ОТЧЕТ НА ТВОРЦИТЕ „Робот К-2" ви посреща и

представя следните интересни експонати. . ."

През целия ден „Робот К-2" да­ваше неспирно указания, прие­маше като любезен домакин групи и делегации, частни и официални лица. Припомняше на посетителите забележително­стите на IV национален преглед на техническото и научно твор­чество на младежта, изказваше пожелания.

Има една малка зала и тя се намира в голямото хале, къде­то са изложени експонатите на младите творци от Народната армия. Тя представлява макет на истинската, която е в Полу­висшия железопътен институт „Т. Каблешков" — София. Ка­тедрата на преподавателя пред-

* I

ставлява своеобразен команден пулт. По избор може да се вклю­чи било то аспектроматът, диа¬ скопът или епископът. Кино¬ прожекционният апарат е син­хронизиран с високоговорите­лите за напречен, надлъжен или квадрафоничен стереоефект. Оказва се, че и преподавател не винаги е необходим, защото мон­тираното програмно устройст­во спокойно може да се справи с неговата длъжност. То е „под­готвило" лекцията, знае в кой момент да включи нужните схе­ми, картини и диаграми — да даде необходимите пояснения по тях.

Знаете ли как потегля елек­трически локомотив? Имате ли представа за силата, която кара колелата да буксуват по излъс-

1

СЪДЪРЖАНИЕ

Отчет на творците 1 Немите свидетели прого-варят 5 Играйте с нас! 8 Подводно разузнаване 12 Молекули на паметта 15 Мини — телевизори и За остроумието 21 Търси! 24 Държави-джуджета 26 Студена светлина II

Магия на джунглите 35

Сто живота за химията 39

Предава „Космос" 41 Шампиони по дълголетие 44 Тест 44 Кръстословица 46 Решава логиката 48

Библиотека „Космос" Храната и хората Корица: насекомо в поляризира-

на светлина Гръб на корицата: двойната пла-нета

каните релси, породена от на­чалното съпротивление на при­качените отзад вагони заедно с товара, разположен в тях? Нуж­ни са умение и сръчност, солид­ни познания и системни трени­ровки, за да бъде избягната.

Стрелката показва скорост, превишаваща сто километра в час. Периферното зрение ула­вя бягащите едно през друго дървета, а погледът следи свет­лините на семафорите. Кино-прожекционните апарати, раз­положени от двете страни и от­пред на кабината,създават„дей­ствителна" пътна обстановка. На място са контролните апарати и уредите за управление и, ма­кар че „влакът" не се движи, от курсанта се искат същите пра­вилни и отмерени реакции, кои­то впоследствие ще му позво­лят да води истинския влак — това е третият вид система — тренажорът — монтирана в за­лата, чийто макет е представен на прегледа.

Има още един експонат в та­зи зала и той се крие зад, на пръв поглед, тривиалното днес наименование ---радиоелектрон­

на апаратура „Явор-1". Малко ли апаратури произвежда днес радиоелектронната промишле­ност!

Но „Явор-1" е уред за дистан­ционно управление на безпи­лотни летателни апарати и това вече респектира. В долния край на снимка 8 е показана тази част от апаратурата, с която се дават команди от зе­мята, а другата част, прием­никът, е монтиран в самолета. Самолетът също е показан и посредством подаваните му сиг­нали той би изпълнил различ­ни стопански или стратегичес­ки задачи, ако не беше на по­диума в изложбената зала, а се намираше на летището.

И все пак може да се направи една малка демонстрация. При подадена команда крилата се накланят наляво или надясно, опашката се смъква надолу или се издига нагоре, а това в по­лет би довело до изпълнение на най-сложни фигури от вис­шия пилотаж.

„Автоматизиран леярен цех представя Машелектропроект— София с ръководител инж. Геор-

ги Сендов. . ." — съобщава „Ро­бот К-2".

Отново макет, прототипът на който вече е осъществен в за-вода „Фр. Енгелс" — Казанлък (сн. 2). Специалистите веднага разбират значимостта на пред­ставения експонат. Досега се считаше, че не е възможно ле­ярското производство да бъде автоматизирано, а тук вече е осъществено. Икономическият ефект се изчислява на 1650 хи-ляди лева, а значението му прескача рамките на национал­ния преглед и представлява на­учен интерес от международен мащаб.

Има още много неща, които „Робот К-2" е преценил като интересни, а комисиите им да­доха награди съобразно поло­жения труд, важността на ре­шаваната проблема и оригинал­ността на творческата мисъл.

инж. ЙОРДАН КОСТОВ

В ИЗЛОЖБАТА

Четвъртият национален прег­лед на техническото и научно творчества на младежта доне-

2

се много радост на всички, кои­то бяха съпричастни на негово­то осъществяване: организато­ри, участници и посетители. Разнообразието от експонати, съвременните технически и кон­структивни решения, големият икономически ефект, подобре­ният естетичен вид на изделия­та, творческият подход към ре­шаването на проблемите — всичко това красноречиво го­вори за успеха на движението за ТНТМ, за неговото плодот­ворно свързване с практиката.

Впрочем онези, които посе­тиха панаирното градче в Плов­див и разгледаха експонатите, сами можаха да се убедят в правдивостта на казаното по-горе. На останалите читатели на сп. „Космос" предлагаме една малка разходка по експозиция­та на Четвъртия национален преглед за ТНТМ.

Това, което роботът ни раз­казва, е твърде любопитно, но нашето внимание е привле­чено от една машинка, заоби­колена винаги от множество млади посетители (сн. 9). Това е самотранспортиращата ко­личка, изработена от учениците от СПУ по Индустриална химия в гр. Шумен С. Пешев и А. Ги¬ нев. Остроумният механизъм действува автоматично и оси­гурява пренасянето на товари (в случая стоманени сачми) от улея вляво до квадратната ку­тия вдясно. Един експонат, в който е вложена много изобре­тателност.

Много интересни бяха кътове­те, посветени на различните ви­дове моделизми. Не можем да ви покажем всичко — там има­ше десетки и десетки достойни за изтъкване неща. Ето напри­мер радиоуправляемият модел за фигурен пилотаж. Плавници­те, с които е снабден, му позво­ляват да излита и каца от вода

и сняг. Изработен е в окръжния клуб „Моделизми" в Пловдив под ръководството на кап. М. Бон­чев. Корабните модели също не бяха един или два (сн. 3). Истин­ско удивление буди великолеп­ната им изработка, богатство­то от детайли, точността и ма¬ щабността на формите. Очаро­ванието на далечните странст­вувания очевидно са вълнували мнозина млади творци. Ето (сн. 4) салът от катамаранен тип, на­речен „Орбита". Фантастични­те рейсове на „Кон-Тики" и „Ра" още са живи в паметта ни. Мо­же би именно те са подтикнали колектив от ТРКК — Русе под ръководството на А. Кътев да изработи проекта за своя сал.

Не по-малко привлекателни от просторите на морето са и необятните пространства на кос­моса. Но далечното може да ста­не по-близко, когато силно же­лаем това. Голямата мечта за големия космос у други се е въплътила в многобройните мо-дели на ракети или на този чу­

десен „Луноход" (сн. 5), изра­ботен в окръжната станция на младите техници гр. Шумен под ръководството на инж. Кръстю Рашков.

Младите творци убедително демонстрираха широкия спек­тър на своите възможности — учебни пособия, облекла, ме­бели, електронни устройства— нима можем да изброим всичко? Ще ви покажем още само чу­десния таван (сн. 7), израбо­тен от колектив с ръководител Т. Денев и С. Станчев при ТДВА „Тревненска школа" — гр. Трявна.

Успехите радват и окуража­ват, но за никого не е тайна, че пътят към тях минава през много труд и много учение. Не случайно един от най-богатите щандове беше този на електрон­ните екзаменатори (сн. 6). За­щото само знанията, съедине­ни с трудолюбието, ще на­правят от всеки млад човек истински творец.

[ИВАН ИВАНОВ

Тихо е. Стоиш и съзерцаваш кади­фения купол на нощта. Какво гле­даш? Разпръснатите по него бри-лянти-звезди? Студената Вселена? Танца на планетите? Аз също ги гледам. И виждам още безкрайност­та, замъглена от сиянието на Млеч­ния път. Той е все същият, този све­тъл небесен път: такъв го е съзер­цавал Архимед, такъв го виждаме и ние, тази призрачна огърлица на Космоса не ще помръкне и след ми­лион години.

Означава ли това, че всичко в него е вечно, спокойно, неподвижно?

Колко години ни делят от първата експедиция до Марс — десет, два­десет? Човек ще полети към плане­тите, когато бъдат преодолени всич­ки научни и технически трудности. Но дори и тогава ще остане една, с която ще трябва да се съобразяваме и след петдесет, и след хиляда го­дини — опасността ст слънчевата радиация. Според един от най бла­гоприятните в енергетично отношение варианти маршрутът Земя—Марс— Земя ще трае около три години. През цялото време учените ще трябва Да имат точна прогноза за слънчева-та активност. Но можем ли да пред­видим кога ще се разбунтува Слън­цето? Да, вече ни са известни едина¬ десетгодишните му цикли. Нашето светило сякаш прави едно вдишване и издишване за двадесет и две годи­ни. Изследванията показват, че мак­симуми на слънчева активност се за­белязват и през по-дълги периоди — осемдесет и три години, триста го­дини. . . Нима ще трябва да чакаме стотици, хиляди години, за да обоб­щим наблюденията и въз основа на тях да съставим прогнози за слънче­вата опасност?

За щастие на Земята има „очевид­ци", които много отдавна „наблю­дават" слънцето. Дърветата-дълголет-ници съхраняват в „паметта" си све­дения за уникални природни явле­ния.

Космичните лъчи — потоци от за­редени частици (главно протони) с грамадни енергии, постоянно бом­бардират атмосферата на нашата пла­нета. В резултат на ядрените реак­ции във въздуха се образува радио­

активният изотоп на въглерода — С1 4. Естествено, колкото е по-голям броят на падащите частици, толкова повече радиовъглеродни атоми се об­разуват. Както и обикновеният въг­лерод, С14 за няколко часа се окис­лява от кислорода на въздуха, смесва се с обикновения въглероден дву­окис и се разсейва в атмосферата. А от нея при фотосинтезата се поглъща от растенията. Излиза, че дърветата са живи часовници, навити от природа­та още в първата пролет на живота им. При това те не просто отчитат времето, а завинаги запомнят кога какво се е случило на Земята и в Кос­моса. Трябва само да умеем да ги „накараме" да ни разправят споме­ните си. В случая неоценима помощ ни оказва дендрохронологията — специален научен метод за определя­не възрастта на дърветата по годиш­ните им пръстени.

За всеки вегетационен период в дървото се образува по един пръстен. Така че по броя на пръстените мо­жем точно да определим възрастта на дадено дърво. Какво още могат да ни разкажат пръстените? На­пример, ширината им зависи от пе­риодичността и силата на плодови­тостта, от слънчевата активност, ме­теорологичните условия, промените в светлината, горските пожари и от ред други причини, Учените вече са из­работили дендротаблици, с които мо­же да се определи възрастта на всеки пръстен с точност до една година. А това е извънредно важно, защото във всеки пръстен има натрупан радио¬ въглерод С14 (периодът на полуразпа­да му е 5760 години), чието количест­во е пряко свързано с нивото на слън­чевата активност и интензивността на Космичните лъчи. С други думи. след като знаем възрастта на пръсте­ните и измерим концентрацията в тях на С14, можем, отдалечавайки се по­следователно в миналото, да схва­нем закономерностите в промените на космичния „климат" на Слънчевата система (и дори, както ще видим по-нататък, на Галактиката) в продъл­жение на хилядолетия.

За нашето пътешествие в миналото бихме могли да използуваме гигант­

ската секвоя или туркестанската ар¬ ча, които живеят до 2000—5000 го­дини. Ако искаме да удължим пъте­шествието, можем да си послужим с пънове на борове, извличани от тор­фените залежи или да потърсим още по-стари живи дървета.

Идеята да се проникне а космич­ното минало с помощта на радиовъг­леродния метод е съвсем нова и при­надлежи на големия съветски физик академик Борис Павлович Констан­тинов. Сега неговите ученици успеш­но я доразработват.

Ядрената физика твърди, че съдър­жанието на радиовъглерода в пръ­стените на дърветата трябва да е тясно свързано с физическите про­цеси на Слънцето. Но къде, в какво се проявява тази връзка? Наскоро бе открита интересна зависимост: щом се усили слънчевата активност, интензивността на попадащите на Земята космични лъчи забележимо спада. Според учените, мощните по­тоци слънчеви лъчения сякаш из­духват, помитат Космичните лъчи от междупланетното пространство. И така, в максимумите на слънчевата активност количеството на образува-

5

СЪВЕТСКА НАУКА И ТЕХНИКА

щия се в атмосферата С14 намалява, а това означава, че се намалява кон­центрацията му и в пръстените на дърветата. Остава само да отделим радиовъглерода от тези пръстени (чиято възраст точно знаем), да из­числим броя на атомите във всеки от тях и ще получим картината за закономерностите в поведението на Слънцето в миналото.

Но дърветата - дълголетници пазят в паметта си не само периоди от био­графията на Слънцето, а и сведения за всички бурни събития, случили се в далечните простори на нашата Га­лактика. Средно веднъж на 30—60 години в нея избухват тъй наречените Свръхнови звезди (голяма част от тези експлозии ние не виждаме, за­щото междузвездният прах поглъща

-лъченията). Това са настина гран-диозни явления, които дават отра-жения върху цялата Галактика. За известно време такава звезда свети много по-силно от всички останали звезди на Галактиката, взети за­едно. Днес се смята за установено, че например огромната Крабовидна мъглявина е останка от Свръхнова, която е избухнала в 1054 година. Ки­тайски астрономи са наблюдавали това феерично събитие и разказват за него в хрониките. Необикновено ярко са избухнали Свръхновата Ти­хо Брахе в 1572 г., Кеплер в 1604 г., Касиопея А в 1700 година. При ек­сплозията на Касиопея А се е осво­бодила 100 милиарда пъти повече енергия, отколкото се отделя от Слънцето за една година.

За съжаление хрониките обхващат твърде кратък период от историята на Вселената, за да могат учените да проникнат в тайните на миналото й. А защо астрофизиците мечтаят да проникнат в древността?

Изминаха вече няколко десетиле­тия, откакто бяха открити Космични­те лъчи, но и до днес не е напълно разгадана тайната на произхода им. Някои учени, между които и съвет­ският академик В. Л. Гинзбург, смя­тат, че основният източник на кос­мични лъчи са Свръхновите звез-ди. Но как да се докаже това?

Преди няколко години академик Б. П. Константинов и старши науч­ният сътрудник при Ленинградския физико — технически институт към АН на СССР Г. Е. Кочаров дойдоха до извода, че гама — лъченето, поро­дило се при избухването на Свръх­нова, когато достигне атмосферата на Земята и взаимодействува с ато­мите й, непременно ще образува не­утрони. Неутроните би трябвало да се поглъщат от атомите на азота, което и ще доведе до образуване във въздуха на радиоактивния изотоп на въглерода С14. По такъв начин ако при избухване на Свръхнова звез­да се образува достатъчно количест­во гама — кванти (а те ще се понесат към Земята със скоростта на свет-лината), то в съответния пръстен на дървото би трябвало да се запечата информация, която ще ни разкаже за датата и силата на катастрофата.

Но това не е всичко. Чудовищ­ният взрив на звездата ще изхвърли в галактичното пространство и мощ­ни потоци заледени частици — кос­мични лъчи, които, макар и по-късно от гама-квантите, също ще достиг­нат земната атмосфера и ще повишат • нея концентрацията на С14. Следв-

6

вателно, сведения за взрива ще се получат два пъти. Дървото ще за­печата в пръстените си и двете въл­ни, долетели до нас от космичната бездна. По такъв начин, ако датите на избухването на Свръхновите звез­ди и периодите на повишена кон­центрация на радиовъглерода в съот­ветните пръстени на дърветата съвпа­дат, за първи път ще се установи със сигурност, че Космичните лъчи на­истина се раждат по време на тези бурни космични събития.

Преди около три голини учените бяха развълнувани от откриването на тайнствени радиосигнали, конто се изпращаха от просторите на Вселе­ната е хронометрична точност. Днес вече знаем, че мощните радиоим­пулси се излъчват от пулсарите — свръхплътни неутронни звезди, за които се предполага, че са останки от избухнали някога Свръхнови. Но да­ли това предположение е вярно?

Ето какво казва старши научният сътрудник при физико — техническия институт Грант Кочаров:

— Пулсар PSR 1929-10 трябва, според теорията, да е останка от Свръхнова, избухнала приблизител­но преди шестдесет хиляди години. Разстоянието до нея се изчислява на сто парсека (един парсек е равен на 3,26 светлинни години). Ако изчис­ленията на специалистите са верни, то интензивността на Космичните лъ­чи, породени при избухването на та­зи звезда, трябва да е достигнала мак­симума си в района на Земята преди около петдесет хиляди години, след което е почнала бавно да спада. При това, когато потокът лъчи е бил в максимума си, скоростта на образу­ването на С1 4 в атмосферата трябва да е била четири пъти по-голяма, от колкото сега. И ако успеем да под­берем толкова древни дървета с точ­но известна възраст, то, след като из­мерим в тях съдържанието на радио-активния въглерод, бихме могли да узнаем къде са се зародили тези лъ­чи. А по това, как са пътешествували до Земята, биха ни станали ясни много от загадъчните все още физи­чески свойства на междузвездното пространство.

— Впрочем — добавя Кочаров — радиовъглеродът в пръстените на свръхстарите дървета помогна на геофизиците да „изобличат" нашата планета в непостоянство. Напосле­дък се изясни, че напрежението на магнитното й поле не е било винаги еднакво в миналото. Изследванията показват, че преди около две хиляди години то е било в максимума си,

В ствола на гигантската секвоя е направен тунел, за да минават ав­томобилите

а преди около шест хиляди години — в минимума. Колкото по-нататък на­влизаме в миналото й, виждаме, че то пак е почнало да се увеличава. Установено е, че всеки път, когато е нараствало напрежението на магнит­ното й поле, интензивността на Кос­мичните лъчи в зоната около Земя­та трябва да е спадала, следователно намалявала се е и скоростта на об­разуването на С1 4 в атмосферата й. Така че общото количество на радио­въглерода във въздушния океан на нашата планета не е било еднакво в миналото. И наистина, когато учени­те измериха количеството на радио­

въглерода в дендрохронологично да­тирани пръстени на дървета, стана ясно, че в период на минимално на­прежение на геомагнитното поле кон­центрацията на радиоизотопа на въг­лерода е достигала максимума. Тази физическа зависимост е проследена включително до четвъртото хилядоле­тие преди нашата ера.

. . . Не едно поколение писатели фантасти са мечтали в страниците на своите произведения за „машина на времето". Не ви ли се струва, че тази вълшебна мисия днес изпълнява ме­тодът на радиовъглеродния анализ?

ОЛЕГ БОРИСОВ

11-годишните цикли, отразени в годишните пръстени на секвоята. Най-широките пръстени, означени с кръстчета се повтарят през II водили и съответствуват на максимумите в слънчевата активност

Играйте с нас! А В Т О Р НИЛС Н И Л С Е Н

РИСУНКИ Н И К И Ф О Р РУСКОВ

— Къде да отидем? — замислено промълви Том и ритна с крак буца пръст.

— Защо питаш, Том? — по лице­то на шестгодишната Мери се изпи­са учудване. — Нали искахме да оти­дем в приказката долина!

— Ядосва те, Мери — обади се деветгодишният по-голям брат Дик. — Нарочно приказва така.

— Аа. . . Мери се успокои и хвана Дик за ръката.

Но това не му беше приятно. И Мери кротко зае своето място на края.

Децата мълчаливо тръгнаха на­татък през обраслите с калуна пущи­наци — късче мрачно, безлюдно се¬ верошотландско плато, което се прос­тираше до самия бряг на морето. На юг в меката светлина на лятното утро се къпеше тежката грамада на Бен Мор. На север, като сини очи под смръщени каменни вежди, към не­бето гледаха малки езера.

— Виждам татко на кулата! — съобщи гласчето на Мери.

На гребена на Бен Мор се издигаше ажурена стоманена кула с радарна антена, прилична на огромно обър­нато нагоре ухо.

— Лови сигналите на самолета от Сан Франциско, който пристига в девет и петнадесет — деловито се обади Том.

Том знаеше всичко за работата на насочващата станция, която първа, триста километра северно от Един­бург, посрещаше идващите откъм Атлантика стремителни реактивни са­молети.

— А ето го и самолета! — кимна Дик.

Високо-високо в лазурните висини се зачу нисък метален звук, като че ли невидима ръка дръпна някаква басова струна, опъна а между небе­то и земята. Зорките очи на децата ви­дяха как нещо проблясна във виси­ните. И веднага изчезна — само­летът продължи дългото си спускане към Единбург.

— На какво да играем днес? — Мери нетърпеливо дръпна братята си за ръкавите.

Да не би да не са виждали самоле­ти? А днес е особен ден. Учителка­та им, мис Херн, се беше простудила и отмени заниманията. Майка им ги беше запасила със сандвичи и те, щастливи, се отправиха натам, където сред безлюдния пущинак се простираше техният детски рай.

Древният пейзаж пазеше за тях и дълбоки сенки, и стелеща се мъгла, и примамливи слънчеви полянки. Тайн­ствени далечни впадини, мрачни бла­та, притиснати от вятъра храстала-ци. . . С една дума, най-доброто мяс­то в света за всякакви игри: можеш да си въобразиш, че си разбой­ник, войник, пътешественик, фея, гном — каквото п искаш, та нали детската фантазия е неизчерпаема!

От най-стари времена шотландски селяни — овчари са населявали тази планинска страна с гномове, с въл­шебни ковачи, таласъми и призраци. И до ден днешен в тихите долчинки и по безмълвните блата доживяваха своя век последните сенки от почти забравения, причудливо приказен свят, видим само за детските очи. Не би ли могла тази страхлива яре­бица да бъде омагьосан гном, който пази тайната на някакво златно съкровище? Или таласъм, който бър­за с пукнато котле за ковачницата на джуджетата?

Градът с неговата телевизия и ки­но бяха почти непознати на деца­та от планината Бен Мор. Затова пък те имаха отзивчиво сърце и жи­во въображение. Всеки ден молеха майка си да им разказва приказки и тя си припомняше старинните ле­генди за северните хълмове; и деца­та слушаха, слушаха в тихите вечер­ни часове, когато голямото пурпур­но слънце се скриваше зад тъмния пущинак, където бързаше за в къщи закъснял старец — овчар, грубо­ват като вкаменено дърво.

— Да играем на вълшебника от Изумрудения град — каза Том.

— Или на Черния рицар от Бо­нар — предложи Дик.

— Миналия път играхме на ри­цари — стрелна ги Мери. — А пре­ди това играхме на принца и трите джуджета от Килпатрик!

— Е, тогава на какво? — Том без­успешно се стараеше да измисли не­що.

— Аз пък зная на какво! — Свет-лосините очи на Мери сияеха закач­ливо.

Те стигнаха до гранитния хълм и обраслите с калуна долчинки, къде­то можеха да се скрият от целия свят и да преживеят най-удивителните приключения. От запад прииждаха огромни атлантически облаци — ка­то приказни замъци, позлатени от слънцето. Високо горе в прозрач­ния въздух кръжеше каня. Появи се вятър, полудува край тях като игри­во пале и литна нататък към пла­нината.

— Щом знаеш, кажи! — раздраз­нено подвикна Дик.

Мери за всеки случай се дръпна от него. Ще ги помъчи малко тези момчета — те винаги се перчат, а ето че не знаят нейната тайна.

— Ех, друго нещо са били приказ­ните времена — Том със завист следеше птицата, — когато наисти­на са ставали тези неща, за които се разказва в приказките! Защо ли сега не е така?

— Защото — важно отговори Дик — сега има само скучни самолети.

— И приказки има! — тържест­вено възкликна Мери. — Вчера, до­като се занимавахте с мис Херн, са­ма отидох в приказната долина. И видях!

— Какво видя? Братята спряха. Те знаеха, че

Мери съчинява увлекателни въл­шебни истории и изгаряха от любо­питство, но се стараеха да не се из­дадат.

8

до тяхното заветно царство сред гранитните скали. Но щом се впуснаха в долината, тръгнаха бав­но, внимателно- Може би принцо­вете и вълшебниците са още тук?

