48

Иван Вазов (1850-1921)

Роден на 27 юни 1850г. в Сопот, син на Минчо Айваза (търговец) и Съба Вазова; Учи в местното класно училище; 1865г. – учи гръцки в Калофер при Ботьо Петков; 1866г. – записва се в Пловдивската гимназия; 1868г. – първи стихотворни опити; 1870г. – заминава за Румъния при чичо си Кирко, но не е доволен от работата на търговец; скоро заживява с хъшовете; връща се в България и работи като учител, преводач и служител; 1875г. – връща се в Сопот, където става член на местния комитет; под въздействието на Ботев и Стамболов започва да пише по нов начин; След преждевременното избухване на Априлското въстание емигрира в Румъния; 1876г. в Румъния излиза първата му стихосбирка „Пряпорец и гусла“ /псевдоним Пейчин/; 1877г. – „Тъгите на България“; 1878г. – „Избавление“; След Освобождението се връща в България; 1879г. – заминава за Берковица като съдия; 1880г. – заживява в Пловдив; около него и Константин Величков се образува литературен кръг; Следват някои от най-значимите му произведения – „Епопея на забравените“, „Чичовци“, „Немили-недраги“, „Не се гаси туй що не се гасне“ и др.; издава съвместно с К. Величков „ Българска христоматия“; След Съединението заминава за фронта на Сръбско-българската война /„Сливница“/; Премества се да живее в София; Поради русофилството си /режима на Стамболов/ се налага да емигрира в Русия – там написва романа „Под игото“; След завръщането си в България издава списание „Наука“; За кратко е министър на образованието, а след това заживява като професионален писател – първият в българската литературна история; 1895г. – устройват му юбилей /25г. литературна дейност/, обявен за „народен поет“; Пред следващите две десетилетия живее с изпитанията на държавата, като води сложни битки с естетическите си опоненти; 1920г. – отбелязан и вторият му всенароден юбилей; 1921г. – умира в София.

„БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК” - ВАЗОВ

(анализ)

Живял в две епохи - възрожденската, изпълнена с борба за национална свобода и следосвобожденската, в която идеалите на героите са забранени и заменени с безразличие, Вазов с болка приема поругаването на историята и езика ни.

Родният език е звуковата и мислена диря на поколенията през вековете. Времената се менят, но езикът продължава да звучи и да предава опазения мисловен потенциал на рода. В него е мъдростта на поколенията, превърнала се в традиция. Тя е връзка между минало и настояще.

48

Времената и епохите изразяват звуковата „плът” и мислената графика на общото духовно битие на нацията.

Родният език е среща на поколенията преди първоизворите на родовото духовно начало. Всеки разпознава миналото на предишните си в звука на родното слово. Българското народно самосъзнаване получава своята национална самоидентификация чрез родния език. Но индивидуалното отношение към духовното битие на националната мисъл твърде често е противоречиво.

Нападките срещу родното слово са реален повод за Вазов в творческата полемика да защити българският език. Годината е 1883 - време, когато България се стреми да опази своите морални ценности, търсейки мястото си в Европа и света. Затова не е случаен фактът, че в същата година поетът пише стихотворението „Българският език” и одата „Опълченците на Шипка”. Ускореният пулс на епохата намира своя вдъхновен говорител. Вазов воюва чрез силата на словото за всичко българско - слава и чест, в негов най-силен аргумент влиза в свещен двубой с „ругателите” и „хулителите”, изявявайки изразителната си сила чрез стиха на поета, доказателство за безсмъртието на българския дух.

„Нова България” с „нови” помисли за бъдещето се оказва „робски” зависима от своя комплекс за малоценност, формиран през вековете на чужда зависимост. Мисълта е все още „окована”, но езикът е запазил хубостта на светла красива духовност, недокосната от историческите превратности на националната съдба. В стихотворението „Българският език” Вазов изгражда великолепния образ на родното слово. Минало настояще и бъдеще влизат в художествено единство. Стихотворението творчески пресъздава схемата на „похвалното слово” - поетичен увод, кратък лирически преход, същинска част, антитезисно представяща истинската същност на „светеца” (език), и тържествен обет в името на прославата му. Така и творбата се превръща в своята защита, в апология на българския дух, оцелял чрез силата на словото. Сама по себе си тя е и възхвала на изразните възможности на народния поет. Патетичният увод е най-съкровената характеристика за правото на достойно съществуване на българския език, извисил чрез страданието нравственото величие на нацията. Анафоричното обръщение към езика, към неговото духовно битие:

Език свещен на мойте дедиезик на мъки,стонове вековни

емоционално извежда мотивите на лирическия говорител да се превърне в защитник (апологет) но родното слово.

За да бъде по-силно внушението за тържествено преклонение, изказът на първа строфа е плавен, съсредоточен, вглъбено сериозен. Лирическият глас се старае да не допусне пропускането на нито едно доказателство за достойнствата на езика, да открие неговата значимост за род и родина. Енергичната смяна на формите на изказ: „мойте”, „тя”, „ни”, „те”, доказателство за родова принадлежност, влизат в пряк диалог с недостойния за назоваване противник: „кой”, „някой”. Авторът прибягва към местоименните названия, които достатъчно красноречиво подсказват самочувствието и скромността на твореца пред светостта на родното слово, както и възмущението му към поругаването на неговите достойнства. Неслучайно в уводната част на творбата езикът е определен като „свещен”, като поражда представата за дълговечност и изначалност на българското слово като божествен дар, дал познание на човека за доброто и красивото. Категоричността на лирическия говорител за съвършенството на езика е постигната чрез използването на стилистичната фигура „инверсия”, която поставя смислов акцент върху възможно най-високото определение на българския език. Трикратно повтореното емоционално обръщение „език свещен на моите деди език на мъки,с тонове вековни език на тоя дето ни роди...” е израз на религиозна почит и благоговеене пред родното слово,чрез което се осъществява духовна връзка със света на предците, пренесена от него през вековете.

Стихът „език на мъки, стонове вековни” е сякаш най-лаконичната „история” на българската реч. Поругаването на словото означава отрицание на историческото битие на българина, изпълнено с тежки страдания и мъжествена скръб. Народът ни е пресътворил вековните мъки в песни, онези „стонове вековни”, които пренасят през превратностите на времето трагичната и героична съдба на майка България. Свещен е този език, защото той е гласът на родината:

48

език на тази дето ни роди за радост не-за ядове отровни

Отъждествяването на родината с майка - похват познат от възрожденската традиция, в контекста на творбата прераства в свята връзка между род, нация и език, осъдени от историята на не едно изпитание и огорчение. Антитезата „за радост не - за ядове отровни”, която внася драматична интонация в стиха, загатва за противоречивия емоционален свят на творбата, който ще се разгърне със средствата на риториката.

Във втората и третата строфа лирическия говорител изразява възхищението си от родното слово като нравствена, но и като естетическа ценност. Отново чрез средствата на инверсията епитетът „прекрасен” разгръща богати ореолни значения, израз на патриотичната гордост и възхищение. Синовното чувство преминава в емоционален възторг, съчетан със странното слово на апологията. Реторичния въпрос:

Вслушал ли се е някой досега в мелодията на твоите звуци сладки?

директно е отправен към тези, които сипят ругатни и „хули гадки”, към лишените от сетиво за магията на българската тоналност.

Особен поетичен похват са реторичните въпроси. Питайки, емоционалният глас изразява едновременно с възмущението си от духовната слепота и глухота на ругателите и възхищението си пред естетическите достойнства на езика ни. С помощта на тези реторични въпроси е постигната блестяща характеристика на родния език. Те въвличат читателя в полемиката на стихотворението и същевременно непряко изискват от него да определи позицията си спрямо отстояваната кауза. Защото този, който може да чуе музиката на словото, ако е лишен от сетива за красотата на словесната оркестрация, нека поне с разума си да я разбере:

Разбра ли някой колко хубост, мощсе крий в речта ни гъвкаво,звънлива-от руйни тонове какъв разкош,какъв размах и изразитост жива?

Експресивно подбраните елементи и съществителни имена - вълшебна плетеница от слова, които градирано извеждат определението „жива”, засилват представата за песенно великолепие и естетическа сила. Във вълшебството на подбора на думите и в енергичната смяна на ритъма са заложени мажорно-лирични тонове, които задействат асоциации и пораждат сложни емоционално-естетически внушения. Но най-силно въздейства звукописът на думите - повторения на звукосъчетания от звучни съгласни, сонорни и гласни, доказващи с мелодичността си поетичната „звънливост” на словото. Редуването на думи с отворена и затворена сричка - закономерност, заложена и при организацията на римата: ударно-мажорна или протяжно-наивна, създава усещането за гъвкавост и изразителност.

Инверсията, съпътствана от спираловидното повторение: „какъв разкош/ какъв размах” и вписаната в стиха анаграма „гъвкава-какъв” (игра на поетическо въображение), естетически доказват тезата на автора за „хубост” и „мощ” и засилват усещането за вълшебството на българската песенна лирика. Родното слово се самодоказва чрез силата на поетическото си въздействие. Спорът с тях преминава в апотеоз на живата сила на речта.

Остро негодувание изпитват и българинът и поета. Тези чувства антитезисно са изразени във втората част на творбата. Опетнен и несправедливо охулен е родният език. Драматичният изблик на състрадание, болка и гняв е предаден чрез промяната на изразните средства. Реторичните въпроси са заменени с възклицателни изречения, породени от противоречиви чувства:

Не, ти падна под общия позор,Охулен, опетнен със думи кални,и чуждите и нашите,във хоротрекоха те, о, език,страдални!

Чрез одухотворения образ на поругаването, разкрит със средствата на метафоричното внушение, е постигната представа за страданието, присъщо на народа-носител на езика. Сега то е по-

48

осезаемо, защото е лична обида към твореца и българина патриот наранен не толкова от „чуждите”, а от предателството на „своите”. „Общия позор” е едно измерение на поредица от предателства и народностно отричане. Затова накипелият гняв се излива с убийствена ирония към ограничения интелект на всички, които не могат да оценят доказаните от културната история на народа ни творчески възможности на българския език:

Не си можал да въплътиш във тебсъзданията на творческата мисъл!И не за песен геният ти слеп -за груб брътвеж те само бил орисал!

В охулването на езика поетът вижда не само една от проявите на националното обругаване на родната реч, а на всичко свързано с българщината, и отменено поради липса на самочувствие и достойнство:

...се тоя отзив,низка клевета,що слетя всичко мило нам и родно.

Защитата на езика прераства в защита на националното достойнство. Чрез струпване на сродни по смисъл епитети: „ужасно”, „модно” „низка” и скритите сравнения: „ругателство”, „отзив”, „клевета”, продължава полемиката против твърденията за естетическа немощ на езика. Тази преходна оценка е отхвърлена чрез средствата на речта - най голямата национална ценност. Словото отново се самодоказва чрез смесването на разнородна лексика и съзнателно огрубяване на поетическия стил. В полемичен двубой влизат смисловите антитези: „вековни-модно”, „свещен-низко”, „песен-ругателство”, както и антонимичните рими: „гадки-сладки”, „свята-клевета”, „модно-родно”, „калта-красота”, които отразяват драматизма на утвърждаването и отричането.

Последните две строфи, изградени с помощта на експресивната анафора „Ох”, са оптимистично доказателство за възможността чрез силата и красотата на словото да бъде снет „позорът”. С апостолска всеотдайност лирическият Аз, убеден в съвършенството и могъществото на езика, дава тържествен обет да възкреси словото на българския език. Постига го чрез световния контрастен сблъсък на светлина и мрак като свещена борба между доброто и злото, грозното и красивото: „черният ти срам”, „кал”, „светли звукове”, „чистий блеск”. Пресътворяването на красотата на българския език е удар наказание за хулителите.

Мисията на поета е вградена чрез трикратно повторение на Аз-овата форма и синтактичния паралелизъм, с помощта, на който е изведено вричането:

Аз ще взема черния ти срамАз ще те обриша от калтаАз хулниците твои ще накажа

Защитавайки родното слово, лирическият Аз утвърждава творчеството като извисяване на българската духовност. Доказателство за безсмъртието на езика са и темпоралните (времеви) граници, в които е разгърната тезата на неговото съвършенство - от древността („език свещен на моите деди”), до момента на защитата („Вслушал ли се е някой досега...”), с проекция към необозримото бъдеще на неговото тържество („и в светли звукове ще те предам/на бъдещото бодро поколение”).

Стихотворението „Българският език” притежава жанровите особености на одата. В него е изразено авторовото чувство на възторг и преклонение пред родния език, поетично са възнесени неговите качества, утвърдено е правото на езика ни да бъде средство за създаване на поезия, пламено са заявени личните пристрастия на поета. Заедно с това ярко личи и чувството на гняв и несъгласие с хулите на езика ни. Контрастът между възхвалата и гнева очертава богатата емоционална гама на творбата и тя звучи едновременно тържествено-поетично и интимно-изповедно. Полемичният тон на стихотворението усилва неговото въздействие.

Написано по конкретен повод, стихотворението се превръща в поетична прослава на силата, възможностите и красотата на българското слово. Творбата е тържествен обет, едно своеобразно прозрение за мисията на поета и неговия дълг към неумиращия български дух, който Вазов с патриотичен порив защитава чрез цялото си творчество, отредило му достойно славата на патриарх на българската литература.

48

Обичта към България и към всичко, което се включва в понятието родина определя насоките на Вазовото творчество. Отечеството за твореца е онзи свещен идеал, в името, на който човек трябва да живее, да работи, да твори и дори ако трябва да даде най-скъпото - живота си. Посветил се в служба на Родината, с чувство на удовлетворение в края на живота си Вазов ще заяви:

Живота любях, но не го окрадох.Българийо, аз всичко тебе дадох!

ОДАТА „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК” - ЗАЩИТА НА РОДНОТО СЛОВО

(План-тезис за анализ на Вазовото стихотворение „Българският език”)

I. Увод

1. Особеностите на Вазовото творчество и неговата специфика през следосвобожденския етап.

Основен мотив в творчеството на Вазов е мотивът за любовта към родното. Възхвалата и защитата на всичко свое определят патоса на Вазовите текстове. Но в следосвобожденските творби на поета към възторга и опиянението от „своето” се прибавят болката от потъпкването на националния идеал и гневът от чуждопоклонничеството.

2. Особеностите на жанра на одата – едновременно възхвалява и утвърждава.

Логически преход: Обръщането към жанра на одата и акцентирането върху полемичния характер на текста – израз на непримиримата гражданска позиция на Вазов след Освобождението, на стремежа на твореца да съхрани най-висшите ценности, формиращи националната идея. II. Теза

Одата „Българският език” утвърждава значимостта на родното чрез възхвала на едно от най-ярките му измерения – родния език. Посегателството над езика за Вазов е равнозначно на разколебаване на националното съзнание, а хулите срещу българското слово са поругаване на националната чест. Възхваляването на красотата на родния език е израз на родолюбив и форма за отстояване на българщината.Логически преход: Текстът на стихотворението брани родното слово, изразявайки идеите си чрез поетиката на одата.

III. Аргументация

1. Текстът категорично и директно заявява непримиримостта на поета към потъпкването на националния идеал и подчертава мисленето за езика като за същностен национален белег.

А) Обръщението към езика придава усещане за съкровеност на връзката с родното слово и подчертава значимостта му, а определението „свещен” недвусмислено изразява почит. Обръщението е типично за стилистиката на одата, а „ти”-формата принципно е натоварена с усещането за преклонение и пиетет.

Б) Открояването на връзките между езика и образите на предците и на майката внушава идеята за изначалната свързаност с езика („език свещен на моите деди”, „език на тая, дето ни роди”).

В) Акцентирането върху връзката на езика с трагическата участ на българския народ придава на посланията на текста философска дълбочина („език на мъки, стонове вековни”, „език страдални”).

Изводи и възможни аналогии:

Според разбиранията на поета говоримият език е белег за народност, а книжовният – за национална принадлежност. Възхвалявайки езика Вазов прославя родното.

В традицията на българската писмена словесност Вазовото стихотворение е продължение на устойчиви схващания за ролята на езика за формиране на народностното самосъзнание и за укрепване на устоите на държавността.

48

Старобългарската литература е оставила множество образци, в които основна тема е възхвалата на езика. По традиция за езика се мисли в стилистиката на одата. Средновековните поетически жанрове са нейни първообразци („Проглас към Евангелието”, „За буквите”), а полемичното отстояване на правото на всеки народ да слави Бога на своя език е основна задача на Кириловото пространно житие.

По-късно в ранното Възраждане, когато Паисий пробужда „народната свяст”, родният език е негов устойчив ориентир за връзката на човека с родното. „Българино, знай своя род и език” е основният призив на Паисий.

Съдбовната обвързаност с родното за Вазов се гради не само върху връзката с героичното и славното. Различно от възрожденското мислене, според което своето е величаво и красиво, за следосвобожденския поет то е и трагично. По-късно Атанас Далчев разработва този мотив в стихотворението „Родина”.

2. Одата „Българският език” откроява достойнствата на родното слово – изразителност, музикалност („прекрасен”, „звуци сладки”, „гъвкава и звънлива реч”, „руини тонове”, „размах и изразитост жива”).

Изводи и възможни аналогии:

Възхваляването на родното слово е характерен мотив във Вазовата лирика. Стихотворението „Родна реч” подчертава богатите възможности на езика да изразява разнообразни състояния на духа и да функционира различно („ту арфа звънлива, ту меч”).

Поетът внушава идеята, че богатството на езика е свидетелство за духовната мощ на един народ. Тъй като словото е същностноопределящ елемент на човешкото, в общуването чрез езика духовността отбелязва развитието си.

3. Текстът на стихотворението оборва позицията на хулителите родоотстъпници.

А) Реторичните въпроси съдържат нетърпимостта на лирическия говорител към обидите, опетняващи родния език, и презрението му към тези, които нямат сетива за достойнствата и красотата на българското слово.

Б) Квалификациите „хули гадки”, „думи кални”, „ругателство ужасно, модно”, „низка клевета” свидетелстват за Вазовото отношение към отказа от родния език. Липсата на уважение и почит към родното слово са равносилни на предателство и на бездуховност.

Изводи и възможни аналогии:

Според одата „Българският език” почитането на книжовния език е белег за национално самосъзнание и изява на стремежа към изграждане на културния облик на новата българска държава.

Пътят към постигане на свободата преминава през осъзнаване на необходимостта от свободно слово във всички културни етапи от развитието на човешката цивилизация. Когато тръгва по пътя на своята национална независимост, българският народ най-напред отвоюва своята духовна самостоятелност.

4. Стихотворението заявява Вазовото разбиране за мисията на поета – да представи прелестите на езика чрез собствените си текстове и да реабилитира позицията на словото в духовното пространство на нацията.

Ох, аз ще взема черния ти срам

и топ ще стане мойто вдъхновенье, в светли звукове ще те предамна бъдещото бодро поколение;

ох, аз ще те обриша от калта в твоя чистий бляск ще те покажа,и с удара на твойта красота

48

аз хулниците твои ще накажа.

А) Трагичната участ на словото се мисли като източник на вдъхновение.

Б) Поетът е посредникът между поколенията.

В) Поетическото слово е способно най-добре да изяви възможностите на езика.

Г) Най-убедителният аргумент за несъстоятелността на нападките към родния език е красотата на родното слово.Изводи и възможни аналогии:Познаването на езиковите възможности и умелото боравене с езиковите средства е критерий за степента на развитие на естетическото съзнание.

Показателно е, че във време на духовна криза или на духовен подем човечеството се обръща към езиковите възможности. Достатъчно е да си спомним Евтимиевия стил „плетение словес” в контекста на исихастките домогвания до висшата духовност.Особено важен е българският език за отстояването на постигнатото национално освобождение. Младата българска държава се нуждае от своя самобитен и изразителен език, за да възвърне лицето си сред обособените отдавна национални проявления на европейската култура.На българската писмена словесност предстои тежката задача да възстанови изгубения през вековете облик на българската литература, да реабилитира нейната значимост сред създалата богато и стойностно писмено слово европейска култура. Неслучайни са по-късните усилия на българските интелектуалци за усъвършенстване на литературния език (П.П.Славейков и кръгът „Мисъл”).Логически преход: Стихотворението „Българският език” съдържа същностни особености на Вазовата лирика, отразява основни тенденции на следосвобожденското мислене за „своето”, илюстрира функционирането на жанра на одата в културното пространство.IV. Заключение Полемиката със съвременността в процеса на помиряване на възрожденския подем и следосвобожденския погром на духовността е отличителен белег на Вазовите творби след Освобождението. Подобно на своя възрожденски предшественик, „патриархът на българската литература” е поел мисията на духовен водач на своя народ и творчеството му се превръща в коректив на националното съзнание.

„ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ!”

(анализ) Вазовата поезия не би намерила всенароден отклик и признание, ако в нея не присъстваше толкова осезателно идеята за родното. Как българинът припознава своята Родина не само като

географско понятие, но и като територия на неговия дух; как българската природа може да бъде синоним на цялото Отечество и да се превърне в извор на родолюбие; как българинът става поданик

на своята държава? Ето част от изключително важните въпроси, на които Вазов дава отговор в лириката си. Няма негова стихосбирка (а те са двадесет, без да броим преизданията!), която да не

включва стихотворения, дискутиращи тези проблеми. А и сам той казва: „Може би България затуй ме обича, че и аз страстно съм я обичал. Защо другите български поети не се възхищават като

мене от българската природа? Изключение прави тук само Алеко Константинов. Третият е царят, който ми каза един ден: „ Само вие и аз обичаме българската природа.”Тези думи, записани от Ив. Шишманов, поетът изрича по повод на стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти!”. То е създадено през 1882 г. и е публикувано в стихосбирката „Поля и гори”. С част от поместените в нея

творби („Пак из тебе хода...”, „Пряспа”, „Към природата”, „Долината”, „Майски вид”, „Вечерният час”, „Родопите” и др., а трябва да добавим и стихотворението „На Ком” от предишния му стихотворен сборник „Гусла”) Вазов пръв в българската литература превръща природата в

самостоятелен обект на художествено пресъздаване.

Стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти!” се състои от пет седемстишни строфи, като поетът е номерирал всяка от тях и по този начин подчертава самостоятелното й място в общото изграждане на творбата. Не можем да не забележим и факта, че отделните части са построени по един и същ начин: първият и последният стих се повтарят, те винаги се римуват с четвъртия, който е точно в средата на строфата, а останалите четири стиха се римуват съседно. С други думи, всяка част е вътрешно завършена и на . съдържателно, и на формално равнище.

В първите три части изцяло е наложена Вазовата патетично-тържествена гледна точка към родните предели, като емоционалният тон на възторг, преклонение и любовно опиянение пред

48

Отечеството постепенно става все по-силен. Възклицанието „ Отечество любезно, как хубаво си ти!” и реторичните въпроси „Коя земя от теб е по-пъстра, по богата? „ и „ Отечество, не си ли достойно за любов? „, с които започват началните три строфи, са подредени във възходяща градация. Връхната точка на поетовото чувство към красотите на Родината е изразено в сравнението с небесния рай („Едемът”). Оттук нататък тонът в стихотворението се променя. Възхищението остава, но то е ерозирано от съмнението дали българинът познава своето Отечество. Отговорът на Вазов е: той не е опознал напълно Родината си, затова и не може да се слее духовно с нея. Стихотворението, малко неочаквано на фона на предишните възторжени излияния, зазвучава и като пряк упрек към леността на българите.

Между първия стих, дал заглавието на творбата, и последния - „и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!”, е заключен огромен емоционален преход от преклонението до унинието. Така „Отечество любезно, как хубаво си ти!” очертава два основни образа: на прекрасната Родина и на българина, който не иска да види нейните красоти и да се слее с нея. Като възвисява родната природа и богатствата на българската земя, то не цели толкова да нарисува в подробности българския пейзаж, колкото да подтикне българина да отвори очите и сърцето си за родното. И тук Вазов следва задачата да възпитава, да напътства своите сънародници, като им вменява в дълг най-святото чувство - родолюбието, което ще им придаде идентичност пред другите народи.

„Отечество любезно, как хубаво си ти!” е съпреживяване на родната природа и стремеж да се

предизвика у българина патриотично чувство. „ПРИ РИЛСКИЯ МАНАСТИР” - ИВАН ВАЗОВ

(анализ)

Особено „странно обаяние” за Иван Вазов има Рила планина, която му „разкрива сякаш един друг свят, непознат и непристъпен”. Във въображението си той вижда „някакви недосегаеми черни призрачни върхове, загубени в небето... Между тия върхове - един манастир (...) Св. Иван, първият й заселник, ревниво я е запазил от нахлуването на световните мълви (...) и тя се е превърнала от планина в светиня; дълги векове в умовете на нашите бащи и деди Рила се е отъждествявала с манастира, на който е дала името си, както и той ней е дал славата си.”Това е началото на великолепния пътепис „Великата рилска пустиня”, в който Вазов разгръща цялото си умение на поет, белетрист и художник, отделяйки подобаващо място на манастира - на неговата черква, кула, библиотека, магерница, костница. На планината и на манастира поетът посвещава 22 стихотворения. Сред тях първо място по поетическа сила заема стихотворението „При Рилския манастир”, в което се преплитат двата модела на емоционално възприемане на природата - като естетическа и национална и като наднационална, божествена същност.„Сега съм у дома” - така започва всяка строфа на стихотворението и това повторение обгръща цялата творба с атмосферата на интимни чувства. Домът е лирическо пространство, символизиращо сърдечната топлина и близост, родствените връзки и душевното спокойствие. Усещането за тази близост и интимен уют се внушава и чрез сравнението в края на първата строфа: „Природата отвред, кат майка нежна съща, /напява ми песни, любовно ме прегръща.” Към това усещане се прибавя и чувството за национална гордост от величието на родната природа, олицетворена чрез образите на Еленин връх, Бричебор, Царев връх - грандиозни паметници на Рила, кацнали над светата обител. На тези величествени върхове - емблеми на националния ни дух, поетът посвещава и отделни творби в цикъла „В лоното на Рила”. Лирическият Аз в стихотворението „На Еленин връх”, изкачил се нависоко над облаци и мъгли, е в такова делириумно състояние от досега си с „небесата”, че се чувства като „скандинавски бог”, а в стихотворението „Царев връх” Азът е унесен в стародавни спомени - за „кораво поколение” на бойните полета, за величави царе от далечното ни минало и най-вече за цар Петър, който според легендата е паднал на колене с прострени ръце към Постника (св. Иван Рилски). Тези стихотворения ни позволяват да усетим с по-голяма сила обаянието, което върховете имат за лирическия герой в творбата „При Рилския манастир”, свързвайки се с нашето духовно културно съзнание.Чувствата на лирическия говорител са богати и многозвучни. Продължавайки да подчертава интимната си близост с рилската природа чрез местоимението „мой” и чрез думи от семантично гнездо, свързано с най-

48

сърдечни чувства („мир въжделен и драг”, „свещен, отраден мир”), той обгръща този природен свят с лъчезарен ореол. Това за него е най-съкровен свят, който обновява духа му - повторението на определението „нов” сочи неговата чудодейна сила („от нов Живот талази/ нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья”). Това е свят, който възвръща творческите сили на поета („сега съм пак поет - / във лоното на таз пустиня горска, свята”). Рилската природа му действа като душевен очистител от „световните злини”, като светилище за нравствен катарзис („усещам се добър, почти невинен веч”), носи му отмора и успокоение след тежките житейски битки, каквито му е поднасяла действителността.Възраждащите чувства при общуването на лирическия Аз с природата на Рила се дължат не само на неговата емоционална отзивчивост към красотата й и сърдечната връзка с родното, а и на духовния му поглед към божествената й същност. Мисълта за неразчленимото единство на всемира - човек-природа-Бог, слети в едно от творческата сила на Създателя, поражда у поета възвишена радост, усещането, че е част от това единство. Извисените чувства намират художествен израз в сравнението с царствената птица - орела, „надвесен над бездните”. Изграден е удивителен образ с проникновено философско съдържание. Орелът кръжи из висините - лирическо пространство, символизиращо духовната необятност, изпълнен с божественото присъствие, а неговият поглед, „надвесен над бездните”, изразява човешкия стремеж към проникване в тайните на битието.Представата за образа се разширява и обогатява в метафоричните стихове: „и моят ум фъркат/ блуждае в хаоса, до Господа отива, / на мирозданьето в тайните се впива”, изразявайки пантеистичното светоусещане на поета. Стихотворението добива философски характер чрез възприемането на природата на едно по-високо равнище, свързано с чувството у човека за принадлежност към космическата необятност и вечност.„При Рилския манастир” е творба, която разкрива и душевната нагласа на Вазов, и характерни негови личностни особености, и поетическата му визия за света - виталност, бурна експресивност, възторженост, темпераментност. Те намират отражение в художествения рисунък на планинския пейзаж. Докато Пенчо Славейков обича спокойните и меки линии, тишината и спокойствието на природата, Вазов се възторгва от нейните величествени и грандиозни форми и динамичен живот:

Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!

Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!

Глаголите, с които поетът рисува в стихотворението природните гледки, са действени („шумят”, „кипи”, „бучат”, „стърчат”), изграждайки зрителни и слухови представи за динамиката на природата не само със семантиката, но и със звуковата си фактура (алитериращи преградни шумови съгласни).Рисувайки природата, поетът сам оповестява своя идеал, пред който се прекланя:

Природата всегда, но буйната природа,

що пълни я живот, шум, песни и свобода,

бе моят идеал величествен и прост.

В идеала, определен от поета като „величествен и прост”, са синтезирани всички черти и качества, с които той обрисува детайлно природата в творбата си - жизнена, величествена, динамична -

тържество на космическия ред и на Бога. От цялата панорама, обхващаща грандиозни образи, звукове, зрителна динамика и бурни чувства, се излъчва атмосфера на тържественост и апотеозност. Тази атмосфера, която придава на стихотворението одически характер, се поддържа и от стиховата

организация на творбата. Стихотворението е секстина - осемстрофична форма, многократно използвана в нашата поезия най-напред от Иван Вазов (стихотворенията - „Родопите”, „Към

природата”, „По здрач”, „Майски вид” и др.), която дава възможност, в съчетание с шестстишните строфи, за изразяване на сложни чувства и за богато напластяване на образи. Една след друга се

разгръщат емоционалните изблици на принципа - тема с вариации, които в началото на всяка строфа имат като отправен пункт полустишието „Сега съм у дома”, зареждащ с нови импулси разбиващите

се емоции. Така по линията на несекваща възходяща градация се изгражда стихова оркестрация с

48

тържествена тоналност.Финалът на стихотворението съдържа „завещанието” на лирическия Аз (което напомня „завещанието” на Пенчо Славейков в „Псалом на поета”). Той би желал, когато

животът му - „синджир теглила”, приключи, да бъде погребан тук - във величествените обятия на Рила, „под горский вечен шум”. Да усеща не тишината на природата, а нейния пулс, динамика,

живот. Под „вечно будний взор” на Еленин връх той ще продължава да участва в „рилский хор” - в неговата хармония и ритъм. С това бодро пантеистично чувство завършва стихотворението „При

Рилския манастир” - прекрасен поетически паметник на Вазовата любов, възхищение и преклонение

пред святата природа. ВАЗОВ - „ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ!”

(анализ) Ожалвана и въздигана, изстрадвана и апологизирана, отстоявана и опоетизирана, България е образът, който пропива всеки ред от богатото творческо наследство на Вазов. Представена като идеал и свръхцел в историческия живот на нацията, като духовно съдържание на колективните пориви или като най-свидно, „райско” притежание, тя е святото пространство, на което „патриархът на българската литература” отрежда първостепенно място. Затова болезнено и остро се преживява от него всяко посегателство над сакралния й ореол, над хармоничното й съществуване, над възможностите й за пълноценна и щастлива историческа съдба.

Елегията „Елате ни вижте” е откровен и спонтанен отклик на трагико-драматичното колек-тивно „разлюляване” на надеждите за достоен живот в отвоюваната с толкова жертви и себе-отрицание народна свобода. Родена от разочарованието и излъганата вяра, от несбъдването на националното очакване, тя е посветена на онзи страдалчески облик на Родината, в който новото, жадувано и мечтано лице на България е само знак за несретническа общностна орис, за човешко социално и духовно принизяване, за установяваща се екзистенциална безизходност.

Продиктувано от новите реалности на историческото битие, произведението се отличава от познатата ни Вазова възвеличаваща нагласа. В него образът на Родината е демитологизиран и десакрализиран, представен в грубо предметните и натуралистични форми на горчивата повседневност. Човешкото присъствие е белязано от социалната трагика, а националният живот - от обществена гибелност и мрачна безперспективност.

Творбата е издържана в елегичен дух, а призивната й императивност е повече с характер на „вик” и „стенание”, отколкото на надежда и упование. Заглавният израз в случая притежава стойност не само на ориентир за смисловите насоки на произведението, но е и неразлъчен елемент от неговата структурна и съдържателна реализация. Първият стих - „Все тоз вик ме среща, изпраща по пътя...” - е естествено продължение на призива от заглавието: „Елате ни вижте!”. Преминаващ като лайтмотив през цялата творба, този апел играе ролята на обединяващ значенията в произведението. Чрез последователната повторителност той и отграничава, и градира, и обобщава отделните фрагменти в общата картина на националното страдание.

Пространството на България и съдбата на българина са обвързани с бедстващите социални низини. Техният образ е обозначен и конкретизиран още в първата строфа чрез топосните определения - „кръчми”, „хижи”, „селското бедно жилище”, както и чрез оценъчното обобщение „картина плачевна”. Последвалите им разгръщане и детайлизиране протичат, като всеки цялостен предметен и битов фрагмент се подчинява на идейната цел на обрисовката - апелът за „виждането”, забелязването, противопоставянето.

Развенчан и депоетизиран, образът на следосвобожденска България е идентифициран с картината на всеобщата бедност и мизерия. Натрупването на ключова семантика, ориентира на към означенията на повсеместния недоимък и социалната трагедия („под - гола пръст”, „смрад, дим, стени окадени, тъмничен въздух”, „бедност”, „неволя”, „тегло”, „запустенье”, „болести”, „смърт”, „оскудия”), е водещият принцип в постигането на внушенията. Съчетан с експресивна и метафорична оценъчност („зла бедност”, „дълбока неволя”, „дни окаянни”, „бедност вековна”), той не само откроява конкретните форми на реалността, но внушава и представата за тяхната всеобхватност, за протяжността им във времепространството; заявява човешката и творческа съпричастност на поета към пресъздаваното. Наслагването на образи определения, основаващо се на мозаечно-фрагментарния принцип, почти последователното отсъствие на глаголни форми, накъсаната, синтетична фразеологичност на изказа, както и употребата на множество възклицания

48

свидетелстват за напрегнатата и емоционално обострена рефлексия на реалността в душата на лирическия говорител. Изпаднал в състояние на откровен човешки потрес, той сякаш е отворил сетивата и речта си единствено за израженията на Злото. Огрубената изразност, лишеният от евфемистични замествания натурализъм („също гноище”, „души затъпели”, „набърчени булки, деца застарели”, „тор мръсен смърди”) са естественият и адекватен израз на покъртителната, незаслужена и неоправдана българска орис.

Болезненият отклик на реалността в лирическото съзнание е мотивиран от различни причини. От една страна, той е последица от отзвука на шестващите „зла бедност” и „неволя” „тегло” и „запустенье”, а, от друга - от възприятието и проникновението за духовното „оскотяване” на човека, за гибелното му опустошаване вследствие на примитивното и жертвено съществуване. Реализирана по-късно като проблемна насока и в Яворовото стихотворение „На нивата”, тази идея недвусмислено се откроява в стиховете:

И вечно труд тежък и пот непрестанни, и пак оскудия и дни окаянни.

И чупи се воля и дух под хомота на нужди в дълбока нощ гасне живота: ни луч от съзнанье под покрива нищи! Човекът словесни паднал е до скота.

Използването на метафорико-алегорична образност („чупи се воля и дух под хомота”, „в дълбока нощ гасне живота”, „ни луч от съзнанье”), акцентът върху времевата повторяемост и продължителност („и вечно”, „и пак”) по художествен път постигат внушението за причинно-следствената обвързаност между битово-материалната нищета и духовното оскотяване на чо века. И като че ли именно от това духовно принизяване, от емоционалното опустошаване на личността и от дехуманизацията на битието произтича голямата болка на съпреживяващия Аз. Именно в „оголването” на живота от радостта и щастието, в „заприщения” от Злото „вход” на смеха и песните той съзира истинската трагика и мъченическата жертвеност на новоосвободения човек.

Въпреки че произведението се отличава с подчертана констативност на „вижданото” смисълът и аспектите му не се ограничават само с тази насока. Във финалните си части то „обяснява” непрекъснатата повторителност на лайтмотивния израз „Елате ни вижте!”, като конкретно го адресира към социалния субект, отговорен за народната съдба, но безучастен към нея - мъдрите „велможи, от нази гоени”, „ситите” и „славните”, „дето в покой и в палати стоите”. Смисловата промяна в лирическата постройка (от изобразителност и предметно-духовно възсъздаване към диалогичност и задочно полемизиране) се откроява още чрез позиционната трансформация на императива „Елате ни вижте!”. Ако в предишните строфи той неизменно е полаган като финализиращо обобщение, в случая му е отредено място на встъпление:

„Елате ни вижте!” - той моли и стене, -вий мъдри велможи, от нази гоени... За миг напуснете там вашто тържище на шум и на фрази, богато платени -

елате ни вижте!

Откритата критичност, предизвикателството, вложено в огрубената характеристика новите народни избраници и управници, са смислово обвързани не само с болезненото състрадание на лирическия Аз, но и с упованието (както негово, така и колективно) в сбъдваемостта на чаканата и нужна промяна. От позицията на дистанциран наблюдател (в описанието на покъртителните мизерия и бедност, в отграничаването от колектива - „той моли и стене). Азът постепенно приема ролята на обществен говорител и защитник, за да достигне впоследствие и до единение и самоидентифициране с народното множество. С намесата на лиричиския говорител творецът сякаш обвързва надеждите за излизане от безвремието на Злото. С нея започва откритото противопоставяне срещу порочността в обществено-политическата действителност (безотговорност, търгашество, социален паразитизъм, пустословие, бездействие, самозабрава. Контрастното въвеждане на обобщения образ на управляващата прослойка утвърждава представата за „ситостта”, богатството и охолството на втория

48

свят в разполовеното съществуване на българското. Белязан от злъчна оценъчност („гоени”, „богато платени”, „вий славни, вий сити”), той свидетелства не само за дълбоката обществена диференциация (мизерия - охолно), но и за непреодолимата духовна и човешка отделеност между народ и управници, заявена в многократната повторителност на второличното обръщение „вий”. От тази гледна точка твърде наивен и утопичен характер имат финалните стихове:

Тогаз за народа се бихте смислили, и срам, угризение бихте сетили,и вашто сърце със болка заби-ще.

В тях сякаш намира израз някаква Вазова склонност към пренебрегване на обективните исторически дадености, към загърбване на социалните закономерности. Потвърждение на подобна теза е и признанието на автора за творческия подтик, извикал на живот „Елате ни вижте!”: „Направиха ми впечатление мизерният живот на селяка в балканските пущинаци, забравени от всинца ни. За жалост, краят на тоя нещастен живот не се предвижда скоро.” В този смисъл творбата наистина представлява правдиво и действено внушение за лицето на „новата”, така детински наивно и простодушно мечтана преди Освобождаването, „друга” България, но не и за нейните оптимистични перспективи. Ожалвана и въздигана, изстрадвана и апологизирана, отстоявана и опоетизирана, България е образът, който пропива всеки ред от богатото творческо наследство на Вазов. Представена като идеал и свръхцел в историческия живот на нацията, като духовно съдържание на колективните пориви или като най-свидно, „райско” притежание, тя е святото пространство, на което „патриархът на българската литература” отрежда първостепенно място. Затова болезнено и остро се преживява от него всяко посегателство над сакралния й ореол, над хармоничното й съществуване, над възможностите й за пълноценна и щастлива историческа съдба.

Елегията „Елате ни вижте” е откровен и спонтанен отклик на трагико-драматичното колективно „разлюляване” на надеждите за достоен живот в отвоюваната с толкова жертви и себеотрицание народна свобода. Родена от разочарованието и излъганата вяра, от несбъдването на националното очакване, тя е посветена на онзи страдалчески облик на Родината, в който новото, жадувано и мечтано лице на България е само знак за несретническа общностна орис, за човешко социално и духовно принизяване, за установяваща се екзистенциална безизходност.

Продиктувано от новите реалности на историческото битие, произведението се отличава от познатата ни Вазова възвеличаваща нагласа. В него образът на Родината е демитологизиран и десакрализиран, представен в грубо предметните и натуралистични форми на горчивата повседневност. Човешкото присъствие е белязано от социалната трагика, а националният живот – от обществена гибелност и мрачна безперспективност.

Творбата е издържана в елегичен дух, а призивната й императивност е повече с характер на „вик” и „стенание”, отколкото на надежда и упование. Заглавният израз в случая притежава стойност не само на ориентир за смисловите насоки на произведението, но е и неразлъчен елемент от неговата структурна и съдържателна реализация. Първият стих – „Все тоз бик ме среща, изпраща по пътя...” – е естествено продължение на призива от заглавието: „Елате ни вижте!”. Преминаващ като лайтмотив през цялата творба, този апел играе ролята на обединяващ значенията в произведението. Чрез последователната повторителност той и отграничава, и градира, и обобщава отделните фрагменти в общата картина на националното страдание.

Пространството на България и съдбата на българина са обвързани с бедстващите социални низини. Техният образ е обозначен и конкретизиран още в първата строфа чрез топосните определения – „кръчми”, „хижи”, „селското бедно жилище”, както и чрез оценъчното обобщение „картина плачевна”. Последвалите им разгръщане и детайлизиране протичат, като всеки цялостен предметен и битов фрагмент се подчинява на идейната цел на обрисовката - апелът за „виждането”, забелязването, противопоставянето.

Развенчан и депоетизиран, образът на следосвобожденска България е идентифициран с картината на всеобщата бедност и мизерия. Натрупването на ключова семантика, ориентирана към означенията на повсеместния недоимък и социалната трагедия („под – гола пръст”, „смрад, дим,

48

стени окадени, тъмничен въздух”, „бедност”, „неволя”, „тегло”, „запустенье”, „болести”, „смърт”, „оскудия”), е водещият принцип в постигането на внушенията. Съчетан с експресивна и метафорична оценъчност („зла бедност”, „дълбока неволя”, „дни окаянни”, „бедност вековна”), той не само откроява конкретните форми на реалността, но внушава и представата за тяхната всеобхватност, за протяжността им във времепространството; заявява човешката и творческа съпричастност на поета към пресъздаваното. Наслагването на образи определения, основаващо се на мозаечно-фрагментарния принцип, почти последователното отсъствие на глаголни форми, накъсаната, синтетична фразеологичност на изказа, както и употребата на множество възклицания свидетелстват за напрегнатата и емоционално обострена рефлексия на реалността в душата на лирическия говорител. Изпаднал в състояние на откровен човешки потрес, той сякаш е отворил сетивата и речта си единствено за израженията на Злото. Огрубената изразност, лишеният от евфемистични замествания натурализъм („също гноище”, „души затънели”, „набърчени булки, деца застарели”, „тор мръсен смърди”) са естественият и адекватен израз на покъртителната, незаслужена и неоправдана българска орис.

