. н. Това причастие,

характерно за старобългарския език, но изчезнало по-късно в българските народни говори, се

настанява отново в българския книжовен език постепенно, най-напред под влиянието на

черковнославянския, а след това и на руския език (то има старобългарско-черковнославянски

произход и в самия руски език).

Може да се допусне черковнославянско влияние и при установяване на книжовните форми за

условно наклонение от типа бих чел (стб. БЫХЪ ЧЕЛЪ), които в говорите са по-слабо

разпространени от простото новобългарско условно наклонение ядвам, ходвам.

Важно нововъведение в книжовния синтаксис са обособените части на изречението (главно

обособени определения и причастия конструкции) под влияние на другите книжовни (славянски и

неславянски) езици. Това явление има широк обсег и значителни последици за книжовния език,

тъй като стои във връзка с някои явления от морфологично естество, като въвеждане на сегашно

деятелно причастие (по книжовен път), на деепричастие (от западните говори) и др.

* * *

По-горе ставаше дума за особености от книжовен произход, които са проникнали в сравнително

непроменен вид и непроменена функция в строежа на новобългарския книжовен език,

допринасяйки за неговото обогатяване и по-бързо развитие. Обаче в същото време са се развили

и процеси на взаимодействие между народни и книжовни елементи, в резултат на които са

настъпили изменения в едните или другите от тях или е било улеснено проявяването на някои

влияния от западните говори. Впрочем и между разгледаните вече явления може да се посочат

случаи на по-специфично отразяване на новите явления във връзка с особеностите на българската

езикова почва, на която те се пренасят. Така отглаголните съществителни на -ние са стеснили

своите функции, за да се разграничат от народните отглаголни съществителни на -не, а формите

на -им, -ем са преминали като прилагателни, въпреки че в черковнославянски език те са сегашни

страдателни причастия.

Ще разгледаме някои по-ярки случаи на взаимоотношение между народни и книжовни елементи:

Още от първата половина на миналия век се забелязва ясна тенденция под влияние на

черковнославянската книжнина (и западното произношение) към ограничаване на фонетичния

преглас я/е само в рамките на етимологичното Ѣ и запазване на гласна я (респ. а след

палатализирана съгласна) пред мека сричка и под ударение, непрегласена в думи като поляна—

поляни (а не изт. полени), тояга—тояги (а не изт. тоеги), жаба—жабешки (а не изт. жебешки). Така

книжовното произношение в този случай съвпада и със западното произношение.

Неударените гласни е, о, а са се отбелязвали още от началото на новобългарската писменост

последователно с е, о, а, без редукция (т. е. незаменени с и ('ъ), у, ъ, въпреки че в източното

(североизточното) произношение те са редуцирани и съвпадат в повечето случаи с и ('ъ), у, ъ. (В

днешно време редукцията на неударено а трябва да се признае за нормално явление в

книжовния изговор.) Така писмената традиция определя до голяма степен в някои съществени

точки нормата на книжовния изговор, но това става възможно поради обстоятелството, че тази

писмена норма се намира в съответствие с произношението на някоя друга (в случая — в

западната) говорна област. По същия път може да се обясни и установяването на нормата да се

изговаря като чисто а удареното окончание -а при съществителните, произнасяно в

североизточните говори като -ъ, а в югоизточните и западните като -а (книж. глава, ръка, есента;

изт. главъ, ръкъ, есентъ; югоизт. глава, ръка, есента; зап. глава, ръка, есента) С влияние на

книжовната традиция главно трябва да се обясни установяването на нормата да се запазва винаги

съгласната х на историческото й място: хляб, сух, пееха (диал. ляб, суф, пееа).

Така още от Възраждането нормите на произношението тръгват по такъв път на раззигие, че се

явяват някои отклонения от преобладаващото източно произношение и отражение на определени

черти от западното. Това става обаче в такива случаи, когато западното произношение е било по-

малко отдалечено от старобългарското състояние, какъвто е случаят с изговора на неударените

гласни, с непрегласения изговор на я (а след палатализирана съгласна) пред меки срички и др.

Всъщност тук съобразяването с по-старинните особености, с по-първичното, не еволюирало

състояние на българското и „славянското” произношение е било навярно по-основен фактор, но

то не би могло да се осъществи, ако не би намерило опора в някои говорни области. Този принцип

на формиране на книжовното произношение се е осъществявал спонтанно, без специална

обосновка в редица случаи. Намираме го обаче и доста ясно формулиран у М. Дринов: „Когато

пък някоя дума на разни места се изговаря разно, то това противоречие да се помирява с помощта

... на старобългарското правописание; тъй например: скрътеното възвратно местоимение в едни

места се изговаря са, в други с, в трети се. В този случай нека се обърнем към старобългарските

паметници. В тях ние ще найдем, че това местоимение се пише СѦ. А граматиката на

старобългарский език ще да ни каже, че буквата Ѧ се е произносила в старо време като ен,

следователно Ѧ се изговаряло тогава като сен, както и досега се изговаря на полский език. След

време звукът и се е затрил, останало е само се, което и днес се чуе в някои от западните български

области . . . Това разяснение, чини ни се, не оставя никакво място за препирня, и токо любителите

на безполезни прекословия могат след това да стоят за са или пък за ся.” *2+

Принципът, формулиран от М. Дринов, е бил приложен, очевидно, също и по отношение на

подобните местоименни форми ме и те. Същото може да се каже и за частицата за образуване на

бъдеще време ще, възприета в този сравнително по-старинен вид, срещан в някои говори, докато

в североизточните говори тя се изговаря най-често шъ.

В областта на имената се забелязват някои своеобразни нововъведения при членните форми. На

първо място трябва да се посочи изкуственото правило да се употребяват различни (диалектни)

фонетични разновидности на члена в м. р., ед. ч. в зависимост от падежната (синтактичната)

функция на името: ученикът пише — повикайте ученика. Тази практика е могла да се развие на

почвата на книжовния език под влияние на черковнославянската падежна система. Нейното

начало иде от граматическите схващания на Неофит Рилски (срв. неговата „Болгарска

грамматика”, 1835), който при липса на по-ясен поглед върху езиковите явления тогава се е

опитал по изкуствен път да обедини в книжовния език фонетичните разновидности на членните

форми в различни говори, разпределяйки тяхната употреба по критерий (падежна функция), който

няма нищо общо с граматическата природа на члена. В днешния си вид правилото за упвтребата

на пълен и кратък член в зависимост от синтактичната служба на името е установено окончателно

в правописа от 1899 г.

Интересно явление в книжовния език е и изживялата вече своята употреба членна форма (-и)й

при прилагателните имена в мъжки род (великий, светлий и пр.). Тази употреба се установява

през XIX в. в резултат на взаимодействие между съвременни и архаични форми. *3+

Морфологичен характер има тенденцията към възстановяване на гласната -и (вм. народното

общобългарско -й), когато тя е окончание за множествено число след гласна (славеи, змии,

народен изговор славей, змий). Графическото запазване на -и в такова положение под влияние на

старата писменост още от началото на Възраждането се отразява с течение на времето и върху

изговора. Процесът обаче е твърде бавен и не е завършен и до днес в говора на интелигенцията.

Възстановяването на сегашно деятелно причастие в спрежението на глагола, за което стана дума

по-горе, е само една страна на един по-сложен процес. В книжовните езици —

черковнославянски, руски, френски и др., — които са били познати на нашите възрожденци, се

употребяват и причастни конструкции с минали причастия, както и деепричастни конструкции.

Интересен процес за запълване очерталата се на фона на други книжовни езици празнота в

българската граматична структура при нейната книжовна обработка е приспособяването на

свършеното причастие на -л към по-широка атрибутивна и особено обособена употреба, т. е. към

функциите на изчезналото минало причастие на -вш, например пристигналият отдалече гост,

гостът, пристигнал отдалече. *4+ В народния език това причастие се употребява главно за

образуване на сложни глаголни времена.

Деепричастието на -йки пък се заема от западните говори като по-удобна форма от архаичната на

-щи и др. *5+ Съществен фактор за настаняването на тези деепричастни форми в българското

спрежение е била нуждата от установяване на съответствия с деепричастните конструкции в

другите славянски и неславянски книжовни езици. Вижда се как книжовното влияние е довело до

една своеобразна селекция между наличните черковнославянски и диалектни форми.

Интересно явление в българския книжовен език е употребата на изявителни, а не на преизказни

глаголни времена в т. нар. библейски стил, например: “В началото бог сътвори небето и земята. А

земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната и дух божий се носеше над

водата. Рече бог: да бъде светлина. И биде светлина . . .” (Битие, гл. I). Запазените старобългарски

форми на аориста и имперфекта в черковнославянски (както и в нашите ръкописни религиозно-

повествователни книги) се задържат като осветени в практиката на религиозния разказ и в

новобългарския превод, придавайки особена стилистична отсянка на разказа. По този начин се

установява особен, библейски стил на разказване на предания, който се противопоставя на

народния стил на разказване с преизказни времена (срв. „В начало бог сътворил небето и земята.

А земята била безвидна и пуста; тъмнина се разстилала над бездната . . .”) Тази употреба на

изявителни форми (заедно с някои други особености на библейския стил) се среща и в

художествената литература при сказания със старинен характер, срв. например у Н. Райнов: „Бран

кървава се дигна по цяла българска страна. Брат срещу брат стана — син баща си в кърви потопи.

Незнайни хора метеж подигнаха . . .” *6+

В областта на синтаксиса се забелязва по-силно или по-слабо редуциране на някои характерни

особености на народната новобългарска система.

Така например се задържа в по-ограничен вид удвояването на обекта с помощта на енклитични

местоименни форми (мене ме повикаха, на мене ми казаха). В много случаи това специфично

балканско явление намира място в нашия книжовен език, но понякога, под влияние на

книжовните черковнославянски и руски (а може би и западноевропейски) синтактични образци,

се избягва. Все пак то е характерна особеност на българския книжовен синтаксис. *7+

Не са намерили място в книжовния език характерните за източните говори възвратни конструкции

мене си, тебе си, него си, нас си и пр., но при заместването им с книжовната (черковнославянско-

руска) форма себе тази форма е влязла в своеобразно съчетание с характерната народна форма за

изразяване на възвратност си, така че в съвременния български език възвратното местоимение

има форма себе си.

Интересно нововъведение (под влияние на други книжовни езици, главно черковнославянски) се

забелязва при функциите на относителното местоимение който в книжовния език. Докато в

народната реч то се употребява само в предпоставени подчинени определителни изречения

(който те попита, на него ще кажеш, когото срещнеш, него попитай), в книжовния език се въвежда

и в следпоставени подчинени изречения (къде е човекът, който ме е търсил, дойде човекът, с

когото ще пътуваме). В тези случаи относителното местоимение който е изместило относителните

съюзи дето и дека, употребявани в народната реч (човекът, дето (дека) ме е търсил, човекът, дето

(дека) ще пътуваме с него). *8+

Под влияние на други книжовни езици в българския книжовен език се забелязва постепенно

изоставяне на някои „опростени” синтактични конструкции от народната реч — срв. ранния Вазов:

«Знаеше да обича и които мразеше”, „Българският ум измислил работи, да се чуди и мае човек”. В

съвременния книжовен език се предпочитат конструкции с по-отчетливо оформяне на главното и

подчиненото изречение: „Знаеше да обича и тези, които мразеше”, „Българският ум измислил

такива работи, че да се чуди и мае човек”. Възможно е тук да има и самостойна тенденция към по-

пълно логично изграждане на фразата.

* * *

Анализираният материал хвърля светлина върху начина и пътя за установяване на редица

характерни особености в новобългарския книжовен език, на които досега е гледано повече или

по-малко опростено и едностранчиво.

Същевременно проучването на различни прояви на влиянието на книжовната традиция и изобщо

на книжовните влияния при формирането на новобългарския книжовен език е принос към

проучването на въпроса за взаимодействието между езиците. Вижда се, че явлението езикова

интерференция се наблюдава доста широко в такива случаи.

Бележки

1. Вж. Заимов, Й. Бележки за езика на Т. Г. Влайков и пирдопския говор. Български език, IV. 1954, кн. 1, 65—

73.

2. Дринов, М. За новобългарското азбуке.— Перидическо списание, Браила, кн 2, 1870, с. 9.

3. Срв. Попова, В. Из историята на една членна форма в книжовния български език. — Известия на Инст. за

бълг. език, кн. VIII, 1962, 353—369.

4. Вж. във връзка с това явление изследването на Станков, В. Поява и развой на обособената употреба на

миналото свършено действително причастие в българския книжовен език.—В: Славистичен сборник, 1963, с.

181.

5. Вж. изследването на Първев, Х р. Установяване на деепричастието в съвременния книжовен български

език. — Български език, VIII, 1958, кн. 2, 122-133.

6. Райнов, Н. Книга за царете, “Цар Петър”.

7. Вж. за него проучванията на Попов, К. Стилно-граматична употреба на удвоеното допълнение в

българския книжовен език.—Известия на Инст. за бълг. ез., кн. VIII. 1962, 459-470; Цихун, Г. Местоименната

енклитика и словоредът в българското изречение. — Български език. XII, 1962, кн. 4. 283—291; Orzechowska,

H. Podwajaniedopelnien w historii bulgarskiego jezika literackiego. Warszawa, 1973, 144 с.; Манолова, Л.

Употребата на удвоеното допълнение в съвременния печат. — В: Проблеми на българската книжовна реч,

1974, 162—168.

8. Вж. по този въпрос статията на Попова, В. Една нова употреба на местоимеиието който в развитието на

българския книжовен език. — Български език, XIII, 1963, кн. 4—5, 354-362.

Национален, наддиалектен характер на съвременния книжовен език

В резултат на последователното въздействие на западната и източната диалектна основа, както и

на по-сетнешното взаимодействие между източни и западни говорни особености в езиковата

практика на интелигенцията, нашият съвременен книжовен език представя сложна формация,

която не се покрива с никой отделен говор (нито с отделна група говори). Характерни за неговия

строеж са не само редица особености на източните говори (както обикновено се мисли), но и

редица особености на западните говори, така че в действителност той не само по функция, но и по

строеж има национален или наддиалектен характер. Ето по-важните фонетични, фонетично-

морфологични и морфологични особености на книжовния език с оглед към техния произход от

източните или от западните български говори:

А. Фонетични особености

I. На действието на западнобългарската основа, върху която са се развили началните, а и някои по-

сетнешни процеси на изграждането на книжовния ни език, се дължат следните фонетични

особености на книжовния език:

а) запазване на широките неударени гласни в техния първоначален (нередуциран) гласеж,

например сега, време, кога, брзо (а не сига, времи, куга, брзу, както е в източните говори);

б) запазване на непрегласено старо я (и а след ж, ш, ч) под ударение пред мека сричка, например

поляна — поляни, Стоян — Стояне, тояга — тояги, чаша — чаши, овчар — овчари (а не изт. бълг.

полени, Стоене, тоеги, чеши, овчери);

в) нейотуван изговор на е в началото на дума или след друга гласна, например езеро, кое, твое,

знае, поезия (а не на изт. бълг. йезеро, койе, твойе, знайе, пойезия).

II. На източнобългарска основа са се установили постепенно от 1824 г. (когато излиза Рибният

буквар на П. Берон) насетне следните характерна фонетични особености на книжовния езикс

а) изговор на меки съгласни с определени форми, например нося — носят, търпя — търпят, конят,

овчарят, учителят (а не носа — носат, търпа — търпат, конът, овчарът, учителът, както е в западния

изговор);

б) якане, например вяра — верен, смях — смехът, някой (а не зап. бълг. вера — верен, смех —

смехът; некой);

в) подвижност на гласната ъ в съседство с р и л, например пръв — първи, мълча — млъквам;

г) определени особености на ударението — неподвижност в парадигми, като чета — четеш,

напиша — напишеш — написах, вода — водата, глави — главите (а не зап. бълг. чета — четеш,

напиша — напишеш — написах, вода — водата, глава — главата, глави — главите), крайно

ударение в повелително наклонение, например чети, пиши, напиши, вземи, стани (а не зап. бълг.

чети, пиши, напиши, вземи, стани).

Допуска се двояко ударение — източно и западно — при непрефиксални гласни в минало

свършено време: източнобългарско неподвижно ходя — ходих и западнобългарско подвижно

ходя — ходих. Също и при имперфективирани глаголи: казвам, разказвам — източнобългарско

казвах, разказвах и западнобългарско казвах, разказвах.

Б. Фонетично - морфологично особености

I. Под влияние на източните говори са се установили следните особености:

а) член -ът, -а в мъжки род, например човекът, човека, градът, града (а не зап. бълг. човеко,

градо);

б) окончание -и за множествено число при съществителни от мъжки род, например орачи, копачи,

другари, граждани (а не зап. бълг. ораче, копаче, другаре, граждане);

в) окончание -а, -я в 1 л., ед. ч., сег. време на глаголите от I. и II спрежение, например чета, живея,

ходя, стоя (а не четем, живеем, ходим, стоим, както е в голяма част от западните говори).

II. Под влияние на западните говори са се установили следните особености:

а) незатъмнено окончание -а (-я) при съществителни имена от женски род, например глава, вода,

самота, солта, радостта, земя (а не изт. бълг. главъ, водъ, самотъ, солтъ, радостъ, зем'ъ);

б) член -те в множествено число при имената от мъжки и женски род, например орачите,

другарите, борците, майките, добрите, белите (а не изт. бълг. орачити, другарити, борцити,

майкити, добрити, белити);

в) окончание -е във форми за среден род като мое, наше, овче, краве (а не изт. бълг. мойо, нашо,

овчо, кравьо);

г) към края на миналия век се възприемат кратките местоименни форми ме, те, се (вместо изт.

бълг. ма, та, са).

В. Морфологични особености

I. Под влияние на източните говори са се установили:

а) формата за бройно множествено число при съществителните имена от мъжки род, например

два стола, пет града, осем речника, дванайсет месеца (а не зап. бълг. два столове, пет градове,

осем речници, дванайсет месеци);

б) формата за несвършено причастие на -л (от основата на минало несвършено време), например

четях — четял, пишех — пишел, пеех — пеел, ходех — ходел, делях — делял (отделна от формата

на свършеното причастие на -л: четох — чел, писах — писал, пях — пял, ходих — ходил, делих —

делил). В западните говори тази форма не съществува.

в) формата на относителните местоимения и наречия с особена наставка -то, например който,

когато, какъвто, където, когато. В западните говори въпросителните местоимения и наречия се

употребяват без -то като относителни.

II. На влияние на западните говори се дължи:

а) установяване на деепричастието на -ейки, -айки (в края на миналия век), например четейки,

пишейки, вървейки, ходейки, гледайки;

б) отпадане преди 2—3 десетилетия на източнобългарската форма на косвен падеж на -а, -я при

лични и роднински имена: повикай Петър, кажи на Иван, кажи на вуйчо си, съчинения на Вазов

(вместо повикай Петра, кажи на Ивана, кажи на вуйча си, съчинения на Вазова).

В резултат на всички тези процеси съвременният български книжовен език има наддиалектен

характер. По своя фонетичен и граматичен строеж и лексикален състав той не се покрива напълно

с никой отделен говор. Критериите на неговата правилност са отразени в съвременните български

граматики и речници въз основа на спонтанно очерталата се меродявна говорна практика на

интелигенцията.

Етапи на развитие

Периоди в изграждането и развоя на съвременния български книжовен език

Периодизацията на историята на нашия книжовен език може да се изгради върху някои основни

критерии, които са свързани с развитието на общото състояние на книжовния език, а не с отделни

конкретни явления. Такива критерии могат да бъдат: ролята на една или друга диалектна основа,

съотношението между народната основа и историческата книжовна традиция,степента на

развитие на нормативната система. Така установяваме следните етапи или периоди в историчта

на съвременния български книжовен език (в общи линии установяваните по този път периоаи

съответствуват и на периодите на историческото развитие на българския народ през време на

Възраждането):

I. Период на първи прояви (втората половина на XVIII в. и първата четвърт на XIX в.): от Паисиевата

„История славеноболгарская” (1762) до Бероновия „Буквар с различни поучения” (1824). Този

период се характеризира с неурегулирано смесване на книжовната (предимно

черковнославянската) традиция и народната основа, но с явна тенденция към увеличаване на

народните елементи. Характерът на народната основа е предимно западнобългарски

(югозападнобългарски).

II. Период на начално строителство (втората четвърт на XIX в.), свързан с развитието на

просветната книжнина, който започва с Бероновия Рибен буквар (Буквар с различни поучения,

1824) и продължава до Кримската война. Налага се народната основа на книжовния език, въпреки

че има поддръжници в една или друга степен на черковнославянската традиция. Изпъква ролята

на източнобалканските и централнобалканските говори (Котел, Елена, Карлово, Търново и др.).

Ролята на книжовната традиция се свежда до обогатяване на изразните средства на народната

реч.

III. Период на разгърнато изграждане (от Кримската война до Освобождението). Обогатяването на

обществено-икономическите, културните и литературните процеси предизвиква обогатяване на

езиковите средства. Върху съвременната народна източнобългарска основа се развиват няколко

нормативни школи, които се различават помежду си по метода на езиково строителство и по

местната говорна основа. В условията на робството не е възможно да изпъкне бързо един

определен център, който да обединява процесите.

IV. Период на установяване на единните норми и съвременния облик на книжовния език

(последните двайсет години на XIX в.) в условията на свободната българска държьва.

Преобладаващо е влиянието на Търновската и Дриновата школа.

V. Период на по-нататъшно лексикално, терминологично, стилистично обогатяване на книжовния

език (от началото на XX век до Девети септември). Развитие на някои частични процеси (пуризъм,

строеж и употреба на някои причастни форми, правоговорни въпроси).

VI. Период на съвременно езиково строителство (след 9 септември) във връзка с развитието на

обществения живот, производството и на марксистко-ленинската методология и идеология.

Демократизиране на някои езикови процеси.

По-долу следват кратки характеристики на езиковите процеси през отделните периоди.

Времето на Паисий Хилендарски и неговите последователи

Възникването на съвременния български книжовен език е свързано с Паисиевата „История

славеноболгарская” (1762). Светският, просветен и публицистичен характер на това произведение

налага определен характер и на неговия език, който се различава от езика на дамаскините със

значително по-голямото количество черковнославянизми въпреки желанието на автора да пише

„просто за простите българи”. От Паисиевото произведение тръгва развитието не само на нашата

нова литература, но и на новото ни книжовно езиково строителство. Вложената здрава идея за

осъществяване на ново езиково (книжовно) строителство върху основата на народния език,

обогатена с плодовете на нашето предшествуващо многовековно езикотворчество (запазени в

домашни паметници и практически черпени главно от черковнославянската писменост),

постепенно укрепва и с течение на времето придобива по-последователно, макар и не

праволинейно развитие в практиката.

Текстът на „История славеноболгарская” е едно вдъхновено обръщение към българския народ,

към всички българи, не само към грамотните, които биха могли да я четат и да си я преписват, но

и към неуките, които могат само да слушат написаното в нея, когато други го четат на глас. Това се

вижда както от заглавието на предисловието, отправено „к хотещим читати и послушати

историйцу сию”, така и от обръщението: „Внемлите (т. е. внимавайте) ви, читатели и слишатели,

роде болгарски.” Това обстоятелство говори за най-широка обществена насоченост на малката, но

велика по замисъл и историческа роля „История славеноболгарская”. Разбира се, за да бъде

достъпна тази „историйца” за широки народни среди, тя е трябвало да бъде написана на достъпен

език. Да се пише на достъпен за народа език е трудна задача и в днешно време, камо ли по онова

време, през XVIII век, когато не е имало народен писмен език за изразяване на една система от

понятия и идеи, различна от традиционния битово-религиозен начин на мислене. В този смисъл

стремежът на дамаскинарите да си служат с простонародния език е бил много по-лесно

осъществим, тъй като съдържанието на дамаскинските слова е било твърде близко до

традиционния народен бит.

Като голяма историческа личност Паисий е имал ясна и прогресивна езикова концепция,

съзнателно отношение към езиковата страна на своето произведение за разлика от

дамаскинарите и от други свои съвременници, които практически са използували народния език,

без да дават израз на една определена езикова концепция върху нова историческа и културна

основа.

В послесловието на Историята Паисий изтъква, че не се е учил на граматика, но ние не трябва да

тълкуваме това като извинение, задето Историята му не е написана на книжовен

черковнославянски език. Не поради неученост е писал той на такъв опростен писмен език,

смесица от народни и книжовни елементи, а от съзнанието, че трябва да бъде разбиран от

простите българи, за което не е нужно да „намества” думите и буквите според

черковнославянската граматика. В думите „простим болгаром просто и написах”, сиреч „за

простите българи просто и написах”, се съдържа една вече узряла в съзнанието на великия

светогорец езикова идея на новото време — идеята, че народният езнк е историческа ценност и

фактор за развитието и напредъка на народа към по-добър живот. Той си дава сметка, че

„болгарските речи” са били тогава по-прости от руските, но той зове и заклина сънародниците си

да обичат своя роден език и да си служат с него.

В същата година (1762), когато Паисий заявява, че пише своята книга на прост език за простите

българи, неговият съвременник поп Тодор Врачански обяснява, че воден от книголюбие и

ревност, е написал една своя книга „на простом езиком ради прости людие” *1+. Тук още липсва

паисиевското съзнание за връзката между род и език. По-късно обаче последователите на Паисий

като Софроний Врачански и др. започват да манифестират още в заглавието на своите

произведения, че те са преведени и написани на български народен език.

Периодът на първите прояви обхваща втората половина на XVIII в. и първата четвърт на XIX в. (оt

Паисиевата История до Бероновия Рибен буквар).

В езика на първите възрожденци (Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и др.) намираме

значително количество черковнославянизми, безсистемно премесени с народната основа във

всичките области на езиковата структура. Но въпреки че у тези книжовници също не се забелязва

последователност и единство, все пак тук се наблюдава определена посока на развитие към

количествено и функционално ограничаване на черковнославянизмите в полза на формалните и

речниковите особености на народната реч. Първоначално черковнославянизмите не само

обогатяват изразните средства, но придават и книжовен характер, литературност на израза, а по-

сетне постепенно употребата им се ограничава главно до попълване на лексикалните изразни

средства на народната реч. Този път на развитие се вижда доста нагледно в богатата и

продължителна книжовна дейност на Софроний Врачански. Показателен е фактът, че той при

повторното преписване на Паисиевата история (1781), извършено 16 години след първото,

увеличава значително новобългарските елементи в нейния текст. *2+

Бележки

1. Ангелов, Б. С т. Съвременници на Паисий, II. 1964, с. 101.

2. Вж. Словаря на тези елементи в изданието: Ст. Романски, Нов Софрониев препис на Паисиевата история,

1938, с. 133—188; също и С т. Ж е р е в, Езикът на втория Софрониев препис на „История славянобългарска”

от 1781 г. в сравнение с първия (1765), сп. Български език, XIX (1969), кн. 2, с. 122-137.

Трите езикови школи през втората четвърт на XIX в (Време на национално-просветно движение)

Втората четвърт на миналия век може да се определи като период на начално изграждане на

българския книжовен език, което е свързано със съзнаване на известна, макар и елементарна, но

доста разнообразна по съдържание книжнина, главно просветна.

Характерно за този период е съзнателното поставяне на основните въпроси на езиковото

строителство — въпроса за отношението между народната основа и книжовната традиция и

въпроса за териториалната основа на книжовния език. При решаването на тези въпроси се

появяват три различни течения. Това са новобългарската, славянобългарската и

черковнославянската школи, разграничени в нашата наука още преди няколко десетилетия. *1+

Видни представители на по-старата наша филологическа наука обясняваха възникването на тези

три борещи се помежду си школи с гръцко влияние: „Казахме, че цялата тази борба за

литературен език, която се е водила в Гърция, се отразява и в нашето литературно развитие. И

нашите книжовници, по примера на гръцките, се разделят на три лагера.” *2+ Също и Г.

Керемидчиев *3+ поставя на първо място чуждото влияние.

Такова обяснение очевидно не държи сметка за значението на домашните условия, които трябва

да са непременно налице, за да може да се пренесе дадено чуждо влияние. При наличието на

стара книжовна традиция у нас — черковнославянската (считана от нашите книжовници тогава за

старобългарска), която е била значително отдалечена, главно граматически, от живата народна

реч, и при възникналата нужда от книжовен език неминуемо биха се появили по органически път

у нас същите езикови школи и без гръцкото влияние. Разбира се, това влияние не може да бъде

напълно отречено, но то не е основен фактор, а само е породено от по-дълбоки причини в нашата

историческа действителност. Култът към езиковата старина (в случая увенчана и с ореола на

славното народно минало) — твърде съществен фактор в книжовната езикова практика на

народите през време на Средновековието, от една страна, а от друга — здравите, неразкъсваеми

връзки на народния живот със съвременния език и постепенно пробиващата си път могъща идея

на научното езикознание за еволюционното ргзвитие на езика — ето „движещите сили” на нашите

филологически борби през онова време.

* * *

Излизането на „Буквар с различни поучения” от П. Берон през 1824 г. поставя началото на

новобългарската школа. Може да се каже, че в езиковата практика на тази школа се изявява една

основна тенденция, изразена още от Паисий, но неосъществена от самия него поради големите

трудности в началото, поставено от него. В предговора на своя буквар Берон излиза със съвсем

ясна езикова концепция — последователно придържане към звуковите, граматичните и

лексикалните особености на народния говор като основа на писмения език. Нека тук да посочим

само, че от Рибния буквар води началото си употребата на съвременните форми на личните

местоимения той, тя, то, формата на частицата за образуване на бъдеще време ще (а не друга

диалектна разновидност), употребата на звуковите съчетания ър, ъл, ръ, лъ съобразно с изговора в

североизточните говори (доколкото не са заменени с черковнославянски съответствия, вж. по-

долу), употребата на член с форма -ът в м. р., ед. ч., -те в мн. ч. и пр.

В езика на произведението книжовната лексика (главно черковнославянска) се използува само за

допълване на народните изразни средства, а не за книжовна стилизация. Самата задача да се

дадат на българските ученици в новия тип (светски) училища нови знания предполага нуждата от

въвеждане на някои нови изразни средства (главно лексикални), които не са налице в народната

реч. Затова Берон използува не малък брой думи от книжовен произход, предимно

черковнославянски, а отчасти и от руски език, като например отглаголни съществителни на -ние

(приложение, умножение, создание, состояние, удивление и др.), деятелни имена на -тел

(мучител, победител, слишател, делител и др.), а също и различни още други думи. Чрез тези

„книжовни” думи ( с големи възможности за употреба и извън сферата на религиозното мислене)

Берон само допълва изразните средства на народната реч.

И все пак в езика на Берон още се срещат не малко остатъци от черковнославянската

„литературна” форма на думите. Той пише перво вместо първо, долг вместо дълг, часто вместо

често, мудрост вместо мъдрост, землята вместо земята и пр. Очевидно изговор долг, перво, часто

и пр. за него е звучал по-литературно, отколкото дълг, първо, често и пр.

От това гледище особено важен момент в раззоя на българския книжовен език представлява

практиката на Ив. Богоров. В неговите произведения думи като български, дълг, първо, мъка се

употребяват в своята народна звукова форма. Своята граматика от 1844 г. той нарича „първична”

(„Първичка българска граматика”), защото е „основана на народен изговор”, както сам той

отбелязва в предговора. Постепенно оттогава насетне влиянието на черковнославянската

фонетика върху звуковия облик на българските думи (болгарски, долг, перво и пр.) изчезва.

Повратният момент на този важен процес се намира още в първите произведения на Богоров.

Заедно с това започва, още у Богоров, и процес на приспособяване на редица черковнославянски

думи към българската фонетика: съобщение вместо сообщение, въсточен вместо восточен,

съставлява вместо состовление и пр.

Създаването на така наречената новобългарска школа трябва да се свърже с Рибния буквар от

1824 г., а делото на Ив. Богоров бележи един по-нататъшен етап в нейното развитие.

Видно място заема в нашата възрожденска литература по езикови въпроси съчинението на В.

Априлов „Мисли за сегашното българско учение” *4+. Застанал на здрава филологическа основа,

като използува пръв измежду българските книжовници откритията на руската и чуждата

филологическа наука, българският автор изтъква разликата между черковнославянския и

истинския старобългарски език. Обаче, като разкрива връзката на старобългарския език със

съвременния, той, от друга страна, брани убедително правата на съвременния народен език в

живота и развитието на народа. Априлов доказва несъстоятелността на позициите на Христаки

Павлович (застъпени във второто издание на неговата „Граматика славено-болгарска”, 1845 г.),

който, вземайки за образец черковнославянския език, се обявява против гласната ъ и против

члена в нашия език. Срещу това Априлов доказва правотата на Ив. Богоров и изтъква

значителните достойнства на неговата „Първичка българска граматика”. Може да се каже, че това

произведение на В. Априлов слага край на споровете около основата на книжовния език и

разчиства окончателно пътя на „новобългарската школа”.

В езика на всички тези представители на новобългарската школа личи източнобългарска говорна

основа. Успехът на новобългарската школа към средата на века обяснява и преобладаващото

източнобългарско влияние през този етап от формирането на книжовния език.

* * *

С излизането на „Болгарска граматика” на Неофит Рилски през 1835 г. се очертава втората —

славянобългарската — школа, която, поддържайки народната основа на книжовния език заедно с

члена като най-характерна негова особеност, запазва известна близост с черковнославянския език

в областта на лексиката (отчасти и на фонетиката). В теорията и практиката на Неофит Рилски,

създател и най-типичен представител на тази школа, черковнославянският език служи като опора

за преодоляване на диалектното разнообразие на народния език, като се предпочитат от

различните народни говори онези думи, които съществуват и в черковнославянски език

(например измежду думите крак и нога, употребявани в различни наши говори, Н. Рилски избира

нога, защото тя се употребява и в черковнославянски). Още по-умозрително решава Н. Рилски

въпроса за различните форми на члена за мъжки род. Тук той, не можейки да се опре на

черковнославянска форма, възприема в книжовната употреба три членни форми (-о, -а и -ът), като

им определя различни падежни функции (съответно именителна, родителна и винителна).

Други представители на славянобългарската школа са Неофит Бозвели и Емануил Васкидович.

Докато в езика на Неофит Рилски личи ясно западнобългарска основа, в техния език е отразена

източнобългарска говорна основа.

* * *

Третата школа — черковнославянската — се проявява най-късно, има най-малко представители и

изчезва най-рано. Причина за това е нейното отдалечаване от живия народен език. Главните

представители на тази школа — Христаки Павлович и Константин Фотинов — започват книжовната

си дейност като представители на славянобългарската школа.

В „Аритметиката” (1833) и други произведения, както и в първото издание на „Граматика славено-

болгарска” (1836) на Христаки Павлович личи силно влияние от народния език и по-умерено

използуване на черковнославянизми. Обаче във второто издание на граматиката си (1845) той

застава на нови позиции, като се обявява за приближаване към черковнославянския език и по-

конкретно за отстраняване на членните форми и юсовете (тъмните гласни Ѫ, Ѧ).

В сп. „Любословие” (още в началото, кн. 2, 1844 г.) намираме интересна теоретическа обосновка

на езиковата практика на К. Фотинов. Именно в статията „Извинение за неблагоприятност

описания” (т. е. извинение за несъвършенството на авторовия език) К. Фотинов отбелязва, че ако

би следвал и предпочитал „онова, което е праведно, правилно и на коренни-а ни язик (т. е. на

черковнославянския език) свойствено и природно”, той би срещнал разбиране и признание само

от страна на малобройни привърженици на този език. Но като смисля народа, който „не може да

поима лесно това. . . благоречие”, той е решил да говори „на тоя час” просто — „толкова, колкото

е возможно”. За това той може да получи укорение от „любословните”, но от „любочитателите”,

които ще разбират каквото четат, надява се да чуе благодарност за „лекопонятието”. В същото

време К. Фотинов се обявява и против широкото вмъкване на „просторечието” (народната реч) в

книжнината: „Не е прилично, нито па полезно да употреблява человек речи испорчени и совсем

от матерни-а язик отдалечени и да последува в особни те и испорчени и поместни злообикновени

речи, кои-то са испорчени и развалени от небрежение (немарене) и от неучение и кои-то са

обикновени по некои места, но в некои други не са развалени, но учувани в свой-ат си источник.”

[5]

През 1845 г. обаче К. Фотинов променя езиковите си позиции. Навярно под влияние на Ю. И.

Венелин, чиято книга „О зародыше новой болгарской литературы” излиза в Русия през 1838 —

1841, а в български превод през 1842 г., К. Фотинов се обявява за последовател на

черковнославянския език и за враг на членовете и юсовете (гласните Ѫ и Ѭ). В статията „Мъчно е

да познае человек сам себе си”, напечатана в последните два броя на сп. „Любословие” в края на

1845 г., Фотинов заявява, че е решил да се придържа към черковнославянската граматика на

Аврам Мразович тъй като простонародният език нямал граматика, а „каквото на кон узда, така е

на един народний язик писменица (граматика)”. След това той доказва, че черковнославянският

език е истинският старобългарски език и че най-малко на българите подобавало да се отказват от

това „церковное наречие”, което е тъкмо нам „отечествено и природно”. Затова българите трябва

според Фотинов да избягват в своя книжовен език простонародните членове и юсове и да

използуват повече изразни средства от черковнославянския език. Едновременно с Фотинов

застава на същите позиции и Христаки Павлович (във второто издание на „Славено-болгарска

граматика” от 1845 г.) и така се оформя теоретически черковнославянската школа (в момент,

когато най-ранният й представител в практиката, К. Огнянович, се отдалечава от нея, като започва

да употребява членове). В езика на всички тези представители на черковнославянската школа

личи западнобългарска говорна основа.

Колко невъзможно е било обаче да се следва в нашата книжовна практика черковнославянската

граматика на А. Мразович, личи от признанието на самия К. Фотинов в посочената вече статия: „То

е истина, ние не можеме нито да говориме, нито да пишеме според церковное наречие; по

крайней мере обаче длъжни сме да следуваме по негови правила и наставления така, каквото

прават учении людие на днешния ден.” Последните думи показват, че черковнославянската школа

на практика има доста умерен характер, но все пак се различава определено от

славянобългарската по това, че избягва членовете и юсовете и използува повече

черковнославянски думи и форми.

Поради своята непригодност в практиката черковнославянската школа не се е развила в по-

значително течение. Всъщност Хр. Павлович поради ранната си смърт (1848) не издава нищо друго

след граматиката си от 1845 г., а К. Фотинов само след няколко години в „Душесловие”, преведено

и издадено през 1852 г., се връща към езика на „Общое землеописание” и „Любословие” от 1844

г., т. е. към употребата на членове и отчасти на юсове и намаляване на черковнославянските

елементи.

След изчезването на черковнославянската школа славянобългарската постепенно се приближава

практически към новобългарската, така че към средата на века се установява единство в

книжовната практика в полза на новобългарската школа.

Бележки

1. Срв. напр. Арнаудов, М. Език и граматически идеи. — Сб. Г. С. Раковски, По случай петдесетгодишнината

от смъртта му, София, 1917, с. 183-222.

2. Пенев, Б. История на новата българска литература, т. III. София, 1933, с. 129.

3. Керемидчиев, Г. Борба за книжовен език и правопис. 1939, с. 5.

4. Априлов, В. Мысли за сегашно то балгарско ученiе. Одеса, 1847.

5. Фотинов, К. Извинение за неблагоприятност описания, сп. Любословие, 1844, кн. 2, с. 21.

Нови езикови школи през третата четвърт на XIX в (Време на национално-освободително

движение — до Освобождението)

През последните две десетилетия преди Освобождението (времето на

националноосвободителните борби) културният живот на българския народ получава значителен

размах. Наред с просветната книжнина (учебна и научнопопулярна) се развива бързо

публицистиката и художествената литература. Това налага да се развиват по-интензивно и

процесите на обработка и обогатяване на книжовния език. От друга страна обаче, не са

съществували благоприятни условия за изграждане на единни норми (главно фонетични и

морфологични), тъй като през време на османското иго българският народ не е имал свой

административен и културен център. Поради това се очертават няколко различни книжовно-

езикови школи, изградени на различна говорна основа (било единна, било сборна) или във връзка

с различни схващания за езиковото строителство. Необходимо е да се погледне на така

наричаните до неотдавна „правописни” *1+ школи преди Освобождението (на първо време

Пловдивска и Търновска, а по-сетне още и Каравелова и Дринова) по-дълбоко — като на

книжовноезикови школи, т. е. като на опити за изграждане на една или друга система от норми в

книжовната езикова практика. Въпреки че тези „школи” отразяват основните черти на една не

особено обширна територия (областта около централния Балкан и Средногорието), те се

различават помежду си по редица особености, като например система на палаталността,

позиционно разпространение на якането, рефлекси на старите сонантни р и л, система на

ударението, конкретни форми на някои морфологични категории, особености на словореда и др.

Към това се прибавят и някои различия в отношението към старото книжовно наследство, от което

всички са се ползували по един или друг начин, в една или друга степен, въпреки че по начало

всички тези школи са се изграждали върху съвременна народна основа.

За канона или модела на Пловдивската школа, създадена от Найден Геров и Йоаким Груев и

представена в граматиката на Груев *2+, са характерни следните положения:

а) ъ-изговор (правописно Ѫ) на глаголните окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време

(четѪ, четтѪ);

б) твърдо окончание в 1 л., ед. ч. при някои глаголи (видѪ, гасѪ, тръпѪ);

в) постоянни рефлекси ръ, лъ на старите сонантни р, л (връба, Връбница, глъчѪ, глъчка);

г) окончание -и при многосрични съществителни от мъжки род (блъгари, орачи);

д) член -ти, -ты за мн. ч. при имена от мъжки и женски род (орачи-ти, книгы-ты);

е) член -ий, -ый при прилагателните от мъжки род (малкий, голѢмый);

ж) енклитични местоименни форми мя, тя, ся;

з) бъдеще време със спрегаем спомагателен глагол щѪ, щешь, ще и пр.

За канона или модела на Търновската школа, създадена от Никола Михайловски и Изан

Момчилов и представена в граматиката на Момчилов *3+, са характерни главно следните

положения:

а) ъ-изговор (правописно Ѫ) на глаголните окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време

(четѪ, четтѪ);

б) последователно запазване на мекостта при същите окончания във II спрежение (видѪ, видѪт);

в) подвижна гласна ъ в рефлексите на старите сонантни р, л (върба, Връбница, гълчѪ, глъчка);

г) окончание -и при многосрични съществителни от мъжки род (българи, орачи);

д) член -те (правописно -тѢ) за мн. ч при имена от мъжки и женски род (орачитѢ, книгитѢ);

е) член -иятъ, -ыятъ (-ия, -ыя) при прилагателните от мъжки род (малкиятъ, малкия, голѢмыятъ,

голѢмыя);

ж) енклитични местоименни форми ма, та, са;

з) бъдеще време с неизменяема частица ще.

За Каравеловия модел на книжовния език, представен от 1869 г. насетне в неговите вестници

„Свобода” и „Независимост” и в другите негови издания в Букурещ, както и в Ботевия вестник

„Знаме”, са характерни главно следните положения:

а) а-изговор на глаголните окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време (чета, четат);

б) последователно твърди окончания във II спрежение (вида, видат, тѪрпа, тѪрпат);

в) отчасти подвижна гласна ъ в случаи като върба — Връбница;

г) окончание -е при многосрични съществителни от мъжки род (овчаре, ораче);

д) член -те (правописно -тѢ) за мн. ч. при имена от мъжки и женски род (орачитѢ, книгитѢ);

е) член -ият при прилагателните от мъжки род (малкият, голѢмият);

ж) енклитични местоименни форми ма, та, са;

з) спрегаем спомагателен глагол ща, щеш наред с неизменяема частица ще при образуване на

бъдеще време.

За Дриновия модел на книжовния език, представен в неговата студия „За новобългарското

азбуке” (1870) и в изданията на Българското книжовно дружество в Браила (от 1869 г. насетне), са

характерни главно следните положения:

а) ъ-изговор (правописно Ѫ) на глаголните окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време

(четѪ, четтѪ);

б) предпочитание към твърди окончания във II спрежение;

в) подвижна гласна ъ в случаи като върба — Връбница, гълча — глъчка;

г) окончание -и при многосрични съществителни от мъжки род (българи, орачи);

д) член -те (правописно -тѢ) за мн. ч. при имена от мъжки и женски род (орачитѢ, книгитѢ);

е) член -ий при прилагателните от мъжки род (малкий, голѢмий);

ж) енклитични местоименни форми ме, те, се.

Могат да се отбележат и други някои опити за изграждане на модели на книжовния език,

например опитът на Г. С. Раковски (от 1856 г. насетне), който се характеризира със силна

тенденция към архаизиране на старобългарска основа (като все пак остава достатъчно ясна

съвременната народна основа) и опитът на Никола Първанов (1868, 1870) да въведе някои

особености от западните говори наред с някои особености на източните говори. Тези опити обаче

остават с ограничено приложение само в практиката на своите автори.

Ако се вгледаме по-внимателно в различните разгледани накратко модели на книжовния ни език

през последните две десетилетия преди Освобождението, ще открием в тях отражение на

различни схващания за езиково строителство. Докато някои от моделите (Търновска и Каравелова

школа) са изградени върху основата на определен диалект (съответно търновски *4+ и

копривщенски), в други се забелязва подбор на особености от различни говори (Пловдивска и

Дринова школа). От друга страна, забелязват се различни начини на архаизиране в Пловдивската

школа (главно в областта на графиката) и в езиковата практика на Г. С. Раковски (опити за

архаизиране на елементи от самия език).

През втората и третата четвърт на миналия век излизат няколко български граматики. По-важните

от тях бяха споменати вече. Необходимо е тук да се наблегне на тяхната роля в историята на

нашия книжовен език. В научно отношение те не са можели да стоят на висота, тъй като за по-

точно описание на българската граматична система авторите им не са имали необходимата

подготовка, за да се справят с голямото своебразие на българския език между другите славянски

езици. Това обаче не намалява историческата стойност на нашите възрожденски граматики. Най-

същественото в тях е това, че те са се опитвали да определят нормите на изграждащия се тогава

български книжовен език. Тяхната нормализаторска страна има днес голямо значение за

историята на българския книжовен език. От това гледище с най-голяма правдивост се отличава

„Граматика за новобългарския език” на Ив. Момчилов (1868 г.).

Бележки

1. За правописните системи на тези школи вж. по-нататък.

2. Груев, Й. Основа за блъгарскѪ граматикѪ. 1858.

3. Момчилов, Ив. Граматика на новобългарския език. 1868.

4. В особеностите на Търновската школа се забелязва известна приемственост от традицията, създадена от

П. Берон и от Ив. Богоров. Така Търновската школа възприема член -те (тѢ) в множествено число и частица

ще за образуване на бъдеще време, въпреки че тези особености не са характерни за търновския говор.

Освобождението на България и развитието на книжовния език Унификационни процеси през

първите две десетилетия

През последното десетилетие преди Освобождението нашият книжовен език достига до степен на

обработеност, която дава основание да се смята, че той е вече оформен в основния си състав и

строеж. Защото по-широкото развитие на периодичния печат и на художествената, учебната и

просветната книжнина през това време е било свързано със сериозни изисквания за развитието и

обогатяването на книжовния език, за установяване на единни норми в областта на граматиката и

словоупотребата, за изграждане на основната терминология в редица области на знанието —

математика, граматика, физика, химия, география, зоология и др. Езикът на такива видни

възрожденски писатели и публицисти, като Петко Славейков, Христо Ботев, Любен Каравелов и

др., днес се възприема като еднакъв по същество с нашия съвременен книжовен език, което

показва, че в тогавашната езикова практика вече са били установени в главни линии основите на

съвременния език.

Разбира се, тук става дума за една относителна завършеност на основните процеси в нашето

тогавашно езиково строителство, тъй като през време на османското робство не е имало

необходими условия за по-широко и окончателно развитие на тези процеси.

С Освобождението на България през 1878 г. настъпват нови условия за обществен и културен

живот, които се отразяват твърде благоприятно върху нашето езиково строителство и развитие.

Създаването на самостойна българска държава е било твърде съществен фактор за развитието на

нашия обществен и културен живот, а заедно с това и за по-нататъшното развитие на нашия

книжовен език. След Освобождението у нас се изгражда система на народно образование, вземат

се мерки за подготовка на кадри, за създаване на по-богата и по-издържана учебна литература,

обогатява се бързо литературният живот, развиват се при много по-благоприятни условия науката,

публицистиката, културният живот, книгоиздаването и пр. Всички тези процеси са свързани

органически с по-нататъшното обогатяване и уточняване на книжовния език, без което те са

всъщност немислими.

След Освобождението главната линия на развоя на нашия книжовен език минава през

творчеството на Ив. Вазов. Езикът на този голям и плодовит талант в нашата литература, почти

единствения и всепризнат български писател през първите 10—15 години на свободния живот, се

опира здраво както върху възрожденското наследство, така и върху живия народен език. Вазов

допринася много за доустановяването на редица езикови норми и начини на изразяване, както и

за увеличаването на богатството, гъвкавостта и музикалността на нашия книжовен език. Разбира

се, всестранното изграждане на един книжовен език е много по сложен процес, в който участвуват

и специалистите от всички области на обществения и културния живот, на науката и

производството, а също и по-широката културна общественост.

Развитието на българската филологическа наука във Висшето училище и в Книжовното дружество

също допринася за правилното протичане на редица процеси и за изясняването на редица

въпроси на книжовния ни език. В това отношение имат заслуги големите ни езиковеди,

родоначалници на нашето езикознание — Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич и

Беньо Цонев.

В хода на общото развитие, уточняване и обогатяване на книжовния български език в първите

години след Освобождението могат да се отбележат и някои особени процеси, свързани с

характерната за онова време историческа обстановка.

На първо място трябва да отбележим, че през тези години се разпалва с голяма сила борбата за

очистване на нашия език от турцизмите, която впрочем е имала своите традиции още в началото

на XIX в.

На второ място трябва да отбележим силното руско езиково влияние, особено в областта на

администрацията и на публицистиката. Известно е, че при организирането на „гражданското

управление” на освободените български земи, когато липсва всякакъв опит, традиция, български

кадри и български изразни средства в тази важна област от живота на освободения народ, руските

ръководители са въвеждали твърде много русизми, като например окружни началници, казначеи

и много други. По-сетне, с течение на времето, са били отстранени голям брой излишни русизми,

но следи от тях се срещат и сега, например в административния живот, в съдебната практика, в

казармения живот и др.

