1

2

Димитъръ Чавдаровъ-ЧЕЛКАШЪ

ВЕСЕЛА ЕСЕН Ь

Есеньта по общо признание е печаленъ сезонъ. Листата

ставатъ жълти и както се казва, капятъ.Отъ четирите

посоки духатъ ветрове, падатъ мъгли— млечни и обикновени,

не млтечни.Калъ въ изобилие, а птици никакви. Само рошави

лумпени — врабци и свадливи гарги. Хората ставатъ

песимисти и зли. Въобще пейзажите поедразполагатъ къмъ

кавги и грубости. Любовта не цъвти.Влюбена двойка подъ

оголено дърво съ мокри клони — това е просто безнравствена

картина.Мраченъ и зълъ старецъ подъ дървото — ето кое

подхожда.

Но българската есень 1944 не попада подъ общия есененъ

знаменатель. Не че природата е изменила характера си и

предлага весели пейзажи. Хората няматъ есенни лица.

Народното лице не е есенно. То е издраскано и насинено отъ

немския ботушъ и е изтощено отъ недояждане, но радостна

усмивка цъвти върху него.По очните ябълки все още личатъ

подутини отъ фашистките юмруци, но очите се смеятъ.

— Победихме — казватъ тия очи — нанесохме първите удари.

Още малко усилие и зоръ и — всичко ще бъде наредъ.

И нищо че капятъ листата и природата е мрачна. Нищо, че

презъ обувките и царвулите влиза кална вода и мокри чорапите,

каквито междупрочемъ няма.

— И това ще изтраемъ — смеятъ се очите — Краятъ е близо.

И нищо, че се чуватъ гърмежи, топовенъ грохотъ и

предсмъртни викове.

— Биемъ немците — казватъ очите — Пердашимъ ги и съ ръце

ги душимъ.

Есеньта 1944 — най-веселата есень въ българската история.

„Септемврий стана май".

3

ТРАГИЧНА УЧАСТЬ

Презъ пследните няколко месеци столичния ангросистъ Карамун-

чевъ започна да проявява признаци на мозъчно разстройство. Той

окичи стените на кантората си, рамка до рамка съ мрачната физио-

номия на Фюрера и разпореди да нарисуватъ на тавана едно гра-

мадно V. Сутринь той извършваше една странна церемония.

3аставаше мирно предъ всяка рамка съ вдигната ръка, викаше:

“Хайлъ, победата е наша!” и произнасяше някакви несвързани мо-

литви съ вдигнати ръце къмъ тавана. После сядаше до телефона и

съ угрижено лице чакъ до късна вечерь звънеше на частните секре-

тари на министрите, на директора на полицията, на редакциите на

вестниците и на всички познати.

— Хайлъ— викаше той— победата е сигурна, нали?

— Абсолютно — отговаряха му нетърпеливи гласове— Въ кърпа

вързана.

— Отскубването по точенъ планъ ли върви?

— По съвършенно точенъ планъ. Финно отскубване.

—Фау едно действува ли?

—Действува непрестанно.

— Фау две?

— По дяволите! И фау две също. Всеки моментъ се очаква фау

три, ръководени отъ микрокосмични тласъци.

Тлъстото лице на Карамунчевъ сияеше. Но той не се задоволяваше

съ къси отговори. Той искаше точни сведения за всичко, осведомя-

ваше се за резервите и тоталната мобилизация, питаше колко на

брой са тия фау, искаше да знае точната дата на победата.

Скоро обаче, телефонните разговори престанаха да го задоволява-

тъ. Карамунчевъ започна да тича по улиците, улавяше за палтата

познатите германофили или при липса на пазнати — някой поли-

цай и дълго доверително шепнеше, че най-сигурното фау ще бъде

едно вакумно оръдие измислено отъ него. Това оръдие, съ една

грамадна фуния отпредъ ще има свойството да всмуква всички

червеноармейци и комунисти, заедно съ оръжията имъ и да ги из-

хвърля отъ задната страна въ видъ на брикети за торъ на тевтонс-

ката раса.

Разтревожена отъ писмата на познатите, мадамъ Карамунчева до-

4

летя съ автомобилъ отъ Юндола и свика лекарски консултъ.

— Да се изолира абсолютно отъ външния святъ, да не чете никакви

новини и да не слуша радио — препоръчаха дълбокомислено спе-

циалистите и предписаха студени душове, компреси, хапчета, мех-

леми и настойки.

Но въ вилата му въ Юндола, където Карамунчевъ биде насила от-

веденъ, настъпи ново влошаване. Той започна да изрязва книжни

хакенкройцери и да ги лепи по мебелие, по миасите и стените, до-

ри и по челото на мадамъ Карамунчева, докато тя спеше невиненъ

сънъ. Той издебваше готвачката въ кухнята и и забождаше съ кар-

фица на задника пропагандни рисунки, украси и всички шапки на

жена си съ немския гербъ.

— Хайлъ Хитлеръ! — крещеше той. — Победата е сигурна! Никой

да не се плаши. Победата е наша!

Вечерь, въ трескаво бълнуване, Карамунчевъ съчиняваше апели до

министрите и до редакциите на вестниците , въ които искаше «раз-

стрели, повече разстрели и палежи», после разплаканъ молеше да

му направятъ единъ животворенъ мехлемъ отъ броеве на «Зора и

«Утро».

— На главата ми сложете фау четири, стенеше и едрото му тяло,

оросено отъ жълта поть, огъваше пружиниге на леглото.

Презъ нощта срещу 8 септемврий Карамунчевъ успя да издебне

заспалата болногледачка, избяга отъ вилата и воденъ отъ някакъвъ

сляпъ инстинктъ, блъс-кайки се отъ влакъ въ влакъ, пристигна на

следния день, цялъ изпомачканъ, раздърпанъ и сдъвканъ, на со-

фийската гара. Софийскиятъ въздухъ му подей-ствува освежително

и той като че дойде на себе си, макаръ да усещаше някаква празно-

та въ главата. Безъ да обръща внимание на нищо наоколо Карамун-

чевъ слезе отъ трамвая на пл.”Славейковъ„ изтича въ бюрото си и

позвъни на вътрешното министерство.

— Ало, ще победимъ ли скоро, г-нъ секретарь?

— Но ние победихме вече!

— Победихме? Ахъ Боже мой! Нима?

— Но вие спите ли още, гражданино? Излезте на улицата,

присъединете се.

Карамунчевъ изтича, буйно навънъ,като се закачи на вратата и

разкъса дрехата си, но следъ две минути съ стремителна бързина

отново взе слушалката и задъханъ поиска участъка:

5

— Ало, на площада някакви хора вдигатъ трибуни викатъ да живъе

червената армия и други съ пушки демонстриратъ.

— Много естествено — отвърна бодъръ гласъ.

Разбира се, щеше да бъде неестествено, ако не демонстриратъ и не

се радватъ.

— А тия съ шмайзерите?

— Кой сте вие, господине, та не знаете, че партизаните сь слезнали

днесъ отъ Балкана и празднуватъ победата?

— Партизаните! — подскочи Карамунчевъ и изтърва слушалката.

Следъ като отново дой-

де на себе си, Карамун-

чевъ опита да говори съ

още нъколко министер-

ства, съ участъците и

редакциите на «Зора» и

«Утро", но като получи

още по-странни и зао-

бъркани отговори, ре-

ши, че всички са полу-

дели и че трябва самъ

да действува. Той измъ-

кна няколко,законника

отъ етажерката, изтича

на площада и започна

поривисто да крещи

предъ една група млади хора, съ плакати и знамена надъ главите.

— Но, господа, не знаете ли че има ЗЗД?

— Хе, хе, хе — засмяха се младежите — няма вече ЗЗД!

— Какъ да няма? Но ето господа, ето го!

— Дайте го въ музея, гражданино.

— А другите книги какви са? — полюбопитствува младъ човекъ съ

загрубяло лице и весели очи.

Карамунчевъ, разтреперанъ при вида на бомбата на кръста на мла-

дежа и на черното дуло на шмайзера, хвърли книгите и преди да се

вмъкне въ тълпата, успя да извика;

— Законъ противъ носенето на оръжие.

Той вървя дълго съ веселиге хора и когато те спряха най-после,

страхливо запита, обхванатъ отъ едно чудовищно съмнение:

6

— Но къде се намирамъ азъ?

— На Червения площадъ!

— На червения? . . — побеля Карамунчевъ т. е. ... искамъ да кажа

въ кой градъ, въ коя срана? . .

— Въ София, въ България — отговориха му очудено. Цълъ въ

поть,съ безумни очи, Карамунчовъ, замаха ръце и крясъците му се

понесоха надъ тълпата:

— Това не е мойта София, това не е мойта България! Азъ не иска-

мъ тукъ, азъ ще си ида отъ тукъ!

— А къде ще идешъ? — полюбопитствуваха някои.

— Въ Германия ще отида. При фау едно ще отида. — А въ народния съдъ искашъ ли да отидешъ! — викна нечий сър-дитъ басъ.

