1

От Рим към Константинопол

Новият владетел на Римската империя я заварва в несигурно положение, разединена от въстания, граждански войни, разорена от чужди нашествия и икономически упадък. Диоклециан (Диокъл) произхожда от обикновено семейство на илирийци. В армията се издига до командир на преторианците, които го провъзгласяват през 284 година за император. Баща му е бил освободен роб. Било му предсказано че ще стигне до върховната власт, след като убие глиган, затова постоянно ходел на лов. Получава властта, след като убива префекта Апър (Aper, "глиган" на галски), когото обвинява за смъртта на император Нумериан и собственоръчно го намушква с меч.

Осъзнал че само един император не е в състояние да управлява ефективно в трудните условия. Диоклециан избира за колега своят съратник Максимиан, комуто дава владението на западните провинции. За себе си Диоклециан запазва изтока и позицията на старши съимператор.

Следвайки примера на азиатския монархически двор в Сасанидска Персия, Диоклециан прилага официален култ към личността на императора, наречен вече с титлата "Доминус" - господар. Диоклециан пръв въвежда като задължителен сложния дворцов церемониал следван от почти всички императори след него, с цел издигането на авторитета на властта и ограничаването на достъпа до обожественият приживе самодържец - нещо което би намалило покушенията и посегателствата срещу него. Така посетителите в двореца вече биват задължени да коленичат пред императора, обкичен със златна корона и скъпоценности, и да целуват края на пурпурната му роба, като част от ритуалната постановка, в която се превръща всяко публично появяване на владетелската особа. Тези промени дават формалното начало на нова епоха в историята на Римската империя, а именно на Домината, просъществувал през късната античност до VI-VII век, замествайки предишната дискредитираната система на принципат.

Обезсиленият Сенат, загубил авторитет през отмиращата епоха на принципат, вече не представлява дори второстепенен фактор в императорската политика, а град Рим  престава да играе ролята на столица, изместена от провинциални градове.

Тетрархията: военно-административната подялба на провинциите между четирима императори спомага за стабилизирането на империята.

С течение на времето Диоклециан установил че дори и разделена на две, империята все пак е невъзможно да бъде управлявана. За да се пребори с огромните външни и вътрешни проблеми на империята, Диоклециан въвежда през 293 г. системата на тетрархията("четиривластие"), при която двама старши императори (августи) и двама подимператори (цезари) управляват сътветно по една част на империята, но законите се издават от името на целия колегиум. Запазвайки върховенството си Диоклециан, заедно с Максимиан, назначават още двама: Галерий - начело първо в Египет и Сирия, а после на Балканите, а в Галия и Британия управлява Констанций I Хлор, който на свой ред също е адоптиран от Максимиан. Било предвидено след години двамата цезари да наследят властта на августите и на свой ред също да изберат свои заместници.

Всеки император разполага със собствени армии, резиденции, щабове, префекти и бюрократичен апарат. Значително се увеличил броят на държавните служители, усложнила се административната организация, създали се многобройни нови длъжности.

Благодарение на новата допълнителна подялба управлението усилило държавният контрол във всички сфери на живота, укрепила се централната и местна власт, затвърдило се положението на управляващата класа, нормализирал се политическият

2

живот и станало възможно за 20 години да се запазят съществуващите граници. Узурпаторите и външните врагове били неутрализирани. Тетрархията се оказала изкуствено творение и не успява да издържи дълго след края на Диоклециановото управление.

След посещението на Диоклециан в Рим (303 г.) неговото здраве се влошава и той решава да се откаже от управлението. На 1 май 305 година, на специална церемония в гр. Никомедия, той обявява пред войските че предава императорската власт на цезарите, отново приема предишното си име Диокъл и заминава за резиденцията си в Салона.

След тържествената абдикация на Диоклециан — единственият император, оттеглил се доброволно — се оказва, че само неговият авторитет предпазва тетрархията от разпад. През 308 г. се налага отново да се намеси: в Карнунт под неговото председателство се свиква императорски конгрес между Максимиан и Галерий, за да се изгладят противоречията помежду им, но без успех. Резултатът е няколко граждански войни до324, когато Константин успява да се наложи като единствен император.