Важен процес в развитието на книжовния език е установяването на единен и научно разработен

правопис. Към уреждането на тови въпрос у нас се пристъпва не веднага след Освобождението, а

едва през деветдесетте години. Краят на развилите се по това време правописни борби настъпва

през 1899 година с установяването на един задоволителен за тогава правопис, който се е

съобразявал доста с традицията и езиковата история, но е поставял и редица въпроси на нова

научна основа.

След Освобождението се създава възможност за единен напредък на образованието, на

културния, литературния, обществения и икономическия живот, а заедно с всичко това — и за

протичане на унификационни процеси в областта на книжовния език.

В резултат на тези процеси в края на миналия век се очертават следните единни положения

(норми) в книжовния език:

1. ъ-изговор на глаголннте окончания във 2 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. и последователна палаталност

при същите окончания във II спрежение (чета, четат, вървя, вървят). Приетото правописно

означение на гласната ъ, 'ъ чрез а, я не се е отразило на произношението, въпреки че някои от

нашите езиковеди тогава са мислели, че по този начин може да се наложи а-изговор, характерен

за „централните” (южен врачански, източен софийски, ботевградски, пирдопски, самоковски и

др.) говори и частично само в 1 л., ед. ч. — за голяма част от югоизточните говори (старозагорски,

новозагорски, сливенски, ямболски и др.).

2. Якане, т. е. преглас я |е| на мястото на ятовата гласна (вѢра—вѢри; вѢрен—вѢрна; изг. вяра—

вери; верен—вярна). Вторичното екане (преглас на неятово я, а в е, например поляна—полени,

овчар—овчери), срещано в североизточните говори, не се е приело в книжовния език.

3. Подвижна ерова гласна в рефлексите на старите сонантни р, л (върба—Връбница, гълча—

глъчка).

4. Окончание -и при многосрични съществителни от мъжки род (българи, орачи).

5. Член -те (правописно -тѢ) за мн. ч. при имена от мъжки и женски род (орачитѢ, книгитѢ) и при

прилагателните имена (малкитѢ, бързитѢ).

6. Член -ият (-ия) при прилагателните от мъжки род (малкият, малкия, големият, големия).

7. Енклитични местоименни форми ме, те, се.

8. Бъдеще време с неизменяема частица (ще чета, ще четеш, ще четем и пр.).

От всички тези особености само една — енклитичните местоименни форми ме, те, се — не е

присъща на Търновската школа. По-малки са съвпаденията между установените към края на

миналия век норми и другите книжовноезикови школи — Дринова, Каравелова, Пловдивска.

Трябва да се отбележи ролята на Дринов за установяването на формите ме, те, се

(западнобългарски) вместо ма, та, са (Търновска и Каравелова школа) и мя, тя, ся (Пловдивска

школа). Дринов е допринесъл също и за възприемането на подвижна гласна ъ при рефлексите на

старите сонантни р и л.

Моделът на Търновската школа е изграден по начало върху основата на един говор — търновския

градски говор, разпространен и в редица други околни градове (Русе, Варна, Казанлък и др.).

Трябва обаче да напомним, че в модела на Търновската школа се съдържат и някои особености,

които не са присъщи на търновския градски говор. Това е членната форма за мн. число — тѢ, и

частицата за образуване на бъдеще време ще (в търновския говор имаме съответно -ти и ша (шъ).

По отношение на тези особености създателите на Търновската школа продължават, както казахме

по-горе, една традиция, започнала от езика на Бероновия Рибен буквар (1824) и поддържана от

Ив. Богоров.

Необходимо е също да се напомни пак, че езиковите школи по онова време, опиращи се на

източнобългарска основа (както и Търновската), не градят своите книжовноезикови модели на

празно място, а се съобразяват с някои важни положения, свързани с началния етап на

книжовното ни езиково строителство на западнобългарска основа. Преди всичко това е

нередуцираната стойност на широките гласни (сега, кога, верен) в неударени срички, окончанието

-а при съществителни от женски род (глава, вода) и липсата на вторично екане (Стояне, поляни,

овчари) (в източните говори имаме сига, куга, вер'ън; глъвъ, вудъ; Стуене, пулени, увчери).

Като се имат предвид тези факти, трябва да се каже, че изтъкването на търновския говор като

основа на съвременния български книжовен език има до известна степен условен характер. В

действителност, както вече бе посочено, българският книжовен език в днешно време съдържа

елементни от източен, и от западен произход и има отдавна вече наддиалектен характер.

Конкретните процеси, които са довели през първите десетилетия след Освобождението до

разгледаната по-горе система от общи норми на българския книжовен език, не са още проучени.

В най-важните кодификационни документи в областта на правописа — проекта от 1893 г. на

първата правописна комисия (в която са влизали първите наши учени-филолози — Б. Цонев, Л.

Милетич, А. Т.-Балан, Ив. Шишманов и др.) и „Упътване за общо правописание” от министър Т.

Иванчев (1899) — всички тези особености на нашия книжовен език са вече напълно признати

(някои са изрично формулирани, а други личат в езика на самите документи). Това говори за

техния безспорен превес над съответните особености на другите модели на книжовния език,

които бяха посочени по-горе.

В резултат на извършени вече проучвания може да се посочи по-точно говорната основа, върху

която се е дооформил книжовният език в съвременния си вид, установен главно към края на

миналия век. Отдавна се е разпространило убеждението, че търновският говор е легнал в

основата на съвременния книжовен език. Но през последните десетилетия нашите диалектолози

предложиха концепцията, че като основа на книжовния език трябва да се разглежда централният

балкански говор, разпространен в областта на градовете Търново, Севлиево, Ловеч, Трявна,

Габрово, Троян, Казанлък, Калофер, Карлово, Сопот. Типът на якането в тази говорна област е

намерил отражение в книжовния език. В действителност обаче тази говорна област е доста

разчленена, така че може да се говори не за централен балкански говор, а за централни балкански

говори. Отделните централни балкански говори са играли различна роля при установяването на

разгледаните по-горе норми на книжовния език. Така например в една част от тях (Ловеч,

Карлово, Калофер, Сопот) глаголните окончания са твърди (носа, носат), но в книжовния език са се

наложили палатални окончания (нося, носят), характерни за източната група от централните

балкански говори. От друга страна, в Трявна, Габрово и Троян се срещат други особености по

отношение на палаталността и якането, които също не са се наложили в книжовния език

(например конь, соль в Трявна и Троян, горня, долня в Трявна, Габрово и Троян, немам вместо

нямам в същите градове, той върве, ние вървехме пак в същите градове). От това се вижда, че

най-голяма роля при окончателното оформяне на книжовния език е играл търновският градски

говорен тип, разпространен, както казахме по-горе, и в редица други градове на Североизточна

България.

Проблеми на книжовния език до Втората световна война (Време на разширено културно и

обществено развитие)

През първата половина на XX в. българският народ преживява периоди на мирен живот и на

продължителни войни, периоди на различни по степен и напрежение класови противоречия и

революционни борби. Културното развитие върви по възходяща линия, въпреки че не всички

обществени среди могат наравно да участвуват в него и да се ползуват от придобивките му. За

книжовния български език, вече изграден като единно и цялостно оръдие на народния културен и

производствен живот, са характерни някои по-специални явления.

Разбира се, процесът на обогатяване на изразните средства и на стилистичното им

диференциране продължава заедно с развитието на културния, държавния и икономическия

живот в младата българска държава. В областта на художествената литература по-млади

поколения писатели и поети от различни художествени направления дават нови приноси за

усъвършенствуването на книжовния език, наред със своите предшественици. Появяват се и

майсторски преводи на произведения от световната литература, които показват, че българският

език е вече достатъчно развит, за да може да предаде художествените постижения на другите

народи.

С постепенното развитие на науката се обогатява и специалната терминология — една твърде

важна област от речниковия състав на всеки културен език. Но тъй като голяма част от нашите

специалисти дълго време са се подготвяли в различни чужди страни, на различни езици, в нашата

терминология са се преплитали различни чуждоезични влияния. Това обстоятелство е пречило на

нейното правилно развитие.

Като явление от по-широк мащаб през този период може да се посочи борбата за очистване и

предпазване на българския език от излишни чуждици, наречена пуризъм. Начело на тази борба

стоят някои езиковеди, между които най-дейни са Александър Теодоров-Балан и Стефан

Младенов. През 1927 г. Ст. Младенов и Ст. Попвасилев основават списание „Родна реч”, което в

течение на 17 години става трибуна на грижите за правилно развитие на родната реч, трибуна на

борбата за нейната чистота. Главните дейци на българския пуризъм, макар и да допускат някои

увлечения, стоят на доста обективни и научнообосновани позиции (забелязват се в някои

различия между отделните дейци). Към края на 30-те години обаче някои техни епигони застават

открито на шовинистични позиции и достигат до краен пуризъм.

През разглеждания период е постоянно на дневен ред правописният въпрос. Демократичното

правителство на БЗНС, оглавявано от Ал. Стамболийски, се стреми да опрости правописа, за да

улесни широките народни маси в усвояваме на грамотността. През 1921 г. се въвежда опростеният

правопис на С г. Омарчевски (тогава министър на народната просвета). През 1923 г., след

фашисткия преврат на Ал. Цанков, се възстановява предишният правопис на Т. Иванчев (от 1899 г.)

с известно ограничаване в употребата на буквата . Недоволството от този по-сложен правопис се

изявява постоянно от разни среди. Негови изразители стават и видни езиковеди като А. Т.-Балан,

Б. Цонев, Ст. Младенов.

Между по-частичните проблеми на книжовния език, които се поставят на решение през това

време, стои въпросът за формата на сегашните деятелни причастия – спори се за тяхната наставка

при глаголи от I и II спрежение: -ящ или -ещ. Води се борба и срещу употребата им изобщо (както

и срещу употребата на деепричастията на -ейки, -айки). В това отношение някои проявяват

неоправдана ограниченост, като не си дават сметка за сложността и за функциите на книжовния

език, който обединява различни стилове на изразяване и има нужда от по-разнообразни изразни

средства.

В началото на периода се проявява от страна на някои филолози и писатели и грижа за

разнообразяване на словообразователните средства на книжовния език. Предлага се по-широко

използуване на словообразователни типове на -а и -еж при съществителните имена и на -ичен и -

ски при прилагателните имена (например просвета, проява, копнеж, стремеж, фанатичен,

психологичен, географски, геоложки и пр.) вместо някои думи на -ние и -ически *1+ (просвещение,

проявление, копнение, стремление, фанатически, психологически, географически, геологически и

пр.). Обръща се внимание и на строежа на изречението в книжовния език, където има, от една

страча, тенденция към увеличаване на именните конструкции, а от друга страна, аналитичният

характер на българския език довежда до зачестяване и еднообразие в употребата на някои

предлози *2+.

Към средата на. 20-те години излиза от употреба широко използуваната дотогава в стихотворна

реч членна форма на -ий при прилагателните имена (целий свят, лъжовний мир). Това показва, че

по-младите поколения поети-реалисти се стремят към сближаване на езика на поезията с живия

език и към намаляване на поетическите волности.

През двете десетилетия след Първата световна война (повече през второто) се забелязва и

известно внимание към културата на устната реч. На сцената на Народния театър се забелязват

грижи за по-изискано и единно книжовно произношение.

Бележки

1. Вж. Милетич, Л. Движение в областта на българските суфикси. — Сп. Училищен преглед, Х, 1905, кн. 6, с.

534 — 545; Б. А н г е л о в, Стремежи и похвати за строителство в книжовния ни език, Сборник в чест на Л.

Милетич, 1912, с. 1—10.

Проблеми на книжовния език след 9 септември (Време на социалистическо строителство)

Годините, изминали от Деветосептемврийското народно въстание през 1944 г., са небивал

творчески период в нашата история. В името на най-светлите идеали за социална справедливост и

общо благоденствие българският народ извърши коренни социално-икономически

преобразования и разгъна огромни сили за невиждано икономическо строителство и културно

развитие и творчество.

Каква незаменима роля е играел неотстъпно в тези процеси нашият роден език — преди всичко в

книжовната си форма, — за това ние обикновено не си даваме сметка. Като оръдие на мисленето,

на словесното творчество и изобщо на духовния живот на хората, като основна спойка и израз на

народното единство, като средство за общуване между членовете на обществото в техния

всекидневен живот и във всекидневната им, все по-сложна производствена дейност езикът е

явление с неизмеримо значение в историята на народа, в обществения, производствения,

културния и личния живот.

През тези години българският културен и производствен език се разви и обогати значително,

съобразно с развитието и нуждите на самата действителност. Тези езикови процеси още не са

проучени достатъчно.

В някои области на научно-теоретическата терминология се извършиха характерни промени,

свързани с новата политическа обстановка и с марксистко-ленинската теория, методология и

идеология.

При много от тези процеси в речниковия състав на нашия съвременен език може да се посочат по-

близки и по-далечни аналогии, по-близко или по-далечно влияние от страна на съвременния

руски език. Влиянието на руския език от съветската епоха върху нашия съвременен език е още

недостатъчно проучено. Каго не говорим тук за излишните русизми, които проникват в речта на

някои среди от нашата интелигенция и неоправдано заемат мястото на налични в езика ни наши

думи и изрази, трябва да кажем, че водещата роля на СССР в изграждането на социалистическото

и комунистическото общество и световната роля на съвременната съветска култура създават

условия за влияние на руския език не само върху езиците на социалистическите страни, но и върху

други езици.

И в миналото европейските езици във връзка с общите процеси на обществено и културно

развитие на европейските народи са преживявали постоянно различни процеси на

взаимодействие, които са довели до значителна общност в областта на терминологията и в някои

области на фразеологията. Покрай общата „международна” терминология от гръцко-латински, а

отчасти от френски, английски, италиански и немска произход е бил винаги използуван и методът

на калкирането при установяване на термини и фразеологични съчетания, така че се стига до

особен паралелизъм между едни или други езици (и в значителна степен между всички

европейски културни езици) в областта на лексико-фразеологичния материал. Влиянието в

отделните случаи иде от езика на оня народ, който е успял да разработи по-рано от другите

система от лексикално-фразеологични средства за дадена област от практиката, културата и

науката.

Значителната лексикална близост между руски и български език позволява да се употребяват в

двата езика едни и същи думи и термини за означаване на твърде много понятия (имат се

предвид и словосъчетания, които играят роля на термини), свързани със социалистическия

обществен и културен живот, като например народен съвет, трудов колектив, колективен метод,

петилетка, държавен контрол, съвещание, обмяна на опит, комунистическо възпитание, партиец,

централен комитет, критика и самокритика, митинг, ударник, отличник, бригадир, пионер, кадри,

субективен и обективен фактор, трактор, тракторист, комбайн, спътник, ескалатор, машинно-

тракторна станция, агротехника, снегозадържане, полезащитни пояси, трудоден, лауреат, народен

артист, заслужил артист, герой на социалистическия труд и много други. Разбира се, голяма част от

тези думи и по-рано не бяха чужди на нашия език (някои от тях са от неславянски произход, някои

се употребяват и с по-друго значение), но най-важното е, че сега те са станали много по-актуални

и по-широко употребявани, а в този смисъл и по-характерни за нашия съвременен език.

Обикновено те са приспособени към особеностите на българската фонетика, морфология и

словообразуване. Характерно явление, произтичащо от разгледаните процеси, е

разпространението на някои типични за руския език наставки на българска почва в областта на

техническата терминология, като -ник, -чик, -ка, -овка, например монтажник, нормировчик,

очистка, задвижка, уравниловка и др.

Характерна група думи в съвременния български език са сложните съкратени думи, в които

първата (а понякога и втората) съставка представя само начална сричка (а не определена

морфема) от някоя дума, например стенвестник, агиттабло, селкооп, райсъвет.

Доста разпространени и характерни в сравнение с миналото са и буквените съкращения, които

представят съчетания от началните букви на отделните думи от често употребявани сложни

названия на организации и учреждения, например ОФ, БКП, ЦК, ТКЗС, АПК, ВУЗ, БАН и др.

Революционното преустройство на живота в СССР и другите социалистически страни създаде и

още създава много нови институции, установява множество нови понятия, които получават

описателни, дълги названия. Често пъти такива названия са неудобни практически и животът

налага да се образуват от тях писмени и устни съкращения по механически пътища, които

технически са доста удобни и практически в много случаи обогатяват езика, без да накърняват

ролята на основните словообразувателни средства. Въпреки че се наблюдава ясна тенденция да

се ограничава разрастването на този тип „сложно съкратени” думи, тяхното съществуване говори

все пак за една характерна особеност на нашата съвременна лексика.

Грижите за чистота на българския език в днешно време са поставени на по-правилна основа,

отколкото в миналото. Те се отнасят преди всичко към областта на всекидневния език, към

разговорния стил на книжовния език на интелигенцията, където е нужна повече естественост като

основа за всички други стилистични диференциации. В областта на специалната терминология

международната лексика, в по голямата си част от гръцко-латински произход, трябва да се

използува като общо културно достояние на всички народи. Води се борба с механичното заемане

на чужди елементи.

В областта на граматиката, естествено, не може да се наблюдават някакви особени явления,

свързани по смислово съдържание с характера на обществено-политическия и производствения

живот. Доколкото могат тук да се отбележат някои изменения, те се дължат на стремежа към по-

тясна връзка на книжовния език с живия език и към по-голяма установеност на нормите като

последица от намаляването на ролята на субективните тежнения.

Така например под влияние на говоримия език на по-широките среди от интелигенцията (поради

въздействие от страна на западните говори) изчезна в книжовния език употребата на един остатък

от падежните форми при имената — формата за винителен падеж при лични имена от мъжки род,

например днес казваме и пишем чакам Иван вместо поддържаното преди 9 септември като

норма чакам Ивана, също така писмо от Петко вместо писмо от Петка, стихотворение на Вазов

вместо стихотворение на Вазова. Днес вече е установена добре формата на причастията на -ящ и -

ещ (за която имаше големи спорове преди 9 септември) и е разрешен положително спорът за

мястото на тези форми, както и на деепричастията на -ейки, -айки в нашия книжовен език.

Непосредствено след 9 септември бе извършена важна правописна реформа, в резултат на която

нашият правопис получи значителна опростеност, научна обоснованост и демократичност,

произтичаща от по-голямата лекота на усвояването, нещо, което има голямо значение не само за

езиковата, но и за общата култура на по-широките среди. В резултат на правописната реформа,

както и на специално полаганите грижи, бе постигнато доста много във връзка с установяването на

нормите на книжовния език и усвояването им от по-широките среди. Още в първите години след 9

септември бяха създадени основни лексикографски и граматически трудове, необходими за

правилното развитие на езиковата култура. Чрез печата и радиото се води постоянна борба за

правилна, точна, богата и чиста родна реч.

Вниманието към културата на устната реч в днешно време е по-голямо. Тук имаме един естествен

процес на развитие, но трябва да се посочи и ролята на театъра, радиото, телевизията и

кинематографията, които имат вече масов характер.

Отделни въпроси и особености

Фонетични въпроси

Установяване на някои по-важни фонетични особености

Тук се прави кратък преглед на някои от процесите, в резултат на които се е изградил фонетичният

облик на съвременния български книжовен език, без да се очертава подробното развитие и

хронология на всеки от тях. Всъщност всеки такъв процес очаква конкретна разработка, очаква да

му бъде посветено отделно специално изследване. По необходимост явленията се взимат

обобщено, без да се засягат техните разновидности и отклонения. За отделни фонетични явления

ставаше дума и на други места в книгата, но тук някои от тях са сумирани, като са прибавени и

приблизителни хронологични данни за установяването им в книжовния език.

* * *

Двоякият изговор на старата ятова гласна (като я и като е) в съвременните източни говори намира

доста рано отражение в книжовния език *1+. Този изговор е описан както в граматиката на Й. Груев

*2+, изразяваща схващанията на Пловдивската правописна и езикова школа, така и в граматиката

на Ив. Момчилов *3+, изразяваща схващанията на Търновската правописна и езикова школа (също

и в „Писма за някои си мъчности на българското правописание”, писани от Г. Кръстевич още през

1844 г., но публикувани в сп. „Български книжици” през 1858/59 г.). За якането се говори като за

безспорно установена особеност на книжовния език по времето на големите правописни спорове

и борби през последното десетилетие на миналия век. Официално санкциониране на тази доста

отдавна сложила се норма намираме в правописното упътване на министър Т. Иванчев *4+, с което

за доста време (повече от две десетилетия) се слага край на правописните разноречия и борби,

изпълнили почти цялата втора половина на миналия век, при които се поставят на разрешение

всъщност и редица езикови въпроси. Въпросът за якането е формулиран тук по следния начин:

„Буква Ѣ изобщо се произнася и като я, и като е. Като я се произнася изобщо, когато на нея пада

ударението и след нея не следва мека сричка: грѢхъ, живѢлъ, вѢра, облѢнъ; като е се произнася

изобщо, когато на нея не пада ударението или когато след нея дойде мека сричка: грѢхове,

грѢшенъ, живѢли, вѢри и пр.” (стр. 10 *5+). Тази формулировка показва, че се касае за якане от

централнобалкански тип, което и сега е характерно за книжовния ни език (някои особености на

якането от западносредногорски или източен тип не са намерили отражение в книжовния език).

Характерно е и следното становище, изразено на друго място в Упътването: „За употребението

само на буква е, вместо Ѣ, не трябва и да говорим, защото подобно изменение води след себе си

и изменение на самия изговор” (6). Това показва, че якането към края на миналия век е било вече

установена норма в нашия книжовен изговор по силата на една безспорно наложила се

обществена езикова практика, обусловена от редица исторически обстоятелства.

Съчетанията ър/ръ, ъл/лъ (т. е. звукосъчетанията с подвижна ерова гласна спрямо плавна

съгласна), рефлекси на старобългарските сонанти р, л, са имали различно правописно третиране

преди Освобождението. Пловдивската правописна школа ги отбелязва с постояннч групи ръ, рь,

лъ, ль (срв. в речника на Н. Геров: скръб—скръбѬ, прьжка — прьженъ, блъгаринъ, пльзѪ—

пльзгамь и пр.). Тук може да се търси влияние не само от старобългарската графика, но и от някои

особености на изговора в централните, а може би отчасти и в западните говори. Търновската

правописна школа отбелязва тези групи според североизточното им произношение (с

разграничение на ъ и ь според произхода на думите) срв. в граматиката на Ив. Момчилов: кръвь—

кървавъ, въртѬ, гълча—глъчка, мълча—млъкнѪхъ (138).

Свидетелство за окончателното установяване на народното източно (североизточно)

произношение в това отношение като книжовна норма намираме също в правописното упътване

на министър Т. Иванчев от 1899 г.: „Съчетанията ръ — лъ в средата на думите ще се пишат, 1)

когато след тях следват две съгласни, и 2) когато думата е едносложна: трън, стръв, гръм: или

трънка, стръвница, гръмнат. Съчетанията ър — ъл в средата на думите се пишат, когато след тях

следва само една съгласна: кървав, гърмя, Търново и пр.” (13).

Най-важните случаи на мекост в строежа на българския книжовен език (като не говорим тук за

мекостта при якането, която също заема важно място), са:

а) окончанията за 1 л., е д. ч и 3 л., мн. ч. на глаголите от II спр. в сегашно време (мисля—мислят,

ходя—ходят и т. н.) и на някои глаголи от I спр. (дремя—дремят, капя—капят и др.);

б) наставките -я-м, -я-ва-м в производни глаголи от несвършен вид, получени от глаголи от II спр.

(измислям, повтарям, забранявам, окървавявам и пр.);

в) членни форми при съществителни с деятелни наставки -ар и -тел и при някои отделни

съществителни (овчарят, обущарят, учителят, писателят, конят, пътят и пр.).

През време на Възраждането се забелязват някои колебания в предписанията за изговора на меки

или твърди съгласни. В граматиката на Й. Груев (Пловдивска школа) се посочват в редица случаи

твърди окончания в 1 л., ед. ч. при меки окончания в 3 л., мн. ч. (садѪ—садят, лътѪ—лътят и пр.).

Това положение е неестествено, тъй като в народните говори или и двете окончания са меки, или

и двете са твърди (садя—садят или сада—садат). В граматиката на Ив. Момчилов (Търновска

школа) се застъпват последователно меките североизточни окончания (вьртѬ—вьртѬт, садѬ—

садѬт, гасѬ—гасѬт и пр.). В Каравеловата книжовна школа (с център Букурещ) окончанията са

винаги твърди. Мекостта при членуването се налага в книжовния език още през Възраждането, а

меките североизточни окончания при глаголите се налагат като норма окончателно след

Освобождението. По-нататък в книгата се посочва например как в езика на Вазов вземат връх

меките окончания, въпреки че те не са присъщи на родния говор на поета. В правописното

упътване на министър Т. Иванчев от 1899 г. за мекостта на окончанията не се говори нарочно,

обаче от дадения в Упътването материал личи пълно установяване на съвременните случаи на

мекост при глаголите (кѪпя, сѪдя, мѪтя и пр.) и при имената (на с. 11). Там се обяснява защо не се

пише ь в края на съществителни като гълъб, гост, звяр и др., от което се вижда, че при

съществителни от мъжки род — например учитель, господарь, день, пѪть, огънь — е възприето да

се пише краен ь, затова че в тях личи морфологически (т. е. при членуване, б. Л. А.), че са с мека

основа.

В края на думите ь по силата на черковнославянско-руската традиция се е отбелязвал на

историческото си място още от началото на Възраждането, обаче не може да се твърди, че тази

правописна практика е била свързана с редовно меко произношение на крайната съгласна. Трябва

да се предполага, че то е могло да се среща у отделни лица под влияние на някои по-старинни в

това отношение говори, обаче е преобладавало твърдото произношение на крайните съгласни

като особеност на североизточните, а и на западните говори. Както се посочи по-горе, още през

1899 г. се е считало, че мекостта на крайната съгласна в думи като учител, ден, път личи само

морфологически, т. е. при членуване (учителят, денят, пътят), а иначе крайните съгласни са се

изговаряли твърдо. Така че и съвременната позиционна ограниченост на изговора на меки

съгласни в строежа на думите (само пред гласни, а със смислоразличителна функция само пред

задни гласни) е също отдавна сложила се норма в нашия книжовен език.

Що се отнася до учленителния характер на мекостта — със средна по степен палаталност, — тя в

книжовния език е също от източнобългарски тип и се различава от западнобългарската силна

палаталност при някои съгласни или от изкуственото йотуване вместо палаталност на учленението

при други съгласни (сйанка, дремйа, пйана и др.).

В областта на ударението в нашия книжовен език са се закрепили навярно още през миналия век

особеностите на източнобългарското (североизточното) произношение, което може да се

характеризира като в голяма степен вече неподвижно в областта на морфологията

(словоизменението). При съществителните имена се наблюдава подвижно ударение от

прогресивен тип (противопоставяне на кореново ударение в основната форма и предвижено

ударение към края на думата в производната форма) в следните случаи:

а) при някои съществителни имена — при образуване на множествено число и при членуване

(град — градове, стол — столове, град — градът);

б) при членуване на съществителните от женски род без окончание (есен — есента, радост —

радостта);

в) при образуване на множествено число при някои съществителни от среден род (село — села,

корито — корита, време — времена, сълнце — слънца).

Също и при повелително наклонение на глаголи от I и II спр. (кажа — кажи, кажите, нося — носи,

носете, говоря — говори, говорете). Подвижно ударение от регресивен тип (противопоставяне на

крайно ударение в основната форма и кореново ударение в производната форма) се наблюдава в

книжовния език в следните случаи:

а) при минало свършено време на -ох (чета — четох, бода — бодох);

б) при звателната форма на съществителни от женски род на -а (сестра — сестро, гора — горо).

Факултативно може да има подвижно прогресивна ударение в минало свършено време на

глаголи от несвършен вид (нося — носих и носих, говоря — говорих и говорих, гледам — гледах и

гледах) и при някои от свършен вид — първични или с неслогова представка (кажа — казах и

казах, търгна — търгнах и тръгнах, смеся — смесих и смесих, вложа — вложих и вложих).

В западните говори се забелязват повече случаи на подвижно ударение (например плета —

плетеш, плета; донеса — донесеш, донесе; глава — главата, глави — главите; масло — маслото;

писма — писмата; направим — направих; заборвим — забравих; четеш — чети; напишеш —

напиши), които не са приети в книжовния език, т. е. в такива случаи в книжовния език ударението

е неподвижно.

В областта на словообразуването ударението в книжовния език е често пъти подвижно от гледище

на изходната дума (гледам — гледач, говедо — говедар), а в повечето случаи е еднотипно при

дадена наставка гледач, орач, копач, тъкач, носач, овчар, говедар, столар и др.). В това отношение

разликите между източното и западното произношение са много по-малки.

През първата половина на XIX в. са излизали книги на черковнославянска азбука, в които съгласно

с особеностите на тази графика са били отбелязвани редовно ударенията на думите. Въпреки

черковнославянското влияние в положението на ударенията в много случаи може да се проследи

как например от Рибния буквар на П. Берон (1824) и „Священное цветообрание” от Ан. Стоянович

(Ан. Кипиловски) (1825) започва една нова — източнобългарска — линия, на която се

противопоставя в известни случаи например практиката в „Болгарска граматика” (1835) на Неофит

Рилски, без да я измени.

От друга страна, трябва да напомним, че в българското книжовно произношение се наблюдават и

някои различия от източното (североизточното) произношение, например във връзка с изговора

на неударените гласни (без редукция), с вторичния преглас я(а) — е, с крайното ударено -а при

имената, с изговора на съгласната х, на местоименните форми ме, те, се, на частицата за бъдеще

време ще. Тези въпроси са разгледани по-горе във връзка с взаимодействието между народен

език и книжовна традиция (с. 39—40).

Бележки

1. Вж. и Стойков, С т. Ятовият въпрос в новобългарския книжовен език. ГСУ, ИФФ. ХLIV, кн. 4, 1948, с. 1-145.

2. Груев, Й. Основа за българскѪ грамматикѪ. Бялград, 1858.

3. Момчилов, Ив. Грамматика за новобългарскыя езыкъ. Русчук, 1868.

4. УпѪтване за общо правописание, издава Министерството на народното просвещение, София, 1899, с. 13.

5. Цитатите се привеждат в съвременен правопис, а примерите в тях запазват правописа на оригинала.

Палаталният тип глаголни форми ходя, ходят

Наличието на палатални звукове-фонеми е изконна характерна особеност на славянската

фонетика. В историята на отделните славянски езици наследената от праславянската епоха

палаталност е получила различно развитие от учленително, позиционно и фонологично гледище.

Наблюдават се различия в развитието на палаталността в говорите на отделните славянски езици.

Така е и в българските говори. Затова в историята на съвременния български книжовен език

въпросът за установяването на съвременните норми на палаталността заема важно място.

Известно е, че през Възраждането различни писатели и книжовници са давали различни решения

на някои въпроси от устройството на книжовния език. Някои от тези решения са имали за основа

особености на западни говори, други — на източни, трети са имали смесен, а понякога и

архаизиращ характер. В зависимост от това системата на палаталността намира различно

конкретно решение и развитие от позиционно гледище в езиковата практика и в граматическите

изложения на възрожденските писатели, книжовници и граматици.

Най-важните случаи на мекост в строежа на българския книжовен език (като не говорим тук за

мекостта при якането, която също заема важно място) са:

а) окончанията *1+ за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време на глаголите от II спрежение (ходя —

ходят, вървя — вървят, мисля —мислят и т. н.) и на някои глаголи от I спрежение (дремя —

дремят, капя — капят и др.);

б) наставките -я-м, -ява-м в производни глаголи от несвършен вид, получени от глаголи от II

спрежение (измислям, повтарям, забравям, забранявам, окървавявам и пр.);

в) членни форми при съществителни с деятелни наставки -ар и -тел и при някои отделни

съществителни (овчаря, -рят, учителя, -лят, коня, -нят, пътя, -тят и пр.).

Най-голяма честота имат случаите от първия тип (ходя, ходят), наброяващ хиляди глаголи. Тук ще

разгледаме развитието на въпроса за палаталността на окончанията в тези форми от спрежението

на съвременния български език, като анализираме данните на източниците от излизането на

Бероновия Рибен буквар (1824) насам.

Положеното в Рибния буквар е еднакво с положението в днешния книжовен език. Всички

употребени глаголи от II спрежение имат меки окончания. Така в Буквара се срещат форми за 1 л.,

ед. ч., като видя, губя, губя се, изява, наставя, мисля, победя, посоля, правя, развратя, спечеля,

стопля, сторя, търпя и за 3 л., мн. ч., като бавят, белят, водят, варят, дирят, забранят, запалят,

извъртят, косят, любят, ловят, мислят, носят, отворят, съдят, трудят се, усетят, ходят, хранят, спят,

загрозят, изгорят, корят, разгневят, свестят, седят, топят и др. Покрай седят се среща и седат (това

колебание се забелязва в източните говори).

Представеното положение в Рибния буквар отразява непосредно и последователно положението

на палаталността в родния говор на Петър Берон — котленския. Безспорно Рибният буквар е

изиграл голяма роля за възприемането на меките глаголни окончания в нашия книжовен език.

Несъмнено началото на тази норма в днешния ни книжовен език се крие тук. Обаче пътят на

нейното установяване е бил по сложен, тъй като в практиката и в граматическите препоръки на

някои по-сетнешни възрожденски автори са били застъпени и други положения.

В „Болгарска граматика” на Неофит Рилски (1835) намираме отражение от западните говори, по-

точно от ония югозападни говори, в които окончанието в 1 л., ед. ч. е -м след основната гласна (-

ем, -им), така че в тази форма отпада въпросът за палатално или твърдо окончание. В 3 л., мн. ч.

обаче в парадигмите и в езика на Неофитовата граматика срещаме редовно твърдо окончание:

садат, носат, оправат и др. при 1 л., ед. ч., садим, носим, оправим и пр. Същото е положението и в

граматиката на Хр. Павлович от 1836 г. Намерили място в книжовната практика чрез авторитетния

граматичен труд на Н. Рилски, западнобългарските твърди окончания се срещат и по-късно в

нашата книжнина.

Макар и характерни преди всичко за западните говоря, твърдите окончания се срещат и в някои

съседни с тях източни, като например в говорите на Ловеч, Копривщица, Панагюрище, Пазарджик,

а в Подбалканската долина проникват на изток до Сопот, Карлово и Калофер.

В граматиката на Ив. Богоров („Първичка българска граматика” от 1844 г. и II изд.„Първичка

българска словница” от 1848 г.) намираме доста своеобразно положение. Общо взето, при

глаголите с мека от днешно гледище основа са дадени меки окончания, например моля — молят,

търпя — търпят. При редица глаголи обаче намираме твърдо окончание в 1 л., ед. ч. и меко в 3 л.

мн. ч., например върта — въртят, съда — съдят, носа — носят, воза — возят. В родния говор на

Богоров, карловския, глаголните окончания са последователно твърди, например мола — молат,

търпа — търпат, носа — носат, съда — съдат и т. н. В граматиката му обаче, както се вижда от

примерите, преобладават меките окончания. Трябва да се приеме, че меките окончания в

книжовната практика и в граматиката на Ив. Богоров се дължат преди всичко на авторитета на

Рибния буквар. От друга страна, става ясно, че Богоров е виждал старобългарската основа на

съвременните палатални глаголни окончания, тъй като само от историческо гледище могат да се

обяснят Богоровите отклонения. Забелязва се, че запазените у Богоров твърди окончания в 1 л.,

ед. ч. стоят след съгласните т, д, с, з, например върта, съда, носа, воза. Трябва да се предположи,

че замяната на старобългарските съгласни шт, жд, ш, ж в основата на тези форми (

) е била схваната от Иван Богоров като отстраняване на

палаталността и затова той е сметнал за по-закономерни формите върта, съда, носа, воза, налични

в родния му говор. В 3 л., мн. ч. съгласните не са претърпели промяна (стб.

— нб. изт. въртят, съдят, носят, возят) и затова при

тях палаталността на живия източнобългарски изговор е запазена. По този начин Богоров,

възприемайки традицията на Рибния буквар, е внесъл в нея една своя поправка. Така създаденото

положение в Богоровата граматика не се среща в своята цялост в никой народен говор.

Подобно смесено положение намираме и в граматиката на Йоаким Груев (Основа за българска

граматика, 1858). В 1 л., ед. ч. кръгът на глаголите с твърдо окончание е значително увеличен

(наред със спа, ява, сада, лета, съда, вида, гаса имаме и кора, мора, говора, търпа и др., а с меко

окончание се дават например моля, мисля). Обаче в 3 л., мн. ч. всички глаголи от II спр. имат

окончание -ят: садят, летят, видят, гасят, корят, говорят, търпят, спят, явят, молят, мислят. Този

факт трябва да се обясни с представата на авторите от Пловдивската школа, че за рефлекс на

старобългарската носовка Ѧ в новобългарския език трябва да се приеме я (за съществуването на

такава представа у тях говорят и други факти). Трябва да се изтъкне, че в практиката на другия

виден представител на Пловдивската школа, Найден Геров, положението съвпада с представеното

по-горе положение у Ив. Богоров. То е представено последователно в най-важното и най-

голямото му дело — „Речник на българския език” (1895—1904). В тенденцията да се запазят,

макар и частично, някои твърди окончания трябва да се вижда известно влияние от родните

говори на разгледаните дотук трима автори — карловския говор като роден говор на Ив. Богоров

и копривщенския като роден говор на Н. Геров и Й. Груев, където глаголните окончания са

последователно твърди.

Почти едновременно с Пловдивската книжовна школа се изгражда и Търновската с главни

представители Н. Михайловски и Ив. Момчилов. Въпреки че представителната граматична

разработка на тази школа „Граматика за новобългарския език” от Ив. Момчилов (1868) се явява 10

години след Груевата граматика (1858), нейното влияние се разпространява доста по-рано чрез

учителската дейност на двамата еленчани (да си спомним за еленската „даскалоливница”, т. е.

педагогическото училище на Ив. Момчилов). Разглежданите тук глаголни окончания са

представени с последователна мекост в граматиката на Момчилов, например капя, дремя (I спр.),

въртя — въртят, съдя, садя, гася, горя, летя, ловя, купя, хвърля и т. н. (II спр.) Очевидно тук намира

отражение народният изговор от една обширна и твърде активна в културно и обществено

отношение говорна област, а в същото време намира продължение и една традиция, водеща

началото си от епохалното произведение на П. Берон — Рибния буквар.

През 1869 г. се явява в завършения си вид във в. „Свобода” и езиково-правописната система на Л.

Каравелов, основана изцяло върху особеностите на родния му копривщенски говор. За разлика от

своите съграждани и учители Й. Груев и Н. Геров, които създават изкуствени норми по отношение

на палаталността, съчетавайки елементи от копривщенския говор с елементи от други говори,

съпоставени по умозрителен път с положението в старобългарски език, Каравелов употребява

последователно твърдите глаголни окончания, присъщи на копривщенския говор. Така у него

срещаме редовно форми като хода, носа, права, помна, мола, миела, търпа — ходат, носат, молат,

мислат, търпат, помнат и т. н.

Под влияние на Л. Каравелов твърдите глаголни окончания се възприемат последователно като

книжовни и от Хр. Ботев, което виждаме най-ясно във в. „Знаме” (1874—1875), но се очертават

още в в “Дума” (1870). Всъщност употребата на твърдите окончания съвпада с положението в

родния говор на Хр. Ботев — калоферския, но примерът на Л. Каравелов му помага да се освободи

от влиянието на Пловдивската школа. По този начин в емигрантския печат в Букурещ се налага

преобладаването на твърдите окончания.

В правописния (а всъщност засягащ и чисто езикови въпроси) трактат на М. Дринов „За

новобългарското азбуке” *2+ не се говори изрично за глаголните окончания. От езика на самата

статия обаче личи предпочитание към твърди окончания (постъпат, плеват, прекратат,

благоизволат, но намираме и изхвърлят). Такава тенденция, която се обяснява с положението в

родния му панагюрски говор, се забелязва и в предишните му издания. Меките окончания в една

негова статия в първата книжка на Периодическо списание („Нови паметници за историята на

българете и на техните съседи”) могат да се обяснят с редакторска намеса — уредникът Васил Д.

Стоянов е бил родом от с. Жеравна, Котленско.

През 70-те години влиянието на Търновската езиково-правописна школа се разширява. Това се

вижда в цариградския печат и в различни други издания. За това говори и посмъртното

преиздаване на Момчиловата граматика (1873). В кратката бележка от издателя след предговора

на Ив. Момчилов се изтъква, че „навред по нас току-речи се употребява правописаннето на

покойния Момчилов”. Естествено е, че с разпространението на Търновската школа се

разпространяват и меките глаголнн окончания в книжовния езлк.

Интересно е, че Никола Първанов, който прави опит да внесе западни елементи (от ломския

говор, т. е. от северозападната говорна област), проявява колебание по отношение на мекостта на

глаголните окончания в граматическия си труд „Извод из българската граматика (Законете на

българския език)”, (1870). Така покрай форми моля (22), стеня (23) намираме и пала, говора, вода,

плата, стъпа, бава, лова, воза, гаса, носа, гнуса (22). А на с. 24 под линия се обяснява, че „я-то в

глаголите ни е изменено негде на а: прават; негде на га: правга; негде на е: говорет”.

След Освобождението меките глаголни окончания се налагат постепенно като единна норма в

книжовния език. Ще посоча тук два важни момента в процеса на тяхното утвърждаване: единия в

практиката и теорията на научните филологически среди, а другия в практиката и съзнанието на

писателските среди.

В предложенията на първата „правописна” комисия от филолози, назначена официално през 1892

г. (в състав: Ив. Шишманов, Л. Милетич, Б. Цонев, А. Т.-Балан, Д. Матов, С. Аргиров, Ив. Георгов) се

съдържат някои неприемливи положения, свързани с опит за реформиране на нашата азбука, и

редица ценни положения, свързани с установяването на някои важни (не сама правописни, но

също и фонетични и граматични) норми на книжовния ни език. Въпросът за мекостта на

глаголните окончания тук не е намерил конкретно разглеждане, но той очевидно се е смятал от

правописната комисия вече за решен, тъй като в публикуваните материали от комисията *3+

съответните форми на глаголите от II спр. имат постоянно меки окончания. А и между примерите

във връзка с предложението на комисията за замяна на окончанията - Ѫ - Ѭ с -а, -я стои и глаголът

от II спр. нося. От публикуваните по същото време материали от проф. Б. Цонев (преводи на

стихотворения от Шилер и Гьоте) се виждат форми с меки окончания, като водят, ще забавят,

което показва, че той, макар и родом от Ловеч, където се изговарят твърди окончания, се

придържа към меките окончания като към възприета вече норма.

Непосредно преди Цоневите преводи в същата книжка на сп. „Български преглед” е напечатан и

Вазовият разказ „Пейзаж”. Разказът, както и всички материали в първите книжки на списанието, е

напечатан с правописа, предложен от правописната комисия. Прави впечатление, че между

глаголните форми с меки окончания се срещат и две с твърдо окончание — забрава, изгуба.

Трябва да се предположи, че във Вазовия ръкопис всички форми са били с твърди окончания

(основанието за това следва по-долу), но при приспособяването на текста към новия правописен

проект са били поставени меки окончания, а в отделни случаи са се промъкнали незабелязано от

редактора или коректора твърди окончания.

В течение на близо 25 години от творческата си дейност Вазов е използувал само твърди глаголни

окончания. Така например а книгата му „Драски и шарки”, II част от 1895 г., срещаме глаголни

форми вида, права, мола, затвора, въртат и пр. Те са отражение на родния говор на писателя. С

течение на времето обаче той се убеждава, че меките окончания, поддържани последователно от

Търновската школа и застъпени частично в практиката на Пловдивската са по-разпрсстранени и

по-благозвучни. И виждаме, че в „Упътване за общо правописание”, което министърът на

народната просвета подготвя в началото на 1899 г. за уреждане на правописния въпрос, глаголите

от II спр. (и някои от I спр.), употребени в текста или посочени по друг повод, се дават

последователно с меки окончания, например бедя, дремя, запретя, лепя и пр. Употребата на тези

форми в по-нататъшното богато и популярно творчество на Вазов безспорно е била от съществено

значение за установяването на тази норма в книжовния език.

Възприетото от Вазов положение във връзка с мекостта на глаголните окончания е запазено

напълно и в „Упътване за общо правописание” от министър Т. Иванчев, излязло същата година и

представящо известна преработка на Вазовото. Характерно е, че меките глаголни окончания са се

наложили като норма, без да са били изрично отбелязани и формулирани в кодификационните

документи на нашия книжовен език от онова време. Това говори, че те сами по себе си са имали

достатъчно разпространение в практиката и убедително предимство от гледище на благозвучието.

Бележки

1. За практическо удобство (като се имат предвид и особеностите на нашата графика) тук се говори за меки

окончания. От фонетично гледище палаталността принадлежи на предшествуващата съгласна от

лексикалната основа. От фонологично гледище все пак би могло да се смята, че палаталността принадлежи

на окончанието (палатализиращо свойство на окончанието), като се има предвид, че в нашия съвременен

език няма самостоятелни меки съгласни. Въпросът заслужава по-специално разглеждане.

2. Дринов, М. За новобългарското азбуке, Периодическо списание. . . , кн. 2, Браила, 1870.

3. Сп. Български преглед, I, кн. 1, септември, 1893.

Морфологични въпроси

Установяване на по-важните морфологични особености

Съвременният български княжовен език е възприел всички типични морфологични особености на

новобългарската народна реч: при имената — отсъствие на падежни форми („аналитизъм”),

наличие на член, особена форма за бройно множествено число в мъжки род, степенуване на

прилагателните с предпоставени частици по- и най- и др.; при глаголите — отсъствие на

инфинитив, наличие на богата темпорална система, преизказано наклонение, особено

несвършено причастие на -л и др. Различни морфологични явления са засегнати и на други места

в книгата по различни поводи (с цитиране на допълнителна литература). Тук им се прави кратък

обобщен преглед, за да се получи по-цялостна представа и да се дадат някои по-специални

осветления.

Въпреки силното влияние на езиковата старина и по-специално на черковнославянския език през

втората половина на XVIII и първата на XIX в., безпадежният характер на новобългарската именна

система бързо взема връх, като се задържат по-дълго в употреба само такива остатъци от падежни

форми, които се срещат и в народната реч от източните области: при лични имена от мъжки род

— редовно винителен падеж (Ивана, при Ивана и пр.) и спорадично дателен падеж (Ивану).

Старата падежна система не е била последователно използувана от никой възрожденски автор.

Дори привържениците на тъй наречената черковнославянска школа през втората четвърт на XIX в.

не са държали особено на падежите. Практиката и схващанията на автори като П. Берон, Н.

Рилски, Ив. Богоров, В. Априлов са дали правилна насока на развитието на книжовния език в това

отношение.

Първите наши възрожденци са избягвали употребата на члена, разбира се, без да са схващали

граматическата му природа. У Паисий намираме само едно-единствено членувано съществително,

у Софроний Врачански те са много, но се явяват все пак като отклонения от основната практика на

автора. Очевидно членните форми са се схващала като присъщи на простонародния език и стил и

чужди на книжовния стил, опрян върху черковнославянските образци. Освен това те са били често

пъти и технически несъвместими с архаичните падежни окончания и сложни форми на

прилагателните и това обстоятелство е засилвало чувството за тяхната несъвместимост с

морфологията на книжовния език също и в случаите, когато тяхната употреба не е била

невъзможна технически. Може да се приеме, че с Рибния буквар на П. Берон въпросът за

употребата на членните форми е вече разрешен в строителството на нашия книжовен език, макар

че по късно черковно-славянската езикова школа повежда ожесточена (и, разбира се,

безрезултатна) борба срещу тях. Що се отнася до звуковата форма на члена в м. р., ед. ч., която

има различни фонетични разновидности в говорите, в книжовния език са възприети

преобладаващите източнобългарски форми -ът и -ъ (графически -ът, -ят и -а, -я) още от времето на

Възраждането.

Източнобългарското окончание за множествено число -и при многосрични съществителни от

мъжки род (орачи, копачи, овчари) се настанява в книжовния език още преди Освобождението,

въпреки че у отделни автори (Паисий, Каравелов и др.) се среща окончание -е (ораче, копаче,

овчаре). Източнобългарските форми за бройно множествено число в мъжки род (пет стола, седем

града и пр.) също така се настаняват в книжовния език още през Възраждането.

Характерен е за книжовния език източнобългарският строеж на относителните местоимения и

местоименни наречия, диференцирани от въпросителните чрез морфемата -то: който, когото,

какъвто, когато, където и пр. (срв. въпросителните форми кой, кого, какъв, кога, къде и пр.). Този

тип форми се налагат с известни колебания още преди Освобождението.

Характерните особености на новобългарската глаголна система — с нейните по-типични

източнобългарски черти — навлизат безпрепятствено в новобългарския книжовен език от самото

начало.

В архаизираната реч на Паисий, наистина, старинните инфинитивни форми преобладават над

народните да-конструкции, но все пак последните са достатъчно много (около 50 % от броя на

инфинитивните), за да се почувствува, че те са законно и равноправно изразно средство, а не

пропуснати по недоглеждане изгнаници. По-късно старинните инфинитивни форми се срещат

рядко у отделни архаизиращи езика си автори и скоро съвсем заглъхват.

Още в историческия разказ на Паисий намира законното си място и преизказното наклонение на

новобългарския език, което по-нататък се среща и у Софроний, и у Ан. Стоянович (Кипиловски)

(Священное цветообрание, 1825 г.), и у много други възрожденски автори, макар и невинаги в

правилна стилистична употреба в някои жанрове. Въпросът за регулирането на стилистичната му

употреба в областта на новите литературни жанрове също намира правилното си в общи линии

разрешение към края на Възраждането. Постепенно, още отпреди Освобождението, се налага в

книжовния език и свързаното с това отклонение второ (несвършено) причастие на -л (от основата

на минало несвършено време: четял, ходел, пеел, запеел и пр.), което се е развило в източните

говори, а липсва в западните. Що се отнася до съвременната българска система от глаголни

времена, тя също се налага в своята цялост — с някои формални особености на североизточните

говори — още през Възраждането.

Както в областта на фонетиката, така и на морфологията, наред с установяването на тези основни

особености на книжовния език от народен произход се наблюдава под книжовно влияние и по

някои други причини отпадане на някои по-второстепенни морфологични особености на

народната реч, както и появяване на някои нови особености.

Така например наблюдава се постепенно отпадане на остатъците от падежни форми, които в

източните говори се държат и до днес. През времето между двете световни войни спорадичният

дателен падеж при лични имена се среща съвсем рядко, а въведеният по-рано като норма

винителен падеж при лични имена въпреки изкуствената поддръжка постепенно загубва почва

под влияние на западните говори и отпада съвсем (престава да бъде норма) след 9 септември.