Като чу думата “Народенъ съдъ”, Карамунчевъ обърна разтре-перания си гръбъ и хукна презъ глава по напречната улица.

А «Червения площадъ» ехтеше отъ бодри викове и песни.

ПАНИКА Единъ отъ първите въ малкото градче, които на 9 септем-

врий разбраха какво трябва да прзвятъ, беше евакуираниятъ сто-

личанинъ Минчо Бъбрековъ. Щомъ чу новината по радиото,той

разбуди съпругата, сина и дъщерята и държа следната речь предъ

неразсънените имъ и слисани физиономии:

— Моментътъ е много сериозенъ. Нещо страшно е станало. Никой

да не излиза

отъ къщи, докато не се върна. Особено ти, Райничке.— ти си съ из-

винение извънредно пълна и неприлична, ще дразнишъ

граждаинте.

— Азъ неприлична! — Азъ да дразня гражданите! — писна мадамъ

Бъбрекава и зае по старъ навикъ на-падателна позиция. — Не те е

срамъ. Следъ като пазихъ диета и спаднахъ с цли два килограма!

— Не е въ това работата, разбери! Въпросътъ е на животъ и на

смърть. Също и вие двамата. Никой да не посмее да покаже носа си

навънъ. Азъ ще спася положението.

Съ трескава бързина Бъбрековъ измъкна отъ гардероба някаква

дамска червена блуза, разкъса я и посредъ общото смайване, окачи

презъ рамо ивица, която заплющя отъ вятъра.

— Но ти си полудялъ! Това е червено знаме!

7

— Тишина!Никой да не противоречи и да не мърда! Оставете на

мене!

После забоде на ревера си тясна лента и като даде съ властенъ тонъ

последните си разпорежда ния, заключи вратата подъ носа на изпла-

шеното семейство.

Презъ цълия день, възбуденъ, медено усмихнатъ, съ трескави очи,

Бъбрековъ скита изъ улиците на градчето. Той спираше случайнитъ

си познати, съ които преди едва разменяваше бегли поздрави, дру-

саше възторжено ржцете имъ и крещеше съ неестественъ гласъ:

— Здравей, другарю! Най-после! Свободата изгря Свърши се!

Но радостниятъ блясъкъ въ очите на хората тутакси угасва-

ше,щомъ той се докосваше до тяхъ. Те някакъ си стеснително из-

мъкваха ръцете си,обръщаха гръбъ и отминаваха.

— Изгря! Изгря! — крещеше Бъбрековъ на следния ъгълъ и тупа-

ше по рамото другъ гражданинъ. — Изгря майчицата свобода!

— Да, да — сконфузено потвърждаваше гражданинъгь и завиваше

въ уличката, сякашъ бъгаше отъ заразно боленъ.

Честита нова България! - безъ да се отчайва се нахвърляше

Бъбрековъ върху следния минувачъ.Той тичаше при събраните

оживени групи отъ хора, махаше възторжено ржце и повтаряше:

— Свободата е мила, истината свята, азъ съмъ с васъ!

Но навсякъде го посрещаше студенина и неприязяено очудване.

Най-после Бъбрековъ успя да улови общинския метачъ, притисна

го до една стена и дълго ръкомаха предъ добродушното лице на

стареца: — Ахъ, другарю, думи нямамъ! Толкова борба, толкова

жертви. Въ София азъ живеехъ навремето въ една уличка съ баща-

та на другаря Димитровъ. Големи приятели бяхме. Ехъ, другарю

Минчо,ще каже, няма да дочакаме ние майчицата свобода. Ще ста-

немъ жертва на фашизма. Много милъ старецъ. Ела, казва, да на-

правимъ по една трибуна, ти на тоя ъгълъ, а азъ на другия, па нека

ни убиятъ враговете народни. А пъкъ сина му, младо момче беше

тогава, ама цялъ Ленинъ. Другарю Минчо, ше каже, няма ли да

дадешъ някой левъ за жертвите на фашизма. И азъ — тракъ, тракъ

— отброя 50,000 лева. Другь пъть току ще донесе някоя печатница

въ къщи. Скрий, казва, тая машина другарю, азъ ще дойда довечера

да я исталирамъ и ще отпечатаме вестникъ «Червена зора».

Старецътъ, следъ като успя най-сетне да се изплъзне, дълго клати

очудено

8

побелялата си глава. До вечерта Минко Бъбрековъ прави още

много опити да разправя на гражданите борческото си минало,

като дори твърдеше, че презъ 1923 г. е билъ застрелянъ и заровень,

но успялъ да излъзе отъ гроба и да се спаси за благого на отече-

ствения фронтъ. Най-после той се прибра въ квартирата си съ

съкрушенъ видъ. Мадамъ Бъбрекова, Жоржъ и Надя го посрещнаха

съ разстроени лица и страхъ въ очите.

Те не бяха хапнали нищо презъ деня и седяха прималели отъ без-

спокойство.

— Свършено е — падна въ креслото Бъбрековъ — всичко знаятъ.

— Какво? Какво знаятъ? — викаха едногласно всички. . . или не

знаемъ, — повтаряше като въ 6ълнуване Бъбрековъ — че ти въ

София си билъ агентъ на Гестапо, че си писалъ въ вестниците, че

си лапалъ германски субсидии. Или не знаемъ, че синъ ти. . .

— Какво, какво за менъ?—скочи разтреперанъ Жоржъ. . . .

—…или не знаемъ, че синъ ти е легионеръ и че е клеветилъ въ

университета другарите?

— А за менъ, а за менъ?

— ... или не знаемъ, че дъщеря ти хойкаше съ германски офицери. .

— А за менъ какво говорятъ? — надигна едрото си тяло мадамъ

Бъбрекова.

—Тебъ само като те видятъ колко си дебела и веднага ще разбе-

ратъ,че си виновна — махна безнадеждно с ръка Бъбрековъ.

Настъпи общо мълчание.Първа се съвзе мадамъ Бъбрекова:

Пъкъ азъ ще кажа — баща ми насила ме ожени за този престъп-

никъ. Азъ съмъ невинна жертва на неговите страсти. Той нарочно

ме угояваше, за да се гордее, че има дебела жена. Той похити мой-

та невинность и съ въжета ме е вързвалъ, за да не избягамъ при ра-

ботниците където е мястото ми. Азъ съмъ отъ бедно семейство.

Моятъ баща. .

— Е, милионеръ, — подсказа съ отпадналъ гласъ съпругьтъ — и

направи три къщи отъ войната насамъ.

— Да, ти си виновенъ! — намеси се съ ирониченъ гласъ Жоржъ. —

Той, ще кажа, отъ дете още съ бой ме караше да викамъ “Хайлъ

Хитлеръ" и да вляза въ легиона. Той ме подстрекаваше да клеветя

въ университета — инакъ азъ отде да знамъ.Азъ съмъ малолетенъ.

— На 24 години — тъжно поклати глава бащата

— И азъ, и азъ нищо не разбирамъ Азъ бяхъ невинно моммиче,

9

пъкъ татко канеше германски офицери у додма на гуляи.

— Азъ ще ви спася, де-

ца — взе отново думата

мадамъ Бъбрекова. —

Азъ имамъ една братов-

чедка по майчина ли-

ния, която беше съ но-

вото правителство. Тя

беше жертва на тия

престъпници. Ние ще

идемъ при нея, деца, и

тя ще ни защити. Азъ

ще и дамъ всичките си

скъпоценности.

— Да, мамо, — нах-

върли се радостно Нина, — когато бяхъ малка тя веднажъ ме це-

луна и ми рече “мило дете”. Колко мило дете, а пъкъ баща му ка-

къвъ лошъ.

— И менъ, и менъ също ме целуваше, когато бяхъ малъкъ!

Въ тоя мигъ на разцъфнали надежди Бъбрековъ тежко стана и

закрещи съ помътени очи:

— Така- а! Идете си, бягайте! Оставете ме! Нека ме предадать на

съдъ. Пъкъ азъ мислите няма да кажа Кой издаде тази ваша братов-

чедка, та я уволниха отъ служба!

Отново тежко, гробовно мълчание се възцари въ стаята. Само уско-

рените удари на сърдцата отмерваха настъпилата паника.

ПОДРЕДЪ, ГРАЖДАНИ...

Една чудновата случка развълнува жителите на градчета ни

миналия день. Около обядъ някой почука на прозореца ми.

Гледамъ — баба Севастица, най-ревностната посетителка на всич-

ки митинги отъ 9 септемврий насамъ. Политически бойка старица.

На джубето и — червена лента, въ ръката и — внуче.

— Какво, бабке, пакъ ли на митингъ? — питамъ азъ.

— Отивамъ да се изплюя на министъръ-председателя — казва ба-

бата. — Цялъ градъ тича къмъ околийското управление, само ти

10

седишъ. Хайде съ мене.

— Чакай, ти съ ума ли си? Какъ тъй ще плюешъ върху министра,

върху нашия министръ. Внимавай върху изразите си.