Диоклециан прекарва последните години от живота си в огромния си дворец, който е построен в близост до родният му град Аспалатос (дн. гр.Сплит) в Далмация. Няколко години по-късно Максимилиан го моли се завърне отново на власт, той му отговорил, че ако знаел какви зеленчуци е отгледал сам в градината си, никога нямало да го кара да става пак император. Живеел до 63 годишна възраст.

Константин Велики е първият християнски римски император. С покръстването си и с разнообразните мерки, които насърчават разпространението на християнството, той има важна роля за превръщането му от преследвана секта в преобладаваща религия в Европа.Константин е роден около 280г. в град Нисус (дн. Ниш). Баща му бил офицер с висок чин и Константин прекарва младежките си години в Никомидия, където се намирал дворът на император Диоклециан.

След абдикацията на Диоклециан и Константиновият баща Констанций поема управлението в западната половина на Римската империя. Една година след смъртта на Констанций войските обявяват Константин за император. Но някои пълководци не приемат това и избухват редица граждански войни. Те приключват през 312г., когато Константин съкрушава единствения си останал противник — Максенций, в битката край Тибър, недалеч от Рим.

Константин станал безспорният господар на западната половина от империята, но източната се управлява отЛициний. Константин разгромява Лициний и до края на живота си остава единственият господар на Римската империя.

Не е много сигурно точно кога се е покръстил Константин. Най-разпространеното предание гласи, че в навечерието на битката край Тибър Константин видял на небето огнен кръст, придружен с думите „С този знак ще побеждаваш“. Независимо как и къде се е покръстил, Константин се посвещава най-искрено на разпространението на християнството. Една от първите му крачки в тази насока е Миланският едикт, с който християнството става законна свободна религия. Едиктът постановява да се върне църковното имущество, конфискувано при предишния период на преследвания, и определя неделята като ден за молитва.

Зад Миланския едикт не стои разбиране за необходимостта от религиозна търпимост. Напротив,Константиновото господство бележи началото на официални гонения против евреите, които ще продължат в християнска Европа още векове наред.

Константин не установява християнството като официална държавна религия. Но чрез законодателни и други мерки допринася много за разпространението му. При

3

неговото управление става очевидно, че приемането на християнската вяра дава по-големи възможности да стигнеш до висока държавна служба, а Константиновите укази предоставят на църквата всевъзможни полезни привилегии. Изграждането на няколко от най-прочутите в света църковни сгради — църквите „Рождество“ във Витлеем и „Божи гроб“ в Ерусалим — започва също по времето на Константин.

Той е първият християнски император на Рим и това само по себе си би му осигурило място в тази книга. Но и други негови дейности имат също далечни последици. Той преизгражда и разширява стария град Византион, преименуван на Константинопол и станал негова столица.Константинопол (днешен Истанбул) ще се превърне в един от големите градове на света; той е столица на Източната римска империя, а след това векове наред и на Отоманската империя.

Освен всичко друго Константин играе значителна роля във вътрешните дела на църквата. За да разреши спора между привържениците на Арий и на Атанасий (двама християнски богослови, които проповядват противоречиви доктрини), Константин свиква първия Никейски събор (325г.). Съборът, в който Константин взема активно участие, разрешава спора, като приема т. нар. Символ на вярата, който влиза в православното богослужение.

Още по-важни са някои от Константиновите граждански закони. Той въвежда законодателни мерки, според които някои занаяти стават наследствени (например месарството, лекарството). Освен това издава указ, който забранява на т. нар. колони (наемни земеделски работници) да напускат земята, която обработват. На съвременен език това означава, че колоните се превръщат в крепостници, придадени завинаги към земята. Този и други подобни закони помагат да се сложат основите на цялата обществена структура в средновековна Европа.