В областта на глаголната система се забелязва отпадане на простото условно наклонение (ядвам,

търпявам) от книжовния език. Изчезват постепенно от времето на Каравелов фразеологичните

съчетания със съкратен инфинтив (не мога взе, можеш ли каза, смеят ли се показа и пр.).

Някои от тези особености остават в употреба в разговорния стил на интелигенцията.

Между морфологичните нововъведения в нашия книжовен език трябва да се посочи на първо

място възстановяването на сегашното деятелно причастие на -щ (четящ, ходещ, гледащ) и

въвеждането на деепричастието на -йки (четейки, ходейки, гледайки). Сегашното деятелно

причастие, характерно за старобългарския език, но изчезнало по-късно от българските народни

говори, се настанява в новобългарския книжовен език постепенно под влиянието на

черковнославянския, а след това и на руския език, като възприеманите по книжовен път форми се

приспособяват към морфологичните основи на българските глаголи към края на XIX в. (и с това

тези форми стават елемент от българското спрежение).

Деепричастието на -йки прониква от западните говори. Фактор за настаняването му е била и

нуждата от установяване на съответствие на деепричастните конструкции в другите славянски и

неславянски книжовни езици. Условното наклонение с бих се явява твърде рано и скоро измества

простото условно наклонение (вж. по-горе). Приспособяването на свършеното причастие на -л към

по-широка атрибутивна и особено обособена употреба (пристигналият отдалече гост, гостът,

пристигнал от далече) е направило излишно възстановяването на минало деятелно-причастие на -

вш.

В областта на имената се забелязват някои нововъведения при членните форми. На първо място

трябва да се посочи изкуственото правило да се употребяват различни фонетични разновидности

на члена в мъжки род, ед. ч. в зависимост от падежната (синтактична) функция на името (ученикът

пише — повикайте ученика).

Интересно явление в книжовния език е и излязлата вече от употреба членна форма -(и)й при

прилагателните имена в мъжки род (великий, светлий и пр.). Тази употреба се установява през XIX

в. в резултат на взаимодействие между съвременни и архаични форми. По метрически причини

тези форми се задържат по-дълго в стихотворната реч (до към 1925 т.).

Възстановяването на гласната-и (вместо изговорното общобългарско -й), когато тя е околчание за

множествено число след гласна (славеи, змии, народен изговор славей, змий), е интересен случай

на взаимодействие между устна и писмена реч. Графически възстановяването на -и в такова

положение започва под влияние на старата писменост още от началото на Възраждането. В

изговора обаче процесът е твърде бавен и не е завършен и до днес в говора на интелигенцията.

Разказвателните наклонения в историческото повествувание на Паисий Хилендарски и други

възрожденци

В новобългарската в основата си реч на Паисиевата „История славеноболгарская” прозвучава за

пръв път в нашите писмени паметници с пълна сила преизказното наклонение, това оригинално

нововъведение в нашата глаголна система, възникнало при някои особени обстоятелства в

историческата съдба на българския народ и неговия език. Може да се предполага, че по времето,

когато у нас се развива дамаскинската книжнина (XVII —XVIII в.), преизказното наклонение е било

вече установено в граматичната система и широко употребявано в народната реч, въпреки че в

езика на дамаскините то прониква твърде рядко *1+. Появило се в нашия език не по-рано от XVI

век *2+, това наклонение е трябвало постепенно да преодолява в езиковата практика

традиционната употреба на аориста и имперфекта, особено в някои по-специални случаи, като

например в библейското (религиозното) повествуване, където наследените още от

старобългарско време образци, запазени и в черковнославянския език, са действували силно

консервативно.

В Паисиевата история преизказното наклонение е основна форма за предаване на

несвидетелското повествуване. Това се вижда от самото начало и до края на историческото

повествуване на Паисий за миналото на българския народ. Ето за пример някои пасажи:

„Он Телерик се противил царю грческому, защо била войска грческая ишла с корабли на

Болгарию, но погибли бурею и влнением морским и паки на другое лето имали грци бран с

болгари. Ега пришел цар по море и по Дунав и пришел до Варна, напало на него страх и ужас, тако

сътворил мир с болгари” (21) *3+.

„Паки поидем на првая повест како въстал Асен на грци и победил их и прогнал конечно от

Болгариа. Егда слишали грци како поставили болгари себе ц(а)ра в Трново Асена, смели се от

ужаса и събрала войнство много, поишли на Асена ц(а)ра. Не можел Асен одолети грком и

преишел Дунав нъ Влахию с све войнство и събрал тамо мъного войнство, пък преишел Дунав и

обратил се на грци, и било бран страшна” (37).

„В време Михаила царя Иконоборца бил Кирил и Методиа. Родили се у Солун град от отца

именем Лъва сановита и богата и добродетелна чловека. Св(е)ти Методия стал воевода славенски

или болгарски и научил се язик славенски. По десет лета оставил сан воински и въсприел чин

монашески. Кирил свети бил по-млади брат Методиин, учил се послежде философия в Цариград

... и бил философ изреден и славен в Цариград и по съвета брата его Методия оставил мир и

въсприял и он монашески чин и провождал свето житие” (67—68).

Тук употребата на преизказното наклонение не може да бъде обяснена по друг начин, освен чрез

влиянието на народната реч. Това личи съвсем ясно и при сравнение на непосредно повлияните

или заимствувани пасажи из произведенията на Цезар Бароний и Мавро Орбини (в първия от тези

основни Паисиеви източници разказът се води по черковнославянски маниер с помощта на

старите аористи и имперфекти, а във втория се срещат доста рядко отделни случаи на употреба на

руското „прошедшее время”).

Вижда се, че аористните форми от текста на Ц. Бароний и М. Орбини са последователно заменени

с българските народни преизказни форми у Паисий.

Както е вече обърнато внимание в нашата езикова литература, когато Паисий вплита в своя

исторически разказ и някои лични биографични моменти, той разграничава съвсем

последователно формите на преизказното и на изявителното наклонение *6+, например:

„Тако и аз вам написах по реду известно за в(а)ш род и язик. Читайте и знайте да не бивате от

други родове и язици подметаеми и укораеми. Аз излиха поревновах по рода и по отечество

болгарское и много труд сътворих събирати от различни книги и истории дондеже събрах и

съвкупих деяние рода болгарскаго в книжицу сию ради ваша полза и похвала” (5).

„Аз много книги и премного прочетох и взисках за много време прилежно и не возмогох никако

обрести у много истории, рукописни и ща(м)би по малко и редко и в кратце обретает се. И некоя

кратка историа некой Маврубир латинин преписал от гръчка историа за блгарски дарове, но весма

кратко, едва се найде нихни имена и кой по коего царствувал. Сам туй Маврубир написал тако

каж(а)т грци от завист и ненавист що имеяли на болгари, не писали храбрие поступки и славная

деяния ц(а)рей и народа българскаго” (7—8).

„Аз, Паисиа йеромонах и проигумен Хилендарски, съвокупих и написах, от руски речи прости

обратих на български прости речи и словенски. По мало снедаше ме ревност и жалост по рода

своего болгарскаго ... Аз зрех по многих книгах и историях ради болгари много известие написано;

того ради въсприях труд много за две лета собирати по мало от много истории, и у Немска земля

повече за то намерение ходих. Тамо обретох история Маврубирова за сербие и болгари в кратце

за ц(а)ри, а за с(ве)ти никако не писал: латинин бил, не исповедует с(ве)тиих болгарски и сербски,

кои просияли последи, от како се отделили латини от греци” (84— 85).

В езика на Паисиевата история се наблюдава разграничение и между изявителните и

преизказните форми на минало предварително време в зависимост от другите (изявителни и

преизказни) форми в контекста:

„В то време даяше Хилендар дан турком три хиляди гроша и задолжил са беше двадесет и седм

хиляди гроша, и бе много смущение и несогласие братско” (85).

„И разорил 2 места, нарицаемие Мизии, що ги бил дал о(те)ц негов болгаром ради мир” (17).

„Узел въсе имене, что бил пленил Никифор от Крунов двор”(23).

„Симеон ц(а)р послал Александру: хощет ли стояти на они перви мир, що бил учинил с братом его

Левом. Но Александр не приял с почестию посли Симеонови” (28).

Тези факти също говорят, че при употребата на различните модални форми на глаголните времена

в Паисиевата история се проявяват закономерностите на една напълно установена система.

* * *

Все пак на някои места, макар и в съвсем редки случаи, се забеляза като отклонение в

историческото повествуване на Паисий употреба на единични аористно-изявителни вместо

преизказни форми. Как могат да се обяснят тези случаи? Могат ли те да се вземат като

свидетелство за някакво още колебливо положение в народната реч, или причините им трябва да

се търсят в други обстоятелства в хода на историческия разказ на Паисий?

Прави впечатление, че в повечето такива случаи формата на аориста е черковнославянска, а не

българска народна, например: изнемогоша, смириша се, падоша, преидоша, приведоша, бист,

биша (народни форми в 3 л., мн ч. се срещат много по-рядко, например биха, нарекоха се). Това

говори, че поначало в тези случаи трябва да се търси някакво въздействие от книжовните

източници на Паисий, а не от народната реч. Но при какви обстоятелства е могло да проникне

влияние от книжовните източници в речта на Паисий? Тук можем да разграничим три основни

случая. На първо място можем да отбележим случаите, когато се споменават събития из

религиозната история:

„Аз на то вократце ти скажу. От Адама до Давида и праведнаго Йоакима, Йосифа обручника

колико биха праведни и с(ве)ти пророци патриарси, нарекоха се велики на земли и пред Бога. Не

беше от них никой трговец или прехитр и грделив” (6—7).

„И сам Христос у дом простаго и нищетнаго Йосифа слезе и поживе” (7).

В такива случаи Паисий не е могъл винаги да преодолее традицията на библейския разказ, която

не случайно е останала господствуваща и в дамаскините, въпреки че, както се каза по-горе, има

основания да се смята, че в народната реч преизказното наклонение е имало по онова време

много по-широка употреба и вън от сферата на битовата тематика.

В други случаи изявителното наклонение се среща в изречения, които имат характер на цитати от

изворите, които е използувал Паисий, макар и без ясно графическо оформление:

„Тако писали за Уалента в деяния его (:) Обезуми се Уаленг ц(а)р и пусти готи, преидоша Дунав и

вселиша се в Тракию, последи от них побежден и сожежен бист” (13).

„Глаголет Теофан летописец (:) Егда убо болгари с великою силою на Кесара приидоша, извозил

(преминаване към прекзказно наклонение) примирити се и обещал се на въсако лето дан давати

им” (16).

„Маврубир пише (:) Муртагон прие кршение, а Барон пише (:) Болгарис, но е то имя по грчески

Воргарос” (26).

„Пишет с(и)н его Йоан блажени (:) О(те)ц мой ц(а)р Асен все свое имание и съкровища простре и

истощи на милостини нищим и цркавам” (39)

Очевидно в тези случаи аористните форми са били употребени в цитираните оригинали и са били

запазени от Паисий като присъщи на заимствуваната пряка реч.

В трета група случаи аористните и имперфектните ферми в речта на Паисий се дължат на

недоглеждане. Заедно с други някои архаични форми те са проникнали от текста на източниците и

стоят съвсем немотивирано между редовно употребяваните форми на преизказното наклонение в

Пансиевия разказ.

„Батоя крал блгарски, сътворив себе незабитна памет, учини себе даниками кесари римски и

грчески Константина, сина Ираклиева, и Юстиниана вътораго. Имал велика жалост крал Батоя при

смрти, защо не умрел на войска. Каял се и глаголал ...” (17).

„Видев же себе Сабин ненавидима от войнство и от поданих, побегнал в град Замориа и от туду

прииде в Цариград под защищение ц(а)ря Копронима и отложил почитание с(ве)тих икон, що бил

почитал в Бо(л)гарию” (20).

,,И дал обет, ако престанет они глад и смртоносие съвршено, да возпримет веру хр(ис)тиянскою и

абие услишан бист. В мало време престал они гнев б(о)жии, що бил на Ботария” (25).

„Послал папа римъски Николай два епископа из Рим Павла и Формоса и тако вес народ к

с(ве)тому крщению приведоша и Формоса поставили архиепископа” (26).

Единичното, а не груповото присъствие на аористните форми в такива случаи също показва ясно,

че те са проникнали механично от източниците, оставяйки случайно неасимилирани в системата

на използуваните от Паисий преизказни форми. Само в предговора „Полза от истории” намираме

групово употребени под влияние на оригинала на Ц. Бароний аористни и имперфектни форми (но

тук още нямаме истинско историческо повествуване, затова източникът може да влияе по-силно):

„Внезапу изнемогоша, смириша се, падоша, погибоша, изчезоша” (3—4).

„Възможно в летописних и историях еврейских познати како многажди предаваше их в пленение

и зап(у)стение и паки събираше и укреплаше их на ц(а)рство” (4).

В някои от третата група случаи би могло да се предполага и писмено недоглеждане: ръката може

би случайно е пропуснала да изпише крайното -л на преизказната форма на глагол от второ

спрежение и по този начин се е получила аористната форма за 3 л., ед. ч.:

„Он ги одолел и поробил их, прати ги ц(а)ру грческому Юстину, он ги разнел по Аморея и

Армениа” (15).

„Тако сътворил мир с болгари, възврати ся в Цариград, но паки лета того месеца октомриа

уразумел Копроним ц(а)р защо не стоял на миру Телерик” (21).

„Имеял три с(и)ни. Први стал крал Радослав и изгнал его брат его Владислав; он стал и представи

се с миром” (45).

В някои от последния тип примери би могло евентуално да се допусне и употреба на сегашно

историческо време от свършен вид, но за доказване на такава възможност би трябвало да се

направи по-специално изследване на текста на Паисиевата история. Прегледът на отклоненията от

употребата на формите на преизказното наклонение в Паисиевата история показва, че тези

отклонения не могат да бъдат свидетелство за колебливост в тогавашната народна реч. По всичко

изглежда че преизказното наклонение е било вече добре установена граматическа категория в

българския език през втората половина на XVIII век. Незначителният брой отклонения се дължат

така или иначе на влияние от езика на източниците на Паисиевата история, обяснимо със строежа

на речта или със силата на традицията. В някои случаи това влияние е оправдано или допустимо, а

само в част от случаите то се дължи на механически допуснато недоглеждане.

Нашата съвременна разказвателна практика относно исторически събития съвпада с практиката на

Паисий Хилендарски. През време на Възраждането обаче тя не е била единна. Срещат се

исторически съчинения с употреба на преизказно наклонение, но и такива с изявително

наклонение. А има и произведения, в които се смесват двете наклонения.

Интересно е, че в издадения от Христаки Павлович през 1844 година „Царственик или история

Болгарска”, който е преработка на Паисиевата история, преизказното наклонение, употребено от

Паисий, е заменено с изявително, например:

„По Кардама воцари се Крун в лето господне 800. Он беше человек великодушен и благополучен

во бранех. Он победи греците многу пъти и разшири Болгарската держава. Он собра славянете

Панонски и нападнав на Франца, уби Борна в Далмацию и направи мир с царми западними” (26).

Тази практика на Хр. Павлович може да се обясни с неговите тежнения към черковнославянския

език, в който няма преизказно наклонение и всеки исторически разказ (обикновено из

религиозната история) се води с формите на аориста и имперфекта.

По примера на библейския начин на разказване, в често издаваните през Възраждането църковни

истории преобладава употребата на форми за изявително наклонение (среща се и преизказно

наклонение, например в „Священное цветообрание” от Ан. Кипиловски, 1825). Под влияние на

тази практика се среща изявително наклонение и в исторически съчинения със светско

съдържание. Така разказва, макар и с пропуски, и Добри Войников в своята „Кратка българска

история” (1861):

„Симеоновото царувание е най-славната епоха в българскъ-тъ история. Той като истинно

образован и учен чловек знаяше как да управлява Българскътъ държавъ . . . Заради това най-първо

очисти всички противни духове на християнството, които ся потаяхъ в сърдцата на някои стари

боляри, та с това направи по всичка България вредом да блесне евангелската светлина . . .” (85).

В „Кратко начертание на всеобщата история” от Ив. Кайданов, преведено от Ан. Кипиловски и

излязло през 1836 г., личи вникливо обмисляне на начина на разказване, като историческият

разказ се предава с преизказно наклонение за събитията до края на XVIII в., а за събитията от

началото на XIX в. насетне се говори в изявително наклонение, т. е. от гледището на

съвременника, например:

„От как вазлязал на Росийскиат престол Петар первий Алексеевич, настанала голямата епоха на

нравственното и политическото преобразование и на славата росийска. Тойзи големиат монарх

преобразовал государството си в сичките отношенията . . .” (132).

„След смерта на императорът Павла перваго вазлези по-стариат син негов Александр Павлович

первий. Тойзи император все-росийский токо що вазлези на престолат дади благопорядочно

движение на ползите на росийскиат двор, отвори война със отоманскиат двор, която прекрати с

Букорещкиат мир . . .” (168).

По същия начин постъпва много по-късно (1870) Д. В. Манчев в превода на „Съкратена всеобща

история за сръдни училища”, където за граница между двата начина на разказване на

историческите събития е. поставена 1820 година.

Има и случаи на безразборно смесване на двете разказвателни наклонения.

Бележки

1. Срв. Демина, Е. И. Система прошедших времен в новоболгарских текстах XVII—XVIII веков. Ученые записки

Института славяноведения АН СССР. XIX, Москва, 1960, с. 10—11.

2. Срв. Мирчев, К. Българският език през вековете. София, 1964. с. 51.

3. Цитатите от Паисиевата история тук се дават по изданието на Й. Иванов, История славеноболгарская,

София, 1914 (графиката и правописът са осъвременени).

4. Срв. Велчев, В. Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. София, 1943, с. 53.

5. Срв. Пенев, Б. История на новата българска литература, т. II. София, 1932, с. 271—272.

6. Вж. Попова, В. Някои езикови особености на Паисиевото повествуване. — Български език и литература, V,

1962, кн. 4, 19—20.

Разказвателните наклонения в произведенията на Софроний Врачански

Разнообразното в жанрово отношение творчество на Софроний Врачански представя интересен

материал за наблюдение върху употребата на разказвателните наклонения в един съвсем ранен

етап от изграждането на нашия съвременен книжовен език. Тук са представени три основни

случая от жанрово гледище: а) автобиографично повествуване; б) разказване на религиочни

предания (случки от християнската култова традиция) в различни разказвателни планове; в)

наченки на литературен разказ в две жанрови направления — повестта и баснята.

Ще разгледаме в общи линии характерните положения в тези три случая.

* * *

Най-близо до разказвателната практика на народната реч стои автобиографичното произведение

на Софроний Врачански „Житие и страдания грешнаго Софрония” (ръкопис от 1805 г.). Тук имаме

делови разказ за фактически преживелици, случки и събития, в които се проявяват

последователно основните закономерности при употреба на разказвателните наклонения

(изявително и преизказно) в народната реч.

Основна роля в разказа на Софроний играе изявителното наклонение, тъй като авторът разказва

за случки и събития, преживени и възприети лично от него. Ето някои примери *1+:

„Останах аз без отца и без матери. Тогива бях 11 години. Тогива ме узе стрий моя наместо сина,

почто не имаше чада, и придаде мя на занаят. И като бих седемнадесят години, престави ся и

стрий, и стрина моя наскоро един сас другии. Ала и стрий мой на Цариград умре, понеже бяха и

двоицата джелепи. И понудиша ме должници и ортаци негови да поида на Цариград наместо

сина его, да собирем що имаше да узема он пари от касапите по джелепское обичаи. Ала като са

касапите повсъде разнесени по Цариград и по Анадолская страна, у един ден хочехме сас едного

ортака неговаго да поидем у Анадолская страна. И пойдохме на скелята да проминем сас ладия”

(119).

„И тамо мало някой ден поседях, прииде вест, како иди на Враца Алю паша сас пятнадесят хиляда

войска. Нощем приидоша конакчии. И аз като чюх, востанах тая нощ на осм часа да бягам от Враца

навон. Нощ темна, време беше дождевно, а планина стръмна, висока. Колико ли крати падах на

путю, докле поидем на Черепиш монастир. И като поидохме на монастир, не наидохме никого”

(142).

Всеки път обаче, когато Софроний трябва да спомене или да каже нещо за ненаблюдавани от него

и предадени по думите на други лица факти и случки, той прибягва към формите на преизказното

наклонение, например:

„И той ага прати сина моего сас двадесят хиляди овци на урдиата и остави до седемстотин

отбрани овни на село наши, та коги помине агата му от тамо, да ги продаде. И като помина,

продаде ги, узе ги ходжа Власию и Матей и предадоха ги они на едного челзвека да пойде на

Андрианополи, да ги продава на корбан-байрама турецкии. И како поишле до Фандакли, свадили

ся тамо помежду си овчарете и убили едного из них. Фатил ги тамошниа султан и положил ги у

затворка, и ониа овци усвоил. По тия дни изашел бил от Андрианополи бостанджи-баши да пази

клисурите, да не бягат турци от войската, и предал султану ония затворници на бостанджи-баши, а

нии от това никоя вест не имахми” (127 — 128).

И прииде ми писмо от Враца, како убил Капитан паша Алю пашу на Рахову, и войската му са

разнесла, и на Враца приишел другии, Исуф паша, да зимува тамо. И пишат, како е епископиа

праздна и Исуф паша добр человек, ами да си дойдеш на епископиата. Ала б е ш е сняг глубок,

зима люта, десят часа ест от тамо, едвам за три дни пойдохме. И на Враца седях колко десят дни

мирно. После приидоша у Враца десят байраци арнаути. И като не имаше праздни хижи за

конаци, наполниха епископиата колко петнадесяг души да седят тамо, аз да ги храня. А удая

имаше токму една; имаше и друга, ала я бяха разсипали турци. Време зимное, студ голям, почто

испрвен не било епископиа, ами бил метох церковнии за калугери, да падат тамо. Ала докле

наиду време да побегна от них, колико л’жи не положихме. ... Побегнах при татар-ааси . . .” (143).

„Понеже у Болгариа не има философское учение на славянския язик, наченах да учим по

греческии язик и изучих октоих. Като начена псалтир, прииде вест, како са преставил отец мси на

Цариград от чумата в лето 1750” (118—119).

Това едновременно използуване на формите на двете наклонения в зависимост от отношението

на разказвача към отделните моменти придава специфичен за българския език релеф и голяма

естественост на разказа.

Софроний има усет за употребата на изявително наклонение и в случаи, когато е бил само

съвременник, а не пряк наблюдател на някои по-основни моменти от събитията, например:

„И почена са пак третое маисере на Видин, ала отдалеко седяха. На Плевен седяше Пляса паша сас

15 хиляди арнаути; а на Берковица седеше Гюрджи паша, сас толикова войска, а от Влашка земя

Муруз бей сас Ибраил Назари и Аидин паша, сас толикова войска . . . Манаф Ибрахим, сас две

хиляди карджалии, он порази Пляса паша и узе му все уред, що имаше и пренесе все у Видин. А

Пляса паша побегна где очи видяша, и призедоша от войската му на Видин до хиляда души, и

даде им Пазванджиа по един хляб, и распади ги. А другии карджалиа, Филибели Кара Мустафа, он

бастиса нощем Гюрджи паша и узе му все уред ...” (151-152)

В съвсем редки случаи може да се забележи употреба на единични изявителни форми вместо

преизказни и обратно, например:

„Аз, грешнии в чловецех, родих ся (вместо родил съм се) в село Котел от отца Владислава, а от

матери Мариа, и положили первое имя мое Стойко. И като с’м бил три лета, преставила ся мати

моя и отец мои поял другую жену, що беше люта и завистлива, и родил (вместо роди) сас нея

мужеское дете, и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше” (118).

Първият случай може да се обясни с черковнославянско влияние, а вторият с несъзнателно

влияние от предшествуващата форма поял (поял другую жену ... и родил сас нея мужеское дете).

* * *

В словата, поместени главно в „Неделника” на Софроний от 1806 година, а също и в преводните

разкази и Езоповите басни, влизащи във Втория видински сборник (ръкопис от 1802 г.),

разказвалият материал има друг произход и характер. Твърде интересно положение намираме в

„Неделника”, където евангелските случки и събития се представят в два успоредни плана: от една

страна — в цитати от Евангелието (които впрочем са първите преведени на новобългарски език

откъси от тази книга), а от друга страна — в „толкованията” на самия Софроний, следващи след

тези цитати. В двата случая употребата на разказвателните наклонения е различна.

В цитатите от Евангелието събитията и случките от християнската религиозна история се предават

най често и последователно с формите на изявителното наклонение, например:

„Во время оно прииде Исус на Иерихон. И ето некии муж, нарицаемии Закхеи, и той беше старей

вамишем, и много богат беше” (88).

„И искаше да види кто ест, ала не можаше от народа, понеже на возраст мал бил, и предтекл ся и

возлязал на ягодичницу, почто от там хочеше да помине Иисус. И като прииде на то място,

погледна Исус и видя его, и рече ему . . .” (90).

„А митар издалече стояше, не хочеше ни очи свои на небо да вдигне, но биеше (ся) в перси свой и

говоряше: „Боже, милостив буди мне грешному”. Истину говорю вам, како пойде митар в дом

оправдан повече от фарисеа” (83).

По същия основен начин — с помощта на изявителните времена, при това с много по-голяма

последователност — са предавали евангелския текст и всички други преводачи след Софроний,

между които такива видни наши възрожденски книжовници и писатели като Неофит Рилски и

Петко Славейков. Близостта между черковнославянския (както и среднобългарския) език, от една

страна, и новобългарския, от друга, създава възможност аористните и имперфектните форми от

оригинала да се отъждествяват с аористните и имперфектните форми от изязителното наклонение

в съвременния български език и така оригиналът да звучи като разказ в изявятелно наклонение.

По силата на чувството, че преводачът има работа с разказ на друго, и то по-авторитетно от него

лице, той не намира за оправдано да го замества като разказвач и да поставя разказа в своя лична

разказвателна перспектива. Поради това преводачът приема аористните и имперфектните форми

от черковнославянския оригинал като вече дадени и не си поставя въпроса, доколко те биха били

мотивирани от фактическото отношение на самия разказвач-евангелист към предаваните случки и

събития (от предисловието на Софроний към „Неделника” даже се вижда, че повечето от

евангелските разкази не са могли да бъдат изградени въз основа на непосредно свидетелско

отношение на отделните евангелисти към отделните религиозни събития). Авторитетът на

традицията също е съдействувал за запазване на аористните и имперфектните форми от

оригиналния текст. Така се заражда още от самото начало на съвременния книжовен език една

характерна особеност на библейския стил в нашата литература.

Когато обаче Софроний говори в тълкувателната част на своите слова за същите евангелски

събития, непосредно след всеки евангелски цитат, той вече се чувствува в позицията на

преразказвач и се съобразява напълно с основната закономерност на съвременния български

език — да преразказва с помощта на преизказното наклонение, например:

„Като отворил Господ сляпому очи, влязл у Ерихон града и искал да просвети и другии человеци. И

безчетно народ ишел след него. С тоя народ и той Закхей бил . . . Той человек Закхей бил славен и

много искусен бил да граби и да узема силом чуждеи вещи. Понеже не бил доволен на имение

свое, но искал повише богат да стане, того ради станал началник вамишем, да собире помного

имение” (89).

„И той Закхей като бил чуял Христовии преславнии чудеса, та желаял да види Иисуса, ала от

множество народа не можил да види его, понеже возрастом мал бил. Ами како да исполни

желание свое? Намислил да тражи високое място и тамо да возлезе и да види Иисуса . . .

Погледнал Господ на Закхея с телесния очи свои, ала перво с божественная сила видял и познал

Закхея как имал веру топлу и готов ест на послушание, и наскоро хоче да ся обарне от зло на

добро. Того ради и позовал его отнапреди да улови, зам да не погуби его” (89, 90).

Въпреки нередките отклонения, разграничаването между двата плана — планът на оригиналното

чуждо повествуване, превеждано с формите на изявителното наклонение, и планът на собствения

преразказ на Софроний, предаван чрез формите на преизказното наклонение — личи съвсем

ясно. Отклоненията могат лесно да се обяснят с психологически причини — несъзнателно

смесване между позицията на оригиналния разказвач и позицията на преводача и преразказвача,

а също и несъзнателно влияние на форми от съседни или паралелни пасажи от двата плана.

Така например третият от приведените на стр. 100 евангелски текстове при „тълкуванието” е

предаден пак с изявително наклонение:

„Понеже митар, като не имаше у себе някоя добра работа, того ради не можеше да ся похвали

като фарисеа. Но биеши в перси свои и ураняше серце свой и умилно ся моляше и думаше: „Боже,

милостив буди мне грешному”. И тако со смирение свое найде милостиваго владику и

благопослушливаго Бога” (83).

Има случаи, когато и самият евангелски цитат е даден в преизказно наклонение (очевидно под

влияние на живата закономерност на народната реч), например:

„И като видели другии вси, наченали да мъмрят и думали, како у грешнаго мужа поишел (Исус) да

ся почини и да поседи у дом его” (91).

В някои случаи двата вида разказвателни форми се смесват даже в едно и също изречение:

„Тогива востанал Закхей и рече ко Господу . . .” (91).

Във втория цитат на стр. 100 само битовите подробности относно Закхей са дадени с преизказни

форми („на возраст мал бил и предтекл ся и возлязал на ягодичницу”), а самото религиозно

събитие е предадено с изявителни форми.

* * *

Третият случай в произведенията на Софроний Врачански, когато разказът има черти на свободно

повествуване, се среща в “Митология Синтипа Философа”, Езопови басни и „Философския

мудрости” (в ръкописния Втори видински сборник от 1802 г.).

В превода на разказа за Синтип философ преводачът си служи доста последователно с формите на

изявителното наклонение, например:

„Имаше един цар на Персия на име Киро, що имаше седм жени, ала чеда не имаше и всякоги са

моляше богу да го подари чадо. И спроти това многие молениг царское, чуя му бог молбата и

подари го бог едно мужеское дете, ще го отхрани цар и педепса го прорасти го като едно древо

избранное .. .” (стр. 50).

„Тия хорати като чу царева син от оная жена, много са разгневи. И толкова са много смете и той

часа забрави заповедание философское, що му беше рекл — докле са не минат седем дни, да не

излази глас из неговите уста, ами той час продума на жената и рече . . .” (52).

Преводът на това повествователно произведение е направен от гръцки език, така че не може да

се предполага някакво влияние от черковнославянските аористни и имперфектни форми, както

при пасажите от Евангелието в Неделника. Доколкото в двата случая имаме работа с превод на

текст, създаден вече от друг разказвач (бил той някой евангелист или автор като Мусо Персианин),

би могло да се предполага, че начинът на превеждане на евангелските текстове чрез системата на

аористно-имперфектните форми, който сигурно е бил практикуван от Софроний и в устните му

проповеди дълго време преди написването на Неделника, е оказал влияние и при превода на

литературния разказ. От друга страна, Софроний е могъл да почувствува и особената литературно-

художествена природа в разказа за Синтип философ, както и предимството на изявителното

наклонение в един такъв разказ, раздвижващ по-свободно и по-живо въображението.

Езоповите басни са друг повествователен жанр, много близък до кратките народни приказки за

животни. С това се обя:нява различният подход на Софроний към техния текст. С малки

изключения Софроний започва превода на всяка басня с преизказни времена; след това обаче

минава редовно към изявителни времена:

„Една ластовица седела на едно древо и пояла, а един дуган, като я видя, уфа ти я да я изяде. А

лястовицата думаше дугану ...” (58).

„Един волк угладнял и ходил да тражи ястие. Случи са на едно място, та чу като плачеше едно

мало дете, а една баба му думаше . . .” (58).

„Една лясица уловила са у един капан за упашката си и откасна опаша си и побегна. И от срам

какво да прави? Но думала на другите лясици и предумваше ги да си откъснат и тие опашките . . .”

(59).

В последния пример виждаме след преминаването към изявително наклонение (откасна,

побегна) връщане пак към преизказното (думала) и след това повторно преминаване към

изявително (предумваше).

По изключенче може да се срещне басня, издържана цялата в преизказно наклонение:

„Едно магари облякло ся в асланска кожа и ходило та плашило другите скотове и хочело да

уплаши и лясицата, а тия му рекла: „Ала и аз хочех да се уплаша от тебе, да не бих чула като

ревяше.” *2+

Срещат се някои басни, предадени изцяло в изявително наклонение, например:

„Орел и лясица учиниха дружество и любов. Бе изречение между них да си строят гняздо един при

другий близу и да живеят любезно ... И тако орелу вече направи си гнездото на едно високо древо

и лясицата си направи легалото тамо близу у една хрялопа . . .” (56).

Тъй като преводът на Езоповите басни, включен във Втория видински сборник на Софроний

Врачански, е направен, както вече се изтъкна, от гръцки език, не може да се предполага влияние

от глаголните разказвателни форми на оригинала. Близостта на Езоповите басни в жанрово и

стилово отношение до народните приказки обяснява добре започването на всяка басня (с малки

изключения) с форми от преизказно наклонение. Странен е обаче редовният преход след това

към изявително наклонение. Би могло да се предположи, че тук действува съзнанието, че все пак

се превежда писмен, а не устен разказ, или че преводачът след започването на разказа се вживява

по-силно в описваните случки и ги вижда по-ярко във въображението си. Разбира се, това е само

психологическо обяснение. От гледище на езиковата правилност такъв преход, без да е

отбелязана промяна в позицията на разказвача, не е оправдан. Затова и в по-сетнешните преводи

на Езоповите басни у нас от П. Р. Славейков (1852), Ал. Балабанов (1923) и Т. Сарафов (1967)

преизказното наклонение се употребява последователно.

Интересно е да се посочи, че и в други случаи, когато превежда откъси с характер на народно

предание или близка до него, Софроний постъпва все по същия начин, т. е. започва откъса с

преизказно наклонение, а след това минава към изявително. Така е например в разказите

„Философския мудрости”, които също влизат в състава на Втория видински сборник:

„Някой игумен у един монастир бил много странолюбезен человек и камто сиромасите милостив;

и колико даваше хляб и милостиня, толкова му бог по-више проваждаше благочестие и на него, и

на монастиря. Ала като умре он, стана другий игумен . . .” *3+

„И по случение, у един ден поишел един человек на тоя монастир, като на архиерейское подобие

— таковий почтен муж. И перво, поишел при портаря и молил са да му подаде конак, почто не

знаяше при кого другиго да иде. И портаря го приемна любезно, ала скришом. И почете го колко

беше возможен, и като поядоха малко хляб, рече му портаря . . .” (81).

„И още друго да ви скажем много полезно, каквото сказува Кедрен историк. Един епископ

проповядвал евангелието по аравийская земля. И един арапин болярин приишел на вяра

христианская и крещал го епископ ... И ония арапин, като чу това от епископа, що имаше стока, все

я продаде и раздаде я по сироти и сиромаси . . .” (82—83).

Както се вижда от направения анализ, употребата на разказвателните наклонения в оригиналните

и преводните произведения на Софроний Врачански показва интересни моменти, които са важни

за генезиса и развитието на различните разказвателни стилове в нашия съвременен книжовен

език.

Бележки

1. Всички примери се дават по изданието “Избрани творения” от Софроний Врачански, под редакцията из П.

Динеков, София, 1946, 160 стр. Изданието е със значително осъвременена графика и правопис.

2. Ничев, А. Софрониевият превод на Езоповите басни. ГСУ, Филологически факултет, т. LVII, 1, 1963, с. 91.

3. Врачански, С. Избрани съчинения, под редакцията на Л. Стоичкова. София, 1938, с. 81.

Употреба на разказвателните наклонения в творчеството на първите белетристи (Л. Каравелов,

В. Друмев, Ил. Блъсков, Ив. Вазов)

Когато четем повестите „Българе от старо време” или „Маминото детенце” от Любен Каравелов,

особено впечатление ни прави практиката на автора да си служи в своя разказ с преизказни

глаголни форми:

„Дорде дядо Либен размишлявал за тия важни дела, то той, без да ое усеги и сам, са истърсил

пред Хаджи Генчовата къща.

— Ами как да вляза? Срам ма е да вляза. Не, тряба малко да похода по пътът; а после да вляза,

помислил дядо Либен и захванал да ходи нагоре надолу. Дълго време той ходил назад, напред,

дълго време гледал ту на врабците, които се ровиле из прахът, ту на гъските, които са поскале

край реката. . . , — но пак са не решал да влезе.

В това също време Хаджи Генчо гледал из прозорецът и наблюдал, като някой астроном: не играят

ли по улиците някои нехранимайковци, за да ги поопне за ушите за безчинето; а освен това, да

види не е ли дошел и дядо Либен да са мири, както то бивало обикновенно сякога. И ето, когато

той видял дяда Либена, то захванал да говори сам с себе си: „Ха-а-а-а! дошал е старият

прангишин, и бои са да влезе!”. . . И Хаджи Генчо са скрил, за да го не види сърдитият старец. . .”

[1]

„После тие благонравни изречения, с които са отричават почти сичките галени, отгоени и

отхранени чорбаджийски деца, Никола воврял десният си крак в джебът на Ивана, хванал са за

рамото му и пожелал да го възседне; но млекопитающето са нищо, което неочаквало подобна

бомбардировка, шавнало и чорбаджийското дете паднало на земята. Произлязла доволно

живописна сцена. Измаменият херой изревал като заклан, хванал нищото за ръката и захапал го за

палецът до толкова искусно, щото доволно голямо количество кръв влязла в устата му и

почугуркала по брадата му. Чорбаджийката са пробудила.” *2+

Тази особеност на Каравеловия начин на разказване се среща и в редица други негови повести.

По-рано тя се е обяснявала като руско влияние *3+ или едновременно като руско и сръбско

влияние *4+ защото тя прави Каравелзвич език външно да напомня тия езици, главно руския,

където тая форма е единствена съществуваща за изказване на минало време. Това схващане

изглежда на пръв поглед още по-естествено, като се вземе предвид, че Каравелов е прекарал в

Русия и Сърбия доста дълго време и дори е публикувал, значителна част от своите повести

първоначална на тия два езика а и влиянието, особено на руския език, се забелязва твърде ясно и

в доста други отношения у него. Все пак такова обяснение трябва да се смята за прибързано и

неговата „очевидност” не може да ни освободи от необходимостта да подложим на по-обстоен и

задълбочен анализ творчеството на Каравелов откъм тая страна, за да си изясним по-добре

употребата и службата на тая глаголна категория у него.

Употребата на тия глаголни форми в нашата белетристика преди Каравелов не е била ясно

установена. В различните побългарявани повести безразборното смесване на глаголните времена

за минало време не е рядко явление:

„И Цветана, срамежлива Цветана, погледнала младия момък; но светкавица из облак не се блъска

и не изчезва така бързо както бързо се оборваха назем къкличените й очи, когато им се срещнаха

погледите.

— Аз бих желал, рекъл той майци й, дъщеря ти да не продава никому, а само мене да продава

работата си. . .

Цветани у очи лъсна радост, която напусто искала да скрие; тя си гледала левия ръкав и щипала го

с дясна ръка. . . „ *5+

„Невинната Янка, като чу тези думи, падна несвястна тамо дето седеше. След малко тя се свести и

дойде малко на себеси, погледна около си за Алека, но едвам го зърна, като се изгубваше вече от

пред очите й, затече се подир него и викаше с всичката си сила: „Любезни ми Алеко! тако ми

Божието милосърдие почакай малко да ти кажа, че аз съм невинна. . . “И с това викане тичаше

подире му, догде притъмняло.

На другия ден, като осъмнала, не знаяла какво да прави и на къде да иде. . .” *6]

Ясно е, че при това положение Каравелов е трябвало самостоятелно да се справя с въпроса за

употребата на различните глаголни форми (за изявително и преизказно наклонение) в

белетристиката си.

* * *

В повестите на Л. Каравелов намираме два основни похвата на разказване:

1. Като разказвач се явява сам авторът, както е в повестите „Българе от старо време”, „Божко”, „На

чужди гроб без сълзи плачат”, „Jе ли крива судбина”, „Из мртвог дома”, „Хаджи Ничо”, „Богатият

сиромах”, “Отмъщение”, „После отмъщението”, „Тука му е краят”, „Маминото детенце”,

„Извтнреден родолюбец”, „Прогресист”, „Децата не приличат на бащите си”, „Нено”, „Що е грех”,

„Ще ли ми се върне” (вж. приведените по-горе примери).

2. Като разказвач се явява някое друго лице, кое го е непосреден участник или близък свидетел на

разказваните случки, както е в повестите „Турски паша”, „Войвода”, „Слава”, „Сирото семейство”,

„Дончо”, „Неда”, „Сока”, „Горка судбина”, „Наказао jе бог”, „Мъченик”, „Стоян”, „Главчо”, „Стана”.

Ето пример от тоя начин на разказване:

„Преминаха три недели от Първановата среща с Хасана; ние женихме Продана и доведохме

невястата и унакът из черкова, — аз бях девер, каго най-малак брат. Латинка в венчалното си рухо

беше до толкова хубавица, щото не можеше човек да са не занесе, като я гледа, — ние сички

ахнахме като я видяхме. . .

... Тя не договорила своите думи, а извикала: „Хасан”.

Хасан излязал из рѪжта, която била до толкова висока, щото Латинка не можала да го види до

сега, и излязал страшни престрашни. Латинка са уплашила, прегърнала Продана и извикала:

„Отбрани ма, Продане, отбрани ма! Боже, не давай ма в ръцете на тоя върколак! Боже, Боже,

Продане не давай ма!” Продан станал, слабостта му преминала, и той горделиво очаквал да чуе,

що ще да каже Хасан. . .

. . . Цял час са намирахме ние в такова страшно положение, щото ни един из нас не можеше да

проговори нито една дума. Изведнаш са отвориха вратата и нашите селене внесоха Продана,

Латинка и един ранен, ала още жив арнаутин. Роднини, съседи, приятели, с една дума, сичкото

село дойде след умрелите и сичките плачеха горчиво. . .

Раненият арнаутин, на когото никой до сега не обръщаше внимание, повика с ръка нашият селски

поп и помоли го да чуе, що ще той да му прикаже. Поп Трено и други още няколко старца из

нашето село обикалиха арнаутинът и попитаха го какво той иска да им прикаже. Арнаутинът

захвана така: . . . (Следва пряк разказ за убийството на Продан и Латинка, което разказвачът —

Войводата— предава по-горе, като си е послужил добре с форми за преизказване.” *7+

Взрем ли се в употребата на глаголните форми при тия два начина на разказване у Каравелов, ще

забележим, че в случаите, когато се явява като разказвач самият автор, той си служи постоянно с

глаголните форми за преизказване, докато в останалите случаи, когато се явява като разказвач

друго лице, си служи с формите за пряко изказване, но употребява и форми за преизказване,

когато говори за случки, на които не е бил непосреден свидетел.

Такова съотношение на фактите не говори в полза на предположението за влияние от руски език у

Каравелов. Тази последователност в употребата на глаголните форми показва, че авторът е

долавял особеното значение на формите за преизказване.

От начина, по който Каравелов разказва, когато се явява сам като разказвач в повестите си,

оставаме с впечатление, че той представя разказваните случки като че някак далечни за него

самия, не наблюдавани от него непосредствено, а разказвани му първоначално от други лица. Ние

не можем да се съмняваме, че по тоя път е възвикнала голяма част от творчеството и на мнозина

други наши писатели, и все пак това обстоятелство не им пречи да си служат в разказа си с форми

за пряко изказване, като да са наблюдавали сами в действителност всичко, което описват. Защото

е естествено писател-творец да обгръща със своя вътрешен поглед (с въображението си) целия

оня свят от образи и действия, който той създава като художествена иялост. При четенето на

Каравеловите повести обаче ние оставаме с впечатление, че тук писателят се представя не в

ролята на „автор”, а на преразказвач. За да се убедим в това, налага се да вникнем в нккои

особености на Каравеловото творчество откъм идейна, психологична и композиционна страна.

1. Като писател Каравелов внася нова струя в българската литература — позитивизма. В това

отношение той се явявя последовател на руския позитивизъм от 60-те години на миналия век,

койго почива върху определена философско-обществена идеология. Заедно с руските позитивисти

от онова време Каравелов вярва преди всичко в ценността и силата на знанието и затова поставя и

на изкуството преди всичко познавателни задачи. „Изящната словесност — говори той в една своя

статия — са цени толкова повече, колкото тя по дълбоко и по-вярно изображава животът; а после

по поетическите виражения, по сладостта на езика и по богатството на изображенията. . . Такава

изящна словесност, която не изображава животът какъвто е, а крие са под маска или са възноси

до мъгливата фантазия, то тя остава проста нула, която никому не е потребна и твърде скоро

умира. И така, действителният живот трябва да стане исключителни предмет на искуствата.” *8+

Каравелов схваща доста едностранчиво въпроса за отношението между изкуство и

действителност. Под понятието „вярно изобразяваче на живота” той разбира преди всичко точно

предаване на истински случки, а изключва свободно построяване на правдоподобни сюжети с по-

голямо участие на въображението. Затова Каравелов се стреми да ни внуши по различни начини в

своите повести, че това, което разказва, е истина. Така например в началото на повестта

„Извънреден родолюбец” той изрично съобщава, че е намислил да ни разкаже едно

„действително произшествие”, а в други случаи се обръща направо към читателите, за да ги

убеди, че говори за действителни неща *9+. В светлината на тия Каравелови схващания и похвати

употребата на глаголните форми за преизказване (в повестите, където разказва самият автор)

изглежда вече естествена. Поставяйки се само в ролята на преразказзач, а не на „автор”, той може

по-силно да внушава на своите читатели, че предава истински случки, които са му били

разказвани от по-близки до тях лица, а не са плод на неговото въображение. В тоя случай

Каравелов не само че не се намира под някакво чуждо езиково влияние, но остава верен на една

характерна особеност на българския език, като използува умело свързания с нея български начин

за разказване на съобщени от други лица случки.

2. От друга страна, погледнато чисто психологически, практиката на Каравелов да си служч с

глаголни форми за преизказване, когато води разказа сам се намира във вътрешно единство с

практиката му в останалите глучаи да представя изложението на събитията като пряк разказ на

особено, по-близко до тях лице. По средството на такова лице-разказвач се чувствува фактически

и при употребата на формите за преизказване, само че в такъв случай тоя първоначален разказвач

не се представя пред нас като физическо лице, а се предава или преизказва само неговият разказ.

От това следва, че в основата на всички Каравелови повести лежи всъщност чуждият разказ, само

че в едни случаи той ни се разкрива чрез композиционни средства (вмъкване на специален

разказвач), а в други случаи — чрез граматични средства (употреба на специални глаголни форми

за преизказване).

Ролята на чуждия разказ като основа на Каравеловото творчество се доказва и от някои други

данни из развоя на автора като белетрист. Наистина процесът на възникването на отделните

Каравелови повести не е спирал много вниманието на литературните историци и едва ли ще бъде

вече възможно да се събере по-богат материал, за да се осветли по-пълно тоя процес, но все пак

могат да се намерят известни указания, които да ни бъдат полезни в дадения случай. Така

например характерно е, че между другия материал в Каравеловите „Записки за България и за

българите” се намират и двата очерка „Просек в Шипка” и „Тановица”, които по композиция и

техника напомнят твърде много повестите на писателя. И в двата очерка се предава разказ за

действителни случки, приведен направо като пряка реч на лица, с които авторът се е срещал през

време на своего пътуване, като се представя и обстановката, при която е възникнал самият разказ.

Тази аналогия между повестите на Каравелов и тия очерци ни дава основание да виждаме в двата

случая проява на един и същ в основата си творчески процес. В очерците чуждият разказ се явява

като фактична основа на изложението, а не само като ефектен външен похват. Трябва да

предполагаме, че и самите повести на Каравелов са възникнали, поне в съществената си част,

върху подобна фактична основа.

3. Заслужава особено внимание хронологичното съотношение между използуването на двата

вида средства — композиционни и граматични — при предаване на чуждия разказ в

Каравеловите повести. Ето хронологичния списък на появяването на повестите, с отбелязване на

приложения във всяка от тях разказвателен похват (издадените първоначално на руски език

повести се дават по реда им в сборника „Страницы из книги страданий болгарскаго племени”,

Москва, 1868, понеже не се намериха данни за по-точната им хронология):

1. Турски паша (между 1862 —1868) — разказва друго лице.

2. Българи от старо време (между 1862—1868) — разказва авторът.

3. Божко (между 1862—1868) — разказва авторът *10+.

4. Войвода (между 1862-1868) — разказва друго лице.

5. Слава (между 1862—1868) — разказва друго лице.

6. На чужди гроб без сълзи плачат (между 1862—1868) — разказва авторът.

7. Сирото семейство (между 1862—1868) — разказва друго лице.

8. Дончо (между 1862—1868) — разказва друго лице.

9. Неда (между 1862—1868) — разказва друго лице.

10. Jе ли крива судбина (1868) — разказва авторът.

11. Сока (1869) — разказва друго лице.

12. Горка судбина (1869) — разказва друго лице.

13. Наказао jе Бог (1870) — разказва друго лице.

14. Мъченик (1870) — разказва друго лице,

15. Хаджи Ничо (1870) — разказва авторът.

16. Из мртвог дома (1871) — разказва авторът.

17. Стоян (1871) — разказва друго лице.

18. Богатият сиромах (1872—1873) — разказва авторът.

19. Отмъщение (1873) — разказва авторът.

20. После отмъщението (1873) — разказва авторът.

21. Тука му е краят (1874) — разказва авторът.

22. Главчо (1874) — разказва друго лице.

23. Стана (1875) — разказва друго лице.

24. Маминото детенце (1875) — разказва авторът.

25. Извънреден родолюбец (1875) — разказва авторът.

26. Прогресист (1875) — разказва авторът.

27. Децата не приличат на бащите си (1876—1878) — разказва авторът.

28. Нено (1879) — разказва авторът.

29. Що е грех (1879) — разказва авторът.

30. Ще ли им се върне (1879) — разказва авторът.

От тоя хронологичен списък се вижда преди всичко, че първоначално в Каравеловите повести

преобладава разказът на други лица, а по-сетне взема решително връх разказът на самия автор

(даден чрез формите за преизказване). Как трябва да се тълкува това хронологично съотношение?

— Първата група повести са писани предимно на руски и сръбски език, където чуждият разказ

може да бъде предаден само с композиционни средства. Втората група повести са писани главно

на български език. Ясно е, че тук авторът се е възползувал от възможността, която му дава

българският езж, да представя чуждия разказ само чрез граматични средства. Личи си, че за него

това е по-удобно, вероятно защото му позволява да опрости в известен смисъл композицията на

повестите си, а освен това му дава и възможност да застъпва с по-голяма свобода и естественост

публицистичния елемент, който е твърде съществен за него.