Болезненият отклик на реалността в лирическото съзнание е мотивиран от различни причини. От една страна, той е последица от отзвука на шестващите „зла бедност” и „неволя”, „тегло” и „запустенье”, а, от друга – от възприятието и проникновението за духовното „осакатяване” на човека, за гибелното му опустошаване вследствие на примитивното и жертвено съществуване. Реализирана по-късно като проблемна насока и в Яворовото стихотворение „На нивата”, тази идея недвусмислено се откроява в стиховете:

И вечно труд тежък и пот непрестанни,

и пак оскудия и дни окаянни.

И чупи се воля и дух под хомотана нужди в дълбока нощ гасне живота:ни луч от съзнанье под покрива нищи!Човекът словесни паднал е до скота.

Използването на метафорико-алегорична образност („чупи се воля и дух под хомота”, „в дълбока нощ гасне живота”, „ни луч от съзнанье”), акцентът върху времевата повторяемост и продължителност („и вечно”, „и пак”) по художествен път постигат внушението за причинно-следствената обвързаност между битово-материалната нищета и духовното оскотяване на човека. И като че ли именно от това духовно принизяване, от емоционалното опустошаване на личността и от дехуманизацията на битието произтича голямата болка на съпреживяващия Аз. Именно в „оголването” на живота от радостта и щастието, в „заприщения” от Злото „вход” на смеха и песните той съзира истинската трагика и мъченическата жертвеност на новоосвободения човек.

Въпреки че произведението се отличава с подчертана констативност на „вижданото”, смисълът и аспектите му не се ограничават само с тази насока. Във финалните си части то „обяснява” непрекъснатата повторителност на лайтмотивния израз „Елате ни вижте!”, като конкретно го адресира към социалния субект, отговорен за народната съдба, но безучастен към нея – мъдрите „велможи, от нази гоени”, „ситите” и „славните”, „дето в покой и в палати стоите”. Смисловата промяна в лирическата постройка (от изобразителност и предметно-духовно възсъздаване към диалогичност и задочно полемизиране) се откроява още чрез позиционната трансформация на императива „Елате ни вижте!”. Ако в предишните строфи той неизменно е полаган като финализиращо обобщение, в случая му е отредено място на встъпление:

"Елате ни вижте!" - той моли и стене, -

вий мъдри велможи, от нази гоени...

За миг напуснете там вашто тържище

48

на шум и на фрази, богато платени -

елате ни вижте!

Откритата критичност, предизвикателството, вложено в огрубената характеристика на новите народни избраници и управници, са смислово обвързани не само с болезненото състрадание на лирическия Аз, но и с упованието (както негово, така и колективно) в сбъдваемостта на чаканата и нужна промяна. От позицията на дистанциран наблюдател (в описанието на покъртителните мизерия и бедност, в отграничаването от колектива – „той моли и стене”) Азът постепенно приема ролята на обществен говорител и защитник, за да достигне впоследствие до единение и самоидентифициране с народното множество („Зърнете през нашто изгнило плетище...”, „О, доста на думи сте нази любили...”). С намесата на лирическия говорител творецът сякаш обвързва надеждите за излизане от безвремието на Злото. С нея започва откритото противопоставяне срещу порочността в обществено-политическата действителност (безотговорност, търгашество, социален паразитизъм, пустословие, бездействие, самозабрава). Контрастното въвеждане на обобщения образ на управляващата прослойка утвърждава представата за „ситостта”, богатството и охолството на втория свят в разполовеното съществуване на българското. Белязан от злъчна оценъчност („гоени”, „богато платени”, „вий славни, вий сити”), той свидетелства не само за дълбоката обществена диференциация (мизерия – охолство), но и за непреодолимата духовна и човешка отделеност между народ и управници, заявена в многократната повторителност на второличното обръщение „вий”. От тази гледна точка твърде наивен и утопичен характер имат финалните стихове:

Тогаз за народа се бихте смислили,

и срам, угризение бихте сетили

и вашто сърце със болка заби-ще.

В тях сякаш намира израз някаква Вазова склонност към пренебрегване на обективните исторически дадености, към загърбване на социалните закономерности. Потвърждение на подобна теза е и признанието на автора за творческия подтик, извикал на живот „Елате ни вижте!”: „Направиха ми впечатление мизерният живот на селяка в балканските пущинаци, забравени от всинца ни. За жалост, краят на тоя нещастен живот не се предвижда скоро.” В този смисъл творбата наистина представлява правдиво и действено внушение за лицето на „новата”, така детински наивно и простодушно мечтана преди Освобождаването, „друга” България, но не и за нейните оптимистични перспективи.

ЛИНЕЕ НАШТО ПОКОЛЕНЬЕ” - ВАЗОВ

(анализ)

Заради „практическите человеци” линеят цели поколения. И Вазовият лирически човек възкликва горестно: „Линее нашто поколенье”. Болката е голяма, защото нравственият апокалипсис неумолимо

настъпва. Когато цяло поколение е поразено от вихъра на ценностния хаос, се губи посоката в мрачната мъглявост на бездуховността. Отдаването на скверни занимания и низки страсти отнема

градивната енергия на нацията. Разхищават се сили за безсмисленото въртене в кръговете на повтарящите се исторически нелепости.

Поетическото структуриране на стихотворението представя тристъпковия модел констатация - отрезвяващи възклицания и въпроси - молитвено послание. Всяка от основните части съдържа по две строфи. Различните стилови регистри бележат пътя от отчаянието през гнева до надеждата за помощ свише. Трудно е да се определи дали това движение е оптимистично или песимистично. Тълкуването зависи от оценката за християнската вяра. Атеистичното заключение би било, че щом

48

посланието попада в хлъзгавата мистичност на ирационалното, значи всякаква надежда е загубена. Вярващият човек би се опрял на всеможещия Бог и би погледнал със смирен оптимизъм към начертания път. Едно е сигурно - че лирическото говорене в стихотворението е изведено от печалните реалности до сакралното му звучене. А това е знак, че проблемът за бъдещето на нацията е ореолно осветен. В дълбините на лирическия код е перифразата на „Глас народен, глас божи!”, която зазвучава като „Глас божи за народа!”:

Недей оставя, мили боже, без

лампа твоя свет олтар, без

химна твоето подножъе, без вяра

живата си твар!

Недей оставя без Звездица

моряка, в нощний мрак остал,

без утро луничката птица,

народите - без идеал.

навсякъде във Вазовото творчество родното и българското са така единосъщни и така възторжено възвеличени както в "Аз съм българче". Несъвпадането между "всичко българско и родно любя, тача и милея" и изреченото в "Линее нашто поколенье..." е съвсем видимо. Не "тача", а "осъждам", не "милея", а "отрицавам" определят патоса на това слово, което в рамките на шест четиристишия сменя и адресата си, и формата на изказ. Осмислянето на граматическата, интонационната и, да я наречем, комуникативната нееднородност на поетическия текст е път към заложеното в него послание. То, на свой ред, приобщава стихотворението към други знакови Вазови творби, които в различни посоки проблематизират вездесъщата възрожденска тема за българското.

За епохата на Възраждането българското е основополагаща ценностна категория и тъкмо в това негово качество, в тази негова призваност, то се налага като предмет на осъзнаване. От Паисий насетне съпричастността към българското е равнозначна на извисяването до определено ниво на съзнание и самосъзнание, а условие за достигането му са знаенето на историята, на "своя род и език". Паметта - Езикът - Идеалът са ценностните опори на българското и във Вазовата литература, а незачитането или отхвърлянето им - най-непростимите измерения на българския позор.

Тъкмо безмислие, безпаметство, духовна безпътица и отсъствие на самосъзнание са тежките грехове на "поколеньето", които сочи лирическият говорител в "Линее нашто поколенье..." Самият той заема двойствената позиция на част от това недостойно и самонизвергнало се поколение, но и на дистанциращ се от него съдник. За това свидетелстват различията във формите на изказ в първите три строфи (то - ние - ти). Втората от тях бележи дори усилване на усещането за принадлежност към укоряваното поколение и за споделяне на обща отговорност с него. Ако в първото четиристишие това е изразено чрез притежателното местоимение "нашто", в следващото вече е подчертано чрез първото лице, множествено число на глаголите. Реторическият ефект от подобно говорене не е еднолинеен. Приобщавайки се към тези, които изобличава, лирическият говорител всъщност още по-категорично се разграничава. Моралното му предимство пред тях е, така да се каже, двойно потвърдено. От една страна, печели убедителност, като не се самооневинява, от друга, подчертава различността си от тях, право за което му дава изразеното чрез първоличния изказ съзнание за всеобщото пропадане в "застой" и "убийствен мраз". Със същото право той се обръща с недвусмислената категоричност на императива "Стресни се" към своето "племе закъсняло" и безкомпромисно изрича неподлежащата на оспорване тъжна констатация:

48

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

Симптоматична е и промяната на името, с което е назован адресатът на осъждащата реч: от "поколенье" в "племе". В семантиката на "племе" вече не може да се удържи донякъде утешителното допускане, което "поколенье" позволява: че духовната непрогледност и безперспективност, тревожно възвестени в стихотворението, са временни, че те засягат това поколение, че не са постоянно възпроизвеждаща се гибелна нагласа на "племето". Но освен че отменя възможността представената в творбата реалност да се приема само като еднократен, поколенчески проблем, лексемата "племе" носи значения, които дълбинно подкопават и възможността възрожденският идеал да се мисли като постигнат. Най-същественият исторически проект, чието осъществяване достигането до този идеал предполага, е именно преобразяването на българите от племе в народ, т.е. в обединена от знаенето на своето минало, род и език общност, способна да бъде субект на инициативата и отговорността за собствената си съдба. На символно ниво на това преобразяване съответства преходът от робство към свобода в националното битие.

Опозицията робско племе - свободен народ е смислоопределяща във Вазовото творчество. В одата "Каблешков" от "Епопея на забравените" тя е изразена чрез двойствената употреба на понятието "народ". Народът отпреди великата си и чудотворна метаморфоза, случила се след "избухването" на Каблешков, е неопомнил се, несъзнаващ себе си и съществува единствено според примитивната философия на оцеляването. Той не мисли, той няма посока, той е съвсем като племето, към което се обръща лирическият говорител в "Линее нашто поколенье..." Но народът след събитието, провидяно в одата като "преображенье славно", дораства до позитивната семантика на своето име. Той е "голям, и готов за бунта, и храбър, и сам..." Сам тук означава именно отговорен за себе си, вътрешно независим, осъзнат.

Докато одата "Каблешков" представя народа като вече самопостигнала се ценност (по силата на чудото и тайнството), в писаното по същото време стихотворение "Линее нашто поколенье..." (януари 1883) той е видян отново в деградиралия статус на племе. Това привидно "непостоянство" във виждането на Вазов за българите явява своите основания в не един от неговите текстове. Наслагването на техните внушения разкрива всъщност едно впечатляващо постоянство и устойчивост на неговото прозрение, че нетрайни и бързопреходни са моментите, в които българският народ се издига до висотата на идеала за себе си. И - това е, което прозвучава с най-голяма тревожност, - тези докосвания до измеренията на идеала като че не оставят никакви следи. След отшумяването им, след пробуждането от сюблимното пиянство, ако си послужим с метафорите от романа "Под игото", народът заживява така все едно те никога не са били.

И за това свидетелства одата "Каблешков", като припомня едно предишно, безследно преминало порастване на народа:

Левски бе угаснал преди три години.

И народът спеше...

В тази своя част одата връща към "Левски" - първата творба от цикъла "Епопея на забравените". Там вече се е говорило за един всенароден подем, за една всеобщо изживяна велика и всеотдайна готовност да се вземе участие "в това предприятье". Веднъж вече народната душа е била прояснена от апостолското слово "сладко и опасно". Но... Левски го няма и народът заспива, забравя. И трябва друг апостол да "избухне", трябва пак нечие "велико слово" да даде на сърцата "биене по-ново" ("Каблешков"). Така "Епопеята" говори за неимоверността на усилията, нужни, за да бъде

48

отново и отново изтръгван от духовното си безпаметство този народ, за бързината и леснината, с която той отпада от висотата на идеала и изгубва съзнание за него.

В светлината на тези наблюдения се вижда ясно, че смисловите отношения между "Епопеята" и "Линее нашто поколенье..." (създадени в един и същи период) не се свеждат единствено до противопоставянето преди и сега. Не само сегашният, следосвобожденският български човек линее, изгубил светлината на идеала. Люшкането между трудно припомняне и лесна забрава, между мъчително бавно проглеждане и мигновено ослепяване, между осъзнаване на потребността от идеал и малодушното му изоставяне се проявява не само при сравнението между предосвобожденското и следосвобожденското, но и в границите на самото предосвобожденско време, въпреки признатото му, дори митологизирано величие в "Епопея на забравените".

С познаването на тази трудна истина за българското могат да се обяснят и обратите в речта на лирическия говорител в "Линее нашто поколенье..." От тъжно-констативния тон в първите две строфи се преминава към обвинително-призивния в третата, където референтът (това, за което се говори) от предишните две се превръща в адресат (този, на когото се говори):

Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

Тъкмо знаенето на това, което други от линеещото поколение не знаят, обосновава промяната от ние към ти в речевата позиция на лирическия говорител. От неговата гледна точка на "знаещ" е видима закъснялостта на племето, неговото позорно изоставане от духовните предначертания на идеала, който, както се заявява в края на стихотворението, единствен осигурява на народите смислено живеене. Но българският в означеното в творбата свое настояще е пак белязан от сочените и в "Епопеята" като знаци на деградацията немислене, непознаване, неосъзнаване на духовните начала на личното и общностното битие. Затова и мисълта за бъдещето, за "потомството" изпълва лирическия говорител с тревогата, с която са заредени реторичните въпроси в трета и четвърта строфа: След теб потомство иде цяло -

Какво ще да му завещайш?

Ил твоят път се веч изравни?

Ил нямаш други ти съдби?

Ил нямаш ти задачи славни

И цяло бъдеще с борби?

Още неотзвучали с настойчивостта си тези питания, и речта променя рязко както адресата си, така и интонационния си облик. Обвинителният патос е изместен от молитвено смирение, словото е отправено вече не към племето, а към бог.

Освен на безгранично желание, молитвата винаги е израз и на усещане за собствените предели на човека. За това, което не е по силите му и не зависи от волята му, той се надява да измоли висша подкрепа. И молитвата, с която завършва Вазовата творба, говори за почувстваното от лирическия говорител безсилие с енергията на собственото си слово да "стресне" закъснялото племе, да освети мрака, в който то доброволно тъне. Но неговият финален речев жест носи и друго внушение. Той е знак за рязък отказ да се говори на племето.

Сякаш няма вече надежда, че то само ще се опомни и ще потърси (или ще си спомни) своя идеал, че ще осъзнае отговорността си за духовното осмисляне на своето съществуване. Остава

48

единствено упованието в чудотворната божия намеса. Като тази в одата "Каблешков", където "Каблешков избухна" и "Дух един потаен навред прохвърча" едва след отчаяния възглас на небесата към бога: "Докога ще дремят, о, господи благ?"

Четено така, в междутекстов план, стихотворението "Линее нашто поколенье..." се вписва в едно смислово пространство във Вазовата литература, в което надделяват скептичните, дори безнадеждните нотки в размисъла за българското и за способността на българския човек да провижда и разпознава ценностните основания на своето битие и да го удържа в измерения, където постоянен коректив на практическото живеене е Идеалът.

АЛИЗ НА ФРАГМЕНТ ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО НА ИВАН ВАЗОВ ,,ЛИНЕЕ НАШТО ПОКОЛЕНИЕ”

,,Линее нашто поколение,

навред застой,убийствен мраз;

ни топъл луч,ни вдъхновение

не пада върху нас.”

,,Линее нашто поколение”-Иван Вазов

Иван Вазов е свидетел на Възрожденската и следосвобожденската обществено-политическа действителност в България и като демократ тълкува светлият идеализъм на българите след 1876

година и възмутено прави характеристика на новото буржоазно време,което осъжда българският народ на глад,мизерия,непросветеност и с това обезсмисля самият акт на освобождение от турско

робство. Затова в редица творби (елегията ,,Елате ни вижте”,разказите ,,Дядо Йоцо гледа”, ,,Карадашев на лов” и ,,Травиaта”) поета използва формите на комичното,за да заклейми

социалната дисхармония на българското общество след 1878 година. Цитираният фрагмент е откъс от елегичната творба ,,Линее нашто поколение”,в която лирическа творба,автора прави горчива

равносметка за изгубения идеал,за покрусените надежди,че свободата ще донесе свобода на света,спокойствие,благоденствие и народно добруване. Възрожденският идеализъм отстъпва място

на апатията, на застоя, на ценностния хаос, на трагизма в народния живот. Болката, че следосвобожденското време ограбва народните надежди за твореца е кошмарна болка, защото

довчерашните борци за свобода или са забравени или са се потопили в страшната борба за оцеляване.Трагизма на класовото делене е мотив в посоченият текст. Следосвобожденския човек не

чувства тази голяма нужда да се включи отново в процесите за защита на народа. От една страна буржоазията се стреми да изгради модерна българска държава, но за сметка на множеството на

народа. Разколебаната вяра, че свободата може да промени социалнополитическата действителност за Вазов е повод да се тревожи, че следосвобожденското поколение няма идеал, няма родови

ценности, който да защитава на живот и смърт.Експресивният глагол „линее” формира асоциация за бавно и мъчително умиране, една агония не само на светлия възрожденски идеализъм, но и на

физическо ниво следосвобожденския българин не вярва, че свободата като ценност може да реши проблемите на бедните хора и да ги хармонизира с тези на богатите, защото изконно-класовия

трагизъм осъжда малоимотните на смърт и отчаяние.Като истински народопсихолог твореца рисува една страшна картина предимно, черна за социалния живот на българите - безпросветност,

безнадеждност, застой, смърт и липса на пориви за промяна. Сякаш Вазов оплаква народната съдба и то от името на едно кристално родолюбие, което не му позволява да остане безразличен към

процесите на развитие в следосвобожденска България. „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ” - ВАЗОВ(анализ)

48

Цикълът „Епопея на забравените” е израз на изключително интересно явление, породило се в националното ни мислене веднага след Освобождението. Особената ситуация – да бъдем свободни, без сами да сме се освободили – заставя българската интелигенция да изживее свободата двояко: имаме националноосвободително движение, но неговите цели не довеждат до жадувания резултат; имаме Освобождение, но то е валидно само за част от българите. Така, в освободена, но не цялостна България се ражда потребността от разказ, който да обясни близкото ни минало и да… коригира съвременността. И Вазовия цикъл среща предишното и сегашното, за да ги обгради взаимно.

Идеята за написването на „Епопея на забравените” обикновено се извлича от буквалното четене на част от заглавието и тя най-стегнато може да се преразкаже по следния начин: След Освобождението българското общество се прагматизира, идеалите на Възраждането и на националноосвободителните борби са забравени, забравени са и видните български мъже, служили на отечеството. И Вазов иска да възкреси паметта за тях, като припомня живота им и ги възвеличава. Така, назована идеята на поета изглежда прозрачно ясна и предимно свързана с конкретни реалии, както от миналото, така и от Вазовата съвременност. Ако повярваме на тази констатация обаче, свиваме твърде много смисловия обем на цикъла, опростяваме неговите художествени и идеологически послания. И тогава той би изпълнявал единствено илюстративни функции, не би бил нещо повече от текст, онагледяващ близката ни история. А същността на „Епопея на забравените”, едно от знаменитите Вазови произведения не се изчерпва само с това, след като повече от столетие доказва своята жизненост.

На „Епопеята” са възложени повече функции. Тя е трябвало да изпълни ролята на средство за обществена терапия на нахлуващата пошлост и бездуховност, на ослепяването за националния идеал. За огромно съжаление, българските политически нрави след това постоянно се нуждаят ат светлите Вазови примери. И все напразна е изричането им в общественото пространство. Образите на българските възрожденски дейци са с излъчването на национални икони, за да лекуват шоково самозабравилите се. Нивото на идеологизация е високо, защото падението в бездната на българската безнравственост е дълбоко и навред властва ценностния хаос, в който всички са губещи.

Броят на одите (12) насочва към библейската числова сакралност. Дванадесет са християнските апостоли, чрез словото, на които божествената светлина достига всички хора. Повече от ясно е кодираното от поета послание - дванадесетте къса лирическа словесност трябва да осветят помръкващия възрожденски идеал.

Чрез личността на Паисий и героичния подвиг на Шипка. Ясно са очертани границите на епохата , съотносима по значение и святост с легендата за Исус.

Проблемът за композицията. Очевидно е, че поетът не следва хронологическия принцип при подредбата на творбите. Както и да погледнем творбите – като състоящи се от две различни части или като едно единно цяло, принципът на последователно възсъздаване на историческите факти, събития и участващите в тях личности не е спазен. Спазено е „друго правило” – чисто художествено и само Вазово, което в най-голяма степен се припокрива с народопсихологическата същност на българското мислене. Може да се каже и обратното – Вазов създава дори на композиционно равнище „модела” и „правилата” на бъдещото ни национално мислене.

Броят на творбите в цикъла е дванадесет и сигурно това не е случайно. Дванадесет е сакрално число за християнския свят – толкова са Христовите ученици. А и още в първото стихотворение „Левски” Вазов алюзира съдбата на Апостола на българската свобода с тази на Исус. В постройката и смисловите послания на цикъла поетът очевидно разчита на аналогии с християнската религия. Числото дванадесет символизира идеята за цялост, пълнота, завършеност. Но в „Епопеята” важна роля изпълнява и числото две. То е код за разчитане на различни равнища от смисъла на повечето стихотворения.