Но всичко си беше както обикнове­но: сиви скали, обляна в слънце до­лина, зелен мъх и ниски дървета край пукнатините. Горе ромолеше ру­чей — струйки прозрачна вода, ми­рис на дим и треви и мрачна камен­на прохлада.

Сред невзрачните обрасли с калу¬ на буци пръст в това скрито от све­та местенце шумолеше копринена трева, пъстрееха маргаритки и жъл­турчета — като че ли бяха изпрате­ни тук от топлите страни. За деца­та този оазис сред суровото плато беше райска градина. Дигнеш ли гла­ва нагоре — виждаш къс небе, свет­лосиньо като мечта. И такава тиши­на наоколо, хилядолетно безмълвие, нарушавано само от ручейчето, кое­то звънти като сребърно звънче.

— Тук няма никой — разочаро­вано проточи Том. Той очакваше да види обсипана със скъпоценни ка­мъни кралска свита

— Те не казаха, че ще се вър­нат. . . — Мери нерешително се ог­леда.

— Сънувала си — Дик отново се превърна във всезнаещия по-голям брат.

— Не съм сънувала — момичен-цето обидено тронна с крак. — За­мъкът на феите се приземи ето там!

Малкото розово пръстче сочеше по­лянката сред долината, където цве­тята бяха най-гъсти. Момчетата по­гледнаха и затаиха дъх.

— Виждате ли! — радостно въз­кликна Мери.

Братята кимнаха: нямаше какво да възразят. Самите горски цветя потвърждаваха думите на Мери. Ка­то че ли прилетелият от небето за­мък ги беше дарил със своите цвето­ве. Скромните преди цветя сега по­разяваха погледа с великолепието си, пред което биха помръкнали дори ор­хидеите по Амазонка. Ио кръглата площадка на около двадесет метра в диаметър като чели бяха пръснати късчета от дъгата. В средата се пре­ливаха тъмнооранжевите цветове на вечерното слънце, а по-нататък има­ше цветове, които не можеш ведна­га да назовеш на земните езици. Ту сякаш приглушено северно сияние, ту лазурит и морска синева, светва­щи опали, изумрудени отблясъци, светлосиня, яркочервени. . . Като че ли някаква вълшебна пръчка беше докоснала скромните цветчета и беше

превърнала всяко от тях в царица на цветята.

— Цветята на феята! — каза лас­каво Мери.

Вървяха като на сън, приближаха и седнаха сред царството на оживе­лите цветове. Мери грижливо гале­ше цветята и не се решаваше да ги откъсне. Момчетата внимателно изу­чаваха пръстта, камъните, пръчици­те. . . Никакви следи от прегаряне. нищо не беше повредено. Нямаше до­ри вдлъбнатини по влажната пръст. Само цветя — но какви цветя! Те би трябвало да растат край вратите на рая, а не в тясната долчинка на шотландското плато.

Децата седяха и се чудеха. Поня­кога поглеждаха към небето, като че ли чакаха всеки момент отгоре да се спусне нещо приказно — било летящ сандък, било птицата на ща­стието. Но нищо не се случваше И в края на краищата забравиха цяла­та история и заиграха на слънце. Както винаги населиха долината с творенията на своята фантазия, ти­чаха, надникваха се сред светлоси-

— Те долетяха от небето — тя тържествуваше: нека да видят как­ва чудесна тайна има! — Долетяха с приказен замък. Или на бял въл­шебен кон. Или на огнедишащ дра¬ кон!

— Говориш глупости! Дик дръпна сърдито сестра, си за

косата и тя силно изпищя. Все пак думите и засегнаха момчетата. Заин­тригувани гледаха величествения пей­заж, сенчестите долини, където в гъс­талаците на високата папрат, по изумрудено зеления мъх в техните игри участвуваха и планински вели­кани, и червенокосият ковач от Лох Шии.

— Защо не ги заприказва? — Дик нерешително тръгна пак.

— Ами аз разговарях с тях! — Мери подскачаше около братята си, цялата сияеше. — Но те малко се страхуваха от мене. И нямаха време. Копаеха растения, късаха цветя и папрат!

— А как изглеждаха? — Том се раздираше от любопитство, но лице­то му беше непроницаемо.

— Ами такива. . . — Тя се сму­тя. — Приличат едновременно на всичко! И на феи, и на принцове и на вълшебници!

— Никой не може да прилича ед­новременно на всичко —- мъдро вмет­на Том.

— А те могат — настояваше Ме­ри. — През цялото време приличат. на нещо друго. И бяха много добри, защото аз не ги обиждах. Поканиха ме да се поразходя до Луната с тех­ния приказен замък!

И тя посочи белия диск в синьото небе над върховете на Бен Мор. Бра-тята смутено погледнаха нататък, но веднага пак станаха важни.

—- И как разбра какво ти гово­рят? — Том се опита да я удари с юмрук, но тя ловко се дръпна.

— Не ги разбирах добре — не­охотно си призна Мери. — Но те го­вореха като че ли в главата ми. А носле се стъмни и трябваше да се връщам в къщи за вечеря!

Момчетата замислено наблюдаваха сивопепелявата луна над планината. Ами ако е истина?

Те още живееха в слънчевата стра-на на детството и целият свят с бле­щукащите мъниста на росата, тол­кова примамлив, се простираше в краката им. За тях сивият врабец беше също такова чудо като феите и принцовете, които долитат от небе­то и ви канят на Луната!

Изминаха тичешком последната част от пътя до приказната долина.

ните дракони, смешните гномове и великаните, обути в грамадни боту­ши. Кривият корен се бе превърнал в гърбав таласъм, цветята — в ел¬ фи.

Те бяха деца, животът още не бе­ше ги прогонил от слънчевото цар­ство на приказките, където всичко е възможно и всички мечти се сбъд­ват.

Когато слънцето достигна най-ви­соката си точка, те лакомо Изгълтаха своите припаси и се налочиха като теленца със студена изворна вода, по-вкусна от която няма по цялата земя. След това задремаха на слън­це, замаяни от игра.

Владяната беше светлосиня и съв­сем тиха.

Мери сънно отвори очи. И замря, загледана в дълбокия кладенец на не­бето. Там на дъното мигаше фенер­че, блестеше падаща звезда. . .

— Това са те — радостно изпис­ка Мери. — Гледайте!

Момчетата веднага се събудиха и седнаха. Гостите пристигнаха мъл­ниеносно. Току-що в небето блещу-каше мъничка светулка. А след се­кунда на дюйм от земята точно над лъчезарните цветя вече увисна за­мъкът на феите, или крилатият кон, или огнедишащият дракон. Нито един земен летателен апарат не беше способен така мигновено да се спусне и така рязко да спре. Сякаш нямаше тегло. Като че ли в меките сенки на впадината долетя слънчево зайче.

Децата гледаха като омагьосани. Но как да опишат това, което виж­даха? Ослепително кристално цвете или не, осветена от слънцето кате­драла с белоснежни сводове грациоз­но кръжеше във въздуха, излъчвай­ки разноцветни блясъци и благоуха­ние и строга красота. Възрастни­те биха нарекли това видение сън или халюцинация, или нещо непос­тижимо за земния разум. А най-ве­роятно те просто биха се отказали да повярват на очите си.

Но децата не знаеха законите на природата и здравия разум. Те прос­тодушно приемаха всичко, което виж­даха. А това беше чудесно продъл­жение на сутрешната им игра.

— Сега ще излязат — прошепна Том.

— Това са те, вчерашните — гор­до обяви Мери. — Сега сами ще ви­дите! Приличат едновременно на всичко!

И наистина от вълшебния замък, от лъчезарния кораб излязоха при­казни същества. Дотолкова приказ­

ни, че не можеш да ги разгледаш както трябва, само проблясва ту пур­пурен плащ, ту дълга дреха от све­тулки и ноктилуки. Пред очите на децата изплуваха и се отдалечаваха сиво-сини облачета и нежни прели­ващи се искрици на скреж. Под об­леклото неочаквано се очертаваха контурите на немислимо голямо ко­ляно, на великанска десница, на мраморно бедро с неописуема красо­та. И още, огромни очи — тъмни, ласкави като лунна сянка, като свет­ли зелени петна по морските вълни.

Децата виждаха всичко това — а може би дори и не това. Само кога­то настойчиво си представяха феи и весели елфи, успяваха в цялото това пламтене и блясък да доловят нещо определено.

Разбираха, че пред тях стои нещо съвсем необикновено, различно. След това започнаха да отличават гласо­ве. Странни гласове, като равномер­но бръмчене на пчели, като стих­ващ акорд на виолончело или дале­чен тревожен глас на тръба.

— Да отидем да ги поздравим — предложи Мери.

Децата станаха и с радостно туп-кащи сърца приближиха до чужден­ците.

За миг пурпурните плащове и проб­лясващите дълги дрехи замряха. Яр­ката светлина притъмня, вълшебният замък потрепери като лопатар, готов за скок.

Тогава Мери приветливо се обър­на към приказните създания. Ней­ното звънко гласче ги кичеше с име­на: Лунният човек, Дивите лебеди, Храбрият шивач, Момиченцето, кое­то плаче с бисерни сълзи, а когато се смее, рози падат от устата му. Невинното дете пееше и чуруликаше за вълшебните жители от страната на сините планини, до която имат достъп само децата и поетите, къ­дето свършва дъгата и светят най-далечните звезди.

Гостите се успокоиха. И ето нечия ръка стисна изцапаната детска ръ¬ чица. Ръка на исполин, но топла и мека като слънчев лъч. Във възду­ха се носеха гласове — меки като черно кадифе. Децата се стараеха да не пропуснат нищо от тази необик¬ новена среща. Момчетата захластнати разглеждаха скъпоценните плащове и неловко се усмихваха. Ту усещаха докосването на прохладна коприна, ту нищо не усещаха.

— Благодарим за цветята — Мери усмихнато посочи калейдоскопа сред впадината. — Нищо ли няма да взе­мете със себе си?

Те не възразиха. Странните гости, които приличаха на пера от паун, на огромни колибри, на златна лятна луна безшумно и плавно се движеха по впадината, късаха калуна и мар­гарити, плискаха се в прозрачната вода, събираха пъстри камъчета и птичи пера — както обикновено се прави, когато скиташ из непознати места и всичко наоколо ти е толкова интересно, и всичко е толкова ново, сякаш е първият ден от сътворе­нието на света.

А Мери щастливо подскачаше на един крак и се държеше за топлата исполинска ръка. Момчетата охотно помагаха на своите нови приятели, които приличаха на слънчеви кон­ници или на духа от „Лампата на Аладин", или на прекрасните и мъд­ри обитатели на далечната страна на младостта.

Децата весело бърбореха и огром­ните златни пчели, невидимите кам­бани и виолончелото им отговаряха. Те прекрасно се разбираха; та нали разговорът се водеше на приказния език на децата, поетите и на гости­те от далечните звезди.

Най-после чужденците като че ли се приготвиха за път. Като група сръчни златари или рояк танцуващи светли петна те обкръжиха своя ко­раб или вълшебния летящ замък. Но Мери дръпна своя спътник за огромната ръка и посочи Луната, из­дигнала се сред млечнобели те облаци над Шотландия. Нали й бяха обеща­ли пътешествие до Луната!

Във въздуха се разнесе звън на златно звънче, исполинската ръка им махна и децата безстрашно ми­наха през самоцветна арка. Озоваха се в огромен сапунен мехур. Очак­ваха, че сега ще последва рев на реактивни мотори или скърцане на зъбни колела, или удар на бутала. Нищо подобно, само като че ли за­бълбука ручей и ето го вълшебният замък вече кръжи на хиляди кило­метри над планетата. И в тъмната бездна зад прозрачните стени испо­линското кълбо бавно се въртеше на фона на пищния звезден килим, какъвто още нито едно земно дете не беше виждало от тази височина.

— Това е по-хубаво дори от раз­ходка в зоологическата градина! — възкликна Дик.

Том и Мери кимнаха. Свеж вятър пронизваше приказния кораб и къ­пеше в кислород дробовете им. Труд­но е да се каже как дишаха техните нови приятели и дишаха ли въобще, но добре знаеха какво е нужно на децата от този друг свят.

10

Децата следваха пурпурните пла­щове, мраморните колони,огнените жребци и преминаваха от едно поме­щение в друго. И радостните им гла­сове като птиче цвърчене отекваха о невидимите стени и звънките купо­ли, зад които сияеха хиляди огром­ни звезди, а Земята и Луната тан­цуваха вечния си менует. Вътре не проникваше смъртоносният студ на Космоса. Тук беше топло и се диша­ше леко, толкова леко, че децата дори не се замисляха за това. Въ­преки че корабът се намираше в без­тегловност, те много добре различа­ваха долу и горе. Новите им прия­тели се бяха погрижили и на деца­та не им се гадеше и не им се виеше свят.

Те не забелязваха вито стени, нито врати. Не можеха да разберат дали корабът се движи през непрозрачна светлина, или през по-плътна мате­рия. Пък и какво ги засягаше това? Ледените звезди над главите им се сменяха ту от огромната мъртва Луна, ту от още по-огромната свет¬ лосинкава Земя с ясно различимите сиви океани, белите полярни шап­ки и бавно пълзящите облаци. Но децата бяха твърде увлечени от раз­говора и от новите си впечатления, за да забележат всичко това.

Накрая чуждоземците сложиха ма­сата и закрепиха дружбата си с древ­ния ритуал — разчупиха с децата хляб — лек и питателен като мед и им подадоха рубинови панички с разни ястия. Обзети от любопитство, децата пробваха всичко поред. Вку­совете бяха странни, но много при­ятни. Благоухание на прясно окосе­на трева, мирис на прясно масло, за­сищащият вкус на житото. А нищо подобно не лежеше в паничките. Приказна закуска в приказна стра­на. . . И макар че опитаха твърде много леки и сладки блюда, в стома­ха си не усещаха нито тяжест, ни­то болка.

Изведнъж исполинските ръце по­сочиха напред. Пурпурните плащове се разтърсиха като от беззвучен смях. Луната — същата тази Лу­на, на която Мери искаше да отиде!

Пред прозрачните стени, заемайки цялото зрително поле, висеше ог­ромно белезникаво кълбо. Струваше им се, че ги гледа призрачно вкаме­нено лице, набраздено с високи хре­бети и черни като нощ кратери. В ослепяващата слънчева светлина всичко беше черно и бяло. И само минералите проблясваха като фо­йерверки с ярки синкави петна. Деца­та зиморничаво се свиха, изплаше­

ни от близостта на гибелния мраз. Но зазвънтяха трелите на златните камбанки и страхът им премина. Та това е старата, позната Луна!

— Благодарим, че ни доведохте на Луната! — възкликна Мери и въз­дъхна щастлива. — Тук ли живеете?

Не, не тук. Дивната мраморна ръка посочи сребристата прах на Млечния път. Там, нагоре. . .

Исполинската ръка посочи в об­ратната посока. В бездънната дъл­бочина под тях се въртеше родната синя планета. Именно в тази мину­та нощта докосна ажурното листен­

це сред морето — Шотландия. Дик добре знаеше география и веднага позна блестящия рубин — Бен Мор, къпан от лъчите на залязващото слънце.

— Време е да се прибираме у до­ма — каза той, — там е вечер и мама приготвя вечерята.

Пурпурните гънки трепнаха. „Да, да време е да се прибирате в къщи — забръмчаха пчелите. Светлинни вет­рила защищаваха децата, исполин­ски ръце ги носеха. И те дори не усетиха да им потрепери под лъжич­ката от стремителното падане на-

долу, когато, бе» сами да забележат това, се понесоха със скоростта на метеор към мрачния пущинак на Бен Мор.

Мъничко замаяни, но много щаст­ливи, децата изведнъж забелязаха, че отново се намират в приказната долина. Още секунда над цветята, искрящи с нежните цветове на дъ­гата, кръжеше вълшебният Замък. А след това ниският прощален звук на виолончелото, усмивката в очи-те-кладенци, и в небето се мярна светкавица. Отлетяха. . .

Възбудени от богатите си впечат­ления, те вървяха през пущинака към къщи. На запад, зад края на земята чезнеше червеното огнено къл­бо на слънцето. Птиците напуснаха пустинното блато и хвръкнаха наго­ре в пламтящото вечерно небе. В Ка­луната по склона нежно прописква¬ ха яребици.

— Ама какъв ден! — обобщи Дик.

— Наистина — Том си тананика­ше някаква песничка, слаб отглас от приказната среща, която се за­печата в душата му.

— Е, видяхте ли? — Мери под­скачаше на един крак между братя­та си. — Видяхте ли, че наистина има и феи, и диви лебеди, и лунни хо­ра?

Момчетата се усмихваха на ней­ния възторг, но не възразяваха. Не спориха и тогава, когато на вечерята Мери започна да описва пред майка им и баща им всичко, което бяха ви­дели през този ден: огромните пеещи пчели, лъчезарните цветя, странни­те пришълци от сияйните далечини на Млечния път.

— Каква богата фантазия имат тези деца — майка им се усмихна на бащата. — Струва ми се, че те

живеят много по-интересно от нас, възрастните!

Бащата кимна и одобрително по­гледна добре изпечения бюфтек, кой­то жена му постави пред него.

— Вярно! Макар че и при мен днес имаше нещо интересно! Пред­стави си два пъти радарът регистрира някакви съвсем необикновени сигна­ли. Сигурно са били метеори, или пък се дължи на слънчевите петна. Децата дружно лапаха вечерята си. Но Том погледна брат си и незабе­лязано му намигна.

. . . Те и след това играеха често в приказната долина. Но никога по­вече над пущинака на Бен Мор не прилетя крилатият огнен жребец. И никога повече при тях не дойдоха да си играят чудесните гости от да­лечната блестяща Галактика.

Преведе от руски М. Младенова

подводно РАЗУЗНАВАНЕ

Спорт или професия?

На 15. VI. 1971 година към 15 часа по шосето София— Мездра, на един километър от с. Зверино, вапорожец с контро­лен номер СК 90-72 се хвърля в Искъра. . .

Така започват почти всички съобщения в бюлетина на На­родната милиция. Кратко, дело­во. А оттук — онази трудна и от­говорна работа на служители­те от МВР. Една дейност, коя­то е свързана с много знания и упоритост за намиране и до¬ казване на истината.

Но да се върнем към кон­кретния случай. За щастие во­

зещите се в колата успяват да се спасят, но запорожецът е из­чезнал в мътните и дълбоки во­ди на реката. Кой ще го от­крие? Как ще го извадят?

Ало, телефон 82-47-29?. . . Следва обяснение на случая. И хората от телефон 82-47-29 са на път.

Те са четирима: ст. лейтенант Георги Стоянов, ст. лейтенант Иван Димитров, лейтенант Ма­рин Велев и мл. лейтенант Лю­бомир Георгиев от оперативно-водолазната група към Кри­миналния отдел при Главно управление на Народната ми­лиция. Любовта към леководо-

12

лазния спорт прераства в про­фесия. Четиримата са винаги там, където водата е скрила от погледа онова, което е нужно на следствените органи за ра­зобличаване на извършителите на престъпления. . .

Водата е ледена и мътна. В предполагаемото място на па­дането колата я няма. Търсе­нето упорито напредва. След три дни на 250 метра по посока на движението на реката при дълбочина 6 метра запорожецът е намерен.

За извършени кражби е за­държан А. П. Необходимо е да се намерят откраднатите два магнетофона и две спортни пуш­ки. „Хитростта" на извърши­

теля на престъплението е разо­бличена от леководолазите. Ве­щите са намерени в реката до гара Искър.

Единствената специализира­на леководолазна група на МВР е известна в цялата страна. По­знават ги и воините от Бъл­гарската народна армия.

При провеждане на поредно занятие с бронетранспортьори за форсиране на водни препят­ствия една от машините зацеп¬ ва и се изкачва няколко метра по силно наклонения бряг на язовира. В този момент вода-чът загубва контрол над ма­шината, тя се подхлъзва и на заден ход се връща във вода­та, потъвайки на дъното. Два­

мата войници в последния мо­мент успяват да изскочат и с плуване се добират до брега. Налага се незабавно изваждане на бронетранспортьора, тъй ка­то херметизацията на оръжието, радиостанциите и приборите и двигателят са застрашени от разхерметизация.

Няколко часа след аварията леководолазите лейтенант Геор­ги Стоянов и мл. лейтенант Ан­гел Гюров започват издирва­нето. Дълбочината до дъното е 16 метра. Видимостта — нуле­ва, ориентири няма. След 28 минути бронетранспортьорът е открит. Той лежи нормално вър-ху колелата си, но затънал до осите в глинестото дъно.

13

Оттук започва най-трудно­то — изтеглянето. За него во­долазите трябва да се запозна­ят с пълното устройство на ма­шината, с провеждане на сухи тренировки по следните дейст­вия: освобождаване стопорите от облегалката на водача и сва­лянето им в хоризонтално поло­

жение, влизане през предния малък люк и отваряне на до­пълнителния голям люк, кой­то може да се отваря само от­вътре навън, заставане на мяс­тото на водача, освобождаване на съединителя, преместване на скоростния лост в нулево поло­жение, освобождаване на ръч­

ната спирачка, кормуване и из­лизане през големия люк. Тре­нировките се водят много пре­цизно и упорито, защото вли­зането в машината и всички действия трябва да се извър­шат без апарата за въздух и плавниците. Осигуряващият во­долаз ще стои на малкия люк и ще подава въздух на работе­щия вътре. И всичко това на 16 метра дълбочина при никаква видимост. Най-малката греш­ка — и единият леководолаз е обречен на гибел.

След 30 минути теглителното въже е закачено и леководола­зите пристъпват към освобож­даване на машината от скорост. Лейтенант Стоянов сваля апа­рата, подава го на Гюров и влиза в бронетранспортьора. С бързи и сигурни движения в ле­дено студения мрак той извърш­ва поред набелязаните дейст­вия. Когато въздухът се из­черпва, Стоянов отива до мал­кия люк, поема мундщука, вдишва — и отново на рабо­та. . .

От брега десетки погледи са устремени към водата. Мину­тите изглеждат часове. И ето най-после сигналът е подаден. Влекачът увеличава обороти, напряга се и бавно потегля. Едва когато всички се събират на спасителната земя, въздиш­ката на облекчението обявява завършека на тази необикно­вена спасителна операция.

И отново на път. В колата е приятно затоплено. Иван и Лю­бомир са се отпуснали на се­далките в дрямка. Само Васил няма право на този „лукс". Той е на волана. Часът е 22. Шо­сето — чисто. Наближават село Българово. Малко след знака мъж и жена махат с ръце сре­щу фаровете. Васил натиска спирачките.

— Какво става? — пита Лю­бомир.

— Някой ни молеше да спрем — обяснява Васил.

Любомир неохотно се измък­ва. Поглежда назад. В тъмни­ната различава хората, които не смеят да тръгнат кьм авто­мобила, неуверени, че са сире­ли за тях. Приближавайки, за­белязва по-ясно, че мъжът е по риза — възрастен, жената по рокля — млада.

— Умира. . . задави се. . . Едва сега Любомир забеляз­

ва, че мъжът държи в ръцете си бебе. Поема го, отмята пеле­ната и изтръпва. Въпреки тъм­нината на яснобялото лице на детето ясно личаха признаците на задушаването. Време за мис­лене няма. Изтичва до колата, детските уста поемат ритмич­ното дишане на Георгиев.

Васил бързо потегля към близкия медицински пункт — Бургаски минерални бани. Дя­дото и майката оплакват загу­бената рожба. Иван се заема с успокоението им, а Любомир продължава уста в уста да вдъхва така необходимия въз­дух за детето.

Паниката избухна наново, ко­гато в пункта уплашената ми¬ лосердна сестра заяви, че ле­кар няма, а тя никога не се е занимавала с подобни случаи.

Колата отново потегля към Бургас. Времето лети. Трево­гата постепенно се превръща в страх и за леководолазите. За първи път страхът се настанява между онези, които неведнъж са рискували собствения си жи­вот. Страх за живота на едно де­те, което още не е казало „ма­мо".

Любомир не отлепя уста от детското личице. Ритмично, спо­койно, дишането трябва да стане нормален процес и за де­тето.

Спирачки. Суетене и извед­нъж рев. Бебешки рев. . .

Пристигналият лекар за­явява, че неговата намеса е без­предметна. Тези момчета са спа­сили малката Веселина.

И ако тези редове стигнат до бай Тодор от с. Българово, нека му напомнят за момчетата, на които той от щастие забрави да узнае имената.

Но впрочем има ли значение името? Дългът на служителя от Народната милиция, на ле­ководолазите от ГУНМ е за­вършен в извоювания втори жи­вот на малката Веселина.