— Той може да е твой министръ, но мой не е. Ще ги плюя и ще го

оскубя. Брада, казватъ, пустналъ.

И безъ да дава повече обяснения, поема съ бодри стъпки надолу.

Внучето подскача подире и. Озадаченъ тръгвамъ следъ нея.

Бабата спира на площада предъ околийското управление.А на пло-

щада — гъмжило. Едва ли не всички жители на градчето. Есененъ

дъждецъ се сипе, а те не мърдатъ.

— Какво е станало — питамъ — олио ли раздаватъ?

— Вятъръ олио. Арестували са министъръ-председателя. Бившия

де. Сега е въ околийското.

— Че какъ тъй? Той нали отдавна е арестуванъ.

— Не знамъ. Слязълъ отъ влака и право въ хотела на Папакочеви.

Стая искалъ съ фалшива лична карта.

— Не може да бъде. Нашата милиция здравата пипа,какъ тъй ще

избяга.

— Може, не може — познали го. И брада билъ пустналъ за заблуж-

дение.

Доближавамъ до друга, по-голяма група граждани. Въ центъра —

председательтъ на О. Ф. комитета Минчо Радойков, както е редно,

разпалено ораторствува:

— Не бива, граждани. Той е важна фагура за народния съдъ.

Никакви такива ексцесии и лични прояви. Разотивайте си мирно и

тихо. Властьта е на поста си.

— Но ние искаме само да го видимъ, другарю — взема думата

продавачътъ отъ потребителната кооперация. Идете и кажете на

околийския, началникъ — нека ни го покаже отъ балкона.

Народътъ, кажи иска да засвидетелствува любовьта си къмъ него.

Нищо няма да му направимъ.

— Кажете, няма да се разотидемъ, докато не ни го покажатъ —

подема другъ гражданинъ. — Той никога не е искалъ да знае какво

мисли народа. Нека да му го кажемъ сега.

— Но не е правилно, другари — опитва се да се защити Радойковъ.

Разберете.

— Правилно е, правилно е, — обаждатъ се насърдчителни гласове.

Каквото народа иска — правилно е.

11

Следъ дълги пазарлъци най-после Радойковъ отстъпя и съ нере-

шителни крачки тръгва къмъ околийското управление. Тутакси

неколцина ловки оратори се възползуватъ отъ отсъстствието на

председателя. На площада става нещо като импровизиранъ мити-

нгъ. Дори бойката баба Севастица успява да вземе думата и да

хвърли няколко революционни лозунги. Накрай взема преднина

гръмкия гласъ на градския кърпачъ Стойко Кифлата.

— Граждани, — каза той, — правя конкретно предложение. Първо,

никакви издевателства. Второ — понеже, ако ни го покажатъ, всич-

ки ще крещимъ и ще се получи вавилонско стълпотворение, отъ

което той нищо няма да разбере, предлагамъ:

а) да се наредимъ въ колона по единъ;

б) всеки минава и въ течение на една минута има право да го ругае

както може;

в) псувните са забранени, тъй като има дами;

г) юмруци може да му се сочатъ.

— А храчки? — обажда се тънакъ гласъ.

— Храчки — не. Балконътъ е високъ.

— Но азъ мога да плюя на три метра далечина — обажда се съ

гордо изражение работникътъ отъ мелницата Видю — Нека азъ

пръвъ да бъда.

Следъ речьта на Кифлата, фелдфебелътъ о.з. Лало Мартинката взе

инициативата въ свои ръце.

— Миррно! — командува той — Въ колона по единъ. Бабо Севас-

тице,не се пъхай на първо место. Дай пжть на пострадалите отъ

терора.

Въ тоя моментъ на балкона на околийското управление излезе

самъ околийскиятъ управитель, придруженъ отъ председателя на

О. Ф. Порядъкътъ, който бе почналъ да се оформява подъ твърдата

ръка на фелдфебела, тутакси се наруши. Всички се юрнаха къмъ

балкона,

— Граждани, — каза усмихнатъ управителятъ. — Съжалявамъ, че

ще требва да ви разочаро вамъ. Станала е грешка. Хотелиерътъ и

милиционерите са се препознали. Арестуваниятъ е добъръ граж-

данинъ, търговски пжтиикъ отъ Софийската фирма «Трите лъ-

ва", Неговото нещастие е, че има известна прилика съ бившия мно-

гообичанъ отъ васъ м-ръ-председатель. Той се оплаква, че вследст-

вие на тая фатална прилика отъ 9 септемврий насамъ е арестуванъ

12

четири пъти и веднажъ въ влака София—Варна е изялъ двайсетина

шамари отъ разярени граждани.Следъ 10 минути ще го освободи-

мъ. - Моля да се разотидете спокойно по домовете си и да не зака-

чете арестувания.

Невъзможно е да се предаде сцената на разочарование, която пос-

ледва следъ думите на управителя. Въ множеството настъпи такова

униние, сякашъ бяха научили, че Фюрерътъ и Дучето са успели да

избягатъ на Марсъ съ ракетна граната. Бавно, съ наведени глави те

започнаха да се разотиватъ на малки групички.Работникътъ отъ

мелницата остана последенъ.Следъ като управительтъ влезе въ

сградата, той направи няколко опити да достигне съ слюнка бал-

кона и следъ като успя, ми каза ухилено:

— Щяхъ да го улуча право въ окото, ама на — късметъ!

ОТЪ ВРЕМЕТО НА ЦАРЬ ИРОДЬ

Пенчо Клечковъ не можа да успее въ живота, поради тава, че

не му достигаха някакви си 15—20 см. до средния човешки ръстъ.

Разбира се че при наличность на големъ умъ и големи амбиции, те-

лесните размери свирятъ втора цигулка, освенъ за мискинскте очи

на карикатуристите, които единствени тровятъ живота на низко-

ръстите люде съ големи заложби. Пенчо Клечковъ обаче, въ всяко

отношение беше едно хармонично произведение на природата:

незначителенъ ръстъ, умъ, амбиции и заложби. А като се прибави

къмъ това и добродуш-ието, мекосгьта и плахостьта на малката му

душица, ясно е защо при кариеристичното надпре-пускване на не-

говите колеги презъ време на почти четвъртвеков-ната му чинов-

ническа служба, той не можа да премине нито едно отъ безброй-

ните йерархически препятствия. Пенчо си остана само една мирна,

кротка, прашна и безсловесна чиновническа мравчица, свикна съ

тава си положение и не изпитваше нужда да бжде нещо повече.

Вънъ отъ писароката му работа, която протичаше гладко и спокой-

но, Пенчо си имаше две малки като него слабости — вътрешната

дезинфекция, както самъ се изразяваше и посещаването на бого-

служенията в празднични дни. Неотменен навикъ бе за него да се

отбива всека вечерь въ кварталната кръчма на бай Пешо Мустаке-

рата и да прекара тамъ по няколко тихи часове.

— Дай една сливовица, бай Пешо—казваше кротко усмихнатъ той

— нали знаешъ, за дезинфекция.

13

Пенчо си имаше строга норма: 5 шишенца, а при изключителни

случаи и срещу големи праздници — 6 или 7.

—Наядохме се и тая вечерь. Доволно. — заключаваше неизменно

той на тръгване и като се клатушкаше леко прибираше се да спи въ

самотната си къ-щурка накрая, завещана отъ покойните му родите-

ли. Тананикайки, Пенчо си лягаше съ радостно предчувствие, че

ако е рекълъ Богъ, може да му се яви на сънъ и да го погали подъ

брадичката младата колежка Сокерова. Той никога не сънуваше

такива страхотии като преследвания, пожари, стрелби или внеза-

пни умирания. Само веднажъ въ съня му началникъгь Вучковъ съ

бизонови рога влезе въ канцеларията, измуча страшно, набучи

смъртно изплашения Пенчо на рогата си и го вдигна до тавана.

Пенчо не беше особено религиозенъ, но обичаше атмосферата на

черквите въ праздникъ, мириса на тамяна, тихото пращене на све-

щите, тлъстите басове на поповете и старческото скимтене на кли-

саря.

Той си имаше собствена теория за религията ,която не беше обос-

нована и се състоеше отъ две фрази: «Сега имаме войнствуваща

религия, ама скоро ще дойде тържествуващата религия. » Повече

отъ това, при всичките му усилия, Пешо Мустакерата не можеше

да изтръгне. Не можеше да изтръгне също нито дума по полити-

чески въпроси. За тая тъмна и страшна область на живота, сър-

дцето на Пенчо беше заключено като банкова каса. Дори войната

не засегна неговия девственъ умъ «голямъ колкото една аспирин-

че», както се изразяваха колегите му.

И ето, че тази кротка мравчица преживя презъ последните дни ед-

но неочаквано и бурно сътресение, което едва не помрачи разсъ-

дъка му. При него въ канцеларията дойде непознатъ човекъ на

средна възрасть, съ бялъ тренчкоотъ и низко нахлупенъ каскетъ

надъ голямата глава

— Здравей, роднино, — каза той съ такава една некрасива усмивка,

отъ която на Пенчо леко прилоше.— Азъ съмъ твой пръвъ братов-

чедъ по майчина линия. Много ти здраве отъ леля Мара. Тя ми да-

де адреса ти и ме изпрати при тебъ.