Важно е да се отбележи, че в повестите „Турски паша”, „Божко”, „Неда”, „Войвода” и „Мъченик”

Каравелов поставя сюжета в една по-широка композиционна рамка, която обхваща с по-големи

или по-малки подробности конкретните обстоятелства, при които възниква или се води разказът.

При тази рамка авторът си служи било с форми за пряко изказване, било с форми за преизказване,

според отношението си към онова, за което говори:

„. . . Като свърших работата си, то отидох в монастирът да вида черковата, защото някои си ма

беше излъгал, че тя е направена преди пет столетия. Пред вратата ма срещна един старец, който

чуваше монастирът, — а в това също време лееше свещи, клепеше, метеше, сечеше дърва и пр., —

и попита ма кого търса. Аз не знаех що да му отговора, защото никого не познавах в манастирът, и

за това му рекох без да помисла: игуменицата. Старецът повика една мъничка девойчица, която

стоеше не далеч от нас и която беше опулила своите черчи като катран очици кам мене, и мереше

ма от главата до петите, чегато тия черни очи искаха да видат добар ли съм за кукла.

— Настасйо, заведи тоя човек при бабата, каза старецът. Момиченцето ма поведе по манастирът,

и потропа на вратата на една из келиите.

— Влезте, са зачу глас из келията. . .

Аз влязох. Пред мене стоеше една жена не по-стара от четиридесет годени, но която беше

съхранила още своята хубост и младост: тая жена принадлежеше в числото на ония светли

личности, у които душата е до толкова велика, щото тя сякога повелява на тялото и накарва го да

живее по нейната воля, — тия личности мъчно остаряват. . .

Долго време ние говорихме се за такива неща, един питаше, а друга отговаряше.

— Ако ти са иска да зназш моият живот, каза тя; ако искаш да знаеш моите горчиви страдания, то

земи тоя ръкопис. . . и когато мене не бъде на светът, то ти можеш ида го напечаташ.

Моята приятелница преди малко време се пресели в вечното царство, и аз са реших да издам

нейните записки . . .” *11+ (Следва самият дневник на игуменката.)

„ . . . Ех, момчета, момчета! тяшко и горчиво ми е на сърцето, когато припомна своите младя и

зелени годиници и мойта бащина къщица, — сладко са живее под бащината керемида! А сега? —

Сега, като чумав са скитам по чуждите краища и ниде не мога да намера топло и мирно кйошенце,

ниде не мога да наклона тешката си глава и да кажа: „Сполай ти, Боже!” Ето вие хайдутувате с

мене няколко години, избрахте ма за войвода, а и до сега не сте ма попитале: кой съм аз, чий съм

син и защо съм избрал тоя занаят, — говорил старият войвода на своите момчета и другари.

— Разкажи, чичо Стоене, разскажи! извикала Стоянова дружина с един глас и обиколила своият

юнак войвода, за да чуе неговите думи. Стоян посочил с пръста кам земята и казал на дружината

си да седне и да слуша; а дружината му са наредила, като бройница, около огънят и възцарила са

голяма тишина.

— Когато искате да знаете, кой съм аз и що съм испатил на този свят, то аз трябва да ви разскажа

сичко ред по ред; а вие да слушате и да си запишете думите ми в главите, — казал Стоян и седнал

между дружината си. Най напред той помислил малко, чегато искал да събере сичките свои мисли

и премежди в главата, после нахлупил шапката си до очите, извадил едно маничко чубученце,

натъпкал черното му луле с тютюн, натиснал тютюнът с паленцът си, земал от огънят главня,

запалил чубучето си и захванал да разсказва . . .” *12+

Характерно е, че повестите с такава външна композиционна рамка спадат към най-ранния период

от творчеството на Каравелов.

Те са всичко пет на брой и четири от тях влизат между първите му девет повести, писани в Русия. В

стремежа си да изобразява по-пълно и по-естествено действителността Каравелов ни дава в тия

повести по-грубо взети фрагменти от живота. В тях сюжетът се рисува заедно с къс от околната

действителност, която му служи като конкретна основа. Скоро обаче Каравелов, воден от своята

вярна художническа интуиция, опростява композиционно своите повести, като престава да се

спира върху обстоятелствата, при които се води разказът, и дава направо развитието на сюжета от

съответното лице-разказвач, за което ние научаваме само от подзаглавието („Горчива съдба.

Разказ от една нишлийка”, „Сирото семейство. Разказ от една пловдивка”) или косвено от развоя

на разказа. Ето как започва направо разказът на „нишлийката” в „Горчива съдба”:

„Ох, Боже, ти мой Боже, много години протекоха от как сам се родила на тоя бели свят, а не мога

да кажа, че сам живяла — радостен ден слабо сам имала в животът си. Щом ми чукна на вратата

четиринайсета лазарница, а мене веке и задомиха, в чужда къща отведоха. На свекърва трябва да

се слугува, на мъж да шъташ, домакиня да бъдеш и къща да въртиш . . . “ *13+

Тази последователност в развоя на Каравеловото творчество показва много убедително, че

употребата на глаголните форми за преизказване в неговите повести се дължи на вътрешни, а не

на външни причини. Интересно е да проследим как се е зародил конкретно най-напред тоя начин

на разказване в творчеството на писателя. В първите повести, които Каравелов е напечатал на

български език („Горчива съдба”, „Сирото семейство”, „Дончо”, „Мъченик”), разказът се води от

други лица. Три от тия повести са преведени от руски и сръбски език, при което авторът

несъмнено е имал случай често да се натъква на разнообразието и особеностите на българските

глаголни форми в сравнение с руските и сръбските. Първите печатани на български език

Каравелови повести, в които разказът се води от автора, са „Хаджи Ничо” (1870), „На чужди гроб

без сълзи плачат” (1871) и „Българе от старо време” (1871). В „Хаджи Ничо” се рисува образът на

едно действително лице от българската колония в Букурещ, което Каравелов не е познавал до

идването си в Румъния. Животът и миналите дела на това лице той не е можел да познава като

близък свидетел и затова трябва да се съгласим, че формите за преизказване, употребени в

изложението на тази повест, са мотивирани от действителното отношение на автора към

разказваните факти, а не са някакъв външен разказвателен маниер, усвоен под влияние на руския

език. В повестта „На чужди гроб без сълзи плачат” имаме по-особен случай. Тук авторът говори за

лица от Копривщица, които е познавал непосредно, без да е могъл да бъде близък свидетел на

основните случки, за които се говори в повестта. Затова, когато говори за факти от по-общ

характер, той употребява преки глаголни времена:

„Живееше в нашето село Танчо Галина; а тоя Танчо беше до толкова добар и кротак човек, щото са

боеше и мухата да настъпи.— „А кажете ми вие, защо и за какво да я убиваме? казваше той: — и

мухата е божие създание, и нея са иска да поживее на тоя хубав свят ...” Работеше той от утрента

до вечерта, никога си не почиваше: ту копае в бостанът, ту оре на нивата, ту дърва сече, ту на

жената си помага. Дал му беше господ хубава и гиздава женица; като капка от роса беше неговата

Дона . . .” *14+

Самият сюжет обаче е разказан с форми за преизказване:

„Веднаш Танчо излязал на улицата; а след няколко минути са върнал весел и радостен, — сърцето

му иска да изскокне от радости . . .

— Ех, Доне, казал Танчо, господ никога не оставя сиромасите — аз съм ти това хилядо пъти

говорил ... Мене дават място, и твърде добро място. Аз трябва да пътувам след пет-шест деня.

— Кадя? .. . какво място? Кой ти дава място, Танчо? — попитала Дона .. .” *15+

В обширните преки характеристики, които авторът прави на героите от „Българе от старо време”,

се чувствува, че той говори за лица, които е познавал непосредно, макар да си служи предимно

със сегашно историческо време, което може да се употребява и при пряко изказване, и при

преизказване. Оправдано е да предполагаме, че известни подробности от развоя на случките в

повестта са били непосредно познати на автора, щом единият от главните герои е бил негов

рожден дядо. Това обаче не личи от глаголните форми. Трябва да предположим, че Каравелов се

е постарал да въведе единство във формата на разказването. За нас е важно, че това единство се

установява в полза на формите за преизказване, които отговарят по-добре на желанието на автора

да ни внуши, че разказва действителни случки от живота, а не измислени истории. Оттук нататък

тоя начин на разказване вече се установява като основен разказвателен похват в повестите на

Каравелов.

* * *

В отделни единични случаи може да се срещне в някои повести неправилна замяна между

глаголни форми за пряко изказване и за преизказване, но това са случайни грешки, допуснати

поради неблагоприятните обстоятелства, при които е творил Каравелов. Такива грешки са

например следните:

„... Поп Трено и други още няколко старца из нашето село обиколиха арнаутинът и попитаха го

какво той иска да им прикаже. Арнаутинът захвана така: . . . После това Мемиш (арнаутинът)

разсказвал (вместо разказа) как Латинка разсказала Продану за сънът си, как тя пяла и продължал

(вместо продължи) . . .” *16+

Навярно тия неправилно употребени форми се дължат на механично влияние от руския оригинал

поради недоглеждане.

„Писала съм писмо след писмо на синат си и молила сам го да доде по-скоро при нас да настани

работите . . . Ала ни едно писмо не сам добила от моето чедо, никъкав глас не сам можала да чуя.”

[17]

Тия неуместни глаголни форми също са се вмъкнали в превода под влияние на сръбския

оригинал:

„Jа сам писала писмо за писмом сину и молила га, да што предоће . . . Али ни на jедно писмо ни

сам добила одговора.” *18+

„Но да видехте Нича зиме, когато той курдисваше по снегът своите капане и скриваше са зъди

вратата, за да наблюдава за действието на своите адски машини! Сърцето му са стесняло в

гърдите, очите му блестеле, като у котка когато тя види някое врабче или някоя мишка, краката му

са подкосявале и сичкото му тяло треперало . . .” *19+

В тоя случай неправилната употреба на формите курдисваше и скриваше навярно стои във връзка

с употребата на аналогичната форма видехте във функция на желателно наклонение в началото на

изречението.

Остава да направим преценка и на художествената стойност на разглеждания начин на разказване

у Каравелов. Сравнен с другите разказвателни похвати на същия автор, този похват се явява като

положителна придобивка в тоя смисъл, че дава възможност на автора да съсредоточи вниманието

си повече върху сюжета и да даде по-стегната и единна композиционна постройка на повестта. От

друга страна, обаче, тоя похват съдържа и известни противохудожествени елементи. Преди

всичко при този начин на повествуване страда живостта и непосредността на изложението,

понеже се чувствува, че авторът не рисува нещо видено, а само възпроизвежда нещо чуто, което

значи, че тука художникът възприема изобразяваната действителност не през своя непосреден

поглед, а през погледа на първоначалния разказвач, който всъщност не е разказвал с

художествена цел. Освен това в тоя случай изглежда неестествено точното възпроизвеждане на

пряката реч на действуващите лица, особено при по-дълги изказвания. Впечатление на

неестественост оставят също така и ония моменти, когато авторът говори за неща, за които не е

вероятно да са му били разказвани от други лица, нито пък е могъл той сам да ги наблюдава, като

например в следния случай:

„Старците излезле из стаята и оставиле младоженците сами; тие им дале воля да си поговорат

между себе си, да са позапознаят и да открият един другиму душите си. Когато старците излезле,

то Павлин и Лила дълго време седели, гледале надолу и мълчеле: Павлин час-почас погледвал на

своята бъдъща другарка с упоение; а Лила воздишала и кършила пръстите си. Най-после, Павлин,

с голямо волнение и с растреперано сърце, рекал: „Какво искаш да ти купа за годежът, Лило?

Копринена ли кутния за фустан, или чоха за кожух?”

— Каквото ти искаш, това и да купиш, казала тя . . .” *20+

Авторите, които са се занимавали с езика на Каравелов, изтъкват, че с употребата на

„единствената” форма за „минало неопределено време” в повестите на тоя писател се губи

възможността за предаване на различни отсенки на „миналостта”. В действителност Каравелов

съвсем не употребява само една-едннствена форма за минало време. Покрай форми като ходил,

станал той си служи още и с форми ходил е, станал е и бил ходил, бил станал, които служат тъкмо

за предаване на различни отсенки в рамките на общата категория „минало време”:

„Дядо Либен пъшкал и брисал челото си, защото в това време той тамам си бил дошал из черкова

и едвам успял да свали от главата си своята голяма овча шапка . . .

Дядо Либен през своият живот е видял и голямо щастие и голямо нещастие, и зло и добро, и

сиромашия и богатство, и кръвави сълзи и извънредна радост . . . Той е бил и хайдутин и

чорбаджия, и капасъзин и мирен и справедлив гражданин.” *21+

Вярно е все пак, че в езика на Каравелов не се различава една важна отсянка при преизказване на

миналите действия, а именно — разграничаването на минало несвършено от минало свършено

време, но причината за това не е в самата употреба на формите на преизказнане, а в една

особеност на копривщенския говор, който подобно на западнобългарските и на някои други

съседни с тях източнобългарски говори не притежава минало деятелно несвършено причастие на -

л, образувано от основата на минало несвършено време, каквото съществува в

източнобългарските говори и в книжовния език: ходел, станел, покрай ходил, станал. Форми от

типа на ходил и станал, образувани от основата на минало свършено време, означават у

Каравелов не само минало свършено, но и минато несвършено време:

„Гостите седнале и въцарило са мълчание. Дядо Либен пъшкал и сукал (вместо сучел) мустаките

си; Хаджи Генчо държал коремът си с двете ръце, и говорил (вместо говорел), или, по-правилно да

кажа, мукал своето любимо: „хъ-хъ-хъ!”. Тончо чистил (вместо чистел) ухото си...; а Янаки си чесал

(вместо чешел) вратът.” *22+

„—Ела мами, ела сине! Седни при мене.. . Аз ща му покажа как са бият чорбаджийските деца. Не

плачи, мое детенце! Аз ща кажа на баща ти да ти купи жълто поясче, говорила (вместо говорела)

нежната майка, гладила (вместо гладела) по главата своето теле и клатила (вместо клатела)

главата си.” *23+

„Нено влязал. Пред него са появила доволна живописна картинка. Пенка седяла на послана на

земята рогозка и шила (вместо шиела) нещо си, а Петровица чесала (вместо чешела) вълна.” *24+

Със своята система от особени глаголни форми за преизказване българският език заема особено

място между славянските и европейските езици. При употребата на тия форми в художественото

творчество българските писатели имат да се справят със специфични задачи, които не съществуват

за писателите на други народи. В това отношение измежду нашите писатели Каравелов върви по

свой път. Не може да се каже, че от обективно художествена гледна точка тоя път е най-добрият.

Важно е обаче, че Каравелов е съумял с твърде верен усет да използува по свой начин тази

особеност на българския език, за да осъществи по-пълно на дело изискванията на своята

позитивна естетика. В това отношение той стига до крайност, понеже чрез разглеждания начин на

разказване свежда белетристиката към делово предаване на разкази за действителни случки.

Несвидетелекият авторски разказ на Л. Каравелов не намира последователи в нашата литература.

По интуитивен път и В. Друмев, и Ил. Блъсков, негови съвременници, са доловили, че употребата

на изявителните времена придава по-голяма живост на разказа и съответствува по-добре на

природата на художественото творчество. Ето примери от техните първи произведения:

„Когато Петър и Влади плачеха неутешно за големите си нещастия, плачът им се прекъсна от едно

похлопване, което се раздаде на двора. Петър скочи уплашен от мястото си, сне от стената

черните маски, тури една на себе си и, като подаде друга на Влади, каза му:

— Скоро! . . . това е необикновено.

После се приближи до един сандък, извади от него две дълги дрехи, подаде една на Влади и сам

навлече друга ...” *25+

„Докът старецът тъй приказваше, Станка изскокна от собътъ, доде край огнището и зе да стиква

загасналите главни; в слабата светлина от пламъка тя съзря, че баща й е много умислен; румяното

нейно младо лице побледня, като си науми, че сичко онова, що беше чула да казват дружките й,

ще излезе наистина. Вратата се хлопнаха и Стоенчо влезе ...” *26+

С излизането на великото Вазово произведение „Под игото” този начин на авторско разказване

става положителна традиция в българската литература. Ето за нагледност и един цитат от „Под

игото”:

„Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на

двора.

Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен

чучур на бааата, който, като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири,

що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клинчето на едно

люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта .

..

. . . Марко не довърши думата си. Изрухтя нещо в тъмното дъно на двора. Керемиди паднаха с

трясък от стряхата на зида...” *27+

Интересно е накрая да отбележим, че по-късно Вазов изпада в противоположна крайност (в

сравнение с Каравелов), като показва склонност да прави белетристика и в такъв случай, когато

дава съобщения за действителни факти в своето мемоарно творчество. Ето как говори той чрез

свойствените на белетристичното изложение форми за пряко изказване за въстаника Григор

Божков в своите записки „Един кът от Стара планина”:

„ . . . Когато Клисурското движение беше смазано от ордите на башибозуците, предвождани от

кръвожадния Тосун-бея, Григор Бошков успя, с двоица още другари възстаници да избяга в Стара-

планина. Там те се скитаха няколко деня, спяха под дъжда, криеха се из горите и се хранеха с

трева. Изгубени в непознатите пустини на Стара-планила, обиколени от хиляди опасности,

преследвани от потерите, които тогава се организуваха в турските села, тримата нещастни

бедствуваха вече да умрат от слабост и глад, когато една заран съглеждат от тези височини места

не чужди тям.

Познаха, че се намират над Сопот, дето имаха свои приятели. Сладка искра от надежда изгря в

техните сърдца. Вечерта те се спуснаха от Остро-бърдо, пренощуваха в бедната къща на една

сиромахкиня на края, на заранта рано се прехвърлиха през високия зид на църковната ограда и се

явиха пред бабата, която требеше и пазеше църквата.

Когато видя тези три момъка, облечени в страшни хайдушки дрехи, пожълтели от глад, почернели

от тегло, бабата се уплаши.

— Бабо! Мълчи! — казаха те. — Ние не сме лоши хора . . българи сме . . . помогни ни . . .” *28+

Творчеството на първите български белетристи представя една твърде интересна страница от

развоя на българския художествен стил и по-специално един характерен момент от приложението

на глаголните форми за преизказване в художествения разказ.

Бележки

1. Българе от старо време, СѪчинения на Л. Каравеловъ, подъ редакцията на З. Стоянов. Русее, 1886—8, т. II,

с. 52—53. Правописът в цитатите е значително осъвременен.

2. Маминото детенце, Съчинения. ... 1886—8, VII, с. 14—15.

3. Хаджов, И в. Маминото детенце. София, 1934, с. XXIX. Г. Константинов, Любен Каравелов, София, 1936, с.

150.

4. Минков, Ц в. Любен Каравелов. София, 1937, с. 162.

5. Сирота ЦвѢтана, побългарена от Й. Груев; вж. Библ. “Българска книга”, VI, София, 1933, с. 16—17.

6. Хубавчика Янка, преработена отъ П. Р. Славейковъ; в к. Библ „Българска книга”, VI, София, 1933, с. 42.

7. Войвода, Съчинения . . . 1886-8, II, с. 137-149.

8. В. Свобода, г. I, бр. 26 от 7. V. 1870.

9. Срв. Маминото детенце, Съчинения. . . 1886—8, II, с. 13.

10. В тази повест, неиздадена на български, авторът предава чутото от други лица (две жени), като вмъква и

някои сведения от себе си.

11. Турски паша, Съчинения . . . 1836 — 8, III, с. 6 — 10.

12. Войвода, Съчинения . . . 1886—8. II, с. 129—130.

13. Съчинения . . . 1885-8, IV, с. 75.

14. Съчинения . . . 1886—8, III. с. 153—154.

15. Съчинения . . . 1886—8, III, с. 165.

16. Войвода. Съчинения, 1886—8, II, с. 148 — 149.

17. Горчива съдба. Съчинения, 1333—8, IV, с. 112.

18. Каравелов Љубен, Српске приповетке. Београд, 1939, с. 148.

19. Хаджи Ничо. Съчинения, 1836—8, V. с. 11.

20. Българе от старо време. Съчинения . . .1886-8, II, с. 92

21. Българе от старо време. Съчинения . . . 1886-8, II, с. 30-37.

22. Българе от старо време. Съчинения . . . 1836—8, II. с. 84.

23. Маминото детенце. Съчинения . . . 1886—8, VII, с. 23.

24. Маминото детенце. Съчинения . . . 1836—8, VII, с. 64.

25. Друмев, В. Нещастна фамилия. 1937, с. 24,

26. Блъсков. Ил. Изгубена Станка. 1939, с. 32.

27. Под игото. 1922, ч. I, с. 9, 14.

28. Вазов, Ив. Избрани съчинения, под редакцията на М. Арнаудов, VI. 1943, с. 33-39.

Синтактични въпроси

Установяване на по-важните синтактични особености

За отделни синтактични явления се говори в книгата на различни места и по различни поводи. Тук

се прави обобщен преглед на тези явления, допълнен с някои нови постановки и обобщения.

Българският книжовен език е запазил всички граматически и, в частност, синтактични особености

на новобългарския народен език, като например аналитизъм, конструкции със съюза да вместо

стари инфинитивни форми, словоред на енклитиките в изречението и др.

В същото време съвременният български книжовен език не споделя някои други особености на

народния език, като например отсъствието на обособени части на изречението и във връзка с това

отсъствие на обособени причастни и деепричастни конструкции, отсъствие на някои видове

подчинени изречения, ограничаване на позицията на отрицанието само при сказуемото в състава

на изречението и др.

Как да се обясни фактът, че книжовният език се отнася по различен начин към различните

особености на синтаксиса на народния език?

* * *

От една страна, можем да твърдим, че българският книжовен език е запазил тези особености на

народния език, които представят основната специфика на неговата структура.

а) Така стои въпросът преди всичко с аналитизма. Всички опити да се използуват и внедрят

старите (заимствувани от черковнославянския език) падежни форми в XIX век завършват с пълен

неуспех. Даже в езика на поддръжниците на черковнославянската езикова школа от втората

четвърт на XIX век (К. Фотинов, Хр. Павлович) падежните форми са малко и употребата им е

неустойчива и непоследователна.

Изкуствено измисленото през XIX в. правило, придаващо падежни функции на различни по

диалектна употреба членни форми на съществителните имена от мъжки род (-ът и -а), в

зависимост от падежните функции на съществителните в изречението (градът — именителен

падеж, града — винителен или по-добре — неименителен падеж), поддържа някаква традиция в

писмената практика вече няколко десетилетия, но в живата реч остава и досега без приложение.

б) Конструкциите със съюз да на мястото на старите инфинитивни форми също се установяват

здраво в книжовния език още от самото начало на неговото формиране. Опити за употребата на

инфинитив не са характерни даже за езика на черковнославянската школа. В книжовния език

много рано се проявява тенденцията да се елиминират тези конструкции на народната реч, в

които е запазен съкратеният инфинитив. Изрази като Ще може ли той възроди Турция, срещани

във в. „Дума” на Хр. Ботев (1871), отстъпват място на изрази от типа Твърде лесно ще можеме да

се убедиме в по-късния му вестник „Знаме” (1874—1875).

в) Що се отнася до мястото на енклитичните думи и форми в изречението, то също е запазило

основната си специфика в синтаксиса на книжовната реч. Например, както в народната, тъй и в

книжовната реч се наблюдават такива варианти като: чел съм вчера и вчера съм чел, чел съм го

вечра, вечра съм го чел, не съм чел или: ще чета, ще ти чета и пр. (вж. по-долу).

* * *

От друга страна, някои особености на синтаксиса на книжовния език трябва да се разглеждат в

зависимост от степента на културната обработеност на езика. В синтаксиса на книжовните езици

винаги има голямо богатство и разнообразие от синтактични форми и конструкции и съществува

възможност да се строят по-сложни по структура и усложнени по състав изречения.

По вргме на многовековното османско робство литературният живот на българския народ замира,

езикът остава да функционира почти само в устната битова реч. Във връзка с това изчезват някои

синтактични конструкции, като например обособените части (тяхната функция са могли да

изпълняват съответствуващите им подчинени изречения).

Макар тук да се набляга на общия дух на развитието на българския език към аналитизъм, този

процес не може да се идентифицира с основните закономерности в развитието на българската

езикова структура. Съществува голяма разлика между аналитичния израз, представящ

отношенията на именните части на изречението, и аналитичния израз на функциите на някои

причастни конструкции (при помощта на съюзи плюс verbum finitum).

И така, отсъствието в народната реч на обособени части на изречението, и по-специално на

обособени определения и определителни конструкции, не представя специфична закономерност

на народния език. Можем да смятаме, че то се явява като резултат от обедняването на синтаксиса

във връзка със замирането на книжовната езикова традиция. Обособените части представят по-

скоро необичайни, а не структурно невъзможни елементи на речта.

Ето защо в периода на формирането на съвременния български книжовен език се развиват нови

процеси, които обогатяват неговите синтактични възможности; в някои случаи те са свързани

даже с обогатяването му с нови морфологични форми, с разширяване на употребата и

семантиката на други, налични форми и пр.

В това отношение трябва да отбележим преди всичко появата на обособени части на изречението

и на конструкции по образец на други книжовни езлци — руски, а също и западноевропейски.

В езика на Л. Каразелов се е запазило още състоянието на народната реч. Издавайки на български

език своите повести, написани и издадени преди това на руски език („Страници из книги

страдании болгарскаго племени. Повести и расскази Любена Каравелова”, Москва, 1868),

Каравелов замества всички обособени части с подчинени изречения. Например:

Обаче в езика на другите български писатели, съвременници на Каравелов, обособените части

вече си пробиват път. Така например те се срещат у Хр. Ботев:

„Народът, притиснат и нравствено и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що

произхожда около него.”

„Страшен хомот, какъвто тежи и днес на вратът му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо

жъгли; тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи...”

„Трудът, по причина на баснословните данъци, кражби и разбойничества, са не цени и

следователно не може да са развие.”

Въвеждането в употреба на обособени части се е свързвало с развитието на някои морфологични

форми, изпълняващи специфични синтактични функции.

а) Преди всичко това явление е свързано с въвеждане в книжовния език (по образец на

черковнославянски и руски език) на изчезналото в народната реч сегашно деятелно причастие

(носещ, четящ, отиващ, живеещ, разбиращ и т. н.). Ако някой превежда сега повестите на

Каравелов от руски език на български, той може би ще употреби обособената прччастна

конструкция живееща в манастир вместо подчиненото изречение която живее в манастир за

предаване на руската причастна конструкция живущая в монастире.

б) Друг характерен (и паралелен) процес — това е процесът на заиметвуване от литературния език

на деепричастни форми от някои западни говори, където те са се запазили: ходейки, носейки,

пеейки (със суфикс -йки от -щи). Така всеки съвременен преводач от руски език би могъл да

употреби деепричастната конструкция скачайки по скалите вместо подчиненото изречение които

скачаха по скалите за превод на руската конструкция прыгая по скалам.

в) Трети характерен процес — това е приспособяването на българското минало деятелно

причастие от типа направил, донесъл, живял, запазил, съхранил към по-широка атрибутивна и

особено обособена употреба, така че по същество това причастие се обогатява с функциите на

изчезналото причастие на -вший. Така например съвременният преводач от руски език би могъл

да употреби причастната конструкция жена, запазила (съхранила) още своята хубост и младост

вместо подчиненото изречение жена, която беше запазиш (беше съхранила) още своята хубост и

младост за предаване на руската причастна конструкция женщина, еще сохранившая свою красоту

и молодость.

* * *

Друга група процеси са се развили в българския книжовен език във връзка с тенденциите на всеки

книжовен език да изработва по-ясни от логична гледна точка конструкции, стремейки се към по-

отчетливо оформяне и разчленяване на изречението. Най-характерните от теаи процеси са

следните:

а) Постепенно изместване на някои „опростени” синтактични конструкции на народната реч.

Такъв тип народни конструкции все още се срещат у Вазов, но в съвременния книжовен език се

заместват от конструкции, съответствуващи по-точно на логическата структура на мисълта:

В този процес се запазва основната закономерност за невъзможността на употребата на

енклитиките в абсолютното начало на изречението или след сказуемото, ако то не заема първото

място в изречението.

* * *

При всички разгледани тук процеси на синтактичното развитие на съвременния българска

книжовен език се изявява тенденция към обогатяване на синтактичните форми и конструкции и

към предпочитание на такива от тях, които са по-ясни и мотивирани от логическа гледна точса.

Този процес протича под влияние и на други, по-рано развити книжовни езици, но българският

език, възприемайки от тях някои синтактични модели, ги изразява чрез свой собствен или

напълно асимилиран морфологически материал. Можем да твърдим, че всички тези особености

на синтактичното оформление на новобългарския книжовен език представят закономерности при

книжовната обработка на всеки език, намиращ се в същото положение.

Лексикални и словообразуващи въпроси

Ролята на руския език в изграждането на книжовната ни лексика

Езиковото родство на славянските народи е несъмнено твърде важен факт в тяхната история.

Голямата взаимна близост на съвременните славянски езици, която се дължи на историческото им

родство, има огромно значение като фактор, който улеснява взаимното общуване на славянските

народи и им помага да се чувствуват днес по-здраво свързани помежду си в едно голямо и

могъщо цяло.

В редица случаи взаимните връзки между славянските езици не се изчерпват само с наследената

от миналото общност по произхода, а са били засилени и по пътя на културното общуване между

славянските народи. В това отношение историята на руския и на българския език представя

особено ярък пример на плодоносно развитие и обогатяване по пътя на благотворното взаимно

подпомагане.

Фактът, че старобългарският език е най-старият писмен славянски език и един от най-старите

писмени езици в Европа, има огромна културна стойност не само за нашия народ, но и за цялото

славянство. Това е подчертано особено силно от Георги Димитров на процеса в Лайпциг: „Много

отдавна, тогава, когато германският император Карл V е казвал, че разговаря по немски само с

конете си, а германските дворяни и образовани хора са писали само по латински и се срамували

от немския език, във „варварска” България учениците на Кирил и Методий са създали и

разпространили древнобългарската писменост.” *1+

Чрез пренасянето на старобългарската книжнина в Русия старобългарският език е играл

значителна роля от XI в. насетне при оформянето на руския литературен език. По думите на

големия съветски езиковед В. В. Виноградов влиянието на старобългарския език „е ускорило и

облекчило процеса на образуването на староруския държавен език . . . Старославянското влияние

е придало веднага на руския литературен език разнообразие и широта на стилистическите

вариации. То е увеличило неизмеримо богатството на неговите изразителни средства. Словното

обилие на староруския език още в XI в. е било такова, че руският превод на хрониката на Георги

Арматол по обема на речника си почти съответствува на своя гръцки оригинал. В последния има

8500 думи, а в превода 6800” *2+.

Много по-късно, през време на нашето Възраждане, руският език от своя страна упражнява не по-

малко влияние върху оформянето на съвременния български национален книжовен език. След

прекъсването на нашата стара книжовна традиция през време на османското робство нашият

днешен книжовен език се развива върху основата на съвременните народни говори. Главен

източник за обогатяване на нашия народен речник с думи за голям брой нови понятия, свързани с

развитието на обществения и културен живот, е руският език, който е бил поради близостта си с

българския език достъпен на всички наши дейци от Възраждането. Важно е, че в редица случаи се

усвояват в нашия език не само отделни думи, а цели словообразователнм типове, които запазват

своята продуктивност след това и на българска почва.

Ролята на важен посредник за възприемане на руските елементи в нашия език е изиграл, както

вече се изтъкна, черковнославянският език, чието словно богатство е било в значителна степен

познато на грамотните среди у нас през време на Възраждането. В него са се съдържали образци

от почти всички категории думи, които са били след това възприети в масов размер в нашия език

от руски език. Хронологически черковнославянското влияние предшествува руското и всъщност

подготвя почвата за него.

Обогатяването на българския книжовен език през време на Възраждането — при не особено

големите изменения в производството и техниката тогава — се извършва главно в областта на

явленията в обществения и културния живот, а следователно — главно в областта на отвлечените

понятия. Във връзка с въвеждането и развитието на светското образование в нашия език се

поставят по това време основите на научната, политическата и културната терминология.

Българските учители, авторите на учебници, публицистите и писателите черпят с пълни шепи от

черковнославянското и руското езиково богатство, употребявайки като напълно свои голям брой

черковнославянски и руски думи, които са били напълно ясни, достъпни и естествени за всеки

българин, бидейки съставени от елементи, които съществуват и в българския език.

Така са се установили в нашия език глаголи като наблюдавам, старая се, уважавам, заявявам,

обявявам, трогвам, преодолявам, преподавам, принадлежа, отчуждавам, ругая; съществителни

като разписка, дописка, преработка, сказка, доклад, ужас, данни, задача, покупка, обстановка,

постановка, обстоятелство, хазаин, склад, випуск, недостатък; прилагателни като усърден, сложен,

способен, опасен, нахален, бивш, необходим, необуздан, необятен, небрежен, незаменим,

непоколебим, оправдателен, постоянен, преждевременен, произволен, недосегаем, умел;

наречия като непременно, даже, вероятно и много други. Тук не е възможно да се обхване, макар

и приблизително, огромната сложност и многостранност на процеса на обогатяване на нашия

книжовен език при помощта на черковнославянското и руското езиково богатство, тъй като имаме

не механическо заемане, а сложен процес на усвояване и асимилиране на материала по различни

пътища и в различни смислови и фонетични степени.

Важно е да се отбележи обстоятелството, че влиянието на руския език върху българския се е

извършвало главно по книжовен, а не по устен път. Това е дало възможност да се подбират

именно необходими за нашия език думи.

Естествено е, че в този процес са попаднали в много случаи и ненужни руски думи и форми, които

не обогатяват нашия език, тъй като срещу тях съществуват подходящи и по-ясни по смисъл и по

строеж български думи. Такива са например руски думи като съблюдавам (спазвам), занят (зает),

обязателен (задължителен), удовлетворявам (задоволявам), сторонник (последовател),

посторонен (страничен), давление (натиск), осторожен (предпазлив), полушарие (полукълбо),

въобще (изобщо) и др., които съдържат неясни и чужди за нашия език смислови елементи или

звукови особености.

По-долу ще бъдат разгледани някои по-типични явления в областта на словообразуването, при

което се наблюдава обогатяване на нашия език с цели категории думи, продуктивни и в днешно

време.

Сравнявайки речника на книжовния език с речника на народните говори, забелязваме преди

всичко, че книжовният речник притежава несравнено по-големи запаси от думи за означаване на

отвлечени понятия, свързани както с развоя на обществения живот, така и с всички области на

знанието и културата. Благодарение на ценната възможност да се ползува от помощта на руския

език, българският език попълва в твърде кратко време своя речник в тази област и се оформя като

могъщо оръдие в културното развитие и в националните и социалните борби на нашия народ.

Макар че в народния ни език съществуват отглаголни съществителни на -не (ходене, гледане,

прибиране, приемане, обръщане и т. н.) новото културно влияние, което иде от Русия, особено от

средата на миналия век, довежда у нас до масова употреба на книжовни отглаголни

съществителни на -ние (разбира се, както изтъкнах и по-горе, почвата на това влияние е вече

значително подготвена от черковнославянския език). В процеса на установяването на тази

категория думи в нашия език се наблюдават редица интересни моменти. Първоначално те

нахлуват в значително количество, както личи например в езика на Л. Каравелов, който ги

използува в оная фонетично-словообразувателна форма, която те имат в руския език, например

съставление, ослабление, укрощение (укротяване), провъзглашение и др. На второ място трябва

да отбележим, че те се употребяват от Л. Каравелов и други наши публицисти без ясно

разграничение от нашите народни съществителни на -не (срв. например ясно разграничените

днешни форми убеждение, намерение, продължение, от една страна, и убеждаване, намиране,

продължаване, от друга страна); така например у Каравелов намираме употребени форми

основание, съставление, изследвание в смисъл на днешните форми основаване, съставяне,

изследване. На трето място прави впечатление, че у Каравелов и други се явяват с книжовна

наставка -ние вм. -не не само приетите от руски език, но също и множество български народни

съществителни, като пърхание, гладение, бягание, вапцувание. Народни думи на -не като триене

(кърпи за триене), изхвъргане, питане, бомбардиране (покрай питание, бомбардирание) се

срещат у Каравелов доста рядко (даже прави впечетление, че техният брой намалява у него с

течение на времето: най-рядко ги срещаме в „Независимост” и „Знание”).

От това се вижда, че първоначално отглаголните съществителни на -ние се явяват като книжовна

разновидност на нашите отглаголни съществителни изобщо. Постепенно се наблюдава тяхното

формално и смислово разграничаване от народните форми на -не. Така Ив. Вазов доста рано

принципно обръща внимание, че българските отглаголни съществителни имат наставка -не (а не -

ние) и тази тяхна форма трябва да се запази в книжовния ни език. *3+ В днешния ни език

отглаголните съществителни на -ние имат най-често отвлечено предметно значение на явление

или резултат (например затъмнение, заседание, събрание) или даже на конкретни предмети

(обявление, заявление), за разлика от съществителните на -не, които съдържат ясно изразена

глаголност в значението си, т. е. означават действието в неговия процес (например затъмняване,

заседаване, обявяване и пр.). По този начин в съвременния български език се създава богата

синонимика от успоредни съществителни на -не и на -ние, каквато не се среща в такъв размер в

другите славянски езици. Може при това да се отбележи, че отглаголните съществителни на -ние в

руски език са от старобългарски книжовен произход.

В областта на съществителните с отвлечено значение нашият език възприема от

черковнославянски и руски език и доста богатата категория съществителни с наставка -ие, като

например известие, отличие, условие, участие, събитие, съчувствие и др. Също така трябва да се

отбележат и голям брой съществителни с наставка -ство, -ствие, например равенство, количество,

качество, естество, свойство, вещество, приветствие, отсъствие и т. н. Наставката -ство съществува

и в народната ни реч, но благодарение на редица важни за книжовния език думи като посочените

нейната роля се засилва значително и днес тя е една от важните наставки в езика ни. Заедно със

съществителните на -ство и на -ствие в нашия език се обогатява и категорията на прилагателните

на -ствен и на глаголите на -ствувам: качествен, свойствен, естествен, веществен; учителствувам,

засвидетелствувам, странствувам, приветствувам, отсъствувам.

Друга значителна категория нови думи в нашия книжовен език, вън от категорията на отвлечените

съществителни, са съществителните със старобългарската наставка -тел, означаваща деятелни

лица и предмети (в съвременните народни говори тази наставка е изчезнала, но се е запазила в

черковнославянски, откъдето е минала и в руски, например учител, спасител, създател, читател,

възпитател, просветител, доброжелател и т. н.). За разлика от народните съществителни,

образувани от глаголна основа с наставка -ач (например копач, ковач, готвач, разказвач, преносвач

и др., които означават занятие или типични признаци), съществителните на -тел имат по-широко

значение, могат по-лесно да се образуват (от основата на свършен вид), затова се разпространяват

бързо в книжовния ни език и създават възможност за обогатяване на езика ни също и с редица

синоними, сравни например носач и носител, пазач и пазител, писач и писател и др. Днес тази

наставка е твърде продуктивна в руския и в нашия книжовен език, сравни например думи като

предпазител, разклонител и пр. Също и тук трябва да се отбележи, че заедно с тези

съществителни езикът ни се обогатява и със значителен брой техни производни, като например

прилагателни: възпитателен, поучителен, последователен, доброжелателен, наречия:

възпитателно, поучително, последователно, доброжелателно и пр.

Широко застъпената категория на сложните думи в руски език, наследила богати старобългарски и

черковнославянски традиции, получава също широк достъп в нашия нов книжовен език,

намирайки база и в съществуващите типове сложни думи в нашите народни говори (търнокоп,

слънчоглед, гроздобер, сенокос, шегобиец, песнопоец, душевадец и пр.). Така нашият език се

обогатява със съществителни за лица като земеделец, скотовъдец, деловодител, езиковед,

водолаз, военачалник, главнокомандуващ и пр., със съществителни за предмети като параход,

гръмоотвод, водород, въглерод и пр., с отвлечени съществителни като благоденствие,

благонравие, равноденствие, мореплаване, корабокрушение, местожителство,

местопребиваване, местопроизшествие, местопрестъпление, месторабота, кръвопролитие,

кръвообращение, чинопочитание, двуначалие, междуцарствие, столетие, послесловие,

местоимение, словосъчетание, езикознание, олицетворение, скотовъдство, земеделие,

любопитство, високомерие, плодородие, човеколюбие и много други, с прилагателни като

любопитен, меродавен, равномерен, неравномерен, първоначален, самоуверен, благонравен,

благоразумен, първобитен и пр. Трябва да се предполага, че някои сложни думи са били

възприети направо от черковнославянски език, като например благодетел, благодеяние,

душеспасител, милосърдие, богослужение, бракосъчетание и пр. Разбира се, фондът на сложните

думи в нашия език е продължил да се обогатява и по самостоятелен път. Думи като далекоглед

(същ.), далекоглед (прил.), късоглед, високоговорител, ветропоказател, правопис, бързопис,

гроздолечение, денонощие и много други са резултат на наше самостоятелно словотворчество.

Чрез посредството на руския език навлиза в нашия език и богатата международна културна

терминология, образувана главно от старогръцки и латински елементи — такива например думи

като конституция, революция, конференция, цивилизация, прокламация, култура, температура,

структура, фигура, цензура, варваризъм, деспотизъм, цинизъм, фанатизъм, дуализъм, егоизъм,

студент, асистент, агент, темперамент, директор, професор, ревизор, режисьор, музика, физика,

минерал, екватор, меридиан, полярен, полюс, плюс, минус, максимум, минимум, министър,

автор, минута, секунда, милион, милиард, микроб и множество други.

В областта на глаголната лексика също могат да се отбележат случаи, в които руският език е дал

известен материал за обогатяване на нашия език. Преди всичко тук трябва да се отбележат

редица глаголи (образувани с представка от такива първични глаголи, които съществуват и в

българския език), изразяващи нови понятия и оттенъци. В такива случаи някои глаголи от

несвършен вид са били само отчасти побългарени по форма, без да бъдат приспособени към

съответните български образци, образувани с други представки от същите първични глаголи,

например получавам от рус. получаю, -аешь (срав. бълг. нар. сполучвам), изпълнявам от рус.

исполняю, -яешь (срв. бълг. нар. изпълвам), наслаждавам се от рус. наслаждаюсь, -аешься (срв.

бълг. нар. подслаждам), изучавам от рус. изучаю, -аешь(срв. бълг. нар. проучвам), просвещавам от

рус. просвещаю, -аешь, (срв. бълг. нар. осветявам). Навярно са пренесени по същия начин от руски

език и глаголи като побеждавам, защищавам, награждавам, прекращавам, съкращавам,

размишлявам, смущавам, употребявам, съобщавам и др. В редица случаи е постигнато по-пълно

фонетично асимилиране на такива глаголи, например провъзгласявам, възвестявам, прекратявам,

представям и пр.

По образец на руската глаголна наставка -ничать (-аю, -аешь) в нашия език е въведена наставка -

нича, обаче обединена с продуктивната на българска почва елементарна наставка -и, така че

образуваните по тоя начин в български език глаголи са от второ спрежение, например нервнича (-

иш,) посреднича, сътруднича, угоднича, любезнича, важнича и пр.

Някои подобни, не по-малко съществени случаи се забелязват и в областта на прилагателните,

например хълмист, цветист, петнист, продълговат, простоват и пр.

Важно място в обработката на всеки език заема обогатяването на неговата фразеология. Под

фразеология в широкия смисъл на думата разбираме свързване на думите (по линията на

лексикалното им значение) в определени съчетания с други думи за изразяване на различни

смислови отношения и съдържания. Например съдържанието на изрази като идва ми на ум,

вдигам глава (бунтувам се), внасям пари в банка, развалям пари, пращам много здраве се

изразява по различни начин в други езици. Обогатяването на речника с нови думи се съпровожда

и с обогатяване на езика с нови фразеологични съчетания. Културното влияние на руския език при

оформяне на нашия съвременен книжовен език се е отразило и в областта на фразеологията.

Невъзможно е да си представим нашия съвременен език без изрази като обръщам внимание,

имам значение, вземам участие, упражнявам влияние, в състояние съм, в това отношение, с

голямо внимание, желателно е, естествено е, в продължение на, действувам пред някого,

намирам се в трудно положение и пр. В най-голямата си част тази съвременна фразеология, до

известна степен международна, е възприета у нас от руски език.

Внимателното наблюдение върху състава на нашия книжовен език в процеса на неговото

развитие и обогатяване може да открие още множество разнообразни прояви на влияние от

страна на руския език върху него. Моята цел тук е само да дам обща представа за широтата и за

положителния и дълбоко културен характер на това влияние.

Руското влияние е помогнало твърде много на нашия език да се освободи в кратко време от

голямо количество излишни турцизми, които са били заменени с нови културни думи от руски

произход и от възприетата в руски език международна културна терминология.

С право отбелязва проф. Б. Цонев, че „нашият език се е образувал чрез руския: за много понятия,

за които не сме имали думи и форми, писателите са ги вземали от руски. Разбира се, нашият език

се е обогатил с много думи, за които ние сме имали български думи или форми, но нашите

писатели не са ги знаели. Имайки предвид тия русизми, трябва никой път да не забравяме, че

ползата, която е принесла руската литература, е много голяма. Защото чрез руския език и

литература ние се издигнахме интелектуално много по-скоро, отколкото бихме се издигнали чрез

френската или немската. Ние трябва да благодарим на практическия дух на българина, че е могъл

да се възползува от руската литература. Чрез руската книга възприехме много културни понятия,

запознахме се лесно с руската и европейската мисъл — с една дума, народният интелект се

развива в късо време, а това е полза, която е много важна.” *4+

В процеса на това влияние от страна на по-богатия братски руски език нашият език се е развил и

обогатил, без да загуби нищо от своя състав и от своите оригинални черти.

Бележки

1. Вж. Благоева, С т. Георги Димитров — биографичен очерк. София, 1948, с. 9.

2. Виноградов, В. В. Великий: русский язык. Москва, 1945, 36-37.

3. Вж. В недрата на Родопите. — Сб НУ, VIII, 1892, отд. III, с. 11.

4. Цонев, Б. История на българский език, т. II, посмъртно издание. София, 1934, с. 344—345.

Възникване и строеж на фамилните имена

Фамилните имена възникват у нас през XIX в. във връзка с развитието на културния и стопанския

живот, по образец на установената много по-отдавна практика у другите съседни и европейски

народи, с които нашите възрожденци са влизали в контакт.

Като явление фамилните имена може да бъдат причислени към по-широкото понятие презиме,

т.е. допълнително име, което се прибавя към личното име за по-голяма точност в именуването, а

понякога и с експресивна цел. Преди появата на фамилните имена в нашата действителност са

били употребявани като презимена следните категории форми:

а) притежателно прилагателно име от името на бащата или майката, обикновено членувано,

например Иван Тодоровият, Иван Ганкиният или Иванка Тодоровата, Иванка Ганкината;

б) прякор, свързан с някаква проява или особеност на лицето, също членуван, например Иван

Заякът, Иван Кривият (т. е. куцият);

в) название на професии (членувано), например Иван Абаджията, Иван Златарят.

Преди възникването на фамилните имена презимената са имали личен (неофициален) и

ненаследяван характер.

С развитието на културния и на стопанския живот и с раздвижването на някои среди от

населението (например търговци, учители) някои от презимената започват да получават

официален и постоянен характер, който довежда скоро и до предаването им от бащи на деца.

Най-разпространеният тип фамилни имена у нас още през Възраждането са се образували от

притежателните прилагателни с наставка -ов или -ев, получени от личните имена на бащата или

дядото и нечленувани, например Райнов, Славков, Радулов и др.

Срещат се през Възраждането и фамилни имена, образувани от названия на занятия на бащите,

например Абаджиев, Златаров, Попов, Даскалов и др.

В практиката на нашия народ не са се установили фамилни имена, получени от прякори. Случаи

като Захарий Круша или Петър Черновежд са редки. В такива случаи прякорът също не се членува.

По-често са с наставка — Чолаков, Узунов (от прякора на бащата).

Някои фамилни имена показват географския произход на лицето, например Стамболлиев,

Кипиловски, Раковски (с наставка -ски от името на географския обект — Кипилово, Раково, и с

наставка -ов, -ев от географско прозвище на бащата — Стамболлията — Стамболлиев).

През Възраждането е имало и фамилни имена, образувани под влияние на чужди езици с

небългарски наставки. Доста разпространена е била сръбската наставка -ович, например

Павлович, Станкович, Теодорович, Христович и др. По- късно тези имена намаляват. Имало е и

фамилни имена с турската наставка -оглу, която означава „син на”, например Денкоглу,

Сахатчиоглу (и в опростена фонетична форма Сахатчиолу). Такива фамилни имена днес не са

запазени. В редки случаи срещаме фамилни имена с гръцка наставка, като Берон, а навярно и

Мудрон.

Отличителна черта на българските фамилни имена е, че те се образуват с помощта на

притежателни наставки от името на бащата (в съвсем редки случаи от името на майката,

например Марийкин, Петканчин — от Марийка, Петканица). Специална наставка за означаване на

произход, като сръбската и руската -ович, в нашия език не се е запазила. Образуваните имена на -

ски от имена на географски обекти имат случаен характер и не са свързани с родови имения на

привилегировани класи, както в други славянски страни.

Изграждане на езиковедската терминология

Състоянието и развитието на езиковедската терминология е преди всичко отражение на

състоянието и развитието на самата езиковедска наука. От друга страна, развитието на

терминологията зависи и от умението на специалистите да се съобразяват с нейните специфични

особености като особен вид лексика. В дадена терминологична система могат да се намерят

несъвършенства (непълноти, неудобства на някои термини от едно или друго гледище и пр.),

които се обясняват не толкова със състоянието на науката, колкото с неправилното отношение на

специалистите от един или друг период към някои специфични страни на терминологията.

Грижите за правилно развитие на терминологията са важно условие не само за по-правилното и

по-бързото развитие на науката, но и за нейното по-успешно разпространение и популяризиране

всред широките обществени среди.

Езиковедската (лингвистичната) терминология в повечето езици, в това число и в българския, се е

развивала без достатъчно системни грижи. За да се осигури възможност за правилно по-

нататъшно развитие в рамките на един отделен език, както и в кръга на група езици, нужно е да се

проучи добре съвременното положение на нещата. Що се отнася до вече съществуващата

терминология, възможността за изменения в нея е значително ограничена по редица причини.