Нека да започнем дешифрирането на композицията от средата на цикъла. Веднага, разбира се, може да бъде възразено – дванадесет няма среда. Така е според обикновената алгебра, но не и според Вазовия смисъл, вложен в „Епопея на забравените”. Неговото ядро се образува от две стихотворения, като са шесто и седмо поред – „Паисий” и „Братя Миладинови”. Те двете са смислово обвързана двойка текстове и съставят абсолютния център, а около него като концентрични кръгове се нареждат останалите пет двойки творби. Всяка двойка се оформя от симетрично отстоящи от ядрото стихотворения:

48

1) „Левски”2) „Бенковски”3) „Кочо”4) Братя Жекови”5) „Каблешков”6) „Паисий”7) „Братя Миладинови”8) „Раковски”9) „Караджата”10) „1876”11) „Волов”12) „Опълченците на Шипка”

И така, дванадесет е числото, което определя скелета, а две е числото, с помощта на което се гради този скелет. Ако избягаме от математиката и се върнем към литературата, това означава, че Вазов е изградил композицията на своя цикъл като наслагване на двойки творби. Но това наслагване е особено, най-малкото, защото то не следва логиката на поредността, а е извършено по механизмите на смисловото и пространственото противостоене и допълване. И то така, че да бъде спазен моделът на геометричната симетрия.

Историята не прави особена връзка между Паисий Хилендарски и братя Миладинови, но Вазов ги свързва и сродява в своя текст по логиката на тяхната книжовна дейност. Или по-точно казано те са ратници на идеята за пробуждането на българския национален дух чрез словото. И тъкмо затова поетът ги равнопоставя и ги поставя в центъра на творбата – като художествени персонажи те образуват сърцевината на цикъла „Епопея на забравените”. Това означава, че Вазов поставя в центъра на произведението си идеята за словото (и то за свещеността на българското слово!), а около нея разгръща идеята за делото.

Идеята за словото неслучайно изразява геометричния център на „Епопея на забравените”. В „Паисий” и „Братя Миладинови” тя е абсолютизирана, докато в повечето от другите творби на цикъла тя е една от водещите, без да е единствената. Вазов възлага изключителна роля на словото в своята „Епопея”. То събужда от сън заспалата рая, сее в душите на хората идеята за свобода, прохожда и опложда делото. Разбира се, Вазовия цикъл не бива да бъде четен само и единствено като произведение, въздигащо в култ словото. Защото в концепцията на поета, то задължително е в услуга на делото – постигането на българската свобода. Казано по друг начин „Епопея на забравените” е художествен текст, който равнопоставя словото и делото, като две задължителни условия в българското национално самопознаване и самопостигане. Тъкмо затова Вазовия цикъл не просто илюстрира историята (онова, което се е случило), но и идеологизира историята, като превръща конкретни събития и личности в задължителни звена по пътя на българина към националното му осъзнаване и борбата за национална свобода. В по-широк и метафоричен смисъл „Епопея на забравените” е поезия на говоренето, в която актът на изричането сътворява от реални факти един нов, подреден и закономерен свят - света на идеалното, който ще бъде положен в основите на бъдещата българска държава. Защото съществуването на всяка една държава се обуславя от историята, но и от разказа за историята, предхождащ нейното случване. Именно този „разказ” осъществява Вазов в „Епопея на забравените. Той е колкото „реален” (верен на фактологията), толкова и „неверен”, защото легендаризира реалното. Не от вчера са констатациите, че поетът допуска грешки в поднасянето и интерпретирането на някои факти, но те, сторени дори от незнание, са функционални за Вазовата художествена концепция. Нещо повече. Понякога поетът съвсем съзнателно „греши” (пренатоварва със смисли определени факти; премълчава или замъглява други) в услуга на легендата, която гради за българския национален дух.

В този план композицията на цикъла, като разгръщащи се концентрични кръгове от центъра към периферията, най-пълно обслужва идеята на поета едновременно да разкаже и да митологизира. По този начин обхваща и предоставя цялостно, пълно и завършено идеята за българския национален дух, като узрял и готов за своето вътрешно самопостигане. Но „Епопея на забравените” не е само поезия на колективната реализация, цикълът е и поетизиране на пътя, по който се постига личностната свобода. Защото един народ е готов за своята национална свобода само ако има големи

48

личности, реализирали вътре в себе си свободата. Вазовите герои Левски, Бенковски, братя Жекови, Кочо и всички останали личности в „Епопеята” не са просто част от душата и тялото на българския народ, те са еманация на идеалното, на подвига, неприсъщ на който и да е народ в неговото всекидневно съществуване. Те са така нужният пример, който задава високата мяра в общото национално живеене. Тази мяра определя психологическите параметри на общността. В този смисъл композицията на цикъла като постепенно разширяващи се концентрични кръгове – метафора за саморастящия национален дух – е гениално намерена от Вазов.

ГЕНИАЛНО Е ЗАГЛАВИЕТО. В буквалното разчитане то е безсмислено. Литературоведски казано заглавието е оксиморон – съединяване на отричащи се по семантика думи. Епопеята е разказ за герои и героични събития, а Вазовата „Епопея” разказва за забравените. Но ако наистина е така заглавието би трябвало да бъде „Епопея за забравените” - конструкция, която би опростила смисъла и неминуемо ще доведе до еднозначно четене и на цикъла. Впрочем, това е правено неведнъж. А Вазовата епопея на забравените, сиреч тя е разказ посветен на забравените. Очевидно втората част на заглавието и предлогът „на” трябва да се приемат като метафора (сега) и като провокация от страна на Вазов към неговите съвременници - провокация, която цели да стресне, да извади от грижите на всекидневието току-що освободените българи, да им напомни, че тяхното нормално съществуване се дължи на нечия саможертва.

Така започва на Вазовия цикъл се превръща в двусмислица, но тя е „щастлива”двусмислица на националното и държавно съграждане. Защото всяка държава, за да има право на живот, освен институциите, които постепенно съграждане трябва да има и идеологическите основания за своето съществуване. А за новоосвободена България най напред ги създава Вазов с цикъла „Епопея на забравените”. И то във време,когато относителното събиране на етническото ни землище в единна държава все още не се е случило.

ЖАНРЪТ НА ТВОРБИТЕ, включени в цикъла, най-често се определя като ода. Не можем да кажем,че няма основание за това. Одичното начало - емоционална лирическа прослава или заклеймяване - присъства във всички стихотворения. Сам Ив. Вазов на три пъти споменава тази дума, когато говори пред Иван Шишманов за „Епопея на забравените”. Но помества за първи в цялостен вид цикъла в книга, озаглавена „Поеми”, където са всичките му лироепически произведения. Оди или поеми са творбите, съставящи „Епопеята”? Въпросът няма еднозначен отговор. И така, най-точно може би ще бъде твърдението, че жанровата природа на творбите от „Епопея на забравените” е хибридна. Те съвместяват в себе си одичното и поетичното начало, без да са оди или поеми в чист вид. И това съжителство и на равноправни начала, двете жанрови системи присъстват равностойно в текстовете и взаимно се допълват, без техния обем да е от значение. Ако абсолютизираме някое от двете начала при определянето на жанра, няма да сме верни на двояката художествена концепция на Вазов, реализирана и на идейно и на композиционно равнище в целия цикъл, дори и в семантиката на неговото заглавие. Редуването на лирически и лироепически текст определя и характера на композицията в отделните творби на цикъла. Това редуване не е емоционално, то се осъществява по определена логика, подчинена на Вазовата глобална идея – да разкаже за героите, но и да канонизира техния подвиг, да покаже историята, но и да сътвори нова история.

Когато Вазовия разказ, воден от логиката на реално случилите се обстоятелства, трябва да покаже събитията и в негероичната им светлина, обикновено прекъсва и е последван от лирически текст, който прославя или заклеймява. В стихотворението „Левски” за предателството, осъждането на смърт и обесването на Апостола е само съобщено, на тяхната фактология не е подробно разказана. Тези неща могат да са част от българската история, но не могат да бъдат епизоди от Вазовия разказ за историята ни.

Одите в цикъла са изградени при спазване на няколко основни подхода:

Митологизиране на историческите факти чрез подбор на възрожденските дейци и момент от живота им;

Аналогии с велики световни събития и личности;

Антитезисност;

48

Изграждане на нови символи чрез вграждането в тях на утвърдени вече цивилизационни стойности;

Спазен е моделът на християнската легенда – изключителност на героя до обожествяване, действена добродетел, извършване на чудеса, мъченичество в името на идеала, смърт в името на идеала, безсмъртие;

Левски –анализ

Създадена през първото десетилетие след Освобождението, „Епопея на забравените” откроява творческите търсения на Иван Вазов, обусловени от времето. Новите социални реалии – отварянето към света, рязката поляризация на общественото пространство, разколебаването и дори изчерпването на възрожденските идеали – всичко това изправя българина пред необходимостта да осмисли себе си и своето място в човешката история, да изгради опори на националната си идентичност, да преодолее комплекса от историческата си изостаналост. Чувствителен към всичко, засягащо българското съзнание, Вазов долавя потребността чрез творчеството си да „конструира такъв образ на българската история и българина в нея, с който, съхранявайки го като „историческа памет” народът да може да живее в самоуважение и със самочувствие сред другите” (А. Дамянова). Историята е тази, която задава ценностните измерения на националното битие, нравствените ориентири на настоящето и основанията за бъдещето. Неслучайно поетът се обръща към недалечното минало, към епохата на Възраждането, за да проследи етапите на народното пробуждане от първите прояви на национално самосъзнание до величавия подвиг на опълченците при Шипка, да потърси в поривите и вълненията на епохата върховите проявления на националния дух, да даде свой отговор на драматичните въпроси, които времето поставя. Вазов подхожда към тази епоха не толкова от историческа, колкото от философска и морално-етична позиция. Прославяйки в цикъла величавото и възвишеното в делата на духовните водачи на народа, поетът утвърждава силата на духа и достойнството като иманентни качества на самия народ. Чрез „Епопеята” той създава национален мит, търси мястото на своя малък народ в голямата човешка история, превръща недалечното минало в абсолютна мяра за национално величие. Независимо че някои от събитията, претворени в „Епопеята”, са отдалечени само на десетилетие, времевата дистанция е епопейна, ценностно обусловена, миналото е обговорено като епоха „тъмна, непозната”, основната темпорална единица в цикъла е век. Тази дистанция предопределя начина на изграждане на образа на миналото „като един свят на титанични личности и дела” (М. Цанева), обуславя композиционния принцип на цикъла. Не историческата последователност на събитията и героите, а значимостта и величието на делата ш отрежда мястото им в „Епопеята”.

Неслучайно цикълът се отваря с одата „Левски”. Като личност и дело Апостола на свободата синтезира най-ярките черти на времето, висшите нравствени добродетели на епохата. Името му е синоним на безкористна служба на народа, на жертвеност и себеотрицание, „икона” на освободителната борба. Като първо произведение от цикъла, одата разгръща неговите основни смислови посоки, очертава характерните особености на избрания от Вазов творчески подход, начина на изграждане на образа, лирическия синтаксис. В текста, както и в останалите произведения от сборника, се задават двете темпорални измерения – времето на миналото и времето на потомците. Връзката между тях е осъществена от лирическия говорител в позицията му на обговарящ и оценяващ, на осмислящ и съпоставящ. Това е избраната позиция на преклонение и възхищение. Поетът не просто изгражда образите на духовните водачи на българите, не просто очертава екстремални събития от историческото битие на народа, но ги осмисля в един универсален етико-философски план, изгражда основни понятия за човешко социално живеене. В този смисъл въвеждащият монолог на Левски в одата е увод и към цялата „Епопея”. В него са експлицирани основни историко-философски проблеми – за връзката между индивидуалното и колективното битие, за нравствения избор на личността, за индивидуалната отговорност към времето и историята, към народа и самия себе си в условията на една робска действителност. Именно робството и поривът към свободата задават смисловите граници на епохата, обуславят оценъчната позиция както на героя, така и на лирическия говорител (т.е. авторовата). Те са причината за преосмисляне на устойчиви понятия и норми. Още началното изречение на монолога настоява за такова преосмисляне:

48

Манастирът тесен за мойта душа е...

Традиционните представи, имащи своето основание далеч в Средновековието, определят манастира като пространство на духовността, опазено от греховни съблазни, място на святост и единение с Бога. Монологът проблематизира тези представи, полагайки смислово индивидуалния стремеж към духовно съвършенство не в отграденост, отделеност от света, а в контекста на неразривната връзка с колективното живеене. Времето на всеобщо страдание и болка дава ново значение на понятията „грях и святост”, на основната християнска максима „Обичай ближния си!” – не усамотението в молитви и откъснатост от света, а съпричастност с общата болка и отдаденост на другите е пътят към Бога:

... че ближний ми има нужда не в молитва,

а в съвет и помощ, когато залитва,мисля ази още, че овчарят същс овцете живее на пек и на дъжди че моите братя търпят иго страшно,а аз нямам нищо и че туй е гряшно...и че ще е харно да оставя вечтаз ограда тиха от света далеч,и да кажа тайно две-три думи новина онез, що носят тежките окови.

Така духовният избор на пътя е обусловен от дълбоко присъщата на Левски връзка с времето и с общността. Чрез образа на героя творбата утвърждава същността на словото дух, словото светлина; делото на Левски е превръщане на словото в действие. Монологът е слово за себе си, намерена истина за света и човека, но то прекъсва, за да се превърне в слово за другите. Текстът активизира познатия от Библията мотив за сеяча и словото семе. Словото може да събуди съзнанието на роба, да поведе духа към свободата.

Очевиден е стремежът на поета да извиси образа на Апостола чрез имплицитната аналогия с делото на Исус. Подобно на него, героят отдава себе си за другите, проповядва новата религия на бунта, полага основите на нова нравственост, утвърждава единението на общността чрез нова вяра. И пак подобно на Исус е готов на жертва в името на своята истина:

...говореше тайно за ближний преврат,за бунт, за свобода, за смъртта, за гробъти че време веч е да въстане робът,...и че трябва твърдост, кураж, постоянство,че страхът е подлост, гордостта – пиянство,че равни сме всички в големия час –той внасяше бодрост в народната свяст.

Словото се заявява като еманация на духа, на идеята, като могъщ преобразувател на колективното съзнание, като „упование и надежда”. Напусналият манастира дякон преврьща в обител цялото родно пространство, а последователното разгръщане на делото му подчертава апостолската му същност. Съхранявайки в личен план аскетизма на монашеството („...и като отшелник живееше в пост”), с делото си той задава нов смисъл на разбирането за святост. Грях и святост се обвързват с основната за целия цикъл опозиция „робство-свобода”. От историко-политически тези понятия се превръщат в категории на нравствеността. Робското съзнание, страхът, пасивността са определени като подлост, свят е подвигът в името на свободата, достойнство са жертвоготовността и смелостта. Последователното извисяване и сакрализиране на Левски се обвързва с неговата изключителност. Надпоставеността му в духовен план в текста е заявена чрез отказа от портретност, от конкретна физическа определеност, както и чрез поставянето му извън категориите на битийното, житейски привичното. Образът е внушен само и единствено чрез делото, чрез духовното. Негово битие става историята, живеенето му е в пространството на духа. Физическата определеност не само е разколебана, тя е подчертано пренебрегната („Той беше невидим – фантом или сянка”). Тази тьрсена физическа „безплътност” усилва внушението за

48

значимостта на духовното присъствие на Апостола. Процесът на сакрализация проследява пътя на превръщане на дякона от манастира в Левски. Неслучайно авторът не споменава това име, докато сам героят не се самоназовава. Сякаш благоговението на поета пред неговото величие поставя особено табу над името му. Но още преди това Апостола е получил своята сакрализация в съзнанието на народа („селяните прости светец го зовяха...”). Така ролята на лирическия говорител (подобно на средновековния житиеписец) е да закрепи в слово, да утвърди и аргументира светостта на героя.

Следвайки линията на съпоставка с живота и делото на Спасителя, най-ярко са въздигнати величието на Апостола, нравствената му сила в момента на мъченичеството и гибелта му. Именно в контекста на тази съпоставка е отбелязан и актът на предателството. По самата си жанрова определеност одата „бяга”, „страхува се” от подобен мотив („...от страх мойта песен да не оскверня”). Но силата на гнева и омерзението, търсеното сравнение за предателя „само с Юда” подчертават както трагиката на случилото се, така и величието на делото и саможертвата. Значимостта на личността и извършеното от нея стават очевидни в безвъзвратността на загубата. Текстът не разгръща картини на изтезание, той почти декларативно отбелязва: „Апостолът беше на мъки подвъргнат ужасни”. Защото в центъра на вниманието е изпитанието на духа, титаничният сблъсък на волите, над които земното и телесното нямат власт. Смъртната присъда е присъда над този дух, а името на Левски – негов синоним. Смисълът на понятието напуска личностно индивидуалното, за да обеме в себе си представата за вечното и общочовешкото.

В този момент текстът сякаш прави едно отклонение от конкретиката на темата, „сякаш „забравя” своя герой” (Б. Ганчева). Сблъсъкът между гордия човешки дух и насилието и тиранията е освободен от националната конкретност и е пренесен в топоса на човешката история:

Царете, тълпата, мръсните тирани,да могат задуши гордото съзнанье,гласът, който вика, мисълта, що грей,истината вечна, що вечно живей,измислиха всякой по една секирада уморят всичко, дето не умира.

Лирическото отклонение се превръща в реторичен жест, чрез който лирическият говорител заявява своята оценъчна позиция – жест, чрез който се реализира актът на възхвалата. Тук, както и в последвалата възхвала на бесилото, името на Левски отсъства, за него текстът не говори, документирана е само смъртта („Той биде обесен”).

Но същевременно изреждането на имена символи на неукротимия човешки дух, на дързостта и саможертвата, както и натрупването на знаци на насилието и мъченичеството – отровата, оковите, кладата, кръста, към които естествено се присъединява и бесилото, изграждат едно особено пространство на безсмъртния човешки дух, на изстраданите и защитени чрез саможертвата мисъл и слово, в което по право се присъединява Левски. Чрез делото и величавата си смърт той се извисява над тленното, над времето, над преходността, дори над националността, за да премине в общочовешката територия на безсмъртието.

ОДАТА „ПАИСИЙ” НА ИВАН ВАЗОВ(анализ)

ВЛАДИМИР ПЕТРОВ

„Паисий” на Иван Вазов е една от 12-те оди в цикъла „Епопея на забравените”. Цикъл, който още с броя на съставящите го творби насочва към особената числова символика - за прабългарите времето се разделяло на цикли, в които един период обхващал 12 години; годината на свой ред има 12 месеца; при християнството светите апостоли са 12. Така от пръв поглед „Епопеята...” прокарва нишките към различни културни пластове, ориентира мисълта в различни посоки.

От друга страна, самите заглавия на одите актуализират знанието на читателската аудитория за ред изявени личности и за основните събития, в които те са участвали. Моделират определен времеви, исторически и културен образец, който в сгъстен вид представя същността на Българското

48

възраждане. И действително - отец Паисий Хилендарски поставя началото, свързано с националното самоосъзнаване на българите, с консолидирането им като народ и нация. Той трасира посоките в по-нататъшното им развитие, като според проф. Боян Пенев чертае три основни задачи:

1) развитие на българската национална просвета; 2) извоюване на църковна независимост; 3) политическа свобода.В този план, обръщайки се към личността на хилендарския монах, в „Паисий” Иван Вазов

задава ключа към осмисляне и възприемане на Възраждането в неговата сложност. В „Братя Миладинови” поетът засяга продължаващия във времето процес на просвещение и народностно самоидентифициране, на национално организиране; визира дейността на двамата братя по съхраняване на националните ценности, както и събираните от тях фолклорни материали, включени във внушителен сборник с 665 песни. Одата „Раковски” актуализира спомена за идеолога на революционното движение и борбата за национална независимост. По-нататък заглавията на поетичните творби извеждат представата за най-изявените водачи, за лидерите на народното движение за свобода („Левски”, „Караджата”) и организаторите на Априлското въстание от 1876 г. („Бенковски”, „Каблешков”, „Волов”), както и изобщо за героичната саможертва на българите в името на националния идеал („Кочо”, „Братя Жекови”, „1876”). За да се достигне до финализирането на този изключителен в същността си исторически етап, до действителното освобождение и възкръсване на „България цяла” в „Опълченците на Шипка” - творбата, с която „Епопеята...” завършва и която Иван Вазов възприема като „едно от най-силните” свои „стихотворения” (по признанието му пред проф. Иван Шишманов - 1976: 233).

Говорейки за самата ода „Паисий”, Иван Вазов споделя: „Великото значение на Паисия познавах още от статията на Дринова в браилското „Периодическо списание” (Шишманов 1976: 232). Става дума за статията на проф. Марин Дринов „Отец Паисий, неговото време, неговата „История” и учениците му” (1871 г.). Запознат с наблюденията на известния историк, както и със самия текст на светогорския монах, повлиян от „тържествения, възвишения, философския тон”, от „патоса и формата” на одите на Виктор Юго (Шишманов 1976: 232), Иван Вазов

посвещава своята творба на 120-годишнината от завършването на „Историята”, или според пълното й заглавие: „История славеноболгарская о народах и о царех и святых болгарских и о всех деяния и бытия болгарская”.

Конкретния повод поетът посочва неколкократно: 1. В метатекстовото пространство: веднага след мотото той посочва годината на завършване

на Паисиевата книга (1762-ра), а в края на своята творба маркира времето - 1882 г., и мястото - Пловдив, свързани с появата на одата.

2. Още с навлизането в художествената тъкан на творбата, в първия стих, внезапно и ударно отсича: „Сто и двайсет годин...” - изразът завършва с многоточие, в което творецът побира вълнение, възхита, преклонение, своя дълбок поклон пред делото и прозренията на великия светогорец. А после и във финалната поанта: „тъй мълвеше преди сто и двайсет годин”.