После братовчедътъ обясни, че е дошълъ да търси работа и помоли

за няколко дневенъ подлонъ, докато се настани. Пенчо отдавна бе

скъсалъ връзките си съ всички роднини, свикналъ бе съ самотата

си и не обичаше да какви гости, още повече пъкъ за преспиване,

14

но въ вида на братовчеда имаше нещо свирепо и същевременно

умолително и Пенчовата подчинена душа не можеше да каже: Не.

Братовчедътъ се оказа необщителенъ и мраченъ, очевидно твърде

утриженъ отъ нещо, отказа се отъ Пенчовата компания за голямо

негово облекчение и не отекчи съ нищо равния вървежъ на същест-

вуванието му.

Но на третата вечерь отъ гостуването на братовчеда, когато Пенчо

както е редно се отби «на вечеря» въ кръчмата, бай Пешо го пови-

ка таинствено задъ тезгяха и съ тревоженъ шепотъ му съобщи, че

презъ деня дошли милиционери, арестували гостенина и казали на

хазаина де се яви на другия день доброволно въ участъка, за да не

става нужда да го арестуватъ.

— Изглежда, че е отъ ония, дето ги търсятъ сега — заключи той —

агентъ или убиецъ народенъ. Но ти не си виновенъ и нъма защо да

се плашишъ. Сега не биятъ.

За пръвъ пъть отъ много години Пенчо пропуска да се дезинфекци-

ра тая вечерь. Отъ целия разказъ на кръчмаря той разбра само ду-

мите «участъкъ» и «арестуване » и се изплаши така страшно, че

едва има сили да се добере до къщи. «Свършено е — мислеше си

изъ пътя. — Изгърмяхъ. Загинахъ".

Пенчо беше слушалъ толкова много разкази за пребити хора, за чу-

довищни изтезания, за електрически уреди, клечки подъ ноктите,

пясъчни торби, обесвания надолу съ главата, че успокоителните

думи на бай Пешо му се струваха като подигравка и светотатс-

тво.«Полицията да не бие! Къде се е чуло това. Които и да са —

все ще биятъ. Така е отъ времето на царь Иродъ още».

Парализиранъ отъ страхъ, той виждаше вината си въ грамадни раз-

мери и измъчванъ отъ тъмни предчувствия, едва на разсъмване

заспа мъртвешки сънъ.

Събуди се късно, написа две прощални писма — до бай Пешо и до

колегитъ си — следъ това започна да се приготовлява. Той обу

всичките си долни гащи, включително и непраните, също два чиф-

та панталони, нахлузи три ризи, два полувера, четири стари жилет-

ки, като непрестанно си повтаряше: «Поне първите удари да не

усетя много силно, после ще припадна и нищо няма да усещамъ.

Приличенъ на вързопъ отъ средна големина, къмъ 11 часа Пенчо съ

прималяло сърдце се представи на младия човек, който стоеше съ

пушка въ ръка предъ участъка.

15

Почти полумъртавъ Пенчо бе въведенъ въ няъкаква стая и като

презъ мъгла видя строгото лице на началника съ очила въ рогови

рамки на носа.

Младежътъ съ пушката наведенъ надъ масата обясняваше нещо съ

тихъ гласъ.

Пенчо събра сили и като се подпря на стола, за да не падне, каза съ

плачевенъ гласъ:

— Господинъ началникъ, азъ такова ... моля ви се не съ приклада.

Ако може нека съ дърво или гума.

— Какво, какво?

—И по главата! също не, моля ви се ... азъ всичко ще кажа... А

пъкъ електричество, моля ви се като на баща и майка, азъ не издър-

жамъ и най-слабъ волтажъ... Милиционерътъ пръвъ разбра състоя-

нието на посетителя.

Бързо той пъхна стола подъ разтрепераните му крака, накара го да

седне и започна да го тупа приятелски по рамото:

— Той се е изплашилъ, г. комендантъ. Кой знае какви идиотщини

са му издрънкали някои мръсници ... Но успокойте се, господине,

ние не биемъ. Всички уреди за изтезание сме предали за музея.

Комендантътъ наля чаша вода и съ трудъ успя да я пъхне между

разтраканите зъби на Пенчо:

— Няма нищо, няма нищо, г-не. Но пийте, де. Не се плашете.

16

Съ трудъ Пенчо успя да дойде на себе си.

— А сега искаме някои обяснения отъ васъ, г-нъ Клечковъ — каза

добродушно усмихнатъ комендантътъ — и ви моля да говорите

истината. Ние не изтезаваме никого, но имаме начини да се добе-

ремъ до нея..

Следъ половинъ часъ Пенчо излезе съ сияюще лице отъ участъка,

ръкува се съ милиционера, като му поблагодари неизвестно за

какво и като подрипваше весело дотича до кръчмата на бай Пешо.

— Всичко благополучно — обяви тържествено той — Не ме барна-

ха съ пръстъ. Много любезни хора. Фини обноски.

— Азъ нали ти казахъ — засмя се кръчмаря — сега вече не перда-

шатъ.То беше — Отъ де да знамъ — полиция. Дай сега една за де-

зинфекция, че цяла нощ съмъ бралъ страхъ. Прощални писма пи-

сахъ.

Скоро около ухилената щастливо физиономия на Пенчо се струпа-

ха и други съкварталци, караха го да разказва, черпеха го и се чука-

ха съ него. Пенчо стана словоохотливъ като никога, по-рано раз-

правяше всичко подробно, разкопчаваше дрехите си, показваше

колко жилетки,пуловери и ризи е облякълъ, за да се предпази.

— Ама не ме биха, ей! Не ме биха! — повтаряше непрестанно той

— вода ме черпиха. Самъ господинъ началникътъ ми поднесе вода.

— Късно следъ обедъ Пейчо излезе, клатушкайки се. Той 6еше

успялъ дори да композира единъ рефренъ и пееше гръмогласно:

— Не биятъ вече, ей! Не биятъ никого. Еха, еха, не биятъ никого!

ТЕОРИТИКЪ

Съ глава подпряна на лакти, съ пръсти впити въ косата, седи до ма-

сата Пройчо Пипонковъ. Очитъ му съ замъглени отъ творческо нап-

режение, а отъ хремавия му носъ се събира бистра капка и пада

върху бялата хартия. Петното, което прави капката, е единствения

знакъ, който следъ часъ и половина усилена размисъл се отронва от

главата на мислителя. Работата е въ това, че Пройчо Пипонковъ е

решилъ да напише вдъхновена статия на тема:«Всичко за фронта,

всички на фронта». Той е далъ своите сериозни разпореждания за

абсолютна тишина и мълчание и старата му майка, седнала въ вес-

тибюла не смее дори да диша. Но някакъвъ неясенъ шумъ почва да

прониква презъ тънката стена от стаята на съседите. Върху лицето

17

на мислителя се явява лека гримаса на недоволство

Шумътъ, обаче, се усилва, различаватъ се отделни гласове, които

удрятъ по изопнатите нерви на твореца. Той смачка хартията съ

творческото петно, решителио излиза въ коридора и чука на вра-

тата, отъ която идват гласовете.

Въ малката стаичка Пройчо открива трима познати младежи отъ

квартала и две момичета. Младите имъ личица са странно оживе-

ни, очите блестят възбудено.

— Защо крещите толкова вие — казва съ строгъ гласъ Пройчо— да

не би азъ да съмъ нищо въ тая къща?

— Извинете, другарю, но ние разискваме какъ да увеличимъ про-

изводството въ нашата работилница, и да съберемъ помощи за на-

шата войска, — каза единъ отъ младежите.

— Можете да решавате каквото искате, но трябва да държите смет-

ка, че въ съседната стая има елинь, който се занимава съ важна

отечественофронтовска дейностъ.

— Тъй ли? Че кой е той?

— Азъ

— Бре! Че отъ кога? До вчера въртеше опашка около легионе-

ритъ... Какъ тъй стана толкова важенъ деецъ сега!

— Внимавай въ думите си, за да не те поставя на мястото ти, —

заканително маха ръка Пройчо. — Азъ съмъ натоваренъ да

напиша статия за стратегията на пехотната тактика.

— Вижъ ти! — усмихва се хитро младежътъ. — Ами за морската

стратегия на тихоокеанската флота? — Какво за морската стратегия? — Понеже не си служилъ войникъ и не познавашъ пехотата, а пъкъ като малъкъ, знамъ, че обичаше да спускашъ параходчета въ водата, мисля, че за флотата ще ти бъде лесно да напишеш статия. — Глупакъ! — каза Пройчо и затръшва вратата посредъ общия кикотъ.