Върху развитието на българската граматична терминология са правени малко проучвания. По-

системен характер има единствено работата на Манол Иванов „По историята на нашата

граматическа терминология”. *1+ Тя се отнася обаче до едно по това време недостатъчно развито

състояние на нашата терминология, която в течение на изтеклия след това половин век е

продължила да се развива и обогатява.

Изграждането на съвременната българска граматическа терминология е започнало през 30-те

години на миналия век върху основата на традиционната черковнославянска и руска

терминология. Първите граматически термини се срещат в Рибния буквар на П. Берон *2+ (1824).

Това са познатите от черковнославянската граматика термини: име, прилагателно, член,

местоимение, глагол, предлог, наречие. По-сетне, в граматическите ръководства на Неофит

Рилски *3+, Христаки Павлович *4+, Иван Богоров *5+, Йоаким Груев *6+ и редица други, с началната

разработка на граматическите въпроси се установява един основен фонд от термини (въпреки

значителните различия в областта на по-специалните за българския език и неизяснени още тогава

явления). Така се установяват названията на частите на речта и на някои по-основни и ясни

граматически категории: съществително (име) прилагателно (име), числително (име),

местоимение, глагол, наречие, предлог, съюз, междуметие, причастие; собствени и нарицателна

имена, единствено и множествено число, падеж, член, залог (действителен и страдателен);

възвратен глагол, наклонение (изявително, повелително и др.), изменяеми и неизменяеми думи,

корен, окончание, склонение, спрежение, сказуемо, определение, допълнение, гласна, и

съгласна, ударение и др.

Названията на повечето от частите на речта са възникнали още през XIV—XV в. в средновековната

българска литература — в превода на съчинението „За осемте части на речта” от гръцки език: име,

реч (глагол), причастие, член, местоимение, предлог, приречие (и наречие), съюз.

Старобългарската дума глагол — етимологически свързана с глас — се е употребявала

първоначално в по-общо значение — дума, и едва по-късно (у М. Смотрицки) се установява

съвременното й терминологично значение. Тези термини, възникнали в далечната старина на

българска почва, биват възвърнати чрез посредничеството на черковнославянската традиция в

съвременната българска граматична терминология. Древна традиция имат и някои други

граматически названия, като например названието буква, зарегистрирано у Черноризец Храбър (Х

в.), наред с писмо.

По строеж и употреба голяма част от основния фонд на нашите граматични термини са

прилагателни имена (често субстантивирани) главно с наставка -телен, например съществително

(име), прилагателно (име), нарицателно, действителен, страдателен, изявително, повелително;

гласна, съгласна и др. Срещат се също така сегашни страдателни причастия (сказуемо, изменяеми

и неизменяеми думи) и отглаголни съществителни от архаичния тип на -ние: наклонение,

окончание, склонение, спрежение, определение, допълнение, ударение, както и други отвлечени

съществителни на -ие, също архаичен тип: местоимение, наречие, междуметие, причастие. Прави

впечатление, че голяма част от отглаголните съществителни са употребени метонимично: по

същина те са названия на функции, а се използуват като названия на езиковите форми — носители

на тези функции (срв. окончание, определение, допълнение, ударение и др.). По-слабо е застъпен

словообразувателният тип представка + корен: предлог, залог, съюз.

Някои от тези термини са неясни или неточно мотивирани по строеж и по вътрешен смисъл от

гледище на съвременния български език, например глагол, причастие, деепричастие,

действителен залог. Среща се несъгласуваност между отделни термини, например покрай глагол

имаме наречие (на-реч-ие от по-старото название на глагола — реч, вж. по-горе). Една част от тези

термини са недостатъчно пригодни за образуване на нови производни думи от тях, например от

съществително и прилагателно не могат да се образуват нови прилагателни или отвлечени

съществителни (както например от глагол — глаголен, глаголност), затова става нужда днес в

научната литература да се употребяват латински форми субстантивен, адективен, субстантивация,

адективация и др.

През време на Възраждането са проникнали отчасти от гръцки, но главно от руската граматична

литература, и някои по-основни термини от международен характер: граматика (употребена,

навярно по силата на по-стара традиция у нас, и в историята на Паисий, 1762 г.), етимология,

фонетика, морфология, синтаксис и др.

За по-особените в българския език категории нашите първи граматици си служат с доста

разнообразна терминология, нещо, което се обяснява с отсъствието на традиция, с

неустановеността на книжовния език и с неточността на тогавашните граматични наблюдения.

Така например за означаване на глаголните времена някои от първите граматици си служат със

следните названия:

Н. Рилски: настоящее (пиша), прешедшее (писал съм), давно прешедшее (писал бях), непределное

первое (писах), непределное второе (написах), непределное третие (написал съм), непределное

четвертог (написал бях), будущее первое (ще пиша), будущее второе (ще напиша), будущее третие

(писа ща), будущее четвертое (написа ща).

Х р. Павлович: настоящее (станувам), недокончанно (станувах, стануваше), миновало (становах,

станова), минало (станах), непределноминовало (становал съм), непределноминало (станалсъм),

будущее многократно (станова щем), друго будущее многократно (ще станувам), будущеее

еднократно (стана щем), друго будущее еднократно (ще стана).

Ив. Андреов (Богоров): сегашно (пиша), заминало (пишех), преминало (писал съм),

отколезаминало (писал бях), неотредено първо (писах), неотредено второ (еднопътно) (написах),

неотредено третьо (написал съм), неотредено четвърто (написал бях), бъдно първо(многопътно)

(ще пиша), бъдно второ(еднопътно) (ще напиша), бъдно третьо(многопътно) (писа ща), бъдно

четвърто (еднопътно) (написа ща).

Й. Груев: настоящее (пиша), преминало неокончателно (пишех), преминало окончателно (писах),

преминало свършено (писал съм), преминало относително (писал бях), отдавна преминало (писал

съм бил), бъдъщее неокончателно (ще пиша), бъдъщее неопределено (писа ща).

Съвременните термини за означаване на глаголните времена са се установили доста по-късно и

постепенно в резултат на по-точното изучаване на темпоралните категории в съвременния

български език (както се вижда от дадените примери, първите граматици са смесвали времето с

вида, а не са имали точни наблюдения и върху самите темпорални категории).

Още през миналия век различни автори са проявявали в по-голяма или в по-малка степен

пуристични тенденции и са се опитвали да изграждат нова терминология или да въвеждат повече

нови термини на мястото на традиционно възприетите от черковнославянската и руската

граматика термини. В някои случаи такива опити са се правили от желание да стане по-достъпно

изучаването на граматиката в училищата.

Най-характерни са били тогава пуристичните опити на Ив. Богоров, особено в първите години след

Освобождението в новата преработка на неговата словница *7+, където срещаме съвсем нови

термини едва ли не за всички граматични понятия: име биватно (съществително), име притурно

(прилагателно), клонене обаждатно (изявително наклонение), клонене повелеватно (повелително

наклонение), клонене сговарятно (условно наклонение) и т. н. Общо взето, тези опити не успяват

да изменят създаденото вече положение, защото са твърде крайни, много от предлаганите

термини са несполучливи и им е противостояла една вече установяваща се традиция. Все пак в

доста случаи постепенно се установяват в употреба по-подходящи български термини за редица

езикови понятия: сричка, сегашно време, минало време, както и по-късно предлог, вметнати

думи, пряка и непряка реч, правопис и др.

След Освобождението заедно с развитието на българското езикознание се развива и обогатява и

езиковедската терминология, особено в областта на фонетиката, общото езикознание,

филологията, словообразуването и др. В трудовете на първото поколение наша специалисти-

езиковеди Л. Милетич, Б. Цонев и др. прониква изобилно терминологията на господствуващата

тогава в езикознанието младограматическа школа. В повечето случаи това са термини от гръцко-

латински произход с международна употреба, като артикулация, палатализация, палатален,

вокали, консонанти, експлозиви, спиранти, дентали, суфикс, префикс, композитум и пр.

Успоредно с въведените международни термини в научната литература се създават и български

съответствия (най-често калки): учленение наред с артикулация, уподобяване наред с

асимилация, зъбни съгласни наред с дентали, звукословие и видословие наред с фонетика и

морфология и пр. Някои от побългарените термини не успяват да се наложат в практиката

(звукословие, видословие), а много други се задържат.

Правени са в школската граматика опити за побългаряване и на термини от стар славянски

произход, например начин вместо наклонение, заповеден начин вместо повелително наклонение,

местоиме вместо местоимение и др. В повечето случаи тези опити не успяват, след като

неподходящите черковнославянско-руски термини са отпаднали постепенно още през време на

Възраждането.

При това положение основната близост между българската и руската терминология продължава

да съществува днес. В отделни случаи може да се отбележи влияние на някои чешки, полски или

западноевропейски образци, срв. например носовка (от чешки), междусловна фонетика (от

полски), глотален удар (от френски).

През това време продължават и опитите за по-основно пуристично реформиране на

езиковедската терминология, главно от страна на А. Т.-Балан *8+, а в по-малка степен и от други

автори. Балан се стреми не само да побългари, но и да обогати граматичната терминология, като

изхожда от грижливо обмислена система от понятия, особено в областта на фонетиката и

синтаксиса. Тези опити са дали незначителни резултати, а от друга страна, са породили пъстрота и

неустановеност в течение на дълго време.

Така или иначе процесът на изграждане на българска граматична и изобщо езиковедска

терминология е наложил определен отпечатък на нашата терминологична система. Този процес

трябва да се прецени като положително явление, особено като се има предвид, че той не е

стигнал до крайности, каквито се наблюдават в други езици. От гледище на езиковото обучение и

изграждането на езиковата култура безспорно е, че домашните термини са, общо взето, по-

удобни за усвояване на необходимите езикови понятия.

В днешно време е утвърдена употребата на основните термини от черковнославянско-руската

традиция, но немалко количество домашни термини и на значителен брой термини от

международен характер (като например редукция, аналитизъм, синтетизъм, сонорни съгласни и

пр.). В много случаи съществуват успоредно домашни и международни термини, които могат да

се употребяват по избор в зависимост от характера на дадено съчинение или изказване.

Направен бе опит от Ст. Стойков *9+ за разбор и уточняване на фонетичната терминология. Някои

от колебанията обаче продължават да съществуват, така че е необходимо и занапред да се работи

върху уточняването и стабилизирането на българската езиковедска терминология.

Разработката и обогатяването на терминологията продължава и сега във връзка с развитието на

науката.

Терминологията, употребявана във връзка с новите насоки в езикознанието (като например

фонология, фонема, морфема, опозиция, структурализъм, математическа лингвистика, машинно

езикознание) е международна. Поради отсъствието на по-интензивна изследователска работа у

нас в тези области посочената терминология не е още достатъчно усвоена в нашето езикознание,

но се очертава тя да бъде възприета в международния си облик.

Бележки

1. Периодическо списание на Българското книжовно дружество, кн. I, XIV, София, 1903, с. 1—42, 167—194;

кн. I, XVII, София, 1906, с. 1-67.

2. Берович, Петър Х. Буквар с различни поучения. 1824.

3. Неофит, П. П. Болгарска грамматика. 1835.

4. Дупничанин, Христаки П. Грамматика словено-болгарска, 1836.

5. Андреов, Иванчо. Първична българска грамматика. 1844; Първична българска словница, 1848.

6. Груев, Йоаким. Основа за българска грамматика. 1858, 1862, 1864, 1865, 1869.

7. Богоров, И в. Словница за изучаване на родния наш език. 1879, 1880, 1882.

8. Балан, А. Т. Българска граматика, книга първа. 1899; А. Т.-Балан, Българска граматика, част 1. Звукословие.

1930; Нова българска граматика. 1940; Нова българска граматика за всякого. 1954—1961.

9. Стойков, С т. Българската фонетична терминология — Годишник на Софийския университет, Историко-

филологически факултет, т. ХLV, кн. 4, 1949.

Въпросът за чистотата на българския език

Един от основните въпроси в развитието на националния език е въпросът за правилното

отношение към чуждите елементи в него. Употребата на думи от чужд произход е обикновено и

естествено явление в живота на езиците, тъй като никой народ не живее изолирано от другите

народи и не развива свое отделно стопанство и производство и своя култура сам за себе си, само

върху основата на своите традиции, само със свои сили. Културното взаимодействие между

народите намира израз и отражение и във взаимни те връзки между техните езици.

Проникването на чужди думи в един език може да става при различни условия. Главните случаи

са два:

1. При културно и стопанско общуване между отделните народи, без да имаме териториално

смесване на езиците. В такъв случай заемането на думи става главно по книжовен път и отчасти

чрез лица, колто са усвоили чуждия език в съответната страна. Заемките проникват най-напред в

говора на интелигенцията, а след това се разпространяват в по-широки среди. Под влияние на

безкритично подражание и поради слабо познаване на родния език в този случай могат да се

разпространяват и излишни чуждици.

2. При териториално смесване на население от две народности. В такъв случай се стига

обикновено до двуезичие на населението от едната (подчинената) или от двете народности.

Чуждият език се усвоява от по-широки среди и влиянието е по-голямо, особено в народната реч, а

в книжовния език обикновено влизат или остават само част от чуждите думи. При условия на

национален гнет влиянието е обукновено едностранно и може да доведе до изместване на

домашни думи от чужди даже в областта на основния речников фолд.

Много думи, които означават културни понятия, се разпространяват в по-голям брой езици, като

се предават от едни езици, които вече са ги усвоили, на други езици, които нямат преки връзки с

източника. Така например повечето от гръцко-латинските и западноевропейските думи в нашия

език са дошли чрез посредството на руския език, а арабските и персийските думи са дошли чрез

посредството на турския език.

Всеки език при заемане на чужди думи приспособява техния звуков строеж и морфологичните им

особености към своите звукови и морфологични закони. Така например гласната Ü в турски,

френски и немски думи се предава на български чрез ю (у с мекост на предшествуващата

съгласна), например тур. (dÜlger — бълг. дюлгерин; звучните съгласни в края на думите се

изговарят беззвучно, например фр. bagage — бълг. багаж (изг. багаш), между шумова и сонорна

съгласна в края на думата се вмъква гласна ъ, например рус. театр, фр. thаetre — бълг. театър и т.

н. Съществителните имена, които имат необичаен за българския език завършек, получават други

окончания, например тур. kutu — бълг. кутия. Прилагателни и глаголи получават обикновено

български наставки -ен, -ам (прибавени към чуждата прилагателна или глаголна основа),

например фр. theаtral — бълг. театрален, нем. organisieren — бълг. организирам, тур. boyadim

(основана минало свършено време) — бълг. бояди-с-вам и т. н. Така приетите чужди думи се

подчиняват на всички морфологични закони в езика, който ги приема, например съществителните

получават граматически род, менят се по число, членуват се; прилагателните се менят по род и

число, членуват се, степенуват се; глаголите получават видово значение, спрягат се във всички

времена и наклонения и пр. В редки случаи отделни думи остават неасимилирани морфологично,

например някои турски прилагателни остават неизменяеми в нашия език: серт, сербез и др.

В словообразувателно отношение чуждите заемки са често пъти неясни за широките среди и това

дава възможнсст да се изопачава изговорът им под влияние на някои психофонетични причини:

коридор — колидор, декларация — деклерация и пр., но има и много случаи, когато чужди

наставки и представки са ясни в строежа на новите думи, например тур. -джия, -лик (-лък):

чорбаджия, — чорбаджилък; лат. -ция, -тор: организация — организатор и др.

При заемки от сродни езици може да стане приспособяване на съставните им елементи към

българската им форма, например рус. перелом — бълг. прелом.

По отношение на лексикалното значение на заетите думи трябва да се изтъкне, че поначало то

съответствува на значението им в съответния език, сравни например бълг. кутия и тур. kutu, бълг.

багаж и фр. bagage, бълг. мащаб и нем. Mabstab. При многозначните думи обаче често се случва

заемката да премине само с едно значение (или с повече от едно, но не с всички): например

съществителното тормоз в руски език означава спирачка на машина и пречка, спънка,

притеснение, а в български се е приело само с второто значение; глаголът гулять на руски значи

разхождам се, свободен съм от работа, не спя (за бебе), пирувам, а в български глаголът гуляя е

минал само с последното си значение.

Разбира се, заетите думи могат да развиват своето значение и на българска почва.

Въпросът за чистотата на езика се свързва обикновено с положението в книжовния език. В по-

широк смисъл на думата борбата за чистота на езика обхваща и борбата срещу употребата на

жаргонни и паразитни думи, както и на груби диалектизми в книжовния език. Въпросът за

правилността на езика не трябва да се смесва с въпроса за чистотата.

Обаче както е естествено да проникват чужда елементи в един език, така е естествено и да се

води борба срещу чуждите елементи, когато те по своя характер са ненужни, когато с голямото си

количество пречат на правилното развитие на езика, накърняват неговата самобитност и

националното достойнство на народа. Покрай елементите, които са полезни, винаги могат да се

разпространят в един език и ненужни чужди елементи. Затова въпросът за запазване на езика от

задръстване с чужди елементи е важен обществен въпрос, който изисква съзнателни усилия от

страна на всички среди. Под задръстване на езика в този случяй се разбира по-широко изместване

на домашни думи от чужди (особено в областта на всекидневната лексика), занемаряване на

собственото словотворчество, а когато чуждото влияние се разпространява по книжовен път, също

и отдалечаване на книжовния език от масите, поради което той не може да изпълнява добре

функцията си на общонародно средство за общуване.

От казаното се вижда, че можем да различим два вида чужди думи в нашия език: едни, които

допринасят (или са допринесли в миналото) за обогатяването му и са внедрени или могат да се

внедрят в общонародната или професионалната практика, и други, които са непотребни и дори

вредни за езика ни (тъй като той си има хубави точни свои съответствия срещу тях) и са трудно

усвоями от по-широките среди. Първият вид чужди думи се наричат заемки, а вторият — чуждици.

Така например думи от чужд произход, като физика, философия, математика, граматика,

материализъм, социализъм, комунизъм, конституция, демокрация, република, университет,

министър, партия, сцена, машина, мода и мн. др., са напълно установени културни заемки в

нашия език, срещу които би било безсмислено и неоправдано да се води борба. Като пример за

непотребни чуждици може да се посочат думи като ниво или уровен (равнище), стриктно (точно),

реставрирам (възстановявам), констатирам (установявам), осторожен (предпазлив), немедлено

(незабавно), обязателство (задължение), успеваемост (успех в училище), начиная (започвайки,

като се започне) и мн. др. Разбира се, точно разграничение между заемки и чужцици в много

случаи е трудно да се направи. Борбата за чистотата на националния език е борба срещу

употребата и проникването на непотребни елементи от чуждоезичен произход. Когато тази борба

има характер на организирано движение, тя се нарича пуризъм.

В борбата за запазване чистотата на нашия език от Възраждането насам имат заслуги мнозина

наши книжовници, учени и писатели. Като най-големи борци за чистотата на българския език от

миналия век насам са изпъкнали Ив. Богоров, А. Т.-Балан и Ст. Младенов.

Макар и да е изпадал в много крайности, поради които името му е станало до известна степен

пословично в отрицателен смисъл, д-р Иван Богоров има значителни заслуги за опазването на

националния облик на нашия език преди Освобождението и в първите години след

Освобождението. Той е допринесъл например да се запазят в нашия общонароден език народни

думи като кът, верига, смет, печалба вм. турските кьоше, синджир, боклук, кяр. От друга страна

обаче, той предлага да се заменят с несполучливи новоизковани от него думи такива

международни думи като история — с биволица, поща — със сновалка и др. Богоров е въвел и

някои сполучливо съставени нови думи, като вестник, часовник, чакалня и др., и е предпазил по

този начин езика ни от загнездване на чужди думи за означаване на тези понятия. По-късно, и

особено след Освобождението, Богоров насочва борбата си срещу прекомерната употреба на

руски думи в нашия език, но тази негова дейност не довежда до конкретни резултати поради

големите крайности в схващанията му за чистотата на българския език, както и поради много

често несполучливо изковаваните заместници на русизмите.

Академик Александър Теодоров-Балан е полагал усилия в течение на повече от седем

десетилетия за запазване чистотата на родния език. В голям брой статии, пръснати из различни

списания и вестници, той не само обръща внимание върху излишни чуждици в нашия книжовен

език, но и със самия език на своите творби показва как може да се води на практика борба срещу

чуждите езикови влияния. В тази борба, за да намери заместници на прогонваните чуждиш, той

не само се обръща за готови думи към народната реч, но изпъква и като находчив и изкусен

строител, чието словесно творчество се гради върху основно познаване на словообразователните

закони и богатия материал на целокупния български език. Значителен е броят на неговите

оригинални и хубави сами по себе си думи в различните му творби, като например азбучна

нареда, книжевен производ, войскарство (военно дело), болничарство (болнично дело),

въздухоплувба (въздухоплаване), благодейност (благотворителност), здравница (санаториум),

нарицало (название) и много други. Ако такива думи не са били приети в книжовния ни език, това

се дължи не на някаква чудатост, с каквато се отличават например голям брой от думите на Ив.

Богоров, а поради това, че в много случаи те се противопоставят на широко възприети вече в

практиката думи, които не могат само по силата на някои, макар и правилни, теоретически

съображения да бъдат заменени с нови. В този смисъл А. Т.-Балан стигаше до известни крайности,

които успя сам да осъзнае през последните си години. В словото си, произнесено на

тържественото събрание по случай 95-годишнината му, той сам заяви: „През време от десетина

години аз прозрях своите крайности и полека се отрекох от тях; ала не се отрекох от своето

становище, изработих въз него свой лични език и слог.” *Вж. Български език, IV. 1954, кн. 4, с. 308.+

Трябва да се наблегне, че на неговото словотворно умение са плод и няколко десетки думи,

възприети днес напълно в нашия книжовен език, като например верски, възглед, гледище,

дейност, заплаха, излет, излетник, изтъкна, летовище, общувам, предимство, предходен, поява,

становище, съответен, съвпадеж, творба, украса, усет, хижа и др. С тези думи са заместени

напълно сполучливо редица чужди думи: религиозен, взгляд (рус.), гледна точка (рус. точка

зрения), деятелност, екскурзия, екскурзиант, курорт, преимущество, предшествуващ, появление,

съответствуващ и др. В някои случаи тук виждаме умело побългаряване на формата (възглед

вместо рус. взгляд), опиране върху приемливи чешки и сърбохърватски образци (излет, творба;

изтъкна), използуване на наши народни думи за израз на по-ново съдържание (усет, хижа) както и

по-свободна и смела замяна на някои чужди думи и форми (гледище, излет, излетник) и др.

Въведени са от А. Т.-Балан и някои построени от него словосъчетания, като въз основа на...,

влияние върху..., съгласно с..., тъй че... . Трябва да се приеме също така, че немалко нови думи,

въведени вместо едни или други чуждици в нашия език от други лица, са били създадени в духа

на Балановото словотворно майсторство.

Започнал своята дейност за чистотата на нашия език още в края на Първата световна война,

академик Ст.Младенов по-късно й придава системен и последователен характер, уреждайки в

течение на цели 17 години (1926—1943) заедно със Стефан Попвасилев списанието „Родна реч”.

Като държи сметка за историческата обстановка на културното развитие на народите, от една

страна, и за нуждата от разумно опазване на богатството и самобитността на нашия национален

език, от друга страна, Ст. Младенов се бори против употребата на такива излишни думи,

проникнали от западни езици, като шарм, енигматичен, трен, фрапирам, бариера, просперитет,

анексия, циркуляр, генерация, ниво, за които могат да се намерят хубави български заместници, а

също и против такива руски думи, като давление, осторожен, сторонник, прийом, уровен, които са

неясни по вътрешния си смисъл за нас поради настъпили фонетични или семантични изменения в

техните корени. Наистина в отделни случаи в списанието се дават и крайни препоръки (като

например за избягване на думите нация, национален, еволюция), но тези случаи са по-редки.

Може определено да се твърди, че именно сп. „Родна реч” благодарение на постоянството на

своите уредници успя да възпита в течение на близо две десетилетия постепенно и системно у

нашата интелигенция траен стремеж и навик към чиста и правилна родна реч. Количествено

приносът на Ст. Младенов в борбата за честота на родния език се изразява в 280 статии и

бележки, поместени главно в сп. „Родна реч, без да се броят изказванията му по такива въпроси и

многобройни други трудове.

В последните години преди 9 септември българският пуризъм плати данък на шовинистическата

идеология. Засвидетелствувани бяха ярки прояви на неоправдано антагонистическо

противопоставяне на „чуждото” и „родното”. В популярните езикови публикации у нас по това

време се предлагаше от надъхани с шовинизъм пуристи да бъдат отстранени и заменени с

несръчно изковани заместници (най-често неуместни калки) такива установени думи, вкоренени в

международната и нашата най-широка употреба, като астрономия — предлагаше се вместо нея

звездознание; аудитория — слушалня, слушателство; афект — възбуденост; бас — мъжки нисък

глас; библиотека — книговищница; биология — животознание; литература — писменост,

книжовност; капитал — главница; каруца — конска кола; клиника — частна болница; критика —

преценка; мускул — мишца; нация — народ; симфония — съзвучие; таблица — списък; шампион

— борец; школа — училище; филология — езикознание, любословие; хигиена — здравословие и

др.

В различните области на езиковата практика борбата срещу едни и същи чуждици не е еднакво

лесна. Така например глаголът констатирам е доста затвърден в административния и

публицистичния стил, но това не значи, че е оправдано той да се употребява и в другите стилове и

че изобщо срещу неговата употреба вече не трябва да се води борба. Някои чуждици, въпреки че

имат хубави български съответствия, се задържат в практиката поради това, че редом с тях се

употребяват и техни сродни думи, които нямат у нас съответствия. Например поради това, че се

употребяват у нас думи като констатация, инициативен, които трудно могат да се заменят с

български, някои се увличат да си служат по-често и с констатирам вместо установявам, с

инициатива вместо почин и др. Трябва да предпочитаме български думи винаги, когато те могат

добре да заменят чуждите, а не да стигаме до разширяване на употребата на чуждите думи въз

основа на техните словообразователни взаимни връзки. Процесът на замяна на една чуждица с

българска дума може да продължи дълго време, тъй като прелдоляването на вече установени

езикови навици е бавен процес. Затова грижите за чистотата на родния език трябва да бъдат

постоянни и неуморни и към тях трябва да се приобщават все по-широки среди.

В някои специални области се употребяват по традиция много термини от чужд произход,

въпреки че в нашия език има съответни български думи. Макар че специалната терминология има

поначало повече международен характер, нужно е тук да се вземат разумни мерки за избягване

на излишните чуждици.

Общо взето, за успеха на борбата срещу чуждиците има голямо значение състоянието на

словообразователната система на езика. Колкото по-жива и по-разнообразна е тя, толкова по-

лесно е да се намерят заместници на нежеланите чуждици.

В историческото си развитие българският език е преживял периоди на бляскав разцвет и на

упадък, на застой и на подем. Той е играл голяма роля в културното развитие и обогатяване на

други езици и сам е бил подложен неведнъж на силно чуждо влияние. Изобилно нахлулите при

условията на робството турски думи днес са сведени в нашия книжовен и културен език до

допустимия минимум. През време на Възраждането българският народен език превъзмогна

черковнославянската езикова традиция и излъчи из своите живи недра съвременния български

книжовен език, който обаче запази значително количество ценни елементи от стария, богатия

черковнославянски език (произлязъл впрочем от старобългарския) и от руски език.

Подхваната от труженици възрожденци без специална подготовка, но с верен усет за нуждите на

живота и за характерностите на родния език, борбата за запазване на неговата чистота се

разраства постепенно в истинско движение, поставено на научни основи. Като обществена проява

борбата за чистотата на българския език се е отличавала винаги с трезва умереност.

Ролята на някои отделни книжовници и писатели в

езиковото ни строителство

В този раздел на книгата са включени проучвания върху езиковите особености на отделни наши

по-стари книжовници и писатели, допринесли с творчеството си за изграждането на

новобългарския книжовен език. Поради необходимата в случая пълнота тук се налага да се

повторят някои неща, вече казани на други места с по-специална цел в предишните раздели на

книгата.

Езикът на Паисиевата „История славеноболгарская”

С езика на „История славеноболгарская”, единственото книжовно дело на Паисий Хилендарски,

вече са се занимавали доста много езикови и литературни изследвачи. Някои от тях са се опитвали

да определят дали той трябва да се характеризира в основата си повече като черковчославянски

или като български народен език (например М. Дринов *1+, А. Теодоров-Балан *2+, Б. Цонев *3+, Й.

Иванов *4+, Б. Пенев *5+, Н. С. Державин *6+, Е. Георгиева *7+, Л. Тодоров *8+), а други са търсили в

него характерни диалектни елементи, които биха дали възможност да бъде географски

локализиран и по този начин да се разреши и все още неизясненият въпрос за родното място на

нашия първи възрожденец (напр. М. Дринов *9+, Й. Иванов *10+, Ив. Кепов *11+, В. П. Кралевски

*12+, Ив. Снегаров *13+, А. Кирянов *14+). Трябва все пак да се каже, че езикът на Паисий още не е

проучен достатъчно. В много случаи наблюденията върху него са откъслечни, неточни, а понякога

и повърхностни. Точното и пълно проучване на езиковия материал в „История славеноболгарская”

е задача, върху която бе предприета по-системна работа едва в последно време и която тепърва

трябва по-сериозно да съсредоточи нашето внимание. Въпросът за характера на езика на

Паисиевата история е толкова по-важен затова, че от правилното му осветление зависи и

решението на въпроса за началото на съвременна книжовен български език.

На всеки българин са познати заветните думи на Паисий Хилендарски, изказани в уводните

страници на „История славеноболгарская”: „Ти болгарине, не прелащай се, знай свой род и язик и

учи се по своему язику.” Понятието „език” е съществен елемент в неговата историческа

концепция: то е неразделно свързано с понятието „род”, т. е. народ. Словесното съчетание род и

език е употребено повече от 15 пъти в пламенното „Предисловие к хотещим читати и послушати

написаная в историйцу сию”, за да се докаже, че запазването на българския „род” е немислимо

без запазването на българския език (а познаването на историята е условие и за едното, и за

другото). Естествено, Паисий е противопоставял тогава българския език на гръцкия. Той е осъждал

остро българите, които се „влачат” „на чужд язик” и се учат „четати и думати по грчки”. А какво е

отношението между българския и традиционния „славянски”, „словенски” или черковнославянски

език в схващането на Паисий?

От някои изрази в неговата история може да се съди, че той не поставя граница между български

и „словенски”, не ги схваща като два отделни езика. Българският език образува за него някакво

единство с черковнославянски и това единство той противопоставя в известен смисъл на руския

език (срв. в „Послесловието”: „От руски речи прости обратих на болгарски прости речи и

словенски.”)

Когато Паисий укорява българите, че не четат „по свой язик”, и когато ги съветва да се учат „по

своему язику”, той несъмнено има предвид не само оскъдните тогава книги, написани на народен

български език (каквито са били дамаскинските сборници), но и по-обширната литература,

издавана на черковнославянски език или писана на други старинни редакции, близки поради по-

голямата си архаичност до черковнославянския език. Също така, когато говори в „Послесловието”,

че не е учил граматика, той безспорно има предвид черковнославянската граматика (българска

граматика е била немислима тогава). От друга страна обаче, неговите думи ,,простим болгаром

просто и написах” и „не бист мне тщанием за речи по граматика слагати и слова намещати”

показват, че той изобщо не си е поставял за цел да пише на истински черковнославянски език.

Също и от това, че Паисий укорява българите, задето „не радат за свой язик болгарски”, се вижда,

че в неговото мислене езиковият въпрос, свързан с народностното съзнание, с народната култура,

както и по-специално с езиковата форма на „История славеноболгарская”, се поставя поначало

върху почвата на живия тогавашен език на българския народ.

В очите на Паисий черковнославянският език е бил литературна форма, допълваща народния език

и исторически единна с него. Сам Паисий е изказал определено в историята си (в главата „О

учителях словенских”) своя възглед върху характера на „словенския”, т. е. черковнославянския,

език. (По онова време старобългарският език е бил покрит с вековна забрава; славянската

филология възниква няколко десетилетия след написването на „История славеноболгарская”).

Според Паисий „словенският” език е бил в основата си българският език от времето на Кирил и

Методий (IX в.), който двамата солунски братя и техните петима ученици (Климент, Сава, Наум,

Еразъм и Ангеларий) са обогатили с „речи” от езиците на всички славянски народи („болгари,

сербие, руси, москове, словени, лехове”). Така този старинен български език получил от самото

начало и общославянски характер.

Паисий не можел да не се съобразява с тази богато обработена литературна езикова форма, тъй

като тя е разширявала значително изразните средства на народната реч и е притежавала стилната

висота, необходима за книжовно творчество. И в същото време той не е смятал за необходимо и

не се е стремял да й се подчини напълно, тъй като е схващал, че тя е все пак вече твърде

изкуствена и доста отдалечена от народния език. У него е било узряло съзнанието, че трябва да се

пише по начин, достъпен за народа (та нали неговото произведение е било обърнато към самия

народ!).

Самият Паисий е имал съзнание, че пише „просто” за простите българи („простим болгаром *15+

просто и написах”), че езикът на неговото творение представя „болгарски прости речи и

словенски”. Следователно той е чувствувал, че езикът му в основата си е български, а

„словенският” елемент в него заема второ, сравнително по-малко място.

Съответствува ли това съзнание у Паисий на действителния характер на неговия писмен език?

Безспорно в езика на Паисий се забелязват отражения от езика на различни негови книжовни

извори — и среднобългарски, и сръбско-черковнославянски, и руско-черковнославянски, — но

най-ясно и определено е влиянието на една утвърдена в богослужебната практика и високо

авторитетна литературно-езикова традиционна норма — черковнославянската. Впрочем това е

бил не само езикът на разпространените в печатан вид богослужебни текстове, наложили се като

официални. В действителност и езикът на най-главните „руски” извори на Паисий — издадените в

Русия преводи на историческите съчинения на Цезар Бароний (1719) и Мавро Орбини (1722) — е

бил по-скоро черковнославянски, отколкото руски.

* * *

В езика на Паисий прави впечатление широкото застъпване на някои основни морфологични

особености на черковнославянския език. На първо място между тях трябва да се поставят

падежните форми в имената, например:

Форми за родителен падеж: „Крун же оставил неколико войска под началство брата своего

Мурътагона” (23 *16+). „И обратил ся на царя греческого” (22). “И да има разговор лице к лицу с

Копронима...” (2). “Егда пришел Таган у Цариград при Копронима... (20). “Болгари же прогнали

Тагана, поставили на царство Телерика” (21). В последния пример имаме родителен падеж в

служба на винителен, който е бил жив в натодната реч при лични имена от мъжки род. Такъв е

характерът на тази падежна форма и след предлози (твърде разпространена в Историята). Така че

в значителен случаи неговата употреба е намирала опора в народната говорна практика.

Форми за дателен падеж: “Се(й) Таган послал царю Копрониму да би имели мир болгари и грци и

да има разговор лице к лицу с Копронима” (20). “Но понеже Борис помагал Светославу, “тога ради

поиман бил от цара Иоана Цимисхиа” (31). “Ти, болгарине . . . учи се по своему язику” (6).

Форми за винителен падеж: “И узел сестру свою, що бил изпрежде пленил цар Никифор” (24).

“Преписуйте историйцу сию” (5). “Наступил с войска на Болгарию” (30). Тук трябва да се има

предвид и употребата на родителен падеж в м. р. в служба на винителен (вж. по-горе).

Форми за творителен падеж: “Но погибли бурею и влнением морским” (21). “Но он с хитростию

некако избегал” (21). “И били . . . под властию его” (37). “Мир, що бил учинил с братом его

Левом...” (28).

Форми за местен падеж: „Било на небесии страшно знамение” (23). „Неблагополучен в бранех”

(29). „Егда се уморил Фока на бою, отлучил се сам на някои кладенец” (28). „В тайне послал войска

. . . в Болгарию” (21). „Беседовали о договоре мирном” (28).

Употребата на падежните форми в езика на Паисий още не е проучена внимателно и тук не може

да бъде по-обстойно и точно характеризирана. Твърде лесно се забелязва обаче, че на падежните

конструкции съперничат по количество с безпадежните. Обикновено явление в Историята са

изрази като следните: „И тако одолел вьсех яко с некое копие” (25). „Два епископа из Рим” (26). „И

попустил Бога на него гнев и на сва Болгариа” (32). „Но имеял жена гркина” (33). „Они били

еретици с своя сестра” (33).

Среща се често и неправилна и непоследователна употреба на падежни форми. „Одолевали

много крати грцех и римлянов” (13). „Ужас от видение онаго” (25). „Син Ирина царици” (27). „Ради

делбоки дебри и високи хльмов” (29—30). „Оженил се за внуку царева” (30).

Обикновено явление е на една и съща страница да се срещат паралелни и даже едни и същи

изразч ту с падежни, ту без падежни форми, например: „И поишел на Болъгарию” (23). „Наступил

на Болъгариа” (22). „Роман цар опустил срацини и обдарил, а болгаров удержал” (29). „Ухватили

там они срацини и болгари” (29). „Сътворил с ним мир” (29). „Сьтворил мир с Константина и

Романа” (30). „Да би имеял мир с грецима” (30). „Сьтворил цар болгарски мир с маджари” (30).

„Покорил их под свою власт и били . . . под властию его” (37). „Беседовали о договоре мирном”

(28). „Якоже испрьво рече се за отца его” (41).

Наред с черковнославянските удължени окончания в именителен-винителен падеж на

прилагателните имена се употребяват широко и българските генерализирани форми с кратки

окончания: „народ болгарский” (17), „народ болъгарски” (16). „Пръви кралеве блгарски не знаяли

закони царские” (18). „Сей Асен првий бил цар болгарски” (19). „Асен велики събрал войска

болгарская” (19). „На мали части съсекли их болгари” (19).

Паисий си служи често с архаични падежни форми на местоименията: его, ему, их и др. Но наред с

тях се срещат и доста новобългарски форми: го, му, ги и др., твърде характерни за нашия език,

например: „Поразил его Симеон” (28). „Пустили го греци внутр града” (28). „От глада предали се

ему” (29). „Не смеял никои да му са противи” (29). „От племени и рода его били и на негову титлу

се подписвали” (63). „Тако имеял оно писание — в то време била умрела жена его, оная царскя

внука” (30).

В езика на Паисиевата история отсъствува друга една особено характерна черта на българския

народен език — членуването при имената. Той е избягвал народните членни окончания на

имената, като навярно е чувствувал, че те са несъвместими технически с „литературните”

черковнославянски окончания на падежните форми или на дългите форми на прилагателните, или

с други синтактични конструкции: „И населили се по край великие реки Болги” (11), „творят

болгаром велика обида и насилие” (74). „В грческие истории писано” (56) „Последи пренели мощи

его в Србию” (42). Интересно е обаче, че избягването на членните окончания се е превърнало у

Паисий в стилистичен въпрос — той ги избягва последователно, а не само когато те са технически

несъвместими с други, по-старинни окончания, например: „Но егда пришли грци с корабли при

Месебрия ...” (21). ,,Вижд како повече бог милуе болгаре прости и не хитри” (7).

Правят впечатление в езика на Паисий и старинните инфинитивни форми на глаголите, например:

„Не любат за свой род болгарски знати” (5). „И много труд сътворих събирати от различни книги и

истории” (5). „Греци почели беседовати непокорно” (28). Редом с иифинитивните форми — в

еднакви положения, а понякога в едни и същи изречения — се срещат и характерните за

българския народен език лични конструкции със съюза да. „Предисловие к хотещим читати и

послушати написаная в историйцу сию” (5). „Хотели да их покорат” (13). „Како хощет бежати —

Како хощет да побежет” (21). „Но се учат четати и думати по грчки и срамат се да се наречат

болгаре” (5). “По том писал к царю Леву, ако желае да имат мир, да отпустит они робие” (28). По

брой инфинитивните конструкции преобладават. Личните да-конструкции са около два пъти по-

малко от тях, а това съотношение съвсем определено говори, че появата на съвременните форми

не е резултат на случайни пропуски. Личните да-конструкции са напълно законно изразно

средстго в езика на „История славеноболгарская”.

Сравненията с текста на руските издания на историческите съчинения на Мавро Орбини и Цезар

Бароний показват, че Паисий се е отнасял самостойно към изразните средства на изворите. Той не

е заемал дословно, а е преизказвал по свой начин, опростявайки строежа и състава на речта (като

е запазвал все пак известна литературност на израза). Особено важно е да се отбележи, че той е

избягвал последователно така характерните за черковнославянски език причастни конструкции, а

заедно с тях и несвойствените на съвременния български език форми за сегашно деятелно

причастие на -щ, минало деятелно причастие на -вш и получените от тях деепричастия, например:

Тук няма възможност да се прави по-подробен анализ, но и съвсем ограниченият приведен

материал дава вече представа за езиковата картина на Паисиевата история. „Отклоненията” от

черковнославянските особености са толкова изобилни и постоянни, че те всъщност не трябва да

се смятат за отклонения. Черковнославянските особености не могат да се смятат зз основа на

езика на първото произведение на новобългарската литература.

А трябва да се има предвид, че в езика на това произведение заемат значително и дори основно

място някои други типични особености на съвременния български език, каквито са преизказното

наклонение (без да говорим тук по-общо и за глаголните времена) и формите за степенуване на

прилагателните с най- и по-.

Преизказното наклонение е употребено твърде последователно в историческия разказ на Паисий,

например:

„Пак Александър цар пожалил царя Iоанна(а) и предложил ему волею мир и казал ему ити въ

Цариград с миром. Иоан се обрадовал о том зело въсхотел болши мир имеяти с Александром и

дал свою дъщеръ десетолетною зз сина Александърова Йоана Шизмана” (54).

Наличието на тези специфични народил форми във всяко изречение на Паисиевия исторически

разказ придава характерен народен тон на неговия стил независимо от използуването на доста

много книжовни изразни средства.

На нормална употреба се радват в езика на Паисий новобългарските форми за степенуване на

прилагателните и наречията: най-славни (6), най-силни (6), най-вече (10), най-мръсни (10), най-

проклето (10), най-право (11), най-чисто (11), по-скоро (28), най-силен (62), по-млади (68), по-

перво (69) и др. Черковнославянски форми старейший (18, 19), юнейший (19), блаженнейши (36)

се срещат по изключение, и то в определени изрази. Среща се и превъзходна степен от глагочна

форма: най-разпространили и разширили (14), което говори, че въпреки всички книжовни

наслоения духът на Паисиевата реч е български в основата си.

Паисий се е стремял не да пише на черковнославянски, а да стилизира българската народна реч за

книжовна употреба, като я примесва със значително количество черковнославянизми. Това се

забелязва и в неговия речник, в който наред с новобългарската основа личи тук-там и доста

чувствителен примес от литературни, черковнославянски думи, например:

„Телерик поразумел защо хотели болъгари да постават другаго царя. Писал царю Копрониму.

Обявил себе, како хощет да побежет у Цариград и молил го да му прати чловеци скришно да го

проведат до Цариград... Но некои от велъмужи болгарские разумели намерение Телериково, како

хощет бежати и стрежали его, но он с хитростию некако избегал и пришел у Цариград и приел его

цар Лъв, син Копронимов, радосъно...” (21).

В цитирания откъс има доста характерни и сравнително много черковнославянски думи:

поразумел, хотели, обявил себе, разумели, намерение, стрежали. Но останалите думи са

български народни думи: защо (в служба на съюз), да поставят, да му прати, скришно, некои,

избегал, пришел, у (иместо в), приел, радосъно и пр. А забелязват се както в този пасаж, така и в

цялото произведение още много български народни думи с архаизирани, черковнославянски

окончания: другаго царя, да побежет (да побегне), его (го), болгарские, с хитростию, некако и др.

По този начин нашият анализ показва, че основната словесна тъкан на произведението е

българска, народна. Паисий обича да си служи и с някои книжовни думи, като одолел, повеля,

разумел,послал, възвратил, скончал, бран, велми, абие, велик и др., но те образуват само един

горен пласт, чрез който той се е стремял да придаде книжовен характер на своя стил. Със същата

цел той употребява някои народни думи в книжовна редакция: настал (вместо настанал), напали

(вместо нападнали), прогнал (вместо прогонил), приишел, поишел (вместо пришел, пошел),

створил (вместо сторил), имеял, имел (вместо имал) и мн. др. Със стилистична цел Паисий е

въвеждал в думите също и някои фонетични промени: болгарин, перво, греци, терговци, рука,

дигнули, язик и т. н. Впрочем много често се явяват и народните фонетични и граматични форми

на думите редом с книжовните.

Всичко това показва, че когато е пишел своята история, Паисий е мислел на български, а не на

черковнославянски. Той само се е стремял да придаде на речта си книжовен вид, като е прибавял

старинни окончания, като е замествал народни форми на думите с книжовни от същите основи,

като е замествал изцяло някои народни думи с книжовни, като е използувал и книжовни думи за

означаване на понятия, за които не е имало установени думи в народния български език.

Повечето от изследвачите на Паисиевия език са го определяли досега като черковнославянски в

основата си. Така например според Б. Цонев „с неговата история се даде първи пример на

българските книжовници да пишат по черковнославянски” (пос. съч., с. 130). Според Й. Иванов „в

основата си черковнославянски, с отражения сръбски и руски, езикът на Сланенобългарската

история е удавен в новобългаризми” (пос. съч., с. VII). Според Б. Пенев „покрай елементите на

черковнославянския език, които са преобладаващи, покрай руските и сръбските особености ние

срещаме и следите на живата народна реч” (пос. съч., с. 286). В подобен смисъл в последно време

се изказват Ив. Снегаров (пос. съч., с. 422), А. Кирянов (пос. съч., с. 380), Л. Тодоров (пос. съч., с.

425). Средна позиция заема по този въпрос А. Т.-Балан: “Употребеният от Паисия език е

„славенобългарски”, в който се гледа интересна борба между черковнославянски и чисто

български форми” (пос. съч., с. 8). По-определено се изказват за новобългарската основа на езика

на „История славеноболгарская” М. Дринов: „Езикът на о. Паисия е смесен с църковнославянски

думи и изречения” (пос. съч., с. 14) и Н. С. Державин: „В основе своей язык Паисия — простой

болгарский народный язык юго-западного диалекта, но структурно, т. е. в своих грамматических

формах, в лексике и в правописании, он в значительной степени обезличен привходящими в него

сторонннми злементами: церковнославянским, русским, сербским” (пос. съч., с. 108). В последно

време тезата за новобългарската основа на Пайсиевия език бе застъпена от Е. Георгиева (пос.

съч.).

Направеният по-горе, макар и кратък, анализ на писмения език на Паисий показва, че в основата

си този език е новобългарски народен език, а не черковнославянски. Неоправдано е да се мисли,

че Паисий е писал „по черковнославянски” (Б. Цонев). Странно е да се говори за „следи” на живата

народна реч в езика на Паисиевото произведение (Б. Пенев). Няма основание да се говорили за

черковнославянска основа, „удавена” в новобългаризми (Й. Иванов). В действителност тук имаме

новобългарска основа, наводнена с черковнославянизми. Черковнославянските елементи,

колкото и много да са, образуват не същността, а един външен нанос, един горен пласт в езика на

Паисий. С народната основа на своя език и със своя метод да разширява и обогатява тази основа,

като използува наследството на нашата древна старобългарско-черковнославянска традиция,

Паисий с пълно основание може да се смята за родоначалник (именно за родоначалник, а не за

пълен създател) на нашия съвременен книжовен език. Неговата велика фигура стои на прага на

новото време също и по отношение на нашето езиково развитие.

Намерила принципно и основно място в първото произведение със светски характер и с

национално значение в нашата литература, по-нататък, у книжовниците след Паисий, българската

народна реч постепенно укрепва и разширява своите позиции, оставяйки на историческото

езиково наследство ролята да допълва, а не да измества в една или друга степен нейните изразни

средства.

Бележки

1. Дринов, М. Отец Паисий, неговото време и учениците му. — Периодическо списание, I, кн. 4, Браила,

1971, с. 14.

2. Теодоров, А. Трем на българската словесност, св. I, Паиси Хилендарски, История славеноболгарская, 1762.

Пловдив, 1898, с. 8.

3. Цонев, Б. Хиляда години български език. — Летопис на българското книжовно дружество в София, IX,

1908, София, 1909, с. 130.

4. Иванов, Й. История славеноболгарская, собрана и нараждена Пайсием иеромонахом в лето 1762. София,

1914, с. VII.

5. Пенев, Б. История на новата българска литература, т. II. София. 1932, с. 286-302.

6. Державин, Н. С. Сборник статей и исследований в области славянской филологии. Москва, 1941, с. 108—

111.

7. Георгиева, Е. Наблюдения върху езика на Паисиевата славянобългарска история. Сб. Паисий Хилендарски

и неговата епоха, БАН, София, 1962, с. 345-375.

8. Тодоров, Л. По някои въпроси на българския книжовен език. — Български език, XII. 1962, кн. 5, с. 426—

426.

9. Дринов, М. Още няколко бележки за Паисия и за неговата история. Периодическо списание, кн. XIX—XX,

1880, с. 135.

10. Иванов, Й. Пос. труд, с. XX.

11. Кепов, И в. П. Нещо за езика на Паисиевата история. — Родна реч, V, 1931-1932, с. 57—59; Езикова

разправка, пак там, VI, 1932—1933, с. 133—136; Край на разправията около въпросът за езика на о. Паисия

Хилендарски, пак там, VII, 1933—1934, с. 133—136.

12. Кралевски, В. П. Още нещо за езика на Паисиевата история. — Сп. Родна реч, V, 1931—1932, с. 204—211;

Още към въпроса за езика на Паисия Хилендарски, пак там, VII, 1933—1934, стр 14-19; Към въпроса за езика

на отца Паисия. — Българска мисъл, XIII, 1938, с. 330—342.

13. Снегаров, И в. За родното място на Паисий Хилендарски. Сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха, БАН,

София, 1962, с. 421—432.

14. Кирянов, А. Народностни елементи в езика на „История славянобългарска”. Сб. Паисий Хилендарски и

неговата епоха, БАН, София, 1962. с. 395—397.

15. Думите „простим болгаром” се схващат неправилно от някои тълкуватели на Паисий като творителен

падеж, ед. ч. и се превеждат с израз „като прост българин”, т. е. “бидейки прост българин”. Всъщност те

трябва да се схваща като дателен падеж, мн. ч. и да се превеждат със съчетанието “за простите българи”.

Доказателства за правотата на това тълкуване са дадени в статията “Какво значи изразът “простим болгаром

просто и написах” в Паисиевата история, сп. Български език, XIII, 1963, кн. 1, с. 41—43.