ИЛИЯ КОНСТАНТИНОВ

МОЛЕКУЛИ НА ПАМЕТТА „Докога, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето

търпение? Дълго ли още ще бъдем играчка на твоята ярост? Докъде ще стигне твоята необуздана дързост?... Не чувствуваш ли, че твоите намерения са открити? Не виждаш ли, че твоят заговор се долавя вече от всич­ки тук присъствуващи? Мислиш ли, че някой от нас не знае какво си извършил последната нощ, какво — предпоследната, къде си бил, кои си свикал на събра­ние и какво решение си взел? О, времена, о, нрави!"

Това е началото на една от знаменитите речи на Ци­церон срещу заговора на Луций Катилина. Както раз­казват хронистите, Марк Тулий Цицерон е говорил в продължение на часове, като си е служил с многоброй­ни цитати, декламирал е стихове в речите си — и всич­ко това по памет! Историята познава множество хора със забележителна памет — Сократ и Плутарх. Ари­стотел, Джордано Бруно и др.

Още от най-древни времена хората търсели лекар­ствени средства, които да укрепят паметта им. Те из­ползували момината сълза, разредена във вино, гор­чица, риган, камфора или просто измиване на главата със студена вода. Оттогава са изминали векове, но и до днес човечеството търси средства и начини за за­силване на паметта. Съвременните учени упорито ра-

15

ботят над създаването на препарати, които по биохи­мичен път да помогнат за придобиване на знания. Но докато ги открият, най-сигурният начин за съхране­ние я укрепването на паметта е здравият мозък. . .

Тайните скривалища на паметта Паметта е едно от най-важните свойства на мозъка.

Проблемите на паметта са вълнували хората от хилядо­летия. Даже древните елини са имали богиня на па­метта, наречена Мнемозина.

Древногръцките философи са считали, че умът на човека може да се сравни с восъчна плочка за писане. При раждането тя е празна, но по-късно върху нея „пръстите на житейския опит" записват произтичащите събития. Тези записи Физиолозите наричат енграми и се съхраняват в „архивите" на нашия мозък. В повечето случаи тези енграми лесно се извличат! Благодарение на това човек има възможност да мисли, познава и твори. Прави са древногръцките мъдреци, които твър­дят, че ние знаем дотолкова, доколкото съхраняваме в паметта си. Чрез нея се осъществява връзката между миналия опит и настоящата дейност. Не случайно Су­воров казва, че „паметта е склад на ума".

Според съвременните представи съществуват три вида памет. Първата, или така наречената „мигновена памет" има продължителност няколко секунди след пос­тъпването на информацията в мозъка. Така например, ако изберем телефонен номер на човек, когото рядко търсим, то ние го помним само в момента на набира­нето. Ако обаче наберем съшия телефонен номер ня­колко пъти, лесно ще го запомним за по-дълъг период от време. Тогава говорим за кратка (оперативна) па-мет. Третият вид памет е дълготрайна и се съхранява дълго време и много често за цял живот.

Измежду многото теории, опитващи се да обяснят механизмите на запомняне, заслужават внимание три: една физична и две химични.

В началото на нашето столетие през 1920 година Бергер и неговите ученици откриват електрическата активност на мозъка, което довежда до създаването на електрическата теория на паметта. Според нея, пос­тъпващата в мозъка информация се осъществява в сис­тема от електрически връзки, свързващи нервните клетки. Протичащите по създадените връзки токове могат да циркулират неограничено време. Ето защо, наличните от 10 до 14 милиарда нервни клетки в глав­ния мозък са напълно достатъчни, за да „вместят" всич­ко, което трябва да запомним до дълбока старост.

Имат ли енграмите на паметта свой център в мо­зъка? Със своите интересни експерименти американ­ският учен Карл Лешли дава отговор още през 1940 година. С тях той нанася смъртоносен удар на електри­ческата теория за паметта Ако теорията за електричес­ките вериги, е вярна, то за запомнянето е особено съ­ществено да се запази организацията и взаимовръз­ката вътре в кората на главния мозък. Лешли разрязал повърхността на мозъка на части. Някои от тях дори напълно отделил. При тези експерименти установил, че паметта не се засяга съществено. Изводът е съвсем ясен:

— Трябва да се търси другаде материалната основа на паметта! А кое е това вещество на паметта?

Молекули, с които мислим Преди двадесетина години се изказа предположение­

то, че материален носител на паметта са високомолеку­

лярни съединения в нервните клетки и по-точно рибо­нуклеиновата киселина (РНК). Нима и при п а м е т т а нуклеиновите киселини ще играят главна роля! — възразиха, някои учени. Да. Дразненията, които ид- ват от външната среда, се превръщат в биоелектрични импулси, предизвикващи структурни изменения в ре­да на атомите на РНК. Тя е восъчната плочка на ста­рите гърци, а структурните изменения, които настъп­ват в нея, са енграмите.

Изследванията на шведския учен Холгер Хиден и неговите сътрудници през 1961 година дават първите убедителни доказателства в подкрепа на химическата теория на паметта. С помощта на фина експериментал­на техника шведският биолог успял да отдели и из­следва неповредени нервни клетки от мозък на заек. Той установи, че в нервните клетки се съдържа твър­де голямо количество РНК, което бързо се синтезира и разпада. По-нататък при опити с плъхове и зайци бе доказано, че при запомнянето количеството на рибонук­леиновата киселина с увеличава. Сега е известно, че ко­личеството РНК в нервните клетки на човешкия мозък е подложено на възрастови колебания. От раждането до 40-годишна възраст количеството й се увеличава, в периода между 40 и 60 години не се променя, след което започва да спада.

Много световноизвестни учени и по-специално пси­холозите Уесли Дингмен и Майкъл Спорн (САЩ) счи­тат, че при процеса на запомняне е необходим синтез на рибонуклеинова киселина. Всяко нарушение на то­зи синтез отслабва способността на животните към за­помняне.

Опитите за търсене „веществото на паметта" не за­късняха. В световния печат непрекъснато се появява­ха съобщения за това. Даже неизвестните за повечето хора планарии получиха популярност.

Какво представляват Планариите? Защо учените спряха вниманието си върху тях?

Планариите са плоски червеи, които обитават ре­ки, ручеи, езера, а нерядко се заселват и в аквариуми­те. Достигат до 2 сантиметра дължина. Тяхното тяло е просто устроено и се разделя на главова и опашна част. Имат просто устроен „мозък". В организма им има съвсем малко киселини и ферменти, които при вис­шите животни разрушават чуждата за организма Р Н К , преди тя да попадне в клетката. Ето защо Планариите са особено подходящи за опитни модели при изучаване преноса на РНК. Друга важна особеност на Планариите е тяхната невероятна способност към регенерация. Ако прережем тялото на планарията напречно на две части, то главовият участък възстановява напълно своята опашна част, а опашният участък — главовата част.

Животните са също добри ученици...

Не става дума за големи постижения в дресирането на Планариите. Техните „упражнения" са прости — свиване и разпускане на тялото — рефлекси към свет­лина в комбинация с удар от електрически ток. За та­зи цел планарията се поставя в пластмасов жлеб, в двата края на който има електроди. Светването на лам­пата се придружавало с удар от слаб електрически ток. При това Планариите реагирали със силно свиване на тялото. След няколкодневно обучение те започнали да реагират по същия начин само при светлина.

Ако така обучена планария се разреже, то след известно време двете половинки регенерират липсва-

16

щите им части. Предполагало се, че регенериралите животни са забравили придобитите „знания", преди да бъдат разрязани. Започнали тренировките. Резулта­тите били смайващи. Тези от тях, които трябвало да възстановяват само опашната си част, не се нуждаели от тренировки — те си знаели добре „урока". Другите, които трябвало да възстановят главовия сектор, съ­що не се нуждаели от нови „знания". В новообразува­ния „мозък" се съдържала старата енграма!

През 1965 година бил извършен сензационен експе­римент. Използувайки склонността на Планариите към канибализъм, необучени животни били захранвани с обучени. „Канибалите" впоследствие не се нуждаели от обучение. Но този демонстративен експеримент бил пос­тавен под съмнение от английския доктор Моури, кой­то не могъл да възпроизведе подобен опит в Англия.

По-късно тези трудности били преодолени. От дре­сирани планарии екстрахирали (отделяли) РНК, която инжектирали в други недресирани. Резултатите били красноречиви. Разсъжденията на учените отишли по-далеко: ако РНК съдържа енграмата, то тази енграма може да се разруши, като се разгради РНК. Това се постига с фермента рибонуклеаза. Този фермент бил поставен в басейн, където се извършвала регенерация на планарии. Оказало се, че животните, които тряб­вало да възстановяват опашната си част, не са забра­

вили наученото за разлика от тези, възстановяващи главовата си част. Изводът за участието на рибонуклеи­новата киселина в процеса на обучението не е тру­ден.

Още по-убедителни данни за способностите на РНК да съхранява усвоените качества са повторени почти по същото време и с по-висши животни. Били създаде-ни условни рефлекси у плъхове, които при определен сигнал изтичвали до съд с храна. След това те били умъртвявани и от мозъка им екстрахираната РНК би­ла инжектирана на необучени плъхове. Животните, по­лучили такава инжекция, станали по-бързо възприем­чиви към изработване на условни рефлекси. Подобни опити са извършени и със златни рибки. Ако непосред­ствено след урока на рибките бъде инжектиран анти­биотикът пуромицин, който подтиска синтезата на бел­тъците, то те забравят всичко, което са научили. Твър­де е вероятно молекулите на РНК да играят само ро­лята на посредник, а истинското съхраняване на ин­формацията да се извършва в изградените от тях бел­тъчини. Възможно е също така молекулите на РНК да вземат участие в пренасянето на вече усвоена от паметта информация от една част на мозъка в друга.

Друга хипотеза на съветския учен Рижиков се ос¬ новава на образуването на активни центрове при син­тезата на нуклеиновите киселини под влияние на про­мените в концентрациите на калиевите и натриеви йо­ни. Това от своя страна води до промени в разположе-нието на отделни участьци от дезоксирибонуклеинова­та киселина (ДНК) в ядрените структури на клетка­та — хромозомите. Промяната в разположението на от­делните участъци от хромозомите води до изменения в активността им, а оттук и на „вътрешния свят" на нервната клетка.

Възможностите на паметта Голямата аудитория била препълнена от студенти.

Всички искали да чуят интересната лекция на извест­ния английски психолог проф. Джон Бартли „Как да развиваме паметта?". Случило се така, че през време на почивката някакъв шегобиец взел от катедрата кон­спекта на професора. Лекцията била прекъсната. Про­фесор Бартли не можел да си спомни за какво е гово­рил. . .

Този пример илюстрира как с настъпването на ста­ростта количеството на нервните клетки в мозъка на­малява, което води до отслабване на паметта. Но не винаги е така. Има хора, които до дълбока старост запазват бистър ум и продължават да развиват памет­та си. Гьоте е написал своя „Фауст" на 80 години. Сил­ната памет не напуснала Лев Толстой до дълбока ста­рост.

Но как може да се постигне това? Преди всичко с непрекъснато поддържане интензивността на интелек­туалната дейност на високо ниво. При интелектуални­те тренировки се намалява до голяма степен механич­ната памет и се замества с логична. На това се основава компенсаторният механизъм на паметта.

За силно развитата памет на древните народи се знае много. Така индийските сказания — Веди, са се предавали от уста на уста повече от 8 века и по-късно събрани от древния философ Вифа. По същия начин по памет се е запазил до наши дни немският епос — „Пе­сен за нибелунгите", френският епос — „Песен за Ро­лан", исландският епос — „Исландски саги" и пр.

Хилядолетното изкуство за укрепване и развиване

I?

ма паметта — мнемониката, с което са се занимавали египетските жреци, индуските свещеници, гръцките философи и римските оратори, все повече и повече ин­тересува и нас, хората от 20 век. Ние живеем в епоха­та на научно-техническата революция. Главният мо­зък поема от ден на ден по-голяма информация, което води до умствено пренапрежение и психични разст­ройства. Независимо, че съхраняващият капацитет на човешкия мозък е над 1013 бита (единица информация) и превъзхожда значително запаметяващите уредби на електронните машини, времето за обработка на инфор­мацията при компютърите е много по-малко. Това кара днешните учени да влагат усилия за намиране сред­ства за подобряване както времето за усвояване на из­вестно количество информация, така и бързината на нейното извличане от депата на мозъка и навременното й ползуване.

Първите успешни стъпки в това отношение са вече направени. В редица биохимични лаборатории по све­та бяха осъществени извънредно сложни синтези на

редица важни биологично — активни органични съеди­нения като ензими (рибонуклеаза), фрагменти от нук­леинови киселини (изкуствения ген на Корана), хор­мони (инсулин), витамини (витамин В12) и пр. Когато учените установят със сигурност кои химични съедине­ния са истинските материални носители на паметта, то,тогава с помощта на специално изготвени под фор­мата на таблетки или ампули препарати човечеството ще бъде в състояние да активира своята памет, да я на­прави много по-услужлива и по-дълготрайна. Може би ще бъде възможно една голяма част от знанията на подрастващото поколение да се получава под формата на инжекции в специална болнична обстановка. По такъв начин с една инжекция или с една таблетка всеки човек ще може да получава количество информация, което в днешни времена запаметява в продължение на месеци или години. Разбира се, това ще бъде обект за научна работа на бъдещите поколения.

ИГНАТ АБРАШЕВ

Отдавна вече телевизията не е онова „техническо чудо", което представляваше при нейното първо по­явяване. Тя проникна и в най-отдалечените краища на нашата планета, превърна се в необходимост, завоюва едно от първите места като средство за информация и възпитание. Хората свикнаха с ежедневния контакт с нея и сега вече рядко ще срещнете някой, който се хвали с големия диаметър на своя приемник.

Междувременно обаче, както всяка любима, теле­визията преживя естествения стремеж към разкрася­ване. Усилията на конструктори и инженери се увен­чаха с успех и пред зрителите се появи изумителният свят на цветовете. Черно-белите образи се превърнаха в пастелна гама, пренесена от живота направо в на­шия дом.

Изглежда вече всичко беше наред и нямаше какво повече да се желае от тази рожба на техниката. Но скоро се оказа колко досадно е да се пропусне преда­ваният по телевизията футболен мач, само заради то­ва, че си тръгнал в командировка. Неделната почивка често става причина да пропуснем третото или петото предаване от многосерийна филмова поредица. Да не говорим за годишните отпуски. . .

И тогава? Тогава се появиха портативните телеви­зионни апарати. Тях можем да ги вземем и в колата, и в палатката край морето, и на излет в планината. За­щото мини-телевизорите обикновено не са по-големи от среден транзисторен радиоприемник, тежат около 5—10 килограма и което е най-важното — те са с на­пълно независимо захранване. Най-често то се осъщест­вява от осем или девет батерии от по един и половина волта. При нормално ползуване те стигат за десет ча­са. При спадане на напрежението картината се стес­нява и не достига до ръба на екрана. По това можем относително добре да съдим за разхода на енергия.

Вместо батерии могат да се използуват и подходящи акумулатори. С помощта на трансформатор те се за­реждат за около осем часа направо от мрежата. При някои марки телевизори захранването се осъществява, и от автомобилния акумулатор. Ако той е 12-волтов.

Телевизор в чанта — това вече е реалност

Принадлежностите към един портативен телевизор

свързването става посредством кабел. При 6-волтов аку­мулатор е необходимо специално трансформиращо уст­ройство.

Най-новите мини-телевизори са напълно транзи¬ сторизирани. Ето защо говорът чуваме веднага след включването, а картината се появява не по-късно от десет секунди. Снабдени са с високоговорители, обик­новено от 100 миливата. Тази мощност дори на откри­то осигурява достатъчна сила и яснота на звука. Те­лескопичната антена, свързана шарнирно, позволява да се избира най-благоприятната посока за приемане.

И така, ето ни на плажа някъде по южното крайбре­жие. Пред нас е малкият ни елегантен спътник: дъ­лъг 30 сантиметра, широк 27 сантиметра и висок 13 сантиметра, той разкрива със седефен блясък своя ми­ниатюрен екран. Вдясно от него се намират копчето за включване и избирателният ключ за каналите. От­горе са копчетата за настройка и телескопичната ан­тена. Появява се познатото лице на говорителката, ме­нят се картини. . . Образът е ясен, чист и стабилен. Ние следим предаването отблизо, екранът е на по-мал­ко от метър от нас и ние съвсем скоро забравяме, че неговия диаметър е само 12 сантиметра.

Мини-телевизорът пред нас има още едно полезно приспособление: удобна слушалка и кабел, с помощта на които можем да ползуваме прибора, без да смущава­ме съня на който и да е до нас. Високоговорителят е изключен, на екрана се разгаря' епична битка, в ушите ни гърмят тежките гаубици, а в палатката. . . в палатката е все така тихо.

— Добре, но въпреки това — ще кажете вие, — какво да правим, ако поради някаква причина не мо­жем да проследим желаната от нас програма, ако сме на важно заседание или някъде другаде, където мини-транзисторът не би могъл да ни помогне?

Тук на помощ идват видеозаписите. Видеозаписи, които ние сами ще можем да правим в къщи. Нещо по­вече: седнали удобно пред телевизора, любителите ще могат да си организират собствени програми. Да ка­жем, че ни е харесала много театралната постановка от миналия понеделник. Ние желаем да я видим от­ново, да се срещнем с любими герои. . . А телевизията рядко повтаря своите програми или, ако ги повтаря, това става след много време. И така ние посягаме към ' спасителния апарат — видеомагнетофона. Той е снаб­ден със система от магнетофонни ролки, върху които лесно бихме могли да запишем в звук и тон дадена прог­рама. Това може да стане, дори когато отсъствуваме от дома си. По този начин дори пропуснатите програми ще могат да оживяват пред нас по всяко време и колкото пъти си искаме.

Но това не е единствената видеозаписна система. Наскоро се появи и „грамофонът на бъдещето". Него­вото появяване, разбира се, беше придружено и от съз­наването на подходящи за него плочи. Те са тънки като цигарена хартия, еластични и нечупливи рожби на синтетичната химия. Но за разлика от много свои съ­братя по произход те носят в себе си освен звукова ин­формация и желания образ. Имаме ли няколко от те­зи фонографни плочи, „грамофон на бъдещето" и теле­визор в домашна обстановка, ние ще можем да правим в образ и тон черно-бели или цветни предавания.

Конкурент в тази нововъзникнала надпревара е и апаратът за представяне на диапозитиви по телевизор-ния екран. Някои конструктори виждат неговото по­нататъшно развитие като апарат за въртене на тесно­лентови филми. Готовите филми ще се поставят в спе­циални касети, подобни на кинематографичните, но които се отличават от тях по това, че нямат познатите ни странични изрези. Така филмът ще се предпазва добре от праха. Касетата с видеозаписи побира около

19

230 метра филм. Това представлява едночасова прог­рама по нашия телевизор.

Касетата с видеозаписа се поставя в апарата, който засега се нарича рекордер (от Electronic Video Recor- ding - електронно записване на образи, електронен ви-деозапис). Включваме телевизора, натискаме клави­ша на рекордера и на екрана се появява усмихнат Жил­бер Беко, гласът му достига до нас, изпълва простран-ството наоколо. С едно ново натискане на клавиша ние можем да задържим всяка отделна картина толкова дълго, колкото искаме. Пак с помощта на клавиатурата върху апарата по желание бихме могли бързо да пре-въртим известна част от филма, да прескочим по този начин нещо, което в момента не ни интересува, за да се спрем на търсената мелодия. на силен момент от някое друго представление.

Вече усилено се работи върху промишленото про­изводство на касетъчни програми. Както показват на­правените досега пресмятания, един такъв филм ня-ма да струва твърде мн го. Като се има предвид че това нововъведение в телевизията ще заинтересува широк кръг от хора, може да се очаква още по-голямо поевти-няване на всяка продукция. Общо взето цената на ед­на касета с едночасов видеозапис няма да бъде по-го­ляма от тази на магнетофонна лента със същата про­дължителност.

Проектираните варианти на видеозаписните систе­ми имат своите преимущества и недостатъци. Все още е рано да се твърди коя от тях ще се окаже най-целе-съобразна. А може би всички те ще намерят съответ­ното място. Отсега е ясно само едно: телевизията стана неразделна част от нашето ежедневие. С портативните мини-телевизори или като си подготвяме самостоятел­но програмите в домашна обстановка ние още по-здра­во се свързваме с това най-съвременно средство за ин­формация, възпитание и развлечение.

БРАТИСЛАВ ДИМИТРОВ

Седнали удобни пред телевизора, ние ще можем да организираме собствени програми

За остроумието

Човешкото остроумие е толкова разнообразно и безкрайно, че все­ки опит да се предложи негова кла­сификация е почти обречен на про­вал. Всяка нова епоха, нови съби­тия, даже нова обстановка може да бъде причина да се появят многоброй­ни шеги, смешки, анекдоти.

И все пак остроумието като всяка проява на човешко творчество може да бъде обект на научен анализ. То е напълно достъпно за класифика­ция, тъй като изучаването и съпос­тавянето на шегите показва, че не­зависимо от тяхното съдържание, ефектът от остроумието се постига с ограничено количество методи.

А няма ли да обеднее човек, кога­то знае същността на остроумието, няма ли да престане да се смее? Но нали това, че знаем химическия строеж на белтъчините, мазнините и въглехидратите не разваля апети­тът ни? И така, ето няколко от мето­дите на остроумието:

1. Привидно противопоставяне. Пример е известната и станала вече банална шега: „По-добре да бъдеш здрав, но богат, отколкото беден, но болен". Последната част от фраза­та по форма противоречи на начало­то, но всъщност по съдържание не само не противоречи, а го усилва и развива. Ето какво казва Дикенс за една от своите героини: „Тя има­ше жълто-блед цвят на лицето, кой­то, впрочем, се компенсираше от яр­кочервения й нос".

Първата част от фразата подчер­тава безобразието на жената, но фор­мата, в която ни е поднесена е така­ва, че ние очакваме да последва нещо положително, хубаво. Обаче черве­нината контрастира с жълтия цвят на лицето. Това, че тя е на носа, вне­запно усилва впечатлението от гро­зотата на героинята и предизвиква смях.

Същият метод е използуван в ше­говитите афоризми „По-добре да пре¬ ядеш, отколкото да не си доспиш" или „Ще ядем много, но често" и в из­вестните Щедриновски характерис­тики на градоначалника Фердищен¬ ко: „При не съвсем обширен ум той

беше с вързан е з й к . Подобен ефект има и незабравимата фраза на Остап Бендер: „Нас никой не ни обича, освен криминалната милиция, която също не ни обича". Ето още нещо от Илф и Петров: „В кинофабриката на входа седеше комендант. От всички влизащи той искаше пропуск, но ако не му го даваха, ги пускаше и така". И тук — отново привидно противопоставяне.

2. Лъжливо усилване. Този метод до известна степен е противополо­жен на предидущия. Заключителна­та част от изказването по формата си потвърждава началната, а в същ­ност я опровергава. Хайнрих Хай­не, като отговаря на въпроса, кра­сива ли е госпожа Н., казва, че тя „прилича на Венера Милоска, като е също така стара и беззъба".

У Джером К. Джером има такава шеговита фраза: „Всичко има свои лоши страни, както казал мъжът, когато починала тъща му и от него поискали пари за погребението".

Последната забележка напълно из­меня смисъла на предидущата част, макар че я продължава.

3. Довеждане до абсурд. Към гор­ната категория спадат остроумни от­говори, при които се усилва до аб­сурд някоя мисъл на събеседника. Отначало като че ли сме съгласни с нея, а след това една кратка уговор­ка изменя смисъла на цялата фраза.

Особено охотно се е ползувал от този метод Н. В. Гогол. В „Мъртви души" можем да намерим много фра­зи като следната:„Слугата в кръчмата беше жив и подвижен до такава сте­пен, че не можеше да се разбере как­во му е лицето".

Този метод е любим на рецензенти­те. Като избират някоя съмнителна теза на противника, рецензентът не я опровергава; а разкрива същност­та й, като леко я преувеличава, изостря я и с това нанася на опонен­та сериозен удар.

4. Смесване на стила. Изразът „храна на боговете" (образна пох­вала за вкусно ядене) звучи малко високопарно, принадлежи към така наречения „висок стил". А думата

„манджа'' е диалектна. Ета защо фразата „манджа «а боговете" (в „Златния телец" от Илф и Петров) е неочаквана и смешна. Това е смес­ване на стиловете.