Цълъ часъ още е нуженъ на Пройчо, докато се успокои и почне да излага мислитъ си. Но тъкмо въ най-върховния твор-чески мигъ,майката отваря тихо вратата и с умоляющи очи тихо казва: — Пройченце, извинявай, миличъкъ, но отвънъ чака комисия. Казватъ,ако искаме,нещо да дадемъ за войниците на фронта... — По дяволите твоите комисии! — нервничи Пройчо— Азъ тукъ статия ли пиша или какво. Казахъ ти да не ме безпокоишъ. — Но мисля ... да имъ дамъ ли единъ чифтъ ръкавици. Ти има-

18

шъ три чифта. И спортната ти фланела, мисля, дето не я носишъ. — Ти съ ума ли си! Отгде накъде! Значи да оставишъ сина си да

хваща туберкулоза и перитонитъ.И това ми било майка! Никакви

такива.Не разрешавамъ. . . .

— Но, мисля. . . .

— Нъма какво да мислишъ, като напиша тая статия, все едно че

съмъ далъ триста пуловера.Всеки с каквото може помага.

Отново за дълго настана тишина.Пройчо възстановява

равновесиетоето си и продължава да измъква отъ разпалената си

глава мисъль следъ мисъль, лозунгъ следъ лозунгъ.

«Моментъть е такъвъ,че цълия народъ тръбва спонтанно безъ оста-

тъкъ да иде въ окопитъ. Въ окопитъ, всички до единъ въ окопитъ,

ето върховната повеля на епохата. Само духовните водачи трябва

да останатъ по местата си и съ пера въ ржцете да сочатъ пътя към

победата.» Пройчо се отпуска доволенъ на стола и потрива ръце.

Той чете и препрочита произведението си, умилява се на по-сил-

нитъ места,декламира съ ръкомахане пследните пасажи. После

поставя въ пликъ ръкописа

— Майко, — казва съ тържественъ басъ той— ако ме търси някой,

кажи че съмъ извиканъ

на спешно съвешание

съ редакторите на пе-

чатните органи.

Въ вихрения си поле-

тъ по стълбите Прой-

чо събаря някакъвъ чо-

векъ въ разсилническа

униформа.

— Тукъ ли живее

Пройчо Пипонковъ? —

пита човека,като чисти

дрехите си отъ праха. — Защо? Какво има? —Нося му повиква-телна заповедь. Пройчо отстъпва две крачки и се подпира на

стената. — Не знамъ. Мисля, че е въ съседната къща.

19

Той се измъква покрай разсилния и съ отмалели крачки тръгва по булевадра. «Повиквателно, повиквателно» — повтаря си той и ужасъ сковава движенията му.Значи край на неговите опити да стане журнлистъ, духовенъ водачъ. Значи казарма, раница, пушка, окопи. ...

ХИТРЕЦЪТЪ Да ви разправямъ,какво чудо на чудесата стана въ нашата трудо-

вашка рота — лъжецъ ще ме наречете и за човекъ няма да ме

имате.То наистина не е за вярване,че бай Добри Сантата ... Ама

чакайте отначало да почна, че вие не знаете кой е бай Добри. Той

дойде лятосъ, заедно съ една група запасни, къмъ нашата трудоваш-

ка рота въ Балкана. Ужъ комисия го гледала и го одобрила,да рече-

шъ,ама гледаме всички— нефела човекъ и това си е.Иначе—якъ мъ-

жага, широкогръдь, мускулестъ съ ръце като гребла, само че въ кра-

ката дефектенъ, както се казва. Едри крачища, както всичко у него,

ама криви някакъ, възлести, съ големи преплетени сини жили, пъкъ

ходилата - едното къмъ Дунава гледа, другото къмъ Бяло море —

шовинистично настроени. Повече отъ една педя крачка не може да

направи, не може и не може. Нито мирно може да застане като хо-

рата, ни да се обърне на ляво, а пъкъ кръгомъ и рядъкъ ходъ — дума

да не става. То тия работи много не съ наложителни за запасняците-

трудоваци, ама нали—изисква се. Нашата трудовашка работа знайно

какава е: шосе разширяваме,брегове копаемъ,колички возимъ, чука-

ме, постиламе и пр. А съ подобни едни крачета какво може да се ра-

боти.

— Деформация и абдикация вследствие ревматизъмъ - обяснява

бай Добри на ротния командиръ — три години въ корито съмъ ле-

жалъ схванатъ до кръста и хичь да мръдна немога. Остъръ ревма-

тизъмъ отъ най-острите. Съ извинение и по навънка въ стаята хо-

дехъ.Тегло стршно, да не дава Господь. Жената щеше да избяга,

ако не беше се намерилъ единъ фелдшеръ ... Пъкъ нашиятъ ро-

тенъ много приказки и обяснения не допуска:

— Млъкъ! Ще видимъ тая работа. А на подофидера:

— Ти ще следишъ за него. За една седмица искамъ най-добрия ра-

ботникъ да го направишъ!

Подофицерътъ — той сега не е вече въ нашата рота, пръждосаха го

някъде — суче мустакъ, гледа душмански и дума:

—Симулация е той,г-нъпоручикъ,знаемъ ги ние такива!

20

— Не симулация, — а дефромация — оправдаваше се бай Добри.

И зае се подофицера съ неговото оправяне, здравата се зае. Бре тъй

го мъчи, бре инакъ го върти, въ мордата го удря — тия работи то-

гава бяха позволени — не ще и не ще! Тръгнемъ ние за обекта сут-

ринь, слънцето грее, пилета църкатъ, природа единъ видъ, а бай

Добри съ кирка на рамо, далечъ задъ насъ — клинкъ-клинкъ, педя

по педя, пръхти и превзема пространството.Едва следъ единъ часъ

ще дойде и ще се нареди да копае!

Пъкъ едно копане! Копне — охне, копне — охне и все нещо си

мърмори подъ носа:

— Ще те сдроба, ей! Кожата ти ще смъкна. Съ шамари ще те гоня

отъ тукъ чакъ до Кричимъ и обратно!

Веднажъ съ тояга го млати и го кара да прескочи една падинка,

другъ пъть съ конь изненадано налетя отгоре му. Най-после —

оставиха го. По-лека работа му

даваха — било инструменти да пази, било съ малко чукче да дроби

камъни. Пъкъ и новъ подофицеръ дойде — злато човек. На всички

ни олекна.

Преди десетина дена, обаче, стана чудо невиждано, та после отъ

смъхъ изпопадахме всички. Бай Добри беше оставенъ долу при

ръката дневалство единъ видъ, палатките да пази, а ние както е

редно работехме далече на шосето. Тъкмо бяхме седнали малко да

отдъхнемъ и гледаме: пушилка по пътя и дорде разберемъ какво

става долетя—кой мислите — бай Добри. Запъхтянъ, цялъ в поть,

маха ръце и крещи:

Дойдоха, братя. Тръгвайте да ги срещнемъ.

—Чакай, бай Добре, каква е тая отъ тебе?

— Бързайте, бързайте. Съ поручика говориха и поручика каза ти-

чай да имъ кажешъ да дойдатъ!

— Ама кой? Чакай, какво става?

— Нашите бе, партизаните. Съ шмайзери, съ знаме, тичайте

И като хукна предъ насъ съ кривитъ си крака, едва успявхме да го

настигнемъ. После — въ лагера, няма какво да ви разправямъ под-

робно, всички сте я преживъли тая радость и това освобождаване.

Чакъ следъ като мина всичко и избрахме комитета, заедно съ бай

Добри, някой се сети за краката му.

— Ама каква стана,тя, бай Добри! Какъ тъй изведнажъ проходи?

А той хитреца — се смее подъ мустакъ:

21

— Какъ да не проходя, бе, другари! Като видяхъ тия орли балканс-

ки, не ще проходя, ами крила ще ми израстнатъ.

И елате да го видите сега какъ подскача кучия му синъ, какъ върти

кирката, та коститъ му пукатъ, какъ вози количките съ пръстъ и

какъ се обръща кръгомъ като аеропланска перка.

— Сега няма лъжа и кръшкане — хили се той — сега за нашата си

България работимъ. Фашистки кракъ по това шосе няма вече да

стъпи. Да го изгладимъ, братя като огледало.

И намига многозначително съ хитрото си око.

И СЛУЧАЯТЪ ПОМАГА

На 10 септемврий, късно вечерта предъ кварталния участъка спря

файтонъ, отъ който скочиха пъргаво двама млади милиционери и

като се смееха гърмо-гласно, издърпаха единъ трупъ отъ вътреш-

ността на купето.

— Направи ми бербатъ файтона, мръсника! — ругаеше файтонд-

жията — Пфу! Кой ще ми плаща сега?

— Пютрай, другарю, — викаше единъ отъ младежите.

— Ще го обискираме и, ако има пари, ще ти платимъ. Ако не —

ела утре.

Като уловиха трупа подъ мишницитъ, милиционерите го завлякоха

небрежно по стълбите, поставиха го легналъ въ неестествена поза

въ коридора и единиятъ отъ тъхъ влезе при коменданта.