16. Цифрите в скоби показват страниците по изданиото на Й. Ивачов, посочено по-напред. Графиката и

правописът тук са нормализирани.

17. Срв. Велчев, В. Отeц Паисий Хилендарски и Цецар Бароний. София, 1943, с. 101.

18. Срв. Велчев. В. Отец паисий Хилендарски и Цезар Бароний. София, 1943, с. 91.

19. Пак там, с. 61.

Бероновият „Рибен буквар” — основеи етап в езиковото ни Възраждане

На всекиго е известно, че така нареченият „Рибен” буквар на Петър Берон (озаглавен от самия

автор „Буквар с различни поучения”), издаден през 1824 г., е написан на жив народен език. С това

Берон е направил огромна историческа крачка напред в развитието на нашата възрожденска

книжнина и на нашия книжовен език. За пръв път той издава учебно пособие, което дава ценни

знания („поучения”), полезни за живота, като същевременно скъсва решително с обучението на

черковнославянски език по религиозните текстове в килийните училища и свързва

ограмотяването на подрастващите поколения с тяхната жива всекидневна реч. Само чрез тази реч

е било възможно да се осъществи необходимото за живота светско образоиание, макар и в най-

скромен първоначален размер.

Езикът на Рибния буквар е важен етап в развитието на езика на българската книжнина. Всъщност

именно това е първото произведение, в което българският книжовен език става изцяло и

последователно народен в своята основа. Наистина произведенията на Бероновите

предшественици Паисий Хилендарски и Софроний Врачански са писани на народен в основата си

език, но той е примесен, при това твърде непоследователно, с много черковнославянски

елементи, чрез които нашите първи възрожденци са постигали една необходима тогава окраска

на литературност, в духа на старинната черковнославянска езикова традиция. В произведението

на Петър Берон езикът на народа се издига до самостоятелна литературна функция. Ето един

пример:

„Захарта става от едни тръсти (камуши), които растат по восточната Индия и по някои Африкански

острови и по Америка. Най-хубавата захар излазя от тръсти, колкото пят лахти високи. Перво косят

тези тръсти, очистят листите им и изрязват стеблата, ачи ги гуждат във воденици, та ся сбиват,

тогази изваждат сладкия онзи сок. . .” (92).

Не само произведенията, написани преди Рибния буквар (които са няколко), но и повечето от

произведенията, написани през следващите петнайсетина годили, не могат да се сравнят по

чистота и достъпност на езика с тази скромна по вид и замисъл, но с огромно историческо

значение малка книга.

Народната реч в нея прозвучава с всички свои характерни особености и закономерности. Тук на

всяка крачка се следва последователна употребата на членни форми при имената за означаване

на нашата граматична категория определеност, например захарта става от едни тръсти, най-

хубавата захар излазя от тръсти, очистят листите и нарязват стеблата и т. н. Тук отсъствуват

черковнославянски падежни форми, а се срещат само остатъци от стари падежни форми,

употребявани все още в народната реч (Платона попита един). Отсъствуват и инфинитивни форми

при глагола и черковнославянски причастия на -ящ, -ущ, -ющ, а самото глаголно спрежение по

лица, времена и наклонения е напълно съвременно, каквото е в устата на народа. Същото трябва

да се каже и за формите на прилагателните и местоименията. Постройката на речта е естествена и

жива, също съобразена с особеностите на народната реч. Характерната роля на енклитиките в

нашия съвременен език тук личи съвсем живо и естествено.

От начина на подреждане на материала, по който децата трябва да се учат да „сричат”, личи

много ясно, че Берон е имал доста точна представа за граматичния строеж на съвременния

български език. Въпреки отсъствието на граматична литература в неговия „граматически чин”

личат ясно отделните части на речта с най-характерните им особености.

В речниковия състав също се забелязва основната лексика на живата народна реч. Тук не се среща

употреба на традиционни „литературни” (черковнославянски) думи. Няма и колебание между

„литературен” и изроден начин на изразяване. Основният начин на изразяване е народният.

Берон има ясно съзнание и за чистотата на българския език. Той избягва твърда последователно

турските думи. Така например предпочита да си послужи с българската дума тръст, а турската

дума камуш, разпространена в някои наши области, използува само за да поясни българската

дума за тези, на които тя не е позната. По такъв наччн постъпва Берон и на много други места в

своя буквар. Някъде използува и книжовни (черковнославянски или руски) думи за заместване на

турцизмите, например повар, поварня вместо ахчия, ахчийница и др. По този начин той се

проявява и като езиков строител, който прави известен подбор на езиковия материал, наличен в

народните говори. Остава да се проучи въпросът, дали в някои такива случаи Берон не е проявил

и самостоятелно словотворчество.

За да даде на българските ученици нови знания, Берон се вижда принуден да потърси и някои

нови изразни средства (главно лексикални), които не са налице в народната реч (вж. с. 63 ->>

Освобождението на Б-ия и развитието на книж. език. Унификационни процеси...).

В областта на граматичните форми също не се срещат никакви книжни нови елементи. В

синтаксиса се забелязва известна книжовна обработка, очевидно по примера на други

литературни езици, което е положително явление. Така например забелязва се употреба на

обособени части (Павел Емил, римски военачалник, напущи жената си), разширена употреба на

подчинени изречения с връзка който (А по старите, на които веке не държат краката и крилата,

работят вкъщи) и др.

Въпреки напълно съвременното звучене по състав, по форми и откъм самата си звукова страна

езикът на Берон е предаден писмено чрез графическите средства на традиционната славянска

азбука. Оказва се, че по- лесно е да се разкъсат веригите на чисто езиковите условности, отколкото

веригите на графическите, писмените условности. Все пак Берон въвежда една значителна новост

в черковнославянската графика. При необходимостта да намери означение за българската гласна

ъ, като не е могъл да разполага с данни от историческото развитие на българския език, той

възприема, по примера на румънската писменост, употребата на дъгичка над буквата а (след

твърда съгласна) и Ѧ (след мека съгласна), т. е. а, Ѧ за означаване на гласната ъ (градат, разпрасна,

топѦт, кроѦт и пр.). Но и през безжизнените стени на черковнославянската писмена форма звучи

съвсем определено живата българска реч.

Интересно е, че в някои думи, както вече се отбеляза по-напред, още се срещат остатъци от

черковнославянската „литературна” норма: Берон пише перво вместо първо, долг вместо дълг,

часто вместо често, мудрост вместо мъдрост, землята вместо земята и пр. Наистина трудно е да се

очаква, че черковнославянските книжовни традиции са могли да бъдат напълно преодолени с

един замах.

Големият наш възрожденец Петър Берон не само показа, че може да се пише на съвременен

български език, но и сам създаде определена практика и насока в много отношения при

установяването на звуковите, граматичните и лексикалните особености на новия книжовен език. В

неговата езикова практика лежи началото на редица характерни норми на нашия книжовен език,

между които преди всичко следните:

а) Берон въвежда последователно в употреба съвременните форми на личните местоимения за

трето лице — той, тя, то, те (тѢ). Неговите предшественици си служат със западните и

черковнославянски форми он, она, оно, они (Паисий и др.) или употребяват смесено двата вида

форми (Софроний Врачански). Въпреки предпочитанията на славянобългарската и

черковнославянската школа през третата четвърт на XIX в. към формите он, она и пр. надделяват

формите, употребявани последователно в Рибния буквар.

б) Членната форма за множествено число в Рибния буквар е -те (-тѢ). Този факт не може да се

обясни с произношението в котленския говор, за което няма основание да се предполага, че

тогава е било разчично от днешното -ти, типично за източните и за балканските говори. Тук би

могло да се допусне у Берон влияние от по-старата писмена традиция, отразяваща западното

произношение -те (така е например у Софроний Врачански; може да се допусне и влияние от

дамаскините, което има същата народна основа). Членната форма -те се възприема след това от

Ив. Богоров, а по-сетне и от Търновската школа. В това отношение основателите на Търновската

школа, еленчаните Н. Михайловски и Ив. Момчилов, са били улеснени навярно от

обстоятелството, че в еленския говор тази членна форма се изговаря по подобен начин.

в) Частицата за образуване формите на бъдеще време в Рибния буквар е ще (по-точно — ще,

винаги с ударение). Навярно преди век и половина тя е била по-разпространена в говорите,

отколкото днес, когато преобладават произлезли от нея по-опростени фонетични форми, главно

ше, ши, шъ, на запад че и др. Дълго време след Рибния буквар Пловдивската школа препоръчва

форми за бъдеще време със спрегаем спомагателен глагол (ща, щеш, ще, щем и пр.), но

практиката на Берон, продължена от Ив. Богоров, надделява и бива окончателно наложена от

Търновската школа.

г) В Рибния буквар е последователно представена мекостта на глаголните окончания в 1 л., ед. ч. и

3 л., м н. ч. при глаголите от II спрежение (и някои от I спрежение), например: ходя, ходят, мисля,

мислят и пр. Въпреки че това положение е застъпено половинчато у Богоров и у представителите

на Пловдивската школа, с течение на времето то се налага в книжовния език (голяма заслуга за

това имат представителите на Търновската школа).

Като се абстрахираме от случаи като долг или перво, където рефлексите на старите сонантни р и л

са повлияни от черковнославянската фонетика, в Рибния буквар преобладава източнобългарският

изговор с подвижна ерова гласна в зависимост от фонетичните условия в думата, например връх

— върхът, гълтам — глътка и пр. Въпреки значителните отклонения от това положение в

Пловдивската школа, в езика на Л. Каравелов и др. практиката на Берон бива продължена от

Търновската школа, а я възприема и М. Дринов, въпреки че в неговия роден говор (панагюрския)

положението е по-друго. По този път правилото за подвижност на еровата гласна в съседство с

плавните съгласни р и л се налага окончателно в книжовния ни език.

Както е известно, през третата четвърт на миналия век книжовната езикова практика у нас се

усложнява под влияние на различни фактори (различия в диалектната основа, макар и все

източна, различно отношение към историческата езикова традиция). Трябва обаче да се изтъкне,

че редица особености на книжовния език, залегнали в Рибния буквар на Берон, подкрепени по-

сетне от Ив. Богоров и др., се възприемат и поддържат по-нататък и от Търновската школа, която е

изиграла най-голяма роля за оформянето на книжовния ни език в днешния му вид.

Разбира се, в езика на Берон се забелязват и редица тясно диалектни особености, които са

отпаднали по-сетне в книжовната практика, например потъмняване на неударени гласни в някои

случаи (стани вместо стане, бийш вместо биеш), фонетични отклонения като нохти вместо нокти,

отделни думи като гуждам, сякам и др.

Рибният буквар на Берон е претърпял още пет издания (до 1862 г.). Забелязват се в тях някои

езикози поправки (отстраняване на редукцията на неударените гласни и др.), които показват, че

авторът е държал сметка за насоките в развитието на книжовния език.

Особено висока оценка заслужава езиковото майсторство на Берон в Рибния буквар, което е било

важен залог за влиянието на неговия език върху по-широките среди. Тук всичко е казано просто и

ясно, с голямо стилистично умение, без заплитане или затъмняване на мисълта или израза.

Над постепенното изграждане на съвременния български книжовен език са работили, пряко или

косвено, мнозина големи по дух българи от Възраждането насам, които, макар и в много случаи

без специална подготовка, са били способни да се съобразяват с повелите на времето, с реалните

задачи и възможности в областта на езиковото строителство. Един от най-заслужилите строители

на нашия книжовен език, родоначалник на втория съвременен етап в неговото развитие, е Петър

Берон. Тази историческа роля той е изиграл чрез своя скромен буквар.

Иван Богоров и новобългарското езиково строителство

С всеотдайната си, разностранна и дълбоко демократична дейност за духовното и материалното

издигане на нашия народ, с дълбоката си обич и преданост към родния език и с големите си

грижи и заслуги за неговото книжовно изграждане д-р Иван Богоров изпъкна като характерна и

светла личност между най-заслужилите дейци на Българското възраждане.

Макар и да е бил лекар по специалност и да е имал разнообразни други интсреси, Богоров е

посветил най-голямата част от живота и силите си на родния език, на неговото изграждане и

развитие като основен фактор за издигането и обособяването на нашия народ.

Издал едва 24-годишен през 1844 г. в Букурещ своята твърде важна за правилното изграждане на

книжовния ни език „Първичка българска граматика”, той още половин век след това, до самия

край на живота си (1892), продължава да публикува различни трудове (книги, брошури,

периодични издания), посветени на езикови въпроси. Така през 1843 г. излиза в Цариград второ

издание на „първичката” му граматика („Първична българска словница”). През 1879 г. се появява в

София кратка „Словница за изучаване на родния наш език”, преиздадена през 1880 и 1882 г.

Преди Освобождението излизат големите му лексикографски трудове — “Френско-български

речник” (Виена, 1869, II изд. 1873, III изд. 1884) и „Българско-френски речник” (Виена, 1871). Освен

това на два пъти. Богоров е започвал да издава тълковен речник на българския език — “Български

речник с тълкувания и примери, пръв листак”, 1871 г., 48 с. (Виена) и „Български речник”, кн. I (А-

градство), 1882 г., 64 с., кн. II (градъ-зиманье), 1882 г., 64 с. (Русе).

Характерни за дейността на Богоров са неговите периодични издания, посветени на

строителството и чистотата на българския книжовен език. През 1869—1872 г. излизат във Виена

три книжки “Упътванье за българския език” (по 16 с.), след това —„Книговище за прочитание” (6

книжки по 32 с., 1874—1875, Виена), „Чистобългарска наковалня за сладкодумство” (7 книжки

средно по 16 с., 1879, Пловдив), „Бранилник на българския език и за народна облага” (14 броя,

1880, София). Издавал е и единични листове с критични бележки върху езика на различните

български издания, като „Пукнуване зора”, и „Сипнуване зора” (Русе, 1881), както и редица

брошури с езиково съдържание. Също и в другите свои издания — учебници по география,

литературни превади („Чудосите на Робенсина Крусо”, 1849, „Еничерите”, 1849), пътеписи,

вестници, произведения с културен и стопански характер — Богоров винаги се е отнасял с голямо

внимание и грижа към строителството на книжовния език, а често е засягал и непосредно езикови

въпроси.

Сам той, сякаш предчувствувайки вече края на неспохойния си, пълен с динамика и с

народополезни дела живот, през 1882 г. е отбелязал на корицата на последната своя брошура под

името си: „лекар, любослов, първи вестникар, народен представител”. Положението на

определението „любослов” веднага след професионалното „лекар” и пред останалите други

показа, че и сам той е съзнавал основното място на езиковите си интереси и занимания в своя

живот.

Процесът на формиране на българската нация през време на Възраждането поставя два основни

въпроса с голямо историческо значение — борба за национално обособяване чрез пресичане

влиянието на гръцката образованост в българските градове и борба за правилно изграждане на

общонароден писмен (книжовен) език. Богоров е дал своя принос и в двете тези посоки.

В своята автобиография („Живота ми описан от мене”) Богоров съобщава, че при завръщането си в

България от Одеса, където е учил в Ришельовската гимназия, той минал през Свищов, Търново,

Габрово, Изворник (Казанлък), Стара Загора и вредом се мъчел да предумва българите да не се

учат вече по гръцки, а само по български. „По тази причина в последния град ме поканиха да им

бъда български училник, което и приех на драго сърце; но тук не можах да остана повече от една

година, че имах опорник — гръцкия училчик, който можа тогава да раздели учениците, щото едни

да се учат само български, а други само гръцки... ; кога от моя страна се искаше сичките ученици

да учат български и гръцки.” Колко съзнателно се е отнасял младият Богоров към задачата на

едногодишното си учителство в Стара Загора личи от това, че той успява, макар и толкова млад, да

напише своята „Първичка българска граматика”, едно капитално произведение на нашата

възрожденска книжнина.

Самият живот, стопанските, обществените и културните нужди на народа и силното родолюбиво

чувство са тласкали нашите възрожденци да се занимават съзнателно със строителството на

книжовния ни език въпреки недостататъчната си теоретическа подготовка. Макар и да не са били

филолози, те са схващали изискванията на действителността, огромното значение на езиковия

въпрос в тогавашния исторически момент. Не случайно по-сетне Богоров е поставил като мото на

един от своите речници: „Дор език живее, народ не умира.”

Иван Богоров има основни заслуги в две съществени насоки в изграждането на нашия книжовен

език: от една страна, той е допринесъл значително след Петър Берон за поставянето на

книжовния език върху съвременна народна основа и за обогатяването му, а от друга страна, е

направил много за предпазването на книжовния ни език от чужди влияния, за запазването на

народностния облик.

Още през 1762 г. Паисий Хилендарски се опитва да разкаже „просто за простите българи”

миналото на нашия народ в своята „История славеноболгарская”. Но трябваше да минат редица

десетилетия, докато бъде изграден новият ни книжовен език върху здравата основа на живата

народна реч. В това отношение неоценима е ролята на тримата големи възрожденци Петър

Берон, Иван Богоров и Васил Априлов, излезли из будните балкански градове Котел, Карлово и

Габрово. Скромният Беронов „Буквар с различни поучения” от 1824 г. постави великото начало. Не

беше възможно обаче да бъдат лесно преодолени всички традиционни схващания и

предразсъдъци, както и други трудности. Черковнославянското книжовно влияние продължаваше

да прозира в езика на малкото излизащи тогава български книги. „Първичка българска граматика”

на Богоров от 1844 г., излязла двайсет години след Бероновия Рибен буквар, доведе до най-чист

вид народната основа на новия книжовен български език. Затова, че е основана на „народния

изговор”, тя е наречена от автора „първичка”, макар че преди нея имаме вече издадени български

граматики и от Неофит Рилски, и от Неофит Бозвели, и от Христаки Павлович. Голяма част от

просветните и книжовни дейци по това време, настроени консервативно в духа на

черковнославянската традиция, не можаха да разберат и да приемат новото в „първичката”

граматика на Богоров. Важна беше в оня исторически момент и ролята на Априлов и на

Габровското училище за по-бързата и окончателна победа на народния език — един въпрос с

историческо, обществено и културно значение. Сам Априлов е оценил високо значението на

Богоровата граматика. От самото начало на своята „любословна” и обществена дейност Богоров

разбира проникновено, че е нужно изграждането на единен книжовен език за всички българи. По-

късно той изказва тази мисъл съвсем определено: „Един и същ писменов език за синца нас,

българите, струва много, той е безценен камък нам.” *1+ И той винаги е деен участник в

изграждането на книжовния ни език и енергичен борец за неговата народност и чистота.

Иван Богоров слага началото на един основен принцип при изграждането на нашата книжовна

лексика: да се побългарява звуковият състав на черковнославянските и руските книжовни думи, за

да звучат те естествено и на български, тъй като обикновено техните съставни елементи са налице

и в нашия език. Така Богоров започва да пише последователно „според народния изговор” не

само български думи, като дълг, първо, мъка, мъчител, мълчи, тъкмо вместо долг, перво, мука,

мучител, молчи, токмо и пр., както срещаме нерядко в Рибния буквар на Берон, но побългарява и

черковнославянско руските думи, носещи белези на руска фонетика, като создание, состояние,

сообщение, составлява, восточен, въвеждайки българската форма на представките — създание,

състояние, съобщение, съставлява, въсточен и др. Този принцип, въведен последователно най-

напред от Богоров, е в пълна сила и днес при по-нататъшното строителство на книжовния ни език.

Доскоро ролята на Богоров в това отношение не беше догледана, но днес тя трябва да бъде

достойно оценена и изтъкната. М. Арнаудов признава главна заслуга в това отношение на

Иларион Стоянович (Макариополски) *2+. Макар и с някои уговорки, Ст. Младенов също набляга

силно на ролята на Ил. Стоянович — Макариополски *3+. Обаче Иван Богоров изпреварва Иларион

Макариополски както по време (неговите произведения започват да излизат от 1842 г., докато

преводът „Православное учение” на Ил. Стоянович излиза през 1844 г.), така и с

последователността на застъпването на българската фонетика (у Ил. Стоянович все още се срещат

форми като сочинение и возраст). К. Мирчев в своята „Историческа граматика на българския език”

(II изд., 1963, с. 85) изтъква правилно ролята на Иван Богоров. Буди обаче възражение неговото

схващане, че форми като скорб, муж, перво в езика на Богоровите предшественици са „руски

думи в непроменен вид”. Трябва да се приеме, че форми като скорб, муж, перво и пр. в езика на

нашите възрожденци не са черковнославянски или руски думи, а са български народни думи,

приспособени към една литературна фонетична традиция, възприета от черковнославянски език.

Ролята на Иван Богоров се състои не в „съзнателно побългаряване на русизмите”, а в съзнателно

освобождаване на книжовния облик на българските думи от влиянието на руската (по-непосредно

— черковнославянската) фонетика, което довежда и до съзнателно побългаряване на

действителните лексикални черковнославянизми и русизми в езика ни.

От друга страна, трябва да се обърне внимание, че Богоров е допринесъл с езиковата си практика

за установяването на някои по-стари, руско-черковнославянски книжовни думи и изрази, от които

се е нуждаел по онова време нашият език. Така например в неговите пътеписи „Няколко дена

разходка по българските места” (1868) срещаме доста книжовни съществителни с наставка -тел

(председател, съдържател, читател и др,); сложни съществителни с наставка -ие (земеделие,

великолепие, благополучие, злополучие, противоречие и др.), отглаголни съществителни с

наставка -ние (у Богоров -нье) (управление, употребление, разстояние, състояние, внимание,

произведение, образование, прохлаждение, произхождение, местоположение,

злоупотребление), а също и съществителни с наставка -тие (предприятие). Срещаме и книжовни

прилагателни като забележителен, изключителен, общеупотребителен, желателно и др.;

книжовни глаголи като възползувам се, съществувам и др. Ето някои примери с употреба на

такива книжовни думи *4+.

„Тии лани основали и читалище, ал в едно събрание, в което станало припирня за кой да бъде

председател, омразата им стигнала дотолкоз, чтото са принудили пак да го затворят” (45).

„Ханджи (тъй се нарича съдържателят на една гостилница по нашите места) донесе една рогозка”

(15). „По тия думи повече от нашите читатели могат да разберат, че се намираме на Марино поле

край лъкатушките на Янтра” (25). „Като се поразходи човек. . . вижда малки къщя, дървени,

оградени..., а други — с дъски на разстояние една педя една от друга” (18). „Той нека погледне

децата, кога си идат от училището, зачто тия показват вътрешното състояние на къщята” (19).

„Варна е самото и най-главното място, дето дохождат назад в брой парите .., ал по злополучие

падат в гръцки ръце” (68). „И в събота без всякакво противоречие да му е затворена

продавалницата” (68). „А но и да размишляват, както разумни същества..., как може да има добро

поминуване и благополучие у всякоя къща” (24). „Всичките други търговски предприятия нему са

виждат опасни и пълни с премеждия” (64). „Той е забележителен и по своето местоположение, че

стои срещу Гюргево и наблизу Букурещ” (18). „Добри предачки, те можеха по-добре да работят

испанска вълна или да предат лен, неща по-употребителни на днешно време” (33).

Трябва да се каже, че Богоров е допринесъл за установяването на тези типове книжовни думи,

както и на отделни техни образци в нашия книжовен език, въпреки че по-късно е воювал срещу

някои от тях.

Тук трябва да се отбележат и някои характерни книжовни словосъчетания, като стоя на

разположение, имам на разположението си, обръщам внимание, привличам вниманието, без

съмнение желателно е и др. Например:

„Поставило е по пътя каруци, които стоят на разположение всякому” (19). „Ний българите щяхме

да имаме на разположението си два милиона грошове общи пари. . .” (18). „Русчук е днес един от

крайдунавските градове, които според политическото си разделение и по железний си път до

Варна привлича вниманието на цяло Турско” (18). „Желателно е, че свищовските контета щат

управят тия недостатки” (24) „При такива добрини читателите без съмнение щат помислят, че

Русчук е прехубав град” (18).

Особено заимание заслужава синтаксисът на Богоров. В него, от една страна, се забелязват

множество особености на народната реч и на родния говор на Богоров, а от друга страна —

редица особености от книжовен произход, които обогатяват нашия книжовен синтаксис по

примера на други литературни езици.

Като по-характерни народни елементи в синтаксиса на Богоровите пътеписи могат тук за пример

да се посочат следните:

Употреба на някои съюзи, присъщи на народната реч, например:

“Ал по времето на Бонапарта при спаднуването на немските асигнацни тип всичките

осиромашаха” (32). „Добри абаджии, тии млого време са приготували воинските дрехи в

Цариград, та според това са имали добра случка за обогатяване, ал не са знаяли да се възползуват

от нея” (32). „Попитах ги, когато са биле в Италия, ако са обърнали внимание върху преденето и

тъкането на коприната” (27). „Попитах ги, ако знаят търновски да предат и тъкат” (27).

Конструкции с остатъци от инфинитив, например:

„Тъй чловек, който пътува с кирия, може си помисли каква чест го чака в подобни места” (16). „Той

хляба не може я от клисавина и ризите си не може позна от синкавина” (24). „Нашите женоря

могат изпре и изтъка малко нещо коприна, ами няма кой да стане мукаят” (27). „Ал тамкашните

механици не са достигнали още да поправят тоя кусур, дрънкането, което лесно можеше стана,

ако горното стебло на цевите беше било съвсем търкалясто” (31). „Явно е, че в подобни

обстоятелства търговията и земеделието не могат напредна” (36).

Конструкции с остатъци от падежни форми, например:

„Една заран слязохме с едного приятеля на скелята, дето са гюмрукът и агенцията на

Пароплавното дунавско съдружество” (20). „А на някого сиромаха ако би да дотребуват двадесет

и пет гроша с вайда..., той е принуден да плати за тях най-малко два гроша на месеца” (36). „Ако

има в Цариград някое място по-мило и по-любопитно за едного българина, то е Балкапан хан” (63)

“Българи са ониз, които не припознават цариградского патриарха” (37). “Сукманът е тям непозната

дреха” (42). „Ний влязохме с приятеля в двора на една къща, на която вратнята беше отворена

всякому” (22).

Доста свободни синтактични свързвания (най-често безсъюзни) в духа на народната реч,

например:

„В работите им, които се отнасят собствено в домашиий им живот, владее голяма простота, закачи

от най-богата къща до най-немотната” (43). „Той е и сгодно място. . . и заради фабрики за шекер и

цвекло, което става яко добре, една глава дохожда седем-осем оки” (47). „Според това тии са

ненаенждат дотолкоз, чтото чловек често среща двама братя — единий да бъде българин, а

другий грък” (37). „Тии лани основали и читалище, ал в едно събрание, в което е станало

припирня за кой да бъде председател, омразата им стигнала дотолкоз, чтото са принудили пак да

го затворят” (45). „Той (обичаят) състои в да идат при село Дерелий, три сахатя далеч от Чирпан”

(48). „Разложено сред изданките на Стара планина и от двете страни на река Тунджа, то с

околните си ту рътлини, ту поляни, ту брегове и долове има самодивски вид” (31).

Като по-характерни книжовни елементи в синтаксиса на Богоровите пътеписи могат за пример да

се посочат следните:

Широка употреба на обособени части на изречението, например:

„Да правят килими, една стока по-общеупотребителна и по-благородна за постилане в къще” (33).

„На два часа раздалеч от Калофер, при самите поли на Стара планина, се нахожда Карлово, един

от най-ръкоделните градове в Турско” (34). „Той има една чаршия, на която по-вишето са сарачи и

бакали, и една главна пияца, наречена Абапазар” (56). „Ръкоделно село, неговите жители са в

добричко състояние” (32). „Предадени само на предене и тъкане, те не умеят да готвят, да месат и

да перат ризите” (33). „Православните, славянско произхождение, делят са на българи и гърци”

(37). „Като са поразходи чловек нине из тоя град, вижда малка къщя, дървени оградени едни с

плетища, както в най-малките села, а други — с дъски на разстояние една педя една от друга. . . “

(18).

Редовна употреба на следпоставени подчинени определителни изречения със съюзна връзка

който, например:

„Българи са ониз, които не припознават цариградского патриарха, гърци, които го припознават за

техен духовен началник” (37). „Долу край реката е скелята и маазите, пологът на солта и на

стоките, които дохождат от Румели през Стара планина” (21). „Булката беше облечена с копринен

фистан, който струваше около седемстотин и петдесет гроша” (60).

Прави впечатление, че в синтаксиса на Богоров обикновено не се среща удвояване на обекта. Това

показва, че тенденцията към избягване на тази конструкция от народния синтаксис в книжовния

език е твърде ранна и се дължи на книжовни влияния. Рядък случай е удвояването на обекта,

изразен чрез относителното местоимение който, например:

„През него тече река Марица, по която търговците пращат със салове или плуни дор до Енес жита,

ориз и чамови дъски, и дървета за направа, които ги секат в планина Доспат и режат на дъски в

село Батак” (35).

Нормално в такива случаи не се среща удвояване на обекта, например:

„Главното произведение в Пловдив е оризът, който сеят наоколо съший град” (38). „В Чирпан

съществува още от вехто време един обичай, който тия наричат Росен” (48). „Хиотите на

пъргавината, която имат в търговията, са длъжни на жената” (61).

Срещат се и случаи в словореда, където може да се предполага чуждо книжовно влияние,

например:

„Казанлък има едно добро обще училище за деца и един с прехубава черкова женски манастир”

(31). „Местното началство отсъди едного от първа ръка търговец на три недели затвор или пет

лири глоба” (73).

* * *

За по-широките среди на нашата общественост Иван Богоров е известен като смел и краен пурист.

Това важи главно за дейността му през последните десетина години преди Освобождението и

през годините след Освобождението. Но по-първите му произведения са написани на естествен и

жив народен език. Те имат интересен стил и се четат леко и с увлечение. Такива са:

„Математическа география” (преведена от руски език през 1842 г. и преиздадена по-сетне в две

преработки), “Чудесиите на Робенсина Крусо” (1848), „Няколко дена разходка по българските

места” (1868) и др. Склонността към лична словотворчество се забелязва и в тези произведения,

както и в „Първичка българска граматика”, но в умерена степен. След това обаче езикът на

Богоров става на места по-труден за четене поради нарастващото количество новоизковани или

своеобразно осмислени български думи. Това личи и в неговата автобиография („Живота ми

описан от мене”, 1879 г.) и особено в периодичните му публикации по езикови въпроси като

„Упътванье за българския език” (1859—1872), „Книговище за прочитане” (1874—1875),

„Чистобългарска наковалня за сладкодумство” (1879), „Бранилник за българския език и за

народна облага” (1880) и др.

Как може да се обясни пуризмът на Богоров и в какви форми се проявява той?

Трябва да се каже, че умереният пуризъм е бил присъщ на езика на всички наши възрожденци.

Той се е налагал от историческия момент в народния живот и в нашето езиково развитие, а

границите му са се определяли от чувството за езиков реализъм у отделните книжовници. В

книжовната дейност на Иван Богоров пуризмът получава все по-големи размери поради някои

негови лични качества — оригиналност на характера и предразположеност към словотворчество.

Към това трябва да се прибави и недостатъчното разбиране на природата и начина на

функциониране на книжовния език като специфично явление в живота на народа.

Така, излизайки първоначално от един правилен и добре формулиран от самия него принцип —

„нам е простено кога пишем или кога говорим да заемаме речи от друг език, ал ониз, които ги

няма народът”, — с течение на времето Богоров се отклонява от него.

Както и всички наши възрожденци, особено от първите поколения, Иван Богоров е бил здраво

закърмен с духа и традициите на народното творчество и на народния език. Не случайно една от

първите му книги е сборникът „Български народни песни и пословици” (1842). В борбата срещу

турското, черковнославянското и засиленото руско влияние в книжовния ни език той се опира

върху народната реч. Словотворчеството му се гради изцяло на народна основа, но по различни

други причини то не излиза винаги сполучливо или се явява обективно неприемливо. С течение на

времето то се възприема все повече като изкуствено. Така се получава едно странно

несъответствие между личните подбуди и стремежи на автора и обществените възможности и

резултати. Не ни е известно как той самият е преживявал това несъответствие. Някои от

последните му брошури свидетелствуват за известно връщане към отделни традиционни

положения.

* * *

Анализ на огромното количество Богорови неологизми, пръснати из многото негови

произведения и издания, не е още правен в нашата наука. Въпреки че за тях се говори всеки път,

когато стане дума за Богоров и за неговата книжовна дейност, те и досега не са събрани и

проучени по-системно. Голяма част от неологизмите на Богоров се намират в неговите речници

(Френско-български, 1869, Българско-френски, 1871, отделни свезки от незавършен тълковен

речник, 1871, 1881 — 1882), където са дадени не в авторски контекст, а най-често направо като

съответствия на чужди думи или заглавки на речникови статии. Друга, също голяма част, срещаме

в отделни изречения в Богорова редакция на изрази от разни други автори, предлагана в

различните му издания, посветени на правилността и чистотата на българския език.

Тези неологизми трябва да бъдат събрани и проучени от лексикално и словообразувателно

гледище. Друга част от неологизмите на Ив. Богоров се съдържат в езика на неговите собствени

произведения — публицистика, учебници по география, преводи на литературни произведения

(„Чудесиите на Робенсина Крусо”, „Еничерите”), популярни четива по медицински, стопански и

други въпроси. Нужно е в тези произведения неологизмите да се проучат не само от лексикално и

словообразувателно, но също и от стилно гледище — какво място заемат в езика на автора и как

се възприемат в цялостния му текст, наред с други особености на езика му. Но и наличните по-

бегли наблюдения показват някои основни особености и характерни тенденции, както и

значително разнообразие в неговото словотворчество.

Най-богато е то в областта на съществителните имена и това е лесно обяснимо, като се има

предвид основната роля на съществителните в строежа и развитието на лексиката.

Прави впечатление стремежът ка Богсров да използува българските народни наставки -ач и -ник

за означаване на лица вместо книжовната -тел, която той смята за руска. Така например той

употребява думи като надзирач, председач, преобразовач, ревнувач вместо надзирател,

председател, преобразовател, ревнител; прочетник, спомощник, училник вместо читател,

спомоществовател, учител. Със същите наставки си служи и в други случаи, например спорник

(враг, противник), правилник (автор), доброволник (доброволец) и др.

За означаване на предмети и отвлечени понятия Богоров си служи с разни други наставки,

например -алка (сновалка — поща), -ица (бивалица — история), -ство (лекарство — медицина) и

др.

При названия на някои понятия из областта на химията и физиката намираме наставката -ник

(ветриник — въздух, искриник — електричество и др.).

Срещаме наставката -ище за означаване на понятия за място (столище — столица, срещалище —

място за срещане, застанище — място за пребиваване и др.).

За дълбоко познаване на народното словотворчество говорят неологизми като обрек (обричане,

обещание), застан (гара), плув (плавателен съд, сал), отсека (решение, разрешение), получени по

безсуфиксен път от глаголни основи.

Характерни за словотворчеството на Богоров са сложните съществителни с първа съставна част

глагол в повелителна форма и втора — съществително име (понякога и двете части са глаголни

повелителни форми), например: мини-брод — паспорт, пази-правда — правосъдие, варди-здраве

— медицина, просветни-народ — просвещение, просвета (срв. достойничество просветни-народ

— министерство на просветата), оставай-сбогом — сбогуване, прощаване, погледни-вземи —

бакалница и др. В народната лексика този вид думи се употребяват най-често като прякори и имат

понижена стилистична оценка. Опитът на Богоров да ги въведе в книжовната лексика не е излязъл

сполучлив.

Прави впечатление в областта на прилагателните имена наставката -атен (срещана рядко в

народната реч), например биватно име (съществително), тълкуватен речник (тълковен речник).

Понякога Богоров се увлича дотолкова в словотворческа дейност, че в различни случаи и моменти

си служи с различни свои неологизми за означаване на едно и също понятие. Така например

освен посочената дума лекарство в неговите произведения срещаме и варди-здраве за

означаване на „наука медицина”. На кориците на неговите издания намираме различни названия

за понятието „печатница” — в едни случаи четем тискарница, в други — потисник, в трети —

печатница, в четвърти — образвалня или образовалня.

Много от Богоровяте думи са съставени калкирани по образеца на съответните чужди думи, но

има и доста много свободно съставени въз основа на избран от самия него признак. Голяма част

от тези думи са сполучливи, но е било трудно да бъдат възприети в обществената практика на

мястото на употребявани вече други думи. Има и случаи, когато те звучат неубедително поради

несполучливо избрано изходно понятие или по-рядко употребявана изходна дума, например

сновалка (за поща) — нещо, което „снове”, опорник (за враг или противник) — човек, който „се

опира”, и др.

Макар да е изпадал в крайности, Иван Богоров има значителни заслуги за опазването на

националния облик на нашия език преди Освобождението и в първите години след

Освобождението. Особено важна е неговата роля през 40-те и 50-те години на миналия век. Знае

се, че той е допринесъл да се запазят в нашия общонароден език народни думи, като кът, верига,

загуба, печалба, стопанин, смет срещу турските кьоше, синджир, зарар, кяр, сайбия, боклук. От

множеството новоизковани думи от Богоров са останали в съвременния ни език неголям брой,

като например бележка, вестник, сричка, чакалня, часовник и др. Навярно по-точното проучване

на материала ще увеличи този списък. Но и тези данни са достатъчни, за да се види

положителната роля на Богоров за изграждането на книжовния език, където по начало

индивидуалното словотворчество не може да заема особено място. Крайностите на Богоров не са

намерили последователи, така че те не са дали отражение върху развитието на езика. Обаче

възпитателното значение на неговата многогодишна дейност в защита на чистотата на родния

език от чуждоезикови елементи трябва да бъде оценено високо. Положителните традиции в

неговата дейност бяха по-сетне продължени от видни представители на нашето езикозназние,

като А. Теодоров-Балан и Ст. Младенов.

Опитите на Богоров за създаване на нови български думи вместо широко известни международни

термини, като бивалица за история, сновалка за поща, достойник, достойничество за министър,

министерство, мини-брод за паспорт и др., не са имали успех. Не е успял и опитът му да замества

книжовната наставка -тел с народната -ач в думи като председач, надзирач, списовач вместо

председател, надзирател, писател (автор) и др. Макар че не се среща в днешните народни говори,

наставката -тел има старобългарски произход и безспорно обогатява нашето съвременно

словообразуване.

Голямо значение има Иван Богоров за развитието на нашата лексикография като автор на първите

два големи двуезични речника у нас: „Френско-български” (I изд., 1869) и „Българско-френски”

(1871). Събирането на твърде богат за времето си материал в тези речници е било от огромна

полза за езиковата практика и за развитието на книжовния език. Тези речници са станали образец

и основа за много други двуезични речници (особено българско-чужди) у нас след това.

Въпреки неблагоприятния ефект от крайностите на Богоров като пурист и творец на неологизми

(двете тези прояви се намират във вътрешна връзка помежду си) нашата културна общественост е

съумяла да оцени неговите заслуги за развитието на родния език. През 1884 г. той е получил

високо признание от Българското книжовно дружество, като е бил избран за негов почетен член.

Приложеният от Иван Богоров принцип за фонетично асимилиране на черковнославянските и

руските думи в нашия език е играл голяма положителна роля в развитието на книжовната ни реч и

запазва своето значение и днес. Нека обаче да бъде позволено тук да се изтъкне, че в днешно

време се срещат книжовни българи, които пренебрегват неоправдано този важен принцип. Така

например бе допуснато да се наложат в нашия речник думите оборудвам и оборудване с

небългарската гласна у, макар че отдавна сме възприели да казваме оръдие, а не орудие. В

езиковата ни практика са пуснали дълбоки корени формите разряд и отряд вместо българските

разред и отред. Нерядко срещаме думите прийоми и зачоти със съвсем чуждото в тях йо (о)

вместо българско е (трябва да казваме приеми, а още по-добре похвати, и зачети). В езика на

дипломатически документи се среща причастната форма договорящи вместо българската

договарящи и др. Наистина има на какво и днес да се учим от Богоров, има нужда и днес да си

спомняме за неговите принципи.

В заключение нека да кажем, че крайностите на Иван Богоров в областта на словотворчеството, с

които той е известен между по-широките среди, не могат да бъдат пречка да видим днес неговите

действително големи заслуги за развитието на нашия книжовен език не само през Възраждането,

а и по-късно. Неговата рядка по дълбочина и чистота обич и грижа за родния език трябва да

вдъхновява нашите поколения и днес.

Бележки

1. Бранилник, 1880.

2. Пенев. Б., М. Арнаудов, А. П. Стоилов. Г. С. Раковски 1867—1917, София, 1917 г., 195-197.

3. Младенов, С т. Езикословни бележки върху „Правословное учение” на Илариона Стоянов”. — В: Иларион

Макариополски, митрополит Търновски (1812— 1875), под ред. на М. Арнаудов, София, 1925 г, 169-177.

4. Посочват се според изданието “Иван Богоров. Избрани произведения”, под редакцията на Р. Русев,

София, 1963.

Езикът на първата преводачка Елена Мутева

Родена в Калофер през 1829 г., първата българска поетеса и преводачка завършва земния си път в

Одеса през 1854 година, сломена от „жълтата гостенка” едва 25-годишна. Макар и да е живяла

тъй кратко, нейното име е останало записано в историята на нашата литература и на книжовния

ни език.

Най-важното дело на Елена Мутева е преводът й на повестта „Райна българска царкиня”, написана

от руския писател А. Велтман *1+.

В средата на миналия век в нашия книжовен живот взема пълно надмощие новобългарската

езикова школа, която поставя в основата на книжовния език съвременната народна реч и по-

конкретно — източните балкански говори. Родена в Калофер и живяла известно време в Пловдив,

израсла в годините, когато излизат на свят такива произведения на възрожденската ни книжнина,

като „Първичка българска граматика” (1844, II изд. 1848) и други работи на Ив. Богоров,

„Българските книжници” (1841) и „Мисли за сегашното българско учение” (1847) на В. Априлов,

„Стоян и Рада” (1845) на Н. Геров, някои песни на Д. Чинтулов, тя има обективна възможност да се

развие и изяви като последователна привърженичка на новобългарската шхола. До времето,

когато излиза „Райна българска царкиня” (1852), нашата книжнина наброява около 220 печатни

издания. Повечето от тях имат религиозен характер, но преведени са и десетина белетристични

произведения, като „Изгубеное дете” (превел Хр. Павлович, 1845), „Приключения Телемаха”

(превел П. Г. Пиперов, 1845), „Чудосиите на Робенсина Крусо” (превел Ив. Богоров, 1849),

„Индийска хижа” (превел А. П. Гранитски, 1849), „Абидонска невяста” (превел Н. Д. Катранов,

1850), „Кавказките пленници” (превел П. Х. Кесимов, 1851) и др. Едновременно с превода на Ел.

Мутева излиза и друг превод на Велтмановата повест, направен от Й. Груев, под заглавие „Райна,

княгиня българска”.

Едно съобщение в „Цариградски вестник” от 28. II. 1853 г. говори, че книгата „Райна българска

царкиня”, преведена от руски от “девица Елена Мутева”, според сведенията на редакцията „по

съдържанието си, по езикът и правописанието си ще вземе перво място в болгарската

литература”. Въпреки че още нямаме по-специални проучвания върху езика на „Райна българска

царкиня”, можем да кажем, че предварителната оценка в съобщението на „Цариградски вестник”

е доста основателна.

Преди всичко трябва да се изтъкне, че Елена Мутева се стреми в своя превод да използува

изразните средства на народния език, като избягва книжна думи и изрази, и по този начин успява

да постигне естественост и на много места художествена изразителност на превода. Ще приведем

три малки откъса за илюстрация на казаното (графиката и правописът в цитатите на български и на

руски тук и по-долу са осъвременени):

От приведените прлмери личи преди всичко живото чувство на преводачката за естествеността на

израза в родния й език. Тя не върви по линията на дословния или логическия превод, а подбира

изрази, които стилистично предават най-естествено съдържанието на оригинала. В някои случаи

тя доразвива или видоизменя леко образите в духа на оригинала. Днес бихме могли да кажем „с

радостно чувство тя посрещна Обрен”, обаче в онова време преводачката е чувствувала известна

книжност в такова едно предаване и превежда малко по-свободно, но съвсем естествено: „с

голяма радост посрещна Обрен”. Изразът „Уста немы, а душа высказывает свои печали” е

допълнен в превода с пояснението „и без думи” и с възвратното местоимение „си”: „Устата бяха

неми, але душата и без думи си приказва жалостта” (нека да обърнем внимание, че глаголът

„высказывает” (душа) е заменен с „приказва” (душата) и по този начин се избистря по-добре

представата за безсловесен разговор. Във втория цитат ще обърнем внимание на превода на

израза „в глубине души своей Боян радовался”, предаден от Ел. Мутева с народния израз „от все

сърце се радоваше”; можем да спрем вниманието си и на израза „И то и другое не для одного

себя: есть какая-то потребность делиться с любимыми и добры людьми”, който е предаден по-

конкретно и с по-естествени за българския читател средства: „И едното и другото придобива челяк

не за себе си, а за да го раздели с обични и добри хора.”

По-свободно е преведен третият цитат, в който намираме известно по-конкретно доразвиване на

образите: „Оскудела в ней душа, взалкала крепости и не обретала” — на българскл: „Душата й бе

отслабнала, тялото й изнемощяло”; също така и дори още по-интересно: „Слезы катились

потоком, тушили зарю” — на български „От очите й се ронеха сълзи като дъжд и гасяха хубавата й

младост.”

Ако сравним някои пасажи от превода на Ел. Мутева с превода на Й. Груев, ще видим нейното

предимство в употребата на повече народни и стилно по-естествени изразни средства (без да

абсолютизираме това положение и без да отричаме положителните качества и на Груевия

превод). Така например последният от по-горните цитати има в превода на Й. Груев следния вид:

„Помежду това Райниното сърце предусещаше някакво зло. Дух й отслабнал, търсила мощ и не

намирала. Сълзи й текли като поток и гасили животната заря.”

Изобщо в превода на Ел. Мутева се срещат доста характерни народни изрази, например „станало

чудо голямо” (в руския оригинал: „совершилось велико е чудо”), „Императорът поиска да иде на

поляната да види с очите си и да хване вяра” (в оригинала: „Император желал лично увериться в

истине события”), „да му копае яма” (на руски „строить ковы”), „тя е още млада и зелена” (на

руски „во цвете она первой юности”) и пр.

Важно е да се обърне внимание, че Ел. Мутева си служи последователно със свидетелски

(изявителни) глаголни форми в разказа, докато И. Груев допуска смесване на изявителното и

преизказното наклонение (това е една важна слабост на неговия превод).

Ето два кратки примера:

Смесването на разказвателните наклонения продължава и по-късно въз възрожденските

преводни повести. Наистина последователната употреба на свидетелските форми не се явява за

пръв път в „Райна българска царкиня” на Ел. Мутева. Срещаме я и преди това в някои преводи,

например в „Изгубеное дете”, превод на Хр. Павлович, и в „Чудесиите на Робенсина Крусо”,

превод на Ив. Богоров. Трябва обаче да се прецени, че преводът на Ел. Мутева е важен момент в

развитието на въпроса за употребата на разказвателните наклонения в художествения разказ, тъй

като той е имал по-голям авторитет поради изобщо добрите качества на своя език.

Между другите езикови особености в превода на Ел. Мутева трябва да посочим употребата на

меките окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време при глаголите от II спрежение: съдя,

видя, избавя, благодаря, пазят, ходят, пленят и пр. С това тя поддържа насоката, дадена от

Бероновия Рибен буквар, и се явява предшественица на Търновската школа, най-важната езикова

школа преди Освобождението. За приемственост спрямо езика на Рибния буквар и за връзка със

съвременните им форми говори и членът за мн. число -те, както и употребата на неизменяемата

частица за бъдеще време ще в превода на Ел. Мутева, докато в превода на Й. Груев намираме

член -ти и спрегаем спомагателен глагол в доста форми за бъдеще време, например „Не бой се,

царю, мы щем ги изтеглим из Никифоровите ръце” (у Ел. Мутева: „ще ги отървем от ръцете му”).

Интересно в езика на Ел. Мутева е и това, че тя си служи с удължена форма со, когато предлогът с

се намира пред начална съскава съгласна: со сълзи, со златно було.

Своеобразно решение намира в правописната практика на Ел. Мутева писмената форма на члена

в мъжки род: той е винаги -ат, независимо от формата на съществителното и от мястото на

ударението, например народ-ат, страх-ат, царь-ат, край-ат, добры-ат. Очевидно това е чисто

правописно решение, зад което под ударение сигурно се крие изговор -ът. Също така правописно

основата на мин. несв. време е винаги на -я, например знаяше, връвяше и пр.

Друга своеобразна особеност на правописа в превода на Ел. Мутева е това, че при традиционната

последователна употреба на буква Ѣ тук намираме две точки над тази буква редовно в случаите,

когато тя се изговаря като я. Тази трактовка навярно е имала не само теоретическо, а и

практическо значение, защото е улеснявала в онова време читателите, които не са якали. Това ни

дава основание да смятаме, че още в началото на 50-те години якането вече се е считало като

книжовна норма.

Както при употребата на Ѣ, така и при употребата на ъ, Ѫ, ь, а и ы в правописа на Ел. Мутева

намираме застъпен историческия принцип. Някои особености, като употреба на постоянни

съчетания ръ, лъ, местоименни форми мя, тя, ся, окончание -Ѫ за вин. падеж (глава — главѪ),

говорят за известно ранно влияние от Н. Геров. Срещаме и йотувано е () в начална сричка, навярно

като отражение на родното източнобългарско произношение на Ел. Мутева

В езиковата и правописната практика на Ел. Мутева се забелязва значителна самостоятелност.

Това говори за добър езиков усет и ясен поглед върху въпросите и свързаните с тях трудности.

Литературните прояви на жени във възрожденската ни литература преди нея, а и след нея са

твърде незначителни. Благодарение на своите способности, но и на благоприятната среда, в която

се е развивала в Одеса, тази млада българка е дала свой принос за правилното развитие на

нашите езикови въпроси през 50-те години на миналия век.

Бележки

1. Вельтманъ, А. Ѳ. Райна, королевна болгарская. Журн. Русская словесность, т. 59, 1843, 13—126; Райна,

блъгарска царкыня, приказъ на А. Ѳ. Вельтмана, прѢведе отъ руски Елена Мутьева, Санктпетербургъ,

изданiе на Калоферско-то училище, 1852, 189 с.; II изд, (посмъртно), Райна княгыня българска, Одеса, 1856,

180 с.