Една от разновидностите на този метод е несъответствие на стила със съдържанието или обстановката, в която се произнася. Друга разно­видност — псевдодълбокомислие, употребяване на високопарни изра­зи, сложни словесни конструкции и граматически обрати за изразяване на тривиални истини, плоски мисли, пошли сензации.

5. Намек. Ето един австрийски виц: „Господин X. има голям инат — казал някой. Да — отговорил събе­седникът му. — Това е една от негови­те четири ахилесови пети". Ако X. би бил наречен магаре, то това би било просто неостроумно. Но съче­танието на ината с четирите ахиле­сови пети не оставят съмнение за какво се намеква.

М. Е. Щедрин е ненадминат май­стор на безобидния, но убийствен на-мек. Да си спомним например него-вата „История на един град", къде­то описанието на характерите и дър-жавните дейности на глуповските градоначалници е язвителен намек за царстването на всеросийските вен¬ ценосци и за много събития от рус­ката история.

6. Остроумие на безсмислието. То се среща доста често. Ето старият анекдот за посетителя на едно кафе­не. Той си поръчал торта с надпис: „Привет от Кавказ". Надписът все не му харесвал и поискал да се прера­ботва три пъти. Когато го попитали, да му я завият ли, той отговорил: Не, аз ще я изям тук."

Този метод се използува в лите­ратурата, особено в пародиите. Има много общо с довеждането до аб­сурд, но има и различия. Абсурдът се постига с преувеличаване, а ост­роумие на безсмислието се получава в положение, противоречащо на здравия смисъл.

Като четем знаменитата приказка на Луис Керъл „Алиса в страната на чудесата", често се смеем, без да

21

знаем за какво. Например при раз­каза за чеширския котарак, на чие­то лице винаги сияела усмивка: „По­някога усмивката изчезваше и оста­ваше само лицето. Но се случваше да изчезне лицето и тогава остава­ше само усмивката."

Преди сто години в една руска за­конодателна комисия, която обсъж­дала отмяната на телесните наказа­ния, един либерален юрист с доста цинизъм отбелязал: „Да бием селя­ка е противно, но какво можем да му предложим в замяна?" Тогава та­зи шега е била „сензацията на сезо­на". Това е също остроумие на без­смислието.

Ето и знаменитото опровержение на Марк Твен: „Слуховете за моята смърт бяха силно преувеличени."

Разделът „Това не може да се из­мисли" в списание „Крокодил" често се основава на непреднамереното ост­роумие на безсмислието. Убедите­лен пример за това служи едно из­речение от заповед: „Матросът Ива­нов за систематическо напиване по време на рейс да бъде освободен от работа с изпълняване на служебните си задължения."

7. Ирония. Това е метод, който се основава на противоречието между форма и смисъл. Авторът говори не­що противоположно на своето дейст­вително мнение. Но слушателите мо­гат да разберат за какво мисли той. Това е изтънчен вид остроумие. Кла­сически пример е книгата на Еразъм Ротердамски: „Възхвала на глупост­та".

Понякога е необходим и интона-ционен намек: самото положение по­казва, че произнесените думи не само не изразяват действителната мисъл на противника, но и тя е напълно противоположна. Ето една забележ­ка на затворника — храбрия вой­ник Швейк: „А тук хич даже не е ло­шо: наровете са с рендосани дъски." Или неговите разсъждения — колко е приятно да получиш куршум в ко­рема за обожаемия монарх. А как Швейк под стража отива в затвора и с цяло гърло приветствува импера­тора Франц-Йосиф!

8. Парадокс. Хората използуват стандартни фрази, формулировки, с които сме свикнали. Някои от тях неволно перефразираме, но при това се губи смисълът, става противопо­ложен. В някоя безсмислица не очак­вано се открива дълбок смисъл. Та­ка се появяват парадоксите. Непод­ражаеми майстори на парадокса бяха двама ирландци, двама англий­

ски драматурзи — Оскар Уайлд и Бернард Шоу.

Ето образци от парадоксите на Уайлд:

„Никога не отлагай за утре това, което можеш да свършиш други ден."

„Времето е губене на пари." „Мен ме интересува само това, кое­

то съвсем не ме засяга." „Когато хората се съгласяват с

мен, виждам, че не съм прав." „Най-доброто средство да се из­

бавиш от изкушението, е да му се предадеш."

„Строгият морал — това е само нашето отношение към хората, които не ни харесват."

Парадоксите на Шоу са по-дълбо­ки. Парадокс е например перефра¬ зирането на известната пословица, че смъртта изравнявала всички: „Жи­вотът изравнява всички, но смърт­та показва, кой действително е бил значителна личност."

А ето една стара руска епиграма: „Змия ухапала Петя. — И той ум­ря? — Не, напротив, змията пук­на". Освен парадокс тук има явен намек, подтекст.

Изразът на Франсоа Рабле „апети­тът, идва с яденето" е също парадок­сален и през седемнадесетия век е бил добра шега. Но от дълга „упот­реба" е станал съвсем обикновен.

9. Метод на обратно сравняване. Той често се използува в литерату­рата. Този метод по формални призна­ци прилича на предидущите. В езика ни има много сравнения, с които сме свикнали и са станали стандартни. Например Козма Прутков е преобър­нал баналното сравнение на заки¬ чените с ордени гърди със звездно­то небе. Той сравнява звездното небе с окичените гърди на заслужил ге­нерал. И поетът А. Вознесенский из­ползува същия метод: „Моят кота­рак, като радиоприемник, със зеле­ното око лови света."

10. Сравнение по далечен или слу­чаен признак. Смешно е, когато в два, неприличащи си един на друг предмети, се забележи свойство, по­някога чисто формално, по което се прави съпоставяне:

„Думата не е птичка — изпуснеш ли я, вече няма да я хванеш."

„Любовта е кихане. Когато идва, не можеш да се удържиш."

11. Повтарянето. Това е може би най-трудният за анализ метод. Някой епизод не предизвиква смях. Но при многократно повтаряне разсми­ва.

В началото на „Златният телец" се появява инженер Талмудовски, кой­

то напуска поредното си място на работа. Първото негово излизане на страниците на романа е само забавно. Всяка следваща негова поява ни се струва все по-комична и накрая се смеем от сърце, когато той с куфари­те напуска банкета на Източната ма­гистрала.

12. Двойно тълкуване. В началото на миналия век в Русия се е употре­бявала често фразата: „Не всички корсиканци са крадци, но буона пар-те. (Буона парте — по-голяма част). Това е остроумно, само защото Буона¬ парт е фамилията на Наполеон, кой­то е корсиканец.

Понякога шегата е построена в явно и праволинейно съответствие с метода. Но случва се така, че „бе­лите конци" на техниката на остро­умието са скрити. Да вземем за при­мер характеристиката на егоиста (от записките на Ю. Тувим): „Той оби­ча себе си, ползва се с взаимност и в тази любов няма съперници." За­що тази фраза е остроумна? Човек обича себе си — това не е смешно Ползва се с взаимност — това зна­чи, че пак обича себе си. Няма съпер­ници — това е намек, че никой друг не го обича.

В книгата на Бабат и Харф „Маг¬ нетрон" един престарял професор разказва: „Спя и сънувам, че съм на научен съвет. Събуждам се и дейст­вително присъствувам на научен съ­вет". Ако старият професор беше раз­казал, че просто спи на научните съ­вети, което си е чиста истина, никой не би се засмял. Псевдоконтрастът прави неговият разказ остроумен.

Техника на остроумието и емоции

Всички методи можем да обединим в общото название „техника на ост­роумието". Ако кажем, че в това по­нятие влизат още няколко метода, можем уверено да заявим, че техни­ката е необходимо, но не и доста­тъчно условие за остроумието. Не­обходимо поради това, че същото съдържание, изказано в друга фор­ма може да бъде възприето като спра­ведлива забележка и няма да бъде смешно.

Само формата обаче не е достатъч­на. Забелязано е едно любопитно свойство на шегите — те „остаря­ват". Даже знаменитите епиграми от миналия век сега не предизвикват буря от смях. Те загубиха своята актуалност. Хората, които осмивах­ме в тях, са вече безинтересни, мно-го събития от тази епоха вече не ни вълнуват.

22

Много зависи от това, какъв е обектът за осмиване. Ако е някое преходно явление, то и остроу­мието е преходно. Ако става въ­прос за старо обществено учрежде-ние или устойчиво човешко качест-во, остроумието надживява вековете.

Може ли като усвоим методите на остроумието да се научим да ги из­ползуваме, да станем остроумни:

Жизненият опит ни показва, че не може. Никой не се ражда остро­

умен и никой не се учи на остро­умие.

Всички нормални деца, без да учат граматика, на шест години ве­че говорят правилно, като използу­ват тънки смислови оттенъци на ду­мите. Как се постига това?

Детето слуша речта на околните и активно я възпроизвежда. То съ­блюдава правилата на морфологията и синтаксиса, без да знае техните формулировки.

Също така съзнателно някои хо­ра отделят този своеобразен „син­таксис на остроумието", чиито два­надесет правила изложихме. Но за разлика от правилата на речта, ал­горитмите на остроумието не са до­стъпни за всички. Може би причина та е във вродените способности.

Какво съдържа остроумната шега освен формата? Труден въпрос, но да се опитаме да го разгадаем!

Преди всичко е необходимо опре­делено емоционално отношение към обекта на остроумието. От голямо значение са условията на средата и главно социалните.

Многобройни и остроумни са на­родните шеги, които осмиват чорбад­жиите и поповете. Те имат класова основа. Завистта, личната обида, на­ционалната вражда също така могат да бъдат движещ мотив и фон за остроумието.

В 1809 година Наполеон започнал вг:":на с Австрия. Преди да тръгне, научил сина си да казва: „Татко отиде да бие дядо Франц." Тази ше­га разсмивала до сълзи французите, но дразнила австрийците.

Пълни с изпепеляваща ненавист към врага са остроумните хитрини на Тил Уленшпигел, които са много популярни сред фламандците. Но те сигурно не са допадали па испански­те завоеватели.

С една дума, остроумието не същест­вува извън човешките чувства, емо­ционалното отношение към обекта на остроумието.

Остроумие и творчество

Във всички описани методи важна роля играе елементът на неочаква­ност, факторът внезапност. Остроум­ната мисъл възниква при неочаква­но съпоставяне на явления, обекти или идеи, тъй далече стоящи едни от други, че тя не идва от само себе си. Тази особеност на остроумието го сближава с всеки творчески процес. Та нали творческото решение на научна задача е свързано също с не­очаквано съпоставяне на отделни предмети и явления, които външно не са свързани? Историята на наука­та дава много такива примери. През миналия век един английски мате¬ матик така разказвал за творческия процес при решаване на трудна за­дача: „Аз чета условието на задача та, гледам го, още веднъж го чета -дотогава, докато не ми дойде в главата някое решение."

Самото това изказване не е лише-но от остроумие. Ио неговата съдър¬ жателна стойност не е голяма. Раз-мишлението над задачата търсенето на пътища за решаване става по пя кои закони, правила, алгоритми. За това трябва да се изучат алгоритми те на търсенето. Човекът винаги ак-тивно търси решение, но не винаги осъзнава програмата на търсенето.

Струва ни се, че в това можем да забележим някаква аналогия със съз­даването на шегата. Тя като че ли сама се ражда в главата. Съществуват (не може да не съществуват) правила, по които става създаването на ше­гата. Те определят и нейната „ар­хитектура".

Подбуждащ мотив, движеща пру­жина за тази умствена работа са чо­вешките емоции, както и при реша­ване на математическа задача. И изобщо без емоции не може да има никакво човешко творчество.

А. Н. ЛУК

Преведе от руски В. Цветева

О С Т Р О У М И Е Т О И Р О Б О Т И Т Е

За какво е нужно да изучаваме остроумието? Чо­век или е остроумен, или — не е. И в двата случая може да работи отлично, да бъде творец в своята об­ласт и никак да не го вълнува Проблемата дали е остро­умен. Даже може да смята тази проблема за недоста­тъчно сериозна.

Но, както показва целият опит на науката, често от най-несериозните проблеми, поставени даже като ше­га, израстват такива неочаквани открития, че човек

не знае на кое да гледа сериозно! През един зимен ден на 1798 година Хъмфри Деви се чудеше как да лекува зъбобола си и откри упойващото действие на сместа от азотни окиси, която нарече „райски газ". И съвре­менната анестезиология започна своето летоброене. В 1856 година един студент — Уйлям Перкин — реши почти на шега да прави хинин. Това беше глупост, за­щото никой не знаеше даже формулата на хинина. Но Перкин започна и откри първото синтетично багри-

23

ло — мовеин. Едно отдавна проучено съединение — ДДТ — събираше праха по рафтовете на лаборатории­те цели петдесет години, докато съвсем между друго­то в 1939 година се намери, че то изтребва комарите. Много трудно се прави разликата между големите и малки неща в опитите, докато още не знаем какво ще излезе от тях!

Само преди петнадесетина години — около 1955— в лабораториите бяха създадени различните електрон­ни „костенурки", „мишки" „лисици", „кучета". Те се движеха тромаво и смешно имитираха безусловни и условни рефлекси. „Храната" за тези остроумни ма­шинки беше електрическият контакт и те го търсеха с цялата упоритост на гладни живи същества. И онези, които се смееха, много скоро престанаха да се смеят. Защото израстна Проблемата:

„Какво ще стане с роботите? Нима ще ни надминат нас, хората?"

Как може! Човекът е творец, а роботът — не. Чо­векът е хитър и умен, а роботът — електронен глу­пак. И най-после, нашият мозък е толкова сложен, че никога не би могъл да бъде имитиран!

Така изглеждаше Проблемата тогава. После за-почна да се оказва, че човешкото творчество не е чак толкова чисто човешко качество и творческото мислене може да бъде моделирано. Разбра се също, че понятията „хитрост" и „разум" също не са недостижимо сложни и пак могат да бъдат моделирани. А и четиринадесетте милиарда нервни клетки в сивото вещество в мозъка, с които се гордеем, са — като цифра! — смешно мал­ка цифра. Следователно?

— Следователно — казва академик Андрей Ни­колаевич Колмогоров — принципната възможност да се създават пълноценни живи същества, построени

Човекът, който сам си е прикачил званието „венец на Природата" не е напълно прав. На този свят има и очи, много по-остри от нашите, и крака, много по-бързи от нашите, и ръце, много по-силни от нашите, и даже носове, по-чувствителни от нашите. . .

Наистина, човек е съумял многократно да увели­чи силата на своите сетива, но не на всичките. Да изост­ри зрението с помощта на далекоглед и микроскоп, на фотографията и рьонтгенографията. Различни радио¬ устройства усилват нашия слух. Чрез инфрачервените детектори човек неколкократно е превишил термочув¬ ствителността на гърмящата змия. която от няколко

върху дискретните цифрови механизми за преработ­ване на информацията и управлението, не противоречи на принципите на материалистическата диалектика.

И по-нататък: — В резултат на активния пропее в развитието на

автоматиката могат да бъдат създадени автомати, кои­то ще станат изкуствени живи същества, способни към размножение и прогресивна еволюция във висши фор­ми, притежаващи емоция, воля и мислене!

По-отрезвяващо не би могло да се каже. Затова проучваме механизмът на остроумието. За­

това се опитваме да моделираме едно толкова „чисто човешко" качество. Ние не искаме да ни помагат елек­тронни глупаци, които за части от секундата вадят кубични корени от десетцифрени числа, а не могат да проумеят най-обикновената поговорка. Нашата чо­вешка ограниченост още се съпротивява на мисълта че роботът би могъл да бъде остроумен, че на наш въпрос той би могъл да отговори с шега. Но ще свик­нем и с това.

Остроумието, колкото и да изглежда несериозно като проблема, разкрива психически механизми, които са из­ключително важни и които още не са ни познати. Къде се крие двигателят на смеха? Шегата е един елемента­рен творчески акт. А не можем ли. изследвайки този атом на творчеството, да се доберем до тайните на та­ланта? Всяка, без изключение, човешка дейност, вклю­чително и творчеството на гения, принципно се под­дава на моделиране.

Е, нека нашите бъдещи роботи да не бъдат гениал­ни. Но понеже все пак ще трябва да свикнем с мисълта за робота — творец — поне да са остроумни!

я-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ

метра усеща разлики в температурата хилядни части от градуса. Бързодействуващите електронни машини разшириха възможностите на самия мозък. Достигнаха се пределите на осезанието (беше измерено налягането на светлинния лъч!), на слуха (в широк диапазон от честоти), на зрението (в ултравиолетовата и инфрачер­вената област на спектъра) и само органите на две чув­ства — вкусът и обонянието — не са усъвършенст­вувани. И ако преди 200 години химически анализ по вкус и миризма беше доста разпространен, то сега та­къв подход към нови вещества е твърде рискован.

Явно, най-трудно е създаването на съвършен ло-

ТЪРСИ!

и

катор за миризми. А засега най-добре е да не се пренеб­регват способностите на кучетата, притежаващи сто­тици пъти по-развито обоняние, отколкото човека. До чувствителността на кучешкия нос човек прибяг­ва при лов, при откриване на мини, при преследване на престъпници, а в последно време — при търсене на минерали.

Финландски геолози обучили умното куче Ла­ри за издирване на сулфидни минерали. Успехът над­хвърлил всички очаквания; при проведените демонст­рации на площадка от три квадратни километра куче­то открило 1330 сулфидни къса, докато в същото вре­ме опитен специалист геолог — едва 270! В един фин­ландски вестник се появила фотография на Лари с гер­дан от кренвирши, с който тя била тържествено увен­чана за особени заслуги.

По различни пътища научните идеи преминават от едно поколение в друго, от учените на една страна към изследователите в друга. Има и строго научни списа­ния, симпозиуми и конференции, но понякога съще­ствена роля може да изиграе радиото. Думите, каза­ни за финландския опит в осведомителния бюлетин от 13 септември 1965 година, чул известният специалист по физиология на висшата нервна дейност професор Георги Аркадиевич Василев. Неговата полувековна изследователска работа с кучета му подсказала, че това съвсем не е уникален случай, а напълно естест­вен и лесно възпроизводим. И тогава старият биолог предложил на геолозите и геохимиците да възпитат за четири-пет месеца няколко кучета, дресирайки ги спе­циално за издирване на различни полезни изкопаеми.

Болшинството специалисти се отнесли скептично към това предложение — специфичната миризма на сулфидните руди била известна отдавна, но как стои въпросът при другите руди? Първите поддръжници Ва­силев намерил не в Москва, а в Петрозаводск, в Ин­ститута по геология.

Още през следващата 1966 година било установено, че кучетата откриват пиротинови и пирит — пиротинови минерални късове, разхвърляни по повърхността или скрити под слой земя, а така също и рудни находища на дълбочина до 12 метра. Изяснило се, че за издир­ване на руди по-бързо се преквалифицирват тези кучета, които предварително са преминали общ и специален курс по дресировка. У тях се изработва навик да реа­гират на миризмата на рудата и откривайки нейния източник, да съобщят за това на водача.

После експериментите продължили на открито. Не­вероятното било, че след проведената дресировка ку­четата не само безпогрешно отличавали определени природни съединения, но притежавали и поразител­ната способност да разпознават сред многото минерали минералите на един и същ метал! С други думи — ку­четата различавали миризмата на химичните елементи независимо от това в състава на какво природно съеди­нение влизат те.

В един друг случай Джилда открила девет различни берилиеви минерала, след като помири­сала метален берилий. Пред очите на събралите се в Минералогичния музей учени, след като предварител­но помирисала берилий, Джилда се отправила към вит­рината с изумруди. А помирисвайки киновар (минерал е червен цвят — живачен сулфид) сред колекцията розови калцита от живачното находище в Хайдаркан, тя открила образец, който наистина съдържал нищо­жен примес киновар. При издирване на мед Джилда

се запътила направо кьм голяма малахитова ваза ( ма¬ лахит — зелена медна руда).

Друго куче, Карай, помирисвайки железен гмоз-дей, открило след това железен метеорит. Същото пов­торила и Джилда. . .

На полето, сред берилиеви и живачни месторожде­ния била проверена способността на кучетата да из­дирват участъци с повишено съдържание на берилий и живак. След тях вървели хора с високочувствителни прибори („берилометри" и „живакометри"). Оказало се, че кучетата най-често лаели точно там, където съдър­жанието на търсения метал било най-голямо.

Преподавателите по минералогия имат любим из­питен въпрос, на който не всеки студент дава задово­лителен отговор — изпитваният трябва да разпознае даден минерал сред други девет, приличащи много на него. През лятото на 1970 година на едно от пегмати¬ товите находища в Алтай кучетата — рудотърсачи дър­жали подобен изпит. Сред множеството подобни един на друг минерали с бял цвят те безпогрешно разпоз­навали съдържащите цезий.

Най-добрите кучета — рудотърсачи отличават по ми­ризмата повече от двадесет химични елемента, а ре­кордьорката Джилда — двадесет и шест.

Всестранните изследвания за използуване на ку­чешките възможности при геоложки проучвания про­дължават. Ще има още много изпитания и проверки, сполуки и неудачи, но едно е ясно — направено е важ­но откритие, важно за науката и практиката — еле­ментите имат мирис!

Естествено, по-далечното бъдеще не принадлежи на кучетата, а на специални електронни локатори за ми­ризма, над чието създаване работят вече биониците.

Миризмата на газа

Случва се в газопроводите и разпределителните мрежи да стане изтичане на газ. А това не е просто за­губа, но и опасност за хората, особено ако повредата е станала в града. Как да се открие?

От литературата е известно, че кучета — търсачи раз­познават миризмата на газ. В управлението „Талин-газ" решиха да направят експеримент; помогна им та¬ линският клуб за обучаване на служебни кучета.

Най-добре е, когато кучето се приучва от малко с храна, миришеща на газ. В хода на първия експери­мент взеха кучета, по-възрастни от година и половина. Те вече бяха преминали курс по обща дресировка, за-щото трябваха по-скоро спокойни и незлобливи кучета, а стражевите не се отличават с такива качества.

В течение на три месеца петте кучета ги обучаваха да откриват миризма на газ. Изпита издържаха само две източноевропейски овчарки и още един доберман-пинчер. Трите кучета заедно с Техните водачи постъ­пиха на служба в „Талингаз". Тях използуваха за от-криване на изтичане в подземните газопроводи. Резулта­тите бяха напълно задоволителни. Имаше такъв слу­чай: кучето подуши изтичане от чугунен газопровод, раз­положен на един метър под асфалта. При миризмата на газа то започна да лае и да дращи с лапи на местопроиз­шествието.

Сега аварийно — диспечерската служба често прибяг­ва до помощта на кучета. Всяко куче има свой участък и заедно със своя стопанин извършва редовни разход­ки. Експериментът намери широк отклик и дава доб­ри резултати.

м ожем да си представим — площ та им е около 200 пъти по-малка от тази на България и около два пъти по-малка от Софийското поле! А об­щият брой на населението е почти колкото в един средно голям град у нас, какъвто е Перник.

Всички те, без Ватикана, са осо­бен вид останки от феодалното ми­нало на Европа. Същевременно вся­ка от тях има много столетия съще­ствуване — Република Сан Мари­но била създадена в 301 година, Ан­дора — 819 година, княжество Мо­нако — 1346 година и Лихтенщайн през 1719 година. Единствено Вати­кана е по-млада — съгласно дого­вор с италианското правителство от 1529 година.

"Джуджетата на Европа" са фо­кус на международния туризъм — всяка година над 15 милиона турис­ти от всички краища на света посе­щават тези малки държави. Някои ст тях — Сан Марино, Лихтенщайн и Монако са направили всичко въз­можно да задоволят туристите. От малките приветливи хотели, от парко­вете до музеите, ресторантите и раз-бира се, най-вече до местните жите­ли всичко сякаш говори: „Ние ви очакваме", което ще рече, че пове­че от половината население зависи именно от тях — туристите.

Република Сан Марино

„Високо там в Пиренеите "

Как? Вие не сте били в Ан­дора? Та какъв пътешественик сте вие?

Да, Андора е там високо в Пире­неите — сред облаците, заградена от стръмни и трупно достъпни вър­хове. А Пиренеите — огромна ба­риера с върхове, надвишаващи 2500 м — препречили едни от най-голе­мите по територия държави на Ев­ропа — Испания и Франция.

„Вътре" в самата планина се е сгушила малката държава Андора — заградена на север и изток от Фран­ция, а на юг и запад — от Испа­ния.

Огромни скални маси, зелени го­ри, могъщи хребети със снежни шап­ки по върховете, бурни планински реки и шумни водопади, кристал­но чисти ледникови езера — ето това е, което непринудено се запечатва в съзнанието на туриста.

вани за производство на електроенер­гия.