— Другарю комендантъ, — тържествено доложи влезлиятъ —

намърихме падналъ на улицата единъ мъртво пиянъ гражданинъ и

го докарахме тонъ. Можеше да измръзне нощесъ ако не го при-

беремъ.

— Добре сте направлли — усмихна се комендантътъ, също младъ

човъкъ съ едро добродушно лице, по което личаха следи отъ пре-

умора и безсъние. — Макар, че за сега това не е най-важната ни

работа.

— Човещина, другарю, — нали знаешъ — виновно трепна мили-

ционера.

— Тъй, тъй. Ако не ви знаехъ, че сте въздържатели, щяхъ да по-

мисля — приятелско съчувствие и братска солидарность.

— Трябва да го обискираме и да платамъ на файтонджията. Отъ

делече го возим. А и въ файтона повърна—вреди и загуби единъ

22

видъ.

Отъ джобовете на «трупа»,който проявяваше признаци на ожи-

вяване, като мучеше несвързано, комендантътъ посред общото из-

умление измъкна три връзки банкноти по по 1000 лева, портфейлъ

съ дребни пари, джобенъ бележникъ и пистолетъ отъ задния дже-

бъ.

— Вие изглежда неволно сте хванали добра риба, другари— засмя

се комендантътъ.

Въ това време «трупътъ», като ръмжеше и ловеше въздуха съ ръце,

успя да се изправи на краката си. Той огледа коридора съ помътне-

лите си очи и внезапна пиянска радостна усмивка се разля на тяс-

ното му лице.

— Ззздравей! — обърна се той къмъ униформения полицай. —

Кккаакъ върви службата. Ама съмъ се нарисувалъ — не ти е ра-

бота.

После се отправи къмъ стаята на коменданта,отвори я ,хлътна стре-

мително вътре, но успя да се улови за стола и запази равновесие.

Комендантътъ, заедно съ униформения мнлиционеръ влязоха сле-

дъ него.

—Вятъръ работа! — започна той като разглеждаше стаята — кой

разправя файрумъ. Няма вече служба за тебе. Това тука нали е моя

участъкъ, да не е на баба ми.Така ли е бе? Тттебе питамъ!

— Кажи да, г-нъ агентъ — пошепна Комендантътъ.

— Тъй върно, господинъ агентъ — тропна чизми милиционера.

— Ввярно я! Ами тоя кой е? За тепане ли е?

— Азъ съмъ новъ агентъ, колега — поклони се съ сериозно лице

комендантътъ. Да се запознаемъ. Кемилевъ.

—Той се отпусна на креслото, запали клечка кибритъ и поднесе

пламъка къмъ мустаците си, но навреме съобрази, че нъма цигара

въ устата.

— Значи ккколеги. Хубаво, ккколеги, коколеги, ама кажи ми ти

сега има ли нещо за тепане.

— Днеска няма нищо, колега.

— Боре! — наимгна многозначително пияния. — На мене ли? Азъ

съмъ отъ три години тука и день не се минало да няма, та сега?

— Уверявамъ те, днеска няма нищо, колега.

23

— А може ли да знамъ, напримеръ, защо няма? Ръченица ли сте

играли днеска. Не ме гледай, че съмъ малко така — направи крас-

норечивъ жестъ пияниятъ— кога съмъ така, азъ най-добре действу-

вамъ съ дървото. На ба-

ко си недей ги разпра-

вя. Азъ не мога да спя,

ако не млатимъ никого.

— Ама като няма!

—Ихъ!На мене ли? Да

не съ великденски пос-

ти днеска?

— Не съ великденски

пости, ама не бием е

вече.

— Нумера! Защо да не

биеме?

— Защото властта е въ ръцете на Отечествения фроятъ, — извика

тържествуващъ комендантътъ въ лицето на пияния — на о-те-чес-

тве-ния фронтъ! Разбра ли мръсникъ!

Пияниятъ примига идиотски, после внезапно лицето му се из-

криви въ изплашена гримаса. Той се отпустна немощно на стола и

се заоглежда диво наоколо — смътно разабиращъ, че нещо страш-

но се е случило. Значи вярно вярно било!

— Откарай го! — отсече комендантътъ — утре ще го разследваме.

После повика двама милицоиери, които чакаха въ коридора.

— Елате, другари, да преброим парите и да съставимъ протоколъ.

Младежнте влязоха съ весели лица.

— Хе, понякога и слепиятъ случай помага, другари.

— Не забравяй, другарю, че няма нищо случайно въ природата —

дълбокомислено рече единъ отъ младежите. Друженъ смяхъ

прокънтя въ стаята.

СГЪСТЯВАНЕ

Започна се съ печалния фактъ, че съмъ безквартиренъ.Таванскиятъ

апартаментъ, който обитавахъ преди бомбардировките,вследствие

разните детонации и петрубации без надеждно продупченъ и отго-

ре “небосвода гледа уплашенъ и глухъ”, както казва поета.

Невъзможно е да се живе. Всякакви валежи, ветрове и виелици

24

влизатъ безпрепятствено. Невъзможно е и бърза поправка. Често

нощемъ, зъзнейки въ просъница чувамъ глухи и тайнствени почук-

вания.

Отварямъ и виждамъ: единъ бялъ призракъ чука на вратата ми —

зимата чука на вратата ми.Чукамъ и азъ на вратата на апартамента,

единъ етажъ по-долу отъ моето печално жилище. Апартаментътъ е

двустаенъ и принадлежи на свадливата възрастна мома Соня Кики-

рдкова. Показва се тутаткси сухото лице на собственицата. Въ ко-

сите и са втъкнати някакви особени машинки — френски специа-

литетъ за производство ка буклички, къдрички и дяволъ знае още

какви модни ефекти.

— Добро утро, мамзелъ — кланямъ се учтиво азъ, спазвайки френ-

ската етикеция. — Какъ сте съ здравето? Какъ съ вашите съкварти-

рантки милите котки близначки: Люси, Пуси и Сузи?

Студеното изражение върху лицето на госпожицата въ мигъ се

прояснява.

— Загинаха — въздиша тя — при евакуацията. Но васъ какво ви

интересува това?

— Тъй като . . . бихъ помолилъ вместо тяхъ азъ да обитавамъ сега

едната стая.

Госпожицата ме изгледа най-напредъ изпитателно, следъ това

подозрително и най-после презрително:

— Стаята е вече дадена на г. Билмезовъ, началникъ на отделе-

ние“води и наводнения”.Справете се съ надписа на вратата преди

да чукате.

И съ ядосанъ жестъ затваря вратата подъ самия ми носъ.

На площада стои портиерката баба Ефросина и си отпочива край

две кофи съ въглища. Тя е чула разпрата ни и доверително ми

шепне:

— Лъже, кучката. Тоя началникъ и е роднина и и живее при нея.

Ти провери, синко, тая работа.Тука всички съ поставили по врати-

те си разни картички, ужъ вече съ се сгъстили, ама не е вярно. Са-

мо лъжатъ комисията, а сгъстяване не искатъ. Все на широко имъ

се ще да се простиратъ.

Разцелувахъ отъ възторгъ милата, така съзнателна баба. До обядъ

летяхъ съ орлови крила и даже още по-бързо по разни проверки и

справки и след обядъ отнво почукахъ на вратата на г-ца Кикирид-

кова. Тя ме посрещна тоя пъть безъ съответните машинки въ коси-

25

тъ и главата й имаше необикновено екзотиченъ видъ.

— Вие заблуждавате, мадемоазелъ, извинявамъ се. Вашиятъ род-

нина, началникътъ на води и наводнения има собственъ апарта-

ментъ на улица Ивайло № 14. Следва да отстъпите стаята на менъ.

Лицето на госпожицата поруменява и става доста не красиво подъ

белия пластъ на пудрата и козметиката.

— Наистина г. Билмезовъ искаше да наеме стаята, но заблудила

съмъ се. На всеки случай азъ все пакъ не мега да ви я отстъпя, тъй

като скоро ще се омъж-вамъ. Ще се появи може би и бебе . . нали

разбирате, неудобно е.

— Бебето, извинете . . това е така да се каже за сега само планъ,

перспективность. Съгласно разпоредбите азъ имамъ право да на-

ема овободената стая.Още същия следъобедъ пренесохъ оскъдната

си покъщнина.

Госпожицата непрестанно ми показва студено лице и често подмя-

та обидни думички, но нищо — съжителствуваме.

КУЛТУРНА ДЕЙНОСТЬ

Уверенъ съмъ, че въ най-близки дни ще се намерятъ люде, които

съ своитъ силни и усъвършенстувани прожектори ще осветлятъ

самото дъно на фашисткия мракъ и ще покажатъ какви чудовища,

влечуги и уроди съ пъплели тамъ. Съ слабичкото си фенерче азъ

прониквамъ твърде плитко и осветлявам напримеръ... дебелата гла-

ва на Йовчо Мараконеца въ момента, когато влиза въ стаичката, на

селското читалище «Пробуда ».