Константин решава да получи кръщение едва когато е на смъртното си ложе, макар да е ясно, че е приел християнската вяра много преди това. Не по-малко ясно е, че духовната същност на християнството му е убягнала напълно. Дори според тогавашните разбирания той е бил безмилостен и жесток. И не само към враговете си. По незнайни причини жена му и най-големият му син са умъртвени по негова воля през 326г.

Би могло да се възрази, че като приема християнството, Константин всъщност не променя хода на историята, а само признава неизбежното. Император Диоклециан (284–305), който подлага на ожесточени гонения християните, не успява да смаже тяхната религия — по това време християнството е вече толкова силно, че не може да бъде унищожено и с най-свирепи мерки.

Напълно ясно е, че с неговата подкрепа християнството бързо се разпространява и като численост, и като влияние. От вяра на едно нищожно малцинство за сто години то се превръща в преобладаващо вероизповедание на най-голямата империя в света.Несъмнено Константин е една от големите, централни фигури в европейската история.

Първи вселенски събор в Никея 

Първият никейски събор, или Събор на 318-те отци (325г.), свикан от император Константин I Велики в Никея, взима 20 решения, осъжда Арий (ок. 256-336), създател на арианската ерес, според която Иисус Христос не е единосъщен на Бог-Отец в Светата Троица. Решават се тринитарни въпроси. Формулиран е Никейският символ на вярата. 4-то решение: епископите се избират от епископите на дадената провинция и утвърждават от митрополит. 5-то: епископите на провинцията да се събират на синод 2 пъти годишно и да разглеждат молбите на миряните и клира и техните оплаквания. 6-то: потвърждава се върховната власт на някои епископи над други епископи - римския (папата) над западните, антиохийския над източните, александрийския над епископите

4

на Египет, Либия и Пентапол. Паметта на 318-те свети отци в Никея се чества на 7-та неделя след Великден.

През 330 г. завършва построяването на новата столица на империята, тъй като западният дял, където е Рим, е обхванат от жестока криза. Столицата взима името Константинопол по името на императора. След император Константин I става ясно, че империята не може да преодолее кризата. Малко по малко тя започва да се разделя. Дори и окрепването на властта в Константинопол не е в състояние да предотврати кризата. През май 381 г. се свиква Втория вселенски събор в Константинопол, на който сее избира нов патриарх на Константинопол. Приема се и пълният текст на Символа на вярата.

През 3 век в Римската империя има жестока криза. Старата столица Рим не могла да изпълнява функцията си в тези условия. Император Диоклециан ясно съзнавал това и предпочитал да управлява империята от малоазийския град Никомидия. Неговият приемник Константин I Велики пръв от римските владетели се заема да създаде нова столица. Мястото за нея било избрано изключително сполучливо. Тя трябвало да се изгради на бреговете на Босфора, където се намира античният град Византион и където е естествената географска граница между Европа и Азия. Строежът на новата столица започва през ноември 324 година. Лично Константин Велики очертава плана на градските стени. След по-малко от шест години, на 11 май 330 година, новата столица е тържествено осветена и получава названието Константинопол – градът на Константин. Още тогава той е наричан Новия Рим. За жителите му и за поданиците на империята той бил просто Градът: неговото величие не позволявало да бъде сбъркан с някой друг град. По-късно, българите го нарекли Цариград, като с това подчертават ролята му на императорско седалище.

Изключително изгодното положение и непрестанните императорски грижи бързо превръщат Константинопол в огромен, почти половин-милионен град, с цветущи занаяти, търговия и изкуство. Той бил изграден по подобие на стария Рим и според най-добрите традиции на римското градоустройство. За разлика от стария Рим обаче Константинопол бил вече не само римски, но и християнски град. В него били построени не само дворци, амфитеатри и акведукти, но и величествени християнски храмове. Новата столица сякаш олицетворявала прехода от римско-езическата към християнската епоха.

В началото на 5 век (413 г.) Константинопол е обграден с втора стена и се превръща в най-добре укрепения град в тогавашния свят. Епископът на Новия Рим бързо заема челно място в църковната организация и започва да се назовава Вселенски патриарх.