Народната стихия в езика на Петко Славейков

Към средата на миналия век в книжовния живот на нашия народ се чувствува ясно надмощието на

новобългарската езикова школа. Разнообразното книжовно творчество на Ив. Богоров, дейността

на В. Априлов, песните на Добри Чинтулов, поемата „Стоян и Рада” на Н. Геров представят важни

постижения в областта на езиковото ни строителство върху основата на живия народен език. Все

пак това са само първи крачки. Предстои тепърва книжовният ни език да се развива, уточнява и

обогатява. Първо място между по-нататъшните му строители заема с конкретната си дейност

Петко Славейков — една силна, ярка и авторитетна историческа личност с богато и разнообразно

творчество (поетическо и публицистично), с верен и реалистичен езиков усет и с редки качества за

езиково строителство. Едва в края на 60-те години се появяват нови големи писателски имена със

значителна роля в тази област — имената на Л. Каравелов и Хр. Ботев (в случая не става дума за

книжовници и строители, които се занимават с филологическата страна на въпросите, като

например Н. Геров, Ив. Момчилов и др.).

Въпреки че езиковите въпроси теоретически не са изпъквали на преден план в дейността на Петко

Славейков, той все пак е правил изказвания по тях. Народната основа на книжовния език е била

вече утвърдена. Историческата роля на Петко Славейков е била да поддържа правилна насока в

по-нататъшното изграждане и развитие на книжовния език. Той реагира както срещу крайностите

на Г. С. Раковски, така и срещу крайностите на Ив. Богоров. В „Смешний календар» от 1861 г. Петко

Славейков иронизира езиковата архаизация на Георги Раковски с думите: „Дунавски лебед ище да

се прочуе като нов чудотворец, въскресява от мертвих падежи, причастия и наклонения.” А по-

късно в сп. „Читалище” се изказва против крайните пуристични тенденции в статията „Третьо

упътване за българский език” *1+, в която авторът Ив. Богоров критикува и езика на Петко

Славейков. Редакцията на списанието публикува под линия на съответни места в същата статия и

възраженията на Петко Славейков, „като съдържащи някои добри идеи, които ние споделяме, и

като излезли из перото на един български списател, на когото никой не може да оспорва

познанието на българский език”. Последните думи свидетелствуват за големия авторитет на Петко

Славейков между неговите съвременници не само като общественик и „списател”, но също и като

познавач на българския език и на въпросите на езиковото строителство. В дадения момент

главният въпрос за Петко Славейков се отнася до начина и пътищата за обогатяване на книжовния

език. „Онова, което има в един жив език, то си остава всякога, както и да пишат писателите му,

мъчното е в изборът на онова, което има да се принади и привнесе в тоз език, а там е

вещинството и сполуката на писателите.” *2+ „Езикът като средство за образование постига

назначението си тогаз, когато може по-лесно и по-скоро да стане общ, да го разбират и приемат

всички.” *3+ „Най-умното прочее в такъв случай е да се избират и внасят думи по-общи и с

определено вече значение, които да могат всички да ги приемат и употребят, а не всякой за себе

си да употребява думи особени, които други не разбират, както може най добре да се види този

недостатък в книжевните произведения на г-на Богорова.” *4+

Петко Славейков е против личното словотворчество, което води към субективизъм и неразбиране:

„Според нас, когато коренът на една дума я има (т. е. го има, бел. Л. А.) в живия език, ний

свободно можем да заемаме всичките производни от нея думи в другите славенски наречия и

най-първо от черковното, и ако я няма — от руското, което е по-близо до него, а после и от

сръбски, чешки и полски, когато е по-вразумителна и по-близка до свойството на българския

език.” *5+ Воден от тези принципи и познавайки твърде добре народната реч (свидетелство за това

е и постоянният му интерес към народното творчество, към народните пословици, към народното

словно богатство, което той продължително време е събирал с цел да състави речник на

българския език), Петко Славейков си служи с един език естествен и сочен, опрян здраво и

широко върху народната реч и в същото време обогатен с много книжовни—черковнославянски

(всъщност свързани със старобългарските извори) и руски — елементи, съчетани добре с живата

българска основа. Тук ще приведем за илюстрация един пример от Славейковата публицистика:

„Има в света много таквиз криви работи безредни и твърде неправедни, които като сме

привикнали все тъй да ги гледаме, та не ни се и виждат таквиз, каквито действително са, затова и

не само небрежим за поправянето им, но още се и противим на възстановението в нормалното

им състояние. От друга страна пък и самото отвратително и несносно състояние на някои работи в

света, като се е осветило някак чрез съществуванието си на много векове, человек иде, та обръгва

на него; то му става някак като втора природа и хубаво му се вижда, тъй като се е научил да го

гледа и да го търпи и мило му а да се откъсне от него. . . И ако би даже поискал някой да го извади

от това му заблуждение, да го свести и насърчи към таквоз едно предприятие, то му се представя

като невъзможно или толкоз мъчно за извършвание, щото се отвръща от него и не му дава сърце

ни да помисли таквоз едно нещо. Таквоз едно явление е жалостното състояние и унизителното

положение, в което се намерва жената спрямо мъжа в обществения живот .” *6+

Тук правят впечатление народни думи и изрази, като криви работи, (ние) небрежим, несносно,

обръгва, да го свести и насърчи, се отвръща (от него), не му дава сърце, жалостно (състояние). От

друга страна, намираме и доста думи от книжовната езикова традиция (старобългарско-

черковнославянско-руска), като действително, отвратително, унизително, възстановение,

съществувание, състояние, заблуждение, положение, явление, предприятие. *7+

Могат да се приведат и интересни изразни конструкции на народна основа, като: пристигнал да

извърши чудеса от храброст, сторил да се помъчи, задържали (го) от да се намеси, за дано да тури

и на тях ръка и др.

По-горе видяхме, че Петко Славейков е против личното словотворчество. Това негово становище

не трябва, разбира се, да се схваща в абсолютен смисъл. Сам той е създавал не съвсем рядко

неологизмй, които се отличават с ценни качества, например: друга една прекрата ми спря

работата, за предпаза, сглоба (механизъм), дохватки (доказателства), посада (гарнизон),

непознайник, пречник (диаметър), лекарница (аптека), неявен (незабележим), неспогодим,

убързявам (ускорявам) и др. Много от неологизмите на Петко Славейков се срещат в неговото

богато хумористично творчество, където имат обикновено инцидентен характер.

Срещат се и доста турцизми в една част от прозата на Петко Славейков, обаче те нямат устойчива

употреба.

Казаното във връзка с народната стихия в езика на публицистиката на Петко Славейков се отнася и

до езика на поезията му.

Нека да покажем това само със следните два примера, коита са доста типични от това гледище:

„Момче, ума си събери!

Млъкни и се смири!

Добро със присмех се не лучи. . .”

(„Момче, ума си събери” *8+)

„Гърдите тежко ме болят

и тъжни мисли ме морят,

почивка искам от светът;

Умът ми озлобен, ний („отслабва”) тяло,

яд на сърцето ми лежи. . . .”

(„Гърдите тежко ме болят” *9+)

Както се знае, Петко Славейков има голяма заслуга за утвърждаването на силаботоническото

стихосложение в нашата поезия. Трябва обаче да обърнем вншание, че състоянието в поезията му

от гледище на системата на стихосложение все пак е преходно. В голяма част от неговите

стихотворения пулсира ритъмът на народното ни силабическо стихосложенне (например „Изворът

на Белоногата”). Естествено е, че един така дълбоко сроден с народния дух поет не е можел да

скъса рязко с ритмичната система и с другите особености на народното творчество. Анализът на

стихотворните форми на Славейковата поезия не влиза в задачите на този очерк, но заслужават

отбелязване особените случаи на интерференция между двете системи в редица стихотворения

на Петко Славейков. Така например в стихотворението „Силен е този” *10+ (1865) намираме не

само една характерна за силабическото стихосложенне схема на десетосричен стих с цезура по

средата (5 + 5), но и доста последователно дактилическо структуриране на тази схема, в резултат

на което се получават последователно непълни дактили пред цезурата и в краестишието:

„Силен е /този//, който в го/ нене,

в нужди, в не /воли// има тър/пене. . .”

амо в отделни стихове намираме инверсия на ударението, т. е. превишаване върху втората сричка

на стъпката:

„Вечно се /раадва// светата/ правда

. . .

„Кривият /с кривда // посрамен/ бива.”

Петко Славейков е бил един от активните преводачи на белетристични произведения в нашата

възрожденска литература. Той е превел например „Езопови басни” (1852), „Лодоиска. Поляшка

приказка” (1868), „Робинзон на островът си” (1869), „Хубавинка Янка” (1869), „Цариградските

потайности” (1869, 1875) и др. За езика на Славейковите преводи е характерна също така живата и

гъвкава народна реч, но тук няма да се спираме на нейните особености, тъй като преводаческата

му дейност все пак остава на втори план в голямото му книжовно дело. Трябва да се спрем обаче

на употребата на разказвателните наклонения в неговите преводи. В това отношение в практиката

на Петко Славейков се забелязват в някои случаи известни непоследователности.

В „побългарения” разказ „Хубавинка Янка” намираме доста голямо объркване на разказвателните

наклонения, например:

„Между другите момци имало и един млад търговец на име Алеко. Той се влюбил в хубава Янка,

дохождал често в гостилницата и все търсел сгодно време да яви на Янка, че той желае тя да стане

негова.

Една вечер Алеко, като намери Янка самичка, рече й: „Хубава Янке, красни мой ангеле, желая да

придобия твоето хубаво лице.” *11+

„Тогази Янка прие двата пръстена и гривните и след малко те се задомиха, живееха един много

добър живот.

Но гостинникът-грък, при когото слугуваше хубавинка Янка, бил зъл, завистлив и пакостен

человек. След малко той развалил хубавия им съпружески живот.

Този злочестен и немирен гостинник попитал веднаж Алека как поминува със своята млада

стопаница.” *12+

Може да се предположи, че в този случай историческият характер на сюжета е раздвоил

разказвателната перспектива на преводача. От една страна, той се поддава на внушението, че

става дума за случки от далечното минало, а от друга страна, му въздействува внушението, че

разказваните сцени са все пак плод на въображенлето, което ги създава като живи.

В превода на „Цариградските потайности” Петко Славейков си служи последователно с

изявителни глаголни форми, улеснен в това отношение от недалечната хронологическа

перспектива на действието:

„В това време когато Гирджикът вършеше тези работи в маазата, в домът на г. Ариста бяха

събрани доволно мъже от по-първите в градът, домашни приятели; а не малко и жени

забавляваха се и честитяха на господин Ариста и на съпругата му благополучният брак, който щяха

да направят утре. И г. Т. Трипани като беше се обтегнал на едно канапе срещу бадъщата си

съпруга, приказваше с нея и се смееше.” *13+

В своите басни Петко Славейков си служи с преизказно наклонение, например:

„Оселко видел Славейка

и казва му. . .

. . . . . .

И Славейко на туй кат се призрял,

изкуството си да покаже ей запял. . .”

(„Осел и Славей” *14+)

„Късно по вечеря двама пътници вървели,

приказка за работа поели. . .

. . . . . .

Тук един от пътниците се навел,

камък взел. . .”

(„Пътници и псета” *15+)

Навярно в този случай авторът се намира под влияние на народната разказвателна практика.

Може да се каже, че Петко Славейков, макар и с известни колебания, дава своя принос за

разработката на употребата на разказвателните наклонения в нашата художествена литература.

Нужно е да се характеризира езикът на Петко Славейков и върху фона на различните нормативни

школи на езиково строителство, които се очертават през третата четвърт на миналия век, когато

протича и неговата богата и разнообразна книжовна и езикостроителна дейност.

В езика на Петко Славейков през възрожденския период се забелязва основата на неговия роден

говор — тревненския, а заедно с това и особеностите на Търновската школа. Това се вижда от

последователната употреба на меки окончания при глаголни форми като ходя, трепя, ногят,

хранят, говорят и т. н., от подвижността на еровата гласна в съседство с р и л (дърва, бърборко,

кръст, българин, заглъхнал), от употребата само на пълен член в мъжки род (клетникът скри

записът в пазвата си, говори криво-ляво езикът на народът, между които живее). От друга страна,

намираме влияние от книжовната традиция, която води началото си от Рибния буквар на П. Берон

— член -те в множествено число (смеховете, книгите, благородните (души), призованите (гости) и

частица за бъдеще време ще (ще пише, ще дойдат, ще чаками).

В правописно отношение се забелязва определено влиянието на Търновската школа. Отклонение

от нея е формата на кратките местоименни форми ся, мя, тя, употребявани навярно под влияние

на Пловдивската школа. В по-старите произведения на Славейков срещаме и постоянни групи ръ,

лъ под влияние на Пловдивската школа. Последователното разграничение между именителни

форми на -а и винителни на -Ѫ при имена от -а основи (говори истинѪтѪ, истината е на неговѪ

странѪ) може да се дължи също на влияние от Пловдивската школа, но не трябва да забравяме,

че тази практика се среща първоначално и в правописа на Ив. Богоров. Срещат се неизживени

отражения от диалектното произношение в думи и форми като овчерят, пиеница, шерени

(новини).

Значението на Петко Славейков за развитието на нашия книжовен език е голямо. Славейков дава

значителен принос за укрепването и правилното по-нататъшно развитие на новобългарската

школа, за правилното и пълноценното използване на живия народен език в езиковото

строителство, за правилното обогатяване на книжовния ни език с елементи от по-старата писмена

традиция, за утвърждаване на съвременните норми на книжовния ни език, в които са исторически

съчетани особености на различни наши говори.

Бележки

1. Читалище, I, 1870/71, кн. 21, с. 641—654.

2. Читалище, I, 1870/71, кн. 21, с. 641—654.

3. Пак там.

4. Пак там.

5. Пак там.

6. Една дума и за жените. — Македония, III, бр. 2 от 7. XII. 1868, вж. П. Р. Славейков. — Избрани

произведения, II, 1956, с. 152.

7. Речниковата (и фразеологичната) страна на Славейковия език е изследвана подробно в труда на К. Попов.

Лексика и фразеология на П. Р. Славейков. — Годишник на Софийския университет, Филологически

факултет, т. III, 2, 1959, с. 189-233.

8. Вж. Избрани произведения, I, 1954, с. 76.

9. Пак там, с. 95.

10. Пак там, с. 97.

11. Янка Хубавинка, преработена от П. Славейков; вж. Библ. „Българска книга”, VI, 1933, с. 37—38.

12. Пак там, с, 37.

13. Цариградските потайности, Роман от Клавдий де Монтен. Превод П. Р. Славейкова, ч. I, 1869, с. 20.

14. Вж. Избрани произведения, I, 1954, с. 271.

15. Пак там, с. 268.

Ролята на Любен Каравелов в развитието на книжовния ни език

Времето, през което работи Л. Каравелов като писател и публицист, представя един от най-

важните периоди в развоя на новобългарския книжовен език. Това обстоятелство засилва особено

много вниманието ни към ролята на Каравеловата дейност в процеса на нашето книжовно

езиково развитие. През това време младата българска нация се надига на решителна борба за

свобода и независимост и за културен напредък. Положени са основите на нашия публицистичен

и художествен стил и книжовният език се развива бързо към по-голяма установеност и богатство.

Ролята на Каравелов в този процес е значителна, даже в някои отношения ръководна.

* * *

В изграждането на нашия книжовен език Л. Каравелов взема участие не само на практика с

голямото си книжовно дело, но и с редица теоретически изказвания по езикови и правописни

въпроси. Той е писател с широки езикови познания и със значителна езиковедска ерудиция. Освен

на български е писал и печатал свои публицистични и литературни произведения още на руски и

на сръбски език. Той е първият наш книжовник, който отразява авторитетно в своите статии и в

практическата си дейност резултатите от напредъка на езикознанието през първите няколко

десетилетия на XIX в. За Каравелов езикът не е изкуствено построение, а творение на народа.

Народната реч е основната, естествената и законната форма на езика. Тя не е извращение на

книжовния език. Езикът отразява състоянието на народния живот и народната култура. Той е

главният характерен белег на народността и се развива заедно с културното развитие на народа.

Книжовният език трябва да бъде ясен и достъпен. От тези схващания Каравелов се ръководи и в

своята езикова практика. С тях той се очертава като позитизист и демократ.

Каравелов е привърженик на идеята за естествения развой на народния език и не одобрява

дейността на пуриста Ив. Богоров, който иска да пречисти българския език чрез масово въвеждане

на изкуствено изковани думи.

* * *

Във фонетично отношение Каравелов продължава линията на утвърждаване на

източнобългарската реч в книжовната практика, като запазва обаче редица характерни

особености на своя роден копривщенски говор, неприсъщ и на останалите източни говори. Някои

характерни черти на този говор, като например особеният изговор на по-стария звук „сонантно р”,

изясненият изговор на тъмната гласна ъ (Ѫ) в крайни срички (чета, четат, седа, седат) не

упражняват никакво съществено влияние върху фонетичното оформяне на нашия книжовен език.

От друга страна обаче не може да се отрече, че общата яснота и чистота на вокализма, както и

изговорът на Ѣ като я и е се отразяват чрез авторитетното книжовно дело на Каравелов

благоприятно върху оформянето на съвременния български книжовен изговор.

Благодарение на своите правилни схващания и верен реалистичен усег Каравелов играе важна

роля в историята на нашия правопис. Добре ориентиран в практическите проблеми на

съвременния български език и притежаващ завидни за времето си филологически познания, той

внася твърде много ново и ценно в развитието на правописния въпрос у нас. Правописната

система на Каравелов, изградена върху фонетичния и морфологичния принцип, съчетани твърде

сполучливо за времето си, се отличава с реализъм и напредничавост. Каравелов е един от най-

заслужилите наши книжовници, които скъсаха решително с употребата на отживелите времето си

букви ы и i в нашата писменост. В това отношение той изпреварва М. Дринов както с

теоретическата си мотивировка, така и с високо авторитетната си практика. Въвеждайки

навсякъде еднакво означение на звука ъ (чрез буквата Ѫ), Каравелов изпреварва всички други

правописни школи и системи у нас почти до наши дни. С премахването на юсовете (буквите Ѫ и

Ѭ) в глаголните и именните завършъци, Каравелов прави друга решителна стъпка към

окончателното устрояване и опростяване на нашия правопис. След временно надмощие на

схващанията на М. Дринов относно правописа на глаголните окончания -Ѫ, -Ѫт, -Ѭ, -Ѭт в сегашно

време, през 1899 г. се възприема при т. нар. Иванчева правописна реформа Каравеловото начало

да се пишат глаголните окончания без юсове (като се запазва обаче мекостта на окончанията във II

спрежение: чета, четат, ходя, ходят (у Каравелов хода, ходат, а не четѪ, четѪт, ходѬ, ходѬт). По

отношение на употребата на Ѣ Каравелов не сполучва да стигне до необходимата яснота и

последователност. Тук, както и при еровете (ъ и ь) в края на думите, той не е в състояние да

преодолее общите линии на господствуващата тогава и в руския правопис традиция.

В областта на имената граматичните особености на Каравеловия език се покриват, общо взето, с

особеностите на копривщенския говор. Най-типични в това отношение са следните особености:

а) окончание -е за множествено число при многосричните съществителни от мъжки род: бѪлгаре,

пищове, бегликчие и др.;

б) употреба винаги само на пълен член -ът, -ьт (-ят): народът, огъньт, краят;

в) запазване в доста широка степен употребата на дателния падеж: отидох да кажа мами; не

смееше да погледа Дончу в очите;

г) доста честа употреба на архаична определена прилагателна форма за мъжки род на -и: нашият

умни и добри побратим;

д) членуване на всяко еднородно определение отделно: добрата и умната жена (в съвременния

книжовен език: добрата и умна жена);

е) употреба на лично местоимение тие в 3 л., мн. ч. (в същото време употребявано и като

показателно местоимение);

ж) употреба на енклитични местоименни форми ма, та, са.

От друга страна, забелязва се известно влияние от по-авторитетната книжовна практика и от

руския език:

а) употреба на окончание за мн. ч. -и при някои съществителни имена: закони, учители;

б) употреба на показателни местоимения тия, ония покрай тие, оние;

в) мн. ч. -ги вместо -зи при някои думи от книжовен произход: подвиги, филологи;

г) избягване на двойно изразяване на допълнението: мене е страх (вместо мене ме е страх);

д) разширена употреба на възвратното местоимение свой.

При глаголите освен изтъкнатите по-горе фонетични особености на формите за 1 л., ед. ч. и 3 л.,

мн. ч., сег. вр. може да се посочи значителната пъстрота и неустановеност на формите за бъдеще

време. Срещат се форми със спрегаем спомагателен глагол ща: ща да права, щеш да правиш, също

и без вътрешния съюз да: ща права, щеш правиш; забелязва се обаче тенденция към установяване

на неизменна форма ще на спомагателния глагол във 2 и 3 л., ед. ч. и в мн. ч. Само в 1 л., ед. ч.

старата форма ща продължава да се държи доста здраво. *1+ Преизказните глаголни времена

играят значителна поля в разказвателния стил на Каравелов. По отношение, на формата при тях

трябва да се отбележи отсъствието на минало несвършено причастие на -л в езика на Каравелов

(и в копривщенското наречие), поради което формите за преизказване на сегашно и минало

несвършено време се образуват с помощта на свършеното причастие и съвпадат по този начин с

формите на минало свършено преизлазно време (ходя — ходил съм вместо ходел съм, ходих —

ходил съм; ходех— ходил съм вместо ходел съм), „Времето било добро, сѪлнцето гряло (вместо

греело) весело, а пиленцата пеле (вм. пеели) сладкозвучно.”

* * *

Особено важна проблема за българския разказвателен стил и специално за стила на Каравелов е

употребата на изявителните и преизказните глаголни времена в различни случаи на повествуване.

Наличието на изявителни и преизказни разказвателни форми в нашия език поставя пред

създателите на белетристиката ни през миналия век задачата да разработят пътищата за

използувапе на тези форми в новите художествени жанрове, несъществуващи преди това в

народното творчество. Практиката на Каравелов в това отношение, макар и да остава настрана от

общото развитие, е важно и интересно явление в нашата литература. Този въпрос е обстойно

разгледан по-горе в „Разказвателните наклонения в повестите на първите белетристи (Л.

Каравелов, В. Друмев, Ил. Блъсков, Ив. Вазов)”, с. 105.

* * *

Строежът на изречението у Каравелов се отличава със значителна простота и яснота, но и с

известно еднообразие. В някои отношения Каравелов е верен на синтаксиса на народната реч (и

по-специално на своя роден диалект), а в други отношения дава известна книжовна обработка на

фразата не само под влияние на съществуващата вече традиция у нас, но и под влияние на руския

език.

Простото изречение у Каравелов се отличава със склонност към натрупване на еднородни части.

При това, ако към еднородните части има някоя специфична връзка или пояснение (например

предлог или член), те се повтарят отделно при всяка от тях; например:

„А турското население е слабо, нищожно, фанатическо, безсмислено и ненадежно.” — „Захваща

са майската пролет, дърветата са накитват с нежни и с крехки листенца.” — „Когато старата

отишла да повика Козма Нерезът, то честният и благочестивият христиенин плюйнал и обърнал

гърбът си.”

Тези особености в строежа на изречението у Каравелов придават голяма и дори педантична

яснота на израза му. При това положение безспорно е, че елипсата не може да бъде негова

характерна особеност.

Словоредът на Каравелов е естествен и ясен, не се забелязва склонност към инверсия. Срещат се

някои особености в словореда на енклитичните местоименни форми, които са присъщи и на

копривщенския диалект (Тато трябва да си е дошел и чакат ма на вечеря, срв. книж: и ме чакат на

вечеря).

Докато в нашата народна реч отрицанието стои обикновено само при сказуемото и вече

посредством него се отнася и към другите части на изречението (срв. израза не искаме думи, а

дела), Каравелов под влияние на руския език поставя често отрицанието направо при онази дума,

която логично се отрича (например искаме не думи, а дела). Тази практика обогатява синтаксиса

на нашия книжовен език, въпреки че не се чувствува още и до днес като напълно усвоена в него.

Синтаксисът на сложното изречение у Каравелов се отличава обикновено с доста голяма простота.

Най-често изреченията са умерено дълги, строежът им е ясен, но сравнително доста еднообразен.

Основната тенденция на автора към натрупване на еднородни части и към аналитична яснота и

пълнота се проявява тук доста очебийно под формата на нареждане и натрупване на еднородни

по вид и по строеж прости изречения в състава на сложното изречение с педантично повтаряне на

съюза при всяко от тях, например:

„Когато са върнал из Филибе и когато чул от майка си какво е станало, то дошел у Петрови,

извадил пред невястата даровете и рекал й . . . — Той казал, че аз съм вол, че ти си свиня и че наш

Никола е нехранимайковец” (Из „Маминото детенце”). “Да видим сега какви последствия очаква

Австро-Унгария от политиката на Халил-паша, който е приятел на Мидхат-паша и който

съчувствува на австро-маджарите” (Из в. „Свобода”).

Особено силно се проявява този принцип при още по-сложните съединения от изречения, които

се състоят от цели отделни, сложни съчинени и сложни съставни изречения с паралелен строеж,

например:

„И така, патриархът е лъгал, когато е проклел българските епископи и когато е обявил схизмата;

той е лъгал, когато разказваше пред светът, че „великата черкова не припознава никакви

народности”; най-после той е лъгал, когато обяви, че неговата свещенна дължност го заставлява

да защищава великата черкова от сяка една ерес. . .” *2+

Всъщност по-големите синтактични съединения у Каравелов не представят напълно синтактични

построения, а се състоят от ясно очертани и успоредно сглобени отделни елементи.

Твърде важна особеност на Каравеловия синтаксис е отсъствието на обособени части в

изречението (срв. например у Ив. Вазов: Песента се свърти, последвана от ръкопляскания, или у

Елин Пелин: По дърветата, отрупани с цвят, бръмчаха пчели). Вместо тях Каравелов употребява

редовно подчинени изречения, например:

„Медникът висеше на една крива тояжка, която беше забита в земята по направлението на

вятарът (срв. в руския текст на същата повест — „Турски паша”, — издадена от автора

първоначално в Русия: „Котелъ висѢлъ на толстой вѢтви, воткнутой в землю вкось по вѢтру”) —

„Пред мен стоеше една жена, не по-стара от четирисет години, но която беше съхранила още

своята хубост и младост” (срв. в руския текст: „Передо мною стояла женщина лѢтъ сорока, но еще

сохранившая свою красоту и свѢжесть лица”).

Употребата на обособени части на изречението (и особено на обособени причастни конструкции)

не е присъща по начало на нашата народна реч, така че в този случай Каравелов не стои на

народна почва. Във връзка с тази особеност е употребата на причастията само в обикновена

атрибутивна служба (неговите отношения към окружающите го предмети). На това обстоятелство

се дължи и отсъствието на опити у Каравелов за въвеждане на деепричастия, които по самата си

природа имат употреба само като обособени пояснения.

С тези свои особености синтаксисът на Каравелов придобива, наистина, особена логичност и

яснота, но в същото време конструкциите му се отличават с известна изкуственост и сухота.

* * *

Заслугите на Каравелов за установяване на речника и фразеологията на нашия съвременен

книжовен език са значителни, но още недостатъчно проучени. В това отношение са необходими

по-нататъшни изследвания.

У Каравелов не се забелязва никаква склонност към изковаване на неологизми. Той предпочита

да си служи с готов речников материал, взет от значително по-напредналия в своя развой братски

руски език, за изразяване на нови понятия, свързани с новите явления в нашия обществен и

културен живот — с развоя на прогресивно-демократичната обществена идеология, на

революционното движение, на просветата.

Сравнявайки речника на книжовния език с речника на народните диалекти, забелязваме преди

всичко, че книжовният речник притежава несравнено по-големи запаси от думи за означаване на

отвлечени понятия, свързани както с развоя на обществения живот, така и с развоя на всички

области на знанието. В това отношение са характерни за езика на Каравелов няколко категории

думи. Преди всичко Каравелов е един от книжовниците, които въвеждат масово и затвърдяват

употребата на отглаголните съществителни на -ние, възприети от руски и отчасти от

черковнославянски език, като например движение, проявление, основание (основаване),

съставление (съставяне), нетърпение, продължение, укрощение (укротяване) и пр. Обикновено

тези съществителни у Каравелов запазват особеностите на руската фонетика. Към тази категория

той подвежда и нашите народни отглаголни съществителни на -не (бягание, гладение вместо

бягане, гладене). В областта на отвлечените съществителни са широко застъпени у Каравелов,

също под книжовното влияние на руския език, и съществителните на -ие, -ство: високомерие,

кръвопролитие, произшествие, условие, участие и пр.; преимущество, равенство, ръководство,

свойство и пр.

Друга значителна и характерна категория нови думи у Каравелов са деятелните имена на -тел:

воспитател, доброжелател, повелител, просветител, читател и мн. др. За разлика от народните

деятелни съществителни, образувани от глаголни основи с наставка -ач и означаващи занятие

(например копач, ковач, готвач), съществителните на -тел имат по-широко значение и затова се

разпространяват бързо в книжовния ни език.

Въпреки че не е още възможно да се установя по-точно с кои думи от посочените и от други

категории е обогатил езика ни сам Каравелов, явно е, че той има съществени заслуги не само за

въвеждането на някои от тях, но също и за затвърдяването на много други, употребени вече преди

него.

Засега ние не разполагаме с материали и данни, върху които бихме могли да се опрем, за да

направим изводи относно ролята на Каравелов в изграждането на съвременната ни книжовна

фразеология. А тя е навярно значителна. Без съмнение езикът на Каравелов е много по-близък до

съвременния ни език във фразеологично отношение, отколкото езикът на цариградския ни печат

от онова време. Каравелов е един от най-значителните пионери на нашата съвременна книжовно-

културна фразеология; у него, както и у Хр. Ботев, се срещат значителен брой такива нови изрази,

с които си служим и днес, като например: обръщам внимание, имам значение, в състояние съм, в

това отношение, естествено е, в продължение на, вземам участие и т. н.

Книжовната езикова система на Каравелов е оформена под чувствителното културно влияние на

руския език. Това явление е дълбоко и разнообразно. Разбира се, влиянието на руския език

съвсем не се ограничава в книжовната дейност само на Каравелов. То е характерно за всички

наши тогавашни писатели (съзнателно противодействие срещу това влияние намираме само у Ив.

Богоров). Трябаа обаче да се приеме, че в практиката на Каравелов руското езиково влияние у нас

получава най-ярка и твърде авторитетна за времето си форма и насока, която е оставила най-

съществена следа в състоянието на нашия книжовен език.

От друга страна, трябва да се забележи, че в много случаи Каравелов не проявява необходимата

грижа за разумната чистота на българския език. Овладял добре на практика руски език, той

употребяла по навик и в българската си реч редица излишни русизми, които изместват без нужда

някои установени в народната ни реч думи, обрати и форми. Такива са например следните

непотребни русизми у него:

а) употреба на предлог после вместо след, например после това;

б) употреба на предлог у в случаи като следните: роговете му стърчат нагоре като у стар козел, у

тебе лигите потичат;

в) употреба на предлог из вместо от: той и из водата правил вино;

г) употреба на глагола съм, бъда, бива вместо има: бяха у него още две дечица;

д) употреба на изрази като: трябва да благодориме него (вместо нему, на него), намерен съм

вместо имам намерение) и др.;

е) употреба на думи като доволно вместо доста, виражавам, виражение вместо изразявам, израз;

обязан вместо длъжен, произхожда вместо става (какво произхожда на земята), не доставаше

вместо не достигаше и др;

ж) употреба на форми за множествено число като подвиги, педагоги вместо подвизи, педагози и

др.;

з) масова употреба на форми от несвършен вид като предвещали, продължал вместо

предвещавала, продължавал;

и) честа употреба на условно наклонение според руската практика (Ако да не би та обичал, то ти

ни дума не би чула от него);

й) употреба на руски форми на причастия и отглаголни съществителни: действующи, следующа,

убивающа; убежден, просвещенна, разваленни вместо убеден, просветена, развалени; бягание,

съставление, укрощение вместо бягане, съставяне, укротяване и пр.

В езика на Каравелов се срещат малко турски думи. Те се отнасят преди всичко до понятия из

областта на турския държавен и обществен живот (например: ангария, беглик, харач, чорбаджия,

конак, давия и др.); срещат се и някои турски думи, свързани с всекидневния бит, широко

възприети в народната реч: одая, соба, таван, ален, поща, харча, пари, комшия, дюшек и др.

Чистотата на Каравеловия език откъм турцизми не е само отражение на чистотата на

копривщенския говор, запазен значително от турско влияние; тя има и съзнателен характер.

Закърмен с идеологията на руското прогресивно обществено движение, усвоил по-високата

култгра на европейското общество и поставил за цел на своята дейност борбата срещу

обществената, политическата и културната изостаналост на своя народ в условията на турската

феодална държава, той не може да се ползува от остарялата за съвременното идейно и културно

развитие турска лексика. При това тук действува и съпротивителната тенденция срещу

насилствената асимилаторска политика на османците.

Разгледаните по-горе въпроси показват, че богатото публицистично и белетристично творчество

на Л. Каравелов е изиграло важна роля в развитието на нашия книжовен език през миналия век.

Бележки

1. Вж. Попова, В. Форми за бъдеще време в езика на Любен Каравелов. — Сп. Български език, год. XXIV,

1974, кн. 6, с. 550-555.

2. „Свобода”, г. III, с. 161.

Езикът на Ботевата публицистика

Синтаксисът на Ботев се отличава със значително богатство. Неговите пламенни статии са

изпъстрени с твърде сложни и разнообразни по строежа си от граматично и стилистично гледище

изречения, в които внимателният анализ може да установи някои специфично ботевски

особености. Тук ще разгледаме главно синтактичните особености на Ботевата публицистична

прозз, чрез която несъмнена той е упражнил най-добре своето влияние върху развоя на нашия

книжовен език. Поради естеството на материята едновременно с граматичната страна на въпроса

ще разгледаме и неговата стилистична страна (стилистичните особености на Ботевите политически

статии се съдържат преди всичко в синтаксиса). Стилът на Ботевата художествена проза изисква

отделно изследване.

Първоначално във в. „Дума” се забелязза понякога известна несръчност в построяване на

изречението, която се изразява в допускане на синтактични неправилности или някои неясноти в

смисъла. Такива случаи срещаме например в статията „Народът” *1+:

„Повтарями — Турция няма живот, няма бъдьще, тя е труп на смъртния одър, когото никакви

дервишки баяния на нейните мандарини, никакви дипломатически молитви на западните

доктринери няма да я спасът от анатомическия нож.” *2+

„Ще са найдат ли в народната фармакопия на Балканския полуостров елементи за подобен

рецепт, ще може ли той да възроди Турция, а главното ще може ли го тя прие, като й са захванати

уста и гърло — това и сам Али-паша не ще знае, ако ще би живял и до Матусалови години и не

изучи Българския народ. . .” *3+

По-късно, например във в. „Знаме”, синтаксисът на Ботев се издига на значителна височина и това

се дължи преди всичко на по-голямата зрелост на писателя и общественика, но бихме могли да

предположим тук и известно благотворно влияние от страна на педантично ясния Каравелов

синтаксис при съвместната работа на двамата в редакцията на „Свобода” и „Независимост”.

Изреченията у Ботев имат изобщо усложнен строеж. Това се отнася както за простите изречения,

така и за сложните.

Характерно усложнение в строежа на простите изречения (употребени отделно или в състава на

сложното изречение) у Ботев е сравнително честата употреба на обособени части на изречението,

които отсъствуват съвсем у Каравелов (а се срещат по-късно още повече у Вазов). Обикновено

обособените пояснения (определения, обстоятелства, приложения) са доста разширени по състав,

например:

„За нас преобразованията в Турско, обещанията, дуализмът, те са думи без никакъв смисъл,

призраци и утопии, кои може да се осъществят нейде си в Китай или Япония, а не на Балканския

полуостров, между турци и българи, две племена с противоположни характери, нрави и обичаи, с

противоположни миросъзерцания.” *4+

„Народът, притиснат и нравствено, и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що

произхожда около него.” *5+

„Неговите училища не отговарят на обществените му потребности и на своето назначение затова,

защото по причина на лошавото економическо състояние на населението, тие нямат и не могат да

имат достатъчни материални средства за поддържание и защото, освен варварските

преследвания от страната на турския деспотизъм, тие страдаят още и от това, че оние, които

добиват своите познания в тях, не могат да употребат тие познания за никаква и ничия полза.” *6+

Срещат се и по-сложни случаи, когато обособените пояснения в изречението се поясняват пък от

други, обособени спрямо тях пояснения, или от цели, подчиени спрямо тях, изречения, например:

„Лекувана по стара метода (обособено определение) с политически кръвопускания и операции с

дипломатически хлороформ (обособено обстоятелствено пояснение за начин спрямо

обособеното определение), тя изгуби ръце и нозе, провинция след провинция ...” *7+

„Тие думи повтаряме н ние днес, в началото на своята журнална кариера (обособено

обстоятелствено пояснение за време), когато “Независимост”, после дълга и упорна борба против

настоящата горчива съдба на нашият народ (обособено обстоятелствено пояснение за време),

каза своята последня дума и с достойнство слезе от трибуната, и когато ние, уверени, че

посеянното на нашата народна нива семе рано или късно ще да принесе своят плод (обособено

определение, разширено с подчинено допълнително изречение), не можахме да отстъпим пред

необходимостта да се подкрепи идеята за нашето освобождение и решихме са да развием

„Знамето” на нашата революционна партия.” *8+

В постройката на сложните изречения Ботев си служи свободно както с натрупване на

последователно подчинени и съподчинени изречения, така и със свързването им в по-сложни

комбинации, в които елементите на синтактичната съчиненост и подчиненост се смесват и

взаимно преплитат по начин, койго говори за сложните пътища и смелия полет на неговата

едновременно пламенна и точна, аналитична и синтетична мисъл.

Някои от горните примери показват, че в състава на едно сложно изречение могат да се срещнат

повече обособени пояснения, употребени към отделните прости изречения.

При натрупването на последователно подчинени изречения често се срещат и съподчинени; а в

някои случаи и цели сложни съчинени изречения се явяват в ролята на една цялост като

подчинени на други, например:

„Болестта на нашият народ са заключава в онова състояние на работите в европейска Турция,

което е докарало поробените от нея народи до такава висока степен на сиромашия, която не

позволява човеку да мисли за друго нищо, освен за начинът, с който в потелица да изкарва своят

оскуден хляб.” *9+ (Последователно подчинени изречения )

„Тие племена са българският и сръбският народи, които както по географическото свое

положение, така и по своята уважителна многочисленост са обърнале вече на себе си вниманието

на Европа, а със своят характер и трудолюбие са спечелиле общественото мнение и симпатиите на

сичкият почти образован свят.” *10+ (Подчиненото изречение е по състав сложно съчинено.)

„За да остане и за напред на шеята на народът и за да може да зема от него сичко и да му не дава

като-речи нищо, то употреблява такива грозни насилия против неговото право и воля, щото не

можеме даже и да помислиме, че буквата на техните буржоазно-конституционни закони има

какав годе смисал за силните и богатите „от мiра сего”. *11+ (В началото две съподчинени, а после

последователно подчинени към същото главно.)

Сложни съчинени изречения от чист тип се срещат рядко у Ботев. Обикновено някои от съставните

части на сложното съчинено изречение имат към себе си подчинени изречения, например:

„Ние казахме, че народът ни е болен, а това може да са покаже някак си остро и обидно за оние

гладички мозъци, които са привиккале да четат даже и в иностранната литература химни за

нашият напредок, но ние ще да оставим на страна взглядът на оптимистите и ще да побързаме да

попитаме излечима ли е нашата болест или не е.” *12+

В синтаксиса на Ботев са застъпени всички възможни типове изречения и всички възможни

комбинации в рамките на сложното изречение. В много случаи сложността на изречението стига

до изключителни размери. Ще приведем тук още следните примери от изречения с по-голяма

сложност, построени всяко по различен начин:

„Нъ и при тия страдания, при това страшно насилие, в което и камъка би са стопил, Българинът са

затвори от турчина в къщи с челядта си, и както я днес, пял е и слушал е вместо византийската

литургия, своята елегическа юнашка песен, вместо стрелата и сабята, ралото и сръпа, ходял е по

сборове и по седенки, по тлаки и по черковища — и щом варваринът е погазвал огнището му, кое

както и днес е било обиколено със снахи и дъщери, със синове и унуци — той е оставял ралото и

сръпа, гетата и кавала, хващал е бащина сабя, братова пушка и с „дружина вярна и сговорна”

отивал е в Стара планина да мсти за обиди от турци и чорбаджии, да им отнима грабено имане и

да пази село и сиромаси.” *13+

За да потвърдиме думите си, ние казахме, че здравата и истинната наука е неприменима в нашият

робски живот, следователно не принася никаква полза, че трудът, по причина на баснословните

даноци, краижби и разбойничества, са не цени и не може да са развие, следователно търговията е

невъзможна, и че следствие на сичкото това е сиромашията, която ни убива и нравствено и

физически.” *14+

„Игиенистите из комитетът, хомеопатите из своите контори и гимнастиците из казенетата, при

сичкият свой умствен и материален капитал и при сичката своя широка програма, наместо да

пристъпат до радикалното лечение на народът, т. е. наместо да отрежат от неговото здраво и

читаво тяло кангренната част на босфорската болест, тие са заловиха да излагат своята

неизпълнима диета в различни брошури, мемоари и адреси и прокламации и др. т. и, най-после,

след безполезният моцион на четите в 1867 г. и след необмисленото кръвопускание при

Варбовка, тие резюмираха почти сичката своя политическа медицина в девизата на безцветният и

продаденият по-после в. „Народност”, която ни учеше на чист български език, че „само

праведното удовлетворение на народностите ще да оздрави всеобщият мир.” *15+

„Страшен хумот, какъвто тежи и до днес на вратът му, гъбясал от векове и запретнат с ятаган

вместо жъгли: тежки вериги, раждясали от кръви и сълзи, вериги, в които са заковани и ръце и

нозе, и ум и воля, и в които до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри, дедове и синове, —

злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки, тъмница, — най-после даалийци и кърджалии,

фанаристи и чорбаджии, черкези и татари, — с една дума зло, варварско зло, кое само едно

азиатско въображение може обхвана, зло от завоевателя Мурада до читашкия реформатор Азиса

— това са страниците на тази история, на това наше вчера.” *16+

„Народът, — който знаеше, че никой не дава на слепците нито злато, нито сребро, а дава им

такива строшени, изтъркани и калпави монети, които ниде вече нямат никаква цена и които в

калпазанското царство на бакротите са наричат гюлханета, хатихумаюне, хатишерифе, фермане и

др. т., — преклони главата си пред необходимостта, оплака няколко стотини свои жертви и

задоволи са с решението на несъвременният вече черковен въпрос.” *17+

От друга страна, Ботевата реч се отличава с известна честота в употребата на периоди, която се

изразява главно в синтактичния паралелизъм в строежа на сложните изречения. Тази особеност

може да се забележи в много от цитираните вече примери, но за по-ясна илюстрация ще

приведем и следните:

„Доходите на нашите училища ще да влязат в ръцете на правителството и то, разбира се, е да са

разпорежда с тях тъй, щото ходжите, чиновниците и медресетата ще да поглъщат снчко, а ние при

сичкият наш труд и пожертвования ща да изпровождаме децата си да висат над празните ясли на

науката и да са учат само на разврат, на робство и на покорност; програмите на училищата ще да

са нареждат от местни правителствени съвети, съставени от различни ефендиета, челебие и

чорбаджие, под председателството на градският управител или представител на невежеството и

не ше да пропущат ни една здрава човеческа истина в храмовете на Миневра; учителите ще да са

избират, изпитват и назначават от тие съвети, следователно за възпитатели на нашето бъдьще

поколение ще да са приемат само лакеи, подлеци, шарлатане, сякакав вид присмикающи са.” *18+

„Едни от тях, разочаровани от това, че народът не посрещна своите синове с такова също

самоотвержение, с каквото тие отиваха на заколение, заключиха, че народът още не е готов нито

за бунт, нито за свобода; други, доволни от това, че светата кръв на нашите мъченици реши

черковният въпрос и даде повод да са пръсне слух, че на българският народ ще да са дадат

някакви си дуалистически правдини, повярваха, че само чрез просвещението или, по-общо да

кажем, чрез мирният прогрес, ще могат да извлекат народът из тинята на робството; а трети, на

които и съвестта и убежденията в много отношения приличат на гол кожух, който в дъждовно

време са обръща с козината на вън, уплашени от приследванията на ромънското правителство,

което можеше да им побърка алъш-веришът, скриха са в своите контори и дюкяне и с ендезетата

в ръка захванаха да приказват за своя преминал патриотизъм.” *19+

По-често и по-пряко синтактичният паралелизъм се проявява чрез повтаряне на еднакви думи в

началото на отделните части на периода (анафора), например:

„Видеше са, че после тая епоха, т. е. после решението на черковният въпрос, сичко трябаше да

млъкне, сичко трябаше да са помири с нещастната съдба на българският народ и сичко трябаше

да влезе в своият плесенясал пети-вековсн гроб.” *20+

„Не стигат тежките и безчовечните даноци, които са ни довеле до просешка торба, не стигат

официалните кражби, обире и убийства, които смучат даже и мозакът из костите ни, не стигат

пети-вековните мъки и страдания, които са ни хвърлиле в мизерията на скотовете — не! за да

бъде пълно нашето безчестие и унижение и за да бъде вечно и сигурно нашето робство, трябаше

да са нанесе удар и на онова наше народно достояние, което поробеният народ с кръвав пот е

поддържал до сега с надежда за някакво си облекчение в своят многострадален живот. Да! за да

са убие окончателно тоя народ и за да са строши и последният якор на неговите надежди за

съществование, трябаше да са отнеме от него човеческото право да са учи и образува, трябаше да

му са отнемат училищата и да са преобърнат в заведения за дресерувание на различни робове,

шпионе, предателе, блюдолизци и всякакъв вид презрени същества.” *21+

„И така после преставанието на „Независимост” на хоризонтът на нашата журналистика не остана

почти никаква възможност, за да могат да са изказват болките и страданията на нашия народ; не

остана почти никакво средство, за да са поддържи онзи революционен дух, който е покрил вече

нашата народна нива и който от ден на ден чака своият жътвар.” *22+

„Нашия народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, коя го отлича като

народ, — дайте му да са развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения

живот ще развие той; дайте му, или поне не бъркайте му да са освободи от това варварско племе,

с което той няма нищо общо, н ще видите как ще той да са устрои.” *23+

В рамките на простото изречение същите периоди и паралелизъм се срещат под формата на

патетични изреждания, които имат често пъти характер на градация или емоционална перифраза,

например:

„Още една навуходоносорска варварщина от страната на турското правителство, още едно

нечуено злодеяние от страната на нашите тиране, още едно нещастие за нашият поробен, убит и

осиромашял народ!” *24+

„Деморализацията, политическия рззврат и страшното онуй варварство, с кои е пропитано до

мозъка на костите турското племе и неговото мършаво правителство, отден-наден станали са

толкова релефни, толкова възмутителни, щото няма око, кое би могло да ги погледне човешки,

няма перо, кое би могло да ги опише в смисал на оплаквания и с цел за поправяне. Вестниците

отвъд и отсам Дунава — пълни им са в последне време стълповете с такива гнусни

злоупотребления, с такива диви зверства, пред кои самия готентот, самия папуанец, човек който е

още в зверско състояние, и той би потъпил очи, и усетил укор в съвестта си.” *25+

„Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и

робството; плачете филантропи за палатите на страшните вапири, на великите тирани — за

памятниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на

толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущния хляб, —

плачете! — лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!” [26]

„Исход, от туй тежко и гнусно положение не са новите окови, новото разделение на тиранството, а

народната революция, радикалния преврат, които са триумфални врата за всеки народ, особено

за нашия, който няма преминало, няма настояще, а има едно само бъдьще и бъдьще светло,

защото с другите славяне той ще има що да каже в света, що да внесе в човещината.” *27+

В резултат на тези свои характерни черти Ботевата реч придобива особена динамика, оня особен

ботевски ритъм, който, покрай някои други черти, придава на неговия стил специфичната

плавност и стремителност на движението, съчетана с благородната и същевременно гневна

патетичност на тона и с изключителната сила на мисълта.

Характерна за стила на Ботевата проза е и честата употреба на възклицания и въпроси, които

засилват нейната патетичност, например:

„Но нашето духовенство отговорило ли е или пристъпило ли е да отговори барем на една от

надеждите на своите духовни чада? Какво добро е дочакал и каква полза е видял нашият народ от

това духовенство? Това ли, дето наместо да слуша християнската добродетел „търпи, за да се

спасиш” из устата на едни чужденци шарлатане и на един съвсем непонятен за него език, той

слуша тая съща добродетел из устата на своите искрено желанни някога си пастире, с

придобиването на които той виждаше верни шансове за едно по-щастливо бъдеще?” *28+

„Кървави страници! горчиво преминало! Нъ днес, днес не е ли пак същото черно тяло, същият

хумот, същите вериги?” *29+

„Какво тряба, господа, сега да правиме? Какав път тряба да заловиме и какви средства да

употребиме, зя да излекуваме нашият болен народ и да го извлечеме из тинята на това странно и

безвиходно положение? Образование и просвещение ли? работата на двойното поле на науката и

на занаетите ли? разпространение полезни знания ли? или други някакви решителни и радикални

средства? — Но мълчете, господа! не клатете с глава!” *30+

Освен тези основни синтактични и синтактично-стилни особености на Ботевата публицистика

можем да посочим редица още други, а също и някои различия в това отношение между в “Дума”

и в. „Знаме”:

В „Дума” се забелязват следните особености в употребата на съюзите. Среща се съюз ала (покрай

нъ), например: „Смешно ще са покажи нашето питане . . ., ала ний не за смях говорим”, „Ала Али

паша е турчин”. Съюзите и то, и щото се срещат твърде рядко: съюзът т. е. не се среща.

Относителните местоимения, които играят от синтактично гледище ролята на съюзи, се

употребяват по-често без частица -то: „Но „Народност” и „Дунавска зора” умряха и погребаха са в

самите си идеи, а „Отечество”, ако и да не е още погребано, за кое тряба да благодари

влиятелните си агенти, кои по низкопоклонничество към патроните му, изполъгали са свят

простаци, за да му съберат няколко стотни абонати, — нъ и то е отдавна вече умряло и неговата

мъчителна смърт е отвратителната категория, в коя са намират „Право” и „Турция” (бр 1). Покрай

относителното местоимение кой(то) често се среща и що: „Полякът люби и пролива кръвта си за

всичко, що е полско, що говори язика му” (бр. 1). „Освен тези, що нямат талант . . .” (бр. 1).