В контекста на тази, привична за Иван Вазов, демонстрирана документалност се вписват и останалите метатекстови знаци:

1. Заглавието, което директно отпраща към личността на хилендарския монах; 2. Мотото, цитиращо откъс от втория, авторския, предговор на неговата „История...”.И ако портретът на Паисий следва да се разгръща през цялото фикционално пространство

нататък, то тук именно: на границата между заглавието, което поставя задачата - да се говори за Паисий, и самото говорене за него, Иван Вазов вклинява мотото. Един пространен цитат, натоварен с особени по значимост функции. Цитат, чрез който живото Паисиево слово зазвучава с характерната си непримиримост към родоотстъпничеството, със страстно желание да провокира, да събуди, да изостри усета за национална идентичност и национална гордост. Слово, което иде от дълбините на времето и със своята истинност и воля да въздейства на психиката, на разума прониква в пластовете на бъдещето. Слово, в което тезисно, лаконично се посочва истината за миналото на българите и паралелно с това с невъздържан гняв се бичуват отцеругателите. Същевременно в гнева, в сарказма, в иронията отец Паисий влага своята бащинска загриженост - това е тревогата, но и поучението на бащата към непокорния му син. Защото блудният син (родоотстъпникът) - както учи библейският текст, ще се завърне към корените си, но преди това сам трябва да изстрада, за да

48

достигне до бащините истини и изконните нравствени норми. Паисий разобличава отцеругателите, аргументирано ги побеждава във въображаемия спор с тях, за да ги приобщи към рода и истината за българското.

Из текста на втория предговор на хилендарския монах, в който, естествено и логично, в края - към все още колебаещите се, но вече спечелени за каузата на рода хора, следва обръщението „българино” („Ти, Болгарино...”), Иван Вазов подбира най-силните възклицателни изречения („О, неразумне и юроде!”), реторични въпроси („Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?”; „Или не са имали Болгаре царство и господарство?”) и дидактично-назидателни формули („Ти, Болгарино, не прелщайся [не се мами], знай свой род и язик...”). За аудиторията на Иван Вазов тези формули са познати, разбираеми, известни. Както във времето на самия Паисий са познати и близки библейските персонажи и фолклорните поетически формули. Казано иначе, светогорският монах тръгва от познатото - като богослужение, като езикови средства, за да убеди, да докаже поставената теза, да пробуди интерес към българското и историята. Аналогично подхожда и Иван Вазов - той тръгва от познатото Паисиево слово, за да изгради чрез него „неръкотворен паметник” (по Ал. С. Пушкин) на автора му.

*********

Както бе споменато вече, първият стих на одата визира разстоянието между времето на завършване на „История славянобългарска” и времето на Иван-Вазовата творба. По принципа на обратната перспектива поетът насочва своя взор назад, към миналото, към онзи не толкова далечен в исторически план, но твърде различен в човешки план период - времето на Паисий. Затова през призмата на своето собствено време (80-90-те години на XIX век) Иван Вазов се взира назад, към Паисиевия ХVIII век, откъдето ъгълът на погледа се пречупва още веднъж -

към миналото, за което говори светогорецът. Тази, периодично пречупваща се перспектива, включена в общата времева дистанция, се изразява в лаконичната дефиниция: „Тъмнини дълбоки!”

После зрителният ъгъл се връща обратно, за да спре тъкмо в определеното време и пространство - в онова неясно, тайнствено, мистично-загадъчно кътче „вдън горите атонски високи”. В непознатото за обикновените хора, трудно достъпно място на „убежища скрити от лъжовний мир”. Семантичната синонимия: „тъмнини дълбоки” - „вдън горите” - „убежища скрити”, акумулира усещането за непроницаемост, неизвестност, отделеност; за целенасочена диференцираност от общочовешкото и познато пространство. С оглед на архаичните противопоставяния „център - периферия”, „обитаемо - необитаемо” („усвоено - неусвоено”) пространство като израз на опозицията „добро - лошо”, попадането в атмосферата на далечното, необитаемо и тъмно пространство е заплаха, опасност, несигурност. То е попадане в хаоса и само по себе си е равнозначно на смърт.

Но от гледище на по-късните християнски ценности дистанцирането в пустинни места, скриването от ежедневието, от „лъжовний мир”, в който властват изкушенията и греховността, е желателно, целесъобразно, добро. Това е специфичното за строго религиозния човек целомъдрено битие, свързано с бягство от действителността и аскетизъм. Провокирано е от стремежа към близост с Бога и постигане на Божия промисъл по пътя на самолишения и себевглъбяване, чрез молитвата. С оглед на времето, за което се говори - средата на XVIII век, това е разбираемо. Неслучайно в третата смислова цялост от одата Иван Вазов говори за

пустинническия живот като път към разгадаването на „тайните на мрака и волята божа” - път, на който се посвещават малцина, път за избраници. Съответно и разгърнатото от поета в първата цялост мистично, тайнствено, трудно достъпно пространство е източник на благословените „места за молитва, за отдих и мир”. „Онова” място е неподвластно на времето: то е безвременно или надвременно. То е в лоното на вечността. Явленията, свързани с него, са също толкова вечни, безначални и безкрайни, неисторични: там „се чува само ревът беломорски”, звучи

„вечний шъпот на шумите горски”, „на звона тежкий набожният звън”. Един свят от звуци, недосегаем за обикновените човешки страсти и конфликти. Свят, над който витае тъмнината - странна, необичайна за човешките възприятия картина, изваяна от поета многостранно и интересно.

Преди всичко Иван Вазов свежда до минимум глаголната употреба - по протежение на началните седем стиха от първата текстова част той използва само един личен глагол („се чува”),

48

един безличен (страдателното причастие „скрити”), както и един подразбиращ се, но липсващ, отказан като присъствие („Тамо вдън горите... / [са, има] убежища скрити”). Използва сложни форми на прилагателните имена („лъжовний”, „вечний”, „тежкий”), които сами по себе си архаизират речта, доближават я до черковнославянския език като русифицирана редакция на старобългарски. Прибягва до диалектни или принципно по-архаични употреби като „тамо”, „шъпот”, „звон(а)”. Всичко това ритуализира текста, превключва го в стила на сакралното богослужебно слово, превръща го в част от ритуала. Освен това Иван Вазов насища текста със словосъчетания, построени на принципа на инверсията: „горите атонски високи”, „убежища скрити”, „ревът беломорски”, „шумите горски”, „звона тежкий”, посредством което изказът зазвучава тържествено, приповдигнато, величествено. Прибягва до специфичен звукопис, разчитайки на алитерация („мир / места за молитва, за отдих и мир” > начално „М”; „шъпот на шумите” > „Ш”) или консонанс („на звона тежкий набожният звън” > 5 пъти „Н”; по 2 пъти „Ж”, „З” и „В”), при което общата тържественост получава и съответна музикална оркестрация. Като цяло тази наситено звукова картина потвърждава усещането за трайност и непроменимост на свръхестествения, облъхнат от изключителното свят. Свят, потънал в „тъмнини дълбоки” - светът на предисторията.

Всред този свят - строго ритуализиран и почти нечовешки, Иван Вазов маркира образа на своя лирически персонаж:

във скромна килийка, потънала в сън,един монах тъмен, непознат и бледен,пред лампа жумеща пишеше наведен.

Три стиха от края на първата текстова цялост, които, противопоставяйки се на предходната звуковост, сега чертаят изображение. Картината е значително по-различна. На фона на всеобщата тъма и непрогледност се проявява някакво смътно просветление, едва доловима видимост - проясняват се чертите на човешкото присъствие и слабата „лампа жумеща”. Всичко е смътно, неясно, като „в сън”, но все пак - зримо. Образът е единичен, самотен, отделен от всичко останало, но го има. Оттук и прокрадващото се чувство за очовечаване на свръхестественото, на космично-недоловимото. Различен е и характерът на звуковостта. Срещу онези извечни и величествени звуци, идещи от плясъка на морските вълни, от шума на вековните непристъпни гори, от звъна на камбаните, който сякаш не е провокиран от човешки ръце, а от непостижимото - „набожният звън”, застава приглушената тишина в килията. Срещу необятността на природата - затвореното тясно пространство. Същевременно обаче един детайл обвързва двете картини дълбоко и непреодолимо - сънно-самотното съществуване на монаха се успоредява и вгражда в уникалната космическа самота. Ако има нещо, което да нарушава това единение, тази странна неподвижност, то е подтекстово доловимо и е постигнато от поета благодарение на спецификата на особения звукопис. Иван Вазов и тук прибягва до консонанс (наслагва звуците „Н” - 11 пъти; „Л” и „М” - по 4 пъти), включва ролята и на асонанс („Е” - 11 пъти; „И” - 5 пъти; „Ъ” - 4 пъти), при което тихото проскърцване от перото на пишещия монах и на жумещата лампа стават осезаеми, доловими.

Усамотението, единичността на монаха се акцентират и в първия стих от втората текстова цялост: „Що драскаше той там, умислен, един?” Неопределителното „един” се включва в спирално, макар и дистанционно организирано определение: „един монах тъмен...” (в I текстов блок) - „един” (в края на цитирания стих). Едва финалът на втората част дава да се разбере, че монахът всъщност не е сам. Той далеч не е захвърлен там, в полузрачната килия, в „онова” място, а живее в общност, в обител, подчинена на ред и строга йерархичност. Това става ясно от реторичния въпрос: „Или туй канон бе тежък и безумен/ наложен на него от строгий игумен?” Тук въпросът не очаква и не получава отговор, но допуска в себе си своеобразна предходна волност или недобросъвестност на монаха към повседневните му, свързани с вярата, задължения. Условният отговор идва по-късно - в третата смислова цялост: „той забрави всичко, дори и небето!” Разгръща се и в предпоследната част - чрез конкретното, явно непрецизно изпълнение на религиозния ритуал: „много бденья, утринни пропусна”. Но докато стигне до спецификата в отстъплението на монаха от задължителните прояви, т.е. докато отговори на поставения въпрос, Иван Вазов успява да разгърне цялостното дело на своя персонаж, извежда и доказва величието и изключителността му.

Междувременно в поредицата реторични въпроси, акумулативно натрупващи се по протежението на втората смислова цялост, поетът постъпателно разгръща представяния образ.

48

Въпросителният характер на изказа рязко се противопоставя на основно изявителния изказ, разказността, в първата част. В натрупването на въпроси, които остават без отговор, Иван Вазов представя жанровата специфика на средновековната литература, разкрива възможните литературни съчинения, с които най-вече има възможност да се запознае читателят от XVIII век. Такива са написаните още от патриарх Евтимий жития (на Иван Рилски, на Иларион Мъгленски, на Параскева/Петка Търновска, на Филотея Темнишка); също и жития от други автори (известни или анонимни); похвални слова за светци, пострадали в името на Бога; поучителни слова; проповеди, четени в черква; дамаскини . Такава е масовата за времето култура. Евентуална възможност, която Иван Вазов „допуска” чрез реторичните въпроси е и това, монахът да пише философски трактат. В границите на възможното е дори своеобразно гранично, може би екстазно състояние, в което да е отшелникът: „Или бе философ? Или беше луд?”

Реторичните въпроси във втората текстова цялост спират рязко и внезапно, почти анжамбманно. Започва третата част, която демонстрира нов тип на изказ. Въвежда се своеобразен драматургичен ефект. Като че ли досега поетът е градил експозицията, сцената, на която да изведе своя герой. В този момент „сцената” е вече осветена и близка, ставащите неща са видими и чуваеми. Персонажът излиза от рамките на най-общото графично изображение и заявява живото си присъствие: „Най-после отдъхна и рече”, нещо повече - той получава и речева характеристика: „Конец!/ На житие ново аз турих венец.” Тук е отговорът, тук е ключът - това е своеобразната завръзка в (условно казано) „драмата”. Защото репликата на персонажа включва познат средновековен жанр - житие, но и веднага го отрича. Това житие е „ново”, и тази му новост го изтръгва не само от всичко, познато дотогава, но и от строго каноничните принципи. То е в разрез с жанра, включващ описание на живота и делото на определен светец, чрез което той да бъде прославен.

По-нататък характеристиката на персонажа отново се поема от твореца. Поетът описва действията, жестовете на монаха; спира се на блестящия му поглед - „любовен, приветен”; прониква в душата му. Той е дълбоко съпричастен с неговите изживявания, с трепета в сърцето му, с творческата му радост - радост, дълбоко лична, неизразима, неописуема. Но радост, от която и монахът, и килията, и всичко около него сякаш заблестява, затова Иван Вазов натрупва слова, изразяващи, внушаващи светлина. Същевременно той оценява труда, на който монахът е посветил „полвина живот” (Паисий е на 40 години, когато завършва своято „История...”). Оценява го с възторг, с почуда и преклонение: „труд довършен, подвиг многолетен, / на волята рожба, на бденьето плод”. Дава определение - „житие велико!”, допълващо новостта, но и осмислящо ролята, значимостта на труда за цял един народ. Значимост, с която е наясно не само поетът, но и самият монах. Въпреки че двамата са разделени от 120 години, че между тях стоят дълъг ред важни исторически събития, които променят смисъла и характера на времето, те - книжовник-просветител и модерен поет, са сродени от светлината на „идеал нов, чуден, светлозрачен”. Те двамата са обзети от необикновен, неповторим трепет, какъвто на човеците рядко е съдено да изпитват: „той фърли очи си, разтреперан, бляд”. В този момент е естествено пределното концентриране на природата - тя е същата, онази от началната първа цялост, но и много променена. Защото тук вече не става дума за тъмнината на хаоса, за бушуващото море, а обратно - за замиране, укротяване, смиряване на свръхестественото пред силата на човешкия разсъдък, ум и воля. Пред силата на човешкия дух: „към хаоса тъмний, към звездния свят,/ към Бялото море, заспало дълбоко”. Тук е кулминацията на Иван-Вазовата ода, постигната чрез активно-действената изява на светогорския монах:

и вдигна тез листи, и викна високо:„От днеска нататък българският родистория има и става народ!”

Слово, жест, дихание са насочено концентрирани в точката на великото трансформиране: родът български има писмена история, има документ, доказващ миналата му слава. Достатъчно условие за гордост, за личностна и национално гордост от принадлежността към това именно племе - българското. Самоосъзнаването на рода български е достатъчно условие за надеждата, че народ, който е имал своето минало, своите златни дни, не може да няма и бъдеще. На фона на познатото тогава - библейското знание за живота на евреите, отец Паисий прави своето най-голямо откритие: редуват се упадък и разцвет, поробване и освобождение, тъмнина и светлина, която на фона на

48

тъмнината изгрява още по-ярко, по-ослепително. Затова и временно (именно ВРЕМЕННО) поробеното българско царство очаква своето светло бъдеще. Временният упадък неминуемо трябва да бъде заменен от нови и славни дни. Това откритие пронизва по-нататък културата на цялото Българско възраждане. То витае в съзнанието и в мисълта на работещите след отец Паисий интелектуалци, културни дейци, в творбите на всички следващи писатели.

Започва четвъртата смислова цялост, в която, както и в петата, Иван Вазов дава сбит „преразказ” на „История славянобългарска”. В стихове и ритмика поетът претворява словото Паисиево. С това той мислено се връща към мотото като директен цитат. Повтаря истините, изречени от светогорския монах. Напомня величието на нацията. Извежда най-ценното, което са сторили българите: „че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси словене книга да четът”. И отново преповтаря откритието на светогореца за българския род: „голям е той бил и пак ще да стане”.

Като композиционен похват - разказ в разказ - вграждането на „Историята” в одата е находчиво и интересно хрумване на поета. То е аргумент, доказателство. То е и възможност за победа над въображаемите опоненти. Затова и в съпоставка с текста на цялата ода тази част заема по-голям относителен дял, по-голям брой от общото количество стихове.Едва след като доказателството за делото на монаха е дадено, Иван Вазов отново се връща към конкретно-религиозните му длъжности. Отговорът на начално поставените въпроси идва от само себе си, но вече е на по-високо равнище. Защото оправданието за пропуснатите утринни, ако е нужно такова, е повече от категорично. То е оправдание, което се превръща в славослов. Той, монахът, който „работи без отдих, почива без сън”, е дал на рода си неизмеримо повече в сравнение с другите, по-прецизно изпълняващи монашеския ред. Той може да е „за рая негоден”, но неговото дело го възвисява до равнището на най-праведните и свети мъже. Той не само се изравнява по слава с античния Прометей, а и сам засиява в светлина. Защото:

и фърляше тайно през мрака тогазнай-първата искра в народната свяст.

КочоПочти цялото творчество на класика на българската литература Иван Вазов е наситено със спомени за възраждането на българския дух. В голяма част от произведенията си авторът се връща към славното Априлско въстание, за да разкрие саможертвата и героизма на народа, отправил последен взор и устрем към свободата. В българското Възраждане и неговия връх - Априлската епопея - Вазов търси и открива не само националната трагедия на своя народ , но и отделя място за светлите мигове от освободителната борба на българите, жадуващи своето избавление. Възраждането започва с Паисий, за да завърши с Опълченците, като Вазов разглежда историята като процес на постепенно национално и революционно осъзнаване. Искрата, запалена от Паисий, преминава през братя Миладинови, през Раковски, Левски, братя Жекови, за да пламне с пълна сила у героите от "Кочо" и "Опълченците на Шипка", които защитават с телата си свободата на своя народ. Историческият момент е изобразен чрез отделните етапи, през които преминава народното съзнание и съзнанието на неговите водачи. С възрожденски оптимизъм, обществен идеализъм и саможертва Вазов рисува образите на първите ни възрожденски дейци, показвайки ролята на личността за националното съзряване на народа “Кочо “е една от най-популярните оди от "Епопея на забравените", Обобщителните стихове "врагът от три деня наоколо храма//гърмеше отчаян" обхваща само онези последни дни, когато оцелелите перущенци се събират в старата църква "Св. Архангел Михаил" и когато редовната войска с разрушителния си топ фактически вече от три дена е тук. Сюжетен център на одата е подвигът на Кочо Чистеменски, а за да се внуши неговото трагично величие, са нужни не толкова дълги исторически справки за предшествуващите събития, колкото сгъстена емоционална атмосфера. Малката поема за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. И в неговото художествено изображение Вазов умело синтезира всичко нужно, за да се разбере кървавият подвиг на "черните сватбари". В драматичния хаос на битката авторът подчертава преди всичко ония моменти, които носят ефекта на изненадата - в смисъл че са точно обратното на онова, което е обичайно, естествено, нормално.

48

Именно майката, която най-много трепери за живота на своя син, му подава напълнената пушка. Именно жената, въплъщение на всичко, свързано с мирновременния семеен живот, проверява дали в пушката на мъжа й има барут. В широките уютни поли, където са люлели внучетата си, сега люшкащите се от старост бабички носят куршуми, треперещите ръце на старците търсят оръжие. А от женските гърди - символ на безсмъртното майчинско начало - вместо мляко струи кръв. В този предметно и дори натуралистично точен детайл авторът с романтична яркост синтезира цялата неестественост на ситуацията, събуждайки в сърцето на читателя онова чувство на законен човешки протест, на което ще даде израз в края на поемата. Много славни битки познава световната история, но по правило това са били битки на войници срещу войници или поне на мъже против мъже. А тук шепата и без това зле въоръжени и неопитни във военно отношение въстаници трябва да се сражават, обкръжени от своите майки, жени и деца, т. е. от всичко, което ги дърпа към спокойствието на мирния живот и за което се счита, че размеква мъжката десница. И не просто поради факта, че перущенската църква наистина е била пълна предимно с жени и деца и не само поради романтичния ефект погледът на художника се спира по-често върху поведението на жените, децата и старците, отколкото върху мъжете, които в края на краищата водят същинския бой. Тъкмо храброто държане на техните майки и любими помага на перущенските въстаници да посрещнат така достойно смъртта. Изведнъж видяха там зидът съборен.” Открита вече за многочисления противник, последната крепост на въстаниците агонизира. Пред шепата омаломощени защитници на събраните в църквата жени и деца сякаш няма изход. Победата е явно на страната на тирана. Но ето, че неочаквано изходът е намерен. И се оказва, че перущенци все още могат да избират. Поне между позора и смъртта. Във тоя миг Кочо - простият чизмар, наранен, отслабнал и бунтовник стар, повика жена си - млада хубавица, на гърди с детенце със златна косица, …. Изобразеният тук от художника исторически факт съдържа сам по себе си такъв трагедиен заряд, че всеки опит той да бъде усилен с допълнителни ефекти само би намалил въздействената му сила. С усета на голям художник Вазов е почувствувал това и е нарисувал разигралата се кървава драма с необичайна за общия реторичен стил на одата простота. И тъкмо с тази внезапна простота на рисунъка, с тези ясни и чисти линии на образите и жестовете, перото му завинаги запечатва в съзнанието ни подвига на Кочо Чистеменски, спасил гордостта на въстаналата Перущица. В художественото виждане на автора Кочо е герой, слят със своята среда. В неговия подвиг намира израз героичната несломимост на перущенската съпротива и не случайно по-късно името му става неин синоним. Впрочем решаваща роля за това изиграва и самата Вазова поема с двойното заглавие "Кочо" и "Защитата на Перущица"

„КОЧО”(анализ)

Почти цялото творчество на класика на българската литература Иван Вазов е наситено със спомени за възраждането на българския дух. В голяма част от произведенията си авторът се връща към славното Априлско въстание, за да разкрие саможертвата и героизма на народа, отправил последен взор и устрем към свободата. В българското Възраждане и неговия връх - Априлската епопея - Вазов търси и открива не само националната трагедия на своя народ, но и отделя място за светлите мигове от освободителната борба на българите, жадуващи своето избавление.