Преди повече от десет столетия каталонски скотовъдци заселват до­лината на Валир и притоците й. Говоримият език е каталонският, като официални са и испанският, и френският. Има 52 населени пунк­та. От тях само осем — Андора ла Вьеха, Енкамп, Сан Жулиа дел Ло¬ рия, Канилло, Ла Массана, Орди¬ но, Ескалдес и Солдеу са „внуши­телни", а в тях живее и 80 на сто от населението на страната. Оста­налите 44 са малки „селца" от 2—3 сгради.

Андорецът е добродушен, госто­приемен и трудолюбив. Суровите ус­ловия за живот са заставяли андор¬ ците много столетия да водят борба за своето съществуване. „Потаен ка-то андорец" — говорят французи­те, когато искат да подчертаят осо­бената неразговорливост на някого.

Андора има стара и не особено бо-

Високо в планината през по-голя­мата част от годината е бяло — на­всякъде сняг, сняг и сняг.

А през лятото, когато снегът се е разтопил, белеят само върховете, об­ширните горски склонове се пре­връщат в зелени,ярко изпъстрени с цветя алпийски пасища. По-надолу са тъмните петна на елите и борове­те, а още по-надолу дъбовите и бу­кови гори, наподобяващи големи храсталаци.

За планините на Андора са харак­терни резките очертания — стръм­ни склонове, голи скалисти върхове и дълбоки речни долини. Върху та­зи малка територия има над 20 вър­ха с височина от 1800 до 3000 м, а между тях е дълбоката долина на ре­ка Валир, Тази долина с право се нарича жизнената ос на Андора — тук живее по-голяма част от населе­нието на страната.

Във всяко понижение на терена се вижда малка рекичка или езеро. Така само в един циркус — Пес¬ сон, броят на езерата е 42. Всички тези рекички и езера са умело използ-

гата история. За година на основава­нето се счита 819, когато е било със­тавено „Писмото на свободата", кое­то давало независимост на живеещи­те скотовъдци по долината на река Валир и Ордино. Минавали години. В историята на Андора стават съби­тия, които говорят за съдбата на един народ, обичащ свободата и не­зависимостта.

. . . 1934 година. Тридесет и осем годишният авантюрист - белоемигрант Борис Скосирев. изучил добре осо­беностите в историческото развитие на страната, подкрепян от влиятелни хора, се обявява за княз, а по-късно и крал Борис I на Андора. Опитът му да унищожи републиката успял, но за кратко. През 1941 г. самозва­ният „княз" завършил кариерата си във френския концентрационен ла­гер Верне.

В действителност Андора е ре­публика, намираща се под закрила­та на Испания и Франция.

Може би Андора е между малкото страни в света, която не отделя сред-

ДЪРЖАВИ Д Ж У Д Ж Е Т А

ства за въоръжение, тъй като стра­ната не поддържа военни сили.

Земеделие и туризъм — това е сми­сълът на икономическия живот на страната. Всичко в момента е под­чинено на тези два отрасъла. Те може би са причина за запад нето на един стар традиционен отрасъл — контрабанда на стоки. Стоките не се облагат с мита. Този факт е ловко използуван от преуспяващи тър­говци от съседните държави. По то­зи начин Андора е оазис сред леде­ните долини на Пиренеите за турис­тите. Не случаен е фактът, че през 1970 година техният брой надхвър­лил 1,2 милиона.

Столицата на Андора е Андора ла Вьеха с население, ненадминаващо хиляда жители. Разположена край красивата долина на р. Валир, тя е всичко за андореца — това е най-малката столица на една от най-мал­ките държави на земното кълбо.

Най-забележителното в града, то­ва, което привлича отдалеч внима­нието на туриста, е „Домът на доли­ната" с висока наблюдателна кула. Построен през XIV столетие, днес „Домът на долината" е седалище на парламента, правителството, съдът и. . . затвора. За чест на местното население той е обикновено празен. Хотели, ресторанти, музеи. . . Всич­ко необходимо за най-доходния от­расъл на националната икономика — туризма.

Лихтенщайн

Експресът от Виена за Париж дъл­го пътува по северните разклонения на Алпите. Дълго време пред очите ни са речните долини, отделните сел­ца и градове и готическите църкви.

Ето и град Фелдкирх — център на австрийска провинция. Плани­ните сякаш стават по-ниски или оти­ват някак си встрани. И пред нас ­е разкрива долината на Рейн. За кратко време, сякаш за миг, се показ­ва малка гаричка и ние сме на тери­торията на княжество Лихтенщайн.

Горен Рейн тук не е широк- всичко 50—55 м Та това ли е великият Рейн? Именно тази река ли е възпята от Юго, Хайне и Бетовен? Човек не­доумява. Но това е за кратко — от­дясно и ляво са зелените склонове на Алпите. Пред нас е долината на Рейн, придаваща особен блясък и ве­личие.

В средната част на Горен Рейн, между Австрия и Швейцария, е раз­положена държавицата Лихтен­щайн. На изток и запад в продълже­

ние на 41 км Лихтенщайн граничи с Швейцария, а на север и юг, на про­тежение 27 км — с Австрия.

Лихтенщайн е планинска страна. Между двете планински разклоне­ния на Алпите са разположени жи­вописни планински долини, а над тях се извисяват стръмните върхове — Наафкопф — 2573 м, Фалкнис — 2506 м, Рауберг — 2082 м.

Живописните алпийски пасища, не­големите планински хребети и чис­тият въздух привличат в Лихтен­щайн много туристи и любители на зимните спортове (до Втората светов­на гойна Лихтенщайн е бил фоку­сът на ловците от Европа).

Но ние сме все още в долината на Рейн — едно от скъпоценните при­родни украшения на тази малка страна. Тук бистрата алпийска река е неузнаваемо красива. Трудно може човек да си представи, че тя е съ­щата река, влачеща с хиляди тонове нечистотия в средното и долно тече­ние.

Сред малките страни на Европа Лихтенщайн е една от младите дър­жави. Историята й като самостоятел­на държава започва от 1716 г. — тогава княз Флориен обявява кня­жество Лихтенщайн за самостоятел­на държава.

Независимо от унищожаването на феодализма и развитието на капи-тализма в съседните страни Лихтен­щайн си остава все още един кът, напомнящ за феодална Европа.

Движим се по широка асфалтова

Морският музей в Монако магистрала. Нашата цел е Вадуц. Отдалеч се открояват каменните ку­ли на замъка на Вадуц. Кацнал на десния бряг на Рейн, Вадуц е цен­търът на културния и стопански жи­вот на страната. Построен през XIII столетие, той бил разрушен през 1499 г. Днес Вадуц е най-голямото сред 24-те селища с население 4100 жители. Типичен средновековен град — тесни улици, стилови сгради. Сред тях се открояват картинната гале­рия, известна с няколко скъпи плат­на от фламандски майстори, и Му­зеят на марката. Това е своеобра­зен музей — един от най-красивите и скъпи марки са изложени тук. Всичко в музея говори, че около ед­на пета от националния доход се ба­зира на развитието на филателията.

Това, клето ни преследва навсякъ­де, са множеството реклами, фирми корпорации. Лихтенщайн е рай за вложителите на капитали — такси­те са минимални и това е основната причина да процъфтяват и никнат като гъби след дъжд множество фик­тивни финансови обединения.

В околностите на града и долината на Рейн е промишлената зона. Съз­дадените отрасли осигуряват прехра­ната на около 50 на сто от населе­нието. Над самия град са горите — 27 на сто от територията на Лихтен-щайн се състои от гори.

Горите, разположени в причудли­ви форми, като зелени острови на планинските склонове и алпийски пейзаж привличат стотици хиляди туристи. Туризмът тук, както и Б

2/

Полуостровът, върху който е разположен Монако

28

трите малки държави на Европа, е важен отрасъл.

Вярно е, че в Лихтенщайн няма игрални домове, както в Монако, липсва южното лазурно небе на Сан Марино, липсват и паметниците и феодалните старини на Андора, но при все това и тук туризмът носи го­леми доходи, които градят бюджета на страната.

Сан Марино

Там където Апенинските плани­ни, отделяйки се от Лигурските Ал­пи, се стремят на югоизток и се приб­лижават към Адриатическо море, е разположена една от най-старите и малки републики в Западна Евро­па — Сан Марино.

Сан Марино е заобиколена от всич­ки страни от територията на Италия и общата дължина на границите й е 38 км.

Високо (738 м над морското рав­нище) в Апенинските планини, на склоновете на едно от източните раз­клонения — Монте Титано, е кац­нала държавицата Сан Марино.

Основната магистрала за тази ре­публика води началото си от Рими¬ ни — италианско пристанище на Ад­риатическо море. Напускайки при­станището, черната асфалтова маги-страла постепенно се изкачва към планината и ние сме сред овощни градини и лозя. След няколко кило­метра се открива Монте Титано. На трите възвишения още в дълбока древност са построени три кули. Тази височина като огромен тризъбец ре­лефно се откроява на лазурното небе. Силуетът на Монте Титано с трите кули е символ на републиката и е изобразен на герба на Сан Марино.

Магистралата ни отвежда все по-нагоре и по-нагоре и на 15-ия кило­

метър от Римини навлизаме в доли-ната на река Ауза — границата на републиката. Ние пътуваме все по-нагоре по долината на реката — пред пас са тераси със скромни скло­нове на Монте Титано — тук е раз­положена столицата на републиката, град с едноименно название. Оттук, от височините се разкрива такава па­норама, че думите са излишни. Необ­ходимо е да гледаме, гледаме. . . Всичко наоколо ни кара да затворим уста и отворим широко очи. На юг, запад и север се разстила широката панорама на Апенините. На изток се откроява морският бряг с пясъч­ните коси и лагуни, пристанища и курортни селища. Лазурната Адриа­тика чезне в безкрайната шир. . .

За година от създаването на ре­публиката се приема 301 г. Много съ­бития и факти от миналото й са забу­лени в легенди и предания. Но на посетителя се разказва следното:

— В края на третото столетие на един от Далматинските острови живял зидарят Марино, Който подбуждал селяните към бунт. Когато дошли стражи за него, за да се спаси, Ма­рино преплувал Адриатическо море. Но и тук, на лазурния бряг на Ита­лия в Римини враговете не давали покой на Марино. Тогава смелият зидар се заселил в непристъпните ви­сочини на Монте Титано и в една от планинските пещери си построил жи­лище. Много скоро към Марино се присъединили и други зидари и по­степенно сложили началото на сели­ще. То разрастнало, приемайки с же­лание всички преследвани от феода­лите и инквизицията. След смъртта на основателя му, който бил причислен към светците, тази местност получи­ла името Сан Марино.

За първи път названието „Републи­ка Сан Марино" се среща през X век.

а през 1295 —1302 г. се съставя и пър-вата писана конституция на Репуб-ликата.

В епохата на Средновековието, епоха на безконечни войни, мно­го били опитите да бъде унищожена републиката, но безуспешно. Спло­теността на населението и традиции­те в борбата му за независимост за­пазили националните интереси и су­веренитет.

Столицата на републиката — град Сан Марино — е разположена на четири тераси на най-високата част на Монте Титано.

Влизаме в града през портата на крепостта, построена в XVI век. Улиците са само няколко, в повече­то случаи — тесни улички с широ­ки тераси и каменни стълби. Бели сгради, чисти улици, лазурно синьо небе. Това е Сан Марино.

Всички правителствени сгради са на единствения площад — Пианелло. В центъра се извисява четириетаж¬ ният дворец на правителството — гордост на републиката.

Пред Двореца на площада Пиа­нелло е монументалната фигура на свободата — жена от Сан Марино, държаща в ръце синьо-бялото знаме на републиката. Недалеч оттук е бе¬ локаменната църква Св. Петър, коя­то едновременно служи и за Пан¬ теон.

В близост е Държавният музей, основан от известния археолог Бар­толомео Боргези и Държавната биб­лиотека, която е една от най-бога­тите в Западна Европа.

Населението на града (около 3450 жители) е заето главно с посреща­нето на туристи и в държавните ин­ститути.

Вярно е, че в Република Сан Ма­рино има повече от 30 населени пунк­та, десет от които са малки градове.

Вярно е, че много от тях са съвсем малки и са по-скоро селца, състоящи се от 3—5 къщи с население от 10—30 жители. Но вярно е, че всички те са много живописни и неповторими. Всяко от тях е съхранило национал­ното достойнство и самоуважение.

Живописната природа, древната и богата история и своеобразието на тази малка страна са причина еже­годно Република Сан Марино да бъ­де посещавана от над два милиона ту­ристи. Туризмът, филателията и сел­ското стопанство — това са основ­ните отрасли, от които зависи на­ционалният подем на страната.

Тръгвам по обратния път. Маслино­вите гори, овощните градини, лозя­та — всичко наоколо е близко. Всичко говори с думите на историка Адвил, че „тази малка държава е го­ляма по дух и добродетели на на­селението".

Ватикана

„Всички пътища водят към Рим", към вечния град, към най-красивия град на света. А посетите ли Рим,

вие обезателно трябва да видите, да почувствувате Държавата — град Ва­тикана!" Разбира се, това е само един от многото варианти на рекламата но ние я приехме доста резервирано.

. . . Пресичаме река Тибър. Пред нас е крепостта Сан Анджело. От­тук широка магистрала води до Ва­тикана. Сгради от епохата на Рене­санса ни съпътствуват до площа­да Свети Петър, грандиозното тво­рение на човешкия ум и ръка. 284 големи колони и 88 пиластри офор­мят двата полукръга, с които за­вършва първата част на площада. Централна фигура е Египетският обе­лиск и двата величествени фонта­на. Зад тях е главният вход и фа­садата на базиликата Св. Петър.

Първоначално базиликата била по­строена в IV век. Била разрушена през Ренесанса, за да бъде изгра­дена в стила на същата епоха. Ос­новната работа по планирането на красивия купол е дело на Микелан­джело, който е подсилил величието на сградата, спазвайки характерни­те особености на барока. Строежът на Св. Петър продължил цели 180

години. В изграждането са вложили своето умение безброй архитекти, ху­дожници, скулптори — Браманте, Рафаел, Сангало, Микеланджело, Ми¬ гордо, Модерно, Бернини. . .

Часът наближава 12. Площадът гъмжи от народ. Над сто хиляди желаещи да видят папата са изпъл­нили площада. В 12 часа на един от прозорците на папския дворец се появява папата. След обичайните слова по католишкия канон папата призовава за единство сред католи­ците от цял свят. Случаен ли е този призив? Не, не е случаен. Сред 600-милионната маса католици от цял свят се чуват възгласи за реформи и в този най-остарял и реакционен ин­ститут, какъвто е Ватикана. Пове­че от 30 на сто от висшите ръково­дители на Ватикана са на възраст над 80 години и повече от 35 на сто са над 70 години.

Суверенитетът на държавата-град Ватикана, от която църквата Свети Петър е само част, е бил установен с Латеранския договор. Този суве­ренитет фактически днес се упраж­нява само върху територия от 100 акра, в които акри най-значителната сграда, освен Св. Петър, е Ватикан¬ ският дворец.

Ватиканският дворец с неговите 1400 помещения на пръв поглед прилича на пансион за самотници, но фактически по-голямата част от него е отделена за галерии и музеи.

Входът към галериите на Ватикана е недалеч от Св. Петър. Картинната галерия не е така богата, но е из­вестна с гоблените на Рафаел и пъл­ната колекция от картините на Ме­лещо да Форми.

В двореца е и библиотеката, която по богатството с редки и скъпоцен­ни ръкописи няма равна на себе си. Само за запознаване със заглавията са необходими над 300 дни. Цифрите от само себе си говорят — 60 хи­ляди ръкописа, 100 хиляди гравю­ри и географски карти, 700 хиляди тома книги. . .

В близост са залите с антични ве­щи. Най-богата колекция, дело или по-скоро хоби на папските служи­тели, отколкото на хората на изкуст­вото.

Но за нас, посетили тази малка държава, особен интерес представ­лява Сикстинската катедрала, най-вече известна с изборите на нов папа, които стават тук. Оформлението, ку-

Площадът пред базиликата „Свети Петър" във Ватикана

29

колът на църквата (по-точно фрес­ките) са дело на Микеланджело. В продължение на четири години (1508 —1512) с голяма вещина, талант и неповторимо майсторство Микелан­джело е пресъздал отделни моменти от историята на християнството. Спо­ред някои специалисти, това е най-значимото творение от епохата на Ренесанса. В дъното на катедралата се намира една от последните голе­ми работи на Микеланджело „Страш­ният съд", завършена за седем годи­ни. Фреската е върху цяла стена и включва повече от 300 фигури. Всич­ко е изпълнено в много интересен стил, в нов, революционен за вре­мето си дух.

Може би няма друго място на на­шата планета, където върху такава малка площ да са съсредоточени тол­кова музеи, галерии, църкви, дър­жавни институти.

Разположена върху десния бряг на р. Тибър, държавата-град под­държа дипломатически отношения с повече от 50 страни. Тези отношения се поддържат не само със страни, където католицизмът е силен, но и в страни, където католицизмът не е популярен (Индонезия, Япония, Тур­ция, Иран, Пакистан).

Никъде другаде църквата и ка­питалът, бизнесът и религията не са в такива тесни духовни и финан-

Замъкът Вадуц в Лихтенщайн

сови връзки, както тук. Ватикана е една от най-богатите държави в света. В икономиката на САЩ капи­таловложенията й възлизат на ми­лиарда щатски долара, а в Италия — 1200 милиарда италиански лири, в Западна Германия, Канада. . . Оче­видно, светът на бизнеса е в бли­зост до бога.

Бяхме любопитни да узнаем нещо повече за порядките във Ватикана. Трудно. Много отговори са забулени в католическите канони, а други от тях се отбягват от деликатност. Ви­дяхме „швейцарските гардове" — с униформи, ушите по проект на Ми­келанджело. Техният брой надви­шава сто, освен тях има сто поли­цаи. И така най-малката държава от групата „държави-джуджета" под­държа най-многобройната въоръжена гвардия.

С интерес узнаваме, че държавата има своя валутна единица, свой флаг, своя железопътна линия. Ра­диостанцията на Ватикана е една от най-мощните в Европа. Освен рели­гиозните излъчвания тя е известна и с отявлените антикомунистически пре­давания, а те се водят на 28 езика!

Да, това беше Ватикана през на­шия поглед. . .

Монако

Напускаме шумната Ница. След около 20 километра спираме. Покрай магистралата се издига пограничен стълб с държавния герб на Монако, На герба е изобразена многоцветна рулетка — символ на най-типично­то, с което е известно това малко цар­ство — хазарта.

Липсват каквито и да било погра­нични формалности. Само след миг и ние сме в Монако.

В тази част на Европа стръмно извита дъга от Морските Алпи поч­ти плътно се доближава към море­то, като оставя само тясна равна ивица от крайбрежието, известна под името Ривиера или Лазурен бряг.

Именно тук, недалеч от границата между Италия и Франция е разпо­ложена държавата Монако. Ако не броим Ватикана, тя е най-малката държава в Европа. Представете си тясна ивица (не повече от 200 м) покрай морето, дълга около 3,5 км — толкова е нейната територия. Но по гъстота на населението Монако е на първо място не само в Европа, но и в света — 14 700 жители на квад­ратен километър!

Само 10 на сто от жителите са по­даници на Монако! „Чужденците",

това са лица, поданици на друга дър­жава, но живеят тук с наивната на­дежда да забогатеят от хазарта. Дру-гите са дошли да прекарат времето си весело и безгрижно и да пропи­леят парите, които са им излишни. Разбира се, немалко са и авантюрис­тите.

Но не само увеселителните заве­дения са примамката. Разкошната природа и изключително здравослов­ният климат са може би основната причина за ежегодното посещение на над три милиона туристи. Морските Алпи преграждат пътя на студените ветрове откъм Атлантическия океан, а морските бризи смекчават среди­земноморския климат. Средната януарска температура е над 8°С, а средната годишна — 15,5°С!

Триста безоблачни, т. е. слънчеви на Монако е. . . Херкулес. Връщай­ки се от Испания, той решил да от­дъхне на благословения бряг на Ри­виерата и положил тук, на площада, основите на селище, което нарекъл „Портус Херкулос Монаки". Пос­ледната дума „Монаки", възприета днес, има смисъл на самотна скала.

Малка и беззащитна, Монако е из­питала владичеството на Испания, Франция, Италия. Едва през 1918 година се подписва договор между Франция и Монако, съгласно който се уреждат спорните въпроси с Фран­ция.

Старата столица на държавата е град Монако Построен е върху скален издатък на Алпите, върху площадка, широка 350 и дълга 700 метра, така че целия град с двете му улици чо-век може да обходи само за броени минути.

На брега, на стръмен скален от кос е разположена красива двуетаж­на сграда. Това е океанографският музей, втората забележителност след игралните домове.

Струва ти се, че голямото здание се е срастнало със скалите — тол­кова удачно и хармонично е реше­нието на това забележително творе­ние на архитектурата.

Върху фасадата, широко отворена към града, с ясни букви са написа­ни имената на корабите, на които са проведени значителни изследвания в моретата и океаните. Сред тях са име­ната на „Витяз", „Челенджер", „Фрам", „Бигъл". . .

Всичко в музея е подредено с вкус и изящество. Напомнят за морето скулптурите на русалки и нимфи, даже полилеите са във форма на ме­дузи и други животни от морския свят.

. . . Ето, в музея пред нас са две обикновени бутилки от шампанско. Те са свързани с половинметрово въ-же. Едната от тях, частично запъл­нена с пясък, е служила за тежест, а втората, празна бутилка, се е за­държала на морската повърхност. С такива „уреди" през 1885—1888 г. са си служили сътрудниците на музея при изучаването на Гълфстрийма. В района на образуването на течението са били хвърлени 1675 „двойки" на разстояние по една морска миля. Във всяка двойка е имало бележка с молба да съобщят в Монако мяс­тото и часът на намирането й.

След приятната светлина в музея, след приказния подводен свят, из­лезли на улицата, ние се почувству­вахме някак си по-бедни.

Достатъчно е да отплуваме само километър — два в морето и тази дър-жава-джудже се вижда като на длан. Това е полуостров, който се вдава в морето. Наляво са скалата, ку­лите на двореца, музеят. Надясно, извън полуострова, по брега се про­

стира Монте Карло със зелените си градини, булевардите и сивото зда­ние на казиното. Срещу нас е Ла-Кон¬ дамин — най-голямото от всичко три­те селища, с население около 10 хи­ляди. Зад него са железопътната ли­ния, виадуктът, а някъде зад виа­дукта е държавната граница.

Монте Карло е съвсем млад град. До средата на миналия век тук е била пустош. Един хамбургски милионер харесал мястото и пост­роил ресторанти, хотели, градини с пищна средиземноморска растител­ност и разкошния дворец — казино.

Собствениците на казиното офици­ално са обединени в „Анонимно дру­жество за морски къпания". То при­тежава освен казиното, още хоте­ли, ресторанти и други предприятия, обслужващи туристите. Значителен пакет от акциите на дружеството вла­дее Ватикана!

Зданието на казиното, построено по проект на видния архитект Шарл Гарне (създателят на Парижката опе­ра), се откроява на фона на града.

Казиното е комплекс от игрални за-ли. По пътя ни до тях всичко гово­ри, че се намираме в света на ха­зарта. Влизаме в една от залите и участвуваме символично в играта (това е единственият начин да над­зърнем тук).

Крупието, ръководещо играта, стои зад рулетката и следи играта.

Всичко е във властта на играта и хазарта. Щастливците са малко. Те са героите на деня. А колко си оти­ват ограбени, пропилели цели със­тояния? Колко слагат край на живота си? Специално наети полицаи сле­дят самоубийствата да не стават на територията на Монте Карло.

А. П. Чехов, прекарал тук през 1891 година, пише: „. . . Това мило Монте Карло твърде много прилича на разкошен. . . разбойнически вер­теп."

Така е. Всяка от тези държавн-джуджета е потърсила своето препи­тание. Но не всяка го е намерила по най-добрия начин!