— Ахтунгъ! — каза той — Силансъ и внимание. По заповедъ на

кмета, отъ днеска азъ съмъ председателъ на читалището. Всички да

напуснатъ одаята.Ще имаме важна кондоференция с пазача на

шкафоветъ - Цачо. Стой тукь, Цачо. Заповядвамъ някой да отиде и

да каже на даскалъ Василъ и на другиге тутикванти, че вече няматъ

работа като управление на читалището.Обявяваме ги съ кмета за

саботажници на нова Европа.

Следъ излизането на младежитъ, Йовчо заключва вратата и съ сви-

репи очи опипва свитата фигура на библиотекаря

— Установени съ тукъ разни притеводържавности и прочие. По

заповедь свиша и по нареждане на кмета, ще направимъ нацио-

нални, персонални и радикални провени. Първо — името на чи-

26

талището. Никаква пробуда. Още днеска ще напишешъ друга

фирма—«Читалище Нова Европа».

— Но, бай Йовчо. . .

— Никакви опонации. Точка. Всички юдомасонски и юдобол-

шевишки книги ще бъдатъ изхвърлени. Дай тукъ описа. Така.

Казвай сега. Ти си знаешъ по-добре, понеже си плъхъ, както и

кмета се изрази. Всичко наредъ ще хвърляме, иначе кмета е ком-

петенция и самъ ще провъри повторно.

— Но няма такива книги, бай Йовчо. Има няколко отъ руски писа-

тели, но те не съ болшевишки.

— Штъ! Никакви руски.Всички на боклука.Чети да видимъ.

— Напримеръ, имаме няколко книги отъ Левъ Толстой,но той не е

от болшевикитъ.«Възкресение», напримеръ. . .

— Значи лъвъ, а болшевикъ не е, тъй ли! Разправяй ги ти на баба

ми.Точка. По-нататъкъ. И гледай ти да не възкръснешъ.

— Отъ А. С. Пушкинъ . . .

— И тоя е комунистъ. Комунистятите все за пушки сънуватъ,

знаемъ ние. Да се изхвърли. После!

— Антонъ Чеховъ.

— Чехъ ли? Забранено е да се говори за чехи. Никаква Чехия няма

сега. Има протекторатъ.

— Но той не е чехъ. Той е голямъ руски писатель. Ако държите за

името, може да го задраскам,и да го пиша съ мастило

Протекторатовъ, но нека остане. Много поучителенъ е за младеж-

та.

— Штъ. Няма да говоришъ. Само ще изпълнявашъ, азъ диктувамъ

тука.

— Н. В. Гоголъ.

— Тоя царь ли е?

— Защо царь?

— Н. В. — негово величество, значи. Ако е царь остави го.

— Мисля,че е царь—усмихва се библиотекаря.— Нека остане. Той

е единъ отъ най-големите писатели.

— М-м. . . ще видимъ. Ще питаме кмета. Кой още?

— Няма други. Това съ.

— Лъжешъ. Дай тукъ списъка. А тоя Александъръ Дюма какъвъ е?

Какво ме мотаешъ!

— Но той е французинъ.

27

— Брехъ! Билъ съмъ азъ по Францията. Другиму ги разпрвяй ти. И

вижъ какво после пише — «Рицарътъ на червения домъ». На чер-

вения домъ, а! И не билъ болшевикъ! Опичай си ума, юдо такава!

— Това е авантюристиченъ романъ.

— Штъ! Гледай го ти. Хемъ крие юдоболшевишки книги, хемъ

разсъждава отгоре. Гледай да не те пъхна въ мазето.

Това е само една малка сценка отъ културната дейность на бра-

нителие на «новия редъ». Колкото и да насочвамъ фенерчето по-

късно къмъ това читалище — нищо повече не мога да открия.

Никой вече не идва въ малката стаичка. Прахъ покрива масите и

пъстритъ броеве на списние «Сигналъ» по тяхъ. Запрашените кни-

ги, виновно се гушатъ въ шкафчето, притискатъ се една въ друга,

зъзнатъ отъ студъ и страхъ предъ двете мишки, които съ се нау-

чили да гризятъ гърбоветъ имъ и единствени намиратъ, че това е

есе пакъ вкусна храна. . .

САНТИМЕНТАЛНИ ИСТОРИИ

«Той има извънредно мекъ характеръ и блага душа». Право казано,

това никакъ не е ласкава характеристика въ днешните сериозни

времена. Подобни люде, като напр. моятъ приятель Пенчо Печур-

ковъ, са просто обществено бреме. На събра-нието на комитета въ

неговото учреждение, онзи день става тази преблата и хрисима ду-

ша и съ лице, поруменяло отъ вълнение, казва:

—Азъ,моля ви се, не съмъ съгласенъ съ преждеговорившите. Защо

ще уволняваме нашия високоуважаемъ началникъ Туйковъ. Той е

такъв прекрасенъ, милъ и способенъ човекъ и какво отъ това,че

вършилъ не знамъ какво си и ималъ не знамъ какви си убеждения.

Спрямо менъ лично и спрямо семейството въ частность той е про-

явявалъ голямо благоволение и благосклонность. Миналата година

точно на 11 аагустъ въ 3 часа и 23 минути той срещна менъ, съпру-

гата и моя първороденъ синъ Пройчо, ръкува се съ всички насъ по-

отделно и следъ това ни покани на сладоледъ. Разпита сина ми съ

безупреченъ бащински тонъ за неговите извънучилищни занима-

ния и даже по рамото го потупа. «На твоя юнакъ, каза, голямо бж-

деще предстои». . . и такива едни финни комплименти на съпруга-

та: «Вие, млада госпожо, сте честита съ красота и уменъ синъ».

Изобщо грешно е и да се мисли противъ господинъ началника, ка-

мо ли подобни некрасиви искания, като уволнение и прочие. Азъ

28

не гласувамъ и съмъ всецяло противъ. Азъ също съмъ и противъ

това, дето нашия другаръ и многоуважаемъ началникъ Мулешковъ

лежи въ ареста, докато неговата симпатична съпруга изживява нер-

вни кризи, които се отразяватъ върху чистите души на децата Лила

и Мила. Какво съ виновни милитъ деца, за да убива бъдешето имъ.

Напримъръ Лила е толкова музикална, вундеркиндъ, и свири прек-

расно на пиано на две, на три и даже на четири ржце. И представе-

те си, върху тая тъй да се рече табула се напише: дете на затвор-

никъ. Ние съ жена ми просто се просълзяваме при тая мисъль. Не,

събранието не трябва да се нахвърля, а да защити честта на тия две

невинни души, които заедно съ майката всъщность съ три и даже

повече.

Разбира се, следъ тия думи въ събранието настъпи минутно сму-

щение, но председательтъ бързо овладя положението, като хубаво

чуква чувствителния носъ на Пенчо Печурковъ.

Но ако такива, като Пенчо Печурковъ, макаръ и да се срещатъ

доста често, все пакъ не могатъ да повлияятъ кой знае какъ на

историческия вървежъ, то какво да кажемъ за някои люде съ по-

важно обществено положение? Някой, да кажемъ, писатель или

културенъ деецъ, духовенъ вождъ и прочее, чието мнение има

известна обществена тежест. И представете си, че въ кабинета на

този духовенъ вождъ влиза заедно съ облакъ парфюмъ финна

дамска особа. Въ ръцете и — мокра кърпичка, а очите влажни отъ

сълзи, умоляващи и красноречиви. Тя кърши ржце и съ вибиращъ

гласъ разказва, кзкъ нейниятъ почтенъ и благороденъ съпругъ

страда въ ареста, какъ тя не спи нощемъ и какъ слабото сърдце на

нейната майка, ахъ, може би ще получи ударъ. Нейниятъ съпругъ

естествено, е невиненъ, наклеветенъ е отъ зли хора и подобни

несправедливости не бива да се допускатъ. Духовниятъ вождъ е

леко разчувствуванъ, той обещава да провери случая и отпраща

дамата, но веднага следъ нейното излизане, новъ посетитель се

представя. Това е възстаръ гражданинъ съ бяла брадичка и мус-

таци, съ ордени на гърдите. Следъ обичайното здрависване, дос-

толепниятъ старецъ почва една дълга трогателиа история въ вик-

торюговски стилъ, за това, какъ единъ неговъ племенникъ, извън-

редно даровитъ журналистъ, е изхвърленъ отъ професията безъ

хлъбъ и топливо посредъ тежка зима.

— И защо,моля ви се! Защото негови бездарни и завистливи

29

колеги решили,че той билъ издавалъ вестникъ, въ който имало

някаква си хитлеристска пропаганда.

Нколко минути следъ излизането на стареца, въ кабинета се появя-

ва момиченце отъ прогимназиална възрасть, прави красивъ реве-

рансъ и хвърля въ ново вълнение духовния вождъ съ молбите си да

бъде облекчена участта на милия татко, който е арестуванъ неиз-

вестно за какво. Изреждатъ се и други посетители и посетителки и

всички разправятъ потресни истории за несправедливости и обиди.