„Дотогаз най-красноречиви ще бъдат живите рани, що зеят по тялото на народа и по гърдите на

неговата емиграция, рани, на кои като гледаме, напомнят ни всичко, що тряба да влезе в сметка

за народно мщение” (бр. 1).

В „Знаме” съюзът ала не се среща (както не се среща и у Л. Каравелов). Съюзът то и щото имат

значително засилена употреба, а среща се често и съюзът т. е., напрмер: „Ако разгледаме с

особено внимание както деятелността на комитетът и на някои други отделни личности, така и

направлението на гореказаните вестници, то твърде лесно може да се убедиме, че и между тие

нови политически течения са съществовале няколко различни и даже съвсем противоположна

методи” (бр. 1). „Само по себе си са разбира, че за да са ускори смъртта на Турция и за да са

осигури напълно животът и развитието на поробените от нея племена, то е необходимо нужно,

щото силите на тие племена да бъдат събрани в едно цяло ...” (бр. 3). „Сичкото това има такова

благотворно влияние на нашият народ, щото той излезе из своето полумъртво състояние” (бр. 2).

„А ние, т. е. нашата емиграция и така наречените водители на нашият народ, слушаме с особено

целомъдрие тие химни” (бр. 5), „От онова време, от когато силата на турският деспотизъм захвана

вече да пада в Европа и когато здравият разум се убеди, че „болният човек” трябва да промени

климатът си, т. е. да отиде просто там, дето се е начнало неговото детинство, и до сега тоя въпрос

е преминал през такова множество разнообразни фази, които ние сме не в състояние даже и да

преброиме” (бр. 2). Относителните местоимения не се употребяват без частицата -то:

относителното местоимение що се среща твърде рядко (в някои случаи и то се употребява с

частицата -то):„ И така от сичкото това, що казахме до тука, са ясно вече види . . .” (бр. 3).

„Изкопайте гробът на Товия и заровете в него това, щото ви е така мило и драго” (бр. 10). Всички

тези нови елементи в синтаксиса на „Знаме” се дължат на влиянието на Каравелов.

В „Дума” се срещат доста често присъщи на народната реч изрази с инфинитивна форма на

глагола: „С една дума зло, варварско зло, кое само едно азиатско въображение може обхвана”

(бр. 1). „Ще може ли той възроди Турция, а главното ще може ли го тя прие, както й са захванати

уста и гърло ...” (бр. 2).

В „3наме” такива изрази не се срещат, вместо тях, очевидно пак под Каравелово влияние, се

срещат изрази с лични глаголни форми: “Твърде лесно можеме да са убедиме” (бр. 1). „Тая е

нейната настояща или бъдеща участ, която тя не ще може да отвърне” (бр. 6)

Формите на сегашно деятелно причастие, заети от руски език, се срещат у Ботев доста рядко, и то

във функция на обикновени, а не на особени определения, например: надлежащето направление,

издихающият турски деспотизъм, бъдьщи събития, следующата кратка програма,

шарлатанствующи и безумствующи Милош Милоевичеви компании, наступающите нови събития

и др.

Във връзка с употребата на отглаголните съществителни трябва да отбележим, че в „Знаме” те се

свързват, навярно пак под Каравелово влияние, с прякото допълнение на глагола, от който са

образувани, без помощта на предлог на, например: „Още не са пристъпиле към решението

историко-политическата задача на своето съществование” (бр. 3), „разпространението своите

ръждиви и глупави идеи” (бр. 3). „Сичката деятелност на неговите честни и искрени патриоти са

ограничи само в пропагандирането тая идея и в приготовлението духовете за наступающите нови

събития” (бр. 5) (срв. в. „Дума”: разкриването на злото, освобождението на нашето злочесто

отечество).

Каравелово влияние се забелязва и в строежа на условните изречения.

Тук не е възможно да навлизаме в повече подробности. От направения анализ проличават ясно

както самобитните особености на Ботевия синтаксис, съдържащи се в строежа на изречението,

така и някои външни особености, възприети от Каравелов. Със своето грамадно богатство и

сложност синтаксисът на Ботевата публицистична проза представя един твърде важен етап в

книжовната обработка на нашия език.

* * *

Когато четем статиите на Ботев, като се абстрахираме, разбира се, от някои стари правописни и

формални особености, ние забелязваме, че в техния език, т. е. в техния речник и фразеология на

словоупотреба, не се чувствува оня особен лъх на нещо старо наивно и отживяло времета си,

който ни посреща ог страниците на други наши вестници от онова време.

Ако разтворим страниците на тогавашния цариградски печат, ние ще намерим много думи и

начини за израз, които не са приети в днешния ни книжовен език, като например: худородният

характер, провъзведоха (го) на най-високия черковен чин, недопростимо дело, странни общества

(чужди народности), препородение, конечно (крайно), распадване, недейте се обверява на

моменталния тойзи мир (из в. „Македония”); не стоят никога на една мярка колкото нощта

намалява, толкова денят се уголемява, и инак внътрешни сили; ако съществуящето стремление на

тая народност е неизсякаемо; от моя поне страна аз не бих никога възприе да се боря срещу тия

научни походи в отечеството ни; да побори противниците си по тази част; истинствува още, че тази

чужда ревност за нашето образование не са неща ласкателни за народното ни честолюбие (из в. „

Право”); той не рачи да върши нищо; вестникарството на днешната епоха е главният разрешител

на назначенията на народите и главният развивач на техните нравствени сили;

характеристическият знак на твойта нравственост и на твойта уважителност; колкото се тича

(колкото се отнася) до тия безмерни желания; архимандрит Григорий приказа едно дълго слово, в

което изложи мъките, които нашият народ е положил за въпроса (из в. „Турция”) и т. н.

Както личи от тези цитати, в езика на Ботевата публицистика такива неактуални в днешния ни

книжовен език думи и изрази се срещат значително по-малко. Словният състав и фразеологичният

строеж на Ботевата реч е в много голяма степен актуален и днес. И нека отбележим като общо

положение, без да имаме възможност да се впускаме в преки доказателства, че в това отношение

Ботев и Каравелов образуват една обща книжовна школа, която представя фактическата основа и

началото на нашия съвременен публицистичен и книжовен език.

Въпросът за началното установяване и по-нататъшния развой на нашия новобългарски книжовен

речник и фразеология е останал съвсем незасегнат от вниманието на по-предишното наше

езикознание. Предстои тепърва да се събира и обработва обширен материал, за да се стигне до

по-пълни и ясни изводи. Тук бихме могли да спрем вниманието си върху някои общи положения.

Ако четем внимателно статиите на Ботев и Каравелов, ние ще забележим в тях много думи и

изрази, с които всички ние си служим, но които не се срещат в народната реч, например: в това

отношение, в какво положение се намира, при такова едно положение, да излезе из това

състояние, ако погледнеме с безпристрастно око, за да достигне до известна степен на своето

благосъстояние, похвални намерения, изпълняват своята длъжност, ще да отговоримг

отрицателно, средства за спасение, атрибут на човеческото нещастие, свещенна обязаност, с

особено внимание, противоположни методи, противоположни мнения, умствен и материален

капитал, широка програма, радикално лечение, необмислено кръвопускане, земат участие, за

репутацията на революционната партия, в името на тая любов, в името на свободата, гризение на

съвестта, възбужда интерес, за интересът на общата цел, служиме на идея, ще да употребиме

тонът на помирението, каква роля е отредила съдбата да играе нашият народ, бил е притежание

на, множество разнообразни фази, стана достояние на, европейски сили, имал право да

експлоатира, звучи неприятно в ушите, свещенни исторически и човешки права, духът на новото

време, пророците и апостолите на социалният преврат, безчовечни страдания, производителност

на нашите сили, дохождал до това убеждение; не остава почти никаква възможност, за да са

поддържа революционен дух и т. н.Обогатяването на нашия книжовен език с огромен брой

термини и изрази от този род е станало тогава главно върху основата на руския език. В много

случаи имаме работа и с установена вече международна фразеология, достигнала до нас чрез

руско посредство. Разбира се, доста от тези термини и изрази се употребяват и в цариградския ни

печат. Някои от тях са били въведени в употреба вероятно още преди Каравелов и Ботев.

Отсъствието на по-точни изследвания по този въпрос не ни позволява тук да правим конкретна

изводи. Може обаче и сега със сигурност да се твърди, че в този случай ролята и заслугите на

Каравелов и Ботев за изграждане на книжовния ни език в неговия съвременен вид и за

обогатяването на неговите изразни възможности са големи.

Нека да отбележим, че би било справедливо да се посочи Ботев и като един от основателите на

нашата прогресивна обществена и политическа терминология и фразеология. Думи и изрази като

прогрес, революция, революционна партия, обществени класове, пророците и апостолите на

социалния преврат, комуна, духът на новото време, паразити, експлоатация и много други са

внедрени със своя съвременен смисъл в езика ни преди всичко от Ботев.

Прави впечатление, че в „Дума” се срещат по-малко русизми, отколкото по-късно в „Знаме”,

където не са рядкост думи като применяват, незаметно, безвиходно, прискорбни, улучшение,

доволно силна, после това, прошедше, настояще, обязаност, восточният вопрос. Срещат се и

някои недостатъчно побългарени изрази, като произхожда из, направихме това из убеждение,

наместо да пристъпат до, нужда в това, ние сме не в състояние и др. Русизми от този род са общи

и за Каравелов, и за Ботев. Тук трябва да се прибавят и руските форми на сегашно деятелно

причастие, за които говорихме по-горе (издихающ, многозначущ и пр.).

На този процес на книжовна обработка и обогатяване на нашия език не трябва да се гледа като на

някакво механическо влияние от страна на руския език. Причините на това въздействие се коренят

в дълбокото противоречие, което се създава между старата езикова форма и новото обществено и

културно съдържание, към чието овладяване се устремява българският народ в процеса на своето

възраждане. Диалектната и битовата ни реч и наличните бедни книжовни форми, основани върху

черковнославянската религиозно-книжовна традиция, далеч не разполагат с всички необходими

изразни средства за новите форми и новото съдържание на обществено-политически и културен

живот на нашия народ през миналия век. Тъй като културното влияние идва главно от Русия, а и

самите Каравелов и Ботев са не само руски възпитаници, а и ученици и последователи на руската

революционно-демократична идеология, обяснимо е защо руският език е послужил тогава като

главен източник за обогатяване на нашия книжовен език с нови изразни средства.

Необходимо е също да изтъкнем и забележителната чистота на Ботевия книжовен език откъм

турцизми и гърцизми. Обяснението на този факт се съдържа в току-що казаното. Закърмен с

идеологията на руската прогресивна обществена култура и борец за нова обществена

действителност, Ботев не може да се възползува от чужда и остаряла за неговата идеология

лексика.

Бележки

1. Всички примери се дават по изданието „Съчинения” на Хр. Ботев, автентично издание под редакцията на

Ал. Бурмов и Ст. Божков, София, 1950; правописът е осъвременен.

2. Вж. в. „Дума”, бр. 2.

3. В. „Дума”, бр. 2.

4. Пак там.

5. В „Знаме”, бр. 1.

6. В. „Знаме”, бр. 10.

7. В. „Дума”, бр. 2.

8. В. „Знаме”, бр. 1.

9. В. „Знаме”, бр. 10.

10. В. “Знаме”, бр. 13.

11. В. „Знаме”, бр. 14.

12. В. „Знаме”, бр. 11.

13. В. „Дума”, бр. 2.

14. В. „Знаме”, бр. 11.

15. В. „Знаме”, бр. 1.

16. „Дума”, бр. 1.

17. В. „Знаме” , бр. 1.

18. В. „Знаме”, бр. 14.

19. В „Знаме”, бр. 22.

20. В. „Знаме”, бр. 1.

21. В. „Знаме”, бр. 18.

22. В. „Знаме”, бр. 1.

23. В. „Дума”, бр. 2.

24. В. „Знаме”, бр. 18.

25. В. „Дума”, бр. 3.

26. В. “Дума”, бр. 2.

27. В. „Дума”, бр. 2.

28. В „Знаме”, бр. 7.

29. В. “Дума”, бр. 1.

30. В. “Знаме”, 6р. 18.

Иван Вазов—строител на българския книжовен език

Езикът на Иван Вазов може да бъде изучаван откъм индивидуална страна — във връзка с

особеностите на неговия художествен стил, и от обществено-културна страна — във връзка с

ролята на писателя за изграждането на нашия книжовен език.

Като писател реалист и демократ, надарен с твърде плодовит и разностранен талант и изразител

на положителните и прогресивни идейни традиции на Възраждането ни, Иван Вазов е изиграл

огромна роля в процеса на изграждането и развоя на нашия книжовен език. Не трябва да се

мисли, че тази роля на Ив. Вазов в областта на езика произтича само от характера и значението на

литературното му творчество. Тя се дължи в голяма степен на съзнателното му и активно

отношение към различните въпроси, свързани с практиката и с устройството на книжовния ни

език. Макар и самоук в областта на филологията, той е притежавал значителна езикова култура.

Няма у нас друг писател, който да е изразил толкова ясно, определено и конкретно своето

становище към въпросите на езиковата ни практика и езиковото ни строителство. Положителен

фактор в неговата езикова дейност е и дълбоката му и възторжена обич към родния език.

Още в първите години след Освобождението в критичните си бележки, печатани във вестници и

списания, уреждани предимно от самия него (в. „Народния глас”, сп. „Наука”, сп. „Зора”), Ив.

Вазов не пропуска да оцени и откъм езикова страна разглежданите или отбелязвани книги. Също

и в редица свои репортажни и белетристични произведения по-късно той засяга някои

животрептящи въпроси на нашия език („В недрата на Родопите”, „Разходка до Искъра”, „В

електрическия трамвай” и д р.).

Ролята на Вазов, както и на неговите видни предходници, при установяване на характерните

особености на нашия книжовен език не може да бъде правилно разбрана, ако не се постави върху

фона на обективните исторически процеси и тенденции в икономическия и културния живот на

нашата нация. Както вече се изтъкна по-напред, бързото икономическо развитие на областите

около Средния и Източния Балкан довежда до изпъкване на източнобългарската реч като

естествена база за окончателно оформяне на една общонационална книжовна езикова система, в

чиято основа преди това са залегнали и западнобългарски особености. Този процес се е развивал

не само по книжовен, но също така и по устен път. Историческата роля на Вазов тук се състои в

това, че той схваща правилно и подпомага със своя голям талант, по силата и на личната си връзка

с източнобалканската реч, тенденциите на общественото развитие в областта на езика В случая

той проявява завидно реалистично чувство, като държи сметка за по разпространената практика.

Основният фонд на Вазовата лексика и фразелогия, доста стабилизиран и в творчеството на

неговите предшественици, е почерпан от нашата народна реч. Всъщност този материал е в

повечето случаи общ за всички наши диалекти и служи като естествено ядро, около което се

извършва по-нататък „концентрацията на диалектите в национален език” (Маркс). Разбира се, при

съществуващата все пак диалектна пъстрота, налага се в основния речников фонд да се въвеждат

и областни думи, които стават по този начин национални.

У Иван Вазов срещаме някои народни думи и изрази, които днес не са се запазили в книжовния

език. Например Вазов употребява глагол найда вместо намеря, туря вместо сложа, хвана вместо

започна (хвана да вали дъжд), предлог въз вместо върху (падам въз нещо, сипя хула въз някого),

прилагателно напрежен вместо предишен и т. н; също така намираме у него изрази като съм на

мегдан, не падам по-долу, остави дето . . ., ами . . . (Остави, дето се възбуди подозрителността на

турската власт, ами и околното турско население закипя — „Под игото”); срещат се също и някои

форми с диалектен характер, като остаям, остал, бегах и др., днес заменени в книжовния език с

други (оставам, останал, избягах). Самият Вазов е престанал с течение на времето да употребява

някои думи и форми, като например веке (вече), он (той), които се срещат в първите му

стихосбирки.

Твърде важна страна в езиковата практика на Ив. Вазов е употребата на „хубави и изразителни”

народни думи, които той взема от различни диалекти и ги използува за обогатяване на книжовния

език. Вазов си дава ясна сметка, че книжовният език не може да бъде изграден само върху

основата на един диалект или на една група диалекти. Националният книжовен език трябва да

съсредоточава постепенно в себе си езиковите богатства на всички народни говори. Търсейки

непрекъснат допир с целокупната българска народна реч, народният поет обогатява с много

нейни елементи книжовната ни реч. Така например думи като тучен, тежкотия, дируги, пролом,

ладия (смятана по-рано за руска, но намерена от него в употреба около Искъра), неуред

(безпорядък) и много други не са рядкост в неговата белетристична и стихотворна реч. Интересни

и ценни са за нас следните бележки на Ив. Вазов по въпроса за народните думи, които намираме

в пътеписа му „В недрата на Родопите”:

„Слънцето залавяше вече зад високия рът, изпречен като стена над Белово, отвъд реката. Това

време тук се нарича „заник-слънце”, прекрасен български термин, както и „изгрев-слънце”, който

другаде чух. Но пишущите братия никога не им дават достъп в литературния език, а ги заменят

учено с километрическите и чужди на духа на българския език: „изгряванието на слънцето” и

„захожданието на слънцето”. Един господин, който превождаше в един български вестник романа

„На разсвете” от Ежа, беше велемъдро предал това название с „При пукнувание на зората”! . . .

Въобще народът не обича проточеностите и грижливо ги избягва.” *1+ „Той — казва по-нататък

Вазов — особено избягва глаголните съществителни като горните и вместо захожданието и

изгряванието казва: заход — или заник — слънце, и изгрев-слънце; вместо пукнувание на зората

— призори; напън вместо напъвание, тътен вместо тътнение, ревот вместо ревание, почив вместо

почивание.. Нашите писатели трябва да изучават езика на народа. Недостатъците на техния език

се дължат в много случаи колкото на безвкусието, толкова и на голямата им убогост в знанието на

езика, който тъй добре знае народът.

Прав е Вазов, че не е необходимо да се въвеждат в езика ни нови изкуствени книжни думи и

изрази, ако за същите понятия съществуват вече народни думи, съставени с много по-голямо

умение и усет от народа.

Ив. Вазов цени народните думи не само от естетическо и формално гледище. Народната реч е за

него важен източник също и за обогатяване на книжовния език с думи за означаване на повече и

по-разнообразни оттенъци за обогатяване на книжовната синонимика. В разговор с Ив.

Шишманов той се изказва така по този въпрос: „Нам ни трябват думи, които да изразяват

полутонове. С тая цел аз въведох много народни думи в употреба. Например думата лъх е моя.

Също и заник, и изгрев, и здрач, и чука, и усте (вместо клисура). В новите ми стихотворения ще

намериш много народни думи.” *2+ Известно е, че Вазов си е служил с „Речник на блъгарский

език” от Н. Геров, за да изучава по него народната реч и да черпи оттам народни думи за

обогатяване на книжовния език. „Винаги се съветвам с Герова — казва той, — особено когато се

съмнявам за народното ударение на някоя дума. Но като прелиствах речника му, намерих много

думи, които аз зная и които у него липсват. Например думата поруха (буря, катастрофа, голям

катаклизъм) няма я у него. Изгарянето на Сопот е една голяма поруха. Ах, какви хубави са въобще

българските думи! Жал, че по небрежност не ги отбелязвах едно време.” *3+ Още по-важно за

Вазовия метод на работа в този случай е изказаното пак пред Шишманов съобщение, че той си е

служил усърдно и със „Сборник за народни умотворения” за същата цел: „Служех си едно време

много усърдно и с Министерския сборник. Сега, за жалост, нямам толкова време. Но какво

неизчерпаемо богатство се крие в този сборник! Каква рудница е той за младия писател! Наместо

да коват, защо не изучават неговото словно съкровище?” Също и в споменатите по-горе „бежливи

бележки” върху нашия поетичен език Вазов казва, че „най-голямото съкровище, което ни отваря

вратата си, е нашият народен език и народните умотворения. Добре е писателите по-често да

шетат из тях.” *4+ Трябва тук дебело да се подчертае стремежът на Ив. Вазов да търси народните

думи в живата реч на народните умотворения и така да вниква по-точно и по-правилно в техния

смисъл и употреба.

За да оценим делото на Вазов в това отношение по-добре, нека да напомним, че по същия начин

като него са постъпвали винаги големите писатели. Така например А. С. Пушкин е завещал

следния съвет на младите писатели: „Вслушивайтесь в простонародные наречия, молодые

писатели — вы в них можете научиться многому, чего не найдете в наших журналах.” „Язык

создается народом — казва М. Горки. — Деление языка на литературный и народный значит

только то, чго мы имеем, так сказать, „сырой” язык и обработанный мастерами. Первым, кто

прекрасно понял это, был Пушкин, Он же первый показал, как надобно обрабатывать его.”

Подобна роля в полската литература е играл. А. Мицкевич.

Отношението на Ив. Вазов към употребата на народните думи в книжовния език се различава

доста от отношението на други наши писатели, които също си служат, понякога доста изобилно, с

народни думи. Докато Вазов постъпва в този случай като езиков строител, който се стреми да

обогати общия книжовен език с нови изразни средства, други писатели използуват с известна

стилизация народната лексика, обикновено само от един говор, за да постигнат определена

естетическа идеализация на народния бит (най-типичен пример е П. Ю. Тодоров). Ив. Вазов се

отличава и от ония наши битови писатели реалисти, които си помагат с диалектната лексика за по-

ярко, колоритно изобразяване на бита, като си служат с диалектни думи често и тогава, когато за

същите понятия са установени вече други книжовни думи. Без да отричаме останалите методи,

трябва все пак да се съгласим, че Ив. Вазов повече от другите наши писатели стои на трезво

общонационално гледище по този твърде важен за нашия език въпрос. Той издига строителството

на националния книжовен език на по-висш етап, схващайки това строителство наистина като един

постепенен процес на концентрация на диалектите.

Разбира се, Ив. Вазов е бил далеч от мисълта, че нашият книжовен език трябва да черпи материал

за обогатяването си само от народните ни говори. Народният поет е имал ясно разбиране за

ролята на заемките от други културни езици, особеност руския. При дълбоките промени в

обществения и културния живот и в съзнанието на хората по това време битовата реч вече не

разполага с достатъчно средства за израз на новото съдържание на живота. Нека да вземем за

илюстрация един малък откъс от „Под игото”:

„Още щом зайде слънцето, театърът хвана да се пълни. Предните чинове заеха първенците и беят,

нарочно поканен. От едната му страна седеше Дамянчо Григорът за да го забавлява, както той

знаеше. Всичкото останало място беше напълнено от пъстър свят, който бръмчеше в очакване да

се вдигне завесата. Между госпожите най-голяма врява дигаше кака Гинка, която знаеше наизуст

драмата и разправяше на ляво и на дясно кои думи най-напред ще каже графът. Хаджи Смион, на

един друг чин, разказваше колко е по-голям букурещкия теътър от тоя и обясняваше какво

значение имаше шестакът на завесата. Оркестъра съставляваха местните цигани-гъдулари, които

повечето свиреха австрийския химн . . . Най-после настана тържествената минута.” *5+

В този откъс срещаме думи като театър, драма, оркестър, химн, минута, заети от международния

културен речников фонд. Тук срещаме и думи като забавлява, значение, съставляваха,

тържествена, които са преминали в нашия език от руски за означаване на някои нови, по-

специални или отвлечени понятия.

Към такива чужди по произход думи, които означават нови културно-обществени и отвлечени

понятия, Ив. Вазов има положително отношение. Във връзка с тази категория думи намираме

интересни и ценни негови разсъждения в пътеписа му „В недрата на Родопите”:

„Аз с удивление чух в устата на полупияните или скарани селяни сума думи и фрази, кой знае как

прилетели до тоя планински ъгъл и добили вече право на гражданство. За мене беше голяма

изненада да чуя „заявление”, „правителство”, „подадох апелативна жалба”, „партия” и куп още

термини от съдебно-административно-политический язик. Въобще администрацията е силен

проводник и в най-заглъхналите краища на общеприетия господарствен, и ако щеш, литературен

език. Администрацията, заедно с училищата, са главните цивилизаторски агенти в селската маса

— заедно с новите работи, с новите понятия, се внасят и новите думи в нея, фамилиарни вече на

по-културната част от народа. По тоя начин с намаляването местните диалектически разници,

усили се духовната свръзка на селото и града, което е един прогрес.

Може да се сърдят господа пуристите, че тая духовна свръзка е оплетена от думи, които не са

съществували в езика ни, но те не могат да ни дадат други, нито тия пък могат да унищожат.

Вмъкването новизните и чуждиците в държавния и литературен език не са резултат на една

прищявка или случайност, а на силата на работите, на една историческа необходимост.” *6+

Първоначално Вазов е употребявал повече чуждици. Например в критичните му бележки на

литературни теми, писачи в първите години след Освобождението, срещаме такива френски

думи, като радикулност, утрира, сциантифически, сюпремна, сюбтилни, блазиран, импозантно,

или пък руски думи и изрази като развязка, вразумително, обиденни фрази, образ на живот,

убежденна, неподделен лиризъм, улучшение и др. С течение на времето количеството на

чуждиците у Вазов намалява. Явно е, че много от тях стават излишни, тъй като българският език се

развива и обогатява непрекъснато. Характерно е, че при нови издания на съчиненията си Вазов

заменя някои чужди думи с подходящи български, например в цитирания по-горе откъс от „Под

игото” думата очакване е поставена по-късно, а в първото издание на нейно място е стояла

руската дума ожидание, също така на друго място в първото издание е стояла думата ощущения,

която след това е била заменена с усещания. Може да се каже, че Вазов се е стремил да избягва

непонятните в българския език русизми. Той с право счита, че всичките въведени в езика ни

чуждици не могат да имат еднаква съдба с течение на времето:

„Времето, със съвкупното сътрудничество на опита, критиката, требователността на просветения

ум и на добрия вкус, ще изхвърли на купището много непотребни заимствувания, но ще задържи

настойчиво много други от тях, необходими, и ще ги наложи. Минали през това сито, те са вече

свещени и неприкосновени. Кой ще се помъчи днес да употреби филологическата си лопата на

думи като: свобода, отечество, правителство, конституция, политика, история и хиляди още

подобни, чрез които ни се откри цял мир от нови понятия, неизвестни на езика ни и на съзнанието

ни?” *7+

Специално за някои влезли в езика ни руски думи Вазов се изказва така:

„Влезли са обаче в езика ни чисто руски думи, почти добили право на гражданство. Такава са

погром, тревога и доста още други, повече изразяващи нравствени състояния. Пуристите може да

се въсят, но аз мисля, че можем да ги запазим, едно, че мъчно можем да намерим съвсем

съответните тям в езика ни, а друго — и то е важно, когато се касае за нашата поетична реч — те са

кратки и звучни.” *7+

Що се отнася до турцизмите, по онова време те се явяват от гледище на културното и

политическото ни развитие един излишен слой в нашия език. Към тях Вазов има същото

отношение, каквото са имали например и Каравелов, и Ботев. В неговия език те не играят никаква

съществена роля. Характерна е употребата на някои турцизми, например в разказа „Дядо Йоцо

гледа”, чрез които остарелите понятия на слепия старец се противопоставят на новата българска

действителност:

„Разпита, да разбере, тоя големец като какъв е, като какъв маймурин. Казаха му по-вещи селяни,

че началникът е нещо като каймаканин, като паша ...”

„А дядо Йоцо цял час разпитва за българския сарай в София, за българските топове, за българския

талим и за всичко . . . .” *8+

Трезвото отношение на Вазов към чуждиците в нашия език го предпазва от пуристични увлечения.

Както личи обаче и от някои споменати по-горе факти, той е бил за едно разумно опазване на

чистотата на нашия език, против въвеждането на чужди думи за понятия, които биха могли да се

изразят със съществуващите думи в езика ни. Видяхме също, че Вазов е изоставил употребата на

въведени вече чуждици, когато е намирал българска дума, подходяща да ги замести.

По-късно като че ли Вазов заема по-строго отношение към чуждиците. За това можем да съдим от

драската му „В електрическия трамвай” (1901), където той изразява мисъл, че българският език се

е задръстил доста с чуждици:

„После научих, че ги викали (чиновниците в трамвая) ватман и ресевьор! Ето ти и трамвая, че

внася нов международен вклад в речника ни! Всяко нововъведение в живота ни влачи подире си

рой чужди думи в езика, и той, сиромахът, ги гълта, усвоява, обогатява се, оварварява се.

Научихме българина да си троши езика и задръстя паметта без нужда, направихме го да

произнася: урна — не кутия, секция, не бива отдел, тротуар — плочник не е български! (тъй го чух

от селяни), екскурзия — вместо излет — чешка и сръбска дума, но хубава и на български; записаха

и заказваха: палач — вместо джелатин, оръдие — вместо топ, площад — вместо мегдан; ние

неразбрано изхвърляме звучни турски думи, придобили право на гражданство у нас; взехме

руските: упрек (вместо укор, натякване), намеквам (!) (вместо загатвам, подхвърлям), прецелвам

се (вместо луча, меря). .. и стотина такива . .. “ *9+

Преценката на Вазов при повечето от тези конкретни примери не е била възприета от

обществената практика. До известна степен това говори, че той е изпаднал в крайност в някои

случаи. Не трябва да се забравя обаче, че затвърдените вече навици не позволяват да се

осъществят често пъти и правилни препоръки в областта на езика. Теоретически позицията на

Иван Вазов за грижа над чистотата на езика е приемлива. На практика случаите, в които той се

опитва да я прилага, не са винаги най-уместните (например при думи оръдие и площад, които се

налагат у нас въз връзка с дълбоки изменения от обществен и технически характер). Само в

условията на социалистическото общество може с течение на времето да се постигне по-тясна

връзка между езиковата теория и практика.

Грижите на Вазов за чистотата на българския език не ни дават основание да го смятаме за пурист.

Към пуристите, които не държат сметка за реалните възможности в езиковата практика, а се

ръководят от предвзети теории и хрумвания, той има категорично отрицателно отношение. Така

например, макар и да признава, че Ив. Богоров има някои заслуги към българското езикознание,

Вазов не един път осъжда „прискръбната страст да изковава нови думи, без да обяснява на какви

филологически данни ги е измислил или пък на кое място е чул да се говорят.” *10+ „Школата на г.

Богорова успя да даде само няколко смехурии на разговорите ни, но внесе много малко свое в

естественото развитие и формация на езика. Г-н Богоров ограничаваше се да заменя една дума,

приета вече, с друга, под предлог, че последната е по-българска от първата. Знаем колко малко

успя. Днес, при другото, нам трябват още в езика ни думи-нюанси, думи-полутонове” *11+.

Следователно, Вазов насочва езиковите работници към създаване на думи за нови понятия, а не

толкова за замяна на готови вече думи с други. „Делото обаче на неговото (т. е. на българския

език) облагородяване — забележете, че не казвам пречистване — пречистянето е често

осиромашаване — тепърва предстои като важна задача на нашата писателска интелигенция.” *12+

Участието си в строителството на нашия книжовен език Ив. Вазов е засвидетелствувал и като автор

на известен брой нови думи, до днес още несъбрани и непроучени. Досегашните проучвания на

някои автори посочват като създадени от Вазов известен брой думи с наставка -еж: шептеж,

топеж, летеж, пламтеж (образувани по образец на народни думи от този тип), както и различни

други отделни думи като: захлас, неповолен, укривка, хвалбиво, разядка, избух, плочник, изкусник

(артист) и др. Броят на тези думи би могъл да се увеличи например с: примеждлив път,

създавници, влагалица на науката, усетна загуба и др. *13+ Съдбата на тези Вазови неологизми е

различна. Към самостойно словотворство Вазов е прибягвал сравнително рядко. Обикновено той

е предпочитал да търси и употребява готови народни думи. Вазов се е водил от правилната

мисъл, че думите, създавани от писателите, трябва да отговарят точно на установените в

народната реч закони. За тази цел е необходимо писателят да изучава внимателна народната реч.

Известно място в речника на Ив. Вазов заемат и архаизмите, с които той си служи умерено, и то

предимно в случаи, когато разработва сюжети из миналото. Такъв е случаят например в одата

„Паисий”, където са употребени архаизмите: мир (свят), конец (край), пища (храна), дан (данък),

бран (война). Срещат се в други случаи и архаизми като: битие, величав, дебри, витая, забвение,

изступление, казън, сонм, стид, униние, убог и др. Някои от тях днес вече не се чувствуват като

архаизми, а само като “литературни” думи (например битие, витая, униние). Изглежда, че самият

Вавов се е стремил понякога чрез своите „архаизми” да обогати езика с „хубави” думи, а не да ги

подчертава именно като архаизми, свързани с определена историческа обстановка. Това личи и от

следните думи в бележките му за нашия поетичен език: „Можем ли да заемаме думи от

славянския—старобългарския език? Не само че можем, но сме и длъжни. Русите с кривачи гребят

от това езиково съкровище. То си е наше, можем свободно да се ползуваме с богатството му.

Разумява се, и там трябва мярка и вкус.” *14+ У Вазов преобладават черковнославянските

архаизми пред чисто старобългарските (той не е имал специална подготовка по старобългарски

език).

Ценни данни за развитието на езиковата практика на Вазов дава проучването на езиковите

поправки в различните издания на неговите произведения. В това отношение особено интересни

и показателни са поправките в различните издания на „Под игото” проучени от К. Ничева. *15+

Анализът на събрания материал показва че Вазов се е съобразявал с правилните тенденции и

препоръки за развитието на книжовния ни език по онова време. Така например той заменя

редица руски форми с български: причастия като треперящ, сияющи, пеющий той заменя с

треперещ, сияещ, пеещият; страдателни причастия като врожден и възхищен заменя с вроден и

възхитен; прилагателни като романтически, фанатически, психологически заменя с романтичен,

фанатичен, психологичен; отглаголни съществителни като наслаждение, повеление, утешение

заменя с наслада, поява, утеха. Заменил е и различни руски думи с български, например

препятствие с пречка, наконец с най-после, навсегда със завинаги и пр.

И тъй, като обобщение на изложеното дотук по въпросите на речника на Вазов може да се каже,

че с всички страни на своята практика, както и с теоретичните си изказвания той поддържа преди

всичко народното начало в областта на нашия книжовен речник. В същото време Вазов има

твърде сериозно, грижливо и правилно отношение и към въпроса за неговото културно

обогатяване. Работата му в тази област може да се преценя като положителна във всяко

отношение.

Особено внимание заслужава речниковата страна на Вазовата поетическа реч от художествено

гледище. В неговите творби българският език звучи с изключителна сила, богатство и красота. В

тях личи дълбоко познаване и умело творческо използуване на богатството на народната реч за

жив, сочен и естествен израз. С особено разнообразие, простота и свежест се отличава неговата

поетична реч в множество стихотворения. Ето едно от тях:

От две страни гори високи, черни;

ливади между тях зелени: там

коси звънтят; багровен луч вечерни

усмихва се от висовете нам.

Реката пей, гърмят вълни сребристи

и песня горска пътя ни дружи;

лица ни милват буковите листи

и славей нейде за любов тъжи.

А там — звънливо изворче се нише. . . *16+

Наред с изобилието на образните словоупотреби, твърде характерни за Вазовия стил и издаващи

богато въображение и широка култура, трябва да се отбележи и реалистичната яснота, съчетана

със завидна свобода, богатство и лекота на израза.

Като приемник на Каравелов, Ботев и П. Р. Славейков, Иван Вазов има значителни заслуги за

установяването на редица съвременни конкретни граматични норми. Вазов се е стремил в своята

практика да отразява такива граматични особености, които имат по-широко разпространение в

народната реч. В това отношение той е помагал за преодоляването на някои твърде подчертани

диалектизми в езика на Каравелов, възприети и от Ботев. От друга страна, той е взел под

внимание и някои особености, несвойствени на родното му сопотско наречие.

В първия период от творчеството на Вазов в неговите произведения преобладават твърдите

окончания на глаголите с меки основи (от II и отчасти от I спрежение). Така например в книгата му

„Драски и шарки” от 1895 г. (II част) срещаме глаголни форми вида, права, мола, затвора, върта и

пр. Те са отражение от родния говор на писателя. С течение на времето обаче той се убеждава, че

меките окончания, поддържани последователно от Търновската школа и застъпени частично в

практиката на Пловдивската и Дряновата школа, са по-разпространени и по-благозвучни. И

виждаме, че в „Упътване за общо правописание”, което Вазов като министър на народната

просвета подготвя за уреждане на правописния въпрос в началото на 1899 г., глаголите от II

спрежение (и в някои случаи от I спр.), употребени в текста или посочени по друг повод, се дават

последователно с меки окончания, например блестя, вредя, местя (блѢстѬ, врѢдѬ, местѬ) и пр.

Употребата на тези форми в по-нататъшното богато и твърде популярно творчество на Вазов

безспорно е била от съществено значение за установяването на тази норма в книжовния език.

Също така трябва да се каже, че с писмената практика в своето творчество Вазов е допринесъл за

преодоляване на геровско-дриновските старинни членувани форми на прилагателните в мъжки

род, като големий, слабий, възприемайки живите народни форми на -ия(т): големия(т), слабия(т).

От друга страна, Вазов е възприел препоръчваните от М. Дринов местоименни форми ме, те, се

вместо ма, та, са (у Момчилов, Каравелов и др.) или мя, тя, ся (у Н. Геров и Й. Груев). Важно е

установеното от Вазов положение, че народните отглаголни съществителни трябва да завършват

на -не, а книжовните — на -ние, например писане, спане, ходене, презиране, но страдание,

презрение.

Вазов има съществена заслуга за установяване на деепричастната форма на -ейки, -айки (ходейки,

мислейки, поздравявайки и пр.) в нашия книжовен език, възприета от западните говори. Тази

форма той нарича даже прелестна.

Още през 1892 г. поставя правилно въпроса за синтактичната употреба на отглаголните

съществителни в книжовния ни език, които, като думи с отвлечено значение, се натрупват вече в

твърде голямо количество в нашия нов речник. Преди всичко Вазов разграничава народните

съществителни на -не: даване, връщане, спане, тръгване, ходене, казване (а не — давание,

връщание, мръквание, ходение, спание, както пишели тогава) от книжовните —

черковнославянско-руски — на -ние: обещание, значение и пр. Вазов обръща внимание, че в

народната реч се предпочитат по-кратки съществителни от отглаголните — напън, ревот вместо

напъване, реване, а „когато (народът) не е намерил подобни кратки форми за изражението на

подобни действия, той на драго сърце ги заменя с глаголи. Той казва например пукаше зора, кога

тръгнах, или: тръгнах, току припукваше зората, което му иде много по-лесно и естествено, нежели:

тръгнах при пукванието на зората! „Това е една характерна чърта в нашия език, която граматиците

и филолозите ни още къснеят да отбележат.” *17+ Нека да напомним, че две години по-късно

излиза статията на Л. Милетич „Един важен недостатък в нашия книжовен стил” *18+, където

научно се разглежда поставеният от Вазов въпрос. Във връзка с отглаголните съществителни

трябва да отбележим още и доста разпространената практика на Вазов да употребява при тях

пряко, а не косвено допълнение: откриването личността на Бойча ( = откриването на личността).

Тази практика, широко разпространена у Каравелов и възприета и от Ботев, остава и до днес

неустановена ясно в книжовния ни език поради някои практически усложнения в прилагането.

По-отношение на членовете при съществителните имена Вазов е препоръчвал предпазване от

„излишната им употреба”, но е имал ясно разбиране за тяхната служба: „Каква яснота и

определеност дават на мислите! ... В народната песен те до крайност са намалени. Избягват ги и

нашите поети там, дето допуска духът на езика.” *19+ В този цитат Вазов като че ли не схваща ясно,

че случаят с изпускане на членовете в стихотворна реч е съвсем друг. В прозаичната реч на Вазов

употребата на членовете е нормална.

Необходимо е най-после да се обърне внимание и на факта, че Вазов успява да се ориентира,

преди да се явят научни изследвания, в различните категории български глаголни времена и

което е още по-важно, успява да разреши и принципно въпроса за употребата на разказвателните

наклонения в художественото творчество. В критичната си бележка по повод на един превод той

изказва, още през 1881 г., следните правилни мисли: „Изречението „Иван седял” дава понятие, че

оня, който ти казва това, не е видял Ивана лично, не е бил свидетел на седенето му, а е чул от

другиго и следователно не може да увери положително в истинността на факта, а предполага се,

че авторът на един роман е бил непременно очевидец на събитията, които ти разказва с такава

точност и подробност, инак вероятността и свежестта на разказа отслабва пред читателя.” *20+

Затова Ив. Вазов си служи последователно с преки (изявителни) глаголни времена в своя

художествен разказ, например в „Под игото”:

„От дясната му страна се чуха детински гласове. Те излязоха из едно прозорче, малко по-високо от

главата му, из което влазяше видело в килерчето. Юрдан стана да се изкачи по стълбите. На

третото стъпало машинално той се спря и погледна в прозорчето. Тогава той видя, че и двамата му

маловъзрастни сина. . . стояха пред огнището, пълно с жарава, и вършеха нещо там. . .” *21+

(Срв. употребата на преизказни глаголни времена от Л. Каравелов, например в „Българе от старо

време”: „Когато Хаджи Генчо видял своята дъщеря, то той станал и срещнал я. Но когато това

нежно любимо чедо видяло баща си, че върви към него, то дотолкова са уплашило, щото

насмалко щяло да изпусне стовните”) *22+.

В този случай Вазов има не само практическа, но и немалка теоретическа заслуга за

установяването на едно правилно използване на глаголните разказвателни наклонения

(изявително и преизказно) в практиката на нашите разказвачи и преводачи.

Строежът на изречението у Вазов е извънредно богат и разнообразен. Със своята свобода и

естественост, както и с въвеждането или утвърждаването на някои нови синтактични форми,

Вазовото изречение представя важен етап в книжовната обработка на нашия съвременен

синтаксис, който се отличава вече със значително богатство и гъвкавост. Най-интересен от

гледище на развоя на книжовния ни език е синтаксисът на Вазовата прозаична реч.

Излишен е въпросът, дали Вазов предпочита прости или сложни изречения. Тяхната употреба е в

зависимост от конкретния ход на мислите, от предмета и от обстановката. Вазов е майстор на

всички видове изречения. У него и простото изречение може да стигне до значителна

усложненост, както и сложното изречение може да бъде ту елементарно опростено, ту усложнено

до изненадваща степен, ту периодично плавно, ту темпераментно и стремително развиващо се

със смели скокове.

Важна особеност на Вазовото изречение е широката употреба на обособени части на изречението

— пояснения, заемащи по-самостойно място, отделяни в изговора интонационно, а правописно —

чрез запетая от своите поясняеми, например: Песента се свърши, последвана от ръкопляскания.

Аз не свалях очи от тая вълшебна гледка, толкова пъти виждана и все тъй нова и драга на душата

ми! Обособените части на изречението не са характерни поначало за нашата народна реч (затова

не се срещат например у Каравелов). Но те увеличават значително възможностите за обогатяване

на синтактичния строеж на книжовната реч, като позволяват да се избягва натрупване на много

подчинени изречения. Обособените части на изречението у Вазов могат да бъдат в едно и също

изречение значителни по размер и по количество, а могат да имат към себе си за пояснения и

цели подчинени, даже и цели съчетания от подчинени изречения. Ето няколко примера от разказа

„Дядо Йоцо гледа”:

„Тоя дядо Йоцо, прост, но събуден старец, прекарал тежкия живот на роба във всичките му тегла,

грозотии и безнадеждност, беше имал злочестината внезапно да ослепее в родното си гнездо.”

[23]

„Денковата къща — едничката в селцето по-прилична — на две ниски катчета, измазани с кал, с

прозорчета, от които едното даже със стъкло, с тесни стълбици отвън, беше отредена от селото да

приеме високия гост” (28).

„Често някой нов кондуктор, учуден, че вижда все на същия час на канарата един старец, който

маха с шапка към летящия влак, запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия

клас ...” (36).

Ив. Вазов използува доста свободно и широко деепричастията на -ейки, -айки в конструкции,

които представят разширени по състав обособени части (обстоятелства) в изречението:

“Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България” (37).

„Понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един

чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и

бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България” (36).

„Слушаше как долу шуми Искърът, мислейки, че той пътува отдалеко и е видял много по-големи

работи, и се радваше” (31).

Както видяхме по-горе, Вазов цени много тези деепричастни форми, наричайки ги „прелестни”. С

право той вижда в тях едно ценно средство за обогатяване на книжовния ни синтаксис. Въпреки

че по-късно тези форми бяха поставени под запрещение от някои наши филолози, те останаха в

езика ни, защото той не може без тях.

У Вазов се срещат доста форми от сегашно деятелно причастие, но само в служба на обикновено

(а не обособено) определение:

„Не се случи никакво събитие в еднообразното прозябание на селцето му, което отдалеко даже да

науми кипящия живот на България” (32—33).

В днешния ни синтаксис тези причастия се употребяват и като обособени определения, което не

се среща в практиката на Вазов. Разбира се, тук не се засяга въпросът за стилната употреба на тези

форми (както и на деепричастията). Поначало обаче и те представят едно ново богатство в

книжовния ни език.

За строежа на сложното изречение у Вазов не би могло да се говори особено конкретно в един

общ преглед като този. Ще си позволя обаче да приведа само два примера, в които намираме

характерната за Вазов свобода и лекота, въпреки голямата сложност и пъстрота в постройката.

„И като слуша чудосиите, що му разправя войникът, нему се струва, че някъде в дълбочините на

душата му едно слънце изгрява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите

чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!“ (32)

Тук намираме употреба на голям брой и разнообразни по служба и строеж подчинени изречения

към едно главно — нему се струва; същевременно намираме и употреба на обособени части

покрай подчинените изречения.

„Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди

освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата,

често ни минава през ума какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се

събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си; как щяха

да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля, и в

което те ще се чувствуват чужденци” (25).

И тук намираме поначало същия случай (главно изречение — често ни минава през ум), усложнен

още повече с това, че към обособената част в първото подчинено изречение се явява нова

подчинено изречение (преди да лъснат ...); освен това към непреките въпроси — какво би било и

как щяха да бъдат... — представящи подчинени изречения, се явяват редица други подчинени

(последователно подчинени) изречения.

Характерни са за Вазов известни натрупвания на еднородни части, невинаги градационни, но все

пак оцветени емоционално:

„В своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите за всекидневния живот

той не усещаше нищо особено ново. Все същите хора със същите страсти, неволи и сиромашия,

както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата, същите селски крамоли, същите

борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света” (27).

В рамките на сложното изречение се стига чрез такива натрупвания до периодичен строеж на

речта:

„В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше, даскал нямаше, защото

нямаше школо, поп нямаше, защото нямаше черква, стражар не стоеше, защото нямаше община,

а зимата със снеговете си и каловете спираше съвсем през седем месеца и така мъчното им

съобщение със света” (33).

У Вазов се срещат и доста синтактични форми, почерпени от народната реч или изградени върху

нея, които днес не се срещат в книжовния ни език. Без да ги подлагам на анализ, ще посоча за

пример само някои от тях.

„Той виждаше с мислите си ясно, което е виждал с очите си някога”.

„Българският ум измислил работи, да се чуди и мае човек.”

„Да беше излязъл сега лицеподражателят и да каже, че няма възможност да довърши

представлението, биха полетели столове въз него.”

„Тоя весел другар и събеседник . . . знаеше да обича и които мразеше, и които го мразеха,

правеше да го обичат.”

Изпод перото на Вазов за пръв път се разгръща голямата синтактична гъвкавост на нашия език,

увеличена още повече от органическото съчетаване на народни и книжовни по произход

конструкции.

Бележки

1. СбНУ, VIII, 1892, отдел II, с. 10.

2. Вж. Шишманов, Ив. Ив. Вазов, Спомени и документи. 1930, с. 110.

3. Пак там, стр. 110 — 111.

4. Вазов, И в. Събрани съчинения, под редакцията на М. Арнаудов, XXI. 1950, с. 367.

5. Вазов, И в. Съчинения, XXII. Под игото, ч. I. 1922, с. 101.

6. С6НУ, VIII, 1892, отдел II, с.56.

7. Събрани съчинения, XXI. 1950, с. 367.

8. Събрани съчинения, VIII, 1944, с. 28.

9. Събрани съчинения, VIII. 1943, 221—2.

10. Събрани съчинения, XXI. 1950, с. 104.

11. „В недрата на Родопите”. СбНУ, VIII, отд. с. 56.

12. Пак там, с. 57.

13. Срв. Ангелов, Б. Стремежи и похвати за строителство в книжовния ни език. Сборник в чест на Л. Милетич.

1912, с. 1 — 10.

14. Събрани съчинения, XXI. 1950, 367.

15. Вж. Редакционни промени в “Под игото” от Ив. Вазов, Известия на Института за български език, кн. V.

1957, с. 271—348. или “Как Вазов е обработвал езика на творбите си”, сб. Език и стил на българските

писатели, кн. I, 1962, с. 135—150.

16. Събрани съчинения, II. 1942, с. 188

17. СбНУ, VIII. 1892, отд. II. с. 11.

18. Сп. Български преглед. I. 1893, кн. 2. с. 92—112.

19. Събрани съчинения, XXI. 1950, с. 308.

20. Събрани съчинения, XXI. 1950, с. 117.

21. Съчинения, XXIII 1922, с. 19.

22. Съчинения . . . 1886-1888, II.

23. Събрани съчинения, VIII. стр. 26. По-нататък се отбелязват страниците в скоби след цитата.

Послеслов

Читателят затваря страниците на последната книга на проф. д-р Любомир Андрейчин. Тя е плод на

неговата двайсетгодишна творческа работа в областта на историята на българския книжовен език.

Авторът предаде своя труд в издателство „Народна просвета” не толкова с мисълта да представи в

цялостен и обобщен вид своето дело в тази нова област на българската филология, колкото с

горещото желание да направи за пръв път достояние на българския читател основните моменти

от развитието и изграждането на езика, с който днес си служим.

За съжаление авторът никога няма да види своя труд отпечатан и разпространен. Той го завърши

само два месеца преди смъртта си.

Издателство „Народна просвета”, на което проф. д-р Любомир Андрейчин беше дългогодишен

консултант и сътрудник в работата, е убедено, че предоставяйки на читателя последния труд на

нашия виден филолог, осъществява не само едно от неговите последни желания, свързани с

творческата му работа, но изпълнява и свой висок обществен дълг.

В помощ по издаване на книгата на проф. д-р Л. Андрейчин беше доц. к. ф. н. Венче Попова.

Издателството й благодари за сътрудничеството.

От издателството