НИКОЛА РАШЕВ

През 1602 година Винченцо Каскариола, обущар в италианския град Болоня,намерил в гората много тежък камък, който не приличал на другите. Между впрочем Винченцо се занимавал и с алхимия — твърде раз­пространена в ония времена. Алхимиците се опитва­ли да превърнат различни неблагородни метали и ми­нерали в благородни — злато и сребро. След като не получил от намерения камък нито злато, нито сребро, Винченцо просто го хвърлил в двора. Но през една тъм­на, безлунна нощ забелязал, че камъкът излъчва чер­вена светлина. Това продължило цял месец. Явлението се сторило чудно на обущаря и той се обърнал към един златар, който добре познавал скъпоценните ка­мъни. Но златарят не могъл да обясни тайнствената светлина. Скъпоценните камъни блестят на светло, а този — само на тъмно. Не помогнал и професорът по математика и астрономия Джовани Маджини. Той изпратил камъка на Галилей, който от своя страна го подарил на учения Ла Галя. Причината за това не­обикновено светене така и останала необяснена. То изчезвало, когато камъкът се намирал дълго време на тъмно, и се появявало пак, след като той постоявал на слънце. Този „слънчев" камък предизвикал голям интерес и останал известен в историята като „болон¬ ският камък".

За нас е ясно, че тайнственото светене на „болонския

камък е пример за „студено светене" — луминесцен-ция (както в случая със светулките и гниещото дърво» които светят в нощната тъмнина, но не изгарят ръце¬ те).

Защо светят светулките?

Атомите, градивните частици на веществата, се състоят от ядра и движещи се с бясна скорост около

31

Светещи гъби

тях електрони. При това всеки електрон има своя стро­го определена орбита. Така както планетите се дви­жат около Слънцето. Но ако електронът, подпомогнат

Флуоресцентна микроскопия на клетки

от някаква външна енергия, се изкачи на по-горната ор­бита (отстояща по-далеч от ядрото), тогава казват, че той е минал на по-горно енергетично ниво и атомът се намира във възбудено състояние. Това състояние не е устойчиво. Електронът не може да се задържи в новото си положение. Почти веднага се връща обратно на основното си ниво (на своята орбита). И тогава полу­чената при изкачването енергия той връща във вид на светлинен квант. Енергията се поглъща и се из­лъчва на отделни порции — кванти.

В зависимост от вида на възбуждащата енергия съ­ществуват различни видове луминесценция. При све­тулките се използува енергията на химическа реак­ция — окисляване на определени органични съеди­нения от кислорода на въздуха. Същото е и при гние­щото дърво. Това е хемилуминесценция.

„Болонският камък" свети, след като полежи на слънце. Луминесценцията се възбужда от енергията на светлинните слънчеви лъчи. Това е фотолуминесценция. Тя се среща най-често и в повечето случаи възбуждането й става не от видимата светлина, а от ултравиолетовата. Електролуминесценцията се възбужда от електриче­ския ток или при бомбардиране с поток от електрони, а радиолуминесценцията — от ядрените реакции, при които се отделят алфа-, бета- и гама-лъчи. Днес са из­вестни 14 вида луминесценция.

Интересното и характерното за нея е това, че све­тенето продължава и след като се прекрати възбужда­нето, както е станало в случая с „болонския камък". Периодът на светене е различен за различните вещест­ва. Веществата, притежаващи способност да луминес¬ цират, се наричат луминофори. Луминофор буквално означава „носещ светлина". Трудно могат да се из­броят всички вещества, които светят. Само че това не винаги може да се забележи с човешко око, а са не

V

обходими по-чувствителни устройства. Не луминесци-рат само тези вещества, които при възбуждане се ди¬ социират — разпадат се на части—или се йонизират, както, да кажем, металите, чиито атоми имат слабо свързани електрони и лесно ги губят.

(Луминофорите се подразделят на органични — сложни молекулярни съединения, главно циклични (нафталин, атрацен, терфинил и т. н.), които са из­вестни в научната литература като лумогени и неор­ганични, наречени още фосфори. Химическият еле­мент фосфор е получил името си за способността му да свети в тъмнината. Човекът се научи да получава луминофори с различни периоди на светене според нуж­дите и желанията си. Чудната светлина на Жар-пти¬ ца „без пушек и без огън" престана да бъде приказка

„Дневната светлина"

Вероятно сте забелязали, че луминесцентните лам-пи не са така горещи както електрическите. Темпера-турата им е не повече от 500С, по-често тя е близка до стайната. Това са първите студени светлинни източ­ници. Пътят на тяхното създаване е дълъг и труден Първите газови луминесцентни лампи не са могли да намерят приложение. Понякога ги използували за рекламни цели. През двадесетте години в Москва бил направен опит да се освети улица „Горки" с живачни газови лампи. Но той бил посрещнат с протест от мос­ковчани. Светлината на тези лампи е мъртвешки зе­лена и неприятна за очите. Те не са и икономични — голяма част от излъчваната светлина е ултравиолето­ва, а тя „не свети". По-късно Проблемата била разре­шена с използуване на Луминофорите. В съвременните луминесцентни лампи с „дневна" и „бяла" светлина вътрешната част на стъклото е покрита с тънък слой от съответно подбран луминофор. Той играе ролята на светлинен трансформатор и осигурява желаната светлина. „Дневната" се приближава към средната дневна светлина при облачно небе, а „бялата" — към привичната за нас светлина на електрическата лампа.

В телевизията и при медицинските рьонтгенови прег­леди Луминофорите също играят ролята на светлинни трансформатори. Те покриват екраните на телевизо­рите и рьонтгеновите апарати и служат като мост меж­ду електричеството, рьонтгеновите лъчи и светлина та — преобразуват постъпващите съответни сигнал» във видимо изображение.

Джобно фенерче от хиляди светулки

Още в Средновековието алхимиците са се опитвали да намерят начин за консервиране на светоносните ор­гани на светулките, за да ги използуват за осветление в такива места, където отделянето на топлина е неже­лателно — в барутни погреби например. Оттогава опи­тите са подновявани нееднократно. Сега са получени луминофори, които светят при взаимодействие с кисло­рода от въздуха, както това става при светулките. Та­къв луминофор се поставя в херметично затворен па­кет. При нужда изваждате пакетчето от джоба, разкъс­вате обвивката и фенерчето започва да свети. Колкото повече го разкъсвате, толкова по-силно свети то.

Върху неголямо парче картон (колкото пощенска картичка) се нанася слой от луминофора, който е спо­собен да свети след въздействието на светлинни лъчи. Това картонче също може да се използува като джоб­но фенерче. А когато се наложи да се пише на тъмно,

то се поставя под хартията. В Съветския-съюз по вре-ме на войната в скривалищата са били поставяни го-леми плоскости покрити с такъв луминофор, в слу­чай че изгасне електрическия ток.

Луминофорите с дълъг период на светене могат да се използуват за аварийно осветление, за сигнализиране във водата и въздуха, за осветяване на пътища в райо-ни, отдалечени от населените места. Разтворът на та­къв луминофор може да се нанесе върху пътните стъл­бове или дърветата покрай шосето.

Пъстрият свят на Луминофорите

Не напразно ярко светещите луминесцентни бои ги наричат бои на века. Те се използуват не само за рек­ламни обяви, а например и за. . . пътните знаци. Обик­новените бои поглъщат всички светлинни лъчи освен лъчите с техния цвят. Затова и ние ги виждаме цветни. Така червената боя отразява само червените лъчи. В лошо време в спектъра на дневната светлина преобла­дават сините лъчи, а червените и жълтите са малко. То­гава червените и жълтите пътни знаци едва се виж­дат. Обаче покрити с луминесцентна боя, те светят като огън. Получени са голям брой цветни луминофо­ри, които не само отразяват лъчите с техния цвят, но и превръщат почти цялата останала част от спектъра в светлина със същия цвят. Тук те отново са в ролята на светлинни трансформатори.

В Англия, известна със своите мъгли, луминесцент­ните бои се използуват за боядисване на превозните средства. В някои страни фермерите бележат с тях ов­цете си, за да ги намират по-лесно.

В последно време „дневните" бои (както ги наричат още) започнаха да се използуват в полиграфията и в текстилната промишленост. Освен че са необикновено ярки, те се отличават и с много чист цвят. В сравне-ние с тях обикновените бои изглеждат „мръсни".

Картините и театралните декори, нарисувани с лу­минесцентни бои, ни карат да се чувствуваме в царство на приказки. Пред очите на зрителя в гората се по-явява приказен замък или летният пейзаж се превръ­ща в зимен, без да се спуска завеса, без да се сменя де­корът. Те са нарисувани един върху друг, но всеки от тях се вижда само при определена светлина.

В някои страни пощенските марки се правят с лу­минесцентни бои. И не толкова за красота, колкото за удобство при автоматичното сортиране на писмата.

На лов за бактерии

Луминофорите често се оказват незаменими помощ­ници на лекаря и биолога. В много случаи, за да се пос­тави точна диагноза, е необходимо да се открият при­чинителите на заболяването. Те трудно се откриват под обикновен микроскоп. За това се използува лумине¬ сцентният микроскоп, а бактериите предварително се боядисват с луминесцентни бои. Разбира се, не с чет-

Светещият бръмбар Фенгодес: горе, фотографиран при естествена светлина; в средата, при светлината, излъчвана от самото насекомо; долу, „автофотогра¬ фията" е направена с още по-голямо увеличение — вижда се, че всяко петно се състои от редица отделни точки, съответствуващи на отделните фотогенни клетки

чица, а с помощта на специални луминофори със се-лективно, избирателно действие. Те боядисват само определен тип микроорганизми. Така дифтерийните бактерии се превръщат в ярко светещи звездички с помощта на корифосфин, а причинителите на туберку­лоза и проказа — с помощта на аурамин.

Получени са луминофори, които при определени условия действуват само върху молекулите на нукле-иновите киселини — прочутите ДНК и РНК. За пър­вата е характерно зелено луминесцентно светене, а за втората — червено. Така биолозите изучават разполо-жението им в живата клетка.

Понякога по цвета на луминесценцията се удава да се различат живите клетки от мъртвите (некротич­ните), а здравите — от болните от рак, което помага на хирурзите при операция.

Пътешествието на песъчинките

Пясъкът под водата не стои на едно място. Той се движи. За строителите на морски и речни пристанища е много важно да се проследят пясъчните течения. Но как? Правени са опити пясъкът да се боядисва и след това да се изсипва в морето. Но колкото и много да е боядисаният пясък, в морето той се губи. Невъзможно е да се намерят и най-ярките песъчинки. А да се бе­лежи пясъкът с радиоактивни изотопи е много опасно.

Оказа се, че пътешествието на песъчинките по мор­ското дъно може да се проследи с помощта на Лумино­форите. Този метод е бил предложен от научните сът­рудници към Института по органична химия на АН на СССР В. К. Матвеев и В В Патрикеев. Пясъкът се бележи с луминофор и тогава движението му лесно се проследява.

Така е бил установен един парадоксален случай. На дъното на едно пристанище непрекъснато се нана­сял пясък. Изваждали го и го хвърляли далеч в морето. В течение на цяла година никой не можел да разбере откъде се носи все нов и нов пясък. А се оказало, че това е същия пясък, който изхвърляли в морето.

С помощта на Луминофорите могат да се просле­дят и въздушните течения. За тази цел геофизиците из­ползуват луминесцентния аерозол — лек прахообра­зен луминофор. Прашинките се увличат от въздушните потопи и се движат заедно с тях. На пътя им се поста­вят листчета лепкава хартия. Прашинките се полеп­ват по тях и след това в тъмнината под действието на ултравиолетовите лъчи започват да светят. Като се съ­поставя броят на прашинките, уловени в различни места, може да се построи карта на въздушните тече­ния.

По същия начин се контролира и работата на вен­тилационните устройства в мините. Ако се използуват по-големи количества прахообразен луминофор, раз­личен по цвят, движението му, а следователно и дви­жението на въздушните потоци може да се проследи непосредствено, без да се използуват листчета леп­кава хартия.

С помощта на Луминофорите се проследяват и вод­ните течения. Така е била установена подземната връз­ка между Дунав и Рейн.

По-силни и от котешките очи

Ние виждаме предметите благодарение на отразе­ната от тях светлина. Невидимите лъчи, например ин­фрачервените, също се отразяват,, но нашите очи са нечувствителни към тях. Луминофорите дават възмож­ност на човека да вижда и в най-тъмната нощ, и в най-гъстата мъгла, когато не виждат даже котките. Съще­ствува електронен прибор за нощни наблюдения — ноктовизор. Инфрачервените лъчи търсят невидими е предмет, намират го, отразяват се в него и падат вър­ху фотоклетка — екран, покрит с вещество, което изпуска електрони под действието на инфрачерве­ната светлина. Енергията на електроните се увеличава с помощта на допълнително електрическо поле. Бли­зо до фотоелемента стои екранът, покрит със специа­лен луминофор, който свети под въздействието на бър­зо движещите се електрони. Така се получава видимо изображение на невидимия предмет. Сигурно ви са известни биноклите и оптическите мерници, с помощ­та на които целта може да се вижда и през нощта. Те работят на същия принцип.

Луминофорите—„ясновидци"

Луминофорите помагат на човека не само да вижда в тъмнината, но и да открива и най-малките дефекти в детайлите на машини и други предмети. Ако в тур­бината не се установи навреме пукнатината (с размер само няколко хилядни от милиметъра!), неминуемо ще настъпи авария, ще загинат и хората. Такава мал­ка повреда не може да се „види" по никакъв начин — нито с ултразвук, нито с гама-лъчи, нито с рьонтгенови. Обаче луминофорът може да я открие. Детайлът се об­работва с луминофорен разтвор, който прониква във всички пукнатини. Там той остава и след почистването на детайла. В тъмнината по яркото луминесцентно све­тене се установяват и най-дребните дефекти.

За да се провери херметичността на телевизионните кинескопи, не е вече необходимо те да бъдат съхраня­вани продължително време в завода, както се практи­куваше доскоро. За проверката им са достатъчни само няколко десетки грама луминофор. Под въздействието на вакуума в случай на разхерметизиране той бързо прониква вътре. И колкото и да е малко количеството му, светенето се забелязва.

Луминофорите могат да открият и най-незначител­ните драскотини върху много тънка полимерна ципа, самата тя не се вижда на повърхността на детайла, който покрива.

Диамантите отдавна са престанали да служат само за украшение. Те намериха широко приложение в машиностроенето и научните експерименти. Но как да се провери здравината на диамантените инструменти и да се открие пукнатината в тях, когато те така блестят? И тук идва на помощ луминофорът. Прониквайки в пукнатината, той свети на тъмно, когато диамантът е мъртъв.

Луминофорите намериха широко приложение във всички области на науката и техниката, навлязоха и в нашия бит. Трудно могат да се изброят всички про­фесии на тези верни приятели на човека.

ХЕНРИЕТА ТИМАШОВА

34

Магия на джунглите

Лодката, в която седят двамата, плава нагоре по течението през труд­нопроходимата планинска местност Кондор. Малката пирога се движи бавно, сякаш стои на едно място. Младият индианец Габрио от пле­мето дживаро притиска с ръка по­дутата си буза. Стене тихичко и това показва колко го мъчи болният зъб. Очите му шарят по двете страни на брега, като че ли очаква зад близ­кия завой на реката да се покаже зъболекарски кабинет.

Белият се размърдва. Болката на индианеца очевидно е непоносима, защото скърца със зъби и хапе дол-ната си устна.

— Слушай, Габрио — за кой ли път се обръща към него спътникът му, — аз съм доктор, ще ти изле­кувам зъба. Дай!

Индианецът енергично протестира. — Не, не, магията на белия чо­

век не може да помогне на индиане­ца. Скоро ще отидем при доктор.

Сърцето на пътешественика треп­ва. Най-после Габрио ще го отведе при бруджо (така местните индиан­ци наричат своите знахари). Кол­ко странни и необикновени истории за знахари и магьосници е слушал! Разказват, че те могат със силата на своите заклинания да изсушат човека или дори да го умъртвят, че магиите им могат за два-три дни да излекуват разкъсан от зъбите на ягуар крайник. Обрядите на знаха­рите и магьосниците, макар полуре¬ лигиозни, полумедицински, са една от тайните на нашата планета.

Неочаквано Габрио енергично на­сочва лодката към брега, където се очертават колибите на малко село. Индианецът бързо намира селския бруджо. Белият пътешественик, ле­кар по професия, ще бъде свидетел на необикновено зрелище — индиански знахар в ролята на зъболекар.

Разбира се, не може и дума да става за някакъв кабинет. Габрио ля­

га направо на тревата пред колибата на знахаря, а бруджо кляка и стисва между коленете си главата му. С това подготвителният период е завършен. Бруджо може да пристъпи към лече­ние. Естествено и наум не му мина­ва да хаби време за най-простите санитарни формалности, като на­пример да си измие ръцете. Впрочем видът им показва, че те едва ли ня­кога са мити.

Габрио отваря уста. Бруджо пъхва едната си ръка в нея и с два пръста опипва подутия венец. Мърмори не­що, явно доволен от прегледа, въ­преки че едва ли е съумял да от­крие нещо съществено. След това започва самото лечение.

Едно момче — очевидно ученик на бруджо, се приближава и му подава чаша. в която има някаква отврати­

телна на вид течност. Знахарят я поема и започва да мърмори някак­ви еднообразни и непонятни думи — по всяка вероятност заклинания. По­гледът му, остър, хипнотизиращ, не се откъсва от очите на Габрио, тя­лото му ритмично се поклаща ту на едната, ту на другата страна.

Внезапно знахарят изпива съдър­жанието на чашата и прави знак да му донесат втора чаша. Каква ли е целта на това своеобразно „лечение", чието въздействие до този момент се проявява само върху лекаря? Не­съмнено ритмичните поклащания и хипнотизиращата фигура на бруд­жо влияят и на младия индианец. Габрио го гледа като омагьосан.

После знахарят дъвче някаква тре­ва и плюе ту от едната, ту от друга­та страна на „болния", без да пре-

35

става да мърмори монотонно и да се поклаща в такт с непонятните думи на заклинанието. Най-неочаквано знахарят се накланя към подутата буза на Габрио и започва яростно И шумно да я. . . смуче. Очевидно тази процедура е доста болезнена, защото индианецът се развиква. Оба­че виковете му не стресват „доктора". Без да трепне, той продължава да смуче, а ученикът му с все сила при­тиска главата на болния към земя­та. После старецът се изправя и из­плюва. . . остра тресчица. Как ли е попаднала в устата му? Нима я е изсмукал от бузата на Габрио? Зна­харят пояснява нещо на околните. Габрио надига глава, но лекарят отново го притиска към земята и засмуква бузата. След малко изплю­ва. . . мравка. На третия път от ус­тата на бруджо изскача. . . скака­лец. На четвъртия сеанс от „ле­чението" знахарят изплюва. . . гу­щер. Очевидно гущерът представлява нещо много важно, защото го показ­ва на събралите се край него индиан­ци.

Габрио получава разрешение да седне. Но видът му ясно говори, че зъбоболът не е преминал. Тогава знахарят оглежда мъртвия гущер и установява, че му липсва единият

крак. Без съмнение — „Случай с ус¬ ложнение". Какво ли ще предприеме? Знахарят взема малка мида, поста­вя върху нея разпален въглен, а вър­ху въглена — някакви сухи листа. Габрио слага всичко това в устата си, но така, че димът от въглена и листата да опушват болния зъб. Са­мо след няколко минути смръщеното лице на индианеца се отпуска, явно зъбоболът е преминал. Усмихнато и радостно съобщава на белия си спът­ник:

— Нокътчето на гущера изпуши зъба.

Това несвързано обяснение е на­пълно достатъчно за индианеца. Важ­ното е, че болката е премината и зъ­бът оздравял. Колкото и да го моли белият доктор да си покаже зъбите, за да установи причината и степен­та на възпалението, Габрио винаги отказва с думите:

— Бруджо намери гущер, той пра­ви болно.

Преди да напуснат селото, докто­рът взема няколко листа, с които знахарят опушваше зъба на индиа­неца, за да провери дали не притежа­ват някакво лечебно или обезболява­що свойство. Резултатът е отрицате­лен. Оказва се, че са листа от ба¬ басу — една разновидност на се­мейство бобови. И все пак зъбът на Габрио оздравява. Още на другия ден подутата буза е вече спаднала.

Но възможно ли е в един зъб да се съдържат мравка, скакалец и гущер и от възпалената буза да се изсму­чат тези неща? Разбира се, не. . . А все пак зъбът оздравял, следовател­но причината за това се крие някъде другаде.

Тази история разказва американ­ският лекар и пътешественик Хари Райт в своята книга „Свидетел на ма­гьосничество". В нея могат да се прочетат още много странни и не­обикновени неща. Пък и не само в тази книга. Мнозина пътешествени­ци, успели да се запознаят с различни племена и народи, да достигнат труд­нодостъпни кътчета от нашата пла­нета — от джунглите на Амазония, през тропичните гори на Централна Африка и пустините на Австралия, разказват в своите пътни бележки и книги за удивителното, като че ли свръхестествено умение на знахари­те да лекуват тялото и душата на своите съплеменници. Не са малко тези, пред чиито очи племенните зна­хари и магьосници са успели да из­лекуват безнадеждно болни и да вкарат в гроба съвсем здрави. И ни­кога, никога знахарите не разкриват

своите тайни. Тези тайни, които приличат на магия. Примери?. . .

Индианските знахари лекуват по­някога проказата, докато съвремен­ната медицина твърде трудно се спра­вя с това страшно заболяване. Ин­дианските знахари могат за някол­ко дни да изправят на крака уми­ращ от маларична треска човек. И само това л и ? . . .

Ето още един случай, невероятен, несъвместим с нашите представи, ста­нал също в джунглите на Амазонка. Герой е местният знахар Памантохо от племето поте, висок, добре сло­жен индианец. На двете си ръце но­си гривни, изплетени от слама, а на главата си — пищно украшение от червени, леко падащи на раменете му птичи пера.

Веднъж при Памантохо Дотичва за­пъхтян индианец и съобщава, че же-на му умира. Знахарят взема със себе си всички необходими за слу­чая „лекарски инструменти" — пръ­чици със странна форма, парче змий-ска кожа, няколко изсушени листа и дрънкалка, направена от мънич­ка тиква. В къщата на болната зна­харят, или курандатро, както се на­рича на езика на племето поте, кляка до главата й и нарежда в кръг всич-ките си „инструменти". След това еднообразно и монотонно започва да разказва на жената, как един от ду­ховете е напуснал тялото й. Заед­но с Памантохо при болната отива и случайно присъствуващият в се­лото американец, лекар. Той полу­чава разрешение да премери пулса на жената, преди курандатро да е пристъпил към своята „работа". Пул­сът не се долавя. „Тя всеки миг ще умре" — било заключението на аме­риканеца. Но знахарят бил на дру­го мнение. Постепенно под дейст­вието на монотонните фрази или под действието на хипнотизиращия пог­лед на Памантохо дишането и пулсът на болната се усилват. Курандатро продължава тихо и монотонно да припява и да разказва за скитанията на духа и за това, как духът посте­пенно започва да му се подчинява. Най-после Паматохо се обръща към стоящите край него и казва: „Духът се върна в тялото!" Наистина живо­тът се връща в безжизненото тяло на младата жена, бузите й леко пору¬ меняват, пулсът й става ритмичен и силен. След два дни болната е вече на крака.

Непразно изуменият американец разпнтва Памантохо. Знахарят само дига рамене и отговаря:

- Това направи духът. Аз само

го върнах • тялото, когато го беше напуснал.

— Но нали говореше на жената, а не на духа? — не се предава америка­нецът.

— Тя трябва да знае защо духът е напуснал тялото й и кога ще се върне. Тя трябва да го приветствува, иначе духът не може да влезе в тя­лото на жената.

— Дай ми някои рецепти на ле­карства, които даваш на своите бол­ни!

— Лекарствата на белия човек са полезни за белите, а не за индиан­ците. Индианските лекарства също са полезни, но само за индианците, а не за белите.

Твърде дипломатичен отговор! Па­мантохо като колегите си знахари и магьосници по целия свят умее да па­зи тайната на занаята. Впрочем най-често по време на лечението знаха­рят е изпаднал в транс и едва ли мо­же отчетливо да си припомни и обяс­ни всичко, което става. Но безспор­но и знахарят, и неговите пациен­ти непоколебимо вярват, че болестта е предизвикана от стрелата, пусната от злия магьосник в тялото или сър­цето на човека. Може би положител­ният изход от подобен род лечение като случая с Габрио и умиращата жена се заключава както в пълното, абсолютно пълното доверие на болния към лекаря, така и в неговото твър­до убеждение, че светът на духовете е също толкова реален, както и све­тът, който го заобикаля. Вярата на болния в могъществото на знахаря е предопределена, той е уверен, преди още знахарят да пристъпи към лече­нието. Вяра, внушение. . . Не е ли това психотерапия, която е толкова модерна днес сред цивилизованите ле­кари?