Възраждането започва с Паисий, за да завърши с Опълченците, като Вазов разглежда историята като процес на постепенно национално и революционно осъзнаване. Искрата, запалена от Паисий, преминава през братя Миладинови, през Раковски, Левски, братя Жекови, за да пламне с пълна сила у героите от „Кочо” и „Опълченците на Шипка”, които защитават с телата си свободата на своя народ. Историческият момент е изобразен чрез отделните етапи, през които преминава народното съзнание и съзнанието на неговите водачи. С възрожденски оптимизъм, обществен идеализъм и саможертва Вазов рисува образите на първите ни възрожденски дейци, показвайки ролята на личността за националното съзряване на народа

„Кочо” е една от най-популярните оди от „Епопея на забравените”.

48

Обобщителните стихове „врагът от три деня наоколо храма//гърмеше отчаян” обхваща само онези последни дни, когато оцелелите перущенци се събират в старата църква „Св. Архангел Михаил” и когато редовната войска с разрушителния си топ фактически вече от три дена е тук. Сюжетен център на одата е подвигът на Кочо Чистеменски, а за да се внуши неговото трагично величие, са нужни не толкова дълги исторически справки за предшестващите събития, колкото сгъстена емоционална атмосфера. Малката поема за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. И в неговото художествено изображение Вазов умело синтезира всичко нужно, за да се разбере кървавият подвиг на „черните сватбари”.

В драматичния хаос на битката авторът подчертава преди всичко ония моменти, които носят ефекта на изненадата - в смисъл че са точно обратното на онова, което е обичайно, естествено, нормално. Именно майката, която най-много трепери за живота на своя син, му подава напълнената пушка. Именно жената, въплъщение на всичко, свързано с мирновременния семеен живот, проверява дали в пушката на мъжа й има барут. В широките уютни поли, където са люлели внучетата си, сега люшкащите се от старост бабички носят куршуми, треперещите ръце на старците търсят оръжие. А от женските гърди - символ на безсмъртното майчинско начало - вместо мляко струи кръв. В този предметно и дори натуралистично точен детайл авторът с романтична яркост синтезира цялата неестественост на ситуацията, събуждайки в сърцето на читателя онова чувство на законен човешки протест, на което ще даде израз в края на поемата.

Много славни битки познава световната история, но по правило това са били битки на войници срещу войници или поне на мъже против мъже. А тук шепата и без това зле въоръжени и неопитни във военно отношение въстаници трябва да се сражават, обкръжени от своите майки, жени и деца, т. е. от всичко, което ги дърпа към спокойствието на мирния живот и за което се счита, че размеква мъжката десница. И не просто поради факта, че перущенската църква наистина е била пълна предимно с жени и деца и не само поради романтичния ефект погледът на художника се спира по-често върху поведението на жените, децата и старците, отколкото върху мъжете, които в края на краищата водят същинския бой. Тъкмо храброто държане на техните майки и любими помага на перущенските въстаници да посрещнат така достойно смъртта.

Изведнъж видяха там зидът съборен.” Открита вече за многочисления противник, последната крепост на въстаниците агонизира. Пред шепата омаломощени защитници на събраните в църквата жени и деца сякаш няма изход. Победата е явно на страната на тирана. Но ето, че неочаквано изходът е намерен. И се оказва, че перущенци все още могат да избират. Поне между позора и смъртта.

Във тоя миг Кочо - простият чизмар,наранен, отслабнал и бунтовник стар,повика жена си - млада хубавица,на гърди с детенце със златна косица, ….

Изобразеният тук от художника исторически факт съдържа сам по себе си такъв трагедиен заряд, че всеки опит той да бъде усилен с допълнителни ефекти само би намалил въздействената му сила. С усета на голям художник Вазов е почувствувал това и е нарисувал разигралата се кървава драма с необичайна за общия реторичен стил на одата простота. И тъкмо с тази внезапна простота на рисунъка, с тези ясни и чисти линии на образите и жестовете, перото му завинаги запечатва в съзнанието ни подвига на Кочо Чистеменски, спасил гордостта на въстаналата Перущица.

В художественото виждане на автора Кочо е герой, слят със своята среда. В неговия подвиг намира израз героичната несломимост на перущенската съпротива и не случайно по-късно името му става неин синоним. Впрочем решаваща роля за това изиграва и самата Вазова поема с двойното заглавие „Кочо” и „Защитата на Перущица”.

„OПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА” (анализ)

Идеята за национално освобождение е основополагащо ядро на историческите задачи и на поетичните послания на предосвобожденската епоха. Във Вазовата творба „Опълченците на Шипка”

48

тази идея е представена в своя кулминационен етап. Освобождението предстои, но ще стане реалност след битката при връх Шипка. От нейния победен изход зависи свободата.

За героите защитници на върха друга алтернатива – освен смъртта – няма. Те я приемат като личен залог за извоюване на всенародната свобода. Това е техния избор. Почувствали се вече свободни, те приемат трагичната съдбовност на личната си човешка участ. Българските опълченци осъзнават историческото значение на своята саможертва. Тя има националноосвободителен смисъл. Вътрешния мотив за действие, определящ героичното поведение на опълченците, е политически възпят от Вазов. Той става художествена основа на одичната възхвала. Духовният устрем на опълченците сякаш докосва жадуваното пространство на свободата. То е условно извисено в поднебесните висоти на Балкана. Така художественото пространство на свобода, очертано чрез реална историческа битка на Балкана става поле за изява не героичния български дух.

Мисълта за свобода е духовната същност на Вазовите герои. Душите им се сливат с историческия миг – защитата на Шипка, който ще донесе свобода на цял народ, мечтал векове за нея. „Опълченците на Шипка „ е сред най-известните и най-въздействащите стихотворения на Вазов. Наред с всичко друго, значимостта на тази творба се определя и от важността на художествената задача,която си поставя поетът – да възпее подвига на българските опълченци, взели участие в отбраната на Шипка по време на Руско-турската война 1877-1878г. Още в заглавието Вазов назовава и темата на творбата. Малцина обръщат внимание, че стихотворението има и подзаглавие : „11 август 1877г.” А това всъщност придава исторически документален характер на текста. На 11август 1877г. се е състоял решителния бой за прохода Шипка, който определя по-нататъшния победен ход на руските войски. Избирайки този върховен минали от боевете при Шипка (те траят от 9 до 14 август и продължава с прекъсвания и през септември), Вазов още със заглавието и подзаглавието заявява, че ще пресъздаде нещо достоверно, но и изключително, имащо важно място и значение в близката ни история. Но този информативен документален характер на заглавието контрастира с първите стихове на творбата, в които не става дума за опълченците, а за „срама по челото” и за „силен люти от дни на позор”. Едва след продължителен спор с тези, които „сочат с присмехи обидни” робството ни минало и твърдят, че свободата ни е подарена, Вазов започва своя поетичен разказ за битката на опълченците. Тук вече текстът на стихотворението е най-близо по смисъл до предварително формулирането в заглавието и подзаглавието тема. Това е и същинската ( и най-обелената ) част от творбата. Стихотворението завършва с прослава на „този ден бурен „ , в който се е проявил героизмът на българския дух. Вижда се, че „ Опълченците на Шипка „ се гради три основни части, всяка от които по различен път внушава и доказва художествения замисъл на автора. Впрочем и самия Вазов е разделил графично пътеписа на тези три части. Нека сега да видим какво не разграничава една от друга, но също така и какво ги свързва които елементите на едно органично цяло.

Първата част (до „Опълченците на Шипка! „) ни въвежда постепенно в проблема. Допускането чрез осемкратното повторение, „нека”, че българското минало е избор на срам позор и обида, категорично с аргумента, „че в нашто недавно (свети нещо ново, има нещо славно) що гордо разтупва нашите гърди”. Във втората половина на тази първа част в поставено вече темата за Върха, който е „ на безсмъртен подвиг паметник огромен”. Така на срама и позора са противопоставени славата и гордостта от българските опълченци.

Тази първа част от стихотворението изцяло е организирана по принципите на авторската реч-допусна се, че нашито минало е безславно, а после това допускане е опровергано чрез позоваването на конкретен пример, който в „ нашата история кат легенда грей”. Постройката на тази част се осъществява чрез конструкцията: Нека+но. Това ражда и противопоставянето между позор и слава, между мрак и светлина, между ниско и високо, между негативно и позитивно. Цялостният смисъл на това противопоставяне се изразява в следното: може да има и недостойни епизоди в нашата история, но има един миг, който е по-важен за нас, защото „смива срамът/ и на клевета строшава зъбът”. Привидно би могло да се възрази на Вазовата постановка как така само един героичен момент може да заличи всички не героични дни от миналото? Но това възраждане наистина е само предварително, защото противостоенето между героично и не героично поетът осъществява от гледна точка на своята съвременност-годините непосредствено след Освобождението, когото на дневен ред остро се поставя въпросът за националното ни самочувствие. Следователно Вазов степенува събитията според тяхното непосредствено и най-пряко значение за новата българска свобода. И макар че

48

първата част на стихотворението изцяло е потопена в миналото, в историята, оценката на това минало е извършена от позицията на следосвобожденското ни настояще, което е и организиращ център на текста.

Полемичната първа част поставя проблема за важността на героичната Шипченска епопея в утвърждаването на българския дух и националната ни гордост, а втората (най-обемната) част на творбата играе ролята на доказателство, на аргумент в защита на поставения проблем. Тя притежава всички белези на разказа, построена е като конкретно описание на битката на българските опълченци с турската армия, състояла се на 11 август 1877 г. Тя има ярко изразени епически композиционни елементи: експозиция, реализирана в два плана – обобщаващо-коментаторски („Три дена младите дружини/как прехода бранят”) и конкретен („Сюлейман безумний сочи върхът пак” и „Ордите тръгват”); завръзка (думите на Столетов „наший генерал”, които дават тласък за по-нататъшното героично поведение на опълченците), като и в този случай завръзката е „разтеглена” във времето и се проявява в два плана: конкретен - имащ отношение към по-нататъшния ход на войната („На вашата сила царят повери/прохода, войната и себе дори!”) и героизиращо – обобщаващ („България цяла сега нази гледа,/тоя връх висок е:тя ще ни съзре”); кулминация („Грабвайте телата!” – някой се изкряска …” в конкретния план и в обощаващия:”Фърлят се с песни в свирепата сеч/като виждат харно, че умират веч…”); развръзка („Изведнъж Радецки пристигна с гръм”).

Така маркирани композиционните елементи на тази втора част определят нейния характер – тя разказва последователно за онова, което се е случило на 11 август 1877 г. на Шипченския проход.

Но освен разказ за конкретното историческо събитие, втората част съдържа и силно изявена авторова оценка за разказаното. И това вече е по-интересното в случая, тъй като, извършена от гледна точка на Вазовата съвременност, оценката свързва смисъла на разказаното във втората част със смисъла на казаното в първата. Но тук оценъчността не е така пряко декларирана, а е разтворена в разказа, като само в определени моменти Вазов се намесва като пряк коментатор. Както и в първата част, текстът е построен на принципа на противопоставянето. Опълченците са „дружините горди”, „орляка юнашки”, те „като лъвове тичат” и са „като скали твърди”, а смъртта им е „смърт Юнашка”. Турците са „душмански орди” и „орди дивашки”, те „идат като тигри”, но „бегат като овци”. Началникът на българските опълченски дружини е представен като исполин – той е „наший генерал”, чиито глас „ревна гороломно”, а думите му „силни”. Военачалникът на турците – Сюлейман паша е характеризиран единствено с негативното „Сюлейман безумний”.

Колективният образ на опълченците е легендарен образ, в който романтично – героизиращата автора гледна точка изцяло определя тяхната същност. Те са предоставени като действителни исторически лица, участници в един епизод от историята ни, но са изобразени и така, както народната легенда е разказвала за тях след Освобождението. Те са „оплискани с кърви” и „всякой гледа да бъде напред/и гърди геройски на смърт да изложи/и един враг повеч мъртъв да положи”, „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд”, „Те ще паднат, но честно, без страх”, изпитват „сладката радост до крак да измрат”. Опълченците са надвесени над своя враг, те са горе, по-високо от турците и до края не напускат това пространство. А турците са долу („лазят” и „падат и мрат”), щурмът им е отчаян, наподобява разбиването на морските вълни в скалистия бряг. Противниковите войски напразно се мъчат да проникнат в свещеното, организирано и защитено от светостта на националната идея високо пространство („заветния хълм”).

Пространствената опозиция „горе-долу” спомага и за хиперболичното представяне на опълченците – те в повечето случаи са видени от Вазов в едър, уголемен план, тъй като се намират във високото открито пространство, а гледната точка към тях е отдолу нагоре. Турците, обратно, сякаш умишлено са умалени, те „лазят по урвата дива”, оприличени са с „черний рояк”, т. е. към тях е приложена обратната перспектива – отгоре надолу.

Противопоставянето, изразено чрез противоположната качествена характеристика на сражаващите се страни, чрез пространственото им разположение и чрез проявените различни гледни точки към тях илюстрира главната цел на Вазов - чрез разказа за битката за вр. Шипка да възвеличае българските опълченци и да докаже, че тази битка е гордост за националния ни дух. Поетическия текст във втората част е разказ за действително събитие, но е така организиран, че без да изневерява на историческата истина, той надхвърля целите на конкретното изображение. Той изпълнява едновременно две важни задачи по отношение смисъла на цялото стихотворение: да разказва за

48

битката на опълченците и да доказва и утвърждава техния героизъм. Разказът се води изцяло на базата на историческата фактологичност, а доказването, оценката съдържат в себе си следосвобожденската позиция на Вазов и желанието му да утвърди националната идея.

Третата (най-кратка част) на стихотворението, само едно четиристишие, изпълнява ролята на обобщение:

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща спомня тоз ден бурен, шуми препраща славата му дивна, като някой ек, от урва на урва и от век на век!

Тук вече поетът от гледна точка на следосвобожденското настояще („днес”) свързва славното близко минало („тоз ден бурен”) с бъдещето(„от век на век”).Така подвигът, сторен от българските опълченски дружини на 11 август 1877 г. при отбраната на Шипка, заживява във вечността.

„Опълченците на Шипка „ е творба, която илюстрира и защитава българската национална идея в първите години след Освобождението, чрез един героичен епизод от недавнашната ни история, като превръща този епизод и героичността при отстояване на националната идея в образец за бъдещето на България. Така трите части на стихотворението се спояват в едно цяло, взаимно се допълват и образуват органичната плът на творбата. Тържествено-патетичния тон на Вазов също допринася за цялостното и единно възприемане на „Опълченците на Шипка”.Когато Вазов говори за тази своя творба пред проф. Иван Шишманов, той е определено лаконичен: „Това е едно от най-силните мои стихотворения. Нямам какво повече да кажа.”. Две десетилетия след написването на стихотворението обаче сам Вазов в пътеписа си „На връх Свети Никола” се връща отново към Шипченската епопея. Ето как, този път вече в проза, той описва този момент: „Мислено виждах как нашите изморени храбри дружини и руските брянци и орловци - окървавени, потънали в пот, обгърнати в облаци от барутен дим, слени в една мисъл, колосална и страшна, в един устрем безумен, в един напън отчаян и нечеловечен, как отблъскват с железни гърди и бесни Ура бесните талази на Сюлеймановите орди. Цепи се въздухът от страшните ревове, тресе се планината от гърмежите, плачат ековете на цялата природа, настръхнала пред ужасното сблъскване на два мира, на две титанически идеи на тоя приоблачен връх. След което Вазов цитира по-голямата част от „Опълченците на Шипка”. По-важно за нас е, че тук поетът изтъква основния принцип, върху който изгражда творбата си-противопоставянето и контраста между поробени и поробители и надделяването на идеята за национално освобождение. „Опълченците на Шипка” е последното, дванадесетото стихотворение от цикъла „Епопея на забравените”, в който Вазов изразява преклонението си пред подвига на загиналите герои в националноосвободителните борби на българския народ. Ако в повечето от останалите творби поетът възпява отделните личности (Левски, Бенковски, Паисий, Каблешков …), то в това стихотворение неговата цел е да възвиси колективния подвиг на българските опълченци. По този начин творбата се превръща в естествен и закономерен финал на поредицата картини и образи от българското героично минало в последните години на робството.

I. Увод

Цикълът „Епопея на забравените” е създаден в началото на 80-те години на XIX век.

1. Определете спецификата на този период от време. Пред какви трудни задачи е изправена българската култура?

2. Каква е заслугата на Вазов по отношение на подхода към историческото минало? Каква е ролята на одаичния жанр за постигане на изключителното чувство на благоговение пред подвига на героите.

3. Какво споява творбите в цикъла?

А) Образност;

Б) Стилистика;

48

В) Жанрова определеност.

Логически преход: „Опълченците на Шипка” е последната, дванадесета, ода от цикъла „Епопея на забравените”, създаден, за да прослави великите личности и събития от епохата на Българското възраждане. Творбата е посветена на колективния подвиг на народа и става апотеоз на великото в историята ни, дава ни повод за национална гордост и самочувствие.II. Теза

Всеотдайната, безпримерна защита на Шипченския проход е плод на свободолюбивия и патриотичен порив на българските опълченци. Подвигът им става символ на един народ, достоен да се нарече свободен, защитил независимостта си, показвайки нечуван героизъм и чувство за чест. Не формалната победа над врага е белег за подвиг, а победата над себе си, способността да поставиш всенародния интерес над личния, да се разделиш с живота, но да откриеш пътя на свободата. България е целта, смисъла и великото вдъхновение за този митичен подвиг. И докато съществува българското, ще е жива и легендата за чутовната сила на патриотичното себеотрицание.

III. Аргументативна част

1. Изследване функцията на заглавието:

А) Как то може да се тълкува, как чрез него се заявява централният лирически образ?

Б) Каква е разликата и приликата при озаглавяването на одите от цикъла. Върху какво акцентира Вазов, извеждайки чрез заглавията фигурите на великите личности?

2. Разглеждане на основните художествени образи в одата и тяхната роля за постигане на идейно-естетическото внушение.

А) Образът на лирическия говорител, разкрит в лирическия увод. Изяснете каква е гледната му точка за българската история.

Б) Какво е душевното му състояние, какви противоположни чувства го вълнуват и от какви обективни обстоятелства са породени те?

В) Тълкувайте почти равноделното, но контрастно по образност и чувства построение на лирическото встъпление и обяснете как то подчертава тезата на лирическия говорител, че свободата ни не е дар.

Г) Открийте ключовите думи и изградената от тях тематична мрежа и определете двата основни мотива, които се сблъскват в лирическия увод – за срама и дарената свобода и за славата и достойно извоюваната свобода.

Д) В какъв контекст са използвани думите: „спомен”, „история”, „име”, „срамът”? Кои са определенията към тях в двете подчасти на увода и как чрез контраста им се постига противополагането по смисъл?

Е) Какво внушение носят образите на „мрака”, „хомота стар”, „синила от бича”? Каква е тяхната метафорична натовареност?

Ж) Кои образи от втората подчаст противостоят на предходните и каква е ролята им, за да се постигне възвисяването, въздигането на българската саможертва и да се утвърди идеята за заслужено придобитата свобода?

3) На какви други нива се разгръща идейното противопоставяне?

пространствено – чрез глаголи като „висне” и „издига се”;

времево – „миналото наше” и „в нашто недавно свети нещо ново”;

чрез различното синтактично изграждане на изреченията в двете подчасти.

И) Каква е функцията на образа на Балкана? В символ на какво се превръща той? Как чрез него се спояват в едно минало, настояще и бъдеще? До какъв общочовешки символ се нарежда той и какво се постига чрез това?

48

Й) Как е внушена идеята за моралната сила, устойчивостта и бодрото държание на младите дружини?

• определете мотивите, които пораждат гордото и смело поведение на защитниците;

• тълкувайте контрастното изграждане на образите на турците и опълченците.

К) Определете на какъв принцип почива композицията на лиро-епическия разказ за тридневните боеве. Как той подкрепя основния замисъл да се издигнат и прославят духовната сила и моралната устойчивост на опълченците, които противостоят на жестокостта на многобройната, но сляпа насилническа маса.

Л) Докажете, че поведението на опълченците в най-напрегнатия момент от боя е знак за високото им чувство за дълг пред родината.

• каква е ролята на съдържателната промяна, свързана с изключителния превес на описанието на опълченците;

• какво е емоционалното въздействие на думите на Столетов;

• каква е реакцията на „шъпата спартанци” и от какво е провокирана тя;

• как е внушена решимостта им за саможертва;

• как лирическият говорител изразява тезата си, че това е знак за духовната свобода на българите, че страхът е проява на робска психика, а бягството означава срам.

М) Третата и най-драматична картина на боя - каква е ролята на баладичното, как то се вписва като елемент в стремежа на лирическия говорител да открои подвига в името на България като чудо?

Н) Какво е чувството на лирическия говорител и как е изразено то?

О) Тълкувайте героичния и трагичен миг на неизбежната гибел. Докажете, че Вазов е използвал целенасочено напрегнатото сгъстяване на изображението, за да може във финала на лиро-епическия разказ да утвърди идеята си, че историята запечатва победите, но е важно не само дали ще победиш, а дали ще посрещнеш с достойнство поражението и дали ще се бориш с пълна всеотдайност.

П) Неочакваното пристигане на генерал Радецки увенчава моралната победа и с физическа.

Р) Обяснете защо разказът неочаквано прекъсва и не разгръща мотива за военното надмощие на опълченците.

С) Анализирайте епилога на одата. Как той утвърждава идеята за безсмъртието на подвига? Каква е функцията на одухотворения образ на Балкана?

Т) Кои други образи в поемата имат характер на устойчиви символи и каква е тяхната функция за осъществяването на идейните внушения?

3. Изследване на поетическите средства и похвати, типични за одаичния стил, благодарение на които се постига чувството на възторг, преклонение и благоговение пред подвига на националните ни герои.