За да се отърве отъ окончателно сърдечно размекване, духовниятъ

вождъ излиза на улицата. Но още на първата пресечка предъ него

се изпречва колегата му Мермеровъ:

— Скандалъ! — ръкомаха Мермеровъ, — отъ съюза искать да бъде

остраненъ колегата Тънковъ. И то защо? Зарадъ невинни младежки

увлечения! Защото написалъ ода за г-н. Бекерле.

Въ същия мигъ отъ насрещната сладкарница излиза и самиятъ Тън-

ковъ. Той е обръсналъ мустацте си и иа лицето му е изписано тако-

ва смирено и невинно изражение, истинска обидена девственица.

Тънковъ прави вежливъ поклонъ, ръвкува се и слуша с монахинско

смирение защитата на Мермеровъ.

— Моята чиста лира, — вмъква въ разговора той, — е и сега готова

да служи на народа. Спомнете си своята младость и защитете

поруганата ми честь.

Тия сцени продължаватъ день следъ день, въ любвеобилното сърд-

це на духовния вождъ като порой нахлуватъ сантиментални чувст-

ва. Той не забелязва камионите пълни съ жени съ черни забрадки,

които идватъ отъ провинцията, за да искатъ наказание за убийците

на техните синове и съпрузи. Описанията на зверствата и издева-

телствата, предадени въ пресата, му се струватъ нереални и пре-

силени. Обхващатъ го чудновати подозрения. Той почва да си фан-

тазира какъ ще се появи някой день на трибуната, ще простре ръце

и ще каже: «Миръ вам», било що било, дайте да се любимъ другъ -

друга и да живеемъ като братя во име господне.Но тези фантазии

не го задоволяват и накрая духовниятъ вождъ не издържа на нера

на великодушните чувства. Той забравя, че страната е въ напреже-

ние, че се води жестока война, че има неща,които стоятъ по-горе

отъ мокрите кърпички на парфюмираните дами и отъ младежките

увлечения на мустакатите девственици. . .

И може би му е необходимо все пакъ, на този духовенъ вождъ,

30

едно леко приятелско почукване по разчувствувания носъ. Или не

трябва? Какъ мислите?

Димитъръ Чавдаровъ

БЪДЕЩИЯ ИСТОРИК

Когато някой събратъ не желае да поработи по-солидно върху

известна проблема, или казано неблагозучно, го мързи, а пъкъ има

безумна нужда отъ хонораръ. той прехвърля тежестта на работата

върху бъдещия историкъ. «Бъдещиятъ историкъ, — почва той, —

единъ день ще направи внимателно, дълбоко, всестранно, сериозно

и авторитетно проучване на въпроса. Моята задача е по-скромна».

Върху гърба на този тайнственъ историкъ съ стоварени досега тол-

кова много проблеми, че, ако по някакво чудо се появи единъ день

изъ мъглата на времето, той ще се забърка безнадежно, и накрай

ще стане нужда да му се сложи усмирителна риза и да се изпрати

ня надлежно лечение при опитни пси-хиатри. Но тъй като «на чуж-

дъ гръбъ и сто тояги са малко",нищо не пръчи да мустоваримъ и

ние една-две проблемички.

Мисълта ни, значи, е, че бъдещиятъ историкъ ще трябва също така

издълбоко да проучи въпроса за пораженията, които фашизмътъ

нанесе върху културния животъ и по-специално — върху худо-

жествената мисъль, и още по-специално - върху писателя. За да

улеснимъ задачата му, обаче, ние ще нахвърлимъ, така да се каже,

няколко бегли картини и мисли. И тъй — въ таванска стаичка седи

писатель въ класическата поза на мислещъ човекъ съ пръсти въ ро-

шавата коса и унесенъ погледъ. Презъ счупения прозорецъ злове-

що свири съответниятъ вятъръ. Писательтъ седи въ това напрегна-

то положение единъ часъ, следъ това става и почва да се разхожда

отъ ъгълъ до жгълъ, блъска въ залисията главата въ ниския таванъ

и продължава да мисли, но вече гласно: «Не, за живи люде не мо-

же. Абсолютно не може. Има ЗЗД. Има“зе”,за защита на нацията,

има“зе”за защита на защитниците на защитата. Отвсякъде стърчатъ

срещу менъ остри членове, букви, точки и параграфи". Той се раз-

хожда така още единъ часъ и внезапно доволна усмивка цъвна

върху сухото му лице, “Ще пиша за животни, — решава той. —

Алегории ще пиша, басни ще пиша и иносказания”. Но следъ мал-

ко,писательтъ, ръкомахайки, отново почва гласенъ раагазоръ: “За

свиня не може. Ще ме пъхнатъ въ затвора за всяване класова омра-

31

за. За вълкъ — не, обида на родната полиция. За змия — тоже не.

За паякъ — пази Боже!” Той изравя отнякюде единъ старъ учеб-

никъ по зоология, прехвърля всички животински видове и поде-

ления и следъ нови два часа упоритъ трудъ върху хартията —

произведението е готово. Острите членове и параграфи съ отстра-

нени отъ клетата глава на автора и той самодоволно потрива ръце.

Но не всичко е свършено. Писательтъ тръбва да се яви на другия

день въ едно учреждение, на чиято врата е написано: “Контрола по

печата”. Вътре седятъ важни люде. Едни съ съвсемъ невинни небе-

сни имена (Звезделинъ), други съ митологически псевдоними

(Змей Горянинъ), трети дяволъ знае съ какви кучешки прякори. И

всички тия Звевделиновци, Змейове и прочие препрочитатъ внима-

телно измъчения ръкописъ и казватъ на автора:

— Значи така. Врабче. А защо то е съ проскубана перушина? А

защо то живее въ водосточна тръба? Комунистъ е твоето врабче.

Конспираторъ е.

— Т. е., какъ, напълно порядъчно врабче — опитва се да се защити

авторъть.—виждате, тамъ е казано:сутринь то си купуваше “Зора”.

— За заблуждение е казано това — отсичатъ важните люде.

— Тогава какъ?

— Ако искате разказътъ да мине въ печата, тогава същото това

врабче ще го поставите да живее въ градината на министъръ-пред-

седателя.То трябва да бъде тлъсто врабче и всяка сутринь да посре-

ща м-ра съ вдигнато крило и да казва:«Да живее велика България!»

— А може би то съшо ще трябва да пее “Боже, царя пази”? — пита

писательтъ съ отпадналъ гласъ.

— Непременно. Също и още няколко патриотични песни за край-

ната победа иа Оста, напримеръ.Писательтъ поема съ трепереща

ръка коректурата, слиза по стълбите, като псува презъ стиснати зъ-

би, и се изгубва въ мъглата. Но не само съ това се свършватъ стра-

данията на писателя. Една прекрасна свежа сутринь въ таванската

стаичка нахлуватъ полицаи. Те правятъ обискъ, изтърбушватъ бед-

ното писателско легло, задигатъ книги и ръкописи, после задигатъ

и самия писатель. Те го откарватъ въ специална сграда, биятъ го съ

дърво и съ гуми, каратъ го да рецитира произведенията си, псуватъ

писателската майка и удрятъ съ тежки юмруци талантливата глава

на нейния синъ.

32

После го изпращатъ въ концлагеръ въ Еникьой и нищо повече не

се чува за него.Другъ пъть те устройватъ конспирация, вмъкватъ

въ нея писателя, съдятъ го и го осъждат на смърть.Писательтъ на-

писва въ килията си:

“Борбата е безмилостно жестока,

борбата, както казватъ, е епична.

Азъ паднахъ, другъ ще ме смени, и толкозъ.

Какво тукъ значи някаква си личность?

Разстрелъ и следъ разстрела червей —

това е толкозъ просто и логично.

Но въ бурята ще бъдемъ пакъ съсъ тебе,

народе мой, защото се обичаме.”

После писательтъ се изправи предъ тъмните дула на пушките и,

умирайки, съ окървавена уста, пее Ботевата песень.

Но случва се,че писательтъ успява да избяга отъ полицията. Той

грабва шмайзера и броди съ четни-ци въ родния Балканъ. Той съ-

чинява стихове, които пише върху някой гладъкъ камъкъ. Той сли-

за въ селата и мъкне върху слабия си интелигентски гръбъ човали

съ брашно и картофи.Той участвува въ сражения, отстъпва и напа-

да.

После ... идва 9 септемврий...

Но нека да спремъ до тукъ, защото дъхътъ ни се засича. Нека оста-

вимъ писателя и самъ да говори на народа, както казва събратъ

33

Ламаръ:

— Да му разкажемъ за бедите си и колко пъти сме пребродили.

Нека също да дадемъ възможность и на бъдещия историкъ да се

прояви и да развие по-просторно темата, да разкрие какъ бяха

разстреляни високо-даровития поетъ Никола Вапцаровъ и бе-

летриста Антонъ Струмски, как славно и геройски загина мла-

диятъ талантливъ публицистъ Емилъ Шекерджийски, какъ пое-

тите, Венко Марковски, Веселинъ Георгиевъ, Станиславъ Вихровъ

и други бродеха съ оръжие въ ръка по родните планини……