В същата книга „Свидетел на ма­гьосничество" Хари Райт разказва за удивителната африканска магьос­ница Лусунгу, която нерядко в своя­та практика се ползува и от „черна магия". Лусунгу се счита за най-добрата магьосница на страната Ба¬ пенде, разположена между Габон и Ангола. Лусунгу е всемогъща. Сла­вата й на прорицателка се носи по цялата околност.

Веднъж поканват Лусунгу в съ­седното село като консултант на мест­ния знахар. В къщата на представи­теля на колониалната власт е из­вършена кражба. Събира се цялото село Местният знахар нгомбо (на ези­ка бапенде) сяда на земята и поста­вя пред себе си рог от антилопа — задължителния отличителен атрибут

на африканския знахар, амулети н няколко изгладени до блясък кос­тени зарчета. Старият нгомбо под­хвърля зарчетата нагоре. Щом пад­нат, прекарва между тях линия и по­сочва няколко души.

— Един от тези хора е крадец — обръща се нгомбо към вожда.

Тук Лусунгу незабелязано се включва в играта или по-точно в свое­образното следствие. Черните й очи неотлъчно следят обвиняемите, без да изпускат и най-малките подроб­ности от това, което става наоколо.

Старият нгомбо подава на обви­няемите малко птиче яйце с извън­редно нежна обвивка. Те трябва да си предават от ръка на ръка „нежно­то яйце". Когато яйцето достига до петия „подследствен", предателският жълтък потича по пръстите му. Това е достатъчно доказателство, че чо­векът е виновен. Неочаквано обви-няемият посочва стария нгомбо е ду­мите:

— Той и неговият брат Камбуло ми помогнаха да открадна.

Тук вече Лусунгу открито влиза в ролята си.

— Старият нгомбо ще бъде под­ложен на „изпитание с отрова" и ще умре — без никакво колебание каз-ва тя.

Поставят на огъня голям съд с вода. Щом водата завира, сипват вътре кора от дървото муханголок, после добавят някакъв червеникав прах. След малко барабаните за­удрят глухо и ритмично, група же­ни, наредени във верига, влизат в кръга, залюляват се плавно и под­хващат някаква монотонна песен. По­степенно трескава възбуда обхваща хората, атмосферата се нажежава. Отровата в съда е готова. Пръв пие обвиненият в съучастничество нгом­бо, после брат му и накрая самият крадец.

— Злият нгомбо и крадецът ще умрат — зловещо произнася Лусун­гу. — Братът на нгомбо ще жи­вее. Той не е виновен. Той ще ста­не новият нгомбо.

Това е чудесна възможност за хит­рата Лусунгу да се избави от съпер­ника нгомбо и на негово място да „назначи" свой човек, който ще й бъде признателен за помощта.

Но какво става по-нататък? Сто­махът на крадеца пръв реагира на отровата. Човекът пада на земята в започва да се гърчи. Барабаните бият все по-силно и по-силно. С не­въздържани крясъци тълпата из­разява одобрението си и възхище­нието си от това, че предсказания-

37

та на Лусунгу се сбъдват. Жените пеят, барабаните бият. . . всеобщата екзалтация достига своя връх. Хо­рата се приближават и започват да пият от отровната течност. Естест­вено след това „изпитание с отрова" те изпадат в полусъзнание, но ско­ро се опомнят, започват отново да крещят, да танцуват и да пият.

Когато на другия ден „изпитание­то" свършва, става точно така, как­то е казала Лусунгу. Крадецът и ялият нгомбо са мъртви. Само те! Всички други, които по няколко пъти са пили от отровата, изглеждат така, като че ли нищо не се е слу­чило. „Изпитанието с отрова" се пре­връща в още едно тържество на неве­домата сила на магьосницата Лусун­гу. Но възможно ли е да умрат два­ма души, без върху тях да е упраж­нено някакво насилие? Само двама, след като от отровата е пило цялото село! Дали единствено психологичес­кото въздействие и авторитетните думи на магьосницата са причина за смъртта на нещастниците? Щом ве­ликата Лусунгу е предсказала, че ще умрат, жертвите, пък и всички останали са уверени, че ще стане точно така. И все пак хитрата май­сторка на „черни магии" не е ли спо­могнала за смъртта им някак си мъл­чаливо, тайно, отстрани?. . .

Често пъти вярата в магическата свръхестествена сила на магьосника е

толкова силна; че хората не само без­прекословно му се подчиняват, но и твърде лесно се поддават на масова хипноза. Такава е и церемонията „ ч о в е к — л е о п а р д " , п о време н а която присъствуващите виждат как редом танцуват човек и леопард.

Случката става в Дахомей, в един от „храмовете на леопарда". В същ­ност храмът представлява няколко сламени колиби, оградени с бодли­ви храсталаци. Така изглеждат по-вечето храмове, в които се извърш­ват церемонии в чест на различни фетиши. Външно нищо не ги отли­чава о т останалите колиби. Ч о -век може да мине край тях и да не ги забележи. И това съвсем не се прави случайно.. .

На малката полянка пред „храма на леопарда" стоят няколко жени, чиито лица са покрити. Те се нами­рат в състояние на хипнотичен транс, което продължава вече три седмици. През това време са абсолютно под­чинени на върховния магьосник — нгамбе. Всяка от тези жени вярва, че фетишът е влязъл в тялото й и го управлява.

Най-после заудрят барабаните. Же­ните се отърсват от вцепенението си и започват да издават някакви стран­ни, нечленоразделни звуци. Бара­баните бият по-силно, по-силно. Те­лата на жените треперят, своеоб­разната им „песен" преминава в мъ­чителен вик. Започват да танцуват лудо, необуздано, без да съгласува движенията си и без да усещат как-во става наоколо. Блъскат се, па­дат, стават, отново, пак, а бараба­ните неистово гърмят.

По едно време главният нгамбе подхваща мелодията на някакъв по­гребален химн. Гласът му се усил­ва постепенно, очите му горят, про­низват тълпата. След миг песента на магьосника преминава във вик, са­мотен, страшен. Тълпата трепва и се люшва. На площадката леко при­тичва девойка и започва да танцува. Танцът е красив, ритмичен, черната й кожа проблясва на светлината от гаснещия огън. Неочаквано девой­ката спира и произнася няколко ду­ми. Тълпата замира, никой не мър­да от мястото си, очите на всички са широко отворени. . . До девойката безшумно застават два леопарда, после леопардите стават пет. Раз­хождат се величествено край нея, после се скриват в сянката на дър­ветата. Тихо е, съвсем тихо. Само огромната луна на дълбокото черно небе залива със студената си свет­

лина замрелите черни лица. Сякаш никой не диша.

— Видяхте ли? „Не можех да отговоря. Мълчах.

Не знаех видял ли съм нещо, или се намирам под въздействието на ма­совата хипноза. Ако това е хипно-за, то тя е проведена превъзходно, за­щото през цялото време наблюдавах околните, контролирах себе си и се чувствувах съвършено нормално. И досега не зная какво беше това, което наистина видях. Ако не бяха леопар­ди, то беше нещо, което удивително много приличаше на тях" — такова обяснение дава очевидецът на случ­ката, един бял пътешественик. Дали това не е едно от ония загадъчни и тайнствени „чудеса" на „черната ма­гия", в която все още вярват не са­мо изостаналите племена, но и ня­кои невежи и суеверни хора? Есте­ствено не. И тук обяснението опи­ра до психологията, и то до „прилож­ната" психология, ако може така да се каже, която различните знахари и мними магьосници владеят до съ­вършенство. В този случай освен масовата хипноза немалка роля иг­рае и факторът самовнушение. На психиката влияе не само знахарят. Всеки от участниците в зрелището влияе на околните и на себе си. В помътения от музиката, песните и танците, а често пъти и от употреба­та на някакъв наркотик мозък оста­ва будно само едно огнище на' въз­буда — леопардите, които ще тан-цуват редом с момичето. В една или друга степен аналогични случаи са познати в съвременната психиат­рия.

В книгата на Лоте Гренбек, ав­стрийска етнографка, която спе­циално е изучавала начините на ле­чение на туземците от остров Мада­гаскар, може да се прочете следното:

„Веднъж се запознах седна ста­рица, която се славеше като магьос­ница. За каквото и да говорех с нея, тя само тайнствено се усмихваше и мълчеше. Напразно се мъчех да спе­челя доверието й. Всяка вечер тя ни приготвяше чай от някаква бил­ка, бледожълт на цвят. Чаят беше доста безвкусен, но оказваше вър­ху нас удивително добро тонизиращо въздействие. Помолих старицата да ми осигури „чаен ден": смятах, че то-ва ще е много благоприятно за моя отслабнал от маларията организъм. Старицата не отхвърли молбата мн, но на другия ден изчезна.

Помолих другите да ми приготвят чая. Колкото искаш от тази билка растеше наоколо. Когато чаят беше

38

готов, оказа се, че е доста горчив. — Възможно е чаят по-дълго да е

врял, но той е съвършено безвре­ден — успокоиха ме местните ми приятели.

Скоро почувствувах силни болки в главата и стомаха. До вечерта вече се тресях от студ въпреки високата температура, сърцето ми бясно биеше, после се появиха признаци на пара­лич.

На другия ден старата магьосница се върна и каза:

— Вие ще умрете, това е силна отрова, която действува на сърцето. Взема се от чая само толкова, кол­кото може да се побере между па­леца и показалеца и го потапяте в го­реща вода, докато леко пожълтее. Но дори от така приготвения чай може да се пие само веднъж на ден."

Разбира се, старата знахарка се е погрижила Лоте Гринбек благопо­лучно да се отърве от това отравяне. В противен случай ние не бихме уз­нали тази история. И макар случката да не е така ефектна като „танца на

леопарда", „изпитанието с отрова" или излекувания зъб, е много поучи-телна, защото разкрива другата стра­на от занаята на знахарите. Става дума за това, колко добре познават различните билки и колко удивител­но, умело ги дозират и използуват. И ако това е тайната на „бялата ма­гия", то учените и фармаколозите ще имат немалка полза, ако се запознаят по-отблизо с нея. Защото всеизвест­но е, че билките са в основата на вся­ко съвременно лекарство. Например рауволфията, от която се приготвя серпазилът, била известна в Афри­ка, много преди мъдрата Европа да се научи да лекува с нея хипертонията и психичните болести на някои от своите граждани. Или курарето — широко използувано в днешната ме­дицина. Още преди много столетия индианците от перуанските Анди ус­пешно са лекували с него ухапване­то от отровни змии.

На Мадагаскар казват: „Всички билки са отровни, ако

се употребяват неправилно. Хом-

биаса (така се наричат там знахарите) използуват тези отрови не за да уби­ват, а за да помагат на болния."

Ако се обърнем към историята на медицината, ще прочетем, че още Хи­пократ е казал: „Медицината се ос­новава на три неща: нож, билки и слово." Знахарите добре разбират мъдростта на тези думи и се ръково­дят от тях, защото „първобитната" медицина на изостаналите племена познава и успешно си служи с мно­го слабопроучени билки и лекарства. Те са могъща сила и в съюз с пси­хотерапията и хипнозата дават въз­можност на знахарите и магьосниците да извършват онези „чудеса", които са им създали име на всемогъщи, на общуващи с духове и властни над неведомото. В същност знахарите или магьосниците са хора, които позна­ват добре тънкостите на народната медицина и психологията на своите събратя от племето. Не на последно място те всички са твърде наблюда­телни и ловки хитреци.

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

(По материали от „Наука и религия")

СТО Ж И В О Т А З А Х И М И Я Т А

Обикновена стая и в нея никакви особени уреди и приспособления. Ни печка, ни водопровод. Проста дър­вена маса, няколко шкафа с реактиви, инструменти и прибори. В средата на стаята — живачна вана. Мал­ко по-встрани — резервоар за вода с кран и под не­го — ведро. В това ведро готвачката Ана всеки ден мие съдовете.

— Някак особено миришат тези чинии, господин Берцелиус!

— На най-обикновен сероводород, Ана, не виждам защо се тревожиш.

Ана възмутено мълчи и сериозно се замисля, дали пък да не сготви в някоя от стъклениците на профе­сора.

А зад масата Берцелиус, жизнен и млад, работи със-редоточено. По-внимателно и по-съсредоточено изоб­що не е възможно! Измерва с най-голяма точност, пре­лива течности от един съд в друг така, че дори послед­ната капка да не се плъзне по външната страна. Стра­хува се и от най-малкия пропуск, защото той може да превърне в нищо няколкоседмично трудни занимания.

В лабораторията цари умерен безпорядък. Всичко необходимо е под ръка и в такова състояние, че може веднага да се употреби. Само при ленивия химик не­щата са винаги подредени, казва Берцелиус и може би е прав. Едно е съвсем сигурно — в тази стая кипи адски труд по четиринадесет часа на денонощието. Чо­векът зад простата дървена маса вкарва порядък във великия хаос на химията. Той твърди, че атомите имат постоянно тегло, и се мъчи да измери атомното тегло на всичките 54 познати до този момент химически еле­мента.

Това продължава двадесет години. Последните ду­ми карат човек да потръпва от преклонение пред труда, от смайване пред упоритостта. Но и една особено сту­дена тръпка се промъква между другите — двадесет години, и то най-добрите от един живот, цялата мла­дост и творческа сила) И какво има срещу това?

Изследвани са 2000 съединения. Определено е атом­ното тегло на елементите. Открито е важното качество — валентността. Работата е описана в много томове. През всичките тези години пред Берцелиус се ражда и оформя атомната теория в химията, а той я съзерцава с радост и обожание, на моменти забравяйки, че е неин създа­тел.

Междувременно се е появил Галвани със своето ин-тересно откритие — галваничния ток. Токът и източ­никът му — волтовата дъга — събуждат голям ин­терес. Електролизата показва, че химическите съеди­нения лесно се превръщат в електрическа енергия. Защо? Как?

Берцелиус публикува труд, според които електрн-чеството е вещество и това вещество влиза в химическо съединение в телата. Атомите имат положителен и от­рицателен полюс. При това зарядът на единия полюс преобладава над този на другия и това определя елек­трическия характер на елемента.

Малка бъркотия! Но тогава е още само 1802 година и Берцелиус по-късно сам ще се откаже от много от тези твърдения. Но електрохимичната теория му по­мага да обобщи и систематизира фактите в химията. За пръв път някой се заема и успява да класифицира всички известни тогава елементи, съединения и ми­нерали според един и същ показател. Химията престава да бъде прост куп от елементи, а се подрежда в строен ред. Най-напред кислородът като абсолютно отрицате­лен, най-накрая — калият като най-електроположи¬ телен. Химическите съединения Берцелиус също раз­полага в общ ред според електрическите им свойства. Киселините — електроотрицателни, основите — елек­троположителни и в средата — солите.

Работата в лабораторията върви все така напрег-нато и външно спокойно. Трудовете растат, лекциите на професор Берцелиус продължават да са удоволст­вие за шведските студенти, а успехите му — велик сти­мул за амбициозните и ученолюбиви бедни момчета, конто не забравят, че професорът е започнал като тях, съвсем, съвсем без нищо.

И изведнъж твърдо установеният ритъм се променя. ". . .В работата се уморявам вече по-бързо, а с умо­

рата изчезва интересът. Не издържам повече от осем часа на ден. . ."

„. . . Не ставам за друго освен за прости изследва­ния, които могат да се завършат за няколко дни и не искат запомняне на заплатени детайли. . ."-

А между писмата и едно неочаквано:

4»

"През декември ще се женя и сега преустройвам ергенския си дом, за да може в него да се засели жена. Химията ще бъде подложена на много ограничения. Но досега тя заемаше всичко и не ще бъде лошо, ако по­лучи съперница. . ."

Изглежда появила се е малко закъсняла носталгия по уютен дом, по семейство, по човек, който да застане между него и самотата.

Но никакви усилия не могат да го спасят от любов­та му към химията. И Берцелиус й подарява все нови и нови неща. Открива церия, селена, тория, лития. По­лучава за пръв път силиций, тантал, титан и цирко­ний в свободно състояние. Предлага съединенията да се означават с началните букви от латинското назва­ние на всеки елемент.'

. . . Ръцете вече не слушат. Да се мисли за опити не е възможно. Краката напълно се парализират. Бер­целиус е сам с тъжните си мисли. Култът към електро¬ химизма, който той така метафизично бе разпростра­нил в цялата химия, е отречен. Новите открития и за­конът на Фарадей за запазване и превръщане на енер­гията променят много неща.

Берцелиус не вярва. Той смята всичко едва ли не за лична обида. А съвременниците му са повече от вни­мателни. Напразно го убеждават, че става дума само за допълване, за усъвършенствуване, за поставяне на стълбове и някои нови железни свръзки в общата кон­струкция на химията, чийто здрав фундамент е издя¬ лан от неговата силна ръка. Говорят му, че не бива да се страхува от нарушаване на хармонията. Много скоро тя сама ще се възстанови, щом фундаментът е неизменен.

Берцелиус разбира, че отричането на електрохи-мизма е в същност събаряне на построената сграда и с детинска упоритост отказва да се съгласи, че тази тео­рия може да важи само за някои съединения.

И други грехове ще му признае бъдещата химия. Нима може да се твърди, че органичните съединения се синтезират в живия организъм благодарение на не­говата „жизнена сила", а в лаборатория може да се осъществи само разпадане на веществото. Та това е признаване на свръхестествена сила! И още: да се от­рича молекулярната теория и вътрешното единство на частиците!

Много други химици от първата половина на 19 век също ще твърдят и тези, и други грешни неща, но няма да бъдат толкова велики, за да се помни това.

И ето го Берцелиус в своето кресло, а пред него цяла една година, докато се освободи от болките и гри­жите си. Седи и си мисли само за своята електрохимич-на теория, която сега, отхвърлена и нежелана, събуж­да у него ревнивото желание на бащата да защити бол­ното си дете. Даже не се сеща за безбройните други не­ща, които ще останат в химията след него. Не се сеща за неизброимите изследвания, извършени с такива прости уреди, че караха очевидците да възкликват: „Колко малко зависи от уреда н колко много от чо­века зад него!"

Не оставя на света никого. Дори автобиографията, която написа, е иай-обикновена подробна биография на откритите н изследвани от него елементи и съеди­нения. Разбира се, не съжалява. Страхува се само от едно: ако все пак човек се преражда, дано в новия си живот не се размине с химията.

лидия симеонова

РАЦИОНАЛИЗАЦИЯ В някои кина в Париж има вече

въведени столове, които могат да се превръщат в легла, както в само­летите. На плакати пред кината е написано: „Ако филмът не ви харе­са — подремнете си!"

„Знание — сила" — СССР

ЕЗЕРОТО — НАЙ-ДОБЪР СКЛАД Японски инженери са доказали

това на дело. Те са превърнали в склад най-голямото езеро в Япония— Бива Във водата се спускат непромо­каеми чували с ориз. Така той се съ­хранява в идеални условия — при постоянна температура и при огра­ничен достъп на въздух. Грижата за постоянната температура има приро­дата.

РЬОНТГЕНОВ ЛАЗЕР За да се създаде лазер, който да

излъчва рьонтгенови лъчи вместо светлинни, е нужно огледало, което да отразява лъчите. Обикновените вещества не са в състояние да пра­вят това. Професор Р. Котерил от Аргонската национална лаборатория в САЩ смята, че някои кристали все пак притежават такава способ­ност. При това коефициентът на по­лезно действие на такова огледало ще бъде близък до 100%. Ако това предположение се окаже вярно, пред науката ще се разкрият интересни перспективи, включително и възмож­ността за пренасяне на енергия без проводници. Тънкият рьонтгенов лъч създава в атмосферата водещ ка­нал от йонизиран въздух, по който електроенергията ще тече така ле­ко, както по обикновен проводник.

ТЕРМОМЕТЪР — ЕТИКЕТ

Този оригинален термометър по своя външен вид напомня етикет. В прозрачното листче са вложени ве­щества, които менят своя цвят при определена температура. 54 химичес­ки съединения обхващат диапазона от 17°С до 599°С. Веднага щом темпе­ратурата достигне обозначеното мяс­то, то почернява. Такъв етикет-тер¬ мометър позволява да се измери тем­пературата на детайли, при които приложението на обикновен термо­метър е невъзможно. Етикетът може да се залепва на детайлите!

с и я център за космическа връзка бяха непрестанно наблюдавани дейст­вията на Лунохода върху телевизион­ни екрани, а в Будапещенския меди­цински институт се наблюдават реак­циите на човешки вътрешни орга­ни, многократно увеличени (снимка­та долу, вдясно).

ТЕЛЕВИЗИЯТА Е НАВСЯКЪДЕ

Телевизията завладява такива об­ласти от нашия живот, за които са­мо до преди двадесетина години не можеше и да се мисли. Тя се изпол­зува нашироко в страните от социа­листическия лагер. Така криминална­та полиция в много от големите гра­дове на ГДР разполага с телевизион­ни уредби за наблюдение на заст­рашени обекти (снимката горе, вляво). Студентите от Фридрих Шилеровия университет в Йена от секцията по физика могат да следят , научната програма върху телевизионни мо­нитори, които всеки държи пред себе си, (снимката долу, вляво). В съвет-

ВЪПРОСЪТ Е РЕШЕН През зимата въпросът с градския

транспорт в Амстердам изглежда ре­шен. Тъй като в тесните заледени улички не влизат автобусите, граж­даните отиват за покупки и на раз­ходка на кънки. Това вече не е спорт, а средство за придвижване, което и най-малките трябва да научат — как­то се вижда на снимката.

NBI

клиника за кукли Детската психика е съвсем особе­

на — детето може да страда за счу­пената си стара кукла и съвсем да не иска да погледне новата, която току-що е купена. Затова в ГДР има единствена по рода си клиника за кукли. В нея работят Марта Вайске и дъщеря й Илзе. Тук в клиниката има всякакви перуки, очи, уши, ог­ромен набор от дрешки. Работата в клиниката за кукли изисква не са­мо обич към децата, а и много сръч­ност и умение.

„НБИ" — ГДР

ЗДАНИЕ, КОЕТО ПЪТУВА Във Варшава беше извършено

уникално преместване на здание. Касае се за двореца Любомирски, ценен архитектурен паметник от XVII век. Той трябваше да бъде извъртян на 73 градуса, за да се оформи нов площад, съгласно гра­доустройствения план. Прелист­ването беше извършено върху рел­си, подложени под зданието. За целта то беше внимателно подко­пано и релсите бяха поставени на бетонни подпори. На снимката — дворецът в един от моментите на преместване.

Историята на архитектурата и строителството познава доста случаи на премествания на цели здания. Първото преместване е било извършено в 1455 година в Болоня от архитекта Аристоте¬ лес Фиоровати. Пътят на зданието, преместено тогава, е бил 10,5 м. В 1870 година подобни операции са били извършени в САЩ. Преди Втората световна война в Москва е било преместено здание на улица „Гор­ки". В Полша също са били местени няколко сгради преди двореца на Любомирски. На втората снимка — подготвителни работи — под­лагане на релси под двореца.

„Хоризонти техники" — Полша

химия жизнь

РЕКЛАМИ ПРОТИВ ПУШЕНЕТО Изтече срокът на действието

на закона, според който в САЩ

на всяка кутия за цигари трябва да бъде напечатано, че има връзка между тютюнопушенето и рака на белите дробове. Приемането на за­кона беше предшествувано от яро­стни битки. Тютюневите фирми не жалеха средства, за да опровер­гаят мнението на експертите. Да­же те стигнаха до особено спора­зумение помежду си -- създадоха свой съвет по изучаване на тютюна, за да докажат неговата безвредност. Макар че законът беше приет, не­говото действие беше ограничено за четири години и освен това в него имаше пункт, който забра­няваше на държавата да взема други мерки против пушенето.

И все пак, надписите върху цигарените кутии оказаха въздей­ствие. През 1968 година са били продадени 1,2 милиарда цигари по-малко, отколкото през 1967 година. Сега, когато срокът на закона изтече, могат да се очакват нови битки за ограничаване на продаж­бата на цигари

СТАТИСТИКА НА КАФЕТО

Даже статистиката на ка­фето може да даде социологически данни от различен характер. Така в САЩ мъжете стават почита­тели на кафето към 40 години, когато изпиват средно по чети­ри чашки кафе дневно, докато на 19 години изпиват само по една чашка дневно. Мъжете пият кафе малко повече от жените — 3 чаши срещу 2,75. Привързаността към кафето зависи от професията. Чиновни­ците далеч надминават студентите (3,8 чашки срещу 0,4). Същото е и с търговските пътници в срав­нение с пенсионерите (4 чашки срещу 2,86). Вероятно тук играят роля и финансови причини.