А) Многословност (плеоназъм), която най-често се поддържа в структурно отношение от съчинителната връзка. Така героите биват осветени от всички страни чрез прибавянето на нови и нови черти, на нови и нови нюанси в чувството на възторг.

Б) Контрастът – основно изобразително средство. Той е основополагащ при разгръщането на сюжета и идеите на одата. Широко се използва при съпоставката на противоположни символи.

В) Паралелизмите като своеобразна форма на контрастите. Традиционно това са тъждествени синтактични конструкции, при които има променлив член. Въздействащият смислов и емоционален ефект се дължи на яркия контраст между повтарящите се ритмични цялости и на акцента върху променливия член, който обикновено е в краестишие.

Г) Ролята на градациите, хиперболите и метафорите.

48

Д) Своеобразното повторение на една и съща фраза с малки изменения – намалява епическото звучене и засилва неопределеността, така типична за лириката.

Е) Мястото и значението на емоционално-експресивните средства.

IV. Заключение

Мястото и значението на творбата сред другите творби в цикъла.

1. Какви типични за цикъла идеи утвърждава тази ода?

2. Какви нови идейно-естетически внушения носи тя?

ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА” (анализ)

В разказа „Дядо Йоцо гледа“ Иван Вазов разработва темата за мястото на българина в променящото се време след Освобождението на България. На тази тема са подчинени композиционните, смисловите и образните структури на творбата. Самият автор е разпределил текста на 11 фрагмента, чиито смислови връзки могат да бъдат представени (в силно схематичен вид) по следния начин:

а) I и ХI фрагмент (пролог и епилог);б) III, V, VII и IХ фрагмент - героят „вижда“ отделни факти от живота на свободна България;в) II, IV, VI, VIII и Х фрагмент - описание на изживяванията на героя, съпроводено с

разсъжденията на разказвача, в които стойностите на живота се разглеждат предимно от позицията на главния герой.

Очевидно е, че главният герой е носител на голямата идея на творбата - за духовното зрение, което превръща стареца в единствения „окат“ сред множеството „зрящи“.

Нека да разгледаме начина, по който е изградена представата на „окатия“ дядо Йоцо за свободната вече родина.

Разказвачът изтъква, че зрящите не виждат големия смисъл на свободния живот: „В своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите на всекидневния живот той (Дядо Йоцо) не усещаше нищо особено ново. Се същите хора със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света.“ Единствен главният герой, лишен от физическата светлина, е в състояние да оцени значенето на свободата. Той я изживява пълноценно, имайки „зрение“ за нейната същност. Изживяването се извършва чрез субституиране на образа на свободна България върху спомените за черния робски свят и за неговата знаковост. От такава гледна точка се оказва, че околийският началник „е нещо като каймаканин, като паша.

- Ама български паша? - пита той, запъхтян от вълнение.- Български, ами какъв! - отговарят му.- Наш си? Българин?... - пита пак учуден.“И така, съселяните на дядо Йоцо му представят околийския началник като „паша“. Това е

единственият начин, по който администраторът може „да влезе“ в разбираемия за дядо Йоцо свят. Така се самоописва и самият началник:

- Ваша милост ли си, синко?- Аз съм дядо.- Пашата ли?- Той същият - каза началникът усмихнат.“Принципно същият механизъм действа и при срещата на дядо Йоцо с войника. „Едничкият от

това село войник“ е видян от слепия старец като „аскерлия“. „И дядо Йоцо цял час разпитва за българския зарай в София, за българските топове, за българския талим и за всичко...“

Срещите на дядо Йоцо със свободна България са общо три. Първата е с околийския началник, който е представител на държавната администрация. Втората е с войника, който е представител на армията. Администрацията и армията са най-важните белези за наличието на една свободна държава, затова тях ги има и свободна България - така, както ги е имала и Турската империя.

48

Но ако „свободата“ се изразява само със замяна на едни личности с други (при запазване на старите социални структури!), то тя безсп*рно не заслужава особена възхита. Разказът „Дядо Йоцо гледа“ обаче внушава, че свободна България има и нещо много повече от Османската империя - и това нещо е железницата. Трудно е да се прокара железен път през Искърския пролом - „Из това усте, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?...“ Затова „една голяма царщина“ (Османската империя) не е могла да построи железница, затова „паши и големци и френски мендизи“ са казвали, че железница не може да мине пролома.

Оказва се обаче, че онова, което не е по силите на Турция, ще бъде извършено от свободна България. Нашата родина разполага с по-учени инженери от „френските мендизи“ и има „милионите, хилядите милиони“, необходими за изграждането на железницата. Едва тогава „българското“ се представя на дядо Йоцо като „нещо велико, могъществено, необятно... Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие.“

Показателно е и това, че Турция не може да предложи на главния герой наглед, върху който да бъде положена представата за железницата, защото по време на робството не е имало железен път. Затова дядо Йоцо си представя железницата „като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България“. Очевидно е, че от гледна точка на дядо Йоцо железницата не е обикновено средство за придвижване (тя е такова средство за неговите съселяни и за други герои, „окатите“ хора), а е начин за прослава на свободна България. Затова слепият старец нито веднъж не се вози на влака, но „възкръсваше“ при неговия ехтеж.

Другите герои не могат да оценят големия напредък на свободната родина. Новите кондуктори на влака питат дали старецът, който маха с шапка, не е „някой луд“, а селяните „си казваха ухилено“, че дядо Йоцо гледа. Но това, което ухилените селяни не разбират, е оценено по достойнство от разказвача. Затова репликата „Дядо Йоцо гледа“, лишена от своята ирония, е извадена като заглавие на текста.

Намирайки се в планината, дядо Йоцо изгражда свой модел на свободното отечество, полагайки вижданията си върху познати дадености от епохата на турското робство и от митологията. И така, субституцията се оказва смисленотворен механизъм на текста. Чрез нея авторът въвежда внушенията за стойността на свободния живот.

Талантът на писателя е безспoрно доказан и чрез вплитането на културни универсалии в смислотворния механизъм на разказа. Още в античността слепотата е възприемана като знак за мъдрост и Вазов неслучайно използва този „вечен“ мотив от европейската цивилизация, за да изгради образа на мъдреца от планината. Така античните мотиви намират свое проектиране в типично българския космос, в който планината е сакралният център на родното. Да не забравяме, че тъкмо железницата е убедителното доказателство за дядо Йоцо, че България е вече свободна. В дискурса на разказа железницата проправя път за свободата. Отново извечният мотив за пътя се оказва знаков носител за авторовата цел - не физически зрящите, а духовно „окатите“ осмислят битието в неговата пълнота и значимост. Лишени от светлина (в денотативен план), те притежават оня чуден дар на мъдростта, който изчиства света от прах и сенки, от второстепенното, и могат да прозрат смислите на битието с нещо много по-значимо - с дара на сърцата си. Ето така субституцията в разказа „Дядо Йоцо гледа“ получава завършена форма, защото вплита културни универсалии, както типично антични, така и типично български, изграждащи голямата идея за значимостта на свободата.

„ЧИЧОВЦИ” (анализ)

Понятието „Възраждане” носи в себе си смисъла на възстановяване, пробуждане. Българското възраждане е пробуждане на националното съзнание, възстановяване на националния дух, завръщане към идеите и културни ценности на историческото минало. Векове българският народ е под турско робство. Пред него обаче е примерът на съседни балкански и европейски страни, вече освободени от измамната благодат на средновековието. В народа ни се пробуждат духовни сили и нови исторически понятия.

Без „Под игото”, „Немили недраги”, „Епопея на забравените”, без творбите на Иван Вазов изобщо нашата представа за величието на българското възраждане би била слаба и бедна. Той възпя

48

подвига на героични личности, нарисува вярна карта на онези решителни и напрегнати дни. Вазов обаче пресъздаде ежедневието на онази епоха, мирното и скромно съществуване на малките хора, дребните им страсти и сблъсъци.

Негативната страна на следосвобожденския живот намери своето художествено въплъщение в повестта „Чичовци”. В нея се редуват комични положения и конфликти, който ни представят бита, нравите и взаимоотношенията на едно малко градче, запознават ни с поредица живописни герои.

Подзаглавието точно отговаря на съдържанието на повестта - „галерия от типове и нрави”. През призмата на смеха Вазов ни представя обществото на някогашните еснафи, което стои в центъра на повествованието. Вазовият смях пречиства духа на героите от ниските страсти на епохата, но „чичовците” не могат да бъдат герои в традиционния красив, жертвен смисъл, познат ни от”Епопея на забравените”. В този смисъл те нарушават традицията и се превръщат в антигерои.

Вазов рисува „чичовското” общество в църквата и в кафенето - двете главни места, където се изявява обществения живот. Много комично е показано поведението на богомолците в църквата. Местните първенци, облечени в дълги богати кожуси, наред със службата непрекъснато одумват и най-безцеремонно злословят по адрес на един или друг, сплетничат и лицемерничат. Най-важните въпроси, обаче, се обсъждат в кафенето. Там се развихрят жестоки словесни схватки, там е трибуната на нашите доморасли политици, философи, филолози.

В центъра на повестта стои кавгата между двама съседи - Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза. Разпра, озлобила толкова „тия наивни и добри инак хорица” за нищо и никакво, заради един съседски капчук. Варлаам е въплъщение на смиреност, благоразумие и скромност, „не пие ни вино, ни тютюн, в черква ходи редовно, в кафене - рядко, на съдилище - никога, ако не се смята разправията му за капчука…”. Не е лош човек и Селямсъзът. Той не е нито срамежлив, нито мълчалив. Обича веселието, песните, виното и е „разговорлив до уморителност”. Такъв човек също не може да бъде причина за жестоката свада. И все пак тия възрастни мъже се карат, като незрели деца, пакостят си и си отмъщават един на друг. Бедата е в ниския им духовен хоризонт и в техните изостанали разбирания за чест и достойнство В този смисъл наред със смешното в личните отношения и слабости, писателят отразява и принципите, върху които се основава обществото на „чичовците”.

Разправията между Копринарката и Селямсъзът не е основното в повестта. Тя е само един смешен, типичен и ярък пример за духа и отношението на хората в онази епоха и на тяхната социална среда. Главното е в общата картина, която чрез множество герои, епизоди и сблъсъци пресъздава типовете и нравите на „чичовското” общество. В качеството на помирители авторът ни запознава с Хаджи Смион и Иванчо Йотата. Постепенно въвежда и подробно ни запознава с останалите герои. Главен герой са „чичовците”, взети вкупом като колективно явление. Сюжетното действие не зависи от Копринарката и Селямсъзът, Хаджи Смион и Иванчо Йотата, Мирончо, Мичо Байзадето, господин Фратю, но без всеки един картината не би била пълна. Когато разкрива героите си Вазов не се интересува от социално класовата им същност. За него те са просто „чичовци” с определен начин на мислене и културно равнище, те са една епоха с бурна, полуграмотна, безплодна активност. Вазов непрекъснато осмива героите си, но никога не изпада в гневна сатира, защото изтъкваните отрицателни качества се дължат до голяма степен на изостаналостта в живота, на времето, в което живеят.

Повестта „Чичовци” рисува правдива картина на следосвобожденската епоха. Тя възбужда неудържим смях и привлича с пъстрата и комична галерия от типове и епизоди. Това Вазово произведение е „живо изображение на една минала действителност, с която сме свързани органически - действителността на нашите бащи и деди.

Голямата тема на Вазовото творчество са България и българинът. Откровеният пиетет към родното има многопосочна реализация в написаното от него. Авторът се вълнува от различните му аспекти – историята, духовността на българския човек, националната съдба, езика, природата. Един от основните проблеми, които провокират творческото му съзнание, е връзката „национален характер-национална история-национална съдба”. Великолепен познавач на народностната душевност, в творбите си Вазов търси съотносимостта между личност и общност, между човек и историческо време. Негова стихия е изобразяването на социално-битовата и историческата обусловеност на националния живот. Като творец той се стреми да открие онези трайни, устойчиви

48

елементи на българското битуване, които формират етносния характер. Писателят изследва проявите на този характер, когато е подложен на натиска на историческите промени. Той проследява процеса на „отваряне” на херметизирания национален свят и довеждането му до онази точка на кипеж, на „пиянство” и „лудост”, които предшестват Освобождението.

Особеностите на българския духовен свят в последните преломни години в историческото битие на народа са в центъра на авторовото внимание в повестта „Чичовци”. С неповторим усет писателят изгражда портрета на българина от тази епоха. Верен на своята творческа мисия – да бъде духовен водач на народа си и изразител на неговите въжделения – той се стреми да разкрие корените на националния характер, да ги осмисли в контекста на своята концепция за историята. В повестта липсва главен герой, липсва последователна сюжетно-събитийна верига, авторовият поглед свободно се премества от едно лице на друго, от едно място и случка – на друго, без видима логическа последователност. И това е естествено, защото художествената задача на Вазов е да създаде колективния портрет на българина от конкретната епоха. В центъра на вниманието му е не толкова случващото се, колкото проявленията на общностния характер в това случване, рефлексията на историческото време в духовния му свят. Противоречивата същност на националната душевност, особеностите на родното живеене и съзнание той въплъщава в образите на творбата.

Обрисувани в бутафорно-комичен план, героите на повестта „Чичовци” се разгръщат единствено чрез речта, неспособни да прекрачат ограниченията на робското съзнание. Сам авторът нарича тази своя творба „Галерия от типове и нрави български в турско време”, следвайки именно „галерийният” принцип – да излага и показва. В нея в много по-малка степен, отколкото в другите му произведения, свързани с тази епоха („Немили-недраги” и „Под игото”) присъства авторов коментар. Подзаглавието конкретизира, че предмет на изображение ще е определящото, характерното за „нравите български”. Самото заглавие имплицитно съдържа амбивалентното отношение на автора към неговите герои – едновременно родственоприобщено и ироничнодистанцирано. Думата „чичо” е както понятие, означаващо родствена принадлежност, така и словесен знак за определена социална прослойка – обикновени, простовати и неособено грамотни хора. Обединителен белег на героите от повестта е тяхната ограниченост в регламентираната, непроменлива социално-битова сфера, тяхната ограденост от всичко външно. Още първата страница въвежда в затворения „застинал” свят на общността. Неслучайно началната глава носи надслов „Обществото” и въвежда в пространството на църквата. Във възрожденската менталност християнството е основен знак на народностна идентификация, на съхранение на българското самосъзнание, а храмът – място на общностното единение, устойчив различителен знак на „своето”. Показателно е, че разговорите в църквата са далеч от мистичната устременост към Бога. Те са насочени към проблемите на човешките колективни отношения. Същевременно църквата като институция е метафоричен образ на устойчивост и непроменливост. Използването в повествованието на особена глаголна форма (минало несвършено време – „обърнеше”, „кажеше”) внушава повторяемостта на случващото се, неизменността на битийното и ежедневното, в чиито контекст героите, чрез взаимоотношенията си, изявяват себе си. Времето сякаш е застинало в строго ограничените измерения на повседневността, движението в това пространство е имитативно, неистинско.

В основата на сюжета (доколкото има такъв) лежи един битов конфликт – многогодишната вражда между Селямсъза и Копринарката за един капчук. Изключителен познавач на българския свят, Вазов показва своите герои сред територията на делничното, защото то е единствената форма на национален живот, в която липсват великите драматични исторически конфликти. В „Под игото”, под формата на коментар, той аргументира своите наблюдения върху особеностите на националния живот така: „Там дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо се не дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни...”.

Това е характеристиката и на света на „чичовците”. Конфликтът между героите, както и всички останали сблъсъци, се осъществява само на езиково ниво. Словото е стихията на „чичовците”. Чрез него те реализират стремежа си за самоизява; чрез езика работи онзи особен компенсаторен механизъм, който издига в сферата на значимото и „съдбовното” незначителните

48

случки от всекидневно-битийното. При липсата на истински схватки, „битката” за капчука се превръща в истинска „вендета”, макар че жертви са само „вапцаната” котка и осквернената порта. Чрез речта авторът разгръща същността на своите герои, тя е и основно средство за индивидуализиране на човешките характери. Словото оразличава Иванчо Йотата, защитника на граматиката, от „мъдростта” на Копринарката или „философските” прозрения на Мирончо. То е механизмът, чрез който героите превръщат своята ограниченост в „знание” за света. Чичовците не познават този свят, но не спират да говорят за него. Всичко, което е извън високите зидове на техния микрокосмос събужда любопитството им, но малкото, което научават, веднага се трансформира по законите на затвореното профанно пространство, превръща се в част от него.

В обрисуването на индивидуалните характери съществено значение има връзката между героя и обстановката, персонажите са сякаш сраснали с бита. Авторът насочва вниманието към вещи и жестове, в които е материализирана спецификата на героя: Варлаам Копринарката никога не се разделя със своята салтамарка, а Йотата – със своето сетре. Когато има да каже нещо, Хаджи Смион си „изува” калеврата. Този подход за индивидуализиране на персонажа чрез проявления, свързани с предметното, задава основното внушение на посланието на повестта: неспособността на чичовците да надмогнат своя затворен конкретнобитиен свят и да се проявят на „арената на политическата и духовна деятелност”. Неспособни да преодолеят натрупания вековен страх, те все пак се опитват да „надзърнат” над високите огради, за да научат нещо за света „вън”, да отреагират, макар и само на словесно ниво, на провокациите на времето.

Показателен в този аспект на текстовото тълкуване е образът на Хаджи Смион. Самото прозвище „хаджи” вече отчита една особена информация за него – той е пътувал (бил е до Божи гроб). „Хаджилъкът” е особен знак за българската общност. Самият акт на пътуване и досега на личността с непознатия голям свят след завръщането й я поставя в особено, надпоставено, елитарно положение. Без да се е променил като нравственост или характер, човекът е различен по отношение на своите с авторитета на „видял и знаещ”. Комичната неадекватност на това положение е съзрял и осмял още Каравелов в повестта си „Българи от старо време” (ползващият се с неособен авторитет Генчо Кукумявката, след пътуването си се превръща в „учителя и възпитателя” на копривщенската младеж Хаджи Генчо). В характеристиката на Хаджи Смион също иронично си дават среща конформизмът, като един от белезите на робското съзнание, и самочувствието на човека, докоснал се до външния свят, откъснал се, макар и за малко, от ограниченото, родното пространство. Неговата представителна фраза „Аз когато бях в Молдовата...” определя особеното титулно място, което той заема в общността. „Молдовата” е онзи пространствен знак на досега с големия свят, гаранция за неговата компетентност и осведоменост.

Ако традиционно в българската менталност отдалечаването от родното се схваща като страдание и изпитание, то налице е вече стремеж към отваряне към света. Повестта свидетелства, макар и в описателен план, за наличието на такъв процес на разколебаване на херметичната затвореност. Историческото време налага, макар и бавно, своите корективи. Все още външни за общността, но вече проникващи в нея, се коментират събития, свързани с актуалното време. Те изместват неутралните теми за Бонапарт или споровете за Волтер и „елинизма”. Знае се, че даскалът е свързан с комитите, Хаджи Смион е готов „да бега” при Филип Тотю, господин Фратю държи речи за българското „liberte” и т.н. Реалната история си пробива път към света на „чичовците”, налага своите корективи, събужда нови, непознати пориви в робските сърца. И въпреки че са изразени, както и всичко друго в живота на героите, на езиково ниво, по-важното е, че вече ги има.

Макар подзаглавието на повестта да конкретизира времето като „турско”, да насочва към робската реалност, картина на робските отношения липсва в художественото изображение.

Игото не е в прякото изображение на насилието. Напротив, в съответствие с пародийния дискурс, образът на владетеля, на представителя на турската власт е изграден с добродушна ирония, а

робството се заявява чрез неистовия страх от турците, плод на вековен битиен опит, напластен в душата на българина. Този страх не позволява на „чичовците” да излязат от оковите на всекидневно познатото, да напуснат границите на своя зависим, но все пак сигурен свят. В мига, когато се загатва

за нещо опасно – например възможността беят да научи за настроенията при излета и речта на господин Фратю или пристрастието на Чорбаджи Мичо към „пророчествата” на Мартин Задека,

48

индивидуалните особености на героите изчезват, сливат се в общата подвластност на страха. Затова и повестта – ироничен разказ за непроменливия свят на делничното и цикличната повторяемост на битовото живеене – завършва там, откъдето е започнала. Страхът от „бунтовната” прокламация се

оказва напразен, но и никой от героите не е способен да се изтръгне от херметичната затвореност на обичайното и да се извиси до революционното. Защото обичайното затворено пространство е светът на българина, „приел като своя съдба оцеляването, съпротивляващ се именно чрез това оцеляване,

запазило жизнените му сили” (М. Цанева). Този свят е силата и слабостта на българина. НРАВСТВЕНОТО ИЗРАСТВАНЕ НА БЪЛГАРИНА В РОМАНА „ПОД ИГОТО”

Летописец на националните съдбини, в цялото си творчество Иван Вазов е „жива история” и „отзвук на духа народни”, с многостранната и богата интерпретация на българския бит и душевност.

След Освобождението големият творец непрекъснато се връща към „наш’то недавно”, стреми се да изгради мост между минало и настояще, да припомни величавата и трагична епоха на подвизите и самопожертвованията.

Вазов създава първия български роман извън пределите на своето отечество, което винаги носи в сърцето си. „Много мъки, много скръб изпитах по изгубеното отечество. Умът ми, сърцето, душата ми непрекъснато летяха към него, но ето, че дойде вдъхновението да напиша този роман – и ето – аз задишах пак въздуха на България” – пише авторът в изгнание. Закономерно явление в развойните процеси на българската литература, „Под игото” е и завършек на възрожденската ни белетристика.

Подзаглавието на романа – „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението”, насочва към жанровите особености на голямото епическо повествование за родово-семейното българско битие.

Романът обхваща една година от националния ни бит, но текстът внушава убеждението за епоха, за големи исторически сътресения, изразени с пределна лаконичност в двустишието от „Епопеята”:

И в няколко дена, тайно иполекаНародът порасте на няколковека.

Романът предоставя възможност да разчетем кода на голямата духовна еволюция, която сякаш изменя посоката на времето и прекроява пространството на националния живот.

В своите три части „Под игото” представя поредица значими събития, свързани с пробуждането и духовното израстване на българина. Романът съдържа кървавата достоверност на събитията и еволюцията на идеята за национална свобода.

Композиционната рамка се определя от проникването на новото във всекидневното битие на Бяла черква. Появата на Бойчо Огнянов бележи нов момент, отваря нова страница, защото носи идеята за бунта и е свързан с подготовката на въстанието, с прелюдията на една величава борба, обречена на крах.

Но романът не е исторически, защото Вазов не си е поставял за цел да обхване Априлското въстание в неговите общонационални мащаби. Художествената си задача авторът формулира с думите: „да изобразя живота на българите в последните дни на робството и революционния дух на епохата на Априлското въстание”.

Вниманието на автора е насочено към вълненията и настроенията, обхванали българите в навечерието на въстанието. Силата на романа е в единството между бит и национални борби. Независимо от заглавието „Под игото”., робството не е в центъра на изображението. Неговата картина е само фон, върху който се проектира духовното израстване на народа.

Епизодите, сочещи зверствата на поробителите, доказват историческата необходимост от борба. Авторът ни въвежда в атмосфера, характерна за последните години на робството. Богатият жизнен материал, непосредствените наблюдения и преживявания определят дълбокия реализъм на повествованието.

Съвременник на тази епоха, Вазов успява да долови и пресъздаде най-същественото – порива към свободата и да го внуши по художествен път.

48

По време на изпита неволната грешка на малката Събка предизвиква всеобщо одобрение и вълнение. След представлението на „Многострадална Геновева”, в присъствието на бея един глас запява „Къде си вярна, ти любов народна?” Искрата възпламенява всички. Чинтуловта революционна песен е подхваната от трупата, а после от цялата зала. Песента „сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна в небето като молитва” – пише Вазов.

По широтата на изображението творбата се превръща в епопея, обхващаща значими страници от народното битие, от бунта като „пиянство на един народ”. За Вазов е важно да наблегне на прелюдията, на подготовката на назряващия бунт, на онова въодушевление, което прониква навсякъде, променя дори детските игри, изпълва стари и млади с вярва в близкото избавление от робството. Ганковото кафене се превръща в „един малък парламент”, в който се обсъждат новините от външния свят и се свързват с назряващите у нас събития.

Чорбаджи Марко, който се придържа към строгата почтеност и трезва умереност във всичко, се терзае при мисълта за жертвите, които ще вземе тази борба, защото „ентусиазмът е плява, която бързо пламва и угасва”, но благославя бунта на лудите глави и пред иконостаса мълви своята молитва за България.

В главата „Пиянство на един народ” авторът сравнява цяла Западна Тракия с „един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата.”

Революционният дух е сравнен с „невидим Крали Марко, който местеше планини”.Според възгледите на романиста, от особено значение за историята е прелюдията „на борбата,

защото само тя е поразителна и мерило за силата на една велика идея...”Именно въздействието на идеята, въодушевлението, което обхваща старо и младо, е онази

проява на националния дух, която ще удивлява потомството.Вазов отдава дължимото преклонение пред апостолите, тая „дълга върволица от предтечи –

сеятели, оплодила духовната нива на България”.Априлската епопея е възвеличена от Вазов – летописеца, от възрожденския родолюбец, за

когото миналото е път към самопознание и извор на самочувствие.Оценявайки въстанието като върховна изява на свободолюбие и жертвеност, Вазов обобщава:

„ Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота о надали ще се дигне друг път...”

Независимо от краха „на най-светлите надежди” и трагичния край на въстанието, романът не подценява историческата му стойност. За свободата трябва да се принесат жертви, пътят към свободата е доброволно избрано мъченичество. Въпреки неуспеха и пролятата кръв, поривът към свобода намира израз и в думите на Боримечката: „ Та ако Клисура загине, няма да загине България, а!”

„Под игото” е рома – епопея, епос на националноосвободителната борба.Той е своеобразна енциклопедия на българския бит и душевност в навечерието на

Освобождението.Героите в романа – Бойчо Огнянов, Соколов, Кандов, Рада, Викентий – са свързани с

историческото време и с вековните въжделения на народа за избавление. Любовта към България предопределя техния избор, саможертвата за свободата на родината се превръща във върховна цел.

Първият български роман ни връща към „най-българското време”, към романтичния дух на една величава и трагична епоха, зарежда ни със самочувствие и национална гордост.

ИЗМЕРЕНИЯТА НА НАЦИОНАЛНОТО ВЪВ ВАЗОВИЯ РОМАН „ПОД ИГОТО”

Цялото творчество на Вазов е посветено на България. Той отдава за страната ни всичките си мисли и чувства. Неговият роман „Под игото” е замислен и написан, когато Иван Вазов е емигрант в Русия, по времето на управлението на Стамболов. Далеч от родината писателят пътува мислено към родното, връща се към сакралното пространство на родовите си корени и успява да пресъздаде вдъхновено, но и пределно обективно историческата действителност в поробеното си отечество в навечерието на Априлското въстание.

Темата за бунтовния април на 1876 г. се превръща за автора в безкраен, непресъхващ извор на вдъхновение. Измеренията на националното в романа откриваме във величието и в героичния полет

48

на българския дух при подготовката на въстанието. Ценностите, които българинът изповядва през тези последни години преди Освобождението, се разкриват и проявяват в революционизирането на една част от народа, в обхващащото все по-широки социални слоеве бунтовно настроение, хвърлящо мост между личността и общността. Със същия заряд се отличава и социалната, и психологическата диференциация на отделните герои, пречупена през призмата на отношението им към съдбовното събитие. Тази диференциация дава възможност за разкриването на цяла поредица от човешки съдби.

Въплъщението на отделната личност в образа на „въстаника” и „съзаклятника” проличава реално едва след погрома на въстанието, когато поведението на всеки един от тях показва до каква степен е бил подготвен за изпитанията на борбата и свързаните с нея жертви. Героите на творбата носят в себе си различни измерения на българския характер, на патриархалния бит и душевност. Те се разкриват на фона на интимния човешки свят, вливащ се в света на революцията. Най-здравото, съкровеното и сакралното в патриархалния светоглед става основа за душевното израстване на българина и извисяването му до идеята за борба. „Пиянството” на голяма част от народа, устремен към свободата, народната „лудост”, обхванала за кратко довчерашната рая, олицетворява полета на българския дух. Това именно обезсилва до известна степен угнетяващото чувство, което читателят изпитва при сцените на масово разочарование и отчаяние след разгрома на въстанието. В романа „Под игото” Вазов преплита различни сюжетни линии, героико-патетична, битово-реалистична, народностно-историческа и любовно-приключенска, защото самите събития от тази епоха сплитат в едно тези аспекти на живота. Убедително се разкрива раждането на идеята за борба и на бунтовното настроение сред народа.

Повествователят рисува пълнокръвни човешки характери, колоритни национални типове, изобразени в битово-духовен и нравствено-исторически план. Това му позволява да изгради и разкрие градчето Бяла Черква като микрообраз на Бълга рия през тази славна епоха Революционното движение се разкрива като вътрешно драматично единство на човешките съдби и повелите на новото време. Бунтовното настроение, завладяло душите на хората, преобръща или по-скоро обогатява и нагнетява техния ценностен светоглед, кара ги в едни случаи да дадат, а в други - да жертват най-ценното от себе си за бъдещето на Бъл гария. Идеята за национална свобода преодолява всякакви пречки и съмнения, свързва интимния свят на семейството и рода - тази здрава нравствена опора на българския бит - с интересите и с новите потребности на нацията Битово-духовните измерения на човешкото съществуване се разгръщат в единодействие с нравствено-героичния порив на народа към свобода. Читателят има чувството, че случващите се в един конкретен град бунтовни събития заливат цяла България и придават непреходна стойност на настоящето на тогавашните българи. Затова приповдигнатата атмосфера, която изпълва първата и втората част от творбата и която внушава представата за „пиянството” на цял един народ, е показателна за времето си. В духовността на българина постепенно навлиза героиката,като въплъщение на непреходните и извечни български стойности. Бавно и мъчително е отварянето на личния, семейния светоглед към новите национални тежнения В драматизма на този процес се разкриват и съхранените през вековете устойчиви и непреходни черти на българската общност. Интимният патриархален свят на семейството и рода не само пази ненакърнени българските добродетели и ценности, но е и надеждна защита за интимно-святото в българския съзидателен живот от чуждата вяра и култура. Точно затова историята превръща стойностното и непреходно-българското в нравствен героизъм, а копнежа за свобода - в „пиянство” на българския народ.

Романът „Под игото” сюжетно е изграден около съдбата на Бойчо Огнянов, но всъщност това е творба за съдбата на българския народ, за духовното му приобщаване към съдбините на България. Във всеки епизод има някакво противопоставяне - между българската и чуждата същност и вяра, между всекидневието на хората и подготовката за борба, между насилието и раждането на новия катехизис на българина: „зъб за зъб, око за око”. Тази вътрешна конфликтност изгражда цялостния идеен и емоционален спектър на романа, раждането и изявяването на непреходно българското. Душата на българина откликва на героиката като общонародна идея, но това не означава, че той губи своите патриархални добродетели. Напротив, те стават по-прочувствени и зрими, разкриват се в цялата си красота и потенциална духовна сила. Общуването на жителите в Бяла Черква притежава и народностен, и нравствено-духовен, и хумористичен колорит. Обстановката и редът в дома на чорбаджи Марко, тлаката в Алтъново, представлението на „Многострадална Геновева” и редица други описания отпращат към корените на българските традиции и обичаи, на основата на които се

48

раждат бунтовните копнежи и готовността за борба в името на свободата. Единството и вътрешното противоборство между новопоявилата се отдаденост към народното дело и естествения стремеж за защита на собствените дом и семейство, предателствата и разкаянието след тях, топлата и съкровена омая на родните традиции и ценности, зверствата на поробителя и драматичната сила на отмъщението - всичко това обуславя вътрешното напрежение и патриотичния екстаз в променящото се съзнание на народа, завладян; от идеята за въстание. Движението на чувствата, картините и представите, развитието на образите в романа „Под игото” и постепенното обогатяване на техните характеристики са подчинени на общия възторжено-патриотичен патос в първите две части на романа.

В последната част, след погрома на въстанието, патосът е вече трагичен. Превъплъщенията на Огнянов пред очите на жителите на Бяла Черква са отражение и своеобразен коректив на техните чувства, на промените и сътресенията, които настъпват в душите им. Фактът, че цяло едно село се грижи за Огнянов и че тайната е обща, контрастира на предателствата, страха и завистта на жителите след погрома на изпепелените градчета и села към „кротуващите” им сънародници. Очертава се внушението, че българският народ е способен на подвизи, дори на чудеса, но отприщената му духовна енергия трябва да бъде овладяна и насочена навреме в правилна посока, за да възкресява изконни български традиции, ценности и добродетели и за да потушава гласа на мрака, страха, завистта, егоизма и предателството. Целият спектър на тези прояви можем да наблюдаваме в идейното и емоционално развитие на жителите на Бяла Черква между епизода, който представя училищния изпит, превърнал се в изпит по родолюбие и народна воля за себеотстояване, и епизода, в който пияният Безпортев яхва посред бял ден случайно минаващия край него турчин. Революционизирането на народа се оглежда най-вече в духовната и нравствена атмосфера, в променящия се светоглед на хората, в който отделни черти и стойности на българската душевност се сливат в неделимо цяло. Тези представи и идеи се разкриват и въплъщават особено ярко и в характеристиката на героите.

Вазов прави убедителна психологическа и социална диференциация на своите герои според отношението им към идеята за борба, определящо сливането или противоборството между техните съдби. За професионалния революционер Бойчо Огнянов борбата за свобода е дело на живот и смърт и нищо не може да отклони от пътя, по който е поел. Дори любовта към Рада за него е неделима част от революционното движение и от бунтовния заряд. В идеята за въстание доктор Соколов пък открива възможност да вложи енергията на своя буен темперамент и да докаже с дела искрения си патриотизъм. Честно и безкористно приема борбата за свобода Боримечката, по момчешки дързък е вечният съзаклятник Безпортев, плах и нерешителен е идеалистът дякон Викентий, разсъдъчен и в същото време всеотдаен е руският възпитаник Кандов. Индивидуалното многообразие, вместващо се в мащабното понятие „съзаклятник”, е белег на духовното богатство на възрожденския българин, на пълнокръвието и колорита в неговия събирателен образ, обогатяващ българската народопсихология. От друга страна, в излъчването на героите се открояват и вътрешнопсихологическите нюанси на сливането на индивидуалния им облик с облика на въстаника въобще. Безкрайно честен в революционния си живот, Бойчо Огнянов е такъв и в личния.Той е готов да се предаде на заптиетата, за да спаси невинния Соколов; решен е да влезе в Бяла черква, въпреки че там гъмжи от турци, за да иска прошка от Рада, защото съзнава, че е бил несправедлив към нея. Бохем по душа, но в същото време и искрен патриот, Соколов може да се отдава с еднакъв плам и на изискващата саможертва борба, и на различни лудории със своето мече Клеопатра. В неговото сърце има място и за бунтовно опиянение, и за нежната любов към Лалка. При това обособяване и разкриване на индивидуалното излъчване на всеки съзаклятник, „събирателният” монолитен образ на въстаника се изпълва с човешка топлота, дълбока чувствителност и типично национални черти.

За Вазов е ясно, че отношението към въстанието не може да бъде еднакво при „професионалните” революционери, приели борбата като смисъл на живота си и решени на саможертва, и при тези, които имат семейства и дълг пред своя род. Сред последните е чорбаджи Марко, в чието духовно-мирогледно развитие се пречупва и откроява една от най-убедителните идейни и сюжетни линии в творбата. Развитието на героя от силното му съмнение и неверие в успеха на въстанието до заклинателния му възглас: „Лудите, лудите – те да са живи!” , отбелязва мъчителното съзряване на българина и неговия най-често срещан отклик спрямо същността на готвеното въстание. Чорбаджи Марко е земен, доблестен, сърдечен човек, който обича България и е

48

готов винаги да помогне на изпадналия в беда – да заложи къщата си, за да спаси честен и родолюбив българин като Соколов, да се умили до сълзи от проявено душевно благородство. Именно душевната чистота и здравият разум на чорбаджи Марко го карат да обмисля трезво всяко събитие и всеки жизнен факт, да се съмнява и колебае, без това да накърнява способността му да се възторгва от героичното. При преодоляването на този жизнен скептицизъм в името на светлата идея за отстояване на българската същност в борбата за национално освобождение, ясно проличава силата на българския характер. Това вътрешно „преодоляване” в образа на чорбаджи Марко се разкрива в драматичното противоборство между бащината му обич към децата и обичта му към България. В един момент Марко иска децата му да останат настрана от подготвящия се бунт, да са живи, а после се ядосва, копнее да ги види като истински българи: „Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите?. Базиргяни ли съм ги народил?. Не, по-добре, нека стоят настрана. Един от къщата стига…” Раздвоението у чорбаджи Марко отстъпва място на почудата, гнева и същевременно на гордостта, когато открива в килера си цял арсенал от пушки и револвери и разбира, че синовете му отдавна участват в народното дело. Всеобщата лудост и опиянение карат Марко да се помоли за България, да приеме в душата си нейния нов образ и да го стопли със своя тих екстаз.

Народното опиянение е опиянение и за всеки истински българин, а народната съдба се оглежда във всяка индивидуална човешка съдба и драма. По този начин екстазът, вътрешният плам и сияйността на събитията притежават и чисто човешки, топъл колорит. Този колорит се чувства особено силно в женските образи в романа – в самоотвержената любов на Рада към Огнянов, в нежната и всеотдайна обич на Лалка към Соколов, в запомнящия се образ на кака Гинка. Не по-малко колоритни, но вече в друга насока са образите, въплащаващи в себе си различните измерения на хумора – в смешния и понякога жалък Генко Гинкин, В предизвикващия възмущение и погнуса Рачко Пръдлето и в човешкото благородство на Колчо. Сред героите от романа ясно изпъкват и образите на предателите на българската национална идея – Стефчов и чорбаджи Йордан. Те са олицетворение на онези деформирани от робството малодушни българи, хора със закоравели сърца, които са способни на всякакви подлости и предателство. Тези герои, заклеймени от народната и от авторовата ненавист, стават жалки в очите на читателя.

Народната характерология в романа „Под игото”, пречупена през представата за пиянството” на българския народ при подготовката но Априлското въстание, е и отражение на народната душевност, обособяване на преходното в нея. В картините на погрома общото понятие „съзаклятник” се разпада на съставните си разновидности. Всеки от до вчерашните съмишленици се проявява съобразно собствения си индивидуален облик и същност. В героичното, като компонент на тази същност се обособява непреходното в Априлското въстание, което е и непреходно българско, свидетелство за нравствената сила на народа ни. Простичките и естествени думи на Боримечката – „Та ако Клисура загина, няма да загине Българията, я!”, стават въплъщение на безсмъртното народно начало, на „земната” българска устойчивост. Различни по патос са предсмъртните слова на Кандов – „Варвари! Стреляйте! Българи още ще останат!”, в които вече се чете копнежът на българската душа по възвишеност. Съчетана с народната мъдрост, тя може да възпламени отново идеята за борба и същевременно да съхрани съкровено българското.

Опиянението и „лудостта” на народа в готовността му да се бори за свободата на България, макар и кратковременни, в крайна сметка тържествуват над страха, раболепието и затварянето в собствения малък свят след потушаването на въстанието. У читателя не остава угнетяващо чувство от примерите на примиренчество, защото усеща Вазовата вяра в народа и идеята му, че народ, който е узрял за борба, много скоро ще бъде готов да се жертва за свободата си.

Главни действащилица

Иван Краличът: Син на заможен видински търговец, заточен в Диарбекир поради участието си в чета през 1868 г. След осемгодишен престой в крепостта той избягва и се завръща в България, в Бяла черква, под името Бойчо Огнянов с намерение да продължи революционното си дело.

Соколов: Доктор в Бяла черква, известен като голям веселяк и бунтовник. Отглежда в дома си мечката Клеопатра, която е силно привързана към него. Той е обаятелна личност с ренесансово

48

жизнелюбие и авантюристичен дух, умело съвместяващ предаността към делото и приятеля с бохемството и е влюбен в Лалка.

Рада Госпожина: Сираче от дете, тя е отгледана от госпожа Хаджи Ровоама, калугерка в женския метох на Бяла черква. Работи като учителка в девическото училище към метоха. Влюбва се в Огнянов.

Кириак Стефчов: Син на богат чорбаджия, който е облагодетелстван от турската власт, горещ противник на революционното движение. Той използва всеки удобен случай да наклевети бунтовниците. Поради това се превръща в пръв враг на Огнянов и Соколов.

Чорбаджи Марко Иванов: Заможен търговец, патриот и приятел на бащата на Кралича. Възпитава децата си в почтеност и любов към родината.

Чорбаджи Юрдан Диамандиев: Привърженик на султана и поради това неблагонастроен към революционерите. Той е брат на Хаджи Ровоама и баща на Лалка и на кака Гинка, открита и дръзка жена. Противно на неговите убеждения всичките му деца са патриотично настроени.

Госпожа Хаджи Ровоама: Калугерка в метоха и пословична клюкарка.

Игумен Натанаил: Игумен на мъжкия манастир в околностите на Бяла черква. Той и дякон Викентий също споделят революционния идеал.

Мунчо: Бавноразвиващ се глухоням, който живее в манастира. След като става свидетел как Иван убива двама турци той се привързва силно към него и му се възхищава. Благодарение на предупреждението му той е спасен от смърт.

Колчо Слепецът: Предан приятел на Огнянов, който не го изоставя в труден момент.

Кандов: Българин, учещ в Русия и увлечен по социалистическите идеи. Той се намира в града по здравословни причини, но скоро става съперник на Огнянов в любовта, а по-късно революционер и негов близък приятел.

Поп Ставри: Поп в градската църква, също благосклонен към бунтовниците

Чорбаджи Мичо Бейзадето: Заможен чорбаджия, краен русофил и член на белочерковския комитет.

Христаки Заманов: Българин, работещ като турски шпионин. Той се възползва от това като изнудва българи и турци за пари, но не издава никакви тайни около делото.

Муратлийски: Другар на Бойчо от четата от 1868 г., който също като него се установява в Бяла Черква под самоличността на австрийския фотограф Ярослав Бързобегунек и продължава революционната си дейност.

Фратю: Заклет републиканец и член на комитета. В навечерието на борбата страхът го прави изменник.

Иван Боримечката: Революционер от съседното село Алтъново, верен другар на Бойчо.

Марийка: Момиче, което Бойчо спасява от двама турци заедно с баща му Стоян.

Шериф ага: Онбашият на Бяла Черква.

48

Тосун бей: Кръвожаден турчин, изпратен с многобройни башибозуци да потуши въстанието в Стремската долина.

Като второстепени герои се появяват също персонажите от повестта "Чичовци" (Иванчо Йотата, Хаджи Смион Ганчо кафеджията и др.) тъй като действието и на двете произведения се развива по приблизително едно и също време в същата област.

Като герой се явява също и Тодор Каблешков.

Лалка: Дъщеря на Чорбаджи Юрданов, сестра на Гинка и влюбена в Соколов.

Клеопатра: Мечката на Доктор Соколов

Кака Гинка: Смела жена, но с весел нрав. Омъжена е за Генко Гинкин.

Дякон Викентий: Плах и нерешителен свещеник от Бяла Черква.