и

А ето и още една статистика от ГФР. Тук също пият кафе не по-малко от САЩ. За година на гла­ва от населението се падат 120 ли­тра. Национално питие все пак остава бирата — 122 литра на човек за година. Млякото е само 101 литра. Минералната вода е 44 л, чаят — 30 л. Виното е 16,4 л. Във Франция виното е 8 пъти по­вече на глава от населението — около 130 литра годишно — вклю­чително и за бебетата, които са взети пред вид като „глави от на селението"!

КОНВЕЙЕР ЗА ГРОЗДЕ Наблюдавали ли сте тежкия труд

на гроздоберачите? Всеки грозд тряб­ва поотделно да се среже, да се сложи в кошница или щайга, а след това щайгата да се пренесе — често на десетки метри.

В Кримския проектно-конструк¬ торски технологически институт е разработен специален конвейер за замяна на кошниците и щайгите Между редовете в лозето се раз­стила широка лента от пласт­маса. Тя се върти от два барабана от двата й края. Гроздоберачите влагат отрязаните гроздове направо върху лентата. Когато лентата бъде достатъчно натоварена, ба­рабаните се задействуват и грозде-то отива на приемателния пункт, където направо се нарежда в щайги

„Химия и жизнь" — СССР

ОПЕРАЦИЯ НА ЩЪРКЕЛ Някакъв съвременен дивак във

Виена е наранил със стрела един щър-кел. Птицата, макар и ранена, про­дължава да храни своите малки. Жи­телите на квартала помолили един ветеринарен хирург да оперира щър-кела. Операцията била успешна — стрелата била извадена и щъркелът оздравял.

ФРАНЦИЯ ИЗНАСЯ ЗА АФРИКА ЛЪВОВЕ

За първи път в историята на своя­та търговия Франция се готви да из­несе в Африка... лъвове. В зоо­парка в Тюари, на 30 км от Париж, ежегодно се раждат повече от 50

лъвчета. Това струва твърде мно­го на собственика на зоопарка и по­настоящем той е сключил договор за доставка на лъвове в някои страни в екваториална Африка, където лъво­вете поради бракониерство всяка го­дина намаляват. Също така няколко десетки парижки лъвчета ще бъдат ежегодно заменяни с газели.

ЖИВИ ИНДИКАТОРИ Морски свинчета в клетка, окаче­

ни над градските магистрали — това са живи индикатори, даващи въз­можност на учените да изследват влиянието от продължителното по­глъщане на изгорели газове от авто­мобилите. Тези газове понастоящем са един от главните фактори за за­мърсяване на въздуха в повечето от големите градове по света и все още не е намерено ефикасно средство сре­щу тях.

„Курьер" - ЮНЕСКО

ШАМПИОНИ ПО ДЪЛГОЛЕТИЕ Т

ЕС

Т

Доскоро се смяташе, че гигант­ските секвои, или както още ги на­ричат мамонтовите дървета (някои от тях достигат 150 метра височина), са най-древните представители на растителния свят на Земята. Родина­та на секвоята е Калифорния.

Има интересни снимки на разрез на стъбла на секвои. Годишните им пръстени са отбелязани например с такива дати: битката при Ватерлоо, откриването на Америка от Колумб, падането на Рим, началото на Новата ера. Най-древната секвоя се гордее с почтената възраст 3200 години. Но това съвсем не е пределът.

В Калифорния растат невисоки дървета — осилести борове, които засега държат здраво палмата на първенството по дълголетие. Най-добре е изучена колонията от тези дървета в Белите планини на Кали­форния. През 1953 година там бе създаден специален резерват за опаз­ването им.

Учените не можаха веднага да оп­ределят възрастта им. Помогна им изучаването на климатичните цикли в миналото. Когато изследвали го­дишните пръстени на различни поро­ди дървета (известно е, че при бла­гоприятни в климатично отношение години пръстените биват по-широ­ки и обратно), открили дърво на възраст У40 години. После попад­нали на още по-старо дърво. А в 1 957 година успели да открият бор на възраст 4300 години. Нарекли го

Алфа. На следващото, още по-ста­ро дърво, което било на 4600 години, дали името Метусалем (според биб­лията Метусалем е най-старият чо­век на Земята — живял 969 годи­ни).

Осилестите борове са разпръснати на групички по планинските върхо­ве или хребети. Възможно е да са реликтови останки от някога об­ширни гори. Интересно е, че виреят в много сурови условия и бедни поч­ви, където извънредно рядко падат валежи. Растат много бавно. Често за 100 години радиусът им едва се уве­личава с 2,5 сантиметра. На височина достигат най-много 15 метра.

Повечето от тези стари дървета рас­тат по незащитени от ветровете мес­та. Борът Алфа например се е на­станил на скалист рид, брулен от всички ветрове. От него е останал са­мо изкривен отломък от стъблото, почти съвсем оголен. Тънка ивица ко­ра свързва корените на дървото с единствения му жив корен. Разяде­ното от времето стъбло е разперило във всички посоки мъртвите си, при­чудливо изкривени сухи клони.

В северната част на резервата в Белите планини расте Патриарха. Той е най-голямото по размери дърво от всички известни осилести боро­ве. Сравнително млад е — възраст­та му е само 1500 години. Диаметърът на разклоненото му стъбло е повече от 11 метра. Зелените му клончета приличат на четки за миене на ши­

шета. Младите дръвчета около него са високи 30 сантиметра и приличат на кръгли храсти с множество стъб­ла. Някои от тези ниски дръвчета са на възраст над петдесет години.

Когато осилестият бор умре, дър­весината му дълго не изгнива и мо­же да се запази хилядолетия. Изу­чавайки пръстените на мъртви дър­вета, учените открили едно, което в момента на смъртта си е било на 7118 години! Възможно е и тази въз­раст да не е пределът.

Съвсем не е необходимо да разряз­ваме дървото, за да узнаем на кол­ко е години. Учените изтръгват със специален шведски свредел тънка стружка от дървесината му (с диаме­тър колкото обикновен молив) и под микроскоп преброяват годишните му пръстени. Раната на дървото за¬ мазват внимателно със специална смазка.

Този начин на определяне въз­растта на дърветата дава възмож­ност на учените да съберат огромен хронологичен материал. От изслед­ваните дървета те научават какъв е бил климатът в този район преди много хилядолетия.

Дълголетието на осилестите борове е наистина поразяващо — когато, се­мената на живите и до днес Алфа и Метусалем се покълвали, в древен Египет са строели пирамидите, а в началото на нашата ера те са били вече стари дървета.

В настоящия брой поместваме статията „За остро­умието". Може би вече я прочетохте? Във връзка с нея ви предлагаме един тест за изпитване на вашите спо­собности за остроумни разсъждения и отговори. То­ва, разбира се, е твърде трудно. Механизмът на остро­умието е много сложен. Остроумието е творчески про­цес. Той включва бързина и богатство на асоциатив­ните връзки, памет, висока култура, жизнен опит. Но отделни страни от този творчески процес могат да бъ­дат проучени и оценени. Ето защо ние ви предлагаме десет различни остроумни постановки, които трябва да бъдат разтълкувани (три от тях са анекдоти в кар­тини). От предложените тълкувания изберете онова, което смятате, че най-много подхожда на даденото ост­роумие и си запишете буквата, която е към него. След това, като имате десетте букви — прочетете „Тълку­ване на теста"!

1. „В ГЕОМЕТРИЯТА НЯМА ЦАРСКИ ПЪТИ­ЩА!"

Това е знаменитият отговор на Евклид, когато фа­раонът Птолемей го запитал: „Не мога ли да усвоя гео­метрията по някакъв по-лесен начин?" Какво е желаел да каже Евклид?

1. Геометрията е много трудна наука. А 2. По-добре управлявай, отколкото да се занима­

ваш с наука! Б

44

3. Колкото и да си могъщ, науката е по-могъща от теб! Ж

II. ОТКАЗЪТ ОТ ПОХВАЛА Е ЖЕЛАНИЕ ДА БЪДЕМ ПОХВАЛЕНИ ДВА ПЪТИ.

Тази латинска поговорка е била често цитирана от древните оратори и под различна форма е минала в много съвременни езици. Тя означава:

по широкия свят

1. Всекн има желание да бъде похвален два пъти. И 2. Никога няма да ни дотегне да ни хвалят. Е 3. Лицемерната скромност винаги личи. К III. „ОТМЕСТИ СЕ, ЗАЩОТО МИ ЗАСЕНЧВАШ

СЛЪНЦЕТО!" • Това е блестящият отговор на Диоген, когато Алек­

сандър Македонски го запитал: „Мога ли да сторя нещо за теб?" Какво казва Диоген в същността на отговора си:

1. Пречиш на слънцето да ме топли. Д 2. Ти, тиранът, ми засенчваш слънцето на свобода­

та! Г 3. Нищо не можеш да направиш за мен, защото

моята мъдрост стои по-високо от теб! Л IV. „АКО НЕ БЯХ АЛЕКСАНДЪР, БИХ ЖЕЛАЛ

ДА СЪМ ДИОГЕН! А това е по-малко известният, но не по-малко ост­

роумен отговор на Александър, когато чул молбата на Диоген да се отмести. Явно е, че Александър много добре е разбрал какво иска да му каже Диоген! А за какво намеква сега Александър?

1. Бих желал да имам твоята мъдрост. Б 2. Мъдростта е хубаво нещо, но славата ми е по­

мила! В 3. Моят дълг стои по-високо от моите желания. К 4. Уважавам те. защото не се уплаши от моята си­

ла! Е V. ВСЕКИ СЕ ОПЛАКВА ОТ ПАМЕТТА СИ И

НИКОЙ — ОТ УМА СИ. Казал го е Ларошфуко — това е едно от неговите

заядливи остроумия. Смисълът е: 1. Никой не иска да мине за глупав. И 2. За глупостта няма извинение. Д 3. Колкото и да се скрива глупостта, тя лесно про­

зира. Л 4. Не търсете мними оправдания, а вижте корена

на своето невежество! М VI. „А АЗ ЩЕ ДОВЕДА ПРЕД СЪДА МОИТЕ

ЖАБИ ЗА СВИДЕТЕЛИ!" Това е отговорът на бележития физиолог Иван Се­

ченов, когато императорският прокурор искат да въз­буди срещу него дело по повод па книгата му „Рефлек­си на главния мозък" (1865). Сеченов иска да каже:

I Не ме е страх от вашия съд, а от съда на наука­та! Б

2. Не можете да осъдите науката. И 3. Ще ви направя смешни в очите на обществото! 3

4. Зная вашите свидетели. А моят ще бъде исти­ната!

VII. „ТАЗИ ТЕОРИЯ НЕ Е ДОСТАТЪЧНО БЕ­ЗУМНА ЗА ДА БЪДЕ В Я Р Н А "

Известен парадокс, казан от Нилс Бор. В същност това означава:

1. Нямам вяра в твърдо установените теории. Та­кива не съществуват. Ж

2. Не може да бъде вярна нова теория, която не отрича старата напълно. Е

3. Всяка нова теория ни изглежда безумна, ако е вярна. А

VIII. Картина - ЛЪВЪТ Е ЗАЛЕПЕН ЗА ОПАШ­КАТА

Тук смисълът на остроумието е: 1. Лъвът не може да бъде залепен за опашката. Д 2. Глупавият дресьор влиза право в устата на лъ­

ва. К 3. Самоизмамата е лъв, готов да се нахвърли върху

теб. В IX. Картина - ДИНОЗАВЪРЪТ И ПРАХОСМУ­

КАЧКАТА Остроумието лежи в: 1. Довел чудовище, за да си служи с него! Б 2. И динозавърът може да бъде използуван за не­

що. И 3. Когато правиш от големите неща малки — не си

по-добър от пещерния човек! Г X. Картина — ЕЛЕКТРОННОИЗЧИСЛИТЕЛНА­

ТА МАШИНА И НЕРВНИЯТ Как мислите, кое тълкуване е най-остроумно? 1. Ако много се ядосваш, можеш и да пострадаш!

А 2. Не се нервирай без нужда, защото не знаеш как­

во можеш да получиш! Л 3. Каквото е отношението ни днес към роботите,

такова ще е то утре към нас! 3

ТЪЛКУВАНЕ НА ТЕСТА

Буквите А, Д и И носят по една точка; буквите Б, Е и К носят по две точки; В, Ж и Л — по три; Г, 3 и М — по четири. От 34 до 21 точки говорят, че у вас има психическа основа на остроумието, от 16 до 20 точки — притежавате обикновеното, житейско остро-умие. Под 16 точки означава, че психичната ви нагласа е насочена по друг начин.

Р Е З У Л Т А Т И ОТ Г О Л Е М И Я ТЕСТ С Н А Г Р А Д И обявен в брой 6 от 1971 година

Нашият първи по рода си тест

„Съставете идеалния брой „Космос" беше посрещнат с голям интерес от читателите. В ре­дакцията се получиха 1856 редовни талона. Независи­мо от срока, в който дойдоха — някои даже пристиг­наха през месец ноември! — ние направихме усилия и включихме в теста всички редовно попълнени тало­ни. Защото, за съжаление, имаше и нередовни. Това бяха 34 талона — погрешно попълнени или нарису­вани саморъчно, а не изрязани. Ние разбираме, че има наши читатели, които ценят списанието и не са искали да режат страницата или че не са успели да се абони­рат и са ползували служебни броеве. Всичко разби­раме. Но машинната обработка изисква изключителна стандартност и точно затова напечатахме талона и из­рично написахме в условията „да се изреже"! Наисти­на, много съжаляваме, че тези наши читатели не мо­гат да вземат участие в теста! Благодарим и на онези читатели, които във връзка с теста ни написаха пис­ма. Ние ще ги имаме предвид. И така, редовни са 1856 талона. Те посочиха следните първенци в групите: А. № 5. Професии на нашето бъдеще, инж. Д. Стайков.

492 гласа Б. № 12. Обективна оценка, приятен изпит. Я. Станоев.

297 гласа В. № 23. В Космоса без ракети. Ю. Арцутанов. 410

гласа Г. № 4 4 . Опасни рекорди. Николай Калчев. 346

гласа Д. № 6 1 . Антисветовете — наши съседи. Я.Делчев.

321 гласа Е. № 7 1 . Професиите на лазера. Ив. Вълчев. 597

гласа Ж. № 79. Четиринадесетте близнака. Г. Данаилов.

451 гласа 3. № 83. Самоубиват ли се животните? Г. Свещаров

480 гласа

ВОДОРАВНО: 1. Средноазиатски философ (ок. 980— 1037). 7. Рибарска лодка. 14. Румънски лекар, про­фесор (1828—1894). 16. Град в Иран. 17. Чернокожи, негри. 18. Големи промеждутъци от време 20 Американ­ско многоцветно растение. 21. Испански поет (1411 — 1456). 22. Повест от Шатобриан, преведена на българ­ски. 24. Архитектът, чието дело е мавзолея на Ата­тюрк. 25. Река в РСФСР. 26. Щат в Америка. 18. Съ­ветски композитор. 29. Народностна група в Юго­източна Азия. 30. Двете имена на наша писателка. 32. Град в Северна Франция. 33. Лека сутрешна или ве­черна мъгла. 34. Хунски вожд. 36. Езеро в Мексико. 39. Болестно състояние, характерно с намален брой на червените кръвни клетки. 41. Защитен слой на дър­ветата (мн. ч.). 42. Химически елемент. 44. Синът на Дедал. 45. Град в България. 46. Турски пълномощник в Османската империя. 48. Град в Казахска ССР. 50. Името на главен герой от едноименна опера на Иполи-тов-Иванов. 51. Река в Казахска ССР. 53. Град на ост­ров Крит. 54. Народностна група в Гана. 55. Наш за­служил артист. 57. Град в ГФР. 58. Мъж, маскиран в

И. № 100. Животните в 2000-та година. Д. Божков 571 гласа

К. № 107. Защо не се прихващат присадените сърца? Ив. Попдимитров. 376 гласа

Л. № 118. Велики проекти. М. Исаева. 351 гласа М. № 128. Чудесата на света. М. Исаева. 451 гласа Н. № 141. Генералът на атома. Н. Севданова. 462

гласа О. № 142. Случаят е д-р Джекил. Р. Стивенсън. 268

гласа П. № 162. Истината за капитан Кид. Л. Скрягин.

346 гласа Р. № 176. Изчезнали! Но къде? д-р Св. Славчев.

524 гласа С. № 194. Притежавате ли фантазия? инж. Й. Костов.

235 гласа Т. № 204. Древният ръкопис, д-р Св. Славчев. 259

гласа Сега е ясно и кои печелят наградите! Те са:

Първа награда от 100 лв. — др. Йордан Проданов Йорданов, Варна, блокови жилища пристанище, бл. 3, ученик в 11 клас, набрал с талон № 3 9 9 — 12 точки. Втора награда от 50 лв. — др. Младен Николов Ан­гелов, Г. Оряховица, ул. „Хр. Ботев" 6, ученик, на­брал с талон № 648— 11 точки. (Задругата втора награ­да няма печеливш ) Две трети награди от 30 лв. — др. Кирчо Стоименов Илиев, Кюстендил, ул. „Гладстон" № 10, ученик, на­брал с талон № 1801 — 10 точки и др. Пламен Йорданов Иванов, София, ул. „Суходолска" № 4 9 , бл. 9, вх. В, набрал с талон № 486—10 точки. (За останалите три трети награди няма печеливши.)

Честитим на печелившите и благодарим на всички участвуващи, които чрез тази своеобразна анкета ни помогнаха да видим някои проблеми в списанието! И можем веднага да обявим:

ГОТВЕТЕ СЕ ОТНОВО ЗА НАШИЯ СЛЕДВАЩ ТЕСТ С НАГРАДИ, КОЙТО ЩЕ СЪОБЩИМ В БРОЙ 6 ОТ ТАЗИ ГОДИНА!

чудати дрехи по старинен обичай. 59. Съзвездие от южното полукълбо. 61. Град в Южна Италия. 64. Из­вестна повест от П. П. Славейков. 66. Сладководна риба. 67. Звезда от съзвездието Касиопея. 69. Голямо момиче. 70. Държава в Азия. 71. Вид маймуна. 73. По-възрастна сестра. 75. Шахматен термин. 76. Двете име­на на деец на унгарското и международно работниче­ско движение (1886—1939). 78. Река в Африка. 79. При­ток на Дунава. 80. Град в Индия. 82. Езеро в Ирлан­дия. 83. Опера от Масне. 84. Прелетна блатна птица 86. Казашки предводител. 89. Легло на река (мн. ч.). 91. Древно стенобитно оръдие. 92. Част от шията. 94. Град в Индонезия. 95. Граблива птица. 96. Пристани­щен град в Малайзия. 98. Дървени легла. 99. Българ­ски поет. 100. Съветски полярен изследовател.

ОТВЕСНО: 1. Хърватски ботаник (1864—1935) 2 Ар­жентински писател, активен борец за мир и демокрация. 3. Съветски игрален филм 4. Тънка и гладка кожнца у растенията и животните. 5. Иглолистни дървета. 6. Река в ДРВ. 8. Нота. 9. Груба селска дреха. 10. Безо-пашата маймуна. 11. Град в Турция. 12. Област в Ис-

к р ъ с т о с л о в и ц а

46

чиви лекарствени средства. 31. Хижа на Витоша. 35. Семейство в Кремо­на, майстор на цигулки. 37. Морски хищник. 38. Индонезийски остров, 40. Султански указ. 42. Музикален знак. 43. Възпаление на носа. 45. Съветски цигулар. 46. Съд за течно­сти. 47. Град в Индия. 49. Гарово съоръжение. 51. Планина в Унгария. 52. Френско — съветски проект за цветна телевизия. 55. Връх в Стара планина (2169). 56. Град в СССР (Украинска ССР). 58. Град в Паки­стан. 60. Река в СССР, в басейна на Амур. 62. Част от телевизор. 63. Планина в Югоизточна България, 65. Град в СССР (Бурятска ССР). 67. Град в Турция. 68. Фокусник. 70. Подражател. 71. Неустойчива елементарна частица, носител на яд­рена сила. 72. Мярка за обем. 74. Съветски химик, известен с трудовете по анализа на минералите и рудите. 76. Южен плод. 77. Титла на местен Мохамедански княз в Индия. 80. Но­сачи на багаж. 81. Река във Фран­ция. 83. Наш футболен отбор. 85. Билка. 87.* Теглото на опаковката. 86. Деец на германското и меж­дународно работническо движение (1876—1960). 90. Град в Италия. 92. Град в Швейцария. 93. Река в САЩ, лесен приток на Мисисипи. 96. Юж¬ новиетнамски генерал. 97. Танцова стъпка.

М. КЕРЕЛЕЗОВ

Логиката РЕШИ:

напия. 13. Наука за строежа и фор­мите на организмите. 15. Завършен словесен израз. 18. Философско уче­ние за нравствеността. 19. Град в Испания. 22. Общо название на два

рода клиноопашати папагали. 23. Малкото име на шведска киноарти­стка. 26. Летописи. 27. Органични съединения, които съдържат в мо­лекулата си аминогрупа. 30. Гор-

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БР.10

Отговор на логичната задача от бр. 10.

При разпита кинооператорът спо­менава и за пендари, а, както твър­ди касиерката Мария, никой от пер­сонала на киното не е знаел, че тя е оставила предишния ден в касата пендари. Следователно крадецът тряб­ва да е кинооператорът.

— Е — каза инспектор Стрезов— сега, другарю Ангелов, ми разкажете всичко така, както беше!

Ангелов — касиер — счетоводителят •а горското стопанство в Малино­во — попипа бинтованата си глава и вдигна рамене.

— Ами аз вече ви разказах! На правих голяма грешка. . . но просто не можах да отчета парите през деня! Пък и друг път се е случвало, но кой да предполага. . .

— Добре — добре — прекъсна го Стрезов, — това е ясно. Не сте отче­ли парите, макар че е трябвало. Има­ли сте повече работа и сте останали вечерта в счетоводството на стопан-ството. После?

— Ами после. . . така си стоях сам и пишех ведомостта. Трябва да беше вече късно. И изведнъж — угасна осветлението! Викам си — бу­шоните са изгорели и станах да ги оп­равя. И щом станах. . .

— Е? — Ами щом станах и вратата се

отвори, и на прага застана един с фенерче в ръка. Висок такъв, млад,

черен и с бакенбарди. Държи в дру­гата ръка пистолет. Аз не мога и да продумам — и само го гледам. . .

— Да е някой от тези? — каза ин­спектор Стрезов и постави пред Ангелов четири снимки на мъже.

Ангелов само ги погледна и вед­нага посочи най-дясната.

— Този е! — Сигурен ли сте? Да няма греш­

ка? — Не, сигурен съм, другарю ин­

спектор! Аз го разгледах човека добре. Луната светеше през прозо­реца, та. . .

— Та какво? — Разгледах го, казвам, право

на лицето му светеше. Този е! — А после? — После. . . държи пистолета и ми

казва: „Застани до стената!" Заста­вам. „С гръб!" — казва. Заставам с гръб. И после — не, помня. Здра­вата ме е халосал, проклетникът! — и Ангелов пак попипа бинтованата си глава.

— М-даа — каза инспекторът. — И после?

— Ами като се свестих, едва се довлякох до вратата и започни да викам. Дойдоха хора. . . гледаме... в касата няма нито лев!

— Много сериозен обир — рече инспектор Стрезов н побутна сним­ките пред себе си. — Но този ли е наистина? Нещо да не грешите?

— Не! — твърдо заяви Ангелов.— Познах го!

Инспекторът дълго гледа снимки-те, след това извади от чекмеджето си една скица на горското стопан­ство, погледна и нея, после прибра всичко, като остави само снимката на мъжа.

— Е, Ангелов — каза той — ние всичко проверихме. Вярно е, че бу­шоните са били отвити. Вярно е, че снощи е имало пълнолуние. Вярно е, че добре са ви ударили. Сам така не можете да се ударите. Но едно нещо не е вярно и не може да бъде вярно. Хайде, разкажете пак как изглеждаше нападателят!

Кое от показанията на Ангелов не е вярно и в какво се съмнява ин­спектор Стрезов?

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. XI. бр. !

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА. ЦВЕТА ПЕЕВА

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ Художник, ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМИТЪР ПЕЕВ, ДИМО {БОЖКОВ — биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ - машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф. ПЕТЪР ПАУНОВ — физик, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София: бул. „Ленин" № 7, IV ет. ст. 28—30. тел. 44-26-21. вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00 лв. Пека на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 20. XI. 1071 г. Формат 80x92/12. Държавно военно издателство Поръчка !351. Пачатни колн 5., Издателски коля 0. Тираж 100 000